Георгиев, Г., Топалов, В. Кратка история на Освободителната война 1877–1878. Преглед на военните действия. С.: Издателство на Българската комунистическа партия. 1958. 415 с.

Кратка история на Освободителната война 1877–1878

Преглед на военните действия

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Г. Георгиев, В. Топалов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2021

Предговор

Руско-турската война от 1877–1878 г. е едно от малкото исторически събития, за които съществува извънредно богата литература. Още в първите години след войната в Русия бяха издадени около 100 тома с архивни материали за хода на военните действия («Сборник материалов по Русско-турецкой войне 1877–1878 гг. на Балканском полуострове»). Бе обнародвано и официално описание на операциите по различните бойни театри, което обхваща девет обемисти тома с по няколко части («Описание Русско-турецкой войны 1877–1878 гг. на Балканском полуострове»). Бяха също отпечатани много сборници с официални отчети на отделните управления при Щаба на Действуващата армия, с други материали и документи, с дописки и спомени на различни участници във войната и пр. Бяха написани и редица изследвания както за цялата война, така и за отделни бойни операции.

Делото на руските дореволюционни историци бе продължено от техните съветски приемници, които успяха с помощта на марксистко-ленинския метод да осветлят редица нови страни от войната, като обърнаха внимание предимно на нейните обществено-икономически последици за развитието на балканските народи и особено на нашия народ. Твърде ценни в това отношение са изследванията на съвременните съветски историци Фортунатов, Левинтов, Конобеев, Козменко и др., някои от които бяха събрани в сборника «Освобождение Болгарии от турецкого ига (1878–1953)», излязъл в СССР по случай 75 години от освобождението на България. Напоследък съветският историк Н. И. Беляев направи опит да осветли по новому и самия ход на военните действия по време на войната, като обърна главно внимание на тяхната военно-техническа страна.

В нашата историческа литература не съществува едно цялостно изследване или популярно съчинение за Руско-турската война от 1877–1878 г. Българските буржоазни историци, повечето от които бяха настроени «русофобски», умишлено отминаваха това крупно събитие в нашия обществено-политически живот. Те ни оставиха само някои крайно популярни и непълни книги по този въпрос (срв. М. Д. Балабанов. Войната за освобождението на България 1877/1878 г. С., 1881 г.; Г. Г. Димитров. Страданията на българите и освобождението на България през 1877–78 г. С., 1899 г.; сборника «Прослава на Освободителната война» и др.). Марксистката историография у нас до Девети септември пък разработваше предимно въпросите на нашата вътрешна действителност, като насочваше вниманието си главно върху нея. След Девети септември българските историци-марксисти написаха редица популярни статии и студии върху Руско-турската война от 1877–1878 г. Специална книга за военните действия обаче не е издадена.

Обикновено в популярните статии и в тържествените доклади се говори за възторга, с който руският народ тръгнал да освобождава своя български брат; пише се за легендарния героизъм на руските богатири; възхваляват се техните победи; отбелязват се дори техните жертви. Всичко това обаче се прави твърде декларативно, без да се оставят да говорят самите факти. Заради това у обикновения български трудов човек се е създала представата, че Руско-турската война, която осигури освобождението на народа ни от чуждо иго, е била твърде лека работа за руската армия, нещо като разходка по Балканския полуостров. Поради това за обикновения читател остават неизвестни и неубедителни жертвите, които руският народ понесе за нашето освобождение.

За да изпъкнат по-добре в съзнанието на народа ни скъпите жертви, понесени от неговите освободители, налагаше се да се напише истински реалистична история на бойните действия по време на Руско-турската война. Необходимо бе да се набележат всички етапи на войната, големите трудности, които руските войски трябваше да преодоляват, грамадните човешки и материални жертви, които те понесоха при отделните операции. Това именно са направили авторите на предлаганата книга. Те са описали реалистично, живо и напрегнато военните операции през всеки етап от войната, като са използували обширен изворен материал и наличната историческа литература. Освежили са навсякъде разказа със спомени на съвременници или участници във войната. Посочили са също някои достойнства на турската армия и особено на нейното въоръжение, които са умножили трудностите и жертвите, дадени от руския народ в хода на войната. По този начин, следейки живия разказ за кървавите боеве и проследявайки грамадните руски загуби и жертви, читателят непринудено се изпълва с благодарност към руските богатири, които дадоха кръвта си за нашето освобождение.

Всичко това придава на книгата не само научно-познавателно значение, но и отрежда важна политическо-възпитателна роля.

От издателството

Глава първа: Причини и подготовка на войната

Начало на Източната криза

Руско-турската война от 1877–1878 г. избухна в резултат на влошаването на отношенията между Русия и Турция по време на т. н. Източна криза, т. е. в резултат на едно изостряне на Източния въпрос, което започна през 1875 г.

Както е известно, Източният въпрос беше по същество въпрос за бъдещето на разлагащата се Османска империя, за съдбата на териториите и на народите, които бяха включени в нея. Всяка от Великите сили(1) се стремеше да използува слабостта на Портата (турското правителство) в свой интерес. А понеже интересите на тези държави бяха в много отношения съвсем противоположни, между тях се водеше най-ожесточена борба за надмощие в Турция и за придобиване на по-голям дял от наследството на «болния човек», както наричаха тогава тази държава.

От друга страна, Източният въпрос беше тясно свързан с националноосвободителното движение на балканските народи, защото борбата, която водеха тия народи за своето освобождение, съдействуваше за отслабването и разчленяването на Османската империя.

Великите сили играеха различна роля в развоя на Източния въпрос. Придобили значително стопанско, политическо и идеологическо влияние в Османската империя, западните държави се придържаха, общо взето, към политиката на запазване на статуквото (съществуващото положение на нещата) или по-точно — на териториалната цялост на империята. Тази линия беше най-характерна за английската дипломация. Поведението на последната се обяснява както с големия английски износ за обширните пазари на Османската империя, така и с обстоятелството, че английското правителство предпочиташе Проливите да останат под властта на слаба Турция. За английската буржоазия беше съвсем нежелателно евентуално засилване на руското влияние на Балканите. По тези причини английската дипломация подкрепяше турското правителство както в борбата му срещу Русия, така и в стремежа му да задуши освободителното движение на южните славяни. Навремето още Маркс беше посочил, че политиката на запазване на статуквото е всъщност политика на увековечаване угнетяването на балканските народи от Турция. Маркс посочи безперспективността на тази политика и неизбежността на разпадането на Османската империя. Той писа: «Да се запази в Турция статуквото! Със същото право би могло да се опита да се задържи конската мърша на една и съща степен на гниене, без да се допусне да настъпи пълно разложение»(2).

Политиката на запазване на статуквото не се провеждаше последователно нито от Англия, нито от другите западни държави. Всяка от тях късаше при удобни случаи части от Османската империя, за да ги присъедини към своята територия или да ги превърне в свои колонии.

Съвсем противоположна беше общата линия на руската политика по Източния въпрос. Тя се изразяваше в покровителствуване на освободителните движения на гърци, румъни, сърби, българи и др. и в създаване на техни независими държави на мястото на европейските владения на Турция. Когато преценяваме политиката на тази държава по Източния въпрос, ние трябва да държим сметка за «очевидния факт, че царска Русия, стремейки се към Цариград, независимо от целите, които си поставяше руското правителство, обективно действуваше революционно по отношение на разлагащата се Османска империя и фактически беше съюзница на въставащите срещу турското робство балкански народи...»(3). През средата на XIX в. Русия играеше на Балканите прогресивна роля, докато Англия и Австро-Унгария играеха реакционна роля и се проявяваха като заклети врагове на южните славяни, на тяхната свобода, на техния напредък.

Така наречената Източна криза, която отбеляза един решителен момент в развитието на Източния въпрос, започна на 9 юли 1875 г., когато избухна въстание в подвластните на Портата славянски провинции Босна и Херцеговина. Населението на двете провинции се стремеше да отхвърли турското иго, за да се сдобие със земя и с политическа свобода.

Борбата на бошнаците и на херцеговинците намери горещо съчувствие в Сърбия и в Черна гора. Тези държави подпомагаха въстаниците с оръжие, с барут, с боеприпаси и пр. Сами още неосвободени окончателно от властта на Портата, Сърбия и Черна гора подпомагаха освободителното движение на поробените от нея славяни, надявайки се да ги обединят един ден около себе си. Въстаниците получиха голяма помощ и от другите славянски страни, особено от Русия.

В онези години освободителните движения на южните славяни срещаха противодействие не само от страна на Портата, но и от страна на влиятелни кръгове в Австро-Унгария. Последните разбираха добре, че след като южните славяни, които се намираха под турско иго, бъдат освободени, ще се постави въпрос за освобождение и на останалата част на южното славянство, която пъшкаше под австро-унгарско иго. В такъв случай маджарските магнати щяха да загубят част от своите земи и от богатствата си, което щеше да доведе неминуемо до намаляване на тяхното влияние в империята. На освободителното движение на южните славяни противодействуваше и австрийската буржоазия, която не желаеше да загуби един добър пазар за своите произведения. Обаче в Австро-Унгарската империя съществуваха и други класови сили, на чиито интереси не съответствуваше политиката на сговор с Портата срещу освободителното движение на южните славяни. Австрийските феодални, духовни и военни кръгове поощряваха с различни средства бошнаците и херцеговинците към борба срещу турската власт, надявайки се да се възползуват от нея, за да присъединят западната част на Балканския полуостров към Австро-Унгария.

Ставайки изразител на интересите на маджарските магнати, Андраши заяви на Портата след избухването на въстанието, че разглежда последното като вътрешна работа на Турция, в която няма намерение да се намесва. Но той трябваше да отстъпи от тази си позиция под влияние на действията на руската дипломация.

По това време Русия вследствие на поражението й в Кримската война беше също недостатъчно укрепнала във финансово и във военно отношение и съвсем не замисляше нова война срещу Турция. Царизмът желаеше само да се възползува от представилия му се случай, за да повдигне престижа си сред южните славяни, който беше паднал след Кримската война. Това можеше да стане, като се окаже известна подкрепа на въстаниците, а понеже Русия не желаеше да изостря отношенията си с Австро-Унгария до момента, когато ще набере достатъчно сили, за да реши в своя полза Източния въпрос, тя трябваше да държи сметка за австро-унгарските интереси. Това се налагаше още повече от обстоятелството, че Русия и Австро-Унгария бяха съюзници(4). Поради това беше постигнато съгласие за създаване във Виена на «център за съгласуване» между руския, австро-унгарския и германския двор, който трябваше да намери средства за прекратяване или поне за ограничаване на смутовете, така че да не се стига до нарушаване на мира. Андраши прие руското предложение, защото не желаеше Русия да се окаже единствен покровител на южните славяни. Австро-унгарската пропаганда имаше успех сред някои славянски среди в Босна и в Херцеговина и затова трябваше да се грижи също за запазване на своя престиж.

След това Великите сили изпратиха в Херцеговина със съгласието на Портата комисия от съответните консули. Консулите трябваше да поканят водачите на въстаниците да изложат пред един турски комисар исканията си, които щели да бъдат подкрепени от Силите. Обаче консулската комисия не можа да омиротвори въстаналите провинции, понеже водачите им искаха да се сключи примирие между тях и Портата и Великите сили да гарантират осъществяването на известни реформи, а турското правителство отхвърли тези искания. Въстаниците бяха в правото си да постъпят по този начин, защото историята беше показала, че Портата се отказваше от обещанията си веднага след като въстаниците слагаха оръжие.

След това въстанието се разрасна още повече. Разтревожен от засилващата се подкрепа, която му оказваха Сърбия и Черна гора, както и от въоръжаването на Сърбия, граф Андраши, който беше решил да не допусне присъединяването на Босна и Херцеговина към споменатите държави, изработи проект за реформи в тези провинции. Преобразованията трябвашe да бъдат гарантирани от Великите сили и да се проведат под фактическия контрол на Австро-Унгария. Андраши се надяваше да омиротвори по този начин въстаналите райони, като си запази същевременно предлог за намеса в техните работи по всяко време, когато това бъде изгодно за Австро-Унгария.

Обаче султан Абдул Азис предприе през последните месеци на 1875 г. една маневра, която затрудни до известна степен осъществяването на така набелязания план. Той обеща на християнските си поданици гражданско равноправие с мохамеданите, облекчаване на данъчното им бреме и някои съдебни и административни преобразования. Абдул Азис се надяваше да лиши с тази си маневра Великите сили от предлог за намеса в отношенията му с християнското население на империята, понеже той даваше сам онова, което щяха тепърва да искат от него.

Гледището на Русия по проекта на Андраши и маневрата на Абдул Азис беше изразено от «Правителствен вестник» с една статия от 29 октомври 1875 г. В нея се изразяваше недоверие към актовете на султана и се посочваше необходимостта от съдействието на Великите сили при провеждането им.

Успокоеният Андраши разпрати на 30 декември 1875 г. проекта си за реформи из столиците на Великите европейски сили. Той беше одобрен предварително в Петербург. Неговите точки съответствуваха на исканията на въстаниците и запазваха възможност за намеса на Силите, понеже Портата трябваше да се задължи пред последните относно изпълнението на реформите. Великите сили одобриха проекта на Андраши, макар да изхождаха от различни съображения. На 31 януари 1876 г. този проект беше връчен на Портата от представителите на държавите, които бяха подписали Парижкия договор (1856 г.) във форма на отделни ноти. Портата прие исканията на Силите (13 февруари 1876 г.) с малки възражения, след което амнистира въстаниците и се съгласи да сключи с тях примирие за 12 дни.

Обаче акцията на Андраши не можа да доведе до прекратяване на въстанието. Водачите на въстаниците заявиха през пролетта на австрийския наместник в Далмация, който трябваше да получи от тях съгласие да сложат оръжие, че ще прекратят въоръжената борба само когато бъдат изпълнени техните искания. Те не одобряваха проекта на Андраши и не вярваха на турските обещания. Примирието изтече и главнокомандуващият Мухтар паша възобнови военните действия срещу въстаниците.

Берлински меморандум

Починът за по-нататъшната дейност на европейската дипломация беше взет от руското правителство. Горчаков намираше, че исканията на въстаниците не са прекомерни и могат да послужат за основа на едно споразумение с Портата. Той намираше, че отговорността за разрива пада върху последната. А когато през април 1876 г. се заговори за война между Турция, от една страна, и Сърбия и Черна гора, от друга, руската дипломация отказа да упражни влиянието си върху последните две държави с цел да ги накара да се въздържат от подобен акт. Напротив, когато се разнесоха слухове, че Портата се готвела да нападне Черна гора по причина на подкрепата, която последната оказваше на въстаниците, Горчаков натовари руския посланик в Цариград да предупреди, че този акт би могъл да има за резултат разрушаването на Османската империя.

През месец май 1876 г. в Берлин се състоя среща на Бисмарк, Андраши и Горчаков. Последният предложи проект за даване на автономия на подвластните на Портата южни славяни, установяването на която трябваше да стане под надзора на Австро-Унгария и на Русия. Но Андраши внесе редица съществени поправки към руския проект, с които промени значително неговия характер. Съгласуваният документ беше приет на 13 май 1876 г. Той е известен под названието Берлински меморандум.

Меморандумът изхождаше от съображението, че за по-скорошното омиротворяване на Босна и на Херцеговина се налагаше да се държи сметка за исканията, които бяха предявили бошнаците и херцеговинците, т. е. за необходимостта да им се дадат известни гаранции, че този път Портата ще изпълни своите обещания. Меморандумът намираше още, че е необходимо турското правителство да прекрати военните действия за срок от два месеца, за да се открие възможност за преговори между него и въстаниците, които трябваше да се водят въз основа на исканията на последните. Документът заключаваше, че ако срокът на примирието би изтекъл, без да се постигне набелязаната цел, трите императорски двора ще се споразумеят относно предприемането на по-действени мерки «в интересите на всеобщия мир и за предотвратяване на по-нататъшното развитие на злото».

Преди да бъде представен на Портата, Берлинският меморандум трябваше да бъде съгласуван с правителствата на Англия, на Франция и на Италия. Последните две се съгласиха да подкрепят меморандума, но английското правителство се изказа решително против него. Английският премиер Дизраели подкрепи Портата в борбата й срещу Русия. Той намираше, че за Англия е за предпочитане да изостри отношенията си с Русия по въпросите на балканската политика, отколкото по тези на борбата в Средна Азия, защото в първия случай при евентуално сблъскване можеше да разчита на съдействието на Турция и на Австро-Унгария, докато във втория случай щеше да се окаже сама лице срещу лице с Русия.

По това време беше свален от престола с преврат (30 май 1876) султан Абдул Азис и заместен от Мурад V. Всичко това беше много изгодно за Англия и британският кабинет подкрепи извършената промяна, като изпрати британски бойни единици в Безикския залив (близо до входа на Дарданелите). Понеже това показваше ясно, че Портата ще прояви неотстъпчивост, Берлинският меморандум не беше връчен.

Срещата в Райхщад

Междувременно Сърбия и Черна гора сключиха съюз и обявиха война на Турция (1 юли 1876 г.). Сръбската армия, която се командуваше от руския генерал Черняев, навлезе в територията на Османската империя. Същото сториха и черногорските войски, които навлязоха в Южна Херцеговина. В помощ на сърбите се притекоха около 2500 български доброволци, които образуваха три батальона под командуването на руски офицери. Те бяха организирани с помощта на славянските комитети в Русия от Българското централно благотворително общество(5), което кроеше планове за освобождение на България.

Сръбско-турската война изправи Русия пред важни решения. В случай на сръбска победа може би щеше да възникне с цялата си острота въпросът за разделянето на наследството на «болния човек» между Великите сили. Но по-вероятно беше да победи Турция и в такъв случай на Русия щеше да се наложи да спасява Сърбия. Тези перспективи накараха руската дипломация да си изясни позицията, която би заела Австро-Унгария при настъпване на едните или на другите събития.

На 8 юли 1876 г. се състоя среща на Александър II и Горчаков с Франц Йосиф и Андраши в замъка Райхщад — Бохемия. Според постигнатото устно споразумение двете правителства щяха да се придържат по начало към принципа на ненамеса, но ако обстоятелствата им биха наложили да действуват, те щяха да извършат това след взаимно договаряне. В случай на победа на Турция те щяха да поискат от Портата възстановяване на статуквото, прекратяване на насилията над християните и реформи в Босна и в Херцеговина. В случай пък на поражение на Портата, Сърбия, Черна гора, Гърция, Русия и Австро-Унгария щяха да получат някои териториални придобивки, България и някои други провинции на Османската империя щяха да получат автономия, а Цариград щеше да бъде обявен за свободен град.

Междувременно се беше случило ново голямо събитие на Балканите — Априлското въстание, което извънредно много изостри положението на Балканите.

Априлското въстание и неговото отражение върху развоя на Източната криза

Априлското въстание избухна в резултат на влошаващото се положение на българския народ след Кримската война.

През тези години поземленият въпрос в Османската империя не беше разрешен окончателно, макар в ръцете на българското селячество да бяха преминали след унищожаването на спахилъците (1832 г.) известни количества земя. Селяните се нуждаеха все още от земя, а най-добрите и най-плодородните земи бяха заграбени от турски чифликчии. Земята и селският труд не бяха освободени от феодални окови. Селячеството страдаше най-вече от многобройните тежки данъци, които се събираха от корумпирани лица (прекупвачи) по една остаряла система. Но най-много му тежеше неосигуреността на неговата собственост и на плодовете на труда му. Всеки поробител можеше да се разположи в която си иска българска къща, да яде до пресита и да задигне всичко, което хареса. Грабежите на черкезите и безсъвестната експлоатация на лихварите влошаваха още повече положението на селяните. От феодалния гнет страдаха всички прослойки на селячеството, но най-много бедните и средните селяни, а по-малко заможните. И едните, и другите обаче се стремяха да се превърнат в свободни стокопроизводители, което можеше да стане чрез отхвърляне на турското иго.

Занаятчиите, които се разоряваха все повече и повече поради конкуренцията на европейската фабрична индустрия след Кримската война, чувствуваха като голяма тежест ограбването на труда им от турските аги. Това ставаше под формата на безплатни услуги и на безплатни доставки на стоки. Занаятчиите страдаха от същата неосигуреност на собствеността, която подравяше и жизнените сили на селячеството.

Десетките хиляди разорени селяни и занаятчии, които образуваха един многоброен и неспокоен предпролетариат, не намираха работа поради слабото развитие на индустрията, търговията и транспорта и живееха в постоянна нищета. Това ги правеше най-революционно настроения слой на тогавашното българско общество. Те се надяваха освобождението да им донесе работа и по-добри надници.

В условията на турското иго не живееше добре и народната интелигенция. Съставена предимно от учители и от селски свещеници, които произхождаха от средите на селяните, на занаятчиите и на дребните търговци, тя нямаше достъп до административните постове, до съдебните длъжности и до военната кариера. Това обстоятелство, както и демократичният й произход, я тласкаха към революционна борба.

Когато говорим за причините, поради които българският народ се бореше срещу турското иго, не бива да забравяме националното угнетяване. Българите бяха под робство. Те страдаха от липсата на елементарни права и свободи, от безскрупулното потъпкване на човешкото им достойнство, от непрекъснатото унизяване на целия народ. Жестокият национален гнет се чувствуваше като голяма тежест и се явяваше наред с феодалната експлоатация и другите причини от социално естество като една от главните причини на освободителното движение.

Формите на това движение ставаха все по-съвършени, по-всеобхватни, за да се стигне в последните години на робството до масова революционна борба с програмни искания от национален и социален характер.

Априлското въстание избухна в обстановка на революционна ситуация, чиито елементи бяха бедственото положение на народните маси, отежнено от големия недород през 1874 и 1875 г., решителността на българския народ да свърши веднъж завинаги с турския гнет и готовността на Портата да направи известни отстъпки по причина на затрудненото й финансово и международно положение.

След неуспеха на Старозагорското въстание (1875 г.) Българският централен революционен комитет фактически се беше разпаднал. Но емигрирали дейци от вътрешността на България създадоха към края на същата година т. н. Гюргевски революционен централен комитет, който се нагърби с тежката задача да подготви масово въстание за пролетта на следващата година.

Дейците на този комитет — Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Апостолов, Иларион Драгостинов, Стоян Заимов, Георги Измирлиев, Христо Караминков, Георги и Никола Обретенови, Никола Славков, Стефан Стамболов — се прехвърлиха в България и проведоха значителна организационна работа. Най-добра подготовка за въстанието беше извършена в IV Панагюрски революционен окръг под ръководството на Георги Бенковски. Събранието в Оборище реши въстанието да бъде вдигнато на 1 (13) май 1876 г., но гнусно предателство стана причина за преждевременното му избухване — на 20 април (2 май).

Априлското въстание трябваше да реши задачите на буржоазнодемократическата революция в България.

Въстанието обхвана най-вече Южна България, но също и отделни местности в Северна България. То трая само няколко седмици, през които българският народ прояви масов героизъм. Дейността и подвизите на Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Бачо Киро, Васил Петлешков и хилядите незнайни жертви на озверените пълчища останаха като безсмъртни образи за потомството.

Въпреки че Априлското въстание завърши с поражение, то има голямо значение за съдбата на българския народ, тъй като направи възможно освобождението на България. Въстанието постави българския въпрос пред света и създаде морално-политическите предпоставки за въоръжена намеса на Русия в отношенията на Портата към южните славяни. Русия вече беше заинтересована да се намеси в съдбините на Балканите много по-активно, отколкото в началото на Източната криза. В този смисъл българската национална революция се яви като един от двата решаващи фактора за освобождението, редом с освободителната война.

При потушаването на Априлското въстание турските власти и башибозушките пълчища, които се намираха под влиянието на национализма и на религиозния фанатизъм, извършиха големи жестокости. «Ятаганското правителство», както нарече Портата Захари Стоянов, прибягна до терора като надеждно средство за потушаване на огъня, който обхвана част от подвластните му земи. Чак до август 1876 г. редовни турски части и башибозушки тълпи колеха, разстрелваха, изнасилваха, грабеха и опожаряваха. През цялото лято на тази съдбоносна година из българските земи се носеше дим от пожарища и мирис на разлагащи се трупове. Загинаха десетки хиляди хора, а други бяха затворени и заточени. Турското правителство раздаде награди и по-високи чинове на главорези като Барутанлията, Тъмрашлията, Тосун бей и други тъмни герои на кървавата драма. Нещо повече. То уволни и наказа тези от своите чиновници, които не се поддадоха на опиянението и запазиха поведение на честни и разумни същества: Хасан паша — защото не опожари Брацигово, Хафъз ефенди — защото не позволи да бъде ограбен Ямбол, и пр. Следите от «героичните подвизи» на палачите останаха непокътнати за назидание на «неразумния» български народ. Но това не само не уплаши българите, а нанесе силен удар върху Портата, защото зверствата станаха достояние на цивилизования свят.

Първи забиха тревога руските вестници «Голос» и «Русский мир». Към тях се присъединиха «Московские Ведомости», «Гражданин», «Русские Ведомости», «Новое Время», както и списанията «Отечественные записки», «Вестник Европы» и пр. Едни от тях бяха настроени враждебно към революционните движения, поради което оценяваха Априлското въстание като самозащита на българския народ от турските жестокости. Други пък съчувствуваха на революционните идеи и посочваха правилно, че то е резултат на многогодишна борба за независимост. И едните, и другите обаче изказваха съчувствие към българския народ и настояваха да му се помогне. За да задоволят нарасналия интерес към българите, те поместваха материали за неговата история и за неговия живот. Започна събирането на парични помощи. «В Русия навсякъде са се съставили славянски комитети и общества, четем в един български вестник от това време, които събират материална помощ за бедните и ранени славяни, пострадали от турците... Най-бедните работници, които работят на ден, отделят половината от дневното си преживяване и го изпращат на въстанието.» Младежи и девойки изявиха готовност да помогнат на въстаниците. Петър Кропоткин пише в «Записки на един революционер», че другарите му заминали за България, за да се присъединят като доброволци и милосърдни сестри към въстаниците. В Русия възникна широко движение в защита на българския народ. Голяма роля изиграха славянските комитети в Петербург и в Москва. Възванието на Иван Аксаков, председател на Московския славянски комитет, направи голямо впечатление. Основната мисъл в него бе, че Русия е единственият защитник на българите. Към поменатото движение се присъединиха интелектуалци със световна известност. И. С. Тургенев написа прочутото си стихотворение «Крокет в Уиндзър», с което заклейми отношението на английската кралица Виктория и нейното правителство към събитията в България. Големият писател Ф. М. Достоевски писа: «Русия не може да измени на великата славянска идея. Обаче тази идея няма нищо общо със завладяването и насилието. Тя е само служене на човечеството!». На българите посветиха стихове Д. Аверкиев, Яков Полонски и редица други поети, а К. Е. Маковски създаде вълнуващото платно «Българските мъченици». Към движението в защита на българския народ се присъединиха хора с най-различни и даже противоположни политически възгледи, които произхождаха от различни социални среди. По тази причина движението в Русия беше по-широко и по-всеобхватно, отколкото в останалите страни, и което е по-важно, имаше действен характер.

Априлското въстание получи голям отзвук и в някои други славянски страни. Чешките и словенските вестници отделяха широко място на съобщенията за събитията в България и разобличаваха системно туркофилството на австрийския правителствен печат. Под формата на вечеринки бяха организирани събрания, на които се събираха суми в полза на жертвите. Елишка Краснохорска, Антон Ашкерц и Святопулк Чех написаха произведения на български теми.

Нещастието на българския народ получи съчувствен отзвук и в братска Румъния.

Западна Европа научи за клането в България най-напред от съобщенията на в. «Курие д’Ориан», който излизаше в Цариград. Подобни материали бяха поместени и в други вестници. Истината за безобразията на башибозуците развълнува дълбоко европейската демократична общественост. В Италия станаха протестни събрания. Прочутият революционер Джузепе Гарибалди изпрати телеграма до Българското централно благотворително общество, в която даде израз на своето съчувствие към българския народ. Известният френски писател Виктор Юго, който се ползуваше в този момент с голямо политическо влияние в своята родина, изрази възмущението си от факта, че европейските правителства наблюдаваха спокойно зверствата на турците. Той призова да се сложи край на турското иго. Не забрави българите и един друг голям писател — Оскар Уайлд. Известията за зверствата предизвикаха в Англия широко движение в защита на българския народ, начело на което вървеше английският пролетариат. Значението на това движение най-добре личи от телеграмата на английския министър на външните работи от 23 август: «Впечатлението, което произведоха в нашата страна тези събития в България, унищожи напълно симпатиите към турците. Настроението срещу тях е така всеобщо и толкова силно, че дори ако Русия обяви война на Портата, на правителството на Нейно Величество ще бъде съвършено невъзможно да се намеси». Голям шум вдигнаха също и брошурите на Гладстон «Българските ужаси и Източният въпрос» и «Уроци по клане или поведението на турското правителство в и спрямо България след месец май 1876 г.». С тези си брошури той даде един от лозунгите на кампанията, която водеха срещу правителството на Дизраели някои среди, предимно банкерски.

В резултат на движението в защита на българския народ беше предприета анкета за турските зверства от Беринг, англичанин, Скайлер, американец, и княз Церетелев, руснак. Към тях се присъедини американският публицист Макгахан. Неговите статии в «Дейли нюз» вдигнаха навремето голям шум и оказаха силно влияние върху общественото мнение в полза на българите. Анкетьорите обходиха пострадалите области и събраха материали, представени както от турската администрация, така и от българското население. Голяма роля за разкриване на истината изигра Церетелев. Нему българите даваха необходимите доказателства за разкриване на редица факти, които турските чиновници имаха интерес да скрият. При това положение даже Беринг, който имаше инструкция да замаже неизгодните за Турция факти, трябваше да признае, че турците са извършили много жестокости. Не можеше да бъде другояче, понеже анкетьорите можаха да наблюдават лично много следи от «подвизите» на башибозуците в Батак, Перущица и други места. Според направените изчисления през 1876 г. били избити 30 000 души, 3000 деца останали сираци, 10 000 души били изпратени в затвори или на заточение, 80 селища били опожарени, а други 200 — разграбени.

За да намали впечатлението от анкетата, Портата разпрати по същите места свои агенти, които твърдяха в рапортите си, че българите били извършили жестокости над мюсюлманското население. Но на тези рапорти не повярва никой. Не извадиха Портата от затрудненото й положение и неколцината чорбаджии, които бяха натоварени от нея със задачата да проведат анкета за отношението на турските власти към българското население. Макар и туркофили, чорбаджиите не дръзнаха да отрекат истинските факти.

Отношението на европейската демократична и революционна общественост към Априлското въстание оказа влияние — в едни страни по-голямо, а в други по-малко — върху външната политика на Великите сили. В Европа възникна такава морална и политическа обстановка, която даде на Русия възможност да действува при по-благоприятни за нея и за южните славяни условия. Враждебните им сили бяха принудени да сдържат действията си, а Портата се оказа изолирана.

Всичко това се вижда най-добре от промяната, която настъпи в поведението на английската дипломация. През август 1876 г. сърбите претърпяха няколко поражения и княз Горчаков се опита да им помогне, като предложи на Бисмарк да вземе почин за свикване на международна конференция, която да изработи условията на мира между Сърбия и Турция. Обаче германският канцлер отклони предложението на Горчаков, понеже смяташе, че за целите на неговата политика е желателно Русия да се заангажира повече в Източната криза. Но времената бяха вече други. Когато сръбският княз Милан IV Обренович поиска посредничеството на Великите сили за прекратяване на войната между Сърбия и Турция (26 август 1876 г.), английското правителство не се противопостави. Великите сили се съгласиха да посредничат и английският посланик в Цариград Хенри Елиът предаде на Портата желанието им последната да даде на сърбите примирие за един месец и да започне незабавно преговори за мир.

Турското правителство прие тези искания, но постави сурови условия за мир, които бяха отхвърлени от Великите сили.

Дизраели, или както започна да се нарича вече лорд Биконсфилд, не се противопостави на тези действия на «европейския концерт». Английската дипломация излезе с проект, според който Турция и Сърбия трябваше да сключат мир на основата на статуквото, а Босна, Херцеговина и България щяха да получат административно самоуправление. Австро-Унгария можеше да окупира първите две от споменатите провинции, а Русия — последната. В този проект не се съдържаше най-същественото, онова, което беше накарало Биконсфилд да го издигне — обявяването на Цариград за свободно пристанище под закрилата на Англия. Горчаков се досети за недомлъвката и съгласявайки се със споменатия проект, предложи да се изпрати същевременно в Мраморно море съединена ескадра от кораби на Великите сили. Английското правителство отхвърли контрапредложението на Горчаков и му даде широка гласност. Изплашено от перспективите на усилване на руското влияние на Балканите, английското обществено мнение, което беше по същество изразител на настроенията на буржоазните кръгове на Англия, се върна отново в руслото на русофобството. Проектът на Горчаков не срещна одобрение и в Австро-Унгария, която се страхуваше от появяването на руски войски в България. Стана ясно, че за спасяването на Сърбия ще трябва да се търси друг път.

Будапещенска конвенция

Събитията отиваха явно към война. Русия не можеше да помогне на южните славяни с дипломатически средства, но и не можеше да ги остави на «милостта» на Портата. Ето защо Горчаков се зае с дипломатическата подготовка на войната. Той започна с Берлин.

Политиката на Бисмарк по време на Източната криза се състоеше в разгарянето на англо-руските противоречия по Източния въпрос. Това се правеше с цел да се лиши Франция поне за известно време от възможните й съюзници и да остане сама лице с лице срещу Германия. Бисмарк тласкаше събитията на Изток към руско-турска и към руско-английска война, но се стремеше да предотврати една война между Австро-Унгария и Русия и съдействуваше на сближението между тези две държави. Когато разбра това, Горчаков насочи усилията си към неутрализирането на Австро-Унгария. Правителството на тази държава беше склонно да остане неутрално в случай на руско-турска война, понеже беше разбрало, че Германия няма да подкрепи с въоръжена сила претенциите му на Балканите. От есента на 1876 г. започнаха преговори между Русия и Австро-Унгария, които завършиха с подписването на тайна конвенция в Будапеща (15 януари 1877 г.). Австро-Унгария се задължаваше да пази в случай на руско-турска война доброжелателен за Русия неутралитет, както и да парализира чрез дипломатическо въздействие, доколкото това ще зависи от нея, евентуални опити на други държави за намеса или за колективно посредничество. В замяна на това Австро-Унгария можеше да избере момента и начина за заемането на Босна и на Херцеговина със свои войски, като не разпростира военните действия в Румъния, Сърбия и Черна гора. Русия се задължаваше да не разпростира военните действия в Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора, обаче последните две държави можеха да вземат участие във войната като нейни съюзници. Освен това беше уговорено, че ранените руски войници ще могат да получат помощ в Австро-Унгария и че Русия може да направи в тази държава покупки и поръчки на необходимите за армията й предмети.

В една допълнителна конвенция от същата дата, предназначена да определи териториалните изменения, които биха могли да настъпят в резултат на войната, се предвиждаше, че Австро-Унгария ще окупира Босна и Херцеговина без Новопазарския санджак, за който щеше да се постигне отделно споразумение, а Русия ще си върне тази част от Бесарабия, която й беше отнета през 1856 г. Русия се задължаваше да не образува голяма славянска или друга държава на Балканите. България, Албания и останалата част на Румелия(6) щяха да образуват независими държави. Гърция щеше да получи Тесалия, част от Епир и остров Крит. Цариград щеше да бъде обявен с малка територия около него за свободен град. Русия и Австро-Унгария се задължаваха да си окажат дипломатическа подкрепа, в случай че предвидените териториални промени биха станали предмет на колективно обсъждане от страна на Великите сили.

Значението на двете конвенции се състоеше в това, че създадоха необходимите дипломатически предпоставки, за да се реши Русия да обяви война на Турция.

Цариградска конференция

Докато ставаха описаните събития, Великите сили бяха поискали от Портата да сключи примирие със Сърбия. На 10 октомври турското правителство изяви готовност да стори това за 5–6 месечен срок, разчитайки на продължителна окупация на сръбските земи и на протакане на преговорите за мир, с оглед да се изчака моментът, когато обстановката ще бъде по-благоприятна за Турция. По съвета на Русия Сърбия отказа да сключи примирие за толкова дълъг срок, след което турските войски подновиха настъпателните си действия на сръбска територия. Разбира се, че Портата и в този случай се ползуваше от подкрепата на Англия.

Положението на Сърбия стана много тежко. Турската армия разгроми окончателно своя противник и се насочи към Белград. На 31 октомври 1877 г. руското правителство поиска от Портата да сключи незабавно примирие със Сърбия за 4 или 6 седмици. В противен случай Русия щеше да скъса дипломатическите си отношения с Турция. Изложените искания имаха ултимативен характер, понеже се даваше 48–часов срок за отговор. Турското правителство прие предявените искания.

Ставаше все по-ясно, че се отива към война. За да подкрепи дипломатическите си действия, руското правителство обяви на 13 ноември 1876 г. частична мобилизация. Тя обхвана 546 667 души, които се считаха достатъчни за предприемането на зимен поход срещу Турция.

Обаче войната още не беше станала неизбежна. Към края на октомври и началото на ноември в разговорите на императора и на Горчаков с английския посланик в Петербург лорд Лофтус се роди идеята за свикване на международна конференция в Цариград, което и стана на 11 декември 1876 г. Великите сили се съгласиха с тази отстъпка, защото се страхуваха да не би Русия да пристъпи самостоятелно към решаване на Източната криза.

След продължителни спорове и пазарлъци, при които граф Игнатиев отстояваше упорито интересите на южните славяни, а делегациите на Англия и на Австро-Унгария се стремяха всячески да ограничат придобивките им, се стигна до следните решения: Черна гора получаваше териториални придобивки в Южна Херцеговина и в Северна Албания, а Сърбия — поправка на границата при р. Дрин; плаването по р. Бояна се обявяваше за свободно; на Босна и Херцеговина, които се сливаха в една област, както и на България, която се разделяше по настояване на австро-унгарските делегати на две области (Източна с център Търново и Западна с център София), се даваше административно самоуправление; начело на тези три области се поставяха генерал-губернатори, които щяха да бъдат назначавани за петгодишен срок от Портата със съгласието на Великите сили; областите щяха да имат свои изборни събрания и милиция от мюсюлмани и християни, предназначена за поддържане на вътрешния ред; християните получаваха еднакви граждански и политически права с мюсюлманите; турските войски трябваше да бъдат съсредоточени в крепостите; съдебната система трябваше да се реформира; провеждането на тези решения трябваше да се наблюдава от международна комисия, съставена от делегати на Великите сили, избрани за една година.

За 23 декември беше свикано заключителното заседание на Цариградската конференция. За голяма изненада на делегатите разнесоха се оръдейни салюти, след което турският министър на външните работи Савфет паша обясни, че в този момент се извършва велико събитие — Турция става конституционна държава. При това положение Савфет паша смяташе, че решенията на конференцията стават съвсем излишни, тъй като конституцията даваше еднакви права и свободи на всички граждани.

Автори на описаната комедия бяха новият султан Абдул Хамид II, великият везир Мидхат паша и английският посланик в Цариград Хенри Елиът, който действуваше в съгласие c Биконсфилд зад гърба на английските представители на конференцията.

Граф Игнатиев предложи да се употреби сила по отношение на Турция, за да я заставят да приеме решенията на конференцията, но английският делегат се възпротиви категорично на упражняването на натиск върху Портата. Делегатите на Великите сили изпаднаха в доста трудно положение. Те трябваше да молят, защото не можеха да диктуват. Предложиха на Портата да приеме поне някои от решенията, но тя отказа. Конференцията се закри на 8 януари 1877 г., без да постигне целта, за която беше свикана. За да излязат поне с чест от положението, правителствата на Великите сили отзоваха посланиците си от Цариград, но не скъсаха дипломатическите си отношения с Турция.

По време на конференцията някои българи от лагера на едрата туркофилска буржоазия организираха по поръка на турското правителство агитация сред българите за подаване на благодарствени адреси до Абдул Хамид II по случай даряването на Конституцията. Властите подкрепиха агитацията със заплахи и с насилия, но резултатът беше незначителен. Акцията беше подкрепена само от малцина чорбаджии и от някои малодушни елементи.

Преди още да бъде закрита конференцията, Мидхат паша реши да свика съвет от най-видните политици и представители на различните народи в Турция, който да отхвърли решенията й и да изрази задоволството си от новата конституция. Предупреден навреме от граф Игнатиев, екзарх Антим I се престори на болен и отклони поканата да представлява българите, в резултат на което бе изпратен на заточение.

Лондонски протокол

След неуспеха на Цариградската конференция Русия засили приготовленията си за война, но все още не се беше отказала да търси разрешение на спорните въпроси по мирен начин. В последното й помогна надигането на опасността от нова война между Франция и Германия. Страхът на Биконсфилд от усилването на Германия беше толкова голям, че той реши да осигури «тила» си чрез един компромис с Русия по Източния въпрос.

През февруари започнаха преговори между руския посланик в Лондон и английския външен министър. Двамата се споразумяха върху съдържанието на един протокол, който беше съгласуван с останалите Велики държави при пътуването на граф Игнатиев из европейските столици. Протоколът беше подписан на 31 март 1877 г. в Лондон от представители на шестте Велики сили.

Последните приемаха за сведение сключването на мира между Сърбия и Турция (16 февруари 1877 г.)(7) на основата на положението преди войната и изказваха пожелание при преговорите на Портата с Черна гора да бъдат поправени границите на последната и да се уреди свободно плаване по р. Бояна. Силите приканваха Портата да възвърне войските си почти към мирновременно положение и да проведе в непродължителен срок реформите, които бяха поискани с нотата на Андраши от 30 декември 1875 г. и които Портата беше приела на 13 февруари 1876 г. Силите заявяваха, че ще следят бдително за изпълнението на обещанията на турското правителство и че ако положението на християнското население не бъде подобрено до степен да се предотвратят усложненията, които нарушаваха периодично спокойствието на Изтока, ще обсъдят съвместно мерките, които биха осигурили благосъстоянието на християнското население и изгодите на общия мир.

На това заседание руският посланик П. Шувалов направи декларация, че Русия е готова да преговаря с Турция за разоръжаване, ако последната сключи мир с Черна гора и изпълни на дело споменатите в протокола реформи и ако не последват нови избивания, подобни на тези в България.

Британският пълномощник пък направи декларация, че Англия ще счита протокола за неподписан, ако не бъде постигната целта му — разоръжаване на Турция и на Русия и мир между тях.

Налице беше нов натиск на «европейския концерт» върху Портата, но този път в името на много умерени искания. Те са доказателство за голямото миролюбие на руското правителство в онзи момент. Обаче Портата ги отхвърли (14 април 1877 г.) като намеса във вътрешните работи на Турция, която противоречала на достойнството й. Тя разчиташе на разногласията между Великите сили, но сметките й излязоха криви. Русия не можеше да прави безкрайни отстъпки, а Портата нямаше искрено намерение да подобри живота на християнското население на Балканите. Изход от това положение можеше да се намери само чрез война.

Обявяването на последната беше улеснено от споразумението между Русия и Румъния (16 април 1877 г.), което осигуряваше свободно преминаване на руската армия през територията на Румъния, при условие на зачитане на нейната териториална цялост, политически права и закони, както и при условие че ще бъдат заплатени всички доставки.

Обявяване на войната

Александър II замина от Петербург за Кишинев през нощта на 19 срещу 20 април. По пътя той направи преглед и на войскови части. На тези прегледи, пише Д. А. Милютин, «личеше възбуденото състояние на духа на всички войски; тук нямаше нищо изкуствено и подправено, а на всички лица се четеше искрен ентусиазъм».

Императорът подписа манифеста в Кишинев сутринта на 24 април. Обявяването на войната, се казваше в манифеста, се дължи на това, че Русия, движена от чувството на справедливост и собствено достойнство, трябва да прибегне до по-решителни мерки, след като се бе старала в течение на две години без успех да склони Портата «към преобразувания, които биха могли да запазят християните на Босна, Херцеговина и България от произвола на местните власти».

После императорът направи преглед на войските в Кишинев, а кишиневският и хотински епископ Павел прочете манифеста и отслужи молебен. Описвайки възторга, с който войските посрещнаха вестта за обявяване на войната, Д. А. Милютин пише: «Очевидно е, че сегашната война с Турция е съвсем популярна у нас».

Експлоататорските класи в Русия подкрепиха войната в името на свои интереси. Но широките народни маси бяха готови да понесат тежестите на войната в името на благородната, високочовечна идея за освобождение на малките славянски народи на Балканите от гнета на един див и жесток режим. Тогавашното руско поколение познаваше от разказите на своите деди и бащи, които бяха участвували в многобройните руско-турски войни, нерадостната участ на балканските славяни. То протегна над тях великодушно закрилническата ръка на по-големия брат в един от най-трудните моменти на историческата им съдба. С този акт това поколение се прояви като носител на човечност и напредък, както и на изключително висока нравственост, и така оправда високото си положение на народ ръководител всред славянския свят. Споделяйки преобладаващите настроения сред народните маси, широките кръгове на интелигенцията подкрепиха по един или друг начин войната. Много интелигенти заминаха доброволно за фронта, където се биха като войници и офицери на първата бойна линия или пък дадоха своя принос в качеството си на лекари и санитари.

От своя страна пък турската общественост подкрепи Портата в решимостта й да даде отпор на Русия. Причините за това явление бяха от социално, политическо и идеологическо естество. Господствуващата експлоататорска класа се надяваше да запази непокътнати големите си привилегии и възможността да експлоатира балканските славяни. Тя внушаваше на турските селяни в славянските земи, че ако Турция загуби войната, те ще бъдат лишени от дребната си поземлена собственост и щяло да се наложи да се изселят от родните си места, което не беше вярно. Многобройните войни между Русия и Турция бяха създали враждебна на Русия войнствена традиция, а победите над Сърбия и Черна гора, както и клането над българите през 1876 г., бяха повишили самочувствието на мюсюлманите. От голямо значение беше и обстоятелството, че мохамеданската религия оправдаваше всяка война на «полумесеца» срещу «кръста».

Необходимо е обаче да се изтъкне, че на много места турските народни маси не се поддадоха на внушенията на Портата, на моллите, на господствуващата класа изобщо и запазиха добри отношения с българското население по време на войната. От своя страна последното прояви на много места благородство и покровителствуваше турските си съграждани след оттеглянето на турската армия.

Глава втора: Военната обстановка в навечерието на войната

Въоръжените сили на Русия и нейните съюзници

Руско-турската война от 1877–1878 г. завари руската армия в процес на основно преустройство. То беше предизвикано от поражението на Русия в Кримската война, когато се разбра, че нейната армия е изостанала твърде много от армиите на Англия и Франция както в своята организация, така и в стрелково, и в тактическо отношение. Блестящите военни победи на Прусия над Австрия (1866 г.) и над Франция (1870–1871 г.) направиха голямо впечатление на руските управляващи кръгове. В резултат на тези войни в Централна Европа възникна могъща държава с развит и все по-усилващ се милитаризъм, за което царизмът също не можеше да не държи сметка. Той разбираше, че Русия може да бъде разгромена при една нова война. Освен това военното безсилие на Русия отслабваше позициите й в дипломатическите борби и увреждаше нейните интереси.

Под влияние на изложените причини, както и на причини от вътрешно естество правителството на Александър II проведе редица реформи: освобождаване на селячеството от крепостна зависимост, реорганизиране на данъчната система и така нататък. Благодарение на тези реформи стана възможно отделянето на средства за превъоръжаване на войската. Отменянето на крепостничеството направи безпредметна съпротивата на дворянството срещу всеобщата военна повинност, която съпротива се дължеше на обстоятелството, че взетият на военна служба крепостен селянин ставаше свободен човек. От друга страна пък развитието на англо-руските противоречия и на пруския милитаризъм налагаше да се бърза с повишаването на боеспособността на армията. Така се стигна до известните реформи на Д. А. Милютин, назначен за военен министър през 1861 г.

Дмитрий Алексеевич Милютин бе роден през 1816 г. Един от братята му беше представител на утопичния социализъм в Русия. Д. Милютин завърши Николаевската военна академия през 1836 г. След това той служи в Кавказ, а през 1845–1846 г. беше професор по военна география в Николаевската военна академия. След това Милютин служи като началник на Главния щаб на войските на Кавказката армия, а през 1860 г. беше назначен за помощник-министър на войната. Той беше високообразован човек и познаваше добре военното дело на по-напредналите държави. Във военната доктрина се придържаше към принципите на великия пълководец А. В. Суворов, а по политически убеждения беше умерен либерал.

Най-важната реформа на Милютин беше въвеждането на нова система на комплектуване на армията с войнишки и сержантски състав. Според старата, т. нар. рекрутна система, от годните за военна служба мъже от «данъкоплатните» съсловия (най-вече селячеството) се взимаха на служба трима на хиляда души. Те образуваха т. нар. рекрут. Служеха двадесет години, от които последните пет в безсрочен отпуск. През средата на XIX в. се разбра, че системата на рекрутите не отговаря на изискванията на новата политическа обстановка в Европа. На Русия предстоеше да воюва с противници, които имаха масови армии от буржоазен тип. Логиката на войната задължаваше руското правителство да създаде също такава масова армия. Опитите да се реши тази задача чрез увеличаване на нормата на рекрута от три на четири на хиляда и чрез предсрочно уволняване на военнослужещите в запас дадоха само частичен резултат. При мирновременна армия от 765 000 души в запаса се числяха 242 000, а според щата армията трябваше да има в случай на война състав от 1 377 000 души. Не достигаха значи около 400 000 войници. Това наложи да се премине към системата на всеобща военна повинност с къси срокове на действителна служба, която даваше голям резерв от обучени запасни чинове.

Тази система бе въведена в началото на 1874 г. Според Устава за военната повинност на военна служба подлежеше цялото мъжко население от 20 до 40–годишна възраст. Службата траеше 15 години, от които под знамената най-много до 6 години, а останалото време — в запас. След това военнозадълженият се числеше до навършване на 40–годишна възраст към опълчението. Принципът на всеобщата военна повинност не беше прокаран последователно. Служеше само една четвърт от задължените, избирана по жребий, а останалите се зачисляваха направо в опълчението. На знатните, на духовниците, на богаташите и на образованите хора даваха известни привилегии. Но макар и да не беше проведена последователно, реформата имаше напредничав характер, тъй като даваше възможност на широки народни маси да усвоят действията с оръжие. Тя даде до обявяването на войната два набора от млади, пъргави и издръжливи хора, които подмладиха отчасти личния състав на руската армия.

Милютин проведе и редица други реформи, за които ще стане дума по-долу. Тук е важно да отбележим, че реформите му срещнаха ожесточена съпротива от страна на някои влиятелни реакционни кръгове на дворянството, на генералитета и на държавните мъже. Тези кръгове се страхуваха за привилегиите на своята класа и за положението си в армията. Обаче напредничавата част на офицерството, някои слоеве на дворянството и широката общественост подкрепиха провеждането на реформите, които обновиха повече или по-малко военното дело в Русия.

В навечерието на войната руската армия се състоеше от редовни войски, от нередовни войски и от опълчение. Към редовните спадаха полевите, тиловите, запасните и спомагателните войски. Към нередовните спадаха казаците и частите, формирани от други националности. През 1876 г. се числяха по списък 1 474 498 войници и 25 953 офицери.

Въоръжението на руската армия се състоеше от първите образци нарезно оръжие. Когато избухна войната, тя се превъоръжаваше с нови образци, но превъоръжаването бе започнало от западните и северозападните окръзи на империята и почти не бе засегнало южните, които именно дадоха войски за началото на войната.

В пехотата бяха на въоръжение пушките «Бердана № 1 и № 2», «Кринка» и «Карле». С първите две системи бяха въоръжени около 35% от пехотинците. Около 50% бяха въоръжени с «Кринка», а останалите 15% — с «Карле».

Най-добра беше безспорно системата «Бердана № 2», образец 1870 г., калибър 10,67 мм. Тя даваше до 20 изстрела в минута с начална скорост на куршума 437 м в секунда. Мерникът й беше награфен до 1500 крачки, но фактически тя стреляше до 4000. По балистическите си качества тази пушка съответствуваше на най-добрите образци на епохата, респективно на притежаваната от турската армия пушка «Пибоди-Мартини». Когато започна войната, в складовете лежаха около 230 хиляди пушки «Бердана № 2», но командуването не ги раздаде на действуващите части, тъй като смяташе, че не били обучени да действуват с тези пушки. То намери, че е по-добре да даде на бойците познато, макар и остаряло оръжие.

Пушките «Бердана № 1» имаха същите балистически качества, но се пълнеха по-бавно и затворите им не даваха възможност да се стреля лежешком. В течение на войната частите, които бяха въоръжени с «Бердана № 1», се превъоръжаваха с «Бердана № 2».

Кринките (калибър 15,24 мм) бяха преработени от стари образци. Те се пълнеха отзад и съответствуваха по балистически качества на притежаваната от турската армия пушка «Шнайдер». Началната скорост на куршума им беше 305 м в секунда. Даваха, до 12 изстрела в минута и пращаха куршума на 2000 крачки, но мерниците им бяха награфени само до 600, а в редки случаи до 1200 крачки. При продължителна стрелба затворите не изхвърляха добре гилзите. Патроните бяха доста тежки, вследствие на което войниците се изморяваха много. Те мразеха пушките от тази система и при възможност ги заменяха охотно с трофейно турско оръжие.

Пушките «Карле» имаха същия калибър и даваха същата начална скорост на куршума. Но по някои други балистически качества те бяха по-добри от кринките. Обаче затворът им беше лош и често засичаше, а унитарните книжни патрони се разкисваха при дъжд.

Тук-таме сред пехотата имаше и пушки от още по-стари образци, даже кремъчни.

Общите недостатъци на руското пехотно оръжие бяха многосистемността и неизползуването на качествата на модерното оръжие — скорозарядност и дългобойност. Последното се обяснява с обстоятелството, че реакционното офицерство, което се набираше предимно от класата на помешчиците, се страхуваше да даде на войника селянин дългобойно и скорострелно оръжие, за да не излезе той вън от контрола на офицера. В онази епоха даже най-добрите руски военни теоретици даваха приоритет на атаките на щик пред силата на огъня. За това допринесоха и други причини, каквито бяха господарското пренебрежение към живота на войника, недостигът на патрони (на боец се падаха по 180–185 броя), който пък се обяснява с икономическата изостаналост на Русия, и прочие. Суровите закони на войната дадоха в това отношение добър урок на руското командуване, който бе заплатен с кръвта на хиляди бойци.

В тактиката на руската армия през годините след Кримската война се набелязаха нови моменти. Промените се дължаха на икономическото развитие на Русия, на напредъка на оръжейната й техника, на опита от последните войни и на реформите на Александър II, които допринесоха за създаване на боец с нова психология, твърде различна от тази на крепостния селянин. На смяна на предишната «масова тактика», която изискваше послушни изпълнители и съответно обучение, чиято цел беше постигане на механично съвършенство в действията на отделния боец, се появи нова тактика, която налагаше на голяма част от бойците да действуват до известна степен самостоятелно. От последните се изискваше вече съзнателно отношение към задачите, а това наложи коренна промяна в методите на обучението.

На смяна на сгъстения батальонен строй в пехотата идваха стрелковите вериги. Но батальонният строй все още се считаше за основен. Веригите бяха само придатък към него. За това при настъпление ротите на батальона се построяваха в две линии, които отстояха на двеста крачки една от друга. Докато първолинейните роти поддържаха огън, второлинейните подхождаха за атака. Стреляше се на общи залпове и в това време бойците стояха под силния огън на противника, воден от 300–400 стъпки. Руските войници умееха да стрелят горе-долу точно, но бавно и недостатъчно и на къси разстояния. Офицерите им внушаваха постоянно мисълта да пестят патроните. На фронт от 200–400 крачки батальонът изстрелваше в едно сражение по 4500 патрона, когато носеше със себе си десет пъти повече! Една рота на батальона оставаше в резерв, а стрелковата рота, която се състоеше от най-добрите бойци, се пръскаше пред него във верига. Стрелковите вериги бяха неповратливи и трудно управляеми. Движението им ставаше чрез прибежки на 50–100 стъпки, от прикритие към прикритие. Линейните роти настъпваха непрекъснато, при което се практикуваше широко движението в крак и подравняването, макар да се допускаше залягане и разпръсване. В атака се хвърляха на 30 стъпки пред противника. Като се вземат предвид и недостатъчните артилерийски подготовки на атаките, можем да разберем защо бяха тъй многобройни жертвите на руската армия при всяка атака.

Същото беше и при отбранителния бой. Повечето от ротите на батальона оставаха в сгъстен строй, а само някои от тях се разгъваха в стрелкова верига. Огън се откриваше едва когато противникът се приближаваше на около 300 стъпки. Стреляше се само залпово, а когато противникът се приближаваше на 50–100 стъпки, го контраатакуваха на щик. Самоокопаване почти не се практикуваше и войските не бяха привикнали към него, а то се налагаше от силата на тогавашния огън. Липсваха достатъчно шанцови инструменти, пък и по-голямата част от офицерите не разбираше неговата наложителност.

Изобщо в тактиката на руската пехота господствуваше традицията, а рационалните моменти бяха малко. Пехотинците обучаваха главно за близък бой, при който победата се явяваше като резултат на храбростта и саможертвата на войниците. При бой на далечни разстояния те представляваха безпомощна цел за един противник, който би съумял да използува напълно дългобойността и скорозарядността на модерното за времето си оръжие.

Конницата беше въоръжена с пики, саби, револвери, карабини и пушки от облекчен тип. Някои казашки части бяха въоръжени даже и с гладкоцевни кремъчни пушки.

Елементите на парадността преобладаваха в тактиката на конницата по-подчертано, отколкото при другите родове войски. Традицията влияеше тук по-силно, защото бяха повече офицерите с висше дворянско положение (конницата се считаше за най-аристократически род войска). Руското командуване намираше, че конницата е загубила много от своята роля и значение в резултат на развитието на пехотното стрелково оръжие. Това обстоятелство наред със съображения от финансово естество наложи значително съкращаване на редовната конница. Предвиждаше се тя да се използува не толкова в хода на самите боеве, колкото за разузнаване, за охранителна служба и за набези по съобщителните линии в тила на противника. Впрочем на полесраженията тя и не срещна достоен противник в лицето на турската конница, поради което се използуваше срещу пехота. За целта тя беше получила известна тактическа подготовка, пък и въоръжението й беше подобрено. Но изобщо руската конница изигра малка роля в тази война. Това се дължеше на подценяването й, на неумението на висшите офицери да използуват пълноценно този род войска, на пренебрежителното отношение на самите конници към огъня и на неподготвеността на конете и на хората за продължителни походи.

Артилерията беше въоръжена с девет и четирифунтови(1) и с трифунтови планински оръдия. Деветфунтовото полско оръдие стреляше с граната на 3200 м, като й придаваше начална скорост 320 м в секунда. Цялата система тежеше 1700 кг. Четирифунтовото полско оръдие стреляше с граната на 2500 м, като й придаваше начална скорост 306 м в секунда. Системата тежеше 1300 кг. Трифунтовото планинско оръдие стреляше на 1423 м, придавайки на гранатата 213 м в секунда начална скорост. То тежеше 245 км, разглобяваше се на части и се превозваше на товарни животни. Всички тези оръдия бяха бронзови, пълнеха се отзад, имаха клинов затвор и нарези. Артилерийските конструктори Гадолин, Маевски и други бяха конструирали много по-добри образци от стомана, но в течение на войната още ги изпитваха. Имаше и различни образци обсадни и брегови оръдия. На оръдие се падаха по 98–168 снаряда. Руската артилерия стреляше предимно с обикновени гранати, с шрапнели и с картеч. Обикновената граната разрушаваше добре каменни и дървени укрепления, но имаше слабо фугасно действие и беше почти съвсем неефикасна при стрелба по залегнали или укрити в землени укрепления войски. Шрапнелите поразяваха само войски на открито, а когато са в окопи — ако се води флангов огън и ако няма блиндажи. Гранатите и шрапнелите бяха ефикасни само на къси и средни разстояния (до 2 км). Картечът действуваше по-слабо и до 420 м. Слаби страни на артилерийската материална част бяха многосистемността, сложността, липсата на дългобойни и скорострелни системи и неефикасността при стрелба срещу пехота, закрита в здрави укрепления. Впрочем последното беше общ недостатък на цялата артилерия на епохата.

Редовите артилерийски чинове имаха, общо взето, добра подготовка. Те даваха точен огън на близки разстояния, но нямаха навици за стрелба на големи разстояния, при лоша видимост и други подобни условия на бойната обстановка, а което е още по-важно — не познаваха достатъчно действието на снарядите си срещу бойни цели. Не се практикуваше нито масиран огън срещу главните цели, нито колесно маневриране(2) за съпровождане на пехотата, нито пък ефикасният флангов огън. Избираха се позиции без скрити подстъпи, отстоящи далеч от огъня на противниковата пехота. По онова време не беше установена самата теория за стрелба с нарязани оръдия и мнозина от офицерите не вярваха в нейните принципи. Едва започваше да се практикува «вилката» и командуването на огъня от батарейния командир вместо от мерача. Голяма слабост беше това, че артилеристите не познаваха достатъчно тактиката на другите родове войски, които на свой ред не познаваха тактиката на артилерията. Последното важеше особено за висшите офицери, които не умееха да подготвят добре атаките на пехотата с артилерийски огън.

Инженерните войски бяха на голяма висота. За това допринесе богатият опит от Кримската война, особено от отбраната на Севастопол. Но този вид войски не бяха достатъчни, пък и организационната им връзка с другите родове войски беше слаба.

Свързочните войски се зараждаха под формата на «военнопоходни телеграфни паркове», каквито имаше девет. Всеки парк беше снабден с 8 апарата и със 100 км проводници. Към края на войната в Действуващата армия работеха стотина телеграфни станции.

Обозът беше достатъчен и разнообразен, но тежък и неповратлив. Изоставането му с няколко прехода, а даже и със стотици километри от съответните части беше обикновено явление. Продуктите се доставяха предимно от далечния тил, което обвързваше твърде много армията с тила и намаляваше оперативната й свобода. В складовете имаше изобилие от продукти, но грижата за войника беше нищожна. Някои продукти особено фураж се набавяха в Румъния и в България срещу заплащане със злато.

Милютин провеждаше политика на техническа реконструкция на военната индустрия с оглед Русия да се самозадоволява с модерно стрелково оръжие и с боеприпаси. Но слабите финансови ресурси, както и некадърното ръководство на военната индустрия не даваха възможност да се осъществи тази цел. Всъщност в тази насока бяха направени само първите стъпки. Патрони се произвеждаха недостатъчно, а артилерийските заводи не можеха да произвеждат стоманени оръдия. Всичко това забави превъоръжаването на руската армия и намали нейната боеспособност.

Медицинското обслужване беше, общо взето, добре поставено.

Руската армия разполагаше с добре подготвени офицери за щабни длъжности. Начело на щабовете на дивизиите и корпусите бяха поставени офицери от Генералния щаб с академично образование.

Основна тактическа единица в руската пехота беше батальонът. Той се състоеше от пет роти по 168 щика всяка една. Четири от тях бяха линейни роти, а петата, наречена стрелкова, се състоеше от най-добрите стрелци на батальона и имаше за главна задача воденето на огън на по-далечни разстояния. Три батальона образуваха полк (2520 щика), два полка — бригада, а две бригади — дивизия. Такава беше обаче преобладаващата организация на пехотната дивизия. Гвардейските пехотни дивизии, както и тези на Кавказкия военен окръг, се състояха от 16 батальона по 4 роти. Но понеже тези батальони бяха по-малки от първите, броят на щиковете в една дивизия от първия тип и в една дивизия от втория тип беше почти същият. Конните дивизии се състояха също от две бригади или от 4 полка. Донските казашки полкове имаха по 6 сотни, а останалите полкове по 4 ескадрона. Ескадронът и сотнята наброяваха по 128 саби. Пешите батареи имаха по 8 оръдия, а конните — по 2. Две пехотни и една конна дивизии образуваха корпус.

Руската армия разполагаше с добре подготвени, храбри и готови на саможертва войници.

Подофицери имаше повече от необходимия брой, макар по-опитните между тях да бяха малцина.

Чувствуваше се голям недостиг от офицери. Не достигаха около 17 хиляди души (към 40%) от необходимия брой за случай на война. От мирновременния състав на офицерския корпус през 1876 г. една трета имаше добра подготовка, друга трета удовлетворяваше изискванията, а останалата част не притежаваше нито необходимата военна подготовка, нито пък някаква обща култура. Добре подготвените офицери служеха предимно в гвардейските части, в артилерията и в инженерните войски. Само малък процент от тях служеше в армейската пехота и конница.

В навечерието на войната руският военноморски флот беше много изостанал. Въпреки че през 1871 г. беше отменена онази клауза от Парижкия договор за мир (1856 г.), която забраняваше на Русия да държи боен флот в Черно море, недостигът на средства и остарялата корабостроителна техника не дадоха възможност да бъде построен за краткия шестгодишен период модерен флот съобразно с изискванията на епохата на бронята и нарязната артилерия(3). Русия имаше малък и остарял флот, предназначен за отбрана на крайбрежието. В началото на 1877 г. черноморската й ескадра се състоеше от 2 броненосеца тип «поповка»(4), 4 корвета, 20 парахода, както и други по-малки съдове. Броненосците «Вицеадмирал Попов» — с водоизместимост 3500 т и «Новгород» с водоизместимост около 2500 т имаха дебели брони и силна артилерия. Но малката им скорост (7–8 възела(5) в час) и особената им конструкция ги лишаваха от плавателни качества. Фактически те представляваха плаващи батареи, предназначени за отбрана на крайбрежието. Освен «поповките» бойно значение имаха корветите и миноносните лодки, някои от които бяха построени през 1877 г. Останалите съдове бяха подходящи за транспортни цели, за пристанищна служба и пр. За военни цели бяха приспособени и 22 търговски съда. Понеже черноморската ескадра на Русия беше много по-слаба от турската, по едно време висшето командуване бе намислило да отвлече турските сили към Средиземно море, като изпрати натам част от силите на Балтийската ескадра. Но от този план трябваше да се откажат по причина на възможните политически усложнения. Ето защо турският боен флот господствуваше през цялата война на Черно море, а руският изигра малка роля: охраняваше крайбрежието, унищожи турската морска търговия и оказа известно съдействие на руските сухопътни сили.

Един общ поглед върху руските въоръжени сили ни показва, че те притежаваха, общо взето, повече положителни качества в сравнение с турската армия, макар да не им липсваха значителни недостатъци.

Като съюзни на Русия в тази война се сражаваха армиите на Румъния, Сърбия и Черна гора.

Най-силна от тях беше румънската. Тя беше устроена по пруски образец. Състоеше се от постоянна и от териториална армия, а при нужда се свикваха милицията и националната гвардия (народното опълчение). Мъжете служеха от 21 до 46 години. Действителната служба в постоянната армия траеше 4 години, след което военнослужещият прекарваше още 4 години в резерва й. В териториалната армия служеха също до 8 години, от които последните 2 или 3 в резерва. Военнозадължените от 29 до 37–годишната си възраст и лицата от 21 до 29 години, които не бяха зачислени в постоянната или териториалната армия, се числяха в милицията, а до навършване на 46 години — в националната гвардия (за гражданите) или в опълчението (за селяните). Румънската армия наброяваше 52 батальона пехота, 40 ескадрона, 24 батареи със 144 оръдия и други части, всичко около 52 000 души. Те бяха организирани в два корпуса. Макар с лоша материална част по причина на слабите финанси на Румъния, без боен опит и традиции, тази армия имаше висок дух, тъй като се биеше за независимостта на своята родина. По Дунав действуваха 2 военни парахода с 4 оръдия и една канонерка. Пехотата на постоянната армия беше въоръжена с огнестрелни пушки «Пибоди-Мартини», а териториалната пехота — с пушки «Дрейзе» и «Кринка». Конницата беше въоръжена с пистолети, саби и карабини от остарели системи. Оръдията бяха крупови от стомана, по 4 и 9 фунта, но имаше и 40 нарязани бронзови оръдия, които се пълнеха отзад, както и 100 нарязани оръдия, които се пълнеха през дулата.

В Сърбия беше въведена задължителна военна повинност за цялото мъжко население от 20 до 50–годишна възраст. Армията се делеше на постоянна и народна. Постоянната имаше два батальона пехота, два ескадрона, 12 батареи и някои други части, всичко около 4000 души. В мирни години тя изпълняваше гарнизонна служба, а във време на война даваше офицерски и подофицерски кадър за народната армия. Последната се състоеше от 160 батальона пехота, 33 ескадрона, 204 оръдия, пионерни, обозни и медицински части, всичко около 90–100 хиляди души. Пехотата беше въоръжена отчасти с пушки «Пибоди», отчасти с «Грин», някои от които се пълнеха отзад, а други — през дулото. В складовете лежаха 260 000 пушки и 200 оръдия. Когато се обяви Руско-турската война, сръбската армия наброяваше едва около 9000 души и беше небоеспособна по причина на току-що понесеното поражение. Руското правителство се опита да я реорганизира. То отдели за целта пари и офицери и командирова в Сърбия ген.-лейтенант Никитин. Понеже сръбското правителство не желаеше да воюва и не му оказа съдействие, генералът пожела да бъде отзован, което и стана, след като бе изразходвана само малка част от отпуснатите средства.

Черногорската армия се състоеше от малобройна княжеска гвардия и народно опълчение, което се свикваше в случай на война. Мъжете служеха от 16 до 60–годишна възраст. Имаше само пехота и артилерия, а липсваше конница. Всяка чета (рота) се състоеше от 108 бойци, предимно съселяни, и представляваше самостоятелна тактическа единица. Четири до шест чети образуваха батальон. Батальоните се организираха в редки случаи в бригади и в дивизии. Пехотата беше въоръжена с кринки и с малокалибрени пушки. Всеки боец се продоволствуваше за своя сметка — жените и децата от семейството му донасяха храна за няколко дни. Това правеше черногорската армия неспособна за далечни настъпателни боеве. Но то не означава, че черногорците бяха лоши войници. В момента на примирието под знамената се намираха 38–40 батальона с около 23 000 бойци и 20 планински оръдия. Макар и слаба, черногорската армия имаше висок дух и изигра през тази война известна роля.

Въоръжените сили на Турция

От 1869 г. турските въоръжени сили бяха организирани по образец на пруската армия. Те се състояха главно от кадрова армия (низам), запас (редиф) и опълчение (мустахфъз). Срокът на службата беше двадесет години. Боецът прекарваше шест години в низама, от които четири или пет под знамената и една или две в отпуск, шест години в редифа и осем в мустахфъз. Армията се комплектуваше не от цялото население на империята, а само от около 19 милиона мохамедани, тъй като християнското население не служеше, Тунис и Арабия не даваха войници, а Египет имаше своя войска. Но не всеки подлежащ на служба беше обучаван. По липса на средства Портата не прибираше целите набори в казармите, така че запасът и опълчението се попълваха и с необучени хора. Низамът беше най-боеспособен, а опълчението беше съвсем слабо. Според проекта на Хюсеин Авни паша съставът на редовната турска сухопътна армия трябваше да достигне през 1878 г. около 700 000 души, от които 210 000 в низама, 192 000 в редифа и останалите в мустахфъза.

Освен тези войски Турция разполагаше и с нередовни части — местни войски и башибозук. В началото на войната местните войски се състояха от 165 роти. Преобладаваше пехотата и артилерията, а конницата беше съвсем малобройна. Те бяха предназначени предимно за действия в крепости. Башибозукът съдействуваше на армията по бойните полета. Той беше фактически съвсем небоеспособен и беше страшен само за покореното християнско население.

70% от турската пехота беше въоръжена с еднозарядни пушки «Пибоди-Мартини», образец 1870 г., калибър 11,43 мм. Те бяха едни от най-добрите за времето си. Пълнеха се отзад и бяха сравнително скорострелни. Куршумът излиташе с начална скорост 415 м в секунда, а мерникът беше награфен до 1830 крачки. Недостатъците на тази пушка се състояха в това, че затворът не даваше възможност да се стреля лежешком и от широк упор (например от насип на окоп), понеже се отваряше надолу; той не изхвърляше добре и гилзите. Турската армия беше въоръжена и с еднозарядни пушки «Шнайдер», образец 1867 г., калибър 14,7 мм. Те бяха далеч по-лоши от първите. Куршумът им излиташе с начална скорост 360 м в секунда, а мерникът беше награфен до 1300 крачки. Тези пушки се пълнеха също отзад. С първата система бяха въоръжени предимно турските части на Балканите, а със системата «Шнайдер» — най-вече тези в Кавказ. Опълчението и башибозукът бяха въоръжени отчасти и с пушки от съвсем стари системи, които се зареждаха през дулото. Патрони имаше в изобилие. На боец се падаха по 500–1000 броя, а освен това през войната бяха закупени нови големи количества от Англия и от САЩ.

Въоръжена по този начин, пехотата се оказа един от най-добрите родове войски в турската армия. Пехотинците използуваха добре скорозарядността и дългобойността на оръжията си и умееха да дават ефикасен огън, въпреки че нямаха навика да се прицелват. Турското командуване се стремеше да компенсира лошата стрелкова подготовка на отделния боец с масовия огън. Пехотата беше добре снабдена с шанцов инструмент и се окопаваше много добре. Това представляваше друга силна страна в нейната тактика. При отбрана пехотинците посрещаха неприятеля с чест огън от далечни разстояния, но почти не провеждаха контраатаки, поради което отбраната им имаше пасивен характер. Въпреки това обаче те провеждаха този вид бой с успех. Обратното беше при настъпление. В хода на настъпателния бой турската пехота се превръщаше, с изключение на обучената от германски инструктори султанска гвардия, в тълпа без какъвто и да е боен ред. Турците атакуваха най-често по фронта и много рядко във фланг. Напред действуваха стрелкови вериги, зад които следваха колони в сгъстен строй. Резервите, за каквито турските военачалници имаха обичай да оставят по-голямата част от поверените им сили, стояха далеч зад първата бойна линия.

Турската конница беше устроена по френски образец. По съображения на парадност тя беше снабдена с лоши коне от чужбина вместо с бързите коне от прочутите източни породи. Въоръжението й се състоеше отчасти от пики, саби и револвери, отчасти от скорострелни магазинни карабини «Хенри Винчестер». Преобладаваше нередовната конница, която беше тактически зле подготвена. През тази война турската конница се оказа съвсем небоеспособна. Тя избягваше грижливо не само срещите с руската конница, но и бойните полета изобщо.

Артилерията беше един от най-добрите родове войски в турската армия. Полевата артилерия беше въоръжена със стоманени четири и шестфунтови оръдия с нарези. Те се пълнеха отзад и даваха начална скорост на снаряда 305 м в секунда. Планинските оръдия бяха трифунтови, от бронз, система «Уитворт». През войната започнаха да ги подменят с 55 мм германски оръдия от стомана. Бяха доставени и дългобойни стоманени оръдия, система «Круп», които стреляха на 4–5 км и даваха начална скорост на снаряда 425 м в секунда. Първоначално такива оръдия имаше твърде малко, но през течение на войната бяха доставени повече. Имаше и различни системи крепостни и обсадни оръдия. Мунициите бяха в изобилие.

Турците стреляха добре с гранати, но самите гранати бяха от лошо качество и често не се възпламеняваха. Стрелбата с шрапнел владееха по-слабо, а картеч почти не употребяваха. Артилеристите умееха да дават точен огън на далечни разстояния, практикуваха колесното маневриране и използуваха защитни съоръжения, но не прилагаха масиран огън и избягваха двубоите с руската артилерия. Най-слабото място в тяхната тактика беше недостатъчното взаимодействие с пехотата.

Турското военноинженерно дело беше на високо равнище. Започвайки с най-необходимото, частите копаеха и усъвършенствуваха непрекъснато укрепленията си. Правеха ги здрави, удобни и даже с красив външен вид.

Снабдяването на армията беше организирано по такъв начин, че отнемаше много хора от строя. Понякога то ставаше в недостатъчни количества и със закъснение, а липсата на обози в части, по-големи от батальон, правеше турската армия мъчно подвижна.

Военната индустрия на Турция беше държавна. Имаше доста дребни и средни фабрики, които произвеждаха огнестрелни оръжия и запасни части за тях, както и барут и боеприпаси. Някои от тези фабрики бяха съоръжени с модерна за времето си техника, но в цялост преобладаваха ръчният труд и използуването на водна сила. В турската оръжейна индустрия работеха доста специалисти чужденци, особено англичани. Въпреки това производството не беше особено качествено и задоволяваше само малка част от нуждите на армията. Цялостното й задоволяване ставаше главно чрез внос на оръжия и боеприпаси от Англия и от САЩ.

Медицинското дело в турската армия беше на крайно ниско равнище. Но и в това отношение Турция получи по време на войната значителна помощ от страна на западни благотворителни дружества.

Турските щабове не бяха добре подготвени за организиране на бойни действия. Може да се каже, че всъщност те и не съществуваха. Генералният щаб се състоеше от 130 офицери, възпитаници на висши военни училища, които се използуваха не толкова за обикновена щабна работа, колкото за отделни поръчения или като съветници на пашите.

Основни тактически единици в турската армия бяха табурът (батальон), ескадронът и батареята. Табурът се състоеше по щат от 774 бойци или от 8 роти. Ескадронът (бейлик) наброяваше по щат 143 конници. Една батарея имаше 6 оръдия, 12 ракли, 117 коня и 110 строеви войници. Обаче фактическият състав на частите беше много по-малък от щатния, понеже понесените загуби в хода на войната почти не се попълваха. В турската армия имаше и по-големи организационни единици от посочените (полкове, бригади, дивизии и корпуси), но на практика те останаха с изключение на полковете без каквото и да е тактическо или административно значение. По-големи отряди се съставяха от табури според нуждата.

Турският войник беше издръжлив, дисциплиниран и невзискателен към условията на живот. Подофицерският състав беше също добър. Подготвени в къси срокове, подофицерите служеха ревностно, за да заслужат производство в офицерски чин. Офицерите от артилерията и от инженерните войски бяха предимно възпитаници на военни училища с шестгодишен курс на обучение. Обаче само 5–10% от пехотинските и кавалерийските офицери имаха необходимото военно образование. Преобладаващото мнозинство от тях беше произведено от подофицери, от които изискваха само добра служба и познаване на съответните устави, а елементарната грамотност не беше задължителна. Особено слаб беше висшият команден кадър. Това се обяснява с реакционното влияние на султаната. Пашите се подбираха измежду преданите на двора, макар и некадърни офицери. Военачалниците се дебнеха, интригуваха един срещу друг и не си съдействуваха в необходимата степен по време на война. Талантливите пълководци, които притежаваха необходимите познания и боен опит, се брояха на пръсти. Между висшите офицери имаше мнозина чужденци авантюристи. Самата организация на висшето командуване беше такава, че обуславяше известна мудност в действията на армията. Плановете на главнокомандуващия се одобряваха от султана, от военния министър и от техните, военни съвети, а това изискваше доста време. Пашите не бяха самостоятелни в действията си, а трябваше да държат сметка за приближените на султана, които се мяркаха по бойните полета. Управлението на армията се намираше в ръцете на няколко независими едно от друго лица, вследствие на което страдаше от липса на необходимото единство. Изобщо разлагането на турския обществен и държавен строй бе дало вредни отражения върху боеспособността на турската армия.

Турският военноморски флот се състоеше от 22 броненосни и 82 неброненосни съда, въоръжени със 763 оръдия и обслужвани от около 15 хиляди души. Оръдията имаха калибър от 7 до 9 дюйма(6). Те бяха с нарези, но имаше и гладкоцевни. Броненосците носеха броня от 8 до 23 см. Макар многоброен и с добра материална част, турският флот беше почти небоеспособен по причина на необучения си и недисциплиниран личен състав, както и на лошото състояние на минното дело. Той имаше по-скоро транспортно значение, понеже можеше да пренася наведнъж около 35 хиляди души. Отделни ескадри действуваха в Персийския залив, в Черно, Мраморно, Средиземно и Червено море, а също и по река Дунав. Ескадрата в Мраморно и Черно море се състоеше от 8 броненосеца, 7 корвета(7) и монитора(8), 18 обикновени бойни единици и други спомагателни съдове. Въпреки небоеспособността си, тя господствуваше в Черно море и оказа голямо влияние върху хода на бойните действия. Имаше значение преди всичко фактът на самото й съществувание, а освен това тази ескадра улесняваше превоза и снабдяването на турските сухопътни армии и охраняваше фланговете им.

Един общ поглед върху турските въоръжени сили ни ги представя като сериозен и упорит противник, чието подценяване струваше скъпо на руското главно командуване.

Като съюзни на турската армия в тази война, действуваха някои египетски части. Египет, който в онези години беше съставна част от турската империя, имаше 65 хилядна армия и 150 оръдия, но във войната взе участие само с 12 батальона, един конен полк и 4 батареи.

Планиране на войната

Планирайки предстоящите военни действия, руските висши военни кръгове изхождаха от предпоставката, че те ще се развият главно на Балканския полуостров. Там се намираха преди всичко провинциите, за които, щеше да се води войната (Босна, Херцеговина и България) и следователно можеше да се разчита на съдействието на местното християнско население, както и на това на Черна гора, Сърбия и Румъния. В Кавказ и в Мала Азия бе обратното. Присъединен неотдавна към Русия, Кавказ не беше омиротворен окончателно. Местното население не съчувствуваше, общо взето, на руския царизъм и щеше да съдействува на противника. Освен това, ако войната би се развила главно на Кавказко-малоазийския театър, балканските славяни щяха да бъдат оставени само на собствените си сили и щяха да бъдат изложени на турски насилия и зверства, което не беше желателно. Най-после Кавказко-малоазийският театър беше неизгоден не само по политически, но и по стратегически съображения, понеже неговият планински характер не даваше възможност за съсредоточаване на по-значителни сили, както това можеше да стане на Балканите.

Планирането на войната от руските висши военни сфери започна през есента на 1876 г. и премина няколко етапа. Главна роля изигра генерал Обручев, управляващ делата на учебния комитет и професор в Академията на Генералния щаб, един отличен познавач на Турция. Неговите идеи бяха възприети и от главнокомандуващия.

Основите на руския план се свеждаха към следното. Като главна стратегическа цел на действията се поставяше завладяването на Цариград с един мощен удар през Балканите, без да се обсаждат турските крепости. Руската армия трябваше да премине Дунав на две места: при Галац и при Никопол или при Свищов. Първото преминаване щеше да има демонстративен характер. Мястото на второто преминаване беше избрано с оглед да се избегне настъплението през четириъгълника на крепостите с неблагоприятния терен на Делиормана. Опитът от миналите руско-турски войни показваше, че руската армия побеждава турската в открит бой, но търпи неуспехи и губи много време, когато се впуска в обсада на крепости. Освен това господството на турския флот в Черно море и възможността той да бъде усилен с друг, съюзен нему флот, налагаха да се избягва крайбрежието. Прехвърлила се веднъж в България, руската армия трябваше да заеме Русчук (Русе) с цел да осигури съобщенията си с Русия от действията на турските сили при Силистра и при Шумен и да овладее старопланинските проходи, през които да настъпи към Одрин — Цариград. Обручев предполагаше, че войната може да бъде решена за два-три месеца от 300 000 армия, част от която ще действува срещу турските сили в Северна България; останалата трябваше да настъпи към Цариград.

Военните действия в Кавказ и в Мала Азия имаха за цел да отвлекат от Балканите част от турските сили, както и да повдигнат престижа на царизма сред населението в Кавказ. Реши се руската армия да настъпи до известна линия в Турция, за да защити територията на Русия от нахлуване на противника и за да разузнае неговите сили. По-нататъшният начин на действие трябваше да бъде определен в зависимост от резултатите на разузнаването.

Руската черноморска ескадра имаше задачата да съдействува на сухопътната армия при отбраната на крайбрежието.

Главният недостатък на тези идеи се състоеше в подценяването на турската армия. От есента на 1876 г. нататък последната се усилваше непрекъснато, а победите над балканските славяни бяха повишили нейния дух. Основната мисъл на плана обаче — бързо разгромяване на турските сили, без да се губи време за обсада на крепостите — беше плодотворна. Тя внасяше нов момент в историята на руско-турските войни.

При планирането на предстоящите военни действия на Балканите турските управляващи кръгове изхождаха от предпоставката, че наличните сили не могат да удържат цялата отбранителна линия от Видин до Мачин. Като узнаха в общи черти чрез разузнаването си насоката на евентуалното руско настъпление, те решиха да увлекат руската армия във вътрешността на страната и тогава да ударят фланговете й. За целта трябваше да бъдат съсредоточени значителни сили в четириъгълника на крепостите и във Видин. В случай на успех турците имаха намерение да преследват разбитите руски части до р. Прут, а в случай на неуспех — да се оттеглят към Стара планина, като задържат в свои ръце по-важните пунктове в този район, както и пристанищата на Варна и Бургас.

Турците смятаха да настъпят дълбоко в Кавказ и да вдигнат на въстание населението в тила на руската армия. Това щеше да накара руското командуване да прехвърли голяма част от силите си в Кавказ, което щеше да отслаби руския удар на Балканите.

Черноморската ескадра трябваше да блокира руското крайбрежие и да съдействува на сухопътните армии в Европа и в Кавказ.

Турският план за водене на войната беше съобразен със средствата, с които разполагаше Турция, и даваше възможност да се използува силната страна на нейната армия — способността й да води упорити отбранителни боеве. Нещастието на Турция се състоеше в това, че тя беше твърде слаба, за да предприеме мощно настъпление.

Глава трета: Подготовка на главното руско настъпление на Балканите за разгрома на турската армия

Главният театър на войната — европейският, се простираше от границите на Румъния с Австро-Унгария (на северозапад) и с Русия (на североизток) до Егейско и Мраморно море на юг. На изток той граничеше с Черно море. На запад действията на руската армия се разпростряха до линията: Западна Стара планина — Рила — заливът Лагос. Западно от тази линия действуваше сръбската армия, а в най-западните части на Балканите се водиха боеве между турци и черногорци.

В началото на тази война Румъния изигра ролята на база за стратегическото разгръщане на руската Действуваща армия. Климатът на тази страна е здравословен, но многобройните реки, които извират от Карпатите, заплашваха при наводнение съобщителните линии от Русия към левия бряг на Дунав. От друга страна обаче тези реки улесниха пренасянето на дървен материал и на готовите мостови съоръжения, които бяха употребени от руската армия при преминаването на Дунав. Неблагоприятно за тази армия беше обстоятелството, че селищата в Източна Румъния се оказаха в голямата си част неподходящи за разквартируване на войскови части. Макар и земеделска страна, Румъния добиваше малко ръж и овес, от каквито се нуждаеше руската армия. Това наложи подвоз на хранителни припаси от Русия. Движението на руските части от Бесарабия към бреговете на Дунав ставаше по наличните железопътни линии, шосета и селски пътища. А те бяха доста ненадеждни. Железопътните линии бяха слаби и не достигаше подвижен материал, поради което на денонощие се движеха едва по 4–5 военни влака. Платната на линиите бяха ниски и дъждовете ги размиваха, а водата отнасяше често мостовете им. Шосетата не издържаха усилено движение на войски и обози, а селските пътища, проправени върху чернозем и глина, ставаха трудно проводими след всеки дъжд. Най-после Румъния имаше и друго неудобство като база — тилът и фланговете й бяха заплашени от Австро-Унгария и от турските сили в Добруджа и в Черно море.

Докато се извършваше стратегическото разгръщане на русите войски в Румъния, Дунав изигра ролята на естествено прикритие срещу евентуални действия на противника. Обаче самото очертание на реката — дъга, издадена към България — даваше възможност на турската армия да обхване фланговете на руската. Малко по-късно, когато русите форсираха реката, тя им създаде доста спънки с голямата си ширина и дълбочина, с липсата на бродове, с бързото си течение и с командното положение на десния бряг по отношение на левия. Но форсираното беше облекчено от наличието на десетки подходящи мeстa за целта. След навлизането на руската армия в България Дунав продължаваше да спъва действията й с това, че затрудняваше съобщенията с Русия.

Северна България беше, общо взето, удобна за военни действия въпреки лошите пътища и въпреки обстоятелството, че колкото се отива по на юг, толкова теренът придобива все по-хълмист характер. В този район имаше голямо значение т. н. четириъгълник на крепостите. Той се състоеше от крепостите лагери Шумен (Коларовград), пригоден за 60 хиляди души, Русчук (Русе) — за 20 хиляди, Силистра — за 25 хиляди и Варна — за 100 хиляди души. Усилен на север със старинните укрепления на Тутракан, а на запад — с подновения временен укрепен лагер при Разград, този четириъгълник преграждаше най-преките пътища за Цариград и господствуваше като стратегическа флангова позиция над пътищата в Средна България. Край Дунав освен крепостите на Русчук, Тутракан и Силистра се издигаше още голямата Видинска крепост, както и малките, остарели крепости на Никопол, Хърсово (Хършова), Мачин и Тулча. Те нямаха сериозно отбранително значение. По липса на средства Портата не поддържаше стените им, вследствие на което те се предадоха по-късно без бой или след кратка съпротива.

Стара планина беше второто, след река Дунав, значително препятствие по пътя на руската армия към Цариград. В този район липсваха подходящи пътища за движение на войските, пък и малкото колибарски селища не можеха да дадат подслон на големи части. Вследствие на това зимата се оказа твърде тежка за тези, които трябваше да бранят проходите. Обаче планината не беше тъй непреодолима, както се мислеше първоначално, понеже многобройните проходи улесниха преминаването на руските войски.

Районът отвъд Балкана беше, с изключение на Рило-Родопския масив, удобен за настъпление, макар че и там пътищата бяха в невъзможно състояние. Цариград беше почти беззащитен откъм сушата. Турците започнаха да строят укрепена линия пред столицата си едва към края на войната.

Военните действия в България се улесняваха от изобилието на храни и на фураж. Мохамеданското население подкрепяше турските сили, а българското съдействуваше на русите.

Така обрисуван, европейският боен театър даваше на турската армия големи удобства за отбрана. Тя беше запозната с местността сравнително добре, докато русите, които се бяха заели сериозно с изучаването на Балканите след Кримската война, не знаеха все още много неща. Така например те употребиха много време и средства за подвоз на храни от Русия, каквито имаше в изобилие в самата България. Европейският театър се намираше близо до основните бази на Турция, а това беше голямо предимство за нейната армия, тъй като й даваше възможност да маневрира леко и да се снабдява бързо. За целта турците използуваха пристанищата на Варна, Бургас, Дедеагач и Солун, както и железопътните линии в Тракия. Руската армия, обратно, трябваше да води боеве далеч от базите си, което затрудняваше нейните действия.

Военните действия на европейския боен театър имаха четири периода:

1. Период на подготовка на руското настъпление (24 април–26 юни 1877 г.).

2. Период на руското настъпление в България (27 юни–31 юли 1877 г.).

3. Период на равновесие на силите (1 август–10 декември 1877 г.).

4. Период на окончателно разгромяване на турската армия (11 декември 1877–31 януари 1878 г.).

Разгръщането на руската армия в Румъния

Към края на март 1877 г. руската Действуваща армия беше разположена на квартири в Бесарабия. Тя се състоеше от 8–и, 9–и, 11–и и 12–и корпус, 4–та стрелкова бригада, Кавказката казашка дивизия и някои други части, всичко 158 834 души.

Към 13 април руското командуване придвижи войските си на руско-румънската граница. Тя се явяваше фактически и руско-турска граница, понеже Румъния не беше независима държава, а се считаше за васална на Турция. Действуващата армия щеше да прекоси Румъния в три колони. Понеже движението на тези колони щеше да бъде флангово по отношение на турската армия в България, която разполагаше с необходимите средства за извършване на десант в Румъния, създаден бе т. нар. Долнодунавски отряд със задача да заеме бързо левия бряг на Дунав от устието на р. Яломица до Черно море и да осигури безпрепятствено разгръщане на армията. Освен това пред всяка колона щеше да се движи страничен авангарден отряд. Трите странични авангардни отряда имаха задача да отблъснат евентуално турско настъпление в Румъния през Средния Дунав.

В деня на обявяването на войната главнокомандуващият издаде заповед по армията, с която забраняваше на чиновете да посягат върху мирните жители, да вършат произволи или да взимат безвъзмездно каквото и да било. От военнослужещите се изискваше да се отнасят приятелски към румънския народ, да зачитат порядките му и да защитят, ако потрябва, домовете на румънските граждани от турците.

В едно възвание към румънците пък се заявяваше тържествено, че русите стъпват на тяхна земя като приятели и доброжелатели, които се надяват да намерят гостоприемство. Главнокомандуващият апелираше към местното население да продължи мирните си занятия и да окаже съдействие на руската армия в задоволяване на нейните нужди и потребности срещу съответно заплащане.

Руските войски прекосиха държавната граница на Румъния в 4 ч. на 24 април. Пръв премина границата край с. Нова България 29–и донски казашки полк, който се числеше към Долнодунавския отряд. Към 18 ч. полкът достигна Галац, а един час по-късно зае Барбошкия мост на р. Серет. Руското командуване бе обърнало особено внимание на този мост, понеже той се намираше при самото устие на реката и можеше да бъде разрушен от турски военни кораби, а това би означавало прекъсване на единствената железопътна линия. В следните няколко дни Долнодунавският отряд зае определения му район и с това осигури несмущавано от противника разгръщане на руската армия. Впрочем то се осигуряваше и от румънската армия, която се съсредоточи към края на април при Калафат (1–ви крайовски корпус) и на пътищата от Олтеница и Гюргево към Букурещ (2–ри букурещки корпус). Това разположение й даваше възможност да наблюдава турските групировки във Видин и в четириъгълника на крепостите, както и да защити Букурещ в случай на евентуално турско нахлуване в Румъния.

Освен Долнодунавския отряд на 24 април прекосиха румънската граница дясната и лявата колона. Средната колона навлезе два дни по-късно. Движението на трите колони беше забавено от проливните дъждове, които причиниха разливане на реките. Пътищата станаха непроходими, а някои мостове бяха отнесени от водата и трябваше да се изчака спадането й, за да бъдат поправени. Особено големи затруднения в това отношение създаде р. Прут. Колко значителни бяха трудностите, които трябваше да преодолеят походните колони, може да се съди от това, че в някои случаи се налагаше да се впрегнат 12 двойки волове, за да бъде извлечена от калта една само кола. Ето какво се разказва за този поход в дневника на 14–та пехотна дивизия: «Желанието човек да отмъсти на врага на християнството и да се потруди за делото на освобождаването на своите братя от игото на турците беше всеобщо и дивизията, въпреки грамадните пречки, които срещна в началото на пътя, вървеше бодро напред, горейки от желание да отмъсти по-скоро на врага.

Изостанали имаше твърде малко, но тежкият товар все пак се чувствуваше, особено когато настъпиха горещите дни при движението отвъд Прут».

В резултат на тези трудности дясната и средната колона заеха определените им райони за съсредоточаване с два, а лявата — с 12 дни закъснение.

9–и корпус, обсадната артилерия, продоволствените запаси и пр. се превозваха по железопътните линии. Поради повреждането на много мостове от водата, както и по причина на мобилизирането на румънската армия, което заангажира железниците за известно време, някои от споменатите части пристигнаха на местоназначението си почти цял месец след определените срокове.

В първото десетдневие на юни 8–и, 9–и и 12–и корпус се съсредоточиха край Букурещ, а предните им части излязоха на р. Дунав.

На 15 април бяха мобилизирани 7 пехотни и 2 конни дивизии със съответното число батареи и паркове. Три от тези дивизии бяха предназначени за Кавказ, а останалите — за действия в Европа. Допълнителната мобилизация даде 188 172 души освен казаците. През май, юли и август бяха мобилизирани нови части.

Допълнителните мобилизации дадоха възможност за усилвано на Действуващата армия. В нейния състав бяха включени от 8 май 4–ти, 13–и и 14–и корпус, вследствие на което личният й състав се увеличи на около 260 000 души. 14–и корпус смени 11–и корпус между 28 май и 13 юни по долното течение на р. Дунав; 13–и корпус се съсредоточи при Бенеаз в края на юни, a 4–и корпус се очакваше да пристигне в Румъния към средата на юли. На 14 май се настани окончателно в Плоещ Главната квартира.

Съгласно споразумението между крал Карол и главнокомандуващия, румънските войски заеха лявото крайбрежие на Дунав от Калафат до устието на Олта. Източно от тях се намираха руски части. Между Турну Мъгуреле и Олтеница се бяха разположили предните части на 8–и, 9–и и 12–и корпус; между Олтеница и р. Яломица се намираше 11–и корпус, а източно от реката, до Черно море — Долнодунавският отряд, както и един отряд от 7–и корпус под командуването на генерал-майор Веревкин.

По самия бряг на Дунав имаше наблюдателна линия, състояща се от конни пикети(1) и сигнални приспособления, зад които бяха разположени резервни части. През целия период на стратегическото разгръщане на руската армия в Румъния така изградената охрана имаше твърде малко работа, понеже турците се задоволиха само с това, да изстрелят от време на време по няколко снаряда от корабите и от бреговите си батареи, както и със стоварването на малки десантни отряди за грабеж на добитък. Те не направиха нито един опит да попречат на движението на руските походни колони, макар да имаха възможност да сторят това.

Управлението на Действуващата армия беше устроено съгласно инструкцията за управление на войските във военно време от 1876 г. Начело на армията беше поставен главнокомандуващ с огромни права. Той имаше право да насочва военните действия по свое усмотрение, съобразявайки се само с плана за водене на войната. Главнокомандуващият беше упълномощен да сключва примирие, да управлява заетите територии, да назначава началниците на частите включително от полкови командир надолу и пр.

За главнокомандуващ на Действуващата армия беше назначен братът на императора Николай Николаевич — Старши (роден 1831 г.). Преди това той командуваше гвардията и войските в Петербургския военен окръг и същевременно заемаше длъжностите генерал-инспектор на конницата и по инженерната част. Николай Николаевич беше сприхав човек, без боен опит, без широк военен кръгозор и без авторитет във военните кръгове. Политическите му възгледи бяха крайно реакционни. Назначаването му за главнокомандуващ на Действуващата армия се обяснява със стремежа на Романовската династия да държи армията — един от най-важните органи на властта — в свои ръце. Назначаването на този бездарен човек на най-високия пост даде вредно отражение върху действията на руската армия в Европа.

При главнокомандуващия съществуваше т. нар. Полево управление, съставено от Полеви щаб(2), от Артилерийско, Инженерно и Интендантско управление, от Управление на военните съобщения и Ковчежничество. За началник на Полевия щаб беше назначен генералът от пехотата Непокойчицки, един 63–годишен човек с реакционни убеждения, който преди това заемаше поста председател на Военнокодификационната комисия и се занимаваше с канцеларщина. Неговата кандидатура се оказа в очите на Николай Николаевич по-подходяща от тази на генерал Обручев, един безспорно талантлив човек, при това главен автор на плана за войната, понеже последният беше поддържал в младините си връзки с революционните кръгове.

Главният недостатък в устройството на Полевото управление беше липсата на ясно разграничение на функциите между съставящите го генерали, както и неумението на ръководещите фигури да използуват пълноценно качествата на хората.

Създаване на Българското опълчение

През есента на 1876 г., когато в Русия се правеха само първите приготовления за война срещу Турция, запасният генерал Ростислав Фадеев, известен панславист, даде идеята за създаване на българска войска. Той изхождаше от предпоставката, че за Русия е нежелателно да отслабва отбраната на западната си граница, поради което не бива да се отделят много войски за действие срещу Турция. За да не претърпят поражение, тези войски трябваше да бъдат съсредоточени на главното операционно направление със задача да разбият редовната турска армия. Понеже съпротивата на последната щеше да зависи до голяма степен от това, дали и доколко ще се вдигне на борба българският народ, трябваше да се помисли и за някои мерки, които да улеснят надигането му. Според генерал Фадеев резултатно средство можеше да бъде създаването на българска войска. Нейното национално знаме щеше да затвърждава всред българите мисълта, че това настъпление на руската армия на Балканите няма да свърши както по рано с оттеглянето й и със завръщането на жестокия поробител. Вярата, че е ударил часът на свободата, щеше да вдигне българския народ на борба. Създаването на българска войска се явяваше желателно и с оглед на това, че в такъв случай на руската армия нямаше да се наложи да отделя сили за действие във второстепенните направления с цел да бъде заета цялата българска територия. Тази задача можеше да бъде изпълнена с много по-голям успех от български части. А русите не можеха да се задоволят само с разгромяване на редовната турска армия, избягвайки заемането на всички български земи. Последното се налагаше както от политически, така и от военни съображения. Политическите съображения се състояха в това, че надигането на българския народ на въоръжена борба щеше да улесни задачата на руската дипломация при сключването на мирния договор. Историята беше показала, че е много по-лесно да се защити правото на един народ тогава, когато той се е хванал здраво за оръжието. Военните пък съображения се състояха в това, че даже и Портата да би подписала мир при желаните от Русия условия, местното мюсюлманско население нямаше да се подчини на подобно решение на правителството си и щеше да се наложи българските земи да се освобождават след сключването на мира, когато политическата обстановка щеше да бъде може би много по-неблагоприятна от тази по време на самата война.

Генерал Фадеев смяташе, че при изпълнението на задачата си българската войска ще срещне съпротива само от страна на местното мюсюлманско население. Той предполагаше, че всички редовни турски части ще бъдат заангажирани в борбата с руската армия. По тази причина българските части трябваше да бъдат редовни, т. е. способни да побеждават въоръжените отряди на турското население, но същевременно да бъдат лесно разделими, бързо подвижни и в състояние да се издържат за сметка на освободените територии. С други думи те трябваше да представляват нещо средно между истински бойни колони и партизански отряди.

Въз основа на записката, която генерал Фадеев бе съставил по този въпрос, руското Министерство на войната изработи Основи за организиране на българската войска. Според този документ българската войска, или както тя се наричаше още, Българско опълчение, се схващаше като местна въоръжена стража, предназначена да замести заптиетата и да пази населението от разбойничествата на турците и черкезите. Тя трябваше да изпълнява още конвойно-етапна и военнополицейска служба, да разузнава, да посочва пътищата на руските войски и да ги свързва с населението. С оглед на това се смяташе за подходящо да бъдат създадени смесени единици, съставени от пеши дружини и от конни сотни. На първо време щеше да бъде създадена само ядката на тази войска, понеже се мислеше, че вън от България няма да се намерят достатъчно доброволци за създаване на значителна сила. Тази ядка щеше да се състои от три бригади (по една от жители на Западна, Средна в Източна България) и 6 конни сотни, а по-късно, след освобождението на България, щеше да се пристъпи към развиване на опълчение.

Окончателното решение за създаване на Българско опълчение бе взето на 13 ноември 1876 г. в Ливадия (Крим) след съвещания на Александър II с Д. Милютин и Николай Николаевич. На 17 април бяха утвърдени от императора Правила за създаване на Българското опълчение, които определяха окончателно задачата на опълчението в съдействие на руската армия за запазване на спокойствието и реда отвъд Дунава.

Тези действия на руското командуване не завариха българите неподготвени. След разпускането на българските части, които бяха взели участие в Сръбско-турската война, Българското централно благотворително общество и неговите клонове в някои румънски градове взеха мерки да не допуснат разпръсване на доброволците. Те имаха намерение да организират в Румъния отряди от българи, предназначени да вземат живо участие в предстоящата руско-турска война. Славянските комитети в Русия отпуснаха известни суми, които послужиха за издръжката на доброволците, но средствата се оказаха недостатъчни и мнозина се пръснаха да дирят прехрана. Това затрудни създаването на опълчението, тъй като впоследствие трябваше да ги събират отново.

В Кишинев, където се намираше Главната квартира на Действуващата армия, се беше събрала група от около 700 души. Тази група послужи като ядро за създаване на т. нар. Пеши конвой на главнокомандуващия — гвардейска част към Щаба на главното командуване. На 29 април 1877 г. Пешият конвой бе реорганизиран в Българско опълчение.

В Кишинев бяха образувани само първите три дружини, а следващите три бяха създадени по-късно, в лагера край Плоещ, където бе преместено опълчението. През лятото на 1877 г. бяха формирани нови 6 дружини, известни под названието Второ опълчение. По това време броят на опълченците възлизаше на около 7400 души. Обаче конни сотни не можаха да бъдат създадени.

По социално положение опълченците бяха «хора без покрив и подслон» — селяни, ратаи от чифлиците на българските чорбаджии и румънските чокои, градинари, овчари, обеднели занаятчии, учители и пр. Голяма част от тях бяха грамотни. Опълченците се явяваха носители на високо борческо съзнание. Мнозина от тях бяха поели пътя на борбата за свобода като хайдути и въстаници дълги години преди това, а други току-що се бяха откъснали от мирния живот, изпълнен с тежък труд и с много мъка. Те бяха страдали както от зверствата на турците, така и от експлоатацията на българските чорбаджии. Поради това опълченците не бяха чужди и на някои социални идеи. Мнозина от тях ненавиждаха чорбаджиите и смятаха, че освобождението трябва да донесе не само ликвидиране на турската власт и на турския гнет, но и премахване на експлоатацията на чорбаджиите, която се крепеше до голяма степен именно на турската власт.

В опълчението почти нямаше заможни хора или синове на такива. Богаташите се страхуваха от революционния му дух и имаха рязко отрицателно отношение към него. Така например Евлоги Георгиев настояваше пред полковник Паренсов да не се създават опълченски части, мотивирайки се с това, че опълченците са хъшове и революционери. Старите страняха от опълченците, а когато някои от ратаите им пожелаха да се запишат в опълчението, чорбаджиите поискаха от тях да изплатят преди това дълговете си, т. е. поставиха едно неизпълнимо условие.

Освен българи в опълчението постъпиха мнозина сърби, черногорци, чехи, гърци и пр. Най-интересното е, че между доброволците от друга народност имаше цигани и турци. Един от турците участвувал преди това като доброволец в българския доброволчески отряд в Сърбия.

— Защо не отидеш при своите — казваха опълченците на турчина, името и фамилията на когото не помня — пише в спомените си С. Кисов — да станеш башибозук и да колиш мирните българи? В опълчението могат да те убият, освен това нам ще ни готвят свинско.

— Затуй ще се бия с моите едноверци — отговаряше турчинът — защото убиват и мъчат мирните жители; а колкото се отнася до ястието, аз и сух хляб може да ям, а по-нататък, каквато бъде волята на Аллаха — и той изказваше това тъй смирено и добродушно, щото съвършено обезоръжаваше своите другари българи.

Посрещнат отначало хладно, впоследствие турчинът беше обикнат от опълченците и те започнаха да се отнасят другарски към него. Отношението им се промени особено след битките, когато той се би срещу едноверците си не по-зле от българите.

Между опълченците от трета дружина беше зачислен един грък, който се отличаваше с особено голяма привързаност към българите. Когато го питаха защо ще се бие за тях, той отговаряше: «Аз съм се бил и ще се бия с общия враг на народите на Балканския полуостров, а като православни християни ние трябва да помагаме на българите, както те ни помагаха във въстанието ни — Заверата»(3).

Понеже нямаше никакво ограничение за възрастта, в опълчението постъпваха еднакво 60–годишни старци и юноши на 14–15 години. Не бяха редки случаите да бъдат приети едновременно баща и син.

Опълченците имаха проста, спретната и удобна униформа. Тя се състоеше от тъмнозелен сукнен мундир («българка») с обърната яка и жълти копчета, без талия, червени пагони. Панталоните бяха от същия цвят и същата материя, горе широки, а долу тесни. Шинелата имаше пепеляв цвят и червени пагони, без петлици на яката. Първоначално се предвиждаха ботуши, които впоследствие можеха да бъдат заменени с цървули. Калпаците бяха от овча кожа със сукнени дъна, а кокардата беше заместена с кръст.

Грижата за въоръжаването и обмундирването на опълченците беше поета от Московския славянски комитет, председателствуван от И. С. Аксаков. Опълченците бяха въоръжени с малокалибрени пушки, система «Шаспо». Тези пушки бяха закупени от Германия, на която бяха останали като трофеи от Франко-пруската война.

За началник на Българското опълчение беше назначен генерал-майор Николай Григориевич Столетов. Началник на щаба беше подполковник Ринкевич, а трите бригади се командуваха от полковниците Корсаков, Вяземски и Толстой. Офицерите бяха руси или българи, постъпили на служба в руската армия още преди това. Подофицерите, фелдфебелите, барабанчиците и сигналистите бяха руси. Това гарантираше въвеждането на руски команди и правилното водене на интендантската работа.

Изобщо кадърът на опълчението беше твърде добър. Опълченците имаха отличен дух. Мнозина от тях притежаваха известна военна подготовка и боен опит. Командният кадър пък беше обладан от благородната амбиция да предаде на българите необходимите знания и навици във възможно най-къси срокове.

Обучението на опълченците, което бе започнало още в Кишинев, се извършваше при голямо напрежение от ранни зори до свечеряване, само с два часа почивка около обед. В Кишинев се обръщаше внимание изключително на хватки с пушката, отдаване на чест, маршировки по взводно и ротно и преминаване в церемониален марш. По време на престоя в Плоещкия лагер програмата на обучението бе разширена, като бяха застъпени всички въпроси на военното дело, на което бе обучаван руският войник. Към края бяха проведени и няколко курса по стрелба, на които опълченците показаха много добри резултати. Въпреки непривикналостта им към условията на военния живот, опълченците много бързо овладяваха военното дело. Руските офицери казваха, че «дошлите вчера и онзи ден не могат да се отличат от дошлите преди неделя».

На 18 май 1877 г. в лагера, разположен на около 3 км от Плоещ, на една голяма поляна, при тържествена обстановка, бе подарено на Българското опълчение от делегация на гр. Самара (Куйбишев) изработеното през 1876 г. за въстаниците знаме. То бе направено от трицветен копринен плат: бял, малинов и светлосин. От едната страна на черен фон със злато бе извезан широк правоъгълен кръст, в чийто център бе изписан образът на Иверската Богоматер. В също такъв кръст от другата страна бе изписан образът на Кирил и Методий. Със злато бяха извезани на лентите на знамето надписите: «Град Самара, на българския народ в 1876 година» и «Да възкръсне Бог и да се разпръснат неговите врагове».

Към 14.30 ч. започна тържеството по освещаване на знамето. След молебена се пристъпи към набиване на плата със златни гвоздеи към дръжката. Последните гвоздеи бяха набити от опълченци, избрани от всеки батальон. «Трябваше да се види, пише един очевидец, с какво благоговение тези хора пристъпваха към почетната си работа: всеки, прекръствайки се, взимаше чукчето, вдигаше знамето и след това вдигаше ръката си за удар.» Когато старият български войвода дядо Цеко Петков, борил се 32 години за народна свобода, излезе да набие гвоздей и щом пое чукчето, зарида. Повдигна погледа си към небето, после го впи в знамето и произнесе с висок глас: «Да помогне Бог на това свято знаме да премине от край до край нещастната българска земя; нашите майки, жени и деца да изтрият с това знаме скърбящите си очи; всичко нечисто, поганско, зло да бяга от страх пред него, а след него да настане траен мир и благоденствие!». Когато в знамето бе вбит и последният гвоздей, главнокомандуващият взе дръжката и го развя високо във въздуха. Мигновено гръмко «ура» се понесе по редовете на опълченците и хиляди черни шапки, полетяха във въздуха.

Първи етап на войната в Черна гора

Една от причините за пасивното поведение на турската армия в Европа беше обстоятелството, че голяма част от силите й бе заангажирана във войната, която обяви на Турция черногорският княз Никита (26 април 1877 г.).

Портата реши да разчисти бързо сметките си с малката славянска държавица, за да освободи силите си от западната част на Балканския полуостров за действие срещу руската армия. Срещу Черна гора бяха насочени три корпуса. Корпусът на Сюлейман паша трябваше да действува от север (от Херцеговина), да пробие черногорската отбрана и да снабди обсадения гарнизон на крепостта Никшич с продоволствие, след което да продължи настъплението си. От изток (от Бяло поле) трябваше да настъпи корпусът на Мехмед Али паша. Корпусът на Али Саиб паша трябваше да настъпи от юг (откъм Скутари). Черногорците противопоставиха на тези сили 25 000 души, разделени също на три групи: 12 000 срещу Сюлейман паша, 2000 срещу Мехмед Али и 8000 срещу Али Саиб. Останалите 3000 души съставяха резерв.

Никшич беше малко градче с около 300 разпръснати къщи. Поради близостта до границата неговата участ беше да се намира почти винаги в обсада, макар не всякога ефикасна. Така беше и този път, макар че в градчето бяха останали храни само за няколко седмици. Войските на Сюлейман паша настъпиха към Никшич в края на май, следвани от около 2000 коли с продукти и с боеприпаси. Сутринта на 4 юни 25 табура атакуваха дефилето Кръстац, подпомагани от огъня на 8 крупови оръдия. Войводата Петър Вукотич бе допуснал грешка, разделяйки силите си на две. Макар че се биеха с пословичната си храброст, черногорците не можаха да издържат натиска на многобройния противник. През този кървав петчасов бой загинаха около 700 души, в това число почти всички командири. Сюлейман паша влезе в Никшич след втора победоносна схватка (15 юни).

Неговият корпус представляваше най-голяма опасност за Черна гора. Черногорците се принудиха да се оттеглят на силно укрепените височини Планиница, които преграждаха пътя на Сюлейман паша към вътрешността на Черна гора. На 19 юни започнаха упорити деветдневни боеве. Черногорците прерязаха пътя на турците. Последните заеха Остров, където се намираше Главната квартира на княз Никита, но не успяха да проникнат в страната. За да се съедини с корпуса на Али Саиб, Сюлейман паша трябваше да насочи силите си по течението на р. Зета.

Южният турски корпус настъпи от Подгорица в началото на юни. Първоначално той имаше успех и достигна р. Зета, където се съедини с корпуса на Сюлейман паша (24 юни 1877 г.). Обаче усилията на турците да преминат на десния бряг на реката и да заемат височината Плана останаха безрезултатни. На 16 юли те преминаха отново в настъпление и предприеха три атаки, но всичките бяха отблъснати. След това черногорците преминаха в контранастъпление и отблъснаха неприятеля далеч на юг, чак до Спуж. С това беше отстранена опасността от юг.

Нямаха по-добър резултат и действията на Мехмед Али от изток. Той премина границата в началото на юни и постигна няколко победи, обаче на 16 юни беше разбит на брега на р. Ялука и се принуди да се върне там, откъдето бе тръгнал.

В резултат на тези си действия турците успяха наистина да се съединят, обаче това стана не на черногорска земя, а в Албания. Те съсредоточиха там 38 табура, но целта им беше все още тъй далеч, както и преди да започнат настъплението си. В Цариград мислеха, че не са необходими повече от 30 дни, за да се свърши със съпротивата на този малък народ. Когато се разбра, че планът не се осъществява, Портата настоя пред Сюлейман паша да вземе всички необходими мерки за бързото ликвидиране на войната в този район. Разработен бе нов план, основната мисъл на който се състоеше в това, една 35–хилядна армия да обхване Черна гора от всички страни. Но и този план не можа да бъде осъществен. В началото на юли Сюлейман паша получи нареждане да отбере най-боеспособните табури, за да бъдат прехвърлени в България, където се водеха решаващи сражения. За България замина и Мехмед Али паша, а в Албания остана само Али Саиб. Неговите войски бяха много слаби, за да предприемат някаква офанзива. Единственото, което можеха да направят те, беше да останат в крепостите си, за да посрещнат предстоящото настъпление на черногорците при възможно по-благоприятни условия.

Първият етап на военните действия в Черна гора беше свързан много тясно с целия ход на войната на Балканите. Заангажирането на значителни турски сили от черногорците допринесе несъмнено за бързите успехи на руската армия в България. На свой ред нейните победи наложиха на противника да изтегли по-голямата част от силите си в Черна гора, а това даде възможност на черногорците да преминат в настъпление.

Борба за господство по Дунав

След като руската армия завърши разгръщането си в Румъния, нейна най-близка цел стана дебаркирането на десния бряг на Дунав. Обаче подготвянето на тази операция изискваше много време, защото трябваше да бъдат преодолени редица пречки. Налагаше се да се изчака спадането на дунавските води, тъй като обичайното разливане на реката тази пролет беше закъсняло. На десния бряг имаше силна отбранителна линия, която се състоеше от крепости, батареи и окопи. По Дунав плаваше турска бойна флотилия, съставена от броненосци, колесни военни параходи и пр. — всичко 46 единици със 77 оръдия и 946 души екипаж.

Съвсем очевидно е, че руската армия не можеше да пристъпи към извършване на десант при наличието на силната турска флотилия. Руското командуване реши или да я унищожи предварително, или пък поне да я неутрализира, т. е. да я постави в невъзможност да попречи на движението на десантните съдове и на построяването на мостове. За целта трябваше да бъдат поставени минни заграждения под защитата на брегова артилерия. Така щеше да бъде прекъснат достъпът на турските бойни единици до участъците, които бяха определени за извършване на десант.

Още при обявяването на войната в Кишинев бяха доставени от Кронщадт и Николаев 14 парни катера и лодки, 4 десантни бота(4) и 17 гребни съда. Впоследствие те бяха превозени и спуснати на Дунав. От парните катери само два бяха бързоходни (единият развиваше на море 16 възела в час), а останалите 12 развиваха 6 възела по течението на реката и само 2 срещу него. Руската армия закупи в Браила 2 частни парахода, а румънското правителство й предостави други три. Такива бяха силите, които русите можеха да противопоставят на значителната, макар и не особено боеспособна турска флотилия по Дунав. Не може да има съмнение, че русите бяха по-слаби. Но затова пък те разполагаха с ново оръжие — мините, което им даде възможност да се справят блестящо със задачата си.

Ето как бе решена тази задача по долния Дунав.

През април русите построиха брегови батареи при Рени, Барбош и Браила и към края на месеца ги въоръжиха временно с по-леки оръдия, заменени впоследствие с тежка обсадна артилерия. Тези батареи трябваше да охраняват бъдещите минни заграждения и по-главните румънски крайбрежни селища от турската флотилия, както и да обстрелват при нужда срещуположния бряг.

На 28 април руската флотилия прегради търговското плаване по Долния Дунав. Бяха задържани 15 турски съда. Те биха конфискувани заедно с товарите им. Задържани бяха и 320 съда на други държави. Турците държаха пасивно поведение по време на тази операция. Броненосците им стояха далеч, а сухопътните им сили изобщо не се виждаха.

След това русите минираха реката при Рени и при Барбош. С тези две заграждения беше прекъснато съобщението между Дунав и Черно море. Турската флотилия не можеше вече нито да влиза в морето, нито пък да получава помощ оттам. Турците не оказаха никакво противодействие въпреки голямото значение на руските действия за съдбата на тяхната флотилия. По това време главните им сили се намираха между Тулча и Рени, пък и те съзнаваха още тогава нейната небоеспособност.

Първата престрелка стана девет дни след обявяване на войната. Към 6 ч. на 3 май застанаха срещу Браила, излизайки от Мачинския ръкав, два броненосеца. Русите извадиха на брега 4 полски оръдия, прикривани от една пехотна рота. Към 10.45 ч. започна престрелката, в която се намесиха и пехотинците от двата срещуположни бряга. Тя продължи докъм обед. На единия от броненосците бяха повредени кормилото и един от бордовете. Русите не понесоха никакви загуби. Само няколко снаряда, които попаднаха в Браила, предизвикаха паника.

През следващите дни турците направиха нови опити да бомбардират крайбрежните селища и да унищожат бреговите батареи и минните заграждения, но нямаха успех. Нещо повече, русите успяха да преградят с мини главния ръкав на Дунав под Браила.

По време на тези действия бе вдигнат във въздуха броненосният корвет «Лютфи Джелил», който се командуваше от капитан Неджиб бей. На 11 май хвърлиха котва срещу Браила четири турски съда. В това нямаше нищо необикновено, защото то се повтаряше вече няколко дни наред. Турците се задоволяваха да изстрелят няколко снаряда, които нанасяха малки щети на батареите и на града, а надвечер се прибираха към Мачин. Най-близо до руските батареи, на около 3800 м от тях, бе хвърлил котва «Лютфи Джелил». Той представляваше брониран тримачтов параход с две кули, дълъг 222 фута(5) и широк 44, с водоизместимост 2500 т и скорост 12 възела в час. Имаше 5 оръдия и 219 души екипаж, от които 13 офицери. Построен в Бордо през 1868 г. за египетския хедиф Измаил паша, параходът бе отстъпен от него през 1870 г. на Портата. На борда му се намираше касата на турската Дунавска флотилия със значителна парична сума.

Предполагайки, че «Лютфи Джелил» се готви за бой с бреговите батареи, генерал-майор Салов заповяда да открият огън срещу него. В 14.50 ч. батарея № 4 даде два изстрела. Снарядите попаднаха край корвета, без да го засегнат. Поручик Самойло следеше огъня и го коригираше непрекъснато. Броненосецът не отговаряше и русите решиха да прекратят стрелбата, след като бяха изстреляли тридесетина снаряда. В 15.15 ч. се раздаде едновременно двоен изстрел. Стреляха 24–фунтовото оръдие с мерач Иван Помпор и 6–дюймовият мортир с мерач Роман Давидюк. Над водата се издигна огромен облак от пламък и черен дим, а миг след това се чу страхотен взрив. Когато вятърът разнесе облака, на мястото на страшния корвет стърчеше само върхът на една от мачтите му. На нея се развяваше кървавочервен флаг с бял полумесец и бяла звезда. Изглежда, че един от снарядите беше попаднал в крюйткамерата(6) на корвета. Гръмко «ура» огласи батареите и града, чиито жители наблюдаваха двубоя от височините.

Към стърчащата мачта се отправиха три руски катера, но те можаха да спасят само един ранен, силно обгорял матрос, изхвърлен от взривната вълна на брега. Капитан Неджиб бей и седем души от екипажа се бяха спасили върху отломки на парахода. Останалите бяха загинали. Щастлив е бил адмирал Буюк паша Дилявер, който напуснал палубата на «Лютфи Джелил» само половин час преди гибелта му. Под носа на останалите турски единици, които не дадоха нито един изстрел, лейтенант Дубасов взе флага на корвета. След малко турските единици отплуваха за Мачинския ръкав.

Гибелта на «Лютфи Джелил» оказа голямо влияние върху духа на турските моряци. Те загубиха вяра в параходите си и започнаха да ги наричат «плаващи ковчези». Желаейки да намалят моралния ефект на голямата руска победа, кореспондентите на някои западни вестници започнаха да умуват върху това, дали експлозията не била предизвикана от... цигара, попаднала в барутния склад! Но тези лъжи не попречиха на русите да държат отсега нататък инициативата в свои ръце, нито пък на турските моряци да загубят вяра в параходите си.

След това беше миниран северният вход на Мачинския ръкав. Така беше направен недостъпен за турската флотилия участъкът между Браила и Рени. А за да затворят намиращите се в ръкава бойни единици, русите решиха да преградят и южния му вход. За целта бяха построени две батареи край с. Гура Яломица, но турските военни съдове пречеха на минирането. Тогава, получавайки разрешение от по-висшето началство, лейтенант Дубасов реши да атакува турските единици в ръкава. Той смяташе, че един силен удар върху турската флотилия, нанесен от катерите, ще й внуши страх и ще й попречи да предприеме решителни действия в деня на десанта, за който лейтенантът мислеше, че турците пестят разумно силите си (така си обясняваше той тяхното бездействие).

През нощта на 25 срещу 26 май от Браилското пристанище отплуваха катерите «Цесаревич», командуван от лейтенант Дубасов, «Ксения», командуван от лейтенант Шестаков, «Джигит» и «Царевна». Към 3 ч. бяха забелязани турски единици. В средата на ръкава се намираше мониторът «Сейфи», най-голямата от трите единици. Вляво от него беше застанал колесният военен параход «Килидджи Али», а вдясно, до брега, но малко по-напред — малкият монитор «Фетх-юл-Ислям». Лейтенант Дубасов реши да атакува «Сейфи». «Ксения» трябваше да изчака резултата с готовност да повтори атаката, а «Джигит» и «Царевна» щяха да поддържат нападението. «Цесаревич» се устреми към «Сейфи» с пълен ход. На въпроса на турския часовой «Кой там?» Дубасов отговори с известните му турски думи: «Сизин адам» («Ваш човек»). Но това не беше отговорът, който трябваше да се даде според турския устав, пък и лейтенант Дубасов го бе произнесъл неправилно. На броненосеца се дигна тревога, обаче оръдието му направи три поредни засечки. Въпреки силния пушечен огън катерът атакува и дясната му носова мина удари левия борд на «Сейфи» близо до средата. Чу се силна експлозия и се вдигна голям воден стълб. Мониторът наклони кърмата си (задната част), но все още се държеше над водата, а катерът бе напълнен с вода. «Цесаревич» се оттегли назад с пълен ход, а моряците се заеха да изплискат водата. Турските единици откриха ураганен огън по катерите. В този критичен момент «Ксения» се устреми напред и нанесе нов удар с мина също в левия борд на «Сейфи». Мониторът започна да потъва, но винтът на «Ксения» се заплете в отломките му и трябваше да го очистят под обстрела на противника. След малко «Цесаревич» започна отново да маневрира, защото моряците бяха успели да изплискат водата, а «Ксения» освободи винта си. На изток пукна зора. Това даде възможност на останалите турски параходи да усилят стрелбата. Тогава катерите се завърнаха в Браила, без да са дали като по чудо нито една жертва, а турските единици отплуваха към Русчук. Лейтенантите Дубасов и Шестаков станаха първите кавалери на Георгиевски кръстове през Освободителната война. Наградени бяха и четирима моряци от катерите.

