История на Турция в средните векове и ново време

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Дмитрий Еремеев, Михаил Майер

Дизайн: Давид Нинов

София, 2020

Автори:

Дмитрий ЕремеевИзвори на турската история

Михаил МайерТурция през средните векове; Турция в ново време

Авторите предлагат извънредно наситена информация за процеси, събития и личности, за които българският читател има само най-общи представи. Те разглеждат историята на османците в Мала Азия и на Балканите, а също и доисторията на тяхната империя — един дълъг и бляскав период, дори епоха в историята на човечеството.

Книгата ще задоволи интереса не само на студентите по история, но и на широк кръг читатели, тъй като проблемите на османската история винаги са били, а и днес все още са горещи.

Извори за турската история

В съвременната историография началото на историята на Турция обикновено бива отнасяно или към XIII в., когато се създава османотурското княжество, превърнало се впоследствие в огромна империя, или към XI в., като се свързва с възникването на тюркската селджукска държава върху част от територията на съвременна Турция, или към периода на проникване на първите тюркоезични племена там — VIII–X в.

Етнокултурните извори на турската история се губят в дълбоката древност. Земите на Турция са били населявани от най-древни народи: хети, фригийци, лидийци, гърци, келти, арменци, асирийци, и др. Персите и римляните са основавали тук свои колонии, влизащи в състава на робовладелските им държави. На територията й са разпростирали властта си империите на Кир, Александър Македонски, римските цезари и «вторият Рим» — гръко-православната Византия.

За да бъде изложена цялата дотюркска история на Турция, започвайки поне с Хетското царство, т. е. от II хил. пр. н. е., и за да се достигне и завърши например с Византия, ще са нужни няколко тома. Но запознаването на читателя с основните етапи на тази история и преди всичко с етническата, е необходимо.

Турската история не започва на празно място. След преселването си в Анатолия и на Балканите — регионите, където се формира турската народност, — номадите турци усвояват множество постижения на дотюркските цивилизации там: уседналата земеделска и градска култура, занаятчийски, архитектурни и градостроителни умения, редица насоки в изкуството. А и самите турци като народ се създават при наслагване на два пласта — на тюрките, преселили се от Централна Азия в новите земи, и на местното население, което отчасти се смесва с тях.

От друга страна, турската историография от 30–те и 40–те години на нашия век развиваше хипотезата за тюркския произход и тюркоезичността на най-древните народи в Западна Азия — хетите и шумерите. Въпреки явната й ненаучност, неколцина турски историци все още не са отхвърлили окончателно тази идея.

От кратка историческа характеристика се нуждае и етноезиковата общност на древните тюрки: къде и кога са се появили, особеностите на етногенезиса им, по какви пътища част от тях попада в Анадола и на Балканите. В тази връзка се налага да бъде засегнат и проблемът за развитието на номадските общества на Евразия изобщо, тъй като само тогава ще бъде изяснено мястото на древните тюрки в процесите на етническата история на континента и в генезиса на номадството. Необходимостта от това се подкрепя и от факта, че много турски историци и досега не са се отказали от превратните си концепции за цивилизационната роля на тюрките в Стария свят, за първичността на тюркската цивилизация, за уж тюркския произход на скитите, сарматите и други ираноезични номади.

Глава 1: Анадолът: естествена среда и етнокултурни процеси до XI в.

Територията, която първоначално става ядро на тюркската държава на селджуките, а после на турската държава на османците, е разположена там, където се срещат Азия и Европа. Това е Анатолия (Анадола). От Балканския полуостров я отделят черноморските проливи Босфорът и Дарданелите, също и Мраморно море. Бреговете й мият още и водите на Черно море (на север), Егейско (на запад) и Средиземно (на юг). Думата «Анатолия» произлиза от гръцкото «анатоли» — изгрев, изток. Анатолия са наричали гърците обширната земя на Мала Азия. Турците я възприемат като «Анадолу».

Областта представлява 97% от територията на съвременната турска държава. Едва около 3% от площта на Турция се намира в Европа, заемайки неголям район от покрайнините на Балканския полуостров. Това е Европейска Турция, иначе казано — Източна Тракия или Източна Румелия. От XV до началото на XX в. турската държава — Османската империя — имала много по-голяма площ в Азия и Европа, имала е и владения в Африка. През периода на най-голямото си могъщество (XVI–XVII в.) освен Анадола, Османската империя е включвала Гърция, България, Сърбия, Далмация, Босна и Херцеговина, Южна Унгария, Трансилвания, Албания, Македония, Тракия, Молдавия и Влахия, Подолия, северното крайбрежие на Черно море до Кубан и част от източното му крайбрежие, Азов, Крим, Южна Грузия, част от Армения и Кюрдистан, Сирия, Ливан, Палестина, Месопотамия, Арабия, Триполитания и Киренайка, Алжир, Тунис, Египет, островите Крит и Кипър. С изключение на някои райони на Балканите турската колонизация не е имала характер на масово преселение на турци, ограничавайки се с настаняване на турски гарнизони или на войски на васалите на османския султан. Затова образуването на ядрото на турската народност, а сетне и формирането на турската нация, се извършват в Анадола.

Областта е естественият мост, съединяващ Балканите с Близкия и Средния изток. Това нейно положение винаги е благоприятствало икономическото и културното й развитие: през нея са минавали повечето пътища на общуването, между Изтока и Запада, което, наред с други причини, е допринесло за разцвета на такива държави от древността като Хетското царство, Византийската империя, Селджукидите от Мала Азия, османската държава. Анадолът започва да губи старото си значение в световната търговия едва от средата на XVI в., когато след Великите географски открития, в частност на морския път за Индия, основните търговски потоци между Европа и Азия се изместват. Това бил един от важните фактори за постепенното изоставане на социално-икономическото развитие на Турция от много западни страни.

Географски Анадолът се дели на полуострова Мала Азия (наричан също Анатолийски полуостров), западния край на Сирийско-месопотамското плато и Арменско-кюрдските планини. (Последното название се среща в редица трудове на руски географи, за които е меродавно, че коренните жители на въпросния планински район са били предимно арменци и кюрди.) В Турция е прието наименованието «Източноанадолски планини». Най-древното и традиционно название е «Арменски планини». Следва да се отбележи също така, че «Анатолия» и «Мала Азия» все по-често се употребяват като географски синоними (в Русия, както и по света), заедно с идентичното по смисъл «Азиатска Турция».

Посред Малоазийския (Анатолийския) полуостров се простира Централноанатолийското плато, обрамчено от юг с планинския хребет на Тавър, а от север — с Понтийските планини. Планинските вериги следват бреговата линия, която и за Черно, и за Средиземно море не е нарязана, така че липсват големи и удобни пристанища. Затова пък Егейското крайбрежие е изключително благоприятно за навигация: тук морето образува безбройни заливи, които са добре свързани с вътрешните райони на Западен и Централен Анадол. Още в дълбока древност изобилието на чудесни естествени пристанища е помогнало на гърците при колонизирането на Анатолия.

Арменско-кюрдските планини, разположени на изток, съчетават високи плата и скалисти хребети, чиито върхове достигат 4000–5000 метра над морското равнище — с дълбоки долини, проломи и падини. На юг от планините е разположена турската част на Сирийско-месопотамското плато — равнина, леко издигната над морското равнище (с около 500 метра) и с неголеми възвишения.

Азиатска Турция се отличава с разнообразие на климатичните условия. Това се дължи преди всичко на особеностите в релефа на страната. Долините с техния топъл климат се редуват с планински вериги и високи плата с по-суров климат, където лятото е прохладно, а зимата — мразовита. Мекият топъл средиземноморски климат, характерен за западните райони на Анадола, се сменя към центъра и на изток с рязко континентален, а по крайбрежията на Черно, Мраморно и Средиземно море на много места има оазиси със субтропичен климат.

Наред с прекрасните условия за пасбищно скотовъдство в сухите степи на Централноанадолското плато и на яйлите (алпийските пасбища) на Тавър и Арменско-кюрдските планини, Азиатска Турция предлага и всички възможности за развитие на различни видове земеделие: добре напоени долини с плодородна почва, както и равнини, където впрочем често е необходимо изкуствено напояване. Това разнообразие на природните условия е позволило на тюркските номади да съхранят дълго време след преселването си в Анатолия скотовъдството като основа на поминъка си и постепенно да усвояват земеделието — отколешен поминък за местното население. Планинските райони на Анадола са богати на полезни изкопаеми, което е позволило усвояването на металургията на медта и желязото още в дълбока древност.

В много анадолски райони релефът не е благоприятен за съобщения и за придвижване на населението. Особено много са труднодостъпните области в източните части на страната. Северните черноморски покрайнини на Източен Анадол, например, са преградени с високи планини (над 3000 метра), отделящи ги от останалата част на Турция. Местното население — предимно лази — винаги е живяло в относителна изолация, като връзките с други области на страната са се поддържали само през планински проходи и превали, и по море. В Арменско-кюрдските планини също има труднодостъпни райони, оградени с планински хребети. И до днес кюрдите, населяващи тези места, са затруднени да поддържат връзки с останалата част от страната. Ролята на тази относителна изолираност на Източен Анадол не е второстепенна за етническите процеси: именно тук задълго са се запазили компактни големите етнически общности на арменците и асирийците, които трудно се поддавали на турска асимилация, а кюрдите, лазите и грузинците са се съхранили до наши дни.

Земята на Анадола е неизчерпаема съкровищница на паметници на древната култура — сякаш е гигантско депо на един световен музей на древността. Археолозите върнаха на човечеството много неповторими творения на отминалите времена, но колко ли други си остават скрити. А какви руини на прочути антични градове са пръснати из Анадола! Та нали тук, върху територията на съвременна Турция, се намират развалините на Троя. Пак тук са и влезлите завинаги в историята Пергам, Ефес, Милет, Сарди, Халикарнас, Хатуса... Но миналото на Анадола се губи в дълбините на вековете, отпреди Античността. И столетията са малка мярка за него, защото се измерва в хилядолетия.

Човекът е наченал да заселва тези благодатни земи още от времето на палеолита — старокаменната епоха. Преди приблизително 10 000 години тук възникнали постоянни селища, в които живеели хора с доста висока култура. В анадолските степи често ще срещнеш неголеми хълмове с особена, гладко закръглена форма. Те лежат насред равни пространства, отбелязвайки сякаш центъра на някаква площ. Това са първите изменения в природната среда, извършени от първобитния човек. В Анадола наричат такива хълмове «хьоюк». Има ги и из други страни. В Иран и Средна Азия ги наричат «тепе» или «тюбе», в Сирия, Палестина, Месопотамия — «тел», на Балканите — «селищен хълм». Всички те са наслоени многобройни поселища, сменяли се едно след друго, на едно и също място, век след век. Глинобитните развалини на предишните градища са служили за основа на новите постройки.

Английският археолог Джеймс Меларт разкопава в Южен Анадол един от тези хълмове — Чатал-хьоюк. На дъното на хълма се оказва селище от VII хил. пр. н. е. Преди откритието на Меларт само Йерихон в Палестина е можел да се похвали с такава възраст. Поселището било защитено с яки стени, порти водели към вътрешността му. Глинобитните жилища били лепени едно към друго, подобно на сакли в кавказките аули. Нямали врати — влизало се по дървена стълба през отвор в покрива на дома. Издатини от глина служели за маса, тезгях, нарове. Под тях впрочем погребвали умрелите — археолозите намират там човешки черепи и скелети. Жителите на Чатал-хьоюк познавали земеделието и скотовъдството. Сеели ечемик, пшеница, грах; развъждали овце, кози, крави, свине. За това говорят остатъците от зърна и животински кости, намерени при разкопките. В Чатал-хьоюк са открити и произведения на изкуството. Възрастта им е 90 века. Фреските по стените изобразяват животни. На богинята на плодородието са посветени глинени, алабастрови и каменни изваяния. Ето къде са изворите на малоазийските култове към женски божества — Кибела, Ищар, Ма, Артемида Ефеска. Преклонението пред покровителката на земеделието, майката прародителка, е било широко разпространено по време на матриархата, а долният слой на Чатал-хьоюк се отнася най-вероятно към този период.

В южната част на Анадола е разкопан още един хълм — Хаджилар. По възраст и култура той е аналогичен на Чатал-хьоюк. Тези две открития доказват, че Южен Анадол спада към региона, в който за първи път на нашата планета са се появили постоянни човешки поселища и е възникнало уседнало земеделие и скотовъдство, т. е. била извършена една от първите революции в историята на човечеството — неолитната. Това бил грандиозният преврат в икономиката и културата на новокаменната епоха, при който хората преминали от усвояващото към производителното стопанство, от събирането на диви плодове и лова към отглеждането на културни растения и развъждането на домашни животни. Мала Азия се намира почти в центъра на региона, където начева тази революция — между Балканския полуостров и Иранското плато. Може би първичното огнище на неолитната революция е било именно в Южен Анадол. П. М. Жуковски, съратник на великия биолог Н. И. Вавилов, виждал в Мала Азия прародината на много културни растения.

Археологическите находки от новокаменната епоха са неми. Те демонстрират красноречиво културните и стопанските постижения на онази епоха, но не издават на какъв език са говорили хората от неолита.

Мълчат склепове, кости и мъртви тела, —

живот е даден само на словата:

но в гробището мирско от древната тъма

издигат глас нетленни писмената. —

трудно е да не се съгласим с Иван Бунин.

В етническата история е възприето понятието автохтонност. Автохтонни биват наричани аборигените, т. е. коренното население. Но преселенията (миграциите на народите) започват през тъй ранната история, че едва ли е възможно някой народ да бъде определен като автохтонен за една или друга страна. По-точно би било да се говори за последователност в заселването на народите, и то пак от такива времена насетне, за които може да се съди по-определено по историческите свидетелства на писмени източници. Данните на археологията, преданията и легендите са все пак по-ненадеждни ориентири.

Като се отчетат всички досега известни на науката факти, за автохтонно население на Мала Азия могат да се смятат племената, родствени по език на съвременните кавказки народи: абхази, адиги, може би и грузинци. Това са хатите, урартите, хуритите, също и по-късните каски и мосхи. В последно време изследванията на лингвистите дават все повече фактологическа подкрепа на хипотезата за сходството на хатския и хурито-урартския с кавказките и особено с абхазо-адигските езици. Названията «касоги» (кавказки племена, известни от Средновековието) и «месхи» (грузинска група) са отзвук на етнонимите «каски» и «мосхи». Галис — древното име на най-голямата анадолска река Къзъл-Ирмак — произлиза от думата река, вода (грузинската «цхали») в езиците от картвелската група: грузински, лазки, мегрелски. На тази основа може да се предположи, макар и много предпазливо, че неолитното население на Анадола по език е било близко до кавказките народи, като неговото доминиране тук може да се датира към VII–V хил. пр. н. е.

Около IV хил. пр. н. е. картината донякъде се прояснява. Намерените в центъра на Малоазийския полуостров при завоя на река Къзъл-Ирмак първи образци на анатолийска писменост довеждат до нас речта на хатите. Това са клинописни таблици. Езикът на хатите очевидно не е бил индоевропейски, а както беше отбелязано по-горе, е бил близък до някои езици на кавказките народи.

През III хил. пр. н. е. в Западен и Централен Анадол започват да преобладават индоевропейските езици — лувийски, палайски, хетски. Това е свързано с мощната миграционна вълна от индоевропейски племена, заляла Мала Азия, както и много други райони на Евразия. При това предходните народи били или асимилирани, или изтласкани към Кавказ. В тази връзка възниква въпросът откъде индоевропейците са дошли в Мала Азия. Въпрос, чийто отговор зависи от локализацията на индоевропейската прародина.

Последният проблем е родил множество хипотези. Според най-разпространената от тях прародината на индоевропейците се е намирала край Северното Черноморие и около Каспийско море, в степите от Днепър до Волга. В такъв случай индоевропейците са могли да дойдат и през Балканите, и през превалите на Кавказ, а също и по обиколния път през Иран. В последно време Т. В. Гамкрелидзе и В. В. Иванов изказаха предположението, че прародината на индоевропейците се е намирала там, където се срещат Анатолия и Иран, в района на езерата Ван и Урмия (Резайе).

Най-древните текстове, фиксиращи индоевропейския говор, са оставили хетите. Принадлежността на хетите към индоевропейците става явна дори за неспециалиста в лингвистиката. Някои хетски думи показват родство дори с руския език. «Небо» на хетски е «непис» («небеса!»), «отец» — «тати» («тятя»!), «нога»— «пата» («пята»!), «два» — «тва», «три» — «три», «ты»— «ти», «вино» — «виана», «серп» — «сарпа», «вода» — «вадар» и др. Един от боговете, свързани с култа на бурите, се наричал Перуа (руският Перун).

За разлика от предшествениците си хатите, в писмеността си хетите използвали и клинопис, и йероглифи. Сами наричали себе си несити (неси), но съседните народи продължили да ги наричат с името на предишните жители на Централна Анатолия — хати. В историческата литература името хати е запазено само за хатите, а за неситите е прието названието хети, сякаш за отбелязване на приемствеността между двата народа.

През II хил. пр. н. е. държавата на хетите била третата по сила в Древния Изток — наред с Египет и Вавилон. Социалният състав на Хетското царство съвместявал роби със селяни общинници, набелязвал се и преходът към феодални отношения. Подобно на други общества в Древния Изток, земите се делели на дворцови (принадлежащи на семейството на монарха), храмови и общинни. Дворцовите и храмовите имения се намирали във владение на държавата. Част от тях била раздавана за временно условно владение, наричано «саххан». Това било нещо от рода на лена; владетелят на саххана бил длъжен да изпълнява държавна служба. Един от членовете на хетския закон гласял: «Ако някой е получил земя в дар от царя, длъжен е да носи службата, с която е свързано владеенето на тази земя». Ленната система, присъща на ранния феодализъм, се възобновявала из Анатолия циклично в продължение на хилядолетия. Във Византия, например, тази система добила широко разпространение. Ленът («прония» на гръцки) бил типично условно земевладение. У селджуките той носи името «икта», а у османските турци — «тимар» и «зиамет».

Столицата на Хетското царство, Хатуса, беше открита на 150 километра източно от Анкара, днешната столица на Република Турция. При разкопките бяха намерени много клинописни документи, разшифровани и преведени от чешкия учен Бедржих Грозни през 1915 г. Тези документи показаха, че през XIX–XVIII в. пр. н. е. хатите били напълно асимилирани от неситите и се образувала хетската народност. В хетските текстове от това време вече няма никакви свидетелства за съществуване на неиндоевропейски групи население в Западен и Централен Анадол. Отделни текстове на хатски език се запазили само като жречески заклинания. В Анатолия се говорело на още два индоевропейски езика — лувийски и палайски, в близко родство с хетския. За език на дипломатическата кореспонденция служел акадският (семитският език на Вавилон и Асирия), а за бързопис писарите употребявали шумерски знаци за цели думи.

При всичко това приносът на хатите в хетската цивилизация имал своята тежест. Неситите приели от тях редица елементи на социалната организация, званията на придворните и длъжностните лица и на свещенослужителите. Само няколко са примерите за замяна на хатските звания с хетски еквиваленти. Думите «табарна» (цар), «таваннана» (царица), «тухканти» (престолонаследник) били заимствани от хатския език. Били възприети и някои атрибути на царската власт — особеното копие, жезълът; ритуалният трон на царя бил наричан с хатската дума «халмасуита» (буквално — «това, на което се седи»). Дори царските обувки — меки, с огънати нагоре върхове, подобни на кавказките чехли — били заимствани от хатите. Наследени били и много хатски религиозни обреди.

Неситите, опирайки се на постигнатото от предшествениците им, създали развита иригационна система, чиито останки са запазени до наши дни. Познавали не само житните култури, но и нара, други плодни дървета, гроздето. Умеели да произвеждат вино, което изобщо се смята за индоевропейско изобретение. Думата «вино» произлиза от името на лозата — «виния». В различни форми тази дума попада в езиците на древните египтяни (винс), семити (вайн), грузинци (гвини).

Скотовъдството е играло много голяма роля в живота на хетите, което е характерно за всички ранни индоевропейци. Те развъждали едър и дребен рогат добитък, свине. Коневъдството служело главно за военни цели. Конете били впрягани в бойни колесници, широко прилагани във войните на хетите с Египет, Асирия и други страни.

Хетското царство просъществувало до XIII в. пр. н. е., а след това се разпаднало на отделни държавици, които траяли до VIII в. пр. н. е. Но хетският, а също лувийският и палайският език останали в употреба из западната и югозападната част на Мала Азия чак до началото на нашата ера. Византийските църковни писари фиксирали в езика на исаврите последните следи от езика на хетите несити от Южна Анатолия.

Създаването на хетската народност в Мала Азия от два основни компонента, хати и несити, станало сякаш модел за образуването на нови анатолийски етноси за много векове наред — отначало гърците, подир тях византийците и накрая турците са етноси, възникнали от по две основни събираеми: племена пришълци и асимилираното от тях местно население.

Историята на Анадола от хетския период се радва в Турция на голяма популярност. Нали хетите, живели преди няколко хилядолетия, са успели да създадат в Анатолия силно, независимо царство. Този пример от древната история бил вдъхновяващ за много кемалисти, турските буржоазни революционери, строители на нова Турция върху развалините на Османската империя.

В Анкара може да се посети единственият в света музей на хетската култура. Сред експонатите са образци на хетската писменост, барелефи, оръдия на труда, оръжия, предмети на религиозните култове. Златни и медни статуетки на лъвове, бикове, елени, различни божества, служили някога като атрибути на тържествените церемонии, днес са се оттеглили скромно зад стъклата на музейните витрини...

Хетската държава била тясно свързана с егейския свят, в частност с Троя — град добре известен от древногръцкия епос и от археологическите разкопки. Троя била съюзник на хетите във войните им с Египет.

През XIII в. пр. н. е. в балканските области, прилежащи към Егейско море, се образувал силен съюз на гръцките племена, ахейците (в хетските текстове те са наречени «ахиява») или още — данайци (това второ название е може би свързано с Дунав). Тези племена пристигнали в Мала Азия от Балканите, разрушили Троя, после разбили и хетите. По същото време от Балканите към сърцето на Анатолия започнали да се придвижват фригийците — група племена, родствени на гърците. Те уседнали в Централна Анатолия, в долината на река Сангария (дн. Сакария). Северозападът на Мала Азия бил заселен от траки, също близки по език с гърците. Основната им маса била уседнала в югоизточната част на Балканския полуостров и областта получила името Тракия.

В началото на I хил. пр. н. е. в Западна Анатолия се създали робовладелските царства Фригия, Кария, Лидия и Йонийският съюз на градовете републики. Населението им се състояло отчасти от гърци, които започнали да колонизират тези области от IX в. пр. н. е., като впоследствие асимилирали коренните жители, и отчасти — от самите коренни жители.

През VIII и VII в. пр. н. е. Мала Азия била подложена на нашествията на номади откъм Кавказ — кимерийци, след тях и скити. Войските на номадите се състоели изцяло от конница и владеели непознатата дотогава тактика на масовия конен бой. Номадите достигнали бреговете на Егейско море. Те не се задържали дълго в Анатолия и почти не оставили следи там.

Лидия, която успешно се противопоставила на нападенията им, при цар Крез (560–546 г. пр. н. е.) разпростряла властта си над цялата Западна и Централна Анатолия. Но Лидийското царство било унищожено през 546 г. пр. н. е. от царя на персите Кир. Мала Азия влязла в състава на персийската държава на Ахеменидите.

Владичеството на персите над Анатолия не било трайно. От запад се явили нови завоеватели, предвождани от легендарния пълководец Александър Македонски. След като разбили войските на персийския цар Дарий през 333 г. пр. н. е., македонците включили Анатолия в необятната си империя. В Мала Азия нахлула вълна от преселници гърци и македонци. Те носели със себе си своите обичаи и култура. Гръцката колонизация се разраствала. Широко се разпространил общогръцкият език койне.

След разпада на империята на Александър Македонски отделни области на Анатолия влезли в състава на две от елинистичните държави — в държавата на Селевкидите и в Птолемеевския Египет. Тук били образувани и независимите държави Витиния, Пергам, Писидия, Кападокия, Пафлагония. Всички те били завладени от гръцкия език, там доминирала гръцката култура. Но силно било и отражението на културата на Иран — персийското господство не отминало безследно. Много от владетелите и знатните били с персийски произход. Цар на Кападокия, например, станал персиецът Арярат.

Изолирана в този свят на елинизма, в центъра на Анатолия се намирала Галатия. През III в. пр. н. е. тук се преселили галатите — келтско племе. След дълги странствания те хвърлили котва в Анкара, която станала тяхна столица. Собствено, Анкара или Анкира, както се наричала по онова време, това и означава — котва. Келтите са един от най-древните индоевропейски народи, известен с непрестанните си миграции. Келтските (галски) племена сякаш са издълбали за спомен свои знаци в много страни — названията на области и градове: Галиция в Испания, Галия във Франция, Галиция в Украйна, Галатия в Анатолия, Галац в Румъния, Галич в Украйна, квартала Галата в Константинопол (Истанбул). Впоследствие почти всички келти се слели с други народи. Само на две места са се съхранили потомците им до наши дни: бретонците във Франция и ирландците, валийците и гелите на Британските острови. Галатите от Анатолия говорели до IV в. все още келтски, но за писане използвали вече гръцки букви. Сетне се претопили всред анатолийските гърци.

Западна и Централна Анатолия били погълнати от Римската империя на границата между старата и новата ера. През IV в. Римската империя ту се деляла на две части, Източна и Западна, всяка от които имала свой император, ту отново се обединявала под единна власт. Но през 395 г. източната част със столица Константинопол окончателно се отделила от западната, със столица Рим. Тази година е приета и за начало на самостоятелното съществуване на Източната Римска империя, наречена по-късно от историците Византийска; впрочем тя самата продължавала по традиция да се обозначава като «Римска». Названието «Византийска империя» или «Византия» е свързано с Константинопол, който в древността носел името Византион. Официално прието за столицата Константинопол било и името Новият Рим.

Властта на Рим почти не наложила отпечатък върху етническия облик на населението в Анатолия. По език и култура то си останало гръцко. През римско време латинският в Мала Азия бил употребяван само като държавен език, но не и за междуетническо общуване. През VII в. гръцкият вече окончателно го изтласкал от всички сфери на държавния живот. Латински знаели единствено юристите, тълкуватели на римското право.

И все пак римското влияние се изразило тъкмо в името, с което византийците наричали себе си. Те се представяли като ромеи (римляни), а не елини, за разлика от гърците в Гърция. Византийците (малоазийските гърци) си запазили този етноним чак до селджукските завоевания през XI в. Нещо повече, турците и досега наричат гърците, живеещи в Турция и на Кипър руми (рум е арабизирана форма на думата «ромей»). За обозначаване на гърците от Гърция има друга турска дума, «юнан», която е арабизирана форма на името на едно от гръцките племена — йонийците.

Византия била християнска държава. Християнството станало държавна религия на Римската империя още в IV в., а скоро след това почти цялото население на Западна и Централна Анатолия приело тази религия. Тук господстваща форма на християнството станало православието, което се отделило от римокатолическата църква с център Рим и основало своя църква, т. нар. гръко-православна, възглавявана от патриарха в Константинопол. Из източните области на Анатолия разпространение добили несторианското и яковитското тълкувание на християнството, а арменците създали своя отделна църква — арменско-грегорианската.

Още през III в. Анатолия станала арена на съперничество между Рим и Иран на Сасанидите — една нова, набираща сили държава. През VI–началото на VII в. между византийци и перси се водили почти непрекъснати войни. Много анатолийски градове преминавали от едни ръце в други по няколко пъти в течение на десетилетие; от 609 до 619 г. иранските войски три пъти достигат Босфора...

И тогава в Близкия изток се появила още една страховита сила. Леките коне и всъдеходите на пустинята — бързите камили — извели от Арабия арабските номади, обединени за завоюването на света на «неверниците» от новата религия: исляма. През 651 г. арабите подчинили Иран, отслабен от войните с Византия. И отново Анатолия станала бойно поле, този път между християнска Византия и мюсюлманския Арабски халифат. Арабите на два пъти обсаждали Константинопол, но били отбити. После границата между Византия и Халифата се стабилизирала, югоизточната част на Анатолия преминала към арабите.

В Мала Азия съществували и многобройни славянски колонии. Историческите свидетелства за това не са малко. Народното движение от 821–825 г. в Анатолия влязло в историята с името «въстание на Тома Славянина»; наред с представителите на други малоазийски етноси то включвало и славяни. Във византийските войски служели наемници измежду славяните; през VII–VIII в. те съставяли 30–хиляден корпус. Изворите отбелязват случаи на преминаване на славянските отряди в Мала Азия към арабите. През X в. в Константинопол имало руска търговска колония. Варяго-руска дружина помогнала на император Василий II да удържи победа над метежниците феодали. През 1018 г. византийците преселили част от въстаналите българи в Армения. И до днес в Анадола се е съхранил топонимът «Булгардаг», Български планини.

Още по-сложна е историята и особено етническата, на източните области на Анадола. В северната им част, достигаща до Черно море, от най-древни времена са живеели племена от кавказкото езиково семейство. През II хил. пр. н. е. тези места били населявани от мосхи и каски — предци на абхазците, адигите и грузинците. През I хил. пр. н. е. мосхите достигат до Фригия, която асирийците наричат «страната на мухите», сиреч на мосхите. По онова време по Черноморското крайбрежие се появяват и отделни гръцки колонии — Трапезунд (дн. Трабзон), Керасунт (дн. Гиресун), Синопа (дн. Синоп), и др. През IV в. пр. н. е. в състава на елинистичното царство Понт влизат картвелските племена на джани (чани) и колхи. Етнонимът «джан» се е запазил в названието на планинския хребет Джаник в северната част на Турция. В Понт, наред с гръцкото, силно било и иранското влияние. Богатите понтийски земевладелци произхождали от ахеменидската аристокрация. Основател на царската династия в Понт бил Митридат, потомък на ирански аристократичен род.

Най-голямото си могъщество Понтийското царство достигнало при Митридат VI Евпатор (120–63 г. пр. н. е.). Този цар се осмелил да предизвика всесилния тогава Рим. Опирайки се на съюз с Армения, той изцяло завоювал Мала Азия, Гърция и част от Черноморското крайбрежие. По негова заповед били избити почти всички римляни, заселили се в малоазийските градове — 80 000 души. Така било подкопано започналото да укрепва влияние на римската култура и латинския език в Анатолия. Но обезсилен от неравната борба с Рим, Митридат завършил живота си със самоубийство в Пантикапея (дн. Керч), в планината, която оттогава носи неговото име.

През III в. лазите (така били наричани джаните и колхите от гърци, римляни и перси) отхвърлили римското владичество, но бързо изпаднали в зависимост от Византия. Християнството се разпространило сред лазите през IV–VI в. В началото на XIII в. в североизточната част на Анатолия с подкрепата на Грузия се образувало гръко-лазко царство — Трапезундската империя. Тя просъществувала до 1461 г., когато била завоювана от турците.

В най-източния край на Турция, в северната част на Арменско-кюрдските планини, на юг от мосхите и каските през II хил. пр. н. е. живеело племето хайаса, известно от хетски документи. По-късно то станало ядро на арменската народност. Името, с което наричат себе си арменците — «хай» е свързано най-вероятно с този етноним. Западният край на тези планини бил обитаван от индоевропейски племена, близки езиково до хетите. Сливането им с хайаса положило основите на арменския език, който е индоевропейски по граматическо устройство и лексика. Името арменци (армини) новата народност получила по-късно от персите според едно от племената, родствено на фригийците и вляло се в племенния състав на хай.

В центъра на планините около езерото Ван през I хил. пр. н. е. се образувала държавата Урарту. Езикът на урартите бил родствен на кавказкия. Високата и самобитна култура на този народ по-късно била наследена от арменците и грузинците.

Нашествието на скитите през VII в. пр. н. е. разклатило мощта на урартите. От 625 г. пр. н. е. властта в Източна Анатолия завземат мидийците, ираноезичен народ; сменят ги персите през 550 г. пр. н. е. Приблизително по това време арменците се заселват в централните и югозападните части на планините, асимилирайки част от жителите на Урарту. След упадъка на държавата на Ахеменидите се зараждат арменските царства: Малка Армения (на мястото на хайаса), Софена или Цопк (в югозападната част на планините) и Велика Армения (около езерото Ван). В началото на I в. пр. н. е. при цар Тигран II (95–56 г. пр. н. е.), който обединил всички арменски области, Армения станала могъщо царство. По равнището на развитие на селското стопанство тя била напреднала страна за онова време. Арменците не отглеждали само житни и плодни растения, а познавали и фуражните — детелина, люцерна, фий. Тигран II подчинил на властта си Сирия, Финикия и Киликия и преселил в Армения много от занаятчиите на тези страни. В арменските градове се стичали и много елини, бягащи от римските завоеватели. Освен арменци, градското население включвало гърци, асирийци, перси, евреи.

През 66 г. пр. н. е. Армения попаднала под двойната зависимост от Рим и Партия, силна средноазиатска държава. През III–IV в. Партия била сменена от сасанидски Иран. Тогава борбата за Армения се повела между Източната Римска империя и Сасанидите; през 387 г. те си я поделили.

Арменската култура изпитала благотворното въздействие на две велики цивилизации — древногръцката и древноиранската. Иранското влияние, минаващо през мидийците, персите, партите, се отразило и на арменския език: имената на много арменски царе (Арташес, Артавазд, Тигран) са от ирански произход. През III в. в Армения се разпространило християнството, което през IV в. станало държавна религия. На границата между IV и V в. арменците създали собствена азбука на основата на гръцката, използвайки при това формата на знаци от арамейското писмо.

В края на VII в. Армения била завоювана от арабите. Властта на Арабския халифат над Армения продължила до 885 г. След 886 г. при Багратидите Армения преживяла стопански и културен възход. Занаятчийските изделия и произведенията на изкуството, намерени при разкопките, доказват, че културният живот в арменските градове Ани, Ахлата, Карса и други е бил на по-високо ниво на развитие, отколкото в средновековните градове на Западна Европа.

От средата на X в. Армения попада под влиянието на Византия, а през XI в., в навечерието на селджукските завоевания, византийците подчиняват всички арменски земи. В края на XI в. много арменци, спасявайки се от набезите на селджукските тюрки, се преселили в южната част на Мала Азия и основали през 1080 г. Киликийското арменско царство. Населението тук било с пъстър състав: арменци, араби, гърци, асирийци; в градовете се установили много италианци и французи. През 1375 г. Киликия била завоювана от Египет и останала под негова власт до 1516 г., когато я завоювали османците. Южният край на Арменско-кюрдските планини и северната част на Месопотамия били населени още от III хил. пр. н. е. от хуритите, родствени на урартите. През II хил. пр. н. е. те създали силно царство — Митани, в което голяма роля играели и някакви неизвестни нам индоевропейски (а може би ранноирански) племена. Ударите, нанесени от хети и асирийци през XV–VIII в. пр. н. е., отслабили Митани; по-късно тук преобладавало иранското влияние. Кимерийци, скити, мидийци, перси, парти, накрая и сасанидски Иран едни след други завземали, подчинявали или заселвали тази област за периоди с различна продължителност, но почти без прекъсване помежду им.

Дълго траялото въздействие на иранците, на техния език и култура, инфилтрацията на древни ираноезични племена в планинските области — явно това били основните причини за образуването на още един родствен на иранците етнос — кюрдите — в южната част на планините и в северната част на Месопотамия. През VII в. арабите се сблъскали с кюрдите като с вече обособен народ, независимо от силната му племенна раздробеност.

Два са, най-вероятно, основните корени на кюрдския произход: кавказки и ирански. Името, с което този народ нарича сам себе си, наподобява названието на източните грузинци, «карти»; възможно е то да има връзка и с етнонимите хурити и урарти. През 401 г. пр. н. е. античният историк Ксенофонт, участник във военния поход на гърците през територията на днешен турски Кюрдистан, срещнал там племена, наричащи себе си «кардухи». Други източници съобщават за «курти» в тези краища. Персийското название на грузинците, «гурдж», също прилича на етнонима «курд». Едва ли всички изброени съвпадения са случайни. В резултат от етногенезиса им, език на кюрдите станал иранският. След арабските завоевания кюрдите приели немалко арабски, арменски и асирийски елементи. Ислямът станал религия на повечето кюрдски племена. Само някои от тях запазили древните вярвания, извиращи от зороастрийството, доислямската религия на Иран.

Такава е накратко етническата история на Анадола преди масовото преселение на тюркските племена. Населението на Мала Азия по онова време било изключително пъстро етнически: гърци, арменци, кюрди, лази, грузинци, араби, асирийци — и това далеч не е пълният списък на живелите тогава там народи. Стопанската им дейност била разнообразна. Едни от тях, гърците и арменците например, владеели високоразвита земеделска култура, имали отдавнашни традиции в градския живот. Други, като кюрдите и арабите, били отлични скотовъдци, практикували номадско скотовъдство. За гърците и лазите от крайморските райони риболовът бил отдавнашно занятие, а се славели и като изкусни мореплаватели. Повечето гръцки, арменски и асирийски земеделци се занимавали още и с животновъдство — уседнало и подвижно. Много номади (кюрди, араби) на свой ред се приучвали към земеделие, преминавайки към уседнал начин на живот. Сред градското население съществено място заемали прослойките на занаятчии и търговци, предимно гърци, арменци и асирийци.

Разнообразна била и лингвистичната картина на Мала Азия. Тук били представени основни езикови семейства: индоевропейското (гърци, арменци, кюрди), семитското (араби, асирийци, евреи), кавказкото (лази, грузинци).

Привържениците на християнството се делели на православни, армено-грегорианци, несторианци, яковити. Сред мюсюлманите имало представители на двете основни направления в исляма — сунити (които преобладавали) и шиити (главно в източните части на Анатолия).

Върху този сложен етнически субстрат по волята на историята трябвало да се насложи още и тюркски пласт в лицето на селджуките, т. е. огузите и тюркмените, които се преселили тук през XI–XIII в. Именно от смесването на тези тюрки с местното население произлезли турците.

Глава 2: Древните тюрки

Древните тюрки принадлежали към света на номадските общества, чиято роля в етническата история на Стария свят е извънредно голяма. Като изминавали огромни разстояния, смесвайки се с уседнали народи, номадите неведнъж прекроявали етническата карта на цели континенти, създавали гигантски държави, изменяли хода на общественото развитие, пренасяли културните постижения от едни уседнали народи към други, и накрая дали немалък принос в историята на световната култура.

Широкият пояс на сухите степи, преминаващи на изток в пустини и полупустини, се е разпрострял почти през цяла Евразия от Карпатите до Хуанхъ. В тези природни условия слабото развитие на производителните сили на човечеството през древността и Средновековието диктувало единствено възможния вид производствена стопанска дейност — номадското животновъдство. Стадата се изхранвали от паша и поради изтощаването й от животните скотовъдците се прехвърляли към все нови и нови пасбища. Постоянното местене било жизнено необходимо. Особено място в живота на номадите било отредено на коня, за първи път опитомен из сухите степи на Северното Черноморие, т. е. в областта, която се смята за една от възможните прародини на индоевропейците. Там диви коне се въдели още от най-древни времена, за което има свидетелства, стари колкото палеолита. Реликт на тези «черноморски мустанги» са тарпаните, през XIX в. все още срещани из степите на Украйна.

За номадите конят не бил само средство за придвижване. Той им давал месо и мляко за храна, кожа за облекло и за кожени съдини. От кобилешкото мляко съвсем рано започнали да приготвят кумис, превъзходна напитка, хранителна и издържаща дълго без да се разваля. Овцете и козите, освен мляко и месо, осигурявали на номадите кожи и вълна, които били основна суровина не само за дрехи и обувки, но и за преносимите жилища. Покривалата за шатри тъчели от козя вълна, от овчата степвали плъст, с която покривали каруците и юртите. Подът на чергарското жилище бил застилан с кечета, пак с тях украсявали стените му. Номадите имали и камили, и едър рогат добитък, но из евразийските степи тези животни нямали голямо значение.

Първите чергари на Евразия били индоевропейските племена. Именно те оставили в степите от Днепър до Алтай първите кургани — погребални могили за техните вождове. Т. В. Гамкрелидзе и В. В. Иванов, издигащи хипотезата за по-южна локализация на индоевропейската родина — между Кавказ и Месопотамия, смятат, че Северното Черноморие и приволжките степи са били вторичен изходен ареал, междинна прародина на индоевропейците. Образуването й те отнасят към началото на III хил. пр. н. е. Археологически това съвпада с областта на разпространение на ямната култура.

При всички случаи, разпространението на индоевропейците към Западна Европа и на изток в Азия не би могло да подмине евразийските степи, чието усвояване било възможно единствено при развитие на подвижното (пастирско) скотовъдство. Започвайки от III хил. пр. н. е., индоевропейците се пръсват оттук в няколко вълни на запад и изток, север и юг. Част от тях отишли в Западна Европа, друга част — в Иран, Афганистан, Индия (така наречените арийски племена). Индоевропейски племена се заселват в Казахстан, Южен Сибир, а някои от тях достигат чак Централна Азия. Потомците им, тохари, аси и други, през I хил. все още обитавали северозападните области на Монголия и Китай.

Индоевропейците, които останали в степите край Черно море, по-късно основали новите съюзи на номадски племена: ираноезичните племена на кимерийците, скитите, саките, савроматите. В писмените източници на древните гърци, перси и асирийци се съдържат множество сведения за тези номади, повторили през I хил. пр. н. е. маршрутите на своите предшественици.

Източно от индоевропейците, в Централна Азия, възникнала друга голяма езикова общност — алтайската. Тюрките, монголите и тунгусо-манджурите съставяли основната част на тези племена.

Възникването на номадството представлява нов етап в икономическата история на древността. Отделянето на пастирските племена от уседналите земеделци било първото голямо обществено разделение на труда. Обменът на продукти на селското стопанство и на занаятчийски изделия започнал да се развива с по-голяма скорост. Земеделците разменяли със скотовъдците своята продукция — зърно, брашно, плодове и зеленчуци срещу месо, вълна, кожи, млечни продукти, животни за колене и работен добитък за оран и транспорт. От самото си начало разделението на труда предполагало тясна симбиоза между номадите и уседналите жители. Дори любимото ястие на азиатския номад, пилафът с овнешко, не може да се приготви без «земеделската придобивка» ориз или друго вариво.

Развитието на обмена пораждало нови стереотипи и преди всичко обичая на гостоприемството, гарантиращ на чуждоземните закрила за живота и имуществото им. Появили се първите прекупвачи, обменът се превърнал в търговия, продуктите станали стока, възникнали първите мерки за стойност, най-после се появило и универсалното средство за обмен — парите. В началото ролята на пари играел добитъкът, като имущество, най-лесно поддаващо се на отчуждаване. На много езици произходът на думата «пари» е свързан със скотовъдството: древноруското «скот» означавало пари, очевидна е и връзката на латинските думи «пекус» (добитък) и «пекуния» (пари). Руската дума «товар» (стока) произлиза от тюркското «тавар» (добитък, овца)(1).

Невинаги отношенията между номадите и уседналото население бивали мирни. Чергарското скотовъдство е много производително на единица изразходен труд, но е слабо производително на единица използвана площ, та при разширено възпроизводство изисква усвояване на нови и нови територии. Отхвърляйки огромни разстояния в търсене на нови пасбища, номадите често преминавали и върху земи на уседнали жители, което предизвиквало конфликти. Обикновено тези недоразумения бързо се уреждали.

Обаче номадите извършвали и набези, водели завоевателни войни срещу уседналите народи. Сред номадските племена по силата на вътрешна социална динамика, се появявал собствен елит от забогателите вождове и техните родове. Тази родовоплеменна върхушка възглавявала и големите племенни съюзи, превръщайки се в аристокрация, замогвала се все повече и укрепвала властта си над редовите номади. Именно тя водела племената към завземане на земеделски територии и към грабежи. Нахълтвайки в земи с уседнало население, номадите го облагали с данък в полза на своята аристокрация, подчинявали цели държави на властта на вождовете си. От тези завоевания възникнали гигантските държави на номади: скити, хуни, тюрки, татаро-монголи и др. Наистина, всички те не просъществували дълго. Както отбелязал още съветникът на Чингиз хан, Елюй Чуцай, на кон може да завоюваш и вселената, но няма начин да я управляваш от седлото.

Ударната сила на ранните номади от Евразия, например на арийските племена, били бойните колесници. Индоевропейците имат приоритет не само в опитомяването на коня, но и в създаването на бърза и маневрена бойна колесница, чиято основна особеност била леките колела, снабдени със спици. (Преди това, например в Шумер през IV хил. пр. н. е. бойните коли имали тежки колела от плътни дървени дискове; те се въртели заедно с оста, към която били твърдо свързани, и били теглени от магарета или волове.) Леката конна колесница започнала триумфалното си шествие от III хил. пр. н. е. През II хил. пр. н. е. тя се разпространила широко сред хетите, индоарийците и гърците, а в Египет я пренесли хиксите. Колесницата обикновено возела коларя и стрелец с лък, но имало и съвсем малки колесници, чийто колар бил и стрелец.

От I хил. пр. н. е. конницата станала основният и дори единствен род войска при номадите, като прилагала в сраженията стрелковата тактика на масирания удар: над врага се изливала конна лава, изригваща облаци стрели и копия. Нашироко била приложена за първи път от кимерийците и скитите, които създали и първата кавалерия.

Добрата бойна подготовка на войните номади била свързана с особеностите на чергарското скотовъдно стопанство. Трудът на животновъдите бил значително по-производителен от труда на земеделците; няколко пастири можели да получават от едно голямо стадо излишъци от месо, мляко, кожи, вълна. Големите стада бързо се превърнали в истинско богатство, а собствениците им, които по правило били от родовоплеменната върхушка, получили възможност да присвояват принадения продукт без да работят. Обаче това скъпоценно движимо имущество пасяло в степта, открита не само за всички ветрове, но и за набезите на чужди племена. Не можело да бъде скрито (подобно на зърното в хранилищата и хамбарите) зад крепостни стени или поне зад ограда от колове. Налагало се да бъде охранявано денем и нощем, вечно нащрек, за да бъдат отблъсквани похитителите. Номадът от първия момент след възникването на пасбищното животновъдство бил не само пастир, но и войн.

От детство още номадите били отлични ездачи, тренирани за дълги преходи, владеещи добре оръжието и методите на кавалерийския бой. И в епохата на робовладелството, и в епохата на феодализма класовата структура при номадските племена била по-слабо развита, отколкото при уседналото население, а това водело до продължително запазване на патриархалните и родовоплеменните връзки. Тези връзки маскирали социалните противоречия, още повече, че най-твърдите форми на експлоатация (грабежи, нападения, събиране на данъци) били насочени извън чергарското общество, върху уседналото население. Всички тези фактори сплотявали племето със здрава военна дисциплина, което още повече укрепвало бойните качества на племенната войска.

И накрая, за да осигурят насъщните си материални потребности, номадите имали нужда от доста по-малко време, отколкото уседналите земеделци. По-голямата част от него те използвали за упражнения във военното дело (различни конноспортни игри, лов с хайки и в ограждения).

Конницата е «свръхоръжието» на номадите, което положило в нозете им цели страни. Историята познава немалко сравнително лесни победи на племенните съюзи на номадите над древни държави, което водело до разпространение на пастирските етноси из земи, отдавна усвоени от уседнали народи. Наистина най-голям успех номадите постигали, когато имали омаломощени противници: цивилизации, преживяващи времена на упадък, или държави, пребиваващи в състояние на феодална раздробеност и междуособици. В това е основната тайна на успехите на номадите завоеватели от индоарийците и скитите до арабите, тюрките и монголите. Действително, доарийската цивилизация на Индия (културите Харапа и Мохенджо-Даро) западнала тъкмо в навечерието на индоарийското нашествие. В трайната криза, преживявана от робовладелските общества на Късната Римска империя и сасанидски Иран, арабите само поставили точката. Тюрките, оказали се в Мала Азия през XI в., лесно взели надмощие над Византия, отслабена от въстания на низините, феодални междуособици и религиозни разпри. Раздробената на обособени княжества Киевска Рус от XIII в. не могла да противостои на монголите, докато по-рано, бидейки единна, успешно отблъснала нашествието на тюркските номади — печенегите. За защита от набезите на номади много държави изграждали различни отбранителни линии. Още през III хил. пр. н. е. царете на Ур построили стена, защитаваща откъм север Долна Месопотамия срещу натиска на пастирските племена. С аналогична цел били построени Великата китайска стена, Траяновият вал (пазещ северните граници на Римската империя), както и древноруските барикади от дървета по южните подстъпи към киевските земи.

Разпространението на много езици е свързано с придвижвания на номадите откъм Азия: индоевропейските (главно иранските), арабския, тюркските и монголските езици. При усядане и смесване с местното население номадите по правило го асимилирали езиково, но заимствали от него основни черти на стопанството и на материалната култура. Тази историческа закономерност се наблюдавала не само в Азия, но и в Африка (арабизацията на Северна Африка плюс Магреб) и в Европа (маджаризацията на Среднодунавската област — Панония). Причините за езиковата асимилация се съдържали преди всичко във военнополитическото господство на завоевателите номади, а също и на относителната им многобройност в сравнение с местното население. Сходен процес се извършил и в Анадола, и на Балканите след преселването тук на тюркски племена в епохата на господство на селджуките и османците из земите, съставили по-късно територията на съвременната турска държава — Република Турция.

Какво представлявали като етнос тюрките, преди част от тях да се озове в Мала Азия? За какво говори тяхното самоназвание, техният етноним «тюрк»? И как са попаднали на територията на съвременна Турция?

Тюрк е твърде старо име. За първи път се споменава в китайски летописи по отношение на определена група племена от VI в. Това са два йероглифа, които по онова време се четели като ту-гю или ту-кюе (съвременният им прочит е ту-цзюе). Така, съгласно китайската писменост и фонетика, хронистите на династията на Северен Вей предавали звученето на думата «тюрк». Територията на чергаруването на тези племена се простирала върху Синцзян, Монголия и Алтай.

Тюркските племена и тюркските езици съществували обаче много преди техният етноним да бъде регистриран в аналите на историята. Според летописците на средновековен Китай самата династия Северен Вей била не от китайски, а от «варварски» произход — от средите на номадите, установили се в Северен Китай. А сред тези племена имало и тюрки. С етнонима «тюрк» може да се свърже и едно по-ранно съобщение на китайски източник. В «История на династията Цзин» в раздела за хуните от 284 г. са изброени редица племена, сред които е назовано племето ту-ге, което било «най-силно и почитано». Сходното звучене на «ту-ге» и «ту-гю» едва ли е случайно. Ако наистина е така, то тюрките са били част от хунския съюз. Изобщо много изследователи смятат, че той в основната си маса е бил тюркоезичен. Стамата дума «хун» означава и монголски човек. А от историята е знайно, че самоназванието на много народи съдържа именно този корен. Някои изследователи намират сходство между отделни хунски и кетски думи. (Кетите или енисейските остяци са народи в Красноярския край, чийто език е от групата на древните сибирски езици, палеоазиатските).

Вероятно племенният съюз на хуните бил смесен, етнически нееднороден, включвайки тюрки, монголи, угри (т. е. предците на маджарите), ханти и манси, а също и палеоазиатци. В езиците на всички тези народи лингвистите намират сходни черти. Те обединяват хипотетично тюркските, монголските, а също и тунгусо-манджурските езици в алтайско езиково семейство; угрските, заедно с финските и самоедските — в уралско езиково семейство, а двете тези семейства — в голямо урало-алтайско семейство. Сходството в езиците отразява до някаква степен и сродството в древните исторически съдбини на народите, сътворили тези езици.

Турският език води своя произход от речта на тюркските племена, а от общото им име произлиза названието на турската нация (на турски — «тюрк»). Учените правят разлика между значенията на думите «тюрк» и «турски», при което тюрки биват наричани всички народи, говорещи тюркски езици: азербайджанци, алтайци (алтайкижи), афшари, балкарци, башкири, гагаузи, долгани, каджари, казахи, карагаси, каракалпаки, карапапахи, карачайци, кашкайци, киргизи, кумики, ногайци, татари, тофи, тувинци, турци, туркмени, узбеки, уйгури, хакаси, чуваши, чулимци, шорци, якути. Измежду тези езици с най-голяма близост помежду си се отличават турският, гагаузкият, южнокримско-татарският, азербайджанският и туркменският, образуващи огузката подгрупа на алтайското езиково семейство.

Ако през III–II хил. пр. н. е. евразийските степи са станали свидетели на масовото преселение на индоевропейски номади, предимно иранци, на изток, то в навечерието на нашата ера започнало Великото преселение на народите в обратна посока — на запад. А древните тюрки взели активно участие в него.

Първото голямо номадско обединение, в което по всяка вероятност влизали тюркски племена, се образувало през III в. пр. н. е. Това бил съюзът на гореспоменатите хуни или, в китайски превод, хун-ну (в съвременен китайски прочит — сюнну). В резултат от завоеванията си държавата на хуните заела територия от Задбайкалието до Тибет, и от Средна Азия до Хуанхъ.

В средата на I в. пр. н. е. тя се разпаднала на западна и източна. Западните хуни (в руската историография е прието да се наричат «гуни», за разлика от източните, т. е. хуните) поели към Средна Азия. Тук към тях се присъединили много ирански номади — саки, сармати, масагети, алани. А през III в. хуните се появили в Източна Европа. През IV–V в. летописците на Рим и Константинопол пишат за нашествието на неизвестни дотогава «варвари» — хуни. Но през втората половина на V в. Западнохунската империя вече не съществувала.

Фактът, че след гибелта на тази империя на историческата арена излизат много тюркски народности със свои самоназвания, говори за това, че по-рано като част от хунския съюз те са били скрити под общо име и не са проявявали индивидуалността си в масата на огромното обединение на племена. Докато по-късно тези народи започват да играят свои собствени роли в историческото действие. През VI–VIII в. летописците съобщават за авари, българи, сувари и хазари. Някои от тези народи впоследствие изчезват, погълнати от по-многобройните си съседи, а етнонимите им стават достояние на историята. Така е например с аварите. (В древна Русия дори имали поговорка «Погибоша, яко обре» — с «обре» славяните обозначавали аварите, според тюркското им самоназвание «абар».) Историята на други народи (и на имената им), е по-сложна. Етнонимът «сувар», «суваз» и до днес живее в името на чувашите, тюркски народ край Волга. Думата «хазар» (руските му варианти са с окане «хозар», «козар») за дълго време се запазва у прикаспийските тюрки под формата «каджар»; в Иран и днес съществува народност каджари, а някога династията Каджар е управлявала Иран. В азербайджанския, турския и персийския език Каспийско море и до днес се нарича Хазарско. Името «булгар» в леко изменен вид са запазили тюркоезичните балкарци в Кавказ, а българите — славянски народ на Балканите — са го възприели от онези българи, които се преселили тук през VII в. и се пославянчили. Така се развила историческата съдба на първите тюрки в източните части на Европа.

А в Азия през VI–VII в. тюрките създали държава, на която дали името си — Тюркски каганат. Каган, хакан, или хан е названието на върховния вожд, «царя» у тюрките (а после и у монголите). Както и държавата на азиатските хуни, каганатът се прострял върху грамадна територия — от Хуанхъ до Каспийско море, от Тибет до Приуралието...

Тюрките усъвършенствали техниката на ездата: изобретили твърдото седло и стремената. Екипировката на коня за езда, каквато я знаем и сега, била завършена. Започнал нов етап в развитието на транспорта и военното дело. Повишили се бойните качества на конницата: седейки на твърдо седло и с опора в стремената, конникът се усещал по-уверен при стрелбата с лък и сечта със сабя. Оръжието също се модернизирало. Тюрките използвали широко сложносъставния лък, изобретен още в хунско време, а кривата сабя заменила тежкия прав меч. По-рано ездачите на Европа, Азия и Африка, въоръжени с мечове и копия, не познавали нито стремената, нито твърдото седло, а се задоволявали с чул и меко триъгълно седло-постилка. Античната, класическа традиция при изобразяване на конник е без седло и стреме. По такъв начин бил изваян, например, паметникът на Петър I — знаменитият Меден конник...

Друго важно постижение на древните тюрки способствало за увеличение на номадската мобилност. В средата на I хил. те създали сглобяемата юрта. Дотюркските номади от евразийските степи (скити, саки, сармати) имали друг вид чергарски жилища: чум, конична шатра със скелет от върлини, покрита с плъст, или големи неразглобяеми жилища на колела. При скитите се срещала и полусферична плъстена шатра със скелет от огънати пръти. При хуните преобладавал друг вид чергарско жилище — куполообразна шатра, чийто скелет се изплитал от върбови пръти и се покривал с плъст. Това жилище се пренасяло на талиги без да се разглобява, а последните му образци били заварени у монголите през XIII в. от европейския пътешественик Гийом де Рубрук. Тези жилища достигат огромни размери, пише той, теглят ги десетки бикове. Естествено, те били неудобни за бързо придвижване, а планинските пътища били за тях непреодолимо препятствие. На тюрките се удало да съчетаят големите размери на жилището с добра преносимост. Основен елемент на новото сглобяемо жилище станала леко огънатата дървена решетка — терим. По името на решетките, от които се сглобявало, то се наричало теримна юрта. Теримите образували цилиндричния скелет на стените, а покривът се правел от огънати върлини, събиращи се в центъра му. Всичко накрая се покривало с плъст. Китайският поет Бо Цзюйи описал решетъчната юрта така:

Крайбрежни върби сплитат скелета кръгъл,

а той няма скрит ни стая, ни ъгъл,

стои здрав, проветрив, удобен, красив

и вътре е топло. Сам вятърът див

не плаши юртата, даже с дъжда

в битка втвърдява се нейната гръд.

Плъстта е срещу скрежа изпречена стена,

без страх лежи покрита от снежна пелена.

Предимствата на новото жилище били очевидни: отпаднала нуждата от тежки коли, защото леките решетки, върлините и плъстта се превозвали в денкове, а размерите на юртата можели да станат много големи, стига да се увеличи броят на решетките. Но и чумът, или, както го наричали тюрките — алачугът, се запазил при някои племена, предимно като жилище на бедняците. Юртата, и особено голямата, станала привилегия на богатите собственици на стада и на знатните. Явно едно от тези жилища, принадлежащо на хана, е поразило със своите размери и изискана подредба византийския посланик Менандър, константинополски придворен, познаващ разкоша и великолепието на дворците на «втория Рим».

Започвайки от VI в. за тюрките (именно за тюрки) заговорили вече не само китайските, но и арменските, византийските и иранските хроники. «Торки» ги наричали арменците и иранците, «туркои» записвали самоназванието им византийците. Накрая и самите тюрки оставяли на бъдещите историци знак за себе си: в Северна Монголия, край река Орхон, в Южен Сибир, по бреговете на Енисей и притоците му те изсичали в скалите рунически писмена в памет на най-важните събития, случили се тук през VII–VIII столетие. Руните, образуващи името «тюрк», са изрязани върху каменна повърхност от онези, които сами наричали себе си така.

Строго погледнато, това не било руническото писмо на северните германи и скандинавци, а буквено, което тюрките заели от согдийците, ираноезичен народ от Средна Азия, който пренесъл далече на Изток силно изменената арамейска азбука, употребявана в Иран още през VI–IV в. пр. н. е. Заимстването на писменост от согдийците е ярък пример за влиянието на иранските и изобщо на индоевропейските народи, изпитано от тюрките още в тяхната прародина.

Анализът на лексиката на тюркските езици, чийто най-древен пласт се намира в текстовете на орхоно-енисейските паметници и в речника на Махмуд Кашгари от XI в., показва, че огромен брой скотовъдни термини древните тюрки са заимствали от индоевропейски, предимно ирански езици. Така е с названията на домашни животни: окюз (вол), бука (бик), дана (теле), ешек (магаре), кечи (коза), коч (овен), кой, кон, коюн (овца). Всичко това е понятно, тъй като още във времената на неолита първичният ареал на опитомяването на животни се намирал в Месопотамия, Мала Азия и Иран. А тези страни били населени от индоевропейци дълго преди там да се появят първите тюрки.

Още по-показателна за стопанско-културното влияние на индоевропейците е връзката на тюркската лексика с индоевропейските корени в сферата на скотовъдната дейност. Тюркското «сют» (мляко) има паралели с древноиндийското «сута» (изстискан), древноирландското «сутх» (мляко, сок). Към тази сфера се отнасят и други заемки: юк (багаж, товар, денк), чобан (пастир), чигри (колело).

Особено е мястото на заимстваната от тюрките индоевропейска дума със смисъл «вълк»: тюркското «бьори» е сходно по звучене с осетинското «бирег», сакското «бирге», согдийското «върк»; по-древната тюркска форма би могла да звучи и като «бьорюк», и руската дума «бирюк» вероятно произхожда от тази форма, макар и с преносното значение «необщителен човек». Възможно е появата на тази дума в езика на тюрките да се дължи на заимстването на индоевропейската етногонична легенда. Във варианта, изложен в китайски летопис от VII в., митическият сюжет за произхода на тюрките изглежда така. Веднъж враговете изтребили цяло племе, оцеляло само едно десетгодишно момче и от гладна смърт го спасила вълчица, която му носела месо; когато пораснал, вълчицата родила 10 сина от него в Алтайските планини, а те си взели жени от Турфан (в древността този район на Северозападен Китай бил обитаван от тохарите, индоевропейски народ).

Даденият сюжет очевидно кореспондира с римското предание за Капитолийската вълчица, изхранила Ромул и Рем, с древноиранската легенда за вълчицата, отгледала Кир... Изобщо сюжетът, в който родоначалникът, героят или вождът е вълк, бил разпространен предимно сред индоевропейските народи — хети, иранци, гърци, германи, а също и при грузинците, изпитали значително индоевропейско влияние. Преданието за вълка прародител чрез тюрките е попаднало и в монголската митология. През VI–VII в. в Тюркския каганат думата «бьори» влизала в личните имена-титли на много тюркски владетели: Бьори-хан, Бьори-шад, Ил-Бьори-шад.

Индоевропейското влияние се отразило и върху други области от тюркската лексика. Така много названия на културни растения са взети от индоевропейските езици: алма (ябълка), арпа (ечемик), чавдар (ръж), бугдай (пшеница), кендир, кеневир (коноп). Културно-стопанското въздействие на индоевропейците се проявило и в следващите заемки: дам, там (дом, покрив), ул (фундамент), улуш (селище), канд, кент (град, село), аш (храна), дон, тон (облекло), бор (вино), бекни (бира). Заимствани били и някои числителни имена: пет (беш), десет хиляди (тюмен), пръв (биринджи).

И накрая, може би най-значителни по отношение на социално-културното влияние са индоевропеизмите в титулуването: герой (бага), княз (ябгу), воевода (шад), наместник (ъшбара). Те са фиксирани в орхоно-енисейските текстове от 712–759 г. А титулатурата на Тюркския каганат буквално прелива от тези заемки: багашад, бага-ъшбара-хан, багатур-шад, багатур-ябгу, тегин-шад, ъшбара-хан, ъшбара-ябгу, ябгу-хан и др. под. Тези титули са записани и от китайските хронисти, но силно изменени поради особеностите на китайската фонетика и писменост (бага — мо-хе, ябгу — ше-ху, багатур — мо-хе-ду). Но индоевропейските и сходните с тях езици са лесно съпоставими: индоиранското «бага» (бог, божествен, господар; сравни със славянското «бог, богат»), сакското «явуга» (титул и собствено име), согдийското «хшад», древноиндийското «кшатра» (войн), санскритското «ишвара», иранското «аспбара» (конник, рицар). По-късно от титула «бага» в тюркските езици произлезли нови думи: бег, бек, бей, бай, означаващи «вожд», «господар», «княз». С корена «бага» е свързан и друг титул — багатур («божествен бик»; сравни със славянското «буйтур», «богатир»).

