Станев, Н. История на Нова България 1878–1941 г. С.: Издателски център «Ив. Вазов». 1992. 413 с.

История на Нова България 1878–1941

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Никола Станев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2020

Никола Станев е от историците, чието име дълго време беше покрито със забрава за поколенията, родени след събитията от 9. IX. 1944 г. Изследването му «История на Нова България» не е издавано повече от половин век. Изнесените в него факти позволяват да се огледа историческият процес от 1878 до 1941 г. от друг зрителен ъгъл.

При подготовката на «Историята» за печат редакционната колегия се е стремяла да запази духа на творбата и оригиналния текст. Ето защо редакторската намеса е била главно в правописа и в осъвременяването на някои архаични български думи, както и в коригирането на неправилно изписани имена на градове, селища, реки, планини и исторически личности.

Редколегията

Предговор

Настоящата книга е преработено и поправено издание на «Най-нова история на България», напечатана през 1925 г., изчерпана отдавна от български и чужди четци. В нея се излагат събитията, извършени от Нова България в продължение на 50 години от нейния свободен живот. Книгата е разделена на две части. В първата част се разглеждат усилията на народа да се уреди конституционно, да превъзмогне стопанските и обществените мъчнотии, които новият живот му донесъл и да отстои в борба своята независимост от външни влияния, като разреши задачите на своето време.

Във втората част на книгата са изложени и разяснени усилията на народа за обединение. По вътрешен смисъл и по външна проява събитията от тоя период (1912–1918) съставят най-високото напрежение във военния, политико-стопанския и държавния живот на народа. Народните сили се изказват в името на висок идеал. Народът извърши велики подвизи, прояви сили, които го издигат в реда на културните народи. Неуспехите се дължат на ред грешки и условия, разгледани подробно на своето място.

Ние сме съвременници на описваните събития. Напълно съзнаваме мъчнотиите и несгодите, които среща описвачът и тълкувачът на близкото минало. Грижили сме се обаче да бъдем напълно обективни и да предадем всичко с нужното безпристрастие. Нашето гледище не е тяснопартийно схващане или предварително приет план да услужим на някое политическо течение.

Книгата е написана по документи, наши и чужди, показани на много места в библиографични бележки.

Авторът

Част I: Княжество България

Дял I: Уредба на Княжеството

Глава I: Уредба на новата държава

Граници и пространство

България добила свободата си след една тежка и кървава десетмесечна война между Русия и Турция (12 април 1877–19 февруари 1878 г.). Международно тя била консолидирана от Берлинския конгрес по тъй наречения Берлински договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Конгресът бил свикан от Бисмарк по искане на Англия и Австро-Унгария, за да анулира Санстефанския договор, подписан между Русия и Турция на 19 февруари (3 март) с. г.

По чл. 1 от Берлинския договор България се конституирала в самостойно, данъчно Княжество под върховенството на султана с християнско управление и народна войска — милиция. Границите, предвидени в Санстефанския договор за България, били окастрени по един болезнен за българите начин. Под името България берлинските дипломати наредили да се разбират земите от Дунава до Стара планина и от река Тимок до Черно море. За щастие в новата държава били включени Софийски и Кюстендилски окръг, които били важни географски, стратегически и икономически връзки, център на Балканския полуостров и главен кръстопът от Виена за Цариград и от Дунава за Егейско море.

Северна Тракия от Стара планина до Родопите и от Ихтиман до Черно море образувала по чл. 13 на Берлинския договор особена провинция, наречена Източна Румелия. Тя останала, под пряката политическа и военна власт на султана, но административно автономна, начело с християнин главен управник и Областно законодателно събрание.

Южна Тракия и Македония били върнати от конгреса на Турция, която по чл. 23 се задължавала да ги реформира така, че да получат почти автономно управление.

По този начин се създали от българските земи вместо една, две нови държавици: Княжество България и Източна Румелия. Останалите земи, по които живеели българи, били раздадени на съседите. На Сърбия конгресът дал Поморавия вместо Босна и Херцеговина, които тя искала; на Румъния той дал Добруджа вместо Южна Бесарабия, която й отнела Русия. Княжество България заемало 62 776 кв. км с 2 000 000 жители.

Още преди откриването на военните действия за освобождението руското правителство назначило княз Черкаски за началник на гражданската уредба в освободените земи. Пред напредващите руски войски турските административни и съдебни власти, както и бейовете, избягали към Цариград. Веднага подир тях в общините, околиите и окръзите се настанявала новата власт, която поемала управлението. Княз Черкаски създал 4 отдела: «Административен», под негово управление; «Правосъден» под управата на Сергей Лукиянов, руски правист; «Просвещение» под управата на българина проф. Марин Дринов; «Финансов» под управата на Шебеко, а по-късно и «Военен» под грижите на генерал Петър Столипин. Руските началници със завземането на селищата веднага назначавали българи за кметове, околийски началници и стражари, окръжни управители (губернатори), съдии, учители, финансови чиновници и т. н. Обикновено руски чиновници бивали поставени там, където не могли да се намерят веднага годни българи за длъжностите. Само губернаторите били руски генерали, но пък техните помощници били най-първите българи. Така за помощници или вицегубернатори били назначени: Тодор Бурмов в Пловдив, Петко Каравелов във Видин, Найден Геров и Даскалов в Свищов. Иван Вазов и Петко Рачов Славейков получили специални длъжности.

Княз Черкаски бил свободолюбив човек. Имал амбицията да уреди новата българска държава по най-модерен начин. Той призовал народа да избере своите общинари и съдии.

След смъртта на княз Владимир Черкаски руският цар изпраща княз Дондуков-Корсаков като главен комисар. Той станал глава на завеждащите горни отдели и образувал руското окупационно правителство до изработването на основния закон на страната и до избора на княз.

Окупационното правителство заседавало в Пловдив. Обаче след подписването на Берлинския договор, когато станало явно, че Южна България се отделя от Северна, се наложил въпросът: кой град да се избере за столица на новото Княжество? Едни предлагали Търново като стара столица; други, предвидливи руски и български дейци, особено заслужилият историк Марин Дринов, настояли столицата на нова България да бъде София, център на Балканите, под чието влияние попадат всички земи, в които живеят българи. Това се приело и през октомври 1878 г. окупационното правителство се преместило в София.

Изборът на София за столица бил важна сполука. А Южна България се формирала в автономна област с християнин управник.

Когато станало известно решението на конгреса, разпокъсаният народ не останал доволен и неговите първи радости от освобождението се помрачили. Във всички земи и кътове, във всички планини и поля българите с болка научили за новото нещастие и горчиво оплаквали унищожението на Санстефанска България, която изведнъж разреши принципно два въпроса за всеки народ — освобождението и обединението.

Недоволството си българският народ изразил в разни форми: изпратени били депутации по държавите, направили се оплаквания, молби, протести и дори се дигнали малки въстания по македонската граница в долината на Струма. Дипломацията обаче била казала своята дума и за връщане нямало надежда. В Берлин граф Игнатиев не бил допуснат. Русия била победена и нейните дипломати Горчаков и Шувалов не показали склонност към скъсване на преговорите, защото изгледът за нова война, и то с Англия и Франция, бил твърде мрачен. Русия била изморена и доста изтощена.

Конституция и княз

Берлинският договор постановил руските окупационни войски да напуснат България и Източна Румелия в срок от 9 месеца. През това време двете нови държавици трябвало да се организират, снабдят с основни закони, учреждения и предвидената военна сила, която да замести руската окупационна войска. Руският императорски комисар княз Дондуков-Корсаков съобщил това на народа в Княжеството и го поканил да пристъпи към работа, тъй като сам народът трябвало да си нареди основен закон и да си избере княз. Най-важното било да се изработи конституция за новото Княжество. Един проект бил приготвен от руския организатор на съдебното дело в България Сергей Лукиянов, човек високо образован и много либерален по своите идеи и схващания. Би могло да се помисли, че България в момента на освобождението си не би имала никаква интелигенция, никаква по-многобройна подготвена класа мъже, които биха се заели с уредбата на държавата, и биха поели главните служби в много органи, които трябвало да се натъкмят. Но това не било така. Българските училища през 40–те години били подготвили голям брой грамотни младежи. А и в Европа били свършили науките си много българи, които след Освобождението се завърнали в България заедно с емигрантите. Всички тия млади сили били въодушевени за работа, подтиквани от най-идеални подбуди.

Главният въпрос, който се наложил, бил каква конституция, какви закони, основани върху нея, и какви учреждения биха били най-подходящи и целесъобразни за новата държавна опитност без практика, без знания и умения? И наистина, от какви обществени класи бил съставен тогава българският народ. Имало ли е крупни земевладелци, капиталисти, индустриалци, фабриканти, стари аристократически родове с традиции и привилегии или това били само овчари, орачи, дребни занаятчии и търговци, които още не били здраво укрепнали, та можели да се нагодят към всяка наредба, стига тя да отговаря на основните черти на народния характер?

Уместно е да допуснем, че авторът на проекта за конституция Лукиянов не е познавал основния мироглед на народа, характерните особености на неговите понятия, неговите нрави, правоотношенията между лицата и еснафите, общините, членовете на обществото и държавните правоотношения. Но за това пък той имал тая симпатична досетливост да се отнесе писмено до някои лични българи, и да ги запита, какъв основен закон най-много би допадал за българския народ, за да улесни веднага и без сътресения прогресивния развой на новия му живот.

Българският народ по това време представлявал политическа tabula rasa — чиста дъска. Наивен, неук, неопитен, неукрепнал стопански и социално от дългото робство, ала народ трезвен, як физически, доста трудолюбив и главно непокварен в своите намерения и своите чувства. Надарен с естествен, природно практически разум, той изглеждал прикрит враг на турската власт; към себе си обаче в своите социални отношения бил винаги искрен, коректен и чистонравен. Турският режим унищожил из корен старобългарското феодално и наследствено болярство, фенерското иго задушавало неговите интелигентни сили и подкопавало влиянието на българското висше духовенство, което с голяма мъка съществувало тук-таме и изхарчвало всичката си енергия в защита на личната си сигурност, без да може да се грижи за широко влияние между народа. По тия причини народът бил социално изравнен, а религиозно нефанатизиран. Старите привилегии, които турското правителство давало на отделни лица, на общини и села срещу известна услуга към турската държава (войници, граничари, дервентджии, разни техничари), били постепенно унищожени откак турските нрави се развалили и султанската дума престанала да бъде свята. При това привилегиите давали известни предимства на част от раята само относно държавните тегоби и данъци, а не и относно политическите права. Изявилите се храбри, честолюбиви, самолюбиви и високомерни българи, чиято природа ги тикала към широка дейност, заповедничество и власт, трябвало да приемат мохамеданството, или да загинат в борбата с господаря си. Така владетелят чрез исляма обирал смелите хора от раята и увеличавал своя дееспособен кадър. Българи потурнаци достигнали до високи длъжности и развивали широка държавна дейност. Ония пък българи, които преди Възраждането приемали духовно звание, потъвали в дълбокия мрак на гръцката църковна йерархия, която спирала и унищожавала всеки стремеж към сближение с народа и към издигане на радетели из средата му за добиване на авторитет с обладаващо влияние. През последния век, когато благосъстоянието на турските земевладелци — бегове било разколебано, мнозина българи покрай ония, които били запазили имотите си по-рано, по един или друг начин се сдобивали със своя земя и почвали да се издигат чрез спестяване или лихварство като заможни хора, богати българи. Естествено било, че такива заможни българи заставали начело на известни общини и се явявали посредници между раята и турците. Те ставали първенци и носели името старей, «чорбаджии». Чорбаджии се наредили по села и градове, забогатели от търговия, ръчна индустрия, занаят или предприемачество на турците. Чорбаджиите някак мълком, без да бъдат избирани от народа, се явявали като негови представители, съдии, управници и поръчители пред турската власт. Едни от чорбаджиите се държали винаги добре, защитавали сънародниците си, съдили ги правдиво и често ги избавяли от големи беди (несправедливи данъци, ангарии и други извънредни тегоби). Други пък било от жажда за богатство, било от желание за заповедничество угаждали на турците сляпо и като добивали благодарение на турските реформи в последните години достъп в правителствените конаци, съдилища и съвети, превръщали се често в злосторници и грабители на раята, подобни на самите турци. Слаборазвити в националното си чувство, непознаващи историята на народа си, някои новоиздигнати селски или еснафски аристократи не вярвали, че турската държава ще падне и че е въобще възможно българско царство. Затова някои от тях издавали на турците или фанариотите народните тайни, откривали революционерите и пакостили на народното дело. Тях народът много мразел и отбягвал да им доверява тайните си, а само в случай на беда дирил с горчиви сълзи и неволен откуп защитата им пред турците.

Това били единици издигнали се българи, богати и влиятелни пред турците. Обаче те срещнали свободолюбивите еснафи и новия дух на предосвобожденските революционери, които отслабвали чорбаджийското влияние. Особено след Освобождението чорбаджиите изгубили всяко значение и новата наредба на държавата не можела да им запази никакви особени политически привилегии.

Оставала най-сетне интелигентната демокрация. Българските училища, макар недобре уредени, както по-горе казахме, пуснали из недрата си дебела струя от младежи, които с ревност изучавали науката. Настройвани от учителите си, че българският народ е най-изостанал от балканските във всяко отношение, те удвоявали усърдието си в различно развитие и обществена служба. Много от тия събудени младежи били завършили в цариградските чуждестранни училища, а други в Русия, Румъния, Сърбия, Гърция, Австро-Унгария, Германия и дори във Франция. И когато освобождението дошло, то не заварило народа съвсем без образовани хора, защото имало вече развита доста практична и главно твърде патриотично настроена интелигенция. Част от тая интелигенция(1) с младото борческо духовенство изнесла на плещите си борбите за църковна и политическа свобода, част от нея загинала в освободителната революция, ала и голяма част останала бодра и способна да поеме управлението на свободното си отечество. Можело ли е тази интелигенция, произлязла пряко от народната среда, от родители орачи, занаятчии, търговци и пр., израсла в борба за свобода, да поиска за себе си някаква привилегия при новата уредба на страната? Самото питане било оскърбително за нея. Тая интелигенция в голямата си част била революционна и толкова демократична, колкото бил и българският народ, който по естествено чувство за право не признавал ни духовенството, ни чорбаджиите по-високо от себе си. В турско време народът приемал само едно деление: българин — рая и турчин — господар (ага).

И тъй, на въпроса каква конституция би отговаряла на народния характер, на народното чувство за право, за общо и частно благосъстояние, отговорът бил един: демократическа. Така се произнесли и почти всички млади българи, които били предварително запитани. В същия дух бил написан проектът от руския законовед Лукиянов, който покрай това е имал пред очи Сръбската, Румънската и Гръцката конституция. Проектът бил изпратен в Петроград, прегледан, поправен от законоведи и върнат на княз Дондуков да го внесе в Учредителното събрание за обсъждане.

Учредително събрание

За приемане на Конституцията се свикало Учредително събрание. То било съставено от представители из всички български земи (Мизия, Тракия и Македония), Защото все още вярвали, че България може да бъде целокупна. Съставът на Събранието бил:

а) по право: висше духовенство (11 български владици, един мюфтия и един равин) — всичко 13.

Висши съдии и представители на окръжните съдилища 105.

б) по назначение от руския комисар: българи чиновници, лекари, учители, училищни инспектори 21.

в) по делегация от манастири и дружества 5.

г) по избор от народа 87.

Всичко 231, от които българи 218, турци 12 и евреи 1.

10 февруари 1879 г. Учредителното велико народно събрание се събрало в старата българска столица Търново, открило се на 10 февруари от императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков, който го посъветвал да работи по-бързо, тъй като Берлинският договор определял срок за избиране на първия български княз. Народните представители, настроени родолюбиво, избрали за председател на Събранието бившия български екзарх Антим I, а Петко Каравелов и Тодор Икономов за подпредседатели. След това те се заели с всичкото усърдие, свойствено на хора млади, енергични, повикани за нов политически живот, самоуверени и неизхабени в парламентарни празноречия, та в едно късо време се справили с конституционните теории и приели основния закон на своето отечество.

Обсъждането на законопроекта било първото бойно поле, върху което трябвало да се сблъскат обществено-политическите идеи на българите. Тук трябвало да изпъкне и теоретикът политик, и реалистът деец, и практикът работник. В този акт на изпитание българският разум и българската зрялост трябвало да дадат пример за доброто бъдеще на народа. За добра чест изпитът бил бляскаво издържан. Справедливостта изисква да отбележим, че руското правителство пряко или косвено не се месило при обсъждането на Конституцията. В трудни случаи сами българите се отнасяли до руските дейци за съвети и колчем пъти ставало нужда да питат в Петроград как да се постъпи, конституционните положения бивали изменяни в по-либерален дух. В Русия по това време веела волната мисъл; печатът бил добил доста пълна свобода, а и самият Цар Освободител — Александър II, клонял към конституционен режим.

Първите политически партии

Постепенно с обсъждането на конституционните положения се появяват в Учредителното събрание между българите две схващания: едното по-консервативно, и другото напълно свободолюбиво, либерално. Към по-консервативното течение отивали старите чорбаджии, богатите, владиците и няколко високообразовани, възпитани в Австро-Унгария и Русия българи, които мислили, че един умерен и разумен консерватизъм е по-целесъобразен за младия неопитен и по-неук български народ. Начело на това течение от светските депутати стояли Тодор Икономов, Григор Начович, Димитър Греков, Марко Балабанов и Константин Стоилов. Без да се броят за консерватори и без да приемат тоя епитет, те искали в Конституцията, да не се дават еднакви изборни права на всички граждани, а да се приеме имотен и образователен ценз, като се привилегироват по-крупните земевладелци, богатите търговци и гражданите със средно и висше образование. При това те искали да се учреди Втора камара, Сенат, който да държи равновесие между Народното събрание и княза.

Второто течение, свободолюбивото, начело на което застанали Петко Каравелов, Петко Славейков и Драган Цанков, целяло да даде конституция(2) почти републиканска. Петко Каравелов бил брат на революционера Любен Каравелов, руски възпитаник, надъхан от руския либерализъм и английската теория за конституционно право, завършил два факултета и славещ се с голяма начетеност. Той бил вдъхновителят на либералното течение и като подпредседател бил истински ръководител на Учредителното събрание. Старият поет Петко Славейков бил човек самоук, учител и вестникар, създател на българския книжовен език, голям хуморист, популярен деец и патриот, с богати ораторски похвати да надвива противниците си. Драган Цанков бил също публицист и учител и макар да не бил убеден либерал демократ бил противник на консерваторите по лични съображения и работил в защита на народните интереси, без да избира средствата в борбата. Казаните водачи поискали Конституцията да въздигне народа в господар. Управлението по форма, съгласно Берлинския договор, било конституционно-монархическо, но българите поискали да се нареди пълно народовластие, при което народът да бъде суверен, а князът — негов пълномощник. Към казаните трима либерални водачи се групирали всички дотогавашни революционери, просветени чиновници, учители, писатели, адвокати и всички млади селяни и граждани, които имали в мечтите си повече републиканска, отколкото монархическа България. Начело на младите адвокати и поети, още недопуснати в Събранието, бил Стефан Стамболов, който пръв нарекъл себе си либерал, турил отличителен знак бял калпак на глава, и със своето поразително красноречие и подигравателна поезия повел злъчна борба срещу консерваторите. Свободолюбивото течение нарекло себе си Либерална партия и постепенно се формирало в здрава политическа организация с всички органи и средства за борба. Консервативното течение, предвождало от високо образовани, с по-изтънчени вкусове, с по-деликатни маниери, странящи от бурния живот, с благоразумната си послушност към по-висшестоящите, а може би с недоверието, което хранили към простолюдието, не се оформило в партия и не прибегнало до систематична и организирана борба. Затова останало разединено с нищожно малцинство и въпреки големите си познания и красноречивите си оратори изгубило победата на бойното поле. Либералите завладели бюрото на Учредителното събрание и с огромното си болшинство прокарали напълно своите идеи в Конституцията.

Основните положения в Конституцията

Събранието приело: пълно равенство на българските поданици пред закона; съсловия не се допущат, привилегии никому не се дават, забраняват се титли изобщо и ордени за гражданските лица. Робство не съществува. Всеки роб, от какъвто пол, вяра, и народност да бъде, щом стъпи на българска територия, става свободен. Гарантира се напълно свободата, на мисълта, съвестта, словото и печата; никаква цензура не се допуска и никакъв залог, нито ценз може да се иска от писателите, книжарите и печатарите. Престъпленията в печата се съдят по закона за общите престъпления. Първоначалното образование се приема за задължително и безплатно. Гарантира се свободата на личността, на жилището, на труда и имота. Осигурява се свободата на събранията, където да се обсъждат всякакви въпроси, без да се иска по-напред позволение за това. Българските граждани имат право да създават полезни дружества без всяко предварително разрешение. Законодателното тяло се състои от една Камара с народни представители, избрани пряко от народа с най-много гласове. За избирателните права на гражданите не се иска никакъв ценз. Избирател е всеки български гражданин, навършил 21–годишна възраст, без оглед на състояние, чин, занятие, образование и т. н. Избираем е всеки гражданин, който е грамотен (знае да се подпише) и е навършил 30–годишна възраст. Същият принцип бил сетне прокаран и при всички други изборни учреждения (градски съвет, съдебни заседатели и т. п.). Народното събрание бива: Обикновено и Велико. Обикновеното се състои от по един депутат на 10 000 жители от двата пола; то обсъжда, приема, изменя, допълва и тълкува законите и то контролира действията на министрите. Великото (на 10 000 души двама депутати) се свиква само в четири случая: Първо, за отстъпване на някоя част от територията. Второ, за изменение или ревизия на Конституцията. Трето, за избиране на нов държавен глава в случай на вакантен престол. Четвърто, за избиране на регенти, ако престолонаследникът е още непълнолетен.

Българската държава е монархия наследствена и конституционна, с народно правителство. Държавният глава представлява държавата; той е върховен началник на всички военни сили, има право да смекчава наложеното наказание на криминални престъпници. Правото обаче на амнистия и помилване на осъдени министри не е негово, а на Народното събрание. Разпоредбите на държавния глава имат сила само в такъв случай, когато са подписани от надлежните министри, които поемат отговорността за тях.

Изпълнителната власт принадлежи на Министерския съвет, който се състои от всички министри. Един от тях по избор на държавния глава се назначава за министър-председател. Министрите се назначават и уволняват от държавния глава (разбира се, с оглед силата на политическите партии). Министрите са отговорни пред държавния глава и Народното събрание съвкупно за всички общи мерки, които те вземат и лично всякой един за всичко, което той извършва по управлението на поверената нему част. Народното събрание може да предава министрите на съд за измяна на отечеството или на държавния глава, за нарушение на Конституцията, за предателство или някаква вреда, причинена на държавата за лична полза. Министрите се съдят от специален държавен съд, съставът на който се определя със закон.

Това са основните положения на Конституцията. Съставена от хора млади, довчерашни роби, жадни за свобода, тя има характер повече на декларация за свободата и правата на човека и гражданина. От нея се вижда, че князът трябва само да царува, но не и да управлява.

Конституцията се приела окончателно и подписала от Учредителното събрание в Търново на 16 април 1879 г. Същото събрание одобрило столицата на България да бъде София.

Първо велико народно събрание. Избиране на княз

След това дошъл ред да се избере княз на новата страна. Кой е кандидатът? Българин за такъв важен пост нямало. Ако бил питан благодарния и опиянен от радост народ, той би казал: да бъде княз на България граф Игнатиев, генерал Гурко или княз Дондуков-Корсаков, който спечелил напълно народната любов. Руското правителство обаче решило българският княз да не бъде руски поданик. Член 3 от Берлинския договор казвал: «българският княз ще се избере свободно от народа и ще се потвърди от Високата порта с одобрението на Великите сили. Никой член от управляващите домове на европейските Велики сили не може да бъде избран за княз на България». Руският цар Александър II препоръчал за български княз германския принц Александър Батенберг(3).

На 16 април 1879 г. се закрило Учредителното велико народно събрание. На другия ден 17/29 се открило от Дондуков Първото велико народно събрание, избрано от народа на 26 март, още докато заседавало Учредителното, по трима представители на 10 000 души мъжко население. Първото велико народно събрание, съставено от 221 души, почти всички членове от Учредителното събрание, имало за задача да избере княз(4). За председател на Събранието бил избран пак Антим I. Заседанието станало при закрити врати. Думата взел търновският митрополит Климент и след като споменал няколко кандидати, принц Рейс и Валдемар Датски, предложил за княз на България Александър Батенберг. Книжовникът Славейков подкрепил предложението. Всички депутати станали на крака и единодушно с викове «ура» и «да живее» провъзгласили за български княз Батенберг под името Александър I.

Княз Батенберг бил в Берлин, когато станал изборът му. Той бил предизвестен от руския двор по-рано за това. Бъдещата му задача го накарала да се позанимае малко с политически науки, да се посъветва с някои германски юристи за постановленията на Българската конституция, но особено слушал хесенския таен съветник Менгес, негов ръководител в бъдната му твърде важна, ала и твърде мъчна служба. Известен от берлинския руски посланик за избора, княз Александър отишъл в Русия (Ливадия) да се представи на императора. Там пристигнала и избраната от Великото народно събрание депутация (Антим I, епископ Климент, д-р Константин Стоилов и др.), която му поднесла акта на избора.

Преди да дойде в България и да положи клетва Александър тръгнал да посети по-напред европейските дворове. За свой секретар взел в свитата си члена от българската, депутация, която му поднесла избора, д-р Константин Стоилов, човек млад, високо подготвен юрист, родом от Пловдив. Най-първо Александър посетил Виена, където обещал на министър Андраши, че строго ще спазва Берлинския договор, тъй като българите правили разни постъпки за неговото изменение. В Берлин той бил посрещнат от Бисмарк с пророческите думи: «Идете в България, все ще ви остане поне един приятен спомен»(5). Сетне Александър посетил Париж. Лондон, Рим и Цариград. Голям въпрос се възбудил като какъв да се представи новият княз на султана. Султанът бил сюзерен, а Александър — васал. Би трябвало последният да се облече в турски дрехи с фес на главата, символ на подчинение. Обаче това не станало. Но и тържеството на цариградските българи не се допуснало заради лошото настроение на избягалите от България турци. Князът се представил на султана в българска военна униформа без фес и това имало характер повече на посещение, отколкото на васална преданост. Достойнството и честолюбието на България при първата крачка били запазени.

От Цариград князът заминал за България. В Търново той пристигнал по време на един ужасен пожар, който помел цял квартал, но при все това населението го приело с неописуем ентусиазъм. При тържественото посрещане ликуващият народ носел разни надписи. Между носещите лозунги бил и познатият вече търновчанин Стефан Стамболов, който особено високо издигал своята табела с надпис: «Помни Целокупна България!». В общия народен възглас неговият вик така звънливо се слушал, че князът не можел да не се заинтересува и да не пожелае да се запознае с него. Той се запознал по-отблизо и с най-силния конституционалист теоретик и подпредседател на Учредителното събрание Петко Каравелов. На 20 юни, предвождан от председателя Антим I, той се явил във Великото народно събрание, пред което положил установената в Конституцията клетва и закрил Събранието.

След няколко дни князът заминал за новата столица София, поел управлението на страната от Дондуков-Корсаков, който си заминал към 20 юли в Русия заедно с окупационното правителство.

Глава II: Първи стъпки и първи трудности

Първото министерство (5. VII.–24. XI. 1879 г.)

Първата работа на княза била да състави министерство. Сега трябвало да се изберат 6 души министри съгласно Конституцията. Едно съмнение веднага се възбудило: дали биха се намерили 6 души българи да поемат тези отговорни важни постове в новата страна? Марин Дринов бил поканен, но той отказал. След дълги размишления и съвети князът решил министрите да бъдат българи, които, колкото и да са хора нови и неопитни, все пак по-добре ще познават народа, отколкото чужденци, особено руси, които по никой начин не биха могли да се справят с толкова демократичната конституция. Вторият въпрос бил кои именно лица да се назначат? При изработването на Конституцията, както казахме, се образували две непримирими политически течения: консервативното и либералното. Първото течение в представата на княза било по-солидно, водачите му били с по-установени убеждения, с европейски маниери, което е гаранция за умереност и избягване на крайностите. А това особено искали западните дипломати, които настоявали да се запази Берлинския договор. Второто течение се представяло от дейци твърде крайни, готови да нарушават всякакви договори; лица, небрежни по обноски, облекло и без никакви маниери за управници. С естествената си прямота и неспретнатата стойка пред княза, те му правили твърде неприятно впечатление. «Доста е рисковано — си мислел князът — да се повери управлението на тия радикали.» Освен това имало един твърде деликатен въпрос за разрешение. Конституцията давала на княза титлата «Светлост». Княз Александър счел тая титла унизителна, и пожелал да се замени с титлата «Височество». Коя партия би била по-склонна да му даде тая титла? От своите частни съветници князът разбрал, че това могат да направят само консерваторите със съгласието на руския посланик Давидов. При все това князът се опитал да помири двете партии и да състави смесен кабинет. Но либералите отказали. На 5 юли 1879 г. князът назначил министри от консерваторите: министър-председател и министър на вътрешните работи Тодор Бурмов; на правосъдието — Димитър Греков; на външните работи — Марко Балабанов; на финансите — Григор Начович; на народното просвещение — д-р Атанасович. За министър на войната бил назначен руският генерал Пьоmp Димитриевич Паренсов. Князът се заобиколил и с други лица от консервативната партия (д-р Стоилов като частен секретар, П. Горбанов — учител по български).

Въпросът за титлата на княза

Всички български министри въпреки Конституцията приели мълком титлата «Височество» и така го титулували. Само военният министър правил опозиция по този въпрос, като казвал, че трябва да се издаде заповед до войската за новата титла, а понеже това било против Конституцията той настоявал, че е необходимо по-напред да се произнесе Народното събрание и да се измени Конституцията и едва тогава да се издава заповед до войската. И тъй, българите министри без разрешение титулували княза «Височество», което правили и дипломатическите агенти, а военният министър и офицерите го титулували «Светлост», което му било твърде неприятно. По това време князът бил на 22–годишна възраст и не можел да разбере, че промяна на титлата може да направи само Великото народно събрание, докогато трябвало да се потърпи. Той обаче не искал да изчака. Консерваторите министри — хора примирителни и гъвкави, с принципа: «Князът го иска» — намерили това нарушение на Конституцията за несъществено, обаче не смеели да поемат отговорността да го наложат на военния руски министър. От това се възползвала Либералната партия, която забила тревога за нарушение на Конституцията и повдигнала силни протести против министрите(6). Тоя нещастен въпрос за титлата, наглед дребен, имал обаче твърде голямо влияние както за отношението на княза към либералите, така и за бъдещите отношения между княза и военните. Той станал причина и за първите търкания с руското правителство.

Спречкване на княза с Русия

Военният министър постоянно съобщавал в Русия за сръднята на княза по тоя въпрос и искал наставления. От друга страна, князът още в Германия обещал на някои германски офицери — първо, да въведе пруските военни наредби и второ, да поспира или неутрализира намеренията на руските военни кръгове, които много държали да имат те в ръцете си българската войска. И понеже военният министър се възпротивил на това и уволнил няколко офицери, без да вземе съгласието на княза, конфликтът избухнал. Князът не смеел да уволни министъра, който бил назначен от руското правителство, защото конфликтът можел да се изостри.

Тогава естествено възникнало питането: князът независим ли е и ползва ли се с прерогативата да отстранява неприятния министър или това зависи от фактори извън страната, непредвидени в Конституцията? Ето първото семе за недоразумение на княза с руското настойничество. Втора причина за спречкване бил въпросът за построяване на железниците. Австрийският посланик Кевенхюлер, поддържан от другите посланици, искал най-първо да се построи международната линия Ихтиман — София — Цариброд, като най-необходима и съгласно Берлинския договор, с която да се улеснят съобщенията между Виена и Цариград. Военният министър и руските дейци пък били довели един предприемач и настоявали да се построи първо линията София — Свищов или Русе, за, да се осъществи пряка и бърза връзка между България и Русия. Естествено, в това искане на русите западните дипломати съгледали някои подозрителни намерения на Русия и действали пред княза и правителството да се отхвърли този проект. Трети въпрос за мъчнотии се оказал и формирането на войската. Докато Кевенхюлер и Англия смятали, че България трябва да има само жандармерия и милиция за поддържане на вътрешния ред, руският военен министър организирал истинска военна сила, постоянна редовна войска, напълно по образец на руската войска, с руски щат и руска команда, изпълнявана на руски език. Уредбата на редовна войска(7) се видяла подозрителна за европейската противоруска дипломация. Князът, млад и пъргав кавалерист, обичал войската и желаел да я уреди по германските изисквания. Разногласието между генерал Паренсов и княза по политическите и военните схващания измъчвало и нервирало младия и честолюбив принц. Като се боял много от Русия и не искал да си навлече немилостта на Александър II, ако разреши въпросите според своите разбирания, князът ходил няколко пъти в Русия и сполучил да изглади някои съмнения и недоразумения. Царят Освободител обичал княза и затова бил готов да изпълни много от неговите искания.

Консервативният дух на правителството

Но и във вътрешното положение на страната имало нерадостни факти. Наистина, отначало новите министри се заловили много енергично и самостоятелно да уредят поверените им учреждения, заварени от руското окупационно правителство. Трябвало да се уреди на първо място администрацията, като се избегне излишния формализъм и безплодната писаница, свойствена на руското управление. За уреждане на финансите и съдилищата се избрал не руски, а европейски образец; същото било с пощите, просвещението и т. н. Министрите искали вътрешно да усилят властта на княза в ущърб на народното представителство, а външно да сближат България с Австро-Унгария и Англия. Министър Начович, един безусловно хитър, умен, предпазлив български патриот, възпитан във Виена, обичал Русия само като освободителка, ала държал България по много причини да стои далеч от нея. Правителството се обявило по отношение на железопътния въпрос против руския проект. То тайно подкрепяло княза в стремежа му да се изкопчи от руското настойничество. Руският посланик Давидов, аристократ по нрави и убеждения, презирал българите и с това твърде улеснявал противоруското течение. Недалновиден и нетактичен, той поддържал консерваторите против либералите, като че ли България е руска губерния.

Въпреки всички усилия правителството не могло да спечели популярност сред народа. Понеже излизало от слаба група на Великото народно събрание, то се смятало от опозицията за неконституционно. А щом допуснало титлата «Височество» вместо «Светлост», по непредпазливост неговият в. «Витоша» започнал да титулува министрите «Превъзходителство», нещо недопустимо от Конституцията, затова опозицията го нарекла клетвопрестъпно, народоомразно и злосторно. Освен силния и безцензурния тон на вестниците в различни градове започнали да стават митинги, на които били заклеймявани министрите с най-остри думи и изрази. В същото време в Източна България турското население се опитало да въстане против българската власт; появили се големи турски чети, които извършили пакости и насилия над българите. Веднага била изпратена младата българска войска със задача да потуши въстанието.