«Тази торпедна експедиция, писа един немски офицер, направи силно впечатление и се считаше като начало на нова епоха в морската война.» За всички стана ясно, че малките катери, въоръжени с мини, могат да действуват успешно срещу големите броненосци. След това голямо поражение турската флотилия престана да противодействува на руските катери, което облекчи твърде много подготовката на десанта. Русите успяха да минират и другия вход на Мачинския ръкав, обаче турската флотилия не можа да бъде «заключена» в него, понеже се измъкна навреме.

И така в началото на юни завърши работата по преграждането на Долния Дунав. Достъпът на турската флотилия до участъка между Рени и Хърсово беше прекъснат напълно, така че в този район можеше да бъде извършен десант.

Но с това не бяха подготвени още всички необходими условия за победата, защото трябваше да се осигури подобен участък и по Средния Дунав.

Борбата с турската флотилия в този район започна още с пристигането на първите руски отряди. Най-удобни места за поставяне на минни заграждения между Гюргево и Корабия се оказаха при с. Парапан (срещу остров Мечка), при с. Фламунда и при Корабия (над устието на Олта). Русите построиха батареи при Парапан, Гюргево, Фламунда, Турну Мъгуреле и устието на Олта. Някои от тях бяха предназначени за защита на бъдещите минни заграждения, а други — за обстрел на обекти на срещуположния бряг. Батареи строяха и турците. Станаха няколко артилерийски двубоя, някои от които траеха по два-три дни. Пехотни части от двете страни правеха набези на островчетата и противоположните брегове на реката. Русите започнаха да поставят първите минни заграждения.

Сутринта на 20 юни русите минираха левия ръкав на Дунав при остров Мечка. Катерите «Шутка» и «Мина» охраняваха поставянето на мини при долния край на острова. Но ето че откъм Русчук се появи турски военен параход. Лейтенант Скридлов реши да го атакува с «Шутка», на която се намираше като доброволец прочутият художник Верешчагин. В 8.05 ч. катерът се устреми към парахода и удари с мина десния му борд. Но мината не се възпламени, защото проводниците й бяха прекъснати от честия пушечен огън с който турците посрещнаха катера. Настъпи драматичен момент. Лейтенант Скридлов, механикът на катера и Верешчагин бяха ранени, а носовата част на катера беше пробита и парата започна да спада. Въпреки всичко това «Шутка» се отдалечи със заден ход от парахода и започна да се спуска бързо по реката. Параходът я последва, откривайки огън, а откъм Русчук се зададе монитор. Попаднал между два огъня, лейтенант Скридлов реши да нападне монитора и «Шутка» се насочи към него. Смутен от устремното нападение, командирът на монитора забави хода. Лейтенант Скридлов се възползува от този момент, прекара катера си под носа на парахода и се добра до левия бряг на реката. Бреговата батарея при Парапан откри огън, който застави турските единици да се отдалечат към Русчук. След това русите завършиха успешно минирането на левия ръкав на Дунав при остров Мечка.

Нещо подобно се случи и на 23 юни. Мичман Нилов, който охраняваше с три катера поставянето на мини при Фламунда, беше известен, че откъм Русчук иде броненосец. Катерите заеха позиция до малкото заливче срещу южния край на остров Черей, а няколко оръдия заеха позиция на брега в съседство с катерите. Към 17 ч. броненосецът се изравни с оръдията и те дадоха първия изстрел. Това беше уговореният знак. Катерите «Мина», командуван от гардемарин(7) Аренс, и «Шутка», командуван от мичман Нилов, се насочиха към броненосеца от двете му страни. Третият катер «Първенец» не можа да поддържа атаката им, защото имаше много малка скорост. Когато «Мина» доближи десния борд на броненосеца, турците издадоха също една върлина с мина, което застави катера да завие и да се насочи към кърмата на кораба. Но той не можа да я удари, понеже мината му падна във водата (прътът й беше счупен от куршум). След това «Мина» започна да изостава от турския монитор, защото парата й спадна. Междувременно «Шутка» също не бе успял да удари левия борд на броненосеца, защото турците бяха издали мина и от тази страна. Катерът зави зад кърмата на парахода и заседна на плитко. Турски моряци насочиха към него задното оръдие, обаче честият огън на «Мина» ги накара да се скрият под мостика. В този момент «Шутка» успя да излезе от плитчината, а полевите оръдия откриха огън по броненосеца. Стрелбата им беше тъй точна, че всички снаряди се пръскаха на палубата му, и той се принуди да отплува към Никопол.

След това русите поставиха минни заграждения при Корабия и Фламунда. Към края на юни бяха привършени всички набелязани минирания между Гюргево и Корабия с изключение на десния ръкав на реката при остров Мечка. Така завърши битката за господство по река Дунав, в резултат на която руската армия получи възможност да извърши замислените десанти на българска територия.

Десантът при Галац

Руският план за водене на войната предвиждаше извършване на десант в района на Галац — Браила преди десанта на главните сили при Свищов. Определеният за целта Долнодунавски отряд трябваше да осигури с тези си действия съобщенията на армията с Русия и да отвлече част от турските сили от направлението на главния удар. Той трябваше да овладее главните пунктове на Добруджа, по-специално Исакча и Тулча, и да се затвърди трайно на линията Черна вода — Кюстенджа (Констанца). Николай Николаевич имаше намерение да съгласува действията на този отряд с настъплението на главните сили на армията срещу четириъгълника на крепостите. По тази причина Долнодунавският отряд можеше да настъпи отвъд споменатата линия само при наличието на особено благоприятни условия.

По това време отрядът наброяваше около 29 000 щика и 4600 саби със 150 оръдия. Силите му бяха разположени по левия бряг на Дунав, от устието на р. Яломица до Черно море.

Турците имаха 2250 души в Хърсово, 1500 при Мачин, 950 в Исакча и 750 в Тулча. Към средата на юни турските сили в района на Галац — Браила нараснаха на около 4000 души. По-голямата част от тях беше разположена в Мачин, а останалите се намираха на полуостров Буджак.

След като получи заповедта на главнокомандуващия от 12 юни, ген. Цимерман се зае с разработване на план, според който трябваше да бъдат извършени едновременно два десанта — един при Галац и един при Браила. Следобед на 21 юни беше завършен мостът, който започваше от железопътния насип северно от Браила и завършваше край с. Гичет. Този мост се охраняваше от пехотни части и от няколко съда. За отвличане на вниманието на турците от Галац и Браила трябваше да бъдат извършени демонстрации при Хърсово, Исакча, Тулча и Мачин.

Десантът при Галац щяха да извършат 69–и рязански пехотен полк, 70–и рижки пехотен полк и 4 оръдия. Тези сили бяха поставени под командуването на генерал-майор Жуков. Наличните десантни средства даваха възможност да се превозят с първия ешелон 10 роти и 4 оръдия. За целта бяха определени пет роти от Рязанския полк и пет от Рижкия. На бойците раздадоха по 96 патрона и храна за 4 дни. Петте роти от Рязанския полк и оръдията трябваше да слязат на североизточния бряг на полуострова, при риболовните навеси, понеже там мястото беше най-подходящо за целта. Ротите от Ряжкия полк трябваше да слязат в тил на турците, на западния бряг на полуострова.

Полуостров Буджак е силно хълмист. В северната му част се издига скалистата планина Буджак, която отстои на около 4 км от селата Заток и Закли, разположени срещу Галац. Западните склонове на планината са стръмни, а северните и източните — терасовидни. При южния й склон се намира най-тясното място на полуострова, след което той се разширява, за да достигне при с. Гарван около 2 км широчина. Край селото се намират напречно разположени височини, които представляват удобна позиция срещу неприятел, настъпващ от север.

Настъпи тихата лунна нощ на 21 срещу 22 юни 1877 г. Към 22 ч. пехотата от първия ешелон се качи на лодки в тръстиките край езерото Плоска, където трябваше да дочака генерал Жуков. Последният наблюдаваше товаренето на артилерията на салове при с. Заток, след което тръгна да търси пехотата. Но по пътя генералът се заблуди в тръстиките. Към полунощ луната започна да залязва. Определеното време за действие наближи, а генерал Жуков все още не идваше. Тогава полковник Шулгин, командир на Рязанския полк, реши да действува, без да дочака пристигането му, понеже летните нощи бяха къси и към 4 ч. щеше да започне зазоряването. След полунощ той насочи ротите си по телеграфните стълбове към риболовните навеси.

Отначало лодките се прикриваха в тръстиките, но щом излязоха на открито, турците ги забелязаха и откриха чест пушечен огън. Това застави ешелона да се върне обратно в тръстиките. Започна да се зазорява. Полковник Шулгин успя да възстанови нарушения ред на ешелона и рязанци извършиха десанта на определеното място въпреки силния пушечен огън на турците, които бяха обхванали това място дъгообразно с верига. Първи слязоха на българска земя поручик Елснер, подпоручик Евгени Василев и прапоршчиците(8) Сушков и Пагожев-Отрашкевич. Рязанци тръгнаха веднага напред с намерение да обхванат левия фланг на турците. В този момент се приближиха към западния бряг на полуострова петте роти от Ряжкия полк, с които беше и генерал-майор Жуков. Като видяха, че ще попаднат под кръстосан огън от фланг и тил, турците отстъпиха и заеха позиции на височините край с. Гарван. Петте роти от Ряжкия полк слязоха на западния бряг на полуострова и левият им фланг се съедини с десния фланг на рязанци. След това целият боен ред на десетте роти настъпи на юг.

Според плана за боя ротите от първия ешелон трябваше да спрат след завладяването на планината Буджак, където да се окопаят, за да изчакат пристигането на артилерията и на втория ешелон. Оръдията се движеха по-бавно, пък и саловете засядаха няколко пъти на плитко. Едва след пристигането на споменатите части трябваше да започне нападение срещу височините край с. Гарван. С оглед на това генерал Жуков се опита да прекрати настъплението на първия ешелон, но понеже нямаше конни ординарци, които да предадат заповедта му навреме, то продължи.

Бойният ред на десетте роти от първия ешелон изтъняваше все повече и повече, тъй като полуостровът се разширяваше в южната си част. Русите не можеха да се ограничат със заемането само на част от него, тъй като това би значило да оставят фланговете си открити. Междувременно турците получиха подкрепления от Мачин. На височината край с. Гарван се бяха окопали около 3000 пехотинци с две оръдия, имаше и 300–400 нередовни конници. Сутринта на 22 юни турските оръдия откриха огън, а след това бяха проведени две атаки срещу руските флангове. Имаше моменти когато веригите се намираха на 30 стъпки една от друга и стреляха в упор. След неуспеха на втората атака в редовете на турците настъпи объркване. От него се възползува ротата на поручик Завалевски, за да заеме с. Гарван. Поручикът беше контузен в главата, но въпреки това не пожела да напусне строя.

След малко турците се съвзеха и нападнаха отново, този път центъра на руските сили. Там се намираха две роти от Ряжкия полк с доста оредели редици и с привършващи се патрони. Но даже и при тези благоприятни условия турците не успяха да пробият руския боен ред. Те бяха отбити с удар на щик от около 40 смелчаци начело с поручик Ермолов.

В този момент се появи едно руско оръдие. Това доведе до решителен обрат в хода на боя. Турците отстъпиха към Мачин, а генерал Жуков реши да не ги преследва, понеже беше изпълнил поставената му задача, а хората му бяха много изморени. Загубите на русите възлизаха на 139 души убити и ранени. Според показания на местните жители турците отвели ранените си на 40 каруци, а убитите заровили на позицията.

Освен споменатите лица голяма храброст прояви през този ден поручик Елснер. Той бе ранен и падна тежко на земята.

— Не се страхувайте за мен — извика поручикът на войниците си. — Аз ще лежа тук и ще ви командувам, а вие вървете на щурм!

Но храбри бяха не само офицерите. Войниците Матосов и Денисов бяха ранени, но не искаха да напуснат строя, ободрявайки останалите с примера си. Санитарят Наум Ступников току-що бе завършил привързването на ранените, когато се хвърли в боя и взе пушката и патроните на един турчин.

Задоволен от успеха на десанта на полуостров Буджак, генерал Цимерман се отказа от провеждане на втория десант при Мачин. Според странните представи на този генерал заемането на Добруджа с няколко дни закъснение не беше от някакво особено значение.

Блестящият успех на генерал-майор Жуков даде възможност на Долнодунавския отряд да пристъпи към освобождаването на Северна Добруджа.

Освобождението на Северна Добруджа

Като не успяха да попречат на десанта, турските части в Северна Добруджа започнаха да се оттеглят на юг. Те опразниха Мачин (22 юни), Исакча (23 юни), Хърсово и Тулча (24 юни) и започнаха да се укрепяват на линията Черна вода — Кюстенджа. Бързото им отстъпление спаси този край от разорение. С малки изключения заедно с редовната армия се оттеглиха на юг и черкезите.

За опразването на Мачин на русите съобщи един българин. Още същата нощ (на 22 срещу 23 юни) там слезе доброволчески отряд. Доброволци слязоха също в Исакча и в Хърсово.

Започна усилено прехвърляне на частите на Долнодунавския отряд в Северна Добруджа. Те минаваха по моста от Браила до Гичет. Когато се събраха достатъчно сили, един отряд зае Исакча и Тулча — първия град към 14 ч., а втория — към 20 ч. на 26 юни. Друг отряд зае Бабадаг към 17 ч. на 28 юни. Добруджанци посрещнаха освободителите с огромна радост. Щом се задаваха руски отряди, населението се събираше и ги посрещаше с икони и с хоругви начело със свещениците. Особено тържествено беше посрещането на русите в Тулча. Отслужиха се едновременно два молебена, след което всички общини поднесоха на генерал-майор Янов хляб и сол. Радост цареше навсякъде. Пък и имаше защо да се радват добруджанци — настъпил бе краят на грабежите и притесненията, на насилията и на убийствата. Русите отнеха само от 2 черкезки шайки 50 коня и към 2000 глави заграбен добитък.

Междувременно водите на Дунав спаднаха. Това даде възможност да се поправи пътят от Гичет за Мачин и прехвърлянето на частите се ускори. На 7 юли целият 14–и корпус се намираше вече в Добруджа.

За да осигурят Дунав от турските единици, русите издигнаха при Хърсово брегова батарея и я въоръжиха с две 24–фунтови оръдия, а на най-тясното място на Сулинския ръкав потопиха няколко съда, напълнени с пясък и с чакъл.

Турското отстъпление в Северна Добруджа беше тъй стремително, че началникът на Долнодунавския отряд загуби всякакъв досег с противника. Той не можа да използува благоприятния момент за разгромяване на отстъпващите турски части. 14–и корпус се придвижваше след тях бавно напред и на 9 юли зае линията Кадъ-Кишла — Мослуй — Делгер — Картал, а предните конни части излязоха на линията на селата Юси бей — Шеринкьой — Кучикьой.

По това време турците разполагаха на първа линия с 8800 души в Меджидие, 850 души в Кюстенджа и 650 души в Черна вода. Що се касае до втората линия, в Силистра имаше 16 800 души, в Хаджи Оглу Пазарджик (Толбухин) — 650 души и във Варна — 11 200 души. Турците имаха точни сведения за числеността на неприятеля и намираха, че не могат да се задържат трайно на линията Черна вода — Кюстенджа. В случай на руско настъпление със значителни сили те смятаха да пренесат с параходи частите от Кюстенджа във Варна, а табурът от Черна вода да отстъпи през Меджидие към Варна или Шумен (Коларовград). Но генерал Цимерман бе заблуден относно броя на турските войски от данните на разузнаването. Той смяташе, че ще срещне сериозна съпротива на линията Черна вода — Кюстенджа от страна на 20–22 хиляди турци. Истинското положение на нещата се разбра малко по-късно и тогава началникът на Долнодунавския отряд насочи поверените му части към Меджидие.

Вечерта на 12 юли те се съсредоточиха в два отряда край града. По командните височини на запад се бяха разположили 8–10 табура, 600 конници и 8 оръдия. Сутринта на 13 юли двата руски отряда започнаха да се разгръщат за атака. За щастие тя се оказа излишна. Като видяха, че ще бъдат атакувани от многократно превъзхождащи ги сили, турците отстъпиха благоразумно към Хаджи Оглу Пазарджик, а генерал Цимерман не си даде труд да ги преследва.

Вечерта на 14 юли в Черна вода влезе малкият отряд на полковник Раевски. Той не срещна съпротива, тъй като табурът от Черна вода беше отстъпил предишната нощ към Силистра. На 15 юли отрядът на полковник Орлов-Денисов влезе в Кюстенджа. Той също не срещна противник, тъй като турските сили се бяха оттеглили по-предишната нощ с параходи във Варна. На 20 юли 14–и корпус достигна линията Черна вода — Бурлак — Алиба чаир — Кюстенджа, а предните му части достигнаха Малчево и Махмуд кьой. Напред бяха излезли летящи разезди, които срещаха само малки групи башибозуци.

Изпълнил поставената му от Главното командуване задача, генерал Цимерман реши да остане на тази линия до нова заповед.

С действията си в Северна Добруджа Долнодунавският отряд отвлече част от турските сили от направлението на главния руски удар. Турците смятаха, че е възможно той да бъде нанесен при четириъгълника на крепостите, и се приготвиха за противодействие в този район. При това те не можеха да не държат сметка и за евентуално настъпление на Долнодунавския отряд. С освобождаването на Северна Добруджа бяха осигурени и съобщенията на Действуващата армия с Русия.

Глава четвърта: Руското настъпление в България

1. Началото на настъплението

Десантът на главните руски сили при Свищов

Според руския план за войната десантът на главните сили трябваше да бъде извършен в района на Никопол — Свищов. Окончателният избор на мястото трябваше да стане с оглед на топографските особености на двата бряга на Дунав, на нивото на водата, на разположението на противниковите сили и на възможностите за борба с турската военна флотилия.

Разузнаването стана между 24 май и 1 юни. За да се запазят в тайна истинските намерения на командуването, то беше извършено едновременно по целия бряг от Видин до устието. Групата на полковник Нагловски, която разузна района между Зимница (Зимнич) и Александрия, го намери подходящ за прехвърляне на главните сили. Но продължаващото се пролетно разливане на водите на Дунав не даде възможност да бъде установено още тогава окончателно мястото на десанта. Наложи се да се изчака спадането на водите.

Междувременно 8–и, 9–и, 12–и и 13–и корпус бяха придвижени от околностите на Букурещ в района на Турну Мъгуреле — Александрия — Зимница, така че ставаше възможно бързото им и незабелязано прехвърляне на който и да е пункт между Никопол и Свищов. 11–и корпус се разположи между р. Ведя и Калараш. Той имаше задача да поддържа постоянна връзка с Долнодунавския отряд, да прикрива Букурещ, да охранява близките батареи и минни заграждения и да отвлича вниманието на турците към Тутракан, а когато главните руски сили наближат Русчук (Русе) — да заеме Тутракан и да прекъсне железопътната линия Варна — Русчук.

Започна подготовката на войските за десант. Потягаше се оръжието и снаряжението. Изкопани бяха ями с размери на понтони, в които войниците влизаха и излизаха в определен ред с цел да усвоят такова поведение, каквото трябваше да имат по време на преминаването на реката.

На 20 юни генерал-майор Драгомиров, началник на 14–а пехотна дивизия, определена да извърши десанта, издаде заповед, в която се казваше: «Да се предупредят всички, че в случай на сражение ще има подкрепа, но никога смяна. Който попадне в бойната линия, ще остане на нея, докато сражението бъде приключено. Затова патроните да се пестят. И при най-горещото сражение на добрия войник са достатъчни 30 патрона... Никога да не забравяме да съобщим преди сражението какво смятаме да правим. И последният войник трябва да знае къде отива и за какво. Само тогава, дори ако командирът бъде убит, целта ще бъде постигната... За нас няма и не трябва да има нито фланг, нито тил. Фронтът винаги е там, където е неприятелят. Действувай така, както си се учил в родината: стреляй точно, с щика муши здраво, върви винаги напред».

Поверяването на тази толкова отговорна задача на 14–а пехотна дивизия не беше случайно. Дивизията беше една от най-добре обучените в руската армия. Началникът й генерал-майор Михаил Иванович Драгомиров (р. 1830 г.) беше офицер с блестящи качества. Син на потомствен дворянин, той получил образование в един дворянски полк. Кариерата си бе започнал На 19–годишна възраст, когато постъпил на служба като прапоршчик в прославения Семьоновски полк. Драгомиров завършил Военната академия през 1856 г. със златен медал, след което се беше издигнал до положението на офицер от Генералния щаб и професор по тактика във Военната академия. Началството над 14–а пехотна дивизия беше поел през 1873 г. По политически възгледи той беше подчертан привърженик на царизма. Драгомиров беше написал доста трудове пo тактика, по военна педагогия и по история на военното дело. В противоположност на реакционната пруска военна педагогика този генерал се отнасяше към войниците като към разумни същества, в чиито сили имаше безгранична вяра. Той беше голям противник на формализма и парадността в обучението на войските и се придържаше към суворовския принцип, че трябва да ги обучават само на това, което ще вършат през време на война. Назадничави моменти във военната доктрина на Драгомиров бяха надценяването на волевия и моралния момент в боевете, както и подценяването на модерните за онова време оръжия с по-голяма огнева мощ. Той се придържаше към тактическите похвати на XVII и XVIII в., когато господствуваха гладкоцевните оръжия с малка огнева мощ. За щастие тази реакционна страна на възгледите му не се отрази пагубно на действията при Свищов, понеже те се развиха нощем и тъмнината не даде възможност за широко приложение на огъня. Като автор на специален труд по история на десантите Драгомиров отчете при организирането на споменатата операция богатия опит на изминалите векове. В едно писмо от 26 юни 1877 г. той изрази по следния начин чувствата, които го вълнуваха: «Пиша в навечерието на велик ден за мен, когато ще се разбере колко струва моята система на възпитание и обучение на войника и дали ние двамата, т. е. аз и моята система, струваме нещо».

— Къде ще бъде извършен главният десант? — се питаха всички през тези дни. Правеха се всевъзможни догадки.

Турците предполагаха, че главният десант ще бъде извършен при Никопол, Олтеница или Гюргево. Към средата на юни сердар-екремът(1) Абдул Керим паша писа в един доклад до султана: «Главните опити на неприятеля за преминаване трябва да станат между Русчук и Видин, а тъй като не притежаваме нито силни крепости, нито големи отряди, които биха били в състояние да отблъснат неприятеля, аз снемам от себе си отговорността за неговия успех в този участък». Няколко дни по-късно султанът изпрати писмо до Високата порта, в което настояваше да бъдат формирани резерви, предназначени за отблъсване на главните руски сили от вътрешността на страната.

По време на инспекционната си обиколка Абдул Керим паша посети между другото и Свищовската позиция. Един офицер му обърна внимание, че е възможно русите да форсират реката в този пункт. Пашата посочи укрепленията и отвърна усмихнат: «По-скоро на дланите ми ще израснат косми, отколкото те да се промъкнат в това място».

Когато нивото на водата спадна, Николай Николаевич напусна Главната квартира в Плоещ, за да избере окончателно място за десанта на главните сили. Придружаваха го началник-щабът генерал-адютант Непокойчицки и неговият помощник генерал-майор Левицки. Заминаването на тримата остана в тайна даже за офицерите от Генералния щаб. На следващия ден към тях се присъедини генерал-майор Драгомиров. Четиримата разучиха района между Зимница и Турну Мъгуреле, след което се прибраха в последния град. Още същия ден (22 юни) главнокомандуващият свика съвещание, на което освен споменатите лица бяха поканени да присъствуват началникът на артилерията княз Масалски и началникът на инженерните войски генерал-майор Деп. Главнокомандуващият заповяда реката да бъде форсирана от 14–а пехотна дивизия, 4–а стрелкова бригада и някои други части през нощта на 26 срещу 27 юни при Свищов. За заблуждаване на противника от 26 юни трябваше да започне артилерийски обстрел на Видин, Никопол и Русчук, а на генерал-лейтенант Криденер, началник на 9–и корпус, беше съобщено тайно, че десантът ще бъде извършен от поверения му корпус при Никопол. Девета пехотна дивизия трябваше да бъде готова да продължи десанта на 27 юни сутринта, или да го осъществи на всяка цена в случай на неуспех на 14–а дивизия. След това трябваше да бъде построен мост, по който да преминат главните сили на Действуващата армия.

Местността при Зимница представлява открито, голо и pавнo плато, по което скрито придвижване на войски може да сe извърши само нощно време. Полегатите склонове на платото към Дунав позволяват безпрепятствено слизане. На изток то завършва с изровения бряг на р. Ведя, твърде удобен за прикриване на войски. Това обстоятелство беше от голямо значение, понеже цялото плато се виждаше много добре от десния бряг с обикновен бинокъл. Пътищата, които минаваха през него, бяха добри. Имаше и удобни артилерийски позиции.

Десният бряг на Дунав при Свищов е много стръмен и с почти отвесни склонове, но на изток става все по-полегат. Завладяването на височините край Свищов би дало прекрасна позиция за отбрана на бъдещия мост, чието построяване се облекчаваше от наличието на островите Ада и Бужиреску. Няколко километра източно от града в Дунав се влива малката рекичка Текир дере. При нейното устие брегът се отдръпва навътре и образува малка падина, където имаше мост на пътя от Свищов за с. Вардим, воденица и караулка.

Извършването на десанта се затрудняваше от голямата ширина на реката и от командното положение на десния бряг по отношение на левия.

Според сведенията на руското разузнаване турските сили при Свищов възлизаха на 1500 души, а при близкото с. Вардим — на 2900 души с артилерия. Тези сведения бяха приблизителни. Турците разполагаха при Свищов с един табур, един ескадрон и две оръдия, всичко 770 души. Те бяха построили две батареи, но още не ги бяха въоръжили. При с. Вардим имаше 5 табура с 4 оръдия (3330 души). На височината Тепе бунаp беше построена батарея, но и тя не беше въоръжена. Бригадата при Свищов и с. Вардим се командуваше от Ахмед Хамди паша. В Никопол се намираха 9800 души, а в Русчук — 21 200. Следователно първите руски десантни части щяха да срещнат съпротивата на 4100 души с 6 оръдия. Турските сили при Свищов можеха да получат подкрепления едва след ден и половина-два, но дотогава на десния бряг щяха да бъдат прехвърлени значителни руски сили. Трудността се състоеше в прехвърлянето на първите ешелони, които трябваше да издържат борбата с по-силния неприятел до пристигането на следващите ешелони.

През нощта на 25 срещу 26 юни беше съсредоточен в Зимница предназначеният за десанта отряд. Той се състоеше от около 17 батальона, 6 сотни и 64 оръдия. Съсредоточаването беше извършено при най-голяма тишина. Сигналите, песните, биенето на барабани и паленето на огньове бяха забранени. Взеха се най-строги мерки за опазване на тайната. Заповедите се издаваха само устно, а за мястото и датата на десанта беше съобщено само на лицата, които щяха да участвуват в него. Самият император беше осведомен за мястото на десанта едва вечерта на 26 юни. Частите бяха разположени около Зимница по такъв начин, че да не се измени външният вид на местността. Разпъването на палатки беше забранено, войниците бяха прикрити по градините, а оръдията и понтоните бяха поставени зад къщите, за да не се виждат от турците. Водопоят и къпането на конете ставаха чрез редуване на малки групи. Пътищата бяха поправени в последните часове преди операцията, когато беше направен и мост над протока между Зимница и Дунав. Генерал Драгомиров запозна офицерите от Волинския полк, които трябваше да преминат с първия ешелон, с мястото на товаренето и мястото на десанта от градината на удобно разположената си квартира. Частите трябваше да слизат в устието на Текир дере, което се преценяваше като най-подходящо. Драгомиров нареди да не се стреля от понтоните, а брегът да се очиства от противника с удари на щик.

На 26 юни започнаха артилерийските бомбардировки над Тутракан, Русчук и Никопол. Румънската артилерия бомбардираше Видин. Руски части извършиха набези между Олтеница и Гюргево, което подсили убеждението на турците, че главните руски сили се намират в Олтеница.

Денят на 26 юни изтече незабелязано. Офицерите пишеха писма. Всеки предаваше парите си на тези от другарите си, които нямаше да участвуват в операцията. Войниците почистваха оръжието, подреждаха малкия си багаж и се перяха. Привечер всички облякоха чисто бельо. Настъпи историческата нощ на 26 срещу 27 юни 1877 г.

По това време в гостилницата в Свищов се бяха събрали офицерите от бригадата на Ахмед Хамди паша. Те прекараха доста весело и се разотидоха едва към полунощ, без да предполагат какво ги очакваше.

Генерал Драгомиров беше разделил отряда си на осем ешелона. Първият ешелон включваше 12 роти от Волинския пехотен полк, сотня пластуни(2), 60 казаци с конете и 8 планински оръдия (около 2500 души). За началник на този ешелон беше назначен полковник Родионов, командир на Волинския полк. Пехотата трябваше да се прехвърли с понтони, а артилерията — със салове. Гребците бяха моряци и уралски казаци, които умееха да гребат и да плуват. Привечер понтоните бяха прокарани с коли през крайбрежната ивица и бяха спуснати във водата под прикритието на висящите върбови клони зад остров Бужиреску. Благодарение на заоблаченото небе батареите навлязоха в крайбрежната горичка при пълна тъмнина. В 23 ч. се събраха на площада в Зимница пехотните части от първия ешелон. Те преминаха през опустелите улици на града и започнаха да се товарят на понтоните при скелята на австрийската митница. Товаренето се извършваше под личното ръководство на ген. Драгомиров. Към 1 ч. от скелята се отдели челният понтон на пехотния десант. Половин час по-късно потегли последният сал с планинска артилерия.

Лодките трябваше да заобиколят остров Ада. Духаше нисък вятър, който бе закрил луната с облаци. Свистенето му заглушаваше шума на стотиците весла. Челният понтон и два сала с артилерия заседнаха край острова. По-нататък, когато се преминаваше главният ръкав на реката, редът на ешелона се разстрои още повече. Тъмнината не даваше възможност да се вижда добре срещуположният бряг и да се държи определена посока. Вятърът и вълнението тласкаха понтоните на разни страни, а силното течение отнесе някои от тях. Вследствие на това само няколко съда се добраха до устието на Текир дере, а останалите се пръснаха встрани от него.

За щастие турските постове забелязаха понтоните твърде късно, едва когато се бяха приближили на няколкостотин стъпки до бpегa. Те откриха огън, но не успяха да предотвратят дебаркирането, а можаха да потопят един сал с две оръдия и няколко понтона.

Първа слезе на тясната пясъчна ивица, половин километър западно от Текир дере, 1–ва стрелкова рота на щабс-капитан Остапов. Пред нея се издигаше стръмният склон на брега. Войниците го изкачиха с голям труд, като си помагаха с шанцовите инструменти и се теглеха един друг с въжета. Ротата се пръсна във верига с фронт към Свищов. След малко към нея се присъединиха части от други роти.

Няколкостотин стъпки източно от нея слезе сотня пластуни. Като измина половин километър, тя зае позиция с фронт на юг.

Почти по същото време при устието на Текир дере слезе 3–та стрелкова рота на капитан Фок. Когато на стръмния бряг се изкачиха двадесетина души, те нападнаха караулката, чиято охрана пречеше с огъня си на понтоните да спират на едно от най-удобните места. Едва тогава турците се сетиха да запалят сигналните огньове. След това ротата зае позиция на левия бряг на Текир дере с фронт на изток.

Турските части от Свищов и с. Вардим забелязаха сигнала и се насочиха към мястото на десанта. В батареите край Свищов и на Тепе бунар бяха поставени 6 оръдия.

Междувременно слязоха на брега всички роти от първия ешелон. Към 3 ч. на западния фронт се бяха разположили три роти. На южния фронт бяха заели позиция две роти и половина, а на източния — четири роти и половина. Останалите две роти образуваха резерв. По заповед на преминалия с първия ешелон генерал-майор Йолшин, командир на първа бригада от Драгомировата дивизия, се пристъпи към направата на път с оглед да се улесни изкачването на брега от следващите части. 60–те казаци бяха изпратени да прекъснат телеграфната линия за Русчук, но попаднаха на силни турски части, които ги заставиха да се върнат, без да изпълнят задачата си.

На разсъмване капитан Фок забеляза, че десният бряг на Текир дере има командно положение по отношение на заетата от трета стрелкова рота позиция на левия бряг. Тогава капитанът реши да завладее десния бряг на оврага и хвърли ротата си в атака. Тя отблъсна турците, обаче удължи позицията си, вследствие на което редиците й изтъняха. Турците се възползуваха от това обстоятелство и преминаха в контраатака. Завърза се жесток бой с щикове. На помощ на капитан Фок се притече друга рота, но тя също не успя да отхвърли турците. Нещо повече, двете роти бяха обкръжени на дъното на оврага и изпаднаха в най-неизгодно положение. Боят освирепяваше все повече и повече. Противниците се боричкаха на земята и се душаха един друг. В този момент, когато на турците пристигнаха подкрепления от лагера при с. Вардим, при караулната се появиха две руски оръдия. Техният картеч бе пълна изненада за турците и застави подкрепленията им да отстъпят. Наскоро към двете оръдия на поручик Лихачов се присъединиха още 4 планински оръдия. Възползували се от съдействието им, русите овладяха десния бряг на оврага. Турците заеха позиция на съседните височини и откриха силен огън, а когато получиха нови подкрепления, контраатакуваха повторно. Този път те пробиха бойната линия на русите на няколко места и започнаха да ги изтласкват към брега. Положението стана твърде опасно. Още малко и турците щяха да ликвидират десанта.

Междувременно генерал-лейтенант Радецки, командир на 8–и армейски корпус, към който се числеше 14–а пехотна дивизия, заповяда товаренето на следващите ешелони да става на два километра по-надолу от скелята на австрийската митница, срещу устието на Текир дере. По този начин понтоните щяха да изминават по-къс път, което ускоряваше пренасянето на ешелоните. Все с оглед да не се губи време се пренасяше само пехота, и то не на цели ешелони, а по ротно, съобразно със завръщането на понтоните.

Започна да става по-светло. Турските батареи съсредоточиха огъня си върху руските войски на румънския бряг и върху понтоните на втория ешелон. Стрелците пък откриха силен огън от височините на десния бряг. Обаче, след малко руската артилерия при Зимница влезе в двубой с турските батареи и успя да отвлече вниманието им. Тя прогони и появилия се зад остров Вардим турски военен параход, който се готвеше да попречи на десанта.

Понесъл големи загуби, вторият ешелон дебаркира близо до устието на Текир дере. Ориентирайки се по стрелбата, войниците изкачиха стръмния бряг и се притекоха на помощ на капитан Фок тъкмо в момента, когато турците бяха обхванали източния фронт на русите почти от всички страни. Когато забеляза, че пристигат подкрепления, капитан Фок вдигна войниците, които бяха останали в строя, на вихрена атака. Боят се ожесточи още повече. Особено се отличи 12–а рота. Турците промушиха нейния командир, щабс-капитан Брянов, на няколко места и го издигнаха във въздуха с 8 щика. Той беше изнесен от боя полумъртъв и почина наскоро. За да отмъстят за командира, войниците от 12–а рота продължиха боя с невиждан устрем и избиха много турци. Накрая русите овладяха здраво десния бряг на Текир дере.

По това време турски стрелци, заели позиции по склоновете източно от Текир дере, съсредоточиха огъня си изцяло срещу дебаркиращите понтони от втория ешелон. Някои от понтоните потънаха, а други отнесе течението, тъй като гребците им бяха избити. На мястото на десанта се образуваха купища от трупове и тела на тежко ранени. Обаче нищо не можеше да спре русите. Англичанинът, който командуваше батареята при Свищов, извика в яда си: «Колкото и да ги обстрелваш, те ще вървят все напред!». Поручик Маторний, който слезе с ротата си от Минския пехотен полк в оврага на Текир дере, заповяда на подпоручик Донцов да го поддържа и се хвърли във фланг и тил на турците, които разстрелваха дебаркиращите войници. Макар да имаха изгодна позиция и числено превъзходство, те не издържаха натиска и започнаха да отстъпват. Петима леко ранени войници от ротата на поручик Маторний отказаха да идат на превързочния пункт и продължиха да вървят даже пред здравите, а тежко ранените бойци не позволяваха да ги изтеглят назад, за да не се отнемат хора от бойната линия. На около 300 крачки от първоначалната си позиция турците се спряха, но само след няколко минути се разнесе «ура». Войниците от Минския полк ги обърнаха повторно в бягство, след което мястото на десанта остана вън от турския огън. Голяма беше заслугата на поручик Маторний, който се хвърли с войниците си в боя, за да спаси другарите си, макар че силите му бяха малко.

Към 5 ч. сутринта на 27 юни руските части от източния фронт се вдигнаха отново в атака и подпомагани от огъня на оръдията на поручик Лихачов, овладяха някои височини. След един час турците бяха изтласкани по цялата източна линия.

Докато на източния фронт се водеше упорит и кръвопролитен бой, на фронта към Свищов се водеше само престрелка. Използувайки преимуществата на дългобойното си оръжие, турците обстрелваха руските позиции от лозята и градините край града. Но щом научиха за успеха на другарите си на източния фронт, русите се вдигнаха на атака и отблъснаха турците на запад. В този момент дойде заповед за спиране на настъплението. По това време бе започнал да дебаркира третият ешелон. Заедно с него на десния бряг се прехвърли генерал Драгомиров. Придружаваше го генерал Скобелев-син, който участвуваше доброволно. Драгомиров пое ръководството на боя и заповяда настъплението да бъде спряно, тъй като заетите позиции осигуряваха възможност за прехвърляне на останалите ешелони. Освен това имаше опасност от разтегляне на руската линия. Понеже нямаше конни ординарци, които да предадат заповедта, Скобелев обиколи цялата позиция и към 8 ч. 1–ва бригада започна да се окопава на заетите позиции.

Оставаше да се постигне главната задача — овладяването на височините край града. За целта бяха необходими по-големи сили, а прехвърлянето ставаше бавно. Към 8 ч. пристигна параходът «Анета» с два шлепа. Към 10.30 ч. вече беше прехвърлена на десния бряг цялата 2–ра бригада на 14–а пехотна дивизия, както и 4–та стрелкова бригада. Тогава генерал Драгомиров прецени, че е време да започне действия за завладяване на височините.

Към 11 ч. 2–ра бригада от 14–а дивизия и 4–та стрелкова бригада настъпиха на запад. Към 14 ч. те овладяха височините край Свищов.

Междувременно турските части се оттеглиха към с. Вардим, а останалите — към Търново. Русите не ги преследваха, понеже това не влизаше в задачата на десантния отряд, пък и нямаше с какво (в състава на отряда почти не беше включена конница). Русите дадоха 802 убити и ранени. Турските загуби останаха неизвестни.

Към 15 ч. руските войски влязоха в Свищов. Посрещна ги цялото българско население. «Щом като ни видяха българите, пише в писмо до близките си един руски войник, хвърлиха се към нас като луди; прегръщат ни, всеки иска да се целува... Децата измъкват из джобовете си тютюн или някакъв плод... Мнозина даже се просълзиха, щом като децата се хвърляха на вратовете ни. Разбира се, всеки си спомни за своите. Никога още не ни беше така радостно...». Мюсюлманското население беше напуснало града заедно с турските части. Каймакаминът беше избягал още сутринта в съседното с. Ореш и заемайки от местния католически свещеник кола и коне, си пое дъх едва на следващата сутрин, когато достигна Търново. Камбаните в Свищов звучаха тържествено. Хората се стичаха в църквите, а по минаретата на джамиите, вместо ходжи да призовават правоверните на молитва, се бяха накачили руски войници, които наблюдаваха Дунав и корабите.

Междувременно прехвърлянето на войски продължаваше. До вечерта на 28 юни беше прехвърлен целият корпус на Радецки. Сутринта на този ден един руски отряд зае позиция по р. Пенда и притокът й Теквар, а друг отряд зае с. Вардим. С това завърши окончателно операцията за завладяването на предмостово укрепление.

«Особеност на този бой беше това, че първите части, които влязоха в боя, не представляваха не само цялостни батальони или роти, но даже и взводове. Всеки новопристигащ понтон се присъединяваше към първите срещнати групи. С такива импровизирани части-групи нашите храбреци, предвождани и ръководени от случайни началници, без ни най-малка надежда за скорошна подкрепа, издържаха славния бой. Всяка група следеше внимателно за това, което ставаше у съседите, и щом последните се поддаваха напред или ги застрашаваше противник, незабавно се даваше помощ или се извършваше придвижване във връзка с движението на съседа» (Из бойния дневник на 14–а пехотна дивизия).

Десантът на руската армия при Свищов беше проведен блестящо. Десетилетия след това той остана като класически образец за подражание. Офицерите от генералните щабове на всички армии изучаваха действията на русите, за да извлекат поука. И действително военната история на XIX в. почти не познаваше така добре проведени десантни операции от подобен мащаб.

В резултат на тази операция руската армия излезе на главната си операционна линия Свищов — Търново — Одрин и се устреми към столицата на турската империя.

Построяване на първия мост над Дунав

Минните преграждания между остров Мечка и турския бряг не бяха привършени. Това бе използувано от турците, които изпратиха един монитор към мястото на десанта. Вдигна се голяма тревога. Руската артилерия се приготви за стрелба, минните катери — за атака, а други части — за абордаж(3). Но от такъв не стана нужда. Мониторът отстъпи още след първите изстрели на оръдията.

През нощта русите завършиха поставянето на мини. Мините бяха поставени вляво и вдясно от мястото, където щеше де бъде построен понтонен мост.

Необходимостта от такъв мост беше много голяма. Корпусът на ген. Радецки чувствуваше голяма нужда от конница за разузнаване и за борба с черкезите, но прехвърлянето на конница с понтони не беше възможно. Скобелев-син предложи Кавказката казашка дивизия да преплува реката на конете си, но понеже предложението му беше посрещнато със съмнение, решиха да се направи опит с 32 души. Те преплуваха най-напред ръкава между левия бряг и остров Бужиреску, който е широк само около 150 м. Течението беше тъй силно, че повечето казаци се върнаха. До българския бряг доплуваха с цената на нечовешки усилия само генерал Скобелев и един казак. Стана ясно, че дивизията не може да премине на десния бряг, преди да бъде построен мост.

Подготовката на материали за моста беше започнала отдавна. В деня преди десанта в устието на р. Олта беше съсредоточен огромен транспорт от дървени понтони, салове и устои. Те бяха прекарани до Свищов под обстрела на турските батареи при Никопол през нощите на 26–28 юни. Закриляше ги руската обсадна и брегова артилерия при Турну Мъгуреле. Построяването на моста започна на 28 юни. През една от следващите нощи се изви силна буря, която откъсна и потопи част от понтоните. Поради това строежът на моста завърши едва вечерта на 1 юли. Той се състоеше от две части — едната от румънския бряг до остров Ада, а другата от острова до българския бряг. Понтоните бяха свързани по три в група и закотвени на дъното на реката. Върху тях бяха поставени дървени платформи, над които се издигаше подовата конструкция. Построяването на моста ускори прехвърлянето на 9–и и 12–и корпус в България. С това бяха съсредоточени достатъчно сили за започване на настъпление във вътрешността на страната.

Създаване на три руски отряда

По това време турските сили около Свищов бяха разположени по следния начин: 1. на изток — 4000 души в Бяла, 4600 души в Осман пазар (Омуртаг), 21 200 души в Русчук и 30 400 в Шумен (Коларовград) ; 2. на юг — 4000 души в Търново; 3. на запад — около 40 000 души в Никопол, Рахова (Оряхово), Лом паланка (Лом) и Видин.

Най-близките задачи на руската армия се състояха в прехвърлянето на всичките й разполагаеми сили на десния бряг и в разширяването на свищовския плацдарм. Според плана за водене на войната войските трябваше да започнат стремително настъпление към Цариград, осигурявайки фланговете на главните сили с два отряда. С оглед на този замисъл бяха образувани три руски отряда.

Русчушкият отряд бе създаден на 5 юли в състав 12–и и 13–и армейски корпус (около 75 000 души). Командуването на този отряд бе поверено на престолонаследника Александър Александрович, а за началник на неговия щаб беше назначен генерал-лейтенант Вановски. Задачата на този отряд се състоеше в това, да обсади и превземе Русчук.

На 30 юни беше сформиран т. н. Преден отряд. Той се състоеше от около 10 000 души, в това число и Българското опълчение. Преобладаването на конни части му придаваше голяма подвижност. Временно командуването на отряда беше поверено на генерал-майор Раух. Неговата задача се състоеше в това, да настъпи към Търново и Севлиево и да разузнае околната местност, а когато получи нарочна заповед от главнокомандуващия, да овладее няколко старопланински прохода. След това конницата трябваше да мине отвъд Балкана, за да вдигне населението на борба и да разпръсне турските отряди. Под прикритието на този отряд щяха да започнат работи за подобряване на пътищата в проходите с цел те да станат достъпни за преминаване на главните сили на руската армия в долината на р. Марица.

Западният отряд включваше почти целия 9–и корпус, Кавказката казашка бригада и някои други части (около 35 000 души). Командуваше го генерал-лейтенант Криденер. Неговата задача се състоеше в завладяването на Никопол и Плевен, след което повереният му отряд трябваше да се приготви за настъпление към Стара планина, оставяйки част от силите си в Плевен за охрана на десния фланг на армията.

Ако се опитаме да преценим това разпределение на силите на руската армия, ще ни се види може би странно обстоятелство, че за прикриване на фланговете се предназначаваха 121 000 души, а в посока на главния удар оставаха да действуват само 10 000. Това като че ли противоречи на този основен принцип в стратегията, който изисква съсредоточаване на повече сили в главното направление. Но ние трябва да държим сметка за следните две обстоятелства: 1. главните турски сили се намираха също на фланговете и 2. Предният отряд представляваше само малка част от силите, които щяха да настъпят към Цариград; той щеше да бъде последван от 8–и корпус, а 11–и и 4–ти корпус оставаха в резерв. Следователно Николай Николаевич беше разпределил силите си в основни линии правилно. Неговата грешка се състоеше в това, че заангажира повече от необходимите сили срещу четириъгълника на крепостите. На наличните в този четириъгълник 30 000 турци, годни да действуват на полето, той противопостави 121 000 души (75 000 души от Русчушкия отряд и 46 000 души от Долнодунавския отряд). Ако съответна част от тях бе прехвърлена още в началото на кампанията в главното направление, войната щеше да се развие несъмнено по-благоприятно за русите.

2. Настъпление на Предния отряд

Освобождение на Търново

Някои от частите, които съставяха Предният отряд, се прехвърлиха в България още на 27 юни, а на 3 юли преминаха по моста при Свищов трите конни бригади и Българското опълчение.

На следния ден отрядът настъпи на юг. На 6 юли пехотата достигна с. Батак, а конницата — р. Росица. При настъплението си отрядът не срещаше съпротива. Той водеше само престрелки с отстъпващите черкези и обезоръжаваше мюсюлманското население. Последното предаваше оръжието си неохотно, вследствие на което ставаха нежелателни инциденти.

Същия ден пристигна в Батак и пое командуването над Предния отряд извиканият специално за целта генерал-лейтенант Йосиф Владимирович Гурко. Той беше син на известния генерал от пехотата Владимир Гурко, който бе воювал срещу Наполеон през 1812 г. Роден през 1828 г., Йосиф Гурко завърши Пажеския корпус на 18–годишна възраст. Произведоха го корнет и го назначиха на служба в гвардейския хусарски полк. Гурко се запозна основно с всички отрасли на военното дело и оставяше у съвременниците си впечатление на добре подготвен в теоретично отношение офицер, макар да не бе следвал генералщабна академия. Той взе участие в провеждане на реформите на Александър II. Гурко се издигаше бързо по служебната стълба и през 1876 г. беше произведен в чин генерал-лейтенант. Преди това му бяха поверили командуването на 2–ра гвардейска кавалерийска дивизия, която обучаваше въз основа на възгледите на пруския кавалерийски генерал Шмид и на опита от Френско-пруската война. Йосиф Гурко беше откровен, безпристрастен, строг и настойчив, безумно смел човек. «Акселбантите на флигел адютанта Гурко, писа Херценовият «Колокол», са символ на доблест и чест». Когато знаменитото 3–то отделение(4) пожела да му възложи поръчение, Гурко реши да не го приема даже и с цената на оставката си, благодарение на което успя да го избегне. Той беше извикан от Петербург да поеме командуването на Предния отряд, понеже се ползуваше с името на най-способния и най-разумния между кавалерийските генерали. Първото си впечатление от отряда Гурко изрази по следния начин: «Изпаднах в ужас от грамадния обоз на отряда, който ще пречи, както предполагам, много на действията. Само охраната на обоза ще изисква не по-малко от два батальона».

Генерал-майор Раух беше назначен за помощник на Гурко. Две от конните бригади на отряда командуваха братята Николай и Евгений Максимилианович. «Първият от тях, пише Милютин, не е служил никога в строя, а през последните десет-дванадесет години живееше спокойно в чужбина и забрави даже това, което е можел да знае на младини. Евгений Максимилианович е «бон виван», който не е показал с нищо своите военни способности.»

Полковник Нагловски, началник-щаб на отряда, доложи на ген. Гурко, че западно от Търново няма противник, но че самият град е зает от турски войски и е укрепен. От разпит на пленници се знаеше, че там са разположени пет табура, няколко ескадрона и повече от 10 оръдия. Всеки момент се очакваше пристигане на подкрепления от Осман пазар (Омуртаг). Липсваха по-точни сведения, понеже турците не допускаха руските разезди близо до града. «Ако това е така, писа един офицер от Генералния щаб, ще ни бъде много трудно да вземем Търново».

При тази обстановка Гурко реши да започне усилено разузнаване с конницата си към Търново. Драгунската бригада трябваше да настъпи с 6 оръдия на 7 юли към града от северозапад, а Донската казашка бригада изпрати силни разезди северно и източно от Търново за отвличане на вниманието на турците; тя трябваше да поддържа по възможност с част от силите си действията на драгуните. Останалите части образуваха резерв на Драгунската бригада. Те трябваше да поддържат още връзка със съседните отряди.

Сутринта на 7 юли Драгунската бригада (осем и половина ескадрона), с която вървеше самият генерал Гурко, преброди р. Росица и се изкачи на височината източно от с. Кая бунар. В югоизточно направление бяха забелязани около 400–500 турски конници, но не се виждаше какво има в равнината зад склона. Поради неизяснената обстановка генерал Гурко прикри силите си и изпрати в равнината само взвода на щабс-капитан Савин с две оръдия.

Щом забелязаха шепата конници, турците възседнаха конете си и се обърнаха с фронт към с. Кая бунар, оставяйки Търново откъм тила си. След това те започнаха да обхващат фланговете на руския взвод. Капитан Савин спеши драгуните си и откри огън. Същото направиха и турците. Гурко изпрати на няколко пъти силни подкрепления на взвода, които заставиха турците да отстъпят към Търново. Русите ги обстреляха с артилерията си и по този начин превърнаха отстъплението им в бягство.

Драгуните се спуснаха в равнината и излязоха на шосето от Севлиево за Търново. Понеже то минава по ниски места, началникът на отряда насочи частите по селския път вляво от шосето.

Трите челни ескадрона от Казанския драгунски полк наближиха третия километър пред Търново. Заела позиция на височината на десния бряг на р. Янтра, южно от града, турската артилерия откри чест огън, но снарядите й не достигаха руските конници. На самата височина имаше укрепления, а на склона — батарея и пехотни окопи. Пред позицията имаше брод на Янтра, но склоновете на височината са тъй стръмни, че не можеше и да се мисли за атака по фронта. Десният фланг на турската позиция беше слаб, понеже можеше да бъде обходен през града. Турците разполагаха с 6 табура, малко нередовна конница и една батарея (около 4000 души).

Безсмислената стрелба на турската артилерия показа на Гурко, че турците са обхванати от паника. Той реши да направи опит за превземане на града, като се възползува от благоприятния момент. Преодолявайки трудностите за движение през лозята и каменните зидове, подполковник Ореус изнесе под обстрела на турската артилерия четири оръдия на около 1,5 км пред нея, зае позиция и на шестия или седмия залп я застави да отстъпи към Осман пазар. Междувременно 6 ескадрона спешени драгуни бяха излезли на края на лозята, вляво и вдясно от пътя, и бяха започнали пушечна престрелка с турците. Драгуните бяха добре прикрити, поради което силният турски огън не им нанасяше загуби. Когато турската батарея замлъкна, началникът на Предния отряд заповяда на подполковник Ореус да обстреля с шрапнели противниковата пехота; в същото време трите ескадрона от Казанския полк трябваше да заемат града. Като не можаха да издържат на точния артилерийски огън на русите и видяха, че тe обхождат десния им фланг, турците отстъпиха към Осман пазар.

През всичкото това време на няколко километра от Търново се намираха три табура, изпратени на помощ от Шуменския гарнизон. Те наблюдаваха спокойно развитието на боя и отстъпиха веднага, щом забелязаха, че техните напускат позициите си.

Генерал Гурко остави в Търново само половин ескадрон, а останалата конница насочи по дирите на отстъпващите турци. Руските оръдия минаха на десния бряг на Янтра и обсипаха турските колони с огън. Това превърна отстъплението им в паническо бягство. Войниците захвърлиха пушки, патрони, амуниция. Управителят на града бе избягал пеша, тъй като нямаше време да намери кон. Драгуните заеха турския лагер, където намериха пушки, боеприпаси, храни и едно знаме. Преследването продължи около 8 км и бе прекратено поради настъпването на нощта.

Жертвите на русите възлизаха едва на 4 ранени войници.

Първа влезе в Търново към 17 ч. сотня казаци, предвождана от княз Церетелев, който познаваше добре местността.

Така бе освободена древната българска столица. Говорейки за завладяването на Търновград от турските завоеватели, Григорий Цамблак писа в словото си за Патриарх Евтимий: «Онези дни бяха дни на ридание». 481 години по-късно генерал Гурко пишеше в рапорта си: «Не е възможно да се опише възторгът на българите при влизането на нашите войски в Търново».

Същия ден бе изпратен към Севлиево силен разезд със задача да разузнае пътищата и да прекъсне телеграфните линии. Взвод от тридесетина хусари, командуван от корнета Плешков, влезе в Севлиево. По улиците минаха малки групи, а главното ядро спря пред пощата. От съседната казарма наизлязоха жандарми. Енергичният Плешков ги застави да предадат оръжието си с извадена сабя. Пред хусарите се натрупа камара от стотина пушки. Българите приветствуваха освободителите с «ура» и «да живее». След като демонтира телеграфните апарати, взводът напусна града и се прибра при полка си.

След освобождението на Търново главните сили на Предния отряд останаха в този град, а конницата бе изпратена към Осман пазар, Елена и Габрово.

Намеренията на руското командуване

Победата на Предния отряд при Търново и липсата на противникови части пред фронта накараха главнокомандуващия да промени първоначалните си намерения. На 9 юли той писа на императора: «Неочаквано смелото завладяване на Търново ми дава възможност да възприема по-смел план на действия, отколкото предполагах първоначално. Сега желая съвсем да изоставя обсадата на Русчук, като се огранича само с наблюдение над него. За това определяме 12–и и 13–и корпус, които, заемайки силна позиция на р. Янтра, ще охраняват заедно с това левия ми фланг. За осигуряване на десния си фланг ще насоча 9–и корпус към Плевен и Ловеч, а сам с 8–и корпус ще отида след отряда на Гурко в Търново и по-нататък зад Балкана. Достигайки Търново, имам намерение да спра и да изчакам там пристигането на 11–и корпус, като заема междувременно планинските проходи само с авангарди. Действувайки по такъв начин, аз се надявам да спестя време, пари и войски, да принудя турците да изоставят линията Русчук — Шумен — Варна и да отстъпят зад Балкана за защита на Цариград».

Императорът не одобри този план като рискован. Под влияние на Милютин той се страхуваше от турските сили в четириъгълника на крепостите и в Северозападна България, както и от възможно турско настъпление в Румъния. Тогава главнокомандуващият реши да спре с 8–и корпус в Търново, за да изчака пристигането на 4–и и 11–и корпус.

Преминаването на Предния отряд през Балкана

След като освободи Търново, Предният отряд трябваше да заеме старопланинските проходи.

На юг от Балкана, между с. Шипка и гр. Сливен, се намираха 13 250 турци, които командуваше Реуф паша. В Сливен имаше 3 табура и 6 ескадрона, в с. Твърдица и в с. Хаинкьой — Хаинито (с. Гурково) — по един табур, в Йени Загра (Нова Загора) — два табура и един ескадрон, в гр. Казанлък — 2 табура с 3 оръдия, край с. Шипка — 4 табура, а на самия Шипченски проход — 6 табура с 9 оръдия.

От Търново за Южна България водят проходите Твърдишки, Хаинкьойски (Проход на републиката), Тревненски и Шипченски. Всички имаха еднакво стратегическо значение, понеже минаваха близо до главната операционна линия Търново — Одрин. Българите сочеха единодушно Шипченския като най-удобен, а Хаинкьойския — като най-неудобен. Но турците бяха укрепили Шипченския проход и го охраняваха, тъй че той ставаше почти неизползуваем. Тревненският проход беше неизползуваем поради наличието на турски сили в Казанлък, а Твърдишкият проход се наблюдаваше от малки части. Хаинкьойският проход беше един от най-неизвестните. Той не беше нанесен даже и на картите. Пътешествениците избягваха да минават през него, понеже се страхуваха от разбойници. Турците не се погрижиха да го наблюдават, понеже го смятаха за непроходим.

Преценявайки всичко това, генерал Гурко реши да премине Балкана през този проход. С цел да заблуди противника, той разпръсна слух, че ще настъпи към Елена и Беброво, и изпрати по няколко сотни към останалите проходи.

Хаинкьойският проход беше достъпен само за пешеходци и за единични конници. За да се пригоди пътят за движение на артилерия, трябваше да бъдат изпратени сапьори под охраната на други части. Но всичко това би затруднило много преминаването. По идея на младия Скобелев, който имаше опит oт действията в Туркестан, беше образуван конно-пионерен дивизион под началството на генерал Раух. Нему бе възложено да разузнае прохода и да проправи пътя. Генерал Раух потегли от Търново на 10 юли към 16 ч. Той щеше да се движи ден и половина пред отряда.

Започвайки от с. Плаково, пътят се изкачваше и трудностите се увеличаваха. На места имаше скали, които бяха наредени една върху друга по протежение на няколко стотин метра. Войниците трябваше да работят с нечовешки усилия. Те изваждаха камъните и ги тласкаха в пропастта, а после заравяха ямите с риск да се подхлъзнат и да загинат в пропастта. 80 души ставаха коневоди и патрули, а останалите 120 поправяха пътя. Трябваше да се работи при пълна тишина, тъй като неприятелят можеше да се покаже всеки момент. През тези няколко дни войниците от дивизиона не разседлаха конете си нито веднъж. Те спяха на голата земя, стискайки в ръце оръжието и поводите на конете. Умората беше голяма, но времето не чакаше. На 11 юли дивизионът достигна превала и започна да се спуска на юг, а вечерта на 13 юли достигна на около 15 км от изхода. На това място той беше застигнат от останалите части на отряда.

Потегляйки от Търново, Предният отряд остави колесния си обоз и парковете в този град, а най-необходимото натовари на животни. Генерал Гурко нареди да раздадат на войниците за неприкосновен запас сухари за 5 дни и фураж за 3 дни. Разчиташе се главно на местните възможности. С жителите на Плаково беше уговорено да приготвят хляб. «Всичко може да се направи, пишеше Гурко, но трябва да имаш интендант, а моят изчезна без вест.»

Главните сили потеглиха от Търново на 12 юли. Един полк остана да охранява Главната квартира, която беше пристигнала в града, а друг полк беше изпратен към северните части на Балкана. Достигнал с. Плаково, отрядът получи пресен хляб, след което продължи пътя си, прекарвайки нощта край с. Средни колиби.

Дивизионът се беше постарал да направи пътя достъпен, но не и удобен. «Действително, пише един очевидец, русите се прехвърлиха през Балкана, но трябва да се знае какво струваше това на войниците и особено на артилеристите.» На места оръдията трябваше да се изкачват и да се спускат на ръце. Завоите на пътя, който се виеше по течението на планинския поток, бяха тъй остри и тъй неочаквани, че управлението на оръдията и на раклите ставаше неимоверно трудно. Едно оръдие cе свлече, повличайки един кон. Войниците задържаха оръдието с въжета, но конят увисна над пропастта. Понеже нямаше друга възможност, въжетата бяха прерязани и клетото животно се сгромоляса надолу. Поради каменистия път конете загубиха подковите си, а такива почти нямаше в запас. Към края на преминаването подковите и гвоздеите добиха цена, като да бяха от сребро. Не беше по-леко през тези дни и на пехотата, която измина повече от 60 км. Където беше възможно, купуваше се хляб и месо и се раздаваше топла храна. «Планинските българи живеят бедно, но ни приемат сърдечно — писа един участник в похода. — От българите ние купуваме хляб, който доставяха обикновено на другия ден след поръчката. Така успяхме да спестим нашия запас от сухари.» Нощите бяха студени, но войниците нямаше къде да се скрият от студа и от вятъра. Паленето на огньове бе забранено, понеже противникът се намираше наблизо. Този поход беше голямо изпитание за отряда и можеше да завърши с пълното му унищожаване, но опасността сплоти хората и те успяха да преодолеят всички трудности.

На 13 юли началникът на отряда изпрати доклад до главнокомандуващия. Той го осведомяваше, че ще атакува Казанлък на 17 юли, и молеше да му се разреши да използува ефекта от предстоящите си действия, за да настъпи към Пловдив и Харманли. Генерал Гурко искаше 8–и корпус да поеме охраната на проходите. Но Николай Николаевич не прие предложението, понеже не желаеше да отслаби 8–и корпус, преди да е пристигнал в Търново 11–и корпус. Той се опасяваше от турско контранастъпление откъм Осман пазар. На Предния отряд бе разрешено да завладее Казанлък или да се укрепи на изхода на Хаинкьойския проход, след което да предприеме набези с конни части към Казанлък, Йени Загра и пътя за Сливен.

Вечерта на 13 юли Предният отряд достигна превала на Балкана, където се разположи да нощува. Войниците от дивизиона бяха издигнали тук първия паметник на Освободителната война в чест на преминаването на Балкана. Паметникът представляваше отсечен чинар, на чийто връх се развяваше бяло знаме с изписан двуглав орел. Наоколо бяха посадени млади дръвчета.

Сутринта на следния ден отрядът тръгна отново в поход. Към 9.30 ч. авангардът на колоната излезе от прохода. Генерал Раух имаше заповед да заеме с конницата с. Ешекчии (с. Николаево), за да прегради при с. Хаинкьой пътя на турските сили към Казанлък.

Казашкият разезд откри при с. Хаинкьой турски лагер, в който се намираше един табур. Изненаданите низами избягаха от лагера си и започнаха да се събират в лозята край селото, но заемането му от русите ги застави да отстъпят към с. Козос моде (Козарево). Русите ги преследваха само до с. Конари, където спряха да почиват.

Малко след 18 ч., когато варяха храна, те бяха нападнати от същия табур и от един друг табур, дошъл от с. Твърдица, но турците отстъпиха към Сливен след кратка схватка.

Междувременно русите заеха селата Ешекчии и Нова махала.

През нощта на 14 срещу 15 юли Предният отряд пренощува при изхода на прохода и при селата Хаинкьой и Ешекчии. Той се снабди срещу заплащане от местното българско население с месо и с хляб.

Боят при с. Оризари

От сведенията, които донесоха разездите на следния ден, се разбра, че в Йени Загра се намират пет табура, а в Ески Загра (Стара Загора) и по долината на р. Тунджа до Казанлък няма турски сили.

Тогава началникът на Предния отряд реши да атакува Казанлък на 16 юли. Той смяташе, че ако турците го посрещнат само с наличните сили в града, победата щеше да бъде негова и щеше да има за последствие и овладяването на Шипченския проход. Но той допускаше, че е възможно и да бъде разбит, в случай че турците при Казанлък обединят силите си с тези от прохода. В такъв случай генерал Гурко щеше да отстъпи към с. Хаинкьой, да се укрепи там и да дочака пристигането на подкрепления. Опразването на прохода от турците щеше да бъде използувано от руските сили северно от Балкана за завладяването му. По такъв начин целта се постигаше и в двата случая.

Гурко остави някои части за охрана на Хаинкьойския проход и на тила си, а с конницата предприе демонстративно настъпление към Йени Загра. Същия ден призори бяха тръгнали от този град за с. Оризари 3 табура с 6 оръдия. Двата табура заеха селото, а третият продължи да се движи напред, предшествуван от черкези. Междувременно русите бяха изпратили към Сливен и Йени Загра 2 сотни за разузнаване. Уралската казашка сотня забеляза край с. Оризари около 300–400 черкези, с които влезе в неравен бой. Когато получи съответното донесение, генерал Гурко изпрати в подкрепа на сотнята Казанския драгунски полк и една конна батарея, а 4 казашки сотни и 2 оръдия бяха насочени във фланг на турците. Пристигането на драгуните избави уралската сотня от тежкото положение, в което бе изпаднала, и застави черкезите да отстъпят от полесражението. Когато пристигнаха и казашките сотни, открит бе огън с двете оръдия срещу турската батарея и последната бе заставена също да отстъпи. Тя беше последвана от низамите, чието отстъпление се превръщаше в бягство, но нощта попречи на руските конници да продължат преследването. Късно след полунощ руските части се прибраха в лагера, донасяйки трофейно оръжие и едно знаме. Край с. Лъджите остана да бди само един силен пост.

Този малък бой, в който русите загубиха 6 души, имаше голямо значение, понеже осигури за известно време тила на Предния отряд и с това му даде възможност да настъпи към Казанлък.

Същия ден две казашки сотни прекъснаха телеграфната линия между Йени Загра и Ески Загра. Край с. Авлиене (Асеновец) те плениха турски транспорт, който пренасяше 80 сандъка загранични патрони. Турците останаха с впечатление, че в Южна България са преминали значителни руски сили, които ще ги заставят да напуснат Йени Загра. По тази причина те подпалиха града.

Боят при с. Уфлани — Лаханлии (Ветрен)

Сутринта на 16 юли Предният отряд настъпи към Казанлък в две колони. За охрана на прохода бяха оставени един казашки полк, две опълченски дружини и две батареи под командуването на генерал Столетов.

Пътят на дясната колона минаваше през малкото селце Уфлани. Към 10 ч. авангардният батальон беше обстрелян от три табура, окопани на един хълм на около 2 км североизточно от селото. Позицията на табурите имаше прекрасен обстрел, двата й фланга бяха открити. Генерал Цвецински развърна 13–и и 15–и стрелкови батальон и 2 сотни пластуни. Завърза се оживена престрелка. Пластуните обходиха левия фланг на турците откъм планината, а драгуните на Николай Максимилианович, началник на лявата колона, който пристигна на полесражението по своя инициатива, щом дочуха канонадата, обходиха десния фланг. Казаците пък се насочиха към турския тил. Въпреки това турците останаха на позицията си и оказаха ожесточена съпротива.

Боят приключи към 14 ч. Някои от турците успяха да избягат по разни планински пътеки към Шипка, а други се промъкнаха през долината към Йени Загра. На полесражението бяха намерени повече от 400 турски трупа. Руските загуби възлизаха на 62 убити и ранени.

След кратка почивка Предният отряд продължи настъплението си. Привечер той се разположи на почивка край с. Мъглиж.

Освобождение на гр. Казанлък

Рано сутринта на 17 юли русите продължиха настъплението си през Розовата долина към Казанлък. «Долината на р. Тунджа, където ние действуваме сега, пише един участник в тези действия, безспорно е едно от най-прелестните и плодородни кътчета на земята. Обградена от север като със стена от почти отвесно издигащия се Балкан и напълно защитена от северните ветрове, тя би трябвало да се радва на най-топъл и равномерен климат. Напоявана от безбройни ручейчета, бързо носещи се от планината във всички направления, дори и в най-топлото време водата й е хладна и вкусна. Ако към това се прибави прекрасната черноземна почва, то може да си представите растителните богатства, които тя може да произвежда. Изглежда, че местните жители са се възползували от богатствата на природата, и всяко късче земя е грижливо обработено.»

Силите на русите бяха разпределени в три колони. Дясната колона се състоеше от три сотни и един стрелкови батальон. На тази колона не беше придадена артилерия, понеже движението й щеше да се затруднява от многобройните оврази. Тя трябваше да се придвижи по предпланините и да атакува града от североизток. Средната колона се командуваше от генерал-майор Цвецински. Тя се състоеше от 2 опълченски дружини, 3 батальона, 4 сотни и 10 оръдия и имаше за задача да атакува града от изток. Лявата колона, която се състоеше от всичката останала конница на отряда и от една конна батарея, трябваше да настъпи по пътя край р. Тунджа и да действува под командуването на Николай Максимилианович в обход.

На около 7–8 км източно от града се бяха разположили на позиция 2 табура, малко нередовна конница и 3 оръдия. Позицията се намираше вляво и вдясно на шосето от с. Лаханлии за Казанлък.

Към 7 ч. колоната на ген. Цвецински завърза артилерийска престрелка с турците, но срещна упорита съпротива. Същото стана и с лявата колона. В това време дясната колона успя да заеме командните височини, изпреварвайки приближаващата се към тях турска пехота. Тази колона завърза бой с малки пехотни и конни части, които отбраняваха левия фланг на турците. Тези части я задържаха за известно време, след което отстъпиха към с. Хасът (Крън). Колоната се впусна след тях, вследствие на което измени посоката на настъплението си и не можа да съдействува пряко на средната колона при атаката срещу града. Обходени от левия си фланг, турците отстъпиха малко назад и заеха нова позиция, но бяха отново обходени и отстъпиха повторно. Междувременно 9–и киевски хусарски полк от колоната на Николай Максимилианович влезе в града откъм запад. Начело вървеше командирът на полка с един ескадрон хусари. Българите ги посрещаха с хляб и сол.

Заемането на града от хусарите постави в тежко положение отстъпващите турски войници. Те се опитаха да минат през лозята, но русите ги разпръснаха напълно и турците се разбягаха из планината. Заедно с тях избяга и един английски консул, който се намираше в Казанлък. Боят завърши към 13 ч. Русите дадоха 14 убити и ранени, а плениха 400 души с 3 оръдия.

Когато щабът на Предния отряд влезе в Казанлък, пред генерал Гурко се яви депутация от турското население начело с един молла и един богаташ. Изявявайки покорност и готовност да предадат оръжието си, пратениците молеха да бъде запазен животът и имотът им. Генералът ги увери, че животът и имотът им са сигурни, но заяви, че ще заповяда да запалят целия турски квартал, ако бъде из засада убит дори един руски войник. На площада генерал Гурко беше посрещнат от българска депутация. Мнозина се доближаваха до русите, целуваха ръцете им и поднасяха цветя, плодове и вино. Радостта беше всеобща, макар да липсваше необузданият възторг на посрещането в Търново. Обаче впоследствие българите станаха много сърдечни. Те се въоръжиха с отнетото от мохамеданите оръжие и отиваха в планината, откъдето довеждаха непрекъснато пленници. Към съгражданите си турци обаче българите се държаха великодушно и не само не ги ограбваха, но даже се застъпваха за тях.

След молебена щабът отиде в женския манастир, където трябваше да настани ранените. Турските войници бяха оставени под грижите на турски лекари. Монахините постлаха за освободителите килими на сянка и поднесоха сладка. «Колкото и вкусна да бе водата с вишнев сок, колкото и да беше приятно сладкото от рози, но от вчерашния ден в нашите уста не бе слаган нито залък хляб и беше необходимо нещо по-съществено» — пише един участник в тези събития.

След почивката конницата на отряда се отправи към южния изход на Шипченския проход, понеже генерал Гурко искаше да завладее прохода още същия ден. Пехотата се нуждаеше от продължителна почивка, тъй като бе изморена силно от горещината. Смутен от неочакваното падане на Казанлък, табурът от с. Шипка се бе оттеглил към прохода. Киевският хусарски полк зае изоставения турски лагер, в който се намериха 150 палатки, големи запаси от боеприпаси и хранителни продукти. Астраханският драгунски полк пък зае изхода на прохода и плени обоз от 80 коли със сухари. Това лиши табурите в прохода от доста хранителни припаси. Към 18 ч. пристигна в с. Шипка пехотата на отряда, а късно вечерта — и частите, които бяха оставени да пазят Хаинкьойския проход, понеже бяха сменени от една бригада на 9–а пехотна дивизия. По такъв начин целият Преден отряд се събра пред южния изход на Шипченския проход.

3. Овладяване на Шипченския проход от русите

Настъплението на Габровския отряд

Овладяването на Шипченския проход трябваше да стане със съгласувани действия от север и от юг. От север трябваше да настъпи т. н. Габровски отряд на генерал-майор Дерожински, съставен от 3 батальона, 4 сотни и 10 оръдия. От юг щеше да действува Предният отряд. Понеже генерал Гурко се надяваше да превземе Казанлък на 17 юли и да настъпи към прохода още същия ден, Габровският отряд трябваше да започне демонстрации от 16 юли, а в случай че генерал Дерожински бъде уведомен за настъпването на Предния отряд към Казанлък — да премине на следния ден към решителни действия. Началникът на Габровския отряд трябваше да установи връзка с генерал Гурко чрез разузнавачи и казаци, изпратени на юг по страничните пътища и пътеки.

От Габрово през прохода водеше шосе, което след осмия километър се превръщаше в обикновен планински път. Теснината на пътя затрудняваше евентуалната артилерийска подкрепа на настъплението. Имаше странични пътища и пътеки, но те бяха достъпни само за пехота с изключение на един, който беше достъпен и за артилерия, обаче минаваше на десетина километра от прохода. Някои от тези пътища отвеждаха право към турските позиции, а други обикаляха около тях. Колоните, които биха настъпили от север, нямаше да могат да се разгърнат поради теснините и щяха да бъдат разделени от мъчно проходими долове. Турците се бяха подготвили да посрещнат настъплението на русите от север. Те бяха изградили пет последователни позиции. При средното беклеме(5), Кадийската стена, Узун куш, на връх Шипка и на връх Свети Никола (връх Столетов) имаше стрелкови окопи, а на върховете — и артилерийски позиции. Проходът се отбраняваше от Хулюси паша със 7 табура, малко конница и 9 оръдия (около 4700 души).

Отрядът на генерал-майор Дерожински се съсредоточи в Габрово на 15 юли. Командуването набра водачи измежду българите. Българското население печеше хляб за русите и прояви готовност да превози до прохода с волските си коли боеприпаси и хранителни продукти, както и да участвува в поправянето на пътя.

За осигуряване на действията на Габровския отряд откъм запад в Севлиево бяха изпратени няколко казашки сотни с 2 оръдия. Те имаха и задачата да отвлекат от прохода част от турските сили.

Сутринта на 17 юли слаби руски части овладяха връх Голям Бедек, което даде възможност на генерал Дерожински да установи здрава връзка с Предния отряд. Табурът, който се намираше на върха, отстъпи на самия проход.

На 16 юли вечерта пристигна в Габрово, за да поеме командуването на отряда, княз Святополк-Мирски. Той донесе заповед от главнокомандуващия да се атакува проходът от север на следващия ден.

Сутринта на 17 юли частите на Габровския отряд настъпиха в три колони. Дясната колона на подполковник Хоменко (4 роти и 4 оръдия) трябваше да обстрелва с артилерията си от позиции край с. Зелено дърво турските части на връх Шипка. Пехотните роти на тази колона имаха задача да се изкачат на Химитлийския проход, за да отвлекат част от турските сили на запад. Средната колона (4 роти) трябваше да настъпи начело с подполковник Линдстрем по шосето. Двете роти на капитан Кончиелов, които образуваха лявата колона, трябваше да заемат Малкия Бедек, за да отвлекат вниманието на турците в тази посока.

Дясната колона пристигна към обед в с. Зелено дърво и потегли към Химитлийския проход след кратка почивка, оставяйки в селото оръдията си под прикритието на една рота. Обаче техният огън се оказа нерезултатен и трябваше да бъде прекратен. Останалите роти пристигнаха привечер на определеното им място, без да срещнат противник.

Средната колона започна към обед изморително изкачване по планината. Към 14 ч. тя достигна първата караулка и се разположи да почива, но разездите донесоха, че към шосето се спускат турци. Завърза се пушечна престрелка, която продължи няколко часа. Турците получиха на няколко пъти подкрепления от лагера, но не можаха да изтласкат русите. Вечерта престрелката замлъкна. Двете страни останаха на позициите си.

През този ден на лявата колона се бе паднала най-тежката задача. Водачът сбърка пътя и към 14 ч. колоната излезе на Демир тепе вместо на Малкия Бедек. Турците бяха забелязали нейното движение и я посрещнаха подготвени. Завърза се бой, при който две руски роти водеха борба с 12 турски роти и 6 оръдия. Почти всички руски офицери излязоха от строя. Капитан Клиентов беше ранен на три места, но остана на позицията и когато войниците поискаха да го изнесат, им каза: «Моля, оставете ме, искам да умра с вас». Силите бяха явно неравни и капитанът заповяда на единствения останал в строя офицер, поручик Орлов, да организира отстъплението. Вечерта лявата колона отстъпваше към Габрово. Това разкри на турците горската пътека, която им беше непозната дотогава. Понеже в Габрово нямаше резерви и обозите бяха без прикритие, над града надвисна сериозна опасност и княз Святополк-Мирски беше принуден да заповяда на останалите две колони да се оттеглят в града. Към полунощ князът донесе на главното командуване: «Съгласно заповедта днес започнах да заемам прохода. Очакваният от южния склон отряд на генерал Гурко не видях. Пред грамадното превъзходство на противниковите сили в укрепени позиции трябваше да отстъпя. Орловският полк се държа геройски, но загуби до 200 души».

Атакуване на Шипченския проход от Предния отряд

Когато орловци атакуваха турските сили на прохода, генерал Гурко се намираше с конницата си край с. Шипка. Той дочу ехото от изстрелите и разбра, че Габровският отряд води бой за овладяване на прохода, но не можа да окаже желаното съдействие, понеже пехотата му пристигна едва след прекратяването на боя. Той заповяда да се дадат 12 изстрела с оръдията — знак, че е пристигнал. Някои офицери от Габровския отряд дочуха гърмежите, но не разбраха тяхното значение.

Щабът на Предния отряд предполагаше, че Габровският отряд ще продължи атаките си на следния ден. Увереността беше толкова голяма, че офицерите пресметнаха дори в колко часа ще се завърнат в Казанлък, където ги очакваше добър обед и мека постелка. Вечерта на 17 срещу 18 юли генерал Гурко изпрати по един българин писмо до княз Святополк-Мирски, с което го осведомяваше за намерението си да атакува прохода на следния ден. Когато настъпи утрото, българинът още не се беше завърнал. Генералът сметна, че планът му е вече известен на началника на Габровския отряд, и разпореди да започне атаката. Княз Мирски беше получил писмото, но не сметна за възможно да окаже съдействие. Обаче неговият отговор беше занесен от българина твърде късно, едва привечер. Тази именно случайност стана причина да не се постигне и през този ден отдавна планираното единодействие на двата отряда.

Сутринта на 18 юли настъпиха по шосето от с. Шипка към превала 2 сотни пластуни. Те трябваше да привлекат върху себе си вниманието на турците. Междувременно полковник Климантович тръгна с два батальона от 4–та стрелкова бригада по една пътека, която му показваха двама българи, за да обходи турците от изток. Почти на всяка крачка бойците се натъкваха на стръмнини и се провираха през храсталаци и непристъпни места. Поради лошия път и голямата горещина те се изкачиха на Демир тепе едва към 11 ч. Турците не ги забелязаха, понеже строяха укрепление между този връх и Свети Никола. Завърза се престрелка. Полковникът разгърна бойците във верига, която застави турците да отстъпят на съседната височина. Обаче русите бяха спрени от силния огън на турците. Те достигнаха на около 800 крачки и се вдигнаха отново в атака. Когато изминаха нови 200 крачки, турците издигнаха ненадейно бял флаг и размахаха фесовете си. Започнаха преговори. След четвърт час парламентьорите се завърнаха и доложиха на полковника за резултата. Но когато, се запътиха отново към турците, за да завършат преговорите, те бяха посрещнати с огън. По този начин турците спечелиха половин час, за да подобрят укрепленията си.

Възмутени от измамата, стрелците се хвърлиха напред и само след няколко минути на турските позиции се търкаляха десетки трупове. Турците отстъпиха към лагера, където получиха подкрепления.

За да не дадат възможност на противника да се опомни, стрелците продължиха атаката. Отново прогърмя «ура» по склона, който ги отделяше от турския лагер. Турците не издържаха втория удар на щик и отстъпиха западно от шосето. Зад тях се издигаше връх Свети Никола, нарязан с окопи и увенчан с батареи. Русите достигнаха на 300 крачки от него, но бяха обсипани с олово и желязо от хиляди пушки и от няколко оръдия. На 60 крачки на юг от върха бяха залегнали пластуните, но и те не можеха да направят нещо повече. Невъзможно беше превземането на такава силна позиция с толкова слаби сили, при това без артилерийска подкрепа. Подполковник Беклемишев, който пое командуването на двата батальона след загиването на полковник Климантович, изпрати куриер до генерал Гурко с молба за подкрепление. Генералът запита куриера дали стрелците са използували патроните си. Войникът разтвори патрондаша си. От него липсваха само три патрона. В този момент началникът на Предния отряд осъзна грешката, която беше допуснал, а именно невъзможността да бъде овладяна една почти непристъпна позиция с толкова слаби сили. Той беше извършил тази грешка, понеже разчиташе на съдействието на Габровския отряд от север. Но вече беше твърде късно за нейното поправяне и русите получиха заповед да се оттеглят. Войниците се прибраха на групи до с. Шипка и се нахвърляха на водата и на хляба. Българките от селото бяха дошли да помагат на лекарите и същевременно бяха донесли вино и хляб. Други жени бяха останали в селото, за да нахранят изморените бойци. Когато виждаше войниците си унили, Гурко им казваше: «Здравейте, герои стрелци! Какво пък, не винаги има успех. Няма защо да се пада духом!». Руските загуби през този ден възлизаха на 154 души.

Вечерта началникът на отряда писа на главнокомандуващия, че макар в долината на Тунджа да няма значителни турски сили, той предвижда, «че след четири или повече дни положението ще се влоши значително, тъй като турците ще могат да съсредоточат, използувайки железницата, значителни сили в Йени Загра и да минат в настъпление. Тогава положението на Предния отряд може да стане твърде критично, особено ако не се овладее Шипченският проход». За да не стане това, генерал Гурко искаше силни подкрепления и точно съгласуване на деня и часа на атаката с Габровския отряд.

Падането на Шипка

Преди да получи писмото на Гурко, главнокомандуващият беше наредил на княз Святополк-Мирски да атакува повторно на 19 юли. Николай Николаевич постъпи по този начин, понеже смяташе, че дейният и енергичен началник на Предния отряд ще повтори атаката си.

Рано сутринта на 19 юли Орловският полк настъпи към втората караулка, където на 17 юли беше спряна средната колона. Когато наближиха турските позиции, десетина души дадоха залп, на който никой не отговори. Настъпи недоумение: измама ли имаше тук или пък турците бяха напуснали своите позиции? Войниците пристъпиха напред и се оказа, че на турските позиции цари безпорядък. Навсякъде се виждаха разхвърляни вещи, патронни сандъци, снаряди и храна. Когато войниците изкачиха последната височина, пред тях се разкри ужасяваща картина: на земята се търкаляха главите на двадесетина руски войници, а в съседство се намираха три стоманени оръдия, на които не бяха извадени дори затворите. На телеграфния апарат все още стоеше лента с незавършена телеграма. От юг цареше пълна тишина.

Сутринта на същия ден пред генерал Гурко се беше представил пратеник на Хулюси паша. Смятайки положението на турския отряд за безнадеждно, генерал Гурко беше поискал от пашата още на 18 юли, преди да започне атаката на Предния отряд, пълна капитулация. «Заемайки Казанлък, беше писал Гурко, ние отрязахме всеки път за отстъпление на турските войски, събрани в Шипченския проход. Понастоящем вие сте обградени от всички страни и за вас няма никакво спасение. Затова аз предлагам на Ваше Превъзходителство да сложите оръжие пред нашата победоносна армия. Ако вие последвате гласа на благоразумието и сложите оръжието, то аз, като взема оръжието, ще пусна всички по домовете ви. Ако обаче вие не ce пpeдадете, ще загинете всички до последния човек.» Хулюси паша отговаряше на това предложение едва сега. Той го приемаше. Според условията за капитулацията обезоръжаваното трябваше да започне към 12 ч.

Няколко часа по-късно генерал Гурко изпрати доброволци към турския лагер, за да видят какво става там. Той предполагаше, че това примирие е хитрост, която турците ще използуват, за да отстъпят необезпокоявани по планинските пътеки. Към 14 ч. пред него се явиха санитари от изпратените команди за прибиране на ранените. Те донесоха, че турците са напуснали позициите си и че проходът е зает от генерал Скобелев. Гурко се запъти към върха с малък отряд и там се срещнаха двамата генерали.

Изоставените от турците позиции, писа един руски офицер, са такива, «че ако турците не се бяха изплашили, то не би могла да ги заеме даже дивизия. Така изкусно са разположени батареите — укрепленията, препятствията и окопите, че човек не може и да си представи: всяко препятствие би трябвало да се щурмува». А генерал Гурко писа, че превземането на тази позиция би било много трудно и във всеки случай би струвало грамадни жертви на русите.

Деморализиран от руските атаки, лишен от продоволствие и заплашен от обезкръвяване, Хулюси паша реши да отстъпи, преди да бъдат преградени планинските пътеки. Той раздели отряда си на части, които се изтеглиха на запад и се съсредоточиха в Пловдив.

Запазването на този отряд като бойна единица беше неуспех за Предния отряд. Обаче заемането на Шипченския проход беше важна победа на русите, която имаше голям морален ефект. С това завърши и първият етап от действията на Предния отряд. С тези си действия отрядът отвори път на главните руски сили към Южна България. Задачата, която беше поставена пред него, беше изпълнена блестящо.

4. Руското настъпление на запад

Освобождение на Никопол

Никополската крепост придоби голямо значение след десанта на руската армия при Свищов. Тя представляваше потенциална опасност за свищовския плацдарм, чието осигуряване и разширяване налагаше бързото й ликвидиране.

В последните години на робството Никопол броеше около 20 000 жители. По-голямата част от населението на града беше турско. Имаше три квартала: турски, български и еврейски. В българския квартал се издигаха доста красива църква и хубаво училище. Обаче градът пострада много по време на операцията при Свищов. Руските батареи от левия бряг на Дунав бомбардираха крепостта с цел да отвлекат вниманието на турците. На 27 юни към 9 ч. градът бе подпален и горя цяла седмица.

В началото на войната турците се постараха да подсилят занемарената крепост, понеже я считаха за вероятен пункт на главния руски десант. Те построиха нови землени укрепления и докараха модерни оръдия вместо остарелите гладкоцевни. На брега на Дунав бяха издигнати 17 батареи. В крепостта бяха съсредоточени около 10 000 войници, които се командуваха от Хасан паша. Обаче след освобождението на Търново от ген. Гурко пашата изпрати в Плевен за осигуряване на десния фланг около 2000 души. Това не намали значението на крепостта и Николай Николаевич предпочете да я превземе, вместо да поставя силен заслон срещу нея.

Частите, които влизаха в състава на Западния отряд, започнаха да се прехвърлят в България още в първите дни след десанта при Свищов. На 8 юли, когато се получи заповед от главнокомандуващия за превземане на Никопол, някои от частите на корпуса все още се намираха в Румъния. Но това не попречи на генерал-лейтенант Криденер да мине в настъпление и да заеме с. Мършовица (с. Любеново) (10 юли), което отстои само на десетина километра от Никопол.

В следващите дни казашки разезди разузнаваха пътищата към крепостта. Обаче те не можаха да съберат много данни за разположението на противниковите сили, понеже турските батареи не ги допуснаха да се приближат до укрепленията. Членът на градския меджлис Никола Симеонов и кръчмарят Стоян Цветков, които успяха да избягат от града, съобщиха на русите, че турските войски нямат месо и се хранят със сухари, че техният запас от зърнени храни възлиза на около 12 хиляди оки и че гарнизонът на крепостта е съставен предимно от възрастни хора, които не горят от желание да се бият. Стана известно на русите и изказването на каймакамина пред архимандрит Хрисант, направено в навечерието на атаката. Според него гарнизонът не можеше да издържи в обсада повече от три дни.

През тези дни черкезки шайки измъчваха българското население. Колкото алчни и жестоки бяха те при грабежите, толкова бяха страхливи при появата на руски части. Жестокостите им доведоха чувството на възмущение у руските войници до крайност. Избягали българи разказваха за ужасите, на които са били подложени, а русите се убеждаваха във верността на тези разкази със собствените си очи. В едно село те видяха обезобразения труп на малко дете с отрязана глава, а в друго село — издъхваща девойка с отрязани гърди. От трето село бяха задигнати и отвлечени в турския лагер тридесетина български момичета. За да бъдат разпознавани от русите, българите бяха покрили шапките си с парчета бял плат, а по дрехите си бяха зашили кръстове. В с. Въбел се събра голяма маса бежанци, които бяха прокудени от злодействата на черкезите. Башибозуци се бяха заканили да ги изколят. Руски части заеха селото (12 юли), за да запазят беззащитните бежанци.

Отбраната на Никопол се улесняваше от обстоятелството, че градът е запазен от северната си страна от р. Дунав. Няколко километра източно от него се намира дълбокият дол на Ерменлуйска река, а на запад се издига скалистият бряг на р. Осъм. Никопол не е защитен от природата само от юг, откъм Въбелското плато, обаче то е много тясно и не дава възможност за съсредоточаване на голям брой войски.

На изток, на юг и на запад от града бяха издигнати батареи. Бяха изкопани траншеи и окопи, които оставаха почти незабележими за русите, понеже минаваха сред гъсти царевични ниви, лозя и овощни дървета. Те образуваха един полукръг, който представляваше предната линия на отбраната. На левия бряг на Осъм, западно от с. Муселиево, се намираше малка предмостова позиция с фронт на юг. Главната линия на отбраната се състоеше от 6 редута(6) и един люнет(7), разположени на командните височини край Никопол, но по-навътре от споменатата вече отбранителна линия. Тези укрепления бяха изградени солидно и бяха съединени помежду си с телеграфна линия. Заобикаляха ги дълбоки, облицовани с камък ровове, а пред тях минаваха стрелкови окопи.

Понеже се налагаше да се изчака прехвърлянето на частите на Западния отряд в България, атаката срещу Никопол беше насрочена за 15 юли. Дясната колона, която се командуваше от генерал-майор Лашкарев и се състоеше от 6 батальона и 2 сотни, трябваше да задържи с. Въбел, да охранява левия фланг на армията и да съдействува на лявата колона. Последната се състоеше от 6 батальона, 13 и половина ескадрона и 30 оръдия, поставени под командуването на генерал Шилдер-Шулднер. Той беше получил задача да настъпи между реките Вит и Осъм и да овладее мостовете над последната река, след което трябваше да действува срещу турските сили на десния бряг на Осъм. По този начин щяха да бъдат отрязани пътищата за отстъпление на Никополския гарнизон на запад. За борба с турските батареи бяха отделени 40 оръдия. Те бяха заели позиция югоизточно от с. Въбел. Други части щяха да действуват на десния фланг на армията, а общият резерв оставаше под личното ръководство на началника на отряда. Общо срещу Никопол щяха да действуват около 18 батальона, 24 и половина ескадрона и 92 оръдия, при което главните сили бяха насочени от запад. Турската отбрана беше най-слаба именно от тази страна. При атаката срещу Никопол Западният отряд можеше да разчита на съдействието на 63 обсадни и полеви оръдия от левия бряг на Дунав.

Сражението започна в 4 ч. на 15 юли, когато откриха огън 40–те руски оръдия в центъра. Турците отговориха с пушечен огън срещу руските сили в с. Въбел. Опитаха се да се намесят в боя и две турски батареи, но руската артилерия ги застави да замлъкнат.

По това време беше париран опитът на турската пехота да настъпи към Свищов. Обаче главната тежест падаше върху действията на левия, а не на десния бряг на Осъм.

Колоната на генерал Шилдер-Шулднер, която бе излязла от лагера си край с. Дебово в 4 ч., се придвижи скритно по левия бряг на Осъм и се раздели на три части. Като пръв обект на нейните действия се яви турската предмостова позиция край с. Муселиево, на която се бяха разположили 3 табура с 3 оръдия.

Генерал Шилдер-Шулднер предприе фронтална атака с Вологодския пехотен полк, една сотня и две батареи. Батареите заставиха турските оръдия да отстъпят. След кратка престрелка втори и трети батальон се хвърлиха в атака и очистиха окопите от турските стрелци. Към обед предмостовото укрепление беше завладяно от русите.

Успехът на вологодците улесни много действията на Козловския пехотен полк, който се командуваше от генерал-майор Богацевич. Той действуваше на левия фланг на дясната колона, в съседство с тази на Шилдер-Шулднер. Когато последният заангажира вниманието на турците, генерал Богацевич зае с. Муселиево, а след това с. Джорно (Жернов), мелницата и двата моста над Осъм: единия на пътя от Никопол за с. Гаурене (Милковица), а другия — на пътя от Никопол за Плевен. По този начин бяха отрязани пътищата на Никополския гарнизон за отстъпление на запад.

След като си отпочина, Козловският полк се прехвърли на десния бряг на Осъм и настъпи от двете страни на пътя Гаурене — Никопол. Козловци видяха да отстъпва първият батальон от Вологодския пехотен полк, който беше успял да заеме една турска батарея с неочаквано нападение, но след това беше принуден да я опразни. В подкрепа на вологодците се притече подполковник Мициевски с три роти козловци. Те успяха да заемат с общи усилия към 14 ч. двете турски батареи вляво и вдясно от споменатия път.

В течение на следващите два часа козловци възстановяваха разстроения си боен ред, а към 16 ч. настъпиха отново срещу редута вляво от пътя. Турците ги пресрещнаха с пушечен и артилерийски огън и към 18 ч. и нещо преминаха в контраатака. Генерал Богацевич трябваше да отстъпи, но след половин час получи подкрепления и с тяхна помощ отблъсна турците. Падането на нощта попречи на русите да щурмуват редута и съседния с него люнет.

Докато се развиваха тези действия, Архангелгородският пехотен полк с малко конница и една батарея зае към 8 ч. с. Гаурене. Оказа се, че там нямаше турци. След това генерал-майор Кноринг обърна фронта на подчинените си части и ги насочи във фланг на турската позиция край Муселиево. Обаче откъм с. Шамлиево се зададе малък турски отряд, изпратен от Никопол със задача да отвори път на турския обоз към Плевен. Пред с. Черковица стана сблъскване, след което турците отстъпиха към Дунав. Към 16 ч. генерал Кноринг даде почивка на войниците си, понеже бяха крайно изнурени от продължителното движение и от жаждата. След това те се присъединиха към останалите части от колоната на ген. Шулднер, които бяха на бивак край Муселиево.

На север от този бивак се намираше част от Кавказката казашка бригада с 6 оръдия. Тя представляваше последната част от колоната на генерал Шулднер и беше получила задача да наблюдава пътя при с. Гулянци и да прекъсне съобщенията на Никополския гарнизон с външния свят. Към 14 ч. полковник Тутолмин влезе в с. Сомовит, а привечер поверените му сили се разположиха на бивак на половин километър южно от него.

Като научи за успеха на атаката на левия фланг, началникът на Западния отряд заповяда следобед всички останали войски да преминат в настъпление.

Въпреки силния огън на турската пехота Галицкият полк премина откритото пространство и овладя предните окопи и батареята, северно от с. Въбел. Действията на полка бяха улеснени от руските оръдия в центъра. Артилеристите придвижваха оръдията от позиция на позиция, преодолявайки с изключително майсторство препятствията на местността. Отстъплението на турците даде възможност на Галицкия полк да продължи настъплението си. Втори и трети батальон заеха редута на десния бряг на никополския овраг, обаче двукратният пристъп на първия батальон срещу редута на левия бряг на оврага не постигна резултат. Няма успех и атаката на тамбовци. Този редут падна едва към 19 ч., когато турците бяха започнали да се оттеглят в крепостта. Вътрешността му, ровът и околната местност бяха покрити с трупове. След това русите достигнаха покрайнините на града. Малък отряд успя да проникне в Никопол, но беше избит от превъзхождащите го турски сили. Войниците от Галицкия полк бяха привършили патроните си и в случай на турско нападение можеха да разчитат само на щиковете.

Докато траеха тези боеве, генерал Веляминов настъпи към Никопол от югоизток. Той срещаше слаба съпротива, обаче колоната му бе спряна пред двата редута, които се намираха северно от пътя Свищов — Никопол.

И така при настъпването на нощта на 15 срещу 16 юли войските на Западния отряд бяха обградили плътно Никопол. Те бяха овладели предната отбранителна линия и два редута, които господствуваха над града.

Успехът на 15 юли беше постигнат при много тежки условия. Още сутринта горещината достигна 35° С. В околността нямаше вода. След като Архангелгородският полк влезе в с. Джорно, двадесетина войници отидоха на реката за вода. На връщане боецът Дран съзря на няколко крачки пред себе си трима турски войници, които тичаха срещу него. Запазвайки самообладание, той удари с котелката първия по челото. Турчинът падна. Дран взе оръжието му и повали втория с точен изстрел, а третият избяга.

В с. Въбел няколко българки, пише един очевидец, «донесли вода на движещите се напред войски. Горещината бе ужасна и поради това глътка вода бе неоценимо благо. Неочаквано турските оръдия насочиха огъня си право към този пункт. Една минута след това в жените се появи колебание и видимо те имаха желание да избягат по-далеч от снарядите, които свиреха зловещо около тях. Но не след дълго те се овладяха и останаха. Като държаха в една ръка ведро с вода и чаша, с другата се кръстеха непрекъснато и четяха молитви, но останаха на мястото си и утолиха жаждата на не един войник, който отиваше след това в боя с удвоени сили».

Нощта премина спокойно. Само на левия фланг, където се намираше част от Кавказката казашка бригада на полковник Тутолмин, няколко турски роти се опитаха да пробият отново път на обоза към Плевен. Казаците отблъснаха атаките им и успяха да разделят турските сили на две. По-голямата част от тях успя да отстъпи към Никопол, а по-малката бе унищожена край р. Вит.

През нощта Западният отряд се подготви да атакува на следващия ден призори крепостта, чиято стена беше разрушена частично от руската обсадна артилерия. Но от такава атака не стана нужда. Деморализираният гарнизон заплаши Хасан паша с бунт, в случай че последният откаже да предаде крепостта.

Призори руските войски се насочиха към Никопол от всички страни. Батареите се приготвиха да открият огън от височините. «И какво? — пише в спомените си един офицер. Насреща ни, за разлика от вчерашния ден, не се носеха нито куршуми, нито гранати, нито картечи. Наоколо цареше гробно мълчание. Лошо, помислих си аз, тези дяволи вероятно замислят нещо лошо; не напразно не се вижда нито една азиатска мутра. Продължаваме да вървим. Най-сетне достигаме на не повече от 500 крачки от крепостта. Нито един изстрел. Всички се тревожат. Донякъде положението излизаше конфузно. «И защо не стрелят», заговориха войниците, удивлявайки се не по-малко от мене на този случай.

Спряхме се.

— Ваше благородие, извика един от войниците, той стои на рова. Наистина на един от валовете стояха двама турци. Единият от тях махаше с бял флаг, а другият постоянно сочеше с пушката в ръце намиращия се под краката му вал. Накрая, като видя, че маниерите му не са ни съвсем разбираеми, хвърли оръжието си в рова, посочвайки предварително с ръка към града. Накрая, извикали «ура», ние се хвърлихме към вратата!»

Първи се изкачиха на крепостта подполковник Мациевски и двама войници. Тримата скочиха вътре и отключиха вратата. Руските войски започнаха да влизат в града. Между тях беше и генерал Криденер, комуто бяха предадени ключовете на крепостта. Хасан паша се приближи до него и поиска да му се обясни какво да прави, тъй като му се случвало за пръв път в живота да капитулира. Над крепостната врата беше издигнато знамето на Козловския полк. «Изкачили се на хълма, пише един офицер от Галицкия полк, ние видяхме радостна картина. Слънцето още не бе изгряло, но изтокът аленееше. На красивото гълъбово небе се очертаваше ясно крепостната врата, а над нея стоеше знаменен ред от руски войници в свободни пози. Лекият вятър разлюляваше знамето на Козловския полк и си играеше с него... Ние никога не се надявахме да доживеем такава щастлива минута. Всеки от нас мислеше вчера вечерта, че утре ще умре.»

След като предадоха оръжието си, турските войски започнаха да излизат от крепостта. Шествието продължи няколко часа. Последен излезе Хасан паша. Русите взеха 6 знамена, 113 оръдия и повече от 10 000 пушки. В пристанището се намираха два монитора, които даже не направиха опит да се изплъзнат и бяха пленени с екипажите им. Турските загуби възлизаха на повече от 1300 убити и ранени и 7000 пленници, а руските загуби — на 1311 убити и ранени.

С освобождаването на Никопол беше осигурен и разширен руският плацдарм при Свищов. Изваден беше от строя голям турски отряд. Успехът укрепи вярата на руските войски в победата и допринесе много наред с победите на Предния отряд, за деморализирането на турската армия.

Освобождение на Севлиево и Ловеч

В дните когато Западният отряд, водеше борбата под Никопол, главнокомандуващият, загрижен да осигури десния си фланг, изпрати към Севлиево и Ловеч малък отряд под командуването на полковник Жеребков.

Отрядът излезе от Търново на 16 юли. Обезоръжавайки срещнатите по пътя мюсюлмани, той достигна късно през нощта Севлиево, където уреди временно управление и градска стража. След това отрядът продължи настъплението си. Край с. Аканджилари (с. Петко Славейков) казаците попаднаха на тълпи от пеши и конни башибозуци, които се разпръснаха.

Гарнизонът на Ловеч оказа сериозна съпротива. Заемането на всяка височина ставаше с упорит бой. Турците оказаха особено упорита съпротива на последната височина пред града, но казаците успяха да преодолеят и тази пречка. Заедно с турските войски от Ловеч избяга и местното турско население. «Спускайки се по стръмното шосе, писа един участник в този действия, на средата на пътя полковник Жеребков беше посрещнат от българите, които съобщиха, че турците, представляващи седем десети от десетхилядното население, са напуснали града, вземайки всичко, което са могли да носят. Паниката сред турското население в града е била страшна. Отстъпващият низам и бягащите башибозуци разпространили слух, че към Ловеч се движи грамадна руска сила... Полковник Жеребков излезе на площада, тържествено обкръжен от народ. Духовенството отслужи кратък благодарствен молебен... ние целунахме кръста и евангелието, а народът падаше в нашите крака, целуваше ръцете на казаците, донасяше вино, хвърляше цветя от прозорците. Жените поднасяха кърпички, обшити по краищата с цветна коприна, молейки да ги приемем за спомен, като знак за тяхното съчувствие към нашата умора.

Възторгът на народа беше огромен.»

А П. Паренсов разказва, че по време на молебена на коня му се завило свят и той поискал вода, за да полее главата му. Понеже не се намерила вода, един млад българин, който стоял наблизо, започнал да полива главата на коня с червено вино. Паренсов се опитал да го спре, но българинът предположил, че на русина е дожаляло за виното, и започнал да полива още по-усърдно, като казал; че има много вино и че виното не е лошо.

Полковник Жеребков остави в Ловеч две сотни казаци за охрана на града, след което се върна в Търново. Тогава казаците унищожиха с. Аканджилари, което се беше превърнало в свърталище на разбойнически шайки.

Първата атака срещу Плевен

В последните години на робството Плевен броеше около 17 000 души и не беше много известен. Но както често се случва, войната разнесе по света името на малкия град. Той отстои на четиридесетина километра югозападно от Никопол и на 60–70 км от Свищов. Като възел на съобщителни линии в Северна България Плевен имаше голямо значение за осигуряването на западния фланг на руските войски.

Непосредствено след десанта на русите при Свищов Осман паша, който командуваше турската групировка при Видин, предложи на главнокомандуващия Абдул Керим паша следния план: да остави във Видин малки сили, достатъчни за отбраната на града, а с останалите да настъпи през Ловеч към Търново, където да се съедини с пристигналия от Шумен (Коларовград) корпус на Ахмед Еюб паша. По пътя Осман паша щеше да присъедини към своите сили Никополския гарнизон. По този начин щеше да се образува една силна армия, способна да настъпи към Свищов. Планът допускаше и възможността съединението да не се осъществи. В такъв случай Осман паша предлагаше да се укрепи в Ловеч, за да охранява старопланинските проходи. Високата порта не възприе неговия план, защото се страхуваше, че няма да й останат войски за наблюдение на румънците и сърбите. Но когато големите успехи на Предния отряд показаха, че русите ще преминат на юг от Балкана и ще заплашат Цариград, тя реши да направи всичко възможно за защита на столицата. На Сюлейман паша беше заповядано да прехвърли по-голямата част от корпуса си през Антивари и Дедеагач в Одрин, а на пашите Ахмед Еюб и Осман да започнат действия срещу фланговете на руската армия. Обаче в Цариград не се решиха да опразнят Никополската крепост, понеже там имало много оръдия и припаси.

Гази Осман Нури паша (р. 1837 г.) бе получил военно образование в Цариградската военна академия. През Кримската война той участвувал в сраженията при Евпатория, а по-късно — в потушаването на въстанията на друзите (1860 г.) и на критяните (1867 г. ). Талантливият офицер бе назначен за дивизионен командир. Той се прояви особено във войната срещу Сърбия през 1876 г. Високообразован, притежаващ богат боен опит, Осман паша се ориентираше бързо в обстановката, а взетите решения осъществяваше с настойчивост. Влиянието му сред войниците беше много голямо. Може да се каже, че той беше един от малцината турски генерали, които заслужаваха званието си. Неговото нещастие се състоеше в това, че той беше поставил големия си талант в служба на една реакционна и незащитима кауза — потискане свободолюбивите стремежи на народите, които пъшкаха под гнета на Османската империя.

Осман паша получи очакваната заповед за действие на 10 юли. Той телеграфира незабавно на Хасан паша да се отбранява докрай при евентуално руско настъпление срещу Никопол, понеже му изпраща подкрепление. На 13 юли излязоха от Видин 19 табура, 5 ескадрона и 9 батареи. Румънските постове на левия бряг на Дунав забелязаха движението им и княз Карол съобщи на следващия ден на Николай Николаевич, че големи турски сили се насочват към Лом паланка (Лом). На 14 юли Осман паша научи от телеграмите на султана тревожните известия за неуспехите на турските армии. Той ускори движението си. На следния ден, когато се намираше в с. Вълчедърма, пашата бе уведомен за критичното положение на Никополския гарнизон. От Цариград му заповядваха да заеме колкото е възможно по-скоро Плевен. Вследствие на това пашата трябваше да промени посоката на движението си и вместо към Ловеч да настъпи към Плевен. Започна още по-усилен поход. На 16 юли турците бяха в с. Алтимир; на 17 към тях се присъединиха в Кнежа три табура от Рахова (Оряхово); призори на 18 юли те достигнаха р. Искър. Понеже преминаването й забави тяхното движение, турците достигнаха с. Долна Митрополия едва вечерта. По пътя се получиха известия за падането на Никопол и на Ловеч. След като изминаха около 200 км, без да бъдат открити от руското разузнаване, турските войски влязоха в Плевен призори на следния ден.

Наистина руски разезди бяха открили на 17 юли при р. Искър два турски лагера, но ги сметнаха за лагери на отстъпващи части от Никопол. Проведените на 18 юли разузнавания към р. Вит и Плевен не можаха да открият преминаването на Искър от армията на Осман паша, което продължи повече от 6 часа. Телеграмата на княз Карол от 14 юли беше оставена без внимание. Тя беше получена от камердинера на Николай Николаевич и остана неизвестна както за полковник Артамонов, който събираше всички сведения за турската армия, така и за генерал Криденер. Причината се криеше в главозамайващите руски успехи и в недоверието към румънската информация. Румънското командуване предаваше често тревожни съобщения, които впоследствие не се оправдаваха. Очевидно Николай Николаевич бе сметнал и този път, че случаят е подобен.

Въпреки това, изхождайки от необходимостта да осигури западния фланг на армията, главнокомандуващият нареждаше в течение на няколко дни генерал Криденер да заеме незабавно Плевен. Първата телеграма в този смисъл се получи още на 16 юли. Рано сутринта на следния ден началникът на Западния отряд получи заповед да предаде Никопол на румънската армия и да насочи войските си към Плевен. Но това не можеше да стане. Румънските войски, които бяха съсредоточени в района на р. Жиул, не можеха да бъдат прехвърлени лесно в отдалечения район на Никопол. Освен това княз Карол, който беше верен изразител на хищническите интереси на румънската буржоазия, не позволяваше на румънските войски да преминат Дунав, преди да се сключи конвенция за участието на Румъния във войната, т. е. преди да са осигурени печалбите на румънската буржоазия. Тук обаче трябва да се отбележи, че поведението на румънския принц не оневинява некадърния Криденер. Десет часа след получаването на телеграмата, когато още не бе известно решението на принц Карол, началникът на Западния отряд съобщи на главнокомандуващия, че се нуждае от попълване на запасите със снаряди, преди да тръгне към Плевен. Освен това той беше получил сведенията, събрани от бригадата на полковник Тутолмин, че турците разполагат в Плевен само със слаби сили. Вечерта на същия ден генерал Криденер получи нова телеграма от Николай Николаевич със следното съдържание: «Съобщете по-бързо дали ще тръгнете скоро към Плевен... необходимо е час по-скоро да се прикриете в Плевен от настъпление на войски откъм Видин». Рано сутринта на следния ден се получи заповед от генерал Непокойчицки, с която се нареждаше генерал Криденер, ако не може да тръгне незабавно към Плевен с всичките си войски, да изпрати в този град Кавказката казашка бригада и някои пехотни части.

Тези категорични заповеди накараха началника на Западния отряд да вземе известни мерки. Той изпрати към Плевен два отряда, единият от които се намираше под командуването на генерал Шилдер-Шулднер и имаше задача да влезе в града на 19 юли, в случай че не срещне някаква особена пречка.

Николай Павлович Криденер (р. 1811 г.) започнал военната си служба като офицер през 1828 г. Преминал по-голямата част от живота си в условията на николаевския режим, той се намираше в плен на остарелите възгледи за водене на войната и не умееше да използува нито победите, нито създадената от тях обстановка. В едно писмо, писано 8 години по-късно, той се опитва да обясни по следния начин причините, които са забавили атаката на Плевен: освобождаването на Никопол струваше на русите около 1200 убити, което представляваше несъмнено една тежка загуба; нужно беше да се уреди медицинска помощ за ранените, да се издирят и приберат тези от тях, които бяха останали по разни закрити места, да се заровят труповете на убитите, да се приведе в ред крепостта, да се попълнят запасите от снаряди и т. н. и т. н. «Аз имах намерение, пише Криденер, след като уредя крепостта и оставя в нея гарнизон, да се насоча към Плевен с всичките останали войски.» Несъмнено тези неща трябваше да бъдат извършени. Но във войната има моменти, когато всичко друго трябва да се остави настрана, за да се настъпва колкото е възможно по-бързо и да не се даде възможност на противника да се опомни от удара. Такъв именно момент пропусна началникът на Западния отряд.

Отрядът на генерал Шилдер-Шулднер, който бе определен да атакува Плевен, наброяваше около 7000 щика, 1600 саби и 46 оръдия. През нощта на 18 срещу 19 юли частите, които съставяха този отряд, бяха разположени край Плевен в две групи, отстоящи на около 25 км една от друга. Едната група се намираше край селата Шияково и Крета, а другата — при Трънчовица и Българене. Генерал Шилдер-Шулднер трябваше да се погрижи преди всичко за тяхното обединяване. Той заповяда да бъдат извършени съответни придвижвания, основавайки се на картата, която му бяха дали. «За всички карти на България, които ми се случи да видя, писа един кореспондент на вестник «Дейли нюз» от 1877 г., аз мога да кажа едно: и най-добрата е все пак лоша... ако Вие престанете да разпитвате и се опитате да се водите по картата, бог знае къде ще попаднете.» Не беше точна и картата, с която си служеха руските офицери. Това стана причина частите от отряда на Шилдер-Шулднер да се раздалечат, вместо да са сближат. Безспорно тук изигра роля една нещастна случайност, която генерал Шулднер би могъл да избегне, ако не се беше предоверил на картата. Освен това по неизвестни причини той разчете маршрута на частите си с оглед те да влязат в Плевен на 20 юли, макар генерал Криденер да му беше указал изрично датата 19 юли. Като вземем предвид още обстоятелството, че русите нямаха вярна представа за разположението на противниковите сили и мислеха, че в Плевен има само слаби турски части, става съвсем ясно как се стигна до неуспеха на първата атака срещу Плевен.

Сутринта на 19 юли първа бригада от 5–а пехотна дивизия настъпи към с. Върбица. Според руската бойна карта то отстоеше на югоизток от с. Бръшляница и на двадесетина километра от Плевен(8). Начело се движеше Архангелгородският полк, на два километра — Вологодският, а между тях — артилерията. Пред бригадата нямаше никакви разезди. Към 13 ч. водачът българин съобщи, че е сбъркал пътя, че с. Върбица е останало назад и войските наближават Плевен. Но отрядът бе навлязъл в дълбоко дефиле, обградено със скали. Поради това не беше възможно войските да се обърнат назад, особено пък колите и оръдията, за да се върнат в обратна посока. Генерал Шилдер-Шулднер реши да продължи напред с намерение да спре при кладенците край с. Буковлък. Обаче след около един час върху челната рота, която изкачваше последната височина, се посипаха турски снаряди.

Осман паша знаеше, че русите се приближават към Плевен, и държеше армията си в бойна готовност. Към обед турците бяха забелязали движението на руската колона. Пашата изпрати незабавно на позиция част от силите си. Понеже русите не атакуваха, той предприе сам настъпление срещу десния им фланг.

Първото смущение на русите от неочаквания огън на противника премина скоро. Те пръснаха вериги, които успяха да спрат турското настъпление. Под тяхно прикритие се разгънаха в боен ред Архангелгородският и Вологодският полк. Руските батареи влязоха също в действие. Генерал Шилдер-Шулднер даде необходимото време на войските си да се подготвят за атака и прати да съобщят за станалото на Кавказката казашка бригада и на Костромския полк. Но към 20 ч. той заповяда прекратяването на огъня, понеже не получи отговор от Костромския полк, пък и времето бе напреднало. Войниците останаха да нощуват на позициите си, защото атаката щеше да се проведе сутринта на следния ден. Костромският пехотен полк и някои други части бе достигнал с. Згальовец следобед на 19 юли. Тук полкът спря на бивак. Полковник Клайнхауз изпрати две сотни със задача да заемат с. Гривица и да разузнаят пътя за Плевен. Но то беше заето преди това от турски конници, които заставиха казаците да се върнат. Черкезите изклаха българските селяни, които работеха по полето. Към 16 ч. пристигна в с. Згальовец и Кавказката казашка бригада.

След прекратяването на боя Осман паша заповяда да се изкопаят окопи и траншеи. За една нощ, когато липсваха кирки и трябваше да се работи с щикове, на турците не беше възможно да укрепят заетата позиция. Те успяха да приготвят само зачатъци на стрелкови ложементи. Обаче Атуф паша, който бе пристигнал в Плевен десетина дни преди това с войниците от Никополския гарнизон, бе успял да укрепи главните отбранителни линии.

Позицията на турците минаваше по гребена на Янък баир. Този баир се простира северно от Плевен. На север от него минава широкият и дълбок дол на р. Буковлък, а на юг — стръмният дол на Гривицката река. Северният склон на баира беше покрит с ниски, гъсти храсти, твърде удобни за прикриване на турските стрелци. Левият фланг на турската позиция завършваше при с. Буковлък, а десният — на Гривицките възвишения. Позицията беше трудно достъпна както по фронта, така и по фланговете. На разстояние два-три километра пред нея имаше отлична видимост и обстрел. Осман паша разположи на тази позиция 16 табура и 5 батареи. Една батарея и два табура се намираха североизточно от с. Опанец, а на юг беше изпратен друг табур с 3 оръдия за прикритие откъм Ловеч. Останалите части образуваха резерва, който беше разположен източно от Плевен. Осман паша разполагаше всичко с около 15 000 души и 58 оръдия. За пряк началник на войските на бойната линия беше назначен Адил паша. Турците имаха значително превъзходство в силите, а освен това отрядът на Генерал Шилдер-Шулднер беше разделен на две части, които имаха съвсем слаба връзка помежду си.

В навечерието на атаката на генерал Шилдер-Шулднер стана ясно, че турците разполагат с по-големи сили, отколкото се предполагаше. Но под влияние на победата при Никопол руските войски имаха висок боен дух. «Войниците, отбелязва дневникът на Архангелгородския полк, очакваха разсъмването с нетърпение, за да нападнат турците и да ги разбият. В боя се устремиха всички войници. Не издържаха дори каптенармусите(9) и артелчиците, които бяха при обоза. Всичко се стече в строя и се залови за оръжието.»

Генерал Шулднер реши да атакува с две колони. Първа бригада, която се командуваше лично от него, трябваше да се насочи към лявото крило на турската позиция на Янък баир, а Костромският полк и Кавказката казашка бригада — срещу десния й фланг при с. Гривица. 9–и донски казашки полк щеше да охранява фланга на руските сили при с. Опанец.

Сражението започна на разсъмване със силен артилерийски огън срещу турските батареи в центъра и в с. Гривица. Но тъй като турците отговориха с оръдия от голям калибър, генерал Шулднер реши да не губи време и заповяда настъпление срещу лявото турско крило. Това беше към 5.30 ч.

Първи се вдигнаха на атака Вологодският полк и най-близките роти на Архангелгородския. Въпреки силния артилерийски огън на противника стрелците успяха да изтласкат последния от с. Буковлък. Архангелгородците прочистиха храсталака от турските стрелци, а вологодците достигнаха само на 200 крачки от турските батареи. Но тези начални успехи бяха нетрайни. Русите ги постигнаха с цената на много големи загуби, а нямаха резерви, с които да ги закрепят. Обратно беше при турците. Те получиха подкрепления и преминаха в контраатака. Но русите не отстъпиха назад и оказаха твърда съпротива. Боят беше най-ожесточен южно от с. Буковлък. «Разигра се ужасно и заедно с това величествено зрелище, се казва в едно описание. Сред пушечните гърмежи, гърма на оръдията и свистенето на руските шрапнели, насочени към пристигащите турски подкрепления, се чуваха виковете на турците «Аллах! Аллах!», на които русите отговаряха със своето «ура! ура!».

По това време турците предприеха настъпление и при с. Опанец, но бяха спрени от споменатия казашки полк с една батарея и няколко роти вологодци. Положението ставаше все по-тежко. Към 9.30 ч. Вологодският полк беше принуден да отстъпи. Тогава турците се нахвърлиха срещу архангелгородците, които отстъпиха в обвитите с дим храсталаци, отбранявайки се с щикове от налитащите свежи части на противника. Генерал Шулднер поиска на два пъти от началника на Западния отряд подкрепления и медицинска помощ. В 1–ва бригада не остана нито една свежа част, а почти две трети от офицерите бяха излезли от строя. Като не получи подкрепления, генерал Шулднер заповяда на батареите, а след това и на пехотата да напуснат постепенно позициите си и да отстъпят към с. Бръшляница. Това беше към обед. По-нататъшното оставане на позициите беше съвсем безсмислено. Отстъплението беше прикрито от Галицкия пехотен полк, който пристигна от с. Муселиево. Турците направиха слаби опити за преследване, но бяха отбити. Към 18 ч. те прекратиха огъня, понеже бяха много изморени, пък и загубите им бяха големи. След това частите от 1–ва бригада се оттеглиха в с. Бръшляница.

Отрядът на полковник Клайнхауз излезе от с. Згальовец към 4 ч. сутринта. Вляво от него се движеше Кавказката казашка бригада. Към средата на пътя за Гривица се чуха изстрели. Това накара полковника да ускори движението. Когато наближиха Гривица, русите бяха обстрелвани от турската батарея зад селото. Батареята на отряда излезе на позиция северно от Гривица, а от двете й страни се разположиха костромските батальони. Руските артилеристи извадиха с точен огън две оръдия от строя на турската батарея и я заставиха да замлъкне. Тогава костромците се нахвърлиха върху турските стрелци в първия ложемент. Офицери и войници падаха един след друг. Батареята на полковник Седлецки заемаше нови позиции, от които поддържаше атаката със силен огън. Костромците очистиха от противника и втория окоп. Когато те достигнаха третия, който бе зает от башибозуци, последните се намятаха на конете си и избягаха назад. Турците отстъпиха в безредие към Плевен. Руската батарея пренесе огъня си върху бегълците и предизвика голяма паника в техните редове. Но турците бяха подсилени с резерви и заседнаха из градините и в крайните къщи на града, подготвяйки се за отбрана. За да овладее положението, Осман паша беше заплашил отстъпващите части, че ще открие огън срещу тях, ако не спрат отстъплението си.

Отрядът на левия фланг постигна голям успех, но и той нямаше резерви, за да го закрепи. Загубите бяха големи, снарядите и патроните се привършваха, а стрелбата към с. Буковлък бе престанала. При това положение полковник Седлецки, който бе поел командуването на отряда след загиването на полковник Клайнхауз, даде заповед за отстъпление. Под закрилата на батареята, която бе подготвила за стрелба последните си снаряди и картечни гранати, отрядът отстъпи към с. Турски Тръстеник, а оттам към с. Българене. Турците не направиха никакви опити да го преследват.

Кавказката казашка бригада трябваше да се яви в тила на противника. Сутринта на 20 юли тя излезе от с. Турски Тръстеник (Славяново) и достигна с. Радишево. Нейната конно-планинска батарея избра позиция за обстрелване на турците откъм тила им, но се оказа, че разстоянието е много голямо и стрелбата не е действителна. Тогава полковник Тутолмин, който беше уверен в победата, реши да вземе участие не в разбиването, а в преследването на разбития неприятел, който би трябвало да отстъпи към Ловеч. Местността беше подходяща за тази цел. Бригадата зае удобно разположение и започна да изчаква изхода на сражението. От височините се наблюдаваха всички действия на Костромския полк. Когато костромци започнаха да отстъпват, Тутолмин насочи своята бригада към Гривица и прикри отстъплението им. Те пристигнаха в Турски Тръстеник към 22 ч. «Къде е полкът? — запита полковник Тутолмин завеждащия лазарета офицер. — Ето, той е тук — отговори офицерът и посочи една дълга и рядка верига от бавно движещи се хора.»

И тъй първата атака срещу Плевен завърши без успех. Осман паша извоюва една голяма победа, значението на която щеше да проличи тепърва. Турските загуби възлизаха на около 2000 души, а русите загубиха 2401 души и много материали.

Отговорността за поражението носят висшите офицери от Западния отряд и преди всичко генералите Криденер и Шилдер-Шулднер, макар че както казахме вече, за него допринесоха още някои обективни причини (отказът на княз Карол да изпрати румънски войски в Никопол, храбростта на турските войски и военното изкуство на Осман паша), а също и някои случайности (неточността на руската бойна карта, объркването на пътя от водача българин). Руските войници и младшите офицери обаче нямат никаква вина за това поражение. «Те изпълниха дълга си геройски, писа генерал Шилдер-Шулднер, и заслужават най-пълно и сърдечно благодаря.» А дописникът на «Национал цайтунг», който посети лагера на руските войски непосредствено след сражението, нахвърли впечатлението си в следните редове: «... Тежкото впечатление, произведено на всички от неуспеха през деня, като че ли го нямаше. Полковете претърпяха поражение, но и при този неуспех и отстъплението са се били със забележително мъжество».

Положението на руската армия след неуспеха на първата атака

Неуспехът на първата атака срещу Плевен даде известно отражение върху развоя на военните действия на Балканите. Той дойде непосредствено след победата при Никопол, когато Николай Николаевич мислеше, че се е справил окончателно с противодействието на турците на запад, вследствие на което бе насочил цялото си внимание към подготвянето на голямо настъпление на главните сили в Южна България.

Техническата подготовка за това настъпление се състоеше в строежа на втори мост над р. Дунав при Свищов (завършен едва на 9 август) с цел да се ускори прехвърлянето на руските сили в България и в разработването на пътищата, особено на тези през старопланинските проходи. Военната подготовка пък се състоеше в разширяването на свищовския плацдарм и в усилването на Дунавската армия до степен да може да проведе успешно настъпление към Цариград. На 20 юли бе взето решение отрядът на генерал-майор Александров, който действуваше на левия бряг на Долния Дунав, да бъде прехвърлен в България. Това се правеше с цел да се изправи отчасти една от допуснатите грешки в разпределението на силите на Действуващата армия — заангажирането на значителна част от състава й в действия на второстепенни направления. Същия ден бе взето решение да бъдат включени в състава на тази армия още 31 батальона, 30 сотни и 116 оръдия, но те можеха да пристигнат в България едва в края на август или в началото на септември 1877 г.