Заимстването на основни термини за стопанството и материалната култура, на военнополитически титули, както и на числителни имена обикновено е свидетелство не само за силното културно и езиково влияние на етноса донор, но и за обхватното му участие в генезиса на етноса реципиент. В светлината на всички тези данни може да се предположи, че етнонимът «тюрк» е по произход индоевропейски, и по-точно — ирански. В етническата история са известни много случаи, когато етносът, сменяйки езика си в резултат от асимилационни процеси, запазва предишното си самоназвание. Монголоезичните татари, например, оказвайки се сред тюркоезичната маса на кипчаците (куманите) и българите, биват тюркизирани от тях, но им предават своя етноним; тюрките българи край Дунава се пославянчили, обаче новообразуваният етнос — българите — запазили тяхното име; аналогично се развили събитията с германоезичните франки в романоезичната Галия — те станали французи.

Кои факти все пак свидетелстват в полза на иранския произход на етнонима «тюрк»? Свещената книга на древните иранци, «Авеста», нарича «тури с бързи коне» онази част от номадите скотовъдци, която отива далеко на изток и разказва за предводителя им, «могъщия Тур Франграсян», владетел на Туран. Историците са установили отдавна, че авестийските тури биват назовавани саки в персийските източници, а в древногръцките — скити.

Важно е и това, че «Авеста» подчертава родството между трите части на ираноезичния етнос, чийто произход води към общия родоначалник Траетаона. Той имал трима сина: Тура (прародител на туранците), Сайрима (прародител на сарматите), Аря (прародител на арийците). Тази легенда се повтаря в «Шахнаме» на Фирдоуси: Фаридун (авестийският Траетаона) дели света между тримата си сина Тур, Салм и Арадж. На Тур, се казва в «Шахнаме», той дал туранската земя (туран земин), като го направил вожд на торките (торканите) и на Китай.

За принадлежността на турите към иранските езици говорят и личните им имена — антропонимите, фиксирани в «Шахнаме». Преди всичко това е царят на Туран Афрасиаб (авестийският Франграсян), чичо му Виса (авестийският Ваесака), братята Гарсиваз (авестийските Карасавазда), Агрирас (Агхраратха), туранските герои Арджасп (Арджадаспа), Лаххак (Лавахак), Фаршидвард (Фрашхамварата) и много други.

Борбата между Иран и Туран била борба между номадските племена на скотовъдци, от една страна, и уседналите земеделци, от друга, ако се съди по сведенията на «Авеста» и ранните сюжети в «Шахнаме», чиято «героична летопис» обхваща периода 782–750 г. пр. н. е. В «Авеста» земеделците са представени като положителни герои, а номадите — като отрицателни. И едните и другите са ираноезични.

Тези сведения се потвърждават от археологически и палеоантропологически данни. Според тях ареалът, в който по-късно се зараждат древнотюркските племена, т. е. Алтай, Тува, Западна Монголия отначало е бил заселен с племена с индоевропейска култура, европеидни в антропологично отношение. Предметите на бита и оръжието, например, намерени в «афанасиевите» могили в Алтай и в Минусинската котловина, имат голямо сходство с инвентара от могилните погребения в южноруските степи, особено в катакомбните погребения, които са определено индоевропейски по култура. Разкопките в Монголия също показаха, че индоевропейците са проникнали тук още на границата между III и II хил. пр. н. е.: западните области на Монголия били заселени по онова време от европеидни скотовъдци, близки по култура с «афанасиевците» от Енисей, а източните области на страната населявали многолюдни ловджийски племена.

В началото на I хил. пр. н. е. бъдещият тюркски ареал бил залят от следващата вълна индоевропейци. Най-вероятно това са били онези ираноезични номади — саки, за които говори «Авеста», наричайки ги «тури с бързи коне». С тях са свързани могилите от западните области на Монголия, датирани към първата половина на I хил. пр. н. е.–III в. Те са аналогични на скитските погребения в Пазърък (Алтай) и в Северна Тува. Расовият състав на погребаните е европеиден, докато на изток е областта на културата на «плочените гробове», принадлежащи на монголоидно население с ловен поминък.

След III в. пр. н. е. бъдещият ареал на древните тюрки постепенно се включва в областта на разпространение на хуните, а от VI в. насетне източниците го свързват с тюрките.

На основата на всички тези данни може приблизително да се определи времето на формиране на древнотюркската народност. Съдейки по «Авеста», съставена през VI–IV в. пр. н. е., турите, туранците са ираноезични. Но тяхното място в следхунската епоха заемат тюрките и народността е вече тюркоезична. Следователно завършекът на етногенезиса на древните тюрки попада в III–V в. Оказвайки се сред масата тюркоезични хуни, ираноезичните тури били асимилирани от тях поради относителната си малобройност; приели техния език, но запазили етнонима си «тур», който започнал да звучи като «тюрк». Преминаването на иранското «тур» в тюркското «тюр» е фонетично закономерен процес. Иранските широки устни гласни се трансформирали в тюркския език в тесни: например туман — тюмен (десет хиляди), окус — окюз (вол), Рустам — Рюстем. Що се отнася до окончанието «-к» в думата «тюрк», то е характерно за етническите названия и при иранците, и при тюрките — таджик, согдак (согдиец), сукак (персиец), кипчак, казак (казах), бедженек (печенег), кумук (кумик) и пр. И накрая, при асимилационни процеси фонетичното изменение на етнонима е напълно закономерно явление.

Отначало етнонимът «тюрк» имал твърде тясно значение, като най-вероятно бил прилаган към едно определено племе. За това свидетелстват текстовете върху паметниците, посветени на тюркските вождове Кюл-тегин и Тонюкук (712–732), намиращи се в Монголия. От тях е видно, че не всички племена, чийто език впоследствие бива наречен тюркски, са били обхващани от етнонима «тюрк». Това название не е обхващало например огузите, киргизите, куриканите, макар че огузите и киргизите са тюркоезични етноси, а куриканите са едни от прадедите на якутите, също тюркоезично племе. Паметниците характеризират всички тези племена като враждебни на тюрките: токуз-огузите воювали с тюрките; киргизите, куриканите, огуз-татарите, киданите, татабите били все врагове на тюрките. Впоследствие племенният етноним «тюрк» се разпрострял и върху други родствени по език племена, влизащи в периода на съществуването на Тюркския каганат в племенния съюз, възглавяван от отюрчилите се иранци, тюрките.

По своя стопанско-културен тип древните тюрки били предимно номадстващи скотовъдци. Към този вид стопанство те преминали от стадия на скитническо ловуване, под влияние на индоевропейските и главно на иранските номади, за което свидетелства заимстваната от тях животновъдна лексика. Конят бил основното животно, което давало месо, мляко, кожа и служело като средство за придвижване. Развъждали също овце, кози, крави, камили, якове. Добитъкът представлявал частна собственост на семействата. Ловът продължавал да има важно значение. Транспортирали имуществото си със самари и талиги.

Съобщения за чергарството на тюрките има в китайските хроники: ту-гю нямат постоянно местоживеене, живеят в юрти, чергаруват в търсене на добри пасбища и водоизточници, занимавайки се със скотовъдство и лов, ядат месо, пият кумис, носят кожуси и дрехи от щавена кожа и вълна, постоянно се упражняват във военно дело, въоръжението им се състои от рогови лъкове, копия, саби и ризници. За номадския начин на живот на древните тюрки свидетелстват и погребенията им — с коня, оръжието и битовите предмети, характерни за номадите.

Тюркските племена водели широка разменна търговия с Китай, за което също има сведения в китайските летописи.

Текстовете на орхоно-енисейските паметници не се разпростират върху стопанския живот на тюрките, но това, което съобщават, се отнася изключително до номадския военно-скотовъден бит, като свидетелстват за големи табуни, безчислени стада добитък и овце. В тях липсват указания за земеделие и уседнал живот. Археологическите изследвания в Алтай обаче показаха, че част от тюрките, живели по онези места през VI–VII в. и занимавали се с леене на желязо и земеделие, още тогава са преминали към уседнал начин на живот.

Китайските хронисти пишат за някои обичаи на племенната демокрация при ту-гю, а също и за всемогъщите им ханове. Думата «хан» е предадена на китайски като «ке-хан», явно от тюркското «каган». Сред тюрките имало значително социално разслоение. Богатите животновъди заплащали за невеста откуп, достигащ до 100 коня и 1000 овце. Орхоно-енисейските паметници съобщават за богатството на тюркската племенна аристокрация. Надписът върху един от тях гласи: «Аз бях богат. Имах десет егрека за добитък. Добитъкът ми нямаше ни брой ни чет». На друг паметник е написано, че покойният «се разделя» със своите «шест хиляди коня». Богатите скотовъдци, както и родовоплеменните водачи в орхоно-енисейските паметници се зоват «бег» и «бай», в противовес на простия народ — «будун» или «кара будун» («черния народ»).

Независимо от силната имуществена и социална диференциация, обществото на древните тюрки имало характерната за номадите родовоплеменна структура — семействата се обединявали в родове и племена (ок, огуш), а те на свой ред — в племенен съюз (ел). Начело на ела стоял хан (каган).

Тюркският каганат имал сходна историческа съдба с хунската държава: в началото на VII в. той се разделил на Западен, Средноазиатски, и Източен, Централноазиатски. Първият просъществувал до 740 г., а вторият — до 745 г. След това името «тюрк» минава на заден план; вместо него се появяват множество наименования на тюркски племена, проявяващи се самостоятелно: карлуки, кангари, киргизи, кипчаци, тюргеши, уйгури, хакаси, огузи, туркмени. Едни от тях — карлъките, кантарите, кипчаците и огузите по-късно изчезват, сливайки се със съседни народи, а други — киргизите, уйгурите, хакасите и туркмените дават имена на самостоятелни тюркски народи, съществуващи до днес.

Изобщо в Ранното средновековие след Великото преселение на народите много предишни племенни съюзи се разпадат, а от бившите им съставни елементи се образуват зародишите на бъдещи народности. Германските племена например се разделили на франки, англосакси, готи, вандали и др., а от недрата на славянския съюз излезли чехите, поляците, сърбите, хърватите, източните славяни и др. Това е не само време на големи етнически промени, но и на революционни социални размествания. Феодализмът, новата социално-икономическа формация, изтласква предишните родовоплеменни отношения у «варварските» народи и нанася съкрушителен удар върху робовладелското общество при древните цивилизации. Рим, крепостта на робовладелството, пада под двойния натиск на «варварите» и на въстаналите роби. Само Византия — на запад и Китай — на изток успели да устоят пред наплива на нови народи. Но и те стават феодални империи.

Основен ареал на азиатските тюрки през VII в. станала обширна област в Средна Азия, получила в иранските езици названието «Туркестан» (Тюркски стан, Страна на тюрките). Обаче още през VIII в. по-голяма част от Туркестан била завоювана от арабите, които създали новата гигантска държава на Средновековието — Арабския халифат. Средноазиатските тюрки признали властта на халифа, станали негови съюзници и сред тях се утвърдила религията на завоевателите — ислямът.

Арабските летописци наричат често всички тюркски племена (независимо, че са им известни и отделните техни племенни етноними) с общото име «турк», или в множествено число, образувано по правилата на арабската граматика — «атрак». В това се отразява не само писмената традиция на онези автори, чрез които арабските историографи се запознали с тюрките (да си припомним — «торки» у иранците и арменците, «туркои» у византийците). Името «тюрк» отразявало и общото етническо самосъзнание на всички тюркски племена от Средна Азия, помнещи своето минало.

Средноазиатските тюрки не търпели дълго арабското владичество. Още през IX в. те създали своя държава начело с хан Огуз, вожд на огузките племена. Печенегите се отправили към руските степи, но, срещнали отпора на Киевска Рус, пропътували до Балканите, където попаднали под властта на Византия. Приели християнството, усядат и служат във византийската войска.

Границите на огузкото обединение достигнали приволжките степи. Тук то се сблъсква със съперничеството на Хазарския каганат и Волжка България. В борбата с тях огузите намерили мощен съюзник — Киевска Рус, която била в разцвета на силите си. Руските летописи наричат огузите торки, т. е. тюрки. Това е забележително, то означава, че огузите са се чувствали като част от тюркската етническа общност... През 965 г. княз Светослав сключил с огузите торки военен договор. Каганатът на «неразумните хазари» паднал под ударите на руси и торки. През 985 г. княз Владимир в съюз с торките потеглил на поход по Волга против българите. Княжеската дружина плавала с ладии, а конните торки яздели по брега. Волжка България претърпяла поражение.

Кризата на огузката държава обаче вече започвала. В южните области на владенията й набирал сили родът на Селджуките, многочислен клан от огузкото племе. Той събрал около себе си племена, недоволни от властта на хана. А в средата на XI в. в Туркестан нахлули нови тюркски пришълци от Централна Азия — кипчаците. Под техния натиск част от огузите се отдръпнала към границите на Киевска Рус и още по-нататък — на Балканите, във Византия. Руските князе заселили бившите си съюзници в погранични укрепления. Огузите торки основали тук на брега на Стугна свой град, Торческ, и постепенно се смесили с русите. Заедно с руските князе те възпирали набезите на кипчаците (куманите), или по руски — половците, участвали в походите против тях. Един от тези походи е описан в «Слово о полку Игореве». Византийците също разселвали избягалите у тях огузи във владенията си. «Узите» — така са записали името им византийските хронисти — приели християнството, уседнали, служили във византийската войска, с други думи повторили съдбата на печенегите. Отглас на етнонима «огуз» или «уз» е доживял до наши дни в названието на гагаузите — тюркски народ, живеещ в България, Молдова и Украйна. (По друга версия това название произлязло от Кейкавус, името на един от селджукските султани, който се преселил във Византия през XII в., спасявайки се от противниците си.)

Друга част от огузите се спасила от кипчаците, оттегляйки се в най-южната част на Средна Азия и още по-далече — в Хорасан, североизточната област на Иран. Тук те приели покровителството на усилилите се селджуки. Скоро на арената на историята излязло ново етническо образувание — туркмените, или по-точно, тюркмените. А южната част на Средна Азия получила името «Тюркменистан» — Туркмения.

Необходимо е да се разкаже по-подробно за тюркмените. Та нали много тюркменски племена (и част от още неслелите се с тях огузи) по-късно се преселили в Задкавказието и Мала Азия, полагайки началото на формиране на азербайджанския и турския народ. Тюркмените от XI в. се отличавали от другите тюрки в Средна Азия по това, че се били смесили в по-голяма степен с местното ираноезично население, чергарско или уседнало. Те погълнали остатъците от саки и алани, побрали и част от согдийците и хорезмийците. Този дотюркски пласт, или според етнографската терминология — субстрат, оказал върху тюркмените особено силно въздействие. Във външния им облик почти изчезнали монголоидните черти, присъщи на древните тюрки. Другояче казано, антропологически, т. е. по раса, тюркмените станали европеиди. Културата на тюркмените се обогатила от постиженията на местните уседнали народи: земеделието и строежът на постоянни жилища били нови занятия за чергарувалите скотовъдци. Редица тюркменски племена преминали към пълна или частична (полу)уседналост. В тюркменския език навлезли много ирански думи, главно от лексиката, свързана с уседналата земеделска култура. Влияние оказали и съседните ираноезични народи — персите и таджиките.

Могат да бъдат приведени няколко характерни заимствания у тюркмените от широкия кръг ирански езици. Всички тези думи, а списъкът им лесно може да бъде разширен, по-късно се оказали в турския език. Затова по-добре е да бъдат цитирани в съвременното им турско звучене. Сред строителните термини това са дувар, тахта (дъска), баджа (кюнец на печка), пейджере (прозорец), мердивен (стълба), кьошк (летен дворец), сарай (дворец). В земеделската терминология това са ренчпер (земеделец), харман, бостан (зеленчукова градина), бахче (овощна градина), а също и названията на много културни растения — от ориза и памука до прасковата и нара. Със земеделието са свързани и такива заемки, като ериште (фиде), речел (сладко), хошаф (компот).

По-силно, отколкото при останалите тюрки в Средна Азия, се разпространил сред тюркмените и ислямът, който бил изповядван отдавна от местните уседнали жители — още от времето на арабското завоевание. Под влияние на исляма в тюркменския език проникнали и арабски думи.

В етнонима «тюркмен» ясно прозира старата дума «тюрк». Но произходът на името на тюркменския народ предизвиква много спорове сред историците. Опитвали са се да го обяснят още средновековните учени Бируни, Махмуд Кашгари, Рашид ад-Дин. Те лансирали няколко остроумни, но съмнителни версии. Според една от тях названието «тюркмен» е образувано от предишния етноним «тюрк» и местоимението «мен» (аз), т. е. означава «тюрк аз». Но какво би могло изведнъж да наложи на тюркмените да отстояват тюркския си произход? В него нито те, нито съседите им някога са се съмнявали. Съгласно друга гледна точка в името «тюркмен» са се съединили двете думи «тюрк» и «иман» (на арабски «вяра», «религия»), за да дадат значението «вярващ тюрк», «тюрк мюсюлманин». Третата хипотеза допуска, че то е произлязло от събирането на думите «тюрк» и «маненд» (иранско прилагателно със значение «приличащ», «подобен»). И накрая, още една версия извежда произхода на названието «тюркмен» от арабската дума «тарджуман» — драгоман, преводач, тълкувател. Според нея туркменът е тълкувател на исляма, т. е. тюрк, който е приел исляма и го разпространява нататък сред останалите тюрки. Всички тези построения са очевидно предвзети. В тях съмнение не предизвиква само едно — отправната точка. Действително всички версии тръгват от името «тюрк» и вероятно именно тук се крие истината.

Окончанието «-мен» или «-ман» е характерно за някои тюркски съществителни имена, например в турския език — ойретмен (учител), данишменд (съветник). Понякога това окончание придава на думата по-различен оттенък в сравнение с корена: ата (баща) — атаман (предводител), гьок (светлосин) — гьокмен (синеок), гьол (езеро) — гьолмен (водоем). Същото се е случило и с корена «тюрк» — приел е окончанието «мен». Подобно чисто морфологично развитие на етнонимите обикновено е отражение на съществени етнически промени — отделянето на нов народ. Новообразуваният етнос сякаш от една страна се стреми да се сдобие с ново име, а от друга — да подчертае връзката с предците си.

Етнонимът «тюркмен» е съществувал и преди масовото разпространение на исляма в Средна Азия; среща се в согдийски и китайски източници още в началото на VIII в. Видно е, че обособяването на тюркмените от останалите тюрки е започнало отдавна. С номадското си движение на юг огузите само ускорили етногенезиса на тюркмените.

В края на XI в. тюркменските и огузките племена плътно доближили Мала Азия. Те сякаш заели изходни позиции, за да се впуснат под предводителството на вождовете от рода Селджуки по-нататък, на запад към страната, която по-късно ще получи името Турция. Но тези номади (по-право полуномади — част от тях била усвоила уседналото земеделие) вече били много различни от древните тюрки и по расов тип, и по език, и по култура. В продължителния си и дълъг път от Алтай до границите на Анатолия те приели в себе си толкова много нетюркски елементи, че се изменили неузнаваемо в етническо отношение. А по-сетнешната история на онези от тях, които се преселили на територията на съвременна Турция, е свързана вече не със Средна Азия, и още по-малко с Централна Азия, където бил ареалът на зараждането на тюркските им предци, а с Анатолия и Балканите.

Глава 3: Първоначално проникване на тюрките в Мала Азия и на Балканите

Инфилтрация на тюркски елементи към територията на съвременна Турция се извършвала още много преди XI в. За това свидетелстват писмените източници — римски, византийски, сирийски, арабски, арменски и други хроники. Тюрките попадали в Мала Азия по различни пътища — не само от изток, през Иран и Кавказ, но и от запад, през Балканите, а също и от север, през Черно море.

Тюркските племена, като многобройни и постоянни съседи на народите, които населявали Мала Азия, Кавказ и североизточните области на Балканския полуостров, през III–IV в. вече прониквали с нарастваща активност в тези територии. Дербентската стена била построена именно за защита от набезите на тези първи турски преселници от Централна Азия. През IV–V в. в Анатолия и Тракия се появили първите тюрки като резултат от Великото преселение на народите, произлязло под натиска от преместването на огромните маси на номадските племена от хунския съюз. Византийските хронисти Филосторгий, Созомен, Олимпиодор пишат за нахлуването на хуните в Тракия и Анатолия през 395, 404, 415 г. Когато император Теодосий Велики нанесъл поражение на хуните, много от тях попаднали в робство, а част от тях били разселени из различни краища на Източната Римска империя.

След кратковременен упадък хуните отново набрали сила и в първата половина на V в. се установили в Среднодунавската равнина. Начело на хуните застанал Атила (434–453), при когото хунската племенна федерация достигнала най-голямо могъщество. Хуните нееднократно нахлували в Източната Римска империя — през 443, 447–448 г. След смъртта на Атила през 453 г. федерацията се разпаднала (някои историци предполагат, че е бил убит във Византия). Основната хунска маса се пренесла край северните брегове на Черно море, но известна част се прехвърлила в границите на Византия и там се разделила на отделни племена. Византийският историк Теофан пише за хуни, участващи на страната на Византия във войните против Иран и за хуни, живеещи в Тракия и по Босфора. Логично е да се предположи, че по онова време някакъв брой хуни уседнали в Тракия и в Мала Азия и се смесили с местното население. Вероятно оттогава в балканската и византийската антропонимия се е запазил етнонимът «хун» (унгарската фамилия Хунияди, името на византийския летописец Никита Хониат и др.).

От края на V в. мястото на хуните заемат тюркските племена българи, сувари, авари и хазари, които влизали в предишната хунска федерация. Така край Азовско море се образувал племенен съюз начело с българите, който разпрострял властта си и над северните черноморски равнини. След 482 г. византийските хроники често споменават българите. През V–VI в. българските племена се намирали в активни връзки с Византия: действали в съюз с нея, воювали на нейна страна, установявали се в Тракия. През 530 г. част от българите била заселена от Византия в Анатолия (района на реките Чорох и Горен Ефрат). През 680 г. хан Аспарух, възглавяващ преселението на част от българите на Балканите, се обявил за владетел на Първото българско царство и принудил Византия да признае независимостта му (681).

Много от събитията в Мала Азия и Кавказ през VI в. са свързани с името сувар (други негови варианти са субар, сибир, савир). Махмуд Кашгари отбелязал, че суварите, както и българите, говорели тюркски и били разселени до «страните Рус и Рум», т. е. до Русия и Византия. Въпреки че тези сведения са от по-късно време, в тях е важен фактът на принадлежността на суварите към тюркската езикова общност. Византийският историк Теофилакт Симоката причислява суварите към хунските племена, живеещи в Северен Кавказ.

След разгрома, който суварите претърпели от аварите, основната им маса се преселила в Кавказка Албания (съвременен Азербайджан). Според съобщението на Менандър, царят на Иран Хосров I Ануширван избил по-голямата част от тези преселници, а останалите 10 000 души заселил между Аракс и Кура.

През 50–60–те години на VI в. в Среднодунавската равнина се образувал Аварският каганат. Византийските хронисти споменават за авари от 552 г. насетне. Йоан Малала съобщава за появата им в Константинопол през 557–558 г. През периода на управлението на хан Баян аварите често нападали Византия (която се откупила от тях чрез изплащането на трибут), обсаждали Константинопол през 619–620 г., също и заедно със славяните — през 626 г.

В някои случаи Византия привличала аварите на своя страна като съюзници. През 565 г. в Константинопол пристигнало аварско пратеничество. През 577 г. император Юстиниан II заселил в Източна Анатолия аварски войни за защита на границата от персите. Към края на VIII в. Аварският каганат се разпаднал. Името на аварите (абар) се запазило само в историята и в балканската антропонимия (например сръбската княжеска фамилия Обреновичи).

Следният факт говори, че в Константинопол съществувала голяма тюркска колония, явно от авари, българи и сувари. Когато между Византия и Тюркския каганат станала размяна на посланици (втората половина на VI в.), посланикът на «втория Рим» взел със себе си 106 тюрки, жители на този град.

През VII в. в Мала Азия проникнали и хазари. През 626 г. византийците сключили с хазарите съюз против арабите. През VIII в. византийско-хазарските връзки се разширили. Източноримските императори сключвали бракове с хазарските принцеси: Юстиниан II бил женен за дъщерята на кагана, приела при кръщението си името Теодора; жената на Константин V (741–745) също била каганска дъщеря с християнско име Ирина. Принцесите били съпровождани от големи хазарски свити и охрана. Синът на Ирина, императорът Лъв IV, получил прозвището Хазар. Много от хазарите в Константинопол приели християнството, но след това «го избили на ерес» и били изгнани в анатолийските провинции. През IX в. императорите наели в двора си хазарска гвардия, за това пише Константин VII Порфирогенет (Багрянороден). Някои хазари заемали високи длъжности в империята, например като Варданиос Туркос, хазар от Крим, произведен в чин стратег на Анатолия.

За проникването на тюрките в Задкавказието и Мала Азия има сведения в «История на Армения» на Мовсес Хоренаци, автор от V в. Той пише не само за хуните, но и за българите, хазарите и басилите. Българите, по неговите думи, се заселили в Басиан (древната Тасиана), който започнал да се нарича Вананд по името на техния вожд. В арменската «География» от VII в. се говори, че главният град във Вананд е Карс. Авторът й Анания Ширакаци съобщава също за хазари и басили (басили или берсили са тюркско племе, родствено на хазарите). Друг арменски автор, Асохик Степанос Таронеци съобщава за контактите на византийците с хазарите на границата между VII и VIII в., за това как с помощта на хазарската войска Юстиниан II се върнал в «царствения град Константинопол», и как по време на неговото управление хазарите покорили Армения, Грузия и Кавказка Албания. На това съобщение откликва свидетелството на грузинския летописец от XI в. Леонтий Мровели, че след хазарското нашествие «в Картлия говорели на шест езика: арменски, грузински, хазарски, асирийски, еврейски и гръцки».

В «История на Армения» се говори не само за набезите на тюркските племена и войните с тях, но и за мирните връзки между арменци и тюрки, за браковете между тях. Така Арцехианите, знатен арменски клан, се сродил с «един от мъжествените басили, преселили се в Армения». Арменската «География» подробно разказва за селищата на българите и другите тюрки. Там е съобщен следният забележителен факт: за управител на западните области на Армения бил назначен «мъж с груби черти на лицето, плосконосият Торк». Епитетът «плосконос» напомня описанието, което арменските автори дават на външността на първите татари, нахлули в Армения, т. е. Торк е бил с монголоидни черти.

Такива са историческите факти, свидетелстващи за проникването на тюркски етнически елементи в Мала Азия и на Балканите през IV–VII в. Тази първоначална поява на тюрките из указаните територии обаче е имала по-скоро епизодичен характер и не е оставила забележими следи в етническата история. В количествено отношение тя също била твърде незначителна. Тюркските преселници се вливали в местните етноси, които ги асимилирали.

Периодът VII–X в. се характеризира с по-масирано преселване на тюрки в Анатолия, при това предимно идващи от Средна Азия, Иран и Афганистан. Халифите от династията на Абасидите, които дошли на власт през 750 г., започнали да привличат ислямизирани средноазиатски тюркски племена за отбрана на границите на Арабския халифат, а също за разширяване на територията му и за набези срещу «неверниците». Много тюрки от Фергана, Балх, Хорезм, Самарканд и Херат били преселени в Югоизточна Анатолия. Те образували основната маса на отрядите «гази»— «борци за разпространение на исляма» в Мала Азия. Поселищата им били съсредоточени в районите на Тарсус, Адана, Мараш, Малатия, Ахлат, Манцикерт, Ерзерум. Армията от тюрки станала основна военна сила в анатолийските погранични провинции на Халифата при халифа Мутасим (833–841), който, според съобщението на арабския автор от X в. Масуди, пръв взел на служба при себе си тюркски наемници дори и в Багдад. Емири се избирали там измежду вождовете на тюркските племена. Афшин, Итак, Менгюджур, Буга са имена на най-известните емири-тюрки. В турския епос за Сеид Батал-гази се разказва за много тюркски военачалници и отрядите им в Анатолия от времето на Мутасим и от по-късно, IX–X в. Византийските хронисти Йосиф Генесий и Йоан Скилица споменават също за тюркски наемници при Халифата, разселени покрай източните граници на Византия.

При халифа Мутавакил (847–861) пограничните провинции на Анатолия фактически преминали под властта на тюркски племенни вождове. Вождовете избирали военачалници и съобщавали за избора си на халифа. Имената на военачалниците са с явен тюркски произход: Ат-Тюрки, Амачур, Билкачур, Язмаз, Язман, Ибн-Тоган, Ибн-Бурду, Хакан, Ибн-Кайъ. Понякога тези военачалници ставали независими местни князе. Така през 883 г. емирът на Египет Ахмад Ибн-Тулун, сам син на тюркски пленник, обсаждал Тарсус, където се укрепил неговият военачалник Язман, но претърпял неуспех.

През X в. в Анатолия се преселвали и тюркски племена, търсещи там убежище от своите противници. Арабският историк Масуди съобщава, че четири тюркски племена — печенеги, баджгарди, нукарда и баджна — след ожесточени сражения с огузи, кимаки и карлъки напуснали Приуралието и се оказали в Мала Азия. През 932–933 г. те нахлули в територията на Византия.

Явно въз основа на всички тези факти академик В. А. Гордлевски е датирал първоначалното проникване на средноазиатски тюрки в Мала Азия към VIII–X в. Той смятал, че по онова време там са се появили племената халадж, карлък, канглъ, кипчак. Той пише, че тюрките, прехвърлени от Хорасан, били заселени в голямо пространство на изток от Тарсус и Ерзерум, в югоизточната част на Анатолия. Така било подготвено, заключава той, завоюването на Мала Азия от Селджуките.

В навечерието на селджукското нахлуване в Анатолия и едновременно с него тюрките прониквали тук и от северозапад, откъм Балканите. Отначало това били печенеги. Махмуд Кашгари подчертава нееднократно: «Беченег е племето, което е най-близко с Рум». Той пише също, че печенеги живеели и във Византия. След печенегите се появили узи, т. е. огузи или торките от руските летописи; арабите ги наричали гузи. След поражението, нанесено им от кипчаците, те се преселили на Балканите. Основната маса узи се прехвърлила през Дунава и се оказала в границите на Византия. Подир узите последвали кумани, т. е. кипчаци, половци. Вълните тюркски преселници идели една след друга, почти без прекъсване: печенегите през втората половина на IX–XI в., узите през XI в., куманите през XI–втората половина на XII в.

Част от тези племена, (приели християнството или изповядващи още шаманизма) Византия заселвала в анатолийските си погранични провинции. Най-интензивно става това разселване през XI в., когато от изток надвиснала заплахата от селджукско нашествие. Византийските тюрки защитавали страната от набезите на селджукските тюрки, изпълнявайки длъжността си на акрити (войни — пазители на границата). Много тюркски наемници имало и във византийската войска. За това съобщават хронистите Никифор Вриений и Йоан Зонара.

Балканските тюрки широко се внедрили във византийското общество, в почти всички сфери се намерило място за тях. Особено много сведения за това се съдържат в съчинението на Анна Комнина «Алексиада», в което са описани събитията от средата на XI до началото на XII в. Анна Комнина, дъщеря на византийския император Алекси I Комнин (1081–1118), пишела не на разговорен, а на старогръцки, като често придавала нови значения на старите думи. Така например, следвайки античните образци, тя обозначила като скити тюркските номади — печенеги, узи, кумани. Понякога обаче употребявала и племенните им етноними.

Според нейните съобщения във Византия усядали цели номадски племена. За едно печенежко племе, например, тя пише: «Преминавайки Дунава, те захванаха да грабят съседните земи и превзеха няколко града; когато сетне се поукротиха, започнаха да обработват земята, да сеят просо и пшеница». Тук е интересен фактът на прехода на цяло едно племе към уседнал начин на живот.

Страниците на «Алексиада» буквално гъмжат от споменавания за тюрки. Узите служели като стрелци с лък във византийската войска. Мнозина от тях станали изтъкнати военачалници: пълководецът на Алекси Комнин носел име «Уза», което произлизало от името на племето; друг пълководец, Аргир Караца (Караджа), също бил уз; трети — Монасра, бил «полуварварин и знаел тюркски език», т. е. имал смесен гръко-тюркски произход. Императорът комплектувал специален отряд печенеги в своята войска. Споменат е «скитът» Татран, който преминал към византийците (в «Слово о полку Игореве» фигурират татрани — тюрки), «робът скит» на име Димитър, «крилатият скит бързоходец за пренасяне на важни вести» и много подобни. По време на сражението на византийците с кръстоносците във войската им имало много «скити», пише Анна Комнина; при друго сражение, «скитите, а те бяха много в ромейската войска, се хвърлиха, както е прието при варварите, за плячка».

Данните от антропологията и лингвистиката свидетелстват, че тюркският етнически субстрат е проникнал на Балканите откъм североизток, отвъд Дунава, преди появата на селджукските тюрки в Мала Азия, и — още повече — преди появата на османските турци. Изглежда този елемент се е включил по-късно в българските турци; те се отличават по антропологичен тип от турците в Турция (имат по-явен монголоиден примес), а също и по език (близък до гагаузкия). Освен това диалектологичните данни за турския език дават основание северозападната част на Мала Азия да бъде разглеждана като област, където за формиране на турската народност голяма роля изиграли тюркските племена от Балканите. Северозападните турски говори се отличават от централно- и източноанатолийските чрез общи особености, които ги сближават с гагаузкия език.

При анализ на огузкия езиков пласт и съпоставяне на огузките елементи в туркменския, азербайджанския, гагаузкия и турския език става явно участието на огузкия етнически компонент в етногенезиса на туркмени, азербайджанци, гагаузи и турци. Преди всичко се изяснява, че огузкият езиков пласт се е съхранил в по-голяма степен у последните два народа, а при първите два бил подложен на силни изменения под действие на кипчакските езици. С други думи, сред тюрките, които взели участие в тюркизацията на Анатолия, е преобладавал огузкият компонент, който прониквал тук не само от изток, откъм Кавказ и Иран, но и от запад, откъм Балканите.

В заключение може да се направи констатацията, че проникването на тюркски елементи на територията на съвременна Турция е започнало дълго преди селджукското завоевание. Тези тюрки (цели племена понякога), разселвайки се сред коренните жители на страната, в определена степен подготвили началото на тюркизацията на Анатолия и Източна Тракия.

В светлината на този извод интерес представлява следният исторически факт. В края на XI в. византийските хроники за първи път споменават туркмените, появили се в Мала Азия (Анна Комнина ги нарича туркомани). След завоюването на Мала Азия от селджуките, основната маса тюркски преселници била представена от туркмените, а също и от източните огузи, още неслели се с тях. От това време и задълго в историческите източници етнонимът «туркмен» става обозначение за тюркските племена в Анатолия. Така в хрониката на селджукския летописец Ибн-Биби, обхващаща периода от 1188 до 1282 г., по отношение на тези племена се използва думата «туркмени»; Гийом де Рубрук (средата на XIII в.) също споменава туркмените; Марко Поло (края на XIII в.) не само пише за туркмени, но и за Туркмения; Ибн-Батута (30–те години на XIV в.) описва Анатолия като страна на туркмените; Тимур (Тамерлан) в писмата си до османския султан Баязид I Светкавицата (края на XIV–началото на XV в.) нарича османските турци (явно по стара традиция) туркмени; европейските пътешественици от първата половина на XV в. Де ла Брокиер и Тафур наричат Киликия (югозападната област на Анатолия) Туркмения. В по-късни времена народът, възникнал в резултат от тюркизацията на коренното население на Мала Азия, започнал да нарича себе си турци (тюрк), а не туркмени, т. е. получил общото самоназвание на всички преселили се тук тюрки. Самоназванието «тюрк» обхващало, в частност, и узите (огузи, гузи), наричани торки в руските летописи. Това е още едно свидетелство, че в тюркизацията на Анатолия и Източна Тракия са участвали не само туркмени и огузи, но и други тюрки, проникнали тук от изток преди туркмените и огузите (и частично заедно с тях), а също и откъм Балканите.

Турция през средните векове

Селджукският период (края на XI–края на XIII в.)

Глава 1: Начален етап на колонизацията на Анатолия от тюрките

Първи нахлувания на огузо-туркменски племена

Думата «Турция» е употребена за първи път през 1190 г. от автора на една кръстоносна хроника спрямо земите, завзети от тюркски племена в Мала Азия. Още по-рано, в някои арменски, грузински и византийски исторически съчинения от началото на XII в. се появяват позовавания на «турците» — новите противници на Византия, утвърждаващи своята власт в малоазийските владения на империята. И макар по традиция по-често да ги назовават «перси» или «варвари», извън съмнение е, че и на Кавказ, и в Константинопол вече имат добра представа за онези, които олицетворяват страховитата опасност, надигаща се от изток.

През XI в. част от мощната племенна конфедерация на огузите начело с предводители от рода на Селджуките потеглила от Средна Азия на юг. За кратко време в Предна Азия било създадено огромното царство на Великите Селджуки, включващо целия Иран, Месопотамия и част от Задкавказието.

Според арменските източници, тюркски отряди се появили за първи път на арменско-византийската граница през 1016 г. Оправдавайки отстъплението на арменското опълчение, авторът на една от хрониките от XII в. пише: «Дотогава [арменците] никога не бяха виждали тюркски конници. Когато ги срещнаха, поразени бяха от облика им. Бяха стрелци с лъкове, с коси разпуснати като на жени, а арменската войска не умееше да се защитава от сгрелите [на яздещите стрелци]». В следващите години били регистрирани още някои такива набези, но сведенията за участниците в тях са бедни. Едва от 30–те години на XI в. може да се говори по-аргументирано за нападения, водени от селджукски военачалници. Заплахата от нови нашествия принудила арменските владетели да приемат васална зависимост от Византия, но надеждите им за помощ от константинополските императори не се оправдали. Византия, отслабена от вътрешни разпри и подложена на растящ натиск от страна на противниците си в Европа, не можела да удържи напора на тюркските номади.

Широкото настъпление на огузо-туркменските племена към Мала Азия започнало от средата на XI в. Непрекъснатите нападения над арменските земи имали крайно тежки последствия. Арменският хронист Аристакес Ластивертц, очевидец на събитията, оплакал горко участта на родината си: «Обезлюдената страна е в руини, градовете са разрушени, полята са обрасли с тръни и предлагат на пътника страшно зрелище... Селищата са вече развалини, пусти и безлюдни, а жителите няма къде да се приютят». Подир богатите арменски градове, дошъл редът и на византийските владения. Нападателите все по-често прониквали в Мала Азия и не само от североизток, но и от юг — покрай речните долини на Тигър и Ефрат, и през планинските превали на Северна Сирия. Сферата на действията им постепенно се разширявала, обхващайки районите на Централна и дори Западна Анатолия.

От разказите на византийските и арменските съвременници става ясно, че в началото стремежът на организаторите и участниците в набезите бил да заграбят колкото може повече плячка и не правели опити да се закрепят на византийска земя. Затова владетелите на империята предполагали, че съществуващата на изток погранична система, основана върху селища на войните акрити и на крепости с гарнизони от наемници, както и преди ще успее достатъчно ефективно да противостои на подобни нашествия. Този път обаче, обичайната тактика на акритите да препречват обратния път пред нападателите и да им отнемат заграбеното, не могла да удържи надигащия се прилив на номадите. Освен това сред акритите имало немалко тюрки, преминали на византийска служба. След 60–те години нападателите вече не се ограничавали с набези, а започнали да завземат отделни райони от Източна Анатолия, превръщайки ги в опорни пунктове за по-нататъшни атаки. При тези условия византийският император Роман IV Диоген се опитал да осигури безопасността и целостта на владенията си чрез голяма военна експедиция против селджукския султан.

Внимателно планираната операция позволила на Роман да излезе на бойното поле под стените на крепостта Манцикерт (на север от езерото Ван) с огромна войска, включваща разноплеменни наемници (франки, арменци, алани, руси, печенеги). Армията на селджукския султан Алп Арслан се оказала не тъй многобройна, а и самият султан сякаш не бил готов да отправи към византийците решително предизвикателство: изпратил посланичество с предложение за мир, но императорът не го приел.

Сражението станало на 19 август 1071 г. То завършило с катастрофа за византийците, които избягали в паника от бойното поле. Една от причините за поражението била измяната на тюркските наемници, които се намирали по левия и десния фланг на войските на василевса. Виждайки срещу себе си огузо-туркменските войни и дочувайки техните тюркски бойни призиви (урани), те разбрали, че противникът им е родствен по език и преминали на страната на селджуките заедно с военачалниците си. А друга част от византийската армия под командата на протостратора (конюх) Михаил Тарханиот (Тархан е тюркска дума) изобщо отказала да се сражава на страната на византийците. Сам Роман паднал в плен и бил принуден да подпише договор, според който отстъпвал на победителите няколко крепости, в това число Манцикерт, Едеса (Урфа) и Антиохия (Антакия) и обещал да плаща данък. От своя страна Алп Арслан гарантирал неприкосновеността на източните граници на империята. Мирният договор не бил признат в Константинопол. Наскоро след това Роман Диоген загинал в разразилата се гражданска война. Оттук насетне нямало какво да удържи тюркските номади, които в широк поток се понесли навътре из Анатолия.

Мала Азия в края на XI в. (От Манцикерт до Първия кръстоносен поход)

За кратко време, четвърт век приблизително, огузо-туркменските племена се закрепили върху значителна част от Анатолия, достигайки крайбрежията на Мраморно и Егейско море и стените на Скутари (Ускюдар, азиатската част на днешен Истанбул). Редица причини могат да се приведат за обяснение на тъй бързото придвижване на запад, но особено следва да изтъкнем две от тях. Първо, многобройните набези отначало на арабите, а после на тюркските отряди, довели до забележимо обезлюдяване на обширни територии в Източна и Централна Анатолия. Много градове и селища били разорени или съвсем изтрити от лицето на земята, жителите им били отведени в плен или били принудени да бягат в други райони на империята. Ето защо завоевателите не изпитали сериозна съпротива от страна на местното население. Анонимен грузински автор от XII в. отбелязва направо, че след битката при Манцикерт «гърците напуснаха земите си и градовете, които владееха на изток, и си отидоха. Техните [градове] завзеха турците и се заселиха в тях». Не бива да се забравя също, че сред останалите върху земите си бил твърде значителен делът на християните еретици — павликяни, богомили и близките до тях тондракити, за които идването на тюркските завоеватели било свързано с надежди за прекратяване на религиозните гонения.

На второ място, за успеха на завоевателите допринесла и самата византийска аристокрация, която се опитвала да използва военната им мощ при междуособните борби за власт. Така през 1073 г. метежът на вожда на франкските наемници накарал императора Михаил VII Палеолог да влезе в преговори с тюркските бейове. Един от тях — Артук бей — разгромил метежниците недалече от вратите на Никомедия (Измир). Няколко години по-късно на константинополския престол се озовал вождът на източната провинциална аристокрация Никифор III Вотаниат (1078–1081). При нуждата от съюзници в борбата срещу противниците си в Азия той използвал тюркски племена, действащи под водачеството на Сюлейман Кутлумуш, като им отдал земите край черноморските проливи и отворил за тях някои градове, Никея (Изник) в частност. През 1081 г. Вотаниат бил сменен от Алекси Комнин, който отначало безуспешно се опитвал да освободи района на проливите от контрола на Сюлейман, станал вече емир на Никея, но накрая сключил мирен договор с него.

Фактът, че Сюлейман Кутлумуш бил от рода на Селджуките и принадлежал към една от страничните линии на султанската династия, утвърдила се в Багдад през 1055 г., дава на историците основание да предполагат, че тюркското настъпление из Мала Азия е било част от завоевателната политика на селджукските владетели, направлявана от тях и в частност от Мелик шах (1072–1092). Наличните сведения не позволяват да бъде приета тази версия. Бащата на управника на Никея, Кутлумуш, бил известен с неуспешната си борба против Алп Арслан за султанския престол, която му струвала живота. Неговите синове, опитващи се да установят връзка с управляващата върхушка в Египет, били обявени за бунтовници, и им се наложило да търсят спасение в далечните покрайнини на държавата на Великите Селджуки. Измежду четиримата наследници на Кутлумуш само Сюлейман сполучил да избегне разправата. Това че, оказвайки се в Мала Азия, той застанал начело на племената, които по-рано се били разбунтували срещу Арп Арслан и преминали във византийските земи, също не е случайност. След сключването на договора с Комнин, във византийските източници Сюлейман се именува султан, но това не означава, че високата титла му е дадена от Мелик шах или от халифа. По-точен показател за отношенията между никейския емир и багдадския султан са събитията от 1086 г., свързани с опита на Сюлейман да превземе крепостта Халеб в Северна Сирия. Научавайки за започналата обсада, Мелик шах изпратил в помощ на града войска под командването на брат си. Обсаждащите претърпели поражение, а самият Сюлейман бил убит.

Конфликтът между Мелик шах и Сюлейман показва, че най-активно участие във военните действия в Мала Азия са взели онези огузо-туркменски племена, които не се подчинили на властта на Великите Селджуки и предпочели да се измъкнат от контрола им. Нещо повече, ясно е, че «завоевателят на Анадола», както именуват Сюлейман по-късните арабски хроники, не бил единственият военен предводител на тези номади. Наред с него и напълно независимо от него действали и други племенни вождове и военачалници. Известни са имената на някои от тях, успели да станат самостоятелни управници: Гюмюштегин, Менгучек, Чака, Салтък. Дори ако се приеме, че призналите властта на Сюлейман племена са контролирали южния път през Мала Азия, съединяващ Северна Сирия и Горна Месопотамия с Никея, то остава северният път, съединяващ Задкавказието със Западна Анатолия, където действали други групи завоеватели със своите предводители. Турските изследователи са установили, че първоначално при разселването на племена в Мала Азия се запазило традиционното деление на дясно и ляво крило (съответно «бозок» и «учок»). Онези от тях, които вървели през Анатолия по южния път, принадлежали към обединението «учок» («три стрели»), а движещите се през северните области образували другото обединение, «бозок» («счупена стрела»).

Специално следва да се отбележи, че политическата анархия, възцарила се в Мала Азия след 1071 г., допринесла и за появата на някои независими християнски политически образувания. Едно от тях било създадено през 1080 г. в Киликия, където след разгрома на Анийското царство през 1065 г. избягали много арменски кланове. Негов първи владетел бил местният византийски наместник Филарет Вахамия, който отказал да се подчинява на заповедите на императора. Под властта на Филарет се оказали такива големи центрове като Мелитена (Малатия), Едеса и Антиохия. Когато сключил мирния договор със Сюлейман, Алекси Комнин смятал да разгроми Филарет използвайки за целта новия си съюзник, но гибелта на емира провалила реализацията на замисъла му. Друг представител на местната гръцка аристокрация, Теодор Гавра, създал практически едновременно с Филарет независимо княжество на черноморското крайбрежие на Анатолия с център Трапезунд, което просъществувало до средата на XII в.

Възникването на подобни политически образувания в края на XI в. свидетелства за това, че тюркските завоеватели не успели да се укрепят по цялата територия на Мала Азия. Те били степни жители и за поселищата си избирали по-равни области, а не планинските масиви или морското крайбрежие. Неслучайно огузката топонимия — имената на племена или части от тях в наименованията на села, градчета (касаба), градски квартали (махале) — е най-добре застъпена в степните райони на Централноанатолийското плато, докато в планините на Източна Анатолия и по крайбрежието по-добре са се запазили дотюркските топоними.

Завоевателите сами преживявали период на разложение на родовия строй и образуване на раннокласовото общество. Из средите на номадите вече била излъчена племенна аристокрация, съсредоточила в ръцете си основната част от добитъка и правата за разпореждане с пасбищата. Един бил пътят, който феодализиращата се върхушка виждала в стремежа да укрепи икономическите си позиции и властта над съплеменниците си, и той се състоял в завоюването на нови територии и ограбването на други народи. Ислямът — новата религия, приета от средноазиатските турци през IX–X в., — най-добре отговарял на интересите на номадската аристокрация, обявявайки войната с «неверниците» за богоугодно дело и прославяйки като герой всеки, паднал в «свещената война» — джихад (тюркският превод на арабската дума е «газават»). Наред с това на тюркските завоеватели не бил свойствен религиозният фанатизъм. По отношение на християните те провеждали същата политика на търпимост, която се практикувала в Близкия изток от времената на арабските завоевания. При все това утвърждаването на властта на мюсюлманските управници над Мала Азия станало една от причините, предизвикали отговора на християнска Европа — кръстоносните походи.

Първите тюркски формации в Мала Азия

Ситуацията в източните владения на Византия станала обект на особеното внимание на Западна Европа още дълго преди първия поход на кръстоносците през 1096–1099 г. От нея особено се заинтересували в Рим, където преживяваните от Византия трудности породили надежди империята и гръко-православната църква да бъдат подчинени на папския престол. Върхушката на римокатолическата църква започнала да пропагандира идеята за военен поход на рицарството на изток, за защита на християнската вяра и за оказване на помощ на православните гърци против мюсюлманската заплаха. За тази цел се използвали легенди за гоненията, на които тюркските завоеватели подлагали християните в източните страни, за поругаването на християнските светини, за преследванията на поклонниците, посещаващи Светата земя — Палестина. Призивът, с който папа Урбан II се обърнал на Клермонския събор през 1095 г., — да се грабне оръжието за борба срещу «персийското племе на турците, които се добраха до Средиземното море... погубиха и подбраха в плен много християни, разрушиха църквите, опустошиха царството Божие [т. е. Византия]», намерил широк отклик. През пролетта на 1096 г. тълпи бедняци, а зад тях — отрядите на рицарите, се отправили на «свещено поклонничество». Минала година и кръстоносното войнство вече се прехвърляло на малоазийския бряг.

Ситуацията в Анатолия благоприятствала реализацията на плановете на кръстоносците. Тюркските завоеватели не били успели още да създадат единна държава. Върху завзетите земи се образували няколко самостоятелни емирати (княжества), чиито владетели постоянно враждували помежду си. Историята на тези твърде аморфни политически общности още не е изучена в достатъчна пълнота и сред историците съществуват разногласия както по въпроса за времето на появата им, така и за характера на отношенията помежду им и с империята на Великите Селджуки. В сравнително по-голяма степен е известна историята на две обединения: емиратът, създаден от Сюлейман Кутлумуш, получил по-нататък названието «Селджукски», и емиратът на Данишмендидите.

Някои историци сочат като начало на съществуването на първото 1075 г., когато Сюлейман обединил под властта си редица огузки и туркменски племена от «лявото крило», но по-оправдано изглежда мнението на онези, които определят за негово начало 1078 г., когато под разпореждането на Сюлейман се оказват Никея и околните земи, съставляващи основата на Никейския (Изникски) емират. Едва ли е възможно да бъдат установени точните му граници, но е известно, че Сюлейман отблъснал успешно всички опити на византийците да си върнат Никея и, нещо повече, съумял да постави свои митнически постове на азиатския бряг на Босфора. През 1083–1084 г. той разпрострял властта си далеч на изток, завземайки градовете Адана, Тарсус, Антиохия, и принуждавайки владетеля на Киликия Филарет да избяга в двора на Мелик шах, за да приеме там исляма. След гибелта на Сюлейман Никейският емират преживял няколко трудни години, тъй като войските, изпратени от багдадския владетел, обсаждали столицата на княжеството на два пъти. След смъртта на Мелик шах през 1092 г. в империята на Великите Селджуки започнала ожесточена борба за власт, което позволило на сина на Сюлейман Кълъч Арслан I (1092–1107) да избяга от плен и да застане начело на създадената от баща му държава.

Още по-значително се разминават мненията на историците по това, кога се появява емиратът на Данишмендидите. Според едни той възникнал през 1067–1068 г. след завземането от тюрките на град Себастий (Сивас), който по-нататък станал столица на княжеството. Други смятат, че основателят на династията — Гюмюштегин Ахмед Гази отначало бил васал на Сюлейман и едва през 1085 г. станал независим владетел. Владенията му се разполагали главно в Кападокия (Централна Анатолия) и освен Сивас включвали и центрове като Анкира (Анкара), Кесария (Кайсери) и Малатия.

Имало и други такива княжества. За една от първите тюркски формации в Мала Азия се смята емиратът, създаден от Менгучек Гази и включващ територията между съвременните градове Ерзинджан, Кемах и Дивриги. Заедно с Данишмендидите управниците на това княжество водели борба срещу гърците по Черноморското крайбрежие. През 1080 г. емирът Салтък установил властта си над района на Теодосиопол (арменското название е Карин, турското — Ерзерум). Той смята себе си за васал на Мелик шах чак до смъртта му, но след това станал напълно самостоятелен владетел. Емиратът на Салтъкидите в Източна Анатолия просъществувал до 1201 г. През 90–те години на XI в. пак тук се появили още две княжества. Едното било емиратът на Артукидите (1098–1234), включващ центрове като Амид, Диарбекир, Мардин, Харпут, а другото — емиратът Секмели около езерото Ван.

През 1081 г. тюркският бей Чака завзел пристанището Смирна (Измир) на брега на Егейско море, който станал център на Измирския емират. Използвайки гръцки моряци, Чака за кратко време създал собствена флота, с чиято помощ се опитал да установи контрол над островите от Егейския архипелаг. След това започнал преговори с печенегите за съвместна обсада на византийската столица. Този план се провалил, но Алекси Комнин, изплашен от активността на Чака, не пожалил сили да насъска срещу него Кълъч Арслан I. Последният успял да умъртви «пиратския» емир по време на пир, но заплахата над Константинопол откъм море била премахната едва по времето на Първия кръстоносен поход.

По съвета на Алекси Комнин кръстоносците започнали военните си действия в Мала Азия с обсада на Никея. Тяхното настъпление заварило неподготвен Кълъч Арслан, който по това време се намирал в Източна Анатолия под стените на Малатия и не успял да се върне в столицата си. След като отбили няколко атаки на кръстоносците, защитниците на града го предали на византийците, с което спасили своя живот и измамили надеждите на обсадителите за голяма плячка. Нататък по пътя си през Мала Азия кръстоносците още на два пъти встъпили в сражения с войски на «сарацините»(2). За първи път това се случило на 1 юли 1097 г. в битката при р. Порсук, близо до Дорилея (Ескишехир), където обединените сили на Кълъч Арслан и данишмендидските емири Гюмюштегин и Хасан претърпели съкрушително поражение. «И взехме ние голяма плячка — спомнял си по-късно хронистът на кръстоносците — злато и сребро, коне, магарета, камили, овце, бикове и много още.» Второто сражение се състояло половин месец по-късно в близост до гр. Икония (Коня) и също завършило с победа на кръстоносците. Изобщо тюркските военачалници избягвали големите битки, като предпочитали да нападат малки отряди на кръстоносците, да разрушават мостове, да засипват кладенците и да прогонват населението от околните села и градове. Тази тактика забавяла съществено движението на рицарската войска, обричайки «войните на Христа» на големи загуби от глад, жега и недостиг на питейна вода.

Като цяло, кръстоносците с цената на огромни загуби осигурили задълго безопасността на Константинопол, спирайки първата вълна на тюркските завоевания и отблъсквайки участниците в тях от приморските низини на Западна Анатолия към степните простори на Централноанатолийското плато. Основният удар на кръстоносците паднал върху Никейския емират, който понесъл тежки загуби и за известно време загубил водещата си роля сред тюркските политически образувания в Мала Азия. Кълъч Арслан I и приемниците му трябвало отново да създават княжеството, за чиято столица избрали Коня.

Мала Азия през XII в.

Повече от 100 години след Първия кръстоносен поход положението в Мала Азия оставало неустойчиво. Съотношението на силите върху политическата арена често се сменяло поради многобройните военни стълкновения, междуособните вражди, все новите и нови коалиции между представителите на различни управляващи династии, скрепявани от династични бракове. Все пак, в калейдоскопа от събития през онова време открояваме две тенденции, отразяващи възможните перспективи в по-нататъшното развитие на историята на Мала Азия. Едната била свързана с опитите за изгонване на тюркските завоеватели, а втората — с усилията на последните да укрепят позициите си и да обединят завзетите земи под единна власт.

При Комнините Византия се съвзела от сътресенията на предшестващия период, отново станала една от най-силните държави на Средиземноморието и подновила настъпателната си политика на запад, както и на изток. Използвайки ревностното религиозно усърдие на участниците в новите кръстоносни походи и залагайки на противоречията между мюсюлманските владетели, Комнините се опитвали да възстановят влиянията си в Мала Азия, Сирия и Палестина. Авторитетът на византийските василевси над Близкия изток нараснал забележимо към края на XII в., но в главното — борбата за възвръщане на малоазийските им владения — те не отбелязали успехи.

С неуспех завършил Вторият кръстоносен поход през 1147–1148 г. Армията на немския крал Конрад III достигнала едва Коня и, претърпявайки там поражение, била принудена да се върне обратно. В Никея се прибрала едва една десета от това войнство. Армията на френския крал Луи VII, към която се присъединили останките от немското опълчение, избрала друг маршрут — през западните и южните области на Мала Азия към пристанището Аталия (Анталия), за да се доберат сетне по море до Антиохия. Въпреки че този път свеждал до минимум възможността за сблъсъци с тюркски отряди, едва половината от френските рицари успели да достигнат набелязаната цел. Другата половина загинала при атаките на селджукските турци или от глад и лишения.

Също толкова неудачен се оказал и походът на византийската войска начело с Мануил Комнин против Коня през 1176 г. Сражението със селджуките в тясната планинска долина близо до крепостта Мириокефал (северно от езерото Егридир) завършило със страшен разгром на нападателите. Византийският историк Никита Хониат написал за случилото се: «Бедата надминаваше това, което може да бъде оплакано. От множеството трупове теснините станаха равнини, долините се превърнаха в хълмове, дърветата едвам се виждаха». Както и след сражението при Манцикерт, победителят предпочел да не преследва разбитите византийци, а да сключи с тях мирен договор, който утвърждавал позициите му в Централна Анатолия.

Третият кръстоносен поход от 1189–1192 г. отначало се оказал по-успешен за участващите в него. Под водачеството на германския император Фридрих Барбароса те успели да превземат Коня и да отнесат богата плячка. Наскоро след това обаче Барбароса се удавил при преминаването на една планинска река и войската му се дезорганизирала. «Толкова силна мъка беше обзела всички — оправдава ги хронистът — че някои от тях, мятайки се между мъката и надеждата, слагаха край на живота си; други в отчаянието си и виждайки, че Бог сякаш не го е грижа за тях, се отричаха от християнската вяра и заедно с хората си преминаваха към езичеството.» Видно е, че и тази експедиция не могла да разклати сериозно тюркското присъствие в Мала Азия.

Пречка за по-нататъшната консолидация на властта на тюркските емири върху завзетите земи били както взаимното съперничество, така и династическите раздори вътре във всяко княжество. Борбата за върховенство в Анатолия между конийските Селджуки и Данишмендидите продължила през по-голямата част от столетието. В нея участвали активно и други мюсюлмански управници. Ахмед Гюмюштегин, използвайки отслабването на Селджуките, които приели върху себе си удара на кръстоносците, първоначално съумял да разшири значително границите на владенията си, установявайки контрол над важния център в Източна Анатолия — Малатия. Успешните действия срещу кръстоносците му донесли голяма популярност и титлата «гази», т. е. борец за вярата. Но след смъртта му Кълъч Арслан I си върнал загубеното влияние и заставил наследниците на Ахмед Гази да признаят върховенството му. Следвайки своя баща, той отново предизвикал багдадския султан и също трябвало да плати за това с живота си (1107). Синът на Гюмюштегин Емир Гази (1105–1134) не пропуснал изгодната ситуация. Разпалвайки раздора между наследниците на Кълъч Арслан, той не само провокирал отслабването на конийските Селджуки, но и установил протекция над тях. Към края на своя живот той затвърдил властта си над обширна територия от р. Сакария на запад, до р. Ефрат на изток. За разлика от конийските владетели, Емир Гази съумял да уреди отношенията си с Багдад и получил от султана Санджар титлата «малик» (суверенен владетел) и съответните атрибути на властта. След смъртта му за известно време настъпило равновесие на силите, поддържано и от двете страни чрез съюзи с други малоазийски княжества и Византия.

Впоследствие княжеството на Данишмендидите се разпаднало на няколко владения; вниманието на източноанатолийските емири се прехвърлило към Близкия изток, където редом с бързо отслабващата държава на Великите Селджуки възниквали държавните формации на кръстоносците, което изострило рязко конфликтната ситуация в района. Посочените промени способствали за победата на конийските Селджуки, които също вече били наричани султани. Най-известният от тях, Кълъч Арслан II (1155–1192), успял да подчини на своята власт последните Данишмендиди и другите анадолски бейове. Опитът на Мануил Комнин да спре процеса на възхода му през 1176 г. не се увенчал с успех. От това време започнали да наричат владетелите на Коня «султани на Рум», т. е. владетели на византийските земи. Обаче до окончателно обединение на всички тюркски владения в Мала Азия под егидата на конийските султани през XII в. не се стигнало.

През 1186 г. Кълъч Арслан, опасявайки се от пламване на династически вражди, разделил всичките си владения между своите девет сина и двама племенника, оставяйки за себе си само Коня. Последвалата го съдба напомня участта на шекспировия крал Лир. Когато станали самостоятелни владетели на своите дялове, наследниците веднага започнали борба за султанския престол и забравили за родствените чувства и задължения към Кълъч Арслан. Той бил принуден да напусне Коня и последните си години прекарал в странстване от един син при друг с напразните очаквания да възвърне загубеното. Ожесточените разпри продължили около 10 години. През това време загинали повечето претенденти за трона в Коня. Реалната власт на Селджуките в Мала Азия отслабнала чувствително, от което се опитали да се възползват водачите на Третия кръстоносен поход. Едва в началото на XIII в. един от синовете на Кълъч Арслан II, Рукнеддин Сюлейман шах (1196–1204) успял да сложи край на вътрешната криза и да утвърди единна власт в Румския султанат.

Образуването на единна държава и прекратяването на междуособните войни осигурявало благоприятни условия за по-бързото усядане на тюркските номади, за сближаването им с местното гръцко и арменско население и за възстановяването на нормален стопански живот както в селските райони, така и в градовете.

Глава 2: Държавата на Селджуките в Мала Азия през първата половина на XIII в.

Апогей на могъществото на Румския султанат

В течение на първите 40 години от XIII в. наследниците на Кълъч Арслан II успели да постигнат поредица големи военни и политически победи, които издигнали високо авторитета и влиянието на малоазийските Селджуки. Това станало възможно отчасти благодарение на прекратяването на междуособиците, което позволило да се обединят под единна власт всички материални и човешки ресурси, но в още по-голяма степен — по силата на благоприятната външнополитическа обстановка както по източните, така и по западните граници на султаната.