Първо обикновено народно събрание. Бламиране на правителството

Правителството разпоредило да се проведат избори за Първо обикновено народно събрание, ала изборите излезли в полза на опозицията. Министерската криза била факт. Обаче князът задържал министрите, тъй като формално не било изказано недоверие към тях. Огорчен от резултата от изборите, князът първо намислил да не свиква Събранието, но сетне решил да отмени (суспендира) временно Конституцията. Затова се обърнал за подкрепа към руския цар, ала получил отказ. Тогава князът и министрите се опитали да привлекат болшинството от Народното събрание на своя страна.

На 21 октомври 1879 г. князът открил Първото обикновено народно събрание твърде тържествено. При четенето на тронното слово станала една случка, която показала, че българските либерали познават френската революция: князът прочел речта си седнал на трона си с калпак на глава, докато народните представители трябвало да слушат прави. Довчерашните роби се обидили от тоя монархически маниер и протестирали. Още не излязъл князът от вратата на Събранието, нетърпеливите либерали начело със Стамболов извикали «Долу правителството!». За председател на Камарата бил избран опозиционният водач Петко Каравелов. Никакво съмнение не останало, че правителството ще бъде бламирало. Министрите искали да се избавят от Стефан Стамболов, който бил най-необузданият. Те предложили да бъде касиран изборът му, понеже Стамболов нямал изискваната от Конституцията възраст 30 години. Стамболов се защитавал упорито и извънредно красноречиво, макар каузата му да не била права. Събранието приело Стамболов за законен представител и гласувало недоверие на министрите, които си подали оставката. Князът се ядосал, защото трябвало да се обърне към Каравелов за съвет. Обаче той се боял от него, мразел го, наричал го «червен» и «нихилист-анархист». Князът се засегнал най-вече от отговора на тронното слово, гласуван от Събранието, с обръщението «Светлост», както било в Конституцията, а не «Височество». Затова той отказал да приеме отговора на тронното слово. Какво да се прави? Князът решил да разпусне Събранието, но трябвало да получи предварително съгласието на императора. Руският представител Давидов одобрявал плана на княза, но военният министър Паренсов и други влиятелни руснаци (адютантът Шепелев) пишели на руското правителство, че Каравелов и другарите му не са нито нихилисти, нито анархисти, а са българи либерали, които желаят да се управлява страната точно по Конституцията. Колкото се отнася до титлата «Височество», либералите обещават да я приемат по законодателен ред. По желание на руското правителство князът се опитал още веднъж да състави смесен кабинет от консерватори и либерали, но не сполучил.

Разтуряне на Първото обикновено народно събрание. Кабинет на митрополит Климент

На 24 ноември князът разтурил Камарата. Указът бил прочетен в Събранието под опозиционните викове: «Да живее българският народ!» «Да живее Конституцията!». Враждебни манифестации не се направили.

Князът повикал Търновския митрополит Климент за министър-председател и съставил нов консервативен кабинет. В него влизали: Марко Балабанов, Димитър Греков, Тодор Икономов, Григор Начович, Христо Стоянов. Назначени били нови избори за Народно събрание. Вярвало се, че благоразумният и популярен владика ще умиротвори страстите и ще създаде по-умерено течение, но това не се постигнало.

Князът заминал за Русия. Два месеца се бавил там. Оплакал се от демократическата конституция и от либералното настроение у българите. Императорът го приел добре, насърчил го в трудната му работа и отзовал неприятния му военен министър генерал Паренсов. В един разговор с панслависта консерватор Катков князът получил насърчение да отмени Търновската конституция и да поеме управлението в ръцете си за няколко години, докато се види каква конституция ще бъде полезна за българите. Като се научил за това, императорът казал: «Не бива». За него още не било доказано, че Конституцията е причина за лошото управление на България.

Второ народно събрание. Либерално министерство. Драган Цанков и Петко Каравелов (24. III.–28. X. 1880 г.)

С тоя съвет князът се върнал в София. Изборите за ново Народно събрание станали и либералите дошли с още по-голямо болшинство. Да се разтуря отново Камарата било немислимо. Въпреки младежките си вкусове и мечти князът капитулирал. Епископ Климент подал оставка и князът повикал либералите (24 март 1880 г.). Цанков, като по-стар по възраст, заел председателството. Каравелов, истинският водач на либералите, застанал до него като министър на финансите. Тишев станал министър на вътрешните работи. Гюзелев — на просвещението, руският Генерал Ернрот на войната. Славейков заел председателството в Народното събрание. Министрите се съгласили, че титлата на княза трябва да се измени. Събрали съпартизаните си на частно заседание и ги убеждавали, че титлата има международно значение, че князът имал тая титла по рождение, че всички дипломатически агенти употребяват «Височество» и че когато Конституцията се изработвала, българите не знаели каква титла ще носи князът им, а и не разбирали международните тънкости с титлите на държавните глави. Промяната на титлата не била унизителна, а достолепна за народа. Тържественото признаване на титлата станало при гласуване на отговора на тронното слово. Докладчикът започнал с обръщението «Вaшe Височество» (вместо Светлост) буря от ръкопляскания потвърдила ролята на Събранието и виковете: «Да живее княза! Да живее Негово Височество!» задоволили князовото желание.

Макар че всичко с титлата се свършило благополучно, князът не можал да се сближи с Цанков и либералите. Първата причина била липсата на вежливост и етикет в обръщенията им към княза. Хора, излезли от еснафски родове и отрасли при най-мизерни и груби условия, свикнали да говорят нецензурно, да се обличат безвкусно, дори небрежно, с нетърпими ръкомахания, те винаги отблъсквали чувствата на младия княз(8). Към това се прибавила и омразата към либералите от някои посланици, особено австрийския Кевенхюлер, който се страхувал, че младата Либерална партия, твърде буйна, революционно настроена, високопатриотична, ще изиграе княза и някоя нощ ще удари крак на Берлинския договор. Кевенхюлер пазел статуквото и гледал постоянно да внушава у българите страх от Русия. Другите Велики сили по-малко се интересували от България. Подир Австро-Унгария по-голям интерес към малкото княжество показала Англия. Тя също се бояла да не би Русия с помощта на българската войска да осъмне един ден пред вратите на Цариград. Нейният представител в София обаче се убедил чрез Каравелов, че българите са най-малко разположени да станат руска губерния или да служат на руските интереси. Целият български народ обожавал Александър II и руския народ заради великите жертви, но либералите, както и консерваторите, много добре знаели руските порядки, не обичали безотговорната администрация, безправието, заточенията в Сибир и никой от тях не приемал лозунга на руските славянофили: «Самодържавие, задължително православие, междуславянски руски език».

И тъй, върху българския княз и българските правителства от самото начало действали две противоположни влияния: източно (руско) — България безусловно да върви със своята освободителка и западно (европейско) — България да се пази от руската опека и да следва пътя на европейската култура. В тия две противоположни влияния българите трябвало изкусно да се движат. Изобщо и консерваторите, както и либералите, клонели или към Изток, или към Запад, според съдействието и съчувствието, което получавали от едната или от другата страна за властта и за управлението на страната. Настроението се изменило, когато се забелязало, че дадени дипломати желаят да се месят във вътрешните работи на Княжеството и да пречат на една партия, за да подпомагат друга, или пък изобщо се противопоставят на общобългарския идеал — Целокупна Санстефанска България.

Глава III: Отменяне на Конституцията. Пълномощия

Борба между княза и либералите

Второто обикновено народно събрание продължило работата си. То се заело да изработи първите основни закони. Либералите не се отличили с голяма толерантност към противниците си. Те започнали да си отмъщават и касирали най-видните консерватори, които без съмнение имали заслуги към българския народ, като Евлоги Георгиев, Димитър Греков и други. С това те изострили омразата и страстите до крайност. Но все пак те гласували някои твърде полезни и навременни закони: за административното делене, за десятъка, закона за издръжка на училищата, за сечене на монети и т. н. Либералната партия, залагала да успокои вътрешно страната. Новият руски военен министър генерал Ернрот, по народност финландец, взел сигурни мерки срещу въстаналото турско население в Тузлука. От друга страна, външните политически условия още вълнували народа. Турция създавала трудности по определяне на границата: настроението за обединение не се уталожвало. В Англия дошъл на власт Гладстон, който съставил либерално министерство. Гладстон бил приятел на българите. Народното събрание го поздравило с възторжена телеграма, на която той отговорил, че желае горещо щастливото бъдеще на българския народ. Българите обяснили това като разположение на новото английско правителство за възобновяване на Санстефанска България. Образувал се комитет на дейци от България и Румелия, който да състави план за съединението. Едно тайно събрание било свикано в Сливен (май 1880 г.), на което присъствали Стефан Стамболов и Георги Живков от Народното събрание. Князът съчувствал на съединението, защото търсил някое събитие, което да го популяризира между народа. Европейските дипломати обаче усетили и предпазили княза и правителството от необмислена и прибързана постъпка. Против съединението особено се обявила Русия. Цанков взел нейна страна и с това спечелил голямото неразположение на княза. Но Цанков, рязък и упорит в отношенията си с чуждите държави, предизвикал неприятелството на Турция, на Англия (защото отказал да купи железницата Русе — Варна), на Германия, Франция и особено на Австро-Унгария по въпроса за железопътната линия Цариград — Виена и регулацията по Дунава(9). По искане на Австро-Унгария Цанков бил принуден да подаде оставка от Председателството и минал на Вътрешното министерство. Вместо него начело на правителството застанал Петко Каравелов (28 ноември 1880 г.). Обстоятелствата се стекли така, че Каравелов отишъл в Русия. Там той се срещнал с император Александър и руските министри, пред които бил представен за радикал, анархист, нихилист. Каравелов се оправдал и спечелил благоволението на императора, който одобрил неговите възгледи за управлението на България. Ала като се върнал в България, Каравелов заварил една група либерали, хора млади и крайни, с готов изработен проект за нова републиканска конституция. Княз Александър силно се разтревожил, като видял, че Каравелов не взема решителни мерки против това течение. В туй време (1 март 1881 г.) станало убийството на Царя Освободител Александър II. Млади и безразсъдни българи либерали одобрили убийството, понеже то било удар срещу руския царизъм. Това още повече разтревожило княза, който винаги намирал защита у загиналия цар. За погребението князът отишъл в Петроград, оплакал се на новия цар Александър III, представил България като гнездо на крайни елементи, анархисти, нихилисти и т. н. и развил старата си мисъл да отмени (суспендира) Търновската конституция. След като взел съгласието на влиятелни дейци, князът заминал за Берлин и Виена, където особено зле били настроени против либералите и го насърчили в намерението му да отмени Конституцията.

Преврат. Генерал Ернрот (27. IV–1. VII. 1881 г.)

Като се завърнал в България, князът повикал военния министър генерал Ернрот, който мразел до смърт либералите, назначил го за министър-председател, уволнил Каравелов и съставил министерство от консерватори. Сам Ернрот заел три министерства: на Войната, Външното и Вътрешното. Георги Желязкович получил Финансите, Порфирий Стаматов — Правосъдието, а д-р Константин Иречек(10) — Просвещението.

Желязкович и Стаматов били чужди поданици, без заслуги към българското общество и без особени дарби да упражняват благотворно влияние за прокарване на специалната политика на княза. Д-р Константин Иречек, по народност чех, син на баща министър в Австро-Унгария, аристократ по възпитание, автор на първата научна книга «История на българите», бил популярен като историограф между образованите българи, но чужд поданик, с голямо консервативно настроение към вътрешното положение на България.

В своите политически домогвалия княз Александър се опрял на генерал Ернрот, в когото имал пълна вяра, че чрез полицията и войската хитрият и енергичен финландец ще успее да създаде траен вътрешен мир и ред, като постави либералите на мястото им. По външната политика той усвоил мнението на немските си съветници (Менгес, Шефер, Кевенхюлер и др.). Князът издал прокламация, в която като изтъквал, че Конституцията е неприложима, че досегашното управление по нея е «дискредитирало» България външно и я «дезорганизирало» вътрешно, съобщавал, че свиква Велико народно събрание, пред което той слага короната си. Само ако Великото народно събрание упълномощи княза за 7 години да управлява не по Конституцията, а по други наредби, необходими за стабилното управление на страната, той щял да остане; инак той се отказвал от престола.

Либералната партия била сразена. Ала веднага тя се опомнила, приготвила се за борба и издала следния позив към народа: «Съществуващите договори между княза и народа са разкъсани! Законното правителство е уволнено и заменено с незаконно и чуждоземно; народната воля насилена, свободата на словото задушена». Това предизвикало арести на буйни партизани и Ернротовата полиция се проявила по руски образец с камшик в ръка. Борбата на либералите се разширила срещу Русия, чиито офицери, чрезвичайни комисари и представители, помагали на княза и на консерваторите да унищожат демократичната Конституция. Организирани били от полицията ред събрания, депутации, които се явявали пред княза да му засвидетелстват верността си. Много от тълпите предвождал Софийският владика Мелетий.

Второ велико народно събрание (1 юли 1881 г.)

Изборите за Второто велико народно събрание се извършили при разпалени страсти, терор и лични агитации на самия княз, който обиколил важните градове в България, придружен от руския посланик Хитрово(11). На 1 юли 1881 г. се открило Второто велико народно събрание в Свищов. За председател на Събранието бил избран митрополит Симеон Преславски. Князът стоял на едно дунавско параходче под пара и чакал или благоприятно решение, или да си замине. Избраните шефове на Либералната партия не били допуснати в Събранието. Знаейки за решението на княза, Събранието без всякакво гласуване приело следното постановление, приготвено от генерал Ернрот и обнародвано по-рано в «Държавен вестник»:

«На българския княз Александър се дава извънредно пълномощие за седем години. През това време той ще издава нови наредби, ще създава учреждения (Държавен cъвem) и ще въвежда подобрения във всички клонове на управлението.

До изтичането на този срок князът ще свика Великото народно събрание с едничката задача да ревизира Конституцията въз основа на създадените учреждения и добития опит...».

Князът — министър-председател (1. VII. 1881–23. VI. 1882 г.)

В същия ден генерал Ернрот си подал оставката и заминал за Русия. Князът не назначил негов заместник за министър-председател, а за министър на вътрешните работи бил назначен руският военен комисар Ремлинген. За министър на войната бил назначен руският генерал Крилов, а за министър на външните работи — д-р Вълкович. Министрите д-р Желязкович на финансите и д-р Иречек — на просвещението запазили местата си. В отсъствието на министър-председател княз Александър искал да ръководи лично новото правителство. Всеки министър се заловил да урежда своето ведомство по европейски образец. Д-р Иречек съставил първите програми за училищата. Той заварил и извикал от Чехия много учители по математика, рисуване, латински и други предмети, за да заемат вакантните места. Желязкович въвеждал практически финансови наредби. Реформирало се Външното министерство от Вълкович и се обърнало особено внимание върху решението на въпроса за откупуване на изоставените турски чифлици от населението в тях. Скоро обаче се явили недоразумения: една руска компания със съдействието на руския посланик Хитрово искала да вземе постройката на железницата Русе — София; друга компания — френско-българска (Гюю-Хаджиенов) със съдействието на консерваторите искала същата линия. Борбата почнала и се пренесла в двореца, където князът председателствал Министерския съвет. Спорът се изострил и консерваторите се скарали с Хитрово и русите. От друга страна, австрийският посланик Буриян напомнил на княза поддръжката, която Австро-Унгария му прави и поискал първо да се построи международната линия. Князът стоял посред тия искания нерешително: обичал Австро-Унгария, но се боял от Русия. Намесила се и Англия за откупуване на железницата Русе — Варна. Вътре в страната не било спокойно. Цялата интелигенция се вълнувала. Голям спор, стигащ до омраза, станал между княза и Хитрово за състава на Държавния съвет. Либералите се възползвали от това. Оценявайки проектирания съвет като крепост на реакция и безправие, либералите нападнали безпощадно всичките му творци. Въведената по турски закон цензура спряла вестниците им. Каравелов и Славейков избягали в Пловдив, постъпили там гимназиални учители и почнали да издават вестници с буйни, изобличителни статии. Вълненията от двете страни на Балкана се засилвали. Всичко младо — учители, ученици, офицери, чиновници в България и Румелия съчувствало на либералите. Цанков в София подклаждал вълнението и проповядвал революция. Правителството го интернирало във Враца, но младежта там му устроила тържествено посрещане. В цялата страна почнали митинги и протести против заточението на Цанков. Искало се освобождаването му. Григор Начович заместил омразния Ремлинген в Министерството на вътрешните работи, но въпреки усилията си не можал да се бори срещу народното негодувание. Цели тълпи либерали от разни градове тръгнали за Враца да се поклонят на страдалеца, наречен вече «светия старец». Депутации пристигали по същия въпрос и до княза. Между това обтегнатостта между княза и Хитрово още повече се изострила. Поводи за това имало много, между другото и дали България да улеснява руските доброволци, които отивали за въстанието на Босна против Австро-Унгария. Хитрово почнал да съчувства на либералите, които от ден на ден ставали все по-силни. Князът се изплашил и отишъл в Русия. Там той изходатайствал от императора Хитрово да се отзове, да се изпратят в България генералите Соболев и Каулбарс с цел да оздравят управлението.

Правителство от руски генерали

На 23 юни 1882 г. се съставило ново министерство, наречено Министерство на руските генерали и консерваторите, а именно: министър-председател и министър на вътрешните работи генерал Соболев, на войната — Каулбарс, на правосъдието — Греков, на финансите — Начович, на просвещението — Теохаров, на външните работи — д-р Вълкович. Княз Александър си помислил, че тия хора ще умирят страната. Правителството изработило следните положения за новата конституция: пъpвo, двойна система при гласоподаването (чрез гласни); второ, имотен и образователен ценз за гласоподавателите; трето, лишаване на чиновниците от право на избираемост и четвърто, намален брой на депутатите. Това за либералите било нов подтик за борба. На Каравелов и Славейков било забранено да идват в България. Само Стамболов живеел като адвокат в родния си град Търново, превърнат от него в непревземаема крепост на либерализма.

Но и тоя път другаруването на консерваторите с руските генерали не траяло дълго. Генерал Соболев представял българското правителство и му давал изглед като част от руското. Начович не можел да търпи това. Въпросът за железниците излязъл пак на лице. Разцеплението между министрите веднага се появило.

Трето обикновено народно събрание

През декември 1882 г. се произвели избори по двойната изборна система за Трето народно събрание с 56 представители, все хора богати, първенци и учени, каквито искали консерваторите. Обаче това събрание показало известна самостоятелност и отказало да гласува всички кредити по искането на Соболев. Българските министри били на страната на Събранието. Конфликтът настъпил. Князът станал посредник и работата продължила. Тутакси обаче излязла нова пречка. Софийският митрополит Мелетий за непристойни дела бил осъден от Светия синод на заточение в Рилския манастир. Понеже владиката не искал доброволно да се подчини, полицаи по заповед на д-р Стоилов, който управлявал Вероизповедното отделение, насила го грабнали и откарали в манастира. Генерал Соболев се намесил и заповядал да се върне Мелетий в София. Д-р Стоилов си дал оставката, а с него Начович и Греков. Екзархът се оплакал на руското правителство и Соболев трябвало да се извинява. Руските генерали останали сами и се разпореждали самовластно. Поканени били няколко българи за министри, ала никой от тях не искал при дадените условия да бъде министър, та Соболев се принудил да назначи «управляващи».

До тая безизходица стигнал княз Александър с «пълномощието». Князът бил много обезсърчен и дори отчаян. Шефовете на консерваторите Начович, Греков и Стоилов подали на княза рапорт, за да му се обясни, защо българите не искат да станат министри. Въз основа на някои факти те твърдят в рапорта, че генералите искат да въведат в България управление по руски образец, с чиновници, възпитани в руски традиции, че имат намерение да строят линията София — Русе без решението на Камарата и без необходимите за това търгове. Те съветвали княза да свика Народното събрание за разрешаване на кризата. Князът, като прочел рапорта, го дал на Соболев. В гнева си последният казал: «Това са австрийски агенти и подкупени от Хирша българи!». Тогава Соболев решил да се сближи с либералите с мисълта за изпъждане на княза и почнал да преследва консерваторите.

Но дошла коронацията на Александра III. В Русия отишли князът, Соболев и две български депутации: едната от Народното събрание начело с митрополит Симеон в полза на княза, а другата от либерали от Градския софийски съвет, изпратена от военния министър Каулбарс в полза на генералите. В Петроград и Москва те повели тайна борба помежду си. Князът се оплаквал от Соболев и обратно. Депутациите се оплаквали против двамата. От Русия князът се върнал през Берлин и Виена с лошо настроение. Руските генерали вече го били компрометирали пред императора и пред славянските дружества. Започнали взаимни обвинения и всеки кроил планове за победа. Руските генерали тъкмили някак да отстранят княза и чрез диктатура да затвърдят напълно руското влияние. Князът пък искал да направи пребиваването на генералите вече невъзможно в България. Руското правителство още не се решавало нито на детронация, нито да възобнови Конституцията. Един доклад, приготвен от Държавния съвет до княза, казвал, че генерал Соболев искал чрез него (Соболев), а не чрез княза да се изпращат поздравителни телеграми от българския народ до новокоронясания цар; руските генерали безразборно и по свое усмотрение довеждали и назначавали във войската руски офицери, без да има нужда от тях; българските офицери били държани все на долни длъжности. Докладът до княза завършвал с пожеланието да се постави за благоустройството на държавата отговорно министерство от български поданици.

Князът одобрил тоя доклад, ала на коя партия трябвало да се облегне, за да го изпълни? Хитрият Начович се споразумял тайно със своята жертва Цанков във Враца и посъветвал княза да се обърне към либералите(12). Макар да му били много неприятни, той склонил. Повикал от Враца заточеника Цанков, който влязъл в София триумфално, посрещнат от Либералната партия. Князът поискал да постигне помирение между либерали и консерватори на обща почва: ревизия на Търновската конституция и изпъждане на руските генерали. Цанков се съгласил, но съпартизаните му отказали да работят с консерваторите, защото биха влезли в противоречие с досегашната си борба. Руските генерали потърсили да се сближат с либералите, за да използват любовта им към Русия против Батенбергския принц, но не сполучили. Българските офицери вече ги подозирали. Князът наредил собствена стража от предани българи. В това време пристигнал новият руски посланик Йонин, който донесъл желанието на руското правителство да се възстанови Конституцията, като добавил, че Русия не одобрява крайното мнение на генералите.

Възстановяване на Конституцията. Второ Цанково министерство (7. IX. 1883–29. VI. 1884 г.)

След известни колебания княз Александър издал указ на 7 септември 1883 г., без да вземе мнението на генералите, с който възстановил Конституцията с условие да бъде прегледана от Великото народно събрание. Генералите си подали оставките и заминали за Русия. Там те издействали отзоваването на верните на княза руски адютанти. Князът, силно нервиран, уволнил със своя лична заповед няколко неприятни нему руски офицери и телеграфически повикал от Русия командированите български офицери. Това се посрещнало с ръкопляскания в Европа, защото се сметнало за решително скъсване с Русия. Обаче княз Александър бързо се разкаял и поискал извинение от царя. Особен царски пратеник (Каулбарс) пристигнал в България и подписал военна конвенция, по силата на която се признават само за инструктори с тригодишен срок руските офицери на българска служба. На тях се забранявало да вземат участие в политическите и вътрешните работи на Княжеството.

Новото правителство било коалиционно — двама либерали и трима консерватори, под председателството на Драган Цанков. Министерствата били разпределени така: Цанков на Вътрешните работи, д-р Д. Моллов (либерал) на Просвещението, Начович на Финансите, д-р Стоилов на Правосъдието, М. Балабанов на Външните работи и руският княз Кантакузин на Войната. Коалиционното правителство не разпуснало Събранието, избрано в режима на пълномощието. Това дало повод да се появят разногласия сред Либералната партия. Либералите Цанков и Моллов възприели проект, изработен от консерваторите, за промените в Конституцията, а именно: ценз за депутатите, Сенат, ограничение на печата и събранията. Тия промени били много непопулярни сред младите либерални среди, чиито схващания били за пълно равенство и свобода. От Пловдив се завърнали Каравелов и Славейков. Те не одобрили действията на Цанков, както и тези на коалицията. Законопроектът бързо се внесъл по измамен начин, поддържан от Цанков, гласуван от консерваторското Народно събрание. Крайните либерали обявили съкрушителна война на гласувания закон. И Либералната партия се разцепила на две: Цанков с една група, от една страна, и Каравелов с по-голяма група, от друга. С Цанков отишли по-умерените либерали, обожатели на «светеца» от Враца — д-р Помянов, М. Сарафов, А. Франгя, младият адвокат д-р Данев. С Каравелов се отделили всички крайни либерали, между които в първите редове били Славейков, Сукнаров, Стамболов, Петков и д-р Радославов.

Каравеловата група обявила старата Конституция за «народна светиня» и започнала да издава вестник «Търновска конституция», в който решително и категорично искала да се запази непокътната Конституцията така, както е приета от Великото учредително събрание в Търново.

Естествено либералите, бивши революционери в освободителните движения, не могли да се съгласят да се въведе в България Сенат, Втора камара, в която явно било, че ще бъдат наместени владици, висши чиновници, учени консерватори и богати търговци — хора, които не са воювали за свобода, по-рано са били против «комитите» и хъшовете.

Каравелов ръководел и вдъхновявал цялата борба против Цанков и промяната на Конституцията. Ала той минавал и за враг и на княза, който предпочитал консерваторите. За да си отвори път към властта, Каравелов поискал аудиенция от княза, двамата се помирили и разбрали относно политическото управление в България. Князът имал срещи и със Стамболов, сближил се и с българските офицери.

Опозиционното либерално крило поискало от Цанков да направи нови избори за Народно събрание, за да се види с кого върви народното мнозинство по въпроса за Конституцията. Цанков не можал да се противи. В станалите избори за Четвърто обикновено народно събрание Каравеловата група спечелила абсолютно мнозинство. Консерваторите, лишени от енергия да организират своята партия, към която естествено отивали по-заможните граждани и селяни «чорбаджии», почти не взели участие в изборите. Борбата се водела между двете крила на Либералната партия. Четвъртото народно събрание било свикано в Търново. Стамболов се опитал да помири Каравелов с Цанков, за да се запази Либералната партия цяла, като се опирал на нейните бляскаво издържани борби, но Цанков не склонил, защото между него и Каравелов задружна paбота била невъзможна. Мнозинството на Събранието избрало Каравелов за председател. Цанков веднага напуснал Събранието и подал оставката си на княза, който сега (29 юни 1884 г.) за пръв път по конституционен ред поканил председателя на Камарата да състави кабинет(13).

Каравеловото министерство (29. VI. 1884–9. VIII. 1886 г.)

Кaравелов съставил своя кабинет както следва: шеф на правителството — Каравелов; министър на финансите — Илия Цанов; на външните работи — Петко Славейков, на вътрешните работи — Райчо Каролев; на просвещението — княз Кантакузин; на войната и председател на Камарата — Стефан Стамболов.

Каравеловото правителство си поставило за цел да внесе следните нови работи в българската политика: първо, постепенно и тактично да извади България от чуждото влияние, от натиска на турските офицери и руската държава, като дири съвети в тежки случаи от западните конституционни и просветени държави. Това било стъпка към самостоятелност. Второ, във вътрешното положение страната да се засили с добри закони, при избор на добре подготвени, честни и солидни чиновници; за тази цел били приготвени редица закони. Трето, установило се окончателно, че Народната банка трябва да бъде държавна, а не акционерна. Четвърто, чрез специален закон се приело, че железниците в България ще бъдат държавни, строени чрез публични търгове, а не на отделни компании, строени от частни лица или дружества с право те да определят тарифите на превоза. Пето, дала се на търг постройката на железницата Цариброд — Вакарел с явно желание да бъде построена от българи, а не от чужденци. Приготвеният от Цанков законопроект за изменение на Конституцията се изоставил и България започнала да се управлява парламентарно, макар с доста неуталожени още страсти. Цанков се отделил, образувал Либерална партия и започнал борба срещу Каравелов. Дотогава той лъкатушел във външната политика, но сега окончателно минал на страната на Русия с лозунга: «България не може да съществува без Русия». Тая негова теза, проповядвана широко, устно и печатно, отслабвала донякъде редовете на Каравелов в простата селска маса. В Русия вече си съставили мнение, че Каравелов въпреки по-раншната си декларация иска да води българска политика и заедно с княз Александър вървят по път противоположен на руските интереси. Оттогава мисълта за изпъждане на княза от България започнала да се усилва в Русия.

Каравелов и князът се сближили. Изниквало движение за въоръжена борба на македонците за политическа свобода. Но Каравелов и князът го спирали и укротявали с голяма мъка.

Тъй вървели работите до 6/18 септември 1885 г., когато внезапно избухнало велико събитие.

Резюме (извод)

България била освободена след 9–месечна война между Русия и Турция (12 април 1877–19 февруари 1878 г.). Тя била призната за самостоятелно княжество по Берлинския договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Едновременно с нея се създала и Източна Румелия с българско управление. Населението в България било около 2 000 000, а в Източна Румелия — 800 000 жители. Първите граждански и политически наредби поставил княз Черкаски. Той назначил и първите българи за администратори, съдии, финансисти и т. н. За главен комисар бил изпратен от Русия княз Дондуков-Корсаков. При неговото управление и нареждане се изработила Конституцията и се избрал княз Александър Батенберг.

Първото министерство било съставено от умерени българи, наречени консерватори. Срещу него се подигнала Либералната партия начело с Каравелов, Цанков, Славейков, Стамболов. В изборите либералите добили мнозинство и заели властта. Князът, недоволен от тях и от политиката им, ги уволнил и отменил Конституцията. Той правил опит да управлява с руски генерали, но като не сполучил, възстановил Търновската конституция и повикал на власт силната Либерална партия, която веднага спечелила изборите.

Източници

1. К. Иречек. Княжество България.

2. П. Паренсов. Из Миналото.

3. П. А. Матвеев. Болгария после Берлинского конгресса.

4. Д. Маринов. Княз Александър I.

5. С. Радев. Строителите на съвременна България. Т. 1.

6. Протоколи на Учредителното събрание.

7. П. Милюков. Българската конституция.

8. Дневници на Народното събрание.

9. Н. Р. Овсяни. Русское управление во Болгария 1877–1879. Т. 1.

10. СПБ, 1906.

11. К. Иречек. Български дневник. — В. «Мир», 1928.

Дял II: Източна Румелия

Глава IV: Политическата уредба на Източна Румелия

Органически устав

Южна България, в която почти цялото население вдигнало най-голямото въстание през 1876 г. против турците, която дала много жертви и най-зле пострадала за това, била откъсната от Северна и трябвало съгласно Берлинския договор да се уреди в особена власт, под пряката и военна власт на султана, но с административна автономия, с християнски управител, назначаван за 5 години от Високата порта със съгласието на Великите сили. Султанът имал право да пази границите по билото на Стара планина до Рила със своя войска, а за вътрешния ред се уреждала народна жандармерия, подпомагана от местна милиция. Една международна комисия пристигнала в Пловдив и изработила основния закон (Органически устав), по който трябвало да се управлява страната. Комисията в състав фон Калай (Австро-Унгария), княз Церетелев (Русия), барон де Ринг (Франция), Хенри Дръмонд (Англия), Брауншвайг (Германия), Кавалиера Вернони (Испания), Асим паша (Турция) заседавала в Пловдив. Българското население обаче било извънредно недоволно поради откъсването на Тракия от България и устрояването й в отделна провинция, макар и автономна. Българите искали да се присъедини Южна България към Северна България, като нейна еднородна сестра и да се подчини на нейната конституционна уредба. Агитациите между населението били големи и на много места българските искания се изразили в бурни вълнения, протести и непокорства. Българското население срещало отначало съчувствие и дори насърчение от руските офицери и от самия руски комисар Дондуков-Корсаков, който макар да бил преместил резиденцията си в София до идването на княз Батенберг, често обикалял Южна България, пътувал по градовете и привличал народната любов към себе си, към Русия и към обединението на българския народ.

Южнобългарската интелигенция начело с Иван Евстатиев Гешов, човек с английско образование, се групирала около вестник «Марица»(14) и почнала да протестира с огнени статии против неправдата, нанесена от Европа в Берлин към българския народ. Ала групата около «Марица» скоро се убедила, че вече е невъзможно да се отмени решението на Европа. Тогава тя се запитала как да устрои новата област, че турската власт напълно да изчезне. Възможно ли е след руската войска да се върне турската? Лорд Биконсфилд държал в Лондон на едно събрание реч против руското разширение на Балканите и обявил, че бил взел мерки по Берлинския договор турската войска отново да заеме Бургас и Ихтиман. Това ужасило българите. Депутация подир депутация се извървявали пред европейската комисия в Пловдив и подавали меморандуми. В един от тия меморандуми се казвало: «Ние българите желаем, щото:

1. Органическият устав да не бъде вилаетски закон, а конституция с всички гаранции на народни и човешки свободи;

2. Да не се допускат турски гарнизони по градовете и границите; изобщо да не стъпва крак на турски войник;

3. Офицерите в жандармерията да не са турци;

4. Главният управител да не бъде фанариот или левантинец, а българин, способен да споделя грижите на населението, да взема участия в неговите усилия за саморазвитие и преуспяване».

Този меморандум бил подаден от 10 души българи, избрани от българското население да се застъпват за неговите граждански и човешки права. Представителите на румелийската интелигенция изпратили делегати пред Учредителното велико народно събрание със задача да поиска съединението на двете области. Частни събрания станали в Търново, обаче благоразумието, предпазливостта и практичността в работата довели до заключението, че не трябва да се върши нищо друго, освен да се изпрати една депутация по европейските столици. Във всеки случай най-важното било да не се спъва нито работата на Търновското Велико народно събрание, нито на Пловдивската международна комисия. Иван Евстатиев Гешов и д-р Т. Д. Янкулов били пратени в Европа. Те обиколили Виена и Париж. В Лондон не ги приели. Навсякъде им казвали, че Берлинският договор не може да се промени. Русите съветвали народа да се примири. В Пловдив руският комисар княз Церетелев и австрийският фон Калай успокоявали развълнуваните българи и давали да се разбере, че ще се изработи за Източна Румелия много либерален закон, а от турските гарнизони няма защо да се боят. Напатените българи не искали да вярват и страхувайки се от отмъщението на турската войска, в отсъствието на редовна военна сила, решили по съвета на руските офицери да образуват народна милиция в широк размер под форма на Гимнастическо дружество. Действително такова дружество бързо се създало в Сливен под името «Орел». То си поставило задача да обучава българските граждани от 18–годишна възраст нагоре в стрелба, маршировка, фехтоване и други телесни упражнения с оглед да се възпитава висок морален дух и граждански добродетели. За едно късо време това дружество обхванало всички градове и се записали 15 000 души, които почнали под ръководството на български и руски офицери усилена работа. Покрай това дружество генерал Столипин, заместник на Дондуков в Пловдив, развил опълченските дружини в редовна войска (вместо милиция), обучена умело и бързо. При общонародното въодушевление българинът се оказал прекрасен войник. На парада по случай рождения ден на руския цар, в присъствието на европейските комисари младата войска била посрещната с удивление и съчувствие от доброжелателите, а същевременно възбудила страха на българските неприятели.

