Георги Бенковски

Биография

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Иван Унджиев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2021

Увод

Априлското въстание от 1876 г. е част от големия Източен въпрос. В неговия основен проблем — борбата на балканските народи за свобода и независимост — се преплитат противоречивите егоистични интереси на Великите сили.

Като връхна изява на българската национална революция Априлското въстание се обуславя с историческа закономерност от всестранния икономически, политически и културно-просветен подем на българския народ през епохата на Възраждането. Редица поколения на пламенни родолюбци и вдъхновени дейци бяха отдали сили и способности, мъдрост и опит, целия си живот, за да подготвят пътя на националното възмогване и да изведат народа на решителна борба за освобождение.

Априлското въстание назряваше и във все по-задълбочаващия се конфликт между разлагащата се турска феодална държава и развиващите се буржоазно-капиталистически начини на производство и социални отношения. Този нов прогресивен процес проникваше все по-широко и в труда, и в организацията на производството, и в търговията. Всевъзможните препятствия от страна на разлагащата се феодално-деспотична система на поробителя, не бяха в състояние да го спрат.

Българското население от градовете благодарение на своите качества и енергия става главен двигател на стопанското развитие на нашите земи и носител на новите прогресивни отношения. За него освобождението на България бе жизнена необходимост и то трябваше да води упорита и тежка борба против феодалните окови и националното потисничество.

Макар и по-бавно капиталистическите отношения проникваха и в селското стопанство. След отменянето на спахийската система — 1834 г., преобладаваща част от селското население съставят свободните или раетски селяни, които притежават известно количество земя и се очертават като самостоятелни дребни и средни стокопроизводители. Но и те не са били освободени от феодалните окови и тегоби. При националното потисничество, при постоянно растящото данъчно бреме и административния произвол, голяма част от селяните са били постоянно застрашавани от разорение. Недоволството и борбата им се насочват срещу феодалните порядки, срещу националния гнет, срещу беззаконията в страната. Тези селяни именно има предвид Левски, когато заявява в съда: «Селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда, бяха на друго мнение. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшюрджиите — петнадесет, десет овце се записваха от бегликчиите — петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме»(1).

Във връзка с проучване на историята на Априлското въстание през последните години бе издирен и събран, включително от турски източници, изобилен материал — най-различни данни, съобщения, сведения, преценки и наблюдения, които документално разкриват действителността в разлагащата се феодално-деспотична султанска империя, мрачната картина на национален и социален гнет, на едно дълго и варварско робство, в което, както се изразява Ботев, «и камъкът би се стопил»(2). Но поробеният български народ прояви удивителна жизненост и сила, укрепи своето народностно самосъзнание в сурови битки, които никога не затихнаха, и излъчи от своята среда онези обществени сили, които понесоха върху плещите си борбата за освобождение. Тези основни движещи сили на назряващата национална и антифеодална революция, бяха най-силно заинтересувани от премахването на националното и феодалното потисничество. Те «същевременно разполагаха със сравнително добри материални средства и възможности, с висока за времето си култура, политическа грамотност и национално съзнание за обезпечаване на революционното дело»(3). Класата на младата българска буржоазия увлече след себе си и част от едрата буржоазия и пролетарските слоеве на народа.

Историческата необходимост на Априлското въстание се обуславяше от цялостното развитие на българското общество, от обективната обществена действителност и имаше дълбоки социално-икономически корени. Но все пак трудно можем да си представим народното въстание без идейно-политическата и пропагандно-организационната дейност, която го предхождаше. Няма да проследяваме отделните моменти в нейното развитие. Те отбелязват последователно пътя на обществената мисъл и борба, които неизбежно поведоха народните маси към най-голямата битка за освобождение — Априлското въстание.

Ще посочим само връхните изяви на обществената мисъл и идеята за революция.

Раковски пръв подчини борческите усилия на народа на цялостен революционен стратегически план, с което откри нова епоха в развитието на обществената мисъл и на освободителното движение. За пръв път той дава ясна и определена политическа насоченост на освободителното движение и посочва революционната борба като главно средство за освобождение. Макар четите да си остават основно бойно ядро на революцията, Раковски пръв изтъква необходимостта от предварително обучена и подготвена войска, която да поведе народа на въстание. Той пръв издига идеята за създаване на единно централно ръководство на освободителната борба и пръв схвана значението на създаването на местни комитети, на които обаче отрежда чисто агитационни задачи. Образуването на Българската легия в Белград и планът му за освобождение на България от 1861 г. са практически израз на неговите идеи.

Апостолът на свободата Васил Левски съсредоточава усилията на освободителната борба вътре в страната и издига обществената мисъл на изключителна висота. Следвайки развитието и практиката на националноосвободителното движение, той по свой път идва до историческата мисия на своя живот: освобождението на народа е негово лично дело; в борбата за свобода народът ще успее, ако разчита на собствените си сили и ако предварително се подготви, организира и въоръжи. Идеята за комитетите, т. е. идеята за общонародно въстание чрез изграждане на вътрешната революционна организация, принадлежи на Левски. Тя бе назряла в развитието на освободителното дело, но той прозря нейната историческа роля и я осъществи със замаха на велик организатор и народен водач.

Задачата на историческия момент е — според Апостола на свободата — «с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)... Турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности»(4). «... Ще имаме едно знаме, на което ще пише: «свята и чиста република.» И с изключителен реализъм и политическа мъдрост той разкрива отношението на революционната организация към турския народ: «Ние не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самия турчин»(5).

Две години по-късно (1875 г.) гениалният поет, вдъхновен публицист и идеолог на националната революция, Хр. Ботев пише във в. «Знаме»: «Сегашният обществен ред, който допуща да, има султани и капиталисти, е изворът на страданията и на турците, и на българите, затова секий, който е обезправен от тоя ред, който е осъден от него да се бори с нуждата и гладът, който мрази своето скотско положение и желае да се избави от него, е наш приятел, наш брат»(6).

Велик патриот, но и голям интернационалист, Ботев е дълбоко убеден, че «само разумният и братският съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само този съюз е в състояние да въдвори истинна свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо»(7).

Вникнал в острата класова борба и големите социални противоречия, които раздират всички цивилизовани народи, големият революционер е убеден, че безпощадната «народна революция» е не само единствен изход за политическо освобождение, но и «радикалния преврат... триумфалната врата»(8) към светлото бъдеще на народите. Светлото бъдеще на народите Ботев вижда в «единний комунистически ред на обществото», който ще спаси «всички народи от вековни тегла и мъки...»(9).

Раковски, Левски и Ботев чрез своите възгледи и организаторска дейност подготвиха почвата за най-величавата изява на българския народ през петвековното робство — Априлското въстание.

Значението и величието на едно събитие се измерва преди всичко по неговата историческа закономерност и неизбежност. Априлското въстание изяви ярко своята необходимост в историческото развитие на българския народ с голямото участие на народните маси в него. След най-продължителното и варварско робство, непознато в историята на Европа, българският народ разкри своята удивителна жизненост, незагасналия пламък на своето народностно съзнание и несъкрушимата си воля за борба. Тези си качества народните маси проявяват и в безграничната си готовност за саможертва и във величието на своя изключителен героизъм през паметните дни и нощи от пролетта на 1876 г. Априлското въстание бе събитие с огромно въздействие и последици за живота и съдбата на народа, което изигра изключителна роля в неговата национална история.

Българският народ излъчи забележителни революционни дейци — ръководители на Априлската епопея, чиито имена се покриха с неувяхващата слава на безсмъртието. Едно от първите места между тях заема Георги Бенковски.

Животът и делото на Бенковски не са достатъчно изследвани. Причините се коренят главно в оскъдния изворов материал. Биографът на Бенковски се натъква на много трудности. Водачът на Априлското въстание не е оставил никакво ръкописно наследство. Документалните източници са бедни. За живота и възгледите на Бенковски се съди в повечето случаи по спомените на неговите съратници и съвременници.

Най-пълно и богато разкрива личността и делото на Бенковски големият летописец на Априлската епопея Захари Стоянов. Без неговата забележителна книга «Записки по българските въстания» не биха могли да се проследят и проучат, истински да се разберат и оценят ролята и мястото на апостола Бенковски в организирането и ръководството на въстанието.

Много ценни са спомените и издирванията за Бенковски и Априлското въстание, излезли през първите десетилетия след Освобождението на България — на Хр. Ф. Попов, на Н. Беловеждов, на Н. Хр. Петлешков и Ив. Йеремиев, на Т. Георгиев, Т. Шабанов, К. Величков и др.(10)

Особено място сред мемоаристите, писали за Бенковски, заема неговият племенник и виден общественик след Освобождението М. Маджаров(11). Нему дължим ценни сведения за родната среда на Гаврил Хлътев, за младите му години, за неговите възгледи.

Едва през последните десетилетия във връзка със 100–годишнината на Априлското въстание бяха събрани и публикувани спомени и бележки за въстанието и за Бенковски, пръснати до това време в държавни и частни архиви и съвсем малка част публикувани из сборници, списания, вестници(12). Но и най-интересните мемоари са винаги субективни. Ученият историк трябва да отдели внимателно субективния нанос, да открие рационалните зърна и да стигне до истината.

За Априлското въстание вече е натрупана значителна научна литература — фундаменталната история на въстанието от Д. Т. Страшимиров(13), редица проучвания на конкретни, по-специални въпроси, както и новата история от колектив учени историци(14). Съвременните изследвания на Априлското въстание и неговата епоха са улеснени от ценни документални издания(15). Несъмнено всяко проучване хвърля светлина и върху живота и делото на неговия водач.

Литературата за Г. Бенковски обхваща и няколко научно-популярни очерка, няколко романизирани биографии и интересни опити за проникване в духовния свят на големия революционер. Особено ценно е изследването на изтъкнатия социолог Ив. Хаджийски. То има специфична задача, отразена в заглавието на труда: «Оптимистична теория на нашия народ. Априлското въстание и Бенковски»(16). Личността на Бенковски е в центъра на вниманието и на С. Янев — автор на студията «Гаврил Груев Хлътев и Георги Бенковски»(17).

Но всички посочени проучвания не могат да запълнят съществуващата празнота в нашата историческа наука — за призвания вожд на Априлското въстание не е написан цялостен биографичен труд.

I. Родна среда

УДИВИТЕЛНИЯТ ПЕЙЗАЖ НА РОДНИЯ КРАЙ. СВОЕОБРАЗИЕ В СТОПАНСКИЯ БИТ. ОСНОВЕН ПОМИНЪК — ЖИВОТНОВЪДСТВО, ТЪРГОВИЯ, АБАДЖИЙСТВО. ДЖЕЛЕПИ И БЕГЛИКЧИИ — ВЪРХУШКА НА ОВЧАРСКОТО СЪСЛОВИЕ. ВЪЗХОД НА АБАДЖИЙСТВОТО. КАРТИНАТА НА СОЦИАЛНОТО РАЗСЛОЕНИЕ. ОТНОСИТЕЛНАТА СВОБОДА НА ГРАДА И РОБСКАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. ПРИОБЩАВАНЕ КЪМ ПРОСВЕТНИТЕ СТРЕМЕЖИ НА ЕПОХАТА

Разположена високо сред недрата на Средна гора, Копривщица — родният град на Георги Бенковски — се отличава с богатото своеобразие на средногорския пейзаж. Мекотата на планинската линия се възвисява в малко и предимно заоблени върхове. Северните склонове се спускат сравнително по-стръмно към красивите подбалкански полета, докато южните постепенно се снишават и се сливат с низината. Просторни гори и богати пасища покриват снагата на планината. Тополница тихо пресича планинската верига през самия град. Необятният простор се затваря на север от величествената верига на Стара планина, а на юг погледът се губи в далечния масив на Родопите.

В сравнение със Стара планина Средна гора изглежда малка и нежна. Това външно впечатление обаче не намалява нейното величие и красота. И тя с пленяващо достойнство извива снага наред с могъщия и горд Балкан. Възхитен от красивата панорама, открила се пред погледа му от върха Братия, К. Иречек пише: «Изгледът е един от най-великолепните не само в България и на Балканския полуостров, но изобщо в Европа»(1).

Този удивителен пейзаж на родния край несъмнено упражнява своето въздействие върху младия Бенковски. Широтата на планинския простор е подхранвала копнежа за волен живот, за свобода. Но все пак не можем да поддържаме, че това въздействие е било толкова дълбоко и силно както е било върху неговия именит съгражданин Любен Каравелов, който в лиричното си обръщение «Обичам те, мое мило отечество!» разкрива с вълнуваща носталгия дълбоката си обич към родния край. Споменът за него живее дълбоко в съзнанието му със скъпи и незабравими подробности и изпълва «всичката» му «душа и сърце»(2).

Тази идилична картина на спомените, оживена с известен романтизъм, не въздействува по същия начин върху младия Гаврил Хлътев. Бъдещият апостол е по-сдържан, по-спокоен в чувствата си към родния край. Той израства в средно занаятчийско-търговско семейство, сблъсква се отрано с немотията, а социалните противоречия излизат на преден план и оказват по-силно въздействие върху него. По-късно, когато се прибавя и чувството му за оскърбена гордост, той дава определен израз на това си отношение.

Своеобразието в стопанското минало на Копривщица се определя от слабата и недостатъчна планинска земя, която не дава възможност за развитие на земеделието. Скотовъдството, търговията и абаджийството стават основен поминък на населението. Голямата предприемчивост на копривщенци и специалните условия на турския пазар дават силен тласък в развитието на тези отрасли в стопанското минало на града. Днес е твърде трудно да се направи по-цялостно и по-пълно изследване на икономическото развитие на Копривщица. При това интересът досега е бил насочен главно към преуспялата и забогатяла върхушка, която е имала магазини и представителства в Цариград и други големи градове на империята и е развивала оживена търговия. Нейните представители добиват значително влияние и при завръщането си в Копривщица ярко изявяват своето социално превъзходство.

Обширните пасища на Средногорието, а през зимните месеци пасищата на Одринско, дават възможност за отглеждането на големи стада от дребен и едър добитък и скотовъдството се налага като главен поминък на населението. Л. Каравелов твърди, по спомени на стари копривщенци, че към 1830 г. около града е имало 30 бачии (мандри), всяка с по 3000 овце и агнета, но към 1868 г. останали само три(3).

Преобладаващото овчарско съсловие излъчва и първите джелепи или браничари. Те са «пряко последствие от развиващото се близо два века овчарство»(4). По-богатите скотовъдци, които притежавали по 4000–5000 овце и няколкостотин говеда и коне, не се задоволявали само със своите стада, а закупували и чужда стока от разни места на Балканския полуостров, която угоявали по копривщенските пасища и наесен продавали на цариградския пазар. Част от добитъка задържали из пасищата около турската столица, за да бъде продавана през зимата, а друга част била използувана в Копривщица за приготвяне на пастърма, каварма и луканки, които добили голяма известност и заедно с получената лой били изпращани в Цариград и по-големите пазари на империята(5). Вълната от този добитък се продавала в съседните градове за обработка на гайтани и шаяци.

Покровителствувана от властта, тази прослойка на овчарското съсловие натрупва големи богатства от търговията с добитъка; честите пътувания из различните предели на империята обогатяват нейния опит, а порасналото самочувствие укрепва съзнанието й за нейното собствено превъзходство(6).

Заедно с джелепите в Копривщица се издига и една друга обществена прослойка — бегликчиите. Това са били предприемачи, на които турската власт възлага събирането на годишния данък в натура или в пари (десятък) върху овцете и козите (беглик). Богатството и голямото им влияние пред турците увеличават техния престиж и власт. И други някои градове (Сливен, Котел) са имали бегликчии, но в Копривщица те добиват особена сила. Това им положение ще трябва да се обясни с развитието на скотовъдството като преобладаващ поминък на града, с известна роднинска приемственост, какъвто е случаят с големия род на Чалъкови, един представител от които — Голям Вълко — започва като абаджия, после става джелепин и накрая е назначен за главен предприемач на беглика, положение, до което преди него са се издигали и други копривщенски бегликчии. За ръста и характера на дейността му съдим от обстоятелството, че той е имал на своя служба около 300 души, наречени броячи или бирници, които трябвало да обикалят по-голяма част от Балканския полуостров. Към тях трябва да се прибавят още 400 души кехаи и овчари, които се грижели за беглишките стада. Надзиратели над тези мъже, всички добре въоръжени, са били предимно копривщенци, но е имало известен брой клисурци и панагюрци. Като доверени настойници те поставяли свои роднини — Петко Доганов и Г. Стоянович, които отговаряли за Шумен и Самоков, Салчо И. Чомаков за Плевен и Лариса и др.(7) Развитието на работите налага на Вълко Чалъков да напусне Копривщица и да се установи в Пловдив.

Проявената при някои случаи благотворителност не може да прикрие алчността и експлоататорската същност на бегликчиите, нито приятелската им близост с турските власти, на която те особено много са държали(8). Л. Каравелов, като говори за събирачите на беглика и другите данъци като за хора, които «съвсем безсъвестно и без никакво милосърдие» притеснявали народа, бележи: «Старите бегликчии са били така също самодържавни деспоти, защото са делили награбените богатства с всесилните паши и защото са имали царски ферман да злоупотребляват своята власт...». Много пъти бегликчиите вземали не по 10, а даже и по 20 на сто от селяните и това предизвиквало ропот, довеждало е дори до убийства на самозабравилите се, защото бедните селяни «не могли да намерят защита нито в градът, нито в Цариград». И той дава по-нататък друг пример на грабителство: След като «се преселил из Копривщица в Пловдив и станал мемлекет чорбаджисъ, т. е. защитник на християните и покровител на ограбените и оголелите», Голям Вълко «завладял почти половината от земите на краставоселци», изградил си в селото чифлик и принуждавал «селяните да му работят ангария»(9).

Бегликчийството траяло до 1869 г., когато правителството се отказало от посредничеството на предприемачите и започнало само да събира държавните приходи.

Силно развитото скотовъдство дава тласък за възхода на абаджийството. Добитата вълна не само се е изнасяла, но се е и използувала за приготвяне на шаяци, дрехи, гайтани, чорапи и др. «Абаджилъкът — съобщава М. Маджаров — се състоеше в купуване аби от Т. Пазарджик... занасянето им в Копривщица, вапсването, скрояването и ушиването им. След това образуването на тестета (дузини) за терлиците и лапчуните, поставянето им в чували, пренасянето им в кола и гемии до местоназначението им и продаването им на едро и дребно. Абите се работеха в Родопите, главно в Чепинското корито, а се продаваха в Пазарджик.»(10)

Към абаджийството споменатият мемоарист отнася и плетенето на чорапи. Това чисто копривщенско производство — дело изключително на жените — се продавало и купувало обикновено на пазарния ден(11).

Спомените разказват множество подробности за бита, за условията на работата, за раздялата с близките, за продължителното пътуване и пренасяне на готовата стока до Цариград и европейските градове на Турция или до Мраморно море и оттам с гемии до Мала Азия и островите на Архипелага. Заедно с колите заминавали чираците и калфите, а майсторите (търговци) тръгвали по-късно с оглед да пристигнат едновременно със стоката си на местоназначението й. Тези и редица още други факти са твърде характерни за абаджийството и свързаната с него търговия, за епохата и за гурбетчийския бит на копривщенци, чийто живот протичал в по-голямата част от годината в чужбина(12).

Според историографа на Копривщица — Л. Ослеков, броят на абаджиите — майстори, калфи и чираци възлизал на 1500 души. «Изнесената стока между 1860–1870 г. възлизала на 250 000 оки, а терлиците и чорапите — главно в Цариград — по 20 000 тестета.» Нямало копривщенска къща, според същия автор, която да не е участвувала в абаджийското производство, а видните семейства давали децата си на занаят, за да видят... «как се хвърлят с иглата «хиляда бода за пара» и «как се яде чужд хляб»(13).

Доходът, който изнесената стока от абаджийското производство е донасял на Копривщица между 1860–1870 г., изчислен днес надминава 20 милиона лева. По време на Освободителната война (1877 г.) доходът, изчислен върху 150 000 топа аба за около 100 000 турски лири, шаечна индустрия — 5000 топа за 7500 лири, преждена промишленост — 15 000 оки за 4680 лири, чорапи средно 3000 чифта за 1500 лири «е бил все още твърде значителен»(14).

Тези данни и изчисления естествено не могат да бъдат нито изчерпателни, нито много точни. Но те все пак дават известна представа за големия размах на стопанската дейност, обхванала мнозинството от населението.

Спомените и данните обаче не говорят нищо за разпределението на тези доходи, както не съобщават нищо за разпределението на печалбите и от другите основни стопански дейности — скотовъдството и бегликчийството. И ние фактически не знаем в каква степен това благосъстояние се е простирало върху широките народни маси. Твърдението, че «в онова време населението на Копривщица е било в относително благатко състояние»(15), не е обосновано. Средният и беден слой на населението остава в сянка. За него не са събрани спомени и сведения и действителното му положение не е проучено. Въпреки липсата на конкретни данни обаче можем да предполагаме с голяма вероятност, че положението на масата наемни работници, калфи и чираци, дребни занаятчии и търговци не е било добро. То не се е различавало от положението на същата категория трудещи се от подбалканските градове с развита ръкоделна промишленост, за които имаме запазени повече данни и спомени. «В Калофер, Карлово, Сопот, Копривщица и по други някои села — съобщава неизвестен дописник в «Дунавски лебед» от 1861 г. — хиляди жени предат прежда за гайтани и чорапи и не могат да си изкарат нито насъщний хляб.»(16) A Иван Богоров, като говори за карловските предачки, бележи, че те «са предадени на преденето до толкоз, щото и когато ходят по пътя, все работят, ала при всичкото това изкуство, при всичкия им този труд, те не могат да спечелят повече от шестдесет пари на ден»(17).

Не ще е било по-завидно положението и на копривщенските плетачки, които продавали чорапите от 2 до 5 гроша чифта и чиято цена те отстоявали в зависимост от поскъпването на вълната и на брашното(18).

В своите спомени М. Маджаров съобщава и една друга интересна подробност. Като млад търговец абаджия той печелел от продажбата на чорапи 50% и признава, че това било «голяма печалба»(19). Този случай е твърде показателен по отношение на разпределението на самите печалби. Очевидно лъвският дял от печалбите отивал в ръцете на търговеца и едрия производител, който в повечето случаи е бил търговец. Прекият производител се е задоволявал с трохите от спечеленото, т. е. трудел се е да осигури прехраната, «брашното», както са се изразявали плетачките на чорапите.

Не е било по-завидно положението на тази категория от трудещите се и в областта на скотовъдството — джелепчийството и бегликчийството. Може би тук е бил по-голям броят на средните, междинни групи. Но какви печалби са могли да очакват копривщенците, които не са имали добитък или чийто добитък е бил малко? Тук ще трябва да отнесем големия брой овчари, кехаи, пазачи на стадата, кираджии и колари с малко коне, изобщо голямата маса от наемници, които са се препитавали покрай забогатялата върхушка.

Налице е развито класово разслоение на бедни и богати, което намира израз и в начина, стила на живота. В упорит труд бедните водят сурова борба за съществуване. И в Копривщица, и на гурбет те живеят изключително скромно. Животът им се отличава с пословична пестеливост; куриозни случаи за нея са намерили израз и в спомените(20). Впрочем тази черта има по-дълбоки корени и на нея не са били съвсем чужди и по-заможните копривщенци(21).

Богатите откриват търговски къщи и представителства в Цариград и в другите търговски центрове на империята, а в Копривщица строят големи и богати домове, в които се отдава значение на представителните помещения: вестибюл, стълбище и салон, с богата стенопис от елементи на растителния и архитектурния пейзаж, а таваните се покриват с разнообразна резба.

Спомените разказват как богатата върхушка от гурбетчии — джелепи, бегликчии и абаджии — търговци, е прекарвала зимните месеци, когато се е завръщала при семействата си в Копривщица. Те правели разходки с хубавите си коне, арабска порода, прекарвали дни наред в пиршества и развлечения или на лов на връх Богдан, носейки бъклици с вино и известните копривщенски закуски или пък там приготовлявали по особен горски начин малко прасе или младо теле, като продължавали пиршеството често пъти и след завръщането си в своите домове(22).

В социалната картина на копривщенския живот от това време ще трябва да се отбележат и други две особености. В града турци не е имало. Като лоши занаятчии и търговци, турците не са имали вкус да се заселват в неплодородните и високи балкански селища. Турската власт е имала само един представител — мюдюрин, назначен от пловдивския паша и подпомогнат от няколко стражари. Слабо платен и без авторитет, той се е намирал в голяма зависимост от чорбаджиите. Твърде характерен в това отношение случай съобщава М. Маджаров: «В Копривщица има вярване, че ако една туркиня роди дете в чисто българско място, то ще бъде началото на заселването на турци». И когато в града пристига един новоназначен мюдюрин заедно със семейството си и се разчува, че жена му ще роди дете, делегацията от копривщенски първенци отива тайно в Пловдив и издействува сменяването на нежелания управител(23).

Споменът може да отразява едно повишено народностно самочувствие, но несъмнено той има реална основа. Извоювал с упорит труд и енергия своя поминък, копривщенецът е бил господар в своя дом, за разлика от богатите полски села, където «къщата на селянина не е неприкосновена и всеки турчин може да влезе и да яде и да прави всякакви безобразия»(24). Тази преценка на наблюдателния съвременник не му затваря очите пред робското безправие, което засяга и родния му град: «Нас ни съсипва само разбойничеството, което пречи на нашето свободно пътуване и на нашата търговия»(25).

Относителната свобода, която е имала Копривщица, не отслабва мрачната картина на робската действителност. Но несъмнено тя е укрепвала националното самочувствие на копривщенеца и е подхранвала копнежа му за свободен живот.

Стопанският подем и нуждите на живота приобщават отрано Копривщица към просветните стремежи на епохата. Килийни училища към черквата или към частни къщи, които давали елементарна грамотност, е имало още в XVIII в. Първото обществено училище в града се отваря в 1822 г. по искане на Вълко Чалъков в подарена от него къща. Най-голяма известност като учител в това училище добива хаджи Геро Добрович Мушек, който и по-рано имал домашна килийна школа(26). През 1830 г. светогорският монах Йосиф прави подобрение в образованието, като въвежда източното пеене и смятане (първите три аритметически действия).

В 1836 г. Йосиф бил заместен от самоковеца Захарий Круша, един от най-добрите ученици и приятели на Неофит Рилски. Той издига на по-голяма висота копривщенското училище, като въвежда взаимоучителната метода и четвъртото аритметическо действие деление. През есента на 1837 г. Вълко Чалъков повиква известния книжовник Неофит Рилски, учител по това време в Габровското училище, основано от Васил Априлов. Неофит Рилски прекарва в Копривщица две години, ръководи цялото училище и сам преподава география, катехизис и други научни дисциплини на по-възрастните ученици, между които най-много изпъква Найден Геров, синът на учителя Геро Мушек. За свой заместник Неофит Рилски оставя един от най-добре подготвените си ученици Христо Пулеков, който работи по метода на своя учител до 1845 г. На следващата година копривщенската община взема за главен учител Найден Геров, завършил Ришельовския лицей в Одеса и познат вече като писател и поет. Геров ръководи училището от 1 септември 1846 до 1 октомври 1848 г. Нему принадлежи заслугата за откриване на двукласно училище, в което за пръв път по-основно се преподавали гимназиални предмети: история, география, физика, алгебра, геометрия и българска граматика. «Солидната наука и въодушевлението на младия учен, донесъл от Русия новите схващания за просвета и национално служене, правят преврат в умовете.»(27) При Найден Геров получават образование и подтик за просветна и обществена дейност Йоаким Груев, Любен Каравелов, Константин Геров, Георги Груев и Христо Г. Данов. След заминаването на Геров в Пловдив, където застава начело на българското училище, неговата работа в Копривщица подемат Христо Пулеков и Йоаким Груев. Като дългогодишен учител по-късно и в Пловдив Йоаким Груев оставя трайна диря в българското просветно и училищно дело.

Въпреки консерватизма на традицията Копривщица не подценява необходимостта от образование и на момичетата. Твърде отрано хаджи Геро приемал в частното си килийно училище дъщерите на някои първенци, а в 1850 г. абаджийският еснаф открива отделно девическо училище пак под ръководството на хаджи Геро, в което като негова помощница преподавала дъщеря му Иванка(28).

При специалните условия на живота в Копривщица, когато голяма част от мъжете отиват в чужбина и се завръщат вкъщи само за по четири-пет месеца, жената придобива първостепенна роля в дома. «Управлението на къщата, възпитанието на децата и пр. в Копривщица — пише М. Маджаров — всякога са се считали повече за женски, отколкото за мъжки работи... Никакви законоположения, никакви местни обичаи не са ограничавали жената в нейната обществена деятелност. Ако тя се окажела по-способна от мъжа, вземала в ръцете си не само управлението на къщата, но и търговията на мъжа си.»(29)

При това положение на жената необходимостта от образование за момичето е била очевидна. И не случайно починът за откриване на първото обществено девическо училище в Копривщица излиза от абаджийския еснаф, който поема и неговата издръжка...(30)

Будният дух на копривщенци, стремежът им към материално и духовно издигане, относителната им самостоятелност спрямо турската власт, всичко това оказва своето въздействие при израстването на младото поколение в града, дало редица пламенни борци за свобода.

II. Ранни години

РОДИТЕЛИ. РОЖДЕНА ДАТА. УЧЕНИЧЕСКИ ГОДИНИ. ЧИРАКУВАНЕ. АБАДЖИЙСКИ СТАЖ. ПЪРВИЯТ БУНТ. В КОНФЛИКТ С РОБСКАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

В тази обществена среда, твърде ярка със своите противоречия, израства младият Гаврил Груев Хлътев, бъдещият ръководител на Априлската епопея.

Баща му, Грую Хлътев, е бил търговец от средна ръка, чиито възможности го приближавали по-скоро до дребните търговци. Той и брат му имали седем коня, с които отивали във Враня и Лесковац, за да купуват въжа, които продавали в Пловдив и в Одрин на местните търговци. Бил грамотен, духовит и почтен търговец. Пътувал непрестанно и се отличавал с голямото си трудолюбие. Твърдението, че той имал «възможност да спечели богатство и да стане един от първенците на Копривщица»(1), не е убедително.

Грую Хлътев оставя на семейството си скромна и недовършена къща. Той е имал голяма челяд — десетина деца, от които остават живи само две дъщери и един син(2). Ранна смърт постига Грую Хлътев, който умира в малкия градец Влаcотинци (Югославия), дето се произвеждали конопени изделия. Приятелите му го погребали в черковния двор, но след три години жена му наредила да се пренесат неговите останки в Копривщица, в костницата на черквата «Св. Богородица», дето се пазели костите на всички копривщенци, починали или загинали в чужбина. «Когато бях още дете — спомня си М. Маджаров, — баба Груевица няколко пъти ме е водила в костницата да запаля свещ на дядо Груя.»(3)

Обстоятелството, че бащата на Бенковски не е имал възможност, нито време «да спечели богатство», не накърнява неговия морален образ и обаяние. Когато много по-късно, на стари години — съобщава М. Маджаров — запитвал баба Груевица «защо не се е оженила, като е останала толкова млада вдовица и като е имала толкова добри кандидати», тя отвръщала с негодувание: «Ех, синко, това аз не можах да направя. Като дядо ти нямаше друг в Копривщица. Такъв човек не се забравя!»(4).

Тези думи на старата жена разкриват не само голямата й любов и привързаност към рано починалия й мъж, но и престижа, доброто име, с което той се е ползувал в Копривщица(5).

Грую Хлътев умира към 1848 г.; тази дата се установява от обстоятелството, че жена му остава вдовица на тридесет и шест годишна възраст(6).

Нона Хлътева, или баба Груевица, както я именуват в спомените, е родена към 1812 г. Тя умира близо деветдесетгодишна на 28 октомври 1902 г. Произхожда от овчарско семейство. Баща й десетки години се отправял наесен със стадото си към Енос и околностите на реката Ергане, а напролет се завръщал в планините на Копривщица. С голяма любов тя говорела за майка си и не се сърдела, че я оставила неграмотна. Тя също не изпраща двете си дъщери на училище и те остават неграмотни. Майката се бояла от мисълта, че момичетата ще учат заедно с момчетата. «Сбъркала съм може би — признава тя много по-късно, — и те имат право да ми се сърдят, но такива бяха тогава времената.»(7)

Живяла дълго, баба Груевица разкрива забележителни качества на майка и жена. Останала вдовица със своя невръстен син, тя вижда в него своя загубен мъж и съсредоточава върху младия Гаврил «всичката си гореща и неизчерпаема любов». Нему възлага тя надеждите си «да възстанови осиротялото семейство, да довърши недовършената къща» и полага всички усилия «да го задържи колкото е възможно по-дълго време при себе си»(8).

Но когато той тръгва по свой път и напуска Копривщица, тя никога повече не го вижда. Нейната обич обаче остава неизменна и тя я проявява и след потушаването на въстанието, «когато всички пострадали — копривщенци и селяни от полето — започнаха да хвърлят укори върху водителите на въстанието, а най-главно върху нейния син като предводител на това въстание»(9).

Изпълнен с уважение и обич към нея, внукът й М. Маджаров, в чийто дом и семейство тя живее близо четвърт век, до края на своя живот не пропуска случай да изтъкне «нейния здрав разум, нейния непоколебим характер и равновесието на нейните умствени способности»(10), които тя запазва до дълбока старост.

Времето не отслабва любовта и скръбта й към нейния Гаврил. «Когато се засмееше нависоко — отбелязва нейният внук — тя сякаш се извиняваше, като ми казваше: «... Ти можеш да помислиш, че съм го забравила. Не. Аз го оплаквам, когато съм сама, когато никой не ме вижда! Та и кой ще разбере скръбта ми? Всеки си има свои дертове. Аз не искам никого да главоболя с моя. Аз не искам никого да наскърбявам с моя плач...».» «Овациите, които й се правеха на годишнината от Априлското въстание, я вълнуваха и изтощаваха. След всяко едно подобно посещение тя стоеше замислена по два-три дни. Но и тогаз се задържаше да не плаче пред другите. Сълзите си проливаше, когато бе сама в стаята си. Нейната скръб бе тъй дълбока и тъй свята, че участието на чужди хора можеше само да я намали и поквари.»(11)

Рождената дата на Гаврил Груев Хлътев не е установена документално, а приблизително и по спомени.

Захари Стоянов пръв определя възрастта му по неговия външен вид по време на въстанието: «Той можеше да има възраст приблизително от 28–30 години»(12). Според Н. Беловеждов, копривщенец, активен участник във въстанието и автор на ценни мемоари, Бенковски е роден на «Малка Богородица (8 септември) около годините 1841–1843». Усилията му да уточни по-добре тази дата не дават резултат. «Понеже няма записана макар годината на раждането му — бележи той, — то не може и да се помни добре. Помнят домашните му деня на раждането му, но годината не помнят. Че той е роден около годините, които казах, се доказва освен от домашните му още и от мнозина, които са живели с него и определят гope-долу възрастта му.»(13)

Между източниците, които ще отбележим на друго място и от които е черпил сведения, авторът не споменава майката на Бенковски.

По времето, когато излизат спомените на Н. Беловеждов, са публикувани и други спомени, чийто автор, подписал се с инициала W, посочва друга рождена дата на Бенковски — 6 август 1844 г.(14) Вероятно тези спомени предхождат по време книгата на Беловеждов и са най-ранната публикация за младините на Бенковски. В бележка под линия редакцията на сп. «Българска сбирка», дето са печатани спомените, съобщава, че «този случайно попаднал крайно интересен откъслек принадлежи на едно лице много близко до главатаря на Средногорското въстание» и че откъслекът «е имал друго назначение, но не е бил довършен». Бенковски няма по-близко лице от племенника си Михаил Маджаров, което да е писало спомени за него. Редица данни, изнесени в тези спомени в една или друга форма, М. Маджаров съобщава и в по-късно обнародваните си спомени за Бенковски и майка му. Под този инициал, в повечето случаи удвоен (WW), той пише и като публицист. (Заедно със С. С. Бобчев той е редактор на списанието «Българска сбирка», което излиза в Пловдив от 1894 до 1915 г.). Най-сетне и дъщерята на М. Маджаров, известната наша писателка Анна Каменова, потвърди пред нас, че въпросните спомени с инициала W принадлежат на баща й. Според нея те не са включени в пълното издание на «Спомените» на М. Маджаров, излезли през 1968 г., защото редакцията погледнала на тях като на «необработен материал» и най-вече защото «Първият бунт на Бенковски», включен в «Спомени», е едно повторение, съдържащо същите факти, изнесени в «Младини»... Ние стоим на по-друго гледище по този въпрос и смятаме, че и двете публикации, писани и отпечатани в различно време, представляват интерес за биографията на Бенковски. Не бива да се забравя, че не всички факти се повтарят, а някои повтарящи се моменти са осветлени по различен начин и разкриват някои нови подробности.

Без да се обосновава, М. Маджаров е категоричен в установяване на рождената дата на Бенковски. И трябва да признаем, че той единствен имаше най-добри възможности да проучи и да установи тази дата. В това отношение той бе подпомогнат и от голямата си любов към миналото на Копривщица, от роднинската си близост със семейството на Бенковски, от своята изключителна добросъвестност и изследователска ревност. Неговата увереност и категоричност са естествени и понятни. И затова рождената дата, посочена от него — 6 август 1844 г., — следва да се приеме като най-достоверна.

По-нататъшната история на въпроса за рождената дата на Бенковски не допринася нищо за неговото изясняване и уточняване(15).

Безспорен в случая остава един съществен факт — когато бащата Грую Хлътев умира, неговият син е невръстно дете. Останал отрано сирак, синът не изпитва определено влияние от своя баща, който при това постоянно пътувал(16). За своя баща Гаврил е могъл да съди по разказите на майка си, от нейните спомени и от чувствата, които тя съхранява неизменно към покойния си мъж.

Сестрите му се оженват отрано и поемат грижите за своите семейства. И младежът расте и се развива под изключителното влияние на майка си, обграден от нейната обич и нежност, под силното въздействие на нейния властен, «непоколебим» характер, както го определя М. Маджаров.

Първата грижа на Нона Хлътева е да изучи своя син, да бъде грамотен и добре подготвен за живота. И Гаврил завършва трети клас на копривщенското училище. Това е било най-голямото образование, което родният му град е могъл да му даде. Възможностите на майката вдовица не подхранват мисълта за по-голямо учение. За ученическите му години неговите учители и съученици не съобщават нищо в своите спомени. Кой би могъл да подозира в «доброто и милостиво» момче, което същевременно било «буйно и не обичало да се покорява»(17), бъдещия водител на най-голямото българско въстание. Много по-късно и майка му «не може да определи дали се е учил добре в училището», но твърди, че «учителите били доволни от него»(18).

Според разкази «на негови другари съученици той бил много способен, учил се много добре и желаел да продължи да се учи в Пловдив, ала сиромашията не му позволила и той бил принуден да се залови за занаята»(19).

Вероятно за около това време майката си спомня и друга една негова черта: «Когато му се карали, той ставал твърдоглав, но когато се отнасяли с добро, бил готов да се самопожертвува за другите»(20).

Основният въпрос, който изниква сега пред майката и сина, е въпросът за неговото бъдеще. Изборът при условията на робската действителност не е голям. По това време в Копривщица абаджийството е най-примамливата професия. Абаджиите печелят добре, яздят хубави коне, прекарват в угощения из околностите на града, правят най-разкошни сватби, на тях свирят най-добрите копривщенски свирци(21). Но ако тази страна от живота на абаджиите е примамлива предимно за младия Гаврил, професията има и друга страна, която смущава майката. Абаджиите са гурбетчии. Те обикновено отсъствуват от Копривщица по шест до девет месеца на годината, а някои не се завръщат у дома си по няколко години. Мисълта за такава дълга и тежка раздяла с нейния единствен син е непоносима за майката, жена на гурбетчия, когото рано изгубва. В своя син тя съсредоточава всичката си любов, нему тя възлага най-светлите си надежди и се стреми «да го задържи, колкото е възможно по-дълго време при себе си»(22) и затова го дава да учи шивашкия занаят при известния на времето си копривщенски терзия Филип.

Взетото решение е мълчалив, но все пак съгласуван компромис между двете страни. В момента за сина това е неизбежна стъпка към далечното и неизвестно бъдеще. Впрочем бъдещият водител на Априлското въстание няма възможност за избор. По този път вървят и много други копривщенци, по същия път минава и неговият бележит съгражданин Любен Каравелов.

Условията за чиракуване по онова време, както е известно, са били тежки. В продължение на три години чиракът е трябвало не само да изучава занаята, но и да изпълнява редица задължения, чужди за неговото усвояване: да носи вода от чешмата, да кладе огъня, да пали собата или мангала, да носи за печене хляба на фурната и най-сетне да залисва децата на майстора си. От ранна есен та чак до пролет по време на дългите нощи шивачите «било абаджии, било селски терзии» е трябвало да шият и на шевекер, т. е. да стават в три часа през нощта и да работят чак до мръкване. При това родителите е трябвало да плащат на майстора по стотина-двеста гроша на годината в продължение поне на две години «за хабенето на хляба». Чиракът е могъл да отиде в дома си само в събота вечер, да смени долните си дрехи и да му умият главата. В празнични дни обаче той е трябвало да стои у майстора си, защото шетнята тогаз била по-голяма, отколкото през другите дни(23).

Така мемоаристът, който познава много добре епохата, разкрива суровите условия, при които протича чиракуването на Гаврил Хлътев. Към тях ще трябва да се прибавят еснафската ограниченост, която е усложнявала процесите при усвояване на занаята, както и потискащата застоялост, която е приковавала младия човек да стои дълго с подгънати крака на голите дъски и да вади очите си с иглата. Не бил завиден и общественият престиж на терзиите. Те «се считаха — бележи Маджаров — за нещо като мекушава и женствена класа, домошар»(24).

Активната и деятелна природа на Гаврил Хлътев не е могла да се примири с условията на този угнетяващ режим. Много по-примамливите условия на абаджийските чираци с техните по-богати и разнообразни възможности се натрапват все повече на съзнанието му. Те имат възможност да пътуват дни и месеци наред, да се запознават с чужди градове и страни, да научат по един или два чужди езика, мнозина от тях «вече знаели що е море и какво има зад морето — в Азия и Африка»(25). Силата на бегликчиите по това време била вече залязла. Сега «абаджиите представлявали големството и занаята в Копривщица»(26).

Гаврил не изтраял повече от две години и скъсал със своя майстор. «При всички молби на майка му и на майстора му — съобщава М. Маджаров — Бенковски не можа да не се плени от абаджилъка и да не се предаде на него с всичката си душа.»

Към посочените причини за неизбежността на това решение племенникът мемоарист прибавя и други две. Гаврил «имал желание още от ранни години да види света»; освен това той имал «вродена буйност, па и като останал сираче без баща и само под надзора на майка си, още повече се засилила наклонността му към самостоятелен живот»(27).

Какъв е бил абаджийският стаж на Бенковски, какво е изучавал и работил през това време, Маджаров не съобщава, но на друго място, след като отбелязва, че към 1866 г. Гаврил Хлътев «бил станал доста влиятелен абаджия», разказва за увлечението му «от външната страна на абаджийския живот». Макар и не толкова богат колкото другите, но той купувал по-хубав кон от тях, доставял си по-хубаво оръжие и изобщо почнал да се носи «по-салтанатлия»(28).

Върху абаджийския период от живота на Бенковски в Копривщица се спира накратко и друг мемоарист. След като скъсал с чиракуването, Бенковски «отишъл при Динчо Попадиин, за да изучи по-добре абаджийския занаят», и «работил известно време като чирак, а после със заплата»(29).

Като отбелязва, че вуйчо му «бил горд и твърде честолюбив», М. Маджаров разказва следния интересен случай: срещу Спасовден копривщенци имали обичай да отиват и нощуват при един извор аязмо в подножието на връх Богдан; изворът бил известен с лечебните свойства на своята вода. По пътя групата, в която пътували и майката на Гаврил със своя внук Михаил, била изплашена от чести гърмежи. Страхът им от разбойници турци, които идват да ги нападнат и ограбят, бързо се разсейва, когато пред тях застава дружина конници от копривщенски младежи абаджии, предвождани от Гаврил Хлътев.

Поклонниците се разполагат на бивак около огньовете и «гората гръмва от пушки, песни и викове». Но докато жените и децата се трупат около гьола, за да се мият и поливат с лечебната вода, през нощта изпратените от Копривщица стражари поискали «да арестуват неколцина от тия, които гърмели с пушки и револвери». По заповед на Гаврил Хлътев обаче султанските пазители на реда «били заловени от неговата дружина и държани вързани под една бука чак до сутринта. Призори те били освободени с поръчка друг път да не се месят в черковните работи на българите»(30).

Този дързък младежки бунт в подножието на връх Богдан завършва на другия ден с арестуването на главния виновник. Гаврил Хлътев е задържан в копривщенския затвор. Това събитие «прави голямо впечатление на цяла Копривщица»(31). Но благодарение на застъпничеството на зет му — Иван Маджаров, виден търговец гурбетчия, той е освободен. «Младежите — съобщава М. Маджаров — тържествуваха през целия ден за освобождението на Гаврил, което се смяташе от тях за победа. И наистина беше победа, защото даже да бяха узнали, че е платена глоба... за изкупуването на едно подобно престъпление, то пак беше не само победа, но и тържество над турската власт.»(32)

В първата, най-ранна публикация на тези спoмeни има различия, които не са безинтересни за по-пълното изясняване на събитията, и затова ще я предадем в най-съществената й част:

«Бенковски, който вече е станал доста влиятелен абаджия, събира младежите свои другари, на брой около 50–60 души, всички с хубави анадолски коне, с червено знаме ги прекарва през сред Копривщица и всички наедно заминуват за св. Спас. Агата (мюдюринът), като видял тоя дим и тълпата, изпраща след тях стражари със заповед да не позволяват да се гърми от гората. Това именно запрещение възбужда жажда за пушкане. Вечерта гората се затресва и еква от гърмежи; сякаш беше някоя редовна престрелка между две неприятелски войски. Стражарите се опитват най-напред да прекратят с добро, но като не сполучват, арестуват двама младежи, които били близо до тях. Бенковски повдига младежта да освободи вързаните другари, на което изведнъж се съгласяват, и на мястото на двамата скромни българи стояха вързани четворица турски джандарми. Не зная защо, но това дръзко арестуване на четворица турци се посрещна като прокламиране на българската свобода. Даже болните, които бяха дошли да изцерят забравени болести, се предадоха на всеобщо веселие. То бе една омая, едно прехласване за всички. На сутринта арестуваните се освободиха и всички поклонници тръгнаха към Копривщица. Връщаха се сякаш от някоя победа»(33).

Същата сутрин — четем в първата публикация — «двама джандари заведоха Бенковски в конака, дето го посрещна мюдюринът с намерение (тъй като той бе много разумен човек) да го посъветва, да го посмъмри и да го освободи, но твърдоглавието на Бенковски и настояването, че имали право да арестуват джандарите, защото пречили на свободното управление на религиозните им обязаности, принудиха скромния турски мюдюрин да упражни властта си и да го тури в затвора». Сега Бенковски заявил на мюдюрина: «Аго, когато видиш от мен пара, да я заковеш на конашките врата». Намесата на зетя и платената глоба приключва конфликта и вечерта Бенковски се завръща вкъщи...(34)

Това събитие бележи началото на един нов момент в развитието на бъдещия ръководител на Априлското въстание. Той очевидно се е освободил окончателно от влиянието на авторитетната си майка и действува самостоятелно. Сега майка му ще трябва да отстъпи за втори път и се примири с неговия начин на мислене и действие. Синът не е доволен от досегашния си живот и е решил да скъса окончателно с него. Преодолявайки еснафските предразсъдъци и условности, той организира тази дръзка и смела демонстрация, без да се грижи много за последствията, които тя би могла да има за него.

Очевидно той иска да тръгне по нов път, да разкрие своите сили и възможности, да намери себе си. Това е естествена и неизбежна стъпка за възмъжалия вече младеж. Той трябва да изпита своите сили в широкия път на живота, той търси своето поприще в живота. Придобитият опит и напрегнатият размисъл го извеждат неизбежно към тази решителна стъпка. Обстоятелството, че той заплаща своята дързост със задържането му в копривщенския затвор, засяга неговата гордост и честолюбие, но не играе определяща роля за неговото решение; само прелива чашата на търпението. Решението му да върви по свой път, да разкрие своите сили и възможности, да намери себе си е обмислено и непреклонно. Пред Гаврил е примамливата неизвестност на бъдещето, зад себе си той оставя миналото на своята младост и своята майка. С майчиния си инстинкт тя предчувствува, че се разделя завинаги с любимия си син. Раздялата се врязва дълбоко в нейната памет и тя ще разкаже по-късно с вълнуваща непосредственост спомена за тоя незабравим момент в своя живот: «Той знаеше, че отива, за да не се върне. Сърцето му казваше, че няма да ме види вече. На заранта отиде в черква, накара поп Марко да му прочете това, което се чете за път. Повикахме роднините, тръгнахме да го изпратим. Увих китка с рубия на нея и му я подадох. Той я затъкна на челото си и се наведе да ми целува ръка. Стиснах го в прегръдките си и не исках да го пусна, но той се измъкна и качи на коня. Аз тръгнах по него. Три пъти ми извика: «Сбогом, мамо!» и се скри из гората. Аз паднах в тревата и плаках, плаках, колкото можех»(35).

В Копривщица и в родината си Бенковски се завръща късно, близо след десет години, когато натрупва опит и наблюдения, опознава живота и хората и израства вече за великата мисия, отредена му от историята.

Като изтъква, че Бенковски заминава след бунта му против турската власт, М. Маджаров пише: «Гаврил Хлътев замина за Анадола (Айдънския вилает) и не се завърна в родния си град освен в навечерието на въстанието, и то без да се обади на майка си, за да не би тя да се разтревожи...»(36).

Не може да се отрече политическият момент в най-ранната обществена изява на бъдещия апостол, направила такова силно впечатление на града. Това е дръзка демонстрация против поробителя, който не оставя народа спокоен дори в неговите битово-религиозни обичаи. Политическата страна на събитието несъмнено е израз на назряващо вече ново съзнание на народните маси, чието ехо достига и до Копривщица.

III. В чужбина

ПО СВОЙ ПЪТ. «РАЗЛИЧНИ ТЪРГОВИИ» И ПРОФЕСИИ. В ДОПИР С РАЗНООБРАЗНА ОБЩЕСТВЕНА И НАЦИОНАЛНА СРЕДА. БОГАТ ЖИЗНЕН ОПИТ. ЕДНА ПОГРЕШНА ТЕЗА. ИЗПОВЕД ОТ ПО-КЪСНО ВРЕМЕ. В РУМЪНИЯ. ФОРМИРАНЕ НА РЕВОЛЮЦИОННО-ДЕМОКРАТИЧЕН МИРОГЛЕД. ПЪРВО УЧАСТИЕ В «ОБЩИТЕ РАБОТИ»

Когато се разделя с майка си и напуска Копривщица, Гаврил Груев Хлътев е вече двадесет и две годишен мъж. Тази раздяла, която бележи началото на нов период в неговия живот, се поставя в близост с първия му бунт и се отнася към 1866 г.(1) Към това време той е усвоил вече два занаята и е станал «доста влиятелен абаджия»(2).

У нас съществува неправилното убеждение, че Бенковски напуска съвсем млад родния си град. Това убеждение се подхранва, от една страна, от обстоятелството, че неговият живот от ранния период, т. е. от периода на пребиваването му в Копривщица, е беден откъм външни събития, а, от друга, по една или друга причина той не е конкретно и достатъчно проучен. При това бъдещият апостол не заминава да се учи, а вече възмъжал, тръгва да търси своя път в живота.

Но и следващият период от живота му, който трае близо десет години, до Априлското въстание, не е достатъчно изследван. Обстоятелството, че този период протича в далечна страна, не благоприятствува проучването му. «Тези, които са могли да знаят нещо за неговия живот в Мала Азия, т. е. преди да влезе в революционната организация, отдавна лежат в гробовете, без някой да е събрал от тях сведения за животописа му»(3) — бележи със скръб един от най-сериозните изследователи на Бенковски. И все пак направен е бил опит да се съберат известни сведения, но това става твърде късно и малкото събрани данни са непълни, твърде общи и повърхностни. Тази бегла информация от несистемно събрани сведения, които днес не могат да се проверят и задълбочат, разкрива частично само външната линия от събития и промени в живота на бъдещия апостол. В своите мисли и изживявания Гаврил Груев Хлътев остава скрит и недостъпен за съвременниците си, които са били в допир с него по това време.

Най-сетне и обстоятелството, че сам той няма навик да пише и кореспондира, твърде много затруднява проникването в неговата душевност от това време.

Първият опит за издирвания в тази насока принадлежи на копривщенеца Н. Беловеждов(4). Активен участник в Априлското въстание, той разказва спомените си за него, в които отделя съответното място на своя именит съгражданин. Грижливо и добросъвестно той съобщава всичко, каквото е могъл да научи, като отбелязва източниците си, на които дължи събраните сведения(5).

В първите си стъпки по новия път, който поема, Гаврил е внимателен и предпазлив. Той влиза в съдружие с по-стария и опитен копривщенски гурбетчия Станьо Хрелката, който търгувал в гр. Денизли, Мала Азия. Гаврил имал по-малък капитал(6), но съдружникът му ценял неговата «пъргавост и отвореност»(7).

Значително време двамата съдружници търгували само с абаджийска стока. Според местната практика стоката се разпродавала на кредит, а през зимата обикаляли селата, за да съберат вземанията си, като продавали и нова стока по пазарите.

Работата, им тръгнала добре и двамата съдружници си купили най-хубавите и силни анадолски коне. Конят на Гаврил се отличавал между всички. «Той бил украсен най-изящно, а на гърдите му висял златен медальон (пендар) с надпис «машаллах» (слава на Вишния).

Когато пътували по селата между турците, Гаврил се обличал със зебешки дрехи, тъй като с такова облекло се пътувало по-свободно и по-сигурно(8). Между турците те минавали за арнаути.

По-късно наред със старата си търговия те започнали да събират афион, който продавали в Смирна.

Историкът на Априлското въстание се опитва да разкрие и средата, в която се движи бъдещият апостол по това време в Мала Азия. Гаврил поддържал добри отношения с двама известни разбойници арнаути Сюлейман и Юсеин. Те живеели като търговци в градовете, но имали свои шайки, които нападали и ограбвали пътуващите търговци. Чрез връзките си с тях Гаврил не само осигурявал своята и на съдружника си безопасност, но и не позволявал да бъдат нападани изобщо търговците копривщенци. Той скъсва връзките си с тях, когато научава, че те са убили копривщенеца Лукан Куйлек, и се заканил да им отмъсти(9).

Този случай подхранва мълвата за съучастничество на Гаврил в действията на двамата арнаути, което Н. Беловеждов отхвърля решително(10). За Гаврил това е било по-скоро интересна връзка с една обществена категория, опълчила се изобщо срещу потисничеството и господствуващия порядък в империята(11).

В Денизли Гаврил Груев Хлътев постоянно дружал с четирима българи, дошли наскоро в града. Фамилните им имена не се знаят, а някои прикривали и личните си имена: Димитър (наричан още и Христо) от Калофер, Юсеф (псевдоним) от Търново, Яко от Пазарджик, син на поп Иван, и Панайот, също от Пазарджик. Убеждението било, че тези българи са въстаници, избягали от преследванията на турците, но повече не се знаело за тях, тъй като не казвали никому нищо за своето минало. Те се настанили на различна работа: Яко работел при арабаджиите, Димитър станал преносвач на поща, Юсеф не работел нищо, а Панайот правел суджуци. Добри пpиятелски чувства ги свързвали с Гаврил и той вероятно е бил запознат по-подробно с тяхното минало. Така животът го среща още тук с други сънародници, заживели с по-високи стремежи, които ги довеждат до конфликт със съществуващия порядък в империята.

По-късно Гаврил и Хрелката закупували и десятъка на града Ушак и околността му. В тази работа вземали за съдружник някой си Михалаки от Пазарджик, който живеел в Ушак. Той се оказал безчестен човек и ги изиграл: загубите им надминали не само по-раншните печалби, но и капитала им и те се разорили окончателно. Започнали процеси в Смирна, които продължили няколко месеца, докато Гаврил и Хрелката съвсем оголели.

Наситил се на търговията и отвратен от турския обществен строй, Гаврил се разделя със своя съдружник, който се завръща в Денизли, за да подхване старата си търговия.

Гаврил остава в Смирна, където със съдействието на свои приятели персийци се снабдява с персийски паспорт и бива назначен на «някаква видна служба»(12) при персийския консул в Ангора. Облечен в хубава персийска униформа, той пътувал по служба в градовете Денизли, Назили, Къйпазар, Чал, Ушак и Айдън, където местните персийци го посрещали «с голяма чест»(13).

Не се знае кога Гаврил е постъпил на служба при персийския консул, нито кога и защо е напуснал работата си. Предполага се, че е «служил около една година»(14). Отсега нататък неговите дири в Анадола се губят, а действията му — загатвани само в откъслечни спомени — са забулени в неясни предположения и несигурни твърдения.

Предрешен като ходжа, Гаврил минал през Бейпазар, където бил познат от своя съгражданин търговеца Рашко Куйлек, когото замолил да не издава никому неговото преминаване през града. Отпосле местните абаджии разправяли, че той бил «много дирен»(15), без да знаят причините за тоя интерес към него, нито пък от кого е бил «дирен».

Тайнствената неизвестност продължава да скрива дейността на Гаврил Хлътев. В Смирна той пристигнал предрешен като турчин и заедно с друг турчин се представил като продавач на говеда. Това твърдение мемоаристът дължи на копривщенеца Лука Шушулов, на чийто разказ основава по-нататъшното си съобщение за пребиваването на Гаврил в Смирна. Споменатият турчин бил съдружник на Гаврил и когато продавали говедата. Гаврил вземал «по-голямата част от парите и не се вестил вече — забягнал»(16). Разказът не е обоснован, случаят се предава като мълва и обективната действителност остава неразкрита.

По-нататък спомените отвеждат Гаврил Хлътев в Цариград, столицата на султанската империя. Мемоаристът не съобщава нищо за пребиваването му в града, освен че не се задържал дълго време, «защото се боял»(17). За причините на този страх не се съобщава нищо.

От Цариград Гаврил се озовава в Лом, където отива при зетя си Генчо Шиндаров, който държал хан в града. Зет му според уверенията на спомените го поканил да се залови за работа и да не се бои от нищо, защото Лом е далеч от Анадола, но той отговорил, че не смята да се залавя за никаква работа, а желае да се посвети на бунтовна дейност, за да «отмъщава на турците за техните зверства»(18). Може би тези спомени отразяват елементи от по-късно време, но все пак те загатват до известна степен за най-ранните намерения на бъдещия апостол.

Нямаме основание да подценяваме жизнения опит на Гаврил Груев Хлътев от неговото продължително пребиваване в Анадола. Колкото и да са оскъдни и ограничени спомените, колкото и да са несигурни и необосновани твърденията, колкото и да е неизяснена противоречивата линия на неговата дейност, този период заема съществено място в развитието на бъдещия революционер. Той е неизбежен стаж, необходима школа за младия мъж, който върви по свой път, опознава живота и хората от всички слоеве, расне и се развива в успехи и несполуки, в непрестанна борба с една чужда среда с всичките особености на турския обществен строй. В тази действителност той натрупва голям жизнен опит, изпробва своите сили и възможности, изгражда своя характер. И мъчно можем да си представим бъдещия апостол без този съществен, макар и не достатъчно разкрит период в неговото израстване.

Наистина усилията му в Анадола протичат предимно в стопанската област, в търговията, но това е единственият път, който той можел да следва тук и по който вървят всички негови сънародници, дошли в този далечен край.

Като подчертава богатия жизнен опит на Бенковски, Ив. Хаджийски бележи: «Той... бе изпадал във всички положения, които тогавашната съдба можеше да предложи на средния човек; ...бе успял да види величието и нищетата на живота, да разбере по-тънко силите и пружините, които движат отделните хора и масите. Той наистина познаваше турската империя, срещу която бе повел смъртна борба, защото не от книга бе научил турски, арабски, румънски, полски и по-малко персийски и италиански... И това негово дълбоко знание за живота и хората личи във всичките му действия»(19).

За живота си в чужбина Бенковски сам се изповядва по-късно пред другарите си: «Бил съм от най-напред караабаджия, захващах се за различни търговии, пътувах в Цариград, Азия, Египет и пр., но две на едно място не можах да завъртя. Не ме е надарил Господ с ония преимущества, които трябва да притежава всеки един търговец. Главното е, че аз трябваше да лъжа направо и наляво, та тогава, да сполуча в търговските предприятия; трябваше да правя ниски теманета на турците, да изядам правото на другите и пр. неща, които моята душа не можеше да приеме по никакъв начин. На всичко това махнах с ръка и преминах в Румъния да търся по-свободен живот...»(20).

В суровата борба с живота бъдещият апостол изгражда своя характер и открива своето място, своето поприще.

Без да разполага с нови данни и без достатъчно да се обоснове, Д. Страшимиров дава свое тълкувание на тоя интересен период от живота на Бенковски. Той не е пропуснал да отбележи, че «посрамен и оскърбен, Гаврил напуска родното си гнездо... с жестока закана в гърди да мъсти на турци дорде е жив и да не се връща в селото си, дорде не бъде силен, за да се отплати напълно. А от тая закана до мисълта за бъдещата свобода не е далеко»(21).

Но понеже «имал голям запас от събрана енергия и не знаел какво да прави — продължава своята мисъл Страшимиров, — а бил тъй буен, тъй пламенен и тъй на голямо скроен с велики мъжествени планове и имал нужда още да живее»(22), той се отдава на приключения и разпуснат живот.

Като опростява по този начин развитието на Бенковски в Мала Азия и като изтъква при това, че той бил «левент, хубавец, силен, дързък и неизчерпаем по находчивост и ламтежи», историкът заключава самоуверено — Бенковски е «авантюрист и славолюбив по натура»(23).

Тази основна теза Д. Страшимиров прокарва в целия си кратък очерк за Бенковски. Той не открива в него никакви процеси на вътрешно изясняване и развитие. Бенковски е завършен «по натура» или, както се изразява авторът, «още рано» е «втасал за всичко, само не за мирна работа»(24).

И в този дух Страшимиров заключава: «Пробито дъно в джоба и развита бурма в главата — туй бяха две мощни стихии, които в онази тъмна, ала и романтична епоха имат своето привилегировано поприще: тъмните кьошета на един голям град или гората, или най-после Влашко. Това прави и той»(25).

Това схващане на Д. Страшимиров бе разкритикувано от Ив, Хаджийски(26). Като приема, че изнесените сведения могат да не бъдат «напълно» достоверни. Хаджийски правилно поставя ударението върху «начина на тяхното излагане» (догадки и недоизказвания), заключенията, които се правят, «липсата на правдива историческа оценка», които — според него — «остават един тъжен паметник за отнасяне към проблемите на нашата история и социология»(27).

В случая Д. Страшимиров се поддава на увлечението си да вижда в «авантюризма» на Бенковски повече неспокоен романтичен дух. Не случайно той нарича епохата му «тъмна, ала романтична»(28). Но да се твърди, че «цялото му изложение като че има за цел да каже: — Ето вижте този човек с развинтена бурма в главата, този авантюрист по природа е организатор на Априлското въстание»(29), е несправедливо и невярно. То би могло да се поддържа, ако Страшимиров не беше убеден в историческата целесъобразност на Априлското въстание и иска да развенчае неговия пряк ръководител. Никой обаче не би могъл да поддържа сериозно подобна теза за големия историк на Априлската епопея. За него Бенковски бе докрай «на голямо скроена личност», която «съумя напълно да прояви своите редки способности и да надмине като апостол дори своите водители»(30).