По това време на изток разпадът на държавата на Великите Селджуки бил към своя край. Управителите на отделните области станали практически независими владетели и водели ожесточена борба помежду си. На запад завземането на Константинопол от участниците в Четвъртия кръстоносен поход (1204) довел до краха на Византийската империя и до появата на нейно място на няколко държави: Латинската империя, създадена от кръстоносците на Балканите, Никейската империя в западните райони на Мала Азия и Трапезундската империя по южното крайбрежие на Черно море. Почти веднага всички те започнали борба за византийското наследство. В създалата се ситуация и на възцарилия се в Никея Теодор Ласкарис, и на закрепилия се с помощта на грузинската царица Тамар (1184–1213) в Трапезунд Алекси Комнин били необходими мирни отношения със селджукските тюрки, които можели да бъдат използвани като съюзници. Фактически на управниците в Коня били развързани ръцете за осъществяване на собствените им планове по укрепване и разширение на властта им в Мала Азия.

Султан Рукнеддин отделял основно внимание на източните и северните граници на Румския султанат, опитвайки се без особен успех да оспорва инициативата за действие на основния си съперник — грузинската царица Тамар. Неговият брат и приемник Гияседдин Кейхюсрев I (1192–1196, 1205–1211), обаче, смятал за по-важни акциите по южните и западните граници на владенията си. Отначало селджукският султан завзел пристанищния град Анталия, който бил и най-големият търговски център по средиземноморското крайбрежие на Анатолия; за предлог използвал оплакванията на мюсюлманските търговци в Александрия от притесненията, които търпели от хазяйничещите там европейци («франки») начело с известния авантюрист Алдобрандини. По този начин Румският султанат получил изход за търговските си операции с Египет и Венеция. Скоро новият владетел на Анталия сключил договор с венецианците, предоставяйки им редица важни предимства.

Въодушевен от успеха, Кейхюсрев се опитал да използва противоборството между латини, никейци и трапезундци, за да подчини западните райони на Мала Азия. Обаче обсадата на крепостта, пазеща южните граници на Никейската империя, не донесла успех, а в сражение с отряда на Ласкарис султанът бил убит. Мирният договор, който скоро след това Селджуките сключили с «императора на ромеите», означавал окончателно регулиране на взаимоотношенията между Никея и Коня. Здравината на договора била проверена при започналата със смъртта на Кейхюсрев борба за султанския престол между тримата му сина. Ласкарис не се намесил в този конфликт и така помогнал на най-стария от синовете Изеддин Кейкавус (1211–1220) да се закрепи на бащиния престол. Новият султан на свой ред ни веднъж не престъпил западните граници на своята държава при военните си експедиции. Такова постоянство едва ли може да се обясни единствено с чувството на благодарност към Ласкарис. В действителност Никейската империя служела като своеобразна бариера, отделяща Румския султанат от кръстоносците, настанили се в Константинопол и постоянно претендиращи за бившите владения на Византия в Мала Азия. Спокойствието по западните граници позволявало на султана да хвърли всичките си сили за противоборство с други съседи, в частност с Трапезунд и Киликийска Армения.

Най-голям успех на Кейкавус било превземането на Синоп (1214) — черноморско пристанище, принадлежащо на Трапезундската империя. В резултат Селджуките си осигурили излаз на Черно море и заедно с това затруднили контактите между двете гръцки държави в Мала Азия. За падането на Синоп помогнало отчасти обстоятелството, че селджуките сполучили да хванат в плен Комнин. След като градът се предал, трапезундският император бил освободен в замяна на признаване на васална зависимост и плащането на ежегоден данък от 10 000 златни монети.

Успех имали и военните действия на Кейкавус срещу царя на Киликийска Армения Левон II. Възползвайки се от многогодишния конфликт между Левон и антиохийския управител Боемунд IV, султанът успял да завземе няколко крепости в северната част на Киликия. След това той се намесил в междуособната борба на мюсюлманските емири в Северна Сирия, но не могъл да се закрепи трайно там. Малко преди смъртта си 35–годишният Кейкавус се опитал да установи тесни връзки с абасидския халиф Аннасър, който бил затвърдил влиянието си в Ирак, но посланикът на халифа пристигнал чак за коронацията на неговия приемник Алаеддин Кейкубад (1220–1237).

Управлението на Кейкубад историците обикновено оценяват като апогей на могъществото на малоазийските Селджуки. Началото на подобна традиция било положено още от турския хронист от XV в. Язъджиоглу Али, който, възпявайки деянията на втория син на Кейхюсрев I, писал, че след него «още не се е появил султан, който така да въздигне знамето на исляма». Основанията за висока оценка на дейността на Кейкубад наистина не са малко. Той бил необикновена личност, притежавал големи познания по мюсюлманска теология, а също по история и химия, бил пристрастен към шахмата и към различни художествени занаяти, проявил се като далновиден политик, опитен дипломат и умел военачалник. Всичко това му помогнало да продължи успешно външнополитическия курс, започнат от предшествениците му.

При него били съществено укрепени позициите на Селджуките в Средиземно и Черно море. На юг през 1221 г. той извоювал от един васал на Киликийското царство крепостта му, която господствала над източната част на Анталийския залив. В негова чест тя била наречена Алай (Аланя) и сетне станала зимна резиденция за управниците на султаната. Последвало завземането и на други приморски центрове по пътя от Алай до Анталия. На север нов конфликт с Трапезунд дал тласък за морска експедиция в Крим, където трапезундците имали решаващо политическо влияние и здрави търговски позиции.

Предлог за похода, чиято дата още не е точно установена, станали жалбите на търговците от селджукските земи от притесненията, които търпели в Сугдей (руското му название било Сурож, дн. Судак). Засега е трудно да се установи, дали тези притеснения били следствие от завземането и разграбването на града от монголите през 1223 г. или се дължали на действия на руските князе, чието влияние в Сугдей се засилило след изтеглянето на монголите от Източна Европа през 1223–1224 г. Възможно е също търговците от мюсюлманския Синоп да не са искали да се подчиняват на реда, установен от трапезундските наместници в приморските градове на Крим. Следвайки призива на Кейкубад, старият му съратник и управител на областта Кастамону, емирът Хюсамеддин Чобан успял да стовари на Кримския бряг значителен свой отряд, да преодолее съпротивата на войните от крепостта, на съюзниците им кумани и на руския отряд от Тмутаракан, и да затвърди султанската власт над Сугдей. В града бил поставен гарнизон, православната черква била превърната в джамия и започнал да действа мюсюлмански кадия. С това интересите на Трапезунд в Крим понесли силен удар. Впрочем, и селджукската власт се задържала в Сугдей само до окончателното завоюване на Крим от монголите през 1239 г.

След кримската експедиция основното внимание на Кейкубад било съсредоточено върху източните области на Мала Азия, където политическата ситуация започнала да се мени бързо. Произтичащите размествания се определяли от две най-важни обстоятелства: образуването на новата обширна държава на хорезмшаховете върху територия на бившите владения на Великите Селджуки и започващото монголско нашествие над страните от Централна и Предна Азия. Тези два тъй различни процеса все пак били тясно свързани помежду си, защото монголските завоевания предизвикали, или най-малкото — значително ускорили втората вълна на тюркската миграция, която се устремила в западна посока, и стигнала през 20–30–те години на XIII в. до Източна Анатолия. Благодарение на наплива на човешки множества, спасяващи се от набезите на Чингиз хан, държавицата, създадена в Мавераннахр от управителите на Хорезм, хорезмишите, бързо се разраснала и в началото на 20–те години на XIII в. включвала в състава си почти целия Иран, земите на Азербайджан и днешен Афганистан. Дошлият по това време на власт Джелаледдин Мангуберти (1220–1231) бил човек с авантюристична нагласа и сериозно възнамерявал да стане новият завоевател на света. След като му се удало да завземе Тебриз и да извърши редица разорителни походи из Задкавказието, съседните мюсюлмански управници започнали да търсят или сближение с него, или поддръжка от страна на по-силни династии — Аюбидите, укрепили се в Египет и Сирия, или Селджуките.

Извършилите се промени не били подминати от Кейкубад, който решил, че е дошло време за решителни действия. Завземайки отначало Ерзинджан, той подчинил княжеството на Менгучекидите. Последните представители на местната династия, които се придържали към лоялно сътрудничество със Селджуките, получили като компенсация поземлени владения в центъра на Анадола. После дошъл редът и на Ерзерум, който бил дял на един от синовете на Кълъч Арслан II. Неговият приемник побързал да се договори с Джелаледдин за съвместна борба срещу Кейкубад. На свой ред Кейкубад сключил съюз с Аюбидите и с киликийския цар Хетум I. През юли 1231 г. обединените селджукско-аюбидски сили след ожесточено тридневно сражение близо до Ерзинджан нанесли поражение на войските на Джелаледдин Мангуберти и неговите съюзници. Победителите се сдобили с огромна плячка и много пленници, а сам хорезмшахът избягал и скоро погинал. Изходът на сражението решил и съдбата на Ерзерум, който се паднал на Кейкубад.

По-сетнешните действия на селджкския султан, насочени към подчинение на емирата на Артукидите, довели до разрив с Аюбидите, които също претендирали за Амид и други владения на Артукидите. В резултат замисъла на Кейкубад можал да реализира чак синът му Гияседдин Кейхюсрев II (1237–1245).

След превземането на Амид през 1240 г., под властта на Селджуките се оказали всички владения на тюркски управници в Анадола. По онова време Румският султанат наред с държавата на Аюбидите представлявал най-силната държавна формация в Близкия изток. Този факт бил признаван от християнските и мюсюлманските му съседи. Така според съобщение на пребиваващия тогава в страните на Предна Азия доминиканец Симон де Сент-Квентин, царят на Киликийска Армения Хетум I бил задължен ежегодно да доставя за четиримесечна служба при султана по 1400 стрелци с лък, никейският император Йоан Ватаци — още 400 без ограничение в срока на службата, управникът на Трапезунд — 200, емирът на Халеб — 1000. Грузинската царица Русудан трябвало да даде дъщеря си за жена на Кейхюсрев II. Сам Кейхюсрев се наричал гордо «изтребител на неверници и многобожци», «султан на Рум, Армения, Диарбекир и Сирия», «повелител на крайбрежието».

Социално-икономическо развитие на селджукското общество

Свидетелствата на европейските и източните пътешественици, пребивавали в Конийския султанат през първата половина на XIII в., позволяват да говорим за чувствително оживление в стопанството на по-голямата част от Анадола. Прекратяването на междуособиците и утвърждаването на силна централна власт станало най-важната предпоставка за подема на икономиката на страната. Съвременниците отбелязват обширните площи обработваеми земи, в които били отглеждани пшеница, ечемик и други зърнени култури, разнообразието от зеленчукови и плодни култури, многобройните насаждения на кайсии, сливи, круши, праскови, смокини и бадеми, големият брой на стадата от овце и кози, а също и от коне и мулета. Те пишат също за железодобивните, медните и сребърните рудници, за солните находища и особено за добива на стипца, която намирала широко приложение в средновековното текстилно производство и при обработката на кожи, и затова се радвала на повишено търсене от страна на италианските и другите търговци от Средиземноморието.

В разказите за живота на малоазийските градове често се споменават занаятчиите, които били заети с производството на копринени и памучни тъкани, изработката на килими, обработката на метали, дърво и камък, производството на керамика. Запазилите се от селджукската епоха килими, парадни одежди, изделия от мед и сребро, облицовъчна керамика от монохромен фаянс, инкрустирано оръжие потвърждават мнението на пътешествениците за високото качество на анадолските майстори. Появата на цяла мрежа от кервансараи покрай основните пътища на керваните, пресичащи Конийския султанат, и на хановете в градовете, както и многобройните търговски помещения, може да се разглежда като свидетелство за достатъчно интензивни търговски връзки между отделни райони на страната и с различни страни от Азия и Европа. В труда на иранския автор от XIV в. Хамдуллах Казвини доходът на управителите на Коня бил равен на 15 000 000 динара. За сравнение ще отбележим, че постъпленията в хазната на управителите на Египет според същите сведения възлизали на 4 000 000 динара.

За историците един от показателите за нивото на развитие на средновековното общество е състоянието на аграрните отношения. Системата на земевладение, която се установила в селджукското общество, била основана върху съчетанието на три вида поземлена собственост: държавна, общинска и частна. За огузо-туркменските общинници, едва преминаващи към уседнал начин на живот и запазили привързаност към племенните обичаи, принципът за индивидуално владеене на земята не бил особено приемлив. Затова и в началния период на тюркската колонизация на Мала Азия всички обработваеми земи се включвали в държавния фонд, а тези, които ги ползвали, се възприемали като зависими от фиска държатели на тези земи. Останалите земи — мерите, пасбищата и пустеещите — се признавали за владения на отделните общини, предназначени за общо ползване.

Наред с това върху селджукската система на земевладение голямо влияние оказали аграрните отношения, съществували както във Византия, така и в мюсюлманските страни на Близкия изток. Както и да се различавали помежду си, на всички тях през XI–XII в. била присъща общата тенденция към надделяване на частнособственическото над държавното и общинското начало. Влиянието й във владенията на конийските султани може да се проследи по появата на частните земеделски имоти, мюлковете, и по земите, използвани за издръжка на мюсюлманските религиозно-благотворителни институти — вакъфите. В трудовете на ислямските юристи мюлкът и вакъфът се разглеждат като различни категории земевладение, но на практика били близки, тъй като съгласно мюсюлманската традиция във вакъф можело да се отдава само частно недвижимо или движимо имущество. Съдейки по запазените вакъфски грамоти, практиката на подобни пожертвования се установила в държавата на малоазийските Селджуки в края на XII в. Приблизително по това време се утвърдили и мюлковете като особена категория поземлено владение. Тяхната поява била вероятно свързана с практиката на конийските султани да даряват земи на техните приближени за вярна служба, бойни подвизи или за други заслуги. Сведенията за раздадени мюлкове и документите за учредяване на вакъфи все пак не са много, което позволява да се предположи, че относителният им дял спрямо общото количество на обработваемите земи не било високо.

Много по-често се срещат сведения за раздаване на служебни владения — икта. Този вид държание е известен в мюсюлманския Изток от VII в., а около IX в. се превърнал в най-разпространения вариант на условното земевладение, предоставяно на дадено лице от владетеля на страната при условие да бъде изпълнявана определена, най-често военна служба. Отначало иктата напомняла западноевропейския бенефиций, доколкото се отдавала за срока на заемане на дадена служба. През X–XII в. степента на условност на подобни държания чувствително намаляла, а размерите им се увеличили. Владетелите на икта — иктадарите (друго тяхно име е мукта) добили редица имунитети, които стеснявали до минимум възможностите за намеса на държавата във въпросите за ползване на поземлените имоти и за взаимоотношенията на иктадара и селяните, обработващи земята в пределите на дадено владение. Подобни икта повече напомнят западноевропейските феоди или ленове, макар че социалният статус на владелците на ленове бил различен от статуса на иктадара.

Трудно е да се каже кой тип икта преобладавал в Конийския султанат, тъй като са известни случаи на предоставяне на неголеми земи (в размер на две села) и случаи на отдаване на цели административни окръзи. Последните, обаче, били давани на онези анадолски емири, които признали върховенството на Селджуките и поради това статутът им се очертавал по-скоро като изключение. При това конийските султани се стремели да регламентират доста твърдо отношенията на селяните (райи) с иктадарите, като не разрешавали на последните да увеличават произволно степента на експлоатация на земеделците. За това свидетелства в частност практиката на преброяване на податното население, въведена от Селджуките по примера на други близкоизточни владетели.

Селяните във владенията мукта са назовани в източниците «музари», т. е. владелци на земеделски стопанства. Отношенията им със земевладелците предполагали изплащане на рента на последните във вид на поземлен данък — харадж. Освен това музарите немюсюлмани били длъжни да плащат на държавата поголовен данък — джизие. Впрочем селджукските власти рядко спазвали точната употреба на тези термини — нерядко с думата «джизя» изразявали цялата съвкупност от повинности на немюсюлманите, а «харадж» използвали за обозначаване на поголовния данък. Докато поземлената рента имала по правило натурален израз и се взимала във вид на част (най-често 20%) от добивите, то поголовният данък представлявал парично вземане, чиято стойност варирала в зависимост от размера на състоянието на немюсюлманите. В условия, при които общият обем на повинностите и формите за реализацията им се определяли от държавата, степента на личната зависимост на селяните от иктадара не била голяма. Вероятно през периода на утвърждаване на властта на Селджуките над Анадола материалното положение на селяните не било така тежко, както при предходните византийски управници, когато данъчният гнет и степента на произвола на земевладелците били очевидно по-големи. Това обстоятелство спомага да разберем по-добре оживлението на стопанския живот в Мала Азия.

Сред селското население на Анадола местният хронист от XIII в. Ибн Биби откроявал и категорията «дикхан». С тази дума в средновековен Иран означавали най-напред земевладелеца изобщо — както едрия, така и дребния, в това число и селянина, отделил се от общината. Но от XIII в. терминът получил значение: всеки селянин, както собственик, така и арендатор. Вероятно Ибн Биби искал да обозначи с него онези, които за разлика от музарите обработвали държавни земи и имали работа непосредствено с агентите на централната власт. Последните се явявали както управляващи поземления фонд, така и събирачи на данъци. При тази ситуация експлоатацията на селяните се осъществявала в централизирана форма, което било типично явление за Византия през IX–XI в., и за много мюсюлмански формации от Близкия и Средния изток през XI–XIII в. Общ бил и принципът за изчисление на поземления данък от дикханите: той се определял въз основа на големината на земеделското стопанство и можел да се изплаща или в пари, или в натура в съответствие с цени, определяни от властите или съществуващи на пазара.

Третият компонент на селското население в Мала Азия били номадите скотовъдци, чийто относителен брой поспаднал през XIII в. в резултат на преминаването на част от тях към полуномадски или уседнал начин на живот. При все че в наличните източници данните за процесите, протичащи сред номадите, са много оскъдни, влиянието им върху селджукското общество не бива да се подценява. По цялото устройство на живота си те рязко се отличавали от обитателите на анадолските села. Основното богатство за номада бил добитъкът, а мерата и преди всичко пасбищата те разглеждали като достояние на цялото племе. Ето защо не признавали каквито и да е форми на лична и поземлена зависимост. Техните отношения с централната власт винаги били напрегнати и държавата едва ли могла да разчита на редовни данъчни постъпления от туркменските скотовъдци в Мала Азия.

Възможността — при благоприятни климатични условия — за бързо увеличение на главите добитък създавала почти непрекъсната нужда от разширяване на площта на пасбищата и усилвала напрежението в отношенията между земеделци и скотовъдци. В тъй неустойчивата ситуация се появявали допълнителни стимули за укрепване на селската община и за подчиняване на действията на отделните й членове на интересите на общността. От друга страна, характерните за номадска среда егалитарни традиции спирали процеса на разслоение сред селското население и помагали да се запази ниското равнище на социална мобилност, присъщо на ранносредновековното общество. Ясно е, че постоянното присъствие на значителна маса туркменски номади допринасяло за възпроизводство на родовоплеменните стереотипи и задържало развитието на частнособственически тенденции в аграрната сфера на селджукската държава.

Различна била ситуацията в анадолските градове. Селджуките наследили от византийците високото по средновековни мерки равнище на урбанизация. Според съобщението на Симон Сент Квентин Конийският султанат наброявал над 100 града, а арабският географ Абу Саид пише за 24 провинциални центрове, всеки от които имал свой управител и кадия, джамия и бани, свои търговци на тъкани. Най-голям населен пункт била столицата Коня, благоустроена и процъфтяваща благодарение на грижите на селджукските султани. Населението й наброявало към 100 хиляди жители. Арабският пътешественик Ибн Батута, пребивавал в града през 30–те години на XIV в., споделя: «Това е голям град, добре застроен, изобилстващ с вода и ручеи, градини и плодове. Улиците на Коня са много широки, пазарите са разположени удивително [добре] и там всеки еснаф заема отделно място». Втори по големина и значение бил Сивас, забогатял от транзитна търговия. Кайсери, Анталия, Синоп, Ерзинджан и Малатия му отстъпвали само в някои отношения. Поначало селджукските градове продължавали битието на византийските, макар много от тях са приели нови имена.

Докато анадолските села запазвали етническата и религиозната си еднородност, градовете се отличавали със сложен състав на населението: «хора долни и занаятчии» били съседи на емири, султански чиновници и тяхната челяд; редом с мюсюлманите живеели немюсюлмани. Външният вид на градските постройки достатъчно точно отразявал нееднородността на градското население. Ето как е описана Коня от великия поет и мислител от XIII в. Джеляледдин Руми в посланието към сина му: «Погледни, хиляди са домовете и дворците на емири, велможи и икдиши. Домовете на търговците и икдишите са по-високи от домовете на занаятчиите, а дворците на емирите се издигат над домовете на търговците; точно така и куполите на храмовете и дворците на султаните се издигат над всички останали...».

Най-многобройна и заедно с това принизена в правно отношение част на населението на анадолските градове били немюсюлманите, преди всичко гърци и арменци. Те представлявали мнозинство сред занаятчии и търговци, обединени в професионални корпорации. За разлика от западноевропейските цехове, тези търговско-занаятчийски организации били лишени едва ли не от всички права на самоуправление и се намирали под контрола на нарочен държавен чиновник — мухтасиб. Последният наблюдавал състоянието на градските пазари и ръководел стопанския живот на града с посредничеството на избираемите първомайстори на еснафите.

Сред гражданството особено място заемали споменатите в посланието на Руми икдиши. С този персийски термин в Мала Азия били означавани представители на тюркското мюсюлманско население, родени в смесени бракове. Те били използвани най-често за полицейски надзор под началството на икдибаши, а понякога — за събиране на данъците. В общия случай султаните ги разглеждали като някаква междинна група между немюсюлмани и мюсюлмани.

Селджукските тюрки, а също иранците, арабите и другите народи на мюсюлманския Изток, играели решаваща роля в обществено-политическия живот на градовете, но оставали в явно малцинство и не можели да определят състоянието на градската икономика. Приносът им в процеса на урбанизацията е свързан с дейността на социално-религиозните братства — футувва. Подобни организации възникнали в Близкия изток през XII в. във връзка с разпространението на суфизма (мистично течение) в исляма. Покровителствал ги багдадският халиф ан-Насър, който виждал в тях инструмент за социално единение, способен да възпре разпада на Халифата. Благодарение на влиянието на неговия съветник Шихабеддин Умар Сухраварди, изпратен в Коня при султана Изеддин Кейкавус I (1211–1220), футувва се появили и в Мала Азия. Тук техните членове — фитяни — създали нова разновидност на социално-религиозното братство — организацията ахи.

Подобно на обединенията от този род в други страни, братствата ахи не били професионални корпорации, въпреки че се състоели главно от представители на занаятчийството. Сред тях имало мнозина бивши скотовъдци и земеделци, преселили се в града, опитващи се да се закрепят там. Фитяните и ръководителите на ахи виждали целта си в това да използват възможностите на цялата мюсюлманска общност в даден град за оказване на необходимата морална и материална помощ за новите й членове, включително осигуряване с жилище и храна, приобщаване към някой от видовете градски занаяти, а също и защита от произвола на местните власти. Подобна дейност била напълно изгодна за селджукския управляващ елит, тъй като способствала за разширяване на етнорелигиозната опора на неговата власт в градовете. Затова много от представителите му поддържали както религиозната, така и социалната активност на ахи и демонстрирали своя интерес и уважение към труда на занаятчиите. Така, според съобщението на хрониста, султан Алаеддин Кейкубад I (1220–1237) в часове на отмора не само съчинявал стихове, но се и упражнявал в дърводелство и сарачество, правел лъкове и ножове. С подкрепата на селджукските управници влиянието на ахи се разпростряло по цялата страна, а самото братство вече представлявало реална политическа сила.

Отношението на управляващите кръгове към ахи произтичало от общата насока в политиката на Селджуките, които виждали в градовете главната опора за властта си и затова се стремели да създадат благоприятни условия за развитието им. Това покровителство над градовете било традиционно из Близкия изток, то осигурявало и високото ниво на урбанизация в региона. Заедно с това наличието на разгърната мрежа от градове предполагало и достатъчно високо равнище на развитие на стоково-паричните отношения. Паричната форма на част от данъчните повинности на анадолските селяни през първата половина на XIII в. е свидетелство, че тези отношения прониквали и в селото. Но не следва да се преувеличава значението на пазара и парите. По-голямата част от селскостопанската продукция, която попадала в града, се получавала за сметка на принудителни изземвания и насилствени доставки по ниски държавни цени, а и в резултат на пряко ограбване на селските жители. Усилията на Селджуките за създаване на система за централизирано управление и експлоатация в крайна сметка означавали преимуществено развитие на институциите за разпределяне, а не за размяна. По същество те възпроизвеждали отношенията, известни от първите векове на Средновековието, типологически съпоставими с раннофеодалните отношения в Западна и Югоизточна Европа.

Утвърдилите се в селджукското общество норми на аграрни отношения и на градски живот отразявали безспорния социален прогрес на бившите номадски завоеватели, които преминали към уседналост. Процесът на адаптация на самите селджукски тюрки към новите условия обаче не бил лесен. От друга страна, селджукските управители обещавали на немюсюлманското население в Мала Азия по-добра уредба и умереност в данъчните повинности, избавление от най-тежките форми на несвобода и угнетяване на личността. Затова те могли не само да подпомогнат съживяването на стопанската активност, но и да постигнат известно спокойствие в страната.

Особености на държавната организация

Съществуващите непълни и твърде фрагментарни сведения все пак позволяват да различим някои характерни черти в режима на политическата власт през първата половина на XIII в. Погледната отвън, местната система на държавно управление много прилича на тази, която била установена в империята на Великите Селджуки и която познаваме от описанието на първия й министър (везира) Низам ал-Мулк в края на XI в. в трактата му «Сиасетнаме» («Книга за управлението»). Това сходство е напълно обяснимо: управниците на Коня се стремели да възпроизведат същите порядки, които били въведени преди почти два века в Багдад. Но условията в Анадола били различни от онези в центъра на мюсюлманския свят. Затова местните политически институции се различавали осезаемо от първоначалните си модели. Близкото съседство с Византия и с другите християнски държави безсъмнено оказвало влияние както върху структурата, така и върху формата в дейността на селджукските управителни органи.

Султаните на Коня разполагали фактически с неограничена власт. Обявени за «сянка на Бога на земята», те били едновременно и светски, и духовни водачи. Съществуването на последните абасидски халифи, формално признати за духовни водачи на мюсюлманите, не можело да сдържа действията им. Малоазийските Селджуки всякак подчертавали уважението си към халифите, но били съвършено независими от тях. По правило халифът си запазвал само правото да придава законност на султанската власт, изразяващо се в изпращане на почетен халат. За своето знаме владетелите на Коня избрали черния цвят (цветът на абасидските халифи), който станал и символ на радост. Наред с това червените сахтиянови ботуши, които султаните на Рум носели по подражание на константинополските василевси, издавали стремежа да се заимстват атрибути от придворния живот във Византия.

Дори през периода на най-висок разцвет на селджукската държава в Мала Азия, тя не познавала отчетливо разграничение между двете части на административния механизъм — султанския двор и държавните служби. Дворът съхранил много от чертите на военния щаб — основния център на управлението в степните империи. С това обстоятелство е свързана изтъкнатата роля на много придворни сановници, в частност на атабека и на перване. Първият (както следва от самата титла) заемал длъжността на възпитател на младите султани, която давала възможност за намеса в делата на държавното управление. Персийската титла на втория (в превод — нощна пеперуда) с нищо не подсказва истинската му роля при двора. Първоначално перване, изглежда, се изявявал в качеството на личен емисар на владетеля, но в крайна сметка се превърнал в някакво подобие на дворцов министър, фигура най-близка до султана и затова извънредно влиятелна.

Друга част от централната администрация бил султанският съвет — Диванът, където заседавали висшите чинове на бюрократичния апарат. Част от тях оставала в Коня дори когато султанът и обкръжението му напускали столицата. Главна фигура в Дивана бил везирът, отговарящ за дейността на гражданската администрация и преди всичко за събирането на държавните постъпления. Влиянието му в Коня било не тъй голямо, както в съседните мюсюлмански държави, тъй като този пост можели да заемат и приелите исляма представители на византийската аристокрация. Освен него в султанския съвет заседавали главите на четирите основни учреждения: държавната хазна — мустоуфи, канцеларската служба — туграи, военното ведомство — ариз и управата на султанските владения — мушриф. С най-голямо влияние сред тях се ползвал мустоуфи, в чието ведомство 12 секретари водели отчета на доходите от държавните имоти, а други 12 завеждали разходите на армията и административния апарат. Аризът завеждал канцеларията, която съставяла регистрите на поземлените владения «икта». В разпореждане на туграи бил султанският печат във вид на специален знак — тугра. С този знак се удостоверявали султанските укази (фермани), грамотите за отдаване на привилегии (берати), и други документи, издавани от правителствените канцеларии.

Освен изброените служби, значителна роля в управлението на страната играела и съдебната институция, представена от голям брой мюсюлмански съдии — кадиите. Статусът им бил различен от този на другите представители на администрацията, тъй като те се проявявали като пазители и тълкуватели на мюсюлманското право — шериата, а съществуванието им било осигурявано главно с доходи от вакъфите. Наред с кадиите, гледащи гражданските дела, действали и специални военни съдии — кадъаскери. Светското правосъдие било прилагано от специални чиновници, чиито функции включвали пресичане на опитите за произвол и беззаконие от страна на административния апарат.

За разлика от съдебната система, която имала типичната за ислямския свят структура, организацията на селджукската армия през XIII в. била белязана от голямо своеобразие. Част от войската на султаните на Рум, както и на други средновековни мюсюлмански владетели, се състояла от освободени роби — гулями. Като правило това били малоазийски християни, пленени при набези над граничните византийски владения, или роби, купени в «страната Къпчак», т. е. по Северното Черноморие, и ислямизирани. Използването на гулями било изгодно по две причини. Първо, лишени от родствени и социални връзки, те вярно служели на своя господар султана и, второ, с тяхна помощ селджуките усвоявали особености във военните знания и военната технология, които не били известни из Изтока. По същата причина в армията на малоазийските Селджуки се използвали отряди от икдиши, както и християнски наемници. Появата на последните в мюсюлманската войска била необичайно явление, тъй като противоречало на ислямската традиция, според която единствено «правоверните» можели да участват във военни действия. Привличането за участие в походи на отряди славяни, нормани, италианци и други «франки», а също и на части на християнските съюзници, изпъква като най-очевидното свидетелство за това, че Селджуките използвали в държавните си дела опита на «гяурите», на византийците преди всичко.

Системата за управление на провинциите в Конийския султанат се оформила под влияние — от една страна — на стремежа на владетелите да затвърдят силна централна власт над цялата територия на страната, и — от друга — на отсъствието на достатъчно развит държавен апарат на тяхно разположение. В резултат положението на отделните области значително се различавало, което се отразило и в титулуването на провинциалните наместници. Така управителят на западната погранична област Кастамону носел титлата бейлербей (бей над бейовете), която свидетелства, че местните туркменски бейове му били подчинени. Начело на други провинции се намирали субашии, предводители на племена, заселили се върху тези земи; по-късно те се превърнали в хакими и валии, т. е. губернатори, и съвместявали административни с военни функции. Някои територии били разглеждани като полунезависими провинции, над които били поставяни емири от близкото обкръжение на султана или измежду бившите владетели на дадената област. Наред с това пъстрият състав на населението и отсъствието на здрави връзки между различните етнорелигиозни групи принуждавали управляващия елит да разчита предимно на военната сила. Затова всички провинциални наместници били преди всичко военачалници, под чиито заповеди се намирали гарнизоните, разположени в големите градове, и конното опълчение, състоящо се от местни иктадари.

Културен и религиозен живот

Нормализирането на условията за стопанска и обществена дейност и особено оживлението на градовете създали необходимите предпоставки за активизиране и разширяване на културната среда в Румския султанат. За това спомогнала в много отношения и управляващата върхушка на страната. От времето на Кълъч Арслан II тя почнала да се представя за приемник на Великите Селджуки и била готова да изразходва големи средства за широко градско строителство, за попечителство над религиозно-културни центрове, образувани около джамиите, за привличане на хора на науката и изкуствата към двора. А и напрегнатата обстановка в Азия в навечерието и през началния период на завоевателните походи на Чингиз хан карала много учени, поети, художници и лекари от Средна Азия, Иран, Задкавказието да търсят покровителство на анадолска земя, далече от безкрайните междуособици и ужаса на монголското нашествие. Така за няколко десетилетия из градовете на Мала Азия се насъбрал широк кръг от хора на духовната култура, чиято дейност оказала безспорно влияние върху живота на селджукското общество. Свидетелство за това са многочислените ръкописи от онова време, опазени по библиотеки и частни колекции из Турция. Сред тях има енциклопедии по медицина, ботаника, астрология, механика, богословски трудове, юридически трактати и исторически съчинения, стихотворни и прозаични преработки на сюжети от арабската и персоезичната литература.

Между тези, чиито талант и умение привлекли вниманието на щедрите покровители в Коня, Ерзинджан, Диарбекир, имало и много християнски майстори. Затова в редица селджукски паметници на културата са обединени елементи от ислямското изкуство на Средна Азия и Иран с византийски и арменско-грузински заемки. Това сливане на различни културни традиции е видно особено в архитектурата. В началото на XIX в. в Коня все още били запазени градските стени, издигнати по заповед на Кейкубад I през 1221 г. Известна представа за фортификационното майсторство на селджуките може да си съставим по оцелелите градски стени на Диарбекир: височината им е 10–12 метра, ширината 3–5 метра, а общата им дължина е около 6000 метра. Разкопките, извършени в Коня, позволяват да установим, че градските стени са били построени във вид на кръг със 144 кули през всеки 40 крачки. Върху хълма в центъра на града се извисявала цитадела, където се намирали джамията и дворецът на султана. Вероятно Кейкубад искал да съгради Коня като своеобразно повторение на Багдад, възприеман от него като идеал за ислямски град. Същевременно реализацията на този замисъл отчетливо демонстрира мотиви от явно неислямски характер: всички кули били строени от прекрасно обработен камък, украсени с антични колони и релефи, на които личат изображения на слонове, лъвове и дракони. Над главните порти се кипрели два барелефа на крилати гении.

Запазени са множество култови и граждански съоръжения от онази епоха, в частност Синята джамия в Сивас (1196–1197), джамиите в Нигде (1233) и Амасия (1237–1246), мавзолеят (тюрбе) на Кълъч Арслан в Коня, медресето, построено от селджукския сановник Ертокуш близо до Испарта (1224), кервансараят в Евдир (на 18 км от Анталия), издигнат от Кейкавус, и султанският хан по пътя от Коня към Аксарай (1228–1229). Отличава ги използването на обработен камък вместо печената тухла, с която се строи в Иран и Средна Азия. Отначало външният вид на съоръженията бил прост и непретенциозен: гладка, равна повърхност на стените, с изключение на богато орнаментираните портали. От втората четвърт на XIII в. външната, както и вътрешната украса се променят забележимо благодарение на все по-широкото използване на резба от камък и дърво, на мозайки от фаянс и на облицовъчна керамика за украса на стени, фасади и куполи.

Съдейки по запазените образци на оръжие, домашни съдове от мед, бронз и месинг, бижутерски изделия, килими и тъкани, работата на селджукските майстори се отличавала с изобретателност, вкус и прецизно изчисляване; те владеели до тънкост изкуството на гравиране върху метал, инкрустацията, филиграна. Заедно с това не се придържали строго към ограниченията, налагани върху изобразителното изкуство от исляма, та наред с арабеските и геометричните декорации, растителните плетеници и калиграфските шрифтове, при илюстриране на произведенията си използвали фигурални изображения, особено на животни. Във връзка с това могат да се отбележат и първите опити за миниатюрна живопис, толкова характерна за средновековните ръкописни книги. Сред тях особено се откроява запазилият се в музея на Топкапу манускрипт на персийска версия на арабска приказка със заглавие «Варка и Гюлшах». В ръкописа се съдържат 71 миниатюри, които дават богата представа за стила на тогавашния живот, поведение и облекло на хората, за конските сбруи, оръжието.

В сферата на духовния живот въздействието на чистата ислямска традиция се усещало по-категорично. То се осъществявало не само от обилния приток на хора на умствения труд откъм старите центрове на мюсюлманската култура, но и с интензивната дейност на религиозните учебни учреждения — медресетата, които били създавани в Мала Азия от средата на XII в. Впрочем, възприемането на исляма в селджукското общество не било еднозначно. Самите Селджуки били ортодокси — сунити, и спазвали усърдно предписанията на вярата. В историческите хроники името на Кейкубад I е окръжено с особен ореол на уважение — той изпълнявал строго всички обреди и дори собственоръчно преписал Корана. Но далеч не всички поданици на султана били тъй ревностни сунити. В селските райони, особено сред туркменските номади, разпространение получили различни течения на шиизма, от «умерените» (имамити) до «крайните» (алиани и исмаилити).

Докато основни носители на идеите на сунизма били улемите — образованият елит на мюсюлманското духовенство, то пропагандатори на шиизма най-често били странстващи дервиши, потеглили към Мала Азия от Хорасан, Сирия, Ирак, Средна Азия, прикаспийските области на Задкавказието. Мнозина от тях запазвали елементи на старото езическо мировъзрение и затова техните проповеди и служения срещали съчувствен отклик у номадите, сравнително отскоро приобщени към исляма.

Не по-слабо било разпространението из Мала Азия на различни мистични братства — тарикати. Установяването на тесни контакти на Селджуките с халифа Аннасър, покровител на суфитите, довело до това, че шейховете на суфитските тарикати станали желани гости у владетелите на Коня и техните приближени. На три пъти идвал в Анадола от Египет «великият шейх» на суфитите, философът Ибн Араби (1165–1240). При това през 1215 г. той посетил Румския султанат по покана на Кейкавус I, който го приемал като духовен наставник и се съветвал с него по много въпроси, включително и за политиката по отношение на християните. Ибн Араби живял в Коня в дома на свой последовател, чийто син Садреддин Коневи (поч. 1274) по-късно станал най-видният малоазийски мистик. През 1225 г. в Мала Азия се установил и друг суфитски проповедник, Бехаеддин Велед (поч. 1231), известен с прозвището «Султан на улемите», баща на знаменития поет и учен-мистик Джаляледдин Руми (поч. 1273). Да споменем и идването в Мала Азия през 1221 г. на още един известен суфитски шейх, Шехабеддин Сухраварди, който пропагандирал там идеите на футувва и допринесъл за появата на организациите ахи.

Сред народа идеите на суфитите се разпространявали от странстващи тюркоезични проповедници — баба, които били свързани със знаменития тарикат, основан в Средна Азия от Ахмед Ясеви (поч. 1166) и изиграл важна роля при разпространението на исляма у тюркските номади. Наред с баба, суфизмът в Румския султанат бил пропагандиран от дервиши, принадлежащи най-често към ордена рифаи и този на календерите. Тези ордени били сходни, отнасяйки се към групата на скитащите и просещи братства, но имало и някои разлики между тях. Рифаи (друго название — ахмеди) се прославили със своите служения; те довеждали участниците в тях до екстатично състояние, което им позволявало да ходят по огън, да пробождат с нажежено желязо бузите и езика си и други подобни. Календерите (по-точно каландари или абдали) се обособили в отделен тарикат едва към началото на XIII в. Споменатият вече Сухраварди отбелязал, че членовете на братството са обзети от идеята за «душевен покой» и затова «не уважават нито обичаите, нито обредите и отхвърлят общоприетите норми на обществения живот и взаимоотношения... Не ги е грижа за ритуалните молитви и постите, изпълнявайки само най-задължителното..., не ги вълнуват земните радости, разрешени от снизхождението на божествения закон». Съвсем естествено, поведението на календерите и на рифаите се възприемало като явно предизвикателство към съществуващия обществен ред, но именно благодарение на това суфизмът, който отначало се заявил като опозиционно течение на гражданите, получил разпространение всред селското население, което му осигурило масовата подкрепа на низините наред с популярност по върховете на селджукското общество.

Глава 3: Мала Азия в навечерието на монголското нашествие и след него

Втората вълна на тюркската колонизация на Мала Азия

Заздравяването на властта на султаните на Рум представлявало важна, но не единствена отличителна черта за живота на селджукското общество през първата половина на XIII в. Не по-малко значими последици имало и преселването в Анадола на голяма маса жители на Средна Азия, Иран, Задкавказието и Северното Черноморие, до което довела заплахата от завоевателните походи на Чингиз хан. В основата на този миграционен поток били номадите, на които изобщо били присъщи голяма подвижност и готовност за усвояване на нови територии. С тях обаче, спасявайки се от монголското нашествие, бягали и много уседнали жители — земеделци и граждани. Доколкото бежанската вълна била обхванала предимно райони с тюркоезично население в Югозападна Азия, именно тюрките се оказали въвлечени в най-голяма степен в миграционния процес, въпреки че заедно с тях тръгнали и други етнически общности (иранци, кюрди, араби и др.).

Като най-компактна група преселници може да се смятат племената, обединили се около хорезмшаха Джаляледдин Мангуберти. След поражението им от войските на Кейкубад и гибелта на предводителя им, те преминали на служба при малоазийските Селджуки, получавайки икти в районите на Ерзинджан, Амасия и Ларенде (Караман). Сред преминалите на територията на Анадола било и племето кайъ, чиито вождове, според историографската традиция, впоследствие застанали начело на зараждащата се османска държава. Към същия период може да бъде отнесено и преселването от Иран в Анадола на номадите карамани, спадащи към огузкото племе салор. През втората половина на XIII в. техните предводители създали Караманския бейлик (княжество).

Темпът на миграционното движение естествено бил твърде бавен. Затова монголските завоеватели доста скоро изпреварили преселническата вълна, продължаваща да навлиза в Мала Азия и след появата там на войските на Байджи-нойон. Миграцията на големи маси тюркско и нетюркско население фактически траяла до края на XIII в. Вече през епохата на монголското владичество в районите по горните течения на Тигър и Ефрат се появило силното туркменско племе каракоюнлу. Нов момент в миграционното движение през втората половина на века е преселването в Анадола на редица монголски племена, например карататарите.

Чак до решаващото стълкновение с монголите през 1243 г., владетелите на Румския султанат се опитвали да държат под свой контрол движението на преселническите маси, отделяйки им райони за разполагане и определяйки задълженията на новодошлите спрямо представителите на султанската власт. Основната част от появилите се номади била отправена към границите на държавата, където в центъра на жизнените им интереси се оказали отношенията с християнските съседи — жители на Никейската империя, Киликийска Армения и Трапезундската държава. Но влиянието на втората миграционна вълна излязло далеч извън рамките на отношенията между преселниците и държавните власти. То може да бъде открито в най-различни сфери от живота на селджукското общество.

Следва да се отбележи, преди всичко, чувствителното увеличение на относителния дял на номадите сред поданиците на конийските Селджуки, в резултат на което развитието на процеса на преминаване на първите тюркски завоеватели на Мала Азия към уседналост съществено се усложнило; нараснала ролята на родовоплеменните отношения и на институциите на военната демокрация, характерни за номадското общество. От друга страна, значително се увеличил мащабът на промените всред самите номади, което се проявило в раздробяване на племената, смесване помежду им, образуване на нови обединения с повече политически, отколкото племенен характер.

Ако в началото на XIII в. селджукските тюрки, според твърденията на някои съвременници, наброявали около 1/10 от населението на завоюваната страна, то по-нататък относителният им дял нараснал съществено. Това придало силен импулс на процеса на образуване на нова етническа общност — турската — чрез взаимна асимилация на различни етноси в Румския султанат. Процесът на сливане между членовете на местните мюсюлмански общини — тюрки, иранци, кюрди, араби — се развивал по-бързо. Като един от първите резултати на този процес може да се приеме споменаваното в източниците от средата на XIII в. племе на гермияните, състоящо се от кюрди, подложени на силна тюркизация. По-бавно се осъществявало сливането на тюрките мюсюлмани с местните християни, тъй като ислямът, разрешавайки на мюсюлманите да взимат за жени немюсюлманки, забранявал брачните съюзи между мъже «неверници» и мюсюлманки. Известно е, че много селджукски султани били родени от майки християнки и имали за жени християнки. Вероятно тази традиция почва още от Кълъч Арслан I, чиято жена била Изабела, сестра на Реймонд Тулузки, един от предводителите на кръстоносците. През XIII в. обичаят да се женят за чужденки се разпространил още повече: за дъщеря на византийски велможа се оженил Гияседдин Кейхюсрев I, грузинската царица Русудан дала дъщеря си Тамар в харема на Гияседдин Кейхюсрев II. За него доминиканският мисионер, фламандецът Гийом де Рубрук писал, че жената на султана е от Иберия (Грузия), че той има от нея един син, друг — от наложницата си гъркиня, и трети — от туркиня.

Впрочем, етническото самосъзнание у селджукските тюрки още не се било пробудило, затова в султанския двор на Коня явно преобладавало иранското влияние. Документите на султанската канцелария били издавани на персийски език. Наследниците на селджукския престол от XIII в. получавали имена на митологични ирански герои. Неслучайно византийските автори от онова време наричат обикновено селджукските тюрки «перси», за разлика от «скитите» — монголите. През първата половина на XIII в. безсъмнено конфесионалното съзнание у селджуките преобладавало над етническото.

Изостряне на социалнополитическите конфликти в Румския султанат

Появата на голяма маса тюркски преселници ускорила развитието на противоречията, присъщи на селджукското общество, и оголила вътрешната слабост на властта на конийските султани. Едно от най-важните противоречия се определяло от пропастта между нивата в развитието на «върховете» и «низините». Във времето, когато управляващият елит бързо усвоявал постиженията както на мюсюлманската, така и на християнската политическа средновековна култура, сред обикновените хора се запазвала тягата към егалитарните традиции на номадското, родовоплеменното общество. Те бавно и неохотно се включвали в новите социални отношения с явното им правно и имуществено неравенство, експлоатация, произвол на властимащите. Преселилите се в Анадола номади скотовъдци не желаели да се превърнат в обикновено податно население и да се подчиняват на разпорежданията на султанските наместници. Стремежът на номадите за запазване на свободата им се преплитал много тясно с недоволството на онези тюрки, които вече станали земеделци и попаднали под гнета на феодализиращия се селджукски елит.

Не по-малко остри били противоречията вътре в господстващата класа. В борбата за власт се сблъскали интересите на старата номадска аристокрация и султанските сановници. Първите отстоявали прерогативите си, свързани с участието в курултаите — съвети от представители на огузките племена, където ставало провъзгласяването на новия султан. Вторите, стремейки се да подкопаят влиянието на племенните вождове, се обявявали за засилване на султанското единовластие. Противоборството между двете групировки се усложнявало от лични мотиви, несъвместимост на интересите на различните родствени кланове, взаимни подозрения и чести измени. Съперничествата в редовете на управляващия елит рязко се усилили с идването на власт на бездарния и неуравновесен Гияседдин Кейхюсрев II. Отначало истински диктатор в двореца станал везирът Саадеддин Кьопек, който, ползвайки се с доверието на султана, съумял чрез клевети и интриги да отстрани един след друг най-влиятелните лица от обкръжението на владетеля. Но две години по-късно султанът, опирайки се на редица емири, успял да се разправи и с Кьопек.

Като свидетелство за растящото напрежение може да се приведе все по-активната пропаганда на шиитските догмати и на идеите на суфизма, която намирала широк отклик в селджукското общество. Стремейки се да изгладят остротата на религиозните несъгласия, Селджуките старателно подчертавали своята веротърпимост. Съществуват свидетелства, че Кейкавус I завързал тесни контакти не само с Ибн Араби и с халифа Аннасър. Той поддържал връзки, изпращайки от време на време подаръци, също и с ръководителите на асасините (едно от разклоненията на «крайните» шиити, исмаилитите), които се установили в Иран в непристъпната крепост Аламут и се борели против сунитските властители чрез терористични актове. Впрочем, щедрите дарове не спасили живота на султана, който бил отровен при неясни обстоятелства. Също така трагично бил прекъснат животът на благочестивия Кейкубад, при което в смъртта му били пряко причастни най-възрастният му син и везирът Кьопек.

Дълго сдържаният конфликт в крайна сметка прелял в масови антиправителствени действия, които започнали през 1239 г. Те са известни в историята като въстанието на Баба Исхак. Предводителят на въстанието бил родом от Самосата (Самсат), старинен град на брега на Ефрат, разположен северно от Едеса и известен с това, че там през III в. живял основоположникът на павликянската ерес Павел Самосатски. Еретици имало, впрочем, и в рода на Исхак: дядо му отначало се придържал към несторианството, а после преминал към исляма. Исхак се отличавал с праведен начин на живот, някои съвременници го смятали за шаман и магьосник, а за други бил прорицател. След като Самосата още в началото на управлението на Кейхюсрев II била присъединена към владенията на Селджуките, Баба Исхак се преместил по-близо до Амасия. Тук се бил установил духовният му наставник Баба Иляс Хорасани, последовател на Ахмед Есеви и който наред с това споделял идеите на шиитското месиянство (махдизъм). По това време Амасия изглежда станала център на религиозната опозиция, а Баба Иляс се обявил открито за «пратеник на Аллаха», което било предизвикателство спрямо владетелите на Коня, придържащи се към сунитския ислям.

Като действал от името на своя учител, Баба Исхак съумял да обедини около себе си множество последователи (мюриди), които впоследствие започнали да разпространяват бунтовните му проповеди върху значителна територия — от Амасия и Токат до Мараш и Малатия. На призива на Баба Исхак откликнали много селяни и номади скотовъдци. Въстанието почнало с действия на туркменските племена в районите Мараш и Елбистан. Сетне привържениците на Баба Исхак се насочили към Сивас и по-нататък към Амасия. Султанът хвърлил срещу бунтовниците войските си, но без всякаква полза: отначало бил разбит на два пъти при Малатия предводителят на гермияните Музафареддин, а след това претърпял поражение икдибашията на Сивас. Тогава султанът се обърнал за помощ към наемниците «франки», които под водачеството на коменданта на Амасия най-после успели да обкръжат отряда на Баба Исхак и да го заловят в плен. Баба Исхак бил екзекутиран, но въстанието не секнало. Участниците в него се спуснали на запад и завзели Кършехир. В религиозното си усърдие те отказвали да повярват в смъртта на вожда си и продължавали разправата със султанските поставеници и със «знатните люде». Необходими били още две години преди войските, снети от източните граници, да смогнат да угасят окончателно огъня на бунта. Въстанието било смазано жестоко. Султанът заповядал да бъдат екзекутирани всички участвали в него. Както твърди селджукският хронист Ибн Биби, пощадени били само 2–3–годишни деца.

В действията на привържениците на Баба Исхак се проявило широкото недоволство на тюркското население от неговото унизено и угнетено състояние, както и упоритата съпротива на номадските племена срещу процеса на феодализация. Заедно с това въстанието може да се разглежда и като свидетелство за вътрешното отслабване на селджукската държава в навечерието на монголското нашествие.

Битката при Кьоседаг (1243) и последствията от нея

Опасността, надигаща се от изток (откъм страната на «Чин и Мачин», както пищели хронистите от онова време), била усетена в Мала Азия още през 20–те–началото на 30–те години на XIII в. През 1220 г. 30–хиляден корпус под водачеството на Джебе и Сугедей се задал откъм Западен Иран и Кавказ, след като извършил нападение над земите на хорезмшаха. Този разузнавателен поход не засегнал владенията на султаните на Рум, тъй като монголите прехвърлили Кавказ през планинските превали и излезнали в степите на Северното Черноморие; там, на р. Калка, се състояло първото им сражение с руските войски (1223).

По време на завоюването на Азербайджан през 123–1232 г. отделни отряди монголи извършили поредица грабителски набези във владенията на Кейкубад I, достигайки Сивас и Малатия. Тези действия принудили селджукския султан да пристъпи към подобрение на отношенията си с Грузия и аюбидските владетели на Сирия. През 1236 г., след превземането на Грузия и Армения и окончателното подчинение на Кавказ, пратениците на монголските завоеватели пристигнали в Коня, за да поискат от селджуките да изпращат редовно пратеничества с данък. Наистина, през следващите няколко години монголите не подновили стремежа си за господство над Мала Азия поради вътрешни династични разпри, изострени особено след смъртта на приемника на Чингиз хан — Угедей (1241). Но селджукската върхушка не съумяла да се възползва от тази пауза, за да се подготви за отпор против завоевателите.

Монголското настъпление срещу Мала Азия започнало в края на 1242 г. Докато част от войските извършвала нападение над Горна Месопотамия, пълководецът Байджу обсадил Ерзерум и след двумесечна обсада го превзел. Описвайки това събитие, арменският хронист от онези години Киракос Гандзакеци отбелязал, че «татарите [т. е. монголите] поделили градските стени на участъци между отделните отряди... издигнали много катапулти и разрушили стените. След това се втурнали в града, без всякаква пощада предали жителите му на меча, ограбили имуществото и богатствата им, а града подпалили и изгорили». С превземането на Ерзерум Байджу се сдобил с необходимия плацдарм за по-нататъшни военни действия в Анадола, които възобновил през пролетта на 1243 г.

След известието за падането на Ерзерум, Кейхюсрев предприел извънредни мерки за увеличаване на войските си. Към него се присъединили отряди на наемници и части, изпратени му от неговите съюзници и васали от Халеб, Трабзон (Трапезунд), Никея; единствен Хетум I предпочел да изпрати посланици в стана на Байджу. В крайна сметка, както съобщава Киракос Гандзакеци, султанът успял да изкара «неизброимо количество хора». Гийом де Рубрук говори за 200–хилядна армия, но селджукският хронист Ибн Биби привежда значително по-скромно число — 70 000. Все пак всички съвременници са единни в това, че войската на Байджу явно отстъпвала по численост на армията на Кейхюсрев II.

Селджуките срещнали противниците си, заемайки изгодни позиции в планинската теснина Кьоседаг, западно от Ерзинджан. Байджу успял обаче да надхитри султанските военачалници, използвайки традиционната тактика на номадите с лъжливо отстъпление и внезапна контраатака, в която участвали отбраните монголски части, а също отряди на грузинските и арменските князе. Станало така, че войните, които се намирали в засада, по думите на същия този Гандзакеци, «като посрещнали султанските войски, разбили ги и ги обърнали в бягство. Султанът едва се спасил и избягал. Татарите преследвали бегълците и безпощадно ги изтребвали». Вечерта на 26 юни 1243 г. селджукската армия вече не съществувала.

Като си поделили богата плячка, монголите продължили на запад и, без да срещнат особена съпротива, завзели Сивас и Кайсери. След това спрели настъплението си, встъпвайки в преговори със султановия везир. Последният съумял да убеди монголските военачалници, че пълното завоюване на Мала Азия ще бъде трудна задача поради отдалечеността й от основните бази на монголската войска в Муганската степ. Той успял да сключи мир при условие Селджуките да признаят васалната си зависимост и да плащат ежегоден данък; султаните на Коня си запазвали властта над онази част от страната, която не била завоювана от монголите. По-късно договорът бил потвърден от хан Батия, командващ монголските войски в западните области на империята на Чингизидите. Той изпратил на Кейхюсрев грамота, обявяваща го за представител на Батия из земите на Рум.

Битката при Кьоседаг станала преломен момент в историята на държавата на малоазийските Селджуки, след който растящото им могъщество било заменено от прогресиращ упадък. Новата ситуация се характеризирала със западане на авторитета на централната власт и на ефективността в работата на държавния механизъм, и с развитие на центробежните тенденции.

Отслабването на престижа на султанската династия станало особено явно след смъртта на Кейхюсрев в края на 1245 г. Най-големият му син бил тогава на 11 години, а най-малкият — само на 7. Възползвайки се от малолетието на наследниците на престола (шахзаде), придворните велможи и държавните чиновници взели властта в свои ръце. Отначало и тримата шахзаде били обявени за съвладетели. След това зад гърба на всекиго от тях се образувала негова партия, която се стремяла да изтласка съперниците си от престола. Взаимната неприязън множала интригите, заговорите, тайните убийства и конфискации на имущество. Монголите охотно поддържали междуособната борба, когато към тях се обръщали за подкрепа представители на враждуващите групировки.

Надделелите в двора фаворити се стремели на първо място да се обогатят за сметка на държавата, грабели хазната, присвоявали и раздавали на свои привърженици все по-големи поземлени владения. В условията на отслабващ контрол на централната власт по места, иктите започнали да губят своя условен характер, превръщайки се в наследствени владения, където собствениците им разполагали по същество с пълна правна и административна власт. Селджукските велможи се чувствали в пълна безопасност в селата си, поради което при различните усложнения предпочитали да напускат Коня, за да изчакат тревожните времена в собствените си владения. Нерядко те виждали добра възможност в това да отдадат получените от султана земи и доходите от тях във вакъф. Така за сметка на вакъфа, който основал един от най-видните царедворци Каратай, били построени джамии в Анталия, медресе и ред други обществени сгради в Коня.

Слабостта на султанското правителство се дължала не само на усилените съперничества и интриги сред по-знатните селджуки, но и на рязкото съкращаване на държавните приходи. Според пресмятането на някои историци, около една трета от постъпленията в хазната отивала за плащане на трибута към монголите (без да се отчитат изнудванията и грабежите, извършвани от монголските войски, които от време на време нахлували в земите на султаната), друга трета се натрупвала у частни лица, главно едри земевладелци, а само последната трета оставала в разпореждане на властта. Това явно не достигало, за да бъде поддържан редът и да бъдат усмирявани туркменските номади.

Единствената възможност за повишение на доходите била да се увеличи размерът на данъците и да се въведат нови събирания от податното население, преди всичко — от селските жители. Подобен курс обаче подкопавал още повече авторитета на султаните на Рум, поради което в селските среди намирали поддръжка както всевъзможни самозванци, така и местните управници, отказали да се подчиняват на заповедите, идващи от Коня.

Много племенни обединения на номадите също изоставили покорството и престанали да изпълняват султанските укази. Втората половина на XIII в. станала време на интензивни размествания из територията на Мала Азия на значителни маси номади, струпващи се все повече в пограничните райони (удж).

Колкото по-силно се проявявали центробежните тенденции и колкото по-слаб се оказвал султанският контрол над провинциите, толкова по-значителна била ролята на икдишите и особено на ахите в градовете на Анадола. Отслабването на централната власт заплашвало и нормалната дейност, и самото съществуване на търговско-занаятчийското население, тъй като били нарушени установените доставки на селскостопанска продукция за градовете. Зачестили разбойническите нападения по търговските пътища, а и в градовете регламентираният стопански живот се рушал поради произвола на местните власти. В подобни условия организациите на икдишите и ахите често се нагърбвали с охраната на градовете, осигуряването на реда и на условията за дейност на гражданите. Ибн Биби отбелязва: «Там, където няма султан [т. е. владетел], задълженията му са поети от ахи... Редът, който съблюдават, управляването, и конните им шествия са също, както при емирите». Народните опълчения, създавани от ахите били често използвани от враждуващите помежду си емири.

Селджуките — васали на Хулагуидите

Упадъкът на държавата принуждавал султаните на Коня все повече да се обръщат за поддръжка към монголските ханове, губейки и последните остатъци от самостоятелността си. В същото време и в Монголската империя се извършили сериозни изменения. Хулагу — братът на великия хан Мунке, изпратен от него да завоюва окончателно Югозападна Азия, закрил съществуването на Абасидския халифат, като завзел Багдад (1258) и създал за себе си и за своите потомци нов улус(3). В него, наред с Иран, Задкавказието и Месопотамия, влязъл и Източен Анадол. Румският султанат, също както Грузинското царство, Трапезундската империя, Киликийска Армения и островното кралство Кипър, станал васал на новия улус, чийто владетел приел титлата «илхан». Образуването на държавата на Хулагуидите означавало установяване на по-системен и твърд контрол на монголите над ситуацията в Мала Азия.

Първоначално селджукският управляващ елит разчитал да запази самостоятелност във вътрешните дела на държавата, тъй като вниманието на илхановете било отвлечено от продължилата борба с Аюбидите за Сирия. Именно такива били намеренията на Муинеддин Сюлейман Перване, който фактически управлявал страната през 1261–1277 г. Утвърждаването му за първи министър имало връзка с края на династическия спор между синовете на Кейхюсрев II. Още през 1254 г. по-младият от тях, Алаеддин Кейкубад II (синът на грузинската принцеса), бил отровен по време на пътуване към монголския хан, а през 1257 г. Мунке се опитал да разреши спора между останалите братя, като разделил земята на султаната помежду им. После по-младият от съвладетелите Рукнеддин Кълъч Арслан IV съумял да си гарантира поддръжката на Хулагу, като обвинил брата си Изеддин Кейкавус II в антимонголски заговор, включващ още туркменските бейове и египетския султан Байбарс. Узнавайки за появата на монголска войска в Мала Азия, Кейкавус II, чиято майка била гъркиня, избягал в Константинопол, а оттам — в Крим. Заедно с него заминали и част от привържениците му, които след това се заселили в Добруджа, получавайки името гагаузи(4).

Сам Муинеддин Перване, наречен в един епиграфски надпис «крал на емирите и везирите», а в грузинските летописи — «султан», се стремял да възроди авторитета на централната власт и да запази целостта на държавата. С тази цел водел борба с непокорните туркмени и едновременно — раздавайки нашироко икти — се опитвал да привлече на своя страна влиятелните емири и сановници. Ибн Биби се спира на последствията от неговата политика: Кълъч Арслан, вслушвайки се в съветите на своя везир, «направил по-голямата част от държавата си владение на знатните и на простолюдието и повелил всекиму да се дадат законни свидетелства, грамоти от султана и дивана». Перване продължил същия курс след убийството на Кълъч Арслан IV в стана на новия илхан Абага (1265) и обявяването на малолетния Гияседдин Кейхюсрев III за султан (1265–1284). Независимо от всичките му усилия за запазване на добри отношения с монголите, първият не успял да избегне конфликта с Хулагуидите. Причината била непрекъснато увеличаващото се присъствие в Мала Азия на представителите на илхана, които вече не се ограничавали с получаването на трибута, а изисквали нови поземлени владения и парични подаръци, като все по-активно се намесвали в делата на държавното управление. В крайна сметка един от близките до Перване сановници установил контакт с главния противник на Хулагуидите — Байбарс, като го поканил да заеме престола на Румския султанат. Експедицията на Байбарс в Мала Азия нямала успех. Войските на Абага се разправили жестоко с всекиго, заподозрян в антимонголски настроения. Екзекутиран бил и Муинеддин Перване. С гибелта му завършил периодът на относително спокойствие в живота на султаната.

Нашествието на Абага довело до значително намаляване на владенията на владетелите в Коня: запазили си само земите на запад от река Къзъл-Ирмак. Освен това, под въздействието на чиновниците на илхана била осъществена поредица административни реформи, включващи и утвърждаването на някои типично монголски институции. От това време насетне Хулагуидите започнали сами да назначават везира в Румския султанат. През 1284 г. по заповед на илхана бил убит Кейхюсрев III, а на негово място бил издигнат един от синовете на Изеддин Кейкавус II — Гияседдин Масуд (1284–1293, 1294–1300, 1302–1304). Датите на управлението му сами свидетелстват за това, че му се е наложило да води упорита борба за престола в Коня против други претенденти, в това число и против племенника си Алаеддин Кейкубад III (поч. 1302). Основната сила, която удържала Масуд на султанския трон, била монголските войски, отново и отново прииждащи в Мала Азия, сеейки смърт и разрушения.

