Георгиев, Г., Топалов, В. Кратка история на Освободителната война 1877–1878. Преглед на военните действия. С.: Издателство на Българската комунистическа партия. 1958. 415 с.

Кратка история на Освободителната война 1877–1878

Преглед на военните действия

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Г. Георгиев, В. Топалов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2021

Предговор

Руско-турската война от 1877–1878 г. е едно от малкото исторически събития, за които съществува извънредно богата литература. Още в първите години след войната в Русия бяха издадени около 100 тома с архивни материали за хода на военните действия («Сборник материалов по Русско-турецкой войне 1877–1878 гг. на Балканском полуострове»). Бе обнародвано и официално описание на операциите по различните бойни театри, което обхваща девет обемисти тома с по няколко части («Описание Русско-турецкой войны 1877–1878 гг. на Балканском полуострове»). Бяха също отпечатани много сборници с официални отчети на отделните управления при Щаба на Действуващата армия, с други материали и документи, с дописки и спомени на различни участници във войната и пр. Бяха написани и редица изследвания както за цялата война, така и за отделни бойни операции.

Делото на руските дореволюционни историци бе продължено от техните съветски приемници, които успяха с помощта на марксистко-ленинския метод да осветлят редица нови страни от войната, като обърнаха внимание предимно на нейните обществено-икономически последици за развитието на балканските народи и особено на нашия народ. Твърде ценни в това отношение са изследванията на съвременните съветски историци Фортунатов, Левинтов, Конобеев, Козменко и др., някои от които бяха събрани в сборника «Освобождение Болгарии от турецкого ига (1878–1953)», излязъл в СССР по случай 75 години от освобождението на България. Напоследък съветският историк Н. И. Беляев направи опит да осветли по новому и самия ход на военните действия по време на войната, като обърна главно внимание на тяхната военно-техническа страна.

В нашата историческа литература не съществува едно цялостно изследване или популярно съчинение за Руско-турската война от 1877–1878 г. Българските буржоазни историци, повечето от които бяха настроени «русофобски», умишлено отминаваха това крупно събитие в нашия обществено-политически живот. Те ни оставиха само някои крайно популярни и непълни книги по този въпрос (срв. М. Д. Балабанов. Войната за освобождението на България 1877/1878 г. С., 1881 г.; Г. Г. Димитров. Страданията на българите и освобождението на България през 1877–78 г. С., 1899 г.; сборника «Прослава на Освободителната война» и др.). Марксистката историография у нас до Девети септември пък разработваше предимно въпросите на нашата вътрешна действителност, като насочваше вниманието си главно върху нея. След Девети септември българските историци-марксисти написаха редица популярни статии и студии върху Руско-турската война от 1877–1878 г. Специална книга за военните действия обаче не е издадена.

Обикновено в популярните статии и в тържествените доклади се говори за възторга, с който руският народ тръгнал да освобождава своя български брат; пише се за легендарния героизъм на руските богатири; възхваляват се техните победи; отбелязват се дори техните жертви. Всичко това обаче се прави твърде декларативно, без да се оставят да говорят самите факти. Заради това у обикновения български трудов човек се е създала представата, че Руско-турската война, която осигури освобождението на народа ни от чуждо иго, е била твърде лека работа за руската армия, нещо като разходка по Балканския полуостров. Поради това за обикновения читател остават неизвестни и неубедителни жертвите, които руският народ понесе за нашето освобождение.

За да изпъкнат по-добре в съзнанието на народа ни скъпите жертви, понесени от неговите освободители, налагаше се да се напише истински реалистична история на бойните действия по време на Руско-турската война. Необходимо бе да се набележат всички етапи на войната, големите трудности, които руските войски трябваше да преодоляват, грамадните човешки и материални жертви, които те понесоха при отделните операции. Това именно са направили авторите на предлаганата книга. Те са описали реалистично, живо и напрегнато военните операции през всеки етап от войната, като са използували обширен изворен материал и наличната историческа литература. Освежили са навсякъде разказа със спомени на съвременници или участници във войната. Посочили са също някои достойнства на турската армия и особено на нейното въоръжение, които са умножили трудностите и жертвите, дадени от руския народ в хода на войната. По този начин, следейки живия разказ за кървавите боеве и проследявайки грамадните руски загуби и жертви, читателят непринудено се изпълва с благодарност към руските богатири, които дадоха кръвта си за нашето освобождение.

Всичко това придава на книгата не само научно-познавателно значение, но и отрежда важна политическо-възпитателна роля.

От издателството

Глава първа: Причини и подготовка на войната

Начало на Източната криза

Руско-турската война от 1877–1878 г. избухна в резултат на влошаването на отношенията между Русия и Турция по време на т. н. Източна криза, т. е. в резултат на едно изостряне на Източния въпрос, което започна през 1875 г.

Както е известно, Източният въпрос беше по същество въпрос за бъдещето на разлагащата се Османска империя, за съдбата на териториите и на народите, които бяха включени в нея. Всяка от Великите сили(1) се стремеше да използува слабостта на Портата (турското правителство) в свой интерес. А понеже интересите на тези държави бяха в много отношения съвсем противоположни, между тях се водеше най-ожесточена борба за надмощие в Турция и за придобиване на по-голям дял от наследството на «болния човек», както наричаха тогава тази държава.

От друга страна, Източният въпрос беше тясно свързан с националноосвободителното движение на балканските народи, защото борбата, която водеха тия народи за своето освобождение, съдействуваше за отслабването и разчленяването на Османската империя.

Великите сили играеха различна роля в развоя на Източния въпрос. Придобили значително стопанско, политическо и идеологическо влияние в Османската империя, западните държави се придържаха, общо взето, към политиката на запазване на статуквото (съществуващото положение на нещата) или по-точно — на териториалната цялост на империята. Тази линия беше най-характерна за английската дипломация. Поведението на последната се обяснява както с големия английски износ за обширните пазари на Османската империя, така и с обстоятелството, че английското правителство предпочиташе Проливите да останат под властта на слаба Турция. За английската буржоазия беше съвсем нежелателно евентуално засилване на руското влияние на Балканите. По тези причини английската дипломация подкрепяше турското правителство както в борбата му срещу Русия, така и в стремежа му да задуши освободителното движение на южните славяни. Навремето още Маркс беше посочил, че политиката на запазване на статуквото е всъщност политика на увековечаване угнетяването на балканските народи от Турция. Маркс посочи безперспективността на тази политика и неизбежността на разпадането на Османската империя. Той писа: «Да се запази в Турция статуквото! Със същото право би могло да се опита да се задържи конската мърша на една и съща степен на гниене, без да се допусне да настъпи пълно разложение»(2).

Политиката на запазване на статуквото не се провеждаше последователно нито от Англия, нито от другите западни държави. Всяка от тях късаше при удобни случаи части от Османската империя, за да ги присъедини към своята територия или да ги превърне в свои колонии.

Съвсем противоположна беше общата линия на руската политика по Източния въпрос. Тя се изразяваше в покровителствуване на освободителните движения на гърци, румъни, сърби, българи и др. и в създаване на техни независими държави на мястото на европейските владения на Турция. Когато преценяваме политиката на тази държава по Източния въпрос, ние трябва да държим сметка за «очевидния факт, че царска Русия, стремейки се към Цариград, независимо от целите, които си поставяше руското правителство, обективно действуваше революционно по отношение на разлагащата се Османска империя и фактически беше съюзница на въставащите срещу турското робство балкански народи...»(3). През средата на XIX в. Русия играеше на Балканите прогресивна роля, докато Англия и Австро-Унгария играеха реакционна роля и се проявяваха като заклети врагове на южните славяни, на тяхната свобода, на техния напредък.

Така наречената Източна криза, която отбеляза един решителен момент в развитието на Източния въпрос, започна на 9 юли 1875 г., когато избухна въстание в подвластните на Портата славянски провинции Босна и Херцеговина. Населението на двете провинции се стремеше да отхвърли турското иго, за да се сдобие със земя и с политическа свобода.

Борбата на бошнаците и на херцеговинците намери горещо съчувствие в Сърбия и в Черна гора. Тези държави подпомагаха въстаниците с оръжие, с барут, с боеприпаси и пр. Сами още неосвободени окончателно от властта на Портата, Сърбия и Черна гора подпомагаха освободителното движение на поробените от нея славяни, надявайки се да ги обединят един ден около себе си. Въстаниците получиха голяма помощ и от другите славянски страни, особено от Русия.

В онези години освободителните движения на южните славяни срещаха противодействие не само от страна на Портата, но и от страна на влиятелни кръгове в Австро-Унгария. Последните разбираха добре, че след като южните славяни, които се намираха под турско иго, бъдат освободени, ще се постави въпрос за освобождение и на останалата част на южното славянство, която пъшкаше под австро-унгарско иго. В такъв случай маджарските магнати щяха да загубят част от своите земи и от богатствата си, което щеше да доведе неминуемо до намаляване на тяхното влияние в империята. На освободителното движение на южните славяни противодействуваше и австрийската буржоазия, която не желаеше да загуби един добър пазар за своите произведения. Обаче в Австро-Унгарската империя съществуваха и други класови сили, на чиито интереси не съответствуваше политиката на сговор с Портата срещу освободителното движение на южните славяни. Австрийските феодални, духовни и военни кръгове поощряваха с различни средства бошнаците и херцеговинците към борба срещу турската власт, надявайки се да се възползуват от нея, за да присъединят западната част на Балканския полуостров към Австро-Унгария.

Ставайки изразител на интересите на маджарските магнати, Андраши заяви на Портата след избухването на въстанието, че разглежда последното като вътрешна работа на Турция, в която няма намерение да се намесва. Но той трябваше да отстъпи от тази си позиция под влияние на действията на руската дипломация.

По това време Русия вследствие на поражението й в Кримската война беше също недостатъчно укрепнала във финансово и във военно отношение и съвсем не замисляше нова война срещу Турция. Царизмът желаеше само да се възползува от представилия му се случай, за да повдигне престижа си сред южните славяни, който беше паднал след Кримската война. Това можеше да стане, като се окаже известна подкрепа на въстаниците, а понеже Русия не желаеше да изостря отношенията си с Австро-Унгария до момента, когато ще набере достатъчно сили, за да реши в своя полза Източния въпрос, тя трябваше да държи сметка за австро-унгарските интереси. Това се налагаше още повече от обстоятелството, че Русия и Австро-Унгария бяха съюзници(4). Поради това беше постигнато съгласие за създаване във Виена на «център за съгласуване» между руския, австро-унгарския и германския двор, който трябваше да намери средства за прекратяване или поне за ограничаване на смутовете, така че да не се стига до нарушаване на мира. Андраши прие руското предложение, защото не желаеше Русия да се окаже единствен покровител на южните славяни. Австро-унгарската пропаганда имаше успех сред някои славянски среди в Босна и в Херцеговина и затова трябваше да се грижи също за запазване на своя престиж.

След това Великите сили изпратиха в Херцеговина със съгласието на Портата комисия от съответните консули. Консулите трябваше да поканят водачите на въстаниците да изложат пред един турски комисар исканията си, които щели да бъдат подкрепени от Силите. Обаче консулската комисия не можа да омиротвори въстаналите провинции, понеже водачите им искаха да се сключи примирие между тях и Портата и Великите сили да гарантират осъществяването на известни реформи, а турското правителство отхвърли тези искания. Въстаниците бяха в правото си да постъпят по този начин, защото историята беше показала, че Портата се отказваше от обещанията си веднага след като въстаниците слагаха оръжие.

След това въстанието се разрасна още повече. Разтревожен от засилващата се подкрепа, която му оказваха Сърбия и Черна гора, както и от въоръжаването на Сърбия, граф Андраши, който беше решил да не допусне присъединяването на Босна и Херцеговина към споменатите държави, изработи проект за реформи в тези провинции. Преобразованията трябвашe да бъдат гарантирани от Великите сили и да се проведат под фактическия контрол на Австро-Унгария. Андраши се надяваше да омиротвори по този начин въстаналите райони, като си запази същевременно предлог за намеса в техните работи по всяко време, когато това бъде изгодно за Австро-Унгария.

Обаче султан Абдул Азис предприе през последните месеци на 1875 г. една маневра, която затрудни до известна степен осъществяването на така набелязания план. Той обеща на християнските си поданици гражданско равноправие с мохамеданите, облекчаване на данъчното им бреме и някои съдебни и административни преобразования. Абдул Азис се надяваше да лиши с тази си маневра Великите сили от предлог за намеса в отношенията му с християнското население на империята, понеже той даваше сам онова, което щяха тепърва да искат от него.

Гледището на Русия по проекта на Андраши и маневрата на Абдул Азис беше изразено от «Правителствен вестник» с една статия от 29 октомври 1875 г. В нея се изразяваше недоверие към актовете на султана и се посочваше необходимостта от съдействието на Великите сили при провеждането им.

Успокоеният Андраши разпрати на 30 декември 1875 г. проекта си за реформи из столиците на Великите европейски сили. Той беше одобрен предварително в Петербург. Неговите точки съответствуваха на исканията на въстаниците и запазваха възможност за намеса на Силите, понеже Портата трябваше да се задължи пред последните относно изпълнението на реформите. Великите сили одобриха проекта на Андраши, макар да изхождаха от различни съображения. На 31 януари 1876 г. този проект беше връчен на Портата от представителите на държавите, които бяха подписали Парижкия договор (1856 г.) във форма на отделни ноти. Портата прие исканията на Силите (13 февруари 1876 г.) с малки възражения, след което амнистира въстаниците и се съгласи да сключи с тях примирие за 12 дни.

Обаче акцията на Андраши не можа да доведе до прекратяване на въстанието. Водачите на въстаниците заявиха през пролетта на австрийския наместник в Далмация, който трябваше да получи от тях съгласие да сложат оръжие, че ще прекратят въоръжената борба само когато бъдат изпълнени техните искания. Те не одобряваха проекта на Андраши и не вярваха на турските обещания. Примирието изтече и главнокомандуващият Мухтар паша възобнови военните действия срещу въстаниците.

Берлински меморандум

Починът за по-нататъшната дейност на европейската дипломация беше взет от руското правителство. Горчаков намираше, че исканията на въстаниците не са прекомерни и могат да послужат за основа на едно споразумение с Портата. Той намираше, че отговорността за разрива пада върху последната. А когато през април 1876 г. се заговори за война между Турция, от една страна, и Сърбия и Черна гора, от друга, руската дипломация отказа да упражни влиянието си върху последните две държави с цел да ги накара да се въздържат от подобен акт. Напротив, когато се разнесоха слухове, че Портата се готвела да нападне Черна гора по причина на подкрепата, която последната оказваше на въстаниците, Горчаков натовари руския посланик в Цариград да предупреди, че този акт би могъл да има за резултат разрушаването на Османската империя.

През месец май 1876 г. в Берлин се състоя среща на Бисмарк, Андраши и Горчаков. Последният предложи проект за даване на автономия на подвластните на Портата южни славяни, установяването на която трябваше да стане под надзора на Австро-Унгария и на Русия. Но Андраши внесе редица съществени поправки към руския проект, с които промени значително неговия характер. Съгласуваният документ беше приет на 13 май 1876 г. Той е известен под названието Берлински меморандум.

Меморандумът изхождаше от съображението, че за по-скорошното омиротворяване на Босна и на Херцеговина се налагаше да се държи сметка за исканията, които бяха предявили бошнаците и херцеговинците, т. е. за необходимостта да им се дадат известни гаранции, че този път Портата ще изпълни своите обещания. Меморандумът намираше още, че е необходимо турското правителство да прекрати военните действия за срок от два месеца, за да се открие възможност за преговори между него и въстаниците, които трябваше да се водят въз основа на исканията на последните. Документът заключаваше, че ако срокът на примирието би изтекъл, без да се постигне набелязаната цел, трите императорски двора ще се споразумеят относно предприемането на по-действени мерки «в интересите на всеобщия мир и за предотвратяване на по-нататъшното развитие на злото».

Преди да бъде представен на Портата, Берлинският меморандум трябваше да бъде съгласуван с правителствата на Англия, на Франция и на Италия. Последните две се съгласиха да подкрепят меморандума, но английското правителство се изказа решително против него. Английският премиер Дизраели подкрепи Портата в борбата й срещу Русия. Той намираше, че за Англия е за предпочитане да изостри отношенията си с Русия по въпросите на балканската политика, отколкото по тези на борбата в Средна Азия, защото в първия случай при евентуално сблъскване можеше да разчита на съдействието на Турция и на Австро-Унгария, докато във втория случай щеше да се окаже сама лице срещу лице с Русия.

По това време беше свален от престола с преврат (30 май 1876) султан Абдул Азис и заместен от Мурад V. Всичко това беше много изгодно за Англия и британският кабинет подкрепи извършената промяна, като изпрати британски бойни единици в Безикския залив (близо до входа на Дарданелите). Понеже това показваше ясно, че Портата ще прояви неотстъпчивост, Берлинският меморандум не беше връчен.

Срещата в Райхщад

Междувременно Сърбия и Черна гора сключиха съюз и обявиха война на Турция (1 юли 1876 г.). Сръбската армия, която се командуваше от руския генерал Черняев, навлезе в територията на Османската империя. Същото сториха и черногорските войски, които навлязоха в Южна Херцеговина. В помощ на сърбите се притекоха около 2500 български доброволци, които образуваха три батальона под командуването на руски офицери. Те бяха организирани с помощта на славянските комитети в Русия от Българското централно благотворително общество(5), което кроеше планове за освобождение на България.

Сръбско-турската война изправи Русия пред важни решения. В случай на сръбска победа може би щеше да възникне с цялата си острота въпросът за разделянето на наследството на «болния човек» между Великите сили. Но по-вероятно беше да победи Турция и в такъв случай на Русия щеше да се наложи да спасява Сърбия. Тези перспективи накараха руската дипломация да си изясни позицията, която би заела Австро-Унгария при настъпване на едните или на другите събития.

На 8 юли 1876 г. се състоя среща на Александър II и Горчаков с Франц Йосиф и Андраши в замъка Райхщад — Бохемия. Според постигнатото устно споразумение двете правителства щяха да се придържат по начало към принципа на ненамеса, но ако обстоятелствата им биха наложили да действуват, те щяха да извършат това след взаимно договаряне. В случай на победа на Турция те щяха да поискат от Портата възстановяване на статуквото, прекратяване на насилията над християните и реформи в Босна и в Херцеговина. В случай пък на поражение на Портата, Сърбия, Черна гора, Гърция, Русия и Австро-Унгария щяха да получат някои териториални придобивки, България и някои други провинции на Османската империя щяха да получат автономия, а Цариград щеше да бъде обявен за свободен град.

Междувременно се беше случило ново голямо събитие на Балканите — Априлското въстание, което извънредно много изостри положението на Балканите.

Априлското въстание и неговото отражение върху развоя на Източната криза

Априлското въстание избухна в резултат на влошаващото се положение на българския народ след Кримската война.

През тези години поземленият въпрос в Османската империя не беше разрешен окончателно, макар в ръцете на българското селячество да бяха преминали след унищожаването на спахилъците (1832 г.) известни количества земя. Селяните се нуждаеха все още от земя, а най-добрите и най-плодородните земи бяха заграбени от турски чифликчии. Земята и селският труд не бяха освободени от феодални окови. Селячеството страдаше най-вече от многобройните тежки данъци, които се събираха от корумпирани лица (прекупвачи) по една остаряла система. Но най-много му тежеше неосигуреността на неговата собственост и на плодовете на труда му. Всеки поробител можеше да се разположи в която си иска българска къща, да яде до пресита и да задигне всичко, което хареса. Грабежите на черкезите и безсъвестната експлоатация на лихварите влошаваха още повече положението на селяните. От феодалния гнет страдаха всички прослойки на селячеството, но най-много бедните и средните селяни, а по-малко заможните. И едните, и другите обаче се стремяха да се превърнат в свободни стокопроизводители, което можеше да стане чрез отхвърляне на турското иго.

Занаятчиите, които се разоряваха все повече и повече поради конкуренцията на европейската фабрична индустрия след Кримската война, чувствуваха като голяма тежест ограбването на труда им от турските аги. Това ставаше под формата на безплатни услуги и на безплатни доставки на стоки. Занаятчиите страдаха от същата неосигуреност на собствеността, която подравяше и жизнените сили на селячеството.

Десетките хиляди разорени селяни и занаятчии, които образуваха един многоброен и неспокоен предпролетариат, не намираха работа поради слабото развитие на индустрията, търговията и транспорта и живееха в постоянна нищета. Това ги правеше най-революционно настроения слой на тогавашното българско общество. Те се надяваха освобождението да им донесе работа и по-добри надници.

В условията на турското иго не живееше добре и народната интелигенция. Съставена предимно от учители и от селски свещеници, които произхождаха от средите на селяните, на занаятчиите и на дребните търговци, тя нямаше достъп до административните постове, до съдебните длъжности и до военната кариера. Това обстоятелство, както и демократичният й произход, я тласкаха към революционна борба.

Когато говорим за причините, поради които българският народ се бореше срещу турското иго, не бива да забравяме националното угнетяване. Българите бяха под робство. Те страдаха от липсата на елементарни права и свободи, от безскрупулното потъпкване на човешкото им достойнство, от непрекъснатото унизяване на целия народ. Жестокият национален гнет се чувствуваше като голяма тежест и се явяваше наред с феодалната експлоатация и другите причини от социално естество като една от главните причини на освободителното движение.

Формите на това движение ставаха все по-съвършени, по-всеобхватни, за да се стигне в последните години на робството до масова революционна борба с програмни искания от национален и социален характер.

Априлското въстание избухна в обстановка на революционна ситуация, чиито елементи бяха бедственото положение на народните маси, отежнено от големия недород през 1874 и 1875 г., решителността на българския народ да свърши веднъж завинаги с турския гнет и готовността на Портата да направи известни отстъпки по причина на затрудненото й финансово и международно положение.

След неуспеха на Старозагорското въстание (1875 г.) Българският централен революционен комитет фактически се беше разпаднал. Но емигрирали дейци от вътрешността на България създадоха към края на същата година т. н. Гюргевски революционен централен комитет, който се нагърби с тежката задача да подготви масово въстание за пролетта на следващата година.

Дейците на този комитет — Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Апостолов, Иларион Драгостинов, Стоян Заимов, Георги Измирлиев, Христо Караминков, Георги и Никола Обретенови, Никола Славков, Стефан Стамболов — се прехвърлиха в България и проведоха значителна организационна работа. Най-добра подготовка за въстанието беше извършена в IV Панагюрски революционен окръг под ръководството на Георги Бенковски. Събранието в Оборище реши въстанието да бъде вдигнато на 1 (13) май 1876 г., но гнусно предателство стана причина за преждевременното му избухване — на 20 април (2 май).

Априлското въстание трябваше да реши задачите на буржоазнодемократическата революция в България.

Въстанието обхвана най-вече Южна България, но също и отделни местности в Северна България. То трая само няколко седмици, през които българският народ прояви масов героизъм. Дейността и подвизите на Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Бачо Киро, Васил Петлешков и хилядите незнайни жертви на озверените пълчища останаха като безсмъртни образи за потомството.

Въпреки че Априлското въстание завърши с поражение, то има голямо значение за съдбата на българския народ, тъй като направи възможно освобождението на България. Въстанието постави българския въпрос пред света и създаде морално-политическите предпоставки за въоръжена намеса на Русия в отношенията на Портата към южните славяни. Русия вече беше заинтересована да се намеси в съдбините на Балканите много по-активно, отколкото в началото на Източната криза. В този смисъл българската национална революция се яви като един от двата решаващи фактора за освобождението, редом с освободителната война.

При потушаването на Априлското въстание турските власти и башибозушките пълчища, които се намираха под влиянието на национализма и на религиозния фанатизъм, извършиха големи жестокости. «Ятаганското правителство», както нарече Портата Захари Стоянов, прибягна до терора като надеждно средство за потушаване на огъня, който обхвана част от подвластните му земи. Чак до август 1876 г. редовни турски части и башибозушки тълпи колеха, разстрелваха, изнасилваха, грабеха и опожаряваха. През цялото лято на тази съдбоносна година из българските земи се носеше дим от пожарища и мирис на разлагащи се трупове. Загинаха десетки хиляди хора, а други бяха затворени и заточени. Турското правителство раздаде награди и по-високи чинове на главорези като Барутанлията, Тъмрашлията, Тосун бей и други тъмни герои на кървавата драма. Нещо повече. То уволни и наказа тези от своите чиновници, които не се поддадоха на опиянението и запазиха поведение на честни и разумни същества: Хасан паша — защото не опожари Брацигово, Хафъз ефенди — защото не позволи да бъде ограбен Ямбол, и пр. Следите от «героичните подвизи» на палачите останаха непокътнати за назидание на «неразумния» български народ. Но това не само не уплаши българите, а нанесе силен удар върху Портата, защото зверствата станаха достояние на цивилизования свят.

Първи забиха тревога руските вестници «Голос» и «Русский мир». Към тях се присъединиха «Московские Ведомости», «Гражданин», «Русские Ведомости», «Новое Время», както и списанията «Отечественные записки», «Вестник Европы» и пр. Едни от тях бяха настроени враждебно към революционните движения, поради което оценяваха Априлското въстание като самозащита на българския народ от турските жестокости. Други пък съчувствуваха на революционните идеи и посочваха правилно, че то е резултат на многогодишна борба за независимост. И едните, и другите обаче изказваха съчувствие към българския народ и настояваха да му се помогне. За да задоволят нарасналия интерес към българите, те поместваха материали за неговата история и за неговия живот. Започна събирането на парични помощи. «В Русия навсякъде са се съставили славянски комитети и общества, четем в един български вестник от това време, които събират материална помощ за бедните и ранени славяни, пострадали от турците... Най-бедните работници, които работят на ден, отделят половината от дневното си преживяване и го изпращат на въстанието.» Младежи и девойки изявиха готовност да помогнат на въстаниците. Петър Кропоткин пише в «Записки на един революционер», че другарите му заминали за България, за да се присъединят като доброволци и милосърдни сестри към въстаниците. В Русия възникна широко движение в защита на българския народ. Голяма роля изиграха славянските комитети в Петербург и в Москва. Възванието на Иван Аксаков, председател на Московския славянски комитет, направи голямо впечатление. Основната мисъл в него бе, че Русия е единственият защитник на българите. Към поменатото движение се присъединиха интелектуалци със световна известност. И. С. Тургенев написа прочутото си стихотворение «Крокет в Уиндзър», с което заклейми отношението на английската кралица Виктория и нейното правителство към събитията в България. Големият писател Ф. М. Достоевски писа: «Русия не може да измени на великата славянска идея. Обаче тази идея няма нищо общо със завладяването и насилието. Тя е само служене на човечеството!». На българите посветиха стихове Д. Аверкиев, Яков Полонски и редица други поети, а К. Е. Маковски създаде вълнуващото платно «Българските мъченици». Към движението в защита на българския народ се присъединиха хора с най-различни и даже противоположни политически възгледи, които произхождаха от различни социални среди. По тази причина движението в Русия беше по-широко и по-всеобхватно, отколкото в останалите страни, и което е по-важно, имаше действен характер.

Априлското въстание получи голям отзвук и в някои други славянски страни. Чешките и словенските вестници отделяха широко място на съобщенията за събитията в България и разобличаваха системно туркофилството на австрийския правителствен печат. Под формата на вечеринки бяха организирани събрания, на които се събираха суми в полза на жертвите. Елишка Краснохорска, Антон Ашкерц и Святопулк Чех написаха произведения на български теми.

Нещастието на българския народ получи съчувствен отзвук и в братска Румъния.

Западна Европа научи за клането в България най-напред от съобщенията на в. «Курие д’Ориан», който излизаше в Цариград. Подобни материали бяха поместени и в други вестници. Истината за безобразията на башибозуците развълнува дълбоко европейската демократична общественост. В Италия станаха протестни събрания. Прочутият революционер Джузепе Гарибалди изпрати телеграма до Българското централно благотворително общество, в която даде израз на своето съчувствие към българския народ. Известният френски писател Виктор Юго, който се ползуваше в този момент с голямо политическо влияние в своята родина, изрази възмущението си от факта, че европейските правителства наблюдаваха спокойно зверствата на турците. Той призова да се сложи край на турското иго. Не забрави българите и един друг голям писател — Оскар Уайлд. Известията за зверствата предизвикаха в Англия широко движение в защита на българския народ, начело на което вървеше английският пролетариат. Значението на това движение най-добре личи от телеграмата на английския министър на външните работи от 23 август: «Впечатлението, което произведоха в нашата страна тези събития в България, унищожи напълно симпатиите към турците. Настроението срещу тях е така всеобщо и толкова силно, че дори ако Русия обяви война на Портата, на правителството на Нейно Величество ще бъде съвършено невъзможно да се намеси». Голям шум вдигнаха също и брошурите на Гладстон «Българските ужаси и Източният въпрос» и «Уроци по клане или поведението на турското правителство в и спрямо България след месец май 1876 г.». С тези си брошури той даде един от лозунгите на кампанията, която водеха срещу правителството на Дизраели някои среди, предимно банкерски.

В резултат на движението в защита на българския народ беше предприета анкета за турските зверства от Беринг, англичанин, Скайлер, американец, и княз Церетелев, руснак. Към тях се присъедини американският публицист Макгахан. Неговите статии в «Дейли нюз» вдигнаха навремето голям шум и оказаха силно влияние върху общественото мнение в полза на българите. Анкетьорите обходиха пострадалите области и събраха материали, представени както от турската администрация, така и от българското население. Голяма роля за разкриване на истината изигра Церетелев. Нему българите даваха необходимите доказателства за разкриване на редица факти, които турските чиновници имаха интерес да скрият. При това положение даже Беринг, който имаше инструкция да замаже неизгодните за Турция факти, трябваше да признае, че турците са извършили много жестокости. Не можеше да бъде другояче, понеже анкетьорите можаха да наблюдават лично много следи от «подвизите» на башибозуците в Батак, Перущица и други места. Според направените изчисления през 1876 г. били избити 30 000 души, 3000 деца останали сираци, 10 000 души били изпратени в затвори или на заточение, 80 селища били опожарени, а други 200 — разграбени.

За да намали впечатлението от анкетата, Портата разпрати по същите места свои агенти, които твърдяха в рапортите си, че българите били извършили жестокости над мюсюлманското население. Но на тези рапорти не повярва никой. Не извадиха Портата от затрудненото й положение и неколцината чорбаджии, които бяха натоварени от нея със задачата да проведат анкета за отношението на турските власти към българското население. Макар и туркофили, чорбаджиите не дръзнаха да отрекат истинските факти.

Отношението на европейската демократична и революционна общественост към Априлското въстание оказа влияние — в едни страни по-голямо, а в други по-малко — върху външната политика на Великите сили. В Европа възникна такава морална и политическа обстановка, която даде на Русия възможност да действува при по-благоприятни за нея и за южните славяни условия. Враждебните им сили бяха принудени да сдържат действията си, а Портата се оказа изолирана.

Всичко това се вижда най-добре от промяната, която настъпи в поведението на английската дипломация. През август 1876 г. сърбите претърпяха няколко поражения и княз Горчаков се опита да им помогне, като предложи на Бисмарк да вземе почин за свикване на международна конференция, която да изработи условията на мира между Сърбия и Турция. Обаче германският канцлер отклони предложението на Горчаков, понеже смяташе, че за целите на неговата политика е желателно Русия да се заангажира повече в Източната криза. Но времената бяха вече други. Когато сръбският княз Милан IV Обренович поиска посредничеството на Великите сили за прекратяване на войната между Сърбия и Турция (26 август 1876 г.), английското правителство не се противопостави. Великите сили се съгласиха да посредничат и английският посланик в Цариград Хенри Елиът предаде на Портата желанието им последната да даде на сърбите примирие за един месец и да започне незабавно преговори за мир.

Турското правителство прие тези искания, но постави сурови условия за мир, които бяха отхвърлени от Великите сили.

Дизраели, или както започна да се нарича вече лорд Биконсфилд, не се противопостави на тези действия на «европейския концерт». Английската дипломация излезе с проект, според който Турция и Сърбия трябваше да сключат мир на основата на статуквото, а Босна, Херцеговина и България щяха да получат административно самоуправление. Австро-Унгария можеше да окупира първите две от споменатите провинции, а Русия — последната. В този проект не се съдържаше най-същественото, онова, което беше накарало Биконсфилд да го издигне — обявяването на Цариград за свободно пристанище под закрилата на Англия. Горчаков се досети за недомлъвката и съгласявайки се със споменатия проект, предложи да се изпрати същевременно в Мраморно море съединена ескадра от кораби на Великите сили. Английското правителство отхвърли контрапредложението на Горчаков и му даде широка гласност. Изплашено от перспективите на усилване на руското влияние на Балканите, английското обществено мнение, което беше по същество изразител на настроенията на буржоазните кръгове на Англия, се върна отново в руслото на русофобството. Проектът на Горчаков не срещна одобрение и в Австро-Унгария, която се страхуваше от появяването на руски войски в България. Стана ясно, че за спасяването на Сърбия ще трябва да се търси друг път.

Будапещенска конвенция

Събитията отиваха явно към война. Русия не можеше да помогне на южните славяни с дипломатически средства, но и не можеше да ги остави на «милостта» на Портата. Ето защо Горчаков се зае с дипломатическата подготовка на войната. Той започна с Берлин.

Политиката на Бисмарк по време на Източната криза се състоеше в разгарянето на англо-руските противоречия по Източния въпрос. Това се правеше с цел да се лиши Франция поне за известно време от възможните й съюзници и да остане сама лице с лице срещу Германия. Бисмарк тласкаше събитията на Изток към руско-турска и към руско-английска война, но се стремеше да предотврати една война между Австро-Унгария и Русия и съдействуваше на сближението между тези две държави. Когато разбра това, Горчаков насочи усилията си към неутрализирането на Австро-Унгария. Правителството на тази държава беше склонно да остане неутрално в случай на руско-турска война, понеже беше разбрало, че Германия няма да подкрепи с въоръжена сила претенциите му на Балканите. От есента на 1876 г. започнаха преговори между Русия и Австро-Унгария, които завършиха с подписването на тайна конвенция в Будапеща (15 януари 1877 г.). Австро-Унгария се задължаваше да пази в случай на руско-турска война доброжелателен за Русия неутралитет, както и да парализира чрез дипломатическо въздействие, доколкото това ще зависи от нея, евентуални опити на други държави за намеса или за колективно посредничество. В замяна на това Австро-Унгария можеше да избере момента и начина за заемането на Босна и на Херцеговина със свои войски, като не разпростира военните действия в Румъния, Сърбия и Черна гора. Русия се задължаваше да не разпростира военните действия в Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора, обаче последните две държави можеха да вземат участие във войната като нейни съюзници. Освен това беше уговорено, че ранените руски войници ще могат да получат помощ в Австро-Унгария и че Русия може да направи в тази държава покупки и поръчки на необходимите за армията й предмети.

В една допълнителна конвенция от същата дата, предназначена да определи териториалните изменения, които биха могли да настъпят в резултат на войната, се предвиждаше, че Австро-Унгария ще окупира Босна и Херцеговина без Новопазарския санджак, за който щеше да се постигне отделно споразумение, а Русия ще си върне тази част от Бесарабия, която й беше отнета през 1856 г. Русия се задължаваше да не образува голяма славянска или друга държава на Балканите. България, Албания и останалата част на Румелия(6) щяха да образуват независими държави. Гърция щеше да получи Тесалия, част от Епир и остров Крит. Цариград щеше да бъде обявен с малка територия около него за свободен град. Русия и Австро-Унгария се задължаваха да си окажат дипломатическа подкрепа, в случай че предвидените териториални промени биха станали предмет на колективно обсъждане от страна на Великите сили.

Значението на двете конвенции се състоеше в това, че създадоха необходимите дипломатически предпоставки, за да се реши Русия да обяви война на Турция.

Цариградска конференция

Докато ставаха описаните събития, Великите сили бяха поискали от Портата да сключи примирие със Сърбия. На 10 октомври турското правителство изяви готовност да стори това за 5–6 месечен срок, разчитайки на продължителна окупация на сръбските земи и на протакане на преговорите за мир, с оглед да се изчака моментът, когато обстановката ще бъде по-благоприятна за Турция. По съвета на Русия Сърбия отказа да сключи примирие за толкова дълъг срок, след което турските войски подновиха настъпателните си действия на сръбска територия. Разбира се, че Портата и в този случай се ползуваше от подкрепата на Англия.

Положението на Сърбия стана много тежко. Турската армия разгроми окончателно своя противник и се насочи към Белград. На 31 октомври 1877 г. руското правителство поиска от Портата да сключи незабавно примирие със Сърбия за 4 или 6 седмици. В противен случай Русия щеше да скъса дипломатическите си отношения с Турция. Изложените искания имаха ултимативен характер, понеже се даваше 48–часов срок за отговор. Турското правителство прие предявените искания.

Ставаше все по-ясно, че се отива към война. За да подкрепи дипломатическите си действия, руското правителство обяви на 13 ноември 1876 г. частична мобилизация. Тя обхвана 546 667 души, които се считаха достатъчни за предприемането на зимен поход срещу Турция.

Обаче войната още не беше станала неизбежна. Към края на октомври и началото на ноември в разговорите на императора и на Горчаков с английския посланик в Петербург лорд Лофтус се роди идеята за свикване на международна конференция в Цариград, което и стана на 11 декември 1876 г. Великите сили се съгласиха с тази отстъпка, защото се страхуваха да не би Русия да пристъпи самостоятелно към решаване на Източната криза.

След продължителни спорове и пазарлъци, при които граф Игнатиев отстояваше упорито интересите на южните славяни, а делегациите на Англия и на Австро-Унгария се стремяха всячески да ограничат придобивките им, се стигна до следните решения: Черна гора получаваше териториални придобивки в Южна Херцеговина и в Северна Албания, а Сърбия — поправка на границата при р. Дрин; плаването по р. Бояна се обявяваше за свободно; на Босна и Херцеговина, които се сливаха в една област, както и на България, която се разделяше по настояване на австро-унгарските делегати на две области (Източна с център Търново и Западна с център София), се даваше административно самоуправление; начело на тези три области се поставяха генерал-губернатори, които щяха да бъдат назначавани за петгодишен срок от Портата със съгласието на Великите сили; областите щяха да имат свои изборни събрания и милиция от мюсюлмани и християни, предназначена за поддържане на вътрешния ред; християните получаваха еднакви граждански и политически права с мюсюлманите; турските войски трябваше да бъдат съсредоточени в крепостите; съдебната система трябваше да се реформира; провеждането на тези решения трябваше да се наблюдава от международна комисия, съставена от делегати на Великите сили, избрани за една година.

За 23 декември беше свикано заключителното заседание на Цариградската конференция. За голяма изненада на делегатите разнесоха се оръдейни салюти, след което турският министър на външните работи Савфет паша обясни, че в този момент се извършва велико събитие — Турция става конституционна държава. При това положение Савфет паша смяташе, че решенията на конференцията стават съвсем излишни, тъй като конституцията даваше еднакви права и свободи на всички граждани.

Автори на описаната комедия бяха новият султан Абдул Хамид II, великият везир Мидхат паша и английският посланик в Цариград Хенри Елиът, който действуваше в съгласие c Биконсфилд зад гърба на английските представители на конференцията.

Граф Игнатиев предложи да се употреби сила по отношение на Турция, за да я заставят да приеме решенията на конференцията, но английският делегат се възпротиви категорично на упражняването на натиск върху Портата. Делегатите на Великите сили изпаднаха в доста трудно положение. Те трябваше да молят, защото не можеха да диктуват. Предложиха на Портата да приеме поне някои от решенията, но тя отказа. Конференцията се закри на 8 януари 1877 г., без да постигне целта, за която беше свикана. За да излязат поне с чест от положението, правителствата на Великите сили отзоваха посланиците си от Цариград, но не скъсаха дипломатическите си отношения с Турция.

По време на конференцията някои българи от лагера на едрата туркофилска буржоазия организираха по поръка на турското правителство агитация сред българите за подаване на благодарствени адреси до Абдул Хамид II по случай даряването на Конституцията. Властите подкрепиха агитацията със заплахи и с насилия, но резултатът беше незначителен. Акцията беше подкрепена само от малцина чорбаджии и от някои малодушни елементи.

Преди още да бъде закрита конференцията, Мидхат паша реши да свика съвет от най-видните политици и представители на различните народи в Турция, който да отхвърли решенията й и да изрази задоволството си от новата конституция. Предупреден навреме от граф Игнатиев, екзарх Антим I се престори на болен и отклони поканата да представлява българите, в резултат на което бе изпратен на заточение.

Лондонски протокол

След неуспеха на Цариградската конференция Русия засили приготовленията си за война, но все още не се беше отказала да търси разрешение на спорните въпроси по мирен начин. В последното й помогна надигането на опасността от нова война между Франция и Германия. Страхът на Биконсфилд от усилването на Германия беше толкова голям, че той реши да осигури «тила» си чрез един компромис с Русия по Източния въпрос.

През февруари започнаха преговори между руския посланик в Лондон и английския външен министър. Двамата се споразумяха върху съдържанието на един протокол, който беше съгласуван с останалите Велики държави при пътуването на граф Игнатиев из европейските столици. Протоколът беше подписан на 31 март 1877 г. в Лондон от представители на шестте Велики сили.

Последните приемаха за сведение сключването на мира между Сърбия и Турция (16 февруари 1877 г.)(7) на основата на положението преди войната и изказваха пожелание при преговорите на Портата с Черна гора да бъдат поправени границите на последната и да се уреди свободно плаване по р. Бояна. Силите приканваха Портата да възвърне войските си почти към мирновременно положение и да проведе в непродължителен срок реформите, които бяха поискани с нотата на Андраши от 30 декември 1875 г. и които Портата беше приела на 13 февруари 1876 г. Силите заявяваха, че ще следят бдително за изпълнението на обещанията на турското правителство и че ако положението на християнското население не бъде подобрено до степен да се предотвратят усложненията, които нарушаваха периодично спокойствието на Изтока, ще обсъдят съвместно мерките, които биха осигурили благосъстоянието на християнското население и изгодите на общия мир.

На това заседание руският посланик П. Шувалов направи декларация, че Русия е готова да преговаря с Турция за разоръжаване, ако последната сключи мир с Черна гора и изпълни на дело споменатите в протокола реформи и ако не последват нови избивания, подобни на тези в България.

Британският пълномощник пък направи декларация, че Англия ще счита протокола за неподписан, ако не бъде постигната целта му — разоръжаване на Турция и на Русия и мир между тях.

Налице беше нов натиск на «европейския концерт» върху Портата, но този път в името на много умерени искания. Те са доказателство за голямото миролюбие на руското правителство в онзи момент. Обаче Портата ги отхвърли (14 април 1877 г.) като намеса във вътрешните работи на Турция, която противоречала на достойнството й. Тя разчиташе на разногласията между Великите сили, но сметките й излязоха криви. Русия не можеше да прави безкрайни отстъпки, а Портата нямаше искрено намерение да подобри живота на християнското население на Балканите. Изход от това положение можеше да се намери само чрез война.

Обявяването на последната беше улеснено от споразумението между Русия и Румъния (16 април 1877 г.), което осигуряваше свободно преминаване на руската армия през територията на Румъния, при условие на зачитане на нейната териториална цялост, политически права и закони, както и при условие че ще бъдат заплатени всички доставки.

Обявяване на войната

Александър II замина от Петербург за Кишинев през нощта на 19 срещу 20 април. По пътя той направи преглед и на войскови части. На тези прегледи, пише Д. А. Милютин, «личеше възбуденото състояние на духа на всички войски; тук нямаше нищо изкуствено и подправено, а на всички лица се четеше искрен ентусиазъм».

Императорът подписа манифеста в Кишинев сутринта на 24 април. Обявяването на войната, се казваше в манифеста, се дължи на това, че Русия, движена от чувството на справедливост и собствено достойнство, трябва да прибегне до по-решителни мерки, след като се бе старала в течение на две години без успех да склони Портата «към преобразувания, които биха могли да запазят християните на Босна, Херцеговина и България от произвола на местните власти».

После императорът направи преглед на войските в Кишинев, а кишиневският и хотински епископ Павел прочете манифеста и отслужи молебен. Описвайки възторга, с който войските посрещнаха вестта за обявяване на войната, Д. А. Милютин пише: «Очевидно е, че сегашната война с Турция е съвсем популярна у нас».

Експлоататорските класи в Русия подкрепиха войната в името на свои интереси. Но широките народни маси бяха готови да понесат тежестите на войната в името на благородната, високочовечна идея за освобождение на малките славянски народи на Балканите от гнета на един див и жесток режим. Тогавашното руско поколение познаваше от разказите на своите деди и бащи, които бяха участвували в многобройните руско-турски войни, нерадостната участ на балканските славяни. То протегна над тях великодушно закрилническата ръка на по-големия брат в един от най-трудните моменти на историческата им съдба. С този акт това поколение се прояви като носител на човечност и напредък, както и на изключително висока нравственост, и така оправда високото си положение на народ ръководител всред славянския свят. Споделяйки преобладаващите настроения сред народните маси, широките кръгове на интелигенцията подкрепиха по един или друг начин войната. Много интелигенти заминаха доброволно за фронта, където се биха като войници и офицери на първата бойна линия или пък дадоха своя принос в качеството си на лекари и санитари.

От своя страна пък турската общественост подкрепи Портата в решимостта й да даде отпор на Русия. Причините за това явление бяха от социално, политическо и идеологическо естество. Господствуващата експлоататорска класа се надяваше да запази непокътнати големите си привилегии и възможността да експлоатира балканските славяни. Тя внушаваше на турските селяни в славянските земи, че ако Турция загуби войната, те ще бъдат лишени от дребната си поземлена собственост и щяло да се наложи да се изселят от родните си места, което не беше вярно. Многобройните войни между Русия и Турция бяха създали враждебна на Русия войнствена традиция, а победите над Сърбия и Черна гора, както и клането над българите през 1876 г., бяха повишили самочувствието на мюсюлманите. От голямо значение беше и обстоятелството, че мохамеданската религия оправдаваше всяка война на «полумесеца» срещу «кръста».

Необходимо е обаче да се изтъкне, че на много места турските народни маси не се поддадоха на внушенията на Портата, на моллите, на господствуващата класа изобщо и запазиха добри отношения с българското население по време на войната. От своя страна последното прояви на много места благородство и покровителствуваше турските си съграждани след оттеглянето на турската армия.

Глава втора: Военната обстановка в навечерието на войната

Въоръжените сили на Русия и нейните съюзници

Руско-турската война от 1877–1878 г. завари руската армия в процес на основно преустройство. То беше предизвикано от поражението на Русия в Кримската война, когато се разбра, че нейната армия е изостанала твърде много от армиите на Англия и Франция както в своята организация, така и в стрелково, и в тактическо отношение. Блестящите военни победи на Прусия над Австрия (1866 г.) и над Франция (1870–1871 г.) направиха голямо впечатление на руските управляващи кръгове. В резултат на тези войни в Централна Европа възникна могъща държава с развит и все по-усилващ се милитаризъм, за което царизмът също не можеше да не държи сметка. Той разбираше, че Русия може да бъде разгромена при една нова война. Освен това военното безсилие на Русия отслабваше позициите й в дипломатическите борби и увреждаше нейните интереси.

Под влияние на изложените причини, както и на причини от вътрешно естество правителството на Александър II проведе редица реформи: освобождаване на селячеството от крепостна зависимост, реорганизиране на данъчната система и така нататък. Благодарение на тези реформи стана възможно отделянето на средства за превъоръжаване на войската. Отменянето на крепостничеството направи безпредметна съпротивата на дворянството срещу всеобщата военна повинност, която съпротива се дължеше на обстоятелството, че взетият на военна служба крепостен селянин ставаше свободен човек. От друга страна пък развитието на англо-руските противоречия и на пруския милитаризъм налагаше да се бърза с повишаването на боеспособността на армията. Така се стигна до известните реформи на Д. А. Милютин, назначен за военен министър през 1861 г.

Дмитрий Алексеевич Милютин бе роден през 1816 г. Един от братята му беше представител на утопичния социализъм в Русия. Д. Милютин завърши Николаевската военна академия през 1836 г. След това той служи в Кавказ, а през 1845–1846 г. беше професор по военна география в Николаевската военна академия. След това Милютин служи като началник на Главния щаб на войските на Кавказката армия, а през 1860 г. беше назначен за помощник-министър на войната. Той беше високообразован човек и познаваше добре военното дело на по-напредналите държави. Във военната доктрина се придържаше към принципите на великия пълководец А. В. Суворов, а по политически убеждения беше умерен либерал.

Най-важната реформа на Милютин беше въвеждането на нова система на комплектуване на армията с войнишки и сержантски състав. Според старата, т. нар. рекрутна система, от годните за военна служба мъже от «данъкоплатните» съсловия (най-вече селячеството) се взимаха на служба трима на хиляда души. Те образуваха т. нар. рекрут. Служеха двадесет години, от които последните пет в безсрочен отпуск. През средата на XIX в. се разбра, че системата на рекрутите не отговаря на изискванията на новата политическа обстановка в Европа. На Русия предстоеше да воюва с противници, които имаха масови армии от буржоазен тип. Логиката на войната задължаваше руското правителство да създаде също такава масова армия. Опитите да се реши тази задача чрез увеличаване на нормата на рекрута от три на четири на хиляда и чрез предсрочно уволняване на военнослужещите в запас дадоха само частичен резултат. При мирновременна армия от 765 000 души в запаса се числяха 242 000, а според щата армията трябваше да има в случай на война състав от 1 377 000 души. Не достигаха значи около 400 000 войници. Това наложи да се премине към системата на всеобща военна повинност с къси срокове на действителна служба, която даваше голям резерв от обучени запасни чинове.

Тази система бе въведена в началото на 1874 г. Според Устава за военната повинност на военна служба подлежеше цялото мъжко население от 20 до 40–годишна възраст. Службата траеше 15 години, от които под знамената най-много до 6 години, а останалото време — в запас. След това военнозадълженият се числеше до навършване на 40–годишна възраст към опълчението. Принципът на всеобщата военна повинност не беше прокаран последователно. Служеше само една четвърт от задължените, избирана по жребий, а останалите се зачисляваха направо в опълчението. На знатните, на духовниците, на богаташите и на образованите хора даваха известни привилегии. Но макар и да не беше проведена последователно, реформата имаше напредничав характер, тъй като даваше възможност на широки народни маси да усвоят действията с оръжие. Тя даде до обявяването на войната два набора от млади, пъргави и издръжливи хора, които подмладиха отчасти личния състав на руската армия.

Милютин проведе и редица други реформи, за които ще стане дума по-долу. Тук е важно да отбележим, че реформите му срещнаха ожесточена съпротива от страна на някои влиятелни реакционни кръгове на дворянството, на генералитета и на държавните мъже. Тези кръгове се страхуваха за привилегиите на своята класа и за положението си в армията. Обаче напредничавата част на офицерството, някои слоеве на дворянството и широката общественост подкрепиха провеждането на реформите, които обновиха повече или по-малко военното дело в Русия.

В навечерието на войната руската армия се състоеше от редовни войски, от нередовни войски и от опълчение. Към редовните спадаха полевите, тиловите, запасните и спомагателните войски. Към нередовните спадаха казаците и частите, формирани от други националности. През 1876 г. се числяха по списък 1 474 498 войници и 25 953 офицери.

Въоръжението на руската армия се състоеше от първите образци нарезно оръжие. Когато избухна войната, тя се превъоръжаваше с нови образци, но превъоръжаването бе започнало от западните и северозападните окръзи на империята и почти не бе засегнало южните, които именно дадоха войски за началото на войната.

В пехотата бяха на въоръжение пушките «Бердана № 1 и № 2», «Кринка» и «Карле». С първите две системи бяха въоръжени около 35% от пехотинците. Около 50% бяха въоръжени с «Кринка», а останалите 15% — с «Карле».

Най-добра беше безспорно системата «Бердана № 2», образец 1870 г., калибър 10,67 мм. Тя даваше до 20 изстрела в минута с начална скорост на куршума 437 м в секунда. Мерникът й беше награфен до 1500 крачки, но фактически тя стреляше до 4000. По балистическите си качества тази пушка съответствуваше на най-добрите образци на епохата, респективно на притежаваната от турската армия пушка «Пибоди-Мартини». Когато започна войната, в складовете лежаха около 230 хиляди пушки «Бердана № 2», но командуването не ги раздаде на действуващите части, тъй като смяташе, че не били обучени да действуват с тези пушки. То намери, че е по-добре да даде на бойците познато, макар и остаряло оръжие.

Пушките «Бердана № 1» имаха същите балистически качества, но се пълнеха по-бавно и затворите им не даваха възможност да се стреля лежешком. В течение на войната частите, които бяха въоръжени с «Бердана № 1», се превъоръжаваха с «Бердана № 2».

Кринките (калибър 15,24 мм) бяха преработени от стари образци. Те се пълнеха отзад и съответствуваха по балистически качества на притежаваната от турската армия пушка «Шнайдер». Началната скорост на куршума им беше 305 м в секунда. Даваха, до 12 изстрела в минута и пращаха куршума на 2000 крачки, но мерниците им бяха награфени само до 600, а в редки случаи до 1200 крачки. При продължителна стрелба затворите не изхвърляха добре гилзите. Патроните бяха доста тежки, вследствие на което войниците се изморяваха много. Те мразеха пушките от тази система и при възможност ги заменяха охотно с трофейно турско оръжие.

Пушките «Карле» имаха същия калибър и даваха същата начална скорост на куршума. Но по някои други балистически качества те бяха по-добри от кринките. Обаче затворът им беше лош и често засичаше, а унитарните книжни патрони се разкисваха при дъжд.

Тук-таме сред пехотата имаше и пушки от още по-стари образци, даже кремъчни.

Общите недостатъци на руското пехотно оръжие бяха многосистемността и неизползуването на качествата на модерното оръжие — скорозарядност и дългобойност. Последното се обяснява с обстоятелството, че реакционното офицерство, което се набираше предимно от класата на помешчиците, се страхуваше да даде на войника селянин дългобойно и скорострелно оръжие, за да не излезе той вън от контрола на офицера. В онази епоха даже най-добрите руски военни теоретици даваха приоритет на атаките на щик пред силата на огъня. За това допринесоха и други причини, каквито бяха господарското пренебрежение към живота на войника, недостигът на патрони (на боец се падаха по 180–185 броя), който пък се обяснява с икономическата изостаналост на Русия, и прочие. Суровите закони на войната дадоха в това отношение добър урок на руското командуване, който бе заплатен с кръвта на хиляди бойци.

В тактиката на руската армия през годините след Кримската война се набелязаха нови моменти. Промените се дължаха на икономическото развитие на Русия, на напредъка на оръжейната й техника, на опита от последните войни и на реформите на Александър II, които допринесоха за създаване на боец с нова психология, твърде различна от тази на крепостния селянин. На смяна на предишната «масова тактика», която изискваше послушни изпълнители и съответно обучение, чиято цел беше постигане на механично съвършенство в действията на отделния боец, се появи нова тактика, която налагаше на голяма част от бойците да действуват до известна степен самостоятелно. От последните се изискваше вече съзнателно отношение към задачите, а това наложи коренна промяна в методите на обучението.

На смяна на сгъстения батальонен строй в пехотата идваха стрелковите вериги. Но батальонният строй все още се считаше за основен. Веригите бяха само придатък към него. За това при настъпление ротите на батальона се построяваха в две линии, които отстояха на двеста крачки една от друга. Докато първолинейните роти поддържаха огън, второлинейните подхождаха за атака. Стреляше се на общи залпове и в това време бойците стояха под силния огън на противника, воден от 300–400 стъпки. Руските войници умееха да стрелят горе-долу точно, но бавно и недостатъчно и на къси разстояния. Офицерите им внушаваха постоянно мисълта да пестят патроните. На фронт от 200–400 крачки батальонът изстрелваше в едно сражение по 4500 патрона, когато носеше със себе си десет пъти повече! Една рота на батальона оставаше в резерв, а стрелковата рота, която се състоеше от най-добрите бойци, се пръскаше пред него във верига. Стрелковите вериги бяха неповратливи и трудно управляеми. Движението им ставаше чрез прибежки на 50–100 стъпки, от прикритие към прикритие. Линейните роти настъпваха непрекъснато, при което се практикуваше широко движението в крак и подравняването, макар да се допускаше залягане и разпръсване. В атака се хвърляха на 30 стъпки пред противника. Като се вземат предвид и недостатъчните артилерийски подготовки на атаките, можем да разберем защо бяха тъй многобройни жертвите на руската армия при всяка атака.

Същото беше и при отбранителния бой. Повечето от ротите на батальона оставаха в сгъстен строй, а само някои от тях се разгъваха в стрелкова верига. Огън се откриваше едва когато противникът се приближаваше на около 300 стъпки. Стреляше се само залпово, а когато противникът се приближаваше на 50–100 стъпки, го контраатакуваха на щик. Самоокопаване почти не се практикуваше и войските не бяха привикнали към него, а то се налагаше от силата на тогавашния огън. Липсваха достатъчно шанцови инструменти, пък и по-голямата част от офицерите не разбираше неговата наложителност.

Изобщо в тактиката на руската пехота господствуваше традицията, а рационалните моменти бяха малко. Пехотинците обучаваха главно за близък бой, при който победата се явяваше като резултат на храбростта и саможертвата на войниците. При бой на далечни разстояния те представляваха безпомощна цел за един противник, който би съумял да използува напълно дългобойността и скорозарядността на модерното за времето си оръжие.

Конницата беше въоръжена с пики, саби, револвери, карабини и пушки от облекчен тип. Някои казашки части бяха въоръжени даже и с гладкоцевни кремъчни пушки.

Елементите на парадността преобладаваха в тактиката на конницата по-подчертано, отколкото при другите родове войски. Традицията влияеше тук по-силно, защото бяха повече офицерите с висше дворянско положение (конницата се считаше за най-аристократически род войска). Руското командуване намираше, че конницата е загубила много от своята роля и значение в резултат на развитието на пехотното стрелково оръжие. Това обстоятелство наред със съображения от финансово естество наложи значително съкращаване на редовната конница. Предвиждаше се тя да се използува не толкова в хода на самите боеве, колкото за разузнаване, за охранителна служба и за набези по съобщителните линии в тила на противника. Впрочем на полесраженията тя и не срещна достоен противник в лицето на турската конница, поради което се използуваше срещу пехота. За целта тя беше получила известна тактическа подготовка, пък и въоръжението й беше подобрено. Но изобщо руската конница изигра малка роля в тази война. Това се дължеше на подценяването й, на неумението на висшите офицери да използуват пълноценно този род войска, на пренебрежителното отношение на самите конници към огъня и на неподготвеността на конете и на хората за продължителни походи.

Артилерията беше въоръжена с девет и четирифунтови(1) и с трифунтови планински оръдия. Деветфунтовото полско оръдие стреляше с граната на 3200 м, като й придаваше начална скорост 320 м в секунда. Цялата система тежеше 1700 кг. Четирифунтовото полско оръдие стреляше с граната на 2500 м, като й придаваше начална скорост 306 м в секунда. Системата тежеше 1300 кг. Трифунтовото планинско оръдие стреляше на 1423 м, придавайки на гранатата 213 м в секунда начална скорост. То тежеше 245 км, разглобяваше се на части и се превозваше на товарни животни. Всички тези оръдия бяха бронзови, пълнеха се отзад, имаха клинов затвор и нарези. Артилерийските конструктори Гадолин, Маевски и други бяха конструирали много по-добри образци от стомана, но в течение на войната още ги изпитваха. Имаше и различни образци обсадни и брегови оръдия. На оръдие се падаха по 98–168 снаряда. Руската артилерия стреляше предимно с обикновени гранати, с шрапнели и с картеч. Обикновената граната разрушаваше добре каменни и дървени укрепления, но имаше слабо фугасно действие и беше почти съвсем неефикасна при стрелба по залегнали или укрити в землени укрепления войски. Шрапнелите поразяваха само войски на открито, а когато са в окопи — ако се води флангов огън и ако няма блиндажи. Гранатите и шрапнелите бяха ефикасни само на къси и средни разстояния (до 2 км). Картечът действуваше по-слабо и до 420 м. Слаби страни на артилерийската материална част бяха многосистемността, сложността, липсата на дългобойни и скорострелни системи и неефикасността при стрелба срещу пехота, закрита в здрави укрепления. Впрочем последното беше общ недостатък на цялата артилерия на епохата.

Редовите артилерийски чинове имаха, общо взето, добра подготовка. Те даваха точен огън на близки разстояния, но нямаха навици за стрелба на големи разстояния, при лоша видимост и други подобни условия на бойната обстановка, а което е още по-важно — не познаваха достатъчно действието на снарядите си срещу бойни цели. Не се практикуваше нито масиран огън срещу главните цели, нито колесно маневриране(2) за съпровождане на пехотата, нито пък ефикасният флангов огън. Избираха се позиции без скрити подстъпи, отстоящи далеч от огъня на противниковата пехота. По онова време не беше установена самата теория за стрелба с нарязани оръдия и мнозина от офицерите не вярваха в нейните принципи. Едва започваше да се практикува «вилката» и командуването на огъня от батарейния командир вместо от мерача. Голяма слабост беше това, че артилеристите не познаваха достатъчно тактиката на другите родове войски, които на свой ред не познаваха тактиката на артилерията. Последното важеше особено за висшите офицери, които не умееха да подготвят добре атаките на пехотата с артилерийски огън.

Инженерните войски бяха на голяма висота. За това допринесе богатият опит от Кримската война, особено от отбраната на Севастопол. Но този вид войски не бяха достатъчни, пък и организационната им връзка с другите родове войски беше слаба.

Свързочните войски се зараждаха под формата на «военнопоходни телеграфни паркове», каквито имаше девет. Всеки парк беше снабден с 8 апарата и със 100 км проводници. Към края на войната в Действуващата армия работеха стотина телеграфни станции.

Обозът беше достатъчен и разнообразен, но тежък и неповратлив. Изоставането му с няколко прехода, а даже и със стотици километри от съответните части беше обикновено явление. Продуктите се доставяха предимно от далечния тил, което обвързваше твърде много армията с тила и намаляваше оперативната й свобода. В складовете имаше изобилие от продукти, но грижата за войника беше нищожна. Някои продукти особено фураж се набавяха в Румъния и в България срещу заплащане със злато.

Милютин провеждаше политика на техническа реконструкция на военната индустрия с оглед Русия да се самозадоволява с модерно стрелково оръжие и с боеприпаси. Но слабите финансови ресурси, както и некадърното ръководство на военната индустрия не даваха възможност да се осъществи тази цел. Всъщност в тази насока бяха направени само първите стъпки. Патрони се произвеждаха недостатъчно, а артилерийските заводи не можеха да произвеждат стоманени оръдия. Всичко това забави превъоръжаването на руската армия и намали нейната боеспособност.

Медицинското обслужване беше, общо взето, добре поставено.

Руската армия разполагаше с добре подготвени офицери за щабни длъжности. Начело на щабовете на дивизиите и корпусите бяха поставени офицери от Генералния щаб с академично образование.

Основна тактическа единица в руската пехота беше батальонът. Той се състоеше от пет роти по 168 щика всяка една. Четири от тях бяха линейни роти, а петата, наречена стрелкова, се състоеше от най-добрите стрелци на батальона и имаше за главна задача воденето на огън на по-далечни разстояния. Три батальона образуваха полк (2520 щика), два полка — бригада, а две бригади — дивизия. Такава беше обаче преобладаващата организация на пехотната дивизия. Гвардейските пехотни дивизии, както и тези на Кавказкия военен окръг, се състояха от 16 батальона по 4 роти. Но понеже тези батальони бяха по-малки от първите, броят на щиковете в една дивизия от първия тип и в една дивизия от втория тип беше почти същият. Конните дивизии се състояха също от две бригади или от 4 полка. Донските казашки полкове имаха по 6 сотни, а останалите полкове по 4 ескадрона. Ескадронът и сотнята наброяваха по 128 саби. Пешите батареи имаха по 8 оръдия, а конните — по 2. Две пехотни и една конна дивизии образуваха корпус.

Руската армия разполагаше с добре подготвени, храбри и готови на саможертва войници.

Подофицери имаше повече от необходимия брой, макар по-опитните между тях да бяха малцина.

Чувствуваше се голям недостиг от офицери. Не достигаха около 17 хиляди души (към 40%) от необходимия брой за случай на война. От мирновременния състав на офицерския корпус през 1876 г. една трета имаше добра подготовка, друга трета удовлетворяваше изискванията, а останалата част не притежаваше нито необходимата военна подготовка, нито пък някаква обща култура. Добре подготвените офицери служеха предимно в гвардейските части, в артилерията и в инженерните войски. Само малък процент от тях служеше в армейската пехота и конница.

В навечерието на войната руският военноморски флот беше много изостанал. Въпреки че през 1871 г. беше отменена онази клауза от Парижкия договор за мир (1856 г.), която забраняваше на Русия да държи боен флот в Черно море, недостигът на средства и остарялата корабостроителна техника не дадоха възможност да бъде построен за краткия шестгодишен период модерен флот съобразно с изискванията на епохата на бронята и нарязната артилерия(3). Русия имаше малък и остарял флот, предназначен за отбрана на крайбрежието. В началото на 1877 г. черноморската й ескадра се състоеше от 2 броненосеца тип «поповка»(4), 4 корвета, 20 парахода, както и други по-малки съдове. Броненосците «Вицеадмирал Попов» — с водоизместимост 3500 т и «Новгород» с водоизместимост около 2500 т имаха дебели брони и силна артилерия. Но малката им скорост (7–8 възела(5) в час) и особената им конструкция ги лишаваха от плавателни качества. Фактически те представляваха плаващи батареи, предназначени за отбрана на крайбрежието. Освен «поповките» бойно значение имаха корветите и миноносните лодки, някои от които бяха построени през 1877 г. Останалите съдове бяха подходящи за транспортни цели, за пристанищна служба и пр. За военни цели бяха приспособени и 22 търговски съда. Понеже черноморската ескадра на Русия беше много по-слаба от турската, по едно време висшето командуване бе намислило да отвлече турските сили към Средиземно море, като изпрати натам част от силите на Балтийската ескадра. Но от този план трябваше да се откажат по причина на възможните политически усложнения. Ето защо турският боен флот господствуваше през цялата война на Черно море, а руският изигра малка роля: охраняваше крайбрежието, унищожи турската морска търговия и оказа известно съдействие на руските сухопътни сили.

Един общ поглед върху руските въоръжени сили ни показва, че те притежаваха, общо взето, повече положителни качества в сравнение с турската армия, макар да не им липсваха значителни недостатъци.

Като съюзни на Русия в тази война се сражаваха армиите на Румъния, Сърбия и Черна гора.

Най-силна от тях беше румънската. Тя беше устроена по пруски образец. Състоеше се от постоянна и от териториална армия, а при нужда се свикваха милицията и националната гвардия (народното опълчение). Мъжете служеха от 21 до 46 години. Действителната служба в постоянната армия траеше 4 години, след което военнослужещият прекарваше още 4 години в резерва й. В териториалната армия служеха също до 8 години, от които последните 2 или 3 в резерва. Военнозадължените от 29 до 37–годишната си възраст и лицата от 21 до 29 години, които не бяха зачислени в постоянната или териториалната армия, се числяха в милицията, а до навършване на 46 години — в националната гвардия (за гражданите) или в опълчението (за селяните). Румънската армия наброяваше 52 батальона пехота, 40 ескадрона, 24 батареи със 144 оръдия и други части, всичко около 52 000 души. Те бяха организирани в два корпуса. Макар с лоша материална част по причина на слабите финанси на Румъния, без боен опит и традиции, тази армия имаше висок дух, тъй като се биеше за независимостта на своята родина. По Дунав действуваха 2 военни парахода с 4 оръдия и една канонерка. Пехотата на постоянната армия беше въоръжена с огнестрелни пушки «Пибоди-Мартини», а териториалната пехота — с пушки «Дрейзе» и «Кринка». Конницата беше въоръжена с пистолети, саби и карабини от остарели системи. Оръдията бяха крупови от стомана, по 4 и 9 фунта, но имаше и 40 нарязани бронзови оръдия, които се пълнеха отзад, както и 100 нарязани оръдия, които се пълнеха през дулата.