Най-сетне не бива да се забравя, че до известна степен схващането на Страшимиров се обуславя и от ограничеността на познанията ни по времето, когато той правеше своите проучвания. Както е известно, М. Маджаров публикува много по-късно спомените си за Бенковски и неговото семейство(31).

И в обетованата земя на Румъния външните условия на живота на Гаврил Хлътев не се променят съществено. Той идва тук само с богатия си жизнен опит и укрепнал характер, за да търси своя път и своето място в живота. Общите условия на несретническата емигрантска неволя, на суровата борба за съществуване са безпощадни и към него. Необходимостта го заставя да стане продавач на хляб. С табла на глава той обикаля улиците и продава хляб. Така го помнят съвременниците му при неговите първи стъпки в Букурещ. Но те изпускат богатата духовна и идейна атмосфера, която изпълва живота на българската емиграция в Румъния. С революционните си традиции и героични подвизи емиграцията се бе издигнала до положението на идеен и политически ръководител на поробения народ. Повече от всякога тя стоеше сега начело на вековната борба, която народът водеше за своето освобождение. В Румъния сe издаваха по-голямата част от българските книги и вестници, тук работеха значителни културни средища, тук действуваха организационните центрове на емиграцията. Заветът на безсмъртния апостол на свободата Васил Левски живееше с неотслабваща мощ в съзнанието на революционните дейци и сочеше пътя, който освободителната борба трябваше неотклонно да следва. Пламенният призив на революционните органи на Ботев и Каравелов и бойният заряд на тяхното поетическо вдъхновение озаряваха копнежа за свобода и разгаряха огъня за решителна и окончателна борба срещу националния и социалния поробител.

Гаврил Хлътев влиза в тази нова за него среда, наситена с революционен кипеж и готовност за борба, и й се отдава с цялата си страст. В тази среда той се озовава вероятно в началото на 1875 г.

Засега е невъзможно да се установи датата, както е невъзможно да се определят по-точно и пътищата, по които протича това ново и дълбоко влияние. Но несъмнено то се е осъществявало във всички форми на общуването и дружбата, под могъщото въздействие на книгите и вестниците. Това влияние го издига бързо до висотата на съвременната революционна и прогресивна мисъл, до която бе стигнала българската емиграция по това време. Можем също така с не по-малка увереност да твърдим, че продължителната откъснатост на Гаврил от този челен отряд на народа е възпламенила жаждата му да запълни бързо допуснатия пропуск и да догони първенците на епохата. Липсват данни, които биха хвърлили светлина върху развитието на неговото политическо мислене, върху преценките му по редица важни обществени проблеми.

Но ако за този важен период от живота му историята не е запазила сведения, ние все пак можем да съдим за него и за зрелостта на неговото развитие от един документ от по-късно време, който съвпада с първите му стъпки в обществената борба. Значението на този документ налага да прекъснем за момент биографичната хронология, за да се изясни по-конкретно и в по-голяма пълнота идейното и политическото израстване на бъдещия ръководител на Априлското въстание.

През есента на 1875 г. по решение на извънредното събрание на революционната организация се възлага на Ст. Заимов, подпомогнат от група другари — между които на първо място Бенковски, — отговорна политическа акция: да подпалят от няколко страни столицата на империята и да се извърши покушение върху самия султан. Целта на акцията е била да се предизвика смут в управлението на страната и по този начин да се подпомогне избухването на въстанието.

По време на този си престой в Цариград Бенковски се среща със своя сестриник Михаил Маджаров, ученик в Роберт колеж. След Освобождението М. Маджаров разказва за тази среща, както и за разговора, който двамата са водили. В спомените си мемоаристът предава добросъвестно и грижливо схващанията и възгледите на Бенковски по някои основни въпроси, които са вълнували неговата мисъл.

«Той не ми обади в една ясна и категорична форма своята мисия — съобщава М. Маджаров, — но оставяше да се разбере, че е тръгнал по народна работа и че е настанало време за българския народ да направи нещо за своето освобождение.

— Никой няма да ни помогне, ако не си помогнем сами — казваше ми той.»(32)

Очевидно в случая Бенковски застъпва една основна мисъл, поддържана от най-последователните революционни дейци начело с Левски — освободителното дело трябва да се облегне и да разчита преди всичко на собствените сили на самия народ.

«Когато му казах — продължава своя разказ М. Маджаров, — че един народ като нашия, невъоръжен, необучен във военното изкуство, лишен от всяка народна организация, заобиколен от неприятели, не може да се освободи без помощта на някоя велика държава, той се дразнеше и отговаряше: «Всички ще дойдат да ни помогнат, но когато ни видят, че искаме да бъдем свободни и правим всичко за постигането на тая цел...»(33)

Тази увереност в силите на народа и този политически реализъм бяха общи за ръководните дейци на революционното движение. «Ний — заявява Левски в едно от писмата си — не отказваме помощта и от дявола, но имаме си предначертание...(34) Ако ли от нийде няма помощ за българинът — добавя той в друго свое писмо, — то работата си ни е пак работа.»(35)

«На моите забележки — продължава своя разказ М. Маджаров, — че Турция е още силна държава, макар и да носи името «болен човек», че може да смаже не само едно българско въстание, но и всички малки държави, които биха ни се притекли на помощ, той ми възразяваше с разкапването на турската държава, особено на турския народ.

— Аз живея дълги години в Анадола и зная какво може да даде турският народ — възразяваше той, без да се спре на конкретни факти.

Но когато му посочих, че другите християнски народи, макар поставени в по-добри политически и военни условия, не са могли да се освободят без военната помощ на други държави, той ми отговаряше, че същото ще стане и с нас, но ние трябва да се облегнем на нашите сили.»(36)

«Да, чуждата помощ е потребна, възразяваше Бенковски, но ние трябва да покажем, че сме готови да се пожертвуваме за своята свобода. Виж какво правят бошнаците: те се бият с турците и намират помощ, а ние стоим със скръстени ръце и чакаме да ни падне свободата от небето. Когато ние въстанем, ще ни дойдат на помощ и сърби, и румъни, и др.

— Ами Русия? — попитах аз.

— Може и Русия и ми се струва, че ще стане нужда от нейната помощ.

Мене ме зачуди самоувереността на Бенковски и аз трябваше да предполагам, че комитетите във Влашко са получили някакво обещание за военна помoщ не само от Сърбия, а и от Русия.»(37)

На мемоариста, който отдавна познава Бенковски, му прави силно впечатление обстоятелството, че той «говори със самоувереност дори по обществено-икономически въпроси. Най-сложните проблеми той разрешаваше с рязкост и окончателност».

За бъдещата организация на свободна България възпитаникът на Роберт колеж се изказва в полза «на едно умерено конституционно управление под ръководството на един чужд принц и под покровителството на Великите сили». Възгледите на Бенковски по този въпрос според М. Маджаров били «твърде радикални. Никакви принцове и никакви чужди покровителства не допущаше той за излязлата из наша собствена революция страна. Моя аргумент за нуждата от чужда династия той предпоставяше за в полза на една република»(38).

Бенковски категорично отхвърля доводите на събеседника си и изтъква, че «именно за това нам се налага република».

«— Един чуждестранен принц ще дойде в България със своите чужди идеи, със своите дворцови права, той ще иска да ни направи, каквато е неговата класа — разкошни, развратни и надути. Няма народ по-пригоден за република, отколкото нашия — заявява Бенковски. — Махни само турската власт, и републиката е готова; тя съществува в нашите села, в нашите общини. Че кой управляваше досега Копривщица, неграмотният ага ли?...»(39)

Бенковски говорел с вълнение. Той изтъквал ролята на общината като утвърдена форма на народно самоуправление. Това негово отношение към общините ни дава основание да виждаме известно влияние от схващането на Хр. Ботев, който въпреки критичното си отношение към общината й «отрежда високо място в перспективите на историческото развитие»(40).

Бенковски вижда дълбоката демократична и социална основа на републиката в свободна България, изградена на принципа на градинарските кооперации. За тях той говори с «възхищение». Според него те могли да ни дадат право да искаме даже една социална република в бъдеща България.

«У градинарите — казваше той — силата иде отдолу, а не се налага отгоре. Те имат главатар, но избиран от болшинството. Когато видят, че той злоупотребява или лошо управлява, могат веднага да го отстранят. Промените стават без никакви кръвопролития. Но втълпете в главата на техния предводител, че той е божи помазаник или че е избран с наследствени права, и вие ще видите как той ще стане като турските паши и тогава мъчно ще бъде неговото сваляне. При много злини, които са направили турците на българите, има една голяма добрина, че унищожиха българската аристокрация. Ако имахме аристокрация, трябваше да проливаме като французите много кръв. Сега сме улеснени в това отношение. Републиката ще се възприеме от целия народ.»(41)

Очевидно в случая «гениалната република» като форма на държавно управление се извежда от една кооперативна икономическа организация, каквито бяха по същество и тогавашните български градинарски задруги въпреки всичката им примитивност.

Мечтите на Бенковски за бъдещата република, чиито принципи той посочва, се доближават до мечтаната от Левски «свята и чиста демократска република»(42).

Проблемът е важен. Той дълбоко е обсебил съзнанието на бъдещия апостол и събеседникът му е принуден да признае, че макар да не вярвал в «леснината на революцията и още по-малко в осъществяването на републиката», но за него било «удоволствие да слуша един човек, който по всичко се виждаше, че вярва в думите си, да ми представи България в такъв идиличен образ»(43).

Разговорът се води в двора на училището и това дава повод на Бенковски за една конкретна бележка: «Колко полезно би било вашето училище за една деятелност, но както французите, така и американците са погълнати от своите материални интереси»(44).

В защита на европейците Маджаров му казва, че «никой европеец не вярва в една каква-годе сполучлива революция на българите и затова те не могат да я насърчават, защото тя ще докара съсипия на цялото население и назадничавост най-малко петдесет години в живота на българите.

— Ами сегашната съсипия по-малка ли е? — запита той сопнато. — Ако гърците, сърбите, румъните тъй разсъждаваха, и досега техните дъщери щяха да седят по харемите. У нас, като позабогатее човек или като се поналапа с учение, захваща да философствува и да сравнява сегашното нетърпимо положение с някакво си по-лошо, по-неизвестно. Турците и сега колят покорната рая — продължава своята мисъл убеденият революционер. — Но тогава ще накараме света да разбере, че не сме доволни и да се заинтересуваме за своята съдба... Цели петстотин години българите все това са мислили: да не стане по-лошо, а пък то е вървяло от лошо към по-лошо...»(45).

Очевидно в средата и в атмосферата на революционната емиграция в Румъния Гаврил Хлътев твърде бързо израства като политически мислител. Той не само се ориентира върху основните проблеми на своето време, но и съвършено ясно вижда непосредствените задачи, които историческият момент поставя пред родината. Нещо повече, той е премислил основно тия проблеми и ги възприема като непоколебимо свое убеждение, определящо смисъла и съдържанието на неговия живот. Възприемайки националната революция като единствен път за избавление на родината, Гаврил Хлътев следва революционната традиция, завещана от най-големите дейци на освободителното движение. Като тях той е сериозно загрижен за общественото устройство на освободеното отечество. Подобно на Левски той мечтае за осъществяването на една демократична, изградена на социално справедливи принципи република, в която народът ще бъде пълновластен господар на своите съдбини. Увереността му, че няма народ по-пригоден за република от нашия, е дълбока и непоклатима.

Вълните на историята възнамеряваха да го издигнат високо на гребена на събитията, които бързо назряваха. И той трябваше да бъде готов да поеме тежката задача, която му беше отредена.

В Цариград през есента на 1875 г. Бенковски прави първите си стъпки по новия път. Очевидно участието му в проектираната там акция не е случаен или авантюристичен акт, а е резултат на закономерен процес в неговото развитие. Пътят, който извървя в Румъния, за да стигне до тази своя първа обществена изява, не може конкретно да се проследи. Неговият ход не е отбелязан в документи или спомени. За него обаче съдим с пределна яснота и сигурност от идеите и мислите, които изпълват съзнанието му с увереността на установен вече мироглед. На този мироглед той дава израз в разговора с Михаил Маджаров в навечерието на проектираната акция.

Още Н. Беловеждов, почувствувал липсата на сведения за живота на Бенковски в Румъния, се обръща към Стоян Заимов като негов най-близък, «най-доверен», да разкаже това, което знае «както за живота му във Влашко, тъй и за ходенето му в Цариград през есента на 1875 г.». С това той щял «много да помогне да се разкрие Бенковски, преди да стане апостол»(46).

Не е известна точната дата, към която Бенковски се озовава в Букурещ, но тъй като Заимов, избягал от Диарбекир, пристига в румънската столица през март 1875 г.(47), трябва да приемем, че тяхното познанство води началото си около тази дата. Изглежда, че това познанство прераства скоро в дружба, та същият мемоарист уверено твърди, че Заимов «добре познавал Хлътев, обичал го и го препоръчвал на други дейци и апостоли»(48). В подкрепа на това твърдение говори обстоятелството, че по-късно Заимов, оценил качествата на новия си приятел, го избира за свой помощник в цариградската акция. При това Хлътев е живял в турската столица, познавал е града и сигурно успешно би се справил с една задача от този род(49).

Ст. Заимов обаче не е оставил спомени за този ранен период от техния съвместен живот в Румъния и не оправдава надеждите, възлагани му от Беловеждов. Може би Заимов е възнамерявал да стори това по-късно, когато — както сам бележи — щял «по-подробно и широко» да разгледа бунтовническата акция на себе си и Бенковски в VIII книжка на «Миналото»(50). Тази книжка обаче не излиза и Заимов се задоволява с допълненията и критическите бележки, които прави по този повод за «Записките по българските въстания» от З. Стоянов.

Както е известно, решението за тази акция е взето от събранието на революционната организация на 12 август 1875 г. в Букурещ. Събранието е свикано от новите ръководители на революционното движение Хр. Ботев, Ст. Стамболов и Ив. Драсов и е председателствувано от П. Хитов. В него участвуват представители на повечето комитети във Влашко, а от България участвуват само отделни представители на комитетите в страната. Ръководейки се от революционната ситуация на Балканския полуостров, въстанието в Босна и Херцеговина, събранието единодушно решава: «Неизбежно нужно е при днешното сгодно време да прогласим всеобщо въстание в Българско». Взетото решение не търпи отлагане и събранието изготвя конкретен план за действие. Тъй като въстанието трябва да избухне «отвътре», определят се «няколко решителни и влиятелни пред народа апостоли», които да подготвят въстанието в определените им пет революционни окръга. Отвън се проектира да влязат няколко големи чети през сръбската и румънската граница в помощ на въстаналия народ. Събранието избира и петчленен комитет — комисия, в състава на който влиза и Хр. Ботев, със задача да положи всички усилия за събиране на средства, да подготви организирането на четите и «да се грижи въобще за добрия успех на въстанието». На Ботев събранието възлага задачата да отиде в Одеса и да доведе войводата Филип Тотю, който трябвало, както и Панайот Хитов, да мине с чета в България. На Д. Ценович, член на комитета, се възлага да отиде в Белград за споразумение с херцеговинските въстаници.

Събранието пристъпи бързо към изпълнение на взетите решения, документирани в протокола на заседанието му и в едно печатно окръжно от 23 август 1875 г., предназначено за емиграцията(51). Въпреки положените усилия от Централния комитет и въпреки старанията на апостолите и на вътрешните дейци въстанието, което избухна на 16 септември 1875 г. най-напред в Стара Загора, а след това в с. Черна вода, Русенско, и в Шумен, бе бързо потушено. По редица причини, най-главната от които бе прибързаното му обявяване, въстанието не успя. Но то бе неизбежна стъпка в развоя на революционното движение и неговото значение не може да се подценява. Не случайно още през пролетта на следната година то бе последвано от героичната Априлска епопея, която наложи на историческата сцена въпроса за освобождението на българския народ.

Решението на събранието — да се запали от няколко страни Цариград, — в чието изпълнение взема участие и Бенковски, бе един нов и смел план, който би улеснил въстанието. Тази задача бе възложена на Ст. Заимов, подпомогнат от петима другари, между които и Бенковски.

Самата идея за този терористичен акт бе нова за българското революционно движение, но тя бе възприета от хетеристите още в ранния период на гръцката завера. В своите планове те възнамерявали «да подпалят Цариград, да изгорят арсенала, да съсипят флотата, да убият султана и министрите му и да подложат на жестока сеч мохамеданското население в османската столица»(52).

У нас съществува, меко казано, снизходително отношение към това решение на революционната организация от 1875 г. Планът продължава да се преценява като нереален и авантюристичен(53). Не така са мислили обаче ръководните дейци на движението от онова време. На 30 август 1875 г. от Николаев, Русия, където бе отишъл в изпълнение на решението на събранието, Ботев пише възбудено на М. Греков: «... Тайна: Цариград ще да запалим на 30–40 места»(54). Ст. Стамболов проявява жив интерес към тази акция. На път за Стара Загора той се отбил за два дена в Цариград, където оставил за връзка с групата на Заимов Асен Руселиев, ученик в Роберт колеж. Той обаче получил късно шифъра, който в Цариград не могли да разчетат, и това провалило възможността за кореспондиране, тъй много желана от Стамболов(55).

Макар да се е бързало с обявяване на въстанието, комитетските дейци от 1875 г. са отчитали сложността на борбата, която им предстояло да водят. Техният план издава стремеж за по-пълно мобилизиране на силите на народа. И затова неправилно би било да се мисли, че те са възлагали големи надежди на цариградската акция за решителния изход на борбата. Но несъмнено те са имали основание да се надяват, че успешното провеждане на акцията би могло да подпомогне въстанието в неговото начало.

В изпълнение на взетото решение Ст. Заимов получава от касиера на централния комитет 15 турски лири, за да отиде «с петима души другари в Цариград по народни работи»(56). Разписката, която той подписва за тази сума, е с дата 21 август 1875 г. Това обстоятелство дава основание да предполагаме, че наскоро след тази дата Заимов и другарите му са отпътували за турската столица.

В групата, която Заимов нарича «тайна четица», участвували Бенковски като негов помощник и Иваница Данчев, когото Заимов нарича «телохранител». От текста на разписката може да се предположи, че в групата са участвували още трима души. Заимов не съобщава техните имена и дали са тръгнали всички заедно от Румъния. Той се задоволява да съобщи само имената на лицата, които са знаели за присъствието на «тайната четица» в Цариград и са я подпомагали в нейните действия. Това обстоятелство дава основание да се допуска, че някои от тях са били включени като сътрудници допълнително, и то вероятно от самия Бенковски. Тези лица били: Асен Руселиев, ученик в Роберт колеж(57) който «постоянно придружавал» Заимов и Бенковски в техните «тайнствени екскурзии» из разните квартали на столицата; Кръстьо, от Панагюрище, «стар познайник на Бенковски, който бил натоварен да подпали кеятхането», и Кара Яне, грък от Самос, стар другар на Бенковски, комуто било възложено да приготви «200 подпалителни фитила»(58).

Конкретни подробности около непосредствения план за действие Заимов не съобщава. Някои детайли в това отношение дава Захари Стоянов, без да съобщава източниците си. Пътниците пристигнали с фалшиви паспорти по море в Цариград. Бенковски, под чиято «команда ставало всичко, бил длъжен да направи плана за пожара и да избере точките на запалването, да изучи топографически местността и да наеме къщи и магазини за момчетата..., от които трябвало и да избухне пожарът едновременно и в определения ден»(59).

В плана на групата влизала още една задача, върху която Ст. Заимов се спира по-подробно. Бенковски наел стая № 3 на втория етаж на хотел «Италия», разположен на главната улица, що съединява «Топхането» с «Дървения мост». От втория етаж на хотела и най-вече от стая № 3 могло съвършено свободно да се стреля върху всеки проходящ по главната улица. От началника на «тайната четица», продължава своя разказ Заимов, било заповядано в случай, че султан Абдул Азис замине по главната улица, пътувайки от «Долма бахче» за «Стария Стамбул», да се стреля върху му от прозореца на стая № 3. Бенковски доброволно приел да посегне върху живота на падишаха и затова постоянно се навъртал в хотела. Но писано било в «големия кетап» на «турския царственик», султан Абдул Азис «да умре не от български куршум»(60). Султанът не минал по очаквания път, а столицата на империята останала неопожарена.

Цариградската акция завършила, без да осъществи поставените задачи. Средствата, с които групата пристигнала, се оказали недостатъчни. Т. Пеев бил обещал да изпрати допълнително пари по Илия Вълчев, който щял да идва по това време в Цариград, но не можал да намери средства и нищо не изпратил(61).

Още З. Стоянов отбелязва, че в цариградската акция Бенковски «за пръв път взема участие в общите работи»(62). Несъмнено сега той прави първите си стъпки в обществената борба. Без страх от трудностите и рисковете, смело и самоуверено, той се включва, в най-опасната акция на организацията и поема пътя на освободителното дело на своя народ.

Претърпелият неуспех му дава повод да направи някои изводи, които не са без значение за бъдещата му дейност. Бенковски не е могъл да не отчете слабостите в самата организация на акцията, която твърде много е разчитала на случайни неща. Той не е могъл да не прецени слабата връзка и несъгласуваност на групата с Централния комитет и другите огнища на въстанието. Най-сетне съществена слабост е била и материалната неподсигуреност, която твърде скоро проваля самата акция(63).

При напускането на Цариград участниците в групата е трябвало да бъдат снабдени с по-сигурни документи. Тази задача била поета от Асен Руселиев, който «кръстил на всекиго по някое име и с по едно меджидие, хлъзнато в ръката на паспортния чиновник, извадил им тескерета»(64). За Гаврил той намерил в своя архив един документ, издаден на Антон Бенковски, полски инженер, стрелял върху варшавския губернатор русин и осъден на вечно заточение в Сахалин. Избягал в Япония, той се снабдил от френския консул с документ, който му давал възможност да пътува из целия Ориент. Полският патриот дошъл в Диарбекир, където се заловил за работа. Тук той продал своя документ на Ст. Заимов, който при бягството си от заточение го забравил при Асен Руселиев в Цариград. Сега Руселиев използувал този документ, за да снабди Гаврил Груев Хлътев с паспорт — под името на полския инженер Антон Бенковски. «Пo-нататък как Антон е станал Георги, съвременниците мълчат.»(65) Но в онова време, когато османският печат за паспорти е имал «добавъчни издания», някои от които се намирали в България и дори във Влашко, не е било мъчно «да се стъкми нов паспорт или поне ново тескере и вместо Антон да се пише Георги»(66).

С новото си име Бенковски Гаврил Груев Хлътев се връща в редовете на революционната емиграция в Гюргево. По-късно, след разгрома на въстанието, той изповядва защо така старателно крие своето месторождение и не издава истинското си име — големият водач на Априлското въстание се ръководи от мисълта, че «никой не е пророк в своето място»(67). С новото си име — Георги Бенковски, Гаврил Хлътев живее в съзнанието на своя народ и в историята.

IV. Гюргевски революционен комитет

ВЪЗНИКВАНЕ. ПЛАН ЗА ОРГАНИЗАЦИЯ И ПРОВЕЖДАНЕ НА ВЪСТАНИЕТО. УСТАНОВЯВАНЕ НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ ОКРЪЗИ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ГЛАВНИТЕ АПОСТОЛИ И ТЕХНИТЕ ПОМОЩНИЦИ. ЗАДАЧИ НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ. ВЪПРОСЪТ ЗА ТАКТИКАТА НА БОРБАТА. МЯСТОТО НА Г. БЕНКОВСКИ В ГЮРГЕВСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ

След неуспелия опит за въстание през есента на 1875 г. повечето от революционните дейци, както и по-активните участници на революционната организация, трябвало да напуснат страната и да забягнат в Румъния. Тук обаче те не откриват сред досегашните ръководители на комитета сериозни намерения за подготовка на въстание в България през пролетта на 1876 г., когато се очаквало засилване на революционното движение в Босна и Херцеговина и обявяване на война от Сърбия и Черна гора на Турция.

Претърпеният неуспех не отслабва волята за борба у революционно настроената емиграция. Виждайки разложението на Българския революционен централен комитет, което довежда до неговото саморазтуряне, тя идва в скоро време до съзнанието за необходимостта да се подготви въстание в България още през пролетта на 1876 г. Тя осъзнава също така, че за постигане на тази цел трябва да разчита на своите собствени сили и на силите на поробения народ. «Стояхме [във Влашко] — бележи Хр. Иванов в своите спомени, — додето разбрахме всичките им долни работи [на БРЦК]. Оттам се събрахме всички бежанци от есента и решихме да излезем да умрем, но да развълнуваме България, додето можем и додето можем да удържим.»(1) На 1 октомври 1875 г. Н. Обретенов, забягнал малко преди това от България, пише на майка си, Баба Тонка, да съобщи на селяните да скътат всичко (оръжие, дрехи, знаме), защото «ще трябват за напролет. Както и да е, ние не ще оставим Турция на мира — или ще измрем всинца, или ще освободим България»(2).

Със същите чувства се озовава в Румъния и Георги Бенковски. По това време пристигнал от Враца Мито Костов хаджи Мицов, пламенен патриот, дошъл да убеждава емиграцията, че вътре всичко е «готово за работа»(3). След една среща с П. Хитов, който изразил неверието си в подготовката на народа и подчертал силата на турските гарнизони във Видин и в София(4), Мито Костов хаджи Мицов се запознал с Бенковски. «Щом си излязох — разказва той в своите спомени, — запоследи ме един среден на ръст човек, с руси мустаци, около трийсетгодишен, хвана ме за рамото и каза: «Врачанино, аз съм Георги Бенковски, аз съм на твоето мнение. Видиш ли от тия няма ни един да премине в България, за да я освобождава. Гледаш ли Панайот Хитов; той иска да има 10 000 души и той да е посред тях, за да не чуе турска пушка да пукне. Който иска свободата на отечеството, той там ще загине. Аз съм на твоето мнение. Ела по мен».»(5)

Това убеждение, което преминава скоро в определено решение, споделят и повече от по-отдавнашните емигранти. «Те всички държат — съобщава Р. И. Юрданов от Турну Северин, — всички са готови и решени за втори път [да въстанат].»(6) Разочарованието им от войводите е пълно: «Те не щат ни да знаят за Панайота или Филипа»(7). Не по-малко е разочарованието им и от сегашните ръководители на комитета в Букурещ, «с всичките им долни работи»(8). И затова те не ги привличат към работа, нито ги посвещават в своите планове. Изключение в това отношение правят само за някои комитетски членове и преди всичко за Ботев. Те не влизат във връзка и с комитетите в румънските градове, за да се изолират от влиянието на либералнобуржоазните елементи и да запазят революционната си чистота. С тези мисли привържениците на последователната революционна борба се събират в малкия крайдунавски град Гюргево, където по-близо до България и по-далеч от разправиите в средите на бившия БРЦК се заемат да обсъдят и да подготвят нов план за действие.

Пръв тук се установява Никола Обретенов(9). В кратко време в Гюргево се събират около 15–16 души представители на революционната емиграция: Ст. Стамболов, П. Волов, Г. Апостолов, Хр. Караминков, Ил. Драгостинов, Г. Икономов, Н. Обретенов, Г. Обретенов, Ст. Заимов, Г. Бенковски, Г. Измирлиев, Ив. Данчев, Ив. х. Димитров, Стоян войвода и др.(10) В началото на ноември гюргевските търговци Д. Горов и Ив. Стоянов наемат една по-голяма къща в края на града, в която се настаняват да живеят дванадесет души и която била наречена «казарма»(11). Тук възниква идеята за ново ръководно тяло, което да се заеме с подготовката на въстание в България. Починът излиза от Н. Обретенов, Ст. Заимов и П. Волов(12). Групата пристъпва към действие в началото на ноември 1875 г., когато Н. Обретенов възлага на Русенския комитет изпълнението на някои организационни задачи(13). Получените към това време сведения от Търново и ходенето на Ст. Заимов във Враца укрепват самочувствието на гюргевските дейци(14).

Към 11 ноември 1875 г. в «казарматa» пристигат Ст. Стамболов и Ил. Драгостинов, повикани от групата, за да вземат участие в нейната работа(15). С тяхното идване се оформя окончателно и поема функциите си новото ръководство на българското революционно дело(16). В него влизат Ст. Стамболов, П. Волов, Ст. Заимов, Ив. х. Димитров, Ил. Драгостинов, Г. Икономов, Н. Обретенов, Г. Апостолов, Н. П. Мартинов, Т. Чорбаджи и Хр. Караминков. Този състав е подписал писмото до Т. Пеев и П. Икономов от 10. XII. 1875 г.(17) «Властимащите в комитета» според Ст. Заимов били Ст. Стамболов, Ст. Заимов, Н. Обретенов, П. Волов, Ил. Драгостинов, Хр. Караминков, Г. Апостолов и Ив. х. Димитров(18).

Прави впечатление, че ръководната група на гюргевските дейци сама не се счита за централен комитет. В едно свое писмо от края на декември 1875 г. Н. Обретенов нарича групата не комитет, а «дружество»(19). Ил. Драгостинов в писмото си от 6 март 1876 г. изрично бележи: «Ние не сме някой върховен съвет и комитет над комитетите в татковината ни, но просто едно дружество опитни хора, които по призование и подканване на представители от много области на Българско, начертали един общ план, по който да свържат всички страни, па освен това и места за снабдяване [с] оръжие и други потребности»(20). През март 1876 г. Търновският окръжен комитет си служи вече с названието «Български революционен централен комитет»(21) и в спомените, и в литературата «дружеството» на гюргевските дейци се нарича и става известно като «Гюргевски централен комитет».

Обстоятелството, че дълго време основателите на Гюргевския комитет не схващат своето «дружество» като върховен орган на освободителното движение, е твърде характерно. Очевидно това отношение разкрива, от една страна, пълната им всеотдайност в подготовката на народната революция, а, от друга — дълбоката демократична основа на новата организация. Дейците се чувствуват близки и равни помежду си. Стамболов е избран да ръководи заседанията, но председател комитетът няма. «Властимащите» членове всъщност са били онези, които са имали или по-голям авторитет, или по-дълъг революционен опит.

Комитетът започва своите заседания на 11 или 12 ноември(22) като за председател бива избран Ст. Стамболов, а за секретар Ст. Заимов(23). В разискванията участвуват само членовете на комитета, а останалите «жители на казармата», както и другите емигранти в Гюргево биват допускани само от време на време на заседанията(24).

Писмени протоколи от заседанията на Гюргевския комитет не са запазени(25). За неговите решения се съди главно по спомените на някои от участниците, по писмата, разменени между отделни дейци и комитетски организации до избухването на въстанието, както и по практическите мерки, които се вземат по време на самото въстание.

Взетите решения се отличават със своята конкретна и последователна революционна насоченост. Първото и основно решение, което взема комитетът, е да се подготви и организира въстанието в България, което да се обяви на 18 април 1876 г. или най-късно на 23 април, Гергьовден. При избора на тази дата били «взети под внимание всички условия на нашия живот»(26).

За работата по организацията и провеждането на самото въстание бил изработен цялостен план(27). В изпълнение на този план Гюргевският комитет трябвало предварително да уреди няколко съществени въпроса, от които зависело успешното провеждане нa въстанието. На първо място, комитетът трябвало да осигури доставката на оръжие, което трябвало да бъде закупено от комитетите в България(28). На второ място той трябвало да привлече и осигури войводи и офицери за нуждите на въстанието(29) и най-сетне да определи един или няколко свои представители в Румъния, които да бъдат в помощ на вътрешните комитети по доставката на оръжие и по други въпроси, които ще възникнат в процеса на работата(30).

Следвайки опита на Левски, комитетът разделя България на четири революционни окръга, начело на които определя и отговорни ръководители, наречени главни апостоли. Първият окръг бил Търновският с главен апостол Ст. Стамболов; вторият — Сливенският с главен апостол Ил. Драгостинов, третият — Врачанският с главен апостол Ст. Заимов, четвъртият — Пловдивският, с главен апостол П. Волов(31). Най-важна роля при определяне на центровете на бъдещото въстание изиграва «стратегическият и тактическият замисъл на гюргевските дейци — да вдигнат българското население близо до главните планински вериги на Стара планина и Средна гора, от Врачанския до Котленския балкан и да ги завардят като свободна въстаническа територия. Пловдивският, Пазарджишкият район и Средногорието са в непосредствена близост или пък в самия планински район. Ето защо към двата окръга — Търновски и Сливенски — сега голяма роля се отрежда и на IV Пловдивски и III Врачански окръг. По този начин в едно въстание се затваря цялата планинска верига от Ком на запад до връх Българка и от Ихтиманска Средна гора до Кръстец — на изток»(32).

Основните задачи на апостолите били ясно и конкретно установени. Те трябвало да активизират революционните комитети по села и градове, да възобновят комитетите, които са престанали да съществуват, и да организират нови там, гдето изобщо не е имало. Апостолите трябвало също така да поемат грижата за цялостната подготовка на революционните окръзи и най-сетне да застанат начело на въстанието, когато то бъде обявено.

В подкрепа на главните апостоли били предвидени и 25 помощници. Към тях трябвало да бъдат привлечени по-известните войводи и някои български офицери на руска служба(33). В окръзите били определени и двадесет и четири «средоточни места за действия»(34).

Установени били и задачите на местните комитети. Те трябвало да пропагандират идеята за въстание, да записват въстаници и да се погрижат за набавяне на оръжие и всичко необходимо за въстанието. За улеснение на организационната работа и подпомагане дейността на апостолите, комитетите трябвало да уредят междукомитетска поща, тайна полиция и други спомагателни формации(35). Освен това трябвало да изработят статистически данни за населението в селата и градовете, за къщите и добитъка и за всичко онова, което може да бъде използувано за успеха на въстанието(36).

Преди обявяване на въстанието всеки окръг трябвало да свика събрание от представителите на местните комитети, което да направи преглед на извършената подготовка, да потвърди по демократичен път волята на народа за въстание(37) и да начертае необходимите мерки за неговия успех. За да се види подготовката на цялата страна и да се осигури необходимата съгласуваност, предвиждало се и едно общо събрание от представителите, «пълномощниците» на окръзите, което да направи генерална проверка на всичко извършено в страната по подготовката на въстанието(38).

Обмислен бил и въпросът за тактиката на самата борба. Въстанието, както се вижда от практиката, следвана при обявяването му, трябвало да се проведе така, щото всички въстаници да излязат от населените места и да се съсредоточат в определени и предварително подготвени стратегически точки. По възможност и населението трябвало да бъде изведено извън селата и градовете, за да бъде свързано само с мисълта за въстанието и да се осигури по-добре неговата отбрана. Мирното турско население не трябвало да се предизвиква, а провинилите се мюсюлмани трябвало да бъдат унищожени(39). Редица градове (Цариград, Одрин, Пловдив, Пазарджик, Русе, Шумен, Разград, Варна) трябвало да се запалят, за да се предизвика паника сред турската власт. Телеграфните жици трябвало да бъдат прекъснати по възможност навсякъде. Железопътната линия Варна — Русе — също(40).

Съображенията за единство налагат и последното решение; главните положения на приетия план могат да се изменят само с общо съгласие на четирите революционни окръга(41).

По всяка вероятност до края на ноември комитетът е приключил своята работа около главните въпроси по устройството на революционната организация и по изработване на плана за подготовката и провеждането на въстанието(42). До края на годината той е трябвало да се справи и с редица други задачи; привличане на останалите революционни емигранти на работа(43), снабдяване на апостолите със сръбски паспорти и др.(44) Важна и трудна задача е била да се осигурят средства за път на апостолите и за техните помощници до определените им окръзи(45). Но все пак в края на декември тази задача била решена. В помощ на комитета се отзовал врачанецът М. Цвятков, който предоставил известна сума, отделена от парите за купуване на оръжие за Враца(46).

Сега вече апостолите и техните помощници започват да преминават в България, за да пристъпят към подготовката на Априлското въстание, връхна точка в героичната борба на българския народ срещу вековния турски поробител. Като вдигнаха знамето на революцията, дейците на Гюргевския комитет продължиха «най-добрите традиции на българското националнореволюционно движение»(47).

В Румъния останали да действуват от името на комитета само Иван х. Димитров, Д. Горов и Янко Ангелов(48).

Тайната, в която комитетът забулва своите решения, и липсата на документи не дават възможност да се разкрие по-конкретно участието и мястото на Бенковски в дейността на гюргевските дейци. Той е един от обитателите на «казармата», но не е включен в ръководния състав на «властимащите», посочен от Ст. Заимов. Но вероятно той е бил допускан най-често в заседанията на комитета. Това предположение се основава на големия му интерес към подготвяното дело и до известна степен на близостта му със Ст. Заимов, секретар на комитета. И сам Заимов всъщност не изключва Бенковски от състава на комитета. Като отбелязва основаването и допълването по-късно на комитета, той добавя: «Най-после били приети в състава на това представителство Георги Бенковски и Никола Славков по предложението, настояването и гаранцията на Стоян Заимов»(49).

Няма нищо чудно, че Бенковски е приет не веднага, а след известно време. Той идва в това общество на известни вече революционни дейци с най-малък революционен стаж, без познанства и връзки. «Поръчителството» на Заимов е било необходимо, но и личните качества на Бенковски несъмнено допринасят, за да бъде приет сравнително бързо от по-опитните и известни вече дейци и да спечели тяхното доверие.

Всъщност, както се изразява Д. Страшимиров, «послушник той не е бил, макар че и апостол още не е могъл да се нарече»(50). Обстоятелството, че е избран за помощник на главния апостол на IV революционен окръг П. Волов, не дава основание да бъде подценяван направеният избор. Твърдението на З. Стоянов, че още преди срещата си с Бенковски той знаел, че Бенковски е взет за апостол «по милост [и] турен под наблюдение на П. Волов»(51), е необосновано и неубедително. То е в противоречие с участието му в Цариградската акция, която, въпреки че завършва с неуспех, издига неговия авторитет всред революционните дейци. В негово лице те виждат смел, всеотдайно предан на делото революционер, готов на всичко в името на голямата цел.

Твърде скоро историята потвърди, че Бенковски, «цял-целеничък, реално неделим с всичките си добродетели и недостатъци, е бил най-годният и призваният да поведе народа на въстание през април 1876 г.»(52).

V. Изграждане на революционната мрежа

1

ПРЕЗ ДУНАВА НА ПЪТ ЗА IV РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ. БЕНКОВСКИ И ВОЛОВ ПОЛАГАТ ОСНОВИТЕ НА ПЪРВИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ В КЛИСУРА. ПО ПЪТЕКИТЕ НА ВЕЛИКИЯ АПОСТОЛ НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. В КАРЛОВО. ПРЕЗ ЦАРАЦОВО В ПЛОВДИВ. УКРЕПВАНЕ И НОВИ ЗАДАЧИ НА МЕСТНИТЕ КОМИТЕТИ. РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА РАБОТАТА МЕЖДУ ДВАМАТА АПОСТОЛИ

Оскъдните сведения и противоречиви твърдения не дават възможност да се установи с по-голяма точност времето, когато Бенковски и Волов преминават в България и поемат своята апостолска мисия.

Без да се обоснове, З. Стоянов отнася тая дата «на втория ден после Иванов ден», т. е. на 9 януари. Той живо описва този момент: «Била тъмна студена нощ, на втория ден после Ивановден, когато ледът добива най-твърда форма, когато падналият сняг се сковава като дъска. Тихият бял Дунав отдавна бил посребрен с прозрачен лед, което увеличавало още повече нетърпимия мраз; на двата му бряга имало строполено ледени планини, по които тук-там се влечала тънка мъглица, която кристализирала и замразявала още повече и така умрялата природа... В тая грозна нощ по гладката повърхност на замръзналия Дунав вървели един подир друг двама другари, които се държали за ръцете, за да пазят равновесие по хлъзгавата равнина... Тия двама души били бъдещите двигатели на Панагюрското въстание, те били Волов и Бенковски». Дунавът бил замръзнал от големите студове, но по средата му двамата апостоли се натъкват на една ивица незамръзнала вода, широка няколко стъпки. Опитът им да заобиколят това неочаквано препятствие не дал резултат. И те се върнали на румънския бряг, откъдето взели една-две дъски, които използували като мост, за да стъпят на здравия бряг на леда(1).

Според Ст. Заимов двамата апостоли напуснали Гюргево през декември и «през Враца се отправили за центъра на Пловдивския революционен окръг — Панагюрище»(2).

Въз основа на сведения, които събрал във Враца и Пловдивско, Д. Страшимиров приема, че «от всички гюргевски апостоли най-рано потеглили на път и най-първи минали Дунав Бенковски и Волов». Те стъпили «в България още в началото на януари», като «прегазили Дунава при Ряхово»(3). Историкът се позовава на записките на Мито х. Мицев, според когото Бенковски и Волов заминали през Враца на 6 януари 1876 г. «... На третия ден, кога тръгнали от Враца, Бенковски го задължил да тръгне с тях. Мицов ги придружил до Лют брод... Оттам още ги упътил за Клисура, показал им пътя до манастирския хан и за Беклемето, отдето било лесно да стигнат и сами в Лютаково... А оттук през Арабаконак, Гълъбец, Пирдоп и Клисура, гонели право Стремската долина.»(4)

Като се позовава на писмото на Н. Обретенов до Т. Чунчулов от 14. I. 1876 г., в което се казва, че Волов тепърва ще замине(5), Ал. Бурмов заключава, че до тази дата Волов и Бенковски са били все още в Гюргево и следователно двамата апостоли са «заминали през втората половина на януари»(6), Бурмов намира подкрепа на това си заключение и в твърдението на З. Стоянов, според когото Волов и Бенковски се явили в Сопот около 10 февруари 1876 г.(7) Иначе според Бурмов «не би могло да се обясни къде са се бавили те толкова време»(8).

По-убедителна доказателствена стойност по този въпрос обаче има твърдението на Хр. Попов, според когото Волов и Бенковски се явили около 15 януари по мръкнало в Клисура(9). Сигурността на това твърдение се подкрепя от линията на маршрута, следван от апостолите, както и от неговото времетраене. Очевидно те бързат да пристигнат по-скоро в своя окръг. И като се има предвид, че са пътували с коне, което е налагало малки престои, тяхното появяване към средата на месеца в Клисура е убедително.

Направеният анализ на известните данни дава основание да приемем като по-правдоподобна тезата, според която Бенковски и Волов преминават в България през първата половина на януари.

В Клисура двамата апостоли влизат в територията на своя окръг и още с първите си стъпки разкриват съществени страни на своята агитационно-организационна дейност. Въпреки умората си, те още същата вечер установяват връзка с млади и прогресивни представители на града, като разчитат на известно познанство от миналото. Първото лице, на чието съдействие разчитат, е Петър Хр. Павурджиев, син на съдържателя на хана и учител в града. По настояване на апостолите той довежда своя другар и колега Христо Ф. Попов, когото Волов познавал още като учител в Градец и бил чел някои негови печатни работи(10). С откровеност, която предразполага, Волов повежда разговора, в който на първо място разкрива с непоколебима убеденост политическите предпоставки за освободителното движение.

Като посочва за пример борбата на Босна и Херцеговина, Волов прави извода, че е крайно време вече славянските народи под властта на Турция да отхвърлят «срамното и унизително положение на роба». Всички свободолюбиви хора в света се възхищават от борбата на народа в Босна и Херцеговина, а «у нас и мисъл няма за такова движение. Ние продължаваме да чакаме спасението си да дойде от другаде, без да искаме да знаем, че докато сами не се опитаме да се освободим, никой отвън не ще се погрижи за нас и не ще ни помогне. Европа и светът мълчат, защото ни виждат, че сме благодарни и честити под ярема на робството».

Нашето положение става «още по-жалко — завършва апостолът — с позорните дела на синовете предатели», верни сътрудници на «омразните тирани, които векове вече смучат народната кръв и задушават народния живот»(11).

Смелата и внушителна защита на революцията като единствен изход за избавление на народа изненадва и смущава младите учители в Клисура.

Бенковски добавя, че им предстои тежка и отговорна работа, и предлага да положат клетва, която той ще изрече. Двамата клисурци повтарят клетвата след Бенковски и целуват револвера, оставен на масата.

«Клетвата се свърши, но уверявам ви — признава Хр. Ф. Попов, — че не чух и не разбрах нито дума от нея. Очите ми бяха премрежени, ушите заглъхнали, краката ми трепереха. След като седнаха всички, аз останах още прав безмълвен и може би още щях да стоя така, ако не беше ме върнал към действителността Волов, който ме покани да седна до него.»(12)

След клетвата Волов изразява своето доверие към младите революционери и свободно и откровено легитимира себе си и Бенковски; същевременно разкрива целите и задачите на революционната организация, която трябва да обхване цялата страна: «Щом минахме Козница, ние встъпихме в областта, отредена за нашата революционна деятелност. Пловдивско, Карловско, Пазарджишко и Панагюрско са места, оставени нам да ги приготвим, доколкото е възможно, за великия ден, който ще бъде неминуемо през тая година, когато българският народ ще се дигне на общонародно въстание против петвековните си мъчители. Външни помощи ни чакат, но началото трябва да се даде от нас... Уверени във вашия патриотизъм — заключава Волов — ще възложим вам да съставите тукашния комитет, като ще ви дадем някои наставления как да се организира въстанието и как да се пишат бунтовническите писма»(13).

В този дух правдиво и убедително, без ненужни подробности, Хр. Попов възстановява събитието и не прикривайки противоречивите си чувства, разкрива първата среща на клисурци с апостолите на IV революционен окръг.

Прави впечатление ясната и сигурна целенасоченост, с която двамата апостоли пристъпват към своето дело. Целта и задачите са определени, пълно и конкретно обосновани. Всичко е предварително обмислено и установено. Апостолите започват своята работа със сигурност, която прави излишен всякакъв организационен стаж.

Последователно се набелязват основните задачи, които делото поставя на местния комитет: да се развие народно чувство, като се подготви съзнанието на народа, който «измъчен ужасно... е готов на всички жертви, но кой ще го подкани, убеди и поведе»(14). Една от първите грижи на комитета е да увеличава броя на своите членове, което обаче трябва да се извършва най-внимателно, като новозаклетите «не познават всички членове, а само своите кръстители»(15). Изтъква се голямата необходимост от събиране и осигуряване на средства. Постоянна и важна грижа трябва да бъде въпросът за въоръжаването(16). Наложително е да се набавят «добри пушки»(17). С уреждането на този въпрос ще се заемат апостолите, когато отидат в Пловдив. Подчертава се мястото и значението на тайната полиция и тайната поща, които трябва да обезпечат сигурността на организацията. Сега се установява и революционният псевдоним на местния комитет. За такъв клисурци сами избират името на цар Самуил — «Братя Самуилови».

Не е пропусната и една друга не маловажна подробност — кореспонденцията трябва да се извършва със специално мастило, което позволява разчитането на текста само при определени условия и се добива лесно от черна шикалка(18).

Най-сетне под диктовката на Волов се записват всички необходими неща, с които трябва да бъде снабден всеки бунтовник, като не е пропуснато и няколко грама хинин, необходим «за подкрепа при голяма умора»(19).

Късният час на нощта туря край на това събрание, с което героична Клисура влиза в революционната история на своя народ.

На другия ден сутринта апостолите поемат пътя за Сопот и Карлово, а клисурските революционери свикват своите приятели на съвещание и полагат основите на местния комитет, в който отначало влизат П. Павурджиев, Хр. Ф. Попов, Ст. Почеков, Хр. Драганов и Хр. Г. Трувчев.

Областта на Пловдивски окръг, отредена за революционна дейност на двамата апостоли, обхваща на север района на Средна гора и Стара планина, включително и селищата в западната част на подбалканските полета — Златишката и Карловската котловина, цялото Средногорие, Пазарджишкия край, Родопския район и басейна на Марица. Самият Пловдив, израснал като един от най-големите градове на страната, бе станал не само важен административен център, но и средище на икономическата, обществената и просветната дейност на българското население от градовете и селата на района.

Компактното българско население, особено в планинските райони, отдавна изявява своето пораснало национално съзнание в борбата за църковна независимост, в просветното движение и във всяка друга обществена борба.

Районът на Пловдивския окръг застава в първите редици на революционния подем, обхванал страната през 70–те години, и най-активно се включва в революционната организация, чиито основи изгражда апостолът на свободата — Васил Левски. От 1869 до 1872 г. вождът и идеологът на националната революция слага началото на комитетското дело почти във всички по-значителни селища на Средногорието, Пазарджишко и Пловдивско(20). Той цени високо предаността на местното население към освободителното дело, цени високо и резултатите, постигнати в изграждане на революционната организация в района. И затова на 25 октомври 1872 г. основава тук втория окръжен комитет в страната — Пазарджишкия(21).

В. Левски не само положи основите на революционното дело в района на окръга, но той даде тласък в израстването на цяла плеяда от забележителни дейци, пламенни революционери, самоотвержени герои на освободителната борба, които обезсмъртиха имената си с подвига и делата на своя живот. Те продължиха неговото дело през паметните дни на Априлското въстание, чиято почва той бе подготвил.

При това организацията в Пловдивско, Пазарджишко и Средногорието се запази както от провала след нападението в Арабаконак, така и след събитията през септември 1875 г.(22) И затова още в първите си стъпки в окръга Волов и Бенковски търсят известните им дейци, посветени в освободителното дело на Левски, и установяват връзка с организациите, които той бе основал. «Апостолите после Левски — признава З. Стоянов — не срещаха големи затруднения в пропагандата..., защото тоя знаменит агитатор беше отворил навсякъде път в по-главните градове и села. Ние вървяхме из неговите пътеки...»(23)

В началото на своята дейност двамата апостоли отиват в Карлово и отсядат у В. Караиванов — братовчед на В. Левски, с когото Волов се познавал от предишната година. И тъй като комитетът бил непокътнат, членовете надеждни и сигурни, клетвата била излишна. «Дали им само упътвания как да усилят комитета, да го привикнат към нов живот и да развият дейността си върху нови начала.»(24)

На другия ден Волов и Бенковски продължили пътя си за Пловдив, а карловци укрепили своя комитет с един постоянен състав (постоятелство) от трима души — В. Караиванов, Ил. Миланов и В. Платнаров(25).

По пътя си двамата апостоли се отбиват в Царацово при бай Иван Арабаджията, който предупредил пловдивчани за пристигането им. Хр. Търнев и Хр. Благоев заминават заедно с него, за да ги посрещнат още от Царацово.

В Пловдив Волов и Бенковски остават два дена, свикват заседание, на което присъствуват Хр. Търнев, Хр. Благоев, Ст. Дренски, Н. Караджов, Кочо Чистеменски и Д. Свещаров, и изграждат нов революционен комитет. На организацията те поставят за основна задача — «през настъпващата пролет трябва да се организира сериозно въстание»(26).

След това апостолите се завръщат в Царацово, където укрепват съществуващия местен комитет. Тук със съдействието на Иван Атанасов — Арабаджията, Божил Хаджиев и Христо Търнев съставят списък на околните села, установяват плана на предстоящата си дейност. За «по-бърз успех на делото» двамата апостоли си разпределят работата. Бенковски взема района на Средногорието, като поема пътя за Старо ново село и се озовава в Копривщица и Панагюрище, а Волов — източния район, т. е. пловдивските и средногорските селища, Карлово и Клисура(27).

Обяснение за разпределение на работата в окръга бе дадено в най-ново време(28). В мемоарната литература и в първата история на Априлското въстание това обстоятелство се отминава мълчаливо, без да се търсят или посочват причините, които налагат неговата необходимост(29). Несъмнено сложността на работата и потребността да се бърза с подготовката на въстанието довеждат логично и неизбежно до това разпределение. Но то налага и един друг извод, който не може да се отмине. Очевидно още в началото на своята дейност главният апостол на окръга и неговият помощник имат равноправни другарски отношения, върху които йерархията не хвърля никаква сянка. Изводът е съществен, тъй като той изяснява фактическото положение на Бенковски още в самото начало на дейността му и не дава основание да се изтъква на преден план неговото прекомерно честолюбие.

2

ПЪРВА САМОСТОЯТЕЛНА ОБИКОЛКА. КОПРИВЩИЦА В РЕДОВЕТЕ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА. КЛЕТВАТА. ОРГАНИЗАЦИОННАТА ПРАКТИКА НА Г. БЕНКОВСКИ. В СТРЕЛЧА И ПАНАГЮРИЩЕ. МЯСТОТО И ЗНАЧЕНИЕТО НА ПАНАГЮРИЩЕ. ОСНОВАВАНЕ НА КОМИТЕТИТЕ В ПАЗАРДЖИК, БАНЯ, МЕЧКА, ПОИБРЕНЕ И ПЕТРИЧ. ВДЪХНОВЕН ОРАТОР НА РЕВОЛЮЦИЯТА

По пътя за Копривщица Бенковски основава революционни комитети в селата Думанли (Церетелево), Елешница и Старо ново село. Неуморен и предпазлив(30), той навсякъде се осланя на доверени и близки хора на Иван Арабаджията. Предупредени от него, те поемат апостола, придружават го до своите села и го свързват с най-надеждните си съселяни, които първи влизат в редовете на организацията. «Първите сигурни стъпки на апостола — както бележи Д. Страшимиров — се дължат на верния другар на Левски.»(31)

От Думанли до Елешница го отвежда Георги Петков Комитата, приятел на Генчо Динчов Джумайов, първият учител в селото. На следната вечер той събира съчувствениците на революционното дело — Петко Вълков, Рангел Костадинов и Георги Куманов, и образува «постоянния състав на комитета»(32), начело с Генчо Динчов. «И те — пише той в бележките си — дадоха клетва пред Бенковски, че... не щат да се откажат и пред смъртта даже и да предадат светата ни идея.»(33)

Същата нощ в Елешница пристига даскал Найден и отвежда Бенковски в Старо ново село. Спомените са оскъдни и не дават съществени подробности, но преданието поддържа, че Левски е идвал на два пъти и основал революционен комитет. Начело със своя учител Найден Иванов Сланинков будните селяни Тодор Искрйов Налбантина, Михо Мирков, Тодор Начев и поп Атанас, образуват новия комитет и полагат клетва пред апостола(34).

В Копривщица Бенковски отсяда в къщата на Тодор Налбантина, брат на Ненчо Налбантина от Старо ново село, и веднага повиква известния народен деец, учител и патриот, «предан на народния идеал за политическа свобода»(35), Найден Попстоянов. Той от своя страна поканва и Тодор Каблешков. Срещата с Бенковски се състояла в къщата на Танчо Шабанов като по-безопасна и сигурна. Тримата решават следващата вечер да бъдат поканени на събрание всички надеждни хора, чийто брой предполагал да не бъде по-голям от дванадесет.

През деня Петко Бояджиев Кундурджията, родом от Панагюрище, патриот и революционер още от времето на Левски, известeн за пристигането на апостола, се среща незабавно с него. По поръчение на Бенковски той заминава още същия ден за Панагюрище и Стрелча, за да подготви посрещането му в двете селища(36).

Вечерта на събранието пред копривщенските патриоти Бенковски разкрива целта на революционната организация — да подготви народа за общо въстание в България още през пролетта на 1876 г., и поставя конкретни задачи по приготовлението на въстанието пред комитетските дейци(37). Положена била клетва и революционният комитет в родния град на Бенковски бил образуван при следния първоначален състав от най-предани на революционната идея копривщенци: Найден Попстоянов, Тодор Каблешков, Танчо Шабанов, Нешо П. Брайков, Рашко Стойчев, Брайко Енев, Петко Д. Кесяков, Илия Мангъров, Цоко Будин, и поп Никола Белчов(38).

Клетвата, продиктувана от Бенковски и положена от членовете на комитета пред евангелие, нож и револвер, има следния текст: «Заклевам се в името на Всемогъщаго Бога, че за славата на народа си и за честта на православната вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на келявия турски султан. Ако престъпя клетвата си, да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото божие наказание»(39). Тази клетва, която се отличава със своята лаконичност, е била повтаряна многократно по комитетските събрания. Нейният автор не е известен, но несъмнено тя е правила впечатление с беззаветната си обреченост на делото, със суровата си решителност и непреклонна готовност да се служи до смърт на освободителното дело. И сигурно Бенковски правилно е преценявал нейното значение и роля в изграждане на революционната организация.

Спомените за това пребиваване на Бенковски в Копривщица са запазили един интересен факт, който осветлява някои изключителни черти в характера му(40). Той идва в родния си град твърдо решен да не се обажда на майка си и на близките си и да запази в строга тайна своя копривщенски произход. Но още първият копривщенец, с когото се среща, Танчо Шабанов, изпратен да го доведе у дома си, го познава. Тактичен, Шабанов не се издава веднага, но когато из тъмните улички на града го повежда към дома си, той се обръща към него на име:

«— Сега добре дошъл, бай Гавриле! Отде идете по това време?

— Вие се припознахте на някого, господине — отговаря Бенковски. — Вие отде ме познавате, като не съм доходил друг път тука?».

Танчо му припомнил за срещата им в Цариград през есента на миналата година, което обстоятелство не оставя никакво съмнение, че спътникът на Бенковски го е познал.

«Тогава Гаврил видя, че го познах, и ми каза:

— Тук мисля да не ме познае никой. Но моля ви да не ма викате на име и да не казвате никому, че съм копривщенец, защото няма да направим нищо.

Аз му обещах, че само аз ще зная.»(41)

Но все пак или той не е могъл да се въздържи да не се обади на Найден Попстоянов и Тодор Каблешков(42) или пък те и сами са могли да познаят своя съгражданин. Така или иначе, кръгът на познатите му, изглежда, не се е разширил много, та Н. Беловеждов бележи: «Хлътев поискал от съзаклятниците честно слово, че те няма да обаждат пред другите, нито пред копривщенци, нито пред други селяни, че той е копривщенец, за да не се побърква делото». Копривщенските дейци му дали «честно слово» и докрай удържат на думата си(43).

Н. Беловеждов предава и една друга вълнуваща подробност от престоя на Бенковски в Копривщица от това време. Бенковски оставил писмо до майка си, изпратено уж от Влашко, което трябвало да й се предаде след неговото заминаване. Между другото той молел майка си да предаде на Танчо Шабанов шаяк за един кат дрехи, който той уж щял да му проводи, като същевременно апостолът задължил Шабанов да продаде шаяка и стойността му да внесе в касата на комитета като «помощ», вноска от него. «Така той и лично изплатил дълга си — колкото и скромен да е — към своя роден град.»(44)

Не остават скрити за неговите съграждани обаянието и силата на въздействието на неговата личност, които се изявяват още в първите стъпки от обществената му дейност. Като говори за първата му среща с Найден Попстоянов и Тодор Каблешков, Т. Шабанов по своему твърде несръчно бележи: «Без да знае Бенковски колкото приказваше, толкова ставаше като живо представление. Каблешков и учител Найден се одобряваха. Нощта вече премина и взе да се съмва...»(45). Н. Беловеждов, другият мемоарист, пише: «Помня и днес твърде добре, че Каблешков не можеше да се начуди как този човек (Хлътев) без никакво систематично образование, говорел тъй умно и тъй схванато и живо, като да се бил приготовлявал дълго време за тази си длъжност»(46).

Бенковски продължава своята първа организационна обиколка. От Копривщица той потегля за Стрелча и Панагюрище, като следва познатите вече организационни похвати, които му позволяват най-бързо и сигурно да се свърже с надеждните хора, да се опре на революционния актив от миналото, най-често наследство от безсмъртния апостол на свободата Васил Левски, и да осигури безопасността на организацията и на нейните дейци.

Стрелча е съществен пункт в неговата обиколка. По това време селото има най-голямо влияние сред селата в целия район след Копривщица и Панагюрище и лежи на пътя между двата града(47).

От Старо ново село за Стрелча заминава даскал Найден Сланинков, а след това от Копривщица и Тодор Налбантина, или Душанцалията, за да предупредят местните революционни дейци, участвуващи в освободителното движение още от времето на Левски, за пристигането на апостола. Бенковски пристига в селото, доведен от местния председател Яко Кацаров(48). Благодарение на взетите мерки тук събранието е сравнително най-многолюдно — над 40 души. Те изслушват пратеника на Гюргевския революционен комитет, който им показва и своето пълномощно, и полагат клетва. По-късно избират и комитет начело с Иван А. Балтов и членове: Гано Велев, поп Иван, Енчо Танчов Фингаров, Найден Цветков, Филип Нешов, Никола Барбалов и Димитър Попстойков — секретар. По препоръка на Бенковски избират двама куриери — Мильо Т. Балтов и Никола Барбалов(49).

От Стрелча Бенковски поема пътя за Панагюрище. Не без известно вълнение се отправя той за града, издигнал се по това време като естествен център на околните български селища. Като търговци и занаятчии панагюрци обикалят обширните пазари на Османската империя, отбиват се в Сърбия и Влашко и «поради това идеите на времето тук бързо се пренасят и вълнуват умовете на населението»(50). От отношението на панагюрци и от начина, по който градът ще посрещне апостола на Гюргевския революционен комитет, е зависела твърде много подготовката на революционното дело в цялото Западно Средногорие.

Пратеникът на Бенковски и на Копривщица Петко Бояджиев — Кундурджията(51), пристига на 31 януари в Панагюрище и веднага се среща с Найден Дринов, ханджия и търговец, брат на известния историк Марин Дринов, горещ последовател на Левски и участник в комитета от 1870 г., предан патриот и интелигентен човек. Двамата подготвят почвата за първото явяване на Бенковски в бъдещото седалище на IV революционен окръг.

Д. Страшимиров пръв отбелязва, че «почвата за съставяне на комитета в Панагюрище» била готова(52). Старият комитет, основан от Левски, не бе разтурен и макар работите след смъртта на Апостола да бяха затихнали, патриотичният порив на комитетските дейци не загасва. И като изтъква някои безспорни обстоятелства, историкът с основание заключава: «... Духът в Панагюрище ще се държи буден и в постоянно напрежение за делото»(53).

Най-новите изследвания потвърдиха и задълбочиха безспорния факт, че «и в периода от 1873 до 1876 г. панагюрските комитетски дейци не са били чужди на революционните кроежи»(54). Към посещението на Т. Каблешков, който е имал не малко приятели в града и е бил в течение на приготовленията за Старозагорското въстание(55), бяха прибавени и други интересни факти. Политическата обстановка на Балканите и тактиката на Русия с оглед на положението на българския народ са били често разисквани в средите около Найден Дринов. За това допринася, както изтъква Дойно Дойнов, и посещението на Марин Дринов в родния му град през 1875 г. В подкрепа на това твърдение Д. Дойнов привежда спомените на Арсени Костенцев, който през 1875 г. се среща с Марин Дринов в къщата на брат му Найден: «Тука дойдоха учителите и п. Тиле и цялата нощ приказваха за Босненско-Херцеговинското въстание и по нашите работи и тук им казах какво ми е казал дядо Славейков и какво му е казал граф Игнатиев, а г-н Дринов потвърди моите думи и каза, че всичко е вярно»(56).

По-късно обществената активност на панагюрци се изявява в искането им за осъществяване привилегиите на българското население, прокарани в реформените актове на турското правителство. В резултат на тези усилия «в цариградските вестници «Век», «Македония», «Напредък» и други се появяват дописки от Панагюрище, в които се поставя открито и остро въпросът за бъдещето на българската нация». И затова с пълно основание Д. Дойнов заключава: «И в организационно, и в политическо, и в нравствено отношение почва за бъдещата въстаническа подготовка в Панагюрище има и съвсем не случайно градът е избран за център на целия революционен окръг»(57).