За да се справи с нарастващите сили на съпротивление, илханът Кейхату осъществил отдавна замисляното разделение на султанските владения, а заедно с тях и на всички държавни учреждения, на две части. Тази акция предизвикала разрастване на съперничествата, раздорите и размириците. Самостоятелността на селджукските султани станала просто фикция, а процесът на разпадане на държавата на множество самостоятелни княжества — бейлици и емирати — се ускорил още повече. Със смъртта на Масуд Селджукската династия фактически престанала да съществува и властта в Коня окончателно преминала в ръцете на монголските наместници.

* * *

Селджукският период представлява първичен етап на турската история. От него води началото си процесът на етногенезиса на турците. Пак тогава за първи път се проявили и много отличителни черти на социално-икономическия, политическия и духовния живот на турския народ.

Най-важният резултат от този период се заключава в образуването на нов социум. Селджукското общество в редица отношения е типично за Средновековието — време на гигантско разширяване на полето на историческото действие, на стълкновения и обединяване в единни политически рамки на общества, различаващи се не само по език, вяра и обичаи, но и по принципите на стопанското и социалното си битие.

В случая вълните на тюркската колонизация на Мала Азия довели до съвместно съществуване в границите на държавата на малоазийските Селджуки на номади скотовъдци с уседнали земеделци, на части от цивилизовано (средиземноморско) общество със степни варвари, едва излезли от стадия на военна демокрация, на християни с мюсюлмани и езичници, на представители на различни тюркоезични етноси с гърци, арменци, кюрди, перси и араби. Показателите за социално-икономическия и политическия живот позволяват да се констатира, че едно тъй хетерогенно общество се оказало твърде динамично, поне съдейки по това как придошлите номади усвоили постиженията както на византийския, така и на близкоизточния (арабско-иранския) свят. Изглежда сблъсъкът между различни традиции в общественото битие и културата довел до взаимното им отслабване и до определена откритост на селджукското общество.

С феномена на социална и културна възприемчивост е свързано и обстоятелството, че селджуките се оказали в състояние да възпроизведат не само чертите на традиционната източна деспотия, но и феодални отношения със средиземноморската им специфика. Характерът на обществените отношения в Румския султанат и досега е предмет на научни спорове. Част от изследователите, в това число много турски историци, ги разглеждат като израз на формационни процеси, свързани с азиатския начин на производство. Други, в това число и авторите на настоящия труд, са склонни да виждат в тях една от модификациите на източния феодализъм, чиято отличителна черта е хипертрофираната роля на държавата.

Характерно за селджукското общество било съществуването на две системи на поземлена собственост, отразяващи различното отношение към земята у номадска и у уседнала среда. За едната било присъщо господството на държавните форми на собственост над земята като над територия с подвластно население; за историците тя е типичната при азиатския начин на производство. В основата на другата лежала собствеността на отделни лица над земята като условие за производство; тази система стимулирала развитието на феодалните отношения. По такъв начин поземлената структура се развивала като две успоредни линии: образуването на системата на условни владения с право да се събират данъци и процесът на експроприация на собственическите права на селяните над земята и превръщането им в арендатори. Съотношението между двете системи се меняло през отделните етапи на селджукската история.

Началото на XIII в. било белязано от повишаване на дела на държавната собственост. В обществено-политически план тази тенденция може да бъде отдадена на създаването на централизирана държава с владетел деспот. В средата на XIII в. започнала да нараства ролята на едрата частна собственост, когато условните владения постепенно се превръщали в безусловни, а земевладелецът бирник бил изтласкван от феодала, по-заинтересован от стопанската експлоатация на земята. В политическия живот се засилили центробежните тенденции, централната власт чувствително отслабнала. По-нататъшното развитие на въпросната тенденция било прекъснато от ново нахлуване на тюркски номади и от монголското нашествие.

На селджукското общество било присъщо преобладаване на държавните форми в земевладението с приоритет на цивилизационните функции на държавата. Това може да бъде обяснено с устойчивото съвместно съществуване на райони на земеделска цивилизация и на обширна варварска периферия в лицето на номадите скотовъдци.

В обществено-политическия и културния живот на новия социум се затвърдило доминиращото влияние на исляма. Управляващите кръгове в султаната отделяли особено внимание на разпространението му, тъй като у мюсюлманското население виждали най-важна опора на своята власт. Широкият прием за традициите и постиженията на източното (арабско-иранското) общество се осигурявал от мюсюлманското духовенство и религиозно-културните институти. В някакъв смисъл приоритетът, отдаван от властите на нормите на Корана, ограничавал възможностите за контакти с немюсюлманския свят, в частност със средновековна Европа. Не може да не отбележим обаче, че пропагандата и утвърждаването на исляма както в низините, така и по върховете на селджукското общество се осъществявали с посредничеството на неортодоксални, понякога направо «еретични» братства. Ето защо се запазили твърде широки възможности за най-различни интерпретации на основните начала във взаимоотношенията между мюсюлмани и християни.

Период на бейлиците (края на XIII–първата половина на XV в.)

Глава 4: Разпадане на селджукската държава и поява на ранните бейлици

Мала Азия в периода на монголското владичество

Нахлуването на монголите през 1243 г. оставило в Румския султанат същите следи, каквито и в другите страни, подложени на тяхното нашествие: разграбени градове, опожарени нивя, опустели селища. Все пак степента на разорението из Анадола не била толкова висока, тъй като Баджу не стигнал по-далече от Кайсери, а целият поход не отнел повече от три месеца. По-късно Хулагуидите неведнъж вкарвали войските си във владенията на Селджуките, сеейки смърт и разрушения, но тези наказателни експедиции имали относително краткотраен характер. Те не могли да повлияят съществено върху състоянието на стопанския живот.

По-значимо се оказало въздействието на икономическата политика на монголската администрация. Мащабите на това влияние растели заедно с разширението на сферата на пряко управление на илхановете в Мала Азия. Скоро след завършването на завоевателните походи монголите преминали от хищен грабеж към извличане на редовни приходи от покорените страни. С тази цел те въвели практиката на регистриране на податното население. Това нововъведение било осъществено за първи път през 1247 г. и било повторено 8 години по-късно. Със създаването на държавата на Хулагуидите експлоатацията придобила по-отчетливи форми.

Данъкът, постъпващ от Мала Азия към монголите, се делял на две: първата част (инджу) отивала в държавната хазна, другата (далай) била в разпореждане на самия илхан. Сумата от тези постъпления завеждали две различни ведомства. Поради бързия упадък на селджукския държавен механизъм и явно недостатъчния брой на монголските агенти — баскаките, — прибирането на данъка се осигурявало чрез широко прилагане на практиката мукатаа, т. е. на откуп на всички събирания от дадена територия или от определен вид събиране. Ролята на откупчиците била най-често изпълнявана от селджукски велможи. Сред тях бил и един от последните везири на Румския султанат, Фахреддин Казвини, назначен от монголите и крайно непопулярен сред народа заради жестоките методи, към които прибягвал при събиране на данъците.

Самата данъчна система едва ли е претърпяла някакви съществени изменения. Във всеки случай известно е, че монголските владетели още преди обръщането си в мюсюлманска вяра (началото на XIV в.) се придържали към събирането на данъка джизие — поголовен данък от немюсюлманите. Наистина, след налагане на пряко управление над Мала Азия те въвеждат редица данъци, известни в други страни от мюсюлманския Близък изток, но не съществували при Селджуките. Сред тях били: тамга — събиране от занаятчийските продукти и други стоки, изнасяни на пазар, авариз — данък, въвеждан при извънредни обстоятелства, и някои други.

Наследниците на Чингиз хан се славели с грижите си за развитие на търговията. Тази особеност на икономическата им политика се забелязвала и при Хулагуидите. Във всеки случай из Мала Азия продължило интензивното строителство на мостове, кервансараи и укрепени постове покрай основните пътища на керваните, явно се оживили външните връзки, включително и с християнска Европа. През 1225 г. Гийом де Рубрук отбелязва, че монополното право за търговия със стипца било в ръцете на двама италианци — генуезец и венецианец. Според други съобщения в Мала Азия се харчели различни стоки от Флоренция, Генуа и Венеция, тъкани от Фландрия; Анталия била посещавана от провансалски търговци. Из цялата страна циркулирали италианските монети (флорини). Ясно е, че за илхановете търговията била един от основните източници за пълнене на хазната им, за което свидетелства и събирането на тамга.

Ако се вярва на свидетелствата на Рашидаддин, първи министър на хулагуидския владетел Газан хан (1295–1304), в края на XIII в. в състояние на пълен икономически упадък се оказала цялата държава на илхановете, включително Мала Азия. По причина на неумерените претенции на монголския управляващ елит и пренебрежението му към проблемите на стопанския живот «една десета [от владенията] била обработена, а всичко останало било в запустение». Това твърдение се подкрепя и при пресмятане на доходите от земите на Рум, приведени от Хамдуллах Казвини. В началото на XIV в. те възлизали само на 3,3 млн. динара, почти 5 пъти по-малко от сумата на постъпленията за владетелите на Коня в домонголско време. Не бива да се забравя обаче, че Рашидаддин бил заинтересован да подчертае значимостта на реформите, осъществени от Газан хан, когато управляващият елит на Хулагуидите приел исляма. Също така не е ясно дали Хамдуллах Казвини е посочил цялата сума от събиранията от податното население или само стойността на постъпленията в хазната на илхана; дали е имал предвид цялата територия на Румския султанат или само земите, намиращи се под властта на баскаките. Във всеки случай свидетелствата за интензивен стопански живот на анадолските градове и активизиране на търговията не потвърждават заключенията за плачевен резултат от икономическата политика на илхановете. Очевидно по-точно е да се говори за негативни последици от политическия курс на монголската администрация в земите на Рум.

Важността на Мала Азия за наследниците на Чингиз хан се определяла не само от възможността за получаване на по-високи данъци от там, но и от стратегическото й положение в Източното Средиземноморие. Опрени на тукашните си позиции, илханите можели по-лесно да продължат борбата с Аюбидите за контрола над Сирия. Освен това, удържайки властта над Конийския султанат, Хулагуидите предотвратявали реализацията на плановете за съвместно действие на двама свои основни противници — водачите на Златната Орда и аюбидските султани на Египет.

Безсъмнено основна грижа за монголските наместници било всестранното укрепване на господството на завоевателите върху земите на Рум и надвиването над онези сили, които можели да застрашат властта им. Така погледнато, стават напълно понятни и радушният прием, който намират в стана на илхановете съперничещите си претенденти за султанския престол, и разпалването на вражда между различните групировки вътре в селджукската управляваща върхушка, и активната подкрепа за султанските сановници, които се опитвали да уталожат надигащите се антимонголски настроения, и жестоката разправа с тези, които желаели да установят връзка с мамелюкските владетели на Египет. Разбираем е и успехът на пратеничествата на Хетум I, чрез които арменците успели не само да предотвратят монголско нашествие в Киликийското царство и да придобият независимост от управниците на Коня, но и да си върнат редица крепости, завзети преди от Кейкубад I. Не е трудно да си представим и последствията от курса на монголските наместници: бързо разлагане на Селджукидския султанат Рум, междуособни борби, своеволия на номадите. Всичко това не можело да не се отрази на икономическото състояние на Мала Азия, водейки до съкращаване на посевните площи, намаляване на броя на селячеството и в крайна сметка — до накърняване на постъпленията от податното население.

Антимонголски акции и крах на господството на Хулагуидите

Политиката на завоевателите предизвиквала все повече недоволство у различни слоеве от селджукското общество. Като противници на монголското владичество се изявили три социални слоя: част от близките до султанския двор емири, желаещи да възстановят селджукската държавност; туркменски и други номади, чийто стремеж към самостоятелност влизал в противоречие с претенциите на чужди владетели за пълновластно господство над Мала Азия; граждани, чиято икономическа дейност страдала от произвола на монголските наместници и въведените от тях нови данъци. Групови интереси пречели на обединението на тези сили, често влизащи във взаимна борба, което съществено намалявало ефективността от антимонголските действия.

Първоначално движението им било оглавявано от представители на султанската династия. Най-известен сред тях бил Изеддин Кейкавус II (поч. 1280). Най-големият син на Кейхюсрев II не бил последователен борец за запазването на силен Румски султанат. Поведението му се определяло на първо място от династическо съперничество. Но в ситуацията, в която неговият брат и съвладетел Кълъч Арслан IV се застъпвал за безусловно подчинение на заповедите на монголските предводители, опитите на Кейкавус II да отстоява правото си над бащиния престол се възприемали в Мала Азия като открито предизвикателство към завоевателите.

Той предприемал такива акции най-малко три пъти: през 1254, 1256–1257 и 1260 г. Съставът на привържениците му бил разнороден и променлив. Подкрепа на Кейкавус оказвали ту християни наемници от Никея, ту мюсюлмански фанатици, настояващи да бъде обявен джихад (свещена война) на монголите заради покровителството, оказвано от тях на християни и будисти, ту туркмени от пограничните уджове. През 1260 г. египетският султан му изпратил на помощ отряд от 300 мамелюци. И всеки път Изеддин Кейкавус търпял поражение от монголските войски.

Опитът на Кълъч Арслан IV да заеме по-независима позиция спрямо покровителите си през 1265 г. завършил с гибелта му, след което селджукската върхушка фактически се отдръпнала от активна борба. Представителите й предпочитали да станат последователи на знаменития поет и мистик Джаляледдин Руми, известен сред народа с прозвището «Мевляна» (наш учител). Мевляна проповядвал равенството на всички хора пред Бога и вяра в безсмъртието на човека:

Течем и се оттичаме като вода,

но като виното в кръвта сме на народа.

И да опнем нозе, и легнем във пръстта,

пак ще пребъдем във вечно движение.

Ще лежим под платната на кораба,

устремен все натам в далечината.

Първоначално най-близкото обкръжение на Руми се състояло от обикновени граждани — занаятчийски работници, освободени роби, художници, музиканти; по-късно кръгът на последователите му започнал да се разширява с попълнения от велможи и емири, стремящи се да увеличат своя обществен престиж чрез авторитета на поета философ и да очистят името си, опетнено от сътрудничество с монголите. След смъртта на Мевляна учениците му се обединили в религиозно братство «мевлеви», което канонизирало навиците на поета, танците и стила му на обличане, а стихотворната му епопея «Месневи» («Двустишия») станала част от религиозния им обред.

От началото на 60–те години най-активна опозиционна сила станали туркменските племена, установили се в северните, западните и южните уджове и отказващи да се подчиняват на заповедите на монголските поставеници. През 1256–1257 г. и 1261 г. те подкрепяли действията на Изеддин Кейкавус. Въпреки жестоките репресии на монголите, продължавали още дълго да нападат противниците на Изеддин в областите Денизли, Чанкъръ, Анкара, Кастамону, Токат. С особена войнственост се отличавали туркмените, разположени из предпланините на Тавър в района на Ерменек. Техен предводител бил Караман (поч. 1262), който започнал като горски разбойник, а се превърнал в предводител на голямо племенно опълчение. За издигането му вероятно спомогнал и духовният авторитет на баща му; съдейки по съобщенията на някои хронисти, той бил някой си Нури Суфи, пристигнал от Азербайджан, за да се срещне с Баба Иляс Хорасани. Заедно с действията срещу управниците на Коня, отрядите на Караман извършвали набези в земите на Киликийска Армения; в отблъскването на тези атаки вземал участие дори Хетум I.

Следващият прилив на туркменските бунтове бил свързан с очакването мамелюците, водени от Байбарс да навлязат в Мала Азия. Преговори с него имали вече не само някои лица от обкръжението на Перване, но и вождове на племенни опълчения начело със сина на Караман и негов наследник Караманоглу Мехмед бей. Изглежда те предполагали, че появата на мамелюкската войска, току-що нанесла поредно поражение на илхана, ще даде тласък за широки антимонголски действия. Тези очаквания, обаче, не се сбъднали. Докато Байбарс се готвел за поход, монголите успели да извършат редица наказателни експедиции против туркмените, а също и да прехвърлят от околностите на Малатия към западния удж племето на гермияните, за да разпалят огъня на взаимна вражда сред номадите от пограничната област. През пролетта на 1276 г. египетският султан наистина се появил в Мала Азия и бил тържествено издигнат на селджукския престол в Кайсери. Но нямало общо въстание, а само туркмените от Тавър подкрепили Байбарс. Когато узнал за приближаването на нова монголска армия начело с илхана, той се видял принуден да се върне в Египет.

През това време Мехмед Караманоглу успял да сключи съюз с други предводители на тюркски племена, сред които — Ешреф бей и Ментеше. Тяхната 20–хилядна армия превзела Коня. На престола бил издигнат самозванец, който се представял за Сиявуш, сина на Изеддин Кейкавус, по-известен с прякора «Джимри» («Прокаженият»). Негов везир станал Караманоглу Мехмед бей, който побързал да установи връзка със самия Изеддин. Но през есента наближила армията на Абага и туркменските вождове трябвало да се оттеглят от столицата на Румския султанат. През зимата, впрочем, те още два пъти се появили под стените на града. Коня не била превзета само благодарение на усилията на местните ахи. По времето, когато султанът и обкръжението му избягали от Коня, именно вождовете на ахи и въоръженото им опълчение — рунуд — оглавили отбраната на града. През пролетта на 1277 г. монголите успели да обкръжат в планините водача на караманците. Мехмед бей и двамата му братя загинали. Междувременно селджукският везир с помощта на гермиянците успял да смаже въстанието в западния удж, завземайки Карахисар, където бил избягал Джимри. Сам Джимри бил заловен и екзекутиран, привържениците му били подложени на жестоки репресии.

Няколко години по-късно на приемниците на Абага отново се наложило да имат работа с бунтовните туркмени, които демонстрирали открито неподчинение спрямо протежетата на илхана на престола в Коня. С тези акции те успели да укрепят влиянието си в обществения живот на Мала Азия. Политическата дезинтеграция в Румския султанат съдействала също за усилване на влиянието на организациите ахи. Това било видно особено по събитията около въстанието на Джимри. Но, заемайки явно враждебна позиция по отношение на караманците, столичните ахи давали израз на също толкова силни антимонголски настроения. Така по време на новата си акция през 1290–1291 г., предизвикана от изнудванията на поредния монголски наместник Фахреддин Казвини, те призовали и поредния претендент за селджукския престол да се разправи с местния монголски баскак и поддържали връзка с бунтовника Ешреф бей. Когато наказателната експедиция, изпратена от илхана, подложила на разорение много райони на Мала Азия, ползващият се с голям авторитет лидер на ахите спасил Коня от разграбване, но наскоро бил убит от един приближен на Алаеддин Кейкубад III. Стреснат от взрива на възмущение сред жителите на столицата, султанът трябвало да екзекутира убиеца.

Политическата криза, започнала в държавата на Хулагуидите през 90–те години, не позволила на илхановете да отделят и по-нататък достатъчно внимание на събитията в Мала Азия. Обръщането на монголската управляваща върхушка в исляма през периода на управлението на Газан хан отслабило в известна степен остротата на антимонголското движение. Управлението на хулагуидския наместник Чобан не било белязано от някакви по-значителни акции, въпреки че именно при него окончателно се прекъснала династията на Селджуките (1307). Чобан и синът му Тимурташ все още успявали да удържат властта над земите на Рум, но изострилата се династическа борба между наследниците на Газан хан подкопала съществено позициите им в Анадола. През 1327 г., спасявайки се от немилостта на Абу Саид хан, който заел престола на Хулагуидите, Тимурташ бил принуден да бяга в мамелюкски Египет. С оттеглянето му монголското владичество над Мала Азия фактически приключило.

Образуване на първите бейлици

Разпадането на държавата на малоазийските Селджуки през втората половина на XIII в. и изменилата се ситуация в държавата на Хулагуидите на границата между XIII и XIV в. създали благоприятни възможности за появата на редица малки емирати върху територията на Анадола — бейлиците. Формално при тях била запазена зависимостта от монголските наместници и владетелите на Коня, на които изплащали ежегодно определен трибут, но фактически доста скоро се превърнали в самостоятелни държавни образувания. Този процес се развил преди всичко в уджовете, където била съсредоточена по-голямата част от номадските и полуномадските племена, отскоро преселили се в Мала Азия. Известният пътешественик Марко Поло, който в края на XIII в. преминал из тези райони, описал населението на уджовете така: «Туркмените почитат Мохамед и следват закона му; прости хора са и езикът им е груб. Живеят в планините и в равнините, навсякъде, където знаят, че има свободни пасища, тъй като поминават от скотовъдство». Според свидетелството на наблюдателния италианец, туркмените съставлявали основната маса на селското население, докато в градовете преобладавали гърци и арменци, занимаващи се с търговия и занаяти.

При племената, живеещи по границите на Конийския султанат, се наложил определен военно-номадски бит: част от съплеменниците носели военна служба, други пасели добитъка или се посвещавали на домашния бит. Практически всички жители на уджове били въоръжени — постоянните сблъсъци със съседи заради пасбища или отвличане на добитък, набезите с цел грабежи или завземане на нови земи представлявали неделима част от ежедневния живот. Вътрешното управление в уджовете се отличавало с патриархална демократичност. Местните управници — бейове — били избирани на съвети на знатните хора от племето и се изявявали предимно в качеството на военни предводители. Ролите на най-близки съратници на бея били изпълнявани от негови родственици — синове и братя, които беят назначавал за управители на завзетите градове и крепости. Постоянното участие във военни експедиции сплотявало населението на уджа и го правело послушно оръдие в ръцете на вождовете му. За общото единение допринасяла и дейността на странстващите мюсюлмански вероучители — «баба», непримирими проповедници на война срещу «неверниците». Като цяло, ситуацията в пограничните уджове напомняла времето на първото нахлуване на тюркски племена в Мала Азия.

Повечето от първите бейлици започнали самостоятелното си съществуване върху земи, отвоювани от «неверниците» — такива са Караман, Ментеше, Чобан. Другите княжества се образували върху земи, отдадени на вождовете им от селджукската или монголската власт; по-късно, възползвайки се от политическата обстановка, местните емири прекъснали връзките със своите сюзерени и станали независими управници. Така възникнали бейлиците Ешреф, Гермиян и Хамид. Историята на княжествата Караман, Ментеше и Гермиян е по-добре известна, тъй като те оказали най-съществено влияние върху по-нататъшния ход на турската история.

Бейликът Караман бил образуван в подножието на Тавър (Таурус) на север и запад от Киликийска Армения. За ранната история на това княжество интересно свидетелство оставил арменският летописец от XIII в. Смбат Спарапет. Разказвайки за събитията от 1263 г., той записал: «Появил се някой си Хараман от рода на номадстващите племена на исмаилтяните [т. е. мюсюлманите], и се присъединили много от неговото племе, и поискал той да го почитат като султан. Толкова силен станал, че румският султан Рукнеддин [Кълъч Арслан IV] не се осмелявал да му противоречи. Хараман завзел в свои ръце повечето области с крепостите и започнал силно да притиска Исаврия и Селевкия [области на север и запад от Киликия], пленявайки жителите. На два пъти разгромил войските на цар Гетум, които пазели границите». С най-голяма известност се сдобил синът му Мехмед, който завързал тесни връзки с Байбарс. Подкрепяйки въстанието на Джимри, при него той станал фактическият управник на Коня. С името на Мехмед Караманоглу е свързан и първият опит за превеждане на канцеларското делопроизводство от персийски на езика «тюрки». Монголските наместници предприемали нееднократно походи в земите на Караман, но въпреки тежките поражения княжеството продължавало да съществува. При приемниците на Мехмед бей то значително се разширило. Отново завладявайки Коня през 1308 г., караманските емири открито заявили претенциите си да бъдат приемници на селджукските султани.

Синът на селджукския наместник в Сивас, Ментеше Челеби, първоначално васал на Караман, по-късно основал свое княжество в югозападната част на Мала Азия върху територията на византийската провинция Кария. Разположението на бейлика — значително отдалечен от монголските владения и в съседство с тези на византийци, генуезци и венецианци по крайбрежието на Егейско море, определило характера на действията на емира и приемниците му. Те били насочени към разширяване на влиянието на Ментеше в Западен Анадол и едновременно към получаване на доходи от левантинската търговия. Наследниците на основателя на бейлика съумели да реализират замислите си само отчасти. Успели да установят контрол над земите южно от река Меандър (Буюк Мендерес). С помощта на местни гръцки моряци била създадена собствена флота. Предназначението й било не толкова търговският транспорт, колкото пиратски операции из Егейско море. Активността на пиратите на Ментеше скоро се оказала скована от противодействието на рицарите от Ордена на хоспиталиерите (йоанити), които се установили на остров Родос през 1306–1309 г. и се посветили на борбата с мюсюлманското присъствие из Средиземноморието.

Подобно на Ментеше, бейликът Гермиян бил образуван на основата на селджукски западен пограничен удж, в съседство с владенията на Никейската византийска «империя». Още в началото на 40–те години гермиянците били използвани за смазване на въстанието на Баба Исхак. След две десетилетия ги преместили на запад, към Кютахия, за да противодействат на местните туркменски вождове от бейлика Денизли, унищожен от монголите след въстанието на Джимри. В началото на 80–те години гермиянските емири сами поели срещу владетелите на Коня. За укрепването на новия бейлик в немалка степен допринесли външни обстоятелства, в частност крахът на Латинската империя и възстановяването на Византийската през 1261 г. Закрепилите се отново в Константинопол Палеолози съсредоточили цялото си внимание върху запазване на балканските си владения. Отбранителната система, която съществувала дотогава в западните райони на Мала Азия, била в упадък, та не удържала напора на тюркските номади — «отчаяни войни», според определението на арабски автор от XIV в. Успешните походи на гермиянските военачалници из византийските земи издигнали престижа на княжеството и довели до съществено разширяване на територията му. В началото на XIV в. бейликът се разпрострял от Филаделфия (Аляшехир) на юг, до Анкара на север и Кършехир на изток.

За разлика от първите три княжества, емиратът, управляван от наследниците на Хюсамеддин Чобан, водач на експедицията в Крим, не просъществувал дълго. Той бил образуван на основата на северозападния удж, заемащ важната в стратегическо отношение територия между Никейската империя и Трапезунд. Неговите вождове често повеждали местните «газии». Те участвали активно и в сложната политическа борба между различните претенденти за султанския престол в Коня, помагайки ту на един, ту на друг представител от династията на Селджуките да поддържа връзки с Константинопол и Трапезунд. Тази дейност не останала незабелязана от монголските власти в Анадола. През 1291 г. монголите помогнали на Шемседдин Яман Джандар, водач на малък отряд, да се разправи с последния емир от рода на Чобанидите и да създаде върху земите им собствено княжество.

Глава 5: Анадолските бейлици през XIV–първата половина на XV в.

Борбата за селджукското наследство

Успехът на караманците, които завзели Коня през 1308 г., се оказал краткотраен. Скоро поредната експедиция на монголските войски, предвождани от илхана Олджайт, принудила караманския бей да отстъпи към горите на Тавър. Но и сама по себе си появата на туркменски вождове в Коня имала важни последствия: след падането на столицата настъпил окончателният крах на държавата на малоазийските Селджуки. Прекъсната била не само династията, управляваща земите на Рум, но престанала да съществува под каквато и да е форма и зависимостта на управниците на бейлици от конийските султани. Съперничеството между отделните емири оттук нататък придобило ясно изразена цел: постигане на господство над всички тюркски владения в Мала Азия.

На първо време борбата за селджукското наследство била сдържана от монголското присъствие. Обаче ситуацията се изменила коренно след като на мястото на Тимурташ за анадолски наместник бил назначен Шейх Хасан Бозорг. Той слабо се интересувал от събитията в Мала Азия, предавайки всички управленски дела на поставеника си, уйгурът Алаеддин Еретна (поч. 1352). След гибелта на Шейх Хасан Бозорг в междуособна война в Иран (1356), малоазийските бейлици се освободили окончателно от всякаква външна зависимост. Еретна още през 1333 г. се обявил за владетел на Румския еялет, който после се превърнал в голям самостоятелен бейлик. Наред с него през 20–30–те години на XIV в. в Централен и Източен Анадол се появили още няколко независими княжества — Джандар, Джаник, Ерзинджан. Малко по-късно в районите, съседни на Северна Сирия, се утвърдили туркменските династии Зулкадирие и Рамазаногулларъ, тясно свързани с мамелюкски Египет. Падането на Киликийското арменско царство през 1375 г. било дело именно на управниците на тези бейлици, които си гарантирали подкрепата на бейовете на Караман и на египетския султан.

Каквато и да била ориентацията на един или друг емир, всички те — по силата на съюзнически отношения, династически бракове и родствени връзки — се оказали въвлечени в борба за правото да бъдат признати за приемници на Селджуките. Постигането на тази цел можело да стане първа стъпка по пътя към бившата столица на Великите Селджуки — Багдад, или с други думи, към утвърждаването на власт над мюсюлманския Близък изток. Поради това, че в съперничеството се включвали все нови и нови претенденти, то продължило чак до края на XIV в.

Егейските емирати и ролята им в живота на Западен Анадол

Встрани от борбата за селджукското наследство останали само княжествата, които военачалниците от Ментеше и Гермиян създали по малоазийското крайбрежие на Егейско море на границата между XIII и XIV в. Тях имал предвид византийският автор от втората половина на XIV в., Никифор Григора, разказвайки за упадъка на селджукската държава. Той отбелязва, че «царството беше разбито на много дялове не само от сатрапи и хора, отличаващи се по род и заслуги, но и мнозина — нито знатни, нито известни — които се бяха обкръжили с всякаква измет, се захванаха с разбойничество, нямайки друг имот, освен лък и колчан».

Във византийските източници от началото на XIV в. често се споменава Сасан (Саса бей), зет на Ментеше, който действал от негово име. След това създал свой бейлик, превземайки през 1304 г. Ефес (Селчук), Тир (Тире), Бирги и Магнезия (Маниса). Приблизително по същото време обявил независимостта си Айдън, военачалник от Гермиян, който подчинил земите северно от река Меандър. Саса бей и Айдън отначало действали заедно, като съюзници. После интересите им се разединили, та почнали раздори, при които Саса бей загинал, а победителят присъединил владенията на бившия съюзник към бейлика си.

На север от земите на Айдън се установил Сарухан, който също произхождал от Гермиян. На територията на Мизия започнали да се разпореждат наследниците на Мелик Данъшмендид — Калем и синът му Кара Иса. Името на последния получил създаденият от него бейлик Кареси. В съседство с него, във Витиния, се зародил и Османският бейлик, от който по-късно израснала Османската империя.

Като отрязали владенията на гермиянските емири от териториите, населени с «неверници», новите бейлици поели най-важната функция на граничните уджове, заключаваща се в «свещена война» за завземане на владенията на византийци и на италианските държави в басейна на Егейско море. Именно към тези княжества от 20–30–те години на XIV в. се преляла голяма част от заграбените богатства на «гяурите»; натам се устремил и основният поток от пришълци из вътрешните райони на Анадола, желаещи да се влеят в редовете на «борците за вярата». Към средата на 30–те години практически цял Западен Анадол се оказал в ръцете на управниците на Егейските емирати. Никифор Григора констатирал с огорчение, че «варварите заеха земите до самия Лесбос и ги поделиха помежду си».

Особено важна роля в живота на крайморските бейлици започнали да играят пиратството и търговията с роби. Като създали по примера на емирите от Ментеше собствена флота, бейовете на Айдън, Сурахан, Кареси причинявали големи вреди на левантинската търговия и на населението по островите в Егейско море. Още през първите десетилетия на XIV в. отряди на Егейските емирати се появили и на територията на Балканите, действайки като съюзници на отделни балкански владетели, подлагайки местното население на жесток грабеж и насилия. Щетите, които понесли балканските държави и европейските страни от тюркските пирати и наемници, заставили техните владетели да предприемат общи ответни действия.

Най-пълен израз те намерили в организирането на кръстоносния поход през 1343–1344 г. с цел завоюване на Смирна (Измир). Това най-голямо пристанище на егейския бряг на Мала Азия било завзето през 1329 г. от айдънския емир Гази Умур бей, който го използвал заедно със съседните бейове като база за съвместни пиратски експедиции. Никифор Григора го нарекъл «най-могъщия от сатрапите», отбелязвайки, че той запълнил морето с корабите си, станал за кратко време негов господар и страшна заплаха за егейските острови, а също за Евбея и Пелопонес, Крит и Родос, и за цялото крайбрежие от Тесалия до Византия. Според съобщението на Ал-Умари, владетелят на Айдънския бейлик можел да изкара войска от 70 000 конни и пеши войни.

Кръстоносният поход срещу Умур бей се увенчал с успех. Обединените сили на участниците в Свещения съюз — римският папа, Венеция, Орденът на хоспиталиерите — завзели Смирна, унищожена била голяма част от турската флота. През 1348 г. при опит да си върне Смирна загинал Умур бей. Към средата на XIV в. в резултат от упоритите действия на членовете на съюза военният и икономическият потенциал на Егейските емирати бил съществено подкопан, външнополитическата им активност спаднала значително.

Фактори за издигането на Османския бейлик

Условията за развитие на бейлика, наречен по името на първия независим управник на това княжество — беят Осман (1258–1324), се оказали по-благоприятни, отколкото за другите.

Османският бейлик се образувал на базата на пограничния удж, разположен покрай долното течение на река Сакария, където първоначално главна роля играели представителите на династията на Хюсамеддин Чобан. Владенията на бащата на Осман, Ертогрул, който се закрепил тук през първата половина на XIII в., се намирали западно от Сакария във византийската област Витиния. След монголското нашествие зависимостта на управниците на бейлика от селджукските султани станала чисто номинална, а с разпадането на княжеството на Чобанидите османците започнали да играят водеща роля в уджа, като оглавили походите към земите на «неверниците». Прието е да се смята, че около 1300 г. Осман отхвърлил окончателно зависимостта си от Селджуките и повел самостоятелна политика за разширяване на владенията си. В труда на византийския историк от началото на XIV в. Пахимер името на Осман се споменава за първи път във връзка с битката при Бафеус, близо до Измид, състояла се на 27 юли 1302 г. Обезпокоени от нарасналата активност на османците, действащи близо до Константинопол, византийците изпратили срещу тях отряд от 2 хиляди войни под командването на Музалон. Насреща му излязла войската на Осман, наброяваща около 5 хиляди души. В разигралото се сражение византийците били напълно разбити.

Османският бейлик отстъпвал на другите княжества и по територия, и по ред социално-икономически показатели. Географското положение, обаче, а също и политическата ситуация в началото на XIV в., благоприятствали бързото му разширение. Районът около градчето Сьогют, който бил първоначалното ядро на бъдещата държава, бил твърде отдалечен от онези области, където господствали монголите. Плащайки им трибут, управниците на княжеството можели да бъдат фактически самостоятелни в действията си. Бейликът нямал обща граница с Караман, та владетелите на последния не били в състояние да попречат на ранните успехи на османците. Силното съседно княжество Гермиян по същото време водело война с Византия, а и съперничеството с Караманидите отвличало вниманието на гермиянските емири от събитията във Витиния. Егейските емирати били твърде заети с пиратските си набези, за да следят движенията на Осман и неговото обкръжение.

Важен фактор, допринесъл за сполуките на княжеството, бил съседството му с Византия. Настъплението на османците срещу владенията на империята в Мала Азия им позволило да разширят съществено границите на земите си и заедно с това осигурило постоянен приток на маси доброволци от другите малоазийски бейлици за участие в «свещената война» срещу «неверниците». В резултат от походите, осъществени още преди смъртта на Осман бей, била завзета територията около добре укрепената крепост Бруса (Бурса), която се предала след дълга обсада вече на сина на Осман — Орхан бей (1324–1362) и станала новата столица на бейлика. През 30–те години паднали и последните византийски градове в Мала Азия — Никея и Никомедия. Арабският пътешественик Ибн Батута, посетил я по онова време, разказва за Орхан така: «Този султан е най-могъщият от туркменските владетели, най-богатият на съкровища, градове и войни. Той има около сто укрепени замъка, които обикаля непрекъснато. Прекарва по няколко дни във всеки от тях, за да наблюдава състоянието и поддържането им». При цялата преувеличеност на оценките, разказът на Ибн Батута е интересен като свидетелство за бързо растящата сила на бейлика. Неслучайно през 40–те години османците съумели лесно да анексират съседното княжество Кареси и да получат излаз на черноморските проливи.

В следващите години под контрола на Орхан се оказал важният икономически район на Мала Азия от Бурса до Анкара, през който минавали основните търговски пътища от вътрешността на Азия към пристанищата на Егейско море. Данъците върху търговията осигурявали високи доходи за османската хазна. Същевременно военният потенциал на княжеството бил още недостатъчен, за да могат османците да преодолеят Босфора и да превземат Константинопол, смятан за най-голямата крепост на своето време. Османските бейове не били уверени и в благополучния изход на съперничеството си с Караман, Гермиян и другите малоазийски бейлици за селджукското наследство. При тези условия основен обект за новите им завоевателни планове станали земите отвъд Дарданелите. Решението, взето от Орхан и обкръжението му, било твърде рисковано, тъй като прехвърлянето на основните сили към Балканите лишавало османските владения в Анадола от надеждна закрила. Обаче продължаващото противоборство между малоазийските емири се оказало достатъчна гаранция за безопасността на границите на княжеството.

Еретна и другите бейлици в Централен и Източен Анадол

Около средата на XIV в. епицентърът на политическото напрежение в Мала Азия се преместил към централните и източните й райони, където след окончателния крах на монголското владичество отново се появили редица самостоятелни емирати. Сред тях особено се откроявал бейликът Еретна (или Ертена). Названието си получил от името на основателя на управляващата в него династия на бившия наиб (помощник) на монголския наместник в Анадола. Еретна станал фактическият господар на по-голямата част на Централен и Източен Анадол, включително Сивас, Кайсери, Аксарай, Анкара, Нигде, Амасия, Токат, Ерзинджан, Самсун и Мерзифон. След няколко години името му се споменавало в петъчните молитви (хутбе) и се отливало върху монетите с титлата «султан», което свидетелства за утвърждаването на Еретна като независим владетел. Чак до смъртта му през 1352 г. той бил признат за един от най-влиятелните малоазийски емири, понеже не само успявал да запази целостта на владенията си, но и да ги разширява за сметка на своите съседи. Осъществяването на такъв курс не било лека задача. Неведнъж бил принуден да се обръща за помощ към мамелюкските султани на Египет и да се обявява за техен наиб. Наследниците му не били тъй изявени политици, не съумели да предотвратят загубата на редица земи (Амасия, Джаник, Ерзинджан и др.), чиито управители се обявили за независими бейове.

Опит да възстанови бейлика в предишните му граници предприел Кади Бурханеддин Ахмед (1345–1398), известен правник, държавник и поет. Той израснал в семейството на кадията на Кайсери и, още младеж, сменил баща си на неговия пост. Благодарение на способностите си и на високата си образованост Бурханеддин успял бързо да се издигне в двора на внука на Еретна Алаеддин Али в Сивас. През 1378 г. последният го назначил за свой везир. След смъртта на Алаеддин Али бей (1380) Бурханеддин Ахмед станал фактическият владетел на княжеството, а през 1390 г. се провъзгласил за султан, отстранявайки последната издънка на династията Еретна. Като се опирал на съюза си с туркменски и монголски номадски племена и умело възползвайки се от противоречията между владетелите на малките съседни бейлици, той до голяма степен успял да осъществи замислените планове: принудил към покорство бунтовните наместници и върнал под свой контрол много градове и крепости в Централен Анадол. Но опитът да се закрепи и в Малатия предизвикал остър конфликт с мамелюкски Египет. Египетските войски заедно с отрядите на няколко анадолски бейове обсаждали през 1388 г. Сивас в продължение на 30 дни. След неуспеха на обсадата, египетският султан Баркук сключил мир с Кади Бурханеддин.

През следващата година султанът на Сивас се проявил като един от инициаторите на антиосманската коалиция, в която влезли емирите на Караман, Айдън, Сарухан, Ментеше, Гермиян и Хамид. Съюзниците, които най-сетне разбрали цялата опасност от продължаващия възход на османците, се опитали да използват сръбския поход на сина на Орхан, Мурад I (1362–1389), за да нанесат съкрушителен удар върху владенията му в Мала Азия. Тази цел не била постигната. Нещо повече, новият османски владетел Баязид I (1389–1403) нанесъл бързо ответен удар, в резултат на който окупирал земите на княжествата от Западен Анадол. Новият съюз, който обединил Бурханеддин с бейовете на Караман и Кастамону, принудил Баязид да прекрати по-нататъшното си настъпление и да приеме посредничеството на Кайро за временно примирие с противниците си.

За разлика от другите малоазийски бейове, сиваският султан не се стреснал от заплахите на средноазиатския емир Тимур (Тамерлан), който през 1394 г. нахлул в Анадола. По инициатива на Кади Бурханеддин почнала да се създава коалиция от противниците на Тимур, в която влезли Баязид I, Баркук и ханът на Златната орда Тохтамъш. Вестите за преговори между съюзниците принудили страшния завоевател този път да се откаже от походи към вътрешността на Анадола и да се отправи срещу Тохтамъш.

Айни, арабски историк от онези години, оценявайки високо политиката на владетеля на Сивас, писал, че «Кади Бурханеддин не склонил глава нито пред османския господар, нито пред египетския султан, нито пред Тимур». При все това, последните години от дейността на този политик и учен били изпълнени с трудна борба срещу съперниците, настъпващи от всички страни. Сред тях се оказали не само османците и караманците, но и не толкова именити противници — Мутаххартен, управник на известното от 30–те години княжество Ерзинджан, бейовете Зулкадирие и Рамазаногулларъ, а също и вождовете на образувалите се в Източен Анадол след разпада на държавата на Хулагуидите туркменски конфедерации Аккоюнлу («на бялата овца» — по изображението на тотема върху знамето) и Каракоюнлу («на черната овца»). В стълкновението с войските на «бялата овца» Кади Бурханеддин претърпял поражение и бил убит (1398). Гибелта му довела до бързо разпадане на държавата, повечето от поданиците на която предпочели да се поставят под властта на Баязид.

Мутаххартен не преживял с много съперника си, а скоро след смъртта му (1403) престанало да съществува и княжеството му със столица Ерзинджан. Всички тези събития създали благоприятни възможности за укрепване и териториално разширение на конфедерациите Аккоюнлу (около изворите на Тигър с център Диарбекир) и Каракоюнлу (в района на езерото Ван с център Ерзерум). В течение на първата половина на XV в. тези обединения се превърнали в две големи съперничещи си държави, чиито владения обхващали не само Източен Анадол, но и Азербайджан, Армения, Кюрдистан, западните области на Иран и Месопотамия (Арабски Иран).

Краят на съществуването на анадолските бейлици

Ако през първата половина на XIV в. в Мала Азия можели да бъдат изброени до 20 големи и малки княжества, то към края на столетието броят им намалял чувствително поради взаимно поглъщане. По това време се откроили три основни притегателни центъра: Караман, чиито бейове се обявили за приемници на Селджуките през 1335 г., когато завладели отново Коня, Сиваският султанат на Кади Бурханеддин и бързо набиращата сила османска държава. Като се закрепила на Балканите, османската върхушка решила, че е настанало време да утвърди господството си и в Анадола. Още Мурад I започнал да осъществява курс към анексиране на съседните бейлици, но най-активно го провеждал Баязид.

В разгара на междуособните борби за селджукското наследство малоазийските емири не съумели своевременно да оценят нарасналите възможности на османците и се оказали безсилни да им съперничат. При това Мурад предпочитал да не прибягва до сила срещу мюсюлманските княжества, а да използва различни дипломатически средства, династически бракове, фиктивни покупки на едни или други земи. Първата негова голяма военна операция била проведена през 1387 г. при конфликта му с бейовете на Караман заради подялбата на територията на бейлика Хамид (Централен Анадол). В този случай османската страна оправдала употребата на оръжие с това, че Караманидите встъпили в сговор с «неверници» — Венеция, Сърбия и римския папа.

Готовността на мюсюлманските бейове да сключат съюз с християнските противници на Мурад сама по себе си показва, че собствените сили на Караман били недостатъчни да се противопоставя на османците. Но нито опитите за договаряне с европейските владетели, нито усилията на Кади Бурханеддин за създаване на антиосманска коалиция в Мала Азия донесли очакваните резултати, тъй като замислите на участниците в тях били тясно егоистични. Всеки правел сметка да му се размине с малко жертви, разчитайки без да влиза в пряко противоборство със силния съперник, просто да го отслаби в борбата му с останалите свои съюзници. Османската върхушка се възползвала изкусно от взаимната подозрителност и нерешителността, царящи в стана на противниците. През 1389–1390 г. на Баязид се удало да подчини княжествата на Западен Анадол — Ментеше, Айдън, Сарухан и Гермиян. През 1390–1392 г. той разгромил основните сили на Караман и оцелелите членове на династията били принудени да признаят върховенството му. Малко по-късно и владетелят на Кастамону от династията Джандарогуларъ бил принуден да се подчини на Баязид.

През следващите години ситуацията в Анадола се усложнила, тъй като Баязид си спечелил нов и много по-страшен противник в лицето на Тимур. За 35–те години на управлението си (1370–1405), изживени в непрекъснати военни походи, Тимур създал огромна империя, простираща се от Северна Индия до Източен Анадол. Желанието му било да стане едновластен господар на мюсюлманския свят, поради което последователно отстранявал всички свои възможни съперници.

Заплахата от нашествие на Тимур, която след първите му нахлувания през 1394 и 1396 г. станала реална, принудила малоазийските емири да определят позициите си спрямо този жесток и преуспяващ завоевател. Докато Кади Бурханеддин пристъпил към общи с Баязид действия срещу Тимур, другите бейове побързали да установят приятелски връзки с него. Те се надявали с помощта му да подкопаят могъществото както на Баязид, така и на Кади Бурханеддин и по този начин да изменят в своя полза съотношението на силите в Анадола. Такава била реакцията на Мутаххартен и на спасилите се Караманиди. Бившите владетели на Егейските емирати също се надявали на идването на Тимур и тайно се прехвърлили в неговия стан.

Гибелта на Кади Бурханеддин и вътрешните брожения в Египет позволили на Баязид значително да увеличи владенията си в Анадола: присъединил към тях земите на Сиваския султанат, бейлиците Джаник и Амасия, а също и градовете Малатия, Елбистан, Дивриги, които по-рано се намирали под контрола на мамелюците. Наред с това неизбежен ставал сблъсъкът му с Тимур. В решаващото сражение през 1402 г. под Анкара на страната на Тимур преминали войските, набрани от Кареси, Сурахан и Айдън. Примера им последвали отрядите от Ментеше, Хамид и Гермиян. Така Баязид претърпял съкрушително поражение.

За да не допусне възраждане на османското могъщество, Тимур възстановил самостоятелността на бейлиците, но повечето от тях се оказали в състояние на династически и междуособни борби, та просъществували само 15–20 години. Всички те отново били погълнати от османската държава. В началото на 20–те години на XV в. окончателно престанал да съществува бейликът Сарухан, няколко години по-късно — Ментеше, Айдън и Теке (част от Хамид, която запазила самостоятелност след подялбата на княжеството в края на XIV в.). През 1428 г. последният емир на Гермиян, Якуб Челеби, се отказал от владетелските си права. Само няколко бейлика запазили определена самостоятелност до средата на XV в. В Западен Анадол — Джандар (друго название е Исфендиярогуларъ), който бил присъединил съседните бейлици Синоп и Борлу; в Централен Анадол — Караман, чувствително намалял след времето на Тимур; в Югоизточен Анадол — Зулкадирие и Рамазан, които продължавали да съществуват благодарение на покровителството на мамелюкски Египет. Извън османските владения оставал Източен Анадол, където се водела упорита борба между Каракоюнлу и Аккоюнлу.

В началото на 60–те години османският султан Мехмед II Фатих (Завоевателя) присъединил черноморското крайбрежие на Мала Азия и анексирал владенията на Исфендиярогуларъ. Най-после през 1465 г. той насочил войските си срещу Караман. Емирите на това княжество опитали да му се противопоставят, като встъпили в съюз с водача на управляващия клан в Аккоюнлу, Узун Хасан, и си издействали обещания за помощ от Венеция, Унгария и някои други европейски държави. Но, както по-рано, опитите за съгласуване на съвместни действия не били успешни. Мехмед Фатих съумял да сломи съпротивата на караманците в течение на две години, но едва след победата му във войната с Аккоюнлу могъл да включи княжеството им окончателно в състава на държавата си. В сражението при Башкент (1473) османската армия разгромила войската на Узун Хасан и неговия съюзник караманския бей. Благодарение на този успех Фатих сполучил в общи черти да завърши обединението на Мала Азия под властта на Османовата династия.

Глава 6: Социално-икономически и етнокултурни процеси в малоазийските бейлици

Приемственост и промени в селския живот

Образуването на независими бейлици се отразило значително върху живота на основната маса от населението на Анадола. Само по себе си изчезването на единния център на политическата власт не можело да предизвика някакви трусове в характера на дейност на земеделците и чергарите скотовъдци, но условията на живота и труда им се изменили. Постоянните конфликти между бейлиците, борбата за господство, стремежите на бейовете да разширят владенията си сериозно усложнявали живота на селските общини, затова пък позволили на номадите да получат по-голяма свобода на действие и да се сдобият с нови пасбища за сметка на орната земя. Увеличаването на номадските и полуномадските елементи протичало успоредно с намаляването на броя на земеделците поради разораване, присъединяване на част от селяните към отрядите на бейове и емири, а също и вследствие оттичането на селска младеж към градовете.

Промените в аграрните отношения били друго следствие от политическата раздробеност. Докато съществуването на погранични уджове в държавата на Селджуките било свързано с узурпация на правата на държавата като собственик на земята и с увеличение на относителния дял на мюлка, т. е. на безусловното, наследствено земевладение, то последвалото превръщане на уджовете в самостоятелни политически образувания дало тласък за обратен процес — превръщане на собствената земя на владетеля на уджа (уджбей) в държавни земи (мири). Укрепването на авторитета на владетеля на дадено княжество и успешното осъществяване на курса към анексия на владенията на съседни династии било съпроводено от увеличаване на държавния поземлен фонд. Тюркско-монголските традиции в живота на Анадола, чието въздействие нараснало поради монголското нашествие, също допринасяли за тази тенденция. Скотовъдните племена, носители на патриархално-общинните устои и представи, били социалната сила, на която се опирали анадолските бейове в своята политика, насочена към максимално разширяване на държавните земи.

Следващата история на бейлиците е белязана от налагане на системата на условно земевладение, сиреч раздаване на служебни държания. Този процес не означавал, че е настъпил нов етап в развитието на аграрните отношения в средновековна Турция, но изразявал определено връщане към онези форми, които били вече познати на селджукското общество. Разбира се, не става дума за пряко възраждане на институции, съществували при Селджуките, а за появата през XIV–XV в. на категории земевладение, типологически сходни с разпространените през XII–XIII в. В различните бейлици това сходство се проявявало различно. В княжества като Караман, което било образувано върху територията на Конийския султанат, аграрните отношения били по-близки до селджукския образец, отколкото в Егейските емирати, създадени върху земи, които до неотдавна принадлежали на византийците.

Общ момент за по-голямата част от бейлиците смятаме появата още през XIV в. на такава категория служебно земевладение, каквато е тимарът. Негова характерна черта било отдаване на правото за прибиране на данъци от селското население в замяна на изпълнението на определена служба, най-често военна. В това отношение той бил сходен с класическата за Мюсюлманското средновековие институция икта. Обаче използването на новия, заимстван от персийския език термин (означаващ «покровителство, милост, възнаграждение») за условното владение, свидетелства, че тимарът имал и определени отлики от селджукската икта, отразявайки специфичните условия, съществували в Анадола през XIV–XV в.

В Караманския бейлик тимарът се оказал част от системата «маликяне-дивани». Доколкото управниците на княжеството подчертавали приемствеността на властта си от Селджуките, те не можели насилствено да премахнат предишната аграрна система, за която било характерно широкото разпространение на мюлковото и вакъфското земевладение. Като нямали възможност да увеличат фонда на държавните земи, Караманидите тръгнали по друг път. Владетелите на мюлковете и управителите на вакъфите си запазвали правото да получават «русум-и шерие», т. е. шериатски данъци (ушр, джизие, и някои други). Тези събирания се наричали «маликяне». Владетелите на княжеството запазили за себе си правото за събиране на други групи данъци, в частност на «текялиф-и орфие» (обичайни събирания) и «авариз-и дивание» (извънредни данъци). Тази част от доходите образувала категорията «дивани». Именно тя била раздавана в качеството на условни държания. Тимарът в Карамания бил много подобен на «класическия» вид икта от IX в. И двете тези аграрни форми представлявали не толкова владение на земя, колкото право върху приход от добива на земеделците. Доколкото държавата определяла броя на земеделските стопанства на селяните, от които следвало да се получат данъци, и размера на постъпленията, то може да се смята, че в основата на иктата през IX в. и на караманския тимар представлявали отчисления от полагащата се на държавата централизирана рента. Обаче вторият вид владение се отличавал от първия с по-сложен ред за получаване на дохода.

В Егейските емирати тимарът възпроизвеждал византийската прония — получаване на земя срещу служба, което получило широко разпространение във Византия след XIII в. Впрочем, думата «тимар» е еквивалентна и по смисъл на термина «прония», който на свой ред е еквивалентен на латинския «бенефиций». Съдейки по запазените свидетелства, тимарите в Западен Анадол се делели на «свободни» (сербест) и «несвободни» (сербестсиз) в зависимост от това, как се присвоявали постъпленията от податното население. Свободните, давани на представителите на властта по места, се отличавали с това, че основните данъци (освен джизие) принадлежали на владелците им. Държателите на несвободни тимари били задължени да делят с местните управници някои видове събирания, в частност глобите за нарушения и такси.

Най-често тимарите бивали предоставяни срещу военна служба. Владелците им се наричали спахии, а гръцките автори от това време ги наричали тимариоти. Поземлени държания получавали и други лица, в частност кадиите. Най-големите тимари, наричани хасове, били раздавани на родственици и лица от близкото обкръжение на бея.

Тимарите се състоели от две части. По-голямата част била съставена от стопанствата (чифтове) на селяните. Сам тимариотът имал право на отделно стопанство, наречено хаса чифтлик. По правило местните селяни били длъжни да обработват този чифтлик, получавайки в замяна част от реколтата.

Самите селяни представлявали твърде разнородна маса. Повечето от тях били обикновена рая, която владеела с право на унаследяване своите стопанства, като плащала на тимариота съответните данъци. Друг бил статутът на земеделците арендатори, които обработвали земята на частните земевладелци, получавайки в замяна част от добива й. Освен това имало отделни категории, задължени да изпълняват определени повинности в полза на държавата. Към тях се отнасяли занаятчиите, дърварите, рударите, които срещу труда си били освобождавани от плащане на «текялиф-и орфие» и «авариз-и дивание».

Особени категории селско население били приобщени към «аскерите» (военното съсловие). Първоначално те спадали към племенното опълчение, а след образуването на спахийската войска им било възложено изпълнение на различни военноспомагателни функции, включително разузнаване на действията на неприятеля, охрана на обози, осигуряване на безопасността на пътищата и планинските проходи, куриерска служба и пр. По правило такива селяни били освобождавани от плащане на данъци, но средствата им недостигали за набавяне на съответно снаряжение и покриване на другите разходи, свързани с участието в походи. Затова те обикновено се обединявали в оджаци (задруги). Членовете на оджака участвали във военните експедиции като се редували, при което тези, които в дадено време били свободни, заплащали разходите на онези, които трябвало да се отправят на война. В редица случаи такива задруги получавали тимар за общо ползване. Членовете им, разбира се, не могат да бъдат отнесени към спахиите, но същевременно статутът им бил очевидно по-висок, отколкото на обикновената рая.

Търговия, занаяти и строителство в градовете

Тежестите, които носело селското население, засягали и гражданите. Градовете на Анадола през XIV–първата половина на XV в. били малки по площ и брой на жителите. В списъка на стоките, изнасяни на градските пазари и подлежащи на облагане с пазарни такси, преобладавали земеделски продукти, въпреки че наред с тях продавали изделията си майсторите кожари, грънчари, бакърджии, ковачи, свещари, сарачи и др.

Арабският пътешественик Ибн Батута бил поразен от евтиния живот в Анадола: половин тлъст овен струвал само 10 дирхема (т. е. 10 акчета), а за 2 дирхема можело да се купи хляб за 10 души за цял ден; въпреки големия студ, връзка дърва струвала 1 дирхем. Ясно е, че освен от всички други обстоятелства, ниските цени на пазара се определяли и от слабото търсене.

Постоянните конфликти в Централен и Източен Анадол през втората половина на XIV–началото на XV в. съществено свили възможностите за търговски връзки с източните страни. При тези условия в по-изгодно положение се оказали градовете, свързани с левантинската търговия. Съдейки по сведенията за нея, списъкът на стоките, купувани от европейците в Анадола, бил доста голям. На първо място били зърното, памукът, коприната, ленът, стипцата. В голямо количество се изнасяли различни растителни бои, нужни за оцветяване на кожи, коприна, вълна и памук, дъбилни вещества (корен на брош, валонея, мастилен орех, шафран), а също благовонни смоли и восък. Търсени били дървеният материал, добитъкът и робите. Чуждестранните търговци купували охотно и някои изделия на анадолските майстори — различни видове изделия от коприна, произведени в Бурса, в това число кадифе и брокат; туркменски килими красели дворците на мамелюците в Египет, според свидетелството на Ибн Батута; с популярност се ползвали памучните тъкани, кожарските и грънчарските изделия.

Изгодите от левантинската търговия твърде скоро натежали на везните срещу приходите от пиратството и ограбването на търговските кервани. Още от 30–те години на XIV в. започнало сключване на търговски съглашения между западноанадолските емири и управителите на европейските владения по Егейско и Средиземно море. Най-ранният дошъл до нас такъв акт е съглашението от 1331 г. между Орхан бей от емирата Ментеше и дука на венецианския остров Крит. Емирът предоставял на венецианците черквата «Св. Никола», земя за строителство на необходимите сгради и се съгласявал с присъствие на консул в княжеството, чиито задължения били грижите за имуществото на починали търговци, решаване на спорове между венецианците и участие при разглеждане на тъжби между венецианци и турци. Върху внасяните и изнасяните стоки било установено двупроцентно мито.

Аналогичен договор бил сключен между дука на Крит и управниците на княжеството Айдън през 1337 г. Нееднократно подновявани и уточнявани, тези договори определяли отношенията на венецианците с Егейските емирати чак до края на XIV в. Те изиграли важна роля в развитието на левантинската търговия, като позволили да бъде преодолян острия конфликт между християнските и мюсюлманските средиземноморски владения. До голяма степен именно благодарение на тях Венеция съумяла да се издигне до водещи позиции сред европейските партньори в търговските операции. Важно е да се отбележи, че според същия принцип в следващите години били поставени търговските връзки на емиратите с малките търговски държави на Европа — Дубровник, Анкона, херцогствата и кралствата на Италия. Тези договори послужили за образец на споразуменията, сключени от османските владетели в края на XIV–началото на XV в. с Генуа, Венеция, Византия и други участници в левантинската търговия.

Тези договори са интересни и от гледна точка на търговската политика на анадолските емири. Прави впечатление ниският процент на облагането върху експортирани и импортирани стоки. За сравнение ще отбележим, че през същия период в мамелюкски Египет то възлизало на 10% за вноса и 5–10% за износа. Друго обстоятелство, характерно за тези операции: в договорите било предвидено предимство за емира при покупка на презморски стоки. През първите три дни след пристигането на стоката търговците били длъжни да преговарят с него за цената на вещите, които бил си харесал. Едва след изтичането на този срок, ако стоката не бъдела купена от емира, търговецът можел да я предложи на други купувачи. От текстовете на договора следва също, че търговията с определени стоки била обект на държавен монопол; продажбата им се отдавала под откуп. Но венецианците полагали усилия да ограничат сферата на дейност на откупвачите.

В договора от 1331 г. било предвидено, че пристигащите търговци са длъжни да купуват кожи «във владенията и пазарите на емира, но не в лавките на месарите». Това положение показва, че владетелят на емирата поддържал строга регламентация на занаятчийското производство. В дадения случай от месарите имали право да купуват кожи само табаците кожари. На обущарите, майсторите на седла, сарачите било разрешено да купуват обработените от тях кожи, и едва след като бъдело удовлетворено търсенето им, табаците можели да предлагат кожи на други купувачи. Тази тъй отчетлива регламентация на отношенията между майсторите занаятчии и търговците свидетелства за съществуване на определени форми на професионално обединяване сред гражданите, изместващи организациите ахи, толкова влиятелни в условията на политическа анархия.

Пак тия търговски договори позволяват да говорим за укрепване на държавния контрол над живота на града. В тях е фиксирана и регламентирана дейността на някои емирски чиновници, пряко свързана с надзора над производителя. Сред тях могат да бъдат споменати мухтасибът, чиято длъжност била да следи стандарта на продукцията и пазарните цени, събирачът на пазарните такси (бадж), откупвачът (амил).

В съществуващите по онова време условия гражданите възприемали засилването на държавния надзор като необходимо условие за стабилност и безопасност на живота и труда им. Затова неслучайно много селски жители се стремели да се преселят в градовете. Владетелите, от своя страна, виждали в разцвета на градовете не само източник за попълване на доходите на хазната, но и свидетелство за устойчивост на собствената им власт. Затова те отделяли много внимание както за регулиране и стимулиране на активността на градското население, така и за градското строителство, като се стремели да издигнат авторитета си чрез градежа на дворци, джамии, мавзолеи и ханове. Ако през епохата на Селджуките основното внимание на султаните било насочено към благоустройството на Коня, Кайсери и Сивас, то образуването на голям брой независими бейлици довело до активизиране на строителството в Кютахия, Бурса, Изник, Маниса, Миласа, Адана, Афьон, Малатия и други градове, където и до днес са запазени паметници на архитектурата от XIV–първата половина на XV в. Особено интензивно се строяло в градовете, отвоювани от византийците, тъй като бързо увеличаващото се мюсюлманско население се нуждаело от големи и малки джамии, медресета, обители за привържениците на различни религиозни ордени.

Състояние на духовния живот

Епохата на бейлиците била ознаменувана не само с политически съперничества и остри социални конфликти, но и с дълбоки идейни търсения и яростни сблъсъци на различни мировъзрения, в които се раждало единството на самосъзнанието на новия етнос — турския народ.

Забележимото увеличение на относителния дял на мюсюлманите чрез ислямизация на местното гръцко население било една от основните страни на религиозно-културния живот в анадолското общество. За това свидетелстват както разширяването на мрежата от мюсюлмански религиозни и благотворителни учреждения, така и намаленият брой православни центрове и брой енориаши в тях, обедняването и закриването на черквите и манастирите. «В оная Турция, която се нарича Мала Азия, — отбелязал ученият монах Журден де Северак след пътуване на изток, — живеят турци, неголям брой гърци — схизматици и арменци.»