В Сърбия беше въведена задължителна военна повинност за цялото мъжко население от 20 до 50–годишна възраст. Армията се делеше на постоянна и народна. Постоянната имаше два батальона пехота, два ескадрона, 12 батареи и някои други части, всичко около 4000 души. В мирни години тя изпълняваше гарнизонна служба, а във време на война даваше офицерски и подофицерски кадър за народната армия. Последната се състоеше от 160 батальона пехота, 33 ескадрона, 204 оръдия, пионерни, обозни и медицински части, всичко около 90–100 хиляди души. Пехотата беше въоръжена отчасти с пушки «Пибоди», отчасти с «Грин», някои от които се пълнеха отзад, а други — през дулото. В складовете лежаха 260 000 пушки и 200 оръдия. Когато се обяви Руско-турската война, сръбската армия наброяваше едва около 9000 души и беше небоеспособна по причина на току-що понесеното поражение. Руското правителство се опита да я реорганизира. То отдели за целта пари и офицери и командирова в Сърбия ген.-лейтенант Никитин. Понеже сръбското правителство не желаеше да воюва и не му оказа съдействие, генералът пожела да бъде отзован, което и стана, след като бе изразходвана само малка част от отпуснатите средства.

Черногорската армия се състоеше от малобройна княжеска гвардия и народно опълчение, което се свикваше в случай на война. Мъжете служеха от 16 до 60–годишна възраст. Имаше само пехота и артилерия, а липсваше конница. Всяка чета (рота) се състоеше от 108 бойци, предимно съселяни, и представляваше самостоятелна тактическа единица. Четири до шест чети образуваха батальон. Батальоните се организираха в редки случаи в бригади и в дивизии. Пехотата беше въоръжена с кринки и с малокалибрени пушки. Всеки боец се продоволствуваше за своя сметка — жените и децата от семейството му донасяха храна за няколко дни. Това правеше черногорската армия неспособна за далечни настъпателни боеве. Но то не означава, че черногорците бяха лоши войници. В момента на примирието под знамената се намираха 38–40 батальона с около 23 000 бойци и 20 планински оръдия. Макар и слаба, черногорската армия имаше висок дух и изигра през тази война известна роля.

Въоръжените сили на Турция

От 1869 г. турските въоръжени сили бяха организирани по образец на пруската армия. Те се състояха главно от кадрова армия (низам), запас (редиф) и опълчение (мустахфъз). Срокът на службата беше двадесет години. Боецът прекарваше шест години в низама, от които четири или пет под знамената и една или две в отпуск, шест години в редифа и осем в мустахфъз. Армията се комплектуваше не от цялото население на империята, а само от около 19 милиона мохамедани, тъй като християнското население не служеше, Тунис и Арабия не даваха войници, а Египет имаше своя войска. Но не всеки подлежащ на служба беше обучаван. По липса на средства Портата не прибираше целите набори в казармите, така че запасът и опълчението се попълваха и с необучени хора. Низамът беше най-боеспособен, а опълчението беше съвсем слабо. Според проекта на Хюсеин Авни паша съставът на редовната турска сухопътна армия трябваше да достигне през 1878 г. около 700 000 души, от които 210 000 в низама, 192 000 в редифа и останалите в мустахфъза.

Освен тези войски Турция разполагаше и с нередовни части — местни войски и башибозук. В началото на войната местните войски се състояха от 165 роти. Преобладаваше пехотата и артилерията, а конницата беше съвсем малобройна. Те бяха предназначени предимно за действия в крепости. Башибозукът съдействуваше на армията по бойните полета. Той беше фактически съвсем небоеспособен и беше страшен само за покореното християнско население.

70% от турската пехота беше въоръжена с еднозарядни пушки «Пибоди-Мартини», образец 1870 г., калибър 11,43 мм. Те бяха едни от най-добрите за времето си. Пълнеха се отзад и бяха сравнително скорострелни. Куршумът излиташе с начална скорост 415 м в секунда, а мерникът беше награфен до 1830 крачки. Недостатъците на тази пушка се състояха в това, че затворът не даваше възможност да се стреля лежешком и от широк упор (например от насип на окоп), понеже се отваряше надолу; той не изхвърляше добре и гилзите. Турската армия беше въоръжена и с еднозарядни пушки «Шнайдер», образец 1867 г., калибър 14,7 мм. Те бяха далеч по-лоши от първите. Куршумът им излиташе с начална скорост 360 м в секунда, а мерникът беше награфен до 1300 крачки. Тези пушки се пълнеха също отзад. С първата система бяха въоръжени предимно турските части на Балканите, а със системата «Шнайдер» — най-вече тези в Кавказ. Опълчението и башибозукът бяха въоръжени отчасти и с пушки от съвсем стари системи, които се зареждаха през дулото. Патрони имаше в изобилие. На боец се падаха по 500–1000 броя, а освен това през войната бяха закупени нови големи количества от Англия и от САЩ.

Въоръжена по този начин, пехотата се оказа един от най-добрите родове войски в турската армия. Пехотинците използуваха добре скорозарядността и дългобойността на оръжията си и умееха да дават ефикасен огън, въпреки че нямаха навика да се прицелват. Турското командуване се стремеше да компенсира лошата стрелкова подготовка на отделния боец с масовия огън. Пехотата беше добре снабдена с шанцов инструмент и се окопаваше много добре. Това представляваше друга силна страна в нейната тактика. При отбрана пехотинците посрещаха неприятеля с чест огън от далечни разстояния, но почти не провеждаха контраатаки, поради което отбраната им имаше пасивен характер. Въпреки това обаче те провеждаха този вид бой с успех. Обратното беше при настъпление. В хода на настъпателния бой турската пехота се превръщаше, с изключение на обучената от германски инструктори султанска гвардия, в тълпа без какъвто и да е боен ред. Турците атакуваха най-често по фронта и много рядко във фланг. Напред действуваха стрелкови вериги, зад които следваха колони в сгъстен строй. Резервите, за каквито турските военачалници имаха обичай да оставят по-голямата част от поверените им сили, стояха далеч зад първата бойна линия.

Турската конница беше устроена по френски образец. По съображения на парадност тя беше снабдена с лоши коне от чужбина вместо с бързите коне от прочутите източни породи. Въоръжението й се състоеше отчасти от пики, саби и револвери, отчасти от скорострелни магазинни карабини «Хенри Винчестер». Преобладаваше нередовната конница, която беше тактически зле подготвена. През тази война турската конница се оказа съвсем небоеспособна. Тя избягваше грижливо не само срещите с руската конница, но и бойните полета изобщо.

Артилерията беше един от най-добрите родове войски в турската армия. Полевата артилерия беше въоръжена със стоманени четири и шестфунтови оръдия с нарези. Те се пълнеха отзад и даваха начална скорост на снаряда 305 м в секунда. Планинските оръдия бяха трифунтови, от бронз, система «Уитворт». През войната започнаха да ги подменят с 55 мм германски оръдия от стомана. Бяха доставени и дългобойни стоманени оръдия, система «Круп», които стреляха на 4–5 км и даваха начална скорост на снаряда 425 м в секунда. Първоначално такива оръдия имаше твърде малко, но през течение на войната бяха доставени повече. Имаше и различни системи крепостни и обсадни оръдия. Мунициите бяха в изобилие.

Турците стреляха добре с гранати, но самите гранати бяха от лошо качество и често не се възпламеняваха. Стрелбата с шрапнел владееха по-слабо, а картеч почти не употребяваха. Артилеристите умееха да дават точен огън на далечни разстояния, практикуваха колесното маневриране и използуваха защитни съоръжения, но не прилагаха масиран огън и избягваха двубоите с руската артилерия. Най-слабото място в тяхната тактика беше недостатъчното взаимодействие с пехотата.

Турското военноинженерно дело беше на високо равнище. Започвайки с най-необходимото, частите копаеха и усъвършенствуваха непрекъснато укрепленията си. Правеха ги здрави, удобни и даже с красив външен вид.

Снабдяването на армията беше организирано по такъв начин, че отнемаше много хора от строя. Понякога то ставаше в недостатъчни количества и със закъснение, а липсата на обози в части, по-големи от батальон, правеше турската армия мъчно подвижна.

Военната индустрия на Турция беше държавна. Имаше доста дребни и средни фабрики, които произвеждаха огнестрелни оръжия и запасни части за тях, както и барут и боеприпаси. Някои от тези фабрики бяха съоръжени с модерна за времето си техника, но в цялост преобладаваха ръчният труд и използуването на водна сила. В турската оръжейна индустрия работеха доста специалисти чужденци, особено англичани. Въпреки това производството не беше особено качествено и задоволяваше само малка част от нуждите на армията. Цялостното й задоволяване ставаше главно чрез внос на оръжия и боеприпаси от Англия и от САЩ.

Медицинското дело в турската армия беше на крайно ниско равнище. Но и в това отношение Турция получи по време на войната значителна помощ от страна на западни благотворителни дружества.

Турските щабове не бяха добре подготвени за организиране на бойни действия. Може да се каже, че всъщност те и не съществуваха. Генералният щаб се състоеше от 130 офицери, възпитаници на висши военни училища, които се използуваха не толкова за обикновена щабна работа, колкото за отделни поръчения или като съветници на пашите.

Основни тактически единици в турската армия бяха табурът (батальон), ескадронът и батареята. Табурът се състоеше по щат от 774 бойци или от 8 роти. Ескадронът (бейлик) наброяваше по щат 143 конници. Една батарея имаше 6 оръдия, 12 ракли, 117 коня и 110 строеви войници. Обаче фактическият състав на частите беше много по-малък от щатния, понеже понесените загуби в хода на войната почти не се попълваха. В турската армия имаше и по-големи организационни единици от посочените (полкове, бригади, дивизии и корпуси), но на практика те останаха с изключение на полковете без каквото и да е тактическо или административно значение. По-големи отряди се съставяха от табури според нуждата.

Турският войник беше издръжлив, дисциплиниран и невзискателен към условията на живот. Подофицерският състав беше също добър. Подготвени в къси срокове, подофицерите служеха ревностно, за да заслужат производство в офицерски чин. Офицерите от артилерията и от инженерните войски бяха предимно възпитаници на военни училища с шестгодишен курс на обучение. Обаче само 5–10% от пехотинските и кавалерийските офицери имаха необходимото военно образование. Преобладаващото мнозинство от тях беше произведено от подофицери, от които изискваха само добра служба и познаване на съответните устави, а елементарната грамотност не беше задължителна. Особено слаб беше висшият команден кадър. Това се обяснява с реакционното влияние на султаната. Пашите се подбираха измежду преданите на двора, макар и некадърни офицери. Военачалниците се дебнеха, интригуваха един срещу друг и не си съдействуваха в необходимата степен по време на война. Талантливите пълководци, които притежаваха необходимите познания и боен опит, се брояха на пръсти. Между висшите офицери имаше мнозина чужденци авантюристи. Самата организация на висшето командуване беше такава, че обуславяше известна мудност в действията на армията. Плановете на главнокомандуващия се одобряваха от султана, от военния министър и от техните, военни съвети, а това изискваше доста време. Пашите не бяха самостоятелни в действията си, а трябваше да държат сметка за приближените на султана, които се мяркаха по бойните полета. Управлението на армията се намираше в ръцете на няколко независими едно от друго лица, вследствие на което страдаше от липса на необходимото единство. Изобщо разлагането на турския обществен и държавен строй бе дало вредни отражения върху боеспособността на турската армия.

Турският военноморски флот се състоеше от 22 броненосни и 82 неброненосни съда, въоръжени със 763 оръдия и обслужвани от около 15 хиляди души. Оръдията имаха калибър от 7 до 9 дюйма(6). Те бяха с нарези, но имаше и гладкоцевни. Броненосците носеха броня от 8 до 23 см. Макар многоброен и с добра материална част, турският флот беше почти небоеспособен по причина на необучения си и недисциплиниран личен състав, както и на лошото състояние на минното дело. Той имаше по-скоро транспортно значение, понеже можеше да пренася наведнъж около 35 хиляди души. Отделни ескадри действуваха в Персийския залив, в Черно, Мраморно, Средиземно и Червено море, а също и по река Дунав. Ескадрата в Мраморно и Черно море се състоеше от 8 броненосеца, 7 корвета(7) и монитора(8), 18 обикновени бойни единици и други спомагателни съдове. Въпреки небоеспособността си, тя господствуваше в Черно море и оказа голямо влияние върху хода на бойните действия. Имаше значение преди всичко фактът на самото й съществувание, а освен това тази ескадра улесняваше превоза и снабдяването на турските сухопътни армии и охраняваше фланговете им.

Един общ поглед върху турските въоръжени сили ни ги представя като сериозен и упорит противник, чието подценяване струваше скъпо на руското главно командуване.

Като съюзни на турската армия в тази война, действуваха някои египетски части. Египет, който в онези години беше съставна част от турската империя, имаше 65 хилядна армия и 150 оръдия, но във войната взе участие само с 12 батальона, един конен полк и 4 батареи.

Планиране на войната

Планирайки предстоящите военни действия, руските висши военни кръгове изхождаха от предпоставката, че те ще се развият главно на Балканския полуостров. Там се намираха преди всичко провинциите, за които, щеше да се води войната (Босна, Херцеговина и България) и следователно можеше да се разчита на съдействието на местното християнско население, както и на това на Черна гора, Сърбия и Румъния. В Кавказ и в Мала Азия бе обратното. Присъединен неотдавна към Русия, Кавказ не беше омиротворен окончателно. Местното население не съчувствуваше, общо взето, на руския царизъм и щеше да съдействува на противника. Освен това, ако войната би се развила главно на Кавказко-малоазийския театър, балканските славяни щяха да бъдат оставени само на собствените си сили и щяха да бъдат изложени на турски насилия и зверства, което не беше желателно. Най-после Кавказко-малоазийският театър беше неизгоден не само по политически, но и по стратегически съображения, понеже неговият планински характер не даваше възможност за съсредоточаване на по-значителни сили, както това можеше да стане на Балканите.

Планирането на войната от руските висши военни сфери започна през есента на 1876 г. и премина няколко етапа. Главна роля изигра генерал Обручев, управляващ делата на учебния комитет и професор в Академията на Генералния щаб, един отличен познавач на Турция. Неговите идеи бяха възприети и от главнокомандуващия.

Основите на руския план се свеждаха към следното. Като главна стратегическа цел на действията се поставяше завладяването на Цариград с един мощен удар през Балканите, без да се обсаждат турските крепости. Руската армия трябваше да премине Дунав на две места: при Галац и при Никопол или при Свищов. Първото преминаване щеше да има демонстративен характер. Мястото на второто преминаване беше избрано с оглед да се избегне настъплението през четириъгълника на крепостите с неблагоприятния терен на Делиормана. Опитът от миналите руско-турски войни показваше, че руската армия побеждава турската в открит бой, но търпи неуспехи и губи много време, когато се впуска в обсада на крепости. Освен това господството на турския флот в Черно море и възможността той да бъде усилен с друг, съюзен нему флот, налагаха да се избягва крайбрежието. Прехвърлила се веднъж в България, руската армия трябваше да заеме Русчук (Русе) с цел да осигури съобщенията си с Русия от действията на турските сили при Силистра и при Шумен и да овладее старопланинските проходи, през които да настъпи към Одрин — Цариград. Обручев предполагаше, че войната може да бъде решена за два-три месеца от 300 000 армия, част от която ще действува срещу турските сили в Северна България; останалата трябваше да настъпи към Цариград.

Военните действия в Кавказ и в Мала Азия имаха за цел да отвлекат от Балканите част от турските сили, както и да повдигнат престижа на царизма сред населението в Кавказ. Реши се руската армия да настъпи до известна линия в Турция, за да защити територията на Русия от нахлуване на противника и за да разузнае неговите сили. По-нататъшният начин на действие трябваше да бъде определен в зависимост от резултатите на разузнаването.

Руската черноморска ескадра имаше задачата да съдействува на сухопътната армия при отбраната на крайбрежието.

Главният недостатък на тези идеи се състоеше в подценяването на турската армия. От есента на 1876 г. нататък последната се усилваше непрекъснато, а победите над балканските славяни бяха повишили нейния дух. Основната мисъл на плана обаче — бързо разгромяване на турските сили, без да се губи време за обсада на крепостите — беше плодотворна. Тя внасяше нов момент в историята на руско-турските войни.

При планирането на предстоящите военни действия на Балканите турските управляващи кръгове изхождаха от предпоставката, че наличните сили не могат да удържат цялата отбранителна линия от Видин до Мачин. Като узнаха в общи черти чрез разузнаването си насоката на евентуалното руско настъпление, те решиха да увлекат руската армия във вътрешността на страната и тогава да ударят фланговете й. За целта трябваше да бъдат съсредоточени значителни сили в четириъгълника на крепостите и във Видин. В случай на успех турците имаха намерение да преследват разбитите руски части до р. Прут, а в случай на неуспех — да се оттеглят към Стара планина, като задържат в свои ръце по-важните пунктове в този район, както и пристанищата на Варна и Бургас.

Турците смятаха да настъпят дълбоко в Кавказ и да вдигнат на въстание населението в тила на руската армия. Това щеше да накара руското командуване да прехвърли голяма част от силите си в Кавказ, което щеше да отслаби руския удар на Балканите.

Черноморската ескадра трябваше да блокира руското крайбрежие и да съдействува на сухопътните армии в Европа и в Кавказ.

Турският план за водене на войната беше съобразен със средствата, с които разполагаше Турция, и даваше възможност да се използува силната страна на нейната армия — способността й да води упорити отбранителни боеве. Нещастието на Турция се състоеше в това, че тя беше твърде слаба, за да предприеме мощно настъпление.

Глава трета: Подготовка на главното руско настъпление на Балканите за разгрома на турската армия

Главният театър на войната — европейският, се простираше от границите на Румъния с Австро-Унгария (на северозапад) и с Русия (на североизток) до Егейско и Мраморно море на юг. На изток той граничеше с Черно море. На запад действията на руската армия се разпростряха до линията: Западна Стара планина — Рила — заливът Лагос. Западно от тази линия действуваше сръбската армия, а в най-западните части на Балканите се водиха боеве между турци и черногорци.

В началото на тази война Румъния изигра ролята на база за стратегическото разгръщане на руската Действуваща армия. Климатът на тази страна е здравословен, но многобройните реки, които извират от Карпатите, заплашваха при наводнение съобщителните линии от Русия към левия бряг на Дунав. От друга страна обаче тези реки улесниха пренасянето на дървен материал и на готовите мостови съоръжения, които бяха употребени от руската армия при преминаването на Дунав. Неблагоприятно за тази армия беше обстоятелството, че селищата в Източна Румъния се оказаха в голямата си част неподходящи за разквартируване на войскови части. Макар и земеделска страна, Румъния добиваше малко ръж и овес, от каквито се нуждаеше руската армия. Това наложи подвоз на хранителни припаси от Русия. Движението на руските части от Бесарабия към бреговете на Дунав ставаше по наличните железопътни линии, шосета и селски пътища. А те бяха доста ненадеждни. Железопътните линии бяха слаби и не достигаше подвижен материал, поради което на денонощие се движеха едва по 4–5 военни влака. Платната на линиите бяха ниски и дъждовете ги размиваха, а водата отнасяше често мостовете им. Шосетата не издържаха усилено движение на войски и обози, а селските пътища, проправени върху чернозем и глина, ставаха трудно проводими след всеки дъжд. Най-после Румъния имаше и друго неудобство като база — тилът и фланговете й бяха заплашени от Австро-Унгария и от турските сили в Добруджа и в Черно море.

Докато се извършваше стратегическото разгръщане на русите войски в Румъния, Дунав изигра ролята на естествено прикритие срещу евентуални действия на противника. Обаче самото очертание на реката — дъга, издадена към България — даваше възможност на турската армия да обхване фланговете на руската. Малко по-късно, когато русите форсираха реката, тя им създаде доста спънки с голямата си ширина и дълбочина, с липсата на бродове, с бързото си течение и с командното положение на десния бряг по отношение на левия. Но форсираното беше облекчено от наличието на десетки подходящи мeстa за целта. След навлизането на руската армия в България Дунав продължаваше да спъва действията й с това, че затрудняваше съобщенията с Русия.

Северна България беше, общо взето, удобна за военни действия въпреки лошите пътища и въпреки обстоятелството, че колкото се отива по на юг, толкова теренът придобива все по-хълмист характер. В този район имаше голямо значение т. н. четириъгълник на крепостите. Той се състоеше от крепостите лагери Шумен (Коларовград), пригоден за 60 хиляди души, Русчук (Русе) — за 20 хиляди, Силистра — за 25 хиляди и Варна — за 100 хиляди души. Усилен на север със старинните укрепления на Тутракан, а на запад — с подновения временен укрепен лагер при Разград, този четириъгълник преграждаше най-преките пътища за Цариград и господствуваше като стратегическа флангова позиция над пътищата в Средна България. Край Дунав освен крепостите на Русчук, Тутракан и Силистра се издигаше още голямата Видинска крепост, както и малките, остарели крепости на Никопол, Хърсово (Хършова), Мачин и Тулча. Те нямаха сериозно отбранително значение. По липса на средства Портата не поддържаше стените им, вследствие на което те се предадоха по-късно без бой или след кратка съпротива.

Стара планина беше второто, след река Дунав, значително препятствие по пътя на руската армия към Цариград. В този район липсваха подходящи пътища за движение на войските, пък и малкото колибарски селища не можеха да дадат подслон на големи части. Вследствие на това зимата се оказа твърде тежка за тези, които трябваше да бранят проходите. Обаче планината не беше тъй непреодолима, както се мислеше първоначално, понеже многобройните проходи улесниха преминаването на руските войски.

Районът отвъд Балкана беше, с изключение на Рило-Родопския масив, удобен за настъпление, макар че и там пътищата бяха в невъзможно състояние. Цариград беше почти беззащитен откъм сушата. Турците започнаха да строят укрепена линия пред столицата си едва към края на войната.

Военните действия в България се улесняваха от изобилието на храни и на фураж. Мохамеданското население подкрепяше турските сили, а българското съдействуваше на русите.

Така обрисуван, европейският боен театър даваше на турската армия големи удобства за отбрана. Тя беше запозната с местността сравнително добре, докато русите, които се бяха заели сериозно с изучаването на Балканите след Кримската война, не знаеха все още много неща. Така например те употребиха много време и средства за подвоз на храни от Русия, каквито имаше в изобилие в самата България. Европейският театър се намираше близо до основните бази на Турция, а това беше голямо предимство за нейната армия, тъй като й даваше възможност да маневрира леко и да се снабдява бързо. За целта турците използуваха пристанищата на Варна, Бургас, Дедеагач и Солун, както и железопътните линии в Тракия. Руската армия, обратно, трябваше да води боеве далеч от базите си, което затрудняваше нейните действия.

Военните действия на европейския боен театър имаха четири периода:

1. Период на подготовка на руското настъпление (24 април–26 юни 1877 г.).

2. Период на руското настъпление в България (27 юни–31 юли 1877 г.).

3. Период на равновесие на силите (1 август–10 декември 1877 г.).

4. Период на окончателно разгромяване на турската армия (11 декември 1877–31 януари 1878 г.).

Разгръщането на руската армия в Румъния

Към края на март 1877 г. руската Действуваща армия беше разположена на квартири в Бесарабия. Тя се състоеше от 8–и, 9–и, 11–и и 12–и корпус, 4–та стрелкова бригада, Кавказката казашка дивизия и някои други части, всичко 158 834 души.

Към 13 април руското командуване придвижи войските си на руско-румънската граница. Тя се явяваше фактически и руско-турска граница, понеже Румъния не беше независима държава, а се считаше за васална на Турция. Действуващата армия щеше да прекоси Румъния в три колони. Понеже движението на тези колони щеше да бъде флангово по отношение на турската армия в България, която разполагаше с необходимите средства за извършване на десант в Румъния, създаден бе т. нар. Долнодунавски отряд със задача да заеме бързо левия бряг на Дунав от устието на р. Яломица до Черно море и да осигури безпрепятствено разгръщане на армията. Освен това пред всяка колона щеше да се движи страничен авангарден отряд. Трите странични авангардни отряда имаха задача да отблъснат евентуално турско настъпление в Румъния през Средния Дунав.

В деня на обявяването на войната главнокомандуващият издаде заповед по армията, с която забраняваше на чиновете да посягат върху мирните жители, да вършат произволи или да взимат безвъзмездно каквото и да било. От военнослужещите се изискваше да се отнасят приятелски към румънския народ, да зачитат порядките му и да защитят, ако потрябва, домовете на румънските граждани от турците.

В едно възвание към румънците пък се заявяваше тържествено, че русите стъпват на тяхна земя като приятели и доброжелатели, които се надяват да намерят гостоприемство. Главнокомандуващият апелираше към местното население да продължи мирните си занятия и да окаже съдействие на руската армия в задоволяване на нейните нужди и потребности срещу съответно заплащане.

Руските войски прекосиха държавната граница на Румъния в 4 ч. на 24 април. Пръв премина границата край с. Нова България 29–и донски казашки полк, който се числеше към Долнодунавския отряд. Към 18 ч. полкът достигна Галац, а един час по-късно зае Барбошкия мост на р. Серет. Руското командуване бе обърнало особено внимание на този мост, понеже той се намираше при самото устие на реката и можеше да бъде разрушен от турски военни кораби, а това би означавало прекъсване на единствената железопътна линия. В следните няколко дни Долнодунавският отряд зае определения му район и с това осигури несмущавано от противника разгръщане на руската армия. Впрочем то се осигуряваше и от румънската армия, която се съсредоточи към края на април при Калафат (1–ви крайовски корпус) и на пътищата от Олтеница и Гюргево към Букурещ (2–ри букурещки корпус). Това разположение й даваше възможност да наблюдава турските групировки във Видин и в четириъгълника на крепостите, както и да защити Букурещ в случай на евентуално турско нахлуване в Румъния.

Освен Долнодунавския отряд на 24 април прекосиха румънската граница дясната и лявата колона. Средната колона навлезе два дни по-късно. Движението на трите колони беше забавено от проливните дъждове, които причиниха разливане на реките. Пътищата станаха непроходими, а някои мостове бяха отнесени от водата и трябваше да се изчака спадането й, за да бъдат поправени. Особено големи затруднения в това отношение създаде р. Прут. Колко значителни бяха трудностите, които трябваше да преодолеят походните колони, може да се съди от това, че в някои случаи се налагаше да се впрегнат 12 двойки волове, за да бъде извлечена от калта една само кола. Ето какво се разказва за този поход в дневника на 14–та пехотна дивизия: «Желанието човек да отмъсти на врага на християнството и да се потруди за делото на освобождаването на своите братя от игото на турците беше всеобщо и дивизията, въпреки грамадните пречки, които срещна в началото на пътя, вървеше бодро напред, горейки от желание да отмъсти по-скоро на врага.

Изостанали имаше твърде малко, но тежкият товар все пак се чувствуваше, особено когато настъпиха горещите дни при движението отвъд Прут».

В резултат на тези трудности дясната и средната колона заеха определените им райони за съсредоточаване с два, а лявата — с 12 дни закъснение.

9–и корпус, обсадната артилерия, продоволствените запаси и пр. се превозваха по железопътните линии. Поради повреждането на много мостове от водата, както и по причина на мобилизирането на румънската армия, което заангажира железниците за известно време, някои от споменатите части пристигнаха на местоназначението си почти цял месец след определените срокове.

В първото десетдневие на юни 8–и, 9–и и 12–и корпус се съсредоточиха край Букурещ, а предните им части излязоха на р. Дунав.

На 15 април бяха мобилизирани 7 пехотни и 2 конни дивизии със съответното число батареи и паркове. Три от тези дивизии бяха предназначени за Кавказ, а останалите — за действия в Европа. Допълнителната мобилизация даде 188 172 души освен казаците. През май, юли и август бяха мобилизирани нови части.

Допълнителните мобилизации дадоха възможност за усилвано на Действуващата армия. В нейния състав бяха включени от 8 май 4–ти, 13–и и 14–и корпус, вследствие на което личният й състав се увеличи на около 260 000 души. 14–и корпус смени 11–и корпус между 28 май и 13 юни по долното течение на р. Дунав; 13–и корпус се съсредоточи при Бенеаз в края на юни, a 4–и корпус се очакваше да пристигне в Румъния към средата на юли. На 14 май се настани окончателно в Плоещ Главната квартира.

Съгласно споразумението между крал Карол и главнокомандуващия, румънските войски заеха лявото крайбрежие на Дунав от Калафат до устието на Олта. Източно от тях се намираха руски части. Между Турну Мъгуреле и Олтеница се бяха разположили предните части на 8–и, 9–и и 12–и корпус; между Олтеница и р. Яломица се намираше 11–и корпус, а източно от реката, до Черно море — Долнодунавският отряд, както и един отряд от 7–и корпус под командуването на генерал-майор Веревкин.

По самия бряг на Дунав имаше наблюдателна линия, състояща се от конни пикети(1) и сигнални приспособления, зад които бяха разположени резервни части. През целия период на стратегическото разгръщане на руската армия в Румъния така изградената охрана имаше твърде малко работа, понеже турците се задоволиха само с това, да изстрелят от време на време по няколко снаряда от корабите и от бреговите си батареи, както и със стоварването на малки десантни отряди за грабеж на добитък. Те не направиха нито един опит да попречат на движението на руските походни колони, макар да имаха възможност да сторят това.

Управлението на Действуващата армия беше устроено съгласно инструкцията за управление на войските във военно време от 1876 г. Начело на армията беше поставен главнокомандуващ с огромни права. Той имаше право да насочва военните действия по свое усмотрение, съобразявайки се само с плана за водене на войната. Главнокомандуващият беше упълномощен да сключва примирие, да управлява заетите територии, да назначава началниците на частите включително от полкови командир надолу и пр.

За главнокомандуващ на Действуващата армия беше назначен братът на императора Николай Николаевич — Старши (роден 1831 г.). Преди това той командуваше гвардията и войските в Петербургския военен окръг и същевременно заемаше длъжностите генерал-инспектор на конницата и по инженерната част. Николай Николаевич беше сприхав човек, без боен опит, без широк военен кръгозор и без авторитет във военните кръгове. Политическите му възгледи бяха крайно реакционни. Назначаването му за главнокомандуващ на Действуващата армия се обяснява със стремежа на Романовската династия да държи армията — един от най-важните органи на властта — в свои ръце. Назначаването на този бездарен човек на най-високия пост даде вредно отражение върху действията на руската армия в Европа.

При главнокомандуващия съществуваше т. нар. Полево управление, съставено от Полеви щаб(2), от Артилерийско, Инженерно и Интендантско управление, от Управление на военните съобщения и Ковчежничество. За началник на Полевия щаб беше назначен генералът от пехотата Непокойчицки, един 63–годишен човек с реакционни убеждения, който преди това заемаше поста председател на Военнокодификационната комисия и се занимаваше с канцеларщина. Неговата кандидатура се оказа в очите на Николай Николаевич по-подходяща от тази на генерал Обручев, един безспорно талантлив човек, при това главен автор на плана за войната, понеже последният беше поддържал в младините си връзки с революционните кръгове.

Главният недостатък в устройството на Полевото управление беше липсата на ясно разграничение на функциите между съставящите го генерали, както и неумението на ръководещите фигури да използуват пълноценно качествата на хората.

Създаване на Българското опълчение

През есента на 1876 г., когато в Русия се правеха само първите приготовления за война срещу Турция, запасният генерал Ростислав Фадеев, известен панславист, даде идеята за създаване на българска войска. Той изхождаше от предпоставката, че за Русия е нежелателно да отслабва отбраната на западната си граница, поради което не бива да се отделят много войски за действие срещу Турция. За да не претърпят поражение, тези войски трябваше да бъдат съсредоточени на главното операционно направление със задача да разбият редовната турска армия. Понеже съпротивата на последната щеше да зависи до голяма степен от това, дали и доколко ще се вдигне на борба българският народ, трябваше да се помисли и за някои мерки, които да улеснят надигането му. Според генерал Фадеев резултатно средство можеше да бъде създаването на българска войска. Нейното национално знаме щеше да затвърждава всред българите мисълта, че това настъпление на руската армия на Балканите няма да свърши както по рано с оттеглянето й и със завръщането на жестокия поробител. Вярата, че е ударил часът на свободата, щеше да вдигне българския народ на борба. Създаването на българска войска се явяваше желателно и с оглед на това, че в такъв случай на руската армия нямаше да се наложи да отделя сили за действие във второстепенните направления с цел да бъде заета цялата българска територия. Тази задача можеше да бъде изпълнена с много по-голям успех от български части. А русите не можеха да се задоволят само с разгромяване на редовната турска армия, избягвайки заемането на всички български земи. Последното се налагаше както от политически, така и от военни съображения. Политическите съображения се състояха в това, че надигането на българския народ на въоръжена борба щеше да улесни задачата на руската дипломация при сключването на мирния договор. Историята беше показала, че е много по-лесно да се защити правото на един народ тогава, когато той се е хванал здраво за оръжието. Военните пък съображения се състояха в това, че даже и Портата да би подписала мир при желаните от Русия условия, местното мюсюлманско население нямаше да се подчини на подобно решение на правителството си и щеше да се наложи българските земи да се освобождават след сключването на мира, когато политическата обстановка щеше да бъде може би много по-неблагоприятна от тази по време на самата война.

Генерал Фадеев смяташе, че при изпълнението на задачата си българската войска ще срещне съпротива само от страна на местното мюсюлманско население. Той предполагаше, че всички редовни турски части ще бъдат заангажирани в борбата с руската армия. По тази причина българските части трябваше да бъдат редовни, т. е. способни да побеждават въоръжените отряди на турското население, но същевременно да бъдат лесно разделими, бързо подвижни и в състояние да се издържат за сметка на освободените територии. С други думи те трябваше да представляват нещо средно между истински бойни колони и партизански отряди.

Въз основа на записката, която генерал Фадеев бе съставил по този въпрос, руското Министерство на войната изработи Основи за организиране на българската войска. Според този документ българската войска, или както тя се наричаше още, Българско опълчение, се схващаше като местна въоръжена стража, предназначена да замести заптиетата и да пази населението от разбойничествата на турците и черкезите. Тя трябваше да изпълнява още конвойно-етапна и военнополицейска служба, да разузнава, да посочва пътищата на руските войски и да ги свързва с населението. С оглед на това се смяташе за подходящо да бъдат създадени смесени единици, съставени от пеши дружини и от конни сотни. На първо време щеше да бъде създадена само ядката на тази войска, понеже се мислеше, че вън от България няма да се намерят достатъчно доброволци за създаване на значителна сила. Тази ядка щеше да се състои от три бригади (по една от жители на Западна, Средна в Източна България) и 6 конни сотни, а по-късно, след освобождението на България, щеше да се пристъпи към развиване на опълчение.

Окончателното решение за създаване на Българско опълчение бе взето на 13 ноември 1876 г. в Ливадия (Крим) след съвещания на Александър II с Д. Милютин и Николай Николаевич. На 17 април бяха утвърдени от императора Правила за създаване на Българското опълчение, които определяха окончателно задачата на опълчението в съдействие на руската армия за запазване на спокойствието и реда отвъд Дунава.

Тези действия на руското командуване не завариха българите неподготвени. След разпускането на българските части, които бяха взели участие в Сръбско-турската война, Българското централно благотворително общество и неговите клонове в някои румънски градове взеха мерки да не допуснат разпръсване на доброволците. Те имаха намерение да организират в Румъния отряди от българи, предназначени да вземат живо участие в предстоящата руско-турска война. Славянските комитети в Русия отпуснаха известни суми, които послужиха за издръжката на доброволците, но средствата се оказаха недостатъчни и мнозина се пръснаха да дирят прехрана. Това затрудни създаването на опълчението, тъй като впоследствие трябваше да ги събират отново.

В Кишинев, където се намираше Главната квартира на Действуващата армия, се беше събрала група от около 700 души. Тази група послужи като ядро за създаване на т. нар. Пеши конвой на главнокомандуващия — гвардейска част към Щаба на главното командуване. На 29 април 1877 г. Пешият конвой бе реорганизиран в Българско опълчение.

В Кишинев бяха образувани само първите три дружини, а следващите три бяха създадени по-късно, в лагера край Плоещ, където бе преместено опълчението. През лятото на 1877 г. бяха формирани нови 6 дружини, известни под названието Второ опълчение. По това време броят на опълченците възлизаше на около 7400 души. Обаче конни сотни не можаха да бъдат създадени.

По социално положение опълченците бяха «хора без покрив и подслон» — селяни, ратаи от чифлиците на българските чорбаджии и румънските чокои, градинари, овчари, обеднели занаятчии, учители и пр. Голяма част от тях бяха грамотни. Опълченците се явяваха носители на високо борческо съзнание. Мнозина от тях бяха поели пътя на борбата за свобода като хайдути и въстаници дълги години преди това, а други току-що се бяха откъснали от мирния живот, изпълнен с тежък труд и с много мъка. Те бяха страдали както от зверствата на турците, така и от експлоатацията на българските чорбаджии. Поради това опълченците не бяха чужди и на някои социални идеи. Мнозина от тях ненавиждаха чорбаджиите и смятаха, че освобождението трябва да донесе не само ликвидиране на турската власт и на турския гнет, но и премахване на експлоатацията на чорбаджиите, която се крепеше до голяма степен именно на турската власт.

В опълчението почти нямаше заможни хора или синове на такива. Богаташите се страхуваха от революционния му дух и имаха рязко отрицателно отношение към него. Така например Евлоги Георгиев настояваше пред полковник Паренсов да не се създават опълченски части, мотивирайки се с това, че опълченците са хъшове и революционери. Старите страняха от опълченците, а когато някои от ратаите им пожелаха да се запишат в опълчението, чорбаджиите поискаха от тях да изплатят преди това дълговете си, т. е. поставиха едно неизпълнимо условие.

Освен българи в опълчението постъпиха мнозина сърби, черногорци, чехи, гърци и пр. Най-интересното е, че между доброволците от друга народност имаше цигани и турци. Един от турците участвувал преди това като доброволец в българския доброволчески отряд в Сърбия.

— Защо не отидеш при своите — казваха опълченците на турчина, името и фамилията на когото не помня — пише в спомените си С. Кисов — да станеш башибозук и да колиш мирните българи? В опълчението могат да те убият, освен това нам ще ни готвят свинско.

— Затуй ще се бия с моите едноверци — отговаряше турчинът — защото убиват и мъчат мирните жители; а колкото се отнася до ястието, аз и сух хляб може да ям, а по-нататък, каквато бъде волята на Аллаха — и той изказваше това тъй смирено и добродушно, щото съвършено обезоръжаваше своите другари българи.

Посрещнат отначало хладно, впоследствие турчинът беше обикнат от опълченците и те започнаха да се отнасят другарски към него. Отношението им се промени особено след битките, когато той се би срещу едноверците си не по-зле от българите.

Между опълченците от трета дружина беше зачислен един грък, който се отличаваше с особено голяма привързаност към българите. Когато го питаха защо ще се бие за тях, той отговаряше: «Аз съм се бил и ще се бия с общия враг на народите на Балканския полуостров, а като православни християни ние трябва да помагаме на българите, както те ни помагаха във въстанието ни — Заверата»(3).

Понеже нямаше никакво ограничение за възрастта, в опълчението постъпваха еднакво 60–годишни старци и юноши на 14–15 години. Не бяха редки случаите да бъдат приети едновременно баща и син.

Опълченците имаха проста, спретната и удобна униформа. Тя се състоеше от тъмнозелен сукнен мундир («българка») с обърната яка и жълти копчета, без талия, червени пагони. Панталоните бяха от същия цвят и същата материя, горе широки, а долу тесни. Шинелата имаше пепеляв цвят и червени пагони, без петлици на яката. Първоначално се предвиждаха ботуши, които впоследствие можеха да бъдат заменени с цървули. Калпаците бяха от овча кожа със сукнени дъна, а кокардата беше заместена с кръст.

Грижата за въоръжаването и обмундирването на опълченците беше поета от Московския славянски комитет, председателствуван от И. С. Аксаков. Опълченците бяха въоръжени с малокалибрени пушки, система «Шаспо». Тези пушки бяха закупени от Германия, на която бяха останали като трофеи от Франко-пруската война.

За началник на Българското опълчение беше назначен генерал-майор Николай Григориевич Столетов. Началник на щаба беше подполковник Ринкевич, а трите бригади се командуваха от полковниците Корсаков, Вяземски и Толстой. Офицерите бяха руси или българи, постъпили на служба в руската армия още преди това. Подофицерите, фелдфебелите, барабанчиците и сигналистите бяха руси. Това гарантираше въвеждането на руски команди и правилното водене на интендантската работа.

Изобщо кадърът на опълчението беше твърде добър. Опълченците имаха отличен дух. Мнозина от тях притежаваха известна военна подготовка и боен опит. Командният кадър пък беше обладан от благородната амбиция да предаде на българите необходимите знания и навици във възможно най-къси срокове.

Обучението на опълченците, което бе започнало още в Кишинев, се извършваше при голямо напрежение от ранни зори до свечеряване, само с два часа почивка около обед. В Кишинев се обръщаше внимание изключително на хватки с пушката, отдаване на чест, маршировки по взводно и ротно и преминаване в церемониален марш. По време на престоя в Плоещкия лагер програмата на обучението бе разширена, като бяха застъпени всички въпроси на военното дело, на което бе обучаван руският войник. Към края бяха проведени и няколко курса по стрелба, на които опълченците показаха много добри резултати. Въпреки непривикналостта им към условията на военния живот, опълченците много бързо овладяваха военното дело. Руските офицери казваха, че «дошлите вчера и онзи ден не могат да се отличат от дошлите преди неделя».

На 18 май 1877 г. в лагера, разположен на около 3 км от Плоещ, на една голяма поляна, при тържествена обстановка, бе подарено на Българското опълчение от делегация на гр. Самара (Куйбишев) изработеното през 1876 г. за въстаниците знаме. То бе направено от трицветен копринен плат: бял, малинов и светлосин. От едната страна на черен фон със злато бе извезан широк правоъгълен кръст, в чийто център бе изписан образът на Иверската Богоматер. В също такъв кръст от другата страна бе изписан образът на Кирил и Методий. Със злато бяха извезани на лентите на знамето надписите: «Град Самара, на българския народ в 1876 година» и «Да възкръсне Бог и да се разпръснат неговите врагове».

Към 14.30 ч. започна тържеството по освещаване на знамето. След молебена се пристъпи към набиване на плата със златни гвоздеи към дръжката. Последните гвоздеи бяха набити от опълченци, избрани от всеки батальон. «Трябваше да се види, пише един очевидец, с какво благоговение тези хора пристъпваха към почетната си работа: всеки, прекръствайки се, взимаше чукчето, вдигаше знамето и след това вдигаше ръката си за удар.» Когато старият български войвода дядо Цеко Петков, борил се 32 години за народна свобода, излезе да набие гвоздей и щом пое чукчето, зарида. Повдигна погледа си към небето, после го впи в знамето и произнесе с висок глас: «Да помогне Бог на това свято знаме да премине от край до край нещастната българска земя; нашите майки, жени и деца да изтрият с това знаме скърбящите си очи; всичко нечисто, поганско, зло да бяга от страх пред него, а след него да настане траен мир и благоденствие!». Когато в знамето бе вбит и последният гвоздей, главнокомандуващият взе дръжката и го развя високо във въздуха. Мигновено гръмко «ура» се понесе по редовете на опълченците и хиляди черни шапки, полетяха във въздуха.

Първи етап на войната в Черна гора

Една от причините за пасивното поведение на турската армия в Европа беше обстоятелството, че голяма част от силите й бе заангажирана във войната, която обяви на Турция черногорският княз Никита (26 април 1877 г.).

Портата реши да разчисти бързо сметките си с малката славянска държавица, за да освободи силите си от западната част на Балканския полуостров за действие срещу руската армия. Срещу Черна гора бяха насочени три корпуса. Корпусът на Сюлейман паша трябваше да действува от север (от Херцеговина), да пробие черногорската отбрана и да снабди обсадения гарнизон на крепостта Никшич с продоволствие, след което да продължи настъплението си. От изток (от Бяло поле) трябваше да настъпи корпусът на Мехмед Али паша. Корпусът на Али Саиб паша трябваше да настъпи от юг (откъм Скутари). Черногорците противопоставиха на тези сили 25 000 души, разделени също на три групи: 12 000 срещу Сюлейман паша, 2000 срещу Мехмед Али и 8000 срещу Али Саиб. Останалите 3000 души съставяха резерв.

Никшич беше малко градче с около 300 разпръснати къщи. Поради близостта до границата неговата участ беше да се намира почти винаги в обсада, макар не всякога ефикасна. Така беше и този път, макар че в градчето бяха останали храни само за няколко седмици. Войските на Сюлейман паша настъпиха към Никшич в края на май, следвани от около 2000 коли с продукти и с боеприпаси. Сутринта на 4 юни 25 табура атакуваха дефилето Кръстац, подпомагани от огъня на 8 крупови оръдия. Войводата Петър Вукотич бе допуснал грешка, разделяйки силите си на две. Макар че се биеха с пословичната си храброст, черногорците не можаха да издържат натиска на многобройния противник. През този кървав петчасов бой загинаха около 700 души, в това число почти всички командири. Сюлейман паша влезе в Никшич след втора победоносна схватка (15 юни).

Неговият корпус представляваше най-голяма опасност за Черна гора. Черногорците се принудиха да се оттеглят на силно укрепените височини Планиница, които преграждаха пътя на Сюлейман паша към вътрешността на Черна гора. На 19 юни започнаха упорити деветдневни боеве. Черногорците прерязаха пътя на турците. Последните заеха Остров, където се намираше Главната квартира на княз Никита, но не успяха да проникнат в страната. За да се съедини с корпуса на Али Саиб, Сюлейман паша трябваше да насочи силите си по течението на р. Зета.

Южният турски корпус настъпи от Подгорица в началото на юни. Първоначално той имаше успех и достигна р. Зета, където се съедини с корпуса на Сюлейман паша (24 юни 1877 г.). Обаче усилията на турците да преминат на десния бряг на реката и да заемат височината Плана останаха безрезултатни. На 16 юли те преминаха отново в настъпление и предприеха три атаки, но всичките бяха отблъснати. След това черногорците преминаха в контранастъпление и отблъснаха неприятеля далеч на юг, чак до Спуж. С това беше отстранена опасността от юг.

Нямаха по-добър резултат и действията на Мехмед Али от изток. Той премина границата в началото на юни и постигна няколко победи, обаче на 16 юни беше разбит на брега на р. Ялука и се принуди да се върне там, откъдето бе тръгнал.

В резултат на тези си действия турците успяха наистина да се съединят, обаче това стана не на черногорска земя, а в Албания. Те съсредоточиха там 38 табура, но целта им беше все още тъй далеч, както и преди да започнат настъплението си. В Цариград мислеха, че не са необходими повече от 30 дни, за да се свърши със съпротивата на този малък народ. Когато се разбра, че планът не се осъществява, Портата настоя пред Сюлейман паша да вземе всички необходими мерки за бързото ликвидиране на войната в този район. Разработен бе нов план, основната мисъл на който се състоеше в това, една 35–хилядна армия да обхване Черна гора от всички страни. Но и този план не можа да бъде осъществен. В началото на юли Сюлейман паша получи нареждане да отбере най-боеспособните табури, за да бъдат прехвърлени в България, където се водеха решаващи сражения. За България замина и Мехмед Али паша, а в Албания остана само Али Саиб. Неговите войски бяха много слаби, за да предприемат някаква офанзива. Единственото, което можеха да направят те, беше да останат в крепостите си, за да посрещнат предстоящото настъпление на черногорците при възможно по-благоприятни условия.

Първият етап на военните действия в Черна гора беше свързан много тясно с целия ход на войната на Балканите. Заангажирането на значителни турски сили от черногорците допринесе несъмнено за бързите успехи на руската армия в България. На свой ред нейните победи наложиха на противника да изтегли по-голямата част от силите си в Черна гора, а това даде възможност на черногорците да преминат в настъпление.

Борба за господство по Дунав

След като руската армия завърши разгръщането си в Румъния, нейна най-близка цел стана дебаркирането на десния бряг на Дунав. Обаче подготвянето на тази операция изискваше много време, защото трябваше да бъдат преодолени редица пречки. Налагаше се да се изчака спадането на дунавските води, тъй като обичайното разливане на реката тази пролет беше закъсняло. На десния бряг имаше силна отбранителна линия, която се състоеше от крепости, батареи и окопи. По Дунав плаваше турска бойна флотилия, съставена от броненосци, колесни военни параходи и пр. — всичко 46 единици със 77 оръдия и 946 души екипаж.

Съвсем очевидно е, че руската армия не можеше да пристъпи към извършване на десант при наличието на силната турска флотилия. Руското командуване реши или да я унищожи предварително, или пък поне да я неутрализира, т. е. да я постави в невъзможност да попречи на движението на десантните съдове и на построяването на мостове. За целта трябваше да бъдат поставени минни заграждения под защитата на брегова артилерия. Така щеше да бъде прекъснат достъпът на турските бойни единици до участъците, които бяха определени за извършване на десант.

Още при обявяването на войната в Кишинев бяха доставени от Кронщадт и Николаев 14 парни катера и лодки, 4 десантни бота(4) и 17 гребни съда. Впоследствие те бяха превозени и спуснати на Дунав. От парните катери само два бяха бързоходни (единият развиваше на море 16 възела в час), а останалите 12 развиваха 6 възела по течението на реката и само 2 срещу него. Руската армия закупи в Браила 2 частни парахода, а румънското правителство й предостави други три. Такива бяха силите, които русите можеха да противопоставят на значителната, макар и не особено боеспособна турска флотилия по Дунав. Не може да има съмнение, че русите бяха по-слаби. Но затова пък те разполагаха с ново оръжие — мините, което им даде възможност да се справят блестящо със задачата си.

Ето как бе решена тази задача по долния Дунав.

През април русите построиха брегови батареи при Рени, Барбош и Браила и към края на месеца ги въоръжиха временно с по-леки оръдия, заменени впоследствие с тежка обсадна артилерия. Тези батареи трябваше да охраняват бъдещите минни заграждения и по-главните румънски крайбрежни селища от турската флотилия, както и да обстрелват при нужда срещуположния бряг.

На 28 април руската флотилия прегради търговското плаване по Долния Дунав. Бяха задържани 15 турски съда. Те биха конфискувани заедно с товарите им. Задържани бяха и 320 съда на други държави. Турците държаха пасивно поведение по време на тази операция. Броненосците им стояха далеч, а сухопътните им сили изобщо не се виждаха.

След това русите минираха реката при Рени и при Барбош. С тези две заграждения беше прекъснато съобщението между Дунав и Черно море. Турската флотилия не можеше вече нито да влиза в морето, нито пък да получава помощ оттам. Турците не оказаха никакво противодействие въпреки голямото значение на руските действия за съдбата на тяхната флотилия. По това време главните им сили се намираха между Тулча и Рени, пък и те съзнаваха още тогава нейната небоеспособност.

Първата престрелка стана девет дни след обявяване на войната. Към 6 ч. на 3 май застанаха срещу Браила, излизайки от Мачинския ръкав, два броненосеца. Русите извадиха на брега 4 полски оръдия, прикривани от една пехотна рота. Към 10.45 ч. започна престрелката, в която се намесиха и пехотинците от двата срещуположни бряга. Тя продължи докъм обед. На единия от броненосците бяха повредени кормилото и един от бордовете. Русите не понесоха никакви загуби. Само няколко снаряда, които попаднаха в Браила, предизвикаха паника.

През следващите дни турците направиха нови опити да бомбардират крайбрежните селища и да унищожат бреговите батареи и минните заграждения, но нямаха успех. Нещо повече, русите успяха да преградят с мини главния ръкав на Дунав под Браила.

По време на тези действия бе вдигнат във въздуха броненосният корвет «Лютфи Джелил», който се командуваше от капитан Неджиб бей. На 11 май хвърлиха котва срещу Браила четири турски съда. В това нямаше нищо необикновено, защото то се повтаряше вече няколко дни наред. Турците се задоволяваха да изстрелят няколко снаряда, които нанасяха малки щети на батареите и на града, а надвечер се прибираха към Мачин. Най-близо до руските батареи, на около 3800 м от тях, бе хвърлил котва «Лютфи Джелил». Той представляваше брониран тримачтов параход с две кули, дълъг 222 фута(5) и широк 44, с водоизместимост 2500 т и скорост 12 възела в час. Имаше 5 оръдия и 219 души екипаж, от които 13 офицери. Построен в Бордо през 1868 г. за египетския хедиф Измаил паша, параходът бе отстъпен от него през 1870 г. на Портата. На борда му се намираше касата на турската Дунавска флотилия със значителна парична сума.

Предполагайки, че «Лютфи Джелил» се готви за бой с бреговите батареи, генерал-майор Салов заповяда да открият огън срещу него. В 14.50 ч. батарея № 4 даде два изстрела. Снарядите попаднаха край корвета, без да го засегнат. Поручик Самойло следеше огъня и го коригираше непрекъснато. Броненосецът не отговаряше и русите решиха да прекратят стрелбата, след като бяха изстреляли тридесетина снаряда. В 15.15 ч. се раздаде едновременно двоен изстрел. Стреляха 24–фунтовото оръдие с мерач Иван Помпор и 6–дюймовият мортир с мерач Роман Давидюк. Над водата се издигна огромен облак от пламък и черен дим, а миг след това се чу страхотен взрив. Когато вятърът разнесе облака, на мястото на страшния корвет стърчеше само върхът на една от мачтите му. На нея се развяваше кървавочервен флаг с бял полумесец и бяла звезда. Изглежда, че един от снарядите беше попаднал в крюйткамерата(6) на корвета. Гръмко «ура» огласи батареите и града, чиито жители наблюдаваха двубоя от височините.

Към стърчащата мачта се отправиха три руски катера, но те можаха да спасят само един ранен, силно обгорял матрос, изхвърлен от взривната вълна на брега. Капитан Неджиб бей и седем души от екипажа се бяха спасили върху отломки на парахода. Останалите бяха загинали. Щастлив е бил адмирал Буюк паша Дилявер, който напуснал палубата на «Лютфи Джелил» само половин час преди гибелта му. Под носа на останалите турски единици, които не дадоха нито един изстрел, лейтенант Дубасов взе флага на корвета. След малко турските единици отплуваха за Мачинския ръкав.

Гибелта на «Лютфи Джелил» оказа голямо влияние върху духа на турските моряци. Те загубиха вяра в параходите си и започнаха да ги наричат «плаващи ковчези». Желаейки да намалят моралния ефект на голямата руска победа, кореспондентите на някои западни вестници започнаха да умуват върху това, дали експлозията не била предизвикана от... цигара, попаднала в барутния склад! Но тези лъжи не попречиха на русите да държат отсега нататък инициативата в свои ръце, нито пък на турските моряци да загубят вяра в параходите си.

След това беше миниран северният вход на Мачинския ръкав. Така беше направен недостъпен за турската флотилия участъкът между Браила и Рени. А за да затворят намиращите се в ръкава бойни единици, русите решиха да преградят и южния му вход. За целта бяха построени две батареи край с. Гура Яломица, но турските военни съдове пречеха на минирането. Тогава, получавайки разрешение от по-висшето началство, лейтенант Дубасов реши да атакува турските единици в ръкава. Той смяташе, че един силен удар върху турската флотилия, нанесен от катерите, ще й внуши страх и ще й попречи да предприеме решителни действия в деня на десанта, за който лейтенантът мислеше, че турците пестят разумно силите си (така си обясняваше той тяхното бездействие).

През нощта на 25 срещу 26 май от Браилското пристанище отплуваха катерите «Цесаревич», командуван от лейтенант Дубасов, «Ксения», командуван от лейтенант Шестаков, «Джигит» и «Царевна». Към 3 ч. бяха забелязани турски единици. В средата на ръкава се намираше мониторът «Сейфи», най-голямата от трите единици. Вляво от него беше застанал колесният военен параход «Килидджи Али», а вдясно, до брега, но малко по-напред — малкият монитор «Фетх-юл-Ислям». Лейтенант Дубасов реши да атакува «Сейфи». «Ксения» трябваше да изчака резултата с готовност да повтори атаката, а «Джигит» и «Царевна» щяха да поддържат нападението. «Цесаревич» се устреми към «Сейфи» с пълен ход. На въпроса на турския часовой «Кой там?» Дубасов отговори с известните му турски думи: «Сизин адам» («Ваш човек»). Но това не беше отговорът, който трябваше да се даде според турския устав, пък и лейтенант Дубасов го бе произнесъл неправилно. На броненосеца се дигна тревога, обаче оръдието му направи три поредни засечки. Въпреки силния пушечен огън катерът атакува и дясната му носова мина удари левия борд на «Сейфи» близо до средата. Чу се силна експлозия и се вдигна голям воден стълб. Мониторът наклони кърмата си (задната част), но все още се държеше над водата, а катерът бе напълнен с вода. «Цесаревич» се оттегли назад с пълен ход, а моряците се заеха да изплискат водата. Турските единици откриха ураганен огън по катерите. В този критичен момент «Ксения» се устреми напред и нанесе нов удар с мина също в левия борд на «Сейфи». Мониторът започна да потъва, но винтът на «Ксения» се заплете в отломките му и трябваше да го очистят под обстрела на противника. След малко «Цесаревич» започна отново да маневрира, защото моряците бяха успели да изплискат водата, а «Ксения» освободи винта си. На изток пукна зора. Това даде възможност на останалите турски параходи да усилят стрелбата. Тогава катерите се завърнаха в Браила, без да са дали като по чудо нито една жертва, а турските единици отплуваха към Русчук. Лейтенантите Дубасов и Шестаков станаха първите кавалери на Георгиевски кръстове през Освободителната война. Наградени бяха и четирима моряци от катерите.

«Тази торпедна експедиция, писа един немски офицер, направи силно впечатление и се считаше като начало на нова епоха в морската война.» За всички стана ясно, че малките катери, въоръжени с мини, могат да действуват успешно срещу големите броненосци. След това голямо поражение турската флотилия престана да противодействува на руските катери, което облекчи твърде много подготовката на десанта. Русите успяха да минират и другия вход на Мачинския ръкав, обаче турската флотилия не можа да бъде «заключена» в него, понеже се измъкна навреме.

И така в началото на юни завърши работата по преграждането на Долния Дунав. Достъпът на турската флотилия до участъка между Рени и Хърсово беше прекъснат напълно, така че в този район можеше да бъде извършен десант.

Но с това не бяха подготвени още всички необходими условия за победата, защото трябваше да се осигури подобен участък и по Средния Дунав.

Борбата с турската флотилия в този район започна още с пристигането на първите руски отряди. Най-удобни места за поставяне на минни заграждения между Гюргево и Корабия се оказаха при с. Парапан (срещу остров Мечка), при с. Фламунда и при Корабия (над устието на Олта). Русите построиха батареи при Парапан, Гюргево, Фламунда, Турну Мъгуреле и устието на Олта. Някои от тях бяха предназначени за защита на бъдещите минни заграждения, а други — за обстрел на обекти на срещуположния бряг. Батареи строяха и турците. Станаха няколко артилерийски двубоя, някои от които траеха по два-три дни. Пехотни части от двете страни правеха набези на островчетата и противоположните брегове на реката. Русите започнаха да поставят първите минни заграждения.

Сутринта на 20 юни русите минираха левия ръкав на Дунав при остров Мечка. Катерите «Шутка» и «Мина» охраняваха поставянето на мини при долния край на острова. Но ето че откъм Русчук се появи турски военен параход. Лейтенант Скридлов реши да го атакува с «Шутка», на която се намираше като доброволец прочутият художник Верешчагин. В 8.05 ч. катерът се устреми към парахода и удари с мина десния му борд. Но мината не се възпламени, защото проводниците й бяха прекъснати от честия пушечен огън с който турците посрещнаха катера. Настъпи драматичен момент. Лейтенант Скридлов, механикът на катера и Верешчагин бяха ранени, а носовата част на катера беше пробита и парата започна да спада. Въпреки всичко това «Шутка» се отдалечи със заден ход от парахода и започна да се спуска бързо по реката. Параходът я последва, откривайки огън, а откъм Русчук се зададе монитор. Попаднал между два огъня, лейтенант Скридлов реши да нападне монитора и «Шутка» се насочи към него. Смутен от устремното нападение, командирът на монитора забави хода. Лейтенант Скридлов се възползува от този момент, прекара катера си под носа на парахода и се добра до левия бряг на реката. Бреговата батарея при Парапан откри огън, който застави турските единици да се отдалечат към Русчук. След това русите завършиха успешно минирането на левия ръкав на Дунав при остров Мечка.

Нещо подобно се случи и на 23 юни. Мичман Нилов, който охраняваше с три катера поставянето на мини при Фламунда, беше известен, че откъм Русчук иде броненосец. Катерите заеха позиция до малкото заливче срещу южния край на остров Черей, а няколко оръдия заеха позиция на брега в съседство с катерите. Към 17 ч. броненосецът се изравни с оръдията и те дадоха първия изстрел. Това беше уговореният знак. Катерите «Мина», командуван от гардемарин(7) Аренс, и «Шутка», командуван от мичман Нилов, се насочиха към броненосеца от двете му страни. Третият катер «Първенец» не можа да поддържа атаката им, защото имаше много малка скорост. Когато «Мина» доближи десния борд на броненосеца, турците издадоха също една върлина с мина, което застави катера да завие и да се насочи към кърмата на кораба. Но той не можа да я удари, понеже мината му падна във водата (прътът й беше счупен от куршум). След това «Мина» започна да изостава от турския монитор, защото парата й спадна. Междувременно «Шутка» също не бе успял да удари левия борд на броненосеца, защото турците бяха издали мина и от тази страна. Катерът зави зад кърмата на парахода и заседна на плитко. Турски моряци насочиха към него задното оръдие, обаче честият огън на «Мина» ги накара да се скрият под мостика. В този момент «Шутка» успя да излезе от плитчината, а полевите оръдия откриха огън по броненосеца. Стрелбата им беше тъй точна, че всички снаряди се пръскаха на палубата му, и той се принуди да отплува към Никопол.

След това русите поставиха минни заграждения при Корабия и Фламунда. Към края на юни бяха привършени всички набелязани минирания между Гюргево и Корабия с изключение на десния ръкав на реката при остров Мечка. Така завърши битката за господство по река Дунав, в резултат на която руската армия получи възможност да извърши замислените десанти на българска територия.

Десантът при Галац

Руският план за водене на войната предвиждаше извършване на десант в района на Галац — Браила преди десанта на главните сили при Свищов. Определеният за целта Долнодунавски отряд трябваше да осигури с тези си действия съобщенията на армията с Русия и да отвлече част от турските сили от направлението на главния удар. Той трябваше да овладее главните пунктове на Добруджа, по-специално Исакча и Тулча, и да се затвърди трайно на линията Черна вода — Кюстенджа (Констанца). Николай Николаевич имаше намерение да съгласува действията на този отряд с настъплението на главните сили на армията срещу четириъгълника на крепостите. По тази причина Долнодунавският отряд можеше да настъпи отвъд споменатата линия само при наличието на особено благоприятни условия.

По това време отрядът наброяваше около 29 000 щика и 4600 саби със 150 оръдия. Силите му бяха разположени по левия бряг на Дунав, от устието на р. Яломица до Черно море.

Турците имаха 2250 души в Хърсово, 1500 при Мачин, 950 в Исакча и 750 в Тулча. Към средата на юни турските сили в района на Галац — Браила нараснаха на около 4000 души. По-голямата част от тях беше разположена в Мачин, а останалите се намираха на полуостров Буджак.

След като получи заповедта на главнокомандуващия от 12 юни, ген. Цимерман се зае с разработване на план, според който трябваше да бъдат извършени едновременно два десанта — един при Галац и един при Браила. Следобед на 21 юни беше завършен мостът, който започваше от железопътния насип северно от Браила и завършваше край с. Гичет. Този мост се охраняваше от пехотни части и от няколко съда. За отвличане на вниманието на турците от Галац и Браила трябваше да бъдат извършени демонстрации при Хърсово, Исакча, Тулча и Мачин.

Десантът при Галац щяха да извършат 69–и рязански пехотен полк, 70–и рижки пехотен полк и 4 оръдия. Тези сили бяха поставени под командуването на генерал-майор Жуков. Наличните десантни средства даваха възможност да се превозят с първия ешелон 10 роти и 4 оръдия. За целта бяха определени пет роти от Рязанския полк и пет от Рижкия. На бойците раздадоха по 96 патрона и храна за 4 дни. Петте роти от Рязанския полк и оръдията трябваше да слязат на североизточния бряг на полуострова, при риболовните навеси, понеже там мястото беше най-подходящо за целта. Ротите от Ряжкия полк трябваше да слязат в тил на турците, на западния бряг на полуострова.

Полуостров Буджак е силно хълмист. В северната му част се издига скалистата планина Буджак, която отстои на около 4 км от селата Заток и Закли, разположени срещу Галац. Западните склонове на планината са стръмни, а северните и източните — терасовидни. При южния й склон се намира най-тясното място на полуострова, след което той се разширява, за да достигне при с. Гарван около 2 км широчина. Край селото се намират напречно разположени височини, които представляват удобна позиция срещу неприятел, настъпващ от север.

Настъпи тихата лунна нощ на 21 срещу 22 юни 1877 г. Към 22 ч. пехотата от първия ешелон се качи на лодки в тръстиките край езерото Плоска, където трябваше да дочака генерал Жуков. Последният наблюдаваше товаренето на артилерията на салове при с. Заток, след което тръгна да търси пехотата. Но по пътя генералът се заблуди в тръстиките. Към полунощ луната започна да залязва. Определеното време за действие наближи, а генерал Жуков все още не идваше. Тогава полковник Шулгин, командир на Рязанския полк, реши да действува, без да дочака пристигането му, понеже летните нощи бяха къси и към 4 ч. щеше да започне зазоряването. След полунощ той насочи ротите си по телеграфните стълбове към риболовните навеси.

Отначало лодките се прикриваха в тръстиките, но щом излязоха на открито, турците ги забелязаха и откриха чест пушечен огън. Това застави ешелона да се върне обратно в тръстиките. Започна да се зазорява. Полковник Шулгин успя да възстанови нарушения ред на ешелона и рязанци извършиха десанта на определеното място въпреки силния пушечен огън на турците, които бяха обхванали това място дъгообразно с верига. Първи слязоха на българска земя поручик Елснер, подпоручик Евгени Василев и прапоршчиците(8) Сушков и Пагожев-Отрашкевич. Рязанци тръгнаха веднага напред с намерение да обхванат левия фланг на турците. В този момент се приближиха към западния бряг на полуострова петте роти от Ряжкия полк, с които беше и генерал-майор Жуков. Като видяха, че ще попаднат под кръстосан огън от фланг и тил, турците отстъпиха и заеха позиции на височините край с. Гарван. Петте роти от Ряжкия полк слязоха на западния бряг на полуострова и левият им фланг се съедини с десния фланг на рязанци. След това целият боен ред на десетте роти настъпи на юг.