Панагюрските дейци изпращат в Стрелча специалния куриер Г. Манев, верен комитетски човек, който довежда Бенковски в дома на Найден Дринов(58). В тази първа среща освен Найден и Пею Дринови присъствували Тодор Влайков и учителите Павел Бобеков(59) и Искрьо Мачев. Бенковски излага задачите на своята мисия и се взема решение да се свика събрание от по-широк кръг хора. Прави впечатление, че тук Бенковски не избързва с организирането на комитета. На тая подробност обръща внимание още Д. Страшимиров, който пише: «Види се, че още от първия момент прозорливият апостол е бил проникнат от важностите на тоя пункт, който после трябваше да стане столица на цялата агитация и на цялото дело»(60). И най-новите изследвания доведоха до същото заключение. «Изглежда — пише Д. Дойнов, — че още сега у Бенковски назрява мисълта за установяване на революционния център вместо в Пловдив в Панагюрище, но чака да се убеди в това и да съгласува въпроса с главния апостол П. Волов.»(61)

Целта на отлагането била «неусетно» да се разшири кръгът на посветените и верни хора. «Към такта на агитатора се присъединило благоразумието на видните и имотни хора от града.»(62) В случая «Бенковски проявил своя богат дар на съзерцател, какъвто са имали всички силни водители на масите»(63). Изчаквайки, той заминава за Пазарджик. Вестта, че апостоли oбхoждат страната вече била стигнала до града. «Изведнъж се научихме — бележи К. Величков, — че се явили апостоли в някои места на Северна България и готвят народа към бунт. Всички бяхме смутени. Събирахме се, съвещавахме се и най-после бяхме решили да изпратим нарочно хора да намерят някои от апостолите и да ги подканят да пренесат своята деятелност и между нас, когато внезапно се явиха Бенковски и Волов.»(64)

При това състояние на духовете, Бенковски, който пристига в Пазарджик още на 4 февруари, намира «съчувствие», както се изразява Д. Страшимиров. «Всякой от неговите слушатели бил от по-рано още посветен в революционните идеи, които вълнували целия народ. Решили следващата вечер всякой да привика по някого от по-знатните си верни хора, по преимущество честни лица и със състояние.»(65)

На другата вечер на събранието се явили К. Величков, Я. Матакиев, Г. Пенев, Ив. Войводов, Н. Стоименов, Отон Иванов, Ив. Ръжанков, Т. Христович, Кунчо Куртев, Ив. Куртев, Кузма П. Томов, П. Пенев и П. Странджев. Всички положили клетва и комитетът бил съставен(66).

Завърнал се от Пазарджик в Панагюрище, Бенковски свиква на 7 февруари ново събрание, на което освен споменатите вече панагюрци от първата среща, се явяват Симеон х. Кирилов(67), Марин Шишков, Петко Мачев, Иван Джуджев, Захари Койчев, Петър Щърбанов, предимно членове на съществуващия по-рано революционен комитет, авторитетни имотни — средна ръка, проверени патриоти. Апостолът очертава отново задачите на народното въстание и приканва към незабавна и енергична подготовка. Посветените в делото панагюрци полагат клетва пред апостола и избират Приготвителен комитет, в който влизат най-дейни и авторитетни граждани. По този начин «въстаническата подготовка на града започва още в началото на февруари с усилен темп, голяма енергия и трескавост»(68).

Приготвителният комитет, въпреки особеното си наименование, всъщност се явява като местен революционен комитет, който по-късно, когато Панагюрище става седалище на IV революционен окръг, израства като главен комитет в подготовката и въстанието на целия окръг. От този момент Бенковски започва да председателствува заседанията на Панагюрския подготвителен комитет, а в негово отсъствие председателството поемал Павел Бобеков като «най-образован и авторитетен от всички»(69).

Колебанията при уточняване състава на Подготвителния комитет се дължат, от една страна, на времето, което е «заличило някои подробности», а, от друга, на обстоятелството, че по-късно Главният щаб или Привременното правителство се изграждат на основата на същия комитет, та «ролята и местата на участниците се смесват»(70). Приема се, че освен Павел Бобеков в комитета участвуват: Найден Дринов, Симеон х. Кирилов, Иcкрьо Мачев, Иван Джуджев, Захари Койчев, Т. Влайков, Петър Щърбанов и вероятно Г. Нейчев и Недьо П. Стефанов(71).

Подготвителният комитет се заема незабавно за работа: разширява кръга на съзаклятниците, набира средства за купуване на оръжие и барут, организира тайна полиция и комитетскa поща, привлича в делото подходящи лица за воеводи и пр.

Бенковски продължава своята апостолска мисия с неотслабваща енергия. Постигнатият успех окриля и укрепва самочувствието му. Той бърза, за да не остане народът неподготвен за решителната борба, която му предстои през наближаващата пролет. Сега той включва в революционната мрежа селищата на запад и на изток от града — Баня, Мечка (дн. Оборище), Поибрене и Петрич. Организационната тактика остава същата: сигурни хора и изпитани патриоти го поемат и придружават от едно село в друго и веднага го свързват с най-надеждните и най-преданите на делото хора. Веднага след основаване на комитета в Панагюрище, Бенковски се озовава в с. Баня, където още през нощта образува комитетска организация, чиито членове полагат клетва. И «до дълбока нощ — бележи историкът — те минали в политически разговори»(72).

Тук Бенковски се запознава с поп Грую Тренчев, или Бански, колоритна личност, с неукротим бунтарски дух, горещ патриот и самобитен поет. В него Бенковски намира «един от най-горещите съидейници и предани на въстанието дейци»(73).

В комитета освен поп Грую влизат: учителят Тодор, поп Стоил и Атанас Калоянов(74).

За с. Мечка (дн. Оборище) Бенковски заминава рано на другия ден. Негов водач сега е Димитър Роклев Гайдарджията, а поп Грую и Атанас Калоянов го придружават по свое желание.

На събранието на тукашните патриоти Бенковски направо заявява, че «дошъл да ги калеса на кървава сватба за свободен живот», и клетвата била веднага положена. Поп Грую «с патрахила и кръста, които понел още когато тръгнали от черква, станал кръстник»(75).

Образът на «кървавата сватба», използуван от Бенковски, се е врязал в съзнанието на много съвременници — вероятно поради своята ярка фигуративност, решителност и прямота.

Времето и обстоятелствата не са позволили да се запазят за поколенията мислите, които Бенковски е развивал на събранията в селата и градовете. Говори се най-често за огромното въздействие на неговото слово, което стигало с еднаква сила до селяни и занаятчии, до учители и свещеници, за дълбоката му убедителност, за пламенното му вдъхновение, и с тези общи оценки се изчерпва една важна страна от неговата проповед, от неговата революционна мисъл, от неговата пропагандно-организационна дейност.

И все пак летописецът на епохата е отбелязал случаи, които ярко разкриват ораторските възможности на апостола. Във връзка с тържествената клетва на Оборище Бенковски произнася едночасова реч, за която З. Стоянов пише: «Аз вярвам, че ако в тая минута Бенковски се покачеше на коня и извикаше «Напред!», то всички присъствуващи щяха да го придружат, макар той да ги поведеше в дън земя»(76).

А след пламенната реч на Бенковски пред потока бежанци от Лесичево, Калугерово и Церово, тръгнали към въстаническия лагер Еледжик, З. Стоянов пише: «Селяните си смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше света литургия, мнозина от тях нападаха по земята като пред Христа»(77).

Според С. Янев речите на Бенковски по време на въстанието «са вик на заклинател, който е почувствувал своята сила върху духовете»(78). Оценката, която той дава на Бенковски като «родeн оратор» е крайно интересна и убедителна. Апостолът не е пищен оратор. Силата на неговите думи не е нито в красотата на фразата, нито в нейната дълбочина. Бенковски е оратор артист, той играе със словото си пред бъдещите въстаници. Думите му сами по себе си са прости, конкретни и най-важното — изразяват идеята, такава, каквато предварително я виждат неговите слушатели и зрители. Той не им открива нищо ново за България, защото и «не го знае, но свръхсполучливо казва това, което те сами мислят и знаят»(79).

Като имаме предвид, че Бенковски не оставя никакво документално наследство, освен своя автограф върху една полица и едно кратко писмо, с което съобщава, че няма възможност да изплати полицата в срок (което вече отбелязахме по-рано), явно е, че за неговото голямо дело не можем да съдим по преки и непосредствени източници. Но внимателният анализ и грижливото вникване в историческата мисия, която той осъществи в своя живот, дават все пак възможност да се преодолее в известна степен тази трудност.

В комитета на с. Мечка влизат Рад Генчев Гемиджийски — учител, Панчо Георгиев Меченов, Петър Г. Гребчов, Стоян Станчев Марински и Димитър П. Роклев. Още с първото си пристигане — бележи Д. Дойнов — Бенковски спечелва мечани не само за революционното дело, но и за свои «най-горещи поклонници и верни пазители»(80).

Впрочем способността на Бенковски да спечелва бързо хората за революционното дело се проявява не само в Мечка, а почти навсякъде, където той влиза в допир с народните маси. Тя трябва да се обясни както с обаянието и авторитета му на народен водител, така и със сравнителната зрялост на самите маси. Историческото развитие ги бе подготвило до голяма степен да следват избрания път, дълбоко убедени в необходимостта от едно всенародно въстание, което да отхвърли омразното робство. Решителността, с която народът изяви твърде скоро своето право на живот, и безпримерният героизъм в неравната и жестока борба доказаха по безспорен начин неговата политическа зрялост.

В подготовката на Априлската епопея Бенковски съчета в най-голяма степен субективния с обективния фактор. И на това обстоятелство преди всичко се дължеше неговият бърз и изключителен успех.

И в Поибрене апостолът пристига по познатия ни вече начин. Тук предизвестени са събрани всички надеждни и верни хора: поп Недельо Иванов, Влад Пашов, Нено Николов — учител, Антон Зянков, Рашко Ненов — бояджия, Делчо Уливеров, Никола Николов и Никола Цвятков. Веднага след словото на Бенковски «без разискване» те полагат клетва и създават революционен комитет(81).

В Петрич апостолът пристига, придружен от Никола Цвятков от Поибрене, отсяда в къщата на Маньо Л. Гугов и още същата нощ комитетът е образуван и клетвата положена. Революционната подготовка на селото се поема от братята Делчо и Лулчо Гугови, от Нено Гугов, поп Христоско Петров Раков, Пенчо Раков, Мито Стоянов, Филип Свинаров, Стоян Ганчев и др. Начело на комитета застава Нено Лулчев Гугов, подпомогнат от Пенчо Раков(82).

3

ОТНОВО В ПАНАГЮРИЩЕ. ГЛАВЕН ДВИГАТЕЛ НА ВЪСТАНИЕТО В ОКРЪГА. ДЕЙНОСТТА НА ВОЛОВ. Т. КАБЛЕШКОВ — ПОМОЩНИК-АПОСТОЛ. БЕНКОВСКИ И ВОЛОВ. ПРЕЗ ПАЗАРДЖИК В БРАЦИГОВО. В ПЕРУЩИЦА И В БАТАК. УСИЛЕНА ПОДГОТОВКА. З. СТОЯНОВ И Г. ИКОНОМОВ — ПОМОЩНИК-АПОСТОЛИ. ОРГАНИЗИРАНЕ И НА ДРУГИ СЕЛИЩА В РАЙОНА НА ОКРЪГА

Към 13 февруари Бенковски потегля отново за Панагюрище. За твърде кратко време, едва за един месец, бе извършено наистина «удивително много»(83). Апостолът имаше пълно основание да бъде доволен от постигнатото, убеден в успеха на подетото дело. Селищата от Средногорието го посрещат с пламъка на своето родолюбие и с пълната си готовност да поемат пътя на организираната революционна борба за свобода. Това утвърждава неговата самоувереност и го прави — както справедливо бележи Д. Дойнов — «не само твърд и последователен революционен водач», а «и главен двигател на въстанието в IV революционен окръг. Създадените революционни огнища... са надеждна опора не само за Г. Бенковски, но и за цялата революционна организация»(84).

По това време — около 15 февруари — в Панагюрище пристига и Волов, завършил първата си обиколка из селищата на източния район.

След раздялата си с Бенковски в Царацово Волов се отправя за Пазарджик, където няма успех, и през Пловдив се запътва за Карлово. В Карловско той успява да възстанови и създаде редица комитети, след което се отправя за Клисура, а оттам се озовава в Копривщица(85).

В Копривщица Волов се сближава с Тодор Каблешков, в когото открива близък другар и съратник. Двамата предприемат обща апостолска обиколка, по време на която изграждат нови революционни комитети, като «на изток са достигнали чак до Калофер и Шипка»(86). По този начин се допълва комитетската мрежа в източния район на IV революционен окръг с около единадесет села(87). Д. Страшимиров се отнася с недоверие към отбелязаните твърдения и приема, че «от Сопот и Карлово по на изток не е имало подновени комитети за действие в 1876 г.»(88).

По-нататъшната грижа по организацията на революционните комитети и подготовката на въстанието в този район Волов възлага на Каблешков, в когото цени много както горещия патриотизъм, така и организаторските способности. Убедил се в «добрата му известност, в силата на неговия дух и в дарбите му», той го обявява «за свой помощник или заместник в този край»(89), а сам се отправя за Панагюрище.

Севар Загорчинов в своята биография на Каблешков изтъква вътрешната близост между двамата големи дейци, които «притежават еднакво чувствителни, нежни души, мечтателност, която навремени ги отвлича твърде далеч от суровата действителност, кристална чистота и съзнанието за своята саможертва. Освен това сходното им културно равнище уеднаквява интересите им и схващанията им...»(90).

Постигнатите от Волов успехи по време на първата му обиколка в този район се преценяват «като значителни», но все пак сякаш техните следи се губят в спомените на съвременниците. Те не са такива, «каквито по същото време постига Бенковски в Средногорието»(91). Д. Дойнов вижда причината за това не толкова в различните условия, а главно в «организаторските качества на Волов» и в «неговата личност», които «се отличават от тези на Бенковски с оглед изискванията на апостолската мисия»(92).

Още в първите обиколки «сблъсъкът с местните революционни дейци — бележи споменатият автор — очертава по-голямата пригодност, организаторски талант и апостолски качества на Бенковски»(93). И в подкрепа на това си схващане той привежда преценката на Константин Величков, виден съвременник, изтъкнат деец на въстанието в Пазарджик, който е познавал и двамата апостоли. «Мъчно е да се видят съединени в съвместна деятелност двама души — пише К. Величков, — които така много да се различават един от други като Бенковски и Волова. Всичко ги делеше. Още при първа среща всеки можеше да разбере, че мимо делото, което ги е сближило случайно, природата им е отредила да вървят по различни пътища. Колкото единият беше властителен, рязък, нетърпелив към чуждите убеждения, самонадеян, честолюбив, толкова другият беше, напротив, мек, кротък, скромен, женствен почти... Волов беше приел апостолското дело по идейно увлечение, но за тая роля бяха нужни освен ревност и преданост, и качества, които бяха чужди на природата му. Той беше твърде нежен за нея. Крилете му не бяха по силата на вихъра, в който се беше унесъл. Увещанието беше едничкото оръжие, с което можеше да си служи и да служи на делото. Той допълваше Бенковски.»(94)

С различията във външните изяви на двамата апостоли, с различията на «личностите и характерите и на основата на постигнатите резултати по време на апостолската дейност сред населението се обяснява постепенното налагане на Бенковски като първостепенна личност в подготовката на въстанието, като главен апостол на IV революционен окръг»(95), въпреки че Гюргевският комитет бе определил Волов за пръв ръководител на окръга.

Това обяснение е твърде външно и оставя впечатление за известно недооценяване на Волов. Неговата изключителна личност бе изяснена едва напоследък в нейната цялост, в нейното развитие, в нейните най-ярки изяви в паметните дни на Априлската епопея. Изследването на Симеон Янев ни дава по-пълна и вярна представа за човека и апостола Волов. И ние не можем да отминем сравнителната характеристика, която Янев прави на двамата дейци — Волов и Бенковски(96).

След като цитира З. Стоянов, според когото «колкото Бенковски и да беше силен, в много случаи Волов го обуздаваше», С. Янев пише: «Така остават двамата големи в спомените на надживелите въстанието — единият изпълва всеки миг и ден с гръмките си, властни и необходими команди, другият излиза напред само няколко пъти и бледото му лице се изписва могъщо като знамение на априлското небе. И свидетелят на историята гледа винаги първия — горд, възхитен от неговите действия, сам жаден за действия. Но когато спре за миг погледа си върху втория — неизразимо възхищение и топлина се излъчват от думите му. Защото Волов и Бенковски в ония дни, това е цялото битие на българската идея, цялата истoрия на българското движение, цялата омая на невъзможния бунт на лудите глави, младостта и дързостта на нищожния Давид, замахващ срещу огромния и вечен Голиат. Те двамата — различни и като че невъзможни един до друг — направиха това, което другаде никой от обречените като тях никога не съумя да направи. И те имаха в разликите и противоречията си нещо, което ги обвързваше по-здраво от всяка примка — идеята, която са прегърнали, и действието, с което я вграждаха в историята»(97).

Най-сетне трябва да се отбележи, че промяната настъпва естествено, без никакви елементи на дребнаво честолюбие и борба за власт. Тя не изменя взаимните отношения на уважение и другарство между двамата дейци. Когато З. Стоянов запитва Волов защо «мълчи и оставя всичко на Бенковски, когато нему е поръчано да организира IV окръг и той е отговорен за всичко и пред лицето на народа, и пред своите другари», той отговаря: «Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене». Към тази изповед на Волов, забележителен документ за неговата личност, мемоаристът добавя: «И действително това бе така. Волов, при всичките свои знания, беше слаб между народа, не бе го надарила природата с оня божествен огън, който се изискваше тогава от проповедниците на свободата. Най-главно, че той не можеше да се изразява на чисто народния говор. Той не беше в състояние да заплашва, да заповядва и пр. Две думи кажеше и се причервяваше като мома...»(98).

При това фактическо изясняване на отношенията между двамата апостоли З. Стоянов не долавя противоречието, в което изпада, когато произволно твърди, че Бенковски «ненавиждаше всички малко-много развити хора начело с Волова, на когото беше узурпирал правдините като пръв апостол в IV окръг»(99).

Волов и Бенковски се отправят заедно за Пазарджик не само за да заздравят местния комитет, но и да привлекат в освободителното дело и съседните села(100). По това време Пазарджик се явява естествено средище на околните български села и неговото голямо влияние се простира не само върху селищата по десния бряг на Марица, но и оттатък Предела — в Банско-Разложкия край(101).

На заседанието на Пазарджишкия комитет, на което присъствува само Бенковски(102), се решава двамата апостоли да се отправят поотделно за големите съседни селища: Волов за Батак, а Бенковски — за Пещера и Брацигово.

На път за определените райони Бенковски и Волов се отбиват в с. Радилово. Оттук Волов заминава за Батак, а Бенковски престоява един ден в селото и полага основите на местния комитет, в който влизат Гого Ангелиев, Никола Коцев, свещеник Георги Димитров, Никола Батаклиев, Тончо Попов и др. Вечерта на 21 февруари той потегля за Пещера(103). В същото време от Радилово изпращат Тодор Хайдутина (Тодор Банчев) в Брацигово да извести Петлешков за предстоящото пристигане на апостола.

В Пещера, ако и «духовете да не спяха» и да имаха «доверен кръжок от хора»(104), Бенковски няма познатия досега успех. Изпратените посрещачи не проявяват особена ревност и пещерци не подемат делото с желания устрем(105). По тази причина апостолът предоставя бъдещата революционна дейност в града на Пазарджишкия комитет, който изпраща в Пещера двама свои революционни дейци — Я. Матакиев и Ив. Ръжанков(106).

След идването на апостолите Пазарджишкият комитет продължава да работи дейно за разпространение на идеята за въстание, като разпраща свои членове с апостолска мисия в околните села, включително и в Банско-Разложкия край(107). «По такъв начин независимо от обстоятелството, че Пазарджик не въстава, пазарджишките революционни дейци допринасят твърде много за разпространението на революционната агитация и революционната подготовка в целия район» и градът до избухването на въстанието «остава революционен център на околните селища»(108).

От дейността на Пазарджишкия комитет, проучена главно в ново време, трябва да се отбележи образуването на 12–членна комисия по подобие на Панагюрския революционен съвет, което става в присъствието на Н. Дринов, изпратен лично от Бенковски. Пазарджишкият деец Отон Иванов е натоварен от Бенковски да организира подпалването на Пловдив. Същият успява да организира революционен комитет и в Станимака (дн. Асеновград). Пазарджишките дейци изпращат в Панагюрище С. Войводов, за да уточни плана зa протичане на въстанието в Пазарджик, което трябвало да избухне след като въстаниците бъдат подпомогнати с чети отвън(109).

Брацигово, осведомено по-отрано, очаква апостола на революцията, който отсяда в дома на Н. Боянов. Най-авторитетният и уважаван деец в града по това време е Васил Петлешков. Бележит водач и герой по-късно на въстанието, сега той работи с удивителна преданост и енергия за общественото издигане и националното осъзнаване на брациговци(110).

Комитетът се организира още на първата среща и членовете полагат революционната клетва. В него влизат Васил Петлешков, Ангел Арнаудов, Никола Боянов, Дамян Дойчев, Петко Янков, Васил Аврадалията, Димитър Засов и Ангел Боянов(111).

Новият комитет става средище на революционната агитация и за околните селища, свързани стопански с Брацигово, които по-късно играят «видна роля във въстанието»(112).

След заминаването на Бенковски революционните дейци разпределят помежду си районите за агитация и започват трескава организационна дейност(113).

Някои селища се посещават с апостолска мисия и от дейци от Пазарджишкия комитет: К. Величков, Отон Иванов, Д. Юруков и др.(114)

От Брацигово Бенковски поема пътя за Перущица, придружен от П. Аврадалиев и Динко Г. Кънев(115). Голямо и будно българско село, Перущица вече има революционно минало. Тук съществува революционен комитет още от времето на апостола на свободата Васил Левски, който лично посещава Перущица. Виден революционен деец тук е учителят Петър Бонев, другар на Левски още от времето на Първата българска легия в Белград. Тук израстват и много други изтъкнати патриоти и революционни дейци, като Спас Гинев, братя Тилеви, д-р Васил Соколски и др., които заедно с П. Бонев в разгара на приготовленията изоставят личните си работи и се отдават всецяло на революционното дело.

Бенковски отсяда у братя Тилеви. Веднага били свикани верни хора, но понеже къщата на поп Петър Васчев се оказала тясна, събранието се пренася в училището. Всички присъстващи полагат клетва и избират нов революционен комитет. В него влизат Петър Бонев (председател), Спас Гинев, Атанас хаджи Тилев, Д. Малинчов, а по-късно в комитета влизат Тодор Вълчев, Никола Иванов Колакман, Костадин х. Танков и др. В Перущица, която не посещава втори път, Бенковски държи пламенна реч. Комитетът поема в свои ръце военното обучение и закупуването на оръжие. Подготвя се план за въстанието. На 2 април пристига членът на Панагюрския комитет Павел х. Симеонов, пратеник на Бенковски, който предава общите разпореждания на апостолите(116). Революционното село заживява «с мисълта, и надеждата за деня на въстанието»(117).

Изпълнил мисията си в Перущица, Бенковски се отправя за Пловдив, като с това приключва първата му обиколка в този край.

Волов също завършва успешно своята мисия в Батак. Той отсяда в къщата на влиятелния и авторитетен местен жител Петър х. Горев Кавлаков, преименувал се след въстанието Петър Горанов. В революционния комитет, който се основава, влизат Петър Горанов, Вранко (Димитър) Паунов, братята Стефан, Ангел и Петър Трендафилови, Тодор п. Нейчев, Стефан Стойчев, Ангел Кавлаков и Геро Кавлаков.

При полагане на революционната клетва, когато всички стават прави, една малка случка хвърля сянка върху тържествеността на момента. По-късно тя бива изтълкувана като кърваво предзнаменование. Волов, който по обичай, останал още от времето на Левски, стоял с изтеглена кама, я изпуска на земята и острието й се забива в крака на апостола. Шурнала кръв. «В душата — пише по- късно П. Горанов-Бойчо — останало някакво наложено, тежко предчувствие, което всеки гледал да крие в себе си.»(118)

Комитетът провежда още едно събрание, след което Волов, придружен от Ст. Трендафилов, заминава за Пловдив.

И в Батак подготовката тръгва усилено. Приготвят се дрехи, сухари, създава се тайна полиция и куриерска служба, започва редовно обучение в стрелба. Героичният Батак поема своя път към народната революция(119).

Завръщането на двамата апостоли от областта на Родопите бележи «края на първия период от агитационната им задача. Най-важните центрове в революционния окръг са спечелени за делото... За твърде малко време е извършено удивително много. Това обстоятелство осветлява още по-добре доколко почвата е била пламтяща и готова и че новите апостоли почти не са имали за задача да проповядват, но само да организират»(120).

Правдиво в основната си част, това обобщение на историка на епохата не дооценява в заключителната си част мястото и значението на идеологическата и агитационната работа на апостолите. Макар и готови да възприемат идеята за незабавно въстание, хората е трябвало да се убедят и склонят за действие. Безспорно сега този път е бил много по-къс и подготвен още от Левски. И това обуславя в голяма степен бързия успех на апостолите. Но несъмнено те са дали cвоя принос и за изясняване на целите, за приобщаване и активизиране на народните маси(121).

Постигнатият успех е немислим, ако апостолите пристъпваха към своята задача само като технически организатори. Без пламъка на убеждението, на идейно-политическата обоснованост те не биха могли да развълнуват хората и да ги поведат към решителна и самоотвержена борба за свобода. З. Стоянов разкрива живо не само готовността, с която селяните приемат делото на революцията, но и своето място като неин апостол: «... Около десетина мъже, стари и млади, стояха с кръстосани ръце, наредени на две отделения в стаята. Аз преминах помежду им развълнуван и ги поздравих с разтреперан глас. Човек забравя и мъки, и страдания, и всичко, когато вижда, че делото, на което се е посветил, така също се разбира и цени от другите. Благоговението на присъствуващите тия сиромаси, които ме гледаха с четири очи какво ще да кажа, като че да бях господ, даваше ми кураж и сила, караше ме да презря и бесилка, и живот... Цялата нощ тия добри хора не се отделиха от мене да ме слушат»(122).

От Пловдив Бенковски се завръща в Панагюрище, а Волов поема пътя към Одрин. Вероятно Волов е целял да обхване в революционната подготовка и района, който по време на Старозагорското въстание проявява своя патриотизъм и революционен дух.

Наред със задачата да приобщи и този край към въстаническата подготовка на IV революционен окръг Волов си поставя и друга цел, която стояла в предварителните проекти на тракийските комитети — да се подготви подпалването на големите градове на Тракия, включително и Одрин, и да се разруши мостът на река Арда при Одрин(123).

За постигнатите резултати от обиколката му няма данни, но при завръщането си той взема със себе си и Захари Стоянов, който след Старозагорското въстание се е укривал в Харманлийската гара.

Другарски чувства ръководят Волов «да се погрижи за един съмишленик, като го въведе в общополезния път... и се оползотвори един и така изпитан за делото човек»(124). Двамата се завръщат в Пловдив, където Волов снабдява З. Стоянов с пълномощно и го натоварва с апостолска мисия в селата около Пловдив, а сам се отправя за Карлово(125).

Като помощник-апостол наред със З. Стоянов идва да работи и Г. Икономов, който напуска Сливенския окръг и започва апостолска дейност в Източния район на IV окръг, предимно в Карловско.

Според З. Стоянов «Бенковски..., за да има повече хора на своя страна, под разни предлози писа на Георги Икономов в Сливен, така също апостол, да дойде в Панагюрище, уж за войвода в Старо ново село. Икономов така също бе гонител на учените авторитети»(126). Без да изясни това необичайно преместване на апостола от един окръг в друг, З. Стоянов обосновава решението на Бенковски с ненавистта му към «всички малко много развити хора, начело с Волов»(127). Очевидно той иска да обясни идването на Г. Икономов в Панагюрски окръг като израз на отношението на Бенковски към известна част от интелигенцията — един отделен въпрос, върху който ще се спрем по-подробно по-късно. Сега ще отбележим само, че още Д. Страшимиров изразява своето недоверие към обяснението на З. Стоянов и грижливо изследва всички оскъдни и противоречиви данни, без обаче да стигне до положително заключение относно вероятната дата и причините за идването на Г. Икономов в Панагюрище(128). Може само да се предполага, че това е станало наскоро след решението за свикване на събранието в Оборище.

В обсега на революционната агитация и организация се приобщават още редица селища, които излъчват свои дейци и обхващат почти целия район на окръга.

От Поибрене бил основан комитет в Белица, Ихтиманско. Революционни комитети възникват в Раковица, Ихтиманско, в Пирдоп, Смолско, Каменица и вероятно в Буново, Златишко(129).

Бенковски основава лично комитети в Мухово и Ветрен(130).

Калугеровският манастир става център за подготовка на селата: Калугерово, Церово, Лесичево, Славовица, Карамусал (дн. Виноградец), Динката, Щърково, Съртхарман (дн. Горно Вършило). Тук с голяма преданост работят отец Кирил, Гене Телийски и др.(131)

Комитети възникват в Белово, Сестримо и Момино(132). Към тези селища ще трябва да се прибави и районът около Пловдив, където енергично работят Ив. Арабаджията и Ив. Божилов. Освен в Царацово комитети се основават в Мързян, Строево, Чирпелий (дн. Труд), Радиново, Долна махала, Думанли (дн. Церетелево)(133).

В революционната мрежа по на север влизат селищата, чиито комитети бяха основани по-рано: Старо ново село (дн. Старосел), Синджирлий (дн. Веригово), Паничери, Елешница и др.

Организацията не само се разраства, но и укрепва. Пламенни патриоти и предани революционни дейци подемат освободителното дело и отдават силите си за неговия възход. Мнозина от тях по-късно влизат в историята на въстанието с безпримерния си героизъм и саможертва. Със своята всеотдайност към организацията, с беззаветната си преданост към идеята за свобода те изграждат делото на народната революция, увличат широките народни маси в организирането и подготовката на въстанието и се издигат като предани помощници на двамата апостоли Бенковски и Волов.

VI. В разгара на подготовката

БЕНКОВСКИ В СПОМЕНИТЕ НА СВОИТЕ СЪВРЕМЕННИЦИ. НЕГОВИЯТ ПОРТРЕТ. ДУШЕВНА МОЩ. ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ НЯКОИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА. «ДИКТАТОРСТВОТО» И НЕГОВАТА ИСТОРИЧЕСКА ОБОСНОВАНОСТ. ЗА ЙЕРАРХИЯТА. ВЪОРЪЖАВАНЕТО — ОСНОВЕН ПРОБЛЕМ. ОРГАНИЗИРАНЕ И БОЕВА ПОДГОТОВКА НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ СИЛИ. ВЪСТАНИЧЕСКИТЕ ЗНАМЕНА. РЕАЛИЗМЪТ И ПРОНИЦАТЕЛНОСТТА НА БЕНКОВСКИ

В разгара на изграждане на комитетската мрежа и в подготовката на въстанието изключителната личност на Бенковски се разкрива в най-ярките си и характерни черти. Талантливият мемоарист на епохата, който не се разделя от народния водител до неговия сетен час, му дава една забележителна характеристика, която ще предадем почти изцяло.

«... Заспал съм по едно време, без да искам; усетих само баба попадия, като метна отгоре ми едно пъстро чердже и говореше сама на себе си: «Потен е; да не настине». Колко време съм спал; какво е станало после около ми, аз не зная. Онова, което се представи на очите ми след този кратък сън, бе следващото:

— Ей, я ставай да те видя що си за човек, та си се разположил така господарски в чуждата къща! — чух аз непознат глас в съня си и докато сваля от гърба си пъстрата чергица, тя подхвръкна настрана, като да я вдигна вихрушка.

Ужас! Аз скочих на крака в съня си като луд, вследствие на това грубо събуждане; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах напреде си. Висок непознат човек с морав фес на главата, наметнат с черна мушама на гърба си, с високи ботуши на краката, опетлан по гърдите с много ремъци, на които висяха два револвера, кама, чанта, телескоп, с една реч — човек страшен стоеше напреде ми. Но само той ли беше! Имаше нещо повече. Зад гърба на страшния човек към вратата слабата светлина на лампичката осветляваше мустакатите фигури още на мнозина непознати...

— Кой си? Говори! — извика още по-строго първият непознат и тропна с крака си...

— Пътник съм!... Работа търся... — изкривих аз устата си да отговоря.

— Какво викате на човека? Вас е дошъл да търси — каза баба попадия, която най-напред разбра моето положение.

Слава тебе, Господи! Чак сега дойдох аз на себе си и наименувах своето име.

— Ти ли си? Тогава можеш да седнеш — отговори по-меко непознатият. — На караул около къщата! — каза той, като се обърна към своите мустакати другари. — Кафе, бабо! — извика на попадията, като че тая последната му беше деветгодишна слугиня. — Ечемик на коня, моме! Стига си зяпала — заповяда той на поп-Груювата дъщеря. — Излез навън! — извика на моя водач, като че беше солдатин, и чак тогава седна насреща ми при огъня.

Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметнатата мушама не беше друг някой освен сам Георги Бенковски; а ония, които стояха на вратата и на които той извика: «На караул!» — негови телохранители, верни другари, събрани от селата: Панагюрище, Мечка и Петрич...

... Докато Бенковски даваше заповеди на четири страни, аз успях да го разгледам от краката до главата. Той можеше да има възраст приблизително 28–30 години, ръст тънък, висок, гърди изпъкнали напред, глава вирната назад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаци, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаците му, въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества. При това, като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянето с ръкомахане, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и да излагат своите мнения пространно и да го учат на ум, което е взаимно отстъпка, и пр., вие ще да имате гope-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски.

Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко и се мъдреше кратката, знаех го, че взет апостол по милости, турен под личното наблюдение на Волова; но не зная защо, по вътрешно никакое настроение, аз благоговеех напреде му, чаках да ме попита, та тогава да се обадя, доброволно признавах, че той е велик, с една реч — изповядвам се чистосърдечно, — аз бях омаян от Георги Бенковски...

... Не само в нашия IV окръг, но по всичките други окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, накичен с оръжие и заобиколен от 10–15 души адютанти; а всеки е в състояние да разбере като какво впечатление е произвеждал той и на така въодушевеното население. Ето едно главно условие за неговия успех.

След като направи Бенковски горните разпореждания и след като се разпореди със своя тоалет, от който само мушамата остави настрана, а тежките железа, револвери, кама и патрони не сне от себе си — нещо обикновено у него, — той се обърна към мене:

— Е, казвай да видим що си направил, накъдето си ходил — каза той...»

По време на този разговор Бенковски скъсва пълномощното, издадено на З. Стоянов от Волов.

«Според неговите думи — разказва З. Стоянов — нямало нужда да се дават пълномощни от апостолите, защото това право имал само апостолският комитет. Всъщност обаче работата не бе така, не само по тая причина предаде той на огъня моето пълномощие. Най-много го ядоса него, че Волов се подписал глaвен двигател на Западна Тракия, която титла се виждаше работата да гъделичка неговото честолюбие... Аз можах да заключа, че отношенията между тия двама братя другари, които бяха минали Дунава не да делят първенство, но да си проливат кръвта, бяха твърде обтегнати...»(1)

Тълкуването, кoето З. Стоянов дава на чувствата, предизвикани у Бенковски от пълномощното, издадено му от Волов, е необосновано и неубедително. То противоречи на фактически и исторически установените отношения между двамата апостоли. Авторът не долавя и противоречието, в което изпада, като твърди, че у апостола е било засегнато честолюбието. Всъщност Бенковски поддържа едно принципно положение — пълномощните да се издават «само от апостолския комитет».

«Останалите въпроси по приготовлението — продължава разказа си З. Стоянов — Бенковски ги разискваше и критикуваше с дълбоко знание на делото. Той отвори уста и не искаше вече да млъкне, като че четеше по книга всичко онова, което говореше.»

Ударението апостолът поставя върху числеността, въоръжението и подготовката на въстаналия народ или, както сам се изразява: «Пет хиляди чакмака [пушки] да видя напреде си един път, ще да се успокоя».

Разкривайки физическия образ на Бенковски като човек «личен и представителен», Захари Стоянов подчертава: той «беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества»(2).

Друг съвременник, Генчо Димчев Джумайов от Елешница, делегат на събранието в Оборище, пише: «Бенковски беше облечен във френски дрехи с фес и колосана риза... Облеклото на Бенковски, високият му ръст, сивите му очи, русите жълти мустаци, гордият му поглед и неговата неустрашимост много повлияха на моите другари...»(3).

М. Маджаров допълва образа на апостола: «Бенковски беше рус, с тънки руси мустачки, висок, но в гърба при плешките малко наведен. Пръстите на ръцете му бяха дълги и в края малко изострени. Погледът му беше спокоен, но говореше рязко и с жестикулации на ръцете. Стъпката му беше широка и самоуверена. Не обичаше да му възразяват, защото вярваше в една своя непогрешимост, беше горд и твърде честолюбив. Предпочиташе да гладува три дни, отколкото да се помоли. Той говореше несравнимо по-добре, отколкото пишеше... Вследствие на многото си пътувания и на срещите си с разни хора той бе се нагълтал с модерни политически възгледи и можеше да води свободен разговор по много обществени въпроси. У него... имаше естествени дарби да бъде проповедник и водител»(4).

К. Величков, съвременник и участник в събитията, пише: «Виждам го и сега, възсреден на бой, наклонен малко, увит с дебело палто, с една карта под мишница. Той се озърна в стаята, по взет навик, и пристъпи с твърди стъпки към нас, като размахваше слабо свободната си ръка. Една физиономия, остра и студена, ви показваше отведнъж, че имате работа с човек, който не допуща излишните привързаности, който се е сродил с дълга на приетата мисия и вън от него е недостъпен за никакви други чувства. Едно сухо представление ни прикова още от тая минута в чувството, което трябваше да запазим докрай към него... С умиление си спомням и сега с какво искрено убеждение той вярваше във всесилието на България, въстанала с оръжие в ръка за своята свобода. Цяла България повярва за една минута като него, че тя ще диктува волята си на Турция и на Европа...»(5).

Американският кореспондент Макгахан в своето четвърто писмо от Пловдив, 10 август 1876 г. до английския вестник «Дейли нюз» предава разказа на Райна Попгеоргиева за Бенковски: «Райка го описва висок, хубав мъж, с руси мустачки и сини очи, много красноречив, с пламенен дар слово. Неговите думи така възпламенили присъствуващите, че те единодушно решили незабавно след като Сърбия отвори война... да се вдигнат на въстание...»(6).

За сега разполагаме само с един оригинален екземпляр от фотопортрет на Бенковски в размер 6,50 × 10 см. Снимката е направена от известния за времето си цариградски фотограф П. Сабо, работил в квартала Пера. Бенковски е фотографиран в цял ръст, прав, в цивилно облекло, обуща, бели чорапи, потури, пояс, салтамарка, бяла риза с висока яка, с ланец през врата, дивит на пояса и с фес на главата. Той е в спокойна поза, самоуверен, с кръстосани крака, леко облегнат с дясната си ръка на декоративно шкафче. Лицето е младо, гладко, леко продълговато, с по-пълна долна устна. Портретът е хубав и сравнително добре запазен. Макар и трудно, по него може все пак да се съди за цвета на мустаците, на очите и косата — те са светли.

Датата на портрета се определя по някои технически подробности, както и от самия автограф — посвещението на гърба: «Подарявам ликът си на приятеля ми Г...йо (?) Сретков за спомен, 15 май (?) 1868 г. Цариград. Гаврил Хлътев»(7).

«Дори ако се отхвърли този автограф като автентичен — заключава Хр. Йонков, кoйто анализира цялостно снимката, — няма никакво основание за съмнение в този младежки портрет на Бенковски, също така много разпространен.»(8)

Впрочем автентичността на този единствен портрет на Бенковски, снет осем години преди въстанието, не се оспорва от никого.

По-късно за чествуването на 20 и 25-годишнината от Априлската епопея на организаторите е бил необходим портрет на Бенковски — по понятни причини без фес. Така се получава рисунка-графика, въз основа на единствения запазен портрет на Бенковски, която доби широко разпространение. Художникът обаче, без да вникне в снимката и се съобрази със спомените, засилва мустаците и ги прави черни, очите и косата също оставя черни. Външно рисуваният портрет прилича на оригиналната снимка от 1868 г.: овалът на лицето, положението на главата, ризата, ланецът през врата и дрехата са същите. Погледът обаче не е одухотворен и изразителен.

Това копие Ана Каменова взе за оригинал и поради изменените подробности и незадоволяващия израз се усъмни в автентичността на самия портрет. Това й впечатление се засилва и от неубедителната мълва, че този портрет всъщност бил на съдружника на Бенковски в Ески Шехир. Свoето схващане писателката разви в статия «Образът на Бенковски»(9).

Споменатата статия има тази заслуга, че даде повод да се разгледа и изясни цялостно въпросът за портрета на Бенковски и неговото рисувано копие. Това направи Хр. Йонков в статията си от 1956 г.(10) Жечко Попов подкрепи това схващане с нови съображения и данни. Заедно с оригиналния портрет той помести снимки от литографията, бюста и от повечето рисувани портрети на Бенковски заедно с датите им и имената на художниците. За литографията той съобщава, че тя е била издадена от Хр. Г. Данов и отпечатана във Виена в ателието на Г. Фрейтаг и Берент в края на миналия век. «Тук Бенковски е без фес, с черни очи, мустаци и коса. Тази именно литография е легнала в основата на по-нататъшното пресъздаване и отдалечаване от образа на Бенковски.»(11)

Ж. Попов отбелязва, че «образът на Бенковски е рисуван сравнително малко». Анна Каменова първа изтъкна необходимостта от конкурс за идеен портрет на Бенковски, който «да представлява истинският, духовен образ на дръзновения революционер». Хр. Йонков също отбелязва, че «одухотворен и изразителен портрет на Бенковски може и трябва да се създаде въз основа на описанията на съвременниците и наличния оригинален портрет на безсмъртния революционер».

Образът на Бенковски очаква все още едно дълбоко и правдиво художествено пресъздаване.

З. Стоянов, както отбелязахме, е възхитен, «омаян» не само от «външните качества» на Бенковски, от «особената привлекателност на лицето му», но и от неговия жест, от неговите «движения», «пъргавината» му, от «ръкомахането» му, изобщо от всички изяви на неговия темперамент, които се налагат веднага още при първа среща.

Наблюдателният мемоарист не се задоволява само с тия черти на апостола, но посочва и неговата «душевна сила», «строгата му реч», «обръщението му с хората», «как той е силен и самонадеян». З. Стоянов правилно отбелязва, че това държане на Бенковски е «главно условие за неговия успех». Но тук той пропуска да изтъкне неговия вътрешен заряд — дръзката му и неустрашима решителност, неговата «твърда, пламенна и неукротима воля, която била в състояние да оживи и мъртвите», както се изразява Ив. Хаджийски(12).

Летописецът на епохата продължава характеристиката на апостола с една съществена негова черта — неизчерпаемата му и неизтощима енергия. В срещата си с него Бенковски за пръв път загатва за известна болка: гърдите го болели от много говорене. И той уверява събеседника си, че «в разстояние на десет дена надали щяло да се съберат да е спал десет часа» и «черното кафе вървеше чаша подир чаша»(13).

В разгара на приготовленията — съобщава З. Стоянов — «апостолите правеха деня на нощ, а нощта — на ден. Бенковски не лягаше да спи. Той задрямваше по няколко минути на стола против волята си и щом се събудеше, викаше на стопанката на къщата да прави кафе... Ако той във време на въстанието спеше по един час на нощта върху стола, подпрян само на едната си ръка, то сега [по време на Хвърковатата чета] той дремеше или върху коня, или подпрян на някое дърво...». Вечер, когато четата се установява на почивка, докато момчетата се разговарят и веселят, «Бенковски, ако нямаше нещо важно, лягаше малко да позаспи, но щом се умълчаваха другите... ставаше вече и тръгваше да обикаля наоколо, без да събуди другиго от четата»(14).

Все тук, във връзка с тая изключителна издръжливост на Бенковски, З. Стоянов разкрива и една друга негова черта, която е по-скоро качество на неговия ум. «Бенковски от един път диктуваше на двама-трима души да пишат писма с разнообразно съдържание. Когато писарят свършваше писмото, Бенковски го накарваше да го прочете. Ако имаше нещо притурено или изоставено, той познаваше на часа и се втренчеше да пита защо е станало това.

— Имаше повторение или неясна смисъл — отговаряше виновният.

— В такъв случай ти скъсай това писмо и напиши друго — казваше Бенковски. — Граматически можеш да пишеш, когато си у вас.»(15)

«Бенковски — пише по този повод Ив. Хаджийски — можел да прави това, с което обикновено се мери духовната сила на най-гениалните ръководители и пълководци: способност за разчеталяване на съзнанието в много посоки, т. е. едновременно занимаване с няколко въпроса.» И като изтъква случая с диктуването му едновременно на няколко писма, заключава: «Този генералщабен дар... е от решително значение за един водач, който трябва да решава бързо и едновременно много въпроси»(16).

Енергията на Бенковски е наистина удивителна, невероятна. «Той мина като стихия над Средногорието — пише Ив. Хаджийски — и поразяваше хората не само с личността и словото си, но и с неуморимостта си. Само така можа той да приготви въстанието в невероятния срок от три месеца.»(17)

Още при първата си среща с Бенковски З. Стоянов забелязва една негова черта, която не пропуска да посочи при всеки случай по-нататък в изложението си, но която според нас пресилено и неубедително тълкува. «Аз се радвам, че ти поне не си ходил в Европа, и в такъв случай в главата ти няма никакви граматики и запетаи, които най-много бъркат нашите работници» — му казал той на прощаване, когато З. Стоянов тръгнал към Панагюрище.

По-късно мемоаристът се приближава до по-правилно вникване в тези изказвания на Бенковски за интелигенцията, но без да направи необходимия извод. Като отбелязва, че апостолът нападал «най-много Волов и Бобеков», и двамата учили в чужбина, З. Стоянов пише: «Тях той наричаше граматици и философи и открито им говореше, че тия ще да докарат някое препятствие на въстанието, защото според него между граматиката и барута не можело да има нищо общо и че философите вършили работа само с думи; а щом замиришело на барут, то тия трябвало да се запрат при старите бабички.

За да покаже по-голямо презрение към тоя клас хора, т. е. граматиците, той не обръщаше никакво внимание на всички ония писма, дошли отвън, които бяха написани калиграфически.

— Главната цел на техния автор е била — говореше той — не да изкаже истината, но как по-добре да съчини и нареди писмото с точки и запетаи, според правилата на граматиката. — Тоя род писма той предаваше на писарите да ги имат за сведение, които отпосле му докладваха съдържанието им. Другите писма обаче, които бяха писани с попски слова, той ги целуваше най-напред, отваряше ги и с благоговение ги четеше на всеослушание.

— Я гледайте бе, брате! Как вразумително, как чистичко и скромно пишат сиромасите селяни! Как да не отиваш да мреш за тия хорица? Ето на, ясно се вижда, че тоя народ желае да се отърве. Вярва в тебе като в Бога, открива ти сърцето си, стига само да му помогнеш. Колко пушчици имат сиромасите, куршуми, барутец, храна, добитък, имат ли си войводи — всичко ти го изложили така, като че го гледали напреде си. Мили братя! — възклицаваше най-после Бенковски и сгъваше писмото»(18).

Всъщност Бенковски не е идеализирал своя народ. Той, както ще видим по-късно, го е познавал правдиво и дълбоко, «знаел е предварително колко струва ентусиазмът на еснафа и докъде стига решителността на селянина»(19). В случая той е подчертавал колебливостта на някои представители на интелигенцията.

Преценил правдиво назрялостта на историческия момент, Бенковски бърза с цялата си енергия да ускори избухването на въстанието. Оттук идва и неговата ненавист към «граматиците и философите», които са могли да объркат работите, или както се изразява З. Стоянов, те могат «да докарат някое препятствие на въстанието»(20).

В това си отношение към част от интелигенцията, което не бива да се пресилва, Бенковски не изхожда от съзнанието на недостатъчно образование, нито от някакво подценяване на образованието изобщо. В организацията той бързо заема едно положение, в което личните му качества и дейността му го издигат най-високо и неговият авторитет на ръководител не се оспорва.

Случаят, който съобщава Ив. Соколов, военният комендант на Панагюрище, разкрива красноречиво действителното отношение на Бенковски към интелигенцията, към «граматиците и философите». Едвам свършил спора си с тях, той бърза да им възложи работа, която само те могат да свършат най-добре. «Бенковски предложи на събранието — съобщава Ив. Соколов — да избере комисия, която да изработи план на въстанието. Веднага след това той предложи и лицата, които да влязат в тая комисия и които той считаше за най-добри. За такива предложи лица, които той по-преди наричаше: даскали, философи, граматици и пр.»(21)

Прокламацията към българския народ в навечерието на избухването на въстанието — бележи същият мемоарист — «се състави от Бенковски, Волов, Икономов, Искрьо Мачев и от мен. Бенковски прочете своя проект, той се съгласи да приеме написаното от философите граматици, с точки и запетаи, а своя скъса на парчета. Прие се едно резюме от по-добрите пасажи в проектите на Волов, Мачев и моя»(22).

Наред с това наблюдателният мемоарист, сам апостол, свързан от няколко години с освободителното движение, е поразен от «силата и самонадеяността» на Бенковски, намерили ярък израз в неговия жест и държане, в които няма поза, няма маниерност. Проникнат от съзнанието за повелите на историческия момент, той е естествен и искрен. Това негово поведение се налага от положението му на ръководител на въстание, което трябваше да бъде подготвено за най-къс срок, и се определя от неговите схващания и от неговия характер.

Правдив и искрен е Бенковски и «в изкуството да се представи пред хората и да ги покори духовно: с осанка, с хайдушко облекло, с бляскаво оръжие, с тон, с гръмовити думи, с пламенни слова, най-сетне със заобикалящата го военна свита. Това изкуство, което той владееше до съвършенство, бе един от залозите за успеха му»(23).

Няма елементи на поза, на маниерност и при една друга съществена проява в държането на апостола — неговото запoведничество и «диктаторство», както често го нарича З. Стоянов. «Заповедничеството на Бенковски — бележи Ив. Хаджийски — между другото беше израз на сила, въображаема по същество, но действена по форма, която оставяше вън от всяко съмнение и спор въпросите: ще има ли въстание и ще свърши ли то с успех. Вярата в тази сила беше основна пружина на въстанието. За да подчертае тази своя и на организацията сила, Бенковски се държеше дръзко, грубо, заповеднически.»(24)

По един конкретен повод З. Стоянов разкрива отчасти съображенията му за това държане: «Други едного измежду апостолите той нарече «халваджия» за тежкото престъпление, че се обръщал учтиво към стопаните на къщата, в която се намирахме, и им казвал «моля ви».

— Ако ти казваш на роба «моля ви» и не знам що си още, то той ще ти каже утре хайдутин и нехранимайко, а може би и почтено да те изтика из селото си. Има време да се говорят и подобни комплименти, но това време не е дошло още»(25).

Сурова и тежка задача предстоеше на апостолите и тя трябваше да определя тона на държането им.

«Мислите ли — пита Ив. Хаджийски, — че ... един Волов напр. без Бенковски би могъл да дигне въстание? Мислите ли, че Априлското въстание можеше да бъде решено от самия народ, ако над неговите представители не бе се надвесил като орел Бенковски, подавящ всеки порив на нерешителност? Ние знаем условията за това въстание, изгледите му за успех и последиците; ние знаем колебанията на главната въстаническа маса, за да разберем, че без «диктаторските» методи на Бенковски нищо нямаше да стане.»(26) Върху това заключение би могло да се спори, но несъмнено то стои най-близко до истината.

«Колкото работите отиваха по-добре от ден на ден — бележи З. Стоянов, — толкова той ставаше по-силен и по-неограничен в своите действия; който се приемаше от него на аудиенция, считаше го това за особена милост. Нищо не одобряваше той, всичките бяха лошави пред очите му. Едни обвиняваше в нерешителност, други в скъперничество, трети не били горещи патриоти и т. н.»(27)

Изложената теза е пресилена и недостатъчно убедителна. Ако успехите на организацията укрепват самочувствието на апостола и той става «по-силен и неограничен в своите действия», това е все пак понятно. Но трудно може да се приеме другото твърдение на мемоариста, че в същото време неговата критичност, недоволство и черногледство растат и той «не одобряваше нищо — всичките бяха лошави пред очите му». Това твърдение не може да се обясни с порасналото самочувствие на апостола и звучи като немотивирано и пресилено обобщение.

Със същия тон авторът загатва тук и за една друга проява на Бенковски — засилване на неговата недостъпност или както сам се изразява: «който се приемаше от него на аудиенция, считаше го това за особена милост». Мисълта не е достатъчно ясна: апостолът ли дава срещите, «аудиенциите» си като израз на някакво благоволение, или самите посетители се ласкаят от срещите си с него; а може би и двете заедно. Все едно, можем да предполагаме, че авторът иска да изтъкне порасналия авторитет на водача като причина за ограничаване на неговата достъпност или пък загатва за стремежа му към известна йерархия и обществена дистанция. Основание за това предположение той дава на друго място. В навечерието на събранието в Оборище Бенковски бил съставил сам един «правилник» за стотниците, десетниците и т. н. заедно с няколко параграфа за дисциплината. В един от тях се говорело «по кой начин трябва да стават поздравленията между високите и ниските чинове..., кой има право да си подава ръката на войводата и кой не... Войводата, като види за прилично, свободен е от своя страна да си подаде ръката, комуто пожелае. Бяха означени така също титлите и думите, с които трябваше да се назовават и поздравяват по-първите лица»(28).

В началото на това съобщение авторът твърди, че този «правилник» е указание за «строгите му отношения с Волов». В края обаче, след като признава, че сам той не може да се произнесе за целта на тези «стеснителни мерки», изказва увереността си, че Бенковски е искал да «диктаторства». В заключение мемоаристът все пак признава: «Повечето съм уверен, че това го правеше от добро намерение за успеха на делото..., отколкото със злонамерена цел. Той беше убеден, че волност и лични права трябва да бъдат ограничени във време на въстанието»(29).

Очевидно З. Стоянов остава чужд на ръководната мисъл на апостола, който единствен схваща необходимостта от известна йерархия в революционната организация и разбира нейното място и значение за дисциплината и за успеха на делото. Впрочем З. Стоянов не беше сам. И други революционни дейци се дразнеха от «диктаторските» методи на Бенковски и не можеха да възприемат тяхната историческа целесъобразност.

Йерархията имаше и едно друго оправдание: да укрепи на свой ред вярата «в мощта на организацията и водачите на въстанието, създаване вяра в победата, за да се отстрани действието на закона за колебанието на дребния собственик»(30). «Грешката на Бенковски — бележи по този повод Ив. Хаджийски — и тука бе тази, че бе изпреварил своите съвременници. Неговите чалъми за подчертаване силата и авторитета на водача, на заповедника чрез външен блясък, недостъпност, осанка, салтанат, процесии (паради), церемониал, създаване на йерархия и обществени дистанции сега у нас са обикновена ежедневна практика, с която така сме свикнали, че не прави никакво впечатление на тези, които смятат, че това е необходима страна на обществения живот. И ако съвременниците на Бенковски се възмущаваха от тази предутринна заря на новото време, то това се дължи на историческата неосведоменост на тези добри и благочинни хора от старото добро време на патриархалния бит, на равенство и човещина. Тези добри хорица наистина не знаеха какво ги чака, какво има глава да пати, не знаеха какво има във възела на историята, който те със своите пушки бойлии развързаха...»(31)

С настъпилата пролет назряваше бързо и едно от най-великите събития в историята на народа(32). Мисълта за предстоящото въстание бе обсебила съзнанието на стари и млади, вълнуваше умовете и поглъщаше всички грижи. Вярата в успеха на подетото дело беше пълна, въодушевлението — безгранично. Копнежът за свобода бе станал неудържим и в кипежа на приготовленията народните маси израстваха политически с часове. «Заедно с напредването на пролетта — пише Вазов, очевидец и участник в събитията — революционното кипене напредваше гигантски. Цяла Западна Тракия — главната му област — приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета, организираха борба. Те намираха навсякъде добър прием: обятия, разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити, да ги чуят — един народ жаден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота... Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко — и Балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха...

И в няколко деня, тайно и полека

народът порасте на няколко века...»(33)

Естествено в центъра на грижите на дейците и организацията стои въпросът за въоръжаването. Един въпрос колкото важен, толкова и труден. Неговото значение се схваща правилно от всички. И затова наивно е да се мисли, че дейците не са съзнавали с какъв противник им предстои да се борят. Патриотичният подем не е затварял очите им пред неговата сила и модерно въоръжение, пред неговия фанатизъм и жестокост. Още Левски схващаше революцията като продължителна борба, в която въстаналият народ, добре подготвен и въоръжен, трябва да устои, колкото е възможно по-дълго, срещу един опасен и силен противник. Сега проблемът се усложняваше още повече от обстоятелството, че с революцията трябваше да се бърза. Тя според плановете на Гюргевския комитет трябваше да избухне още през пролетта на настъпващата година.

Твърдението обаче, според което въстанието «трябваше по план да завърши с неуспех»(34), е неправилно и невярно. Такъв план няма, нито е могло да има. Това схващане е лишено от основание дори ако в случая се има предвид огромното несъответствие във въоръжението на двете страни. Най-много се е разчитало на една по-продължителна съпротива, която с величието на героизма и жертвите си би стреснала световната съвест, би спечелила съчувствието на свободолюбивите хора и би могла да постави българския въпрос на историческата сцена. Тази морална страна на въстанието подхранваше надеждите и вярата в крайния успех на неравната борба. Историята оправда тази надежда и твърде скоро поражението прерасна в победа.

Още в Гюргево въпросът за въоръжаването се поставя с цялата му сериозност и значение. Представителите, които комитетът остави във Влашко, имаха за задача да намерят източници и след като получат средства и от революционните окръзи, да закупят оръжие и осигурят прехвърлянето му в страната. Писмата на Георги Обретенов, на Никола Обретенов от края на декември 1875 г., договорът, който сключва Д. Горов с фирмата «Розенфелд» през януари 1876 г., и др. разкриват до известна степен усилията, положени в тази посока(35).

Ръководителите на IV революционен окръг се интересуват за закупеното оръжие от представителите на Гюргевския комитет. Бенковски и Волов според уверенията на З. Стоянов и Тома Георгиев заявили, че в Румъния ще бъдат закупени съвременни пушки и друго оръжие, стига да им се изпратят пари и хора, които да ги пренесат(36). В писмото си от 17 февруари двамата апостоли искат сведения от друг революционен окръг за набавеното оръжие: «Известете ни какви оръжия са взети и [на] какви условия и по колко са взети»(37).

Във връзка с очакваното оръжие от Румъния панагюрци изпращат Марин Шишков и Иван Янков с 500–600 лири «да открият пушките и ги донесат в Панагюрище, но те се завърнали, без да свършат нищо»(38). Сведенията за дейността на тия пратеници са противоречиви, но вероятно те са отишли и във Враца с надежда да се споразумеят с Врачанския революционен окръг за обща доставка на оръжие от Румъния(39). Мисията им обаче не успяла и комитетските организации в окръга насочват усилията си за набавяне на оръжие към вътрешните пазари, и то главно към Пловдив, Одрин и Цариград.

Положените усилия в тази посока не отслабват нито за момент грижите за самозадоволяване с оръжие чрез издирване и ремонтиране на старите огнестрелни оръжия, чрез изработване на ново хладно оръжие и боеприпаси и чрез покупко-продажба на местните пазари.

Още с пристигането си на територията на окръга Бенковски и Волов поставят като първа грижа на всеки съзаклятник да се снабди с оръжие — «пушка, нож, кама или сабя, пищове или револвери, фишеци за пушката — 300, фишеци за пищовите — 150, 50 г суров барут, паласка за фишеците»(40). Апостолите не са надценявали възможностите за самовъоръжаване и отчитат необходимостта от общ фонд от оръжие и боеприпаси за снабдяване съзаклятниците, които сами нямат тази възможност. Този фонд се образува предимно чрез закупуване и затова усилията се насочват към създаване на парични фондове, които да могат да задоволят нуждите от покупка на оръжие(41).

Под ръководството на Бенковски общият паричен фонд на Панагюрския комитет се образува за кратко време и позволява да се закупи оръжие и боеприпаси(42), които все пак не са могли да задоволят растящите нужди на организацията.

Главен доставчик на оръжие за окръга в Пловдив е търговецът Стефан Дренски. На няколко пъти той доставя към 300 револвера, десетина пушки система «Ватерли», около 20 стари бойни пушки и 5–6 пушки система «Винчестер», с които се въоръжават Бенковски, Волов, Бобеков и др. Доставени са и около 1000 ловджийски пушки. Чрез същия доставчик се снабдяват с пушки система «Винчестер Лафоше» и иглени пушки някои клисурски въстаници, както и някои членове на организацията от околните села и градове. Чрез него в навечерието на въстанието Пазарджик получава 5 сандъка оръжие, раздадено на въстаниците(43).

В Пловдив закупуват оръжие, барут, олово и от други магазини и частни лица. «По това време — бележи Т. Георгиев — Пловдив се беше обърнал на пазарище за оръжия.»(44) Според Найден Геров само за една седмица в началото на април в Пловдив са продадени «до 10 000 оки олово, закупено все от селяни»(45).

Правят се опити за набaвяне на оръжие и от столицата на империята. Апостолите и революционният комитет в Панагюрище изпращат двама свои представители, панагюреца Иван Джуджев и клисуреца Антон Балтов, в Цариград да закупят едно по-значително количество оръжие. С подобна мисия Джуджев ходил и по-рано в Цариград(46). Набавеното оръжие обаче «пропаднало»(47) тъй като изпращането му става едва на 18 април и сандъците биват заловени на пазарджишката гара(48).

И пазарджишкият комитет изпраща свой представител в Цариград — Кочо Кожухаров, да закупи оръжие, което според Отон Иванов също бива заловено на пазарджишката гара(49).

Барут се набавя от Пазарджик, Пловдив и Цариград, а също и от местното производство на турското население в Златишко и барутната фабрика в с. Сотир. Доставянето му се извършва контрабандно, а усиленото му търсене буди подозрение и неговото качество се влошава(50).

Двамата химици — Наботков и Матакиев, биват натоварени да приготвят разрушителни и запалителни вещества, необходими за разрушаване на железопътните мостове и запалване на големите градове, но усилията им не дават резултат(51).

Трескава работа се извършва и по събиране и поправяне на старо оръжие, предимно кремъклии пушки, пищови, ятагани и др. Ковачите от Панагюрище, Мухово, Петрич, Брацигово и др. превръщат работилниците си в оръжейни и не само поправят старо оръжие, но и коват саби, ятагани, правят пищови. Приготовлението на боеприпаси се извършва на много места общо и почти явно. В леенето на куршуми вземат участие жени и деца. Много къщи се превръщат в складове за оръжие, а в Панагюрище ханът на братя Дринови става база за снабдяване на селяните с барут, куршуми и други боеприпаси(52).

По време на подготовката на въстанието се стига до мисълта за създаване на българска артилерия. Идеята за изработване на дървени топове не е съвсем нова. Тя води началото си още в борбата срещу кърджалиите. Раковски съобщава, че в Котел е имало «4 гърмила черешови с железни скоби свързани»(53). Въпреки модернизирането на турската артилерия и сега се изработват черешови и други дървени топове, които се стягали с железни обръчи. Правени са опити за изработване и на метални оръдия — в Стрелча е използувана лула на казан за ракия, увита в дебели въжета, намазани с катран, а в Батак — от пиринч(54). Ефектът от въстаническата артилерия е бил предимно морален. Ако топът не се разпуквал, кантарените топузи, употребявани обикновено за снаряди, не са могли да достигнат целта си(55). В Панагюрище под ръководството на Н. Бимбашиев са били изработени шест големи и пет по-малки топове от различно дърво, а във всички въстанически пунктове общият брой на дървените оръдия е бил около 40. Според уверенията на съпругата на Бимбашиев «арсеналът се намирал под контролата на Бенковски», който го «посещавал нееднократно»(56).