Настойчивата пропагандна дейност на различни суфитски братства (тарикати) съдействала за процеса на ислямизация. За успеха на проповедите на членовете им в немалка степен допринесло това, че проповедниците били възприели някои елементи от християнската обредност и често признавали равенството на християни и мюсюлмани. В това отношение особено показателен бил тарикатът на бекташите, създаден през втората половина на XIII в. от един последовател на Баба — Илияс Хаджи Бекташ. Бекташите проявявали търпимост към всички религии; отдавайки особено значение на вътрешното състояние на вярващия, а не на външните проявления на вярата, те не настоявали за спазване на мюсюлманската обредност (ритуални молитви, пост), допускали пиенето на вино и появата на жени с открити лица по улицата, но се обявявали за безбрачие. Концепцията за християнската Троица при тях се трансформирала в идеята за единството на Бог, Мохамед и Али. Подобно на християните, членовете на братството трябвало да изповядват греховете си пред шейха.

Показателно е и това, че бекташите, които се отправили заедно с османските газии на Балканите, провъзгласили за свой свят покровител един друг последовател на Баба Илияс — Саръ Салтък, който през 1261 г. се преселил в Добруджа. По-късно той станал герой на епични предания, в които се проявявал като ревностен проповедник и борец за вярата. Там се разказва, че Саръ Салтък проповядвал исляма в черквите, преоблечен в монашеско расо и въоръжен с дървен меч. Използвайки подобни сюжети, бекташите бездруго вършели достатъчно успешно своята пропаганда сред простия народ, но не по-малко ясно е, че еклектичните им вярвания били твърде отдалечени от ортодоксалния ислям.

Впрочем, бекташите не били изолиран случай. Епохата на бейлиците се оказала време на богат разцвет на неортодоксалните религиозни движения, също и на шиитската пропаганда. В определена степен за това явление допринесла самата политическа ситуация, но в не по-малка степен то било свързано с увеличеното присъствие на туркменските племена с техните примитивни представи за исляма.

Религиозните братства, които действат по онова време в Анадола, могат да бъдат разделени на две групи. Към първата от тях се отнасят накшбенди, мевлеви, халвети. Това били вече улегнали ордени, с утвърдени символика и ритуал, действали основно в градовете и вербували привърженици из средите на управляващия елит. Втората група се състояла от цяла редица нови, но вече популярни сред народа братства. Към тях спадали и странстващите дервиши — абдали, календери, бабаи и други, които по-късно се влели в редовете на бекташите. Новите тарикати дали основа за дейността на ония социални сили, които се обявявали против съществуващия политически строй и защитавали идеята за равенство между хората. Представите им са най-пълно отразени в трудовете на изтъкнатия учен-философ и суфитски шейх Бедреддин Симави (1358–1416), а също в проповедите на неговите последователи, като например Бьорклюдже Мустафа (поч. 1416). Членовете на новите братства изпитвали влиянието на шиитските идеи, чиито носители отричали властта на анадолските емири заради привързаността им към ортодоксалния сунизъм.

Освен бекташите и последователите на Бедреддин Симави могат да бъдат отбелязани и други ордени, появили се на границата между XIV и XV в. и активно съдействащи за развитието на социално-религиозните движения. Такъв бил, в частност, орденът байрамие, създаден от Хаджи Байрам (поч. 1430), селянин от околностите на Анкара. Той призовавал привържениците си, сред които имало много селяни и занаятчии, да се обединят в общини, за да ползват само плодовете на труда си, получени в резултат от общото обработване на земята или от занаятчийския труд. С печалбата след продаване на изработеното той помагал на бедни и несретни хора. Когато броят на тези общини започнал да расте, дейността на Хаджи Байрам предизвикала подозрението на властите. Той бил заловен, обвинен в пропаганда на ерес и изправен на съд пред османския султан Мурад II, който обаче бил известен със симпатиите си към дервишите. Султанът не само помилвал Хаджи Байрам, но и освободил общините му от някои повинности, с което, разбира се, издигнал авторитета си сред народа.

По-трагична била съдбата на членовете на братството хуруфи, основано от занаятчията Фазлулах (поч. 1394) от иранския град Астрабад. Фазлулах се обявил за Махди(5), дошъл да обедини мюсюлманите, християните и юдеите в единна вяра. Неговата интерпретация на Корана се основавала на кабалистични тълкувания на буквите в това съчинение. С Бедреддин Симави го обединявало убеждението, че светът е вечен и се намира в непрекъснато обновление. Подобно на Хаджи Байрам, той призовавал към общ труд и ползване единствено от плодовете на този труд. Проповедите на хуруфитите били възприемани от учените улеми или като израз на пълно неверие, или като пропаганда на християнството. Срещу членовете на ордена се разразили жестоки преследвания. Азербайджанският поет Несими, принадлежащ към анадолските хуруфи, бил екзекутиран в Халеб «за богохулство» — одран бил жив (1409).

От редовете на суфитските проповедници и философи излезли изтъкнати поети, чиито съчинения положили основа за развитие на турската литература. Първото място сред тях принадлежи безспорно на Джеляледдин Руми. Произведенията му оказали огромно влияние върху много поколения мислители и поети. Не по-малко бележита фигура от онази епоха бил поетът Юнус Емре (1250–1320). Той прекарал целия си живот в странстване като мюрид на един суфитски шейх. В лириката му темата на странстването, чуждата земя, тъгата по родината станала определяща, като се сливала с друга — темата за страдалния суфит, чакащ божествено откровение. По религиозно-философските си възгледи Юнус Емре бил привърженик на пантеизма, смятайки, че божественото начало присъства във всичко. Възпявайки природата, поетът славел Бога, разтворен в нея. Творчеството му носи традиционно-песенен характер, символиката в стиховете му се подхранва от народното творчество. Той станал основоположник на поезията на народните певци — ашъки. Освен лирически произведения, на Юнус Емре принадлежи и философското съчинение в стихове и проза «Назидателно послание», където е изобразена борбата на пороците и добродетелите във вътрешния свят на човека, уподобен на голям град под управлението на падишаха Разум. Всяка от шестте глави на «Посланието» е построена по избраната схема: попадналият в мрежите на порока призовава Разума, а той неизменно изпраща за освобождаването му силите на добродетелта — Умереност, Скромност, Щедрост, Правдивост.

Към същата плеяда суфитски автори спада и по-младият съвременник на Юнус Емре, Ашик паша (1271–1332). Дядото на поета бил един от активните участници във въстанието на Баба Исхак през 1239–1240 г., а баща му застанал начело на същото братство, бидейки важен сановник. От тях Ашик паша наследил репутацията на висока образованост и святост. Най-характерни за творческото му наследство са дидактическите поеми, в които се тълкуват основните положения на суфизма. В разбирането си за суфизма авторът се отдалечил от крайните възгледи, с които се отличавали Джеляледдин Руми и Юнус Емре. Той се опитал да съедини суфитските етични норми с представите на ортодоксалния ислям. В най-известното си произведение «Поема на скиталеца» той твърди, че истинският суфит, озарен от вътрешно прозрение, не бива да избягва хората и да страни от въпросите на бита. За Ашик паша главна добродетел бил човешкият разум, та проповядвал необходимостта и ползата от знанията, с чиято помощ човек може да облагороди себе си и да благоустрои околния свят.

Поетът подчертавал, че създава поеми за турците, стремял се да преодолее пренебрежителното отношение към турския (по-точно към стария анадолско-тюркски) език, на който преди него никой не бил писал. Тази тенденция за използване на родния език в литературни произведения води началото си още от сина на Джеляледдин Руми — Султан Велед (1226–1312), който станал глава на «мевлеви» (откъдето и титлата «султан», показваща високото положение на Велед сред суфитите). От 25–те хиляди двустишия, съставляващи поетичната му трилогия «Велед-наме», 235 са написани на старотурски, и още няколко — на гръцки. Явно авторът се стремял да приближи суфитските идеали до обикновените хора.

През същия период започват да се формират и други жанрове на турската литература, в частност воинската повест, представена от сказанията за древния герой Батал, за легендарния борец за вярата Саръ Салтък, за основателя на тюркската държава на Данъшмендидите — Мелик Данъшменд. Популярни били и житийните съчинения за мюсюлмански светци и за създателите на религиозни ордени Джеляледдин Руми и Хаджи Бекташ, за Ахи Еврене (Насреддин Туси) — основателя на братствата ахи. Създадени били и любовно-романтични поеми за геройски подвизи и възвишена любов, например съчинението на Шейад Хамзи «Юсуф и Зулейха».

Появата на поемата «Искендер-наме» заслужава да бъде специално отбелязана. Авторът й, поетът Ахмеди (1329–1413), започнал придворната си кариера като възпитател на престолонаследника на айдънския емир, но после си намерил друг покровител в лицето на емира на княжеството Гермиян; в края на XIV в. се озовал в двора на османските султани, а в началото на XV в. — в свитата на Тимур, след чиято смърт поетът се върнал в Анадола. Посветена на подвизите на Александър Македонски в търсене на живата вода, под която авторът подразбирал науката, носеща безсмъртие на оногова, който се издигне до нея, поемата на Ахмеди представлява и стихотворна историческа хроника, обхванала събитията в Мала Азия до началото на XV в. В това отношение тя е още един пример за укрепване на самосъзнанието на турския народ, опитващ се да осмисли своето място в битието на човечеството.

Анадолските емири и приближените им по правило знаели само родния си език, затова поощрявали преводаческата дейност. В резултат се появила значителна преводна литература, при това не само с религиозно или художествено съдържание, но и научна. Могат да бъдат отбелязани направените за Умур бей Айдъноглу преводи на арабските назидателни истории «Калила и Димна», съкратеното изложение на поетичния сборник на Саади «Бустан», съчинението на арабски ветеринар от XIII в., в което са систематизирани данни за билките и приложението им за лечение на коне. Сред запазените в библиотеките на Турция ръкописни книги от онова време има особено много медицински трактати, трудове по философия и теология, юридически съчинения и дидактически наставления за властелините, което свидетелства за широките интереси на представителите на управляващия елит и за стремежа им да се приобщят към постиженията на културата от античната епоха и съвременния им мюсюлмански свят.

* * *

Значението на периода на бейлиците в турската история още не е оценено по заслуга. Често възприемат тази епоха като някакъв преходен етап между две други епохи — селджукската и османската, белязани от съществуването на силни централизирани държави и високо равнище на постижения в областта на културата. Този възглед е основан върху факта, че от втората половина на XIII в. чувствително се увеличил относителният дял на тюркските номади, които били възприемани като варвари не само от византийците и другите християнски съседи, но и от приобщилите се към близкоизточната цивилизация селджукски тюрки. Именно с това «варварско» начало бива свързвано засилването на центробежните тенденции, довели до разпадане на политическото единство в Анадола и до появата на голям брой автономни центрове на властта. Пак с него обясняват възродената роля на доислямските тюрко-монголски традиции и отслабеното влияние на иранската политическа и духовна култура. Нарасналото присъствие на номадите може да се приеме и като основна причина за повторното усилване на държавното начало в аграрните отношения и явното връщане към поземлените категории от XII–началото на XIII в.

Впрочем, възраждането на влиянието, което упражнили номадските племена, не било единствен резултат от втората вълна на тюркска миграция в Анадола. Много по-важно е, че тя ускорила развитието на етногенезиса у турците. Чувствително се активизирали процесите на езикова асимилация, ислямизация и тюркизация на гръцкото и другото немюсюлманско население на Мала Азия. Литературните, историческите и научните съчинения, написани на стария анадолски тюркски език, свидетелстват за ръста на самосъзнанието на турския етнос. Образуването на този етнос завършило в основни линии към края на периода на бейлиците, т. е. около средата на XV в.

Връщането към ранносредновековните форми на поземлени отношения също не означавало просто повторение на миналото. Тимарската система, която била установена в малоазийските емирати, имала забележими отлики от своя селджукски прототип. В частност, тя изпитала голямо влияние от византийските аграрни институции, което позволява да се говори с по-голяма увереност за феодалната основа на обществените отношения в бейлиците.

Запазвайки социална и културна откритост, присъща на селджукското общество, бейлиците се оказали по-предразположени към контакти с християнския свят. По това време фактически започва преориентация във външната политика на тюркските управници от Изтока към Запада. Ако в селджукската епоха вниманието им било обърнато главно към Багдад, като център на мюсюлманския свят, то след монголското нашествие, което предизвикало икономически и политически упадък в близкоизточния регион, а също и във връзка с утвърждаването на тюркските емирати по Егейското крайбрежие, възникнали условия за редовни връзки между тях и страните от Южна и Югоизточна Европа. Че тези условия са били поне частично реализирани, личи от търговските и политическите договори на малоазийски бейове с византийски императори, италиански и балкански владетели, от усилията за създаване на собствена флота в Егейските емирати и от използването на християни-ренегати на служба при тюркски владетели.

В земите на бейлиците широко разпространение придобили неортодоксалните религиозни движения, дейността на суфитски тарикати и дервишки братства. В проповеди на духовните им наставници, в обреди и служения може ясно да бъде проследено влиянието не само на умерените и крайните течения на шиизма, но и на християнството и доислямските вярвания. Активността на религиозните ордени отслабила съществено позициите на официалния сунизъм, което в някаква степен също допринесло за развитие на отношенията с християнска Европа.

Сферата на подобни контакти била много по-широка в бейлиците от Западен Анадол, които по равнище и темпове на развитие определено изпреварили другите княжества. Затова тук възникнали най-благоприятни условия за начало на политическа консолидация на турския народ. С пълна сила този процес се разгърнал през османската епоха.

Първите векове от османската епоха (XV–XVII в.)

Глава 7: От бейлик до султанат

Пътища и методи на османската експанзия

Характерният за османското общество начин на живот станал определящ за Анадола едва около средата на XV в.; дотогава влиянието му не било особено чувствително. Нещо повече, трудно се намират свидетелства за него, датиращи отпреди 60–70–те години на XIV в. Тъкмо затова запознаването с ранната османска история помага да разберем по-добре, защо на управниците на един неголям бейлик във Витиния било съдено да изиграят ролята на обединители на тюркските владения в Мала Азия.

Сведенията за дейността на основателите на османската династия Осман и Орхан са до крайност оскъдни и противоречиви. Те се основават на устни предания и легенди, насъбрани около имената им впоследствие. Почти всички документи, по които учените биха могли да съдят за замислите и постъпките на тези исторически личности, при внимателна проверка се оказва, че са били подправени в по-късни времена. За възстановяване на ситуацията, съществувала в бейлика, обикновено използват разкази от първите османски летописци Ашикпашазаде, Оруджа, Нешри, но не бива да се забравя, че хрониките им са създавани в края на XV–началото на XVI в. и то по повеля на продължителите на Османската династия. Затова с определена достоверност може да говорим само за най-значителните военни експедиции на османците.

Те били насочени предимно на запад, против християнските владетели в Мала Азия и на Балканите. Тези походи били израз на «газавата» (война за вярата) за участниците в тях, но за организаторите им честите набези и завзетите земи на «неверниците» обективно носели не само славата на «газии» — борци за вярата — но и средствата, необходими за укрепване на властта и разширяване на владенията им. Както по-рано, в епохата на настъпление на селджукските тюрки в Анадола, така и почти три столетия по-късно съвременниците недооценили замислите и възможностите на завоевателите. Балканските политици — византийци, българи, сърби — считали, че малоазийските «варвари» (агаряни, сарацини, перси, мюсюлмани — така ги зовяли във византийската литература от онези години) са способни единствено на краткотрайни набези, поради което си правели сметка да използват «агаряните» като временни съюзници било в съперничеството със съседни държави, било в династическите си борби.

В началото на османската експанзия на Балканите съществували няколко самостоятелни държави и княжества. Най-големите между тях били Византия, Сърбия, България и Босна. Владетелите на Югоизточна Европа враждували непрекъснато помежду си, отнемали си земи и градове. Взаимното съперничество и вътрешните раздори подривали силата на балканските държави, а тежките данъци предизвиквали широко недоволство сред селяните и градските низини. В обстановка на изостряне на междудържавните и вътрешните борби съпротивата срещу завоевателните експедиции на османските турци не можела да има всенароден характер. Страхът от народни вълнения принуждавал балканските владетели да се опират на наемници, чийто брой не бил голям. От 30–те години на XIV в. насетне те наемали и отряди от анадолските бейлици, като сключвали съюзни договори с владетелите им.

Османските акънджии (от думата «акън» — набег) се появили на Балканите през 1345–1346 г. в качеството на съюзници на претендента за византийския престол Йоан Кантакузин. Тази съвместна акция била скрепена и от династичен брак: надвил своите съперници, новият василевс дал дъщеря си за жена на Орхан. През 1348 г. синът на Орхан — Сюлейман, се появил в Тракия с голяма войска за участие в замисления от родственика му поход срещу Сърбия. След година време акънджии извършили жестоко нападение над българските земи. Според свидетелството на Никифор Григора, Йоан Кантакузин заплатил на османските наемници за тези походи от средствата, които наследникът на Иван Калита — московският велик княз Симеон Гордий, дарил за ремонта на храма «Света София» в Константинопол. Така за първи път в историята се пресекли пътищата на двете велики княжества, които станали основа за две могъщи съседни държави — Руската и Османската империя.

Съюзът с Орхан скоро дотежал на Кантакузин, тъй като набезите на «агаряните» придобивали все по-голям мащаб. Но предложението му за съюз срещу «варварите» не било подкрепено нито от българския цар, нито от сръбския деспот. Затова, когато през 1352 г. друг претендент за византийския престол тръгнал заедно с български и сръбски отряди срещу Кантакузин, той отново повикал на помощ войните на Сюлейман. На връщане към Витиния те завладели малката крепост Цимпе на Галиполския полуостров. Кантакузин се опитал да встъпи в преговори с Орхан, предлагайки му голяма сума пари като компенсация за напускането му на крепостта. Обаче през март 1354 г. станало земетресение, което разрушило много галиполски укрепления. Пътят към Дарданелите се оказал открит за османците. За Сюлейман не представлявало особен труд да окупира целия полуостров Галиполи, който станал база за следващото настъпление към Балканите.

Нищо не можело повече да спре започналите завоевателни операции: нито гибелта на инициатора на османското проникване в Югоизточна Европа Сюлейман (1357), нито междуособните борби, започнали в бейлика след смъртта на Орхан и завършили с встъпването на власт на третия му син Мурад (1362–1389), нито завземането на османските владения в Галиполи от византийците през 1366 г., с което в продължение на повече от 10 години връзките между войската, действаща на Балканите, и управниците на бейлика в Мала Азия били крайно затруднени.

Под водачеството на военачалниците си Хаджи Илбей, Евренос бей, Михал бей, Туракхан османците разгърнали широко настъпление по три основни направления: на запад, покрай брега на Егейско море, на северозапад, покрай известния от римско време «Царски път», който съединявал Адрианопол със София и Белград, и на север — покрай черноморския бряг.

Променя се смисълът на османските военни експедиции: те престават да носят характера на грабителски набези и все по-голямо значение придобива завземането на земи с цел събиране на данъци и облагане на покорените народи с други повинности. Но тези промени не били своевременно оценени в пълна мяра от балканските управници, така както не била оценена и важността на съвместната борба срещу чуждите завоеватели. В битката при Черномен (на р. Марица) през 1371 г. били разгромени силите на първата антиосманска коалиция, начело със сръбския деспот Углеша. След това сражение съпротивата срещу османските турци намаляла, но и завоевателите сменили тактиката, стремейки се да принудят балканските феодали да се подчинят на Мурад като негови васали.

Към началото на 80–те години почти целите Тракия и Македония попаднали под османска власт. Оставяйки Константинопол в тила си, Мурад съсредоточил всичките свои усилия към покоряване на Сърбия. Решаващата битка се състояла на Косово поле на 28 юни 1389 г. В деня на сражението загинали предводителите и на двете страни — Мурад I и крал Лазар. Опълчението на сърби и босненци, събрано от Лазар, не могло да спечели победа над войските на Мурад. Този неуспех решил съдбата на сръбската държава, която загубила независимостта си.

Османската експанзия нанесла огромна вреда на стопанския живот на балканските страни. Загинали десетки хиляди души, други били отвлечени в робство, мнозина избягали от родните си места. Общият брой на населението спаднал значително. Завоевателите подложили много градове на грабеж, разрушавайки местните културни огнища. Установяването на османското господство безспорно представлявало стъпка назад в историческото развитие на балканските народи.

В резултат на своите балкански завоевания неголемият пограничен бейлик за кратко време се превърнал в обширна държава със силна централна власт. Всички завзети земи били сведени до единна административна единица — Румелийско бейлербейство (или още — Румелия, от турското Румили, т. е. страната Рум). Адрианопол (Едирне или Одрин) станал център на новите владения, където Мурад пренесъл столицата си. Благодарение на своята укрепнала военна мощ той могъл да започне разширение на властта си и в Мала Азия. Във военното стълкновение с караманския бей заради княжеството Хамид използвал части, предоставени от балканските му васали. В този конфликт османците за първи път приложили огнестрелно оръжие — топове и тежки фитилни пушки.

Приемникът на Мурад, неговият син Баязид I (1389–1403) развил бащината си тактика в пълна мяра: с помощта на християнските си васали за кратко време съумял да подчини западноанадолските бейлици, а след това използвал войските на малоазийските бейове за продължаване на военните действия на Балканите. През 1393 г. османските турци вече били завладели Търново, столицата на България, а през 1396 г. под стените на Никопол, който е на южния дунавски бряг, се сблъскали с обединените сили на унгарци, власи, българи и европейски рицари кръстоносци, наброяващи до 20 хиляди души, и ги разгромили в кръвопролитно сражение. След това Баязид I, който заради бързите си военни успехи на Балканите и в Мала Азия получил прозвището «Йълдъръм» (Светкавицата), замислил да превземе Константинопол и пристъпил към строителство на голяма флота за обсадата на тази първокласна крепост. На успешния завършек на обсадата попречил Тимур, който нахлул в Мала Азия.

Султанската власт и имперските амбиции

На първо време вътрешното управление на османския бейлик било крайно примитивно. Осман и Орхан били утвърдени в званието «бей» от съвета на племенната аристокрация. Беят се проявявал преди всичко в качеството на военачалник, а основната му функция била организацията на грабителски походи срещу съседите. Най-близки съратници на бея се явявали неговите родственици — синове и братя, които той назначавал за управници на превзетите градове и крепости.

Процесът на социална диференциация в османското общество се засилвал успоредно със завоеванията, предприети в първата половина на XIV в. Знатните племенни родове съсредоточили в ръцете си големи богатства във вид на земи, добитък и злато; те се откъсвали все повече от основната маса на населението, превръщайки се постепенно в управляващ елит.

За ускорение на еволюцията на обществените отношения голямо значение имало постепенното сливане на тюркски племена с местното уседнало население, което било носител на различна (византийска) цивилизационна уредба. В социално-икономическия живот на княжеството важна роля играели и градовете, особено Бурса, Изник и Анкара, които били не само административни, но и търговски, културни и занаятчийски центрове.

Управлението на бейлика се усложнявало заедно с териториалното му разширяване. При Орхан се появили първите везири, започнало сеченето на собствена монета — акче, с тегло 1,15 г, която първоначално съдържала около 90% сребро. Променила се и организацията на армията. Били създадени отделни отряди на пехотата (яя или пияде) и на конницата (мюселлем). По време на поход войните от тези отряди получавали възнаграждение в размер на 1 акче дневно. В мирна обстановка обработвали земите, които централната власт им отделяла за лично ползване, и които били освободени от данъци. Така била направена първата крачка по пътя на прехода от племенното опълчение към феодална армия. Въпреки че войската, създадена през първата половина на XIV в., се състояла предимно от пеши и конни опълченци — общинници (азапи и акънджии), военните преобразувания в бейлика показвали далечния прицел в замислите на владетелите му. Новата войска трябвало да осигури не само завоевания на Балканите, но и обединение на Мала Азия под тяхна власт. Успехът на тези планове позволил на Мурад да приеме титлата султан, което станало малко преди смъртта му.

Най-важна роля за укрепване на централизираната монархия изиграла ориентацията на османския управляващ елит към практиката на раздаване на условни поземлени държания — тимари. Като правило, първите османски тимари представлявали ненаследствени владения на част от завоюваните земи, давани на държателите им — спахиите, за ползване при условие за задължително изпълняване на определена, най-често военна служба. От XV в. условните държания (общото им название е дирлици) се различавали преди всичко по размера на доходите от тях. Собствено тимари се смятали държанията, които носели приход до 20 хиляди акчета. Спахиите, които ги получавали, обикновено били наричани тимариоти. По-големите поземлени държания — зиамети — давали на държателите им (заими) доход от 20 до 100 хиляди акчета. Накрая, съществували и едри владения — хасове — с доходи над 100 хиляди акчета. Основно задължение на тимариотите и заимите било участието във военни походи заедно с определен брой хора и набавянето на снаряжението им. Хасовете били предоставяни на лица, заемащи високи държавни постове, за времето на службата им.

Тимарската система трябвало да осигури възпроизводство на основната маса спахии — най-многобройната прослойка от образуващата се феодална класа. Авторите от XV–XVI в. ги отнасяли към категорията «хора на меча», тъй като спахиите били задължени да носят военна служба в редовете на конното опълчение и едновременно да отговарят за поддържане на реда по места и за редовно изпълняване на повинностите към държавата от зависимото селячество. Възникването на тази система станало възможно в резултат от разширяването на османските владения за сметка на Византия и балканските държави. На свой ред увеличеният брой на държателите на тимари означавал значително нарастване на военния потенциал на османската държава, а следователно и на възможностите за продължаване и разширяване на мащабите на агресивната й външна политика.

За османското могъщество в немалка степен съдействало създаването на първите части постоянна войска, която била на държавна издръжка. Тя получила името еничар (от турското «йени чери» — «нова войска»). Първият такъв пехотен отряд бил сформиран още при Орхан и наброявал едва хиляда души. Спецификата на новия еничарски корпус се определяла от това, че бил комплектуван от лица с робски статус — военнопленници и купени неволници. Еничарите — изтръгнати от своята културно-религиозна среда, лишени от родствени връзки, предадени за обучение на представителите на дервишкия орден на бекташите и задължени да спазват устава им, включително обет за безбрачие — се превърнали в затворена военна корпорация на една средновековна платена войска, в гвардия на османските султани. Предназначението им било главно да водят нападателни войни, но с тяхна помощ султаните можели да ограничават своеволието на спахиите и да държат в покорство населението на завоюваните страни.

Експанзията на османците на Балканите довела до включване на нови народи в състава на държавата им, които рязко се отличавали от завоевателите си както по нивото на социално-икономическо и културно развитие, така и по етноконфесионална принадлежност. Отсъствието на здрави икономически и социални връзки между поданиците на султана карало управляващия елит да отделя особено внимание не само на военната принуда, но и на исляма като на важен фактор за духовно единение. Първостепенното значение, което било отдавано на разпространението на мюсюлманската религия върху новозавоюваните територии в Югоизточна Европа, се изразявало в насилствена ислямизация на населението и създаване на многобройни религиозно-културни центрове на база на вакъфите.

На ранния етап от османската история носителите на светската и духовната власт — военният предводител (беят) и шейхът на дервишкия орден — били равни по възможности и влияние водачи на османските турци в новозавоюваната от «неверниците» територия. През втората половина на XIV в. военните предводители се превърнали в султани и мястото на дервишките шейхове заели улемите — учените богослови. Благодарение на усилията на последните сунитското тълкование на исляма станало доминиращо в османското общество. С помощта на улемите бил създаден апаратът на държавната власт, из техните среди излезли първите османски везири. Привличането на основната маса улеми в административното управление укрепило съществено авторитета на султаните и централизирания характер на политическия режим.

Времето на управлението на Баязид I било белязано от големи нововъведения. Той придавал голяма тежест на укрепването на държавната хазна, в частност чрез въвеждане на нови данъци, основаващи се не на шериатските норми, а на принципа урф (обичайното право). При него било проведено първото преброяване на податното население и учредени съответните счетоводни регистри — тахрир дефтерлери. Пак тогава започнала да се развива в голям мащаб системата капъкулу(6) («държавни роби») — използването на лица със статус на роби не само във войската, но и за държавна служба. Административното устройство на страната придобило по-отчетливи форми. През 1393 г. в Анадола било създадено второ бейлербейство. Както и румелийското, то се деляло на по-дребни образувания — санджаци. Думата «санджак» (както и арабският й еквивалент «лива») означавала «знаме», с други думи — определен воински контингент, който може да се набере между спахиите от дадена територия. Управителят на санджака, санджакбеят (или мирлива), бил и командир на този военен състав. От времето на Баязид Йълдъръм насетне именно санджаците станали и основна административна единица в Османския султанат.

Усърдието, с което Баязид се занимавал с организацията на държавния механизъм и утвърждаването на централната власт, се дължало на амбициозните планове на султана. Военните успехи породили у него идеята за създаване на могъща империя в Европа и Азия — от Средиземно до Червено море. С тази цел той започнал дори обсада на Константинопол, но поражението, което му нанесъл Тимур през 1402 г. при Анкара, зачертало тези замисли. Армията на Баязид била разгромена, а султанът и двама от неговите синове попаднали в плен.

Социалнополитическата криза в османската държава в началото на XV в.

Нашествието на Тимур опустошило Мала Азия. Бъдещата османска държава се оказала застрашена, тъй като били възстановени Караман и другите бейлици, а останалите, рязко намалени владения на османците в Анадола, Тимур разделил между синовете на починалия през март 1403 г. Баязид. През 1404 г. страшният завоевател се върнал в Средна Азия, където умрял на следващата година. След оттеглянето на войските му започнала ожесточена борба между синовете на Баязид, всеки от които се опитвал да заеме престола на починалия в плен баща. След няколко години от четиримата братя останали живи само двама — Муса и Мехмед. През 1413 г. Муса претърпял поражение в решаващия бой, бил заловен и обезглавен. Мехмед (1413–1421) станал пълновластен господар на османските владения в Европа и Мала Азия.

В междуособната война на Баязидовите синове се проявило отчетливо стълкновението на различните социални сили в османското общество. Според съобщението на турския хронист Ашикпашазаде, Муса в борбата си за власт се опирал на племенното опълчение, а пък Мехмед поддържал спахиите, представляващи ядрото на неговата армия. Победата на Мехмед означавала тържество на феодалното опълчение над войската от свободни общинници. От този момент насетне спахийската конница става първостепенна бойна сила на османската армия, а отрядите на яя и мюселемите губят значението си и се превръщат във военно-спомагателни корпуси.

Завоевателните войни на Балканите и в Мала Азия създали условия за ускоряване на социалната диференциация сред завоевателите. Материалното богатство и политическите привилегии се натрупвали бързо у господстващата класа, където наред с върхушката на бейлика влезли и онези представители на династиите, управлявали в анадолските емирати и балканските държави, които преминали на служба при османските султани. За обикновените хора съответно се увеличавал броят на повинностите към управниците и държавата, а правата им били все повече орязвани. Съответно се променяли и устоите на стопанския бит, основите на политическия, идейния и културния живот. Всичките тези промени не можели да се разминат безболезнено. Те станали причина за острия социален конфликт в страната.

В основата му залегнал протестът на земеделците и скотовъдците, превръщани в зависимо население — рая. Особено остро се усещало недоволството сред масата на туркмените номади. Те представлявали ударната сила в началния етап на османските завоевания на Балканите, а едновременно се явявали среда за разпространение на шиитските религиозни идеи, еретични от гледна точка на управниците. С течение на времето тези номади започнали да преминават към уседналост и да съчетават скотовъдството със земеделието, а военния поминък с мирния живот. Тъй като ролята им във военните походи постепенно намалявала, султанските власти все по-настойчиво се стремели да ограничат свободата им и да ги сведат до обикновено податно население. Недоволството на тези «безделници и скитници» (както ги наричали османските придворни хронисти) несъмнено се предавало и на други групи селски жители, чието икономическо положение се влошило рязко в началото на XV в. поради разрушенията, причинени от нашествието на Тимур, и продължителната борба за властта между синовете на Баязид.

Изострянето на противоречията се допълвало и усложнявало от конфликта сред господстващите. Представителите на племенната аристокрация, разполагащи със значителна власт в османските погранични владения на Балканите, демонстрирали открито опозиционните си настроения, защото тяхната самостоятелност и влияние в султанския двор намалявали, и то бързо, поради реализацията на курса към силно централизирана държава. Сливането на протеста на селячеството с борбата във висшите слоеве на османското общество създало обстановка за остра социалнополитическа криза. Тя намерила донякъде отдушник в междуособната война за османския престол, но достигнала връхната си точка в хода на въстанието от 1415–1416 г. Идеен ръководител на народния изблик станал видният мислител и обществено-политически деец на средновековния мюсюлмански Изток шейх Бедреддин Симави (1358–1416). Сложният път на идейни спорове, нравствено усъвършенстване и религиозно-философски търсения извел този учен теолог до еретичните идеи на пантеизма (отъждествяване на Бога с окръжаващия свят), проповедите за братство между хората независимо от религиозната им принадлежност, порицание на социалното и имущественото неравенство. Съобщенията на съвременници за това, че Бедреддин раздал цялото си имущество на бедните, а сам надянал груба вълнена власеница, която била символ на доброволната нищета, ни помагат да си спомним оценката за аскетизма, «който срещаме във всички средновековни въстания с религиозна окраска» (Ф. Енгелс).

Проповедите на шейха и неговият начин на живот му донесли голяма популярност дълго преди въстанието. Още през 1404–1405 г., когато Бедреддин се връщал от Кайро в Едирне, народът му устроил възторжен прием. Той си спечелил многобройни привърженици в Коня, Кютахия, Айдън, Тир, Измир, Бурса, Едирне и околните им села. Един от претендентите за султанския престол — Муса — който знаел, че народът почита Бедреддин като светец, го назначил за свой кадъаскер (военен съдия). След поражението на Муса шейхът бил заточен в Изник. По време на своето заточение Бедреддин Симави дошъл до извода за необходимостта от осъществяване на идеите за социално и имуществено равенство по най-радикалния, революционен път — чрез народно въстание. В началото на 1415 г., знаейки за нагорещената обстановка в страната, той решил да действа и разпратил неколцина свои ученици мюриди из Западен Анадол, където недоволството било особено силно. Двама от тях — Мустафа Бьорклюдже и Торлак Кемал — вдигнали въстание в районите на Измир и Маниса.

Израз на социалната програма на въстаниците бил лозунгът им за всеобщо равенство. Сред селяните Мустафа Бьорклюдже проповядвал идеите за общо ползване и владение на произведеното чрез труд (хранителни запаси, дрехи и пр.), също на земята и работния добитък. Приписват му изречението: «В моя дом съм също такъв стопанин, както ти в твоя, а ти в моя, както аз в твоя, с изключение на женското крило». Програмата на Бьорклюдже имала отявлено популистки характер и привлякла доста привърженици измежду селяните; те започнали въоръжена борба против султана. Идеите за равенство между религиите имали също голям успех, особено сред немюсюлманското население.

Отрядите, предвождани от Бьорклюдже Мустафа и Торлак Кемал, наброявали около 10 хиляди души и нанесли ред поражения на султанските войски. Но вместо да разширят района на въстанието и да привлекат на своя страна нови селски маси, ръководителите му останали по места, придържайки се към отбранителна тактика. През това време султан Мехмед I събрал значителни сили и разгромил последователно отрядите на Бьорклюдже Мустафа и Торлак Кемал. Двамата водачи и всичките им пленени привърженици били екзекутирани.

Когато научил за въстанието в района на Измир, шейх Бедреддин избягал от заточението си от Исфендиар, владетеля на княжеството Джандар и получил помощ, за да се добере до Влахия. Оттам със съдействието на друг противник на Мехмед, княза й Мирча Стари, Бедреддин се прехвърлил през Дунава и се установил в горите на Делиорман. Не след дълго шейхът, начело на насъбралите се негови привърженици, се отправил към Стара Загора с цел да започне настъпление към Едирне. Бедреддин приел името Махди (месия), който според догмите на Корана трябвало да се яви на земята, за да избави хората от страдания и тегла. Политиката на шейха се различавала донякъде от действията на учениците му: докато те се обръщали за подкрепа единствено към обикновените хора, то Бедреддин търсел привърженици и сред представителите на управляващия слой, обещавайки им земи и високи длъжности. Сред участващите в неговия поход имало мнозина, които по-рано подкрепяли Муса, та впоследствие изгубили тимари и звания.

Похода си шейхът започнал през юли 1416 г. като разчитал, че войските на султана ще бъдели заети в борба срещу въстаналите в Мала Азия, също и в обсадата на Солун, където се бил закрепил още един претендент за султанския престол — обявилият се за Мустафа, сина на Баязид, и известен в османските хроники като Дюзме (Самозванецът) Мустафа. Но по това време въстанието в Мала Азия било потушено, а Дюзме Мустафа избягал от Солун под закрилата на византийския император. Султанът успял да прехвърли верните си части срещу привържениците на Бедреддин и в завързалото се сражение ги разбил. Шейхът се върнал в горите на Делиорман, за да се подготви за ново настъпление, но бил издаден на султана от предатели и екзекутиран през декември 1416 г.

Движението, оглавявано от шейх Бедреддин Симави, станало най-яркият израз на кризата на османското общество. Въвлечени били в него значителни маси от селячеството, номадите, ниските чинове от османското войнство, които страдали както от икономическите тегоби, така и от промените, извършващи се в държавата. Съвпадането на конфликта по върховете с откритото недоволство в низините отразявало реалните трудности пред развитието на османското общество. Кризата от своя страна подтикнала султановото обкръжение към по-решителни мерки в посока разпространение на тимарската система и укрепване на централната власт.

Османският султанат в първата половина на XV в.

Поражението на въстанието от 1415–1416 г. все още не означавало край на кризата. След смъртта на Мехмед I династическите разпри отново се разгорели, за което трябва да се отчете и приносът на византийците. Отначало те разрешили на Дюзме Мустафа да започне действия срещу Мурад II (1421–1444; 1444–1451), — сина на Мехмед I, обявен за приемник на бащата. След това в междуособната война се намесил още един претендент — Кючюк Мустафа, по-малкият брат на Мурад — поддържан от онези малоазийски бейове, които продължавали опитите да запазят независимостта си.

Едва към средата на 20–те години на XV в. след окончателното присъединяване на княжествата Айдън и Ментеше към османските владения и гибелта на измирския бей Джунеид (по думите на византийския автор Дука — «най-посветеният в изкуството да се води война турчин») ситуацията в държавата започнала да се стабилизира. Свидетелство за това е и активизирането на външната политика на султанското правителство, което отново се заело със завоевателни походи на Балканите. През 1430 г. турските войски превзели повторно Солун, което им позволило да завършат завоюването на Македония. В следващите години Мурад II предприел нови експедиции в Гърция, Албания и Сърбия.

Напредването на турските завоеватели още на северозапад се натъкнало на упоритата съпротива на унгарците начело с талантливия им пълководец Янош Хунияди. Едва през 1448 г. в битката на знаменитото Косово поле турците успели да разгромят докрай малобройната унгарска войска. Това поражение довело до значително отслабване на военната мощ на последната държава в Югоизточна Европа, в състояние да се противи на османската експанзия.

Възобновяването на настъпателните операции в Югоизточна Европа и повторното покоряване на бейлиците в Западен Анадол били последвани от период на бързо разпространение на тимарската система. Масовото раздаване на завоюваните земи за условни държания довело до забележимо увеличаване на броя на «хора на меча» и до разширяване на социалната база на османската експанзия.

Едновременно с това растял броят на еничарите и другите «държавни роби», което заставило османските управници да изменят радикално реда за комплектуване на капъкулу. Предишните източници за попълване на тези части вече не задоволявали нуждите на държавата от тях, поради което бил предприет системен набор (веднъж на 3 или 7 години) на деца и юноши измежду подвластното християнско население на Балканите, предимно из славяните и албанците, под формата на принудително задължение или своеобразен «кръвен данък» — «девширме». Рекрутираните били подлагани на насилствено потурчване и ислямизация, като за тази цел били изпращани обикновено в турски семейства из Мала Азия, селски най-често, където били използвани за различни стопански работи. След няколко години връщали бъдещите «държавни роби» в еничарските казарми, за да подберат сред тях кандидати за служба при двора, в еничарския корпус или в различните султански работилници.

Тъй като в постоянната войска османските владетели виждали главен инструмент за укрепване на централната власт и държавното единство, потребността от попълването й била особено голяма. В този период се извършила диференциация на частите, които били на заплата при султана: наред с еничарската пехота се появили отряди на конната гвардия и артилерийски корпус — топчу. След като се убедили още в края на XIV в. в ефективността на новото оръжие — огнестрелното — османските владетели от първата половина на XV в. се захванали дейно да въоръжат армията си с топове и мускети. Едновременно с това се създавала флотата, тъй като обширни райони от крайбрежията на Черно, Егейско и Средиземно море преминали под османски контрол.

Към средата на XV в. турската армия не отстъпвала по организация и бойни качества на европейските опълчения и наемни войски, при това по правило турците имали чувствително числено превъзходство над армиите на другите страни. Последното обстоятелство изиграло важна роля при разгрома на още един кръстоносен поход, организиран през 1444 г. от папския легат, кардинала Джулиано Чезарини, с помощта на Владислав III, краля на Унгария и на Полско-литовската държава. Инициаторите на похода разчитали да се възползват от острия конфликт вътре в османската върхушка, в резултат на който през лятото на 1444 г. Мурад II се видял принуден да обяви, че абдикира от държавните дела и предава трона на четиринайсетгодишния си син Мехмед, бъдещия прославен султан Мехмед II Фатих (1451–1481). Но когато известието за настъплението на кръстоносците начело с Я. Хунияди стигнало до Едирне, подплашените придворни придумали Мурад да оглави командването на османските войски. На 10 ноември 1444 г. край Варна станало сражение, в което армията на Мурад се оказала двойно по-голяма от полско-унгарската войска на Хунияди. Рицарското опълчение претърпяло съкрушително поражение, загинали и кралят, и кардиналът.

През годините на управление на Мехмед I и Мурад II продължили и усилията за кодификация на османското право във вид на сборници със законоположения (канун-наме), разпределени по санджаци. В тях били обобщени решенията по административни, финансови и наказателни дела, установени били принципите за данъчно облагане на различни групи от податното население, и били регулирани въпросите на поземлените отношения — с отчитане на практиката, съществувала в дадения район към момента на включването му в османската държава. От гледна точка на мюсюлманското право подобни кодекси били нещо ново, което донякъде омаловажавало ролята на шериата. Съставящите ги законоположения се основавали главно върху нормите на обичайното право и върху регламентите, действали преди османското завоевание, та понякога съществено се разминавали с шериатските догми, които обикновено ръководели мюсюлманските кадии.

С управлението на Мурад II е свързано още едно важно нововъведение. От времето на Орхан най-влиятелните духовни лица в османската йерархия били кадъаскерите. Съществуването на институцията на висшия военен съдия означавало, че компетентността на шериатското съдопроизводство била ограничена главно в сферата на гражданското право и задълженията на податното население, докато въпросите, отнасящи се до войската, се решавали от кадъаскерите. През 1424 г. бил учреден постът шейх-ул-ислям като водещ духовен авторитет (главен мюфтия). Първият главен мюфтия станал Мехмед Шемседдин Фенари (1350–1431), който бил от кръга на хората, твърде близки до шейха Бедреддин Симави.

Назначавайки Фенари на поста шейх-ул-ислям, Мурад II явно разчитал да осигури вътрешна стабилност на режима за сметка едновременно на по-ефективното взаимодействие с улемите и на контрола над тях. Положението на Фенари било двусмислено. За изпълнение на задължението си да издава фетви (заключения за допустимостта на определени действия или мерки от гледна точка на мюсюлманската религия) той получавал заплата от 30 акчета на ден, а на кадъаскера се полагали 500. Главният мюфтия не бил допуснат до султанския диван; всички назначения на преподаватели в медресетата, на мюфтии и кадии си оставали право на султана, великия везир и кадъаскерите. И все пак появата на тъй авторитетна фигура в Османския султанат, която да представлява главния посветен в мюсюлманската вяра и неин първозван пазител, спомогнало за засилване на влиянието на турските владетели в ислямския свят. Така ролята им сякаш се изравнявала с тази на мамелюкските султани в Египет, които държели под свое попечителство оцелелите наследници на арабските халифи. Последните по традиция били признатите духовни водачи на всички мюсюлмани и тяхното покровителство давало основание на мамелюкските властници да претендират за ролята на лидери на мюсюлманския Изток.

Глава 8: От султаната към империята

Османските завоевания при Мехмед II Фатих

Мерките, предприети от султанската власт, за разпростиране на тимарската система и укрепване на апарата за централизирано управление позволили на османската държава да преодолее острата социално-икономическа криза и да събере сили за главната цел на «свещената» война — превземането на Константинопол.

Задачата на османските завоеватели била облекчена от упадъка и разложението на Византийската империя, чиито владения около средата на XV в. били ограничени до Пелопонес и столицата с прилежащите й райони. Сред управниците на Византия се водела ожесточена борба между привърженици на сближението с италианските държави, включително до уния с Римската църква и признаване на религиозното върховенство на римския папа, и защитници на гръцката самобитност и православната религия. Най-силни били онези последователи на прозападната ориентация, към които принадлежал и последният император Константин Палеолог. Уповавайки се на обещанията за помощ, дадени от Венеция и Генуа, тази групировка била съгласна италианските държави да подчинят политически и идеологически Византия и целия Балкански полуостров.

В продължение на няколко века Константинопол бил най-големият търговски и културен център. Градът, разположен там, където се срещат два континента и на кръстопътя на сухоземни и морски пътища, свързващи Средиземно с Черно море, получавал огромни печалби от митнически такси за транзитна търговия. Обаче през XV в. търговското значение на Константинопол намаляло — главните търговски пътища се изместили, международната транзитна търговия преминала в ръцете на италианските търговци. Постоянната блокада, на която турците подложили Константинопол, също се отразявала крайно отрицателно върху живота на столицата на Византия — хиляди жители избягали от нея. И все пак градът с последните му не повече от 40 хиляди жители си оставал първокласна за времето си крепост, превъзходно защитена откъм суша и море.

Готвейки се усилено за поход, турците обърнали специално внимание на създаването на тежка обсадна артилерия. Едновременно с това те построили голяма флота, която трябвало да реши съдбата на византийската столица.

Султанът съсредоточил срещу Константинопол своята отбрана войска, наброяваща около 100 хиляди души. Защитниците на града били едва ли не десетократно по-малко. Сред обсадените имало около хиляда италианци, нарочно пристигнали, за да им помагат. Независимо от явното превъзходство на силите на Мехмед II, обсадата на града му отнела 50 дни.

Предателство ускорило падането на Константинопол. Венецианци и генуезци, живеещи в Галата — предградие на столицата — помогнали на турците да извлекат повече от 70 съда от Босфора в залива Златния рог, който отделя Константинопол от Галата. Градските укрепления откъм страната на залива били стари — именно това използвали турците. След като завзели пристана, те направили плаващ мост през горната част на Златния рог, та започнали действия и откъм тази страна на града, с което отвличали силите на бранителите му от направлението на основния удар.

Ценно описание на последните дни на Византия оставили гръцките автори Сфранцес, Дука, Критовул, Леонард Хиоски, италианецът Барбаро и др. Ярък исторически паметник, разказващ за обсадата на Константинопол, е «историческата повест» на руския автор, нарекъл себе си Нестор Искандер. Пленен от турците и прослужил дълги години в турската войска, Нестор Искандер участвал в обсадата на византийската столица. В дневника си той описва ден по ден маневрите на турските войски, успехите или по-сериозните им провали, показва с колко труд и какво напрежение на всичките им сили турците успяват да превземат Константинопол.

Столицата на Византия паднала на 29 май 1453 г. «И тези, които молеха за пощада — разказва очевидецът на събитията Георги Сфранцес — биваха ограбвани и пленявани от турците, а тези, които се съпротивляваха, биваха убивани; на някои места от множеството трупове земята изобщо не се виждаше...» Императорът също бил убит.

Мехмед преименувал града в Истанбул и пренесъл там резиденцията си. И до днес не е уточнен списъкът на паметниците на изкуството, които погинали при падането на Константинопол, не избягнал унищожение и нямащият равен на себе си градски архив. Завоевателите отвели в плен по-голямата част от оцелелите жители на града. Това била богата плячка, която османските войни имали право да продадат в робство или да пуснат срещу откуп. Що се отнася до генуезката Галата — тя била запазена и след завоюването на Константинопол, а жителите й получили от Мехмед II правото да търгуват и лична неприкосновеност.

Вестта за падането на Константинопол потресла дълбоко цяла Европа. Папа Калист III отправил редица посланичества при различни християнски владетели, призовавайки ги на кръстоносен поход срещу «нечестивците». В писмо до германския император Фридрих III папата го молел да «излезе срещу турците с много силна флота» и да победи «това чудовище» (Мехмед II). Подобен призив бил отправен даже и към владетеля на християните в Етиопия.

Превземането на Константинопол увеличило значително мощта на османската държава и рязко влошило положението на ония балкански народи, които все още опазвали независимостта си или имали някаква автономия. След столицата на империята, погълнато било и всичко, останало от византийските владения. После дошъл редът на Сърбия (1459), на Морея (1460) и на Босна (1464). По-преди сръбските, византийските, унгарските и другите завзети от турците области трябвало да им плащат трибут, събиран от местните владетели, без турските завоеватели да влизат в непосредствени отношения с податното население. През втората половина на XV в. тези области били включени в състава на османската държава като обикновени провинции, а основната маса от поземления фонд била разпределена между спахиите.

Повече от 30 години турците не успявали да установят господството си над Албания, където местното население оказвало упорита съпротива срещу грабителите, предвождано от изявения пълководец и управник Георги Кастриоти. (През младостта си той попаднал на служба при султана, приел исляма и получил турското име Искендер бей, а жителите на Балканите го наричали Скендербег). Едва към края на 70–те години, 10 години след смъртта на Скендербег (1468), турците най-сетне успели да завземат главната крепост на планинците Кроя и да покорят Албания. За да запазят държавната и териториалната си цялост, владетелите на Молдавия и Влахия били принудени да направят съществени отстъпки пред Мехмед II, в частност да плащат голям ежегоден трибут. С това било сложено началото за преминаване на тези княжества под османска власт.

След като укрепил категорично властта си над Балканите, Мехмед II пристъпил към нови завоевания в Мала Азия и към изтласкване на генуезците и венецианците от Черно море.

Най-напред османците завладели генуезкото пристанище Амасра, после Синоп и накрая Трапезунд, който бил център на гръцката империя на Великите Комнини, съществувала от началото на XIII в. В продължение на 28 дни жителите на Трапезунд се отбранявали твърдо от султанските войски, но след това гръцката аристокрация начело с императора Давид Комнин предателски капитулирала (15 август 1461 г.).

В продължение на 70 години владетелите на Караманския бейлик успявали да запазят независимостта си. Но след падането на Трапезундската империя положението им станало неудържимо. На помощ на караманския бей се притекъл съюзникът му — шахът на обширната държава Аккоюнлу — Узун Хасан. През 50–60–те години на XV в. тази държава включвала Армения, Азербайджан, Кюрдистан, Ирак, а също и редица области на Иран и Източен Анадол. Войската на Узун Хасан наброявала към 50 хиляди конници. При все това за зле въоръженото, макар и храбро, номадско опълчение било трудно да се сражава срещу турските еничари, въоръжени със съвременна артилерия и добре обучени във военното дело. През 1473 г. Мехмед II разбил войските на Узун Хасан и караманския бей. По този начин завоюването на Мала Азия било завършено в основни черти: Караман загубил независимостта си, а скоро след това владенията на Узун Хасан в Мала Азия също станали част от османската държава.

Успоредно със сраженията на Балканите и в Мала Азия турците разгърнали военни действия срещу Венеция и Генуа, които се опитвали да отстояват доминиращото си положение в басейна на Черно море и в източната част на Средиземноморието. След упорита борба по суша и море през 60–70–те години, Венецианската република все пак не успяла да удържи островите на Архипелага в Егейско море и си запазила само остров Крит и Йонийските острови. Турците нанесли ред поражения на Генуа, завземайки островите Хиос и Лесбос. Но най-чувствителният удар й бил нанесен, когато османските войски завоювали колониите й в Крим (1475), главната от които бил градът Кафа (Теодосия). В стремежа си да срине завинаги могъществото на италианските републики, Мехмед II дори се опитал да пренесе бойните действия на Апенинския полуостров, където турците успели да завземат малкото градче Отранто. Но смъртта на султана сложила край на тази операция.

Към титлите на Мехмед II турците прибавили думата Фатих (Завоевател). За трите десетилетия на неговото управление османската държава разширила значително границите си и се превърнала в могъща империя, внушаваща страх у всички свои съседи.

Вътрешната политика на Фатих

В турската история Мехмед II е известен не само като завоевател, но и като виден държавен деец, който осъществил важни за развитието на страната преобразувания.

Значителните военни успехи на турците и установяването на пълната им хегемония в Мала Азия и на Балканите позволили на султана да предприеме широкомащабни мерки за по-нататъшно развитие на тимарската система и за разширяване на сферата на султанската власт.

През годините на управлението му бил съставен сборник от законите на османското аграрно право. Първият, кратък вариант на този кодекс се появил наскоро след превземането на Константинопол. Вторият, създаден в последните години от живота на Мехмед II, бил по-пълен и обобщавал законоположения по административните, финансовите и криминалните дела, установявал принципите на данъчното облагане на различните групи рая, регулирал поземлените отношения. Първоначално се смятало, че такива канун-намета имат неофициален характер, тъй като основното им предназначение било да дават на султана систематизирани сведения за институциите на управлението и за принципите на дейността им. Но много скоро започнало функционирането им като задължителни ръководства при решаване на държавните дела и в практиката на кадийското съдопроизводство.

Кодексът на Мехмед II представлява значителен интерес като документ, който отразява нивото на социално-икономическото развитие на османското общество в средата на XV в., и е особено важен за характеристиката на аграрните отношения в изграждащата се Османска империя.

В канун-наметата на Мехмед II била дадена трайна форма на режима на условните държания и бил определен обемът на правата и привилегиите на различни категории държатели. Държателите на хасове и зиамети (тези държания били отнесени към «свободните») се ползвали от съдебен и административен имунитет и прибирали в своя полза почти всички данъци и такси от селяните. Тимарите пък били считани за «несвободни», държателите им не разполагали с подобни права и получавали само част от всичките постъпления от раята.

Служебните държания не изчерпвали, разбира се, цялата картина на поземлените отношения в Османската империя. Освен тях съществували мюлковете и вакъфите. По-голямата част от мюлковете се появили през началния период на завоюване на Югоизточна Европа и по време на присъединяването на малоазийските бейлици. Техни собственици били наследниците на Евренос бей, Хаджи Илбей и на други влиятелни феодални родове на Балканите, а също и представители на предишни династии, управлявали в малоазийските емирати, които били признали османската власт.

Поради това, че в мюсюлманския Изток частната собственост била ограничена и не била защитена от произвола на представителите на централната власт, мнозина собственици на мюлкове се опитвали да използват статута на вакъфа, който бил освободен от контрола на държавата, за да получат определени гаранции за стопанската си самостоятелност и инициатива, а също и за запазване на целостта на натрупаното състояние. Тази тенденция в османската държава се проявила в това, че наред с така наречените истински вакъфи (обърнати към религиозните цели и нужди на мюсюлманската община) се появили голям брой «неистински» или «семейни». Последните представлявали земи и друго имущество, завещано в полза на собствените потомци без право за отдаване в чужди ръце и при условие за отчисляване на част от дохода в полза на едно или друго религиозно учреждение. На практика «неистинските» вакъфи били своеобразна (скрита) форма на частна собственост. С мюлковете ги сближава и това, че във вакъф можело да бъде обърнато само имущество, което се намирало в частно владение.

По такъв начин по времето, когато се създавал кодексът на Мехмед II, сред управляващите среди на османското общество се оформили две основни групи.

Основната част на спахиите представлявала най-нисшата прослойка на военната класа, разполагаща с незначителен дял от поземлената рента и с ограничени права по отношение на приписаните им селяни. На тимариотите противостояла неголямата по брой, но силна с влиянието и богатството си група на едрите феодали. Именно на тях принадлежала и основната част от частните владения. Спахиите не се занимавали със стопанска експлоатация на държанията си; имали грижа не за подобряване на земеделската технология или повишаване на добивите, а единствено за това да получават навреме рентата си. Цялата земя била обработвана от раята, която за ползването й отдавала на своя феодал определена част от добива си.

Голям брой членове в кодекса на Мехмед II определяли повинностите на селяните по отношение на спахията. Той имал право на поземлен данък в съответствие с размера на обработваната земя и на десятък (юшюр) от различните селскостопански продукти. Селяните плащали на земевладелците още мелнична такса, данък за добитъка, брачен данък, такса за съставяне на документ за наследствено ползване на земя (many) и всевъзможни глоби. Освен това, те били длъжни да изпълняват различни повинности — участвали във военно-помощните части, строели и ремонтирали крепости, пътища, мостове и пр. Положението на немюсюлманите — гърци, арменци, българи, сърби и други — било още по-тежко, понеже от тях се събирал допълнителен поголовен данък (джизие), който формално представлявал откуп за освобождаване от военна служба.

Поземлената рента се изразявала в пари, продукти и труд. При изполичарството имала голямо разпространение рентата в продукти. Ангарията не била широко прилагана. Кодексът на Мехмед II Фатих я ограничавал до 7 дни годишно, при това било предвидено и откупване.

Преобладаването на изполицата и на рентата в продукти се отразило съществено и на формите на извъникономическа принуда над селянина. В канун-наметата на Мехмед II се съдържали определени положения, които фиксирали личната зависимост на селските жители от спахията, но като цяло османската рая се ползвала от значителна лична свобода. Това обстоятелство е в тясна връзка със значителните права, с които раята разполагала по отношение на своето стопанство. Селянинът можел да загуби своя участък единствено ако не го обработва. Земите на селяните преминавали по наследство от бащата към сина. Интересно е да се отбележи, че в сборника закони на Мехмед II не било включено положение за принудително връщане на избягали селяни.

За да удовлетворят определени държавни потребности, османските владетели били принудени в течение на XV в. да допускат известно разширение на частното земевладение. В Румелия (т. е. в европейските владения на султана) например, разпространението на мюлковете и вакъфите се дължало на необходимостта от ускорен стопански подем в завоюваните територии и потребностите на турската колонизация на Балканския полуостров. Като подпомагало в известна степен увеличаването на фонда от частни владения, османското правителство влизало в конфликт с принципите на централизма, които то само насаждало чрез спахийската система. Освен това, разпространението на мюлковете и вакъфите лишавало държавата от значителни доходи.

Опасността от засилване на сепаратистките тенденции сред феодалите и необходимостта от постоянно увеличение на приходите заради издръжката на армията принудили Мехмед II да предприеме поредица от мерки, насочени срещу собствениците на мюлкове и към секуларизация на вакъфското имущество. Кулминационен момент в борбата били указите на султана за отмяна на част от мюлковете и вакъфите с цел да бъде разширен фондът на държавните земи, предназначени за раздаване като служебни държания. Тези действия не преследвали целта да унищожат вакъфите и мюлковете като определени форми на османската аграрна система, а били насочени срещу «неистинските» вакъфи и ония частни владения, които били образувани по незаконен начин върху държавна земя.

При цялата си ограниченост, указите на Мехмед II засегнали твърде значителен кръг хора. Бил нанесен удар преди всичко върху останките от малоазийската аристокрация, тъй като била подкопана материалната база на бившето им могъщество. Заедно с това султанът се опитал да отслаби феодалната върхушка, която се формирала вътре в империята и вече не се задоволявала с ограничените условия на служебното земевладение.

Правителството на Мехмед II могло да проведе подобна реформа единствено, опирайки се на прослойката нисши спахии. Въпреки отчаяната съпротива на собствениците на мюлкове и вакъфи, султанът успял да осъществи своя замисъл. Този факт е свидетелство за силата на спахиите и същевременно потвърждава устойчивостта на курса към превръщане на условните държания в основен компонент на османската аграрна система.

Мерките, предприети от султанските власти, ерозирали докрай бунтовния дух на бившите владетели на анадолските бейлици, но не успели да спрат процеса на засилване на османската феодална върхушка. При управлението на султан Баязид II (1481–1512) представителите й постигнали възстановяване на много от съществувалите преди реформите мюлкове и вакъфи. Обаче курсът към преимуществено развитие на условното земевладение бил запазен. В началото на XVI в. относителният дял на частните владения и вакъфите съставлявал само 10–12% от общия поземлен фонд.

Начало на руско-турските дипломатически отношения

Втората половина на XV в. била време на разширяване на дипломатическите контакти между европейските страни и султанското правителство (в руските източници — «Високата порта» или просто «Портата»). Активизирала се и дейността на официалните османски представители, които посещавали страните на Западна и Източна Европа. Един от резултатите на промените в международните отношения бил установяването на преки междудържавни контакти между Истанбул и Москва. По определен начин тласък към тях бил даден със завземането на Кафа през 1475 г. и пленяването на руските търговци, които се намирали там. От този момент нататък развитието на руско-турските отношения можело да тръгне или по пътя на засилваща се конфронтация на двете държави — християнска и мюсюлманска — или по пътя на установяване на официални връзки, което безусловно щяло да помогне за решаване на конфликтните ситуации в техните взаимоотношения. И двете страни клонели към втория път, но никоя от тях не бързала да направи първата крачка.

Първа се решила Портата. Към такова действие я подтиквали ред обстоятелства. През 1481 г. Мехмед Фатих починал внезапно, както допускат историците — не без чужда помощ. На престола бил издигнат по-големият му син Баязид II, който в много отношения бил пълна противоположност на баща си. Придворните кръгове, които помогнали на Баязид да заеме мястото му, чакали от него съвсем конкретни действия, а именно — пълен отказ от реформаторския курс на Фатих. Първите крачки на новия султан в тази посока предизвикали сериозна опозиция в страната, особено от страна на спахиите — онзи слой от османската феодална класа, който бил свързан със системата на служебното земевладение. Джем, другият син на Фатих и негов любимец, се опитвал да се опре на поддръжката на недоволните и отправил открито предизвикателство към Баязид. Джем не успял да заеме престола, нито да постигне поне поделяне на властта, но много години наред се опитвали да го използват онези, които се опасявали от по-нататъшно засилване на властта на Османовци и й противодействали — последните представители на Караманидите, мамелюкският султан на Египет, кръстоносците от остров Родос, римският папа, някои западноевропейски владетели. Само смъртта на Джем през 1495 г. освободила Баязид от съперничеството с брат му.

Портата се безпокояла, че в бездруго сложната обстановка завземането на Килия и Акерман (Белгород) през лятото на 1484 г. ще предизвика насрещни действия от страна на молдавския владетел Щефан III, който можел да получи подкрепа от Полско-литовската и Московската държава. Действително Щефан изпратил грамота на Иван III, с която го призовавал към общи действия срещу турците: «Защото ваша милост знае по-добре и от нас, колко царства бяха: Гръцко, и не едно само, и Сръбско, и Българско, и Албанско, и Босна — но даде Бог да паднат под поганството, нашите грехове да изкупват; а сега турците навлязоха в Черно море, наскоро превзеха Кафа...». Грамотата трябвало да бъде предадена чрез пратеничеството на Ф. Курицин, който се прибирал от Европа в Москва. Но през 1485 г. то било задържано в Белгород доста дълго време. При беседите на Ф. Курицин с османските паши в Белгород и Истанбул те му дали да разбере, че султанът иска приятелство с московския княз.