Следователно главнокомандуващият трябваше да се справи с положението със силите, които бяха прехвърлени до този момент отвъд Дунав (пет корпуса без две бригади). При това трябваше да се помисли не само за борбата с армията на Осман паша, но и за отбиване на евентуални настъпления на турците откъм четириъгълника на крепостите, защото беше близко до ума, че успехът на единия от фронтовете можеше да активизира противника и на останалите. На 14 юли в Полевия щаб се получиха сведения, че армията на Сюлейман паша, изчислявана на около 30 000 души, се превозва по море в България. Шест дни по-късно беше уточнена посоката на нейното движение (Антивари — Дедеагач — Одрин), което поставяше под заплаха оставането на старопланинските проходи в ръцете на русите.

9–и корпус имаше достатъчно сили, за да изпълни с успех отбранителните задачи, които се поставяха пред него в този момент. Но тези сили бяха явно недостатъчни за бързото ликвидиране на турската съпротива при Плевен, към което именно се стремеше Николай Николаевич.

Главнокомандуващият и неговият щаб научиха за неуспеха на Западния отряд сутринта на 21 юли. Но те не можаха да си дадат незабавно точна сметка за значението на този факт, понеже се намираха все още под влияние на победата при Никопол и на триумфа на Предния отряд. Неуспехът на генерал Шилдер-Шулднер беше преценен само като временна, леко отстранима задръжка за настъплението на руската армия на запад.

Мерките, които взе Николай Николаевич през следващите дни, имаха за цел да усилят Западния отряд с части от 4–ти и 11–и корпус, с оглед генерал Криденер да атакува повторно армията на Осман паша на 26 или на 27 юли. По това време 4–ти корпус започваше да се прехвърля по моста при Свищов в България, а 11–и корпус се готвеше за активни действия срещу четириъгълника на крепостите и за настъпление в Южна България и охраняваше връзката на главните сили със Западния отряд. Генерал Криденер беше подкрепен общо с 12 батальона, 8 ескадрона и 68 оръдия, а след няколко дни му придадоха още една бригада. Подкрепленията бяха поставени под командуването на началника на 11–и корпус генерал-лейтенант Шаховски, но общото командуване на руските сили при Плевен остана на генерал-лейтенант Криденер, който беше по-старши. Вечерта на 25 юли по-голямата част от войските на Шаховски се намираше само на един преход от Плевен.

Мерките, които взе Николай Николаевич след 20 юли, не се изчерпваха само с грижата за усилване на Западния отряд. Той се зае да организира и отбиване на евентуално турско настъпление откъм четириъгълника на крепостите, за което ще стане дума по-нататък.

На свой ред Александър II прие в Бяла, където се намираше Императорската главна квартира, румънския дипломатически агент княз Гика, пред когото изрази своето огорчение от факта, че румънците още не бяха заели Никопол. Това даде желания ефект и от 29 юли започна пренасянето на отряда на полковник Розновану (2 пехотни и 2 конни полка) в този град. По този начин щяха да бъдат освободени за действия срещу турците онези части от Западния отряд, които изпълняваха гарнизонна служба в Никопол.

Кризата на турското командуване

Успехът на турците на 20 юли създаде благоприятна обстановка, за да преминат те в настъпление. И ако това не стана, то се обяснява до голяма степен с обстоятелството, че по това време беше извършена промяна на лицата, които заемаха важни политически и военни постове в турската империя.

Султанът започна да дава израз на своето недоволство от слабата дейност на Абдул Керим паша непосредствено след първите успехи на руската армия в Северна България. За да не се даде възможност на русите да преминат Балкана, в Цариград решиха да изпратят министъра на войната Редиф паша и сенатора Намък паша в Шумен (Коларовград) за вземане на необходимите мерки.

Последните двама отидоха в Шумен в началото на юли, но, разбира се, не можаха да спрат руското настъпление. Турската армия в четириъгълника на крепостите беше доста небоеспособна, а липсата на обоз представляваше голяма пречка за предприемането на енергични действия. Освен това Абдул Керим паша беше загрижен и за отбиване на предполагания от него руски десант при Русчук.

Междувременно победите на Предния отряд предизвикаха сред турската общественост голямо недоволство от начина, по който се водеше войната. Това наложи на Абдул Хамид II да извърши значителни промени в състава на правителството и на висшето командуване. През юли бяха уволнени военният министър, главнокомандуващият и неговият началник-щаб, комендантът на Русчук и други висши офицери. Редиф паша беше уволнен за лошото управление и снабдяване на армията. Следващите трима бяха дадени под съд за грешките, които бяха допуснали при отбраната на Северна България. За главнокомандуващ на турските сили беше назначен Мехмед Али паша, който прие същевременно и командуването на Източната дунавска армия (в четириъгълника на крепостите). Фактически обаче Мехмед Али паша нямаше никаква власт над началниците на турските армии в Западна и в Южна България, още повече че в деня, в който той прие главното командуване (21 юли), Сюлейман паша получи в Дедеагач заповед, с която го назначаваха за главнокомандуващ на Балканите. Нещата се стекоха така, че началниците на трите турски армии се подчиняваха непосредствено на военния министър и действуваха независимо един от друг. Това беше една от причините за пораженията на турската армия.

По същото време бяха назначени: Арифи паша — за нов министър на външните работи, а Кара Халил ефенди — за нов шейх юл-ислям. Последният призова всички мюсюлмани, които бяха годни да носят оръжие, към защита на вярата и на държавата.

По това време турските армии в България се състояха от 276 табура, 89 ескадрона и 69 батареи, или всичко около 200 000 души. Освен тях имаше и нередовна конница. Към Източната дунавска армия се числяха 125 табура, 60 ескадрона и 45 батареи, а към Западната дунавска армия — 80 табура, 18 ескадрона и 19 батареи. Останалите се намираха в Южна България. По настояване на Мехмед Али паша се пристъпи към формиране на нови 36 табура, а 14 табура бяха пренесени с параходи от Сухум и от Батум във Варна.

Завземането на Ловеч от Рифат паша

Отстъплението на Западния отряд след неуспеха на първата атака при Плевен има също за резултат и разкъсването на връзката между Западния отряд и главните сили на Действуващата армия около Търново. В района на Търново, Севлиево и Ловеч остана да действува само слабият отряд на полковник Жеребаков (4 1/2 сотни и 2 оръдия), чието командуване се прие по-късно от подполковник Бакланов.

С оглед на възстановяване на споменатата връзка генерал Криденер изпрати Кавказката казашка бригада на юг. Тя получи още и задачата да прикрие съсредоточаването на 4–ти и 11–и корпус, както и да наблюдава турските сили при Плевен от юг и от югоизток. Отрядът на подполковник Бакланов получи задача да настъпи през Севлиево и Ловеч към Плевен със същата цел. Този отряд беше съединен с Кавказката казашка бригада и подчинен на генерал-майор Скобелев, който на свой ред се подчиняваше на генералите Шаховски и Криденер.

Осман паша реши да заеме Ловеч непосредствено след отбиването на първата руска атака. Този град имаше в онзи момент голямо стратегическо значение, тъй като с овладяването му Осман паша щеше да си осигури връзката с турските сили в Южна и в Югозападна България и щеше да постави под заплаха както фланга на руските сили на южния фронт, така и тила на Западния отряд. Заемането на Ловеч беше възложено на Рифат паша, който се появи пред града рано сутринта на 27 юли с 6 табура, малко конница и една батарея.

По това време в Ловеч се намираше само слабият отряд на подполковник Бакланов. Той зае позиция пред града и завърза артилерийска престрелка, но след малко трябваше да отстъпи по пътя за Севлиево предвид на това, че противниковите сили го превъзхождаха многократно. Отрядът зае позиция край споменатия път на десетина километра от Ловеч.

Башибозуците изклаха голяма част от българското население на Ловеч. Мнозина от българите се криеха на големи групи из околността, търсейки спасение от хищниците в човешки образ. Но и това не носеше сигурно спасение, защото през следващите дни башибозуците подложиха околните български села на огън и меч. Наложи се да бъдат изпратени за спасяване на нещастните българи няколко казашки сотни, които успяха да отблъснат башибозушката напаст.

На 28 юли генерал Скобелев извърши смело разузнаване към Ловеч. То показа, че за повторното освобождаване на този град ще бъдат необходими големи сили.

Втора атака срещу Плевен

Генерал-лейтенант Криденер не вярваше в успеха на подготвяната от него втора атака срещу силите на Осман паша при Плевен. Причината за това се криеше в неблагоприятното според него съотношение на силите на Западния отряд. Руските сили под Плевен в онзи момент възлизаха на около 26 000 души, а турските се изчисляваха на около 50–60 хиляди. Освен това турците се бяха укрепили на силни позиции. Вследствие на всичко това съвещанието на генералите Криденер, Шаховски, Шилдер-Шулднер и други, свикано на 26 юли в с. Бръшляница, реши да не се пристъпва към атака, преди да се получи окончателна заповед от главнокомандуващия. Генералите се опасяваха, че един неуспех ще бъде съпроводен с големи загуби и ще се отрази вредно върху общия ход на военните действия, поради което искаха да снемат отговорността от себе си.

В Полевия щаб имаха по-точни сведения за силите на Осман паша, които възлизаха в действителност на около 22 000 души. В Главната квартира мислеха, че Западният отряд е усилен достатъчно и ще може да се справи със задачата си. Там бързаха да свършат по възможност по-скоро с Плевен, за да си развържат ръцете и да избавят руските сили на Балкана от затруднението, в което би ги поставило евентуално турско настъпление със значителни сили от Плевен към Ловеч и Севлиево (разузнаването предупреждаваше за опасност в този смисъл). На 28 юли Николай Николаевич одобри плана за атаката, който беше изработен на споменатото съвещание, и обърна внимание на началника на Западния отряд да подготви действията на пехотата със силен артилерийски огън.

Генерал Криденер насрочи втората атака за 30 юли. За това повлияха две обстоятелства, а именно сведенията за предстоящото турско настъпление към Ловеч и привършването на подготовката за втория щурм.

През дните, които изминаха между първия и втория щурм срещу Плевен, обстановката се измени значително в полза на турците, защото Осман паша увеличи войските си и укрепи добре тяхното разположение. За сметка на това пък русите имаха превъзходство в силите: по-малко в пехотата, но доста: голямо в конницата и в артилерията.

Позицията на турците представляваше нещо подобно на огромен четириъгълник с неправилна форма. Северната страна на този четириъгълник беше позицията, която турците бяха заели на 20 юли на Янък баир. Тя имаше около 7 км дължина и беше обърната с фронт към Никопол. Източната страна на четириъгълника, дълга около 3 км, пресичаше почти под прав ъгъл шосето за Русчук. Южната страна на позицията беше дълга около 5 км и пресичаше с десния си фланг шосето за Ловеч. На запад нямаше почти никакви укрепления, тъй като оттам не идеше никаква заплаха. Самият Плевен представляваше център на отбраната. Цялата позиция беше укрепена силно с ложементи, окопи, траншеи, редути и батареи. Най-характерната особеност на тази система се състоеше в това, че отделните групи укрепления, които я съставяха, се отбраняваха взаимно с флангов огън.

Силите на Осман паша възлизаха на 33 табура, 7 ескадрона и 58 оръдия. Имаше още около 400 нередовни конници и няколкостотин милиционери, набрани главно сред местното население. Началникът на турската Западна дунавска армия беше разделил силите си на три части. Войските северно от р. Гривица (при с. Опанец, Янък баир и с. Гривица) наброяваха 12 табура, 2 ескадрона и 24 оръдия. Те се командуваха от Адил паша. Хасан Сабри паша командуваше войските на позицията южно от р. Гривица, състоящи се от 15 табура, 1 ескадрон и 20 оръдия. Останалите изпълняваха специални задачи или пък образуваха общ резерв, който се намираше в котловината източно от Плевен и се командуваше лично от Осман паша.

В навечерието на атаката генерал-лейтенант Криденер разполагаше с около 36 батальона, 32 ескадрона и 184 оръдия. Те бяха разположени при селата Бръшляница, Коиловци, Турски Тръстеник (Славяново), Български караагач (Тотлебен), Пордим, Згальовец и Бохот. Това представляваше една огромна дъга, дълга повече от 25 км, която обхващаше турските укрепления при Плевен от североизток, изток и югоизток.

При съставянето на диспозицията на втория щурм срещу Плевен генерал Криденер изхождаше от мисълта, че му е заповядано да разбие и отхвърли по-силен от него(10), при това до-добре укрепен противник. Той реши да атакува с по-голямата част от силите си от изток и от североизток, макар турците да бяха добре укрепени в този сектор, за да си запази за случай на неуспех възможност за отстъпление към Свищов. Тези съображения станаха причина да бъдат отделени за действие от юг по-слаби сили, макар там турската позиция да беше по-слабо укрепена и да имаше по-голямо стратегическо значение, понеже шосето за София представляваше един от възможните пътища за отстъпление на противника. Не може да се каже, че основната идея на генерал Криденер беше най-добрата, но според сведенията, с които разполагаше той, една атака от запад или от югозапад изглеждаше рисковано предприятие.

Диспозицията на генерал Криденер предвиждаше по-конкретно следното: на десния фланг трябваше да действува колоната на генерал Веляминов, съставена от три пехотни полка и от една артилерийска бригада. Тази колона трябваше да настъпи по телеграфната линия от с. Коиловци към с. Гривица. Колоната на генерал Шилдер-Шулднер (със същата сила), която се намираше при с. Турски Тръстеник, щеше да образува частен резерв на първата. Два ескадрона трябваше да охраняват десния фланг на армията. На левия фланг щеше да действува колоната на генерал Шаховски (2 пехотни бригади и 6 батареи), като съгласува действията си с тези на десния фланг. Тази колона трябваше да настъпи от Пордим към Радишево и да овладее турската позиция северно от последното село, след което да продължи настъплението си към Плевен. Сборната кавказка казашка бригада на генерал Скобелев трябваше да охранява левия фланг откъм София и Ловеч, а в случай че турците започнат отстъпление — да пресече пътя им към София. Общият резерв оставаше под личното командуване на генерал Криденер и трябваше да следва по шосето Русчук — Плевен. За действие в тила на противника беше предназначен специален отряд под командуването на генерал-майор Лашкарев.

Колоната на генерал Веляминов настъпи в 5 ч. на 30 юли от с. Коиловци към с. Гривица. Когато наближи телеграфната линия, тя се подреди в боен ред. Утрото беше много мрачно, мъглата позволяваше да се вижда само на около половин километър, а това естествено попречи да се разузнае по-добре разположението на противника. Към 8.15 ч. турците дадоха първите оръдейни изстрели срещу десния фланг на русите. Руските батареи отговориха с огън по Гривицкия редут. Така се завърза артилерийска престрелка, която продължи няколко часа. През това време колоната на генерал Веляминов оставаше, общо взето, в очаквателно положение, което продължи докъм 15 ч. Това се правеше с цел да се даде време на артилерията да разруши укрепленията на противника и да нанесе чувствителни загуби на живата му сила. Зад тази колона се намираше колоната на генерал Шилдер-Шулднер, която образуваше, както казахме вече това, неин частен резерв. Огънят на турските батареи не можа да нанесе големи загуби на русите. Към 9 ч. се появиха отделни групи башибозуци и стрелци, но те бяха малобройни и действията на десния фланг се ограничиха само с артилерийската престрелка.

Войските на генерал Шаховски излязоха от бивака си също в 5 ч. Четири часа по-късно те достигнаха Радишево и го заеха без бой, след което поставиха няколко батареи на височините северно от това село. И тук се завърза артилерийска престрелка, която продължи до 14.20 ч. През това време пехотата остана в очаквателно положение. Към обед огънят на турците започна да стихва, а на някои места престана съвсем. Генерал Шаховски счете, че извършената артилерийска подготовка е достатъчна, и към 14 ч. уведоми началника на Западния отряд за намерението си да премине в атака. Да вземе това решение го беше подтикнало и едно придвижване на войските на десния фланг, което той бе взел погрешно за настъпление. Генерал Криденер пък се готвеше да отложи атаката за следния ден, понеже артилерийската подготовка на десния фланг не беше достатъчна. Но когато получи донесение, че левият фланг е минал в настъпление, той промени намерението си и заповяда на генерал Веляминов да атакува.

Генерал Шаховски започна атаката към 14.30 ч. Начело настъпваха Курският и Рилският полк. Едва излезли от храсталаците, стрелците бяха посрещнати със силен огън от турците, които бяха заседнали в няколко реда ложемента и траншеи. Усилиха огъня си и турските батареи. Бригадата на генерал Горшков (Курският и Рилският полк) понесе още тогава значителни загуби. За да ги намали, генералът придвижи войските напред чрез прибежки. Неспирният огън на противника ставаше все по-убийствен, а стръмният склон и меката почва измориха много русите. Въпреки това те продължиха да вървят напред и успяха да изтласкат противника от предната му позиция, т. е. от окопите северозападно от Радишево, които отбраняваше началник-щабът на Осман паша — Тахир паша — с 3 табура и 4 оръдия. Пашата се оттегли също и по причина на това, че десният му фланг беше заплашен от настъплението на генерал Скобелев по левия бряг на р. Тученица. Турците отстъпиха на укрепленията северно от Сулуклия дол.

Ротите от първи батальон на Курския полк се устремиха с «ура» по петите на отстъпващия противник към построената от него в самия ден на сражението четириоръдейна батарея. Турците се готвеха да отстъпят от батареята, но в този момент пристигналите им подкрепления принудиха русите да залегнат в близките траншеи. Завърза се продължителна престрелка, която се водеше почти от упор.

През това време вторият батальон на Курския полк се беше приближил заедно с няколко роти на Рилския полк на 150–200 стъпки от 4–оръдейния еполемент на левия фланг на Хасан Сабри паша. Там действуваше Атуф паша с 3 табура и 3 оръдия. Той успя да спре русите с помощта на пристигналите подкрепления. Тогава подпоручик Копаневич пришпори коня си и се устреми към еполемента с изваден револвер. Неговият пример вдъхна отново сили на бойците и след малко те превзеха еполемента, на чийто бруствер лежеше тялото на загиналия подпоручик. Обаче след малко те трябваше да го отстъпят, защото редиците им бяха оредели с повече от една трета и почти не бяха останали офицери, а турците получаваха все нови и нови подкрепления. Боят на този сектор продължи с престрелки от незначително разстояние.

Междувременно Рилският полк, който действуваше вдясно от Курския срещу още недовършено укрепление за 6 оръдия на най-левия фланг на Хасан Сабри паша, успя да преодолее картеча на турските оръдия и да заеме укреплението. Там се валяха телата на 30 убити и ранени турци, между които и онова на един англичанин в предсмъртни мъки. Да развие обаче успеха си Рилският полк не можа по липса на резерви.

През всичкото това време руската пехота се ползуваше от умелата поддръжка на артилерията. Обаче генерал Шаховски не можа да развие успеха си, защото не се реши да хвърли в боя наличните резерви, преди да получи подкрепления от общия резерв на генерал Криденер.

Понеже укрепленията им от югоизток бяха слаби, турците събраха в този сектор две трети от войските си и успяха да спрат бригадата на генерал Горшков. За това допринесе много и умората на русите. Те се намираха в движение вече осем часа, а жегата беше непоносима и районът трудно проходим. Осман паша предприе редица контраатаки, но те бяха отблъснати от оредялата бригада на генерал Горшков със съдействието на Шуйския пехотен полк. Генерал Шаховски реши най-сетне да въведе в боя резервната бригада, защото беше научил, че генерал Криденер му е изпратил Коломенския пехотен полк с една батарея.

С общи усилия бойци, от Курския, Рилския и Шуйския полк преминаха след известно време отново в настъпление и към 18 ч. заеха ложементите и батареята, които прикриваха Плевен от изток. Тогава загина със смъртта на смелите и командирът на Шуйския полк, полковник Каулбарс. Ранен с три куршума в крака, стомаха и гърдите, той събра последните си сили, забрани на войниците си да го изнесат от боя и им заповяда да вървят напред, след което издъхна.

В това време Коломенският полк действуваше от изток. Той постигна известни успехи по течение на река Гривица, но намесата му не можа да промени изхода на боя на левия фланг. Осман паша въведе в действие последните си резерви. След редица нови атаки и контраатаки от двете страни стана ясно, че отрядът на генерал Шаховски е изтощил своите сили, без при това да има изгледи да получи подкрепления. Сред руските войски започваше безпорядък, който можеше да се превърне в нещо по-лошо. По тази причина Шаховски заповяда отстъпление. Войските се оттеглиха на позициите си при с. Радишево, откъдето бяха започнали настъплението си. Когато научи на следната сутрин за оттеглянето на генерал Криденер, Шаховски отстъпи в с. Пордим.

Гривицкият редут, който се намираше срещу десния фланг на русите, представляваше главният опорен пункт на турската отбранителна линия и неин фактически ключ. Гривицкият редут имаше силен профил и беше пригоден както за артилерийска, така и за пушечна отбрана. Последната беше разположена на три линии: по бруствера, по рова и по ложементите встрани от редута.

Атаката срещу Гривицкия редут беше проведена от две колони: дясна начело с генерал Белокопитов (Пезенския полк и два батальона от Козловския полк) и лява начело с генерал Веляминов (Тамбовския полк и един козловски батальон). В резерв на двете колони се намираха Архангелгородският, Вологодският и Галицкият полк.

Към 16 ч. генерал Белокопитов получи заповед да премине в настъпление. Пезенският полк се насочи към турската батарея, която се охраняваше от пехота, разположена в рововете и ложементите. Като видяха руското настъпление, турците откриха ужасен огън. Но това не можа да спре настъпващите батальони. Първият батальон овладя с щикове батареята, първия ред ложементи, нахвърли се на втория ред, където беше пресрещнат от турските резерви и заставен да отстъпи. Батальонът, който се движеше след него, макар да беше посрещнат с убийствен огън, удари неприятелските окопи и изтласка противника. Атаката продължаваше. Майор Ковалевски се хвърли с група стрелци към редута, но на бруствера го насякоха на късове. От редута започна да се изсипва град от куршуми, който направи невъзможна втора атака срещу него.

Третият батальон, който настъпваше вляво, се изкачи на противоположния бряг на дола и се насочи към храсталаците. Но те се оказаха доста силно укрепени, а към края имаше друг редут, укрепен с дървета. Колкото пъти батальонът се хвърляше в атака, толкова пъти беше отбиван от огъня на турската пехота. Тук беше изпратен нов батальон, но едва се показа и срещу него се изви вихрушка от куршуми, която спря ротите му. Очистването на горичката не беше възможно, а вече се свечеряваше. Към 23 ч. се получи заповед за отстъпление.

Лявата колона на генерал Веляминов, която също трябваше да настъпи срещу редута, започна настъплението към 17 ч. Турците посрещнаха тамбовските роти със силен огън, но те продължиха да вървят напред, като запазиха реда си. Той се разстрои при преминаването на Гривицката река. Тогава турският огън стана още по-силен. Като се изкачи на височината, колоната се подреди в мъртвото пространство и се хвърли напред с «ура». Огънят на противника беше толкова силен, че беше трудно да се настъпва поради падналите убити и ранени. Залегнали зад хълма, русите откриха от гребена му залпов огън. Те предприеха атака, но след малко бяха принудени да се върнат отново на хълма. Такова беше положението към 21 ч., когато генерал Веляминов тръгна да търси Криденер за нова заповед. Откри го едва след два часа, когато получи заповед да се оттегли на първоначалната си позиция и да се укрепи на нея.

В атаката на Гривицкия редут бяха включени и резервните полкове, но без резултат. Атаките им бяха отбити и по-нататъшното упорство беше сметнато за излишно, поради което се издаде заповед за отстъпление.

Действията на Казашката кавказка бригада начело с генерал Скобелев, при когото се намираше като доброволец художникът Верешчагин, имаха самостоятелен характер. Бригадата напусна бивака си в с. Бохот в 6 ч. Турците откриха авангарда й едва когато той достигна с. Къшин. Като продължи да настъпва, той зае позиции по командната височина, обкръжаваща Плевен на около 600 м от покрайнините на града.

Турската артилерия откри силен огън, последван от решително настъпление на пехотата. Дълбок, почти непроходим каменист дол отделяше Скобелев от войските на княз Шаховски. Понеже той беше отдалечен от главните сили, пък и турската пехота мина в решително настъпление, трябваше да отстъпи към с. Къшин. Към 9 ч. боят се разгоря по цялата линия. Скобелев взе всички мерки, за да се осигури от евентуално турско настъпление откъм Ловеч, и влезе във връзка с генерал Горшков, след което реши да овладее височините над Плевен.

Успоредно на фронта на руското настъпление имаше много възвишения и дупки, покрити с лози и с храсталаци, а земята беше разкаляна от дъжда. Това улесняваше много турската отбрана. Посрещната от силен огън, трета стрелкова рота се вдигна с песни напред и достигна последната височина, която господствуваше над Плевен. Закипя отчаян щиков бой. Към обед действията на тази шепа хора привлече така силно вниманието на противника, че той изпрати на войските си подкрепления и засили артилерийския огън, а конницата му направи няколко опита да се вреже в руските линии.

Към 16 ч., след като се убеди, че турците откъм Ловеч няма да настъпят, и след като отрядът на Шаховски беше преминал в настъпление, Скобелев вкара в боя всичките си резерви. Но положението му стана много критично, тъй като турците получиха подкрепления и започнаха да преследват уморените му войници. След упорит бой русите отстъпиха зад с. Къшин.

И така вторият опит за освобождаването на Плевен излезе също неуспешен. Руските загуби възлизаха на 7032 души, а турските — на около 1200 души.

С това се затегна окончателно възелът при Плевен, за развързваното на който руската армия трябваше да напрегне всичките си сили. Инициативата премина окончателно в ръцете на турското командуване. Руското настъпление на запад беше спряно, а Западният корпус беше доста обезкръвен. Духът на турските войски и на мохамеданското население се повиши значително. Но Действуващата армия не беше разгромена, а руският войник запази високия си борчески дух. Това беше залогът за бъдещата победа при Плевен.

5. Руското настъпление на Източния фронт

Частите, които влизаха в състава на Русчушкия отряд, започнаха да преминават на десния бряг на Дунав през нощта на 2 срещу 3 юли. Вечерта на 4 юли бе преминал целият авангард на отряда, който настъпи към Янтра на следния ден сутринта. Стародубовският полк премина по моста на реката при гр. Бяла и зае позиция на десния й бряг.

През следващите два дни главните сили на Русчушкия отряд се съсредоточаваха по долното течение на Янтра, между Дунав и Бяла, а 12–а конна дивизия излезе малко по-напред.

През първите дни на настъплението си Русчушкият отряд не срещаше съпротива освен от страна на въоръжени местни жители мохамедани. Обаче Ахмед Еюб паша бе насочил от Шумен (Коларовград) и Русчук (Русе) към Бяла силен отряд от около 28 000 души, чиято цел беше да се съедини с армията на Осман паша. На 8 юли стана малко сблъскване край селата Обретеник и Две могили между предните части на този отряд и предните части на Русчушкия отряд. То завърши с отхвърляне на турския авангард. След това Ахмед Еюб паша се отказа от намерението си да настъпи към Бяла и оттегли силите си към Хан Гюл чешме.

Русчушкият отряд продължи настъплението си на изток, без да среща съпротива. На 9 юли престолонаследникът получи предписание да прекрати настъплението и да заеме такова положение на р. Янтра, че да бъде в състояние при евентуално турско настъпление откъм Русчук да посрещне противника на открито поле, или пък в случай че последният би имал превъзходство в силите, да го срещне на предварително избрана и укрепена позиция. Главнокомандуващият бе взел това решение под влияние на бързото настъпление на Предния отряд. Както казахме вече, той смяташе да не губи време в обсада на крепостите, а да заеме старопланинските проходи и да започне голямо настъпление в Южна България.

Всичко това променяше коренно задачата на Русчушкия отряд. Неговият командир реши да разположи пехотните си части на Янтра, а конницата, която беше преминала на десния бряг на реката, да придвижи още по-напред към Разград и Русчук. На 11 юли тя излезе на линията на селата Мечка — Тръстеник — Широково — Горско Абланово — Индже кьой (Теменуга) — Осиково — Чаир (Камен).

По това време турците разполагаха в Русчук, Шумен. Разград и Осман пазар (Омуртаг), т. е. на западния фронт на четириъгълника на крепостите, със 75 000 души, от които годни да действуват на полето около 30 000. Но те не смятаха да напускат крепостите, защото министърът на войната Редиф паша, който бе заминал за Шумен със задача да попречи на русите да преминат Балкана, се опасяваше, че не ще може да удържи крепостите с останалите 45 000 души при евентуално настъпление на Долнодунавския отряд.

Случи се така, че и двете страни възприеха на този фронт изчаквателна тактика. Военните действия се сведоха до разузнавателна дейност, съпроводена с малки схватки, в някои от които вземаше участие и местното мохамеданско население.

На 17 юли командирът на Русчушкия отряд получи заповед да изнесе главните си сили на р. Черни Лом, между Дунав и с. Кацелово, а конницата и авангарда на отряда — на десния бряг на реката. По този начин Русчушкият отряд щеше да добие възможност да наблюдава по-отблизо гарнизоните на Шумен и Русчук и да пристъпи по-бързо към обсаждане на последния град, в случай че обстоятелствата биха наложили да се действува по този начин.

Вследствие на това предписание отрядът настъпи отново на изток. На 21 юли главните му сили се изнесоха на линията на реките Лом и Черни Лом, от Пиргово до Кацелово. Те започнаха да укрепяват заетите позиции. Авангардът на 12–и корпус се намираше на позиция пред Хан Гюл чешме с фронт към Русчук, а авангардът на 13–и корпус — на линията Иванов чифлик (Гара Иваново) — Нисово — Костанденец — Гърчиново — Опака — Паламарца, с фронт към Разград и Ески Джумая (Търговище).

Като заслон на Търново откъм Осман пазар Николай Николаевич постави части от 11–и корпус, които имаха още задачата да се притекат на помощ на Русчушкия отряд, в случай че главните турски сили се насочат срещу него. Вечерта на 20 юли частите на 11–и корпус заемаха линията на селата Раданово — Одаите — Сушица — Долни Тръмбеш — Лефеджии (Априлово) — Джулюница — Козаревец.

Още по на юг от тях, на линията Водица — Беброво, се намираше 13–а конна дивизия.

От 21 юли командуването на турските войски в четириъгълника на крепостите бе прието от Мехмед Али паша. Турците бяха съсредоточили в този район вече около 97 500 души. Възползуван от бездействието на Долнодунавския отряд и на руските сили по левия бряг на Дунав, Мехмед Али паша успя да концентрира край Разград голяма групировка, на която постави обаче отбранителни задачи. Тя преграждаше най-добрите пътища от Бяла за Шумен, прикриваше железопътната линия Шумен — Русчук и щеше да се окаже във фланг и в тил на русите, в случай че те биха предприели обсада на Русчук.

По време на придвижванията на турските сили от Русчук за Разград и на разузнавателната дейност на Русчушкия отряд станаха някои незначителни схватки.

Вечерта на 24 юли се получи предписание от Полевия щаб, който беше започнал да отчита значението на първото сражение при Плевен. Русчушкият отряд трябваше да се подготви за отбиване на евентуално турско настъпление откъм Шумен. През нощта на следващия ден се получи, вследствие на неверни сведения за съсредоточаване на значителни турски сили към Ески Джумая и Осман пазар, нареждане отрядът да се подготви да нападне с 13–и корпус и с част от конницата си десния фланг на турците, в случай че биха настъпили към Търново. Това наложи ново разместване на частите на Русчушкия отряд, този път в южно направление. Променяше се и относителната роля на двата отряда, които действуваха на източния фронт. Този път главна роля щеше да играе Османпазарският отряд, а Русчушкият трябваше да го поддържа.

По това време стана и боят при с. Езерче. На 26 юли селото бе заето от турски отряд, съставен от три пехотни полка, малко конница и 6 оръдия. Турската пехота бе заела позиции в самото село и на височините зад него, където се беше разположила и артилерията. Отрядът на граф Воронцов-Дашков, съставен от 19 роти, 8 ескадрона и 10 оръдия, трябваше да изтласка турците от селото, за да осигури възможност на руската конница да наблюдава движението на турските войски и транспорт между Разград и Русчук. Към 16.30 ч. руските оръдия откриха огън, а след малко пехотата настъпи срещу фронта на турската батарея. По същото време от края на селото се насочи към гората верига от турски стрелци. Завърза, се кратка престрелка по цялата бойна линия, след което турците бяха отхвърлени с атака на щик. Въодушевявани обаче от Азис паша, който се намираше постоянно сред тях, те се устремяваха на три пъти в гората, докато най-после бяха отхвърлени окончателно. Тогава загина и Азис паша. След 18 ч. боят се пренесе в селото. Полковник Тинков настъпи бавно с части от Нежинския пехотен полк, очиствайки оградите и къщите от противникови стрелци. Той обхвана левия фланг на турската батарея и я застави да отстъпи. Майор Флоренски пък обхвана с роти от Болховския пехотен полк и три ескадрона хусари турската пехота в северния край на селото. След това турският отряд отстъпи към Разград. Русите дадоха 81 убити и 173 ранени. Те прибраха от полесражението 249 трупа на турски бойци и взеха 16 пленници, оръжия, патрони, транспорт, сухари и лагерни принадлежности. Този малък бой имаше за резултат това, че укрепи увереността на Мехмед Али паша, че предстои руско настъпление към Разград. В действителност русите съвсем не мислеха да настъпват в онзи момент, но тази увереност на пашата оказа известно влияние върху хода на августовските боеве за Шипченския проход.

Значението на руското настъпление в Североизточна България се състоеше в това, че то разшири и затвърди Свищовския плацдарм и осигури левия фланг на Предния отряд.

6. Последни действия на Предния отряд

Освобождение на Калофер и Карлово

След овладяването на Шипченския проход Предният отряд остана на почивка край Казанлък. Храната беше в изобилие, а изпокъсаните обувки и мундири се подменяха с трофейни. Започнаха да пристигат пратеници на българското население по долината на Тунджа. Пратениците на Калофер донесоха писмо със стотици подписи, с което населението молеше генерал Гурко да изпрати казаци за запазване на града от отстъпващите турски войски и от разбойнически шайки. Но войниците бяха много изморени, пък и не биваше да се разпръсват малките сили на отряда. Затова генерал Гурко се задоволи да изпрати само 5 казашки сотни към селищата по долината на Тунджа, западно от Казанлък.

Сотните пристигнаха в Калофер късно привечер на 23 юли. В околността на града ги срещнаха мнозина българи, които се оплакаха на казаците от турските шайки. Подобна шайка срещнаха сами русите на следния ден, когато настъпиха към Карлово (Левскиград).

Сотните влязоха в Карлово преди обед на 24 юли. Посрещнаха ги както българите, така и турците начело с длъжностните лица и духовенството. Отслужен бе молебен. Издаде се заповед за предаване на оръжието от мохамеданите, която само малцина изпълниха. По-сетне оръжието беше разграбено от българите. Управителят на града Хасан ефенди замина с неколцина представители на българското население за Казанлък, за да изрази своята покорност пред началника на Предния отряд.

На следния ден казаците се завърнаха в Казанлък, донасяйки ценни сведения за разположението на руските сили в Южна България.

Новите планове на ген. Гурко. Освобождение на Ески Загра

Мълниеносните победи на Предния отряд през юли бяха направили потресаващо впечатление на мюсюлманите. Турците от градовете и селата по долината на Тунджа бягаха към Одрин и Цариград. Чиновниците зарязваха службите си и също диреха спасение на юг. Побягнаха даже богаташите от Пловдив, където се намираше само отстъпилият от Шипка отряд на Хулюси паша. Мюсюлманите, които останаха в града, се събраха в конака и се приготвиха да се предадат на русите.

Генерал Гурко смяташе, че всичко това е създало благоприятна обстановка за неговия отряд. Той бързаше да използува моралния ефект на победите си и на 20 юли предложи на главнокомандуващия, след като отрядът завърши почивката си, да настъпи към Одрин. За охрана на Шипченския проход щяха да бъдат оставени само малки части. Гурко молеше да бъде подкрепен с конница и с артилерия, както и да бъдат попълнени запасите на отряда с боеприпаси, със сухари и с превързочни материали. Той настояваше за бързи и смели действия, понеже благоприятните дни отлитаха един след друг, а турците можеха да преминат в контранастъпление. Планирайки тези действия, началникът на Предния отряд изхождаше от предпоставката, че ще бъде последван при настъплението си от големи сили на Действуващата армия.

Междувременно обстановката в Южна България ставаше все по-неблагоприятна за русите. Турските части, които бяха разбити в долината на Тунджа и при Шипка, се съсредоточиха в Пловдив и в Йени Загра (Нова Загора). В Пловдив пристигна от София един паша с 2000 войници. Те започнаха да строят укрепени позиции край града, а на мюсюлманското население беше раздадено оръжие. Но Предният отряд беше облекчен от това, че охраната на проходите беше възложена на други части.

След два дни се получиха отговорът на главнокомандуващия и предписание на Полевия щаб. Като съобщаваха на генерал Гурко за неуспеха при Плевен на 20 юли и за превозването на корпуса на Сюлейман паша в Тракия, чиито първи части се очакваха в Одрин към 24 юли, те нареждаха пехотата на отряда да не се отдалечава от Казанлък. Тя трябваше да се подготви да освободи при евентуално неблагоприятно развитие на военните действия намиращите се на Балкана части от 9–а пехотна дивизия за действия в други направления. Обаче главнокомандуващият разрешаваше конницата на отряда да действува във всички посоки, докъдето може да достигне, с цел да безпокои противника и да прекъсне телеграфните и железопътните му съобщения.

Промените в обстановката наложиха на генерал Гурко да се откаже от намерението си да настъпи към Одрин. Като естествен обект на най-близките му действия сега изпъкнаха железопътните линии Търново-Сеймен (Симеоновград) — Ямбол и Търново-Сеймен — Белово, които отстояха на няколко десетки километра от Казанлък. По тези линии щеше да превози корпуса си Сюлейман паша и по тях се сношаваха помежду си гарнизоните на Пловдив и Йени Загра. Голямата им отдалеченост от Казанлък налагаше да се заемат предварително със специален отряд средногорските проходи. Този отряд щеше да служи за опора на конницата при действията й срещу споменатите жп. линии и щеше да я охранява от евентуално настъпление на турците откъм Йени Загра.

Освен това старозагорчани бяха изпратили делегация до генерал Гурко с писмо, подписано от Петко Славейков и от двама други граждани. Те го молеха да изпрати «тая нощ или до утре рано» войски, които да вземат под своя защита християнското население. «Извинете ни, пишеха старозагорчани, но церемониите при нас сега са невъзможни. Молим Ви с кръста и Богородицата, побързайте да ни изпратите необходимата подкрепа за защита на нашия град... ако не дойдете в най-скоро време, нашият град ще стане жертва на опустошителния гняв на вбесилите се от събитията в Казанлък мюсюлмани.»

С оглед на тази молба и на движението на армията на Сюлейман паша Гурко реши да заеме Ески Загра (Стара Загора) на 22 юли, а на следния ден да започне набезите срещу железопътните линии в Тракия.

И наистина на 22 юли влезе в Ески Загра полковник Корево с 9–и казански драгунски полк, една казашка сотня и две оръдия. На следния ден охраната на града бе поета от други части, а отрядът на полковник Корево се насочи към жп. линия Търново-Сеймен — Белово. Ето как описва посрещането на руските войски в Ески Загра един очевидец: «Депутация от града начело с духовенството ни посрещна с хляб и сол. От всички страни се сипеха радостни и задушевни приветствия. Къщите с оригинална архитектура бяха украсени със знамена и с гирлянди от живи цветя. Над тесните улици се носеше непрекъснат шум от честото гръмко «ура». Шапките, пушките и сабите на опълченците се украсиха с цветя.

Гледана отдалеч, тази вълнуваща се тълпа можеше да бъде взета за бушуващо море от живи цветя. Вино, тютюн, хляб и други продукти се предлагаха от добрите жители на нашите опълченци. Весело, леко беше на душата да се види и почувствува неподправената, искрена радост на жителите и тяхното горещо внимание към войниците, отишли доброволно в редовете на защитниците на святото право дело — към войниците, положили началото на българското войнство...».

На 24 юли части на Предния отряд повредиха жп. линията Търново-Сеймен — Белово при станция Каяджик (Димитровград), която беше запалена, както и жп. линията Търново-Сеймен — Ямбол при станция Кара бунар (Гара Стаханово).

Настъплението на предния отряд към Йени Загра

Според данните на руското разузнаване турските сили в Южна България бяха разположени по следния начин: в Пловдив — 8000 души и 2 оръдия; в Йени Загра — 6 до 8 табура и голяма група черкези; в Търново-Сеймен — около 8000 души от армията на Сюлейман паша, която според разузнаването се събирала в Одрин, но без изгледи да се събере бързо; при Чирпан — до 1500 мустахфъзи. Тези сведения не бяха точни. Още на 21 юли Сюлейман паша слезе в Дедеагач с първите два-три табура. Тук той получи заповед, с която го назначаваха за главнокомандуващ на Балканите. Министърът на войната му поставяше задача да отблъсне русите от Южна България и от Балкана, за да не съсредоточат големи сили в Тракия, които биха могли да заплашат армиите на Ахмед Еюб паша и на Осман паша. На 25 юли Сюлейман паша достигна станция Кара бунар, където започна да съсредоточава силите си.

Изхождайки от неточните сведения на разузнаването, генерал Гурко подхвърли още на 24 юли в едно писмо до главнокомандуващия идеята за активна отбрана на старопланинските проходи, която да бъде изнесена напред чрез овладяването на Йени Загра, на Ески Загра и на Търново-Сеймен. В друг рапорт той развиваше мисълта, че тогавашният момент е благоприятен за нанасяне на решителен удар. Началникът на Предния отряд считаше, че е възможно да разбие цялата армия на Сюлейман паша на части, съобразно с пристигането им. Забавянето на настъплението на Предния отряд щеше да има според него най-мрачни последици. Турците щели да се опомнят, да забравят поражението си в долината на Тунджа и да се освободят от паническия страх, а Сюлейман паша щял да събере армията си, да я усили с други турски отряди, да научи за трудното положение на Предния отряд и да премине в контранастъпление. Генерал Гурко заключаваше, че само решително и незабавно настъпление на всички войски, преминали Балкана, обещава пълен успех, а забавянето на настъплението, особено ако то е продължително, може да има лоши последици. На 28 юли той продължаваше още да мисли, че моментът е удобен за разбиване на Сюлеймановата армия по части. Според него тя се събирала при станция Кара бунар, но все още не била съсредоточена и се нуждаела поне от пет-шест дни за тази цел. В случай че главнокомандуващият нямаше да одобри тези му планове, Гурко предлагаше да се задържи на «много удобна» позиция при Ески Загра, а отрядът на Борейша, който охраняваше Хаинкьойския проход, да излезе на позиция при Йени Загра. По този начин щяха не само да бъдат защитени Шипченският и Хаинкьойският проход, но русите да завладеят и цялото пространство до Марица, както и да държат противника в постоянен страх. «Считам за свещен дълг да донеса на Ваше Императорско Височество, писа Гурко, че нашето отстъпление ще се съпровожда с поголовно избиване на цялото българско население на градовете Ески Загра и Казанлък и всички села от долината на р. Тунджа. Потръпвам при мисълта, че нашето временно престояване по тези места ще стане причина за ужасна участ на жителите на този район.»

Тези настойчиви предложения склониха главнокомандуващия. Той придаде към Предния отряд бригадата на генерал-майор Борейша с една деветфунтова батарея и разреши на генерал Гурко да действува както намери за добре (27 юли).

Началникът на Предния отряд реши да атакува Йени Загра на 30 юли. Той смяташе, че ще разбие гарнизона, преди последният да получи подкрепления от Сюлейман паша. По този начин Гурко щеше да разгроми един турски отряд, да пресече пътя на турците за Шумен (Коларовград) и да застане във фланг на евентуално тяхно придвижване към Шипка. В случай на успех той щеше да спечели време, за да дочака пристигането на подкрепления от главните сили, след като бъде превзет Плевен, а в случай на неуспех можеше да отстъпи през Хаинкьойския проход.

На 29 юли русите настъпиха към Йени Загра с три колони. Дясната колона се състоеше от Ескизаграския гарнизон (4 опълченски дружини, 14 ескадрона и 12 оръдия) и се командуваше от Николай Максимилианович. Оставяйки една рота опълченци и сотня казаци в Ески Загра, тази колона се насочи към с. Дълбоки. Средната колона (4 1/2 батальона, 2 1/2 сотни и 16 оръдия) настъпи под командуването на генерал-майор Цвецински от Казанлък за Чанакчии (Долно Паничерево). С нея се движеше сам генерал Гурко. Лявата колона (една бригада от 9–а пехотна дивизия, една сотня и 16 оръдия) настъпи под командуването на генерал-майор Борейша от Хаинкьойския проход за Лъджите (Старозагорски минерални бани), оставяйки за охрана на прохода 4 роти и половин сотня казаци.

Генерал Гурко предприе тези действия, без да има вярна представа за движението на Сюлеймановата армия. Докато той мислеше, че на 28 юли тя още се съсредоточава при станция Кара бунар и може да стане опасна за него едва след пет-шест дни, Сюлейман паша бе съсредоточил 41 табура, 2 ескадрона нередовна конница и 4 батареи. Реуф паша пък разполагаше в Йени Загра с 15 табура, един ескадрон, около 600 нередовни конници и 4 батареи, а Хулюси паша бе преминал в Чирпан с 8 табура, 150 башибозуци и една батарея.

На 29 юли Сюлейман паша бе насочил три колони към Ески Загра. Реуф паша настъпваше по шосето с по-голямата част от Йенизаграския гарнизон. Сюлейман паша настъпваше от станция Кара бунар към с. Арабаджиево (с. Коларово) с всичките си сили. Това представляваше средната колона. Хулюси паша настъпваше с Чирпанския гарнизон вляво, към с. Араб махле (Чернево), след като бе оставил един табур в града.

Десните колони на двете армии се срещнаха следобед при с. Кара бунар (Подслон)(11). Стана кратка схватка на авангардите, след която Реуф паша и Николай Лайхтенбергски разгърнаха силите си и боят започна. Обаче той трябваше да бъде прекратен още в началото поради настъпването на нощта. Реуф паша остана да нощува при с. Кара бунар, а русите — при с. Дълбоки.

На 29 юли вечерта трите руски колони бяха достигнали определените им места. Те се намираха на 15–20 км северно и североизточно от Йени Загра. Обаче колоната на Николай Лайхтенбергски не можа да вземе участие при атаката на града на следния ден, понеже Реуф паша бе преградил пътя й.

Напускайки Йени Загра на 28 юли, Реуф паша бе оставил за гарнизон трите си най-слаби табура с две оръдия и няколкостотин черкези. Като не можеха да отбраняват с недостатъчните си сили този град, който беше запален повторно, турците се укрепиха южно от него, при железопътната гара. Позицията им се състоеше от затворено укрепление, на задната страна на което се намираше железопътният насип, а на предната — изкуствен насип с бойници. Голямото двуетажно каменно здание на станцията беше приспособено за отбрана. Предлежащата местност беше равнинна и напълно открита. Тя не предлагаше никаква възможност на русите да използуват прикрития при атаката си.

Към 9 ч. на 30 юли колоната на генерал Борейша достигна с. Кортен и се разгъна в боен ред, след което продължи да настъпва. Генерал Гурко разбра, че турците са напуснали града и че дясната руска колона надали ще атакува от запад, както бе заповядано. Войските на Борейша бяха посрещнати от огъня на излезлите пред града две турски дългобойни оръдия. Но те бяха заставени скоро от руските батареи да се оттеглят в укрепленията. Бойците от Севския и Елецкия пехотен полк заеха южните покрайнини на горящия град, на 700–800 крачки от турската позиция. Застанали зад оградите и постройките и накачили се по покривите, те имаха отличен обзор и откриха точен огън срещу турците. Двете батареи на генерал Борейша заеха позиция източно от града на около 1700 м, а след това на 900 м от турските укрепления и започнаха да ги обстрелват. Станцията и вагоните пламнаха. По това време пристигнаха и частите на средната колона. Те заеха позиция югозападно от колоната на Борейша. В 11.35 ч. генерал Гурко заповяда обща атака. Той бързаше да ликвидира със съпротивата на турците край Йени Загра, за да се притече на помощ на третата колона при Кара бунар, откъдето се носеше ехото на канонада. Въпреки силния турски огън целият руски боен ред се вдигна в атака. Когато русите нахлуха в укреплението, табурите отстъпиха към с. Куруджии (Пъдарево) с двете си оръдия, запазвайки все още известен ред. Но там ги пресрещнаха четири взвода казаци и подгонвайки ги ту от една, ту от друга страна с куршуми и с пики, превърнаха отстъплението им в бягство. Турците бягаха на югоизток, захвърляйки пушки, ботуши, запасните шалвари и мундири. Преследването продължи повече от 4 км и бе прекратено от началника на отряда, който бе заповядал на генерал Борейша да тръгне в 14 ч. за Кара бунар. Обаче последният достигна посочения пункт едва към 22–23 ч.

Русите загубиха през този бой 106 души убити, ранени и безследно изчезнали. На полесражението лежаха повече от 800 турски трупа. Предният отряд взе многобройни трофеи, между които две оръдия. Но тази му победа нямаше решаващо значение, понеже главните турски сили останаха незасегнати.

През нощта на 29 срещу 30 юли Николай Лайхтенбергски разбра от донесения на разезди, че турците настъпват концентрично към Ески Загра. След дълго колебание и нерешителност, признавайки сам, че не е годен да командува войски, херцогът отстъпи на хълмовете при с. Айданлии (с. Зора), оставяйки на позицията пред Реуф паша конницата си. Нейният командир Евгений Лайхтенбергски получи заповед да действува според случая. Николай Максимилианович отстъпи към Ески Загра поради това, че като нямаше връзка с другите колони на Предния отряд и беше отделен от тях чрез разклоненията на Източна Средна гора, през които нямаше удобен път за артилерията и за обозите, сметна за необходимо да си осигури път за отстъпление през прохода при Ески Загра. Освен това той намираше за неудобно да остави без бой града, който бе посрещнал русите «с разтворени обятия».

Рано сутринта на 30 юли конницата на Евгений Максимилианович влезе в бой с настъпващата към с. Арабаджиево колона на Реуф паша. Последният имаше превъзходство в силите, но дочувайки ехото от стрелбата при Ески Загра, не се реши да мине в решително настъпление, а следобед разположи силите си в гората край с. Джуранлии (Калитиново). Евгений Максимилианович пък присъедини конницата си към останалите сили на дясната колона, които се намираха при с. Айданлии.

Боят при с. Джуранлии

През нощта на 30 срещу 31 юли руските войски, които бяха взели участие в боя при Йени Загра, пренощуваха на три групи: авангардът, който се командуваше от полковник Курнаков — на шосето край с. Дълбоки; предният ешелон на генерал Борейша — при с. Кара бунар, а вторият ешелон на генерал Цвецински — край с. Авлиене (Асеновец). Общото командуване на тези сили принадлежеше на генерал Гурко.

Последният получи сведения за това, че останалата, по-малка част от силите на Предния отряд държи още Ески Загра и че Реуф паша е разположил силите си край с. Джуранлии. Но началникът на Предния отряд нямаше никаква представа за настъплението на Сюлеймановата армия. При това положение той реши да нападне на следния ден турските сили край Джуранлии. Генерал Гурко заповяда на Николай Максимилианович да стори същото. В щаба на Предния отряд предполагаха, че с тези си действия ще успеят да разгромят колоната на Реуф паша, което не им се бе отдало предишния ден. Увереността в победата беше толкова голяма, че се страхуваха само да не би птичката да изхвръкне, преди да са я уловили.

Ето защо авангардът на полковник Курнаков замина още рано сутринта от бивака си. Той имаше задача да открие час по-скоро силите на Реуф паша. По това време последният се канеше да настъпи към Ески Загра. Неговият авангард току-що беше потеглил от гората край с. Джуранлии, когато от североизток се зададоха казашките сотни на полковник Курнаков. При това положение Реуф паша не можеше да продължи настъплението си към Ески Загра и трябваше да приеме боя. Турците се обърнаха с фронт към изток и заеха позиция на 1,5 км южно от шосето Йени Загра — Ески Загра.

Генерал Гурко реши да ги нападне. Той се надяваше, че даже и да не е получил съответната заповед, Николай Максимилианович ще се досети по канонадата за станалото и ще се притече на полесражението.

Генерал Борейша разгърна Севския и Елецкия пехотен полк срещу турския център и извади оръдията си напред. Те заеха позиция на 1500 м от турските окопи, които минаваха по края на двете горички, разположени по на север, пред с. Джуранлии, опирайки десния си фланг на третата. По цялата линия пламна пушечна и артилерийска престрелка. Провирайки се през храсталаците и през царевичните и пшеничните ниви, турски стрелци се промъкнаха напред и стреляха почти в упор. Това затрудни най-много действията на руските батареи. Но русите очистиха скоро местността от тези смелчаци и се приближиха още повече до турските окопи. Последните бяха маскирани така изкусно, че едва се забелязваха. Някои руски части успяха да влязат в гората и започнаха да обхождат позициите на противника. Турците се вдигаха няколко пъти на контраатаки, но винаги без успех. Въпреки силния и изумително точен огън на противника 15–а донска казашка батарея на полковник Веревкин успя да излезе на позиция и откри толкова ефикасен огън с картеч, че само след четири залпа турците оттеглиха оръдията си на половин километър назад.

Генерал Гурко смяташе да атакува, след като пристигне колоната на генерал Цвецински и след като Реуф паша бъде нападнат в тил от Ескизаграския отряд. Но изтекоха два часа, без тилът на Реуф паша да бъде обезпокоен. Николай Лайхтенбергски бе изпратил за тази цел Киевския хусарски полк, но той беше заставен да отстъпи, след като бе обстрелян от артилерията на Реуф паша и посрещнат от черкези. Към 11 ч. пристигна на полесражението 4–та стрелкова бригада с артилерията си. Тя се разгърна северно от колоната на генерал Борейша, което застави турците да въведат в боя всичките си резерви.

На свой ред Реуф паша, след като не получи очакваната помощ от Сюлейман паша, реши да атакува разтегнатия център на русите. Той не можеше да чака повече, защото оръдията му изстрелваха последните си снаряди, а патроните бяха привършени. Продължаването на боя по дотогавашния начин не обещаваше нищо добро на турците. След силна артилерийска подготовка към обед бригадата на Мухлиз паша атакува стремително и принуди руския център да отстъпи заедно с четвърта батарея. Настана решителният момент на боя. Генерал Гурко заповяда на Стрелковата бригада да атакува, а на батареята — да се жертвува, за да поддържа духа на пехотата. Руските флангови батареи пренесоха огъня си по бригадата на Мухлиз паша, който беше ранен и заместен от Али бей. С тяхно съдействие атаката беше отбита. В центъра настъпиха 1–ви севски и 2–ри елецки батальон, а Стрелковата бригада обхвана левия фланг на противника. Междувременно генерал Раух, изпратен от Гурко в Ески Загра, бе насочил от Айданлии към Йени Загра Астраханския и Киевския конен полк с една батарея. Те се намесиха в боя срещу левия фланг и тила на Реуф паша. Турците, които до този момент се биеха според израза на генерал Гурко «великолепно», отстъпиха към станция Кара бунар. На левия фланг се задържа само един табур, който попречи на руската конница да преследва отстъпващите. Те успяха да изтеглят и всичките си оръдия. Руските загуби възлизаха на 420 убити и ранени, а загубите на турците — на около 1200 души.

След боя при Джуранлии отрядът на Реуф паша беше силно отслабен и деморализиран, но тази победа на Предния отряд не можа да предотврати настъплението на Сюлейман паша. Една от причините, поради които Реуф паша успя да се измъкне, се състоеше в това, че към 14 ч. началникът на Предния отряд заповяда на генералите Цвецински и Борейша да не се увличат в преследване на противника, а да отведат частите си към града. Генерал Гурко имаше намерение да се притече на помощ на Ескизаграския отряд, понеже към обед бе забелязан дим над Ески Загра — знак, че там става нещо лошо. Към 15.30 ч. генерал Гурко се приближи към Ески Загра с два конни полка, но не се реши да атакува противника, който бе овладял вече града, преди да дочака пристигането на пехотата и на артилерията. Обаче пехотата пристигна едва към 18–19 ч., когато беше вече късно да се предприеме каквото и да било. Главните сили на Предния отряд отстъпиха към с. Дълбоки, където се разположиха на бивак.

Боят при Ески Загра

В навечерието на Освободителната война Ески Загра наброяваше около 18 000 жители, три четвърти от които бяха българи. Градът беше важен съобщителен център. На 31 юли неговите тесни и криви улици бяха задръстени с коли, добитък и хора. Узнало, че турците се намират на няколко километра от града, българското население бягаше панически към Казанлък, защото се страхуваше от изстъпления на турци. Това представляваше голяма пречка за евентуално отстъпление на войските от позицията. Комендантът на града полковник Де Прерадович успокои разтревожените жители и местните власти с вестта за победата при Йени Загра и за приближаването на генерал Гурко. Половин час след това на площада се отслужваше благодарствен молебен.

Сутринта на този ден в Ески Загра се намираха 2–ра и 5–а опълченска дружина, две сотни казаци и 4 планински оръдия. Тези сили бяха поставени под командуването на полковник Краснов. Поради малобройността си русите трябваше да се ограничат със заемането само на южната покрайнина на града. Позицията им беше доста слаба и неудобна за стрелба. Тя беше дълга повече от 4 км с фронт на юг.

Полковник Краснов разположи силите си по следния начин: на десния фланг, вляво от пътя за Чирпан и от двете страни на пътя за Ак бунар (Бял извор), беше заела позиция 2–ра дружина на подполковник Куртянов с 2 оръдия. На левия фланг, от двете страни на пътя за Търново-Сеймен, се намираше пета дружина на подполковник Нишченко с 2 оръдия. В промеждутъка между дружините се бяха разположили двете спешени казашки сотни.

Останалите части от силите на Николай Максимилианович — 1–ва и 3–та опълченска дружина, три конни полка и няколко оръдия — се намираха при Айданлии, на около 4 км. Те осигуряваха левия фланг на Ескизаграския гарнизон, пътя за отстъпление и връзката с главните сили на Предния отряд.

Сюлейман паша предполагаше, че градът е зает от силна руска дивизия, поради което настъпваше съвсем предпазливо. На десния му фланг действуваше 2–ра бригада на Реджеб паша, която играеше същевременно и ролята на прикритие по отношение на руските сили при Йени Загра. В центъра настъпваше 4–та бригада на Шукри паша. Тя щеше да води демонстративни действия, докато лявофланговата 3–та бригада на Вейсел паша успее да обходи десния фланг на русите. Останалите две бригади се намираха във втора линия или в резерв зад центъра, понеже се предполагаше, че Вейсел паша ще бъде поддържан от силите на Хулюси паша, чието пристигане от Чирпан се очакваше всеки момент. Сюлейман паша не успя да установи връзка с Реуф паша, но канонадата показваше достатъчно ясно, че той води бой. Обаче това не оказа никакво влияние върху действията на Сюлейман паша.

Турците започнаха настъплението си към 7 ч. Те се опитаха да обхванат с конница двата фланга на отбраната, обаче тя беше отбита от Казанския и Астраханския драгунски полк, които бяха изпратени навреме от Николай Максимилианович. След това казанците се спешиха между редовете на втора дружина, а Астраханският полк се завърна при Айданлии. Вляво от 5–а дружина заеха позиции 1–ва и 3–та опълченска дружина, които се командуваха от полковник Толстой. При тях се намираше и генерал Столетов, началник на Българското опълчение.

Турците дадоха първия оръдеен изстрел към 10 ч. След това пехотата им се придвижи бавно напред с огън. «Зрелището, което се представи пред очите ми, пише един очевидец, надмина очакваното: неприятелят настъпваше от южната страна на града на гъсти вериги в няколко реда, със силна артилерия в интервали. Гледайки тази сила, можеше изведнъж да се определи, че ние не бяхме в състояние да приемем бой на открито поле. Цялата надежда падаше на отряда на генерал Гурко.» Сюлейман паша насочи главните си усилия срещу левия фланг на русите. Пехотните вериги в този участък бяха много гъсти и поддържаха все по-усилващ се огън, а зад тях се придвижваха колоните на табурите. Преди обед левият фланг на русите беше подсилен с останалите до този момент при Айданлии две роти от 1–ва дружина, които бяха изпратени от поелия командуването на Ескизаграския отряд генерал-майор Раух.

Към обед на поляната пред 2–ра дружина се показа, излизайки от гората, гъста турска верига. Тя водеше силен огън, но и двете й атаки излязоха неуспешни.

Успя да отбие турските атаки и 5–а дружина. На нея й помогна много точният огън на двете планински оръдия от дивизиона на капитан Константинов. Турците се оттеглиха в храсталаците, но след малко затишие подновиха атаките си. Атаката на турците се подкрепяше от една батарея. Тя бе отбита с помощта на 3–та дружина. Ротата на щабс-капитан Попов обхвана десния фланг на турците, които настъпваха пред фронта на 5–а дружина. Тази рота влезе в боя начело с офицерите си и с песента «Българи, юнаци» на уста. След нея настъпваше ротата на щабс-капитан Стесел. Подпоручик Кисов взе тръбата от ранен турски сигналист и засвири атака. Чу се силно «ура», след което опълченците се нахвърлиха върху турците и ги заставиха да отстъпят.

В този бой се прояви особено споменатият вече от нас опълченец Георги Караискаки, който казваше, че се бил с турците за свободата на балканските народи цели тридесет години и постъпил в опълчението, «за да сложи главата си за идеята». Макар и ранен в главата, Караискаки не се безпокоеше, но гледаше как да отмъсти на противника. Той непрекъснато ругаеше турците и стреляше ожесточено срещу тях, докато кръвта струеше по лицето му. Насладил се на отмъщението, Караискаки превърза раната си с кърпа, след което продължи да действува с пушката си.

По време на боя при Ески Загра взеха участие и жителите на града. «В началото на боя, разказва полковник Де Прерадович, много въоръжени българи се струпаха към края на града и заеха изходите на улиците към лозята, където бяха настанени дружините. Някои от изходите бяха барикадирани с каруци. Очевидно милиционерите(12) не очакваха отстъплението и предполагаха в критичния момент да се присъединят към войските, да защитават заедно града, отстъпвайки крачка по крачка, и да го предадат много скъпо на неприятеля. Сред гражданите защитници аз видях и членовете на градския съвет, които напуснали конака още при първия оръдеен изстрел.» Сред тях беше и младият Димитър Благоев. «Аз бях, разказва той, около тях в началото на сражението; носех вода и хляб на сражаващите се, помагах на ранените. Помня и до днес пищенето на куршумите, които хвърчаха край ушите ми. По едно време се върнах в града да видя какво става вкъщи и с другарите ми. Тогава чух събралите се на площада граждани да приказват, че турчетата в турската махала нещо се разшетали, че няма охрана в града, и току виж, че започнат да грабят. Вслушах се в тия разговори и се погледнах: бях въоръжен — крива сабя беше окачена на кръста ми, кой знае отгде взета, а до нея — голям пищов. И веднага реших, че трябва да се организира охраната на града…»(13)

Към 13 ч. турците завършиха разгръщането на своите сили. Техният център и десният им фланг преминаха в решително настъпление, а Вейсел паша, завършвайки обходното си движение, разположи артилерията си по височините западно от Ески Загра. Освен това неговата бригада заплашваше да пресече пътя за отстъпление на отбраната. Предвид на всичко това полковник Де Прерадович, който бе повикан още в началото на боя от генерал Столетов, за да приеме командуването, заповяда да започне постепенно отстъпление.

Първа започна да отстъпва 6–а дружина. Подполковник Нишченко беше ранен в ръката и в крака, но остана при своите до края на боя. В същата дружина бяха ранени още пет офицери. Особено трагична беше смъртта на поручик Павлов. Ранен смъртоносно в гърдите, той нямаше сила да върви с отстъпващите и се прислони до едно дърво. Войниците поискаха да го изнесат, обаче поручикът им забрани да сторят това, като казваше, че е все едно, че той ще умре. Когато турците дойдоха до дървото, един офицер се доближи до Павлов с извадена сабя и отсече едната му ръка, сетне другата, а най-после и главата. Сякаш недоволни от това, окръжаващите го турци вдигнаха трупа с щикове и започнаха да го подхвърлят във въздуха.

Турците, които бяха успели да се подредят зад закритията си, при това усилени със свежи части, преминаха отново в настъпление и успяха да обхванат фланговете на 3–а дружина. Тя беше загубила половината от състава си, а всичките й резерви бяха въведени в боя. Нейният командир подполковник Калитин реши да премине също към отстъпление. В този момент бе ранен в стомаха Авксентий Цимбалюк, знаменосец на Самарското знаме. При падането му дръжката на знамето се счупи, но волевият подофицер се привдигна и продължи да носи поверената му светиня, отказвайки да я предаде комуто и да било, докато не получи нарочна заповед от Калитин. Паднаха също и двамата подофицери, които понесоха последователно знамето след него, както и целите знаменни редове. Тогава знамето взе сам подполковник Калитин, но бе повален незабавно от куршум. При падането му се огъна сребърното копие на дръжката, което бе засегнато и от куршум. Знамето спаси най-после подофицерът Тома Тимофеев, който успя да го изнесе от боя. Макар да беше ранен сам, поручик Живарьов се опита да изнесе тялото на дружинния командир от боя, но не успя, защото загинаха всички, които му помагаха, както и самият кон на подполковник Калитин. От дружината остана само една слаба верига, която продължи да отстъпва под командуването на капитан Стесел.

Големи загуби понесе при отстъплението и 1–ва дружина. Турските стрелци се бяха прикрили умело зад дърветата и храстите и стреляха непрекъснато. След половинчасов огън два табура притиснаха левия фланг на дружината. Отбити веднъж, те повториха настъплението си с още по-голяма сила, но опълченците се вдигнаха на контраатака, пеейки любимата си песен: «Напред, напред, на бой да вървим!», и ги заставиха да се върнат. Обаче турците действуваха устремно и с голяма маса, което застави и тази дружина да отстъпи.

Опълченците отстъпиха в града, където попаднаха под огъня на мюсюлманското му население. Отзад налитаха черкези и низами, но те бяха спрени от огъня и от барикадите. Особено помогнаха в този момент картечните залпове на дивизиона на капитан Константинов. Те накараха турската пехота да залегне, а конницата — да се върне назад.

Най-после опълченците и русите достигнаха Дервентския (Змейовския) проход. Последен напусна Ески Загра полковник Де Прерадович с 2–ра рота от 2–ра дружина, след като бе снел всички часови. За щастие турците не направиха опит да притиснат ариергарда. Опита се да проникне в прохода само група от черкези, но и те бяха отбити. Към 17 ч. отрядът се събра при с. Дервент (Змейово). Ранените бяха превързани и настанени в коли, след което ги отправиха към Казанлък. Самият отряд отстъпи на левия бряг на Тунджа и се разположи на бивак, а двете казашки сотни и няколко оръдия отстъпиха към Йени Загра и се присъединиха към главните сили на Предния отряд.

Бездействието на турците улесни твърде много отстъплението на генерал Раух. Сюлейман паша спря войските си пред Ески Загра, а в самия град влязоха само няколко батальона. Но и те бяха достатъчни, за да го подложат на огън и сеч. Дописникът на «Аугсбургер цайтунг», чиято неприязън към русите беше много добре известна, описва по следния начин онова, което се случи в града: «Това, което се нахвърли на нещастния град Ески Загра, бяха не хора, а легион бесни дяволи. Този, който не падаше мъртъв от удара на щика, беше убиван с ятаган. На повечето от ранените отсичаха главите. Болни, жени, деца, старци, всичко, което живееше и дишаше, турците убиваха безсърдечно и хвърляха домовете в пламъци ... Участта на Магдебург в тридесетгодишната война едва ли е била по-ужасна от участта на нещастната Ески Загра; и най-кръвожадните орди на онази епоха не са могли да убиват, да горят и да опустошават с по-голяма зверска ярост, отколкото това се случи в наши дни и дори става и тази минута ... Моите нерви не са слаби. Аз съм участвувал в Кримската война и в кръвопролитната война в Индия; като кореспондент бяха очевидец на френската кампания 1870–1871 г., но всичко, което виждам тук сега, преминава границите на възможното и аз бързам да напусна Южна България, за да отида в Шумен». Кървавата оргия продължи през цялата нощ, а на другия ден градът бе опожарен.

Заедно с руските войски отстъпи по-голямата част от българското население на града. И тук руският войник прояви сърцето и великата си душа. Всеки помагаше според силите и възможностите си. Едни войници носеха децата, други помагаха при събирането на вещите, а трети раздаваха последните си сухари на «бедните братушки». Няколко офицери осиновиха деца, чиито родители загинаха. При настъпването на нощта блеснаха ярко звездите на тъмния небосклон, а далеч над капризните контури на планината аленееше заревото на пожара. Дочуваха се далечни, замиращи вопли.

Според донесението на Сюлейман паша загубите на турците в този бой възлизаха на 200 души. Според други по-ненадеждни източници тези загуби се изчисляват на около 1500 души. Големи загуби понесе и другата страна. Само българското опълчение загуби 572 души. Дружината на подполковник Калитин даде 210 убити и ранени, което правеше около 37% от състава й.

Боят при Ески Загра имаше голямо значение. Победата на Сюлейман паша застави Предния отряд да очисти Южна България и да се оттегли на старопланинските проходи. По този начин централната турска армия реши първата от задачите, които бяха поставени пред нея. Сега Сюлейман паша можеше да помисли за решаването на следващата задача — отхвърляне на русите от Балкана с цел да се съедини с двете турски армии в Северна България. Успехите на неговата армия наред с тези на Осман паша при Плевен повдигнаха духа на турските войски и на мюсюлманското население, а това се отрази неблагоприятно върху действията на руската армия.

Разформиране на Предния отряд

Предвиждайки настъплението на централната турска армия към Северна България, руското командуване се зае да организира по-добре руските сили на южния фронт. То възложи на 31 юли началството над тези войски на генерал Радецки (т. н. Южен отряд), пред когото бяха поставени две задачи: отбиване на евентуални турски настъпления от юг и от изток към старопланинските проходи; оказване съдействие на Западния отряд в предстоящата нова атака срещу турските сили при Плевен.

Генерал Гурко получи заповед да се оттегли на Балкана и да премине в подчинение на генерал Радецки, което и стана през следващите дни. Отрядът на генерал Раух отстъпи в по-голямата си част през Казанлък на Шипченския проход, а главните сили на Предния отряд отстъпиха на Хаинкьойския проход.

На 11 август Николай Николаевич издаде заповед за разформирането на Предния отряд като отделна бойна единица. Частите, които влизаха дотогава в състава на отряда, получиха нови назначения. Тогава беше прочетена пред войниците заповед на генерал Гурко, в която се казваше: «Нам се падна завидната участ да покажем за толкова кратко време такива примери на мъжество и самоотверженост...». Защитата на Ески Загра издигна пред целия свят авторитета не само на опълченците, но и на целия български народ. И ако в доклада си от 18 юли генерал Гурко пишеше, без да крие, че не възлага големи надежди на Българското опълчение, то в заповедта си от 12 август казваше следното: «Към вас се обръщам, български дружини! Ha 31 юли вие привлякохте към себе си при Ески Загра 15 неприятелски батальона, т. е. почти четворно по-силен неприятел... Това беше първото сражение, в което вие се сражавахте с врага, и в него се показахте такива герои, че цялата руска армия може да се гордее с вас и да каже, че тя не сбърка, когато изпрати най-добрите си офицери във вашите редове. Вие сте ядрото на българската армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще каже с гордост: «Ние сме потомци на славните защитници при Ески Загра». Възторг от държането на опълченците изрази и генерал Скобелев в един доклад от 5 август: «Боят при Ески Загра показа, писа той, че българите могат да се бият и умират като герои... Въз основа на опита аз си позволявам да доложа, че за кратко време от българина може да стане добър боеви войник».

Общи резултати от втория период на военните действия на Балканите

С неуспеха на русите по време на второто сражение за Плевен завърши вторият период на военните действия на Балканите.

Този период се характеризира с победоносното настъпление на руската армия. Тя преодоля двете турски отбранителни линии — край Дунав и на Стара планина — и освободи значителна част от Северна България, включително няколко старопланински прохода. Освободената територия представляваше отличен плацдарм за разгръщане на нови настъпателни действия с цел да се постигне окончателна развръзка на военния конфликт.

Този успех на русите обаче не беше закрепен чрез разгромяване на нито една значителна турска армия. С умели придвижвания и след няколко победи турските армии успяха да спрат руското настъпление и да ликвидират временно опасността, която беше надвиснала върху турската власт в Южна България. Подценявайки силите и възможностите на своя противник, руското правителство беше мобилизирало недостатъчен брой войски, а наличните сили бяха разпределени неправилно. Вследствие на тези грешки руското командуване не съумя да използува докрай ефекта от сполучливото навлизане в Северна България. На руската армия се наложи да премине към отбрана до пристигането на нови части от Русия. От този момент инициативата премина в ръцете на турското командуване. Така се създаде изключително благоприятна за турците обстановка.

Глава пета: Борба за надмощие

1. Епопеята на Шипка

В навечерието на нови боеве за Шипка

Към средата на август положението на Южния фронт беше следното. Отрядът на генерал Радецки, който наброяваше 48 464 души в строя и 195 оръдия имаше задача да охранява завладените старопланински проходи от юг, откъм четириъгълника на крепостите и откъм Ловеч, на фронт от 130 км. На Шипченския, Хаинкьойския и Твърдишкия проход и за най-близка поддръжка в Габрово имаше 9 батальона, 6 опълченски дружини, 14 ескадрона и 55 оръдия. (13 600 души). Срещу четириъгълника на крепостите действуваше Османпазарският отряд на генерал-майор Раден, съставен от около 10 000 души. Той трябваше да осигури левия фланг и да поддържа връзка с Източния отряд. Срещу Ловеч действуваше отрядът на княз Святополк-Мирски (около 9000 души), чиято задача беше да осигури десния фланг и връзката със Западния отряд. Общият резерв (14 батальона, 4 сотни и 66 оръдия) се намираше край Търново, а останалите части на Южния отряд почиваха край с. Никюп, понеже бяха много изморени от предшествуващите действия на Предния отряд.

Недостатъкът на това разпределение на силите на Южния отряд, основано на идеята за маневрена отбрана, се състоеше в това, че на самите проходи бяха оставени слаби сили, които можеха да получат помощ от общия резерв едва две-три денонощия след поискването й. Отговорността за разпределението обаче падаше не само върху генерал Радецки, понеже то беше извършено до голяма степен от главнокомандуващия и неговия щаб.

Генерал-лейтенант Феодор Феодорович Радецки (р. 1820 г.) бе учил инженерно училище, след което служил в Кавказ. През 1847 г. той постъпи във Военната академия, след завършването на която продължи да служи в Кавказ. От 1850 г. Радецки се числеше към Генералния щаб, а в последните години преди войната командуваше последователно няколко дивизии. Той беше енергичен и твърд човек, със силна воля, способен да преследва упорито веднъж избраната цел. Популярността му сред войниците беше голяма, понеже имаше прости обноски и се грижеше непрекъснато за тях. Към достойнствата на характера му спадаха още голямата скромност и живото чувство за справедливост. Радецки имаше голям боен опит от миналогодишната си служба в Кавказ. Той бе награден с многобройни отличия и през цялата си кариера не бе изпитал нито веднъж горчивото чувство на неуспеха.

По това време Централната турска армия наброяваше 37 350 души без башибозуците с 63 оръдия. Главните й сили се намираха в Йени Загра (Нова Загора), а в района на Сливен — Казанлък действуваше Хаджи Хюсейн паша с около 6150 души. Той охраняваше проходите и съобщителните линии на армията.

След двойното сражение при Ески Загра (Стара Загора) и Джуранлии (Калитиново) на 31 юли Сюлейман паша прецени, че е невъзможно да настъпи към Шипка, оставяйки русите в тила си. Той реши да очисти предварително Йени Загра от неприятели и насочи войските си към този град. След като влезе в него (4 август), пашата се зае с попълването и реорганизирането на войските си. Пристигнаха подкрепления, боеприпаси и провизии. В резултат на тази си дейност Сюлейман паша успя да усили армията си, но пропусна да оползотвори благоприятния за турците момент след второто сражение при Плевен.

Централната армия излезе от Йени Загра на 11 август, оставяйки в града само два табура за охрана на съобщенията. През следващите дни Сюлейман паша извърши демонстрации пред Твърдишкия и пред Хаинкьойския проход и остави слаби части за наблюдение пред всеки от тях. На 19 август армията му се разположи на бивак край селата Енина и Салтъково (Копринка), на около 9 км югоизточно от Шипченския проход.

Сюлейман паша (р. 1838 г.) се считаше за един от най-способните турски генерали. Той беше получил образование в чужбина и по едно време беше професор по литература и директор на Цариградската военна школа, която преобразува по европейски образец. Сюлейман паша беше направил военната си кариера, проявявайки се като върл душител на свободата на поробените народности в Турската империя. Той беше пролял много кръв по време на Черногорското въстание (1862 г.) и на Критското въстание (1867 г.).

Настъплението на Централната турска армия към Шипка се съпровождаше с големи зверства. «По пътя, разказва в своята книга «Год войны» Немирович-Данченко, изгаряли изоставените от българите села, изтезавали избягалите в горите мъже, жени, деца, а след това ги убивали. С тази цел обикаляли по горите черкези и башибозуци. На едно място башибозуците се натъкнали на група бежанци. Били избити всички с изключение на девойките. Нещастничките съблекли голи, закарали ги в лагера си, изнасилвали ги, мъчели ги два дни и обезглавили всичките, когато била получена заповед да тръгнат напред.» И по-нататък Немирович-Данченко продължава: «Сериозността на положението се доказваше още и от това, че почти всички заможни габровци отидоха в Търново. Този град и целият път на юг бяха претъпкани с бежанци. Наплашено от разказите за злодействата на турците, населението на околните села и местности, които лежаха на юг до Балкана, се устреми да търси спасение в Търново, смесвайки се с бежанците от Ески Загра и от другите градове, които лежат в долината на Тунджа и Марица... Нещастните бягат, натоварвайки на останалите си волове и коне вехтории, които успели да измъкнат от къщи предвид приближаването на безжалостните изтребители на българския народ... Срещат се и захвърлени деца — вървят и плачат... Едни напуснали родителите, на други бащата и майката били заклани, спасили се само те — безпомощни, нищо неможещи да направят със своите мънички ръчички.

Показаха ни детенце, което започнал да коли, но не доклал някакъв злодей. Нещастното момиченце бе останало без ухо. След малко срещнахме побъркала се майка. Тя имала мъж и 6 деца. Турците довършили всички пред очите й. Как е оцеляла тя — и защо — Господ знае... Тя се усмихва на всички, смее се, докато види детенце, а щом го види — заплаква и започва да удря глава в стената. Няколко бездетни българи са прибрали и водят със себе си изоставени деца. Общ е изразът на някаква тъпа тъга и болка. Случва се да видиш войник с дете в ръце, а до него куцука старица. Вижда се, че се е изморила и ней е помогнал някакъв си Феодор Гаврилов, който е оставил на хиляди версти в бедно селце също такова невръстно дете... Друг път ви заобикаля тълпа и моли не за пари, а за хляб... давате пари — няма къде да се купи, не взимат...».

Нахлуването на бежанците и техните разкази за зверствата на Сюлеймановата армия предизвикаха паника в селищата северно от Балкана. Майор Маслов, млад, но опитен офицер, който заемаше поста началник на Гражданското управление в Габровския окръг, се отнесе с нужното внимание към възбудата в града. Той убеждаваше населението да не се вълнува и постави военна музика в най-многолюдната част на града. «Маршът, който свиреше тази музика, се сливаше с шума на изстрелите, който се носеше от Балкана…», писа един очевидец. Част от бежанците беше настанена в града, а останалите се отправяха по-нататък. След няколко дни бе създаден приют за малолетни сираци. На бежанците раздаваха ежедневно хляб и сол. Подобна паника цареше и в Търново. Много от жителите на града последваха бежанците, които се стремяха към Свищов, а по-куражлиите останаха в града и поискаха да им раздадат оръжие, изявявайки готовност да умрат в бой със заклетия враг на християнството редом със славните руски войски.

На 15 август Сюлейман паша получи нареждане от военния министър да мине през Шипченския проход независимо от евентуалните загуби и да се съедини с двете турски армии в Северна България. В Цариград се бяха спрели на този проход поради това, че през него минава най-късият и най-удобен път от Южна за Северна България. Това беше голяма грешка на турското командуване, понеже ударът по фронта щеше да забави и изтощи армията на Сюлейман паша даже и в случай на нейна победа, когато тя имаше прекрасната възможност да мине в Северна България през друг проход, тъй като турците държаха в ръцете си доста проходи. Получавайки споменатото нареждане, което беше всъщност само одобрение на предложения от него план, Сюлейман паша поиска от Хаджи Хюсеин паша да извърши демонстрации към Елена и Беброво, а Осман паша беше помолен да демонстрира към Ловеч.

На 19 август Сюлейман паша свика военен съвет за разискване на въпроса за превземането на прохода. Ахмед Хулюси паша, който го бе защитавал през юли от русите, предложи да се действува от изток, през Малкия Бедек, а от юг да се предприемат само демонстративни действия. Такова беше впрочем единодушното мнение на всички офицери, които бяха взели участие в защитата на прохода през юли. То се наложи. Решено беше на следващия ден да се разузнае местността източно от прохода, а армията да се придвижи към с. Шипка.

При Шипченския проход, на който щяха да се развият решаващи боеве, се срещат почти под прав ъгъл билото на планината с една верига от върхове в меридионално(1) направление. Тази верига се състои от върховете Свети Никола (връх Столетов), Шипка и Узун куш. Там лъкатуши шосето от Габрово за Казанлък. Западно от нея, почти под прав ъгъл, се простира т. н. Кралимарков баир, който се състои от върховете Акри Джебел (Малуша), Йешил тепе (Зелена) и Кючук Йешил тепе (Букова глава, Волински връх, Странична височина). Най-източният връх на Кралимарковския баир — Кючук Йешил тепе, се съединява с меридионалната верига при Шипка. Източно от прохода се простира в меридионално направление друга верига, образувана от върховете Малкия Бедек, Демир тепе (Захарна глава, Гарваново гнездо) и Демиевец (Цицка). Тази верига се съединява с по-близката до прохода меридионална верига чрез едно разклонение на Демир тепе към Свети Никола. Склоновете на всички споменати върхове са стръмни, почти непристъпни. Те са обрасли с гъсти гори и храсти, тъй че почти няма открити места. Голи са само самите върхове с изключение на Йешил тепе и Кючук Йешил тепе. Освен шосето от Габрово за Казанлък в този район минаваха пътеки за хора и товарни животни, както и един коларски път.

Началникът на Шипченския отряд генерал Столетов бе разположил отряда си на най-високото място, на Свети Никола, Кючук Йешил тепе и Шипка. Обмисляйки отбраната на прохода, той беше поискал от генерал Радецки още един пехотен полк, за да заеме Акри Джебел и Малкия Бедек, които имат командно положение. Радецки му беше отказал, понеже турците още не бяха нападнали Шипченския проход и можеше да се мисли, че няма да го нападнат изобщо. Предвид на недостатъчните си сили генерал Столетов трябваше да се ограничи с изграждането на отбранителна система в самия проход. Тя не представляваше цялостна позиция, а съвкупност от височини, приспособени за отбрана на запад, на юг, на изток и на север (към другите височини).

Изградени бяха четири групи артилерийски и стрелкови укрепления.

Южната група беше изградена на Свети Никола с цел да се прегради достъпът на турците към прохода откъм Казанлък. Там бяха построени 3 батареи, наречени «Голяма», «Малка» и «Стоманена». Около батареите имаше ложементи за 8 роти пехота, а зад Стоманената батарея — здрав бруствер, построен още от турците. На южния край на Свети Никола, където се намира т. н. Орлово гнездо, бяха направени от камъни примитивни закрития за стрелци. Укрепленията на Свети Никола бяха почти непристъпни от запад, от юг и от югоизток, но имаше подстъп откъм Демир тепе, а освен това Акри Джебел и Малкият Бедек имаха командно положение. Стръмните склонове, близките храсталаци и други местни предмети даваха възможност за почти безнаказано обстрелване на защитниците на тези укрепления.

Западната група укрепления беше изградена на билото на планината и на Кючук Йешил тепе. Тя охраняваше шосето от запад, тила на източните укрепления и пътя за отстъпление на защитниците на Свети Никола. Тази група се представляваше от т. н. Централна батарея, от пехотни ложементи, окопи и здрав бруствер, обшити с плет. На Кючук Йешил тепе имаше здрава засека(2) с ров, останала още от турците, и препятствия от камъни и дървета. Западната група укрепления образуваше десния фланг на позицията. Той беше почти непристъпен от юг и от север, но към него водеха подстъпи от запад и изобщо той беше по-достъпен от другите укрепления.

Източната група укрепления се състоеше от два реда пехотни ложементи югоизточно от Шипка. Тя охраняваше шосето от изток, тила на западните укрепления и пътя за отстъпление на защитниците на Свети Никола. Към тези укрепления водеха удобни подстъпи, понеже наблизо започваше гора.

Северната група укрепления се състоеше от Кръглата батарея и ложементи за четири пехотни роти, разположени на връх Шипка. Към нея водеха удобни подстъпи от изток и от север.

Имаше още остатъци от полуразрушени турски укрепления и незавършени руски ложементи. Руската артилерия се беше пристреляла до съседните височини. Обстрелът й беше разчистен чрез изсичане на дърветата и на храстите. На няколко места бяха поставени фугаси, които можеха да бъдат възпламенени по желание, а на други места бяха направени малки засеки.

Съвкупността на тези укрепления образуваше тясна ивица от двете страни на шосето, дълга около километър и половина и широка на места 60–70 м, а на други — до 1000 м. Укрепленията бяха слаби и недостатъчни. Те не даваха надеждна защита от огъня на противника. Фланговете и тилът на позицията, както и единственият път за съобщение не бяха осигурени. Противникът можеше да обстрелва водоизточниците. Той щеше да използува при атаките си някои удобни подстъпи, но повечето от тях се намираха под кръстосан обстрел, пък и много пунктове и посоки бяха съвсем непристъпни. Освен това нападащата страна щеше да има на разположение малко артилерийски позиции. Поддържането на връзка между настъпващите колони щеше да бъде затруднено от трудно проходимите височини и долове. Изобщо местността беше такава, че затрудняваше разгръщането на значителни сили и от двете страни.

На Шипченския проход се намираше малък отряд от около 5000 души (3 батальона, 5 опълченски дружини, 4 сотни и 27 оръдия). В него влизаха 36–и орловски пехотен полк, Българското опълчение и някои други части. Отрядът беше добре устроен на превала с изключение на Българското опълчение, чийто обоз беше останал в Търново. В дъждовните и хладни дни опълченците нямаха закрития, палатки и зимни шинели, а ходеха в летните си униформи и с изпокъсани обувки. Те получаваха дневно по 100 г хляб, понеже дружеството, което се беше задължило да снабдява армията с хранителни припаси, не доставяше такива на Шипка. Опълченците се отлъчваха из селата, откъдето се завръщаха с продукти и с дрехи. Генерал Столетов бе искал няколко пъти от Радецки и от главнокомандуващия обувки, шинели и ново оръжие, тъй като пушките на мнозина бяха повредени. Като не получи необходимото, той настани на своя отговорност 4 дружини в с. Шипка. От Казанлък бяха докарани трофейни зърнени храни и започна печене на хляб. Това се отрази добре на опълченците, но трая само пет дни. Те трябваше да се приберат на прохода, защото бе забелязано приближаването на значителни турски сили.

От началото на август началник на Шипченския отряд беше генерал Столетов (р. 1834 г.). Той завършил физико-математическия факултет на Московския университет като кандидат на математическите науки. Брат му Александър бил професор по физика. Николай Столетов също се готвел за научна кариера, но през Кримската война постъпил доброволно в армията и проявил голяма храброст, за което бил награден с висок орден и произведен в офицерски чин. Всичко това дало друга насока на живота му и той свързал завинаги съдбата си с армията. Столетов се отличаваше от обикновения тип на руския офицер с по-широката си култура и с политическите си интереси. В качеството си на командир на Задкаспийския отряд той основа град Красноводск (1869 г.), а през 1874 г. застана начело на една експедиция, натоварена да направи някои изследвания в областта на Амударя. Столетов се придържаше към напредничави за времето си идеи във военното дело и съчувствуваше на идеята за освобождаване на южните славяни от турско иго.

Появяването на силната армия на Сюлейман паша пред Шипченския проход беше голяма изненада за генерал Радецки. Под впечатление на съобщенията на щаба на армията и на печата, той предполагаше, че Сюлейман паша ще нанесе удара си откъм Осман пазар (Омуртаг). До 18 август в щаба на Южния отряд нямаше точни сведения за движението на Сюлеймановата армия, понеже разузнаването на отряда беше на ниско равнище. През този ден Радецки изпрати на главнокомандуващия телеграма, в която съобщаваше, че на Шипка всичко е спокойно. На следния ден обаче в щаба на Южния отряд постъпиха донесения, които разкриха действителното положение на нещата. В 17.17 ч. се получи следната телеграма от генерал Столетов: «Донасям безпогрешно, че целият корпус на Сюлейман паша, който се вижда като на длан, се построява срещу нас, на 8 версти от Шипка. Силите на неприятеля са грамадни. Казвам това без преувеличение. Ще се защитаваме докрай, но подкрепления решително са крайно необходими». В 17.45 ч. се получи телеграма от генерал-майор Дерожински, началник на Габровския отряд, в състава на който влизаха силите на генерал Столетов. В тази телеграма се казваше: «... около 24 табура с 6 оръдия и 3000 черкези се движат в боен ред по пътя от Ески Загра и Мъглиж. Направление по пътя към Енина. Съдейки по движението, настъплението на турците е еднакво възможно както към Шипка, тъй и към Енинския проход. Неприятелят се вижда отлично». Но тези донесения не убедиха генерал Радецки. Той реши, че пред Шипка турците извършват демонстрация, и продължаваше да очаква главния удар откъм Осман пазар. По тази причина Радецки остави резерва си край Търново, а на княз Мирски предписа да придвижи към Шипка Брянския пехотен полк, който се намираше в Севлиево. Вечерта на същия ден се получи донесение от генерал-майор Борейша, оставен да охранява с Еленския отряд Твърдишкия проход. Генералът съобщаваше, че при сблъскването си с турци край с. Ахмедлии (Константин), отрядът на полковник Лермантов се натъкнал на значителни сили, вследствие на което трябвало да отстъпи към Габрово. Началникът на Еленския отряд искаше подкрепления. Радецки помисли, че се касае за началото на отдавна очаквания от него турски удар откъм Осман пазар. Свикано бе съвещание, на което присъствуваше началник-щабът на Южния отряд полковник Димитровски, както и генерал Драгомиров. Стигна се до заключението, че «неприятелят няма защо да хлопа на заключената врата, когато другите са отворени». Поради това на 20 август генерал Радецки замина с 4–та стрелкова бригада към Елена, а генерал Драгомиров замина с 4 батальона към с. Златарица. С други думи, резервът на Южния отряд се придвижи в посока, противоположна на тази, откъдето идваше действителната опасност(3).

Вследствие на тази грешка на Радецки Шипченският отряд можеше да разчита на първо време само на собствените си сили и на Брянския пехотен полк. Последният пристигна в Габрово към обед на 20 август, силно изморен от изминатия път през този горещ летен ден.

Началото на августовското сражение за Шипка

На 20 август армията на Сюлейман паша настъпи към с. Шипка, което бе заето от авангарда й. «Сутринта на 20 август, пише един очевидец, Шипченското шосе се затрупа от три реда всевъзможни коли, коне и толкова много бегълци, че едва имаше място да премине конник... Бягащите български семейства, подгонени поради появата на неприятеля от топлите семейни огнища, ни правеха потресаващо впечатление. На всяко лице можеше да се види отпечатък на ужас, отчаяние, непонятен страх. Жените и децата изразяваха мъката си с плач, дори с резки викове и хълцалия. Шумът, скърцането на колите, плачът, виковете, гръмкият говор, мученето и блеенето на животните се сливаха в един хаотичен акорд, болезнено откликващ се в душата.» Към обед Централната турска армия(4) се разположи на лагер между Шипка и Шейново, а вечерта пристигна и обозът й.

Сутринта на този ден полковник Омер бей, началник-щаб на тази армия, настъпи с няколко табура към Малкия Бедек. Той разузна руската позиция по източния склон на Свети Никола и разположението на българските дружини източно от шосето. Всичко това бе извършено тъй внимателно, че русите не забелязаха нищо, макар да имаха специални наблюдателни постове пред позициите си.

Следобед Сюлейман паша свика военен съвет. Омер бей докладва, че към левия фланг на русите водят удобни подстъпи, че укрепленията им не са особено силни и че съществуват възможности за прекарване на оръдия. Съветът взе единодушно решение да се атакува на следващия ден. Турските сили, които възлизаха на около 27 000 души (48 табура и 19 ескадрона и сотни) с 48 оръдия, бяха разпределени по следния начин: главната атака трябваше да проведе призори от изток (през Малкия Бедек) към Стоманената батарея Реджеб паша с 16 отбрани табура, малко конница и една планинска батарея; Шакир паша получи задача да демонстрира с 8 табура по шосето от Казанлък към Свети Никола. Той трябваше да се придвижи до първата площадка под върха, северно от хана, където да спре и да действува с огън. Един табур трябваше да настъпи с малко конница към селата Химитлии и Горно Софуларе (Мъдрен). Общият резерв — 23 табура, почти цялата конница и 42 оръдия — оставаше южно от с. Шипка.

Вечерта на 20 срещу 21 август генерал Столетов свика в палатката си военен съвет, на който присъствуваха почти всички началници на части. Понеже се очакваше отрядът да бъде атакуван на следния ден сутринта, позицията бе разделена на участъци. Предната позиция (Свети Никола) трябваше да се отбранява от 5 роти орловци с 15 оръдия под командуването на полковник Толстой. Левият фланг (източната група укрепления) беше поверен на 3 опълченски дружини под началството на полковник Вяземски. Така наречената главна позиция, която се състоеше от западната и от северната група укрепления, т. е. от десния фланг и тила, трябваше да се отбранява от 7 роти орловци с 8 оръдия, командувани от полковник Де Прерадович. За общ резерв оставаха 3 роти орловци, 8 опълченски роти и 4 планински оръдия. Те бяха разположени в седловината между Свети Никола и билото, където се намираше и превързочният пункт. Специална група от 20 души беше определена да постави под ръководството на поручик Романов фугаси при първия остър завой на шосето южно от Свети Никола. Новосформиращата се 10–а опълченска дружина трябваше да заеме с. Зелено дърво, за да осигури съобщенията в тила.

Извършеното разпределение на силите на руския отряд отговаряше на съществуващата обстановка. Към 3 ч. на 21 август беше отведена на превала 4–та опълченска дружина, която се намираше при хана. Станала бе кратка престрелка с черкези, която даде възможност да се разбере, че дружината беше твърде изолирана от другите части на отряда.

През нощта на 20 срещу 21 август силите на Реджеб паша се придвижиха скрито към Малкия Бедек. Сутринта те отхвърлиха казашките постове от върха и започнаха да строят батарея. Според някои сведения за строежа на укрепителни съоръжения били докарани до 2000 българи. Стоманената батарея се опита да попречи на работата. Първите й гранати пръснаха хората, но след малко работата беше подновена и руската артилерия разреди огъня си, защото той не беше действителен, а снарядите трябваше да се пестят.

Към 8 ч. челните части от колоната на Реджеб паша се придвижиха напред и откриха чест огън срещу защитниците на Свети Никола. По западния склон на Малкия Бедек плъзнаха гъсти пехотни колони, които бяха обстреляни незабавно от руските батареи. Генерал Столетов прецени правилно, че това е начало на главния удар, който турците ще нанесат върху предната позиция, и изпрати на граф Толстой целия си пехотен резерв, увеличавайки силите му на 16 роти.

Към 9 ч. на първата площадка пред Орловото гнездо се появиха, настъпвайки по шосето от Казанлък, челните части от колоната на Шакир паша. Те бяха излезли от лагера към 6 ч., но стръмнината на пътя и горещината забавиха движението им. В този момент сапьорите на поручик Романов, който беше взел участие в потопяването на броненосеца «Лютфи Джелил», привършваха поставянето на фугаси. Огънят на Малката батарея не можа да спре турците. Те настъпиха въпреки заповедта на Сюлейман паша за демонстративни действия. От този момент частите от колоната на Шакир паша излязоха от подчинение на офицерите си и превърнаха демонстративната атака в действителна. Шакир паша се оплакваше по-късно, че вината за това носят полковите командири Абдул Рахман бей и хаджи Хасан, които не слушали заповедите му. Тези офицери проявиха твърде неразумна инициатива, защото Шакир паша не разполагаше с достатъчни сили за щурм на една непристъпна позиция, каквато беше тази на Свети Никола. Това стана причина южната турска колона да понесе големи загуби.

Русите възпламениха фугасите си твърде рано, поради което не причиниха загуби на турските вериги, а само ги забавиха. Но последните вече не смееха да се движат по шосето. Двата челни табура минаха към 11 ч. източно от него, за да атакуват Малката батарея. Обстреляни с картеч, те понесоха големи загуби и когато се хвърлиха в атака, устремът им бе сломен от пушечния огън на пехотата. Челните табури се принудиха да отстъпят. Колоната на Шакир паша повтори и потрети атаката, но не можа да преодолее силния огън на отбраната и по-голямата част от силите й се оттегли югоизточно от Стоманената батарея, в една гориста падина. Обаче отделни групи стрелци заседнаха на 150–200 м от руските позиции зад удобни закрития. Те нанесоха значителни загуби на защитниците с безредната си стрелба.

Докато руската артилерия обстрелваше колоната на Шакир паша, турците успяха да изкачат 4 оръдия на Малкия Бедек. Преди това Централната батарея бе успяла да унищожи едно оръдие. Под защитата на техния огън започнаха да се спускат по Малкия Бедек и по Демир тепе гъсти вериги, зад които следваха поддръжки. Реджеб паша предприе тази атака към 13 ч. със силите на 7 табура. Забиха барабани, чу се звук на бойни тръби и след малко ехото разнесе зловещия вик на хиляди гърла: «Аллах! Аллах!». Не може да се отрече, че турците се биеха храбро, но не може да се отрече и това, че многобройните защитници на прохода се биеха още по-храбро. Те успяха да отбият атаката, както бяха отбили и предишните.

Рано следобед на полесражението пристигна Брянският полк. Той беше излязъл сутринта рано от Габрово. С неговото пристигане силите на Шипченския отряд се увеличиха на около 7500 души. Това ободри защитниците на прохода и повиши самочувствието им. Командирът на полка полковник Липински пое от полковник Де Прерадович командуването на главната позиция. С този полк пристигна и генерал-майор Дерожински, но той остави общото командуване на генерал Столетов, понеже имаше намерение да се върне обратно в Габрово.

Непосредствено след неуспеха на Реджеб паша Шакир паша възобнови атаките си. Пехотата му се хвърли от юг и от югоизток на пристъп към Стоманената батарея, но и този път устремът на атакуващите беше сломен от руския огън. Едва-що беше отбита тази атака и зловещият сигнал се дочу отново. Към 15 ч. Шакир паша проведе петата атака през този ден. Този път не можаха да спрат турците нито картечът, нито залповете от близки разстояния. Използувайки умело гънките на местността, те наближиха бързо руските позиции, но бяха силно изморени. Русите ги отбиха със стрелба в упор и с камъни.

Наскоро последва нова, шеста поред атака, насочена срещу Стоманената батарея, но тя не беше стремителна като предшествуващата и русите я отбиха само с артилерийски огън.

Към 16 ч. колоната на Реджеб паша премина отново в атака на фронт от Малкия Бедек до Демиевец. На първия връх бяха изкачени вече 6 оръдия, обаче всичките опити на турците да изнесат артилерия на Демир тепе бяха осуетени от руските батареи. Докато се водеше артилерийският двубой, турските вериги се вдигаха многократно в атака, но се връщаха всякога, когато попадаха в сферата на действителния огън на руската артилерия. Пред позициите на русите и на опълченците останаха наред с труповете да се гърчат в агония много ранени.

Някои леко ранени отстъпваха пълзешком, без да бъдат преследвани с изстрели от русите, както и от опълченците. С. Кисов разказва, че когато един опълченец поискал да застреля отстъпващ турчин и се прицелил към него, другарите му го спрели. Те му казали да пази куршумите си за здравите, а ранените да остави да се върнат при своите, за да им разкажат как се бият «гяур комитите».

Същият участник в тези боеве разказва, че в някои случаи турските вериги се смайвали, когато се понасяло дружното «ура» на защитниците на прохода. Те отстъпвали и даже прекратявали стрелбата, но скоро привикнали към фалшивите атаки и след това не само не спирали стрелбата, но я усилвали, което нанасяло големи загуби на защитниците. Това накарало опълченците да не злоупотребяват със страшното за турците «ура».

Още през този ден влязоха в действие и камъните. Пушките на мнозина от опълченците се бяха повредили и не действуваха, вследствие на което последните посрещаха врага с камъни.

Към 18 ч. бяха прекратени турските атаки срещу укрепленията на Свети Никола. Започна да стихва и артилерийският огън. Обаче някои групи турски стрелци продължиха да стрелят от близки разстояния срещу руските позиции, тъй че там нямаше безопасно място. Пушечният огън започна да стихва с настъпването на тъмнината. Генерал Столетов помисли, че настъпва краят на сражението, и заповяда да останат в окопите само дежурни части. Обаче бдителният полковник Дроздовски, началник на артилерията на предната позиция, нареди да се напълнят за всеки случай оръдията с картеч. И наистина към 22 ч. турците направиха последен опит да превземат Стоманената батарея. Те настъпиха тъй тихо, че русите ги откриха едва когато се бяха приближили на незначително разстояние. Отделни смелчаци бяха достигнали съвсем близо до Стоманената батарея, но те бяха отбити с огън. Това беше последната, девета поред атака през този ден, след което турците започнаха да се окопават по цялата линия.

«Всеки наш войник, пише Немирович-Данченко, беше герой в този паметен ден. Нямаше нерешителни и страхливци. Офицерите не седяха и не лежаха в ложементите, а през цялото време стояха прави или ходеха, посочвайки къде да се стреля и на свой ред служейки за цел на неприятеля. Българската дружина се държеше също тъй изумително. Веднъж 15 българи отхвърлиха и погнаха 180 турци под общото «ура» и одобрителни възклицания на Орловския полк, застанал по корнизите на планината... цялата слава на първия ден принадлежи на шепа орловци и на българските дружини, между които имаше 500 души, доведени едва преди 3 дни, съвсем нов народ.» А военният кореспондент Максимов казва: «Войниците от Орловския полк не могат да се нахвалят с поведението на българските дружини».

През първия ден на боевете Шипченският отряд даде 250 ранени и убити. Макар и абсолютно малки, тези загуби бяха от голямо значение за малобройния отряд на генерал Столетов. Обаче съзнанието, че проходът е отстоян, повиши самочувствието на неговите защитници. Турските загуби останаха неизвестни, но по всяка вероятност са били много по-големи. Турците не успяха да завладеят прохода, обаче се затвърдиха на Малкия Бедек, Демир тепе и Демиевец, а отделни стрелци и групички заседнаха съвсем близо до руските ложементи. Това бяха надеждни изходни точки за по-нататъшни действия. Те даваха възможност да се държат под обстрел водоизточниците, както и тилният участък на шосето за Габрово, което беше единственият път за съобщение на Шипченския отряд с тила му.

През този ден турците имаха повече от петкратно, а след пристигането на Брянския полк — почти четирикратно превъзходство в жива сила. При това Сюлейман паша имаше богат опит във войната на планински терен. Но въпреки тези благоприятни условия турците не успяха да овладеят прохода. Сюлейман паша хвърли само малка част от силите си срещу една силна позиция, без да е провел необходимата артилерийска подготовка. Недостатъчното разузнаване на местността и противника, както и лошата организация на боя изобщо станаха причина да се нанесе удар срещу фронта на руската позиция, където тя беше почти непристъпна, вместо срещу по-достъпните флангове и тила. При това пашите Шекир и Реджеб не атакуваха едновременно, което даде възможност на руската артилерия да съсредоточава огъня си ту върху частите на единия, ту върху тези на другия. Независимо от грешките на турските офицери обаче за неуспеха на турците изиграха голяма роля високите качества на руските войници и на българските опълченци. Те имаха много висок дух и се сражаваха смело и енергично. Руската артилерия съчетаваше умело огъня си с действията на пехотата, а генерал Столетов разгада правилно намеренията на противника и хвърли навреме целия си пехотен резерв на решаващото място на боя. Съвкупността от всички тези причини определи резултата от боевете през този ден.

Затишието на 22 август

През нощта на 21 срещу 22 август турците стреляха непрекъснато. Липсваше тишината, която цари обикновено в дебрите на Балкана. Не се чуваше и песента на птичките. Славеите, които огласяха през миналите нощи позицията с песните си, бяха прокудени от ужаса на войната. За красотата на мирните, тихи нощи напомняше само чаровната светлина на луната.

Частите на Реджеб паша прекараха още 6 оръдия, така че броят им се увеличи на 12. По западните склонове на Малкия Бедек, Демир тепе и Демиевец бяха изкопани пехотни ложементи, а на първия връх беше построена и една батарея за 8 оръдия с 9 амбразури, която русите нарекоха «Деветоока». Частите на Шакир паша изкопаха пехотни ложементи още по-близо до Свети Никола, на юг и на запад от върха, а на първата площадка пред Орловото гнездо издигнаха батарея, наречена «Долна». Обаче тя не бе въоръжена.

Притежавайки малко работна сила и недостатъчен брой инструменти, при това изморени силно от усилията през деня и тормозени непрекъснато от изстрелите на турските стрелци, руси и българи успяха да подобрят укрепленията си твърде малко. Отделни команди набавяха вода за следващия ден. В разположението на руските части бяха извършени само незначителни промени.

Сюлейман паша издаде заповед да се атакува отново на следващия ден предната руска позиция. Изхождайки от упоритата съпротива, която бяха оказали през деня руси и българи, той преценяваше силите на отбраната за по-многобройни, отколкото бяха в действителност. Обаче Омер бей му изясни истинския брой на защитниците на атакуваните през деня руски укрепени пунктове, както и изгодата на един удар от запад. Тогава Сюлейман паша отмени първоначалната си заповед и възприе идеята на Омер бей за действие от всички страни. Пашата заповяда на следващия ден турските части да укрепят позициите си. Понеже се разбра, че се налага по-добро разузнаване на местността, на Омер бей беше възложено разузнаването на северния участък на прохода от запад, а на Вейсел паша — от изток. Щурмът се отлагаше за 23 август, когато щяха да бъдат известни резултатите от разузнаването.

На разсъмване войниците на генерал Столетов се приготвиха да посрещнат новите напъни на турците. Но последните не се вдигнаха нито веднъж на атака, а стояха в ложементите си и стреляха непрекъснато, изсипвайки град от куршуми срещу всеки, който се подаваше от закритията. Руси и българи бяха принудени да седят също в закритията си, вследствие на което понесоха малки загуби — едва стотина души. Слънцето пареше, а вода и топла храна не можеха да се набавят. Няколко глътки вода струваха човешки живот, защото черкезите обстрелваха всеки, който се решаваше да иде при водоизточниците. Въпреки това се намираха смелчаци, които прескачаха за вода с няколко манерки.

През целия ден се водеше, редувайки се със затишие, артилерийска престрелка. Турците се опитаха отново да изкачат оръдия на Демир тепе, но се отказаха, след като русите сбиха първите три. Към 16 ч. Деветооката батарея получи снаряди и откри силен огън, в резултат на който бяха повредени повече или по-малко няколко руски оръдия. През този ден турците успяха да въоръжат Долната батарея с две оръдия.

През деня Омер бей и пашите Шакир, Реджеб и Вейсел разузнаваха местността и руските позиции — една дейност, която трябваше да извърши лично Сюлейман паша, и то още на 20 август. Турските сили се увеличиха с два табура, които пристигнаха от Пловдив.

Очаквайки непрекъснато да бъдат атакувани, руси и българи прекараха деня в голямо напрежение. Това изтощи силите им още повече. «Но фактът, писа в рапорта си генерал Столетов, че многобройният неприятел, който ни атакуваше вчера тъй храбро, се укрепва и зарива... повдигна невероятно увереността на защитниците, както на началниците, така и на обикновените войници. Едва сега всички разбраха какво струваха на неприятеля отбитите от нас атаки в навечерието.»

23 август — решителен ден

През нощта на 22 срещу 23 август руси и българи подобриха и поправиха укрепленията си, особено тези на предната позиция, които бяха пострадали доста от огъня на противника. Най-изморените части бяха сменени с други. Пристигналият през деня артилерийски взвод беше изпратен на Кръглата батарея.

В резултат на проведеното разузнаване турците откриха сравнително леките подстъпи от изток и от запад. Сюлейман паша изработи нов план за действията на следващия ден. Шакир паша трябваше да атакува с 16 табура, малко черкези и 20 оръдия руските позиции от югоизток и от изток, а Вейсел паша трябваше да завладее с 5 табура и няколкостотин черкези участъка между Шипка и Узункуш. Салих паша щеше да демонстрира с 10 табура и 6 оръдия срещу Свети Никола от юг. Расим паша трябваше да заеме с 4 табура, няколкостотин черкези и 8 оръдия Акри Джебел, за да атакува десния фланг на русите. Там беше построена батарея за 4 оръдия и се строеше друга за още 4. В общ резерв оставаха 15 табура с 14 оръдия и по-голямата част от конницата. Малък конен отряд стоеше край селата Химитлии и Горно Софуларе. Турците щяха да действуват на 23 август със 17 500 души и 34 оръдия, снабдени обилно с боеприпаси и заели изгодни изходни точки. Техните отряди трябваше да се придвижат скрито и за разлика от боевете на 21 август да атакуват след достатъчна артилерийска подготовка. Същността на турския план се свеждаше до това, да се приковат русите чрез едновременни атаки във всички пунктове на място, за да се даде възможност на Вейсел паша да заеме тилния участък на шосето. Това щеше да ги изправи пред дилемата — предаване или гибел.

Генерал Столетов беше разбрал от придвижванията на турски части през деня, че се готви решителна атака. Той взе мерки за отбрана докрай. Наличните 7200 души и 29 оръдия бяха разположени по следния начин: на Свети Никола — 13 роти с 15 оръдия, от които едно негодно; на левия фланг — 13 роти; на главната позиция — 14 роти с 10 оръдия. Общият резерв от 9 роти и 4 планински оръдия се намираше също на главната позиция. Генерал Столетов се беше разположил с щаба си при Кръглата батарея. Конните части на отряда се намираха край с. Зелено дърво и при манастира «Свети Георги», за да охраняват съобщенията в тила.

По такъв начин съотношението на силите се очерта, както следва. На изток Шакир паша и Вейсел паша щяха да атакуват с 11 000 души, а русите можеха да им противопоставят около 2200–2300. Салих паша щеше да действува от юг с 4500 души срещу 1800. На запад Расим паша щеше да противопостави на 1900 руси около 2200 души. В общ резерв на Сюлейман паша оставаха 7500 бойци, а на генерал Столетов — 1400. От тези цифри личи, че защитата беше относително силна само на запад. При това много от пушките на опълченците вече не действуваха, а патроните и снарядите бяха на привършване. До стоманените оръдия имаше около 80 гранати, но им липсваше известна част. Оръжейните майстори на Орловския и Брянския полк работиха цяла нощ, но успяха да я изготвят. От бельото на подпоручик Киснемски и на някои други хора бяха направени зарядни торбички, които напълниха с турски барут, понеже стоманените оръдия бяха останали още от турците.

Въпреки съзнанието за неизгодното си разположение и за численото превъзходство на противника, защитниците на прохода решиха да се държат докрай. Те очакваха да им пристигне помощ още сутринта.

Призори на 23 август турците усилиха пушечния огън, който не беше стихнал през цялата нощ. Към 4 ч. започна артилерийска стрелба. Батареята на Акри Джебел имаше много изгодна позиция, но не успя да унищожи руските оръдия, върху които се нахвърли с ярост. Турците се опитаха да превземат Кючук Йешил тепе чрез многократни атаки, но русите, усилвани с нови роти от полковник Липински, който им беше заповядал да се държат докрай, ги отблъсваха с успех. По молба на полковника на позицията дойде лично генерал Столетов, който заяви, че не е в състояние да дава повече подкрепления, понеже общият резерв трябваше да осигури тила срещу започващата турска атака от изток. Към 10 ч. на Кючюк Йешил тепе се намираха около 1200–1400 руски стрелци. Изтощените табури, които наброяваха около 1500 души, се принудиха да отстъпят отново на Йешил тепе. Междувременно русите строяха по съвета на генерал Дерожински опорен пункт при Узункуш. Този пункт трябваше да осигури безпрепятственото движение на подкрепленията. Намиращите се там полуроти от Орловския и Брянския полк с няколко планински оръдия отбиха атаките на изпратения от Расим паша табур. Той отстъпи на Йешил тепе, откъдето започна да обстрелва усилено Узункуш и съседните участъци на шосето. И тъй Расим паша не успя да пробие до обед руската позиция на западния участък. Но към 10 ч. той поиска от Сюлейман паша подкрепления, за да може да развие първоначалния си успех. Сюлейман паша отдели за целта 6 табура от резерва си, които тръгнаха веднага за Акри Джебел.

През това време колоната на Салих паша почти бездействуваше. Долната батарея откри на два пъти огън срещу Малката и Стоманената батарея, но и двата пъти руската артилерия я заставяше да замлъкне, при което подби две оръдия. Турската пехота не беше заела даже ложементите при шосето, а обстрелваше руските укрепления от югозапад. Няколко табура се опитаха да преминат край Голямата батарея, за да атакуват руските части на Кючук Йешил тепе, но бяха отбити с огън. Те представляваха по-голямата част от пехотата на Салих паша. По-малката част действуваше източно от шосето. Тя обстрелваше Стоманената батарея и взе участие в атаката на колоната на Шакир паша. Изобщо през тази сутрин на Свети Никола беше относително спокойно, но артилерийският огън нанесе големи загуби на русите.

След добра артилерийска подготовка, започнала още призори, табурите на Шакир паша, които се прикриваха до този момент в гората, се появиха към 6 ч. на 250–300 стъпки пред ложементите на българските дружини на югоизточните разклонения на Шипка. Тази първа атака от изток беше особено енергична, обаче опълченците успяха да я отбият със залпов огън и главно с щикове. Турците отстъпиха в гората, зачестиха стрелбата и след малко се хвърлиха отново в атака. По това време беше ранен полковник Вяземски. През тази сутрин Шакир паша проведе 6 атаки, но огънят на Кръглата батарея и контраатаките на опълченците сломиха всичките.

Към 8 ч. се раздвижиха десетте табура на Реджеб паша. Тяхната атака беше подготвена със силен пушечен огън. По западните склонове на Малкия Бедек и на Демир тепе плъзнаха стрелкови вериги, поддържани от няколко колони. Към тях се присъединиха 4 табура от колоната на Салих паша. Обаче турците действуваха съвсем вяло и се връщаха след няколко залпа на неприятеля. До обед Реджеб паша предприе със съдействието на част от силите на Салих паша 4 атаки, а следобед се задоволи да поддържа само огън. Обаче този огън нанесе на Шипченския отряд много по-големи загуби, отколкото несполучливите атаки сутринта.

Към 9 ч. се хвърлиха в атака петте табура на Вейсел паша. Прикривайки се в гъстата растителност, те се бяха придвижили незабелязано към шосето северно от Шипка. Както казахме вече, на Узункуш бяха започнали да се укрепват половин час преди това две полуроти и един планински дивизион. Неочакваната атака произведе силно впечатление на русите. Те помислиха, че са обградени от всички страни. Едва успяха да се построят в боен ред на шосето и турците ги обстреляха от 100–150 стъпки. В този критичен момент капитан Кончиелов и щабс-капитан Шней вдигнаха бойците на контраатака и отхвърлиха турците в храстите. След това се завърза престрелка. Вейсел паша преминаваше в настъпление няколко пъти след това, но войници от Брянския полк, на брой около 400 души, отбиха всички опити за завладяване на шосето в тила на Кръглата батарея.

И тъй всички турски атаки през тази сутрин бяха отбити. Напрежението на боя и силната горещина измориха и двете страни. Защитниците на Шипка прекарваха вече трето денонощие в голямо напрежение, без вода и без топла храна, под незамлъкващия кръстосан огън на турците. Доставянето на вода на връх Свети Никола в сравнение с другите позиции беше свързано с много по-големи неудобства. Пътят до извора, който даваше само по няколко капки, беше осеян с трупове, които служеха донякъде като траншеи за живите. Войниците, които отиваха за вода, пълзяха между труповете на убитите си другари, които ги скриваха донякъде от погледа на неприятеля. А този, когото трупът на мъртвия другар не закриеше, турският куршум го превръщаше в закритие за следващите.

Турците се бяха загнездили на някои места на 200 м от руските окопи. Те се бяха закрили зад камъните и нанасяха големи загуби на русите без никаква вреда за себе си. Трябваше да се вземат някакви мерки. Извикаха доброволци, но войниците някак си се суетяха, притискайки се един до друг. В този момент, съзнавайки цялата опасност и значението на задачата, редникът опълченец Леон Крудов изскочи от ложемента с неразпръснала се турска граната в ръце и с думите: «Какво, братя, щом ще се мре, да се мре!», се хвърли надолу към закритието на турците. Подвигът на Крудов разпали другарите му. След него се хвърлиха 30 души, викайки «ура». Долу се раздаде ревът на гранатата, след което започна ожесточена схватка. Само малцина от турците успяха да се измъкнат невредими.

Към обед Расим паша разполагаше вече с около 4500 души срещу 3500 на защитниците. Лошото беше там, че той действуваше с девет от десетте си табура срещу Кючук Йешил тепе, където русите имаха само половината от посочения брой бойци. В резерв на полковник Липински беше останала само половин рота. Към 13 ч. Расим паша притисна с нова атака по фронта руските части на Кючук Йешил тепе, които се командуваха от майор Базилевич. Русите сгъстиха бойния си ред и продължиха да се държат упорито на позицията си. Но те се топяха все повече и повече под силния огън на противника. В много роти не беше останал нито един офицер. Един час по-късно Расим паша изпрати част от резерва си в обхват на десния фланг на русите. Майор Базилевич донесе на полковник Липински, че няма сили да се държи повече, тъй като веригата в средата беше съвсем рядка и нямаше никакви резерви. Майорът искаше помощ. Обаче полковник Липински не можеше да му я даде и се задоволи само да му заповяда да се държи на всяка цена, понеже генерал Цвецински беше изпратил записка, че ще пристигне на прохода с 4–та стрелкова бригада след два часа.

Към 14 ч. започна да настъпва криза в отбраната на прохода. Генерал Столетов не разполагаше повече със свободни части, с които да подкрепи застрашените участъци на отбраната. Настъпваше тежката, съдбовна минута, когато се решаваше въпросът, да бъдеш или да не бъдеш. Русите все още се държаха, но имаха твърде малко патрони. Две-три атаки — и патроните щяха да се свършат. Какво ги очакваше след това? А подкрепления все още не идваха. Част от войниците вече хвърляше срещу неприятеля камъни и дървета. Оръдейната стрелба ставаше все по-рядка. Издаде се заповед на всички позиции да се вика «ура», като че ли русите ще преминат в атака. Разнесе се гръмко «ура». В отговор турците усилиха още повече огъня си по ложементите. Във всеки участък на Шипченската позиция се разиграваше няма, но изпълнена с вътрешна тревога и с ужас драма. На превързочния пункт не достигаха вече нито места, нито средства, нито медицински персонал. Голямата загуба на офицери се отрази тежко върху ръководенето на боя.

Предвиждайки това положение, генерал Столетов изпращаше още от 8 часа куриер след куриер при командира на Южния отряд с настойчиви искания за по-скорошна помощ. Радецки отговори, че поради крайната умора на резерва може да тръгне за прохода едва следобед. Генерал Столетов скри този обезкуражаващ отговор от подчинените си и нареди да съобщят на отряда, че скоро ще пристигне помощ. Така го посъветва генерал-лейтенант Кренке и този съвет даде на първо време положителен резултат. Обаче след като изтекоха няколко часа, без да пристигнат подкрепления, духът на войниците и на офицерите започна да спада. Столетов внушаваше на обезверените защитници на прохода мисълта за отбрана докрай. Възползувай се от бездействието на отрядите на пашите Реджеб и Салих, той заповяда на полковник Толстой да удовлетворява в границите на възможното нуждите на другите участъци от подкрепления.

За нещастие тъкмо в този момент настъпи съвсем енергично към Узункуш Вейсел паша. Там се намираха само две и половина отслабени руски роти. По искане на генерал Столетов полковник Толстой му изпрати две роти опълченци. Подполковник Кесяков преведе опълченците по долния път, който минаваше източно от шосето и беше сравнително безопасен. Но това не попречи да излязат от строя около 50% от опълченците. Макар и силно отслабени, обаче двете роти помогнаха да бъде спряно настъплението на Вейсел паша.

Полковник Толстой предаде командуването на предната позиция на майор Редкин, а сам се запъти да помогне на полковник Липински в управлението на боя на Кючук Йешил тепе. Преди това той бе изпратил натам една рота от Брянския полк, но тя не можа да спаси положението. Към 16 ч. силите на русите на Кючук Йешил тепе бяха окончателно изчерпани. Офицерите бяха избити почти до последния човек. Отделни групички войници започнаха да отстъпват назад. Расим паша следваше отстъпващите по петите, което даваше тласък за бягство. Последни отстъпиха от позициите си 2–ра и 3–та рота от Орловския полк. Турците овладяха Кючук Йешил тепе. Забелязвайки критичното положение при Кръглата батарея, майор Редкин изпрати натам 1–ва рота от 4–та дружина. Това беше последната част, която можеше да бъде отделена от предната позиция в подкрепа на другите участъци.

Отбраната на прохода започна да рухва към 17 ч. В този момент Вейсел паша настъпваше бавно, но сигурно към Тилната батарея (така наричаха батареята на Узункуш). Шакир паша се готвеше за нова атака. Реджеб и Салих паша се задоволяваха с престрелка, но Расим паша се нуждаеше от малка подкрепа, за да нанесе последния, смъртоносен удар на отбраната. Обаче той не можеше да направи това, защото нямаше резерв, а войниците му се биеха вече 13 часа в знойния ден и редиците им бяха доста оредели. За съжаление защитниците на прохода нямаха представа за действителното състояние на нещата. Те знаеха само това, че са безкрайно изморени, че патроните се привършват, че оръдията изстрелват последните си снаряди и че надали ще дойдат подкрепления. Към превързочния пункт се бе проточила цяла редица ранени. Разнесе се слух, че отрядът ще започне отстъпление. Това деморализира мнозина и бягството на отделни неустойчиви бойци към тила се усили. Подполковник Бинецки сне затворите на оръдията и отстъпи с прислугата на Кръглата батарея.

Положението беше спасено от енергичната намеса на останалите още в строя офицери. Майор Чиляев, командир на 3–та опълченска дружина, успокои разтревожените опълченци, възстанови реда и запявайки «Шуми Марица», която бе подета от тях, им вдъхна отново воля за борба до последно издихание. Щабс-капитан Поликарпов успя да задържи прислугата на Централната батарея на място. Тя се подготви да посрещне врага с картеч. Полковник Липински излезе на шосето с двадесетина души.

— Накъде, братя, накъде? — се раздаде неговият глас.

— Назад! Назад! В ложементите! На позицията! Кой ви каза да отстъпвате?

Отстъпление няма и не може да има! Сега ще дойдат подкрепления, те са вече наблизо... Назад!

Тогава една смесена група от брянци, орловци и опълченци, всичко около 150 души, се върна отново в изоставените ложементи. Към тях се присъединиха и мнозина от леко ранените, които напуснаха доброволно превързочния пункт. Полковник Де Прерадович обясни положението на подполковник Бинецки и последният се върна с войниците си на Кръглата батарея. Той загина малко след като батареята възобнови огъня си. Към 17 ч. и нещо редът на позицията беше възстановен и нейните защитници бяха решени отново да я бранят докрай. Частите от Кючук Йешил тепе успяха да спрат с огън настъплението на турските табури.

Изходът на боя през този ден беше решен от пристигането на 4–та стрелкова бригада.

На 20 август генерал Радецки можа да се убеди на място, че в Златарица и в Елена няма никаква опасност. Същия ден той получи съобщение от генерал Кренке, че положението на Шипка е отчаяно и че то може да бъде спасено само с бързото изпращане на подкрепления. Но Радецки все още се колебаеше и едва вечерта на другия ден реши да върне обратно резервите си в Габрово. Тези части трябваше да изминат по 60–80 км, което можеше да стане само за ден и половина-два дни.