Въпреки положените усилия проблемът за въоръжаването остава докрай най-тежък. Набавеното оръжие нито е било достатъчно, нито е било качествено(57). Извършено е било почти всичко, което времето, възможностите, обстоятелствата и засилващата се бдителност на турската власт са позволявали(58). И все пак по общо признание «значителното по-добро въоръжаване на IV окръг се дължи до голяма степен и на масовото увличане на населението в подготвителната работа. Така се създава широка социална основа не само за въстанието като цяло, но и за важния сектор по въоръжаването.

Изработването на стотици хиляди куршуми и фишеци говори за сериозния характер на подготовката в окръга и показва, че тук се предвиждат тежки въоръжени сблъсквания и се вземат мерки не само за текущо бойно снабдяване, но и за създаване на резерв — особено от бойни припаси(59).

Тази страна от подготовката на въстанието е общо дело, дело на всички апостоли, на цялата организация. Но несъмнено ярката личност на Бенковски, неговият организационен гений не са могли да не окажат своето влияние. Податките в това отношение не са много, но все пак дават известни указания за размаха на неговите усилия и в тази посока. Още при първата си среща с Бенковски З. Стоянов, както видяхме, отбелязва с каква страст апостолът гори от желание да види «напреде си един път пет хиляди пушки». Само тогава той ще може да се успокои(60).

Друг съвременник, Тома Георгиев, като съобщава, че «твърдата и непоколебима воля на Бенковски скоро накара хората да поизоставят частните си работи и да се заловят мъжки за приготовленията», бележи: «В Панагюрище Бенковски употреби всичките си сили, за да убеди хората да се приготвят в най-късо време под предлог, че денят, в който ще избухне въстанието, вече наближава»(61). С цялата си неукротима енергия Бенковски несъмнено е бил крайно настойчив и взискателен по големия въпрос за въоръжаването и подготовката на цялата територия на окръга.

Живо и с вълнение З. Стоянов рисува приготовлението на панагюрските въстаници, което не се ограничава «само между апостолите, комисията, стотниците и пр. То бе oбщо измежду всичките, не само между достойните да носят шишанета, но и в средата на килавите бабички(62). Всеки вършеше онова, което му идеше отръки. Буйните натури се държаха най-много от любимото шишане, ножа и пищовите; младите моми и булки тъчаха навуща, предяха черни върви, някои от тях правеха даже фишеци и лееха куршуми; старите баби месеха и печаха сухари, с една реч — деятелност кипеше навсякъде... Майсторите съзаклятници заедно с чирачетата и калфите приготовляваха чанти, цървули, паласки и други бунтовнически принадлежности... Та кой еснаф не работеше за бъдещото движение?... Двамата векили в селото Щърбанов и Гешенов, които представляваха султанската власт във войнишкото Панагюрище, както казах, не само че бяха съучастници в приготовлението на въстанието, но бяха едни от първите деятели на комитета, членове в комисията. Тоя факт и други още много са достатъчни да потвърдят общото настроение и ревностното участие на народа в светото дело»(63).

Въоръжаването и подготовката напредват във всички революционни селища на окръга(64). Естествено заедно с въоръжаването и общата подготовка на преден план възниква въпросът за организиране на революционните сили и за боевата подготовка на народа, доколкото условията и времето позволяват.

За теоретична основа при изграждане на структурата на военно-революционната организация се използува книгата на сръбския офицер Любомир Йованович «Четование или война с чети», преведена на български език(65). Бенковски е разполагал с един екземпляр от тази книга. Освен това изработват се инструкции и устави за ръководство на въстаническите сили. Сам Бенковски според З. Стоянов изработва инструкция за военното командуване и снабдяването с бойни и хранителни припаси.

Въстаническите сили навсякъде, където подготовката има масов характер, са организирани в бойни поделения, ръководени от дeсетници, петдесетници, стотници и хилядници(66). Това несъмнено превръща мирното население в организирани бойци, а поделенията — във въстаническа армия. На много места през време на подготовката се пристъпва и към занятия в стрелба, упражнения в походен и боен строй и др.(67)

Организацията простира своето влияние върху целия живот на населението. Създава се нощна стража, тайна полиция и революционна поща, които вземат в свои ръце охраната на селищата и пътищата и пренасянето на комитетската поща. Нощната стража и караулите се превръщат в местна народна власт, която в навечерието на въстанието поема фактически властта в свои ръце. «Полицейските наредби — съобщава З. Стоянов, — събирането на данъка, раздаването на правосъдието, градските разпореждания и пр. и пр. бяха напълно преминали под ведомството на революционния комитет. Аз държа парола, че него време по-добре можеше да пропътува човек из района на IV окръг, особено в западните части, със свободен билет, издаден от някоя приготовителна комисия, отколкото ако той беше снабден с туралия тескере в името на Н. В. султана. Навсякъде, по села, по пътища, имаше поставени комитетски караули за всеки случай.»(68)

Липсата на военно подготвени хора и на лица с боен опит се чувствува до края на подготовката. Организацията полага големи грижи в тази посока, но ограничените възможности не й позволяват да разреши този проблем. Военните ръководители се търсят между бившите участници в Първата и Втората легия — Петър Бонев от Перущица, Ив. Соколов от Пазарджик, или сред лица, опитни във владеене на оръжието: Тодор Хайдутина от Радилово, Илия Стоянов, Ив. Ворчо от Панагюрище, Нейчо Калъчът от Клисура и др., или между бивши участници в «Казак-алая» като Георги Казака от Белово, Власаки Йовков от Клисура. В Панагюрище, Копривщица и другаде начело на въстаническите сили застават интелигентни хора, предимно учители(69).

Правилно се схваща мястото и значението на въстаническите знамена, които са изработени почти във всички революционни центрове. Те са не само вдъхновяващ символ за борците, но и «символ на българската свобода, олицетворение на самостоятелната националност и държавност»(70). В Панагюрище главното знаме скроява Деян Белишки, а Райна Попгеоргиева Футекова извезва лъва и надписите. От едната страна то е зелено, а от другата — червено, с лъв по средата, изшит от сърма. На знамето биват извезани и надписите «Свобода или смърт» и «IV Панагюрски революционен окръг».

Художникът Стоян Каролеев от с. Баня оформя рисунките на лъва и на надписите. Шито в различни къщи в Панагюрище, то остава недовършено при обявяването на въстанието. Затова въстанието се обявява с така нареченото «Карловско знаме», шито от Мария Ганева — дъщеря на съратника на Левски Ганьо Маджарина от Карлово. Това знаме донася Волов и по негов образец Райна Попгеоргиева и Стоян Каролеев изработват — вече много по-богато и по-красиво — главното панагюрско знаме(71).

В Панагюрище се изработват още 12 знамена за четата на Бенковски и за панагюрските защитници. Върху тях работи Иванчо Зографов, подпомогнат от жена си Цвята Зографска(72).

В Копривщица главното знаме изработва учителката Евлампия Ст. Векилова, а Танчо Шабанов изработва 12 по-малки знамена(73).

Знамена се изработват и в Клисура, Брацигово, Пазарджик, Белово и в някои други места на окръга.

В пълен размах освободителното дело разгръща своите сили за подготовка на народното въстание. Устремът към свобода и подемът на приготовленията въвличат широки народни слоеве, «нещо, което до този момент нашият народ не познава»(74). Това обстоятелство, както и идейните разбирания и принципи на революционната организация и нейните дейци налагат необходимостта «от високо революционно съзнание, въстанически морал и съзнателна дисциплина в редовете на бойците»(75). Те се изявяват постоянно и при много случаи; ярък израз обаче намират в прощалните думи на Бенковски, с които той заедно с четата си напуска Белово. «Повика ме войводата на моста на станцията — бележи в своите спомени Михаил Радулов — и ми даде написан закон как да организирам въстаниците — хилядници, десетници, стотници, кой кому чест да отдава, пиянство и с жена совокупление забранено. И ми каза: «Сбогом, дядо попе. Ще ти пратя помощ — ветренци... Ще се видим на оня свят. Свърших си мисията. Ако не мога да замина за Влашко или за Сърбия, в България ще умра».»(76)

В тези кратки думи при раздялата, проникнати от високо революционно съзнание, войводата подчертава необходимостта не само от здрава революционна организация и дисциплина, не само от строго спазване на въстаническия морал, които трябва да ръководят комитетските дейци, но прави и една лична изповед, която поразява със своя реализъм и проникновеност. Първоначалният успех на «свършената мисия» не го самооблащава и в «апогея на славата на Хвърковатата чета»(77). Бенковски не затваря очи пред тежестта на историческата задача, която стои пред освободителното дело на народа. В този решителен момент на борбата той прозира спокойно и своя неизбежен край.

Но сега, когато пролетта настъпва по-бързо от всякога и денят на народната революция е вече близък, необходимо бе да се направи един преглед, една равносметка на подготовката, да се изработи план за действие и да се установи датата на самото въстание.

Революционната организация трябваше да реши тези задачи на общото събрание в Оборище.

VII. Народното събрание на Оборище

НЕГОВАТА ИСТОРИЧЕСКА НЕОБХОДИМОСТ. ОРГАНИЗАЦИЯ И ИЗБОР НА МЯСТО. СЪСТАВ НА ДЕЛЕГАТИТЕ. «КЛЕТВАТА» НА БЕНКОВСКИ. ВЪПРОСЪТ ЗА ПЪЛНОМОЩНО НА АПОСТОЛИТЕ. РЕШЕНИЕТО ЗА ДЕЙСТВИЕ ПРИ ПРЕЖДЕВРЕМЕННО РАЗКРИВАНЕ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА. ДАТА И ПЛАН (ПРОТОКОЛ) ЗА ВЪСТАНИЕТО. ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ

Народното събрание на Оборище, което З. Стоянов нарече «велико», ще сияе през вековете с неувяхваща слава. Тук в навечерието на самото въстание се събраха представителите на местните революционни комитети на IV Панагюрски революционен окръг, за да направят равносметка на цялостната подготовка за въстанието, да определят датата на неговото обявяване и да решат съществени въпроси във връзка с плана за действие.

Назрялото развитие на събитията налагаше необходимостта от неговото свикване. На събранието в Оборище народните маси разкриха своята политическа зрялост и подготвеност да се справят с отговорната задача, която историческият момент представяше пред тях. Най-сетне народното събрание на Оборище се утвърди като най-висок форум на демокрация в нашата национална освободителна борба.

Решението за общо събрание в окръзите бе взето още в Гюргево. Панагюрският комитет го възприема безрезервно и пристъпва към неговото осъществяване. В началото на март от Панагюрище биват изпратени куриери до останалите окръзи, за да се осведомят за тяхната подготовка и да ги уведомят за проектираното общо събрание в IV революционен окръг. Те известяват и местните революционни комитети да изберат свои представители за предстоящото общо събрание на организацията(1).

Делегатите трябвало да носят статистически данни за населението, за съотношението между българи и турци, за хода на подготовката, за набавеното оръжие и т. н. Всички представители трябвало да бъдат снабдени с редовни пълномощни писма от съответните революционни комитети, за да не се допускат случайни хора и шпиони, нито пък лица, необлечени със съответната власт от местните революционни организации. Делегатите трябвало да пристигнат в Панагюрище към 10 април, откъдето щели да се отправят към предварително избраното място за събрание(2).

Своевременно Бенковски натоварва с тая задача известния революционер от с. Мечка — Димитър Павлов Коклюв. И той заедно със своя съселянин Петър Гребчов обхожда най-затънтените места около родното си село и предлага на Бенковски Оборище като най-подходящо място за събрание. Апостолът, който бил обиколил мястото заедно със Ст. Пъков един ден по-рано, дал веднага съгласието си(3).

Скътано в пазвите на Средна гора, Оборище се намира на около 1 1/2 часа на северозапад от Панагюрище и на половин час от с. Мечка. Над него се простира сивата грамада на Разлатица, а малко по-далеч се издига Лисец, най-високият връх в този дял на Средна гора. Дълбокият и закътан дол, обрасъл в гъста букова гора, давал убежище на населението от околните села по време на кърджалийските нашествия. Мястото приютявало и добитъка — оттук идва и името — Оборище(4).

Като изповяда с огорчение, че нямал възможност да посети по-късно историческото място, З. Стоянов го описва тъй, както го е запомнил: «Самото място Оборище е между две високи бърда в долината от дясна страна на малка рекичка, която го мие от едната страна със своята бистро студена водица. То представлява един трап, голям колкото един обикновен харман, като че нарочно да беше копано в брега за нашата цел. Наоколо е заобиколено с гора, повечето гъсти букови шубраци, а посред е поляна с три четири високи бука. Освен върха на противоположното бърдо, кoето се съзираше тук-там измежду шумата, и една малка част от небосклона, нищо друго не можеше да се види от Оборище...»(5).

Депутатите започват да пристигат в Панагюрище още на 9–10 април и последователно биват отвеждани на определеното място в Оборище. На 12 април пристигат Волов и Икономов и поемат организацията на стражите, «декорацията» и прехраната на събранието.

З. Стоянов не пропуска да ни запознае и с непосредствено изградената обстановка или, както той се изразява, с «изкуствената декорация на Оборище, за залата на Великото народно събрание, гдето после няколко часа щеше да се реши съдбата на стотина хиляди хора. По разпореждането на Волов и със старанията на някои от депутатите треволигата и попадалите букови листи бяха очистени извътре, а посред Оборище беше построена четвъртоъгълна маса за писвание, направена на самото място от доволно гладки букови дъски. Около масата и от четиритях страни бяха направени канапета, така също от букови дървета, отгоре на които беше постилана шума от същото дърво. Върху масата отгоре бяха кръстосани сабя и револвер, между които завзе първо място и кръстът на свещеник Грую. На канапетата насядаха апостолите и някои от по-първите интелигентни депутати заедно с поп Груя. Вътрешността на тъмното Оборище се осветляваше от 10–15 фенера, покачени по зелените дървета... Малко по-настрана, близо до рекичката, горяха пет-шест огньове...»(6).

Местността се охранявала от няколко кордона стражи, а на огньовете нарочно извикани селяни, главно от Мечка, въртели на шишове млади агнета за прехрана на представителите.

С вълнение мемоаристът предава първото си впечатление от Оборище и пристигането на Бенковски: «Когато видяхме, че депутатите се строят в ред, за да отдадат приличните почести на войводата, то и той заповяда на своята свита да тръгне в ред двама по двама... и [тя] запя бунтовен марш... Щом нашата дружина прегази малката рекичка, за която споменах по-горе, и стъпи вече в землището на Оборище, оглушително «Да живей!», което се даде от всички депутати, разтрепера гората. Това «да живей» се придружи с изгърмяването на няколко пушки, куршумите на които, подплеснати от клонищата на някое дърво, грозно пищяха над главите ни. Ние преминахме тържествено покрай два реда депутати, с голи ножове в ръка, всеобщо целуване и «добре дошли» приехме от всичките»(7).

Ако събранието в Оборище се явява встъпление на великото събитие, което българският народ бе вече готов да впише в своята история, то посрещането на Бенковски от депутатите на събранието бе първата тържествена изява на това събитие. Прави впечатление, че тази церемония възниква спонтанно, без всяка предварителна мисъл и подготовка. Тя се явява като израз на повишеното обществено и организационно съзнание на народните избраници и Бенковски, както видяхме, просто отзвучава на това състояние на духовете. Той не го търси и не го предизвиква, а се съобразява с него, като правилно разбира неговото значение и неизбежност. Нямаме основания да го подозираме, че в случая той се ръководи от известно чувство на суетност или на повишено самолюбие. Бенковски запазва докрай своя реализъм и трезвост, което З. Стоянов правилно е доловил: «И в тая минута, когато здравият разум мълчеше пред самодържавието на чувствата, Бенковски не закъсня да забележи на депутатите, че те не правят добре, като си хабят куршумите на вятъра..., които ще дойде време да струват по една жълтица единът...».

За състоянието на духовете, което създава изключителната атмосфера на Оборище, говори и друг съвременник, Тома Георгиев, депутат на събранието. «Човешката ръка не е в състояние да опише възторга и чувствата, които вълнуваха представителите. Светата и благородна цел на събранието, единодушното стремление на всичките представители към благополучното постигане на тази цел, минутното въображение, че е настъпил часът, в който да се произнесе и българинът в защита на своята съдбина против тиранската власт на владетеля си, бяха от естество да разплачат сърцето и на най-равнодушния зрител.»(8)

Бенковски пристига по-късно — на 14 април. Между него и представителите на Панагюрския комитет възниква известно несъгласие и то става причина за забавянето му. Д. Страшимиров се спира най-подробно върху причините за закъснението на Бенковски. Той изчерпва всички данни и спомени на живите още съвременници, изтъква противоречието в източниците, прави свои изводи, ръководен от искреното желание да разкрие истината по възникналите разногласия. В основата на тези разногласия лежат две обстоятелства. Не много преди събранието Бенковски прибира в свои ръце комитетската кореспонденция и поръчва на куриерите всички писма да се предават направо на него. Все около това време се изпращат писма до революционните окръзи в Търново, Сливен и Враца, в които се искат сведения за тяхната подготовка. Куриерът до Търново се завръща най-рано и предава отговора на Бенковски, а на панагюрци разказва какво е чул от Стамболов, който «хокал, че панагюрци бързат с въстание. Те в Търново били водили преговори със Сърбия и Одеса, за да действуват задружно». Това съобщение смутило панагюрци и те поискали от Бенковски да им прочете писмото на търновци. Той отказал и ги упрекнал в бездействие. В отговор двамата делегати на комитета отказват да заминат за Оборище, но и Бенковски не искал да замине без представителите на окръжния център. Това са в най-едри линии причините за късното явяване на Бенковски в Оборище. Кой е отстъпил и как са били преодолени различията, не е ясно. Д. Страшимиров предполага, че надделяват «патриотизмът, въодушевлението и разсъдъкът... и враждата е била обуздана и от двете страни. Присъствието и на чужди гости е диктувало въздържание... Така че — заключава Страшимиров — Бенковски ще да се е запътил за Оборище, без да отстъпи и без да се примири с панагюрци, като се подчинява на необходимостта да не се осуети общото събрание поради негова вина. По същата причина и панагюрци ще да са тръгнали, като си оставили пак ръцете развързани за борба...»(9). Липсата на документален материал, несигурността на спомените и произволът на предположенията не дават възможност да се разкрие в по-голяма пълнота възникналият конфликт. Но фактите говорят, че все пак различията са преодолени, «патриотизмът, въодушевлението» и здравият разум вземат връх и апостолът заедно с панагюрските представители се отправя за Оборище.

Броят и имената на депутатите на събранието в Оборище не е точно установен. З. Стоянов дава имената на 56 представители, а историкът на Априлското въстание Д. Страшимиров по спомени на живите участници и други свидетелства увеличава техния брой на 67(10).

Според най-новото проучване въз основа на конкретни данни се изброяват до 75 души представители на 60 селища в IV революционен окръг; но поименно и документирано се изброяват 69 представители(11).

Заедно с представителите присъствуват на Оборище и приблизително още толкова души заети с охраната и прехраната на събранието.

Според данните на споменатото проучване от 64 депутати без апостолите, представляващи 54 селища, само 12 са представлявали 8 градски революционни комитета; останалите 52 са представлявали 46 селски комитета. По професия те се разпределят, както следва: 17 души са били земеделци и скотовъдци, 11 души — занаятчии, 19 души — търговци, 17 души — народна интелигенция (13 — учители, 3 — свещеници и 1 лекар). Общият брой на интелигенцията (17 души) се равнява на броя на селяните.

Почти всички представители са грамотни хора, някои от които се отличават с по-широко образование и интелигентност. Това разнообразие в професиите и в социалния състав на избраниците разкрива широкия «представителен и народен характер» на събранието в Оборище.

Значителна част от представителите преминават през различни етапи на обществената борба: 34 души или повече от половината представители са съратници на Левски, поддържали са лични връзки с него или пък са се посветили на революционното дело по негово време. Други минават през школата на хайдушката борба, участвуват в легиите в Белград или пък са емигранти във Влашко. Около 43 души са председатели и подпредседатели на местни революционни комитети.

Представителите на Оборище са не само най-активните участници в подготовката на въстанието, но и в хода на бойните действия мнозина от тях, като Никола Караджов, Иван Соколов, Петър Горанов, Васил Петлешков, Гене Телийски, Теофил Бойков и други, стават ръководители на въстанието в съответните селища, други ce издигат като войводи на чети и всички проявяват изключителен героизъм и саможертва. Общият брой на загиналите и обесените през 1876 г. и малко по-късно възлиза на 15 души; 6 души са изпратени на далечно заточение, 18 души са жестоко изтезавани в затворите на Пловдив, Пазарджик и София, но не издават никого от другарите си; 24 души успяват да се спасят и вземат участие в Освободителната война през 1877–1878 г.(12)

Още от Панагюрище и Баня Бенковски връща някои депутати поради нередовност в пълномощните им писма. Той обаче лично извиква Васил Петлешков като представител на Брациговския революционен комитет, тъй като оценява високо неговите качества.

«С появяването на Бенковски в Оборище духовете се ободрили... Той не спал и употребил нощта, за да се запознае с всички. Ръкувал се и с представителите, запитвал всекиго отделно за работите в селото им. По едно време патриотичните чувства се разпалили. Г. Икономов бил песнопоец и запял хайдушки и бунтовни песни.»(13)

Заседанията на Оборище започват на 14 април сутринта и продължават до 16 април. Депутатите полагат клетва след оригиналната молитва на поп Грую: «Верую во единаго хъша балканскаго яко той есть твой бог и спасител».

Волов открива събранието с кратка реч. След това думата взема Бенковски.

Своята реч, която З. Стоянов нарича «клетвата на Бенковски», апостолът завършва по следния начин: «Многострадални братя! Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, проляна от нашите петстотингодишни душмани... — всички представители паднаха на колене и очите им се премрежиха от сълзи.

— Как да не отидеш да умреш за такъв човек? Я го погледнете как той се удря в гърдите, как се мъчи да вика по-високо, за да го чуем всички, устата му са вече изсъхнали, а той не спира още — говореха мнозина от представителите и ронеха сълзи.

Аз вярвам — заключава мемоаристът, — че ако Бенковски в тая минута се покачеше на коня си и извикаше «Напред!» — то всичките присъствуващи щяха да го придружат, макар той да ги поведеше в дън земя»(14).

Последователността на дневния ред е твърде трудно да се установи, но това не пречи за неговото разкриване във възможната пълнота(15).

След избoра на Никола Караджов и Найден Попстоянов за писари пристъпва се към разглеждане на пълномощията и статистиката на всяко село, представени от революционните комитети(16).

Първият съществен въпрос, който се поставя на широко обсъждане в събранието, е въпросът за гласуване на пълномощно писмо на апостолите. Идеята за него принадлежи на Бенковски. Той обаче не действува самоволно, а предварително след кратко съвещание убеждава другите апостоли в неговата необходимост. Ръководейки се от интересите на делото, той иска от делегатите да упълномощят апостолите, като им дадат право «само те да дигат въстание, когото намерят за добре, от тях да зависи изборът на войводи, с една реч те да разполагат със съдбата на населението»(17).

На пръв поглед от това обяснение на З. Стоянов се добива впечатление, че в случая е налице стремеж към пълновластие. Проблемът обаче е по-сложен: на въоръженото народно въстание трябва да се осигури преди всичко единно ръководство, необходимо за успеха на делото. Но независимо от тази основна цел Бенковски има и други съображения, с които мотивира пред другарите си необходимостта от исканото пълномощно. Той иска да запази самостоятелността и независимостта на освободителното дело и на своя народ или, кaкто сам се изразява: чужденците, «като чуят за успеха на нашето дело, с батальони ще да нахлуят в България и ще да вземат всичко от ръцете ни, което ще опропастят... Наистина русите, сърбите и пр. са наши братя — славяни, но твърде е възможно да дадат друг характер на чисто народното дело... Аз от своя страна обичам всичките славяни, славянин съм в сърце и душа, но никой път няма да се съглася и предателство ще бъде от наша страна, ако допуснем да се развее пряпорецът на някоя от гореспоменатите народности над историческото Търново или по върховете на стария Балкан. Ние сме славяни, но по-напред трябва да бъдем българи, да изкърпим своята съдрана черга, та тогава да мислим за великата идея»(18).

С тия си възгледи Бенковски се доближава до реализма и патриотизма на великия апостол на свободата Васил Левски, който бележи в едно от своите писма: «Ние не отказваме помощта и от дявола, но имаме си предначертание», своята сдържаност той мотивира с необходимостта «да не изпаднем в ръцете... на прегледачът»(19), т. е. в зависимост и подчинение на тези, които ни дават своята помощ. Неговата вяра в силите и възможностите на народа, както е известно, е безгранична: «От никого страннаго нищо се не надяваме и никому за нищо не се молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия»(20).

Несъмнено Левски дава най-ярък израз на тия схващания, които се споделят от всички ръководни дейци на освободителното движение. На тях не бяха чужди и скромните дейци на делото, които имаха немалко случаи при сътрудничество да изпитат непосредствено егоизма и шовинизма на близки страни и техните правителства.

На предварителното съвещание на апостолите в Оборище Бенковски проявява реализъм и по отношение на народа, който «при най-малката несполука» може да се разколебае и «повери съдбата си другиму»(21).

На възражението на Волов, според когото длъжността на апостолите е само да организират въстанието и да подигнат знамето на бунта, «а после нека народът си избира за предводители такива лица, на които той доверява», Бенковски отговаря раздразнено: «А защо ние да нямаме право да избираме тия водачи и да контролираме всичко? Наистина ние не сме някои прочути войводи, малко познаваме правилата на четуванието; но от нас по-добри засега няма между българите. Ако и да има някои честни и способни хора да вземат командата на действията, тях пак ние ще да познаем. Народът е неопитен»(22).

Волов съставя пълномощното, Бенковски го допълва «тук-там», а секретарят на събранието го преписва, след което Бенковски вече пред цялото събрание съобщава, че «най-напред представителите ще трябва да подпишат «едно писмо, па тогава ще се почнат разглежданията на други въпроси»(23).

За пълномощното на апостолите се разгарят най-оживени разисквания, чийто драматизъм заплашва да провали събранието. Направеното предложение среща остра опозиция от градските представители на Панагюрския, Пазарджишкия и други комитети, зa които това искане противоречало на революционния демократизъм, а неограничената власт, съсредоточена в едни ръце, криела опасност за свободата на народа. «Страшна размирица се подигна в средата на депутатите — бележи З. Стоянов, — викове и незадоволствия се слушаха отвсякъде; мнозина представители поискаха да си отидат по селата, а някои започнаха да гледат апостолите с подозрение.»(24)

Възбудените оратори на опозицията приближават Бенковски и настояват спорът да се разреши с «висшегласие», разчитайки, че ще имат на своя страна по-голямата част от представителите, мнозина от които не били достатъчно осведомени по възникналия спор.

«Бенковски — разказва мемоаристът — стоеше на своето място, подпрян на сабята си, равнодушен и спокоен, като че да се вършеха напредя му твърде обикновени неща. Едно от двете: или той малко искаше да знае от онова, което ставаше напреде му, или пък не беше измислил още достатъчно мотиви, за да защитава своето пълномощно.»(25)

Изслушал и последния оратор, апостолът иска от противниците си да му «позволят да направи той по-напред своето «висшегласие», което нямало да трае дълго време».

«Тогава — продължава З. Стоянов — Бенковски се покачи на едно възвишено място, изтегли сабята си, което той правеше завинаги, щом има да се решават някои трудни въпроси, и извика колкото му е силата:

— Петричани! Мечени, и вие, муховци, с мечкарските шишанета! Тук ли сте, братя? Дойдете ми, ако не на помощ, то поне да се простим за последен път!... Аз отивам!...

Тия думи на Бенковски, които той произнесе с такъв тържествен и състрадателен тон, на минутата още произведоха своето действие. Той трепереше цял-целеничък, гърдите му се подигаха и слагаха, а лицето му прие необикновено изражение. От всичко това се виждаше, че той беше решен да дойде до крайности.

— Тук сме! Тук сме! — се чуваха гласове наоколо из гората и всички като вихрушка тичаха да се приближат около Бенковски.

Гробна тишина настана отведнъж измежду всичките представители...

— Братя! — захвана Бенковски отново. — Около три месеца се изминават вече, откогато аз ви дойдох на гости, откогато се запознахме един други. Тежки времена бяха тогава, братя! Когато чухте най-напред да излезе от моята уста ужасното слово: «да въстанем против душманина», вие имахте пълно право да ме предадете на тоя последния още тогава, защото не ме познавахте що съм за човек!... Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братя, ако бяхте ме предали тогава на турците, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гледам, че нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие. Сега именно, когато дойде време да ви се отплатим и ние, да познаете дали от сърце и душа сме били ваши братя и доброжелатели, да ви помогнем в тая критическа минута, когато имате най-много нужда от помощ, аз съм принуден за кефа на няколко тук присъствующи братя философи да ви напусна против волята си, заедно със своите другари! Сбогом, мили братя! Благодаря ви за гостоприемството, което показахте към мене! Простете ме, ако съм оскърбил някого, което е твърде възможно. Аз отивам в Батак да вдигам въстание, а вие правете, щото знаете. Нека Господ ви помогне. Сбогом!...

Това каза Бенковски и тури крак да се преметне на коня си, който беше приготвен от по-напред и който държаха двама души малко настрана. Силно вълнение се повдигна между депутатите, но не против пълномощието, а за това, че Бенковски си отива. Мнозина заобиколиха коня му, за да не може да потегли, и отвсякъде се чуваха гласове: «На кого ни оставяш, войводо? Ние без тебе не чиним нищо!».

— Право да ви кажа, братя, аз не можа да си обясня що сте за хора вие — каза Бенковски, като изгледа по-напред всичките. — Предложих ви да подпишете едно невинно парче книга, което е пак за вашето добро и без което е нищо невъзможно да стане, вие повдигнахте врява до небесата и поискахте даже да си отидете. Сега аз сам искам да си отида, вие казвате: «на кого ни оставяш?». С подобни хора аз не се наемам да дигам бунт, заради това пуснете ме да вървя.

— Кой не иска да подпише?— се чуха гласове.

— Вие и вашите учени граматици — отговори Бенковски.

— Ние сме готови да подпишем всичко, което се предлага от тебе — отговориха гласовете.

Бенковски мина изново на първото си място и пак изтегли сабята.

— Аз искам да ми отговорите право, искате ли вие бунт, или желаете да останете мирна рая на султана? — питаше той.

— Бунт, бунт! Бунт и свобода желаеме ние! — извикаха всичките представители, с изключение на опозицията, от гласа на които екна цялата околия.

— Който иска да върви с мене и да изпълнява всичките ми заповеди безпрекословно — каза втори път Бенковски, — то нека си извади ножа!

Около стотина и повече изтрити и намазани с дървено масло ножове лъснаха на въздуха. Лицата, които ги държаха, гледаха в очите Бенковски, те бяха готови във всичко, каквото им той кажеше.

— Но аз искам най-напред да подпишете пълномощието — каза той не толкова настойчиво, понеже знаеше, че всичко е вече в ръката му.

— Всички сме готови да подпишем — отговориха представителите. — От по-напред ние се колебаехме, понеже ни увериха, че с неговото съдържание се връзват нашите ръце, без наше съгласие щяло да се върши всичко. Сега сме готови да подпишем не едно, но десет; а който е против, то нека излезе напреде ни, да се разговаря с нас.

Лицето на Бенковски светна от радост...

— Свободни сте, господа учени — каза той, — да подложите въпроса на вишегласие...

Пълномощното, което от по-напред се оказа дотолкова страшно, сега вървеше от ръка на ръка между представителите за подписване.

— Между нас, които сме синове на едно отечество, които имаме едни и същи цели, не трябва да има такива недоверия — говореше Бенковски с много по-мек тон.

Но не само селските представители подписаха това пълномощно. То се подписа и от противниците, начело със Соколова. Тоя последният го подписа и държа реч твърде трогателна, в която поиска извинение от апостолите за своето упорство. Бенковски тури в пазвата си пълномощното; той се увери още един път, че действително е силен между населението, доказа това на дело и на ония, които се още съмняваха в това.»(26)

Предадохме почти изцяло тоя пасаж като твърде характерен за начина, по който събранието гласува пълномощието на апостолите. Сигурно някои подробности са прибавени от З. Стоянов, определени насоки са засилени, но той пише мемоари, а не история. В своята цялост обаче неговият разказ звучи убедително, правдиво. Той се потвърждава и от спомените на Иван Соколов, който по-опростено предава приблизително по същия начин събитието. Соколов пръв се обявява против исканото пълномощно. Волята на мнозинството обаче той обяснява не с убеждението на делегатите, не с твърдата и непоколебима увереност на Бенковски в правилността на избраната линия за действие, а с това, че апостолът прибягнал «до хитрост, за да изтръгне пълномощие от събранието в Оборище»(27).

Друго обяснение на събитието дава преданият революционер и верен другар на Левски Иван Атанасов Арабаджията, също делегат на събранието в Оборище. «... На Бенковски — разказва той много по-късно на най-малкия си син — много му се противяха учените хора, когато искаше да му подпишат едно пълномощно. С тях той «опря на нож», но ги победи с думи. Аз се съгласих с него, защото Левски ме беше научил, че за да вървят народните работи, както подобава, от едно място трябва да се свири.»(28)

На този принцип на демократичен централизъм, завещан още от Левски, сигурно не са били чужди мнозина от делегатите. Естествено безрезервното доверие, което бе гласувано на апостолите, ще трябва да се обясни и с големия патриотичен и революционен подем на събранието в Оборище, както и не на последно място със силната и обаятелна личност на Бенковски.

Като възхвалява «тактичния похват и силата на Бенковски», Д. Страшимиров бележи: «Трябва да дадем право на Бенковски, че той е бил в случая добър психолог и постъпил смело като водител. За едно дело, в което ще падат глави..., не е достатъчно да убедиш и създадеш съчувственици, но трябва да циментираш тия хора в една целина, ведно дисциплинирано тяло и да ги поведеш под един режим»(29).

Гласуваното доверие на Бенковски и апостолите всъщност е въпрос не за подготовка, както изтъква Д. Дойнов, а за «ръководство на въоръженото въстание» и затова е «единствено правилната революционно-демократическа линия, която може да изведе подетото дело до известен успех и предотвратява всяка опасност от децентрализация и анархия»(30).

С пълно единодушие делегатите гласуват най-съществения въпрос на събранието — трябва ли да въстане българският народ през пролетта на 1876 г., или не, след което се пристъпва към обсъждане на начина, по който трябва да се проведе въстанието.

Едни предлагат да се образуват чети, които да се оттеглят в планината, а населението — жени, деца, старци, да остане мирно по селищата си. Надделява мнозинството на делегатите, които поддържат становището за масово повсеместно въстание във всички центрове на окръга(31).

«Сам Бенковски, който с рядка сила е схващал духа на времето и бил добре вникнал в условията, в които ще се развие борбата, предлага цялото население да въстане и да се укрепи в непристъпни места.»(32)

Фактически избира се един среден път. «Всякой въстанически пункт трябвало да се защитава сам. Слабите сами да се завардят села трябвало да се приберат с жени и деца в някои от близките по-големи и по-надеждни за отбрана центрове.»(33)

За център на въстанието се избира Панагюрище, административният център на революционния окръг, където ще заседава и Главният военен съвет(34). Фактически значението на центъра отслабва до известна степен, тъй като «окръгът се разпада на отделни пунктове за самостоятелна отбрана»(35), но все пак Панагюрище остава седалище на апостолите.

Естествено въпросът за установяване датата на въстанието вълнува живо делегатите. Необходимостта обаче от по-голяма предпазливост налага тя да се запази в тайна. И затова Бенковски се ограничава да съобщи, че денят, в който ще се развее знамето на свободата, «не е твърде далеч»(36).

Делегатите остават с убеждението, че този очакван ден ще бъде 1 май, и с тази мисъл се завръщат по домовете си(37).

Събранието взема и едно друго решение колкото съдбоносно, толкова и «неизбежно»(38). Идеята за него принадлежи на Бенковски. Съобщавайки, че очакваният ден «не е твърде далеч», той добавя: «В противен случай, ако турското правителство подуши работата [по подозрение или предателство] и посегне да хване някого от работниците, то селото, в което се случи това нещастие, трябва да въстане, за да отърве своя брат, и бързо да извести за това в главната квартира (Панагюрище), отгдето ще се провъзгласи бунтът»(39).

Преждевременно избухване на въстанието, без да се изчака определената дата, апостолите мотивират с опасността да бъде разкрито и потушено всичко в най-кратко време, «тъй щото ще трябва изново, след няколко години вече, да се приготовлява ново въстание»(40).

Накрая сред дъжд и гръмотевици делегатите избират комисия, която да изработи устав и програма на въстанието, да установи плана за провеждането му, да изработи военни инструкции и прокламации. В комисията са избрани: Васил Петлешков (председател), Найден Попстоянов, Тодор Душанцалията, Васил Соколски, Никола Караджов, Георги Нейчев, Искрьо Мачев, поп Грую и Нено Гугов. Апостолите участвували по право в комисията.

При закриване на събранието Бенковски прочита писмо, донесено от куриер на Врачанския комитет: «Ние сме вече готови, братя! — съобщавал апостолът на окръга. — Ако днес ни се представи случай, т. е. че и другите окръзи са така също готови, то ние ще да развеем знамето на свободата»(41).

Народното събрание приключва своята работа, делегатите се отправят към родните си места, а избраната комисия се пренася в Панагюрище, за да довърши делото на Оборище. Някои от панагюрските дейци, изглежда, не са одобрявали всички решения, взети на Оборище, та при апостолите идва делегация «с особена мисия», да провери дали са взети «под внимание някои важни неща», без които те не биха се решили да въстанат. Тия важни неща се отнасяли до три положения: 1. взетото решение за обявяване на въстанието на 1 май съгласувано ли е с останалите окръзи; 2. пратениците искали обяснения върху решението за преждевременно обявяване на въстанието, ако турците започнат арести и разкрият мрежата; и 3. те са искали да знаят не се ли е взела под внимание необходимостта да се изпратят в Европа един или двама делегати, които «да действуват за по-скорошното ни освобождение». Волов отговорил спокойно: «Не се грижете, господа, ние направихме всичко, което ce изисква в тоя момент». Бенковски посрещнал добре делегацията и изразил задоволството си, че «нашите братя се интересуват от всяко едно решение по общите ни работи». Но отговорът му бил ироничен и «дързък». «Да се изпратят хора в подла Европа — отговорил Бенковски — това не може да стане отсега, докато не опитаме щастието на нашите шишанета.» Пратениците, продължава З. Стоянов «бяха докачени както сега, така и в много други случаи от дръзкото поведение на Бенковски, но вътрешно те не можеха да го мразят. — Няма що да се каже; виждаш го, че е човек достоен, роден да бъде бунтовник — казваше комисарят Щърбанов [един от делегатите, явили се при апостолите]. — Трябва да коленичим пред неговия талант, той ще да ни умие очите». Пак тук, по повод на слуха, че панагюрци са възнамерявали да се освободят от Бенковски, З. Стоянов бележи: «Ако те се наемаха да се борят с една царщина, то колко отръки им беше да противостоят на четирима изгнаници! Работата е, че кой би се решил да направи подобно нещо. Да се погуби Бенковски или поне някой от другарите му, значеше да се убие свободата, стремлението към която беше в своята апогея през пролетта на 1876 година. Бенковски сам по себе си не беше друго нещо, освен въплъщение или по-добре оръдие на тая идея — общо стремление на всички българи по него време. Не той създаде въстанието, но духовете и общото историческо течение създаде него»(42). З. Стоянов, големият и талантлив мемоарист на епохата, съвременник и най-активен деец в събитията, е дълбоко убеден в покритието на субективния и обективния фактор през паметните дни на Априлската епопея. Масовият героизъм на народа, борещ се за своята свобода, и безпримерният подвиг на героите, отдали живота си за тая свобода, му дават основание да поддържа това схващане(43).

Д. Страшимиров разглежда най-подробно «легендата» и «приказките» в мемоарите и в спомените на живите още съвременници относно слуха за посегателство върху Бенковски, изтъква тяхната несъстоятелност и в заключение бележи: «През всичкото време на приготовленията и до последния момент на въстанието панагюрци се показват същински стълбове на общото дело. Пламъкът за свобода и народен идеал се запази чист в сърцата им; те не служеха на интереса и честолюбието — трябва да им отдадем право. Ние ще ги видим сред пъкъла на провалата и разорението, те пак се държат не по-малко достойно, с не по-малка вяра в доброто, на което са служили, и гледат с почит и на водители, и на бъдещето си»(44).

Под председателството на Бенковски комисията, избрана от делегатите на Оборище, съставя един протокол, написан във вид на въпроси и отговори, в който е разработен планът на въстанието. Протоколът съдържа 36 въпроса и отговора, «написани — както бележи З. Стоянов — според правописанието на Бенковски, който диктуваше по кой начин да се пише всеки параграф, след като той се гласуваше от всичките. Няма съмнение, че повечето предложения се правеха пак от него»(45).

Главните положения на плана отразяват несъмнено стратегическите схващания на Бенковски. Основният замисъл в тях е — Средногорието и Подбалканската долина да се осигурят като база, в която да не се допусне противникът. За тази цел на първо място се предвижда да се преградят и организират за отбрана най-важните проходи: Маркова врата (Траянова врата), Ташкесен (дн. Гълъбец), проходите при селата Чукурли и Крушеджи, а също при Калофер и пътят от Пазарджик за Панагюрище при село Калугерово.

Същевременно се предвижда създаването на 12 укрепени въстанически центъра — Калофер, с. Аджар (дн. Свежен), Чукурли (Песнопой), Копривщица, Панагюрище, Петрич, връх Еледжик, Батак, Брацигово, Бойково, Сотир и Дедово.

«Ясно изпъква също така — както бележи Б. Чолпанов — идеята за военното ръководство на Панагюрския революционен окръг начело с Бенковски, а от Средногорието да се създаде организиран за кръгова отбрана район, истинска естествено силна въстаническа крепост, като се използуват предимствата, които пресеченият и трудно проходим планински релеф предоставяше на въстаническите въоръжени сили.»(46)

Тези положения на плана дадоха повод да се поддържа схващането, че ръководителите на Панагюрския революционен окръг начело с Бенковски са възприели напълно отбранителната стратегия(47).

Всъщност в плана — както бележи споменатият военен историк — «се предвиждат и решителни настъпателни действия за разширяване базата на въстанието»(48). Планът включва настъпателни акции към големите градове Пловдив, Пазарджик, София, както и към по-малките: Ихтиман, Карлово, Златица, Клисура. Овладяването на Пазарджик се предвижда да се извърши под ръководството на Бенковски (т. 20).

В плана са допуснати и някои слабости: не се предвиждат никакви действия за обединяване на революционните сили на двата основни въстанически района — Средногорския и Родопския; не са набелязани мероприятия за установяване на връзка с другите революционни окръзи; очертан е само първият етап от действията а не се отбелязва нищо за по-нататъшния им развой(49).

Комисията изработва и следната прокламация — възвание към българския народ: «Братя българи! Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият народ под омразната турска власт! Всеки от нас с нетърпение очакваше тоя момент. На ... май започва вече денят на българското въстание — в България, Тракия и Македония. Секи честен българин, в жилите на който тече чиста българска кръв, както е текла тя и в жилите на нашите български крале Крум, Борис, Симеон и Ясен, трябва да грабни оръжието в ръце, за да въстанем като един човек, и по тоя начин с първия още удар да смутим неприятеля... От днес в името на българския народ ние обявяваме пред целия свят, че желаем: или свобода, или смърт на сичкото население. Напред, напред, братя!»(50).

На Оборище Г. Бенковски, водачът на Априлското въстание разкрива отново големия си талант на организатор и вожд на масите, който умее да наложи своята воля и да осъществи своите разбирания, който умее да сплоти и обедини около себе си различни хора — с различни възгледи, различно положение, различно образование и култура. На събранието в Оборище Бенковски прояви и своята далновидност — умението да гледа напред в бъдещето.

Българският народ записа на Оборище една от най-светлите страници на своята нова история. Това събрание отбеляза един от най-високите върхове в развитието на българската национална революция. На това най-многолюдно събрание на организацията българският народ чрез своите избраници разреши всички основни въпроси на въстанието, следвайки принципа на вишегласието и на демократичния централизъм. На събранието в Оборище народът ни, изпитал най-продължително робство и жесток социален и национален гнет, изрази своята политическа зрялост, своя реализъм и единодушно реши да доведе борбата до нейния край, като отдаде всички сили и понесе всички жертви за своята свобода, за своето демократично развитие и всестранен напредък.

VIII. Обявяване на въстанието

ПРЕЖДЕВРЕМЕННО ИЗБУХВАНЕ НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В КОПРИВЩИЦА. КЪРВАВОТО ПИСМО. НА 20 АПРИЛ БЕНКОВСКИ ОБЯВЯВА ВЪСТАНИЕТО В ПАНАГЮРИЩЕ. СЪЗДАВАНЕ НА ВРЕМЕННО ПРАВИТЕЛСТВО ИЛИ ВОЕНЕН СЪВЕТ. ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА. ПЪРВАТА ОБИКОЛКА НА ЧЕТАТА. ОСВЕЩАВАНЕ НА ЗНАМЕТО В ПАНАГЮРИЩЕ

Избухването на въстанието дойде неочаквано скоро.

Съдбоносното решение на Оборище, върху което се спряхме вече, беше израз на една реална опасност, срещу която организацията нямаше друго средство да се бори. Една разраснала се организация, чието съществуване бе станало известно на жените и децата, бе лесно уязвима за шпионаж и предателство. Реалистичният ум на Бенковски ясно схваща тая опасност и затова предложението за съдбоносното решение бе негово.

Не биваше да се подценява също привидното бездействие на турската власт. Тя несъмнено е била осведомявана не само от своята шпионска мрежа, от някои реакционни чорбаджии и декласирани елементи, но и от приятелски настроени чужденци(1). Още на 4 март Найден Геров в доклада си до руския посланик в Цариград, като съобщава, че българите усилено се готвят за въстание, добавя: «Дали с оглед на това или заради нещо друго, турците от своя страна по внушение на властта също се въоръжават. В същото време в джамиите се проповядва народът да се опълчи против неверните»(2).

Към решителни действия обаче турската власт преминава непосредствено почти след събранието на Оборище и след предателското донесение на Ненко Стоянов Терзийски от с. Балдево (дн. Росен), Пазарджишко, делегат или помагач по събранието. Вероятно предателят е действувал като завербувано по-отрано оръдие на властта. Иначе трудно бихме могли да си обясним присъствието му като делегат (или помагач) на събранието от селище, в което никога не е имало комитетска организация и което не се е включвало в революционното движение(3).

Сега турската власт получава пo-точни сведения за размаха на подготовката и за взетото решение да се обяви в най-близко време общо въстание. И тя преминава бързо към решителни действия.

На 18 април пловдивският окръжен управител в съгласувани действия с властта в Пазарджик(4) изпраща две жандармски конни групи за Копривщица и Панагюрище, най-големите селища в района и центрове на въстаническата подготовка. Тяхната задача е да арестуват по-видните местни ръководители, с което властта цели да се предизвика преждевременно избухване на въстанието в другите революционни селища и още в самото начало, преди завършване на подготовката му, то да бъде разгромено.

През всичкото това време властите усилено въоръжават мюсюлманското население, разпалват неговия верски фанатизъм и го подготвят за кървава разправа с въстаналия народ(5).

На 19 април 1876 г. конна полицейска група начело с опитния и известен полицейски началник Неджиб ага пристига в Копривщица. Значителната група полицаи извиква тревожната мисъл у местните революционни дейци, че властта е влязла в дирите на комитетското дело. Тревогата им се засилва още повече, когато рано сутринта на 20 април в конака са извикани и задържани двама от хората на комитета. Сам Неджиб ага на два пъти ходи в дома на Тодор Каблешков и с хитрост се опитва да залови апостола, най-изтъкнатия революционер. Комитетът се събира незабавно, за да реши какво да предприеме. На всички е ясно, че има предателство и че изпратеният полицай има задача да тури ръка на комитетските хора. Моментът изисква да се действува бързо и решително. На съвещанието присъствувaт Тодор Каблешков, Петко Кундурджията, Нешо Брайков, Цоко Будин, Георги Шулев и Лука Гьотлийски(6).

Решението, ако продължат арестите, незабавно да се обяви въстание е единодушно и изразява твърдата воля на копривщенските революционери да поемат смело пътя на революционната борба. То несъмнено е резултат и от дейността на големия патриот и вдъхновен апостол в подготовката на революционното дело в този край — Тодор Каблешков. В случая той действува като последователен революционер, който правилно преценява сериозността на момента и интересите на делото и съобразявайки се с решението на историческото събрание на Оборище, смело поема отговорността пред освободителното дело на своя народ.

В дома на Каблешков се събират около 20 членове на комитета, въоръжени и облечени във въстаническите си дрехи. Разделят се на две групи. Едната тръгва по калдъръмената уличка край Бяла река, а другата завива наляво. Те имат за задача да обградят и да превземат конака. Първата група от седем души стига до моста и забелязва поставено заптие пред дюкяна на Петко Кундурджията. Георги Тиханек вдига пушката и поваля мъртъв турския часови. Това е първият изстрел на Априлското въстание. Двете групи бързо се съединяват и атакуват конака. Заедно с гърмежите на първите пушки проехтяват и камбаните на черквата «Св. Никола»(7).

Обсадата не продължава много. Въстаниците не успяват да превземат конака със сила, не успяват и да го запалят. Хитрият Неджиб ага използува момента след най-големия залп, когато в «никоя пушка нямало готов патрон», и последван от своите конници, си пробива път и успява да избяга. За мюдюрина нямало кон и той тръгнал да бяга пеш, но скоро бил убит заедно с последвалото го заптие(8).

Гърмежите на пушките и тревожното биене на камбаните вдига на крак революционна Копривщица, съзаклятниците грабват оръжието си, тези, които имат униформи, бързо ги обличат, и с приготвените от по-рано знамена се стичат към конака. Младежите излизат на площада с бунтовни песни и въстаналият народ взема властта в града.

Обявил въстанието, Каблешков бърза да изпълни своя дълг, да извести центъра на революционния окръг — Панагюрище, и апостолите там за станалото събитие, за да обявят те общо въстание. В това време в Копривщица пристигат Найден Попстоянов и Никола Караджов, делегати на събранието в Оборище и членове на комисията, които одобряват напълно решението за въстание и веднага се включват в революционния кипеж. Каблешков бързо написва Кървавото писмо до апостолите и комитета в Панагюрище — един забележителен документ на епохата, възстановен от З. Стоянов по памет, един пламенен революционен призив, който винаги ще вълнува със своята непосредственост и сила на внушението.

Тъй като оригиналът на писмото е изчезнал, извънредно трудно е да се установи авторското съучастие на З. Стоянов. Първият опит в тази насока принадлежи на Никола Георгиев, който неотдавна направи цялостен, крайно интересен анализ на Кървавото писмо не само от историко-психологическо гледище, а и откъм композиция, стил и език. Изводът, до който той достигна и който обоснова, е: «З. Стоянов има принос не само за съхранението на Кървавото писмо, но и за оформяването му в шедьовър на писмовно-агитационната проза...». С тия си качества то «вече девет десетилетия трогва, терзае и окрилява българските читатели почти така силно, както и първите му слушатели, които са чули гръмогласния му прочит от устата на Бенковски на 20 април 1876 г.»(9).

Писмото е лаконично, кратко: «Братя! Вчера пристигна в село Неджиб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюрина, с няколко заптиета... Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един друг по улиците!... Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...»(10).

За да изрази революционния устрем на копривщенци, Кaблешков поставя на писмото кръстен знак и го поръсва с кръвта на убития мюдюрин. Подобни писма по специални куриери се изпращат в Карлово, Старо ново село, Стрелча, Душанци(11), а Никола Караджов потегля незабавно за родното си място — Клисура, за да вдигне града на въстание(12).

Първата грижа на копривщенските революционери е да завардят проходите, за да осуетят всеки опит на врага да проникне във въстаналия град. На Пловдивския път охраняващата група убива заптие, изпратено до Неджиб ага с допълнителни поръчения. В тях пловдивските власти му препоръчват предпазливост и го известяват, че му изпращат нови подкрепления(13).

На 20 април следобед куриерите с Кървавото писмо пристигат в Панагюрище(14). От хана на Найден Дринов — седалището на комитета — ги отвеждат в Тутековата къща, където в момента се намират Бенковски и останалите апостоли.

«Величието на момента» е така голямо, че бележитият мемоарист на епохата признава, че той «не е в състояние да го предаде»(15). И все пак той го предава вълнуващо с цялата мощ на писателския си талант.

«Часът към 8 1/2... на турски, портите на бай Ивановата къща, т. е. вънкашните, се отвориха... можете да си въобразите до каква степен бяхме зачудени ние, когато видяхме, че не един или двама души влизат в нашето неприкосновено жилище, но всичките почти панагюрски комисари, на брой около 10–12 души...

— Какво се е случило, господа?... — питахме ние с един глас...

— Не ни мъчете! Казвайте скоро — викаше Бенковски гръмогласно...

— Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв — отговориха няколко души от комисарите.

Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни; всички в един глас извикахме: «Бунт! На оръжие!» После Бенковски се хвърли върху П. Бобекова, който произнесе най-напред думата въстание, целуна го по устата и без да каже дума, което му бе невъзможно, обърна се да прегърне и своите другари, които така също се заливаха със сълзи... Трагическа беше минутата! Панагюрските комисари гледаха със страхопочитание на сцената, никой не смееше да шавне; всички плачеха! За говорене имаше много, но чувствата не позволяваха, тия тържествуваха и над благоразумието, и над куражът...

— Писмото на Каблешков! Скоро писмото! — викахме ние в един глас и всеки си протягаше ръката да грабне това писмо.

То попадна в ръката на Волов, но той не можа да го разпечата защото ръцете му се разтрепераха. От неговите ръце го пое Икономов, но щом произнесе думата «братя», езикът му се преплете и нищо не можа да се разумее от онова, което той четеше. Най-после Бенковски прочете писмото с висок глас...

— Бунт! Въстание! Скоро, Бобеков, свикай стотниците, удряйте камбаните! Изгърмете няколко пушки да се обяви вече въстанието! На оружие! Какво чакате? Нашите братя се бият вече — ревеше Бенковски, колкото му стига силата, ревяхме всинца...

Всинца треперехме като лист. Бенковски се беше изменил в лицето; той ревеше в своите заповеди като същи лев, едър пот покриваше високото му чело, хвръкнал би той като орел из двора на бае Ивана, ако да имаше възможност за това; а благородната душа Волов проливаше сълзи и викаше: «Скоро, братя! Отваряйте портите да излезем! Ние да станем най-напред жертва...».»(16)

Общият ентусиазъм бързо сподавя колебанията на някои членове на комитета, които се опасявали от неподготвеността на населението(17). Апостолите и комисарите се приготвят набързо, доколкото са могли, заковават на прът Карловското знаме, донесено от П. Волов, запяват бунтовната песен:

Ха, народ поробен,

що си тъй заспал,

ил живот свободен

теб не ти е мил?

и c извадени саби излизат на улицата. Постепенно от всички улици се задават въстаници, които се прегръщат, целуват и в общ поток се отправят към мегдана. Църковните камбани бият и призовават населението на въстание. «... Никой не можа да усети как и по какъв начин стана въстанието, с коя команда и под страха на каква дисциплина можа да се събере толкова много народ в твърде късо време... Възхищението и радостта нямаха граници...»(18)

Панагюрци и апостолите бързо се справят със заптиетата и събирачите на данъка десятък, които случайно се намират по това време в града. Въстаналият народ овладява конака и убива току-що пристигналия нов мюдюрин. Така градът скъсва веригите на робството и взема властта в свои ръце. По това време в Панагюрище има малко турски сили. Изпратената конна полицейска група начело с Ахмед ага пристига на 19 април в с. Баня, но не посмява да влезе в града. Когато на 20 април следобед Ахмед ага потегля за Панагюрище, въстанието е вече обявено и страхливият полицай забягва бързо към Пазарджик(19).

Първата грижа на апостолите в Панагюрище е да известят революционните комитети в останалите селища на окръга за избухването на въстанието. Писма и възвания се изпращат веднага по куриери и по членовете на извънредната комисия, които все още се намират в Панагюрище(20). Със същата задача тръгва и брациговският представител Васил Петлешков, който трябвало да извести и съседните на Брацигово родопски селища(21).

И сега, когато дава наставление на селяните, Бенковски не изневерява на своя реализъм.

«— Щом пристигнете в селото си, първата ви длъжност ще бъде да разкажете всичко на комитета, каквото видяхте да става в Панагюрище. После ще изколите селските пъдари (които обикновено биват турци), ще забиете черковните клепала да се приберат всичките хора в черква, на които дядо пoп трябва да прочете накървавеното писмо.

Когато забележих на Бенковски защо дава подобни заповеди: да убиват всичките пъдари — между които твърде е възможно да има и добри хора, — той отговори, че това е една бунтовническа тънкост, недостъпна за всеки ум.

— Аз съм уверен — прибави той, без да го чуе някой отстрана,— че при най-малка несполука от наша страна тия, които гледаш да се прегръщат напреде ни, ще захвърлят пушката и изново ще преклонят глава пред ятагана на тиранина, а особено селските ни бунтовници. Друга е работата, когато се намърси селото им с няколко трупове. Като виновати, тия ще бъдат по-ревностни от тебе и от мене. Има и друго: докато окото на петстотингодишния роб не се накървави, докато не се възбуди в него жаждата за отмъщение, той не върши работа. Тежко нещо е да бъде човек бунтовник!»(22)

Изграждането на новата революционна власт поглъща усилията на апостолите в Панагюрище. Приготовителният комитет е обявен за Военен съвет, наречен още Привременно правителство. Към старите членове на комитета са включени още няколко панагюрци и то добива следния състав: Найден Дринов, Симеон Хаджикиров, Павел Бобеков, Филип и Петър Щърбанови, Искрьо Мачев, Захари Койчев, Тодор Влайков, Марин Шишков, Кръстьо Гешанов, Иван Джуджев и Петко Мачев(23).

Военният съвет е главен орган на революционната власт в целия IV революционен окръг. Той се явява върховен или главен комитет на всички революционни комитети в окръга, разпорежда се с всички въстанически сили, държи връзка с отделните комитети и се грижи за отбраната, сигурността и реда на града.

Военната отбрана на Панагюрище е възложена на пазарджишкия представител Иван Соколов като опитен във военното дело човек. Той е назначен за комендант на града и под негово ръководство се определят позициите на въстаниците и се извършват укрепителните работи по всички защитни пунктове на града(24).

Като отбелязва, че «Временното правителство или Военният съвет осъществяват едновременно ръководството както на военните дела, така и функционирането на новата гражданска власт», Д. Дойнов едновременно подчертава, че «създаването на Временното правителство в Панагюрище показва зрелостта на българското революционно дело, зрелостта на панагюрските революционни дейци, на апостолите и лично на Бенковски. Може би единствено тук, в IV революционен окръг, е схваната така ясно нуждата от единен централизиран ръководен орган, от щаб на въстанието»(25).

Едновременно с грижите си по укрепяване на Панагюрище, Привременното правителство се заема с организирането на въстанието в останалите части на окръга. Волов и Икономов заминават да оглавят въстанието в североизточния район, където преди това те участвуват в подготовката на въстанието.

За да подпомогне въстанието в Стрелча, която лежи на пътя между Панагюрище и Копривщица и е преден пост за нападения на околните турски селища, Военният съвет изпраща чета под ръководството на стотника Иван Парпулов — Орчо. Вдигнала знамето на бунта, Стрелча още на 20 април напада и опожарява турската махала, но част от нейното население успява да се скрие в джамията, оградена с висок и здрав зид. Заедно с четата на Орчо стрелчани нападат джамията, но двудневните сражения завършват без особен резултат. Околното турско население образува голяма башибозушка потеря и успява да освободи обсадените свои сънародници(26).

Бенковски поема задачата да вдигне селищата на запад и североизток от Панагюрище. Още на 20 април вечерта начело на конна чета от 10–15 души той се отправя към селата Мечка, Поибрене и Мухово. Така възниква Хвърковатата (конната) чета на Бенковски. В нейния състав влизат Крайчо Самоходов — знаменосец, Тома Георгиев и Тодор Белопитов — секретари, Васил Соколов — аптекар, Петко Мачев — иконом, и Марин Шишков — стотник.

По-късно, след завръщането си в Панагюрище и след освещаването на знамето, Бенковски оповестява публично целта и предназначението на Хвърковатата чета в общия план на въстаническата тактика. «Ние трябва да бъдем навсякъде и нигде; най-важното ни действие ще бъде това, ако сполучим да действуваме по такъв начин, щото да смутим неприятеля още в началото на борбата... Всеки признава, че това важно обстоятелство ние не можем достигна, ако действията ни се ограничат само на едно място, в един град или пункт. Най-голямо внимание трябва да се обърне на селата, към селските ни бунтовници, които като по-прости и неразвити, една най-малка несполука е в състояние да ги обезкуражи и да ги накара да сложат оръжие. А от всичко това вие разбирате като какви следствия ще да се породят. Ето защо става необходимо да се определи една подвижна чета от най-решителните юнаци, която да обикаля от село на село, да насърчава и поддържа духа на населението. На тая чета за по-добро аз мисля да й стана предводител. Тя ще да бърза като вихрушка и на часа ще се намира там, гдето е нужно нейното присъствие... »

И като изяснява съображенията на Бенковски да изложи публично своя план — «за да предвари всякакви по-нататъшни тълкувания, тъй като знаеше, че панагюрци желаеха, щото той и четата му да стоят постоянно в селото им», З. Стоянов предава по-нататък края на неговата мисъл: «Виждате, че задачата на тая чета ще да бъде една от най-трудните. Тя ще служи като образец и огледало на всички въстаници, които има да посети и подпомогне в неприятелските действия. Прочее аз искам измежду вас за нейното сформиране такива лица, които да бъдат достойни за тая цел и които се наемат да изпълнят следующите условия: първо, да бъдат добри куршумджии, така щото, дето потеглят, да им не пада на сухо куршумът; второ, в случай на нужда, не дай боже, да търпят по няколко деня гладни и жадни; трето, да бъдат добре изпечени на път, щото заедно с конете да вървят; и четвърто, да не спят по няколко нощи, да бъдат юнаци и решителни»(27).

Днес ние не можем да знаем доколко точно З. Стоянов предава думите на Бенковски, но несъмнено той разкрива правдиво неговата мисъл, на която апостолът остава верен до края на живота си. Тази мисъл гори само от едно желание — да се осигури успехът на подетото дело. Хвърковатата чета ще играе важна и отговорна роля в тежката и неравна борба с неприятеля. Повече от всички Бенковски схваща ясно нейното значение и голямата и обединяваща роля за разпръснатите сили на въстаналия народ. Затова и условията за постъпване в нейните редове са тежки. И не случайно Бенковски сам поема нейното ръководство. Така той дава пример и сам се натоварва с тежка отговорност. Други съображения, когато става неин ръководител, той няма. И затова, въпреки тържествения момент, броят на желаещите да постъпят в редовете на четата не е голям. «От хиляда и повече души въоръжени млади въстаници — съобщава З. Стоянов — само стотина се решиха да изпълнят условията на Бенковски; те минаваха на една страна и писарите ги записваха един по един.»(28)

Очевидно множеството правилно вниква в мисълта на Бенковски и схваща голямата отговорност и тежките задачи, които стоят пред Хвърковатата чета.