Организационната комисия поискала да се занимава с някои практически финансови въпроси, искала да контролира касите, завеждани от руси и българи по градовете, ала не била допусната до тая дейност от народното негодуване. Народът вярвал, че тя иска да вземе парите за турците. Комисията, за три месеца (октомври–декември) изработила румелийския устав, който наистина излязъл твърде либерален. Уреждало се в Румелия Областно народно събрание със законодателни функции. От него се избирал Постоянен комитет, заемащ мястото на Сенат или Държавен съвет. Управлението било разделено между 6 дирекции. Съветът на директорите образувал правителството. Избирателен ценз почти отсъствал. Всички политически и граждански права били гарантирани, както в Търновската конституция. Фактически с тая наредба се създала Втора конституционна българска държава, макар и със султанско право на veto, което имало само формално значение.

Тази уставна наредба успокоила интелигенцията. За усмирение на народа дошъл от Цариград българският екзарх Йосиф. Ала общото народно успокоение настъпило, когато извънредният руски пратеник генерал Обручев прочел в Пловдивската катедрална църква след богослужението от екзарх Йосиф една прокламация от Царя Освободител, в която се поканвали българите «да се помирят с полученото; да се възползват от добитата свобода; да се трудят за своето мирно развитие и благосъстояние; да не слушат никакви външни внушения и да имат пълна вяра в руския цар». Най-стене той добавил: «Нямайте никакъв страх от турските гарнизони, офицери или други опасности към българската националност». Тези думи задоволили народа. Турското правителство също се показало благосклонно за доброто на румелийското население и дало да се разбере, че не ще предприеме нищо, което би оскърбило неговите чувства.

Думите на руския генерал и българския екзарх възвърнали живота в Източна Румелия. Населението се успокоило и се отдало на своите работи. Южна България е най-богатата и най-плодородната част на Балканския полуостров. Нейното трудолюбиво население, потискано по-рано от турците, сега се видяло свободно. Снабдено със земя от избягалите бивши спахии, то приложило всички свои духовни и физически сили, за да се съвземе материално. Това обстоятелство помогнало за реда и тишината на новата провинция в продължение на 5–6 години.

Алеко Богориди управител (1879–1884 г.)

Русия препоръчала на Портата да назначи за главен управител българина Алеко Богориди, син на Стефан Богориди, турски чиновник в Цариград, отличен човек, добър патриот и съвестен работник. Той заел поста си на 14 април 1879 г., назначил директори(15), окръжни управители и цялата администрация, поведена от подбрани и развити хора, тръгнала успешно. Остри партизански борби в началото нямало, та цялата интелигенция употребила своята енергия изключително за уредбата и напредъка на поверените й учреждения.

Не е безинтересно да отбележим някои дребни случки, които показвали каква физиономия ще получи новата страна. Най-първо имало въпрос: турска ли е Източна Румелия или християнска? Ако тя е християнска, пита се дали е българска или гръцка? Западният свят, особено англичаните, вярвали, че мнозинството е турско. Гърците, от друга страна, били проглушили света, че Тракия е чисто елинска, с елинско мнозинство и елинска култура. Изобщо гърците с фалшива статистика показвали в Европа, че Румелия по население била турско-гръцка(16).

И тъй, на първо място трябвало да се установи какъв официален език и какво знаме ще има новата страна. Назначаването на българин за главен управник, назначаването на чиновници и офицери българи още през окупацията било явно доказателство, че българският език ще бъде официален. Второ, каква ще бъде военната униформа? С калпак или с фес. Никога един нищожен външен знак не е придобивал по-голямо значение. Новият главен управител Алеко Богориди, лоялен към султана, тръгнал от Цариград за София с фес. Генерал Столипин го предупредил, че ако дойде в Южна България с фес, няма да бъде приет. Трябвало да го посрещне българска депутация на границата при Харманли. Военният член на депутацията майор Николаев заявил, че ако управителят се яви с фес няма да му козирува и рапортува. Съпругата на Алеко Богориди научила за това, отворила куфара, извадила по-рано приготвения калпак и го подала на мъжа си. Появата на управителя с калпак на глава предизвикала всеобщ ентусиазъм, че се урежда българско управление. В Пловдив при посрещането имало същите съмнения и безгранично било въодушевлението, когато видели, че Алеко излиза в българска, военна униформа и калпак. При прочитането на султанския ферман в Пловдив народът не позволил да се вдигне турското знаме. Оставало сега да се види мнозинството в Камарата. Изборите за народни представители станали на 7/19 октомври 1879 г. Избрани били 32 българи и само 4 чужденци. Като се прибавили и назначените от управителя, членове на парламента станали 40 души българи, 6 турци, 6 гърци, 2 арменци, 2 евреи и 1 италианец — българо-католик. Камарата се открила, тържествено на 22 октомври от Алеко Богориди със слово, прочетено от директора на просветата Яким Груев на три езика: български, турски и гръцки; отговор му се дал само на български език(17). За временен председател бил посочен като най-стар Пловдивския католически епископ Рейнолди. На завален български език той казал:

— Благодаря на Бога, почитаеми депутати, че ме е съхранил до този час да видя с очите си нашата земя свободна. Отколе живея тук и обичам народа. Като най-стар, мене се падна честта да открия Първото събрание на Източна Румелия. Поздравявам ви и се надявам, че всички ще се потрудим за доброто на народа.

На другия ден за постоянен председател бил избран Иван Евстатиев Гешов. След това бил избран Постоянен комитет изключително от българи. По този начин окончателно се решило, че Румелия е българска държава.

Глава V: Съединение на Източна Румелия с Княжество България

Партийни борби

В Румелия политико-общественият живот се развивал много по-тихо и мирно, отколкото в Княжеството. Нямало борби срещу Устава, нито пък срещу управителя. В началото нямало и големи партийни деления. Когато обаче се раздавали местата и службите, изпъкнали две групи с желанието всяка да даде по-добри и по-скъпо плащани служби на своите хора. Едната група се нарекла Народна, защото се състояла от най-видни български фамилии и дейци (Гешов, Вазов — най-популярния български поет, К. Величков — поет и революционер) и можала да придобие голяма политическа и културна сила. Тази партия издавала вестници и списания, които имали слава като най-добри на времето си(18).

Тя държала властта и раздавала службите. Срещу тая група или партия се образувала друга от либерали опозиционна партия, с хора по-малко известни, но все пак добри дейци. Начело на тая партия стояли д-р Странски, д-р Чомаков, и Иван Салабашев. Големи политически различия между тези партии не съществували.

Първата партия (Народната) се намирала под влияние на руските консули и между другото имала на знамето си лозунга за съединение на Румелия с България. Втората партия (Либералната) представлявала един вид лека опозиция срещу руското влияние и се държала добре с Алеко паша, който имал претенцията, да управлява страната самостоятелно, без постоянната диктовка на руските консули и руските офицери. А те все още мислели, че тяхното мнение трябва да бъде господствуващо. Партийните страсти се разпалили, когато в Пловдив дошли изпъдените от София Петко Славейков и Петко Каравелов (по време на пълномощията). Каравелов и Славейков веднага застанали в опозиция на Народната партия, внесли силен дух, разпалили борбата, създали идейни течения и образували клубове, в които се стекли всички млади сили, дори и ученици от гимназията, където били учители. Чрез своя вестник «Независимост» те разширили влиянието си в цялата страна. По цели нощи Каравелов беседвал с младежите, развивал им своите политически теории и създавал настроения за крайни течения против властта и Русия. Това не останало скрито от руските консули, които представили автора му на руското правителство като «нихилист». Либералната партия, засилена от влиянието на Каравелов, спечелила изборите през 1883 г. и взела властта. Тя почнала да подпомага Алеко паша в стремежа му да се освободи от руското заповедничество. Опозиционната сега Народна партия подела сериозно и бурно въпроса за съединението, което, както видяхме, било общонародно желание. Изглеждало, че на това симпатизират руските консули. Народната партия започнала да издава вестник «Съединение», в който се пишели остри статии против либералите и Богориди. Успехът на тази агитация бил огромен. Либералната партия била наречена презрително «казионна», правителствена. Митинги се правели срещу нея не само в Румелия, но и в София. Резолюцията се поднесла на княза.

Наближило да изтече 5–годишният срок на главния управител, когото наричали Алеко паша. Казионната партия поискала той да бъде назначен за още 5 години, но русите и «съединистите» не се съгласили. За главен управител те предложили Гаврил Кръстевич, който бил главен секретар на Алеко, историк, патриот, борец по църковния въпрос, подготвен за службата си и много трудолюбив българин.

Гаврил Кръстевич управител (1884–1885 г.)

С идването на Кръстевич на власт управлението се взело от Народната партия, чиито хора били наречени съединисти. Тя спечелила изборите с грамадно мнозинство под лозунга «Съединение». Настанени на директорските места(19), съединистите се допитали до русите могат ли да прогласят съединението. Русите им отговорили отрицателно. Тогава Народната партия обявила, че за съединението още не е дошло време и се заела със законодателната и административната уредба на Румелия. Управлението се подобрило в либерален дух навсякъде. Отворили се пълни гимназии, педагогическо училище и страната се покрила с първоначални училища. Съединистите имали амбицията да създадат една цветуща страна. Столицата Пловдив се развила силно икономически — градът станал център на търговия в цяла Тракия и населението бързо пораснало, а в уставните наредби било предвидено Румелия да плаща данък на султана от сумите, които оставали, след като се покрият областните нужди. Румелийското правителство се изхитрило да изразходва богато за учрежденията всички средства, така че за султана не оставало нищо.

Революционен комитет за съединение

Но идеята за съединението не угаснала. Изоставена от Народната партия, сега около нея се събирали нови хора, младежи, революционери стари и нови, учители и голяма част от румелийските български офицери, които били държани на подчинени длъжности и не им давали да напредват. Образувал се специален революционен комитет. Начело застанал Захари Стоянов, изпъден от България през пълномощията, бивш въстаник в Панагюрище, другар и съветник на Бенковски, човек самоук, ала много даровит разказвач и популярен писател. Около него се образувала доста голяма група младежи, буйни ентусиасти и крайни, между които македонците Димитър Ризов, Никола Генадиев, Андрей Ляпчев и няколко офицери, между които Райчо Николов, Димитър Николаев, Сава Атанасов Муткуров и буйния Паница. Захари Стоянов започнал да списва вестник «Борба» и с огнени статии доказвал, че съществуването на Източна Румелия е абсурд, че нямало нужда да се издържат две български правителства, две народни събрания, че е съсипателно за търговията граничното разделение с митници по Балкана, че двете страни, разединени, били играчка в ръцете на руси и други политикани. За да повдигнат народния дух, съзаклятниците устройвали празници за честване паметта на загиналите през въстанието (Хаджи Димитър, Георги Бенковски, Христо Ботев и т. н.), посещавали техните гробове и държали революционни речи. Най-сетне работата стигнала дотам, че те се споразумели с казионната партия, открили плановете си на водачите на водителя й д-р Странски и тайно се приготвили за големи събития със съдействието на българските офицери и милицията.

6/18 септември 1885 г. Съединение

Разпоредено било да се вика войската на тридневно обучение (маневри) през септември. Мобилизираните войници в Пловдив трябвало да заминат за маневрите. Съзаклятниците Стоянов и майор Николаев решили, че тъкмо сега е моментът да се обяви съединението. Агитацията от по-рано била направена из градовете и много села. Жителите на с. Голямо Конаре се показали особено нетърпеливи. Иван Стоянов и офицерът Паница отишли в Чирпан, за да вдигнат народа.

На 5 срещу 6 септември по разпореждането на комитета в Пловдив пристигнала доста голяма въоръжена конна дружина от с. Голямо Конаре. Майор Николаев подготвил българските офицери, които извадили войниците от казармите и заели града и учрежденията. Сам Николаев с военна част и Захари Стоянов с Голямоконарската чета през нощта обградили конака (двореца на управителя), събудили от леглото Кръстевич и му обявили, че от тази минута той престава да бъде управител, защото народът прогласява Съединението на Южна България съc Северна. Кръстевич отговорил: «Аз съм българин, турска войска от Цариград няма да викам, не мога да се противя, желая българският народ да бъде щастлив». На един файтон управителят бил изпратен под конвой в с. Голямо Конаре. Захари Стоянов и другарите му се упътили към телеграфо-пощенската станция. Началникът на станцията, непредупреден за събитията, помислил, че тълпата със зли намерения иска да превземе пощата стрелял и убил капитан Райчо Николов(20). Съзаклятниците се вмъкнали в пощата, извадили чиновника на улицата и тълпата го убила.

Захари Стоянов подал до окръжните управители телеграма да прогласят Съединението в цялата страна. Румелийското правителство, смаяно от бързите действия на съзаклятниците, не могло да вземе никакви мерки. То било смъкнато. Съставило се ново привременно правителство под председателството на опозиционния водач д-р Странски. Под звъна на църковните камбани гражданите се събрали и Съединението било обявено тържествено в Пловдив. Ентусиазмът бил безграничен, победата осигурена. Руските офицери били смаяни и оттласнати настрана. Големи манифестации станали в Пловдив и във всички градове, където събраният народ явно, всенародно прогласил Александър Батенберг за български княз. Най-старият български офицер, майор Д. Николаев, заклел войската в името на Александър Батенберг. Това било съобщено на княза телеграфически във Варна и една депутация отпътувала от Пловдив, за да му изрази лично народната воля, да го покани да приеме предложението да отиде в Южна България. Настъпило голямо смущение в българското правителство. Министър-председателят Каравелов знаел, че се готви нещо, но че толкова скоро то ще се извърши, не очаквал. Руският агент се обявил против. Князът след малко колебание тропнал решително и приел предложението. Той отговорил от Варна, дето бил този ден, че се подчинява на народната воля. От Варна през Русе отишъл в Търново, взел със себе си министър-председателя Каравелов и председателя на Народното събрание Ст. Стамболов и през Габрово — Шипка стигнал с бляскав конвой в Пловдив, триумфално посрещан по пътя. Пловдив го посрещнал величествено с цялото население и войската. Новината за Съединението се пръснала телеграфически в Северна България. Обща радост избухнала навсякъде. По всички градове и села се направили събрания (митинги) и се одобрило станалото, като се упълномощавал князът да вземе здраво в ръце народното дело.

Щом стигнал княз Александър в Пловдив, временното правителство му предало властта и се оттеглило. Княжеското правителство поело управлението и с това промяната завършила благополучно. Никакъв протест отникъде. За да се избегнат всякакви недоволства и сътресения, всички румелийски чиновници останали по местата си. Махнали се само границите и митниците между Княжеството и Румелия. Оставало сега да се избегнат и външните опасности. Понеже обединението засягало интересите на Турция, очаквало се от тая страна не само протести, но и военни действия. Затова била дадена заповед да се мобилизират всички румелийски войски и Гимнастическото дружество. Дала се заповед също да се мобилизират и севернобългарските войски и да се прехвърлят на турската граница.

Русия и Съединението

Какво било поведението на Русия в тоя случай? То се определило от идеалите на Санстефанския договор, не от понятието «освободителка на българите», не и от Спогодбата на тримата императори, подписана на 18 юни 1881 г., че не ще се противопоставят на съединението между България и Източна Румелия, ако народът би го поискал, а от поведението на западните държави. Станал бил пълен преврат във възгледите. Западните Велики сили клонели вече към България, а Русия изстивала поради спречкването си с княз Батенберг. Противниците на Русия се убедили през изтеклите години, че българският народ твърде много държи на своята свобода и независимост. Като не отказва признателността си към Русия за Освобождението, българската интелигенция издигала до независима висота своята свободна политика и реагирала твърде последователно и твърде чувствително на руското настойничество. Австрийският дипломат барон Калай и френският публицист Габриел Шарм първи обърнали вниманието на Европа, че България би се изскубнала от влиянието на Русия, ако западните държави улеснят съединението. Английската политика, стояща винаги нащрек срещу Русия заради Цариград, схванала веднага положението и се заела да постави Русия в конфликт с българските идеали. Ако се успеело в това, България би се измъкнала от панслависткото течение и като мине на страната на западните държави, би улеснявала политиката им на Изток. Понеже познавали и тежненията на княз Александър да се освободи от руската опека, западните дипломати поискали да се създаде силна България за да се отслаби руското влияние на полуострова. От Лондон, дето князът бил ходил по-рано, насърчили Александър в тая посока. И когато Съединението станало, русите с ужас видели, че до княз Александър стоят Англия и Франция. Руската дипломация не можала да измисли нищо гениално в случая, за да победи своите съперници, които грабнали от ръцете й хляба. Тя неочаквано за българите прегърнала политиката да бъде страж на унизителния за нея Берлински договор. В София руският агент Кояндър съобщил, че Русия не одобрява Съединението, защото било извършено по внушение на нейните врагове. А могло ли е Съединението да се върне, когато народът бил единодушен? Цанков и няколко души от неговата партия в опозиция се опитали нещо да направят, но техният глас прозвучал напразно. За българския народ сега се поставил съдбоносният въпрос: за Русия или за Съединението? Народът не можел да се отрече от себе си и прегърнал Съединението.

Отзоваване на руските офицери

Когато българската войска се мобилизирала и тръгвала да се съсредоточи на турската граница, от Русия дошло съвсем неочаквано известие. Руското правителство телеграфирало на военния министър княз Кантакузин да си подаде оставката и да заповяда на всички руски офицери от българската и румелийската войска да си заминат за Русия. В един миг младата българска войска останала без опитни офицери. Князът веднага извикал от странство, където били на учение, българските млади офицери и с помощта на подофицерите пригодил надлежния команден състав. Най-големият чин по това време имал майор Николаев. Всички други офицери били от капитан надолу(21). Това обаче не бил смъртоносен удар за боеспособността на българската армия. Вместо войниците да се обезсърчат, навсякъде избухнало по-голямо въодушевление. Младите офицери заели с патриотически огън важните места и концентрацията на военните части продължила.

В Пловдив се събрала голяма маса редовна войска, милиция и доброволци. Учениците от горните класове на всички средни училища се стекли в Пловдив и в София. Образувал се ученически доброволчески легион. Князът всеки ден обикалял войските и доброволците, които се обучавали и очаквали решението на Турция и Европа. Същевременно българското правителство изпратило една депутация (Д. Папазов, Иван Герджиков, Иван Евстатиев Гешов и Д. Тончев) начело с митрополит Климент, твърде популярен в Русия, при руския император Александър III, за да го моли да не се противи на Съединението. Царят приел депутацията в Копенхаген, смъмрил българите, дето бързат и слушат руските врагове, но добавил, че «Съединението няма да се развали». В допълнение руското правителство загатнало неофициално, че желае да се махне Батенберг от София. И понеже това не станало, русите предложили да се свика конференция в Цариград, която да разгледа новото положение. На тая конференция съгласие не се постигнало. Англия и Франция наредили на агентите си в София да поддържат княза и Съединението. Бисмарк, за да не сърди Русия, се държал резервирано. Англия употребила своето влияние пред Портата, за да не взема никакви военни мерки в Източна Румелия, понеже превратът бил в интерес, а не във вреда на Турция. През октомври по настояване на Турция се събрала нова конференция в Цариград. Руският посланик Нелидов предложил да се потвърди Берлинският договор, да се възстанови Източна Румелия и да се поддържа авторитетът на султана, защото Съединението е «революция», която не бивало да се допуска. Англия не приела това предложение и то пропаднало.

Глава VI: Сръбско-българска война и затвърдяване на Съединението

Повод за войната

Заради Съединението България била нападната с оръжие. Опасността вместо от Турция дошла от Сърбия. Крал Милан Обренович тогава дружал с Австро-Унгария. Милан бил четвъртия княз от династията на основателя Милош Обренович. Той бил поставен на престола, след убийството на Михаил през 1868 г., но като малолетен имал регентство, начело с Ристич. Слаб телесно и лошо възпитаван, Милан по-късно се пристрастил към картоиграчеството, характерът му бил тежък и мрачен, наклонен бил да мъчи своя народ и да злоупотребява със своята власт. През Руско-турската война той се намесил късно, но все пак сръбските дипломати сполучили да добият по Берлинския договор земи, които влизали в границите на Санстефанска България. Царуването на Милан в Сърбия било върволица от престъпления и тирания. Той управлявал зле своя народ, товарил го с тежки данъци и посягал на свободите му. През 1883 г. се вдигнало въстание против Милан Обренович. С австрийска подкрепа, заобиколен от група офицери фаворити, той почнал война срещу недоволната радикална партия. Един от водачите й Никола Пашич се спасил с бягство в България, където бил приет братски и настанен на служба като инженер. Известието за Съединението заварило Милан Обренович на бани в Австро-Унгария. Той веднага заминал във Виена, явил се при Франц Йосиф и дълго се съвещавал с министър Калноки. След това се върнал веднага в Белград и с пристигането си обявил на своя глава мобилизация, събрал коронен съвет и обявил, че сръбското съществуване било заплашено, ако се съедини Румелия с България. Трябвало със сила да се попречи на съединението на българите. Умните сърби го въздържали, но Милан не ги послушал.

Обстоятелствата били благоприятни. Чрез войната той заглушавал недоволството на Сърбия против себе си. България била скарана с Русия, българската войска била на турската граница без опитно командване и без достатъчно снаряжение. Милан съсредоточил мобилизираните войски в Пирот и в Зайчар. С една прокламация той съобщил на народа си, че съединението на Румелия с България било опасно за сръбските интереси, че с този акт се нарушавало «равновесието» на Балканите и за да запази това равновесие, той обявява война на България.

На 2/14 ноември 1885 г. сръбските войски след молебен, под звуците на пиротските църковни камбани навлезли в Княжеството, границите на което били без сериозна защита.

Главнокомандващият на сръбските войски бил крал Милан. Той разделил бойците си към България на две армии: Тимошката армия под началството на генерал Лешанин, който със съсредоточените войски в Неготин, Зайчар и Княжевац трябвало да настъпи през Брегово, Кула и Белоградчик за крепостта Видин; Нишавската армия, състояща се от пет дивизии: Дунавска, Дринска, Шумадийска и Моравска и една конна дивизия. Под личната команда на крал Милан тази армия настъпила по главния път Пирот — Цариброд към София.

Неочакваното нападение срещу България и Съединението от един братски народ съвсем раздразнило българите. Готови да се бият с Турция, те сега трябвало да се обърнат на запад. Със стихиен ентусиазъм те се отправили бързо от турската граница към сръбската с всичката енергия на една отчаяна защита.

По това време българската войска била разделена на два корпуса: Източен (под началството на подполковник Д. Николаев и началник-щаба Радко Димитриев) за Тракия; Западен (под началството на майор Гуджев и началник-щаба капитан Паприков) за Кюстендилско и цялата сръбска граница.

Главнокомандващ на българската войска бил княз Александър, 28–годишен, с адютанти капитан М. Савов и поручик Луков; началник на Генералния щаб бил, както казахме, капитан Рачо Петров. Западният корпус доколкото бил мобилизиран и готов, трябвало веднага да замине и да заеме сръбската граница от река Тимок до Трън и да се мъчи да спира сръбското настъпление, докато пристигне от Южна България Източният корпус на подполковник Николаев.

В България тогава нямало железници. В Тракия работела Хиршовата железница от Харманли до Саран бей. От там до София и до сръбската граница трябвало да се ходи пеш в проливен дъжд и дълбока кал по изровени и развалени пътища. Докато българските предни дружини, окичени с цветя, стигнат до София, сърбите вече разкъсали слабите български прегради, навлезли в България, след боеве превзели Цариброд, Драгоман и се изправили пред Сливница, чиито позиции били сравнително най-добре укрепени и въоръжени. Още не се разчуло и разбрало из цяла България, че крал Милан нападнал незащитената ни граница и дошло известието, че сърбите са пред Сливница. Гражданите потърсили картата и видели, че Сливница не е далеч от София, само 40 километра, един ден път. Настъпило голямо смущение. Всички бързали да спасят столицата.

На 5 ноември княз Александър обиколил цялата Сливнишка позиция за отбрана, понеже силите не стигнали за настъпление. По цялата бойна линия Западният корпус имал частични успехи, но търпял загуби от многочисления противник. Същия ден започнали да пристигат части и от Източния корпус и макар много изморени, веднага заемали позиции, като внасяли голяма бодрост у дотогавашните защитници. Откъм Трън и Брезник сърбите бързо напредвали.

На 6 ноември нови части пристигнали «ходом» и «бегом» от Тракия. Те били посрещнати в София с голямо въодушевление от населението. Една дружина трябвало да се пренесе веднага по двама войници на неоседлани коне на Сливница.

Капитан Кисьов, който спирал сръбското настъпление към Брезник, бил разбит и отхвърлен към Радомир. Пътят през Вискяр и Владая за София бил без сериозна защита. Моравската сръбска дивизия от Брезник можела да обходи сливнишките позиции и заплашвала да върви право за София. Появата на Моравската дивизия в тила би предизвикала най-голямото смущение. В София настъпила страшна паника. Почти всички граждани смятали, че столицата след 24 часа ще бъде в ръцете на крал Милан. Русофилската партия начело с Драган Цанков изпратила депутация при руския представител Кояндър с молба до руския цар за помощ. Княз Александър се колебаел при Сливнишките позиции дали да даде решително сражение, понеже силите му били недостатъчни. На 6 ноември вечерта на Сливница едва се набрали 18–20 000 български изморени войници. Князът казал на офицерите, че успехът при този малък брой войници е съмнителен. Трябва да се напусне София и да се отстъпи чак до Ихтиман, едва там българските сили биха могли да се изравнят със сръбските. Свикан бил военен съвет, председателстван от княза, през нощта на 6 срещу 7 ноември. Едни от офицерите настоявали да се отстъпи и изостави София, а други, — че ще победят в боя. Князът препоръчал пасивна отбрана и заминал за София. Появата му в София се приела от всички като зловещо събитие. Мнозина се приготвили да бягат. Каравелов, Стамболов и Петков заявили на княза, че не са съгласни да се отстъпва. От предпазливост обаче държавната хазна с милиони златни левове била изпратена под командата на д-р Данев в Орхание (дн. Ботевград — б. р.). Князът, Стамболов и Петков заминали за Сливница да възбудят духовете за страшната борба. От София началникът на щаба изпратил малка част с 4 оръдия да пази Владайския проход. Главното командване отредило една войскова колона да посрещне Дунавската дивизия и да следи накъде тя ще се насочи: към София или към Сливница.

Обаче на 7/19 ноември въпреки решението на съвета да се държи отбранително поведение, началникът на дясното българско крило капитан Атанас Бендерев заповядал на своя отряд да настъпи срещу сърбите. В същото време Моравската сръбска дивизия по пътя през Гургулят и Гълъбовци наближавала Сливница. Главната квартира възложила на капитан Христо Попов да образува отряд и да посрещне тази дивизия. Срещата станала, при село Гургулят, където сръбската дивизия била разбита и отблъсната. Започналият бой на дясното крило от капитан Бендерев се развил благоприятно и успешно. След това настъпил и българският център, а най-сетне и българското ляво крило. Двудневните сражения завършили с разбиването на цялата Нишавска Миланова армия. Милан с щаба си оценил злополуката и с горчивина се оттеглил от бойната линия чак в Пирот.

Победите предизвикали нечувана радост в столицата. Председателят на Събранието Стамболов лично насърчавал бойците. За пет дни сърбите били прогонени от границата, на шестия ден българите под звуците на музиките навлезли в Сърбия, а на осмия ден от боя при Сливница (15/27 ноември) те след ожесточено сражение превзели Пирот. Сръбската войска била напълно деморализирана. Голяма македонска доброволческа дружина водел и капитан Паница, облечен като македонски харамия, помагал в най-опасните моменти на сраженията. Нападението на Лешанин срещу Видинската крепост не дало резултат. Неприятелят стигнал до крепостта, но бил посрещнат с град от куршуми и гранати от защитниците. И когато българите в Пирот се готвели да настъпват по-нататък към Ниш, австрийският агент Кевенхюлер, който по-рано бил в София, по искане на Австро-Унгария, Русия и другите държави се явил пред княза в Пирот и поискал да спре войната, като му декларирал, че ако отиде по-нататък, ще срещне австрийската войска. Лишено от поддръжка, българското правителство приело австрийския ултиматум. Войната продължила 15 дни. Примирието било сключено. Определените делегати се срещнали в Букурещ като неутрално място, за да сключат мир. След дълги безплодни преговори най-сетне на 19 февруари (3 март) 1886 г. се сключил в Букурещ мир с договор от един кратък член: Между България и Сърбия се възстановяват мирните отношения. Силите не допуснали победителят да получи нито някаква териториална част, нито военни разноски.

Поведението на руската дипломация

Военните успехи на българските войски и победата над Сърбия осигурявала вече Съединението. Пролятата кръв била споителният цимент. Оставало сега и международно да се признае извършеното събитие. Ефектът в Западна Европа от победите на младата войска бил твърде силен. Вестниците писали, че не е възможно вече да се поддържа статуквото. Единствено Русия не се радвала. Българският народ желаел да узнае защо руската дипломация се противопоставя на естествения му стремеж към обединение, начертано от Русия в Санстефанския договор. Наистина, по средата между България и Русия имало един немски принц, Александър Батенберг, но той нима не бил поставен от Русия. Какви били неговите лични вини, за да си отвърне лицето освободителката от българския народ. Това за българите оставало необяснимо. Русия била за Съединението, но без Батенберг.

Въпреки историческата си мисия и думите на Александър III, казани пред българската делегация, че «за разединение и дума не може да става», руското правителство от омраза към Батенберг не пожелало да вземе под внимание жертвите, които Сръбско-българската война наложила за Съединението в полза на българите, а продължавала да иска запазването на Берлинския договор. Царското правителство действало така, за да предизвика българското недоволство против княза. По негово искане и със съгласието на виенския и берлинския кабинет Портата изпратила в Пловдив двама турски делегати, натоварени да поканят местните власти да се подчинят на султана, да издадат от негово име амнистия и да обявят, че скоро ще пристигне отомански комисар, който да поеме управлението на Румелия. Специални лица, упълномощени от Русия, Германия, Австро-Унгария и Италия, щели да поддържат делегатите на Портата. На тая мярка се противопоставили Франция и Англия. Населението на бившата Румелия, като се научило, че щели да идват турски делегати, единодушно протестирало и категорично заявило, че не признава никаква друга власт освен българската в лицето на княз Александър и ще се бори до последна капка кръв за Съединението. Турските делегати, като разбрали това народно настроение, се върнали.

Спогодба между Турция и България

Най-сетне Англия убедила Портата да се споразумее направо с българския княз по въпроса за Източна Румелия. Спогодбата станала върху следните основи:

1. Княз Александър се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия съгласно Берлинския договор. Ако спечели доверието на султана, ако закрепи реда и спокойствието и обезпечи благосъстоянието на нейното население, след изтичане на 5–годишния срок ще бъде преназначен.

2. Румелийската администрация и войска се сливат с българската.

3. Ако Европейска Турция бъде нападната от някого, българската войска ще бъде на разположение на Портата.

4. Княз Александър се задължава да отстъпи околията Кърджали с турските села на Портата.

5. България ще плаща съответна част от дълга на Румелия на Отоманската банка.

Тая спогодба между Турция и България, постигната при съдействието на Англия, била представена за одобрение от Великите сили. В Западна Европа похвалили спогодбата и ръкопляскали на княз Александър, който сполучил да постигне успехи без «силни покровители». Не така постъпили в Русия. Руското правителство възнегодувало, защото Съединението при Батенберг се признавало и защото българската войска щяла да помага на турската очевидно срещу Русия. Затова предложила:

1. За генерал-губернатор да се назначи безсрочно не княз Александър, а български княз.

2. Да се унищожи точката от договора за взаимната защита на Турция и България.

3. Турция и България да не си правят никакви териториални отстъпки без съгласието на Великите сили.

Съединението е постигнато

След дълги преговори между кабинетите било постигнато съгласие по следните точки:

1. Източна Румелия става автономна отоманска област.

2. Българският княз се назначава управител за 5 години с право за преназначаване по съгласие на Силите.

3. Сливат се двете войски и администрации.

4. Да се преработи Органическият устав от смесена турско-българска комисия.

5. Да се отстъпи на Турция част от Кърджалийска околия.

6. Да се запази клаузата за данъка.

Протоколът на дипломатите бил подписан на 24/5 март 1886 г. и така се стигнало до лично съединение на Южна и Северна България под властта на княз Александър. Със султанско ираде българският княз бил назначен за генерал-губернатор (управител) за 5 години.

Събитията по-късно така се развили, че нито Румелийският устав се преработвал, нито князът отново се назначавал. Фактически станало пълно и безвъзвратно съединение.

По този начин Княжеството нараснало на 96 345 кв. км с 3 милиона население.

Благополучно завършил първият акт на българското обединение.

Глава VII: Сваляне на княз Александър

Недоволство сред народа и офицерството

Вътрешното положение след войната се влошило. Настъпила икономическа криза, защото реквизицията не можела да се изплаща редовно. Това било важна причина за недоволство сред населението. Неблагоприятното положение послужило за основа на русофилската партия да разшири своята агитация сред народа. Цанковата партия в Северна България и «съединистите» в Южна твърдели, че българското правителство сгрешило, дето извършило Съединението против волята на Русия, че сега България останала без защита и покровителство и положението занапред щяло още повече да се влошава. «Изходът от неприятното положение е да се търси начин да се сдобрим пак с Русия, защото без нея България не може да съществува.» Народът, благодарен на Русия, но и предан на Съединението, намерил формулата: с Русия да се помирим, но и Съединението да се запази. Сам княз Александър не бил далеч от тази идея. Макар да бил отчислен от руската войска и деградиран, той щом се върнал след войната от Пирот в София, издал заповед към българската войска със съгласието на българското правителство, заповед, в която благодарил на офицерите и войниците за показаната храброст и героизъм и добавил, че победата се дължи на руските инструктори, които изградили боевата сила на българската армия. Когато войските започнали да се връщат от бойното поле в София, князът заповядал заедно с националния химн музикантите да свирят и руския химн. Нещо повече, той изпратил княз Кантакузин, който се намирал още в София, със саморъчно писмо до Александър III. На това писмо, както и на другите ходатайства, царят твърдо отговорил: «Не искам да слушам нищо за принц Батенберг». Ще рече, всичко с Русия било свършено и князът трябвало да търси само вътрешна опора за своя трон.