Започна усилен поход. През тези дни горещината беше необикновено голяма за тези места. Още в самото начало на пътя започнаха да изостават по-слабите войници. Мнозина получиха слънчев удар. Тези случаи зачестиха особено след излизането на войниците от Търново. На 10–12 км от града изостаналите бяха толкова много, че от двете страни на шосето се беше образувал едва ли не шпалир. Но около всеки войник се намираше по някоя българка. Тя му поливаше главата със студена вода, даваше му да пие вода и му пазеше сянка от слънцето. Целият път беше осеян с българки, които носеха вода за пиене. Ето как е описал този момент един кореспондент: «Ако паднеш, всички се устремяват към тебе. Ще получиш всякаква помощ, а ако не можеш да ходиш, ще те доведат до частта ти. «Спасяват ни», казват войниците». При влизането в Габрово войските бяха посрещнати от цялото население начело с духовенството, с хоругви, икони и цветя, които жените хвърляха на войниците. Те им раздаваха плодове, току-що опечени питки, вино и пр. Всичко това повишаваше волята на войниците за борба и увеличаваше техните симпатии към българския народ.

Резервите пристигнаха в Габрово късно вечерта на 22 август. Те бяха толкова изморени от продължителния преход, че генерал Радецки смяташе да ги изпрати към прохода следобед на следващия ден. Обаче настойчивите искания на генерал Столетов за помощ му показаха, че настъпва критическият момент и че всяко забавяне може да бъде съдбоносно. Тогава той заповяда на 4–та стрелкова бригада да се приготви за поход. Към 11 ч. първият ешелон на подкрепленията, който беше съставен от тази бригада, от две сотни от 23–ти донски казашки полк, от две сотни пластуни и от взвод планинска артилерия, се намираше в северните покрайнини на Габрово. При излизането на войските от Габрово една старица, застанала на колене, ги прекръстваше, а от очите й капеха сълзи. Тежко беше на стрелците да вървят по стръмния път. Шапките бяха килнати на една страна, от загорелите и измъчени лица се лееше пот като из ведро. Лицата и гърдите бяха запарени и покрити с капки едър пот. Умората беше страхотна, но с приближаването към превала изстрелите се дочуваха все по-ясно и лицата на стрелците ставаха все по-сериозни и все по-напрегнати. Насреща се зададе полковник Де Прерадович.

— Какво? — запита го Радецки.

— Идвайте по-скоро, Ваше Превъзходителство... трети ден войниците на Шипка ядат само сухари... Хората се измъчиха... Патроните се привършват... Турците се катерят яростно по височините!

— Нашите естествено ще се задържат до пристигането? — запита Радецки.

— Ще се задържат, за това гарантирам!

— Ето, това е хубаво! Вървете на върха и кажете, че пристигам след половин час.

Де Прерадович препусна за позицията.

Радецки реши да изпревари пехотата с двете казашки сотни и с планинските оръдия. Като пристигна на Тилната батарея, той спеши казаците, които се пръснаха във верига северно от Узункуш с фронт на запад. Към тях се присъедини и взводът от планинската артилерия. Той изпрати снаряди на дивизиона на капитан Константинов, който зае отново напуснатата преди малко позиция на Узункуш и откри огън срещу приближилите се на 400–500 стъпки от батареята табури на Вейсел паша.

Генерал Радецки заповяда на коневодите на двете казашки сотни да пренесат незабавно колкото е възможно повече стрелци. Те заминаха по шосето на тръс и към петия километър срещнаха челото на 4–та стрелкова бригада. 2–ра рота от 16–и стрелкови батальон, която се командуваше от подпоручик Бауфал, както и отделни бойци от други роти на бригадата се качиха на конете, а останалите роти от 16–и батальон и целият 14–и батальон се накачиха на превозните средства на Шипченския отряд, които се намираха наблизо.

Към 17.30 ч. ротата на подпоручик Бауфал достигна Тилната батарея, където се спеши. «Изведнъж по цялата ни позиция, разказва един участник в тези боеве, настъпи тишина. Веднага след нея героичните защитници на Шипка извикаха дружно, с пълни гърди, гръмко «ура». Това «ура» беше приветствие към пристигналата помощ. Делото беше спасено. Значи ние победихме и турците са отбити. Тази минута беше толкова тържествена, толкова величава, че несъмнено ще остане като един от най-хубавите спомени за всички, които са я преживели.» 2–ра рота притича до Централната батарея, зае свободните ложементи и откри огън с берданите си. Това застави челните табури на Расим паша да отстъпят в гората. Духът на русите и на българите започна бързо да се повишава. Към 18 ч. при Централната батарея се събра целият 16–и стрелкови батальон, който се командуваше от подполковник Худяков. По заповед на Радецки подполковникът премина във фронтална атака на Кючук Йешил тепе. От север атакуваше капитан Греков с две роти, а от юг — подполковник Лазарев с останалите две роти. Духът на русите беше вече тъй висок, че по своя инициатива се вдигнаха на атака и бойци от близките ложементи, които се числяха към други роти. След половинчасов бой уморените табури на Расим паша бяха заставени да отстъпят на укрепленията си на Йешил тепе. Русите се впуснаха да ги преследват тъй стремително, че началниците им успяха да ги спрат с големи усилия. Междувременно останалите батальони на 4–а стрелкова бригада се събраха на шосето зад Тилната батарея и след оживена престрелка заставиха левия фланг на Расим паша да се оттегли също на Йешил тепе.

Прекратиха слабите си опити за настъпление и изморените табури на Вейсел паша. Към 20 ч. боят стихна по цялата линия, а след два часа замлъкна, за пръв път от три дни насам, и пушечният огън. Изморените защитници на Шипка получиха за пръв път от три дни насам топла храна. Радецки обиколи всички части на позицията и им изказа своята благодарност.

През тези дни шосето от Габрово за Шипка представляваше оживена гледка. По него се движеха повече от хиляда българи и българки от града и от съседните села. Те изкачваха студена вода за защитниците на прохода с магарета, с волове и с коне. Някои се изхитряха да наливат във водата и вино. В рапорта за сраженията се казва дословно: «Българите се явиха наши спасители, тъй като е трудно да се каже от какво страдахме повече — от неприятелските куршуми или от жаждата». Българите се грижеха особено за ранените. Те им измиваха раните, превързваха ги и ги сваляха в Габрово. За да издирят ранени и да им помогнат, няколко българки се изкачиха даже на позицията на Свети Никола, и то точно на тази й част, която беше най-силно обстрелвана от турците. Те прекараха няколко дни в окопите, в стрелковите гнезда и при батареите. В боевете на Шипка взе участие и българката Райна от Казанлък. Баща й и майка и загинали от турски ятаган след отстъплението на генерал Гурко на Стара планина, а сестра й била насечена от башибозуци на късове.

«Ето кога и къде се показа кръвното славянско братство между българи и руси!» — писа един руски военен кореспондент.

В резултат на ожесточените боеве през този ден турците овладяха Йешил тепе. Но този успех беше нищожен в сравнение със силите, които бяха разгърнати. Интересно е да отбележим, че той беше постигнат от най-слабия турски отряд, и то с цената на силно изтощаване на 45 от всичко 50–те табура на Сюлеймановата армия. Незначителността на резултата се обяснява с това, че Сюлейман паша, който не беше разузнал лично местността и разположението на противника, хвърли срещу най-слабия участък на руската позиция (при Кръглата и Тилната батарея) недостатъчни сили. И през този ден турците не действуваха едновременно, което се дължеше отчасти на бездействието на Сюлейман паша, отчасти на силно пресечената местност, която затрудняваше поддържането на връзка между турските колони. Турската артилерия действуваше по-добре, отколкото на 21 август, но тя не беше въведена изцяло в боя. Конницата и почти половината от табурите бездействуваха, а в същото време на Расим паша и на Вейсел паша не достигаха малко сили, за да ликвидират Шипченския отряд. Бездействието на турците на някои участъци и разновременността на действията им дадоха възможност на генерал Столетов да изтегля сили от едни участъци на позицията, за да ги изпраща на други. Благодарение на това не можа да се почувствува главната слабост в разпределението на силите на Шипченския отряд през този ден — малобройността на общия резерв. Успешната отбрана на русите се обяснява още с огромната енергия на защитниците, която се дължеше на чувството за дълг и на съзнанието за освободителната им мисия, както и с инициативата на офицерите, със сполучливото съчетание на действията на артилерията с тези на пехотата и със заемането на предни позиции, които изтощаваха турските сили, преди последните да достигнат главните опорни точки на отбраната.

Русите загубиха около 30 офицери и 1000 войници, а турските загуби останаха неизвестни.

Турците минават в отбрана

През нощта на 23 срещу 24 август табурите на Расим паша започнаха да се укрепват на Йешил тепе. Вейсел паша оттегли силите си на р. Яловица, където започнаха да се окопават. Турците останаха на позициите, които бяха заели през деня, с изключение на левия фланг на Салих паша, който се оттегли на юг. 4–та стрелкова бригада смени някои части от опълчението и от Орловския полк. През нощта пристигнаха на превала Житомирският и Подолският пехотен полк, както и някои артилерийски части. Волинският пехотен полк достигна Габрово, където се очакваше да пристигне и Минският пехотен полк.

Сутринта на 24 август съотношението на силите беше вече доста изменено. Генерал Радецки разполагаше с 14 820 души, а при нужда можеше да се опре и на други 19 свежи батальона, които отстояха на един и половина-два прехода в тила. Той нямаше точни сведения за числеността на противниковите сили, но знаеше, че те го превъзхождат. Въпреки това той реши да премине в настъпление, понеже разположението на Шипченския отряд беше съвсем неудобно. Позициите и тилният участък на Габровското шосе бяха изложени на толкова ефикасен кръстосан огън, че почти никакво движение не можеше да се извърши денем. Необходимо беше да се освободят от обстрел водоизточниците в района на позицията. Трябваше да се отстрани и постоянната заплаха за най-важните пунктове на отбраната, каквато заплаха представляваха близко разположените до тези пунктове отряди на Расим паша и на Вейсел паша, а също да се осигури възможност за сменяне на някои части. Радецки реши да насочи удара си срещу турските укрепления на Малуша, които преценяваше като най-опасни за русите.

Сюлейман паша не издаде никаква заповед за действията през този ден, понеже промяната в съотношението на силите за него остана неизвестна. Началниците на турските отряди бяха донесли, че ще атакуват призори, надявайки се да завладеят през този ден тилния участък на Шипченската позиция.

Боевете на 24 август започнаха с неочакван опит на Вейсел паша да завладее шосето за Габрово. На северния участък на източната позиция турците разполагаха с 5 табура и с няколкостотин черкези. Вейсел паша беше забелязал предишния ден, че при малката височина северно от Кръглата батарея няма руси. През нощта предните му части се придвижиха напред и малко преди зазоряване излязоха на самото шосе. За голяма изненада на пашата те се натъкнаха на две роти от 13–и стрелкови батальон под командуването на майор Климович. Те бяха изпратени на това място от генерал-майор Цвецински, комуто бе донесено през нощта за съсредоточаването на турски части в оврага под Кръглата батарея. Изненаданият от нападението майор Климович вдигна ротите си на контраатака. Те отхвърлиха табурите и ги последваха по склона, но там попаднаха под огън от турските ложементи и трябваше да се върнат назад. Разположиха се във верига източно от пътя. Призори в този пункт пристигнаха останалите роти от 13–и батальон, изпратени от генерал Цвецински, когато се разбра, че турците имат числено превъзходство.

След неуспеха на първата атака Вейсел паша усили предните си части. Те заемаха края на гората, който отстоеше на около 300–500 стъпки от шосето. Към 9 ч. турски вериги, поддържани от силна колона, атакуваха стремително, но честият огън на русите и контраатаката на резервната рота от 16–и батальон срещу левия им фланг ги заставиха и този път да се върнат в ложементите си.

Към обед Вейсел паша проведе третата, последна за този ден атака, която беше отбита с контраатака. След това неговият отряд се ограничи с водене на престрелка.

През този ден Шакир паша, който разполагаше с около 9000 души и 20 оръдия срещу 2300 души и 6 оръдия на отбраната на южния участък на източната позиция, се ограничи с поддържане на огън. Стрелбата на турските части беше много силна и продължи до падането на нощта. Отделни групи стрелци, залегнали зад закрития на левия фланг на предната позиция, нанесоха големи загуби на българските дружини. Друга група турски стрелци, залегнала зад голямата скала на североизточния склон на Свети Никола, обстрелваше Стоманената батарея, ложементите край нея и извора, от който черпеха вода русите. Няколкото опита на доброволци за изтласкване на тази група излязоха несполучливи. Тя беше ликвидирана едва привечер, когато повечето от турските стрелци бяха избити с щикове.

Но боят не се водеше само на изток. В 4.30 ч. пламна престрелка по цялата бойна линия.

На южния участък Салих паша разполагаше с 6800 души и 6 оръдия срещу 1725 души и 5 оръдия на отбраната. Призори Деветооката батарея влезе в двубой с руските батареи, които я заставиха да отслаби огъня си. След малко турците заеха отново ложементите пред скалите. Към 11 ч. два табура атакуваха десния фланг на Стоманената батарея, но бяха отбити с огън. След като не сполучи и вторият им опит, те залегнаха в мъртвото пространство пред Орловото гнездо и скалите.

По обед Салих паша хвърли в атака срещу Орловото гнездо три свежи табура. Въпреки силния огън на русите те обхванаха споменатия пункт от няколко страни и започнаха да се изкачват към него. Подполковник Хоменко ги контраатакува с три роти орловци. Започна жесток ръкопашен бой, който клонеше в полза на турците. Но в помощ на орловци се притекоха други роти, изпратени от неуморимия полковник Толстой. Те принудиха турците да отстъпят с големи загуби в ложементите си.

Към 14 ч. се насочиха към десния фланг на Стоманената батарея 4 табура. Обаче те не намериха в себе си достатъчно сили, за да преодолеят огъня на руските оръдия, и спряха. След това на южния участък се водеше само престрелка.

Най-горещи схватки през този ден станаха на западния участък. Там турците действуваха с 4600 души и 8 оръдия срещу 3950 души и 22 здрави оръдия на русите. Подполковник Ходяков изведе призори на Кючук Йешил тепе 3 роти, които се присъединиха към наличните две. Започна силна престрелка, последвана от многократни опити на Расим паша за завладяване на върха. Посрещани със силен огън от русите, табурите се връщаха в ложементите си, но след всеки неуспех откриваха честа стрелба и подготвили по този начин нова атака, се хвърляха стремително напред. Турският огън нанесе огромни загуби на русите. Подполковник Ходяков беше ранен и предаде командуването на подполковник Лазарев, който също беше контузен. Малко по-късно то бе прието от подполковник Кобилянски като по-старши.

Към 10 ч. беше ранен на Узун куш генерал-майор Драгомиров. От този момент командуването на 14–а пехотна дивизия прие генерал-майор Петрушевски, който я води към нови подвизи до края на войната.

Към 14 ч. завърши първият период от боя на 24 август. Той се характеризира с неуспешните атаки на турците. В следващите часове бе проведено руско настъпление на запад.

Към обед генерал Радецки изпрати нови подкрепления на Кючук Йешил тепе, тъй че там се събраха 10 роти. Още сутринта той бе изпратил 3–ти батальон от Житомирския пехотен полк, командуван от подполковник Ренерфелт, в обход на турската позиция на Акри Джебел откъм местността Самарчукар. Атаката по фронта от Кючук Йешил тепе трябваше да се проведе едновременно с атаката на обхождащия батальон. Към 14 ч. подполковник Ренерфелт достигна височината, която се издига на няколкостотин метра северно от Йешил тепе. Батальонът бе вървял в течение на шест и половина часа през този горещ летен ден по силно пресечена местност, при което войниците трябваше да се повдигат един друг и да се спускат по скалите. Те пресякоха направо стръмните склонове на долината на р. Козещица. Предвид на това, че на изморените войници предстоеше да атакуват една силно укрепена позиция на стръмна височина, подполковникът реши да отложи атаката за следния ден. Турците забелязаха появяването на батальона, но се задоволиха да открият само огън.

Расим паша бе съсредоточил около 6 табура на Йешил тепе с цел да отбие предстоящата атака на подполковник Кобилянски. Последният се опита да атакува на два пъти след 16 ч., но турският огън не позволи на русите да преминат фаталните 500 стъпки, които ги деляха от силно укрепената през нощта турска позиция. Последваха две нови атаки, но частите на подполковник Кобилянски, макар и да получиха подкрепления, понесоха грамадни загуби и трябваше да се върнат на Кючук Йешил тепе. След това на този участък се водеше само престрелка.

Боят стихна окончателно към 22 ч.

Следобед Расим паша поиска помощ от своя началник. Това беше нещо съвсем неочаквано за последния, понеже Сюлейман паша се надяваше да получи всеки момент радостната вест за разгромяването на Шипченския отряд. Въпреки това той му изпрати 4 табура от силите на Салих паша, които пристигнаха на местоназначението си едва след привършването на боя. Сюлейман паша заповяда на Вейсел паша да подкрепи отряда на Акри Джебел с десния си фланг. Последният получи заповедта едва привечер и отложи изпращането на подкрепленията за следващата сутрин, макар нощта да бе лунна и да трябваше да се изминат само петнадесетина километра.

Загубите на турците през този ден не са известни. Що се касае пък до Шипченския отряд, има сведения само за загубите на отделни части. Например Орловският полк загуби 234 души, Брянският 78 души и т. н.

И тъй боят на 24 август завърши безрезултатно и за двете страни. Вечерта те заемаха същите позиции, на които се намираха сутринта на този ден. Турците продължиха да действуват без връзка между отделните колони, а Сюлейман паша държеше пасивно поведение, не разбираше нуждите на момента и се намеси само след като боят беше приел широки размери. Той предприе атаките през този ден, без да знае, че русите са увеличили своите сили. Голяма част от силите на турците продължаваше да бездействува или да се използува непълно. Грешката на генерал Радецки пък се състоеше в това, че той предприе прибързано настъпление. Силите му достигаха едва за уравновесяване на отбраната, но в никакъв случай за настъпателни действия. В резултат на този пропуск русите изтощиха голяма част от силите си и дадоха възможност на турците да усилят левия си фланг на Малуша.

Руските атаки на 25 август

През нощта генерал Радецки видя 17 войници, които лежаха един до друг зад предните ложементи. До тях стоеше офицер с окървавено лице и крака. Офицерът отдаде чест на генерала.

— Какви са тези при вас? Спят ли? — запита генералът, посочвайки на налягалите.

— Да, ваше превъзходителство, спят — отговори офицерът. — Спят... и няма да се събудят: всички са убити.

— А вие какво правите тук?

— Чакам реда си, това беше моята команда — отвърна офицерът.

И двете страни поправяха батареите и ложементите си. Турците продължаваха да укрепват Малуша. Към 23 ч. на превала пристигна Волинският пехотен полк с една батарея. Това даде възможност на Радецки да подмени българските дружини, понеже бяха силно изморени, без патрони и с повредени пушки. Те бяха отправени на почивка в Габрово. Изключение бе направено само за 4–та дружина. Опълченците от тази дружина не пожелаха да бъдат сменени, понеже не бяха взели участие в боя при Ески Загра, и желаеха да се изравнят по заслуги пред Отечеството с другите дружини. В течение на четиридневните боеве Българското опълчение беше загубило 14 души (40%) от офицерския състав и 535 души (27%) от опълченския състав. Най-големи загуби (около 45%) беше понесла 1–ва дружина. Сменени бяха и някои други части. След тези промени Шипченският отряд се състоеше от 20 батальона и дружини, 6 сотни и 44 здрави оръдия (14 217 души в строя). Силите на Сюлейман паша не бяха претърпели изменения в състава си.

Радецки реши на следния ден да повтори атаките срещу турските укрепления на Кралимарков баир. Вследствие на големите загуби и на силната умора на частите си, както и на преувеличените сведения за пристигналите руски подкрепления, Сюлейман паша реши да остане на заетите позиции, без да прави нови опити за овладяване на прохода.

Боевете на 25 август започнаха с нападение срещу батальона на подполковник Ренерфелт. Расим паша смяташе този батальон като сериозна опасност за своя отряд и реши да го изтласка с неочаквана атака. Към 6.30 ч. житомирци забелязаха да настъпват през гората, без да стрелят, обхващайки десния им фланг, три табура. Турците атакуваха многократно, но всичките им пристъпи бяха сломени от пушечния огън на русите. Към 9 ч. табурите се оттеглиха при батареята на Акри Джебел, понеже Расим паша се нуждаеше от тях за отбиване на руското фронтално настъпление. Към 7 ч. генерал Радецки дочу ехото от престрелката на Житомирския батальон с турците и заповяда на полковник Липински да атакува Малуша, като го усили с един батальон от Подолския полк. Същевременно той изпрати в подкрепа на подполковник Ренерфелт две роти волинци. Към 9.30 ч. полковник Липински настъпи срещу Йешил тепе с 12 роти. Една колона се движеше по Химитлийския път, а другите две — встрани от нея. Ако към тези 12 роти прибавим и силите на подполковник Ренерфелт, излиза, че срещу 6300 души на Расим паша настъпваха 2452 руси. Наистина странно съотношение между силите на настъплението и отбраната! А още по-странно е това, че полковник Липински успя да достигне пред прага на победата.

Турците съсредоточиха огъня си върху средната колона, понеже не бяха забелязали другите. Един час след тръгването си колоните достигнаха седловината пред турската позиция на Йешил тепе, а веригите, които ги предшествуваха, започнаха да се изкачват по височините. Тук трите колони, които дотогава вървяха успоредно, се разделиха и полковник Липински попълни междините с нови роти. Турците забелязаха страничните колони едва сега, като пренесоха огъня си върху тях, благодарение на което успяха да ги спрат. Възползувайки се от това, средната колона ускори настъплението си, а когато достигна на 500 стъпки от турската позиция, се хвърли в атака. Тя беше подета и от страничните колони. Три роти подолци от левия фланг превзеха първите две траншеи. Същото извършиха в центъра брянци и стрелците, а по-нататък — житомирците. Първи влязоха в турските траншеи подпоручик Кобилянски и прапоршчикът Цистан. Забелязвайки малобройността на атакуващите, турците, които се бяха събрали при малкия люнет на Йешил тепе, преминаха в контраатака, поддържана със силен огън. Руската верига се поддаде назад, но в този момент пристигнаха резерви и турците бяха заставени да отстъпят на главната си позиция на Малуша.

Въодушевени от успеха, повечето от руските роти продължиха преследването на противника. Те бяха останали почти без офицери и действуваха не по ротно, а на малки групи, в които се бяха събрали войници от различни части. В този момент се намеси в боя изпратеният от генерал Радецки втори батальон от Волинския полк. Спрените пред Малуша от силния турски огън вериги се вдигнаха отново в атака. Войниците от Брянския, Подолския и Волинския полк завладяха първия ложемент. Стрелците и две роти от третия Житомирски батальон, които атакуваха вдясно от тях, завладяха втория ред ложементи. Измореният отряд на Расим паша започна да се оттегля на втората позиция, която минаваше зад батареята на Малуша.

В този решаващ момент обаче пристигна колоната на Вейсел паша. Трите челни табура се разгънаха бързо и откриха залпов огън. Към 16 ч. полковник Липински заповяда отстъпление. Русите започнаха да се оттеглят на Йешил тепе, отбивайки с контраатака натиска на свежите табури на Вейсел наша. С тях отстъпиха на Йешил тепе и двете роти от третия Житомирски батальон, които бяха взели участие в боя за Малуша. Руският отряд остави слаби части на Йешил тепе, а останалите се оттеглиха на Кючук Йешил тепе.

Обезпокоен от донесението на Расим паша за критичното му положение, Сюлейман паша бе изпратил на Малуша целия си резерв, както и два табура от силите на Салих паша. По този начин на Малуша се събраха 26 табура. За командуването им бе извикан от десния фланг Шакир паша. Той предприе енергично настъпление срещу руските роти на Йешил тепе. Шакир наша въвеждаше в боя табур след табур, тъй че към полунощ атакуваха всичките 26 табура. Те успяха да се появят на някои места даже в тил на русите. Да превземе обаче Йешил тепе Шакир паша не успя.

Вечерта на този ден батальонът на подполковник Ренерфелт отстъпи също на превала.

През този ден на другите участъци се водеше само престрелка, но тя беше толкова силна, че нанесе големи загуби на русите. Тогава загина на Узун куш от заблуден куршум и генерал Дерожински. Полковник Толстой изпрати доброволци за изтласкване на турските стрелци, които пак се бяха загнездили на групички край скалите около Стоманената батарея. На други места пък срещу турците в мъртвите пространства бяха употребени камъни и ръчни гранати, които бе приспособил от гранати на планинско оръдие подпоручик Киснемски.

Краят на епопеята на Шипка

На разсъмване Шакир паша проведе нова стремителна атака. Русите бяха останали почти без патрони и без офицери. Ложементите на волинци бяха обхванати от три страни, но не паднаха, защото турците бяха отбити с контраатаки. Обаче в този момент се получи заповед от генерал Радецки за отстъпление. Той не можеше да изпрати подкрепления, тъй като имаше само три батальона в резерв, а се налагаше да смени някои части, които прекарваха вече трето денонощие без вода и без топла храна. Сутринта русите отстъпиха от Йешил тепе на Кючук Йешил тепе. След това на този участък се водеше само престрелка.

Но и тя стихна вечерта на 26 август и с това настъпи краят на голямото сражение за Шипченския проход.

Сюлейман паша завладя изгодни позиции, които обхващаха прохода като подкова. Неговата армия загуби 1602 убити и 5042 ранени, т. е. вън от строя бяха излезли около 28% от състава й.

Загубите на руси и българи възлизаха на 673 убити и 2967 ранени, контузени и безследно изчезнали, което прави 13,66% от състава на Шипченския отряд. Но тези загуби не бяха напразни, защото проходът бе отстоян. Сюлейман паша не успя да се съедини с армиите на Мехмед Али и на Осман паша, а това беше от огромно значение за хода на военните действия на Балканите. Може да се каже без преувеличение, че августовското сражение на Шипка реши до голяма степен изхода на войната. Шипченският и някои други старопланински проходи останаха в ръцете на русите като предпоставка за бъдещото победоносно настъпление към Цариград.

Масата и енергията на турците бяха победени от високите качества на руските войници, от тяхната храброст и издръжливост, както и от военното изкуство на техните началници. Централната турска армия изтощи силите си и стана негодна за настъпателни действия. Героизмът на българските опълченци повиши силно самочувствието им. Те се убедиха, че с братската помощ на руската армия могат да побеждават в открит бой тези, които владееха България в течение на пет столетия. Руси и българи се проникнаха с взаимно уважение, понеже всеки народ можа да прецени при най-трудни условия високите качества на другия. С кръвта на най-достойните бе написана една от най-ярките страници в историята на бойната дружба между двата народа. Създаде се славна традиция, чиято най-важна особеност е обстоятелството, че е насочена срещу потисниците и експлоататорите и че носи свобода на народите.

От епопеята на Шипка изминаха 80 години. Много бури преживя българският народ през тези десетилетия и много пъти съдбата му висеше на косъм. Но в трудни минути той обръщаше поглед към легендарния подвиг на героите от Шипка и черпеше кураж за вярата си, че великият руски народ ще му се притече на помощ всякога, когато това стане необходимо. Затова именно

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

Спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

Славата му дивна, като някой ек,

От урва на урва и от век на век!

(Иван Вазов)

2. Отбраната на Източния фронт

Към втората половина на август 1877 г. Мехмед Али паша реши да премине в настъпление срещу Русчушкия отряд, за да облекчи положението на Сюлейман паша. Той смяташе да изтласка русите от десния бряг на р. Черни Лом. На 29 август беше свикан военен съвет, който реши да се заемат височините край с. Кара Хасан (Зараево), а отбраняващият ги руски отряд да бъде отхвърлен на левия бряг на реката.

Позицията при Кара Хасан беше заета от три батальона и 5 ескадрона. Мехмед Али щеше да действува срещу тях с 27 табура, 14 ескадрона и 42 оръдия, т. е. с повече от 15 000 души срещу 3837.

Турците започнаха настъплението си срещу Кара Хасан към 9 ч. на 30 август. В течение на 12 часа русите се отбраняваха упорито, но тъй като не получиха подкрепа, в 18 ч. отстъпиха на левия бряг на р. Черни Лом. Те загубиха 504 убити и ранени, а турците — около 900 души.

Почти едновременно със сражението при Кара Хасан станаха повече или по-малко ожесточени схватки при селата Хайдар (Кардам) и Аязлар (Светлен), които приключиха надвечер с отстъпление на руските отряди на левия бряг на реката. Това предизвика и отстъплението на този руски отряд, който беше разположен край с. Попово. Командуването обясни поражението при Кара Хасан със закъснението на подкрепленията и с недостига на артилерия.

За да използува и развие успеха си, Мехмед Али паша насочи силите си към селата Горско Абланово и Кацелово, където беше разположен центърът на Русчушкия отряд. За отвличане на вниманието на русите от този пункт беше предприето настъпление срещу с. Кадъ кьой (Бозвелийско).

Руската позиция при Кацелово преграждаше пътя от Разград за Бяла. На около пет километра югоизточно от нея се намираше позицията при с. Горско Абланово. Двете позиции бяха укрепени, но численото превъзходство беше на страната на настъпващите.

Турците започнаха настъплението си на 5 септември. Още от 10 часа те предприеха атака срещу Кацелово. Началните им опити бяха отбити, но слабите руски части не можаха да издържат следващия напор на турците и се оттеглиха на левия бряг на Черни Лом. Турската атака срещу Горско Абланово не можа да се развие така успешно и привечер русите я отбиха, оставайки на позициите си. Те бяха загубили 1301 убити и ранени.

Когато на следния ден се изясни новата обстановка, решено беше Русчушкият отряд да отстъпи на линията на реките Янтра и Баниски Лом. Бездействието на турците позволи на русите да заемат спокойно новата си линия. Тя имаше това преимущество, че даваше възможност да се съсредоточат по-добре частите на отряда. По това време започнаха да пристигат подкрепления, с които положението на Източния фронт беше закрепено.

Турците бяха съсредоточили в четириъгълника на крепостите по-голямата част от войските си на Балканския полуостров (51,7% от войнишкия състав и 59,2% от артилерията). Мехмед Али паша беше съсредоточил близо 80% от тези сили срещу Русчушкия отряд.

Задачата на Русчушкия отряд по това време беше отбранителна. За по-успешното й изпълнение той прибегна до маневрирането. Оттеглянето му на реките Черни Лом и Баниски Лом го облекчи значително, тъй като отрядът зае по-къса фронтова линия, която съответствуваше на неговите сили.

По време на турското настъпление срещу с. Чаир (Теодосиево) срещу Русчушкия отряд бяха проведени само малки демонстрации. Неуспехът на турската атака срещу Северния отряд от Южния фронт, както и причините, за които ще стане дума по-долу, заставиха Мехмед Али паша да започне отстъпление от 24 септември, за което беше смъмрен от Цариград, и да се върне на линията на р. Черни Лом.

През нощта на 3 октомври Мехмед Али паша получи телеграма от Цариград за сменянето му от поста главнокомандуващ на Източнодунавската армия и за назначаването на Сюлейман паша на негово място. Това стана в навечерието на подготвяната атака срещу Русчушкия отряд, за което беше издадена и диспозицията. Двамата паши се срещнаха по пътя в Разград и Мехмед Али каза на заместника си с пълна откровеност, че е подготвил въпросното настъпление само поради изричното настояване от Цариград. Той изказа мнение, което беше възприето от Сюлейман паша, че предвид на наближаващата зима турската армия трябва да се ограничи с отбрана и да премине в настъпление едва с настъпването на пролетта. Обстановката беше такава, че от пристигането си та до ноември Сюлейман паша се ограничи с провеждането на чести рекогносцировки. Дейността пък на Русчушкия отряд се ограничи с маневриране с оглед да се посрещне една атака на противника, както и с провеждане на широко разузнаване. Характерна за този фронт е липсата на енергични настъпателни действия както от едната, така и от другата страна.

Отчитайки силния натиск на военния съвет в Цариград, Сюлейман паша направи все пак към края на ноември и първата половина на декември два опита да атакува Русчушкия отряд, който пък от своя страна се постара да ги отблъсне.

Източнодунавската армия имаше зле организирано продоволствие. Сюлейман паша изтъкваше в едно донесение, че поверената му армия «живее от ден за ден». При тази обстановка за нея придобиваха голямо значение фуражировките(5) в българските села между руската и турската линия. Те бяха особено чести през първото десетдневие на ноември. Естествено русите се стремяха да ги възпрепятствуват. Често се стигаше до стълкновения, някои от които имаха сериозен характер. На 17 ноември турците предприеха рекогносцировка настъпление почти по цялата линия на Русчушкия отряд. Подобен опит, но вече само срещу част от руската линия, беше направен два дни след това. Станаха няколко горещи схватки (руските загуби през този ден достигнаха 201 убити и ранени) край Хан Гюл чешме, селата Червен и Кошов. Най-упорит беше боят при с. Пиргос (Пиргово), където отделни ложементи преминаваха няколко пъти от ръце в ръце. През този неравен бой руските части проявиха голяма упоритост и успяха да изтласкат турците към Русчук, увличайки се даже в преследване. Въпреки положените усилия противникът не можа да получи сведения за разположението на руските сили, което беше и целта на неговите рекогносцировки. За русите последните имаха значението на едно предупреждение за евентуално настъпление.

На 25 ноември турците предприеха демонстративно настъпление по линията Крепча — Опака — Паламарца, което завърши неуспешно за тях. Демонстрация беше извършена и на следния ден. В резултат Русчушкият отряд прегрупира силите си, разтягайки се към десния си фланг и взимайки мерки за по-нататъшното си прегрупиране в това направление.

Сутринта на 26 ноември турските сили атакуваха войските на 12–и корпус, които бяха разположени на укрепената линия Тръстеник — Мечка. Противникът насочи значителни сили срещу главната позиция при с. Мечка, където проектираше да нанесе главния си удар. Срещу левия фланг на руската позиция се насочиха силни части, показвайки явен стремеж да го обходят. Те съпровождаха движението си със силен пушечен огън. Когато противникът се приближи на 150 крачки, русите се вдигнаха в атака и го отблъснаха. Следващият удар, който беше насочен срещу центъра и десния фланг, беше спрян от руския огън. Отбили по този начин неприятелските атаки, русите, като преминаха към 11 часа в контраатака, успяха да изтласкат турците до авангардните позиции и да овладеят отново с. Мечка. Руският натиск беше толкова стремителен, че турците отстъпиха до самото село Пиргос. По пътя на отстъплението си те оставяха ранени, трупове на убити, патронни сандъци, пушки, амуниции и други. Към 15 ч., когато турското отстъпление беше приключено, времето се развали и се изви буря, съпроводена от проливен дъжд. Въпреки това преследването продължи около 6 километра и турците бяха изтласкани даже от с. Пиргос. И така русите си възвърнаха главните позиции при с. Мечка.

В същия ден силни турски колони aтaкyвaxa руските позиции при Хан Гюл чешме, а след овладяването им — и тези при Тръстеник. Натискът им беше доста силен и по едно време положението стана твърде опасно. Обаче русите получиха подкрепления и с тяхно съдействие преминаха към 15 ч. в стремителна контраатака. В резултат противникът беше изтласкан към първоначалните му позиции. Падането на тъмнината попречи да се продължи преследването му. Руските загуби възлизаха на 1509 убити и ранени. По сведения на Сюлейман паша турските загуби се изчисляваха на около 1200 души.

Атаките си на 26 ноември Сюлейман паша обясняваше като демонстрация, извършена с цел да отвлече вниманието на русите от действията, които се подготвяха при Елена. Но редица факти показват, че Сюлейман паша е целял да извърши пробив в линията на Русчушкия отряд и да се насочи към Бяла. Така например атаката беше предприета с 30 хиляди пехотинци, 54 оръдия и 1500–1800 конници; турските войски бяха напуснали напълно лагера си при Черни Лом, обозите следваха войските, а на войниците бяха раздадени тридневни дажби. От тези данни е ясно, че турският поход за пробив на 26 ноември завърши с неуспех.

Следващите дни бяха изпълнени както с разместване на войските като това, предизвикано от турското настъпление срещу Елена, така и с рекогносцировки, някои от които прераснаха в боеве.

Едва на 11 декември се разбра къде турците ще предприемат очакваното настъпление.

Сутринта на 12 декември руските оръдия от румънския бряг при Парапан известиха с два сигнални залпа, че неприятелски части излизат от Русчук. Към 8.30 ч. при Пиргос и Хан Гюл чешме се показа турска конница, която скоро отстъпи място на гъсти пехотни колони. Между Пиргос и Мечка бяха установени две турски батареи, които откриха огън срещу руската артилерия. Двубоят продължи от 9 до 15 ч. Руските артилеристи бяха засипани с гранати и с шрапнели, които обаче не можаха да нанесат повреди на добре защитените с масивни бруствери оръдия. Руската артилерия трябваше да пренася често огъня си от оръдията на противника върху редиците на неговата пехота и обратно.

Главният удар на турската пехота беше насочен срещу позицията при с. Мечка. Табурите се вдигаха в атака на два пъти, но и двата пъти бяха отбити от огъня на отбраната. Така турските опити за постигане на успех срещу левия фланг на руската позиция не дадоха резултат. Главните сили на противника бяха насочени срещу центъра и срещу десния фланг на руската позиция. Енергията на атакуващите беше доста голяма, вследствие на което те постигнаха някои първоначални успехи. Последва момент на равновесие, а след това руските части се вдигнаха на контраатака. Те изтласкаха противника от заетите позиции и от с. Мечка и го преследваха чак до височините при Пиргос.

За отбиване на турското настъпление допринесе много и броненосната лодка «Никопол», която застана край остров Мечка и подложи на обстрел настъпващия противник.

Русите проведоха успешно настъпление и при височинна край Хан Гюл чешме.

Привечер турците бяха отбити по всички направления и във вечерния здрач можеше да се наблюдава как техните колони отстъпват към Русчук и Кадъ кьой (Щръклево). Руските загуби се пресмятаха на 711 души, а турските останаха неизвестни.

Победата при Тръстеник, извоювана два дни след падането на Плевен, отбеляза края на напрегнатия и мъчителен за руската армия период на равновесие на силите. Същевременно тя отбеляза и края на бойния период за войските на Русчушкия отряд. Отсега нататък те щяха само да следват отстъпващия противник и да заемат очистваните от него райони.

3. Борбата за Плевен

Обстановката след неуспеха на втората атака срещу Плевен

Неуспехът на втората атака срещу Плевен оказа голямо влияние върху по-нататъшния ход на военните действия на Балканския полуостров. Руската армия се намираше в такова положение, че ако Осман паша би преминал на 31 юли в настъпление, може би щеше да заеме както Търново, където се намираше Главната квартира на Николай Николаевич, така и Свищов. Вестта за неуспеха на 30 юли откликна много тежко в тила. Съчетана с известията за турските зверства, тя предизвика паника в Свищов, която трая няколко часа и едва не доведе до по-сериозни последици.

Най-важният резултат от 30 юли беше промяната във възгледите на руското командуване относно характера и планирането на военните действия. Д. А. Милютин писа в записката си до императора от 2 август какво развитието на военните действия до този момент е показало, че започвайки тази война, русите не са имали точна представа за силите на противника. Оказало се, че Турция, която изглеждаше така близо до разпадането си, при могъща чуждестранна подкрепа притежава достатъчно жизненост и военни възможности. «Макар много години турските войски да остават без заплати, писа Милютин, те имат неоспорими военни достойнства. Снабдени достатъчно и въоръжени отлично, те се бият упорито и умеят да се окопават особено бързо и изкусно. Турците винаги се биеха упорито зад окопите. Като допълнение те имат сега оръжие, което дава страхотен превес на отбраната спрямо атаката.»

Тези два момента наложиха на руското командуване да направи съответни изводи както в тактическо, така и в стратегическо отношение.

Тактическите изводи се състояха в това, че руските войски повече не биваше да се хвърлят открито срещу противника, който не само ги превъзхожда в числено отношение, но се е и укрепил на солидни позиции. «Ако продължаваме да разчитаме, както и преди, единствено на безграничната самоотверженост и храброст на руския войник, за кратко време ще унищожим цялата наша великолепна армия», писа Милютин в споменатата записка.

Стратегическият извод, който трябваше да направи руската армия, според Милютин се състоеше в това, че тя не може да се надява да предизвика паника в редовете на противника чрез един бърз и смел набег оттатък Балкана и да му продиктува условията на мира под стените на неговата столица само след няколко седмици.

Изхождайки от всичко това, руският министър на войната разви в записката си и плана на действие при новата обстановка. На първо място трябваше да се обърне внимание на базата. Беше много рисковано една 300–350–хилядна армия да се опира само на моста при Свищов. Трябваше да се построят и да се укрепят още два моста. Войските трябваше да бъдат разположени по такъв начин, че да могат да подсилват след бързи преходи ту една, ту друга част, създавайки по този начин превъзходство на силите в пунктовете, в които предстои среща с неприятелски отряд. Резервите трябваше да пристигат своевременно. Милютин предлагаше Действуващата армия да се откаже от настъпателни операции, докато получи силни подкрепления и заеме по-изгодни позиции.

Завършвайки записката си, Милютин подчертаваше, че е необходимо да се внуши на командирите да пестят руската кръв.

Императорът прочете записката и още на следния ден я изпрати на главнокомандуващия с бележка, че той трябва да пристъпи незабавно към осъществяване на заложените в нея идеи.

В разположението на руските войски бяха извършени промени. Румънската дивизия на генерал Ману беше насочена към Плевен. Почти всички руски части от Румъния бяха прехвърлени на бойния театър. В Русия започна мобилизирането на Гренадирския корпус, почти цялата гвардия и някои други части. В близките седмици и месеци се очакваше да пристигнат подкрепления, наброяващи около 180 000 души. До тяхното пристигане русите имаха намерение да не предприемат настъпателни действия и да се ограничат само с отбрана на заетите позиции. Щеше да бъде предприето настъпление само срещу Плевен. Смяташе се, че превземането на този град ще разреши възела на войната. Поради това почти всички пристигащи подкрепления се насочваха към този град. Те минаваха под командуването на генерал-лейтенант Зотов, който трябваше да организира за действия срещу Плевен и Ловеч т. н. Западен отряд.

По същото време силите на турската Западна дунавска армия нарастваха постоянно. На 31 август Осман паша направи опит да премине в настъпление, но беше вече много късно, защото русите се бяха подготвили да посрещнат подобни действия. Този опит беше извършен в района на селата Пелишат — Згальовец, където бяха разположени части от 4–ти корпус. Най-упорити и свирепи боеве се водеха за редута пред с. Пелишат, който минаваше на няколко пъти от едни ръце в други. С не по-малък устрем беше проведена и атаката срещу селата Пелишат и Згальовец. Към 16 ч. турците бяха изтласкани обратно в Плевен. Обаче русите все още не разполагаха с достатъчни сили, за да могат да преследват противника. Интересно е, че голяма част от турските войници бяха пили, а някои бяха буквално пияни. Имаше случаи, когато ранени турски войници трябваше да бъдат заливани с вода, за да изтрезнеят, преди да започне лекуването им.

Но руската армия набираше постепенно сили и не беше далеч денят, в който тя щеше да премине в решителна атака срещу Плевен. Главното командуване отнасяше този ден към първата половина на септември, но преди това се налагаше да бъде освободен повторно Ловеч.

Второ освобождение на Ловеч

Стратегическото значение на Ловеч в този момент на войната се състоеше в това, че като възел на пътищата от Плевен, Севлиево и Троян, той щеше да даде на русите най-късата и най-удобна връзка между Западния и Шипченския отряд. С овладяването му те щяха да прекъснат най-късия път между силите на Сюлейман паша и на Осман паша и да осигурят тила на Западния отряд за предстоящия щурм.

За превземането на Ловеч беше образуван специален отряд под командуването на генерал-майор Александър Константинович Имеретински. В състава на отряда бяха включени 2–ра пехотнa дивизия, 2–ра бригада от 3–та пехотна дивизия, отрядът на генерал Скобелев-син, 3–та стрелкова бригада и някои други части, всичко около 27 000 души. Понеже тези части бяха пръснати в Търново, Габрово, Севлиево и на позицията край с. Къкрина, генерал Имеретински реши да атакува Ловеч на 3 септември и започна да съсредоточава силите си с оглед на тази дата.

Гористите възвишения край Ловеч предлагаха добри възможности за отбрана. Турската позиция имаше формата на прав ъгъл с фронт на север и на изток. Тя се простираше на около 7 км. Рифат паша разполагаше с 8 табура, 6 оръдия и около 2500–3000 черкези и башибозуци. Недостигът на сили му попречи да заеме здраво трите височини, които се намират на два и половина километра източно от Ловеч, вдясно и вляво на пътя за Севлиево. Главната линия на турската отбрана минаваше на другия ред височини, които се намират непосредствено до Ловеч, на десния бряг на р. Осъм. На Червеникавата височина имаше траншеи с фронт към Севлиево. Тя беше заета от 6 роти с едно оръдие. На височините отдясно на шосето имаше 2 табура и 4 роти с фронт на изток и на север. Северната позиция продължаваше наляво от р. Осъм. На голямата височина северозападно от града се намираха три табура и три оръдия. Там беше сам Рифат паша с щаба си. На височините западно и югозападно от Ловеч, които представляваха втора линия на турската укрепена позиция с фронт на изток, беше разположен един табур с две оръдия.

Капитан Куропаткин, началник-щаб на отряда на генерал Скобелев, беше изработил след съответно разузнаване записка за предстоящия бой, в която предлагаше силна артилерийска подготовка на атаката, постепенно провеждане на самата атака с укрепване на завладените позиции и обхващане на пътищата за отстъпление на противника. Тези идеи бяха възприети от генералите Скобелев и Имеретински и легнаха в основата на действията им. На следния ден разузнаването донесе, че турците разполагат с 8000 души и няколко оръдия.

На 2 септември настъпи към Ловеч от позицията при с. Къкрина отрядът на М. Скобелев (4 батальона, 2 сотни и 1 батарея). Той имаше задача да овладее предната турска позиция, да разузнае главната позиция на противника, да подготви артилерийския бой на следващия ден и ако е възможно, да пристъпи към изграждане на укрепления. Същевременно Кавказката казашка бригада настъпи към с. Йоглав, където зае позиция с цел да наблюдава шосето за Плевен и да поддържа връзка със Западния отряд. Позицията край с. Къкрина бе заета от други части, които поддържаха настъплението на Скобелевия отряд.

Авангардът на този отряд настъпи към 9 ч. Когато наближиха предната турска позиция, русите дадоха няколко залпа с батареята си. Това беше достатъчно, за да очистят турците двете височини вляво и вдясно от шосето. Понеже местността не даваше възможност да се види какви сили има на третата височина, генерал Скобелев, отложи превземането й за следващия ден. Войските му започнаха да се окопават и да подготвят позиции за артилерията.

Вечерта на 2 срещу 3 септември целият Ловчанско-севлиевски отряд беше съсредоточен пред града.

Според нарежданията на началника на отряда атаката трябваше да започне в 5 ч. на 3 септември. Генерал-майор Доброволски трябваше да настъпи с дясната колона (4 батальона и 20 оръдия) от височините край с. Присека срещу левия турски фланг на източната позиция. Лявата колона (10 батальона, 3 сотни и 56 оръдия) трябваше да настъпи под командуването на генерал Скобелев срещу височините от двете страни на шосето от Севлиево за Ловеч. Като главен обект на нейните действия трябваше да бъде Червеникавата височина, която беше ключ на цялата турска източна позиция, понеже даваше възможност да се обстрелват във фланг другите височини, да се излиза в тил на северната позиция и да се отрежат пътищата за отстъпление на противника на юг и на югозапад. По тази причина лявата колона трябваше да атакува първа, а дясната — едва след овладяване на Червеникавата височина. Кавказката казашка бригада трябваше да прекъсне движението по шосето за Плевен и да поддържа връзка със Западния отряд.

В 5 ч. на 3 септември една батарея откри огън срещу окопа на предната турска позиция. Още първите изстрели станаха причина слабите турски части да отстъпят на Червеникавата височина.

Един час след това започна артилерийската подготовка на атаката. На десния фланг не се постигна почти никакъв резултат, тъй като снарядите не достигаха до позициите зад Осъм, а турските стрелци пред реката се бяха прикрили в лозята и в царевиците. По-успешен беше огънят на левия фланг, тъй като Червеникавата височина беше открита. Той застави турците да снемат оръдията си от тази височина и да очистят долната траншея. Позлатените върхове на хълмовете, димът от стрелбата на десетките оръдия и големите маси на руската пехота, която се намираше зад хълмовете в очакване на атака, представляваха красива и величествена гледка.

През това време турската артилерия отговаряше с редки изстрели. Снарядите й бяха добре прицелени, но повечето от тях не се пръскаха. Когато една граната се заби в земята край генерал Имеретински, който се намираше на предната позиция, чуха го да казва: «Слава богу, тук е безопасно!». Но ако артилерийският огън на турците не беше ефикасен, пушечният им огън даваше резултати. За кратко време те извадиха от строя на дясната колона 158 души. Руската пехота не можеше да отговори на турските стрелци, тъй като разстоянието беше голямо за нейните пушки. Като не успя да сподави огъня им с артилерията си, генерал Доброволски реши да настъпи срещу определената му цел, без да изчака атаката на лявата колона.

3–та стрелкова бригада настъпи към 8.30 ч. Към 10 ч. тя беше вече овладяла трите северни височини на турската позиция пред р. Осъм. Всичко това стана почти без да се дават изстрели. Турските роти отстъпиха в града и на височината зад Осъм. Увлечени в преследването им, отделни групи стрелци заеха мелницата на левия бряг на реката. Предвождаха ги капитаните Грайфенфелс, Шершеневич и поручик Василенко. След това изморената бригада бе сменена от Ревелския полк и се оттегли на почивка. По заповед на генерал Имеретински към 12 ч. премина в атака и лявата колона.

Генерал Скобелев насочи батальоните си с развети знамена и музика срещу двете височини вляво и вдясно от шосето. Докато пехотата настъпваше, артилерията засипваше Червеникавата височина със снаряди. Изобщо през този бой офицерите положиха големи усилия да намалят загубите на руските части, но това все още не им се отдаваше. Когато русите се приближиха на няколкостотин стъпки, турците очистиха Червеникавата височина и тя бе превзета от Казанския полк. Калужкият полк пък превзе също тъй леко височината вдясно от шосето. С това бе овладяна цялата турска позиция пред р. Осъм.

Към 13.40 ч. влязоха в Ловеч почти едновременно девет роти от Казанския полк. След тях влезе в града сам генерал Скобелев с щаба си. Турските сили, които охраняваха града, отстъпиха северозападно от него. На височината, където беше щабът на Рифат паша, се намираха вече 5 табура с 4 оръдия, а други 2 табура бяха отделени като резерв при с. Продимчец.

Капитан Куропаткин разузна височината и предложи главната атака да се проведе срещу левия фланг на турците, понеже последните имаха възможност да отстъпят именно в този сектор. Скобелев възприе тази идея и съсредоточи в северозападната част на града 8 батальона. По същото време първа стрелкова бригада се спусна към Осъм от изток, а от север настъпи Кавказката казашка бригада, така че към 15 ч. височината беше обхваната от три страни с превъзхождащи сили. Целият огън на руската артилерия беше пренесен върху нея.

Тогава започна последната атака. Калужкият полк, следван от Либавския, се спусна от височината по десния бряг на Осъм, като се прикриваше в градините. Войниците преминаваха реката по един брод в североизточния край на града и се съсредоточаваха зад мелницата, която представляваше с дръвчетата си първото прикритие по техния път. Тя се намираше на около 1200 крачки от първата траншея на противника. При мелницата се събраха няколкостотин бойци. Когато си отдъхнаха, те настъпиха на малки групи. Край северните покрайнини на града се изравниха отляво на тях няколко роти и взводове от Казанския полк, които действуваха по инициатива на своите командири. По същото време Ревелският полк се насочи към североизточния край на заетата от турците височина.

Калужци започнаха да изкачват югоизточния стръмен склон на височината. С челните части вървеше командирът на полка полковник Елжановски. Турците очистиха, без да ги изчакат, първата, а след това и втората траншея и отстъпиха на редута. Те снеха оръдията си и ги отправиха към с. Микре. Калужци заеха траншеите и спряха, за да изчакат пристигането на останалите части. Когато към тях се присъединиха челните части на Либавския полк, русите се устремиха към редута. Ревелският полк бе успял да превземе траншеите откъм Плевенското шосе и се нахвърли на същия редут от изток и от североизток. Забелязвайки, че вниманието на турците е отвлечено в тази посока, генерал Скобелев хвърли резерва си в атака от запад. Към 17.30 ч. настъпиха с развети знамена и с музика Псковският и Естляндският полк, както и един батальон от Великолуцкия полк. Тяхната стройна, бързо настъпваща маса представляваше величествена гледка. Турците от десния фланг на височината започнаха да отстъпват — едни надясно, а други към редута. В този момент в редута нахлуха от всички страни калужци, либавци, ревелци и казанци. Първи бяха полковник Елжановски и капитан Грайфенфелс. Започна една от най-ожесточените схватки на войната, която завърши с избиването или пленяването на тези, които не успяха да отстъпят. Дописник на вестник «Таймс», който посетил редута след боя, разказва следното: «Стъпвайки на редута, намерих цялата почва гъсто покрита с руски и турски тела, но когато достигнах западния край и злополучния насип край бруствера, съзрях наистина страхотно зрелище. Пространство, дълго около 50 фута и широко 20, беше покрито със слой от турски тела на убити и ранени, дебел около 5 фута. Живите и мъртвите лежаха под горещите лъчи на слънцето един върху друг в плътна маса, слепена с кръв. Около тази купчина мюсюлмани лежаха като ивица руски трупове, които свидетелствуваха за страшната борба, развила се на туй съдбовно място».

Когато настъпиха последните минути за упоритите защитници на редута, табурът, който се беше разположил на трите височини западно и югозападно от Ловеч, отстъпи в пълен безпорядък към с. Микре с двете си оръдия и с малко конница. Ротмистър Кулебякин забеляза отстъплението му и насочи ескадрона си срещу него. Той му нанесе силен удар. Турците отстъпиха към с. Продимчец, където се намираха резервните табури. Към това село обаче се беше насочила Кавказката казашка бригада на полковник Тутолмин. Той се стремеше да пресече пътя за отстъпление на турците от редута, без да знае, че турският резерв е скрит край селото. Когато се спускаше от височините към селото, Владикавказкият полк се натъкна неочаквано на резервните табури, които отиваха на помощ на бранителите на редута. Полковник Менар, командир на полка, взе бързо и смело решение. Той се хвърли върху табурите с 4 сотни, изпращайки друга сотня в обход западно от Продимчец. Турците не издържаха смелата атака и отстъпиха към с. Гозница, стреляйки безредно. Там пък попаднаха, под сабите на един ескадрон.

Когато конете на казаците изчерпиха силите си, преследването бе продължено от Кубанския полк. То спря едва след като се стъмни. Някои от турските части бяха успели да отстъпят към Орхание (Ботевград). Рифат паша се добра до Плевен с 5 оръдия и с много бойци, от които бяха сформирани два сборни табура.

Шестото оръдие беше пленено от русите. Те взеха също няколко ракли, много пушки, над 1 000 000 патрона и две знамена. През този ден русите загубиха 1683 души. Най-много беше пострадал Калужкия полк. Когато завърши погребването на убитите, броят на турските трупове беше достигнал 2200.

Още на 2 септември, когато забеляза разгръщането на значителни руски сили, Рифат паша изпрати две донесения в Плевен с молба за подкрепа. По това време Осман паша се готвеше да отбие предстоящия трети щурм, а освен това считаше Ловчанската позиция за много силна, поради което не удовлетвори искането на Рифат паша, а му заповяда да се държи докрай. Но на следващата сутрин се получи трето донесение от Ловеч със същата молба. Тогава началникът на Западната дунавска армия разбра целия размер на опасността и към обед излезе от Плевен с един отряд от 12 табура, 3 батареи и конница. Движението на този отряд беше открито от тези части на Западния отряд, които наблюдаваха шосето за Ловеч. Те го обстреляха с артилерията си. Тогава Осман паша свърна на запад и успя да се откъсне от русите. На 4 септември турците достигнаха с. Зълково, където бяха открити от Кавказката казашка бригада. Генерал Имеретински заповяда на Скобелев да заеме позиция, обаче Осман паша бе научил вече печалната за него вест за падането на Ловеч и вместо да предприеме атака, зае позиция на възвишенията между селата Лисец и Радювене (Стояново). Въпреки численото си превъзходство генерал Имеретински не се реши да атакува на свой ред, понеже частите му бяха изморени и липсваха сухари и боеприпаси. Освен това той искаше да запази силите им за предстоящите боеве при Плевен. Така беше пропусната великолепната възможност да се атакуват турските сили в момента, в който извършваха флангово движение по отношение на руската армия. Осман паша свика военен съвет, за да разисква въпроса, дали да атакува Ловеч или да се върне обратно. Хасан паша настояваше за атака, понеже русите бяха изморени, без боеприпаси и с неуредени позиции. Други военачалници настояваха да се извикат предварително подкрепления от Плевен. Осман паша реши да се завърне в последния град, защото даже и да би успял да превземе Ловеч, трябваше да остави там за гарнизон повече от 8 табура, а това щеше да раздроби и отслаби неговите сили. По тази причина той тръгна назад и на 6 септември сутринта се върна в Плевен.

С овладяването на Ловеч беше осигурен тилът на Западния отряд за третия щурм срещу Плевен. Осман паша беше изолиран от юг, а силите на неговата армия — намалени.

Трети щурм срещу Плевен

Пристигнал в Пордим на 2 септември, княз Карол бе назначен на следния ден за главнокомандуващ на руско-румънските войски на Западния отряд. Генерал Зотов оставаше за негов началник-щаб, но фактически той беше началник на отряда. Нему бе възложена и цялата дейност по подготовката на третия щурм. В течение на няколко седмици беше изработена огромна карта на Плевен и околностите му. Тя беше литографирана и разпратена на частите в достатъчен брой екземпляри. Тази карта беше толкова подробна, че на нея бяха означени даже кладенците с количеството и качеството на водата им. Подготвени бяха стълби, вързопи от пръти и други материали, необходими за преодоляване на препятствията. В пехотните части бяха проведени учения за превземане на укрепления. Пътищата, които водеха към турските позиции, бяха поправени, а също бяха прокарани и някои нови. Почистваха се кладенците на местата, където се предполагаше, че ще бъдат установени превързочни пунктове.

На 2 септември генерал Зотов свика в с. Пордим военен съвет, пред който изложи своя план за предстоящите действия. Те се разделяха на два периода — подготовка на щурма и провеждане на самия щурм. През първия период трябваше да бъде извадено oт строя въоръжението на противниковите укрепления и трябваше да стане невъзможно както пребиваването на резерви в укрепленията, така и пристигането на подкрепления към тези пунктове. Това трябваше да се постигне чрез непрекъснат артилерийски обстрел с постепенно увеличаване на силата на огъня на района между Гривица и шосето за Ловеч. През този период пехотата трябваше да се приближи до укрепленията на противника и да бъде готова да ги щурмува.

Съсредоточаването на руско-румънските войски беше извършено с оглед противникът да бъде атакуван от север, от изток и от юг. На север от река Вит, до пътя Гривица — Плевен, се разположиха румънските войски под командуването на генерал Чернат. 9–и корпус беше разположен южно от пътя до пътя Пелишат — Плевен. По-нататък следваше 4–ти корпус, позициите на който достигаха до височините при с. Радишево. На юг от Плевен се намираше отрядът на генерал Имеретински начело с авангарда на Скобелев.

В навечерието на третия щурм гарнизонът на Плевен се състоеше от около 29 400 щика, 1500 саби, 1500 черкези и 70 оръдия. Руският щаб нямаше вярна представа за силите на Осман паша и ги преценяваше около два пъти по-многобройни.

По същото време Западният отряд наброяваше около 75 500 щика, 8600 саби и 424 оръдия.

Съсредоточаването на войските започна през нощта на 6 срещу 7 септември. Нощта беше необикновено студена за есенния сезон и твърде мрачна, поради което едно разстояние от 6–10 км бе изминато за 5–6 часа. Турците не оказаха никакво противодействие на това съсредоточаване на руската армия. На определените позиции бяха изкарани 152 оръдия.

В 6 ч. на 7 септември, деня на битката при Бородино, както и годишнината от коронацията на Александър II, се разнесе първият залп на обсадните оръдия при с. Гривица. Това беше началото на третия щурм срещу Плевен. Започна най-ожесточеното и най-кръвопролитно сражение на Освободителната война.

Турците отговориха на артилерийската стрелба. Огънят се усилваше постепенно. По пътя между Згальовец и Пордим се срещаха множество българи, пише един съвременник, «успели да избягат от околностите на Плевен, но още недошли до Пордим. Цялото голямо поле бе изпълнено с бедните им вещи, каруци, биволи, овце и волове. Много малко бяха мъже. Наоколо се виждаха само жени и деца, събрали се на групи около каруците или унило бродещи край пътя».

Военните действия през този ден се ограничиха само с воденето на артилерийски огън, на който турците отговаряха доста енергично. Особено резултатни бяха действията на двадесетте обсадни оръдия, които действуваха срещу Гривицкия редут. Гранатите попадаха или върху самия редут, или върху вала му, разпръсквайки пръстта. Някои от тези оръдия обстрелваха и редута край с. Радишево. Рано следобед руският огън предизвика пожари в някои от редутите при Радишево. Огънят бе преустановен при свечеряване.

След това генерал Зотов свика съвещание, на което постави въпроса, дали щурмът е подготвен достатъчно и не бива ли той да започне на следния ден. Болшинството от присъствуващите офицери отговориха отрицателно, като изтъкнаха необходимостта от по-нататъшна артилерийска, подготовка.

С малки изключения нощта на 7 срещу 8 септември мина спокойно. На разсъмване, когато беше подновена артилерийската канонада, трудно можеха да се видят резултатите от стрелбата през миналия ден. Турците бяха успели да поправят повредите на укрепленията си с упорита работа през нощта.

Диспозицията предвиждаше на 8 септември усиленият артилерийски обстрел на противника да продължи. Конницата, която се намираше под началството на генерал-майор Лашкарев, трябваше да излезе на шосето от Плевен за София, в района на с. Долни Дъбник, да се яви в тил на турците и да затрудни съобщенията им, а в случай че напуснат Плевен и започнат да отстъпват — да ги преследва.

Отрядът на генерал Имеретински, който щеше да действува в посока на главния удар, откъм шосето Ловеч — Плевен, трябваше да излезе на това шосе откъм с. Тученица начело със силния авангард на генерал Скобелев и да се опита да овладее височините южно от Плевен.

Изнеслите се значително напред батареи продължаваха да обстрелват противника и през този ден. Плътен слой от барутен дим покриваше цялата околност. Особено силен беше огънят срещу Гривицкия и Централния редут. Позициите на противника на Зелените хълмове — гористи възвишения на юг от Плевен, покрити с лози — бяха подложени на артилерийски обстрел още от сутринта, за да се подготви атаката срещу втория им гребен.

Към 15 ч. командирът на Калужкия полк, полковник Елжановски, получи заповед да овладее втория гребен на Зелените хълмове, след което да се окопае там, без да продължава настъплението. За водач на калужци бе определен художникът С. Верешчагин (брат на прочутия В. В. Верешчагин), който бе обходил като доброволец тази местност и я познаваше отлично.

Калужци, които бяха тръгнали напред с песни, достигнаха втория гребен и изтласкаха слабия противник. Турците откриха силен огън от третия гребен. Полковник Елжановски изпрати до Скобелев записка, за да пита какво да прави. Генералът нареди войниците да спрат на гребена и сам тръгна към това място. Но когато достигна до втория гребен, той не завари никого.

Случило се бе следното. Още в самото начало полковник Елжановски беше ранен и изтеглен назад. Войниците се бяха хвърлили напред по своя инициатива, без преките им началници да бяха в състояние да ги спрат. Те бяха атакували противника и овладели третия гребен. Русите продължиха настъплението и заеха ложементите в дола на потока. Но турците се опомниха от неочаквания удар и преминаха в контраатака срещу левия фланг на Калужкия полк. Батареите им откриха адски огън, на който русите отговориха по същия начин. Според кореспондента на вестник «Дейли нюз» тътнежът от тази стрелба бил ужасен, нечуван от него в нито едно сражение преди това. Генерал Скобелев изпрати в подкрепа на двата атакуващи батальона трети, под чиято защита те можаха да се изтеглят на втория гребен, зает вече здраво от ротите от Естляндския полк. При настъпването на нощта русите бяха стъпили здраво на втория гребен на Зелените хълмове. Към 2 ч. генерал Скобелев узна, че атаката се отлага за 11 септември. За да не се дават излишни жертви, войските от първата линия бяха отведени на първия гребен, където се укрепиха на позиции, удобни за отбрана в случай на неприятелско нападение по шосето за Ловеч.

Тази атака струваше на отряда на генерал Имеретински около 900 души, от които 689 бяха от Калужкия полк. Въпреки това останалите войници от този полк бяха подредени и заеха новите си позиции с песни.

През този ден конницата на генерал Лашкарев разби противника в две ожесточени схватки край р. Вит.

Артилерийската стрелба продължи и през нощта на 8 срещу 9 септември, макар и не в тези размери. Тя целеше да безпокои противника и да не му позволи поправянето на повредите които бяха нанесени на неговите укрепления.

През деня на 9 септември бяха извършени известни размествания в разположението на артилерията, тъй като се реши, че Гривицкият редут е подготвен в достатъчна степен за атака.

И през този ден центърът на действията падаше на южния сектор. Изглежда, че турците съзнаваха слабостта на отбраната си на това място, поради което направиха опит да отбият генерал Скобелев от първия гребен на Зелените хълмове. Рано сутринта значителни турски сили (от 6 до 10 табура) се насочили срещу центъра на руската линия. Обаче стрелбата на 28 оръдия и пушечният огън, с който посрещнаха противника естляндските роти, го заставиха да се върне. Противникът повтори атаката си към 8 ч. Този път тя беше много упорита и на генерал Скобелев се наложи да вкара в боя част от резервите си за контраатака. Точно в този момент един сполучлив изстрел на руско оръдие вдигна във въздуха снарядите и боеприпасите на турците, които се намираха зад първата им бойна линия. Експлозията беше последвана от грамаден облак дим, подобен на гъба. По руската линия се разнесе тържествуващо «ура». Две роти се хвърлиха незабавно срещу неприятеля и го изтласкаха. Те се увлякоха толкова в преследването, че трудно можаха да се върнат от втория гребен. След това боят стихна и турците се отказаха от по-нататъшни действия срещу позицията на генерал Скобелев.

Макар да бяха отбити, турските атаки срещу авангарда на генерал Скобелев «доведоха естествено до мисълта, писа генерал Зотов, за значителните сили на противника и следователно до необходимостта да не се бърза особено с атаката срещу неговия укрепен лагер, а търпеливо да се даде време на артилерията да разрушава неприятелските прегради...».

Както предишния ден, така и на 9 септември конният отряд на генерал Лашкарев има схватки с неприятелски табури, които успя да отблъсне. През нощта, пише един кореспондент, при генерал Лашкарев дошли няколко българи — бежанци от Пленен. Те съобщили, «че всеки ден турците събират в града по петстотин българи, които заставят да поправят нощем повредите, нанесени на укрепленията им, както и да погребват убитите».

Артилерийската канонада продължи и на следния ден, 10 септември. Най-значителните, ако не и единствени действия през този ден се развиха отново на юг, в сектора на отряда на генерал Имеретински. Като желаеше да доближи позициите колкото е възможна по-близо до противника, генерал Зотов бе заповядал Скобелев да овладее третия гребен на Зелените хълмове. Нему не бе станало известно, че последният беше отстъпил на първия гребен.

Генерал Скобелев насочи напред Естляндския полк и 10–и стрелкови батальон, понеже познаваха добре местността. След силно обстрелване от съседните турски редути русите станаха господари на втория гребен. Но Скобелев се отказа да продължи настъплението към третия гребен, понеже смяташе, че това ще изтощи силите му, преди да е настъпило времето на решителния щурм.

На другите сектори всичко беше както миналия ден. Вечерта на 10 септември бе прекратена артилерийската канонада. С това завърши първият период от третия щурм срещу Плевен.

Най-характерното за първия период на третата атака беше артилерийската подготовка на предстоящия щурм. Руското командуване възлагаше на четиридневната артилерийска стрелба разрушаването на препятствията, моралното обезкуражаване на противника и материалното му дезорганизиране. Артилерийският огън трябваше да се засилва с всеки изминат ден, при което батареите щяха да се приближават към линиите на противника.

Така на 7 септември действуваха 140 оръдия, а на 10 септември — 228. Въпреки указанията на повечето места артилерията не успя да се приближи на по-малко от 2000 м до противника. Липсваше единно ръководство на артилерийския огън както в рамките на цялата линия, така и в рамките на отделните сектори. Поради това често пъти огънят се водеше срещу обекти, които нямаше да бъдат атакувани, а оставаха незасегнати други, които по-късно отблъснаха руската атака. По силата на редица причини — големи разстояния, несъвършенство на материалната част, здравината на противниковите укрепления и постоянното поправяне на нанесените повреди, артилерийският огън не можа да разгроми турските укрепления. Още по-малко беше неговото влияние върху моралния дух на турския гарнизон, който привикна на стрелбата и видя нейната неефикасност.

И така артилерийската подготовка в течение на дните от 7 до 10 септември включително не даде очакваните резултати. Но това още не означаваше, че щурмът е осъден на неуспех, тъй като не бяха вкарани в боя останалите 186 оръдия.

Вечерта на 10 септември се събра военен съвет на Великокняжеския хълм, недалеч от с. Радишево. Присъствуваха императорът, княз Карол, генерал Зотов, корпусните командири и някои други началници. «На 10 септември, пише генерал Зотов, се оказа, че при тази усилена стрелба, която води артилерията, лесно можеше да се почувствува липсата на снаряди, на редовния подвоз на които не можеше повече да се разчита, понеже прекрасното досега време изведнъж се промени рязко към вечерта на 10 септември: надвесиха се облаци, заваля дъжд, развалящите се с удивителна бързина пътища ставаха мъчно проходими за коли. Оказа се при това, че поради непрекъснатата стрелба в течение на три денонощия някои лафети на обсадната артилерия, а също и много от деветфунтовите оръдия на полевата артилерия започнаха да се развалят. При такива обстоятелства, последицата на които можеше да бъде постепенното отслабване на артилерийския огън, ставаше неудобно да се продължава артилерийският бой, тъй като лесно можеха да се загубят достигнатите вече резултати, без да се постигнат по-големи. Да се бави повече ставаше направо безполезно и се налагаше или отказване от щурма, или незабавното му провеждане. Беше решено последното и вечерта на 10 септември на войските беше изпратена диспозицията, която определяше реда за щурма на 11 септември.» За избирането на 11 септември като ден на щурма несъмнено оказа влияние и фактът, че този ден беше именният ден на императора, комуто генералите искаха да направят подарък.

Щурмът трябваше да се развие по следния начин: на разсъмване артилерията трябваше да открие огън, прекъсвайки го на два пъти (от 9 до 11 и от 13 до 14.30 ч.). Разчиташе се, че това ще накара противника да изведе войските си от закритията в очакване на атаката, а подновяването на огъня щеше да им нанесе големи загуби.

Щурмът трябваше да започне в 15 ч., като се развие на три пункта. На десния фланг румънските войски щяха да атакуват Гривицкия редут. В средата 4–ти корпус щеше да атакува редута между Плевен и Радишево (Омер бей табия), а отрядът на Скобелев трябваше да атакува противника от юг, откъм шосето за Ловеч.

Генерал Зотов имаше на разположение 106 батальона, които се разпределяха по следния начин: на десния фланг — 48, в центъра — 30 и на левия фланг — 22.

Късният час за атаката се дължеше между другото и на страха от неуспех, защото тогава противникът мъчно би могъл да използува плодовете на победата си.

Артилерийската канонада започна призори на 11 септември. «Турците, пише един кореспондент, още от сутринта отговаряха на нашия огън някак си вяло и като че ли неохотно, със значително малко изстрели. Очевидно те пазеха снарядите си за по-критични и решителни моменти.»

Действията на десния фланг трябваше да се изразят в щурмуването и овладяването на Гривицките укрепления. Атаката трябваше да се извърши от руски и румънски войски под командуването на генерал Чернат, военен министър на Румъния, с 48 батальона и 118 оръдия, но между тях липсваше единодействие.

Турските Гривицки укрепления се състояха от два редута: по-голям (Канлъ табия) и по-малък (Баш табия). Двата редута отстояха един от друг на повече от 200 м. Те бяха свързани помежду си с траншеи. Вторият имаше командно положение по отношение на първия. Околната местност скриваше разположението на турските укрепления, пространството между които беше покрито с царевица. Първият редут се виждаше само от юг и от изток, а вторият — само от север. Съществуването на втория Гривицки редут не беше известно нито на русите, нито на румънците. Първият редут беше повреден от артилерийски огън, но турците намериха време и възможности за поправяне на част от повредите.

Първият щурм беше предприет, точно в 15 ч. от румънските войски. Макар да бяха посрещнати със силен огън, те овладяха предните траншеи на противника. Отпочинали малко, батальоните настъпиха срещу редута. Срещу тях се изсипваше от редутите буквално дъжд от куршуми. Румънците вкараха в боя почти всичките резерви на атакуващите колони и достигнаха рова пред първия редут, но нямаха сили нито да продължат по-нататък, нито пък да се задържат. Те предприеха още на два пъти атаки срещу него, но и двата пъти бяха отблъснати. Към 19 ч. полковник Ангелеско поведе за четвърти път своята дивизия срещу редута в момента, когато два руски полка атакуваха от юг.

Към 18 ч. Архангелгородският и Вологодският полк, които бяха атакували Гривицкия редут през предишните два щурма на Плевен, се устремиха срещу него. Вторият командир на архангелгородците полковник Шлитер излезе напред. «Аз съм кавказки офицер, каза той, и на Кавказ са ни заповядали да превземаме и сме превземали не само такива позиции... Момчета, след мен!» — и той се хвърли пръв напред. Русите настъпиха под убийствения пушечен и оръдеен огън на противника. На около 600 м от редута те спряха, подредиха се и се хвърлиха едновременно напред начело с командира на бригадата генерал Родионов. Всяка минута турският огън поваляше стотици бойци, но не можа да спре устрема на русите и румънците. Архангелгородците достигнаха рова и избиха с щикове всичките противникови бойци, които не бяха избягали. Въпреки височината на вала и хлъзгавата му повърхност по причина на дъжда, който беше валял предидущата нощ, те се покатериха и втурнаха в редута. Първи скочиха на бруствера майорите Квитко и Александър Попеску, полковник Шлитер и други. Едва скочил от бруствера в редута, Попеску беше насечен на късчета. Полковник Шлитер беше повален мъртъв от куршум в челото. Излезе от строя и генерал Родионов. Във вътрешността на редута кипеше ужасен бой. През тези минути изстрелите се чуваха много рядко, защото се действуваше предимно с щикове и с приклади. От турците останаха живи само тези, които бяха успели да избягат навреме. Гривицкият редут № 1 беше овладян към 19.30 ч. Като трофеи бяха взети едно знаме, три дългобойни оръдия и много пушки и патрони.

Обаче руско-румънските части бяха подложени на ожесточен огън от страна на втория Гривицки редут, чието съществуване те не предполагаха. През нощта те се опитаха да атакуват на три пъти, но винаги бяха отблъсквани с големи загуби. Загубите им достигнаха 3631 убити и ранени. Загубите на турците не бяха известни.

Атаката на войските на 4–ти корпус в центъра беше насочена срещу издадения редут на Радишевските височини, който се намираше на около 1,5 км от града (редут Омер бей табия). Обаче щурмът срещу този редут не можа да се проведе съгласно плана. Към обед Углицкият и Ярославският полк бяха хвърлени срещу редута по недоразумение: заели ложементите пред редута, турците продължаваха огъня срещу войските. Полковник Тихменев сметна, че те нападат, и вдигна войниците на щурм. С голям героизъм те достигнаха ложементите на Омер бей табия и ги заеха, но не можаха да отидат по-напред. Понесли големи загуби, полковете се върнаха отново към 14–14.30 ч. По този начин от четирите полка, които бяха определени за атака, два излязоха от строя, преди тя да е започнала.

Атаката беше повторена следобед. Напред бяха хвърлени други полкове от 4–ти корпус. Те бяха посрещнати с ожесточен огън, който като че ли искаше да ги затрие от лицето на земята. Цели редове падаха като покосени. Въпреки това русите продължаваха да настъпват и успяха да овладеят двата реда окопи пред редута. За да продължат, им бяха необходими резерви. Но изпратените такива едва успяха да се доближат до редута и противниковият огън разстрои редовете им, а появилите се срещу тях табури ги накараха да отстъпят, оставяйки зад себе си купища убити и ранени. Изпратен към 16.30 ч., 4–ти полк беше върнат от средата на пътя.

Загубите бяха огромни (4288 души вън от строя). Атакуващите полкове бяха разстроени. Макар че имаше достатъчно резерви, които при правилно ръководство можеха да доведат до превес в боя, наложи се мнението, че войските от центъра са дали всичко, което могат да дадат, че там не могат да се постигнат други резултати.

Най-страшен и най-кръвопролитен през този ден беше боят на левия фланг, където действуваше отрядът на генерал Скобелев.

Михаил Дмитриевич Скобелев (р. 1843 г.) беше един от видните военни деятели на своето време. На 18 години той постъпил като студент в Математическия факултет на Петербургския университет, но още същата година бил изключен поради участие в студентските вълнения през тази година (1861 г.). Той се отдал на военното поприще и след завършване на Военната академия взел участие в редица походи в Азия, проявявайки не само храброст, но и талант на военачалник. През пролетта на 1877 г. мнозина в Действуващата армия посрещнаха с недоволство 34–годишния генерал, който беше спечелил вече голяма слава. Попаднал в една атмосфера на гнилота, която го отстраняваше от военните действия, той не беше далеч от мисълта за самоубийство, но с течение на времето нему бяха поверени по-големи задачи. Богато надарена натура, Скобелев се отличаваше с горещ, увличащ се характер и легендарна храброст. Той се нареждаше на първо място сред руските военачалници с грижите си за войниците, поради което се радваше заслужено на тяхната любов.

Преди това Скобелев командуваше само авангарда на княз Имеретински, но през нощта на 11 септември беше назначен за командир на левия отряд.

Задачата на този отряд беше да атакува турските укрепления — Къшинския редут (Юнуз бей табия) — от южната страна на Плевен, по шосето Ловеч — Плевен. В този район турската отбрана беше най-слаба и един руски пробив криеше големи опасности за Осман паша.

За да изпълни задачата си, Скобелев трябваше да овладее най-напред третия гребен на Зелените хълмове и двата съединени редута, които защитаваха достъпа към турския лагер от тези хълмове.

Разположението на руските части беше такова, че понасяха големи загуби от близкия огън на противника. За да ги избави от излишни жертви, Скобелев ги вдигна преди определения час на атака срещу третия гребен. Той беше овладян, а турците бяха изтласкани и от северния му склон.

Руските батареи от втория гребен на Зелените хълмове поведоха силен огън срещу редутите, които предстоеше да бъдат щурмувани. В 15 ч. генерал Скобелев даде заповед за атака. Генерал-майор Доброволски, който командуваше втората линия на щурмовата колона, се обърна към него с въпроса:

— Не е ли рано?

— Генерале — отвърна Скобелев, — не е време сега да се разсъждава за това.

Доброволски извади сабята си и поведе веригата напред. Спуснали се от третия гребен, атакуващите трябваше да достигнат една долчинка, през която минаваше малък поток. Близо километър и половина от него започваше напълно гола стръмнина, вляво и вдясно от върха на която се намираха двата съединени помежду си с траншеи редута (левият — Кованлък, а десният — Исса ага) — целта на руската атака (днес наречени Скобелеви редути).

Две атаки предприеха русите, но и двата пъти убийственият огън на турците не им позволи да отидат по-напред от потока. Положението стана опасно. За да преодолее критичния момент, Скобелев застана пред войниците си и ги поведе лично напред с извадена сабя. Той яздеше бял кон и носеше бяла фуражка, бял кител и бели ръкавици. Не могат да се опишат огънят и устремът на атаката на русите! Сабята на Скобелев беше пречупена от шрапнел, а конят под него падна убит. Но войниците изкачиха стръмнината, избиха противника от траншеите и достигнаха самия редут. «... Тогава, четем в едно списание, цялата маса ... се хвърли с възторжен, оглушителен вик «ура» през рова, през самия вал и се втурна в редута като ураган. За по-кратко време, отколкото е необходимо, за да се изговори, защитниците на редута бяха избити, а една част успя да се спаси с бягство.» Редутът Кованлък беше овладян и 16.25 ч. Към 18 ч. падна и десният редут. За комендант на последния беше назначен полковник Мошчев, а на левия — генерал-майор Тебякин, чийто пръв помощник стана майор Горталов.

Отрядът на генерал Скобелев се вряза като остър клин в отбранителната линия на Осман паша и представляваше сериозна заплаха за Плевен. Според турски източници «овладяването на двата редута от русите предизвикало обща паника в редовете на турските войски; бегълците дирели спасение в град Плевен, в разни укрепления, та дори в Главната квартира». Но и положението на русите не беше по-добро. Те бяха подложени на силен обстрел отляво (от Юнуз бей табия), отдясно (от Омер бей табия) и отпред.

През нощта на 11 срещу 12 септември, макар че трябваше да отбиват непрекъснато неприятелски атаки или опити за атаки, русите успяха да се окопаят на позициите си и да създадат в противника впечатление, че фланговете и тилът им са осигурени.

Настъпи денят на 12 септември. Руските войски спряха атаките си по всички направления. При това положение Осман паша реши да хвърли всичките си сили срещу отряда на генерал Скобелев, за да избият клина, който заплашваше Плевен. Скобелев предвиждаше това развитие на събитията и още от вечерта беше поискал подкрепления, с които да закрепи и развие успеха си. Сутринта генерал Зотов изпрати записка до генерал Имеретински със следното съдържание: «По заповед на главнокомандуващия предписвам на Вас и на генерал Скобелев да се укрепите и да се държите на заеманите позиции. Подкрепления не чакайте. При мен няма...». Но руското командуване реши да се отстъпи на позицията при Българене, като русите се задържат по р. Осъм до настъпването на по-благоприятни обстоятелства. Към 10.30 ч. генерал Скобелев получи нова записка, в която се казваше: «По заповед на великия княз главнокомандуващ, ако не можете да се удържите на заетите от вас позиции, то започнете, но по-възможност не по-рано от вечерта, да отстъпвате бавно към Тученица ... пазете това в тайна... Гривицкият редут е в наши ръце, но няма с какво да продължим настъплението и поради това е решено постепенно отстъпление».

От ранна утрин турците започнаха атаките срещу героите на белия генерал. Ударът им беше насочен преди всичко срещу левия редут и левия фланг на русите. Трудно може да се предаде с думи неповторимата обстановка на тези часове. Четири турски атаки бяха отбити почти една след друга. След втората атака сред войниците от двата редута настъпи колебание и те започнаха да отстъпват. Но пристигна генерал Скобелев, който възвърна духа им и останките на покрилите се със слава полкове заеха отново местата си.

След отбиването на четвъртата атака настъпи затишие — последното затишие пред бурята, която приближаваше. Генерал Скобелев получи в подкрепа Шуйския полк. Той беше изпратен от генерал Крилов, който действуваше на своя отговорност въпреки изричната забрана. Скобелев реши да използува полка за прикриване на отстъплението.

Отбиването на четвъртата атака обезкуражи турците. На събрания от Осман паша военен съвет беше решено да се направи пети, последен опит за овладяване на редутите. В случай на неуспех турците щяха да отстъпят през нощта.

Към 16.30 ч. започна петата, последна атака на противника... «Показаха се, пише един очевидец, нови турски маси. Пред тях се разгърна голямо зелено знаме, което трябваше да замества «свещеното знаме на пророка», и гръмко се разнасяше пеене на религиозните стихове «Аллла Аллаха ил Алла!»(6). А когато се раздава такова пеене и се развява зелено знаме — според историческия опит на всички армии, воювали с мюсюлманите, това означава, че мюсюлманите предприемат последния, но най-отчаян и фанатичен опит, след който в случай на неуспех сред тях настъпва пълна паника и деморализация... И за героите има невъзможно. Цели тридесет часа отрядът на Скобелев не излезе от непрекъснат бой.» Като виждаше невъзможността да се задържи и се задъхваше от липса на подкрепления, генерал Скобелев заповяда отстъпление, а сам излезе напред начело на Шуйския полк, за да го прикрие. Генералите, които наблюдаваха боя от съседните Радишевски височини, решиха най-сетне да изпратят в негова подкрепа Серпуховския полк. Но вече беше късно. Към 18 ч. генерал Крилов получи следната записка на Скобелев: «От редутите съм отбит, но отстъпвам в ред, прикривайки се с вашия Шуйски полк. Благодаря ви, генерале!».

Русите останаха на позициите си до последната възможност. Шепа храбреци начело с майор Горталов отказаха да отстъпят от редута Кованлък. «При назначаването му на този пост, пише цитираният по-горе съвременник, Горталов дал дума на генерал Скобелев, че докато е жив, няма да даде на противника повереното му укрепление... Този човек остана сега, сред мъртвите и сред умиращите, единствен защитник на поверения му пост. Той удържа думата, която беше дал. Гологлав, сложил ръце на гърди, със сабя в дясната ръка, той опря крак на външния край на бруствера и очакваше турците или смъртта, което в този момент беше едно и също. Не мина минута и той беше вдигнат на щикове от противниковите войници и разкъсан на късове... Георгиевският кръст, който му беше изпратен като награда за извършените подвизи, не завари Горталов сред живите. Но несъмнено това име ще бъде записано навеки в историята на Владимирския полк. То не бива да бъде забравено в нашата военна история!»

Защитниците на втория редут го напуснаха едва след като Скобелев им заповяда лично да се оттеглят. Отрядът отстъпи на втория гребен на Зелените хълмове. В яростта си Скобелев се хвърли на тревата и зарида като дете. Два часа по-късно, когато си възвърна хладнокръвието, той каза: «Направих всичко, което беше по силите ми... Но не ми изпратиха подкрепления...». На 13 септември Скобелев получи заповед да отстъпи в с. Бохот. По-голямата част от руските войски остана на заетите позиции.

И така третата атака на Плевен завърши с неуспех. Овладян беше само първият Гривицки редут. Руските загуби възлизаха на 12 814 души вън от строя, а румънските — на около 3000 души.

Подготовка на блокадата на Плевен

Завършиха кървавите дни на третия щурм срещу Плевен. От 13 септември по бойните полета зацари тишина.

Неуспехът на третия щурм оказа силно влияние не толкова върху руските офицери, колкото върху духа на началствуващите лица. Последните надценяваха силите на Осман паша (някои ги пресмятаха на 70 хиляди души) и очакваха всеки момент той да премине в настъпление. При това мнозина смятаха, че руската армия не ще бъде в състояние да отбие настъплението. По-нататъшното оставане на армията при Плевен се считаше от някои за опасно. Те предлагаха незабавно отстъпление даже в Румъния. На 12 септември генерал Зотов нареди всички обсадни оръдия да бъдат демонтирани и да се изпратят в Свищов.

А в тези дни Осман паша изпрати следната телеграма в Цариград: «Загубите в убити и ранени през последната седмица ме отслабиха силно и ние сме поставени пред необходимостта да отстъпим, но извършването на отстъплението е много трудно».

На 13 септември се състоя военен съвет в присъствието на императора на т. нар. Царски хълм (зад с. Гривица, южно от шосето за Българене). Насядали на походни столчета, тук присъствуваха още главнокомандуващият, военният министър, началник-щабът, неговият помощник генерал Левицки, генерал Зотов и началникът на артилерията. Румънският княз Карол пристигна накрая, когато съвещанието беше приключило. Разискваше се въпросът, какво да се прави при обстановката, създадена след отбиването на третата атака. Зотов и Масалски станаха изразители на мнението, което господствуваше във военните среди — войските да се оттеглят постепенно на позициите, които заемаха преди 7 септември, и да се разположат на зимни квартири, а военните действия да се отложат за следната година. Този възглед срещна решителен противник в лицето на Д. Милютин, който изложи мнението си в една убедителна и пламенна реч. Още на 12 септември, когато се обсъждаше този въпрос, той беше казал на императора: «Кой знае в какво положение са самите турци? Какъв ще бъде срамът и досадата ни, ако по-късно узнаем, че сме отстъпили в същото време, когато турците са считали за невъзможно да се държат повече в този котел, обградени от всички страни от нашите войски?». Както изглежда, пише Милютин в дневника си, «този аргумент подействува повече от всички». Милютин беше подкрепен и от генерал Левицки, който разви плана в детайли. Въпреки че тяхното мнение не беше подкрепено от други, императорът се присъедини към него и нареди войските да се укрепят на заетите позиции. Конницата трябваше да се насочи срещу съобщителните линии на противника, а всички пристигащи от Русия подкрепления се придаваха към Западния отряд. Прославеният защитник на Севастопол — генерал Тотлебен — трябваше да бъде извикан от Русия, а след пристигането му да се реши дали да се пристъпи към блокада или към обсада на Плевен.

В близките дни бяха направени известни промени в разположението на руско-румънските войски. Почти цялата руска и румънска конница влезе в състава на новосформиран кавалерийски корпус под командуването на генерал-лейтенант Крилов, който беше предназначен за действия в района на шосето Плевен — София. Положиха се усилия за реорганизиране на частите, за попълване на боеприпасите и за урегулиране на продоволствието.

Започвайки от 13 септември, турците направиха в течение на три дни опити да отвоюват Гривицкия редут № 1. Но те бяха отблъснати от румънските войски със съдействието на някои руски части. Румънските войници показаха отлична подготовка и хладнокръвие. «Ако трябва да се говори за дисциплината им, пише един военен кореспондент, достатъчно е да се каже например, че противниковата атака (на 14 септември — б. н.) беше посрещната от тяхна страна със съвършено отчетливи залпове по команда, както на обикновено учение.» За да се освободят от неприятното съседство на противника от Гривицкия редут № 2, който им нанасяше непрекъснати загуби с огъня си, румънските войски го атакуваха на 18 септември следобед, но не постигнаха успех и към 18 ч. се върнаха на изходните си позиции на редут № 1.

Бездействието на Осман паша, както и затвърждаването на Западния отряд на позициите му промениха възгледите на голяма част от руските военачалници. На свикания на 20 септември от генерал Зотов съвет, който разискваше въпроса за начина на предстоящите действия, мнозинството се изказа против обсадата, тъй като я намираше мъчно достижима и със съмнителен успех. «Всичко, писа генерал Зотов в писмото, с което изпрати на генерал Непокойчицки протокола на съвета, което в тази минута и при сегашната обстановка може да се предприеме от Западния отряд — това е да се укрепи на взетите сега от нас позиции, заемайки отбранително-заплашващ вид, и да се опита с масата конница, изпратена вече в неприятелския тил, да го блокира, не допускайки в никакъв случай подвоз на хранителни и бойни припаси към него.»

Мнозина в Полевия щаб не бяха чужди на тези възгледи, но тъй като решението на повдигнатия въпрос можеше да се вземе едва след пристигането на генерал Тотлебен, действията на Западния отряд добиха изчаквателен характер. Артилерията обстрелваше противника, войските се окопаваха на позициите си, активни действия водеше само конницата. Осман паша получаваше подкрепления и попълваше припасите си чрез редовно провеждани фуражировки.

Конницата, която беше определена за действия срещу съобщителните линии на противника, беше разделена на две големи групировки. Сборният конен корпус на генерал-лейтенант Крилов (5508 саби) трябваше да действува на запад от р. Вит и от Софийското шосе, а отрядът на генерал-майор Лашкарев (2534 саби) — в пространството между Софийското и Ловчанското шосе. Районът на този отряд, за разлика от първия, представляваше силно пресечена местност, която затрудняваше действията на конницата. Командуването считаше, че споменатите отряди могат да постигнат значителни успехи при съществуващата обстановка. Те трябваше да унищожат всички продоволствени запаси в близката околност, да повредят Софийското и Ловчанското шосе, да прекъснат телеграфните съобщения и да заловят изпращаните транспорти и подкрепления за Плевен. Транспортите трябваше да се задържат не по-близо от с. Телиш — място, отдалечено достатъчно от Плевен (на около един преход), за да не могат да пристигнат подкрепления от последния град. Отрядът на генерал Крилов се разположи на бивак недалеч от с. Долни Дъбник, а отрядът на генерал Лашкарев — около с. Бохот.

Пътищата, чрез които гарнизонът на Плевен поддържаше връзка с външния свят, се разделяха на две главни групи. В първата група влизаха пътищата, които водеха за Плевен от запад (от Оряхово, Враца, Берковица и Ниш). Те минаваха през райони, засегнати слабо от военните действия и поради това богати с продоволствени ресурси. Много по-голямо бе значението на пътищата от втората група, които водеха към Плевен от юг и откъм югозапад. Най-голямо значение имаше пътят Плевен — Горни Дъбник — Телиш — Луковит — Ябланица — Орхание (Ботевград) — София, защото по тази артерия Осман паша получаваше храни, боеприпаси и подкрепления и защото поддържаше по нея връзка с Цариград.

Турците съзнаваха много добре значението на споменатите пътища и положиха големи усилия за отбраната им. В района на София и Орхание се сформираха нови войскови групировки със задача да подкрепят Осман паша. В този район се създаваха големи складове със запаси от храни и боеприпаси, предназначени също за Плевен. В началото на септември пристигна като началник на сформиращата се армия Шефкет паша, прочул се с жестокостите при смазване на Априлското въстание. На другия ден след пристигането му беше отправена от Орхание за Плевен голяма колона начело с излекувания от раните, които беше получил при първия щурм на Плевен, Ахмед Хивзи паша. Колоната се състоеше от около 10 000 души, 12 оръдия, 600 каруци с храна и облекло, 200 коли с боеприпаси и 2000 глави добитък. Въпреки трудните условия на пътуването те пристигнаха в Телиш, където противникът беше издигнал известни укрепления вечерта на 20 септември. Движението на колоната стана известно на русите, но конницата не можа да попречи на движението на противника и през нощта на 23 срещу 24 септември предните турски части влязоха в Плевен. Това беше голяма помощ за армията на Осман паша. Гарнизонът на Плевен увеличи силите си с близо 30%. «След пристигането на колоната на Ахмед Хивзи, пише в спомените си един турски офицер, ние имахме в изобилие всичко освен фураж». За да се снабдят и с него, турците предприеха няколко фуражировки под прикритието на силни части. Останалото време бе изпълнено с отделни действия на конницата, които обаче нямаха някакво особено значение.

Положението не се промени много и след като генерал Гурко на 4 октомври беше назначен за командир на конницата западно от р. Вит. В течение на няколко дни един конен отряд проникна в района между реките Искър и Вит и очисти от черкези местността на юг от Телиш, но скоро беше принуден да отстъпи.

Действията на конницата показаха, че тя не е в състояние да прекъсне сама съобщенията на обсадения гарнизон със София. От 19 октомври до 6 ноември Орханийското шосе беше свободно. През това време пристигнаха малки обози със запаси и един голям обоз, конвоиран от колона под началството на Шефкет паша. Тази колона броеше около 16 000 души и включваше 500 коли храна, 400 товарни коне с бойни припаси и 4000 глави добитък.

На 27 септември пристигна от Петербург в Горна Студена генерал Тотлебен, макар че телеграмата, с която го извикаха в България, го беше заварила болен. Генерал-адютант Едуард Иванович Тотлебен (р. 1818 г.) беше един от най-изтъкнатите навремето си военни инженери. Роден в град Митава в семейството на търговец, той постъпи в Петербургското инженерно училище, мнозина от възпитаниците на което се проявиха на военното или на литературното поприще. В първите години на кариерата си Тотлебен работи под ръководството на видния руски военен инженер генерал Шилдер. Дейността си Тотлебен започна в Кавказ, но името му остана свързано с героичната отбрана на Севастопол. Издигнатите под негово ръководство укрепителни съоръжения накараха противниците на Русия да се откажат от превземането на Севастопол с открита сила и да преминат към продължителна обсада. Ето как се отзоваха за Тотлебен основоположниците на марксизма: «Дали ще вземем руския лагер или съюзниците, той е безусловно най-подготвеният в своята специалност човек по време на настоящата кампания»(7). Систематизирайки опита на отбраната на Севастопол, Тотлебен откри нова ера във фортификационните работи, като изостави настрана господствуващата дотогава традиция. Той взе през следващите години живо участие в реорганизирането на инженерните войски и изобщо в реформирането на руската армия. През 70–те години бе разработена под негово ръководство нова система от укрепления по западните руски граници. През 1876 г. Тотлебен беше назначен за главен ръководител на отбраната на черноморското крайбрежие. Той беше човек с огромна енергия и с учудващо трудолюбие.

На другия ден след пристигането му в Горна Студена се състоя военен съвет, на който беше решено най-напред да се приключи с Плевен. Западният отряд трябваше да бъде усилен с всички гвардейски части, които пристигаха от Русия. Конницата, която действуваше зад р. Вит, трябваше да се обедини под командуването на едно лице. Решено бе да се овладеят Ловчанкото и Софийското шосе. Генерал Тотлебен се зае с разучаване на положението, след което щеше да стане възможно решаването на въпроса за характера на предстоящите действия. В течение на четири дни той разглеждаше позициите. Когато видя огромните укрепителни работи, които бяха извършени от румънските войски, каза: «Ето с какво трябва да започнем ние». След това изложи плана си, според който най-доброто средство за овладяването на Плевен беше блокадата. Тя трябваше да се организира по такъв начин, че да се прекрати пристигането на каквито и да било транспорти или подкрепления за Плевенския гарнизон. С течение на времето последният щеше да привърши хранителните си припаси. Турските позиции трябваше да бъдат отслабени с артилерийски обстрел. Както казваха навремето, генерал Тотлебен превърна въпроса за превземането на Плевен в «сухарен въпрос». Този план беше одобрен и изпълнението му беше възложено на Toтлебен. На 4 октомври последният беше назначен за помощник на началника на Западния отряд княз Карол, а фактически стана началник на отряда. Той извърши значителни промени в командния кадър на отряда. За началник-щаб беше назначен генерал Имеретински, а за началник на конницата западно от Вит — генерал Гурко. Създаден беше щаб от 18 руски и 2 румънски офицери, който се установи в с. Згалювец. Квартирата на Тотлебен беше устроена в една землянка.

За да се осъществи пълна блокада, необходимо беше да се заеме със силни пехотни части левият фланг от разположението на руската армия от с. Бохот до р. Вит, както и да се стъпи здраво на Софийското шосе. Но тези действия изискваха войски и осъществяването им беше отложено до пристигането на гвардейските подкрепления. В замяна на това обаче на първо време се пристъпи към укрепване на заетите позиции.

Генерал Тотлебен обърна особено внимание на действията на артилерията. Взеха се мерки за установяване на единно управление на огъня и за масирането му върху предварително избрани пунктове. Всяка батарея се пристреля до обектите, които влизаха в сферата на нейния огън. Извършени бяха и промени в разположението на батареите, а бяха построени и няколко нови. В последна сметка се оказа, че действуват 214 оръдия. Новата система позволяваше огънят на почти всички оръдия да се изсипе в определен момент върху даден пункт от разположението на противника. Първоначално това оказваше голямо влияние върху духа на турците. Обаче не даде някакви особени резултати. Големите разстояния и липсата на оръдия от голям калибър бяха причина за неефикасността на артилерийския огън. Защитената от бруствери турска пехота почти не понасяше загуби, а действието на снарядите срещу могъщите землени укрепления беше още по-малко. С течение на времето противникът привикна към артилерийската бомбардировка и тя загубваше все повече влиянието си върху моралния му дух.

Особено голям подем получиха работите по изграждането на укрепленията. Частите трябваше да се окопаят и незабавно да пристъпят към изграждане на цяла система от траншеи, люнети и редути. С помощта на ложементи и на зигзагообразни окопи те трябваше да се приближат до противника. Необходимите шанцови инструменти бяха набавени бързо и не след дълго всеки войник държеше в едната си ръка пушка, а в другата — лопата. Всички планове и проекти за укрепителните работи се утвърждаваха лично от генерал Тотлебен. Беше обърнато внимание и на построяването на землянки за войските, което беше необходима мярка поради влошаването на времето. Грижите и вниманието на началствуващите лица започнаха все повече да се насочват към храната, облеклото и обувките на войниците. Най-големи бяха тези грижи в отряда на генерал Скобелев и затова постигнатите резултати от него бяха най-добрите. Ето какво пише за дейността на Тотлебен Немирович-Данченко: «Новият период на плевенската трагедия започна с назначаването на Тотлебен. От този момент нашата дейност получи особен смисъл. Отлетяха във вечността безцелните, макар и «смели» във военен смисъл дела. Всичко, което не съдействуваше на интересите на обсадата и блокадата, беше изоставено... Всяка новопрокарана траншея имаше място в общата мрежа и така да се каже, служеше като логично развитие на идеята на Тотлебен. Нищо случайно, нищо прибързано. Това беше толкова по-необходимо, защото ние имахме работа с не съвсем обикновен противник... Свиването на пръстена на нашите траншеи и редути преди имаше неравен, поривист характер. На едно място ние излизахме далеч напред, на друго — оставахме назад. Тотлебен уравняваше всичко това и блокадата получи характер на известна правилност. Към един знаменател също така беше приведено и действието на артилерията». А цитираният вече турски офицер пише по този въпрос следните редове: «Научихме се също за назначаването на прочутия Тотлебен за «помощник» на принца Карол румънски, което значеше, че става командуващ. Сега вече знаехме, че съдбата на борбата между Турция и Русия на това място, т. е. изходът на войната, трябваше да се реши от изкуството и познанията на военните инженери... Тотлебен е може би най-великият военен инженер, когото светът е видял и комуто бе писано да прибави към безсмъртното си име «защитник на Севастопол» и «победителят на Плевен».

Румънската атака срещу втория Гривицки редут

Дейността по построяването на укрепления в румънската армия вървеше много по-бързо и по-успешно, отколкото в руската. Значителна част от укрепленията и траншеите румънците бяха насочили срещу редута Гривица № 2. Те успяха да приближат чрез систематична работа предните си окопи на някои места до 40 метра от въпросния редут. Румънските войски, които заемаха редута Гривица № 1, бяха поставени в много тежки условия. Те понасяха големи загуби от непрекъснатия артилерийски и пушечен огън на противника. Напрегнатото състояние, безкрайните боеве и тревоги, чувствителните загуби — ето причините, които караха да се превземе този редут, за да се свърши чрез това с мъките. Към всичко това се прибавяше и обстоятелството, че от предишните атаки бяха паднали много убити, чиито трупове стояха неприбрани между линиите на двата противника. Някои бяха изгнили толкова много, че от тях оставаха костите и мундирите. Турците стреляха срещу всеки, който се опитваше да прибере и погребе труповете, макар той да носеше знака на Червения кръст. На 3 октомври беше изпратен за преговори с Осман паша по този въпрос драгоманинът на главнокомандуващия Мокеев. Пашата отказа лична среща под предлог на болест. Той съобщи на Мокеев, че е съгласен с предложението, но не може да допусне това в сектора на Гривицкия редут, тъй като труповете се намираха много близо до самия редут и санитарите щяха да разгледат спокойно разположението на турските позиции.

Овладяването на Гривицкия редут № 2 несъмнено не би оказало влияние върху общия ход на действията на Западния отряд, но би могло да има известно значение за духа на турските войски. Поради това атаката трябваше да се проведе така, че да не вземе големи размери.

Щурмът беше насрочен за 12.30 ч. на 19 октомври. Подготовката извършиха 72 руски и румънски оръдия, които изсипваха огъня си както върху Гривицкия редут, така и върху съседните турски батареи и по пътя, който водеше от резервите за редута. Един залп на мортирната батарея в 13.30 ч. даде сигнал за началото на щурма. Румънските батальони, снабдени със стълби и фашини(8), се нахвърлиха срещу редута. Те достигнаха рова, но врагът откри от бруствера ураганен огън. Около 20 000 куршума — цяла лавина от олово — се изсипаха върху румънците. Завърза се, по израза на един съвременник, най-зверското сражение. За изкачване по бруствера румънците употребиха стълби, а турците ги удряха по главите с приклади, секири, лопати и всичко, което им попадаше под ръка. Смъртта косеше редовете на смелчаците. Разнесе се сигналът за отстъпление и румънците се оттеглиха в закритията си. Артилерийският огън беше възобновен и продължи до 16 ч. Командуващият щурма полковник Ангелеско се надяваше чрез него да прогони резервите и да разруши бруствера.

Към 19 ч. се смрачи. Румънците получиха подкрепления и се хвърлиха за втори път срещу редута. Този път те имаха по-голям успех. Овладяха рова и с помощта на стълби проникнаха във вътрешността на редута. Изглеждаше, че победата е склонила нa тяхна страна. Но противникът докара скоро резерви и ги застави след упорита борба да се върнат в траншеите си. С това завършиха опитите на полковник Ангелеско за превземане на втория Гривицки редут. Загубите на турците останаха неизвестни, а тези на румънските войски достигнаха 929 убити и ранени.

За устрема на щурма може да се съди най-добре от факта, че Осман паша съобщи с телеграма, че русите щурмуват линиите му с всичките си сили. Неуспехът на този щурм показа още веднъж, че плевенските укрепления не можеха да бъдат овладени с открита сила. След това румънските войски ce заеха да усъвършенствуват укрепленията си и да строят нови.

На 20 октомври беше сключено примирие за прибиране на ранените и за погребване на убитите. На определените демаркационни линии застанаха невъоръжени турски и румънски войници. Общи команди прибираха труповете и ги погребваха. Намереното оръжие се разделяше по равно между двете армии. Рано следобед работата бе привършена. Войските се върнаха отново на позициите си и наскоро започна оръдейна стрелба, която оповести подновяването на враждебните действия.

Превземане на Горни Дъбник

На 9 октомври в Плевен влезе голямата колона с подкрепления и продоволствени припаси под командуването на Шефкет паша. Последният носеше на Осман паша саморъчно писмо на султана, в което му се съобщаваше, че султанът му дава титлата «гази» (победоносен). Виждайки приготовленията на русите, Осман паша прецени, че не е в състояние да се задържи на позициите си, и поиска разрешение от Цариград да се оттегли от Плевен в Орхание. Отговорът на султана беше категоричен: «Плевен е добил такова политическо и стратегическо значение, че вие трябва да останете на всяка цена». Телеграмата съдържаше освен това обещание за изпращане на помощ.

Между Осман паша и Шефкет паша се състоя съвещание, на което бяха обсъдени мерки за задържане на Софийското шосе. Решено беше да се построят на всички удобни пунктове укрепления, в които да се държат силни гарнизони. Тези пунктове не трябваше да бъдат много отдалечени един от друг, а изпращаните от гарнизоните им отряди трябваше да охраняват транспортите до съседния пункт. Софийското шосе беше разделено на два сектора: от Плевен до Телиш укрепленията се поеха от Плевенския гарнизон, а от Телиш до Орхание — от Орханийския корпус.

Плевенският гарнизон беше пристъпил към построяването на такива укрепления още от 2 октомври при Долни Дъбник, Горни Дъбник и Телиш. Едно укрепление беше построено при моста на р. Вит. Шефкет паша започна също строежа на укрепления в селата Радомирци, Ябланица и другаде. В резултат шосето от Плевен до Орхание (едно разстояние от стотина километра) беше заето от 25 560 души с 47 оръдия. В най-важния сектор — от моста на р. Вит до с. Радомирци — разстоянието между укрепените пунктове не беше по-голямо oт десетина километра. Укрепването на шосето беше привършено към 12 октомври. Завърналият се в Орхание Шефкет паша, който беше известен като добър организатор, продължи да събира продоволствени запаси, да сформира нови войскови части и да устройва нови укрепления. Турците се установиха здраво във Враца, Етрополе, Правец и Тетевен с оглед да разширят базата си.

Осман паша успя да се добере до някои сведения за намеренията на руското командуване. В едно писмо, писано на 7 октомври от Антверпен и получено от Тотлебен на 20 октомври, се съобщаваше следното: «Планът за атаката на Плевен, замислен от Ваше Превъзходителство, вече е известен на Осман паша. В Главната квартира са разисквали по този план, английският полковник (Лойд) слушал, събрал сведения и веднага се отправил в Зимница, откъдето неговият пратеник преминал в Никопол и през нощта писмото било предадено на турците по река Вит, където в определено време на нощта се поддържа съобщение между Осман паша и турските шпиони в руската армия». Трябва да се изтъкне обаче, че Осман паша нямаше вярна представа за числеността на руско-румънските войски. Той ги преценяваше на около 80–90 батальона, т. е. почти един и половина пъти по-малко от действителния брой.

Смяната на командуващите лица в конницата, както бе изтъкнато, не промени положението. Конницата не беше в състояние да прекъсне съобщителните линии на турския гарнизон. «За съжаление, писа в един свой рапорт генерал Гурко, крайно плачевното състояние на нашата конница не позволява до пристигането на пехота да се предприеме нещо по-енергично, отколкото изложените по-горе набези». На всички беше ясно, че без наличието на силни пехотни части Софийското шосе не може да бъде прекъснато и блокадата на Плевен не може да бъде сключена. В началото на октомври генерал Гурко беше назначен за командир не само на конницата, но и на всички пехотни части, които предстоеше да бъдат прехвърлени западно от Вит. Гурко знаеше отдавна за това и използуваше конницата, главно за да разузнае разположението на противниковите сили, както и за да подготви преминаването на гвардейските части на левия бряг на Вит. В течение на няколко дни бяха извършени рекогносцировки и снети топографски снимки на околната местност. Гвардията, мобилизацията на която беше започната в средата на август, се съсредоточи окончателно на 23 октомври в околностите на селата Бъркач и Ральово. Генерал Гурко пристигна в с. Бъркач и се зае с организиране на предстоящите действия. Обръщайки се към офицерите на пристигналите вече части, той казвал: «Помнете, господа, че ще ви се наложи да встъпите в бой и на вас ще гледа не само цяла Русия, но целият свят, и от вашите успехи ще зависи изходът на делото». С пристигането на последните гвардейски части генерал Гурко получи в свое разположение всички пехотни части, които смяташе, че са му необходими, за да прекъсне съобщенията на Осман паша по Софийското шосе.

Турците придаваха особено голямо значение на укреплението си край село Горни Дъбник. На това място имаше хълм, който Софийското шосе разделяше на две неравни височини. Северната имаше почти отвесни склонове и беше напълно лишена от растителност, за разлика от южната, която имаше полегати склонове. На северното възвишение, което имаше командно положение, беше издигнат т. н. Голям редут. Той беше заобиколен с ров, дълбок повече от два метра. «Зад този ров, пише един съвременник, се издигаше земен вал, висок също два метра. Зад вала, вътре в укреплението, бяха изкопани няколко реда ровове с насипи отпред, а на края, в самия център на укреплението, беше издигнато възвишение от суров кирпич, на което се намираше батареята.» На около 50 крачки южно от шосето беше издигнат върху второто възвишение т. н. Малък редут. «Изглежда, пише един кореспондент, че турците бяха осъществили тук всичко, което може да бъде измислено от изкуството за окопаване... Тук, на двете височини, турците бяха издигнали доста силни укрепления и създали нов, малък Плевен.» От двата редута отиваха като ветрило далеч напред цяла система от траншеи и ложементи, които можеха да поберат от двама до стотина души. Укреплението при Горни Дъбник беше ключ на отбраната на Софийското шосе. По тази причина Горни Дъбник беше избран за обект на руската атака, още повече че той беше достатъчно отдалечен от Плевен, за да не може да получи подкрепления от Осман паша незабавно, но и достатъчно близо, за да не се удължи след овладяването му линията на руската блокада.

В непосредствена близост с Горни Дъбник се намираха турските укрепени пунктове в Долни Дъбник и в Телиш. За това не можеше да не се държи сметка, тъй като те бяха в състояние да окажат помощ на своите.

Генерал Гурко прие следния план за боя. На първо място той трябваше да изолира Горни Дъбник (на съвещанието на висшите офицери от 22 октомври той бе заявил: «Докато не бъде взет Горни Дъбник, Долни Дъбник и Телиш трябва да се държат в железни обятия»). За действие срещу Телиш бяха определени три отряда. Двата трябваше да демонстрират или да подпомогнат атаката на третия отряд, който се намираше под командуването на полковник Челишчев. Други пет отряда трябваше да образуват заслони откъм Долни Дъбник, било като се врежат между него и Горни Дъбник, било като демонстрират в различни направления, но да не допуснат намесата на турски части от тези райони в подкрепа на атакуваните. За да не се позволи на Плевенския гарнизон да стори същото, в деня на атаката той трябваше да бъде подложен на усилена артилерийска бомбардировка, а на десния и левия фланг на блокадната линия щяха да се предприемат демонстрации.

Гарнизонът на Горни Дъбник (3600 щика с 4 оръдия), който се командуваше от Ахмед Хивзи паша, щеше да бъде атакуван от 15 613 души с 48 оръдия под командуването на генерал Гурко. Войските бяха разделени на три колони: дясната (начело с генерал Елис I) трябваше да атакува от североизток; средната начело с генерал-майор Зедделер — от югоизток и лявата начело с генерал-майор Розенбах — от югозапад. Атаката беше насрочена за 24 октомври. В навечерието войниците почистваха оръжието си и правеха фашини. Раздадоха им повече патрони от полагаемите се, снабдиха ги достатъчно с шанцови инструменти. Всекиму бе даден петдневен запас от сухари, а почти всички обози трябваше да останат оттатък Вит.

Настъпи нощта на 23 срещу 24 октомври. «Всички прекарахме тази нощ, пише един очевидец, под открито небе. Духаше хладен и рязък вятър, а ярката луна придаваше фантастичен изглед на изрязаната от хълмове местност, по която се разположиха на групи пристигащите войскови колони. Нощта беше ясна, но влажна и хладна и беше позволено да се запалят само ограничен брой огньове... През тази нощ в дълбочината на душата на всекиго се бе загнездило неволно чувство: «Какво ще бъде утре?» и «Как ще бъде всичко това?»... Към 5 ч. едва започна да се развиделява и по бивака се разнесе гръмкият глас на генерал Гурко: «Оседлай конете! След четвърт час тръгваме!»

Като преминаха река Вит през брода край с. Чериково, (Садовец), колоните се насочиха към определените им позиции. Гористата местност затрудняваше движението и пречеше за уеднаквяването му, както и за поддържане на връзката между тях. Средната колона, която имаше пред себе си най-кратък път, пристигна първа на позицията и започна действията. Тя потегли в 6.45 ч. Движението през храсталаците разстрои реда й, а Гренадирският полк отиде вляво от мястото, което трябваше да заеме. Той беше попаднал в сферата на противниковия пушечен огън и не успя да заеме мястото си. Генерал Зедделер заповяда на гренадирите да спрат движението си напред, докато се съсредоточи лявата колона, а Московският полк се изнесе на една линия с тях. Но към 10 ч. гренадирите се вдигнаха неочаквано за командира на колоната на щурм. Причината се състоеше в силния неприятелски огън, който буквално стопяваше редовете на полка. Броят на ранените нарастваше с всяка минута. Полковник Любовицки, командир на този полк, беше ранен в крака. За гренадирите имаше две възможности: или да отстъпят, или да се хвърлят напред. Полковникът заповяда второто. Накуцвайки с единия си крак, той поведе с извадена сабя втория батальон на полка си на щурм срещу Малкия редут. Яростната стрелба на турците беше вече обвила редутите с дим. Гренадирите се носеха, без да дават нито един изстрел срещу изригващия олово редут, осявайки изминатото пространство с телата на убитите и ранените. Нито ровът, нито пък брустверът бяха в състояние да спрат техния натиск. Мнозинството от турците изпадна в паника и побягна, към Големия редут. На местата си останаха и продължиха да стрелят само най-хладнокръвните. На насипа се беше изкачил турски офицер, който призоваваше на помощ с отчаяни движения. Но редникът Морозов се покатери на насипа и го събори. Няколко секунди бяха достатъчни, за да се ликвидира съпротивата на отделните противникови бойци, които бяха останали в редута. Благодарение на героизма и на изненадата Малкият редут беше овладян. От главния редут не можаха да бъдат изпратени никакви подкрепления.

Гренадирите се впуснаха по петите на отстъпващия противник с намерението да влязат заедно с него в Големия редут. Но турците ги посрещнаха със смъртоносен огън, който ги застави да се върнат в Малкия редут. Достатъчно беше някой да се понадигне малко над земята, за да се изсипе на това място порой от олово. Беше към 11 ч. В помощ на гренадирите дойдоха части от Московския полк, но те успяха да стигнат само на 80–100 крачки от Големия редут.

Дясната колона, която беше тръгнала в 6.15 ч., се насочи между селата Долни и Горни Дъбник. В началото тя се движеше доста вдясно и скоро попадна под огъня на турските оръдия при Долни Дъбник. Един батальон беше изпратен срещу излязлата от укрепленията си турска пехота, а колоната продължи към Горни Дъбник. Но скоро тя попадна под пушечния огън от предните турски ложементи. Постепенно артилерията й беше изкарана на около 1400 м от противника, с който влезе в двубой. През това време пехотата продължаваше настъплението си и достигна на около 800 крачки от неприятелската позиция, където залегна и откри огън. Големият редут обаче я обсипа с град от куршуми. За да се попречи донякъде на този гибелен огън, няколко оръдия бяха изпратени напред, на около 800 м от неприятеля. При тази колона се намираше и генерал Гурко, който нареди да се подсили бойната линия с всички резерви.

Лявата колона достигна на около 1,5 км от противника към 9.30 ч. В средата беше разположена артилерията, вдясно от нея застана Павловският полк, а вляво Финландският. Колоната започна да понася големи загуби. Гренадирите, които се намираха в съседство с Павловския полк, пострадаха най-много. Полковник Любовицки, гологлав, с изпокъсан мундир и развълнуван глас, се обърна към павловците: «Момчета, спасявайте гренадирите!». Нямаше нужда от никакви други призиви. Два батальона понесоха големи загуби, но достигнаха до закритията на Малкия редут.

С пристигането на лявата колона всичките руски оръдия започнаха да обстрелват противника и заставиха неговите оръдия да замлъкнат.

Едновременно с придвижването на павловските батальони Финландският полк настъпи срещу Големия редут откъм Телиш. Макар и силно обстрелян, той успя да се добере до началото на склона, след което продължи към редута. Но тук беше посрещнат с убийствен огън от упор, който го принуди да преустанови атаката. Долът пред склона беше буквално осеян с телата на убити и ранени войници. По-късно този дол бе наречен «Долина на смъртта».

Когато полковник Любовицки видя да пристигат подкрепления, повтори опита за фронтална атака на Големия редут. Заедно с барабанчика Риндин той излезе пред Малкия редут и му заповяда да бие настъпление. Неколцина храбреци направиха опит да сe вдигнат, но паднаха веднага. Тогава Любовицки взе барабана сам и започна да бие атака, но беше улучен незабавно от куршум в рамото, вследствие на което изпусна барабана. Тогава той размаха сабята си, за да призове войниците на атака. Най-сетне гренадирите излязоха от окопите си и тръгнаха напред, обаче силният турски огън разреди редиците им още в началото и те се върнаха на Малкия редут.

Към 12 ч. завърши първият период на боя при Горни Дъбник. Това беше период на разпокъсани, неуспешни атаки и на трите колони. Резултатът се състоеше в овладяването на Малкия редут и в приближаването на русите до противниковите позиции от 800 до 1000 крачки. Характерна черта на сражението през този период беше и това, че генерал Гурко беше изпуснал неговото ръководство и то като че ли се развиваше само по себе си. Загубите бяха много големи. Гренадирският полк беше останал почти без офицери и командуването премина в ръцете на подофицери и войници. Без да получават заповед, подтиквани само от опита си, войниците започнаха да се окопават сами и да дирят някакво прикритие. С помощта на всичко, което им беше под ръце — щикове, канчета, ножове, — те риеха земята пред себе си. Убедили се в безполезността на откритото придвижване, бойците се стремяха да пълзят по долчета, трапчинки, канавки и пр., които можеха да им дадат някакво закритие.

Намиращият се при дясната колона Гурко сметна, че трябва да се усили артилерийският огън срещу редута, за да се подготви следващата атака. Атакуващите колони трябваше да бъдат подкрепени със свежи части, след което да се предприеме едновременна атака. Вторият период на боя при Горни Дъбник обхваща именно изпълнението на този план.

За подсилване на трите колони беше извикан прославеният Измайловски полк. Към войниците се обърнаха със следните думи: «Измайловци, помнете вашите деди, помнете героите на Бородино, които сега гледат на вас!». Към 14 ч. генерал Гурко отиде при средната колона и узна за неуспеха на атаката срещу Телиш. Това криеше голяма опасност да не би турският гарнизон от Телиш да се притече в помощ на атакуваните. Поради това трябваше да се бърза с втората атака веднага, щом пристигнат подкрепленията от Измайловския полк.

Гурко предполагаше щурмът да започне около 15 ч. За да има едновременност в действията, лявата колона трябваше да даде, щом бъде готова, сигнал от три артилерийски залпа. От своя страна средната колона трябваше да даде също три залпа, след като се приготви. Последна трябваше да даде три залпа дясната колона и те щяха да означават началния момент на атаката. Но по силата на редица причини това предписание не можа да се осъществи. Установената система на сигнализиране беше твърде сложна. По недоразумение една от батареите на дясната колона, която трябваше да сигнализира последна, даде първа трите залпа. Опасявайки се, че ако не отговори, може да стане причина за пропадане на плана, средната колона даде от своя страна също три залпа. По такъв начин и през този период на боя не можа да се постигне съгласуване на действията.

Когато чуха залповете, войниците от дясната колона се вдигнаха в атака. Противникът ги посрещна с много силен огън. Използувайки прибежките и закритията на местността, русите успяха да се приближат до противника, но не бяха в състояние да направят нищо повече от това. «За да поправя някак си случилото се, пише генерал Гурко, и да помогна на войските от дясната колона, започнали вече атаката, аз разпратих на всички страни ординарци със съобщението, щото войските да подкрепят атаката на дясната колона, без да чакат сигнала. Както и трябваше да се очаква, последваха цял ред отделни атаки. Всички части, които бяха посрещнати с унищожителен огън, не успяха да дойдат до главния редут.» С изключение на Финландския полк, който нямаше възможност да използува каквото и да било закритие, всички части се изнесоха напред, а някои се доближиха на около 40 крачки от неприятелския редут. По тази причина руските батареи спряха огъня срещу редута.

Боят приключи към 17 ч. Опитът на генерал Гурко да предприеме едновременна атака претърпя неуспех.

«Към 5 ч., пише един очевидец, около Горни Дъбник настъпи пълно затишие. Нито ние стреляхме, нито пък турците. Скоро започна да се мръква и използувайки това, два батальона от Измайловския полк пропълзяха по корем начело с полковия командир генерал-майор Елис II още около 150 крачки и се отзоваха на двадесетина стъпки от редута.» Генерал Гурко отиде заедно с щаба си при дясната колона, на същия хълм, от който беше наблюдавал боя сутринта. Сред офицерите цареше тишина. Решено беше войските да останат на заетите позиции, от които да започне трета атака с настъпването на нощта. В момента, когато генерал Нагловски пишеше диспозицията за предстоящата атака под светлината на един фенер, третият, последен период на боя започна спонтанно. Войниците се вдигнаха едновременно срещу противника по своя инициатива, без да бъдат организирани от началниците си. «... На разни места, пише един участник в този бой, се раздадоха викове «ура», в началото единични, но мигновено подхванати от цялата линия и изведнъж около редута зарева като буря едно продължително, оглушително «ура».

Няколко минути след това, вече на самия редут, при багровите светлини на пожара, при непрекъснатите взривове на патрони и снаряди започна страхотната ръкопашна схватка. Какво ставаше тук — за това на следния ден свидетелствуваха не само цели купища мъртви тела, но и десетките счупени щикове, разлетелите се на парчета приклади и даже извитите пушки и обгорените тела на многобройните ранени, забравени от турците под горящите колиби. В тъмнината двама бойци се избиха неочаквано с щикове.» Трудно е да се установи кой даде пръв сигнала за тази атака, която донесе победата при Горни Дъбник.

На дясната страна на редута се издигна бял флаг. Но ожесточението на войниците беше толкова голямо, че нищо не можа да прекрати боя. Започналите да се предават турци се заловиха отново за оръжието си. Едва когато командирът на турския гарнизон Ахмед Хивзи паша развя белия флаг за трети път, руските офицери успяха да прекратят боя. Адютантът на пашата се хвърли в краката на първия срещнат офицер с молба за пощада.

А през това време генерал Гурко, който продължаваше да стои с щаба си при дясната колона, не подозираше нищо. Настроението на присъствуващите беше мрачно. Наистина шумът от боя се дочуваше, но никой не можеше да схване истинското му значение. Нагловски довършваше диспозицията. В този момент пред Гурко се яви запъхтян ординарец.