В Москва посрещнали инициативата на Портата с явен интерес. В условията на нарастващо напрежение в руско-литовските отношения за Иван III било важно «султан турской» да бъде недотам приятел с великия литовски княз. Насърчена от знаците на внимание, Портата скоро направила следваща стъпка, като заявила готовност за размяна на пратеници. Това съобщил през март 1488 г. кримският хан Менгли Гирай. В отговор на настойчивите молби на руските представители в Крим да даде по-подробни сведения за това «като каква дружба» търси султанът, ханът написал, позовавайки се на известията, които негов пратеник донесъл от Истанбул: «...Турската дума е такава: ако ли князът велики е с тебе, Мен[гли] Гирай, приятел и брат, то щом е тъй и аз искам с него приятелство и братство. А пък ще изпратя при брата си великия княз свои пратеници, че да изпрати и той в Турско, а в Задморското хората му да ги няма...». Грамотата от 31 август 1492 г., която била изпратена на султана, е смятана за първия писмен документ за начеващите междудържавни отношения. Тя е посветена основно на въпросите на търговията между Московската държава и Османската империя и има твърде забележително начало, в което Иван III, след като е отбелязал, че «нашите хора не пътуват между нас с тебе само да видят здрави ли сме», добавя: «ами нашите гости пътуват от нашите земи в твоите, щото много полза от това биваше за нашите и вашите хора».

Реакцията на Портата на посланието на Иван III се оформила към началото на 1494 г., а през лятото на същата година отговорът на султана бил предаден в Москва чрез кримския хан. Същината му Менгли Гирай изложил така: «Голям мой пратеник ще тръгне и по него ще изпратя отговора». Същевременно Баязид II назначил за наместник в Кафа едного от синовете си — Мехмед. Накрая било решено пратеничеството да бъде изпратено от негово име. Но по указание на великия литовски княз, който бил явно разтревожен от перспективата за сближение между Москва и Истанбул, киевският наместник не пропуснал нито пратеника, нито придружаващите го турски търговци под доста непохватен предлог: «за да не оглеждат земите на нашата държава». Пратеникът шахзаде се видял принуден да се върне в Кафа, но московското правителство получило доста пълна представа за поръченията, които му били дадени.

Готовността на Портата да решава тъй важни въпроси била оценена по достойнство от Иван III, та решил да не се бави с изпращането на свое пратеничество. То било предвождано от представителя на виден болярски род, придворния Михаил Андреевич Плещеев. Маршрутът на пътуването предполагал попътно посещение на Кафа и среща с шахзаде Мехмед. В Истанбул пратеникът бил приет от Баязид, който му връчил в отговор грамоти, адресирани до Иван III, но свой пратеник в Москва султанът тогава не изпратил.

Повече от сдържаната реакция на султанския двор била до голяма степен в отговор на поведението на Плещеев, преценено като надменно. В Истанбул Плещеев отказал султанския подарък — халат, и не приел паричната издръжка, която му определила Портата. Иван III решил да изпрати през 1499 г. второ пратеничество в Истанбул. Заръките, дадени на пратеника А. Я. Голохвастов отразяват неудовлетвореността на Иван III от резултатите на мисията на Плещеев.

А. Я. Голохвастов изпълнил с по-добър успех дадените му поръчения. Въпреки че и нему се наложило да търпи «гавра» от османските митничари, общата равносметка от пътуването (март 1499–февруари 1500 г.) била положителна. Летописна бележка отбелязва, че «султанът, като му оказа много почести, го пусна да върви при великия княз». Освен ответната грамота от султана, която била съставена с твърде общи изрази, Голохвастов получил съгласие за продължаване на официалните контакти през Кафа.

За най-важно постижение от второто посланичество може да се приеме това, че руско-турските връзки придобили взаимен характер. През есента на 1499 г., когато Голохвастов все още се намирал в Истанбул, шахзаде Мехмед изпратил свое пратеничество в Москва. То останало там до март 1500 г., когато се отправило обратно, заедно с руския посланик А. С. Кутузов-Лапенко. Непълна ще бъде картината на дипломатическата активност от онова време, ако не споменем пратеничеството, отправено при Иван III от другия син на Баязид — Ахмед, а също и пратениците на Баязид — Кемал бег и Давуд, които се появили в Кафа през лятото на 1500 г. Болестта на Кемал, а после и рязкото усложняване на конфликта на Менгли Гирай със Златната орда не позволили на посланиците да продължат пътя си към Москва.

И така, размяната на пратеници между Московската държава и Османската империя била завършекът на първия период от руско-турските отношения, период на твърде дълго взаимно опознаване. Продължителността му е напълно обяснима. Двете държави, които се появили на политическата карта през XIV в., били разделени от обширни пространства, други държавни образувания, различните религии. Заедно с това от минали времена те наследили и определени връзки, търговски преди всичко, благодарение на които станали възможни по-късно и други, по-системни форми на общуване. Инициативата дошла от руска страна, което става напълно понятно, ако отчетем отдавнашните отношения на Русия с Византия и славянските народи на Югоизточна Европа, а също и натрупания опит от руските княжества в общуване с мюсюлманската периферия на Източна Европа.

Бързото засилване на могъществото на Москва през втората половина на XV в. накарало Портата да проучи сериозно положението в Източна Европа и ролята на Руската държава там. Чак до 80–те години в Москва и Истанбул предпочитали неофициалните и опосредствани контакти, които оставяли добри възможности за маневриране. Но в края на XV в. станало ясно, че отсъствието на преки политически връзки обещава в бъдеще повече загуби, отколкото изгоди. Радикалните промени в европейската политическа система и следващото развитие на руско-турските отношения наложили и установяването на постоянни междудържавни контакти.

Глава 9: Османската империя през периода на най-голямото й могъщество

Превръщане на Османската империя в световна държава

В първата половина на XVI в. османските управници постигнали значително разширение на границите на своята държава като завоювали нови територии в Европа, Азия и Африка. Тези успехи обаче им стрували много, потребни били всички сили на империята при пълното им напрягане.

Съвсем в началото на XVI в. на Османовци се наложило да се сблъскат с нов съперник по източните граници. Това била току-що образуваната държава на Сефевидите в Иран. Основателят й, шах Исмаил (1501–1524), се опирал отначало на военната подкрепа на тюркски племена, разселени предимно из Задкавказието и източните райони на Анадола, и намиращи се под силното влияние на крайни шиитски секти от рода на али-иляхи (преведено от персийски — «обожествяващите Али»). Сред народа били познати като «къзълбаши», т. е. «червеноглави», заради 12–те червени панделки, красящи главите им (знак на почитта им към дванайсетимата шиитски имами). За да укрепи позициите си, Исмаил провъзгласил шиизма за държавно вероизповедание в цялата страна. Тази мярка се оправдала — до 1510 г. шахът покорил почти всички земи, които преди това били в държавата Аккоюнлу.

Освен че ограничавало османската експанзия към Средния Изток, укрепването на властта на Сефевидите в Иран представлявало и сериозна опасност за вътрешното спокойствие на Османската империя, където много туркменски племена признали Исмаил за свой истински господар. От началото на XVI в. в Анадола се усилва вълната на народните вълнения, приели формата на религиозни движения. В тях се усеща влиянието на «еретичните» идеи на къзълбашите. Водачите им често посягали към лозунги за социално и имуществено равенство, пропагандирали широко тезиса за предстоящото явяване на «скрития имам» — Махди. Те често се представяли за Махди, за да завоюват доверието на народа. Стремейки се да отслаби страшния си съсед, шах Исмаил поддържал активно въстанията в Анадола, като пращал там многобройните си «халифе» (емисари).

С цел да отслабят влиянието на пропагандата в полза на Исмаил, още през 1502 г. османските власти арестували много от привържениците на иранския шах; част от къзълбашките племена се преселили в Морея (Южна Гърция), а на други било забранено да пресичат границата с Иран. Но тези репресии нямали особен успех.

През 1511–1512 г. избухнало едно от най-големите въстания на къзълбашите. Оглавено било от Карабъйъклъ Хасан Халифе, произхождащ от туркменското племе текелю; наричал себе си Шахкулу («роб на шаха», т. е. на Исмаил), но сред местните власти бил по-известен като Шайтанкулу («роб на дявола»). Отначало, през април 1511 г., с Шахкулу били около 10 хиляди негови привърженици. Основните лозунги на въстаниците били освобождаване от тежките данъци и край на произвола на султанските власти. Отрядите на Шахкулу превзели град Анталия и обсадили провинциалния център Кютахия. Отделни групи въстаници достигнали Бурса и крайбрежието на Мраморно море. С голямо усилие султанските войски изтласкали Шахкулу към Сивас, където се състояло и решаващото сражение. Силите на въстаниците отстъпвали по боеспособност на правителствените войски. Шахкулу паднал на бойното поле. Въстаниците били разбити, останките от разгромените отряди се оттеглили на иранска територия.

Синът на Баязид II — Селим I (1512–1520), който изместил от престола своя баща с помощта на еничарите, започнал управлението си с масови репресии против шиитите. Те предизвикали ответни преследвания на сунити във владенията на Сефевидите и рязко изостряне на отношенията между двете държави. Не след много съперничеството между Истанбул и столицата на Сефевидите Тебриз се разразило в продължителна война.

През 1514 г. в битката на Чалдъранската равнина близо до град Маку султанските войски нанесли съкрушително поражение на иранците, възползвайки се от превъзходството си в артилерия и други видове огнестрелно оръжие. След това завладели Тебриз, голям търговски и занаятчийски център, но не могли да се закрепят в Иран и отстъпили към Анадола. Напускайки Тебриз, те отвели със себе си около хиляда семейства на най-добрите местни занаятчии, които били преселени в Истанбул. Съгласно примирието от 1515 г. към Турция били присъединени някои райони на Източен Анадол с град Ерзерум и северната част на Арабски Ирак с град Мосул.

След поражението на Сефевидите в мюсюлманския Изток останал само един съперник на османските владетели — империята на мамелюкските султани, включваща Египет, Сирия, Палестина, редица територии в Северна Африка, а също и васалните държави в Киликия, Горен Ефрат и Арабия. Нейният глава, султанът Кансух ал-Гури, претендиращ за ролята на лидер на мюсюлманския свят, поддържал активно антиосманската дейност на шаха Исмаил.

През лятото на 1516 г. армията на Селим I нахлула в Северна Сирия. Още първите сблъсъци показали военнотехническата и тактическата изостаналост на мамелюкските войски, които били напълно разбити от турците в сражението при Мардж Дабик край Халеб. Последвал бърз крах на мамелюкския режим в Сирия и Палестина. Османската армия не срещнала никаква съпротива от страна на градовете, които се намирали по пътя на движението й. Докато войските на султана наближавали столицата на Сирия Дамаск, там избухнало въстание на местното население срещу мамелюкските власти.

Мамелюците в Египет оказвали твърде упорита, но безуспешна съпротива срещу турците. В началото на 1517 г. армията на Селим I влязла в Кайро. Мамелюкската войска отстъпила към Горен Египет. След известно време мамелюците били разгромени докрай. Предводителят им Туман бей бил предаден на Селим I и обесен в Кайро.

След завоюването на Египет властта на османския султан се разпростряла и над Хиджаз (Западна Арабия). В Кайро Селим I получил ключовете от храма Кааба в Мека, смятан за главно мюсюлманско светилище. Връщайки се от Египет, султанът отвел в Истанбул последния абасидски халиф Ал-Мутавакил, който бил живял при двора на мамелюкските владетели, заедно с основните атрибути на властта му — плаща на Пророка, знамето му и други свещени реликви.

По-късно била създадена легендата, че Ал-Мутавакил предал на турския султан титлата и прерогативите на халиф на всички мюсюлмани. В действителност Селим I само включил в титулуването си почетното звание «служител на двата свещени града», т. е. Мека и Медина. Тази титла, както и притежаването на свещените реликви значително засилили претенциите на османските султани за политическо водачество над мюсюлманския свят.

От установяването на османско господство над Сирия и Египет не произлезли съществени изменения в поземлените отношения и в обществения строй на тези страни. Арабските феодали, които поддържали мамелюците по време на войната с турците, били лишени от владенията си. Затова пък други, които се обявили против мамелюците и застанали на страната на Селим I, разширили владенията си за сметка на земите, иззети от привържениците на мамелюците. Тук тимарската система не получила широко разпространение. Единствено в окръга Халеб конфискуваните земи били раздавани като тимари и зиамети. Този окръг бил превърнат във военен плацдарм с въоръжена сила в готовност за смазване на въстанията на сирийското население против османските власти.

След победата над мамелюците Селим I, който получил прякора «Явуз» (Страшни), замислил още един поход срещу Исмаил, за да се разправи окончателно с шаха. Известието за ново въстание в Анадола обаче го накарало да промени плановете си.

Въстанието започнало в района на Токат и Амасия през 1519 г. Начело на движението застанал шейх Джеляли. Обявявайки се за Махди, той събрал около 20 хиляди привърженици и ги повел към Токат. В края на напрегната борба отрядите на шейха били разбити от султанските войски, Джеляли попаднал в плен и бил обезглавен. Въпреки че това въстание, подобно на другите, претърпяло неуспех, то до такава степен наплашило османските власти, та името на Джеляли станало нарицателно — в официалните доклади започнали да наричат народните въстаници «джеляли».

В годините на управление на Сюлейман I Великолепни (така го наричали европейците) (1520–1566) Османската империя достигнала апогея на своята военна мощ и слава. След завоюването на Египет турската флота завзела Родос (1522), което дало възможност на османските власти да затвърдят господството си в Източното Средиземноморие. Османските султани разгърнали борба срещу кръстоносните походи на испанците и португалците в Северна Африка, използвали и активността на магребските корсари начело с братята Барбароса, и така успели да разпрострат властта си над цялото африканско крайбрежие на Средиземно море чак до Мароко. През 1565 г. войските на Сюлейман дори се опитали да завземат остров Малта, но тази експедиция не била успешна.

В Европа Сюлейман влязъл в ожесточена борба с империята на Хабсбургите. Превземането на Белград и разгромът на унгарско-чешката войска при Мохач (1526) открили на турците пътя към завоюване на Унгария. През 1529 г. османските войски вече били под стените на Виена и се опитали да завладеят австрийската столица. Да превземат Виена турците така и не успели. По договора от 1547 г. Унгария се оказала разделена между Хабсбургската и Османската империя, Трансилвания попаднала във васална зависимост от султана, а вътрешната автономия на Молдавия и Влахия била чувствително накърнена.

На юг османските войски превзели цялото крайбрежие на Червено море и стигнали до Йемен. През 1537 г. турците екипирали голяма флота, с която се опитали да прогонят от Индийския океан португалците, които нанасяли големи щети на търговията през Червено море; планът впрочем не успял.

На изток, след редица военни експедиции, които започнали със завоюване на Багдад през 1534 г., султанът принудил през 1555 г. иранския шах Тахмасп да се съгласи да подпише мирен договор, според който цяла Западна Армения (басейнът на езерото Ван), Западна Грузия и Ирак с Багдад преминали към Турция.

В продължение на 46–те години на своето управление Сюлейман (който получил прозвището «Кануни» — «Законодател») взел участие в 13 военни кампании, 10 от които — в Европа. Обсадата на Виена, експедициите към бреговете на Индия, опитът за превземане на Малта — всички тези събития свидетелствали за грандиозни планове за нови завоевания, чрез които султанът искал да превърне държавата си в световна империя. По оценки на историците населението й достигнало 25–30 млн. души. По това време владенията на турските султани имали размери 7000 км от изток на запад и 5000 км от север на юг, простирайки се върху територия от около 8 млн. кв. км.

Особености на икономическия живот

Със земеделие и скотовъдство било заето огромното мнозинство (от 80 до 90%) от поданиците на империята. Първоначално селското население било твърде нееднородно по статут и обем на повинностите. Но в течение на XVI в. тези различия постепенно се заличавали и различните категории рая се превръщали все повече в единна, зависима и експлоатирана маса. Този процес предизвиквал съпротивата на селското население, особено на ония негови групи, чието социално и имуществено положение започнало да се влошава. Така през 1526–1529 г. в поредица въстания наред със селяните участвали туркменски и кюрдски племена. Най-мощният изблик на недоволство бил този в района на Малатия. Начело на недоволните застанал новият «спасител» — дервишът Календер. Въстаналите (общият им брой достигал 30 хиляди) настоявали за отмяна на тежките данъци и за оземляване на безимотните селски жители с орна земя и пасбища. Сред присъединилите се към Календер имало голям брой спахии, чиито права били накърнени от проведената пререгистрация на тимарите. Султанските войски успели да се справят с отрядите на Календер едва след като от въстаналите били отцепени номадската племенна аристокрация и спахиите, като за целта правителството обещало да върне държанията им.

Представа за състоянието на земеделието и жизненото равнище на селяните може да бъде съставена по законодателните актове и периодично провежданите през XVI в. преброявания на податното население. Във вътрешните райони, особено в равнините на Централен Анадол, селските жители явно отдавали предпочитание на зърнените култури, които се свеждали почти изключително до пшеница и ечемик. Този монокултурен и натурален характер на стопанствата бил по-слабо изразен по морското крайбрежие, покрай големите реки и в близост до големите градове. Тук селяните отглеждали големи площи с маслинови дървета, лозя, технически, зеленчукови и овощни култури. Същевременно поради слабите транспортни възможности обширните градини и лозя били характерни не за селата, а за градовете. Като цяло обаче нивото на развитие на производителните сили в селското стопанство оставало ниско.

В земеделието, предполагат учените, преобладавала двуполната система на обработка на земята. Селскостопанската техника била примитивна, най-разпространени били дървеното рало, сърпът и др. Воловете били основният работен добитък.

Селското стопанство имало натурален характер. Голяма част от селското население задоволявало основните си потребности от дрехи, посуда, храна не чрез пазара, а благодарение на собствено производство. Селските жители изнасяли на пазара продукцията си само когато имали нужда от пари, за да платят данъците си или за покупка на инвентар.

Турските завоевания били съпроводени от огромни разрушения на производителните сили в покорените страни. В края на XV–началото на XVI в. заедно с пренасянето на военните действия в по-отдалечени райони и стабилизацията на вътрешното положение в страната, стопанският живот в азиатските и европейските провинции започнал да се възстановява, избягалите в горите и планините хиляди селски семейства се върнали към мирен труд, увеличили се площта на обработваната земя и броят на добитъка.

Данните от преброяването на податното население показали забележимо увеличаване на броя на раята през целия XVI в. Този процес имал важни икономически и социални последствия. В редица райони разораването на земята, годна за обработване, достигнало физическия си предел. При все това, разширяването на орната земя се извършвало по-бавно, отколкото увеличаването на населението. В резултат намалели по площ земеделските стопанства на раята, а сред селското население нараснал относителният дял на ергените, лишени от възможност да получат земя и да създадат семейство. Въпреки че увеличеният брой на раята довел до разораване на нови земи и съответно до увеличаване на зърнените добиви, недостатъчното равнище на обработка на почвите и ограничеността на ресурсите от свободна земя обусловили нарастващ дисбаланс на продоволствието. Селяните реагирали различно. Част от тях преминавали от по-висококачествени, но по-нискодобивни култури (пшеница), към по-нискокачествени, но по-високодобивни (ечемик, просо, бобови). Други се опитвали да намерят изход от създалото се положение, преселвайки се в града.

За 50 години броят на населението на 14 от най-големите градове на Османската империя (без Истанбул) почти се удвоил. Една от главните причини за бързото увеличение на градското общество се заключавала в политиката на султанските власти, насочена към създаване на благоприятни условия за развитие на градовете и поддържане на стабилни жизнени условия за гражданите. Османските владетели разглеждали градовете като опорни пунктове за централната власт и за разпространяването на ислямската религия и култура, поради което отделяли много внимание на въпросите за снабдяването на градското население с продоволствие и селскостопански суровини, а на големите градове предоставяли и някои данъчни облекчения. За градското население нормата на експлоатация била осезателно по-ниска, отколкото за селското. Тъй като били съсредоточили в ръцете си значителни богатства, получени като военна плячка, а също и чрез експлоатация на зависимото селячество, османските големци разполагали с големи възможности за интензивно градско строителство, за купуване на предмети на разкоша, за разплащане със занаятчии, строители, художници и др. за труда им. Затова в градовете особено бързо растял броят на онези занаятчии, чиито изделия били търсени от придворната аристокрация и едрите земевладелци.

Данните в данъчните регистри от XVI в. показват, че сред градските жители преобладавали занаятчиите и дребните търговци. В голямата си част те били заети със задоволяване на потребностите на населението в града и на държавата, особено на армията. В турските градове напредък в развитието си получили текстилното производство — в частност изработката на памучни и копринени тъкани, кожарството, обработката на метали (на мед преди всичко), производството на различни оръжия и военни муниции. Същевременно представителите на професии, чиято продукция се изкарвала на пазарите в други градове или се изнасяла в съседни страни, били относително малобройни.

Типичният занаятчия от онова време бил дребен производител, който не ползвал наемна работна сила. Занаятчийството се основавало на ръчен труд. Ръст на производителността се постигал чрез по-нататъшно разделение на труда. Кръгът от предмети, отнасящи се към специалността на майстора, се стеснявал все повече, и тази тясна специализация позволявала майсторството му да бъде доведено до съвършенство. На голяма популярност в Османската империя и Европа се радвали кадифето от Бурса, килимите, тъкани в Ушак и Коня, тъканите от козя вълна, карани от Анкара. Българският град Самоков бил известен център на железообработващата промишленост; с медните си изделия се прославили Диарбекир, Ерзерум, Кастамону; най-добри в керамичното производство били градовете Кютахия и Изник.

През XVI в. занаятчиите от османските градове вече били обединени в еснафи (цехови организации). Цеховете през Средновековието били породени от дълбоката натуралност на стопанството, от ограничеността на пазара, от стабилността в начина на производство.

В цеховете съществувала вътрешна йерархия и система за контрол над производството и пласмента. Еснафите налагали и запазвали определен начин на производство чрез установяване на съответни методи на работа и предявяване на строги изисквания по отношение на количеството и качеството на изделията. Също толкова строго бил регламентиран и пласментът. Всеки цех имал определен район, където продавал продукцията си. Никой нямал право да надвишава цените, определени за дадена стока. В условията на силна държавна власт еснафите не играели голяма роля в управлението на градовете, въпреки че цеховите старейшини спадали към категорията на «именитите граждани». Автономията на цеха била ограничена от правителството дори в административните и финансовите въпроси.

Заедно с растежа на градовете и разширението на занаятчийското производство се развивала и търговията. Колкото и ограничени да били потребностите на селяните от занаятчийски продукти, все пак им се налагало да купуват от града сол, тъкани, някои оръдия за производство и предмети за употреба в домакинството. На пазара съответно постъпвали продуктите на земеделието и животновъдството. Основната част от търговските операции се извършвала по пазарите, които се устройвали в градовете и големите села в определени дни от седмицата, най-често в петък. В много райони на Османската империя, най-вече на Балканите, все по-голяма роля започнала да играе панаирната търговия; обемът на сделките, сключени по панаирите, през XVI в. нараснал чувствително. Развитието на междуградски и регионални връзки било силно задържано от ограничените възможности на керванния транспорт на стоки.

Търговията се извършвала на едро и на дребно. В градовете съществували групи търговци на едро, разполагащи с твърде големи капитали. Най-богатите сред тях били свързани с прекупуване на продоволствени стоки. Много търговци осъществявали и външнотърговски сделки — внасяли тъкани, метали и предмети на разкоша от европейските страни, от Иран и Индия.

Властите били заинтересовани от развитието на вътрешната търговия, която представлявала един от най-важните източници на доходи за хазната. Султанското правителство предприемало мерки за възстановяване и охрана на пътища и мостове, покрай важните керванни пътища били построени много кервансараи. Обаче търговията не можела да се развива свободно при съществуващите тогава условия. Многобройните такси и мита, ниското ниво на развитие на транспортните средства, трудностите пред морските съобщения — всичко това спирало развитието й. Особено злополучно се отразявала пълната беззащитност на личността и имуществото на търговците пред посегателствата на местните власти. Произволът на пашите и султанските чиновници принуждавал търговците да крият богатствата си и да ограничават мащабите на комерческите си операции. Мнозина от тях предпочитали да трупат парите си или да ги влагат в недвижимо имущество — земя, къщи, дюкяни, складове.

Етническият състав на търговците бил доминиран от арменци, гърци, евреи, араби, сърби, българи. Турците слабо се интересували от търговия. Това може да се обясни не само с презрителното отношение на спахиите към професията на търговеца, но и с това, че турската народност изоставала в социално-икономическото си развитие в сравнение с много от народите, намиращи се под нейна власт.

През XVI в. Османската империя водела оживена външна търговия както със страните от Изтока, така и с Европа. Особено печеливша била транзитната търговия с източни подправки, коприна и други луксозни стоки, която се водела през пристанищата на Египет и Сирия чрез посредничеството на венециански и дубровнишки търговци. През XV в. търговската република Дубровник (Рагуза) признала протектората на Портата и се задължила да плаща определен трибут на турския султан, в замяна на което получила големи привилегии за търговия в Османската империя. Дейността на дубровнишките търговци обхващала главно балканските земи, откъдето те купували различни продукти на селското стопанство, в частност вълна, кожи, восък.

Социална структура на османското общество

Противоречията в икономическото развитие на османското общество били тясно свързани с по-нататъшното усложняване на социалната структура и политическата му организация. Излагайки представите си за държавното управление, автори още от XV в. пишат, че населението на страната се състои от две основни групи — аскери (военни) и рая. Към първите те отнасяли всички, които представяли властта на султана, а именно придворни, граждански чиновници, спахии и улеми. Втората група била съставена от обикновените поданици, както мюсюлмани, така и немюсюлмани. Формален отличителен признак на «аскерите» бил наличието на султански диплом или указ, който бил и основанието дадено лице да бъде включено в състава на господстващия слой. Обаче положението им в обществото фактически се определяло от това, че те не участвали в материалното производство, освободени били от данъци и живеели за сметка на експлоатацията на непосредствените производители и данъкоплатци.

Главната грижа на държавата, според мнението на османските политически дейци от XV–XVI в. се състояла в това, да не допуска рая в редовете на управляващата класа, да не й позволява да се ползва от привилегиите на «аскерите». Така един от великите везири при Сюлейман Кануни — Лютфи паша — писал в едно от съчиненията си: «За тези, които заемат някакъв пост, е неуместно да бъдат търговци на ориз или дребни дюкянджии. Това е работа за безимотните». Същият решително настоявал раята да бъде лишавана от възможност да прониква в редовете на военните: «Който произхожда от раята, без да има дядо или баща спахия, не може да претендира да стане спахия. Ако бъдат открити подобни възможности, всеки би напуснал раята и ще иска да стане спахия». Само онези от раята, които успявали да станат професионални военни или да преминат пълния курс на религиозното обучение и да се влеят в редовете на улемите, можели да се сдобият със султанския диплом и така да станат част от господстващата класа.

Обширните завоевания от втората половина на XV–първата половина на XVI в. превърнали османското общество в сложен конгломерат от народи, нееднородни по ниво на социално-икономическото си развитие и различаващи се по етнорелигиозна принадлежност. Огромните размери на територията и явното преобладаване на местното население над завоевателите създавали благоприятни условия за активната му съпротива срещу гнета на османските управници. Отчитайки това обстоятелство, султанският двор не се стремял да унифицира положението на своите поданици, а предпочитал да подчертава по всякакъв начин различията между тях. Османските власти свеждали до минимум възможностите за противодействие спрямо политиката им, като създавали условия за обособяване и противопоставяне на отделни групи рая чрез въвеждане на различия в данъчния им и правен статут.

Вътре в двете основни групи на османското общество възникнало строго регулирано разделение на категории, различаващи се по основно занятие, начин на живот, религиозна принадлежност и даже по формата и цвета на облеклото. Така например, податното население се деляло на мюсюлмани и немюсюлмани, градски жители и селяни, уседнали и номади. Огромната маса от немюсюлмани, поданици на Османската империя, обусловили с негативното си отношение към турско-мюсюлманските завоеватели появата на религиозни общности през втората половина на XV в. — гръко-православна, арменско-грегорианска и юдейска. Всяка от тях разполагала с известна автономия, необходима за обслужване на религиозно-културните потребности на нейните членове, разхвърляне на данъците, оказване на взаимопомощ и поддържане на реда вътре в общините им по места. Доколкото наред със създаването на системата на религиозните общности владетелите на империята запазили общинното самоуправление в селата и се стремели към възможно по-пълно включване на търговско-занаятчийското население на градовете в еснафи, може да се смята, че османската политическа система се градяла върху съчетание на методите на централизираното и децентрализираното управление.

«Военната» класа се състояла също от множество отделни групи и прослойки. Най-общо тя се деляла на «хора на меча» и «хора на перото». Основната функция на първите била военната служба, на вторите — службата в държавния апарат. Но професионалните различия играели второстепенна роля поради недостатъчната диференцираност на отделните звена в държавното управление. По-важни показатели били произходът и политическото влияние. «Хората на меча» по правило били мюсюлмани по произход и наследявали своите права и задължения от родителите си. Въпреки че играели първостепенна роля при осигуряване на реда и спокойствието по места, възможностите им да проникнат в редовете на столичната върхушка били сведени до минимум.

Сред «хората на перото» с най-голямо значение били «султанските роби». Османските султани разчитали, че чрез издигане на безродни, приели исляма хора на най-високи длъжности, ще държат в по-здраво подчинение целия апарат на властта. За да не се зароди сред тях придворна аристокрация, която би била сериозна пречка за деспотичната власт на султаните, било предписано, щото децата на «султанските роби» да не могат да наследяват постовете на своите бащи, но да преминават в категорията на «хората на меча».

За да ограничат ролята на капъкулу, султаните активно привличали мюсюлманското духовенство на държавна служба. Догмите на исляма били положени с участието на улемите в основата на държавно-правния живот. Пак на тях бил поверен надзорът за спазването на нормите на шериата и на султановите закони. А фактически те започнали да осъществяват и контрол над действията на местните представители на централната власт. По този начин вътре в господстващата класа бил установен определен баланс на силите: «султанските роби» уравновесявали центробежните тенденции на провинциалните спахии, а улемите ограничавали произвола на «султанските роби». Подобен баланс бил необходимо условие за работата на държавния механизъм и укрепването на деспотичната власт на османските султани.

Османско държавно устройство

Отсъствието на здрави икономически и социални връзки в империята позволява да гледаме на османската държава преди всичко като на политическа общност, чието единство се поддържало главно благодарение на военната сила и активната дейност на административния апарат. В много отношения тя напомня други средновековни източни деспотии, като се отличава от тях само по отчетливостта на своята военнофеодална организация.

Нарастването на ролята на «султанските роби» в обкръжението на монарха и в управлението на страната, нарастването също и на значението на бюрократичните елементи в административния апарат допринесли за утвърждаване на деспотичното начало в османския политически режим. Султанът (по-точно падишах, т. е. император), когото мюсюлманските законници обявили за «божия сянка на земята», се разпореждал изцяло с живота и имуществото на всички свои поданици. Личността му била смятана за свещена и неприкосновена.

Великият везир бил първата фигура след султана в империята, той отговарял за всички политико-административни и военни въпроси. Всички останали везири му се подчинявали, както и държавните чиновници, и губернаторите на провинции. В годините на управлението на Сюлейман I се увеличила съществено ролята на лицето, смятано за висш духовен авторитет в страната — столичния мюфтия, или шейх-ул-ислям. Стремежът на османските владетели да използват исляма за укрепване на авторитета на централната власт намерил израз в създалата се практика от главния мюфтия да се иска фетва по най-важните въпроси, приемани от султанското правителство.

Най-важните въпроси били обсъждани в държавния съвет — диван. Отначало султанът присъствал лично на всички заседания на дивана, но от края на XV в. започнал да се появява там все по-рядко, а след това изобщо престанал да участва в работата му. В състава на дивана влизали великият везир, шейх-ул-ислямът и най-важните сановници, в частност главата на финансовото управление и главата на учреждението, което изработвало законите и ръководело външните връзки, а също и двамата главни военни съдии, назначавани измежду улемите и отговарящи за правосъдието.

В средата на XVI в. Османската империя се деляла на 21 еялети (провинции). Начело на всеки еялет стоял бейлербей (губернатор), който имал титлата паша и съсредоточавал в ръцете си пълната военна и административна власт в провинцията. Всеки бейлербей имал свой двор, канцелария и диван. Еялетите се подразделяли на санджаци (области), чиито управници имали титлата санджакбей, а властта им там била също толкова пълна, колкото и на бейлербейовете в провинциите. Санджакът бил основната административно-териториална единица в империята. При управлението на Сюлейман I санджаците били към 250.

Османските управници насочвали цялата си енергия към създаването на боеспособна армия и поддържането на устоите на държавата. Военните сили на турците се състоели от сухопътни войски и флота. Турската флота започнала бързо да расте от края на XV в., когато султанското правителство разгърнало интензивно строителство на морски съдове в пристанищните градове на империята. През първата половина на XVI в., след поредица победи над испански, португалски и венециански ескадри, османската флота получила контрол над по-голямата част от Средиземно море. В много от операциите, например по време на обсадите на Родос и Малта, султанската флотилия наброявала до 300–400 различни военни съда.

Още по-страшна и могъща била сухопътната армия. Тя се деляла на платена войска и провинциално опълчение. В постоянната войска, която била изцяло на издръжка на правителството, се откроявал еничарският корпус, към който били придавани някои други воински съединения, в частност артилерията. Турските султани обръщали голямо внимание на състоянието на артилерията. Армията на Сюлейман била въоръжена с около 300 оръдия от различен калибър. Освен еничарската пехота имало и султанска конна гвардия. По време на походите тя осигурявала охраната на султана и великия везир, а при сражение прикривала фланговете на еничарите.

Стремежът на турските султани към засилване на централната власт намерил отражение и в увеличения брой на платената войска. Ако в средата на XV в. еничарският корпус наброявал всичко на всичко 3–5 хиляди души, то при Сюлейман той достигнал 12 хиляди. В постоянните войски през тези години служили общо около 50 хиляди души.

До средата на XVI в. основна сила на османската армия продължавали да бъдат провинциалните опълчения, които се състоели от спахийската конница и спомагателни войски. Според различни сведения, спахийската армия по онова време наброявала от 130 до 200 хиляди души. По-нататък все по-отчетливо се откроявали резултатите от радикалното преустройство на османската армия, започнало още през XV в. във връзка с все по-широкото й въоръжаване с огнестрелно оръжие. Постепенно конната войска отстъпила водещата си роля на пехотата, въоръжена с аркебузи (по-късно — с мускети). Османската хазна, обременена от разходите за провеждане на чести военни експедиции, не можела да издържа постоянно голяма армия. Затова голяма част от отрядите на турските стрелци — тюфекчии — били набирани за определен поход измежду безимотните селяни, принудени да търсят препитание извън родното си село.

Международни връзки на Османската империя. Първите «капитулации»

Превръщането на османската държава в истинска световна империя на Късното средновековие засилило значително влиянието й върху международния живот и допринесло за преразглеждане на стратегическите цели пред външнополитическия курс на Портата. Докато на границата между XV и XVI в. на първо място за османската управляваща върхушка било осъществяването на широки експанзионистични планове в Европа, Азия и Африка, то по времето на Сюлейман I и приемниците му вниманието било насочено основно към запазване и заздравяване на статуса на световна държава. Затова Портата се безпокояла не само от противоборството си в Централна Европа с Австрия и стоящата зад нея Свещена Римска империя, но и от нарасналата мощ на Московското царство, сериозното съперничество със Сефевидската държава по източните й граници, антиосманската политика на Испания в Северна Африка, успешните действия на португалската флота в Индийския океан. В съчинение за откриването на Америка, написано за султана през 1580 г., била отбелязана опасността за ислямския свят от интензифицирането на търговските връзки, дължащо се на укрепване на позициите на европейците в Америка, Индия и Персийския залив. По този повод била предложена идеята за изграждане на канал от Средиземно море към Суец, което би позволило съсредоточаване на голяма флота в Суец и завземане с нейна помощ на морските пристанища в Индия, за да «изгоним неверниците и да донесем драгоценни изделия от онези места в нашата богопазена столица».

През XVI в. външната политика на Портата не станала по-малко агресивна, но опитът с проточилите се австро-турски войни показал, че около средата на века в Европа се било установило определено равновесие между османските и антиосманските сили. Нещо повече, съществуването на постоянна турска опасност допринесло за консолидирането на големи централизирани и многонационални държави в Централна и Източна Европа, способни да противостоят на мощната османска експанзия. В новите условия за Портата било особено важно да не допусне създаването на мощна антиосманска коалиция и да предприеме всички действия за отслабване на ония страни, които реално или потенциално можели да бъдат сила, застрашаваща здравината на позициите на империята.

Важно място в усилията на султанските власти било отредено на дипломатическите и търговските отношения с други страни. След края на XV в. такива връзки били установени с Венеция, Генуа, Иран, Унгария, Австрия, Полша, Русия и други страни. Първото официално турско пратеничество към Европа се отправило през 1479 г. след края на войната с Венеция. През XVI в. практиката за размяна на пратеничества по повод сключване на мир била допълнена с учредяване на европейски посолства при Портата. Османските султани използвали активно подобни контакти за разпалване на съперничество между най-влиятелните съседни държави. Наред с това те не се стремели да следват европейските норми и правила на дипломацията. Мирните съглашения с европейски държави били представяни от турските султани като милост спрямо тези държави, а получаваните от тях парични средства — като харадж — данък, с който неверниците могат да си купят мир с мюсюлманите.

Продължителната и упорита борба с Хабсбургите, които управлявали Австрия и Испания, определила включването на османската държава в лагера на враговете им и ги сближила с Франция. Военните неуспехи на французите в Северна Италия ускорили това сближение. Първият френски посланик, който пристигнал в Истанбул през 1534 г. с предложение за установяване на договорни отношения, намерил там пълно разбиране. През 1536 г. била постигната договореност за съвместни военни действия срещу Хабсбургите. Пак тогава започнали преговори за търговски облекчения за френските търговци в Османската империя. Първото такова съглашение било подписано през 1569 г. и получило широка известност под названието «капитулации» (от латинската дума «капитул» — член, глава).

Въз основа на привилегиите, предоставени от турските султани на различни европейски страни, поданиците на тези страни получавали правото да влизат безпрепятствено в османските земи, да се занимават там със своите работи и да извършват богослужения. Особеното в «капитулациите» е това, че за разлика от договорите, те не са основани на взаимност, не са обсъдени съвместно от заинтересованите страни и не са утвърдени от тях въз основа на взаимни изгоди и отстъпки. Напротив, те били едностранно предоставени облекчения, които съответното правителство можело по свое усмотрение да си вземе обратно назад.

«Капитулацията» от 1569 г. създавала особен привилегирован режим за френската търговия в османските владения, постановявала имунитета на френските търговци по отношение на шериатския съд за престъпления, извършени в страната, осигурявала неприкосновеност на личността на търговеца и на неговото имущество, забранявала на турците да завземат френски търговски кораби, да пленяват и заробват френски моряци.

През 1580 г. Англия получила от турците право да организира своя левантинска търговска компания. Цел на операцията й била да получи достъп до суровини от страните на Близкия и Средния изток, необходими за английските манифактури. Заедно с правото да търгува в Леванта под собствен флаг (а не под френски, както било дотогава), Англия получила същите привилегии и облекчения, с които се ползвала Франция. Оттогава насетне между английските и френските търговци в Близкия изток се заражда конкуренция, която преминала в открита борба между Англия и Франция за икономическо и политическо надмощие в Османската империя.

След присъединяването на Астраханското и Казанското ханство към Русия и включването на кабардинския народ в състава на Русия, руско-турските отношения се обтегнали. През 1569 г. турците се опитали да завземат Астрахан. Султанското правителство възнамерявало не само да завземе устието на Волга и Северен Кавказ, но и да си осигури възможност за нападение откъм север над държавата на Сефевидите.

Турско-татарската войска с около 60 хиляди войни се отправила от Крим за Азов с намерението от Дон да се прехвърли към Волга и после да се придвижи към Астрахан. На 100 галери били натоварени топове, 5 хиляди еничари и 3 хиляди копачи (последните трябвало да прокопаят канал между Дон и Волга). Плановете за лека победа не се оправдали. Канал така и не бил прокопан и обсадните машини не били пренесени до Астрахан. Вместо очакваната помощ, турците се сблъскали с враждебното отношение на населението от Поволжието и Северен Кавказ, което помогнало на руснаците да отстоят Астрахан. Тъй като била заета по това време с Ливонската война, Русия нямала намерение да задълбочава конфликта и цар Иван IV изпратил при султана свои представители да преговарят за мир. Около сто години след това между Османската империя и Русия нямало големи военни стълкновения.

Развитие на културата в първите векове от османската епоха

През втората половина на XV в. в османското общество започнал подем в различни области на културата, преди всичко в литературата, изобразителното изкуство, архитектурата. През това време тласък в развитието си изпитали също математическите, медицинските и географските знания, положени били основите на османската историография.

В съгласие с традицията у повечето източни народи, с особена популярност сред турците се ползвала поезията, а също и народните приказки и предания, житийните и историческите повествования, разказвани обикновено по улици и площади от народните сладкодумци — меддахами. От тяхното творчество произлиза и турската поезия. Тя се създавала под влияние на арабски и персийски образци и отразявала както традициите на народната поезия с нейната суфитска символика и с идеалите за равенство и справедливост, така и светската, градска култура с нейния интерес към реалния живот и живия човек.

Най-яркият представител на творчеството на странстващите народни певци — ашъците — от XVI в. бил Пир Султан Абдал. Религиозно-философските възгледи на поета, в чиято основа била любовта към хората, «страдащи на тая черна земя», го отвели в редиците на противниците на султанската власт. Той станал водач на едно от въстанията на къзълбашите в Анадола, като провъзгласил: «Да седне шахът на трона в Истанбул, нека катурнем бейове и паши, завзехме вече всички земи». След поражението на въстаниците Пир Султан Абдал бил заловен и екзекутиран, но стиховете му останали в народната памет.

След средата на XV в. в турската литература се появила цяла плеяда талантливи поети, използващи различни жанрове на светската поезия. Особен интерес предизвиква творчеството на поетесата Михри-хатун (поч. 1506), чиито стихове за любовта поразяват с дълбочината на чувствата. Впрочем, самата поява в литературното поприще на жена, отличаваща се с оригинален ум и образованост, представлявало знаменателно събитие в обществения живот от онова време.

Блестящ представител на лирическата поезия от XVI в. бил Молла Махмуд, известен под псевдонима Абдул Бакъ («Роб на всевечния»), когото нарекли «султан на турските поети». Стиховете на Бакъ — любимият поет на Сюлейман Кануни, макар и не особено оригинални, се отличавали с високи стилистични достойнства.

Сред произведенията на турската проза трябва да отбележим сборника с кратки разкази, анекдоти и шеги (наричан «латифа»), който бил съставен от Лямии, известен писател от Бурса (поч. 1531). Латифа бил един от най-разпространените по онова време жанрове на градската литература, тъй като откликвал на най-животрептящите въпроси, вълнуващи гражданите. В сборника на Лямии за първи път са включени разкази за Настрадин Ходжа. Селският имам, живял в края на XIII и началото на XIV в. и прославил се с волнодумството и остроумието си, се превърнал по-късно в легендарна фигура на «смутител на спокойствието». Образът му станал събирателен и вместил в себе си много герои от народните разкази и шеги за мъдреци, глупаци, весели измамници и смешници, преструващи се на простодушни.

През XV–XVII в. значителен разцвет достигнала архитектурата, която се развивала на основата на опита, натрупан от майсторите — занаятчии, които пристигали от различни страни. Султаните, светските и духовните големци се стремели да се прославят чрез издигане на великолепни дворци и джамии, та затова поощрявали строителното изкуство.

Взетият по девширме на султанска служба архитект Коджа Синан, грък по произход, си спечелил известност, създавайки забележителни архитектурни ансамбли. През своя дълъг живот (1489–1588) той построил повече от 360 различни архитектурни съоръжения — джамии, медресета, дворци, кервансараи, библиотеки, фонтани, бани, мостове. Връх в творчеството му и шедьоври в световната архитектура са джамиите «Шехзаде» и «Сюлеймание» в Истанбул, и джамията «Селим» в Одрин.

Започнали да украсяват богато издиганите дворци и джамии, което помогнало за разцвета на резбата върху камък и дърво, на орнаменталната живопис и керамиката, на калиграфията. Голям напредък отбелязала турската миниатюра, отличаваща се със стремеж към конкретизация на образите, портретно сходство и разкриване на вътрешния свят на човека; за това допринесъл живият интерес на Мехмед II към европейското и източното изкуство, в частност към живописта. Пример в това отношение са знаменитият портрет на Фатих с роза, изпълнен от Накаш Синан бей в стила на майсторите от италианската школа, портретите на Нигяри (поч. 1577), жанровите картини на Осман, най-изявеният майстор на миниатюрната живопис от XVI в.

Многостепенната система на обучение в медресетата се създала с активното участие на Мехмед II; там наред с арабски и персийски език, теория на мюсюлманското право (фикх), богословие (калам), се изучавали логика, аритметика, астрономия, медицина. Тогава била открита и първата математическа школа. Неин основател бил Али Кушчу, ученик на великия астроном Улугбек. С не по-малка известност се ползвали трудовете на астронома и математика Лютфи Токатлъ, обвинен в ерес и екзекутиран през 1494 г. Успехите в математиката и астрономията помогнали за натрупване на знания в географията.

Трудовете на турския мореплавател Пири Реис (поч. 1554) — неговият морски атлас «Бахрийе», съдържащ пълно описание на Средиземно и Егейско море, и картата на света, изработена през 1517 г., — придобил и световно значение. Пири Реис съставил карта на света, използвайки карти на италиански и португалски мореплаватели, включително една на Колумб, която не е запазена.

На границата между XV и XVI в. били положени основите на османската историография, чието развитие се намирало под зоркото внимание на султанския двор. Хрониките били основният вид проза за онова време; в тях описвали събития от световната история и излагали турската история от легендарния Огуз до управляващия султан. Хрониките обхващали не само исторически материал, но и сюжети от житийната литература, легенди и предания. Летописците се стремели да укрепят престижа на владетелите на империята, да докажат легитимността на султанската власт и превъзходството на Османовци над другите мюсюлмански владетели. Сред най-известните исторически съчинения можем да отбележим «Джихан-нюма» («Огледало на света») на Мехмед Нешри (поч. 1520)(7), «Хещ-и бехищ» («Осемте кръгове на рая») на Идрис Битлиси (поч. около 1523), многотомната «Османска история» на Ибн Кемал (поч. 1534).

* * *

Първите векове от османската епоха представляват особен, преломен етап от турската история. Неговото значение се определя не само от това, че центробежните тенденции в обществения живот на Анадола били заменени от центростремителни. XV и XVI в. са преходен период и за световната история. С Великите географски открития свършва Средновековието и започва Новото време. Настъпването на нова историческа епоха означава формиране на принципно различни, капиталистически отношения, опиращи се не на силата на политическия диктат, а на икономическите възможности. Започва утвърждаването на новия («западен») цивилизационен ред с присъщите му духовни ценности и културни постижения.

Навлизането в Новото време означава за Османската империя, както и за целия азиатско-африкански свят, преди всичко преход към други роли в световноисторическия процес: на страните от Изтока предстои да се включат в световната капиталистическа система като нейни периферни елементи. Това включване предполагало не просто приобщаване към новата цивилизация в една или друга форма, а насилствено изменение на посоката в собствената историческа еволюция на източните общества, които не били готови за подобни промени.

Сравняването между различни страни през преходния период XV–XVI в. прави явна неравномерността в процеса на общественото развитие. По време, когато вече в редица страни от Западна Европа можело да бъде проследено началото на генезиса на капитализма, в Османската империя отново се възпроизвели феодални отношения, а самото общество демонстрирало твърда привързаност към традиционните духовни ценности на исляма.

Въз основа на характера на аграрните отношения в създаващата се империя, нивото на развитие на занаятчийското производство и търговската активност, системата на политическите й институции и състоянието на културния живот може да се твърди, че османската държава била типичен представител на Източното средновековие. Нещо повече — в икономиката и социалнополитическия живот на османските турци може да бъде открито много от онова, което било вече преживяно през селджукската епоха и през периода на бейлиците.

Наред с това османската епоха има свои важни белези още от зараждането си. Започналият през XIII–първата половина на XV в. процес на формиране на турския народ като отделен етнос бил сменен от процес на образуване на общество от имперски тип. Последното ни се представя като хетерогенен социум, който включва народи и племенни колективи, различаващи се по нивото на социално-икономическо и политическо развитие, по език, религия и историческо наследство. Съединяването на такива разнородни елементи е възможно единствено с помощта на силна централна власт. Оттук и изострената бдителност на османските султани — като се започне с Мехмед II и се стигне до Сюлейман Кануни — спрямо създаването на ефективно действащ апарат за управление и спрямо укрепването на военния потенциал на империята. Оттук и желанието да бъдат заздравени позициите на самите владетели, което подтикнало Мехмед II да въведе кървавия обичай да бъдат убивани всички възможни претенденти за престола в момента на възшествие на поредния султан.

Бързият отскок в могъществото на Османската империя, която около средата на XVI в. се превърнала в една наистина световна държава, все пак едва ли може да бъде обяснен само с усилията на владетелите. За успехите на султанската власт допринесли съществените изменения в констелацията на политическите сили из Средиземноморието: упадъкът на средновековните държави, които преди били определящи за ситуацията в района, и новата вълна на експанзия на християнските държави (испано-португалската Реконкиста). По силата на обстоятелствата предизвикателството, хвърлено от инициаторите на Реконкистата, можели да приемат само турците, които представлявали най-голямата сила из мюсюлманския Изток. Да напомним, че по това време завършвал процесът на турската етническа и политическа консолидация, а дотогавашният лидер на ислямския свят — мамелюкският Египет — бил изпаднал в състояние на дълбока криза. А и стремежът на османските султани да развиват външнополитическата си активност преди всичко спрямо християнския Запад допринасял както за по-бързото възприемане на постиженията на късносредновековна Европа (огнестрелното оръжие и пр.), така и за престижа на предводителите на газавата в очите на мюсюлманите. Завоюването на Константинопол дало на Мехмед II и приемниците му пълно основание да претендират за водачество в ислямския свят и за ролята на единствени наследници на властта на византийските императори. Авторитетът на султаните бил признат от повечето мюсюлмански владетели. Благодарение на последвалите военни успехи на османците това признание станало традиционно и запазило значимостта си през още няколко столетия.

Турция в ново време

Османотурското общество в края на XVI–началото на XIX в.

Глава 1: Начало на промените

Кризата на спахийската система и причините за нея

През втората половина на XVI в. управниците на Османската империя продължили разгърнатата си завоевателна политика. Новите войни обаче не носели предишните успехи. През 1571 г. турците претърпели съкрушително поражение в морската битка при Лепанто. В грандиозното за ония времена морско сражение обединената флота на католическите държави на Европа разбила османската, като потопила или пленила 224 от всичко 277 кораба на противника, загубвайки при това само 15 галери. Участникът в това сражение — знаменитият испански писател Сервантес — пише за този ден: «Беше разсеяна заблудата, в която тънеше цял свят и всички народи, че турците били непобедими в морски бой».

Но съюзниците не успели да се възползват от плодовете на победата при Лепанто. Нещо повече, до 1572 г. османската флота била възстановена. С нейна помощ през 1573 г. великият везир Мехмед Соколлу успял да завоюва Кипър, който принадлежал на венецианците, а през 1574 г. — окончателно да изгони испанците от Тунис. По време на мирните преговори той заявил надменно на испанския посланик: «При Лепанто вие само ни остригахте брадата, но със завземането на Кипър ние ви отрязахме ръката». И все пак поражението при Лепанто показало съвсем ясно, че е минало времето на военно превъзходство на османската държава. В края на XVI и през XVII в. османските войски неведнъж отново удържали победи, но поредицата от големи поражения показала, че бившата им непобедимост завинаги била останала в миналото.

Основна причина за отслабването на Османската империя било разложението на военнофеодалната структура на държавата, на първо място на спахийската система на земевладение.

Още в средата на XVI в. почнало да се проявява задълбочаващо се несъответствие между нивото на развитие на производителните сили в основната територия на империята и характера на производствените отношения, изразяващ се в запазване на служебното ненаследствено земевладение. Тимарът възникнал и се утвърдил в процеса на феодализация на османското общество, той съответствал на ранния етап от неговото развитие — периода на незначително стоково производство и паричен обмен. Междувременно в областите, завоювани от турците, и преди всичко на Балканите, развитието на феодализма и на стоково-паричните отношения било отишло значително по-далече, отколкото у завоевателите.

Постепенното възстановяване на икономиката и оживяването на стопанския живот върху завоюваните територии правели противоречието все по-явно. Заедно с това бързо растели потребностите на османските феодали от пари — изменил се начинът им на живот. На мястото на воинския аскетизъм дошла страстта към разкоша, скъпите дрехи, пищните дворци. В същото време предишните източници на доходи, военната плячка най-вече, бързо пресъхвали. Причините за това явление трябва да се търсят в същината на спахийската система. Създадена във военни условия и за военни цели, тя тласкала държавата към все нови и нови завоевателни походи. Безкрайните войни от своя страна водели до разораване на селячеството, стопанска разруха и икономически застой, и като неизбежно следствие от това — към отслабване на военната мощ на държавата. Междувременно из Европа се извършвал процес на образуване на силни централизирани държави, формирали се наборни войски, обучени в по-напредничава бойна тактика и снабдени с ново въоръжение. В крайна сметка съвкупността от споменатите външни и вътрешни обстоятелства довела до почти пълно прекратяване на териториалното разширение на турците в Европа и рязко намаляване на военната им плячка. Наред с това спаднали и постъпленията от левантинската търговия, което било свързано със свиване на обема на комерческите операции в Средиземноморието и концентриране на световния търговски трафик в Атлантическия район.

Към края на XVI в. възникнала ситуация, при която потребностите на османските феодали от пари растели, а постъпленията намалявали. Ограничаването на военната плячка подтиквало спахиите към засилване на експлоатацията на прикрепените към поземлените държания селяни. Тимарската система обаче не можела да удовлетвори растящата жажда за пари, тъй като законът регламентирал строго размерите на постъпленията и правата на спахиите по отношение на държанията им. Ето защо османските «мъже на меча» почнали да се стремят да превърнат тимарите от условни владения в наследствени и безусловни. Така постепенно се изменяла същността на служебното земевладение. Но докато за тимариотите реализацията на подобни замисли била спирана от твърдата регламентация на правата им, то управляващата върхушка използвала големия обем на своите права и привилегии, за да концентрира в ръцете си много вакантни тимари, които ставали фактически наследствени владения, свободни от задължение за военна служба.

Придворната аристокрация била най-усърдна в опитите си да присвои тимарските земи, за да зависи по-слабо от смяната в султанските настроения. «Зиаметите и тимарите, — писал през XVII в. защитникът на интересите на спахиите Мустафа Кочибей, — станаха жертва на велможите». С не по-малко възмущение пишели авторите от онова време за проникването на «измет от улицата» в средите на турските феодали, в частност лихвари и «търговци чакали», които с подкупи опитвали да получат земи или служби в държавния апарат. Появата им всред държателите на тимари позволява да екстраполираме, че влиянието на търговско-лихварския капитал върху аграрните отношения в Османската империя също растяло.

Концентрацията на земи в ръцете на управляващата върхушка не била единствената причина за упадъка на спахийската система. Не по-малко значение имала «нерентабилността» на тимара в очите на държателя му. През XVI в. средният доход на тимариота бил около 5000 акчета, а къща в провинциален град струвала от 1000 до 4000 акчета, воденица — 5200 акчета, роб — от 1000 до 4000, кон — 800–900 акчета. Отчитайки цените от онова време виждаме, че постъпленията от тимара осигурявали на спахиите един твърде нисък жизнен минимум. Затова военната плячка била толкова важна за спахиите — тя можела да удвои и утрои доходите на «хората на меча». Намаляването на военната плячка било първият сериозен удар по материалното им състояние.

Вторият удар бил нанесен с падането на стойността на акчето (2–2,5 пъти по официалния курс и 4 пъти на «черния пазар») в края на XVI в. поради нахлуване на евтино сребро от Америка в страните на Леванта. Докато цените на пазара, както и държавните такси, рязко нараснали, постъпленията на спахиите от техните държания останали на предишното си ниво. В резултат рязко намалял делът на тимариотите в общия обем на феодалната рента, прибирана от селяните. Така например в началото на XVI в. спахиите в Румелия получавали около 50–70% от всички събирания от селското население, а в края на XVI в. — само 20–25%. В края на краищата военните разходи, които лежали на плещите на «хората на меча», вече не можели да се изплащат чрез събиранията от тимари. Спахиите започнали да губят интерес от своите поземлени държания, бойният им дух и желанието да воюват също спадали неотклонно. Дубровничанинът С. Градич, който ни е оставил интересно описание на Турската империя от средата на XVII в., отбелязва: «Те [спахиите], които се отличаваха пo-рано с войнственост, сила, търпеливост, скромност, въздържаност и пестеливост, са станали сега вяли, страхливи, сладострастни... и плащат на наемници да ги заместват, даже и на християни, в което благодарение на користолюбието на пашите и подкупността на чиновниците не срещат трудност».

Сред първите признаци на започващ упадък на Османската империя били сериозните финансови затруднения, с които правителството се сблъскало в края на XVI в. Станало ясно, че предишните източници на приходи не покриват постоянно растящите разходи за издръжка на армията и на огромния военноадминистративен апарат. Дефицит в постъпленията бил отбелязан за първи път през 1564 г. — тогава приходите на хазната възлезли на 183 млн. акчета, а разходите били около 190 млн. За 1596 г. събиранията дали 300 млн. акчета, а разходът се равнявал на 900 млн. Трябва да се отчете при това, че за същото време стойността на акчето паднала около 3 пъти, така че реалните доходи на правителството представлявали само около 100 млн. акчета.

В стремежа си да покрие недостига на парични средства османското правителство прибегнало до намаляване на сребърното съдържание на акчето, а после и до понижаване на пробата на среброто. Емитирането на некачествени монети за известно време осигурило на хазната ценния метал, но не можело да реши трудностите, стоящи пред правителството. Нещо повече — употребата на некачествени монети повлякло след себе си истински хаос в държавните финанси и усложнило значително вътрешнополитическата обстановка.

Османските феодали виждали изход от тежкото положение, в което се оказало правителството, в засилената експлоатация на народните маси и особено на селяните. В края на XVI–началото на XVII в. размерът на данъците на зависимото население бил увеличен значително и били въведени нови. Така например поголовният данък на немюсюлманите — джизието — нараснал към началото на XVII в. от 20–25 акчета на 140, а бирниците по места прибирали понякога до 400–500 акчета. Още по-бързо се увеличавали събиранията от категорията «извънредни». Размерът им не бил точно установен, тъй като държавата ги въвеждала в зависимост от конкретни, преди всичко военни нужди. Турският хронист Мустафа Селяники писал: «В провинциите на държавата извънредните данъци докараха данъкоплатците дотам, че им опротивя този свят заедно с всичко, което се намира по него».

Наред с усилването на данъчния гнет правителството почнало да практикува нашироко отдаването на държавни земи на откуп. Откупвачите бързо се превърнали в истински собственици на цели райони от страната, а разширяването на дейността им означавало преди всичко засилване на хищническата експлоатация на зависимото население.

Особено тежки последствия понесло селското стопанство от рязкото увеличение на относителното тегло на паричната рента. Замяната на рентата под форма на продукти или отработване с парична рента става по правило тогава, когато стоковото производство е достигнало високо ниво. В условията на Османската империя обаче, при недостатъчно развитие на стоковото производство и крайно стеснен вътрешен пазар, преходът към парично облагане бил обусловен не толкова от икономическото развитие, колкото от увеличените потребности на феодалите. Затова подобен преход не можел да стимулира развитието на производителните сили в селското стопанство. Нещо повече, той стимулирал разорението на селячеството. Поради много ниските пазарни цени на земеделската и скотовъдната продукция, за да плащат данъците си селяните трябвало да продават не само излишъка, но и значителна част от необходимия продукт. Раята, като не можела да плати задълженията си, прибягвала по принуда към услугите на лихварите. Лихварството придобило през този период голям размах. Значителна част от селските жители изпаднала в дългово робство, залагайки къщите, добитъка и земята си.

Османските автори и европейските пътешественици от онова време съобщават за масово разорение и бягство на селяните от селата, за опустели села и изоставени ниви, за чести гладни години. «В лето 1605, — четем в един сръбски надпис, — имаше мор велик по цялата земя... И бащата продаваше тогава чедото си за хляб, и син — баща си, и кум кума си, и брат — брата.» Глад царял тогава и в Източен Анадол. Един арменски преписвач на религиозни книги направил следната приписка в края на една от тях: «От глад погинаха хиляди и десетки хиляди. А които оцеляха, избягаха в Джезире [Северна Месопотамия], Багдад, Арабистан, Тавриз, Казвин, Хамадан и Грузия, и там всички умряха на чужбина... В град Джезире свещениците пресметнаха и се видя, че са погребали 40 000 души, без да смятат тези, които останаха под снега, или се удавиха в реките, или измряха в други градове. От Самосата до Грузия и до Истанбул на север, до Амид и Алепо на юг страната стана необитаема...».

«Джелялийските размирици»

Растежът на цените, усиленият данъчен гнет, произволът и насилието на представителите на господстващата класа — всичко това предизвикало широкото недоволство на народните низини. То се изляло в мощни антиправителствени вълнения. През втората половина на XVI в. цял Анадол се оказал обхванат от серия големи въстания, които в официалните документи получили названието «въстания на джелялите».

Военните действия по турско-иранската граница, които от средата на 70–те години почти не били прекъсвали, значително усложнявали и без това тежкото положение на народните маси в анадолските провинции. Върху гърба на селянина през години на война се трупали допълнителни повинности по осигуряване на действащата армия с провизии и снаряжение. За покриване на разходите правителството започнало да събира редовно «извънредни» военни данъци. Войските, които се движели в непрекъснат поток на изток, прибирали от селските жители и последните им запаси. Неслучайно най-активната част от въстаниците била попълвана от разорените и безимотните селяни.

През втората половина на XVI в. станало ясно, че османските градове са в невъзможност да приемат цялото «излишно» селско население. Занаятчийското производство не можело да догони темповете, с които се увеличавал броят на градските жители, тъй като преобладавал ръчният труд, а суровинната база била ограничена и търсенето — незначително. Затова селската младеж попълнила религиозните училища — медресетата; почнала да се влива в редовете на еничарите или да търси мястото си в домакинството на провинциалните феодали. Увеличението на числеността на градския плебс станало специфична характеристика на градския живот от онова време. Фактически значителна част от напускащите селата техни жители и обширен слой хора без определено занятие в градовете се оказали «излишни хора» за османското общество от XVI в.

Проблемът с «излишните хора», които в османските документи биват наричани левенди, Портата решавала като ги привличала да участват в завоевателни войни като стрелци — тюфекчии. С течение на времето отрядите на левендите се превърнали в страховита размирна сила, застрашаваща реда в Османската империя. След връщане от поход левендите отказвали да върнат оръжието си и се разотивали на големи или по-малки групи по анадолските и балканските провинции с надежда да намерят място във военната свита на един или друг едър феодал, на някой бейлербей или санджакбей. Ако не успеели да се уредят по този начин, лесно се превръщали в разбойници. Броят на последните нараснал дотолкова в края на XVI в., че думата «левенд» придобила смисъл на бунтовник, разбойник.