По-късно, когато приключва втората си обиколка по селата и бърза с една по-голяма чета да се яви в помощ на Панагюрище, Бенковски поставя още едно условие за постъпване в четата. На всеки, който «доброволно пожелаеше да се запише в четата му, той задаваше следующий въпрос: «Искаш ли да умреш?» Ако отговорът беше «Да» — записвахме го на една книга и се приемаше; ако ли пък някой се уплашеше от този толкова страшен въпрос и се откажеше, Бенковски иронично го изобличаваше с думите: «Дайте му хурка да преде или вълна да чеше, защото той повече прилича на жена, отколкото на въстаник»(29).

Тук трябва да се изтъкне още веднъж неговата удивителна решителност, неговият революционен устрем, които и в тези съдбоносни дни за изхода на въстанието, са главното му оръжие срещу колебанието, срещу страха, отчаянието и самата смърт.

Първото село, което Хвърковатата чета посещава, е Мечка (сега Оборище), на около два часа разстояние от Панагюрище. «Мечани — съобщава З. Стоянов — бяха излезли мало и голямо вън от селото покрай пътя. Черковните байраци, с окачени фенери на върха, стърчаха между множеството. Свещениците, облечени с черковните си дрехи, с кадилници в ръка, предвождаха населението и пееха духовни песни... Ние, наредени двама по двама, приближихме до шествието, като пеехме своята бунтовна песен... Много селяни, мъже и жени, правеха поклони в краката на конете и се трупаха да ни целуват ръка. Не ще и дума, че възгласът «да живей» цепеше околията. Бенковски държа реч, без да слезе от коня си, от която още повече се трогнаха и така развълнуваните меченски юнаци... Цялото село се събра на селския мегдан, гдето имаше накладени големи огньове. Всичките способни да въртят нож бяха натъкнати с оръжие и чакаха заповед що да правят.»(30)

Със същия възторг Бенковски и четата му са посрещнати и в другите две села — Поибрене и Мухово. Когато наближават Поибрене — съобщава З. Стоянов — «напреде ни светеше гората около пътя [и] находящата се там долина бе осветлена като градска улица». Излезли вън от селото да посрещнат войводата, селяните запалили «борики и други дървета в чест на гостите». Картината напреде ни беше величествена. Поибренчани, които така също бяха излезли да ни посрещнат начело със своя свещеник Неделю, падаха напреде ни на колене... В Поибрене Бенковски отново държи реч. «Отвориха се неговите уста и никак не искаха вече да млъкнат. Огън и пламък излазяше от него. Всичко живо... трябваше да напуща и жена, и деца, и къща и огнище, за да го последва.

На всички момчета от четата бяха подадени китки от паунови пера, с които те украсиха своите калпаци... Среднощ беше вече, а хората не бяха си легнали още.»(31)

Навсякъде Бенковски иска да знае дали селяните са се справили с пъдарите си, верни турски оръдия, дава нареждания къде да се съсредоточат въстаническите сили с кои села да водят задружно борбата, къде да изведат семействата си и т. н. От Мечка към четата се присъединяват 25 души въоръжени, някои на коне, но повечето тръгват пеш. От Поибрене четата е последвана от 30–40 души момчета, между които свещеникът и един налбантин «с всички принадлежности за коване на коне», а от Мухово също се присъединяват 30–35 нови четници. «Нашата чета — отбелязва със задоволство мемоаристът — можеше да изпълни вече всекиму очите.»(32)

Надеждите, които Бенковски възлага на Хвърковатата чета, се оправдават още при първите й стъпки. Където се появява, четата буди възторг и умиление. Тя се възприема като израз на пораснала национална мощ, «български аскер» (войска), буди гордост, укрепва вярата у хората и им вдъхва увереност в собствените сили... И затова тя така бързо прераства не само в агитационна, но и в сериозна бойна сила. Обстоятелствата обаче през първата й обиколка между 20 и 22 април не поставят пред нея определени военни цели и затова тази обиколка на Бенковски има революционно-агитационен характер.

Когато на 21 април сутринта Бенковски и четата навлизат в долината на река Тополница, пред тях се разкрива невероятна гледка — равнината била пълна с хора, коли и добитък. Населението от селата Лесичево, Калугерово (дн. Сребрино) и Церово, щом получава вестта за въстанието, натоварва колите си, подбира добитъка си и се отправя към върха Еледжик, където по предварителния план, изработен от събранието в Оборище, трябвало да се съсредоточат въстаниците от този район, който обхващал селищата по средното течение на Тополница. «До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно друго — пише З. Стоянов. — Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално, жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка.

Всичко беше трагично. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна да няма свидетели на тая му слабост, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.»(33)

З. Стоянов разкрива по един удивителен начин преселническата неволя на въстаналия народ, напуснал родните cи огнища и героично поел пътя на изпитанията и борбата в името на свободата. Картината вълнува дълбоко и «никое сърце не можеше да остане равнодушно» пред изпитанията и борческата воля на въстаналите селяни. Не остава равнодушен и Бенковски, роденият бунтовник и войвода. Опознал го в неговата сурова непреклонност, наблюдателният мемоарист е изненадан, че сега и той не може да удържи сълзите си. И за да не забележат минутната му слабост, Бенковски извива главата си настрана. Тази «слабост» разкрива неговата сложна душевност, голямото му отзивчиво сърце и чувствителността му към страданията на хората и копнежа им за свобода.

Войводата обаче бързо се овладява и, както отбелязва З. Стоянов, проявената слабост укрепва самосъзнанието му на исторически деец.

«— Боже! Дай ми сили и недей ме оставя сам; помогни ми в светото предприятие да избавя тоя народ от железните нокти на тиранина! — каза Бенковски и сълзите му рукнаха още по-силно.

Всички се умълчаха; никой не смееше да наруши въдворената тишина... Въодушевлението беше свято, минутата — тържествена. После Бенковски се обърна към събралите се селяни и каза огнена реч. Селяните си смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше света литургия, мнозина от тях нападаха по земята... Речта на войводата се хареса много на селяните — защото той засягаше в говоренето си най-чувствителната струна.»(34)

След това четата се отправи към с. Калугерово, а после към махалите Юруците, чието турско население се укрепява в джамията. Тук някъде Бенковски освобождава двама пленени турци с думите: «Върнете се в селото си и разкажете на своите съселяни за нашите добри намерения и за братската ни любов, която храним към мирните мюсюлмани. Кажете им, че нашата цел не е да нападаме на сиромасите и угнетени селяни, били те българи, или турци. Ние сме въстанали не против мюсюлманството въобще, но против кръвопийците паши и кадии, които са общи врагове на двата народа»(35).

Това отношение към турския народ, към неговите трудещи се маси, бе характерно изобщо за българското националнореволюционно движение. То не бе един тактически ход в борбата, а дълбоко убеждение, почиващо на хуманна и реалистична основа. Бенковски следваше по лично убеждение традицията, завещана от светлите умове на освободителното движение, начело с апостола на свободата Васил Левски.

Четата достига до селото Елшица, след което решава да се завърне в Панагюрище и още същата вечер Бенковски и неговите около 200 четници пристигат в града, тържествено посрещнати от населението и коменданта Иван Соколов, който построява въстаниците до окопите и отдава военни почести на войводата. Бенковски прави преглед на укрепленията около града и заедно с щаба се настанява в къщата на П. х. Луков, където заседава Военният съвет.

«Над къщата [Военния съвет] — съобщава З. Стоянов — се развяваше голямото панагюрско знаме, приковано на дълга върлина. То показваше, че тук, в тая къща, се намира върховният глава на страната! Дали от по-напред беше то издигнато, или главата на Бенковски роди това, не зная навярно. Знам само това, че на другия ден, като оставихме Панагюрище, т. е. като излезе държавният глава от това здание, нашият войвода заяви, че и знамето трябва да се смъкне, не му е вече мястото да се развява върху хаджи-Луковата къща! Аз се чудех тогава, чудя се и сега повече, где тоя абаджия изучи тия тънки работи?»(36)

Първата обиколка на Бенковски и Хвърковатата чета завършва успешно. Целият посетен район въстава. Най-смелите и най-решителните въстаници се присъединяват към Бенковски. Пораснала и с укрепен престиж четата осъществява важни оперативни задачи във въстаналия окръг.

През втория ден на въстанието — 22 април, столицата на окръга преживява едно голямо събитие — освещаването на Панагюрското знаме(37). Градът е дълбоко развълнуван от това изключително събитие, което представлява интерес не само за великия подем на въстаналия народ, но и за биографията на Бенковски.

Рано сутринта камбаните и клепалата на черквите призовават панагюрци и околното население към къщата на П. х. Луков, седалището на Военния съвет, където става освещаването на знамето. Скоро улиците около тази къща се изпълват с народ, предимно «жени и деца, накичени с най-скъпите си дрехи»(38). По-голямата част от мъжете са по отбранителните пунктове. Въстаници, въоръжени както следва, влизат и излизат от главната квартира. «Всеки искаше да блесне в очите на омаяното население — бележи З. Стоянов, — всички бързаха и заповядваха на право и на ляво, никой не казваше «не зная» на многобройните въпроси, които тълпата задаваше за това и онова...»(39) Празнична възбуда е обхванала населението, което нетърпеливо очаква едно ново и непознато дотогава за него събитие(40).

«— Честито, братко! Да живей! Да живеем всинца! Да е жив войводата Бенковски! Да живеят панагюрци! — бяха обикновените»(41) поздрави, които народът си разменяше в тоя момент.

Заедно с празничната възбуда на «омаяното» население мемоариcтът изтъква още в началото и един друг интересен момент — порасналия авторитет на Бенковски. Неговата властна и обаятелна личност е обсебила съзнанието на хората. «Името на Бенковски — бележи З. Стоянов — вървеше от уста на уста. Той имаше вече авторитета на цар; нямаше човек, който да не си изкриви врата да го погледне.»(42) Мемоаристът не се спира върху основите на неговия престиж, но очевидно за населението Бенковски е не само най-верният изразител на идеята за свобода, но тoй е понесъл с пълна вяра и всеотдайност нейното претворяване в живота. И затова Бенковски олицетворява най-светлите надежди на въстаналия народ и неговата вяра в успеха на подетото дело. Популярността му на водител възниква спонтанно, тя не е култивирана, нито търсена. Тя лежи в цялостното въздействие на неговата исторически призвана личност.

Живо, подробно и вълнуващо З. Стоянов описва самото тържество. «Не се мина много време и няколко въоръжени въстаници извадиха една маса, която поставиха сред двора. Други двама въстаници се възкaчиха по къщата на хаджи Лукова, за да снемат от върлинaта кадифеното знaме, което беше единствен виновник за тържеството. Оглушително «да живей» поздрави това снемане. Трима-четирима души донесоха това знаме, което положиха със затаено благоговение върху приготвената маса. На първа линия, откъм портите, заеха място свещениците, на брой около 10–15 души, начело с поп Грую Бански, всичките облечени с черковните си одежди, с кръстове, евангелия и кадилници в ръка. На противоположната страна на масата застана Бенковски, с гола сабя в ръка и с пълна униформа, която сега беше облякъл. Наоколо му стоеше неговият щаб, от дясна страна Крайчо Байрактара, комуто трябваше да се повери в ръцете знамето, от лява — Райка (Райна) Попгеоргиева, от ръцете на която беше излязло кадифеното знаме(43). От двете страни между свещениците и главния щаб стояха наредени панагюрските комисари или Военният съвет, начело с хилядника Павел Бобеков. На втора линия зад духовния клир и щаба идеха въстаниците, наредени на колело, с пушки в ръцете, които държаха почетно. После тях идеше вече множеството... Щом се свърши божествената служба, дойде ред да се изкажат и различни патриотически вдъхновения(44).

Когато свършиха всички духовни и граждански обреди, четирима души от щаба, заедно с Бенковски, дигнаха знамето от масата и го внесоха вътре, за да се прикове на нарочно приготвената върлина. Райка Попова [Райна Попгеоргиева] зашиваше наоколо му дебели копринени пискюли.»(45)

Въстаналият народ освещава най-тържествено своя революционен символ. В традиционната обредност той влага сега и ново революционно съдържание, което намира ярък израз в порасналото народностно самочувствие, във волята за борба и саможертва, изявена в девиза на знамето «Свобода или смърт», в подчертаната боева готовност на въоръжения народ.

«При едно мълчание на присъствуващите, придружено със сълзи, мечти и набожност, освещаването на знамето се извършва последвано от гръмогласни викове «Да живее България! Да живее Бенковски!»(46) — съобщава Тома Георгиева.

Като отбелязва, че при освещаване на знамето Панагюрище «преживява своя апогей» Веселин Андреев дава следната оценка на събитието: «Това е едно феерично събитие, триумфално шествие на революцията. Не само парад, който кара хората да възкликват: «Царски работи!» — а народно самоутвърждаване; ако тия церемонии не са непременно нужни за въстанието, те са нужни за народа, защото му внушават самочувствие — за своя държава, за осветена и защитена свобода»(47).

Бенковски изразява желание знамето да излезе от двора на хаджи-Луковата къща и да се развее над тържественото шествие из главната улица на Панагюрище. Мажем да предполагаме, че не суетлива гордост го ръководи в случая, а по-скоро мисълта за общественото въздействие, което тая манифестация «заедно с всичката духовна и гражданска процесия» би имала върху населението на въстаналия град.

Около 500 души конници трябвало да придружават шествието. Знамето го поверяват не на титулярния знаменосец — Крайчо Самоходов, а на Райна Попгеоргиева, като мислели — според З. Стоянов, че с това, «ще се произведе по-добро впечатление, от една страна, а, от друга, че трябва да се възнагради и нейният патриотически труд»(48). В своята автобиография, публикувана в Москва през 1877 г., Райна Попгеоргиева разказва естествено и живо за този забележителен момент: «На втория ден от свободата знамето беше довършено. Тогава по желание на гражданите аз трябваше да го взема в ръцете си, да препаша сабя, да грабна револвер, да седна на хубав кон и да премина през целия град, като възвестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е смъкнато завинаги. Това беше най-тържествения ден от нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, наред с невръстни деца вървяха подире ми навсякъде и пееха любими национални химни. Жени, девойки и баби ни хвърляха толкова много уханни и разноцветни букети, че целият път беше застлан с тях като великолепен килим... Тази тържествена процесия продължи до вечерта. След залез слънце целият град и възвисяващите се над него хълмове бяха осветени от безброй огньове...»(49). Макгахан, участвувал заедно с другите чуждестранни представители в освобождението на Райна от турските затвори, предава нейния разказ с някои различия(50). А Д. Страшимиров, като се доверява с известна сдържаност на записките на Райна Попгеоргиева, бележи, че тя самата се обърнала към Бенковски със следните думи: «Войводо, както сама аз съм шила знамето, сама искам да го понеса; искам да бъда войник в редовете на войниците!»(51).

Ще трябва да се отклоним за момент и да подчертаем, че мълвата не хвърля никаква сянка от подозрение върху отношенията на двамата млади. По този повод още Страшимиров изтъква: «Бенковски в частния си живот е твърде строг към себе си и твърде целомъдрен... Той имаше и врагове, както знаем, и те не биха му нищо премълчали, ако имаше за какво да го заядат, но никой никога не се е усъмнил да го стреля именно в тая посока. И никой от доживелите не хвърля сянка върху апостола...». Случаят дава повод на автора, за да завърши мисълта си с една съвсем кратка, но дълбоко правдива преценка: «От всички страни погледнато, големият успех, който Бенковски имаше като народен водител, трябва да отдадем колкото на природния му ум, на дарбата му да внуши вяра и въодушевление, че и да заповяда, толкова и на железния му характер, въздържанието и примерния патриотизъм, който проявява почти навсякъде»(52).

Бенковски, като «революционен и народен водител, правилно оценява какво значение ще има за повдигане духа на населението изборът на младата знаменоска»(53).

Двама въстаници довеждат «черен като смола кон, който поставят на разположение на младата байрактарка...». И когато, възседнала коня, й подават разкошното знаме, тя «отведнъж се яви в своето величие на същинска героиня» — бележи З. Стоянов, който сам не може да сдържи възторга си(54).

Нейната поява наред с четниците извиква неудържим възторг и въодушевление сред населението на Панагюрище, което я акламира като «българска княгиня»(55). «Тя става — както бележи Д. Дойнов — олицетворение на общия стремеж на българския народ към свобода, на неговата всеотдайност на идеалите на революционното дело.»(56)

«Тежката процесия», която поема пазарджишкия път, била наредена както следва: «Най-напред (авангард) от десетина души конници; после тях кръстоносецът на четата поп Недельо, така също възседнал на кон; подир него вървеше духовенството, облечено в черковните си одежди, с кръстове и евангелия в ръцете, начело с архиерея поп Грую... След духовенството идеше Райка Попова с байрака, около която вървяха десетина души пазители на знамето с голи ножове в ръка(57). Близо до нея следваха певците, които пресиляваха да пеят бунтовен марш, сетне щабът, въстаниците, наредени двама по двама, и тогава множеството. Бенковски вървеше отстрана, възседнал на хранен ат... Аз не вярвам дали тоя ден имаше жива душа в Панагюрище, с изключение на въстаниците по укрепленията...»(58) Към Бенковски «...бяха обърнати всичките любопитни очи...». Млади моми и булки кичат конете на юнаците и хвърлят китки върху войводата и байрактарката, стари баби се кръстят и благославят войводата.

«— Господ и света Богородица да те поживи, синко — казваха те. — Ти си проводен от небето да ни отървеш от мръсните некръстени кучета.

— Не са нужни толкова почитания и благоговения, защото и аз съм като вас човек и само с вашата помощ и божата ще да можем да си постигнем желанието — отговаряше войводата...»(59)

Шествието завършва извън града, на една равна местност, малко настрана от селския път за Стрелча(60), където знамето бива побито и множеството се нарежда около него. Тук Бенковски оповестява официално мястото и предназначението на Хвърковатата чета. В пламенна реч той излага задачите на тази чета.

Описанието, което З. Стоянов и други мемоаристи правят на тържеството по освещаване на знамето доказва дълбокия смисъл на това събитие, неговото силно, разтърсващо въздействие върху населението. Бенковски е разбирал добре значението на този тържествен акт за укрепване на народното самочувствие и вяра в бъдните дни.

IX. Революционен подем и погром

1

ПОБЕДНИЯТ ПЪТ НА ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА. В С. ПЕТРИЧ — ПЪРВИ СРАЖЕНИЯ, ПЪРВИ ПОБЕДИ. ПОДПАЛВАНЕ НА СЕЛАТА СМОЛСКО И КАМЕНИЦА. В УКРЕПЕНИЯ ЛАГЕР НА ВРЪХ ЕЛЕДЖИК. ОТНОВО НА ПЪТ — ПРЕЗ С. СЕСТРИМО В БЕЛОВО. ИНТЕРНАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИОННА СОЛИДАРНОСТ. АПОГЕЯ НА ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА

Веднага след освещаването на знамето Бенковски потегля с четата си за с. Петрич, за да подпомогне въстаниците в най-северния район на окръга, изложен на опасност откъм София и Златица, както и откъм съседните нему турски села.

Преди да тръгне на път той съветва панагюрските кoмисари да задължат «населението да си изнесе всеки по малко храна и едно-друго в гората, която да служи като резерв в нужда, в случай на поражение. Военният съвет обаче не намира за нужно да се възползува от тия практически съвети»(1).

Най-добрите си коне Панагюрище предоставя на Хвърковатата чета, а на Бенковски избира два-три хранени ата. Стопаните на животните обаче остават крайно зачудени, когато Бенковски ги посреща с ножица в ръка и започва да реже опашките и гривите на чуждите коне «за да се отличават, че са бунтовнически коне». Бенковски не обръща никакво внимание на молбите на стопаните да запази гривите и опашките на животните им.

Когато свършва тази операция, той се обръща към момчетата: «Приберете козината, от нея стават добри върви (превивки)»(2).

След вечеря, съобщава З. Стоянов, «ние се намятахме на своите коне и тръгнахме за с. Петрич(3). Избраната Хвърковата чета, на число около 130 души, ни придружаваше(4). Няма да повтарям, че одушевлението измежду тая четица нямаше граници. Щом излязохме от селото и помирисахме зелената гора, шумките на която ни шибаха по лицето, патриотическите песни, които бяха главната пища на всичките въстаници от априлското движение, гръмнаха. Пееха не само няколко души, но и стражите — предна и последнa, — щабът, сам Бенковски, цялата чета»(5).

През с. Мечка (дн. Оборище) и Поибрене четата пристига на 23 април в Петрич. «Ние се наредихме двама по двама по чин и достойнство — разказва З. Стоянов — и певците запяха «Не щем ний богатство» и пр. Като наближихме до онова място, гдето се беше спряло множеството, всичките си отложиха калпаците и почнаха да се кръстят, а някои от тях коленичиха по земята и плачеха като малки деца», щастливи «да видят с очите си българска войска и български байрак»(6).

Това, което става навсякъде, се извършва и в Петрич. Присъствието на четата активизира и организира въстаналия народ. «Жени и момичета, продължава З. Стоянов, с песни и гайди, с мотики и лопати на рамо, излязоха от селото навън, да копаят насипи... ... Нашата Хвърковата чета беше побила байрака на върха на могилата, а заморените момчета късаха вълчешки крехките агнета на зелената морава, с възправени пушки на своето рамо, готови всяка минута да подскочат... Освен крехките агнета и бистрата студена вода... трапезата се украсяваше с няколко пръстени стомни, пълни с лозова жидкост, донесени от услужливите петричани.

Бенковски пламна, продължава своя разказ З. Стоянов. Той изгледа накриво петричани, заповяда им да излеят стомните, счупи няколко, като ги тръшна на земята, и арестува трима души, а на Хвърковатата чета запрети строго никoй да не е турил оттук нататък вино или ракия в устата си. В противен случай наказанието ще да бъде смърт. Сам Бенковски даваше пример на това въздържание.»(7)

Войводата следва не само една здрава традиция на българското революционно движение, но и лично е убеден в трезвеността като необходимо условие за «бунтовническата чистота».

Нападението на турците и черкезите не закъснява обаче да смути празничното настроение на бунтовническия лагер.

Двете сражения, които въстаналият Петрич води през тия дни, са и първите сражения на Хвърковатата чета.

«Бенковски, съобщава З. Стоянов, с гола сабя в ръка, възседнал на коня си, тичаше от едно укрепление на друго да насърчава юнаците.» Войводата изтъква важността на първото сражение, при което, «ако покажем слабост, ще ободрим неприятеля».

«Между това — продължава мемоаристът — турците нападаха стремително върху първото укрепление. Техните пушки — като същински топове, куршумите им свиреха много надалеч, а нашите бухаха като кога се изтърся рогозка... Въстаниците се спогледаха и, за голям срам, разказва З. Стоянов, търтиха да бягат в голяма безредица... Башибозуците нападаха с вик подире им и още повече усилиха гърмежа. Куршумите им дигаха прах из краката им. Бенковски кипеше от яд. Както той, така и другите викаха към отстъпващите да се спрат; той поиска да отиде при тях, но ние го не пускахме, защото, ако той паднеше още на първото сражение, пропадаше и самото дело. Неговите устни бяха пресъхнали, както и на другите. На всичките присъствуващи там въстаници очите бяха обърнати към нас...

Тогава Крайчо знаменосецът по покана на Бенковски възседна коня си и с призива «Напред, братя!» полетя срещу турците. Около 20–25 конници и толкова пешаци го последваха през нивите. Гъст прах от сухата пръст се дигна над главите им като вихрушка...

Почна се битката. Първата стража, която беше оставила насипа, завзе го бързо-бързо и отвори огън в ребро на неприятеля...

— Удряйте, братя! — викаха всички...

Пехотата настъпваше с гърмеж. Пушките на неприятеля замълчаха. Не се мина много време и ние можахме да съгледаме между шумките, че той отстъпва пълзешком... Радостен вик се изтръгна из гърдите на всичките въстаници, пушките запукаха още по-силно и неприятелят удари на бяг окончателно...

И така ние бяхме вече победители. Кой може да опише радостта на обрадваното население и на четата?...»(8)

Наблюдателният и талантлив мемоарист разкрива съществени неща от това посещение на четата в Петрич. Надеждите на Бенковски, възлагани на хвърковатата конница, се оправдават напълно. Нейната мобилизираща и организираща роля се проявява навсякъде. Тя буди гордост, въодушевява до сълзи, вдъхва увереност в силите, разпалва волята за работа и борба. В Петрич тя взема и решително участие в първото сражение с врага и не допуска въстанието да се провали още в първите си стъпки. Начело с Бенковски четата разкрива своята оперативност и нападателен дух като бойна единица с определящо значение за изхода на боя.

Авторът разкрива активната и авторитетна роля на Бенковски като боен ръководител и водач, който правилно схваща значението на първата среща с неприятеля, насърчава и командва и е готов сам да поведе решителната атака, за да спре отстъплението.

З. Стоянов се опитва да обясни и паниката, обзела въстаниците в първия момент, «със страшното действие» на боя върху «петстотингодишния роб, който се е научил само да мълчи, да не възразява, да ласкае и да навежда врат раболепно»(9). Разбира се, той не пренебрегва и голямото предимство във въоръжението на врага, с което турската власт се бе погрижила да снабди и башибозука.

Оплакването на жената, чийто мъж е загинал в боя, и мрачният разговор на селяните по този повод дават основание на автора да изтъкне още едно обяснение на въпроса, който занимава мисълта му: «Да не се види чудно това колебание на нашите въстаници още в началото на борбата. Това е извинително за всички ония народи, които не са привикнали да гледат хладнокръвно на своите жертви. Освен това възможно ли е там, гдето пукат пушки и се убиват хора, да присъствуват и нежни женски натури, дребни деца и пр.? Тия последните завинаги ще смущават и най-решителните юнаци»(10).

Най-сетне този момент го подпомага да се приближи до една съществена мисъл на Бенковски. «Сега аз разбрах — изповядва З. Стоянов, — че Бенковски е имал пълно право, когато говореше, че една най-малка несполука е в състояние да убие куража на нашите въстаници.»(11) Изводът на Бенковски обаче почиваше на дълбокото му познаване на народа, на социалната същност на революционера — дребен собственик — съществена причина за неговото бързо разколебаване(12). «... Той е видял своите — бележи С. Янев, — без да се умилява от тяхната наивност, от тяхната простота, от техните добродетели. Никой освен Левски не е познавал българина така добре, както този народен войвода и диктатор — едновременно възторжен син и хладнокръвен хирург...»(13)

Необходимостта налага четата да остане в Петрич още за няколко дена. Тя посреща делегации от околните села Смолско, Каменица, Раково, Мирково и др., дошли да се съветват къде да настанят своето население, което е вече въстанало. Реална остава и опасността от ново нападение. Стражите от околните върхове донасят, а и четата с телескопа на войводата установява палатките на турска войска, разположени в Златишкото поле на разстояние не повече от 2–3 часа. Предвид на тази сериозна опасност Бенковски веднага изпраща куриери с писма до военните съвети в Панагюрище и Копривщица, от които иска незабавна «въоръжена помощ, защото — бележи З. Стоянов — хора и ние имахме, но от тях само едната четвърт беше въоръжена с допотопни оръжия, а останалите нямаха даже и по една брадва на ръката»(14).

На другия ден, т. е. на 24 април, Бенковски изпраща едно писмо до съседното турско село Коланларе, чието съдържание се предава по памет. «Сегашното правителство е тиранско, то немилостиво тъпче правата на всички без разлика на вяра и народност. Елате прочее да се хванем ръка за ръка, да смажем това тиранско правителство и да се сдобием с друго по-справедливо и по-човешко.»(15) Според Недельо Иванов писмото, написано «своеръчно» от Бенковски с български букви и турски думи, било изпратено до златишкия каймакамин(16).

Същия ден привечер по нареждане на Бенковски завършеният вече топ се изкарва на най-ближната могила над Златишкото поле, за да се опита на какво разстояние ще може да стреля и как ще гърми. Отбраната разчита новото оръжие да смути както войската, така и околните турски села.

Рано сутринта пристига и исканата помощ от Панагюрище. Под предводителството на Иван (Ворчо) Военният съвет изпраща 105 въоръжени въстаници(17).

На 25 април башибозуците и значителен брой черкези нападат за втори път Петрич. Сражението трае около два часа. Нападателите са прогонени с по-голяма сигурност и увереност в силите. Народът и четата тържествуват. От българска страна е ранен само един въстаник, а от турска страна падат около десетина души, които неприятелят отнася на конете си. «Във време на битката — съобщава З. Стоянов — Бенковски беше принуден да се затуля из шумака, защото щом се явеше възседнал на кон и почваше да командува, неприятелите го познаваха и куршуми като град се сипеха около му.»(18)

Еледжик бе един от най-главните въстанически пунктове, които Бенковски и четата му трябваше да посетят. Тук бяха избягали жителите на селата Церово, Лесичево, Калугерово, Мухово, Вейселиците и др. От този пункт на 25 април пристига делегация при войводата с настоятелна молба да отиде час по-скоро с четата си на Еледжик, защото турците били натрупали вече войска, а околните черкези отдавна насилвали да влязат в лагера. Освен това — съобщава З. Стоянов — «делегацията уверяваше, че ако не отидем на помощ, то повечето население било се решило да сложи оръжие и да се предаде на турския комендант, с когото нямали сили да се борят»(19). При това положение на нещата незабавното заминаване на четата за Еледжик става наложително.

Смутени, петричани се противопоставят на заминаването на войводата и четата. Те смятат, че сами не могат да противостоят на силния враг или, според собствения им израз, «без вас не чиним нищо»(20). Очевидно престижът на четата е вече много голям. Тя се възприема не само като символ, а като реална сила, която може успешно да се противопостави на нападателя. Това отношение, разбира се, надскачаше не само нейните възможности, но и нейните задачи. Бенковски обаче със своето огнено слово заедно с другите лица от щаба сполучват да убедят петричани, че те и сами могат да останат за няколко дена, докато четата осигури безопасността на населението в Еледжик, а после пак може да се завърне(21).

Преди четата да замине от Петрич, Бенковски заедно със З. Стоянов решават тайно да направят «няколко села насилствено бунтовници; ние решихме да изгорим селата Смолско, Каменица и Раково. Причината, за да направим тая жестокост — обяснява З. Стоянов, — бе оплакването на петричани, че жителите на поменатите села твърде начесто оставяли своите позиции и отивали в селата си да нагледват добитъка и хамбарите си с житото, да не би да ги ограбят турците. Тая тяхна постъпка не водеше към добри следствия; те можеха да напакостят на работа в най-критическите минути, а други средства нямаше за изкореняване на злото»(22).

Суровата необходимост налага тази идея, която принадлежи на Бенковски. Той най-добре познава дребния собственик, станал революционер, и всяко негово колебание или връщане назад трябваше да се пресече в самото начало. Неговото съзнание на революционер трябваше да се укрепи, за да се засили боевата му решителност и волята за съпротива.

Бенковски споделя своята идея с първия си помощник, който въпреки нейната «жестокост» я възприема като единствено средство за «изкореняване на злото». Нему Бенковски възлага изпълнението на задачата, която трябва да се запази в пълна тайна от четата. З. Стоянов избира десетина другари и пристъпва към нейното изпълнение.

С удивителна изобразителна мощ мемоаристът разкрива своята мисия в опразнените или почти опразнени села, в които заедно с добитъка, несвикнал на новите си места, се връщат и отделни хора. Успоредно с душевните терзания на своите другари и на хората, които среща по пътя си, той дава богата картина от много характерни подробности и интересни наблюдения, която разкрива изключителната му способност да вниква в действителността и умело да я пресъздава.

В Каменица той е принуден да открие направо целта на своята мисия пред събралите се любопитни селяни. «Тая новина порази като гръмотевица нашите селски братя, които не можеха да си обяснят що значи това и дали сериозно говорим... Ние им разправихме..., че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че ако сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лози и дърт пелин.

Не бях свършил аз още своята убедителна реч, когато един от присъствуващите селяни, човек на 60–годишна възраст, извика със сълзи на очите: «Да бъде!». Това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително... Нашият път беше вече отворен после това трогателно произшествие със cтареца.»(23)

В Поибрене групата на З. Стоянов се присъединява към четaтa, която по долината на Тополница продължава легендарния си поход към Еледжик.

Тук мемоаристът използува случая да разгърне една страница от всекидневието на войводата. «Рано сутринта на 26 април, половин час преди изгряването на слънцето, докато всичките момчета спяха още, защото едва ли два часа се набираха, откогато си бяха легнали, Бенковски се беше събудил вече и продължаваше да се разхожда под клонестите букове на онова място, гдето бяха навързани конете. Тия последните той обикаляше да види в какъв ред се намират. Ако той във време на въстанието спеше по един час на нощта, върху стола, подпрян само от едната си ръка, то сега той дремеше или върху коня си, или подпрян до някое дърво.

Вечер..., Бенковски, ако нямаше нещо важно, лягаше малко да позаспи; но щом се умълчаваха другите, които по-напред се веселяха, ставаше вече и тръгваше да обикаля наоколо, без да събуди другиго от четата. Най-много наглеждаше той конете, които заничаше един по един дали всичките ядат, няма ли някой да му е стегнат коланът, да е оставен с гема си, или да не е напоен. Ако се случеше да забележи някои от поменатите недостатъци, то той ги поправяше сам, без да вика стопанина. Много пъти съм го виждал да носи храна на гладния кон. Беше захванал по едно време да се оплаква, че от много говорене и от безсъница гърдите го болели, задушавало го нещо на гърлото. Това не беше чудно; човек, който в три месеца разстояние запали цяла страна и я накара да въстане като един човек, от желязо трябваше да бъде, за да остане здрав.»(24)

На върха Еледжик, където има остатъци от стари укрепления «Кале» и средновековни зидове, въстаниците изграждат укрепен военен лагер, като предвиждат и специално убежище за жените и децата. Те избират военен съвет с предводител церовския хилядник Гене Телийски, за негов помощник Теофил Бойков от Калугерово и 11 членове. Разпорежданията на Гене Телийски и Военния съвет «разкриват самобитния народен гений, който се проявява в решителните дни на народния подем»(25). Запазените устави на Военния съвет, на полицейското управление, за продоволствието на въстаниците, заедно с изградената стройна въстаническа организация и взетите мерки от Военния съвет «са голямо постижение за революционното дело не само в този район и окръг. Те показват зрелостта на въстаническото дело през Априлското въстание въобще(26). Гене Телийски — съобщава З. Стоянов — «беше прочут по всичката околия, па даже и до Пловдив и София по своя твърд характер и юначеството си»(27). Той «изпъква като способен въстанически командир, предвидлив и разумен при подготовката на отбраната — решителен и смел в боевете и непреклонен пред враговете»(28). Не случайно в турските източници и предания той е наречен «Тели паша».

Пристигането на Бенковски и на четата дава нов подем на местните въстаници, които забравят «първото си настроение да сложат оръжие и опасността, която ги грозеше»(29). Войводата преглежда укрепленията и позициите, които намира в добро състояние, въпреки постоянните нападения на черкезите, отблъсквани винаги успешно.

Единомислието и пълното съгласие се потвърждават с един «тържествен акт — залюлява се пъстро хоро на връх планината»...

«Ех, че хоро ли пък беше, дявол да го вземе — спомня си с вълнение З. Стоянов. — Не зная на другите участвуващи и присъствуващи там как подействува, но колкото за мене, с гордост го изповядвам... — считам се и досега щастлив, че съм бил честит да присъствувам там... И сам Бенковски не можа да се стърпи да се не залови и обиколи няколко пъти...»(30)

«Нека тук не виждаме само наивността — пише Веселин Андреев, — че вместо да разширяват революцията из селата, въстаниците бият хоро на Еледжик. Ония, които разрушиха Бастилията, също танцуваха върху нейните развалини...»(31)

Последният пункт от похода на четата е Белово, откъдето идва известие, че околните села са готови да въстанат, но искат да видят «с очите си външна сила и някои български войводи»(32).

Както в Петрич, така и въстаниците от Еледжик се противопоставят на заминаването на четата. Убежденията и придумванията продължават до среднощ и завършват с уверението, че след два дена тя ще се завърне отново.

«Тайно от другите Бенковски поръча на Bорча войвода и на И. Мачев да запалят околните села Дереорман, Паланка, Славовица и пр., на които жителите се бяха изселили или бяха избягали, като например турското село Паланка.»(33)

В полунощ, когато въстаниците от Еледжик спят, Хвърковатата чета начело със своя войвода потегля за Белово. Пламнали са вече запалените от Ворчо войвода села. «Страшна и грозна, някак си и величествена беше картината — пише З. Стоянов. — Бучението на нощния пожар, съпровождан от жалното виене на няколко стотици кучета, трещенето на сухия материал, огнените конусообразни стълбове от светли искри... поразяваха всекиго.»(34)

Стигнала до шосето за София на път за с. Ветрен, четата е принудена да остави равния път, защото изпокъсаните от местните въстаници телеграфни жици се оплитат в краката на конете и ги плашат. «Забележителна е тая нощ между 26 и 27 април — разказва З. Стоянов. — Тя ще остане забележена с кървави слова в хронологията на априлските борци за свободата..., защото тогава се отвори небето и даде воля на ония непрестанни порои дъжд, лапавица и най-после дебел сняг (8 май), които нанесоха последния удар на нашите и така неприготвени въстаници.»(35)

На разсъмване, на 27 април, на път за Белово, мокри от проливния дъжд и изморени, четниците се отбиват в с. Сестримо и вдигат въстанието в него. Посрещнати тържествено от биенето на клепалото и от цялото население, начело с духовенството и черковните байраци, четниците се нареждат парадно, двама по двама, певците запяват, Бенковски изтегля сабята. По желание на населението, всички отиват в църквата, за да се отслужи литургия за успеха на българското оръжие. По време на богослужението, навел глава, със скръстени ръце, Бенковски се кръсти благоговейно, което прави силно впечатление на жителите на Сестримо, но когато свещеникът го пита «желае ли той да му се спомене името в светата литургия», веднага се изявява дръзкият и независим нрав на войводата или, по израза на З. Стоянов «благоговението пак се наруши и Бенковски си остана пак Бенковски.

— Когато умра, можете да направите това, а докато съм жив още, благодаря — отговори той по своему»(36).

Същия ден, преди обяд, четата пристига в Белово(37), което е крайна гара на жп линията за Одрин — Цариград. В него работят служители от компанията на барон Хирш и работници чужденци — италианци, сърби, далматинци, немци. Четниците се подготвят за влизането в селото. Свалят мокрите ямурлуци и мушами. Бенковски «остана само по униформа... чер астраганен калпак, половината облечен с червено сукно, със златен лев отпред; китка от паунови пера, забодени над лева отгоре, жълт копринен кордон, вързан от рамото му и калпака; със сюртук от зелен шаяк, с червена яка и с жълти копчета, прищъкнат в тънката му снага; бели тесни беневреци също от шаяк, с жълти сърмени ширити отстрани и обут с високи ботуши до над коленете му. Оръжието му се състоеше от два револвера с бели кокалени дръжки, окачени на скъпи ремъци и гайтани от двете му страни, със сребърна сабя и с пушка от системата «Винчестер». През раменете му имаше още преметната чанта за писма, бинокъл, компас и други дреболии»(38). Бенковски яхва за пръв път сивия си ат, който постоянно се изправял на задните си крака.

Посрещането на четата в Белово е особено тържествено. То се превръща в манифестация на международната революционна солидарност. Войводата и неговият щаб, като ръководители на българското революционно и националноосвободително дело, за пръв път установяват контакти с чужденци — строители и работници, които неочаквано израстват в представители на своите народи. Цялото население на Белово, много чужденци — сърби, хървати, далматинци, немци, италианци, гърци, посрещат хвърковатата чета с оглушително «живио», «вива капитан Бенковски», «ура»...

Далматинецът Кръстьо Некланович в своите спомени за онези дни на революционен подем и опиянение внася нови колоритни подробности, които обогатяват представата за образа на Бенковски като народен предводител и трибун на революцията. «Бенковски — разказва Некланович, — като наближи с четата към нас, извика; «Живейте, момчета!» а ние извикахме: «Живей!» Бенковски пак извика: «Да живее българската свобода!»(39).»

Вълнуващо описва това забележително посрещане и свещеникът на Белово Михаил Радулов: «Бунт. Радост! На другия ден дойде войводата... Срещнахме го над селото, почти цялото село. Напред игуменът Кирил от Калугеровския манастир «Св. Никола» и в ръцете му голям сребърен кръст и по него войводата със сивия зелен кон и всичките въстаници на коне. Войводата и игуменът пеят: «Не щеме ни богатство, не щеме ни пари, [но] искаме свобода с човешки правдини...». И сите въстаници им отпяват»(40).

Четата минава по главната улица, спира на мегдана, всред всеобщо ликуване и възторжени възгласи, войводата и щабът му се отбиват в дома на свещеника Михаил Радулов, където ги очаква празничен обед.

З. Стоянов вярно долавя силно развитото чувство за достойнство на Бенковски, укрепено от неговото самосъзнание на народен водач. «... Четата тържествуваше, тя беше в апогея на своята слава...» Бенковски беше «голямото светило». «Той ставаше по-величествен от минута на минута... Помня още неговото изражение на лицето. Ако той беше натура слаба и отстъпчива, лесно можеше да изгуби присъствие на духа... Напротив, той не потърпя никакво изменение, а можа още и да поддържа своето подобаващо достойнство. На всичките тия възклицания и приветствия той отговаряше хладнокръвно с клюмването на главата си и с махването на сабята си, която държеше в дясната си ръка.»(41)

С присъщата си енергия и твърдост Бенковски издава заповед — да се прекъсне телеграфната връзка на станцията, да се разрушат няколко моста на жп. линията. На въпроса, как да се постъпи със заптиетата от станцията, които са се затворили на горния етаж и не искат да се предадат, войводата отговаря: «Да се запали станцията и да се избият всичките непокорни!»(42).

Далматинецът Кръстьо Некланович предава живо интересния епизод с турчина гавазин — пазач на хората от Хиршовата компания, когото те отказали да предадат на въстаниците. «В това време — разказва Некланович — дойде директорът на компанията — Фош Мастор — и неговият секретар Тратних— и казаха на Бенковски, че исканият гавазин бил техен и затова не го дават. Бенковски, като чу това, скочи от мястото си и им каза: «Тука не заповядва Франц Йосиф, нито пък султанът, а трябва да се слуша моята вoля»(43). Чужденците веднага отстъпват, изпълнени с респект пред силата и властния нрав на войводата. Проявил желязна твърдост спрямо непокорните, Бенковски бързо се съгласява със съмишлениците далматинци Некланович и Сутич да бъде пощаден турският гавазин, като му се вземе и заплати оръжието и конят.

Още по-колоритно разказва за случая с Фош Мастор Тома Георгиев. След като приема подарения от Фош Мастор бинокъл и му заплаща пушката «Лафоше», войводата го пита за името, «което се записва в протоколната книга, и му каза, че то ще остане записано между ония на доброжелателите на България»(44).

Свещеникът Михаил Радулов също е запомнил разговора между Бенковски и Фош Мастор, запомнил е интересния образ, който използува войводата, цитиран в различни варианти по-нататък и от други мемоаристи: «Чия гора сечете? От кого я купихте?» — попитал според поп Михаил, Бенковски. — Фош Мастор: «От султана». Казва му войводата: «Нямате право. Аз забих на султана един маждрак в корема — цяла Европа не ще го извади». Фош Мастор трепери като лист, извади една кърпа с жълтици и я даде на войводата. Войводата ги даде на Марин Шишков — касиера»(45).

Далматинецът Иван Сутич поканва войводата и приближените му в дома си. Неотлъчно с Бенковски е и «кръстоносецът на четата поп Михаил и двамата свещеници от с. Сестримо»(46). Някои от чужденците задават въпроси на водача на българското въстание. Бенковски отговаря на италиански, на полски. Един сърбин чете одата, която написал и посветил на войводата. Учителят Юрдан Ненов довежда своя син Владимир, около 20–годишен младеж, и казва на войводата: «Това е моето скъпоценно богатство, това аз мога да дам само за в полза на милото ни отечество! Оставям го на вашите ръце...»(47).

И още един интересен факт трябва да бъде отбелязан през този забележителен ден от историята на Априлското въстание: увеличава се съставът на Хвърковатата чета и тя добива интернационален характер — присъединяват се към нея от Белово седем души чужденци — далматинци и един германец, както и десетина младежи oт Белово, и известният войвода Тодор Хайдутина от с. Горно Драглище, Разложко. Заедно с далматинеца Иван Сутич тръгва и младата му жена — българка от Пазарджик Мария Ангелова (Йонка). Имената на чужденците са: далматинци Иван Сутич, братята Кръстьо и Георги Некланович, техният братовчед Иван Некланович, Стефан (Лука) Радоевич и Сава Давидович и германецът Алберт(48). Бенковски нарежда да се избере за Мария Ангелова най-добър и кротък ат и се обръща към З. Стоянов с думите: «Запиши, че днес, на 27 април, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ив. Сутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята»(49).

Некланович в спомените си изтъква силата на въздействието на Бенковски, който винаги е активен, водещ, пръв: «Бенковски се обърна към нас, далматинците, и ни каза: «Вий, далматинци, ще ли ни бъдете другари?»... Ний едногласно му казахме, че сме готови. «Колко души сте вий?» — попита. Казахме му, че сме 6 души... «Добре, каза Бенковски, имате ли коне?» «Нямаме.» «Тогава трябва да се намерят за вас коне.» И повика няколко беловци и им заповяда да намерят 6 коня»(50).

Преди да напусне Белово, Бенковски, както бе посочено по друг повод, извиква поп Михаил Радулов и му дава «написан закон» как да се организират въстаниците — «като му казва: «Сбогом, дядо попе, ще ти пратя помощ... Ще се видим на оня свят. Свърших си мисията»(51).

Последните думи на предводителя на Априлското въстание не са случайни. Бенковски не просто е предусещал близката развръзка, той винаги е бил революционер реалист. В последните дни на революционен възход той произнася спокойно тези прости думи, изпълнени с дълбок смисъл, с голяма истина: «Свърших си мисията».

Първият историк на Априлското въстание Д. Страшимиров тенденциозно и едностранчиво оценява престоя на Хвърковатата чета в Белово като «театрално парадиране пред шепата чужденци»(52). Изтъкнатият учен в случая не вниква по-дълбоко в личността на Бенковски, не съумява да прозре зад формата, зад външните изяви, смисъла, значението на постъпките. А дълбокият смисъл на тези постъпки и прояви на Бенковски, които смущават и дразнят и някои негови съратници и които остават неразбрани от някои историци на епохата, е един: «да създаде — ще си послужим с думите на Ив. Хаджийски — вяра в победата, вяра в силата на българите, и с това да обедини в единно усилие волята на народа за свобода и да застане на командния връх на това усилие...»(53).

В този най-драматичен, върхов момент от новата ни история българският народ, живял пет века под робство, народ от орачи, копачи, занаятчии «трябваше да види, попипа, помирише българската свобода, българската власт, българската сила. Трябваше да види нещо ново..., искаше видими форми. И Бенковски им ги даде... всички онези похвати, които въодушевяваха и караха хората да казват:

— А бе кога ги научихте тези царски работи?

Всички тези похвати очертаваха в съзнанието на народа контурите на новата българска власт и държава»(54).

След няколкочасов престой в Белово Хвърковатата чета потегли през с. Ветрен за Еледжик(55).

2

ОСМАНСКАТА ВЛАСТ ОРГАНИЗИРА СВОИТЕ СИЛИ. КЛИСУРА ГОРИ. НЕОСЪЩЕСТВЕНИ И НЕОСЪЩЕСТВИМИ ПЛАНОВЕ. ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА ОТНОВО ВЪВ ВЪОРЪЖЕНИЯ ЛАГЕР НА ЕЛЕДЖИК. В ПОМОЩ НА ПАНАГЮРИЩЕ. НА ВРЪХ ЛИСЕЦ. НЕСПОЛУЧЛИВ ОПИТ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЪСТАНИЧЕСКИТЕ СИЛИ. РАЗГРОМ НА ВЪСТАНИЕТО

Изминали са седем дни от избухването на въстанието — дни на революционен подем и опиянение. Въстаналите селища, с изключение на Стрелча, се отбраняват успешно, отблъснати са редица нападения на черкези и войскови части, спечелени са сражения, нанесени са загуби на противника при сравнително малко жертви за въстаниците. Хвърковатата чета на Бенковски вдига зa борба повечето селища в не малкия район от Петрич до Белово. От 26–27 април нататък настъпва обрат в хода на въстанието.

Властта изпраща към въстаническия район огромни башибозушки пълчища, събрани от цяла Южна България до Одринско и Бургаско — около 80–100–хилядни орди, съсредоточава и големи поделения от редовна войска от Ниш, Одрин, Цариград — около 10 000 войници — пехота, кавалерия, артилерия. Към Пазарджик заминава и казашкият полк (казак алая). Главнокомандуващият Абдул Керим паша също пристига в Пазарджик. Турската армия е въоръжена с пушки «Винчестер» и круповски оръдия. Богатите турски чифликчии Тосун бей от Карлово, Ахмед ага Барутанлията и други повеждат башибозушките орди. Молли и ходжи призовават мюсюлманите на свещена война, разпалват верския фанатизъм. «Българските въстаници приемат неравния бой — пише Д. Дойнов — и това е истински подвиг. Срещу 80–100–хилядни башибозушки орди и 10–хилядна редовна войска се опълчват 10 000 въстаници, въоръжени със старо и негодно оръжие, а някои само със сопи, брадви, ножове, вили!... Въстаниците излизат срещу башибозушките орди и редовните войски, окрилени от своя патриотизъм и готови за саможертва в името на свободата.»(56)

На 26 април биват разбити от башибозушките пълчища въстаниците в Клисура и Петрич, селата запалени, населението подложено на грабеж и зверско клане(57).

Бенковски получава първата лоша вест още преди Хвърковатата чета да напусне Белово — писмо от Т. Каблешков, че Клисура «гори на огън». За писмото знаят само войводата и най-близките му другари. В Белово пред Бенковски и Хвърковатата чета се поставя въпросът: Накъде? Към Брацигово, Перущица, Батак? Но по сведения на беловчани по пътя към Брацигово се движат големи орди башибозуци. А оръжието на четниците след поройния дъжд през нощта е съвсем лошо. Добавя се тревожната вест от Каблешков за Клисура — и решението е взето: обратно към Еледжик, към Средногорието.

Историците на Априлското въстание чертаят друг възможен и по-добър вариант на военностратегическо протичане на борбата, който впрочем се покрива с първоначалните планове на ръководителите на IV революционен окръг, но който се оказа неосъществим.

Д. Страшимиров счита, че Бенковски е трябвало от Белово да се притече на помощ на Брацигово, Перущица, Батак, «да възстанови съобщенията между отделните части на своите сили», като водач трябвало «да прибере откъснатите и помогне на слабите». Завръщането на Еледжик, според Страшимиров, е «безтактна» постъпка, чрез която Бенковски «се осъжда сам на неминуема погибел». Той «никъде не влезе в бой», «беше всякъде и никъде», т. е. «вършеше всичко, за да не върши нищо»(58). Д. Страшимиров и този път е несправедлив към Бенковски, категоричните му заключения неведнъж са прибързани. Какво би постигнал Бенковски, ако още същия ден бе повел своите момци към Брацигово и би приел гибелен бой с многоброен и добре въоръжен враг? Слабостите в подготовката и провеждането на въстанието имат своите дълбоки причини, които не можеха да бъдат преодолени в дните на самото въстание. Действията на Хвърковатата чета също не биха могли да променят съществено хода на събитията. Кому би помогнал Бенковски, ако поведе четата към открит бой и сигурна гибел?(59)

В своя труд «Въстанието» Й. Венедиков бележи: «От Белово предстоеше на Бенковски да влезе във връзка с въстаналите села на десния бряг на Марица и да се пристъпи към вземането на Т. Пазарджик и Пловдив — действия, които би привлекли и турците към тия два града и с това би дали време на въстанието да се организира и да се разпространи...»(60). Но Венедиков оценява правдиво качествата на ръководителя на IV революционен окръг и като пропагандатор, и като организатор и военен стратег на въстанието. Разсъждавайки за неуспешния опит за въстание в I Търновски революционен окръг, Венедиков бележи: «Безспорно на търновци липсваше един Бенковски — агитатор и военачалник в едно и също време, какъвто само случайно се ражда»(61).

Бенковски добре е разбирал, че всеки опит за превземане на Пазарджик и Пловдив би бил наивна утопия. Ще посочим един красноречив факт:

Край с. Ветрен момчетата почиват и се упражняват в «мерене на нишан». От сто пушки само половината гръмват, останалите, измокрени от дъжда, са негодни.

На Еледжик четата пристига на 28 април, на разсъмване. Плющи дъжд, мъглата е гъста, момците се губят в нощния мрак, «убити и изморени», «две нощи... не затваряли очи»(62). В укрепения лагер е получено вече известие освен за Клисура и за изгарянето на Петрич. Далматинците и Бенковски предлагат още същия ден да бъдат нападнати околните черкезки села и Ихтиман, но въстаниците не искат да се отдалечават от своите позиции. За втори път всички опитват пушките си. От 400 и повече пушки само десет на стоте гръмват...

По време на отсъствието на войводата въстаниците на Еледжик отблъснали две нападения на башибозуци и черкези, без да дадат жертви.

На 29 април привечер се задава от Ветрен турска войска — пехота, и разпъва шатри близо до Траяновата врата (Капуджик), на висока поляна към планината. Бенковски повежда всички въоръжени сили от укрепения лагер и ги разполага на отсрещната височина, откъм Еледжик. «... Въстаниците, застанали лице с лице срещу неприятеля — бележи Д. Т. Страшимиров. — Едните били на една височина, а другите на друга. Бенковски не дал да се гърми. Разстоянието било голямо, а пушките слаби, а той не искал да покаже слабостта на въоръжението си.»(63) Турската войска също не търсила сражение и се оттеглила към Ихтиман, в очакване на нови подкрепления. Многобройната редовна турска пехота, няколкото планински оръдия и увеличаващите се тълпи башибозуци и черкези изпълват със страх и тревога въстаниците в укрепения лагер. За да повдигне и ободри духовете, Бенковски се обръща към тях с окуражителни думи, предадени правдиво и непосредствено в спомените на Ангел Телийски: «Юнаци, ако и да са турски чадъри, те са празни, понеже 10 души българи се падат на 1 турчин. Както и да е, няма да спрат нашите предначинания. Ние ще постоянствуваме да сломим турския хомот и да се отървем от тяхното иго, които ни са угнетявали 500 години. Те трябва да знаят, че нашето оръжие е благословено. С оръжие в ръка ние достигнахме да развеем българското знаме («Свобода или смърт») и да забодем българската сабя в сърцето на нечестивия султан. Кръвта на нашите прадеди е възкръснала в тоя час и вика с глас за отмъщение. Не трябва да се жалим в боя, братя, защото, ако и да умрем, отпосле в отечеството ни ще настанат нови юнаци и ще захванат мястото ни. Дързост, юнаци! Напред, не се бойте от поганските пълчища!...»(64). Речта очевидно е направила силно впечатление на Телийски, та паметта му е съхранила както дълбочината на мисълта, така и ярката образност на словото. Много съвременници и съратници на Бенковски са запомнили от него образа символ — успяхме «да забодем българската сабя в сърцето на султана» — символ на българската сила и юначество, на българската победа над вековния враг, над могъщата Отоманска империя. Този образ е поразявал въображението на българина, изпитал като никой друг народ ужасите на робството. Пламенният революционер и агитатор обръща взор към далечното славно минало, забравено през робските столетия. Той дълбоко вярва в бъдещето, в победата — «ако и да умрем, отпосле в отечеството ни ще настанат нови юнаци и ще захванат мястото ни...»(65).

Заслужава внимание обстоятелството, че тази реч на Бенковски е запомнил и предал именно Ангел Телийски, чиито спомени са написани сдържано и лаконично, като на места авторът изразява критично отношение към Бенковски. Ангел разказва за някои разногласия между Бенковски и баща му, известния борец Гене Телийски, един от най-големите и способни въстанически командири, ръководител на отбраната на Еледжик. Гене според Ангел Телийски, обвинил войводата, че не заповядал да нападнат редовната турска войска на Траяновата врата, да я разбият и да вземат оръжието й, че не преодолял съпротивата на колебаещите се и страхливите и не нападнал Ихтиман. Трудно е днес да преценим дали Ангел Телийски не проявява известна субективност и пристрастие в спомените си(66). Правдиво и убедително списва случая с турския аскер Кръстьо Некланович: «Бенковски повика няколко души от четата и им каза: «Какво мислите? Дали да нападнем турските чадъри?» Четата отговори: «Да нападнем». Бенковски веднага даде заповед на четата да вземе оръжието си и да тръгнем през гората право към турската войска. Като слязохме до полите на самия Балкан, срещу лагера на турците, на около един километър от нас до тях, г-н Бенковски заповяда на четата никoй да не стреля, защото нашите пушки не могат да стигнат до тях: в цялата чета имаше само две пушки, които можеха да бият толкова далеч и затова ний трябваше да държим само отбранително, а не и настъпателно положение»(67).

Но надеждата не напуска борците. На първо място надежда, че в другите революционни окръзи въстанието е пламнало по-силно и по-успешно. Може би тази надежда изпълва и Бенковски, а може би войводата се стреми да не допусне унинието и страха в Елeджишката гора, когато поръчва в този ден на майсторите да направят една «желязна дамга от буквите «Б. В.» — Бенковски Войвода, и с нея «удря знак на всичките коне..., които ставаха собственост на четата»(68).

От Панагюрище пристигат един след друг двама куриери. Военният съвет на панагюрските въстаници известява, че многочислена турска войска и башибозуци настъпват от Пловдив и Пазарджик към Панагюрище и призовава Хвърковатата чета на помощ.

«На следващата нощ — си спомня развълнувано З. Стоянов — мъглата се дигна от върховете на планините и ние присъствувахме при нов свят. Цялото поле беше светнало от огньове. То представляваше вътрешността на една опалена пещ. По-нататък величествените Родопи представляваха северно сияние! На няколко места се издигаха огнени стълбове чак до небесата, които осветляваха и самия хоризонт.»(69)

На 30 април след обяд, на юг от Еледжик, между голите върхове на Средна гора се издига стремително тъмносив дим. «Панагюрище гори!» — се изтръгва болезнен вик от гърдите на всички панагюрци. Изтръпват всички въстаници на Еледжик при мисълта, че е запалена столицата на IV революционен окръг.

Тревога, отчаяние се промъкват в лагера на Еледжик. Все по-рядко се чува кънтящият глас на войводата. Чувството за отговорност, нещо повече — за вина обсебва съзнанието му. Това силно чувство се редува с непомръкналата надежда — че не всичко с загубено, че ще дойде помощ отвън, от другите революционни окръзи или от българската емиграция в Румъния. Пред З. Стоянов и няколко далматинци той дава израз на мъката си: «Загина хубавата Тракия заедно със своето население! Нас, а не другиго ще да кълне потомството за това страшно клане и опустошение...»(70).

Събота, 1 май, Бенковски свиква на Еледжик голям военен съвет, на който след дълги препирни се взема решение четата да замине за Панагюрище, да събере въстаническите сили и да нападнат нощем неприятелския лагер.

Преди да напусне Еледжик Бенковски произнася пред въстаниците последната си реч, предадена по памет от З. Стоянов.

«Важна и бърза работа ме заставя, мили братя, да ви оставя за няколко дена на своята съдба. Аз тръгвам днес заедно с юнаците си за Панагюрище, за да помогна на тамошните братя. Както ви е известно, там върлува вече турският ятаган, мнозина наши братя и сестри се намират вече роби, под турските чадъри. Питам ви, братя, не е ли това свята християнска длъжност на всекиго от нас, да се притече на помощ на страдащите? Щом ние сполучим с божата воля да отблъснем неприятеля, незабавно ще да се върнем пак при вас... В разстояние на това време вие се слушайте един други братски, трудете се изедно за успеха на общото дело и се надявайте Богу...»(71)

За сетен път войводата изпраща куриери, които да узнаят какво е положението в Търновския и Врачанския революционен окръг. Начело на еледжишките въстаници остават Теофил Бойков, Стоян Муховчанина, Гене Телийски(72).

Същия ден — 1 май — Хвърковатата чета потегля през Мухово, Мечка, Поибрене за Панагюрище.

Проследявайки хронологията на събитията в тези исторически дни, З. Стоянов разказва един тягостен епизод, чиято достоверност е трудно да се провери, но разказът му е правдив и буди доверие(73).

След като четата потеглила към Панагюрище, няколко въстаници, повечето муховци, решават да убият войводата, загдето изоставил Еледжик «в най-критическата минута». Те изпреварват четата завардват тясната пътека и чакат с пръсти на спусъците на пушките си. По-късно един от заговорниците прави признание пред З. Стоянов, което говори много за обаянието на личността на Бенковски, за силата и въздействието на неговите внушения. — «На мястото си замръзнахме, когато го погледнахме в лицето — говореше ми след няколко години един от съзаклятниците — пише З. Стоянов. — Уплашихме се, дожаля ни да теглим куршум на тогова, който ни направи най-напред да познаем, че сме българи и трябва да си имаме свое царство.»(74)

Наивният съзаклятник е изразил простодушно една голяма истина: ръководителят на Априлското въстание Г. Бенковски е въздействувал неотразимо на обикновения българин, живял пет века в робство; със своята личност, пример, проповед войводата е пробуждал и укрепвал националното самосъзнание и самочувствие на роба.

Селата, край които минава Хвърковатата чета на път за Панагюрище са пусти, населението се е пръснало из планината. Четниците пренощуват в гората, недалеко от село Мечка. През нощта Бенковски не спи, държи с една ръка коня си, с другата коматче сух хляб, умислен и мълчалив. «От меченските въстаници — разказва З. Стоянов, — огньовете на които светеха в една близка долчинка, гдето те бяха заедно с фамилиите си, никой не дойде при нас, както това ставаше от по-напред.»(75)

На 2 май, преди изгрев слънце, четата продължава пътя си и скоро стига Сивите грамади, а после и връх Лисец, откъдето момците виждат пожарищата на Панагюрище. «Бенковски — смелият и пламенен революционер, истинският двигател на събитията в IV революционен окръг, вижда с очите си трагедията на въстаналите селища — отбелязва Д. Дойнов. — Въпреки дълбоката покруса от неуспеха на делото, той пак не се отказва от борбата.»(76)

В този драматичен момент Бенковски произнася забележителните думи, цитирани при друг повод в нашето изложение: «Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее...»(77).

Героичният бой за Панагюрище започнал на 30 април. Многочислена турска войска и башибозуци начело с Хафъз паша, пехота, конни части, артилерия атакували подстъпите към града — Балабанова кория, връх Кукла и Каменица. Въстаниците били принудени да отстъпят пред много по-силния враг. Боят се пренесъл в града. Шепа герои отбранявали махали, улици, отделни къщи.

Филип Щърбанов, член на Военния съвет и на Привременното правителство, един от защитниците на Панагюрище, пише: «... Нашите юнаци... се биеха като левове... нещо, което са го признали и самите турци... че никой от комитите не се е предал сам. Така също казват, че и из града вътре никой не се дал в ръка, а се е бил, догдето е имал фишеци»(78).