— Редутът е в наши ръце.

— Какво? — запита генералът. — Наш? Редутът е наш?

— Току-що войниците се хвърлиха и заеха редута, а останалите турци се предадоха.

Всички полетяха към редута с коне. А в това време каква радост, какво тържество обхвана всички войскови части, когато узнаха, че Горни Дъбник е превзет и гарнизонът му се предава. Хиляди шапки полетяха нагоре или се окачиха на щиковете на високо издигнатите пушки. Из цялата околност се носеше «ура». Ахмед Хивзи паша предаде сабята си на генерал Гурко. Той съжаляваше много, че е останал жив, и слагайки ръка на сърцето си, казваше, че е изпълнил дълга си докрай. Русите плениха 2289 души, едно знаме, 4 оръдия и огромно количество пушки и патрони. Но също и загубите на руските войски, които бяха атакували непосредствено Горни Дъбник, бяха значителни: 32% от офицерите и 18% от войниците. Най-големи бяха загубите на Гренадирския полк. Руските части останаха да нощуват на полесражението, като взеха охранителни мерки откъм Долни Дъбник и Телиш.

Боят при Телиш

Както вече беше казано, турското укрепление при Телиш (на десетина километра югозападно от Горни Дъбник) имаше голямо значение за действията на 24 октомври. За да не се позволи на турския гарнизон (4200 щика) да окаже подкрепа на Ахмед Хивзи паша, срещу него трябваше да демонстрира силна атака отрядът на полковник Челишчев, съставен от Егерския, Хусарския и Драгунския полк и някои други части.

Телишките укрепления се състояха от два редута и няколко ложемента, изнесени пред тях. Софийското шосе разделяше главния редут на две части, а вторият редут беше разположен западно от него.

Определените за атака войски преминаха през нощта на 23 срещу 24 октомври река Вит недалеч от с. Чериково (Садовец) и се съсредоточиха в Свинарския дол, където имаше прекрасни условия за скриване на големи маси войска. Около 8 ч. на 24 октомври отрядът започна настъплението си. Драгунският полк беше изпратен на височините край с. Ракита, за да обезпечи левия фланг и тила на егерите, а Хусарският полк трябваше да прикрие излизането на егерите от дола, след което да ce насочи вляво за действия срещу тила. Излизайки от дола, егерите започнаха да се разгръщат в боен ред. Околната местност беше покрита с гъста и висока, вече изсъхнала царевица, след която започваха гъсти храсталаци. Това не позволяваше да се разгледат не само ложементите, но и главното укрепление на противника. Продължавайки настъплението си, егерите излязоха от царевичните ниви и достигнаха на 600 до 300 крачки от турските ложементи. Към артилерийския огън на противника сега се прибави и пушечен. Последният ставаше все по-действен и загубите на полка се увеличаваха. За силата на този огън може да се съди от следния факт. Подпоручик Шилдбах беше ранен в ръката и отидоха да го превържат. Не бяха още успели да разкъсат ръкава на мундира, когато той беше ранен втори път в крака. Една минута по-късно парче от граната го рани в стомаха, след което подпоручикът успя само да каже: «Хайде, копайте ми яма», и падна в безсъзнание. Но това не беше всичко. След това той беше ранен за четвърти път, вече в главата. Този, който го превързваше, беше също така ранен, както и присъствуващият полковник.

За да се избавят от този ад, двата челни батальона получиха заповед да овладеят противниковите ложементи. Спазвайки пълен ред, сякаш се намираха на парад, егерите се вдигнаха на атака със силно «ура» и овладяха ложементите, макар да понесоха големи загуби. Противникът отстъпи в главното укрепление, откъдето имаше много добри възможности да обстрелва егерите. Самите ложементи не бяха достатъчно дълбоки и поради това не можеха да служат на русите като надеждно закритие. Турците засилваха все повече огъня си и нанасяха все по-големи загуби на егерите от първата линия. Един офицер преброи пред себе си само за половин час 62 турски куршума. За да се избави от смъртоносния огън, полкът се вдигна на щурм срещу неприятелското укрепление. «Станалото в тази минута, пише един подпоручик, участвувал в този бой, не подлежи на описание. Ясна представа за него могат да имат само участниците в това дело! Това беше най-ужасният момент на боя. Напрежението на неприятелския огън беше достигнало най-висока степен; куршумите обсипваха като град настъпващите егери от всички страни; в отговор се носеше могъщото руско «ура»... Загубите се увеличаваха страшно, редовете редееха.» Колкото и стремителен да беше натискът на егерите, турският огън ги спря на около 50 крачки от бруствера. Поручик Перепелицин, намиращ се начело на ротата си, успя да достигне на пет крачки от противника, но беше свален от девет куршума.

Залегнали в непосредствена близост до бруствера, егерите буквално бяха разстрелвани от неприятеля. Но те можаха да изстудят до известна степен с точните си изстрели желанието на последния да стреля безнаказано. Няколко пъти турците издигаха бял флаг, но когато егерите се изправяха, срещу тях откриваха огън.

След като се убеди, че силите му са недостатъчни за завладяване на редута и че по-нататъшното оставане под него е свързано само с даването на излишни жертви, полковник Челишчев заповяда отстъпление. То започна между 13 и 14 ч. Опитът на турците да преследват оттеглящите се части получи много силен отпор и те оставиха егерите на спокойствие.

Междувременно Драгунският полк беше принуден също да се оттегли, понеже откъм Радомирци идваше в подкрепа на турците при Телиш силна колона.

Към 16 ч. малки групи егери, които носеха гръмкото название «роти», се събраха в Свинарския дол и се насочиха към Чериково, но бяха застигнати от заповед на генерал Гурко да се държат срещу Телиш.

Загубите на Егерския полк възлизаха на 57% от офицерите и 42% от войниците. Навремето се водеха твърде много спорове, придружени с обвинения срещу генерал Гурко и неговия щаб за отговорността му за понесените загуби. Истина е, че срещу силния турски гарнизон бяха определени за действие по-слаби руски части. Но не бива да се забравя, че главната опасност за атаката на Горни Дъбник се очакваше не откъм Телиш, а откъм Плевен, поради което в тази посока бяха съсредоточени по-големи сили.

За значението на сражението при Телиш говори най-добре следното: на 28 октомври генерал Гурко отишъл при Егерския полк и ниско покланяйки се, свалил шапка и казал на останалите живи: «Благодаря ви, егери! Вие ми помогнахте извънредно много. Ако не беше вашата атака срещу Телиш, аз не бих взел Горни Дъбник!».

Действията на другите руски отряди на 24 октомври

Отрядите, които трябваше да прикрият атаката на Горни Дъбник откъм Долни Дъбник и Плевен, изпълниха задачата си много добре. Те попречиха с ловки маневри и демонстрации на гарнизона на Долни Дъбник да се притече в помощ на Ахмед Хивзи паша. От тях особено се отличи отрядът на генерал Арнолди, който успя да заеме командната височина над Долни Дъбник и да подложи противниковите позиции на непрекъснат артилерийски и пушечен обстрел.

Успешно протекоха демонстративните действия и срещу самия Плевен. 90 оръдия засипваха с концентричните си залпове отделни пунктове от позициите на противника в течение на няколко часа, докато гъсти руски колони демонстрираха готовността си да преминат в атака всяка минута. В резултат на това Плевенският гарнизон беше изолиран и не можа да изпрати подкрепления на Горни Дъбник. Откъм Плевен бяха направени късно следобед няколко опита за разузнаване по Софийското шосе, но и те бяха преустановени, когато срещнаха силен отпор.

Действията на 24 октомври завършиха с победа за руската армия, макар тя да беше постигната с цената на големи загуби. Духът на руските войски се повиши, а всред редиците на турските войници се всели униние и страх. Най-важният резултат от тези действия беше несъмнено овладяването на Горни Дъбник. С това беше прекъсната връзката на Осман паша с външния свят. Наистина, докато в ръцете на турците оставаха другите укрепления по Софийското шосе (Долни Дъбник, Телиш, Радомирци и т. н.), руският успех не можеше да се счита за осигурен. Но важното в тези дни бе това, че началото на пътната блокада на Плевенския гарнизон беше поставено.

Прекъсване на турските съобщителни линии

За закрепването на успеха при Горни Дъбник беше необходимо разгромяването на турския укрепен пункт при Телиш. Налагаше се да се избърза с тази операция, тъй като според израза на генерал Гурко турските сили нарастваха не с дни, а с часове. Загубите на гвардията бяха доста големи и не биваше да се повтарят при следващите действия, още повече че когато даваше съгласието си за атака срещу Телиш, императорът беше наредил тя да бъде артилерийска, «като съвсем не се допускат увлечения». Позицията при Телиш беше много по-силно укрепена от тази при Горни Дъбник и несъмнено нейното завладяване щеше да струва много повече жертви.

Атаката срещу Телиш беше определена за 28 октомври. Оръдията трябваше да заемат позиции не по-далеч от около 1500 метра от противника и всяко от тях трябваше да изстреля по 100 снаряда (всичко 7200 снаряда). При пристигането на позициите пехотата трябваше да се разположи така, че да остане вън от сферата на неприятелския огън. Ако атаката през този ден не би дала резултат, трябваше да продължи и на следния ден. За осигуряване на успеха, срещу Плевен трябваше да се проведе артилерийска бомбардировка, а срещу Долни Дъбник, Червен бряг и Радомирци трябваше да се извърши усилена артилерийска демонстрация.

На 28 октомври заеха позиция срещу Телиш 72 руски оръдия. Артилеристите и пехотата се окопаха. Артилерийският огън започна към обед. «След нашия пръв изстрел, пише един очевидец, прозвуча втори, трети и скоро целият полукръг, зает от батареите ни, зарева, задими се и застена от оръдейната стрелба... нашите оръдия все повече усилваха и зачестяваха огъня си. В редута вече стреляха не с отделни изстрели, а със залпове, и то не само с обикновени гранати, но и с шрапнели.»

Пушечният огън на противника сега нямаше никакво значение, тъй като разположението на русите беше вън от сферата на неговата действителност.

Към 14 ч. русите спряха артилерийския огън. Генерал Гурко беше решил да опита ново средство. Петима турски пленници, изпитали целия ужас на Горни Дъбник, бяха изпратени при Измаил Хакки паша, комендант на Телиш, със следното писмо от генерала: «Вие сте обкръжени от всички страни с руски войски. Срещу вас са насочени 100 оръдия и ще унищожат окопите ви заедно с гарнизона ви. За да се избегне безполезното проливане на кръв, предлагам ви да сложите оръжие». С петимата турци замина като парламентьор и княз Церетелев, който се върна след малко заедно с турския началник-щаб. Последният желаеше да узнае условията за капитулация. Гурко заяви, че ако турците не прекратят съпротивата си след половин час, той ще възобнови огъня и от редутите им няма да остане камък върху камък. Но ако турският гарнизон капитулира незабавно, генералът обещаваше да пусне на свобода всички, които биха пожелали това. Предложението беше прието и Измаил Хакки паша сложи оръжие заедно със 150 офицери и 3700 войници. Когато на турския бруствер се развя бяло знаме, пише един очевидец, «цялото поле се огласи от победното «ура» на руските войски, на които тази значителна победа струваше загубата само на около 1 човек, убит в пехотата, и 15 души, ранени от шрапнели».

На следния ден пристигнаха в Телиш команди от Егерския полк, за да приберат телата на убитите си другари. За това, което бе намерено от тях, говори най-добре съставеният на самото място протокол: «... Всички трупове са обрани до голо, свалени са дори металическите кръстове. Много трупове са били обезобразени страшно... Мнозина, които по време на боя не са били смъртно ранени, след това са били изтезавани и доизсичани, тъй че мнозина бяха с прерязани гърла или им са били нанасяни до десетина удари със саби. Всички, които са имали галуни и саби, са били взети от турците за началници и са получили и по-големи изтезания: на главите им са изрязвали кръст и ремъци вместо галуни... Няма възможност да се описват всички безобразия, направени от турците».

Тези неща бяха потвърдени и от пленените при Телиш английски лекари. Щом видял тези ужаси, друг английски лекар отказал да стои повече при турската армия и се върнал в Англия «... Самите турци, пише кореспондент на вестник «Таймс», не отричат тези зверства и не мислят да се оправдават за тях».

Овладяването на Телиш имаше големи последици за по-нататъшния ход на военните действия. Постави се на обсъждане въпросът, гвардейските части да се насочат към с. Ябланица и по-нататък, за да очистят този район от противника и да се подготвят за преминаване на Балкана веднага след падането на Плевен. За по-скорошното осъществяване на този план спомогнаха и самите турци.

Узнал за съдбата на Телиш, още на следния ден Шефкет паша отстъпи от с. Радомирци и започна изтеглянето си към Орхание. Гарнизонът на Долни Дъбник се задържа още няколко дни. Но Осман паша заповяда той да се прибере в Плевен, защото виждаше безсмислеността на по-нататъшното му оставане.

През нощта на 31 октомври срещу 1 ноември на турските позиции при Долни Дъбник цареше оживление, по-голямо от обикновеното. Огньовете бяха по-големи, шумът и виковете — по-високи. Това беше военна хитрост, защото през тази нощ гарнизонът се оттегли в Плевен. На 2 ноември руската армия влезе в селото.

С това завърши борбата за блокирането на турската армия в Плевен. Пред Осман паша имаше два възможни изхода: да направи опит за пробиване на блокадата или да капитулира. Започнаха да текат последните дни на блокирания гарнизон на Плевен.

4. Настъпление в Северозападна България

С оглед на безопасността на проектираните действия на юг от Плевен генерал Гурко трябваше да се погрижи за осигуряване на фланга си откъм запад и откъм северозапад. Това можеше да се осъществи най-добре чрез овладяването на двата основни опорни пункта на противника в това направление — градовете Враца и Рахово (Оряхово).

Руската конница и преди това беше извършвала смели набези в тези райони. Но целта на предстоящите действия беше друга, а именно — да се внуши на противника страх от появата на руски части в този район. Не беше на последно място и съображението, че тези краища на България притежаваха богати продоволствени ресурси, понеже не бяха засегнати от развоя на военните действия.

Освобождение на гр. Враца

Значението на Враца се състоеше в това, че беше разположена на пътя, който водеше от Сърбия за Орхание (Ботевград). Този, който я владееше, имаше възможност да наблюдава пътищата за Сърбия, Видин и Орхание. Значението на града нарасна особено през последните седмици, тъй като през него се изпращаха ежедневно подкрепления за формиращата се нова турска армия в Орханийско. Разузнаванията и сведенията от българското население показваха, че Враца е заета от слаби турски части. За овладяването й беше предназначен специален отряд под командуването на генерал-майор Леонов I, съставен от полкове на 2–ра гвардейска конна дивизия.

На 7 ноември отрядът излезе от с. Махалата, разделен на две колони. Съобразявайки се с получените същата вечер сведения, генерал Леонов разработи план, според който двете колони трябваше да се приближат на следния ден колкото е възможно по-близо до града, без да откриват присъствието си. Рано сутринта на 9 ноември дясната колона трябваше да се спусне от север (откъм Рахово) и да пресече пътя за Лом паланка (Лом). В същото време лявата колона трябваше да настъпи от изток (откъм с. Върбешница). Тя трябваше да овладее бродовете на р. Искър при селата Дерманци и Лютиброд, както за да прегради пътя на турците за отстъпление към Орхание, така и за да осигури възможности за по-нататъшно настъпление към Орхание. Като изминаха около 45 км двете колони достигнаха вечерта на 8 ноември определените им пунктове. Те получиха сведения от местното българско население за силите и разположението на противника във Враца.

В 10.45 ч. на следния ден лявата колона настъпи от север към покрайнините на града. Турците бяха забелязали настъплението й четвърт час преди това и бяха заели северните окопи. Те съвсем не предполагаха, че настъпват и други войски, поради което, докато уланите от дясната колона водеха престрелка с противника, драгуните и конногренадирите от лявата колона се явиха в тил на турците от юг. Конногренадирите се втурнаха в града като вихрушка. Смутени от изстрелите в тила им, турците зарязаха ложементите си и започнаха да бягат към прохода Згориград. Малцина от тях останаха в ложементите или заседнаха в къщите, откъдето се опитаха да окажат съпротива. Тя беше доста енергична, но русите съумяха да притиснат противника и да го обърнат окончателно в бягство. Към 15.30 ч. генерал Леонов влезе в града, посрещнат от българите с огромна радост.

Русите дадоха 10 убити и ранени. Те взеха като трофеи големи продоволствени запаси, съдържащи над 80 000 пуда зърнени храни, и 400 каруци.

Рано сутринта на 11 ноември драгуните предприеха рекогносцировка за турски сили и укрепления в района на Орхание през селата Ребърково и Рашково. Подпомогнати от местното население, драгуните установиха след незначителна схватка, че турците имат солидни укрепления край с. Литаково, както и укрепени позиции при селата Скравена и Врачеш. На другия ден те се прибраха във Враца.

Узнал за освобождението на Враца, генерал Гурко придаде нови части към отряда на Леонов и установи щаба на 2–ра гвардейска конна дивизия във Враца. Той даде указания да се разузнава със силни разезди местността към Орхание, Берковица и Видин. Тази групировка, чиито сили възлизаха на 2718 саби и 14 конни оръдия, беше реорганизирана в т. нар. Десен летящ отряд към отряда на генерал Гурко.

Действия на Десния летящ отряд

Задачата на Десния летящ отряд се състоеше в това, да изпрати силни части в различни посоки, за да заблуди турците във Видин, Лом паланка, Рахово и Орхание относно истинския брой на руските войски.

Резултатът от неговите действия се изрази в пълното освобождаване на цялата територия на запад от Плевен, между река Вит и шосето Враца — Рахово.

След освобождението на Враца вниманието на русите се насочи към град Берковица. Установено бе от няколко рекогносцировки наличието на силни противникови части в тази посока. Конницата на генерал Арнолди, която бе действувала заедно с румънските войски срещу Рахово, изпрати на 28 ноември разезди към селата Бели брод и Лехчево, разположени на Огоста. На 30 ноември влязоха в с. Кутловица (Михайловград). Турците се опитаха да настъпят към Кутловица на 12, 13 и 14 декември, но бяха отбити от намиращите се там харковски улани.

Като видя, че е обкръжен откъм Враца и откъм Кутловица, противникът опразни Берковица (16 декември) и отстъпи към София. В изоставения град влязоха улани.

На 21 декември ескадрон хусари излезе от Берковица в посока на Белоградчик, в района на който установи връзка със сърбите и румънците. Връзка със сърбите установи и друг ескадрон, който беше изпратен на следния ден през Чипровци и Чупрене към Пирот.

Тези действия на Десния летящ отряд доведоха до пълното изолиране на Плевен, а по-късно — до установяване на връзка със сръбската армия и до блокиране на Видинската крепост.

Настъпление на румънската армия на запад

Развитието на военните действия бе показало необходимостта от изтласкване на турската армия колкото е възможно по-скоро към Видин, като се прекъснат всякакви възможности за връзки на Осман паша в това направление. Не след дълго последва съглашение между Николай Николаевич и княз Карол за участието на румънските войски в изпълнението на тази задача.

Полковник Сланичеано потегли на 31 октомври на запад със сравнително силен отряд (6 батальона, 10 ескадрона и 22 оръдия). Румънците достигнаха силно укрепения редут Вадим. След кратка артилерийска бомбардировка неговите укрепления бяха повредени, а складът с мунициите — вдигнат във въздуха. Експлозията беше последвана от голям смут в редовете на противника. Румънците се възползуваха от него, за да овладеят Вадим с атака. Това им даде здрав опорен пункт за предстоящите действия.

От края на октомври до средата на ноември действията на румънските войски се ограничиха c разузнаване. То показа наличието на силни противникови части в Рахово. За действия срещу тамошния гарнизон беше определен отрядът на полковник Сланичеано. Към него беше придаден от отряда на Гурко генерал-майор Майендорф с някои части. След установяването на връзка беше решено атаката срещу Рахово да се проведе на 19 ноември. Планът предвиждаше русите да демонстрират от запад, за да привлекат вниманието на турците и да съдействуват с това за успеха на румънците, които щяха да атакуват от изток. За улеснение на атаката румънските батареи от насрещния бряг (при Бекет) откриха огън срещу противника. Румънците настъпиха от изток, но поради съпротивата, която срещнаха, не постигнаха никакви съществени резултати до 13 ч. За да облекчи настъплението им, генерал Майендорф предприе от запад по-енергични действия. Няколко роти доробанци атакуваха турския редут. Те понесоха големи загуби, но не успяха да го овладеят. Вечерта завари русите и румънците на позиции, издадени силно напред.

На следния ден не беше предприет никакъв опит за настъпление и от двете страни.

При настъпването на нощта на 20 срещу 21 ноември генерал Майендорф изпрати един батальон доробанци при моста на р. Огоста — единствения път, по който можеше да отстъпи от крепостта с оръдията и обоза си двехилядният турски гарнизон.

Видели се обградени от всички страни и заплашени с десант от румънския бряг, турците решиха да се оттеглят. През тези дни Огоста беше придошла и трудно можеше да се прегази, а бреговете й бяха доста стръмни. Затова турците се насочиха към споменатия мост. Тогава в подкрепа на доробанците бяха изпратени два ескадрона рошиори с една батарея. Завърза се кървав бой. Турците правеха отчаяни опити да пробият отбраната, но двете им атаки бяха отбити. Докато се водеше борбата за моста, един отряд рошиори, изпратен за разузнаване в Рахово, зае изоставения град.

Когато разбраха, че не ще успеят да преминат по моста, турците потърсиха брод. Те намериха такъв, направиха мост с колите си и преминаха на другия бряг на реката. След това те отстъпиха през местност, която не позволяваше да бъдат преследвани с конница, поради което успяха да се оттеглят в Лом паланка.

Рахово беше типично турско градче на десния бряг на Дунав. То се състоеше от дълга редица къщи, които лятно време потъваха в зеленина, а над нея се белееха само минаретата на двете джамии. Освобождаването на този град имаше голямо значение за блокадата на Видинската крепост. Освен това то отне на Осман паша всякаква възможност за успех при евентуален опит да излезе от обръча на блокадата.

Тъй като според някои сведения на разузнаването противникът беше съсредоточил свежи сили в района на Берковица — Видин — Лом паланка, румънските части продължиха настъплението си и към края на разглеждания период бяха освободили селата Козлодуй, Разград махала, Хърлец, Вълчедърма, Татар махала (Дондуково), Галиче и Цибър (Горни и Долни Цибър). Отрядът на полковник Димитреско освободи Лом.

5. Настъпление на Западния отряд към Балкана

Формиране на Западния отряд

Към края на октомври руските войски сключиха здраво обръча около Плевен. За да спасят най-боеспособната си армия, която се намираше в този град, както и за да запазят в свои ръце старопланинските проходи в района на Арабаконак, турците започнаха да подготвят настъпателна операция. Те формираха в Софийско и в Орханийско нова армия. В началото на декември армията се състоеше вече от 88 табура с 88 оръдия (52 150 души). Обаче към средата на ноември табурите все още не бяха обединени в по-големи организационни единици. Новата армия чувствуваше остра нужда от офицери. Освен това тя беше съставена предимно от войници, които произхождаха от Триполи или от другите, южни части на турската империя и не бяха привикнали към суровия балкански климат. Имаше също така много войници от Европейска Турция и Мала Азия, а от Кавказ беше прехвърлен Сухумският корпус. Подготовката на тези войски не беше на необходимата висота. По-голямата част от бойците бяха мустахфъзи, други бяха редифи, а само два табура бяха съставени от добре обучени низами. Създадена по този начин, тази армия беше далеч под нивото на руските войски.

Първоначално за организирането на армията се грижеше командирът на Сухумския корпус Шефкет паша, а от 2 ноември командуването й беше поверено на Мехмед Али паша. Същевременно той беше назначен и за началник на всички турски войски, в Босна и Херцеговина. Мехмед Али беше подчинен на Сюлейман паша, назначен на 10 ноември за главнокомандуващ на турските сили в България.

Според плана на военния съвет в Цариград Орханийската армия трябваше да изнесе главната тежест на боевете за освобождаването на Плевенския гарнизон. Мехмед Али паша реши да нанесе удара си в посока на линията София — Орхание. Той пристигна в София на 19 ноември, а след три дни потегли за Орхание (Ботевград). Обаче той не можа да осъществи плана си, понеже беше изпреварен от руското настъпление.

Руското командуване бе създало на 31 октомври нов отряд, наречен Западен, под началството на генерал Гурко с цел да възпрепятствува сформирането на новата турска армия и да я разбие. В доклада си от 6 ноември генерал Гурко изложи начина, по който смяташе да постигне тази цел: «... Новосформираната Софийска армия не бива да се пренебрегва, пишеше той, и ако в настоящия момент тя не представлява никаква опасност, то след няколко седмици може да ни причини сериозни затруднения. Да се осигурим от нея чрез изграждането на укрепления на различни места на Балкана е само палиативна мярка». И той предлагаше не само да очисти района северно от Стара планина, но да разгроми и противника на юг, в Софийското поле.

Този смел план беше одобрен от главнокомандуващия, но Полевият щаб се противопостави доста рязко. Той предлагаше действията да се ограничат с изтласкването на противника на Балкана и да се заемат позиции при Етрополе и Арабаконашкия проход. За продължаване на настъплението на юг от Стара планина можеше да се мисли едва след падането на Плевен. Възражението на Полевия щаб намери силна поддръжка в Главната квартира и бе възприето. «Намирам в случая за престъпно, писа в отговор на това генерал Гурко, приел под началството си отряд, наброяващ до 50 хиляди души, да остана в бездействие и да бъда спокоен зрител на съсредоточаването на големи неприятелски сили срещу моя фронт.»

Назначаването на този генерал за началник на един голям отряд при неговата възраст го поставяше пред мнозина други по-стари по години и по-старши по служба офицери. Те започнаха да шушукат зад гърба му и да подриват неговия авторитет. През една ноемврийска сутрин Гурко събра висшите офицери от отряда си и им заяви: «Събрах ви, за да ви напомня, че съм назначен за началник над вас по волята на императора и съм длъжен да давам отчет за действията си само нему, на отечеството и на историята. От вас искам безпрекословно подчинение и ще съумея да заставя всички и всеки не да критикува, а точно да изпълнява разпорежданията ми. Моля ви всички да запомните това. Официалният разговор е свършен и аз ще предоставя всекиму от вас свобода да се изкаже от кого и защо е недоволен. Ако съм сгрешил в нещо — готов съм да се поправя!».

Към средата на ноември Западният отряд беше разположен, както следва: главните сили, командувани от генерал Шувалов, се намираха в с. Ябланица; войските на т. н. Преден отряд, командувани от генерал Дандевил, се намираха в с. Голям извор; във Враца под командуването на генерал Леонов се намираше Десният летящ отряд. Това разположение остана непроменено до началото на руското настъпление.

По същото време турската армия беше разположена по следния начин: 4 табура в Етрополе, 6 в Правец и 6 в района на селата Новачене — Скравена. Като резерви на тази предна линия оставаха други 13–14 табура, разположени на укрепената позиция при с. Литаково, с. Врачеш и в Златишкия балкан. На трета линия се намираше главният резерв от 7 табура, разположени на силно укрепената Арабаконашка позиция. Заедно с резервите противникът разполагаше в този район с около 40 табура, 5 ескадрона, около 500 черкези и 40 оръдия. На фронт от около 40 км и на дълбочина на около 20 км Мехмед Али разполагаше с около 20 000 души в строя. Ясно е, че той не можеше да предприеме при това разположение на войските си настъпателни действия в близко време. А започналото през втората половина на ноември руско настъпление го застави да премине в отбрана.

Боят при с. Новачене

Като главен обект на настъплението на Западния отряд се явяваше силно укрепената турска позиция при с. Правец. Обаче по на запад, в района на селата Литаково, Новачене и Скравена, се намираха значителни турски сили. Десният летящ отряд получи задачата да задържи тези войски, за да осигури успеха на настъплението.

Сутринта на 20 ноември излязоха от Враца около 6 ескадрона под командуването на генерал-майор Клот. Като преминаха р. Искър през дълбок брод при с. Дърманци, те поеха един неудобен път, който извиваше първоначално по брега на реката, но постепенно навлизаше в тясно дефиле. Той затрудни движението на отряда, понеже беше покрит с камъни.

Пристигналите привечер войници от отряда се разположиха на бивак близо до с. Рашково. През нощта стотина българи започнаха да поправят пътя, за да го пригодят за движение на артилерията.

Рано сутринта на следния ден група офицери трябваше да избере позиции за оръдията. Обаче гъстата мъгла не позволяваше да се вижда нищо. Тъй като според заповедта отрядът трябваше да открие артилерийски огън срещу турците в 9 ч., генерал Клот изпрати към Новачене две оръдия и един ескадрон и половина начело с полковник Лихтански, а към Радотина насочи 4 оръдия и 3 ескадрона.

Драгуните изтласкаха турската пехота от Радотина, след което изпратиха разезди към Литаково. Четирите оръдия можаха да открият огън едва към обед. Но той не даде особени резултати, понеже разстоянието до целите беше голямо.

Полковник Лихтански, който излезе от бивака в 7 ч., насочи поверените му сили към турските укрепления при Новачене. Последните се намираха в равнината след дефилето. Трима офицери излязоха напред за разузнаване, но мъглата не им даде възможност да видят укрепленията, които лежаха пред тях. Със същата задача беше изпратен по шосето за с. Скравена и един полуескадрон начело с капитан Стемпел. Той премина необезпокояван край укрепените височини зад селото и също не можа да забележи турските окопи. Драгуните продължиха настъплението си към Скравена, но в покрайнините му бяха посрещнати съвсем ненадейно с пушечен и артилерийски огън. От укрепленията на хълма започнаха да слизат турци, а в селото се събираха около 400 черкези. Като видя това, капитан Стемпел започна да отстъпва. «В паметта ми се е врязал, пише в спомените си един очевидец, следният епизод: аз видях изведнъж под най-силния огън как един войник от 4–ти ескадрон (за съжаление не узнах името му)... се обръща и тръгва към неприятеля ходом. Неволно се спрях и го загледах. Той измина няколко крачки, слезе от коня, вдигна нещо и започна да го привързва към седлото. Оказа се, че е изгубил държавна вещ — медна котелка за варене на храна. Привързал своята скъпоценност, той се качи на коня и догони бавно oтстъпващата верига, без да бърза.»

Междувременно мъглата се вдигна и турските позиции изпъкнаха ясно. Полковник Лихтански намери най-после удобно място за двете си оръдия на височината зад Новачене и започна да обстрелва турското укрепление.

Капитан Стемпел отстъпваше бавно. Той явно изнемогваше срещу числено превъзхождащия го неприятел. Черкезите заплашваха да заемат дефилето и да прережат единствения път за отстъпление на русите. Като узна това, генерал Клот се принуди да прекрати артилерийската стрелба срещу Литаково и да изпрати подкрепления на Лихтански.

Двете руски оръдия успяха да спрат налитащите черкези с шрапнели. Понеже бяха останали без патрони, драгуните се хвърлиха срещу тях със саби. Черкезите ги допуснаха на петнадесетина крачки и използувайки магазинните си пушки, стреляха почти от упор. Като видя, че не ще може да се задържи и на последната си позиция, полковник Лихтански заповяда да изтеглят оръдията в дефилето, докато драгуните продължават да отблъсват черкезите. Ето какво се случи по-нататък: «Нашата артилерия, пише един съвременник, навлезе в дефилето, но движението й ставаше все по-трудно — тесният път беше задръстен от бягащи българи, от каруци и добитък. Всичко това плачеше, викаше, ревеше. Налагаше се да се бутат в пропастта каруци и добитък, а черкезите идваха все по-близо и по-близо и бяха вече на петдесет крачки от нас. Нямаше възможност да се спешават хората, трябваше да се отбраняват от конете на черкезите и нашият огън ставаше все по-рядък, а числото на защитниците намаляваше. Много от куршумите, които бяха предназначени за нас, отиваха за сметка на нещастните българи. На всяка крачка по пътя се търкаляха мъже, жени, деца. Останалите живи бяха обхванати от панически ужас. Обезумели, жените хвърляха с плач децата си в краката на нашите коне и се мъчеха да се покатерят по планината. Свистенето на куршумите вече не се чуваше, а изстрелите се раздаваха като пляскане на бич». При един остър завой, където от едната страна се издига почти отвесна скала, а от другата има дълбока пропаст и пътят става много тесен, едното оръдие пропадна в пропастта. Няколко души се завтекоха да го извадят, но шепата драгуни не беше повече в състояние да задържа противника. Черкезите се хвърлиха към оръдието и се счепкаха в ожесточена схватка със защитниците му. Мнозина от драгуните паднаха ранени, но продължаваха да се бият с врага.

Полковник Лихтански направи всичко, за да спаси поне второто оръдие, но то не успя да измине и стотина метра и черкезите го обкръжиха. Артилеристите и пехотинците, които го охраняваха, падаха един след друг. Прапоршчиците Данилевски, Велински и Назимов се биха до последна възможност и бяха съсечени на лафета.

Оцелелите драгуни и артилеристи отстъпиха по шосето. Отрядът се събра в с. Дърманци към 20 ч. Русите загубиха 80 убити и ранени и две оръдия, но демонстративното нападение бе успяло. Турските части от укрепленията при селата Литаково, Новачене и Скравена бяха заангажирани и вниманието им беше отклонено от пунктовете, в които русите нанасяха действителния си удар.

Боят при с. Правец

При малкото орханийско селце Правец, разположено по шосето за София, турците бяха изградили силна позиция. Русите не можеха да разгромят армията на Мехмед Али паша без овладяването на тази позиция. Укрепленията бяха почти недостъпни откъм фронта и заемането им можеше да стане само с флангова атака. Поради това войските на генерал Шувалов, определени за действия срещу Правешките укрепления, бяха разделени на три колони. Първата колона начело с генерал Елис I, трябваше да настъпи по Софийското шосе и да атакува укрепленията по фронта. Втората колона, командувана от генерал Раух, която включваше основания още от Петър I Семьоновски полк, щеше да премине през селата Видраре, Калугерово и Лакавица, за да атакува укрепленията във фланг. Третата колона оставаше резерв.

Тежестта на усилията падаше върху действията на втората колона. Тя трябваше да извърши преди всичко твърде труден поход. Пътят от с. Ябланица до с. Видраре не беше особено неудобен и движението можеше да стане както обикновено. Но оттам нататък той ставаше крайно неудобен и беше необходимо да се поправи. На около един километър и половина от Видраре пътят вървеше по високия планински склон на р. Малки Искър, след което преминаваше на десния бряг. Прилепен като лента до отвесните скали, той се изкачваше доста високо, преминаваше от хребет на хребет, обхождаше дълбоки долове и много често се превръщаше в пътека, която се губеше в дъбовите гори.

Колоната на генерал Раух излезе от Ябланица рано следобед на 21 ноември и към 21 ч. достигна Видраре. Генералът бе участвувал в лятното преминаване на Хаинкьойския проход и имаше богат опит в подобни дела. При колоната нямаше никакъв обоз, дори санитарните коли бяха оставени в тила. Всеки войник имаше достатъчен запас от сухари и по 90 патрона в паласките и джобовете на панталоните.

Докато главните сили почиваха, генерал Раух изпрати напред авангард, а след него и команда от сапьори. Те трябваше да поправят пътя само в тези участъци, където движението ставаше напълно невъзможно. За да се помогне на артилерията, към всеки две оръдия беше придаден по един пехотен батальон.

Главната колона излезе от с. Видраре към 23 ч. при пълна тишина и слабо лунно осветление. Понеже походът трябваше да остане в тайна, разбиването на скалите ставаше с кирки вместо с динамит. Когато колоната премина на десния бряг на реката и стигна до големите височини, походът стана опасен. Конете се изкачваха много трудно по терасовидния, осеян с много дупки път. Подковите им падаха с част от копитата. Няколко артилерийски сандъци паднаха в пропастта. Двама войници от Семьоновския полк умряха по пътя от преумора. Войските прекараха в поход и в безспирна работа цели 22 часа. От двете страни на пътя се намираха разхвърляни български колиби. «Навсякъде, пише един участник в похода, българите ни посрещаха с радост и на драго сърце ставаха водачи, без да искат за това каквото и да било възнаграждение.» Към обед на 22 ноември първите части влязоха в с. Калугерово.

Според плана колоната трябваше да продължи по дефилето, за да достигне с. Правец. Но от разпит на местни жители стана ясно, че в такъв случай русите ще се явят не във фланг, а срещу фронта на укрепленията. За да не стане това, генерал Раух избра един междуселски път западно от с. Лакавица и към 17 ч. колоната излезе във фланг на турските укрепления.

Войниците бяха смазани от умора. Те бяха изминали около 26 км и бяха прекарали една безсънна нощ. Едва се движеха и конете. Техните хамути не бяха сваляни цели 28 часа. При това положение генерал Раух реши да отложи обходното движение за следващата сутрин. Бивакът бе уреден на един хребет, обграден с вековни дървета. Естествено огньове не бяха запалени. Не измина и половин час и зацари пълна тишина. Всеки бе легнал там, където беше спрял. Само тук-таме личаха силуетите на часовите, а откъм дежурните части се долавяше лек шепот.

Колоната на генерал Елис излезе от с. Осиковица към 9 ч. на 22 ноември и не след дълго достигна Осиковския хан. Там се завърза престрелка, след която неприятелят очисти позицията и се оттегли на природно непристъпните и отлично укрепени Правешки височини. Генерал Шувалов, който се движеше с тази колона, заповяда следобед да се открие огън по цялата линия и изпрати Московския полк вляво. Московците трябваше да се спуснат в долината на Правец, щом дочуят изстрели откъм страната на генерал Раух. Към 17 ч. полковник Грипенберг донесе, че неговите батальони са готови за действие. Обаче след малко се получи вест, че генерал Раух е отложил атаката за следния ден. Войниците останаха да нощуват на заетите позиции, а през нощта там бяха изкарани и оръдия.

Призори на следния ден колоната на генерал Елис откри силен артилерийски огън по цялата линия. Към 8 ч. бяха изпратени напред подкрепления. Този ден турците имаха на позициите много повече войски, отколкото предишния. Сега гъмжаха от бойци и окопите, които не бяха заети вечерта. При демонстративното настъпление на един батальон всички гребени и склонове, които бяха обърнати към русите, се покриха с дим от изстрели. Рано следобед към турската позиция започнаха да се придвижват подкрепления, а от Орхание идваха шест колони пехота.

По това време се раздадоха гърмежи вляво. Те означаваха, че генерал Раух приближава. Втората колона напусна бивака си рано сутринта. Към 10 ч. авангардът й бе обстрелян от противник, заел височините от двете страни на дефилето, по което се движеше колоната. Авангардът и подкрепленията се изкачиха на най-близкото възвишение, за да отблъснат турците. Височините вляво от шосето почти не бяха заети от турците, но затова пък последните владееха много здраво три височини вдясно.

Стрелците, които предвождаше полковник Васмунд, настъпиха във верига. При този бой те приложиха нова тактика, зародишът на която се яви още при атаката на Горни Дъбник. Тя се характеризираше с отлично нагаждане и използуване на условията на местността. Бойците правеха по единично или на малки групи големи прибежки, разглеждаха местността около врага, даваха указания на идващите след тях и накрая изтласкваха неприятеля от закритията му с дружен огън.

Понесли големи загуби, турците отстъпиха на втората височина. Русите получиха подкрепление и към 14 ч. подновиха настъплението си. На тази височина турците нямаха ложемент и затова не можаха да издържат натиска. Те отстъпиха в пълен ред при главните сили на третата височина, залегнаха на 50–70 крачки на отвъдния склон и започнаха да очакват появяването на неприятеля. Русите се изкачиха на гребена, но едва се появи първата група и турците откриха бясна, неспирна стрелба. Полковниците Васмунд и Клайнмихел изчакаха пристигането на нови части и вдигнаха батальоните на атака. Прогърмя дружно «ура», след което противникът не издържа и обърна гръб. Преследван по петите, той вече не отстъпваше, а бягаше към Орхание.

За това допринесе много и колоната на генерал Елис. Към 14 ч., когато генерал Раух пристъпи към атака на височините, първата колона усили огъня си, а Московският полк мина в настъпление. Мехмед Али паша, който наблюдаваше боя, не можа да спре войските си. Те побягнаха, защото се изплашиха, че русите могат да ги обградят и унищожат. Този факт доведе Мехмед Али паша до заключението, че както броят, така и подготовката на войските му са недостатъчни не само за настъпление към Плевен, но и за да се справят с отбраната на Балкана.

Победата при Правец имаше голямо значение за руските войски. Армията на Мехмед Али паша вече нямаше опорен пункт в Орханийското поле и можеше да се задържи само в случай че отстъпи към Балкана. Боят отбеляза и нов етап в развитието на тактическото изкуство, благодарение на което русите успяха да заемат упорито отбраняваните укрепления с незначителни загуби — 8 убити и 27 ранени.

Освобождение на град Етрополе

Атаката на правешките укрепления беше съчетана с настъплението на генерал Дандевил към Етрополе. Нему бе възложено да разузнае етрополските укрепления и да не допусне изпращането на подкрепления към с. Правец. Разузнаването можеше да прерасне в настъпление, в случай че турските части при Етрополе се разколебаят.

Генерал Дандевил раздели войските си на две колони. Тази, която се командуваше от Олденбургския принц (4 батальона, 3 сотни и 6 оръдия), трябваше да се насочи от с. Осиковица по течението на р. Малки Искър. Другата пък, която се командуваше от полковник Ридзевски (3 батальона, 3 сотни и 8 оръдия), трябваше да извърши обходно движение от с. Голям извор към Етрополе, с разчет да го подложи на артилерийски обстрел в 9 ч. на 22 ноември.

На 22 ноември сутринта Олденбургският принц раздели войските си също на две колони. Частите, които останаха под неговото командуване, се насочиха към планинската пътека Етрополе — Правец, за да прекъснат съобщенията между турските сили в тези два пункта. Другата част от подчинените му войски настъпи под командуването на полковник Авинов към долината на Малки Искър и бе спряна пред позицията на противника с артилерийски огън.

Същия ден настъпиха частите на полковник Ридзевски, разделени също на две колони. Едната трябваше да се движи по крайно неудобната планинска пътека от с. Лопян за Eтрополския манастир «Варовитец», поради което не й беше придадена артилерия. Но в нея бяха включени сапьори със задача да разширят пътеката, така че да стане възможно прекарването на оръдия. Надвечер тази колона достигна манастира. Турците, които се бяха укрепили по височините, я посрещнаха със силен пушечен и артилерийски огън. Русите предприеха атака, но тя излезе неуспешна и трябваше да се оттеглят на една височина, която имаше командно положение по отношение на Етрополското поле. Привечер пристигнаха и подкрепления.

На 23 ноември русите се придвижиха малко напред по долината на Малки Искър, за да не позволят изпращането на подкрепления към Правец. Командирът на турските части при Етрополе Ибрахим паша нямаше реална представа за силите на русите. Той предполагаше, че го превъзхождат значително, поради което донесе на Мехмед Али паша, че ще се оттегли южно от града.

Вечерта на същия ден генерал Дандевил разбра, че сапьорите са разширили пътеката, така че става възможно изкарването на оръдия към височината, заета от полковник Ридзевски. Генералът бе дошъл до това решение по следния начин. Заедно със сапьорния офицер, който доложи, че е възможно изкачването на оръдията, дойде и водачът на българската чета от този район Георги Антонов. «Представителят на тази доброволна войска, пише един наблюдател, приличаше напълно по вида си на руски войник. Неголям на ръст, широкоплещест, той носеше дълги светлоруси мустаци, късо остригани бакенбарди и бръсната брадичка. Той притежаваше всичко необходимо, за да бъде отличен подофицер или фелдфебел в която и да е рота, а именно подвижност, неуморимост, войнствени енергични маниери, бойкост в речта, изпълнителност и привичка да командува. В пояса си носеше къс широк нож, а в ръцете — дълга стара винтовка, която размахваше като перце. Всяка негова дума дишаше от ненавист към турците, но не му беше приятно, когато го питаха защо ги мрази толкова много.» Антонов заяви на генерала, че няма да мръдне, докато не дадат оръдията, и че гарантира с главата си за изкарването им на височината. За да докажат тази възможност, българите показваха една кола с две колелета, твърде подвижна и с голяма платформа, за която уверяваха, че можела да издържи и по-големи тежести, ако се впрегне с биволи. Генералът беше убеден и нареди да се изпратят четири оръдия от с. Лопян. Подпомогнати от войниците на Великолуцкия полк, българите изкачиха демонтираните оръдия на части, а снарядите пренесоха на ръце.

Към 10 ч. на следния ден артилеристите откриха огън срещу турските части в Етрополското поле. Турците не искаха да повярват на ушите си. Двамата паши, които и без това не бяха в добри отношения, се скараха. Младият събра частите си и отстъпи, а на стария, който не вярваше, че русите са на изток, от Етрополе, каза, щом като не вярва в това, което виждат всички, да дочака русите да влязат в града, за да го уверят. Турците заловиха всички свещеници, 15 по-видни граждани, девойки и жени от по-заможните български семейства като заложници и ги откараха в Орхание. Те смятаха, че с това ще принудят българите да напуснат града заедно с тях, за което бяха готови да им предоставят дори коли.

Сутринта Олденбургският принц остана при полковник Авинов, оставяйки за командир на обходната колона полковник Любовицки. Принцът събра стотина доброволци, нападна турците и ги застави да отстъпят към лагера си, към който по същото време се спускаше и полковник Любовицки. Там противникът се задържа по-продължително време и отстъпи към с. Стъргел едва към 16 ч., когато руските колони преминаха в решително настъпление. Преображенският полк се впусна да преследва врага, което продължи до падането на нощта.

Останалите руски части заеха турския лагер и влязоха в Етрополе. Там те потушиха най-напред запаления от турците пожар, който заплашваше да опустоши града.

В тези години Етрополе не представляваше нищо особено. Улиците бяха криви, тесни и зле павирани. С изключение на една, която имаше четири етажа, къщите бяха малки и ниски. Стъклата за прозорци бяха все още разкош и се заместваха с хартии или с вътрешни капаци. Но вътрешността им се отличаваше със забележителна чистота.

Българите посрещнаха освободителите с огромна радост. Те поднасяха на началствуващите лица хляб и сол, канеха войниците и офицерите по къщите си и се чудеха с какво да ги угостят. Мнозина даваха скъпи дарове на войниците, прегръщаха ги, целуваха ръцете им и се чудеха как да изразят своята любов и признателност. А когато в града влезе сам генерал Гурко, придружен от генерал Шувалов и от чуждестранните военни агенти, които вървяха с руската армия още от Плевен, в църквата «Архангел Михаил» беше отслужен тържествен молебен.

С освобождаването на Етрополе руските войски завършиха операцията по очистването на Орханийското поле от армията на Мехмед Али паша. Донасяйки за тези действия на своя отряд, генерал Гурко писа на главнокомандуващия: «... Пътят за Балкана е открит».

Русите се изкачват на Балкана

Победите на Западния отряд внесоха объркване в плановете на турското командуване. Мехмед Али паша счете, че е най-целесъобразно да пренесе отбраната по главния хребет на Етрополския балкан. Но от Цариград настояваха армията да остане на всяка цена на позициите си, да се подсили отрядът на Шакир паша в с. Врачеш и ако не може да се предприеме настъпление към Плевен, поне да се предприеме частично настъпление към Ловеч, при което би могло да се разчита на Източнодунавската армия.

Към края на ноември армията на Мехмед Али паша беше подсилена с 4 табура и с 1 батарея. Те бяха взели участие във военните действия в Босна, вследствие на което имаха по-добра подготовка от другите части. По това време турските сили бяха разположени главно в три района. Пред с. Врачеш се намираше отрядът на Шакир паша (16 табура). В Златица се намираха 3 табура за охрана на прохода, а останалите сили (24 табура) бяха заели позиции около Арабаконашкия проход. Те се командуваха лично от Мехмед Али паша и имаха най-силната позиция.

Арабаконашката позиция беше разположена по шосето за София и по-точно на това място, където то изкачва Балкана и започва да слиза за с. Камарци (Горно Камарци). Тя се простираше по гребен, дълъг повече от 5 км. На десния му край се издига връх Шиндарник, който е по-висок от околните височини и има командно положение. На запад хребетът се понижава, достигайки при Арабаконак най-ниската си точка. На връх Шиндарник се намираше Ялдъз табия, която беше въоръжена с 4 оръдия. Там имаше бруствер, висок 4 м. Вляво от нея, по гребена към Арабаконак, бяха разположени шест редута, последният от които — оттатък шосето за София. Те бяха въоръжени с 19 оръдия. Пред редутите имаше окопи, които образуваха няколко отбранителни линии. Връх Шиндарник беше ключът на цялата турска позиция. Неговото заемане отваряше вътрешността на другите редути и турците трудно биха могли да се задържат на тях. Но това не можеше да стане лесно.

На отряда на генерал Дандевил бе заповядано да заеме Врачешкия превал. Той излезе от Етрополе на 27 ноември и се установи на бивак на около 6 км от града. Оттук за превала водеха два пътя — ляв, който беше по-кратък и по-удобен, и десен, който обикаляше много и не се използуваше от много години. Левият път извеждаше на около километър и половина от главния редут на връх Шиндарник, а десният — при батареята, която беше построена малко по-долу от редута. И двата пътя минаваха през гори. Според уверенията на водачите турците не допускали, че е възможно русите да се придвижат по десния път.

На следния ден полковник Зубатов настъпи с два батальона от Псковския полк и четири оръдия по левия път. Генерал Дандевил пое десния с два батальона от Великолуцкия полк, ескадрон драгуни и две оръдия. На всеки войник бяха раздадени сухари за два дни и по 96 патрона. В навечерието беше паднал сняг, който се стопи и разкаля пътя, а на разсъмване студът достигна 4 градуса под нулата. Пехотинците трябваше да помагат с въжета при изкачването на оръдията. Българите се явиха отново на помощ. С тях беше и Георги Антонов, закичен с войнишкия Георгиевски кръст за успешното изкачване на оръдията на обходната колона при боя за Етрополе. Един офицер, който се движеше със следващите части, разказва: «Към нас се присъединиха братушки, те се бяха накичили от глава до пети с оръжие, въоръжили се с турски пушки, намерени при разбития обоз, и всеки, сложил в торбата едва ли не хиляда патрона, върви важно напред».

Великолуцките батальони трябваше да прекарат оръдията през почти непроходими места. Макар за всяко оръдие да имаше по четири чифта волове, изкачването вървеше трудно. Изискваше се най-голямо напрежение на човешките сили. Бойците падаха от изтощение, но във всеки от тях се събуждаше отново отслабналата енергия пред съзнанието за дълга и необходимостта да достигнат Врачешкия превал на всяка цена.

Към 14.30 ч. оръдията достигнаха на около два километра от превала. Тогава 2–ра стрелкова рота бе нападната от значителни турски сили. Генерал Дандевил остави за охрана на оръдията половин рота, а останалите части изпрати в подкрепа на споменатата рота, която се движеше като авангард. Турците настъпваха много стремително. Те успяха да проникнат в тила на колоната и нападнаха превързочния пункт. Генералът нямаше никакви резерви освен един батальон, който бе тръгнал след колоната, но в момента се намираше все още назад. Боят се ръководеше лично от Мехмед Али паша, който изпращаше постоянно подкрепления на действуващите табури. Застанал начело на два батальона редифи, пашата се нахвърли върху русите. Турците нападнаха много смело, но скоро бяха принудени да прекратят огъня, тъй като бяха въоръжени с пушки, система «Шнайдер», а патроните им бяха за друга система. Те продължиха атаката с щикове. Когато войските на генерал Дандевил бяха почти заобиколени от противника и всички мислеха, че е настъпил краят и извадиха револверите си за защита, в тази критична минута генерал-майор Краснов се обърна към Дандевил и каза с ярко изразителна гримаса на презрение: — «Ваше превъзходителство, та те не могат да направят това!». Тези думи ободриха всички и даже предизвикаха смях. И винаги, когато турците предприемаха по-активни действия, се казваше: «Та те не могат да направят това».

Опасявайки се, че врагът може да пресече тила на колоната, генерал Дандевил съобщи, че третият батальон идва на помощ, и вдигна бойците на контраатака. Войниците от третия батальон, които пристигнаха бегом, бяха насочени към гребена, накъдето се носеше цялата руска верига. На превала се завърза отчаян ръкопашен бой. Великолукци изтласкаха турците с щикове и приклади и ги отблъснаха към Ялдъз табия. Боят приключи към 16 ч. Подпомагани от българите, войниците изкачиха на позицията едно оръдие, което започна двубой с турската батарея. Привечер в подкрепа на дясната колона пристигнаха 2 батальона от Измайловския полк. Това позволи на русите да се укрепят и да се затвърдят на Врачешкия превал.

На 29 ноември колоната на псковците достигна края на гората. Нейният командир бе паднал при похода и бе заместен от друг офицер. Последният получи донесение, че турците са изоставили батареята пред Ялдъз табия и отстъпват. Неизвестно как заедно с това донесение се разнесе слух, че турците опразват и другите си позиции. Ротите от Псковския полк се втурнаха към действително изоставената батарея, а след това се вмъкнаха в Ялдъз табия, където започнаха бой и бутнаха в пропастта едно турско оръдие. Макар да беше изненадан от спонтанната атака, генерал Дандевил изпрати незабавно подкрепления. Но преди последните да успеят да пристигнат, турците, които имаха числено превъзходство, разбиха и отблъснаха псковците. Подкрепленията дадоха възможност да бъдат прибрани ранените.

В резултат на тези действия на 29 ноември руските войски застанаха на позиция, която започваше от Ялдъз табия, преминаваше през Врачешкия превал и опираше на шосето за София. Там изкачиха оръдия, построиха укрепления и уредиха съобщенията. Русите съсредоточиха срещу връх Шиндарник и срещу Врачеш значителни сили, възнамерявайки да щурмуват превала. Но понеже на генерал Гурко беше наредено да не предприема настъпателни действия до падането на Плевен, щурмът беше отложен.

Войските от колоната на генерал Курнаков, които излязоха на 29 ноември от Етрополе, заеха Златишкия проход след един малък бой. Наскоро пристигнаха и други части, които се установиха на позиции при южните склонове на прохода. Неговото заемане стана с демонстративна цел, която беше постигната, макар в началото да се разглеждаше като основна операция в този район. На следния ден турците изпратиха към Златица значителни пехотни и конни части, но те не предприеха никакви действия, а Златишкият отряд укрепи заетите позиции. Той остана на тези позиции до преминаването на Балкана.

Мехмед Али паша прецени създаденото положение като твърде опасно. Той считаше, че отрядът на Шакир паша трудно ще може да задържи позициите си, тъй като русите можеха лесно да отрежат пътя му за отстъпление към София. Поради това вечерта на 28 ноември на пашата бе заповядано да отстъпи към Арабаконак, като запали големите продоволствени запаси в складовете в с. Врачеш, които бяха предназначени за армията на Осман паша. На следния ден войските на Шакир паша отстъпиха от врачешките позиции. Складовете не бяха запалени, защото огромните пламъци на пожара щяха неминуемо да осведомят русите за отстъплението на Шакир паша.

Победата при Правец даваше основание на генерал Гурко да се надява, че «Орхание ще бъде взет без бой». С оглед на това той нареди на Десния летящ отряд във Враца и на войските от правешката позиция да следят внимателно движението на противника и да заемат незабавно изоставените от него пунктове, щом се разбере, че той отстъпва. От 26 ноември бяха проведени рекогносцировки към Орхание, които показаха, че противникът изоставя постепенно селата Скравена и Новачене. На 29 ноември руските войски влязоха в Орхание. След освобождението му те влязоха в с. Врачеш, където намериха непокътнати огромни продоволствени складове. Беше взет един понтонен парк с 25 железни понтона. Турски части бяха останали само в укрепленията край с. Литаково.

Боят при Арабаконак

Описаните по-горе действия на Западния отряд на генерал Гурко разбъркаха плановете на военния съвет в Цариград. Назначил Сюлейман паша за главнокомандуващ, съветът планираше концентрични действия на всички турски армии в България с цел да освободи Плевенския гарнизон. Но настъплението разбиваше този план. В Цариград недоволствуваха от Мехмед Али паша, който не само не премина в настъпление, но и допусна русите да се изкачат на Балкана. А военният съвет разглеждаше Стара планина като последна преграда пред Одрин за настъплението на русите към Цариград.

Дейността на генерал Гурко след изкачването му на Балкана беше определена в следните редове от рескрипта на Николай Николаевич от 29 ноември: «... Докато Плевен не е в ръцете ми, аз не мога да ти изпратя нито един човек. Съобразявай намеренията със силите, които имаш в тази минута, и по-добре се въздържай от рисковани движения и предприятия отвъд Балкана за известно време. Падне ли Плевен, работата става друга. Тогава ще ти изпратя заповед да действуваш енергично, защото ще бъда в състояние да те поддържам».

Междувременно генерал Гурко бе убеден, че турците не могат да се задържат на Балкана и позициите им на Арабаконак само прикриват отстъплението им. Поради това той възнамеряваше да изтласка противника от позициите му, като се надяваше това да стане чрез усилена артилерийска бомбардировка. Обстрелването на турската линия беше насрочено за 3 декември със залпове през половин час, което да трае две денонощия. Генерал Гурко не вземаше под внимание предупрежденията на Главната квартира.

Мехмед Али паша пък бе насрочил за същия ден атака срещу десния фланг на русите при Арабаконашкия проход. Тя трябваше да бъде проведена от Шакир паша с 18 табура. Истинската причина за тази операция остана неизвестна. Официалното обяснение на Мехмед Али паша беше, че това представлява една частна атака, успехът на която би трябвало да доведе до изтласкване на русите от горите, намиращи се само на около половин километър от турските укрепления. Но частична атака не се предприема с толкова големи сили. Може да се предполага, че Мехмед Али паша е възнамерявал да пробие руската линия при шосето, което минаваше през прохода, и като го овладее, да изтласка руските сили в балканските усои и да ги унищожи.

Сутринта на 3 декември Шакир паша поведе на атака 7 табура срещу десния фланг на русите. Там се намираше Московският полк, чиито позиции бяха на изток и на запад от шосето за София. Срещу 18 табура на противника русите можеха да противопоставят едва пет батальона.

Турците започнаха да обхождат левия фланг на Московския полк. Прикривани от гората, те се приближиха почти незабелязано до руската бойна линия. Но точно в този момент избухна експлозия в редута, който се намираше зад тях. Тя беше предизвикана от руски снаряд. Експлозията стана причина за голям смут сред турските части от втората линия. Те помислиха, че русите настъпват в тила им, и откриха огън срещу батальоните от първата линия. Русите обаче не можаха да се възползуват от смущението сред противника. Към 11 ч. атаката на турците стана толкова силна, че десният руски фланг се поддаде назад. Полковник Грипенберг хвърли всичките си резерви в боя. Турците бяха отбити отново и преследвани до техните окопи. Ето как е описан този бой от един съвременник: «Не може да не се отдаде справедливост на енергията и храбростта, с които турците поведоха втората атака. Виждаше се, че ние имаме работа с отбрани неприятелски части, неизпитали още поражение и ръководени от опитната ръка и твърдата воля на Мехмед Али паша, лично ръководещ сражението, по време на което турските сигналисти, покачили се на високите дървета, разглеждаха разположението на нашите роти и тръбяха гръмко, като ободряваха атакуващите.

Между това турците не се успокоиха и почти веднага след оттеглянето им на техните позиции се раздаде залп от две оръдия... Непрекъснатият полет на гранатите като че ли се кръстосваше с гранатите, изпращани от нас от арабаконашките редути. А пушките не преставаха да трещят по фронта.

Трудно е да се опише това, което ставаше по това време — страшни викове от двете страни, хиляди смърти, носещи се във въздуха като куршуми, и късове чугун от разпръсналите се снаряди, летящи в две направления, представляваха ад, посред който по цялата бойна линия се водеха частни атаки, достигащи до щикове.

Турците налитат на нашите, сблъскат се в ръкопашна схватка и отбити от щиковете, бягат към ложементите си, преследвани от виделите кръв войници, които се хвърлят сред тях в окопите и на свой ред отстъпват пред дошлите резерви.

Вериги от различни роти се смесват помежду си; хората се събират около офицери или подофицери, без да търсят този или онзи батальон или рота.

Явява се частна предприемчивост и разпоредителност и се извършват чудеса от храброст и сила сред храсталаците на дола и противоположните му гребени, обилно оросени вече с кръвта на бойците и затрупани с турски трупове, паднали под огъня по време на двете предидущи атаки».

Почти веднага след втората атака парче от граната отнесе част от черепа на младия подпоручик Войницки, който беше завършил училището само преди няколко месеца.

Бедният, като че ли е предчувствувал смъртта си, тъй като когато научи в навечерието за предстоящия артилерийски бой, каза:

— Нима утре ще ме убият? А аз така малко съм живял! (Смъртно ранен, поручикът бе свален в Орхание, където почина и бе погребан в двора на черквата.)

След това докъм 15 ч. се водеше само престрелка. Русите бяха привършили патроните си и събираха такива от убитите и ранените. По едно време противникът се вдигна за трета атака. Руският огън беше много слаб, за да спре гъстите турски редици. Полковник Грипенберг ги допусна твърде наблизо, след което даде сигнал за контраатака. Московци отбиха противника за трети път.

Претърпели неуспех вляво, турците насочиха атаките си срещу левия руски фланг. Полковник Грипенберг поиска подкрепления, но му бяха изпратени само три роти. От съседните части бе изпратена също помощ, но тя беше още далеч, а турците заплашваха руската батарея. Положението стана опасно. Като събра всички, които бяха налице, включително барабанчиците и сигналистите, полковникът заповяда да тръбят атака и се хвърли срещу неприятеля с извадена сабя. Контраатаката излезе успешна. Неприятелят бе обърнат в бягство не от шепата хора, а от духа, с който тръгнаха те в защита на оръдията си. Пристигнаха подкрепления, с чието съдействие турците бяха отхвърлени окончателно. След това те прекратиха атаките си. «Батальоните правеха чудеса, а Грипенберг бе над всяка похвала и описание» — бяха думите, с които генерал Шувалов завърши донесението си за този героичен ден.

На следния ден турците направиха нов опит да атакуват в същия сектор, но бяха посрещнати много енергично и след това не възобновиха опитите си. Настъпи затишие, което продължи повече от месец. На 4 декември Мехмед Али паша беше сменен и замина за Цариград, където се зае да организира пряката отбрана на турската столица. Командуването на Орханийската армия, която наброяваше по това време 25 740 души и 60 оръдия, бе поверено на Шакир паша.

Генерал Гурко се надяваше, че ще съумее да застави турците да отстъпят с артилерийски обстрел. Той имаше предвид случая при Телиш, където се постигнаха много добри резултати. Но в Балкана обстановката бе друга. Теренът не позволяваше руските батареи да обградят противниковите позиции и да масират огъня си срещу определени пунктове. Големите разстояния и слабата бойна мощ на тогавашните снаряди имаха за последица почти безсмисленото хабене на снаряди. Затова наскоро бе прекратена и артилерийската канонада. Развитието на военните действия по другите фронтове наложи да се изоставят всякакви намерения за настъпление и да се премине към отбрана, като се вземат всички мерки за бързото и здраво укрепване на заетите позиции.

На Балкана

И тъй войниците останаха на позициите си в очакване на момента, когато ще се спуснат на юг. Но това съвсем не означава, че те можаха да си отдъхнат. Дъждовните и мъгливи ноемврийски дни отстъпиха място на декемврийските студове, виелици и бури. Позициите се покриха със сняг, който достигаше на места до един-два метра. Достатъчно беше един боец да поседи петнадесетина минути на открито, за да бъде затрупан от снега. Нощите бяха ясни и мразовити, но най-страшни бяха снежните бури. Тогава не се виждаше дори на няколко крачки, а когато бурите продължаваха повече от едно денонощие, положението на войниците ставаше ужасно. Войниците, които стояха на пост, посиняваха и погледът им ставаше леден, но той продължаваше да следи зорко неприятеля. Изразът на часовите затъпяваше все повече и повече, но те не отстъпиха нито крачка назад. Накрая падаха, без да издадат нито ропот, нито стон, сякаш не се беше случило нищо. По време на бурята на 28 и 29 декември, която продължи повече от 30 часа, само от отряда на генерал Дандевил излязоха от строя 826 души.

Продоволственото положение на войските, макар облекчено от вземането на турските складове в с. Врачеш, беше тежко. «Обядвайки обикновено шестима, разказва един офицер... налагаше се да седим един до друг, трима на носилките, а останалите на барабаните. Чиниите държахме на коленете си и внимавахме да не бутнем съседа и с това да го лишим от храната, състояща се от супа или по-вярно от мътна кипяща вода, в която са сварили без подправки овнешко или козе месо, а понякога и говеждо. След това неизбежната «пържола»... Обедът се приготвяше на накладени огньове и поради това миришеше на дим, а благодарение на студа и на железните емайлирани чинии се поднасяше със слой застинала мазнина, която плаваше над супата и се беше събрала на гъсто в средата на чинията. Такива ястия не влизаха лесно в гърлото и без да пийнеш спирт, не можеше да се доближиш до тях, а направил това, убийствената миризма задържаше чашата в ръката...»

Фунт сухари на ден — ето основната войнишка храна. Но сухарите не достигаха и често войниците ги изяждаха наведнъж, след което гладуваха. На ротите се даваха на всеки две седмици по две-три манерки чай, който войниците варяха в котелните и пиеха без захар. Вода си набавяха, като стопяваха сняг в котелните.

Лошото състояние на облеклото увеличаваше трудностите. Русите тръгнаха на поход без топло облекло, ако не се смятат топлите фланели, които бяха раздадени само на гвардейските части. През декември се получиха полушуби, но те не бяха достатъчни. Когато веднъж събличали ранен войник, от ризата му беше останала само яката, а всичко друго било парцали. Войниците страдаха най-много от липсата на обувки. Запасните обувки бяха останали с обоза в с. Беглеж и пристигнаха едва след преминаването на Балкана. Бойците си правеха опинци, които освен че бяха неудобни, но се скъсваха след два-три дни. «Всички ние ходехме, си спомня един съвременник, обвили краката си в овчи кожи и намотали на прасците на краката старо сукно от турските халати, взети във врачешките складове. Войниците представляваха преоригинална картина: надяната качулка, от която се подава само един нос. Отгоре на палтото е наметнато платнище от палатка. На краката е омотан едва ли не цял склад от парцали и от овчи кожи.» При вида на тази «униформа» на войниците един току-що пристигнал от Петербург офицер не можа да се сдържи да не изкаже впечатленията си.

— С този костюм вие напомняте французите, които бягали от Москва.

— Вие забравяте една малка разлика. Французите бягаха от руската столица, а ние бързаме към турската.

През цялото време за жилища служеха палатки. Първоначално всички сили бяха хвърлени за построяване на укрепленията, а когато дойде ред на землянките, студът бе сковал земята. Войниците от Псковския полк, които не бяха успели да си направят землянки, лягаха на снега до огъня, който гореше само от време на време, тъй като вятърът го разпиляваше. Димът разяждаше очите на седящите около огъня, а и не даваше никаква топлина. Очите на всички бяха възпалени и сълзяха и мнозина загубиха зрението си.

В резултат на тези условия здравословното състояние на войските се влоши много. Войниците боледуваха често от дизентерия, катари, простуди и измръзвания. Всичко това отслабваше руските редове. Само през дните от 13 до 22 декември имаше 3384 души, които се нуждаеха от болнично лечение. За същото време от Великолуцкия полк, който наброяваше около 1800 души, останаха в строя само около 900 души. Такова беше положението и в Псковския полк. Средната денонощна заболеваемост в полковете на бойната линия беше повече от 50 души, но имаше дни, когато тя се покачваше на стотици. Бригадата на генерал Дандевил, която овладя на 28 ноември Врачешкия превал, изгуби 2/3 от състава си и към края на декември бе свалена в Етрополе.

Все пак руските войски не само издържаха, но и запазиха бойния си дух. Велика е издръжливостта на руския човек при понасянето на лишения!

Но не беше по-добро през тези месеци и положението на турците. Те страдаха също от студовете, особено пък тези, които бяха родени в южните части на турската империя. За разлика от русите обаче те имаха землянки, построени с труда на българското население, както и по-добро продоволствие. През мразовитите нощи турците понасяха въпреки това значителни загуби. Ежедневно тези загуби възлизаха на около 40 души. Не закъсняха да се появят и болестите. Вследствие на всичко това духът на турската армия започна да пада. Дезертьорството взе огромни размери и даже разстрелите не можеха да го спрат. В резултат армията на Шакир паша, която на 4 декември броеше около 25 000 души, към края на месеца остана едва с 12–13 хиляди души в строя.

6. Руската отбрана на Южния фронт

В началото на разглеждания период отбранителната линия на руската армия на Южния фронт се простираше от Ловеч по хребета на Балкана до Хаинкьойския проход, сетне завиваше към Елена и селата Златарица, Кесарево, Кадъ кьой (Бозвелийско) и Чаир. Така очертан, фронтът се простираше на около 150 км. Той се охраняваше от три отряда: Ловчанско-севлиевския, Шипченския и отряда на генерал-лейтенант Шаховски. Последните два номинално се намираха под общото командуване на генерал Радецки, но от 30 август на Шаховски беше предоставено правото да се сношава направо с главнокомандуващия по всички въпроси, които се отнасяха до операциите на войските източно от Шипченския проход. Общите задачи на тези три отряда бяха следните: отбрана на очертаната фронтова линия; охрана на фланговете на Западния и Русчушкия отряд и оказване на възможното съдействие на тези отряди от страна на двата крайни отряда, отбраняващи Южния фронт.

Дейност на Ловчанско-севлиевския отряд

Ловчанско-севлиевският отряд се състоеше от 6449 души в строя с 8 оръдия. Нему бе възложена отбраната на град Ловеч и наблюдението на съответния сектор от Стара планина, както и поддържането на връзката между Западния и Шипченския отряд. На 16 септември за началник на този отряд беше назначен генерал-лейтенант Карцов, който се подчиняваше на генерал Зотов във висше командно отношение.

Отрядът беше малоброен за изпълнението на поставените му задачи. Поради това генерал Карцов се зае със създаването на няколко укрепени пункта и преди всичко на пункта при с. Микре. Мястото на този пункт беше избрано сполучливо, тъй като предпланините на Балкана се намираха в ръцете на противника. Дейността на отряда в началото на разглеждания период се състоеше в действия за пресичане на пътя Тетевен — Лесидрен — Български извор — Торос (Лазар Станево) — Плевен, защото по него се изпращаха подкрепления на Осман паша. Получените сведения потвърдиха, че турците съсредоточават сили в пунктовете на означения път и полагат грижи за охраната му.

Използувайки помощта на българските доброволчески чети, генерал Карцов положи усилия за осигуряване на безопасността на Троянския проход.

В първите дни на октомври силни части от отряда проведоха набези между селата Торос, Български извор и град Тетевен. Тогава беше заето временно село Български извор, а от други селища бяха прогонени башибозушки и черкезки шайки. На 11 октомври беше предприет смел набег към Тетевен, но русите бяха посрещнати от силен противник и трябваше да се оттеглят, за да не дават излишни жертви. Друга група извърши през същия ден набег в с. Торос, от което турците бяха отмъкнали в Плевен мъжкото население и добитъка. Жените и децата бяха затворени в няколко къщи и подложени на всевъзможни изтезания. След упорита ръкопашна схватка, казаците освободиха повече от 700 жени и деца, които отведоха в с. Угърчин. Като последица от тези смели набези турската съобщителна линия в този край стана доста несигурна.

За да подсили отряда на генерал Карцов, руското командуване му изпрати към средата на октомври нови части. След победата при Горни Дъбник този отряд получи задача да пресече съобщенията на турците между село Ябланица и Балкана. С оглед на това стана необходимо освобождаването на Тетевен, където се намираха значителни турски сили. Срещу него се насочиха две колони. Едната трябваше да се яви от изток, а другата — от север. Към обед на 31 октомври източната колона беше заплашена с обкръжаване, което я принуди да отстъпи. Това наруши единодействието на двете колони. Въпреки това вниманието на турците остана насочено на изток. Северната колона се появи в района на града следобеда на същия ден. Войниците успяха да се промъкнат до турския редут и използувайки изненадата, изтласкаха противника от него и от останалите укрепления. Когато боят се прекрати поради свечеряването, русите бяха обкръжили разположението на противника от три страни. На следната сутрин турците отстъпиха към Орхание и към Карлово (Левскиград), захвърляйки патронните си сандъци. Русите влязоха в града към 10 ч. на 1 ноември. «... Отрядът на флигел адютант полковник Орлов, пише един съвременник, влезе в населеното място при звъна на чугунени плочи, които заменят камбаната в българските православни църкви. Начело с духовенството жителите се стекоха насреща на войските, заедно с които се върнаха в семействата си няколко българи, които се намираха в изгнание, както и други, които бяха освободени от Орлов от тъмните подземия на турските тюрми.»

Развоят на военните действия постави нови задачи пред Ловчанско-севлиевския отряд. Той премина в непосредствено подчинение на главнокомандуващия и трябваше да влезе във връзка с генерал Гурко, комуто да окаже съдействие в действията му по шосето за София. Тази задача беше възложена най-вече на войските, които се намираха в с. Турски извор (Български извор). На 5 ноември те влязоха в с. Ябланица. С това тези сили фактически напуснаха Ловчанско-севлиевския отряд и се присъединиха към отряда на генерал Гурко, което беше уредено формално няколко дни преди това. От 14 ноември на Гурко бяха подчинени и войските, които се намираха в Тетевен.

Към края на разглеждания период бойната дейност на отряда се ограничи само с отделни незначителни схватки с башибозуци и с разузнаване на Балкана и на проходите му. Това беше наложено от развоя на военните действия. Едни от частите на отряда бяха преминали в подчинение на генерал Гурко, а други бяха изпратени към отряда на генерал Шаховски, така че силите на генерал Карцов намаляха значително и не бяха в състояние да предприемат по-големи действия.

Положението на Шипка след августовските боеве

След неуспеха на августовските атаки Сюлейман паша беше обхванал плътно от три страни руския отряд на Шипка. Турските позиции, укрепени здраво, се доближаваха на места до руските позиции на 500–800 м. Генерал Радецки, който разполагаше с 19 685 души в строя и със 79 оръдия, смяташе напълно основателно, че не е в състояние да премине в настъпление срещу превъзхождащите го сили на противника (26 270 души с 51 оръдия). Такова настъпление не се планираше и от руското командуване. Последното беше насочило цялото си внимание към Плевен и беше наредило на Радецки да държи строго отбранително положение.

Неуспехът на августовските атаки предизвика доста силно негодувание в Цариград, за което Сюлейман паша не можеше да не държи сметка. Макар и да намери подходящо обяснение за неуспеха си, той трябваше да направи нов опит, още повече че неуспехът на третия щурм срещу Плевен беше създал подходяща психологическа обстановка. Към началото на септември пашата започна да подготвя атака. Постоянно пристигаха и исканите за целта подкрепления.

Боят на 17 септември

На 14 септември военният съвет изработи окончателно плана за предстоящата атака. С неочаквано нощно нападение на 16 срещу 17 септември трябваше да бъдат овладени първите две линии на руската отбрана на връх Свети Никола. Предвиждаше се постепенно засилващо се артилерийско бомбардиране на руската позиция с оглед на подготовката на атаката. В боя щяха да вземат участие 18 табура, 3 от които доброволчески («табури на обречените»). Последните трябваше да атакуват първи и «докато не достигнат най-високите точки, да не откриват огън, даже и ако руските часови започнат да стрелят. Изкачвайки се по планината, войниците трябва да се движат пълзешком и достигайки върховете, веднага да се хвърлят бегом и да се постараят да скочат в неприятелските укрепления».

На 16 септември в с. Шейново се състоя религиозна церемония. Молли и Сюлейман паша се обръщаха към бойците с речи и с призиви, разпалвайки религиозния им фанатизъм. Накрая последните дадоха обещание да загинат до един, но да изпълнят поставената задача. При настъпването на тъмнината табурите заеха определените им позиции, без да бъдат открити от руските постове.

«Обречените» тръгнаха напред в 3 ч. на тъмната и ветровита нощ на 16 срещу 17 септември. Първият табур, който се насочи срещу източната страна на Орловото гнездо, изби руските секрети и се приближи до долните ложементи. Двете руски роти, които ги заемаха, откриха огън, но не можаха да отбият противника и той се хвърли в ложементите. Всички руски офицери и 3/4 от войниците бяха избити. Останалите успяха да се изтеглят на горните ложементи. Вторият табур, който атакува Орловото гнездо от запад, успя също да изтласка руските войници. Към 5 ч. турците бяха овладели Орловото гнездо. За да заблудят русите и ги накарат да прекратят огъня, те забиха в скалите знамето на Червения полумесец.

Третият табур, който се беше насочил срещу западния склон на връх Свети Никола, беше отбит и трябваше да се оттегли в гората. На разсъмване той проведе втора атака, но русите го изтласкаха отново назад.

Укрепилият се на Орловото гнездо противник имаше възможност да обстрелва руските ложементи и батареи по Свети Никола само от 150–200 крачки. Пет табура бяха насочени срещу върха източно от шосето. За техния дух може да се съди от това, че по думите на един турски офицер войниците не искали да напускат укрепленията си и се криели в доловете източно от тях. Сабите и палките на офицерите ги подкараха напред, но не можаха да ги заставят да се движат в ред. Не след дълго табурите се появиха на около 500–600 крачки пред руската линия. Шест руски роти откриха огън срещу тях. За да има по-добър обстрел, поручик Сидорин изкара оръдията на своята батарея върху ската на бруствера и започна да обсипва турските маси с картеч. Ранен в гърдите и в ръката, той продължи да командува стрелбата. Примерът му последва още една руска батарея. Турците, които се бяха приближили на 150 крачки, не можаха да издържат и се върнаха към скалите и към дола източно от шосето.

Знамето на Червения полумесец на Орловото гнездо беше сменено с аленочервено знаме. Това беше сигнал, след който турската артилерия пренесе огъня си върху руските окопи, подготвяйки очевидно нова атака.

През това време започнаха да пристигат руски подкрепления от съседните участъци на отбраната. Това беше крайно наложително, тъй като на върха беше останал само един офицер и командуването на ротите, някои от които вече представляваха само малки групички, се поемаше от подофицери.

Турците се вдигаха на два пъти в атака, но и двата пъти бяха отблъсвани. Единственият им успех си оставаше все още овладяното в началото на боя Орлово гнездо. Но те нанасяха големи загуби на защитниците. Рота доброволци се опита на три пъти да ги изтласка, но не постигна никакъв успех. Тъй като защитниците на върха имаха в резерв само един батальон, в 8 ч. беше наредено да се прекратят по-нататъшните опити до пристигането на подкрепления.

Два часа след това пристигна един батальон от Житомирския полк. Тогава се взе решение да се направи нов опит за отвоюването на Орловото гнездо. Две батареи съсредоточиха картеча си върху заседналия в него противник, който беше обстрелван същевременно и с пушечен огън. Подпомогнати от две сборни роти, житомирци се хвърлиха върху турците, които бяха успели да издигнат вече пред себе си прегради. По скалите се завърза отчаян ръкопашен бой. Той трая няколко минути, след което турците бяха отхвърлени. Към обед аленочервеното знаме беше свалено от Орловото гнездо.

Отстъплението от Орловото гнездо стана сигнал за отстъпление на останалите турски части. Защитниците на върха обаче не разполагаха с достатъчно сили, за да се впуснат след противника, а се задоволиха само да го обстрелят. Към 14 ч. огънят започна да затихва.

Атаката, която четири табура трябваше да извършат към източната страна на върха, не можа дори да се изрази в по-активни действия. Общото отстъпление увлече и тези табури и те се оттеглиха назад.

Много по-енергични бяха действията на шестте табура, които трябваше да атакуват Волинския хълм под командуването на Вейсел паша. Табурите предприеха три атаки, при две от които успяха да дойдат на няколко десетки крачки от руските позиции, но и трите пъти бяха отбити назад. Боят в този участък беше прекратен към 11 ч.

В боя на 17 септември русите загубиха над 1000 души, а турците 1385. И двете страни останаха на позициите, които заемаха преди това. Боят не оказа влияние нито върху плановете, нито върху разположението на руските войски. Извършени бяха само някои подмени на части, понесли големи загуби в боевете и уморени от напрежението. Русите започнаха да се подготвят за прочутото «стоене на Шипка».

На 26 септември беше назначен на мястото на Сюлейман паша като главнокомандуващ на Централната турска армия Реуф паша. Турците положиха усилия за укрепване на своята позиция, разширявайки укрепителната й система. Те се отказаха от провеждането на нови атаки и се задоволиха само с воденето на по-силен или по-слаб артилерийски огън. Подготвил позициите за зимуване, пашата свали от Балкана известна част от войските си.

Стоене на Шипка

И тъй и двете страни се придържаха в района на Шипка към отбранителна тактика, тъй като и за двете беше важно да останат на своите позиции. Тук минаваше най-краткият път както за Одрин, така и за Търново — Свищов. Русите все още нямаха достатъчно сили, за да преминат в настъпление. Турците пък бяха принудени да отделят сили от Централната армия за Орханийската. Реуф паша се надяваше да овладее руските позиции чрез внезапно нападение, извършено в момент, когато силите на русите ще отпаднат в резултат на непрекъснатия артилерийски огън.

Дейността на Шипченския отряд до края на разглеждания период се изрази в поддържането на артилерийски двубой, в отбиване на някои слаби опити на противника за неочаквано нападение и други подобни работи, характерни за позиционната война. От първите дни на ноември батальоните на 24–та пехотна дивизия започнаха постепенно да подменят частите, които бяха понесли най-големи загуби (Орловския полк, Волинския полк, 4–та стрелкова бригада). Свалените от Балкана части отиваха на почивка. Пристигането на новата дивизия събуди у някои офицери от Полевия щаб надежди, че генерал Радецки разполага вече с достатъчни възможности, за да премине в настъпление. Когато му зададоха въпрос в този смисъл, Радецки отговори със следните редове от 21 ноември: «... Настъпление с войските на Шипченския отряд е немислимо. Дори ако Шипченският отряд бъде достатъчно засилен, то и в този случай фронталното настъпление срещу турските позиции е неизгодно. Сега те са укрепени толкова силно, че за завземането им ще бъдат необходими големи жертви, а може атаката изобщо да не успее.

Единственото средство да заставим турците да напуснат Шипка е да настъпим през Трявна към Селци, в тила на Реуф паша. Но дори и това настъпление може да принесе полза само тогава, когато ще бъде унищожена армията на Осман паша под Плевен и когато ще бъдем напълно спокойни за своя тил». След този отговор до падането на Плевен не бяха направени никакви предложения за настъпление.

Към 15 ч. на 11 ноември турците направиха опит да овладеят връх Свети Никола с внезапно нападение след силна артилерийска подготовка. Русите се бяха подготвили и дадоха достоен отпор. Към 16 ч. турците бяха отблъснати, а огънят стихна един час след това.

Ежедневното напрежение беше обтегнало нервите на защитниците на прохода до крайност и те вдигаха на два пъти (21 и 26 ноември) тревога, която обхващаше цялата руска позиция.

Към началото на декември огънят на двете страни отслабна. Причината се криеше както в мъгливото време, така и в трудностите по доставянето на снаряди на позицията. По-нататъшните действия се ограничиха с рекогносцировки.

Значителна част от дейността на Шипченския отряд през разглеждания период беше посветена на издигането на укрепления с цел да се създадат надеждни закрития от огъня на противника. Укрепителните работи се провеждаха под ръководството на подполковник Резвой, командир на 2–ри сапьорен батальон, със силите на защитниците на прохода. Последните трябваше да работят при тежки условия — планински терен, липса на достатъчно изправни инструменти.

При пушечния и артилерийския огън преимуществата бяха на страната на турците: изгодни позиции, достатъчно боеприпаси, а донякъде и по-добро оръжие. Те откриваха огън още от 3000 крачки, когато уставът не позволяваше на руските войници да стрелят по-далеч от 600 крачки, макар пушките им да можеха да се мерят по дългобойност с тези на противника. Турците не пестяха боеприпасите, особено в началото, и техният пушечен огън нанасяше на отбраната много по-големи загуби, отколкото артилерийският огън. Нямаше място, което да не се обстрелва. Поради това необходимите придвижвания, работи или носене на храна ставаха по правило нощем. Турският артилерийски огън беше по-резултатен от руския, макар в броя на оръдията да имаше известно равновесие (43 руски срещу 51 турски). Причината се криеше в това, че турците имаха възможност да разположат по-добре своите оръдия. Но турските батареи бяха лишени от добро ръководство, вследствие на което не успяха да реализират наличните възможности. Това позволи на руската артилерия да издържи в неравната борба. Руските войници бяха привикнали на артилерийския огън освен на огъня на мортирите, чиито бомби бяха в състояние да разрушат даже и здрави укрепления. Стрелбата на последните се съпровождаше със състояние на нервно напрежение у защитниците, особено у тези на връх Свети Никола. Напрежението достигаше дотам, че няколко пъти се явяваха доброволци, готови да проникнат в турския тил и да се справят с мортирите с цената на своя живот. За времето от 21 август до 9 януари 1878 г. руските батареи на Шипка изстреляха 18 642 снаряда.

Главната тежест на стоенето на Шипка беше изнесена от пехотата. Последната трябваше да държи сметка не само за турците, но и за още един, може би по-страшен противник — суровото време. Изграждането на укрепленията, а след това и на битовите помещения ставаше изключително от пехотинците през времето, когато трябваше да почиват между два наряда. Това изтощаваше техните сили.

На 29 септември падна първият сняг, който сутринта достигна дебелина около един аршин. През следващите седмици снегът се редуваше с дъжд, докато в началото на ноември започнаха снежни бури. С всеки изминат ден студът ставаше все по-лют, а бурите свирепствуваха. Обикновено явление беше те да събарят часовите в доловете, а на 29 декември снежната виелица събори по заледените склонове на планината първа рота на Подолския полк. Ветровете бяха толкова силни, че дори и батальоните не бяха в състояние да се движат срещу тях. За да се спаси от затрупване със сняг, гарнизонът си служеше с лопати. През нощта на 26 срещу 27 декември снегът затрупа землянките на четвърта рота от Иркутския полк. Останаха да се виждат само върховете на щиковете на наредените на пирамиди пушки, които показваха, че под снега има живи хора. Студът обикновено достигаше между 10 и 15 градуса под нулата.

Построяването на землянки започна едва към средата на септември. Теренът беше такъв, че тази работа не можеше да се изпълни нито леко, нито пък както беше желателно. Известни са думите на генерал Радецки: «Заривайте се в земята и не жалете сега потта на войника — с това ще спестите неговата кръв». Указанията на генерала се изпълняваха усърдно. В общи линии работата беше привършена към края на октомври и началото на ноември. В зависимост от условията на отделните позиции войниците имаха на разположение било землянки със здрав покрив, врата и печка, било обикновени ями, в дъното на които се събираше вода и от покривите на които капеше постоянно. Най-лоши бяха помещенията на връх Свети Никола.

Снабдяването на защитниците, които получаваха увеличена дажба беше общо взето задоволително. Най-труден беше подвозът на продуктите. Почти никога той не ставаше навреме.

Облеклото и обувките, ако не бяха в плачевно състояние, поне не бяха задоволителни. Към края на октомври за всеки полк бяха изпратени по 2000 полушуби и 1000 чифта ботуши. Полушубите се използуваха добре, но обувките бяха с малки номера и от лош материал. Често войниците се принуждаваха да използуват опинци. Когато студовете станаха много големи, войниците започнаха да се намятат с платнища от палатки. «По външния си вид, пише Немирович-Данченко, войникът беше по това време доста некрасив. Платнището стоеше на него като сандък, шинелата се вдървяваше от студа. Смеейки се, войниците ми разказваха, че те «шумели по земята с кринолини». Краката също се увиваха по особен начин. От сухарите оставаха чували. Всеки крак с ботуш беше обут в чувал, превързан отгоре с върви. Освен това от заклания добитък оставаха кожи. В тях загръщаха с космите навън обутото вече по такъв начин стъпало. С една дума, нещо като самоед или лапландец през зимата, но затова пък топло и в дивизията, където формата «не се съблюдаваше», замръзналите бяха много малко». Имаше обаче части, като 24–та пехотна дивизия например, командирите на която не позволяваха и най-малкото отклонение от установената форма. Тези части дадоха най-голям брой жертви на студовете.

За санитарното обслужване бяха положени немалки грижи, но въпреки това заболеваемостта беше доста голяма. Най-голям беше броят на измръзналите. Полковете на 24–та дивизия дадоха 5425 болни, от които 3835 замръзнали. А в същото време жертви на турския огън бяха 158 души. От 18 септември 1877 г. до 9 януари 1878 г. Шипченският отряд даде 700 убити и ранени и 9500 болни. Поради понесените загуби 24–та дивизия стана негодна и беше свалена от прохода. «В бедната църква на Габрово, пред превала на Балкана, пише цитираният автор, аз се натъкнах на потресаващо зрелище. Под тежките дървени сводове, в полумрак, на каменните плочи, неведнъж опръсквани с кръв и сълзи, лежаха на редове войниците от 24–та дивизия. Неподвижни, безмълвни... Това бяха замръзналите мъченици на Шипка. Замръзнали затуй, че никой не мислеше за тях, затуй, че никому не беше скъп техният живот. На контетата, фразьорите и кариеристите не им беше до тези стотици наши страдалци и труженици. Те умираха безропотно на студа и ничий глас не въстана досега, за да поиска сметка от тези, чието задължение беше да се грижат за тях. Сега аз се обръщам към последните, обръщам се като човек, чиято душа е наболяла, обръщам се като очевидец на този позор: какво направихте вие с тези силни и здрави хора? Оправдайте се, ако можете!... Помнете — аз не ще се откажа от нито една дума на моето обвинение...»

Генерал Радецки завършваше донесенията си до главнокомандуващия с прочутите думи: «На Шипка всичко е спокойно». По този начин той изразяваше вярата си в непоколебимата издръжливост на руския войник.

«Каква нравствена сила, енергия и мъжество са били нужни на Шипченския ни отряд, пише Немирович-Данченко, за да издържи петмесечния престой в такова неизгодно положение спрямо врага. Удивляваш се, немееш пред това. Трябва да дойдеш тук сам, да видиш този връх и мощта на турските позиции, за да оцениш достойно всичко, извършено от отряда на Радецки. Колко великодушие и чистота на душата се е скривало под тези постоянни «всичко е спокойно». Особено пък ако се вземе под внимание страстта към рекламите и преувеличенията, свойствени на някои други отряди. И ако военният талант на Радецки не включва в себе си тези предпоставки, които създават успеха на настъпателните действия, затова пък никой не ще съумее така, както него да удържи дори и слаби позиции при най-невъзможна обстановка. В това е неговата доблест, в това е неговата сила.»

Дейността на отряда на генерал Шаховски

Отрядът на генерал Шаховски броеше 27 731 души в строя със 122 оръдия. Тези сили заемаха линия, дълга повече от 60 км на юг и на изток от Шипченския проход и бяха разделени на следните отряди: Хаинкьойски със задача да отбранява до последна възможност едноименния проход; Еленски, задачата на който се състоеше в отбраната на град Елена, възел на важни пътища; Османпазарски, който трябваше да прикрива подстъпите към Търново откъм Осман пазар (Омуртаг); Северен, разположен на позиции около с. Чаир, на левия фланг на отряда на Шаховски, със задача да прикрива пътя от Разград към Търново. Генералът беше съсредоточил в Търново т. н. Търновски резерв, задачата на който се разкрива от самото му наименование.

Докато положението на Хаинкьойския и Еленския отряд беше спокойно, Мехмед Али паша подготвяше нанасянето на удар срещу Северния отряд. Той проектираше атака в резултат на силния натиск, упражняван върху него от военния съвет в Цариград. Атаката беше определена за 13 ч. на 21 септември. Турците трябваше да се насочат срещу руските сили при с. Чаир и да ги изтласкат от позициите им, като едновременно с това пресекат пътя за отстъплението им към северозапад.

Няколко дни преди настъпването на определената дата турците започнаха да съсредоточават части в околностите на с. Чаир (Теодосиево). Това стана известно както на Северния, така и на Русчушкия отряд. Благодарение на оттеглянето на Русчушкия отряд на линията на р. Баниски Лом двата съседни отряда имаха пълната възможност да си помагат при нужда.

Руската позиция при с. Чаир минаваше по височината северозападно от селото и имаше формата на тъп ъгъл, насочен към с. Лом Черковна. Позицията се състоеше от 6 батареи, няколко реда стрелкови окопи и две-три линии ложементи. Отбраната беше най-силна в центъра, тъй като командните височини на двата й фланга не бяха заети по липса на достатъчно сили. Освен това цялата линия се командуваше от една височина край с. Лом Черковна, която беше заета от турците.

Към 11 ч. на 17 септември, когато се вдигна утринната мъгла, турските батареи откриха огън. Завърза се артилерийски двубой, който ставаше все по-силен и по-силен. Турците имаха превес в броя на оръдията, но успехът беше на страната на русите, които бяха прикрили оръдията си и маневрираха отлично.

Определените за атака турски части не можаха да заемат определените им позиции навреме, поради което Мехмед Али паша отложи началото на атаката за 14 ч. Но атаката беше лишена от единно ръководство и фактически се разпадна на три отделни епизода.

На десния фланг атакуваха египетските батальони от дивизията на Измаил паша. Те имаха числено превъзходство и постигнаха известни начални успехи. Но скоро на русите бяха изпратени подкрепления, които се включиха незабавно в боя. Особено се отличиха ротите на Курския полк. Те се хвърлиха в боя с цел да отмъстят за своите другари, паднали на 30 юли при Плевен. Щиковият им удар беше съпроводен с викове «ура» и с възгласи: «На ви за Плевен!». Постоянно пристигащите подкрепления закрепиха успеха на русите. Египетските батальони отстъпиха, а увлеклите се в преследването им руси се върнаха едва към 17 ч. Когато Мехмед Али паша научи за отстъплението в този сектор, обърна се към щаба си с думите: «Господа, нашето положение е критично».

Атаката срещу левия фланг на руската позиция започна в 14 ч. Тя имаше за цел да прекъсне връзката между Русчушкия и Северния отряд. Половин час след това турците овладяха с. Бей Върбовка (Върбовка), което постави русите в тежко положение. В резерва им имаше само 4 роти, поради което на Невския батальон беше заповядано да се държи до пристигането на Вятския полк. Последният беше тръгнал от разположението на Русчушкия отряд. Пристигнали следобед, два батальона от този полк подсилиха невците, така че противникът беше изтласкан с общи сили и към 18 ч. престрелката престана и в този сектор.

Руският център беше атакуван от три батальона от гвардията на султана. Те действуваха с упоритост и няколко пъти достигаха на около 500–600 крачки от руските линии, но всеки път отстъпваха назад. Така продължи до свечеряване.

Боят беше прекратен по всички сектори към 20.30 ч. Русите бяха дали около 500 убити и ранени, а турците — три пъти повече. Нощта завари двете армии на полесражението. Мехмед Али възнамеряваше да възобнови атаката на следния ден. Но тъй като на 22 септември беше предупреден с телеграми от военния съвет в Цариград и от турската легация във Виена, че русите ще пренесат главните си действия на Янтра, пашата реши да се върне зад р. Черни Лом.

В резултат на боя при Чаир Източнодунавската армия отстъпи зад р. Черни Лом. Тя се отказа от настъпателни действия въпреки численото си превъзходство. Русите откриха отстъплението на противника на 25 септември. След този бой настъпи отново затишие за войските на генерал Шаховски. На 3 октомври беше назначен за командир на Източнодунавската армия Сюлейман паша. Командуването на Северния отряд, преименуван вече на Чаиркьойски, беше поето от генерал-лейтенант Делингсхаузен (5 октомври).

Сражението при Елена

Новият командир на Източнодунавската армия дълго време преди назначаването си за такъв настояваше за по-активни действия срещу Русчушкия отряд. Обаче след назначаването си той се отказа от тези си идеи, под предлог че пречело настъпването на зимата. Но натискът от Цариград беше силен и пашата трябваше да се подчини. Той взе мерки за подготвянето на доста силен удар срещу Еленския отряд. Сюлейман паша се надяваше, че с този удар ще отвлече руските сили от Плевен и по този начин ще помогне на Осман паша. Предполагаше се, че ударът също така ще отвлече и някои части от Русчушкия отряд, което би отслабило фланга му, разположен непосредствено до частите на Шаховски, а тук Сюлейман паша разполагаше със значително превъзходство на силите. Последният можеше да разчита на 32 000 души, от които за непосредствената атака бяха отделени към 19 000 души с 39 оръдия. Следователно в сектора на подготвяната атака турците имаха почти тройно превъзходство в силите.

Русите имаха на разположение достатъчно данни за съсредоточаването на значителни противникови сили, което между впрочем ставаше постепенно. Главният източник на сведенията беше местното българско население, но някои щабни офицери се отнасяха към тези сведения с недоверие, считайки ги за паникьорски.

Придвижването на турските части се съпровождаше с масови издевателства над българите. На 16 ноември повече от 400 башибозуци, черкези и редовни пехотинци нападнаха беззащитното Ново село. «Те, пише един военен кореспондент, запалили в него няколко къщи и убили трима българи, които като стопани на запалените къщи се опитали да загасят огъня. След това черкезите ранили тежко една жена, която не позволявала да я изнасилят, и — странна злоба и отмъщение! — за нищо и никакво отрязали главата на една десетгодишна българска девойка.»

Руското командуване имаше предвид опасността, която би се създала от подготвяния удар на противника. В такъв случай турските сили можеха да се появят на 10–15 км от Търново. Най-малката беда би било изоставянето на позициите при Шипка и Хаинкьойския проход. Поради това бяха взети мерки за съсредоточаване на подкрепления и резерви за Еленския отряд. Но резервите бяха разположени по такъв начин, че първите части можеха да пристигнат едва 6 или 10 часа след поискването им, а някои — едва две денонощия след това.

Сюлейман паша разгледа лично на 2 и 3 декември руските позиции и насрочи началото на атаката призори на 4 декември. Тя трябваше да се поведе с разгърнати сили и на широк фронт, като се обхванат фланговете на малобройния руски отряд.

Позициите, които заемаше Еленският отряд на генерал Домбровски, бяха следните. Главната укрепена линия се намираше на около километър и половина-два източно от Елена. Тя се състоеше от три успоредни линии по линията на селата Милковци — Разпоповци. Първите две линии се състояха от пехотни ложементи, а третата — от укрепления за оръдията. Срещу тази позиция, обходът на чиито флангове не беше труден, се намираха командни височини, които не бяха заети, но даваха възможност на заелия ги противник да държи под огъня си руските линии. Както личи, изборът на позицията беше несполучлив. Това обуслови до голяма степен хода на сражението. На 9–10 км от Елена при с. Йововци шосето влизаше в дефиле, дълго не повече от 8 км, от което излизаше при манастира «Свети Никола». Позицията при с. Йововци беше изградена с цел да осигури руското отстъпление от Елена. Макар да имаше доста силна фронтална отбрана, и тази позиция имаше като първата този недостатък, че командните височини на фланговете й оставаха незаети. Изобщо двете позиции бяха избрани несполучливо и ако противникът би действувал достатъчно енергично, руските войски щяха да се принудят да отстъпят към Търново.

В навечерието на сражението пристигна генерал Святополк-Мирски. Макар и по-старши, той не пожела да поеме командуването, което остана в ръцете на генерал Домбровски. Русите нямаха точни сведения за времето на неприятелската атака. В 22.30 ч. на 3 ноември, няколко часа преди турската атака, Домбровски изпрати до генерал Шаховски телеграма със следното съдържание: «В отряда всичко е спокойно. Няма нищо ново». В редовете на противника цареше пълно спокойствие. «Такова спокойствие, отбелязва дневникът на Орловския полк на 3 декември, създаваше убеждението, че предвид на настъпващата зима турците нямат намерение да предприемат нещо по-решително.»

В 8.15 ч. на мъгливото и хладно утро на 4 декември дванадесет турски оръдия откриха огън срещу руските войски на Маренската позиция. Тя беше устроена по платото на река Марена и не само че беше разпръсната, но попадаше под огън от срещуположните й командни височини. Сюлейман паша насочи както срещу центъра, така и срещу фланговете й няколко колони. Турците настъпваха срещу русите като мравуняк. Турската артилерия засипваше русите със снаряди. Руските оръдия бяха малко и стреляха в масата на настъпващия противник. Една след друга се показваха турските колони, които обграждаха фланговете на русите въпреки срещнатия отпор. Към 10 ч. руският отряд започна отстъпление към главната Еленска позиция, за да не бъде отрязан. По това време пристигна един батальон от Орловския полк. Водени от командира на този полк полковник Клевезал, орловци се хвърлиха на щик и въпреки убийствения огън обърнаха противника в отстъпление, засядайки на десния фланг на позицията. Но турците се опомниха скоро, а орловците бяха малко, за да постигнат победа. Разбрали това, те продължиха да се бият с намерението да продадат живота си, колкото е възможно по-скъпо. Полковник Клевезал беше ранен в крака, но това не му попречи да бъде начело на своите войници с револвер в ръка. След малко той падна ранен в другия крак и в гърдите. Накрая противникът успя да обкръжи орловците. От трите роти успяха да си пробият път и да се присъединят към полка само двеста души. «Няма никакво съмнение, пише Немирович-Данченко, че ние отстъпвахме стъпка след стъпка, отдавайки с бой всяка педя земя и задържайки врага от много силно преследване. Севците се биха като лъвове и отстъпиха като лъвове. Те се обръщаха няколко пъти с лице към враговете и се хвърляха срещу тях, отблъсквайки с щикове най-смелите в преследването. «Герои на загубени сражения» ги наричаха на циничния си език щабните. Да, войниците и офицерите могат наистина да се гордеят с това загубено сражение. Те показаха такова мъжество и самоотверженост в различни моменти, че сражението под Елена трябва да бъде за тях един от най-значителните им бойни спомени... Сражението го загубиха не те — защитниците на неизгодни позиции, а тези, които избираха такива.»

Към 12 ч. ротите достигнаха главната позиция, артилерийският огън на която спря за известно време огъня на противника. Един час след това боят се разгоря с нова сила. Турците успяха да обхванат Еленския отряд в полукръг и обстрелваха русите със силната си артилерия. Турската атака срещу центъра на позицията беше отбита, както и последвалата я руска контраатака. Оръдейният огън на турците се засилваше все повече и нанасяше огромни загуби. Артилерията на левия фланг загуби всичките си коне, а тази на десния фланг — три четвърти от тях. Към 15 ч. всички височини, които обкръжаваха главната позиция, бяха в ръцете на противника. Турските обходни колони се приближаваха към града. Да се очаква повече пристигането на подкрепления беше опасно, тъй като руските войски можеха да бъдат обкръжени напълно. В 15.30 ч. генерал Домбровски заповяда отстъпление. Руските части отстъпиха по пътя към манастира «Свети Никола», по който бягаше българско население. «Този път, четем в едно описание, представляваше наистина ужасно зрелище. На масата отстъпващи българи се наложи да се промъкват през тясното, стръмно дефиле, където се бяха натъпкали стада овце и кози с овчарите им и където нямаше възможност да се разминат и две коли. Наоколо викове, суета, безпорядък... Тълпата жители вървят пеша, на гърбовете на жените са превързани деца. Хората караха добитъка по почти отвесните скали, тъй като по пътя нямаше място. По него вървяха с опасност за живота си жени и мъже и камъните падаха изпод краката им на пътя. Ето една жена с дете падна и се преби на пътя, по-нататък лети с конете сандък със снаряди и се разбива на трески... Манастирът «Свети Никола», украсен със знамената на Червения кръст, представляваше същото зрелище. Той беше препълнен с ранени, от които не можеше да се влиза в него. Наоколо се носеха виковете и стоновете на ранените.»

Противникът беше спрян на позицията при Йововци, където се съсредоточи към 20 ч. пехотата на Еленския отряд. Руските загуби за този ден бяха големи — 1862 убити и ранени и 11 изоставени оръдия. Турските загуби не бяха известни.

Действията на турските отряди по другите участъци на Южния фронт през този ден имаха демонстративен характер.

И така на 4 декември Сюлейман паша постигна голям успех. Еленският отряд не получи подкрепления навреме, вследствие на което беше принуден да се оттегли. Поражението при Елена остана като паметник на некадърността на някои от царските генерали. «4 декември, писа Немирович-Данченко, обръщайки се към героите на този ден, няма да ви застави да се червите, а високо ще вдигне уморените ви глави... Не ще чакате дълго съда на историята... Тя ще ви издигне на завидна висота и нелицемерно ще заклейми този, комуто не беше скъп животът на мълчаливия труженик на руската земя и безгрижността на когото покри с трънлив венец неговата и без това измъчена глава.»

По-нататъшното развитие на турския успех зависеше изключително от енергията и разпоредителността на турското командуване. А на 5 декември турците проявиха малка активност, която се изрази в овладяването на село Златарица (освободено на следния ден от русите). Към Еленския отряд започнаха да се съсредоточават подкрепления, особено когато се изясни, че противникът не възнамерява да действува срещу Османпазарския отряд. Подготвяше се настъпление с цел Сюлейман паша да бъде отблъснат. Падането на Плевен на 10 декември позволи да бъдат придвижени към този сектор значителни войскови части. От 12 декември турците започнаха да се оттеглят, прикривайки се с незначителен ариергард, който отстъпи, без да влезе в бой с руския авангард. Причината за това отстъпление се криеше в обстоятелството, че противникът беше научил за подготвяния контраудар. Русите се впуснаха по петите му и на 16 декември достигнаха позициите, които заемаха преди 4 декември. По-нататъшните им действия се ограничиха с изпращането на силни конни разезди, които трябваше да следят за разположението и за намеренията на противника.

7. Падането на Плевен

Блокадата на Плевен

Както вече бе казано, на 31 октомври бяха формирани три руски отряда, един от които бе определен за непосредствена блокада на Плевен — отряд за блокадата на Плевен.

В деня на сключването на обръча на блокадата Осман паша разполагаше с 40 500 души в строя и 72 оръдия. С тях той заемаше укрепена линия от около 20–25 км, разделена на пет участъка. Това означава, че на един километър от турската укрепена линия се падаха по 1800–1900 пехотинци и около три оръдия. Оръдията бяха недостатъчни, а малкият запас от боеприпаси караше турците да ги изразходват пестеливо. В замяна на това техните укрепления бяха отлично приспособени към местността и благодарение на обучените и обстреляни войници, снабдени с достатъчно количество патрони, Осман паша беше в състояние да издържи на блокадата за известно време. Всички участъци на турската линия бяха свързани с Главната квартира на Осман паша чрез телеграф. Здравословното състояние на обсадения гарнизон беше твърде тежко. Облеклото на войниците се беше изпокъсало, а не можеше да се подмени с ново. Това важеше особено за обувките. Продоволствените запаси на гарнизона бяха малки. Намалените дажби се допълваха с месо, тъй като добитък имаше достатъчно. На войските липсваха достатъчен брой и добре устроени помещения. С една дума, положението на обсадените беше трудно.

Обаче Цариград настояваше Осман паша да се държи в Плевен до последната възможност. «Поради неблагоприятния обрат на събитията, съобщаваше на 30 октомври телеграмата на военния министър, военният съвет съобщава на Ваше превъзходителство, че за снабдяване на поверената Ви армия с хранителни припаси ще е необходимо много време. А тъй като при поверената Ви армия няма достатъчно продоволствие, то до снабдяването й с такова тя няма с какво да се изхрани. Поради това съветът разрешава на Ваше превъзходителство до окончателното изразходване на намиращото се при Вас продоволствие да употребите всички усилия за оказване на съпротива и за отбрана на Плевен. След това, т. е. когато свършите бойните и хранителните припаси, предписва Ви се да изгорите Плевен и обозите на армията, които не могат да бъдат взети с нея, както и да убиете всичкия добитък, който принадлежи на армията.» Със същата телеграма се съобщаваше, че след като извърши всичко това, Осман паша може да отстъпи към Орхание или където намери за добре.

Действията на руските войски при блокадата на Плевен имаха две основни задачи: да запазят блокадната линия от опити за пробиването й отвън, както и да предотвратят възможен пробив на блокадата от страна на Осман паша. Тотлебен възнамеряваше да отстрани последната възможност чрез постепенно стесняване на линията на руските войски около противника с помощта на окопи и траншеи.

Още в първите дни на блокадата се наложи да се придвижи напред руската линия в района на отряда, командуван от генерал Скобелев. Той трябваше да се доближи както до съседните руски позиции при с. Търнене, така и да се изнесе по-близо до неприятелските позиции на Зелените хълмове (източно от с. Брестовец) и край с. Къшин.

През нощта на 4 срещу 5 ноември русите заеха Брестовецките височини (северозападно от едноименното село) и откриха огън по Къшинския редут и редута на Зелените хълмове. Но този успех беше недостатъчен и генерал Тотлебен предложи да се заеме първият гребен на Зелените хълмове.

Скобелев разработи много умело план за предстоящата атака. Към 16.30 ч. на 9 ноември, след като определените за действие части бяха успели да се съсредоточат под прикритието на мъглата в дола непосредствено под първия гребен, започна настъпление. Турците отговориха със силен пушечен и артилерийски огън, който скоро обхвана цялата бойна линия. Русите трябваше да спрат на първия гребен и започнаха да се окопават. Изпратените напред доброволци изтласкаха с щиковете си противника от ложементите му и заседнаха в тях, откривайки огън. През това време оставените на първия гребен части работеха трескаво за окопаването. Към 23 ч. противникът премина в настъпление, след като беше набрал достатъчно сили. Заседналите в ложементите доброволци го задържаха около половин час, с което дадоха възможност на частите по гребена да довършат укрепването си. Когато доброволците се изтеглиха, войниците бяха сменили лопатите с пушки и се намираха в добри закрития. Турците се опитаха да пробият руската линия в левия й фланг, но претърпяха неуспех, след което се върнаха в ложементите си и се ограничиха с воденето на пушечна престрелка. На разсъмване отрядът на генерал Скобелев вече беше стъпил здраво на първия гребен. През следващите дни бяха изградени много землени укрепления.

Турците също подсилиха укрепленията си и успяха да се приближат на около 180–200 крачки от руските линии. Обаче неколкократните им опити да атакуват не дадоха резултат. През нощта на 15 ноември те предприеха след едно излизане на руските части три опита за отбиване на русите, но те завършиха също така безуспешно, както и предишните. След това на Зелените хълмове настъпи затишие.

Жертвите, които дадоха русите за постигането на този успех, бяха незначителни в сравнение с постигнатия резултат. Това се дължеше на умелото ръководство на генерал Скобелев. Така блокадата на Плевен беше здраво осигурена.

За да лишат противника от продоволствие или поне да го затруднят, русите предприеха мерки за унищожаването на мелниците, които можеха да бъдат използувани от него. По-близките трябваше да бъдат разрушени с артилерийски огън, а тези, които бяха вън от сферата на артилерията, трябваше да бъдат направени неизползуваеми било, като се лишат от вода, било, като се потопят. Всички достъпни за артилерийски обстрел мелници бяха действително разрушени, а по-отдалечените бяха направени неизползуваеми само отчасти. Бяха издигнати баражи, но не всички постигнаха целта си.

След формирането на отряда на генерал Гурко останалите части продължиха блокадата под общото командуване на генерал Тотлебен.

На 11 ноември един парламентьор занесе в турския лагер писмо на Николай Николаевич до Осман паша, в което се казваше: «Плевен е обкръжен от Западната армия... съобщенията са прекъснати; не трябва вече да се разчита на храна и припаси... за да се избегне безполезно проливане на кръв, аз ви поканвам да прекратите всяка съпротива...». Осман паша отговори още същия ден: «Нищо не липсва на моите войски и те не са още извършили всичко, което трябва да направят за запазване на отоманската военна чест. До днес ние с радост сме проливали кръвта си за отечеството и за вярата; ние по-скоро ще продължим да я проливаме, отколкото да се предадем».

На 16 ноември линията на руската блокада беше разделена на шест участъка. Най-вероятните турски опити за пробиване на блокадата щяха да бъдат извършени в района на пети или шести участък (т. е. по линията, заемана от отряда на генерал Скобелев до р. Вит и по брега на реката). Поради това бяха взети всички мерки за укрепването на тези райони и за преустройството на изградените вече укрепления. Между 23 ноември и 2 декември бяха привършени всички работи от този характер.

Трудно могат да се предадат извършените землени работи както по количество, така и по вид. Според разпространеното навремето твърдение изкопаната земя беше достатъчна, за да се прокара на много мили железопътен насип, а изстреляният чугун — достатъчен, за да се снабди насипът с релси. Както в самата блокадна линия, така и в тила й бяха направени нови пътища, мостове и телеграфни линии. По пътищата бяха поставени пътеуказатели и други ориентировъчни знаци. През тези дни беше много разпространен изразът: «Плевен се бомбардира». Самият град беше обстрелян два-три пъти, но това скоро беше признато за нецелесъобразно и отхвърлено. Артилерийският огън беше съсредоточен предимно върху обекти в околността на града. Само за времето от 21 ноември до 6 декември бяха изстреляни 11 168 снаряда (средно по 700 на ден). Но силата на този огън не бива да се надценява, защото след всяка бомбардировка противникът се заемаше с поправяне на нанесените щети.

Положението на турския гарнизон ставаше все по-критично с всеки изминат ден. Продоволствените запаси намаляваха, а като резултат на това и дажбите. От 22 ноември започнаха да дават по 1/3 от предишната дажба хляб. Като допълнение към нея се даваше по един кочан царевица. Липсваше топливо и турците използуваха корени на лози, бурени и други такива, за да могат поне да си сварят храната. Много остро се чувствуваше липсата на захар, кафе и най-вече на тютюн, който се заменяше със сухи лозови листа. «Към началото на ноември, пише един турски офицер, дажбите бяха вече намалени, най-много по отношение на месото. Сухарите замениха с кукурузен хляб, печен в града, тъй като големият запас от първите задържаха за случай на евентуално излизане от обсадения град, последвано от поход през гладна опустошена страна. Пълната липса на спиртни питиета и намаленото количество на месото ни правеха още по-чувствителни към студа. Това се влоши още повече по-късно, когато нямаше вече никак месо и когато дажбите едва стигаха, за да задържат душата в тялото. Коленето на коне и на впрегатен добитък беше запретено, но все пак нарушения се правеха, макар и много рядко. Фуражът съвършено намаля и бедният добитък страдаше жестоко. Цвиленето на конете и жалното мучене на воловете приличаха на човешки ридания... Липсваше марля; ризи и гащи трябваше да се режат за превръзки, макар че се чувствуваше голяма нужда от всички видове облекло. Ленените парцали се пазеха като скъпоценност. През последните няколко дни от обсадата не можеха никак да подменят превръзките на ранените поради липса на превързочни материали... Градът по това време се беше обърнал на една обширна болница. През всяка къща и болница... Че търговията беше отдавна замряла, няма нужда да потвърждавам. На населението раздаваха дажби, както и на войниците. В края на ноември от сто и повече дюкяна бяха отворени само два. На 8 декември нито един. На 30 ноември си пуснаха кепенците последното турско кафене и последната българска кръчма... Когато на 2 или 3 декември кафе-шантанът даде последното си печално представление, ние съзнахме, че делом и словом краят бе дошъл... Нямахме сапун; аз се миех с хума. Свещите трябваше да икономисваме строго; често пъти нямахме никакво светило. Кибрит имаше в такова ограничено количество, че за да запалим огън, пукахме патрони. Единственият артикул, който имахме в изобилие, бяха бойните припаси, но те не се ядяха, макар че много други всевъзможни предмети се консумираха.

Кучетата мряха с десетки по полето. В околността се появиха вълци. Стреляхме по гарги и врани, които се ценяха много като деликатес.»

Според израза на един турски историк Плевен се беше превърнал в просторен гроб, в който загиваше сред ужас и лишения една 40–хилядна армия. Наближаваше денят, в който Осман трябваше или да направи опит да пробие блокадата, или да се предаде. За това свидетелствуваха зачестилите случаи на дезертьорство. Дезертьори разказваха подробно за описаното състояние на турския гарнизон. Но към техните сведения трябваше да се има предпазливо отношение. Двама турски офицери преминаха на 5 декември при румънските войски при Гривица и съобщиха, че Осман паша ще направи следната нощ опит да пробие блокадата. Необходимите мерки бяха взети, но такъв опит не беше направен. Нека не се забравя, че много често сведенията си противоречаха едно на друго.

Но и положението на русите не беше леко. «От края на ноември, пише Немирович-Данченко, положението на отрядите стана непоносимо. Обсадата изглеждаше безкрайна, чакането в калта се оказа нетърпимо. Бивачният живот по землянките, на едно място сред гнетящото еднообразие, беше по-лош и от най-горещия бой... Най-сетне се появиха и легенди, че в някакви си подземия на Осман са прибрани припаси за още една година. Всичко отпускаше глава и скръстваше ръце.

Едно може да се каже: три дни преди падането на Плевен никой не очакваше събития, никой не вярваше във възможността им.»

Пленяването на Плевенския гарнизон

На 30 ноември Осман паша събра в Главната си квартира на съвет всички дивизионни, бригадни и полкови командири. Съветът трябваше да даде отговор на следните два въпроса: да останат ли турците в Плевен още няколко дни и да продължат отбраната до пълно изчерпване на хранителните припаси, след което да капитулират, или пък да се опитат да форсират блокадните линии. Първото заседание не можа да разреши въпроса. Завързаха се горещи прения, но никой не искаше да поеме отговорност за огромните жертви, които би дал този опит за пробив. «Нека никой не си прави илюзии относно шансовете за успех на такъв един опит. Те са съвършено малки», заяви Осман паша. На второто заседание беше взето решение за пробив, а на следващите две заседания беше изработен план за предстоящите действия и една инструкция. Пробивът щеше да се извърши на запад, към долината на р. Вит (т. е. в участъка на блокадната линия, който се командуваше от генерал Ганецки), понеже руската блокадна линия в другите участъци беше много силна.

Подготвяйки пробива, Осман паша реорганизира войските си. Някои табури бяха разформировани, за да бъдат попълнени други. На всички кавалеристи, артилеристи, музиканти и офицери бяха раздадени пушки. Всеки войник получи по 130 патрона, а табурите имаха запаси от 450 патрона на човек. На оръдията бяха зачислени по 300 снаряда. Към обикновените 300 грама царевичен хляб раздадоха по една дажба булгур и сухари. Всеки получи сухари за шест дни. По този начин складовете се изпразниха. В града щяха да останат около 800 болни и ранени. Те бяха настанени в няколко къщи на главната улица, на които бяха окачени знамена на Червения полумесец и надписи «лазарет». Въпреки нежеланието си Осман паша разреши на турското население да напусне Плевен заедно с войските. Привечер на 8 декември мюсюлманското население беше събрано в джамиите, където моллите съобщиха, че помощ не може да се очаква. От двете страни на каменния мост над р. Вит се строяха два дървени моста, за да се улесни преминаването на десния бряг на реката.

Първоначално пробивът беше насрочен за 8 декември, но Осман паша го отложи за 10, понеже не беше привършена подготовката. В случай на успех, на какъвто той почти не се надяваше, турците трябваше да достигнат р. Искър и прикривайки се по коритото й, да се насочат от Кутловица (Михайловград) към Берковица, след което да преминат Стара планина през Гинския проход, за да достигнат София и да се съединят с другите турски войски.

Руската армия очакваше отдавна подобен опит. На 29 ноември на Тотлебен беше съобщено от Лондон, че военният съвет в Цариград е решил да изостави Плевен и търси начин да предаде това си решение на Осман паша. Почти ежедневно съобщаваха за предстоящия опит разузнавачи и дезертьори.

Сутринта на 8 декември при руските предни постове срещу с. Брестовец се яви избягалият от Плевен Божил Гешов. Той поиска да се срещне с началника на руския отряд. Късно следобед го отведоха при началник-щаба на Плевенско-ловчанския отряд, комуто Гешов съобщи, че на турските войски е съобщено за оттегляне към Видин и са раздадени обувки и боеприпаси. Той съобщи също, че в посока на моста при р. Вит се съсредоточават башибозуци и войски, които се готвели за пробив. Сведенията на Гешов бяха съобщени незабавно на Тотлебен. На 8 и 9 декември в руския щаб бяха получени достатъчни данни за намерението на противника да извърши пробив срещу силите на генерал Ганецки. Поради това през нощта на 9 декември генерал Тотлебен издаде редица разпореждания, с цел да подкрепи силите на Ганецки, както и другите сектори на блокадата, където можеше да бъде направен опит за отвличане на вниманието. Още с падането на нощта започнаха да пристигат едно след друго сведения за раздвижване на противниковите сили. Предните части от разположението на шестия участък бяха в готовност, но полковете от частните и общите резерви на генерал Ганецки съвсем не бяха готови, даже на някои от тях не беше съобщено за това, което се очакваше.

«Нощта, пише един съвременник, беше толкова тъмна и мъглива, че нямаше никаква възможност за наблюдение... Закъснялото зимно утро и мъглата пречеха да се види какво става зад моста. Но лекият студ, покрил с обилен скреж цялата земя, отслаби мъглата и скоро небето поаленя на изток. Тогава пред стражевите ни постове се откри широка равнина, която лежеше между Опанецките и Търненеските височини и отвеждаше към река Вит. Низината и склоновете на предмостовите възвишения бяха покрити с плътна маса хора и обози. Недалеч от каменния мост се оказа друг, построен от каруци, наредени по двойки, върху които беше поставена настилка от дъски и фашини. Сега вече стана ясно, че тук е събрана цялата армия на Осман...»

В 7.30 ч. се изви сигнална ракета и се даде тревога, приета от цялата руска линия. Турската артилерия обстрелваше руските позиции. Турците се насочиха като лавина през р. Вит срещу центъра на Сибирския полк. Предните руски постове се изтеглиха назад. Сибирският полк, който заемаше позиции пред Копана могила (между Долни Дъбник и Долна Митрополия), получи заповед да изчака приближаването на неприятеля и едва тогава да открие огън. Настървението на боя е предадено по следния начин от Немирович-Данченко в книгата му «Год войны»: «Едва когато предните редици на турските табури изминаха това разстояние с дивото мъжество на отчаянието, гръмна първият залп и извади от неприятелската маса почти всички набелязани жертви. Собствено загуби нямаше, тъй като те изглеждаха нищожни в сравнение с тази гърмяща лавина. Следващият залп — същото. По команда хиляда дула изведнъж хвърляха в неприятелските редове огън и смърт, но дори и да искаха, последните вече не можеха да спрат. Зад тях напираха нови табури, които гранатите на нашите батареи гонеха напред, разпръсквайки се в тази гъста маса и заваляйки цели купове човешки тела. През тези купове минаваха; новите тълпи вече не ги забелязваха. Докато турците изминаха отделящите ги от нас 200 крачки, сибирците дадоха повече от десет залпа. Срещу тях да върви полк, дивизия дори, без съмнение щеше да се свърши с безредно бягство. Но тук нямаше къде да се бяга. Предните бяха щит за задните и поради това ги тласкаха безспирно напред».

Сибирците не можаха да издържат на напора и се оттеглиха на втората си линия. Тук те се задържаха с големи усилия. Патроните бяха се привършили, а сандъците с нови бяха затънали в калта и мъчно се измъкваха. В тяхна подкрепа дойде Малорусийският полк, но въпреки това защитниците на линията изнемогваха. Настъпи критичният момент в хода на боя и неговото преодоляване зависеше от навременното пристигане на подкрепления. При двата задъхващи се полка дойдоха генерал Ганецки, а след малко Астраханският и Фанагорийският полк. Към 10.30 ч. се разнесе бодрото «ура» на пристигналите подкрепления, които се хвърлиха в контраатака. Двата полка изтласкаха противника от траншеите с удар на щик. Те не само си върнаха пленените от турците оръдия, но взеха и седем турски. Редникът Егор Жданов овладя едно неприятелско знаме, оставяйки на място трима турци.

Победата започна да клони към русите. Тяхното положение се подобряваше с всеки изминат час. Пристигнаха Московският и Самогитският полк, придвижваха се други части, а запасите от патрони се попълваха. Това накара турците да започнат отстъпление. В началото то ставаше бавно. Генерал Ганецки възнамеряваше да вземе позиции и да обстреля неприятеля със силен артилерийски огън, като изчака неговото настъпление. Но като видяха, че турците са разколебани, гренадирите от Таврическая и Киевския полк се хвърлиха в атака, без да чакат заповед. Тя увлече и другите полкове и скоро всички части на шестия участък преминаха в неудържимо настъпление. Настъпващи и отстъпващи се насочиха едновременно към моста на р. Вит. Когато отстъпващите турски части достигнаха колите на плевенските мюсюлмани, виковете и плачът на последните ги деморализираха окончателно, а раняването на Осман паша усили още повече паниката. Тя достигна кулминационната си точка, когато русите се озоваха на около 800 метра от моста и откриха пушечен огън. През това време руските и румънските части от останалите участъци на блокадата заеха изоставените от противника позиции и се съсредоточиха около мястото на боя, оставяйки зад себе си Плевен. Турската армия нямаше никакъв друг изход, освен да се предаде.