Действията на отрядите на левендите се преплитали с вълненията на селяните, протестиращи срещу феодалния гнет и притесненията от местните феодали и султанските чиновници. Борбата на селското население била допълвана от вълненията сред софтите — учениците в медресетата — и сред други представители на градския плебс, които реагирали чувствително спрямо ръста на цените на хранителните продукти и предметите от първа необходимост, емисията на некачествени монети и въвеждането на нови данъци.

Ръководители на въстанията били по правило спахии, недоволни от действията на централното правителство и опитващи се да използват народното възмущение, за да си върнат със сила отнетите им земи. В антиправителствените действия взимали участие и отделни провинциални и областни наместници (бейлербейове и санджакбейове), но техните користни намерения нямали нищо общо с целите на народното движение.

Ситуацията, която се оформила през 1596 г., била особено изострена; недоволството от действията на султанските власти обхванало значителна част от Мала Азия, Северен Ирак и Сирия. Тласък за прерастване на недоволството в открито въстание дала поредната проверка на спахийското опълчение, когато 30 хиляди тимариоти били заловени в дезертьорство и лишени от своите държания. Сред пострадалите били двамата братя Абдулхалим, по прякор Кара Язъджи и Дели Хасан, които станали вождове на въстанието. Отрядите на въстаниците установили свой контрол над Източен Анадол. Кара Язъджи почнал да разпраща свои укази, да назначава на административни и духовни постове свои поставеници, да събира данъци и контрибуции за издръжката на войската си. Мнозина представители на местните власти преминали на негова страна, надявайки се да спасят постове и имущество.

След смъртта на Кара Язъджи през 1602 г., брат му поел ръководството на въстанието и успял да се обедини с други въстанически вождове. Трихилядната войска, състояща се от въоръжени селяни и войни на Дели Хасан, завладяла Токат и обсадила Кайсери. Положението на въстаниците било утежнено от суровата зима през 1602/1603 г., но те все пак противостоели срещу султанските войски като страховита сила. Обаче преминаването на нисши и средни спахии на страната на противника внесло дезорганизация в редиците на въстаниците. Сам Дели Хасан бил съблазнен от обещанията на правителството да му даде длъжността паша на Босна, прекратил борбата и сложил оръжие. Султанските войски, възползвайки се от неразбирателствата в лагера на въстаниците, успели да разгромят «джелялите». През 1605 г. Дели Хасан бил екзекутиран.

Въпреки жестоките репресии народното движение в Анадола не било потушено. В почти всички райони на Мала Азия действали въстанически отряди, наброяващи от няколко десетки до няколко хиляди души. Най-опасно за султанското правителство било въстанието начело с Календероглу. Действията си той започнал още през 1592 г. начело на група от 80 души, а през 1607 г., когато отрядите му успели да превземат Бурса, в тях воювали вече 30 000 души. Привържениците на Календероглу контролирали голяма територия — от Анкара до крайбрежията на Егейско и Мраморно море. Едва през 1608 г. опитният военачалник Куюджа Мурад паша успял да нанесе поражение на въстаниците. Заедно с остатъците от войската си Календероглу бил принуден да се оттегли в Иран.

На Мурад паша били необходими около две години след разгрома на въстанието на Календероглу, за да ликвидира въстаническото движение в Анадола. За сплашване на селяните било наредено да се излагат на показ пирамиди от отрязани глави и тела на въстаници. Жестоките палачи не пощадили дори жените, децата и старците. Според различни сведения за 3 години били избити от 65 до 100 хиляди души. Но и тези кървави мерки не донесли пълно уталожване на вълненията.

Почувствали се застрашени от огромния размах на акциите на «джелялите», турските управници били принудени да прибегнат до известни отстъпки. През октомври 1610 г. султанът издал специален ферман, който станал известен като «Указ на справедливостта». С него султанското правителство привличало вниманието на местните власти върху извънредно тежкото положение на раята и поставяло изискване за смекчаване на данъчния гнет и ограничаване на произвола на лихварите.

Освободителното движение срещу османското владичество в кран на XVI–началото на XVII в.

Населението на балканските страни, които били завоювани от турците и влезли в границите на Османската империя, не се покорило на завоевателите и не се примирило с чуждото господство. В продължение на столетия българи, сърби, гърци и други народи на Балканския полуостров водили тежка, неравна борба за своето освобождение. Това движение имало същевременно и ярко изразен социален характер.

Съпротивата на народните маси приемала различни форми в зависимост от конкретните условия, променяла се по обхват и острота. Наред с такива форми на протест, като масово бягство на селяните, населението на Балканите широко практикувало открито неподчинение, като отказвало да плаща данъци, унищожавало данъчните регистри, убивало султанските чиновници. Най-разпространената форма на борбата през XVI в. било обаче хайдушкото движение.

Според формалните критерии хайдутството било близко до действията на разбойниците левенди из Анадола. Но реалното му съдържание било друго, то представлявало отговор не само на експлоатацията, но и на жестокия национално-религиозен гнет. В лицето на хайдутите населението виждало народни отмъстители и свои защитници, затова ги поддържало активно, осигурявало им храна и убежище.

Надеждите на балканските народи за освобождение се засилили след големите поражения на турските войски през втората половина на XVI в., които свидетелствали за отслабване на военната мощ на османската държава. През 90–те години в различни райони на Балканския полуостров избухнали ред организирани въстания, чиито участници си поставяли задача да премахнат османското господство. През 1594 г. след въстанието на сърбите в Банат последвали действия от страна на влашкия господар Михаил Храбри, който нанесъл редица поражения на турците. Под влияние на неговите победи хайдушкото движение достигнало невиждани размери. Особено се прославили с подвизите си отрядите на Дели Марко и Баба Новак. Не било рядкост тези отряди да проникват дълбоко във вътрешността на Балканския полуостров и да нападат там големи градове. През 1598 г., след навлизането на отрядите на Михаил Храбри в България, избухнали въстания в Търново и редица други български градове. Но скоро под силния натиск на султанските войски Михаил Храбри бил принуден да отстъпи във Влашко. Търновското въстание не получило последващо развитие и било жестоко смазано от турците.

През тези години освободителното движение се засилило и в Южна Сърбия, Далмация, Черна гора, Херцеговина, Морея, Албания. Тези разпокъсани локални акции били също потушени без да получат поддръжка от християнските владетели на Европа. Предаден от болярите си, през 1601 г. Михаил Храбри претърпял поражение и скоро след това бил убит. По-нататък освободителното движение на Балканите започнало да отслабва поради неблагоприятни външнополитически обстоятелства.

В азиатските владения на Портата също били отбелязани опити за отхвърляне на османското владичество. През първото десетилетие на XVII в. например, въставали кюрдите в Горна Месопотамия, водени от Джанбулад, както и друзките племена в Ливан (последователи на една шиитска секта, които се обособили в отделна група) под водачеството на шейх Фахреддин Маан. Въпреки че целта на въстанията не била постигната, те също дали своя принос за разклащане и подкопаване на имперското могъщество.

Отслабване на централната власт и засилване на сепаратизма в Османската империя

В края на 1610 г. народните вълнения в Анадола започнали да губят от силата си. Продължителните войни, въстания и жестоки репресии, които се струпали върху участниците в джелялийското движение, имали тежки последствия за стопанския живот на страната. Числеността на населението в много райони на Балканите и Мала Азия спаднала през първата половина на XVII в. до нивото си от началото на XVI в. Част от уседналите жители се върнали отново към номадство. Забавено било и развитието на градовете и на градските занаяти. Дори такива големи центрове като Бурса, Анкара, Кайсери, Сивас трудно се съвземали от пораженията, причинени през «смутните години». Сумата на данъчните постъпления в хазната в края на 40–те години на XVII в. останала на нивото на 90–те години на XVI в., възлизайки едва на 360 млн. акчета.

Промените в аграрните отношения също се оказали с противоречиви последствия. Разложението на спахийската система и наченките на частнофеодално земевладение довели до известно увеличение на стоковостта в селското стопанство, но процесът имал и друга последица — селячеството загубило наследствените права върху обработваемите си земи и силно обедняло. В първото си «наставление» (рисале), предназначено за султан Мурад IV (1623–1640), Кочибей писал: «Накратко, такива притеснения и потисничество, каквито търпят бедните селяни, не е имало никога в ни една страна по света... Мраз вее от въздишките на угнетените, а домовете им тънат в печал; сълзите на страдалците потопяват страната в гибелни дълбини». Във второто рисале, писано няколко години по-късно, той се връща отново към същата тема: «Слугите ти — раята — са крайно обеднели и се разбягаха от селата».

Портата била принудена да увеличи числеността на наемните си войски и особено на еничарския корпус, тъй като спахийската система не можела повече да бъде източник на военна сила и стабилизиращ фактор за вътрешното положение. През 1595 г. в еничарските регистри били записани 25 000 души, а 3 години по-късно — 35 000. През първата половина на XVII в. корпусът наброявал вече до 50 000 бойци. Съществуващата дотогава система за комплектуване на професионална войска на основата на «девширме» не била в състояние да осигури такова увеличение на еничарите и през 30–те години на XVII в. Портата фактически напълно се отказала от нея. По това време попълването на корпуса се реализирало чрез рекрути от децата на еничарите, от дребните търговци и занаятчиите, от напусналите селата си.

Бързото разрастване на войската, намираща се на държавна издръжка, станало непосилно бреме за държавните финанси; увеличението на разходите за армията изтощило хазната. Поради недостига на сребро заплатите на войниците изплащали с некачествени монети и нередовно — изплащането им се бавело често пъти дълго време. На ограничаването на правата им еничарите отговорили с открити метежи, които показали, че съществувалият по-рано баланс на силите в османската политическа система бил вече нарушен. Колкото повече се разстройвала боеспособността на спахийските отряди, толкова по-зависими ставали султанът и министрите му от прищевките на еничарите. «Държавата остана без управа; тя е в ръцете на еничарите на плата» — се оплаква Кочибей.

Нуждата от пари, следствие от ниските заплати, карала еничарите да се насочат към допълнително припечелване от занаяти и търговия. След като новите им занятия станали основен източник на доходи за тях, спаднало желанието на войните да воюват; те се стараели под всякакъв предлог да избегнат участие в походи. Същевременно обаче еничарите противодействали решително на всеки опит на властите да ограничат по някакъв начин привилегированото им положение. От това обстоятелство се възползвали враждуващите управляващи групировки, подбуждайки постоянно еничарите към метежи за сваляне на неугодни везири и даже султани. В резултат от еничарски бунтове, само от 1617 до 1623 г. на престола се сменили четирима султани. Тези събития дали на съвременниците повод да пишат за еничарите, че «те са точно толкова опасни в мирно време, колкото са слаби по време на война».

За разложението на държавния апарат свидетелстват много от фактите, съобщавани от съвременници. Приемниците на Сюлейман I участвали слабо в управлението на държавата, прехвърляйки тежестта на всички грижи върху великите везири. Но възможностите на първите министри били твърде ограничени. Султанският дворец и особено харемът, който предоставял най-прекия достъп до повелителя на империята, се превърнали в основна кухня за интриги на придворните в борбата за власт. Още при Сюлейман върху дейността на Портата имала голямо влияние Роксолана, която била някога отведена от Подолието в робство, и станала любима жена на султана. Като поддържала на поста велик везир своя фаворит Рустем паша, тя разчистила пътя към престола за сина си — бъдещия Селим II (1566–1574). През следващите години тази практика се утвърдила като трайна традиция.

Провъзгласеният за султан безволев и суеверен Мехмед III (1595–1603) оставил управлението на държавните дела на майка си Сафие. От положението си на валиде султан (султанка-майка) Сафие за 8 години управление от името на сина си сменила 11 велики везири. С още по-голямо влияние се ползвала Кьосем султан (поч. 1651 г.), фаворитка на Ахмед I (1603–1617) и майка на Осман II (1617, 1618–1622), Мурад IV (1624–1640) и Ибрахим I (1640–1648). По своя прищявка и в угода на интригите на хора от нейното обкръжение тя фактически определяла политиката на Портата в продължение на години, сваляйки и назначавайки велики везири и други сановници, с което объркала и усложнила до крайност положението в империята. Едва когато на престола се оказал малолетният Мехмед IV (1648–1687), неговата майка успяла да преодолее влиянието на старата султанка. Първата половина на XVII в. останала в народната памет като «време на женското управление», въпреки че по-правилно е да се говори за надмощие на султанските фаворити и управителите на харема — къзлар агасъ (господар на момичетата).

В края на XVI в. в провинциите на империята се усилили сепаратистките движения. Едрите феодали се възползвали от отслабването на централната власт, изплъзвали се от подчинение и се превръщали в самостоятелни управници. Султанската власт обикновено не се намесвала в управлението им, тъй като била заинтересована преди всичко определените за всеки еялет данъчни събирания да постъпват редовно в хазната. Оттук следвал пълният произвол на местните губернатори — пашите, чиято власт била почти безконтролна и неограничена.

При тези условия султанският двор почнал все по-често да използва исляма като най-важно средство за запазване на единството и целостта на империята. Нараснала съответно и ролята на улемите и на главния им авторитет — шейх-ул-исляма, все по-голямо значение било отдавано на спазването на нормите на шериата; затова пък била ограничена областта на приложение на държавното законодателство. И докато подобни мерки не можели да преодолеят вътрешната разединеност на империята, те довели до засилване на контрола на духовенството над всички сфери на обществено-политическия и културния живот.

Отслабване на военното могъщество на Османската империя

Султанските власти се опитвали да предотвратят по-нататъшното разрастване на кризисните явления в живота на империята посредством продължаване на завоевателните войни. През 1576 г. Мурад III (1574–1595) насочил армията си срещу Иран на Сефевидите с цел да завземе Задкавказието и да установи контрол над волжко-каспийския търговски път, който свързвал Иран с Русия. Военните действия, които продължили 14 години, завършили с това, че иранският шах Абас, принуден едновременно да води война и с Хорасан против узбеките, склонил да сключи Истанбулския мирен договор от 1590 г., според който отстъпвал на турците Източна Грузия и Източна Армения, почти целия Азербайджан и част от Западен Иран.

Две години по-късно започнала нова продължителна война, този път срещу Австрия — за унгарските земи. През 1605 г. шах Абас възобновил военните действия в Задкавказието, възползвайки се от концентрирането на османските сили в Европа и разбушувалите се в Анадола джелялийски смутове. Портата била принудена спешно да уреди конфликта си с Хабсбургите. Битките с тях показали, че въпреки огромните средства, които поглъщала издръжката на султанската армия, тя все по-силно изоставала във военнотехническо отношение от армиите на европейските държави, които по достигнато ниво на развитие изпреварвали все повече османската държава. Страните, които по-рано откупвали спокойствието си с цената на трибути и периодични подаръци, постепенно се избавяли от тази унизителна зависимост. Показателен в това отношение бил мирният договор в Ситваторок (1606), с който завършила една австро-турска война. Според условията на договора султанът се задължавал не само да освободи Австрия от ежегодния трибут от 30 000 дуката, който бил изплащан след 1547 г., но и за първи път да признае в мирен договор една християнска държава за равнопоставен партньор. Няколко години по-късно Хабсбургите добили за своите поданици съществени привилегии в търговията.

Опитвайки се да използва противоречията между европейските държави, Портата предоставила важни икономически и политически привилегии на Англия и Холандия. През първата половина на XVII в. за тези страни по няколко пъти били възобновявани «капитулациите», които разширявали правата на европейските търговци в левантинската търговия. Османските управници разчитали, че в замяна на търговските облекчения ще получат от тези държави поддръжка при осъществяване на собствените си завоевателни планове.

През това време ирано-турският конфликт продължавал. През 1612 г. шах Абас отвоювал от турците значителна част от Задкавказието, а през 1624 г. — и целия Ирак заедно с Багдад. Но току-що възкачилият се на престола султан Мурад IV побързал да възобнови военните действия. След няколкогодишна война през 1639 г. бил подписан мирен договор в Каср-и Ширин, според който Ирак с Багдад отново преминали към Османската империя; освен това турците запазили Западна Грузия, Западна Армения и част от Кюрдистан. Установената от този договор турско-иранска граница по-нататък почти не била променяна.

Едновременно с войната срещу Иран, Портата открила военни действия в Европа срещу Полша на шляхтичите. Основен източник на конфликта бил спорът за украинските земи. Инициаторите на войната явно разчитали, че Полша, която била въвлечена в общоевропейската Трийсетгодишна война (1618–1648), не ще може да противостои на османската агресия. Но благодарение на безстрашието и самоотвержеността на запорожките казаци, продължителната обсада на полския лагер при Хотин през 1621 г. не донесла успех на султанската армия. След тежки загуби тя била принудена да отстъпи.

Неуспехът на хотинския поход довел младия султан Осман II до извода за необходимост от реформи в системата на държавното управление и в армията. Султанът искал да постигне укрепване на централната власт и възстановяване на военната мощ на империята за сметка на отказ от използване на девширмето при съставяне на чиновническия апарат и комплектуване на армията. Той възнамерявал да осъществи «туркизация» на армията и на органите на властта чрез попълване на редовете й с бойци, произхождащи от мюсюлмански семейства в Анадола. Същевременно разчитал да ограничи нарасналата роля на улемите, като намали материалните им привилегии. Но още първите му опити да осъществи тези планове предизвикали твърда опозиция вътре в управляващата върхушка, сред еничарите и мюсюлманското духовенство. Еничарският бунт струвал живота на султана и приближените му. Повторното заемане на престола от Мустафа I (1617–1618, 1622–1623), който бил съвършено неспособен да управлява страната, предизвикало отрицателни реакции из Анадола. Техен най-силен израз бил метежът на губернатора на Ерзерум, Абаз Мехмед паша; унищожени били няколко еничарски гарнизона. След началото на вълненията в азиатските провинции властта в Истанбул се сменила още веднъж — на султанския трон бил издигнат 11–годишният Мурад IV. Плановете за реформи били изоставени, но курсът към продължаване на военните походи бил запазен.

Ситуацията в Истанбул била известна и на новите владетели на Русия от династията Романови. Те обаче трябвало да държат сметка за това, че Деулинското примирие от 1618 г. още не означавало окончателен отказ на шляхтата на Реч Посполита от плановете й за интервенция в Русия. Затова московското правителство се грижело да запази мирни отношения с Османската империя. Този курс може лесно да се проследи по събитията, свързани с борбата за Азов. През 1637 г. донските казаци обсадили Азов, възползвайки се от ирано-турската война, и превзели крепостта след двумесечна обсада. След като приключили войната с Иран през лятото на 1641 г. турците потеглили към Азов. Обсадата била извършена по всички правила на военното изкуство. Около 6000 казаци отбранявали 4 месеца крепостта от османските войски, които имали могъща артилерия. Обсадителите били принудени да отстъпят без да постигнат успех, като понесли сериозни загуби от внезапните нападения на казаците откъм крепостта, но през 1642 г. Москва, не желаейки да изостря отношенията си с Портата, заповядала на казаците да предадат Азов.

Впрочем и управниците на Реч Посполита предпочитали да се придържат към мирните отношения със султана след успеха при Хотин, въпреки че още през 1623 г. полският посланик в Истанбул К. Збаражски стигнал до извода, че могъществото на Османската империя е «повече на думи, отколкото на дело».

Глава 2: Нови явления в обществения живот през XVII–първата половина на XVIII в.

Особености на икономическия живот

Формирането на аграрната структура, белязано от засилване на частнособственическите тенденции, представлявало в действителност движение между стадии, преход от ранни към по-развити феодални отношения. Предишният поземлен режим се характеризирал с преобладаване на извъникономическите форми на принуда. Същността на промените се състояла в увеличаване на поземлената зависимост на селяните при запазване на определени стари и появата на някои нови признаци на лична несвобода. Променяло се при това не само положението на експлоатирания производител, подменена била и фигурата на неговия експлоататор. На мястото на спахиите или на непосредствения агент на правителството, чиито действия били строго регламентирани от султанските постановления, дошли хора, чиято дейност била определена от тясно собственически интереси. Колкото и ограничено да било участието на подобни лица в организацията на селскостопанското производство, присъщият им стремеж към увеличаване на печалбата от поземлените владения действал като своеобразен импулс за по-ефективно използване на ресурсите, с които те разполагали: земята, хората, добитъка.

Еволюцията в аграрните отношения оказала дълбоко въздействие върху всички страни на живота на османското общество. Появата на ред нови култури — царевица, тютюн, домати, чушки и някои други — свидетелства за определен прогрес на производителните сили в земеделието. Наред с това не са малко и свидетелствата на съвременници за съкращаване на обработваните земи в много райони на османската държава. Тъй като оръдията на труда не претърпели промени, обяснението на подобно парадоксално на пръв поглед положение се свежда вероятно до увеличение на плододайността на посевните култури.

Свидетелствата на очевидци и документи от XVII–XVIII в. говорят и за друго следствие от промените в аграрната структура — за чувствително влошаване на положението на основната маса от селското население. Формирането на нова аграрна структура довело до съществено влошаване на положението на селския производител. През XV–XVI в. турските селяни се ползвали с правото на трайно наследствено владение на земята. С разпада на спахийската система се изменил и обемът на техните права. Селското население било лишено от възможност за дългосрочно владение на земята, запазвайки само правото да я ползва. Формирането на частното земевладение не означавало пряко обезземляване на селяните. За раята от загубата на правото на владение върху земята последвало засилване на икономическата зависимост от земевладелеца, а за последния се откривали нови възможности за експлоатация на селяните. Често, когато земеделецът не бил в състояние да изпълни нарасналите си задължения спрямо феодала и държавата, прибягвал до «услугите» на лихварите, залагайки дома, добитъка и бъдещата си реколта, като затъвал във все по-тежко дългово заробване.

Големият обем на данъците, заробващите условия на лихварските заеми, произволът и насилията на земевладелците и местните власти принуждавали селските жители да предават не само излишъка, но и част от необходимия продукт. По такъв начин се губела заинтересоваността на селянина от резултатите на неговия труд. Въз основа на многогодишния си опит от пребиваване в Османската империя английският дипломат П. Рико писал през 1668 г., че животът на султанските поданици се определя от липсата на увереност в бъдещето и опасения за имуществото им, и че в това е основната причина за «запустяването на селата и лошата обработка на земята, за нежеланието да се строят стабилни къщи и стопански постройки, които да могат да изтраят повече от петнайсет или двайсет години, за твърде недостатъчните площи, отделени за плодни насаждения, красиви градини и лозя».

За същото пише в дневниците си французинът Пол Люка, пътувайки из Мала Азия в началото на XVIII в.: «Полята [на Анадола], половината от които са изоставени, са загубили най-добрата част от жителите си, и сега в тази обширна част от страната могат да се намерят само няколко незащитени градове и малък брой полуразрушени села. Селяните са извънредно мързеливи и обработват толкова малко земя..., че огромна част от страната остава необработена».

Косвено свидетелство за влошеното положение на селяните са данните за състоянието на държавните финанси. От 1650 до 1679 г. общият държавен приход се увеличил с 10%, но за същия период стойността на турската сребърна монета, акчето, паднала с 87%. Обстоятелството, че постъпленията в хазната се увеличавали много по-бавно отколкото падал курсът на парите, показва крайната ограниченост на податните възможности на населението, и преди всичко — на селячеството.

Масовото напускане на селата е доказателство за твърде тежките условия на живот за раята. Борбата с бягството на селяните станала обект на специалните грижи на правителството. От Истанбул до всички краища на империята били разпращани укази, изискващи от местните власти да връщат избягалите селяни върху земите, които са обработвали преди, и да предприемат строги мерки за предотвратяване на напускането на селата.

Притокът на избягали от селата към градовете обусловил твърде високата за времето си скорост на увеличаване на градското население в Османската империя. Но ритъмът на стопанския живот в градовете бил нарушаван от феодалната анархия, честите метежи на пашите, вълненията сред недоволните спахии и еничарските бунтове. Освен това бедността на градското население препятствала разширяването на капацитета на вътрешния пазар и следователно спирала прогреса на занаятчийското производство.

В условията на крайно ограничено търсене на вътрешния пазар, за развитието на градовете първостепенно значение придобили външнотърговските връзки и в частност — износът на изделия на турското занаятчийско производство за Европа. Характерно е, че всички най-големи градове на Османската империя били свързани по един или друг начин с външния пазар. Някои от тях — Истанбул, Измир, Солун, Искендерун — били морски пристанища, чрез които се осъществявала търговията с много европейски страни. Други — Ерзерум, Токат, Трабзон, Дамаск, Халеб — били центрове на транзитна търговия.

Интензивността на търговския живот на Истанбул в края на XVII в. става видна от следните данни: ежегодно в столицата пристигали от Иран 6–10 кервана, от Халеб — 3–4 кервана, от Басра — 2. На всеки 8 дена към Истанбул потегляли керваните от Измир, всеки месец имало кервани от полския град Краков. Освен това ежегодно Истанбул приемал няколко хиляди търговски кораба от Франция, Англия, Холандия, Венеция.

Левантинската търговия подпомогнала бързия разцвет на Измир и Солун. Сирийските градове Сайда, Триполи, Дамаск, и особено Халеб привличали европейските търговци още в началото на XVII в. Влошаването на вътрешното положение в Сирия през втората половина на XVII в. усложнило до крайност търговията в този район и заставило търговците да търсят по-безопасни пътища за стоката си. Центърът на икономическата активност се преместил към малоазийското крайбрежие и Румелия. Успоредно с обогатяването на Измир и Солун, сирийските градове преминавали на заден план.

След втората половина на XVII и до края на XVIII в. се запазила устойчивата тенденция към разрастване на вътрешната търговия в азиатските и европейските провинции на империята, но темповете на развитието й оставали ниски. Бедността на населението ограничавала размаха на търговските операции. Местното търговско съсловие натрупало значителни парични средства. Обаче обстоятелството, че повечето едри търговци — тюджари — били немюсюлмани, поставяло османското търговско съсловие в двойствено положение. Като носители на търговско-лихварския капитал те експлоатирали народа, но и сами изпитвали тежък национален и религиозен гнет. Пълната незащитеност на личността и имуществото на тези търговци от посегателствата на османските власти ограничавала инициативата на местните търговци. Характерни за икономическата ситуация през втората половина на XVII в. били непрекъснато растящите им финансови трудности. Намаляването на данъчните постъпления от тях довело до остър недостиг на ценни метали. През 1648 г. бюджетният дефицит възлизал на 150 милиона акчета, а през 1653 г. бил 170 милиона акчета. В края на XVII в. разходите на правителството надвишили един и половина пъти постъпленията му, а бюджетният дефицит достигнал 200 милиона акчета. За да бъде ликвидиран, данъците били събирани за 3 години напред.

От недостига на сребро побързали да се възползват европейските търговци, за които износът на монети станал най-доходната търговска операция. В тази област най-успешно се подвизавали французите, които в продължение на много години пласирали монети от 5 су с намалено съдържание на сребро, получавайки от тази операция до 100% печалба. Империята се оказала наводнена с фалшиви и непълноценни пари, нерядко емитирани от самото правителство. Затова стойността на акчето продължила да пада. Ако през 40–те години на XVII в. за един венециански дукат се получавали 160 акчета, то в края на 70–те години дукатът бил продаван за 300 акчета.

Поради хаоса, царящ в монетната система, положението на пазара оставало съвсем неопределено. В ред случаи кредиторите, давайки заем с тримесечен падеж, включвали в лихвата възможното обезценяване на акчето с 20%. В опитите си да стабилизира курса на турската валута, Портата започнала да пуска нова сребърна монета — грош, или пиастър (120 акчета). Но покупателната стойност на турските пари продължавала да пада.

За да увеличи постъпленията в хазната, правителството увеличавало «извънредните» данъци. Докато първоначално те били събирани епизодично за покриване на военните нужди на държавата, то през втората половина на XVII в. много от тях се превърнали вече в обикновени данъци. Разширила се и сферата на действие на «извънредните» данъци. По-рано част от населението била освободена от плащането им, като се задължавала да изпълнява определени повинности. Сега обаче, тези данъци били събирани от всички поданици.

Широко разпространение получила откупната система. По същество отдаването на държавните доходи под откуп (илтизам) означавало засилване на грабежа над раята. Отдаването на събирането на държавните данъци под откуп ставало чрез публични търгове. Портата обявявала своята цена, равна примерно на фактическия размер на данъците, и ги продавала на този от кандидатите, който предлагал най-голямата сума над първоначално обявената. Отдаването под откуп за кратък срок — от една до три години — само усилвало произвола на откупвачите, нетърпеливи да си осигурят по-висока печалба.

Главата на финансовото ведомство на Турция в края на XVII в., дефтердарят Кьосе Халил паша, описал последствията от безогледната експлоатация, упражнявана от откупвачите на данъци над населението, по следния начин: «Тъй като въпросните търгове се извършват ежегодно, резултатът е, че раята няма никаква защита и в трудни мигове не среща никаква подкрепа; плодовете на труда й, реколтата от лозята и нивите й не й позволяват да покрие лихварския процент за сумите, които е принудена да заема, а от друга страна, търговете, с които данъците се откупват за година-две, подтикват откупвачите да прибират всичко, което могат. В крайна сметка селяните са ограбени и несретни, но и хазната не става по-пълна».

През 1695 г. била направена важна реформа на откупната система. Вместо краткосрочните откупвания, Портата въвела пожизнени — маликяне. В султанския ферман, издаден по този случай, било директно указано, че маликянето се въвежда, за да «бъде обуздана тиранията и алчността на откупвачите... и да се осигури най-после доброто състояние на хазната». Обаче системата на маликянето, която се разпространила по цялата страна, предизвикала засилване на произвола на откупвачите, освободени от контрола на държавата. Преходът към дългосрочни откупвания не разрешил и финансовите трудности. След като удовлетворявала текущите си нужди с помощта на парите, получени от придобилите маликяне, по-нататък държавата се лишавала от най-важните си източници на приходи, които се превръщали в пожизнена рента на откупвачите. По този начин Портата започнала да подронва последната опора на някога здравата си икономическа база — доходите от държавно имущество.

Както и преди, събирането на данъците било съпроводено от изнудване и открит грабеж. Ето как йерусалимският патриарх Досифей е описал събирането на джизие от немюсюлманите: «И така наредиха сега, че да се взимат по две жълтици, а от бедняците — по една. А пък измислят разни причини, та да взимат от бедняците по четири жълтици, и който не може да плати, потурчват го веднага, и няма отърване по никой друг начин. Данък събират и от шестгодишни деца, нищо че е противно на техния закон, понеже, който не е стигнал възраст четиринадесет години, не му се полага данък да плаща, но ето — те сега и от малките деца събират...».

Нов момент във фискалната политика било увеличаването на данъчното облагане на градските жители. С помощта на тази мярка Портата се опитвала да компенсира намалението на постъпленията от селяните. Тъй като се опасявали от взривове на народното недоволство, властите почти не прибягвали до въвеждане на нови преки налози. Специално внимание било отделено на усилването на косвеното облагане чрез увеличаване на митата и пътните такси, на таксите върху търговията с различни стоки за масово потребление. Сред тези мерки следва да бъде споменато увеличаването на митата върху ползващите се с голямо търсене от населението тютюн, кафе и вино.

Растеж на недоволството всред народните маси

«Нищета», «страшно разорение», «грабежи и насилия» — тези думи не слизали от страниците на съобщенията на чуждите посланици и пътешественици, когато описвали положението на нисшите слоеве в османското общество през XVII–XVIII в. Тежкият гнет, засилената експлоатация и влошеното материално положение на раята предизвикали нарастваща вълна на народно негодувание в Османската империя.

Съпротивата на раята имала различен обхват и острота в зависимост от конкретните условия. Наред с такива форми на пасивен протест като подаването на жалби и прошения, селяните прибягвали и до открито неподчинение, като отказвали да плащат данъци, унищожавали данъчните регистри и убивали султанските чиновници. Изследването на архивните документи позволява да отделим двата основни метода на селско неподчинение — напускане на селата и въоръжена борба под формата на «разбойничество». Бягството на селяните в Османската империя било облекчено от наличието на големи пространства пустеещи земи и слабата населеност на много области в държавата. Подобен метод обаче не можел да допринесе с нищо съществено за подобряване на положението на селското население.

Отчаяни от невъзможността да променят условията на живота си с мирни средства, селяните улавяли оръжието. В редица случаи народният протест преливал във въстания, чието социално начало се преплитало с политическото и религиозното. Такива били продължаващите вълнения на джелялите в Анадола, въстанията в Румелия, Ливан, Египет, Йемен. Обикновено въоръжената борба на селското население приемала формата на «разбойничество». Селяните се изнасяли в планини и гори, обединявали се там в неголеми отряди и държели в страх цели райони от Анадола и Румелия. Акциите на «разбойниците» най-често били насочени срещу властимащите и местните богаташи. Те убивали земевладелци и лихвари, ограбвали имуществото им, палели къщи, конюшни и сайванти, чупели селскостопански сечива, крадели добитък и отвеждали селяни със себе си. Нападани били и бирници, управители на чифлици, търговци. Всичко това свидетелства, че именно социалното недоволство е било основата на селското «разбойничество». Наред с това тази форма на съпротива имала своите специфични особености в различните райони на Османската империя. На Балканите съпротивата на селяните приела формата на хайдутство, което представлявало едновременно класова и национална борба.

Повсеместната съпротива на селяните се сливала с народните протести в градовете на Османската империя. Скъпотията, непреодолимата немотия и непрестанно растящите данъци били основни причини за въстанията на гражданите.

Едно от най-големите градски въстания през втората половина на XVII в. било това на занаятчиите и търговците в Истанбул през 1651 г. Непосредствената причина за негодуванието била опитът на великия везир Мелек Мехмед паша да понижи за пореден път съдържанието на сребро в акчето и да въведе принудително в обращение такива монети. Недоволните занаятчии и търговци затворили дюкяните си. След това 50 хиляди недоволни граждани обкръжили двореца с искането да се срещнат със султан Мехмед IV. По време на състоялата се аудиенция делегацията на цеховите старейшини настоявала да бъде отменено принудителното разпространение на нископробното акче, а също и да бъдат премахнати редица нови данъци, въведени от правителството. Гражданите предявили на султана списък на 16 важни велможи начело с великия везир и поискали тяхното смъртно наказание. Наложило се да бъдат изпълнени всички искания на «метежниците». Лошокачествените монети били иззети от употреба, нововъведените данъци били отменени, а посочените от народа сановници били изгнани. Едва след това събралите се около двореца се разотишли и били отново отворени чаршиите на търговците и дюкяните на занаятчиите.

Реформите на Кьопрюлю. Войни на Османската империя с европейските държави

Когато се сблъскали с растящите икономически трудности и усложняването на политическата обстановка в страната, управляващите кръгове в империята отново се ориентирали към грабителски военни походи, опитвайки се да продължат завоевателната си политика и през втората половина на XVII в.

Представителите на военнофеодалната върхушка, която запазила главната си роля в управлението на страната, били движещата сила за агресивния външнополитически курс на Турция. Полагайки всякакви усилия за консервация на старите порядки и трайно налагане на влиянието си, те твърдели, че единствено повратът към спахийската система може да върне отминалото могъщество на османците и реда в държавата.

Подобни възгледи спечелили активната подкрепа на мюсюлманското духовенство. То оказвало силно влияние върху политиката на султанския двор, притежавайки огромни владения и парични богатства, държейки в ръцете си съда и училищата, и разполагайки с такова страшно оръжие като религиозния фанатизъм на масите.

Опитите за «съживяване» на спахийската система са свързани с дейността на везирите от семейство Кьопрюлю, които управлявали еднолично империята в течение на почти цялата втора половина на XVII в. Основателят на династията, великият везир Мехмед паша Кьопрюлю (1656–1661) се прославил със своите жестоки и решителни мерки. В опитите си да намери резерви за продължаване на завоевателната политика той отделил много внимание на възраждането на спахийската войска. Разлагането на тимарската система имало пагубно въздействие върху боеспособността на спахиите, които използвали всякакви средства, за да избегнат участието си във военни действия. Намаленият брой на ленното опълчение и слабите му бойни качества принуждавали Портата да увеличава числеността на редовната армия и преди всичко на еничарите, които към края на XVII в. наброявали 70 000. По това време съставът на еничарската войска претърпял сериозни изменения. През XVII в. тя започнала да се попълва от граждани, занаятчии и търговци, които се надявали да използват записването си в еничарския корпус за избавяне от тежкото данъчно бреме. Съвсем естествено, подобна войска не била готова за военни изпитания и същевременно се противопоставяла на всеки опит за изменение на съществуващия ред.

Мехмед паша си поставил целта да възстанови дисциплината сред тимариотите, без да се спира и пред масови екзекуции. В резултат на мерките, предприети от него и приемниците му Фазъл Ахмед Кьопрюлю (1661–1676) и Кара Мустафа (1676–1683), броят на тимарите и зиаметите се увеличил отново, съответно значително нараснала и числеността на спахийството. Кьопрюлю успял да повдигне боеспособността на османските войски, да потуши метежите на феодалите в Мала Азия и Сирия, да укрепи авторитета на централната власт. При все това опитът за пълно възстановяване на спахийската система не сполучил. Мерките, предприети от великите везири от династията Кьопрюлю, осигурили военните успехи за още години напред, но и напълно изчерпили вътрешните резерви на спахийската система.

Започналата през 1645 г. война с венецианците за остров Крит се проточила повече от 20 години. Ако и да успели да завземат острова през 1669 г., турците платили завоеванието си с огромни загуби в хора и материални ценности. Само по време на обсадата на Кандия загинали около 240 000, а общите загуби на турците във войната надминали половин милион души.

В последвалите войни с Полша (1672–1676) и Русия (1676–1681) основен обект на турската агресия станала Украйна. Отслабена от вътрешните раздори на шляхтата, Полша била принудена да отстъпи част от Западна Украйна и крепостта Каменец-Подолск. Всички опити на турската и кримско-татарската армия да превземат Източна Украйна, която по това време била присъединена към Русия, претърпели пълен провал. Походите срещу Чигирин през 1677–1678 г., които открили поредица от руско-турски войни, не донесли успех на завоевателите. Според Бахчисарайския договор от 1681 г. за граница между Османската империя и Русия бил обявен Днепър, като Киев и прилежащата му територия останали в Русия.

Предлог за откриване на военни действия срещу Австрия и съюзниците й станал обръщението към султана на група унгарски феодали начело с Имре Текели с молба за помощ в борбата им против Хабсбургите. През 1683 г. многобройна турска армия начело с великия везир Кьопрюлю Кара Мустафа паша, попълнена с конница на кримския хан и с отряди от привържениците на Текели, нахлула в пределите на Западна Унгария и се насочила към Виена. Когато турците доближили стените на града положението в австрийската столица станало критично: крепостният гарнизон не бил голям, старите градски стени не можели да издържат продължителна обсада, имало трудности с продоволствието. Въпреки това защитниците на Виена съумели да удържат нападенията в очакване на помощ отвън. Полският крал Ян Собйески довел потайно своята 25–хилядна войска пред австрийската столица и на 12 септември се нахвърлил върху турците в тил. Турските войски се разбягали в паника, загубвайки около 20 000 убити и ранени, и оставяйки на бойното поле артилерия, знамена, палатки и обоза си.

Победата при Виена допринесла за създаването през 1684 г. на Свещената лига — антиосманска коалиция, в която влезли Австрия, Полша, Венеция, Малта, а по-късно, през 1686 г., — и Русия. Действията на съюзниците били успешни. Турските войски били принудени да напуснат Буда, Белград и почти цяла Морея. Засилила се борбата на балканските народи за отхвърляне на турското потисничество.

Османската империя се озовала в извънредно тежко положение. Числеността на спахийското опълчение падала от година на година, бойните му качества били много лоши. Опасните през мирно време еничари бягали страхливо от бойното поле. Само 3 години след поражението при Виена хазната се оказала празна, та за цяла година войниците не получавали заплати. Правителството прибягвало до крайни мерки: конфискация на имота на богати граждани, понижение на съдържанието на сребро в акчето, емисия на медни монети. Взривовете на народното негодувание зачестили по цялата страна, включително и в столицата.

През 1696 г. войските на Петър I превзели крепостта Азов, а през следващата година австрийският военачалник Евгени Савойски разбил турската армия при Зент на река Тиса. В сражението загинал великият везир, а командващият войските султан Мустафа II (1695–1703) едва се спасил от бойното поле.

Тежките поражения от войната и почти пълната липса на вътрешни ресурси принудили Портата да моли за мир. По силата на Карловацкия договор от 1699 г. Австрия получила почти цяла Унгария, Трансилвания и Славония; Полша си върнала Западна Украйна и Подолия; Венеция получила Морея и ред острови в Архипелага. Мирният договор с Русия бил подписан година по-късно (1700) в Константинопол. Въпреки явното противодействие от страна на бившите й коалиционни съюзници, Русия присъединила Азов и прилежащите му области.

Така опитите за възраждане на останалата в миналото военна мощ на Османската империя донесли на турците първите им големи териториални загуби.

Външна и вътрешна политика на Портата в началото на XVIII в.

По време на войната на Турция с държавите от Свещената лига военното превъзходство на европейците се проявило по очевиден начин. Армиите на европейските държави изпреварили турската както от гледна точка на въоръжението, така и в тактиката. Тежките поражения дошли като убедително доказателство за изостаналостта и слабостта на турската военнофеодална държава.

В сложната и противоречива външна политика, която водела Портата в началото на XVIII в., отчетливо се откроява тенденцията за предпазливост спрямо Европа. По-рано всички конфликти се решавали чрез войни, докато през XVIII в. военните демонстрации отстъпили пред конференции между посланици и размяната на «мемоари». Султанското правителство било принудено да проучва разпределението на силите на международната арена и да прави опити да базира политиката си върху противоречията между европейските държави.

Сред управляващия елит се засилило влиянието на «хората на перото» — представители на бюрократичната аристокрация, тясно обвързани с едрото частнофеодално земевладение и търговско-лихварските операции. На тях бил присъщ повече или по-малко реалистичен подход при оценяване на възможностите на Османската империя и на европейските страни. Техен идеолог станал видният турски историк Мустафа Наима (1655–1716). В своето съчинение по история на османската държава «Тарих-и-Наима» («Историята на Наима») той е отделил много внимание на състоянието на икономиката на страната и на мерките, които били предприемани за подобряването му. Изказаните от него възгледи по икономическите въпроси се различавали съществено от представите на повечето османски държавни дейци. Последните се придържали твърдо към мнението на знаменития арабски средновековен мислител Ибн Халдун, че управниците не бива да участват пряко в търговията и селскостопанското производство с цел да увеличават доходите си, тъй като единствено справедливото отношение към поданиците било в състояние да умножи доходите на хазната. Отхвърляйки този традиционен подход, Наима ратувал за активно въвличане на везири и паши в стопанска дейност. В някои съчинения по етика, казвал Наима, се твърди, че управниците — министри и чиновници — не следва да се занимават с търговия и селско стопанство. Това обаче важи само тогава, когато те монополизират икономическите дейности във вреда на народа. Тогава тяхното поведение може да се разглежда като несправедливо и даже като явна тирания. Но ако те искат да задоволят собствените си нужди и да се предпазят от безчестните спекуланти и лихвари, не могат да бъдат обвинени в несправедливост.

Запознаването на този турски автор с европейската литература, контактите му с европейски дипломати и учени, и служебният опит във финансовото ведомство допринесли за убеждението му, че преобразуванията в османската държава трябва да следват европейските образци. В частност, той предлагал мерки за развитие на икономиката, които могат да бъдат разглеждани като меркантилизъм. «Народът в нашата страна, — пишел Наима, — трябва да се въздържа от придобиване на скъпи стоки от страните, които са враждебни спрямо Османската империя, за да не допуска изтичане на пари и стоки. Необходимо е да се задоволяваме по възможност с изделия на местното производство...» Той предлагал отказ от традиционния дисбаланс във външната търговия, за да бъде прекратено изтичането на ценни метали: «Европейските търговци карат сукно, а купуват вълна, стипца, поташ и други стоки и плащат за тях в Измир, Паяс, Сайда и Александрия със злато и сребро. Тези пари остават в страната, особено в Анкара, Сайда, Триполи, Ливан. Московците обаче ни продават скъпи кожи, но нищо не купуват в османските земи и пазят парите си. По същия начин ние харчим много за индийски стоки, но индусите тук нищо не купуват. Фактически те няма какво да купят. Следователно в Индия се натрупват неизчислими състояния. Същото може да се каже за Йемен, откъдето внасяме кафе...».

Някои османски политически дейци от началото на XVIII в. се опитвали да реализират на практика подобни съвети. През 1703 г. великият везир Рами Мехмед паша взел решение да организира нови сукнени манифактури в Солун и копринена манифактура в Бурса. За да поощри развитието на местното производство, Рами Мехмед паша забранил износа на вълна и на сурова коприна от страната. Скоро след това той бил отстранен от поста си и Портата се отказала от по-нататъшно провеждане на тези мерки. Аналогични опити били предприемани и през следващите десетилетия, но отново без всякакъв успех. Несполуките произтичали не само от производствени причини, но и от това, че в османското общество не била осъзната необходимостта от икономически преобразувания.

Мудността на Портата в осъществяване на военните реформи също била свързана с нежеланието за промени. Първите проекти за реорганизация на османската армия по европейски модел се появили в самото начало на XVIII в. В края на 1710 г. австрийският посланик в Истанбул Талман съобщил, че на великия везир Балтаджи Мехмед паша (1704–1706, 1710–1711) бил представен проект, предвиждащ «как в кратък срок турските войски да станат редовни и непобедими». Но първият министър на Портата не проявил желание да поддържа авторите на документа. Вниманието му било заето с бързото укрепване на Русия през годините на управлението на Петър I. Този страшен съперник край северните граници на империята станал сериозна заплаха за турците поради растящото влияние на Русия сред балканските народи.

Русия на Петър I създавала грижи и на кримските ханове, тъй като растежът на военната й мощ означавал неизбежен край за грабителските им набези над украински и руски земи. Те оглавили една влиятелна групировка от османски феодали, която настоявала Северната война да бъде използвана за обратно извоюване на Азов и за анулиране на други членове в мирния договор от 1700 г. През 1710 г. Портата нарушила мирния договор с Русия. Започналите през 1711 г. военни действия показали, че Русия няма готовност да води война едновременно на два фронта — против шведи и турци. Това обусловило провала на Прутския поход на Петър I; съгласно Прутския договор (1711) той се задължил с отказ от придобитото с Константинополския договор от 1700 г. Азов бил върнат на турците.

След успеха при Прут в Истанбул на власт дошла група привърженици на агресивната външна политика; през 1714 г. започнала нова война с Венеция за Морея. Включването на Австрия във войната изменило из основи положението на фронта. Турската армия претърпяла няколко тежки поражения, като била принудена да изостави Белград и Темешвар — два свои опорни пункта на Балканите. Войната довела до икономически затруднения в Османската империя. Стопанският живот почти замрял, много села опустели, хазната била изгребана.

Периодът на лалетата (Ляле деври)

Военните несполуки отново изострили борбите между различните групировки в управляващата върхушка и съдействали за усилване на позициите на привържениците на една по-реалистична външна политика. Изразител на интересите на бюрократичния елит станал великият везир Дамад Ибрахим паша Невшехирли (1718–1730). Опитен както в международните отношения, така и в дворцовите интриги, за разлика от предшествениците си той съумял да се задържи твърде дълго на поста си.

Ибрахим паша положил много усилия за най-бързо сключване на мир и нормализиране на отношенията с Австрия. Великият везир се придържал и към много предпазлив курс в руско-турските отношения. От началото на 20–те години и особено след сключване на Нищатския мир през 1721 г., тяхното значение нараснало и те придобили решаващо влияние както върху целите, така и върху характера на основните външнополитически действия на Портата. Въпреки силната опозиция от страна на мюсюлманското духовенство и част от управляващата върхушка, жадуващи за нова война с Русия, Ибрахим паша старателно избягвал открития конфликт.

Наред с това великият везир проявявал голям интерес към информация за живота в Европа. Израз на този интерес бил и изпращането на тържествена делегация във Франция през 1720 г. начело с Йирмисекиз Мехмед ефенди. Освен официалните задачи, според указанията на великия везир турският пратеник трябвало да «разузнае какви са средствата, прилагани за цивилизация и образование във Франция, и да съобщи за онези от тях, които могат да бъдат приложени». В крайна сметка именно тази задача определила историческата значимост на мисията. Посланическата дейност на Йирмисекиз Мехмед ефенди и на други османски дипломати подпомогнала развитието на интереса към картографията, книгопечатането, европейската преса, активизирала работата по превода на съчинения на европейски автори по история, география, астрономия и стимулирала личните връзки на османски сановници и улеми с европейците.

За 12 години на различни места из Истанбул били издигнати многобройни дворци на султана, великия везир и останалите министри на Портата. В околностите на града били устроени нови паркове и градини с мраморни басейни и фонтани. Особено голямо строителство се разгърнало край рекичката Кяатхане, където за кратко време се появила извънградската резиденция на султана — Саадабад, построена по плановете на Версай и Фонтенбло, донесени от Франция. Съвременниците описвали с много подробности пищните празници, устройвани от великия везир по всеки сгоден повод. Извънградските разходки се редували с возене на лодки, пировете — с нощни празници на цветята. Особено търсени били лалетата, чиито луковици били внасяни в големи количества от Холандия. Затова и периодът на управлението на Ибрахим паша получил името «период на лалетата». Всички тези начинания били използвани от великия везир за политически цели — за да спечели време за реализиране на собствените си планове, за да успокои или развлича градското простолюдие, и накрая — просто за да укрепи властта си, като за пореден път угоди на султана.

Един от резултатите на мисията във Франция бил откриването на първата турска типография, създадена по инициатива на един емигрант от Трансилвания, който приел исляма и бил взет на дворцова служба под името Ибрахим Мютеферика. Идеята за книгопечатането споходила Ибрахим Мютеферика доста по-рано. Още през 1719 г. той приготвил клише и отпечатал карта на Мраморно море, която поднесъл на великия везир. През 1724 г. по същия начин била отпечатана и карта на Черно море. Но Ибрахим ефенди знаел за султанския указ, който забранявал на християнски типографии да използват арабски шрифт, и за негативното отношение на многобройната армия на «хататите» — кописти на ръкописни книги — които само в Истанбул наброявали около 15 хиляди души. Едва след завръщането на Йирмисекиз Мехмед ефенди от Франция идеята за създаване на турска типография могла да стигне до осъществяването си. Синът на пратеника Мехмед Саид ефенди, който съпровождал баща си като секретар, станал убеден привърженик на книгопечатането и деен съратник на Ибрахим Мютеферика. Със съвместни усилия те успели не само да осигурят подкрепата на великия везир за своето начинание, но и да се сдобият с фетва на шейх-ул-исляма Абдуллах ефенди, който разрешил откриването на типография и печатането на книги, освен на такива с религиозен характер.

С името на Ибрахим Мютеферика са свързани и проекти за реорганизация на армията, представени в книгата му «Основи на мъдростта в устройството на народите», излязла през 1732 г. Обаче поради страха пред еничарски метежи, тези предложения, както и други аналогични проекти, не били реализирани.

В стремежа си да намери нови източници на доходи, които биха удовлетворили растящите потребности на управляващите от разкош, правителството на Ибрахим паша започнало подготовка за нов завоевателен поход против Иран. Докато на Запад съотношението на силите явно не било в полза на Истанбул, то острата политическа криза в Иран, породена от фактическия крах на властта на Сефевидите през 1722 г., създала благоприятна ситуация за агресивните замисли на онази част от османските управляващи, които ратували за продължаване на завоевателните походи. Портата незабавно се възползвала от положението в Иран, надявайки се с гръмки победи да заздрави авторитета на правителството, който бил силно накърнен след отказа от решителни действия срещу «гяурите». Надеждите за лесен успех обаче не се оправдали. Първите сполуки породили надежди да бъде разширена сферата на османско влияние, по-специално — да включи тя Кавказ, както и очаквания за изобилна плячка, но в края на 20–те години дошли пораженията. Те не само сложили край на дългото управление на везира, но и го обрекли на гибел.

Въстанието през 1730 г., ръководено от Патрона Халил

През 1729 г. войските на талантливия ирански военачалник Надир почнали успешно настъпление срещу турците. Когато в Истанбул научили за победите му, противниците на великия везир и особено духовенството рязко активизирали дейността си. Ибрахим паша обявил предстоящ поход в Иран, предприел военни приготовления, въвел военни данъци. Наред с това първият министър се опитвал да инициира мирни преговори. Междувременно протестът на народните маси възприемал все по-остри форми, в ред градове се стигнало до въстания.

Въвеждането на нови данъци и мита, както и притесненията от страна на властите, предизвиквали неведнъж вълнения и в столицата, въпреки че условията на живот там били по-добри, отколкото в други градове на империята. В Истанбул растял бързо броят на избягали селяни и на други безработни, което довело до поскъпване на хранителните стоки.

В края на 1729 и началото на 1730 г. по заповед на правителството бил въведен висок военен данък. Събирането на този данък, съпроводено с многобройни актове на произвол на властите, нажежило докрай обстановката в града. Заради подготовката на иранския поход били наложени още извънредни данъци и сред тях — данък върху търговията на дребно с хранителни стоки, в резултат на което цените на храната, а след това и на останалите стоки, се увеличили два-три пъти.

Дълго сдържаното недоволство се изляло през есента на 1730 г. в мощно въстание на градската беднота под водачеството на Патрона Халил.

В утрото на 28 септември неголяма група граждани се събрала на един от столичните площади, а Патрона Халил, като издигнал над главата си зеленото знаме, призовал народа към въстание. Призивът му намерил бурна подкрепа сред простия народ: затворени били всички търговски чаршии и дюкяните на занаятчиите. Гражданите започнали да се въоръжават. Руският дипломат И. И. Неплюев, който съставил подробно описание на събитията, на които бил очевидец, отбелязал, че «онова събрание беше от хора прости, и наистина ни един офицер еничарски не се присъедини към него, нито пък някой от градските благородници».

Известието за въстанието предизвикало голямо объркване сред министрите на Портата. Въстаниците се възползвали от паниката в султанския двор и към края на деня контролирали по-голямата част от града. Редиците им се сгъстявали все повече и по обяд на 29 септември въстаниците били вече 12 хиляди. До вечерта на тяхна страна преминал целият еничарски корпус. С цел да използват събитията в своя полза, към лагера на въстаниците се присъединили някои представители на висшето духовенство.

Блокадата на двореца, предприета от въстаналите, принудила султан Ахмед III (1703–1730) да капитулира. Той решил да пожертва великия везир и други министри, за да се задържи на трона, но още на следващия ден бил принуден да се отрече от престола.

На сутринта на 2 октомври новият султан Махмуд I (1730–1754) приел водача на въстаниците Патрона Халил. Източниците съобщават, че Патрона Халил бил албанец, служил бил навремето моряк, а след бунт на кораба бил принуден да бяга, след което се озовал в Румелия. Тук той се записал еничар и през май 1719 г. станал един от организаторите на бунта на еничарите във Видин. Няколко години след потушаване на въстанието се появил в Истанбул, където станал уличен търговец. Според отзивите на много съвременници и очевидци на въстанието Патрона Халил се отличавал с ум, смелост и красноречие, и се ползвал с голяма популярност сред народа като прорицател.

Подобно на Патрона Халил, много от привържениците му били еничари и същевременно имали свое занятие: били занаятчии или търгували по улиците на Истанбул със зеленчуци, хляб, кафе.

На първия етап от въстанието се обединили разнообразни социални групи от истанбулското население, всяка от които преследвала свои цели. Докато занаятчиите и търговците протестирали срещу усилването на данъчния гнет и произвола на властите, улемите се борели с великия везир, заемащ твърде независима позиция по отношение на духовенството. Еничарите се възползвали от недоволството на народа, за да разчистят сметките си с правителството. На срещата с Махмуд I Патрона Халил поискал от името на въстаниците да бъдат премахнати всички нововъведени данъци и мита. Султанът незабавно се съгласил да удовлетвори исканията на въстаналите. Под техния натиск била отменена системата на пожизнено откупване на данъците и също така бил издаден указ за забрана на злоупотребите при събиране на джизието.

Бързо излезли наяве различията в интересите и целите на въстаниците. Улемите и значителна част от старите кадрови еничари решително скъсали с въстаниците и подкрепили Махмуд I.

Привържениците на Патрона Халил не оставили оръжието, но не проявявали и голяма активност. Със свалянето на Ахмед III и след като се справило с най-ненавистните министри населението на Истанбул се сдобило с известно подобрение на положението си. Ръководителите му обаче нямали положителна програма за действие и виждали целта на борбата си само в едно: да сменят «лошия» господар с «добър», жестоките и продажни министри с «по-справедливи» и «неподкупни». Затова се ограничавали с това да оказват влияние върху позицията на султана, опирайки се на въоръжените свои отряди и поддръжката на градското население.

Султанският двор, съвземайки се от объркването, взел постепенно да събира сили, за да разбие въстаниците. На 25 ноември 18 невъоръжени ръководители на въстанието начело с Патрона Халил били поканени в двореца уж за участие в заседанието на дивана, но били коварно убити. Едновременно с това из града бил разгласен указ на султана за арестуване на всички, които взели участие във въстанието. За главата на всекиго от тях били обещани по 500 гроша. Из града се извършвали екзекуции и репресии. По данни на Неплюев през последната седмица на ноември били убити повече от 400 души. Друг очевидец на събитията твърди, че само през първите три дни били екзекутирани повече от 7000 души, мнозина били удавени в морето. Въпреки това вълненията в столицата продължили още около година.

Действията на градските низини по време на въстанието се отличавали със стихиен характер и отсъствие на ясно съзнание за собствени интереси и разбиране за целите на борбата. Въстанието от 1730 г. останало локално, то не напуснало границите на столицата. Дори когато се обявявал за премахване на отделни данъци и мита, Патрона Халил имал предвид конкретни нужди на столичните занаятчии и търговци.

Белградският мир и «капитулациите» от 1740 г.

Гибелта на Дамад Ибрахим паша не спряла опитите за «европеизация» на османското общество, наченати в годините на неговото везирство. Те били продължени от приемниците му дори с по-голяма активност и решителност, макар и невинаги с успех. През 30–те години свой план за военни преобразувания се опитал да осъществи Александър Клод Боневал (1675–1747), професионален военен, който се сражавал отначало във френската армия, после в австрийската. Още в края на 20–те години той решил да приеме исляма и да предложи услугите си на Ибрахим паша, знаейки, че последният се отнася благосклонно към ренегатите и се интересува живо от географски карти и модели на «полезни машини». Портата реагирала положително на предложенията на Боневал, предоставяйки му необходимите условия за откриване на военноинженерно училище и реорганизация на корпуса на бомбардирите, чийто командир той станал — под името Ахмед паша.

По същото време в султанското правителство се засилили позициите на онези дейци, които се застъпвали за по-активно участие в европейските дела. Наистина бързо се проявило слабото познаване на принципите и методите на европейската дипломация, което повлякло след себе си груби грешки при оценка на общата ситуация и на позициите на отделни държави. Следствие от тези пропуски била войната от 1735–1739 г. срещу Русия и Австрия, която се разразила по време, през което продължавал ирано-турският конфликт (1722–1745). Според сведенията на руския дипломат А. Вешняков, министрите на Портата повярвали на «внушенията» на френския посланик Вилньов, че Русия уж не била в състояние да започне война срещу Османската империя и че другите държави не ще допуснат това да се случи.

Развитието на военните действия скоро показало несъстоятелността на уверенията на Вилньов и прекъснало реформаторската дейност на Боневал. През 1737 г. руските войски стъпили в Крим, след което Портата била принудена да предложи мирни преговори. Липсата на съгласуваност между позициите на австрийските и руските делегати на Немировския конгрес позволила на османските представители да избегнат твърдите искания на Русия. През лятото на 1737 г. раздорите в лагера на съюзниците се усилили. Победата при Ставучани показала несъмненото превъзходство на руските войски, докато Австрия, която изчерпила всичките си сили във войната за полското наследство, била принудена да предаде Белград на турците и да започне сепаративни преговори за мир с тях. В качеството си на посредник маркиз Вилньов използвал умело вътрешните трудности на хабсбургската държава и й натрапил мирен договор, според който Османската империя не само запазила територията си, но и получила от Австрия земи, отстъпени й през 1718 г. Умело залагайки на противоречията между Виена и Петербург, френският дипломат успял да получи от руското правителство отказ от завоюваните територии. Единствена компенсация за Русия била връщането на Азов.

Портата трябвало да плати скъпо за усърдието на Вилньов. През 1740 г. турското правителство сключило нов договор с Франция, според който султанът «предвид на старото приятелство» и «на доказателствата за особена искреност, дадени в близкото минало» възстановявал всички привилегии на френските поданици, предоставени им по силата на старите «капитулации». Докато предишните «капитулации» действали само приживе на владетелите, които са ги издали, та дори можело да бъдат отменяни, то сега Махмуд I бил принуден да признае безсрочно действие на капитулационните права над цялата територия на Османската империя. Той се задължил от свое и на всички свои наследници име да не допуска никакви нарушения на членовете на договора от 1740 г.

Глава 3: Изостряне на социално-икономическата криза в Османската империя през втората половина на XVIII в.

Промени в корелацията център — периферия

При изменилите се условия ефективността на османските политически институции рязко спаднала. Сред чиновниците от всички рангове в държавния апарат властвали продажността, подкупността и кражбите от държавната хазна. Администрацията и управлението били разстроени както в центъра, така и в провинциите. А и султаните, въпреки че били добавили към пищната си титулатура званието халиф, т. е. духовен вожд на мюсюлманите, отдавна вече не управлявали държавата. Първите им министри — великите везири — зависели от султанския харем, който оставал център на интриги и заговори. Наместниците в провинцията се чувствали като истински господари на отделните области на страната. Особено силни били позициите им в покрайнините на империята, но и из територията на Анадола и Румелия властта на Портата се разклащала все повече. А. К. Боневал, който бил паша на Сивас няколко години, писал в мемоарите си: «Губернаторът в Турция, особено ако е далеко от Портата, е също такъв абсолютен владетел, какъвто е султанът».

Реорганизацията на държавния механизъм на империята и изменението в методите на правителствената политика станали неизбежни за управляващите. След като се оказала безсилна да противостои на центробежните тенденции в политическия живот, Портата се опитала да отслаби позициите на провинциалните паши, противопоставяйки им аяните — най-влиятелните представители на мюсюлманите по места. Кариерата на последните била резултат от промените, извършващи се вътре в господстващия слой. Най-богатите и авторитетни представители на провинциалните земевладелци, местното духовенство и гражданите се възползвали от разложението на тимарската система и съумели да съсредоточат в ръцете си най-доходните откупи на данъци и обширни земевладения. Те придобили контрол и над значителна част от градските недвижими имоти: къщи и стопански постройки, градини, лозя, обществени съоръжения. Аяните силно се различавали помежду си по възможности — дори най-видният жител на провинциално градче не можел да се сравнява с нотабилите от големите провинциални центрове. Но ги обединявало това, че по отношението си към средствата за производство и разпределението на обществения продукт, както и по социалния си произход и положението си в обществото, те рязко се отличавали от господстващата по-рано в Османската империя военнобюрократична аристокрация.