Летописецът на Априлската епопея З. Стоянов се издига до проникновено и силно обобщение на панагюрската защита. «Панагюрци обезсмъртиха името на своя скромен градец — пише той. — Тяхното Оборище и градът им трябва да държат първо място в страниците на българската нова история, заедно с пукнатия им на две половини топ. Славно свършиха панагюрци!»(79)

След десетте дни на опиянение от свободата, «царуването» на панагюрци завършва трагично. Ще припомним думите на американския кореспондент на «Дейли нюз» Макгахан: «...изгарянето на училища и черкви — пише Макгахан, — а дори и на частни домове са престъпления, които чезнат в сравнителна незначителност и едва ли е целесъобразно да се споменават пред ужасните зверства срещу човека, извършени тук»(80). «... През нощта и на другата сутрин войските и башибозуците нахълтали в селището. Започнала сцена на грабежи, насилие и кланета... Нито възраст, нито пол били пожалени... Стари мъже и жени, молещи за милост, деца и пеленачета, пищящи от ужас, загивали под бързата и сигурна сеч на сабята... Редовни и нередовни войски са били еднакво жестоки, безмилостни и свирепи.» След като описва конкретни случаи на зверски жестокости, Макгахан обобщава: «Това, което прави престъпленията още по-ужасни, е фактът, че много от тях са били извършени в присъствието на плачещи роднини — съпруги, майки, братя, сестри на жертвата. И това се е повтаряло стократно. Томове са необходими, за да се опишат всички истории, които чухме... Турците нямали нито милост, нито състрадание, нито съжаление. Те нямали дори жалостта на дивите зверове... Фактите... излизат извън изразните възможности на английския език...»(81).

Страшни са били страданията на останалите живи панагюрски въстаници, пръснати из гората на Разлатица — моралните страдания на бойците, защитници на Панагюрище, които не са могли да помогнат на своите близки. «Пищене, глас чуем — си спомня Стоил Финджеков, един от създателите на панагюрската артилерия, — въздишаме и плачем..., като гледаме тоя азиатски черен враг Хафъз паша — чужденец, как нежалимо гори и трепе в Панагюрище, в милото ни отечество. Мъките огнени, пищенето само да си въобрази човек, а не мога да опиша нестърпимото зрелище. От месо сърце може ли, читателю, да трае това неизказано мъчение от човешки враг. Да гори посред нощ целия град и в огъня да хвърля деца, жени, мъже, старци да горят! Вишний Бог! Да пищят, трепят нашите братя, сестри, чада, бащи, единородци...»(82)

Страшна е била моралната покруса и на бойците от Хвърковатата чета, пристигнали със закъснение край разгромената въстаническа столица. Четниците панагюрци търсят близките си из гъстите гори и дълбоки долове на планината. Те виждат с очите си и усещат с всичките си сетива трагедията на своя град, ужаса на погрома.

Колкото и силна да е покрусата, колкото и силно да е страданието, Бенковски ги овладява, полага усилия да осъществи предначертания план, да помогне на Панагюрище. Веднага след пристигането на четата на Сивите грамади, той изпраща Марин Шишков, Тома Георгиев и Тодор Белопитов да съберат разбитите сили на панагюрските юнаци, да призоват всички въоръжени бойци при него. Войводата изпровожда и писмо до копривщенските въстаници да изпратят въоръжена помощ на Панагюрище, а жителите на Копривщица съветва да забягнат в Балкана с жените и децата, като вземат, колкото могат храна. Но планът на Бенковски — да се нападне неприятелят в Панагюрище от една бързо сформирана голяма чета се оказва неосъществим(83). При войводата идват веднага само някои от оцелелите защитници на Панагюрище, «окъсани, с изморени и почернели лица, с хлътнали очи и слепени устни...»(84). Пратениците на Бенковски — Т. Георгиев и Т. Белопитов — скитат из горите около Панагюрище, без да успеят да съберат разбитите сили на панагюрската войска, а М. Шишков намира жена си ранена и остава при нея и при децата си. Куриерът с писмо до копривщенските въстаници се връща с известие, че градът е обсаден от Хасан ага(85).

Бенковски предлага Хвърковатата чета, колкото и малочислена да е, да нападне последното турско крило, разположено на изток от Панагюрище(86). Но и този план не могъл да се осъществи.

Пристигат пратеници от Еледжик, които съобщават, че въстаническият лагер е нападнат и призовават за помощ. Откъм Родопите — Перущица, Батак, Брацигово, вече втори ден се чуват топовни гърмежи(87).

В тези тежки часове за Бенковски и неговите най-близки съратници се пръска тягостен слух, че няколко души панагюрци искали да убият войводата и другарите му(88). З. Стоянов отбелязва, че «не гарантира за истинността на тоя факт»(89). Д. Страшимиров твърди, че направил «всичко, за да провери обстоятелствата на тоя комплот; но никакви следи» не е открил(90). Вероятно слуховете не са имали реално покритие, но те са хвърлили мрачна сянка на униние и деморализация. Юнаците от Хвърковатата чета угнетено мълчат всред високите буки на Сивите грамади. Войводата го няма, викат го — никакъв отклик. Намират го, по живия разказ на З. Стоянов, «сред гората, седнал до една гнила хралупа, на която се беше облегнал с ръката си — сам-саменичък. Той беше потънал в дълбоки размишления, дигна си само главата да ни погледне и пак вдълбочи погледа си в земята»(91).

В спомените на Стоил Финджекoв е разкрито най-правдиво и убедително душевното състояние на Бенковски в тези трагични минути.

Покрусата е действително голяма, граничеща с отчаяние. Човек със страстен, всеотдаен характер, ръководителят на Априлската епопея е подвластен само на силни, големи пориви и чувства. И страданието, и чувството за отговорност, нещо повече — за вина, у него са необикновено силни, унищожителни. Но те не стигат до безпросветно отчаяние, до песимизъм. Напротив, това са мъжествени чувства, винаги изпълнени с вяра в бъдещето, в освобождението на България. Когато говори пред своите другари и съратници, че предпочита те да го убият, или ако падне в боя от вражески куршум, те да отсекат главата му — то това са думи, пълни с вътрешна сила и с омраза към вековния враг.

И в тези непоносимо тежки часове край Панагюрище Бенковски намира най-нужните, най-подходящите думи за обикновения въстаник, за бойния другар. Той не загубва нито за момент самосъзнанието на народен водач, който поема цялата морална отговорност за случилото се. Когато при него в гората на Разлатица идва Стоил Финджеков Топчията, участник в сраженията край Стрелча и в Панагюрище, войводата се обръща към него с ласкави и силни думи, които вдъхват кураж и вяра и които панагюрският майстор на черешови топове е скътал дълбоко в сърцето си и оставил за поколенията в своите ръкописни записки, намерени след години в дома на покойната му дъщеря Рада. «После дойде на Разлатица Бенковски със сто и десет души — разказва Стоил Финджеков. — Аз, Стоил, отидох при него. Бенковски: «Добре дошъл, мой топчия. Жив оста ли?». Стоил: «Останах, войводо». «Фърга ли с топа?» «Вие сте видели.» «Така те исках... Не бой се, топчи. Твоят топ гърмя на баира срещу султана. Той ще гърми по цяла Европа и ще донесе за нас свобода. Паднаха ли турци от топа?» Стойо Кокотан: «Аз в гората бях, от високо видях как падаха гюлетата във войската, цепеха се турците и падаха убити...». Бенковски: «Радвайте се, юнаци, който умре за отечеството, небето и земята се радват за него. Имайте пламенни сърца, Бог да ни помага». Бенковски сам изпя народна песен.»(92)

Все така искрено, простодушно и същевременно приповдигнато тържествено Стоил Топчията завършва своя разказ. «Бенковски: «Вижте, юнаци. Аз съм причина да гори градът ви и да ви мъчат турците сега. Да оставя пушка, револвер настрана. Просто ви, убийте ме». Всички юнаци: «Не думайте това, войводо». Бенковски: «Но искам това да помните, че след смъртта ми ще има за нас свобода. Сега гори Панагюрище — то гори на султана сърцето. И ако ме нарани турчин и падна, жив от вас, който ме види — проклет да е, ако не припне да ми отреже главата, а не турчин».»(93)

Този трогателен, библейски прост и мъдър диалог е изпълнен с дълбоко съдържание. Той разкрива революционния оптимизъм на Бенковски, неговата вяра в смисъла на борбата и — независимо от разгрома и трагичното настояще — неговата вяра в бъдещето. Жертвите не са напразни. Геройски загиналите и със смъртта си воюват за българската свобода. Те са безсмъртни. Свободата ще дойде, тя е съвсем близо. За жертвите и страданията на народа войводата поема цялата отговорност. Той предусеща своя близък край. Поразително е неговото умение да разговаря с обикновения българин, да намери силни, образни слова, които се запомнят за цял живот.

Пребиваването на Хвърковатата чета край пепелището на въстаническата столица е безсмислено. То отежнява положението на останалите живи панагюрци, като дразни и ожесточава врага. Тодор Хайдутина и други четници настояват дружината да се добере до Родопите, да се съедини с баташките въстаници и да намери временно убежище в гъстите гори на Рило-Родопския масив. Haдделява мнението четата да се отправи към Стара планина, да потърси закрилата на хайдушкия Балкан — по-близо до «столицата на Асеневци» — център на I революционен окръг.

Много момчета от дружината, които оставят избити, осакатени, поругани, изчезнали близки в Средногорието и в Тракия, се отказват да продължат с Бенковски към Балкана. Всеки е оставен свободно да избира своя път.

Същия ден, 2 май, привечер Хвърковатата чета, с развят байрак потегля за Стара планина.

X. Гибелта на Бенковски

ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА НАЧЕЛО С БЕНКОВСКИ СЕ ОТПРАВЯ ПРЕЗ С. ПЕТРИЧ И ЗЛАТИШКОТО ПОЛЕ КЪМ БИЛОТО НА СТАРА ПЛАНИНА. КРАЙЧО САМОХОДОВ, ТОДОР ХАЙДУТИНА И ДРУГИ НАПУСКАТ ДРУЖИНАТА. ОТ ВРЪХ БАБА, КРАЙ ЕТРОПОЛЕ КЪМ ТЕТЕВЕНСКИЯ БАЛКАН. ТУРСКИ ПОТЕРИ, ГЛАД И БОЛЕСТИ, ПРИРОДНИ СТИХИИ. РАЗДЕЛЯНЕ НА ЧЕТАТА НА МАЛКИ ГРУПИ. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА БЕНКОВСКИ И НЕГОВИТЕ ДРУГАРИ. ПРЕДАТЕЛСТВО. 12 МАЙ — ГИБЕЛТА НА ВОЙВОДАТА

Неделя, 2 май, след обяд; Хвърковатата чета в състав 70–75 души, повечето конници, потегля към Балкана.

Тома Георгиев списва в спомените си бойното снаряжение на четниците: «У всекиго от въстаниците имаше по няколкостотин фишеци, по една турска кремъклийка пушка, по един ятаган и по един пищов, с изключение само на 15–20 души, които имаха револвери и ками. Бенковски беше въоръжен с два револвера, сабя и «Винчестер» пушка. Мнозина от въстаниците имаха със себе си зелена къна за спиране на кръвта и тифтик с благ мехлем за церене на раните, а у някои имаше и по едно шишенце с отрова»(1).

В лирично обръщение към Тракия З. Стоянов изразява чувствата, които са вълнували шепата борци в тези минути, чувствата на войводата, който е обръщал овлажнени очи към Панагюрище, измъчван от въпроса, «що можахме да помогнем ние?» и не загубил надежда да умре под българския байрак: «Сбогом, окървавена Тракия! Прощавайте средногорски долища и върхове! Сбогом, многострадални Батак, Брацигово, свещена Перущица със своя божествен храм «Св. Архангел» и други още поругани светилища! Поклон отдалеч на вашето пепелище. Лека пръст и вам, смели герои и другари: Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Рад Клисарят, Стоян Пъков, Щърбанов и стотина още мъченици, паднали за българската свобода! Преди неделя-две, когато ние се целувахме и стягахме пушки и ножове, съвсем друго мислехме, но не забравяхме да турим на първи план и смъртта! Поклон! Сбогом и ти, окървавена Марица, сбогом, всичко легнало за право и за свобода...»(2).

Край пепелището на с. Петрич вият само кучета. Населението се е изпокрило в съседните гори. Петричани и поибренци идват при войводата, набавят за четата хляб и храна за конете, намират водач да ги преведе до Балкана. «Никаква ненавист, никаква омраза — отбелязва З. Стоянов — не показаха те към нас, към ония, които им бяха изгорили къщята.»(3)

По това време Крайчо Самоходов, знаменосецът, изостава от четата, предава знамето и помолва да съобщят на войводата и другарите, които са напред, че предпочита да умре в родното си място, близо до домашните си — нека му простят и не му се сърдят, загдето ги оставя, без да им се обади(4).

През нощта четата минава през Златишкото поле покрай Мирково и недалеко от с. Буново поема по стръмните южни склонове на Стара планина към билото на Балкана. «Щом ни остави водачът — бележи З. Стоянов — ние се намерихме в бурно море. Наляво долчина, надясно краище, напреде ни камъци... навсякъде тъмнина като ада!»(5)

Настъпващият ден, 3 май, заварва четата на връх Баба. Когато слънцето изгрява, тънка мъгла запълзява по върховете на Рила. Тодор Хайдутина предрича «голям дъжд».

Четата тръгва без път и пътека с надежда, че се движи на север. През вековни букови гори и бистри потоци около пладне юнаците стигат дъното на долината, където тече буйна, придошла река. Тъмен облак покрива небето и се излива пороен дъжд. Тук избягва от четата Тодор Хайдутина заедно със свои другари, като вземат и най-добрите коне(6).

Бенковски предлага останалите момци от дружината да положат клетва, че занапред никой няма да се отдели без знанието на войводата. Юнаците се заклеват, като целуват големия кръст, взет от Поибренската църква, който им поднася отец Кирил. Тома Сираков си спомня думите на Бенковски след клетвата: «В случай на някое нападение, ако видите, че ще падна в турски ръце, то вие ще посегнете най-напред да ми отрежете глава, а не жив в турски ръце да ме дадете». Това той често ни припомняше, като ни показваше и двата хубави револвера, и казваше, че единият бил за неприятеля, а вторият за него»(7).

През непроходими урви и долове четата продължава своя път. Надвечер момците се промъкват край Етрополе. Дъждът се примесва със ситен сняг, удря град. «С настъпянето на нощния мрак — разказва живо големият мемоарист — отведнъж притъмня дотолкова много, щото две крачки настрани мъчно можеше да се види човек или друг какъвто и да бъде предмет. И зарева тогава Балканът във всичкия свой ужас и трепет, като че да беше разиграно море, и запя той оная своя песен, пред която трябва да се съкруши всяко сърце, всяка вирната и необуздана глава. Затрещя, заплющя наоколо, заскрибуцаха клонищата, опрени едини о други, стана страшно, стори ни се, че целият свят иска да се разруши, вселената да пропадне!...»(8) И конете усещат «грозното и необикновеното в природата, не се подчиняват на своите водачи, бягат лудо към стръмните урви и канари. Вятърът и бурята принуждават четниците да се притискат един до друг с гръб към вятъра, на гол, каменлив връх, под ударите на лапавицата. Конете също събират глави, притиснати един до друг.

Настава нов ден — 4 май. Гъста мъгла обгръща планината. Дъждът, ситен, студен плющи без прекъсване. Целия ден дружината върви, ръководена уж от стрелката на компаса и вечерта замръква на същото място, отдето е тръгнала, ако не и по-назад към Тракия.

На следния ден — пак същото. Само гладът все по-жестоко предявява своите права. «Дружината — пише Д. Страшимиров, — минала прохода през Лопянската планина... В прохода те били съзрени от потеря, която, хванала стъпките им, зела да ги следи.»(9)

На 5 май следобед тъмната гъста мъгла се вдига към върховете, момчетата виждат през малка долчинка овчарска колиба. Десетина юнаци се спускат веднага към кошарата за храна. В радостно очакване на храната Мария Ангелова (Йонка) — жената на Иван Сутич, раздава последните си скътани корички хляб и бучки сирене. Отново пада мъглата, дъждът отново започва да роси. Не след много дотичват Янко Копривщенина и Господин Бакърджията. Янко е по-леко ранен, а Бакърджията е облян в кръв, едната му ръка виси, простреляна от няколко куршума. Ранен е и Иван Некланович. Потерята устроила засада в гората около кошарата. Между убитите са две момчета от с. Калугерово и далматинецът Сава Давидович — «млад, черноок момък — по думите на З. Стоянов, — който говореше всички европейски езици и се отличаваше със своето образование между другите си съотечественици»(10). «Бенковски, веднага повика нашия доктор (аптекар)» — пише Кр. Некланович, а Тома Сираков си спомня: «Доктор Васил [Соколов], когото по-късно обесиха, направи операция, като извади от едната му ръка [на Господин Бакърджиятa] куршум, превързаха го, качиха го на един кон и се върнахме назад(11).

За да избегне потерята, дружината тръгва по стръмна, трудно проходима урва към долината, където се чува шумът на река. Урвата е обрасла с гъсти шубраци, по пътя им се изпречват отвесни каменни стени, съборени грамадни букови дървета. Към трудно проходимата, като че ли безкрайна урва, гъстата мъгла, поройния дъжд се прибавя нощният мрак, «с всичката своя ужасяваща грозота»(12). Дружината е принудена да спре. Момците запалват огньове, опитват се да се изсушат и сгреят, да починат. Гладът прогонва съня. Вместо хляб и вода, далматинците разтварят две бурета ракия, които са взели от с. Ветрен. «От тая свещена жидкост — разказва З. Стоянов — тука, в планината, гдето мечките пишеха законите, възползуваха се да се смърсят и някои от нашите момчета... Само Бенковски не искаше да сръбне от ракията. «Клетва съм давал» — говореше той и отблъскваше кратунката, с която се черпеше дружината. След дълги убедявания най-после склони.»(13) Гладът и жаждата са непоносими за всички и особено за ранените. Момците заколват един кон и се нахранват с опеченото на жаравата месо, но след това «букакът — по думите на З. Стоянов — се преобърна на болница!..»(14). Дъждът продължава да вали, мъглата е все така гъста. «Трудното това положение — пише Тома Георгиев — при всичко, че смущаваше Бенковски, той все пак продължаваше да насърчава въстаниците.»(15)

Разсъмва, започва денят 6 май, четвъртък. Много момци са болни, болен е и докторът Васил Соколов. Целия ден продължава мъчителното спускане по урвата. Едва към 9 часа вечерта дружината излиза на поляна. «... По-силните, които вървяха напред, извикаха «Поляна, поляна!» — като че да бяха влезли в Америка.»(16) След радостта, че урвата е свършила, идва отново надежда: чува се глас на овчар, звънци на стадо. И отново жестоката, безпощадна действителност унищожава всяка радост, всяка надежда: засада на турска потеря, неочаквани изстрели, кратко сражение. Загиват около петнадесет юнаци от дружината. Между тях — секретарят на четата Тодор Белопитов, от когото турците вземат кореспонденцията по въстанието и протокола на Оборище(17). След тази втора турска засада много момци от дружината се загубват в гъстата мъгла. Между изгубените били и доктор Васил Соколски и Тома Георгиев — всичко към петдесет четници, заловени по-късно на различни места — около Етрополе, Орхание, Миркoво(18). Събират се и продължават пътя си около двадесет и пет четници, които, бягайки от потерята, поемат по още по-стръмна и трудна за придвижване долина. Дъждът продължава да вали.

Бенковски, запазил според З. Стоянов «присъствие на духа», до вечерта е обхванат от тежка треска и с усилие следва пътя на четата. Много момчета са болни и «едва се влекат», измокрени до кости, премръзнали, гладни. Болестта и физическата слабост на войводата са напълно естествени. Седмици наред тoй живее, без да щади себе си, без почивка и сън, при непрекъснато свръхнапрежение на всички духовни сили, с мъчително изострено чувство за отговорност. В този момент, по спомените на З. Стоянов, намаляват и нравствените му сили(19).

Дружината се намира близо до с. Лoпян, което oстава отляво, близо е и до с. Брусен, а по-далече, вдясно остава Тетевен. Трима лопянски овчари донасят на момчетата хляб, сланина, кисело мляко.

През нощта на 7 срещу 8 май малката дружина заедно с единия овчар, който трябва да й покаже пътя, тръгва към Тетевен. Дъждът спира за кратко време, разсейва се и гъстата мъгла — «втора неприятелка» на борците след глада(20). Тази нощ дружината преживява «нечути и невидени мъки». Без път и пътека, в стръмна, непроходима гора, спускайки се по почти отвесен сипей, момчетата се загубват или изостават от изтощение по пътя.

Рано сутринта — петък, 7 май, малката чета осъмва край бистър поток, на трънлива поляна, пълна с горски ягоди. За пръв път изгрява слънце, от дрехите на четниците се вдига гъста пара. И тук между другото твърде общо и неопределено З. Стоянов отбелязва, че Бенковски «от ден на ден» губел «своята сила и кураж»(21).

От случайно срещнат селянин на име Станчо дружината научава, че в Тетевен има 2000 души турска войска и башибозук, че в планината непрекъснато сноват потери. Рухва последната надежда — за въстание в Северна България. Момчетата обсъждат кой път да поемат, вземат решение. Далматинците решават да се предадат, разчитайки на своите австрийски паспорти. С тях поискват да се предадат и някои четници; други изказват желание да се върнат в Тракия, да умрат при своите близки или до техните гробове. «Само ние двама с Бенковски — разказва З. Стоянов — оставахме посред развълнуваната дружина и не бяхме изказали още своето мнение, какво именно трябва да правим.»(22)

Бенковски и З. Стоянов се оттеглят настрана и решават да се простят с дружината и да се опитат да преминат в Сърбия или Румъния, като няколко дни почакат да намалее турското ожесточение и да си починат и съберат сили, скрити в някоя пещера.

Кръстьо Некланович също си спомня този драматичен момент, като за разлика от З. Стоянов подчертава активността на Бенковски, водещата му роля при вземането на решението. «Там г-н Бенковски повика Захари Стоянов, свещеника Кирил и далматинците и им каза: «Г-да, ние не можем вече да действуваме заедно, защото сме малцина... Вчера турците ни разбиха и там, в това сражение, изгубихме най-добрите си другари. Там изгубихме и пътната си карта и барутна провизия. Затова, драги ми другари, трябва да се разделим; аз ще взема с мене най-много 5 души...»(23).

Трябва да изтъкнем, че Бенковски правилно преценява сложната обстановка. Катастрофата е пълна, всеки опит за борба е безсмислен. Разбрал истинското положение, Бенковски е чужд на всякакви утопични планове. С трезвост и реализъм той стига до извода: за да останат живи, бойците трябва да се пръснат на малки групи и по различни пътища да търсят своето спасение. За него, за войводата, единственият изход е да се добере до границата и да продължи борбата заедно с българската революционна емиграция. «Бенковски беше велик — бележи З. Стоянов, — когато беше велика и народната воля и желание. Падна народната воля — трябваше да падне и той.»(24)

Настъпва минутата на последната братска прегръдка. «Сухите отмалели ръце се кръстосваха по раменете и после пак се отпущаха надолу.»(25) «Простихме се наред с всичките си другари и всеки потегли набързо, където му беше пътят. Едни плачеха, други проклинаха, трети мълчаха убийствено.»(26)

По молба на далматинците с Бенковски и З. Стоянов остава Стефан Радоич, двадесет и три годишен момък, който си е изгубил австрийския паспорт. Кръстьо Некланович подчертава в спомените си, че знаменосецът Стефан не искал да се отдели от войводата(27). Остава с тях и отец Кирил, който по спомените на З. Стоянов казал, че «предпочита да си види червата навън, отколкото да се предаде на турците... Отец Кирил беше от ония горещи деятели на Априлското въстание, когото турците с първо виждане трябваше да покачат на въжето»(28).

Няколко четници не искат да се предадат, нито да се лутат из планината сами. «Те казваха — разказва З. Стоянов, — че искат да умрат там, дето умрем и ние.»(29)

«— Войводо! Дядо попе! Недейте ни оставя в това пусто усое — викаха те подире ни с болезнено отчаяние... Злощастният тракийски юнак имаше пълно право..., но що да му направиш, с какво именно да му помогнеш, освен да бягаш от мъченическия му поглед като престъпник?»(30)

Така вижда и оценява този драматичен, дори трагичен момент от пътя на Хвърковатата чета един от най-близките съратници на Бенковски, апостолът Захари Стоянов. Нещо повече, той съобщава като печална необходимост и обстоятелството, че за да се отделят от малката група предани дейци, четиримата, начело с войводата, били принудени да обърнат пушките срещу другарите си(31).

По същия начин в основни линии приема това решение и друг съвременник — далматинецът Кръстьо Некланович: «По това време някои от другарите почнаха да роптаят против Бенковски, като му викаха: «Защо ще ни оставите тук?» Аз се обърнах към тях и им казах: «Стойте. Какво ще направите? Или искате нашата чета да остане в позор? Те се спряха и Бенковски с другарите си влязоха в гората»(32).

Д. Страшимиров изброява имената на изоставените от Бенковски въстаници — около десетина селяни от Калугерово и няколко панагюрци — «верните и покорни войници», които по думите на първия историк на Априлското въстание се показват «по-велики в душата си, отколкото техният генерал»(33). Между тях са и братовчедите Захарий Сираков и Тома Сираков от Калугерово, предани на делото бойци, проявили юначество по време на въстанието(34). Тома Сираков е оставил спомени, в които искрено и естествено описва този момент: «В това време аз бях стража и се бях много уморил. Бях задрямал. Пристигна при мене другарят ми Захари Сираков, който ми казва: «Ставай, защото Бенковски ни остави...». Бенковски помолил момчетата всеки да иде по домовете си, защото желанието му се осуетява. Целта му бе да ни преведе във Влашко или пък дa срещнем Ботевата чета, но като не успяхме, той се отдели с игумена Кирил, Захари Стоянов и още едно мен непознато лице. Ний останахме като пилци без майка. Чудехме се де да идем. Някои от нашата дружина се върнаха у дома си, а ние хвърлихме оръжието си, напъдихме конете и решихме да отидем в Тетевен»(35).

Силно, просто и oбразно Тома Сиракoв изразява чувствата и преживяванията на шепата юнаци, тяхната мъка, безпътица, отчаяние: «Бенковски ни остави», «Ние останахме като пилци без майка»...

Д. Страшимиров, за разлика от съвременниците, участници в разигралата се драма, издава категорични присъди: «Бенковски... отпъдил безсърдечно своите юначни съратници... защото намирал, че като се разделят на по-малки групи, улеснява се бягането, с други думи, защото бързал да осигури донякъде своята собствена кожа»(36).

Не можем да се съгласим с тези категорични и самоуверени квалификации на големия и заслужил учен.

При оценката на това решение и постъпка на Бенковски спрямо верните и най-предани нему съратници, трябва да не се забравя основното: това е бил единственият път за спасяване на хората, на останалите живи творци на българското въстание, както на ръководителите, така и в по-голяма степен на редниците.

Въпреки изминалото столетие от онези героични и трагични дни, съвременният българин би трябвало да си представи какво е означавало това «бягство», по думите на З. Стоянов, за Бенковски и неговите най-близки другари. И особено за войводата, поел още от първите часове на поражението отговорността върху своите плещи, отговорност за жертвите, за кланетата и пожарищата и особено за излъганите надежди, отразени в «мъченическия поглед» на въстаналия роб. Непосилно тежка вътрешна драма е бушувала в гърдите на големия революционер. Затворен, мълчалив, тoй е скривал в себе си трагичните чувства, които са го разкъсвали. Единичните мигове на слабост и отчаяние са естествени и човешки. Зад неговото сдържано мълчание през тежкия поход на четата из Балкана се крие огромно страдание, тежка покруса.

Бенковски, отец Кирил, З. Стоянов и далматинецът Стефо се отправят към пещерата, посочена им от бай Станчо, селянин от Колибите, който именно дава сведения на четата за редовните турски войски и башибозуци в Тетевен, за потерите из Балкана(37). Боейки се от предателство, четиримата другари напускат пещерата. За пръв път този ден е топло, слънцето препича. След кратка почивка, изсушили добре дрехи и навуща, те стигат до говедарски кошари високо над с. Брусен, където се нахранват с кукурузен хляб и кисело мляко и по съвета на говедарите остават да нощуват в една запустяла полусъборена колиба без покрив. Запалват огън, чува се пищене около огъня; Бенковски скача, от скута му пада пъстра пепелянка, чието «жилище» вероятно е било под огнището. «Не стигат башибозуци, мъгла, глад, предателство, но и от змии още трябваше да се боим!...» — отбелязва горчиво З. Стоянов(38).

Минава среднощ, борците се събуждат от нещо страшно и необикновено. «Светът рискува да пропадне — разказва живо З. Стоянов, — втори потоп се готви да стане... Буря ужасна, тъмнина грозна, Балканът реве сърдито, букове падат, клонища скрибуцат..., земя, небе и планина станали едно, трещи, плющи... светът пропада!...»(39) Вятърът вдига жаравата, подпалва бараката. Четиримата другари се притискат един до друг да не се загубят. Започва силен дъжд, лапавица, град, сняг. Всичко побелява, мокрите дрехи замръзват и стават «корави като дъска».

«Захвана се вече — пише мемоаристът — страшният и паметният оня ден — събота, 8 май, който... ще бъде записан... с черни слова в хронологията на въстаниците от 1876 година...»(40) Войводата Бенковски и неговите другари осъмват на поляната до изгорялата барака. Балканът е покрит с една педя сняг. И снегът продължава да трупа, достига до коляно. Говедарите дават храна нa бойците и единият овчар, Нено Николов, се съгласява да ги отведе към тетевенските колиби, където да ги остави при свой познат овчар(41).

След дълъг мъчителен път през дълбокия сняг, малката дружина прегазва буйни планински реки, натъква се на голяма като «космато вълмо» мечка и вечерта замръква на «върха на планината». Нощта минава край огън, накладен в «един дълбок дънер». На следния ден, 9 май, по обед, дружината стига Костинската река, където е кошарата на Вълю Стоилов, от Горнянска река, Тетевенски колиби. Той ги посреща радушно, като народни хора, за които е «готов и душата си да даде...». «От друга страна — отбелязва З. Стоянов, — той ни излезе и нещо като познайник...»(42) Неговият син живеел във Влашко от няколко години. По описанието — къде живее, с какво се занимава, как изглежда, излиза, че Бенковски го познава. Вълю скача от радост, прегръща войводата, който описва чедото му, и казва, че отсега ще се грижи за тях като за свои синове.

Привечер Вълю отвежда четиримата бунтовници в недостъпна пещера — неголяма дупка в отвесни като стена скали, до която може да се стигне само по един клон на грамаден бук. Дупката е малка, неудобна, вятърът блъска жестоко в нея, не е възможно да се запали огън вътре. Минава още една тежка, мъчителна нощ — в размисли и разговори за пътя, който трябва да поемат. «Очите на Бенковски — бележи З. Стоянов — бяха отправени към свещена Румъния. «Там и нигде другаде трябва да търсим ние нашето спасение» — говореше той.»(43)

На следния ден — 10 май — Вълю пристига към обед, без да е изпълнил поръчката им, богато заплатена предварително — да купи сланина и тютюн, да направи опит да ги свърже с Марин от Тетевен. След тежката нощ в планината, те настояват да се скрият другаде, по-ниско, където не е така студено и ветровито. Вълю ги завежда отново в долината, от дясна страна на р. Костина, и си тръгва пак с щедри обещания.

Цяла нощ вали дъжд. Свити край дънерите на грамадните буки, Бенковски, З. Стоянов и Стефо осъмват на 11 май, разбудени от отец Кирил, който, изправен до едно дърво, с кръст в ръка чете молитва в чест на деня на народните просветители Кирил и Методий.

Вълю идва след пладне, уплашено разказва, че го срещнали турци, били го. Той предлага на четиримата въстаници да махнат дрехите си и да захвърлят или да му дадат да скрие оръжието им. «Относително оръжието — бележи З. Стоянов — ... отговорихме му да си не дава труд да ни учи на ум, защото ние глави даваме, а не и оръжие.»(44)

На 12 май мъглата става по-гъста, дъждът се засилва, Балканът забучава отново. Вълю се бави; Бенковски е мрачен, за въстанието в Панагюрище не говори. «Тежък товар лежеше на неговата душа — пише З. Стоянов. — ... от време на време той казваше не без униние: — Какво ли тегли сега старата ми майка от неприятелите, която навярно са хванали да изплаща моите грехове...(45)

През изминалите последни три дни четиримата другари разказват един другиму живота си. За пръв път Бенковски разкрива истината пред своите съратници: «Моето име не е Георги Бенковски. Аз се казвам Гаврил Груев Хлътев, родом от Копривщица...».

Какво е подтикнало ръководителя на Априлското въстание за тази последна и единствена изповед? Той сам загатва какви са подбудите му: предусещане за възможния близък край — «До довечера не е известно — казва войводата на другарите си — какво ще да стане с нас, кой ще да оживей, кой ще да умре, та затова не е зле да се знаеме един други...». И наред с мисълта за смъртта става по-остро чувството за отговорност пред поколенията и съзнанието за историческото значение на делото. Народът, бъдните поколения трябва да знаят истината: «Който остане жив, нека разказва на приятели и на роднини... Който остане жив от нас, нека разказва за мен, когато стане дума за нашите работи...»(46). Не празна суетност ръководи войводата — автобиографичният му разказ, цитиран по-рано и по друг повод в нашето изложение, е най-сигурно опровержение на всяка подобна мисъл: Бенковски разказва за себе си лаконично, просто, без украси и самоизтъкване.

На същия ден — 12 май 1876 г. — Вълю идва по-късно от обикновено — борците чуват най-напред как той навиква и хока говедата, а после запява на висок глас народна хайдушка песен «Янкина буля думаше...». Чувайки отдавна очаквания глас, отец Кирил изразява общата надежда, че Вълю пее, за да ги извести отдалеко, че им носи хубави новини.

«— Може най-после да е поработила и нашата чест — каза Бенковски. — ... Тая нощ аз видях твърде лошав сън... при всичко, че... малко вярвам на бабините деветини. Сънувах, че при нас дойде разкошно облечена млада жена, която се поздрави с всинца ви наред, а на мене подаде ръка и ме целуна по челото...»(47)

Вълю Мечката разказва на малката дружина, че башибозуците са заминали вече към Орхание (Ботевград). От Сърбия български юнаци нахлули в България с 12 байрака. Освен Сърбия щяла да се намеси и Русия. На върха на планината се чували топовни гърмежи...(48) Радостните вести дават кураж, будят надежди, а в сърцето на войводата зазвучава отново най-обтегнатата струна: страданието от погрома и отговорността за поражението, за жертвите. Според спомените на З. Стоянов, след думите на Вълю, Бенковски извикал: «— Не отиде напусто пролятата в Тракия кръв; няма да ни кълне потомството, че сме го излъгали!... Казвай още, дядо, ... какво можа да научиш за нашите братя с 12–те байрака?»(49). Може би на места З. Стоянов се увлича, предавайки буквално реплики, или цели диалози, може би понякога го подвежда лекото, талантливо перо и богатото въображение. Но очевидно не случайно след поражението на въстанието почти винаги, когато мемоаристът разказва за Бенковски, за неговото състояние и поведение, зазвучава този мотив — напразно ли бе пролята толкова българска кръв, той е отговорен каква ще бъде присъдата на поколенията? Въпроси, които преследват ръководителя на Априлското въстание до последния му ден, които поглъщат съзнанието му, обсебват мисъл и чувства.

Вълю предлага на четиримата бунтовници да ги отведе при зет си, чиято кошара не е далеко и в нея има и храна, и сланина за из път, а зет му като свой и сигурен човек ще ги проводи до Троянския балкан. Зарадвани от това отдавна очаквано предложение, устремени да потеглят час по-скоро, изпълнени с нова голяма надежда, Бенковски и неговите другари не обръщат достатъчно внимание на гузния, бягащ поглед на Вълю Мечката, на капките пот по челото му. На неговия неочакван въпрос — какво ще му платят за труда, войводата отговаря отривисто, искрено: «— Ризите ни от гърба, дядо Вълю, ако поискаш и тях сме готови да ти дадем»(50).

Малката дружина потегля по тясна пътечка надолу към р. Костина, предвождана от Вълю; след него вървят Бенковски, отец Кирил, Стефо и З. Стоянов. След 10–15 минути ход те са вече в долината, пред тях — зелена полянка, през нея — път, в другия й край тече р. Костина; отвъд реката отново започва стръмна гора, която се губи в мъгла. Още по време на тръгването им завалява пороен дъжд. Въстаниците са изненадани от пътя, който трябва да пресекат, и от мостчето на реката, по което няма следи от човешки стъпки — повърхността му е чиста и гладка, като че ли току-що е направено... Когато Бенковски е стъпил вече на моста, Вълю се спира и показва посоката, където се намира кошарата на зет му. И добавя: «— Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други, да не паднете от мостенцето»(51). Всички са на моста. Реката тече «бързо като куршум», бреговете са високи — «по няколко аршина». Вълю и Бенковски стъпват на другия бряг. З. Стоянов обръща внимание на другарите си, че мостът е съвсем нов. Бенковски поглежда назад и казва: «— Ти трябва да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, но в Тетевенския балкан, на река Костина...» — «Това бе сбогом от негова страна — разказва със сдържано вълнение З. Стоянов. — Тия са последните негови думи...»(52). В същата секунда Вълю пълзешком се затичва по отсрещния бряг и се скрива зад паднало голямо дърво. Изгърмяват пушки, чуват се викове на турски език. Вдига се облак дим; в част от секундата, през димната завеса, З. Стоянов, който стои като вцепенен на мостчето, вижда «Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си... Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери...»(53).

Стоян Заимов, който е затворен в цариградската тъмница заедно с отец Кирил и е свидетел на неговите последни дни, преразказва в «Миналото» думите му за трагичната гибел на войводата: «Най-напред вървеше Вълю говедаря, комуто платихме хилядо гроша, за да ни заведе на Троянския манастир; подир него вървеше Бенковски с вирната глава; подир Бенковски аз с наведена глава; подир мене вървеше Стефо далматинеца, намусен като Стара планина през месец ноември, а най-отдире вървеше Джандаки (Захари Стоянов). Щом аз и Бенковски изминахме «мостчето», Вълю говедаря високо дигна кривака си и извика: «Момчета, не бойте се». В отговор на говедаря няколко пушки изгърмяха от близкия храсталак: Бенковски разпери ръце като орел крилата си; каза нещо си и се търкулна на моравата. Втори път изгърмяха пушки; усетих, че дясната ми ръка и левият ми крак отлетяха... Неволно се обърнах назад и видях как Джандаки, като сърне се метна от мостчето доле в реката, а Стефо с бързината на дива коза бягаше по ливадата на надоле. Помаците излязоха из пусията си и с голи ножове се впуснаха върху треперещия труп на Бенковски войвода. Бенковски бе опушнат в сърцето и в челото... Висок и плещест, с рунтави гърди и къделести мустаци помак някой си се тръшна върху трупа на Бенковски, завърши му главата като на ягне гергьовско и я отряза с острия си ятаган; сетне я натъкна на ножа си и гръмогласно се провикна: «На ти, хаджи, българско царство!»...

Обезглавеният труп на Бенковски трепереше, като трупа на току-що заклана сърна, а главата му, натъкната на ятагана, ту смигаше, ту разтваряше посинелите бърни, и като да ми казваше: «Отче, прощавай!»... О, колко бе грозно и страшно... и сега, като си спомня треперещия труп и отсечената глава, косите на главата ми настръхват...»(54). Палачите вземат от обезглавения труп на Бенковски двата револвера, сабята, биноклите, компаса, военната карта, часовника и камата. Събличат и дрехите му. «Главата на Бенковски на дълга върлина натъкнаха... и я дадоха на Вълю говедаря да я носи пред тайфата. На друга четалеста върлина накачиха дрехите на Бенковски, компаса му, револверите...»(55) Трупът на войводата е завлечен и захвърлен в шумака.

Предателството на Вълю Стоилов Мечката не подлежи на съмнение. Организаторът, вдъхновителят и вождът на Априлското въстание — Георги Бенковски — става жертва на предателска ръка(56).

Гибелта на «гениалния стратег на въстанието» — според характеристиката на Ив. Хаджийски(57), постави пред поколенията един открит въпрос: успя ли Бенковски сам да стреля в своето мъжествено чело; не отправи ли той сам в главата си единия смъртоносен куршум? Единствените непосредствени свидетели са З. Стоянов и отец Кирил. З. Стоянов вижда през дима как войводата пада по очи с разперени ръце, но добавя, че държи един от револверите си. Отец Кирил, който е бил най-близо до войводата в този момент — както споменахме — разказва на Ст. Заимов: «Бенковски разпери ръце, като орел крилата си, каза нещо и се търкулна на моравата»; и по- нататък съвсем категорично: «Бенковски бе опушнат в сърцето и главата»(58).

Турските документи са лаконични: «войводата бил прострелян от куршума на хаджи Ахмед [Рюзгяр хаджи Ахмед ага] и паднал мъртъв».

Пръв Тома Сираков изразява убеждението си, че Бенковски се е самоубил. Т. Сираков не е пряк свидетел, но се позовава на отец Кирил, доведен от турците в Софийския затвор. «Като гледахме главата [на Бенковски] — пише Т. Сираков в спомените си — забелязахме, че куршум бе минал край дясното ухо. От това се виждаше, че той [Бенковски] е изпълнил думата си. При клетвата ни бе казал, че единият револвер е за турците, а другият за него. Сам се беше убил, както ми каза после и игуменът [отец Кирил]» (к. а.)(59). Спомените на Т. Сираков, написани през 1888 г., са правдиви и искрени. Трудно е обаче днес да се прецени кой предава по-достоверно и точно спомените на отец Кирил — Т. Сираков или Ст. Заимов.

След Тома Сираков за самоубийство на Бенковски пише и Тома Георгиев, секретар и близък съратник на войводата, оставил ценни спомени за Априлското въстание. Той също не е бил свидетел на разигралите се събития, използува разказите и спомените на своите другари. «На 12 май — пише Тома Георгиев — Вълю повел своите жертви през моста и току-що стъпили на него, пушките на скритите около моста турци започнали да гърмят. Тук Бенковски паднал убит. Обаче преди да издъхне успял да гръмне с револвера си и се самоубил.» По-нататък Тома Георгиев разказва: «Турците смятаха да хванат Бенковски жив», но той «не се боеше от смъртта, последва примера на великите герои и умря славно за отечеството»(60).

Историците на Априлското въстание и биографите на Бенковски никъде не поставят въпроса за самоубийство. Те или не са забелязали твърденията на Т. Сираков и Т. Георгиев, или са ги отхвърлили като недостоверни и поради това не заслужаващи внимание. За нашата историческа наука Георги Бенковски пада убит от врага край р. Костина, Тетевенско. Но въпросът е поставен от двама съратници на войводата, той вече съществува и не може да бъде отминат с премълчаване. Наистина той не може и да бъде решен категорично, не може да бъде документално доказан, но той, както вече изтъкнахме, съществува и буди размисъл.

Потерята на Рюзгяр хаджи Ахмед ага е била залегнала зад два големи повалени бука, на 5–6 крачки от реката, на отсрещния бряг. Единствен Бенковски умира веднага. Отец Кирил е тежко ранен. З. Стоянов пада в реката, буйните води го повличат надолу по течението, той се покатерва на високо клонесто дърво, докато го скрие нощта. Далматинецът Стефо успява да избяга, но след ден-два бива заловен(61). Сам хаджи Рюзгяр, ръководител на потерята, отрязал главата на Бенковски. Вълю признава по-късно пред З. Стоянов, че хаджи Рюзгяр ага дал главата «нему да я носи», а после го изпратил да търси избягалите(62).

Георги Бенковски загива в сряда на 12 май, в 17.30 часа. Главата му, набучена на кол, е отнесена в Тетевен, после в Орхание (Ботевград) и накрая в София. Тялото му било тайно погребано от една набожна жена — баба Удреница, в гробницата на черквата «Св. Всех Святих»(63).

За османската власт вече са били ясни мястото и ролята на Бенковски в Априлското въстание. В телеграмата от 15 май 1876 г. на софийския мютесариф до видинския мютесариф, в която се съобщава за гибелта на Бенковски, ненавистта и озлоблението към ръководителя на въстанието разчупват официалния канон на информацията. «Бяхме получили сведения — четем между другото в телеграмата, че войводата Георги Бенковски... отправил прокламации и писма... Сред негодниците, които събирал около себе си, той си поставил титлата командир на 4–та румелийска област и на 9–а дивизия и че се скрил в пещерата в Тетевенския балкан.» И по-нататък: «От телеграмата, която се получи снощи от Орханийския каймакам се разбра, че проклетата глава на въпросния Георги и заловеният ранен поп Кирил са откарани в Орхание». Заедно с възхвалата на султана, на «сянката на Аллаха», следва безпощадна закана към «всичките ония, които в отговор на неговата обич и в отплата на щедрата му милост към всички поданици, за която дължат благодарност, те поради лошата си природа са избрали пътя на бунтарството, като са се осмелили да предприемат действия и да вършат престъпления... Те не ще убягнат острия меч на султана». Ето и края на този интересен документ: «Тъй като заслугата за затриването от лицето на земята на този проклет бунтовник Георги принадлежи изключително на Негово Величество падишаха, от страна на местното население се отправят молитви за неговото дългоденствие и величие»(64).

С гибелта на Бенковски въстанието претърпява пълния си разгром. «Със смъртта на Бенковски — пише Д. Страшимиров — изгубва се не само най-големият виновник на Тракийското въстание, но угасва едва ли не и последният лъч от това въстание, защото Бенковски е един от последните въоръжени бунтовници.»(65) Залавянето на вожда на въстанието е за османската власт най-голямата кървава победа. Големият мемоарист на епохата, З. Стоянов, предава непосредствени разкази на съвременници и очевидци: «Около стотина души носели главата за Орхание и София». В селата Гложене, Извор, Осиковица, Правец и пр. «отивал по-напред човек, който изкарвал селяните да излязат край селото и посрещнат конвоя. В с. Осиковица конвоят изгърмял около 500 пушки. Главата носел един българин, побита на дълъг прът»(66).

На третия ден след трагичния 12 май З. Стоянов чува от овчар на име Иванчо следния разказ: «— Преди два-три деня прекараха от тук башибозуците един поп с много дълга брада... Неговото лице беше обляно в кръв, а снагата му... надупчена като решето с куршуми и сачми. Той вървеше най-напред с един хубав кръст в ръце, който държеше отпреде си... Подире му вървеше един турчин, който носеше на ножа си една човешка глава с руси подсукани мустаци, с червен калпак и с алено сукно отгоре, а отстрани имаше една китка от паунови пера. Турците изкараха селяните да излязат и ги посрещнат. Ние помислихме, че тая глава е на някой войвода, но турците казали в селото: «Пезевенк, хубаво го гледайте! Той щеше да ви стане крал»(67).

За това страшно шествие разказва на Стоян Заимов в Цариградския затвор сам отец Кирил: «На 15 май с голям алай ме откараха за Орхание: качиха ме на кон, турнаха в лявата ми ръка Поибренския кръст, наметнаха през дясното ми рамо главата на Бeнковски, турната в конска торба, а нещата му прикачиха на самара!...». Край София декласирани тълпи издевателствуват над мъченика герой отец Кирил — «заплюваха ме, заплюваха мъртвата глава на Бенковски войвода»(68).

Както от разказа на отец Кирил и на скромните български овчари, така и от турските документи личи омразата на поробителя и същевременно неговият страх от загиналия герой. Този страх витае около трагичното шествие от Костинската река до София — окървавeния окован отец Кирил с поибренския кръст в ръка, главата на войводата и въоръжените до зъби победители... В телеграмата на Софийския мютесариф е отразен недвусмислено страхът от силата и въздействието на личността на Бенковски и неговото безсмъртно дело: «... Наредихме веднага на Орхание да изпратят бързо тук в София главата на въпросния бунтовник, специалното му облекло с отличителни знаци и заловения поп, за да бъдат показани на затворените тук бунтовници, та да не се осмели някой друг под негово име да продължи въстанието»(69). И в отвратителната сцена в софийския затвор, вероятно сцена когато уплашени затворници и подставени лица заплюват лицето на войводата и се нахвърлят върху отец Кирил, има безсилие и страх; има нещо унизително, недостойно в този кървав триумф на «победителя». «Току-що бяха докарани в София — четем в телеграмата на софийския мютесариф — главата, униформата, списък, документи, войводското пауново перо на главата, въпросният поп, двама юзбашии, няколко въстаници и големият кръст, пред който попът карал бунтовниците да дават обет, като го целуват, че ще следват твърдо пътя на революцията. Когато в присъствието на специалната комисия на тукашните бунтовници бе показана главата, те всички потвърдиха, че това е главата на техния войвода Георги Бенковски; същият, който им бил водач, който запалил къщите, който събирал от ръцете им парите. Всички заплюха главата и лицето и я проклинаха. Те се нахвърлиха и върху попа, който едва можа да бъде избавен от ръцете им.»(70)

Не трябва да се забравя, че тази отвратителна картина е описана в турски документ. В спомените на съратниците на Бенковски — априлци, липсват подобни описания. Съвсем кратък е поп Недельо Иванов от с. Мирково, Пирдопско: «След това уловиха турците и мен и закараха ме в Софийский затвор. Тук до три месеци кръста, заедно с дрехите, окървавени, както и главата на Бенковски се намираха на една маса, гдето ни изследваха истиндакчиите. Главата стоя няколко деня само и после я вече нема. След три месеца нас с калугера [отец Кирил] преместиха в Цариградский затвор...»(71). Ето и откъс от интересните спомени на Тома Сираков, който също е бил в софийския затвор по това време: «След няколко дена пак ни повикаха на двора. Като излязохме, видяхме игумена Кирил от нашия манастир, натъкнат с пера, едната половина на дългата му брада беше оскубана, както и единият му мустак. На врата му бе вързана конска торба, в която бе турната главата на Бенковски. Пуснаха го и той свали от шията торбата. Извадиха главата. Попитаха ни: «Това ли ви е войводата?». Казахме, че е той. Посочиха и гуглата, на която имаше златен лев»(72).

Ненавист и страх тласкат «победителите» към това варварско отмъщение, към тези издевателства над отрязаната глава на водача на най-голямото българско въстание от XIX в.

Девет дена след гибелта на войводата, на 21 май, главата му, вече разложена, поставена в същата конска торба, била погребана от свещеника Христо Павлов в присъствието на един мюлезимин и на Николчо гробаря край София, в новото гробище, на запад от града, отдясно на шосето за Княжево(73).

«Загина героят на Априлското въстание Бенковски — пише развълнувано Тома Георгиев, — ...угасна звездата на десетдневното царуване.»(74)

Заключителни думи

Георги Бенковски е последователен продължител на революционната традиция в българското националноосвободително движение. Той е наследник на великото дело на Раковски, Левски, Каравелов, Ботев. Изцяло в духа на тази традиция е отношението му към българския народ и неговата борба за национално и социално освобождение. Като Левски и Ботев той ратува за републиканска форма на управление в бъдеща свободна България. Бенковски вярва дълбоко в силите и възможностите на своя народ. Народната революция е за него единствен път за избавление. В духа на традициите на българското националнореволюционно движение и идеология е и неговото отношение към турския народ.

Опознал истински своя поробен и изтерзан народ, обикнал го безгранично, той естествено израства като призван вожд на Априлското въстание. Бенковски е най-ярката фигура на Априлската епопея, верен изразител на стремежите на народните маси в този върховен исторически момент.

Като организатор и ръководител Бенковски проявява изключителна решителност, твърдост, революционен устрем, удивителен реализъм, несъмнени качества на военачалник, на военен стратег.

Само с пълното сливане с народа може да се обясни обаянието и силата на Бенковски като водач. Чрез него говорят и действуват обикновените българи, «сиромасите селяни», «милите братя», както — по думите на Захари Стоянов той обичал да ги нарича.

Бенковски познава добре различните слоеве на населението, техните настроения и стремежи. Отношението му към тях е различно, различно подхожда той към отделните дейци на революцията. Водачът на Априлското въстание умее да се приближи до отделния човек. Предани и верни нему са както селяните, занаятчиите, търговците, така и учителите, свещениците; неуките и образованите; простите «орачи и копачи» и представителите на българската интелигенция. Особено предани са му селяните. Неведнъж в критични минути те го подкрепят, те са негова опора.

Неумолимо строг към себе си, Бенковски е строг и към другите. Към интелигентните младежи, членове на революционния комитет в Пазарджик, написали Адрес до султана с искане за реформи, и уверени, че проявяват похвален патриотизъм и активност, той е рязък, категоричен, убийствено хладен. «Мнението на цял свят в тая минута — разказва за този случай Константин Величков, член на комитета в Пазарджик — не би значило нищо пред една само дума, капнала от устата на апостола.

И Бенковски проговори и ни поля със студена вода. Какви са тия мемоари и какъв смисъл могат да имат? България не проси правдини, България иска свобода и независимост и което иска тя ще го извоюва с оръжие в ръка.» На опита на младите революционни дейци да защитят своя Адрес, който ще «има значение за Европа...», Бенковски остава непоколебим. «Европа не намери пред неумолимата му логика — продължава К. Величков — повече пощада от Турция. Нашата сила е нашето оръжие, пред което ще бъдат принудени да преклонят глава и Европа, и Турция.

И Бенковски пресече разговора, като мина върху предмета на своето идване и върху близките задачи, които ни предстояха.»(1)

Въпреки рязката и категорична присъда на апостола, пазарджишките революционери са запленени от неговата личност, те му вярват, слушат го, подчиняват му се.

При едни случаи Бенковски е строг и рязък, в други той е добър и внимателен. Той умее да бъде остър и твърд, да порицава и осъжда, да изисква и заповядва, и същевременно, когато е нужно, да намери ласкава, топла дума, да окуражи, да вдъхне вяра и надежди. Характерни в това отношение са спомените на Стоил Финджеков, Кръстьо Некланович, Михаил Радулов и други. Черновежд твърди, че единствено с поп Груйо Бански Бенковски се шегува, единствено с него се смее(2). Може да се предположи, че ръководителят на Априлското въстание е имал съзнание за необикновената личност на Захари Стоянов, че е долавял интуитивно големия талант, скрит в този самоук български овчар, че е предусещал голямата мисия, която историята му е отредила. Пред него той разкрива по-дълбоко себе си, някои мотиви за действията си, пред него допуска минути на човешка слабост.

Безспорни са качествата на Бенковски като организатор, като човек на действието. За по-малко от сто дни, той, заедно с другите апостоли в IV революционен окръг, организира и вдига въстанието. Още първите му стъпки са точни и уверени. «Твърдата и непоколебима воля на Бенковски — пише Тома Георгиев — накара хората да поизоставят частните си работи и да се заловят мъжки за приготовленията... Със своята смелост и юначество все не преставаше да дава кураж на комитета... Бенковски употреби всичките си сили, за да убеди хората да се приготвят в най-късо време...»(3)

Бенковски разяснява и убеждава, енергично поставя въпроси и иска бързи отговори, възлага задачи и изисква те да бъдат изпълнени. «По темперамент, по възпитание — пише Стоян Заимов — Бенковски спадаше към типа... водители на тълпата. Да, у Бенковски имаше всичко онова, което притежава всеки водител на тълпите.»(4)

С изключителен усет Бенковски намира тези форми на действие, които са били най-нужни, най-подходящи за историческия момент.

След избухването на въстанието той създава необходимите условия, допринася немалко за народното ликуване, за «пиянството» на въстаналия народ през десетте дни на свободата. Бенковски разбира по-добре от всички значението на това «пиянство» за нарастването на свободния човек у петвековния роб. Но дори когато води церемонията по освещаването на знамето в Панагюрище или когато се улавя и повежда въстаническото хоро на Еледжик, дори в Белово, сред възгласите «живио», «вива» и «да живей» — в апогея на ликуването, той е сдържан и делови. Той не се оставя на течението на събитията, стреми се да го направлява. Редица негови конкретни стъпки и заповеди поразяват със своята далновидност: «окървавяването» на селата, като селяните сами избиват мюдюрите, пъдарите, властвуващите; изгарянето на изпразнените села; осигуряването на храна за по-дълго време на населението, укрепило се в горите, за да е възможна по-продължителна съпротива, и т. н. На Бенковски принадлежи идеята за създаването на Хвърковатата чета, изиграла изключителна роля по време на въстанието, с огромно тактическо и морално значение.

Бенковски запалва искрата, за да лумне могъщо народният подем и ентусиазъм; войводата дава идеите, които народът осъществява. Водачът на Априлското въстание притежава огромна вътрешна сила. Той умее да внуши своето превъзходство. Властен е, защото е силен. Той има ясна цел, вижда повече, гледа по-далеко.

Съратникът на Бенковски, активен участник в подготовката на Априлското въстание, Отон Иванов завършва своите спомени за «революцията през 1876 г.» с обобщението: «Ето как действуваше Бенковски в Т. Пазарджишки и част в Пловдивски окръг, та въстанаха всичките градове и села като един човек и всъде бликна огън и кръв, което не можа да извърши никой друг апостол»(5).

Несъмнено Бенковски е жив човек, със своите недостатъци и увлечения, със своите подеми и падения. Пръв Иван Хаджийски разкри противоречивата и сложна личност на водача на Априлското въстание — «една от най-драматичните личности в нашата история»(6). «Бенковски не е каменен идол — пише С. Янев, — нито френетизиран до безразсъдство водач. Той остава в съзнанията като титан, прегърбен от огромна тежест — монолитен и драматичен едновременно.»(7)

В бурния живот на Г. Бенковски има върхови минути на подем и минути на човешка слабост, на голямо човешко страдание. Минутите на отчаяние не са много и не накърняват ореола около неговия образ на революционер, на всеотдайно предан на делото и народа борец.

Когато в Панагюрище се получава Кървавото писмо, всички плачат, сълзи текат и по лицето на войводата, но той бързо се овладява и поема тежкия кръст на водач на въстанието.

Когато Хвърковатата чета застига кервана от стотици селяни — мъже, жени, деца, стари и млади, майки с деца кърмачета и бременни невести, подкарали каруци с покъщнина, добитък — и потеглили за военния лагер на Еледжик, Бенковски отново не може да сдържи сълзите си.

В този изключителен момент, може би един от най-силните в живота на войводата, той произнася покъртителни думи, които разкриват красотата и дълбочината на неговия всеотдаен порив: «Боже! Дай ми сила и недей ме оставя сам; помогни ми в светото предприятие да избавя тоя народ от железните нокти на тиранина!»(8).

Страшни минути преживява Бенковски, когато започва погромът на въстанието. Но и тогава той е силен в мъката си, в чувството си за отговорност. Погрешно е да се представя Бенковски след погрома на въстанието — слаб, болен, уплашен. По-затворен и по-мълчалив отпреди, той до сетния си дъх е верен на себе си. Над пожарището на Панагюрище той напрегнато мисли как да помогне на панагюрци; разбрал безизходното положение, той търси спасение за Хвърковатата чета в Балкана. До последния миг на своя живот Бенковски действува. Устремен към спасителния румънски бряг, той живее с непрекъсната готовност да умре, но да не падне жив в ръцете на врага. Пред своите най-близки съратници той неведнъж казва, че предпочита те да го убият и да отсекат главата му. Тези думи не са израз на слабост, те говорят за неговата твърда готовност за съпротива. Преодолявайки болестта и минутите на слабост, Бенковски продължава неравната борба — с врага и със стихиите на Балкана. Пред другарите си той повтаря мисълта, че единият му револвер е предназначен за врага, а другият — за него.

Войводата рухва с револвер в ръка край р. Костина в Тетевенския Балкан, прострелян в сърцето и в главата. Историята мълчи — срещу врага ли е отправил (или е искал да отправи) той последния куршум, или в своето мъжествено чело. Едно е несъмнено: до сетния си дъх водачът на Априлското въстание е готов за борба, за действие.

«Мъжествен революционер, който стремително се издига до шеметните висоти на човешкото могъщество — пише Веселин Андреев — и внезапно слиза до бездни на отчаяние — също така човешки. Той е силен с народа — в победите. Силен е в разгрома — със съзнанието, че е отворил люта рана в сърцето на тиранина. Силен е и в отчаянието — не само от своята участ, а и от страшната участ на народа.

Обаятелен, неотразим човек, целият в движение... Бенковски... стана знаме и вдъхновение.»(9)

Послеслов

Баща ми започна да пише тази своя последна книга с ясно съзнание за сложността и отговорността на задачата, за трудностите, които му предстояха. Той работи върху биографията на Бенковски през последните години от живота си, до последния си дъх. Още в началото на работата през 1976 г. казваше, без всякакъв песимизъм, по-скоро бодро и шеговито: «Ако нещо се случи с мен, ти ще довършиш «Бенковски».

През 1979 г. той заболя много тежко, но нито веднъж не заговори за смъртта. И когато оздравя незабавно се върна към любимата си работа. Работеше с увлечение, с възрожденски пламък. Смъртта дойде съвсем неочаквано и внезапно; на работната му маса остана недописана страница.

Той успя да напише в окончателен вид осем глави от Биографията. Работеше върху деветата глава, от която беше написал по-голямата част. Затова довършването на книгата не бе трудно за мен, още повече, че той остави много бележки върху последните глави. Жив беше и споменът за всички разговори, водени по различни поводи за Бенковски, за неговата личност, за неговия живот и безсмъртно дело.

28. III. 1981 г.

Цвета Унджиева

Бележки

Увод

1. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. С., 1972, с. 205.

2. ХРИСТО БОТЕВ. Събрани съчинения. T. II. С., 1976, с. 17.

3. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876. С., 1976, с. 106. Пак там, с. 107, позовавайки се на Ленин, е отхвърлено несъстоятелното твърдение, според което Априлското въстание се характеризира «като някаква си селска революция».

4. ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Документално наследство. С., 1973, с. 110–111.

5. Пак там, с. 67.

6. ХРИСТО БОТЕВ. Събрани съчинения. T. II. С., 1976, с. 328–329.

7. Пак там, с. 102.

8. Пак там, с. 17.

9. Пак там, с. 5.

10. ХР. Ф. ПОПОВ. Самуил. Исторически разказ... С., 1887; Град Клисура в Априлското въстание. С., 1926; Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка в Априлското въстание... С., 1901; Н. ХР. ПЕТЛЕШКОВ, ИВ. К. ЙЕРЕМИЕВ. История на Брациговското въстание. Пловдив. 1905; Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание в 1876 година. С., 1901; Т. ШАБАНОВ. Описание на живота ми. — В: Копривщица 1937. T. II. Юбилеен сборник. С., 1937; К. ВЕЛИЧКОВ. В тъмница. С., 1939.

11. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968.

12. Април 1876. Спомени. С., 1973.

13. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. T. I–III. Пловдив, 1907.

14. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876 г. С., 1976.

15. Априлското въстание 1876. T. I–III. Сборник с документи. С., 1954–1956.

16. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски. — В: Съчинения. T. I. С., 1974.

17. С. ЯНЕВ. Корени. С., 1976.

I

1. К. ИРЕЧЕК. Пътувания по България. С., 1974, с. 387.

2. Л. КАРАВЕЛОВ. Българи от старо време. — В: Събрани съчинения. Т. I. С., 1965, с. 203.

3. Л. КАРАВЕЛОВ. Записки за България и за българите. — В: Събрани съчинения. Т. IV. С., 1966, с. 426.

По-големи подробности за скотовъдството вж. у Л. ОСЛЕКОВ. Копривщица. — В: Копривщица. Юбилеен сборник. С., 1926, с. 503–510.

4. А. НЕЙЧЕВ. Джелепи и бегликчии. — В: Копривщица. Юбилеен сборник. С., 1938, с. 524.

5. Л. ОСЛЕКОВ. Копривщица. Поминък. — В: Копривщица. Юбилеен сборник. С., 1938, с. 509.

6. Като говори за джелепите, М. Арнаудов бележи: «Тези заможни и волни синове на Средногорието са се чувствували жизнерадостна аристократическа класа, издигната над средната ръка свои съселяни». (М. АРНАУДОВ. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха. С., 1964, с. 20.) С «влиянието на бегликчилъка» К. Иречек, посетил града след Освобождението, обяснява стремежа на копривщенци към «външен блясък; между тукашните граждани ще намерим и съвършени джентълмени, които говорят английски, френски или италиански..., много от тях говорят новогръцки, турски и арабски». (К. ИРЕЧЕК. Пътуване по България. С., 1974, с. 417.)