Когато отстъпващите турци достигнаха моста, висшите офицери отидоха при Осман паша и му казаха, че по-нататъшната съпротива е излишна. Те му предложиха гарнизонът да капитулира, за да се избегне напразното проливане на кръв.

Към 14 ч. на моста на р. Вит се развя бяло знаме. Русите отказаха да приемат парламентьора, понеже бяха мамени не един път. След 15 минути се яви друг, но той владееше само турски. Тогава генерал Струков написа под диктовката на Ганецки на френски език следното: «Ваше превъзходителство, командуващият отряда генерал Ганецки ми поръча да Ви предам, че за преговори той ще приеме само лице, което заменя напълно вашата особа, тъй като на генерала е известно, че самият вие сте ранен». Записката беше изпратена по парламентьора. Скоро се яви началник-щабът на Османовата армия, който каза, че Осман паша е ранен и пита за условията на капитулацията. Генерал Струков отиде при Осман паша, който се намираше в една турска караулка, където един лекар превързваше ранения му крак. Пашата се съгласи на безусловна капитулация, но искаше да предаде сабята си лично на този, с когото се беше бил през този ден. След малко при него отиде генерал Ганецки, който му изказа възхищението си от неговите способности. «Надявам се, отвърна Осман паша, че в родината ми никой няма да каже, че не съм изпълнил войнишкия си дълг докрай.» Руски и румънски конвои отведоха пленения командир на Плевенския гарнизон. По-късно, при среща в Главната квартира, Александър II върна сабята на Осман паша в знак на уважение.

Падането на Плевен развърза възела на Освободителната война. Започна последният период на военните действия на Балканите, който завърши с разгромяване на турските сили. «Днес, пише един руски кореспондент, Турция вписва в разход 50 хиляди прекрасни боеви войници, най-талантливия си генерал, повече от 80 оръдия, маса снаряди и пушки и като логическа последица на всичко това — Западна България. Всеки войник знаеше, че в това има частичка и от неговия личен труд, капка от неговата собствена кръв. Забравено бе всичко — и първите три неуспеха, и дългото стоене в студените и влажни траншеи, и ежедневните битки за овладяването на тези твърдини.»

Общи резултати от третия период на военните действия

Третият период на военните действия беше решаващ за изхода на войната. Неговият главен резултат се състоеше в това, че руската армия разреши в своя полза борбата за надмощие, като успя да преодолее затягането на войната в Плевен и да измени благоприятно за нея съотношението на силите. Най-добрата турска армия — тази на Осман паша, беше пленена, а настъпателният порив на Централната турска армия беше сломен. Турция изчерпи почти всичките си възможности за попълване на загубите и за формиране на нови съединения, така че към края на периода нейните сили на Балканския полуостров бяха в количествено и в качествено отношение по-долу от това, с което тя разполагаше първоначално.

Противоположно на това руската армия увеличи силите си с около 100 хиляди добре обучени войници и офицери, а духът на частите се повишаваше непрекъснато. Тя подобри значително тактиката си с оглед на изискванията на войната с модерно стрелково оръжие.

Третият период завърши със създаването на условия за бързо настъпление към Цариград, а следователно и за разгром на турската армия.

Глава шеста: Победен марш на руската армия

1. Отрядът на генерал Гурко преминава Балкана

Планът за зимното преминаване на Балкана

След падането на Плевен като най-близка задача пред руската армия се постави преминаването на Стара планина. Николай Николаевич смяташе да нанесе главния удар срещу Орханийската армия и изпрати на генерал Гурко подкрепления от частите при Плевен. Силите на неговия отряд се увеличиха почти двойно, достигайки 72 500 души с 324 оръдия. На Гурко бяха обещани при нужда и други подкрепления. Съсредоточаването ставаше много бързо и началникът на отряда възнамеряваше да започне преминаването на Балкана към 25 декември.

Понеже турската армия при Арабаконак беше укрепена много добре, една фронтална атака срещу нейните позиции би била явно безумие. По-разумно беше да се обходят фланговете й.

Докато войските стояха на Балкана, по всички възможни начини се събираха сведения за пътищата и пътеките, които водеха на юг. Разузнаването показа, че съществуват три възможни пътя за обхождане на турската позиция: през връх Баба, през с. Чурек и през връх Мургаш. Първият път беше сравнително удобен и не се нуждаеше от предварително поправяне. Но той беше лишен от растителност, а това представляваше твърде съществено неудобство в условията на зимни бури. Вторият път започваше от с. Врачеш и водеше за с. Чурек. Той представляваше по-скоро стръмна планинска пътека през гората, отколкото истински път. Неговото преимущество бяха именно горите, които щяха да прикриват движението на войските и да ги пазят при бури. Най-лош беше третият път. За него съвременниците казваха направо, че бил отвратителен. Той тръгваше южно от с. Врачеш, заобикаляше турските укрепления при с. Литаково и можеше да отведе както към с. Чурек, така и към с. Желява. Но стръмните склонове и каменистата почва правеха невъзможно поправянето му.

Генерал Гурко реши да раздели отряда си на три колони. Центърът падна върху средната колона, която обхващаше две трети от всички сили. Тя трябваше да премине от Врачеш през Чурек и да продължи настъплението през селата Потоп, Елешница (Чанкова) и Столник, за да излезе на шосето за София. Тази колона имаше предназначение да отреже пътя на Шакир паша за отстъпление към последния град. И така русите щяха да обходят левия фланг на турците. Навремето някои повдигнаха въпроса, че генерал Гурко допуснал голяма грешка, като не насочил обхода срещу десния фланг на противника (през връх Баба). Обаче този път беше по-мъчнодостъпен. «Приключил с армията на Мехмед Али, писа Гурко, пред мен се открива широк простор и аз мога да оперирам безпрепятствено било към София, било към Пловдив или Казанлък.» Другите две колони, които обхващаха една трета от силите на отряда, имаха задача да съдействуват на главната колона и бяха насочени по страничните пътища. Колоната на генерал Веляминов трябваше да настъпи от с. Врачеш през връх Мургаш и да се спусне в Желява, където да застане като заслон срещу евентуално турско настъпление откъм София или откъм с. Кремиковци. Колоната на генерал Дандевил щеше да настъпи от Етрополе през връх Баба и да се спусне в с. Буново, като демонстрира срещу десния фланг на турците. Тя трябваше да отвлече вниманието на противника и с това да облекчи задачата на средната колона. Трите колони трябваше да тръгнат от изходните си пунктове сутринта на 25 декември. Под командуването на генерал Криденер бяха поставени няколко отряда със задача да останат като заслони срещу турските сили при с. Литаково, Арабаконак, връх Шиндарник и град Златица.

Поради трудностите на зимното преминаване батареите, определени да участвуват в похода, вземаха само по четири оръдия и най-яките коне. На всеки човек бяха дадени по фунт сухари. Те трябваше да се изразходват пестеливо. Ротните командири бяха задължени да преглеждат на вечерна проверка сухарните торби на войниците. Раздадени бяха също тридневни дажби месо и ечемик. Походът трябваше да се извърши при възможно най-голяма тайна, поради което беше забранено да се вдига тревога и да се отговаря на огъня на противника.

Отзоваването на Мехмед Али паша в Цариград и заместването му с Шакир паша не внесе промени в начина на действие на Орханийската армия. Тя се задоволи да води, както и преди, артилерийска престрелка, която напоследък ставаше все по-рядка. Падането на Плевен също не активизира турците. При голямото числено превъзходство на руската армия те трудно биха могли да задържат позициите си на Балкана. Това гледище се споделяше от мнозина, между които и Шакир паша. Той предлагаше да отстъпи от планината, да се съберат достатъчно сили и да се укрепи Одрин, където да се окаже решителна съпротива. Но в Цариград бяха на друго мнение. Там също виждаха тежкото положение, в което беше изпаднала армията, но се надяваха да сключат примирие с помощта на Англия. За да бъде примирието по-благоприятно, беше необходимо билото на Стара планина да остане в техни ръце. Но капитулацията на Осман паша промени много неща и в Цариград разбраха, че Източният фронт вече губи значението си, а решаваща роля придобива фронтът между София и Златица. Решено бе да се прехвърлят към този участък от Източния фронт известен брой войски, които да вземат положението в ръцете си. Сюлейман паша съобщи, че установява Главната си квартира в София, но докато пристигне в този град (27 декември) руските войски вече слизаха по южните склонове на планината.

Настъплението на лявата колона

Когато получи заповед за предстоящото преминаване на Балкана, генерал Дандевил се зае да го подготви. Войниците преглеждаха и изкърпваха бельото си, събираха брадви за сечене на дърва и приготвяха шейни за изкачване на оръдията.

Генералът разчиташе много на помощта на българското население. Той издаде следната прокламация: «Българи! Предстои ни да извършим последния напор върху турците и да преминем Балкана, където те не могат да ни задържат. Вие трябва да ни помогнете в пренасянето на оръдията, товарите, зарядите и сухарите през планината. Всекиму ще бъде заплатено. Но главната награда ще бъде избавянето ви от турците завинаги. На вас сега е трудно, но на русите е още по-трудно. Те търпят за ваша полза, а вие за своя. Ще премине тежкото време и вие ще благодарите на Бога...».

Пет минути след издаването на споменатата прокламация над Етрополе се носеше камбанен звън. Българите се стичаха в църквата и етрополчанинът Цареградски възпламени тези бедни, измъчени и угнетени люде с една гореща патриотична реч. Те се заклеха да направят всичко възможно. Цареградски служеше като преводач в руския щаб и се ползуваше с голямо уважение сред българското население. Нему бе възложено да организира българите за поправянето на пътя и за изкачването на оръдията. След това той тръгна из околните села, които познаваше като петте си пръста, и успя да събере повече от 700 души с кирки, лопати, 12 чифта волове с шейни и 40 чифта със самари. На работниците купиха хляб за два дни и обещаха да ги сменят с други.

Пътят, по който трябваше да се движи колоната, беше затрупан със сняг. За разчистването му към обед на 25 декември излезе от Етрополе авангардът на колоната, придружен от много българи. Най-напред вървеше конницата, която прокарваше пъртина, след нея българите трамбоваха снега и разчистваха пътя, а едва след това минаваха пехотата и артилерията. На места дебелината на снега надминаваше два метра. Конете затъваха в него и войниците трябваше да слизат, за да ги измъкват. Един участник в този поход ни е оставил следните редове за настъплението на тази колона: «Около нас са само планини, покрити с чуден вековен бук. Тази чудна, почти недокосната гора гледаше на нас с някакво недоверие. От време на време тя стенеше тежко, но не заплаха звучеше в този стон, а молба да я пощадим и да не внасяме в недрата й нейния вековен враг — секирата.

Пътища не се виждат никъде. Гората е скрила всички пътеки, предчувствувайки, че човекът ще се възползува от тях и ще проникне в недрата й, като погуби много нейни синове.

Трудно можеше да си представим къде и как ще вървим, а още повече как ще прекараме оръдията си».

Оръдията бяха демонтирани от лафетите и поставени направо на снега. Завързаха ги с дълги дебели въжета, снабдени с напречни пръчки, на всяка от които заставаха по двама души. Всяко оръдие се теглеше от 50 души. Движението бе съпроводено с много трудности, дори и за опитните вече в подобни работи войници от Великолуцкия полк.

Към 16 ч. авангардът достигна превала. Турците не само че не го бяха заели, но даже не го и наблюдаваха. На следния ден (26 декември) там пристигнаха и главните сили с 4 оръдия. Гребенът беше покрит със сняг, дълбок от един и половина до 4 фута. По-нататък снегът беше натрупал грамадни преспи. На 27 декември българите продължиха разчистването под прикритието на един пехотен батальон. Те бяха подредени в дълга колона по следния начин: най-напред се намираха тези, които имаха кирки и лопати; след това идваха други с тояги за разбиване на буците, следвани от трета група с метли от клони; накрая вървяха хора без никакви инструменти, които се използуваха само за трамбоване на пътя. Към 17 ч. бе разчистен снегът до южния склон на планината. Две оръдия бяха изнесени на превала и откриха огън по турските укрепления, които прикриваха подстъпите към селата Буново и Мирково. Вдясно се виждаха огньовете на турския лагер при връх Шиндарник. Появата на русите предизвика голям смут в лагера — изсвири тръба и турците се устремиха към редутите на големи групи.

С настъпването на вечерта времето застудя и генерал Дандевил отведе войските си на северния склон на планината. На разсъмване трябваше да започне повторно разчистване на пътеката, която беше засипана през нощта. Едва към 17 ч. пътят беше разчистен повторно. Тогава бяха изкарани оръдия, които откриха огън срещу турците. Последните отговориха с пушечен огън от близките укрепления, а откъм връх Шиндарник стреляше артилерията им. Генерал Дандевил възнамеряваше да се спусне на следния ден към с. Мирково.

Но към 18 ч. се изви страшна буря. За около половин час тя прекъсна съобщенията между позицията на южния склон и бивака на северния и не позволяваше да се вижда даже на 20 крачки. Бушуващата снежна стихия не даваше възможност да се види нито едно очертание на предметите. Вятърът поваляше хората и ги затрупваше със сняг. Веднага, щом започна бурята, генерал Дандевил заповяда частите от превала да се спуснат към бивака, но нито един ординарец не можа да достигне до върха, за да предаде заповедта. Някои от изпратените се върнаха от средата на пътя, а други въобще не се върнаха. Започнаха да стрелят с револвери, но изстрелите едва се чуваха. «Между това, писа генерал Дандевил, бурята се усилваше все повече и повече. Балканските гори стенеха и се превиваха пред страшната буря като тръстика. Снегът покриваше войниците все повече и повече. През цялата нощ войниците от бивака скачаха, за да не замръзнат или потънат. Туй, което ставаше по това време на превала, беше истински ужас — без огньове, без закрития, батальоните се топяха, но не напуснаха местата си. Почти половината от бойците бяха загубили съзнание, а мнозина умираха бавно... Трудно е да се представят всички страдания, които войниците понесоха през тази нощ, и ги понесоха с мъжество, достойно за удивление.»

Призори на 29 декември един казак успя да предаде заповедта за връщане в бивака. Към 11 ч. от превала се проточи дълга редица от полузамръзнали хора, стотици от които бяха пренесени на ръце. От позицията сваляха много безчувствени войници, но никой не излизаше от ръцете на докторите, без да бъде спасен от студената смърт. Много войници, които бяха пострадали по-малко, като виждаха колко са заети докторите, не отиваха да се прегледат, а превързваха и разтриваха замръзналите си крайници на бивака. Офицерите раздаваха на замръзналите чай с водка или коняк. Вече не се чувствуваха никакви различия. Общото бедствие беше развило само две чувства, две мисли, две желания: у тези, които пристигаха в лагера — да се поогреят, да пийнат нещо горещо и да хапнат, а в останалите, у тези, които ги посрещаха — да намерят с какво да помогнат и да стоплят първите. Бурята продължаваше, макар и не с тази сила. Огньовете на бивака гаснеха под дебелия сняг.

Всичко това накара генерал Дандевил да реши да отведе войските си обратно в Етрополе, за да спаси тези, които все още можеха да бъдат спасени. Насреща им бяха изпратени свежи части и българи, които трябваше да разчистват пътя и да спасяват загиващите. Особено се проявиха казаците и българите. «Никога няма да забравя, си спомня един руски офицер по-късно, един висок побелял старик българин, който работеше за пример на всички останали и не обръщаше внимание на отдавна замръзналите си ръце, докато накрая трябваше да отиде при доктора. Той показваше мълчаливо оголените си до лактите, без кожа, окървавени силни атлетически ръце. Показваше ги като дребна работа, когато в същото време го тресеше и той трепереше като лист...» Но българите успяха да спасят живота на мнозина от тези, които бяха дошли да ги освободят. За да не би войниците да объркат пътя, на всеки пет крачки в снега беше забита по една пушка. На превала останаха само две казашки сотни, които трябваше да слязат в града, след като свалят всичко, което можеше да се спаси. Лявата колона се върна в Етрополе на 30 декември. Тя беше загубила 879 души от строя (15% от състава на целия отряд). «Пратете ме да се бия макар с дявола, писа генерал Дандевил в рапорта си, само не с виелицата на връх Баба на 5000 фута(1) височина.» Не напразно се носеше поверие сред местното население, че на този връх се събирали всички нечисти сили, за да се съвещават.

Без да гледа на постигналото я бедствие, колоната не забрави дълга си. След като отпочинаха, войските потеглиха отново на поход, само че през Златишкия проход. Беше последният ден на 1877 г. Този път изкачването беше много по-леко, отколкото се предполагаше, тъй като пътят беше поправен своевременно. Колоната премина прохода благополучно и за 3 януари се подготви за атака за освобождението на Златица.

Настъплението на главната колона

Войските от главната колона, която трябваше да настъпи по пътя за Чурек, бяха разделени на три групи: авангард начело с генерал Раух, първи ешелон начело с генерал Курлов и втори ешелон начело с генерал Философов. Още на 21 декември Преображенският полк и три сапьорни роти бяха изпратени напред за поправяне на пътя. След няколко дни упорита работа те го разшириха, където беше възможно, и направиха варианти при стръмните наклони. На по-опасните места бяха оставени групи сапьори за бързи поправки. Подготвителните работи бяха привършени сутринта на 25 декември.

В тази студена и мъглива утрин авангардът потегли напред към Драгунския бивак, където направи завой надясно, и се насочи право към стръмнината. Но едва започнало движението и се появиха задръжките. Ешелоните достигнаха авангарда и на свой ред забавиха движението си. Предишните дни бяха валели дъждове, последвани от студове, които покриха пътя с доста дебела ледена покривка. Това затрудни много изкачването на оръдията. Към всяко оръдие беше придадена по една рота. Бойците тласкаха оръдията само с плещите си. На най-трудните места сапьорите бяха изсекли стъпала по леда, но те се изтриха много скоро и не принесоха почти никаква полза. Изкачването на първото оръдие започна в 11 ч. и свърши в 2 ч. след полунощ, когато бе достигнат превалът, т. е. за 15 часа бяха изминати едва 6 километра! Диспозицията предвиждаше главната колона да достигне превала вечерта на 25 декември и на следния ден да се спусне към селата Чурек и Потоп. Оказа се обаче, че за това бяха необходими пет вместо предвижданите две денонощия.

През нощта на 25 срещу 26 декември студът стана много голям. Макар паленето на огньове да беше забранено, по недоразумение или поради незнание на едно място проблеснаха искри, сетне, на друго и подир малко целият път се осветли от ярки огньове, които обозначиха мястото на колоната. Войниците падаха на земята изморени, за да починат, но заспиваха незабавно. Обаче скоро ги дигаха и работата започваше отново. Генерал Гурко обиколи цялата колона и сам легна да спи върху снега. Но за почивка и за сън не можеше да става и дума, тъй като трябваше да се бърза. Частите, които достигнаха първи превала, не можеха да се спуснат веднага, тъй като можеха да бъдат открити от врага и да попаднат не навреме под ударите му. Трябваше да се изчака да пристигне поне авангардът.

Особено тежка се оказа следващата нощ (на 26 срещу 27 декември): изви се страхотна буря, която загаси огньовете и затрупа всички със сняг. За щастие тази беше последната нощ, която войниците от главната колона прекарваха на Балкана.

Сражението край с. Негушево

Генерал Гурко слезе в с. Чурек сутринта на 27 декември. Той реши да овладее изхода на Чурекското дефиле към селата Негушево и Потоп, без да дочака пристигането на всичките войски. Генералът заповяда незабавно всичко, което може, да се спусне надолу. Генерал Раух изпрати напред казаците, зад които следваше Козловският полк с една батарея. Към обед руските войски слязоха в с. Чурек.

На генерал Раух бе заповядано да изпрати Преображенския полк за изтласкване на противника от Чурекското дефиле и за заемане на превала при с. Негушево. Това щеше да открие Софийското поле за Кавказката казашка бригада. На Козловския полк беше възложено да заеме селата Потоп и Елешница.

Преображенци, водени от отлично запознатия с местността полковник Ставровски, започнаха бързо да се изкачват по стръмнините, които обграждат дефилето от изток. Противникът наблюдаваше внимателно тяхното движение от съседните височини. По причина на студеното време и на продължителния престой на студен въздух почти всички бойци страдаха от възпаление на дихателните пътища и при изкачването изглеждаше като че ли целият полк кашля. Като изкачиха превала, преображенците се подредиха в боен ред и се насочиха срещу конницата и пехотата на противника, който заемаше височината пред с. Негушево. Турците откриха силен пушечен огън, но смелото настъпление на преображенци ги застави да отстъпят към с. Ташкесен (Саранци).

Кавказката казашка бригада се насочи по шосето за София. Беше вече към 16 ч. Теснината на пътя наложи на казаците да се движат по един, но въпреки това те излязоха скоро от дефилето. По шосето се движеше голям турски обоз, охраняван от пехота и конница. Казаците разпръснаха охраната му и взеха около 100 коли с галети, брашно и фураж. Неочаквано откъм София се появиха няколкостотин черкези, които успяха да си вземат обратно почти половината от колите, обаче след малко противникът беше прогонен към с. Ташкесен със съдействието на две нови сотни.

В същия ден Козловският полк зае Потоп и Елешница, без да даде нито един изстрел. Табурът, който служеше за гарнизон, се оттегли, без да окаже и най-малката съпротива.

Към свечеряване действията бяха прекратени. Войските от главната колона все още не се бяха съсредоточили и генерал Раух трябваше да се ограничи временно с отбраната на прохода. Съобразно с пристигането на частите той зае височините източно от Негушево, към с. Ташкесен, и изпрати три батальона на позиция на Черни връх. Кавказката бригада премина село Столник, за да действува към София. На 29 декември тя настигна турски транспорт, много по-голям от първия, разби охраната и плени 300 коли и около 600 глави едър добитък. След това казаците достигнаха на около 15 км от София.

Настъплението на дясната колона

От всички пътища, по които тръгнаха войските на отряда на генерал Гурко, най-труден беше пътят на дясната колона. Непрекъснато се срещаха препятствия, за преодоляването на които бяха нужни големи усилия. В началото пътят имаше наклон от 30° и беше широк две-три стъпки. От едната му страна се издигаха стръмни скали, а от другата се спускаха пропасти. Сякаш за допълнение студовете го бяха покрили с ледена кора. И тук сапьорите бяха изкопали стъпала, за да улеснят поне малко войниците. Оръдията бяха демонтирани и се изкачваха на части. Дойдоха да помагат много българи с шейни и с волове.

Колоната тръгна следобед на 26 декември начело с Тамбовския полк. Войниците падаха почти на всяка крачка, но все пак вечерта успяха да изкачат на първата площадка (на около 2 км от изходния пункт) четири оръдия. Оттук се откриваше хубава гледка и русите видяха вътрешността на турския лагер при с. Литаково, където цареше пълно спокойствие.

След това започна още по-трудно изкачване, тъй като наклонът достигаше до 45°. Най-после настъпи нощта. «Колкото и да ни се спеше, пише един участник, чувството за самосъхранение не позволяваше това. Знаеше се, че със задрямването ще измръзнем все повече и повече. Тогава идва в главата мисълта — ще замръзна, правим усилия над себе си, за да не заспим, и идваме по-близо до малкия огън.

— Братя, не оставяйте да заспим, а то заспим ли веднъж — ще заспим навеки.

— Да, да, не давайте, нека се наблюдаваме един друг.

А вятърът с гъста снежна виелица се пренася над главите ни като ураган, огньовете загасват за няколко минути и студът прониква до костите. Ужасна беше тази нощ! ... Докато в нас има вяра, нашата армия е непобедима, нашият войник е единствен в света.»

Към връх Мургаш бяха изпратени като авангард два батальона. Изкачването продължи и на 27 декември. Описвайки този поход, генерал Веляминов писа: «Хората и конете падаха непрекъснато по хлъзгавата повърхност на едва ли не отвесните планини, но продължаваха движението си напред не по-малко настойчиво, катерейки се по скалите, и то не по един, не без багаж, а под бремето на оръдията и сандъците, напълнени със снаряди. Гледайки тази исполинска работа на младия войник, трябва само да се възхищаваш и да се убедиш окончателно, че за руския войник няма непреодолими препятствия и няма нищо невъзможно». Вечерта тамбовци достигнаха втората площадка.

Авангардните батальони се изкачиха на връх Мургаш към 14 ч. на 27 декември. След това единият батальон се насочи към с. Ябланица, за да образува заслон от югозапад. Този батальон беше застигнат от снежна буря и след като в течение на две денонощия войниците пробиваха път с гърдите си и дадоха 200 души болни и замръзнали, на следния ден беше върнат във Врачеш. Другият батальон се насочи към Елешнишкия манастир, за да съдействува на главната колона при излизането й от Балкана. Той трябваше да преодолее неимоверно големи пречки. Войниците газеха сняг до пояс сред бури и виелици и се движеха по «приоблачни» височини. Батальонът излезе победител в тази наистина героична борба с природата и следобед на следния ден се срещна с един батальон от главната колона при Елешница.

Сутринта на 28 декември генерал Веляминов се изкачи на връх Мургаш. «На платото на Мургаш снегът беше толкова дълбок, че отстъпил от пътеката, конникът се поваляше заедно с коня по корем. Сивото небе предвещаваше нова буря, която не закъсня да се разрази. Духаше страшен вятър и студът достигаше по Реомюр до 15 градуса и повече. Оттук нашият маршрут беше право към Златица(2). Докато отрядът се събираше, очаквайки заповед, аз изминах две версти по тази пътека. Тя собствено не съществуваше. Очите виждаха само една снежна, необятна седловина. От миналите и свирепствуващата в този момент буря се натрупа страшно много сняг. Конят всяка минута се спираше, поваляйки се по корем. От резкия леден вятър дишането пресекваше, а очите се залепваха от сняг. Да се върви повече беше рисковано.» По тази причина генерал Веляминов получи разрешение от Гурко да измени посоката на движението на колоната. Тя се насочи по друг път, по който пехотата и артилерията можеха да достигнат с. Чурек без особени трудности. Вечерта първите части на дясната колона слязоха в селото. На 30 декември Тамбовският и Пензенският полк достигнаха с. Яна, където бойците бяха разквартирувани.

Оттегляне на турците от Арабаконак

Главният руски заслон беше съсредоточен под командуването на генерал Криденер срещу турската линия на Балкана и укрепленията при с. Литаково. През нощта на 28 срещу 29 декември табурите изоставиха лагера си при Литаково и отстъпиха бързо. В лагера бяха изоставени много патрони, снаряди и болни войници.

Главният руски заслон имаше предписание да бомбардира усилено на 31 декември турската укрепена позиция по линията Арабаконак — Шиндарник, като съчетае бомбардировката с демонстративно настъпление на редки стрелкови вериги, достигащи до един пушечен изстрел пред турските позиции. Те имаха задача да разузнаят дали противникът е отстъпил. Усилената артилерийска-стрелба заблуди турците и те съсредоточиха войски на укрепленията, за да посрещнат атаката откъм Арабаконак.

Шакир паша бе узнал на 27 декември, че значителни руски сили са преминали Чурекския проход и са прекъснали телеграфните съобщения за София. Пашата можа да наблюдава лично неприятелските колони, когато се спускаха по южните склонове на планината. Той изпрати отряда на Бекер паша в с. Ташкесен с цел да запази пътя си за отстъпление. Но това не го успокои и на няколко пъти иска разрешение от Сюлейман паша да отстъпи към Одрин. Последният обаче трябваше да се съобразява с пристигащите една след друга телеграми от Цариград и му заповяда да се държи до последна възможност.

Но като очакваше руско настъпление от север и знаеше, че е заплашен с откъсване от юг, Шакир паша взе на свой риск (фактически бе разрешено и от Цариград, но пашата не знаеше за това) решение да отстъпи — през нощта на 30 срещу 31 декември с артилерията, тежестите и ранените, а на следната нощ — с останалите войски. Огънят от турска страна престана неочаквано. Русите разбраха, че е възможно противникът да е отстъпил. За уверение бяха изпратени доброволци. Прикривани от тъмнината, те се доближиха до турските линии, но веднага се раздадоха пушечни изстрели и откъслечни викове «Аллах». Доброволците се върнаха назад. През нощта срещу 1 януари от турските позиции долиташе непрекъснат шум, а сутринта казашки разезди доближиха самия насип на непристъпната Ялдъз табия. Доброволците от предишната вечер заминаха отново за турските линии.

«Цялата позиция, разказва един съвременник, следеше с жадност движението на доброволците и батальоните зад тях. Очакваха, че ей сега ще срещнат адска пукотевица... виждаме да затъват в преспите, да се катерят на Шиндарник... изкачиха се — чуха се няколко изстрела и се изви сигнална ракета — турците са отстъпили окончателно и нашите са там. «Ура! Ура!» — загърмя цялата ни позиция като един човек... Шиндарник беше в наши ръце...» От върха се разкри следната картина. Турците не отстъпваха, а бягаха в безредие от своите позиции. Златишкото поле беше буквално осеяно с разни предмети, които те хвърляха за облекчаване на бягството си. Виждаха се патрони, снаряди, ракли, каруци, двуколки, палатки и накрая маса трупове по всяка вероятност болни или ранени, които не можеха да вървят със своите и замръзваха.

Армията на Шакир паша бе изоставила позициите си през нощта.

Войниците от главния заслон започнаха да се спускат на юг. «Ако денят беше по-голям и ако снегът не беше така много, писа генерал Гурко в рапорта си до главнокомандуващия, няма съмнение, че поражението на армията на Шакир паша би било много по-чувствително.»

Сражението при с. Ташкесен

И тъй, преодолявайки трудностите на зимното преминаване на Балкана, руските войски се съсредоточиха в полите на южните му склонове. Това им даде възможност да пристъпят към атака на силно укрепената позиция при Ташкесен. След като заеха село Негушево и овладяха съседния превал, русите заплашиха Шакир паша с прекъсване на пътищата му за отстъпление. Както се каза по-горе, той сне от арабаконашката позиция значителни сили и ги изпрати към Ташкесен под командуването на Бекер паша, англичанин на турска служба.

Между Етрополския Балкан на север и Ихтиманска Средна гора на юг, в продължение на около 7 км се простира от северозапад към югоизток планински гребен. Почти по средата на гребена, откъм западните му склонове е разположено село Ташкесен, а в южния му край — с. Макоцево. От източната страна на този гребен са разположени селата Горно и Долно Камарци. Близо до Ташкесен гребенът се пресичаше от шосето за София, а между Макоцево и Долно Камарци се пресичаше от друго шосе. С овладяването на първото село щеше да бъде прекъснат пътят за София, а на второто — за Пазарджик и Пловдив. Именно като имаше предвид значението на този гребен, Шакир паша изпрати отряда на Бекер паша към Ташкесен.

Още с пристигането си турците се бяха заели с укрепването на позицията. По хребета северно от селото бяха издигнати терасовидно един над друг три редута. По южните височини бяха изкопани редица ложементи. Укрепено бе и самото село. Ключ на цялата позиция представляваше височината югоизточно от Ташкесен.

Турците бяха заели тези позиции с 8 табура, 3 ескадрона и 7 оръдия. Генерал Гурко насочи срещу тях 40 батальона, 16 ескадрона и 4 оръдия. Неговата цел беше да застави Шакир паша да напусне арабаконашката позиция (по този начин щеше да се открие удобен път за съсредоточаване на руските части от Орханийско на юг от Балкана) и да не му позволи да се оттегли към София. Диспозицията се характеризираше с неувереност вследствие на липсата на точни сведения за противника. Освен това диспозицията беше разпратена късно, и то по обикновените пътища, което не можеше да осигури навременното й получаване в определените за действие части. Така например Гурко нареждаше колоната на генерал Дандевил да настъпи към с. Стъргел или с. Долно Камарци, без да знае, че тя се беше върнала от връх Баба. А нейното участие имаше голямо значение, тъй като именно тя беше определена да прекъсне пътя на турците за отстъпление към Пазарджик и Пловдив.

Основна мисъл в плана на Гурко бе да се действува от ключовата височина, а по фронта да се предприемат демонстрации. Други силни части трябваше да заемат височините на Камарската долина и да се опитат да проникнат в нея. Трети пък оставаха в резерв. За да осигури шосето за Ихтиман, един драгунски полк зае с. Нови хан, а колоната на генерал Веляминов трябваше да се погрижи за охраната откъм София. Но атаката не можа да се развие по точно определения план. Руските войски бяха разделени на много колони, връзката между които се поддържаше трудно, а пък зимният сезон издигаше пречки, които можеха да объркат всички планове.

Колоната на генерал Курлов, която трябваше да атакува ключовата височина, потегли през нощта на 30 срещу 31 декември от с. Потоп. Призори тя излезе на шосето. Бекер паша остана с впечатление, че руските сили са огромни, и поиска подкрепления от Шакир паша. Молбата закъсня, понеже телеграфистът, който служеше при щаба, избяга и трябваше да се прибегне към конни ординарци.

Трудностите при придвижването станаха причина колоната да започне настъплението си към 10 ч. Тя беше посрещната пред позицията на противника със силен артилерийски и пушечен огън. Но войниците от Волинския полк продължиха настъплението, а тези от Пруския гренадирски полк започнаха да обхождат турците отляво. Като подготвиха атаката със силен пушечен огън, двата полка се устремиха напред. Турците бяха залегнали зад грамадни камъни по хребета, подобни на природни ложементи, но не издържаха атаката и отстъпиха в безпорядък първия гребен, заемайки втория. Преследвани по петите и постоянно заплашвани с обход, те отстъпиха и него, като предадоха по този начин в ръцете на русите ключовата височина. Бекер паша изпрати англичанина полковник Аликс при Шакир паша, за да го убеди да изпрати подкрепления. Но само един час по-късно полковникът донесе, че войските на последния са в пълно отстъпление и единственото спасение за Ташкесенския отряд е да отстъпи към с. Долно Камарци. Обаче Бекер паша реши да се държи, докато е възможно, и скри от войниците тревожната вест.

Към 14 ч. генерал Курлов спря настъплението, за да оправи бойния ред. Турците се възползуваха от това и хвърлиха големи сили срещу Пруския полк, но понесоха чувствителни загуби и бяха отхвърлени, след което русите влязоха в с. Макоцево. След това се стъмни и генерал Курлов се принуди да преустанови действията.

Колоната на генерал Раух, която трябваше да действува от север срещу десния фланг на турците и да демонстрира пред фронта им, зае навреме определените й позиции и започна демонстративния бой. Към обед генерал Раух забеляза, че колоната на генерал Курлов е овладяла височините на югоизток, и поведе батальоните си в атака. Те се приближиха на 300 стъпки пред турските позиции без никакви загуби. Точно в 13 ч., малко преди започването на щурма, един точен залп на руската батарея вдигна във въздуха снарядите на турското укрепление. Експлозията беше последвана от гръмко и радостно «ура» по руската линия.

В турските редути бяха намерени патрони, галети и брашно. Руските войници, които се хранеха през последните дни само с оскъдна дажба сухари, се нахвърлиха на храната. «Ние лично видяхме, пише един съвременник, как някои от тях напълваха устата си с брашно и утоляваха глада си с трескава бързина.»

В сражението при с. Ташкесен от отряда на генерал Гурко излязоха вън от строя 577 души.

Използувайки прикритието на Бекер паша, Шакир паша започна да отстъпва с войските си от арабаконашката позиция вместо през нощта на 31 срещу 1 още следобед на 31 декември. През нощта Бекер паша продължи започнатото още следобед отстъпление в посока на с. Петрич. Към сутринта на 1 януари 1878 г. в село Долно Камарци бяха останали не повече от два табура. Отстъплението на турците представляваше всъщност едно хаотично бягство, но, отбелязва бойният дневник на щаба на 9–и корпус, «началникът на отряда, генерал Гурко, видимо не беше доволен от резултата на боя при Ташкесен, тъй като на армията на Шакир паша се удаде да се оттегли благополучно».

Преследването на Шакир паша

Шакир паша използува много умело обстановката и успя да спаси войските си от сигурния разгром, който ги очакваше след руската победа при Ташкесен. При тази обстановка русите можеха да преследват противника само в една посока, и то като вървят по петите му.

Към обед на 1 януари една колона овладя село Долно Камарци. Тя продължи да преследва противника и на следния ден атакува входа на Петричкото поле, опитвайки се да влезе в самото село Петрич. Един напречен хълм, по който се бяха разположили няколко табура, затваряше входа към полето. Начело на авангардната рота вървеше командирът на колоната генерал Каталей заедно с щаба си. Но на около 700 крачки турците откриха огън. Генералите Каталей и Философов паднаха убити. Щабът се изтегли назад, а пехотата започна да се разгръща в боен ред. Предприеха се обходни движения, които накараха турците да отстъпят. Село Петрич бе освободено без бой. Българите съобщиха, че турските войски минавали през селото в течение на три денонощия, като се разделяли на две колони. По-голямата колона се отправяла към Панагюрище и Татар Пазарджик (Пазарджик), а по-малката заела дефилето при с. Поибрене. Пет табура бяха заели позиция близо до с. Петрич, като не позволяваха на русите да минат, докато не бъдат изтласкани турците от с. Поибрене.

Колоната на генерал Дандевил, която премина през Златишкия проход на юг от Балкана, щеше да атакува Златица на 3 януари. Но отстъпващите турски части опразниха града още през нощта на 1 януари. Изпратените разезди установиха, че противникът е отстъпил не само от Златица, но и от Пирдоп, с. Лъжене (Антон) и Козница. Особено сърдечно беше посрещането на руските войски в Пирдоп. Ето какви спомени запази за това посрещане един от руските офицери: «Определил необходимите къщи за полка, аз се отправих към квартирата си, на прага на която бях посрещнат от цялото семейство (седем души) с иконата на Николай Чудотвореца (моя патрон) и хляб и сол. Не минаха и пет минути и на ниска масичка се появиха: вино, кафе и сладки. Три малки деца ми прислужваха усърдно. Едното подава въглен от жарта за запалване на цигарата, другото стои с поднос и чака чашката с кафето и т. н., с една дума, вниманието се изразяваше във всички възможни форми...

... Но и по отношение на войниците българите бяха повече от внимателни. На часовите бяха донесли възглавници. Когато на донеслите им казаха, че при нас това не се полага, и им обясниха в какво се състоят задълженията на часовите и караула, край нямаше на въздишките и изразите на състрадание към бедните, окъсани часови и за да им облекчат поне малко тежестта на службата, около всеки пост бяха запалили огньове...».

И тъй колоната на генерал Дандевил не успя да пресече пътя на Орханийската армия за отстъпление към Петрич. Надценявайки силите на руската армия, Шакир паша беше отстъпил към Панагюрище. Но той се опасяваше да не бъде отрязан от пътя, който води от Златица в с. Мечка (Оборище), и на военния съвет бе решено Бекер паша да заеме това село. Обаче общото турско отстъпление увлече и този паша и на 4 януари русите заеха селото с един батальон.

Борбата за София

Докато ставаха тези събития, колоната на генерал Веляминов (около 4200 души в строя) се намираше в с. Яна. Тя имаше задача да охранява действията на руската армия от евентуално турско настъпление откъм София.

На 31 декември генералът разузна местността около евентуалния път на турското настъпление към селото и забеляза, че наоколо няма удобна позиция. Тогава бяха изпратени към селата Ботунец и Долни Богров 12 казашки сотни, за да охраняват подстъпите към Яна и да наблюдават моста на р. Искър при с. Враждебна. През тези дни в София бяха събрани от различни места към 10–15 хиляди мустахфъзи от Осман Нури паша. Те имаха задача да задържат София на всяка цена.

Към 17 ч. на 31 декември командирът на Кавказката казашка бригада донесе на генерал Веляминов, че от София настъпват значителни турски сили. Руските войски бяха вдигнати незабавно в тревога. Те се насочиха към с. Горни. Богров. Веляминов предпочете да посрещне противника в това село, отколкото да го заеме след това с бой. По пътя за село Яна се движеха големи маси българи, «които, пише един очевидец, бързаха с плач и вой да се изтеглят назад, като мислеха, че турците ще заемат Горни Богров. Майките носеха младенци, старците и младежите караха каруците с биволи, където беше поставено най-скъпото за тях. Стон и вопли се носеха във въздуха, дори някои от бежанците бяха от заетия от турците Долни Богров. Когато преминахме бързо през Горни Богров и излязохме на възвишенията пред селото, пред нашите очи изпъкна вълшебно зрелище: село Долни Богров гореше като свещ и отблясъкът от пожара осветляваше местността силно. Изведнъж милиони звезди се издигнаха на облаци към небето. Над селото се издигаше огромен стълб от червен дим».

Възвишенията край Горни Богров са много удобни за отбрана. Това важи особено за лявата височина, която представляваше удобна артилерийска позиция. Пред селото пък имаше една могила, която даваше възможност за устройване на добър отбранителен пункт. Отбраната имаше добър обстрел, докато местността пред нея предлагаше малко прикрития за противника. С пристигането на отряда оръдията бяха изнесени на определените им позиции, а войниците от Тамбовския и Пензенския полк заемаха местата си. Вече притъмня и към 19 ч. престрелката между турците и казаците спря. Само пожарите в Долни Богров и Ботунец и лагерните огньове показваха, че турците не са отстъпили, а само са отложили атаката си за следващия ден.

Към 8 ч. на 1 януари 1878 г. турските сили започнаха да се построяват край с. Долни Богров в бойни редове с явното намерение да атакуват фронта на руската позиция. Няколко табура се насочиха в обход на левия й фланг. Веляминов нямаше сили да действува срещу тях и се задоволи само да изпрати казашки разезди към село Мусачево, за да следят действията им.

Откривайки страшен, почти непрекъснат огън, съпровождан с неистови викове «Аллах», турците започнаха настъплението си в 9 ч. Поради превъзходството на турските пушки в сравнение с руските кринки, както и поради липсата на достатъчно боеприпаси, генерал Веляминов заповяда на пехотинците да открият огън едва когато противникът се приближи на един пушечен изстрел от окопите. Такава заповед пак от съображение за пестене на боеприпаси (всяко оръдие разполагаше само с 60 снаряда) беше дадена и на артилерията. Руските артилеристи бяха успели да измерят необходимите разстояния и очакваха неприятеля вече подготвени.

Ободрени от мълчанието на русите, както и от собствените си викове, турците продължиха да настъпват. Когато се приближиха достатъчно, Веляминов каза на началника на артилерията: «С Бога, започвайте!». Полетя първият изстрел на руската артилерия, а след него вторият, третият... Действието на «снарядите от такова близко разстояние беше ужасно: всяка граната буквално се пръсваше над гъстата турска верига и там, където падаше, лягаха цял ред убити и ранени. Турците усилиха редиците си и се хвърлиха в атака. Едва сега откри огън и руската пехота. Трудно би могло да се различи нещо в дима и в мъглата. Чуваше се само ритмичното ехо на залповете.

Междувременно турците се опитаха да обходят русите от север с пет табура. Съзрял тази опасност, генерал Веляминов изпрати натам един батальон от Пензенския полк, който започна да се окопава. Но батальонът беше нападнат, преди да успее да стори това. Заетата от него височина представляваше тактическият ключ на руската отбрана, поради което турците атакуваха с настървение. Русите ги допуснаха да се приближат твърде много, след което ги обстреляха и ги отхвърлиха назад с щикове.

Направен беше опит и да се атакува могилата пред селото. Но тамбовците, които си бяха изрили ложементи с щиковете, ги допуснаха на 25 крачки, посрещнаха ги с убийствен залп и се хвърлиха срещу тях. Ударът беше така неочакван, че турците бяха буквално сметени и отхвърлени назад с грамадни загуби.

През това време русите не спираха стрелбата си нито за миг. Те заставиха турските батареи да замълчат, а след това и да напуснат позициите си. Руските артилеристи буквално опустошаваха гъстите редици на настъпващите табури.

Към 14 ч. турците бяха обходили и двата фланга на руската отбрана. Генерал Веляминов се опасяваше най-много от обход откъм юг и изпрати там две роти от резерва си. 3–ти тамбовски батальон се придвижи напред с около 500 стъпки, за да заеме по-удобна стрелкова позиция. Противникът сметна това за настъпление и започна бавно да отстъпва. Тогава майор Артабулевски заповяда да свирят настъпление и войниците се хвърлиха напред с «ура». То се яви като сигнал за общо настъпление. Узнали за отстъплението на турците, другите батальони ги допуснаха за втори път на 15 крачки до окопите си, посрещнаха ги със смъртоносен залп, а след това се хвърлиха върху тях с неизмерима смелост, обърнаха ги в бягство и започнаха да ги преследват. Цялата руска линия премина в настъпление.

Но русите нямаха достатъчно сили да преследват докрай, пък и можеха да бъдат изненадани, ако се увлекат в преследването на противника. Патроните им бяха на привършване. Ето защо генерал Веляминов заповяда към 17 ч. да се спре преследването

Турците не посмяха до възобновят боя. През нощта те се оттеглиха от Долни Богров по шосето за София.

И тук руските войници проявиха голям героизъм. «В самия разгар на сражението, разказва един участник, аз вървях по батареята от левия до десния й фланг, където се намираше генералът. Изведнъж виждам, че на земята седи без ботуш каруцарят от 2–ра батарея от гвардейската конна артилерия Дацук и човърка с нож в крака си. Приближавам се, питам какво прави. — Куршум вадя, Ваше благородие — беше отговорът. Действително, в ръцете му имаше куршум, а целият му крак беше в кръв. След това още пред мен той обу ботуша си и тръгна към коня, накуцвайки по малко.»

Години след това сражението при Горни Богров се разглеждаше в много отношения като образец на отбранителен бой с допускане на превъзхождащия противник до окопите и посрещането му със смъртоносен огън. Турците бяха дали около 600 убити и 1600 ранени; около 500 трупа лежаха само на няколко крачки от руските окопи.

Сражението при с. Горни Богров направи силно впечатление на турците и разколеба нравствените им сили. Но най-голямото му значение се състои в това, че то реши освобождението на София и помогна за извоюване на победата при Ташкесен.

Боят при с. Враждебна

Генерал Гурко знаеше, че турците са съсредоточили в София значителни сили, с които атакуваха генерал Веляминов. Пред русите изпъкна необходимостта да ги изтласкат от този град, за да осигурят съобщителните си линии. Освен това генералът предполагаше, че при заемането на София ще вземе като трофеи богати продоволствени и оръжейни складове. По тази причина той реши да преследва с част от войските си разбития противник при с. Ташкесен, а с останалите части (около 20 000 души с 46 оръдия) от войските си да се насочи към София. На генерал Раух бе заповядано да настъпи към Враждебна и да атакува моста над р. Искър.

Генерал Раух излезе от Ташкесен в 2 ч. след полунощ на 2 януари. Разстоянието до Горни Богров (около 25 км) беше изминато бавно и неговата колона пристигна в последното село едва към 11 ч. на следния ден. След кратка почивка отрядът продължи отново да настъпва. На около 2 км от Искъра руските разезди бяха посрещнати от огъня на турската конница, която беше заела позиция пред моста.

При с. Враждебна имаше над Искъра дървен мост, направен по американска система, с полегато поставени подпори. Вляво от него се намират няколко могили, които дават възможност за наблюдение. Турците бяха заели ложементите пред и зад моста на Софийското шосе.

Русите се разгърнаха във верига от двете страни на шосето и продължиха да настъпват, без да стрелят. Когато достигнаха на 900 крачки, най-добрите стрелци откриха огън, а веригата продължи да настъпва с прибежки. Стрелците спряха на 600 крачки пред позицията на противника. Генерал Раух имаше намерение да спечели боя с обход. През цялото време турците изстрелваха като че ли с бясна бързина патроните си. По залповете, които следваха един след друг, можеше да се мисли, че се е завързал кръвопролитен бой, докато в действителност над главите на русите прелитаха облаци куршуми, които не им причиняваха никакви загуби.

Започна да се свечерява. Генерал Раух заповяда батареята да се изнесе за защита на пехотата бързо към моста и да открие огън както срещу неговите защитници, така и срещу турските резерви зад с. Враждебна. От могилата, от която наблюдаваше генерал Гурко, движенията на поверените му части изглеждаше да се извършват при пълен ред и спокойствие, сякаш те не водеха истински бой, а се намираха на маневри.

Една казашка полусотня, изпратена вляво, търсеше брод за преминаване на реката. Като получи донесение, че тя е покрита на много места с лед, генерал Раух изпрати Преображенския полк да премине вляво и да се яви в обход на турците. Щом забелязаха това, турците подпалиха моста и отстъпиха към София. Русите не се впуснаха да ги преследват, а заеха позиция на около километър от Враждебна, която укрепиха на следния ден. Гвардейските сапьори успяха да загасят горящите устои на моста, след като вдигнаха част от настилката. Те зариваха горящите части със сняг отгоре и отдолу и ги заливаха с вода, която донасяха в манерки. Два-три часа след това мостът беше окончателно възстановен и по него започна да преминава артилерията. През нощта обаче той се запали отново, вследствие на което там бе оставена команда сапьори.

Освобождение на София

София имаше значението на много важен опорен пункт в турската отбранителна система. Влизането на руските войски в този град би осигурило десния фланг на Гурковия отряд и в същото време би създало условия за установяване на връзка със сръбската армия.

Около София се намираха 7 укрепления от различна големина. Най-значителните от тях бяха обърнати към запад и към юг. Що се касае до север, там не само че нямаше укрепления, но не бяха взети даже елементарни предпазни мерки. Построени бяха само няколко батареи и стрелкови окопи.

Изхождайки от тези данни, генерал Гурко реши да атакува града от север с колоната на генерал Веляминов и от изток с колоната на генерал Раух. Атаката трябваше да започне сутринта на 5 януари.

На 3 януари генерал Веляминов достигна с. Куманица (Кубратово) и се разположи на бивак. Още същия ден две сотни от Кубанския полк бяха изпратени към с. Биримирци (кв. Бенковски), където отиде по-късно и целият полк. Казаците можаха да разгледат от заетите позиции турския редут Чифут табия, който беше разположен до шосето за Берковица, както и редутите при селата Слатина и Подуяне. Българи съобщиха, че пред тези редути има ложементи. Разезди, изпратени в с. Орландовци, донесоха, че в съседното село Малашевци има доста турци, чиито сигнали се чували отдалеч. Кавказката казашка бригада се разположи между селата Требич, Връбница и Илиенци.

Пред русите се разкриваше великолепна картина. «София, разказва един очевидец, се беше разположила красиво със своите минарета в подножието на Витоша. Беличките къщи и високите дървета се очертаваха красиво на чистото зимно небе. Едно не хармонираше с тази мирна картина — тъмният пръстен на земните укрепления, които обкръжаваха града.»

Генерал Раух остана при с. Враждебна, за да изчака пристигането на подкрепления. Вечерта на 3 януари бе зает мостът при шосето за Пловдив край чифлика Чардаклия (дворец «Враня»). Скоро тук пристигна и конната бригада със задача да пресече пътя на турците за отстъпление към Пловдив. Конниците направиха още същата нощ опит да прекъснат телеграфната линия София — Кюстендил, но не успяха. За същата цел на 4 януари беше изпратен към селата Дървеница, Драгалевци и Бояна един полуескадрон.

Рано сутринта на същия ден разезди донесоха, че изминали повече от 4 км, но не срещнали никакъв противник, а видели изоставени ложементи, палатки, безстопанствен добитък и разхвърлян фураж. Местните жители съобщили, че турците напуснали града, като изоставили всичко. Предните постове доведоха при генерала един българин, избягал от София, който съобщи, че турците са опразнили града и укрепленията през нощта.

Неочакваната поява на русите на левия фланг беше накарала турците да опразнят София и да отстъпят през Перник (Димитрово) и Радомир към Самоков. По свидетелството на българите, както и на чуждестранните консули турското отстъпление представлявало истинско бягство. Турците не успели даже да снемат часовите, които узнали случайно за отстъплението, и се окрили в домовете на някои местни жители — мохамедани. Някои от отстъпващите части нямаха време да вземат дори знамената си.

Тогава генерал Раух заповяда на войските си да настъпят към града. Начело вървяха казаците и един ескадрон от Гродненския хусарски полк. Денят беше ясен, но мразовит. Русите влязоха в града към 2 ч. следобед. По това време София имаше изглед на източен град с многобройните си джамии, тесни и криви улици и разновидни къщи. «Руската войска, писа генерал Раух, беше посрещната от българското духовенство и от жителите на град София, събрани на тълпи, при влизането в града. Раздаваха се оглушителни викове «ура», жените хвърляха по пътя клонки, подаваха хляб на войниците и други подобни. Полковете влязоха в старинния славянски град с развети знамена.» След влизането на генерал Гурко беше отслужен тържествен молебен в катедралната църква.

Няколко дни преди това по шосето за Пирот бяха изпратени руски части начело с княз Церетелев, за да се свържат със сръбската армия.

Осман Нури паша беше напуснал София, изоставяйки в града на произвола на съдбата около 1500 ранени войници. Шосето за Кюстендил беше буквално задръстено от колите, с които пътуваха около 5000 ранени и болни турци. Владайското дефиле беше така задръстено, че физически не беше възможно да се мине през него.

Руските войски намериха в София непокътнати големи складове с боеприпаси. Само в една джамия имаше според преценката на генерал Гурко повече от 200 000 сандъка с патрони, надписани «За Плевен». Русите намериха 375 096 пуда(3) брашно, 3445 пуда галети, 8658 пуда ориз, 7576 четверти(4) ечемик, 550 четверти овес, 6450 пуда сено, 11 444 пуда сол, 407 бъчви масло, 636 пуда фасул, 208 пуда тютюн, 45 000 пуда трици, 56 бъчви консерви. Тези запаси можеха да задоволят нуждите на Гурковия отряд поне за два месеца.

Изморени от действията, войниците се нуждаеха от почивка. Те бяха разквартирувани из жилищата на българите. Генерал Арнолди стана първият военен губернатор на града, а ротмистър Каменски — първият комендант.

На 6 януари на войските в София беше прочетена заповед на генерал Гурко: «Войници от поверения ми отряд, се казваше в нея, със заемането на София завърши този блестящ период от настоящата кампания — преминаването на Балкана, при което не знаеш на какво повече да се удивляваш: дали на храбростта и на вашето постоянство в боевете с противника, или на твърдостта и търпението при понасянето на борбата с планините, студовете и дълбоките снегове. Ще минат години и нашите потомци, посещавайки тези диви планини, ще кажат с гордост и с тържество: Тук е преминала руската войска и е възкресила славата на суворовските и румянцевските чудобогатири!».

2. Настъплението на Троянския отряд

Троянският отряд преминава Балкана

Задача на Троянския отряд, както се наричаше от 1 януари Ловчанско-севлиевският отряд, който беше поставен под командуването на генерал-лейтенант Павел Петрович Карцов, беше да охранява района между Златишкия (Етрополе — Златица) и Русалийския (Севлиево — Карлово) проход. В този район Балканът достига най-голямата си височина. Връх Мара Гидик е често обвит в мъгли и спохождан от бури и виелици. Планинските пътеки са удобни само за пешеходци и отделни конници, но съвсем не за цели войскови отряди. Военните летописи не бяха записали нито един случай войска да е преминала Стара планина в този сектор и не без основание редица военни авторитети твърдяха, че преминаването на Троянския балкан от русите през зимата не е възможно.

Още с назначаването си за началник на отряда генерал Кардов започна да разузнава местността. Сведенията, които донесоха изпратените за целта през декември казаци и стрелци, преоблечени в дрехи на местното българско население, както и българи, подсилиха убеждението, че зимният преход е труден, но не е невъзможен.

Преминаването на Балкана в този сектор имаше голямо значение. Спуснали се в долината на р. Стряма, русите можеха да заангажират намиращите се там турски части и да не им позволят да отидат към Шейново и Шипка, където щеше да действува генерал Радецки.

В последния ден на 1877 г. главнокомандуващият заповяда генерал Карцов да премине Балкана на 5 януари 1878 г. в посока на с. Текия (Христо Даново). (Поради промяна на датата, когато генерал Радецки трябваше да започне преминаването на Балкана, генерал Карцов определи за начало на настъплението на своя отряд 4 януари.) Главнокомандуващият беше завършил срещата си с генерал Карцов с думите: «Удаде ли ти се да преминеш — чест и слава! Ако ли не — демонстрирай, но действувай усърдно!».

Започвайки настъплението, началникът на Троянския отряд не знаеше с какви сили разполагат турците за защита на Стремската долина и Троянския превал, но знаеше положително, че там има противникови сили. За удобство отрядът (6139 души в строя, от които бяха отделени за действия 5300) беше разделен на три ешелона, които се съсредоточаваха в различни пунктове, откъдето трябваше да отидат в изходния пункт (с. Кнежа) последователно на 3, 4 и 5 януари и също така последователно да тръгнат на 4, 5 и 6 януари.

Според някои сведения планината можеше да се премине по пътеката от с. Шипково, която излизаше при с. Рахманларе (Розино). Карцов реши да използува именно тази пътека. От разположените в Тетевен части той създаде четвърти ешелон под командуването на подполковник Сухомлинов. Той трябваше да премине по споменатата пътека. За съжаление сведенията за нейната проходимост се оказаха твърде преувеличени. След като положи напразно усилия да преодолее снежните преспи, ешелонът беше застигнат от буря и едва не загина. След това той се върна обратно и се присъедини към главната колона.

Първият ешелон имаше най-трудна задача. Той трябваше да прокара път, да отхвърли противника и да се опита да изкачи оръдията. Ако пътят се окажеше свободен, ешелонът трябваше да влезе на 4 януари в с. Текия, а ако не — да действува внимателно, като не забравя, че има демонстративна задача — да отвлече вниманието на турските сили от Шипка. За началник на този ешелон беше назначен подполковник Сосновски.

При преминаването на Балкана голяма роля изиграха многобройните български чети, които се намираха под командуването на войводата Цеко Петков. Малко преди това той беше образувал чета от 400 души, която се въоръжи с пушки, отпуснати от русите. Преди преминаването българските чети бяха събрани в определени пунктове, а на водачите им бяха дадени специални инструкции за предстоящата им дейност. Българите трябваше да проучат пътя, да го разчистят от снега и да помогнат при изкачването на оръдията. Но те разбраха задачата си по-широко и даже се опитаха да вървят с руските вериги. Планинците обещаха да дават всеки ден по 200 самара и толкова биволи, колкото се окаже необходимо. Карцов можеше да разчита на около 400 планински жители за поправянето на пътя. Големи услуги оказа на отряда и настоятелят на Троянския манастир архимандрит Макари. Той се разпореждаше за охраната на северните склонове на планината от местното население, участвуваше във всички рекогносцировки и не напусна отряда нито за една минута. Денем Макари изпращаше ешелоните в планината, ръководеше разчистването на пътя, а нощем организираше в манастира приготвянето на хляб и ракия за русите. На разсъмване той се явяваше отново на превала върху малкото си конче. Ценни услуги направи на русите и старшината на Троянското окръжие — опълченецът Георги. Той организираше местната полиция в Троян, където нямаше никаква гражданска власт, и действуваше за набирането на коне, коли и фураж.

Призори на 4 януари русите потеглиха към Балкана. Начело на първия ешелон вървеше 10–и батальон и рота сапьори с две оръдия, демонтирани и натоварени на 16 шейни, всяка от които се теглеше от три бивола. През целия ден студът не спадна по-долу от 22° под нулата. Непрекъснато се стелеше гъста, непроницаема мъгла. «Батальонът потегли бодро, си спомняше по-късно един участник в този поход. Остроти и смехове се сипеха по подхлъзналите се и паднали в рохкавия сняг... Но не беше изминал и четвърт час и трудността на изкачването се почувствува и наоколо се чуваше само тежко, отсечено дишане... Пътеката се извиваше стръмно и само площадките, които я прекъсваха тук-таме, позволяваха човек да си вземе дъх. И при най-малкото спиране по склона невнимателният се свличаше долу, за да започне след това да се изкачва отново... Разстоянието между площадките беше 150–300 крачки и трябваше да се изминава почти бегом... От умората в ушите шуми, пред очите се явяват червени кръгове, гърдите болят и всяка дреболия ти се струва огромна тежест.» Понеже биволите не можеха да изтеглят оръдията, към всяко оръдие беше придадена по една рота пехота и една сотня казаци.

Като измина по този начин цели 12 часа, батальонът достигна платото. То се оказа достатъчно широко, за да могат да се поберат всички войници. След кратка почивка батальонът тръгна отново. Водеха го българи, които познаваха местността много добре. Към 16 ч. войниците достигнаха подножието на самия превал. Да се върви по-нататък не беше възможно, тъй като по насрещните върхове се издигаха турски укрепления. Привечер на превала пристигнаха и другите части от първия ешелон, както и една българска чета начело с войводата Цеко Петков, наречен Балкански орел. Той беше въоръжен от главата до краката. Изобщо ешелонът се съпровождаше от маса добре въоръжени българи, някои от които бяха организирани в чети със знамена и предводители.

Като имаше предвид значението на похода, подполковник Сосновски предложи на командира на 10–и батальон да вземе всички части от ешелона и да се опита да овладее с внезапен щурм командното укрепление, което преграждаше пътя. Когато стрелците наближиха на 800 крачки от укреплението, разположено на височината Орлово гнездо, от Захарна глава се чуха сигнали и след малко турците откриха огън от всички страни. Това отне всички шансове за успех, които произтичаха от внезапността на нападението. Стрелците залегнаха в мъртвото пространство. Огънят ставаше все по-чест, но стрелците бяха готови да се вдигнат срещу укреплението само за да не замръзнат от все по-усилващия се студ. Изви се страшна виелица. Тогава капитан Грайфенфелс отиде при батальонния командир и му каза: «Лежим на 100 крачки от турците, загиваме от куршумите, а много повече и от студа. Трудно могат да се сдържат хората. Какво да правим?». След малко дойде заповед за отстъпление към гората. Турците не прекратиха огъня си през цялата нощ. Но по-големи загуби от него обаче нанесе студът. От 75 души, които излязоха от строя, убити бяха 8, замръзнали — 49, а останалите — ранени.

На следния ден (5 януари) няколко офицери отидоха на разузнаване. Те забелязаха, че турското укрепление се състои от 4 редута, които бяха разположени по такъв начин, че можеха да обстрелват всички пътеки, които се срещаха на превала. Свързани с траншеи и заети от добре обучени низами, редутите бяха почти непристъпни.

Два дни преминаха в съсредоточаване на отряда, в път към превала, възкачване на оръдията и в дирене на обходна пътека. Няколко българи колибари показаха такава пътека вляво от Захарна глава, макар да не бяха уверени във възможността да се мине по нея през това време. Оказа се, че пътеката наистина дава възможност за обхождане на турското укрепление отляво и за излизане в с. Кърнаре. Тогава генерал Карцов реши да премине в настъпление и раздели отряда си на две колони. Първата, в състава на която влизаха повечето от войските, трябваше да настъпи под командуването на полковник Греков по споменатата пътека и да заеме село Кърнаре, за да се яви в тил на турците. Колоната на граф Татишчев. трябваше да образува първоначално временен заслон, а след завършване на обхода — да атакува противника по фронта. След разбиването на турците тази колона трябваше да се спусне към селата Текия и Кърнаре.

Първата колона настъпи в 5 ч. сутринта на 7 януари. Първоначално изглеждаше, че турците не са забелязали движението й, но техните оръдейни изстрели към 9 ч. показаха, че това не е така. Силният огън откъм Орловото гнездо не даде очаквания от противника резултат. Колоната успя да се промъкне и макар спускането по южния склон на Балкана да беше много по-трудно от изкачването на северния склон, тя достигна към обед десния фланг на противника и предприе атака срещу него. Атаката се разви успешно и колоната достигна ложементите пред с. Кърнаре.

За да подпомогне обходната колона, генерал Карцов заповяда на един батальон от втората колона да демонстрира срещу Орловото гнездо. Към обед руската артилерия откри огън срещу редута. Снарядите се пръскаха над самите укрепления и нанесоха големи загуби на противника. Не измина много време и в неговия тил се появиха няколко роти, изпратени от полковник Греков. Това принуди турците да раздвоят своя огън. Втората колона се възползува от момента и започна да се изкачва по стръмната скала на укреплението. След малко русите се хвърлиха в редутите с «ура». Там намериха богати трофеи. Турците избягаха толкова бързо, че в някои помещения кафето още вреше на огъня. Втората колона продължи да преследва противника с всички сили. От върха на Троянския превал се откриваше поразителна гледка на юг. Южният склон на Стара планина приличаше на терасообразен амфитеатър, а в дъното се виждаше село Текия с неговите керемидени покриви и бели минарета. Долу блещукаха завоите на незамръзналата Стряма. Долината беше осеяна със села и малки дъбови и орехови горички. Насреща се издигаха розоволилавите очертания на Средна гора.

След малко втората колона зае селата Текия и Кърнаре. Отстъпващите турци се бяха насочили към Карлово (Левскиград), но когато видяха, че ще бъдат отрязани от казаците, се насочиха към Пловдив, разпространявайки наоколо панически ужас. Паниката стана толкова силна, че укрепената позиция при Клисура беше опразнена без нито един изстрел при появата на първите руски разезди.

Така въпреки мрачните предсказания на пророците Троянският отряд изпълни блестящо своята задача.

За постигането на победата внесоха своя принос и българите. Когато русите достигнаха Орловото гнездо, при тях имаше стотици четници и въоръжени селяни от околните села. Мнозина между тях бяха бежанци от долината на Марица, които се връщаха по родните си места заедно с освободителите. «Между стотиците четници, разказва един очевидец, бяха две прелестни български девойки, около 17–19–годишни, също с пушки и патронни торбички. Лицата им горяха от увлечение, възторг, вдъхновение. С какво чувство викаха те приветствено «ура!» на нашите казаци и войници, как стремително и ловко скачаха от скала на скала, преследвайки бягащите турци! Аз се загледах с уважение в тези красиви и храбри амазонки, едната от които се наричаше Марица, а другата Бойка.»

В долината на Стряма

С появяването на Троянския отряд на юг от Балкана турските сили между Шипка и Златица се оказаха разделени. Това принуди турците да изоставят Карлово (Левскиград), Клисура и с. Чукурлии (Песнопой) и да отстъпят на юг към Пловдив. Това се обяснява с обстоятелството, че преминаването на русите през прохода се считало от тях за невъзможно. «Щом те са минали през Троян, то къде ли ще отидат след това!», казвали турците.

През цялата нощ на 7 срещу 8 януари по Средна гора бляскаха огньовете на отделни изстрели. Това бяха указатели за престрелки между турците и четниците на Цеко Петков. Въоръжени българи кръстосваха планината и довеждаха отделни турски войници.

На 8 януари бяха изпратени няколко сотни за разузнаване към Клисура, Чукурлии и Карлово. Разездът на есаула Шаров се яви съвсем неочаквано в Карлово и взе две знамена, които принадлежаха на отряда на Тосун бей — същия звяр, който хвърли Клисура в пламъци по време на Априлското въстание и чийто образ ни остави Вазов в «Под игото». Есаулът Шаров донесе, че ариергардните части на турците в Сопот (Вазовград) и Карлово побягнали при приближаването на казаците. Самият разезд замина след това към Калофер. В течение на следните два дни (8 и 9 януари) нямаше никакви сведения за това, което става вдясно или вляво от отряда. Едва на 10 януари отрядът срещна в Клисура отряда на генерал Комаровски. Щом научи за това, генерал Карцов заповяда сутринта на 12 януари два батальона да заминат за Карлово и да очистят на всяка цена от противника Калоферския проход.

Към обед на същия ден в с. Кърнаре доведоха при генерал Карцов парламентьор, изпратен от пловдивския комендант. След официалния разговор парламентьорът, който владееше много добре френски и немски език, беше поканен на обед. Тогава той стана по-разговорлив. «Трябва да ви кажа, започна той, че само преди седем дни ние живеехме в Пловдив много спокойно и се веселяхме от сърце на нашите вечеринки. Изведнъж известие за преминаването на генерал Гурко... Вие разбирате какво впечатление направи това... Ето след това друг удар: телеграфът донася вестта за прехода на русите при Троян. На всички това ни се стори дори невероятно. През Троян?! И то зиме! Откровено казано, ние не повярвахме на това известие, счетохме го за някакво непонятно недоразумение, но уви! На другия ден пристигна в Пловдив Рафик бей, командир на Троянския отряд... и право при губернатора. Бедният, той скубеше косите си и плачеше като дете, разказвайки за своето поражение... Появяването му в Пловдив наскоро след известието за преминаването на русите при Арабаконак и Златица произведе сензация, близка до паника.»

Като включи на 13 януари в отряда си пристигналите през Балкана нови руски части, генерал Карцов потегли с войските си към освободения от предишния ден град Карлово.

Пътят минаваше през долината на Стряма, населена предимно с турци. Те бяха изоставили селата си и сега там обикаляха българи от околните села, които събираха добитък, зърнени храни и покъщнина! Никой не им пречеше, тъй като те бяха от селища, които поробителите бяха разграбили и опожарили до основи през лятото на 1877 г., след отстъплението на Предния отряд. Близо половин година след това тези хора се скитаха по планинските усои като диви зверове, без покрив и в ужасна нищета, търпейки всевъзможни лишения.

Малкият и красив градец Сопот беше населен изключително с българи. Той се славеше с хубавото си бяло вино, с тютюневи, розови и черничеви градини, с хубави тъкани и прочути майстори резбари. Почти всички къщи бяха от камък, направени много солидно. Но сега, когато русите минаха през него за втори път, той представляваше само куп от развалини. Къщите бяха разрушени до основи, градините — унищожени, неуспелите да избягат мъже — заклани, а девойките — откарани в харемите или за продан в Анадола. Пощадени бяха само стариците и тези от жените, които не се отличаваха с красота. Заедно с русите в родното си пепелище се завърнаха неколцина бежанци. Те живееха в землянки или в набързо направени дървени колиби и по цял ден бродеха из пепелищата. И всичко това беше направено само защото през лятото в града беше дошла една сотня казаци! Турците бяха унищожили всички села в околността, в които беше стъпил кракът на руския войник. «Без да види това разорение, пише един очевидец, човек трудно може да добие представа за него.»

Към обед руските войски влязоха в Карлово. Посрещна ги депутация начело с духовенството. Благодарение на енергията и разпоредителността на граф Татишчев в града цареше пълен ред. Военната полиция беше на мястото си, а при изоставените турски складове бяха поставени часови. Навремето градът бе пощаден от огъня, защото редом с българите живееха и много турци, гърци и арменци. Кощунствата се ограничиха само с подпалването на няколко български къщи и с посичането на 10 мъже и една жена в църквата. След освобождаването на града четниците на Цеко Петков поставиха в тази църква червеното знаме, с което бяха преминали Балкана. Само няколко часа след освобождаването на града закипя отново търговията на българите, която беше прекъсната от лятото.

На 14 януари следобед пристигна в града генерал Скобелев-баща. Той трябваше да поеме командуването на цялата конница на отряда на генерал Карцов и да настъпи към Пловдив, където да се присъедини към Гурковия отряд. А на 17 януари генерал Карцов потегли с останалата част от отряда си към Чирпан, за да прекъсне железопътната линия при Йени махале (Нова махала) и да излезе на шосето към Хасково. По този начин той щеше да прекъсне пътя на Сюлейман паша за евентуално отстъпление.

Освобождение на Чирпан

Войниците от отряда на Карцов настъпиха по един междуселски път, който минаваше през места, коренно различни от Розовата долина. На разстояние по-голямо от 55 км те срещнаха едва три села, едно от които беше населено с българи католици. След отряда се движеха безбройни каруци, запрегнати с волове, на които беше натоварено цялото имущество на бездомни скиталци, избягали от околностите поради зверствата на турците. В голямата си част това бяха жители от селата на Пловдивски окръг, които се връщаха в родните си места под закрилата на руските войски. По целия път отрядът срещаше натоварени магарета и коне, около които се влачеха старци в окъсани дрехи, боси и окъсани жени и деца, които имаха само по една ризка. На едно място се бяха насъбрали около една обща каруца двадесетина души, по-голямата част от които носеше имуществото си на гръб. Нощта свари отряда в с. Кара орман (Черна гора), на около 7 км от Чирпан, където войниците останаха да нощуват. Тук генерал Карцов научи за изхода на сражението при Кара агач (Брестник) и Станимака и реши да не бърза, а да даде почивка на войниците си на следния ден в Чирпан.

Още на 9 януари турците бяха избягали от града до последния човек. В него се намериха изоставени 395 сандъка с патрони (по 10 000 във всеки сандък), грамадно количество зърнени храни и няколко хиляди галети.

Русите влязоха в Чирпан в 8 ч. на 18 януари. Те бяха посрещнати от голяма група мъже, които се бяха въоръжили след оттеглянето на турците и бяха създали въоръжена стража за охрана на селището. Жените и девойките бяха облекли празничните си дрехи. По прозорците и балконите бяха накичени знамена и килими, а портите бяха украсени с гирлянди от зеленина. Улиците и площадите бяха препълнени с ликуващи хора. Един българин биеше с все сила камбаната на градската кула в чест на освобождаването на града. Най-възрастният свещеник посрещна генерал Карцов с оловен поднос, на който имаше кръгъл пшеничен хляб, сол и чаша чирпанско вино. Почти всички офицери бяха отведени от чирпанци по домовете им, където намериха приготвени чисти постелки, топли стаи и изобилна храна. «Този сърдечен прием дори ни стесняваше, пише един съвременник. Пък и как да не се стесняваш, когато виждаш, че самият стопанин и цялото му семейство, от мало до голямо, те гледа в очите, стараейки се да предугади и най-малкото ти желание.» Сформираното още преди влизането на русите в града градско управление показа необикновена енергия за съдействие на военните власти. Няколко часа след освобождаването на града председателят на градския съвет заяви, че има готови около 5000 оки печен хляб.

Съгласно една заповед на Николай Николаевич от 19 януари отрядът на генерал Карцов трябваше да постъпи в подчинение на генерал Гурко и да се насочи към Одрин, като мине през Хасково, Харманли и Мустафа паша (Свиленград). Настъпвайки по този маршрут, отрядът достигна на 21 януари град Хасково, в който беше влязъл два дни преди това отрядът на генерал Скобелев.

3. Преминаването на Шипченския отряд през Балкана

Подготовка на преминаването

Падането на Плевен означаваше, че е настъпил краят на прочутото стоене на Шипка. Към средата на декември започна непосредствената подготовка за предстоящото настъпление. Постоянно прииждаха подкрепления и към края на годината Шипченският отряд броеше вече 48 500 души с 88 оръдия срещу 26 000 души на противника. Главнокомандуващият настояваше генерал Радецки да започне настъплението колкото е възможно по-скоро. Обаче последният го отлагаше до пристигането на подкрепленията, които се съсредоточаваха в Габрово и в Трявна.

Опитът от военните действия през миналите месеци беше показал, че не е възможно разгромяване на турските сили при Шипка чрез фронтална атака. Това можеше да дойде само в резултат на обхождане на противника и атака на неговия тил или на фланговете му.

На 31 декември в щаба на генерал Радецки на Шипка се състоя съвещание с частните началници, на което беше обсъден планът за предстоящите действия, които трябваше да започнат на 5 януари. Радецки предприемаше тези действия не по силата на убеждението си, а поради нареждането на главнокомандуващия. Това си отношение той отрази и в телеграмата до последния, с която му съобщаваше за взетото решение: «... Аз изпълнявам заповедта на Ваше Императорско Височество, но Ви донасям по съвест, че походът през планината считам за преждевременен до пристигането на генерал Гурко».

За осъществяването на настъплението, което имаше за цел деблокирането на Шипченския проход и излизане на отряда в долината на Тунджа, войските се разделяха на три колони. Лявата колона се състоеше от 25 батальона, една дружина, шест сотни, рота сапьори и 24 оръдия (всичко 18 880 души). Това представляваше почти половината от силите на отряда. Тази колона трябваше да премине под командуването на генерал Святополк-Мирски повече от 30 км през Тревненския проход. Дясната колона (15 батальона, 7 опълченски дружини, 6 сотни, 2 роти сапьори и 14 оръдия, общо 15 840 души) трябваше да мине повече от 15 км по Химитлийския проход под командуването на генерал Скобелев. Централната колона (15 1/2 батальона, 2 роти сапьори и 50 оръдия, всичко 11 500 души) се намираше под личното командуване на генерал Радецки. Тя трябваше да се спусне в с. Шипка едва след като то бъде заето от една от обходните колони. Докато в диспозицията си Радецки беше очертал много точно задачите на лявата колона (да овладее с. Шипка или да не позволи на противника да изпрати подкрепления в селото), то не може да се каже същото за задачата на генерал Скобелев. Последният беше подчертан противник на Радецки поради нерешителността на последния да предприеме настъплението. Задачата на дясната колона беше изложена много условно и неопределено както по отношение на целта, така и по отношение на обстановката. Скобелев трябваше да заеме село Химитлии (Ясен), да остане на първо време там, а след това, ако се окаже благоприятен момент — да атакува Шипка. «Впрочем, това предоставям на Вашето усмотрение, беше писал Радецки, но считам за дълг да предупредя, че няма резерви, тъй че Ваше Превъзходителство трябва да разчита в своите действия на собствените си сили.»

Настъплението на лявата колона

В навечерието на похода войските от лявата колона се съсредоточиха в тревненското село Радецки, което беше определено за изходен пункт. За облекчаване на действията в селото бяха оставени всички обози, кухни и прочее. Същото стана и с оръдията, понеже изкачването на артилерията по стръмните, покрити със сняг балкански проходи би затруднило много движението на колоната. Пред лицето на противник, който имаше обсадна артилерия, и то в навечерието на решително сражение, това беше голям риск, но без това условие колоната не би могла да премине планината в определения срок. За разчистване на пътя бяха организирани работни команди от около 2000 българи. Повечето от тях бяха избягали от родните си места в Южна България поради зулумите на турците и успешното преминаване на Балкана от руските войски беше единственото спасение за тях. Ето защо те напрегнаха всичките си сили за разчистването на пътя.

Войските от колоната бяха разпределени в авангард и пет ешелона. Авангардът излезе от с. Радевци призори на 5 януари. В началото изкачването вървеше леко и към 8 ч. той достигна предните постове. Но оттук нататък движението започна да се забавя, тъй като разчистването на пътя вървеше бавно. Едва изминали стотина метра, войниците спираха, изчакваха разчистването на следващите стотина метра и тръгваха отново, за да спрат след малко. «Слънцето клонеше вече на запад, пише в спомените си един участник в похода, и последните му лъчи, промъквайки се между дърветата, хвърляха дълги сенки. Студът ставаше все по-лют, чувствуваше се настъпването на нощта, а заедно с нея и на желания от всички отдих. Ето че гората започна да редее: появиха се млади борчета, откри се една втора поляна. Но в тези места ставаше още по-ужасно. Течението на въздуха от прохода пронизваше замръзналото тяло. Стъмни се, когато отрядът спря. В тъмната синевина блещукат милиарди звезди, дивно свети луната и вълшебната планинска картина пренася мислите в някакъв приказен свят... навсякъде горят огньове, а насядалите около тях войници разговарят тихо, прилепили се един до друг.»

Преходът на 6 януари не беше голям и към 13 ч. авангардът достигна последния превал. «Студът беше непоносим, си спомня друг участник в този поход, мразът достигаше до – 20° С, а тъй като ние стояхме на върха на превала, който имаше форма на площадка, вятърът просто ни пронизваше до костите и фучейки по дефилето, действуваше неприятно на нервите. Тук не можеше да се набави нищо, нито сено, нито дърва, тъй като наблизо имаше само храсти, нито дори вода, за която хората трябваше да се върнат на три версти назад при извора. През тази нощ ние спахме в пълния смисъл на думата върху снега, постилайки под себе си, у когото имаше, чул, а под главата седло». Авангардът спря, за да изчака пристигането на всички части.

Недалеч от намиращото се пред превала село Селце пътят се раздвояваше към село Мъглиж и към Казанлък. На 7 януари се насочиха по пътя за Мъглиж два полка и една сотня казаци под командуването на генерал Шнитников.

Очакваният момент за силите на главната колона настъпи към 11 ч. на 7 януари. В долината владееше спокойствие и по всичко личеше, че неприятелят не е открил настъплението на колоната. Първи се спуснаха казаците. След кратка престрелка те прогониха башибозуците и рано следобед влязоха в село Горно Гюсово (Горно Изворово). То беше голямо и богато село. Жителите му го бяха напуснали толкова набързо, че не бяха успели нито да запалят селото си, както правеха обикновено при появяването на русите, нито дори да откарат поне една овца, оставяйки по такъв начин на разположение на руската армия големи запаси от жито, фураж и добитък. След това казаците продължиха настъплението и изтласкаха противника от съседните села Средно и Долно Гюсово (Средно и Долно Изворово). Турското население бягаше към село Енина.

Същият ден колоната на генерал Шнитников разби противника (3–3 и 1/2 табура) в упорит едночасов бой, след което влезе в село Мъглиж.

Настъплението на дясната колона

На 19 декември Николай Николаевич съобщи на Скобелев за предстоящото преминаване на Балкана и за неговото място при тази операция. Командуваната от последния дясна колона трябваше да излезе от с. Топлеш и да се спусне към с. Химитлии през връх Коруджа.

Едновременно със съсредоточаването на войските в околностите на Габрово генерал Скобелев положи големи усилия да подготви предстоящите действия. От околното българско население и от Търново бяха закупени самари, шейни, фураж, товарен добитък и прочее. Продуктите бяха достатъчни да изхранят колоната в течение на 12 дни. В дивизията на Скобелев нямаше човек със скъсани обувки. На всеки бяха раздадени топли партенки. Грижите на генерала бяха толкова големи, че неговите части се отличаваха рязко от останалите и войниците ги наричаха «скобелевски». Тежкият поход изискваше да се вземе само най-необходимото: по 172 патрона, храна за 8 дни, спирт, консерви, чай, сухари. За разчистване на пътя в навечерието бяха изпратени напред сапьори и уралски казаци.

На 4 януари Скобелев получи последни инструкции за похода и се прибра с щаба си в с. Топлеш. Тъй като пътят на неговата колона беше почти двойно по-кратък от този на лявата колона, трябваше да потегли едва вечерта на 5 януари, и то с част от силите си. Радецки беше предупредил движението да се извърши с разчет колоната да стигне южната страна на Балкана най-рано вечерта на 7 януари. Но маршрутът беше изготвен, без да се вземат под внимание особеностите на пътя, който беше кратък, но труден. Допусна се и друга слабост: връзката с Радецки трябваше да се поддържа чрез куриери, а не с телеграф, следствие на което действията можеха да се забавят и във всеки случай съгласуването им щеше да става трудно.

В диспозицията на генерал Скобелев за предстоящите действия се казваше: «Предстои ни труден подвиг, достоен за изпитаната слава на руските знамена: днес ние започваме да преминаваме през Балкана с артилерия, без пътища, пробивайки си път през снежните преспи пред лицето на противника... Не забравяйте, братя, че на нас е поверена честта на отечеството... да не ви смущава нито многобройността, нито упоритостта, нито злобата на враговете. Нашето дело е свято и Бог е с нас!». Обръщайки се към опълченците, той писа: «Българи опълченци!... В сраженията през юли и август вие заслужихте любовта и доверието на бойните си другари — руските войници. Нека бъде така и в предстоящите боеве!

Вие се сражавате за освобождението на вашето отечество, за неприкосновеността на родното огнище, за честта на вашите майки, сестри, жени — с една дума, за всичко, което на земята е свято и ценно... На вас Бог ви заповядва да бъдете герои!».

Към 16 ч. на 5 януари работите по разчистването на пътя бяха толкова напреднали, че генералът счете за възможно авангардът на Столетов да тръгне след един час. Пътят се извисяваше по стръмнини и се извиваше зигзагообразно. Особено трудно беше изкачването на оръдията. Едно разстояние от около 8 км беше изминато за 20 часа. Авангардът на колоната достигна местността между Маринови стълби и връх Коруджа едва сутринта на 6 януари, а главните сили пристигнаха тук един ден по-късно. «Това е достатъчно, пише генерал Скобелев, за да се разбере с какви страшни препятствия трябваше да се борят нашите войници през първата половина на похода. Без да казвам, че движението беше възможно само поединично, хората падаха на всяка крачка в сняг, дълбок до пояс. На някои места беше така хлъзгаво, че трябваше да си помагат с ръце, за да се изкачат по стръмните склонове, често пъти правейки крачка напред, за да се върнат две назад. Ако към това прибавим студа, който макар без вятър, слава богу, достигаше до – 10° С... може да проличи енергията, която показаха чиновете на отряда.»

Авангард от един батальон, две роти сапьори и 20 уралски казаци продължи напред със задача да разузнае и поправи пътя. Понеже снегът беше много дълбок, разчистваше се само толкова, колкото беше необходимо, за да минат двама души. Авангардът заобиколи Малуша, на която се виждаше турски редут. По тези места можеше да се очаква противник и затова движението ставаше при пълна тишина. На 6 януари слънцето беше доста силно и снегът започна да се топи. Но през нощта студът го скова, като образува доста твърда хлъзгава кора, по която се вървеше трудно. В продължение на около два и половина километра пътят минаваше през скала, а вляво зееше пропаст.

Когато Скобелев узна, че авангардът е достигнал превала, радостта му беше безкрайна. Струваше му се, че ако и по-нататъшното движение се развива все така успешно, колоната ще заеме село Химитлии още същия ден.

Рано сутринта на 7 януари два батальона от авангарда започнаха да се спускат от превала по стръмната западна пътека. Наклонът достигаше на места до 45°. Войниците се свличаха, като се хващаха за всичко, което можеше да даде опора. Не мина много време и пред тях се откри гледката на долината, която спеше.

Турците откриха настъплението на авангарда и в лагера им се вдигна тревога. Техни части се насочиха незабавно към с. Химитлии и го заеха. Раздаде се сигнал на тръба вляво и вдясно от пътя, по дола и скалите започнаха да се изкачват турци. Те имаха явно намерението да обградят и отблъснат авангарда. Засвириха куршуми. Прикривайки се зад камъните, турците се приближаваха на 100–150 крачки от русите и ги обстрелваха с точен огън. Руските сили (едва 4 роти и неколцина казаци) буквално изнемогваха срещу двата табура и няколко сотни черкези и башибозуци. Положението стана опасно. Ако турците биха успели да ги отблъснат, щяха да се укрепят на пътя и да затруднят излизането на руската колона. Казаците знаеха добре това и се държаха упорито. Късно следобед пристигнаха останалите части на авангарда от Казанския и Углицкия полк. Те се хвърлиха срещу противника, комуто оставаше още малко, за да излезе на пътя. С тях беше пристигнал сам генерал Скобелев. Той прецени, че е рисковано да продължи настъплението, без да заеме височините вдясно и вляво, особено хълма на юг от пътя, който беше зает от силни турски стрелкови части. Атаката трябваше да се води срещу всеки противников боец, заседнал зад някой удобен камък и поразяващ с огъня си. Авангардът успя да изтласка противника с цената на 140 убити. Към 16 ч. турците се оттеглиха в село Химитлии.

Късно вечерта, когато се събраха Казанският и Углицкият полк, Скобелев заповяда на полковник Панютин да заеме последното село. Предни руски части влязоха в Химитлии, разузнаха всички къщи и видяха, че противникът се е оттеглил, без да дочака пристигането им. След полунощ в селото се събраха първите дванадесет роти на Казанския полк.

Необходимо е да се отбележи, че докато вечерта на 7 януари лявата колона на генерал Святополк-Мирски беше слязла от Балкана с целия си състав, дясната колона имаше при Химитлии само 6 батальона. Останалите й части бяха разпръснати по пътя в 5 ешелона. Този факт имаше голямо значение за действията през следващите дни. Закъснението се обяснява не само с обичайните препятствия по пътя, които почти никога не могат да се предвидят, но преди всичко с неизпълнението на диспозицията и на последвалите я заповеди на генерал Скобелев.

Първата атака на шейновския лагер

Лявата колона имаше задача да атакува противника от изток. Радецки беше съобщил, че настъплението на дясната колона се развива успешно, вследствие на което Святополк-Мирски трябваше да атакува на 8 януари. В същото време Радецки беше наредил на Скобелев да атакува от запад. Последният беше отговорил, че ще поддържа атаката на лявата колона дори само с тези сили, които му бяха под ръка.

Като се надяваше, че едновременно с него ще атакува и Скобелев, Святополк-Мирски заповяда настъпление. През първите часове на деня от запад започна да се носи ехото на все по-усилващ се огън, който като че ли се приближаваше. Генерал Шнитников cе насочи към Казанлък, а останалите части от колоната на Святополк-Мирски настъпиха към село Енина и скоро завързаха престрелка с противника. Но колкото тази престрелка зачестяваше, толкова намаляваше стрелбата от запад, докато най-после заглъхна окончателно. Но Святополк-Мирски нямаше възможност да се върне назад. Русите влязоха последователно в селата Енина и Хасът (Крън), след което продължиха към с. Шипка. Две казашки сотни бяха изпратени на запад от с. Хасът, за да открият колоната на Скобелев. Генерал Радецки беше насочил атаката срещу село Шипка. Той не знаеше, че полуразрушената и неукрепена Шипка нямаше вече никакво значение, защото турците бяха изградили голям укрепен лагер с радиус километър и половина в района на с. Шейново, което беше включено в лагера. Този лагер се намираше в равнината, а на север го обграждаха планински склонове. Състоеше се от 114 редута, които имаха обща линия от около 7 километра. Източната страна на лагера, дълга около 2 км, беше най-добре укрепена. Тя започваше на север от планинския склон и завършваше на юг с горичката край с. Шейново. По могилите бяха построени две линии, съединени помежду си укрепления. Първата линия образуваха пет могили, към чиито върхове се издигаха спираловидно ложементи. На две възвишения бяха поставени батареи. Пет редута, които обстрелваха предлежащата местност с кръстосан огън и се охраняваха един друг, образуваха втората линия. Тя отстоеше на около 800–1000 крачки от първата. Разстоянието между могилите беше изпълнено с ложементи, заети от стрелци. На една голяма могила зад втората линия се издигаше редут, който командуваше над цялата околност. Тук се намираше и самият Вейсел паша с резервите. Северозападният, западният и южният участък на шейновския лагер се отбраняваха от девет редута.

Сутринта на 8 януари лагерът беше зает от 11 1/2 табура с 29 оръдия (6000 души), а на прохода Вейсел паша разполагаше с около 14 000 души (29 1/2 табура и 54 оръдия).

Святополк-Мирски разполагаше с 12 000 души, 5 сотни и 8 оръдия. След известни промени Вейсел паша съсредоточи срещу него на източния фронт на шейновския лагер 5000 души с 14–16 оръдия.

Достъпът до първата турска линия от изток минаваше по равна и напълно открита местност. Русите настъпиха от село Хасът в пълна тишина. Това беше напрегнатата тишина в очакване на смъртта. Изведнъж турските батареи се покриха с дим. Оръдията зареваха и разтърсиха земята. Гранатите се посипаха върху 4–та стрелкова бригада, която вървеше начело. За десет минути ротните и батальонните колони се построиха в широки редици, обхванали плътно противниковата линия. Те продължиха да настъпват без нито един изстрел. Планинската батарея — единствената артилерия на колоната, се приближи до главната могила на първата линия и откри огън с малките си оръдия срещу дългобойните стоманени оръдия на турците. Една граната попадна в сандък със снаряди. Последва силна експлозия. Турците се поколебаха. Експлозията се яви като сигнал за русите, в чиито бойни редици се бяха включили и резерви. Те се хвърлиха отново в атака от 200 крачки.

— Братя, бягат!... Турците бягат!... Ура! Ура!

«И бясно, пише един очевидец, като неудържим морски прилив, когато вълната гони вълна, всички се втурнаха напред.» Турците се защитаваха с отчаяна смелост. Обкръжена от всички страни, главната могила беше заета, след като почти всичките й защитници паднаха убити. Окопите бяха осеяни с трупове. Бяха пленени само 60 души, и то всички ранени. «Но това, което ни удиви, пише един офицер, беше, че за пръв път на батареята видяхме как прислугата на оръдията беше прикована към оръдията със синджирчета, вероятно за да им отнемат всяка възможност за отстъпление. Тази мярка можеше да служи като отлично мерило за техния нравствен дух. Аз съм убеден, че картината на тази бясна атака на стрелците и овладяването на батареята с щик беше така поразително хубава, величествена и хармонираща с характеристиката на русина в боя, че ако Суворов би присъствувал, не би казал друго освен: «Спасибо, детушки, молодцы, ребята».» Двете турски дългобойни оръдия бяха насочени срещу останалите турски батареи, които сипеха ураганен огън. 13–и и 16–и батальон, които бяха вдясно и вляво от стрелковата бригада, изтласкаха противника от другите могили на първата турска линия. Паднаха и ложементите между могилите.

Овладели първата линия, макар и силно разстроени от неприятелския огън, но подкрепени със свежи части, батальоните на бригадата настъпиха срещу втората линия. Противникът ги посрещна с убийствен кръстосан огън от всички укрепления, който ги принуди да спрат. Наскоро турците направиха опит да преминат в контраатака. Понеже натискът им беше силен, някои батальони от десния фланг започнаха да се поддават назад, а след тях същото стана в центъра и на левия фланг. Необходим беше още малък натиск, за да започне общо отстъпление. Тогава подполковник Лазарев заповяда на всички тръбачи да свирят атака, а сам с револвер в ръка се хвърли срещу неприятеля, като извика: «Напред, момчета!». Стрелците се вдигнаха, отблъснаха неприятеля и към 16 ч. възстановиха реда. Достигнали на 100 крачки пред втората линия на противника, те се готвеха да се нахвърлят и върху нея, щом получат подкрепления. Междувременно бяха предприети няколко частични атаки, но те нямаха успех. А подкрепленията все още не идваха.

Лявата колона имаше в резерв 12 батальона, но беше решено те да се използуват само в краен случай. Боят продължаваше вече 7 часа непрекъснато. В началото всеки войник имаше по 100 патрона, по-голямата част от които беше изразходвана. Загубите бяха големи, а самите войници — силно изморени. Да се продължават при това положение действията срещу втората неприятелска линия беше доста рисковано и генерал Святополк-Мирски съобщи на началника на бойната линия: «... Решавам да оставя войските на тези позиции, които заемат сега. С настъпването на нощта да се окопаят на позициите. През нощта ще се постарая да подменя силно пострадалите части със свежи... Моля да се вземат най-бдителни мерки за охрана». Прикривани от тъмнината, русите започнаха да се укрепват. Огънят отслабна, но престрелката продължи без прекъсване.

Измокрени от непрекъснатото залягане по снега, мнозина отидоха да се изсушат в турската казарма при главната могила, където имаше голямо огнище. Гладът, умората и неизвестността дали Скобелев ще се яви на следния ден гнетяха всички. Използувайки тъмнината, доброволци от Севския полк успяха да се промъкнат до крайните къщи на с. Шипка.

Генерал Святополк-Мирски събра военен съвет, на който постави на обсъждане въпроса, дали за спасяването на отряда и обезпечаването на тила му не следва той да отстъпи към прохода, през който колоната беше преминала Балкана. Отговор даде полковник Свишчевски, командир на пети сапьорен батальон. Той заяви, че със сапьорите, които се намират на негово разположение, ще направи всичко възможно, за да превърне заеманата от отряда позиция в непристъпна, докато самият отряд не премине в настъпление. Святополк-Мирски се съгласи с полковника и му заповяда да се заеме незабавно с работа. През нощта руската позиция беше укрепена.

Колоната на генерал Шнитников, която настъпваше към Казанлък, беше причакана пред града от двама турски лекари. След влизането на русите в Мъглиж турците бяха изпаднали в паника и опразниха града още вечерта. Лекарите молеха покровителство за 1200 болни и ранени, настанени в болници. «Казанлък, пише един съвременник, не беше вече този жив и цветущ град, видян от нас през лятото, когато всяко дворче, чисто и приветливо, свидетелствуваше за доволството на жителите му и за красотата на долината. Опожарен и разорен, той изглеждаше сега посърнал, побирайки вместо предишното население хиляди болни и ранени турци.

Женският манастир, дал в първия поход приют на нашите ранени, беше също така разорен и превърнат в складове; в църквата му бяха складирани големи количества жито, ечемик, галети, сухари, топло облекло, патрони и всевъзможни други необходимости на войнишкия живот... в турската част на града имаше следи на неотдавнашен живот: мнозина намираха тук-таме в квартирите малки запаси от сено, овес или нещо за ядене, което използувахме по липса на други източници.»

Заел Казанлък, генерал Шнитников изпрати през нощта на 8 срещу 9 януари към полесражението един полк, където той остана за резерв.

В навечерието на разгрома на Вейсел паша

Към обед на 8 януари, когато войските на лявата колона овладяха първата турска линия, генерал Скобелев разполагаше в долината на Химитлии с 8 батальона и 7 сотни. Два часа по-късно той разполагаше с още един батальон и с 8 планински оръдия. Както беше изтъкнато и по-горе, Скобелев беше заявил, че ще подкрепи действията с наличните сили, ако види атака на лявата колона. Въпреки това той се ограничи на 8 януари само с демонстрации, понеже считаше силите си за недостатъчни. Той даде знак на Святополк-Мирски с няколко изстрела на планинските оръдия, а за да смути противника с числеността си, заповяда на войниците да се разтегнат колкото е възможно и да накладат големи огньове. Двете полкови музики свиреха непрекъснато. Турците се озлобиха и започнаха да отговарят със снаряди. При падането на тъмнината русите дадоха няколко залпа към Шейново и се оттеглиха на бивак. През цялата нощ казашки разезди обикаляха и поддържаха накладените огньове.

Причината, поради която Скобелев беше постъпил по този начин, се състоеше в следното. В началото той не беше сигурен в движението на лявата колона и сметна, че това са турски войски, които пристигат в подкрепа на шейновския лагер. Когато се увери, че се касае за войските на Святополк-Мирски (следобед на 8 януари), той можеше да използува за атака само шест батальона от деветте, с които разполагаше. При това северозападната и западната страна на шейновския лагер, които трябваше да атакува, му се сториха толкова силно укрепени, че той си припомни втората и третата атака на Плевен и атаката на Ловеч. Да върви без артилерия с шест батальона изглеждаше невъзможно. Решението на генерала намери поддръжка в близките му сътрудници. Някои от офицерите се възпротивиха, когато той заповяда към 18 ч. войските да се оттеглят към Химитлии, но Скобелев им обясни, че по някои причини не може да атакува незабавно, но атаката ще проведе след 24 часа с целия отряд.

Макар да не беше съсредоточил все още всичките си части, някои от които бяха в планината, Скобелев реши да атакува на следната сутрин. Той имаше заповед от Радецки да атакува Шипка, но когато се запозна с обстановката, промени обекта на атаката. Атаката срещу Шипка би поставила колоната му под двойния огън на защитниците на прохода и на шейновския лагер. Дори и да победеше, той трябваше веднага да се насочи към лагера, но вече откъм северната му, много по-добре укрепена част. Ако той би атакувал Шейново вместо Шипка, успехът щеше да бъде много по-голям, тъй като лагерът беше ключ на отбраната на прохода. Скобелев пое отговорността върху себе си и реши да проведе атаката срещу шейновския лагер.

Посред нощ на 8 срещу 9 януари, когато всички почиваха, двама души — Скобелев и неговият началник-щаб на колоната, обмисляха и пишеха в една турска къща в с. Химитлии диспозицията за настъпващия ден. «Общата цел на боя, се казваше в нея, е шейновският укрепен лагер.» Войските бяха разделени на две линии. Първата линия, командувана от полковник Толстой, се състоеше от три батальона, една опълченска бригада и една планинска батарея. Тя трябваше да подготви атаката с огъня на трите батальона. Втората линия, която се командуваше от генерал Столетов, се състоеше от две опълченски дружини и от Углицкия полк. Три полка оставаха в резерв. Конницата получи задача да охранява десния фланг и да установи връзка с колоната на Святополк-Мирски. При опит на неприятеля за отстъпление тя трябваше да го преследва най-енергично. За охрана на Химитлии откъм Калофер, където положението не беше изяснено, беше отделена една опълченска дружина.

Боят на лявата колона на 9 януари

Като видя бездействието на дясната колона на русите, Вейсел паша сметна, че тя има демонстративна задача и че главната опасност за него идва от лявата колона. За да подсили войските си тук, той свали през нощта на 8 срещу 9 януари от прохода четири табура и съсредоточи по-голямата част от тях на източната страна на лагера. Пашата имаше намерение да отхвърли сутринта на 9 януари със силен удар колоната на Святополк-Мирски.

Още в 6.30 ч. турците започнаха да обсипват със силен огън от 20 оръдия пространството пред втората линия на лагера си. До развиделяване русите не отговаряха. Когато стана достатъчно светло, турците се опитаха да отхвърлят с няколко последователни атаки десния им фланг. Срещнали силен отпор, те прехвърлиха атаките към центъра. Но понеже и тук срещнаха същата съпротива, опитаха последната възможност — натиск върху левия фланг. Предвидял това, началникът на бойната линия полковник Крок беше изпратил натам някои части от резерва. В гората край с. Секеречево (Хаджидимитрово) пламна ожесточен бой, който завърши с изтласкването на турците и със заемането на гората. Зает беше и фланговият турски редут, който нанасяше големи загуби на русите с огън. Те използуваха залисията на турците в този сектор, подсилиха десния си фланг, преминаха в настъпление, превзеха с. Шипка и заеха позиции, които им позволяваха да обстрелват неприятеля в тил.

Към 11 ч. лявата колона беше обхванала и двата фланга на турската позиция. Но умората и загубите на русите бяха големи (в резерв оставаше само един батальон) и те не бяха в състояние да продължат настъплението.

Генерал Святополк-Мирски нямаше никакви сведения за дясната колона. С оглед на опасното положение на войските си и понеже очакваше турците да повторят атаката, той реши да отстъпи към с. Горно Гюсово. Генералът изпрати съответна заповед на полковник Крок, а генерал Радецки съобщи, че взема мерки за отстъпление към Гюсовското дефиле, като ще се постарае да се държи до получаването на неговите заповеди. Обаче отстъплението не се извърши. Полковник Крок съвсем не бързаше да изпълни нарежданията на генерала. «Скоро, пише един офицер от 4–та стрелкова бригада, цялото пространство на запад от турските редути се покри с гъст дим, а откъм с. Шейново се зададоха турски тълпи, които отстъпваха в безпорядък... отрядът на генерал Скобелев започна да се приближава към нас с музика и с биене на барабани. Отгласът беше спонтанен взрив на радост и възторг: «ура! ypa!»... прогърмя по целия ни отряд и всички се вдигнаха на последен бой.»

Осведомен за станалото, полковник Крок заповяда настъпление. Цялата руска линия се вдигна в атака. Търсейки спасение, турската конница започна да се мята ту насам, ту натам. Тя успя да се измъкне между двете колони, макар да понесе тежки загуби. Лявата колона се приближи към турските редути, но малко преди да се хвърли срещу тях, за да нанесе решителния удар, на главния редут се развя бяло знаме. Беше към 15 ч. Понесе се гръмко «ура», което ознаменува блестящата победа на руското оръжие.

Жертвите на лявата колона възлизаха на 2075 души (17,3% от състава й). Макар тази колона да не нанесе решителния удар, макар командирът й да прояви, особено сутринта на 9 януари, неверие в победата, тя прикова силите и вниманието на Вейсел паша до последния момент, подготвяйки по този начин успеха на дясната колона.

Много трудно е да се говори за героизма на един или друг в това сражение. И офицери, и войници показаха чудеса. Най-дейно участие в боя беше взела 4–та стрелкова бригада, която генерал Скобелев назова «желязна».

Атаката на средната колона

Както казахме вече, средната колона, която се намираше под личното командуване на генерал Радецки, трябваше да се спусне на юг едва след като обходните колони овладеят с. Шипка.

На 8 януари генерал Радецки отиде на връх Свети Никола (вр. Столетов), откъдето можа да наблюдава движението на двете колони. Въпреки че това беше известно на турците, не личеше те да са отслабили позициите си на прохода. Към 10 ч. се дочуха изстрели от местоположенията на страничните колони, а към обед вече се виждаше ясно боят на лявата колона. По това време един куриер донесе на Радецки, че поради непредвидени пречки по пътя Скобелев е слязъл на 7 януари в долината само с част от колоната си и се надява да съсредоточи цялата колона едва вечерта на 8 януари. Генералът мислеше, че лявата колона ще съумее да задържи противника и на 9 януари, поради което заповяда на Скобелев да атакува на същата дата, като се постарае да обходи турците с десния си фланг и да влезе във връзка със Святополк-Мирски. Сутринта на 9 януари Радецки получи телеграма от последния, която беше подадена през нощта. «Целия ден се бихме, пишеше в нея, атакувахме Шипка, но никой не ни помогна. Загубите са големи, а да се отстъпи е невъзможно. Реших да пренощувам на няколкостотин крачки пред турските траншеи — опасно положение. За генерал Скобелев не знаем нищо. Помагайте! Нужни са патрони и храна.»

Тази телеграма имаше голямо значение за действията на централната колона. За да се помогне на Святополк-Мирски с изпращане на подкрепления, беше необходимо време. Практически това не беше възможно. Тогава генерал Радецки реши да атакува противника по фронта, без да изчака заемането на с. Шипка, за да облекчи действията на обходните колони. Надявайки се, че Скобелев ще започне атаката си към 8 ч., той насрочи атаката на средната колона за 12 ч. През ранната утрин на 9 януари върхът Свети Никола беше обвит в мъгла, която не позволяваше нищо да се вижда. Извилият се вятър заглушаваше всеки шум, който можеше да дойде от долината. Турците изпращаха нарядко по някой снаряд срещу върха. Така измина цялата сутрин.

В 12 ч. лявата колона започна атака по фронта. Местността беше такава, че настъплението можеше да стане само по шосето, широко не повече от 7 стъпки. По него се насочи Подолският полк, който трябваше да изнесе главната атака. На изток (по Жлеба) тръгна батальон от Брянския полк, а в съседство с него, по скалата — батальон от Житомирския полк. Тези два батальона трябваше да поддържат атаката на Подолския полк, като обходят турските окопи срещу подолците. Но изминали 800 крачки, обходните батальони трябваше да излязат по необходимост на шосето. Те започнаха да се спускат без биене на барабани, с предварително сверени часовници. През това време сапьорите разчистиха скалите, които бяха поставени от русите за преграждане на пътя.

Тишината на първите петнадесет минути беше разкъсана от гръмкото «ура» на подолските роти. Те успяха да овладеят първата преграда. Моментът на изненада изчезна и турците се подготвиха за отпор. Започна адски пушечен огън. Десетина минути след това зареваха и оръдията. Русите овладяха и втората траншея, но понесоха големи загуби. Турците усилиха огъня си още повече. Подолците, които настъпиха към третата траншея, застлаха рова с телата си. Подкрепленията се топяха, още преди да са излезли от руските окопи. На петдесет крачки от окопите шосето беше буквално застлано с убити. И все пак промъкналите се напред части съумяха да задържат заетите позиции. Но да се върви напред при този огън не беше възможно. Мъглата ставаше все по-гъста и затрудняваше ориентирането. Това попречи на щурмовите колони, които не успяха да излязат в обход, и към 16 ч. генерал Радецки се върна назад, изгубил 30% от наличния състав (1507 души).

Русите бяха принудени да спрат атаката, но целта беше постигната: 22 табура и цялата турска артилерия бяха приковани на място и не можаха да вземат участие в решаващите моменти на боя за шейновския лагер.

Последната атака

Рано сутринта откъм мястото на лявата колона се понесе шумът на силна пушечна престрелка, която се чуваше много ясно в тихата утрин. Към 8.30 ч. започна да се развиделява, а към 10 ч. войските на дясната колона бяха вече построени. Първата линия на полковник Толстой се състоеше от 9–и и 11–и стрелкови батальон, между които беше поставена планинската батарея. Вляво и вдясно, като частен резерв, бяха разположени 5–а и 6–а опълченска дружина. Четири роти на Углицкия полк, въоръжени с пленените при Плевен турски пушки, система «Пибоди», останаха в резерв. Към 11 ч. предната колона тръгна към Шейново в този ред.

Турците смятаха, че не е възможно големи войскови части да преминат Химитлийския проход, и считайки дясната колона за демонстративна, насочиха вниманието си към колоните на Радецки и Святополк-Мирски. Но големите огньове, които бяха накладени на 8 януари от дясната колона, ги смутиха и те се заеха да укрепят през нощта с всички сили западната страна на шейновския лагер. Укрепленията бяха снабдени с дългобойни оръдия, а профилите им бяха усилени.

Малките планински оръдия, с които разполагаше дясната колона, не бяха в състояние да подготвят атаката. Макар да се изнесоха напред и да откриха смело огън срещу турските дългобойни батареи, те можеха да повлияят само върху духа на турците. За подготвяне на атаката генерал Скобелев заповяда на войниците от първата линия да настъпят и да открият пушечен огън по противника от 700 крачки. Цялата конница на колоната беше изпратена вляво, за да пресече пътя за отстъпление на противника и да влезе във връзка с лявата колона. За пръв път от началото на войната Скобелев застана зад първата бойна линия, откъдето можеше да ръководи по-добре боя. Привлечени от голямата група около него, турските артилеристи изпратиха няколко снаряда. Един от тях падна пред самия кон на генерала. Дим и буци пръст закриха Скобелев. «Убит!», се понесе по близките редици. Но изминаха няколко секунди, димът се разсея и Скобелев се показа отново.

11–и батальон атакува към 11 ч. по инициатива на батальонния си командир предните ложементи, на около 300 крачки от края на шейновската гора. Атаката беше подкрепена и от съседния батальон от Углицкия полк, но русите попаднаха под силния огън на главната турска позиция и бяха нападнати от черкези, вследствие на което се принудиха да отстъпят. По това време беше ранен граф Толстой. Назначавайки за негов заместник полковник Панютин, Скобелев каза: «Отново започва 11 септември, граф Толстой е ранен, идвайте и поемайте командуването»(5). Полковник Панютин изнесе цялата тежест на сражението, понеже неговият полк беше изпратен за усилване на първата линия.

Към обед от левия фланг на тази линия се дочу силно «ура», което скоро се понесе из цялата линия. В началото Скобелев не възнамеряваше да подкрепи атаката. Но като разбра, че на югоизток от Шейново е установена връзка с лявата колона и че резервите му са пристигнали, промени решението си и реши да я подкрепи. За да се осигури откъм Шипка, той изпрати няколко батальона, които започнаха атака. След това той насочи вниманието си към атаката срещу Шейново. Ето как е описал този момент един очевидец: «Боят се разгаряше. Полковник Панютин и неговият Углицки полк бяха героите и душата на всичко. Построен по роти в разгънат строй с развети знамена, с биене на барабани и с музика, полкът тръгна на атака. Турска граната, попаднала в музиката, я спря за кратко, но музикантите се оправиха и продължиха... Огънят на турците беше наистина адски. Всъщност това беше огън на отчаянието. Панютин водеше боя с познаване на работата, в ред и със забележително умение прилагаше правилата, предписвани от тактиката. Ротите от угличани и казаци залягаха по рововете, след това се изправяха, притичваха бързо, без изстрели до следващото закритие, и отново се втурваха в атака. Наистина българите се хвърляха в атака при по-малък ред, но с не по-малка смелост. Те не отстъпваха на нашите по нищо. Аз дори ще кажа, че те бързаха с много по-голямо ожесточение. Ранените събираха всички сили, за да достигнат до ложементите и да заколят, преди да умрат, макар само един ненавистен турчин».

Посрещнат с много силен огън, един батальон от Углицкия полк се поколеба и спря. На два пъти ординарци предаваха заповед от Панютин батальонът да се вдигне в атака, но това не ставаше. А другите батальони бяха постигнали успехи, които вече се поставяха под заплаха от поведението на споменатия батальон. Скобелев, който наблюдаваше сражението, каза: «Плевен започва отново». Един барабанчик се обърна към Панютин с думите: «Ваше благородие, какво ги гледате. Вдигнете ги срещу редута. Ако ще загиват, да бъде според клетвата. Все едно, така ще ги избият». Тогава полковникът, засрамен от барабанчика, отиде при батальона, взе знамето на полка, и го понесе напред. Този пример на смелост и самоотверженост естествено не остана без резултат. Батальонът се вдигна като един човек и напорът му беше толкова силен, че врагът не устоя.

Южният край на горичката край с. Шейново беше в руски ръце. Но турците бяха заседнали солидно в укрепленията на северния й край, както и в самото село. По това време генерал Скобелев получи бележка от Святополк-Мирски, че с. Шипка и могилата зад него са в руски ръце. Русите трябваше да заемат двата редута вдясно и вляво от горичката. Тази втора атака се падна също на войниците от първата линия. За да се предпазят от всяка евентуалност, русите изградиха набързо в горичката опорен пункт. Но от него не стана нужда. Бойният дух на войниците се повиши след разбиването на първата турска линия. Един батальон успя да обходи откъм тила десния редут и го зае с бой. Начело на батальоните, които тръгнаха отново напред, се движеше огромната фигура на Панютин. Гласът му гърмеше от единия до другия край на Углицкия полк. Завърза се ожесточен бой на щик. За десетина минути огънят престана по цялата бойна линия. Опорните пунктове на турците падаха един след друг. Особено трудно се оказа освобождаването на Шейново. Русите избиваха с щикове противника от всяка къща, от всяка градина. Като видяха, че няма да издържат, турците побягнаха на тълпи към Централния редут. Малко преди 14 ч. полковник Панютин донесе, че селото е очистено от противника. Стигнали до края му, русите се подредиха и откриха стрелба по отстъпващите турци почти от упор.

По заповед на Скобелев се пристъпи незабавно към укрепване на Шейново. Тази мярка позволи да бъде отбит без големи усилия единственият опит на турците за преминаване в контранастъпление.

Турците се бяха събрали на Централния редут. Това представляваше собствено един хълм, по който траншеите се изкачваха към върха като спирала. Хълмът беше покрит човек до човек. «Разноцветните чалми и облекла, пише в спомените си цитираният по-горе очевидец, правеха хълма необикновено пъстър. Той изглеждаше като някакъв фантастичен букет. Представете си какъв адски огън трябваше да изригва този букет, ако всяка чалма даваше не по-малко от 10 изстрела в минута.» След като редутът беше обсипан с град от куршуми, русите се вдигнаха в атака. Но изведнъж огънят на противника спря и към 15 ч. се развя бяло знаме.

Скоро при Скобелев се яви като парламентьор полковник Саиб бей. Той съобщи, че обкръженият от всички страни Вейсел паша счита за невъзможно да продължава боя и капитулира, молейки Скобелев да остави на офицерите конете и собствените им вещи. Немирович-Данченко, който присъствуваше на срещата между Скобелев и Вейсел паша, я описва така: «Скобелев му подаде ръка и каза няколко приветствени думи, след което му върна сабята... Турците се държаха съсредоточено и мрачно... Очевидно тях ги болеше, тежеше им непоносимо ...

— Днес загива Турция, такава е волята на Аллаха!... — навеждайки глава, отговори на нашето приветствие единствен Хюсни паша, бригаден командир. — Ние направихме всичко...». Но Вейсел паша капитулира само с войските от шейновския лагер, като не се съгласяваше да заповяда на табурите в Шипченския проход да сторят същото. Скобелев заяви решително, че ще ги разгроми, като ги атакува незабавно от юг, понеже от север щеше да действува Радецки. Съдбата им беше решена, но щяха да се дадат излишни жертви. Тогава Вейсел паша написа заповед за капитулация. Отнесоха я турски офицери заедно с генерал Столетов. Табурите от прохода се предадоха с радостни викове, а Столетов отиде да съобщи на Радецки радостната вест. Победата беше посрещната с такова «ура», което огласи целия Шипченски балкан.

На прохода и в долината бяха пленени 41 табура с 83 оръдия и огромни запаси от боеприпаси. Цял ров беше напълнен с английски патрони вън от тези, които бяха нахвърлени в калта. Всеки войник получаваше толкова турски галети, колкото желаеше. Заловеният добитък беше тъй многоброен, че всяка част си създаде свое стадо. По този повод един офицер от Углицкия полк писа: «Ей богу, такива хора няма в нито една армия по света. С тях никой не е страшен. Това е могъщата, богатирска сила на нашето отечество. Както и да усъвършенствуваш военното изкуство и да доведеш до съвършенство строежа на редутите — всичко е напразно; нищо не може да устои пред решителния натиск на нашия руски войник».

За постигането на тази победа русите дадоха 4123 убити войници и офицери.

Победата при Шейново беше съкрушителен удар за турската армия, за турското население и за цариградското правителство. Само един месец след падането на Плевен от строя беше извадена най-добрата турска армия, а пътят към Одрин и Цариград беше открит. Трябваше да се бърза, за да се пресече пътят на Сюлеймановата армия към двете столици на турската империя.

4. Победният марш на отряда на генерал Гурко

Планът на генерал Гурко

Успешното преминаване на Балкана от отряда на генерал Гурко има за последица разбиването на 59–хилядната турска армия на две групи: едната, която обхващаше около 23 000 души, се съсредоточи край Кюстендил и Самоков, а другата, която обхващаше около 36 000 души, се съсредоточи предимно в района на Панагюрище и при прохода Траянови врата. Последната групировка нарастваше постоянно с подкрепленията, изпращани от Източната турска армия.

В турските военни кръгове през тези дни съществуваше голямо различие по въпроса за мястото, където трябва да се окаже решителна съпротива. Сюлейман паша считаше евентуално сражение в Ихтиманска Средна гора само като средство да се спечели време за съединяването на Софийския отряд на Осман Нури паша с главните сили и за подготвянето на отбраната на Одрин. Поради това той настояваше за възможно по-бързото съсредоточаване към Одрин. Обратно, Цариград разглеждаше съсредоточаването при Одрин като последна възможност, към която трябва да прибегне едва след като се окаже упорита съпротива при Ихтиманска Средна гора. На 30 декември Сюлейман паша пристигна в Одрин от София. След неговото настояване на 4 януари той беше сменен от поста главнокомандуващ, след което замина за Пазарджик, за да поеме ръководството на отбраната. За увереността, с която Сюлейман паша поемаше командуването, говори телеграмата му до султана от 5 януари: «Заминавайки, по време на моето отсъствие аз поверявам главното командуване на отбранителната линия, простираща се от Котел до Самоков, първо, на защитата на Аллаха и след това на грижите на моя падишах». Узнал за разгрома на армията на Вейсел паша, на 10 януари Сюлейман паша се прибра в Татар Пазарджик (Пазарджик).

На генерал Гурко беше известно, че деморализираната турска армия в София е отстъпила в голям безпорядък към Радомир с намерение да заобиколи Витоша и да се оттегли към Самоков и Татар Пазарджик. Той предполагаше, че армията на Шакир паша по всяка вероятност се е оттеглила към Панагюрище. Според руски сведения по шосето от Ихтиман до Вакарел имаше силни неприятелски части, а укрепената позиция при прохода Траянови врата беше заета от силен отряд.

След заемането на София генерал Гурко беше принуден временно да преустанови победния си марш. Войниците се нуждаеха поне от няколкодневен отдих. Необходимо беше да се попълнят сухарните запаси, защото при влизането й в Софийското поле армията имаше запаси само за един ден, както и да се приведе в ред материалната част. Но имаше още една друга причина, за която Гурко говори с откровеността на войник: «Отстъпилите от София не бяха преследвани, тъй като трофеите, които бихме получили в този случай, щяха да се състоят от хиляди гладни и почти голи ранени и болни, избягали в панически страх от лазаретите и болниците в София». В последния град бяха оставени 1500 такива нещастници и съвсем не беше необходимо техният брой да се увеличава с още 4–5 хиляди, когато продоволствието не достигаше за самите руски войници.

Отрядът трябваше да постигне при предстоящите си действия много ясна цел: да не позволи съединяването на турските войски от София с армията на Шакир паша, като отблъсне първите на юг и унищожи вторите. С оглед на това генерал Гурко раздели отряда на пет колони (те имаха общо към 55–56 хиляди души и 158 оръдия). Като начертаваше предстоящите им задачи с диспозицията си от 6 януари, той предупреди, че указанията му имат по-скоро характер на ориентация, тъй като всяка колона можеше да срещне по пътя си различни препятствия, дължащи се както на местните условия, така и на действията на противника.

Колоната на генерал Веляминов (около 7000 души) трябваше да действува по пътя София — Долни Пасарел — Самоков и да прекъсне пътищата от Радомир и Дупница (Станке Димитров) към Татар Пазарджик. Стане ли това, отстъпващите от София турски сили не биха могли да се присъединят към останалата част на турската армия и тя щеше да се окаже разделена на две части. А това би облекчило много действията на отряда. След освобождаването на Самоков генерал Веляминов трябваше да съдействува на останалите части на отряда за заемането на прохода Траянови врата.

Колоната на генерал Шувалов (около 24 000 души) трябваше да действува по Пловдивското шосе. Тя трябваше да достигне на 10 януари с. Вакарел, а на 11 — Ихтиман. По-нататъшните действия на отряда щяха да зависят напълно от обстоятелствата.

Третата колона — тази на генерал Шилдер-Шулднер (около 4000 души) — трябваше да действува по Камарското шосе, към с. Петрич, долината на р. Тополница и селата Поибрене и Лесичево. Нейна задача беше да съдействува на колоната на генерал Шувалов при овладяването на Траянови врата, като се яви във фланг и тил на турската позиция. За тази цел на 11 януари колоната трябваше да бъде в с. Мухово, а авангардът и — в с. Церово.

Тези три колони трябваше да изготвят на 11 януари план за атаката на прохода Траянови врата. Но ако би се установило, че турците са напуснали позициите си, войските трябваше да продължат към Татар Пазарджик, без да чакат специална заповед.

Много отговорна беше задачата на четвъртата колона, която се командуваше от генерал Криденер. Тя щеше да се придвижи от с. Петрич (Средногорец) през Панагюрище към Татар Пазарджик, за да заплаши тила на противника, а в случай че турците отстъпят — да ги удари, ако е възможно, в тил и да пресече пътя им за отстъпление.

Колоната на генерал-майор Комаровски беше най-малобройна. Тя имаше задача да настъпи през селата Рахманларе (Розино) и Текия (Христо Даново), да се присъедини към отряда на генерал Карцов и да постъпи под негово командуване.

Генерал Гурко беше убеден, че осъществяването на този план би му позволило да излезе в долината на Марица, където се надяваше да разгърне цялата си конница и да унищожи докрай армията на Шакир паша.

Освобождение на Самоков

Авангардът на колоната на генерал Веляминов излезе от София на 6 януари следобед и вечерта достигна чифлика Чардаклия (на десния бряг на р. Искър, на около десетина километра от София (дн. двореца Враня и околността)). Следвайки авангарда, главните сили на колоната потеглиха сутринта на следния ден от София и след като изкачиха и спуснаха с големи усилия оръдията през Лозенската планина, достигнаха вечерта село Долни Пасарел. На 8 януари колоната продължи настъплението си към Самоков.

Авангардът на генерал Черевин беше принуден да спре при с. Калково, тъй като вляво (при с. Чамурлии, дн. Шишманово) се завърза престрелка между казаците и появилите се два табура. Заплашени от обграждане, турците изоставиха Чамурлии и се оттеглиха към Ново село. Привечер в Калково пристигнаха главните сили на колоната, които се разположиха за нощуване.

Генерал Веляминов използува вечерта за разпит на българи бежанци, от които узна, че при Самоков се намират около 15 хиляди турски войници с 28 оръдия. Стана ясно още и това, че там имаше не само части, които бяха отстъпили от София, но и подкрепления, пристигнали от с. Долна баня. Оказа се, че турците имат твърдото намерение да отбраняват Самоков, като се укрепят по мъчнодостъпните височини край селата Широки дол и Драгушиново. За да не позволят на русите да се явят в тила им, те бяха укрепили и Ново село.

При тези обстоятелства генерал Веляминов прецени правилно, че ако атакува силните турски позиции в долината на р. Искър, ще даде огромни жертви, без да постигне чувствителни резултати, понеже турците можеха да отстъпят към Долна баня. За да не стане това, той реши генерал Черевин да атакува с четири батальона Ново село, а генерал Радзишевски да образува с други четири батальона заслон при с. Драгушиново и да демонстрира срещу фронта на турските укрепления по долината на р. Искър, за да не позволи изпращането на подкрепления за Ново село.

Споменатите колони пристъпиха към изпълнение на задачите си на 9 януари.

Генерал Радзишевски беше получил нареждане да се въздържа от решителни действия, преди да бъде изяснен ходът на боя при Ново село. По тази причина той се разположи на добри позиции при с. Злокучене и се ограничи с воденето на престрелка с противника, който беше заел силно укрепената позиция при с. Драгушиново. Както обикновено турците отговаряха с много чест огън. Но към 17 ч. огънят от турските позиции престана ненадейно, чуха се сигнали и на шосето се появи парламентьор. Това беше турски батальонен командир, който носеше копие от телеграмата на Сераскериата(6) до началника на турските войски в Самоков. В нея се говореше за споразумение между руското и турското правителство за прекратяване на огъня. Парламентьорът донесе и записка от началник-щаба на турските войски в Самоков, заявявайки, че турците ще се отбраняват само ако русите продължат настъплението си. Парламентьорът остана като заложник, а копието от телеграмата беше изпратено на генерал Веляминов и чрез него на генерал Гурко. Падналата тъмнина, както и очакването на отговора на последния прекратиха боя в този участък. Но войниците останаха на позициите, готови да го подновят във всеки момент. Турците пък останаха на позициите си в очакване на отговора.