Предстояло да се уреди всичко, което Съединението и войната докарали. За правителството възникнали големи главоболия. Вдигнало се военното положение и веднага чрез вестниците избухнал ужасен вик на недоволство. От една страна, се засилвало и разширявало русофилското течение, поддържано и насърчавано от руски агенти; от друга страна, в самата Либерална партия се появило крайно течение, което се обявило против Каравелов, защото клонял за помирение с Русия, приел договора за лична уния между Южна и Северна България, съгласил се да отстъпи Кърджали на Турците заедно с друга малка територия близо до Пловдив (Тамръш), заета през време на Съединението от местното мохамеданско население и накрая, защото позволил да се раздават ордени на граждански лица и назначавал «свои хора» за чиновници. Това течение, състоящо се от крайните либерали и революционерите в Пловдив, заедно със старата «казионна» партия се групирало около министъра на правосъдието д-р Радославов, който от министерския стол повел опозиционна политика срещу Каравелов и изграждал съдилищата в Южна България като тия в Северна. Заедно с младите и крайните Радославов искал да върви решително и твърдо против Русия и русофилите, като се въведат всички княжески наредби в Южна България и вече не се споменава името «Източна Румелия». Крайните либерали З. Стоянов, Д. Ризов и Д. Петков издавали в. «Независимост» и чрез него печатали своите непримирими възгледи и критики. През това време (май 1886 г.) трябвало да се произведат избори за народни представители в Южна България. Князът, изплашен от крайните русофили, от една страна, и крайните радикали, от друга, решил да задържи Каравелов по-дълго на власт, докато утихнат страстите. Двамата обиколили Южна България, явно агитирали в полза на правителствените кандидати и Каравелов спечелил грамадно мнозинство. Избраните делегати били извикани в София и се слели с депутатите на Северна България. Това било първият законодателен акт за сливането на двете български страни.

Князът открил Събранието с тронно слово, в което съобщил окончателните резултати, но не споменал нито дума за Русия. Това много раздразнило русофилите в България и русите в Петроград. В Народното събрание русофилите започнали война срещу Каравелов и княза. Към тях се присъединили и «съединистите» от Пловдив и така се образувала една обща русофилска партия под водителството на Цанков(22). Изразител на пловдивските русофили в Събранието бил младият писател и бивш директор-съединист Константин Величков. Борбата се повела по въпросите — можем ли без Русия или не; имали Съединение или не; Александър вместо български княз не стана ли турски паша; има ли право правителството да отстъпва без Великото народно събрание територия на султана. Каравелов и председателят на Народното събрание се оправдали по всички точки. За Русия нищо не казвали, защото не вярвали, че може да се постигне помирение. Съединение според тях имало, защото южнобългарски депутати заседават в княжеското Народно събрание. Пашалъкът на княза бил само на книга, защото князът не бил управител за 5 години, а български княз по народна воля. Отстъпената територия не била нищо друго освен турски размирни села, които еднакво не се подчинявали нито на султана, нито на Румелия. С тия доводи правителството получило пълна подкрепа в Събранието. По това време от нужда и от благодарност към Англия Каравелов внесъл законопроект и откупил от английската компания Хирш железопътната линия Русе — Варна.

Военен заговор

Русофилската партия отишла в крайност. Чрез вестниците си тя явно обявила, че когато в България стои княз Александър Батенберг, помирение с Русия не може да стане. «Злото е в двореца» — викала всеки ден тя и започнала да организира из Южна България въоръжени стълкновения. Сбиванията и скандалите по улиците и кафенетата зачестили. Недоволство се появило и между офицерите. Недоволните, между които имало способни и заслужили офицери, минали на страната на русофилите и се обявили тайно против княза, при когото не било възможно помирение с Русия. Обратно, доволните и твърди на клетвата си офицери се наредили около княза като верни негови служители. Идеята за изпъждането на княза от русофилската партия се пренесла у русофилските офицери, влезли във връзка, с руските агенти. За реализиране на тая идея твърде много помогнало обстоятелството, че Сърбия почнала да придвижва войски, кой знае с какво намерение към българските граници. Слухът, че Милан ще нападне ненадейно България, за да си отмъсти, разтревожил всички в София. Военният министър и русофилските офицери мислели, че ще настъпят за България злочести дни. Спасението било да се изпъди (детронира) Александър и да се отправи молба до Русия за защита. Съзаклятието скоро станало факт. Начело на заговорниците били офицерите Бендерев, Груев и Радко Димитриев, които имали влияние във Военното министерство. Две дружини от Първи софийски полк, верни на княза, били изпратени в Сливница под предлог да копаят окопи срещу сърбите; конният полк бил отправен в Самоков за маневри. Разместванията на войските извършил Бендерев като помощник на военния министър Никифоров, който бил болен. В София останал артилерийският полк, а от Княжево се приближил Струмския пеши полк. Командващите тия части били в съзаклятието. Началник на юнкерското училище бил майор Груев. Съзаклятниците избрали подходящо време, когато верните хора на княза, отсъствали от столицата(23). Съзаклятниците обявили на офицерите в своите части, че България се намирала в безусловна опасност и само детронирането на княза можело да я спаси. Патриотично настроените млади офицери приели това за чиста истина и дали честната си дума. Князът и правителството дочули, че нещо се готви, но не го приели като сериозно дело.

Преврат (9 август 1886 г.)

На 9/21 август 1886 г. през нощта Груев довел юнкерите пред двореца. Една дружина от Струмския полк обезоръжила стражата и заела околните улици. Към Груев се присъединил като помощник Радко Димитриев. Другите две дружини от Струмския полк обезоръжили третата дружина от Първи полк, останала в София. Майор Груев с група юнкери и войници влязъл в двореца и повикал княза. Той се появил, придружен от брат си Йосиф, който по това време бил в София. Известили му, че е свален от престола, че това дело е свършено, народът е въстанал и връщане няма. Заедно с Радко Димитриев Груев подал на княза неговата предварително написана оставка: «Понеже българският народ и войската намират, че моето по-нататъшно стоене на българския престол е вредно за интересите на страната, то аз се отказвам от престола, като обещавам, че не ще имам за него и занапред никакви претенции». Князът поел писмото, без да го чете и попитал: «Искате да го подпиша ли?» — «Да», отговорили. Князът написал «Бог да пази България. Александър». Князът бил отведен във Военното министерство. По улицата се чули гърмежи и викове: «Долу!».

След това той с брат си бил качен във файтон и под силен конвой откаран в Оряхово, където го чакала приготвената яхта «Александър I», която го отнесла с брат му по Дунава в град Рени. Руските власти по заповед на своето правителство приели князете, но веднага ги пуснали на свобода, за да отидат, където желаят. Князете заминали за Галиция и се спрели в Лвов.

Планът на съзаклятниците не бил добре обмислен. Те не знаели какво ще правят дори първия ден. Наивно вярвали, че когато народът научи за изпъждането на княза, всички ще одобрят станалото, защото само по този начин, както пишели русофилските вестници, Русия щяла да простре над грешницата България своята покровителствена десница. Те не допускали, че тук могат да се преплетат партизански въздействия, честолюбия, лични сметки, външни политически влияния и т. н. Затова нито били готови, нито имали план за действие. Водачите на преврата Бендерев и Груев били по убеждение либерали от Каравеловото крило и вярвали, че цялата Либерална партия веднага ще прегърне извършеното. А понеже знаели, че Каравелов няма да се съгласи, в първия момент поискали да си послужат чрез измама с името му. Те подали до всички окръжни управители телеграма: «Принц Батенберг е свален от престола. Направете митинги в утвърдителен смисъл». Подписали: «Каравелов и главнокомандващ българските войски Груев». Името на Каравелов било поставено без негово знание. С друга телеграма Груев като главнокомандуващ съобщава същото на войсковите части. На тях той заповядва да въведат военно положение и да се закълнат във временното правителство, в което уж участвали Каравелов, Стамболов, Цанков, Бурмов, Т. Икономов, Величков, Маджаров, Радославов, Стоилов, Греков и военният министър Никифоров. Това било фалшификация, чрез която детронаторите искали да заблудят народа, че свалянето на Александър е станало с одобрението на всички главни политически лица. Всъщност тия лица били пръснати из България и нищо не знаели за детронацията. Една изкуствено възбудена тълпа се явила пред руското агентство и на колене молила милост и защита от Русия.

Съзаклятниците са безсилни

На 10/22 август Груев повикал в министерството по-видните лица, намиращи се в София, обявил им с каква цел е извършен превратът и ги поканил да образуват кабинет. Греков и Стоилов отказали да влизат в подобен кабинет. Каравелов също отказал и с остри думи порицал детронаторите. Съзаклятниците предложили за министър-председател митрополит Климент, но той не бил признат. Стамболов от Търново в качеството си на председател на Народното събрание след кратко колебание обявил телеграфически в цялата страна, че превратът е престъпно дело, и че правителство в София няма и народът трябва да въстане против извършеното. Сливнишките дружини от Първи софийски полк отказали да положат клетва. Известия за непризнаване на новото правителство пристигнали от Ловеч, Плевен, Пловдив и други градове. Княз Александър през войната бил станал много популярен и малцина можели да се помирят с мисълта, че е изпъден. В страната настъпила анархия. Съзаклятниците се стъписали. По улиците се чувало: «Долу Александър! Да живее Русия!», а буйните революционери от крайното либерално крило отговаряли: «Да живее сливнишкият герой! Долу предателите! Долу Русия!».

В Пловдив авторите на Съединението се групирали, привлекли към себе си военните и се обявили против преврата. Стамболов в Търново влязъл в споразумение с бригадния пловдивски командир Муткуров и двамата направили план за контрапреврат и връщане на княз Александър. Веднага Стамболов издал следната прокламация към българския народ: «В името на българския княз. Александър и на Народното събрание обявявам софийското правителство начело с Климент и всеки, който го слуша, да бъде съден и наказан по военните закони. Назначавам за главнокомандващ на всички български войски бригадния командир Муткуров, комуто всички трябва да се покоряват. Призовавам доблестния български народ в защита на короната и отечеството». Подписали: председател на Народното събрание — Cm. Стамболов, главнокомандващ — подполковник Муткуров.

Решителността на Стамболов завоювала победата. Муткуров тръгнал с пловдивските войски за София с ултиматума да се върне князът на престола, а Стамболов телеграфически търсил да намери княза. В София съзаклятниците се разколебали и започнали да се отдръпват. Каравелов се появил и за да запази реда, образувал ново коалиционно министерство. Той се боял от бунтове и междуособици във войската, страхувал се от Сърбия и от турска окупация, затова помолил Стамболов по-напред да се споразумеят и едва тогава да върнат княза. Стамболов бил влезнал във връзка с букурещкия българския агент Начович и знаел, че само Русия е против княза и никаква външна опасност няма за България. Турска окупация била също немислима.

В София положението станало още по-критично. Юнкерите във Военното училище разбрали измамата и отказали да се закълнат в новото правителство. Първи софийски полк се върнал от Сливница и под командата на Христо Попов бил готов да се хвърли срещу Струмския полк. Муткуровата войска стигнала Ихтиман. Радко Димитриев избягал в Южна България, а Бендерев и Груев към Дунава, но били арестувани в Лом и предадени на военен съд.

Доктор-Радославовото министерство (16. VIII. 1886–28. VI. 1887 г.)

Понеже между Стамболов и Каравелов не се стигнало до съгласие за лицата в кабинета и съдържанието на прокламацията, Каравеловото правителство не било признато и Стамболов от Търново съставил княжеско наместничество от трима души (Стамболов, П. Р. Славейков и д-р Странски), както и нов Министерски съвет с д-р В. Радославов като министър-председател и министър на вътрешните работи, букурещкия посланик Начович — министър на външните работи, полковник Николаев — на войната и Георги Живков — на народното просвещение. След това Стамболов телеграфирал на Муткуров в Ихтиман да настъпи и да завземе столицата, като обезоръжи с помощта на верния Първи полк под началството на Христо Попов съзаклятническите войски. Един благоразумен офицер (Олимпи Панов) убедил Струмския полк и артилеристите да се оттеглят от София, за да не се пролива кръв. Те се отдалечили от града и заминали за Кюстендил. В столицата обратът в полза на княза вече бил свършено дело. От Стамболов било получено съобщение, че князът е намерен и се връща в София. Муткуров влязъл без бой в София и заедно с Христо Попов, който станал градски комендант, арестували всички заподозрени, дори Каравелов, Климент и др., но по-късно, по искане на Стамболов ги освободили. В София вече очаквали княза.

Връщането на Батенберг

Научил от букурещкия агент Начович, че князът е в Лвов, Стамболов му телеграфирал веднага да се върне в България, защото народът е непричастен към преврата, съзаклятниците са арестувани и всички го очакват. Князът, желаещ да получи удовлетворение, със специален влак през Букурещ пристигнал в Русе на 16/23 август, посрещнат тържествено от народа, от министрите и Стамболов, който го приветствал с думите: «Поех властта във ваше отсъствие, за да запазя честта на България. Днес Ви предавам управлението, за да спасите отечеството. Народът е с Вас, той Ви обича и е готов да се жертва за Вас». На 17/29 август князът издал прокламация към българския народ, че поема отново управлението на страната.

И тъй, изпъждането на княза продължило само 7 дни. Боейки се от императора и желаейки да се помири с Русия, князът подал от Русе една телеграма до Александър III, в която му известявал, че поема управлението, изразявал му благодарност за изпращането на Долгоруков като извънреден пратеник, обещавал съдействие за изглаждане на недоразуменията и завършил със следните кавалерски думи: «От Русия съм приел короната, готов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел»(24).

От Русе князът отишъл в Търново, дето бил посрещнат с небивало тържество и въодушевление. По пътя за Южна България (в град Елена) той получил на своята русенска телеграма следния отговор от императора: «Получих телеграмата на Ваше Височество. Предвиждайки страшните последствия за тъй зле изпатилата, страна, не мога да одобря Вашето завръщане в България. Мисията на княз Долгоруков става ненавременна. На Ваше Височество остава да решите какво да правите».

Батенберг се отрича от престола

Тая остра телеграма решила съдбата на княз Александър. Той знаел, че против волята на Русия мъчно може да се царува. Макар да минал заобиколен от народен ентусиазъм и народни тържества през Южна България, той се върнал сломен в София и като разбрал от посланиците, че нито Бисмарк, нито която и да е било Велика сила ще го защитава, от боязън да не оскърби Русия и да не предизвика усложнения, решил безвъзвратно да се откаже от престола, за да избегне руската окупация на България. Стамболов, Радославов и преданите нему офицери настоявали да промени решението си, но той останал непреклонен. С прокламация от 25 август княз Александър назначил съгласно Конституцията за регенти Стамболов, Каравелов и Муткуров, простил се с народа и с офицерите си и заминал, изпратен от регентите и министрите. Един австрийски кораб го отнесъл в Турну Северин, откъдето по железницата той отишъл в Австро-Унгария.

Така свършил князуването си в България Александър Батенберг. Властта му продължила 7 години, 4 месеца и 9 дни. Князът дошъл в България 22–годишен, а я напуснал на 29. Неуспехът му не се дължал на неговите недостатъци. Изобщо първите господари на новите балкански държавици изгубили борбата. Така станало с първите сръбски крале, с гръцкия Отон, румънския Куза и албанския Вид. На Балканския полуостров появата е вулканична. Народите при освобождението си са буйни в политическия живот, проява на задържаните от векове народни сили, които се превръщат в стихии при добитата свобода. Те тръгват бурно, неправилно се развиват, правят опустошения преди да се канализират. Изисквало се опитен и спокоен кормчия, който да ръководи тия сили. Положението се усложнявало, когато в народа действа и идея за обединение. Към нея се прибавят и международните борби на европейските държави. Неутралитетът се смятал за престъпление. Противоположните интереси на Великите държави раздвоявали младия княз, който се поддавал на онова влияние, което му се струвало, че ограничавало най-малко собствените му действия. Князът загубил вътрешната и външната борба. Александър бил млад, но не можал да схване разума на демократичното вътрешно управление, освен това бил колеблив и във външната политика. Като личност князът бил симпатичен и изцяло военен човек.

Глава VIII: Регентство

Министерство на д-р Радославов

Поставеното от княза Регентство имало да разреши веднага три задачи: Първо, да запази в страната реда и спокойствието. Второ, да предпази България от външна опасност с помощта на някои сили. Трето, да намери и избере нов княз.

Когато регентите и министрите се върнали от Лом в София, те заварили относително спокойствие и уталожване на духовете. Наистина между офицерите, останали верни на клетвата си, и офицерите, замесени в преврата, имало голяма вражда и се поставял въпросът за строг съд и наказания. Обаче Стамболов по желанието още на княза препоръчал навсякъде умереност и снизходителност. Струмският и Първи артилерийски полк стигнали в Кюстендил напълно разочаровани. Офицерите се разкаяли и очаквали смъртни наказания. Някои почнали да дезертират даже през турската граница. Един отряд от Муткуровата войска през Самоков и Дупница стигнал в Кюстендил, където заварил бунтовниците напълно разложени, особено след като видели, че и населението е против тях. Те били разоръжени, знамето им публично изгорено и полковете разформировани(25). Юнкерите също се разкаяли. Тяхното знаме също било изгорено. Из провинцията, дето имало тук-там колебания в полковете и дружините, всичко стихнало. Само гражданските борби в Южна България били по-разпалени.

Радославовата полиция и дружинките «България за себе си» не се церемонели с размирниците. Тия Радославови дружинки, покровителствани от полицейските органи и насърчавани отгоре, нанасяли явно и тайно много побоища на гражданите, които се смятали за противници на правителството. Оттук Радославов получил прозвището «Сопаджия»; карикатуристите го изобразявали сетне с дебел бастун в ръка.

Регентското правителство свикало на 1/13 септември Обикновено народно събрание. По предложение на Стамболов то отправило телеграма до руския цар, с която молело да се подобрят обтегнатите отношения между Русия и България, и изразявало увереност, че руският цар пак ще вземе под своя защита българския народ и неговото народно дело за обединение на българските земи, за тяхната самобитност и самостоятелност. От друга страна, Събранието изказало почитта си към напусналия княз, и като преценило, че той е без средства, отпуснало му помощ от 100 000 лева и решило да откупи имотите му за два и половина милиона. Освен това Събранието решило да направи пръв държавен заем под форма на съкровищни бонове за 33 320 450 лева. Проектът бил приготвен от финансовия министър Иван Евстатиев Гешов. Събранието гласувало бюджета на съединена България от 48 409 237 лева, одобрило свикването на Велико народно събрание за избиране на княз и се закрило.

Регентството се погрижило главно да се отстранят външните опасности. Слухове се пускали, че Русия ще окупира България. Чрез свои агенти то наредило във всички държави да се оповести съобщението, че редът и тишината в България са запазени и българите разчитат на съдействието на Великите сили за избиране на нов княз. Специална телеграма била изпратена до султана, в която се изразявали чувства на васална вярност и се прибавяла молбата Абдул Хамид да вземе България под защитата си, да я запази от чужда окупация и да покани европейските сили да зачитат свободата на страната. Тази телеграма твърде много поласкала турците и великият везир Кямил паша чрез софийския си комисар съобщил на българското правителство, че Портата прави постъпки пред кабинетите да зачитат Берлинския договор, да дадат гаранции за свободата на Княжеството и добавил: «Щом редът и тишината в България се запазят, няма опасност от никъде другаде». От Англия отговорили, че българският въпрос не може да се решава само от една Велика сила (разбира се Русия) и че Англия няма да се съгласи на външно насилие върху българите. Италия се изказала, че стои зад постановленията на Берлинския договор. Неочаквано за Българите сръбският крал Милан, ядосан на русите, се отнесъл със симпатия към България. Оставало да се види какво ще кажат Германия и Австро-Унгария. Бисмарк бил резервиран. Виждало се, че той не желае да се противопоставя на Русия. На турската нота Бисмарк отговорил: «Султанът би трябвало да се задоволи с изричните и успокоителни уверения на руското правителство, че то няма да се намесва в България». В същото време чрез германския агент Бисмарк поискал да се освободят затворените детронатори. От Виена отговорили на турската нота, че всяко намесване в работите на България е против възгледите на австрийското правителство. Знаело се, че Австро-Унгария и Германия имат съюз, а Бисмарк бил склонен да даде известна свобода на Русия на Балканите. Срещу това обаче въстанали маджарите, които силно протестирали срещу диктатурата на Бисмарк. Маджарите, мразещи Русия още от 1848 г., не обичали и България до преврата, като я смятали за руска провинция. Дотогава те закриляли Милан. Сега обаче променили своите чувства. Издигнали Батенберг в герой, който създал самостоятелна държава, като я изтръгнал от руската протекция. Те поискали от министър Калноки да не се поддава толкова на Бисмарк, който защитавал руските интереси, насочени срещу австро-унгарските на Балканите. Впечатлението в Германия било голямо и Бисмарк трябвало да се оправдава, че не е искал пълното освобождение на детронаторите, а само да се избегнат екзекуциите за известно време.

Генерал Каулбарс

В България очаквали отговора на Русия. Стамболов изпитвал силни симпатии към братския народ освободител и бил готов за големи отстъпки. Той се надявал Русия да бъде примирителна и да предложи кандидат за българския престол. Вместо това в България пристигнал като извънреден императорски пратеник генерал Каулбарс със специална мисия(26). Каква била тая мисия? На английския посланик във Виена той казал, че императорът го праща да помогне на българите да запазят обществения ред и спокойствието, ако иска да бъде избягната окупацията. В София той пристигнал с известно благоразположение към правителството. Обаче настроенията му се изменили, когато Цанков и главните русофили го посрещнали извън града и веднага се оплакали, че полицията и правителствените шайки малтретирали дори с бой техните партизани, руските приятели и почитатели. Оплакванията по същество не били далеч от истината, но дали било уместно да се правят пред чуждия агент и да се иска от него защита, било спорно. Генералът веднага взел страната на русофилите и почнал явно да ги защитава. В една нота до българското правителство той казвал, че Русия не се отказва от България, но желае българите на дело да докажат своята любов и признателност. Той поискал да се отложат изборите за Велико народно събрание за по-дълго време; да се вдигне веднага военното положение, за да се уталожи възбуденото състояние на духовете и тогава да се пристъпи към изборите; да се освободят от арест всички провинени лица по детронирането на княза.

Правителството сметнало, че това не са съвети, а заповеди и тяхното изпълнение ще представлява явна намеса във вътрешното управление на страната. Дори да се приеме една намеса, имало законни причини да се отхвърлят исканията на генерала. Правителството отговорило: Първо. Според Конституцията (чл. 151) Великото народно събрание трябва да се свиква в срок от един месец, значи повече не може да се отлага. Второ. Военното положение ще се вдигне в законния срок, но пълно успокоение може да настане само ако се избере княз. Трето. Освобождението на провинените офицери ще реши правосъдието, а не правителството. Министърът на външните работи съобщил тези положения на чуждите посланици и поискал да узнае от техните правителства, дали исканията на Каулбарс не са намеса във вътрешните работи на Княжеството, и то с тенденция да се нарушат законите. Първа се отзовала Англия. Лорд Идеслей открито се изказал против исканията на Каулбарс, защото с тяхното приемане се нарушавала Конституцията, прецедент твърде опасен за Княжеството. След това се обадил Тиса от унгарската Камара. Той опровергал слуховете за подялба на Балканския полуостров между Австро-Унгария и Русия и добавил, че ще се бори против всеки протекторат или изключително влияние на която и да е Велика сила в Балканския полуостров. Други оратори в унгарския парламент нарекли Каулбарс диктатор и препоръчали на правителството да защити независимостта на България. В Европа печатът взел страната на България и питал какво дири Каулбарс със заповеди в Княжеството?

В това време събитията в София предизвиквали все повече тревога вместо умиротворение. Каулбарс заповядал да залепят по улиците отпечатани всички негови искания, изпратил ги за поместване и във вестниците. Това възбудило крайните либерали и те се организирали срещу русофилите, които разнасяли афишите и водели живи агитации в полза на Русия. Генералът отишъл и по-нататък. Като вярвал, че гласът на народа се задушава, поради което не може ясно да изрази волята, си, Каулбарс решил да отиде на митинга, свикан от гражданите и да разясни заплетеното положение. Появил се той и събранието му дало път с виковете: «Да живее Русия!». Но когато взел да доказва, че има насилие в страната, че неговите предложения трябвало да се приемат и всеки българин безусловно трябвало да вярва на Русия, от публиката се чули възражения. В миг русофилското настроение изчезнало. А щом Каулбарс напуснал митинга, се изказали млади оратори, които доказвали, че Русия има лоши намерения спрямо България и именно поради това искала да не се свиква Великото народно събрание, не казвала кой е нейният кандидат за княз, протакала нарочно кризата. Митингът приел патриотична резолюция.

Наистина тук имало неяснота. Запитан от правителството кой е кандидатът на Русия, Каулбарс не дал определен отговор, а казал: «Имайте доверие на руския цар. Той не ви желае злото». Тези общи думи не задоволявали българите.

В това време станало важно разцепление. Крайното либерално крило около Радославов не искало да чуе за никакви отстъпки на Русия. Каравелов бил на мнение да се приемат руските искания. Стамболов и консерваторите стояли по средата, боейки се от усложнения. Каулбарс решил да тръгне из провинцията, за да прави агитация между военни и граждани, като вярвал, че признателният български народ ще се стече около него и ще му даде пълното си доверие. Обаче Радославов разпоредил да се организират навсякъде либералите и да бъдат нащрек срещу агитациите на Каулбарс. Дружинките «България за себе си» били мобилизирани. Стамболов, макар по умерен, също се вълнувал от постъпките на Каулбарс и наредил на своите поддръжници да работят заедно с Радославовите. Консерваторите дали на своите приятели същите препоръки. В градовете, през които минал Каулбарс, страстите се разпалили до крайност. Русофилите искали народът да изрази масово подкрепата си за Русия. Либералите се противопоставили. Където се явявал Каулбарс, либералите задавали въпросите «България свободна ли е? Кой е кандидатът за български княз?». И понеже генералът не можел да даде пряк и ясен отговор на тия питания, влиянието му бързо отслабвало. Често тълпата, която го посрещала с русофилско настроение, го изпращала с русофобско. На възгласа: «Да живее Русия!» отговарял ураган от скандирания: «Да живее свободна и независима България!».

Трето велико народно събрание (15 октомври 1886 г.)

В това време изборите за Велико народно събрание трябвало да се произведат. Страната била в трескаво състояние. Русофилите, руските агенти и руските поданици, останали от по-рано, агитирали между народа да не се правят избори и да се пречи на ония, които отиват да гласуват. Тия агитации станали причина да избухнат в някои градове стълкновения, а в един град (Дупница) станало кръвопролитие. Народният представител либералът Грънчаров, околийският началник и един учител били разкъсани от тълпата. Въпреки всичко изборите, макар с терор и побоища, станали. Каулбарс и дипломатическият руски агент подавали нота подир нота след всяка случка с руски поданици, но правителството продължавало своята работа(27). След изборите Каулбарс съобщил на правителството, че Русия смята за незаконно Събранието и няма да приеме нито едно от неговите решения. Така също той известил, че два руски клипера ще спрат във Варна за защита на руските поданици. Правителството сметнало това за начало на руска окупация. Английският дипломатически агент обаче го посъветвал: «Не се вълнувайте, не отдавайте голямо значения на тия параходи. Избягвайте всякакви дразнения!». Правителството телеграфирало на варненските власти да не стрелят срещу русите, ако решат да слязат на брега. Дипломатите още настоявали да се пуснат затворените офицери. Правителството отстъпило и провинените били освободени.

Великото народно събрание се открило в Търново на 15/27 октомври. Преди да пристъпи към избор на княз, правителството се опитало още един път да се помири с Русия(28). Стамболов предложил на Цанков да иде в Търново и там всички партии (либерали, консерватори, цанковисти-русофили) да образуват смесено Регентство, та с общи сили да спасят страната от бедствия. Цанков по съвета на Каулбарс и на своите съмишленици отговорил: «Регентството и министерството трябва да се оттеглят. Народните представители в Търново трябва да изкажат желание да се състави министерство без Регентство, със съгласието на Русия». Това означавало капитулация, която не се приела. В страната избухнали тук-там русофилски бунтове, които лесно били потъпкани. Правителството смятало, че окупацията вече наближава, обаче изявленията на Тиса в Австро-Унгария и защитната реч на Солзбъри в Англия разпръснали съмненията и оставили впечатлението, че Европа няма да допусне никаква окупация. Посланиците в София успокоили правителството и го насърчили. При тия обстоятелства Великото народно събрание прогласило за княз на България принц Валдемар, син на краля на Дания, който бил роднина на руския двор и се вярвало, че той ще бъде одобрен от Русия и от Европа(29). Вместо Валдемар отговорил баща му Християн, че след съвещание в Петроград при наличните обстоятелства не било възможно синът му да приеме избора(30). Великото народно събрание решило да чака; то приело оставката на Каравелов, избрало вместо него за регент Георги Живков и отложило заседанията си, докато се намери кандидат за княз. Това било на 1/13 ноември 1886 г.

Заминаването на Каулбарс. Скъсване на отношенията

Един ден по-рано от горната дата в Пловдив гавазинът (телохранителят) на руския консул бил малтретиран поради непокорство. Генерал Каулбарс подал нота: Първо, да се уволни бригадният командир и военният комендант на града. Второ, да се накажат виновниците за побоя. Трето, да се отдаде официално чест на руското знаме пред консулството.

Понеже правителството отказало да изпълни всички поставени искания, особено да уволни офицерите, Каулбарс на 5/17 ноември съобщил на правителството, че скъсва отношенията си с него, защото то окончателно било изгубило доверието на Русия. След това той телеграфически извикал всички руски консули от България и заминал за Цариград. Клиперите от Бургас и Варна също заминали за Русия. По този начин между Русия и България се прекратили всякакви отношения. В Европа, противоруските вестници поздравили България за освобождението й от диктатора. И българските националисти се радвали, че се отървали от размирника и от клиперите.

Търсене на княз

Общото положение — вътрешно и външно, си оставало неизяснено и дори тъмно. В България можели да станат всеки момент размирици. В Европа не се виждали сили, които да помагат на България. Англия, Австро-Унгария и Италия били общо съгласни България да запази своята независимост. Трудността обаче била в това — да се намери княз, угоден на Русия и приет от европейските страни. Русия предложила княз Мингрели, но той бил отхвърлен от Европа. Българите също не го приели(31). Не оставало друго освен България сама да си намери княз. Една тричленна депутация (Стоилов, Греков и К. Калчев) била изпратена в Европа със задачата — да очертае положението на България пред Силите; да изрази какво желае българският народ и да намери княз за вакантния престол с одобрението поне на няколко Сили, но с условие да пази независимостта на България. От Белград, дето била посрещната добре, депутацията отишла във Виена, приета много благосклонно от министър Калноки, който й обещал всякаква поддръжка. Още във Виена един запасен офицер (Лааба) съобщил на депутацията, че има един княз, който е готов да дойде в България. Той е Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. В срещите си с него българските пратеници събрали сведения за намеренията му, но не му дали обещание. От страна на Франц Йосиф тая кандидатура не срещнала възражения, обаче Русия отговорила, че е против всеки избор, извършен от незаконното Велико народно събрание(32). Депутацията продължила обиколката си за съвет и подкрепа от другите кабинети. В Берлин тя била полята със студена вода, макар общественото мнение и вестниците да били за българската кауза. В Англия била приета със симпатия и получила насърчение. В Париж, дето от известно време веел русофилски вятър, поради страха от нова война с Германия, я посъветвали да се споразумее с Русия. В Рим била посрещната с народни тържества и викове: «Да живее свободна и обединена България!». В Русия депутацията не била допусната. Кабинетите, които приели добре депутацията, обещали да се споразумеят за кандидата с Русия. От Рим депутацията стигнала в Цариград, дето по него време се намирали много русофили, емигранти от България. Те получавали издръжка от руското агентство, кроели планове как да съборят Регентството, като молели турците за помощ. Високата порта (като сюзерен) желаела да примири българите. Цанков, шефът на русофилите и опозицията, бил повикан от София в Цариград за преговори с правителството чрез посредничеството на великия везир за разрешение на българската криза. Там Цанков правил различни предложения и предлагал проекти, които се свеждали било до революция в България, било до примирение с правителството при условие да се приемат руските искания. Турците скоро се убедили, че Цанков е личност, която не поставя за разглеждане нищо последователно и сериозно, че влиянието му в България не е решаващо и почнали да го игнорират, особено като се научили, че той не стои далеч от идеята за руска окупация и приема кандидатурата на Мингрели, която била неприятна за турците. Дипломатическата борба избухнала между Силите в Цариград. Зад Цанков стоял руският посланик Нелидов, зад българския посланик д-р Вълкович — английският, италианският и австрийският посланик. Портата искала да поддържа равновесие. Българската депутация участвала няколко пъти в преговорите, но безрезултатно. Най-сетне Стоилов дошъл до убеждението, че е по-добре да се избере за княз някой европейски принц, който би се съгласил да дойде в България без одобрението на Силите, или пък да избере Алеко Богориди за княз също без никакво одобрение.

Бунтове

Времето минавало, а неопределеното положение създавало у българите песимистично настроение и склонност към вълнения и смутове. Освен в Цариград много емигранти били избягали в Букурещ. Там се образувал Революционен комитет който си поставял за задача чрез военни и народни бунтове да смъкне Регентството и да поеме управлението в ръцете си. Този комитет разпращал заплашителни писма до всички видни лица в България, дори до самия Стамболов. Същият комитет влязъл във връзка с някои офицери от гарнизоните в Русе, Силистра и Шумен. През февруари агитаторите имали по-голям успех и наистина в Силистра и Русе избухнали военни бунтове. Правителството, което чрез своите агенти знаело за всички движения на емигрантите, организирало в градовете своите верни войскови части и гражданите за борба. С бързи и решителни действия то потушило въстаналите войски в Силистра и Русе. В Силистра бил убит началникът на разбунтуваните войски още в началото, а в Русе били хванати главатарите — 9 души, които военният съд осъдил на смърт чрез разстрел(33). Тия събития предизвикали в София арестуването на Каравелов и по-главните русофили. В Цариград Цанков подал меморандум до великия везир, в който молил след всичко станало Портата да вземе «енергични мерки» против софийските управници.

Глава IX: Изборът на княз Фердинанд

Нуждата от княз

Престолът продължавал да бъде вакантен. Това обстоятелство давало възможност да се нарушава редът и тишината в страната и било в интерес на русофилите, които вярвали, че Русия няма да допусне друг княз освен нейния кандидат и то при друго правителство и друго Велико народно събрание. Ала тъкмо това не можели да допуснат регентите от правителството. Естествено било те да очакват да бъдат съборени с нелегални средства. Междувременно настъпили остри недоразумения между регентите и министър-председателя Радославов по вътрешното положение на страната. Предвид възможните усложнения Стамболов потърсил да се избере княз в най-кратък срок. Високата порта желаела същото, защото чрез това се избягвала руската окупация, която била за нея много опасна. Русия предложила на Портата да окупира Южна България, но тя не се съгласила от страх да не би Русия да окупира Северна, още повече като се знаело, че в Одеса има готова войска за това.