7. Л. ОСЛЕКОВ. Копривщица. Поминък. — В: Копривщица. Юбилеен сборник. С., 1926, с. 519. Вж. и А. НЕЙЧЕВ. Джелепи и бегликчии. — В: Пак там, с. 523–534.

8. По повод на тази благотворителност, отправена главно към църквите, Л. Каравелов бележи с ирония: «... Ако Вълко (Големият) е изградил в Краставо село черква, то я е изградил не като българин и не като родолюбец, а като добър християнин и като грешна душа. (Л. КАРАВЕЛОВ. Пос. съч. Т. IV, с. 427.)

9. Л. КАРАВЕЛОВ. Пос. съч. Т. IV, с. 425–426.

10. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 131.

11. Пак там, с. 131–132.

12. Първенство в това отношение държат спомените на М. Маджаров, които се отличават с богатото си съдържание, с остротата на наблюдението и с правдивото си и талантливо възпроизвеждане на действителността. Описанието на първата му раздяла с близки и с Копривщица като млад гурбетчия е забележително. Вж. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 134–137.

13. Л. ОСЛЕКОВ. Копривщица. Поминък. — В: Копривщица. Юбилеен сборник. С., 1926, с. 515. Същият автор дава много и интересни подробности за историята и бита на абаджийството в Копривщица. (Пак там, с. 511–517.) Обстоятелството, че абаджийски чираци извън града са били Л. Каравелов. Г. Бенковски и М. Маджаров, дава повод на М. Арнаудов да отбележи, че «участието на тези и мнозина други копривщенски абаджии в умствения живот, в революционното движение или в гражданското устройство на нова България показва ясно каква полезна школа за характерите, с устойчивата воля и правилната преценка на нещата е било странствуването на младите хора в един свят на суровите интереси и при досег с ту по-развити, ту по-изостанали инородни среди». (М. АРНАУДОВ. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха. С., 1964, с. 25.)

14. М. АРНАУДОВ. Пос. съч., с. 24. Вж. СТ. ПРАНЧЕВ. Копривщица от точка зрение историческа, социална и икономическа. Пловдив, 1886, с. 21–23. Той пръв изнася тези цифрови данни.

15. Л. ОСЛЕКОВ. Копривщица. Поминък. — В: Копривщица. Юбилеен сборник. С., 1926, с. 520.

16. ИВ. УНДЖИЕВ. Карлово — история на града до Освобождението. С., 1962, с. 62.

17. Пак там, с. 63.

18. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 132.

19. Пак там.

20. Л. ОСЛЕКОВ. Копривщица. Поминък. — В: Копривщица. Юбилеен сборник. С., 1926, с. 515–516. Вж. М. АРНАУДОВ. Любен Каравелов. С., 1964, с. 25. Изразът «вариклечко» в смисъл на скъперник пестеливец според Петко Славейков бил създаден от и за копривщенци, които ходели по печалба и се хранели общо.

21. «Когато абаджийският керван в продължителното си пътуване до Цариград минаваше сутрин покрай селска или градска фурна — съобщава М. Маджаров — и купехме топли хлябове, то бе за нас пиршество. Какво повече може да иска един абаджия, когато има топъл хляб и сирене в пътуването си? В продължение на петнайсет дни ядохме два или три пъти на гостилница, и то не всички другари, а само по-охолните... По тоя начин спестих за себе си половината от парите, които баща ми беше дал за пътни разноски.» (М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 141–142.)

22. СТ. ПРАНЧЕВ. Копривщица от точка зрение историческа, социална, икономическа. Пловдив, 1886, с. 17–18.

23. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 173. По-късно и сам Бенковски в разговор с М. Маджаров, като изтъква ролята на общините, посочва зависимото положение на местния мюдюрин: «Кой управляваше досега Копривщица, неграмотният ага ли?». (Пос. съч., с. 312.)

24. Пак там, с. 175.

25. Пак там. «Аз не вярвам — завършва самоуверено своята мисъл М. Маджаров — че в другите страни е по-голяма свободата, отколкото в нашата Копривщица» (с. 175).

26. Хаджи Геро е прототип на Хаджи Генчо в «Българи от старо време» на Л. Каравелов.

27. М. АРНАУДОВ. Любен Каравелов. С., 1964, с. 30.

28. Само четири години след Карлово Копривщица открива своето първо девическо училище. (Вж. ИВ. УНДЖИЕВ. Карлово — история на града до Освобождението. С., 1962, с. 114.) Лука Ив. Доросиев разглежда подробно и документирано «Учебното дело в Копривщица преди Освобождението». — В: Копривщица. Т. I. Юбилеен сборник. С., 1926, с. 273–420.

29. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 47 и 46.

30. Като изтъква влиянието на майките «заместници или съветници на мъжа», М. Арнаудов бележи: «Семейното възпитание е допълняло опита, добит в чужбина, и с местните обществени традиции трябва да си обясним някои от най-ценните качества на копривщенската интелигенция». (М. АРНАУДОВ. Любен Каравелов. С., 1964. с. 30.)

II

1. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 680.

2 Една от дъщерите, по-голямата, Василя, се оженва за копривщенския търговец Иван М. Маджаров. Тази сестра на Бенковски е майка на видния общественик и публицист Михаил Ив. Маджаров, чиито спомени сме използували много пъти. Бенковски следователно е вуйчо на М. Маджаров. Семейството на Ив. Маджаров е имало още пет деца — Стефания, Мария, Ганка, Грую и Георги (починал като дете). Сестрата на Бенковски Василя умира в 1916 г. Другата сестра на Бенковски, по-малката, Куна, е била женена за Генчо Шиндаров. Семейството е имало две деца — Нона и Грую. Децата на Нона — Кина, Елена. Димитър, Генчо и Мара, са оставили голямо поколение. Не можахме да съберем сведения за поколението на Куниния син Грую. Куна умира около 1920 г.

3. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 681.

4. Пак там.

5. «Баба Груевица — съобщава М. Маджаров — всякога, когато приказваше за мъжа си, произнасяше името му с особена преданост и любов... До последния час на живота й аз не чух от нейните уста оплакване или осъждане, или какъв да било укор за него.» (Пак там, с. 680.)

6. Годината на раждането му не се знае.

7. Пак там, с. 679.

8. Пак там, с. 681–682.

9. Пак там, с. 683.

10. Пак там, с. 686.

11. Пак там, с. 685, 692.

12. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 271.

13. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка за Априлското въстание. Записки по Копривщенското въстание от 1876 година. С., 1901, с. 18–19.

14. W. Младини на Бенковски и първи стъпки в живота. — Българска сбирка, 1901, кн. 1, с. 299–303.

15. Д. Страшимиров само стеснява амплитудата между трите години, посочени от Н. Беловеждов. «Гаврил Хлътев — според него — е роден в Копривщица през 1842–1843 г., а по някои източници в 1844 г.» (Априлското въстание. Т. I. Пловдив, 1907, с. 235.) Страшимиров не прави никакъв анализ, а само посочва под линия споменатите вече източници.

Следващите автори на по-малки или по-големи очерци за Бенковски механично повтарят посочените години, без да внасят нещо ново по въпроса. Според Ст. Цеков Бенковски е роден през 1841 г. (Георги Бенковски и въстанието. Плевен, 1926, с. 5.) Братя Н. и Ив. Данчови поставят рождената дата «между 1841–1844 г.». (Българска енциклопедия. С., 1936, с. 121.) М. Велева приема, че Бенковски «е роден в Копривщица неизвестно точно през 1842 или 1843 г.». (Георги Бенковски. С., 1953, с. 5.) Н. Горненски твърди, че Бенковски «е роден през септември 1843 г., според някои източници — година по-рано, според други — година по-късно». (Георги Бенковски. Биографически очерк. С., 1955, с. 5.) Д. Христов и Б. Чолпанов, като изтъкват, че годината на неговото раждане не е точно установена, отбелязват, че според едни източници той е роден през 1841 г., според други около годините 1841–1843, а според трети през 1844 г. (Военно-революционните възгледи и дейност на Георги Бенковски. С., 1964, с. 116.) «Кратка българска енциклопедия» и «Енциклопедия «България» поставят рождената дата между 1841–1844 г. (Т. I. С., 1963, с. 219; T. I. С., 1978, с. 260.) Г. Бакалов (Априлското въстание и Бенковски. С., 1938), Вл. Арабов (Бенковски в Белово и първото клане в Перущица. С., 1941), П. Делирадев и Г. Клисаров (По стъпките на Георги Бенковски... С., 1956), както и авторите на биографични романи Л. Стоянов (Бенковски... С., 1930, 1943, 1972) и Д. Делян (Юнашка вяра. Пловдив, 1975) отминават мълчаливо този въпрос.

16. Твърдението, че Гаврил е ученик във II клас, когато умира баща му, е неприемливо. (W. Младини на Бенковски и първи стъпки в живота му. — Българска сбирка, 1901, кн. 1, с. 299.) То противоречи на едно друго безспорно твърдение на мемоариста, според което баба Груевица останала вдовица на 36–годишна възраст. Това означава, че Грую Хлътев е умрял към 1848 г. и следователно Гаврил по това време е бил на около 4–годишна възраст.

17. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 691.

18. Пак там.

19. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка на Априлското въстание. С., 1901, с. 19. Образованието, което Бенковски получава в родния си град, не дава никакво основание да се твърди, че Бенковски е бил «почти неграмотен». (С. ЯНЕВ. Гаврил Хлътев и Г. Бенковски. — В: Корени. С., 1976, с. 12.)

20. М. МАДЖАРОВ. Поc. съч., с. 691.

21. Пак там, с. 681.

22. Пак там, с. 682.

23. Пак там.

24. W. Младини на Г. Бенковски и първи стъпки в живота му. — Българска сбирка, 1901, кн. 1, с. 299.

25. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 682.

26 .W. Поc. съч., с. 299–300.

27. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 29.

28. W. Поc. съч., с. 299 и 300.

29. Н. БЕЛОВEЖДОВ. Първата пушка за Априлското въстание. С., 1901, с. 21.

30. М. МАДЖАРОВ. Пoс. съч., с. 305.

31. Пак там, с. 307.

32. Пак там. М. Маджаров съобщава любопитни подробности около арестуването и освобождаването на вуйчо си. Между другото поръчителят трябвало да заплати известна глoба, «за да се запази престижът на властта — джереме». Глобата се плащала по това време в кафе и захар. И бащата на М. Маджаров платил половин ока кафе и една ока захар.

33. W. Младини на Бенковски и първи стъпки в живота му. — Българска сбирка, 1901, кн. 1, с. 300–301.

34. Пак там, с. 301.

35. Пак там, с. 302–303.

36. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 683. Съществуват и други две твърдения по този въпрос. Според първото твърдение Бенковски се завърнал в Копривщица «само един път, на другото лято» след събитието на Спасов ден. (W. Младини на Г. Бенковски и първи стъпки в живота му. — Българска сбирка, 1901, кн. 1, с. 301.) Според другото твърдение той «се завръщал два пъти в Копривщица. Всяко дохождане той е ознаменувал с нещо такова, което мирните хора, покорните глави не вършат». Първото му завръщане приключило със събитието на Спасовден, а при второто властта разгонила свирачите, които го изпращали, и той за втори път бил арестуван. Щом се освободил, той заминал «още същия ден, ако и да било вече късно». Този път «той се заклел, че няма вече да се завръща в Копривщица, и прибавил, че вечно ще отмъщава на турците, задето стесняват свободата на народа». (Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка на Априлското въстание. С., 1901, с. 22–23.) Днес е невъзможно да се установи кое от двете твърдения отразява по-правдиво действителността. Най-убедително звучи според нас разказът на М. Маджаров в последните му спомени, според които предадохме и самото събитие. Тези спомени М. Маджаров публикува и в сп. Златорог, 1934, кн. 5.

III

1. W. Младини на Бенковски и първи стъпки в живота му. — Българска сбирка, 1901, кн. 1, с. 30.

Можем да се отнесем с доверие към тая дата, установена от най-близко лице, чието положение и авторитет му дават възможност да бъде сигурен в твърдението си. Мемоаристът не посочва източниците си и не се обосновава, но той не пише научно изследване, а спомени, и то при най-оскъдни данни.

По-късно обаче, без да бъде много сигурен — «доколкото е запазила паметта ми неговите черти», — той приема, че по време на първия бунт Бенковски е бил «на около двайсет и шест, трийсет годишна възраст». (М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 304.)

Това противоречие в спомените, писани в различно време и при липса на сигурни данни, е обяснимо. По-приемлива и по-убедителна обаче остава първата дата, когато мемоаристът е по-близо до събитията и не търпи влияния от по-късно време.

Като определя възрастта на Бенковски по впечатления от външния му вид, М. Маджаров е могъл да смеси своите впечатления с тези от срещата си с Бенковски в Цариград през 1875 г. В такъв случай не би имало противоречие в твърдението, понеже по това време Бенковски е бил вече 31–годишен.

2. W. Младини на Бенковски и първи стъпки в живота му. — Българска сбирка, 1901, кн. 1, с. 300.

3. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски. — В: Съчинения. Т. I. С., 1974, с. 344. «Цялостният образ обаче на този изключителен човек — заключава споменатият автор — завинаги е загубен за нас.»

4. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка в Априлското въстание. Записки по копривщенското въстание в 1876 г. С., 1901. Второ издание. С., 1918.

5. «Сведенията за живота на Хлътев — съобщава мемоаристът в забележка — съм черпил от сестра му Куна Генчова Шиндарева, х. Лука х. Нейков, който е живял с него 12 години, от дядо Лулчо..., който е живял в Ушак, от Мито Кривиралчев, от Б бе Доросиев и от други копривщенци, които са живели с него или са слушали за него.» (Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Пос. съч., с. 18.)

6. Гаврил Хлътев бил взел в заем известна сума от зетя си Иван Маджаров, която по една или друга причина не е издължил. В семейния архив на М. Маджаров е запазена полица от 1866 г. за 8 турски лири, която носи подписа на Гаврил Груев. Другият запазен подпис на Бенковски се намира в едно негово писмо от Ески Шехир (Мала Азия), пак от 1866 г., до Иван Маджаров, в което му съобщава, че тази година не е спечелил и не ще може да плати «борча» си. Това писмо се пази в музея на Бенковски в Копривщица. (Вж. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 761, забел.)

Факсимилета на тези два документа бяха публикувани от АНА КАМЕНОВА. Образът на Бенковски. — Литературен фронт, № 18, 3 май 1956.

7. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка..., с. 22.

8. Д. Страшимиров описва подробно красивото зебешко облекло, което имало «всичките атрибути на тогавашното франтство», към което «Бенковски имал голяма слабост според достоверни разкази». (История на Априлското въстание. Т. I. Пловдив, 1907, с. 23.)

9. Без да се обосновава, Д. Страшимиров твърди, че двамата арнаути били участвували в по-голяма чета от турци и българи, която на Климаш, копривщенското землище, убила Лукан Куйлек. (Пос. съч., с. 236.)

10. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Пос. съч., с. 24.

11. С. Янев, който вниква дълбоко в личността на Бенковски, търси общото между него и тези разбойници в «смелостта им да ритат срещу ръжена», да се противопоставят на ограниченията, да ги прегазват, «прегазвайки постоянно заплахата на репресиите». Авторът отива по-далеч и намира, че бъдещият апостол «внезапно и силно е усетил страшния и рядък дар, който е имал, да владей съдбите, да налага волята си, да бъде ярка личност всред личности и безличия. Но неговата бурна анадолска биография освен това откритие му е донесла огромни познания за хора и народности, а бистрият му ум го е отвел много по-далеч оттам, докъдето може да стигне погледът на обикновения любител на приключения». (С. ЯНЕВ. Гаврил Хлътев и Г. Бенковски. — В: Корени. С., 1976, с. 16–17.)

12. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка..., с. 26. У Д. Страшимиров е посочена конкретно тази служба — гавазин. (История на Априлското въстание, с. 239.)

13. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Пос. съч., с. 26.

14. Пак там, с. 27.

15. Пак там.

16. Пак там.

17. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка..., с. 28.

18. Пак там. Оттук — според уверенията на сестра му — Гаврил изпратил до майка си писмо, заобиколено с черно мастило, а отдолу с черен кръст. Тя не помни нищо от съдържанието му, но го тълкува в смисъл, че той искал да извести «майка си и сестрите си за своето решение да отиде във Влашко, за да се бори и умре за свободата на народа». (Пак там, с. 28.) Според М. Маджаров той служил в хана като обикновен слуга, но при обслужването на един турчин, който засегнал неговото честолюбие, Гаврил хвърлил на земята таблата с кафето и «без да се обади на зетя си, забягнал в Румъния». (Из архива на М. Маджаров.)

19. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски. — В: Съчинения. Т. I. С., 1974, с. 350.

20. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. T. I. С., 1965, с. 509.

21. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I. Пловдив, 1907, с., 237.

22. Пак там.

23. Пак там, с. 238.

24. Пак там, с. 239.

25. Пак там.

26. Ив. Хаджийски направил достояние Страшимировите сведения за Бенковски на М. Маджаров, който с възмущение отхвърлил «тези сведения като измислици и клевети». (ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Пос. съч., с. 853.)

Ние вече отбелязахме, че Страшимиров не прибавя нови данни към тия, които изнесе първият мемоарист Н. Беловеждов. Малкото подробности, които прибавя, не са от значение.

27. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Пос. съч., с. 355.

28. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 239.

29. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Пос. съч., с. 355.

30. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 237, 235.

31. Революционерът Г. Бенковски за държавното устройство на България. — Българска сбирка, 1915, бр. 9–10, с. 515–528; В: М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 299–315, публикацията е озаглавена вече: «Последната ми среща с Бенковски». Тук е прибавен и споменът за първия бунт на Бенковски и арестуването му в Копривщица. Споменът на М. Маджаров «Майката на Бенковски» бе публикуван за пръв път в сп. «Златорог» (1934), кн. 4, с. 159–168.

32. М. МАДЖАРОВ. Последната ми среща с Бенковски. — В: Спомени. С., 1968, с. 309.

33. Пак там, с. 309.

34. Васил Левски. Документално наследство. С., 1973, с. 82. (Писмо до Филип Тотю от 18 април 1871 г.)

35. Пак там, с. 194. (Писмо до Л. Каравелов от 25 юли 1872 г.)

36. М. МАДЖАРОВ. Спомени, с. 309–310.

37. М. МАДЖАРОВ. Из личния архив.

В същия архив на друго място авторът допълва неговото отношение към Русия. «Макар и да наричат царското управление в Русия тираническо, той допущаше, че руският народ ще се увлече от нашите страдания и ще наложи на своя цар една освободителна мисия.»

Вж. и Т. ШАБАНОВ. Описание на живота ми. — В: Копривщица (1873–1973). Т. II. Юбилеен сборник. С., 1937, с. 194–195.

38. М. МАДЖАРОВ. Спомени, С., 1968, с. 310.

39. Пак там, с. 310–311.

40. ИВ. УНДЖИЕВ, ЦВ. УНДЖИЕВА. Христо Ботев. Живот и дело. С., 1975, с. 254–256.

41. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 312–313.

В ръкописните си бележки мемoаристът уточнява по-пълно неговата мисъл — българите «могат да си наредят едно държавно управление със свои хoра, взети из народа. Нам не ни трябват царьове и князове. Те са тирани и когато бъдат турци, и когато бъдат българи; или европейските народи, като имат свои князове, та нима са по-свободни от нас? И те робуват, и ние робуваме».

Тези схващания на Бенковски ни дават основание да предполагаме, че той е бил запознат с възгледите на Хр. Ботев за еснафските и други дружества като «зародиши» на бъдещото общество. По-подробно за тия възгледи, както и за схващането за бъдещия обществен строй, вж. ИВ. УНДЖИЕВ, ЦВ. УНДЖИЕВА. Пос. съч., с. 256–258.

42. Интересна в това отношение е мисълта на В. Левски, прокарана в писмото му до Л. Каравелов от около 28 януари 1871 г. Според Апостола трябва «с един труд» и жертви да се извоюва освен националното, и социалното освобождение на народа, за което «колко скъпо и с какви загуби» се борят «млада Франция, млада Русия и пр.». (Васил Левски. Документално наследство. С., 1973, с. 67.)

43. М. МАДЖАРОВ. Спомени, с. 313.

44. Пак там, с. 314.

45. Пак там.

46. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка в Априлското въстание..., с. 28.

47. ХР. БОТЕВ. Събрани съчинения. Т. III. С., 1976, с. 212. Вж. добавката към писмото на Ботев до Ив. Драсов от 16 март 1875 г.

48. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Пос. съч., с. 28.

49. Като отбелязва, че в тази акция Бенковски бил «дясна ръка на Заимова», Д. Страшимиров добавя: «Хората изведнъж го оценили... Той е помощник на Заимов, ала всъщност е специалистът — инструктор на военната чета», защото Заимов нищо не разбирал от тези работи. (История на Априлското въстание. Т. I. Пловдив, 1907, с. 183–240.)

50. СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди върху «Записките» на Зах. Стоянов. С., 1895, с. 71.

51. БИА — НБКМ, IIД, 996; СТ. ВЕЛИКОВ. Протоколът на БРЦК от 12 август 1875 г. — Читалище, 1948–1949, кн. 3, с. 155–156; З. СТОЯНОВ. Христо Ботйов. Русе, 1888, с. 259–260; Събрани съчинения. Т. II, С., 1965, с. 481–482. В окръжното се споменават всички решения на събранието. (Вж. АЛ. БУРМОВ. Български революционен централен комитет. С., 1950, с. 140.) Всички основни документи и спомени публикува В. КОЙЧЕВА. Старозагорско въстание. С., 1975, с. 73–98.

52. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I, с. 184.

53. Страшимиров го нарича «лекомислена авантюра». (Пак там, с. 124–125.) Вж. В. КОЙЧЕВА. Старозагорското въстание. С., 1975, с. 30–31. Авторката на това грижливо изследване нарича плана «от начало до край авантюристичен».

54. ХР. БОТЕВ. Събрани съчинения. Т. III. С., 1976, с. 230.

55. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I, с. 185–187. Авторът разглежда подробно случая. Разпитан бил и Ас. Руселиев, който бил жив по това време.

Ст. Заимов, без да посочва конкретни данни, съобщава, че кореспондирал със Стамболов, Т. Пеев (Браила) и Хр. Ботев (Букурещ) чрез Руселиев, който бил «посветен във всички тайни» на групата. (СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди върху «Записките» на Зах. Стоянов. С., 1895, с. 70.)

56. БИА — НБКМ, IIА, 7339. Под тази сигнатура в дневника на комитета е отбелязана сумата 340,50 франка, които са били дадени на Ст. Заимов «за още пет души». Оригиналът на тази разписка, в която сумата е означена в турски лири, липсва. Вж. също: З. СТОЯНОВ. Христо Ботйов. Русе, 1888, с. 265–266; Събрани съчинения. Т. II, С., 1965, с. 456.

57. Асен Руселиев е училищен другар на Заимов от Стара Загора. Той го укрива петнадесет дни в Роберт колеж след бягството му от Диарбекир, а после с негови средства и помощ Заимов се прехвърля в Румъния. (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I, с. 221.)

58. СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди върху «Записките» на Зах. Стоянов. С., 1895, с. 70–71.

59. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 191.

«Четата — съобщава Д. Страшимиров — разделила Цариград на участъци, купила барут, приготвила запалителни вещества, но щом допряло до средства, които не дошли, работата замръзнала.» (История на Априлското въстание. Т. I, с. 185.)

60. СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди върху «Записките» на Зах. Стоянов, с. 69–70.

61. Пак там.

62. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 190.

63. «Бенковски — съобщава Д. Т. Страшимиров, без да посочва източниците си — бил пратен в Браила при Т. Пеев за обяснение. Той телеграфирал, че Ил. Вълчев няма да дойде. С това се турило край на цялата афера.» (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I, с. 185.)

Според Т. Шабанов, както посочихме по друг повод, Бенковски в Цариград заедно с още един другар посетил Руското посолство, за да искат помощ от граф Игнатиев. (Т. ШАБАНОВ. Описание на живота ми. — В: Копривщица 1837–1937. Т. II. Юбилеен сборник. С., 1937, с. 195.)

64. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I, с. 241.

65. Пак там, с. 241.

66. Пак там. Д. Страшимиров е имал възможност да разпита повече съвременници и твърде подробно разказва случая с полския патриот, чийто паспорт Бенковски използувал.

67. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 508. На същото място под линия авторът пръв изнася случая с паспорта на полския емигрант Антон Бенковски. Първото издание на записките излиза през 1884 г.

IV

1. ХРИСТО ИВАНОВ — ГОЛЕМИЯ. Спомени. — БИА — НБКМ, IIВ, 1021, с. 194–195.

2. Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 19.

3. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I, с. 225. Мито Костов хаджи Мицов предава целта на своето отиване в Румъния по-различно. На въпроса на П. Хитов «Защо сте дошли?», той отговаря: «Аз дойдох, г-не Панайоте, да размислим с Централния комитет що да работим за подготвяне на въстание». (Из бележките на един забравен ратник за свободата на родината ни. — Родина, 1905, кн. 6–7, с. 172.) Един екземпляр от тази публикация на спомените, писани през 1883 г., е запазен в ОИМ — Враца, отдел «Възраждане», № 285. Мито хаджи Мицов е правил тук-там някои ръкописни бележки. Този екземпляр ни бе предоставен от Ив. Райкински.

4. «Като видя Панайот — бележи Мито хаджи Мицов, — че си оставам при същите убеждения, каза: «Идете в България, пренесете там Централния комитет. Там, там — живот или смърт — от тука нищо не очаквайте».» (Пос. публикация, с. 173.)

5 МИТО ХАДЖИ МИЦОВ. Пос. спомени, с. 173. В ръкописните си спомени мемоаристът предава в малко по-различен вариант запознаването си с Бенковски: «Като си пойдох от Панайота, придружи ме Бенковски, който до тогава не го познавах, и отидохме в къщата, дето живееше Бенковски, и се разговаряхме на дълго. Като как да дигнем въстание... Бенковски каза от Панайот и от Филипа да не очакваме нищо, защото тия няма да минат у България... та да ги оставим, а ние да се захванем за работа. И се събирахме всеки ден с него». (БИА — НБКМ, IIА, 8875, с. 7.) Известни подробности около плана за въстание намираме в публикацията на «Спомените», с. 174.

6. Писмото е от 25. X. 1875 г. до Марин Станчев. Вж. П. КЪРШОВСКИ. Из миналото. Документи по политическото ни възраждане. Кн. I. Елена, 1927, с. 184.

7. Пак там.

8. ХРИСТО ИВАНОВ — ГОЛЕМИЯ. Пос. спомени, с. 194–195.

9. Това става около 20. X. 1875 г. Вж. писмото му до Баба Тонка от 20. X. 1875 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 24.)

10. Списъкът, който мемоаристите дават в отделните издания на спомените си, не е точен, а понякога допускат в него и противоречия — вероятно поради обстоятелството, че някои дейци се присъединяват по-късно към групата. Ал. Бурмов направи опит да внесе известно уточняване, като въз основа на отделни документи установи кои лица до края на 1875 г. не са били в Гюргево. (АЛ. БУРМОВ. Кризата в БРЦК през есента на 1875 г. и създаването на Гюргевския централен комитет. — Исторически преглед, 1957, кн. 2, с. 58.)

11. Писмо на Н. Обретенов до Баба Тонка от 4. XI. 1875 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 32); писмото му до Т. Чунчулов от 22. XII. 1875 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 2; вж. също З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. Т. I. 1884, с. 273; СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди върху «Записките» на Зах. Стоянов. С., 1895, с. 73; Н. ОБРЕТЕНОВ. Спомени за българските въстания. С., 1942, с. 244–245.)

12. СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди върху «Записките» на Зах. Стоянов. С., 1895, с. 73. На с. 179 Заимов посочва вместо Волов Хр. Караминков, за основател на Гюргевския комитет. (Вж. и Н. ОБРЕТЕНОВ. Спомени... С., 1942, с. 244.)

13. В писмото си от 9. XI. 1875 г. Н. Обретенов поръчва на Т. х. Станчов да отиде в Търново, да занесе писмо на Ив. х. Димитров и да се погрижи за неговото прехвърляне в Румъния. След два дена в писмо до майка си от 11. XI. с. г. Н. Обретенов повтаря поръченията си до Станчов и задължава Баба Тонка да препрати писма до с. Червена вода и другаде. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 37–40.)

14. Пак там, с. 37. За ходенето на Ст. Заимов във Враца вж. ИВАН ЗАНЧЕВ СВИЩОВЧАНИН. Любопитен поглед за народното ни движение. Събитие от 1874–1875 г. Свищов, 1878, с. 15 и сл.; МИТО АНКОВ. Спомени за размирните години (1872–1878). С., 1936, с. 20 и сл.; Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I. с. 227 и сл. Вж. и Н. ОБРЕТЕНОВ. Пос. спомени, с. 247. Мемоаристът свързва пътуването на Заимов във Враца с идването на Мито х. Мицов в Гюргево. Ал. Бурмов уточнява и датата на Заимовото завръщане в Гюргево — поне една седмица преди 18 ноември 1875 г., когато Ботев отговаря на едно негово писмо, с което гюргевци викали Стоил войвода при себе си. (ХРИСТО БОТЕВ. Съчинения. Т. III. С., 1976, с. 231; АЛ. БУРМОВ. Пос. изследване, с. 59.)

15. Писмо от Н. Обретенов, Ил. Драгостинов и Ст. Стамболов до Баба Тонка от 11. XI. 1875 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 40.) До това време Стамболов и Драгостинов били в Букурещ и хранели надежда, че БРЦК ще изживее кризата. (СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди... С., 1895, с. 73.)

16. Н. ОБРЕТЕНОВ. Пос. спомени, с. 246–247.

17. Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 47–48.

18. СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди... С., 1895, с. 73–74. Н. Обретенов погрешно или тенденциозно сочи Ив. х. Димитров за «външно лице» на комитета, а включва Н. Славков, Г. Бенковски, Г. Измирлиев и Г. Обретенов. (Н. ОБРЕТЕНОВ. Спомени... С., 1942, с. 246–247.) Н. П. Мартинов от Ново село, Русенско, и Тодор Петков Чорбаджията от с. Червена вода, Русенско, участвували в Черноводската чета през септември 1875 г. (Вж. АЛ. БУРМОВ. Пос. изсл., с. 59–60.)

19. Писмо от Н. Обретенов до Т. Чунчулов от 31. XII. 1875 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 59.)

20. Писмо на Ил. Драгостинов до Т. Кърджиев и Г. Петкович от 6. III. 1876 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 131–132.)

21. Разписка за 300 гроша, издадена от Българския революционен централен комитет, I Търновски окръг, 13 март 1876 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 144; вж. пак там, с. 155, 160 и др.)

22. Н. ОБРЕТЕНОВ. Спомени за българските въстания. С., 1942, с. 246.

23. СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди... С., 1895, с. 73; Н. ОБРЕТЕНОВ. Пос. спомени, с. 246.

24. СТ. ЗАИМОВ. Пос. съч., с. 73–74; Н. ОБРЕТЕНОВ. Пос. съч., с. 247–248.

25. Д. Страшимиров твърди, че решенията на комитета били устни. (История на Априлското въстание. Т. I. Пловдив, 1907, с. 242.) Н. Обретенов също поддържа, че писмени протоколи не са водени, за да се запази всичко в тайна. (Пос. съч., с. 246.) Ал. Бурмов обаче счита това твърдение за «не напълно правдоподобно», тъй като «толкова много и толкова важни решения не се вземат без фиксирането им на книга за известно време», а освен това «комитетът неведнъж е разкривал намеренията си» в някои свои писма. (АЛ. БУРМОВ. Пос. изсл., с. 60.)

26. Писмо на Ст. Стамболов до Тома Кърджиев от 6. IV. 1876 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 199.)

27. «Ние писахме и на другите окръзи и в Шоплука — съобщава Ст. Стамболов на Т. Кърджиев в писмото си от 21. III. 1876 г., — че ще се изменят някои точки от плана.» (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 172.) За план говори и З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. T. I. Пловдив, 1884, с. 275; Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. T. I, с. 242.

28. Писмо на Н. Обретенов до Т. Чунчулов от 14. I. 1876 г. Ил. Драгостинов сключил договор за купуване на 1000 пушки за «нашите места»; Договор между Розенфелд и Д. Горов за доставка на 500 пушки; Писмо на Н. Обретенов до Баба Тонка от 19. I. 1876 г. и др. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 69, 70, 74.) Направени са били постъпки до руските емигранти за «взривни устройства и военни специалисти за бъдещето българско въстание». (К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание. С., 1976, с. 234–235.)

29. Писмо на Гюргевския комитет до Т. Пеев и П. Икономов от 10. XII. 1875 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 47–48.)

30. За такива били определени Ил. Драгостинов, който останал в Румъния до 7. III. 1876 г., Д. Горов и Я. Ангелов в Гюргево и Ив. х. Димитров в Зимнич. (АЛ. БУРМОВ. Пос. изсл., с. 61.)

31. Поради несигурност в спомените на някои мемоаристи в литературата проникна твърдението, че е имало и пети Софийски, окръг. Ал. Бурмов обосновано отхвърли това твърдение. (Вж. АЛ. БУРМОВ. Български революционен централен комитет. С., 1943, с. 160–161; вж. също АЛ. БУРМОВ. Кризата на БРЦК... — Исторически преглед, 1957, кн. 2, с. 63.) В изследването си от 1943 г. Бурмов взема правилно отношение и по въпроса за реда на последните два окръга: третият е Врачанският, а четвъртият — Панагюрският (Пловдивският) — с. 161. В същото изследване са дадени и границите на революционните окръзи (с. 161–162). Предположението, че все пак е бил обсъждан въпросът за V окръг със седалище в София, не променя установеното вече положение. (Вж. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание. С., 1976, с. 226–227.)

32. Пак там, с. 287.

33. Още към средата на ноември 1875 г. Ст. Заимов вика чрез Хр. Ботев Стоил войвода. (ХРИСТО БОТЕВ. Събрани съчинения. Т. III. С., 1976, с. 231.) Отговорът на Ботев е от 18. XI. 1875 г. Това писмо установява, че дейците в Гюргево са били във връзка с Ботев. В писмото си до Т. Пеев и П. Икономов от 10. XII. 1875 г. Гюргевският комитет вика войводата дядо Никола от Хаинито и Поп Харитон. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 47–48.) Заедно с емигрантите от Гюргево, в България минават и неколцина българи — руски офицери: Г. Измирлиев, Г. Обретенов, П. Пармаков, Н. Славков и др.

34. Априлско въстание. Т. I, с. 69. (Писмо на Н. Обретенов до Т. Чунчулов от 14. I. 1876 г.)

35. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. Т. I. Пловдив, 1884, с. 275; Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I. Пловдив, 1907, с. 242–243. И двамата автори се позовават на спомени на съвременници.

36. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 243. Вж. и АЛ. БУРМОВ. Кризата в БРЦК..., с. 62.

37. АЛ. БУРМОВ. Пос. изсл., с. 62. Освен събранието в Оборище и Търновския окръг подготвял подобно събрание. Вж. писмото на Ст. Стамболов до Г. Петкович от 18. IV. 1876 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 237.) и пенсионното дело на Цаньо Захариев от Трявна. (Априлско въстание. Т. I. С., 1958, с. 418.)

38. Вж. писмото на Ст. Стамболов до Т. Кърджиев от 21. III. 1876 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 172.)

39. Вж. протокола на заседанието на апостолите и комисарите в Панагюрище, 17. IV. 1876 г. (З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. Т. I. Пловдив, 1884, с. 438 и сл.; сравни и Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I, с. 242–243.)

40. Писмо от П. Волов и Г. Бенковски до един революционен окръг от 17. II. 1876 г. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 101.) Писмо от Ил. Драгостинов до Г. Петкович от 13. III. 1876 г. (Пак там, с. 143.) Драгостинов споменава само последните четири града. (Вж. и З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания..., с. 438 и сл., Протокол на заседанието от 17. IV. 1876 г.)

41. Писмо на Ст. Стамболов до Т. Кърджиев от 21. III. 1876 г. Във връзка с промяната на някои точки от плана Стамболов свиква събрание на трите революционни окръга без Врачанския, вероятно като по-отдалечен, който обаче бил известен с писмо за готвените изменения. (Априлско въстание..., с. 172.) Вж. също и писмото на Ст. Стамболов до Т. Кърджиев от 6. IV. 1876 г., според което определената дата за въстание може да бъде изменена само по споразумение с другите окръжни комитети. (Априлско въстание..., с. 199.)

42. Твърдението, че Гюргевският централен комитет продължил своите заседания до 25 декември, е преувеличено. (Н. ОБРЕТЕНОВ. Спомени за българските въстания. С., 1942, с. 248.) Ал. Бурмов предполага — до края на ноември. (Поc. изсл., с. 63.) По-вероятно е да се приеме, че комитетът е имал заседания и през първата половина на декември. Вж. писмото на Гюргевския комитет до Т. Пеев и П. Икономов от 10. ХII. 1875 г., подписано от всички членове на комитета. (Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 47–48.)

43. Споменатото писма от 10. XII. 1875 г.

44. Сръбски паспорт е бил издаден в края на годината на Г. Обретенов, а в началото на 1876 г. със сръбски паспорт са били снабдени: Н. Обретенов (2. I), Ст. Заимов (20. I.), К. Ботев (5. II.), Г. Апостолов (7. II.). (Априлско въстание..., с. 60 и 589.)

45. Липсата на средства е била така голяма, че понякога и самите членове на комитета гладували. (Писмо на Н. Обретенов до Т. Чунчулов от 22. XII. 1875 г.; Априлско въстание. Т. I, с. 53.)

46. Писмо на Н. Обретенов до Т. Чунчулов от 31. XII. 1875 г. (Априлско въстание..., с. 59.) Освен за апостолите, които щели да отидат във Враца, М. Цвятков дал още 100 лири за другите десет апостоли. (Писмо на Ст. Стамболов до Ил. Драгостинов и М. Цвятков от 21. I. 1876 г.; Априлско въстание..., с. 79.)

47. АЛ. БУРМОВ. Поc. изсл., с. 64. До същото заключение идват и авторите на новата история за Априлското въстание, които преценяват «работата и решенията на Гюргевския комитет» като «победа и тържество на революционната линия в българското националноосвободително дело». Те отбелязват и две негови слабости — комитетът не обхваща всички райони на страната, а след «преминаването на апостолите... той фактически престава да съществува». «По този начин въстанието е лишено от централизирано ръководство, от общ команден център.» (К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876 г. С., 1973, с. 235–236.)

48. СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди върху «Записките» на Зах. Стоянов. С., 1895, с. 190. Още Д. Страшимиров обаче оспорва това твърдение на Заимов, тъй като такова представителство «едва ли е имало смисъл: целият централен комитет се пренесе в България». (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. I, с. 257.)

49. Пак там, с. 179. «От всички по-видни апостоли Заимов имал пръв възможност да изучи по-отблизо Бенковски и да го оцени. А като знаел на дело още от турската столица неговите организаторско-водителски способности, способствувал най-много да се даде на героя онуй място, където по-после той съумя напълно да прояви своите редки способности...» (Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 235.)

50. Д. СТРАШИМИРОВ. Пак там, с. 235.

51. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 271. На това твърдение се поддават до известна степен и автори като Ив. Хаджийски. (Вж. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски. — В: Съчинения. Т. I. С., 1974, с. 346 и 348.)

52. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Пос. съч., с. 346.

V

1. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 216–217. Въпреки това си твърдение мемоаристът без колебание отнася една среща на Волов пак на Ивановден в с. Синджирлий (Веригово), Пловдивско. (Пак там, с. 601.)

2. CT. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди върху «Записките» на Зах. Стоянов. С., 1895, с. 92–93. Авторът съобщава и други някои подробности около заминаването на Бенковски. Заимов и Н. Обретенов придружили двамата апостоли до Букурещ. На Бенковски дали 15 наполеона за пътни разноски до Пловдив. С част от тази сума той платил дълга си. Затова Заимов му дал «шифрована записка» до Ангелаки Савов във Враца да му даде още пари. Савов броил на апостола 65 сребърни катеринки. По-късно Бенковски писал на Заимов, че ще пази тия пари за спомен от тридневното си пребиваване във Враца. (Пак там.)

3. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II. Пловдив, 1907, с. 63. З. Стоянов също твърди, че «те първи потеглили от Гюргево за България и минали Дунав на Ряхово». (З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I, с. 21.)

4. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 64. Не намерихме този пасаж в «Записките» на Мито х. Мицов, съхранявани в НБКМ в София и които, изглежда, Страшимиров е предал в Историческия архив на библиотеката. Не намерихме това твърдение и в публикуваните спомени. Вероятно някаква част от ръкописа е изгубена.

5. Априлско въстание. Т. I. С., 1954, с. 69. Буквалният текст гласи: «Aз тез дни ще тръгна с един офицер за определеното ми място». И като съобщава, че брат му, Икономов и Драгостинов «ще отидат на друго място», добавя «тъй също и другите, каквото Волов, Стамболов и други някои...». Този израз ни дава известно основание да се усъмним в правдивостта на Обретеновото твърдение относно заминаването на Волов. В своите «Спомени от българските въстания». С., 1943, с. 250, той твърди, че първи заминали Волов и Бенковски, и то преди Коледа (т. е. 25 декември 1875 г.). В цитираното вече писмо от 14. I. до Т. Чунчулов, Н. Обретенов съобщава, че «4–ма» от апостолите «вече заминаха на местата си», т. е. отпътували са през първата половина на януари. Бурмов допуска с известна сигурност, че може би става дума за Г. Измирлиев, Ст. Заимов и Г. Апостолов. (АЛ. БУРМОВ. Цит. изсл., с. 64.)

6. АЛ. БУРМОВ. Кризата в Българския революционен централен комитет през есента на 1875 г. и създаването на Гюргевския централен комитет. — Исторически преглед, 1957, кн. 2, с. 64.

7. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 217.

8. АЛ. БУРМОВ. Пос. изсл., с. 64.

9. ХРИСТО Ф. ПОПОВ. Самуил, исторически разказ... С., 1887, с. 5. След Освобождението Попов потвърдил «без колебание» пред Д. Страшимиров, че двамата апостоли са дошли в Клисура «на 15 януари». (Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч. Т. II, с. 67.)

10. Д. Страшимиров помества под линия неговото стихотворение «Българщината в Македония» — сп. Читалище, 1871, кн. 4, «за да се види какво е занимавало тогава духовете». (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 68–69.)

11. ХР. Ф. ПОПОВ. Град Клисура в Априлското въстание. С., 1926, с. 41–42. Първите си спомени «Самуил, исторически разкази по въстанието на 1876 г.», С., 1887, с. 163, и II изд. С., 1901, с. 111, добросъвестният мемоарист сега издава в «нова форма и ново развитие», както сам бележи в предговора си, но нов материал около историческото събитие почти не внася.

12. С. 43–44.

13. Пак там. Поc. съч., с. 44, 45.

14. Пак там, с. 45–46.

15. ХР. Ф. ПОПОВ. Град Клисура в Априлското въстание. С., 1926, с. 47.

16. Пак там, с. 48.

17. Пак там.

18. Пак там, с. 47–48.

19. Пак там, с. 48.

20. ИВ. УНДЖИЕВ. Васил Левски. Биография. С., 1947, с. 269–281, 345–349, 450–451, 459, 496–497, 609–611.

21. Пак там, с. 611.

22. Пловдивският комитет не приема предложението на Ст. Стамболов за разпространение на въстанието в Пловдивско и по-назапад, защото го намира «преждевременно и неподготвено». (Вж. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 287.)

23. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 261.

24. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 70.

25. Пак там, с. 71.

26. Пак там, с. 72. Страшимиров дава тук и други подробности около това посещение на апостолите в Пловдив. Съвещанието станало в къщата на Кочо Чистеменски, където апостолите преспали. Първата вечер Търнев ги отвел за по-голяма предпазливост в къщата на Ст. Дренски в Гръцката махала. Постоянна «агитационна станция» в Пловдив още от времето на Левски става къщата на Хр. Търнев и ханът на братя Търневи в Кършияка.

27. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 74. Сега, при завръщането на двамата апостоли в Царацово били свикани «десетина селяни и събранието... само оформило съществуващия там комитет, който не бил разтурен». (Пак там, с. 73.)

28. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876 г. С., 1976, с. 289.

29 По този повод З. Стоянов пише следното: «Волов обикаляше най-повече по селата между Карлово, Конаре, и Копривщица (Старо ново село, Синджирлий, Паничери и пр. бяха негово притежание); Бенковски имаше селата около Тополница: Петрич, Мухово, Мечка, Поибрене, Церово, Лесичево, Ветрен и пр.». И като посочва района на Каблешков и своя, добавя: «Останалите по-главни пунктове — Пловдив, Т. Пазарджик и пр. бяха размесени между двамата от Гюргево минали апостоли. Няма съмнение, че там, гдето беше стъпил кракът на Бенковски, огънят беше разпален най-много». (З. СТОЯНОВ. Записки..., с. 225.)

30. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 75.

31. Пак там. На Иван Атанасов Арабаджията (бай Иван) З. Стоянов е посветил вълнуващи страници — вж. З. СТОЯНОВ. Записки..., с. 255–260.

32. Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч., с. 75.

33. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc. съч., с. 349.

34. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 75.

35. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 76.

36. Като мотивира направения избор на Петко Бояджиев — «един от редките деятели, отдаден от цяла душа на... идеята за политическа свобода», Н. Бeловеждов отбелязва, че за пратеник в Стрелча и Панагюрище «бил избран бай Петко, защото нямаше друг, който да извърши работата». (Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка за Априлското въстание. С., 1901, с. 30.)

37. Н. Беловеждов дава пълния списък на всички неща, с които всеки бунтовник трябвало да се снабди. (Поc. съч., с. 32–33; вж. и З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 226–227.)

38. В списъка, публикуван от Танчо Шабанов той е дал цялото си име — Атанас Вельов Шабанов. Правилно той добавя в този списък и Петко Бояджиев Кундурджията, който по това време е заминал за Стрелча и Панагюрище. (Т. ШАБАНОВ. Описание за живота ми. — В: Копривщица 1837–1937. Т. II. Юбилеен сборник. С., 1937, с. 204.) Датата на самото събрание е посочена твърде несигурно. В ръкописните си спомени Танчо Шабанов отнася идването на Бенковски в края на януари. (К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc. съч., с. 349.) В «Описание за живота ми» обаче посочва 12 януари. (Поc. сборник, с. 197.) Н. Беловеждов сочи също 12 януари. (Поc. съч., с. 29.) Още Д. Страшимиров отбелязва обаче, че «Бенковски не може да бъде на 12 януари в Копривщица, когато едва на 15 стига в Клисура». (Поc. съч., с. 79.) Вероятно той е могъл да бъде най-рано в Копривщица в края на януари.

39. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Поc. съч., с. 31. «Понеже тази клетва — бележи мемоаристът — се повтаряше отпосле от мнозина, аз съм я запомнил наизуст». (Пак там.) От него взема текста на клетвата и Д. Страшимиров, който самоуверено приема, че клетвата «и по стил, и по композиция е рожба на Захари Стоянов». (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 79–80.) З. Стоянов в началото на апостолската си дейност дава друг кратък текст: «Ще бъда верен на отечеството и няма нищо да открия на християнските душмани». (З. СТОЯНОВ. Записки..., с. 238.)

С несъществени езикови промени публикуват същия текст на клетвата и авторите на новата история на Априлското въстание. (К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 315.)

40. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 80.

41. Т. ШАБАНОВ. Описание на живота ми. — В: Копривщица 1837–1937. Т. II. Юбилеен сборник. С., 1937, с. 199.

42. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 80. Авторът полемизира със Захари Стоянов, комуто случката «не била известна, макар и да ни я съобщава малко другояче. Според него той се обадил само на Найден п. Стоянов, като добавя, че по време на агитацията едва ли е имало няколко души, които да знаят, че Бенковски е от Копривщица». (Пак там.)

43. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Пос. съч., с. 31–32.

44. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 81.

45. Т. ШАБАНОВ. Пос. спомени, с. 202.

46. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Пос. съч., с. 34.

47. През 1876 г. Стрелча, според Д. Т. Страшимиров, брояла 450 къщи български, 40 турски и 30 татарски. Авторът дава и други кратки исторически сведения за селото като буден център. (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 82–83.)

48. Страшимиров изнася друга подробност от биографично естество, която не е добила широка известност. През нощта по пътя за Стрелча Бенковски пял:

Гледай ме, Дено, Денке,

аз съм днес в бойно поле,

да ме плачат, Денкеле,

звезди, Денке, и месец.

Според твърдението и на други съвременници «които съпровождали нощя Бенковски, той обичал като Левски да пее». (Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 82; вж. и с. 102.)

49 К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876. С., 1976, с. 290. Авторите са използували и книгата на Т. БЕЛЧОВ. Стрелча. С., 1973, с. 36–47, който посочва за членове на комитета и следните стрелчани: Грозьо Филипов — касиер, Ганчо Гелеменов и Филип Нешов. Д. Страшимиров дава още по-голям списък на членове на комитета, без сигурното им уточняване. (Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч. Т. II, с. 83–84.)

50. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 291.

51 Пак там. Вж. и Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 86–87.

52. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 85.

53. Пак там, с. 86.

54. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 291.

55. Тези връзки на Каблешков с Панагюрище отбелязва и Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч. Т. II, с. 87–88.

56. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 291–292. Тези спомени, използувани за пръв път в посочения труд, бяха публикувани още в 1916 г. в Сб. на БАН, кн. VI, Историко-филолог. клон, с. 44.

57. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 292.

58. Според Д. Страшимиров пратеникът на панагюрци, който придружава Бенковски до града, е Г. Ненов Манйов (старият). (Пос. съч., с. 88.)

59. П. Бобеков (1852–1887) учи известно време в гръцка гимназия, а после и в държавно медицинско училище в Цариград. През 1873 г. се прибира в родния си град и скоро е избран за главен учител и председател па читалището. «Като се има предвид общата почит, с която Бобеков се ползува, лесно може да се разбере, че когато настъпват събитията, макар и без военно образование и не войник по дух, той заема ръководно място... Сърдечен, тънък и буен, Бобеков проявява рядка възприемчивост..., висок полет на душата при всякой случай и стърчи по ум, интелигентност и по своя горещ темперамент твърде много над всички свои другари по патриотизъм.» След разгрома на въстанието той редактира в Румъния в. «Секидневний новинар», взема участие в Сръбско-турската и в Освободителната война. (Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 96.)

60. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 89.

61. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 293.

62. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 90.

63. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 90–91.

64. К. ВЕЛИЧКОВ. Избрани произведения. Т. II. С., 1906, с. 17.

65. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 92.

66. Пак там. Авторът съобщава, че след заминаването на Бенковски пазарджиклии образували комисия, която избрала за председател Я. Матакиев, за секретар Г. Пенев, за касиер П. Пенев, за началник на тайната полиция Отон Иванов, за завеждащ въоръжението Н. Стоименов. Историкът запазва известна резервираност: «Както навсякъде, изредените титули са повечето по нова кръщавка». (Пак там.) Д. Дойнов приема това твърдение, като се позовава на Ив. Батаклиев (Град Т. Пазарджик. С., 1923, с. 281–284) и на З. Стоянов (БИА — НБКМ, IIА, 8743) — вж. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 297.

67. Симеон х. Кирилов, «добросърдечен ентусиаст и патриот», според характеристиката на Д. Страшимиров (пос. съч., с. 100), търговец на манифактурни стоки и шаяци, става касиер на комитета в Панагюрище.

68. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 292.

69. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 95–96.

70. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876, с. 293.

71. Пак там. Вж. и Д. СТРАШИМИРОВ. Пoс. съч., с. 94–95.

72. Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч., с. 101.

73. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc. съч., с. 293.

74. Д. СТРАШИМИРОВ. Пoс. съч., с. 101.

75. Пак там, с. 102.

76. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 316. Поддавайки се на своя изобразителен дар, мемоаристът разказва по следния начин за тоя момент: «Във всяка фраза от тая негова реч, в която се описваха страданията и теглилата на българския народ, той се удряше в гърдите, ехкаше и охкаше, пламък и огън хвърчаха от очите му. Когато извика с просълзени очи и болезнен глас: «Многострадални братя! Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, проляна от нашите петстотингодишни душмани» — всички представители паднаха на земята и очите им се премрежиха от сълзи».

77. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 368.

78. С. ЯНЕВ. Гаврил Хлътев и Георги Бенковски. — В: Корени. С., 1976, с. 39.

79. Пак там, с. 36.

80. К. КОСЕВ, Д. ДОЙНОВ, Н. ЖЕЧЕВ. Поc. съч., с. 294.

81. Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч. Т. II, с. 103.

82. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc. съч., с. 294. Използуваме сведенията, установени от авторите и посочени в наличния архивен материали, в сб. «Оборищенци», С., 1972, с. 142.

83. Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч. Т. II, с. 118. За времетраенето на първата обиколка на двамата апостоли историкът посочва «месец и половина (около четиридесет дни)», понеже включва и организирането на селищата от «другия бряг на Марица». Обяснението на постигнатия успех той вижда в обстоятелството, че «почвата е била в онези времена пламтяща и готова и че новите апостоли почти не са имали за задача да проповядват, но само да организират» (поc. стр.). Очевидно авторът се е поддал на известно недооценяване на ролята на субективния фактор.

84. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc. съч., с. 294.

85. Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч., с. 122–123. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc. съч., с. 295.

86. Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка... С., 1901, с. 60. «Когато Каблешков се завърна от пътуването си — бележи мемоаристът, — той още повече съживи въстаниците в Копривщица, защото беше се уверил лично, че всички българи са готови да въстанат като един човек.» (Пак там.)

87. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc. съч., с. 295.

88. Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч. Т. II, с. 125–126.

89. Пак там, с. 126.

90. С. ЗАГОРЧИНОВ. Тодор Каблешков. С., 1961, с. 57. Тодор Каблешков (1851–1876) произхожда от копривщенски род на известни търговци, джелепи и бегликчии. Учи в Пловдив и във френския лицей в Цариград, Мехтеп Султание, едно от най-добрите турски училища. Проявява голям интерес към френската и руската литература. В началото на 1873 г. е ученик телеграфист при Одринската станция на барон Хиршовата железница. Пребиваването му тук е свързано с дръзка демонстрация в българската църква на Великден. За няколко месеца e телеграфист в Пловдив, после в Белово, където става началник на местната железопътна станция. За известно време е търговец на дървен материал в Пазарджик, пътува до Пирот и Цариград и се установява в Копривщица, за да отдаде всичките си сили и способности за освободителното дело на своя народ. — За по-големи подробности вж. П. ТЕОФИЛОВ. Тодор Каблешков. Биографичен очерк. С., 1956, с. 101. Авторът е използувал много писма на Каблешков, без да посочи местосъхранението им.

91. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 295.

92. Пак там.

93. Пак там, с. 295.

94. К. ВЕЛИЧКОВ. Избрани произведения. Т. II. С., 1966, с. 144, 145.

95. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc. съч., с. 296.

96. Вж. С. ЯНЕВ. Волов и великото надмогване над себе си. — В: Корени. С., 1976, с. 59–84.

97. С. ЯНЕВ. Поc. съч., с. 62.

98. З. СТОЯНОВ. Записки..., с. 295.

99. Пак там, с. 289.

100. Вероятно в деня, в който тръгват от Панагюрище, двамата апостоли изпращат писмо до дейци от друг окръг. Писмото носи дата — «Панагюрище, 17. II.» и е писано от Волов. Накрая в него се съобщават две съществени неща: «Нашият адрес се промени на Найден Стоянов в Панагюрище. Работите ни засега са твърде успешни навсякъде, повторно ще ви явим подробно. Ханджията е наш». (Априлско въстание 1876. Т. I. С., 1954, с. 10–102.) Очевидно приключвайки своята първа обиколка, двамата апостоли избират Панагюрище за главно средище на окръга и затова пощата им следва да се отправя за хана на Найден Дринов, верен «наш» комитетски човек. Освен това първата обиколка на апостолите е завършила успешно «навсякъде». Волов пише писмото от името на двамата и макар да поставя името си на първо място, никъде не изтъква и не отбелязва положението си на главен апостол на IV революционен окръг.

101. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 297. В това изследване за пръв път бе проучена подробно според наличните данни подготовката за Априлското въстание в Банско-Разложкия край. (Вж. пак там, с. 304.) «Банско-Разложкият край — заключават авторите — и по-специално с. Долно Драгилище като център на революционната дейност в целия район избира и изпраща делегат на събранието в Оборище — учителя Георги Чолаков, записан в списъците на представителите под псевдонима Георги Цветков.» (Пак там, с. 307.)

102. Като отбелязва, че «никой от живите не помни присъствието» на Волов на това заседание, Д. Страшимиров предполага, че «сам Волов е избегнал да се яви». (Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч. Т. II, с. 105.) И той подробно описва горчивия спомен на Волов, очевидно от първото му посещение в Пазарджик, когато апостолът не е бил приет от лицето, чийто адрес му е бил даден от Пловдив, и е трябвало бързо да напусне града, да спи в полето и да бяга пеш в Пловдив. (Пак там, с. 105–107.)

103. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 108–109.

104. Пак там, с. 109.

105. Д. Страшимиров според наличните данни и спомени разглежда подробно участието на Пещера в освободителното дело от това време. (Пак там, с. 110.)

106. Двамата пратеници на Пазарджишкия комитет още в деня на заминаването на Бенковски свикали събрание и образували комитет начело със Ст. Попов. «Клетва не е имало, но се съгласили да работят и да разпространяват идеята. Бенковски не е разчитал на Пещера и не е могъл да разчита поради многото турци в града.» (Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 111.)

107. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 297.

108. Пак там, с. 298. Вж. и ИВ. БАТАКЛИЕВ. Град Татар Пазарджик (История, география и пр.). С., 1923, с. 286–290.

109. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 298.

110. ИВ. УНДЖИЕВ. Васил Петлешков. С., 1935, с. 15–22.

111. Колоритни подробности за създаването на революционния комитет в Брацигово съобщават Н. ПЕТЛЕШКОВ, ИВ. ЙЕРЕМИЕВ. История на Брациговското въстание. Пловдив, 1905, с. 52–55.

112. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч. Т. II, с. 298.

113. Н. ПЕТЛЕШКОВ, ИВ. ЙЕРЕМИЕВ. Пос. съч., с. 52–58; Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 111–114; Д. ЮРУКОВ. Спомени из политическия живот на България. С., 1932, с. 15–17.

114. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 113.

115. Пак там, с. 114.

116. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч. Т. II, с. 114–115; К. ГЪЛЪБОВ. Въстанието в героична Перущица. С., 1965, с. 96–107; Н. ЖЕЧЕВ. Перущица въстана. С., 1966, с. 20–24.

117. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 300.

118. БОЙЧО. Въстанието и клането в Батак. Пловдив, 1892, с. 22.

119. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 115–117; Й. ВЕНЕДИКОВ. История на въстанието в Батак. С., 1929, с. 36–41; Й. ВЕНЕДИКОВ. Въстанието. — В: България 1000 години 927–1927, 1930, с. 891; Г. МЕТОДИЕВ. Епопеята Батак. С., 1980.

120. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 118.

121. Като отбелязва, че «да вдъхновиш и организираш във въстанически редици най-отчаяните опортюнисти на света — дребни собственици, еснафи и земеделци, да ги поведеш на сигурна смърт и саможертва в едно въстание, чийто неуспех е не само предвидим, но е предвиден като цел» (к. м.), Ив Хаджийски заключава, че «всичко това може да направи само една изключителна личност, надарена с особени качества». Подчертаната мисъл обаче в това правилно по същество схващане според нас е неприемлива и необоснована. Тя стои в противоречие и със следващата мисъл на автора от края на изследването му: «Личната заслуга на Бенковски бе, че съумя да създаде вяра в победата, вяра в силите на българите и с това да обедини в единно усилие волята на народа за свобода и да застане на командния връх на това усилие, отстранявайки всяко пораженско колебание». (ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски. — В: Съчинения. Т. I. С., 1974, с. 345–346, 358.)

122. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 231–232. Мемоаристът описва своята първа организационна изява като апостол в с. Сотир, Пловдивско.

123. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч. Т. II, с. 118–119.

124. Пак там, с. 120.

125. За тази обиколка от апостолската мисия на З. Стоянов вж. Записки по българските въстания, с. 228–255. Придружен от Атанас Семерджиев, той посещава селата Сотир, Извор, Дедово, Бойково, Яворово, Кара агач (Брестник), Марково, в които организира революционни комитети.

126. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 289.

127. Пак там.

128. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 204–205.

129. Пак там, с. 127; К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876, с. 302–303.

130. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 127–129.

131. Пак там, с. 128, 131. Животът на отец Кирил от Сопот, с когото Бенковски «се разделя само на смъртния си час», бе проучен напоследък от Цочо Петров, който ни предостави ръкописа си.

132. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 129–130, 132.

133. Пак там, с. 126.

VI

1. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 269–272.

2. Пак там, с. 271–272.

3. ГЕНЧО Д. ДЖУМАЙОВ. Биография. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 312–313.

4. М. МАДЖАРОВ. Спомени. С., 1968, с. 304, 308–309.

5. К. ВЕЛИЧКОВ. Първата ми среща с Бенковски. — В: Избрани произведения. Т. II. С., 1966, с. 156, 158.

През май 1876 г. след потушаването на въстанието, в турски телеграми до каймакамите на различни каази е дадено описание на външния вид на Бенковски — «забягнал бунтовнически главатар»: «Гавриил Бенковски от Копривщица, висок на ръст, с житен цвят на лицето, сини очи, руси мустаци, малко въздълъг нос... ». (Априлско въстание, 1876. Т. III. С., 1956, с. 20, 23.)

6. РАЙНА КНЯГИНЯ (Райна Попгеоргиева Футекова). Автобиография, документи и материали. С., 1976, с. 153–154.

7. БИА — НБКМ, № 10, с. 507.

8. ХР. М. ЙОНКОВ. За портрета на Бенковски. — Народна младеж, бр. 180 (2506) от 25. VII. 1956.

9. А. КАМЕНОВА. Образът на Бенковски. — Литературен фронт, бр. 18 от 3. V. 1956.

10. ХР. ЙОНКОВ. Пос. статия.

11. Ж. ПОПОВ. Истински ли е портретът на Бенковски. — Отечество, бр. 4 от 20. II. 1976.

12. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски. — В: Съчинения. Т. I, с. 348.

13. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 272. По-късно, в разгара на въстанието, З. Стоянов за втори път отбелязва: «... от много говорене и от безсъница гърдите го болели, задушавало го нещо на гърлото. Това не беше чудно; човек, който в три месеца разстояние запали цяла страна и я накара да въстане като един човек, от желязо трябваше да бъде, за да остане здрав». (Пак там, с. 403.)

14. Пак там, с. 289 и 403.

15. З. СТОЯНОВ. Поc. съч. с. 289–290.

16. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски. — В: Съчинения. Т. I, с. 349.

17. Пак там.

18. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 294.

19. С. ЯНЕВ. Гаврил Хлътев и Г. Бенковски. — В: Корени, с. 28.

20. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., c. 294.

Д. Т. Страшимиров се усъмни в твърдението на З. Стоянов за «специфичната омраза на Бенковски към учените» и възприе за по-правдиво твърдението на Ст. Заимов, според когото Бенковски «не мразел учените, а, напротив, обичал и уважавал ги». (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 205.) Ст. Заимов нарича това твърдение на З. Стоянов «клевета». (СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди върху «Записките» на Зах. Стоянов. С., 1895, с. 75.)