Според плана за боя ротите от първия ешелон трябваше да спрат след завладяването на планината Буджак, където да се окопаят, за да изчакат пристигането на артилерията и на втория ешелон. Оръдията се движеха по-бавно, пък и саловете засядаха няколко пъти на плитко. Едва след пристигането на споменатите части трябваше да започне нападение срещу височините край с. Гарван. С оглед на това генерал Жуков се опита да прекрати настъплението на първия ешелон, но понеже нямаше конни ординарци, които да предадат заповедта му навреме, то продължи.

Бойният ред на десетте роти от първия ешелон изтъняваше все повече и повече, тъй като полуостровът се разширяваше в южната си част. Русите не можеха да се ограничат със заемането само на част от него, тъй като това би значило да оставят фланговете си открити. Междувременно турците получиха подкрепления от Мачин. На височината край с. Гарван се бяха окопали около 3000 пехотинци с две оръдия, имаше и 300–400 нередовни конници. Сутринта на 22 юни турските оръдия откриха огън, а след това бяха проведени две атаки срещу руските флангове. Имаше моменти когато веригите се намираха на 30 стъпки една от друга и стреляха в упор. След неуспеха на втората атака в редовете на турците настъпи объркване. От него се възползува ротата на поручик Завалевски, за да заеме с. Гарван. Поручикът беше контузен в главата, но въпреки това не пожела да напусне строя.

След малко турците се съвзеха и нападнаха отново, този път центъра на руските сили. Там се намираха две роти от Ряжкия полк с доста оредели редици и с привършващи се патрони. Но даже и при тези благоприятни условия турците не успяха да пробият руския боен ред. Те бяха отбити с удар на щик от около 40 смелчаци начело с поручик Ермолов.

В този момент се появи едно руско оръдие. Това доведе до решителен обрат в хода на боя. Турците отстъпиха към Мачин, а генерал Жуков реши да не ги преследва, понеже беше изпълнил поставената му задача, а хората му бяха много изморени. Загубите на русите възлизаха на 139 души убити и ранени. Според показания на местните жители турците отвели ранените си на 40 каруци, а убитите заровили на позицията.

Освен споменатите лица голяма храброст прояви през този ден поручик Елснер. Той бе ранен и падна тежко на земята.

— Не се страхувайте за мен — извика поручикът на войниците си. — Аз ще лежа тук и ще ви командувам, а вие вървете на щурм!

Но храбри бяха не само офицерите. Войниците Матосов и Денисов бяха ранени, но не искаха да напуснат строя, ободрявайки останалите с примера си. Санитарят Наум Ступников току-що бе завършил привързването на ранените, когато се хвърли в боя и взе пушката и патроните на един турчин.

Задоволен от успеха на десанта на полуостров Буджак, генерал Цимерман се отказа от провеждане на втория десант при Мачин. Според странните представи на този генерал заемането на Добруджа с няколко дни закъснение не беше от някакво особено значение.

Блестящият успех на генерал-майор Жуков даде възможност на Долнодунавския отряд да пристъпи към освобождаването на Северна Добруджа.

Освобождението на Северна Добруджа

Като не успяха да попречат на десанта, турските части в Северна Добруджа започнаха да се оттеглят на юг. Те опразниха Мачин (22 юни), Исакча (23 юни), Хърсово и Тулча (24 юни) и започнаха да се укрепяват на линията Черна вода — Кюстенджа. Бързото им отстъпление спаси този край от разорение. С малки изключения заедно с редовната армия се оттеглиха на юг и черкезите.

За опразването на Мачин на русите съобщи един българин. Още същата нощ (на 22 срещу 23 юни) там слезе доброволчески отряд. Доброволци слязоха също в Исакча и в Хърсово.

Започна усилено прехвърляне на частите на Долнодунавския отряд в Северна Добруджа. Те минаваха по моста от Браила до Гичет. Когато се събраха достатъчно сили, един отряд зае Исакча и Тулча — първия град към 14 ч., а втория — към 20 ч. на 26 юни. Друг отряд зае Бабадаг към 17 ч. на 28 юни. Добруджанци посрещнаха освободителите с огромна радост. Щом се задаваха руски отряди, населението се събираше и ги посрещаше с икони и с хоругви начело със свещениците. Особено тържествено беше посрещането на русите в Тулча. Отслужиха се едновременно два молебена, след което всички общини поднесоха на генерал-майор Янов хляб и сол. Радост цареше навсякъде. Пък и имаше защо да се радват добруджанци — настъпил бе краят на грабежите и притесненията, на насилията и на убийствата. Русите отнеха само от 2 черкезки шайки 50 коня и към 2000 глави заграбен добитък.

Междувременно водите на Дунав спаднаха. Това даде възможност да се поправи пътят от Гичет за Мачин и прехвърлянето на частите се ускори. На 7 юли целият 14–и корпус се намираше вече в Добруджа.

За да осигурят Дунав от турските единици, русите издигнаха при Хърсово брегова батарея и я въоръжиха с две 24–фунтови оръдия, а на най-тясното място на Сулинския ръкав потопиха няколко съда, напълнени с пясък и с чакъл.

Турското отстъпление в Северна Добруджа беше тъй стремително, че началникът на Долнодунавския отряд загуби всякакъв досег с противника. Той не можа да използува благоприятния момент за разгромяване на отстъпващите турски части. 14–и корпус се придвижваше след тях бавно напред и на 9 юли зае линията Кадъ-Кишла — Мослуй — Делгер — Картал, а предните конни части излязоха на линията на селата Юси бей — Шеринкьой — Кучикьой.

По това време турците разполагаха на първа линия с 8800 души в Меджидие, 850 души в Кюстенджа и 650 души в Черна вода. Що се касае до втората линия, в Силистра имаше 16 800 души, в Хаджи Оглу Пазарджик (Толбухин) — 650 души и във Варна — 11 200 души. Турците имаха точни сведения за числеността на неприятеля и намираха, че не могат да се задържат трайно на линията Черна вода — Кюстенджа. В случай на руско настъпление със значителни сили те смятаха да пренесат с параходи частите от Кюстенджа във Варна, а табурът от Черна вода да отстъпи през Меджидие към Варна или Шумен (Коларовград). Но генерал Цимерман бе заблуден относно броя на турските войски от данните на разузнаването. Той смяташе, че ще срещне сериозна съпротива на линията Черна вода — Кюстенджа от страна на 20–22 хиляди турци. Истинското положение на нещата се разбра малко по-късно и тогава началникът на Долнодунавския отряд насочи поверените му части към Меджидие.

Вечерта на 12 юли те се съсредоточиха в два отряда край града. По командните височини на запад се бяха разположили 8–10 табура, 600 конници и 8 оръдия. Сутринта на 13 юли двата руски отряда започнаха да се разгръщат за атака. За щастие тя се оказа излишна. Като видяха, че ще бъдат атакувани от многократно превъзхождащи ги сили, турците отстъпиха благоразумно към Хаджи Оглу Пазарджик, а генерал Цимерман не си даде труд да ги преследва.

Вечерта на 14 юли в Черна вода влезе малкият отряд на полковник Раевски. Той не срещна съпротива, тъй като табурът от Черна вода беше отстъпил предишната нощ към Силистра. На 15 юли отрядът на полковник Орлов-Денисов влезе в Кюстенджа. Той също не срещна противник, тъй като турските сили се бяха оттеглили по-предишната нощ с параходи във Варна. На 20 юли 14–и корпус достигна линията Черна вода — Бурлак — Алиба чаир — Кюстенджа, а предните му части достигнаха Малчево и Махмуд кьой. Напред бяха излезли летящи разезди, които срещаха само малки групи башибозуци.

Изпълнил поставената му от Главното командуване задача, генерал Цимерман реши да остане на тази линия до нова заповед.

С действията си в Северна Добруджа Долнодунавският отряд отвлече част от турските сили от направлението на главния руски удар. Турците смятаха, че е възможно той да бъде нанесен при четириъгълника на крепостите, и се приготвиха за противодействие в този район. При това те не можеха да не държат сметка и за евентуално настъпление на Долнодунавския отряд. С освобождаването на Северна Добруджа бяха осигурени и съобщенията на Действуващата армия с Русия.

Глава четвърта: Руското настъпление в България

1. Началото на настъплението

Десантът на главните руски сили при Свищов

Според руския план за войната десантът на главните сили трябваше да бъде извършен в района на Никопол — Свищов. Окончателният избор на мястото трябваше да стане с оглед на топографските особености на двата бряга на Дунав, на нивото на водата, на разположението на противниковите сили и на възможностите за борба с турската военна флотилия.

Разузнаването стана между 24 май и 1 юни. За да се запазят в тайна истинските намерения на командуването, то беше извършено едновременно по целия бряг от Видин до устието. Групата на полковник Нагловски, която разузна района между Зимница (Зимнич) и Александрия, го намери подходящ за прехвърляне на главните сили. Но продължаващото се пролетно разливане на водите на Дунав не даде възможност да бъде установено още тогава окончателно мястото на десанта. Наложи се да се изчака спадането на водите.

Междувременно 8–и, 9–и, 12–и и 13–и корпус бяха придвижени от околностите на Букурещ в района на Турну Мъгуреле — Александрия — Зимница, така че ставаше възможно бързото им и незабелязано прехвърляне на който и да е пункт между Никопол и Свищов. 11–и корпус се разположи между р. Ведя и Калараш. Той имаше задача да поддържа постоянна връзка с Долнодунавския отряд, да прикрива Букурещ, да охранява близките батареи и минни заграждения и да отвлича вниманието на турците към Тутракан, а когато главните руски сили наближат Русчук (Русе) — да заеме Тутракан и да прекъсне железопътната линия Варна — Русчук.

Започна подготовката на войските за десант. Потягаше се оръжието и снаряжението. Изкопани бяха ями с размери на понтони, в които войниците влизаха и излизаха в определен ред с цел да усвоят такова поведение, каквото трябваше да имат по време на преминаването на реката.

На 20 юни генерал-майор Драгомиров, началник на 14–а пехотна дивизия, определена да извърши десанта, издаде заповед, в която се казваше: «Да се предупредят всички, че в случай на сражение ще има подкрепа, но никога смяна. Който попадне в бойната линия, ще остане на нея, докато сражението бъде приключено. Затова патроните да се пестят. И при най-горещото сражение на добрия войник са достатъчни 30 патрона... Никога да не забравяме да съобщим преди сражението какво смятаме да правим. И последният войник трябва да знае къде отива и за какво. Само тогава, дори ако командирът бъде убит, целта ще бъде постигната... За нас няма и не трябва да има нито фланг, нито тил. Фронтът винаги е там, където е неприятелят. Действувай така, както си се учил в родината: стреляй точно, с щика муши здраво, върви винаги напред».

Поверяването на тази толкова отговорна задача на 14–а пехотна дивизия не беше случайно. Дивизията беше една от най-добре обучените в руската армия. Началникът й генерал-майор Михаил Иванович Драгомиров (р. 1830 г.) беше офицер с блестящи качества. Син на потомствен дворянин, той получил образование в един дворянски полк. Кариерата си бе започнал На 19–годишна възраст, когато постъпил на служба като прапоршчик в прославения Семьоновски полк. Драгомиров завършил Военната академия през 1856 г. със златен медал, след което се беше издигнал до положението на офицер от Генералния щаб и професор по тактика във Военната академия. Началството над 14–а пехотна дивизия беше поел през 1873 г. По политически възгледи той беше подчертан привърженик на царизма. Драгомиров беше написал доста трудове пo тактика, по военна педагогия и по история на военното дело. В противоположност на реакционната пруска военна педагогика този генерал се отнасяше към войниците като към разумни същества, в чиито сили имаше безгранична вяра. Той беше голям противник на формализма и парадността в обучението на войските и се придържаше към суворовския принцип, че трябва да ги обучават само на това, което ще вършат през време на война. Назадничави моменти във военната доктрина на Драгомиров бяха надценяването на волевия и моралния момент в боевете, както и подценяването на модерните за онова време оръжия с по-голяма огнева мощ. Той се придържаше към тактическите похвати на XVII и XVIII в., когато господствуваха гладкоцевните оръжия с малка огнева мощ. За щастие тази реакционна страна на възгледите му не се отрази пагубно на действията при Свищов, понеже те се развиха нощем и тъмнината не даде възможност за широко приложение на огъня. Като автор на специален труд по история на десантите Драгомиров отчете при организирането на споменатата операция богатия опит на изминалите векове. В едно писмо от 26 юни 1877 г. той изрази по следния начин чувствата, които го вълнуваха: «Пиша в навечерието на велик ден за мен, когато ще се разбере колко струва моята система на възпитание и обучение на войника и дали ние двамата, т. е. аз и моята система, струваме нещо».

— Къде ще бъде извършен главният десант? — се питаха всички през тези дни. Правеха се всевъзможни догадки.

Турците предполагаха, че главният десант ще бъде извършен при Никопол, Олтеница или Гюргево. Към средата на юни сердар-екремът(1) Абдул Керим паша писа в един доклад до султана: «Главните опити на неприятеля за преминаване трябва да станат между Русчук и Видин, а тъй като не притежаваме нито силни крепости, нито големи отряди, които биха били в състояние да отблъснат неприятеля, аз снемам от себе си отговорността за неговия успех в този участък». Няколко дни по-късно султанът изпрати писмо до Високата порта, в което настояваше да бъдат формирани резерви, предназначени за отблъсване на главните руски сили от вътрешността на страната.

По време на инспекционната си обиколка Абдул Керим паша посети между другото и Свищовската позиция. Един офицер му обърна внимание, че е възможно русите да форсират реката в този пункт. Пашата посочи укрепленията и отвърна усмихнат: «По-скоро на дланите ми ще израснат косми, отколкото те да се промъкнат в това място».

Когато нивото на водата спадна, Николай Николаевич напусна Главната квартира в Плоещ, за да избере окончателно място за десанта на главните сили. Придружаваха го началник-щабът генерал-адютант Непокойчицки и неговият помощник генерал-майор Левицки. Заминаването на тримата остана в тайна даже за офицерите от Генералния щаб. На следващия ден към тях се присъедини генерал-майор Драгомиров. Четиримата разучиха района между Зимница и Турну Мъгуреле, след което се прибраха в последния град. Още същия ден (22 юни) главнокомандуващият свика съвещание, на което освен споменатите лица бяха поканени да присъствуват началникът на артилерията княз Масалски и началникът на инженерните войски генерал-майор Деп. Главнокомандуващият заповяда реката да бъде форсирана от 14–а пехотна дивизия, 4–а стрелкова бригада и някои други части през нощта на 26 срещу 27 юни при Свищов. За заблуждаване на противника от 26 юни трябваше да започне артилерийски обстрел на Видин, Никопол и Русчук, а на генерал-лейтенант Криденер, началник на 9–и корпус, беше съобщено тайно, че десантът ще бъде извършен от поверения му корпус при Никопол. Девета пехотна дивизия трябваше да бъде готова да продължи десанта на 27 юни сутринта, или да го осъществи на всяка цена в случай на неуспех на 14–а дивизия. След това трябваше да бъде построен мост, по който да преминат главните сили на Действуващата армия.

Местността при Зимница представлява открито, голо и pавнo плато, по което скрито придвижване на войски може да сe извърши само нощно време. Полегатите склонове на платото към Дунав позволяват безпрепятствено слизане. На изток то завършва с изровения бряг на р. Ведя, твърде удобен за прикриване на войски. Това обстоятелство беше от голямо значение, понеже цялото плато се виждаше много добре от десния бряг с обикновен бинокъл. Пътищата, които минаваха през него, бяха добри. Имаше и удобни артилерийски позиции.

Десният бряг на Дунав при Свищов е много стръмен и с почти отвесни склонове, но на изток става все по-полегат. Завладяването на височините край Свищов би дало прекрасна позиция за отбрана на бъдещия мост, чието построяване се облекчаваше от наличието на островите Ада и Бужиреску. Няколко километра източно от града в Дунав се влива малката рекичка Текир дере. При нейното устие брегът се отдръпва навътре и образува малка падина, където имаше мост на пътя от Свищов за с. Вардим, воденица и караулка.

Извършването на десанта се затрудняваше от голямата ширина на реката и от командното положение на десния бряг по отношение на левия.

Според сведенията на руското разузнаване турските сили при Свищов възлизаха на 1500 души, а при близкото с. Вардим — на 2900 души с артилерия. Тези сведения бяха приблизителни. Турците разполагаха при Свищов с един табур, един ескадрон и две оръдия, всичко 770 души. Те бяха построили две батареи, но още не ги бяха въоръжили. При с. Вардим имаше 5 табура с 4 оръдия (3330 души). На височината Тепе бунаp беше построена батарея, но и тя не беше въоръжена. Бригадата при Свищов и с. Вардим се командуваше от Ахмед Хамди паша. В Никопол се намираха 9800 души, а в Русчук — 21 200. Следователно първите руски десантни части щяха да срещнат съпротивата на 4100 души с 6 оръдия. Турските сили при Свищов можеха да получат подкрепления едва след ден и половина-два, но дотогава на десния бряг щяха да бъдат прехвърлени значителни руски сили. Трудността се състоеше в прехвърлянето на първите ешелони, които трябваше да издържат борбата с по-силния неприятел до пристигането на следващите ешелони.

През нощта на 25 срещу 26 юни беше съсредоточен в Зимница предназначеният за десанта отряд. Той се състоеше от около 17 батальона, 6 сотни и 64 оръдия. Съсредоточаването беше извършено при най-голяма тишина. Сигналите, песните, биенето на барабани и паленето на огньове бяха забранени. Взеха се най-строги мерки за опазване на тайната. Заповедите се издаваха само устно, а за мястото и датата на десанта беше съобщено само на лицата, които щяха да участвуват в него. Самият император беше осведомен за мястото на десанта едва вечерта на 26 юни. Частите бяха разположени около Зимница по такъв начин, че да не се измени външният вид на местността. Разпъването на палатки беше забранено, войниците бяха прикрити по градините, а оръдията и понтоните бяха поставени зад къщите, за да не се виждат от турците. Водопоят и къпането на конете ставаха чрез редуване на малки групи. Пътищата бяха поправени в последните часове преди операцията, когато беше направен и мост над протока между Зимница и Дунав. Генерал Драгомиров запозна офицерите от Волинския полк, които трябваше да преминат с първия ешелон, с мястото на товаренето и мястото на десанта от градината на удобно разположената си квартира. Частите трябваше да слизат в устието на Текир дере, което се преценяваше като най-подходящо. Драгомиров нареди да не се стреля от понтоните, а брегът да се очиства от противника с удари на щик.

На 26 юни започнаха артилерийските бомбардировки над Тутракан, Русчук и Никопол. Румънската артилерия бомбардираше Видин. Руски части извършиха набези между Олтеница и Гюргево, което подсили убеждението на турците, че главните руски сили се намират в Олтеница.

Денят на 26 юни изтече незабелязано. Офицерите пишеха писма. Всеки предаваше парите си на тези от другарите си, които нямаше да участвуват в операцията. Войниците почистваха оръжието, подреждаха малкия си багаж и се перяха. Привечер всички облякоха чисто бельо. Настъпи историческата нощ на 26 срещу 27 юни 1877 г.

По това време в гостилницата в Свищов се бяха събрали офицерите от бригадата на Ахмед Хамди паша. Те прекараха доста весело и се разотидоха едва към полунощ, без да предполагат какво ги очакваше.

Генерал Драгомиров беше разделил отряда си на осем ешелона. Първият ешелон включваше 12 роти от Волинския пехотен полк, сотня пластуни(2), 60 казаци с конете и 8 планински оръдия (около 2500 души). За началник на този ешелон беше назначен полковник Родионов, командир на Волинския полк. Пехотата трябваше да се прехвърли с понтони, а артилерията — със салове. Гребците бяха моряци и уралски казаци, които умееха да гребат и да плуват. Привечер понтоните бяха прокарани с коли през крайбрежната ивица и бяха спуснати във водата под прикритието на висящите върбови клони зад остров Бужиреску. Благодарение на заоблаченото небе батареите навлязоха в крайбрежната горичка при пълна тъмнина. В 23 ч. се събраха на площада в Зимница пехотните части от първия ешелон. Те преминаха през опустелите улици на града и започнаха да се товарят на понтоните при скелята на австрийската митница. Товаренето се извършваше под личното ръководство на ген. Драгомиров. Към 1 ч. от скелята се отдели челният понтон на пехотния десант. Половин час по-късно потегли последният сал с планинска артилерия.

Лодките трябваше да заобиколят остров Ада. Духаше нисък вятър, който бе закрил луната с облаци. Свистенето му заглушаваше шума на стотиците весла. Челният понтон и два сала с артилерия заседнаха край острова. По-нататък, когато се преминаваше главният ръкав на реката, редът на ешелона се разстрои още повече. Тъмнината не даваше възможност да се вижда добре срещуположният бряг и да се държи определена посока. Вятърът и вълнението тласкаха понтоните на разни страни, а силното течение отнесе някои от тях. Вследствие на това само няколко съда се добраха до устието на Текир дере, а останалите се пръснаха встрани от него.

За щастие турските постове забелязаха понтоните твърде късно, едва когато се бяха приближили на няколкостотин стъпки до бpегa. Те откриха огън, но не успяха да предотвратят дебаркирането, а можаха да потопят един сал с две оръдия и няколко понтона.

Първа слезе на тясната пясъчна ивица, половин километър западно от Текир дере, 1–ва стрелкова рота на щабс-капитан Остапов. Пред нея се издигаше стръмният склон на брега. Войниците го изкачиха с голям труд, като си помагаха с шанцовите инструменти и се теглеха един друг с въжета. Ротата се пръсна във верига с фронт към Свищов. След малко към нея се присъединиха части от други роти.

Няколкостотин стъпки източно от нея слезе сотня пластуни. Като измина половин километър, тя зае позиция с фронт на юг.

Почти по същото време при устието на Текир дере слезе 3–та стрелкова рота на капитан Фок. Когато на стръмния бряг се изкачиха двадесетина души, те нападнаха караулката, чиято охрана пречеше с огъня си на понтоните да спират на едно от най-удобните места. Едва тогава турците се сетиха да запалят сигналните огньове. След това ротата зае позиция на левия бряг на Текир дере с фронт на изток.

Турските части от Свищов и с. Вардим забелязаха сигнала и се насочиха към мястото на десанта. В батареите край Свищов и на Тепе бунар бяха поставени 6 оръдия.

Междувременно слязоха на брега всички роти от първия ешелон. Към 3 ч. на западния фронт се бяха разположили три роти. На южния фронт бяха заели позиция две роти и половина, а на източния — четири роти и половина. Останалите две роти образуваха резерв. По заповед на преминалия с първия ешелон генерал-майор Йолшин, командир на първа бригада от Драгомировата дивизия, се пристъпи към направата на път с оглед да се улесни изкачването на брега от следващите части. 60–те казаци бяха изпратени да прекъснат телеграфната линия за Русчук, но попаднаха на силни турски части, които ги заставиха да се върнат, без да изпълнят задачата си.

На разсъмване капитан Фок забеляза, че десният бряг на Текир дере има командно положение по отношение на заетата от трета стрелкова рота позиция на левия бряг. Тогава капитанът реши да завладее десния бряг на оврага и хвърли ротата си в атака. Тя отблъсна турците, обаче удължи позицията си, вследствие на което редиците й изтъняха. Турците се възползуваха от това обстоятелство и преминаха в контраатака. Завърза се жесток бой с щикове. На помощ на капитан Фок се притече друга рота, но тя също не успя да отхвърли турците. Нещо повече, двете роти бяха обкръжени на дъното на оврага и изпаднаха в най-неизгодно положение. Боят освирепяваше все повече и повече. Противниците се боричкаха на земята и се душаха един друг. В този момент, когато на турците пристигнаха подкрепления от лагера при с. Вардим, при караулната се появиха две руски оръдия. Техният картеч бе пълна изненада за турците и застави подкрепленията им да отстъпят. Наскоро към двете оръдия на поручик Лихачов се присъединиха още 4 планински оръдия. Възползували се от съдействието им, русите овладяха десния бряг на оврага. Турците заеха позиция на съседните височини и откриха силен огън, а когато получиха нови подкрепления, контраатакуваха повторно. Този път те пробиха бойната линия на русите на няколко места и започнаха да ги изтласкват към брега. Положението стана твърде опасно. Още малко и турците щяха да ликвидират десанта.

Междувременно генерал-лейтенант Радецки, командир на 8–и армейски корпус, към който се числеше 14–а пехотна дивизия, заповяда товаренето на следващите ешелони да става на два километра по-надолу от скелята на австрийската митница, срещу устието на Текир дере. По този начин понтоните щяха да изминават по-къс път, което ускоряваше пренасянето на ешелоните. Все с оглед да не се губи време се пренасяше само пехота, и то не на цели ешелони, а по ротно, съобразно със завръщането на понтоните.

Започна да става по-светло. Турските батареи съсредоточиха огъня си върху руските войски на румънския бряг и върху понтоните на втория ешелон. Стрелците пък откриха силен огън от височините на десния бряг. Обаче, след малко руската артилерия при Зимница влезе в двубой с турските батареи и успя да отвлече вниманието им. Тя прогони и появилия се зад остров Вардим турски военен параход, който се готвеше да попречи на десанта.

Понесъл големи загуби, вторият ешелон дебаркира близо до устието на Текир дере. Ориентирайки се по стрелбата, войниците изкачиха стръмния бряг и се притекоха на помощ на капитан Фок тъкмо в момента, когато турците бяха обхванали източния фронт на русите почти от всички страни. Когато забеляза, че пристигат подкрепления, капитан Фок вдигна войниците, които бяха останали в строя, на вихрена атака. Боят се ожесточи още повече. Особено се отличи 12–а рота. Турците промушиха нейния командир, щабс-капитан Брянов, на няколко места и го издигнаха във въздуха с 8 щика. Той беше изнесен от боя полумъртъв и почина наскоро. За да отмъстят за командира, войниците от 12–а рота продължиха боя с невиждан устрем и избиха много турци. Накрая русите овладяха здраво десния бряг на Текир дере.

По това време турски стрелци, заели позиции по склоновете източно от Текир дере, съсредоточиха огъня си изцяло срещу дебаркиращите понтони от втория ешелон. Някои от понтоните потънаха, а други отнесе течението, тъй като гребците им бяха избити. На мястото на десанта се образуваха купища от трупове и тела на тежко ранени. Обаче нищо не можеше да спре русите. Англичанинът, който командуваше батареята при Свищов, извика в яда си: «Колкото и да ги обстрелваш, те ще вървят все напред!». Поручик Маторний, който слезе с ротата си от Минския пехотен полк в оврага на Текир дере, заповяда на подпоручик Донцов да го поддържа и се хвърли във фланг и тил на турците, които разстрелваха дебаркиращите войници. Макар да имаха изгодна позиция и числено превъзходство, те не издържаха натиска и започнаха да отстъпват. Петима леко ранени войници от ротата на поручик Маторний отказаха да идат на превързочния пункт и продължиха да вървят даже пред здравите, а тежко ранените бойци не позволяваха да ги изтеглят назад, за да не се отнемат хора от бойната линия. На около 300 крачки от първоначалната си позиция турците се спряха, но само след няколко минути се разнесе «ура». Войниците от Минския полк ги обърнаха повторно в бягство, след което мястото на десанта остана вън от турския огън. Голяма беше заслугата на поручик Маторний, който се хвърли с войниците си в боя, за да спаси другарите си, макар че силите му бяха малко.

Към 5 ч. сутринта на 27 юни руските части от източния фронт се вдигнаха отново в атака и подпомагани от огъня на оръдията на поручик Лихачов, овладяха някои височини. След един час турците бяха изтласкани по цялата източна линия.

Докато на източния фронт се водеше упорит и кръвопролитен бой, на фронта към Свищов се водеше само престрелка. Използувайки преимуществата на дългобойното си оръжие, турците обстрелваха руските позиции от лозята и градините край града. Но щом научиха за успеха на другарите си на източния фронт, русите се вдигнаха на атака и отблъснаха турците на запад. В този момент дойде заповед за спиране на настъплението. По това време бе започнал да дебаркира третият ешелон. Заедно с него на десния бряг се прехвърли генерал Драгомиров. Придружаваше го генерал Скобелев-син, който участвуваше доброволно. Драгомиров пое ръководството на боя и заповяда настъплението да бъде спряно, тъй като заетите позиции осигуряваха възможност за прехвърляне на останалите ешелони. Освен това имаше опасност от разтегляне на руската линия. Понеже нямаше конни ординарци, които да предадат заповедта, Скобелев обиколи цялата позиция и към 8 ч. 1–ва бригада започна да се окопава на заетите позиции.

Оставаше да се постигне главната задача — овладяването на височините край града. За целта бяха необходими по-големи сили, а прехвърлянето ставаше бавно. Към 8 ч. пристигна параходът «Анета» с два шлепа. Към 10.30 ч. вече беше прехвърлена на десния бряг цялата 2–ра бригада на 14–а пехотна дивизия, както и 4–та стрелкова бригада. Тогава генерал Драгомиров прецени, че е време да започне действия за завладяване на височините.

Към 11 ч. 2–ра бригада от 14–а дивизия и 4–та стрелкова бригада настъпиха на запад. Към 14 ч. те овладяха височините край Свищов.

Междувременно турските части се оттеглиха към с. Вардим, а останалите — към Търново. Русите не ги преследваха, понеже това не влизаше в задачата на десантния отряд, пък и нямаше с какво (в състава на отряда почти не беше включена конница). Русите дадоха 802 убити и ранени. Турските загуби останаха неизвестни.

Към 15 ч. руските войски влязоха в Свищов. Посрещна ги цялото българско население. «Щом като ни видяха българите, пише в писмо до близките си един руски войник, хвърлиха се към нас като луди; прегръщат ни, всеки иска да се целува... Децата измъкват из джобовете си тютюн или някакъв плод... Мнозина даже се просълзиха, щом като децата се хвърляха на вратовете ни. Разбира се, всеки си спомни за своите. Никога още не ни беше така радостно...». Мюсюлманското население беше напуснало града заедно с турските части. Каймакаминът беше избягал още сутринта в съседното с. Ореш и заемайки от местния католически свещеник кола и коне, си пое дъх едва на следващата сутрин, когато достигна Търново. Камбаните в Свищов звучаха тържествено. Хората се стичаха в църквите, а по минаретата на джамиите, вместо ходжи да призовават правоверните на молитва, се бяха накачили руски войници, които наблюдаваха Дунав и корабите.

Междувременно прехвърлянето на войски продължаваше. До вечерта на 28 юни беше прехвърлен целият корпус на Радецки. Сутринта на този ден един руски отряд зае позиция по р. Пенда и притокът й Теквар, а друг отряд зае с. Вардим. С това завърши окончателно операцията за завладяването на предмостово укрепление.

«Особеност на този бой беше това, че първите части, които влязоха в боя, не представляваха не само цялостни батальони или роти, но даже и взводове. Всеки новопристигащ понтон се присъединяваше към първите срещнати групи. С такива импровизирани части-групи нашите храбреци, предвождани и ръководени от случайни началници, без ни най-малка надежда за скорошна подкрепа, издържаха славния бой. Всяка група следеше внимателно за това, което ставаше у съседите, и щом последните се поддаваха напред или ги застрашаваше противник, незабавно се даваше помощ или се извършваше придвижване във връзка с движението на съседа» (Из бойния дневник на 14–а пехотна дивизия).

Десантът на руската армия при Свищов беше проведен блестящо. Десетилетия след това той остана като класически образец за подражание. Офицерите от генералните щабове на всички армии изучаваха действията на русите, за да извлекат поука. И действително военната история на XIX в. почти не познаваше така добре проведени десантни операции от подобен мащаб.

В резултат на тази операция руската армия излезе на главната си операционна линия Свищов — Търново — Одрин и се устреми към столицата на турската империя.

Построяване на първия мост над Дунав

Минните преграждания между остров Мечка и турския бряг не бяха привършени. Това бе използувано от турците, които изпратиха един монитор към мястото на десанта. Вдигна се голяма тревога. Руската артилерия се приготви за стрелба, минните катери — за атака, а други части — за абордаж(3). Но от такъв не стана нужда. Мониторът отстъпи още след първите изстрели на оръдията.

През нощта русите завършиха поставянето на мини. Мините бяха поставени вляво и вдясно от мястото, където щеше де бъде построен понтонен мост.

Необходимостта от такъв мост беше много голяма. Корпусът на ген. Радецки чувствуваше голяма нужда от конница за разузнаване и за борба с черкезите, но прехвърлянето на конница с понтони не беше възможно. Скобелев-син предложи Кавказката казашка дивизия да преплува реката на конете си, но понеже предложението му беше посрещнато със съмнение, решиха да се направи опит с 32 души. Те преплуваха най-напред ръкава между левия бряг и остров Бужиреску, който е широк само около 150 м. Течението беше тъй силно, че повечето казаци се върнаха. До българския бряг доплуваха с цената на нечовешки усилия само генерал Скобелев и един казак. Стана ясно, че дивизията не може да премине на десния бряг, преди да бъде построен мост.

Подготовката на материали за моста беше започнала отдавна. В деня преди десанта в устието на р. Олта беше съсредоточен огромен транспорт от дървени понтони, салове и устои. Те бяха прекарани до Свищов под обстрела на турските батареи при Никопол през нощите на 26–28 юни. Закриляше ги руската обсадна и брегова артилерия при Турну Мъгуреле. Построяването на моста започна на 28 юни. През една от следващите нощи се изви силна буря, която откъсна и потопи част от понтоните. Поради това строежът на моста завърши едва вечерта на 1 юли. Той се състоеше от две части — едната от румънския бряг до остров Ада, а другата от острова до българския бряг. Понтоните бяха свързани по три в група и закотвени на дъното на реката. Върху тях бяха поставени дървени платформи, над които се издигаше подовата конструкция. Построяването на моста ускори прехвърлянето на 9–и и 12–и корпус в България. С това бяха съсредоточени достатъчно сили за започване на настъпление във вътрешността на страната.

Създаване на три руски отряда

По това време турските сили около Свищов бяха разположени по следния начин: 1. на изток — 4000 души в Бяла, 4600 души в Осман пазар (Омуртаг), 21 200 души в Русчук и 30 400 в Шумен (Коларовград) ; 2. на юг — 4000 души в Търново; 3. на запад — около 40 000 души в Никопол, Рахова (Оряхово), Лом паланка (Лом) и Видин.

Най-близките задачи на руската армия се състояха в прехвърлянето на всичките й разполагаеми сили на десния бряг и в разширяването на свищовския плацдарм. Според плана за водене на войната войските трябваше да започнат стремително настъпление към Цариград, осигурявайки фланговете на главните сили с два отряда. С оглед на този замисъл бяха образувани три руски отряда.

Русчушкият отряд бе създаден на 5 юли в състав 12–и и 13–и армейски корпус (около 75 000 души). Командуването на този отряд бе поверено на престолонаследника Александър Александрович, а за началник на неговия щаб беше назначен генерал-лейтенант Вановски. Задачата на този отряд се състоеше в това, да обсади и превземе Русчук.

На 30 юни беше сформиран т. н. Преден отряд. Той се състоеше от около 10 000 души, в това число и Българското опълчение. Преобладаването на конни части му придаваше голяма подвижност. Временно командуването на отряда беше поверено на генерал-майор Раух. Неговата задача се състоеше в това, да настъпи към Търново и Севлиево и да разузнае околната местност, а когато получи нарочна заповед от главнокомандуващия, да овладее няколко старопланински прохода. След това конницата трябваше да мине отвъд Балкана, за да вдигне населението на борба и да разпръсне турските отряди. Под прикритието на този отряд щяха да започнат работи за подобряване на пътищата в проходите с цел те да станат достъпни за преминаване на главните сили на руската армия в долината на р. Марица.

Западният отряд включваше почти целия 9–и корпус, Кавказката казашка бригада и някои други части (около 35 000 души). Командуваше го генерал-лейтенант Криденер. Неговата задача се състоеше в завладяването на Никопол и Плевен, след което повереният му отряд трябваше да се приготви за настъпление към Стара планина, оставяйки част от силите си в Плевен за охрана на десния фланг на армията.

Ако се опитаме да преценим това разпределение на силите на руската армия, ще ни се види може би странно обстоятелство, че за прикриване на фланговете се предназначаваха 121 000 души, а в посока на главния удар оставаха да действуват само 10 000. Това като че ли противоречи на този основен принцип в стратегията, който изисква съсредоточаване на повече сили в главното направление. Но ние трябва да държим сметка за следните две обстоятелства: 1. главните турски сили се намираха също на фланговете и 2. Предният отряд представляваше само малка част от силите, които щяха да настъпят към Цариград; той щеше да бъде последван от 8–и корпус, а 11–и и 4–ти корпус оставаха в резерв. Следователно Николай Николаевич беше разпределил силите си в основни линии правилно. Неговата грешка се състоеше в това, че заангажира повече от необходимите сили срещу четириъгълника на крепостите. На наличните в този четириъгълник 30 000 турци, годни да действуват на полето, той противопостави 121 000 души (75 000 души от Русчушкия отряд и 46 000 души от Долнодунавския отряд). Ако съответна част от тях бе прехвърлена още в началото на кампанията в главното направление, войната щеше да се развие несъмнено по-благоприятно за русите.

2. Настъпление на Предния отряд

Освобождение на Търново

Някои от частите, които съставяха Предният отряд, се прехвърлиха в България още на 27 юни, а на 3 юли преминаха по моста при Свищов трите конни бригади и Българското опълчение.

На следния ден отрядът настъпи на юг. На 6 юли пехотата достигна с. Батак, а конницата — р. Росица. При настъплението си отрядът не срещаше съпротива. Той водеше само престрелки с отстъпващите черкези и обезоръжаваше мюсюлманското население. Последното предаваше оръжието си неохотно, вследствие на което ставаха нежелателни инциденти.

Същия ден пристигна в Батак и пое командуването над Предния отряд извиканият специално за целта генерал-лейтенант Йосиф Владимирович Гурко. Той беше син на известния генерал от пехотата Владимир Гурко, който бе воювал срещу Наполеон през 1812 г. Роден през 1828 г., Йосиф Гурко завърши Пажеския корпус на 18–годишна възраст. Произведоха го корнет и го назначиха на служба в гвардейския хусарски полк. Гурко се запозна основно с всички отрасли на военното дело и оставяше у съвременниците си впечатление на добре подготвен в теоретично отношение офицер, макар да не бе следвал генералщабна академия. Той взе участие в провеждане на реформите на Александър II. Гурко се издигаше бързо по служебната стълба и през 1876 г. беше произведен в чин генерал-лейтенант. Преди това му бяха поверили командуването на 2–ра гвардейска кавалерийска дивизия, която обучаваше въз основа на възгледите на пруския кавалерийски генерал Шмид и на опита от Френско-пруската война. Йосиф Гурко беше откровен, безпристрастен, строг и настойчив, безумно смел човек. «Акселбантите на флигел адютанта Гурко, писа Херценовият «Колокол», са символ на доблест и чест». Когато знаменитото 3–то отделение(4) пожела да му възложи поръчение, Гурко реши да не го приема даже и с цената на оставката си, благодарение на което успя да го избегне. Той беше извикан от Петербург да поеме командуването на Предния отряд, понеже се ползуваше с името на най-способния и най-разумния между кавалерийските генерали. Първото си впечатление от отряда Гурко изрази по следния начин: «Изпаднах в ужас от грамадния обоз на отряда, който ще пречи, както предполагам, много на действията. Само охраната на обоза ще изисква не по-малко от два батальона».

Генерал-майор Раух беше назначен за помощник на Гурко. Две от конните бригади на отряда командуваха братята Николай и Евгений Максимилианович. «Първият от тях, пише Милютин, не е служил никога в строя, а през последните десет-дванадесет години живееше спокойно в чужбина и забрави даже това, което е можел да знае на младини. Евгений Максимилианович е «бон виван», който не е показал с нищо своите военни способности.»

Полковник Нагловски, началник-щаб на отряда, доложи на ген. Гурко, че западно от Търново няма противник, но че самият град е зает от турски войски и е укрепен. От разпит на пленници се знаеше, че там са разположени пет табура, няколко ескадрона и повече от 10 оръдия. Всеки момент се очакваше пристигане на подкрепления от Осман пазар (Омуртаг). Липсваха по-точни сведения, понеже турците не допускаха руските разезди близо до града. «Ако това е така, писа един офицер от Генералния щаб, ще ни бъде много трудно да вземем Търново».

При тази обстановка Гурко реши да започне усилено разузнаване с конницата си към Търново. Драгунската бригада трябваше да настъпи с 6 оръдия на 7 юли към града от северозапад, а Донската казашка бригада изпрати силни разезди северно и източно от Търново за отвличане на вниманието на турците; тя трябваше да поддържа по възможност с част от силите си действията на драгуните. Останалите части образуваха резерв на Драгунската бригада. Те трябваше да поддържат още връзка със съседните отряди.

Сутринта на 7 юли Драгунската бригада (осем и половина ескадрона), с която вървеше самият генерал Гурко, преброди р. Росица и се изкачи на височината източно от с. Кая бунар. В югоизточно направление бяха забелязани около 400–500 турски конници, но не се виждаше какво има в равнината зад склона. Поради неизяснената обстановка генерал Гурко прикри силите си и изпрати в равнината само взвода на щабс-капитан Савин с две оръдия.

Щом забелязаха шепата конници, турците възседнаха конете си и се обърнаха с фронт към с. Кая бунар, оставяйки Търново откъм тила си. След това те започнаха да обхващат фланговете на руския взвод. Капитан Савин спеши драгуните си и откри огън. Същото направиха и турците. Гурко изпрати на няколко пъти силни подкрепления на взвода, които заставиха турците да отстъпят към Търново. Русите ги обстреляха с артилерията си и по този начин превърнаха отстъплението им в бягство.

Драгуните се спуснаха в равнината и излязоха на шосето от Севлиево за Търново. Понеже то минава по ниски места, началникът на отряда насочи частите по селския път вляво от шосето.

Трите челни ескадрона от Казанския драгунски полк наближиха третия километър пред Търново. Заела позиция на височината на десния бряг на р. Янтра, южно от града, турската артилерия откри чест огън, но снарядите й не достигаха руските конници. На самата височина имаше укрепления, а на склона — батарея и пехотни окопи. Пред позицията имаше брод на Янтра, но склоновете на височината са тъй стръмни, че не можеше и да се мисли за атака по фронта. Десният фланг на турската позиция беше слаб, понеже можеше да бъде обходен през града. Турците разполагаха с 6 табура, малко нередовна конница и една батарея (около 4000 души).

Безсмислената стрелба на турската артилерия показа на Гурко, че турците са обхванати от паника. Той реши да направи опит за превземане на града, като се възползува от благоприятния момент. Преодолявайки трудностите за движение през лозята и каменните зидове, подполковник Ореус изнесе под обстрела на турската артилерия четири оръдия на около 1,5 км пред нея, зае позиция и на шестия или седмия залп я застави да отстъпи към Осман пазар. Междувременно 6 ескадрона спешени драгуни бяха излезли на края на лозята, вляво и вдясно от пътя, и бяха започнали пушечна престрелка с турците. Драгуните бяха добре прикрити, поради което силният турски огън не им нанасяше загуби. Когато турската батарея замлъкна, началникът на Предния отряд заповяда на подполковник Ореус да обстреля с шрапнели противниковата пехота; в същото време трите ескадрона от Казанския полк трябваше да заемат града. Като не можаха да издържат на точния артилерийски огън на русите и видяха, че тe обхождат десния им фланг, турците отстъпиха към Осман пазар.

През всичкото това време на няколко километра от Търново се намираха три табура, изпратени на помощ от Шуменския гарнизон. Те наблюдаваха спокойно развитието на боя и отстъпиха веднага, щом забелязаха, че техните напускат позициите си.

Генерал Гурко остави в Търново само половин ескадрон, а останалата конница насочи по дирите на отстъпващите турци. Руските оръдия минаха на десния бряг на Янтра и обсипаха турските колони с огън. Това превърна отстъплението им в паническо бягство. Войниците захвърлиха пушки, патрони, амуниция. Управителят на града бе избягал пеша, тъй като нямаше време да намери кон. Драгуните заеха турския лагер, където намериха пушки, боеприпаси, храни и едно знаме. Преследването продължи около 8 км и бе прекратено поради настъпването на нощта.

Жертвите на русите възлизаха едва на 4 ранени войници.

Първа влезе в Търново към 17 ч. сотня казаци, предвождана от княз Церетелев, който познаваше добре местността.

Така бе освободена древната българска столица. Говорейки за завладяването на Търновград от турските завоеватели, Григорий Цамблак писа в словото си за Патриарх Евтимий: «Онези дни бяха дни на ридание». 481 години по-късно генерал Гурко пишеше в рапорта си: «Не е възможно да се опише възторгът на българите при влизането на нашите войски в Търново».

Същия ден бе изпратен към Севлиево силен разезд със задача да разузнае пътищата и да прекъсне телеграфните линии. Взвод от тридесетина хусари, командуван от корнета Плешков, влезе в Севлиево. По улиците минаха малки групи, а главното ядро спря пред пощата. От съседната казарма наизлязоха жандарми. Енергичният Плешков ги застави да предадат оръжието си с извадена сабя. Пред хусарите се натрупа камара от стотина пушки. Българите приветствуваха освободителите с «ура» и «да живее». След като демонтира телеграфните апарати, взводът напусна града и се прибра при полка си.

След освобождението на Търново главните сили на Предния отряд останаха в този град, а конницата бе изпратена към Осман пазар, Елена и Габрово.

Намеренията на руското командуване

Победата на Предния отряд при Търново и липсата на противникови части пред фронта накараха главнокомандуващия да промени първоначалните си намерения. На 9 юли той писа на императора: «Неочаквано смелото завладяване на Търново ми дава възможност да възприема по-смел план на действия, отколкото предполагах първоначално. Сега желая съвсем да изоставя обсадата на Русчук, като се огранича само с наблюдение над него. За това определяме 12–и и 13–и корпус, които, заемайки силна позиция на р. Янтра, ще охраняват заедно с това левия ми фланг. За осигуряване на десния си фланг ще насоча 9–и корпус към Плевен и Ловеч, а сам с 8–и корпус ще отида след отряда на Гурко в Търново и по-нататък зад Балкана. Достигайки Търново, имам намерение да спра и да изчакам там пристигането на 11–и корпус, като заема междувременно планинските проходи само с авангарди. Действувайки по такъв начин, аз се надявам да спестя време, пари и войски, да принудя турците да изоставят линията Русчук — Шумен — Варна и да отстъпят зад Балкана за защита на Цариград».

Императорът не одобри този план като рискован. Под влияние на Милютин той се страхуваше от турските сили в четириъгълника на крепостите и в Северозападна България, както и от възможно турско настъпление в Румъния. Тогава главнокомандуващият реши да спре с 8–и корпус в Търново, за да изчака пристигането на 4–и и 11–и корпус.

Преминаването на Предния отряд през Балкана

След като освободи Търново, Предният отряд трябваше да заеме старопланинските проходи.

На юг от Балкана, между с. Шипка и гр. Сливен, се намираха 13 250 турци, които командуваше Реуф паша. В Сливен имаше 3 табура и 6 ескадрона, в с. Твърдица и в с. Хаинкьой — Хаинито (с. Гурково) — по един табур, в Йени Загра (Нова Загора) — два табура и един ескадрон, в гр. Казанлък — 2 табура с 3 оръдия, край с. Шипка — 4 табура, а на самия Шипченски проход — 6 табура с 9 оръдия.

От Търново за Южна България водят проходите Твърдишки, Хаинкьойски (Проход на републиката), Тревненски и Шипченски. Всички имаха еднакво стратегическо значение, понеже минаваха близо до главната операционна линия Търново — Одрин. Българите сочеха единодушно Шипченския като най-удобен, а Хаинкьойския — като най-неудобен. Но турците бяха укрепили Шипченския проход и го охраняваха, тъй че той ставаше почти неизползуваем. Тревненският проход беше неизползуваем поради наличието на турски сили в Казанлък, а Твърдишкият проход се наблюдаваше от малки части. Хаинкьойският проход беше един от най-неизвестните. Той не беше нанесен даже и на картите. Пътешествениците избягваха да минават през него, понеже се страхуваха от разбойници. Турците не се погрижиха да го наблюдават, понеже го смятаха за непроходим.

Преценявайки всичко това, генерал Гурко реши да премине Балкана през този проход. С цел да заблуди противника, той разпръсна слух, че ще настъпи към Елена и Беброво, и изпрати по няколко сотни към останалите проходи.

Хаинкьойският проход беше достъпен само за пешеходци и за единични конници. За да се пригоди пътят за движение на артилерия, трябваше да бъдат изпратени сапьори под охраната на други части. Но всичко това би затруднило много преминаването. По идея на младия Скобелев, който имаше опит oт действията в Туркестан, беше образуван конно-пионерен дивизион под началството на генерал Раух. Нему бе възложено да разузнае прохода и да проправи пътя. Генерал Раух потегли от Търново на 10 юли към 16 ч. Той щеше да се движи ден и половина пред отряда.

Започвайки от с. Плаково, пътят се изкачваше и трудностите се увеличаваха. На места имаше скали, които бяха наредени една върху друга по протежение на няколко стотин метра. Войниците трябваше да работят с нечовешки усилия. Те изваждаха камъните и ги тласкаха в пропастта, а после заравяха ямите с риск да се подхлъзнат и да загинат в пропастта. 80 души ставаха коневоди и патрули, а останалите 120 поправяха пътя. Трябваше да се работи при пълна тишина, тъй като неприятелят можеше да се покаже всеки момент. През тези няколко дни войниците от дивизиона не разседлаха конете си нито веднъж. Те спяха на голата земя, стискайки в ръце оръжието и поводите на конете. Умората беше голяма, но времето не чакаше. На 11 юли дивизионът достигна превала и започна да се спуска на юг, а вечерта на 13 юли достигна на около 15 км от изхода. На това място той беше застигнат от останалите части на отряда.

Потегляйки от Търново, Предният отряд остави колесния си обоз и парковете в този град, а най-необходимото натовари на животни. Генерал Гурко нареди да раздадат на войниците за неприкосновен запас сухари за 5 дни и фураж за 3 дни. Разчиташе се главно на местните възможности. С жителите на Плаково беше уговорено да приготвят хляб. «Всичко може да се направи, пишеше Гурко, но трябва да имаш интендант, а моят изчезна без вест.»

Главните сили потеглиха от Търново на 12 юли. Един полк остана да охранява Главната квартира, която беше пристигнала в града, а друг полк беше изпратен към северните части на Балкана. Достигнал с. Плаково, отрядът получи пресен хляб, след което продължи пътя си, прекарвайки нощта край с. Средни колиби.

Дивизионът се беше постарал да направи пътя достъпен, но не и удобен. «Действително, пише един очевидец, русите се прехвърлиха през Балкана, но трябва да се знае какво струваше това на войниците и особено на артилеристите.» На места оръдията трябваше да се изкачват и да се спускат на ръце. Завоите на пътя, който се виеше по течението на планинския поток, бяха тъй остри и тъй неочаквани, че управлението на оръдията и на раклите ставаше неимоверно трудно. Едно оръдие cе свлече, повличайки един кон. Войниците задържаха оръдието с въжета, но конят увисна над пропастта. Понеже нямаше друга възможност, въжетата бяха прерязани и клетото животно се сгромоляса надолу. Поради каменистия път конете загубиха подковите си, а такива почти нямаше в запас. Към края на преминаването подковите и гвоздеите добиха цена, като да бяха от сребро. Не беше по-леко през тези дни и на пехотата, която измина повече от 60 км. Където беше възможно, купуваше се хляб и месо и се раздаваше топла храна. «Планинските българи живеят бедно, но ни приемат сърдечно — писа един участник в похода. — От българите ние купуваме хляб, който доставяха обикновено на другия ден след поръчката. Така успяхме да спестим нашия запас от сухари.» Нощите бяха студени, но войниците нямаше къде да се скрият от студа и от вятъра. Паленето на огньове бе забранено, понеже противникът се намираше наблизо. Този поход беше голямо изпитание за отряда и можеше да завърши с пълното му унищожаване, но опасността сплоти хората и те успяха да преодолеят всички трудности.

На 13 юли началникът на отряда изпрати доклад до главнокомандуващия. Той го осведомяваше, че ще атакува Казанлък на 17 юли, и молеше да му се разреши да използува ефекта от предстоящите си действия, за да настъпи към Пловдив и Харманли. Генерал Гурко искаше 8–и корпус да поеме охраната на проходите. Но Николай Николаевич не прие предложението, понеже не желаеше да отслаби 8–и корпус, преди да е пристигнал в Търново 11–и корпус. Той се опасяваше от турско контранастъпление откъм Осман пазар. На Предния отряд бе разрешено да завладее Казанлък или да се укрепи на изхода на Хаинкьойския проход, след което да предприеме набези с конни части към Казанлък, Йени Загра и пътя за Сливен.

Вечерта на 13 юли Предният отряд достигна превала на Балкана, където се разположи да нощува. Войниците от дивизиона бяха издигнали тук първия паметник на Освободителната война в чест на преминаването на Балкана. Паметникът представляваше отсечен чинар, на чийто връх се развяваше бяло знаме с изписан двуглав орел. Наоколо бяха посадени млади дръвчета.

Сутринта на следния ден отрядът тръгна отново в поход. Към 9.30 ч. авангардът на колоната излезе от прохода. Генерал Раух имаше заповед да заеме с конницата с. Ешекчии (с. Николаево), за да прегради при с. Хаинкьой пътя на турските сили към Казанлък.

Казашкият разезд откри при с. Хаинкьой турски лагер, в който се намираше един табур. Изненаданите низами избягаха от лагера си и започнаха да се събират в лозята край селото, но заемането му от русите ги застави да отстъпят към с. Козос моде (Козарево). Русите ги преследваха само до с. Конари, където спряха да почиват.

Малко след 18 ч., когато варяха храна, те бяха нападнати от същия табур и от един друг табур, дошъл от с. Твърдица, но турците отстъпиха към Сливен след кратка схватка.

Междувременно русите заеха селата Ешекчии и Нова махала.

През нощта на 14 срещу 15 юли Предният отряд пренощува при изхода на прохода и при селата Хаинкьой и Ешекчии. Той се снабди срещу заплащане от местното българско население с месо и с хляб.

Боят при с. Оризари

От сведенията, които донесоха разездите на следния ден, се разбра, че в Йени Загра се намират пет табура, а в Ески Загра (Стара Загора) и по долината на р. Тунджа до Казанлък няма турски сили.

Тогава началникът на Предния отряд реши да атакува Казанлък на 16 юли. Той смяташе, че ако турците го посрещнат само с наличните сили в града, победата щеше да бъде негова и щеше да има за последствие и овладяването на Шипченския проход. Но той допускаше, че е възможно и да бъде разбит, в случай че турците при Казанлък обединят силите си с тези от прохода. В такъв случай генерал Гурко щеше да отстъпи към с. Хаинкьой, да се укрепи там и да дочака пристигането на подкрепления. Опразването на прохода от турците щеше да бъде използувано от руските сили северно от Балкана за завладяването му. По такъв начин целта се постигаше и в двата случая.

Гурко остави някои части за охрана на Хаинкьойския проход и на тила си, а с конницата предприе демонстративно настъпление към Йени Загра. Същия ден призори бяха тръгнали от този град за с. Оризари 3 табура с 6 оръдия. Двата табура заеха селото, а третият продължи да се движи напред, предшествуван от черкези. Междувременно русите бяха изпратили към Сливен и Йени Загра 2 сотни за разузнаване. Уралската казашка сотня забеляза край с. Оризари около 300–400 черкези, с които влезе в неравен бой. Когато получи съответното донесение, генерал Гурко изпрати в подкрепа на сотнята Казанския драгунски полк и една конна батарея, а 4 казашки сотни и 2 оръдия бяха насочени във фланг на турците. Пристигането на драгуните избави уралската сотня от тежкото положение, в което бе изпаднала, и застави черкезите да отстъпят от полесражението. Когато пристигнаха и казашките сотни, открит бе огън с двете оръдия срещу турската батарея и последната бе заставена също да отстъпи. Тя беше последвана от низамите, чието отстъпление се превръщаше в бягство, но нощта попречи на руските конници да продължат преследването. Късно след полунощ руските части се прибраха в лагера, донасяйки трофейно оръжие и едно знаме. Край с. Лъджите остана да бди само един силен пост.

Този малък бой, в който русите загубиха 6 души, имаше голямо значение, понеже осигури за известно време тила на Предния отряд и с това му даде възможност да настъпи към Казанлък.

Същия ден две казашки сотни прекъснаха телеграфната линия между Йени Загра и Ески Загра. Край с. Авлиене (Асеновец) те плениха турски транспорт, който пренасяше 80 сандъка загранични патрони. Турците останаха с впечатление, че в Южна България са преминали значителни руски сили, които ще ги заставят да напуснат Йени Загра. По тази причина те подпалиха града.

Боят при с. Уфлани — Лаханлии (Ветрен)

Сутринта на 16 юли Предният отряд настъпи към Казанлък в две колони. За охрана на прохода бяха оставени един казашки полк, две опълченски дружини и две батареи под командуването на генерал Столетов.

Пътят на дясната колона минаваше през малкото селце Уфлани. Към 10 ч. авангардният батальон беше обстрелян от три табура, окопани на един хълм на около 2 км североизточно от селото. Позицията на табурите имаше прекрасен обстрел, двата й фланга бяха открити. Генерал Цвецински развърна 13–и и 15–и стрелкови батальон и 2 сотни пластуни. Завърза се оживена престрелка. Пластуните обходиха левия фланг на турците откъм планината, а драгуните на Николай Максимилианович, началник на лявата колона, който пристигна на полесражението по своя инициатива, щом дочуха канонадата, обходиха десния фланг. Казаците пък се насочиха към турския тил. Въпреки това турците останаха на позицията си и оказаха ожесточена съпротива.

Боят приключи към 14 ч. Някои от турците успяха да избягат по разни планински пътеки към Шипка, а други се промъкнаха през долината към Йени Загра. На полесражението бяха намерени повече от 400 турски трупа. Руските загуби възлизаха на 62 убити и ранени.

След кратка почивка Предният отряд продължи настъплението си. Привечер той се разположи на почивка край с. Мъглиж.

Освобождение на гр. Казанлък

Рано сутринта на 17 юли русите продължиха настъплението си през Розовата долина към Казанлък. «Долината на р. Тунджа, където ние действуваме сега, пише един участник в тези действия, безспорно е едно от най-прелестните и плодородни кътчета на земята. Обградена от север като със стена от почти отвесно издигащия се Балкан и напълно защитена от северните ветрове, тя би трябвало да се радва на най-топъл и равномерен климат. Напоявана от безбройни ручейчета, бързо носещи се от планината във всички направления, дори и в най-топлото време водата й е хладна и вкусна. Ако към това се прибави прекрасната черноземна почва, то може да си представите растителните богатства, които тя може да произвежда. Изглежда, че местните жители са се възползували от богатствата на природата, и всяко късче земя е грижливо обработено.»

Силите на русите бяха разпределени в три колони. Дясната колона се състоеше от три сотни и един стрелкови батальон. На тази колона не беше придадена артилерия, понеже движението й щеше да се затруднява от многобройните оврази. Тя трябваше да се придвижи по предпланините и да атакува града от североизток. Средната колона се командуваше от генерал-майор Цвецински. Тя се състоеше от 2 опълченски дружини, 3 батальона, 4 сотни и 10 оръдия и имаше за задача да атакува града от изток. Лявата колона, която се състоеше от всичката останала конница на отряда и от една конна батарея, трябваше да настъпи по пътя край р. Тунджа и да действува под командуването на Николай Максимилианович в обход.

На около 7–8 км източно от града се бяха разположили на позиция 2 табура, малко нередовна конница и 3 оръдия. Позицията се намираше вляво и вдясно на шосето от с. Лаханлии за Казанлък.

Към 7 ч. колоната на ген. Цвецински завърза артилерийска престрелка с турците, но срещна упорита съпротива. Същото стана и с лявата колона. В това време дясната колона успя да заеме командните височини, изпреварвайки приближаващата се към тях турска пехота. Тази колона завърза бой с малки пехотни и конни части, които отбраняваха левия фланг на турците. Тези части я задържаха за известно време, след което отстъпиха към с. Хасът (Крън). Колоната се впусна след тях, вследствие на което измени посоката на настъплението си и не можа да съдействува пряко на средната колона при атаката срещу града. Обходени от левия си фланг, турците отстъпиха малко назад и заеха нова позиция, но бяха отново обходени и отстъпиха повторно. Междувременно 9–и киевски хусарски полк от колоната на Николай Максимилианович влезе в града откъм запад. Начело вървеше командирът на полка с един ескадрон хусари. Българите ги посрещаха с хляб и сол.

Заемането на града от хусарите постави в тежко положение отстъпващите турски войници. Те се опитаха да минат през лозята, но русите ги разпръснаха напълно и турците се разбягаха из планината. Заедно с тях избяга и един английски консул, който се намираше в Казанлък. Боят завърши към 13 ч. Русите дадоха 14 убити и ранени, а плениха 400 души с 3 оръдия.

Когато щабът на Предния отряд влезе в Казанлък, пред генерал Гурко се яви депутация от турското население начело с един молла и един богаташ. Изявявайки покорност и готовност да предадат оръжието си, пратениците молеха да бъде запазен животът и имотът им. Генералът ги увери, че животът и имотът им са сигурни, но заяви, че ще заповяда да запалят целия турски квартал, ако бъде из засада убит дори един руски войник. На площада генерал Гурко беше посрещнат от българска депутация. Мнозина се доближаваха до русите, целуваха ръцете им и поднасяха цветя, плодове и вино. Радостта беше всеобща, макар да липсваше необузданият възторг на посрещането в Търново. Обаче впоследствие българите станаха много сърдечни. Те се въоръжиха с отнетото от мохамеданите оръжие и отиваха в планината, откъдето довеждаха непрекъснато пленници. Към съгражданите си турци обаче българите се държаха великодушно и не само не ги ограбваха, но даже се застъпваха за тях.

След молебена щабът отиде в женския манастир, където трябваше да настани ранените. Турските войници бяха оставени под грижите на турски лекари. Монахините постлаха за освободителите килими на сянка и поднесоха сладка. «Колкото и вкусна да бе водата с вишнев сок, колкото и да беше приятно сладкото от рози, но от вчерашния ден в нашите уста не бе слаган нито залък хляб и беше необходимо нещо по-съществено» — пише един участник в тези събития.

След почивката конницата на отряда се отправи към южния изход на Шипченския проход, понеже генерал Гурко искаше да завладее прохода още същия ден. Пехотата се нуждаеше от продължителна почивка, тъй като бе изморена силно от горещината. Смутен от неочакваното падане на Казанлък, табурът от с. Шипка се бе оттеглил към прохода. Киевският хусарски полк зае изоставения турски лагер, в който се намериха 150 палатки, големи запаси от боеприпаси и хранителни продукти. Астраханският драгунски полк пък зае изхода на прохода и плени обоз от 80 коли със сухари. Това лиши табурите в прохода от доста хранителни припаси. Към 18 ч. пристигна в с. Шипка пехотата на отряда, а късно вечерта — и частите, които бяха оставени да пазят Хаинкьойския проход, понеже бяха сменени от една бригада на 9–а пехотна дивизия. По такъв начин целият Преден отряд се събра пред южния изход на Шипченския проход.

3. Овладяване на Шипченския проход от русите

Настъплението на Габровския отряд

Овладяването на Шипченския проход трябваше да стане със съгласувани действия от север и от юг. От север трябваше да настъпи т. н. Габровски отряд на генерал-майор Дерожински, съставен от 3 батальона, 4 сотни и 10 оръдия. От юг щеше да действува Предният отряд. Понеже генерал Гурко се надяваше да превземе Казанлък на 17 юли и да настъпи към прохода още същия ден, Габровският отряд трябваше да започне демонстрации от 16 юли, а в случай че генерал Дерожински бъде уведомен за настъпването на Предния отряд към Казанлък — да премине на следния ден към решителни действия. Началникът на Габровския отряд трябваше да установи връзка с генерал Гурко чрез разузнавачи и казаци, изпратени на юг по страничните пътища и пътеки.

От Габрово през прохода водеше шосе, което след осмия километър се превръщаше в обикновен планински път. Теснината на пътя затрудняваше евентуалната артилерийска подкрепа на настъплението. Имаше странични пътища и пътеки, но те бяха достъпни само за пехота с изключение на един, който беше достъпен и за артилерия, обаче минаваше на десетина километра от прохода. Някои от тези пътища отвеждаха право към турските позиции, а други обикаляха около тях. Колоните, които биха настъпили от север, нямаше да могат да се разгърнат поради теснините и щяха да бъдат разделени от мъчно проходими долове. Турците се бяха подготвили да посрещнат настъплението на русите от север. Те бяха изградили пет последователни позиции. При средното беклеме(5), Кадийската стена, Узун куш, на връх Шипка и на връх Свети Никола (връх Столетов) имаше стрелкови окопи, а на върховете — и артилерийски позиции. Проходът се отбраняваше от Хулюси паша със 7 табура, малко конница и 9 оръдия (около 4700 души).

Отрядът на генерал-майор Дерожински се съсредоточи в Габрово на 15 юли. Командуването набра водачи измежду българите. Българското население печеше хляб за русите и прояви готовност да превози до прохода с волските си коли боеприпаси и хранителни продукти, както и да участвува в поправянето на пътя.

За осигуряване на действията на Габровския отряд откъм запад в Севлиево бяха изпратени няколко казашки сотни с 2 оръдия. Те имаха и задачата да отвлекат от прохода част от турските сили.

Сутринта на 17 юли слаби руски части овладяха връх Голям Бедек, което даде възможност на генерал Дерожински да установи здрава връзка с Предния отряд. Табурът, който се намираше на върха, отстъпи на самия проход.

На 16 юли вечерта пристигна в Габрово, за да поеме командуването на отряда, княз Святополк-Мирски. Той донесе заповед от главнокомандуващия да се атакува проходът от север на следващия ден.

Сутринта на 17 юли частите на Габровския отряд настъпиха в три колони. Дясната колона на подполковник Хоменко (4 роти и 4 оръдия) трябваше да обстрелва с артилерията си от позиции край с. Зелено дърво турските части на връх Шипка. Пехотните роти на тази колона имаха задача да се изкачат на Химитлийския проход, за да отвлекат част от турските сили на запад. Средната колона (4 роти) трябваше да настъпи начело с подполковник Линдстрем по шосето. Двете роти на капитан Кончиелов, които образуваха лявата колона, трябваше да заемат Малкия Бедек, за да отвлекат вниманието на турците в тази посока.

Дясната колона пристигна към обед в с. Зелено дърво и потегли към Химитлийския проход след кратка почивка, оставяйки в селото оръдията си под прикритието на една рота. Обаче техният огън се оказа нерезултатен и трябваше да бъде прекратен. Останалите роти пристигнаха привечер на определеното им място, без да срещнат противник.

Средната колона започна към обед изморително изкачване по планината. Към 14 ч. тя достигна първата караулка и се разположи да почива, но разездите донесоха, че към шосето се спускат турци. Завърза се пушечна престрелка, която продължи няколко часа. Турците получиха на няколко пъти подкрепления от лагера, но не можаха да изтласкат русите. Вечерта престрелката замлъкна. Двете страни останаха на позициите си.