Покана към султана

Като се върнала делегацията, която била по Европа, и като разяснила настроението на кабинетите, Стамболов изпратил Стоилов отново да дири княз. Д-р Стоилов отишъл във Виена при Калноки и в Пеща при Тиса. И двамата посъветвали България да почака, понеже въпросът за княз още не бил узрял. Мъчнотията била в това, че Европа не можела да се съгласи за една кандидатура, която в същото време да дава гаранции, че ще запази България независима. Тогава сред софийските управници се родила идеята да изберат за княз лице, което нямало нужда, да бъде одобрявано от кабинетите, а такова лице можело да бъде някой държавен глава. Стамболов предложил чрез българския дипломатически агент в Цариград д-р Вълкович на султана да стане български княз и при персонална уния да обедини всички българи от България, Тракия и Македония в една голяма област под скиптъра на Абдул Хамид, с автономно управление. По този начин се разрешавал веднъж завинаги турско-българския и Източния въпрос. Султанът след тридневно обмисляне отказал, защото Русия нямало да допусне това по никой начин.

Покана към румънския крал

Като не сполучил в Цариград, Стамболов обърнал поглед към Румъния. Той изпитвал, както и всички българи, голяма симпатия към тая страна, защото българи и румънци са през всички векове живели миролюбиво и защото през революционния период против турците Румъния подкрепяла всички български народни въжделения и приготовления за въстание. През сръбско-българската война и в междукняжието Румъния също се държала благосклонно. Крал Карол се славел с такт, мъдрост и умение в ръководството на румънската външна политика. Стамболов се решил чрез княз Гика да разбере дали крал Карол би приел българската корона при един дуализъм, подобен на австро-унгарския. Страхувайки се от Русия, а може би по съвета на Бисмарк, Карол отказал предложението(34). Братияну телеграфирал на Начович: «Не забравяйте, че зад гърба ни стои Русия». Между това княз Фердинанд от Виена постоянно се обаждал, че е готов да дойде в България.

Избирането на княз Фердинанд. Министерски кабинет на д-р К. Стоилов

При тия условия за Стамболов не оставало нищо друго, освен да избере княз Фердинанд, който бил съгласен да поеме българската корона със задължението да пази България независима. Великото народно събрание било свикано отново в Търново и на 25 юни/7 юли 1887 г. председателят му Д. Тончев предложил за княз на България Негово Царско Височество Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. Събранието с акламации приело предложението. Една депутация от председателя на Събранието и няколко представители била изпратена, да поднесе на княз Фердинанд акта за избора му. В същото време Стамболов, за да се приключи недоразумението с д-р Радославов, предложил на кабинета да си даде оставката. Образувал се нов министерски кабинет: д-р Стоилов — министър-председател; членове: Г. Д. Начович, д-р Странски, д-р Чомаков и военен министър — майор Рачо Петров.

Щом новото правителство получило благоприятен отговор от княз Фердинанд, че приема избора, то изпратило нота до Високата порта, за да й съобщи за станалото и я помолило да одобри тоя избор. Портата телеграфирала българската нота на Великите сили и поискала тяхното мнение. Княз Фердинанд, 26–годишен, придружен от майка си, княгиня Клементина, и брат си Филип, приел в Ебентал българската депутация, поблагодарил с горещи думи за избора, но отбелязал, че ще тръгне за България, когато изборът се одобри от Великите сили. Той вярвал, че и Русия ще се съгласи, защото желаел тя и занапред да бъде защитница на България като нейна освободителка. Русия обаче се обявила против, другите Велики сили не дали положителен отговор и въпросът се затегнал. Стамболов поискал да тръгне по-бързо работата и заплашил, че ако Европа се противи, ще прогласи България за република. Калноки взел решително страната на Фердинанд. По негово настояване Франц Йосиф се срещнал с император Вилхелм в Гатщайн, дето било решено князът да замине за България, без да чака одобрението на Европа. Калноки съобщил това на Начович. Княз Фердинанд решил да сподели злочестата или честитата съдба на България, заминал за новото си отечество, което го чакало с нетърпение.

Възшествие (2/14 август 1887 г.)

На 2/14 август Фердинанд дал клетва пред Третото велико народно събрание в Търново и поел управлението на България, без да става дума за Румелия(35).

По този начин междукняжието след една година (от 26/5 август 1886 до 2/14 с м. 1888) се прекратило. Общественото мнение в Европа одобрило станалото. Великите сили и Портата си замълчали, само Русия протестирала против княз Фердинанд и го нарекла «узурпатор» на българския трон.

Резюме (извод)

На 6/18 септември 1885 г. се прогласило Съединението на Източна Румелия или по-добре на Южна България със Северна. Това било първата крачка към обединението на българския народ, разпокъсан на части от Берлинския договор. Идеята за освобождението на всички български земи и събирането им в едно политическо цяло, способно да твори и напредва, се породила от минутата, когато бил ликвидиран Санстефанският договор, който бил трети по ред официален политически израз на българското единство. Още през 1881 г., когато в Княжеството поели властта либералите, се образувал един Таен комитет със задачата да работи за Съединението на Южна България със Северна. Двама души от тоя комитет (Стамболов и Георги Живков) се промъкнали в Сливен, дето заседавал главният комитет на гимнастическите дружества, за да преговарят за организирането на съединително движение. Софийските делегати заявили, че българското правителство с помощта на Либералната партия е готово да помага. Това обещание обаче било преждевременно и останало неизпълнено, защото запитаните по това дипломати били против. И Драган Цанков не се решил да тръгне против съветите на Русия. Така приготовленията за съединение затихнали.

През управлението на Алеко Богориди румелийската Народна партия в опозиция развявала явно и буйно знамето на Съединението, но когато дошъл за управител Г. Кръстевич и Народната партия поела властта, тя свила съединителното знаме по изричното желание на Русия. При тия обстоятелства знамето се поело и издигнало през 1885 г. от революционен комитет начело със Захари Стоянов, Димитър Ризов, д-р Странски, офицерите Паница, Николаев, Райчо Николов и др. Съединението било общонародно желание. Българското правителство и княз Батенберг не можели да не го прегърнат и да не положат грижи за неговото сбъдване.

Завършеното Съединение, което създавало една по-силна България с 93 000 кв. км и 3 милиона население, стреснало сръбския крал Милан, че на Балканите се издига държава, по-голяма от Сърбия. Той обявил, че Берлинският договор е нарушен от българите. А «равновесието» между балканските държави е нарушено и дигнал оръжие в защита на договора и равновесието. Войната в Сърбия не била популярна, защото сръбският народ очаквал винаги да бъде поведен към Босна и Херцеговина, а не към България.

Сръбско-българската война благодарение на високия дух, чистия патриотизъм и безкористието на обществените органи завършила успешно за българския народ, и пролятата кръв утвърдила Съединението.

Русия се противопоставила на Съединението, защото го смятала подготвено от нейните врагове (Англия), насърчено и изпълнено по желание на Батенберг, с цел да се засили България и да се измъкне от опеката на Русия. Руската политика схванала, че княз Александър действал като оръдие и агент на Англия и немците с далечната цел да препречат пътя на Русия към Цариград. Народното желание за съединение, проникнало толкова дълбоко във всички български среди, не се оценило от руската политика като една необходима сила, на която не трябвало да се поставят прегради. Наистина имало моменти, когато руските министри, държавните мъже и може би самият цар давали да се разбере, че руското сърце не може да не се радва, когато един славянски народ, освободен от Русия, върви към обединение и засилване, но те не можели да се примирят с факта, че по средата стои един немски принц, който с помощта на руските врагове върви в посока, нежелана от Русия. Руската официална политика не се задоволила само да се оттегли настрана, но се намесила активно в борбата със средства, не винаги добре избрани.

Въпросът се поставил така: да се отстрани Батенберг от България. Но кой да извърши това? Народът обичал Русия, но не можел да не държи сметка, че Съединението се постигнало при Батенберг, повикан за княз на Южна България от самия него.

За целта трябвало да се засили русофилското течение с преки съвети и материална поддръжка. Ала това стремглаво русофилство възбудило инициаторите и дейците по Съединението, разпалило огъня и патриотическото чувство на интелигенцията, която застанала на гледището, че българският народ със свои собствени сили трябва да решава своята съдба, че трябва да се опира изключително на своите интереси, а не на желанията на друга държава. Това били идеите още на Раковски, Левски, Каравелов и Ботев преди Освобождението. На въпроса може ли България да съществува без протектората на Русия, русофилите начело с Цанков отговорили, че не може; националистите либерали обаче застанали на противно гледище и доказвали, че Европа има интерес от силна, но самостоятелна България. Затова западните демократични държави щели да подкрепят българския народ по пътя на неговото историческо развитие. Тая мисъл се насърчавала от политически лица в Англия, Франция, Италия и Австро-Унгария. На нея съчувствали и консерваторите Начович, Греков, Стоилов.

За отстраняването на княз Батенберг от България през август 1886 г. няколко военни лица извършили преврат, който отвел княза извън границите, но не сполучил. Появило се противно течение, което издигнало знамето на една свободна и независима България. То върнало княза. По изрично телеграфично подканяне на руския цар Александър III Батенберг преклонил глава и напуснал България, като оставил Регентството временно да управлява страната.

Свикано било Трето велико народно събрание, което да избере нов княз. Русия се намесила явно и изпратила в България генерал Каулбарс, който се обявил против регентите, против Събранието, без да предложи сериозен кандидат, какъвто българите искали. Русия настояла за пълна покорност на България. Това било основна грешка на руската дипломация. Простодушният народ, благодарен за Освобождението, може би щял да капитулира, както го съветвали русофилите, но просветената част, която изповядвала демократични и либерални идеи, наследени отпреди Освобождението, сметнала, че това е недостойно за един народ, който се цени и смята да играе самостоятелна политическа и културна роля на Балканите. Патриотическите блянове породили енергията, довела до насилия и терор.

На тия сили се дължи потушаването на военните бунтове в Русе, Силистра и другаде.

След опита си с датския принц Валдемар Великото народно събрание изпратило депутация в Европа, която да се яви пред дворовете и да защитава българската кауза и да търси княз. При сложилите се обстоятелства никой не се решавал да дойде в България, защото не знаел дали ще може да се задържи. Великото народно събрание не било далече от мисълта да избере пак Александър Батенберг, но той отклонил предложението и самоотвержено помагал на българите да си намерят владетел.

След безплодните покани до султана и румънския крал Карол най-сетне Събранието избрало на 25 юни 1887 г. княз Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. На 2/14 август 1887 г. той дал клетва и поел управлението.

Източници

1. Алманах на Българската конституция.

2. Дневници на Обикновеното и Великото народно събрание.

3. Английска синя книга.

4. И. Е. Гешов. Спомени из години и победи.

5. A. Drandar. Le prince Alexandre de Batemberg en Bulgarie.

6. Les événements politiqes en Bulgarie depuis 1886 jusqu’a nos jours.

7. C. Радев. Строителите на съвременна България. Т. 2.

8. А. Т. Илиев. Спомени. Издание на БАН. 1926.

9. М. И. Маджаров. Източна Румелия. 1925.

Дял III: България при княз Фердинанд

Глава X: Режимът на Стамболов

Министерство на Стамболов (1887–1894 г.)

Щом княз Фердинанд се заклел в Конституцията и поел управлението на страната, Стамболов се оттеглил от управлението и като обикновен гражданин пожелал да си почине. Новият княз, придружен от министрите, заминал от Търново през Южна България (Пловдив) за София, посрещан навсякъде тържествено. Скоро обаче той доловил, че народът не е напълно единодушен и че положението не е съвсем тихо. При тая Констатация, уверен в авторитета на предишния регент, отново повикал Стамболов от Търново и му предложил президентството, докато страстите утихнат и положението на княза се укрепи. Стамболов се опитал да отклони предложението, но по молба на княза най-сетне се съгласил. Образувало се ново министерство: Стамболов — министър-председател и министър на вътрешните работи, полковник Муткуров — на войната, Живков — на просвещението, д-р К. Стоилов — на правосъдието, Гр. Д. Начович — на финансите и д-р Г. Странски на външните работи. Така в правителството влезли тримата бивши регенти и тримата министри запазили местата си. Това министерство се състояло, наистина, от най-първите политици в България. От тоя ден 22/2 август 1887 г. Стамболов управлявал страната в качеството си на министър-председател до 18/1 май 1894 г., почти 7 години. Това време е известно под името «режим на Стамболов» и за него мненията са твърде различни. Напълно обективна оценка за тоя режим още не може да се даде, защото повечето от действуващите лица са живи и защото мемоарите на Стамболов, заедно с важни документи, не са обнародвани. Тук ще изложим главните събития през периода от което читателят все пак може да си изработи точен възглед за нещата.

Международното положение на България

Очаквало се, че с идването на княза в страната ще настъпи мир. Оставал открит големият въпрос за признаването на княза от Силите, подписали Берлинския договор. Правителството направило постъпки за това пред Цариград. Сам князът телеграфирал на султана и поискал неговото одобрение.

Високата порта съобщила на Силите, че българите са избрали за княз Фердинанд Кобург-Готски, който е заел мястото си. Тя не подхванала, инициатива за одобрение на избора.

По тоя въпрос руското правителство изразило ясно становище: князът е незаконен, избран при незаконно Регентство и от незаконно Велико народно събрание; той трябвало да бъде изпъден. Като отговор на това руско становище император Франц Йосиф произнесъл пред делегациите на 18/30 октомври 1887 г. следните думи: «Българският въпрос още не е решен, но надявам се, че и занапред ще запази вътрешния си характер и ще се реши най-накрая по такъв начин, щото желанията на българите да се изпълнят съгласно трактатите и европейските интереси». В такъв дух се изказали меродавните германски, английски и италиански вестници. Ала това не било достатъчно. Важно било да се знае какво поведение ще държи Европа, ако Русия с военни мерки поиска да отстрани княз Фердинанд. На това съмнение отговорил Калноки. «Намесата на само една държава в българския въпрос е изключено. Съгласно Берлинския договор българите имат право свободно да избират княз. Княз Кобург-Готски да отиде в България не като кандидат на някоя сила, а като български кандидат. Сега остава Портата и Силите да признаят избора».

В София дипломатическите агенти устно влизали в преговори с правителството и го окуражавали да пази реда и спокойствието, като не се бои от външна опасност. Скоро в Берлин и Виена узнали, че в Петроград един военен съвет обсъждал военните мерки, които трябвало да се вземат против непокорна България и евентуално против Австро-Унгария, ако тя би се възпротивила. Това накарало Калноки и Бисмарк едновременно да обявят във Виена и Берлин чрез официалните вестници, че има съюзен договор между Германия и Австро-Унгария, по силата на който едната страна е задължена да даде на другата военна подкрепа, ако бъде нападната от Русия. Щом това станало известно, Русия се отказала от военна намеса в България. Тя се опитала да постигне целта си по дипломатически път. Руският посланик в Цариград Нелидов подал нота до Портата, в която искал от нея да изгони «принца» от България, защото неговото пребиваване не било съгласно Берлинския договор. Стамболов обаче се бил погрижил да спечели голямата благосклонност на Турция, защото от нея, като суверен, много зависело решението на българския въпрос. На първо място той сключил конвенция за изплащане на източнорумелийския данък и с това предразположил турските кръгове. Великият везир под натиска на Русия съобщил в София: «Високата порта смята пребиваването на принц Фердинанд в София за несъгласно с Берлинския договор». Стамболов упълномощил българския представител д-р Вълкович да запита ясно великия везир: тази нота сериозна ли е или не. Инак веднага ще бъде обявена България за независима. Великият везир отговорил: «гледайте си работата, не се безпокойте от нашата нота». В това време Англия, Италия и Австро-Унгария съобщили на Портата, че не одобряват нотата й, а до българското правителство, че според тях българският въпрос ще се реши сам по себе си от българския народ.

Политически лица в София

Като разбрала, че военната намеса срещу България ще предизвика европейска война, Русия притиснала Турция за всеки случай да вземе мерки против Кобурга и Стамболов. Портата имала интерес да бъде съседна с васална България, а не с вековния си враг Русия, затова не се поддавала на нейните съвети и лесно се отървавала с думите, че «въпросът трябва да се реши от Европа». По-късно в София дошли няколко политически личности, за които можело да се предполага, че действуват със знанието на руското правителство. През 1889 г. дошъл пръв сръбският деец Н. Пашич, познат русофил, който предложил на Стамболов конфедерация между България и Сърбия въз основа на съюз срещу Турция. Стамболов съгледал в това косвен опит да го скарат с Високата порта и отказал решително. Почти същите предложения направил и гръцкият държавен мъж Трикупис. Стамболов отхвърлил и тях. По-важно било посещението на княз Дългоруков, твърде близък до императорския руски двор. Като частно лице Дългоруков посетил София, разгледал някои нейни учреждения и се представил на Стамболов, пред когото повдигнал въпроса не би ли могло да се намери път за помирение между освободителката Русия и освободена България. Русия е дала много средства и жертви за България, затова не желаела да я гледа на страната на враговете й. Стамболов отговорил, че по принцип няма нищо против едно помирение, но искал князът да бъде признат за законен и правителството за конституционно. Княз Дългоруков настоявал княз Фердинанд да напусне България, на което Стамболов отговорил отрицателно и Дългоруков си заминал. Макар в Русия вестниците да титулували княза «узурпатор», Стамболов «диктатор», все пак често намирали, че българите каквито и да са, служат вярно и ревностно на интересите си(36). Един от политическите писатели с такова мнение бил влиятелният публицист С. С. Татишчев. Той посетил София (1890 г.) и се срещнал със Стамболов. Както и Дългоруков, Татишчев казал, че в Русия желаят помирение между двете страни, но при условие, Фердинанд Кобург-Готски да не бъде княз. Стамболов изложил цялата борба на Русия против България от Съединението до този момент и сполучил да убеди руския писател, че за станалото до днес България е най-малко виновна. Татишчев сетне написал впечатленията си от София и подчертал, че руските дипломати и генерали са извършили най-голямата пакост, а българите са действали като патриоти.

Русия, без да признава княза и правителството поискала чрез германския посланик в София да й се изплати окупационния дълг. Стамболов веднага разпоредил да се изплати сумата 8 867 000 лева, което дало повод на европейските вестници да укорят руската дипломация, която не признавала правителството, а приемала от него пари.

Към края на 1890 г. дипломатическите агенти в София съобщили на правителството, че отсега нататък писмено ще влизат във връзка с него. На 3/15 ноември 1890 г. австро-унгарският посланик Буриян дал първия дипломатически обяд, на който било поканено и българското правителство. В началото на 1891 г. турският комисар в София за първи път поискал аудиенция от княза. През май същата година княз Фердинанд, макар като частно лице, бил приет от австрийския император Франц Йосиф, а следващата година (1892) и от английската кралица. През 1892 г. Стамболов бил приет в Цариград от султана на когото предложил съюз между Турция и България, но султанът отклонил предложението(37). През 1883 г. князът придружен от Стамболов се отправил към Италия да се жени. Във Виена и двамата били приети с големи почести от император Франц Йосиф. При всеки подобен случай и при всяка разходка из Европа княз Фердинанд лично и чрез роднините си ходатайствал да бъде признат от Силите, но те винаги го съветвали да чака.

Вътрешното положение в България

Първата стъпка на Стамболов, след като образувал новото министерство при княз Фердинанд, била да вдигне военното положение и да обяви избори за Пето обикновено народно събрание. Макар в министерството да влизали Стоилов и Начович, известни като консерватори, правителството обявило, че действува от името на Народнолибералната партия, чийто шеф е Стефан Стамболов, а политически орган — вестник «Свобода». Сега опозицията получила възможност да се прояви напълно. Веднага станало явно, че има «легална» и «нелегална» опозиция. Легалната опозиция признавала княза за законно избран и правела остра критика само на правителството в кръга на Конституцията и законите. Нелегалната опозиция, обратно, не признавала княза за законен, нито правителството за конституционно. Тя искала да се приеме изцяло руското предложение: князът като незаконно избран да си отиде, правителството да сложи властта си пред един руски извънреден пратеник, който да образува ново правителство и да свика ново Велико народно събрание за избиране на княз. Към легалната опозиция принадлежало либералното крило, начело с Радославов, със своя орган «Народни права», а към нелегалната — групите на Цанков и Каравелов. Първата група имала своя орган «Светлина», а сетне «България», а втората «Търновска конституция».

Групите на Цанков и Каравелов били съгласни по тезата: с Русия да се помирим, но в средствата за постигане на целите, обаче, те се различавали.

Пето обикновено народно събрание

Стамболов, стоящ твърдо на гледището, че всичко, извършено до сега, е законно и правилно, поискал да уреди движението на държавната машина съгласно Конституцията и законите. На 26 септември (9 октомври) 1887 г. той произвел избори за Пето обикновено народно събрание. В България се пръснали слухове отвсякъде, че русофилските партии, подпомагани с пари, давани на емигрантите в Цариград, Одеса, Букурещ и Белград, ще гледат да спечелят изборите и да бъдат мнозинство в Камарата, дето смятат да изкажат своята воля за Русия. Князът, не ще и дума, се страхувал от тия първи за него избори. Стамболов го успокоил и наредил на своите партийни бюра да поведат немилостива борба срещу «руските оръдия» и при опасни случаи да викат на помощ полицията. Изборите минали общо взето мирно, освен в градовете Горна Оряховица, Плевен и Хасково, където между избирателите станали сблъсквания с 25 души ранени и убити. Правителството спечелило всички мандати. В Европа, където искали да има в България мир и тишина, изтълкували това събитие, че Стамболов се ползува с народното доверие и трябва да му си даде подкрепа против руския натиск.

Легалната опозиция била огорчена от Стамболов, който не допуснал да бъдат избрани поне нейните видни хора начело с Радославов. Затова в критиките си тя станала много рязка и понякога стигала до крайности. Нелегалната опозиция в своите органи особено силно изтъквала, че князът е незаконен, режимът също е незаконен и желанието на българския народ било да се отстрани княза. Това заключение предизвикало партизаните на Стамболов да нападнат шумно печатницата на «Търновска конституция» и дома на Каравелов и да изпотрошат прозорците. Старите страсти отново се разгорели. Стамболов издигнал лозунга: «запазване живота на княза и заякчаване на неговото князуване в България». За тая цел той решил да употреби всички средства. Преустроил тайната си полиция и сполучил да внедри свои агенти навсякъде, където можело да се крои нещо против него и против княза, (или както той казвал «против България») било вътре в страната, било в чужбина (Турция, Русия, Румъния, Сърбия и т. н.). Революционер по натура, с подвижна мисъл, смел в действията си, Стамболов намерил верни хора, които навреме му известявали за всяко действие против България и винаги вземал съответни мерки, за да отбие удара.

Съзаклятническите действия на емигрантите

Цанков от Цариград се преместил в Петроград. Емигрантите в чужбина снабдявани със средства от азиатския руски департамент чрез агентствата и консулствата, искали бездруго да извършат преврат в България. Те много разчитали на русофилското настроение сред народа, мислели го за много силно, но скоро се убедили, че народна революция е невъзможна. Стамболов чрез свои лични приятели и верни партизани държал здраво в ръцете си войската и народа. Нетърпеливите емигранти почнали да устройват чети за да навлязат в България с цел да предизвикат вътрешни смутове. Такава чета била организирана от цариградските емигранти под ръководството на руския капитан Набоков и с кораб била стоварена по Черно море на българската граница. Стамболов знаел от своите агенти за тая чета и щом тя минала границата, приготвената потеря я посрещнала, разбила я в едно-две сражения и разпръснала. Капитан Набоков и другарите му загинали в боевете. Стамболов получил сведения, че в Румъния, Сърбия и дори в Русия се готвели също чети да заминат за България. Съдбата на Набоковата чета, обаче, ги въздържала. И тъй, покрай дипломатическата война от Русия, на Стамболов била обявена война от емигрантите. Затова той винаги бил нащрек. Намиращ се непрекъснато в положение да води битки, той като главнокомандуващ, съсредоточил в ръцете си цялата власт и по силата на своята буйна и революционна натура, както и по силата на обстоятелствата се превърнал в диктатор. Той заповядвал не само в своето Министерство на вътрешните работи, но и във всички други ведомства. Често вземал решения без да пита титулярите, за което влизал много пъти в конфликт с тях(38). Народното събрание го слушало и приемало законите, които той предлагал. При все това Стамболов бил склонен към помирение. По негово искане Народното събрание дава амнистия на всички политически престъпници, освен на Бендерев, Груев и още трима души. По тази амнистия Цанков можел да се върне в България, но той не направил това.

Стамболов искрено желаел да популяризира княза между народа. Той го развел първо из Южна България, дето наредил извънредно бляскави посрещания от населението, за да му докаже, че Източна Румелия не съществува и Фердинанд не е губернатор, а княз български. Също такива обиколки те направили и в Северна България. Населението, желаейки мир, искрено посрещало новия княз. Княгиня Клементина, която винаги придружавала сина си, чрез дребни подаръци успявала да печели народното благоразположение. Ако нямало вътрешни и външни смутители, страната можела бързо да стигне до омиротворение и нормален конституционен режим.

Духовенството против Стамболов и княза

Българското висше духовенство в Цариград застанало на страната на Русия. И то повдигнало въпроса: законен ли е княза? Светият синод в София също се изправил пред тоя въпрос. Понеже надделявало мнението, че князът е незаконен, митрополитите не позволявали да се споменава името му при църковното богослужение. Нещо повече: двама от владиците (Климент Търновски и Константин Врачански) не само не споменавали името на княза, но в проповедите си осъждали управлението. Стамболов, знаейки настроението на Синода, един ден заповядал на полицията да вдигне посред нощ синодалните старци от София и да ги изпрати под конвой по епархиите им, като наредил да бъде контролирана тяхната дейност. Това силно огорчило екзарха, който излязъл с протест(39). Съчувствениците на Стамболов се разгневили и често в църквите искали от свещениците и владиците да споменават името на княза, а не на руския царски дом. Ако те откажели, ставали големи скандали. За да се избегнат подобни скръбни случки, Стамболов позволил да се събере Светия синод в Русе под председателството на митрополит Григорий, човек предан на княза. Там се решило занапред във всички църкви да се споменава името на Фердинанд като законен княз.

Заговор на Паница

Покрай горните неприятности Стамболов получил през 1890 г. известие, че против него и княза се готви компромат. Наистина, по това време в столицата се събрали много младежи, бегълци от Македония, които се занимавали с политика, вестникарство и революционни проекти за Македония против Турция, но често посягали на прерогативите на българската власт. Организирани в дружество «Млада България», недоволни от Стамболов за туркофилската му политика, те издавали тайно вестник «Борба» и разполагали със средства от незнайни източници. Без да бъдат опасни за вътрешния ред на страната, с критиките си те поддържали и помагали да се засили недоволството против правителството и княза. В тия среди бил и буйният майор Паница, известен като организатор на румелийската революция, както и със смелите и неочаквани нападения срещу сърбите, извършени от неговия македонски доброволчески отряд през сръбско-българската война. Той подготвил дружината си да влезе в Македония. С този храбър човек емигрантите искали да си послужат. Той бил повикан в странство и убеден да извърши със своите хора преврат в София, като арестува Стамболов и княза. Паница се върнал в България и организирал с няколко офицери заговор, който да изпълни възложената му задача. Стамболовата тайна полиция узнала какво се подготвя и съобщила където трябва. Паница и другарите му (14 души) били арестувани и изправени пред военен съд, който осъдил Паница на смърт чрез разстрел, а другарите му на различни срокове затвор. Князът утвърдил присъдата и Паница бил разстрелян край София (юни 1891 г.).

Стрелба срещу Стамболов

Несполуката на Паница отново сепнала емигрантите. Като не можели да действат другояче, те решили да прибегнат до лични убийства. Смятали, че Стамболов единствен държи положението и щом той бъде убит, всичко ще се промени. Един таен революционен комитет в странство бил натоварен да търси убийци. Ако сполучи предприятието, комитетът бил готов да влезе в България и да застане начело на революцията. Действително за целта били наети съответни лица. На 25 март 1891 г. при градската градина те стреляли срещу Стамболов, обаче вместо него убили другаря му, министъра на финансите — Христо Белчев. Убитият министър бил погребан тържествено, а заподозрените 18 души граждани, между които бившият министър-председател Петко Каравелов и даровитият училищен инспектор Трайко Китанчев били арестувани. Военният съд след една година разследване осъдил на смърт 4 души, а останалите виновни на затвор(40).

Конспираторите пренесли действията си в Цариград. Тайфа от тамошни емигранти наела младежи революционери, които стреляли на 12/24 февруари 1892 г. срещу българския дипломатически представител д-р Вълкович и го убили. Вълкович бил много способен човек и умеел да води с турците благоприятна за България политика. Той бил един от най-важните съветници и дейци на Стамболов.

Конспирациите и убийствата превърнали впечатлителния и мнителен Стамболов в суров диктатор, който като знаел, че е осъден на смърт, живеел под защитата на специален конвой. Той не се стеснявал вече да посяга върху всички конституционни гаранции на гражданите.

Шесто обикновено народно събрание

След тригодишния период на Петото обикновено народно събрание Стамболов произвел (1890 г.) избори за Шесто обикновено народно събрание. Мнозинството представители били правителствени. Някои от русофилите, които искали спокойствие в страната, признали княза, примирили се със Стамболов и оценили неговите заслуги, постигнати с твърда ръка.

С цел да улесни задомяването на княза Стамболов се нагърбил да прокара през това събрание някои изменения в старата «светиня» — Търновската конституция. Въпросът бил много непопулярен и мъчен за преодоляване. Князът трябвало да се ожени за да създаде династия. Той бил католик и майка му, строга католичка, желаела за снаха княгиня от същото вероизповедание. Конституцията обаче (чл. 38) повелявала престолонаследникът да бъде православен. Стамболов прокарал през Шестото обикновено народно събрание закона за изменение на Конституцията.

Четвърто велико народно събрание

За изменение на Конституцията Стамболов, въпреки протеста на Русия, че посяга на православното чувство на българския народ, свикал на 2/14 май 1893 г. Четвърто велико народно събрание, на което предложил следните изменения:

1. Българският княз и престолонаследникът носят титлата Царско Височество (чл. 6).

2. Първият престолонаследник може да изповядва вярата на родителите си (чл. 38).

3. Князът има право да раздава ордени, учредени със закон (чл. 59).

4. Един народен представител се избира на 20 000 (вместо на 10 000) жители. Мандатът на събранието трае 5 (вместо 3) години (чл. 86).

5. Министерствата в България са 8 (вместо 6(41)).

За да се улесни приемането на тия изменения князът, който се бил сгодил по-рано, заминал за Италия заедно със Стамболов и там се венчал за княгиня Мария Луиза, дъщеря на Роберт Бурбонски, княз Пармски. Връщайки се с княгинята, той отишъл в Търново, дето открил Шестото велико народно събрание, което приело измененията на Конституцията.

След закриването на Великото народно събрание Стамболов, произвел избори за Седмо обикновено народно събрание (1893 г.), което се открило на 15/27 октомври. На 7/19 ноември, денят на Сливнишката победа, се получило скръбното известие, че княз Александър Батенберг починал в Грац. Стамболов предложил и Събранието решило да се пренесат останките му в София и да се положат в специален мавзолей.

Успехът на Стамболов

Макар че Стамболов воювал с вътрешните и външните си врагове, той успял да прибави и културни успехи в политическия си актив. Още при Регентството той настоял да се завърши по-бързо железопътната линия Белово — Цариброд и на 25/6 октомври 1887 г. открил с тържество тая българска част от международната линия(42). Сетне предложил на Народното събрание да реши построяването на линията Ямбол — Бургас, което започнало през май 1889 г. с големи тържества в присъствието на княза; тази линия се открила още по-тържествено през май 1890 г. от княза в присъствието на княгиня Клементина, която подарила на България един локомотив, наименуван от Министерския съвет «Фердинанд I». Княгинята била извънредно трогната от приветствията на многохилядния народ. Тактичната и мъдра майка на княза умеела да печели народната любов като благотворителка и доброжелателка. През 1893 г. била открита линията София — Радомир, като част от голямата проектирана линия София — Кюстендил — Куманово. Изобщо при Стамболов били изработени важни планове за новите линии (София — Търново — Варна — Горна Оряховица — Русе) и той настоявал да се бърза с изграждането им, защото чрез това България се издигала в очите на Европа и печелила съчувственици. Стамболов прокарал през Народното събрание срещу гаранция на новите линии държавен заем от 30 милиона, нужни за железници и за превъоръжаване на армията и сполучил да котира облигациите на борсите във Виена и Лондон, въпреки протестите на руското правителство. Русия не желаела България да бъде улеснявана парично, за да могат вътрешните мъчнотии да предизвикат народното негодувание. Тя подала нота до Силите, пред които настояла, че България нямала право да сключва заем и да залага железопътни линии съгласно чл. 21 от Берлинския договор. Английските и виенските вестници веднага защитили България като изтъкнали, че чл. 21 визира готовите турски железници, а не тия, които тепърва би построило българското правителство, защото за несъществуващи железници парични договори не се правят. И това било успех за България. През 1892 г. Стамболов съдействувал да се уреди важна земеделско-стопанска изложба в Пловдив, където се демонстрирали постигнатите в тая област успехи на България през дванадесетте години от Освобождението. Изложбата била посетена от много чужденци. По това време започнало и построяването на Бургаското пристанище и се гласувал заем от 143 милиона.

Придобивки за Македония

Въпросът за българската църква в Македония не бил решен напълно от турското управление. България добила самостоятелна екзархия още през 1870 г., но ферманът за българските митрополити в градове с българско население не бил приложен в Македония. Училища български, наистина, били открити и църковни български общини имало, но те не били официално признати от турците. Понеже българският екзарх винаги поддържал руската политика, турците не обръщали сериозно внимание на неговите справедливи искания. Стамболов и тук спечелил победи. С нота от 4/16 юни 1890 г. той поискал от Високата порта с твърде енергичен език да се задоволят законните искания на българския екзарх. Нотата произвела своето въздействие. Високата порта изпратила разрешение на екзарха за трима митрополити (в Скопие, Битоля и Охрид) и признавала официално българските училища и църковни общини. Това събитие развълнувало България, избухнала радост, проявена буйно в много събрания. То направило силно впечатление и в целия Балкански полуостров (Сърбия, Гърция и Румъния). Гръцкият патриарх енергично протестирал и затворил всички гръцки църкви с цел да унищожи българската придобивка, но не сполучил. През 1892 г. Стамболов лично отишъл в Цариград и посетил екзарха. Двамата се разбрали по външната политика на България. Сетне Стамболов поискал аудиенция от султана, която с готовност му била дадена. След дипломатическия разговор, Стамболов с убедителното си слово успял да издействува от султана три ирадета (разрешения): Първо — позволява се на Екзархията да издава църковен орган, искан 15 години безуспешно; Второ — признава се автономията на българските училища; Трето — позволява се на Екзархията да се пресели в Пера. Стамболов се върнал в България тържествуващ(43). През 1894 г. той издействал още пет облаги от султана, а именно: Първо — Портата одобрила предложенията на екзарха да се ползват българските училища със същите права както и гръцките. Второ — признала за български още 40 общини. Трето — издала берати за още двама владици (във Велес и Неврокоп). Четвърто — подарила място на Екзархията да съгради нова българска, духовна семинария. Пето — позволила на екзарха да купи имот в Пера. С тия нови придобивки българското просветително и църковно дело се засилило в Турция твърде много.