Колоната на генерал Черевин достигна Ново село към 14 ч. Турците бяха заели издадения напред планински склон, който като че ли затваря дефилето. Позицията им минаваше през планината и беше укрепена с няколко реда ложементи. Атаката на тази позиция би срещнала големи трудности както от фронта, така и от тила, тъй като пътят минаваше по тясно дефиле, обградено със стръмни скатове. Козловският полк настъпи напред с големи трудности и към 16.30 ч. една от ротите му се яви в тил на противника. Турците се изплашиха от обграждане и отстъпиха в ложементите, които се намираха на 80 крачки пред селото. Получили подкрепления, те станаха два пъти по-многочислени от русите. Настъпващата тъмнина, както и опасността от нощен бой с превъзхождащ противник наложиха на русите прекратяването на боя. Едва-що притихна престрелката, и тук се яви турски парламентьор, а след него началник-щабът на турската част. Те представиха същото копие от телеграмата на Сераскериата. Генерал Веляминов им обеща да изпрати този документ на Гурко, а до получаването на отговора се реши войските да останат на позициите си. Упоритият, макар и непродължителен бой при Ново село струваше на русите 177 убити и ранени. Турците дадоха 150 пленници, а техните три реда ложементи бяха буквално затрупани с трупове на убити.

На 10 януари руските войски останаха на позициите си. През деня не бе забелязана никаква промяна в разположението на турците. Привечер турски офицер донесе писмо, което искаше да предаде лично на Николай Николаевич. Това негово желание беше отклонено като неподходящо. Писмото беше предадено на генерал Веляминов за надлежно изпращане, а офицерът остана като гарант за правдивостта на турските заявления.

Към обед на следния ден генерал Радзишевски установи, че турските предни постове са свалени и войските са отстъпили. Не след дълго това беше установено също от генерал Черевин при Ново село.

В 17 ч. колоната на генерал Радзишевски влезе в Самоков начело с Тамбовския полк. Населението посрещна освободителите много сърдечно. Угощенията нямаха край. Офицерите и войниците се почитаха еднакво. Българите обещаха де приготвят хранителни припаси за войската. Турското население беше избягало в по-голямата си част. Каймакаминът обясни, че турците напуснали града, понеже се страхували да не би русите, като нямат сведения за примирието, да подновят боя.

Сутринта на следния ден руските войски излязоха от Самоков. Цялото гражданство начело с митрополита помоли Радзишевски да остави поне малка войскова част, която да пази населението от башибозуците, обикалящи на големи групи из околните села. За тази цел, както и за охрана на взетите трофейни складове и запаси в града, беше оставена една казашка сотня.

«През целия ден вървяхме, разказва един участник в похода, като правехме най-кратки почивки и не успявахме дори да пием чай. Всички села, намиращи се на пътя ни, бяха изгорени от турците, а по улиците се търкаляха трупове на хора и животни. Запалените от турците огньове още не бяха изгаснали — така близо беше отстъпващият неприятел. Горяха също и селата встрани...

Студът през този ден беше много силен, мразът се увеличаваше от резкия и поривист северен вятър. Поледицата беше страшна, но пътят беше равен; нямаше такива изкачвания и спускания както преди. С една дума, ние бяхме вече излезли от истинските планини.» Поледицата пречеше най-вече на движението на артилерията. При все това войниците изминаха повече от 30 км и към 22 ч. влязоха в с. Долна баня. Малко преди това в селото беше влязъл изпратеният от генерал Шувалов предишния ден Финландски полк.

Софийската групировка на турците успя да се измъкне от надвисналата над нея опасност за отрязване на пътищата й и се съедини с главните турски сили.

Пренощували в с. Долна баня, русите продължиха на 13 януари настъплението си. Студът продължаваше да бъде лют, а пътят, както и преди — много хлъзгав. Хора и коне падаха всяка минута. В 10.30 ч. отрядът на генерал Веляминов влезе в село Семчиново и се присъедини към войските от отряда на генерал Гурко, заедно с които продължи настъплението си към Пловдив.

Освобождение на Вакарел и Ихтиман

На 5 януари бяха изпратени два взвода от ескадрона на ротмистър Баранов за разузнаване от двете страни на шосето Вакарел — Ихтиман. Още същата нощ единият взвод влезе в изгорялото и разрушено от турците село Вакарел. Показвайки обгорели трупове на свои сънародници, българите разказваха как черкезите горели живи хора на огън. Към разсъмване дойдоха жителите на съседното село Кутрахци и съобщиха с ужас, че черкезите заплашвали да подпалят селото им. Един взвод замина веднага за там и прогони с изстрели злодеите.

След това русите се върнаха в с. Вакарел. На 7 януари ескадронът на ротмистър Баранов потегли за Ихтиман. Противникът се опита да окаже съпротива пред града с наличните 400–600 конници и един-два табура пехота. Но те бяха обстреляни с артилерия и обходени от Астраханския полк, вследствие на което се принудиха да отстъпят. Русите ги преследваха по река Мътивир, където бяха спрени от турските части, разположени при прохода Траянови врата.

Отстъпващите турски войски опожариха и разграбиха Ихтиман. Изгоря центърът на града, както и магазините, по-хубавите къщи и продоволствените складове. Цяло бе останало само зданието на хана. Преди да влязат в града, на около километър и половина от него, руските войници чуваха вече воплите и стоновете на нещастните жертви на тази кървава драма. Злодеите палеха и разграбваха българските села в цялата околност. За да спре изстъпленията им, Гурко заповяда всички пленени турци при Ихтиман да бъдат обесени там, където са вършили жестокости.

Настъплението на колоната на генерал Шувалов

Войниците от колоната на генерал Шувалов настъпиха на 9 януари. По пътя им се намираха два значителни планински превала, последен от които беше познатият още от древността Траянов проход (Капуджик). Макар и неголям, превалът има стръмни склонове към долината на р. Марица, които започналото пролетно затопляне беше покрило с ледена кора.

Авангардът откри по шосето Самоков — Татар Пазарджик отстъплението на многобройни турски колони от пехота, артилерия и обози. Узнали към обед на 11 януари за напускането на Капуджик от противника, войниците от авангарда ускориха движението си, но трудностите на пътя, особено спускането към Ветрен, бяха толкова големи, че конницата пристигна в селото вечерта, а артилерията — едва на следната сутрин. Веднага след заемането на Ветрен, авангардът изпрати силна група към Татар Пазарджик. Тя достигна село Бошуля, без да срещне противник. Втора група беше изпратена към същия град през жп станция Саран бей (гара Септември). Тя зае станцията с внезапно нападение в полунощ на 12 януари. Турците бяха откарали предварително всички вагони и локомотиви към Татар Пазарджик и Пловдив, но станционните постройки и апарати стояха непокътнати. На местата си бяха и германците, които служеха по железницата. След това групата продължи настъплението си, но при с. Семчиново беше спряна от огъня на охраната на отстъпващия противник. Заловените пленници съобщиха единодушно, че в дефилето при Долна баня се намира голяма турска колона, която отстъпва от Самоков към Татар Пазарджик.

На 11 януари главните сили от колоната на генерал Шувалов влязоха в Ихтиман, където възнамеряваха да нощуват. Още по пътя бяха получени донесенията на авангарда за отстъплението на турците и за изоставянето на прохода. Въпреки голямата умора на войниците Шувалов изпрати Финландския полк към с. Долна баня, а основните си сили — към прохода.

Финландският полк трябваше да пресече пътя за отстъпление на противника било като заеме селото, било като застане встрани от шосето. Но грешката на водача, както и падащата тъмнина станаха причина войниците да достигнат този ден само село Василица. Полкът влезе в Долна баня едва по обед на следния ден.

Умората на войниците от основните сили на колоната беше толкова голяма, че те можаха да продължат пътя си едва от 10 ч. на 12 януари. Ето какво е записано в дневника на един офицер за този ден: «Тук нямаше нито превали, нито правилно движение. След неимоверни усилия хората отдъхваха за минута под самите тези оръдия, които теглеха, а те трябваше непрекъснато ту да се издигат на големи стръмни планини, ту да се спускат по страшно заледеното шосе. Нямаше на какво да се опреш, краката се хлъзгаха и тогава, когато вървяха сами, не влачейки оръдие. Конете падаха и не можеха да се движат. Тях ги разпрягаха и пускаха, а оръдието теглеха войниците. Често оръдията повличаха тези, които ги теглеха, и само неимоверните усилия на хората спираха оръдието да не падне в дълбоките долове». Едно разстояние от около 20 км беше изминато за 15 часа. А през това време турските колони отстъпваха непрекъснато.

Първите руски батальони, които пристигнаха в с. Ветрен, бяха изпратени незабавно към село Ешикашлии. Бойците от Московския полк показаха на какво е способен руският войник. За да застигнат бързоотстъпващия противник, те преодоляха няколко стръмнини, преминаха през бродове във вода до пояс няколко потока и късно вечерта достигнаха позициите, заети от драгуните на авангарда. Последните бяха съобщили по обед, че би трябвало да се побърза с пристигането на пехотата, за да не би турците да преминат безнаказано. На разсъмване московците откриха силен огън по турската колона, която идваше от Долна баня. След кратка престрелка неприятелят издигна бяло знаме. 182 коли от обоза бяха пленени, а пехотата от охраната се разбяга по гората. Това представляваше само малка част от опашката на отстъпващата турска колона, която беше успяла да отмине значително напред.

Генерал Гурко използува деня на 13 януари за разузнаване на разположението на турците пред Татар Пазарджик. Войските от колоната на Шувалов се съсредоточаваха в селата Черногорово и Бошуля, а Финландският и Московският полк влязоха в състава на колоната на генерал Веляминов, която по това време беше достигнала село Семчиново.

Пътят на колоните на генералите Криденер и Шилдер-Шулднер

Турците преценяваха руските сили в района на селата Петрич (Средногорец) — Мечка (Оборище) за незначителни. На Бекер паша беше възложено да атакува и превземе с. Мечка. Турците направиха опит да отхвърлят руските аванпостове към 10.30 ч. на 6 януари. Веднага бяха изпратени подкрепления, които задържаха турската верига с точния си огън за около половин час. Към обед турците преминаха отново в атака. Напред вървяха два табура, следвани от още шест-осем. За да заблуди противника относно числеността си, майор Мячков изпращаше на няколко пъти в село Мечка барабанчици и тръбачи да свирят сбор на разположените там «части». Към 13 ч. турците напреднаха много и заплашиха батальона с обграждане. Той отстъпи зад селото, където се задържа до пристигането на подкрепления. Огънят на пристигналите два батальона обърка турците. Те бяха върнати на пътя на отстъплението си към Панагюрище. Няколко турци се опитаха да предизвикат пожар в с. Мечка, но русите изгасиха огъня. Така завърши турският опит за контранастъпление.

На 11 януари разездите съобщиха и на двете колони, че противникът е отстъпил от позициите си при Панагюрище, използувайки мъглата, в посока на селата Стрелча и Попинци. За неговото преследване бяха изпратени незабавно конни части.

През тези дни беше освободено и Панагюрище. Ето какво си спомня за този град един офицер от Волинския полк: «Панагюрище е голямо и доста богато българско село, то е цял град. Строежът на къщите, редът, чистотата, дрехите на жителите, всичко това изведнъж кара да се почувствува, че жителите се намират в цветущо благосъстояние. И видът им не е така убит и принизен, както на тези, които сме срещали досега. Напротив, хората са все изпъкващи, красиви, бодри и доволни. Грамадният брой магазини и лавки показваше, че градът води голяма търговия. Стоките са в по-голямата си част от местен, български произход.

Въпреки че до нашето идване турците дълго са пирували и са се веселили тук, не им се е удало да опустошат запасите на града. Българите ни посрещнаха и гощаваха с радост, която е трудно да се опише. Впрочем по време на пребиваването на турците е било употребявано най-вече вино. Хазяинът на моята квартира ми разказваше, че при него е живеел турски паша, който още от ранна сутрин е пиел вино и хазяинът не е успявал да му носи бутилка след бутилка. Така са прекарвали времето и останалите паши».

Бързото появяване на значителни руски сили и настойчивото преследване на врага не позволи на последния да се задържи и на новите си позиции. През нощта на 12 януари той ги изостави и отстъпи отчасти към Пловдив, отчасти към Татар Пазарджик. Ето с какви впечатления е останал друг руски офицер, който премина с войските през района на героичните села от Априлското въстание: «Струва ни се, че колкото по-нататък вървим, толкова българите стават по-гостоприемни: хляб, вино, парчета сланина, яйца и други ни се изнасят насреща безвъзмездно. Българите, изплашени от турците, които не са се церемонили много когато и да било, виждайки силата, която е дошла да ги защитава, не знаеха как да ни изразят своята благодарност».

Бързото действие на руските колони очисти от неприятеля цялата местност между Татар Пазарджик и Марица — Пловдив до река Марица. Силите на двете колони се съсредоточиха северно и североизточно от Татар Пазарджик.

Настъплението на колоната на генерал-майор Комаровски

Колоната на генерал Комаровски (7 и 1/2 батальона, 2 сотни и 12 оръдия) излезе от Златица на 8 януари и вечерта достигна с. Лъжене (Антон), където остана да нощува. Срещнатите тук руски части съобщиха, че на около 3 км източно от с. Козница противникът е заел силна позиция по планинския хребет, укрепена с редути и ложементи. Освен това той получавал непрекъснато подкрепления откъм Копривщица. На следния ден полковникът огледа турската позиция и намери, че тя може да бъде атакувана с успех само чрез обходно движение. Той смяташе да направи това още същия ден, но при излизането на Гренадирския полк от Пирдоп в града избухна паника и населението се приготви да бяга. Изпратените разезди установиха, че това се дължи на слуховете за появата на турски части към изворите на р. Тополница. Те се оказаха неверни, но денят беше загубен.

На 10 януари обходното движение беше осъществено, но турците, уплашени от преминаването на Троянския балкан от войските на генерал Карцов, изоставиха позициите си при Козница. Те отстъпиха към Копривщица, която беше освободена още същия ден от една част от войските на колоната, докато другата част начело с генерал Комаровски зае с. Клисура и с това заякчи връзката, която беше установена още предишния ден с отряда на генерал Карцов. По този начин петата колона от отряда на генерал Гурко изпълни задачата си и се присъедини за по-нататъшни действия към главните сили на отряда.

Освобождение на Татар Пазарджик

Според проведените рекогносцировки и събраните сведения положението на 13 януари беше следното: армията на Сюлейман паша отстъпваше от Татар Пазарджик, а в града по сведения на генерал Гурко бяха останали около 20 табура, много от които идваха от Самоков. Като имаше предвид това, Гурко реши да разгроми турските сили и да освободи Татар Пазарджик със силите на четирите колони. Криденер и Шилдер-Шулднер трябваше да прекъснат пътя за отстъпление към Пловдив, генерал Шувалов да действува от север, а генерал Веляминов — от юг.

Към зазоряване разезди донесоха на Шувалов, че в Татар Пазарджик се забелязва оживление, димящите пожари в различните краища на града се разширяват, а турските конници от аванпостовете се прибират в града. За да провери какво е положението, генералът изпрати конвоя на генерал Гурко в града, а след като се увери, че противникът го е опразнил, насочи войските си напред. Артилерията премина река Марица по един брод, а пехотата — по моста, настилката на който беше свалена от турците. Преминаването ставаше много бавно, в тясна колона, поради което излезлите вън от града войски трябваше да се изчакват. «Самия град ние намерихме в огън, си спомня един офицер, и пехотата по заповед на генерал Веляминов се зае веднага с потушаването на пожара. Цялото християнско население на града беше прогонено от турците в железопътната станция, откъдето жителите се връщаха при нас, изразявайки най-живата си благодарност и радост за избавянето им от турците. В черквите започнаха да звънят камбани. При нашето явяване голяма част от града представляваше вече куп от димящи развалини, сред които се търкаляха много човешки трупове, жертви на турския фанатизъм. Градът представляваше страшна картина: целият в огън, дюкяните разбити и разграбени, в къщите всичко наопаки, складовете с храни опожарени, всичко разхвърляно и главно градът беше почти пуст, тъй като жителите бяха изгонени.» Едва след влизането на войниците от колоната на генерал Веляминов (към 14 ч. на 14 януари) започнаха да се стичат българи от разни страни.

Боят при с. Кара таир (Йоаким Груево)

Колоната на генерал Шувалов продължи настъплението си. Изпратената от него за преследване на противника конница донесе, че отстъпващата турска колона е съставена от пехота и конница. Шувалов изпрати един батальон към Синитово и два към Говедаре, а с останалите 8 батальона и 16 оръдия настъпи по шосето вляво от р. Марица.

Когато колоната наближи ханчето срещу лежащото на десния бряг на Марица село Кричим, разездите съобщиха тревожната вест, че неприятелят има намерение да заеме селото. Тълпа българи, избягали от Кричим и преминали студените води на Марица, твърдяха същото. Ако успееха да заемат селото, турците можеха да обстрелват с голям успех шосето оттатък Марица, по което се движеха главните руски сили. За да не стане това, Шувалов заповяда два стрелкови батальона да преминат реката и да го заемат.

Скоро зашумя ледената покривка на Марица. Стрелците разсичаха с гърдите си леда, газейки във водата до пояс. Те заеха с. Кричим, а след тях преминаха и други стрелкови батальони. Но турците не направиха опит за настъпление. Оказа се, че техният фронт е насочен към шосето на левия бряг на Марица, където се движеха руски части.

Денят на 14 януари изтичаше. Настъпващата тъмнина и голямата умора на войниците, изминали през този ден повече от 37 км и измокрени до кости от преминаването на реката, станаха причина за прекратяване на действията.

За 15 януари Гурко постави задачи, изпълнението на които трябваше да облекчи положението на колоната на генерал Шувалов и да й помогне в разгрома на противника.

Турската позиция при Кара таир обхващаше големи височини, засилени с естествени прегради и прикрития, отбранявани от 20 табура и 20 оръдия. Тя беше разположена по течение на река Кричим, недалеч от селото. В началото русите я прецениха като ариергардна, предназначена да прикрива общото турско отстъпление. Но току-що излезли от Кричим, те видяха да излизат от селата Дермен дере, Кара таир и Кадиево големи колони към Пловдив. Една батарея откри незабавно огън срещу противника, който спря, построи се в боен ред, зае селата Кара таир и Дермен дере и към 8 ч. започна бой. Едновременно с това откъм с. Дермен дере се появи нова, доста силна турска колона, която се построи в боен ред срещу руската линия. Когато към обед беше съобщено от колоната на генерал Клот, че турците отстъпват от Пловдив към с. Марково, стана ясно, че турската позиция съвсем не е ариергардна.

Двете страни поведоха ожесточена престрелка. Шувалов реши да изчака пристигането на колоната на генерал Веляминов, която трябваше да настъпи по десния бряг на Марица, за да заплаши турския фланг, който опираше в Родопите. На Шувалов помогна много 1–ва бригада от 1–ва пехотна дивизия, която поведе престрелка от левия бряг с турците от отсрещния бряг и заангажира част от силите им, които действуваха срещу отряда на Шувалов. Гурко нареди на Криденер и Шилдер-Шулднер да ускорят колкото е възможно повече настъплението си към Пловдив.

По това време Финландският полк достигна височината край с. Айрене (Оризари) и по заповед на Гурко започна да преминава Марица, за да прегради пътя на разтегналите се от Кадиевската позиция турски колони. Бродът се оказа образуван от няколко ръкава на реката, широки общо към 160 м и дълбоки около метър и половина. Турците откриха огън още срещу първите роти, които навлязоха в ледената вода. За да ускори преминаването, Гурко постави на разположение на финландците конете на своя конвой и на ординарците си. Към 16 ч. русите заеха с. Айрене. От противника ги отделяха оризови ниви, широки около 1000–1500 крачки.

Колоната на Веляминов още не беше пристигнала, но Шувалов реши да атакува позициите на противника при Кара таир, тъй като не желаеше да остави през нощта десния си фланг в неопределено положение. Атаката беше възложена на Павловския полк. Бойците преминаха Кричимската река и изтласкаха противника от селото със стремително нападение, а след това го отхвърлиха и от съседните хълмове. Силната турска позиция при Кара таир вече не съществуваше. В този момент пристигна колоната на генерал Веляминов. Кавказката казашка бригада, която вървеше начело, продължи преследването на противника. По време на атаката на Павловци два батальона от Финландския полк се бяха насочили срещу десния фланг на турците, които бяха заели насипа на железопътната линия. Въпреки силния огън на противника финландците заеха няколко канавки и достигнаха на 500–600 крачки от насипа.

Резултатът от тези действия беше настигането на отстъпващата армия на Сюлейман паша. Турците бяха заставени да се разгънат по линията Дермен дере — Кара таир — Кадиево — жп насип и да влязат в бой. С това бяха подготвени условия за руските победи през следващите дни.

Руската конница по пътя за Пловдив

Междувременно конницата, която беше съсредоточена североизточно от Татар Пазарджик, беше разпределена в два отряда.

Отрядът под началството на генерал Клот се насочи от с. Черногорово през Конаре към Татар Пазарджик. Още по пътя генералът разбра от наблюдателите по шосето, че през нощта не е имало никакво движение към селото, а българите съобщиха, че градът е опразнен от турците. Отрядът излезе на шосето, където залови отделни противникови войници, отстъпващи към Пловдив. За откриване на противника бяха изпратени силни разезди. Скоро конниците видяха ясно движението на дълги колони пехота, конница и артилерия вдясно от реката, по платното на жп линията и по пътя в подножието на Родопите. Срещаните по пътя българи бежанци съобщаваха, че Пловдив вече е очистен от противника. Към града бяха изпратени няколко ескадрона. Щом го наближиха, те чуха престрелка откъм местността, където се намираше отрядът на полковник Ковалевски.

Вторият отряд от руската конница, командуван от полковник Ковалевски, настъпи към Пловдив от с. Голямо Конаре с намерение да овладее железопътната линия. Като изтласка черкезите, отрядът се появи северно от Пловдив. Той беше пресрещнат от три табура с няколко оръдия, с които завърза престрелка.

Конниците на генерал Клот побързаха натам. Скоро пред тях се показаха трите хълма на Пловдив, а вдясно от Марица се влачеха безкрайните колони на отстъпващите турци. Безпорядъкът и объркването сред тях ставаха все по-очевидни с приближаването на руската конница. Рано следобед няколко оръдия обстреляха русите от пловдивските хълмове, а в покрайнините на града се появиха няколко табура. Руските войски спряха, изкараха на позицията си няколко оръдия и се насочиха вляво, за да се съединят със силите на полковник Ковалевски, като обходят града от изток и овладеят железопътната линия, както и шосето за Одрин. Но пред тях се изправи почти непреодолима пречка: наоколо бяха оризови ниви, които представляваха безкрайно малки квадрати, разделени от земни насипи, високи до един аршин. Войските бяха принудени да се върнат на шосето. Те се насочиха към височините край с. Костиево, където завършваха оризовите полета, а на шосето оставиха само шест ескадрона. Конниците от отряда на генерал Клот достигнаха селото вечерта.

Понеже насреща имаше три табура, полковник Ковалевски изпрати на изток части със задача да осигурят преминаването на Марица, а с главните си сили се завърна при с. Царацово.

Освобождение на Пловдив

«Към хълмчето, на което стоеше генерал Гурко, пише един военен кореспондент, дойде капитан Бураго и доложи на генерала, че вторият ескадрон на Драгунския полк е превозил на другата страна на Марица 1500 пехотинци (от Финландския полк, б. н.) и че Бугският улански полк е дошъл за смяна. Конете са измъчени, хората измръзнали.

— Очаквам по-нататъшните заповеди на Ваше Превъзходителство — докладва Бураго.

— Заповеди? — запита Гурко. — Вземете Пловдив — прибави той полушеговито, полусериозно.

— Заповядвате ли?

— Да — каза генералът.

— Слушам — и Бураго сложи ръката до козирката си...»

Драгуните на капитан Бураго се прехвърлиха на десния бряг на реката и се отправиха в тръс към града. На около 6 км от Пловдив видяха многобройните огньове на турски бивак. Те заобиколиха лагера предпазливо, но след малко попаднаха на друг бивак, в който според българите имало около 1000 турци. Русите слязоха от конете си. Доброволци допълзяха до предните неприятелски постове, за да заловят пленници. Това предизвика вдигане на тревога в бивака на противника. Турците изпаднаха в паника и отстъпиха. Бяха заловени само отделни войници в бивака. За да заблудят противника относно броя си, драгуните накладоха още по-големи огньове и се постараха да вдигнат възможно най-голям шум.

Събраните сведения показваха, че турците се съсредоточават около пловдивската гара, за да окажат съпротива. Бураго реши да не позволи на противника да се опомни от удара. Драгуните се втурнаха с гръмки песни в града и без да се увличат в преследване на отделни бойци, се насочиха към гарата, където се спешиха и залегнаха в дълбоката канавка на площада пред нея. Турците, които бяха залегнали по платното на жп линията, откриха силен огън по драгуните. Но не след дълго огънят им започна да отслабва. Обратно, русите усилиха своя и преминаха в настъпление. Пламъците на запалените бараки край гарата осветлиха ярко отстъплението на турците. Драгуните плениха тези, които не бяха успели да се предадат. Овладял станцията, капитан Бураго влезе в помещението и намери маса с вина и закуски, отлично сервирани. Бюфетчикът, един италианец, обясни на капитана, че той готви в кухнята вечеря, поръчана от Сюлейман паша, и че е щастлив да предложи тази вечеря на първите руси, които влизат в Пловдив. В един часа след полунощ Бураго донесе на Гурко: «Турците отстъпват или по-вярно бягат пеша към Станимака (Асеновград — б. н.)».

На един от пловдивските хълмове бяха останали две оръдия, край които имаше часови. Драгуните разгониха часовите и взеха оръдията в момента, когато артилеристите ги зареждаха.

Като изтласка противника от града, Бураго взе мерки за запазване на реда до пристигането на по-големи руски части. Призори на 16 януари влезе в Пловдив генерал Гурко, който се установи на квартира в сградата на бившето руско консулство.

Пловдив направи на русите най-приятно впечатление. Той беше първият голям и хубав град, който виждаха от началото на войната. «Градът е голям и много оригинален, пише един офицер от Павловския полк, къщите имат същата архитектура, както и по селата, през които минахме, но са несравнимо по-хубави и по-богати. Всички здания са от камък. Малко по-високо от човешки ръст от къщата започва еркер, достигащ до покрива. Прозорците са големи и разположени много на често, в по-голямата си част с дървени решетки. Оригиналността на зданията се увеличава от това, че те са боядисани с цветове, с които не е прието да се боядисват у нас, в Русия, което в началото се набиваше много силно в очите. Освен това жителите обичат да правят винетки по вътрешните и страничните стени... Улиците са много тесни и тези втори етажи ги правят тъмни и мръсни. Малките дюкянчета са ужасни. Те нямат врати, а търговията става направо от улицата. Търгуват предимно с тютюн, свещи, захар и други такива колониални стоки. Богати дюкяни, които да търгуват с ценни стоки, аз не видях...» Не по-малко отвратителни и мръсни бяха хвалените кръчми и кафенета, които се намираха на пазара. Когато човек влизаше в Пловдив от Татар Пазарджик, минаваше през Каршиака. който беше съединен с града чрез голям мост над Марица. От моста започваше главната улица «Буюк чарши». Тук се намираха най-добрите хотели, магазини и повече от 100 търговски склада. Тя беше дълга и широка, а от двете й страни се отделяха големи и малки улици, застроени почти изключително с турски къщи. Жителите изнесоха на войниците много хляб, банички и други хранителни продукти.

Сражението при село Дермен дере (Първенец)

Като узна за отстъплението на турците при с. Кадиево, генерал Шувалов раздели силите си на три колони. Лявата начело с генерал Елис I се движеше по платното на железопътната линия. По шосето за Златитрап се движеше колоната на генерал Етер. Колоната на генерал Веляминов трябваше да настъпи вдясно, по пътя в подножието на планината, и то по-бързо от другите, като обхожда постоянно турците, в случай че биха направили опити да се задържат.

В 8 ч. на 16 януари дясната колона излезе от с. Кара таир и настъпи към с. Дермен дере. Два часа и половина след това на Веляминов донесоха, че пред колоната се показва гъста верига неприятелски конници, а по планините край Дермен дере е забелязано раздвижване на силни турски части. Половин час по-късно дясната колона спря пред турската позиция. Последната опираше с единия си край в планината, а с другия — в долината на Марица и с това преграждаше пътя на руското настъпление. На около километър и половина от нея се издигаше планински хребет, който отстъпваше на заетия от турците по командно положение, но беше единственото подходящо място за руските батареи. Около него имаше пет високи могили — удобни позиции за пехотата.

Едва русите успяха да заемат позиции и противникът откри огън. Бойците се разгънаха и заеха няколко хълма и могили. Разстоянието до противника беше голямо и те се задоволиха да стрелят само с осем оръдия, които бяха изнесени напред. Най-добрите стрелци стреляха срещу отделни смелчаци, които се приближаваха към руската позиция. Към 15.30 ч. от планината започнаха да се спускат десет табура, които обсипваха всичко пред себе си с гранати и с куршуми. С приближаването на противника, пише генерал Веляминов, «огънят на нашата пехота ставаше все по-чест. Войниците пазеха патроните и не ги пускаха напразно. Заели отлична стрелкова позиция, те изчакваха противника да се приближи на разстояние до един действителен пушечен изстрел и тогава откриваха по него унищожителен огън, който причиняваше на турците неимоверно големи загуби. Особено сполучливи бяха залповете на стрелците, дадени от 30–50 крачки, които разстроиха напълно яростно настъпващата пехота». Неиздържали на залповете, турците се обръщаха назад, изпращани с чест пушечен огън. Те подновяваха атаките си на три пъти, но и трите пъти отстъпваха, оставяйки маса убити. Към 18 ч. прекратиха атаките си, след като бяха дали повече от 600 жертви. Руските загуби възлизаха на 10 убити и 62 ранени.

От дясната колона съобщиха на генерал Шувалов към 13 ч. за опасност от преминаване на противника в настъпление. Той нареди незабавно средната и дясната колона да се разгънат с фронт към Дермен дере и поиска от Шилдер-Шулднер да насочи колоната си през с. Коматево към планинските склонове между селата Марково и Белащица. В часовете, когато колоната на Веляминов отбиваше турските атаки, артилерията на другите две колони громеше противника към с. Мечкюр, а колоната на Шилдер-Шулднер се движеше към неговия тил. Обаче силно пресечената местност и особено многобройните оризови ниви затрудниха изпълнението на замисъла и последната колона успя да достигне Коматево едва привечер. Настъпилата тъмнина сложи край на боя през деня на 16 януари.

Главният резултат на боя при Дермен дере се състоеше в отбиването на турските опити за настъпление. Русите застигнаха половината от армията на Сюлейман паша, заставиха я да започне бой и прекъснаха пътя й за отстъпление към Одрин, като й оставиха свободна само планинската пътека към Станимака (Асеновград). Но същия ден и други руски части пресякоха и нея.

Двудневното сражение при с. Кара агач (Брестник)

Сутринта на 16 януари сборната драгунска бригада, 3–та гвардейска дивизия и други части започнаха да преминават Марица на около 4 км източно от Пловдив. Драгуните преминаха първи и изпълнявайки заповедта на генерал Гурко, настъпиха под командуването на генерал Краснов към Станимака. Към 16 ч. колоната достигна с. Паша махле (Крумово), където разезди донесоха за движението на силни турски части в полите на планината, от с. Кара агач към Станимака. Когато запитаха генерал Краснов какви заповеди ще даде за предстоящото сражение, той отговори: «Да се разбият турците! Никакви други заповеди!». Русите завързаха престрелка. Четири оръдия заставиха с огъня си противника да спре движението си. Престрелката продължи до пристигането на 1–ва бригада от 3–та дивизия. Към 18 ч., когато беше започнало да се свечерява, генерал Краснов реши да атакува с Листовския полк разположеното в полите на планината село Кара агач.

Вторият батальон на полка беше изпратен срещу източния край на селото. Той настъпваше по силно пресечена местност и заплашваше да обходи десния фланг на турците. На около 300 крачки от позицията им русите бяха обстреляни със силен пушечен и артилерийски огън, но продължиха да настъпват, без да отговарят на стрелбата. Достигнали на стотина крачки пред позициите на врага, бойците залегнаха в оризовите ниви и едва тогава откриха огън. Припадащият мрак стана причина руската артилерия да прекрати огъня си, но турските батареи продължиха да обсипват литовците с картеч. Въпреки отчаяната съпротива на противника последните се нахвърлиха с щикове и «ура» на десеторъдейната батарея. Прислугата й беше избита, а оръдията — взети като трофеи. Затворите им захвърлиха в снега, насякоха ремъците, а някои оръдия бутнаха в рова, който те обстрелваха малко преди това с ярост. След това войниците от втория батальон отбиха неколкократните опити на врага да си възвърне батареята.

По това време третият батальон на Литовския полк наближаваше селото от север. На 60 крачки от него батальонът беше обстрелян със силен огън и залегна в естествените закрития. Но не мина много време и ротите се устремиха с дружно «ура» към селото. Някои роти попаднаха на две батареи, които стреляха срещу тях с картеч от упор. Но нито картечът, нито отчаяната съпротива на прикриващата пехота можаха да спрат литовците. Те превзеха батареите и се вмъкнаха в селото, а след това отбиха два опита на турците да минат в настъпление.

В ръцете на врага беше останала само северозападната част на Кара агач. Към нея бяха изпратени два батальона от оставения в резерв Кегсхолмски гренадирски полк. Турците бяха заседнали в траповете и в къщите и трябваше да се изтласкат от всяко закритие. 14–а рота се насочи срещу турци, залегнали зад една ограда. Нейният командир подпоручик Кригер беше пронизан с 16 щика. Озлобените войници се хвърлиха бясно напред и избиха с прикладите си всички турци зад оградата. Към 1 ч. след полунощ противникът беше изтласкан напълно от Кара агач.

През този ден генерал Краснов се вряза с малки сили в средата на отстъпващата армия на Сюлейман паша. Срещу него стояха значителни турски сили, а откъм селата Белащица и Марково идваха нови турски колони. Положението ставаше доста опасно и генерал Краснов реши да се оттегли към с. Паша махле, където да дочака пристигането на подкрепления. В Кара агач останаха само два ескадрона.

2–ра бригада от трета гвардейска дивизия, командувана от генерал Дандевил, употреби целия ден на 16 януари за прехвърлянето си през р. Марица. Нагазили реката до колене, българи и руси работеха без почивка за възстановяването на моста. Войниците от бригадата минаваха по дъски, поставени върху подпорите на изгорелия мост, които често се събаряха. Вечерта бойците се разположиха за нощуване в южната част на Пловдив. Късно след полунощ генералът получи записка от Краснов, с която последният го осведомяваше за станалото сражение. Бригадата беше вдигната незабавно в тревога и се насочи с бърз ход към Кара агач. Когато стигна в село Паша махле, Дандевил разпита няколко турски пленници. Първоначално те твърдяха, че не знаят нищо, но после признаха, че Сюлейман паша се намира в Станимака с пет табура, а зад Кара агач се движи силна турска колона. На съвещанието, което се състоя малко преди обед на 17 януари, беше решено Дандевил да атакува Кара агач с пехотата, а драгуните на Краснов и новопристигналите конни части да се насочат под общото командуване на генерал Скобелев-баща към Станимака, за да пресекат пътя на турците за отстъпление на изток.

Усиленият поход през предишния ден, както и нощният бой бяха изморили силно войниците на 1–ва бригада, вследствие на което я изтеглиха в резерв. Срещу Кара агач, напуснат от оставените два драгунски ескадрона под натиска на силните турски колони, се насочиха Волинският и Петербургският полк. Руската артилерия откри огън, а Волинският полк се разгъна на десния фланг. Към 13 ч. в боя се намеси турската артилерия от околностите на с. Белащица, а след малко се появиха турските колони. Някои от тях влязоха в селото, а другите се насочиха срещу волинците, които промениха спокойно фронта си и ги спряха с точен огън.

В подкрепа на русите бяха изпратени нови части. Пруският полк потегли за Кара агач, но покритата с дълбок сняг силно пресечена местност затрудни движението му. Турците засилваха постоянно огъня си. На 200 крачки от селото русите се вдигнаха в атака и изтласкаха с щикове противниковите бойци от къщите. Турците бяха подгонени към предпланините на Родопите.

Влизането на русите в Кара агач и настъплението на колоната на Шувалов към Белащица накараха турците да опразнят и това село. Волинците намериха в него добитък и повече от 500 коли от обоза, който се беше разтегнал до с. Марково.

С тези си действия русите не дадоха възможност на противника да се оттегли към Станимака, а го заставиха да отстъпи през планината, като изостави артилерията и продоволствието си. Турските загуби бяха огромни. В своя доклад генерал Дандевил писа: «Опитахме се да преброим броя на убитите при Кара агач и Белащица турци, но се отказахме». Според събраните сведения Сюлейман паша наблюдавал хода на сражението от планините при Станимака. Когато видял, че русите пресичат пътя му за отстъпление към Одрин, напуснал града рано сутринта на 18 януари с петте табура от Станимака и се запътил към Хасково. Узнал за станалото, генерал Дандевил влезе още същия ден в Станимака. Един офицер от Семьоновския полк си спомня: «В града влязохме с песни и с развети знамена. Братушките разтваряха вратите с радост и не знаеха с какво да угостят войниците». Установили се на квартири, русите заговорили с един от българите, който казал, че плаща годишен данък 250 гроша, макар че няма нито земя, нито собственост, а за слугуването си получава само 400 гроша, следователно за него оставали само 150 гроша.

Сражението край с. Белащица

След като отби на 16 януари при Дермен дере опита на турците да преминат в настъпление, генерал Шувалов реши да ги преследва на следния ден. Неговият план за действията на 17 януари се състоеше в това, колоната на Веляминов да настъпи от Дермен дере към Марково, а тази на Шилдер-Шулднер да заеме позиции по планините между селата Марково и Белащица. С това той целеше да обгради противника от три страни, като му остави свободен път за отстъпление само на юг. Според думите на местни жители в тази посока пехота можела да се движи трудно, но в никакъв случай артилерия или обози.

Колоната на генерал Шилдер-Шулднер излезе от Коматево в 8 ч. Неизминал и три километра, авангардът й беше спрян от силния артилерийски огън на турците, който се водеше от позиция при чифлика Цурит — Белащица — Кара агач. Силите на противника бяха големи. Затова генерал Шувалов изпрати резерви и нареди да не се предприемат никакви действия, докато не стане ясен изходът от сражението, което водеше 2–ра бригада при Кара агач.

Към 15 ч. Дандевил съобщи на Шувалов за ожесточения бой при Кара агач и му обърна внимание, че спирането на Шилдер-Шулднер е позволило на турците да съсредоточат повечето от силите си срещу него. Половин час след това бойната линия на русите се вдигна напред. Архангелгородци се изкачиха с устрем на планината край чифлика, която беше ключът на цялата турска отбрана. Врагът беше изтласкан и подгонен на юг. Същевременно войниците от колоната на Веляминов се придвижиха вдясно и започнаха да се изкачват по предпланините на гъсти вериги. Изкараните оръдия трябваше да бият право в масата на отстъпващия противник. Това разстрои турците окончателно и към 17 ч. започна отстъплението им, което се превърна наскоро в бягство. Преследването на бягащите тълпи беше прекратено при настъпването на нощта.

Двата боя на 17 януари имаха голямо значение. След като даде много убити, ранени и пленници и остави в ръцете на русите почти цялата си артилерия, армията на Сюлейман паша беше принудена да се откаже от намерението си да отстъпи към Одрин. Загубила почти половината от своя състав, тя можеше да продължи отстъплението си само през Родопите.

Последно настъпление

След удържаните победи генерал Гурко даде отдих на войските си за няколко дни, през които получи заповед от Николай Николаевич да се насочи към Одрин. Тогава цялата пехота на отряда беше насочена към Одрин, а конницата, както следва: бригадата на генерал Курнаков — към Наречен (на юг); бригадата на генерал Чернобузов — през с. Караджилар към Мъстанли (Момчилград), където бяха отстъпили 40 табура от армията на Сюлейман паша; Сборната драгунска бригада трябваше да прикрива фланга на отряда, като настъпи от Станимака през Караджилар (Искра) към Димотика.

Авангардът на пехотата влезе в Одрин на 26 януари, а на 1 февруари пристигна в града и останалата пехота. В Пловдив остана 31–ва дивизия, за да запази спокойствието в околността, която беше наводнена от шайки от разбитата турска армия.

От изпратените от Пловдив за преследване на противника конни бригади най-голяма дейност разви бригадата на генерал Черевин, която настъпваше към Гюмюрджина. На 24 януари казаците тръгнаха от Станимака по пътека, която се виеше из планината. Пътят от Бачково нататък беше много тежък, особено между селата Наречен и Павелско. Няколко коня паднаха в пропастта. На сутринта казаците продължиха към Чепеларе, но едва бяха изминали и няколко километра и ги застигна буря, която ги застави да се върнат. Те продължиха настъплението си на 28 януари. По пътя се виждаха десетки замръзнали и вкочанени трупове на отстъпващи турски войници. Малко преди Чепеларе беше застигната противникова група. Резултатът от схватката беше: 100 убити и 69 пленени турци. На 29 януари беше застигната при Устово друга група, която даде 111 пленници. Тук Черевин узна, че пред него отстъпват три табура и че в Искече (Ксанти) и в Гюмюрджина се намират многобройни турски части. Той реши да продължи настъплението, но за да заблуди противника относно силите си (400 изморени казаци), изпрати разезди към Пашмакли — Палас (Рудозем) и Даръ дере (Златоград). На 29 януари турските войски от Гюмюрджина се насочиха към Искече. Дълго време те стояха край морския бряг, очаквайки бурята да спре, за да се качат на корабите. На 7 февруари казаците влязоха в Димотика.

Бягството на разбитата армия на Сюлейман паша завърши. «Само благодарение на войнишките крака, писа генерал Гурко, които отмерват покорно, почти без отдих десетки и стотици версти, само благодарение на войнишките гърбове, които носят безропотно храна за осем дни и стотици патрони, което ми позволи да забравя за обоза, само благодарение на войнишките ръце, които измъкват през планините цялата артилерия, можах да изляза в долината и да застигна противника... Отново, както и през време на прехода през Балкана, пролича гигантската сила и издръжливост на нашия войник.»

5. Настъплението на Южния отряд на генерал Радецки

За отбраната на Одрин турците се надяваха на Вейсел паша и смятаха, че той ще съумее да изпълни задълженията си. Поради това за прикритие на втората турска столица бяха оставени незначителни части. Наистина в Одрин се формираше нова турска армия, но макар началниците й да бяха сменяни на няколко пъти, тя все още съществуваше само на книга. По пътя на русите към Одрин нямаше сериозна преграда.

След като премина Балкана и се установи с щаба си в Казанлък, Николай Николаевич издаде на 13 януари диспозиция за предстоящите действия срещу Одрин. Отрядът на генерал Гурко трябваше да се насочи след заемането на Пловдив през Хасково към Димотика, като образува по този начин дясната колона на руското настъпление.

Авангардът на централната колона трябваше да настъпи под командуването на генерал Скобелев през Ески и Йени Загра към Харманли. Към него се създаваше специален отряд от три конни полка под командуването на генерал Струков със задача да овладее Загрите и да прекъсне железопътната линия при Търново-Сеймен (Марица) и Харманли.

Централната колона на генерал Ганецки трябваше да излезе на 14 януари от Габрово и да се съсредоточи в Казанлък.

Лявата колона на Радецки имаше задача да направи Шипченския проход достъпен за артилерията, след което да се насочи през Загрите към Ямбол и Одрин.

Три полка от 8–а конна дивизия щяха да се съсредоточат в околностите на Търново, за да се насочат през Твърдишкия проход към Ямбол и по-нататък.

Централната колона на генерал Ганецки излезе от Габрово на 14 януари. Нейното движение беше забавено от артилерията и обозите на частите, които бяха преминали Балкана. В резултат първият ешелон на тази колона можа да излезе от Казанлък едва на 23 януари.

Авангардът на лявата колона излезе от Казанлък под командуването на генерал Святополк-Мирски в определения ден (14 януари) и без да срещне сериозна съпротива, освободи Йени Загра и Ямбол. На 22 януари в Ямбол пристигнаха главните сили на колоната начело с генерал Радецки.

На този сектор от фронта най-голямо значение имаше авангардът на средната колона на генерал Скобелев. Напуснала Казанлък на 13 януари, конницата навлезе късно вечерта на същия ден в опожарената Ески Загра. На следния ден тя се раздели на три колони, които достигнаха през нощта на 14 срещу 15 януари определените им пунктове: Йени Загра, Чирпан и Сеймен. Същата нощ изпратените от генерал Струков два ескадрона московски драгуни достигнаха Търново-Сеймен, прекъснаха телеграфа и разрушиха жп линията за Пловдив и Ямбол. Като разби на следния ден един табур с около 5000 башибозуци, генерал Струков овладя Търново-Сеймен и големия мост над р. Марица. Същия ден Скобелев излезе от Казанлък с главните сили и като измина 84 километра за 40 часа, събра частите си в Търново-Сеймен. След ожесточената битка през нощта на 16 срещу 17 януари Струков влезе с московските драгуни в Харманли. Скобелев подсили драгуните с Владимирския полк, 11–и стрелкови батальон и 4 оръдия. На 18 януари главните сили достигнаха Харманли, а драгуните на Струков бяха изпратени към Мустафа паша (Свиленград), който освободиха след кратка схватка с башибозуци.

След поражението си при Пловдив Сюлейман паша събра от околните села населението с 20 000 каруци, даде му за охрана 6 табура и около 10 000 башибозуци и черкези и го изпрати към Одрин. Той смяташе, че докато разгромява охраната и разчиства пътя, остатъците от разбитата му армия ще се озоват в Одрин преди русите. Но не стана така. На 19 януари Скобелев научи, че от Хасково се движи към Харманли огромен турски обоз. Срещу него беше изпратен Углицкият полк на полковник Панютин, 2–ри батальон и две оръдия. Русите разгромиха и разпръснаха конвоя и плениха обоза, голяма част от който се състоеше от колите с бягащото турско население.

Одрин беше последната преграда по пътя за Цариград. Последните удари, нанесени над армията на Сюлейман паша, сломиха окончателно духа на турците. На 17 януари одринският валия покани чуждестранните консули и им съобщи, че турците няма да защитават града. Предоставяйки им няколко жандарми, той ги помоли да образуват съвет от старейшини, с помощта на който да запазят и управляват града до пристигането на русите. Гарнизонът се оттегли към Чаталджа.

На 20 януари генерал Струков влезе в изоставения град с полковете на московските драгуни и петербургските улани. Турците бяха вдигнали във въздуха барутните погреби, а тълпи от башибозуци и низами плячкосваха из града и опожаряваха българските селища в околността. Само енергията, която прояви Струков, спаси Одрин от разграбване и опожаряване. Ето как е предал впечатлението си един офицер, който влезе в града на 22 януари с главните сили: «Ние се построихме на шосето за града. Дойде и Скобелев. Музиката напред. Тържествено се отправихме към турската Москва, въобразявайки си, че ще срещнем нещо европейско, нещо по-близко до нашето въображение, което рисуваше града, макар и неточно, подобен на нашите. Духовенството, в празнични одежди и с хоругви, и жените, облечени в светли дрехи, ни посрещнаха, викайки «ура» и целувайки ръцете на началството. Тук бяха и всички чужденци в града, всички представители на християнството... Тесните улици с високи къщи, боядисани в невъзможни цветове, му придаваха напълно средновековен характер». Генерал Струков организира общинска комисия под председателството на одринския архиепископ. В нея влизаха представители на всички националности, които живееха в града. Железопътните съобщения бяха възобновени много скоро и на 26 януари пристигна главнокомандуващият.

През следващите дни русите продължиха да настъпват по-нататък. Авангардът на генерал Струков беше изпратен към Къркклисе и Люле Бургас. На гарата на Люле Бургас беше намерен един локомотив и 200 вагона. След упоритата съпротива на турците, сломена чрез едно смело нападение, авангардът влезе в Чорлу (29 януари).

Една колона овладя под командуването на генерал Шнитников без бой Димотика и Узун Кюпрю.

Остатъците на разбитите турски войски се съсредоточиха под командуването на Сюлейман паша при Галиполи за отбрана на полуострова. За непосредствена отбрана на Цариград на линията Деркос — Чекмедже се съсредоточаваха други части под командуването на Мехмед Али паша.

И тъй към началото на февруари 1878 г. руските войски се явиха под стените на Цариград.

6. Настъплението на останалите руски отряди

Настъплението на отряда на генерал Делингсхаузен

Планът на Николай Николаевич за настъпление от 13 януари възлагаше на левия страничен отряд, командуван от генерал-лейтенант Делингсхаузен, осигуряването на левия фланг на армията и на съобщенията й с тила през Балкана.

Отрядът се състоеше от 12 батальона, 8 ескадрона и 38 оръдия. За да изпълни задачата си, той трябваше да премине планината през Твърдишкия проход и да заеме градовете Сливен и Ямбол (последният щеше да бъде освободен предварително от войските на генерал Радецки), след което да изпрати отряди към Котел и Карнобат (Поляновград), а чрез разезди, изпратени към Айтос, да влезе във връзка с отряда на генерал Цимерман. Към Бургас трябваше да бъде изпратен специален летящ отряд.

Твърдишкият проход беше един от най-мъчнопроходимите балкански проходи. Авангардните части на отряда на генерал Делингсхаузен се спуснаха по него в с. Твърдица на 14 януари, а последните части успяха да се съсредоточат в същото село едва през нощта на 18 срещу 19 януари.

Турските войски и мюсюлманското население напуснаха разграбения и изгорен от тях Сливен още на 14 януари. Те се оттеглиха към Одрин. Русите влязоха в Сливен по два пътя — по Сливенския проход и по пътя от с. Твърдица. 23–ти донски казашки полк излезе от града на 17 януари и към 16 ч. на същия ден влезе в Ямбол. Този град беше пострадал много от пожар и грабежи. Казаците видяха по неговите улици много трупове на убити българи. В Ямбол нямаше никакви турски сили с изключение на 50 черкези и башибозуци. Българите съобщиха, че предния ден през града минали около 10 000 турски войници, които идвали от Осман пазар (Омуртаг) или от Котел.

След това беше заето от един батальон село Бургуджии (Горно Александрово) (24 януари), което имаше важно значение като възел на пътищата, от които може да се наблюдава по посока на Шумен (Коларовград), Разград, Бургас и Ямбол.

След заемането на Сливен Драгунският полк изпрати усилени разезди към Бургас. На 26 януари те достигнаха Карнобат. Турците бяха избягали към Айтос и скоро изоставиха Айтос, Бургас, Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър) и Созопол. Те оставиха като трофеи значителни продоволствени запаси, много коне и оръжия.

На 31 януари се получи телеграма от главнокомандуващия за сключването на примирието. В нея беше определена и демаркационната линия, на която трябваше да застане отрядът. Положението беше такова, че той можеше да заеме само най-важните пунктове (Карнобат, Айтос и Бургас), без да се налага непременно да заеме цялата линия.

Обаче военните действия не се прекратиха с вестта за примирието. В околностите бродеха много черкезки и башибозушки шайки, които вършеха издевателства над българското население. Редовните турски части опразниха Анхиало, а българското население в Месемврия обезоръжи турския гарнизон. 200 турски войници от Бургас с кораби отплуваха за Цариград.

Борбата с шайките беше трудна, тъй като те се разбягваха при появяването на руски войски, но след отминаването им започваха да отмъщават на българското население за съдействието, което то оказваше на русите.

На 1 февруари началникът на Бургуджийския отряд получи писмена молба от бургаския епископ да изпрати колкото е възможно по-скоро руски части в Бургас, където имало огромни складове с турско имущество и запаси от зърнени храни. На 3 февруари беше създаден отряд под командуването на полковник Лермонтов, за да заеме морското крайбрежие и да влезе във връзка с отряда на генерал Цимерман. На 4 януари русите влязоха в Айтос. Те завариха жителите му ограбени, а самия град — подпален. В съседното село Урум ени кьой (Българово) гърците бяха почти поголовно избити (намериха се 240 трупа). На 6 февруари русите влязоха в Бургас, посрещнати с хляб и сол. По същото време на около два километра от пристанището се показа турски броненосец, но отплува обратно, след като престоя час и половина.

Въпреки повторното известие за прекратяването на военните действия наличието на черкезки и башибозушки шайки не позволяваше това да се осъществи. Станаха няколко схватки, най-значителна от които беше тази при селата Алагюн (Пъстрово) и Факия. Тези схватки завършиха с подписването на Санстефанския мирен договор.

Настъплението на Източния отряд

При планиране на военните действия след падането на Плевен на Източния отряд (в неговия състав влизаха войските на Русчушкия, Търновския и Гюргево-Олтеницкия отряд) беше поставена задачата да настъпи към Русчук, Разград, Ески Джумая (Търговище) и Осман пазар и ако се окаже възможно, да овладее Разград. Българското опълчение, което също беше включено в този отряд, трябваше да настъпи към Осман пазар и Котел.

Настъплението се забави поради необходимостта от прегрупиране и съсредоточаване и можа да започне едва от 22–24 януари. Проведените през този период рекогносцировки, както и сведенията на разузнавачите показваха, че неприятелските сили намаляват постоянно, но се увеличават в Шумен и във Варна. Това показваше, че турците бяха започнали да се изтеглят от Северна България към Южна.

Освобождаването на селата Омур кьой, Садина и Кара Хасан (Зараево) имаше за резултат общо турско отстъпление на изток. Руски разезди донесоха, че противникът е отстъпил в Русчук. Настъплението на русите се извършваше чрез изнасяне напред на дясното крило. На 25 януари турските войски опразниха Осман пазар. В течение на два дни башибозуците издевателствуваха над българското население. Те грабеха, палеха и избиваха българите. Към 15 ч. на 27 януари в Осман пазар влязоха, посрещнати като избавители, руските войски. Те се заеха веднага с потушаването на пожара.

Вечерта на 26 януари влязоха в Котел части от Еленския отряд на генерал Столетов. На 28 януари две опълченски дружини бяха изпратени към с. Читак (Тича), където имаше събрани башибозуци, които оказваха съпротива. Опълченците бяха посрещнати с огън, но преминаха р. Голяма Камчия и обхванаха неприятелската позиция от двата й фланга. Без да изчакат предстоящата атака, башибозуците отстъпиха както от позицията, така и от селото.

На 29 януари при генерал Ернрот се явиха българи, избягали от Ески Джумая, които се оплакаха от вилнеенето на черкезите в града през последните денонощия. Незабавно изпратените части срещнаха по пътя следи от грабежи и разрушения, а по къщите и улиците на града се търкаляха трупове на жени и деца.

По време на настъплението си към Разград на 28 януари руските части имаха един напрегнат бой с по-многобройни турски сили край село Хасанлар (с. Гецово). Турците атакуваха на два пъти руската позиция, която откриваше свободен достъп към Разград, но и двата пъти атаките им бяха отблъснати. На свечеряване те подготвиха трета атака, но не посмяха да я проведат, понеже на русите бяха пристигнали подкрепления. При падането на нощта русите останаха на позициите си. Рано сутринта на 28 януари два ескадрона драгуни бяха изпратени да разузнаят дали неприятелят не се е оттеглил. Те бяха посрещнати само от черкези и без да обръщат внимание на огъня, се втурнаха в Разград, за да предотвратят всякакъв опит за опожаряването му. Според сведения на българите турците възнамерявали да опожарят патронната и барутната фабрика. След драгуните вървяха пехотни батальони, които спряха край града, за да изчакат събирането на всичките части. В 11 ч. русите влязоха в Разград с музика и с развети знамена при радостните възклицания на съпровождащите ги българи. По молба на населението всички войници бяха настанени в квартири освен тези от батальона, който остана да охранява гарата.

Освобождаването на Разград разделяше турските войски в Шумен от тези в Русчук. Според събраните сведения в последния град беше съсредоточен значителен гарнизон. Русите предприеха на 31 януари настъпление към Русчук с цел да се приближат до крепостта и да предложат капитулацията й. В случай че това бъде отхвърлено, тя трябваше да бъде подложена на артилерийска бомбардировка, в която щяха да вземат участие и руските батареи от левия бряг на Дунав. Русите настъпиха и на 2 февруари техен парламентьор предаде на русчушкия губернатор Ахмед Кейзерли паша предложение за капитулация. Турският военен съвет отхвърли това предложение и на 3 февруари те отговориха, че крепостта не може да капитулира без разрешение на Портата. Но още на 2 февруари русите получиха съобщение за сключване на примирието и артилерийската бомбардировка не се състоя.

Вестта завари другите части от Източния отряд около Шумен. След освобождаването на Котел Еленският отряд беше изпратил свои части към селата Медвен и Градец, разпръсквайки башибозушките и черкезките орди.

Съгласно примирието турците трябваше да предадат в седемдневен срок крепостите Русчук и Силистра, запазвайки до сключването на мира крепостите в Шумен и във Варна. Обаче турците протакаха изпълнението на това условие и едва след продължителни преговори русите влязоха в Русчук на 19 февруари, посрещнати тържествено от българското население начело с епископ Климент (Васил Друмев).

Настъплението на отряда на генерал Цимерман

Задачата на отряда на генерал Цимерман при новата обстановка се състоеше в това, да настъпи към Хаджи Оглу Пазарджик (Толбухин), да прекъсне съобщенията между Варна, Шумен и Разград, като наблюдава внимателно гарнизоните на тези крепости. Трябваше да се изпрати отряд и към Провадия, откъдето да се потърси връзка с отряда на генерал Делингсхаузен към Айтос и Карнобат.

Приготовленията за настъплението започнаха към средата на декември, а на 11 януари, когато Цимерман узна за пленяването на армията на Вейсел паша, беше издадена заповед за незабавно настъпление. Разделен на три колони, отрядът настъпи на 18 януари. Следните два дни той има малки схватки с неприятеля и се доближи до Хаджи Оглу Пазарджик. На 22 януари русите извършиха рекогносцировка на турската позиция срещу града от изток, при което трябваше да се прекъсне и телеграфната линия за Варна и Балчик. Край село Чаир харман (Генерал Колево) стана доста силна схватка с неприятелска конница, а след това и с пехота. Но когато бяха заплашени с атака, противниковите части отстъпиха под закрилата на пазарджишките укрепления. Русите дадоха 42 убити и ранени. От заловените пленници се разбра, че градът имал доста силен гарнизон (14 1/2 табура, от които 10 египетски), обилно запасен с боеприпаси.

Градът беше силно укрепен. Генерал Цимерман не вярваше в успеха на откритата атака. Той смяташе, че трябва да заплаши противника с прерязване на пътищата за отстъплението му към Варна. Действията започнаха на 26 януари, когато турците излязоха от града в посока на север и завързаха престрелка, прераснала в горещ бой. Боят се разрастваше постепенно и към 12 ч. се намеси 2–ра бригада на 18–а пехотна дивизия. Обходната колона на генерал Манзей, която беше изпратена на изток от града, се върна по собствена инициатива и се насочи към десния фланг на противника. Завърза се много силна артилерийска и пушечна престрелка, която продължи докъм 17 ч. Тежестта на боя падна почти изцяло върху Тарутинския полк. През този ден боят остана нерешен, но на следния ден турците опразниха сами града. Те прикриха отстъплението си към Варна с големи огньове, накладени вечерта. Едва сутринта на другия ден русите откриха отстъплението на противника и влязоха в Хаджи Оглу Пазарджик (28 януари). Там намериха повече от 600 000 патрона, както и големи оръжейни и продоволствени складове, част от които турците бяха опожарили преди отстъплението си.

На 31 януари 40 драгуни нападнаха жп станция Гебедже. Те подпалиха складовете, разрушиха с динамит линията на около два километра и половина, прекъснаха телеграфната линия по Шуменското шосе на около десетина километра и взеха със себе си телеграфния апарат и началника на телеграфната станция, след което се върнаха обратно. В резултат на този набег избухна голяма паника сред турските войски във Варна, които се готвеха да отплуват с параходи за Цариград.

В същия ден други руски части бяха изпратени в Балчик, където намериха 1500 четверти ечемик и 150 четверти пшеница.

Под началството на генерал Манзей един силен конен отряд влезе на 3 февруари в с. Козлуджа, където беше посрещнат тържествено. След това той продължи пътя си към Провадия. Генерал Манзей влезе в града начело на два ескадрона и две сотни, посрещнат с хляб и сол от населението, което му предаде ключовете на града.

Генерал Цимерман беше осведомен за сключването на примирието през нощта на 3 срещу 4 февруари. Съгласно условията на последното турците трябваше да предадат на русите Силистра. Обаче предаването се проточи и руските части влязоха в града едва на 22 февруари.

7. Настъплението на румънската армия

На едно съвещание, състояло се на 12 декември край Плевен, бяха определени задачите на румънската армия в новия период на военните действия. Всички румънски сили в България трябваше да действуват в западната й част с цел да освободят Видин. Само една румънска дивизия нямаше да вземе участие в тези действия, защото беше определена да конвоира до Букурещ пленения Плевенски гарнизон, а след това трябваше да смени руските войски от Гюргевския, Олтеницкия и Каларашкия отряд.

Определените за действие в България румънски войски бяха обединени в т. н. Западен корпус (35 500 души със 180 оръдия) под командуването на генерал Хараламба.

По сведения на руското разузнаване противникът разполагаше в района на предстоящите действия на румънската армия с около 7200 души.

Към средата на декември една румънска дивизия настъпи от Рахово (Оряхово) към Арчар. При приближаването на румънците турците отстъпиха селото без бой (22 декември), оттегляйки се към Видин и с. Назърска махала (с. Гурково). С цел да прекъснат съобщенията между Видин и турския гарнизон в Белоградчик на 5 януари един румънски отряд зае с. Ружинци, разположено на шосето Лом паланка — Белоградчик.

На 10 януари румънските войски преминаха отново в настъпление. След кратка престрелка турците изоставиха лагера си при Фусовица (Михалаки Георгиево), а румънците заеха, селата Назърска махала, Видбол, Търняне, Буковец и Синаговци. Това изнасяне напред криеше известна опасност за румънския отряд в с. Ружинци, което наложи неговото подсилване.

С действията си от 15 до 23 януари румънската конница успя да прекъсне напълно съобщенията между Видин и неговата околност. Румънските войски бяха сключили около Видин обръч, дълъг повече от 30 км. Една дивизия беше разположена срещу града на отсрещния бряг, изнасяйки част от оръдията си на островите на Дунав. 60 обсадни оръдия бълваха денонощно огън срещу Видинската крепост — последната опора на турската армия в Западна България. Крепостта беше най-уязвима от северозапад, откъм селата Смърдан и Иново, разположени на около 3 км от града. Турците се бяха постарали да укрепят споменатите села с три люнета и с многобройни ложементи. Крепостта беше обградена с два пръстена. Външният представляваше една ограда от бруствер, дебел до 6 м, с ров до 10 м, който можеше да се пълни с вода. Брустверът беше подсилен с 9 бастиона (по 5 оръдия във всеки) и насипи, в които имаше по 4 оръдия. Макар и обилно снабден с артилерия, външният пръстен не беше особено надежден, тъй като оръдията бяха от стари образци. Вторият пръстен се намираше на около 800–1200 м от първия. Пред неговата ограда имаше доста дълбок ров, напълнен с вода. Този пръстен свързваше разположените на дунавския бряг Бабини Видини кули, които се използуваха като складове за боеприпаси. Гарнизонът се командуваше от енергичния Изет паша и наброяваше 12 хиляди души.

Планът на генерал Хараламба за овладяване на крепостта изхождаше от предпоставката, че тя не може да бъде превзета чрез обсада, тъй като блатистата околност не позволяваше да се изкопаят окопи (водата ги напълваше незабавно). Овладяването на крепостта можеше да дойде само в резултат на артилерийска бомбардировка.

За да изпълнят този си план, румънските войски трябваше да се доближат плътно до укрепленията. Поради това на 24 януари те предприеха действия срещу селата, които се намираха в непосредствена близост с Видин. Най-ожесточена беше съпротивата на турците при Смърдан и Иново. Противникът беше разгромен и привечер румънските войски се приближиха към крепостта. На следния ден турците направиха опит да си възвърнат отнетите люнети, но бяха посрещнати твърдо и заплашени с контраатака от десния фланг. Това ги застави да отстъпят в града, при което те опразниха и с. Капитановци.

Загубите на румънските войски през тези дни достигнаха 430 убити и ранени (по други сведения около 620). Турците оставиха на полесражението 400 убити, 4 оръдия и голямо количество боеприпаси и дадоха 450 пленници. Румънските войски съкратиха линията на обсадата с около 22–30 км, достигайки на някои места само на 2 км от самата крепост.

От сутринта на 27 януари 150 румънски оръдия започнаха методично обстрелване на крепостта. Огънят беше ефикасен и причини пожари. Дезертьори съобщаваха, че духът на гарнизона е спаднал значително и че населението искало от Изет паша да предаде крепостта.

На 4 февруари действията на румънските войски бяха прекратени, защото се получи телеграма на княз Карол, която съобщаваше за сключването на примирието. Съгласно условията на последното турците опразниха Видин и Белоградчик, които бяха заети от румънските войски на 24 февруари.

8. Настъплението на сръбската армия

Намеса на Сърбия във войната

През първата половина на 1877 г. политическите настроения в Сърбия се измениха значително в полза на участието й във войната на Русия срещу Турция. Сръбският народ не се беше примирил с поражението през предишната година и желаеше да влезе отново в бой със стария враг на християнските народи за освобождаването на поробените си братя. Правителството не можеше да не отчете промяната в политическите настроения сред народа, още повече че една победоносна война, каквато изглеждаше да бъде предстоящата, щеше да закрепи разклатеното положение на династията на Обреновичите. На сръбската буржоазия това участие щеше несъмнено да донесе териториални придобивки и свързаното с тях разширяване на вътрешния пазар, облаги от гешефти при доставки за армията и други подобни изгоди, с които е свързана всяка война за едрата буржоазия.

След започването на Руско-турската война в управляващите среди на сръбското княжество се появи идеята за една среща на Милан IV Обренович с Александър II. Придружен от министъра на външните работи Йован Ристич, князът замина за Плоещ, където срещата се състоя към края на юни. При преговорите стана ясно, че руското правителство желаеше намесата на Сърбия във войната да стане по такъв начин, че Русия да не може да бъде обвинена от западните държави като вдъхновителка на тази акция. Понеже Николай Николаевич намираше, че в онзи момент беше твърде желателно привличането на сръбската армия, а нейното превъоръжаване вървеше бавно поради липсата на средства, през август Главната квартира отпусна за целта един милион златни рубли.

Късната намеса на Сърбия във войната се дължеше и на други причини. Когато сръбският министерски съвет обсъждаше този въпрос, един от министрите каза, след като изрази съгласието си за участие във войната: «Ако и този път нямаме щастие... всички да се хвърлим в Сава!». Затягането на войната при Плевен направи сръбските управници предпазливи. Те не вярваха, че войната ще се реши през 1877 г., и не искаха да се намесят преди следващия март, тъй като се страхуваха от зимна кампания. «Не желаейки да се подхвърлят на лишенията на зимните бойни действия, пише княз Церетелев, който беше престоял известно време в Белград и можа да се запознае с настроенията на сръбските управляващи кръгове, те искат да пристигнат направо на финала, за да участвуват при деленето на трофеите». Но русите бяха достатъчно категорични в искането си намесата на Сърбия във войната да стане към началото на декември. След голяма парична дотация, както и след падането на Плевен, сърбите се решиха най-после да обявят война.

В прокламацията, която беше публикувана още същия ден, когато беше обявена войната (13 декември), се казваше: «Нищо не може да спре сръбския народ от задълженията му като член на християнските народи на Изтока, които той трябва да изпълни както по отношение на себе си, така и по отношение на другите народи... Сърби, днес ние хващаме отново оръжието за святото народно християнско дело». Ясно беше определена целта на войната — независимост на Сърбия и освобождаване на поробените. Същия ден бяха свалени турският флаг и турските надписи от Белградската крепост. Като емблема на провъзгласената независимост на тяхно място се появи княжеска корона.

План за военните действия

Главнокомандуващият Николай Николаевич определи задачата на сръбската армия в писмата си от 30 ноември и 2 декември по следния начин: подпомагане отряда на генерал Гурко в разгромяването на новата турска армия, която се съсредоточаваше в София; сърбите трябваше да действуват по линията Ниш — Пирот и да овладеят старопланинския проход Свети Никола. Държейки сметка за интересите на Австро-Унгария на Балканския полуостров, на запад и югозапад те не трябваше да предприемат никакви настъпателни действия отвъд река Дрин, а да се ограничат с отбранителни действия.

Сърбия щеше да участвува във войната с 82 139 души, разпределени в пет корпуса: Тимошки (22 155), Моравски (18 455), Яворски (13 110), Дрински (12 590) и Шумадийски (15 550). Яворският и Дринският корпус бяха разположени на запад и на югозапад със задача да отбраняват страната от турските части в Босна. Тимошкият и Моравският корпус трябваше да настъпят към Видин и Ниш, а Шумадийският щеше да остане като техен резерв.

Противостоящите турски части не бяха равностоен противник нито по броя си, нито по подготовката на войниците. Те бяха раздробени на малки части, лишени от единно командуване.

Начало на сръбското настъпление

Настъплението на сръбската армия започна още в деня на обявяването на войната. Тимошкият корпус на полковник Хорватович навлезе в територията на противника с три колони. Северната колона достигна град Кула. Втората колона се насочи към старопланинския проход Свети Никола, който отвежда в Белоградчик. Подпомогнати от населението на село Равно Буче и облагоприятствувани от гъстата мъгла, сърбите се приближиха на 19 декември на 60–70 крачки от противниковите укрепления в прохода. Въпреки отчаяната съпротива на защитниците му те ги изтласкаха от позициите им с щурм. На 21 декември колоната влезе във връзка с руски хусарски отряд, изпратен от Берковица. Това беше първата среща между сръбските и руските войски през тази война.

Третата колона на Тимошкия корпус потегли от Княжевац към Бабина глава, където зае изоставените позиции на противника. Турците разбраха скоро грешката си и се върнаха, но беше вече късно и те трябваше да се оттеглят окончателно.

След овладяването на прохода Свети Никола и връх Бабина глава сърбите се насочиха срещу силния турски лагер Будим дел. Той беше разположен по двата бряга на река Нишава, между селата Нишор и Сопот, и се състоеше от няколко реда силни укрепления. Този лагер прикриваше Пирот от север и го правеше недостъпен от тази страна. Командуването реши да го обходи, като насочи най-напред усилията си към освобождаването на Ак паланка (Бела паланка) и Пирот.

След незначително раздвижване в началото на войната Яворският и Дринският корпус останаха на позициите си, охранявайки западните и югозападните граници на страната.

Освобождение на Бела паланка

На около 5–6 часа от Ниш, по левия бряг на река Нишава, се намира градът Ак паланка. По онова време той представляваше обикновено турско градче с тесни и мръсни улици и с малки и полуразрушени къщи. От всички страни го обграждаха каменни стени с форма на неправилен четириъгълник. Те бяха усилени от кръгли кули с бойници, но липсваха ровове и предни укрепления. В Ак паланка се срещаха пътищата от София, Видин и Ниш, което придаваше голямо значение на крепостта. Гарнизонът й се състоеше от 1500–2000 анадолски редифи и мустахфъзи с две крупови оръдия.

Действията срещу този град бяха насрочени за 24 декември и трябваше да се предприемат от съединените сили на Тимошкия и Шумадийския корпус под командуването на генерал Беломаркович. За отвличане на вниманието на турците трябваше да се проведат демонстративни атаки и срещу Будим дел и Ниш. Атаката срещу крепостта щеше да се проведе под командуването на полковник Хорватович.

През нощта срещу 24 декември сръбските войски заеха позициите си. Те прекараха до сутринта на открито, без огньове. Първите изстрели се раздадоха към 8 ч. Хорватович насочи най-силната колона, която трябваше да извоюва победата, на изток от града. Като премина Нишава, тя се яви откъм Пирот и започна да обхожда десния фланг на турците. Към 13.30 ч. турците отстъпиха последното укрепление пред града. Сръбски батальон се изкачи на височината, която имаше командно положение по отношение на града, и откри силен огън. Преследвани по петите, отстъпващите турци се превърнаха в тълпа, която бягаше отчасти към Пирот, отчасти към Враня. В 14.30 ч. сръбските батальони минаха в церемониален марш пред полковник Хорватович по улиците на града.

В ръцете на победителите останаха като трофеи четири крепостни оръдия, много боеприпаси и огромни продоволствени складове. С падането на Ак паланка сръбската армия прекъсна връзката между София и Ниш и завоюва много важен опорен пункт за предстоящите си действия. Победата имаше и друго значение. Тя показа, че сърбите не само могат да се бият с турците, но могат и да ги побеждават. А това повдигна много бойния дух на сръбската армия. «Когато, пише един съвременник, похвалвайки мъжеството им, разпитвах обикновените войници как разгромиха турците, простодушните селяци отговаряха наивно: «Боже мой, можеше ли да бъде иначе, когато и наляво, и надясно, и навсякъде имаше сърби. Стрелят сръбски оръдия, от планините стрелят сърби, в долините също свои. Как да не се върви напред, когато навсякъде има толкова сърби!». Първата крачка, продължава споменатото лице, трябваше да се направи твърдо, след което работата ставаше напълно чиста. Вече можеше да се разчита, че следващият успех ще бъде постигнат с по-малко напрежение на силите.»

Боят при гр. Пирот

Удържали победа, сръбските войски трябваше да настъпят незабавно, за да не позволят на врага да се опомни. Но нищо не беше в състояние да накара генерал Беломаркович да настъпи на 25 декември. Народното суеверие считаше този ден (13 декември по стар стил) за злокобен и генералът не искаше да рискува. Настъплението беше отложено за следния ден.

В онези години Пирот беше важен възел на шосето за София и балканските проходи. Разположен в красива долина по-двата бряга на Нишава, той е обграден от три страни с планини. Градът беше прочут с килимите си и имаше 4200 къщи, от които 2600 християнски.

С оглед на значението му турците бяха изпратили от София 12–13 табура анадолски редифи с 6–8 оръдия. Разчитайки на войските си в Ак паланка, те смятаха, че е най-вероятно Пирот да бъде атакуван от север. Действията на сърбите при прохода Свети Никола и връх Бабина глава затвърдиха това им убеждение. Поради това те изградиха позицията си на север от града. Турското командуване разбра грешката си едва вечерта на 24 декември, когато пристигнаха първите бегълци от Ак паланка. На следния ден обаче, когато възнамеряваха да се осигурят откъм Ак паланка, една сръбска дивизия атакува лагера при Нишор. Атаката беше отбита, но сърбите постигнаха целта си: турците закъсняха с един ден. Когато на 26 декември тръгнаха да заемат дефилето, по което минаваше шосето от Ак паланка за Пирот — а то беше такова, че малки сили бяха в състояние да го направят непристъпно за големи войскови отряди — сръбските войски вече излизаха от него.

Фронталната атака срещу Пирот беше трудна и генерал Беломаркович зае Кумановската височина на десния бряг на Нишава, срещу Будим дел. На 27 декември турците направиха опит да превземат височината, но бяха отхвърлени. По цялата фронтова линия пламна престрелка. В течение на няколко часа сръбските артилеристи громяха противника, изтласкван от пехотата. Заели командните височини и имайки голямо числено превъзходство, сърбите заставиха неприятеля да отстъпи. Но турците съумяха да прикрият отстъплението си. Едва сутринта на 28 декември, когато ариергардът им вдигна във въздуха цитаделата на Пирот, стана ясно, че противникът е изоставил града. Сръбските войски влязоха в него към 11 ч. и бяха посрещнати тържествено от населението. 28 оръдия, 1500 пушки, хиляди сандъци с патрони, около 100 000 пуда продоволствие и болница с 200 легла — ето трофеите на победителите. Турското население беше опразнило града заедно с отстъпващите войски. От 6–7 хиляди турци, които живееха там, при влизането на сърбите бяха останали само 34 души.

Победата при Пирот осигури на сръбската армия възможност за настъпление към София. След това сърбите освободиха Цариброд (Димитровград), Драгоман, Сливница и цялата територия до Трън и Брезник. Да продължат по-нататък беше неразумно, тъй като в тила им оставаше силната Нишка крепост. Логиката на войната налагаше да се ликвидира с нея час по-скоро. За целта всички сръбски части трябваше да се върнат към Ниш. Но това беше извършено само от Шумадийския корпус. Отрядът на полковник Хорватович остана на достигнатата линия, а към Белоградчик беше изпратена силна групировка под командуването на полковник Здравкович. Макар на княз Милан да беше известно много добре, че тук действуват румънските войски, той искаше да овладее по възможност по-голяма територия, като се надяваше, че това няма да остане без значение при сключването на мира.

Обсадата на гр. Ниш

Разположен на река Нишава, градът Ниш затваря най-късия път от Европа за Цариград. Турците започнаха да потягат още през юли крепостта, която се състоеше от 9 редута. Бяха съсредоточени значителни войскови части и докарани нови 170 оръдия. Създадоха продоволствени запаси, достатъчни да изхранят голям гарнизон в течение на няколко месеца. Турците имаха намерение да направят от Ниш втори Плевен.

На 18 и 19 декември сръбските войски се приближиха до Ниш и го блокираха почти от всички страни. Но те трябваше да се осигурят от юг, понеже значителният отряд на Хафиз паша беше заел линията Прищина — Митровица и несъмнено щеше да направи опит за подпомагане на гарнизона. На 24 декември 6 батальона разбиха един табур пехота и 2000 арнаути при важния опорен пункт на противника в долината на река Топлица, гр. Куршумлия. Наскоро беше освободен и гр. Лесковац. С тези си действия сърбите сключиха обръча около Нишката крепост.

Към края на декември сръбското командуване имаше несъмнени сведения, че Хафиз паша се насочва с около 8000 души към Прищина с явното намерение да помогне на обсадения гарнизон. На 2 януари се получиха положителни сведения, че Хафиз паша е потеглил от Прищина към Ниш. В същото време обсаденият гарнизон се раздвижи и предприе няколко атаки. Заели голямата линия от Куршумлия до Прокупле, сръбските войски бяха разпръснати и не представляваха сериозна преграда за евентуално турско настъпление. Вместо да насочи вниманието си към възникващата опасност, крал Милан разработи план, който изхождаше от предпоставката, че откъм Прищина не съществува никаква заплаха.

Отрядът на Хафиз паша смени посоката на движението си към Лесковац. Опитът на четири сръбски батальона да разузнаят посоката на движението на турците завърши с неуспех. На 7 януари те бяха отхвърлени към Куршумлия. Към обед на следния ден турците се нахвърлиха с големи сили върху батальоните, угнетени от поражението през предишния ден. Сръбските части бяха разгромени. Наложи се Шумадийският корпус и някои други части да бъдат изпратени в този район. Ако това беше направено по-рано, можеше да се спести едно поражение. Но по причина на мудността си Хафиз паша не се зае да развие успеха си, а се задоволи само да напише гръмка релация за победата.

Крепостта Ниш беше укрепена много добре от север. На юг, където планините се спускаха полегато в града и той беше достъпен за атака, бяха изградени набързо укрепления на височините Горица и Габровица.

На 6 януари, когато сръбските батальони претърпяха неуспех при Подуево, цялата обсадна линия на сръбската войска при Ниш премина в настъпление, за да овладее подходящи изходни позиции. Полковник Лешанин изпрати в навечерието на коменданта на крепостта по един пленен турчин предложение да се предаде, тъй като положението на гарнизона беше безизходно. Но отговор не последва, а поражението при Подуево налагаше да се бърза.

На 7 януари сърбите изтласкаха с бързо настъпление противника от лозята южно от града и го заставиха да се прибере в крепостта. На заетите позиции бяха изкарани оръдия. През целия ден сръбските артилеристи обстрелваха турския редут на височината Виника северно от града, като с това не позволиха на противника да подсили южния си фронт.

На следния ден, 8 януари, сръбските войски насочиха удара си срещу северния фронт на крепостта. Дали не малко жертви, те достигнаха окопите пред най-силния редут Мидхат паша. Оръдията бяха поставени над града. Трябваше само един последен напор и крепостта щеше да падне.

Комендантът на Ниш предложи сключването на примирие за 72 или поне за 24 часа, за да започнат преговори за капитулация. Сърбите изготвиха проекта и през нощта го изпратиха в Ниш, предупреждавайки, че ако гарнизонът не се предаде до сутринта, ще започнат артилерийска бомбардировка.

Сутринта на 9 януари над крепостта се развя бяло знаме. Турците се съгласиха да я предадат, но поставиха явно неприемливо условие — гарнизонът да се изтегли свободно с оръжието си. Преговорите продължиха, а времето напредваше. Като видяха, че нищо освен боя не е в състояние да убеди врага, сръбските батареи откриха огън в 15 ч., а два часа по-късно 4 батальона се вдигнаха на щурм срещу височината Горица. Привечер цялата сръбска линия беше преминала в настъпление и турците бяха изтласкани отвсякъде.

Гарнизонът капитулира в 7 ч. на 10 януари. Войниците бяха оставени да напуснат крепостта, но без оръжието си, при това съпроводени от сръбски части. Сърбите разчитаха да вземат големи трофеи, но това, което намериха, надмина и най-смелите им надежди: 267 оръдия, 13 000 пушки, 150 000 оки барут, над 20 000 гранати, 8 милиона патрона и огромни продоволствени запаси. Те влязоха в града на 12 януари.

Освобождаването на Ниш изигра голяма роля за по-нататъшното участие на Сърбия във войната. Предишните победи бяха затвърдени по безспорен начин, а бойният дух на армията се повдигна неизмеримо. «Преди, пише цитираният по-горе съвременник, можеше да има съмнение за успеха при стълкновение на трима или четирима сръбски милиционери срещу един низам, а сега настъпи часът на единоборството.»

Последни действия на сръбската армия

Победата при Ниш развърза ръцете на Шумадийския, Моравския и Тимошкия корпус. При новата обстановка руското командуване възложи на сръбските войски задачата да осигурят западния фланг на руската армия на юг от планините, тъй като на север тази задача беше възложена на румънските войски. Ако сърбите биха счели, че това не би отслабило силите им, трябваше да изпратят войски в София, за да заменят оставените там от генерал Гурко руски батальони.

Трите корпуса настъпиха на запад, към долината на р. Топлица, и на юг към долината на р. Морава. Моравският корпус освободи отново на 21 януари град Куршумлия и започна атака срещу Самоковските височини, където се беше укрепил отрядът на Хафъз паша.

Тимошкият корпус действуваше в мъчно достъпен и малко познат район. Едва сега се нанасяха на картата възвишения и села. Въпреки всичко части от корпуса успяха да преодолеят трудностите и се явиха в тил на Хафъз паша.

Шумадийският корпус, настъпвайки на юг, по долината на р. Морава, след като овладя Гърделица и изтласка противника от този важен планински проход, на 30 януари води ожесточен бой на височината Два братя пред град Враня. Боят започна от 10.30 ч. преди обед и продължи до късна нощ. Разбитите турци опразниха Враня, като дадоха 1685 пленници. Освободил Враня на 31 януари, корпусът излезе към Куманово и Прищина.

На 3 февруари княз Милан получи в Ниш, където се намираше Сръбската главна квартира, телеграма от Николай Николаевич за подписване на примирието. Това беше съобщено на 3 и 4 февруари на сръбските войски, които прекратиха бойните действия и спряха на демаркационната линия.

Участието на Сърбия в Освободителната война беше значителен принос за успеха на руското настъпление през последния период на войната. В началото сръбската армия отвлече значителни турски сили от София и улесни преминаването на Балкана на отряда на Гурко. Когато последният премина в настъпление към Пловдив, сръбската армия пое охраната на западния му фланг, с което даде възможност на русите да се хвърлят срещу отстъпващата армия на Сюлейман паша.

9. Настъплението на черногорската армия

Оттеглянето на турските сили от Черна гора създаде благоприятни условия за настъплението на черногорската армия. Това определи характера на военните действия в този район от края на юли до края на войната. Но за разлика от първия период тези действия нямаха голяма връзка с боевете по другите театри на войната.

Едно настъпление към север неминуемо щеше да засегне интересите на Австро-Унгария, за което малкото княжество не можеше да не държи сметка. Настъпателните действия на юг бяха също така ограничени от 15–хилядната, добре обучена и въоръжена с артилерия турска армия в Албания. Следователно черногорците можеха да настъпят само в посока на Никшич и прохода Друга.

Отново вниманието беше насочено към Никшич. Към края на юли черногорците достигнаха редутите, които представляваха непосредствената защита на крепостта. Те ги подложиха на упорита артилерийска бомбардировка. Редутите падаха един след друг. Най-упорита съпротива оказа редутът Чегавица, който беше ключ на цялата отбрана. Системният артилерийски огън превърна стените му в руини и през нощта на 19 срещу 20 август 300 доброволци забиха над него знамето на Черна гора. С това пътят към Никшич беше открит, а съдбата на крепостта — решена. В началото на септември нейният гарнизон се предаде. Победителите взеха като трофеи 19 оръдия, но разрешиха на турците да се оттеглят заедно с личното си оръжие.

След това черногорците продължиха настъплението си по прохода Дуга към Билек. Но турците преминаха в контранастъпление от юг и от изток. Те постигнаха по-значителни успехи откъм Албания, макар последните да нямаха решаващо значение. Настъплението им откъм Нови пазар завърши с разгром на турския корпус при Дурмитор (11 септември).

По всичко изглеждаше, че към края на септември военните действия в Черна гора са прекратени. Турците изтегляха постоянно войски оттук. Черногорците бяха уморени и вероятно не биха предприели настъпателни действия, но руското главно командуване настоя настъплението да продължи. Няколко батальона останаха да обсаждат Подгорица, а всички други части се насочиха към Антивари. През първата половина на ноември започна усилена бомбардировка на неговата цитадела. За да деблокира града, Али Саиб поиска съдействие от турската флота. В началото на декември няколко военни парахода хвърлиха котва в пристанището на Антивари и започнаха да обстрелват черногорците, но не постигнаха някакъв особен резултат. Цитаделата се предаде на 10 януари. В знак на уважение към героизма на противника княз Никита върна сабите на турските офицери.

На 19 януари черногорците превзеха Дулчино, след което насочиха силите си срещу Скутари. Падането на този град беше изпреварено от подписването на примирието.

10. Примирие

Докато се развиваха военните действия, дипломацията подготвяше условията на бъдещия мир.

На 6 май английският министър на външните работи връчи нота на руския посланик в Лондон, в която се казваше, че Англия няма да допусне нито блокирането на Суецкия канал, окупирането на Египет или завземането на Цариград от руските войски, нито пък промени в статута на Проливите. Руското правителство заяви в отговора си, че няма намерение да блокира Суецкия канал и да заеме Египет, а въпросът за Цариград и Проливите ще се разглежда от него като общоевропейски въпрос, т. е. като въпрос, който не можеше да бъде решен само от Русия. Този отговор успокои отчасти английския кабинет и създаде по-благоприятни условия за действията на руската армия.

Възползуван от случая, Горчаков натовари посланика Пьотр Шувалов да заяви в Лондон, че Русия е готова да сключи мир при приемливи за Турция условия (автономия на Северна България и връщане на Югозападна Бесарабия и Батум на Русия), които бяха даже по-ограничени от последния вариант на исканията на Цариградската конференция, но само в случай че Турция ще поиска мир, преди руските войски да преминат Балкана. Шувалов съобщи всичко това още на 8 юни 1877 г., но британското правителство отхвърли тази програма, понеже в нея се съдържаше неприемлив за Англия пункт — възможността руските войски да заемат временно Проливите, в случай че това се наложи от военна необходимост.

Докато траеше още първият период на военните действия на Балканите, се случи едно събитие от голямо значение за съдбата на България и изобщо за развоя на войната. Към средата на май 1877 г. започнаха преговори между английското и австро-унгарското правителство по въпросите на Руско-турската война. Лорд Дърби предлагаше да се образува коалиция срещу Русия, както това беше станало през Кримската война. Англия щеше да заеме Проливите с флота си, а Австро-Унгария трябваше да удари Действуващата армия в тил и с това да я постави в изключително тежко положение. Очевидно, положението на бъдещите съюзници в този случай щеше да се различава твърде съществено. Английският флот нямаше да срещне при заемането на Проливите никаква съпротива по простата причина, че руският черноморски боен флот не представляваше някаква величина, и в резултат Англия щеше да вземе в свои ръце най-ценната плячка. Обратно. Австро-Унгария щеше да срещне по фронтовете голямата сухопътна армия на Русия, и то, за разлика от Кримската война, без да има за съюзник френски сухопътни сили. Изходът на тази гигантска борба не предвещаваше нищо добро на дуалистичната монархия, когато нейният неутралитет й даваше сигурна придобивка — Босна и Херцеговина. Не е нужно да се казва, че английските предложения бяха отхвърлени от австро-унгарския кабинет. Въпреки това споменатите преговори дадоха един важен резултат: позициите на Англия и Австро-Унгария се сближиха и те отсега нататък щяха да провеждат съвместно враждебна на Русия линия по въпросите на устройството на Изтока след войната. Това беше нов момент в развоя на Източната криза, защото дотогава Англия и Австро-Унгария действуваха една срещу друга. Всичко това затрудни положението на Русия.

Голяма паника предизвика сред английските правителствени кръгове донесението на посланика в Цариград за действията на Предния отряд при Шипка. Загрижен за съдбата на Проливите, Биконсфилд се накани да изпрати към тях английска ескадра, която беше хвърлила котва в Безикския залив, но скоро се уясни, че това не бе необходимо. Със заемането на Плевен от армията на Осман паша войната се затягаше и Англия можеше да бъде спокойна. Андраши пък пожела да хвърли австро-унгарската армия в Румъния, за да пресече съобщенията на Действуващата армия, но военните среди изстудиха войнствените му намерения, защото знаеха, че Действуващата армия е само част от сухопътните сили на Русия, с които Австро-Унгария не беше в състояние да мери сили.

Малко преди падането на Плевен руското правителство съобщи на Германия и Австро-Унгария проекта за мир с Турция. Той беше одобрен от императора в Пордим и включваше условията, които бяха изработени от Нелидов. Предвиждаше се образуване на васално българско княжество в границите на Цариградската конференция, независимост на Румъния, Сърбия и Черна гора, присъединяване на част от Добруджа към Румъния и на Югозападна Бесарабия, Карс, Батум, Ардахан и Баязет към Русия, както и незначителни изменения в режима на Проливите. Турция заявяваше, че е готова да приеме тези условия, ако Англия не я подкрепи. След падането на Плевен тази опасност стана реална и английското правителство предупреди Русия на 13 декември да не заема Цариград. Горчаков отговори, че не може да поеме подобно задължение и временното заемане на Цариград от руската армия е възможно, в случай че би се наложило от военна необходимост.

Падането на Плевен и пленяването на армията на Осман паша показа, че Турция не е в състояние да продължава повече войната. Портата се обърна към Великите сили с молба да посредничат за сключване на мир. Те отказаха да сторят това с изключение на Англия, но опитът на последната беше париран от руската дипломация. Отговори се, че ако Турция желае мир, трябва да се обърне към руския главнокомандуващ. Одобрените от императора условия за мир претърпяха известни промени и на 2 януари бяха изпратени от Петербург със специални куриери на двамата руски главнокомандуващи.

Стремителното настъпление на Гурко към София и Пловдив деморализира окончателно Портата и на 8 януари Реуф паша запита Николай Николаевич къде трябва да се изпратят пълномощници за сключване на примирие и на какви условия. «Преговорите могат да бъдат водени само с мен, гласеше отговорът, но без приемането на предварителните основи на мира не може да става и дума за примирие.» На 19 януари пристигнаха в Казанлък, където се намираше по това време Главната квартира на Николай Николаевич, турските пълномощни представители за подписване на примирието: Сервер паша, министър на външните работи, и Намък паша, министър на султанския двор. На следния ден главнокомандуващият им връчи предварителните условия на мира. Те му отговориха на 21 януари, че отхвърлят по-голямата част от условията. Но Николай Николаевич заяви твърдо, че приемането на предварителните условия за мира е единствената предпоставка, при която може да бъде подписано примирието. «Но самостоятелна България, отговори Намък паша, означава гибелта на Турция, прекратяване на владичеството й в Европа и след това на турците не остава нищо, освен да се върнат обратно в Азия.» Турските пратеници влязоха във връзка с Цариград, а в това време руските войски продължаваха настъплението си. Николай Николаевич и двамата паши се преместиха в Одрин. Стремителното руско настъпление и сериозната заплаха, че руската армия ще дойде до самия Цариград, заставиха Портата да приеме предварителните условия на мира, които бяха подписани на 31 януари.

Те предвиждаха: България, в границите на българската народност, но не по-малки от тези на Цариградската конференция, става самоуправляващо се, трибутарно(7) на султана княжество с християнско правителство и народна милиция. В него не трябваше да останат турски войски. Черна гора, Румъния и Сърбия се признаваха за независими и получаваха териториални придобивки. На Босна, Херцеговина и другите християнски области в Европейска Турция се даваше самоуправление с достатъчни гаранции. Портата трябваше да възнагради Русия за понесените загуби с пари или с територии. След подписване на примирието турските войски трябваше да очистят крепостите Видин, Русчук, Силистра и Ерзерум.

В същия ден беше подписана и конвенция за примирие, която определяше демаркационната линия между руските и турските войски.

Оръдията спряха да стрелят. Сега думата се даваше на дипломатите.

Глава седма: Участие на българския народ в Освободителната война

Огромна беше радостта, с която българският народ посрещна вестта за обявяване на Освободителната война. Още същия ден Българският централен революционен комитет възложи на своя член Иван Вазов да напише възвание към българския народ. То беше отпечатано в няколко хиляди екземпляра, които трябваше да се разпространят в страната едновременно с настъплението на руската армия. «Братя, се казваше в него, народ, който се бори и пролива кръв за своята свобода и независимост, рано или късно ще тържествува. Без жертви няма свобода!...

Наскоро победоносните руски знамена ще се развяват в нашето отечество и под тяхната защита ще се положи основа на едно по-добро бъдеще.

Русите идат безкористно, като братя, на помощ, за да направят най-после и за нас онова същото, което те друг път направиха за освобождението на гърците, румъните и сърбите.

Българи! Всички ние трябва да станем като един човек, да посрещнем братски нашите освободители и да съдействуваме с всичките си сили на руската армия...

Нашият интерес, нашето бъдеще, самото наше спасение изискват да въстанем всинца. Отечеството ни вика на оръжие! Нека първият гръм на руския топ да ни намери готови за тая свещена борба. Многожелаемата минута най-сетне настана, за да възтържествува правдата над мрака и азиатската варварщина.

Българи, напред! Бог и нашите братя руси са с нас!»

Съвсем не по този начин посрещнаха обявяването на войната онези чорбаджийски кръгове, които бяха свързани тясно с турската власт, под чиято дебела сянка трупаха несметни богатства. Владиката Григорий Доростоло-Червенски се яви като най-добър изразител на тяхното отношение към войната. Той се обърна с окръжно послание към паството си, в което възхваляваше политиката на султаните към българския народ и призоваваше последния да не се вълнува и бунтува срещу турската власт, тъй като тя винаги е удовлетворявала неговите «законни искания» и винаги е полагала грижи за запазване на живота, имота и честта на българина. «Нека Бог чуе молитвите ни и запази султана и неговото царство», завършваше посланието си този български владика. Не бива обаче да се забравя, че тези предатели бяха едно нищожно малцинство сред българския народ.

Участието на българското население в Освободителната война беше продължение на борбата против поробителя, на националноосвободителното движение. За отношението на българския народ към войната най-добре говори този факт, че не един съвременник посочва нейния народен характер. Мнозина представители на «хуманна» Европа се възмущаваха от енергията, с която българите участвуваха във войната. «Достатъчно сме сантименталничели, писа един руски кореспондент. Народната война не може да се съди по кодекса на нашата условна хуманност.» По силата на редица причини — степента на обществено-икономическото развитие, по-силните революционни традиции през последните години и други — най-активно беше участието на населението от Южна България.

Българският народ се бори с оръжие в ръка не само чрез участието на своите синове в опълчението. Той взе участие и във всевъзможните доброволчески чети и въоръжени стражи.

Някои от доброволческите чети бяха създадени при непосредственото участие на руското командуване. Те имаха задача да окажат бърза и навременна военна помощ в някои сектори на фронта. Така например, когато се разнесоха слухове за настъпление на Сюлеймановата армия на Балканите, по нареждане на генерал Радецки беше раздадено оръжие на околното българско население. То трябваше да образува доброволчески чети под командуването на руски офицери, които да се заемат с охрана на селищата от предпланините на Балкана, както и на неговите проходи. Под ръководството на майор Кобилински беше сформирана чета от доброволци от Трявна. Тя щеше да охранява прохода недалеч от връх Бедек, където имаше само половин казашка сотня. Четата престоя на това място само няколко дни, след което беше сменена от 6–а опълченска дружина.

През месец август бяха раздадени със съгласието на руското командуване около 800 пушки на еленските колибари. От последните бяха сформирани четири чети с ръководители Панайот Хитов, дядо Жельо, подофицерът Павлюк и Христо Николов Сарандито от с. Кованлък. Четите имаха задача да подсилят руската позиция, като защитават околните селища от черкези и башибозуци, както и да доставят сведения за силите и намеренията на противника, промъквайки се в неговия тил.

Възникването на доброволческите чети протичаше стихийно. Те се появиха още със започването на войната и имаха различна численост. Предводителите им бяха обикновено хора, завоювали авторитет сред народа с борбата си против турското иго. Първите чети се създадоха в района на Ловеч начело с Илю Марков, Димитър Трифонов, Георги Пулевски. Четата на последния се занимаваше дълго време с охраната на Троянския проход. В Троянско действуваше четата на Цеко Петков, в Етрополско — тази на Георги Антонов, а в Кюстендилско — на дядо Ильо. Много от тези чети представляваха ядра, които се движеха с руските войски и към които във всяка местност се присъединяваха различни доброволци. Щом приключваха военните действия в дадена местност, доброволците се разпръсваха, а ядрото оставаше, за да послужи на друго място като център, около който да се наберат нови доброволци.

Освен тези чети, които действуваха в непосредствена близост с фронта, имаше и такива, които действуваха в дълбокия тил на противника. Такава беше четата на капитан Петко Киряков в Източните Родопи.

Разбира се, отделни представители на руското командуване се страхуваха от големия размах на националноосвободителното движение и желаеха да ограничат въоръженото участие на българския народ преди всичко в оказването на пряка военна помощ.

Жителите на много освободени селища се заемаха сами с охраната им, организирайки въоръжена стража. Такава стража беше създадена още в началото на военните действия в Казанлък. Тя наброяваше към 500 души. Охраната на Ески Загра, която беше организирана от П. Р. Славейков, наброяваше около 600 души, от които 80 конници.

В повечето случаи снабдяването на четите и на въоръжената охрана с оръжие и с боеприпаси ставаше за сметка на трофеите. Така например събраните от руски офицери данни след приключването на военните действия показваха, че в населението се намират 26 500 пушки, от които само 1423 са били раздадени по официален път (тези данни се отнасят за Южна България); останалите били взети без никакво разрешение. Стихийният процес на въоръжаване на българското население получи особено силен тласък от настъплението на руската армия към края на 1877 г.

Българският народ оказа особено ценно съдействие на руската армия в областта на разузнаването. Няколко месеца преди избухването на войната руското командуване възложи на полковник Паренсов да събере необходимите сведения за противника. Полковникът се отнесе към българските емигранти в Румъния, които се съгласиха да му съдействуват с готовност. Макар че беше получил незначителни суми, Паренсов изпълни много добре задачата си. Българите считаха като обида вземането на пари за събраните сведения. В тази дейност участвуваха еднакво и млади, и стари. Михалаки Георгиев е описал в един от разказите си всички митарства, през които е трябвало да премине една негова възрастна роднина, за да предаде на руското разузнаване плановете на Видинската крепост. Не бяха малко случаите, когато българи рискуваха живота си, за да отидат при освободителите и да им съобщят ценни сведения.

Други форми на участие на българите във войната бяха: посочване на пътя, подпомагане на войските при трудните им походи през Балкана с добитък, коли и работна ръка, снабдяване с вода и храна, грижи за ранените и много други.

Участието на българския народ в Освободителната война улесни в известна степен действията на руската армия. Разбира се, това участие нямаше решаващо значение, но то беше полезно и ако не взе по-широки размери, вината за това пада до голяма степен върху отделни представители на царското руско командуване, които се страхуваха от народните движения и направиха доста нещо за ограничаване на революционния подем сред българите.

С участието си във войната българският народ укрепи още повече дружбата си с великия руски народ. Съвместно пролятата кръв в името на общи идеали е била винаги една от най-здравите връзки между народите.

Най-после с участието си във войната българският народ изплати макар и нищожна част от огромния си морален дълг към освободителите. Заедно с това той повиши политическото си съзнание и разшири погледа си за политическите явления, което не остана без положително значение за свободния живот, който му предстоеше.

Глава осма: Борбата в Черно море

Организация на отбраната на руското черноморско крайбрежие

Отбраната на руското черноморско крайбрежие беше организирана с oглед на голямата слабост на руския черноморски военен флот. Взетите мерки за пасивна отбрана имаха за цел да защитят големите крайбрежни градове от нападения, да запазят крайбрежните жители от евентуални действия на малки противникови десантни групи и да не допуснат свалянето на големи десантни отряди.

На 24 април 1877 г. беше обявено военно положение в Бесарабска губерния, в полуостров Крим и в приморските уезди на Таврическа и Херсонска губерния.

Отбраната на крайбрежието от румънската граница до Днепровския лиман беше възложена на 7–и армейски корпус (24 батальона, 18 ескадрона и 108 оръдия), а от Херсон до Керч — на 10–и армейски корпус (24 батальона, 20 ескадрона и 108 оръдия). Двата корпуса наброяваха общо 72 314 души. В отбраната на крайбрежието бяха включени още около 25 000–30 000 души от местните войски в Одеса, Симферопол, Херсон, Николаев и Керч. Всички сухопътни части бяха подчинени на генерал-адютант Семека, командуващ Одеския военен окръг.

Отделянето на толкова големи сухопътни сили за отбрана на крайбрежието беше направено с оглед да се даде незабавен отпор при евентуален десант на противникови сили, особено ако те бъдат подпомогнати от английската флота. Последната възможност не биваше да се игнорира, като се има предвид враждебното отношение на Англия към руската политика по Източния въпрос. Наистина възможно е руското правителство да е надценило опасността от тази страна, но то беше получило горчив урок през Кримската война, а както е известно, «парен каша духа». Бездействието на двата корпуса се отрази вредно върху действията на руските сухопътни сили на Балканите и на Кавказ. Ако една част от тях би била прехвърлена на споменатите фронтове, не може да има съмнение, че там бойните операции щяха да се развият по-благоприятно за русите. Но това не стана и тук именно пролича значението на морската слабост на Русия, на лошите й отношения с Англия и на наличието на силната турска черноморска ескадра.

Отбраната на крайбрежието от сухопътните части беше изградена по следния начин. По самия бряг минаваше линия от конни наблюдателни постове. Зад тях бяха разположени отделни отряди, съставени от трите рода оръжия. На втора линия се намираха резервите, които бяха разположени по такъв начин, че можеха да се придвижат бързо до всеки по-важен пункт на крайбрежието. По идеи на генерал-адютант Тотлебен бяха употребени различни инженерни и артилерийски средства.

Отбраната на крайбрежието включваше и морски средства. Те бяха съсредоточени в Одеса, Очаков, Севастопол и Балаклава и се намираха в подчинение на вицеадмирал Аркас, главен командир на черноморския флот. Край споменатите градове бяха разположени 30 брегови батареи, обслужвани от флотски екипаж, понеже сухопътните сили не познаваха тактиката на турския военен флот. В пристанищата на Одеса, Керч и Очаков бяха съоръжени плаващи батареи на салове и на шлепове. От Руското дружество за параходство и търговия бяха закупени и приспособени за поставяне на мини 12 парахода. За същата цел се употребяваха още 12 катера и 2 шлепа. Те бяха въоръжени с артилерия и с мини. На много места бяха поставени минни заграждения. Входовете на пристанищата бяха преградени с подводни прегради от греди, а нощем ги осветляваха с прожектори.

Силата на така изградената отбрана на крайбрежието не е известна, понеже тя не влезе в действие. Стълкновенията, доколкото изобщо имаше такива, станаха в открито море. Турците действуваха главно срещу Кавказкото крайбрежие, надявайки се да вдигнат на въстание своите едноверци. Действията им срещу руското европейско крайбрежие се ограничиха с изстрелването на няколко снаряда от турските морски единици. Обаче заслугата да се държи турският военен флот далеч от бреговете на Русия се пада именно на крайбрежната отбрана. «Новите землени укрепления на Севастопол, писа Хобарт паша, са извънредно силни и по мое мнение, даже без да се взимат предвид мините, най-силният флот в света несъмнено би бил унищожен, ако би ги атакувал.»

Победи на руските крайцери

И тъй може да се каже, че на крайбрежието цареше спокойствие. Действията на русите в открито море носеха по-скоро характер на една активна отбрана, отколкото на ясно изразено настъпление. Слабостта на тази отбрана произтичаше от лошата материална част на флота, а шансовете й — от превъзходните качества на личния състав и от владеенето на мината. Наистина мините представляваха «оръжието на слабия», но това беше все пак едно ново и силно оръжие, на което в турския флот не обръщаха достатъчно внимание. А логиката на войната е такава, че онзи, който изостане в дадена област от развитието на новите оръжия, търпи поражения.

В борбата в открито море изиграха голяма роля руските крайцери. Понеже двете «поповки» бяха предназначени за отбрана на крайбрежието, за крайцерска служба приспособиха 6 парахода на Руското дружество за параходство и търговия, както и императорската яхта «Ливадия». Подбраха бързоходни параходи, които развиваха 12–14 възела в час, така че поне в това отношение можеха да мерят сили с бойните единици на противника. По отношение на артилерията си обаче тези съдове бяха по-слаби, да не говорим за това, че нямаха броня.

Крайцерските операции имаха за обект турските търговски и транспортни параходи. Опасността, която надвисна над последните, наложи на турския боен флот да отдели сили за охраната им и за борба с руските крайцери, а това беше вече един добър резултат от действията на последните.

По време на такава операция на крайцера «Веста» стана и боят му с «Фетхи-Буленд», който беше безспорно най-голямото събитие по море през тази война.

«Веста» беше малък железен търговски параход, построен през 1858 г. Той имаше 1800 тона водоизместимост и парен двигател от 130 конски сили, което му даваше възможност да развива 12 възела в час. През войната Руското дружество за параходство и търговия го отстъпи на Министерството на войната. Последното го преустрои в лек крайцер, въоръжен с мини и с артилерия. Артилерията му се състоеше от 5 шестдюймови мортира, 2 деветфунтови и 1 четирифунтово оръдие, както и от 4 скорострелни оръдия. На парахода имаше и два минни кратера. Екипажът се състоеше от 16 офицери и 118 души команда, от които 30 доброволци. Парахода командуваше Николай Михайлович Баранов, постъпил на военна служба през 1854 г., а произведен капитан-лейтенант през 1871 г. Той беше известен с това, че към края на 60–те години беше изобретил пълнеща се отзад пушка, наречена «Баранова», както и с това, че беше привел в блестящо състояние Морския музей.

«Фетхи-Буленд» представляваше броненосец корвет с 2760 тона водоизместимост и скорост 13–14 възела в час. Той беше поръчан в Темзенския завод (Англия) през 1868 г. и беше завършен окончателно по чертежи на Рид през 1870 г. Въоръжението му се състоеше от 2 десет-единадесетдюймови оръдия (носово и кърмово), 4 седемдюймови оръдия на кулите и няколко четири-петдюймови оръдия. Командуваше го капитан Шукри бей.

«Веста» беше току-що завършила изпълнението на първата си бойна задача (плаване край Пендераклия в състава на отряд бойни единици), която й беше възложена от вицеадмирала Аркас с цел екипажът да опознае особеностите на парахода. Като се запаси с въглища в пристанището на Одеса, «Веста» потегли в 16 ч. на 22 юли 1877 г. към Румелийския бряг. Според инструкцията на вицеадмирал Аркас крайцерът трябваше да унищожава турски търговски съдове и военни транспорти и да обискира подозрителните параходи, като избягва боеве с броненосци или със съдове, въоръжени със силна артилерия. Той можеше да напада само в случай че срещне по-слаби от него съдове или пък при изгледи за победа.

«Фетхи-Буленд» плаваше заедно с броненосеца «Мукалем-Хаир» от Цариград за Сулина, където трябваше да стовари припаси за турската армия. Поради големия си товар той не можеше да развие обичайната си скорост.

23 юли 1877 г.

«Веста» се намираше на 35 мили от Кюстенджа и държеше курс към този град. В 7.30 ч. часовоят забеляза черен дим на юг. Капитанът заповяда да вдигнат парата до най-високото налягане и промени курса с цел да разгледа съда, а в случай че се окаже търговски или слаб военен параход — да го отреже от брега. След 10 минути се виждаше високата част на турския параход, а след нови 10 минути — целият му корпус. Оказа се, че това е силен турски броненосец. Но «Веста» не можеше вече да избегне боя. «Фетхи-Буленд» вдигна флага си и даде първия изстрел от разстояние 3 мили. Часът беше точно 8. «Веста» вдигна също флага си и след малко отговори с оръдеен залп.

Корветът се стараеше да пресече пътя на руския крайцер към Одеса, но за да стреля с повече оръдия, се отклоняваше постоянно от курса си.

Капитанът на «Веста» зави и взе курс към Севастопол. Той целеше да остави противника в килватера си, за да предпази от огъня му машините на парахода (цилиндрите им се намираха доста над ватерлинията), както и за да може да го обстрелва с артилерията на задната част на крайцера, която беше по-силна.

Капитан Баранов предполагаше, че ще командува хода и ще може или да унищожи турския корвет, или да го застави да се предаде. Оказа се обаче, че броненосецът беше по-бърз. Подполковникът от морската артилерия Чернов, който наблюдаваше стрелбата и командуваше огъня на кърмовите оръдия, доложи, че апаратите на Давидов (уреди за автоматична стрелба) работели отлично, но това не помагало, понеже турският параход се приближавал тъй бързо, че разстоянието между него и «Веста» намалявало даже между два последователни изстрела. Турците стреляха с картеч и със снаряди, пълни със сачми, по оръдията, високите части, машинния люк и мостика. Снарядите им бяха добре прицелени, но по причина на силното вълнение някои не долитаха до целта, а други я прелитаха, причинявайки щети главно на високите части на крайцера.

Скоро капитан-лейтенантът разбра, че е безнадеждно да продължава дълго с маневрирането, с което целеше да запази борда си, обръщайки кърмата към противника. Безнадеждността на тази маневра произтичаше от обстоятелството, че броненосецът се приближаваше бързо и по всяка вероятност се готвеше да таранира «Веста». Баранов заповяда да приготвят задния прът с мините. Той беше решен, в случай че не успее да абордира корвета, да го минира. Лейтенантите Михаил Перелешин и Жеребко-Ротмистренко поискаха разрешение да атакуват «Фетхи-Буленд» с двата минни катера, но капитанът не разреши, понеже вълнението беше много силно.

В този момент между горната и жилищната палуба на «Веста» избухна мортирна бомба. Над погребите за барут и бомби пламна пожар, а един мортир беше унищожен. Горната палуба се заля с кръв. Паднаха убити двама артилерийски офицери. Ранен смъртоносно, подполковник Чернов почина след малко. Последните му думи бяха: «Прощавайте, бийте с дясното кърмово, то е насочено». Загина и прапоршчик Яковлев, комуто бомбата откъсна гърлото и дясното рамо. Същата бомба откъсна единия крак на лейтенант Михаил Перелешин до хълбока. Той почина след ампутация. Преди това край носилката, където зееше страшната рана, мина брат му лейтенант Владимир Перелешин. Но той не спря нито за миг, макар да хранеше най-топли чувства към убития, защото капитанът на парахода го беше изпратил да потуши с мичман Петров и с гардемарин Казнаков пожара над погребите. Тримата успяха да сторят това и спасиха парахода от възпламеняване. Владимир Перелешин се държа тъй мъжествено, че едва при лекарския преглед в Севастопол се разбра, че и той беше ранен в главата.

Когато броненосецът се приближи на достатъчно разстояние, турците откриха пушечен огън. Русите започнаха да им отговарят едва когато разстоянието намаля на 700–800 метра. Сега вече се виждаха няколко души в европейски костюми и един друг с фес, който наблюдаваше «Веста» от моста на броненосеца с някакъв зрителен уред. Тази е била значи причината за точния огън на корвета! Баранов обяви премия на най-добрите стрелци и на комендора на едно от скорострелните оръдия, ако успеят да поразят споменатите лица. Той сам вземаше от време на време пушка, за да стреля. Фесът изчезна, но уредът остана незасегнат. През всичкото това време около капитана на «Веста» се навърташе под най-различни предлози княз Голицин — Головкин. Забелязал, че мостикът се намира под град от куршуми и е деблиндиран, защото койките бяха необходими за запазване на машините, князът закриваше с тялото си капитан Баранов!

На мястото на убитите офицери застанаха лейтенантите Кротков и Зинови Рождественски. В момента, когато Кротков насочваше оръдието, зад гърба му избухна бомба. Тя обгори косата му и проби дрехата му с парчетата си на повече от 40 места, но той продължи да насочва спокойно оръдието. Една бомба, изстреляна от лейтенант Рождественски с мортира, попадна в кулата на броненосеца. Предното му оръдие престана да действува, а от палубата се вдигна облак от пара и дим. Там настъпи паника, но «Веста» не можа да се възползува от нея, защото нейният залп се беше разминал с един точен залп на корвета и самата тя беше изпаднала отново в тежко положение. Кормилото й престана да действува за няколко минути, пароизпускателната тръба беше пробита, а палубата се заля отново с кръв. Лейтенант Кротков беше ранен повторно, този път в лицето, и излезе от строя. Юнкерът Яковлев, брат на убития прапоршчик и ординарец на капитан Баранов, беше контузен в главата, а самият капитан беше контузен леко в лицето и в лявата ръка. Цялата машина беше засипана с парчета, но койките и дюшеците, с които бяха блиндирали цилиндрите и люка, я запазиха.

Този беше последният резултатен залп на корвета. Пострадал сам, той започна да изостава, защото губеше време при маневрирането си с цел да стреля с кърмовото си оръдие. След като преследва «Веста» в течение на цял час, стана ясно, че не е в състояние да я догони. Тогава Шукри бей промени курса към Сулина. От своя страна «Веста» не можеше да започне да го преследва, защото 33 души от екипажа й бяха вън от строя, а над ватерлинията на корпуса имаше две малки дупки, през които започна да нахлува вода. Вследствие на това параходът беше забавил хода си. Машинистите и огнярите едва се държаха на крака от умора. Освен това «Фетхи-Буленд» даде някакъв сигнал и на хоризонта се появиха други турски единици.

На «Веста» прибраха труповете и се подготвиха за нов бой, но до такъв не се стигна. Победата беше поздравена с мощно трикратно ура.

Така завърши този петчасов бой. Екипажът на «Веста» записа една от най-славните страници в историята на руския боен флот. Заслугата се пада както на офицерите, така и на матросите. «От долните чинове, писа в рапорта си капитан лейтенант Баранов, ми е също много трудно да посоча най-отличилите се. Отлични бяха всички. Но доколкото можах да забележа, повече от другите изпъкваха: боцманът Власов и двата комендора, които останаха живи при кърмовите оръдия; рулевите, не обръщайки внимание на ставащото около тях, управляваха руля(1), като че ли беше мирно плаване.»

На 18 септември Шукри бей беше подложен на следствие. То целеше да изясни причините, поради които боят с «Веста» беше завършил така безславно за «Фетхи-Буленд». Капитанът беше оправдан, понеже се изясни, че «Фетхи-Буленд» е преследвал «Веста» в течение на цял час, след като тя беше прекратила стрелбата, и че е променил курса едва след като се е разбрало, че не е в състояние да я догони. На Шукри бей направиха само забележката, че не е трябвало да променя курса, преди да загуби целта от хоризонта.

С името на Николай Баранов е свързано и друго събитие в морската война през 1877 г. Командуваният от него крайцер «Русия», който имаше по-добри морски качества от «Веста», забеляза по време на едно плаване край бреговете на Пендераклия черен дим. Беше призори на 25 декември. Оказа се, че димът се изпуска от тримачтов параход без флаг, който не отговори на тайния опознавателен сигнал на «Русия». Очевидно това беше противников съд. Крайцерът даде два изстрела, но неизвестният параход не спря, а се опита да се изплъзне, като промени курса си към брега. Обаче «Русия» го настигна и го застави да спре. Оказа се, че това беше турският пощенски параход «Мерсина», който пренасяше два табура и кореспонденция, между която важни писма на Мухтар паша (главнокомандуващ в Кавказ). Войниците бяха разоръжени, а плененият параход беше отведен в Севастопол. Впоследствие русите го въоръжиха и включиха в състава на своя флот под названието «Пендераклия».

Изобщо моряците на руските крайцери записаха забележителни страници в историята на руския военен флот. Трябва да се отбележи, че те имаха изрична заповед да не нападат по време на своите действия незащитените селища на турския бряг.

Минни атаки на лейтенант Макаров

Още по-голям интерес представляват минните атаки, които бяха проведени от руските моряци под командуването на лейтенант Макаров.

Степан Осипович Макаров се родил през 1848 г. в семейството на един прапоршчик в гр. Николаев. През 1858 г. той бил приет в морското училище в Николаевск на Амур, което завършил като първенец през 1865 г. Четири години по-късно го произведоха в първия офицерски чин, а през 1871 г. го повишиха в чин лейтенант. През годините непосредствено преди войната той работеше върху обосноваването и организирането на борбата за непотопяемост на параходите и постигна ценни резултати.

Идеята за използуване на катери, въоръжени с мини, срещу бойни единици не беше нова. Тя беше осъществена за пръв път през годините на гражданската война в Америка (1861–1865 г.). Но това беше станало на река. Възможно ли беше то на море? Катерите имаха малка скорост, малък запас от гориво и недостатъчни плавателни качества. През есента на 1876 г. лейтенант Макаров предложи на вицеадмирал Аркас да се направят на един съд приспособления, за да стане възможно пренасянето на катерите до неприятелския бряг. Главният командир на черноморския флот оцени предложението на Макаров по достойнство и му даде парахода «Великият княз Константин». Той беше въоръжен с мини и артилерия. Под ръководството на лейтенант Макаров направиха приспособления за вдигане и спускане на катерите. Това беше смело новаторство. Освен това чрез различни остроумни приспособления стана възможно катерите да вдигат пара за 5 минути, когато обикновено това ставаше за час и половина-два часа. Благодарение на всичко това те можеха да се приготвят за бой за някакви си пет десет минути, което беше една от предпоставките за победа при среща с по-силен противник. Катерите носеха мини, които приближаваха към обекта на атаката било чрез железни пръти, било с помощта на дебело въже, теглено на буксир. Взривяването на мините можеше да става или автоматично (при удар в корпуса на неприятелския съд), или по желание на лицето, което управляваше взрива чрез проводник.

Ето какво се разказва в една кореспонденция на някои вестници от Севастопол: «Когато в града се разнесе слух, че поради силното и настойчиво ходатайство на лейтенант Макаров е разрешено на парахода «Великият княз Константин» да се впусне в морето, мнозина намираха плана, замислен от лейтенант Макаров и от най-близките му другари, за съвсем безумен, за невъзможна химера и предричаха неминуема гибел на парахода».

Първата минна атака стана през нощта на 12 срещу 13 май 1877 г. Към 22 ч. параходът «Великият княз Константин» се приближи на 7 мили от Батум и спусна четирите си катера във водата. Те срещнаха един стражеви параход на противника. Катерите се бяха насочили към батумския рейд с намерение да нападнат броненосците, които се намираха в дълбочината на рейда, но лейтенант Макаров прецени, че в такъв случай турският стражеви параход щеше да остане в тила им, а освен това можеше да унищожи парахода «Великият княз Константин». По тези съображения Макаров заповяда на лейтенант Зацаренни, който командуваше най-бързия катер «Чесма», да атакува пръв. Лейтенантът успя да подведе незабелязано една мина под борда на парахода и пусна ток, но мината не се възпламени по технически причини. Турският параход откри огън, който беше усилен с картеча на бреговата батарея и с пушечен огън от брега. Вместо да повторят атаката си, катерите се разпръснаха. Два от тях бяха прибрани от парахода. Останалите заминаха към Поти, както беше уговорено, и параходът ги прибра по-късно. Според Макаров причината за неуспеха на първата минна атака се криела в обстоятелството, че руските моряци не били обстреляни в боеве и се смутили от огъня на противника. Вследствие на това те не действували единно и не се подпомагали взаимно. Както и да е, неуспехът не ги обезвери и те продължиха да търсят изгоден случай за нова атака.

Втората атака, беше проведена почти цял месец по-късно. На 9 юни към обед «Великият княз Константин» излезе от Одеса и взе курс към Сулина. Този път параходът теглеше на буксир два катера освен четирите, които носеше обикновено. След полунощ той спря на 5 мили от сулинския рейд и 6–те катера се насочиха към противника. На една миля от входа на пристанището стояха 3 броненосеца, край които се намираше един стражеви параход. Ескадрата беше под пара и беше оградена със защитни греди. Пръв се опита да атакува лейтенант Зацаренни с «Чесма», но винтът на катера се заплете в проводника на мината и машината му спря. Други три катера също не можаха да атакуват и трябваше да се върнат на парахода по причина на силното вълнение и на заплитането на винтовете им в рибарските мрежи. Останаха да действуват само катерите № 1 и № 2. Лейтенант Рождественски се насочи с втория към броненосеца «Иджалие». Катерът вървеше бавно, а машинният люк беше покрит с брезент, тъй че не се вдигаше почти никакъв шум. Въпреки предпазните мерки обаче той беше открит и на рейда се вдигна тревога. Но тя не попречи на лейтенанта да взриви мината си. За съжаление по причина на защитните прегради мината избухна далеч от борда на «Иджалие», така че броненосецът не потъна. Самият катер пострада силно от огъня на противника и едва успя да се прибере на парахода. Междувременно лейтенант Пушчин беше произвел втори взрив с катер № 1, но той излезе несполучлив по същата причина. Стана някаква авария и машината на този катер спря да работи в момента, когато срещу него стреляше друг броненосец. Като видя, че всичко е загубено, Пушчин заповяда да потопят катера, а екипажът се хвърли във водата и след малко беше пленен. «Иджалие» беше пострадал доста.

През юни «Великият княз Константин» потопи край неприятелския бряг няколко турски търговски съда и плени един друг. Моряците от катерите първо сваляха командите в лодки и вземаха корабните книжа, а след това потопяваха параходите.

По време на третата минна атака (през нощта на 23 срещу 24 август), която имаш за обект броненосеца «Асари Шефкет» на сухумския рейд, бяха произведени три успешни взрива на мини, които нанесоха големи повреди на споменатия броненосец.

Четвъртата атака беше предприета през нощта на 27 срещу 28 декември 1878 г. при батумския рейд. Тази атака се отличаваше от предишните по това, че за пръв път в историята на морските войни бяха употребени торпеда (самодвижещи се мини «Уайтхед»). Лейтенантите Зацаренни и Шчетински пуснаха две мини срещу броненосеца «Махмудие», който беше флагмански кораб на турската ескадра, но не можаха да го засегнат.

Последната минна атака беше предприета през нощта на 25 срещу 26 януари 1878 г. и имаше за обект големия турски военен параход «Интибах», който изпълняваше стражева служба в батумския рейд. Лейтенантите Зацаренни и Шчетински пуснаха почти едновременно от катерите «Чесма» и «Синоп» по една самодвижеща се мина «Уайтхед». Експлозиите бяха последвани от предсмъртните вопли на загиващия екипаж. «Интибах» се наклони надясно и потъна само след една или две минути заедно с по-голямата част от екипажа си.

Значението на описаните действия на руските моряци се състоеше в това, че те нанесоха известни щети на турската черноморска ескадра и внесоха деморализация сред нейните матроси. Минните атаки дадоха ценен материал за разработване на тактиката на минното оръжие в морски условия.

Бойна дейност на турския черноморски военен флот

Бойната дейност на турската черноморска ескадра беше доста нерезултатна, особено като се вземе предвид слабостта на руския военен флот.

Още в началото на войната султанът издаде прокламация, в която се казваше: «Бреговете, които е длъжен да нападне повереният на Вашето началство флот (отнася се за Хобарт паша, б. н.), представляват най-важните позиции на нашия враг. Построените на тези брегове крепости ни пречат да дадем помощ на нашите едноверци. Нашият флот, който ни струва толкова жертви, трябва да се старае с помощта на Всевишния да овладее посочените крепости, след завземането на които ще получим възможност да подадем ръка за помощ на нашите едноверци и да им възвърнем чрез присъединяване към нашите владения предишните им права». Освен тази задача турската ескадра получи и други: да блокира руските черноморски пристанища, да конвоира транспортите с войски и с боеприпаси и т. н.