През този ден на лявата колона се бе паднала най-тежката задача. Водачът сбърка пътя и към 14 ч. колоната излезе на Демир тепе вместо на Малкия Бедек. Турците бяха забелязали нейното движение и я посрещнаха подготвени. Завърза се бой, при който две руски роти водеха борба с 12 турски роти и 6 оръдия. Почти всички руски офицери излязоха от строя. Капитан Клиентов беше ранен на три места, но остана на позицията и когато войниците поискаха да го изнесат, им каза: «Моля, оставете ме, искам да умра с вас». Силите бяха явно неравни и капитанът заповяда на единствения останал в строя офицер, поручик Орлов, да организира отстъплението. Вечерта лявата колона отстъпваше към Габрово. Това разкри на турците горската пътека, която им беше непозната дотогава. Понеже в Габрово нямаше резерви и обозите бяха без прикритие, над града надвисна сериозна опасност и княз Святополк-Мирски беше принуден да заповяда на останалите две колони да се оттеглят в града. Към полунощ князът донесе на главното командуване: «Съгласно заповедта днес започнах да заемам прохода. Очакваният от южния склон отряд на генерал Гурко не видях. Пред грамадното превъзходство на противниковите сили в укрепени позиции трябваше да отстъпя. Орловският полк се държа геройски, но загуби до 200 души».

Атакуване на Шипченския проход от Предния отряд

Когато орловци атакуваха турските сили на прохода, генерал Гурко се намираше с конницата си край с. Шипка. Той дочу ехото от изстрелите и разбра, че Габровският отряд води бой за овладяване на прохода, но не можа да окаже желаното съдействие, понеже пехотата му пристигна едва след прекратяването на боя. Той заповяда да се дадат 12 изстрела с оръдията — знак, че е пристигнал. Някои офицери от Габровския отряд дочуха гърмежите, но не разбраха тяхното значение.

Щабът на Предния отряд предполагаше, че Габровският отряд ще продължи атаките си на следния ден. Увереността беше толкова голяма, че офицерите пресметнаха дори в колко часа ще се завърнат в Казанлък, където ги очакваше добър обед и мека постелка. Вечерта на 17 срещу 18 юли генерал Гурко изпрати по един българин писмо до княз Святополк-Мирски, с което го осведомяваше за намерението си да атакува прохода на следния ден. Когато настъпи утрото, българинът още не се беше завърнал. Генералът сметна, че планът му е вече известен на началника на Габровския отряд, и разпореди да започне атаката. Княз Мирски беше получил писмото, но не сметна за възможно да окаже съдействие. Обаче неговият отговор беше занесен от българина твърде късно, едва привечер. Тази именно случайност стана причина да не се постигне и през този ден отдавна планираното единодействие на двата отряда.

Сутринта на 18 юли настъпиха по шосето от с. Шипка към превала 2 сотни пластуни. Те трябваше да привлекат върху себе си вниманието на турците. Междувременно полковник Климантович тръгна с два батальона от 4–та стрелкова бригада по една пътека, която му показваха двама българи, за да обходи турците от изток. Почти на всяка крачка бойците се натъкваха на стръмнини и се провираха през храсталаци и непристъпни места. Поради лошия път и голямата горещина те се изкачиха на Демир тепе едва към 11 ч. Турците не ги забелязаха, понеже строяха укрепление между този връх и Свети Никола. Завърза се престрелка. Полковникът разгърна бойците във верига, която застави турците да отстъпят на съседната височина. Обаче русите бяха спрени от силния огън на турците. Те достигнаха на около 800 крачки и се вдигнаха отново в атака. Когато изминаха нови 200 крачки, турците издигнаха ненадейно бял флаг и размахаха фесовете си. Започнаха преговори. След четвърт час парламентьорите се завърнаха и доложиха на полковника за резултата. Но когато, се запътиха отново към турците, за да завършат преговорите, те бяха посрещнати с огън. По този начин турците спечелиха половин час, за да подобрят укрепленията си.

Възмутени от измамата, стрелците се хвърлиха напред и само след няколко минути на турските позиции се търкаляха десетки трупове. Турците отстъпиха към лагера, където получиха подкрепления.

За да не дадат възможност на противника да се опомни, стрелците продължиха атаката. Отново прогърмя «ура» по склона, който ги отделяше от турския лагер. Турците не издържаха втория удар на щик и отстъпиха западно от шосето. Зад тях се издигаше връх Свети Никола, нарязан с окопи и увенчан с батареи. Русите достигнаха на 300 крачки от него, но бяха обсипани с олово и желязо от хиляди пушки и от няколко оръдия. На 60 крачки на юг от върха бяха залегнали пластуните, но и те не можеха да направят нещо повече. Невъзможно беше превземането на такава силна позиция с толкова слаби сили, при това без артилерийска подкрепа. Подполковник Беклемишев, който пое командуването на двата батальона след загиването на полковник Климантович, изпрати куриер до генерал Гурко с молба за подкрепление. Генералът запита куриера дали стрелците са използували патроните си. Войникът разтвори патрондаша си. От него липсваха само три патрона. В този момент началникът на Предния отряд осъзна грешката, която беше допуснал, а именно невъзможността да бъде овладяна една почти непристъпна позиция с толкова слаби сили. Той беше извършил тази грешка, понеже разчиташе на съдействието на Габровския отряд от север. Но вече беше твърде късно за нейното поправяне и русите получиха заповед да се оттеглят. Войниците се прибраха на групи до с. Шипка и се нахвърляха на водата и на хляба. Българките от селото бяха дошли да помагат на лекарите и същевременно бяха донесли вино и хляб. Други жени бяха останали в селото, за да нахранят изморените бойци. Когато виждаше войниците си унили, Гурко им казваше: «Здравейте, герои стрелци! Какво пък, не винаги има успех. Няма защо да се пада духом!». Руските загуби през този ден възлизаха на 154 души.

Вечерта началникът на отряда писа на главнокомандуващия, че макар в долината на Тунджа да няма значителни турски сили, той предвижда, «че след четири или повече дни положението ще се влоши значително, тъй като турците ще могат да съсредоточат, използувайки железницата, значителни сили в Йени Загра и да минат в настъпление. Тогава положението на Предния отряд може да стане твърде критично, особено ако не се овладее Шипченският проход». За да не стане това, генерал Гурко искаше силни подкрепления и точно съгласуване на деня и часа на атаката с Габровския отряд.

Падането на Шипка

Преди да получи писмото на Гурко, главнокомандуващият беше наредил на княз Святополк-Мирски да атакува повторно на 19 юли. Николай Николаевич постъпи по този начин, понеже смяташе, че дейният и енергичен началник на Предния отряд ще повтори атаката си.

Рано сутринта на 19 юли Орловският полк настъпи към втората караулка, където на 17 юли беше спряна средната колона. Когато наближиха турските позиции, десетина души дадоха залп, на който никой не отговори. Настъпи недоумение: измама ли имаше тук или пък турците бяха напуснали своите позиции? Войниците пристъпиха напред и се оказа, че на турските позиции цари безпорядък. Навсякъде се виждаха разхвърляни вещи, патронни сандъци, снаряди и храна. Когато войниците изкачиха последната височина, пред тях се разкри ужасяваща картина: на земята се търкаляха главите на двадесетина руски войници, а в съседство се намираха три стоманени оръдия, на които не бяха извадени дори затворите. На телеграфния апарат все още стоеше лента с незавършена телеграма. От юг цареше пълна тишина.

Сутринта на същия ден пред генерал Гурко се беше представил пратеник на Хулюси паша. Смятайки положението на турския отряд за безнадеждно, генерал Гурко беше поискал от пашата още на 18 юли, преди да започне атаката на Предния отряд, пълна капитулация. «Заемайки Казанлък, беше писал Гурко, ние отрязахме всеки път за отстъпление на турските войски, събрани в Шипченския проход. Понастоящем вие сте обградени от всички страни и за вас няма никакво спасение. Затова аз предлагам на Ваше Превъзходителство да сложите оръжие пред нашата победоносна армия. Ако вие последвате гласа на благоразумието и сложите оръжието, то аз, като взема оръжието, ще пусна всички по домовете ви. Ако обаче вие не ce пpeдадете, ще загинете всички до последния човек.» Хулюси паша отговаряше на това предложение едва сега. Той го приемаше. Според условията за капитулацията обезоръжаваното трябваше да започне към 12 ч.

Няколко часа по-късно генерал Гурко изпрати доброволци към турския лагер, за да видят какво става там. Той предполагаше, че това примирие е хитрост, която турците ще използуват, за да отстъпят необезпокоявани по планинските пътеки. Към 14 ч. пред него се явиха санитари от изпратените команди за прибиране на ранените. Те донесоха, че турците са напуснали позициите си и че проходът е зает от генерал Скобелев. Гурко се запъти към върха с малък отряд и там се срещнаха двамата генерали.

Изоставените от турците позиции, писа един руски офицер, са такива, «че ако турците не се бяха изплашили, то не би могла да ги заеме даже дивизия. Така изкусно са разположени батареите — укрепленията, препятствията и окопите, че човек не може и да си представи: всяко препятствие би трябвало да се щурмува». А генерал Гурко писа, че превземането на тази позиция би било много трудно и във всеки случай би струвало грамадни жертви на русите.

Деморализиран от руските атаки, лишен от продоволствие и заплашен от обезкръвяване, Хулюси паша реши да отстъпи, преди да бъдат преградени планинските пътеки. Той раздели отряда си на части, които се изтеглиха на запад и се съсредоточиха в Пловдив.

Запазването на този отряд като бойна единица беше неуспех за Предния отряд. Обаче заемането на Шипченския проход беше важна победа на русите, която имаше голям морален ефект. С това завърши и първият етап от действията на Предния отряд. С тези си действия отрядът отвори път на главните руски сили към Южна България. Задачата, която беше поставена пред него, беше изпълнена блестящо.

4. Руското настъпление на запад

Освобождение на Никопол

Никополската крепост придоби голямо значение след десанта на руската армия при Свищов. Тя представляваше потенциална опасност за свищовския плацдарм, чието осигуряване и разширяване налагаше бързото й ликвидиране.

В последните години на робството Никопол броеше около 20 000 жители. По-голямата част от населението на града беше турско. Имаше три квартала: турски, български и еврейски. В българския квартал се издигаха доста красива църква и хубаво училище. Обаче градът пострада много по време на операцията при Свищов. Руските батареи от левия бряг на Дунав бомбардираха крепостта с цел да отвлекат вниманието на турците. На 27 юни към 9 ч. градът бе подпален и горя цяла седмица.

В началото на войната турците се постараха да подсилят занемарената крепост, понеже я считаха за вероятен пункт на главния руски десант. Те построиха нови землени укрепления и докараха модерни оръдия вместо остарелите гладкоцевни. На брега на Дунав бяха издигнати 17 батареи. В крепостта бяха съсредоточени около 10 000 войници, които се командуваха от Хасан паша. Обаче след освобождението на Търново от ген. Гурко пашата изпрати в Плевен за осигуряване на десния фланг около 2000 души. Това не намали значението на крепостта и Николай Николаевич предпочете да я превземе, вместо да поставя силен заслон срещу нея.

Частите, които влизаха в състава на Западния отряд, започнаха да се прехвърлят в България още в първите дни след десанта при Свищов. На 8 юли, когато се получи заповед от главнокомандуващия за превземане на Никопол, някои от частите на корпуса все още се намираха в Румъния. Но това не попречи на генерал-лейтенант Криденер да мине в настъпление и да заеме с. Мършовица (с. Любеново) (10 юли), което отстои само на десетина километра от Никопол.

В следващите дни казашки разезди разузнаваха пътищата към крепостта. Обаче те не можаха да съберат много данни за разположението на противниковите сили, понеже турските батареи не ги допуснаха да се приближат до укрепленията. Членът на градския меджлис Никола Симеонов и кръчмарят Стоян Цветков, които успяха да избягат от града, съобщиха на русите, че турските войски нямат месо и се хранят със сухари, че техният запас от зърнени храни възлиза на около 12 хиляди оки и че гарнизонът на крепостта е съставен предимно от възрастни хора, които не горят от желание да се бият. Стана известно на русите и изказването на каймакамина пред архимандрит Хрисант, направено в навечерието на атаката. Според него гарнизонът не можеше да издържи в обсада повече от три дни.

През тези дни черкезки шайки измъчваха българското население. Колкото алчни и жестоки бяха те при грабежите, толкова бяха страхливи при появата на руски части. Жестокостите им доведоха чувството на възмущение у руските войници до крайност. Избягали българи разказваха за ужасите, на които са били подложени, а русите се убеждаваха във верността на тези разкази със собствените си очи. В едно село те видяха обезобразения труп на малко дете с отрязана глава, а в друго село — издъхваща девойка с отрязани гърди. От трето село бяха задигнати и отвлечени в турския лагер тридесетина български момичета. За да бъдат разпознавани от русите, българите бяха покрили шапките си с парчета бял плат, а по дрехите си бяха зашили кръстове. В с. Въбел се събра голяма маса бежанци, които бяха прокудени от злодействата на черкезите. Башибозуци се бяха заканили да ги изколят. Руски части заеха селото (12 юли), за да запазят беззащитните бежанци.

Отбраната на Никопол се улесняваше от обстоятелството, че градът е запазен от северната си страна от р. Дунав. Няколко километра източно от него се намира дълбокият дол на Ерменлуйска река, а на запад се издига скалистият бряг на р. Осъм. Никопол не е защитен от природата само от юг, откъм Въбелското плато, обаче то е много тясно и не дава възможност за съсредоточаване на голям брой войски.

На изток, на юг и на запад от града бяха издигнати батареи. Бяха изкопани траншеи и окопи, които оставаха почти незабележими за русите, понеже минаваха сред гъсти царевични ниви, лозя и овощни дървета. Те образуваха един полукръг, който представляваше предната линия на отбраната. На левия бряг на Осъм, западно от с. Муселиево, се намираше малка предмостова позиция с фронт на юг. Главната линия на отбраната се състоеше от 6 редута(6) и един люнет(7), разположени на командните височини край Никопол, но по-навътре от споменатата вече отбранителна линия. Тези укрепления бяха изградени солидно и бяха съединени помежду си с телеграфна линия. Заобикаляха ги дълбоки, облицовани с камък ровове, а пред тях минаваха стрелкови окопи.

Понеже се налагаше да се изчака прехвърлянето на частите на Западния отряд в България, атаката срещу Никопол беше насрочена за 15 юли. Дясната колона, която се командуваше от генерал-майор Лашкарев и се състоеше от 6 батальона и 2 сотни, трябваше да задържи с. Въбел, да охранява левия фланг на армията и да съдействува на лявата колона. Последната се състоеше от 6 батальона, 13 и половина ескадрона и 30 оръдия, поставени под командуването на генерал Шилдер-Шулднер. Той беше получил задача да настъпи между реките Вит и Осъм и да овладее мостовете над последната река, след което трябваше да действува срещу турските сили на десния бряг на Осъм. По този начин щяха да бъдат отрязани пътищата за отстъпление на Никополския гарнизон на запад. За борба с турските батареи бяха отделени 40 оръдия. Те бяха заели позиция югоизточно от с. Въбел. Други части щяха да действуват на десния фланг на армията, а общият резерв оставаше под личното ръководство на началника на отряда. Общо срещу Никопол щяха да действуват около 18 батальона, 24 и половина ескадрона и 92 оръдия, при което главните сили бяха насочени от запад. Турската отбрана беше най-слаба именно от тази страна. При атаката срещу Никопол Западният отряд можеше да разчита на съдействието на 63 обсадни и полеви оръдия от левия бряг на Дунав.

Сражението започна в 4 ч. на 15 юли, когато откриха огън 40–те руски оръдия в центъра. Турците отговориха с пушечен огън срещу руските сили в с. Въбел. Опитаха се да се намесят в боя и две турски батареи, но руската артилерия ги застави да замлъкнат.

По това време беше париран опитът на турската пехота да настъпи към Свищов. Обаче главната тежест падаше върху действията на левия, а не на десния бряг на Осъм.

Колоната на генерал Шилдер-Шулднер, която бе излязла от лагера си край с. Дебово в 4 ч., се придвижи скритно по левия бряг на Осъм и се раздели на три части. Като пръв обект на нейните действия се яви турската предмостова позиция край с. Муселиево, на която се бяха разположили 3 табура с 3 оръдия.

Генерал Шилдер-Шулднер предприе фронтална атака с Вологодския пехотен полк, една сотня и две батареи. Батареите заставиха турските оръдия да отстъпят. След кратка престрелка втори и трети батальон се хвърлиха в атака и очистиха окопите от турските стрелци. Към обед предмостовото укрепление беше завладяно от русите.

Успехът на вологодците улесни много действията на Козловския пехотен полк, който се командуваше от генерал-майор Богацевич. Той действуваше на левия фланг на дясната колона, в съседство с тази на Шилдер-Шулднер. Когато последният заангажира вниманието на турците, генерал Богацевич зае с. Муселиево, а след това с. Джорно (Жернов), мелницата и двата моста над Осъм: единия на пътя от Никопол за с. Гаурене (Милковица), а другия — на пътя от Никопол за Плевен. По този начин бяха отрязани пътищата на Никополския гарнизон за отстъпление на запад.

След като си отпочина, Козловският полк се прехвърли на десния бряг на Осъм и настъпи от двете страни на пътя Гаурене — Никопол. Козловци видяха да отстъпва първият батальон от Вологодския пехотен полк, който беше успял да заеме една турска батарея с неочаквано нападение, но след това беше принуден да я опразни. В подкрепа на вологодците се притече подполковник Мициевски с три роти козловци. Те успяха да заемат с общи усилия към 14 ч. двете турски батареи вляво и вдясно от споменатия път.

В течение на следващите два часа козловци възстановяваха разстроения си боен ред, а към 16 ч. настъпиха отново срещу редута вляво от пътя. Турците ги пресрещнаха с пушечен и артилерийски огън и към 18 ч. и нещо преминаха в контраатака. Генерал Богацевич трябваше да отстъпи, но след половин час получи подкрепления и с тяхна помощ отблъсна турците. Падането на нощта попречи на русите да щурмуват редута и съседния с него люнет.

Докато се развиваха тези действия, Архангелгородският пехотен полк с малко конница и една батарея зае към 8 ч. с. Гаурене. Оказа се, че там нямаше турци. След това генерал-майор Кноринг обърна фронта на подчинените си части и ги насочи във фланг на турската позиция край Муселиево. Обаче откъм с. Шамлиево се зададе малък турски отряд, изпратен от Никопол със задача да отвори път на турския обоз към Плевен. Пред с. Черковица стана сблъскване, след което турците отстъпиха към Дунав. Към 16 ч. генерал Кноринг даде почивка на войниците си, понеже бяха крайно изнурени от продължителното движение и от жаждата. След това те се присъединиха към останалите части от колоната на ген. Шулднер, които бяха на бивак край Муселиево.

На север от този бивак се намираше част от Кавказката казашка бригада с 6 оръдия. Тя представляваше последната част от колоната на генерал Шулднер и беше получила задача да наблюдава пътя при с. Гулянци и да прекъсне съобщенията на Никополския гарнизон с външния свят. Към 14 ч. полковник Тутолмин влезе в с. Сомовит, а привечер поверените му сили се разположиха на бивак на половин километър южно от него.

Като научи за успеха на атаката на левия фланг, началникът на Западния отряд заповяда следобед всички останали войски да преминат в настъпление.

Въпреки силния огън на турската пехота Галицкият полк премина откритото пространство и овладя предните окопи и батареята, северно от с. Въбел. Действията на полка бяха улеснени от руските оръдия в центъра. Артилеристите придвижваха оръдията от позиция на позиция, преодолявайки с изключително майсторство препятствията на местността. Отстъплението на турците даде възможност на Галицкия полк да продължи настъплението си. Втори и трети батальон заеха редута на десния бряг на никополския овраг, обаче двукратният пристъп на първия батальон срещу редута на левия бряг на оврага не постигна резултат. Няма успех и атаката на тамбовци. Този редут падна едва към 19 ч., когато турците бяха започнали да се оттеглят в крепостта. Вътрешността му, ровът и околната местност бяха покрити с трупове. След това русите достигнаха покрайнините на града. Малък отряд успя да проникне в Никопол, но беше избит от превъзхождащите го турски сили. Войниците от Галицкия полк бяха привършили патроните си и в случай на турско нападение можеха да разчитат само на щиковете.

Докато траеха тези боеве, генерал Веляминов настъпи към Никопол от югоизток. Той срещаше слаба съпротива, обаче колоната му бе спряна пред двата редута, които се намираха северно от пътя Свищов — Никопол.

И така при настъпването на нощта на 15 срещу 16 юли войските на Западния отряд бяха обградили плътно Никопол. Те бяха овладели предната отбранителна линия и два редута, които господствуваха над града.

Успехът на 15 юли беше постигнат при много тежки условия. Още сутринта горещината достигна 35° С. В околността нямаше вода. След като Архангелгородският полк влезе в с. Джорно, двадесетина войници отидоха на реката за вода. На връщане боецът Дран съзря на няколко крачки пред себе си трима турски войници, които тичаха срещу него. Запазвайки самообладание, той удари с котелката първия по челото. Турчинът падна. Дран взе оръжието му и повали втория с точен изстрел, а третият избяга.

В с. Въбел няколко българки, пише един очевидец, «донесли вода на движещите се напред войски. Горещината бе ужасна и поради това глътка вода бе неоценимо благо. Неочаквано турските оръдия насочиха огъня си право към този пункт. Една минута след това в жените се появи колебание и видимо те имаха желание да избягат по-далеч от снарядите, които свиреха зловещо около тях. Но не след дълго те се овладяха и останаха. Като държаха в една ръка ведро с вода и чаша, с другата се кръстеха непрекъснато и четяха молитви, но останаха на мястото си и утолиха жаждата на не един войник, който отиваше след това в боя с удвоени сили».

Нощта премина спокойно. Само на левия фланг, където се намираше част от Кавказката казашка бригада на полковник Тутолмин, няколко турски роти се опитаха да пробият отново път на обоза към Плевен. Казаците отблъснаха атаките им и успяха да разделят турските сили на две. По-голямата част от тях успя да отстъпи към Никопол, а по-малката бе унищожена край р. Вит.

През нощта Западният отряд се подготви да атакува на следващия ден призори крепостта, чиято стена беше разрушена частично от руската обсадна артилерия. Но от такава атака не стана нужда. Деморализираният гарнизон заплаши Хасан паша с бунт, в случай че последният откаже да предаде крепостта.

Призори руските войски се насочиха към Никопол от всички страни. Батареите се приготвиха да открият огън от височините. «И какво? — пише в спомените си един офицер. Насреща ни, за разлика от вчерашния ден, не се носеха нито куршуми, нито гранати, нито картечи. Наоколо цареше гробно мълчание. Лошо, помислих си аз, тези дяволи вероятно замислят нещо лошо; не напразно не се вижда нито една азиатска мутра. Продължаваме да вървим. Най-сетне достигаме на не повече от 500 крачки от крепостта. Нито един изстрел. Всички се тревожат. Донякъде положението излизаше конфузно. «И защо не стрелят», заговориха войниците, удивлявайки се не по-малко от мене на този случай.

Спряхме се.

— Ваше благородие, извика един от войниците, той стои на рова. Наистина на един от валовете стояха двама турци. Единият от тях махаше с бял флаг, а другият постоянно сочеше с пушката в ръце намиращия се под краката му вал. Накрая, като видя, че маниерите му не са ни съвсем разбираеми, хвърли оръжието си в рова, посочвайки предварително с ръка към града. Накрая, извикали «ура», ние се хвърлихме към вратата!»

Първи се изкачиха на крепостта подполковник Мациевски и двама войници. Тримата скочиха вътре и отключиха вратата. Руските войски започнаха да влизат в града. Между тях беше и генерал Криденер, комуто бяха предадени ключовете на крепостта. Хасан паша се приближи до него и поиска да му се обясни какво да прави, тъй като му се случвало за пръв път в живота да капитулира. Над крепостната врата беше издигнато знамето на Козловския полк. «Изкачили се на хълма, пише един офицер от Галицкия полк, ние видяхме радостна картина. Слънцето още не бе изгряло, но изтокът аленееше. На красивото гълъбово небе се очертаваше ясно крепостната врата, а над нея стоеше знаменен ред от руски войници в свободни пози. Лекият вятър разлюляваше знамето на Козловския полк и си играеше с него... Ние никога не се надявахме да доживеем такава щастлива минута. Всеки от нас мислеше вчера вечерта, че утре ще умре.»

След като предадоха оръжието си, турските войски започнаха да излизат от крепостта. Шествието продължи няколко часа. Последен излезе Хасан паша. Русите взеха 6 знамена, 113 оръдия и повече от 10 000 пушки. В пристанището се намираха два монитора, които даже не направиха опит да се изплъзнат и бяха пленени с екипажите им. Турските загуби възлизаха на повече от 1300 убити и ранени и 7000 пленници, а руските загуби — на 1311 убити и ранени.

С освобождаването на Никопол беше осигурен и разширен руският плацдарм при Свищов. Изваден беше от строя голям турски отряд. Успехът укрепи вярата на руските войски в победата и допринесе много наред с победите на Предния отряд, за деморализирането на турската армия.

Освобождение на Севлиево и Ловеч

В дните когато Западният отряд, водеше борбата под Никопол, главнокомандуващият, загрижен да осигури десния си фланг, изпрати към Севлиево и Ловеч малък отряд под командуването на полковник Жеребков.

Отрядът излезе от Търново на 16 юли. Обезоръжавайки срещнатите по пътя мюсюлмани, той достигна късно през нощта Севлиево, където уреди временно управление и градска стража. След това отрядът продължи настъплението си. Край с. Аканджилари (с. Петко Славейков) казаците попаднаха на тълпи от пеши и конни башибозуци, които се разпръснаха.

Гарнизонът на Ловеч оказа сериозна съпротива. Заемането на всяка височина ставаше с упорит бой. Турците оказаха особено упорита съпротива на последната височина пред града, но казаците успяха да преодолеят и тази пречка. Заедно с турските войски от Ловеч избяга и местното турско население. «Спускайки се по стръмното шосе, писа един участник в този действия, на средата на пътя полковник Жеребков беше посрещнат от българите, които съобщиха, че турците, представляващи седем десети от десетхилядното население, са напуснали града, вземайки всичко, което са могли да носят. Паниката сред турското население в града е била страшна. Отстъпващият низам и бягащите башибозуци разпространили слух, че към Ловеч се движи грамадна руска сила... Полковник Жеребков излезе на площада, тържествено обкръжен от народ. Духовенството отслужи кратък благодарствен молебен... ние целунахме кръста и евангелието, а народът падаше в нашите крака, целуваше ръцете на казаците, донасяше вино, хвърляше цветя от прозорците. Жените поднасяха кърпички, обшити по краищата с цветна коприна, молейки да ги приемем за спомен, като знак за тяхното съчувствие към нашата умора.

Възторгът на народа беше огромен.»

А П. Паренсов разказва, че по време на молебена на коня му се завило свят и той поискал вода, за да полее главата му. Понеже не се намерила вода, един млад българин, който стоял наблизо, започнал да полива главата на коня с червено вино. Паренсов се опитал да го спре, но българинът предположил, че на русина е дожаляло за виното, и започнал да полива още по-усърдно, като казал; че има много вино и че виното не е лошо.

Полковник Жеребков остави в Ловеч две сотни казаци за охрана на града, след което се върна в Търново. Тогава казаците унищожиха с. Аканджилари, което се беше превърнало в свърталище на разбойнически шайки.

Първата атака срещу Плевен

В последните години на робството Плевен броеше около 17 000 души и не беше много известен. Но както често се случва, войната разнесе по света името на малкия град. Той отстои на четиридесетина километра югозападно от Никопол и на 60–70 км от Свищов. Като възел на съобщителни линии в Северна България Плевен имаше голямо значение за осигуряването на западния фланг на руските войски.

Непосредствено след десанта на русите при Свищов Осман паша, който командуваше турската групировка при Видин, предложи на главнокомандуващия Абдул Керим паша следния план: да остави във Видин малки сили, достатъчни за отбраната на града, а с останалите да настъпи през Ловеч към Търново, където да се съедини с пристигналия от Шумен (Коларовград) корпус на Ахмед Еюб паша. По пътя Осман паша щеше да присъедини към своите сили Никополския гарнизон. По този начин щеше да се образува една силна армия, способна да настъпи към Свищов. Планът допускаше и възможността съединението да не се осъществи. В такъв случай Осман паша предлагаше да се укрепи в Ловеч, за да охранява старопланинските проходи. Високата порта не възприе неговия план, защото се страхуваше, че няма да й останат войски за наблюдение на румънците и сърбите. Но когато големите успехи на Предния отряд показаха, че русите ще преминат на юг от Балкана и ще заплашат Цариград, тя реши да направи всичко възможно за защита на столицата. На Сюлейман паша беше заповядано да прехвърли по-голямата част от корпуса си през Антивари и Дедеагач в Одрин, а на пашите Ахмед Еюб и Осман да започнат действия срещу фланговете на руската армия. Обаче в Цариград не се решиха да опразнят Никополската крепост, понеже там имало много оръдия и припаси.

Гази Осман Нури паша (р. 1837 г.) бе получил военно образование в Цариградската военна академия. През Кримската война той участвувал в сраженията при Евпатория, а по-късно — в потушаването на въстанията на друзите (1860 г.) и на критяните (1867 г. ). Талантливият офицер бе назначен за дивизионен командир. Той се прояви особено във войната срещу Сърбия през 1876 г. Високообразован, притежаващ богат боен опит, Осман паша се ориентираше бързо в обстановката, а взетите решения осъществяваше с настойчивост. Влиянието му сред войниците беше много голямо. Може да се каже, че той беше един от малцината турски генерали, които заслужаваха званието си. Неговото нещастие се състоеше в това, че той беше поставил големия си талант в служба на една реакционна и незащитима кауза — потискане свободолюбивите стремежи на народите, които пъшкаха под гнета на Османската империя.

Осман паша получи очакваната заповед за действие на 10 юли. Той телеграфира незабавно на Хасан паша да се отбранява докрай при евентуално руско настъпление срещу Никопол, понеже му изпраща подкрепление. На 13 юли излязоха от Видин 19 табура, 5 ескадрона и 9 батареи. Румънските постове на левия бряг на Дунав забелязаха движението им и княз Карол съобщи на следващия ден на Николай Николаевич, че големи турски сили се насочват към Лом паланка (Лом). На 14 юли Осман паша научи от телеграмите на султана тревожните известия за неуспехите на турските армии. Той ускори движението си. На следния ден, когато се намираше в с. Вълчедърма, пашата бе уведомен за критичното положение на Никополския гарнизон. От Цариград му заповядваха да заеме колкото е възможно по-скоро Плевен. Вследствие на това пашата трябваше да промени посоката на движението си и вместо към Ловеч да настъпи към Плевен. Започна още по-усилен поход. На 16 юли турците бяха в с. Алтимир; на 17 към тях се присъединиха в Кнежа три табура от Рахова (Оряхово); призори на 18 юли те достигнаха р. Искър. Понеже преминаването й забави тяхното движение, турците достигнаха с. Долна Митрополия едва вечерта. По пътя се получиха известия за падането на Никопол и на Ловеч. След като изминаха около 200 км, без да бъдат открити от руското разузнаване, турските войски влязоха в Плевен призори на следния ден.

Наистина руски разезди бяха открили на 17 юли при р. Искър два турски лагера, но ги сметнаха за лагери на отстъпващи части от Никопол. Проведените на 18 юли разузнавания към р. Вит и Плевен не можаха да открият преминаването на Искър от армията на Осман паша, което продължи повече от 6 часа. Телеграмата на княз Карол от 14 юли беше оставена без внимание. Тя беше получена от камердинера на Николай Николаевич и остана неизвестна както за полковник Артамонов, който събираше всички сведения за турската армия, така и за генерал Криденер. Причината се криеше в главозамайващите руски успехи и в недоверието към румънската информация. Румънското командуване предаваше често тревожни съобщения, които впоследствие не се оправдаваха. Очевидно Николай Николаевич бе сметнал и този път, че случаят е подобен.

Въпреки това, изхождайки от необходимостта да осигури западния фланг на армията, главнокомандуващият нареждаше в течение на няколко дни генерал Криденер да заеме незабавно Плевен. Първата телеграма в този смисъл се получи още на 16 юли. Рано сутринта на следния ден началникът на Западния отряд получи заповед да предаде Никопол на румънската армия и да насочи войските си към Плевен. Но това не можеше да стане. Румънските войски, които бяха съсредоточени в района на р. Жиул, не можеха да бъдат прехвърлени лесно в отдалечения район на Никопол. Освен това княз Карол, който беше верен изразител на хищническите интереси на румънската буржоазия, не позволяваше на румънските войски да преминат Дунав, преди да се сключи конвенция за участието на Румъния във войната, т. е. преди да са осигурени печалбите на румънската буржоазия. Тук обаче трябва да се отбележи, че поведението на румънския принц не оневинява некадърния Криденер. Десет часа след получаването на телеграмата, когато още не бе известно решението на принц Карол, началникът на Западния отряд съобщи на главнокомандуващия, че се нуждае от попълване на запасите със снаряди, преди да тръгне към Плевен. Освен това той беше получил сведенията, събрани от бригадата на полковник Тутолмин, че турците разполагат в Плевен само със слаби сили. Вечерта на същия ден генерал Криденер получи нова телеграма от Николай Николаевич със следното съдържание: «Съобщете по-бързо дали ще тръгнете скоро към Плевен... необходимо е час по-скоро да се прикриете в Плевен от настъпление на войски откъм Видин». Рано сутринта на следния ден се получи заповед от генерал Непокойчицки, с която се нареждаше генерал Криденер, ако не може да тръгне незабавно към Плевен с всичките си войски, да изпрати в този град Кавказката казашка бригада и някои пехотни части.

Тези категорични заповеди накараха началника на Западния отряд да вземе известни мерки. Той изпрати към Плевен два отряда, единият от които се намираше под командуването на генерал Шилдер-Шулднер и имаше задача да влезе в града на 19 юли, в случай че не срещне някаква особена пречка.

Николай Павлович Криденер (р. 1811 г.) започнал военната си служба като офицер през 1828 г. Преминал по-голямата част от живота си в условията на николаевския режим, той се намираше в плен на остарелите възгледи за водене на войната и не умееше да използува нито победите, нито създадената от тях обстановка. В едно писмо, писано 8 години по-късно, той се опитва да обясни по следния начин причините, които са забавили атаката на Плевен: освобождаването на Никопол струваше на русите около 1200 убити, което представляваше несъмнено една тежка загуба; нужно беше да се уреди медицинска помощ за ранените, да се издирят и приберат тези от тях, които бяха останали по разни закрити места, да се заровят труповете на убитите, да се приведе в ред крепостта, да се попълнят запасите от снаряди и т. н. и т. н. «Аз имах намерение, пише Криденер, след като уредя крепостта и оставя в нея гарнизон, да се насоча към Плевен с всичките останали войски.» Несъмнено тези неща трябваше да бъдат извършени. Но във войната има моменти, когато всичко друго трябва да се остави настрана, за да се настъпва колкото е възможно по-бързо и да не се даде възможност на противника да се опомни от удара. Такъв именно момент пропусна началникът на Западния отряд.

Отрядът на генерал Шилдер-Шулднер, който бе определен да атакува Плевен, наброяваше около 7000 щика, 1600 саби и 46 оръдия. През нощта на 18 срещу 19 юли частите, които съставяха този отряд, бяха разположени край Плевен в две групи, отстоящи на около 25 км една от друга. Едната група се намираше край селата Шияково и Крета, а другата — при Трънчовица и Българене. Генерал Шилдер-Шулднер трябваше да се погрижи преди всичко за тяхното обединяване. Той заповяда да бъдат извършени съответни придвижвания, основавайки се на картата, която му бяха дали. «За всички карти на България, които ми се случи да видя, писа един кореспондент на вестник «Дейли нюз» от 1877 г., аз мога да кажа едно: и най-добрата е все пак лоша... ако Вие престанете да разпитвате и се опитате да се водите по картата, бог знае къде ще попаднете.» Не беше точна и картата, с която си служеха руските офицери. Това стана причина частите от отряда на Шилдер-Шулднер да се раздалечат, вместо да са сближат. Безспорно тук изигра роля една нещастна случайност, която генерал Шулднер би могъл да избегне, ако не се беше предоверил на картата. Освен това по неизвестни причини той разчете маршрута на частите си с оглед те да влязат в Плевен на 20 юли, макар генерал Криденер да му беше указал изрично датата 19 юли. Като вземем предвид още обстоятелството, че русите нямаха вярна представа за разположението на противниковите сили и мислеха, че в Плевен има само слаби турски части, става съвсем ясно как се стигна до неуспеха на първата атака срещу Плевен.

Сутринта на 19 юли първа бригада от 5–а пехотна дивизия настъпи към с. Върбица. Според руската бойна карта то отстоеше на югоизток от с. Бръшляница и на двадесетина километра от Плевен(8). Начело се движеше Архангелгородският полк, на два километра — Вологодският, а между тях — артилерията. Пред бригадата нямаше никакви разезди. Към 13 ч. водачът българин съобщи, че е сбъркал пътя, че с. Върбица е останало назад и войските наближават Плевен. Но отрядът бе навлязъл в дълбоко дефиле, обградено със скали. Поради това не беше възможно войските да се обърнат назад, особено пък колите и оръдията, за да се върнат в обратна посока. Генерал Шилдер-Шулднер реши да продължи напред с намерение да спре при кладенците край с. Буковлък. Обаче след около един час върху челната рота, която изкачваше последната височина, се посипаха турски снаряди.

Осман паша знаеше, че русите се приближават към Плевен, и държеше армията си в бойна готовност. Към обед турците бяха забелязали движението на руската колона. Пашата изпрати незабавно на позиция част от силите си. Понеже русите не атакуваха, той предприе сам настъпление срещу десния им фланг.

Първото смущение на русите от неочаквания огън на противника премина скоро. Те пръснаха вериги, които успяха да спрат турското настъпление. Под тяхно прикритие се разгънаха в боен ред Архангелгородският и Вологодският полк. Руските батареи влязоха също в действие. Генерал Шилдер-Шулднер даде необходимото време на войските си да се подготвят за атака и прати да съобщят за станалото на Кавказката казашка бригада и на Костромския полк. Но към 20 ч. той заповяда прекратяването на огъня, понеже не получи отговор от Костромския полк, пък и времето бе напреднало. Войниците останаха да нощуват на позициите си, защото атаката щеше да се проведе сутринта на следния ден. Костромският пехотен полк и някои други части бе достигнал с. Згальовец следобед на 19 юли. Тук полкът спря на бивак. Полковник Клайнхауз изпрати две сотни със задача да заемат с. Гривица и да разузнаят пътя за Плевен. Но то беше заето преди това от турски конници, които заставиха казаците да се върнат. Черкезите изклаха българските селяни, които работеха по полето. Към 16 ч. пристигна в с. Згальовец и Кавказката казашка бригада.

След прекратяването на боя Осман паша заповяда да се изкопаят окопи и траншеи. За една нощ, когато липсваха кирки и трябваше да се работи с щикове, на турците не беше възможно да укрепят заетата позиция. Те успяха да приготвят само зачатъци на стрелкови ложементи. Обаче Атуф паша, който бе пристигнал в Плевен десетина дни преди това с войниците от Никополския гарнизон, бе успял да укрепи главните отбранителни линии.

Позицията на турците минаваше по гребена на Янък баир. Този баир се простира северно от Плевен. На север от него минава широкият и дълбок дол на р. Буковлък, а на юг — стръмният дол на Гривицката река. Северният склон на баира беше покрит с ниски, гъсти храсти, твърде удобни за прикриване на турските стрелци. Левият фланг на турската позиция завършваше при с. Буковлък, а десният — на Гривицките възвишения. Позицията беше трудно достъпна както по фронта, така и по фланговете. На разстояние два-три километра пред нея имаше отлична видимост и обстрел. Осман паша разположи на тази позиция 16 табура и 5 батареи. Една батарея и два табура се намираха североизточно от с. Опанец, а на юг беше изпратен друг табур с 3 оръдия за прикритие откъм Ловеч. Останалите части образуваха резерва, който беше разположен източно от Плевен. Осман паша разполагаше всичко с около 15 000 души и 58 оръдия. За пряк началник на войските на бойната линия беше назначен Адил паша. Турците имаха значително превъзходство в силите, а освен това отрядът на Генерал Шилдер-Шулднер беше разделен на две части, които имаха съвсем слаба връзка помежду си.

В навечерието на атаката на генерал Шилдер-Шулднер стана ясно, че турците разполагат с по-големи сили, отколкото се предполагаше. Но под влияние на победата при Никопол руските войски имаха висок боен дух. «Войниците, отбелязва дневникът на Архангелгородския полк, очакваха разсъмването с нетърпение, за да нападнат турците и да ги разбият. В боя се устремиха всички войници. Не издържаха дори каптенармусите(9) и артелчиците, които бяха при обоза. Всичко се стече в строя и се залови за оръжието.»

Генерал Шулднер реши да атакува с две колони. Първа бригада, която се командуваше лично от него, трябваше да се насочи към лявото крило на турската позиция на Янък баир, а Костромският полк и Кавказката казашка бригада — срещу десния й фланг при с. Гривица. 9–и донски казашки полк щеше да охранява фланга на руските сили при с. Опанец.

Сражението започна на разсъмване със силен артилерийски огън срещу турските батареи в центъра и в с. Гривица. Но тъй като турците отговориха с оръдия от голям калибър, генерал Шулднер реши да не губи време и заповяда настъпление срещу лявото турско крило. Това беше към 5.30 ч.

Първи се вдигнаха на атака Вологодският полк и най-близките роти на Архангелгородския. Въпреки силния артилерийски огън на противника стрелците успяха да изтласкат последния от с. Буковлък. Архангелгородците прочистиха храсталака от турските стрелци, а вологодците достигнаха само на 200 крачки от турските батареи. Но тези начални успехи бяха нетрайни. Русите ги постигнаха с цената на много големи загуби, а нямаха резерви, с които да ги закрепят. Обратно беше при турците. Те получиха подкрепления и преминаха в контраатака. Но русите не отстъпиха назад и оказаха твърда съпротива. Боят беше най-ожесточен южно от с. Буковлък. «Разигра се ужасно и заедно с това величествено зрелище, се казва в едно описание. Сред пушечните гърмежи, гърма на оръдията и свистенето на руските шрапнели, насочени към пристигащите турски подкрепления, се чуваха виковете на турците «Аллах! Аллах!», на които русите отговаряха със своето «ура! ура!».

По това време турците предприеха настъпление и при с. Опанец, но бяха спрени от споменатия казашки полк с една батарея и няколко роти вологодци. Положението ставаше все по-тежко. Към 9.30 ч. Вологодският полк беше принуден да отстъпи. Тогава турците се нахвърлиха срещу архангелгородците, които отстъпиха в обвитите с дим храсталаци, отбранявайки се с щикове от налитащите свежи части на противника. Генерал Шулднер поиска на два пъти от началника на Западния отряд подкрепления и медицинска помощ. В 1–ва бригада не остана нито една свежа част, а почти две трети от офицерите бяха излезли от строя. Като не получи подкрепления, генерал Шулднер заповяда на батареите, а след това и на пехотата да напуснат постепенно позициите си и да отстъпят към с. Бръшляница. Това беше към обед. По-нататъшното оставане на позициите беше съвсем безсмислено. Отстъплението беше прикрито от Галицкия пехотен полк, който пристигна от с. Муселиево. Турците направиха слаби опити за преследване, но бяха отбити. Към 18 ч. те прекратиха огъня, понеже бяха много изморени, пък и загубите им бяха големи. След това частите от 1–ва бригада се оттеглиха в с. Бръшляница.

Отрядът на полковник Клайнхауз излезе от с. Згальовец към 4 ч. сутринта. Вляво от него се движеше Кавказката казашка бригада. Към средата на пътя за Гривица се чуха изстрели. Това накара полковника да ускори движението. Когато наближиха Гривица, русите бяха обстрелвани от турската батарея зад селото. Батареята на отряда излезе на позиция северно от Гривица, а от двете й страни се разположиха костромските батальони. Руските артилеристи извадиха с точен огън две оръдия от строя на турската батарея и я заставиха да замлъкне. Тогава костромците се нахвърлиха върху турските стрелци в първия ложемент. Офицери и войници падаха един след друг. Батареята на полковник Седлецки заемаше нови позиции, от които поддържаше атаката със силен огън. Костромците очистиха от противника и втория окоп. Когато те достигнаха третия, който бе зает от башибозуци, последните се намятаха на конете си и избягаха назад. Турците отстъпиха в безредие към Плевен. Руската батарея пренесе огъня си върху бегълците и предизвика голяма паника в техните редове. Но турците бяха подсилени с резерви и заседнаха из градините и в крайните къщи на града, подготвяйки се за отбрана. За да овладее положението, Осман паша беше заплашил отстъпващите части, че ще открие огън срещу тях, ако не спрат отстъплението си.

Отрядът на левия фланг постигна голям успех, но и той нямаше резерви, за да го закрепи. Загубите бяха големи, снарядите и патроните се привършваха, а стрелбата към с. Буковлък бе престанала. При това положение полковник Седлецки, който бе поел командуването на отряда след загиването на полковник Клайнхауз, даде заповед за отстъпление. Под закрилата на батареята, която бе подготвила за стрелба последните си снаряди и картечни гранати, отрядът отстъпи към с. Турски Тръстеник, а оттам към с. Българене. Турците не направиха никакви опити да го преследват.

Кавказката казашка бригада трябваше да се яви в тила на противника. Сутринта на 20 юли тя излезе от с. Турски Тръстеник (Славяново) и достигна с. Радишево. Нейната конно-планинска батарея избра позиция за обстрелване на турците откъм тила им, но се оказа, че разстоянието е много голямо и стрелбата не е действителна. Тогава полковник Тутолмин, който беше уверен в победата, реши да вземе участие не в разбиването, а в преследването на разбития неприятел, който би трябвало да отстъпи към Ловеч. Местността беше подходяща за тази цел. Бригадата зае удобно разположение и започна да изчаква изхода на сражението. От височините се наблюдаваха всички действия на Костромския полк. Когато костромци започнаха да отстъпват, Тутолмин насочи своята бригада към Гривица и прикри отстъплението им. Те пристигнаха в Турски Тръстеник към 22 ч. «Къде е полкът? — запита полковник Тутолмин завеждащия лазарета офицер. — Ето, той е тук — отговори офицерът и посочи една дълга и рядка верига от бавно движещи се хора.»

И тъй първата атака срещу Плевен завърши без успех. Осман паша извоюва една голяма победа, значението на която щеше да проличи тепърва. Турските загуби възлизаха на около 2000 души, а русите загубиха 2401 души и много материали.

Отговорността за поражението носят висшите офицери от Западния отряд и преди всичко генералите Криденер и Шилдер-Шулднер, макар че както казахме вече, за него допринесоха още някои обективни причини (отказът на княз Карол да изпрати румънски войски в Никопол, храбростта на турските войски и военното изкуство на Осман паша), а също и някои случайности (неточността на руската бойна карта, объркването на пътя от водача българин). Руските войници и младшите офицери обаче нямат никаква вина за това поражение. «Те изпълниха дълга си геройски, писа генерал Шилдер-Шулднер, и заслужават най-пълно и сърдечно благодаря.» А дописникът на «Национал цайтунг», който посети лагера на руските войски непосредствено след сражението, нахвърли впечатлението си в следните редове: «... Тежкото впечатление, произведено на всички от неуспеха през деня, като че ли го нямаше. Полковете претърпяха поражение, но и при този неуспех и отстъплението са се били със забележително мъжество».

Положението на руската армия след неуспеха на първата атака

Неуспехът на първата атака срещу Плевен даде известно отражение върху развоя на военните действия на Балканите. Той дойде непосредствено след победата при Никопол, когато Николай Николаевич мислеше, че се е справил окончателно с противодействието на турците на запад, вследствие на което бе насочил цялото си внимание към подготвянето на голямо настъпление на главните сили в Южна България.

Техническата подготовка за това настъпление се състоеше в строежа на втори мост над р. Дунав при Свищов (завършен едва на 9 август) с цел да се ускори прехвърлянето на руските сили в България и в разработването на пътищата, особено на тези през старопланинските проходи. Военната подготовка пък се състоеше в разширяването на свищовския плацдарм и в усилването на Дунавската армия до степен да може да проведе успешно настъпление към Цариград. На 20 юли бе взето решение отрядът на генерал-майор Александров, който действуваше на левия бряг на Долния Дунав, да бъде прехвърлен в България. Това се правеше с цел да се изправи отчасти една от допуснатите грешки в разпределението на силите на Действуващата армия — заангажирането на значителна част от състава й в действия на второстепенни направления. Същия ден бе взето решение да бъдат включени в състава на тази армия още 31 батальона, 30 сотни и 116 оръдия, но те можеха да пристигнат в България едва в края на август или в началото на септември 1877 г.

Следователно главнокомандуващият трябваше да се справи с положението със силите, които бяха прехвърлени до този момент отвъд Дунав (пет корпуса без две бригади). При това трябваше да се помисли не само за борбата с армията на Осман паша, но и за отбиване на евентуални настъпления на турците откъм четириъгълника на крепостите, защото беше близко до ума, че успехът на единия от фронтовете можеше да активизира противника и на останалите. На 14 юли в Полевия щаб се получиха сведения, че армията на Сюлейман паша, изчислявана на около 30 000 души, се превозва по море в България. Шест дни по-късно беше уточнена посоката на нейното движение (Антивари — Дедеагач — Одрин), което поставяше под заплаха оставането на старопланинските проходи в ръцете на русите.

9–и корпус имаше достатъчно сили, за да изпълни с успех отбранителните задачи, които се поставяха пред него в този момент. Но тези сили бяха явно недостатъчни за бързото ликвидиране на турската съпротива при Плевен, към което именно се стремеше Николай Николаевич.

Главнокомандуващият и неговият щаб научиха за неуспеха на Западния отряд сутринта на 21 юли. Но те не можаха да си дадат незабавно точна сметка за значението на този факт, понеже се намираха все още под влияние на победата при Никопол и на триумфа на Предния отряд. Неуспехът на генерал Шилдер-Шулднер беше преценен само като временна, леко отстранима задръжка за настъплението на руската армия на запад.

Мерките, които взе Николай Николаевич през следващите дни, имаха за цел да усилят Западния отряд с части от 4–ти и 11–и корпус, с оглед генерал Криденер да атакува повторно армията на Осман паша на 26 или на 27 юли. По това време 4–ти корпус започваше да се прехвърля по моста при Свищов в България, а 11–и корпус се готвеше за активни действия срещу четириъгълника на крепостите и за настъпление в Южна България и охраняваше връзката на главните сили със Западния отряд. Генерал Криденер беше подкрепен общо с 12 батальона, 8 ескадрона и 68 оръдия, а след няколко дни му придадоха още една бригада. Подкрепленията бяха поставени под командуването на началника на 11–и корпус генерал-лейтенант Шаховски, но общото командуване на руските сили при Плевен остана на генерал-лейтенант Криденер, който беше по-старши. Вечерта на 25 юли по-голямата част от войските на Шаховски се намираше само на един преход от Плевен.

Мерките, които взе Николай Николаевич след 20 юли, не се изчерпваха само с грижата за усилване на Западния отряд. Той се зае да организира и отбиване на евентуално турско настъпление откъм четириъгълника на крепостите, за което ще стане дума по-нататък.

На свой ред Александър II прие в Бяла, където се намираше Императорската главна квартира, румънския дипломатически агент княз Гика, пред когото изрази своето огорчение от факта, че румънците още не бяха заели Никопол. Това даде желания ефект и от 29 юли започна пренасянето на отряда на полковник Розновану (2 пехотни и 2 конни полка) в този град. По този начин щяха да бъдат освободени за действия срещу турците онези части от Западния отряд, които изпълняваха гарнизонна служба в Никопол.

Кризата на турското командуване

Успехът на турците на 20 юли създаде благоприятна обстановка, за да преминат те в настъпление. И ако това не стана, то се обяснява до голяма степен с обстоятелството, че по това време беше извършена промяна на лицата, които заемаха важни политически и военни постове в турската империя.

Султанът започна да дава израз на своето недоволство от слабата дейност на Абдул Керим паша непосредствено след първите успехи на руската армия в Северна България. За да не се даде възможност на русите да преминат Балкана, в Цариград решиха да изпратят министъра на войната Редиф паша и сенатора Намък паша в Шумен (Коларовград) за вземане на необходимите мерки.

Последните двама отидоха в Шумен в началото на юли, но, разбира се, не можаха да спрат руското настъпление. Турската армия в четириъгълника на крепостите беше доста небоеспособна, а липсата на обоз представляваше голяма пречка за предприемането на енергични действия. Освен това Абдул Керим паша беше загрижен и за отбиване на предполагания от него руски десант при Русчук.

Междувременно победите на Предния отряд предизвикаха сред турската общественост голямо недоволство от начина, по който се водеше войната. Това наложи на Абдул Хамид II да извърши значителни промени в състава на правителството и на висшето командуване. През юли бяха уволнени военният министър, главнокомандуващият и неговият началник-щаб, комендантът на Русчук и други висши офицери. Редиф паша беше уволнен за лошото управление и снабдяване на армията. Следващите трима бяха дадени под съд за грешките, които бяха допуснали при отбраната на Северна България. За главнокомандуващ на турските сили беше назначен Мехмед Али паша, който прие същевременно и командуването на Източната дунавска армия (в четириъгълника на крепостите). Фактически обаче Мехмед Али паша нямаше никаква власт над началниците на турските армии в Западна и в Южна България, още повече че в деня, в който той прие главното командуване (21 юли), Сюлейман паша получи в Дедеагач заповед, с която го назначаваха за главнокомандуващ на Балканите. Нещата се стекоха така, че началниците на трите турски армии се подчиняваха непосредствено на военния министър и действуваха независимо един от друг. Това беше една от причините за пораженията на турската армия.

По същото време бяха назначени: Арифи паша — за нов министър на външните работи, а Кара Халил ефенди — за нов шейх юл-ислям. Последният призова всички мюсюлмани, които бяха годни да носят оръжие, към защита на вярата и на държавата.

По това време турските армии в България се състояха от 276 табура, 89 ескадрона и 69 батареи, или всичко около 200 000 души. Освен тях имаше и нередовна конница. Към Източната дунавска армия се числяха 125 табура, 60 ескадрона и 45 батареи, а към Западната дунавска армия — 80 табура, 18 ескадрона и 19 батареи. Останалите се намираха в Южна България. По настояване на Мехмед Али паша се пристъпи към формиране на нови 36 табура, а 14 табура бяха пренесени с параходи от Сухум и от Батум във Варна.

Завземането на Ловеч от Рифат паша

Отстъплението на Западния отряд след неуспеха на първата атака при Плевен има също за резултат и разкъсването на връзката между Западния отряд и главните сили на Действуващата армия около Търново. В района на Търново, Севлиево и Ловеч остана да действува само слабият отряд на полковник Жеребаков (4 1/2 сотни и 2 оръдия), чието командуване се прие по-късно от подполковник Бакланов.

С оглед на възстановяване на споменатата връзка генерал Криденер изпрати Кавказката казашка бригада на юг. Тя получи още и задачата да прикрие съсредоточаването на 4–ти и 11–и корпус, както и да наблюдава турските сили при Плевен от юг и от югоизток. Отрядът на подполковник Бакланов получи задача да настъпи през Севлиево и Ловеч към Плевен със същата цел. Този отряд беше съединен с Кавказката казашка бригада и подчинен на генерал-майор Скобелев, който на свой ред се подчиняваше на генералите Шаховски и Криденер.

Осман паша реши да заеме Ловеч непосредствено след отбиването на първата руска атака. Този град имаше в онзи момент голямо стратегическо значение, тъй като с овладяването му Осман паша щеше да си осигури връзката с турските сили в Южна и в Югозападна България и щеше да постави под заплаха както фланга на руските сили на южния фронт, така и тила на Западния отряд. Заемането на Ловеч беше възложено на Рифат паша, който се появи пред града рано сутринта на 27 юли с 6 табура, малко конница и една батарея.

По това време в Ловеч се намираше само слабият отряд на подполковник Бакланов. Той зае позиция пред града и завърза артилерийска престрелка, но след малко трябваше да отстъпи по пътя за Севлиево предвид на това, че противниковите сили го превъзхождаха многократно. Отрядът зае позиция край споменатия път на десетина километра от Ловеч.

Башибозуците изклаха голяма част от българското население на Ловеч. Мнозина от българите се криеха на големи групи из околността, търсейки спасение от хищниците в човешки образ. Но и това не носеше сигурно спасение, защото през следващите дни башибозуците подложиха околните български села на огън и меч. Наложи се да бъдат изпратени за спасяване на нещастните българи няколко казашки сотни, които успяха да отблъснат башибозушката напаст.

На 28 юли генерал Скобелев извърши смело разузнаване към Ловеч. То показа, че за повторното освобождаване на този град ще бъдат необходими големи сили.

Втора атака срещу Плевен

Генерал-лейтенант Криденер не вярваше в успеха на подготвяната от него втора атака срещу силите на Осман паша при Плевен. Причината за това се криеше в неблагоприятното според него съотношение на силите на Западния отряд. Руските сили под Плевен в онзи момент възлизаха на около 26 000 души, а турските се изчисляваха на около 50–60 хиляди. Освен това турците се бяха укрепили на силни позиции. Вследствие на всичко това съвещанието на генералите Криденер, Шаховски, Шилдер-Шулднер и други, свикано на 26 юли в с. Бръшляница, реши да не се пристъпва към атака, преди да се получи окончателна заповед от главнокомандуващия. Генералите се опасяваха, че един неуспех ще бъде съпроводен с големи загуби и ще се отрази вредно върху общия ход на военните действия, поради което искаха да снемат отговорността от себе си.

В Полевия щаб имаха по-точни сведения за силите на Осман паша, които възлизаха в действителност на около 22 000 души. В Главната квартира мислеха, че Западният отряд е усилен достатъчно и ще може да се справи със задачата си. Там бързаха да свършат по възможност по-скоро с Плевен, за да си развържат ръцете и да избавят руските сили на Балкана от затруднението, в което би ги поставило евентуално турско настъпление със значителни сили от Плевен към Ловеч и Севлиево (разузнаването предупреждаваше за опасност в този смисъл). На 28 юли Николай Николаевич одобри плана за атаката, който беше изработен на споменатото съвещание, и обърна внимание на началника на Западния отряд да подготви действията на пехотата със силен артилерийски огън.

Генерал Криденер насрочи втората атака за 30 юли. За това повлияха две обстоятелства, а именно сведенията за предстоящото турско настъпление към Ловеч и привършването на подготовката за втория щурм.

През дните, които изминаха между първия и втория щурм срещу Плевен, обстановката се измени значително в полза на турците, защото Осман паша увеличи войските си и укрепи добре тяхното разположение. За сметка на това пък русите имаха превъзходство в силите: по-малко в пехотата, но доста: голямо в конницата и в артилерията.

Позицията на турците представляваше нещо подобно на огромен четириъгълник с неправилна форма. Северната страна на този четириъгълник беше позицията, която турците бяха заели на 20 юли на Янък баир. Тя имаше около 7 км дължина и беше обърната с фронт към Никопол. Източната страна на четириъгълника, дълга около 3 км, пресичаше почти под прав ъгъл шосето за Русчук. Южната страна на позицията беше дълга около 5 км и пресичаше с десния си фланг шосето за Ловеч. На запад нямаше почти никакви укрепления, тъй като оттам не идеше никаква заплаха. Самият Плевен представляваше център на отбраната. Цялата позиция беше укрепена силно с ложементи, окопи, траншеи, редути и батареи. Най-характерната особеност на тази система се състоеше в това, че отделните групи укрепления, които я съставяха, се отбраняваха взаимно с флангов огън.

Силите на Осман паша възлизаха на 33 табура, 7 ескадрона и 58 оръдия. Имаше още около 400 нередовни конници и няколкостотин милиционери, набрани главно сред местното население. Началникът на турската Западна дунавска армия беше разделил силите си на три части. Войските северно от р. Гривица (при с. Опанец, Янък баир и с. Гривица) наброяваха 12 табура, 2 ескадрона и 24 оръдия. Те се командуваха от Адил паша. Хасан Сабри паша командуваше войските на позицията южно от р. Гривица, състоящи се от 15 табура, 1 ескадрон и 20 оръдия. Останалите изпълняваха специални задачи или пък образуваха общ резерв, който се намираше в котловината източно от Плевен и се командуваше лично от Осман паша.

В навечерието на атаката генерал-лейтенант Криденер разполагаше с около 36 батальона, 32 ескадрона и 184 оръдия. Те бяха разположени при селата Бръшляница, Коиловци, Турски Тръстеник (Славяново), Български караагач (Тотлебен), Пордим, Згальовец и Бохот. Това представляваше една огромна дъга, дълга повече от 25 км, която обхващаше турските укрепления при Плевен от североизток, изток и югоизток.

При съставянето на диспозицията на втория щурм срещу Плевен генерал Криденер изхождаше от мисълта, че му е заповядано да разбие и отхвърли по-силен от него(10), при това до-добре укрепен противник. Той реши да атакува с по-голямата част от силите си от изток и от североизток, макар турците да бяха добре укрепени в този сектор, за да си запази за случай на неуспех възможност за отстъпление към Свищов. Тези съображения станаха причина да бъдат отделени за действие от юг по-слаби сили, макар там турската позиция да беше по-слабо укрепена и да имаше по-голямо стратегическо значение, понеже шосето за София представляваше един от възможните пътища за отстъпление на противника. Не може да се каже, че основната идея на генерал Криденер беше най-добрата, но според сведенията, с които разполагаше той, една атака от запад или от югозапад изглеждаше рисковано предприятие.

Диспозицията на генерал Криденер предвиждаше по-конкретно следното: на десния фланг трябваше да действува колоната на генерал Веляминов, съставена от три пехотни полка и от една артилерийска бригада. Тази колона трябваше да настъпи по телеграфната линия от с. Коиловци към с. Гривица. Колоната на генерал Шилдер-Шулднер (със същата сила), която се намираше при с. Турски Тръстеник, щеше да образува частен резерв на първата. Два ескадрона трябваше да охраняват десния фланг на армията. На левия фланг щеше да действува колоната на генерал Шаховски (2 пехотни бригади и 6 батареи), като съгласува действията си с тези на десния фланг. Тази колона трябваше да настъпи от Пордим към Радишево и да овладее турската позиция северно от последното село, след което да продължи настъплението си към Плевен. Сборната кавказка казашка бригада на генерал Скобелев трябваше да охранява левия фланг откъм София и Ловеч, а в случай че турците започнат отстъпление — да пресече пътя им към София. Общият резерв оставаше под личното командуване на генерал Криденер и трябваше да следва по шосето Русчук — Плевен. За действие в тила на противника беше предназначен специален отряд под командуването на генерал-майор Лашкарев.

Колоната на генерал Веляминов настъпи в 5 ч. на 30 юли от с. Коиловци към с. Гривица. Когато наближи телеграфната линия, тя се подреди в боен ред. Утрото беше много мрачно, мъглата позволяваше да се вижда само на около половин километър, а това естествено попречи да се разузнае по-добре разположението на противника. Към 8.15 ч. турците дадоха първите оръдейни изстрели срещу десния фланг на русите. Руските батареи отговориха с огън по Гривицкия редут. Така се завърза артилерийска престрелка, която продължи няколко часа. През това време колоната на генерал Веляминов оставаше, общо взето, в очаквателно положение, което продължи докъм 15 ч. Това се правеше с цел да се даде време на артилерията да разруши укрепленията на противника и да нанесе чувствителни загуби на живата му сила. Зад тази колона се намираше колоната на генерал Шилдер-Шулднер, която образуваше, както казахме вече това, неин частен резерв. Огънят на турските батареи не можа да нанесе големи загуби на русите. Към 9 ч. се появиха отделни групи башибозуци и стрелци, но те бяха малобройни и действията на десния фланг се ограничиха само с артилерийската престрелка.

Войските на генерал Шаховски излязоха от бивака си също в 5 ч. Четири часа по-късно те достигнаха Радишево и го заеха без бой, след което поставиха няколко батареи на височините северно от това село. И тук се завърза артилерийска престрелка, която продължи до 14.20 ч. През това време пехотата остана в очаквателно положение. Към обед огънят на турците започна да стихва, а на някои места престана съвсем. Генерал Шаховски счете, че извършената артилерийска подготовка е достатъчна, и към 14 ч. уведоми началника на Западния отряд за намерението си да премине в атака. Да вземе това решение го беше подтикнало и едно придвижване на войските на десния фланг, което той бе взел погрешно за настъпление. Генерал Криденер пък се готвеше да отложи атаката за следния ден, понеже артилерийската подготовка на десния фланг не беше достатъчна. Но когато получи донесение, че левият фланг е минал в настъпление, той промени намерението си и заповяда на генерал Веляминов да атакува.

Генерал Шаховски започна атаката към 14.30 ч. Начело настъпваха Курският и Рилският полк. Едва излезли от храсталаците, стрелците бяха посрещнати със силен огън от турците, които бяха заседнали в няколко реда ложемента и траншеи. Усилиха огъня си и турските батареи. Бригадата на генерал Горшков (Курският и Рилският полк) понесе още тогава значителни загуби. За да ги намали, генералът придвижи войските напред чрез прибежки. Неспирният огън на противника ставаше все по-убийствен, а стръмният склон и меката почва измориха много русите. Въпреки това те продължиха да вървят напред и успяха да изтласкат противника от предната му позиция, т. е. от окопите северозападно от Радишево, които отбраняваше началник-щабът на Осман паша — Тахир паша — с 3 табура и 4 оръдия. Пашата се оттегли също и по причина на това, че десният му фланг беше заплашен от настъплението на генерал Скобелев по левия бряг на р. Тученица. Турците отстъпиха на укрепленията северно от Сулуклия дол.

Ротите от първи батальон на Курския полк се устремиха с «ура» по петите на отстъпващия противник към построената от него в самия ден на сражението четириоръдейна батарея. Турците се готвеха да отстъпят от батареята, но в този момент пристигналите им подкрепления принудиха русите да залегнат в близките траншеи. Завърза се продължителна престрелка, която се водеше почти от упор.

През това време вторият батальон на Курския полк се беше приближил заедно с няколко роти на Рилския полк на 150–200 стъпки от 4–оръдейния еполемент на левия фланг на Хасан Сабри паша. Там действуваше Атуф паша с 3 табура и 3 оръдия. Той успя да спре русите с помощта на пристигналите подкрепления. Тогава подпоручик Копаневич пришпори коня си и се устреми към еполемента с изваден револвер. Неговият пример вдъхна отново сили на бойците и след малко те превзеха еполемента, на чийто бруствер лежеше тялото на загиналия подпоручик. Обаче след малко те трябваше да го отстъпят, защото редиците им бяха оредели с повече от една трета и почти не бяха останали офицери, а турците получаваха все нови и нови подкрепления. Боят на този сектор продължи с престрелки от незначително разстояние.

Междувременно Рилският полк, който действуваше вдясно от Курския срещу още недовършено укрепление за 6 оръдия на най-левия фланг на Хасан Сабри паша, успя да преодолее картеча на турските оръдия и да заеме укреплението. Там се валяха телата на 30 убити и ранени турци, между които и онова на един англичанин в предсмъртни мъки. Да развие обаче успеха си Рилският полк не можа по липса на резерви.

През всичкото това време руската пехота се ползуваше от умелата поддръжка на артилерията. Обаче генерал Шаховски не можа да развие успеха си, защото не се реши да хвърли в боя наличните резерви, преди да получи подкрепления от общия резерв на генерал Криденер.