Глава XI: Падане на Стамболов

Стамболов в борбата с младите сили

Външните успехи на Стамболов радвали не само него и неговите политически приятели, но се посрещали със симпатия от всеки македонец и патриот българин. От това обстоятелство се ползувал Стамболов да устройва шумни патриотически тържества за да засили своята власт. Инициатори за тържествата били по нареждане от София окръжните управители и околийските началници. Старите партии, обезсилени от нанесените им удари, изглеждали сломени. Опозицията им постепенно отслабвала. Ала с отслабналата съпротива на старите партии духът за борба срещу Стамболов не изчезнал. Из обществената среда бликнали нови струи, буйни, енергични, дори революционни сили, които не се бояли от «желязната ръка» на Стамболов. Център на тия сили били градовете Шумен и Татар Пазарджик (днешен Пазарджик — б. р.). В Шумен възникнало през 1890 г. социалистическо течение, което се поставило в опозиция и поело борба със Стамболов. Уволненият от служба Янко Сакъзов и изпъденият учител Димитър Благоев застанали начело на това движение и почнали да издават списание «Ден». По-сетне към тях се присъединявали други младежи, които постепенно образували група със силен бунтарски дух. Тук е началото на социалистическата партия в България, за която ще говорим по-нататък.

В южнобългарския град Татар Пазарджик през 1891 г. неусетно се изявило друго течение, начело с уволнени за свободомислие гимназиални учители. То не било социалистическо и се ръководило от ентусиазирани младежи, напуснали социализма и възприели схващанията на радикализма или по-добре на руското политическо движение за широко народничество. Както социалистическото, тъй и това движение било пренесено от нашите студенти от Швейцария и от руските емигранти в България, които Стамболов търпял като борци срещу руския царизъм. Един от уволнените учители (Велчо Велчев) имал бащин имот в Татар Пазарджик, с другарите си се преселил в тоя град и със средствата на баща си можал известно време да поддържа своята група. Тук българските учители и руските емигранти основали ядро и почнали да издават списание «Лъча». Младите дейци, вярващи в идеали, въодушевени от стремеж за политико-обществена дейност, енергично се заловили за работа без да се страхуват от безграничната власт на Стамболов. Почнали да пишат огнени статии против първия министър под надслов «Злото», «Корена за злото». Покрай това били обнародвани ред научни статии по социология и естествена история. Всички тия статии се поглъщали жадно от младежта и създавали все по-голямо и по-голямо опозиционно настроение. Стамболов се отнасял към социалистите в Шумен и народняците радикали в Пазарджик с пренебрежение: «момчешки заплеси». Но когато те взели да нанасят тежки удари върху неговата власт и да атакуват безпощадно промените, които прокарвал в Конституцията през 1883 г., заглъхналата опозиция на старите партии се събудила и се раздвижила. Тя придобила енергия от буйните и безстрашни младежи. Една нова вълна, нов стремеж към свобода залял цялата страна от учениците в гимназиите до водачите на неподвижните консерватори. Стамболов съзрял бурята и поискал да предотврати вълната. Той веднага прибягнал до обикновените си средства: ръцете на полицията. Ала полицейските му мерки не дали резултати. Младите самонадеяни социалисти били готови да понесат всички страдания. Старите партии се притекли на помощ. Те насърчили младите и събрали малко средства. Едно преустройство на младото течение се наложило. Списание «Лъча» било спряно и вместо него почнало да излиза списание «Прогрес». Старите сподвижници на Стамболов, като Григор Начович, Димитър Тончев, д-р Васил Радославов, намерили добри сътрудници сред младите и почнали да издават в София вестник «Свободно слово», в който подлагали на остра критика външната и вътрешната политика на Стамболов, особено терора по изборите за Седмо обикновено народно събрание. Разярен от съвместните атаки, Стамболов засилил цензурата, напълнил затворите(44), учредил «черен кабинет» за отваряне на писма, забранил събранията, наказал безпощадно с. Садина за бунт, нареждал да се бият в затворите невинни хора. Той заповядал на полицията да стреля срещу народа в Татар Пазарджик, където правителствените партизани събрали декласирани хора и нападнали печатницата на «Прогрес», която била разрушена и буквите разпилени, за да се унищожи гнездото на «пакостното» младежко течение около сп. «Прогрес». Това станало през 1893 г.

В тая борба Константин Величков написал стихотворението «Тиранинът», което се подело от младежите и се декламирало на срещи и сборове, и особено в средата на софийските студенти. Бурята наближавала. Атмосферата почнала да става все по-задушна. Но искрата все още я нямало. Тя дошла от двореца.

Недоразумения между княза и Стамболов. Различни характери и възгледи

Стамболов поддържал княз Фердинанд като гаранция, че България ще запази своята свобода, че вътрешно най-сетне страстите ще утихнат и положението ще се легализира. При все това сближение и пълно доверие между двамата никога не настъпили. Княз Фердинанд дошъл в България със съзнание за своя аристократичен род и своето достойнство. Той бил убеден, че трябва да бъде господар на страната, да упражнява ония функции, които обичаите в чужбина и Конституцията му били отредили, а именно да бъде върховен глава и представител на България в международните й отношения и началник на военните й сили. Стамболов, възприел вече известни диктаторски похвати от Регентството, смятал, че подобно на Кавур, Гладстон, Солзбъри, Калноки или Бисмарк — трябва да управлява, а князът само да царува. И като държал в ръцете си дипломацията и войската, ревниво реагирал, щом съглеждал, че Фердинанд се опитва да обсеби тия два държавни инструмента. Фердинанд стоял на позицията, че постоянният фактор на държавата е князът. Около него, около трона, трябва да се приближи армията и от него да се определят основните направления в дипломацията. Стамболов обаче виждал себе си за отговорен фактор и не желаел да играе подчинена роля. Това било основната причина за хладината между княза и Стамболов, макар не малка роля да са играли и други причини, като различните среди, в които били отрасли, както и различната култура, ум и чувства. Единият бил аристократ от голям кралски род, със силно развит усет към високите изисквания в бита и церемониалността, а другият бил син на обикновен еснаф, отраснал по пейките на революционните клубове, с енергия на апостол, разбиранията на революционер и похватите на деспот. Самолюбието на господаря и самолюбието на президента се срещнали още отначало, ала предвид външната и вътрешната опасност трябвало да се търпят. На първо време князът се виждал безсилен пред Стамболов, когото между другото поддържала и европейската дипломация, защото била убедена, че само той може да опази реда и спокойствието в България. Князът бил нов, незапознат с нравите на народа, чужд за войската при тогавашното й настроение, без връзки и влияние в политическите среди, които не познавал.

Конфликти

Фердинанд се сближил със Стоилов и Греков, като по-умерени и по-благоразумни политически мъже. Той често се съветвал с тия двама министри, което не оставало незабелязано от завистливото око на първия министър, а и скоро настъпили събития, по които се появило остро разногласие между княза и Стамболов. Било подигнато съдебно преследване срещу майор Христо Попов, победител при Гургулят, близък офицер на двореца. Князът и консерваторите министри не желаели Попов да бъде съден и оскандален, понеже обвиненията срещу него били несериозни. Наопаки, Стамболов искал и прокарал съденето. Князът отстъпил. Имало и друг случай. Над двореца както преди се развявало държавното трицветно знаме съгласно Конституцията: златен коронован лъв на тъмночервено поле. На 1 януари 1889 г. княз Фердинанд издигнал ново знаме, в което били преплетени с ярки багри знаците от герба на кобургготската фамилия. Това произвело лошо впечатление и Стамболов трябвало да дава подробни обяснения, тъй като и в правителствения орган били казани обидни думи за княжеското знаме. Стамболов подал оставка, но после отстъпил. Фердинанд победил. Трети случай. През 1892 г. князът неочаквано от никого издал рескрипт до канцлера на българските ордени, с който се създавал Народен орден за гражданска заслуга. Рескриптът бил подписан от княза и преподписан от частния му секретар като «канцлер на българските ордени». Такова нещо в Конституцията не се предвиждало и раздразнило всички, които поддържали, че Конституцията трябва да се пази, а тя изрично забранявала ордени за граждански лица(45). Стамболов, изненадан от тая наредба, поискал аудиенция при княза и поискал да се спре изпълнението на рескрипта, защото не желаел да носи отговорността. Понеже князът не отстъпил, Стамболов си подал оставката. В отговор на това князът му съобщил, че ако не се приемат ордените ще напусне България. След дълги преговори орденът се приел и Стамболов запазил мястото си. Конфликти много по-често настъпвали между княза и Стамболов по външната политика. В такива случаи и двамата заплашвали с оставка, но споровете завършвали с мир. Князът не намирал още за своевременно да приеме оставката и да уволни Стамболов, защото се боял от вътрешни размирици, тъй като неговото положение не било достатъчно закрепнало, а и Стамболов нямало да стои мирен. От друга страна и Стамболов отстъпвал пред заплахата, че князът ще напусне България, защото помнел безкняжието. Князът настоявал да се действа в Европа и пред Русия за неговото признаване. Чрез влиятелните си роднини във Франция той вярвал, че ще успее да склони руския двор на отстъпки. Стамболов много добре разбирал, че за да настане помирение между княза и руския двор, трябвало него да отстранят от управлението. Това Стамболов не можел да приеме и се обръщал само към Високата порта за признаване на княза. Консервативните министри Начович и Стоилов държали страната на княза за помирение с Русия и се обявили против Стамболов. Князът искал в краен случай да се обяви България за независима и по тоя начин да няма нужда от никакво одобрение. Стамболов се противопоставял, защото това щяло да оскърби Портата и тя би станала враг на България. Консервативните министри, стигнали до пълно разногласие със Стамболов по въпроса за помирение с Русия, на което много държал князът, а също и по вътрешното управление на първия министър, се оттеглили от министерството (1888 г.). Това ожесточило Стамболов още повече и увеличило страховете му за неговата сигурност. В двореца се получавали от цяла България оплаквания против насилията от полицията по изборите. Княз Фердинанд изпращал оплакванията на Стамболов. Тоя факт много го дразнел и той веднъж казал в двореца: «Такива оплаквания имаше и по изборите на онова Велико народно събрание, което избра Фердинанд за княз на България».

Князът се обидил от тия думи, но ги премълчал. На една среща той се оплакал на германския император Вилхелм II, който му отговорил: «Аз се отървах от моя заповедник Бисмарк, ти кога ще се отървеш от твоя Стамболов?». Тези думи насърчили княза в борбата със съветника му.

Стамболов в оставка

Стамболов без знанието на княза, който бил в странство, отишъл в Цариград, издействувал от турците посочените вече църковни придобивки и устроил шумни тържества с цел да манифестира своята популярност. В същото време Фердинанд от своя страна, без знанието на Стамболов, чрез руския посланик във Виена Лобанов влязъл в преговори с руския двор. Стамболов сметнал това за бламиране на неговата политика и подновил оставката си с надежда, че няма да бъде приета. С телеграма до окръжните управители и партийните бюра той поискал подкрепа против княза. Демонстрация в полза на Стамболов била направена. Князът разбрал похватите на своя съветник и се подготвил да приеме оставката му без опасност за себе си. Той подшушнал на опозиционните шефове да се сближат и насърчил опозицията да засили дейността си по вестници и с агитации, та да може да поеме властта. Консерваторите се сближили с Радославов и подпомогнати от младежта в Шумен и Татар Пазарджик открили чрез вестниците съкрушителна война на Стамболов, като знаели, че князът не ще допусне да бъдат арестувани. От друга страна князът се обградил с верни офицери и назначил предан на трона офицер за министър на войната (Рачо Петров). Когато всичко било готово, князът съобщил на Стамболов, че приема оставката му. Като ужилен от оса, от болезнено честолюбие или от заблуда, че без него България ще пропадне, Стамболов реагирал остро, свикал митинг пред къщата си и поискал чрез улични демонстрации на своите партизани и специално събрани шайки, предвождани от неговата полиция, да се наложи на княза. Обаче решителните студенти, социалистите, много други младежи и смели граждани, на които Стамболовият деспотизъм ужасно тежал, защото им бил причинил морални и материални злини, се вдигнали като стена. Почти навсякъде се чували възгласи: «Долу Стамболов! Долу тиранинът!». Станали големи сбивания на площад «Александър I» пред двореца. Стамболовите партизани, заедно с наети уличници налетели върху студентите с къси сопи в ръце. Започнала страшна разправа. Но войската била в ръцете на княза. В един миг кавалерията по заповед на военния министър Рачо Петров пристигнала в галоп, разпръснала Стамболовата сбирщина и обезоръжила полицията, която водела противокняжеската демонстрация. Младежта три дни буйствала из града и ловила шпионите на Стамболов.

Князът повикал д-р Стоилов и го натоварил да състави нов кабинет. Това станало на 18 май (1 юни). Лозунгът на новото правителство бил: «Свобода и законност, ред и признаване на княза». Стамболов се затворил в дома си, яростен като тигър, пазен с войници от народното отмъщение. Сетне той поутихнал малко, получил благодарствен рескрипт от княза и се явил на прощална аудиенция, посрещан и изпращан по улиците от неприязнени викове.

Стамболов и другарят му Димитър Петков се обявили в опозиция на Стоиловото правителство и чрез в. «Свобода» открили лична война на Фердинанд(46). С несдържани думи и буен темперамент Стамболов се готвил бързо да възвърне изгубеното си влияние сред народа. Той издал позив към търновчани и ги поканил да му останат верни, като им спомнил благодеянията, които направил на родния си град. Но Стамболов не се задоволил само с вътрешна борба. Той поискал паспорт за странство, където мислел чрез приятелите си дипломати да се бори срещу русофилската политика на княза. Правителството обаче отказало да му издаде искания паспорт и го поставило под надзор, като посочило, че скоро щял да бъде даден под съд за своите престъпления.

Новата борба на Стамболов отново раздразнила личните му врагове, които решили да го погубят. Година след падането му (2 юли 1895) наемни убийци причакали Стамболов и посред бял ден го съсекли в София на ул. «Раковски» въпреки усилията на телохранителя му да го спаси.

Оценка на Стамболовата система и дейност

Стамболов бил крупна политическа личност. Нямал дълбоки познания, но бил човек с голяма енергия и силна воля. На народна служба той постъпил като революционер при Ботев и Каравелов още в Румъния на 21–годишна възраст. В споровете между Каравелов и Ботев във Букурещ решително взел страната на Ботев и се канил да убие Каравелов. През 1875 г. той и Ботев напечатали сбирка от свои революционни стихотворения, пълни с огън против тираните. Много от неговите песни, които той често сам пеел, станали маршове на априлските въстаници през 1876 г. Той бил главатар на Старозагорското и после на Търновското революционно окръжие.

След Освобождението Стамболов станал адвокат в Търново. Бил голям борец за либерална конституция и носил бял калпак, като знак на безграничната свобода.

По време на Пълномощията, когато Каравелов и Славейков били в Пловдив, а Драган Цанков заточен във Враца, той единствен, с голяма смелост и решителност, водил борба срещу министъра на вътрешните работи Ремлинген. С енергията си, безкрупулността и красноречието си се издигнал до председател на Народното събрание и сам се обявил за регент. Той не се стремял към държавна служба, не желаел министерски пост. Събитията наложили и те го улеснили да върви към диктаторство. Също така и чужди дипломати го поддържали в тия домогвания.

След седемгодишно управление като конституционен министър той станал вече невъзможен. Не се спирал пред нищо и поставял своето «вътрешно убеждение» по-горе от всеки закон. Мнителен за своята личност, ожесточен към противниците си, скаран с много свои добри другари и дейци, напуснат от напредничавата интелигенция, той получил епитета «тиранин». Ходил винаги със силен и бляскав конвой, който всявал страх на всекиго. Шпионите му обикаляли всички улици и прониквали в домовете. Вярно е, че бил осъден на смърт от враговете си, но той не съумял да действува така, че да омекоти нажежената атмосфера или да се оттегли навреме от властта. Ако бил отстъпил когато забелязал голямото недоволство, политиката му нямало да пропадне. Тя щяла да се продължи от К. Стоилов, но вече с други средства.

Велик бива един държавен мъж, когато е носител на велики добродетели. Една от тях е да познава кога неговата власт е народополезна и кога вече става вредна (Кавур, Гладстон, Криспи, Гамбета).

Стамболов нямал тия върховни качества. С безотчетните фондове разполагал като с лични пари; той първи почнал да подкупва вестникарите в България и в чужбина, харчил винаги повече, отколкото получавал като заплата.

Стамболов имал дарбата да увлича след себе си много хора. В личните си отношения бил демократичен и приятен. Ала той не се ползувал винаги от тези свои дарби, а предпочитал да остави приятели и противници да извършат някакво престъпление за да ги държи след това в ръцете си. Той не се колебал да заплашва и народните представители, когато се опитвали да му се противят. Веднъж в речта си ги нарекъл «куци кончета» и добавил: «Аз съм ви избрал, ако не слушате, ще ви пратя по домовете ви». Когато близкият му приятел Димитър Петков поискал да му се възпротиви по изменението на Конституцията, Стамболов извикал: «Ще вържем попа, да е мирно селото».

Безспорно Стамболов има големи заслуги. Той умирил развълнуваната страна, създал вътрешен ред, погрижил се да улесни търговията, и производството, запазил България от външна опасност, като укрепил трона на държавния глава, разчистил страната от разбойници, организирал боеспособна и патриотична армия, силна власт, издигнал културно държавата. Стамболов строил железници и пътища, грижил се за народното образование чрез защитата на Живковия закон. За Македония той издействувал няколко митрополити и други общинско-просветни придобивки.

Глава XII: Помирение с Русия

Д-р Стоилов и Народната партия

В новото министерство на д-р Стоилов влизали Начович и д-р Радославов. Това бил коалиционен кабинет. Пряката задача на тоя кабинет била да създаде в страната условия за конституционно управление и да помири България с Русия като консолидира външното положение на Княжеството без нови сътресения и нови жертви. Първата стъпка на правителството била да освободи затворените по делото на Белчев и Паница. Митрополит Климент, който, както знаем, за негова остра реч, казана в църква против княза, бил изпратен на заточение в един балкански манастир, бил също освободен. Но Каравелов още стоял в Черната джамия, защото имал съдебна присъда, а той не поискал да подаде заявление за помилване. На Цанков също не било разрешено да се завърне, защото не признавал княза. За да си създаде опора Стоилов образувал нова партия от лица, некомпрометирани до това време. Общото народно доверие му дало големи възможности и той можал да групира около себе си по-добрите и умерените хора от всички други партии. Новата партия се нарекла «Народна», като провъзгласила, за шеф Стоилов, а за партиен орган в. «Мир». По време на изборите, които се произвели на 10/22 септември 1894 г. за Осмо обикновено народно събрание се появили разногласия между Радославов и Стоилов. Радославов напуснал кабинета с партията си и се обявил в опозиция. Вместо него към Стоилов се присъединили умерените цанковисти и «съединистите» от бившата Румелия, както и емигрантите, които се завърнали от чужбина. Народното събрание гласувало широка амнистия.

Заедно с промяната на режима вътре в страната, променила се и отрицателната външна политика към Русия. Князът потърсил безопасен и достоен начин да се помири с освободителката. Това отговаряло на желанията на българския народ, а се искало и от Европа, която както обикновено живеела под тежестта на голяма заплаха от война. Докато бил жив Александър III, Фердинандовата политика към Русия нямала почти никакви изгледи за успех. Но царят се поминал на 18/1 ноември 1894 г. и вратите за помирение се отворили. Новият руски император Николай II бил склонен към това. След посредничеството на френски дипломати и на руския посланик във Виена Лобанов-Ростовски руският цар се съгласил да приеме депутация начело с Климент, изпратена от българското правителство. Депутацията била приета добре и нейната мисия дала резултат. Николай II се съгласил да признае княз Фердинанд и да се възобновят добрите отношения между Русия и България при условие престолонаследникът да премине в православно вероизповедание. Въпреки голямата съпротива и огорчението на възпитаните в строго католичество княгиня Мария Луиза и Клементина и въпреки спънките от страна на папата, Фердинанд решил да изпълни желанието на Русия. Повикани били и дошли двама паши, представители на султана. От Русия пристигнали редакторите на най-главните и меродавни вестници. На 2/19 февруари 1893 г. в присъствието на генерал Кутузов, като възприемник, пратеник на руския цар, екзарх Йосиф, специално дошъл за случая от Цариград, извършил в софийския съборен храм миропомазването на престолонаследника княз Борис по православен обред. С това помирението станало. Русия вдигнала своето veto относно законността на княз Фердинанд. Европа изразила своето съгласие. През март 1896 г. Високата порта изпратила в София султански пратеник, който поднесъл на княза два фермана: с първия го признала за княз на България, а с втория го обявила за управител на Румелия. След това княз Фердинанд посетил като държавен глава султана, руския цар, председателя на Френската република и другите европейски дворове, където бил тържествено приет. По този начин, след деветгодишна борба, търпение и такт, княз Фердинанд консолидирал своето положение и България тръгнала по пътя на мирното културно развитие. Цанков се върнал в България и се явил на аудиенция при княза. Дадено било право на Бендерев, Груев и Димитриев да се завърнат и постъпят в българската войска със зачитане на старшинството за времето, прекарано на руска военна служба. От тримата инициатори в съзаклятието на 9 август постъпил в българската войска само Радко Димитриев. И други военни емигранти се завърнали и помирили с новото положение.

От това време отношенията между Русия и България чак до 1913 г. били нормални и приятелски. Русия ценяла вече България като самостоятелна и не се намесвала повече във вътрешните работи на Княжеството. За да изрази своята благодарност към руския народ, България с течение на времето съградила в Плевен великолепен мавзолей, дето били прибрани костите на загиналите руски войници през руско-турската война. Издигнат бил и грандиозен паметник на Царя Освободител Александър II в София на площада пред Народното събрание.

Тази политика на България с нищо не дразнела западноевропейските държави, защото страната била дала вече доказателства, че няма да служи за мост на чужди интереси. Легитимното влияние на Австро-Унгария било запазено и България при всички правителства имала коректно поведение към двойната монархия. Без да прави каквото и да било различие между България и Румелия, българското правителство запазило пълен суверенитет във всички конвенции (заеми, пощи, търговия, железници и т. н.), които свързвали страната с другите държави.

Глава XIII: Политическо и партийно развитие в България след Стамболов

Партии и княжеска власт

Настъпил нов период в живота на българската държава, нова ера на вътрешното развитие и стремеж за външен стабилитет. Князът вече участвувал активно във външната политика и държал в своите ръце военната сила на България. С първия инструмент следял движението на европейската дипломация, а с втория охранявал своя трон и поддържал самосъзнанието на народната защита. С ред реформи военните сили се преустройвали системно и последователно с оглед да се изгради здрава народна отбрана и се създаде фактор за постигане на националния идеал. Партизанските влияния сред офицерството изчезнали и всичко било устремено към служба на отечеството.

Във вътрешния политически живот на страната царяла голяма разпокъсаност на управляващите партии, които се обезсилвали като отричали пред народа почтеността и народополезната дейност на противниците си. Поради това поддръжниците им в голямата си част не били постоянни, а преминавали лесно от една партия към друга, било за лична облага, било от разочарование, било увлечени от общото настроение. Това колебание в състава на партиите улеснявало княз Фердинанд да заеме високо положение, твърде изгодно за неговите прерогативи. Аристократ и властолюбец, с автократични похвати, той полагал всички усилия да държи партиите в ръцете си. Фердинанд обичал да казва, че иска в България да се развиват само две партии със сериозни различия в техните програмни принципи. Като споменавал често за нестабилното вътрешно положение на малките балкански държави и краткия живот на кабинетите, князът по примера на румънския крал Карол желаел и България да има две партии: консервативна и либерална, които взаимно да се контролират и да държат властта за по-дълги периоди. В същото време Фердинанд се боял от силните партии, които можели да му се налагат и поради тая причина гледал да ги дели и обезсилва. Затова той разполагал с много средства, а най-вече обещанието за власт. Съкровеното желание на княз Фердинанд било в България да има силно консервативно течение.

Обаче стабилна консервативна партия в истинския смисъл и думата в България не можала да се образува и закрепи. От старите консервативни водачи д-р Стоилов станал шеф на Народната партия, а Начович работил съвсем свободно и независимо от всякаква партия. Начович участвувал в правителства само тогава, когато имало да се разрешава на практика някаква негова политическа идея.

Народната партия, под шефството на д-р Стоилов и след смъртта му — на Гешов, състояща се повече от заможни граждани и селяни (крупни търговци, индустриалци, банкери, земеделци, селски кръчмари и първенци) привлякла старите консервативни елементи, но под влиянието на младите си издънки не вложила във вътрешната си политика изключително консервативни тежнения. Тя не приела идеята за Сенат въпреки съвета на някои нейни членове; отхвърлила двойната изборна система, не била съгласна с големи ограничения на печата и на събранията. Като всяка имотна класа тя държала предимно за реда, но не можела да се противи на силното прогресивно течение в народа и узаконила ред либерални положения; тя внесла подобрения в избирателния закон, а по-късно приела в съюз с прогресистите пропорционалната изборна система, която сполучливо заменила толкова опорочената по-рано мажоритарна система, практикувана злощастно 30 години в България. Най-сетне събитията така се стекли, че въпреки миролюбието си, тя била принудена от общонародното настроение да обяви война на Турция през 1912 г.

Либералите постепенно се разцепили на три фракции: народолиберали под шефството на Димитър Петков, заместник на Стамболов; либерали под шефството на д-р Радославов и младолиберали ръководени от Димитър Тончев. Тези партии имали актив от много модерни закони и наредби за страната, но в управлението си често изпадали в крайности и ставали потисници и реакционери, защото в желанието си да задържат властта посягали върху конституционните права на гражданите. Срещу недоволните те не умеели да действуват по друг начин освен с брутална сила, с ограничение на печатното слово и с разни насилнически средства в името на «държавната дисциплина». Смятайки себе си за истински патриоти, те нямали доверие на другите партии по въпросите на външната политика и допускали, че България може да бъде продадена от българи «руски оръдия». Във вътрешната политика либералните фракции нямали съществени различия в своите програми. Главните причини за делението им били личностите, честолюбията на отделни лица, липсата на висок морал у партизаните им, надпреварването за държавни и изборни служби и за използуване на повече държавни и обществени блага.

Либералната партия в трите си фракции смятала себе си за национална партия, носителка на завета за обединение на народа. Още в началото, когато не била разделена, тя високо прокламирала девиза за Санстефанска България и по нейно решение бил поставен надпис над входа на Народното събрание «Съединението прави силата».

Прогресивно-либералната партия при Цанков се придвижила в консервативна посока, поискала да се въведе Сенат, предложила ред ограничения в общото народно образование, в което Цанков настоявал да намеси и духовенството. Когато д-р Данев заместил Цанков, партията се отърсила от консервативните тежнения и се сближила с Каравелов. Двете партии се отличавали с умереност в законодателството, не посягали върху гражданските и политическите права и свободи във вътрешното управление.

Социалистическата партия се проявила по време на Стамболовото управление. В България нямало още оформено работничество, нито пролетариат, и всъщност социалистическото движение се пренесло готово отвън към 1888 г. То осенило чувствата и ума на отделни млади хора, които постепенно образували социалистически групи и гнезда в някои градове през 1891 г. Макар че почва за социализъм в България още нямало, социалните идеи от Русия, Германия и Швейцария дошли в страната чрез студентите и завършилите там своето образование. Ученията на първите социалисти се превеждали и се разпространявали в България с желание да се обясни и нашия политико-обществен и икономически живот съгласно схващанията на западните социалистически автори. В Шумен от януари 1891 г. почнало да се издава под редакцията на Янко Сакъзов списание «Ден», което станало носител на социалистическите идеи. Повечето от статиите били преводни от първокласни социалистически автори. Покрай Сакъзов и Благоев, като виден млад социалист още в зората на българския социализъм изпъкнал Кръстю Раковски. Студент в Швейцария, той се издигнал между социалистите и като способен кореспондент на сп. «Ден». В тогавашната угнетителна атмосфера на Стамболовото управление социалистическите идеи за пълно равенство, за голяма свобода, за достигане на обществена наредба без експлоататори и без експлоатирани, без тирани и притеснители, привличала голяма част от младежите. За тях се печатали статии, брошури и листовки. С възмъжаването, с придобиването на вкусове и стремежи, бившата социалистическа младеж се отдалечавала от социализма и се преливала в другите партии, следвайки своите нови настроения, амбиции и кариеристични стремежи. Социалистите водели голяма борба против Стамболовата тирания и за свалянето му имали безспорни заслуги. Социалистите се оформили в стройна партия едва след падането на Стамболов — през 1894 г. Първият техен конгрес се свикал на 10 юли с. г. от 44 делегати. В тоя конгрес се дало и пълното наименование: Работническа социалдемократическа партия.

Девет години социалдемократическата партия работила без деление. Ала нейните конгреси били винаги буйни и в тях рязко се забелязвало дясно и ляво крило с непрестанен кипеж от разномислие. През 1903 г. партията се разделила на две: широки социалисти — под водителството на Янко Сакъзов и тесни социалисти начело с Димитър Благоев, подпомогнат от младия талантлив и остроумен оратор Георги Кирков.

От посочените осем партии Народната и Прогресивната във външната си политика поддържали, че България трябва да насочва политиката си в съгласие с Русия. Тия партии носили русофилски тежнения. Русофилството обаче на Народната партия под шефството на д-р Стоилов не било безусловно. Стоилов не обичал руските «порядки» и руската неподвижност. И той, като Начович, казвал: «Нека да бъдем добре с Русия, като наша освободителка, съплеменна Велика сила със значение за бъдещето на България, но да стоим далече от нейния империализъм и нейната вътрешна гнилост». В Народната партия преобладавало едно особено течение — славянофилство, ръководено от Стефан Савов Бобчев. Това славянофилство под влиянието на чешките, полските и други западни славянски дейци често се отклонявало от официалното руско славянофилство и се развивало на свободолюбива почва с тенденция да се постигне славянско обединение, но при условие всеки славянски народ да запази своята свобода, език и духовни различия. То изтъквало принципа: «Не е славянин този, който владее и потиска друг славянин». Израз на новото славянско единение бил славянският събор, който през 1910 г. станал в София. Макар на тоя събор да отсъствувало демократическото течение на Милюков в Русия, все пак се взели твърде полезни решения. Това гледище било в разрез със разбиранията на старите руски славянофили, които поддържали: самодържавно управление, православно вероизповедание и руски език като общ официален език за всички славяни.

Прогресивната партия под шефството на д-р Данев била безусловно русофилска. Първите хора на тая партия нито за миг не допускали, че някога интересите на България биха могли да не съвпадат с интересите на Русия. Според тях нямало място за избор. България безусловно трябвало да следва съветите на официалната руска политика и да изпълнява всичко, което се поръча от Петроград, защото Русия «не може да не желае доброто на България». Любимата фраза на д-р Данев била: «Ние с Русия политика не правим».

Демократическата партия си запазвала свобода по външната политика, но имала руски тенденции. Тя била готова да върви с Русия, но «да прави политика», тоест да иска съгласуване на българските интереси с руските. Тая партия имала предпочитания към западните народи (Франция и Англия), клоняла изобщо към тъй наречения «Съглашенски съюз».

Либералните партии били по начало против Русия (русофоби). Вземайки повод от някои събития в миналото (изпъждане на Батенберг, неодобрение на Съединението, намеса на Каулбарс и т. н.), те били убедени, че Русия не желае самостоятелна и обединена България, защото това би й попречило да се настани в Цариград, а ако пък се настани там България нямало да запази своята пълна свобода. Тая идея постоянно се внушавала от немските политици и поради това българските либерални партии били за тясно сближение с Австро-Унгария и Германия.

Социалистическите партии стояли на позициите на интернационализма и се водили от настроението на руските или германските социалисти.

Личен режим

Българските политически партии във взаимните си вражди, в безогледните си обвинения внасяли известен песимизъм в народните среди за собствените сили и способности по устройството на държавата. Княз Фердинанд, ползувайки се от тая партийна разделеност, взаимни непримирими ежби и обвинения, имал много долно мнение за българските партии и характера на партийните водачи. Убеден, че те не представляват здрава народна сила, князът се заел сам лично да ръководи управлението при условията, които му давала българската действителност. Като не срещал силни партии, Фердинанд обсебил широка власт, която постепенно се превърнала в личен режим. Държейки здраво в ръцете си външната политика и войската, той прокарвал във всяко министерство своите искания. Най-малко той поставял във всеки кабинет за военен министър свое доверено лице, а освен това имал по един двама министри — негови хора, най-често безпартийни, които всякога по негово желание можели да подадат оставка за да предизвикат министерска криза. В такъв случай Фердинанд лично решавал съдбата на кабинета без да гледа волята на Народното събрание.

За съществуването и засилването на личния режим помагали самите партии, защото те открито се клеветели пред държавния глава, усмихвали се, когато той ги хвали, сърдели се, когато уволнявал техните министри или не ги издигал скоро на власт.

Като не се доверявал на своите министри, които нямали връзка с външните дипломати, княз Фердинанд изявил своите големи амбиции да играе ръководна роля и във външната политика. Той избирал пълномощните министри при чуждите дворове и ги задължавал лично да му изпращат рапортите си. Пред Европа той искал да минава за дипломат. Често казвал: «Aз съм дробът на България». Покрай своите лични интереси, той, няма съмнение, се грижил и за интересите на България, особено за положението на македонските българи, както и за изглаждане на мъчнотиите, които се появявали между нашата и някоя друга страна. Във вътрешната политика князът пряко се намесвал в управлението на железниците, телеграфите и пощите. Искал от министрите да гласуват и суми за разходките, които правил из чужбина, за личния си двор в България. Старите партийни шефове знаели тия слабости на Фердинанд и безропотно задоволявали исканията му. Желанията и борбите на левите партии да заставят княза да царува, а правителството да управлява оставали далечен идеал.

Глава XIV: Финансови и други проблеми

Министерство на д-р Стоилов

От 1894 до 1908 г. за 14 години княз Фердинанд сменил десет кабинета; някои от тия кабинети изгубвали властта по собствена слабост и сторени грешки, а други по гнева на княза.

Управлението на десетте кабинета може да се очертае така: министерството на д-р Стоилов от новообразуваната Народна партия (18 май 1894 до 20 януари 1899 г.) консолидирало Княжеството външно. Князът бил признат от всички и България влязла в нормални дипломатически и търговски отношения с държавите. Вътрешно правителството се стремяло полека лека да въведе законност, свобода и ред(47), да създаде спокоен конституционен живот след прекараните дванадесет бурни години, да засили финансите на страната и земеделието. По това време имало млади българи, които завършили висше земеделско образование в Чехия и другаде. Като се върнали в България те поискали да приложат своите знания за да изведат българското земеделие от първобитното му състояние и да го насочат към машинно стопанство, към нови способи за лозарство, пчеловъдство, скотовъдство и т. н.