Напоследък Кръстьо Баев, като се позовава на обстоятелството, че «навсякъде първата среща на Бенковски е с учителите», а също така и на спомените на Отон Иванов, според които «Бенковски при съставянето на комитетите гледаше... да бъдат смес: от хора интелигентни, хора еснафи и от хора недоволни от положението», отхвърля «разпространеното мнение, че Бенковски е ненавиждал интелигенцията». (КP. БАЕВ. Априлското въстание 1876 г. в спомените на Отон Иванов. — В: Сб. от доклади на сесията «100 години от Априлското въстание». Варна, 1976, с. 10.)

Ив. Хаджийски има свое схващане по този въпрос: «Не съвсем безосновна бе злобата на Бенковски против граматиците и философствуващите собственически глави. Умните със своите проповеди и писания подготвят събитията, но обикновено лудите глави, хората без бит, професионалните революционери обръщат колата на историята». (ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Пос. съч., с. 356.)

21. ИВ. СОКОЛОВ. Автобиография. Априлското въстание в 1876 г. — В: Април 1876... С., 1976, с. 112.

22. ИВ. СОКОЛОВ. Автобиография... — В: Април 1876... С., 1976, с. 112.

23. ИВАН ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски..., с. 350.

24. Пак там, с. 359. «В подготовката на Априлското въстание — доразвива мисълта си Ив. Хаджийски — Бенковски трябва да се разглежда по-малко като либералнодемократичен водач, отколкото като военачалник. Положението му на военачалник, и то на военачалник, който трябва да води не решителни, а диверсионни сражения, му налагаше да мисли, че «волност и лични права трябва да бъдат ограничени във време на въстание.» «Диктаторството» на Бенковски беше начало на дисциплината в нашата армия...» (Пак там, с. 358.)

25. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 294. Любопитен е и следният случай, разказан от З. Стоянов. «Първият секретар Т. Георгиев той [Бенковски] изпъди един път навън само за това, че като си лягахме, тоя, последният, поиска да се разсъблече.

— Срам и позор е за бунтовен човек да спи по бели гащи — казваше той.» (Пак там.)

26. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Поc. съч., с. 358.

27. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 288.

28. Пак там, с. 295. Като отбелязва под линия, че «тоя важен документ се изпрати в препиc по всички села», мемоаристът съжалява, че въпреки усилията си не е могъл да се снабди след Освобождението с екземпляр от него. Toй го цитира по памет и грешки или преувеличения са възможни.

29. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 296.

30. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски. — В: Съчинения. Т. I, с. 359.

31. Пак там, с. 363–364. Хаджийски подкрепя по-нататък мисълта си с конкретни примери: «Нима Левски е можал да предполага, че потомството, за което увисна на бесилото, загрижено след Освобождението за служби, сделки и други работи «от полза за милата душица», ще забрави да се погрижи да открие къде почиват костите му. Нима е могъл да предполага, че за неговия паметник ще събира като депутат пари и х. Иванчо Пенчович, същият х. Иванчо, който като член на турския съд го осъди на смърт и чийто, подпис стои под смъртната присъда? Но нима най-сетне е могъл да предполага, че половината от събраните пари х. Иванчо Пенчович ще открадне и че ще направи гешефт дори със сянката му?»...

С. Янев разширява началната мисъл на Хаджийски в друг аспект: «По такъв начин неговата роля на човек, «изпреварил съвременниците си», бе в способността му да ги накара и те сами да изпреварят времето си. Ето защо основното за неговия успех, основното в неговия характер, който трябваше да подготви такъв успех, бе способността му да владее хората...». (С. ЯНЕВ. Гаврил Хлътев и Георги Бенковски..., с. 13.)

32. «Пролетта — бележи Ив. Вазов — бе подранила много и превърнала цяла Тракия в райска градина. Трендафиловите градини бяха се разцъфтели чудно и разкошно като никога. Полята и нивите вричаха великолепни жетви, които не щеше да има кой да прибере.» (ИВ. ВАЗОВ. Под игото. — В: Събрани съчинения. Т. XII. С., 1956, с. 275.) Вж. и З. СТОЯНОВ. Записки..., с. 228.

33. ИВ. ВАЗОВ. Поc. съч., с. 273 и 275.

34. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски..., с. 350.

35. Априлското въстание 1876. Т. I. С., 1954, с. 54, 58–59, 70. За оръжието, набавено в Румъния вж. ЦВ. ПАВЛОВСКА. Проблемата за въоръжаване на въстаническите сили в българското националнореволюционно движение 1869–1876. С., 1978, с. 135–141.

36 Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 15–16.

37. Априлското въстание 1876. Т. I. С., 1954, с. 101–102.

38. Т. ГЕОРГИЕВ. Пос. съч., с. 16.

39. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 146. Авторът изследва всички известни твърдения по въпроса.

40. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 226–227.

41. БИА — НБКМ, ф. «Павел Шопов», IIВ, 6427, л. 3; колекция № 47 б. п. а. е. 277, л. 1; колекция № 47 б. п. а. е. 622, л. 4; колекция № 47 б. п. а. е. 227, л. 1; колекция № 47 б. п. а. е. 1249, л. 5; Априлското въстание 1876 г. Т. I. Д. 474, с. 585–587.

42. ЦВ. ПАВЛОВСКА. Проблемата за въоръжаването на въстаническите сили в българското националнореволюционно движение 1869–1876, с. 207. «Според данните някои комитети се снабдяват с оръжие и боеприпаси и от Панагюрище, което показва, че такъв фонд, макар и малък, съществува.»

43. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 142–148; Й. ВЕНЕДИКОВ. Въстанието. — В: България 1000 години (927–1927), I, 1930, с. 892–893; ХР. ПОПОВ. Град Клисура в Априлското въстание..., С., 1926, с. 58.

44. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876. Спомени, с. 16.

45. Априлското въстание 1876 г. Т. I. Д. 208, с. 218–222.

46 ЦВ. ПАВЛОВСКА. Поc. съч., с. 208. Въпросът за набавяне на оръжие и боеприпаси от Цариград е подробно изследван.

47. БИА — НБКМ, IIВ, 8309.

48. БИА — НБКМ, кол. А. в., IIА, 8532.

49. БИА — НБКМ, ф. ОИ, IIА, 8546, в. б.

50. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 291; ЦВ. ПАВЛОВСКА. Поc. съч., с. 210.

51. НБКМ — БИА, ф. ОИ IIА, 3546 б. На Наботков било поръчано «да побърза с приготовлението на динамита, който той бе обещал да прави още отдавна». (З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 336.)

52. БИА — НБКМ, ф. ОИ, IIА, 3546 б.; З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 290–291, 336.

53. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 378; К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876. С., 1976, с. 311.

54. Й. ВЕНЕДИКОВ. Въстанието. — България 1000 години, с. 893; ИВ. К. СТОЙЧЕВ. Първи български оръдия. С., 1943.

55. БИА — НБКМ, ф. Ф. Щ., IIА, 8586, с. 21; ЦВ. ПАВЛОВСКА. Поc. съч., с. 215.

56. ЦВ. ПАВЛОВСКА. Поc. съч., с. 212; К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc. съч., с. 311.

57. Вж. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 315. По спомени на участници Д. Дойнов конкретно изяснява състоянието на оръжието, като не пропуска да отбележи и обезсилването му вследствие на проливните дъждове.

58. За засилената охрана на Дунава и извънредните мерки на турската власт вж. ЦВ. ПАВЛОВСКА. Пос. съч., с. 134–135.

59. ЦВ. ПАВЛОВСКА. Поc. съч., с. 242. Масовият характер на въстанието в IV Панагюрски окръг и постигнатите резултати в областта на въоръжаването и на използуването на оръжието — заключава авторката — «са красноречиво доказателство за организаторския и военния талант на апостолите Георги Бенковски и Панайот Волов, на Тодор Каблешков, Павел Бобеков, Васил Петлешков. Гене Телийски и др. Те съумяват не само да организират добре революционната дейност, но и да активизират инициативността на местните комитети и на населението» (с. 243).

60. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 272.

61. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876. Спомени, с. 15.

62. Много бабички си дали и герданите. (Априлско въстание 1876 г. Т. I, с. 585.)

63. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 290–291.

64. Вж. ЦВ. ПАВЛОВСКА. Пос. съч., с. 216–242.

65. Според З. Стоянов на всеки от по-главните пунктове — Копривщица, Клисура, Батак, Перущица и пр., бил изпратени по един екземпляр от нея. (З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 290.)

66. Според най-новата история на Априлското въстание «петстотници... не са съществували в общата система по време на бойните действия». (К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876. С., 1976, с. 314.)

67. З. СТОЯНОВ описва подробно едно нощно обучение на въстаниците в с. Баня, Панагюрско. (Записки..., с. 266–267.)

68. Пак там, с. 265.

69. Й. МИТЕВ. Военни специалисти, участници в Априлското въстание. — Военноисторически сборник, 1956, кн. 2, с. 107–116; Ц. ГЕНОВ. Руски военни специалисти възпитаници, загинали в Априлското въстание. — Армейски комунист, 1966, кн. 4, с. 75–79; К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 313–314.

70. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 313.

71. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 291, 373–380; Райна Княгиня (Автобиография). Прев. от Теодора Пенкова. С., 1935, с. 12–13; Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 26.

72. БИА — НБКМ, кол. А. в., IIА, 9139.

73. БНА — НБКМ, п. д., II57, л. 25; Копривщица. Юбилеен сборник. Т. II, 1938, с. 188, 338, 685–688.

74. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 315. Вж. и ХР. М. ЙОНКОВ. К характеристике социально-классового состава участников Апрельского восстания. — В: 100–летие освобождения Болгарии от османского ига 1878–1978. М., 1978, с. 143–154.

75. К. КОСЕВ. Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. съч., с. 315.

76. БИА — НБКМ, ф. 397, арх. ед. 1, л. 16, с. 28. Спомените на М. Радулов правят впечатление със свoята искреност и убедителност. Върху посочените думи на Бенковски пръв се спира С. ЯНЕВ. Корени, с. 41.

77. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 416. Във връзка с престоя на Бенковски в Белово З. Стоянов разказва следния случай: «В присъствието на находящите се в града европейци, дошли да го поздравят, Бенковски по време на разговорите надничаше от минута на минута през прозореца да гледа четата, която се беше спряла пред дома на поп Михаила. Вижда се работата, че той забележи някои нередности между дружината и искаше да каже нещо, но прозорецът се не отваряше. Опъна той един път, опъна два, а прозорец се не отворя... Без никакви предварителни извинения и много-много мислене той си стисна юмрука и прасна стъклото колкото си може, което попада на малки парчета. Пъхна си главата през дупката и изкомандва нещо със строг тон и като се обърна към уплашените гости, които се спогледаха под вежди, почна пак прекъснатия разговор, като че нищо да не се е случвало». (Пак там, с. 417.)

Михаил Радулов предава случая по-правдиво и непреднамерено: «Сложи мама и попадията ми трапезата. Войводата пресече пармака [рамката] на пенжурата [и извика]: «Виното запретено»...». (М. РАДУЛОВ. Спомени. — В: Април 1876..., с. 382.)

Подобен случай З. Стоянов отбелязва и при посещението в Петрич. На трапезата петричани изнесли и няколко стомни с вино. «Бенковски пламна. Той изгледа накриво петричани, заповяда им да излеят стомните, счупи няколко..., а на хвърковатата дружина запрети строго никой да не е турил оттук нататък вино или ракия в устата си. В противен случай наказанието ще бъде смърт.» (З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 385.)

VII

1. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 292. Съобщението било изпратено с окръжно писмо, «от което няма запазено нищо oсвен смътен спoмeн». (Д. СТРАШИМИРОВ. Истoрия на Априлското въстание. Т. II. Пловдив, 1907, с. 128.) Вж. и Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушкa на Априлското въстание. С., 1903, с. 48.

2. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 292–293.

3. Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч. Т. II, с. 199–201.

4. Пак там, c. 201. «Спасителното скривалище, като служело за обор, оставило и събирателното име Оборища..., което после се опростило още повече в Оборище», което влиза в употреба само в най-ново време.

5. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 301.

6. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 301–302. Д. Страшимиров прави някои уточнявания в обстановката. Без да отрече, че «е имало импровизирани на мястото маси», той съобщава по сведения на някои съвременници, че масата «е била пренесена от с. Мечка и била притежание на селската черква». (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 207.) Според Тома Георгиев масите са били три: «една за бюрото, другите две за представителите». (Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876. Спомени, с. 20.)

7. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 300–301. — Оборище и днес е запазило външния си облик с изключение на твърде разредената гора. Малката рекичка продължава да тече все тъй тихо. В дъното на поляната се издига скромен пирамидален паметник с имената на делегатите, установени от Д. Страшимиров. Единствената и тясна някога пътека, която е отвеждала към историческото място, днес е разширена в алея, украсена с изискано и солидно оформени възпоменателни плочи, с грижливо избрани мисли, чиято богата идейност вълнува дълбоко и ни пренася в атмосферата на голямото събитие и неговата епоха.

8. Т. ГЕОРГИЕВ. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 21.

9. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 213–222. Вж. и ТОМА ГЕОРГИЕВ. Пос. спомени, с. 18–19; също ОТОН ИВАНОВ. По революцията през 1876 г. — В: Април 1876..., с. 121–124.

10. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 302–304; Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч. Т. II, с. 208–213. Заедно със списъка на представителите Страшимиров дава и имената на селищата, чиито комитети представляват. Техният брой възлиза на 58. Тома Георгиев твърди, че на Оборище присъствували 80 представители. (Т. ГЕОРГИЕВ. Пос. съч., с. 20.) Според думите на Т. Душанов, делегат на Копривщица, броят на представителите възлизал на 108. (Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка за Априлското въстание. С., 1901, с. 55.)

11. ХР. ЙОНКОВ. Брой, социален състав, място и роля на оборищенци в Априлското въстание през 1876 г. — В: Оборищенци. Сборник от исторически очерци за народните представители на Оборище. С., 1972, с. 15–21.

12. ХР. ЙОНКОВ. Пос. изсл., с. 30–31. В същото изследване авторът се спира подробно върху възрастовия състав на делегатите, който се движи между 30 и 45 години, един само е на 20 години и 6 души са имали от 50 до 70 години (с. 25–27). Още подробно е изследвано материалното и социалното положение на делегатите. «Основната движеща сила — заключава авторът — са били дребните и средните собственици, разораващите се, дори пролетаризиращи се слоеве на дребните селски стопани, занаятчиите, дребните търговци, ратаите и изполичарите при ръководната роля на средните слоеве включително и интелигенцията...» Изложената теза «не променя в общи линии приетата досега съвременна постановка в българската историческа наука само внася известно уточнение». (Пак там, с. 29–30.)

В публикувана по-късно статия Хр. Йонков уточнява някои от изнесените числови данни, но по същество общите оценки не се изменят. (Вж. ХР. ЙОНКОВ. Народное собрание в Обориште в 1876 г. К характеристике социально-классового состава участников Апрельского восстания. — В: 100-летие освобождения Болгарии от османского ига 1878–1978, М., 1978, с. 143–154.)

13. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 222. З. Стоянов предава живо този момент на патриотичен възторг: «... Поизкашля се Икономов, подпря се с едната си ръка на пушката и викна, та запя: «Горо льо, горо зелена, и водо льо студена...». Всичките депутати, които бяха образували колело около певеца, заедно с апостолите, малко по малко, от най-напред само с тананикане, а отпосле запяха с висок глас да пригласят на Икономов, понеже песента им беше известна, тъй щото нагласи се цял един хор от 150 гърла! Тихата нощ, стръмните непроходими околности на Оборище повтаряха и потретваха ехото на хайдушката песен, която гърмеше и... се отразяваше из гората...». (З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 307.)

14. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания..., с. 316. В по-голяма пълнота предаваме тази реч по друг повод. Тук даваме част от края за изясняване атмосферата на Оборище.

15. Вж. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 223–224. Авторът обобщава противоречивите твърдения на спомените, без да може да се установи точното протичане на дневния ред.

16. Според З. Стоянов броят на въстаниците от IV революционен окръг се изчислявал от събранието на 73 532 души (Пос. съч., с. 316.) По този въпрос вж. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 225.

17. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 309. Пред представителите на събранието Бенковски според Ив. Соколов мотивирал искането си за пълномощие «в смисъл, че апостолите... не ще бъдат задължени да отговарят за своите действия пред някого, освен пред своята съвест и пред Бога. Бенковски уверяваше, че апостолите не ще да злоупотребят с властта, която ще им се даде от събранието, и че те, като ще работят за освобождението на България, желаят да имат развързани ръце...». (ИВ. СОКОЛОВ. Автобиография. Априлското въстание в 1876 г. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 110.)

18. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 309.

19. ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Документално наследство. С., 1973, с. 81–82. Писмо до Филип Тотю от 18. IV. 1871 г.

20. Пак там, с. 120. Писмото е от 6. X. 1871 г.

21. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 309.

22. Пак там.

23. Пак там, с. 310.

24. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания..., с. 310. Вж. и ЧЕРНОВЕЖД. Кратко описание на Априлското въстание. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 50.

25. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 311.

26. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 311–314.

27. ИВ. СОКОЛОВ. Автобиография. Априлското въстание в 1876 г. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 110–111.

28. ВЛАДИМИР ИГНАТОВ. Бащата на Апостола. — Дни на борба горда. Разкази на очевидци. Пловдив, 1976, с. 188–189.

29. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 227, 228. Като отхвърля твърдението, че Бенковски се е стремял «да вземе цялото ръководство на въстанието в свои ръце, да диктаторствува», Б. Чолпанов бележи: «Това е в разрез с историческата истина и демократичните схващания на бележития революционер... Бенковски се стремеше да ликвидира всяко колебание, нерешителност и разпуснатост, тъй като в условията на предстоящата тежка и неравна борба те могат да имат гибелно отражение върху хода на въстанието. Той беше убеден че е необходимо единоначалие и твърдо ръководство на въстаническите сили, но не пренебрегваше и не подценяваше и колективния метод на работа. С негово одобрение в Панагюрище беше избран главен военен съвет за ръководене на въстанието, а в редица въстанически центрове като Копривщица, Батак, Брацигово също бяха създадени местни военни съвети». (Б. ЧОЛПАНОВ. Военното революционно наследство на... Г. Бенковски... С., 1965, с. 133.)

30. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876. С., 1976, с. 32.

31. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 316–317. Вж. и ЧЕРНОВЕЖД. Пос. съч., с. 50–51.

32. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 230. Пак тук историкът се спира на различните мемоаристи и живи съвременници, които са или неосведомени по въпроса, или твърде противоречиви в твърденията си. «При ясно поставената политическа цел на въстанието — бележи Б. Чолпанов — Бенковски правилно схваща и стратегическата цел на народната революция, чрез повсеместно въоръжено въстание да се разгромят въоръжените сили на противника и да се извоюва независимостта на България.» (Пос. съч., с. 128.)

33. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 230.

34. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 316–317.

35. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 331.

36. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 319.

37. Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч., с. 232–235. Бенковски «се ограничил да обясни», че денят на въстанието «не е твърде далеч», но «представителите от ухо на ухо си шушукали, че това ще бъде 1 май» — бележи същият автор, като се спира подробно на този въпрос.

38. Пак там, с. 235–238. Историкът прави подробен анализ на това решение, което бележи «зенита на възторжения патриотичен дух и на напрежението, до което се беше стигнало в туй забележително събрание».

39. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 319.

40. Пак там.

41. Пак там. За някои подробности около състава на избраната комисия и около състава на Заимов, прочетено на събранието, вж. Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч., с. 288–247.

42. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 321–323.

43. За някои подробности върху отговора на Бенковски на панагюрските пратеници вж. и ЧЕРНОВЕЖД. Кратко описание на Панагюрското въстание. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 55.

44. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 262–267.

45. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 324. Оригиналът на протокола попада в ръцете на турците след поражението на въстанието и след убийството на Т. Белопитов, който носел всичката кореспонденция. Копието, с което разполагаме, е дадено от турски източник на европейските вестници. По този повод Д. Т. Страшимиров бележи: «Съдебната комисия в Пловдив го изважда във френски превод на света. Разбира се, дали преводът е подправен, ние не можем да съдим, нито пък и името на оная комисия внушава особено доверие, за да приемем този превод без резерви». (Пос. съч., с. 248–252.) Копието от протокола бе публикувано от З. СТОЯНОВ, с. 324–329, и от Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 243–248. Вж. и приложения в края на изследването на френски език протокол на комисията, препечатан от английската Синя книга.

46. Б. ЧОЛПАНОВ. Военно-революционното наследство на... Г. Бенковски. С., 1964, с. 130.

47. ЗЛ. ЗЛАТЕВ. Бенковски като военен ръководител на Панагюрския революционен окръг. — ВИС, 1956, кн. 1, с. 13.

48. Б. ЧОЛПАНОВ. Цит. съч., с. 131.

49. Б. ЧОЛПАНОВ. Цит. съч., с. 131–132. «В хода на самите бойни действия — бележи Б. Чолпанов — поради недостиг на сили и огромното числено и техническо превъзходство на противника ръководството на Панагюрския революционен окръг се видя принудено да възприеме напълно отбранителна стратегия...» — Протоколът според Д. Т. Страшимиров се е ограничил предимно «с подробности върху военните мероприятия»; за него обаче особено ценни са «пунктовете за укрепени лагери», които комисията определя и с които е «начертала до известна степен физиономията на бъдещото въстание». Авторът се спира и върху някои положения, които пораждат съмнения за известно изменение или добавяне от турска страна с оглед да се злепостави българското революционно движение. И макар досега никой да не ни «е гарантирал, че този протокол не е фалшифициран», той не губи своята «историческа важност». (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II., с. 248–252.)

50. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 330–331; Априлското въстание 1876... Т. 3, с. 15–16. Даваме прокламацията с известно съкращение в края (16 реда). Сведения за нейното откриване дава З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 331.

VIII

1. Априлското въстание 1876 г. Т. I. С., 1954, с. 311, 283, 341.

2. Пак там, с. 128.

3. Д. Страшимиров, който проучил подробно фактите около Ненко Стоянов — «най-големият от предателите», намира за «смело» да твърди, че «Ненко е имал предателството наум още преди да отиде на Оборище и че преди да тръгне за там, той бил предупредил своите приятели турците». (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. II, с. 270, 268–281.) Това схващане не се споделя от най-новите историци на въстанието. Като признават за необясним факта кой и как е снабдил Ненко с пълномощно и изхождат от дейността му при потушаване на въстанието и до Освобождението (когато той избягва заедно със семейството си с отстъпващите войски в Турция), те приемат като вероятно, «макар че нямаме преки исторически данни... неговото участие в събранието да е било предварително съгласувано с турските власти». (К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876. С., 1976, с. 358 и 404.) Върху предателското поведение на част от чорбаджийския лагер в Копривщица в навечерието на обявяване на въстанието се спира подробно според наличните данни Д. Страшимиров. (Пос. съч., с. 284–286.)

4. Априлско въстание 1876. Т. I. С., 1954, с. 244, 248.

5. Пак там, с. 248–249, 256, 258, 264, 283 305, 341–342, 344–345. Въоръжаването продължава до късно. В телеграма от 24 април валията от Русе разпорежда от оръжието в Ниш да се изпратят «веднага» 400 пушки шишанета и 470 паласки за въоръжаване на турското население в Златишко и Ихтиманско и 300 шишанета за «нередовните войници» в София. (Априлско въстание 1876. Т. III. С., 1956, с. 17.)

6. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 3–12. Авторът е разпитал всички копривщенци и подробно разкрива този момент.

 7. Т. ШАБАНОВ. Описание на живота ми. — В: Копривщица. Юбилеен сборник. Т. II. С., 1937, с. 222.

8. Пак там, с. 223—224. За по-големи подробности вж. и Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 12–15.

9. Н. ГЕОРГИЕВ. Неизвестно произведение на Захари Стоянов. — Литературен фронт, бр. 16–17 от 19 и 26 април 1979.

10. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 345.

11. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 20.

12. Копривщенският революционен комитет изпраща писмо и до апостолите във Враца. То е вариант (с по-големи подробности) на Кървавото писмо. Като настояват да уведомят апостолите и в другите окръзи, съобщават им, че подобно писмо им е изпратено и чрез Клисура, «но за по-голяма сигурност ви изпращаме и това по друг път». (Априлско въстание 1876 г. Т. III, с. 16–17.) То е подписано от «вашите другари от Военния съвет в Копривщица». Българският първообраз на «врачанското» писмо е пропаднал. То ни е известно в обратен превод от турския документ, изработен за Извънредната комисия в Пловдив. Известно сравнение между двете писма направи Н. Георгиев (цит. статия).

13. Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 17.

14. Въпреки противоречията в спомените Д. Страшимиров, който разпитва подробно копривщенските дейци, установява, че Каблешков дава писмото на Никола Гайтанеков, но последният го предава на своя помощник П. Разложков, който заедно със Събо Загорчинов заминава незабавно за Панагюрище. (Д. СТРАШИМИРОВ. Пос. съч., с. 19–20, 29.)

15. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 344.

16. Пак там, с. 345, 346. И друг съвременник и участник в събитието — Иван Соколов — рисува Бенковски в този момент: «Тук вече нямаше сила, която да спре Бенковски: от послушен, ако може да се каже, от няколко дни, той се озвери — от очите му светеше огън и поройни сълзи течаха по бузите му...». (ИВ. СОКОЛОВ. Автобиография... — В: Април 1876. Спомени, с. 113.)

17. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 345–346.

18. Пак там, с. 353 и 352.

19. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III. с. 36–40; Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 24–27; ЧЕРНОВЕЖД. Кратко описание на Панагюрското въстание. — В: Април 1876. Спомени, с. 57–59.

20. Текстът на възванието бил изработен от специалната комисия и необходимият брой преписани екземпляри чакали само да бъдат подписани. С тая задача се заема В. Петлешков. Той поставя по един червен кръст, изписан с кръв от убитите турци. (Вж. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 353; Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч., с. 51.)

21. За пристигането на В. Петлешков в Пазарджик вж. К. ВЕЛИЧКОВ. В темница. Избрани произведения. С., 1966, с. 111–112, 156–158. За съдбата на Кървавото писмо в Пещера вж. Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. съч., с. 88–92. В Батак Петлешков изпраща нов препис от писмото (вж. ИВ. УНДЖИЕВ. Васил Петлешков. С., 1935, c. 45.)

22. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 354. Вж. и Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 52.

23. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 41–51. Заедно с портретите авторът дава тук кратки биографични бележки за повечето от членовете на Временното правителство.

24. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 380. «Насипите се правеха — съобщава мемоаристът, — да противостоят само срещу куршуми. Тях копаеха жените, които от час на час оставяха мотиките и сe залавяха за хоро.» (Пак там.)

25. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876, с. 363.

26. Д. Т. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 58–59; К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876, с. 364.

27. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 377.

28. Пак там, с. 378.

29. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876. Спомени, с. 38.

30. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 360.

31. Пак там, с. 362.

32. Пак там, с. 371–372.

33. Пак там, с. 366–367.

34. Пак там, с. 368. С. Янев, обяснява този момент на слабост като израз на известна раздвоеност у войводата. «Той е знаел невъзможността на своята мимолетна надежда. И във всички мигове на най-големия успех и на най-големите възторзи, когато другите само ликуват, гласът на съвестта се е обаждал неразбираем за останалите.» (С. ЯНЕВ. Корени. С., 1976, с. 41.) За нас това тълкуване е доста пресилено и неубедително.

35. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 369. Тук в забележка под линия авторът съобщава, че «освен езиците турски, арабски, отчасти и персийски, Бенковски говореше още румънски, гръцки, полски и малко италиански».

36. Пак там, с. 372.

37. Ето какво пише американският кореспондент Макгахан в своето четвърто писмо до английския вестник «Дейли нюз» за Панагюрското знаме: «Ние видяхме знамето, паднало в ръцете на турците. Сега то служи за доказателство при смъртните присъди, които се провеждат в Панагюрище. Героичното парче плат, опръскано и разкъсано, беше красиво избродирано с простодушен знак, изобразяващ голям и златен лъв, сложил лапата си върху полумесеца и с ярост гледащ към него...». (Райна Княгиня. Автобиография, документи и материали. С., 1976, с. 154.)

38. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 373. Относно противоречията и несигурността при установяване датата на освещаване на знамето вж. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 76–78.

39. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 373.

40. Всред някои въстаници е имало настроения срещу церемонията по освещаването на знамето и особено срещу участието на жена като знаменоска в святото революционно дело. Техните възгледи бяха опровергани от живота, от историята Вж. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876... С., 1976, с. 31.

41. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 373.

42. Пак там.

43. Както вече отбелязахме, въстанието на 20 април бе обявено с малкото знаме, наречено Карловско. То било ушито по поръчка на Волов от Мария Ганева, дъщеря на карловския революционер и приятел на Левски Ганю Маджареца. В Панагюрище то било донесено от Волов. Наскоро преди въстанието платът на панагюрското знаме «бил пренесен от Г. Нейчеви в дома на З. Койчев, а учителката Райна Попгеоргиева продължила да идва всякой ден, както напред у Нейчеви: идвала сутрин рано, отивала си вечер късно, за да не я виждат де ходи и какво прави. Нейното отсъствие от училище прикривали в града, че уж била болна... На 20 април... то бива пренесено в самата къща на учителката. Но сега вече не за друго, а за да се пришие надписът «Свобода или смърт»... Така че на 21 учителката Райна завършва знамето и го предава в ръцете на военния съвет». (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 71–72.)

Заслужава да припомним тук впечатлението на Макгахан от Райна Попгеоргиева. Скайлер и Макгахан поискват да посетят затворената в Пловдив Райна, която «турците насмешливо наричаха «княгиня на българите»... Лека фигура на момиче пристъпи и застана на вратата..., — пише Макгахан. — Нежни и грациозни форми се прозираха през нейните оскъдни и мизерни дрехи. Тя имаше широки лешникови очи, овално лице, леко почерняло от слънцето, с прав нос и истинска розова пъпка — нейната уста. Тънка и слаба, тя едва се държеше на крака, а младото девичо лице носеше отчаян и разбит поглед, покъртителен за гледане». След разговора с нея Макгахан изтъква нейното «много добро възпитание. Може би по-добро от много английски девойки, обучавани в богати училища». (Райна княгиня..., с. 151.)

44. Според Д. Страшимиров «и тук Бенковски не се стърпял и казал пламенно слово». (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 73.)

45. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 374.

46. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876... С., 1976, с. 30.

47. В. АНДРЕЕВ. Голямата българска книга — предговор към: З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания. Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 13.

48. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 375.

49. Райна Княгиня. Автобиография, документи и материали. С., 1976, с. 32.

50. «... Повикали Райна и й съобщили, че тъй като тя е ушила знамето, ще трябва тя да го носи през града, начело на шествието. Тя отказала. Тогава те я грабнали, качили я на един кон, сложили знамето в ръцете й и тръгнали по улиците с викове и песни по най-типичен френски маниер...» (Писмо IV на А. Я. Макгахан — «Пловдив, 10 август 1876 г.», поместено в «Райна княгиня...», с. 154.) Вероятно Райна твърди отначало пред чужденците, че е отказала да носи знамето, наплашена от преживените мъчения и ужаси след погрома на въстанието.

51. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 73–74.

52. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 75.

53. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876, с. 367.

54. З. СТОЯНОВ. Записки..., с. 375.

55. З. Стоянов твърди, че отпосле тя била наречена «българска кралица» за присмех от турските ефендита. (Пос. съч., с. 375.)

56. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876, с. 367.

57. «Понеже знамето беше прикачено на един голям прът — съобщава Т. Георгиев, — и физическите сили на Райна не позволяваха да го носи сама, служеше й за помощ един въстаник, който пешком придържаше долната част на пръта, а Райна на кон придържаше средната част на пръта.» (Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — Пос. съч., с. 30–31.)

58. За два дена под ръководството на Военния съвет се изграждат въстаническите позиции около града. По пътя от Пазарджик за Панагюрище на височините Св. Никола са изкопани окопи за стрелба на колене. Сериозни мерки са взети и за отбраната на пътя, водещ от Златица за Панагюрище. Укрепления се изграждат и на позициите в местността Св. Илия, където минава пътят от Стрелча за Панагюрище. Заедно с това се формират и няколко чети, които заемат укрепителните съоръжения край града. Трябва да отбележим, че Панагюрище става пункт за съсредоточаване на въстаниците от околните села — Баня, Бъта, Попинци, Ерекли (дн. Смилец), Елшица и др. (З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 372.) Вж. и Й. ВЕНЕДИКОВ. Въстанието. — В: България 1000 години. С., 1930, с. 901.

59. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 375–376.

60. Местността се пада под връх Св Петка и се нарича Койчева ливада. (Вж. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 75.)

IX

1. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 381.

2. Пак там, с. 381–382.

3. Черновежд единствен дава сведения за раздялата на Бенковски с панагюрските ръководители. «Той като че предвиждаше, какво няма вече да се върне в Панагюрище, та на тръгване ръкува се с всичките членове на съвета, па им каза: «Сбогом! Прощавайте!» — нещо, което никога не беше сторил досега, а особено да се ръкува с някого.» (ЧЕРНОВЕЖД. Кратко описание на Панагюрското въстание. С., 1893, с. 42.) Авторът не съобщава източниците си и ние не знаем доколко това твърдение отговаря на действителността... Не можем да приемем за убедително и заключението му за предчувствието на войводата, който предприема своята втора бойна обиколка с четата си.

4. За броя на четата, който вероятно се е изменял, вж. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 127–128.

5. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 382.

6. Пак там, с. 383–384.

7. Пак там, с. 384–385. За първите стъпки на с. Петрич във въстанието преди идването на четата вж. и Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 129–130.

8. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 385–387. Вж. и Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876. Спомени, с. 31–32. Авторът дава и числови данни за това сражение.

9. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 385–386.

10. Пак там, с. 390.

11. Пак там, с. 389.

12. Ив. Хаджийски пръв изтъква усилията на Бенковски «да отстрани действието на закона за колебанието на дребния собственик». (ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Априлското въстание и Бенковски. — В: Съчинения. Т. II. С., 1974, с. 358–359.)

13. С. ЯНЕВ. Корени. С., 1976, с. 54.

14. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 390. Тома Георгиев дава и текста на това писмо. Вж. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 32. Той обаче не съобщава да е изпращано писмо до Копривщица, което, и според Д. Страшимиров, е повече за вярване. (Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 132.)

15. Т. ГЕОРГИЕВ. Поc. съч., с. 32.

16. Н. ИВАНОВ. Бележки за събитията в 1876 г. в с. Поибрене. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 402.

17. Според Тома Георгиев изпратената от Панагюрище чета брояла около 150 души. (Вж. Поc. спомени, с. 33.)

18. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 393.

19. Пак там.

20. Пак там, с. 394.

21. Пак там, с. 395.

22 Пак там.

23. Пак там, с. 399.

24. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 403.

25. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876. С., 1976, с. 368.

26. Пак там, с. 369. Според. З Стоянов на Еледжик е имало «около 2000 и повече семейства». Бенковски и четата обикалят лагера на семействата, арсенала, готвачниците и пр. «Не само всяко село се беше прибрало въз една страна, но и на махали се деляха още, както са си били в селото. Повечето от жителите бяха успели вече да си построят бъдещи жилища в планината от дървета и шума, колкото да не стоят под открито небе.» (З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 406–408.)

27. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 403–404.

28. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc съч., с. 368–369. В своите спомени А. Телийски разкрива с безпощаден реализъм варварското издевателство и свирепата жестокост на войската, башибозуците и черкезите върху въстаниците и семействата им на Еледжик. Ужасът и страданията на жените и децата спадат към най-жестоките страдания на народа от времето на Априлската епопея. (Вж. А. ТЕЛИЙСКИ. Спомени от Еледжишкото въстание. — В: Април 1876. Спомени, с. 359, 360.)

29. З. СТОЯНОВ. Пос. съч. с. 405.

30. Пак там, с. 405, 406.

31. В. АНДРЕЕВ. Голямата българска книга — Предговор към З. Стоянов. Съчинения. Т. I. С., 1965, с. 14.

32. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 409, 410.

33. Пак там, с. 410.

34. Пак там, с. 410–411.

35. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 411.

36. Пак там, с. 413.

37. За състоянието на революционното дело в Белово и за съдбата на беловските въстаници пишат по-подробно както историците на Априлското въстание, така и някои съвременници, автори на спомени. (Н. ЙОНКОВ-ВЛАДИКИН. История на Бельовското въстание 1876 г. С., 1887; Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III. С., 1907, с. 142–145; Ю. НЕНОВ. Автобиография. — СбНУ, 1896, кн. XIII, с. 378–388; КP. НЕКЛАНОВИЧ. Дохожданието ни в братската и богата земя България. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 362–379.)

38. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 414–415.

39. Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 364.

40. М. РАДУЛОВ. Спомени. — В: Април 1876..., с. 381.

41. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 416.

42. Пак там, с. 417. Според Н. Хр. Петлешков и Ив. К. Йеремиев, от Белово на 27 април Бенковски изпраща в Брацигово писмо по Никола Шопа, трънченин, с което иска да бъдат проводени 200 души в помощ на Еледжик. (История на Брациговското въстание. Пловдив, 1905, с. 88.)

43. КP. НЕКЛАНОВИЧ. Дохождането ни в братската и богата земя България. — В: Април 1876. Спомени. С., 1976, с. 365.

44. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание..., с. 34–35.

45. М. РАДУЛОВ. Спомени..., с. 382.

З. Стоянов е запомнил следния отговор на Бенковски, отправен към немеца Тратних: «Ако ти си немец и ако твоят господар е неограничен деспот в земята си, то аз съм българин и немилостив бунтовник в страната на своето бащино огнище! Аз заповядвам тук! — извика Бенковски по-страшно и сложи ръката си върху масата дотолкова силно, щото пълните с млечно кафе чаши изпопадаха по земята...». (З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 418.)

46. Лаконично и просто З. Стоянов в своите «Записки по българските въстания» разказва: «Тия последните (свещениците) скъпо заплатиха отпосле за своята ревност. Поп Михал е бит толкова, колкото ни един българин. Поп Георгя от Сестримо обесиха в една воденица...». (Пак там, с. 421.) Свещеникът на с. Белово Михаил Радулов сам разказва след Освобождението непосредствено и изключително силно за невероятните мъки, на които е бил подложен. (Пос. спомени, с. 383–393.)

47. З. СТОЯНОВ. Записки..., с. 418–419. Учителят погрешно е наречен от З. Стоянов Нено. Вж. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876, с. 370; също Ю. НЕНОВ. Автобиография. — СбНУ, 1896, кн. XIII, с. 380.

48. Имената на далматинците и кратки сведения за някои от тях дават З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 419 и КР. НЕКЛАНОВИЧ. Поc. спомени, с. 362–366. З. Стоянов споменава още едно име на далматинец — Джуро — брат на С. Давидович. (Пак там, с. 460.) Вж. също К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Пос. труд, с. 370.

49. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 419.

50. КР. НЕКЛАНОВИЧ. Поc. спомени, с. 366.

51. М. РАДУЛОВ. Поc. спомени, с. 383.

52. Д. СТРАШИMИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III. С., 1907, с. 146. Увличайки се от ефектни, но безпочвени характеристики, Страшимиров твърди, че в Белово Бенковски бил «трескаво афектиран, превзет..., абсолютен, като някакъв африкански раджа...».

53. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Съчинения. Т. I, с. 348.

54. Пак там, с. 364.

55. Наскоро след заминаването на Бенковски и на Хвърковатата чета, в Белово идва редовна турска войска, около 50 въстаници са хвърлени в затвора, мнозина са избити. (Вж. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, С., 1907; също Ю. НЕНОВ. Автобиография, с. 381 и сл.)

56. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876, с. 371–372.

57. За въстанието в Клисура вж. ХР. Ф. ПОПОВ. Град Клисура в Априлското въстание. С., 1926, с. 65–98.

58. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 213–214.

59. На тези въпроси се спира и ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Съчинения... Т. I, с. 325–326.

60. Й. ВЕНЕДИКОВ. Въстанието. — В: България 1000 години (927–1927). Т. I. С., 1927, с. 900.

61. Пак там, с. 909.

62. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 424.

63. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 194.

64. А. ТЕЛИЙСКИ. Спомени от Еледжишкото въстание. — В: Април 1876... С., 1976, с. 356.

65. Пак там, с. 356.

66. З. Стоянов не загатва нищо за подобни разногласия и спорове между Бенковски и Гене Телийски. Възможно е Ангел Телийски да пренася някои свои размисли с по-късна дата към онова напрегнато и сложно време, когато действително е било трудно да се прецени дали нападателната тактика в случая би дала положителни резултати, или поради слабото въоръжение на въстаниците би се превърнала в авантюризъм.

67. КP. НЕКЛАНОВИЧ. Поc. спомени, с. 367–368. Некланович и Телийски разказват в спомените си по различен начин и случая с провинението и наказанието на Юрдан Ив. Мисирката от Пазарджик. (Вж. А. ТЕЛИЙСКИ. Пос. спомени, с. 356.) Различни са спомените на съвременниците и по въпроса дали Бенковски е увеличил четата с въстаници от Еледжик. (Вж. спомените на Т. ГЕОРГИЕВ. Пос. сборник, с. 38; А. ТЕЛИЙСКИ. Пак там, с. 356.) До убедителен извод по тези въпрос стига Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 196.

68. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 426.

69. Пак там, с. 427. З. Стоянов с основание предполага, че тези «огньове», тези «огнени стълбове» идват от «злочестия Батак, Перущица»...

70. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 430.

71. Пак там. с. 432.

72. За съдбата на въстаниците от Еледжик вж. Й. ВЕНЕДИКОВ. Пос. съч., с. 904; също спомените на А. ТЕЛИЙСКИ. Април 1876..., с. 358–361.

73. Ст. Заимов потвърждава този случай — вж. Миналото. Етюди върху Записките на Зах. Стоянов. С., 1895, с. 103. Приема го и Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 196.

74. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 432.

75. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 434.

76. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Цит. съч., с. 381.

77. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 441. Кр. Некланович също помни и цитира тези думи на Бенковски, но очевидно погрешно ги свързва със запалените села около Еледжик: «Това като видя г-н Бенковски, каза: «Ето, господа, изпълни се моето желание, ударихме ножа в сърцето на султана». (Април 1876..., с. 367.) Според Димитър Коклев, член на революционния комитет в с. Мечка, участник в Хвърковатата чета, Бенковски, при вида на пожарищата на Панагюрище и околните села, казал: «Сега дори земах ръждивий маждрак, който бе заровен в земята от 500 г., и го забих на султана в гърдите; видите ли, каза той, както горят селата, така гори сега и на султана главата». (Д. КОКЛЕВ. Сведения от Меченский местен комитет във време на въстанието през 1876 г. — В: Април 1876..., с. 320.)

78. Ф. ЩЪРБАНОВ. Автобиографията ми. — В: Април 1876..., с. 170. За отбраната и опожаряването на Панагюрище вж. ЧЕРНОВЕЖД. Кратко описание на Панагюрското въстание. Средец, 1893, с. 56–65; Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III. С., 1907, с. 167–189; Й. ВЕНЕДИКОВ. Въстанието. — В: България 1000 години (927–1927). С., 1927, с. 901–903; К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876, с. 374–377.

79. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 437.

80. Цит. по К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание 1876, с. 377.

81. Райна княгиня (Райна Попгеоргиева Футекова). Автобиография, документи и материали. Под ред. на В. Паскалева. С., 1976, с. 157–160. За своята съдба и за съдбата на панагюрци разказват в своите спомени и бележки Райна Попгеоргиева в посочения сборник (с. 38–56), Ст. Костурков (пак там, с. 145), Цв. Изограф Иванчовица (с. 150) и мн. др.

82. СТ. ФИНДЖЕКОВ. Кратко описание на живота ми. — В: Април 1876..., с. 195.

83. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876..., с. 38.

84. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 434.

85. За съдбата на въстанието в Копривщица вж. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. История на Априлското въстание..., с. 379–381; повече подробности у Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 197– 208; също Н. БЕЛОВЕЖДОВ. Първата пушка... С., 1918, с. 98–109; Т. ШАБАНОВ. Спомени. Копривщица. Т. II. Юбилеен сборник, 1937 и др.

86. Т. ГЕОРГИЕВ. Поc. спомени, с. 40. Между спомените на З. Стоянов, Т. Георгиев, Кр. Некланович за тези часове на четата над пепелищата на Панагюрище има някои несъществени различия. Д. Страшимиров сочи отделни неточности в «Записките» на З. Стоянов (История на Априлското въстание. Т. III, с. 259). В противоречие със себе си изпада З. Стоянов, разказвайки емоционално за тежката нощ, прекарана от четата на Лисец (с. 445), като след три страници (с. 448) твърди, че на 2 май, т. е. същия ден, без да нощуват край Панагюрище, момците начело с Бенковски потеглили за Стара планина.

87. От края на април до 6–7 май — девет дни — продължава героичната отбрана на Брацигово. «Славно и трагично завършва отбраната на Перущица.» «Боевете продължават на 29, 30 април и 1 май. Ожесточени боеве с врага водят батачани на 30 април и 1 май.» «На 2 май започва кървавата трагедия на Батак.» (Вж. К. КОСЕВ, Н. ЖЕЧЕВ, Д. ДОЙНОВ. Поc. труд, с. 384–394; също Д. СТРАШИМИРОВ. Поc. труд, с. 213–256; Н. ПЕТЛЕШКОВ, ИВ. ЙЕРЕМИЕВ. История на Брациговското въстание. Пловдив, 1905; Й. ВЕНЕДИКОВ. История на въстанието в Батак. С., 1929; Г. МЕТОДИЕВ. Епопеята Батак. С., 1980; К. ГЪЛЪБОВ. Въстанието на героична Перущица. С., 1956; Н. ЖЕЧЕВ. Перущица въстана. С., 1966, и др. Също спомените на Отон Иванов, Георги Натов, Ангел Горанов, Атанас Мишев (Април 1876... С., 1976, с. 439–598).)

88. Т. ГЕОРГИЕВ. Поc. спомени, с. 40.

89. З. СТOЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 440.

90. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 258.

91. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 445. З. Стоянов единствен сгъстява мрачните краски като на места, вероятно подведен от своето емоционално, талантливо перо, подсилва състоянието на отчаяние у Бенковски. Напр.: «Изпразнете по-добре оръжието си отгоре ми, казал, според З. Стоянов, войводата на далматинците, които се опитвали да го утешат, тука да умра! Не съм достоен аз вече да живея... С какви очи ще да погледна света?». (Пак там, с. 445–446.) Такъв момент на безнадеждност и отчаяние не е отразен в спомените на далматинеца Кр. Некланович, нито в спомените на Т. Георгиев или на друг някой съвременник.

92. СТ. ФИНДЖЕКОВ. Кратко описание на живота ми. — В: Април 1876..., с. 195–196.

93. Пак там, с. 196.

Х

1. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876..., с. 42–43.

2. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 448.

3. Пак там, с. 451.

След заминаването на четата петричани са нападнати за втори път от турците, които подкарали със себе си 17 души от първенците на селото и до Смолската река започнали жестоко клане. «Ганчо Едрев се завърнал с половин врат заклан и той обадил за станалото. А на Гинча Шаламан, като го карали, отрязали му едната ръка и му я подали да я носи с другата!...» (Пак там, с. 451.)

4. Според Кp. Некланович Крайчо забучил знамето на една висока могила и изчезнал. Бенковски изпратил да го търсят, но не го настигнали. Знаменосец на четата станал Стефан Радоевич. (Април 1876..., с. 370.)

Крайчо Самоходов се крие в Средна гора и дочаква освободителните войски. Тома Сираков предава по друг начин раздялата с Крайчо: «Войводата, придружен от игумена на манастира «Св. Никола» — отец Кирил, и Крайчо воевода се опростиха под една слива за последен път и Крайчо се върна за Панагюрище». (Т. СИРАКОВ. Спомени за Априлското въстание. — В: Април 1876..., с. 425.)

5. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 452.

6. Тодор Хайдутина и хайдут Пено от Ветрен взимат шест коня и се отправят за Рила, където се укриват до Освобождението. Според Кр. Некланович — конете били на Бенковски, З. Стоянов, Иван и Мария Сутич и др. Бенковски изпратил Кр. Некланович и С. Давидович да догонят избягалите и те около час напразно ги търсили. (Април 1876..., с. 371.)

7. Т. СИРАКОВ. Поc. спомени. — В. Април 1876..., с. 426–427.

8. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 456.

9. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 260.

10. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 460.

11. КР. НЕКЛАНОВИЧ. Поc. спомени, с. 372, и Т. СИРАКОВ. Пак там, с. 427. — В. Соколски като член на революционния комитет на Перущица е избран за делегат на събранието в Оборище. Въстанието го заварва в Панагюрище, влиза в Хвъркoватата чета, следва Бенковски и в Стара планина. Заловен в Тетевенския балкан и откаран в Пловдив, той бива осъден на смърт чрез обесване. «Тоя човек — пише К. Величков в спомените си, — който носеше една детска душа, отиде с мъжка стъпка на бесилката. Бесилката, прикрепена на стряхата на един дюкян в Узун чаршия, недалеко от шадравана, беше се счупила под тежестта на тялото. Соколски беше чакал да я заковат изново, без да подаде никакъв знак на слабост.» (К. ВЕЛИЧКОВ. В темница. — В: Избрани произведения в два тома. Т. 2. С., 1666, с. 74.)

12. З. СТОЯНОВ. Поc. съч.., с. 462.

13. Пак там, с. 463.

14. Пак там с. 465.

15. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876..., с. 43.

16. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 466.

17. «Всичката тая кореспонденция — пише З. Стоянов — беше поверена на Белопитов, която той носеше на своето сиво конче. Белопитов беше на 20–годишна възраст, ученик още, предаден всецяло на светото дело.» (Пак там, с. 469.) Немецът Алберт разказва на оцелелите въстаници, че Т. Белопитов бил отначало само ранен, но турците го съсекли с ножовете си. (Пак там.) Това сражение става — според Т. Георгиев — на час и половина на запад от с. Лопян. «Между нашите паднали, съобщава Т. Георгиев, беше и панагюрецът Тодор Д. Белопитов, втори секретар на Бенковски, който имаше в дисагите на коня си две тенекета, в които се пазеха архивите на Бенковски. Между другите важни документи в тези кутии се намираше и общият план на въстанието.» (Пос. спомени, с. 44.)

18. Тома Георгиев, личен секретар на Бенковски, делегат на Оборище, бива арестуван, хвърлен в Софийския затвор и жестоко инквизиран. Той се държи мъжествено, не издава никого и доживява амнистията. Участвува в Опълчението по време на Освободителната война. Петнадесет години след Освобождението, като привърженик на Либералната партия, става жертва на борбите по време на Стамболовия режим — обвинен за участие в заговор срещу княза и в убийството на Хр. Белчев; осъден на смърт заедно със Св. Миларов и др.

19. «Аз вървях все до него — продължава З. Стоянов, — наблизо и той не преставаше да ми се моли да го не оставям, ако би да се случи второ нападение от страна на потерята. Бенковски и молба то бяха две противни неща...» (З. СТОЯНОВ. Записки..., с. 471.) Трудно е да се прецени дали тези наблюдения на З. Стоянов са точни и напълно обективни, дали мемоаристът не се поддава тук на една и другаде забелязвана тенденция в неговите «Записки» — да засили, да подчертае някои по-дребни или по-големи човешки слабости в поведението на войводата.

20. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 476.

21. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 479.

22. Пак там, с. 481.

23. КP. НЕКЛАНОВИЧ. Пос. спомени. — В: Април 1876..., с. 375–376.

24. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 483.

25. Пак там.

26. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 485.

27. КP. НЕКЛАНОВИЧ. Пос. спомени, с. 376.

28. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 485.

29. Пак там, с. 485–486.

30. Пак там, с. 486.

31. Пак там.

32. КP. НЕКЛАНОВИЧ. Пос. спомени, с. 376.

33. Д. Т. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 262.

34. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 486. З. Стоянов отбелязва «нечутото юначество» на Захарий Сираков.

35. Т. СИРАКОВ. Спомени за Априлското въстание. — В: Април 1876..., с. 429.

36 Д. Т. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 263. По същия повод Страшимиров пише: «Безсърдечен като всеки резоньор, в минути, когато прояви енергия, «Бенковски заповядал да обърнат пушки срещу тези покорни герои, без да мисли, че с тази си постъпка запечатва с безславие своя кратък и бурен живот». (Пак там, с. 262.)

37. З. Стоянов съобщава, че по-късно научил от четника Ст. Георгиев, че още на следния ден бай Станчо бил заловен от турците и измъчван. Когато го подкарали към Балкана да посочи къде са комитите, той предпочел смъртта пред предателството: хвърлил се във Вита от висок мост и «издъхнал мъченически». (З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 488.)

38. З. СТОЯНОВ. Записки по бългaрските въстания, с. 490.

39. Пак там.

40. Пак там, с. 491. «Тая нощ немилостивата Стара планина беше пълна с поборници — продължава З. Стоянов — върху една линия от 40–45 часа разстояние, от Сливенския балкан, Демиркапия до Марковата врата на запад...» (Пак там.)

41. Нено, както ще видим по-нататък, става предател.

42. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 501. По късно в «Записките» З. Стоянов разказва за втората си среща с предателя Вълю Стоилов Мечката, станала след десет години, на 10. IX. 1883 г. В Тетевен го познават, нещо повече, той е «служител на кметството», «пазач на мостовете по Рибарица». Тетевенските първенци му поръчват да налови риба и край р. Костина, на лобното място на Бенковски, става срещата му със З. Стоянов, когото той отначало не познава. Потен, разтреперан, той разказва за случилото се преди десет години, като приписва предателството на Нею [Нено Николов] от с. Брусен. Разобличен от З. Стоянов, Вълю Мечката признава всичко и моли за прошка. (Пак там, с. 521–528). В. Андреев правдиво отбелязва в своя предговор към «Записки по българските въстания», че «срещата с дядо Вълю десет години след предателството е нещо мъчително силно по своя психологизъм». (З. СТОЯНОВ. Съчинения. Т. I, 1965, с. 22.)

43. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 504.

44. Пак там, с. 506. След десет години, при срещата със З. Стоянов Вълю Мечката «се оправдава, че сторил всичко това от зoр, от бой и от мъки. Според думите му, на втoрия oще ден башибозуците докарали при него Нея [овчаря Нено Николов], който... казал: «— Дръжте дядо Въля! На неговите ръце сторих теслим комитите». Тoгава се извършили върху му мъките — разказва З. Стоянов — и той бил принуден най-сетне да ни изкаже и да се обещай да ни предаде, което и сторил». (Пак там, с. 526.) «Че Нею отпосле е станал предател на българските бунтовници, това го знае цяла околия» — пише по-нататък З. Стоянов. Той предал и Ботевия четник и другар на Левски Сава Младенов. За тези си заслуги бил награден с нишан «Меджидие». Но преди още да получи наградата, една нощ български патриоти го съсекли с брадва пред вратата на къщата му. (Пак там, с. 526–527.)

45. Пак там, с. 508.

46. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 508–509.

47. Пак там, с. 509–510.

48. Този измислен разказ бил част от «сценария» на предателството, съставен от турците. Вълю разказва 10 години по-късно, че, когато повел към гибел Бенковски и неговите другари, през всичкото време отдалеко ги следил Менчо Ибрахимов от с. Градешница, който трябвало да го застреля при всяко отклонение от начертания предварително план. (З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 526.)

49. Пак там, с. 512.

50. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания..., с. 514.

51. Пак там, с. 515.

52. Пак там.

53. Пак там, с. 516. По-късно З. Стоянов си спомня всички подробности от поведението на Вълю: «Янкината песен... баснята за 12–те байраци... да ни излъже, само да не бъдем предпазливи... Понеже ние вървяхме много нараздалеч един от други... нашият благодетел ни залъга с кошарата на зет си, така щото да се съберем на едно място!». (Пак там. с. 520.) И стига до извода: «... Той ни е предал още на първия ден, но турците са се побояли да ни нападнат на открито място. За доказателство на това мое предположение служи тоя факт, че новото местенце беше приготвено нарочно за нас, която работа не можеше да се извърши за един ден. Защо не са ни нападнали турците в пещерата, аз не зная. Че бачо Вълю е бил принуден от някого да ни предаде против волята си и желанието си, аз не вярвам». (Пак там, с. 521.)

След 10 години, в 1886 г., при срещата между З. Стоянов Вълю, предателят твърди, че на втория ден овчарят Нено довел при него башибозуците, изтезавали го и той бил принуден да обещае да предаде въстаниците. «Може би да има една част справедливост в думите му — пише З. Стоянов, — но той си остава пак предател.» (Пак там, с. 526.)

54. СТ. ЗАИМОВ. Миналото. Етюди върху «Записките» на Зах. Стоянов. С., 1895, с. 123.

55. Пак там. Пос. съч., с. 124–125. «Победителите» скубят брадата на отец Кирил, измъчват го, но не го убиват, даже превързват раните му, защото очакват да им каже на кое място е заровил «царската хазна на хаджията» [Бенковски]..., «който без малко щял да стане български цар». На 13 и 14 май отец Кирил лежи в Тетевенския затвор, а в двора на тетевенския конак стърчат две върлини: «на едната бе натъкната главата на Бенковски със засукани мустаци, а на другата бяха накачени дрехите му». На 15 май откарват отец Кирил в Орхание (Ботевград), на 16 май — в София. «Отец Кирил, кръстоносецът на Хвърковатата чета... — разказва по-нататък Ст. Заимов — бе такъв хубавец, каквито хубавци рядко се срещат в България. Той бе тих, мирен и сладкодумен... зле заздравелите му рани не му даваха покой; ... той често ми се оплакваше от грозни видения...» (Пак там, с. 125–126.) През март 1877 г. раните на отец Кирил се подлютяват. През април той постъпва в арестантската болница и «...на 15 април» умира. Според Черновежд отец «Кирил Иванов Кьороглу от гр. Сопот» умира на 26 януари 1877 г. Черновежд дава сведения за погребението и гроба на отец Кирил. (Кратко описание на Панагюрското въстание. С., 1893, с. 42–43). Ст. Заимов, след като съобщава — «отец Кирил бе осъден от Извънредния съд на вечни окови», пише изрично: «От 5 септември 1876 до 15 април 1877 г. той бе наш другар в № 4 кауш на цариградската тъмница». (Пак там, с. 122.)

56. Предателството и последните минути от живота на войводата са отразени и в един интересен турски документ — телеграмата на софийския мютесариф до видинския мютесариф от 15 май 1876 г. След като изтъква, че орханийският каймакам Садедин ефенди «за залавянето на тоя Бенковски» е организирал «способни агенти и многобройни потери», че за «подсилване на охраната от София са изпратени «нарочно хаджи Азис ага и Али Фехми ефенди в Орхание», софийският мютесариф, съобщава най-главното: «Войводата Георги Бенковски, който се бил скрил заедно с поп Кирил, игумен на Калугеровския манастир, Пазарджишко, и с още двама негови другари, като забелязал какво старание и опитност проявявала при търсенето потерята на помак Мехмед ага и като виждал ясно, че непременно ще бъдат заловени, излезли от мястото, дето се били скрили, и побягнали. Когато, преследвани от помак Мехмед ага, попаднали на засадата на Рюзгяр хаджи Ахмед ага, който неотдавна бе удостоен с чин юзбашия, направено им било предложение да се спрат. Въпросният [Бенковски] и другарите му започнали тутакси да стрелят на всички страни. Нашите войници им отвърнали, като открили огън. Войводата бил прострелян от куршума на хаджи Ахмед ага и паднал мъртъв, а от другарите му бил заловен само поп Кирил жив, но ранен. Останалите двама души от тях забягнали в Балкана». (Априлско въстание 1876 г. Сборник от турски документи. Т. III. С., 1956, с. 21–22.) В документа са изтъкнати особено заслугите и старанието на потерите и техните началници. Тази тенденция вероятно довежда до твърдението, че Рюзгяр хаджи Ахмед предложил на бунтовниците да спрат, т. е. да се предадат, че те, бунтовниците, в отговор открили огън. Разказът на З. Стоянов е по-убедителен и по-правдив.

От турския документ можем да заключим, че четиримата въстаници са били следени от потерята на помака Мехмед ага, но турски башибозуци, предвождани от Рюзгяр хаджи Ахмед, ръководят засадата и убиват Бенковски.

57. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Съчинения. Т. I. С., 1974, с. 332.

58. СТ. ЗАИМОВ. Миналото... С., 1895, с. 123.

59. Т. СИРАКОВ. Спомени за Априлското въстание. — В: Април 1876..., с. 434–435.

60. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание в 1876 година. С., 1901, с. 39–40.

61. Стефан Радоевич от Далмация — Пащровиче, с. Режович, бил заловен, измъчван жестоко, откаран в София и освободен под давлението на австрийското консулство, но по-късно, тайно от консулството, отново затворен в Пловдивския затвор, където дочакал Освободителната война. След Освобождението той е работник в Пазарджик, прислужник при един инженер в Момина клисура. (Вж. З. СТОЯНОВ. Записки..., с. 541–542; също КР. НЕКЛАНОВИЧ. Спомени. — В: Април 1876..., с. 62.)

62. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 526. При срещата си със Стефан Радоевич, след 10 години, З. Стоянов научава от него, че «след като се отървал от пусията, ходил, ходил и пак изпаднал на колибата при предатели Въля, който го издал втори път». (Пак там, с. 542).

63. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 528.

64. Априлско въстание 1876. Т. III, с. 21, 22.

65. Д. СТРАШИМИРОВ. История на Априлското въстание. Т. III, с. 264.

66. З. СТОЯНОВ. Поc. съч., с. 541.

67. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 541.

68. СТ. ЗАИМОВ. Миналото... С., 1895, с. 125, 126.

69. Априлско въстание 1876. Сборник от турски документи. Т. III, 1956, с. 22. Писма и телеграми с подобно съдържание са изпратени на 13 и 14 май. В телеграма от Асим, Русе, 13 май 1876 г. се съобщава, че «главата на убития» ще се покаже «на неговите съмишленици, за да не би в бъдеще да се появи някой друг и злочинствува с това име, също така, за да се види и разбере от всички, че злосторното дело на Бенковски е веднъж завинаги унищожено». (Вж. Копривщица. Юбилеен сборник. Т. I, 1926, с. 549–550.) Откъси от тази и други подобни телеграми са публикувани във в. «Дунав» (бр. 1070 от 16. V. 1876). който попада в ръцете на З. Стоянов, когато е в Троянския затвор. (Вж. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 605–607.)

70. Априлско въстание 1876. Т. III. С., 1956, с. 22.

71. Н. ИВАНОВ. Бележки за събитията в 1876 г. в с. Поибрене. — В: Април 1876... С., 1976, с. 405.

72. Т. СИРАКОВ. Спомени за Априлското въстание. Пак там, с. 434.

73. З. СТОЯНОВ. Записки по българските въстания, с. 528.

74. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание в 1876 година. С., 1901, с. 49.

Заключителни думи

1. К. ВЕЛИЧКОВ. Избрани произведения. Т. 2. С., 1966, с. 157–158.

2. ЧЕРНОВЕЖД. Кратко описание на Панагюрското въстание. С., 1893, с. 19–20.

3. Т. ГЕОРГИЕВ. Бележки за Средногорското въстание. — В: Април 1876..., с. 14–15.

4. СТ. ЗАИМОВ. Миналото... С., 1895, с. 77.

5. О. ИВАНОВ. По революцията през 1876 г. — В: Април 1876... С., 1976, с. 124.

6. ИВ. ХАДЖИЙСКИ. Съчинения. Т. I. С., 1974, с. 344.

7. С. ЯНЕВ. Корени..., с. 54.

8. З. СТОЯНОВ. Пос. съч., с. 368.

9. В. АНДРЕЕВ. Голямата българска книга. Предговор към «Записки по българските въстания». — В: Съчинения. Т. I. С., 1965, c. 16–17.