Понеже укрепленията им от югоизток бяха слаби, турците събраха в този сектор две трети от войските си и успяха да спрат бригадата на генерал Горшков. За това допринесе много и умората на русите. Те се намираха в движение вече осем часа, а жегата беше непоносима и районът трудно проходим. Осман паша предприе редица контраатаки, но те бяха отблъснати от оредялата бригада на генерал Горшков със съдействието на Шуйския пехотен полк. Генерал Шаховски реши най-сетне да въведе в боя резервната бригада, защото беше научил, че генерал Криденер му е изпратил Коломенския пехотен полк с една батарея.

С общи усилия бойци, от Курския, Рилския и Шуйския полк преминаха след известно време отново в настъпление и към 18 ч. заеха ложементите и батареята, които прикриваха Плевен от изток. Тогава загина със смъртта на смелите и командирът на Шуйския полк, полковник Каулбарс. Ранен с три куршума в крака, стомаха и гърдите, той събра последните си сили, забрани на войниците си да го изнесат от боя и им заповяда да вървят напред, след което издъхна.

В това време Коломенският полк действуваше от изток. Той постигна известни успехи по течение на река Гривица, но намесата му не можа да промени изхода на боя на левия фланг. Осман паша въведе в действие последните си резерви. След редица нови атаки и контраатаки от двете страни стана ясно, че отрядът на генерал Шаховски е изтощил своите сили, без при това да има изгледи да получи подкрепления. Сред руските войски започваше безпорядък, който можеше да се превърне в нещо по-лошо. По тази причина Шаховски заповяда отстъпление. Войските се оттеглиха на позициите си при с. Радишево, откъдето бяха започнали настъплението си. Когато научи на следната сутрин за оттеглянето на генерал Криденер, Шаховски отстъпи в с. Пордим.

Гривицкият редут, който се намираше срещу десния фланг на русите, представляваше главният опорен пункт на турската отбранителна линия и неин фактически ключ. Гривицкият редут имаше силен профил и беше пригоден както за артилерийска, така и за пушечна отбрана. Последната беше разположена на три линии: по бруствера, по рова и по ложементите встрани от редута.

Атаката срещу Гривицкия редут беше проведена от две колони: дясна начело с генерал Белокопитов (Пезенския полк и два батальона от Козловския полк) и лява начело с генерал Веляминов (Тамбовския полк и един козловски батальон). В резерв на двете колони се намираха Архангелгородският, Вологодският и Галицкият полк.

Към 16 ч. генерал Белокопитов получи заповед да премине в настъпление. Пезенският полк се насочи към турската батарея, която се охраняваше от пехота, разположена в рововете и ложементите. Като видяха руското настъпление, турците откриха ужасен огън. Но това не можа да спре настъпващите батальони. Първият батальон овладя с щикове батареята, първия ред ложементи, нахвърли се на втория ред, където беше пресрещнат от турските резерви и заставен да отстъпи. Батальонът, който се движеше след него, макар да беше посрещнат с убийствен огън, удари неприятелските окопи и изтласка противника. Атаката продължаваше. Майор Ковалевски се хвърли с група стрелци към редута, но на бруствера го насякоха на късове. От редута започна да се изсипва град от куршуми, който направи невъзможна втора атака срещу него.

Третият батальон, който настъпваше вляво, се изкачи на противоположния бряг на дола и се насочи към храсталаците. Но те се оказаха доста силно укрепени, а към края имаше друг редут, укрепен с дървета. Колкото пъти батальонът се хвърляше в атака, толкова пъти беше отбиван от огъня на турската пехота. Тук беше изпратен нов батальон, но едва се показа и срещу него се изви вихрушка от куршуми, която спря ротите му. Очистването на горичката не беше възможно, а вече се свечеряваше. Към 23 ч. се получи заповед за отстъпление.

Лявата колона на генерал Веляминов, която също трябваше да настъпи срещу редута, започна настъплението към 17 ч. Турците посрещнаха тамбовските роти със силен огън, но те продължиха да вървят напред, като запазиха реда си. Той се разстрои при преминаването на Гривицката река. Тогава турският огън стана още по-силен. Като се изкачи на височината, колоната се подреди в мъртвото пространство и се хвърли напред с «ура». Огънят на противника беше толкова силен, че беше трудно да се настъпва поради падналите убити и ранени. Залегнали зад хълма, русите откриха от гребена му залпов огън. Те предприеха атака, но след малко бяха принудени да се върнат отново на хълма. Такова беше положението към 21 ч., когато генерал Веляминов тръгна да търси Криденер за нова заповед. Откри го едва след два часа, когато получи заповед да се оттегли на първоначалната си позиция и да се укрепи на нея.

В атаката на Гривицкия редут бяха включени и резервните полкове, но без резултат. Атаките им бяха отбити и по-нататъшното упорство беше сметнато за излишно, поради което се издаде заповед за отстъпление.

Действията на Казашката кавказка бригада начело с генерал Скобелев, при когото се намираше като доброволец художникът Верешчагин, имаха самостоятелен характер. Бригадата напусна бивака си в с. Бохот в 6 ч. Турците откриха авангарда й едва когато той достигна с. Къшин. Като продължи да настъпва, той зае позиции по командната височина, обкръжаваща Плевен на около 600 м от покрайнините на града.

Турската артилерия откри силен огън, последван от решително настъпление на пехотата. Дълбок, почти непроходим каменист дол отделяше Скобелев от войските на княз Шаховски. Понеже той беше отдалечен от главните сили, пък и турската пехота мина в решително настъпление, трябваше да отстъпи към с. Къшин. Към 9 ч. боят се разгоря по цялата линия. Скобелев взе всички мерки, за да се осигури от евентуално турско настъпление откъм Ловеч, и влезе във връзка с генерал Горшков, след което реши да овладее височините над Плевен.

Успоредно на фронта на руското настъпление имаше много възвишения и дупки, покрити с лози и с храсталаци, а земята беше разкаляна от дъжда. Това улесняваше много турската отбрана. Посрещната от силен огън, трета стрелкова рота се вдигна с песни напред и достигна последната височина, която господствуваше над Плевен. Закипя отчаян щиков бой. Към обед действията на тази шепа хора привлече така силно вниманието на противника, че той изпрати на войските си подкрепления и засили артилерийския огън, а конницата му направи няколко опита да се вреже в руските линии.

Към 16 ч., след като се убеди, че турците откъм Ловеч няма да настъпят, и след като отрядът на Шаховски беше преминал в настъпление, Скобелев вкара в боя всичките си резерви. Но положението му стана много критично, тъй като турците получиха подкрепления и започнаха да преследват уморените му войници. След упорит бой русите отстъпиха зад с. Къшин.

И така вторият опит за освобождаването на Плевен излезе също неуспешен. Руските загуби възлизаха на 7032 души, а турските — на около 1200 души.

С това се затегна окончателно възелът при Плевен, за развързваното на който руската армия трябваше да напрегне всичките си сили. Инициативата премина окончателно в ръцете на турското командуване. Руското настъпление на запад беше спряно, а Западният корпус беше доста обезкръвен. Духът на турските войски и на мохамеданското население се повиши значително. Но Действуващата армия не беше разгромена, а руският войник запази високия си борчески дух. Това беше залогът за бъдещата победа при Плевен.

5. Руското настъпление на Източния фронт

Частите, които влизаха в състава на Русчушкия отряд, започнаха да преминават на десния бряг на Дунав през нощта на 2 срещу 3 юли. Вечерта на 4 юли бе преминал целият авангард на отряда, който настъпи към Янтра на следния ден сутринта. Стародубовският полк премина по моста на реката при гр. Бяла и зае позиция на десния й бряг.

През следващите два дни главните сили на Русчушкия отряд се съсредоточаваха по долното течение на Янтра, между Дунав и Бяла, а 12–а конна дивизия излезе малко по-напред.

През първите дни на настъплението си Русчушкият отряд не срещаше съпротива освен от страна на въоръжени местни жители мохамедани. Обаче Ахмед Еюб паша бе насочил от Шумен (Коларовград) и Русчук (Русе) към Бяла силен отряд от около 28 000 души, чиято цел беше да се съедини с армията на Осман паша. На 8 юли стана малко сблъскване край селата Обретеник и Две могили между предните части на този отряд и предните части на Русчушкия отряд. То завърши с отхвърляне на турския авангард. След това Ахмед Еюб паша се отказа от намерението си да настъпи към Бяла и оттегли силите си към Хан Гюл чешме.

Русчушкият отряд продължи настъплението си на изток, без да среща съпротива. На 9 юли престолонаследникът получи предписание да прекрати настъплението и да заеме такова положение на р. Янтра, че да бъде в състояние при евентуално турско настъпление откъм Русчук да посрещне противника на открито поле, или пък в случай че последният би имал превъзходство в силите, да го срещне на предварително избрана и укрепена позиция. Главнокомандуващият бе взел това решение под влияние на бързото настъпление на Предния отряд. Както казахме вече, той смяташе да не губи време в обсада на крепостите, а да заеме старопланинските проходи и да започне голямо настъпление в Южна България.

Всичко това променяше коренно задачата на Русчушкия отряд. Неговият командир реши да разположи пехотните си части на Янтра, а конницата, която беше преминала на десния бряг на реката, да придвижи още по-напред към Разград и Русчук. На 11 юли тя излезе на линията на селата Мечка — Тръстеник — Широково — Горско Абланово — Индже кьой (Теменуга) — Осиково — Чаир (Камен).

По това време турците разполагаха в Русчук, Шумен. Разград и Осман пазар (Омуртаг), т. е. на западния фронт на четириъгълника на крепостите, със 75 000 души, от които годни да действуват на полето около 30 000. Но те не смятаха да напускат крепостите, защото министърът на войната Редиф паша, който бе заминал за Шумен със задача да попречи на русите да преминат Балкана, се опасяваше, че не ще може да удържи крепостите с останалите 45 000 души при евентуално настъпление на Долнодунавския отряд.

Случи се така, че и двете страни възприеха на този фронт изчаквателна тактика. Военните действия се сведоха до разузнавателна дейност, съпроводена с малки схватки, в някои от които вземаше участие и местното мохамеданско население.

На 17 юли командирът на Русчушкия отряд получи заповед да изнесе главните си сили на р. Черни Лом, между Дунав и с. Кацелово, а конницата и авангарда на отряда — на десния бряг на реката. По този начин Русчушкият отряд щеше да добие възможност да наблюдава по-отблизо гарнизоните на Шумен и Русчук и да пристъпи по-бързо към обсаждане на последния град, в случай че обстоятелствата биха наложили да се действува по този начин.

Вследствие на това предписание отрядът настъпи отново на изток. На 21 юли главните му сили се изнесоха на линията на реките Лом и Черни Лом, от Пиргово до Кацелово. Те започнаха да укрепяват заетите позиции. Авангардът на 12–и корпус се намираше на позиция пред Хан Гюл чешме с фронт към Русчук, а авангардът на 13–и корпус — на линията Иванов чифлик (Гара Иваново) — Нисово — Костанденец — Гърчиново — Опака — Паламарца, с фронт към Разград и Ески Джумая (Търговище).

Като заслон на Търново откъм Осман пазар Николай Николаевич постави части от 11–и корпус, които имаха още задачата да се притекат на помощ на Русчушкия отряд, в случай че главните турски сили се насочат срещу него. Вечерта на 20 юли частите на 11–и корпус заемаха линията на селата Раданово — Одаите — Сушица — Долни Тръмбеш — Лефеджии (Априлово) — Джулюница — Козаревец.

Още по на юг от тях, на линията Водица — Беброво, се намираше 13–а конна дивизия.

От 21 юли командуването на турските войски в четириъгълника на крепостите бе прието от Мехмед Али паша. Турците бяха съсредоточили в този район вече около 97 500 души. Възползуван от бездействието на Долнодунавския отряд и на руските сили по левия бряг на Дунав, Мехмед Али паша успя да концентрира край Разград голяма групировка, на която постави обаче отбранителни задачи. Тя преграждаше най-добрите пътища от Бяла за Шумен, прикриваше железопътната линия Шумен — Русчук и щеше да се окаже във фланг и в тил на русите, в случай че те биха предприели обсада на Русчук.

По време на придвижванията на турските сили от Русчук за Разград и на разузнавателната дейност на Русчушкия отряд станаха някои незначителни схватки.

Вечерта на 24 юли се получи предписание от Полевия щаб, който беше започнал да отчита значението на първото сражение при Плевен. Русчушкият отряд трябваше да се подготви за отбиване на евентуално турско настъпление откъм Шумен. През нощта на следващия ден се получи, вследствие на неверни сведения за съсредоточаване на значителни турски сили към Ески Джумая и Осман пазар, нареждане отрядът да се подготви да нападне с 13–и корпус и с част от конницата си десния фланг на турците, в случай че биха настъпили към Търново. Това наложи ново разместване на частите на Русчушкия отряд, този път в южно направление. Променяше се и относителната роля на двата отряда, които действуваха на източния фронт. Този път главна роля щеше да играе Османпазарският отряд, а Русчушкият трябваше да го поддържа.

По това време стана и боят при с. Езерче. На 26 юли селото бе заето от турски отряд, съставен от три пехотни полка, малко конница и 6 оръдия. Турската пехота бе заела позиции в самото село и на височините зад него, където се беше разположила и артилерията. Отрядът на граф Воронцов-Дашков, съставен от 19 роти, 8 ескадрона и 10 оръдия, трябваше да изтласка турците от селото, за да осигури възможност на руската конница да наблюдава движението на турските войски и транспорт между Разград и Русчук. Към 16.30 ч. руските оръдия откриха огън, а след малко пехотата настъпи срещу фронта на турската батарея. По същото време от края на селото се насочи към гората верига от турски стрелци. Завърза, се кратка престрелка по цялата бойна линия, след което турците бяха отхвърлени с атака на щик. Въодушевявани обаче от Азис паша, който се намираше постоянно сред тях, те се устремяваха на три пъти в гората, докато най-после бяха отхвърлени окончателно. Тогава загина и Азис паша. След 18 ч. боят се пренесе в селото. Полковник Тинков настъпи бавно с части от Нежинския пехотен полк, очиствайки оградите и къщите от противникови стрелци. Той обхвана левия фланг на турската батарея и я застави да отстъпи. Майор Флоренски пък обхвана с роти от Болховския пехотен полк и три ескадрона хусари турската пехота в северния край на селото. След това турският отряд отстъпи към Разград. Русите дадоха 81 убити и 173 ранени. Те прибраха от полесражението 249 трупа на турски бойци и взеха 16 пленници, оръжия, патрони, транспорт, сухари и лагерни принадлежности. Този малък бой имаше за резултат това, че укрепи увереността на Мехмед Али паша, че предстои руско настъпление към Разград. В действителност русите съвсем не мислеха да настъпват в онзи момент, но тази увереност на пашата оказа известно влияние върху хода на августовските боеве за Шипченския проход.

Значението на руското настъпление в Североизточна България се състоеше в това, че то разшири и затвърди Свищовския плацдарм и осигури левия фланг на Предния отряд.

6. Последни действия на Предния отряд

Освобождение на Калофер и Карлово

След овладяването на Шипченския проход Предният отряд остана на почивка край Казанлък. Храната беше в изобилие, а изпокъсаните обувки и мундири се подменяха с трофейни. Започнаха да пристигат пратеници на българското население по долината на Тунджа. Пратениците на Калофер донесоха писмо със стотици подписи, с което населението молеше генерал Гурко да изпрати казаци за запазване на града от отстъпващите турски войски и от разбойнически шайки. Но войниците бяха много изморени, пък и не биваше да се разпръсват малките сили на отряда. Затова генерал Гурко се задоволи да изпрати само 5 казашки сотни към селищата по долината на Тунджа, западно от Казанлък.

Сотните пристигнаха в Калофер късно привечер на 23 юли. В околността на града ги срещнаха мнозина българи, които се оплакаха на казаците от турските шайки. Подобна шайка срещнаха сами русите на следния ден, когато настъпиха към Карлово (Левскиград).

Сотните влязоха в Карлово преди обед на 24 юли. Посрещнаха ги както българите, така и турците начело с длъжностните лица и духовенството. Отслужен бе молебен. Издаде се заповед за предаване на оръжието от мохамеданите, която само малцина изпълниха. По-сетне оръжието беше разграбено от българите. Управителят на града Хасан ефенди замина с неколцина представители на българското население за Казанлък, за да изрази своята покорност пред началника на Предния отряд.

На следния ден казаците се завърнаха в Казанлък, донасяйки ценни сведения за разположението на руските сили в Южна България.

Новите планове на ген. Гурко. Освобождение на Ески Загра

Мълниеносните победи на Предния отряд през юли бяха направили потресаващо впечатление на мюсюлманите. Турците от градовете и селата по долината на Тунджа бягаха към Одрин и Цариград. Чиновниците зарязваха службите си и също диреха спасение на юг. Побягнаха даже богаташите от Пловдив, където се намираше само отстъпилият от Шипка отряд на Хулюси паша. Мюсюлманите, които останаха в града, се събраха в конака и се приготвиха да се предадат на русите.

Генерал Гурко смяташе, че всичко това е създало благоприятна обстановка за неговия отряд. Той бързаше да използува моралния ефект на победите си и на 20 юли предложи на главнокомандуващия, след като отрядът завърши почивката си, да настъпи към Одрин. За охрана на Шипченския проход щяха да бъдат оставени само малки части. Гурко молеше да бъде подкрепен с конница и с артилерия, както и да бъдат попълнени запасите на отряда с боеприпаси, със сухари и с превързочни материали. Той настояваше за бързи и смели действия, понеже благоприятните дни отлитаха един след друг, а турците можеха да преминат в контранастъпление. Планирайки тези действия, началникът на Предния отряд изхождаше от предпоставката, че ще бъде последван при настъплението си от големи сили на Действуващата армия.

Междувременно обстановката в Южна България ставаше все по-неблагоприятна за русите. Турските части, които бяха разбити в долината на Тунджа и при Шипка, се съсредоточиха в Пловдив и в Йени Загра (Нова Загора). В Пловдив пристигна от София един паша с 2000 войници. Те започнаха да строят укрепени позиции край града, а на мюсюлманското население беше раздадено оръжие. Но Предният отряд беше облекчен от това, че охраната на проходите беше възложена на други части.

След два дни се получиха отговорът на главнокомандуващия и предписание на Полевия щаб. Като съобщаваха на генерал Гурко за неуспеха при Плевен на 20 юли и за превозването на корпуса на Сюлейман паша в Тракия, чиито първи части се очакваха в Одрин към 24 юли, те нареждаха пехотата на отряда да не се отдалечава от Казанлък. Тя трябваше да се подготви да освободи при евентуално неблагоприятно развитие на военните действия намиращите се на Балкана части от 9–а пехотна дивизия за действия в други направления. Обаче главнокомандуващият разрешаваше конницата на отряда да действува във всички посоки, докъдето може да достигне, с цел да безпокои противника и да прекъсне телеграфните и железопътните му съобщения.

Промените в обстановката наложиха на генерал Гурко да се откаже от намерението си да настъпи към Одрин. Като естествен обект на най-близките му действия сега изпъкнаха железопътните линии Търново-Сеймен (Симеоновград) — Ямбол и Търново-Сеймен — Белово, които отстояха на няколко десетки километра от Казанлък. По тези линии щеше да превози корпуса си Сюлейман паша и по тях се сношаваха помежду си гарнизоните на Пловдив и Йени Загра. Голямата им отдалеченост от Казанлък налагаше да се заемат предварително със специален отряд средногорските проходи. Този отряд щеше да служи за опора на конницата при действията й срещу споменатите жп. линии и щеше да я охранява от евентуално настъпление на турците откъм Йени Загра.

Освен това старозагорчани бяха изпратили делегация до генерал Гурко с писмо, подписано от Петко Славейков и от двама други граждани. Те го молеха да изпрати «тая нощ или до утре рано» войски, които да вземат под своя защита християнското население. «Извинете ни, пишеха старозагорчани, но церемониите при нас сега са невъзможни. Молим Ви с кръста и Богородицата, побързайте да ни изпратите необходимата подкрепа за защита на нашия град... ако не дойдете в най-скоро време, нашият град ще стане жертва на опустошителния гняв на вбесилите се от събитията в Казанлък мюсюлмани.»

С оглед на тази молба и на движението на армията на Сюлейман паша Гурко реши да заеме Ески Загра (Стара Загора) на 22 юли, а на следния ден да започне набезите срещу железопътните линии в Тракия.

И наистина на 22 юли влезе в Ески Загра полковник Корево с 9–и казански драгунски полк, една казашка сотня и две оръдия. На следния ден охраната на града бе поета от други части, а отрядът на полковник Корево се насочи към жп. линия Търново-Сеймен — Белово. Ето как описва посрещането на руските войски в Ески Загра един очевидец: «Депутация от града начело с духовенството ни посрещна с хляб и сол. От всички страни се сипеха радостни и задушевни приветствия. Къщите с оригинална архитектура бяха украсени със знамена и с гирлянди от живи цветя. Над тесните улици се носеше непрекъснат шум от честото гръмко «ура». Шапките, пушките и сабите на опълченците се украсиха с цветя.

Гледана отдалеч, тази вълнуваща се тълпа можеше да бъде взета за бушуващо море от живи цветя. Вино, тютюн, хляб и други продукти се предлагаха от добрите жители на нашите опълченци. Весело, леко беше на душата да се види и почувствува неподправената, искрена радост на жителите и тяхното горещо внимание към войниците, отишли доброволно в редовете на защитниците на святото право дело — към войниците, положили началото на българското войнство...».

На 24 юли части на Предния отряд повредиха жп. линията Търново-Сеймен — Белово при станция Каяджик (Димитровград), която беше запалена, както и жп. линията Търново-Сеймен — Ямбол при станция Кара бунар (Гара Стаханово).

Настъплението на предния отряд към Йени Загра

Според данните на руското разузнаване турските сили в Южна България бяха разположени по следния начин: в Пловдив — 8000 души и 2 оръдия; в Йени Загра — 6 до 8 табура и голяма група черкези; в Търново-Сеймен — около 8000 души от армията на Сюлейман паша, която според разузнаването се събирала в Одрин, но без изгледи да се събере бързо; при Чирпан — до 1500 мустахфъзи. Тези сведения не бяха точни. Още на 21 юли Сюлейман паша слезе в Дедеагач с първите два-три табура. Тук той получи заповед, с която го назначаваха за главнокомандуващ на Балканите. Министърът на войната му поставяше задача да отблъсне русите от Южна България и от Балкана, за да не съсредоточат големи сили в Тракия, които биха могли да заплашат армиите на Ахмед Еюб паша и на Осман паша. На 25 юли Сюлейман паша достигна станция Кара бунар, където започна да съсредоточава силите си.

Изхождайки от неточните сведения на разузнаването, генерал Гурко подхвърли още на 24 юли в едно писмо до главнокомандуващия идеята за активна отбрана на старопланинските проходи, която да бъде изнесена напред чрез овладяването на Йени Загра, на Ески Загра и на Търново-Сеймен. В друг рапорт той развиваше мисълта, че тогавашният момент е благоприятен за нанасяне на решителен удар. Началникът на Предния отряд считаше, че е възможно да разбие цялата армия на Сюлейман паша на части, съобразно с пристигането им. Забавянето на настъплението на Предния отряд щеше да има според него най-мрачни последици. Турците щели да се опомнят, да забравят поражението си в долината на Тунджа и да се освободят от паническия страх, а Сюлейман паша щял да събере армията си, да я усили с други турски отряди, да научи за трудното положение на Предния отряд и да премине в контранастъпление. Генерал Гурко заключаваше, че само решително и незабавно настъпление на всички войски, преминали Балкана, обещава пълен успех, а забавянето на настъплението, особено ако то е продължително, може да има лоши последици. На 28 юли той продължаваше още да мисли, че моментът е удобен за разбиване на Сюлеймановата армия по части. Според него тя се събирала при станция Кара бунар, но все още не била съсредоточена и се нуждаела поне от пет-шест дни за тази цел. В случай че главнокомандуващият нямаше да одобри тези му планове, Гурко предлагаше да се задържи на «много удобна» позиция при Ески Загра, а отрядът на Борейша, който охраняваше Хаинкьойския проход, да излезе на позиция при Йени Загра. По този начин щяха не само да бъдат защитени Шипченският и Хаинкьойският проход, но русите да завладеят и цялото пространство до Марица, както и да държат противника в постоянен страх. «Считам за свещен дълг да донеса на Ваше Императорско Височество, писа Гурко, че нашето отстъпление ще се съпровожда с поголовно избиване на цялото българско население на градовете Ески Загра и Казанлък и всички села от долината на р. Тунджа. Потръпвам при мисълта, че нашето временно престояване по тези места ще стане причина за ужасна участ на жителите на този район.»

Тези настойчиви предложения склониха главнокомандуващия. Той придаде към Предния отряд бригадата на генерал-майор Борейша с една деветфунтова батарея и разреши на генерал Гурко да действува както намери за добре (27 юли).

Началникът на Предния отряд реши да атакува Йени Загра на 30 юли. Той смяташе, че ще разбие гарнизона, преди последният да получи подкрепления от Сюлейман паша. По този начин Гурко щеше да разгроми един турски отряд, да пресече пътя на турците за Шумен (Коларовград) и да застане във фланг на евентуално тяхно придвижване към Шипка. В случай на успех той щеше да спечели време, за да дочака пристигането на подкрепления от главните сили, след като бъде превзет Плевен, а в случай на неуспех можеше да отстъпи през Хаинкьойския проход.

На 29 юли русите настъпиха към Йени Загра с три колони. Дясната колона се състоеше от Ескизаграския гарнизон (4 опълченски дружини, 14 ескадрона и 12 оръдия) и се командуваше от Николай Максимилианович. Оставяйки една рота опълченци и сотня казаци в Ески Загра, тази колона се насочи към с. Дълбоки. Средната колона (4 1/2 батальона, 2 1/2 сотни и 16 оръдия) настъпи под командуването на генерал-майор Цвецински от Казанлък за Чанакчии (Долно Паничерево). С нея се движеше сам генерал Гурко. Лявата колона (една бригада от 9–а пехотна дивизия, една сотня и 16 оръдия) настъпи под командуването на генерал-майор Борейша от Хаинкьойския проход за Лъджите (Старозагорски минерални бани), оставяйки за охрана на прохода 4 роти и половин сотня казаци.

Генерал Гурко предприе тези действия, без да има вярна представа за движението на Сюлеймановата армия. Докато той мислеше, че на 28 юли тя още се съсредоточава при станция Кара бунар и може да стане опасна за него едва след пет-шест дни, Сюлейман паша бе съсредоточил 41 табура, 2 ескадрона нередовна конница и 4 батареи. Реуф паша пък разполагаше в Йени Загра с 15 табура, един ескадрон, около 600 нередовни конници и 4 батареи, а Хулюси паша бе преминал в Чирпан с 8 табура, 150 башибозуци и една батарея.

На 29 юли Сюлейман паша бе насочил три колони към Ески Загра. Реуф паша настъпваше по шосето с по-голямата част от Йенизаграския гарнизон. Сюлейман паша настъпваше от станция Кара бунар към с. Арабаджиево (с. Коларово) с всичките си сили. Това представляваше средната колона. Хулюси паша настъпваше с Чирпанския гарнизон вляво, към с. Араб махле (Чернево), след като бе оставил един табур в града.

Десните колони на двете армии се срещнаха следобед при с. Кара бунар (Подслон)(11). Стана кратка схватка на авангардите, след която Реуф паша и Николай Лайхтенбергски разгърнаха силите си и боят започна. Обаче той трябваше да бъде прекратен още в началото поради настъпването на нощта. Реуф паша остана да нощува при с. Кара бунар, а русите — при с. Дълбоки.

На 29 юли вечерта трите руски колони бяха достигнали определените им места. Те се намираха на 15–20 км северно и североизточно от Йени Загра. Обаче колоната на Николай Лайхтенбергски не можа да вземе участие при атаката на града на следния ден, понеже Реуф паша бе преградил пътя й.

Напускайки Йени Загра на 28 юли, Реуф паша бе оставил за гарнизон трите си най-слаби табура с две оръдия и няколкостотин черкези. Като не можеха да отбраняват с недостатъчните си сили този град, който беше запален повторно, турците се укрепиха южно от него, при железопътната гара. Позицията им се състоеше от затворено укрепление, на задната страна на което се намираше железопътният насип, а на предната — изкуствен насип с бойници. Голямото двуетажно каменно здание на станцията беше приспособено за отбрана. Предлежащата местност беше равнинна и напълно открита. Тя не предлагаше никаква възможност на русите да използуват прикрития при атаката си.

Към 9 ч. на 30 юли колоната на генерал Борейша достигна с. Кортен и се разгъна в боен ред, след което продължи да настъпва. Генерал Гурко разбра, че турците са напуснали града и че дясната руска колона надали ще атакува от запад, както бе заповядано. Войските на Борейша бяха посрещнати от огъня на излезлите пред града две турски дългобойни оръдия. Но те бяха заставени скоро от руските батареи да се оттеглят в укрепленията. Бойците от Севския и Елецкия пехотен полк заеха южните покрайнини на горящия град, на 700–800 крачки от турската позиция. Застанали зад оградите и постройките и накачили се по покривите, те имаха отличен обзор и откриха точен огън срещу турците. Двете батареи на генерал Борейша заеха позиция източно от града на около 1700 м, а след това на 900 м от турските укрепления и започнаха да ги обстрелват. Станцията и вагоните пламнаха. По това време пристигнаха и частите на средната колона. Те заеха позиция югозападно от колоната на Борейша. В 11.35 ч. генерал Гурко заповяда обща атака. Той бързаше да ликвидира със съпротивата на турците край Йени Загра, за да се притече на помощ на третата колона при Кара бунар, откъдето се носеше ехото на канонада. Въпреки силния турски огън целият руски боен ред се вдигна в атака. Когато русите нахлуха в укреплението, табурите отстъпиха към с. Куруджии (Пъдарево) с двете си оръдия, запазвайки все още известен ред. Но там ги пресрещнаха четири взвода казаци и подгонвайки ги ту от една, ту от друга страна с куршуми и с пики, превърнаха отстъплението им в бягство. Турците бягаха на югоизток, захвърляйки пушки, ботуши, запасните шалвари и мундири. Преследването продължи повече от 4 км и бе прекратено от началника на отряда, който бе заповядал на генерал Борейша да тръгне в 14 ч. за Кара бунар. Обаче последният достигна посочения пункт едва към 22–23 ч.

Русите загубиха през този бой 106 души убити, ранени и безследно изчезнали. На полесражението лежаха повече от 800 турски трупа. Предният отряд взе многобройни трофеи, между които две оръдия. Но тази му победа нямаше решаващо значение, понеже главните турски сили останаха незасегнати.

През нощта на 29 срещу 30 юли Николай Лайхтенбергски разбра от донесения на разезди, че турците настъпват концентрично към Ески Загра. След дълго колебание и нерешителност, признавайки сам, че не е годен да командува войски, херцогът отстъпи на хълмовете при с. Айданлии (с. Зора), оставяйки на позицията пред Реуф паша конницата си. Нейният командир Евгений Лайхтенбергски получи заповед да действува според случая. Николай Максимилианович отстъпи към Ески Загра поради това, че като нямаше връзка с другите колони на Предния отряд и беше отделен от тях чрез разклоненията на Източна Средна гора, през които нямаше удобен път за артилерията и за обозите, сметна за необходимо да си осигури път за отстъпление през прохода при Ески Загра. Освен това той намираше за неудобно да остави без бой града, който бе посрещнал русите «с разтворени обятия».

Рано сутринта на 30 юли конницата на Евгений Максимилианович влезе в бой с настъпващата към с. Арабаджиево колона на Реуф паша. Последният имаше превъзходство в силите, но дочувайки ехото от стрелбата при Ески Загра, не се реши да мине в решително настъпление, а следобед разположи силите си в гората край с. Джуранлии (Калитиново). Евгений Максимилианович пък присъедини конницата си към останалите сили на дясната колона, които се намираха при с. Айданлии.

Боят при с. Джуранлии

През нощта на 30 срещу 31 юли руските войски, които бяха взели участие в боя при Йени Загра, пренощуваха на три групи: авангардът, който се командуваше от полковник Курнаков — на шосето край с. Дълбоки; предният ешелон на генерал Борейша — при с. Кара бунар, а вторият ешелон на генерал Цвецински — край с. Авлиене (Асеновец). Общото командуване на тези сили принадлежеше на генерал Гурко.

Последният получи сведения за това, че останалата, по-малка част от силите на Предния отряд държи още Ески Загра и че Реуф паша е разположил силите си край с. Джуранлии. Но началникът на Предния отряд нямаше никаква представа за настъплението на Сюлеймановата армия. При това положение той реши да нападне на следния ден турските сили край Джуранлии. Генерал Гурко заповяда на Николай Максимилианович да стори същото. В щаба на Предния отряд предполагаха, че с тези си действия ще успеят да разгромят колоната на Реуф паша, което не им се бе отдало предишния ден. Увереността в победата беше толкова голяма, че се страхуваха само да не би птичката да изхвръкне, преди да са я уловили.

Ето защо авангардът на полковник Курнаков замина още рано сутринта от бивака си. Той имаше задача да открие час по-скоро силите на Реуф паша. По това време последният се канеше да настъпи към Ески Загра. Неговият авангард току-що беше потеглил от гората край с. Джуранлии, когато от североизток се зададоха казашките сотни на полковник Курнаков. При това положение Реуф паша не можеше да продължи настъплението си към Ески Загра и трябваше да приеме боя. Турците се обърнаха с фронт към изток и заеха позиция на 1,5 км южно от шосето Йени Загра — Ески Загра.

Генерал Гурко реши да ги нападне. Той се надяваше, че даже и да не е получил съответната заповед, Николай Максимилианович ще се досети по канонадата за станалото и ще се притече на полесражението.

Генерал Борейша разгърна Севския и Елецкия пехотен полк срещу турския център и извади оръдията си напред. Те заеха позиция на 1500 м от турските окопи, които минаваха по края на двете горички, разположени по на север, пред с. Джуранлии, опирайки десния си фланг на третата. По цялата линия пламна пушечна и артилерийска престрелка. Провирайки се през храсталаците и през царевичните и пшеничните ниви, турски стрелци се промъкнаха напред и стреляха почти в упор. Това затрудни най-много действията на руските батареи. Но русите очистиха скоро местността от тези смелчаци и се приближиха още повече до турските окопи. Последните бяха маскирани така изкусно, че едва се забелязваха. Някои руски части успяха да влязат в гората и започнаха да обхождат позициите на противника. Турците се вдигаха няколко пъти на контраатаки, но винаги без успех. Въпреки силния и изумително точен огън на противника 15–а донска казашка батарея на полковник Веревкин успя да излезе на позиция и откри толкова ефикасен огън с картеч, че само след четири залпа турците оттеглиха оръдията си на половин километър назад.

Генерал Гурко смяташе да атакува, след като пристигне колоната на генерал Цвецински и след като Реуф паша бъде нападнат в тил от Ескизаграския отряд. Но изтекоха два часа, без тилът на Реуф паша да бъде обезпокоен. Николай Лайхтенбергски бе изпратил за тази цел Киевския хусарски полк, но той беше заставен да отстъпи, след като бе обстрелян от артилерията на Реуф паша и посрещнат от черкези. Към 11 ч. пристигна на полесражението 4–та стрелкова бригада с артилерията си. Тя се разгърна северно от колоната на генерал Борейша, което застави турците да въведат в боя всичките си резерви.

На свой ред Реуф паша, след като не получи очакваната помощ от Сюлейман паша, реши да атакува разтегнатия център на русите. Той не можеше да чака повече, защото оръдията му изстрелваха последните си снаряди, а патроните бяха привършени. Продължаването на боя по дотогавашния начин не обещаваше нищо добро на турците. След силна артилерийска подготовка към обед бригадата на Мухлиз паша атакува стремително и принуди руския център да отстъпи заедно с четвърта батарея. Настана решителният момент на боя. Генерал Гурко заповяда на Стрелковата бригада да атакува, а на батареята — да се жертвува, за да поддържа духа на пехотата. Руските флангови батареи пренесоха огъня си по бригадата на Мухлиз паша, който беше ранен и заместен от Али бей. С тяхно съдействие атаката беше отбита. В центъра настъпиха 1–ви севски и 2–ри елецки батальон, а Стрелковата бригада обхвана левия фланг на противника. Междувременно генерал Раух, изпратен от Гурко в Ески Загра, бе насочил от Айданлии към Йени Загра Астраханския и Киевския конен полк с една батарея. Те се намесиха в боя срещу левия фланг и тила на Реуф паша. Турците, които до този момент се биеха според израза на генерал Гурко «великолепно», отстъпиха към станция Кара бунар. На левия фланг се задържа само един табур, който попречи на руската конница да преследва отстъпващите. Те успяха да изтеглят и всичките си оръдия. Руските загуби възлизаха на 420 убити и ранени, а загубите на турците — на около 1200 души.

След боя при Джуранлии отрядът на Реуф паша беше силно отслабен и деморализиран, но тази победа на Предния отряд не можа да предотврати настъплението на Сюлейман паша. Една от причините, поради които Реуф паша успя да се измъкне, се състоеше в това, че към 14 ч. началникът на Предния отряд заповяда на генералите Цвецински и Борейша да не се увличат в преследване на противника, а да отведат частите си към града. Генерал Гурко имаше намерение да се притече на помощ на Ескизаграския отряд, понеже към обед бе забелязан дим над Ески Загра — знак, че там става нещо лошо. Към 15.30 ч. генерал Гурко се приближи към Ески Загра с два конни полка, но не се реши да атакува противника, който бе овладял вече града, преди да дочака пристигането на пехотата и на артилерията. Обаче пехотата пристигна едва към 18–19 ч., когато беше вече късно да се предприеме каквото и да било. Главните сили на Предния отряд отстъпиха към с. Дълбоки, където се разположиха на бивак.

Боят при Ески Загра

В навечерието на Освободителната война Ески Загра наброяваше около 18 000 жители, три четвърти от които бяха българи. Градът беше важен съобщителен център. На 31 юли неговите тесни и криви улици бяха задръстени с коли, добитък и хора. Узнало, че турците се намират на няколко километра от града, българското население бягаше панически към Казанлък, защото се страхуваше от изстъпления на турци. Това представляваше голяма пречка за евентуално отстъпление на войските от позицията. Комендантът на града полковник Де Прерадович успокои разтревожените жители и местните власти с вестта за победата при Йени Загра и за приближаването на генерал Гурко. Половин час след това на площада се отслужваше благодарствен молебен.

Сутринта на този ден в Ески Загра се намираха 2–ра и 5–а опълченска дружина, две сотни казаци и 4 планински оръдия. Тези сили бяха поставени под командуването на полковник Краснов. Поради малобройността си русите трябваше да се ограничат със заемането само на южната покрайнина на града. Позицията им беше доста слаба и неудобна за стрелба. Тя беше дълга повече от 4 км с фронт на юг.

Полковник Краснов разположи силите си по следния начин: на десния фланг, вляво от пътя за Чирпан и от двете страни на пътя за Ак бунар (Бял извор), беше заела позиция 2–ра дружина на подполковник Куртянов с 2 оръдия. На левия фланг, от двете страни на пътя за Търново-Сеймен, се намираше пета дружина на подполковник Нишченко с 2 оръдия. В промеждутъка между дружините се бяха разположили двете спешени казашки сотни.

Останалите части от силите на Николай Максимилианович — 1–ва и 3–та опълченска дружина, три конни полка и няколко оръдия — се намираха при Айданлии, на около 4 км. Те осигуряваха левия фланг на Ескизаграския гарнизон, пътя за отстъпление и връзката с главните сили на Предния отряд.

Сюлейман паша предполагаше, че градът е зает от силна руска дивизия, поради което настъпваше съвсем предпазливо. На десния му фланг действуваше 2–ра бригада на Реджеб паша, която играеше същевременно и ролята на прикритие по отношение на руските сили при Йени Загра. В центъра настъпваше 4–та бригада на Шукри паша. Тя щеше да води демонстративни действия, докато лявофланговата 3–та бригада на Вейсел паша успее да обходи десния фланг на русите. Останалите две бригади се намираха във втора линия или в резерв зад центъра, понеже се предполагаше, че Вейсел паша ще бъде поддържан от силите на Хулюси паша, чието пристигане от Чирпан се очакваше всеки момент. Сюлейман паша не успя да установи връзка с Реуф паша, но канонадата показваше достатъчно ясно, че той води бой. Обаче това не оказа никакво влияние върху действията на Сюлейман паша.

Турците започнаха настъплението си към 7 ч. Те се опитаха да обхванат с конница двата фланга на отбраната, обаче тя беше отбита от Казанския и Астраханския драгунски полк, които бяха изпратени навреме от Николай Максимилианович. След това казанците се спешиха между редовете на втора дружина, а Астраханският полк се завърна при Айданлии. Вляво от 5–а дружина заеха позиции 1–ва и 3–та опълченска дружина, които се командуваха от полковник Толстой. При тях се намираше и генерал Столетов, началник на Българското опълчение.

Турците дадоха първия оръдеен изстрел към 10 ч. След това пехотата им се придвижи бавно напред с огън. «Зрелището, което се представи пред очите ми, пише един очевидец, надмина очакваното: неприятелят настъпваше от южната страна на града на гъсти вериги в няколко реда, със силна артилерия в интервали. Гледайки тази сила, можеше изведнъж да се определи, че ние не бяхме в състояние да приемем бой на открито поле. Цялата надежда падаше на отряда на генерал Гурко.» Сюлейман паша насочи главните си усилия срещу левия фланг на русите. Пехотните вериги в този участък бяха много гъсти и поддържаха все по-усилващ се огън, а зад тях се придвижваха колоните на табурите. Преди обед левият фланг на русите беше подсилен с останалите до този момент при Айданлии две роти от 1–ва дружина, които бяха изпратени от поелия командуването на Ескизаграския отряд генерал-майор Раух.

Към обед на поляната пред 2–ра дружина се показа, излизайки от гората, гъста турска верига. Тя водеше силен огън, но и двете й атаки излязоха неуспешни.

Успя да отбие турските атаки и 5–а дружина. На нея й помогна много точният огън на двете планински оръдия от дивизиона на капитан Константинов. Турците се оттеглиха в храсталаците, но след малко затишие подновиха атаките си. Атаката на турците се подкрепяше от една батарея. Тя бе отбита с помощта на 3–та дружина. Ротата на щабс-капитан Попов обхвана десния фланг на турците, които настъпваха пред фронта на 5–а дружина. Тази рота влезе в боя начело с офицерите си и с песента «Българи, юнаци» на уста. След нея настъпваше ротата на щабс-капитан Стесел. Подпоручик Кисов взе тръбата от ранен турски сигналист и засвири атака. Чу се силно «ура», след което опълченците се нахвърлиха върху турците и ги заставиха да отстъпят.

В този бой се прояви особено споменатият вече от нас опълченец Георги Караискаки, който казваше, че се бил с турците за свободата на балканските народи цели тридесет години и постъпил в опълчението, «за да сложи главата си за идеята». Макар и ранен в главата, Караискаки не се безпокоеше, но гледаше как да отмъсти на противника. Той непрекъснато ругаеше турците и стреляше ожесточено срещу тях, докато кръвта струеше по лицето му. Насладил се на отмъщението, Караискаки превърза раната си с кърпа, след което продължи да действува с пушката си.

По време на боя при Ески Загра взеха участие и жителите на града. «В началото на боя, разказва полковник Де Прерадович, много въоръжени българи се струпаха към края на града и заеха изходите на улиците към лозята, където бяха настанени дружините. Някои от изходите бяха барикадирани с каруци. Очевидно милиционерите(12) не очакваха отстъплението и предполагаха в критичния момент да се присъединят към войските, да защитават заедно града, отстъпвайки крачка по крачка, и да го предадат много скъпо на неприятеля. Сред гражданите защитници аз видях и членовете на градския съвет, които напуснали конака още при първия оръдеен изстрел.» Сред тях беше и младият Димитър Благоев. «Аз бях, разказва той, около тях в началото на сражението; носех вода и хляб на сражаващите се, помагах на ранените. Помня и до днес пищенето на куршумите, които хвърчаха край ушите ми. По едно време се върнах в града да видя какво става вкъщи и с другарите ми. Тогава чух събралите се на площада граждани да приказват, че турчетата в турската махала нещо се разшетали, че няма охрана в града, и току виж, че започнат да грабят. Вслушах се в тия разговори и се погледнах: бях въоръжен — крива сабя беше окачена на кръста ми, кой знае отгде взета, а до нея — голям пищов. И веднага реших, че трябва да се организира охраната на града…»(13)

Към 13 ч. турците завършиха разгръщането на своите сили. Техният център и десният им фланг преминаха в решително настъпление, а Вейсел паша, завършвайки обходното си движение, разположи артилерията си по височините западно от Ески Загра. Освен това неговата бригада заплашваше да пресече пътя за отстъпление на отбраната. Предвид на всичко това полковник Де Прерадович, който бе повикан още в началото на боя от генерал Столетов, за да приеме командуването, заповяда да започне постепенно отстъпление.

Първа започна да отстъпва 6–а дружина. Подполковник Нишченко беше ранен в ръката и в крака, но остана при своите до края на боя. В същата дружина бяха ранени още пет офицери. Особено трагична беше смъртта на поручик Павлов. Ранен смъртоносно в гърдите, той нямаше сила да върви с отстъпващите и се прислони до едно дърво. Войниците поискаха да го изнесат, обаче поручикът им забрани да сторят това, като казваше, че е все едно, че той ще умре. Когато турците дойдоха до дървото, един офицер се доближи до Павлов с извадена сабя и отсече едната му ръка, сетне другата, а най-после и главата. Сякаш недоволни от това, окръжаващите го турци вдигнаха трупа с щикове и започнаха да го подхвърлят във въздуха.

Турците, които бяха успели да се подредят зад закритията си, при това усилени със свежи части, преминаха отново в настъпление и успяха да обхванат фланговете на 3–а дружина. Тя беше загубила половината от състава си, а всичките й резерви бяха въведени в боя. Нейният командир подполковник Калитин реши да премине също към отстъпление. В този момент бе ранен в стомаха Авксентий Цимбалюк, знаменосец на Самарското знаме. При падането му дръжката на знамето се счупи, но волевият подофицер се привдигна и продължи да носи поверената му светиня, отказвайки да я предаде комуто и да било, докато не получи нарочна заповед от Калитин. Паднаха също и двамата подофицери, които понесоха последователно знамето след него, както и целите знаменни редове. Тогава знамето взе сам подполковник Калитин, но бе повален незабавно от куршум. При падането му се огъна сребърното копие на дръжката, което бе засегнато и от куршум. Знамето спаси най-после подофицерът Тома Тимофеев, който успя да го изнесе от боя. Макар да беше ранен сам, поручик Живарьов се опита да изнесе тялото на дружинния командир от боя, но не успя, защото загинаха всички, които му помагаха, както и самият кон на подполковник Калитин. От дружината остана само една слаба верига, която продължи да отстъпва под командуването на капитан Стесел.

Големи загуби понесе при отстъплението и 1–ва дружина. Турските стрелци се бяха прикрили умело зад дърветата и храстите и стреляха непрекъснато. След половинчасов огън два табура притиснаха левия фланг на дружината. Отбити веднъж, те повториха настъплението си с още по-голяма сила, но опълченците се вдигнаха на контраатака, пеейки любимата си песен: «Напред, напред, на бой да вървим!», и ги заставиха да се върнат. Обаче турците действуваха устремно и с голяма маса, което застави и тази дружина да отстъпи.

Опълченците отстъпиха в града, където попаднаха под огъня на мюсюлманското му население. Отзад налитаха черкези и низами, но те бяха спрени от огъня и от барикадите. Особено помогнаха в този момент картечните залпове на дивизиона на капитан Константинов. Те накараха турската пехота да залегне, а конницата — да се върне назад.

Най-после опълченците и русите достигнаха Дервентския (Змейовския) проход. Последен напусна Ески Загра полковник Де Прерадович с 2–ра рота от 2–ра дружина, след като бе снел всички часови. За щастие турците не направиха опит да притиснат ариергарда. Опита се да проникне в прохода само група от черкези, но и те бяха отбити. Към 17 ч. отрядът се събра при с. Дервент (Змейово). Ранените бяха превързани и настанени в коли, след което ги отправиха към Казанлък. Самият отряд отстъпи на левия бряг на Тунджа и се разположи на бивак, а двете казашки сотни и няколко оръдия отстъпиха към Йени Загра и се присъединиха към главните сили на Предния отряд.

Бездействието на турците улесни твърде много отстъплението на генерал Раух. Сюлейман паша спря войските си пред Ески Загра, а в самия град влязоха само няколко батальона. Но и те бяха достатъчни, за да го подложат на огън и сеч. Дописникът на «Аугсбургер цайтунг», чиято неприязън към русите беше много добре известна, описва по следния начин онова, което се случи в града: «Това, което се нахвърли на нещастния град Ески Загра, бяха не хора, а легион бесни дяволи. Този, който не падаше мъртъв от удара на щика, беше убиван с ятаган. На повечето от ранените отсичаха главите. Болни, жени, деца, старци, всичко, което живееше и дишаше, турците убиваха безсърдечно и хвърляха домовете в пламъци ... Участта на Магдебург в тридесетгодишната война едва ли е била по-ужасна от участта на нещастната Ески Загра; и най-кръвожадните орди на онази епоха не са могли да убиват, да горят и да опустошават с по-голяма зверска ярост, отколкото това се случи в наши дни и дори става и тази минута ... Моите нерви не са слаби. Аз съм участвувал в Кримската война и в кръвопролитната война в Индия; като кореспондент бяха очевидец на френската кампания 1870–1871 г., но всичко, което виждам тук сега, преминава границите на възможното и аз бързам да напусна Южна България, за да отида в Шумен». Кървавата оргия продължи през цялата нощ, а на другия ден градът бе опожарен.

Заедно с руските войски отстъпи по-голямата част от българското население на града. И тук руският войник прояви сърцето и великата си душа. Всеки помагаше според силите и възможностите си. Едни войници носеха децата, други помагаха при събирането на вещите, а трети раздаваха последните си сухари на «бедните братушки». Няколко офицери осиновиха деца, чиито родители загинаха. При настъпването на нощта блеснаха ярко звездите на тъмния небосклон, а далеч над капризните контури на планината аленееше заревото на пожара. Дочуваха се далечни, замиращи вопли.

Според донесението на Сюлейман паша загубите на турците в този бой възлизаха на 200 души. Според други по-ненадеждни източници тези загуби се изчисляват на около 1500 души. Големи загуби понесе и другата страна. Само българското опълчение загуби 572 души. Дружината на подполковник Калитин даде 210 убити и ранени, което правеше около 37% от състава й.

Боят при Ески Загра имаше голямо значение. Победата на Сюлейман паша застави Предния отряд да очисти Южна България и да се оттегли на старопланинските проходи. По този начин централната турска армия реши първата от задачите, които бяха поставени пред нея. Сега Сюлейман паша можеше да помисли за решаването на следващата задача — отхвърляне на русите от Балкана с цел да се съедини с двете турски армии в Северна България. Успехите на неговата армия наред с тези на Осман паша при Плевен повдигнаха духа на турските войски и на мюсюлманското население, а това се отрази неблагоприятно върху действията на руската армия.

Разформиране на Предния отряд

Предвиждайки настъплението на централната турска армия към Северна България, руското командуване се зае да организира по-добре руските сили на южния фронт. То възложи на 31 юли началството над тези войски на генерал Радецки (т. н. Южен отряд), пред когото бяха поставени две задачи: отбиване на евентуални турски настъпления от юг и от изток към старопланинските проходи; оказване съдействие на Западния отряд в предстоящата нова атака срещу турските сили при Плевен.

Генерал Гурко получи заповед да се оттегли на Балкана и да премине в подчинение на генерал Радецки, което и стана през следващите дни. Отрядът на генерал Раух отстъпи в по-голямата си част през Казанлък на Шипченския проход, а главните сили на Предния отряд отстъпиха на Хаинкьойския проход.

На 11 август Николай Николаевич издаде заповед за разформирането на Предния отряд като отделна бойна единица. Частите, които влизаха дотогава в състава на отряда, получиха нови назначения. Тогава беше прочетена пред войниците заповед на генерал Гурко, в която се казваше: «Нам се падна завидната участ да покажем за толкова кратко време такива примери на мъжество и самоотверженост...». Защитата на Ески Загра издигна пред целия свят авторитета не само на опълченците, но и на целия български народ. И ако в доклада си от 18 юли генерал Гурко пишеше, без да крие, че не възлага големи надежди на Българското опълчение, то в заповедта си от 12 август казваше следното: «Към вас се обръщам, български дружини! Ha 31 юли вие привлякохте към себе си при Ески Загра 15 неприятелски батальона, т. е. почти четворно по-силен неприятел... Това беше първото сражение, в което вие се сражавахте с врага, и в него се показахте такива герои, че цялата руска армия може да се гордее с вас и да каже, че тя не сбърка, когато изпрати най-добрите си офицери във вашите редове. Вие сте ядрото на българската армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще каже с гордост: «Ние сме потомци на славните защитници при Ески Загра». Възторг от държането на опълченците изрази и генерал Скобелев в един доклад от 5 август: «Боят при Ески Загра показа, писа той, че българите могат да се бият и умират като герои... Въз основа на опита аз си позволявам да доложа, че за кратко време от българина може да стане добър боеви войник».

Общи резултати от втория период на военните действия на Балканите

С неуспеха на русите по време на второто сражение за Плевен завърши вторият период на военните действия на Балканите.

Този период се характеризира с победоносното настъпление на руската армия. Тя преодоля двете турски отбранителни линии — край Дунав и на Стара планина — и освободи значителна част от Северна България, включително няколко старопланински прохода. Освободената територия представляваше отличен плацдарм за разгръщане на нови настъпателни действия с цел да се постигне окончателна развръзка на военния конфликт.

Този успех на русите обаче не беше закрепен чрез разгромяване на нито една значителна турска армия. С умели придвижвания и след няколко победи турските армии успяха да спрат руското настъпление и да ликвидират временно опасността, която беше надвиснала върху турската власт в Южна България. Подценявайки силите и възможностите на своя противник, руското правителство беше мобилизирало недостатъчен брой войски, а наличните сили бяха разпределени неправилно. Вследствие на тези грешки руското командуване не съумя да използува докрай ефекта от сполучливото навлизане в Северна България. На руската армия се наложи да премине към отбрана до пристигането на нови части от Русия. От този момент инициативата премина в ръцете на турското командуване. Така се създаде изключително благоприятна за турците обстановка.

Глава пета: Борба за надмощие

1. Епопеята на Шипка

В навечерието на нови боеве за Шипка

Към средата на август положението на Южния фронт беше следното. Отрядът на генерал Радецки, който наброяваше 48 464 души в строя и 195 оръдия имаше задача да охранява завладените старопланински проходи от юг, откъм четириъгълника на крепостите и откъм Ловеч, на фронт от 130 км. На Шипченския, Хаинкьойския и Твърдишкия проход и за най-близка поддръжка в Габрово имаше 9 батальона, 6 опълченски дружини, 14 ескадрона и 55 оръдия. (13 600 души). Срещу четириъгълника на крепостите действуваше Османпазарският отряд на генерал-майор Раден, съставен от около 10 000 души. Той трябваше да осигури левия фланг и да поддържа връзка с Източния отряд. Срещу Ловеч действуваше отрядът на княз Святополк-Мирски (около 9000 души), чиято задача беше да осигури десния фланг и връзката със Западния отряд. Общият резерв (14 батальона, 4 сотни и 66 оръдия) се намираше край Търново, а останалите части на Южния отряд почиваха край с. Никюп, понеже бяха много изморени от предшествуващите действия на Предния отряд.

Недостатъкът на това разпределение на силите на Южния отряд, основано на идеята за маневрена отбрана, се състоеше в това, че на самите проходи бяха оставени слаби сили, които можеха да получат помощ от общия резерв едва две-три денонощия след поискването й. Отговорността за разпределението обаче падаше не само върху генерал Радецки, понеже то беше извършено до голяма степен от главнокомандуващия и неговия щаб.

Генерал-лейтенант Феодор Феодорович Радецки (р. 1820 г.) бе учил инженерно училище, след което служил в Кавказ. През 1847 г. той постъпи във Военната академия, след завършването на която продължи да служи в Кавказ. От 1850 г. Радецки се числеше към Генералния щаб, а в последните години преди войната командуваше последователно няколко дивизии. Той беше енергичен и твърд човек, със силна воля, способен да преследва упорито веднъж избраната цел. Популярността му сред войниците беше голяма, понеже имаше прости обноски и се грижеше непрекъснато за тях. Към достойнствата на характера му спадаха още голямата скромност и живото чувство за справедливост. Радецки имаше голям боен опит от миналогодишната си служба в Кавказ. Той бе награден с многобройни отличия и през цялата си кариера не бе изпитал нито веднъж горчивото чувство на неуспеха.

По това време Централната турска армия наброяваше 37 350 души без башибозуците с 63 оръдия. Главните й сили се намираха в Йени Загра (Нова Загора), а в района на Сливен — Казанлък действуваше Хаджи Хюсейн паша с около 6150 души. Той охраняваше проходите и съобщителните линии на армията.

След двойното сражение при Ески Загра (Стара Загора) и Джуранлии (Калитиново) на 31 юли Сюлейман паша прецени, че е невъзможно да настъпи към Шипка, оставяйки русите в тила си. Той реши да очисти предварително Йени Загра от неприятели и насочи войските си към този град. След като влезе в него (4 август), пашата се зае с попълването и реорганизирането на войските си. Пристигнаха подкрепления, боеприпаси и провизии. В резултат на тази си дейност Сюлейман паша успя да усили армията си, но пропусна да оползотвори благоприятния за турците момент след второто сражение при Плевен.

Централната армия излезе от Йени Загра на 11 август, оставяйки в града само два табура за охрана на съобщенията. През следващите дни Сюлейман паша извърши демонстрации пред Твърдишкия и пред Хаинкьойския проход и остави слаби части за наблюдение пред всеки от тях. На 19 август армията му се разположи на бивак край селата Енина и Салтъково (Копринка), на около 9 км югоизточно от Шипченския проход.

Сюлейман паша (р. 1838 г.) се считаше за един от най-способните турски генерали. Той беше получил образование в чужбина и по едно време беше професор по литература и директор на Цариградската военна школа, която преобразува по европейски образец. Сюлейман паша беше направил военната си кариера, проявявайки се като върл душител на свободата на поробените народности в Турската империя. Той беше пролял много кръв по време на Черногорското въстание (1862 г.) и на Критското въстание (1867 г.).

Настъплението на Централната турска армия към Шипка се съпровождаше с големи зверства. «По пътя, разказва в своята книга «Год войны» Немирович-Данченко, изгаряли изоставените от българите села, изтезавали избягалите в горите мъже, жени, деца, а след това ги убивали. С тази цел обикаляли по горите черкези и башибозуци. На едно място башибозуците се натъкнали на група бежанци. Били избити всички с изключение на девойките. Нещастничките съблекли голи, закарали ги в лагера си, изнасилвали ги, мъчели ги два дни и обезглавили всичките, когато била получена заповед да тръгнат напред.» И по-нататък Немирович-Данченко продължава: «Сериозността на положението се доказваше още и от това, че почти всички заможни габровци отидоха в Търново. Този град и целият път на юг бяха претъпкани с бежанци. Наплашено от разказите за злодействата на турците, населението на околните села и местности, които лежаха на юг до Балкана, се устреми да търси спасение в Търново, смесвайки се с бежанците от Ески Загра и от другите градове, които лежат в долината на Тунджа и Марица... Нещастните бягат, натоварвайки на останалите си волове и коне вехтории, които успели да измъкнат от къщи предвид приближаването на безжалостните изтребители на българския народ... Срещат се и захвърлени деца — вървят и плачат... Едни напуснали родителите, на други бащата и майката били заклани, спасили се само те — безпомощни, нищо неможещи да направят със своите мънички ръчички.

Показаха ни детенце, което започнал да коли, но не доклал някакъв злодей. Нещастното момиченце бе останало без ухо. След малко срещнахме побъркала се майка. Тя имала мъж и 6 деца. Турците довършили всички пред очите й. Как е оцеляла тя — и защо — Господ знае... Тя се усмихва на всички, смее се, докато види детенце, а щом го види — заплаква и започва да удря глава в стената. Няколко бездетни българи са прибрали и водят със себе си изоставени деца. Общ е изразът на някаква тъпа тъга и болка. Случва се да видиш войник с дете в ръце, а до него куцука старица. Вижда се, че се е изморила и ней е помогнал някакъв си Феодор Гаврилов, който е оставил на хиляди версти в бедно селце също такова невръстно дете... Друг път ви заобикаля тълпа и моли не за пари, а за хляб... давате пари — няма къде да се купи, не взимат...».

Нахлуването на бежанците и техните разкази за зверствата на Сюлеймановата армия предизвикаха паника в селищата северно от Балкана. Майор Маслов, млад, но опитен офицер, който заемаше поста началник на Гражданското управление в Габровския окръг, се отнесе с нужното внимание към възбудата в града. Той убеждаваше населението да не се вълнува и постави военна музика в най-многолюдната част на града. «Маршът, който свиреше тази музика, се сливаше с шума на изстрелите, който се носеше от Балкана…», писа един очевидец. Част от бежанците беше настанена в града, а останалите се отправяха по-нататък. След няколко дни бе създаден приют за малолетни сираци. На бежанците раздаваха ежедневно хляб и сол. Подобна паника цареше и в Търново. Много от жителите на града последваха бежанците, които се стремяха към Свищов, а по-куражлиите останаха в града и поискаха да им раздадат оръжие, изявявайки готовност да умрат в бой със заклетия враг на християнството редом със славните руски войски.

На 15 август Сюлейман паша получи нареждане от военния министър да мине през Шипченския проход независимо от евентуалните загуби и да се съедини с двете турски армии в Северна България. В Цариград се бяха спрели на този проход поради това, че през него минава най-късият и най-удобен път от Южна за Северна България. Това беше голяма грешка на турското командуване, понеже ударът по фронта щеше да забави и изтощи армията на Сюлейман паша даже и в случай на нейна победа, когато тя имаше прекрасната възможност да мине в Северна България през друг проход, тъй като турците държаха в ръцете си доста проходи. Получавайки споменатото нареждане, което беше всъщност само одобрение на предложения от него план, Сюлейман паша поиска от Хаджи Хюсеин паша да извърши демонстрации към Елена и Беброво, а Осман паша беше помолен да демонстрира към Ловеч.

На 19 август Сюлейман паша свика военен съвет за разискване на въпроса за превземането на прохода. Ахмед Хулюси паша, който го бе защитавал през юли от русите, предложи да се действува от изток, през Малкия Бедек, а от юг да се предприемат само демонстративни действия. Такова беше впрочем единодушното мнение на всички офицери, които бяха взели участие в защитата на прохода през юли. То се наложи. Решено беше на следващия ден да се разузнае местността източно от прохода, а армията да се придвижи към с. Шипка.

При Шипченския проход, на който щяха да се развият решаващи боеве, се срещат почти под прав ъгъл билото на планината с една верига от върхове в меридионално(1) направление. Тази верига се състои от върховете Свети Никола (връх Столетов), Шипка и Узун куш. Там лъкатуши шосето от Габрово за Казанлък. Западно от нея, почти под прав ъгъл, се простира т. н. Кралимарков баир, който се състои от върховете Акри Джебел (Малуша), Йешил тепе (Зелена) и Кючук Йешил тепе (Букова глава, Волински връх, Странична височина). Най-източният връх на Кралимарковския баир — Кючук Йешил тепе, се съединява с меридионалната верига при Шипка. Източно от прохода се простира в меридионално направление друга верига, образувана от върховете Малкия Бедек, Демир тепе (Захарна глава, Гарваново гнездо) и Демиевец (Цицка). Тази верига се съединява с по-близката до прохода меридионална верига чрез едно разклонение на Демир тепе към Свети Никола. Склоновете на всички споменати върхове са стръмни, почти непристъпни. Те са обрасли с гъсти гори и храсти, тъй че почти няма открити места. Голи са само самите върхове с изключение на Йешил тепе и Кючук Йешил тепе. Освен шосето от Габрово за Казанлък в този район минаваха пътеки за хора и товарни животни, както и един коларски път.

Началникът на Шипченския отряд генерал Столетов бе разположил отряда си на най-високото място, на Свети Никола, Кючук Йешил тепе и Шипка. Обмисляйки отбраната на прохода, той беше поискал от генерал Радецки още един пехотен полк, за да заеме Акри Джебел и Малкия Бедек, които имат командно положение. Радецки му беше отказал, понеже турците още не бяха нападнали Шипченския проход и можеше да се мисли, че няма да го нападнат изобщо. Предвид на недостатъчните си сили генерал Столетов трябваше да се ограничи с изграждането на отбранителна система в самия проход. Тя не представляваше цялостна позиция, а съвкупност от височини, приспособени за отбрана на запад, на юг, на изток и на север (към другите височини).

Изградени бяха четири групи артилерийски и стрелкови укрепления.

Южната група беше изградена на Свети Никола с цел да се прегради достъпът на турците към прохода откъм Казанлък. Там бяха построени 3 батареи, наречени «Голяма», «Малка» и «Стоманена». Около батареите имаше ложементи за 8 роти пехота, а зад Стоманената батарея — здрав бруствер, построен още от турците. На южния край на Свети Никола, където се намира т. н. Орлово гнездо, бяха направени от камъни примитивни закрития за стрелци. Укрепленията на Свети Никола бяха почти непристъпни от запад, от юг и от югоизток, но имаше подстъп откъм Демир тепе, а освен това Акри Джебел и Малкият Бедек имаха командно положение. Стръмните склонове, близките храсталаци и други местни предмети даваха възможност за почти безнаказано обстрелване на защитниците на тези укрепления.

Западната група укрепления беше изградена на билото на планината и на Кючук Йешил тепе. Тя охраняваше шосето от запад, тила на източните укрепления и пътя за отстъпление на защитниците на Свети Никола. Тази група се представляваше от т. н. Централна батарея, от пехотни ложементи, окопи и здрав бруствер, обшити с плет. На Кючук Йешил тепе имаше здрава засека(2) с ров, останала още от турците, и препятствия от камъни и дървета. Западната група укрепления образуваше десния фланг на позицията. Той беше почти непристъпен от юг и от север, но към него водеха подстъпи от запад и изобщо той беше по-достъпен от другите укрепления.

Източната група укрепления се състоеше от два реда пехотни ложементи югоизточно от Шипка. Тя охраняваше шосето от изток, тила на западните укрепления и пътя за отстъпление на защитниците на Свети Никола. Към тези укрепления водеха удобни подстъпи, понеже наблизо започваше гора.

Северната група укрепления се състоеше от Кръглата батарея и ложементи за четири пехотни роти, разположени на връх Шипка. Към нея водеха удобни подстъпи от изток и от север.

Имаше още остатъци от полуразрушени турски укрепления и незавършени руски ложементи. Руската артилерия се беше пристреляла до съседните височини. Обстрелът й беше разчистен чрез изсичане на дърветата и на храстите. На няколко места бяха поставени фугаси, които можеха да бъдат възпламенени по желание, а на други места бяха направени малки засеки.