Но очакваният мир и желаното спокойствие не настъпвали. Турското управление в Македония и Одринско било лошо. Недоволството на българското население в тия области избухнало. Организирани били тайни революционни комитети вътре в Македония и вън от нея още през 1893 г. През 1895 г. се появили първите въстанически чети. Всичко това вълнувало страната и смущавало вътрешния ред особено след прииждането на много тракийски и македонски преселници.

Опозиционните партии се възползували от тия вълнения и укорявали правителството в мекушавост към Турция, понеже д-р Стоилов казал в една своя реч алегоричната фраза: «ключовете на външната българска политика се намират в Цариград». На същото гледище стоял и неговият стар приятел Григор Начович. И наистина, с продължителни преговори Стоилов убедил Портата, че недоволството на българското население в Одринско и Македония би намаляло, ако тя разшири правата на българите. Така той сполучил да добие от султана (1897 г.) два нови берата за български владици в Дебър и Струмица.

Във вътрешната си политика Стоилов се стремял към мир и реформи. Но в Народното събрание, след като Радославов с хората си се обявил в опозиция, той нямал достатъчно и сигурно мнозинство. Това го принудило да разтури VIII народно събрание и да произведе нови избори. В това IX събрание били гласувани закони за пълна и стройна мрежа от железници с оглед нуждите на страната и двете нови пристанища — Варна и Бургас. Финансовите затруднения се увеличавали, защото две-три години поред имало наводнения и плодородието било съвсем слабо. Железниците на Източната компания в Южна България пречели на общата държавна тарифа и на търговията, понеже отвличали българските стоки към Дедеагач, а Бургаското пристанище оставало празно. Министърът на финансите Теодор Теодоров се опитал да откупи железниците, които били на българска територия, от Нова Загора — Търново-Сеймен — Пловдив до Саран бей, но не успял. Тогава той прокарал през IX народно събрание закон за построяване на българска линия по лявата страна на Марица от Пазарджик — Пловдив — Чирпан до Нова Загора, успоредна на линията на компанията, с цел да отвлече стоката и пътниците за Бургас. Търгът за железниците бил произведен и строежът почнал. Компанията по-рано мислела, че българите само заплашват, но скоро видяла, че нейната линия може да остане без трафик и нейните акционери се заели да попречат на българското правителство да осъществи своя план. Виенските банки, заинтересувани в Източните линии, отказали да довнесат срочните уговорени суми по заема от 143 милиона, направен още от Стамболово време и с това лишили България от пари за въпросната линия. Отказът създал големи парични мъчнотии в страната. Настъпила криза. Ажиото се повдигнало на 15%. За да поправи положението финансовият министър Теодоров уговорил заем от Германия. Това принудило Източната компания да стане по-отстъпчива и Теодоров сполучил най-после да я убеди да продаде за 24 милиона лева железниците на България. Народното събрание приело заема и одобрило покупката на линията. Обаче опозицията се обявила с буря от викове и протести срещу покупката. Негодуванията на партизаните, чиято цел била да смъкнат правителството без оглед на средствата, се пренесло и между народа. Повдигнали се обвинения против правителството в лична заинтересуваност(48). Стоилов, чувствителен за своето име и достойнство, поднесъл през януари 1899 г. оставката си на държавния глава с мотива да възложи наболелите въпроси за окончателно решение на друго правителство.

На 19/31 януари починала княгиня Мария-Луиза. Княз Фердинанд, с тревогите си около болестта и смъртта, не бил готов да приеме оставката на кабинета, макар че и сам той подозирал Теодоров в някакви сделки. Стоилов обаче настоял за оставката и без да чака указ напуснал министерството. Фердинанд много се ядосал и намръщено казал, че «министрите не трябва да напускат властта, когато искат, а когато на княза е угодно да приеме оставката им». И действително той наложил по-нататък нов ред — министрите да работят, докато князът образува нов кабинет.

Правителството на либералите (18. I. 1899–9. I. 1901 г.)

Фердинанд вече лично почнал да образува кабинетите. Той повикал бившия консерватор Греков сега шеф на Стамболовата партия и го натоварил да състави кабинет с помощта на д-р Радославов. По този начин се образувал коалиционен кабинет от народолиберали-стамболовисти и либерали-радослависти. По-силното крило било на радославистите, но князът не приел Радославов за министър-председател, понеже той минавал за краен човек и не управлявал спокойно. Бил наложен Греков като тактичен, умерен политик с тежест пред европейските дипломати. Д-р Радославов обаче си знаел работата. Той взел Министерството на вътрешните работи, променил персонала във всички административни и изборни учреждения и на изборите направил много свои партизани народни представители. Греков се оказал в малцинство и подал оставка. Радославовите партизани настоявали за министър-председател да бъде назначен шефът им, но Фердинанд и този път не го приел. Вместо него назначил Тодор Иванчов. Душата на правителството обаче бил д-р Радославов, който имал относително мнозинство в новото Народно събрание, десето по ред. Радославов сметнал, че това мнозинство все пак не е надеждно и прибягнал до една, мярка, която не била практикувана по-рано тъй грубо, а именно: касирал под разни предлози голяма част от опозиционните представители и така си осигурил здраво мнозинство в Камарата.

Първата работа на новото правителство била да спре по искане на австрийците постройката на линията Пазарджик — Нова Загора наречена «успоредна». Заемът на Тодоров също бил изоставен. Но България имала въпиеща нужда от заем. Новият министър на финансите, Тенев с подкрепата на княз Фердинанд и роднините му във Виена, уговорил нов заем от виенските банки, но при условия твърде тежки и със задължение да се откупят Източните железници на много по-висока цена, отколкото уговорената от Стоиловото министерство. Тоя заем и тая покупка предизвикали още по-голямо негодувание сред народа. Правителството се видяло в чудо и решило да потърси средства вътре в страната, като въведе в натура десятък върху зърнените произведения, които през 1900 г. били в голямо изобилие. Приел се закон, построили се дъсчени хамбари и се купили от Германия за превоз на храните стари вагони, които опозицията и народа обявили за «гнили».

Поява на Българския земеделски съюз

Въвеждането на десятъка раздразнило твърде много селската маса. Партиите се възползували от това и устроили повсеместни протестни събрания и митинги срещу правителството. В недоволството на селските среди се долавяло вече някакво идейно течение. Селски учители с възприети идеи от социалистите, синове на земеделци, започнали агитации против старите партии, които се редували на власт, обвинявали се едни други, но малко правили за селското население, което продължавало още да тъне в първобитност и невежество. Безплодните 1897, 1888 и 1899 г. много допринесли за разрастване на това движение. Агитацията почнала от няколко места: Драгиев в Южна България, Церковски в Търновско, Забунов в Русе и агрономът Корманов в Плевен. През декември 1899 г. се положили основите на земеделско сдружение, което се провъзгласило за неутрално и си поставило за задача просветата и икономическото издигане на българските селяни(49).

През 1900 г. имало голямо плодородие и селяните предвиждали да покрият загубите си от предходните три безплодни години. Обаче «десятъкът» омразен още през турско време «имал за цел да отнеме печалбите на земеделците», както тогава учила опозицията и настройвала селяните против разпоредбите на Радославов. В тая обстановка селските учители агитатори и някои агрономи успели да организират земеделците, основали дружби и засилили идеята за общ български земеделски съюз. Агитацията против десятъка предизвикала вълнения. Радославов не се поколебал да употреби оръжие, проляла се кръв и паднали жертви в Търновско, Русенско, а особено в Шабла и Дуранкулак (Варненско). Министър-председателят Иванчов от името на княза изпратил телеграма, до развълнуваните краища за успокоение, но и това не помогнало. Изправено пред общо негодувание правителството Иванчов — Радославов било принудено да се оттегли от властта през ноември 1900 г.

Но Радославов имал и други грешки: беззаконно разтурял общинските съвети и постоянните комисии. Освен това предприемачите на Варненското пристанище се оплакали на княза, че един от министрите искал парична сума, за да разреши един спор между предприятието и правителството.

Коалиция от демократи и прогресисти (9. I. 1901–5. V. 1903 г.). Начало на Радикалната партия

Князът натоварил генерал Рачо Петров да образува временно правителство от чиновници със задача да произведе избори за XI обикновено народно събрание. Мнозинство спечелили демократите на Каравелов и прогресистите на Данев. Двете партии в коалиция поели управлението през февруари 1901 г. под председателството на Каравелов. Десятъкът бил изоставен. Македонският въпрос, както и вътрешните мъчнотии от липса на средства, паднали с цялата си тежест върху новото правителство Каравелов — Данев.

XI обикновено народно събрание между другото решило да даде под съд либералите министри, обвинявайки ги в погазване на законите и деяния за лични облаги. Учредил се първият Държавен съд, пред който били изправени бившите министри Иванчов, д-р Радославов, Тончев и Тенев. Съдът осъдил Иванчов, Радославов и Тончев за беззаконно разтуряне на общинските и окръжните съвети, за насилие по време на изборите и за други закононарушения.

Тази присъда обаче не била изпълнена, защото по-късно XIII обикновено народно събрание, когато на власт дошли народолибералите, решило да опрости и освободи осъдените, което и княз Фердинанд искал.

Министър-председателят Каравелов като министър на финансите подготвил законопроект за монопол на тютюна. Монополът щял да се заложи като гаранция за нов държавен заем. Законопроектът бил внесен в Народното събрание, но пропаднал. Група млади демократи левичари (Найчо Цанов, Тодор Влайков, Илия Георгов, д-р Фаденхехт) образували едно по-свободолюбиво течение и не гласували за монополният заем на своя шеф, а против него. Споменатите представители, се отцепили от болшинството, защото монополния заем противоречал на изборната им платформа, в името на която те получили мандатите си(50). Отцепването на тая група, която увлякла и други представители помогнало да се провали внесения законопроект за монопол на тютюна. Каравелов се сметнал за бламиран и се оттеглил като отстъпил мястото си на д-р Данев, който разтурил Събранието, произвел избори за XII обикновено народно събрание и получил доста голямо мнозинство.

Д-р Данев изоставил немските банки и с руска подкрепа сключил заем от 106 милиона лева в Париж. Заемът минал през Народното събрание и с него били покрити първите финансови нужди.

Данев бил русофил, а това плашело Фердинанд. Покрай явното отговорно правителство той имал и тайно, готово всяка минута да замести явното. Това особено проличало при отношението на правителството към изострената македонска криза. През есента на 1902 г., по случай 25–годишнината от славните победи на Шипка, руски пратеници — великият княз Николай Николаевич, генералите Куропаткин и Драгомиров, участници в Освободителната война, граф Игнатиев, създателят на Санстефанска България — дошли в България да осветят храма-паметник, построен от руското славянско общество в с. Шипка, в памет на Освобождението. На връх Свети Никола, в Шипка и Шейново се устроили големи народни тържества и българските войски, свикани на триседмично обучение, направили маневри, в които възпроизвели боевете от 1878 г.(51)

Граф Игнатиев в София

От Шипка граф Игнатиев отишъл в София, дето бил посрещнат от цялото население по небивало тържествен начин. Граф Игнатиев бил най-обичаният руснак в България. Името му се славило по всички български земи и естествено било неговата поява в България и в София да предизвика радост и благодарност във всяко българско сърце. Ако българите имали свещен дълг да изразят по най-нагледен начин своите чувства към руския народ за неговите жертви и мъки по Освобождението, този дълг бил значително покрит с посрещането и приема на граф Игнатиев, който наистина изразявал душата на руския народ и идеалите на България. На овациите, които му се устроили, както и на делегацията, явила се пред него от името на всички слоеве на обществото за да засвидетелствува народната признателност, граф Игнатиев отговорил през сълзи, че неговите идеи били разгромени в Берлинския договор. Но веднага добавил: «Не се отчайвайте! Имайте свой национален идеал, мислете и работете за него и бъдете уверени, че ще го достигнете».

Македонците, обаче, очаквали, че събраната българска войска на Шипка, след издържания изпит пред руския княз и генералите-освободители ще потегли да освободи Македония. Поради това вълнението в Македония и македонските кръгове в България стигнало най-висока степен. Но Данев по съвета на Русия тръгнал по обратен път. Той обезоръжил македонските четници и комити, които се подготвяли в България, затворил канцеларията на Върховния македонски комитет и дал заповед да се спират четите на границата.

Руският министър Ламсдорф в София

Общото бунтовно настроение в Македония загрижило много Русия да не би на Балканите да настъпят важни събития, които да минат без нейно участие, тъй като тя била заета в Далечния изток с Япония, с която воювала за Корея, Манджурия и Порт Артур. За да се избегне подобна възможност, или поне България да не даде повод за това, руският канцлер и министър на външните работи граф Ламсдорф бил принуден да дойде в България, да посети княжеския дом и да се споразумее с правителството по македонския въпрос. Това поведение на руското правителство по характер и начин на действие било съвсем различно от онова, което Русия държала към регентите и Стамболов. Русия вече зачитала България по достойнство. Ламсдорф пристигнал в София на 13/26 декември 1902 г. Князът, правителството и народът му направили бляскаво посрещане. Вечерта столичани и македонците му устроили овация с факелно шествие. Една депутация от македонски българи са явила пред руския министър. Ламсдорф разговарял с българските меродавни кръгове по македонския въпрос и дал недвусмислено да се разбере, че Русия е заета с Япония и не може да мисли за Македония. Той посъветвал всички за търпение и очакване на по-друго време. От името на руския цар той внесъл 10 000 златни лева помощ за пострадалите от въстанията през лятото македонци. Тази постъпка нервирала много белградското правителство, което си помислило, че Ламсдорф вече поднася Македония на България. За успокоение на сърбите канцлерът се върнал през Белград, където бил принуден да остави също 10 000 лева помощ и да даде успокоителни уверения. Но станало и нещо повече. Ламсдорф обещал на сърбите и да издействува от султана техен митрополит в Скопие.

Д-р Данев се увличал във външната си политика като се уповавал на своята голяма и безусловна вяра в официална Русия. Той завел княза в Петроград като смятал, че там ще развали кроежите на сърбите за Македония. Двамата получили много обещания, но щом се върнали в България руското правителство заповядало на султана да приеме в Скопие сръбския владика Фирмилиян. По този начин на българското население се натрапил сръбски митрополит, въпреки чувствата на народа и въпреки факта, че имало в същия град български митрополит. Русофилското правителство на Данев приело с горчивина този факт и не протестирало против посягането на идеите, прокламирани в Сан Стефано. Всичко това ликвидирало съвсем популярността на правителството, което изгубило и доверието на княза. Д-р Данев подал оставка на 3/15 май 1903 г.(52)

Първо правителство на народолибералите (5. V. 1903–16. I. 1908 г.)

Опозиционните партии се готвили да образуват коалиция, но не се постигнало съгласие за широко коалиционно министерство и князът повикал на власт Народолибералната партия (стамболовистите) и назначил за министър-председател запасния генерал Рачо Петров. Истинският шеф и водач на тая партия бил слабообразования, но деятелен и със здрав практичен ум Димитър Петков, бивш вестникар, кмет на София, председател на Народното събрание и министър в Стамболово време. Народолибералната партия управлявала по време на XIII обикновено народно събрание. Рачо Петров се грижел главно за външните мъчнотии, тъй като през 1903 г. по Илинден избухнало в Македония голямо въстание. Център на това въстание бил градецът Крушево. Заплашено от Силите, турското правителство било зле настроено против България и трупало на границата войска. Цялото българско население било възбудено и разтревожено. Светът обърнал очи към България. Фердинанд се стреснал. Той заповядал на Рачо Петров да закрие македонските революционни дружества в София и да ги обезоръжи. Петров ту подавал заплашителни ноти до Портата, ту настоявал за реформи. По искането на правителството Народното събрание гласувало нови държавни заеми (през 1901 г. 100 милиона, през 1907 г. 145 милиона) и отпуснало големи кредити за войската, която енергичният генерал Михаил Савов изцяло реорганизирал и подготвил с чести маневри за изпълнението на народните задачи. През октомври 1906 г. Рачо Петров, поради недоразумения с някои дипломати подал оставка. Заместил го Димитър Петков, който въпреки буйността си на младини и революционните си възгледи действувал като твърде умерен и предвидлив министър. Но той се увлякъл по чуждо влияние, решил да строи железопътна линия през най-недостъпни местности на Балкана (Трявна — Борущица) и влязъл в конфликт с някои свои приятели. Големи главоболия му причинили и погромите, устроени в негово отсъствие от македонските бежанци над гърците в България в отговор на това, което гърците вършили над българите в Македония. Освен това държавните служещи и учители, организирани в силни съюзи, поискали да въздействуват на правителството за подобрение на своето служебно и материално положение. Правителството оценило това като непокорство на чиновниците и почнало да ги преследва. Железничарите обявили стачка при съчувствието на другите организации. Студентите и социалистите както винаги се намесили с демонстрации в полза на дребните чиновници. Атмосферата се нагорещила много. По случай откриването на Народния театър на 3/16 януари 1907 г. студентите пренесли недоволството си върху държавния глава и заедно със стачниците железничари освиркали княза при отиването му в театъра. Петков, като министър на вътрешните работи, за да задоволи оскърбения княз, който се разгневил до крайност, взел военни мерки, приел оставката на министъра на просвещението проф. д-р Иван Шишманов, арестувал и изпратил студентите под стража в провинцията, затворил университета за една година и уволнил професорите без те да са виновни за нещо. Всичко това създало невъобразимо вълнение в страната. Недоволство закипяло отвсякъде. От средите на това недоволство излязъл един младеж, който на 5 март 1907 г. стрелял срещу министър-председателя Петков и го убил насред булевард «Цар Освободител». Князът назначил своя бивш секретар и личен служител д-р Станчов за министър-председател, но това се приело като непарламентарно действие, израз на личен режим. Общото негодувание принудило Фердинанд да повика председателя на Народното събрание д-р Гудев вместо Станчов. Гудев почнал да взема мерки за умиротворението на страната. В Народното събрание били внесени много реакционни закони, с които се забранявали сдружаванията, ограничило се образованието в гимназиите, отнели се правата на омъжените учителки. Правителството поискало да открие отново университета, за да се приберат студентите, които се били разбягали по чужбина; то назначило нови и чужденци професори. Интелигенцията с целия народ се дигнала против новия университет, обявила го за незаконен. Всички културни дружества взели резолюции в полза на старите професори и студенти. Правителството изгубило почва под краката си и на 6. I. 1908 г. подало оставка сред общо негодувание.

Правителство демократическо (6. I. 1908–16. III. 1911 г.)

След оставката на либералите князът повикал на власт Демократическата партия в лицето на нейния шеф Александър Малинов(53), който като министър-председател предложил за министри: Такев, Мушанов, Славейков, Моллов. С няколко разумни действия, с търпимост към професионалните съюзи, с отваряне на университета при старите професори, с опрощаване на студентите, с назначение на уволнените учители и с други миролюбиви средства страната се успокоила. Но скоро настъпили събития от съдбоносно значение.

Резюме (извод)

Стамболов закрепил княз Фердинанд в България. Той държал в ръцете си управлението като министър-председател от 22/2 август 1887 до 18 май 1894 г., близо 7 години. Водач на Либералната партия, той вземал лица за министри и от други партии, ако те били съгласни с неговата външна политика. Стамболов се стремял да запази страната от външна опасност, за каквато тогава се смятала окупацията от Русия. Затова той почнал борба с руските агенти в България и потърсил подкрепата на западните държави. Руското правителство оспорвало законността на Фердинанд, понеже изборът му станал при незаконно Регентство и незаконно Велико народно събрание. Стамболов твърдо стоял на гледището, че всичко, което се върши в България, може да се одобрява или осъжда само от българския народ, а не и от чужда държава. Стамболов обаче не бил безусловно против помирение с Русия. Той правил ред постъпки, но руският цар Александър III не искал да чуе за Фердинанд и Стамболов.

Борбата се изострила твърде много, когато емигрантите българи решили да прибягнат до въстания и убийства. Заговорът на Паница, убийството на Белчев и д-р Вълкович, задграничните планове за бунтове — всичко това предизвиквало буйната натура на Стамболов, който еволюирал от разумен политик до суров диктатор. Той повел борба с духовенството, с младите сили, със старите партии и най-сетне с двореца. И когато всички се съединили против него, той паднал от власт. След неговото падане България се помирила с Русия и Фердинанд бил признат за законен княз. При по-мека атмосфера между 1894–1908 г. се проявили всички партийни различия на българския хоризонт. Главните въпроси, които поглъщали вниманието на българските правителства били вътрешната парична криза и положението на българите в Македония и Одринско.

Източници

1. Дневници на Народното събрание.

2. Държавен вестник.

3. Д. Маринов. Ст. Стамболов.

4. В. Велчев. Стамболов и Фердинанд.

5. К. К. Списаревски. Земеделско движение в България: потекло и развитие.

6. Т. Г. Влайков. Личният режим в България.

Дял IV: България независима

Глава XV: Национално развитие

Международни отношения

България е разположена в Балканския полуостров, на опасно място до вратата на желания от всички Цариград. Тук интересите на Великите европейски държави към Изтока се кръстосват. Затова нейната външна политика трябвало да отговаря на твърде сложни изисквания. Тя била длъжна да пази интересите на Турция, като подчинено васално княжество да държи сметка за амбициите на европейските държави и най-сетне да се грижи за своите собствени интереси. Княз Фердинанд възприел метода на коректност, проявил търпение и се стремял да поддържа равновесие в международните влияния. Европа му възлагала длъжността да пази мира на Балканите и той се гордеел с тази задача. България искала да извоюва свобода в международните отношения. Това тя постигала постепенно чрез своето вътрешно и външно укрепване.

Докато в 1879 г. България имала представители само в Цариград, Букурещ и Белград, през 1895 г. тя ги удвоила, а през 1904 г. имала вече пълномощници във всички столици на Великите сили: Петроград, Виена, Париж, Лондон, Берлин и Рим, както и в съседните балкански държави Гърция и Черна гора. С постепенното установяване на преки отношения с държавите турското сюзеренство се изпарявало. България печелила симпатиите на Великите държави и вземала участие наравно с тях в международните икономически и културни актове, като равен и пълноправен член в някои политически конференции, между които заслужава да се спомене участието й през 1903 и 1907 г. във Всеобщата конференция за мир в Хага.

България си извоювала правото да сключва самостоятелно всякакви конвенции по пощите, железниците, търговията, както и заеми с други държави. Законодателството и администрацията били напълно свободни от чужда намеса. С една дума, България добила всички атрибуции на суверенна държава, освен малкият дълг, който изплащала на Портата.

Капитулации

Имало обаче два въпроса, които смущавали нейното правилно вътрешно развитие. Единият бил капитулациите, останали по наследство от Турция, а другият несносното положение на българите в Македония и Одринско.

Под думата капитулации се разбират наложени от Европа наредби за права и привилегии в полза на чуждите поданици в турската държава. Още от самото начало на турското владичество на Балканите европейските държави, нямайки доверие на турските закони и управници, издействували от султаните специално решение. Когато техни поданици пътували през отоманската държава или се заселвали с цел да търгуват или вършат каквато и да било работа, те се ползували със специални права. По тази причина в големите и по-важните малки турски градове европейските държави имали консули, под чието покровителство се намирали поданиците им. Европейци, преселници или пътуващи из отоманската империя, имали право да търгуват, да произвеждат, да купуват места, да строят железници, пристанища, здания, църкви и манастири и т. н. Турция нямала право да ги облага с данък, берии и такси както своите поданици, нито да ги съди свободно в своите съдилища по всички граждански или углавни дела, нито да ги арестува със своите полицейски органи, когато вършат или са извършили престъпления. Турската власт не можела да влиза в жилището на чужд поданик, да прави обиск, да налага секвестър на имота му. За всички тия неща турските власти трябвало да съобщават на консулите и ако те намерят за добре поданикът им може да бъде арестуван, обискиран, разследван, и то от техните гавази, да бъде съден в консулския съд или в турския съд, но в тяхно присъствие.

Най-тежко бреме за турската държава от капитулациите било, че Високата порта не можела да определя вносното и износното мито на стоките, които идвали от чужбина или се изнасяли за различни страни. Затова трябвало да се съгласят европейските държави, а те много мъчно стигали до съгласие по тоя въпрос. На практика турската държава, уж самостоятелна, суверенна, нямала право да определи такива данъци, берии, мита и налози, каквито нейните интереси изисквали и била грабена от чужденците, оставяна без достатъчни средства за своите нужди. Европейците дотолкова нямали доверие на турското управление, че писмата и ценните книжа не предавали на турската поща, а ги пренасяли със своя европейска поща, която ги доставяла лично на чакащите поданици.

След освобождението на България европейците запазили капитулационния режим в България като дълг по наследството от Турция. България, обаче, скоро се уредила с нови закони, с нови методи и със съдилища по чисто европейски образец. Българските съдии имали юридическо европейско образование, законите не били извлечени от корана, а от правовата наука, която се преподавала в европейските университети. Полицейските органи и пощите също така били организирани по европейски образец. При все това чужденците намирали износно за себе си да се ползуват от капитулациите и не се съгласявали да ги премахнат въпреки нееднократното искане на българското правителство. И какво ставало? Когато някой чужд поданик буйствувал или извършвал нещо престъпно, намесвал се в чужди разправии, задигал стока на българин, българската полиция не смеела да го арестува и задържи, нито съдът да го съди и сложи на мястото му. Ако властите го арестували, консулите веднага протестирали и тичали да се оплакват пред министъра на външните работи, че с еди-кой си техен поданик било постъпено незаконно. А когато чужд поданик по гражданско дело се съдил в български съд винаги присъствувал като защитник консулът или драгоманинът, който се държал извънредно надменно и без да зачита законите. По този начин най-поквареният чужд поданик бил почти неприкосновен в разправиите си с всеки почтен български гражданин. Такова унизително положение, разбира се, не можело да се търпи. Ала най-тежкото на капитулациите било, че държавата не можела свободно да определя данъци, мита и берии без разлика за всички, които живеели в страната. За всяко увеличение трябвало да се иска от Силите надлежното одобрение, което често и не се давало.

България постепенно се издигала и засилвала като правова държава и поискала от Великите сили да премахнат капитулациите. Те обещавали, но протакали. Първо Австро-Унгария чрез търговски договор и консулска съдебна и екстрадиционна конвенция дала начало за дигане на капитулациите. Другите държави още отлагали. Тоя остатък от турските робски вериги можел да се премахне само с едно средство: да се обяви България за независима, суверенна държава. Към това тласкала и идеята за народно единство.

Национални копнежи

Твърде необходимо би било за читателя да се спрем и разгледаме по-подробно развитието на националните български тежнения от Освобождението до Балканската война. Тоя въпрос се налага, защото през разглеждания период той постоянно се преплита в събитията на свободното отечество и в повечето случаи има решително влияние върху вътрешната и външната политика на държавата.

В какво се състои националният копнеж на българите? Те желаят да се освободят ония краища, в които живеят българи и да се обединят всички части на земята ни в едно народно цяло, способно за отбрана и за култура. До Освобождението българският народ бил целокупен под турската власт. Възраждането ни започнало от половината на XVIII век. Но народът не се борил за друго, освен да придобие равни права с другите подвластни народи в Турция. През XIX век, след Освобождението на сърби и гърци, българският народ започнал борба с гръцката църковна власт за духовна свобода, а по-късно с турците за политическа свобода. По време на тия борби народното единство се изразило в няколко случая, най-главно в църковния събор, който изработил през 1871 г. устава на освободената българска църква. В тоя събор заседавали представители от всички български земи, а избраният екзарх през 1872 г. се издигнал като водач и предстоятел на всички българи. Същото народно единство намерило израз в други два политически акта: в проектореформата на Цариградската конференция през 1876 г. и в Санстефанския договор през 1878 г.

С подписването на Берлинският договор обаче било разбито народното единство.

Учредителите на Търновската конституция взели предвид народното разпокъсване и затова потърсили средство да запазят едно общонародно учреждение, което поне духовно да свързва българите от всички наши краища. За такова учреждение те основателно приели Екзархията, която трябвало и занапред да бъде спойка и духовен център на целокупния български народ. В чл. 39 на Конституцията първите наши строители на държавата изрично постановили: «Българското княжество от църковна страна, като съставя една и неразделна част от българската църковна област, се подчинява на Светия синод — върховната духовна власт на българската църква, дето и да се намира тая власт».

С това постановление нашите учредители се стремили българският екзарх да запази седалището си в Цариград и оттам да представлява целокупния български народ в Княжеството, в Румелия, в Одринско и в Македония. С тази наредба се запазвало духовното единство на народа. Предполагало се при екзарха да се образува Свети синод, а в София да има само заместник. Високата порта обаче не разрешила на екзарха да образува Синод и той по необходимост се образувал от митрополитите в Княжеството със седалище в София. На тоя Свети синод било подчинено духовенството само в Княжеството, а на екзарха се предоставило да ръководи църковното и училищното дело в Добруджа, Моравско, Одринско и Македония. Сърбите и румънците обаче, като православни християнски държави, отрекли правото на българската църква да се грижи за православните българи в техните земи, защото те сами уж поемали тая грижа.

По този начин откъснатите части заживели свой живот и търсили възможност да се обединят пак в общото огнище, от което били извадени. Нека проследим сега живота и копнежите на откъснатите краища.

I. Българите в Поморавия останали под властта на Сърбия. Макар да се намерили в християнска и сродна страна, те безропотно не приели новото си неволничество. Подадени били много протести и молби, подписани от граждани против откъсването им от общото отечество, но гласът им не бил чут и мнозина напуснали бащините си огнища и се преселили в България. От преселниците из Пиротско и другаде се образувал нов град на самата граница — Цариброд.

Сръбските власти виждали недоволството на българското население и предприели ред мерки да го успокоят, да го задоволят, да го привлекат към себе си. Няколко години сръбското правителство не вземало данък от българите, не събирало войници от тях и гледало всякак да им помага; то им отворило църкви и училища, задължило децата да учат и пратило сръбските патриоти учители. Целесъобразно и системно, сръбските патриоти учители, свещеници и власти съумели да привлекат населението, да му създадат икономически поминък и да му внушат идеята за сръбската държава и народност. Поради близостта на езика и поради християнския и свободолюбив начин на управление българското население, в мнозинството си чисто от омраза и от лоши спомени между двата народа, постепенно приело сръбското гледище и младото поколение, минало през училищата, се привързало към сръбската държава. Колкото и болезнено да било това отрязване на български земи, българите били готови да се помирят със станалото, защото и сърбите са славяни, наши близки братя и съседи. Обаче предприетата пропаганда в Македония от страна на сърбите и нападението на Милан през 1885 г. заради съединението на Южна със Северна България разранили отново болката и създали прискърбната омраза, която довела до тежки войни.

II. Добруджа, която останала под властта на Румъния, имала смесено население (българи, турци, татари, гагаузи). Отначало румънците не желаели тая чужда и пуста страна, защото срещу нея им била отнета от Русия плодородна Бесарабия. Те подали протест до Великите сили и искали връщането на Бесарабия, а не владението на Добруджа. Целият румънски печат през 1878 г. се произнесъл, че Добруджа е българска земя. Официозният вестник «Румънска звезда» писал: «Географски и етнографски Добруджа не е част от нашата територия. Бидейки отвъд Дунава, тя е продължение на България. Добруджа ще стане в бъдеще причина за несъгласие между Румъния и България». Но като изгубили надежда за Бесарабия, румънците разбрали, че Добруджа трябва да им бъде прозорец към Черно море. Затова се запретнали да колонизират страната, да построят мост на Дунава и пристанище в Кюстенджа. През първите години се държали твърде толерантно към българското население, зачитали училищните и църковните му права, но изборно право никога не му дали.

Между българите и румънците не е имало никога омраза. Напротив, съществували всички заложби за добро съседство, приятелство и сътрудничество. Румъните имали големи заслуги към нашия народ в периода на Възраждането и революционните борби за освобождение. Те приемали многобройните наши бежанци, давали им свобода да се обогатят, търпели, поддържали и често насърчавали преди Освобождението нашите бунтовници и хъшове, които намирали прибежище и в Румъния. Градинарите също намирали добър прием. Изобщо българският народ по силата на приятелската традиция се бил помирил с откъсването на Северна Добруджа, а интелигенцията, оценявайки, че Румъния не може да се развива без пристанище на Черно море също се помирила с фактическото положение. Българските правителства не били безпокоени с Добруджанския въпрос.

Въпреки съвета на умните българи да бъдем извънредно коректни с румънците, защото интересите ни са в съгласие и да живеем с тях в мир, както сме живели през цялото историческо минало, станали някои дребни случки, които помрачили българо-румънския небосклон. Млади, буйни и лекомислени българи, родом от Македония, търсили парични средства за борбата си против турското иго. Някой им внушил злополучната идея, че могат да ги вземат от един влашки богаташ. И наистина, нарочени хора отиват в Гюргево и обират касата на един румънски поданик. За да пренесат парите в България те измислили хитроумно средство. Обявили се като патриоти и поискали съдействието на българското правителство да извадят костите на великия революционер Раковски от букурещките гробища и да ги пренесат в България. Румънското правителство разрешило и отдало своята почит на българския патриот. С голямо тържество от румънска и българска страна били взети някакви кости от Букурещ и при участието на много народ били пренесени през Гюргево и Русе в България. С това пренасяне се извършило едно светотатство, което справедливата и строга история не бива да премълчи, защото хвърлило първата сянка на традиционното приятелство между румънци и българи. В сандъка, в който се пренасяли костите, имало двойно дъно и между двете дъна под костите дръзките младежи скрили откраднатите банкноти от Румъния. С костите те ги пренесли в София без никой да подозира нищо. За да се възползуват от пренесените пари, революционерите на малки партиди ги пренасяли във Виена, където ги разменяли в банките срещу австрийски или български пари. Но крадените банкноти и ценни книжа били открити по номерата, които румънското правителство предвидливо съобщило на виенските банки. Приносителите на банкноти били арестувани, разследвала се работата, и се узнала истината. В Румъния избухнало голямо негодувание. Българското правителство, ценейки високо румънското приятелство, изпратило стойността на откраднатите банкноти и това сложило край на срамното дело.

Имало и друга случка. От македонската революционна организация някои лица, изпитвали смъртна омраза към цинцарина Михаиляну, родом от Македония, учител и фанатизиран агитатор между куцовласите в Македония в полза на Румъния. Михаиляну бил убит в Букурещ от българин, македонски революционер. Властта хванала убиеца, предала го на съда, пред който се разкрило същината, намеренията на македонската революционна организация. Духовете в Румъния отново се разбудили.

Освен това в Добруджа се появили малки хайдушки или въстанически чети. Румъните заловили в тях някакви карти, на които Добруджа била присъединена към България. Този факт разтревожил румънците, които помислили, че България се готви да отнеме Добруджа от Румъния. За да се опази от това румънското правителство заповядало да се превземат със сила важните български острови по Дунава. Двете съседки мобилизирали част от войските си и конфликтът едва не стигнал до война. България била принудена да мобилизира част от наборите и да съсредоточи войска в Шумен и Плевен (1900 г.). По-късно конфликтът се изгладил.