Портата обяви блокада на руското черноморско крайбрежие на 5 май 1877 г. Но тя се оказа недействителна. Към средата на май русите възобновиха редовните съобщения между Одеса и Николаев и изобщо крайбрежното плаване се поднови. Чуждестранните консули в Одеса осведомиха правителствата си за фиктивността на блокадата и по тази причина тя не беше призната от държавите, които бяха подписали Парижкия договор от 1856 г. Изключение в това отношение направи по лесно разбираеми причини само Англия. Но това нямаше съществено значение.

Крайцерската дейност на турските бойни единици срещу руското крайбрежно плаване има за резултат само пленяването на няколко малки търговски съда.

Безсилен да преодолее отбраната на Керч, Одеса, Очаков и Севастопол, турският флот предприе действие срещу незащитени или пък защитени само от сухопътни части градове и села. В първите седмици на войната бяха бомбардирани от турски единици пограничният пост Св. Николай, Гаудаута, Очемчир и други пунктове от залива Адлер до Очемчир. Тези действия бяха насочени срещу обекти по североизточния бряг на Черно море, което дава основание да се мисли, че са били предприети с оглед на турските планове за предизвикване на вълнения в тила на руската армия в Кавказ. Към края на войната турски единици бомбардираха под командуването на английския офицер Анапа, Евпатория и Теодосия. Това беше извършено с цел да се развие известна дейност, за да се отбие критиката срещу турското морско ведомство, предизвикана от бездействието на флота. Турските моряци не се посвениха да стрелят срещу жителите на Теодосия, когато последните бягаха от града на тълпи, а английският печат оправдаваше тези безнравствени действия, под предлог че бомбардировката имала за обект държавни сгради и укрепления, когато в града нямаше никакви укрепления.

Значително по-широка по мащаб беше друг вид дейност на турската ескадра — съдействието на сухопътните войски (осигуряване на десанти в Кавказ, пренасяне на части и товари и пр.). Но за това е ставало или ще стане дума на съответното място.

От изложеното се вижда, че турската ескадра не съумя да се възползува от големите възможности, които се бяха разкрили пред нея в началото на войната.

Борбата по Черно море имаше твърде ограничени мащаби. Не бяха големи и нейните резултати. Но това още не означава, че тя не заслужава да бъде изучена, още повече че оказа известно влияние върху хода на военните действия на сухопътните театри на тази война. Подвизите на руските моряци са достойни за подражание, а първите боеве с приложение на минното оръжие в открито море представляват и днес несъмнен интерес.

Глава девета: Разгром на турската армия в Кавказ

В навечерието на военните действия

Ако трябва да характеризираме с няколко думи Кавказкия военен театър, трябва да се каже: планински лабиринт, в който изпъкват четири вериги от изток на запад. Те включват ту по-малки, ту по-големи плата, от които по време на войната най-голямо значение имаха Пасинската и Ерзерумската долина.

Реките, които извират от Арменското плато, се вливат в Черно море, Каспийско море или в Персийския залив. От тях по-значителни са Кура, Арас, Арпа чай (в по-голямата си част гранична линия), Ефрат (образувана от сливането на Кара су и Мурад чай) и други.

За разлика от Руски Кавказ пътищата в Турски Кавказ бяха малко и неудобни, а пролетните и есенните дъждове ги правеха почти непроходими. С изключение на пътя по крайбрежието всички други се съсредоточаваха в Ерзерум, превърнат от турците в опорен пункт за действия срещу руската армия.

Територията, на която щяха да се развият военните действия, беше населена с войнствените племена на аджарци, кюрди, карапапи и преселени черкези. По силата на обществено-икономическото си развитие тези племена бяха фактически вън от властта на турците. Занятието им се състоеше в разбойничество, извършвано пред очите на комендантите на турските крепости Ардахан, Карс и Ерзерум. Разни молли бяха успели умело да раздухат религиозния им фанатизъм и да ги превърнат в едни от най-лютите противници на руската армия, която можеше да разчита главно на арменското население и отчасти на аджарците. Но мирното арменско население, което се занимаваше със земеделие и беше съсредоточено предимно в Карската област, се нуждаеше само от подкрепа.

Естествено тази обстановка не можеше да не окаже влияние както при планирането на военните действия, така и върху техния ход.

Руската армия, която броеше около 120 000 пехотинци, 25 000 конници и 350 оръдия, беше разделена към средата на април на две основни групировки: Рионски отряд и Действуващ корпус. От своя страна последният се разделяше на главни сили, Ахалцихски и Еревански отряд.

Главнокомандуващ на руските сили в Кавказ бе великият княз Михаил Николаевич, но фактическият командуващ отрядите в Кавказ беше генерал-адютант Михаил Тариелович Лорис-Меликов. Роден в гр. Тифлис в армено-грузински дворянски род през 1825 г., на 22 години той замина за Кавказ, от който не се отдели в течение на тридесет години. През това време той взе участие в 180 битки и сражения с планинци и турци и успя да натрупа значителен боен опит. Негова главна черта като пълководец бяха мудността и страхът от решителни действия, без да е изучил достатъчно противника. Колкото и ценна сама по себе си, тази черта беше доведена в него до отрицателната си крайност.

Началото на военните действия завари турските сили в този край неподготвени. Наличните части бяха разположени като гарнизони в крепостите Ардахан, Карс, Баязет и околностите им. Започнато беше формиране на опълчението, а от Сирия се очакваше, но не по-рано от края на май, пристигането на един корпус.

Малко преди обявяване на войната беше изпратен за главнокомандуващ турските сили в Мала Азия Ахмед Мухтар паша, извънбрачен син на покойния султан. Той беше взел участие във военните действия в Херцеговина и в Черна гора, изпадайки неведнъж в затруднено положение. Мухтар паша познаваше много добре военната история и се ползуваше сред специалистите с името на един от добрите турски пълководци.

Превземане на Ардахан

Преминал граничната линия на 28 април, Ахалцихският отряд достигна крепостта Ардахан. Тъй като неговите сили бяха недостатъчни за действия срещу нея, Лорис-Меликов реши да се ограничи с наблюдение на Карс, като изпрати основната част от силите си начело с генерал Гейман срещу Ардахан. Плодородната Ардаханска долина, обградена с високи планини, е разположена по горното течение на р. Кура. Разположеният в нея Ардахан беше заобиколен със стени и имаше доста стара цитадела. В последно време турците й обърнаха внимание и без да скъпят средства, с помощта на английски инженери я превърнаха в доста солидно укрепление, въоръжено с 95 оръдия. Правилно преценили значението на намиращите се на изток от града Гелявердинска и Рамазанска височина, турците ги укрепиха със силни фортове. Главните надежди се възлагаха на изградения от камък и въоръжен с 13 оръдия форт на Рамазан. Фортът Емир Оглу на Гелявердинската височина (въоръжен с 10 оръдия) се считаше за второстепенен.

Колоната на генерал-лейтенант Василий Гейман пристигна на 13 май. Атаката срещу крепостта беше насрочена за 16 май и трябваше да се извърши с две колони. Едната начело с командира на Ахалцихския отряд генерал Девел трябваше да атакува форта Емир Оглу, а втората начело с генерал Гейман да я подкрепи, като открие на разсъмване огън срещу Гелявердинската височина.

Силна артилерийска бомбардировка на укрепленията, започнала в 9 ч., оповести началото на щурма. Макар и да бяха обсипвани с град от куршуми, колоните тръгнаха към предните линии и достигнаха на около 800 метра от форт Емир Оглу. Руските снаряди бяха повредили укрепленията му. Неговият огън започна да отслабва, но четирите табура го отбраняваха с голяма упоритост. Към 13 ч., когато бяха изпратени в подкрепа на русите два нови батальона, беше предприета нова атака. Войниците се нахвърлиха с гръмко «ура» на Емир Оглу и го овладяха. Това реши съдбата на Ардахан.

Следващият удар трябваше да се нанесе на 20 май откъм южната, сравнително по-слабо укрепена страна. Но артилерийският огън застави противника да се оттегли още на 17 май. Когато научи за това, Лорис-Меликов заповяда атаката да се проведе от юг и от изток още същата вечер.

Подложени на най-силен огън, щурмуващите колони настъпиха с развети знамена и музика, водени от генерал Гейман. За пръв път в историята на военните действия в Кавказ се практикуваше стрелкова верига. Когато войниците достигнаха на известно разстояние от укрепленията, Гейман ги спря и им напомни, че трябва да гледат без страх смъртта право в очите. Музиката загърмя отново и колоната продължи напред. Когато достигна на 200 крачки, противникът не издържа на напрежението, прекрати огъня и побягна. Към 20 ч. цитаделата, на Ардахан беше превзета. Конницата преследва противника на около 10 километра. В Батум успяха да се изтеглят само два табура. Около 2000 души загинаха, а останалите бяха разпръснати. Освен многобройните складове победителите взеха като трофеи и 92 оръдия. След като се събраха всички войски, на 19 май 101 салюта от пленените оръдия поздравиха победата.

Падането на крепостта освободи руските сили за нови действия. В Ардахан беше оставен под командуването на полковник Комаров гарнизон, който имаше задача да прекъсне съобщенията между Карс и Батум.

Обсадата на Карс

Главните руски сили преминаха в настъпление на 24 април 1877 г. Конницата, следвана от пехотата, не срещна по пътя си никакъв противник. След като остави част от войските си в Карс, Мухтар паша отстъпи на запад на 27 април. На следния ден русите достигнаха разположеното на около двадесет километра от Карс село Ени кьой, където установиха своя лагер. Конницата беше изпратена на запад със задача да открие следите на отстъпващия противник. Но тя се върна в лагера, без да установи, че Мухтар паша се е укрил на Зевинската позиция. През следните десетина дни русите се ограничиха с рекогносцировки към Карс.

Военният съвет, който се състоя след превземането на Ардахан, прецени, че руските сили са слаби, за да предприемат едновременно настъпление към Саганлук, където беше отстъпил Мухтар паша, и към Карс. Поради това беше решено да се настъпи към Карс и да започне обсада на тази крепост. Решението беше взето без сериозно проучване на силите на противника. През тези дни турците бяха в много критично положение и не можеха да окажат сериозна съпротива. Положението им се подобри едва към края на май. С решението си за действия срещу Карс руското командуване остави на Мухтар паша необходимото му време за организиране на новите му сили. Така беше извършена една основна грешка, която доведе до прелом във военните действия в този район.

Карс е разположен във високото плато на река Карс чая, която го дели на две неравни части. Той е един от най-старите арменски градове, споменат за първи път от римския историк Тацит. В навечерието на войната Карс беше обикновен турско-арменски град с двуетажни къщи от камъни и глина. Населението беше почти изключително мюсюлманско. В града бяха останали само около 300 арменски семейства, които едва преживяваха от занаяти и търговия.

Карс беше първостепенна военна крепост, за превземането на която руската армия беше дала през миналите войни големи жертви. В навечерието на войната крепостта се състоеше от цитадела и от каменна стена около града без особено значение, както и от силни укрепления по височините, насечени от дълбокото, тясно и скалисто дефиле на реката. Построени на командните височини, тези укрепления представляваха и главната отбранителна линия. Те имаха прекрасен обстрел и се защитаваха едно друго. Деляха се на три групи: североизточна, или Карадагска (ключ на цялата отбрана), югоизточна, или равнинна, и западна. Укрепленията бяха въоръжени с 300 оръдия, почти всички от голям калибър.

Русите обсадиха града с две колони. Тази на генерал Девел трябваше да действува срещу карадагските й част от западните фортове, а срещу другата част от западните фортове щеше да действува колоната на Гейман. Връзката между тях щеше да се поддържа от трета колона. Обсадата представляваше обръч от около 54 километра, в който обаче имаше празнини, които позволяваха на обсадените да поддържат връзка с турската армия. Обсадните оръдия пристигнаха едва към средата на юни, поради което се загуби ценно време. Един опит на обсадения гарнизон да разкъса обръча на обсадата беше отбит. Първоначално руските оръдия бяха доста далеч от укрепленията, вследствие на което огънят им не беше ефикасен. От своя страна турците бяха построили пред укрепленията си няколко батареи, една от които причиняваше особено големи загуби на русите. На 3 юли 165 доброволци успяха да се промъкнат до нея и да я завладеят. След като разрушиха мерниците на оръдията и извадиха затворите им, те се оттеглиха.

Събрал достатъчно сили, Мухтар паша реши да премине в настъпление. Той имаше намерение да се насочи най-напред срещу Ереванския отряд, а след като го разбие, да се притече на помощ на обсадения гарнизон на Карс. Военният съвет на руската армия, който се събра на 15 юли, реши обсадата да се продължи само от колоната на генерал Девел, а тази на Гейман да отиде към Саганлук, за да попречи на намеренията на турския главнокомандуващ. Вследствие на това обсадата отслабна значително, а да се разчита на успех само в резултат на действия срещу карадагските фортове беше съмнително.

Настъплението на Ереванския отряд

Както другите отряди, така и командуваният от генерал Тергукасов Еревански отряд премина в настъпление още в началото на войната. Той имаше задача да запази неприкосновеността на руската територия в този район, както и да осигури левия фланг на Действуващия корпус.

Преминаването на планината Агридаг забави движението на отряда и той се яви пред стените на крепостта Баязет едва на 29 април. Смутен от неочакваната поява на русите, гарнизонът изостави крепостта и отстъпи към Ван. Руският отряд продължи настъплението си и като овладя Сурп Оганес, можа да се вреже между Алашкертския и Ванския отряд на противника. Развитието на военните действия по другите фронтове обаче наложи отрядът да спре настъплението си на достигнатата линия. Когато главните сили пристъпиха към обсадата на Карс, на Тергукасов беше предписано да започне действия за отвличане на вниманието на Мухтар паша. На 3 юни отрядът настъпи по Алашкертската долина и след седем дни зае Зайдекян. Заедно с постигнатите успехи настъплението намали силите и на без това малкия отряд. Отдалечил се от основните си бази на повече от 210 км, той беше принуден да остави почти една трета от своя състав за охрана на съобщителните линии и да се яви пред Зайдекян с около 7000 души.

Когато събра достатъчно сили, противникът подготви настъпателни действия. Мухтар паша застави командира на Ванския отряд Фаик паша да настъпи, въпреки нежеланието си към Баязет. Изпълнил заповедта, последният достигна на 14 юни на един преход от нея. От друга страна, Мехмед паша, който охраняваше десния фланг на Мухтар, спря отстъплението и започна да се укрепва в планината Драм даг, на около един преход от Зайдекян. Ереванският отряд, заплашен, от две страни, попадна в много опасно положение. На 12 юни Лорис-Меликов нареди отрядът да настъпи срещу Мухтар паша без оглед на възможните загуби.

Сражение при Драм даг

Турците бяха тръгнали от селата Дели баба и Даяр към Зайдекян, а русите — от Зайдекян към Дели баба. На 15 юни техният авангард откри по южния склон на Драм даг (планински хребет, разположен по горното течение на реката Шариан) позицията на противника. Тя се простираше по висок гребен, който се снижаваше в центъра и беше подсилен с траншеи. Двата й края опираха във високите скалисти планини Дюг даг и Аджимак.

Сутринта на 16 юли русите настъпиха с две колони срещу фланговете на противника, изпращайки в същото време няколко казашки сотни в обход на десния му фланг. Силният огън не им попречи да се доближат до позициите и да обстрелят Аджимак от всички страни. За да отговорят на руския удар, турците съсредоточиха резервите си на това място и водени от Мехмед паша, предприеха много смела атака. Тя беше отбита със силен пушечен и артилерийски огън, при който загина и самият Мехмед паша. Беше отбит и вторият опит на противника, който, за да отвлече вниманието на русите от Аджимак, бе изпратил силни части по Даярското шосе. «Огънят на русите, пише кореспондентът на английския вестник «Дейли телеграф», разораваше почвата и снарядите я застилаха като с камъни. Фланговото им движение започна с нова сила, предшествувано с град от бомби, които разстроиха напълно предните редове, попадайки в центъра на турската линия. Телата на убитите лежаха на купове по хълма. Останалите живи бяха изтласкани от русите...»

В ръководството на сражението от турска страна взе дейно участие Кямпбел, чийто адютант капитан Норман беше ранен.

С победата при Драм даг Ереванският отряд си откри път към Пасинската долина.

Сражение при Даяр

Поражението показа на Мухтар паша, че главните руски сили действуват срещу Карс, и той реши да прехвърли по-голямата част от войските при Зевин към Дели баба, за да нанесе удар на изолирания Еревански отряд. Русите бяха застанали на позиции недалеч от с. Даяр и на 21 юни изпратиха няколко сотни и роти за разузнаване на проходите Кара Дербент и Хасан бег. Достигнали Даяр, те забелязаха движението на противника и заеха незабавно височините около Даярското дефиле. Мухтар паша имаше намерение да демонстрира срещу левия фланг и центъра и да нанесе главния удар на десния фланг. Но той не се решаваше да премине в настъпление, докато не пристигнат резервите, в какъвто случай щеше да добие числено превъзходство. В това време генерал Тергукасов изкара всички части на Ереванския отряд на бойната линия. Огънят продължи няколко часа и причини големи загуби на турците. Ранените се движеха по долината на големи групи и забавяха пристигането на резервите. Турците можаха да преминат в настъпление едва към 16.30 ч., но то беше много силно. На няколко пъти руските позиции на левия фланг минаваха от едни ръце в други. Главният турски удар беше насочен срещу командувания от генерал Броневски десен фланг, но той премина в контраатака и застави противника да се оттегли. Към 22 ч. сражението беше прекратено. Двете страни останаха на изходните си позиции.

През този ден се появи отново английският агент при турската армия генерал Кямпбел. Той вземаше много дейно участие: изготвяше диспозицията, обикаляше турската верига, водеше батальоните в атака. От всички срещу Кямпбел се бяха озлобили най-много казаците. Те си поставиха за цел непременно да го заловят жив, смятайки, че този, който извърши това, ще бъде достоен за Георгиевския кръст.

Турците останаха на позицията си, възнамерявайки да подновят атаката на следния ден. Но това не стана. Узнал, че колоната на генерал Гейман, която беше изпратена в помощ на Ереванския отряд, се насочваше към Зевин, Мухтар паша реши да изтегли към Даяр по-голямата част от войските си и да ги изпрати към Зевин. От своя страна генерал Тергукасов отведе отряда си на позиции при Драм даг, където реши да дочака резултата от действията на колоната на Гейман.

Обсада на Баязет

На един от склоновете на Аладагските планини, южно от планината Арарат, се намира градът Баязет. Неговият изглед беше колкото величествен, толкова и живописен: полукръг, над който господствуваше замъкът на властвуващия преди кюрдски хан. Навремето градът беше много оживен, но след изселването на арменците в Русия започна да запада и в навечерието на войната броеше около 8700 жители, от които 1610 християни. Този малък град-крепост имаше голямо стратегическо значение, тъй като през неговата плодородна и добре обработена долина минаваше единственият път за Ерзерум, Ванската област и басейна на р. Тигър.

Замъкът на кюрдския вожд беше истинско разбойническо гнездо. От него се предприемаха набези в околността, които хвърляха населението в ужас. За несметните му богатства и за приказните му красавици се носеше не една легенда.

На 18 юни обкръжиха града около 25 000 турци и кюрди командувани от Фаик паша. Руският гарнизон (35 офицери и 1587 други чинове), начело на който стоеше комендантът майор Шоквич, се оттегли в цитаделата. Противникът заседна във валовете на около двеста крачки от крепостните стени, които обстрелваше с няколко оръдия. Дебелите стени на цитаделата бяха от камък и турските снаряди не можаха да им причинят големи вреди. В крепостта, имаше много турски пушки, система Шнайдер, както и достатъчно количество патрони, които гарнизонът започна да използува, за да пести своите.

Продоволственото положение на обсадените се влошаваше с всеки изминат ден. Гарнизонът можеше да разчита единствено на нищожните запаси в цитаделата. Постоянно намаляваната дажба достигна към края по четвърт фунт сухари на човек. В деня на освобождението гарнизонът притежаваше само десет пуда сухари — дажбата за два дни. За конете нямаше нито храна, нито вода и ги убиваха, за да използуват месото им. Казаците, на които беше свидно да убият конете си, но не можеха и да ги гледат да умират бавно от глад и от жажда, ги пущаха на свобода.

Много по-тежко беше положението с водата. От първия ден на блокадата турците я отбиха от крепостта. За всяка капка вода се заплащаше с кръв. Смелчаците, които се осмеляваха да отидат до извора или потока, бяха причаквани в засада. Доброволците започнаха да отиват само нощем, но винаги от тях не се завръщаха по един или двама. В заповедта си от 21 юни комендантът на крепостта пишеше: «Изказвам искрената си благодарност на офицерите и долните чинове за геройски отбития вчера щурм. Дажбата вода се намалява на половин чаша».

А ето и заповедта от предишния ден: «Гробове за убитите и умрелите от рани да се правят в подземията, като гробът се копае дълбоко, на 4 метра. След пускането на телата, засипаната земя да се трамбува». Въздухът около крепостта беше много развален от разлагащите се трупове на убити войници, коне и арменци. Врагът отрови дори водата на потока с гниещи трупове.

На няколко пъти турците предлагаха на гарнизона да се предаде, убеждавайки го, че руските войски са разбити и той няма да получи помощ; съгласяваха се да го оставят да замине свободно за Русия, накрая дори му предложиха да оставят бойците да живеят в един квартал на Баязет и да ги хранят, а на офицерите да изплащат заплатите им. Когато най-сетне предложенията им омръзнаха, русите заявиха, че всеки нов пратеник, който донесе подобно предложение, ще бъде обесен, а гарнизонът няма да се предаде дотогава, докато остава макар само един жив. «Помнете във всеки случай, пишеше майор Шоквич в заповедта си от 6 юли, че клетвата, законът, дългът, честта и славата искат от нас да умрем на този пост, което и ще направим, но да не се поддадем на хитростите на противника... Дръжте се, другари, изтърпете следващите лишения, които ще са още по-големи, но не губете надеждата за освобождение. Към нас идват на помощ!»

Сражението при Зевин

Донасяйки за сраженията при Драм даг и Даяр, генерал Тергукасов молеше да се направи всичко възможно за отвличане силите на Мухтар паша от него. Тази задача беше възложена на генерал Гейман.

На 23 юли неговата колона достигна околностите на село Зевин, разположено по пътя от Карс за Ерзерум. Почти цял месец турците стояха в тази местност, пресечена от дълбоки долове и стръмни височини, увеличавайки с укрепления природната й непристъпност. Тяхната позиция се простираше на около 4 км. Тя се състоеше от три укрепени линии: траншеи на първата, редути, траншеи и батареи на втората и лазарети и складове на третата. Насрочената за 25 юли атака на Зевинската позиция трябваше да се извърши от три колони: едната (на ген. Комаровски) срещу центъра на противника, втората (на генерал Зедерхолм) срещу десния му фланг, а третата (конницата на генерал Чавчавадзе) — в обход на десния фланг, за да се яви в тила на противника и да пресече пътя, по който той би могъл да получи подкрепления. Колоните тръгнаха от изходните си позиции в 14 ч.

Колоните на Комаровски и на Зедерхолм преминаха река Зевин чай и започнаха да се катерят по стръмнините на десния й бряг. Централната колона се изкачваше по стръмен, почти отвесен склон. Получили заповед да вървят напред каквото и да стане, войниците запълзяха по първия хълм, като се подпираха с щиковете си. Увенчан с няколко реда траншеи, той прикриваше втория хълм, на който беше разположена централната турска батарея. Русите бяха посрещнати от ураганен кръстосан огън. Падаха цели редици, но останалите продължиха напредването си стъпка по стъпка и овладяха траншеите Противникът отстъпи при пълен ред. Атакуващите се спуснаха в дола, след което започнаха да се изкачват по склоновете на втория хълм. Но турците откриха такъв огън, какъвто според думите на един участник, неочевидецът трудно би могъл да си представи. Три пъти се вдигаха войниците на щурм, и три пъти бяха заставени да се връщат. Такава беше съдбата и на последния, четвърти опит. Недостигът на патрони, невъзможността руската артилерия да подкрепи настъплението и понесените загуби наложиха прекратяване опитите за щурмуване на втория хълм. След това войските от колоната на Зедерхолм спряха настъплението и се ограничиха с поддържането на силен огън, изчаквайки резултата от действията на конницата.

Опитът да се премине в настъпление срещу левия фланг на турците имаше първоначално известен успех, но скоро беше отбит от резервите на противника. По този начин руските войски не можаха да отидат по-далеч от първата турска линия.

Конницата на генерал Чавчавадзе също не можа да изпълни поставената й задача, въпреки че успехът на нейния удар беше подготвен до голяма степен. Тя измина с големи трудности разстоянието от около 9 километра и едва вечерта се приближи към противника, а беше тръгнала в 13 ч. Околната местност не позволяваше масови действия с конница, а опитът на няколкостотин спешени конници да атакуват беше отбит. В 19.30 ч. Чавчавадзе съобщи, че е открил приближаването на силни неприятелски подкрепления. Генерал Гейман искаше русите да останат на достигнатите позиции и на следния ден да подновят атаката. Но командирът на корпуса прецени, че те не са в състояние да издържат втора атака, и заповяда да се оттеглят на левия бряг на река Зевин чай.

Ентусиазмът на руските войски през този бой беше много висок. За него може да се съди от следната подробност. В навечерието на сражението при другарите си се завърнаха няколко десетки ранени, които бяха напуснали лазаретите по своя инициатива. Естествено те бяха приети сърдечно, но им беше заповядано да останат в тила, докато оздравеят. Какво беше учудването на офицерите, когато в деня на боя видяха всички ранени с пушки в строя. Никакви увещания не бяха в състояние да ги накарат да се оттеглят и мнозина от тях бяха ранени повторно.

На 27 юни войските от колоната на Гейман започнаха да отстъпват. Набрал достатъчно сили, Мухтар паша тръгна по петите им и ги застави да снемат обсадата на Карс на 10 юли и да се оттеглят в с. Ени кьой. По този начин неуспехът на атаката на Зевинската позиция стана преломен момент в развитието на военните действия. Руската армия премина в отстъпление, а инициативата беше взета от турците. Територията, която русите бяха завоювали от началото на военните действия, сега беше загубена изцяло с изключение на Ардахан. С това завърши първият период на военните действия в Кавказ.

Настъпление на Ереванския отряд

Неуспехът при Зевин утежни много положението на Ереванския отряд. Обременен с много ранени, при липса на патрони и снаряди, заплашен в тила от 11–хилядната армия на Фаик паша, отрядът започна да отстъпва. Той беше преследван и от друг турски отряд под командуването на Измаил Хакки паша. При това положение Тергукасов не беше в състояние да помогне незабавно на обсадения Баязетски гарнизон, поради което реши да се изтегли най-напред на руска територия, да остави ранените и да попълни боеприпасите, а след това да отиде в помощ на обсадените. При огромно напрежение на силите войниците изминаха за десет дни над 190 км и като избягнаха срещата с Фаик паша, на 7 юли се прибраха на руска територия.

След това генерал Тергукасов тръгна към Баязет. На 9 юли той нападна Фаик паша, нанесе му поражение, освободи обсадения гарнизон и се прибра на руска територия. Турците съединиха двата си отряда, заеха Баязет и започнаха да се подготвят за нахлуване в Ереванската губерния.

Действия на Рионския отряд

Задачата на сформирания още в началото на военните действия Рионски отряд беше да отвлече вниманието на турските сили в Батум от театъра на главните действия, както и да попречи на евентуален опит от страна на противника за десант по черноморското крайбрежие.

Оставеният в Ардахан след превземането му гарнизон под командуването на полковник Комаров успя да унищожи връзката между турските сили в Карс и в Батум. По време на тези действия Рионският отряд на генерал Оклобжио настъпи от Озургет към Батум.

Отрядът започна настъплението си с две колони и на 26 април овладя височините Муха естате, на които се установи здраво. На 11 май продължи действията си и след упорито сражение изтласка противника от височините Хуцубани. Но отрядът нямаше достатъчно сили, за да продължи към Батум. Наскоро турците го контраатакуваха с многобройни части и той се оттегли на Муха естате, където остана до 27 ноември.

Действия по брега на Черно море

Господството на турския флот в Черно море носеше големи опасности, тъй като противникът би могъл да използува липсата на укрепени пунктове по източното крайбрежие, за да извърши десант и да предизвика безредици сред мюсюлманското население. Малките руски отряди в Туапсе, Сухумкале (Сухуми) и Поти не бяха в състояние да отстранят тази опасност.

Още в първите дни на войната турски параходи бомбардираха крайбрежните пунктове. На 12 май те свалиха в с. Гудаути към 1000 планинци преселници, които скоро предизвикаха вълнение сред абхазците. След два-три дни такива преселници бяха стоварени в Сухумкале и Очемчир. Слабите руски части получиха заповед да се оттеглят зад реката Кодор. Бяха стоварени редовни турски войски, които станаха господари в този район. Но руските сили преминаха в настъпление и се придвижиха бавно към Сухумкале. Към края на август те бяха успели да отбият близо 20–хилядната неприятелска армия и да усмирят въстаналите планинци. Почти половината от абхазците избягаха в Турция.

Успехите на въстаниците, макар и временни, намериха отзвук в Чечня и Дагестан, където също избухнаха вълнения. А това откъсна от главния театър на военните действия повече от две руски дивизии.

Въстанието на тези племена се обяснява с обстоятелството, че те бяха твърде изостанали и се намираха под влияние на моллите, които разпалиха в тях религиозния фанатизъм.

Руската армия преминава в отбрана

Добил числено превъзходство, Мухтар паша можеше да пристъпи към осъществяване на намерението си да нахлуе в руска територия. Неговата цел беше Тифлис. От Карс към този град водеха два пътя — през Ахалкалаки и през Александропол. На 15 юли турските войски настъпиха по втория път. След няколко дни те достигнаха планината Аладжа, която се издига в Карската долина и представлява склон на Карадаг. Турците се заеха незабавно с укрепване на позицията, която беше дълга повече от 22 км.

Тя беше изградена по северните склонове на планината Аладжа и се състоеше от предни укрепления и окопи и главна позиция. Последната се делеше на десен фланг, разположен по склоновете на Аладжа и височината Чифт тапеси, и ляв фланг, разположен на планината Авлиар и групата Орлокски възвишения. Основният белег на турската позиция беше нейната разтегнатост. Тя се разпадаше на няколко части, които не можеха да имат едновременно достатъчно силни резерви. Освен това разчиташе се на Карския гарнизон, а пътищата бяха труднопроходими и което е по-важно, можеха леко да бъдат прерязани.

Руската артилерия се съсредоточи в Кюрюк дар. Мухтар паша не предприемаше действия, тъй като познаваше добре непригодността на войските си за настъпление и изчакваше пристигането на отряда на Измаил Хакки паша. Към настъпление не преминаха и русите, които изчакваха също пристигането на подкрепления.

Действия на Ереванския отряд

На Ереванския отряд беше възложено да охранява със слабите си сили около 75 км гранична линия срещу съединените отряди на пашите Измаил и Фаик. За да изпълни това, генерал Тергукасов раздели войските си на няколко групи. След като превзеха Баязет и съединиха силите си, турците преминаха в настъпление. Те успяха да отвлекат с изкусни маневри вниманието на русите и нанесоха силен удар на групата в с. Зор. Обаче настъплението им беше спряно при Халфал. Това позволи на Ереванския отряд да се съсредоточи отново в Игдир, но противникът беше успял да овладее значителна част от Ереванска губерния. От Действуващия корпус бяха отделени и изпратени в Игдир за съдействия на Ереванския отряд известни части. Русите възнамеряваха да насочат силите си най-напред срещу Измаил Хакки паша, а след разгромяването му да се обърнат срещу Мухтар паша. С оглед на това на 14 август в Ереванския отряд бяха изпратени подкрепления. Оставил част от войските си в Игдир, три дни по-късно Тергукасов тръгна в поход. Противникът се научи за това и на 18 август атакува частите, които бяха останали в Игдир. Турците бяха отбити, но генерал Тергукасов реши, че не бива да продължава настъплението си, докато не получи нови подкрепления. На 23 август от Действуващия корпус потегли колоната на генерал Девел, за да подсили отряда на Тергукасов. Обаче събитията взеха такъв обрат, че тя беше върната обратно от средата на пътя и русите насочиха вниманието си срещу Мухтар паша. На фронта на Ереванския отряд настъпи продължително затишие.

Турско настъпление в Аладжа

Първите подкрепления за Действуващия корпус бяха изпратени от Рионския отряд. Отивайки за местоназначението си, те проведоха акции за разпръскване на формиращото се по горното течение на река Кура турско опълчение. След това присъединиха част от гарнизона на Ардахан и се явиха при силите на Действуващия корпус. Но в същото време пристигнаха и ешелоните на идващата от Русия 40–а пехотна дивизия. Постепенно русите добиваха числено превъзходство и не беше далеч денят, в който щяха да си върнат изгубената инициатива при Зевин.

Изпращането на колоната на генерал Девел към Ереванския отряд отслаби руските сили срещу Мухтар паша и което е по-важно, това стана известно на пашата. За да прикрие намеренията си, той разпространи слуха, че се готви за настъпление към Ардахан.

В 2 ч. през нощта на 25 август две турски дивизии се насочиха срещу планината Кизил тапу, а трета — срещу лагера в Кюрюк дар. Последната беше отбита, но турците буквално сметоха руските части по Кизил тапу и овладяха планината, а рано сутринта изкараха на нея и артилерия. Няколкото опита, направени на 26 август за отвоюването й, бяха отбити и към 15 ч. противниците застанаха на новите си позиции. Макар колоната на генерал Девел да се върна, но тя не можа да вземе участие в сражението.

Новото разположение на силите предлагаше на Мухтар паша благоприятни условия за възобновяване на настъплението, тъй като руският център беше значително отслабен. Но той не направи това, а пък и русите не предприеха нищо. Лорис-Меликов реши да започне настъпление едва на 2 октомври, когато се бяха събрали достатъчно сили.

Русите атакуват при Аладжа

С предстоящата атака срещу левия фланг на турците русите целяха да прекъснат най-краткия и най-удобен път на Мухтар паша към Саганлук — едно условие, което би осигурило успеха на следващите им действия. Поради това те бяха разделени на дясно крило начело с генерал Лорис-Меликов, ляво крило начело с генерал Лазарев, резерв и колона на генерал Шелковников. Лявото крило трябваше да действува главно с артилерийски огън и да задържи десния турски фланг, за да облекчи атаката на крилото на Лорис-Меликов, разделено от своя страна на четири колони. Колоната на Шелковников щеше да действува в тила на турците.

С падането на нощта на 1 септември четирите колони на дясното крило се придвижиха към изходните си позиции, за да започнат настъплението на разсъмване. Но тъмнината попречи на движението им, частите се разместиха и атаката на Малкия Ягн не можа да се проведе по предвидения план, а излезлите от Карс турски войски заставиха първите две колони да се оттеглят. Частичните атаки не можаха да доведат до успех и русите трябваше да отстъпят към 17 ч.

Неуспехът срещу Малкия Ягн беше компенсиран с победата при Големия Ягн. Русите го овладяха здраво, така че няколкото опита на противника за отвоюването му не дадоха резултат.

Колоната на Шелковников успя да се яви в тил на турците, но беше обградена от силни части и можа да излезе от обкръжение само благодарение на изкуството на генерала. Това стана недалеч от развалините на древния град Ани.

На следния ден, 3 октомври, русите бяха стъпили здраво на Големия Ягн, Кабах тепе и Кюлверан. На първите два пункта войниците изнемогваха от липсата на вода и през нощта на 3 срещу 4 бяха отведени на Кабах тепе. Опитът на турците да атакуват в това направление сутринта на 4 октомври беше отблъснат с големи загуби за тях. В тези тридневни боеве по склоновете на Аладжа планина русите загубиха повече от 3000 убити и ранени, а турците — над 5000. В резултат русите изнесоха доста напред десния си фланг и овладяха Кабах тепе, надежден опорен пункт за бъдещите действия срещу турската позиция при Аладжа. Това разположение не беше изгодно за турците, вследствие на което Мухтар паша се възползува от нощта на 9 октомври, за да отведе частите си на позициите, които бяха заемани от тях преди 25 август. Русите, естествено, заеха изоставените позиции на противника. Те се убедиха напълно, че поради понесените загуби настъпването на зимата и бездействието на Измаил Хакки паша турският главнокомандуващ е решил да се оттегли в Карската крепост, стремейки се да спечели необходимото време за превозването на припасите в крепостта. Тогава те решиха да атакуват противника, за да не му дадат възможност да се оттегли безнаказано.

Последното сражение при Аладжа

Приведеният в изпълнение от 9 октомври руски план предвиждаше колоната на генерал Лазарев да обходи противника и да прекъсне съобщителната му линия, докато другите части го атакуват по фронта. На 14 октомври тази колона зае с бой височините Шатър Оглу и Базарджик, които се намираха в левия фланг на противника. Едва сега 36–хилядната армия на противника разбра смисъла на обходното движение, но вече беше много късно. Бяха изпратени 12 табура, за да попречат на обхода. Макар и да се сражаваха с отчаяна храброст, те бяха изтласкани към Визинкьойските височини. Успехът на обкръжаването беше осигурен и на 14 октомври беше съобщено по телеграфа на главнокомандуващия за това, както и беше уточнен редът за атаката на следния ден. Генерал Гейман щеше да овладее Авлиар, генерал Рооп — Аладжа, а генерал Лазарев трябваше да действува по фронта, съобразявайки се с обстановката.

От 9 ч. на 15 октомври 44 руски оръдия започнаха да громят турските линии по Авлиар. «Срещу атакуващите, пише един участник, се изля пушечен огън. Линиите на неприятелските траншеи и ложементи се покриха с димна завеса поради разрива на нашите картечни гранати. Част от гъстия облак дим стоеше и над върха на Авлиа. Точността на артилерията беше поразителна: всички снаряди се пръскаха над траншеите. Но и упоритостта на турците заслужаваше удивление: въпреки адската артилерийска атака те останаха в траншеите и не намаляваха огъня.» Към обед генерал Гейман заповяда да започне щурма срещу Авлиар. Батальоните започнаха да се катерят по планинските склонове. Огънят на руските батареи затихна. Турците откриха толкова силен пушечен огън, че линиите им се обвиха с дим. Губейки мнозина от другарите си, русите продължиха да пълзят по склона. Най-сетне първите достигнаха траншеите и водени от офицерите си, се нахвърлиха на противника. Половин час по-късно всички склонове на Авлиар бяха очистени от него. Знамената на Ереванския и Пятигорския полк се развяха над височината. Гръмогласно, победно «ура» поздрави овладяването на ключа на цялата турска позиция. Падането на Авлиар предаде в ръцете на русите и Визинкьойските височини.

Най-упорита беше съпротивата на турците при Аладжа. Те бяха обградени от изток и от север, а генерал Лазарев се нахвърли от запад. Към 15 ч. табурите не бяха повече в състояние да удържат на дружните атаки и отстъпиха. Бяха пленени 257 офицери и около 7000 войници. Сражението на 14 и 15 октомври беше преломният момент във военните действия в Кавказ. От турската армия оцеляха само отделни единици, които се укриха в Карс. Инициативата премина отново в руски ръце. Успехът разчисти пътя за следващите блестящи победи на руската армия и промени коренно отношението на местното население, преди всичко на кюрдите към Русия.

Новото руско настъпление

Докато русите използуваха първите дни след победата за реорганизиране на частите си, Мухтар паша подготви Карс за отбрана и се насочи с част от войските си към Ерзерум, за да организира защитата на този жизнено важен за отбраната на армията му пункт. За да набере достатъчно сили, той заповяда на Измаил Хакки паша да направи всичко възможно, но да се съедини с частите, които бяха излезли от Карс.

Планирайки действията си, русите разделиха главните сили на два отряда. Отрядът на генерал Лазарев остана да обсажда Карс, а отрядът на генерал Гейман трябваше да охранява обсадата откъм Саганлук и да действува съвместно с Ереванския отряд срещу Измаил Хакки паша, за да попречи на движението му към Ерзерум, като не позволи съединяването на двете турски групировки. За да изпълни това, Гейман трябваше да върви по петите на отстъпващия Измаил Хакки.

Изпълнявайки заповедта на Мухтар паша, Измаил Хакки прикри много успешно началото на отстъплението си и се откъсна от преследващия го Еревански отряд. Изминавайки на ден повече от 35 км, захвърляйки по пътя си обози и товари и унищожавайки запасите, турците се отдалечиха на около 65 километра от преследващите ги части. Колоната на Гейман, която преследваше Мухтар паша, достигна Зевин, но не се осмели да овладее Хоросан и Кюпрю кьой — единствените места, където турците можеха да съединят силите си. Те използуваха този пропуск и на 27 октомври се съединиха в Кюпрю кьой. Тогава Мухтар паша успя да събере под своето командуване 36 табура, 27 ескадрона и 40 оръдия — напълно достатъчни сили за защитата на Ерзерум. Турците се укрепиха в Деве бойня. На 2 ноември отрядите на Гейман и Тергукасов се съединиха при Хасан кала.

Русите бяха в слабо населената Пасинска долина, а това означаваше в условията на настъпващата зима огромни трудности и лишения за тях. Продоволствените запаси бяха недостатъчни, а такива трудно можеха да се доставят през Саганлук след падането на снеговете. Тази обстановка налагаше да се направи всичко възможно за разгромяване на турците при Деве бойня, за да се открие път към плодородната Ерзерумска долина. Нейните богати продоволствени запаси и многобройните й селища даваха добри възможности за презимуване на руските войски. Генерал Гейман реши да атакува противника на 4 ноември.

Деве бойня е планински хребет, който разделя Пасинската от Ерзерумската долина. Със своите разклонения той образува една доста насечена местност. Пресичаше се от два пътя и няколко планински пътеки. На разстояние от около 6 км бяха разположени, турските укрепления, които имаха далечен, обстрел и се охраняваха едно друго с кръстосан огън. От укрепленията можеха да се обстрелват всички подстъпи, които водеха към тях.

Главният руски удар трябваше да се нанесе срещу височината Узун Ахмед, разположена на левия руски фланг. Тя се намираше между двата пътя, обстрелваше целия превал и беше фактически ключ на турската отбрана. За отвличане на вниманието на десния фланг щеше да се извърши демонстрация. Ударът щяха да нанесат значителни сили: 31 батальона, 29 ескадрона и 90 оръдия.

Призори на 4 ноември руските войски излязоха от лагера. Към 10 ч. артилерията откри огън и от двете страни. Демонстрацията на русите срещу десния фланг беше проведена толкова настойчиво, че Мухтар паша се заблуди за истинското място на главния удар и започна да привлича натам части от центъра и от левия си фланг. Дълго време артилерията подготвяше атаката срещу Узун Ахмед. Тя започна в 16.30 ч. Русите атакуваха височината от почти всички страни и заставиха турците към 18 ч. да отстъпят. Падането на Узун Ахмед стана сигнал за отстъпление на цялата турска линия. Поражението на противника беше пълно. Той изостави в ръцете на победителите целия си лагер с огромни запаси и 43 оръдия. Разбитите табури се пръснаха из цялата околност, всявайки страх и ужас. Страхът беше толкова голям, че привечер на 5 ноември пред една от вратите на Ерзерум се беше стекло цялото население, за да моли русите за пощада. Паниката в този град продължи и на 6 ноември. В тези дни генерал Гейман предложи на коменданта на града да капитулира, но последният успя да надделее страха на жителите и отказа да приеме капитулацията.

Обсадата на Ерзерум

Генерал Гейман направи голяма грешка. Вместо да се възползува от нанесения удар и да продължи настъплението си, той остана на заетите позиции, като смяташе, че е рисковано да се движи по сравнително малко позната местност нощем и при наличието на отстъпващ противник. Това позволи на турците да се опомнят от удара, да съберат разпръснатите си части и да подготвят Ерзерум за упорита отбрана. През тези дни генерал Гейман изпрати на коменданта второ предложение за капитулация. Като получи и този път отрицателен отговор, той реши да овладее града чрез внезапен нощен щурм на 9 ноември.

Атакуващите части, макар и да постигнаха частични успехи, не успяха да превземат града. Той остана в турски ръце. Неуспехът на нощния щурм постави руските части пред избора: атака срещу Ерзерум при най-тежки условия или отстъпление. Беше избрано последното. На Деве бойня остана една пехотна бригада, а другите части от отряда на Гейман се върнаха в Пасинската долина. Отрядът на Тергукасов се оттегли към Алашкерт.

Превземане на Карс

Гарнизонът на Карс броеше около 20–25 хиляди войници и беше запасен добре с храни и боеприпаси. Следователно превземането на крепостта можеше да стане не чрез блокада, а със сила. От 22 октомври руските войски започнаха да стягат 64–километровия обръч около града.

Действията срещу Карската крепост ръководеше генерал-адютант Иван Давидович Лазарев. Роден през 1820 г. в небогато арменско семейство от град Шуши, на 19–годишна възраст той постъпил като редник в един пехотен полк. Всички чинове и отличия извоювал чрез бойни подвизи. Лазарев се ползуваше с името на човек, който притежава непреклонна воля и е винаги суров, но и справедлив.

Този път руските обсадни действия за разлика от предишната обсада бяха насочени срещу югоизточната група укрепления (Сувари, Хафиз, Канли). Макар те да не бяха командни, но овладяването им щеше да лиши защитниците на крепостта от намиращите се недалеч хранителни запаси, вода и други и можеше да застави да капитулират почти недостъпните планински фортове. Бяха построени 13 обсадни батареи, без турците да могат да противодействуват.

От многобройните действия срещу крепостта по своето значение изпъква нощната атака на 5 ноември. За да бъде построена една батарея, необходимо беше да се разгроми турската такава, която беше разположена в югоизточния край на града. За целта беше предприета нощна атака, но русите се объркаха в тъмнината и сметнаха форта Хафиз паша за въпросната батарея, поради което го овладяха. Неколкократните опити на противника да си отвоюва форта бяха отбити. Когато се развидели, русите се ориентираха в обстановката, но разбрали, че не могат да разчитат на подкрепления, се оттеглиха. Тази атака показа, че може да се разчита на успех, ако ударът бъде нанесен по време, когато врагът не го очаква и когато тъмнината ще направи неговия огън неточен.

Обстановката заставяше русите да побързат с овладяването на крепостта. От 11 ноември обсадните батареи откриха силен огън срещу крепостта. Той разколеба духа на гарнизона и нанесе големи вреди на фортовете. Ударът щеше да бъде нанесен чрез нощна атака. За приспиване бдителността на противника от края на октомври големи групи доброволци започнаха да извършват нощни набези. Турците привикнаха на тях дотолкова, че в момента на главния удар сметнаха, че се касае за една от многобройните нощни атаки. Съответната местност беше проучена много внимателно, за водачи подбраха арменци, добре запознати с околността. Войските бяха съсредоточени в такива места, че да могат да се придвижат по най-прекия път.

Щурмът беше определен за нощта на 18 ноември. Главният удар генерал Лазарев насочваше срещу югоизточните фортове, докато срещу останалите трябваше само да се демонстрира. Събраните на изходните си пунктове войски тръгнаха срещу крепостта вечерта на 17 ноември. «Да живея още сто години, пише единствената жена, свидетелка на нощната атака, в паметта ми няма да избледнее картината, която се разгърна пред мен, щом излязохме от скалите, и никога не би загубило сила и свежест чувството, което ме облада при вида й... Достатъчно е само да затворя очите си и да си представя величественото, тържествено, ясно небе с милиарди светлини, които гледаха от необозрима височина тук, където ежеминутно бляскаха огнени мълнии, където се разнасяха гърмовните удари на изстрелите. При всеки трясък на пушечния залп, който наподобяваше сто пъти по-силния звук на разкъсвано платно, изригваха като ярки мълнии начупените линии на огъня; при всеки глух отсечен удар от оръдието излизаше широка червена лента пламък. Тези мълнии и този пламък блестяха постоянно, ежеминутно, изригвайки ту отделно тук или там, ту сливайки се в някаква дълга и широка огнева линия, в някаква огнена река.»

Една от най-тежките атаки беше тази срещу форта Канли. На два пъти руската колона достигаше главния редут и на два пъти трябваше да отстъпи пред силата на неприятелския огън. Предприе се атака от всички страни и в 1 ч. след полунощ турските войски напуснаха редута и се оттеглиха в казармите на върха на хълма. Тук те се бранеха с голяма ожесточеност и се предадоха едва в 5 ч. сутринта, след като другите фортове бяха капитулирали.

Много леко, само с цената на 7 души ранени, беше завладян към 21 ч. от атакуващата го колона фортът Сувари. Турците бяха сметнали атаката за обикновена нощна тревога. Това позволи на русите да се доближат незабелязано и да връхлетят върху тях, за които не оставаше нищо друго, освен да избягат.

Към 23 ч. беше овладян и фортът Хафиз. При атаката една от колоните попадна под огъня му и под този на разположения североизточно от него форт Карадаг. Набрали достатъчно сили, русите нанесоха силен удар и овладяха батареята, а защитниците побягнаха към града или към Карадаг. Русите се впуснаха да ги преследват и вървейки по петите им, се покатериха по отвесните скали на Карадаг. Без да дадат нито един изстрел, те се вмъкнаха във форта. Смутени от неочакваното им появяване, турците отстъпиха в съседния форт Араб табия. Към 5 ч. сутринта друга колона проведе атака срещу него и успя да го овладее. Тези действия предадоха в ръцете на руската армия североизточната група укрепления на Карската крепост.

След това фортовете от другите групировки се предадоха. В 7 ч. градът беше превзет. Руската армия взе над 17 000 пленници, огромни складове и 303 оръдия. Един офицер, който беше участвувал в щурма, пише в спомените си двадесет години по-късно: «От укреплението Хафиз паша бяха дадени още няколко изстрела, по укрепленията, служещи за прикритие на отстъпващите към града турски войски, и неочаквано над укрепленията се издигна бяло знаме. Всичко беше свършено. Карс се предаваше...

Огледах се наоколо. Картината беше величествена. Изгряващото слънце хвърляше на местността първите си лъчи, позлатявайки най-високата й точка — форта Хафиз паша. Лазурното южно небе нямаше нито едно облаче. Мекият вятър развяваше лениво висящата над града пелена от дима на изстрелите и знамената на руските полкове, развени над укрепленията... Радостните лица на войниците и офицерите, които съзнаваха значението на извършения подвиг, завършваха картината».

Атаката срещу Карс беше проведена с невиждана настойчивост. Когато по време на нощния бой настъпи критичен момент и на генерал Лазарев беше съобщено, че му се разрешава да отстъпи, той отговори: «Предайте на изпратилия Ви, че аз щурмувам Карс без прекъсване. Ако не го взема през нощта, ще го взема през деня. Ако не го превзема през деня — ще се бия и следната нощ!».

Падането на Карс имаше огромно значение за по-нататъшния ход на военните действия. Руската армия получи огромни продоволствени запаси, а по-голямата й част беше освободена за нови действия.

Тези турски части, които се спасиха от плен, отстъпиха в Ерзерум. Трябваше да се направи всичко възможно за овладяването или поне за блокирането на този град. С цената на огромни жертви, при което броят на болните беше по-голям от този на ранените и убитите, русите проникнаха в Ерзерумската долина въпреки тежките зимни условия. Подписването на примирието ги завари пред Ерзерум.

Действия на Рионския отряд

Падането на Карс позволи да се предприеме настъпление срещу Батум. Ардаханският отряд настъпи на юг с цел да облекчи действията на Рионския отряд. Войниците трябваше да се движат по местност, отвоювайки от противника всеки километър с бой. Местността предлагаше на последния прекрасни възможности за отбрана. На 21 януари Ардаханският отряд овладя силната позиция при с. Дюлис хан и с това разчисти пътя си към Батум.

На 30 януари Рионският отряд атакува противника, разположен на височината Цихидзири. Но неговите сили бяха много по-големи от очакваните и отрядът се върна на височината Хуцубани. С това се прекратиха и действията на Рионския отряд, тъй като на 3 февруари беше получена телеграма за сключване на примирието.

В хода на освободителната война действията на Кавказкия военен театър имаха това значение, че отвлякоха от Балкана част от турските сили, улеснявайки по този начин извоюването на победата.

Глава десета: Мирът

Подписване на Санстефанския предварителен договор за мир

След подписването на примирието започнаха преговори между Русия и Турция за подписване на предварителен договор за мир. Според тогавашната практика предварителните договори определяха основните положения на окончателните договори за мир, по-специално общите условия за прекратяването на войната, териториалните изменения и новите граници. Преговорите се водеха между граф Н. П. Игнатиев и А. И. Нелидов, от една страна, и Сафвет паша и Саадулах бей, от друга. Главна роля играеше граф Игнатиев — една силна личност, един убеден привърженик на руската експанзия. Представителите на Турция протакаха преговорите с надеждата, че ще се намесят тези от Великите сили, които бяха настроени благоприятно към нея. Обратно, руските делегати бързаха както с цел да избягнат намесата на други сили, така и за да може подписването на договора да стане на 3 март — годишнината от възшествието на Александър II, (3. III. 1855 г.). Така и стана. Предварителният договор за мир беше подписан на 3 март 1878 г. в Сан Стефано, малко селище на брега на Мраморно море, под стените на Цариград, а обмяната на ратификационните документи стана на 16 с. м. в Петербург.

Според този договор България ставаше самоуправляващо се, подвластно на Турция княжество с християнско правителство и с народна милиция.

Границите на княжеството бяха очертани най-широко. Те включваха Северна България, Македония и Тракия и почти съвпадаха с етнографските граници на българския народ, но включваха значително турско и гръцко малцинство. Границите трябваше да бъдат уточнени от руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руските войски съобразно с етническата принадлежност на пограничното население, с неговите практически интереси и с топографските особености на местността.

Князът на България трябваше да се избере свободно от населението, но изборът му трябваше да бъде потвърден от Портата в съгласие с Великите сили. За такъв не можеше да бъде избран член на царствуващите династии на Великите европейски сили. Този ред трябваше да се спазва при всяко овакантяване на княжеското достойнство.

Преди избирането на княз трябваше да бъде свикано събрание на българските първенци, което да изработи под надзора на руския императорски комисар и в присъствието на турски комисар Органически устав на княжеството, като вземе под внимание правата и интересите на турското, гръцкото и влашкото малцинство.

Въвеждането на новото управление в България и надзорът върху прилагането му се поверяваха за две години на руски комисар, към който можеха да се присъединят на края на първата година делегати на европейските кабинети. За същия срок в страната щеше да остане руски корпус със задача да оказва при нужда съдействие на комисаря за запазване на реда. Този корпус не можеше да надмине 50 000 души (6 пехотни и 2 конни дивизии). Той щеше да се издържа от местното население.

Всички крепости в България трябваше да бъдат съборени. Турция се лишаваше от правото да държи войски в княжеството, но запазваше правото си да превозва по един път редовни войски, боеприпаси и храни за провинциите си, които лежаха отвъд княжеството, и обратно. За целта трябваше да се изработи особен правилник. Портата си запазваше и правото да прекарва през княжеството пощата си и да държи телеграфна линия. Турските и други земевладелци, които биха пожелали да живеят вън от княжеството, имаха право да запазят собствеността си върху недвижимите имоти и да ги дават под наем или под управление на други лица. Княжеството се задължаваше да плаща на Портата ежегоден данък, чийто размер щеше да бъде определен допълнително.

Черна гора ставаше независима държава и увеличаваше значително територията си, при което получаваше излаз на Адриатическо море. Черногорските войски трябваше да изпразнят в десетдневен срок териториите, които не влизаха в новите граници на Черна гора.

Сърбия ставаше също независима и получаваше териториално разширение на юг, покрай Албания (част от Новопазарския санджак) и западната българска граница (Ниш и Лeсковац). Правата на турските земевладелци по тези места се уреждаха както в българското княжество. Сръбските войски трябваше да изпразнят за 15 дни местностите, които оставаха на Турция.

Румъния ставаше независима държава и получаваше право на военно обезщетение. То трябваше да бъде определено чрез допълнително споразумение между нея и Турция.

Русия получаваше Тулчанския санджак, областта на Карс, Ардахан, Батум и Баязет и територията, до Саганлук, както и право на 310 милиона рубли. Тя имаше право да размени Тулчанския санджак с делтата на Дунав и Змийските острови срещу онази част от Бесарабия, която беше отстъпила на Румъния по силата на Парижкия договор през 1856 г. Турските поданици, държавата и благотворителните заведения се задължаваха да продадат недвижимите си имоти в отстъпените земи в срок от три години. Руските войски трябваше да изпразнят територията на Европейска Турция с изключение на България най-късно три месеца след сключването на окончателния мир, а Азиатска Турция — най-късно 6 месеца след същата дата. Уреждаха се и правата на руските поклонници и религиозни организации в Турция и на руските монаси и манастири в Атон

Воюващите страни се задължаваха да разменят пленниците веднага след потвърждаването на договора.

Турция се задължаваше да държи Босфора и Дарданелите отворени в мирно време, както и в случай на война, за търговските кораби на неутралните държави, които биха пътували от и за руските пристанища.

Крайдунавските крепости трябваше да бъдат съборени, а нови укрепления не можеха да се издигат. В дунавските води на Сърбия, Румъния и България не можеше да има военни кораби с изключение на обикновените стационери и леки кораби за службата на речната полиция и митническото управление. Портата се задължаваше да възстанови плаването по Сулинския ръкав и да обезщети частните лица, чиито имущества бяха пострадали вследствие на войната и на прекъсването на корабоплаването по Дунав.

Турция се задължаваше да въведе реформи в Босна и в Херцеговина, Органическия устав от 1868 г. в Крит и един подобен устав в Епир и в Тесалия, както и в тези части на Европейска Турция, за които договорът не предвиждаше особена административна организация. Портата се задължаваше да въведе реформи и в Армения. Тя трябваше да даде пълна амнистия на тези свои поданици, които бяха компрометирани в последните събития, както и да освободи незабавно затворените и заточени лица.

«Санстефанският мир, каза Васил Коларов, създаваше една голяма славянска държава на мястото на европейските турски владения. Ако беше съдено на тая държава да излезе непокътната от разгорелите се съперничества и дипломатически игри на Великите сили, то ходът на историята на Балканите щеше да бъде друг.»(1) Наистина в такъв случай националният въпрос щеше да бъде разрешен за българския народ, който щеше да добие възможност да насочи вниманието си към социалните въпроси, към изострянето на класовата борба, а това несъмнено би го отвело много по-напред, отколкото можа да отиде. Впрочем това важи не само за нас, защото Санстефанският договор разрешаваше до голяма степен задоволително не само българския въпрос, а и по-голямата част от националните въпроси на Балканите. Като имаме предвид още и това, че с него се ликвидираше разлагащият се турски феодализъм на Балканите, че се създаваха сравнително по-големи славянски държавици, в които производителните сили щяха да се развиват несъмнено по-бързо, ние трябва да оценим Санстефанския договор като дело несъмнено прогресивно в основата си, като един справедлив по начало договор.

От Сан Стефано към Берлин

За съжаление този договор не можа да бъде приложен. Още на 6 март Андраши предложи официално да се свика конгрес, който да обсъди условията на мира между Турция и Русия, и руското правителство трябваше да се съгласи с това предложение.

Санстефанският договор не отговаряше никак на интересите на управляващата класа в Австро-Унгария. Той създаваше една силна България, благодарна на Русия, което означаваше, че австро-унгарското влияние на полуострова щеше да се намали. Част от австро-унгарската армия беше мобилизирана, гласувани бяха кредити за въоръжаване.

Не бяха доволни от Санстефанския мир и управляващите среди в Англия. Те се опасяваха, че Русия ще добие голямо влияние в Средиземно море и че младата славянска държава можеше да се яви в някой решаващ момент на историята като великолепен плацдарм за удар на руските войски към Проливите. Английският кабинет започна усилени военни приготовления. Несъгласен с тази политика, лорд Дърби подаде оставка. За негов приемник на поста министър на външните работи беше назначен лорд Солзбъри.

За свикването на конгреса се изказа и Бисмарк, запазвайки си при една реч в Райхстага ролята на «честен посредник», чиято задача е да съдействува за по-скорошното сключване на мира.

Останала почти без съюзници, Русия не можеше да приеме риска за нова война. Финансовите й ресурси бяха почти изчерпани, а армията й току-що беше излязла от една сериозна война. Главнокомандуващите на двете руски армии (на Балканите и в Кавказ), министрите на войната и на финансите, княз Горчаков — всички се изказаха против нова война.

В Лондон започнаха преговори между Солзбъри и П. Шувалов, които завършиха с подписването на съглашение (30 май 1878 г.) относно измененията, които трябваше да бъдат внесени в Санстефанския договор. Англия отхвърляше меридионалното разделяне на България. Последната трябваше да бъде разделена на две провинции, едната от които (на север от Балкана) да получи политическа автономия и княжеско правителство, а другата (на юг от Балкана) да получи широка административна автономия с губернатор християнин, назначаван от Портата за 5–10–годишен срок със съгласието на Европа. Турските войски трябваше да бъдат изтеглени от Южна България, но да имат право да влизат в нея в случай на въстание или на неприятелско нашествие. Висшите чинове на милицията на тази провинция трябваше да се назначават от Портата със съгласието на Европа. Долината на Алашкерт с град Баязет се връщаше на Турция, а град Кошур се отстъпваше на Персия. Англия се задължаваше да не оспорва решението за връщане на Бесарабия, Батум и Армения на Русия, както и да не възразява против останалите точки на предварителния мир, които не бяха изменени от изложеното съглашение.

На 6 юни беше подписано съглашение между Англия и Австро-Унгария. Двете държави се задължаваха да поддържат обща линия на Берлинския конгрес, която се изразяваше по-конкретно в следното: Австро-Унгария да получи Босна и Херцеговина; южната българска граница да минава по Стара планина; руската армия да не остане в България повече от 6 месеца.

Малко преди това, на 4 юни 1878 г., беше подписана след предявяване на ултиматум от страна на английското правителство англо-турска конвенция. На Англия се отстъпваше остров Кипър срещу задължението й да помогне на Портата с оръжие за запазване на азиатските й владения, в случай че Русия би задържала поне един от градовете Ардахан, Батум или Карс или би направила опит да завладее друга част от турските азиатски владения с окончателния договор за мир. Портата се задължаваше да даде защита на християнското население на тези територии и да реформира управлението им. Според допълнителните членове от 1 юли с. г. конвенцията щеше да загуби сила и Англия трябваше да върне остров Кипър, в случай че Русия би върнала на Турция Карс и другите си придобивки в Армения от последната война. Абдул Хамид II се колебаеше дълго да издаде ферман за отстъпването на острова и най-после го издаде със задна дата, защото англичаните окупираха Кипър, преди султанът да изживее колебанията си.

Берлински конгрес и Берлински договор

На 13 юни 1878 г. в Берлин се откри под председателството на германския канцлер Бисмарк т. н. Берлински конгрес. Делегациите на Великите сили — Русия, Германия, Австро-Унгария, Англия, Франция и Италия — се възглавяваха от техните премиери или от министрите на външните работи.

Основният спорен въпрос на конгреса беше определянето на границите на българското княжество, които англо-руското съглашение беше определило само в общи черти. Особено горещи спорове възникнаха при определяне на статута на Източна Румелия (така бе наречена Южна България, превърната в автономна провинция) и Софийския санджак. Въпреки англо-руското съглашение Биконсфилд зае непримирима позиция и заплаши с напускане на конгреса. В последна сметка ce стигна до компромисното решение: срещу правото на султана да въвежда турски войски в Румелия. Софийският санджак беше присъединен към княжеството.

Руските териториални придобивки в Азия бяха друг кризисен момент в работата на конгреса. Срещу тях Англия искаше свободен достъп на флотата си в Черно море. Русия даде много решителен отпор и работата се приключи с това, че Ардахан, Батум и Карс бяха оставени на нея.

Конгресът се съгласи c окупирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Одобрени бяха и клаузите на Санстефанския договор относно Бесарабия, Добруджа и независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора.

На 13 юли конгресът завърши работата си с подписването на т. н. Берлински договор. Берлинският договор разпокъсваше Санстефанска България на три части. Северна България и Софийският санджак образуваха самостоятелно трибутарно княжество под суверенитета на султана с християнско правителство и народна войска (милиция). Южна България образуваше под названието Източна Румелия автономна в административно отношение област на Турция, Македония, Беломорска и Източна Тракия се връщаха под турска власт.

България се въздигаше в самостоятелно, трибутарно княжество под суверенитета на султана.

Границите на княжеството трябваше да бъдат уточнени на място от комисия на представители на подписалите договора Велики сили, като се вземат предвид интересите на султана при отбраната на границите на Балкана и Източна Румелия. В район от около 10 км около Самоков се забраняваше издигането на укрепления.

Князът на България трябваше да се избере веднага след изработването на Органическия устав свободно от народа, но изборът му трябваше да бъде потвърден от Портата в съгласие с Великите сили. За княз не можеше да бъде избран член от царствуващите династии на Великите европейски сили. Този ред трябваше да се спазва при всяко овакантяване на княжеското достойнство.

Преди избирането на княз трябваше да бъде свикано събрание на български първенци в Търново, което да изработи Органически устав на княжеството, вземайки под внимание правата и интересите на турското, гръцкото, румънското и пр. малцинства. В основите на българското публично право трябваше да залегне принципът на пълна свобода на вероизповеданията. Оставаха в сила за княжеството договорите, конвенциите и спогодбите, които бяха в сила между Портата и другите държави, както и капитулациите.

До изработването на Органическия устав временното управление на България се поверяваше за срок от девет месеца на руски императорски комисар. Един турски императорски комиcap и консулите на другите подписали договора държави трябваше да го подпомагат и контролират.

Княжеството се задължаваше да плаща на Портата годишен данък, чийто размер трябваше да бъде определен допълнително. Всички стари крепости трябваше да се съборят в едногодишен срок, а нови не можеха да се строят. Турция не можеше да държи войски в България. Турските и други стопани, които биха пожелали да живеят вън от княжеството, можеха да запазят собствеността върху недвижимите си имоти и да ги дадат под наем или под управление на други лица.

Южно от Балкана се образуваше провинцията Източна Румелия. Тя оставаше под пряката политическа и военна власт на султана, но щеше да има административна автономия и да се управлява от генерал-губернатор — християнин.

Султанът имаше право да брани границите на провинцията, да ги укрепва и да държи там гарнизони от редовни войски. Те обаче нямаха право да престояват в провинцията, а можеха само да преминават през нея. Вътрешният ред в провинцията щеше да се пази от местна жандармерия и милиция чиито офицери щеше да назначава султанът, взимайки под внимание интересите на местното население. Генерал-губернаторът имаше право да повика турски войски в случай на заплаха за безопасността на провинцията.

Портата щеше да назначава генерал-губернатора със съгласието на Великите сили за срок от пет години. Устройството на Източна Румелия трябваше да бъде изработено от европейска комисия в съгласие с Портата и въз основа на вилаетските закони и на предложенията на Цариградската конференция. Тази комисия щеше да управлява финансите на провинцията до изработването на новата организация. По отношение на Източна Румелия останаха също в сила договорите, конвенциите и съглашенията между Портата и другите държави, както и правата и привилегиите на чужденците. Потвърждаваше се принципът за свобода на вероизповеданията. За разлика от случая с княжеството Портата запазваше правата и задълженията си по отношение на железниците в Източна Румелия.

В България и в Източна Румелия оставаше за девет месеца руски корпус в състав от 6 пехотни и 2 конни дивизии (най-много 50 000 души). Корпусът щеше да се издържа от местното население. Той трябваше да напусне тези земи най-късно три месеца след приключването на временното руско управление.

Черна гора се признаваше за независима държава. Териториалните й придобивки се намаляваха в сравнение с тези по Санстефанския договор, но излазът на Адриатическо море оставаше при условия на демилитаризация. Австро-Унгария получаваше право да прокара свой път и своя железница през придобитите от Черна гора територии, които да се намират под режим на пълна свобода на съобщенията. В срок от 20 дни черногорската и турските войски трябваше да опразнят териториите, които оставаха в границите на другата държава.

Сърбия се признаваше също за независима. При това нейните териториални придобивки се увеличиха в сравнение с тези по Санстефанския договор, понеже получаваше още областта на Пирот и Враня. Оставаха в сила правата и привилегиите на чужденците, както и условията за търговията с другите страни. Сръбските и турските войски се задължаваха да изпразнят в 15–дневен срок земите, които оставаха в границите на другата държава.

Черна гора и Сърбия поеха върху себе си съответна на териториалните им придобивки част от публично-правния дълг на Турция. И в двете страни се запазваха, както и в България, правата на турските земевладелци.

Румъния се признаваше също за независима държава. Тя отстъпваше на Русия тази част от Бесарабия, която беше получила по Парижкия договор от 1856 г., но получаваше Добруджа до линията Силистра — Мангалия със Змийските острови и тези в делтата на Дунав.

Русия придобиваше областта на Карс, Ардахан и Батум. Баязет и долината на Алашкерт, които й се даваха по Санстефанския договор, се връщаха на Турция. Императорът заявяваше, че ще обяви Батум за свободно търговско пристанище.

Австро-Унгария придобиваше Босна и Херцеговина. Тя получаваше право да прокара свои военни и търговски пътища, както и да държи гарнизони в Новопазарския санджак.

Променяше се отчасти гръцко-турската граница.

Градът и местността Кошур се отстъпваха на Персия.

Всички крепости и укрепления по течението на Дунав от Железните врати до устието трябваше да бъдат съборени, а нови не можеха да се строят. В района от Железните врати до Галац не можеха да плават военни кораби с изключение на леки кораби за службата на речната полиция и митническите власти. Европейската дунавска комисия, в която щяха да бъдат представени и крайбрежните държави, разширяваше района на действията си до Галац. Австро-Унгария се задължаваше да отстрани препятствията, които пречеха на плаването при Железните врати и при праговете.

Портата се задължаваше да въведе на остров Крит, с известни изменения, Органическия устав от 1868 г. Подобни устави, изработени с участието на многобройни представители на местното население, трябваше да бъдат въведени в другите провинции на Европейска Турция. Портата се задължаваше да въведе реформи в Армения и да обезопаси местното население от черкезите и от кюрдите.

В България, Източна Румелия, Сърбия, Черна гора, Румъния и Турция се провъзгласяваше принципът на свобода на вероизповеданията. Потвърждаваше се правото на консулите да покровителствуват поклонниците и религиозните организации, както и статуквото на светите места и правата и привилегиите на атонските монаси и манастири.

Берлинският договор беше крайно реакционно и несправедливо творение на европейската дипломация. Не напразно Васил Коларов го наричаше «източник на безкрайни злини, които оттогава насам се изсипаха върху главите на балканските народи», и «едно от най-подлите и гнили творения на международния империализъм».

Безкрайната несправедливост на Берлинския договор се състоеше преди всичко в това, че държави като Англия и Австро-Унгария, които не бяха пукнали даже една пушка, заграбиха територии, населени от други народи — южни славяни в Босна и в Херцеговина, гърци на остров Кипър. Голяма част от населението на Балканите оставаше отново под чуждо иго (австро-унгарско, турско). Въпреки ясно изразената си воля за свободен живот българският народ остана разделен на три части.

Реакционността на Берлинския договор се състоеше в това, че запазваше остарелия, разлагащ се турски феодализъм върху значителни територии, които според Санстефанския договор се включваха към балканските страни — страни с млад, прогресивен за времето си буржоазен строй. Реакционността на Берлинския договор се състоеше още и в това, че той повдигна редица въпроси от национален характер, за чието разрешаване балканските народи отделиха впоследствие много средства и внимание. Хвърлени за други цели, тези средства биха довели до по-силно развитие на производителните сили, а оттук и до по-високо равнище на живота. От друга страна пък националният въпрос отвличаше още дълги години след това вниманието на народните маси в малките балкански страни от животрептящите социални проблеми. «В Сан Стефано, казва А. Мале, Русия се стремеше да осигури освобождението на всички християни; в Берлин не се съобразяваха нито със справедливостта, нито с волята на народите, нито даже със здравия смисъл и с общите интереси. Заключителният акт се явяваше паметник на егоизма, дело на взаимна завист и лични сметки, дело безнравствено и жалко затова, че не осигурявайки никак мира, подготви само многобройни поводи за конфликти и войни в бъдещето. Българският въпрос, македонският въпрос, въпросът за Босна и Херцеговина, тази балканска Елзас-Лотарингия — ето резултатите на европейската дипломация на Берлинския конгрес.»

Великолепна характеристика на тези събития ни е оставил великият син на българския народ, безсмъртният Георги Димитров. «Борещите се за господство империалистически държави, писа той, бяха заинтересовани от съществуването на Балканите на малки, безпомощни държави с териториални и етнографски граници, неотговарящи на техните производителни сили, винаги враждуващи помежду си, взаимно, парализиращи се една друга и поради това принудени да търсят покровителството на една или друга велика държава, като се поставят на нейните услуги. И действително създадените последователно през XIX столетие върху развалините на старата турска империя балкански държави бяха не резултат от преодоляването на феодализма, на средновековния партикуларизъм или на развитието на техните собствени производителни сили, както това беше с националните държави в Централна Европа, а рожба на европейския империализъм, извикани на живот за целите на завоевателната политика на различни империалистически държави. Политическата история на Балканите е всъщност история на непрекъснатата намеса на Великите държави и на прилагането спрямо балканските държави на макиавелистка политика («разделяй и владей»). Въпреки че в географско и икономическо отношение Балканите имат всички данни за самостоятелен и независим живот, Великите държави не допуснаха нито обединяването на населяващите ги народи в балканска федерация, нито създаването на такава силна държава, която би имала хегемония на целия Балкански полуостров. Така се обяснява фактически, че в 1878 г. беше отхвърлен планът на царска Русия за съединяване на Санстефанска България и беше създадено слабо българско княжество.»(2)

Мирен договор между Русия и Турция от 8 февруари 1879 г.

Берлинският договор не уреждаше всички въпроси, които бяха уредени с договора за мир в Сан Стефано.

Наистина останаха неуредени само някои въпроси, при това повечето от тях с второстепенно значение, но това наложи все пак сключването на нов договор за мир между Русия и Турция, което стана на 8 февруари 1879 г.

Договорът определяше военното възнаграждение, което Турция оставаше да дължи на Русия, на 802 500 000 франка. С този договор се уредиха също въпросите за издръжката на военнопленниците, за влизането в сила на някои стари (отпреди войната) трактати, конвенции и пр. между Русия и Турция и др. Двете страни се задължаваха да не преследват лицата, заподозрени в сътрудничество с армията на противната страна. Портата се задължаваше да даде пълна амнистия на отоманските поданици, които бяха задържани, заточени или отдалечени от родината си за участието им в събитията през последните години.

Договорът от 8 февруари 1879 г. беше последният от договорите, които уреждаха повдигнатите от войната въпроси.

Глава единадесета: Начало на Временното руско управление в България

Задачи на Временното управление

Военните действия прогониха не само турските войски, но и представителите на турското управление, разрушавайки в същото време цялата тази система на управление. При освобождаването на който да е район руските войски установяваха свое военно управление, но то не беше в състояние да постави основите на бъдещото управление на свободната държава дори само поради това, че след приключването на военните действия войските щяха да бъдат отведени в Русия. Необходимо беше създаването на такъв орган, който да подготви още по време на войната основите на бъдещото управление на младата държава. С оглед на това към главнокомандуващия на Действуващата армия беше учредена със специална заповед от 28 ноември 1876 г. длъжността завеждащ гражданските дела.

Инструкцията, издадена в същия ден, определяше и задачите на този орган: да събира статистически и исторически сведения, които могат да бъдат използувани като основа за бъдещите преобразования; да въвежда в освободените български земи новото гражданско управление; да полага грижи за установяването и поддържането на ред всред населението; да въведе нова, подобрена данъчна система; да окаже съдействие на армията при нейните взаимоотношения с населението; да подпомогне образуването на български дружини и на български военни сили, които да поемат охраната на страната след оттеглянето на руските войски и др. Ръководителят на Гражданското управление беше лично подчинен на главнокомандуващия. На последния се даваше правото да назначава за нуждите на Гражданското управление не само подчинени нему офицери, но и да извика от Русия всички лица, които той счете за необходими.

Както се вижда, завеждащият гражданските дела имаше доста широко поле за дейност и трябваше да се заеме със задачи, които не са присъщи на армията. В зависимост от хода на военните действия, както и на последвалите след тях политически събития тази дейност добиваше различен размер и различно направление. Ние ще се спрем само на този период от дейността на Гражданското управление, който приключи със сключването на Санстефанския мирен договор.

За завеждащ гражданските дела беше назначен княз Владимир Александрович Черкаски, роден през 1824 г. в с. Журавльовка, Тулска губерния. На 16–годишна възраст постъпил като студент в юридическия факултет на Московския университет, запазвайки през целия си живот склонност към правните науки. След завършването на университета той имал намерение да се посвети на научна работа, но това не могло да се осъществи. Преместил се през петдесетте години в Москва, той изпаднал под силното, макар и непълно влияние на славянофилите Самаров, Аксаков и др. Черкаски взел дейно участие в подготовката и провеждането на реформата за отмяна на крепостното право. Няколко години по-късно той взел също такова дейно участие при провеждането на реформите в Полша (1863 г.), достигайки поста директор на комисията за вътрешните и духовните дела в полското царство. Черкаски беше човек с несъмнен опит в областта на администрацията и Гражданското управление. Той притежаваше прям характер, често граничещ с грубост, нелишена от ирония. Тези му качества бяха една от причините, за да има доста врагове. Политическите му възгледи по време на интересуващите ни събития е охарактеризирал най-добре със следните редове помощникът му в Гражданското управление генерал Анучин: «... По време на последната война в него като че ли напълно изчезна проявяващият се във Варшава демократизъм и се замени със съсловна нетърпимост и с убеждения на най-тесногръд аристократизъм». Княз Черкаски почина внезапно на 3 март 1878 г. в с. Сан Стефано от апоплексия на мозъка. Тялото му бе пренесено в Москва и погребано в Даниловския манастир редом до Гогол, Хомяков и Самарин.

Създаването на орган за гражданско управление, макар и подчинен нему, бе посрещнато от главнокомандуващия Николай Николаевич с неохота. Той смяташе, че вместо да помогне на армията, Гражданското управление ще бъде само една пречка за развитието на действията й. Това неприязнено отношение, проявено още в началото, се увеличаваше с всеки изминат ден. Предадено от главнокомандуващия на членовете на Главната квартира, то не можеше да не попречи в някои отношения на дейността на Гражданското управление.

Княз Черкаски пристъпи постепенно към формиране и попълване на своята канцелария. За свой помощник назначи генерал Анучин, за началник на канцеларията — генерал Домантович и за чиновник за специални поръчки — полковник Соболев. Малко по-късно за завеждащ съдебните дела беше назначен С. И. Лукянов, а за ръководител на народната просвета българинът Марин Дринов, професор по история в Харковския университет. Лицата, необходими за останалите второстепенни длъжности, както и за административните постове, бяха подбрани и назначени едновременно с развитието на военните действия. В началото на юни на разположение на Гражданското управление бяха представени и деветнадесетте руски консули в Турция, някои от които бяха българи.

Черкаски възнамеряваше да използува подготовката и енергията на българите за заемане на съответните места в системата на управлението. Той изпрати бившия руски вицеконсул във Варна, Даскалов, в Букурещ със задачата да установи връзката «с най-видните лица» на българската колония и да състави списък на хората, които могат да бъдат привлечени на служба към Гражданското управление. Той се обърна и към славянофилите Василчиков и Аксаков с молба да му се посочат лица, възпитани от славянските комитети и завърнали се в България, които могат да бъдат използувани за целта. След преминаването на юг от Дунав Черкаски възнамеряваше да привлече българите Драган Цанков и Марко Балабанов.

В дейността на Черкаски в това отношение изпъква ясно неговото недоверие и отрицателно отношение към представителите на революционната българска емиграция, които той се опита да отстрани от Гражданското управление още в началото. «Аз си спомням, пише един съвременник, какво угнетяващо впечатление направи на живущите в Румъния българи този факт, че при пристигането си в Букурещ княз Черкаски се установи у ненавистния им чорбаджия Евлоги, когото хората в България не наричаха иначе освен паяк. Евлоги и останалите чорбаджии започнаха да мечтаят — за какво мислите? — ни повече, ни по-малко за учредяването на дворянство в демократическа България... Когато се започна преустройството на реда, тази подла и отвратителна клика застана начело на всички жадни да извлекат изгоди от преходното положение. Как да повлияят на княз Черкаски? Как да го откъснат от българската младеж, от всичко, което е добро и честно в този народ? Чорбаджиите намериха верния път. Те оклеветиха тази самоотвержена младеж. В разказите им тя се яви като сбирщина от социалисти, демагози, революционери, врагове на Русия и т. н.» По-сетне, когато започна изграждането на органите на Гражданското управление, Черкаски предупреждаваше да се вземат най-внимателни мерки срещу представители на революционните кръгове, проникнали в тях, като в същото време изразяваше недоверието си спрямо тяхната дейност. В замяна на това обаче той разчиташе да използува българските чорбаджии.

Черкаски положи големи усилия да се запознае с всичко, което има отношение към българския въпрос. Той се обърна към съответните руски министерства и ведомства, от които обаче не можа да получи необходимата помощ. Военното министерство му предостави с готовност всичките си материали, най-голямо значение между които имаше допълнената карта на България от Кaниц. Министерството на вътрешните работи не можа да окаже почти никаква помощ. Най-голяма беше тази на Външното министерство. Особено ценен беше ръкописът на бившия руски консул в Русчук Мошнин «За Дунавския вилает» (1873 г.). Литературата за Турция и за България на руски език не беше богата, поради което Черкаски получи чрез Цариград и Виена доста книги на немски, френски и английски. Чрез тях той успя да добие известна представа за съществуващите отношения в Турция. Получените по такъв път сведения бяха допълвани както от българи, така и от лица, прекарали известно време в България. Под председателството на полковник Соболев бяха създадени комисии, натоварени с издаването на сборника «Материали за изучаването на България». За кратко време от този сборник излязоха няколко тома, в които бяха включени както отпечатани вече, така и много ръкописни материали. Тези сборници оказаха немалка помощ на освободителите при действията им на Балканите.

Изграждане на администрация

Много турски закони и правила в областта на административното устройство бяха изработени по такъв начин, че както по формата, така и по съдържанието си отговаряха на нуждите на тогавашното обществено-икономическо развитие. Бедата беше не в липсата на такива закони, а в това, че те не се прилагаха и цареше административният произвол. Такъв беше случаят и с турския закон за вилаетите. Княз Черкаски изхождаше от мисълта не да унищожи тези законоположения, а да ги приложи, като премахне само тези им страни, които бяха в противоречие с нуждите на живота и с интересите на християнското население.

До учредяването на гражданско управление във всяка свободна територия се назначаваха офицери за военно-полицейски началници. Тяхната задача се свеждаше преди всичко до запазването на спокойствието и до обезоръжаването на мохамеданското население. Дейността им беше временна и скоро, се замести от дейността на органите на Гражданското управление.

Като основни документи за изграждането на администрацията бяха издадени няколко инструкции и правила. На 19 юли 1877 г. беше утвърден от главнокомандуващия Проект за основните линии при организирането на Гражданското управление в губерниите и окръзите. Турското административно деление се запазваше като само от Русчушкия санджак бяха отделени три каази (Свищовска, Никополска и Плевенска) и организирани в самостоятелна губерния. Начело на всяка губерния заставаше губернатор, комуто бяха подчинени всички административни и полицейски органи в губернията. Начело на окръзите, на които се деляха губерниите, заставаха окръжни началници, които бяха едновременно и началници на полицията. Управлението на големите градски центрове се възлагаше на специални полицмейстери.

Окръжните или градските съвети, които съществуваха в страната до навечерието на Освобождението, трябваше да бъдат възстановени. Тяхната дейност беше очертана по следния начин с утвърдения на 20 август 1877 г. правилник: Грижи за правилно разпределение и събиране на данъците и повинностите, наблюдение за съществуващите училища и лечебници, както и грижи за увеличаването им, а също така оказване всестранно съдействие на властите за удовлетворяване от населението на нуждите на войската. Всеки съвет (от 4 до 12 души) се състоеше от членове по право (представители на духовенството) и членове по избор. Съветът избираше свой председател, когото обаче губернаторът имаше право да уволни. До издаването на специални правила за изборите те трябваше да се провеждат съгласно съществуващите правила и практика.

На 20 август бяха утвърдени и правилата за организиране на волнонаемна полицейска стража и въоръжени местни караули. Тяхната задача се състоеше в поддържане на реда в градовете и в селата и в отблъскване на нападенията на въоръжени шайки. Полицията се комплектуваше по принципа най-малко 4 стражари на 1000 души мъжко население и се разделяше на пеша и конна (най-много до 1/3 от общия брой). Възнаграждението на пешия стражар, при което той поемаше грижата за обмундировката и издръжката си, беше 2500 пиастъра(1) годишно, а на конния стражар при същите условия — 4000 пиастъра (той трябваше да поддържа на своя сметка и кон). В полицейско отношение окръзите се разделяха на участъци, а градовете — на квартали. Във всеки квартал се установяваха по няколко стражари, един от които се назначаваше за старши.

Целта на въоръжените караули беше запазване на спокойствието. Те се набираха от местното население и им се възлагаха задачи, изпълнявани от градските стражи, които се сформираха във всяко населено място веднага след освобождаването му. Черкаски обърна особено внимание на социалния състав на членовете на въоръжените караули, стараейки се да ликвидира градските стражи. В инструкцията се казваше, че в състава на караулите «се допускат преимуществено хора, притежаващи известно състояние и издръжката на които става за тяхна сметка. Ако по необходимост бъдат зачислени и бедни хора, то това може да стане само със съгласието на селската община или градския квартал за тяхната благонадеждност и с поемането от общината или от квартала разходите, необходими за издръжката на тези хора». Ясно е какъв трябваше да бъде социалният състав на полицейските органи. Към средата на октомври в разположение на губернаторите беше предоставена за поддържане на реда въоръжена сила от няколко роти.

На 13 юли Черкаски пристигна при Главната квартира в Търново и се зае с изграждането на Гражданското управление. В освободената територия бяха образувани три губернии — Свищовска, Търновска и Тулчанска, разделени на окръзи. Това деление се запази до ноември 1877 г., когато бяха освободени нови територии. Тогава бяха образувани последователно останалите губернии: Раховска, преименувана сетне във Видинска, Орханийска, преименувана сетне в Софийска, Пловдивска и Сливенска. В Одринския санджак остана военно-полицейско управление до края на разглеждания период, а Варненска губерния, която се намираше зад демаркационната линия, беше създадена по-късно. Губерниите се разделяха от своя страна на окръзи. До края на войната бяха създадени общо 8 губернии и 56 окръга.

По принцип всички губернатори (с изключение на свищовския — Найден Геров) бяха руси, а всички вицегубернатори — българи. Това беше направено с цел да се подготвят достатъчно българи, които да вземат след оттеглянето на русите управлението в свои ръце. Към всеки губернатор беше назначен като съветник по финансовите въпроси по един българин. За окръжни началници и полицмейстери бяха назначени предимно офицери. Останалите кадри за администрацията бяха подбрани из средата на българското население. Към канцеларията на княз Черкаски бяха привлечени мнозина българи, преди всичко учители, които се подготвяха за работа в областта на администрацията. По-сетне, по нареждане на Черкаски, в Пловдив бяха открити «практически курсове по руски език», които трябваше да подготвят по-постоянен кадър.

Необходимо е да се изтъкне, че на населението беше предоставено известно право на самоуправление, макар и силно ограничено. Изградени бяха изборни учреждения, но заедно с това беше открит широк достъп за чорбаджийските елементи. При това за кадър на управлението бяха избрани само хора, за които Черкаски беше получил препоръки, пренебрегвайки по този начин представителите на революционните среди. Склонността на княза да покровителствува чорбаджиите бе посочена от не един негов съвременник. И ако все пак Черкаски привлече на работа и хора из средата на «младите», това се обяснява с обстоятелството, че в средата на «старите» не се намираха достатъчно подготвени хора.

Финанси

В дейността си в областта на финансите Черкаски (той се считаше за специалист в това отношение и не взе помощник) се ръководеше от принципа за запазване на турските порядки. Провеждането на финансова реформа той смяташе да отложи за след окончателното устройство на България. През разглеждания период бяха отстранени само най-въпиещите недостатъци на турската система. Още в началото беше унищожено събирането на данъците чрез откупване, този бич за българското население. Най-категорично бе заявено, че «под страх от лична и материална отговорност се забранява на откупчиците, взели от турското правителство на откуп десятъка за 1877 г., да го приберат от населението».

От съществуващите данъци беше унищожен само данъкът бедел, събиран от християните поради освобождаването им от военна служба. Още преди руските войски да преминат Дунава, главнокомандуващият утвърди положението, че от 1878 г. събирането на десятъка (юшур) се унищожава, тъй като се заменяше с поземлен данък. Тази мярка отговаряше на нуждите на развитието на страната. За 1877 г. обаче десятъкът трябваше да се събира в пари и в натура. Всички други данъци останаха в старите форми и размери. Трябва да се отбележи, че макар да бяха изработени специални правила за начина на събиране на данъците, те се прибираха само от тези, които изявяваха желание да ги плащат. Срещу нередовните данъкоплатци не се приложиха никакви мерки. Най-често те се прибираха от тези лица, на които се заплащаше с пари срещу предадени реквизиционни доставки. Оповестено бе, че турските асигнации (каймета) няма да бъдат приемани при изплащането на данъците, а това можеше да стане със звонкова монета или с руски кредитни билети.

Възстановена бе съгласно старата практика дейността на митниците. Поради нуждите на армията и създалата се обстановка след известно време беше преустановено събирането, на мито при вноса на сол, строителни материали, материали за отопление, както и при транспортите на Червения кръст и на Дружеството за продоволствие на армията. Нуждите от облекло наложиха да се забрани износът на вълна, кожи и др. Събирането на акциз от тютюна бе изоставено.

Там, където беше възможно, бяха възстановени основаните от Мидхат паша земеделски каси. Разработен бе и правилник за губернските ковчежничества.

При тази финансова система не можеше да се очаква постъпването на големи приходи, но все пак към края на войната бяха събрани около 400 000 рубли.

Съдебно дело

При организиране на съдебното дело Черкаски изхождаше от предпоставката, че нововъведенията трябва да се избягват, а от турската съдебна практика да се отстрани само това, което противоречи както на бита и традициите, така и на интересите на българското население. Тъй като дейността на турските съдилища беше под всякаква критика, още в първите дни след освобождението на която и да е територия в окръжните й центрове се изграждаха изборни съдебни съвети. Техните членове получаваха определено парично възнаграждение.

За да бъде насочена правилно дейността на съдебното ведомство, необходимо беше да се разполага с някои основни документи. През лятото на 1877 г. беше създадена под председателството на С. Лукиянов петчленна юридическа комисия със седалище в Свищов. Тя изготви Положение за устройството и предмета на ведомството на земските съдилища, Положение за устройството на губернските и окръжните съдилища, Положение за гражданското и наказателното съдопроизводство във всички съдилища и др.

С оглед на нуждите на Действуващата армия през втората половина на август 1877 г. в Търново и в Свищов бяха създадени две военнополеви съдилища. Прокламацията на Николай Николаевич от юни 1877 г. известяваше, че на военнополевите съдилища ще бъдат предавани всички лица, обвинени в бунт или в заговор срещу Русия, шпионаж в полза на неприятеля, повреждане на кладенци, водопроводи, телеграфни линии, мостове, опожаряване или повреждане на военно имущество, нападение или оказване съпротива на караул, а също така и лица, обвинени в разграбване и унищожаване на чуждо имущество, убийство, изнасилване и др. На военнополевите съдилища бяха подсъдни и всички престъпления, извършени съвместно от военни и от цивилни лица.

Както се вижда, през периода на военните действия компетентността на военнополевите съдилища беше много голяма и обхващаше почти всички възможни престъпления. Естествено това стесняваше много дейността на гражданските съдилища.

Военно дело

Задачата на Гражданското управление в областта на военното дело се състоеше в оказване съдействие за правилното развитие на Българското опълчение. Черкаски смяташе, че то трябва да се намира в много тясна връзка с Гражданското управление и да бъде негов помощник при запазването на реда и спокойствието в страната. Това обаче не съвпадаше с възгледите на доста влиятелни лица за ролята на опълчението във военните действия, вследствие на което отношенията на Черкаски с някои военни среди охладняха.

Гражданското управление оказа помощ на Действуващата армия в областта на военното разузнаване. Използувайки връзките си с българското население, то предостави на разположение на армията редица лица, които развиха добра дейност в събирането на сведения за силите и намеренията на противника.

Вниманието на Гражданското управление в областта на военното дело беше насочено преди всичко към подготвяне на устройството на бъдещата българска войска. Разработените проекти предвиждаха въвеждането на задължителна военна служба с двегодишен срок. С оглед да се подготви населението за военна служба Гражданското управление възнамеряваше да се възползува от организирането на широка мрежа от гимнастически дружества.

Организиране на пощата

Освобождаването на известна част от България постави много остро въпроса за телеграфите и пощенските съобщения. Военните действия бяха разрушили турската телеграфна система. До началото на войната пък не можеше да става и дума за някакви организирани и правилно действуващи пощенски съобщения в България.

Поради липсата на материали Военният отдел на пощите и телеграфите не беше в състояние да започне дейността си. По тази причина Полевият щаб предложи на Черкаски съвместна дейност в това направление. Страхувайки се обаче да не бъде сетне обвинен за неуредиците, Черкаски се отказа от съвместната работа и се зае да изгради пощите със силите и възможностите на Гражданското управление.

При организиране на пощите се изхождаше от два основни принципа: поддържането на пощенските съобщения да става чрез търг, а за организацията да се използува опитът на Русия. В България бяха повикани управителите на пощите в Смоленска и Ковненска губерния, първият от които стана управител на пощите в страната, а вторият — съветник при Гражданското управление.

От Русия бяха доставени 15 000 подпечатани плика, 6000 отворени картички и 34 000 марки.

Поддържането на пощенските съобщения беше възложено на немските колонисти край Одеса. Към средата на ноември бяха доставени в Зимница 320 коня и необходимите материали. На първо време бяха открити 14 пощенски станции. Главната линия беше Свищов — Бяла — Габрово, от която се отделяха клонове за Търново, Ловеч и Царевец — Горна Студена — Българене — Пордим. След успешното преминаване на Балкана пощенските съобщения бяха разширени. Броят на станциите достигна 21 и бяха организирани при това нови линии: Свищов — Йени Загра, Свищов — Плевен и Плевен — Габрово.

Пощенските съобщения в България бяха открити на 22 ноември 1877 г.

Подпомагане на бежанците

Още в началото на дейността си Гражданското управление се изправи пред един много важен и нетърпящ никакво отлагане въпрос, който обаче му погълна много сили и време и до известна степен го отклони от пряката му дейност — въпроса за българските бежанци.

Отстъплението на руската армия от Южна България, от Ловеч, по-сетне и от района на Габрово и долината на р. Лом, беше съпроводено с масовото бягство на българското население. В освободената територия нахлуха около 200 000 бежанци. Някои от тях бяха успели да вземат със себе си най-необходимото, но не бяха малцина и тези, които успяха да спасят само живота си. Необходими бяха бързи мерки. В това отношение Черкаски изхождаше от предпоставката, че Гражданското управление не ще бъде в състояние да удовлетвори крещящите нужди на бежанците напълно.

На 14 375 най-нуждаещи се бежанци бяха раздадени парични суми и хляб. Няколко хиляди селски семейства бяха настанени в района северно от Търново, между реките Янтра и Росица, както и в Свищовския санджак. На тях беше предоставено правото да приберат реколтата от турските ниви. В градовете Търново, Дряново, Севлиево и Оряховица бяха пригодени за зимуване с помощта на местното население по няколко турски къщи. В тях бяха настанени вдовици и сираци, лишени от каквито и да било средства за преживяване. Славянските комитети бяха уредили в Габрово и в Търново приюти за около 300 души. Тези от бежанците, които можеха да работят, бяха привлечени като косачи срещу парично възнаграждение. Червеният кръст бе уредил в Търново работилница за шиене на облекло за ранени и болни войници, в която работеха бежанци.

За подпомагане на бежанците по груба сметка бяха изразходвани към 625 000 златни рубли. Не беше малка и помощта, оказана им от местното българско население, а също така и от страна на редица учреждения и институти в Русия. Но въпреки това положението на бежанците беше бедствено и мнозина от тях протягаха ръка за милостиня.

Дейността на Гражданското управление по осигуряване на продоволствието на армията

Дружеството за продоволствие на руската армия, загрижено много повече за печалбите си, отколкото за снабдяването на армията, явно не беше в състояние да изпълни задачата си. Интендантството пък от своя страна почти бездействуваше. В резултат на тези «грижи» войските търпяха остра нужда от продоволствие. До третата атака на Плевен руското командуване смяташе, че това е временно явление, което ще изчезне с преминаването на армията на юг от Балкана, където имаше добре запасени турски продоволствени складове. Затягането на войната при Плевен накара руското командуване да пристъпи към вземането на някои мерки за осигуряване на продоволствието на войските през настъпващите зимни месеци. Свиканото за тази цел съвещание в село Горна Студена (20 септември) реши българското население в Търновския и Свищовския санджак да предаде срещу заплащане следните количества храни: 100 000 четверти пшеница или ръж (по 5 рубли на четверт), 40 000 четверти овес или ечемик (по 3,75 рубли на четверт), половината от намиращото се в населението сено (по 30 копейки на пуд сено) и една трета от наличната слама (по 15 копейки на пуд). Разхвърлянето на тези количества по населени места, както и прибирането им беше възложено на органите на Гражданското управление. Събраните храни се отвозваха срещу заплащане (по 5 франка на кола) в интендантските складове или магазини в Свищов, Габрово, Севлиево, Бяла и Орта кьой. За изпълнение на тази задача на Гражданското управление бяха предоставени на първо време 700 000 рубли.

Събирането на хранителните запаси вървеше твърде успешно. По сведения на свищовския губернатор само от Никополския окръг можеха да се доставят от населението 36 790 четверти пшеница и 15 155 четверти ечемик. Недостигът на чували, липсата на достатъчно помещения, както и някои причини от по-друго естество доведоха дотам, че необходимите продоволствени запаси бяха събрани едва към края на 1877 г. След падането на Плевен и преминаването на руската армия на юг от Балкана не стана нужда от тях, тъй като бяха намерени много трофейни турски складове. Събраните хранителни продукти бяха върнати обратно на населението.

Направеният кратък преглед на първия период на Временното руско управление показва, че неговата отговорна и трудна сама по себе си задача — да приучи към самостоятелен политически живот българския народ и да постави основите на бъдещото управление на българската държава — беше отежнена твърде много от развоя на военните действия, които често отвличаха силите и вниманието му от неговите преки задачи. Управлението се изграждаше набързо и имаше цяла редица недостатъци. Но въпреки това то можа да помогне на руската армия в осигуряване на тила й, както и да положи основите за изграждането на българската държава.

Аграрният преврат

Освободителната война имаше като един от най-важните си резултати коренна промяна в разпределението на поземлената собственост в България.

През втората половина на XIX в. завърши унищожаването на ленно-спахийската система. Това обаче не доведе до съществена промяна в положението на българските селяни. Вместо на спахията феодалната рента от земята се изплащаше под формата на всевъзможни данъци на държавата. Постоянно увеличаващият се размер на данъците, злоупотребите при събирането им, въвеждането на нови повинности и задължения — всичко това притискаше селянина като воденичен камък. Като допълнение той беше фактически безправен и чуждото иго убиваше у него каквото и да било човешко достойнство.

В навечерието на Освободителната война картината на разпределението на поземления фонд беше следната: известна част от земята (която засега не може да се установи точно, но която във всеки случай не беше малка) се намираше в ръцете на турските чифликчии. Останалата част се намираше във владение на селяните — българи и турци. По-голямата част от поземления фонд в българските земи се владееше по този начин от турци. При това трябва да се има предвид и известно географско райониране. В Южна България за разлика от Северна по-голямата част от поземления фонд се намираше в ръцете на турските чифликчии и на турското население. В Западна България пък тази част беше още по-малка и напълно обезземлени, българските селяни бяха принудени да обработват земите на турските бейове. По този начин в нашата страна беше назряла революция с антифеодален характер. Нейна цел беше унищожаването на турската феодална власт заедно с феодалното земевладение и предаването на земята в ръцете на българските селяни.

Аграрният преврат измина в развитието си няколко периода, от които ние ще се спрем на първия период, протекъл по време на военните действия.

Две са характерните черти на извършващия се аграрен преврат — неговата стихийност и тясната му връзка с въпроса за бежанците. При това той се извършваше в зависимост от темповете и резултатите на военните действия.

Както бе изтъкнато в предишните страници, Освободителната война има като последица значителни етнографски промени. Почти винаги настъплението на руските войски се съпровождаше с масовото бягство на турското население. Известна част от него, предимно селяни, бягаше поради заблудата им от религиозния фанатизъм. Но не бяха малко тези (именно те бяха организиращите елементи), които бягаха поради страха си от отмъщението на българите за извършените от тях зулуми и жестокости. Това бяха предимно турски чифликчии или пък техни управители и приближени. Не беше малък и броят на черкезите, които за няколкогодишното си пребиваване в страната успяха да хвърлят в ужас българското население. Основната част от турските бежанци, взимайки със себе си само най-необходимото, бягаше към Цариград и Мала Азия.

Първоначалните неуспехи на руската армия бяха също съпроводени с такова масово бягство на българското население пред ужасите на освирепелия поробител. Изтъкнато бе, че в освободената от руските войски територия се стекоха към 200 000 бежанци, по-голямата част от които беше в най-плачевно състояние.

При тези обстоятелства аграрният въпрос се превърна във въпрос за осигуряване живота на голяма част от бежанците, макар да представляваше по същество проява на буржоазно-демократична революция. Още в началото няколко хиляди селски семейства бяха настанени на изоставените турски земи с правото да приберат тяхната реколта. Тази форма сетне беше приложена в по-голям размер. Затягането на военните действия има като последица и решението да се предостави на заселилите се по турските земи правото да ги засеят за своя сметка и полза. Това разшири много рамките на аграрния преврат и вече не само бежанците, но и местното население пристъпи към обработване на турските земи, въпреки че се изтъкваше от страна на Гражданското управление временният характер на това явление.

Трябва да се отбележи, че известна част от бягащите турци продаваше земите си на българите, а мнозина бейове оставяха земите си на грижите на близки тям чорбаджии или пък ги даваха под наем. По този начин завладяването на турските земи от българското население съвсем не ставаше по принципа на уравниловката. Естествено чорбаджиите и други елементи, които притежаваха значителна икономическа мощ и големи връзки, успяха да вземат значителен дял от турските земи. В това явление пролича доста ярко класовата диференциация в българското село.

Заслужава да се отбележи, че в Османпазарско — район, населен почти изключително с турско население, аграрен преврат не се извърши, макар класовата диференциация да не беше малка и да не съществуваше уравниловката в земевладението сред турското население.

Описаният ход на аграрния преврат имаше своето място най-вече в Северна България. С освобождаването на Западна и Южна България, което стана към края на 1877 г. и началото на 1878 г., аграрният преврат получи други форми.

Българските селяни в Западна България работеха земите на турските бейове преди всичко като изполичари и кесимджии. Те прекратиха изплащането на каквито и да било феодални задължения на земевладелците, които между впрочем бяха почти всички избягали, и започнаха да се считат за господари на обработваните от тях земи.

Аграрният преврат прие най-остри форми в Южна България. Българските селяни тук буквално унищожаваха и разграбваха многобройните турски чифлици, както и земята на избягалите турски земеделци. Националните противоречия в този край на България бяха много остри и това се почувствува именно сега. Селяните бяха готови да се противопоставят с оръжие в ръка на всеки турски земевладелец, който би се опитал да встъпи във владение на своите имоти.

Аграрният преврат протече по описания начин по време на самия ход на войната или непосредствено след нея. През следващите месеци той навлезе в нови периоди на развитието си, през които, както и през разглеждания период, руското временно управление беше всецяло на страната на българското население срещу многобройните опити от страна на Турция и западните й покровители да попречат на аграрния преврат, да унищожат резултатите му и да възстановят старата картина в българското село.

Аграрният преврат не изчерпва социалните промени, които настъпиха в българския живот в резултат на Освободителната война. Създадоха се нови потребности на градското и селското население. Те, както и откриването на българските земи за свободния внос на чужди стоки, подровиха из основи старото занаятчийство, на мястото на което се яви новото дребно занаятчийство — изходна база за бъдещото индустриално развитие на страната. Българското село загуби окончателно натуралния си характер и неговото производство доби парично-стоков характер. Тези явления се развиха след приключването на военните действия, но зародишите им се отнасят към разглеждания период. «И така, пише Д. Благоев, Освобождението извърши пълен социален преврат в освободените части на България. България след Освобождението стана страна на дребното буржоазно владение и производството, което и се явява изходна точка и необходимо условие за пораждането на капитал логическата форма на производство. Дребната буржоазия и селската маса от дребни стопани съставляват основната обществена класа»(2).

Заключение

Руско-турската война от 1877–1878 г. завърши с победа на Русия. Това никак не беше случайно.

Наистина турската армия прояви добри военни качества. Тя притежаваше добро оръжие и умение да води отбранителни боеве, а в хода на войната получаваше от Англия и от някои други държави военна помощ във вид на специалисти, оръжие и боеприпаси. Турският войник прояви също така редица военни добродетели като храброст, издръжливост, търпеливост и др. Но тези ценни качества бяха хвърлени от експлоататорската класа за увековечаване на господството й над поробените балкански народи. Когато говорим за причините, които обясняват поражението на Турция, трябва да споменем непременно и друг един фактор. «Най-после, писа Маркс — и това е една от главните причини за окончателното им поражение — турците не извършиха навреме революция в Цариград.»(1)

В навечерието на войната Турция представляваше една разлагаща се и раздирана от национални борби полуфеодална държава. Тя имаше достатъчно сили да смазва освободителните движения на поробените от нея народи, дори да излиза победител във войни с някои малки страни, но в никакъв случай тя не можеше да победи една голяма страна с по-прогресивен обществен строй.

А именно такава страна беше Русия. Тръгнала по пътя на капиталистическото развитие, Русия притежаваше огромни ресурси за извоюване на победата. Затягането на военните действия се дължеше не на някакво безсилие, а на подценяването на противника от страна на царските генерали. Когато бяха мобилизирани достатъчно сили, победата бе спечелена.

В хода на военните действия руската армия започна да придобива онова, което й липсваше — модернизиране на въоръжението и възприемане на нова тактика, която да съответствува на силата на тогавашното оръжие. Наистина този процес протичаше до известна степен стихийно и в много случаи самите войници се явиха творци на новата тактика, но началните му моменти бяха безспорно налице.

Много важно условие за извоюване на победата беше високият морален дух на руския войник. За него войната беше освободителна, справедлива. Той разгромяваше низама и башибозука не за някакви си смътни и далечни нему цели, а за да освободи своя брат от вековното иго. Воден от такива чувства, руският войник знаеше какво трябва да направи, за да извоюва победата.

За постигане на победата важно значение имаше и фактът, че противоречията между западните капиталистически държави се бяха развили до такава степен, че не дадоха възможност да се образува една голяма коалиция срещу Русия, както това се бе случило при Кримската война.

Някои «историци» използуваха наличието на завоевателни стремежи в руския царизъм, за да отричат ролята на Русия за освобождението на България. Истина е обаче, че руското правителство беше съюзник на балканските народи срещу турския поробител. «Историческата истина, казва В. Коларов, е всякога конкретна и в нашия случай тя беше такава, че източната политика на Русия обективно вървеше по линията на прогресивното развитие на Близкия изток, когато източната политика на европейските държави беше пропита от консервативен дух, тя се стремеше към запазване на гнилата Отоманска империя непокътната и беше враждебна на пробуждащите се жизнеспособни и прогресивни балкански нации.»(2)

В резултат на победоносната война българският народ в по-голямата си част получи своето освобождение от турско иго. Това беше необходима предпоставка за стопанския, социалния, политическия и културния му напредък през следващите десетилетия. Войната унищожи феодалните порядки в нашата страна и я превърна в една дребнособственическа аграрна страна, която започна да се развива по пътя на капитализма. По този начин за нашата страна Освободителната война изигра ролята на буржоазнодемократична революция.

Но войната беше прогресивна и освободителна не само от гледище на тесните национални интереси на българския народ. Тя подрови основите на феодализма върху една голяма част от Балканския полуостров, като освободи от турско иго и друга част от южните славяни, които бяха присъединени към Сърбия и Черна гора. Освободени бяха също и части от Армения и от Грузия. Сърбия, Румъния и Черна гора станаха независими държави. Именно поради това войната бе прогресивна и от международно гледище. Тази война донесе на народните маси освобождение от феодалната експлоатация и преминаване към по-висши форми на социално развитие. Поради това Ленин отнесе войната от 1877–1878 г. към тези войни, на които «основно обективно съдържание на историческите явления... са буржоазно-националните движения или «спазмите» на освобождаващото се от разни видове феодализъм буржоазно общество»(3).

Българският народ получи свободата си от великия руски народ и героичната му армия, която даде близо 200 000 убити и ранени. Това никога не бе забравено от българския народ и в годините на самостоятелното му развитие чувството на благодарност към великия руски народ се превърна в мощен фактор на неговото развитие. «Освобождението на България от русите, каза В. Коларов през 1943 г., беше изключително събитие в историята на нашия народ. То така затвърди и задълбочи заложените още в епохата на нашето национално възраждане духовни връзки с Русия, че никакви повратности и послешната политическа история на България не бяха в състояние да ги отслабят, камо ли да ги скъсат»(4).

Бележки

Глава първа

1. По онова време за Велики сили се смятаха Англия, Австро-Унгария, Германия, Русия, Франция и Италия. По време на разглежданите събития последните две играеха по-ограничена роля в международните отношения, понеже бяха по-слаби.

2. К. Маркс, Ф. Энгельс. Сочинения. Т. IX, с. 372–373.

3. В. Коларов. Избрани произведения. Т. III, с. 293.

4. През 1873 г. беше подписан договор за съюз на тримата императори (руския, германския и австро-унгарския), който представляваше консултативен пакт.

5. Комитет с политически характер, наречен така с цел да се прикрие политическата му дейност. Основан на 22 юли 1876 г. в Букурещ под почетното председателство на Владимир Йонин, който действуваше като пратеник на Московския славянски комитет. Последният имаше за цел да обедини дейността на българската емиграция в Румъния, но не успя да постигне това. В състава на БЦБО влязоха предимно дейци из средите «младите».

6. Така се наричаше подвластната на Портата част от Балканския полуостров.

7. Между Турция и Черна гора беше сключено само примирие.

Глава втора

1. Фунт — мярка за тежина, равна на 0,409 кг.

2. Маневриране чрез придвижване на оръдията.

3. Нарязната артилерия се отличава от гладкоцевната по това, че оръдията имат нарези от вътрешната страна на дулата.

4. Поповка — кръгъл плоскодънен броненосец, наречен така по името на конструктора му адмирал Попов.

5. Възел — морска мярка за дължина, равна на 1,852 м.

6. Дюйм — мярка за дължина, употребявана в англосаксонските страни, равна на 2,54 см.

7. Корвет — през втората половина на XIX в. кораб с водоизместимост от 800 до 3500 т, движен с пара и с платна.

8. Монитор — боен кораб, предназначен за действия срещу брегови батареи и противникови кораби, действуващи в крайбрежния район, както и за разрушаване на крупни обекти по брега.

Глава трета

1. Пикет — неголям отряд, застава или полски караул с предназначение за охрана.

2. Така се наричаше Щабът на Действуващата армия.

3. Завера — гръцка революционна организация от първата четвърт на XIX век.

4. Бот — гемия.

5. Фут — мярка за дължина, равна на 30,50 см.

6. Крюйткамера — помещение за боеприпаси.

7. Гардемарин — звание на завършилия морска академия, преди да бъде произведен в първия офицерски чин.

8. Прапоршчик — първият младши офицерски чин в руската армия, съответствуващ на кандидат-офицер в старата българска армия.

Глава четвърта

1. Сердар-екрем — главнокомандуващ.

2. Войски, специализирани за стражева служба.

3. Абордаж — вид морски бой, при който корабите допират бордовете си, след което настъпва ръкопашен бой.

4. 3–то отделение — орган за борба с опозиционните политически партии и течения в царска Русия.

5. Беклеме — караулка.

6. Редут — затворено квадратно или многоъгълно полево укрепление, приспособено за самостоятелна отбрана.

7. Люнет — полево или дълговременно укрепление с открит тил.

8. В действителност селото се намира югозападно от Бръшляница и cамо на около 8 км от Плевен.

9. Каптенармус — ключар, завеждащ вещевия и оръжейния склад в армията.

10. Генерал Криденер смяташе, че сведенията на Полевия щаб за турските сили не са точни.

11. Да не се смесва със станция Кара бунар, сега Гара Стаханово.

12. Под това име авторът разбира въоръжената градска стража.

13. Д. Благоев. Кратки бележки из моя живот. С., 1949 г., с. 28.

Глава пета

1. В посока на меридианите, т. е. север — юг.

2. Засека — преграда, устройвана чрез повалени дървета, поставени с клоните си срещу противника.

3. Впоследствие генерал Борейша спечели името на страхливец заради това си донесение. Нему бе заповядано да замине за Русия, но той стигна само до гарата на Кишинев и се застреля, тъй като не пожела да живее в позор.

4. Армията на Сюлейман паша.

5. Фуражировка — Добиване чрез специални команди продоволствие от нивите и полетата.

6. «Няма друг Бог освен Аллаха». Правилно «Ля Иляяхе ил Алля!»

7. К. Маркс, Ф. Энгельс. Сочинения. Т. X, с. 649.

8. Фашини — снопове пръчки, използувани за запълване и минаване през ями, реки и други препятствия.

Глава шеста

1. Фут — мярка за дължина, равна на 0,304 м.

2. Авторът под това име разбира с. Желява.

3. Пуд — мярка за тежина, равна на 16,38 кг.

4. Четверт — мярка за обем на насипни вещества, равна на 209,91 л.

5. 11 септември — денят на третата атака срещу Плевен.

6. Сераскериат — турското военно министерство.

7. Т. е. плащащо данък.

Глава осма

1. Кормило на параход.

Глава десета

1. В. Коларов. Избрани произведения. Т. III. С., 1956, с. 291.

2. Г. Димитров. Съчинения. Т. VIII, с. 185–186.

Глава единадесета

1. Пиастър — стара монета, употребявана в Южна Европа с различна стойност. В Турция имала стойност на грош.

2. Д. Благоев. Принос към историята на социализма в България. София, 1956, стр. 66.

Заключение

1. К. Маркс, Ф. Энгельс. Сочинения. Т. XV, с. 380.

2. В. Коларов. Избрани произведения. Т. III. С., 1956, с. 393.

3. В. И. Ленин. Съчинения. Т. 12, с. 138.

4. В. Коларов. Избрани произведения. Т. III. С., 1956, с. 118.

Библиография

1. Извори

Зубдетуль-хакаик. Сборник турецких документов о последней войне. Приложение к «Военный сборник». — СПб, 1879.

Иллюстрированная хроника войны. Приложение к «Всемирной иллюстрации». — СПб, 1877–1878 г.

Кесяков, Б. Д. Принос към дипломатическата история на България. Т. I.

Ключников, Ю. В., Сабанин, А. Международная политика новейшего времени в договорах, нотах и декларациях. Ч. I, 1925 г.

Козменко, И. В. Сборник договоров России с другими государствами (1856–1917). Москва, 1952 г.

Крестовский, В. Двадцать месяцев в действующей армии. Ч. I, II. — СПб, 1879 г.

Милютин, Д. А. Дневник. Т. I–III. Москва, 1947–1950 г.

Морской сборник, 1878–1879 г.

Немирович-Данченко, В. И. Год войны. Т. I–III. — СПб, 1879 г.

Паренсов, П. Из прошлого. Ч. I–III. — СПб, 1901–1904 г.

Прерадович, Ф. Де Из воспоминании о Русско-турецкой войне. — СПб, 1881 г.

Сборник военных рассказов составленных офицерами — участниками войны 1877–1878 гг. Т. I–VI. — СПб, 1878–1879.

Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии в 1877–1878 гг. Т. I–VI. — СПб, 1903–1907.

Сборник материалов по Русско-турецкой войне 1877–1878 гг. на Балканском полуострове. Bып. 1–97. — СПб, 1898–1911.

Сборник официальных распоряжении и документов по болгарскому краю. Вып. I–VII. Свищов, 1877–1878 гг.

Спомени на руските ветерани за Освободителната война. С., 1929 г.

Херберт, Ф. Отбраната на Плевен. С., 1929.

Шаховский, Л. В. С театра войны 1877–1878. Москва, 1897.

II. Литература

Класици на марксизма-ленинизма

Маркс, К. Национальности в Турции. — В: К. Маркс, Ф. Энгельс. Сочинения. Т. IX, с. 371–378.

Маркс, К. Турецкий вопрос. — В: К. Маркс, Ф. Энгельс. Сочинения. Т. IX, с. 387–392.

Маркс, К. Что будет с Европейской Турцией? — В: К. Маркс Ф. Энгельс. Сочинения. Т. IX, с. 393–397.

Маркс, К. К восточному вопросу. — В: К. Маркс, Ф. Энгельс. Сочинения. Т. XV, с. 379–385.

Энгельс, Ф. Русская армия. — В: К. Маркс, Ф. Энгельс. Сочинения. Т. X, с. 649.

Энгельс, Ф. Переписка К. Маркса и Ф. Энгельса. — В: К. Маркс, Ф. Энгельс. Сочинения. Т. XXI, с. 209–212.

Ленин, В. И. Под чуждо знаме. Съчинения. Т. 21, с. 126–148.

Сталин, И. В. О статье Энгельса «Внешняя политика русского царизма». — Большевик, 1941, № 9.

Ръководители на БКП

Благоев, Д. Принос към историята на социализма в България. С., 1956 г.

Благоев. Д. Кратки бележки из моя живот. С., 1949 г.

Димитров, Г. Положението на Балканите и задачите на Балканската комунистическа федерация. — В: Съчинения. Т. 8, с. 185–217.

Коларов, В. Освободителната роля на руския народ. — В: Избрани произведения. Т. III. С., 1956 г., с. 118–120.

Коларов, В. Двата фактора, които създадоха България като свободна прогресивна държава. — В: Избрани произведения. Т. III. С., 1956, с. 387–400.

Статии, монографии и общи курсове

Анучин, Д. Князь В. А. Черкасский и гражданское управление в Болгарии 1877–1878 гг. — Русская старина, 1895–1896 гг.

Бальц. Описание действии Западного отряда Действующей армии под начальством генерал-адъютанта Гурко. — СПб, 1880.

Беляев, Н. И. Русско-турецкая война 1877–1878 гг. Москва, 1956.

Бендерев, А. История на Българското опълчение и освобождението на България 1877–1878 г. С., б. д.

Беров, Л. Аграрното движение в Източна Румелия по време на Освобождението. — Исторически преглед, XII (1956), кн. 1.

Бобчев, С. С. Руско-турската война. Букурещ, 1877 г.

Богданович, Е. В. Гвардия русского царя на Софийской дороге. — СПб, 1879.

Бурмов, Ал. Нарастване на революционния подем всред българския народ през 1875–1876 г. — Исторически преглед, г. VII (1950–1951), кн. 1.

Бурмов, Ал. Български революционен централен комитет. С., 1950.

Венедиков, И. Войната за освобождението на България. — В: България 1000 години. Сборник. С., 1930.

Война 1877 и 1879 гг. в Европейской Турции. Т. I, II под редакцией ген.-майора Зыкова. — СПб, 1881.

Гандев, Хр. — Априлското въстание. С., 1956.

Гарковенко, П. Война России с Турциею 1877–1878 гг. Москва, 1879.

Гейсман, П. А. Введение в историю Русско-турецкой войны. — СПб, 1906.

Дебидур, А. Дипломатическая история Европа. Т. II. Москва, 1947.

Димитров, Г. Страданията на българите и освобождението на България през 1877–1878 г. С., 1899.

Димитриев, Радко. Боевете и операциите около Шипка във войната 1877–1878 г. С., 1902.

Еванс, С. История на България. Ръкопис.

Епанчин, Н. А. Очерк действии Западного отряда генерал-адъютанта Гурко. Ч. I–III. — СПб, 1891–1893.

Епанчин, Н. А. Действия Передового отряда генерал-адъютанта Гурко. — СПб, 1895.

Зайончковский, П. А. Военные реформы 1860–1870 гг. в России. Москва, 1952.

Зайончковский, П. А. Перевооружение русской армии в 60–70 годах XIX в. — В: Исторические записки. Сборник АН СССР, 1951, № 36.

Иззет Фуад паша. Пропуснатите случаи. С., 1905.

История Болгарии. Т. I. Москва, 1954.

История на България. Т. I. С., 1954.

История на дипломацията. Т. II. С., 1948.

Кисов, И. С. Българското опълчение в Освободителната руско-турска война 1877–1878 г. С., 1902.

Кишмишев, С. О. Война в турецкой Армении 1877–1878 гг. — СПб, 1884.

Козменко, И. Русское общество и Апрельское болгарское восстание 1876 г. — Вопросы истории, 1947, кн. 5.

Колюбакин, Б. Эриванский отряд в кампанию 1877–1878 гг. — СПб, 1893.

Конобеев, В. Русско-болгарское боевое содружество в Русско-турецкой войне 1877–1878 гг. Москва, 1953.

Конобеев, В. Борьба болгарского народа за национальную независимость в период Русско-турецкой войне 1877–1878 годов. — В: Освобождение Болгарии от турецкого ига. Москва, 1953.

Косев, Д. Положението на българския народ преди Априлското въстание. — Исторически преглед, IV (1947–1948), кн. 2.

Косев, Д. Лекции по нова българска история. С., 1951.

Куропаткин, А. Н. Действия отрядов генерала Скобелева в Русско-турецкую войну 1877–1878 г. Ч. I–II. — СПб, 1885.

Левинтов, Н. Г. Аграрные отношения в Болгарии накануне освобождения и аграрный переворот 1877–1879 годов. — В: Освобождение Болгарии от турецкого ига. Москва, 1953.

Мартинов. Блокада Плевни. — СПб, 1900.

Митев, Й. Българското опълчение в Освободителната война. С., 1955.

Ников, Н. Карл Маркс за балканските народи и за политиката на големите държави на Балканите. — Исторически преглед, IX (1953), кн. 3.

Овсяный, Н. Р. Русское управление в Болгарии в 1877–78–79 гг. Т. I. — СПб, 1906.

Описание Русско-турецкой войны 1877–1878 гг. на Балканском полуострове. Т. I–IX. — СПб, 1901–1913.

Пузиревский, А. К. Переход через Балканы отряда генерал- адъютанта Гурко. — СПб, 1881.

Рат Cpбje са Турском за ослобоћене и независност 1877–1878 године. Београд, 1879.

Руско-турската война (1877–1878) според неиздадени документи. С., 1881.

Рынкевич, Е. Е. Записки о Болгарском ополчении. — Военный сборник, 1902, кн. 4.

Прослава на Освободителната война 1877–1878 г. Сборник. С., 1929.

Седельников, Н. Турецкая кампания 1877–1878 года. Т. I–II. Москва, 1878–1879.

Татищев, С. С. Император Александър II. Т. II. — СПб, 1903.

Таль-Ат. Описание военных действий под Плевной. — Военный сборник, 1885, кн. 7.

Т-в, полковник. Освободителната война в 1877–1878 г. С., 1902.

Тодоров, Г. Ц. Дейността на Временното руско управление в България по уреждане на аграрния и бежанския въпрос през 1877–1879 г. — Исторически преглед, XI (1955), кн. 6.

Трот, Т. фон. Борьба под Плевной. Москва, 1879.

Феодоров, В. Вооружение русской армии за XIX столетие. — СПб, 1911.

Фортунатов, П. К. Война 1877–1878 и освобождение Болгарии. Москва, 1950.

Фортунатов, П. К. Боевой русско-болгарский союз в войне 1877–1878 годов. — Освобождение Болгарии от турецкого ига. Сборник. Москва, 1953.

Чолпанов, Б. Руско-българско бойно сътрудничество в Освободителната война. С., 1955.

Чубинский. Об участии моряков в войне с Турциею 1877–1878 гг. — СПб, 1889.

Шарова, К. Карл Маркс и Фридрих Енгелс за развитието на южните славяни и на българския народ. — Исторически преглед, VI (1949–1950), кн. 4–5.

Шебеко, В. Военные операции в Малой Азии в Русско-турецкую войну 1877–1878 гг. — Военный сборник, 1898, кн. 1.

Янчулев, К. Руско-турската война 1877–1878 г. С., 1941.

Faure, Amébée. Histoire de la Guerre d’Orient. T. I–II. Paris, 1878.

Ficsh. Coopération de l’armée roumaine en Bulgarie. Guerre d’Orient. Bruxelles, 1879.

Strudza, A. Charles I–er roi de Roumaine. Bucurest, 1889.