Съвкупността на тези укрепления образуваше тясна ивица от двете страни на шосето, дълга около километър и половина и широка на места 60–70 м, а на други — до 1000 м. Укрепленията бяха слаби и недостатъчни. Те не даваха надеждна защита от огъня на противника. Фланговете и тилът на позицията, както и единственият път за съобщение не бяха осигурени. Противникът можеше да обстрелва водоизточниците. Той щеше да използува при атаките си някои удобни подстъпи, но повечето от тях се намираха под кръстосан обстрел, пък и много пунктове и посоки бяха съвсем непристъпни. Освен това нападащата страна щеше да има на разположение малко артилерийски позиции. Поддържането на връзка между настъпващите колони щеше да бъде затруднено от трудно проходимите височини и долове. Изобщо местността беше такава, че затрудняваше разгръщането на значителни сили и от двете страни.

На Шипченския проход се намираше малък отряд от около 5000 души (3 батальона, 5 опълченски дружини, 4 сотни и 27 оръдия). В него влизаха 36–и орловски пехотен полк, Българското опълчение и някои други части. Отрядът беше добре устроен на превала с изключение на Българското опълчение, чийто обоз беше останал в Търново. В дъждовните и хладни дни опълченците нямаха закрития, палатки и зимни шинели, а ходеха в летните си униформи и с изпокъсани обувки. Те получаваха дневно по 100 г хляб, понеже дружеството, което се беше задължило да снабдява армията с хранителни припаси, не доставяше такива на Шипка. Опълченците се отлъчваха из селата, откъдето се завръщаха с продукти и с дрехи. Генерал Столетов бе искал няколко пъти от Радецки и от главнокомандуващия обувки, шинели и ново оръжие, тъй като пушките на мнозина бяха повредени. Като не получи необходимото, той настани на своя отговорност 4 дружини в с. Шипка. От Казанлък бяха докарани трофейни зърнени храни и започна печене на хляб. Това се отрази добре на опълченците, но трая само пет дни. Те трябваше да се приберат на прохода, защото бе забелязано приближаването на значителни турски сили.

От началото на август началник на Шипченския отряд беше генерал Столетов (р. 1834 г.). Той завършил физико-математическия факултет на Московския университет като кандидат на математическите науки. Брат му Александър бил професор по физика. Николай Столетов също се готвел за научна кариера, но през Кримската война постъпил доброволно в армията и проявил голяма храброст, за което бил награден с висок орден и произведен в офицерски чин. Всичко това дало друга насока на живота му и той свързал завинаги съдбата си с армията. Столетов се отличаваше от обикновения тип на руския офицер с по-широката си култура и с политическите си интереси. В качеството си на командир на Задкаспийския отряд той основа град Красноводск (1869 г.), а през 1874 г. застана начело на една експедиция, натоварена да направи някои изследвания в областта на Амударя. Столетов се придържаше към напредничави за времето си идеи във военното дело и съчувствуваше на идеята за освобождаване на южните славяни от турско иго.

Появяването на силната армия на Сюлейман паша пред Шипченския проход беше голяма изненада за генерал Радецки. Под впечатление на съобщенията на щаба на армията и на печата, той предполагаше, че Сюлейман паша ще нанесе удара си откъм Осман пазар (Омуртаг). До 18 август в щаба на Южния отряд нямаше точни сведения за движението на Сюлеймановата армия, понеже разузнаването на отряда беше на ниско равнище. През този ден Радецки изпрати на главнокомандуващия телеграма, в която съобщаваше, че на Шипка всичко е спокойно. На следния ден обаче в щаба на Южния отряд постъпиха донесения, които разкриха действителното положение на нещата. В 17.17 ч. се получи следната телеграма от генерал Столетов: «Донасям безпогрешно, че целият корпус на Сюлейман паша, който се вижда като на длан, се построява срещу нас, на 8 версти от Шипка. Силите на неприятеля са грамадни. Казвам това без преувеличение. Ще се защитаваме докрай, но подкрепления решително са крайно необходими». В 17.45 ч. се получи телеграма от генерал-майор Дерожински, началник на Габровския отряд, в състава на който влизаха силите на генерал Столетов. В тази телеграма се казваше: «... около 24 табура с 6 оръдия и 3000 черкези се движат в боен ред по пътя от Ески Загра и Мъглиж. Направление по пътя към Енина. Съдейки по движението, настъплението на турците е еднакво възможно както към Шипка, тъй и към Енинския проход. Неприятелят се вижда отлично». Но тези донесения не убедиха генерал Радецки. Той реши, че пред Шипка турците извършват демонстрация, и продължаваше да очаква главния удар откъм Осман пазар. По тази причина Радецки остави резерва си край Търново, а на княз Мирски предписа да придвижи към Шипка Брянския пехотен полк, който се намираше в Севлиево. Вечерта на същия ден се получи донесение от генерал-майор Борейша, оставен да охранява с Еленския отряд Твърдишкия проход. Генералът съобщаваше, че при сблъскването си с турци край с. Ахмедлии (Константин), отрядът на полковник Лермантов се натъкнал на значителни сили, вследствие на което трябвало да отстъпи към Габрово. Началникът на Еленския отряд искаше подкрепления. Радецки помисли, че се касае за началото на отдавна очаквания от него турски удар откъм Осман пазар. Свикано бе съвещание, на което присъствуваше началник-щабът на Южния отряд полковник Димитровски, както и генерал Драгомиров. Стигна се до заключението, че «неприятелят няма защо да хлопа на заключената врата, когато другите са отворени». Поради това на 20 август генерал Радецки замина с 4–та стрелкова бригада към Елена, а генерал Драгомиров замина с 4 батальона към с. Златарица. С други думи, резервът на Южния отряд се придвижи в посока, противоположна на тази, откъдето идваше действителната опасност(3).

Вследствие на тази грешка на Радецки Шипченският отряд можеше да разчита на първо време само на собствените си сили и на Брянския пехотен полк. Последният пристигна в Габрово към обед на 20 август, силно изморен от изминатия път през този горещ летен ден.

Началото на августовското сражение за Шипка

На 20 август армията на Сюлейман паша настъпи към с. Шипка, което бе заето от авангарда й. «Сутринта на 20 август, пише един очевидец, Шипченското шосе се затрупа от три реда всевъзможни коли, коне и толкова много бегълци, че едва имаше място да премине конник... Бягащите български семейства, подгонени поради появата на неприятеля от топлите семейни огнища, ни правеха потресаващо впечатление. На всяко лице можеше да се види отпечатък на ужас, отчаяние, непонятен страх. Жените и децата изразяваха мъката си с плач, дори с резки викове и хълцалия. Шумът, скърцането на колите, плачът, виковете, гръмкият говор, мученето и блеенето на животните се сливаха в един хаотичен акорд, болезнено откликващ се в душата.» Към обед Централната турска армия(4) се разположи на лагер между Шипка и Шейново, а вечерта пристигна и обозът й.

Сутринта на този ден полковник Омер бей, началник-щаб на тази армия, настъпи с няколко табура към Малкия Бедек. Той разузна руската позиция по източния склон на Свети Никола и разположението на българските дружини източно от шосето. Всичко това бе извършено тъй внимателно, че русите не забелязаха нищо, макар да имаха специални наблюдателни постове пред позициите си.

Следобед Сюлейман паша свика военен съвет. Омер бей докладва, че към левия фланг на русите водят удобни подстъпи, че укрепленията им не са особено силни и че съществуват възможности за прекарване на оръдия. Съветът взе единодушно решение да се атакува на следващия ден. Турските сили, които възлизаха на около 27 000 души (48 табура и 19 ескадрона и сотни) с 48 оръдия, бяха разпределени по следния начин: главната атака трябваше да проведе призори от изток (през Малкия Бедек) към Стоманената батарея Реджеб паша с 16 отбрани табура, малко конница и една планинска батарея; Шакир паша получи задача да демонстрира с 8 табура по шосето от Казанлък към Свети Никола. Той трябваше да се придвижи до първата площадка под върха, северно от хана, където да спре и да действува с огън. Един табур трябваше да настъпи с малко конница към селата Химитлии и Горно Софуларе (Мъдрен). Общият резерв — 23 табура, почти цялата конница и 42 оръдия — оставаше южно от с. Шипка.

Вечерта на 20 срещу 21 август генерал Столетов свика в палатката си военен съвет, на който присъствуваха почти всички началници на части. Понеже се очакваше отрядът да бъде атакуван на следния ден сутринта, позицията бе разделена на участъци. Предната позиция (Свети Никола) трябваше да се отбранява от 5 роти орловци с 15 оръдия под командуването на полковник Толстой. Левият фланг (източната група укрепления) беше поверен на 3 опълченски дружини под началството на полковник Вяземски. Така наречената главна позиция, която се състоеше от западната и от северната група укрепления, т. е. от десния фланг и тила, трябваше да се отбранява от 7 роти орловци с 8 оръдия, командувани от полковник Де Прерадович. За общ резерв оставаха 3 роти орловци, 8 опълченски роти и 4 планински оръдия. Те бяха разположени в седловината между Свети Никола и билото, където се намираше и превързочният пункт. Специална група от 20 души беше определена да постави под ръководството на поручик Романов фугаси при първия остър завой на шосето южно от Свети Никола. Новосформиращата се 10–а опълченска дружина трябваше да заеме с. Зелено дърво, за да осигури съобщенията в тила.

Извършеното разпределение на силите на руския отряд отговаряше на съществуващата обстановка. Към 3 ч. на 21 август беше отведена на превала 4–та опълченска дружина, която се намираше при хана. Станала бе кратка престрелка с черкези, която даде възможност да се разбере, че дружината беше твърде изолирана от другите части на отряда.

През нощта на 20 срещу 21 август силите на Реджеб паша се придвижиха скрито към Малкия Бедек. Сутринта те отхвърлиха казашките постове от върха и започнаха да строят батарея. Според някои сведения за строежа на укрепителни съоръжения били докарани до 2000 българи. Стоманената батарея се опита да попречи на работата. Първите й гранати пръснаха хората, но след малко работата беше подновена и руската артилерия разреди огъня си, защото той не беше действителен, а снарядите трябваше да се пестят.

Към 8 ч. челните части от колоната на Реджеб паша се придвижиха напред и откриха чест огън срещу защитниците на Свети Никола. По западния склон на Малкия Бедек плъзнаха гъсти пехотни колони, които бяха обстреляни незабавно от руските батареи. Генерал Столетов прецени правилно, че това е начало на главния удар, който турците ще нанесат върху предната позиция, и изпрати на граф Толстой целия си пехотен резерв, увеличавайки силите му на 16 роти.

Към 9 ч. на първата площадка пред Орловото гнездо се появиха, настъпвайки по шосето от Казанлък, челните части от колоната на Шакир паша. Те бяха излезли от лагера към 6 ч., но стръмнината на пътя и горещината забавиха движението им. В този момент сапьорите на поручик Романов, който беше взел участие в потопяването на броненосеца «Лютфи Джелил», привършваха поставянето на фугаси. Огънят на Малката батарея не можа да спре турците. Те настъпиха въпреки заповедта на Сюлейман паша за демонстративни действия. От този момент частите от колоната на Шакир паша излязоха от подчинение на офицерите си и превърнаха демонстративната атака в действителна. Шакир паша се оплакваше по-късно, че вината за това носят полковите командири Абдул Рахман бей и хаджи Хасан, които не слушали заповедите му. Тези офицери проявиха твърде неразумна инициатива, защото Шакир паша не разполагаше с достатъчни сили за щурм на една непристъпна позиция, каквато беше тази на Свети Никола. Това стана причина южната турска колона да понесе големи загуби.

Русите възпламениха фугасите си твърде рано, поради което не причиниха загуби на турските вериги, а само ги забавиха. Но последните вече не смееха да се движат по шосето. Двата челни табура минаха към 11 ч. източно от него, за да атакуват Малката батарея. Обстреляни с картеч, те понесоха големи загуби и когато се хвърлиха в атака, устремът им бе сломен от пушечния огън на пехотата. Челните табури се принудиха да отстъпят. Колоната на Шакир паша повтори и потрети атаката, но не можа да преодолее силния огън на отбраната и по-голямата част от силите й се оттегли югоизточно от Стоманената батарея, в една гориста падина. Обаче отделни групи стрелци заседнаха на 150–200 м от руските позиции зад удобни закрития. Те нанесоха значителни загуби на защитниците с безредната си стрелба.

Докато руската артилерия обстрелваше колоната на Шакир паша, турците успяха да изкачат 4 оръдия на Малкия Бедек. Преди това Централната батарея бе успяла да унищожи едно оръдие. Под защитата на техния огън започнаха да се спускат по Малкия Бедек и по Демир тепе гъсти вериги, зад които следваха поддръжки. Реджеб паша предприе тази атака към 13 ч. със силите на 7 табура. Забиха барабани, чу се звук на бойни тръби и след малко ехото разнесе зловещия вик на хиляди гърла: «Аллах! Аллах!». Не може да се отрече, че турците се биеха храбро, но не може да се отрече и това, че многобройните защитници на прохода се биеха още по-храбро. Те успяха да отбият атаката, както бяха отбили и предишните.

Рано следобед на полесражението пристигна Брянският полк. Той беше излязъл сутринта рано от Габрово. С неговото пристигане силите на Шипченския отряд се увеличиха на около 7500 души. Това ободри защитниците на прохода и повиши самочувствието им. Командирът на полка полковник Липински пое от полковник Де Прерадович командуването на главната позиция. С този полк пристигна и генерал-майор Дерожински, но той остави общото командуване на генерал Столетов, понеже имаше намерение да се върне обратно в Габрово.

Непосредствено след неуспеха на Реджеб паша Шакир паша възобнови атаките си. Пехотата му се хвърли от юг и от югоизток на пристъп към Стоманената батарея, но и този път устремът на атакуващите беше сломен от руския огън. Едва-що беше отбита тази атака и зловещият сигнал се дочу отново. Към 15 ч. Шакир паша проведе петата атака през този ден. Този път не можаха да спрат турците нито картечът, нито залповете от близки разстояния. Използувайки умело гънките на местността, те наближиха бързо руските позиции, но бяха силно изморени. Русите ги отбиха със стрелба в упор и с камъни.

Наскоро последва нова, шеста поред атака, насочена срещу Стоманената батарея, но тя не беше стремителна като предшествуващата и русите я отбиха само с артилерийски огън.

Към 16 ч. колоната на Реджеб паша премина отново в атака на фронт от Малкия Бедек до Демиевец. На първия връх бяха изкачени вече 6 оръдия, обаче всичките опити на турците да изнесат артилерия на Демир тепе бяха осуетени от руските батареи. Докато се водеше артилерийският двубой, турските вериги се вдигаха многократно в атака, но се връщаха всякога, когато попадаха в сферата на действителния огън на руската артилерия. Пред позициите на русите и на опълченците останаха наред с труповете да се гърчат в агония много ранени.

Някои леко ранени отстъпваха пълзешком, без да бъдат преследвани с изстрели от русите, както и от опълченците. С. Кисов разказва, че когато един опълченец поискал да застреля отстъпващ турчин и се прицелил към него, другарите му го спрели. Те му казали да пази куршумите си за здравите, а ранените да остави да се върнат при своите, за да им разкажат как се бият «гяур комитите».

Същият участник в тези боеве разказва, че в някои случаи турските вериги се смайвали, когато се понасяло дружното «ура» на защитниците на прохода. Те отстъпвали и даже прекратявали стрелбата, но скоро привикнали към фалшивите атаки и след това не само не спирали стрелбата, но я усилвали, което нанасяло големи загуби на защитниците. Това накарало опълченците да не злоупотребяват със страшното за турците «ура».

Още през този ден влязоха в действие и камъните. Пушките на мнозина от опълченците се бяха повредили и не действуваха, вследствие на което последните посрещаха врага с камъни.

Към 18 ч. бяха прекратени турските атаки срещу укрепленията на Свети Никола. Започна да стихва и артилерийският огън. Обаче някои групи турски стрелци продължиха да стрелят от близки разстояния срещу руските позиции, тъй че там нямаше безопасно място. Пушечният огън започна да стихва с настъпването на тъмнината. Генерал Столетов помисли, че настъпва краят на сражението, и заповяда да останат в окопите само дежурни части. Обаче бдителният полковник Дроздовски, началник на артилерията на предната позиция, нареди да се напълнят за всеки случай оръдията с картеч. И наистина към 22 ч. турците направиха последен опит да превземат Стоманената батарея. Те настъпиха тъй тихо, че русите ги откриха едва когато се бяха приближили на незначително разстояние. Отделни смелчаци бяха достигнали съвсем близо до Стоманената батарея, но те бяха отбити с огън. Това беше последната, девета поред атака през този ден, след което турците започнаха да се окопават по цялата линия.

«Всеки наш войник, пише Немирович-Данченко, беше герой в този паметен ден. Нямаше нерешителни и страхливци. Офицерите не седяха и не лежаха в ложементите, а през цялото време стояха прави или ходеха, посочвайки къде да се стреля и на свой ред служейки за цел на неприятеля. Българската дружина се държеше също тъй изумително. Веднъж 15 българи отхвърлиха и погнаха 180 турци под общото «ура» и одобрителни възклицания на Орловския полк, застанал по корнизите на планината... цялата слава на първия ден принадлежи на шепа орловци и на българските дружини, между които имаше 500 души, доведени едва преди 3 дни, съвсем нов народ.» А военният кореспондент Максимов казва: «Войниците от Орловския полк не могат да се нахвалят с поведението на българските дружини».

През първия ден на боевете Шипченският отряд даде 250 ранени и убити. Макар и абсолютно малки, тези загуби бяха от голямо значение за малобройния отряд на генерал Столетов. Обаче съзнанието, че проходът е отстоян, повиши самочувствието на неговите защитници. Турските загуби останаха неизвестни, но по всяка вероятност са били много по-големи. Турците не успяха да завладеят прохода, обаче се затвърдиха на Малкия Бедек, Демир тепе и Демиевец, а отделни стрелци и групички заседнаха съвсем близо до руските ложементи. Това бяха надеждни изходни точки за по-нататъшни действия. Те даваха възможност да се държат под обстрел водоизточниците, както и тилният участък на шосето за Габрово, което беше единственият път за съобщение на Шипченския отряд с тила му.

През този ден турците имаха повече от петкратно, а след пристигането на Брянския полк — почти четирикратно превъзходство в жива сила. При това Сюлейман паша имаше богат опит във войната на планински терен. Но въпреки тези благоприятни условия турците не успяха да овладеят прохода. Сюлейман паша хвърли само малка част от силите си срещу една силна позиция, без да е провел необходимата артилерийска подготовка. Недостатъчното разузнаване на местността и противника, както и лошата организация на боя изобщо станаха причина да се нанесе удар срещу фронта на руската позиция, където тя беше почти непристъпна, вместо срещу по-достъпните флангове и тила. При това пашите Шекир и Реджеб не атакуваха едновременно, което даде възможност на руската артилерия да съсредоточава огъня си ту върху частите на единия, ту върху тези на другия. Независимо от грешките на турските офицери обаче за неуспеха на турците изиграха голяма роля високите качества на руските войници и на българските опълченци. Те имаха много висок дух и се сражаваха смело и енергично. Руската артилерия съчетаваше умело огъня си с действията на пехотата, а генерал Столетов разгада правилно намеренията на противника и хвърли навреме целия си пехотен резерв на решаващото място на боя. Съвкупността от всички тези причини определи резултата от боевете през този ден.

Затишието на 22 август

През нощта на 21 срещу 22 август турците стреляха непрекъснато. Липсваше тишината, която цари обикновено в дебрите на Балкана. Не се чуваше и песента на птичките. Славеите, които огласяха през миналите нощи позицията с песните си, бяха прокудени от ужаса на войната. За красотата на мирните, тихи нощи напомняше само чаровната светлина на луната.

Частите на Реджеб паша прекараха още 6 оръдия, така че броят им се увеличи на 12. По западните склонове на Малкия Бедек, Демир тепе и Демиевец бяха изкопани пехотни ложементи, а на първия връх беше построена и една батарея за 8 оръдия с 9 амбразури, която русите нарекоха «Деветоока». Частите на Шакир паша изкопаха пехотни ложементи още по-близо до Свети Никола, на юг и на запад от върха, а на първата площадка пред Орловото гнездо издигнаха батарея, наречена «Долна». Обаче тя не бе въоръжена.

Притежавайки малко работна сила и недостатъчен брой инструменти, при това изморени силно от усилията през деня и тормозени непрекъснато от изстрелите на турските стрелци, руси и българи успяха да подобрят укрепленията си твърде малко. Отделни команди набавяха вода за следващия ден. В разположението на руските части бяха извършени само незначителни промени.

Сюлейман паша издаде заповед да се атакува отново на следващия ден предната руска позиция. Изхождайки от упоритата съпротива, която бяха оказали през деня руси и българи, той преценяваше силите на отбраната за по-многобройни, отколкото бяха в действителност. Обаче Омер бей му изясни истинския брой на защитниците на атакуваните през деня руски укрепени пунктове, както и изгодата на един удар от запад. Тогава Сюлейман паша отмени първоначалната си заповед и възприе идеята на Омер бей за действие от всички страни. Пашата заповяда на следващия ден турските части да укрепят позициите си. Понеже се разбра, че се налага по-добро разузнаване на местността, на Омер бей беше възложено разузнаването на северния участък на прохода от запад, а на Вейсел паша — от изток. Щурмът се отлагаше за 23 август, когато щяха да бъдат известни резултатите от разузнаването.

На разсъмване войниците на генерал Столетов се приготвиха да посрещнат новите напъни на турците. Но последните не се вдигнаха нито веднъж на атака, а стояха в ложементите си и стреляха непрекъснато, изсипвайки град от куршуми срещу всеки, който се подаваше от закритията. Руси и българи бяха принудени да седят също в закритията си, вследствие на което понесоха малки загуби — едва стотина души. Слънцето пареше, а вода и топла храна не можеха да се набавят. Няколко глътки вода струваха човешки живот, защото черкезите обстрелваха всеки, който се решаваше да иде при водоизточниците. Въпреки това се намираха смелчаци, които прескачаха за вода с няколко манерки.

През целия ден се водеше, редувайки се със затишие, артилерийска престрелка. Турците се опитаха отново да изкачат оръдия на Демир тепе, но се отказаха, след като русите сбиха първите три. Към 16 ч. Деветооката батарея получи снаряди и откри силен огън, в резултат на който бяха повредени повече или по-малко няколко руски оръдия. През този ден турците успяха да въоръжат Долната батарея с две оръдия.

През деня Омер бей и пашите Шакир, Реджеб и Вейсел разузнаваха местността и руските позиции — една дейност, която трябваше да извърши лично Сюлейман паша, и то още на 20 август. Турските сили се увеличиха с два табура, които пристигнаха от Пловдив.

Очаквайки непрекъснато да бъдат атакувани, руси и българи прекараха деня в голямо напрежение. Това изтощи силите им още повече. «Но фактът, писа в рапорта си генерал Столетов, че многобройният неприятел, който ни атакуваше вчера тъй храбро, се укрепва и зарива... повдигна невероятно увереността на защитниците, както на началниците, така и на обикновените войници. Едва сега всички разбраха какво струваха на неприятеля отбитите от нас атаки в навечерието.»

23 август — решителен ден

През нощта на 22 срещу 23 август руси и българи подобриха и поправиха укрепленията си, особено тези на предната позиция, които бяха пострадали доста от огъня на противника. Най-изморените части бяха сменени с други. Пристигналият през деня артилерийски взвод беше изпратен на Кръглата батарея.

В резултат на проведеното разузнаване турците откриха сравнително леките подстъпи от изток и от запад. Сюлейман паша изработи нов план за действията на следващия ден. Шакир паша трябваше да атакува с 16 табура, малко черкези и 20 оръдия руските позиции от югоизток и от изток, а Вейсел паша трябваше да завладее с 5 табура и няколкостотин черкези участъка между Шипка и Узункуш. Салих паша щеше да демонстрира с 10 табура и 6 оръдия срещу Свети Никола от юг. Расим паша трябваше да заеме с 4 табура, няколкостотин черкези и 8 оръдия Акри Джебел, за да атакува десния фланг на русите. Там беше построена батарея за 4 оръдия и се строеше друга за още 4. В общ резерв оставаха 15 табура с 14 оръдия и по-голямата част от конницата. Малък конен отряд стоеше край селата Химитлии и Горно Софуларе. Турците щяха да действуват на 23 август със 17 500 души и 34 оръдия, снабдени обилно с боеприпаси и заели изгодни изходни точки. Техните отряди трябваше да се придвижат скрито и за разлика от боевете на 21 август да атакуват след достатъчна артилерийска подготовка. Същността на турския план се свеждаше до това, да се приковат русите чрез едновременни атаки във всички пунктове на място, за да се даде възможност на Вейсел паша да заеме тилния участък на шосето. Това щеше да ги изправи пред дилемата — предаване или гибел.

Генерал Столетов беше разбрал от придвижванията на турски части през деня, че се готви решителна атака. Той взе мерки за отбрана докрай. Наличните 7200 души и 29 оръдия бяха разположени по следния начин: на Свети Никола — 13 роти с 15 оръдия, от които едно негодно; на левия фланг — 13 роти; на главната позиция — 14 роти с 10 оръдия. Общият резерв от 9 роти и 4 планински оръдия се намираше също на главната позиция. Генерал Столетов се беше разположил с щаба си при Кръглата батарея. Конните части на отряда се намираха край с. Зелено дърво и при манастира «Свети Георги», за да охраняват съобщенията в тила.

По такъв начин съотношението на силите се очерта, както следва. На изток Шакир паша и Вейсел паша щяха да атакуват с 11 000 души, а русите можеха да им противопоставят около 2200–2300. Салих паша щеше да действува от юг с 4500 души срещу 1800. На запад Расим паша щеше да противопостави на 1900 руси около 2200 души. В общ резерв на Сюлейман паша оставаха 7500 бойци, а на генерал Столетов — 1400. От тези цифри личи, че защитата беше относително силна само на запад. При това много от пушките на опълченците вече не действуваха, а патроните и снарядите бяха на привършване. До стоманените оръдия имаше около 80 гранати, но им липсваше известна част. Оръжейните майстори на Орловския и Брянския полк работиха цяла нощ, но успяха да я изготвят. От бельото на подпоручик Киснемски и на някои други хора бяха направени зарядни торбички, които напълниха с турски барут, понеже стоманените оръдия бяха останали още от турците.

Въпреки съзнанието за неизгодното си разположение и за численото превъзходство на противника, защитниците на прохода решиха да се държат докрай. Те очакваха да им пристигне помощ още сутринта.

Призори на 23 август турците усилиха пушечния огън, който не беше стихнал през цялата нощ. Към 4 ч. започна артилерийска стрелба. Батареята на Акри Джебел имаше много изгодна позиция, но не успя да унищожи руските оръдия, върху които се нахвърли с ярост. Турците се опитаха да превземат Кючук Йешил тепе чрез многократни атаки, но русите, усилвани с нови роти от полковник Липински, който им беше заповядал да се държат докрай, ги отблъсваха с успех. По молба на полковника на позицията дойде лично генерал Столетов, който заяви, че не е в състояние да дава повече подкрепления, понеже общият резерв трябваше да осигури тила срещу започващата турска атака от изток. Към 10 ч. на Кючюк Йешил тепе се намираха около 1200–1400 руски стрелци. Изтощените табури, които наброяваха около 1500 души, се принудиха да отстъпят отново на Йешил тепе. Междувременно русите строяха по съвета на генерал Дерожински опорен пункт при Узункуш. Този пункт трябваше да осигури безпрепятственото движение на подкрепленията. Намиращите се там полуроти от Орловския и Брянския полк с няколко планински оръдия отбиха атаките на изпратения от Расим паша табур. Той отстъпи на Йешил тепе, откъдето започна да обстрелва усилено Узункуш и съседните участъци на шосето. И тъй Расим паша не успя да пробие до обед руската позиция на западния участък. Но към 10 ч. той поиска от Сюлейман паша подкрепления, за да може да развие първоначалния си успех. Сюлейман паша отдели за целта 6 табура от резерва си, които тръгнаха веднага за Акри Джебел.

През това време колоната на Салих паша почти бездействуваше. Долната батарея откри на два пъти огън срещу Малката и Стоманената батарея, но и двата пъти руската артилерия я заставяше да замлъкне, при което подби две оръдия. Турската пехота не беше заела даже ложементите при шосето, а обстрелваше руските укрепления от югозапад. Няколко табура се опитаха да преминат край Голямата батарея, за да атакуват руските части на Кючук Йешил тепе, но бяха отбити с огън. Те представляваха по-голямата част от пехотата на Салих паша. По-малката част действуваше източно от шосето. Тя обстрелваше Стоманената батарея и взе участие в атаката на колоната на Шакир паша. Изобщо през тази сутрин на Свети Никола беше относително спокойно, но артилерийският огън нанесе големи загуби на русите.

След добра артилерийска подготовка, започнала още призори, табурите на Шакир паша, които се прикриваха до този момент в гората, се появиха към 6 ч. на 250–300 стъпки пред ложементите на българските дружини на югоизточните разклонения на Шипка. Тази първа атака от изток беше особено енергична, обаче опълченците успяха да я отбият със залпов огън и главно с щикове. Турците отстъпиха в гората, зачестиха стрелбата и след малко се хвърлиха отново в атака. По това време беше ранен полковник Вяземски. През тази сутрин Шакир паша проведе 6 атаки, но огънят на Кръглата батарея и контраатаките на опълченците сломиха всичките.

Към 8 ч. се раздвижиха десетте табура на Реджеб паша. Тяхната атака беше подготвена със силен пушечен огън. По западните склонове на Малкия Бедек и на Демир тепе плъзнаха стрелкови вериги, поддържани от няколко колони. Към тях се присъединиха 4 табура от колоната на Салих паша. Обаче турците действуваха съвсем вяло и се връщаха след няколко залпа на неприятеля. До обед Реджеб паша предприе със съдействието на част от силите на Салих паша 4 атаки, а следобед се задоволи да поддържа само огън. Обаче този огън нанесе на Шипченския отряд много по-големи загуби, отколкото несполучливите атаки сутринта.

Към 9 ч. се хвърлиха в атака петте табура на Вейсел паша. Прикривайки се в гъстата растителност, те се бяха придвижили незабелязано към шосето северно от Шипка. Както казахме вече, на Узункуш бяха започнали да се укрепват половин час преди това две полуроти и един планински дивизион. Неочакваната атака произведе силно впечатление на русите. Те помислиха, че са обградени от всички страни. Едва успяха да се построят в боен ред на шосето и турците ги обстреляха от 100–150 стъпки. В този критичен момент капитан Кончиелов и щабс-капитан Шней вдигнаха бойците на контраатака и отхвърлиха турците в храстите. След това се завърза престрелка. Вейсел паша преминаваше в настъпление няколко пъти след това, но войници от Брянския полк, на брой около 400 души, отбиха всички опити за завладяване на шосето в тила на Кръглата батарея.

И тъй всички турски атаки през тази сутрин бяха отбити. Напрежението на боя и силната горещина измориха и двете страни. Защитниците на Шипка прекарваха вече трето денонощие в голямо напрежение, без вода и без топла храна, под незамлъкващия кръстосан огън на турците. Доставянето на вода на връх Свети Никола в сравнение с другите позиции беше свързано с много по-големи неудобства. Пътят до извора, който даваше само по няколко капки, беше осеян с трупове, които служеха донякъде като траншеи за живите. Войниците, които отиваха за вода, пълзяха между труповете на убитите си другари, които ги скриваха донякъде от погледа на неприятеля. А този, когото трупът на мъртвия другар не закриеше, турският куршум го превръщаше в закритие за следващите.

Турците се бяха загнездили на някои места на 200 м от руските окопи. Те се бяха закрили зад камъните и нанасяха големи загуби на русите без никаква вреда за себе си. Трябваше да се вземат някакви мерки. Извикаха доброволци, но войниците някак си се суетяха, притискайки се един до друг. В този момент, съзнавайки цялата опасност и значението на задачата, редникът опълченец Леон Крудов изскочи от ложемента с неразпръснала се турска граната в ръце и с думите: «Какво, братя, щом ще се мре, да се мре!», се хвърли надолу към закритието на турците. Подвигът на Крудов разпали другарите му. След него се хвърлиха 30 души, викайки «ура». Долу се раздаде ревът на гранатата, след което започна ожесточена схватка. Само малцина от турците успяха да се измъкнат невредими.

Към обед Расим паша разполагаше вече с около 4500 души срещу 3500 на защитниците. Лошото беше там, че той действуваше с девет от десетте си табура срещу Кючук Йешил тепе, където русите имаха само половината от посочения брой бойци. В резерв на полковник Липински беше останала само половин рота. Към 13 ч. Расим паша притисна с нова атака по фронта руските части на Кючук Йешил тепе, които се командуваха от майор Базилевич. Русите сгъстиха бойния си ред и продължиха да се държат упорито на позицията си. Но те се топяха все повече и повече под силния огън на противника. В много роти не беше останал нито един офицер. Един час по-късно Расим паша изпрати част от резерва си в обхват на десния фланг на русите. Майор Базилевич донесе на полковник Липински, че няма сили да се държи повече, тъй като веригата в средата беше съвсем рядка и нямаше никакви резерви. Майорът искаше помощ. Обаче полковник Липински не можеше да му я даде и се задоволи само да му заповяда да се държи на всяка цена, понеже генерал Цвецински беше изпратил записка, че ще пристигне на прохода с 4–та стрелкова бригада след два часа.

Към 14 ч. започна да настъпва криза в отбраната на прохода. Генерал Столетов не разполагаше повече със свободни части, с които да подкрепи застрашените участъци на отбраната. Настъпваше тежката, съдбовна минута, когато се решаваше въпросът, да бъдеш или да не бъдеш. Русите все още се държаха, но имаха твърде малко патрони. Две-три атаки — и патроните щяха да се свършат. Какво ги очакваше след това? А подкрепления все още не идваха. Част от войниците вече хвърляше срещу неприятеля камъни и дървета. Оръдейната стрелба ставаше все по-рядка. Издаде се заповед на всички позиции да се вика «ура», като че ли русите ще преминат в атака. Разнесе се гръмко «ура». В отговор турците усилиха още повече огъня си по ложементите. Във всеки участък на Шипченската позиция се разиграваше няма, но изпълнена с вътрешна тревога и с ужас драма. На превързочния пункт не достигаха вече нито места, нито средства, нито медицински персонал. Голямата загуба на офицери се отрази тежко върху ръководенето на боя.

Предвиждайки това положение, генерал Столетов изпращаше още от 8 часа куриер след куриер при командира на Южния отряд с настойчиви искания за по-скорошна помощ. Радецки отговори, че поради крайната умора на резерва може да тръгне за прохода едва следобед. Генерал Столетов скри този обезкуражаващ отговор от подчинените си и нареди да съобщят на отряда, че скоро ще пристигне помощ. Така го посъветва генерал-лейтенант Кренке и този съвет даде на първо време положителен резултат. Обаче след като изтекоха няколко часа, без да пристигнат подкрепления, духът на войниците и на офицерите започна да спада. Столетов внушаваше на обезверените защитници на прохода мисълта за отбрана докрай. Възползувай се от бездействието на отрядите на пашите Реджеб и Салих, той заповяда на полковник Толстой да удовлетворява в границите на възможното нуждите на другите участъци от подкрепления.

За нещастие тъкмо в този момент настъпи съвсем енергично към Узункуш Вейсел паша. Там се намираха само две и половина отслабени руски роти. По искане на генерал Столетов полковник Толстой му изпрати две роти опълченци. Подполковник Кесяков преведе опълченците по долния път, който минаваше източно от шосето и беше сравнително безопасен. Но това не попречи да излязат от строя около 50% от опълченците. Макар и силно отслабени, обаче двете роти помогнаха да бъде спряно настъплението на Вейсел паша.

Полковник Толстой предаде командуването на предната позиция на майор Редкин, а сам се запъти да помогне на полковник Липински в управлението на боя на Кючук Йешил тепе. Преди това той бе изпратил натам една рота от Брянския полк, но тя не можа да спаси положението. Към 16 ч. силите на русите на Кючук Йешил тепе бяха окончателно изчерпани. Офицерите бяха избити почти до последния човек. Отделни групички войници започнаха да отстъпват назад. Расим паша следваше отстъпващите по петите, което даваше тласък за бягство. Последни отстъпиха от позициите си 2–ра и 3–та рота от Орловския полк. Турците овладяха Кючук Йешил тепе. Забелязвайки критичното положение при Кръглата батарея, майор Редкин изпрати натам 1–ва рота от 4–та дружина. Това беше последната част, която можеше да бъде отделена от предната позиция в подкрепа на другите участъци.

Отбраната на прохода започна да рухва към 17 ч. В този момент Вейсел паша настъпваше бавно, но сигурно към Тилната батарея (така наричаха батареята на Узункуш). Шакир паша се готвеше за нова атака. Реджеб и Салих паша се задоволяваха с престрелка, но Расим паша се нуждаеше от малка подкрепа, за да нанесе последния, смъртоносен удар на отбраната. Обаче той не можеше да направи това, защото нямаше резерв, а войниците му се биеха вече 13 часа в знойния ден и редиците им бяха доста оредели. За съжаление защитниците на прохода нямаха представа за действителното състояние на нещата. Те знаеха само това, че са безкрайно изморени, че патроните се привършват, че оръдията изстрелват последните си снаряди и че надали ще дойдат подкрепления. Към превързочния пункт се бе проточила цяла редица ранени. Разнесе се слух, че отрядът ще започне отстъпление. Това деморализира мнозина и бягството на отделни неустойчиви бойци към тила се усили. Подполковник Бинецки сне затворите на оръдията и отстъпи с прислугата на Кръглата батарея.

Положението беше спасено от енергичната намеса на останалите още в строя офицери. Майор Чиляев, командир на 3–та опълченска дружина, успокои разтревожените опълченци, възстанови реда и запявайки «Шуми Марица», която бе подета от тях, им вдъхна отново воля за борба до последно издихание. Щабс-капитан Поликарпов успя да задържи прислугата на Централната батарея на място. Тя се подготви да посрещне врага с картеч. Полковник Липински излезе на шосето с двадесетина души.

— Накъде, братя, накъде? — се раздаде неговият глас.

— Назад! Назад! В ложементите! На позицията! Кой ви каза да отстъпвате?

Отстъпление няма и не може да има! Сега ще дойдат подкрепления, те са вече наблизо... Назад!

Тогава една смесена група от брянци, орловци и опълченци, всичко около 150 души, се върна отново в изоставените ложементи. Към тях се присъединиха и мнозина от леко ранените, които напуснаха доброволно превързочния пункт. Полковник Де Прерадович обясни положението на подполковник Бинецки и последният се върна с войниците си на Кръглата батарея. Той загина малко след като батареята възобнови огъня си. Към 17 ч. и нещо редът на позицията беше възстановен и нейните защитници бяха решени отново да я бранят докрай. Частите от Кючук Йешил тепе успяха да спрат с огън настъплението на турските табури.

Изходът на боя през този ден беше решен от пристигането на 4–та стрелкова бригада.

На 20 август генерал Радецки можа да се убеди на място, че в Златарица и в Елена няма никаква опасност. Същия ден той получи съобщение от генерал Кренке, че положението на Шипка е отчаяно и че то може да бъде спасено само с бързото изпращане на подкрепления. Но Радецки все още се колебаеше и едва вечерта на другия ден реши да върне обратно резервите си в Габрово. Тези части трябваше да изминат по 60–80 км, което можеше да стане само за ден и половина-два дни.

Започна усилен поход. През тези дни горещината беше необикновено голяма за тези места. Още в самото начало на пътя започнаха да изостават по-слабите войници. Мнозина получиха слънчев удар. Тези случаи зачестиха особено след излизането на войниците от Търново. На 10–12 км от града изостаналите бяха толкова много, че от двете страни на шосето се беше образувал едва ли не шпалир. Но около всеки войник се намираше по някоя българка. Тя му поливаше главата със студена вода, даваше му да пие вода и му пазеше сянка от слънцето. Целият път беше осеян с българки, които носеха вода за пиене. Ето как е описал този момент един кореспондент: «Ако паднеш, всички се устремяват към тебе. Ще получиш всякаква помощ, а ако не можеш да ходиш, ще те доведат до частта ти. «Спасяват ни», казват войниците». При влизането в Габрово войските бяха посрещнати от цялото население начело с духовенството, с хоругви, икони и цветя, които жените хвърляха на войниците. Те им раздаваха плодове, току-що опечени питки, вино и пр. Всичко това повишаваше волята на войниците за борба и увеличаваше техните симпатии към българския народ.

Резервите пристигнаха в Габрово късно вечерта на 22 август. Те бяха толкова изморени от продължителния преход, че генерал Радецки смяташе да ги изпрати към прохода следобед на следващия ден. Обаче настойчивите искания на генерал Столетов за помощ му показаха, че настъпва критическият момент и че всяко забавяне може да бъде съдбоносно. Тогава той заповяда на 4–та стрелкова бригада да се приготви за поход. Към 11 ч. първият ешелон на подкрепленията, който беше съставен от тази бригада, от две сотни от 23–ти донски казашки полк, от две сотни пластуни и от взвод планинска артилерия, се намираше в северните покрайнини на Габрово. При излизането на войските от Габрово една старица, застанала на колене, ги прекръстваше, а от очите й капеха сълзи. Тежко беше на стрелците да вървят по стръмния път. Шапките бяха килнати на една страна, от загорелите и измъчени лица се лееше пот като из ведро. Лицата и гърдите бяха запарени и покрити с капки едър пот. Умората беше страхотна, но с приближаването към превала изстрелите се дочуваха все по-ясно и лицата на стрелците ставаха все по-сериозни и все по-напрегнати. Насреща се зададе полковник Де Прерадович.

— Какво? — запита го Радецки.

— Идвайте по-скоро, Ваше Превъзходителство... трети ден войниците на Шипка ядат само сухари... Хората се измъчиха... Патроните се привършват... Турците се катерят яростно по височините!

— Нашите естествено ще се задържат до пристигането? — запита Радецки.

— Ще се задържат, за това гарантирам!

— Ето, това е хубаво! Вървете на върха и кажете, че пристигам след половин час.

Де Прерадович препусна за позицията.

Радецки реши да изпревари пехотата с двете казашки сотни и с планинските оръдия. Като пристигна на Тилната батарея, той спеши казаците, които се пръснаха във верига северно от Узункуш с фронт на запад. Към тях се присъедини и взводът от планинската артилерия. Той изпрати снаряди на дивизиона на капитан Константинов, който зае отново напуснатата преди малко позиция на Узункуш и откри огън срещу приближилите се на 400–500 стъпки от батареята табури на Вейсел паша.

Генерал Радецки заповяда на коневодите на двете казашки сотни да пренесат незабавно колкото е възможно повече стрелци. Те заминаха по шосето на тръс и към петия километър срещнаха челото на 4–та стрелкова бригада. 2–ра рота от 16–и стрелкови батальон, която се командуваше от подпоручик Бауфал, както и отделни бойци от други роти на бригадата се качиха на конете, а останалите роти от 16–и батальон и целият 14–и батальон се накачиха на превозните средства на Шипченския отряд, които се намираха наблизо.

Към 17.30 ч. ротата на подпоручик Бауфал достигна Тилната батарея, където се спеши. «Изведнъж по цялата ни позиция, разказва един участник в тези боеве, настъпи тишина. Веднага след нея героичните защитници на Шипка извикаха дружно, с пълни гърди, гръмко «ура». Това «ура» беше приветствие към пристигналата помощ. Делото беше спасено. Значи ние победихме и турците са отбити. Тази минута беше толкова тържествена, толкова величава, че несъмнено ще остане като един от най-хубавите спомени за всички, които са я преживели.» 2–ра рота притича до Централната батарея, зае свободните ложементи и откри огън с берданите си. Това застави челните табури на Расим паша да отстъпят в гората. Духът на русите и на българите започна бързо да се повишава. Към 18 ч. при Централната батарея се събра целият 16–и стрелкови батальон, който се командуваше от подполковник Худяков. По заповед на Радецки подполковникът премина във фронтална атака на Кючук Йешил тепе. От север атакуваше капитан Греков с две роти, а от юг — подполковник Лазарев с останалите две роти. Духът на русите беше вече тъй висок, че по своя инициатива се вдигнаха на атака и бойци от близките ложементи, които се числяха към други роти. След половинчасов бой уморените табури на Расим паша бяха заставени да отстъпят на укрепленията си на Йешил тепе. Русите се впуснаха да ги преследват тъй стремително, че началниците им успяха да ги спрат с големи усилия. Междувременно останалите батальони на 4–а стрелкова бригада се събраха на шосето зад Тилната батарея и след оживена престрелка заставиха левия фланг на Расим паша да се оттегли също на Йешил тепе.

Прекратиха слабите си опити за настъпление и изморените табури на Вейсел паша. Към 20 ч. боят стихна по цялата линия, а след два часа замлъкна, за пръв път от три дни насам, и пушечният огън. Изморените защитници на Шипка получиха за пръв път от три дни насам топла храна. Радецки обиколи всички части на позицията и им изказа своята благодарност.

През тези дни шосето от Габрово за Шипка представляваше оживена гледка. По него се движеха повече от хиляда българи и българки от града и от съседните села. Те изкачваха студена вода за защитниците на прохода с магарета, с волове и с коне. Някои се изхитряха да наливат във водата и вино. В рапорта за сраженията се казва дословно: «Българите се явиха наши спасители, тъй като е трудно да се каже от какво страдахме повече — от неприятелските куршуми или от жаждата». Българите се грижеха особено за ранените. Те им измиваха раните, превързваха ги и ги сваляха в Габрово. За да издирят ранени и да им помогнат, няколко българки се изкачиха даже на позицията на Свети Никола, и то точно на тази й част, която беше най-силно обстрелвана от турците. Те прекараха няколко дни в окопите, в стрелковите гнезда и при батареите. В боевете на Шипка взе участие и българката Райна от Казанлък. Баща й и майка и загинали от турски ятаган след отстъплението на генерал Гурко на Стара планина, а сестра й била насечена от башибозуци на късове.

«Ето кога и къде се показа кръвното славянско братство между българи и руси!» — писа един руски военен кореспондент.

В резултат на ожесточените боеве през този ден турците овладяха Йешил тепе. Но този успех беше нищожен в сравнение със силите, които бяха разгърнати. Интересно е да отбележим, че той беше постигнат от най-слабия турски отряд, и то с цената на силно изтощаване на 45 от всичко 50–те табура на Сюлеймановата армия. Незначителността на резултата се обяснява с това, че Сюлейман паша, който не беше разузнал лично местността и разположението на противника, хвърли срещу най-слабия участък на руската позиция (при Кръглата и Тилната батарея) недостатъчни сили. И през този ден турците не действуваха едновременно, което се дължеше отчасти на бездействието на Сюлейман паша, отчасти на силно пресечената местност, която затрудняваше поддържането на връзка между турските колони. Турската артилерия действуваше по-добре, отколкото на 21 август, но тя не беше въведена изцяло в боя. Конницата и почти половината от табурите бездействуваха, а в същото време на Расим паша и на Вейсел паша не достигаха малко сили, за да ликвидират Шипченския отряд. Бездействието на турците на някои участъци и разновременността на действията им дадоха възможност на генерал Столетов да изтегля сили от едни участъци на позицията, за да ги изпраща на други. Благодарение на това не можа да се почувствува главната слабост в разпределението на силите на Шипченския отряд през този ден — малобройността на общия резерв. Успешната отбрана на русите се обяснява още с огромната енергия на защитниците, която се дължеше на чувството за дълг и на съзнанието за освободителната им мисия, както и с инициативата на офицерите, със сполучливото съчетание на действията на артилерията с тези на пехотата и със заемането на предни позиции, които изтощаваха турските сили, преди последните да достигнат главните опорни точки на отбраната.

Русите загубиха около 30 офицери и 1000 войници, а турските загуби останаха неизвестни.

Турците минават в отбрана

През нощта на 23 срещу 24 август табурите на Расим паша започнаха да се укрепват на Йешил тепе. Вейсел паша оттегли силите си на р. Яловица, където започнаха да се окопават. Турците останаха на позициите, които бяха заели през деня, с изключение на левия фланг на Салих паша, който се оттегли на юг. 4–та стрелкова бригада смени някои части от опълчението и от Орловския полк. През нощта пристигнаха на превала Житомирският и Подолският пехотен полк, както и някои артилерийски части. Волинският пехотен полк достигна Габрово, където се очакваше да пристигне и Минският пехотен полк.

Сутринта на 24 август съотношението на силите беше вече доста изменено. Генерал Радецки разполагаше с 14 820 души, а при нужда можеше да се опре и на други 19 свежи батальона, които отстояха на един и половина-два прехода в тила. Той нямаше точни сведения за числеността на противниковите сили, но знаеше, че те го превъзхождат. Въпреки това той реши да премине в настъпление, понеже разположението на Шипченския отряд беше съвсем неудобно. Позициите и тилният участък на Габровското шосе бяха изложени на толкова ефикасен кръстосан огън, че почти никакво движение не можеше да се извърши денем. Необходимо беше да се освободят от обстрел водоизточниците в района на позицията. Трябваше да се отстрани и постоянната заплаха за най-важните пунктове на отбраната, каквато заплаха представляваха близко разположените до тези пунктове отряди на Расим паша и на Вейсел паша, а също да се осигури възможност за сменяне на някои части. Радецки реши да насочи удара си срещу турските укрепления на Малуша, които преценяваше като най-опасни за русите.

Сюлейман паша не издаде никаква заповед за действията през този ден, понеже промяната в съотношението на силите за него остана неизвестна. Началниците на турските отряди бяха донесли, че ще атакуват призори, надявайки се да завладеят през този ден тилния участък на Шипченската позиция.

Боевете на 24 август започнаха с неочакван опит на Вейсел паша да завладее шосето за Габрово. На северния участък на източната позиция турците разполагаха с 5 табура и с няколкостотин черкези. Вейсел паша беше забелязал предишния ден, че при малката височина северно от Кръглата батарея няма руси. През нощта предните му части се придвижиха напред и малко преди зазоряване излязоха на самото шосе. За голяма изненада на пашата те се натъкнаха на две роти от 13–и стрелкови батальон под командуването на майор Климович. Те бяха изпратени на това място от генерал-майор Цвецински, комуто бе донесено през нощта за съсредоточаването на турски части в оврага под Кръглата батарея. Изненаданият от нападението майор Климович вдигна ротите си на контраатака. Те отхвърлиха табурите и ги последваха по склона, но там попаднаха под огън от турските ложементи и трябваше да се върнат назад. Разположиха се във верига източно от пътя. Призори в този пункт пристигнаха останалите роти от 13–и батальон, изпратени от генерал Цвецински, когато се разбра, че турците имат числено превъзходство.

След неуспеха на първата атака Вейсел паша усили предните си части. Те заемаха края на гората, който отстоеше на около 300–500 стъпки от шосето. Към 9 ч. турски вериги, поддържани от силна колона, атакуваха стремително, но честият огън на русите и контраатаката на резервната рота от 16–и батальон срещу левия им фланг ги заставиха и този път да се върнат в ложементите си.

Към обед Вейсел паша проведе третата, последна за този ден атака, която беше отбита с контраатака. След това неговият отряд се ограничи с водене на престрелка.

През този ден Шакир паша, който разполагаше с около 9000 души и 20 оръдия срещу 2300 души и 6 оръдия на отбраната на южния участък на източната позиция, се ограничи с поддържане на огън. Стрелбата на турските части беше много силна и продължи до падането на нощта. Отделни групи стрелци, залегнали зад закрития на левия фланг на предната позиция, нанесоха големи загуби на българските дружини. Друга група турски стрелци, залегнала зад голямата скала на североизточния склон на Свети Никола, обстрелваше Стоманената батарея, ложементите край нея и извора, от който черпеха вода русите. Няколкото опита на доброволци за изтласкване на тази група излязоха несполучливи. Тя беше ликвидирана едва привечер, когато повечето от турските стрелци бяха избити с щикове.

Но боят не се водеше само на изток. В 4.30 ч. пламна престрелка по цялата бойна линия.

На южния участък Салих паша разполагаше с 6800 души и 6 оръдия срещу 1725 души и 5 оръдия на отбраната. Призори Деветооката батарея влезе в двубой с руските батареи, които я заставиха да отслаби огъня си. След малко турците заеха отново ложементите пред скалите. Към 11 ч. два табура атакуваха десния фланг на Стоманената батарея, но бяха отбити с огън. След като не сполучи и вторият им опит, те залегнаха в мъртвото пространство пред Орловото гнездо и скалите.

По обед Салих паша хвърли в атака срещу Орловото гнездо три свежи табура. Въпреки силния огън на русите те обхванаха споменатия пункт от няколко страни и започнаха да се изкачват към него. Подполковник Хоменко ги контраатакува с три роти орловци. Започна жесток ръкопашен бой, който клонеше в полза на турците. Но в помощ на орловци се притекоха други роти, изпратени от неуморимия полковник Толстой. Те принудиха турците да отстъпят с големи загуби в ложементите си.

Към 14 ч. се насочиха към десния фланг на Стоманената батарея 4 табура. Обаче те не намериха в себе си достатъчно сили, за да преодолеят огъня на руските оръдия, и спряха. След това на южния участък се водеше само престрелка.

Най-горещи схватки през този ден станаха на западния участък. Там турците действуваха с 4600 души и 8 оръдия срещу 3950 души и 22 здрави оръдия на русите. Подполковник Ходяков изведе призори на Кючук Йешил тепе 3 роти, които се присъединиха към наличните две. Започна силна престрелка, последвана от многократни опити на Расим паша за завладяване на върха. Посрещани със силен огън от русите, табурите се връщаха в ложементите си, но след всеки неуспех откриваха честа стрелба и подготвили по този начин нова атака, се хвърляха стремително напред. Турският огън нанесе огромни загуби на русите. Подполковник Ходяков беше ранен и предаде командуването на подполковник Лазарев, който също беше контузен. Малко по-късно то бе прието от подполковник Кобилянски като по-старши.

Към 10 ч. беше ранен на Узун куш генерал-майор Драгомиров. От този момент командуването на 14–а пехотна дивизия прие генерал-майор Петрушевски, който я води към нови подвизи до края на войната.

Към 14 ч. завърши първият период от боя на 24 август. Той се характеризира с неуспешните атаки на турците. В следващите часове бе проведено руско настъпление на запад.

Към обед генерал Радецки изпрати нови подкрепления на Кючук Йешил тепе, тъй че там се събраха 10 роти. Още сутринта той бе изпратил 3–ти батальон от Житомирския пехотен полк, командуван от подполковник Ренерфелт, в обход на турската позиция на Акри Джебел откъм местността Самарчукар. Атаката по фронта от Кючук Йешил тепе трябваше да се проведе едновременно с атаката на обхождащия батальон. Към 14 ч. подполковник Ренерфелт достигна височината, която се издига на няколкостотин метра северно от Йешил тепе. Батальонът бе вървял в течение на шест и половина часа през този горещ летен ден по силно пресечена местност, при което войниците трябваше да се повдигат един друг и да се спускат по скалите. Те пресякоха направо стръмните склонове на долината на р. Козещица. Предвид на това, че на изморените войници предстоеше да атакуват една силно укрепена позиция на стръмна височина, подполковникът реши да отложи атаката за следния ден. Турците забелязаха появяването на батальона, но се задоволиха да открият само огън.

Расим паша бе съсредоточил около 6 табура на Йешил тепе с цел да отбие предстоящата атака на подполковник Кобилянски. Последният се опита да атакува на два пъти след 16 ч., но турският огън не позволи на русите да преминат фаталните 500 стъпки, които ги деляха от силно укрепената през нощта турска позиция. Последваха две нови атаки, но частите на подполковник Кобилянски, макар и да получиха подкрепления, понесоха грамадни загуби и трябваше да се върнат на Кючук Йешил тепе. След това на този участък се водеше само престрелка.

Боят стихна окончателно към 22 ч.

Следобед Расим паша поиска помощ от своя началник. Това беше нещо съвсем неочаквано за последния, понеже Сюлейман паша се надяваше да получи всеки момент радостната вест за разгромяването на Шипченския отряд. Въпреки това той му изпрати 4 табура от силите на Салих паша, които пристигнаха на местоназначението си едва след привършването на боя. Сюлейман паша заповяда на Вейсел паша да подкрепи отряда на Акри Джебел с десния си фланг. Последният получи заповедта едва привечер и отложи изпращането на подкрепленията за следващата сутрин, макар нощта да бе лунна и да трябваше да се изминат само петнадесетина километра.

Загубите на турците през този ден не са известни. Що се касае пък до Шипченския отряд, има сведения само за загубите на отделни части. Например Орловският полк загуби 234 души, Брянският 78 души и т. н.

И тъй боят на 24 август завърши безрезултатно и за двете страни. Вечерта те заемаха същите позиции, на които се намираха сутринта на този ден. Турците продължиха да действуват без връзка между отделните колони, а Сюлейман паша държеше пасивно поведение, не разбираше нуждите на момента и се намеси само след като боят беше приел широки размери. Той предприе атаките през този ден, без да знае, че русите са увеличили своите сили. Голяма част от силите на турците продължаваше да бездействува или да се използува непълно. Грешката на генерал Радецки пък се състоеше в това, че той предприе прибързано настъпление. Силите му достигаха едва за уравновесяване на отбраната, но в никакъв случай за настъпателни действия. В резултат на този пропуск русите изтощиха голяма част от силите си и дадоха възможност на турците да усилят левия си фланг на Малуша.

Руските атаки на 25 август

През нощта генерал Радецки видя 17 войници, които лежаха един до друг зад предните ложементи. До тях стоеше офицер с окървавено лице и крака. Офицерът отдаде чест на генерала.

— Какви са тези при вас? Спят ли? — запита генералът, посочвайки на налягалите.

— Да, ваше превъзходителство, спят — отговори офицерът. — Спят... и няма да се събудят: всички са убити.

— А вие какво правите тук?

— Чакам реда си, това беше моята команда — отвърна офицерът.

И двете страни поправяха батареите и ложементите си. Турците продължаваха да укрепват Малуша. Към 23 ч. на превала пристигна Волинският пехотен полк с една батарея. Това даде възможност на Радецки да подмени българските дружини, понеже бяха силно изморени, без патрони и с повредени пушки. Те бяха отправени на почивка в Габрово. Изключение бе направено само за 4–та дружина. Опълченците от тази дружина не пожелаха да бъдат сменени, понеже не бяха взели участие в боя при Ески Загра, и желаеха да се изравнят по заслуги пред Отечеството с другите дружини. В течение на четиридневните боеве Българското опълчение беше загубило 14 души (40%) от офицерския състав и 535 души (27%) от опълченския състав. Най-големи загуби (около 45%) беше понесла 1–ва дружина. Сменени бяха и някои други части. След тези промени Шипченският отряд се състоеше от 20 батальона и дружини, 6 сотни и 44 здрави оръдия (14 217 души в строя). Силите на Сюлейман паша не бяха претърпели изменения в състава си.

Радецки реши на следния ден да повтори атаките срещу турските укрепления на Кралимарков баир. Вследствие на големите загуби и на силната умора на частите си, както и на преувеличените сведения за пристигналите руски подкрепления, Сюлейман паша реши да остане на заетите позиции, без да прави нови опити за овладяване на прохода.

Боевете на 25 август започнаха с нападение срещу батальона на подполковник Ренерфелт. Расим паша смяташе този батальон като сериозна опасност за своя отряд и реши да го изтласка с неочаквана атака. Към 6.30 ч. житомирци забелязаха да настъпват през гората, без да стрелят, обхващайки десния им фланг, три табура. Турците атакуваха многократно, но всичките им пристъпи бяха сломени от пушечния огън на русите. Към 9 ч. табурите се оттеглиха при батареята на Акри Джебел, понеже Расим паша се нуждаеше от тях за отбиване на руското фронтално настъпление. Към 7 ч. генерал Радецки дочу ехото от престрелката на Житомирския батальон с турците и заповяда на полковник Липински да атакува Малуша, като го усили с един батальон от Подолския полк. Същевременно той изпрати в подкрепа на подполковник Ренерфелт две роти волинци. Към 9.30 ч. полковник Липински настъпи срещу Йешил тепе с 12 роти. Една колона се движеше по Химитлийския път, а другите две — встрани от нея. Ако към тези 12 роти прибавим и силите на подполковник Ренерфелт, излиза, че срещу 6300 души на Расим паша настъпваха 2452 руси. Наистина странно съотношение между силите на настъплението и отбраната! А още по-странно е това, че полковник Липински успя да достигне пред прага на победата.

Турците съсредоточиха огъня си върху средната колона, понеже не бяха забелязали другите. Един час след тръгването си колоните достигнаха седловината пред турската позиция на Йешил тепе, а веригите, които ги предшествуваха, започнаха да се изкачват по височините. Тук трите колони, които дотогава вървяха успоредно, се разделиха и полковник Липински попълни междините с нови роти. Турците забелязаха страничните колони едва сега, като пренесоха огъня си върху тях, благодарение на което успяха да ги спрат. Възползувайки се от това, средната колона ускори настъплението си, а когато достигна на 500 стъпки от турската позиция, се хвърли в атака. Тя беше подета и от страничните колони. Три роти подолци от левия фланг превзеха първите две траншеи. Същото извършиха в центъра брянци и стрелците, а по-нататък — житомирците. Първи влязоха в турските траншеи подпоручик Кобилянски и прапоршчикът Цистан. Забелязвайки малобройността на атакуващите, турците, които се бяха събрали при малкия люнет на Йешил тепе, преминаха в контраатака, поддържана със силен огън. Руската верига се поддаде назад, но в този момент пристигнаха резерви и турците бяха заставени да отстъпят на главната си позиция на Малуша.

Въодушевени от успеха, повечето от руските роти продължиха преследването на противника. Те бяха останали почти без офицери и действуваха не по ротно, а на малки групи, в които се бяха събрали войници от различни части. В този момент се намеси в боя изпратеният от генерал Радецки втори батальон от Волинския полк. Спрените пред Малуша от силния турски огън вериги се вдигнаха отново в атака. Войниците от Брянския, Подолския и Волинския полк завладяха първия ложемент. Стрелците и две роти от третия Житомирски батальон, които атакуваха вдясно от тях, завладяха втория ред ложементи. Измореният отряд на Расим паша започна да се оттегля на втората позиция, която минаваше зад батареята на Малуша.

В този решаващ момент обаче пристигна колоната на Вейсел паша. Трите челни табура се разгънаха бързо и откриха залпов огън. Към 16 ч. полковник Липински заповяда отстъпление. Русите започнаха да се оттеглят на Йешил тепе, отбивайки с контраатака натиска на свежите табури на Вейсел наша. С тях отстъпиха на Йешил тепе и двете роти от третия Житомирски батальон, които бяха взели участие в боя за Малуша. Руският отряд остави слаби части на Йешил тепе, а останалите се оттеглиха на Кючук Йешил тепе.

Обезпокоен от донесението на Расим паша за критичното му положение, Сюлейман паша бе изпратил на Малуша целия си резерв, както и два табура от силите на Салих паша. По този начин на Малуша се събраха 26 табура. За командуването им бе извикан от десния фланг Шакир паша. Той предприе енергично настъпление срещу руските роти на Йешил тепе. Шакир наша въвеждаше в боя табур след табур, тъй че към полунощ атакуваха всичките 26 табура. Те успяха да се появят на някои места даже в тил на русите. Да превземе обаче Йешил тепе Шакир паша не успя.

Вечерта на този ден батальонът на подполковник Ренерфелт отстъпи също на превала.

През този ден на другите участъци се водеше само престрелка, но тя беше толкова силна, че нанесе големи загуби на русите. Тогава загина на Узун куш от заблуден куршум и генерал Дерожински. Полковник Толстой изпрати доброволци за изтласкване на турските стрелци, които пак се бяха загнездили на групички край скалите около Стоманената батарея. На други места пък срещу турците в мъртвите пространства бяха употребени камъни и ръчни гранати, които бе приспособил от гранати на планинско оръдие подпоручик Киснемски.

Краят на епопеята на Шипка

На разсъмване Шакир паша проведе нова стремителна атака. Русите бяха останали почти без патрони и без офицери. Ложементите на волинци бяха обхванати от три страни, но не паднаха, защото турците бяха отбити с контраатаки. Обаче в този момент се получи заповед от генерал Радецки за отстъпление. Той не можеше да изпрати подкрепления, тъй като имаше само три батальона в резерв, а се налагаше да смени някои части, които прекарваха вече трето денонощие без вода и без топла храна. Сутринта русите отстъпиха от Йешил тепе на Кючук Йешил тепе. След това на този участък се водеше само престрелка.

Но и тя стихна вечерта на 26 август и с това настъпи краят на голямото сражение за Шипченския проход.

Сюлейман паша завладя изгодни позиции, които обхващаха прохода като подкова. Неговата армия загуби 1602 убити и 5042 ранени, т. е. вън от строя бяха излезли около 28% от състава й.

Загубите на руси и българи възлизаха на 673 убити и 2967 ранени, контузени и безследно изчезнали, което прави 13,66% от състава на Шипченския отряд. Но тези загуби не бяха напразни, защото проходът бе отстоян. Сюлейман паша не успя да се съедини с армиите на Мехмед Али и на Осман паша, а това беше от огромно значение за хода на военните действия на Балканите. Може да се каже без преувеличение, че августовското сражение на Шипка реши до голяма степен изхода на войната. Шипченският и някои други старопланински проходи останаха в ръцете на русите като предпоставка за бъдещото победоносно настъпление към Цариград.

Масата и енергията на турците бяха победени от високите качества на руските войници, от тяхната храброст и издръжливост, както и от военното изкуство на техните началници. Централната турска армия изтощи силите си и стана негодна за настъпателни действия. Героизмът на българските опълченци повиши силно самочувствието им. Те се убедиха, че с братската помощ на руската армия могат да побеждават в открит бой тези, които владееха България в течение на пет столетия. Руси и българи се проникнаха с взаимно уважение, понеже всеки народ можа да прецени при най-трудни условия високите качества на другия. С кръвта на най-достойните бе написана една от най-ярките страници в историята на бойната дружба между двата народа. Създаде се славна традиция, чиято най-важна особеност е обстоятелството, че е насочена срещу потисниците и експлоататорите и че носи свобода на народите.

От епопеята на Шипка изминаха 80 години. Много бури преживя българският народ през тези десетилетия и много пъти съдбата му висеше на косъм. Но в трудни минути той обръщаше поглед към легендарния подвиг на героите от Шипка и черпеше кураж за вярата си, че великият руски народ ще му се притече на помощ всякога, когато това стане необходимо. Затова именно

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

Спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

Славата му дивна, като някой ек,

От урва на урва и от век на век!

(Иван Вазов)

2. Отбраната на Източния фронт

Към втората половина на август 1877 г. Мехмед Али паша реши да премине в настъпление срещу Русчушкия отряд, за да облекчи положението на Сюлейман паша. Той смяташе да изтласка русите от десния бряг на р. Черни Лом. На 29 август беше свикан военен съвет, който реши да се заемат височините край с. Кара Хасан (Зараево), а отбраняващият ги руски отряд да бъде отхвърлен на левия бряг на реката.

Позицията при Кара Хасан беше заета от три батальона и 5 ескадрона. Мехмед Али щеше да действува срещу тях с 27 табура, 14 ескадрона и 42 оръдия, т. е. с повече от 15 000 души срещу 3837.

Турците започнаха настъплението си срещу Кара Хасан към 9 ч. на 30 август. В течение на 12 часа русите се отбраняваха упорито, но тъй като не получиха подкрепа, в 18 ч. отстъпиха на левия бряг на р. Черни Лом. Те загубиха 504 убити и ранени, а турците — около 900 души.