За политическото издигане на богати земевладелци, улеми, едри търговци и цехови старейшини помогнала самата държава. Основна грижа на султанското правителство, особено през периода на управление на великите везири от рода Кьопрюлю, била обуздаването на сепаратизма на провинциалните паши. За да уравновеси с нещо влиянието им, Портата започнала да издига «ехл-и-шер» — «хората на шериата» — и преди всичко — кадиите. Последните, търсейки съюзници, се обърнали към най-влиятелните лица сред местните мюсюлмани.

За обсъждане на важните въпроси на финансово-административното управление на даден град и околните села в много кази (околии) започнали да се създават дивани, председателствани от кадията и с участие на аяните. Съдейки по запазените регистри на шериатските съдилища (кадийски сиджили), решенията на тези събрания имали отношение не само към реда за събиране на данъци, установяването на твърди цени за основните стоки на пазара и рекрутирането на войници за походите, но и към снемането на едни и назначаването на други чиновници.

Особено благоприятни условия за укрепване на мощта на аяните и за окончателното им обособяване в социална категория се създали през XVIII в. За засилване на позициите им важно значение имала реформата на откупната система. Още в началото на XVIII в. градските нотабили съставяли основния слой от владелци на маликянета. Именно това обстоятелство допринесло за появата на най-могъщите аянски династии Чапаноглу (Джабароглу), Караосманоглу, Козаноглу, а също и на множество не тъй известни аянски родове в разни провинциални центрове.

Чрез маликянетата местните нотабили съумели значително да разширят земевладенията си и да заздравят собственическите си права над тях. Така например известният румелийски аян Али паша Янински, вероятно най-едрият земевладелец на Балканите от началото на XIX в., разполагал с около 1000 чифлици. Годишният доход на семейството му от селско стопанство и търговско-лихварски операции достигал, по съобщенията на европейци, 18 млн. франка (или 20 млн. гроша). Френският консул в Измир дал не по-малко възторжен отзив за саруханския аян Хаджи Мустафа Караосманоглу; въпреки че не съобщава точния размер на паричните му доходи или на имотите му, той многократно подчертава, че «старият ага е вероятно най-богатият човек в Отоманската империя».

През XVIII в. зачестили случаите на заемане от аяни на висши постове в провинциалното административно управление. В Османската империя, както и при други средновековни източни деспотии, богатството само по себе си не гарантирало на притежателите му високо положение в обществото. Такъв статус бил придобиван преди всичко чрез участие в системата на публичната власт. Наистина през XVII–XVIII в. ролята на този фактор за социална стратификация понамаляла в сравнение с «класическия» период на османската история, но все пак той оставал основен. По такъв начин отличителна черта на аяните като представители на новия слой, образуващ се в рамката на господстващите, била съчетанието от богатство (предимно земевладение) и широки публично-правни възможности и връзки на местна почва.

Тъй като се надявала да наложи аяните като противотежест на самовластните свои органи, Портата трябвало да признае на местните знатни хора правото да предприемат мерки за осигуряване на безопасността и вътрешния ред както в градовете, така и в цялата околност, а също и за противодействие срещу тиранията и изнудванията на пашите. Истанбулските управници очевидно не осъзнавали необратимия характер на промените и затова разглеждали упадъка на авторитета на централната власт и произвола на бейлербейовете и санджакбейовете като преходно явление; съответно смятали, че помощта, която били принудени да търсят от местните нотабили, в перспектива няма да им бъде задължително необходима. Впрочем длъжностите, на които били назначавани най-често аяни, формално носели също временен характер. Неохотата на Портата да допусне сред управляващата върхушка дори и най-видните нотабили била обусловена от това, че за султанското правителство аяните си оставали изразители на местни, а не на общодържавни интереси и представители на центробежните, а не на центростремителните сили.

Стремежите на аяните обаче явно не съвпадали със замисъла на Портата. Опирайки се върху собствени дружини, те неудържимо се домогвали до властта и претенциите им изглеждали към края на XVIII в. достатъчно обосновани: по-голямата част от провинциите в Османската империя по това време се намирала под контрола на такива могъщи аяни като Али паша Янински, Осман ага Пазвантоглу, Мустафа паша Байрактар, Али паша Джаникли, Сюлейман бей Чапаноглу, шейх Дагер. Действайки във владенията си като истински малки султани, те престанали да се съобразяват с изискванията на централната власт и нерядко влизали в борба с нея.

Аяните оставили забележима следа в османската история. Активността им допринесла да слязат от сцената представителите на старата военнослужебна аристокрация с нейните идеали за безусловна преданост и вярна служба на султана. Аянството послужило като трансмисия за проникване на нови елементи от различни слоеве на мюсюлманското общество към управляващата върхушка на империята. За това свидетелства значителното увеличение на броя длъжностни лица с титли «челеби» (общо название за млади хора от богати семейства), «хаджи» (лице, извършило поклонничество — хадж в Мека и Медина, обикновено — едри търговци), «ага» (човек с висок военен или граждански ранг, господар, стопанин).

Важна особеност на политическото състояние на османската държава през втората половина на XVIII в. била подемът на освободителните движения сред народите в границите на империята. Бунтовете срещу турското владичество ставали все по-често явление на Балканите, в арабските страни, в Кавказ. Особено активно действали угнетените народи от Балканския полуостров — гърци, българи, сърби, албанци, молдавци, власи, които били обект не само на жестока експлоатация, но и на политическа, културна и религиозна дискриминация.

Ролята на левантинската търговия

Върху промените в живота на Османската империя оказало влияние нарасналото значение на външнополитическите й връзки с европейските страни. След Великите географски открития потокът от транзитни стоки (особено подправки и оцветители) от Изтока през османските владения към Европа чувствително намалял, спаднало и значението на средиземноморските комерчески операции като част от общия обем на световната търговия. За османските държавни дейци обаче, левантинската търговия продължавала да бъде обект на специално внимание.

При това те отчитали преди всичко набиращия сила поток ценни метали от империята към Иран, Индия и други източни страни поради пасивния баланс на търговията с тях. От своя страна операциите на европейските търговци из Леванта чак до края на XVIII в. се отличавали с явен превес на износа от Турция над вноса, което осигурявало на османската хазна ежегодно не по-малко от 2 милиона гроша при обща сума на постъпленията около 60 милиона. Да не забравяме и растящия интерес на османския управляващ елит към Европа, който се изразявал включително в търсене на сукно и коприна, метални изделия, часовници и други луксозни стоки, внасяни от европейските държави. Накрая, купувайки големи количества селскостопански суровини от провинциалните аяни, европейските търговци помагали за забогатяването им.

Левантинската търговия била изгодна и за европейците. Едно от важните й предимства се състояло във възможността за бърз оборот на капитала. Освен това по силата на капитулационните договори европейските търговци притежавали ред важни привилегии, поставящи ги в благоприятни условия на пазара. Експортните и импортните мита върху техните стоки били 3% от стойността (докато от местните търговци се събирали до 10%), а от вътрешни мита били изобщо освободени; гарантирана била безопасността на търговията им и целостта на имуществото им. Всичко това дало повод на френския посланик маркиз де Бонак да пише до своя крал: «Вашите поданици, които се занимават с търговия в Леванта, имат най-голямата и доходна комерция в цялото кралство... Търговците ни из Леванта разполагат с условия, по-добри от които няма да намерят никъде».

Заинтересоваността и на двете страни от развитието на левантинската търговия допринасяла за видимия й прогрес. През XVIII в. обемът на търговските операции практически се удвоил, като през 80–те години достигнал около 110 млн. ливри (3 ливри се равнявали на един грош). Франция изпреварила значително останалите европейски страни по търговски връзки с Османската империя. Средногодишната сума от операциите на френските търговци в Леванта нараснала за същото време около 6 пъти и достигнала 60–70 млн. ливри. Наред с количествения растеж на френската търговия из Леванта, в нея се извършили и качествени изменения. През XVIII в. основната част от експорта към Леванта се състояла от продукция на френските манифактури, сукно преди всичко. През 60–те години от Марсилия към Близкия изток се изнасяли до 2,5–3 млн. метра сукно, при което най-тънките и скъпи тъкани се отправяли за Истанбул, а по-евтините — през Измир и Солун към вътрешните райони на Анадола и Румелия.

От Леванта французите предпочитали да изнасят селскостопански суровини и преди всичко памук, вълна, растителни масла. Износът на крайна продукция, в частност коприна и платно, растял твърде бавно, а относителният дял на тези стоки в общата сума на износа станал нищожно малък в края на XVIII в. Още през 1730 г. французите се отказали да купуват тъкани от ангорска вълна, затова пък започнали да внасят в Турция копринени тъкани от лионските манифактури и даже керамични изделия.

Другите европейски страни се придържали към същите принципи в търговията си с Леванта. Така например венецианците, които дълго време заемали второ място по обем на левантинската търговия, пласирали в Турция копринени и брокатени тъкани, стъкло и хартия; холандците — сукно и метални изделия; англичаните — дрехи, калай, олово, часовници и ножове. В замяна на тези стоки европейците купували памук, вълна, зърно, кожи и стипца.

Характерът на търговския обмен е свидетелство за изоставането на местната занаятчийска промишленост. А когато европейските страни увеличили категорично вноса на своите промишлени стоки и износа на суровини от Леванта, като почти изцяло престанали да купуват местните готови изделия, перспективата за по-нататъшно развитие на градското производство в Османската империя забележимо помръкнала. Вносът на готови изделия от европейските манифактури не можел по онова време да се отрази съществено на обема на продукцията на местните занаятчии, тъй като покривал незначителна част от търсенето на вътрешния пазар. Обаче измененията в характера на левантинската търговия не стимулирали никак производството на нови видове стоки в османските градове, а само допринасяли за концентриране на усилията за първична обработка на изнасяните суровини. От своя страна султанските власти не направили практически нищо, за да съдействат за развитие на местното занаятчийско производство. В крайна сметка темповете на промишлено развитие на империята оставали ниски, а от 80–те години почнали все по-ясно да се проявяват признаци на застой в градския живот.

Международно положение на Османската империя през втората половина на XVIII в.

Военната и икономическата слабост на Османската империя влошили значително международното й положение. Портата постепенно губела самостоятелност във външната си политика, попадайки все повече под влиянието на европейски кабинети. Най-влиятелни позиции при Портата заемали по това време представителите на Англия и Франция. Въпреки острото си съперничество, двете държави се придържали в Истанбул към единна линия, стремейки се да въвлекат султанското правителство в антируска политика и да го тласнат към нови военни авантюри. Мнозина от османската управляваща върхушка охотно се отзовавали на предложенията на тези дипломати, тъй като виждали във войната средство за разрешаване на вътрешните проблеми.

Руско-турската война от 1768–1774 г. била ярък пример за несамостоятелност във външната политика на Портата и за вътрешната й слабост. Подтиквана от Франция, Портата се намесила в интерес на Полша и мобилизирала огромна армия. Но турските войски били лошо въоръжени и обучени, не им достигали продоволствие и обмундировка. Още на първия военен съвет великият везир признал, че не разбира нищо от военно дело. Другите военачалници не били по-добри, подвизавайки се главно в кражби от хазната. Още през 1771 г. под въздействие на тежките поражения в Крим и на Дунава в армията започнало масово дезертьорство. А Франция, която въвлякла Портата във войната, по същество не й оказала никаква помощ.

Управниците на страната се надявали да компенсират лошата подготовка на армията с численото й превъзходство и храбростта на турските войни. Но в сраженията с руските войски през 1770 г. при Ряба Могила (28 юни), край реките Ларга (18 юли) и Кагул (1 август) численото превъзходство на османските части загубило всякакво значение и рязко се откроили чертите на тяхната техническа и тактическа изостаналост. За пушките на турската пехота били характерни значителна дължина на цевта, по-голямо тегло, бавно зареждане и необходимост от използване на подпорки. Те нямали щикове. Хладно оръжие на пехотата били сабята и кинжалът. Артилерийските оръдия били много тежки и по правило лафетите им нямали колела, поради което в боя те били напълно лишени от маневреност. За турците огневото състезание с руснаците било предварително загубено: масираният огън от пехотата и артилерията на последните леко се справял с редкия и неорганизиран огън на първите. Османските военачалници не придавали значение на максималното използване на огнестрелно оръжие в боя и на другите принципи на линейната тактика.

Усещайки от самото начало на бойните действия качествената непълноценност на войските и недостатъците в настъпателната си тактика, османското командване преминало към отбрана, използвайки за опорни пунктове крепости, укрепени лагери и градове, и избягвайки големи открити сражения. През последния етап от войната управляващата върхушка на страната се ориентирала към реорганизация на своята армия по европейски образец. Сега тя решително се отказала от предишния принцип за използване само на «ренегати» и приела охотно услугите на военни специалисти християни. Сред последните особено се откроил с активността си барон Франсоа де Тот (1730–1793), унгарски дворянин на френска служба. В хода на войната султан Мустафа III (1757–1774) започнал да използва Тот като военен съветник; той отначало му поверил организацията по отбрана на Дарданелите срещу възможен пробив на руската флота, след това строителството на артилерийските батареи в устието на Босфора и създаването на понтони за прехвърляне на турските войски през Дунава.

Връх в постиженията на Тот може да се смята откриването през 1773 г. на инженерно училище, създадено по образеца на онова, което през 30–те години се опитал да основе Боневал. На негова основа по-късно били създадени няколко различни военни училища.

Кючук-Кайнарджийският мирен договор от 1774 г., с който приключила войната, имал важно значение както за Османската империя, така и за Русия. Той предоставил на Русия правото на търговско корабоплаване из Черно море и търговски облекчения — «капитулации» за руските търговци. Крим бил обявен за независим от Истанбул. Русия получавала правото на покровителство над молдавските и влашките господари и над православните в Турция.

В резултат от войната Портата за първи път била принудена да отстъпи територия, населена с мюсюлмани. Нещо повече, военната слабост на Турция станала толкова очевидна, че бил поставен въпросът за пълно изтласкване на турците от европейските територии и за поделяне на «османското наследство». В качеството на инициатор на тези планове се проявила руската императрица Екатерина II. Англия, Франция и други европейски държави, обезпокоени от бързия възход на могъществото на Русия и опасяващи се от стъпването й на Балканите и излизането й на Средиземно море, се обявили против плановете на Екатерина и в защита на «целостта и неприкосновеността» на Османската империя. Така бъднините на империята се оказали в ръцете на европейците. Борбата за подялба на откъсваните от нея територии била същност на така наречения Източен въпрос, който придобил тъй важно значение през XIX в.

Войната от 1768–1774 г. поставила пред османските държавни дейци с цялата му острота проблема за бъдещето на империята и дала тласък на нови проекти и програми за преобразувания. Усилията на реформаторите били съсредоточени главно върху модернизацията на османската армия. За тази цел в страната пристигнала цяла група специалисти — артилеристи, сапьори, военни инженери. С помощта на чуждите инструктори били реорганизирани артилерийските части, арсеналът бил реконструиран и били възстановени или създадени нови училища за подготовка на военни инженери и специалисти по навигация. Най-прозорливите реформатори начело с великия везир Халил Хамид паша (1782–1785) разбирали необходимостта от по-дълбоки преобразувания, в частност от ликвидиране на спахийската система и реорганизация на еничарския корпус. Но в стремежа да осигурят за своите планове подкрепата на европейските държави, реформаторите си затваряли очите пред факта, че за Франция и другите европейски страни помощта за реформите била само прикритие на тяхната политика, насочена към засилване на собствените им икономически позиции и политическо влияние в Близкия изток.

Реакционните сили начело с мюсюлманското духовенство използвали умело недоволството сред народа от влошеното му материално положение, свързано с все по-широко проникващия в страната европейски търговски капитал. Присъединяването на Крим към Русия през 1783 г. дало сигнала за бунтове в Истанбул против «изменниците», които в заговор с чужденците «гяури» замисляли да загробят Османската империя. През 1785 г. Хамид паша бил свален, а след това екзекутиран заедно с група свои привърженици.

Новото султанско правителство, подстрекавано от Лондон и Париж, решило да се бори за връщане на Крим и обявило война на Русия през 1787 г. Руските войски под командването на А. В. Суворов нанесли съкрушителни поражения на турците през 1789–1790 г. при Фокшани, Римник и Измаил, след което Портата, поставена пред заплахата от навлизане на руските войски в Румелия, била принудена да проси мир. Войната от 1787–1791 г. донесла на Османската империя нови териториални загуби и задълбочаване на политическата и стопанската криза.

Глава 4: На границата между две епохи

Френската буржоазна революция и Османската империя

Влиянието на революционните събития във Франция върху хода на турската история е доста нееднозначно. Едва ли може да се говори за дълбоко проникване на републиканските идеи и якобинския дух в османска среда. Но едно е очевидно: революцията през 1789 г. довела до утвърждаване на капитализма в Европа и до окончателно формиране на неговата световна икономическа система, към която започнала да гравитира и Османската империя. Ниската степен на готовност на обществото за бързо инкорпориране в нея поставила държавата на Османовци пред заплахата от териториално раздробяване и възможна гибел. Още по време на острата международна криза, предизвикана от успехите на френските републиканци и Наполеоновите войни, тя била подложена на най-сериозни изпитания.

По това време османотурският феодализъм достигнал своята зрялост. Забавили се темповете на общественото развитие. В икономическия живот тенденциите към застой изплували на повърхността. Те се проявили в ограничаване на постъпленията от селското стопанство, в стремежа на селяните да разорават все по-малко площи, в растящия брой селски жители, които се преселвали в градовете. Спадане на икономическата активност било отбелязано и в градовете, за което допринасяли вътрешната нестабилност на държавата, недостигът на селскостопански суровини, ограниченото търсене на занаятчийска продукция и привилегированите условия, в които били поставени европейските търговци в сравнение с местните занаятчии и търговци.

Икономическите затруднения се преплитали с политическите. Разпадането на спахийската система и разложението в средите на капъкулу подронили основите на предишния държавен ред, предизвиквайки отслабване на централната власт и засилване на сепаратизма. Упадък на авторитета на султанското правителство се усещал не само в далечните краища на империята. Значителни части от Анадола и Балканите се оказали под контрола на най-влиятелните аяни. Някои от тях — Али паша Янински, Махмуд паша Бушатлъ, Осман Пазвантоглу, Ахмед Джезар — се превърнали по същество в независими владетели и се опитвали да водят самостоятелна външна политика. Много напрегната била и ситуацията в Истанбул. Издигането на представители на новия чиновнически елит се извършвало в остро противоборство със старата дворцова аристокрация. Последната, поддържана от по-голямата част на мюсюлманското духовенство, се стремяла да запази позициите си. Придворната камарила полагала всички усилия за реставрация на старите порядки и затова не можела да решава новите проблеми, с които се сблъсквала държавата.

Политическият хаос в империята се засилвал от военната слабост на Портата. Пораженията във войните с Русия през втората половина на XVIII в., постоянните аянски междуособици в различните краища на страната, успехът на движението на вахабитите в Арабия, ратуващи за връщане към чистотата на ранния ислям, свидетелствали за това, че въпреки усилията на султанското правителство, османската армия ставала все по-малко боеспособна, бидейки подвластна на безпорядък и недисциплинираност. Образуващите нейната основа еничари станали опора на най-реакционните сили в столицата и източник на насилие и произвол в провинциите.

Към края на XVIII в. се изявила още една нова тенденция в обществено-политическия живот на Османската империя — зараждане на национално самосъзнание сред покорените от турците балкански народи. В основите на този процес лежали важни натрупвания на Балканите, които се извършвали в продължение на последния век. Социалнополитическата криза, свързана с усилване на децентрализационните тенденции, се отразила по различен начин върху отделните части на империята. В Анадола тя обусловила укрепване на феодалния ред, докато на Балканския полуостров съдействала за ускоряване на социалното, националното и културното развитие и в крайна сметка — за зараждане на капиталистически отношения. Ранните представители на балканската буржоазия не се примирявали с потисничеството на турските феодали и изиграли важна роля за разпространяване на идеите за национално освобождение. За растежа на самосъзнанието у угнетените народи голямо влияние оказали военните победи на Русия, които вселили надежда за скорошно освобождение от чуждото иго. Идеалите на свободата и националния суверенитет, родени от Френската революция, получили широк отзвук на Балканите, което намерило израз в създаването на тайни общества (етерии). Участниците в тях си поставяли задача да се борят за отхвърляне на турското господство. Активната подкрепа, която антиправителствената дейност намирала сред народните маси, свидетелствала за това, че на Балканите била готова почвата за подем на националноосвободителното движение.

Продължилият упадък на военнополитическата мощ на Османската империя имал важни политически последствия. Политиката на Портата фактически започнала да губи самостоятелността си, а европейските държави не пропуснали да се възползват от възникналата ситуация. Правителствата на Англия и Франция си поставяли целта да подчинят империята на своите интереси. Затова те се обявявали решително против плановете на царска Русия, която се домогвала към разпокъсване на османската държава и завземане на Проливите. Виенският двор отдавна обмислял свои проекти относно турските владения на Балканите. На границата между XVIII и XIX в. борбата около Източния въпрос се изострила, та мнозина съвременници предсказвали скорошната гибел на османската държава. Развитието на последвалите събития не оправдало тези прогнози, но те са твърде показателни за състоянието на империята в края на XVIII в.

Реформите на Селим III

Представителите на османската управляваща върхушка също виждали опасността, надвиснала над държавата. Едва стъпил на престола, младият султан Селим III (1789–1807) написал в посланието си до Портата: «Страната загива, още малко и вече не ще може да бъде спасена». В докладните записки, които 20 висши правителствени чиновници и духовници с най-висок ранг представили на новия султан, звучало най-недвусмислено безпокойство за плачевното състояние на държавния апарат, армията, финансите. Авторите им съветвали настоятелно да бъдат предприети реформи с цел предотвратяване на разпадането на империята. Предложенията, които се съдържали в тези доклади залегнали в основата на преобразуванията, извършени през периода на управлението на Селим III.

Основна цел на реформите, които получили общото название «низам-и джедид» (нова организация, нов ред), била укрепването на централната власт чрез създаване на боеспособна и силна армия. Те предвиждали също използване на европейския опит в утвърждаване на феодално-абсолютистки режими. Тези идеи не били нови; предшествениците на Селим III също били правили опити да ги осъществят.

Следвайки ги, реформаторите от обкръжението на новия султан се стремели да укрепят армията като създадат редовни, обучени по европейски образец части. Указите, издадени от Селим III през 1792–1793 г., постановявали създаване на корпус от «дворцови стрелци», въвеждане на задължително военно обучение и строга дисциплина във всички части, построяване на нова флота, откриване на училища за подготовка на офицери и военни инженери. За осъществяването на военните реформи били поканени чуждестранни инструктори, главно френски офицери. Реорганизацията на армията наложила разширяване на съществуващите и построяване на редица нови държавни заводи за производство на оръжие и боеприпаси, разработване на медни рудници и въгледобивни шахти, създаване на корабостроителници. Финансирането на всички тези дейности минавало през «хазната на новите доходи», която се попълвала за сметка на допълнителните данъци от населението, доходите от конфискуваните тимарски земи и от постъпленията, добити вследствие реорганизация на финансовата система.

Осъществяването на реформите «низам-и джедид» вървяло успешно само през първите години. През 1804 г. корпусът на «дворцовите стрелци» наброявал 12 хиляди войници, а 800 души били обучените артилеристи. По същото време османската флота се състояла от 100 съда, най-големият от които имал 122 бордови оръдия и екипаж от 1200 души. По-късно процесът на преобразуванията се забавил, а през 1806 г., изплашен от бунтовете на еничарите, Селим III издал указ за разпускане на новия корпус. През 1807 г. той се отказал практически от всички проекти за реформи, опитвайки се да се задържи на престола. По този начин опитът за реорганизация на османската държава не бил осъществен.

Неуспехът на «новата система» бил обусловен от съвкупност на вътрешни и външни фактори. Преди всичко той произтичал от ограничеността и слабостта на социалната база, върху която се опирал Селим III. Въпреки че по замисъл мероприятията на султанското правителство трябвало да укрепят съществуващия строй, те засягали интересите на много представители на управляващия слой. Последните, в съюз с висшето духовенство, се обявили срещу султана, обвинявайки го в нарушаване на «старите» закони на държавата и в нововъведения, заимствани от «гяурите». По същество те се застъпвали за запазване на предишния порядък, при който можели да забогатяват чрез широко разпространените корупция и кражби от хазната. По това време английският дипломат Ч. Стратфорд писал: «Тази империя няма да бъде разрушена от удари отвън или отвътре; прогнило е сърцето й. Гнездото на корупцията е в самото правителство».

В борбата със Селим III противниците му използвали активно еничарите, чиито привилегии били застрашени в резултат от провежданата военна реформа. Народните маси също не подкрепили реформаторите, тъй като дейността на правителството не им донесла реално облекчение.

Опитите на Селим III да постигне укрепване на централната власт и да предотврати разпадането на империята се оказали в явно противоречие със стремежа на потиснатите народи към национално освобождение. Най-ярка проява на борбата срещу турското господство било въстанието на сърбите, започнало през 1804 г. под ръководството на Кара Георги (Георги Петрович). Непосредствен повод за бунта бил грубият произвол на еничарите, които се разпореждали безконтролно в сръбските земи. Скоро след началото си, народното движение излязло извън рамките на борба срещу еничарите и придобило характер на социално и национално движение. През 1806 г. въстаниците освободили целия Белградски пашалък и създали в него собствено управление. Въстанието поставило Селим III в трудно положение: от гледна точка на интереса на борбата за реформите той трябвало да подкрепи сърбите против еничарите, но тъй като първостепенната му грижа била централизацията на империята, той предпочел да пожертва реформите, за да смаже бунта на сръбския народ, което направил в съюз с еничарите.

Сериозна пречка за провеждането на реформите се появила и с външнополитическите усложнения, които настъпили при египетската експедиция на Наполеон през 1798–1801 г. и придобили особена острота след началото на руско-турската война през 1806 г. Противниците на «новата система» били улеснени в осъществяване на плановете си от заминаването на обучените войски извън столицата. В резултат на еничарския бунт през май 1807 г. Селим III бил низвергнат, след което — убит.

Видният румелийски аян Мустафа паша Байрактар предприел опит да продължи реформите «низам-и джедид». Използвайки аянски войски, той завзел Истанбул през 1808 г., свалил от власт султан Мустафа IV, известен с консерватизма и ненавистта си към всяко нововъведение, и издигнал на престола младия Махмуд II (1808–1839). Мустафа Байрактар получил поста велик везир и се заел да реализира плановете на «низам-и джедид». В реформаторската си дейност той обаче се опитал да тръгне по друг път. За разлика от Селим III, който се стремял да принуди насилствено феодалите към подчинение, Мустафа Байрактар решил да създаде своеобразен съюз на Портата с най-силните аяни от Румелия и Анадола. С тази цел най-влиятелните феодали били поканени в столицата, където трябвало да обсъдят заедно с представителите на правителството плановете за реформата и да сключат «сенед-и итифак» (съюзен договор). Обаче опитът за преодоляване на раздробеността чрез компромис с аяните бил обречен на неуспех, а «съюзният договор» останал мъртвороден. Три месеца по-късно при нов еничарски метеж Байрактар бил убит, а нововъведенията му — отменени.

Източният въпрос в края на XVIII–началото на XIX в.

Неуспехът на стремежите да бъде създадена силна феодално-абсолютистка държава отслабил сериозно международните позиции на Османската империя. Военната слабост принуждавала Портата да строи външната си политика така, че да си осигури подкрепата на най-силните европейски държави. Този курс станал ясно видим в момента на изостряне на Източния въпрос, който настъпил на границата между XVIII и XIX в. В основата на кризата било засилването на политическото и икономическото съперничество между Англия и Франция. Наполеон Бонапарт предприел през 1798 г. военна експедиция в Египет, с цел да завземе изгоден плацдарм, откъдето да застрашава английската колониална търговия и владенията на Англия в Азия. Окупирането на тази провинция на Османската империя от френските войски предизвикало рязко влошаване във френско-турските отношения и принудило Портата да търси сближение с Англия и Русия, ангажирани в антифренска политика. Курсът към запазване на приятелските отношения с Русия, който създавал благоприятни условия за по-нататъшно провеждане на реформите «низам-и джедид», бил затвърден със съюзния договор от 1805 г. Този документ фиксирал в частност взаимните задължения на Русия и Османската империя по защитата на Проливите и правото на руски военни кораби да преминават през тях.

Успешните действия на Наполеоновите войски в Европа и особено победата при Аустерлиц (1805) изменили курса на Портата, която започнала да се отдръпва от съюза с Русия и да попада все повече под влиянието на френската дипломация. Повярвал на уверенията на Себастиани, посланика на Наполеон, че ако подкрепят Франция, турците ще могат да си върнат Крим, Селим III решил да обяви война на Русия. Но развитието на бойните действия опровергало сметките му. Руските войски завзели Молдавия и Влахия, след което и Англия влязла във войната. Ескадра под командването на английския адмирал Декуорт направила пробив в Дарданелите и едва не стигнала до Истанбул. Военните неуспехи съдействали за повишаване на недоволството в столицата и подготвили почвата за еничарския метеж през май 1807 г.

Падането на Селим III дало удобен повод на Наполеон, който в надеждата си да организира континентална блокада на Англия търсел сближение с Русия. По време на Тилзитската среща (1807) с император Александър I императорът на Франция предал своя съюзник като дал устно съгласие за подялба на Османската империя. Едновременно с това френските дипломати в Истанбул правели всичко възможно, за да трае по-дълго руско-турската война. С тяхното активно участие били провалени мирните преговори през 1807 и 1809 г. Възобновените след това военни действия се развили доста благоприятно за Русия, но едва победите при Слободзея и Русе през 1811 г. под ръководството на новия главнокомандващ М. И. Кутузов създали условия за подписване на Букурещкия мирен договор през май 1812 г. Съгласно договора Русия получила Бесарабия и редица райони от Задкавказието до река Арпачай, Аджарските планини и Черно море; потвърждавайки правото на Русия да покровителства Молдавия и Влахия, Портата се задължила и да предостави вътрешна автономия на Сърбия.

Националноосвободителното движение на Балканите през 1815–1829 г.

Руско-турската война през 1806–1812 г. повлияла силно върху развитието на борбата на балканските народи за национално освобождение. Помощта, която Русия оказала на сръбските въстаници, открила перспектива за създаване на самостоятелна сръбска държава. По ред причини този процес се извършвал бавно и трудно. Нашествието на Наполеон в Русия открило възможност за турците да нарушат Букурещкия мирен договор, който гарантирал на сърбите автономни права, и да се разправят жестоко с участниците в освободителната борба. Но сръбският народ не се примирил и през 1815 г. се вдигнал отново на въстание. Въпреки че второто сръбско въстание не било така мощно като първото, дипломатическата подкрепа на Русия принудила в крайна сметка султанското правителство да влезе в мирни преговори и да обещае на сърбите автономия във вътрешните им дела.

Примерът на сърбите вдъхновил и другите балкански народи за борба срещу турското иго. През 1821 г. в много райони на Балканите започнали антитурски бунтове, подготвени от членовете на тайната организация «Филики етерия» («Приятелско общество»). Тудор Владимиреску, член на това общество и командир на отряд румънски доброволци, които се сражавали на страната на Русия в руско-турската война през 1806–1812 г., оглавил народната борба против влашките господари, назначавани от султана. А. Ипсиланти, един от ръководителите на «Филики етерия», започнал антитурски бунт през март 1821 г. в Молдавия. Едновременно с това избухнало въстание в Гърция. Започнало в Морея през април 1821 г., то се разпространило върху значителна част от Балканския полуостров. С обхвата и силата си въстанието предизвикало смут сред османските управляващи. По това време основните турски сили в Румелия били заети в борба с Али паша Янински. Махмуд II си послужил с тактика на сплашване. Разпалвайки религиозния фанатизъм у мюсюлманите, той обявил «свещена война на неверниците». В столицата били избити повече от 10 000 гърци, сред тях и гръцкият патриарх. Погромите над гърци, съпроводени с грабежи и убийства, обхванали цялата империя. Но нито наказателните експедиции, нито жестоките насилия на еничарите могли да спрат разрастването на въстанието.

Безпомощен да потуши националноосвободителното движение на гръцкия народ, султан Махмуд II бил принуден да се обърне за помощ към египетския паша Мохамед Али, който по това време бил вече фактически независим владетел на страната си. Срещу съгласието да предостави на султана своята организирана по европейски образец армия, Мохамед Али спечелил правото за управление на Сирия и остров Крит. През 1825 г. египетски експедиционен корпус под командването на Ибрахим паша, син на египетския владетел, дебаркирал на бреговете на Морея и започнал грабителска и опустошителна война. Превъзхождайки силите на гръцките въстаници по численост, въоръжение и военно обучение, египетските войски успели да потушат основните огнища на въстанието през 1827 г. За гърците ситуацията станала критична. Единствено активните действия на Русия попречили на Портата да осъществи пълно «умиротворение» на Гърция.

Героичната борба на гръцкия народ предизвикала горещото съчувствие на напредничавите умове на Европа. В най-тежкото време на турското настъпление към Гърция се стекли доброволци, а сред тях и Дж. Байрон. В последното му стихотворение, написано в обсадения град Мисолунги, има такива редове:

О, Гърция! Как хубаво ехтят

блестящи мечове под флаг развят!

Спартанецът — на щит издигнат тлен,

не е сломен.

Пушкин изразил превъзходно отношението на просветена Русия към гръцкото въстание: «Твърдо съм уверен, че Гърция ще възтържествува и 25 000 000 турци ще оставят цветущата страна Елада да поеме законно наследството на Омир и Темистокъл».

Правителствата на европейските държави обаче дълго време не желаели да установяват контакти с «бунтовниците». Доктрината на Свещения съюз, създаден през 1815 г. от Австрия, Прусия и Русия, за да пази «законните права» на монарсите, се разпростирала и над владенията на турския султан. Положението се изменило едва през 1826 г., когато Николай I, който се опитвал да възстанови авторитета си в очите на руската общественост след разправата с декабристите, издигнал искане да се предостави пълна автономия на Гърция и започнал открито да се готви за война с Турция. По инициатива на Русия в Петербург бил подписан англо-руски протокол от 1826 г.; според него двете държави, към които се присъединила и Франция, поискали от султана да прекрати военните действия срещу гърците и да им предостави автономия.

Махмуд II знаел, че всяка от европейските страни преследва свои цели при решаване на гръцкия въпрос, и отхвърлил предявения му ултиматум. Той бил убеден, че разногласия ще попречат на единодействието на чуждите държави в дадения момент и се заел със създаване на редовна турска армия. Позицията му не била разколебана и от второто обръщение на Русия, Англия и Франция, които заплашили, че ще употребят сила в случай на отказ на Портата да предостави автономия на Гърция. Дори след Наваринското сражение на 20 октомври 1827 г., при което обединената англо-френско-руска ескадра разгромила турско-египетската флота край бреговете на Гърция, Махмуд II продължавал да отказва отстъпки.

Портата предположила, че след обявяването на «свещена война» на Русия, главната виновница за Наваринския разгром, другите държави ще се въздържат от военни действия. Тази преценка се оказала правилна. Но султанското правителство не отчело други важни обстоятелства — крайната слабост на турската армия и активната подкрепа, която балканските народи оказали на руските войски. Военните действия започнали през май 1828 г. и били водени едновременно на Балканите и на Кавказкия фронт. Преломът във войната настъпил през 1829 г., когато армията на И. Ф. Паскевич завладяла Ерзерум, а армията на И. И. Дибич, извършвайки обходна маневра през Стара планина, завзела Одрин и излязла на далечните подстъпи към османската столица. Едновременно с това руските ескадри наложили блокада на Босфора и Дарданелите. В Истанбул започнала паника и се наложило Портата спешно да проси мир.

Условията на Одринския мир, подписан през септември 1829 г., предвиждали присъединяване към Русия на грузински и арменски области, освободени от руските войски. Потвърдено било правото на Русия за свободно преминаване през Проливите. Портата се задължавала да предостави на Сърбия автономия и да разшири автономията на Молдавия и Влахия. Според този договор автономия получила и Гърция, а през следващата година тя била призната за независимо кралство.

Най-важно следствие от събитията, свързани с гръцкото въстание, било пряката въоръжена намеса на Великите държави в османските работи. Трябва да отбележим също, че през 1830 г. французите дебаркирали в Алжир, с което започнали завоюването на тази провинция на Османската империя. Султанската власт била изправена пред заплахата от по-нататъшно разграбване на владенията й. Ситуацията принуждавала Портата към по-радикални преобразувания в името на запазване на държавната цялост.

Реформите на Махмуд II

Управляващата върхушка на Османската империя отново се ориентирала към възраждане на феодално-абсолютистката държава. За реалността на подобна цел свидетелствали резултатите от дейността на египетския наместник Мохамед Али, който успял да укрепи централната власт, да организира силна армия и флота и да ускори икономическото развитие на Египет.

Опитът му бил широко използван от османските реформатори, които се обединили около султан Махмуд II. Той започнал борба срещу феодалния сепаратизъм в Румелия и Анадола. В края на 1812 г. френският посланик граф Андреоси съобщил от Истанбул: «Султанът е пуснал в ход плана, съставен от него: да унищожи един след друг вождовете, които не признават властта му». Първи измежду тези «вождове» станал Али паша Янински. Съпротивата му обаче била сломена едва през 1822 г. Причина за това била изключително слабата боеспособност на еничарската войска. Престижът на еничарите паднал още повече по време на гръцкото въстание. Наблягайки върху това обстоятелство, през 1826 г. Махмуд II успял да получи съгласието на висшето духовенство за формиране на нова войска — «ешкинджии» — от 8 хиляди души, командвани от египетски офицери.

Султанският ферман предизвикал бърза ответна реакция: еничарите грабнали оръжието и разгромили двореца на великия везир. Избухналият бунт бил използван от Махмуд II, за да унищожи еничарския корпус. Бунтовниците, които според различни оценки наброявали от 10 до 20 хиляди души, били обкръжени от редовната войска и разстреляни с артилерийски огън. За един ден (15 юни 1826 г.) били убити около 6–7 хиляди еничари, останалите 15–20 хиляди били заточени или пръснати по други части. Ликвидирането на еничарския корпус позволило да бъде разширена реорганизацията в армията и да се постигнат по-късно определени успехи в борбата със сепаратизма. Към края на 30–те години Портата успяла да съкруши господството на най-силните аяни в Румелия и Анадола. Всички тези мерки допринасяли съществено за усилване на султанската власт.

През 30–те години били проведени редица преобразувания в сферата на държавното и административното устройство, финансите, правото, културата. Важно значение имало окончателното ликвидиране на спахийската система. По-голямата част от 25–те хиляди тимара и зиамета, иззети от владелците им, преминала към държавния фонд, но около една трета била превърната в частни владения. Премахването на спахийската система не довело до коренно изменение в производствените отношения на село. То означавало само законодателно оформяне на реално съществуващите аграрни форми, чиято характерна черта била господството на частнофеодалното земевладение. Този акт не унищожил традиционните методи на експлоатация на селяните. Оставайки както и по-рано владелци на земята, те били принудени да предават до половината от реколтата, за да платят арендата си, десятъка и разни данъци на държавата.

След ликвидирането на тимарите Портата извършила реформа на административното устройство. Цялата империя била разделена по териториален признак на вилаети и санджаци (области), начело на които били поставени чиновници, назначавани от централната власт. Реорганизацията на държавния апарат се изразила и в създаването на редица министерства по европейски образец. Била възобновена практиката на постоянните посолства в Париж, Виена, Лондон и Берлин, въведена от Селим III, и започнало уреждането на пощенска мрежа. Следвайки примера на Мохамед Али, Махмуд II предприел редица стъпки за развитие на светското образование. Към Портата била създадена канцелария на преводачите, която се превърнала в основен център за подготовка на османските дипломати. Много младежи били изпратени за обучение в Европа. В столицата били открити медицинско училище, общовойсково военно и морско инженерно училище. След Кайро, през 1831 г. и в Истанбул започнал да излиза първият правителствен вестник «Таквим-и-векаи» («Календар на събитията»), издаван на турски и френски език. Под влияние на засилващите се връзки със Запада в бита на османските граждани също започнали да проникват различни съвсем нови елементи. А. С. Пушкин писал по този повод с ирония:

Истанбул отвикна да се бие

И вместо да се моли вино пие.

Именно по това време фесът заменил чалмата и тюрбана, като станал неотменна част от мъжкото облекло.

Нововъведенията, наложени от Махмуд II, представлявали реализация на плановете на Селим III за преобразуване на османското общество. Те могат да бъдат отнесени към реформите, характеризирани като опити на турското правителство да тръгне по пътя на цивилизацията. В това отношение те имали прогресивно значение за турското общество. Но реформите на Махмуд II губели много от позитивното си съдържание поради това, че не променяли установеното обществено устройство и турското господство над покорените народи. При това те не били в състояние да възстановят пълната самостоятелност на Портата във външната и вътрешната политика и да предотвратят по-нататъшни териториални загуби, тъй като османските управляващи били очевидно закъснели с провеждането им.

Египетският въпрос и борбата на Великите държави за влияние в Близкия изток

Бързото превръщане на Мохамед Али от васал на султана във фактически независим владетел било свидетелство за неспособността на Портата да задържи властта над империята. Стремежът на Мохамед Али да създаде обширна империя под господството на Египет го довел в крайна сметка до конфликт с Портата. За изостряне на отношенията между султана и владетеля на Египет допринесла Франция, която се надявала с помощта на Мохамед Али да укрепи позициите си в Близкия изток.

Военните действия започнали през 1831 г. Египтяните показали явно превъзходство на бойното поле, тъй като предприетата от Махмуд II реорганизация на армията едва започвала да се осъществява. След като разгромили султанската армия през декември 1832 г. при Коня, египетските войски се отправили към Истанбул. Не разполагайки с достатъчно сили, за да ги спре, Махмуд II се обърнал с молба за помощ към правителствата на Франция, Англия и Австрия, но получил отказ. В този критичен момент го подкрепил единствено Николай I, който предпочитал да бъде запазена една слаба Османска империя и не желаел да се усилва влиянието на Франция. Така през февруари 1833 г. в Босфора навлязла руска ескадра и скоро на азиатския бряг край селището Ункярискелеси започнали да слизат войниците на 10–хилядния руски корпус. Решителните действия на Русия накарали Мохамед Али да спре настъплението си и да започне преговори със султана.

През май 1833 г. чрез посредничеството на Англия и Франция било подписано съглашение, според което Мохамед Али получавал под свое управление Египет, Сирия, Палестина и Аданския вилает в Мала Азия, като в замяна признавал върховната власт на султана. По същество този акт не отстранявал причините за конфликта и можело да се предположи, че след известно време той ще бъде отново разпален. Преди заминаването на руските войски от бреговете на Босфора, на 8 юли 1833 г. Махмуд II сключил с Русия Ункярискелесийския договор за срок от 8 години. Договорът предвиждал Русия да оказва военна помощ на Портата за защита срещу външна и вътрешна опасност. На свой ред Портата се задължавала да затваря Проливите за преминаване на всички чужди военни кораби в случай на опасност за Русия. По този начин пред Русия се откривала перспектива за съществено увеличаване на влиянието й в Истанбул.

Сключването на Ункярискелесийския договор предизвикало прилив на активност от страна на западните държави спрямо Истанбул и Кайро. С домогванията си към преразглеждане на договора те способствали за ново изостряне на турско-египетския конфликт. Особено старание проявили представителите на Англия. През 1838 г. те сполучили да подпишат англо-турска търговска конвенция, която значително разширявала правата на английските комерсанти на територията на империята. Отказът на Мохамед Али да допусне разпростиране на действието на конвенцията от 1838 г. върху Египет довел до възобновяване на войната му със султана. В сражението край Нусайбин (Северна Сирия) турската армия отново била разгромена, а турската флота била предадена на противника. Но Мохамед Али не можал да се възползва от военните си успехи. В конфликта се намесили европейските държави. Представителите на Англия, Австрия, Прусия и Русия заявили през 1840 г. своето намерение да «следят за поддържане на целостта и независимостта на Османската империя». На Мохамед Али бил предявен ултиматум да опразни Сирия. В началото той отказал да го приеме, но след като Бейрут бил бомбардиран и там дебаркирали английски, турски и австрийски войски, бил принуден да капитулира. Мохамед Али бил оставен като наследствен владетел на Египет, но при условие да съкрати армията си от 200 000 на 18 000 души, да плаща трибут на султана и да признае англо-турската търговска конвенция от 1838 г.

Намесата на европейските държави в турско-египетския конфликт довела до учредяване на начален вариант на колективна опека над Османската империя. Сключената в Лондон през 1841 г. международна конвенция за Проливите отменила всички права на Русия, следващи от Ункярискелесийския договор и въвела международен контрол над режима на Проливите в мирно време, който забранявал преминаване на военните кораби на всички държави. Турция притежавала правото на контрол над Проливите само по време на война. При намесата на други държави в египетския въпрос най-голяма изгода извлякла Англия. Тя съумяла да ограничи съпротивата на Мохамед Али, да отслаби позициите на Франция в Близкия изток и да неутрализира влиянието на Русия в Истанбул.

Последното столетие на османската история

Глава 5: Период на Танзимата

Особености в икономическото и социалното развитие през първата половина на XIX в.

Англо-турската конвенция от 1838 г., както и търговските договори, сключени по-късно от Портата с други европейски държави, ускорили чувствително включването на Османската империя в световната икономическа система. Това обстоятелство имало важни последствия както за турския народ, така и за останалите народи в империята, чието прогресивно развитие започнало да зависи в нарастваща степен от хода на развитието на световния капитализъм. Социално-икономическата изостаналост на Турската империя я принуждавала да се превърне в аграрно-суровинен придатък на Европа. Основен обект за износ от Османската империя към Англия, Франция, Австрия и други европейски страни били суровата коприна, вълната, необработените кожи, маслодайните семена, естествените оцветители, маслиновото масло, тютюнът на листа, житото, ядките, опиумът. Сред внасяните стоки преобладавали памучните и вълнените тъкани, металите, металните и стъклените изделия, лекарствата, готовите облекла и обработените кожи.

Превръщането на султанските владения в източник на суровини и пазар за стоките на капиталистическите страни довело до увеличение на ролята на селското стопанство и до спадане на значимостта на промишленото производство в икономиката на империята. Местните занаятчии като цяло удовлетворявали чак до края на XVIII в. бавно нарастващото търсене на потребителите от вътрешния пазар. Освен това се създали възможности за развитие на манифактурно производство — усилил се процесът на разложение на цеховата организация в занаятчийството, все по-големи мащаби придобивали прекупвачеството, авансирането и други елементарни форми за подчиняване на занаятчийското производство от страна на търговския капитал. Обаче през първата половина на XIX в., и особено след завършване на промишлената революция в Европа, условията за функциониране на градското занаятчийство рязко се влошили както в азиатските, така и в европейските провинции, та много занаяти западнали. В Анадола пострадали особено центровете на най-развитите отрасли — производството на памучни, сукнени и копринени тъкани и металообработването: Бурса, Анкара, Диарбекир, Амасия, Токат. Руският пътешественик М. П. Вронченко, който изучавал внимателно икономическото положение в Мала Азия през 30–те години на XIX в., отбелязал, че броят на тъкачните станове за вълнен плат в Анкара намалял от 2000 на 100, тъй като европейските платове от ангорска вълна стрували много по-евтино. Други отрасли, които не усетили толкова тежки последици от чуждестранната конкуренция, били принудени да намалят производството си поради значителното свиване на суровинната база след премахване на ограниченията при експорта на местната селскостопанска продукция.

Селското стопанство, в което били заети около 90% от населението на страната, реагирало значително по-слабо на измененията в икономическата ситуация. Растящото търсене на продукцията на земеделието и животновъдството допринесло за известно увеличаване на пазарната ориентираност на селскостопанското производство, но не изменило общото положение на селото. Притиснати от тежкото бреме на данъци и повинности, откъснати от пазара в едни случаи поради липсата на пътища, а в други — поради посредничеството на прекупвачите на реколтата им, селските стопанства запазвали натуралния си характер, при което основен метод на експлоатацията им си оставала изполицата.

Мерките на правителството, насочени към осигуряване на спокойствие в столицата и провинциите, отмяната на държавния монопол за изкупуване на вълната и ред други продукти след 1838 г., ликвидирането на вътрешните бариери и правителствените регламентации подпомогнали съживяването на вътрешната търговия, което се проявило като увеличен стокообмен между отделните райони на страната и като приток към годишните панаири и седмични пазари. Описвайки Мала Азия, М. П. Вронченко отбелязал: «Селските жители продават произведенията си и купуват необходимите им вещи на тържища, които се състоят в определени дни от седмицата. Почти всеки град и населено място имат такива пазарни дни; на някои места стичането на народ е твърде голямо. Наред с това отделно съсловие търговци разнасят по селата стоки от разни места». Пречка за по-нататъшното развитие на търговията и образуването на единен вътрешен пазар били господството на феодалните порядки и неустойчивостта на икономиката на империята.

Едностранчивото и забавено развитие на османската икономика оказало голямо въздействие върху социалните процеси. Постепенното превръщане на империята в периферен компонент на световната икономическа система затруднявало създаването на местна буржоазия, но помагало за трансформиране на най-предприемчивата част от търговците в посредници на европейските компании. Те оформили отделната класа на «левантинците» — лица, ползващи се с покровителство от европейските посолства и получили от тях специален документ — берат — благодарение на който можели да се ползват от капитулационните привилегии. Основната маса «бератлии» била съставена от представители на различни нетурски народности, които съсредоточили в ръцете си основните доходи от предприемачеството. Появата на капиталистически елементи в турското общество била спирана и от това, че управляващите предпочитали да не влагат крупни средства в стопански начинания. Затрудненията при натрупването на богатство и при предаването му в наследство създавали твърде силен стимул за неумерено и разточително потребление. Затова висшият слой не акумулирал големи капитали, а постоянните войни пречели да бъдат натрупани значителни суми в държавната хазна.

Препятствията по пътя на търговско-промишленото предприемачество насочвали най-богатите елементи от османотурското общество към сферата на земевладението. С премахването на спахийската система окончателно се оформил типът на едрия земевладелец, явяващ се фактически собственик на земята, въпреки че формално тази земя оставала част от мирийския фонд, т. е. фонда на държавата. Утвърждаването на феодално-абсолютисткия режим ограничило политическото могъщество на този слой, но не засегнало корените на икономическата му власт. Контролът над земята бил в негови ръце, което обусловило запазването на феодалните порядки в селските райони.

Реформите на Махмуд II били съпроводени от усилване на личната власт на монарха, но не дали много за прогреса на турското общество. Турците, както и по-рано, били зачитани като господарите на империята, но в действителност сферата на влиянието им била твърде ограничена поради все по-явното изоставане на тяхното икономическо, културно и национално развитие не само от населението на Западна Европа, но и от редица народи, подвластни на султана. Извън Анадола ролята им по същество се свеждала до военни и политически функции, което дало повод на съвременниците да говорят за тях като за «класа на военни окупанти». Затова реформите на тщеславния султан не успели да спрат надигането на освободително движение сред подчинените народи.

Танзиматът

Най-проницателните представители на управляващия елит в Османската империя виждали ограничеността на реформите от 20–30–те години. Изразители на техните възгледи били членовете на две висши държавни институции — Консултативния съвет и Висшия съвет по законодателство, създадени през 1838 г. из средите на висши столични сановници, запознати с европейските закони. Главна роля в организирането на тяхната дейност играел Мустафа Решид паша (1800–1858), който се ползвал с доверието на султан Махмуд II. Години наред той бил посланик в Англия и Франция, а след това бил назначен за министър на външните работи. Под негово ръководство бил разработен план за нови реформи, призвани да укрепят централната власт, да предотвратят развитието на националноосвободителното движение на Балканите и да намалят зависимостта на Портата от европейските държави чрез приспособяване на съществуващия строй към нормите на живот в Западна Европа.

Работата по подготовка на указа за реформите била започната преди смъртта на Махмуд II, а била завършена от неговия наследник султан Абдул Меджид (1839–1861). Този документ («хатишериф» — «свещен указ») бил огласен през ноември 1839 г. пред султанския летен дворец Гюлхане и получил названието Гюлхански хатишериф. Той положил основите на нов етап на реформите в историята на Турция, известен като Танзимат (мн. число от арабската дума «танзим» — поставяне в ред). Гюлханският хатишериф провъзгласявал три основни цели на преобразуванията: осигуряване на безопасност за живота, честта и имуществото на всички поданици на империята независимо от религиозната им принадлежност, правилно разпределение и събиране на данъците, въвеждане на норми за военната повинност и съкращаване на срока на военната служба.

При осъществяване на идеите от султанския указ от 1839 г. Мустафа Решид паша се сблъскал с ожесточената съпротива на противниците на реформата, преди всичко улеми и висши чиновници, забогатели от подкупи и злоупотреби. Активното противодействие на реакционерите станало причина за непоследователното прилагане на реформите на Танзимата.

Инициаторите на Гюлханския акт отделяли много внимание за реализация на онези негови положения, които се отнасяли до неприкосновеността на живота, имуществото и честта на всички поданици. За тази цел били приети Наказателен кодекс и Търговски кодекс, учредени били Държавен съвет и провинциални консултативни съвети — меджлиси — от представители на мюсюлманските и немюсюлманските общини. Всички тези мерки допринасяли за известно ограничаване на произвола и беззаконията в действията на администрацията и намаляване на случаите на конфискации на имущество, прилагането на мъчения при разпити и смъртните наказания. Те обаче изобщо не засягали самодържавната власт на султана и затова не можели да променят радикално съществуващия ред. Гюлханският хатишериф обещавал да изравни правата на мюсюлмани и немюсюлмани, но на практика законовите положения за правата на немюсюлманите бивали игнорирани или извращавани. Турската управляваща върхушка си запазила монопола над всички най-важни граждански и военни длъжности.

В стремежа си да оздрави икономиката на страната Мустафа Решид паша се насочил към преразглеждане на данъчната система на страната. Отменени били извънредните данъци и ангарията, въведен бил ред в събирането на поголовния данък от немюсюлманите — джизието. От друга страна, опитът на Портата да отмени откупната система, която била разорителна за стопанството на страната, но много изгодна за откупвачите, обогатяващи се за сметка на данъкоплатците, завършил с неуспех. От същата участ били постигнати и проектът за организиране на редица предприятия за металообработване, текстил и хартия в районите на Истанбул, Измир и Бурса, мерките за подобряване на състоянието на селското стопанство, опитът за оздравяване на финансите чрез създаване на държавна банка и устойчива парична система. Нищо не било предприето за осигуряване на протекции за местното производство срещу конкуренцията на евтините чуждестранни стоки.

Повече били успехите във военната реформа, според която бил въведен редовен набор въз основа на всеобща (за мюсюлманите) военна повинност, а срокът на действителната военна служба бил съкратен от 15 години на 5–7. Мустафа Решид паша предприел редица стъпки за разширяване на системата на светско образование. По негова инициатива били създадени начални и средни училища, педагогически и други висши заведения. Тези нововъведения предизвикали у духовенството особено силно недоволство, а и западните държави не подкрепили реформаторите. В резултат прогресът в областта на просветата не бил голям, създадените светски училища били малко на брой, поради недостиг на средства и на преподавателски кадри не сполучил опитът за откриване на университет. При все това монополът на улемите над образованието на населението бил сериозно засегнат.

Започналата през 1853 г. Кримска война прекъснала реформаторската дейност на Мустафа Решид паша и привържениците му. Първият етап на Танзимата, 1839–1853 г., бил период на най-интензивни преобразувания в административното и държавното управление, в сферата на икономиката и културата. Обективно всички тези мерки допринасяли за разчистване на пътя пред буржоазното развитие на страната, за разложение на традиционните институции в селото и града, за по-широко навлизане на постиженията на европейската цивилизация. Но те били прилагани от представителите на управляващия слой в името на спасението на империята и затова донесли само частични изменения в съществуващия ред. Реформаторите не намерили широка подкрепа и сред обществото, тъй като начинанията им не били съпроводени от чувствително подобряване на живота на народните маси, не се изменило и положението на потиснатите немюсюлмански народи. Поводите за намеса на чужди държави не били отстранени.

Кримската война 1853–1856 г. и Парижкият мир. Вторият период на Танзимата

В средата на XIX в. настъпило ново изостряне на Източния въпрос. Както и преди, за конфликта имало и икономически причини — борбата на европейските сили за близкоизточните пазари, и политически — стремежът на управляващите кръгове в Русия, Англия, Франция да се избавят от заплахата за възможна революция. Царското правителство проявило особена активност, опитвайки се да компенсира спадането на своя международен авторитет чрез засилване на политическото си влияние върху Портата. През февруари 1853 г. Николай I изпратил до султана ултиматум с искане да бъде признат за покровител на всички православни поданици на Османската империя, който довел до конфликт в руско-турските отношения. Портата оценила исканията на Николай I като посегателство над суверенните права на султана и, опирайки се на подкрепата на Англия и Франция, отказала да приеме ултиматума.

Започвайки военни действия, царското правителство строяло планове за бърза и победоносна война против слабата Турция. Но след като черноморската ескадра на адмирал Нахимов разбила турската флота в Синопския залив (30 ноември 1853 г.), Англия, Франция, а след това и Сардиния сключили съюзен договор с Портата и обявили война на Русия. Съюзните войски дебаркирали в Крим и подели настъпление срещу Севастопол. След почти цяла година на героична отбрана през септември 1855 г. градът паднал. На Кавказкия театър на военните действия руската армия нанесла няколко поражения на турските войски и завзела Каре.

През март 1856 г. в Париж воюващите страни подписали мирен договор, съгласно който Русия връщала на Турция Каре (в замяна на Севастопол и други градове, превзети от съюзниците) и крайдунавската ивица от Бесарабия, и се съгласявала с «неутрализацията на Черно море», като заедно с Портата се задължавала да не установява там военна флота, корабостроителници и укрепени бази. Запазвала се върховната власт на султана над Сърбия, Молдавия и Влахия. Англия, Франция и Австрия подписали отделно съглашение, което гарантирало «целостта и независимостта на Османската империя според условията на Парижкия договор».

Въпреки че Османската империя се оказала сред държавите победителки, за нея войната имала тежки последици. Огромните разходи подкопали икономиката й и изтощили хазната. Още през 1854 г. Портата била принудена да се обърне за заеми към английски и френски банки. Започнал процесът на финансово заробване на османската държава.

Парижкият мирен договор засилил опеката на западните държави над нея, което в ония времена било наричано «колективен протекторат». Последствията от тази опека се проявили през втория период на Танзимата. Началото му било положено с издаването на султански указ (хатихумаюн) от 18 февруари 1856 г. Новият декрет потвърждавал основния пункт от Гюлханския хатишериф за осигуряване на безопасност за живота, честта и имуществото на всички поданици и за равенството им пред закона без разлика на религия и националност. Хатихумаюнът декларирал допускането на немюсюлмани до заемане на държавна и военна служба, обещавал равно данъчно облагане, постепенна отмяна на откупната система, въвеждане на държавен бюджет, създаване на кредитно-банкова система, подобряване на пътищата и съобщенията.

Благодарение на усилията на приемниците на Мустафа Решид — Мехмед Емин Али паша (1815–1871) и Мехмед Фуад паша (1815–1869), а също и на активността на създадения през 1854 г. Висш съвет по реформите по-голямата част от замислените начинания били реализирани в една или друга степен. С това се ускорил и процесът на модернизация на османското общество. Следва да бъде отчетено, че законите, приети от правителството, отговаряли главно на интересите на чуждестранния капитал и на нетурската левантинска буржоазия. Чужденците постигнали признаване на правото им да придобиват земя и недвижими имоти в Турция, учредени били смесени съдилища, които защитавали интересите на компрадорите. През 1856 г. била открита първата чуждестранна банка — Отоманската — с участие на английски, а по-късно и на френски капитал. След няколко години тя получила право да емитира банкноти и да изпълнява функции на фиска. Представителите на чуждия капитал получили редица концесии за строителство на железопътни линии, експлоатиране на подземни богатства, морски превози.

За осъществяването на танзиматските реформи било необходимо да се отделят значителни средства, преди всичко за издръжката на многократно увеличения държавен апарат. Ако в края на XVIII в. в канцелариите на Портата се наброявали около 1500 секретари и писари, то в началото на 70–те години на XIX в. армията на правителствените служители надвишавала 100 хиляди души. Значителна част от бюджетните средства поглъщала обновената армия (през 1870 г. тя включвала 210 000 наборници на действителна служба и 490 000 запасни). Голям бил и относителният дял на разходите за султанската прислуга и харем, за строителството на нови дворци и за задгранични пътешествия на монарха. Накрая Портата трябвало да отчита и това, че стойността на импорта на европейски стоки постоянно превишавала постъпленията от експорта на местна продукция, което пораждало хроничен бюджетен дефицит. За периода от 1854 до 1879 г. външният дълг от заемите, чрез които трябвало да се покрие този дефицит, възлязъл на 2,5 милиарда франка. Финансовите затруднения водели към растеж на данъчното бреме, което падало върху гърба на селяните, и към увеличаване на скъпотията в градовете. Тази политика на Портата пораждала все по-голямо недоволство както сред турското население, така и сред жителите на България, Босна и Херцеговина, на остров Крит, в Дунавските княжества — Молдавия и Влахия.

Либерално-конституционното движение в Турция. Образуване на Обществото на новите османци

Към края на 60–те години на XIX в. станало ясно, че преобразуванията са отишли много по-далече, отколкото проектирали инициаторите им. В действителност 30 години подред била извършвана своеобразна «революция отгоре» с цел модернизация на Османската империя. Тя дала положителни резултати далеч не във всичко, тъй като водачите й произлизали от феодалната бюрокрация. Все пак реформаторите успели да прокарат цяла поредица нововъведения, което позволило да бъде запазена почти напълно целостта на империята при включването й в световната система на капитализма и да бъдат отбелязани първите успехи по пътя на европеизацията на османското общество. Функционирането на държавата в рамките на тази система обаче изисквало модернизация в смисъл на кардинални промени в аграрните отношения, ограничаване на абсолютната власт на султана и решаване на националния въпрос. Тези задачи изисквали вече други изпълнители.

Обстоятелствата при включване на империята в световната икономическа система не можели да стимулират бързото развитие на капиталистически отношения и образуването на турска национална буржоазия. Но в средата на века се появила първата социална група от нов тип: млада интелигенция, феодално-чиновническа по произхода си, а по идеология — вече буржоазна. Реформите в областта на образованието дали своите плодове. През 1864 г. в империята били налице над 15 000 светски училища за първата степен на обучение с 660 хиляди ученици, включително 2500 училища за немюсюлмани със 135 000 ученици. Приетият през 1868 г. Органически закон за народното образование постановявал, че началното образование трябва да е всеобщо, задължително и безплатно. Наистина училищата за втората степен на обучение за мюсюлмани били едва няколко десетки. За формирането на турската интелигенция допринасяли връзките с външния свят и посещенията на учаща младеж в европейските страни. Така в Османското училище, открито през 1855 г. в Париж, се обучавали 60 турци.

През 1851 г. в Истанбул бил създаден Комитет за знания (Енджумен-и данъш), замислен като първата османска академия на науките. Целта му била да подпомага «умножаването на необходимите книги по различни науки на турски» и развитието на турския литературен език. В периода от 1851 до 1860 г. в типографиите на Истанбул били издадени около 200 книги предимно със светски характер. От началото на 70–те години в империята се издавали 47 вестника и списания, сред които 13 на турски. По същото време се появи