Почти едновременно със сражението при Кара Хасан станаха повече или по-малко ожесточени схватки при селата Хайдар (Кардам) и Аязлар (Светлен), които приключиха надвечер с отстъпление на руските отряди на левия бряг на реката. Това предизвика и отстъплението на този руски отряд, който беше разположен край с. Попово. Командуването обясни поражението при Кара Хасан със закъснението на подкрепленията и с недостига на артилерия.

За да използува и развие успеха си, Мехмед Али паша насочи силите си към селата Горско Абланово и Кацелово, където беше разположен центърът на Русчушкия отряд. За отвличане на вниманието на русите от този пункт беше предприето настъпление срещу с. Кадъ кьой (Бозвелийско).

Руската позиция при Кацелово преграждаше пътя от Разград за Бяла. На около пет километра югоизточно от нея се намираше позицията при с. Горско Абланово. Двете позиции бяха укрепени, но численото превъзходство беше на страната на настъпващите.

Турците започнаха настъплението си на 5 септември. Още от 10 часа те предприеха атака срещу Кацелово. Началните им опити бяха отбити, но слабите руски части не можаха да издържат следващия напор на турците и се оттеглиха на левия бряг на Черни Лом. Турската атака срещу Горско Абланово не можа да се развие така успешно и привечер русите я отбиха, оставайки на позициите си. Те бяха загубили 1301 убити и ранени.

Когато на следния ден се изясни новата обстановка, решено беше Русчушкият отряд да отстъпи на линията на реките Янтра и Баниски Лом. Бездействието на турците позволи на русите да заемат спокойно новата си линия. Тя имаше това преимущество, че даваше възможност да се съсредоточат по-добре частите на отряда. По това време започнаха да пристигат подкрепления, с които положението на Източния фронт беше закрепено.

Турците бяха съсредоточили в четириъгълника на крепостите по-голямата част от войските си на Балканския полуостров (51,7% от войнишкия състав и 59,2% от артилерията). Мехмед Али паша беше съсредоточил близо 80% от тези сили срещу Русчушкия отряд.

Задачата на Русчушкия отряд по това време беше отбранителна. За по-успешното й изпълнение той прибегна до маневрирането. Оттеглянето му на реките Черни Лом и Баниски Лом го облекчи значително, тъй като отрядът зае по-къса фронтова линия, която съответствуваше на неговите сили.

По време на турското настъпление срещу с. Чаир (Теодосиево) срещу Русчушкия отряд бяха проведени само малки демонстрации. Неуспехът на турската атака срещу Северния отряд от Южния фронт, както и причините, за които ще стане дума по-долу, заставиха Мехмед Али паша да започне отстъпление от 24 септември, за което беше смъмрен от Цариград, и да се върне на линията на р. Черни Лом.

През нощта на 3 октомври Мехмед Али паша получи телеграма от Цариград за сменянето му от поста главнокомандуващ на Източнодунавската армия и за назначаването на Сюлейман паша на негово място. Това стана в навечерието на подготвяната атака срещу Русчушкия отряд, за което беше издадена и диспозицията. Двамата паши се срещнаха по пътя в Разград и Мехмед Али каза на заместника си с пълна откровеност, че е подготвил въпросното настъпление само поради изричното настояване от Цариград. Той изказа мнение, което беше възприето от Сюлейман паша, че предвид на наближаващата зима турската армия трябва да се ограничи с отбрана и да премине в настъпление едва с настъпването на пролетта. Обстановката беше такава, че от пристигането си та до ноември Сюлейман паша се ограничи с провеждането на чести рекогносцировки. Дейността пък на Русчушкия отряд се ограничи с маневриране с оглед да се посрещне една атака на противника, както и с провеждане на широко разузнаване. Характерна за този фронт е липсата на енергични настъпателни действия както от едната, така и от другата страна.

Отчитайки силния натиск на военния съвет в Цариград, Сюлейман паша направи все пак към края на ноември и първата половина на декември два опита да атакува Русчушкия отряд, който пък от своя страна се постара да ги отблъсне.

Източнодунавската армия имаше зле организирано продоволствие. Сюлейман паша изтъкваше в едно донесение, че поверената му армия «живее от ден за ден». При тази обстановка за нея придобиваха голямо значение фуражировките(5) в българските села между руската и турската линия. Те бяха особено чести през първото десетдневие на ноември. Естествено русите се стремяха да ги възпрепятствуват. Често се стигаше до стълкновения, някои от които имаха сериозен характер. На 17 ноември турците предприеха рекогносцировка настъпление почти по цялата линия на Русчушкия отряд. Подобен опит, но вече само срещу част от руската линия, беше направен два дни след това. Станаха няколко горещи схватки (руските загуби през този ден достигнаха 201 убити и ранени) край Хан Гюл чешме, селата Червен и Кошов. Най-упорит беше боят при с. Пиргос (Пиргово), където отделни ложементи преминаваха няколко пъти от ръце в ръце. През този неравен бой руските части проявиха голяма упоритост и успяха да изтласкат турците към Русчук, увличайки се даже в преследване. Въпреки положените усилия противникът не можа да получи сведения за разположението на руските сили, което беше и целта на неговите рекогносцировки. За русите последните имаха значението на едно предупреждение за евентуално настъпление.

На 25 ноември турците предприеха демонстративно настъпление по линията Крепча — Опака — Паламарца, което завърши неуспешно за тях. Демонстрация беше извършена и на следния ден. В резултат Русчушкият отряд прегрупира силите си, разтягайки се към десния си фланг и взимайки мерки за по-нататъшното си прегрупиране в това направление.

Сутринта на 26 ноември турските сили атакуваха войските на 12–и корпус, които бяха разположени на укрепената линия Тръстеник — Мечка. Противникът насочи значителни сили срещу главната позиция при с. Мечка, където проектираше да нанесе главния си удар. Срещу левия фланг на руската позиция се насочиха силни части, показвайки явен стремеж да го обходят. Те съпровождаха движението си със силен пушечен огън. Когато противникът се приближи на 150 крачки, русите се вдигнаха в атака и го отблъснаха. Следващият удар, който беше насочен срещу центъра и десния фланг, беше спрян от руския огън. Отбили по този начин неприятелските атаки, русите, като преминаха към 11 часа в контраатака, успяха да изтласкат турците до авангардните позиции и да овладеят отново с. Мечка. Руският натиск беше толкова стремителен, че турците отстъпиха до самото село Пиргос. По пътя на отстъплението си те оставяха ранени, трупове на убити, патронни сандъци, пушки, амуниции и други. Към 15 ч., когато турското отстъпление беше приключено, времето се развали и се изви буря, съпроводена от проливен дъжд. Въпреки това преследването продължи около 6 километра и турците бяха изтласкани даже от с. Пиргос. И така русите си възвърнаха главните позиции при с. Мечка.

В същия ден силни турски колони aтaкyвaxa руските позиции при Хан Гюл чешме, а след овладяването им — и тези при Тръстеник. Натискът им беше доста силен и по едно време положението стана твърде опасно. Обаче русите получиха подкрепления и с тяхно съдействие преминаха към 15 ч. в стремителна контраатака. В резултат противникът беше изтласкан към първоначалните му позиции. Падането на тъмнината попречи да се продължи преследването му. Руските загуби възлизаха на 1509 убити и ранени. По сведения на Сюлейман паша турските загуби се изчисляваха на около 1200 души.

Атаките си на 26 ноември Сюлейман паша обясняваше като демонстрация, извършена с цел да отвлече вниманието на русите от действията, които се подготвяха при Елена. Но редица факти показват, че Сюлейман паша е целял да извърши пробив в линията на Русчушкия отряд и да се насочи към Бяла. Така например атаката беше предприета с 30 хиляди пехотинци, 54 оръдия и 1500–1800 конници; турските войски бяха напуснали напълно лагера си при Черни Лом, обозите следваха войските, а на войниците бяха раздадени тридневни дажби. От тези данни е ясно, че турският поход за пробив на 26 ноември завърши с неуспех.

Следващите дни бяха изпълнени както с разместване на войските като това, предизвикано от турското настъпление срещу Елена, така и с рекогносцировки, някои от които прераснаха в боеве.

Едва на 11 декември се разбра къде турците ще предприемат очакваното настъпление.

Сутринта на 12 декември руските оръдия от румънския бряг при Парапан известиха с два сигнални залпа, че неприятелски части излизат от Русчук. Към 8.30 ч. при Пиргос и Хан Гюл чешме се показа турска конница, която скоро отстъпи място на гъсти пехотни колони. Между Пиргос и Мечка бяха установени две турски батареи, които откриха огън срещу руската артилерия. Двубоят продължи от 9 до 15 ч. Руските артилеристи бяха засипани с гранати и с шрапнели, които обаче не можаха да нанесат повреди на добре защитените с масивни бруствери оръдия. Руската артилерия трябваше да пренася често огъня си от оръдията на противника върху редиците на неговата пехота и обратно.

Главният удар на турската пехота беше насочен срещу позицията при с. Мечка. Табурите се вдигаха в атака на два пъти, но и двата пъти бяха отбити от огъня на отбраната. Така турските опити за постигане на успех срещу левия фланг на руската позиция не дадоха резултат. Главните сили на противника бяха насочени срещу центъра и срещу десния фланг на руската позиция. Енергията на атакуващите беше доста голяма, вследствие на което те постигнаха някои първоначални успехи. Последва момент на равновесие, а след това руските части се вдигнаха на контраатака. Те изтласкаха противника от заетите позиции и от с. Мечка и го преследваха чак до височините при Пиргос.

За отбиване на турското настъпление допринесе много и броненосната лодка «Никопол», която застана край остров Мечка и подложи на обстрел настъпващия противник.

Русите проведоха успешно настъпление и при височинна край Хан Гюл чешме.

Привечер турците бяха отбити по всички направления и във вечерния здрач можеше да се наблюдава как техните колони отстъпват към Русчук и Кадъ кьой (Щръклево). Руските загуби се пресмятаха на 711 души, а турските останаха неизвестни.

Победата при Тръстеник, извоювана два дни след падането на Плевен, отбеляза края на напрегнатия и мъчителен за руската армия период на равновесие на силите. Същевременно тя отбеляза и края на бойния период за войските на Русчушкия отряд. Отсега нататък те щяха само да следват отстъпващия противник и да заемат очистваните от него райони.

3. Борбата за Плевен

Обстановката след неуспеха на втората атака срещу Плевен

Неуспехът на втората атака срещу Плевен оказа голямо влияние върху по-нататъшния ход на военните действия на Балканския полуостров. Руската армия се намираше в такова положение, че ако Осман паша би преминал на 31 юли в настъпление, може би щеше да заеме както Търново, където се намираше Главната квартира на Николай Николаевич, така и Свищов. Вестта за неуспеха на 30 юли откликна много тежко в тила. Съчетана с известията за турските зверства, тя предизвика паника в Свищов, която трая няколко часа и едва не доведе до по-сериозни последици.

Най-важният резултат от 30 юли беше промяната във възгледите на руското командуване относно характера и планирането на военните действия. Д. А. Милютин писа в записката си до императора от 2 август какво развитието на военните действия до този момент е показало, че започвайки тази война, русите не са имали точна представа за силите на противника. Оказало се, че Турция, която изглеждаше така близо до разпадането си, при могъща чуждестранна подкрепа притежава достатъчно жизненост и военни възможности. «Макар много години турските войски да остават без заплати, писа Милютин, те имат неоспорими военни достойнства. Снабдени достатъчно и въоръжени отлично, те се бият упорито и умеят да се окопават особено бързо и изкусно. Турците винаги се биеха упорито зад окопите. Като допълнение те имат сега оръжие, което дава страхотен превес на отбраната спрямо атаката.»

Тези два момента наложиха на руското командуване да направи съответни изводи както в тактическо, така и в стратегическо отношение.

Тактическите изводи се състояха в това, че руските войски повече не биваше да се хвърлят открито срещу противника, който не само ги превъзхожда в числено отношение, но се е и укрепил на солидни позиции. «Ако продължаваме да разчитаме, както и преди, единствено на безграничната самоотверженост и храброст на руския войник, за кратко време ще унищожим цялата наша великолепна армия», писа Милютин в споменатата записка.

Стратегическият извод, който трябваше да направи руската армия, според Милютин се състоеше в това, че тя не може да се надява да предизвика паника в редовете на противника чрез един бърз и смел набег оттатък Балкана и да му продиктува условията на мира под стените на неговата столица само след няколко седмици.

Изхождайки от всичко това, руският министър на войната разви в записката си и плана на действие при новата обстановка. На първо място трябваше да се обърне внимание на базата. Беше много рисковано една 300–350–хилядна армия да се опира само на моста при Свищов. Трябваше да се построят и да се укрепят още два моста. Войските трябваше да бъдат разположени по такъв начин, че да могат да подсилват след бързи преходи ту една, ту друга част, създавайки по този начин превъзходство на силите в пунктовете, в които предстои среща с неприятелски отряд. Резервите трябваше да пристигат своевременно. Милютин предлагаше Действуващата армия да се откаже от настъпателни операции, докато получи силни подкрепления и заеме по-изгодни позиции.

Завършвайки записката си, Милютин подчертаваше, че е необходимо да се внуши на командирите да пестят руската кръв.

Императорът прочете записката и още на следния ден я изпрати на главнокомандуващия с бележка, че той трябва да пристъпи незабавно към осъществяване на заложените в нея идеи.

В разположението на руските войски бяха извършени промени. Румънската дивизия на генерал Ману беше насочена към Плевен. Почти всички руски части от Румъния бяха прехвърлени на бойния театър. В Русия започна мобилизирането на Гренадирския корпус, почти цялата гвардия и някои други части. В близките седмици и месеци се очакваше да пристигнат подкрепления, наброяващи около 180 000 души. До тяхното пристигане русите имаха намерение да не предприемат настъпателни действия и да се ограничат само с отбрана на заетите позиции. Щеше да бъде предприето настъпление само срещу Плевен. Смяташе се, че превземането на този град ще разреши възела на войната. Поради това почти всички пристигащи подкрепления се насочваха към този град. Те минаваха под командуването на генерал-лейтенант Зотов, който трябваше да организира за действия срещу Плевен и Ловеч т. н. Западен отряд.

По същото време силите на турската Западна дунавска армия нарастваха постоянно. На 31 август Осман паша направи опит да премине в настъпление, но беше вече много късно, защото русите се бяха подготвили да посрещнат подобни действия. Този опит беше извършен в района на селата Пелишат — Згальовец, където бяха разположени части от 4–ти корпус. Най-упорити и свирепи боеве се водеха за редута пред с. Пелишат, който минаваше на няколко пъти от едни ръце в други. С не по-малък устрем беше проведена и атаката срещу селата Пелишат и Згальовец. Към 16 ч. турците бяха изтласкани обратно в Плевен. Обаче русите все още не разполагаха с достатъчни сили, за да могат да преследват противника. Интересно е, че голяма част от турските войници бяха пили, а някои бяха буквално пияни. Имаше случаи, когато ранени турски войници трябваше да бъдат заливани с вода, за да изтрезнеят, преди да започне лекуването им.

Но руската армия набираше постепенно сили и не беше далеч денят, в който тя щеше да премине в решителна атака срещу Плевен. Главното командуване отнасяше този ден към първата половина на септември, но преди това се налагаше да бъде освободен повторно Ловеч.

Второ освобождение на Ловеч

Стратегическото значение на Ловеч в този момент на войната се състоеше в това, че като възел на пътищата от Плевен, Севлиево и Троян, той щеше да даде на русите най-късата и най-удобна връзка между Западния и Шипченския отряд. С овладяването му те щяха да прекъснат най-късия път между силите на Сюлейман паша и на Осман паша и да осигурят тила на Западния отряд за предстоящия щурм.

За превземането на Ловеч беше образуван специален отряд под командуването на генерал-майор Александър Константинович Имеретински. В състава на отряда бяха включени 2–ра пехотнa дивизия, 2–ра бригада от 3–та пехотна дивизия, отрядът на генерал Скобелев-син, 3–та стрелкова бригада и някои други части, всичко около 27 000 души. Понеже тези части бяха пръснати в Търново, Габрово, Севлиево и на позицията край с. Къкрина, генерал Имеретински реши да атакува Ловеч на 3 септември и започна да съсредоточава силите си с оглед на тази дата.

Гористите възвишения край Ловеч предлагаха добри възможности за отбрана. Турската позиция имаше формата на прав ъгъл с фронт на север и на изток. Тя се простираше на около 7 км. Рифат паша разполагаше с 8 табура, 6 оръдия и около 2500–3000 черкези и башибозуци. Недостигът на сили му попречи да заеме здраво трите височини, които се намират на два и половина километра източно от Ловеч, вдясно и вляво на пътя за Севлиево. Главната линия на турската отбрана минаваше на другия ред височини, които се намират непосредствено до Ловеч, на десния бряг на р. Осъм. На Червеникавата височина имаше траншеи с фронт към Севлиево. Тя беше заета от 6 роти с едно оръдие. На височините отдясно на шосето имаше 2 табура и 4 роти с фронт на изток и на север. Северната позиция продължаваше наляво от р. Осъм. На голямата височина северозападно от града се намираха три табура и три оръдия. Там беше сам Рифат паша с щаба си. На височините западно и югозападно от Ловеч, които представляваха втора линия на турската укрепена позиция с фронт на изток, беше разположен един табур с две оръдия.

Капитан Куропаткин, началник-щаб на отряда на генерал Скобелев, беше изработил след съответно разузнаване записка за предстоящия бой, в която предлагаше силна артилерийска подготовка на атаката, постепенно провеждане на самата атака с укрепване на завладените позиции и обхващане на пътищата за отстъпление на противника. Тези идеи бяха възприети от генералите Скобелев и Имеретински и легнаха в основата на действията им. На следния ден разузнаването донесе, че турците разполагат с 8000 души и няколко оръдия.

На 2 септември настъпи към Ловеч от позицията при с. Къкрина отрядът на М. Скобелев (4 батальона, 2 сотни и 1 батарея). Той имаше задача да овладее предната турска позиция, да разузнае главната позиция на противника, да подготви артилерийския бой на следващия ден и ако е възможно, да пристъпи към изграждане на укрепления. Същевременно Кавказката казашка бригада настъпи към с. Йоглав, където зае позиция с цел да наблюдава шосето за Плевен и да поддържа връзка със Западния отряд. Позицията край с. Къкрина бе заета от други части, които поддържаха настъплението на Скобелевия отряд.

Авангардът на този отряд настъпи към 9 ч. Когато наближиха предната турска позиция, русите дадоха няколко залпа с батареята си. Това беше достатъчно, за да очистят турците двете височини вляво и вдясно от шосето. Понеже местността не даваше възможност да се види какви сили има на третата височина, генерал Скобелев, отложи превземането й за следващия ден. Войските му започнаха да се окопават и да подготвят позиции за артилерията.

Вечерта на 2 срещу 3 септември целият Ловчанско-севлиевски отряд беше съсредоточен пред града.

Според нарежданията на началника на отряда атаката трябваше да започне в 5 ч. на 3 септември. Генерал-майор Доброволски трябваше да настъпи с дясната колона (4 батальона и 20 оръдия) от височините край с. Присека срещу левия турски фланг на източната позиция. Лявата колона (10 батальона, 3 сотни и 56 оръдия) трябваше да настъпи под командуването на генерал Скобелев срещу височините от двете страни на шосето от Севлиево за Ловеч. Като главен обект на нейните действия трябваше да бъде Червеникавата височина, която беше ключ на цялата турска източна позиция, понеже даваше възможност да се обстрелват във фланг другите височини, да се излиза в тил на северната позиция и да се отрежат пътищата за отстъпление на противника на юг и на югозапад. По тази причина лявата колона трябваше да атакува първа, а дясната — едва след овладяване на Червеникавата височина. Кавказката казашка бригада трябваше да прекъсне движението по шосето за Плевен и да поддържа връзка със Западния отряд.

В 5 ч. на 3 септември една батарея откри огън срещу окопа на предната турска позиция. Още първите изстрели станаха причина слабите турски части да отстъпят на Червеникавата височина.

Един час след това започна артилерийската подготовка на атаката. На десния фланг не се постигна почти никакъв резултат, тъй като снарядите не достигаха до позициите зад Осъм, а турските стрелци пред реката се бяха прикрили в лозята и в царевиците. По-успешен беше огънят на левия фланг, тъй като Червеникавата височина беше открита. Той застави турците да снемат оръдията си от тази височина и да очистят долната траншея. Позлатените върхове на хълмовете, димът от стрелбата на десетките оръдия и големите маси на руската пехота, която се намираше зад хълмовете в очакване на атака, представляваха красива и величествена гледка.

През това време турската артилерия отговаряше с редки изстрели. Снарядите й бяха добре прицелени, но повечето от тях не се пръскаха. Когато една граната се заби в земята край генерал Имеретински, който се намираше на предната позиция, чуха го да казва: «Слава богу, тук е безопасно!». Но ако артилерийският огън на турците не беше ефикасен, пушечният им огън даваше резултати. За кратко време те извадиха от строя на дясната колона 158 души. Руската пехота не можеше да отговори на турските стрелци, тъй като разстоянието беше голямо за нейните пушки. Като не успя да сподави огъня им с артилерията си, генерал Доброволски реши да настъпи срещу определената му цел, без да изчака атаката на лявата колона.

3–та стрелкова бригада настъпи към 8.30 ч. Към 10 ч. тя беше вече овладяла трите северни височини на турската позиция пред р. Осъм. Всичко това стана почти без да се дават изстрели. Турските роти отстъпиха в града и на височината зад Осъм. Увлечени в преследването им, отделни групи стрелци заеха мелницата на левия бряг на реката. Предвождаха ги капитаните Грайфенфелс, Шершеневич и поручик Василенко. След това изморената бригада бе сменена от Ревелския полк и се оттегли на почивка. По заповед на генерал Имеретински към 12 ч. премина в атака и лявата колона.

Генерал Скобелев насочи батальоните си с развети знамена и музика срещу двете височини вляво и вдясно от шосето. Докато пехотата настъпваше, артилерията засипваше Червеникавата височина със снаряди. Изобщо през този бой офицерите положиха големи усилия да намалят загубите на руските части, но това все още не им се отдаваше. Когато русите се приближиха на няколкостотин стъпки, турците очистиха Червеникавата височина и тя бе превзета от Казанския полк. Калужкият полк пък превзе също тъй леко височината вдясно от шосето. С това бе овладяна цялата турска позиция пред р. Осъм.

Към 13.40 ч. влязоха в Ловеч почти едновременно девет роти от Казанския полк. След тях влезе в града сам генерал Скобелев с щаба си. Турските сили, които охраняваха града, отстъпиха северозападно от него. На височината, където беше щабът на Рифат паша, се намираха вече 5 табура с 4 оръдия, а други 2 табура бяха отделени като резерв при с. Продимчец.

Капитан Куропаткин разузна височината и предложи главната атака да се проведе срещу левия фланг на турците, понеже последните имаха възможност да отстъпят именно в този сектор. Скобелев възприе тази идея и съсредоточи в северозападната част на града 8 батальона. По същото време първа стрелкова бригада се спусна към Осъм от изток, а от север настъпи Кавказката казашка бригада, така че към 15 ч. височината беше обхваната от три страни с превъзхождащи сили. Целият огън на руската артилерия беше пренесен върху нея.

Тогава започна последната атака. Калужкият полк, следван от Либавския, се спусна от височината по десния бряг на Осъм, като се прикриваше в градините. Войниците преминаваха реката по един брод в североизточния край на града и се съсредоточаваха зад мелницата, която представляваше с дръвчетата си първото прикритие по техния път. Тя се намираше на около 1200 крачки от първата траншея на противника. При мелницата се събраха няколкостотин бойци. Когато си отдъхнаха, те настъпиха на малки групи. Край северните покрайнини на града се изравниха отляво на тях няколко роти и взводове от Казанския полк, които действуваха по инициатива на своите командири. По същото време Ревелският полк се насочи към североизточния край на заетата от турците височина.

Калужци започнаха да изкачват югоизточния стръмен склон на височината. С челните части вървеше командирът на полка полковник Елжановски. Турците очистиха, без да ги изчакат, първата, а след това и втората траншея и отстъпиха на редута. Те снеха оръдията си и ги отправиха към с. Микре. Калужци заеха траншеите и спряха, за да изчакат пристигането на останалите части. Когато към тях се присъединиха челните части на Либавския полк, русите се устремиха към редута. Ревелският полк бе успял да превземе траншеите откъм Плевенското шосе и се нахвърли на същия редут от изток и от североизток. Забелязвайки, че вниманието на турците е отвлечено в тази посока, генерал Скобелев хвърли резерва си в атака от запад. Към 17.30 ч. настъпиха с развети знамена и с музика Псковският и Естляндският полк, както и един батальон от Великолуцкия полк. Тяхната стройна, бързо настъпваща маса представляваше величествена гледка. Турците от десния фланг на височината започнаха да отстъпват — едни надясно, а други към редута. В този момент в редута нахлуха от всички страни калужци, либавци, ревелци и казанци. Първи бяха полковник Елжановски и капитан Грайфенфелс. Започна една от най-ожесточените схватки на войната, която завърши с избиването или пленяването на тези, които не успяха да отстъпят. Дописник на вестник «Таймс», който посетил редута след боя, разказва следното: «Стъпвайки на редута, намерих цялата почва гъсто покрита с руски и турски тела, но когато достигнах западния край и злополучния насип край бруствера, съзрях наистина страхотно зрелище. Пространство, дълго около 50 фута и широко 20, беше покрито със слой от турски тела на убити и ранени, дебел около 5 фута. Живите и мъртвите лежаха под горещите лъчи на слънцето един върху друг в плътна маса, слепена с кръв. Около тази купчина мюсюлмани лежаха като ивица руски трупове, които свидетелствуваха за страшната борба, развила се на туй съдбовно място».

Когато настъпиха последните минути за упоритите защитници на редута, табурът, който се беше разположил на трите височини западно и югозападно от Ловеч, отстъпи в пълен безпорядък към с. Микре с двете си оръдия и с малко конница. Ротмистър Кулебякин забеляза отстъплението му и насочи ескадрона си срещу него. Той му нанесе силен удар. Турците отстъпиха към с. Продимчец, където се намираха резервните табури. Към това село обаче се беше насочила Кавказката казашка бригада на полковник Тутолмин. Той се стремеше да пресече пътя за отстъпление на турците от редута, без да знае, че турският резерв е скрит край селото. Когато се спускаше от височините към селото, Владикавказкият полк се натъкна неочаквано на резервните табури, които отиваха на помощ на бранителите на редута. Полковник Менар, командир на полка, взе бързо и смело решение. Той се хвърли върху табурите с 4 сотни, изпращайки друга сотня в обход западно от Продимчец. Турците не издържаха смелата атака и отстъпиха към с. Гозница, стреляйки безредно. Там пък попаднаха, под сабите на един ескадрон.

Когато конете на казаците изчерпиха силите си, преследването бе продължено от Кубанския полк. То спря едва след като се стъмни. Някои от турските части бяха успели да отстъпят към Орхание (Ботевград). Рифат паша се добра до Плевен с 5 оръдия и с много бойци, от които бяха сформирани два сборни табура.

Шестото оръдие беше пленено от русите. Те взеха също няколко ракли, много пушки, над 1 000 000 патрона и две знамена. През този ден русите загубиха 1683 души. Най-много беше пострадал Калужкия полк. Когато завърши погребването на убитите, броят на турските трупове беше достигнал 2200.

Още на 2 септември, когато забеляза разгръщането на значителни руски сили, Рифат паша изпрати две донесения в Плевен с молба за подкрепа. По това време Осман паша се готвеше да отбие предстоящия трети щурм, а освен това считаше Ловчанската позиция за много силна, поради което не удовлетвори искането на Рифат паша, а му заповяда да се държи докрай. Но на следващата сутрин се получи трето донесение от Ловеч със същата молба. Тогава началникът на Западната дунавска армия разбра целия размер на опасността и към обед излезе от Плевен с един отряд от 12 табура, 3 батареи и конница. Движението на този отряд беше открито от тези части на Западния отряд, които наблюдаваха шосето за Ловеч. Те го обстреляха с артилерията си. Тогава Осман паша свърна на запад и успя да се откъсне от русите. На 4 септември турците достигнаха с. Зълково, където бяха открити от Кавказката казашка бригада. Генерал Имеретински заповяда на Скобелев да заеме позиция, обаче Осман паша бе научил вече печалната за него вест за падането на Ловеч и вместо да предприеме атака, зае позиция на възвишенията между селата Лисец и Радювене (Стояново). Въпреки численото си превъзходство генерал Имеретински не се реши да атакува на свой ред, понеже частите му бяха изморени и липсваха сухари и боеприпаси. Освен това той искаше да запази силите им за предстоящите боеве при Плевен. Така беше пропусната великолепната възможност да се атакуват турските сили в момента, в който извършваха флангово движение по отношение на руската армия. Осман паша свика военен съвет, за да разисква въпроса, дали да атакува Ловеч или да се върне обратно. Хасан паша настояваше за атака, понеже русите бяха изморени, без боеприпаси и с неуредени позиции. Други военачалници настояваха да се извикат предварително подкрепления от Плевен. Осман паша реши да се завърне в последния град, защото даже и да би успял да превземе Ловеч, трябваше да остави там за гарнизон повече от 8 табура, а това щеше да раздроби и отслаби неговите сили. По тази причина той тръгна назад и на 6 септември сутринта се върна в Плевен.

С овладяването на Ловеч беше осигурен тилът на Западния отряд за третия щурм срещу Плевен. Осман паша беше изолиран от юг, а силите на неговата армия — намалени.

Трети щурм срещу Плевен

Пристигнал в Пордим на 2 септември, княз Карол бе назначен на следния ден за главнокомандуващ на руско-румънските войски на Западния отряд. Генерал Зотов оставаше за негов началник-щаб, но фактически той беше началник на отряда. Нему бе възложена и цялата дейност по подготовката на третия щурм. В течение на няколко седмици беше изработена огромна карта на Плевен и околностите му. Тя беше литографирана и разпратена на частите в достатъчен брой екземпляри. Тази карта беше толкова подробна, че на нея бяха означени даже кладенците с количеството и качеството на водата им. Подготвени бяха стълби, вързопи от пръти и други материали, необходими за преодоляване на препятствията. В пехотните части бяха проведени учения за превземане на укрепления. Пътищата, които водеха към турските позиции, бяха поправени, а също бяха прокарани и някои нови. Почистваха се кладенците на местата, където се предполагаше, че ще бъдат установени превързочни пунктове.

На 2 септември генерал Зотов свика в с. Пордим военен съвет, пред който изложи своя план за предстоящите действия. Те се разделяха на два периода — подготовка на щурма и провеждане на самия щурм. През първия период трябваше да бъде извадено oт строя въоръжението на противниковите укрепления и трябваше да стане невъзможно както пребиваването на резерви в укрепленията, така и пристигането на подкрепления към тези пунктове. Това трябваше да се постигне чрез непрекъснат артилерийски обстрел с постепенно увеличаване на силата на огъня на района между Гривица и шосето за Ловеч. През този период пехотата трябваше да се приближи до укрепленията на противника и да бъде готова да ги щурмува.

Съсредоточаването на руско-румънските войски беше извършено с оглед противникът да бъде атакуван от север, от изток и от юг. На север от река Вит, до пътя Гривица — Плевен, се разположиха румънските войски под командуването на генерал Чернат. 9–и корпус беше разположен южно от пътя до пътя Пелишат — Плевен. По-нататък следваше 4–ти корпус, позициите на който достигаха до височините при с. Радишево. На юг от Плевен се намираше отрядът на генерал Имеретински начело с авангарда на Скобелев.

В навечерието на третия щурм гарнизонът на Плевен се състоеше от около 29 400 щика, 1500 саби, 1500 черкези и 70 оръдия. Руският щаб нямаше вярна представа за силите на Осман паша и ги преценяваше около два пъти по-многобройни.

По същото време Западният отряд наброяваше около 75 500 щика, 8600 саби и 424 оръдия.

Съсредоточаването на войските започна през нощта на 6 срещу 7 септември. Нощта беше необикновено студена за есенния сезон и твърде мрачна, поради което едно разстояние от 6–10 км бе изминато за 5–6 часа. Турците не оказаха никакво противодействие на това съсредоточаване на руската армия. На определените позиции бяха изкарани 152 оръдия.

В 6 ч. на 7 септември, деня на битката при Бородино, както и годишнината от коронацията на Александър II, се разнесе първият залп на обсадните оръдия при с. Гривица. Това беше началото на третия щурм срещу Плевен. Започна най-ожесточеното и най-кръвопролитно сражение на Освободителната война.

Турците отговориха на артилерийската стрелба. Огънят се усилваше постепенно. По пътя между Згальовец и Пордим се срещаха множество българи, пише един съвременник, «успели да избягат от околностите на Плевен, но още недошли до Пордим. Цялото голямо поле бе изпълнено с бедните им вещи, каруци, биволи, овце и волове. Много малко бяха мъже. Наоколо се виждаха само жени и деца, събрали се на групи около каруците или унило бродещи край пътя».

Военните действия през този ден се ограничиха само с воденето на артилерийски огън, на който турците отговаряха доста енергично. Особено резултатни бяха действията на двадесетте обсадни оръдия, които действуваха срещу Гривицкия редут. Гранатите попадаха или върху самия редут, или върху вала му, разпръсквайки пръстта. Някои от тези оръдия обстрелваха и редута край с. Радишево. Рано следобед руският огън предизвика пожари в някои от редутите при Радишево. Огънят бе преустановен при свечеряване.

След това генерал Зотов свика съвещание, на което постави въпроса, дали щурмът е подготвен достатъчно и не бива ли той да започне на следния ден. Болшинството от присъствуващите офицери отговориха отрицателно, като изтъкнаха необходимостта от по-нататъшна артилерийска, подготовка.

С малки изключения нощта на 7 срещу 8 септември мина спокойно. На разсъмване, когато беше подновена артилерийската канонада, трудно можеха да се видят резултатите от стрелбата през миналия ден. Турците бяха успели да поправят повредите на укрепленията си с упорита работа през нощта.

Диспозицията предвиждаше на 8 септември усиленият артилерийски обстрел на противника да продължи. Конницата, която се намираше под началството на генерал-майор Лашкарев, трябваше да излезе на шосето от Плевен за София, в района на с. Долни Дъбник, да се яви в тил на турците и да затрудни съобщенията им, а в случай че напуснат Плевен и започнат да отстъпват — да ги преследва.

Отрядът на генерал Имеретински, който щеше да действува в посока на главния удар, откъм шосето Ловеч — Плевен, трябваше да излезе на това шосе откъм с. Тученица начело със силния авангард на генерал Скобелев и да се опита да овладее височините южно от Плевен.

Изнеслите се значително напред батареи продължаваха да обстрелват противника и през този ден. Плътен слой от барутен дим покриваше цялата околност. Особено силен беше огънят срещу Гривицкия и Централния редут. Позициите на противника на Зелените хълмове — гористи възвишения на юг от Плевен, покрити с лози — бяха подложени на артилерийски обстрел още от сутринта, за да се подготви атаката срещу втория им гребен.

Към 15 ч. командирът на Калужкия полк, полковник Елжановски, получи заповед да овладее втория гребен на Зелените хълмове, след което да се окопае там, без да продължава настъплението. За водач на калужци бе определен художникът С. Верешчагин (брат на прочутия В. В. Верешчагин), който бе обходил като доброволец тази местност и я познаваше отлично.

Калужци, които бяха тръгнали напред с песни, достигнаха втория гребен и изтласкаха слабия противник. Турците откриха силен огън от третия гребен. Полковник Елжановски изпрати до Скобелев записка, за да пита какво да прави. Генералът нареди войниците да спрат на гребена и сам тръгна към това място. Но когато достигна до втория гребен, той не завари никого.

Случило се бе следното. Още в самото начало полковник Елжановски беше ранен и изтеглен назад. Войниците се бяха хвърлили напред по своя инициатива, без преките им началници да бяха в състояние да ги спрат. Те бяха атакували противника и овладели третия гребен. Русите продължиха настъплението и заеха ложементите в дола на потока. Но турците се опомниха от неочаквания удар и преминаха в контраатака срещу левия фланг на Калужкия полк. Батареите им откриха адски огън, на който русите отговориха по същия начин. Според кореспондента на вестник «Дейли нюз» тътнежът от тази стрелба бил ужасен, нечуван от него в нито едно сражение преди това. Генерал Скобелев изпрати в подкрепа на двата атакуващи батальона трети, под чиято защита те можаха да се изтеглят на втория гребен, зает вече здраво от ротите от Естляндския полк. При настъпването на нощта русите бяха стъпили здраво на втория гребен на Зелените хълмове. Към 2 ч. генерал Скобелев узна, че атаката се отлага за 11 септември. За да не се дават излишни жертви, войските от първата линия бяха отведени на първия гребен, където се укрепиха на позиции, удобни за отбрана в случай на неприятелско нападение по шосето за Ловеч.

Тази атака струваше на отряда на генерал Имеретински около 900 души, от които 689 бяха от Калужкия полк. Въпреки това останалите войници от този полк бяха подредени и заеха новите си позиции с песни.

През този ден конницата на генерал Лашкарев разби противника в две ожесточени схватки край р. Вит.

Артилерийската стрелба продължи и през нощта на 8 срещу 9 септември, макар и не в тези размери. Тя целеше да безпокои противника и да не му позволи поправянето на повредите които бяха нанесени на неговите укрепления.

През деня на 9 септември бяха извършени известни размествания в разположението на артилерията, тъй като се реши, че Гривицкият редут е подготвен в достатъчна степен за атака.

И през този ден центърът на действията падаше на южния сектор. Изглежда, че турците съзнаваха слабостта на отбраната си на това място, поради което направиха опит да отбият генерал Скобелев от първия гребен на Зелените хълмове. Рано сутринта значителни турски сили (от 6 до 10 табура) се насочили срещу центъра на руската линия. Обаче стрелбата на 28 оръдия и пушечният огън, с който посрещнаха противника естляндските роти, го заставиха да се върне. Противникът повтори атаката си към 8 ч. Този път тя беше много упорита и на генерал Скобелев се наложи да вкара в боя част от резервите си за контраатака. Точно в този момент един сполучлив изстрел на руско оръдие вдигна във въздуха снарядите и боеприпасите на турците, които се намираха зад първата им бойна линия. Експлозията беше последвана от грамаден облак дим, подобен на гъба. По руската линия се разнесе тържествуващо «ура». Две роти се хвърлиха незабавно срещу неприятеля и го изтласкаха. Те се увлякоха толкова в преследването, че трудно можаха да се върнат от втория гребен. След това боят стихна и турците се отказаха от по-нататъшни действия срещу позицията на генерал Скобелев.

Макар да бяха отбити, турските атаки срещу авангарда на генерал Скобелев «доведоха естествено до мисълта, писа генерал Зотов, за значителните сили на противника и следователно до необходимостта да не се бърза особено с атаката срещу неговия укрепен лагер, а търпеливо да се даде време на артилерията да разрушава неприятелските прегради...».

Както предишния ден, така и на 9 септември конният отряд на генерал Лашкарев има схватки с неприятелски табури, които успя да отблъсне. През нощта, пише един кореспондент, при генерал Лашкарев дошли няколко българи — бежанци от Пленен. Те съобщили, «че всеки ден турците събират в града по петстотин българи, които заставят да поправят нощем повредите, нанесени на укрепленията им, както и да погребват убитите».

Артилерийската канонада продължи и на следния ден, 10 септември. Най-значителните, ако не и единствени действия през този ден се развиха отново на юг, в сектора на отряда на генерал Имеретински. Като желаеше да доближи позициите колкото е възможна по-близо до противника, генерал Зотов бе заповядал Скобелев да овладее третия гребен на Зелените хълмове. Нему не бе станало известно, че последният беше отстъпил на първия гребен.

Генерал Скобелев насочи напред Естляндския полк и 10–и стрелкови батальон, понеже познаваха добре местността. След силно обстрелване от съседните турски редути русите станаха господари на втория гребен. Но Скобелев се отказа да продължи настъплението към третия гребен, понеже смяташе, че това ще изтощи силите му, преди да е настъпило времето на решителния щурм.

На другите сектори всичко беше както миналия ден. Вечерта на 10 септември бе прекратена артилерийската канонада. С това завърши първият период от третия щурм срещу Плевен.

Най-характерното за първия период на третата атака беше артилерийската подготовка на предстоящия щурм. Руското командуване възлагаше на четиридневната артилерийска стрелба разрушаването на препятствията, моралното обезкуражаване на противника и материалното му дезорганизиране. Артилерийският огън трябваше да се засилва с всеки изминат ден, при което батареите щяха да се приближават към линиите на противника.

Така на 7 септември действуваха 140 оръдия, а на 10 септември — 228. Въпреки указанията на повечето места артилерията не успя да се приближи на по-малко от 2000 м до противника. Липсваше единно ръководство на артилерийския огън както в рамките на цялата линия, така и в рамките на отделните сектори. Поради това често пъти огънят се водеше срещу обекти, които нямаше да бъдат атакувани, а оставаха незасегнати други, които по-късно отблъснаха руската атака. По силата на редица причини — големи разстояния, несъвършенство на материалната част, здравината на противниковите укрепления и постоянното поправяне на нанесените повреди, артилерийският огън не можа да разгроми турските укрепления. Още по-малко беше неговото влияние върху моралния дух на турския гарнизон, който привикна на стрелбата и видя нейната неефикасност.

И така артилерийската подготовка в течение на дните от 7 до 10 септември включително не даде очакваните резултати. Но това още не означаваше, че щурмът е осъден на неуспех, тъй като не бяха вкарани в боя останалите 186 оръдия.

Вечерта на 10 септември се събра военен съвет на Великокняжеския хълм, недалеч от с. Радишево. Присъствуваха императорът, княз Карол, генерал Зотов, корпусните командири и някои други началници. «На 10 септември, пише генерал Зотов, се оказа, че при тази усилена стрелба, която води артилерията, лесно можеше да се почувствува липсата на снаряди, на редовния подвоз на които не можеше повече да се разчита, понеже прекрасното досега време изведнъж се промени рязко към вечерта на 10 септември: надвесиха се облаци, заваля дъжд, развалящите се с удивителна бързина пътища ставаха мъчно проходими за коли. Оказа се при това, че поради непрекъснатата стрелба в течение на три денонощия някои лафети на обсадната артилерия, а също и много от деветфунтовите оръдия на полевата артилерия започнаха да се развалят. При такива обстоятелства, последицата на които можеше да бъде постепенното отслабване на артилерийския огън, ставаше неудобно да се продължава артилерийският бой, тъй като лесно можеха да се загубят достигнатите вече резултати, без да се постигнат по-големи. Да се бави повече ставаше направо безполезно и се налагаше или отказване от щурма, или незабавното му провеждане. Беше решено последното и вечерта на 10 септември на войските беше изпратена диспозицията, която определяше реда за щурма на 11 септември.» За избирането на 11 септември като ден на щурма несъмнено оказа влияние и фактът, че този ден беше именният ден на императора, комуто генералите искаха да направят подарък.

Щурмът трябваше да се развие по следния начин: на разсъмване артилерията трябваше да открие огън, прекъсвайки го на два пъти (от 9 до 11 и от 13 до 14.30 ч.). Разчиташе се, че това ще накара противника да изведе войските си от закритията в очакване на атаката, а подновяването на огъня щеше да им нанесе големи загуби.

Щурмът трябваше да започне в 15 ч., като се развие на три пункта. На десния фланг румънските войски щяха да атакуват Гривицкия редут. В средата 4–ти корпус щеше да атакува редута между Плевен и Радишево (Омер бей табия), а отрядът на Скобелев трябваше да атакува противника от юг, откъм шосето за Ловеч.

Генерал Зотов имаше на разположение 106 батальона, които се разпределяха по следния начин: на десния фланг — 48, в центъра — 30 и на левия фланг — 22.

Късният час за атаката се дължеше между другото и на страха от неуспех, защото тогава противникът мъчно би могъл да използува плодовете на победата си.

Артилерийската канонада започна призори на 11 септември. «Турците, пише един кореспондент, още от сутринта отговаряха на нашия огън някак си вяло и като че ли неохотно, със значително малко изстрели. Очевидно те пазеха снарядите си за по-критични и решителни моменти.»

Действията на десния фланг трябваше да се изразят в щурмуването и овладяването на Гривицките укрепления. Атаката трябваше да се извърши от руски и румънски войски под командуването на генерал Чернат, военен министър на Румъния, с 48 батальона и 118 оръдия, но между тях липсваше единодействие.

Турските Гривицки укрепления се състояха от два редута: по-голям (Канлъ табия) и по-малък (Баш табия). Двата редута отстояха един от друг на повече от 200 м. Те бяха свързани помежду си с траншеи. Вторият имаше командно положение по отношение на първия. Околната местност скриваше разположението на турските укрепления, пространството между които беше покрито с царевица. Първият редут се виждаше само от юг и от изток, а вторият — само от север. Съществуването на втория Гривицки редут не беше известно нито на русите, нито на румънците. Първият редут беше повреден от артилерийски огън, но турците намериха време и възможности за поправяне на част от повредите.

Първият щурм беше предприет, точно в 15 ч. от румънските войски. Макар да бяха посрещнати със силен огън, те овладяха предните траншеи на противника. Отпочинали малко, батальоните настъпиха срещу редута. Срещу тях се изсипваше от редутите буквално дъжд от куршуми. Румънците вкараха в боя почти всичките резерви на атакуващите колони и достигнаха рова пред първия редут, но нямаха сили нито да продължат по-нататък, нито пък да се задържат. Те предприеха още на два пъти атаки срещу него, но и двата пъти бяха отблъснати. Към 19 ч. полковник Ангелеско поведе за четвърти път своята дивизия срещу редута в момента, когато два руски полка атакуваха от юг.

Към 18 ч. Архангелгородският и Вологодският полк, които бяха атакували Гривицкия редут през предишните два щурма на Плевен, се устремиха срещу него. Вторият командир на архангелгородците полковник Шлитер излезе напред. «Аз съм кавказки офицер, каза той, и на Кавказ са ни заповядали да превземаме и сме превземали не само такива позиции... Момчета, след мен!» — и той се хвърли пръв напред. Русите настъпиха под убийствения пушечен и оръдеен огън на противника. На около 600 м от редута те спряха, подредиха се и се хвърлиха едновременно напред начело с командира на бригадата генерал Родионов. Всяка минута турският огън поваляше стотици бойци, но не можа да спре устрема на русите и румънците. Архангелгородците достигнаха рова и избиха с щикове всичките противникови бойци, които не бяха избягали. Въпреки височината на вала и хлъзгавата му повърхност по причина на дъжда, който беше валял предидущата нощ, те се покатериха и втурнаха в редута. Първи скочиха на бруствера майорите Квитко и Александър Попеску, полковник Шлитер и други. Едва скочил от бруствера в редута, Попеску беше насечен на късчета. Полковник Шлитер беше повален мъртъв от куршум в челото. Излезе от строя и генерал Родионов. Във вътрешността на редута кипеше ужасен бой. През тези минути изстрелите се чуваха много рядко, защото се действуваше предимно с щикове и с приклади. От турците останаха живи само тези, които бяха успели да избягат навреме. Гривицкият редут № 1 беше овладян към 19.30 ч. Като трофеи бяха взети едно знаме, три дългобойни оръдия и много пушки и патрони.

Обаче руско-румънските части бяха подложени на ожесточен огън от страна на втория Гривицки редут, чието съществуване те не предполагаха. През нощта те се опитаха да атакуват на три пъти, но винаги бяха отблъсквани с големи загуби. Загубите им достигнаха 3631 убити и ранени. Загубите на турците не бяха известни.

Атаката на войските на 4–ти корпус в центъра беше насочена срещу издадения редут на Радишевските височини, който се намираше на около 1,5 км от града (редут Омер бей табия). Обаче щурмът срещу този редут не можа да се проведе съгласно плана. Към обед Углицкият и Ярославският полк бяха хвърлени срещу редута по недоразумение: заели ложементите пред редута, турците продължаваха огъня срещу войските. Полковник Тихменев сметна, че те нападат, и вдигна войниците на щурм. С голям героизъм те достигнаха ложементите на Омер бей табия и ги заеха, но не можаха да отидат по-напред. Понесли големи загуби, полковете се върнаха отново към 14–14.30 ч. По този начин от четирите полка, които бяха определени за атака, два излязоха от строя, преди тя да е започнала.

Атаката беше повторена следобед. Напред бяха хвърлени други полкове от 4–ти корпус. Те бяха посрещнати с ожесточен огън, който като че ли искаше да ги затрие от лицето на земята. Цели редове падаха като покосени. Въпреки това русите продължаваха да настъпват и успяха да овладеят двата реда окопи пред редута. За да продължат, им бяха необходими резерви. Но изпратените такива едва успяха да се доближат до редута и противниковият огън разстрои редовете им, а появилите се срещу тях табури ги накараха да отстъпят, оставяйки зад себе си купища убити и ранени. Изпратен към 16.30 ч., 4–ти полк беше върнат от средата на пътя.

Загубите бяха огромни (4288 души вън от строя). Атакуващите полкове бяха разстроени. Макар че имаше достатъчно резерви, които при правилно ръководство можеха да доведат до превес в боя, наложи се мнението, че войските от центъра са дали всичко, което могат да дадат, че там не могат да се постигнат други резултати.

Най-страшен и най-кръвопролитен през този ден беше боят на левия фланг, където действуваше отрядът на генерал Скобелев.

Михаил Дмитриевич Скобелев (р. 1843 г.) беше един от видните военни деятели на своето време. На 18 години той постъпил като студент в Математическия факултет на Петербургския университет, но още същата година бил изключен поради участие в студентските вълнения през тази година (1861 г.). Той се отдал на военното поприще и след завършване на Военната академия взел участие в редица походи в Азия, проявявайки не само храброст, но и талант на военачалник. През пролетта на 1877 г. мнозина в Действуващата армия посрещнаха с недоволство 34–годишния генерал, който беше спечелил вече голяма слава. Попаднал в една атмосфера на гнилота, която го отстраняваше от военните действия, той не беше далеч от мисълта за самоубийство, но с течение на времето нему бяха поверени по-големи задачи. Богато надарена натура, Скобелев се отличаваше с горещ, увличащ се характер и легендарна храброст. Той се нареждаше на първо място сред руските военачалници с грижите си за войниците, поради което се радваше заслужено на тяхната любов.

Преди това Скобелев командуваше само авангарда на княз Имеретински, но през нощта на 11 септември беше назначен за командир на левия отряд.

Задачата на този отряд беше да атакува турските укрепления — Къшинския редут (Юнуз бей табия) — от южната страна на Плевен, по шосето Ловеч — Плевен. В този район турската отбрана беше най-слаба и един руски пробив криеше големи опасности за Осман паша.

За да изпълни задачата си, Скобелев трябваше да овладее най-напред третия гребен на Зелените хълмове и двата съединени редута, които защитаваха достъпа към турския лагер от тези хълмове.

Разположението на руските части беше такова, че понасяха големи загуби от близкия огън на противника. За да ги избави от излишни жертви, Скобелев ги вдигна преди определения час на атака срещу третия гребен. Той беше овладян, а турците бяха изтласкани и от северния му склон.

Руските батареи от втория гребен на Зелените хълмове поведоха силен огън срещу редутите, които предстоеше да бъдат щурмувани. В 15 ч. генерал Скобелев даде заповед за атака. Генерал-майор Доброволски, който командуваше втората линия на щурмовата колона, се обърна към него с въпроса:

— Не е ли рано?

— Генерале — отвърна Скобелев, — не е време сега да се разсъждава за това.

Доброволски извади сабята си и поведе веригата напред. Спуснали се от третия гребен, атакуващите трябваше да достигнат една долчинка, през която минаваше малък поток. Близо километър и половина от него започваше напълно гола стръмнина, вляво и вдясно от върха на която се намираха двата съединени помежду си с траншеи редута (левият — Кованлък, а десният — Исса ага) — целта на руската атака (днес наречени Скобелеви редути).

Две атаки предприеха русите, но и двата пъти убийственият огън на турците не им позволи да отидат по-напред от потока. Положението стана опасно. За да преодолее критичния момент, Скобелев застана пред войниците си и ги поведе лично напред с извадена сабя. Той яздеше бял кон и носеше бяла фуражка, бял кител и бели ръкавици. Не могат да се опишат огънят и устремът на атаката на русите! Сабята на Скобелев беше пречупена от шрапнел, а конят под него падна убит. Но войниците изкачиха стръмнината, избиха противника от траншеите и достигнаха самия редут. «... Тогава, четем в едно списание, цялата маса ... се хвърли с възторжен, оглушителен вик «ура» през рова, през самия вал и се втурна в редута като ураган. За по-кратко време, отколкото е необходимо, за да се изговори, защитниците на редута бяха избити, а една част успя да се спаси с бягство.» Редутът Кованлък беше овладян и 16.25 ч. Към 18 ч. падна и десният редут. За комендант на последния беше назначен полковник Мошчев, а на левия — генерал-майор Тебякин, чийто пръв помощник стана майор Горталов.

Отрядът на генерал Скобелев се вряза като остър клин в отбранителната линия на Осман паша и представляваше сериозна заплаха за Плевен. Според турски източници «овладяването на двата редута от русите предизвикало обща паника в редовете на турските войски; бегълците дирели спасение в град Плевен, в разни укрепления, та дори в Главната квартира». Но и положението на русите не беше по-добро. Те бяха подложени на силен обстрел отляво (от Юнуз бей табия), отдясно (от Омер бей табия) и отпред.

През нощта на 11 срещу 12 септември, макар че трябваше да отбиват непрекъснато неприятелски атаки или опити за атаки, русите успяха да се окопаят на позициите си и да създадат в противника впечатление, че фланговете и тилът им са осигурени.

Настъпи денят на 12 септември. Руските войски спряха атаките си по всички направления. При това положение Осман паша реши да хвърли всичките си сили срещу отряда на генерал Скобелев, за да избият клина, който заплашваше Плевен. Скобелев предвиждаше това развитие на събитията и още от вечерта беше поискал подкрепления, с които да закрепи и развие успеха си. Сутринта генерал Зотов изпрати записка до генерал Имеретински със следното съдържание: «По заповед на главнокомандуващия предписвам на Вас и на генерал Скобелев да се укрепите и да се държите на заеманите позиции. Подкрепления не чакайте. При мен няма...». Но руското командуване реши да се отстъпи на позицията при Българене, като русите се задържат по р. Осъм до настъпването на по-благоприятни обстоятелства. Към 10.30 ч. генерал Скобелев получи нова записка, в която се казваше: «По заповед на великия княз главнокомандуващ, ако не можете да се удържите на заетите от вас позиции, то започнете, но по-възможност не по-рано от вечерта, да отстъпвате бавно към Тученица ... пазете това в тайна... Гривицкият редут е в наши ръце, но няма с какво да продължим настъплението и поради това е решено постепенно отстъпление».

От ранна утрин турците започнаха атаките срещу героите на белия генерал. Ударът им беше насочен преди всичко срещу левия редут и левия фланг на русите. Трудно може да се предаде с думи неповторимата обстановка на тези часове. Четири турски атаки бяха отбити почти една след друга. След втората атака сред войниците от двата редута настъпи колебание и те започнаха да отстъпват. Но пристигна генерал Скобелев, който възвърна духа им и останките на покрилите се със слава полкове заеха отново местата си.

След отбиването на четвъртата атака настъпи затишие — последното затишие пред бурята, която приближаваше. Генерал Скобелев получи в подкрепа Шуйския полк. Той беше изпратен от генерал Крилов, който действуваше на своя отговорност въпреки изричната забрана. Скобелев реши да използува полка за прикриване на отстъплението.

Отбиването на четвъртата атака обезкуражи турците. На събрания от Осман паша военен съвет беше решено да се направи пети, последен опит за овладяване на редутите. В случай на неуспех турците щяха да отстъпят през нощта.

Към 16.30 ч. започна петата, последна атака на противника... «Показаха се, пише един очевидец, нови турски маси. Пред тях се разгърна голямо зелено знаме, което трябваше да замества «свещеното знаме на пророка», и гръмко се разнасяше пеене на религиозните стихове «Аллла Аллаха ил Алла!»(6). А когато се раздава такова пеене и се развява зелено знаме — според историческия опит на всички армии, воювали с мюсюлманите, това означава, че мюсюлманите предприемат последния, но най-отчаян и фанатичен опит, след който в случай на неуспех сред тях настъпва пълна паника и деморализация... И за героите има невъзможно. Цели тридесет часа отрядът на Скобелев не излезе от непрекъснат бой.» Като виждаше невъзможността да се задържи и се задъхваше от липса на подкрепления, генерал Скобелев заповяда отстъпление, а сам излезе напред начело на Шуйския полк, за да го прикрие. Генералите, които наблюдаваха боя от съседните Радишевски височини, решиха най-сетне да изпратят в негова подкрепа Серпуховския полк. Но вече беше късно. Към 18 ч. генерал Крилов получи следната записка на Скобелев: «От редутите съм отбит, но отстъпвам в ред, прикривайки се с вашия Шуйски полк. Благодаря ви, генерале!».

Русите останаха на позициите си до последната възможност. Шепа храбреци начело с майор Горталов отказаха да отстъпят от редута Кованлък. «При назначаването му на този пост, пише цитираният по-горе съвременник, Горталов дал дума на генерал Скобелев, че докато е жив, няма да даде на противника повереното му укрепление... Този човек остана сега, сред мъртвите и сред умиращите, единствен защитник на поверения му пост. Той удържа думата, която беше дал. Гологлав, сложил ръце на гърди, със сабя в дясната ръка, той опря крак на външния край на бруствера и очакваше турците или смъртта, което в този момент беше едно и също. Не мина минута и той беше вдигнат на щикове от противниковите войници и разкъсан на късове... Георгиевският кръст, който му беше изпратен като награда за извършените подвизи, не завари Горталов сред живите. Но несъмнено това име ще бъде записано навеки в историята на Владимирския полк. То не бива да бъде забравено в нашата военна история!»

Защитниците на втория редут го напуснаха едва след като Скобелев им заповяда лично да се оттеглят. Отрядът отстъпи на втория гребен на Зелените хълмове. В яростта си Скобелев се хвърли на тревата и зарида като дете. Два часа по-късно, когато си възвърна хладнокръвието, той каза: «Направих всичко, което беше по силите ми... Но не ми изпратиха подкрепления...». На 13 септември Скобелев получи заповед да отстъпи в с. Бохот. По-голямата част от руските войски остана на заетите позиции.

И така третата атака на Плевен завърши с неуспех. Овладян беше само първият Гривицки редут. Руските загуби възлизаха на 12 814 души вън от строя, а румънските — на около 3000 души.

Подготовка на блокадата на Плевен

Завършиха кървавите дни на третия щурм срещу Плевен. От 13 септември по бойните полета зацари тишина.

Неуспехът на третия щурм оказа силно влияние не толкова върху руските офицери, колкото върху духа на началствуващите лица. Последните надценяваха силите на Осман паша (някои ги пресмятаха на 70 хиляди души) и очакваха всеки момент той да премине в настъпление. При това мнозина смятаха, че руската армия не ще бъде в състояние да отбие настъплението. По-нататъшното оставане на армията при Плевен се считаше от някои за опасно. Те предлагаха незабавно отстъпление даже в Румъния. На 12 септември генерал Зотов нареди всички обсадни оръдия да бъдат демонтирани и да се изпратят в Свищов.

А в тези дни Осман паша изпрати следната телеграма в Цариград: «Загубите в убити и ранени през последната седмица ме отслабиха силно и ние сме поставени пред необходимостта да отстъпим, но извършването на отстъплението е много трудно».

На 13 септември се състоя военен съвет в присъствието на императора на т. нар. Царски хълм (зад с. Гривица, южно от шосето за Българене). Насядали на походни столчета, тук присъствуваха още главнокомандуващият, военният министър, началник-щабът, неговият помощник генерал Левицки, генерал Зотов и началникът на артилерията. Румънският княз Карол пристигна накрая, когато съвещанието беше приключило. Разискваше се въпросът, какво да се прави при обстановката, създадена след отбиването на третата атака. Зотов и Масалски станаха изразители на мнението, което господствуваше във военните среди — войските да се оттеглят постепенно на позициите, които заемаха преди 7 септември, и да се разположат на зимни квартири, а военните действия да се отложат за следната година. Този възглед срещна решителен противник в лицето на Д. Милютин, който изложи мнението си в една убедителна и пламенна реч. Още на 12 септември, когато се обсъждаше този въпрос, той беше казал на императора: «Кой знае в какво положение са самите турци? Какъв ще бъде срамът и досадата ни, ако по-късно узнаем, че сме отстъпили в същото време, когато турците са считали за невъзможно да се държат повече в този котел, обградени от всички страни от нашите войски?». Както изглежда, пише Милютин в дневника си, «този аргумент подействува повече от всички». Милютин беше подкрепен и от генерал Левицки, който разви плана в детайли. Въпреки че тяхното мнение не беше подкрепено от други, императорът се присъедини към него и нареди войските да се укрепят на заетите позиции. Конницата трябваше да се насочи срещу съобщителните линии на противника, а всички пристигащи от Русия подкрепления се придаваха към Западния отряд. Прославеният защитник на Севастопол — генерал Тотлебен — трябваше да бъде извикан от Русия, а след пристигането му да се реши дали да се пристъпи към блокада или към обсада на Плевен.

В близките дни бяха направени известни промени в разположението на руско-румънските войски. Почти цялата руска и румънска конница влезе в състава на новосформиран кавалерийски корпус под командуването на генерал-лейтенант Крилов, който беше предназначен за действия в района на шосето Плевен — София. Положиха се усилия за реорганизиране на частите, за попълване на боеприпасите и за урегулиране на продоволствието.

Започвайки от 13 септември, турците направиха в течение на три дни опити да отвоюват Гривицкия редут № 1. Но те бяха отблъснати от румънските войски със съдействието на някои руски части. Румънските войници показаха отлична подготовка и хладнокръвие. «Ако трябва да се говори за дисциплината им, пише един военен кореспондент, достатъчно е да се каже например, че противниковата атака (на 14 септември — б. н.) беше посрещната от тяхна страна със съвършено отчетливи залпове по команда, както на обикновено учение.» За да се освободят от неприятното съседство на противника от Гривицкия редут № 2, който им нанасяше непрекъснати загуби с огъня си, румънските войски го атакуваха на 18 септември следобед, но не постигнаха успех и към 18 ч. се върнаха на изходните си позиции на редут № 1.

Бездействието на Осман паша, както и затвърждаването на Западния отряд на позициите му промениха възгледите на голяма част от руските военачалници. На свикания на 20 септември от генерал Зотов съвет, който разискваше въпроса за начина на предстоящите действия, мнозинството се изказа против обсадата, тъй като я намираше мъчно достижима и със съмнителен успех. «Всичко, писа генерал Зотов в писмото, с което изпрати на генерал Непокойчицки протокола на съвета, което в тази минута и при сегашната обстановка може да се предприеме от Западния отряд — това е да се укрепи на взетите сега от нас позиции, заемайки отбранително-заплашващ вид, и да се опита с масата конница, изпратена вече в неприятелския тил, да го блокира, не допускайки в никакъв случай подвоз на хранителни и бойни припаси към него.»

Мнозина в Полевия щаб не бяха чужди на тези възгледи, но тъй като решението на повдигнатия въпрос можеше да се вземе едва след пристигането на генерал Тотлебен, действията на Западния отряд добиха изчаквателен характер. Артилерията обстрелваше противника, войските се окопаваха на позициите си, активни действия водеше само конницата. Осман паша получаваше подкрепления и попълваше припасите си чрез редовно провеждани фуражировки.

Конницата, която беше определена за действия срещу съобщителните линии на противника, беше разделена на две големи групировки. Сборният конен корпус на генерал-лейтенант Крилов (5508 саби) трябваше да действува на запад от р. Вит и от Софийското шосе, а отрядът на генерал-майор Лашкарев (2534 саби) — в пространството между Софийското и Ловчанското шосе. Районът на този отряд, за разлика от първия, представляваше силно пресечена местност, която затрудняваше действията на конницата. Командуването считаше, че споменатите отряди могат да постигнат значителни успехи при съществуващата обстановка. Те трябваше да унищожат всички продоволствени запаси в близката околност, да повредят Софийското и Ловчанското шосе, да прекъснат телеграфните съобщения и да заловят изпращаните транспорти и подкрепления за Плевен. Транспортите трябваше да се задържат не по-близо от с. Телиш — място, отдалечено достатъчно от Плевен (на около един преход), за да не могат да пристигнат подкрепления от последния град. Отрядът на генерал Крилов се разположи на бивак недалеч от с. Долни Дъбник, а отрядът на генерал Лашкарев — около с. Бохот.

Пътищата, чрез които гарнизонът на Плевен поддържаше връзка с външния свят, се разделяха на две главни групи. В първата група влизаха пътищата, които водеха за Плевен от запад (от Оряхово, Враца, Берковица и Ниш). Те минаваха през райони, засегнати слабо от военните действия и поради това богати с продоволствени ресурси. Много по-голямо бе значението на пътищата от втората група, които водеха към Плевен от юг и откъм югозапад. Най-голямо значение имаше пътят Плевен — Горни Дъбник — Телиш — Луковит — Ябланица — Орхание (Ботевград) — София, защото по тази артерия Осман паша получаваше храни, боеприпаси и подкрепления и защото поддържаше по нея връзка с Цариград.

Турците съзнаваха много добре значението на споменатите пътища и положиха големи усилия за отбраната им. В района на София и Орхание се сформираха нови войскови групировки със задача да подкрепят Осман паша. В този район се създаваха големи складове със запаси от храни и боеприпаси, предназначени също за Плевен. В началото на септември пристигна като началник на сформиращата се армия Шефкет паша, прочул се с жестокостите при смазване на Априлското въстание. На другия ден след пристигането му беше отправена от Орхание за Плевен голяма колона начело с излекувания от раните, които беше получил при първия щурм на Плевен, Ахмед Хивзи паша. Колоната се състоеше от около 10 000 души, 12 оръдия, 600 каруци с храна и облекло, 200 коли с боеприпаси и 2000 глави добитък. Въпреки трудните условия на пътуването те пристигнаха в Телиш, където противникът беше издигнал известни укрепления вечерта на 20 септември. Движението на колоната стана известно на русите, но конницата не можа да попречи на движението на противника и през нощта на 23 срещу 24 септември предните турски части влязоха в Плевен. Това беше голяма помощ за армията на Осман паша. Гарнизонът на Плевен увеличи силите си с близо 30%. «След пристигането на колоната на Ахмед Хивзи, пише в спомените си един турски офицер, ние имахме в изобилие всичко освен фураж». За да се снабдят и с него, турците предприеха няколко фуражировки под прикритието на силни части. Останалото време бе изпълнено с отделни действия на конницата, които обаче нямаха някакво особено значение.

Положението не се промени много и след като генерал Гурко на 4 октомври беше назначен за командир на конницата западно от р. Вит. В течение на няколко дни един конен отряд проникна в района между реките Искър и Вит и очисти от черкези местността на юг от Телиш, но скоро беше принуден да отстъпи.

Действията на конницата показаха, че тя не е в състояние да прекъсне сама съобщенията на обсадения гарнизон със София. От 19 октомври до 6 ноември Орханийското шосе беше свободно. През това време пристигнаха малки обози със запаси и един голям обоз, конвоиран от колона под началството на Шефкет паша. Тази колона броеше около 16 000 души и включваше 500 коли храна, 400 товарни коне с бойни припаси и 4000 глави добитък.

На 27 септември пристигна от Петербург в Горна Студена генерал Тотлебен, макар че телеграмата, с която го извикаха в България, го беше заварила болен. Генерал-адютант Едуард Иванович Тотлебен (р. 1818 г.) беше един от най-изтъкнатите навремето си военни инженери. Роден в град Митава в семейството на търговец, той постъпи в Петербургското инженерно училище, мнозина от възпитаниците на което се проявиха на военното или на литературното поприще. В първите години на кариерата си Тотлебен работи под ръководството на видния руски военен инженер генерал Шилдер. Дейността си Тотлебен започна в Кавказ, но името му остана свързано с героичната отбрана на Севастопол. Издигнатите под негово ръководство укрепителни съоръжения накараха противниците на Русия да се откажат от превземането на Севастопол с открита сила и да преминат към продължителна обсада. Ето как се отзоваха за Тотлебен основоположниците на марксизма: «Дали ще вземем руския лагер или съюзниците, той е безусловно най-подготвеният в своята специалност човек по време на настоящата кампания»(7). Систематизирайки опита на отбраната на Севастопол, Тотлебен откри нова ера във фортификационните работи, като изостави настрана господствуващата дотогава традиция. Той взе през следващите години живо участие в реорганизирането на инженерните войски и изобщо в реформирането на руската армия. През 70–те години бе разработена под негово ръководство нова система от укрепления по западните руски граници. През 1876 г. Тотлебен беше назначен за главен ръководител на отбраната на черноморското крайбрежие. Той беше човек с огромна енергия и с учудващо трудолюбие.

На другия ден след пристигането му в Горна Студена се състоя военен съвет, на който беше решено най-напред да се приключи с Плевен. Западният отряд трябваше да бъде усилен с всички гвардейски части, които пристигаха от Русия. Конницата, която действуваше зад р. Вит, трябваше да се обедини под командуването на едно лице. Решено бе да се овладеят Ловчанкото и Софийското шосе. Генерал Тотлебен се зае с разучаване на положението, след което щеше да стане възможно решаването на въпроса за характера на предстоящите действия. В течение на четири дни той разглеждаше позициите. Когато видя огромните укрепителни работи, които бяха извършени от румънските войски, каза: «Ето с какво трябва да започнем ние». След това изложи плана си, според който най-доброто средство за овладяването на Плевен беше блокадата. Тя трябваше да се организира по такъв начин, че да се прекрати пристигането на каквито и да било транспорти или подкрепления за Плевенския гарнизон. С течение на времето последният щеше да привърши хранителните си припаси. Турските позиции трябваше да бъдат отслабени с артилерийски обстрел. Както казваха навремето, генерал Тотлебен превърна въпроса за превземането на Плевен в «сухарен въпрос». Този план беше одобрен и изпълнението му беше възложено на Toтлебен. На 4 октомври последният беше назначен за помощник на началника на Западния отряд княз Карол, а фактически стана началник на отряда. Той извърши значителни промени в командния кадър на отряда. За началник-щаб беше назначен генерал Имеретински, а за началник на конницата западно от Вит — генерал Гурко. Създаден беше щаб от 18 руски и 2 румънски офицери, който се установи в с. Згалювец. Квартирата на Тотлебен беше устроена в една землянка.

За да се осъществи пълна блокада, необходимо беше да се заеме със силни пехотни части левият фланг от разположението на руската армия от с. Бохот до р. Вит, както и да се стъпи здраво на Софийското шосе. Но тези действия изискваха войски и осъществяването им беше отложено до пристигането на гвардейските подкрепления. В замяна на това обаче на първо време се пристъпи към укрепване на заетите позиции.

Генерал Тотлебен обърна особено внимание на действията на артилерията. Взеха се мерки за установяване на единно управление на огъня и за масирането му върху предварително избрани пунктове. Всяка батарея се пристреля до обектите, които влизаха в сферата на нейния огън. Извършени бяха и промени в разположението на батареите, а бяха построени и няколко нови. В последна сметка се оказа, че действуват 214 оръдия. Новата система позволяваше огънят на почти всички оръдия да се изсипе в определен момент върху даден пункт от разположението на противника. Първоначално това оказваше голямо влияние върху духа на турците. Обаче не даде някакви особени резултати. Големите разстояния и липсата на оръдия от голям калибър бяха причина за неефикасността на артилерийския огън. Защитената от бруствери турска пехота почти не понасяше загуби, а действието на снарядите срещу могъщите землени укрепления беше още по-малко. С течение на времето противникът привикна към артилерийската бомбардировка и тя загубваше все повече влиянието си върху моралния му дух.

Особено голям подем получиха работите по изграждането на укрепленията. Частите трябваше да се окопаят и незабавно да пристъпят към изграждане на цяла система от траншеи, люнети и редути. С помощта на ложементи и на зигзагообразни окопи те трябваше да се приближат до противника. Необходимите шанцови инструменти бяха набавени бързо и не след дълго всеки войник държеше в едната си ръка пушка, а в другата — лопата. Всички планове и проекти за укрепителните работи се утвърждаваха лично от генерал Тотлебен. Беше обърнато внимание и на построяването на землянки за войските, което беше необходима мярка поради влошаването на времето. Грижите и вниманието на началствуващите лица започнаха все повече да се насочват към храната, облеклото и обувките на войниците. Най-големи бяха тези грижи в отряда на генерал Скобелев и затова постигнатите резултати от него бяха най-добрите. Ето какво пише за дейността на Тотлебен Немирович-Данченко: «Новият период на плевенската трагедия започна с назначаването на Тотлебен. От този момент нашата дейност получи особен смисъл. Отлетяха във вечността безцелните, макар и «смели» във военен смисъл дела. Всичко, което не съдействуваше на интересите на обсадата и блокадата, беше изоставено... Всяка новопрокарана траншея имаше място в общата мрежа и така да се каже, служеше като логично развитие на идеята на Тотлебен. Нищо случайно, нищо прибързано. Това беше толкова по-необходимо, защото ние имахме работа с не съвсем обикновен противник... Свиването на пръстена на нашите траншеи и редути преди имаше неравен, поривист характер. На едно място ние излизахме далеч напред, на друго — оставахме назад. Тотлебен уравняваше всичко това и блокадата получи характер на известна правилност. Към един знаменател също така беше приведено и действието на артилерията». А цитираният вече турски офицер пише по този въпрос следните редове: «Научихме се също за назначаването на прочутия Тотлебен за «помощник» на принца Карол румънски, което значеше, че става командуващ. Сега вече знаехме, че съдбата на борбата между Турция и Русия на това място, т. е. изходът на войната, трябваше да се реши от изкуството и познанията на военните инженери... Тотлебен е може би най-великият военен инженер, когото светът е видял и комуто бе писано да прибави към безсмъртното си име «защитник на Севастопол» и «победителят на Плевен».

Румънската атака срещу втория Гривицки редут

Дейността по построяването на укрепления в румънската армия вървеше много по-бързо и по-успешно, отколкото в руската. Значителна част от укрепленията и траншеите румънците бяха насочили срещу редута Гривица № 2. Те успяха да приближат чрез систематична работа предните си окопи на някои места до 40 метра от въпросния редут. Румънските войски, които заемаха редута Гривица № 1, бяха поставени в много тежки условия. Те понасяха големи загуби от непрекъснатия артилерийски и пушечен огън на противника. Напрегнатото състояние, безкрайните боеве и тревоги, чувствителните загуби — ето причините, които караха да се превземе този редут, за да се свърши чрез това с мъките. Към всичко това се прибавяше и обстоятелството, че от предишните атаки бяха паднали много убити, чиито трупове стояха неприбрани между линиите на двата противника. Някои бяха изгнили толкова много, че от тях оставаха костите и мундирите. Турците стреляха срещу всеки, който се опитваше да прибере и погребе труповете, макар той да носеше знака на Червения кръст. На 3 октомври беше изпратен за преговори с Осман паша по този въпрос драгоманинът на главнокомандуващия Мокеев. Пашата отказа лична среща под предлог на болест. Той съобщи на Мокеев, че е съгласен с предложението, но не може да допусне това в сектора на Гривицкия редут, тъй като труповете се намираха много близо до самия редут и санитарите щяха да разгледат спокойно разположението на турските позиции.

Овладяването на Гривицкия редут № 2 несъмнено не би оказало влияние върху общия ход на действията на Западния отряд, но би могло да има известно значение за духа на турските войски. Поради това атаката трябваше да се проведе така, че да не вземе големи размери.

Щурмът беше насрочен за 12.30 ч. на 19 октомври. Подготовката извършиха 72 руски и румънски оръдия, които изсипваха огъня си както върху Гривицкия редут, така и върху съседните турски батареи и по пътя, който водеше от резервите за редута. Един залп на мортирната батарея в 13.30 ч. даде сигнал за началото на щурма. Румънските батальони, снабдени със стълби и фашини(8), се нахвърлиха срещу редута. Те достигнаха рова, но врагът откри от бруствера ураганен огън. Около 20 000 куршума — цяла лавина от олово — се изсипаха върху румънците. Завърза се, по израза на един съвременник, най-зверското сражение. За изкачване по бруствера румънците употребиха стълби, а турците ги удряха по главите с приклади, секири, лопати и всичко, което им попадаше под ръка. Смъртта косеше редовете на смелчаците. Разнесе се сигналът за отстъпление и румънците се оттеглиха в закритията си. Артилерийският огън беше възобновен и продължи до 16 ч. Командуващият щурма полковник Ангелеско се надяваше чрез него да прогони резервите и да разруши бруствера.

Към 19 ч. се смрачи. Румънците получиха подкрепления и се хвърлиха за втори път срещу редута. Този път те имаха по-голям успех. Овладяха рова и с помощта на стълби проникнаха във вътрешността на редута. Изглеждаше, че победата е склонила нa тяхна страна. Но противникът докара скоро резерви и ги застави след упорита борба да се върнат в траншеите си. С това завършиха опитите на полковник Ангелеско за превземане на втория Гривицки редут. Загубите на турците останаха неизвестни, а тези на румънските войски достигнаха 929 убити и ранени.

За устрема на щурма може да се съди най-добре от факта, че Осман паша съобщи с телеграма, че русите щурмуват линиите му с всичките си сили. Неуспехът на този щурм показа още веднъж, че плевенските укрепления не можеха да бъдат овладени с открита сила. След това румънските войски ce заеха да усъвършенствуват укрепленията си и да строят нови.

На 20 октомври беше сключено примирие за прибиране на ранените и за погребване на убитите. На определените демаркационни линии застанаха невъоръжени турски и румънски войници. Общи команди прибираха труповете и ги погребваха. Намереното оръжие се разделяше по равно между двете армии. Рано следобед работата бе привършена. Войските се върнаха отново на позициите си и наскоро започна оръдейна стрелба, която оповести подновяването на враждебните действия.

Превземане на Горни Дъбник

На 9 октомври в Плевен влезе голямата колона с подкрепления и продоволствени припаси под командуването на Шефкет паша. Последният носеше на Осман паша саморъчно писмо на султана, в което му се съобщаваше, че султанът му дава титлата «гази» (победоносен). Виждайки приготовленията на русите, Осман паша прецени, че не е в състояние да се задържи на позициите си, и поиска разрешение от Цариград да се оттегли от Плевен в Орхание. Отговорът на султана беше категоричен: «Плевен е добил такова политическо и стратегическо значение, че вие трябва да останете на всяка цена». Телеграмата съдържаше освен това обещание за изпращане на помощ.

Между Осман паша и Шефкет паша се състоя съвещание, на което бяха обсъдени мерки за задържане на Софийското шосе. Решено беше да се построят на всички удобни пунктове укрепления, в които да се държат силни гарнизони. Тези пунктове не трябваше да бъдат много отдалечени един от друг, а изпращаните от гарнизоните им отряди трябваше да охраняват транспортите до съседния пункт. Софийското шосе беше разделено на два сектора: от Плевен до Телиш укрепленията се поеха от Плевенския гарнизон, а от Телиш до Орхание — от Орханийския корпус.

Плевенският гарнизон беше пристъпил към построяването на такива укрепления още от 2 октомври при Долни Дъбник, Горни Дъбник и Телиш. Едно укрепление беше построено при моста на р. Вит. Шефкет паша започна също строежа на укрепления в селата Радомирци, Ябланица и другаде. В резултат шосето от Плевен до Орхание (едно разстояние от стотина километра) беше заето от 25 560 души с 47 оръдия. В най-важния сектор — от моста на р. Вит до с. Радомирци — разстоянието между укрепените пунктове не беше по-голямо oт десетина километра. Укрепването на шосето беше привършено към 12 октомври. Завърналият се в Орхание Шефкет паша, който беше известен като добър организатор, продължи да събира продоволствени запаси, да сформира нови войскови части и да устройва нови укрепления. Турците се установиха здраво във Враца, Етрополе, Правец и Тетевен с оглед да разширят базата си.

Осман паша успя да се добере до някои сведения за намеренията на руското командуване. В едно писмо, писано на 7 октомври от Антверпен и получено от Тотлебен на 20 октомври, се съобщаваше следното: «Планът за атаката на Плевен, замислен от Ваше Превъзходителство, вече е известен на Осман паша. В Главната квартира са разисквали по този план, английският полковник (Лойд) слушал, събрал сведения и веднага се отправил в Зимница, откъдето неговият пратеник преминал в Никопол и през нощта писмото било предадено на турците по река Вит, където в определено време на нощта се поддържа съобщение между Осман паша и турските шпиони в руската армия». Трябва да се изтъкне обаче, че Осман паша нямаше вярна представа за числеността на руско-румънските войски. Той ги преценяваше на около 80–90 батальона, т. е. почти един и половина пъти по-малко от действителния брой.

Смяната на командуващите лица в конницата, както бе изтъкнато, не промени положението. Конницата не беше в състояние да прекъсне съобщителните линии на турския гарнизон. «За съжаление, писа в един свой рапорт генерал Гурко, крайно плачевното състояние на нашата конница не позволява до пристигането на пехота да се предприеме нещо по-енергично, отколкото изложените по-горе набези». На всички беше ясно, че без наличието на силни пехотни части Софийското шосе не може да бъде прекъснато и блокадата на Плевен не може да бъде сключена. В началото на октомври генерал Гурко беше назначен за командир не само на конницата, но и на всички пехотни части, които предстоеше да бъдат прехвърлени западно от Вит. Гурко знаеше отдавна за това и използуваше конницата, главно за да разузнае разположението на противниковите сили, както и за да подготви преминаването на гвардейските части на левия бряг на Вит. В течение на няколко дни бяха извършени рекогносцировки и снети топографски снимки на околната местност. Гвардията, мобилизацията на която беше започната в средата на август, се съсредоточи окончателно на 23 октомври в околностите на селата Бъркач и Ральово. Генерал Гурко пристигна в с. Бъркач и се зае с организиране на предстоящите действия. Обръщайки се към офицерите на пристигналите вече части, той казвал: «Помнете, господа, че ще ви се наложи да встъпите в бой и на вас ще гледа не само цяла Русия, но целият свят, и от вашите успехи ще зависи изходът на делото». С пристигането на последните гвардейски части генерал Гурко получи в свое разположение всички пехотни части, които смяташе, че са му необходими, за да прекъсне съобщенията на Осман паша по Софийското шосе.

Турците придаваха особено голямо значение на укреплението си край село Горни Дъбник. На това място имаше хълм, който Софийското шосе разделяше на две неравни височини. Северната имаше почти отвесни склонове и беше напълно лишена от растителност, за разлика от южната, която имаше полегати склонове. На северното възвишение, което имаше командно положение, беше издигнат т. н. Голям редут. Той беше заобиколен с ров, дълбок повече от два метра. «Зад този ров, пише един съвременник, се издигаше земен вал, висок също два метра. Зад вала, вътре в укреплението, бяха изкопани няколко реда ровове с насипи отпред, а на края, в самия център на укреплението, беше издигнато възвишение от суров кирпич, на което се намираше батареята.» На около 50 крачки южно от шосето беше издигнат върху второто възвишение т. н. Малък редут. «Изглежда, пише един кореспондент, че турците бяха осъществили тук всичко, което може да бъде измислено от изкуството за окопаване... Тук, на двете височини, турците бяха издигнали доста силни укрепления и създали нов, малък Плевен.» От двата редута отиваха като ветрило далеч напред цяла система от траншеи и ложементи, които можеха да поберат от двама до стотина души. Укреплението при Горни Дъбник беше ключ на отбраната на Софийското шосе. По тази причина Горни Дъбник беше избран за обект на руската атака, още повече че той беше достатъчно отдалечен от Плевен, за да не може да получи подкрепления от Осман паша незабавно, но и достатъчно близо, за да не се удължи след овладяването му линията на руската блокада.

В непосредствена близост с Горни Дъбник се намираха турските укрепени пунктове в Долни Дъбник и в Телиш. За това не можеше да не се държи сметка, тъй като те бяха в състояние да окажат помощ на своите.

Генерал Гурко прие следния план за боя. На първо място той трябваше да изолира Горни Дъбник (на съвещанието на висшите офицери от 22 октомври той бе заявил: «Докато не бъде взет Горни Дъбник, Долни Дъбник и Телиш трябва да се държат в железни обятия»). За действие срещу Телиш бяха определени три отряда. Двата трябваше да демонстрират или да подпомогнат атаката на третия отряд, който се намираше под командуването на полковник Челишчев. Други пет отряда трябваше да образуват заслони откъм Долни Дъбник, било като се врежат между него и Горни Дъбник, било като демонстрират в различни направления, но да не допуснат намесата на турски части от тези райони в подкрепа на атакуваните. За да не се позволи на Плевенския гарнизон да стори същото, в деня на атаката той трябваше да бъде подложен на усилена артилерийска бомбардировка, а на десния и левия фланг на блокадната линия щяха да се предприемат демонстрации.

Гарнизонът на Горни Дъбник (3600 щика с 4 оръдия), който се командуваше от Ахмед Хивзи паша, щеше да бъде атакуван от 15 613 души с 48 оръдия под командуването на генерал Гурко. Войските бяха разделени на три колони: дясната (начело с генерал Елис I) трябваше да атакува от североизток; средната начело с генерал-майор Зедделер — от югоизток и лявата начело с генерал-майор Розенбах — от югозапад. Атаката беше насрочена за 24 октомври. В навечерието войниците почистваха оръжието си и правеха фашини. Раздадоха им повече патрони от полагаемите се, снабдиха ги достатъчно с шанцови инструменти. Всекиму бе даден петдневен запас от сухари, а почти всички обози трябваше да останат оттатък Вит.

Настъпи нощта на 23 срещу 24 октомври. «Всички прекарахме тази нощ, пише един очевидец, под открито небе. Духаше хладен и рязък вятър, а ярката луна придаваше фантастичен изглед на изрязаната от хълмове местност, по която се разположиха на групи пристигащите войскови колони. Нощта беше ясна, но влажна и хладна и беше позволено да се запалят само ограничен брой огньове... През тази нощ в дълбочината на душата на всекиго се бе загнездило неволно чувство: «Какво ще бъде утре?» и «Как ще бъде всичко това?»... Към 5 ч. едва започна да се развиделява и по бивака се разнесе гръмкият глас на генерал Гурко: «Оседлай конете! След четвърт час тръгваме!»

Като преминаха река Вит през брода край с. Чериково, (Садовец), колоните се насочиха към определените им позиции. Гористата местност затрудняваше движението и пречеше за уеднаквяването му, както и за поддържане на връзката между тях. Средната колона, която имаше пред себе си най-кратък път, пристигна първа на позицията и започна действията. Тя потегли в 6.45 ч. Движението през храсталаците разстрои реда й, а Гренадирският полк отиде вляво от мястото, което трябваше да заеме. Той беше попаднал в сферата на противниковия пушечен огън и не успя да заеме мястото си. Генерал Зедделер заповяда на гренадирите да спрат движението си напред, докато се съсредоточи лявата колона, а Московският полк се изнесе на една линия с тях. Но към 10 ч. гренадирите се вдигнаха неочаквано за командира на колоната на щурм. Причината се състоеше в силния неприятелски огън, който буквално стопяваше редовете на полка. Броят на ранените нарастваше с всяка минута. Полковник Любовицки, командир на този полк, беше ранен в крака. За гренадирите имаше две възможности: или да отстъпят, или да се хвърлят напред. Полковникът заповяда второто. Накуцвайки с единия си крак, той поведе с извадена сабя втория батальон на полка си на щурм срещу Малкия редут. Яростната стрелба на турците беше вече обвила редутите с дим. Гренадирите се носеха, без да дават нито един изстрел срещу изригващия олово редут, осявайки изминатото пространство с телата на убитите и ранените. Нито ровът, нито пък брустверът бяха в състояние да спрат техния натиск. Мнозинството от турците изпадна в паника и побягна, към Големия редут. На местата си останаха и продължиха да стрелят само най-хладнокръвните. На насипа се беше изкачил турски офицер, който призоваваше на помощ с отчаяни движения. Но редникът Морозов се покатери на насипа и го събори. Няколко секунди бяха достатъчни, за да се ликвидира съпротивата на отделните противникови бойци, които бяха останали в редута. Благодарение на героизма и на изненадата Малкият редут беше овладян. От главния редут не можаха да бъдат изпратени никакви подкрепления.

Гренадирите се впуснаха по петите на отстъпващия противник с намерението да влязат заедно с него в Големия редут. Но турците ги посрещнаха със смъртоносен огън, който ги застави да се върнат в Малкия редут. Достатъчно беше някой да се понадигне малко над земята, за да се изсипе на това място порой от олово. Беше към 11 ч. В помощ на гренадирите дойдоха части от Московския полк, но те успяха да стигнат само на 80–100 крачки от Големия редут.

Дясната колона, която беше тръгнала в 6.15 ч., се насочи между селата Долни и Горни Дъбник. В началото тя се движеше доста вдясно и скоро попадна под огъня на турските оръдия при Долни Дъбник. Един батальон беше изпратен срещу излязлата от укрепленията си турска пехота, а колоната продължи към Горни Дъбник. Но скоро тя попадна под пушечния огън от предните турски ложементи. Постепенно артилерията й беше изкарана на около 1400 м от противника, с който влезе в двубой. През това време пехотата продължаваше настъплението си и достигна на около 800 крачки от неприятелската позиция, където залегна и откри огън. Големият редут обаче я обсипа с град от куршуми. За да се попречи донякъде на този гибелен огън, няколко оръдия бяха изпратени напред, на около 800 м от неприятеля. При тази колона се намираше и генерал Гурко, който нареди да се подсили бойната линия с всички резерви.

Лявата колона достигна на около 1,5 км от противника към 9.30 ч. В средата беше разположена артилерията, вдясно от нея застана Павловският полк, а вляво Финландският. Колоната започна да понася големи загуби. Гренадирите, които се намираха в съседство с Павловския полк, пострадаха най-много. Полковник Любовицки, гологлав, с изпокъсан мундир и развълнуван глас, се обърна към павловците: «Момчета, спасявайте гренадирите!». Нямаше нужда от никакви други призиви. Два батальона понесоха големи загуби, но достигнаха до закритията на Малкия редут.

С пристигането на лявата колона всичките руски оръдия започнаха да обстрелват противника и заставиха неговите оръдия да замлъкнат.

Едновременно с придвижването на павловските батальони Финландският полк настъпи срещу Големия редут откъм Телиш. Макар и силно обстрелян, той успя да се добере до началото на склона, след което продължи към редута. Но тук беше посрещнат с убийствен огън от упор, който го принуди да преустанови атаката. Долът пред склона беше буквално осеян с телата на убити и ранени войници. По-късно този дол бе наречен «Долина на смъртта».

Когато полковник Любовицки видя да пристигат подкрепления, повтори опита за фронтална атака на Големия редут. Заедно с барабанчика Риндин той излезе пред Малкия редут и му заповяда да бие настъпление. Неколцина храбреци направиха опит да сe вдигнат, но паднаха веднага. Тогава Любовицки взе барабана сам и започна да бие атака, но беше улучен незабавно от куршум в рамото, вследствие на което изпусна барабана. Тогава той размаха сабята си, за да призове войниците на атака. Най-сетне гренадирите излязоха от окопите си и тръгнаха напред, обаче силният турски огън разреди редиците им още в началото и те се върнаха на Малкия редут.

Към 12 ч. завърши първият период на боя при Горни Дъбник. Това беше период на разпокъсани, неуспешни атаки и на трите колони. Резултатът се състоеше в овладяването на Малкия редут и в приближаването на русите до противниковите позиции от 800 до 1000 крачки. Характерна черта на сражението през този период беше и това, че генерал Гурко беше изпуснал неговото ръководство и то като че ли се развиваше само по себе си. Загубите бяха много големи. Гренадирският полк беше останал почти без офицери и командуването премина в ръцете на подофицери и войници. Без да получават заповед, подтиквани само от опита си, войниците започнаха да се окопават сами и да дирят някакво прикритие. С помощта на всичко, което им беше под ръце — щикове, канчета, ножове, — те риеха земята пред себе си. Убедили се в безполезността на откритото придвижване, бойците се стремяха да пълзят по долчета, трапчинки, канавки и пр., които можеха да им дадат някакво закритие.

Намиращият се при дясната колона Гурко сметна, че трябва да се усили артилерийският огън срещу редута, за да се подготви следващата атака. Атакуващите колони трябваше да бъдат подкрепени със свежи части, след което да се предприеме едновременна атака. Вторият период на боя при Горни Дъбник обхваща именно изпълнението на този план.

За подсилване на трите колони беше извикан прославеният Измайловски полк. Към войниците се обърнаха със следните думи: «Измайловци, помнете вашите деди, помнете героите на Бородино, които сега гледат на вас!». Към 14 ч. генерал Гурко отиде при средната колона и узна за неуспеха на атаката срещу Телиш. Това криеше голяма опасност да не би турският гарнизон от Телиш да се притече в помощ на атакуваните. Поради това трябваше да се бърза с втората атака веднага, щом пристигнат подкрепленията от Измайловския полк.

Гурко предполагаше щурмът да започне около 15 ч. За да има едновременност в действията, лявата колона трябваше да даде, щом бъде готова, сигнал от три артилерийски залпа. От своя страна средната колона трябваше да даде също три залпа, след като се приготви. Последна трябваше да даде три залпа дясната колона и те щяха да означават началния момент на атаката. Но по силата на редица причини това предписание не можа да се осъществи. Установената система на сигнализиране беше твърде сложна. По недоразумение една от батареите на дясната колона, която трябваше да сигнализира последна, даде първа трите залпа. Опасявайки се, че ако не отговори, може да стане причина за пропадане на плана, средната колона даде от своя страна също три залпа. По такъв начин и през този период на боя не можа да се постигне съгласуване на действията.

Когато чуха залповете, войниците от дясната колона се вдигнаха в атака. Противникът ги посрещна с много силен огън. Използувайки прибежките и закритията на местността, русите успяха да се приближат до противника, но не бяха в състояние да направят нищо повече от това. «За да поправя някак си случилото се, пише генерал Гурко, и да помогна на войските от дясната колона, започнали вече атаката, аз разпратих на всички страни ординарци със съобщението, щото войските да подкрепят атаката на дясната колона, без да чакат сигнала. Както и трябваше да се очаква, последваха цял ред отделни атаки. Всички части, които бяха посрещнати с унищожителен огън, не успяха да дойдат до главния редут.» С изключение на Финландския полк, който нямаше възможност да използува каквото и да било закритие, всички части се изнесоха напред, а някои се доближиха на около 40 крачки от неприятелския редут. По тази причина руските батареи спряха огъня срещу редута.

Боят приключи към 17 ч. Опитът на генерал Гурко да предприеме едновременна атака претърпя неуспех.

«Към 5 ч., пише един очевидец, около Горни Дъбник настъпи пълно затишие. Нито ние стреляхме, нито пък турците. Скоро започна да се мръква и използувайки това, два батальона от Измайловския полк пропълзяха по корем начело с полковия командир генерал-майор Елис II още около 150 крачки и се отзоваха на двадесетина стъпки от редута.» Генерал Гурко отиде заедно с щаба си при дясната колона, на същия хълм, от който беше наблюдавал боя сутринта. Сред офицерите цареше тишина. Решено беше войските да останат на заетите позиции, от които да започне трета атака с настъпването на нощта. В момента, когато генерал Нагловски пишеше диспозицията за предстоящата атака под светлината на един фенер, третият, последен период на боя започна спонтанно. Войниците се вдигнаха едновременно срещу противника по своя инициатива, без да бъдат организирани от началниците си. «... На разни места, пише един участник в този бой, се раздадоха викове «ура», в началото единични, но мигновено подхванати от цялата линия и изведнъж около редута зарева като буря едно продължително, оглушително «ура».

Няколко минути след това, вече на самия редут, при багровите светлини на пожара, при непрекъснатите взривове на патрони и снаряди започна страхотната ръкопашна схватка. Какво ставаше тук — за това на следния ден свидетелствуваха не само цели купища мъртви тела, но и десетките счупени щикове, разлетелите се на парчета приклади и даже извитите пушки и обгорените тела на многобройните ранени, забравени от турците под горящите колиби. В тъмнината двама бойци се избиха неочаквано с щикове.» Трудно е да се установи кой даде пръв сигнала за тази атака, която донесе победата при Горни Дъбник.

На дясната страна на редута се издигна бял флаг. Но ожесточението на войниците беше толкова голямо, че нищо не можа да прекрати боя. Започналите да се предават турци се заловиха отново за оръжието си. Едва когато командирът на турския гарнизон Ахмед Хивзи паша развя белия флаг за трети път, руските офицери успяха да прекратят боя. Адютантът на пашата се хвърли в краката на първия срещнат офицер с молба за пощада.

А през това време генерал Гурко, който продължаваше да стои с щаба си при дясната колона, не подозираше нищо. Настроението на присъствуващите беше мрачно. Наистина шумът от боя се дочуваше, но никой не можеше да схване истинското му значение. Нагловски довършваше диспозицията. В този момент пред Гурко се яви запъхтян ординарец.

— Редутът е в наши ръце.

— Какво? — запита генералът. — Наш? Редутът е наш?

— Току-що войниците се хвърлиха и заеха редута, а останалите турци се предадоха.

Всички полетяха към редута с коне. А в това време каква радост, какво тържество обхвана всички войскови части, когато узнаха, че Горни Дъбник е превзет и гарнизонът му се предава. Хиляди шапки полетяха нагоре или се окачиха на щиковете на високо издигнатите пушки. Из цялата околност се носеше «ура». Ахмед Хивзи паша предаде сабята си на генерал Гурко. Той съжаляваше много, че е останал жив, и слагайки ръка на сърцето си, казваше, че е изпълнил дълга си докрай. Русите плениха 2289 души, едно знаме, 4 оръдия и огромно количество пушки и патрони. Но също и загубите на руските войски, които бяха атакували непосредствено Горни Дъбник, бяха значителни: 32% от офицерите и 18% от войниците. Най-големи бяха загубите на Гренадирския полк. Руските части останаха да нощуват на полесражението, като взеха охранителни мерки откъм Долни Дъбник и Телиш.

Боят при Телиш

Както вече беше казано, турското укрепление при Телиш (на десетина километра югозападно от Горни Дъбник) имаше голямо значение за действията на 24 октомври. За да не се позволи на турския гарнизон (4200 щика) да окаже подкрепа на Ахмед Хивзи паша, срещу него трябваше да демонстрира силна атака отрядът на полковник Челишчев, съставен от Егерския, Хусарския и Драгунския полк и някои други части.

Телишките укрепления се състояха от два редута и няколко ложемента, изнесени пред тях. Софийското шосе разделяше главния редут на две части, а вторият редут беше разположен западно от него.

Определените за атака войски преминаха през нощта на 23 срещу 24 октомври река Вит недалеч от с. Чериково (Садовец) и се съсредоточиха в Свинарския дол, където имаше прекрасни условия за скриване на големи маси войска. Около 8 ч. на 24 октомври отрядът започна настъплението си. Драгунският полк беше изпратен на височините край с. Ракита, за да обезпечи левия фланг и тила на егерите, а Хусарският полк трябваше да прикрие излизането на егерите от дола, след което да ce насочи вляво за действия срещу тила. Излизайки от дола, егерите започнаха да се разгръщат в боен ред. Околната местност беше покрита с гъста и висока, вече изсъхнала царевица, след която започваха гъсти храсталаци. Това не позволяваше да се разгледат не само ложементите, но и главното укрепление на противника. Продължавайки настъплението си, егерите излязоха от царевичните ниви и достигнаха на 600 до 300 крачки от турските ложементи. Към артилерийския огън на противника сега се прибави и пушечен. Последният ставаше все по-действен и загубите на полка се увеличаваха. За силата на този огън може да се съди от следния факт. Подпоручик Шилдбах беше ранен в ръката и отидоха да го превържат. Не бяха още успели да разкъсат ръкава на мундира, когато той беше ранен втори път в крака. Една минута по-късно парче от граната го рани в стомаха, след което подпоручикът успя само да каже: «Хайде, копайте ми яма», и падна в безсъзнание. Но това не беше всичко. След това той беше ранен за четвърти път, вече в главата. Този, който го превързваше, беше също така ранен, както и присъствуващият полковник.

За да се избавят от този ад, двата челни батальона получиха заповед да овладеят противниковите ложементи. Спазвайки пълен ред, сякаш се намираха на парад, егерите се вдигнаха на атака със силно «ура» и овладяха ложементите, макар да понесоха големи загуби. Противникът отстъпи в главното укрепление, откъдето имаше много добри възможности да обстрелва егерите. Самите ложементи не бяха достатъчно дълбоки и поради това не можеха да служат на русите като надеждно закритие. Турците засилваха все повече огъня си и нанасяха все по-големи загуби на егерите от първата линия. Един офицер преброи пред себе си само за половин час 62 турски куршума. За да се избави от смъртоносния огън, полкът се вдигна на щурм срещу неприятелското укрепление. «Станалото в тази минута, пише един подпоручик, участвувал в този бой, не подлежи на описание. Ясна представа за него могат да имат само участниците в това дело! Това беше най-ужасният момент на боя. Напрежението на неприятелския огън беше достигнало най-висока степен; куршумите обсипваха като град настъпващите егери от всички страни; в отговор се носеше могъщото руско «ура»... Загубите се увеличаваха страшно, редовете редееха.» Колкото и стремителен да беше натискът на егерите, турският огън ги спря на около 50 крачки от бруствера. Поручик Перепелицин, намиращ се начело на ротата си, успя да достигне на пет крачки от противника, но беше свален от девет куршума.

Залегнали в непосредствена близост до бруствера, егерите буквално бяха разстрелвани от неприятеля. Но те можаха да изстудят до известна степен с точните си изстрели желанието на последния да стреля безнаказано. Няколко пъти турците издигаха бял флаг, но когато егерите се изправяха, срещу тях откриваха огън.

След като се убеди, че силите му са недостатъчни за завладяване на редута и че по-нататъшното оставане под него е свързано само с даването на излишни жертви, полковник Челишчев заповяда отстъпление. То започна между 13 и 14 ч. Опитът на турците да преследват оттеглящите се части получи много силен отпор и те оставиха егерите на спокойствие.

Междувременно Драгунският полк беше принуден също да се оттегли, понеже откъм Радомирци идваше в подкрепа на турците при Телиш силна колона.

Към 16 ч. малки групи егери, които носеха гръмкото название «роти», се събраха в Свинарския дол и се насочиха към Чериково, но бяха застигнати от заповед на генерал Гурко да се държат срещу Телиш.

Загубите на Егерския полк възлизаха на 57% от офицерите и 42% от войниците. Навремето се водеха твърде много спорове, придружени с обвинения срещу генерал Гурко и неговия щаб за отговорността му за понесените загуби. Истина е, че срещу силния турски гарнизон бяха определени за действие по-слаби руски части. Но не бива да се забравя, че главната опасност за атаката на Горни Дъбник се очакваше не откъм Телиш, а откъм Плевен, поради което в тази посока бяха съсредоточени по-големи сили.

За значението на сражението при Телиш говори най-добре следното: на 28 октомври генерал Гурко отишъл при Егерския полк и ниско покланяйки се, свалил шапка и казал на останалите живи: «Благодаря ви, егери! Вие ми помогнахте извънредно много. Ако не беше вашата атака срещу Телиш, аз не бих взел Горни Дъбник!».

Действията на другите руски отряди на 24 октомври

Отрядите, които трябваше да прикрият атаката на Горни Дъбник откъм Долни Дъбник и Плевен, изпълниха задачата си много добре. Те попречиха с ловки маневри и демонстрации на гарнизона на Долни Дъбник да се притече в помощ на Ахмед Хивзи паша. От тях особено се отличи отрядът на генерал Арнолди, който успя да заеме командната височина над Долни Дъбник и да подложи противниковите позиции на непрекъснат артилерийски и пушечен обстрел.

Успешно протекоха демонстративните действия и срещу самия Плевен. 90 оръдия засипваха с концентричните си залпове отделни пунктове от позициите на противника в течение на няколко часа, докато гъсти руски колони демонстрираха готовността си да преминат в атака всяка минута. В резултат на това Плевенският гарнизон беше изолиран и не можа да изпрати подкрепления на Горни Дъбник. Откъм Плевен бяха направени късно следобед няколко опита за разузнаване по Софийското шосе, но и те бяха преустановени, когато срещнаха силен отпор.

Действията на 24 октомври завършиха с победа за руската армия, макар тя да беше постигната с цената на големи загуби. Духът на руските войски се повиши, а всред редиците на турските войници се всели униние и страх. Най-важният резултат от тези действия беше несъмнено овладяването на Горни Дъбник. С това беше прекъсната връзката на Осман паша с външния свят. Наистина, докато в ръцете на турците оставаха другите укрепления по Софийското шосе (Долни Дъбник, Телиш, Радомирци и т. н.), руският успех не можеше да се счита за осигурен. Но важното в тези дни бе това, че началото на пътната блокада на Плевенския гарнизон беше поставено.

Прекъсване на турските съобщителни линии

За закрепването на успеха при Горни Дъбник беше необходимо разгромяването на турския укрепен пункт при Телиш. Налагаше се да се избърза с тази операция, тъй като според израза на генерал Гурко турските сили нарастваха не с дни, а с часове. Загубите на гвардията бяха доста големи и не биваше да се повтарят при следващите действия, още повече че когато даваше съгласието си за атака срещу Телиш, императорът беше наредил тя да бъде артилерийска, «като съвсем не се допускат увлечения». Позицията при Телиш беше много по-силно укрепена от тази при Горни Дъбник и несъмнено нейното завладяване щеше да струва много повече жертви.

Атаката срещу Телиш беше определена за 28 октомври. Оръдията трябваше да заемат позиции не по-далеч от около 1500 метра от противника и всяко от тях трябваше да изстреля по 100 снаряда (всичко 7200 снаряда). При пристигането на позициите пехотата трябваше да се разположи така, че да остане вън от сферата на неприятелския огън. Ако атаката през този ден не би дала резултат, трябваше да продължи и на следния ден. За осигуряване на успеха, срещу Плевен трябваше да се проведе артилерийска бомбардировка, а срещу Долни Дъбник, Червен бряг и Радомирци трябваше да се извърши усилена артилерийска демонстрация.

На 28 октомври заеха позиция срещу Телиш 72 руски оръдия. Артилеристите и пехотата се окопаха. Артилерийският огън започна към обед. «След нашия пръв изстрел, пише един очевидец, прозвуча втори, трети и скоро целият полукръг, зает от батареите ни, зарева, задими се и застена от оръдейната стрелба... нашите оръдия все повече усилваха и зачестяваха огъня си. В редута вече стреляха не с отделни изстрели, а със залпове, и то не само с обикновени гранати, но и с шрапнели.»

Пушечният огън на противника сега нямаше никакво значение, тъй като разположението на русите беше вън от сферата на неговата действителност.

Към 14 ч. русите спряха артилерийския огън. Генерал Гурко беше решил да опита ново средство. Петима турски пленници, изпитали целия ужас на Горни Дъбник, бяха изпратени при Измаил Хакки паша, комендант на Телиш, със следното писмо от генерала: «Вие сте обкръжени от всички страни с руски войски. Срещу вас са насочени 100 оръдия и ще унищожат окопите ви заедно с гарнизона ви. За да се избегне безполезното проливане на кръв, предлагам ви да сложите оръжие». С петимата турци замина като парламентьор и княз Церетелев, който се върна след малко заедно с турския началник-щаб. Последният желаеше да узнае условията за капитулация. Гурко заяви, че ако турците не прекратят съпротивата си след половин час, той ще възобнови огъня и от редутите им няма да остане камък върху камък. Но ако турският гарнизон капитулира незабавно, генералът обещаваше да пусне на свобода всички, които биха пожелали това. Предложението беше прието и Измаил Хакки паша сложи оръжие заедно със 150 офицери и 3700 войници. Когато на турския бруствер се развя бяло знаме, пише един очевидец, «цялото поле се огласи от победното «ура» на руските войски, на които тази значителна победа струваше загубата само на около 1 човек, убит в пехотата, и 15 души, ранени от шрапнели».

На следния ден пристигнаха в Телиш команди от Егерския полк, за да приберат телата на убитите си другари. За това, което бе намерено от тях, говори най-добре съставеният на самото място протокол: «... Всички трупове са обрани до голо, свалени са дори металическите кръстове. Много трупове са били обезобразени страшно... Мнозина, които по време на боя не са били смъртно ранени, след това са били изтезавани и доизсичани, тъй че мнозина бяха с прерязани гърла или им са били нанасяни до десетина удари със саби. Всички, които са имали галуни и саби, са били взети от турците за началници и са получили и по-големи изтезания: на главите им са изрязвали кръст и ремъци вместо галуни... Няма възможност да се описват всички безобразия, направени от турците».

Тези неща бяха потвърдени и от пленените при Телиш английски лекари. Щом видял тези ужаси, друг английски лекар отказал да стои повече при турската армия и се върнал в Англия «... Самите турци, пише кореспондент на вестник «Таймс», не отричат тези зверства и не мислят да се оправдават за тях».

Овладяването на Телиш имаше големи последици за по-нататъшния ход на военните действия. Постави се на обсъждане въпросът, гвардейските части да се насочат към с. Ябланица и по-нататък, за да очистят този район от противника и да се подготвят за преминаване на Балкана веднага след падането на Плевен. За по-скорошното осъществяване на този план спомогнаха и самите турци.

Узнал за съдбата на Телиш, още на следния ден Шефкет паша отстъпи от с. Радомирци и започна изтеглянето си към Орхание. Гарнизонът на Долни Дъбник се задържа още няколко дни. Но Осман паша заповяда той да се прибере в Плевен, защото виждаше безсмислеността на по-нататъшното му оставане.

През нощта на 31 октомври срещу 1 ноември на турските позиции при Долни Дъбник цареше оживление, по-голямо от обикновеното. Огньовете бяха по-големи, шумът и виковете — по-високи. Това беше военна хитрост, защото през тази нощ гарнизонът се оттегли в Плевен. На 2 ноември руската армия влезе в селото.

С това завърши борбата за блокирането на турската армия в Плевен. Пред Осман паша имаше два възможни изхода: да направи опит за пробиване на блокадата или да капитулира. Започнаха да текат последните дни на блокирания гарнизон на Плевен.

4. Настъпление в Северозападна България

С оглед на безопасността на проектираните действия на юг от Плевен генерал Гурко трябваше да се погрижи за осигуряване на фланга си откъм запад и откъм северозапад. Това можеше да се осъществи най-добре чрез овладяването на двата основни опорни пункта на противника в това направление — градовете Враца и Рахово (Оряхово).

Руската конница и преди това беше извършвала смели набези в тези райони. Но целта на предстоящите действия беше друга, а именно — да се внуши на противника страх от появата на руски части в този район. Не беше на последно място и съображението, че тези краища на България притежаваха богати продоволствени ресурси, понеже не бяха засегнати от развоя на военните действия.

Освобождение на гр. Враца

Значението на Враца се състоеше в това, че беше разположена на пътя, който водеше от Сърбия за Орхание (Ботевград). Този, който я владееше, имаше възможност да наблюдава пътищата за Сърбия, Видин и Орхание. Значението на града нарасна особено през последните седмици, тъй като през него се изпращаха ежедневно подкрепления за формиращата се нова турска армия в Орханийско. Разузнаванията и сведенията от българското население показваха, че Враца е заета от слаби турски части. За овладяването й беше предназначен специален отряд под командуването на генерал-майор Леонов I, съставен от полкове на 2–ра гвардейска конна дивизия.

На 7 ноември отрядът излезе от с. Махалата, разделен на две колони. Съобразявайки се с получените същата вечер сведения, генерал Леонов разработи план, според който двете колони трябваше да се приближат на следния ден колкото е възможно по-близо до града, без да откриват присъствието си. Рано сутринта на 9 ноември дясната колона трябваше да се спусне от север (откъм Рахово) и да пресече пътя за Лом паланка (Лом). В същото време лявата колона трябваше да настъпи от изток (откъм с. Върбешница). Тя трябваше да овладее бродовете на р. Искър при селата Дерманци и Лютиброд, както за да прегради пътя на турците за отстъпление към Орхание, така и за да осигури възможности за по-нататъшно настъпление към Орхание. Като изминаха около 45 км двете колони достигнаха вечерта на 8 ноември определените им пунктове. Те получиха сведения от местното българско население за силите и разположението на противника във Враца.

В 10.45 ч. на следния ден лявата колона настъпи от север към покрайнините на града. Турците бяха забелязали настъплението й четвърт час преди това и бяха заели северните окопи. Те съвсем не предполагаха, че настъпват и други войски, поради което, докато уланите от дясната колона водеха престрелка с противника, драгуните и конногренадирите от лявата колона се явиха в тил на турците от юг. Конногренадирите се втурнаха в града като вихрушка. Смутени от изстрелите в тила им, турците зарязаха ложементите си и започнаха да бягат към прохода Згориград. Малцина от тях останаха в ложементите или заседнаха в къщите, откъдето се опитаха да окажат съпротива. Тя беше доста енергична, но русите съумяха да притиснат противника и да го обърнат окончателно в бягство. Към 15.30 ч. генерал Леонов влезе в града, посрещнат от българите с огромна радост.

Русите дадоха 10 убити и ранени. Те взеха като трофеи големи продоволствени запаси, съдържащи над 80 000 пуда зърнени храни, и 400 каруци.

Рано сутринта на 11 ноември драгуните предприеха рекогносцировка за турски сили и укрепления в района на Орхание през селата Ребърково и Рашково. Подпомогнати от местното население, драгуните установиха след незначителна схватка, че турците имат солидни укрепления край с. Литаково, както и укрепени позиции при селата Скравена и Врачеш. На другия ден те се прибраха във Враца.

Узнал за освобождението на Враца, генерал Гурко придаде нови части към отряда на Леонов и установи щаба на 2–ра гвардейска конна дивизия във Враца. Той даде указания да се разузнава със силни разезди местността към Орхание, Берковица и Видин. Тази групировка, чиито сили възлизаха на 2718 саби и 14 конни оръдия, беше реорганизирана в т. нар. Десен летящ отряд към отряда на генерал Гурко.

Действия на Десния летящ отряд

Задачата на Десния летящ отряд се състоеше в това, да изпрати силни части в различни посоки, за да заблуди турците във Видин, Лом паланка, Рахово и Орхание относно истинския брой на руските войски.

Резултатът от неговите действия се изрази в пълното освобождаване на цялата територия на запад от Плевен, между река Вит и шосето Враца — Рахово.

След освобождението на Враца вниманието на русите се насочи към град Берковица. Установено бе от няколко рекогносцировки наличието на силни противникови части в тази посока. Конницата на генерал Арнолди, която бе действувала заедно с румънските войски срещу Рахово, изпрати на 28 ноември разезди към селата Бели брод и Лехчево, разположени на Огоста. На 30 ноември влязоха в с. Кутловица (Михайловград). Турците се опитаха да настъпят към Кутловица на 12, 13 и 14 декември, но бяха отбити от намиращите се там харковски улани.

Като видя, че е обкръжен откъм Враца и откъм Кутловица, противникът опразни Берковица (16 декември) и отстъпи към София. В изоставения град влязоха улани.

На 21 декември ескадрон хусари излезе от Берковица в посока на Белоградчик, в района на който установи връзка със сърбите и румънците. Връзка със сърбите установи и друг ескадрон, който беше изпратен на следния ден през Чипровци и Чупрене към Пирот.

Тези действия на Десния летящ отряд доведоха до пълното изолиране на Плевен, а по-късно — до установяване на връзка със сръбската армия и до блокиране на Видинската крепост.

Настъпление на румънската армия на запад

Развитието на военните действия бе показало необходимостта от изтласкване на турската армия колкото е възможно по-скоро към Видин, като се прекъснат всякакви възможности за връзки на Осман паша в това направление. Не след дълго последва съглашение между Николай Николаевич и княз Карол за участието на румънските войски в изпълнението на тази задача.

Полковник Сланичеано потегли на 31 октомври на запад със сравнително силен отряд (6 батальона, 10 ескадрона и 22 оръдия). Румънците достигнаха силно укрепения редут Вадим. След кратка артилерийска бомбардировка неговите укрепления бяха повредени, а складът с мунициите — вдигнат във въздуха. Експлозията беше последвана от голям смут в редовете на противника. Румънците се възползуваха от него, за да овладеят Вадим с атака. Това им даде здрав опорен пункт за предстоящите действия.

От края на октомври до средата на ноември действията на румънските войски се ограничиха c разузнаване. То показа наличието на силни противникови части в Рахово. За действия срещу тамошния гарнизон беше определен отрядът на полковник Сланичеано. Към него беше придаден от отряда на Гурко генерал-майор Майендорф с някои части. След установяването на връзка беше решено атаката срещу Рахово да се проведе на 19 ноември. Планът предвиждаше русите да демонстрират от запад, за да привлекат вниманието на турците и да съдействуват с това за успеха на румънците, които щяха да атакуват от изток. За улеснение на атаката румънските батареи от насрещния бряг (при Бекет) откриха огън срещу противника. Румънците настъпиха от изток, но поради съпротивата, която срещнаха, не постигнаха никакви съществени резултати до 13 ч. За да облекчи настъплението им, генерал Майендорф предприе от запад по-енергични действия. Няколко роти доробанци атакуваха турския редут. Те понесоха големи загуби, но не успяха да го овладеят. Вечерта завари русите и румънците на позиции, издадени силно напред.

На следния ден не беше предприет никакъв опит за настъпление и от двете страни.

При настъпването на нощта на 20 срещу 21 ноември генерал Майендорф изпрати един батальон доробанци при моста на р. Огоста — единствения път, по който можеше да отстъпи от крепостта с оръдията и обоза си двехилядният турски гарнизон.

Видели се обградени от всички страни и заплашени с десант от румънския бряг, турците решиха да се оттеглят. През тези дни Огоста беше придошла и трудно можеше да се прегази, а бреговете й бяха доста стръмни. Затова турците се насочиха към споменатия мост. Тогава в подкрепа на доробанците бяха изпратени два ескадрона рошиори с една батарея. Завърза се кървав бой. Турците правеха отчаяни опити да пробият отбраната, но двете им атаки бяха отбити. Докато се водеше борбата за моста, един отряд рошиори, изпратен за разузнаване в Рахово, зае изоставения град.

Когато разбраха, че не ще успеят да преминат по моста, турците потърсиха брод. Те намериха такъв, направиха мост с колите си и преминаха на другия бряг на реката. След това те отстъпиха през местност, която не позволяваше да бъдат преследвани с конница, поради което успяха да се оттеглят в Лом паланка.

Рахово беше типично турско градче на десния бряг на Дунав. То се състоеше от дълга редица къщи, които лятно време потъваха в зеленина, а над нея се белееха само минаретата на двете джамии. Освобождаването на този град имаше голямо значение за блокадата на Видинската крепост. Освен това то отне на Осман паша всякаква възможност за успех при евентуален опит да излезе от обръча на блокадата.

Тъй като според някои сведения на разузнаването противникът беше съсредоточил свежи сили в района на Берковица — Видин — Лом паланка, румънските части продължиха настъплението си и към края на разглеждания период бяха освободили селата Козлодуй, Разград махала, Хърлец, Вълчедърма, Татар махала (Дондуково), Галиче и Цибър (Горни и Долни Цибър). Отрядът на полковник Димитреско освободи Лом.

5. Настъпление на Западния отряд към Балкана

Формиране на Западния отряд

Към края на октомври руските войски сключиха здраво обръча около Плевен. За да спасят най-боеспособната си армия, която се намираше в този град, както и за да запазят в свои ръце старопланинските проходи в района на Арабаконак, турците започнаха да подготвят настъпателна операция. Те формираха в Софийско и в Орханийско нова армия. В началото на декември армията се състоеше вече от 88 табура с 88 оръдия (52 150 души). Обаче към средата на ноември табурите все още не бяха обединени в по-големи организационни единици. Новата армия чувствуваше остра нужда от офицери. Освен това тя беше съставена предимно от войници, които произхождаха от Триполи или от другите, южни части на турската империя и не бяха привикнали към суровия балкански климат. Имаше също така много войници от Европейска Турция и Мала Азия, а от Кавказ беше прехвърлен Сухумският корпус. Подготовката на тези войски не беше на необходимата висота. По-голямата част от бойците бяха мустахфъзи, други бяха редифи, а само два табура бяха съставени от добре обучени низами. Създадена по този начин, тази армия беше далеч под нивото на руските войски.

Първоначално за организирането на армията се грижеше командирът на Сухумския корпус Шефкет паша, а от 2 ноември командуването й беше поверено на Мехмед Али паша. Същевременно той беше назначен и за началник на всички турски войски, в Босна и Херцеговина. Мехмед Али беше подчинен на Сюлейман паша, назначен на 10 ноември за главнокомандуващ на турските сили в България.

Според плана на военния съвет в Цариград Орханийската армия трябваше да изнесе главната тежест на боевете за освобождаването на Плевенския гарнизон. Мехмед Али паша реши да нанесе удара си в посока на линията София — Орхание. Той пристигна в София на 19 ноември, а след три дни потегли за Орхание (Ботевград). Обаче той не можа да осъществи плана си, понеже беше изпреварен от руското настъпление.

Руското командуване бе създало на 31 октомври нов отряд, наречен Западен, под началството на генерал Гурко с цел да възпрепятствува сформирането на новата турска армия и да я разбие. В доклада си от 6 ноември генерал Гурко изложи начина, по който смяташе да постигне тази цел: «... Новосформираната Софийска армия не бива да се пренебрегва, пишеше той, и ако в настоящия момент тя не представлява никаква опасност, то след няколко седмици може да ни причини сериозни затруднения. Да се осигурим от нея чрез изграждането на укрепления на различни места на Балкана е само палиативна мярка». И той предлагаше не само да очисти района северно от Стара планина, но да разгроми и противника на юг, в Софийското поле.

Този смел план беше одобрен от главнокомандуващия, но Полевият щаб се противопостави доста рязко. Той предлагаше действията да се ограничат с изтласкването на противника на Балкана и да се заемат позиции при Етрополе и Арабаконашкия проход. За продължаване на настъплението на юг от Стара планина можеше да се мисли едва след падането на Плевен. Възражението на Полевия щаб намери силна поддръжка в Главната квартира и бе възприето. «Намирам в случая за престъпно, писа в отговор на това генерал Гурко, приел под началството си отряд, наброяващ до 50 хиляди души, да остана в бездействие и да бъда спокоен зрител на съсредоточаването на големи неприятелски сили срещу моя фронт.»

Назначаването на този генерал за началник на един голям отряд при неговата възраст го поставяше пред мнозина други по-стари по години и по-старши по служба офицери. Те започнаха да шушукат зад гърба му и да подриват неговия авторитет. През една ноемврийска сутрин Гурко събра висшите офицери от отряда си и им заяви: «Събрах ви, за да ви напомня, че съм назначен за началник над вас по волята на императора и съм длъжен да давам отчет за действията си само нему, на отечеството и на историята. От вас искам безпрекословно подчинение и ще съумея да заставя всички и всеки не да критикува, а точно да изпълнява разпорежданията ми. Моля ви всички да запомните това. Официалният разговор е свършен и аз ще предоставя всекиму от вас свобода да се изкаже от кого и защо е недоволен. Ако съм сгрешил в нещо — готов съм да се поправя!».

Към средата на ноември Западният отряд беше разположен, както следва: главните сили, командувани от генерал Шувалов, се намираха в с. Ябланица; войските на т. н. Преден отряд, командувани от генерал Дандевил, се намираха в с. Голям извор; във Враца под командуването на генерал Леонов се намираше Десният летящ отряд. Това разположение остана непроменено до началото на руското настъпление.

По същото време турската армия беше разположена по следния начин: 4 табура в Етрополе, 6 в Правец и 6 в района на селата Новачене — Скравена. Като резерви на тази предна линия оставаха други 13–14 табура, разположени на укрепената позиция при с. Литаково, с. Врачеш и в Златишкия балкан. На трета линия се намираше главният резерв от 7 табура, разположени на силно укрепената Арабаконашка позиция. Заедно с резервите противникът разполагаше в този район с около 40 табура, 5 ескадрона, около 500 черкези и 40 оръдия. На фронт от около 40 км и на дълбочина на около 20 км Мехмед Али разполагаше с около 20 000 души в строя. Ясно е, че той не можеше да предприеме при това разположение на войските си настъпателни действия в близко време. А започналото през втората половина на ноември руско настъпление го застави да премине в отбрана.

Боят при с. Новачене

Като главен обект на настъплението на Западния отряд се явяваше силно укрепената турска позиция при с. Правец. Обаче по на запад, в района на селата Литаково, Новачене и Скравена, се намираха значителни турски сили. Десният летящ отряд получи задачата да задържи тези войски, за да осигури успеха на настъплението.

Сутринта на 20 ноември излязоха от Враца около 6 ескадрона под командуването на генерал-майор Клот. Като преминаха р. Искър през дълбок брод при с. Дърманци, те поеха един неудобен път, който извиваше първоначално по брега на реката, но постепенно навлизаше в тясно дефиле. Той затрудни движението на отряда, понеже беше покрит с камъни.

Пристигналите привечер войници от отряда се разположиха на бивак близо до с. Рашково. През нощта стотина българи започнаха да поправят пътя, за да го пригодят за движение на артилерията.

Рано сутринта на следния ден група офицери трябваше да избере позиции за оръдията. Обаче гъстата мъгла не позволяваше да се вижда нищо. Тъй като според заповедта отрядът трябваше да открие артилерийски огън срещу турците в 9 ч., генерал Клот изпрати към Новачене две оръдия и един ескадрон и половина начело с полковник Лихтански, а към Радотина насочи 4 оръдия и 3 ескадрона.

Драгуните изтласкаха турската пехота от Радотина, след което изпратиха разезди към Литаково. Четирите оръдия можаха да открият огън едва към обед. Но той не даде особени резултати, понеже разстоянието до целите беше голямо.

Полковник Лихтански, който излезе от бивака в 7 ч., насочи поверените му сили към турските укрепления при Новачене. Последните се намираха в равнината след дефилето. Трима офицери излязоха напред за разузнаване, но мъглата не им даде възможност да видят укрепленията, които лежаха пред тях. Със същата задача беше изпратен по шосето за с. Скравена и един полуескадрон начело с капитан Стемпел. Той премина необезпокояван край укрепените височини зад селото и също не можа да забележи турските окопи. Драгуните продължиха настъплението си към Скравена, но в покрайнините му бяха посрещнати съвсем ненадейно с пушечен и артилерийски огън. От укрепленията на хълма започнаха да слизат турци, а в селото се събираха около 400 черкези. Като видя това, капитан Стемпел започна да отстъпва. «В паметта ми се е врязал, пише в спомените си един очевидец, следният епизод: аз видях изведнъж под най-силния огън как един войник от 4–ти ескадрон (за съжаление не узнах името му)... се обръща и тръгва към неприятеля ходом. Неволно се спрях и го загледах. Той измина няколко крачки, слезе от коня, вдигна нещо и започна да го привързва към седлото. Оказа се, че е изгубил държавна вещ — медна котелка за варене на храна. Привързал своята скъпоценност, той се качи на коня и догони бавно oтстъпващата верига, без да бърза.»

Междувременно мъглата се вдигна и турските позиции изпъкнаха ясно. Полковник Лихтански намери най-после удобно място за двете си оръдия на височината зад Новачене и започна да обстрелва турското укрепление.

Капитан Стемпел отстъпваше бавно. Той явно изнемогваше срещу числено превъзхождащия го неприятел. Черкезите заплашваха да заемат дефилето и да прережат единствения път за отстъпление на русите. Като узна това, генерал Клот се принуди да прекрати артилерийската стрелба срещу Литаково и да изпрати подкрепления на Лихтански.

Двете руски оръдия успяха да спрат налитащите черкези с шрапнели. Понеже бяха останали без патрони, драгуните се хвърлиха срещу тях със саби. Черкезите ги допуснаха на петнадесетина крачки и използувайки магазинните си пушки, стреляха почти от упор. Като видя, че не ще може да се задържи и на последната си позиция, полковник Лихтански заповяда да изтеглят оръдията в дефилето, докато драгуните продължават да отблъсват черкезите. Ето какво се случи по-нататък: «Нашата артилерия, пише един съвременник, навлезе в дефилето, но движението й ставаше все по-трудно — тесният път беше задръстен от бягащи българи, от каруци и добитък. Всичко това плачеше, викаше, ревеше. Налагаше се да се бутат в пропастта каруци и добитък, а черкезите идваха все по-близо и по-близо и бяха вече на петдесет крачки от нас. Нямаше възможност да се спешават хората, трябваше да се отбраняват от конете на черкезите и нашият огън ставаше все по-рядък, а числото на защитниците намаляваше. Много от куршумите, които бяха предназначени за нас, отиваха за сметка на нещастните българи. На всяка крачка по пътя се търкаляха мъже, жени, деца. Останалите живи бяха обхванати от панически ужас. Обезумели, жените хвърляха с плач децата си в краката на нашите коне и се мъчеха да се покатерят по планината. Свистенето на куршумите вече не се чуваше, а изстрелите се раздаваха като пляскане на бич». При един остър завой, където от едната страна се издига почти отвесна скала, а от другата има дълбока пропаст и пътят става много тесен, едното оръдие пропадна в пропастта. Няколко души се завтекоха да го извадят, но шепата драгуни не беше повече в състояние да задържа противника. Черкезите се хвърлиха към оръдието и се счепкаха в ожесточена схватка със защитниците му. Мнозина от драгуните паднаха ранени, но продължаваха да се бият с врага.

Полковник Лихтански направи всичко, за да спаси поне второто оръдие, но то не успя да измине и стотина метра и черкезите го обкръжиха. Артилеристите и пехотинците, които го охраняваха, падаха един след друг. Прапоршчиците Данилевски, Велински и Назимов се биха до последна възможност и бяха съсечени на лафета.

Оцелелите драгуни и артилеристи отстъпиха по шосето. Отрядът се събра в с. Дърманци към 20 ч. Русите загубиха 80 убити и ранени и две оръдия, но демонстративното нападение бе успяло. Турските части от укрепленията при селата Литаково, Новачене и Скравена бяха заангажирани и вниманието им беше отклонено от пунктовете, в които русите нанасяха действителния си удар.

Боят при с. Правец

При малкото орханийско селце Правец, разположено по шосето за София, турците бяха изградили силна позиция. Русите не можеха да разгромят армията на Мехмед Али паша без овладяването на тази позиция. Укрепленията бяха почти недостъпни откъм фронта и заемането им можеше да стане само с флангова атака. Поради това войските на генерал Шувалов, определени за действия срещу Правешките укрепления, бяха разделени на три колони. Първата колона начело с генерал Елис I, трябваше да настъпи по Софийското шосе и да атакува укрепленията по фронта. Втората колона, командувана от генерал Раух, която включваше основания още от Петър I Семьоновски полк, щеше да премине през селата Видраре, Калугерово и Лакавица, за да атакува укрепленията във фланг. Третата колона оставаше резерв.

Тежестта на усилията падаше върху действията на втората колона. Тя трябваше да извърши преди всичко твърде труден поход. Пътят от с. Ябланица до с. Видраре не беше особено неудобен и движението можеше да стане както обикновено. Но оттам нататък той ставаше крайно неудобен и беше необходимо да се поправи. На около един километър и половина от Видраре пътят вървеше по високия планински склон на р. Малки Искър, след което преминаваше на десния бряг. Прилепен като лента до отвесните скали, той се изкачваше доста високо, преминаваше от хребет на хребет, обхождаше дълбоки долове и много често се превръщаше в пътека, която се губеше в дъбовите гори.

Колоната на генерал Раух излезе от Ябланица рано следобед на 21 ноември и към 21 ч. достигна Видраре. Генералът бе участвувал в лятното преминаване на Хаинкьойския проход и имаше богат опит в подобни дела. При колоната нямаше никакъв обоз, дори санитарните коли бяха оставени в тила. Всеки войник имаше достатъчен запас от сухари и по 90 патрона в паласките и джобовете на панталоните.

Докато главните сили почиваха, генерал Раух изпрати напред авангард, а след него и команда от сапьори. Те трябваше да поправят пътя само в тези участъци, където движението ставаше напълно невъзможно. За да се помогне на артилерията, към всеки две оръдия беше придаден по един пехотен батальон.

Главната колона излезе от с. Видраре към 23 ч. при пълна тишина и слабо лунно осветление. Понеже походът трябваше да остане в тайна, разбиването на скалите ставаше с кирки вместо с динамит. Когато колоната премина на десния бряг на реката и стигна до големите височини, походът стана опасен. Конете се изкачваха много трудно по терасовидния, осеян с много дупки път. Подковите им падаха с част от копитата. Няколко артилерийски сандъци паднаха в пропастта. Двама войници от Семьоновския полк умряха по пътя от преумора. Войските прекараха в поход и в безспирна работа цели 22 часа. От двете страни на пътя се намираха разхвърляни български колиби. «Навсякъде, пише един участник в похода, българите ни посрещаха с радост и на драго сърце ставаха водачи, без да искат за това каквото и да било възнаграждение.» Към обед на 22 ноември първите части влязоха в с. Калугерово.

Според плана колоната трябваше да продължи по дефилето, за да достигне с. Правец. Но от разпит на местни жители стана ясно, че в такъв случай русите ще се явят не във фланг, а срещу фронта на укрепленията. За да не стане това, генерал Раух избра един междуселски път западно от с. Лакавица и към 17 ч. колоната излезе във фланг на турските укрепления.

Войниците бяха смазани от умора. Те бяха изминали около 26 км и бяха прекарали една безсънна нощ. Едва се движеха и конете. Техните хамути не бяха сваляни цели 28 часа. При това положение генерал Раух реши да отложи обходното движение за следващата сутрин. Бивакът бе уреден на един хребет, обграден с вековни дървета. Естествено огньове не бяха запалени. Не измина и половин час и зацари пълна тишина. Всеки бе легнал там, където беше спрял. Само тук-таме личаха силуетите на часовите, а откъм дежурните части се долавяше лек шепот.

Колоната на генерал Елис излезе от с. Осиковица към 9 ч. на 22 ноември и не след дълго достигна Осиковския хан. Там се завърза престрелка, след която неприятелят очисти позицията и се оттегли на природно непристъпните и отлично укрепени Правешки височини. Генерал Шувалов, който се движеше с тази колона, заповяда следобед да се открие огън по цялата линия и изпрати Московския полк вляво. Московците трябваше да се спуснат в долината на Правец, щом дочуят изстрели откъм страната на генерал Раух. Към 17 ч. полковник Грипенберг донесе, че неговите батальони са готови за действие. Обаче след малко се получи вест, че генерал Раух е отложил атакат