III. Българите в Тракия и Македония. Най-голямата част от българите останала в Тракия и Македония. Населението в тия страни, което 50 години водило успешна борба с гръцкото духовенство, не желаело да остане в робство. В Търновското учредително събрание дошли и заседавали тракийци и македонци (д-р Поменов от Прилеп, В. Диамандиев от Охрид, Карамфилович от Велес). Д-р Поменов бил докладчик при обсъждането и приемането на Конституцията. Други смели и юначни мъже образували чети и дружини, като разчитали на оръжието. Въстания, по-слаби или по-силни, избухвали по поречието на Струма и в Разлог под ръководството на Илия войвода и с благословията на владиката Натанаил от Скопско. По-късно въстания се вдигнали в Прилепско и Охридско. Въстаниците обаче не получили никаква подкрепа. Руските окупационни власти изпратили свои офицери и чиновници по Струма и Разлог да убеждават въстаналите да сложат оръжие, защото сега не можело да им се помогне. Часът на тяхното освобождение щял да дойде по-нататък. Въстанията, които избухнали в Прилепско и Охридско, неподдържани от никого, неподготвени, без връзка и общ план, също били потушени от турците.

Десет хиляди македонски българи по време на тия вълнения, още в 1878 г., напуснали своите родни места и се преселили в Кюстендил, Дупница, Радомир, София, Пловдив и другаде. Те положили основата на силна македонска емиграция в страната.

Скоро в България почнали преврати и никой нямал възможност да подкрепя въжделенията и копнежите за свобода на македоно-одринските българи.

Една международна комисия се събрала в Цариград да изработи органическа наредба, по която съгласно чл. 23 от Берлинския договор трябвало да се реформират турските вилаети, в това число и Македония. Наредбата била изработена по образеца на Източна Румелия още през 1880 г. и представена на Портата. Трябвало само да се издаде заповед и Македония да получи автономия. Вместо това турското правителство започнало да възразява и преди да приложи реформите поискало да получи право да прати турска войска по границите на Стара планина, между България и Румелия, защото България не трябвало да държи войска и милиция. Великите сили не се съгласили с тия турски искания и Портата се отказала от изработената наредба за реформи. Македония и Одринско останали в пълно робство.

Начало на сръбската пропаганда в Македония

След Санстефанския договор и освобождението на България, сърбите, които не получили по Берлинския договор Нови Пазар и Косово, били много недоволни. Техните очи естествено се обърнали към Косово, Босна и Херцеговина. Но тези земи били окупирани от Австро-Унгария. За да отклони сърбите от тях, австро-унгарската дипломация казала на сърбите: «вижте, Русия завещава на източните ви съседи Санстефанска България, като стремеж. Не се ли опасявате от тоя български идеал? Не се ли увреждат вашите интереси?». Крал Милан и неговите сподвижници възприели австрийските съвети и през 1881 г. сключили с Австро-Унгария следния договор, допълнен през 1889 г. Според него:

1. Австро-Унгария признавала правото на Сърбия да присъедини Косово и Македония, но без Солун.

2. Австро-Унгария се ангажирала да поддържа правото на Сърбия пред бъдещ европейски конгрес, който би имал за задача да разпредели турските земи на Балканския полуостров.

3. Австро-Унгария щяла да подкрепя интересите изобщо на Сърбия и да брани династията Обренович против всякакви нападки на нейните врагове(54).

От своя страна. Сърбия се задължавала:

1. Да не поддържа в Босна и Херцеговина никаква агитация против Австро-Унгария.

2. В случай, че Сърбия сключи някакъв таен дипломатически договор с трета сила, тя била длъжна доверително да съобщи тоя договор на Австро-Унгария.

3. Ако въпросният договор имал за предмет една война на Балканския полуостров, Сърбия се задължавала да даде проход на австро-унгарската армия през земята си.

Очевидно е, че договорът между Австро-Унгария и Сърбия бил насочен против Русия и против България, която през това време се смятала за руска провинция, защото руски генерал управлявал българската войска, а политиката на българското правителство следвала изцяло Петроградската.

Сърбия била насочена от Австро-Унгария към Македония. Но сърбите знаели, че в тая страна населението нито изцяло, нито по части дотогава с нищо не се е проявило като сръбско. Във всички народни движения: политически, училищни, книжовни и църковни, то не било изявявало сръбска тенденция и сръбско чувство.

Как е било възможно да се посегне към едно население, което има свое съзнание и свои народни копнежи, което повече от 150 години отстоява ударите на гръцката патриаршия във всичко, което имало редица заслужили дейци, учители, книжовници, мъченици?(55)

Но политиката е безогледна и безчувствена. Милановите сподвижници не се спрели пред нищо. Те казвали: «Ние трябва да се разширим. Политически, икономически и стопански причини ни принуждават към това. За Босна и Херцеговина, за Далмация, за Хърватско не може да се мисли. На юг и на юг!».

И тъй, предстояло да се отвори път на юг. Но затова имало две главни пречки: съзнанието на македонското население, че не е сръбско и руската дипломация, която живеела с идеала на Санстефанска България. Срещу първата пречка трябвало да се организира целесъобразна пропаганда, а срещу втората умно и упорито дипломатическо въздействие върху руската политика, за да изостави мечтата на граф Игнатиев като погрешна и вредна за руските интереси.

За пропаганда на сръбската политика в Македония се образувало в Белград специално дружество, наречено «Св. Сава»(56), създало се отделение при Министерството на външните работи в Белград, натоварено с ръководството на новото дело. Наети били пропагандатори: търговци, войводи, учители, свещеници, които се изпращали в Македония, където с пари, с безплатна храна, облекло, обещания и други привличали свои агенти. Тая пропаганда до съединението на Източна Румелия с България вървяла мудно, но безуспешната война на крал Милан през 1885 г. раздразнила и изплашила сериозно сръбските политици.

Пропагандата се засилила. Доводите били, че политическа и икономическа необходимост насочвала Сърбия към Македония, каквото и да било нейното население. Но ето, че на помощ дошло едно неочаквано, но почти чудотворно откритие. През 1888 г. сърбинът П. Гопчевич издал на немски език книгата «Македония и стара Сърбия», в която, като разказвал, че обиколил страната, твърдял макар въз основа на несериозни доводи, че славянското население там не било българско, а сръбско по минало и по език. Наистина то се наричало «богари», «бугари», «българи», но го правило нарочно, за да скрие истинското си име «сърбин», което, поради юначеството на сърбите, било много мразено от турците(57). Гопчевич поддържал, че стара Сърбия се простирала от Нови Пазар чак до Струмица и Пирин, че Македония започвала от Гевгели на юг. Сръбската политика това и чакала. Гопчевичевите твърдения заменили писаното от Веркович и други по-стари сръбски историци и се възприели като истини от цялата сръбска интелигенция: свещеници, учители, търговци, особено от военните. Пропагандата се подела с нова енергия. Турците се постарали да помагат, защото българският елемент бил силен, а сърби нямало. Сега и те почнали изкуствено да създават сърби за да разцепят българите на две враждуващи страни и по този начин да бъде улеснена турската политика. Сръбските агитатори получили свобода да пътуват по цяла Македония и с турска помощ да откриват сръбски училища в градове и села. Но деца за училищата нямало. Учителите стояли без работа по месеци в наетите за сметка на сръбската държава помещения. Ала във всеки народ има и слаби хора: бедни родители дали децата си в сръбското училище, защото безплатно ги обличали, хранели, давали им подаръци, книги, карти и ги учели. С тези и други средства (пенсии, стипендии, заплати, търговия и т. н.) сръбските агитатори отцепили някои български семейства и ги присъединили към сръбските, които се били преселили от Сърбия. Новообразуваните сръбски гнезда били представени пред турското правителство и в Европа за сръбско население. Слабосъзнателни български войводи, няколко учители и порочни свещеници за пари минали на страната на сърбите. Бивш български училищен инспектор станал сръбски агитатор да отмъсти на някои свои врагове и убил българския учител Ганов в Солун. Войводата Григор от Прилеп образувал чета и тръгнал по селата да тиранизира първенците и примамва населението към сръбската партия. По този начин от 1890–1892 г. в Македония бойното поле вече делили българи екзархисти, патриаршисти — сърбомани или гъркомани.

Сръбската дипломация в Петроград

Успоредно с пропагандата в Македония сръбската политика се погрижила да убеди Русия, че идеята за Санстефанска България на княз Черкаски и граф Игнатиев била погрешна и пакостна. Русия уж не се проявила като безпристрастна сестра към балканските славяни, отделяла лъвската част за България, нейна противница, а Сърбия оставяла да гине под Австро-Унгарско иго. Сръбското правителство изпращало ред способни дипломати и професори в Русия. Те прониквали във всички обществени среди и навсякъде изтъквали една и съща теза: Русия е изоставила Сърбия, а облагодетелствува България. И в славянофилските кръгове, и между князете, и в Академията, между писателите, и между професорите, и между дипломатите, министрите и пред самия император се повтаряла все същата песен. Не се пропускало ни тържество, ни забава, ни банкет, ни дори сватба без да се появят там сръбски емисари, да вземат думата и да се оплачат, че руската дипломация е онеправдала сръбския народ. Най-после поради настъпилите недоразумения между България и Русия от 1885 г. русофобството на Стамболов и Фердинанд, отделни руснаци, видни учени и политици минали на сръбска страна. И започнали да въздействуват на руската политика.

Картографът Комаров от Географското общество издал (1890 г.) въз основа на научни изследвания карта на славянските народности. На българите той дал законно място в Македония. Сръбските емисари в Петроград вдигнали такъв шум и толкова се оплаквали, че приятели отишли при Комаров и го принудили да издаде второ издание, в което заличил българите в Македония и поставил на тяхно място «славяни». Въпреки настояванията на сърбите, техните приятели в Русия не се решили да приемат мнението на Гопчевич, че македонците са сърби, защото оценили доводите му като ненаучни и чисто шовинистически(58). Взето било едно средно становище: в Македония живеят «славяни». От каква народност са тия славяни, още не могло да се реши. Руският агент Ястребов в Солун започнал да доказва въпреки съзнанието на народа, че македонците не са българи. По неговия пример и подтиквани от него руските агенти в македонските градове почнали да правят същото. И сериозните сръбски учени, които още се въздържали, възприели мнението, че македонското население е славянско, но можело да стане българско или сръбско според случая — към която държава бъде присъединено.

А какво поведение през това време държала официална Русия? През 1892 и 1896 г. Русия не искала да помогне на българите да имат епископи в Македония, защото щели да се сърдят Сърбия и Гърция. През 1900 и 1901 г. в руската политика назряла мисълта, да се задоволят сърбите, като се издействува от патриарха да ръкоположи Фирмилиян, сръбски архимандрит при гръцката митрополия за сръбски митрополит в Скопие. Русофилското правителство на д-р Данев не можало да предотврати удара. На сцената вече излязла идеята да се подели Македония между Сърбия и България. Това политическо разбиране датирало от времето на Стамболов, но особено се затвърдило в руските официални кръгове, когато крал Александър и съпругата му Драга загинали от военен заговор в Белград и Скупщината повикала Петър Карагеоргиевич от Швейцария. Новата сръбска династия била много добре приета от руските кръгове като напълно русофилска. На крал Петър, Русия вече напълно се доверявала.

Крал Петър изпратил Пашич за сръбски посланик в Петроград. Пашич съумял да затвърди сръбското гледище при руския двор. Освен това дъщерята на Петър се омъжила за руския княз и чрез тая женитба сръбското влияние добило надмощие над българите в царския руски род.

И тъй, руската политика вече ясно се очертавала по македонския въпрос. Руските консули в Скопие и Битоля явно почнали да агитират сред българите, че погрешно се мислят от българския род, защото били сърби. Битолският руски консул се осмелявал да говори това направо в очите на лекаря българин, който лекувал децата му.

Българската македонска интелигенция се противопоставила на руската агитация. Оттогава между българи от една страна и сърби и руси от друга, избухнал остър конфликт в Македония. Австрийските агенти намерили благоприятна почва за подклаждане на раздорите.

Глава XVI: Вътрешен живот на Македония

Духовен подем

До 1893 г. близо 15 години в Македония и Одринско населението не правило сериозни опити за въстание. То изнемогвало под непосилен турски режим, разпокъсано по чифлиците на турските бегове, където неуморно работело в черно робство за своя спахия. Но народът вече се бил разбудил. От централните места към затънтените краища лъчите на съзнанието го озарявали. В борбата си с турци, гърци и гръкомани, албанци и други той се опирал на българската екзархийска община. Конфликтите между екзархисти и патриаршисти заставяли постепенно множеството от българското население да се определя и да взема активно участие в уредбата на общината, църквата и училището. А там, където населението не можело да намери защита от никого, то се ползувало от хайдушките дружини, които никога не преставали да шетат по македонските планини. Свободният живот на българите в Княжеството бил следен през Осогово, Рила и Родопите и давал пример на македонските българи, че свободата е велико благо, необходимо условие за сигурност и благоденствие. Връзките между преселените македонци в България и техните роднини не били прекъснати и това оказвало влияние да се повдига духа на останалото в робство население.

Напразно някои мислят, че Българската екзархия в Цариград създала българския народ в Македония и Одринско. Обратно, Екзархията била своеобразен израз на неговото възраждане, представител на неговото църковно и училищно развитие. Постепенно българите изтръгвали своите манастири от гръцки ръце, освобождавали църкви и параклиси, а на много места строили нови. По-важно било отварянето на училища и формирането на български църковноучилищни общини. Народът искал просвета и възлагал на екзарха в Цариград да издействува от турската власт, винаги с голяма мъка, позволение за нови училища и нови църкви. Освен това трябвало да се добие правото българи първенци, светски и духовни, да участвуват като членове в смесените градски, околийски и окръжни съвети. Екзархията с голяма мъка си издействувала привилегията да назначава тя българските учители.

Завършилите училищата младежи почнали да търсят широко поприще за своя труд и знания. Това е естествен закон. И ония македонци, които били на учение в странство, когато се завърнали трябвало да си намерят съответна работа. Единственото поприще, достъпно за образованите младежи, било учителското, което обаче се добивало не без големи затруднения. По-голямата част от младата македонска интелигенция не можела да живее в турско и се преселвала в свободна България и в Румелия. В борбите за Съединението и сръбско-българската война тая интелигенция взела живо участие. Споменахме, че майор Паница образувал от македонци цял доброволчески отряд, с който действувал през войната. Оттогава македонската млада емиграция в България си останала винаги революционно настроена. Нейните членове редактирали вестници, вземали участие в политическите борби, издигнали се до видно място в партиите и влияели на българската политика. Мнозина заели места професорски, съдийски, адвокатски, учителски, административни. Еснафската и работническата емиграция със своята работоспособност и сръчност също се проявила. Македонските майстори и работници строили най-големите и най-хубавите сгради в София и другаде. В ръцете на македонски преселници бил пазара, хлебарството и други важни клонове от стопанския живот. Македоно-одринската емиграция не прекъсвала своите връзки с родното място и винаги живеела с надежда, че и нейната земя ще се освободи.

И вътре в Македония просветената младеж живеела с революционно настроение. То възпламенявало все повече духове, образувало отделни групи и комитети и най-после се развило в стройна революционна организация. Младите изучавали историята на българските хъшове в Румъния и поемали знамето от старите революционери, за да го побият на македонските планини.

Революционни комитети. Вътрешен революционен комитет

През 1893 г. се образувал в Македония (град Солун) първия революционен комитет. Дотогава имало отделни комитети само в четите. Начело на главния комитет застанал Дамян Груев, родом от с. Смилево (Битолско). На следната година (1894) се свикал в Ресен първият частичен събор на македонските революционери. Същата година в София паднал Стамболов и македонската емиграция започнала да се организира по-бързо и по-добре. От затвора бил освободен бившият учител, инспектор и народен представител Трайко Китанчев, родом от с. Подмочини (Ресенско), способен и даровит сладкодумец. Той се отдал веднага на македонското дело с други дейци в София. Същата година Гоце Делчев, родом от Кукуш, много даровит младеж, се сдружил с Груев и двамата се заели здраво да уредят и подготвят тъй наречената после Вътрешна организация. Дамян Груев и Гоце Делчев работили като учители, но тайно се занимавали с революционната организация.

Върховен македонски революционен комитет

През 1895 г. (март) бил свикан в София първият Македонски конгрес. На тоя конгрес, пред очите на българското правителство и на дипломатите не можело да се говори друго, освен за легалната борба на македонските българи. Конгресът решил:

1. Да се искат съгласно чл. 23 на Берлинския договор реформи, които да доведат до автономия на Македония.

2. Да се назначи за главен управител на тая област с 5–годишен срок лице, което се отличава със справедливост и толерантност.

3. Главният управител да се подпомага от областно събрание, избрано пряко от народа, със зачитане правата на малцинствата.

4. Да се гарантират всички лични, граждански и политически права всеки му.

5. Чиновници да се вземат от оная народност, която преобладава в дадената местност. Висшите чиновници да се назначават от султана по предложение на главния управител.

6. Езикът на главните народности да бъде официален наред с турския.

7. Свободно просвещение: книги, вестници, списания, учебници.

8. Независим съд, отделна администрация, милиция и бюджет.

9. Амнистия на всички политически престъпници.

10. Подобни реформи и за Одринско.

Средства за борба: а) печатно слово; б) агитация и митинги; в) изпращане делегати и меморандуми в чужбина и до правителствата; г) преговори с балканските държани за общи действия в полза на автономията и т. н.

Конгресът избрал Върховен македонски комитет, като център на всички комитети. За негов председател бил избран Трайко Китанчев.

Приетите легални средства не задоволявали обаче младите и буйни революционери, които живеели както вън, така и вътре в страната. Една група дейци решила да вдигне през 1895 г. в Мелнишко частично въстание. Целта била да се обърне внимание на Европа, че има един народ, който пъшка под грозно иго, въпреки задълженията, които Турция е поела с чл. 23 от Берлинския договор. Въстанието, разбира се, било потушено. Вътрешната организация се поучила от несполуката и се заела да подготви добре страната за решителна борба. Възприели се методите на Левски и Каравелов. Делчев пътувал от село на село, от град на град и основавал комитети вътре в Македония. Пред неговото убедително слово не можело да устои нито едно сърце. Македония се покрила с мрежа от революционни гнезда, изградили се всички органи на комитети, готови да изпълнят своето предназначение. Нужно било да се превъзпита страхливата рая, да придобие пълно самосъзнание, да разпали революционен огън, за да може с успех да се води борбата.

В края на 1896 г. вътрешната организация имала вече правото да представлява цяла Македония, защото не останало нито планинско, нито полско селище невплетено в нейната мрежа. В Солун се свикал общ събор на всички по-видни работници в организацията. Създала се стегнатост и дисциплина, приел се устав и се дала насока за по-нататъшна дейност. Образувани били 8 сектора. Главни основатели и ръководители на секторите били: Дамян Груев от Смилево, Xристо Матов от Струга, д-р Xристо Татарчев от Ресен, Пере Тошев от Прилеп, Тодор Лазаров от Щип, Гоце Делчев от Кукуш, Велко Думев от Воден и свещеник Поповски от Костурско. Всеки от тях бил натоварен за своя окръг да организира всички мъже, годни да носят оръжие и да ги обучи за бъдещата война. Ала поробеният народ имал нужда от много подобрения на живота си за да може да оцени свободата и да се отдаде на революцията. Затова организацията се заела и с други дейности. Тя се заела да очисти със своите изпълнителни чети страната от турските и албанските разбойници. Обуздала своеволията на беговете, като ги предизвестила, че ако не се отнасят човешки и милостиво към раята, ще бъдат убити. Изплашените бегове не само станали по-послушни, но и доброволно давали пари на революционерите. Турските съдилища не били сигурни и организацията посочила свои съдии, към които населението се обръщало в случай на нужда. Организирана била стража и надзор за добрите нрави и за предпазване на населението от всякакви беди. Поставяна била изпълнителна власт и бирници. Тайна поща разнасяла писма всеки му, а по тайни пътища нуждаещия се можел да бъде препратен в чужбина или обратно да се заведе до дома му. Четите били действуващата армия, а народната милиция — запасната.

Всеки живеещ в Турция без разлика на вяра, пол и народност можел да бъде член на организацията. Революционните групи се състояли от 10 човека. Всеки знаел само своята група. Няколко групи образували местната организация, начело на която стоял комитет в село или град. Комитетите били селски, градски, околийски и окръжни. Начело на всички комитети бил Централният комитет със седалище в Солун. Организацията издавала хектографирани вестници: «Борба», «Въстаник», «Освобождение», «Свобода или смърт», а в София имало печатен орган «Право». Върховната власт на организацията се представлявала от Общия конгрес, който се свиквал всяка година на разни места в Македония. Той издавал законите и упътванията за всички работници.

Частично въстание в 1902 г.

Предвид политическите събития в България, присъствието на руския княз Николай Николаевич и генералите от Освободителната война по случай освещението на храма-паметника в Шипка, Върховният комитет наредил да се вдигне частично въстание през септември 1902 г. в Джумайско (днешно Благоевградско) и Петричко. И преди това въстание из Македония ставали ред сбивания между четите на Вътрешната организация и турските потери. Въстанието през 1902 г. било ръководено и подготвяно главно от външни дейци. Целта му, както вече споменахме, била да се накара европейската дипломация да се занимае с македонския въпрос. Действително, в началото на 1903 г. Австро-Унгария и Русия поискали от Портата да направи определените от тях реформи, а именно да преустрои полицията и жандармерията за да не се вършат ония злодеяния, които ставали дотогава. Австро-Унгария и Русия смятали, че ако в тия два органа влязат лица и от християнското население, ще се избегнат много жестокости. Освен това в плана за реформите се задължавала Портата да махне всички турски и албански пъдари от българските села и да възложи на християнското население само да си постави свои пазачи. Тия реформи обаче не засягали с нищо реалното угнетено състояние на робите и никой не останал доволен от тях. Наопаки, за подигравка били наречени «пъдарски реформи».

Водачите на освободителното дело вътре в Македония гледали да избягват честите и общи сражения между четите и турската войска. Те били длъжни да пестят силите за решителния час. Вътрешната организация или отделни революционни групи се стремели да нараняват турската държава с действия, при които използували динамит. Европейците не благоволявали да се занимават сериозно с македонското освобождение. Но пoнеже те имали интереси в тая страна, революционерите успявали да засегнат и техните материални интереси, за да им покажат, че докогато българинът робува и техните интереси не са запазени, наопаки, изложени са на големи опасности. По тия съображения революционерите хвърляли с динамит мостове, влакове и железни пътища, спирали движението. Европейската компания, която експлоатирала турските железници, търпяла големи загуби. Отишли и по-далеч. В Солун европейците имали значителни парични интереси. Затова било решено да се разруши Отоманската банка, в която имало големи европейски капитали. От една съседна бакалничка революционерите прокарали под улицата тунел чак до банката. Когато всичко било готово, отчаяните хора подпалили динамита и банката полетяла във въздуха (28 април 1903 г.). В Европа се разтревожили. Турските власти, стража, администрация — всичко било изпратено да гони и лови комитетите. При такава широка мрежа от комитетски звена естествено не могло да се мине без грешки и неопитност, без заблуда, без предателство, както имало изключителен героизъм и самоотрицание. От средата на март до Илинден 1903 г. в Македония станали 122 сражения между чети и турски войски или потери. Убити били 454 четници и 4171 войници турци. Цяла Македония стенела. Денем буйствували властите: войска и башибозуци кръстосвали селата, обирали населението, изтезавали го, предавали го на поголовна сеч. Нощем властите се скривали на безопасно място, а в страшната тъмнина изпъпляли от планините четници и бунтари, които грозно отмъщавали за нанесените обиди, за грабежите и изобщо за сторените неправди. Така всеки 24 часа картината се сменяла по два пъти и жертвите чакали своя час. За да спрат четническите отмъщения турците извършили кланета на много места. В Битоля през май били убити 10 души българи и ранени повече от 20; от изтезания умрели още 6 души. Войска нахлула в с. Смърдеш (Костурско), опожарили 160 къщи, избила 87 мъже, жени и деца и ранила 50. Започнала адска, кървава разправа между власт и население в цялата страна. 10 000 души българи били навързани и изпратени по затворите в Анадола, в Солун и по островите.

Неравната борба и общите страдания породили висок идеализъм сред народните маси. Селата приемали четите и ги криели. Всяка къща била и скривалище. Издайничествата почнали да намаляват. Духът се издигнал и укрепнал.

Глава XVII: Илинденско въстание

Обхват на въстанието

Във всяка подготовка за въстание се достига до момент на максимум напрежение, когато духовете не могат повече да се обуздават. Идеите добиват двигателна сила и човек почти неволно, автоматически действува за да изпълни онова, което дълго е лелеял. Така настъпва тържественият час да се направи решителната крачка. В отделни частични сбивания и нападения се дали немалко жертви. Бойните сили на организацията се разреждали, а населението се съсипвало. Тогава патриотите се запитали, не е ли по-добре да се обяви общата борба и да се нападне неприятеля с всички сили? На 2 май 1903 г. Вътрешната организация свикала общ конгрес на комитите в село Смилево (до Битоля). Конгресът решил общото въстание против турското иго да се обяви на Илинден, 20 юли (2 август) 1903 г.(59) Отправили се разпореждания по тайната поща и с летящи чети да се мобилизира революционната армия. За център на въстанието бил избран Битолския окръг. Въстанието обхванало Лерин, Костур, Охрид, Кичево и част от Прилеп, пространство около 10 000 кв. км, с 250 хиляди българско население. Въстанието в другите окръзи било спомагателно, един вид демонстрация, за отвличане на турските сили. Главната задача на революционерите била да заемат областта отвъд Вардар като се прогони турската власт и се задържи колкото е възможно повече бунта. Революционерите не си правили илюзии, че с тия свои действия ще разсипят турската империя и ще освободят Македония, но искали да принудят Европа да се намеси сериозно и да реши въпроса за автономията на тая измъчена страна.

И така, още вечерта срещу Илинден въоръжени чети, стройно наредени и облечени, водени от своите напети воеводи, излезли от своите скривалища и заели пътища, села и градове. Боевете с турската полиция и войската започнали. Цялата страна забушувала. Войводата Борис Сарафов със своя отряд разбил турците и превзел град Крушево, Лерин и др. Мобилизираната турска войска обаче почнала да настъпва в големи маси. Въстаниците си служили с бомби и пушки, но срещу артилерията не могли да устоят. За да избягат от артилерийските удари те се пръскали на малки групи, но от това губели способността си да се противопоставят на масовите атаки на редовната турска войска и башибозука. Пред многобройните сили на противника, който настъпвал с всичките си видове войска (артилерия, кавалерия, пехота и технически части) въстаниците почнали да напускат селищата, да поемат към планините и там да продължават боевете. Въстанието продължило почти три месеца и се прекратило чак когато паднали големи снегове по планините. В Битолския район станали не по-малко от 150 сражения. Участвали кръгло 20 000 въстаници срещу 100 000 души войска и башибозук.

Одринското въстание се вдигнало на 18 август. Въстаниците заели Странджа планина и от там пращали своите чети по разни посоки. В тази област станали 35 сбивания, участвали около 2000 комити срещу 10 500 войници.

Революционните окръзи Солун, Серес (окръга на Делчев) и Скопие съгласно решението не въстанали, а само тревожили и задържали турските сили на местата им.

Въстанието било потушено с големи жестокости и опустошения. Пострадали повече от 200 български селища, много къщи били опожарели, 70 000 души останали без дом и от тях 30 000 избягали в България.

В тия борби сръбските чети и агенти държали страната на турците.

Намесата на Европа. Реформи

В свободна България избухнала буря от негодувание. Избягалото през разни времена до 300 000 души македонско население надало болезнен и отчаян вик. Във всички градове и по-централни места народът се събирал на митинги, посочил загиването на една трета от българите в Македония и попитал има ли целият български народ братски дълг, а в Европа съществува ли човещина и правда? Възбудата се повишавала и всичко предвещавало кърваво сбиване между Турция и България. Европейската дипломация обаче не искала да допусне това. Тя съветвала княз Фердинанд и българското правителство към въздържаност. Благородни мъже в Европа излезли в защита на македоно-одринското поробено население. Вестниците във всички Велики държави издигнали глас против турските жестокости и защитили измъченото население.

Великите сили упълномощили Австро-Унгария и Русия като най заинтересувани на Балканите да предложат мерки в полза на македонците. Руският и австрийският император се срещнали и се изработила програма за въвеждане на реформи в Македония. По искане на Русия Одринско се изключило от реформената акция. Решението било турската жандармерия да се преустрои по европейски образец от европейски офицери.

За главен «инспектор на реформите» бил назначен Хилми паша със седалище в Солун. Към него били придадени двама висши граждански помощници, единият австриец, а другият руснак.

Преустройство на полицията

Македония била разделена на пет района според броя на Великите сили без Германия, която като приятелка на Турция, имала своя военна мисия в Цариград под шефството на генерал фон Голц, но отказала да вземе участие. Всяка от държавите (Русия, Австро-Унгария, Франция, Англия и Италия) приела своя район и пратила там свои офицери със задача да помагат на турците със съвети за образуването на смесена жандармерия от всички народности в Македония, способна за разумна защита, а не за грабеж на населението.

И това наистина станало. Австро-Унгария избрала Скопския вилает и пратила офицерите си в Скопие, Русия в Солун, Франция в Серес, Англия в Драма и Италия в Битоля. Реформирането на жандармерията започнало. Офицерите от всички Велики сили влезли във връзка с населението и се убедили, че то е българско. Това напатило се население не се задоволявало само с тая реформа, както не се задоволило по-рано и с «пъдарската». Офицерите установили отношения и с Вътрешната организация и разбрали, че тя съществува и след въстанието и нейното искане е автономна Македония. И наистина през пролетта на 1904 г. главатарите на Вътрешната организация обиколили своите райони и се убедили, че оцелелите групи не са изгубени, че мисълта за нови борби живее и наново укрепва. Загубите бързо се попълвали с нови доброволци, готови да мрат за свободата. През лятото организацията била не само възобновена, но подела нови сблъсквания с турските власти.

Нова дейност на организацията 1904–1905 г.

През 1904 г. тя влязла в 25 битки и показала на европейските офицери, на турското правителство и на европейската дипломация, че революцията ще живее, докато не се направят истински и коренни реформи в страната. Засилването на Вътрешната организация продължило и през 1905 г. Много европейски кореспонденти, писатели, учени, както и политически лица пожелали да идат в Македония и с помощта на чуждите офицери да се запознаят със същността на работата, с народа и революционната организация. Своите сведения и впечатления те по-късно изложили в обемисти съчинения, дето истината е изложена с голяма пълнота. Ето какво пише един американски кореспондент в Нюйоркския вестник The Evening Post, (февруари 1905 г.):

«Моите проучвания ми показаха, че Вътрешната организация не е нито бандитска, дружина, нито шепа самозванци, както ги описват някои в Европа. Наопаки, централният комитет на организацията играе ролята на Сенат в една тайна република, учредена вътре в турската империя, Сенат избран от народа с тайни народни избори. В сърцето на разлагащия се турски труп е почнала да изниква една съвършена форма на политическа организация, толкова съвършена както във всеки републикански народ. В турската империя има македонска полиция, македонски съдилища, македонска милиция, поща, училища, вестници — всички органи на едно ново общество».

Друг кореспондент сполучил да влезе във връзка със самите чети и известно време да пътува и да действува като четник. Той подробно описва живота на четите, народополезната им служба, бързата им подвижност, която напомняла припкането на сърни от планина на планина и от връх на връх.

През 1905 г. Вътрешната организация имала 72 сблъсъка с потерите. Разярените турци се нахвърлили пред очите на европейските офицери върху българското население с голяма стръв. Под предлог, че дирят скрито оръжие или четници, те влизали в домовете, дето вършели всякакви насилия и безчинства. Това накарало английският посланик в Цариград да отправи сериозно предупреждение към Високата порта.

Ала подобрение все още нямало. Новите наредби за жандармерийските власти вървели извънредно мудно и разпокъсано. Турците съвсем неохотно преустроявали полицията и потерите. Чуждите офицери не разполагали с никакви права и само можели да съветват, да наглеждат, а в повечето случаи да бъдат свидетели. Турците се мъчели да покажат, че не турската полиция е виновна или зле настроена, а злото било в комитите, които България изпращала да бунтуват благодарното македонска население.

Финансови и съдебни реформи

Всички се убедили, че Македония трябва да се откъсне от Цариград и да получи възможността сама да се реорганизира, както било според плана за реформите. Турското правителство се противило. Направила се втора крачка, с която се подсказвало, че Силите искат по-неусетен, безболезнен начин да дадат на Македония автономно управление. Изтъкнало се, че жандармерията, макар с големи усилия, ще се преустрои, но за нея нямало средства, а турските данъци се събирали и разпределяли по съвсем неправилен и несправедлив начин. Затова Великите сили предложили да се реформира Македония данъчно и финансово — всички приходи от нея, разхвърлени и събирани справедливо, да се употребяват за нейните нужди. Един висш австрийски чиновник с нужния персонал бил изпратен. Високата порта се възпротивила и отказала да приеме предложената финансова реформа, защото това било посягане на нейния суверенитет — белег, че Македония се откъсва от империята. Упорството на Портата принудило Великите сили да изпратят съюзна военна флота пред Дарданелите с готовност да атакува крепостите. Притисната по този начин Порта отстъпила и приела финансовата реформа (9 ноември 1906 г.).

Скоро, обаче, се констатирало, че и турските съдилища не струват нищо. Поискали се съдебни реформи, т. е. след жандармерията и финансите идвал ред да се изтръгне от турски ръце и съдебното дело в Македония. По тази реформа обаче Великите сили стигнали до големи разногласия поради различните си интереси и действията непрекъснато се отлагали.

Научени от опит, че Европа може да се отметне от реформите, ако в страната настане мир, революционерите не спирали нито за миг своите освободителни акции. От март 1906 до юли 1907 г. Вътрешната организация и нейните хора по един или друг случай имали 74 сражения с турските потери. В едно от тия сражения организацията загубила своя организатор и апостол Дамян Груев.

Турските войници се уморили да тичат от планина на планина и от връх на връх да гонят комитите. Въпросът се пренесъл пак в европейските кабинети. Княз Фердинанд посетил руския двор, както и австрийския, срещнал се и с английския крал Едуард VII. Всички го съветвали България да стои мирна. Фердинанд изтъквал народните вълнения и мъчнотиите да се запазят границите. Той молил, молил и молил. Но Австро-Унгария и Русия, подозирайки се една друга като съперници, не можали да се съгласят.

Австро-Унгария искала да се определят сфери, в които ще се движат икономическите им интереси. Тя предложила: линията теглена от Железни врата на Дунава до Орфанския залив на Егейско море да бъде границата между Австро-Унгария и Русия. Земите на изток от тази линия да попадат под руско влияние, а на запад — под австро-унгарско. В своята сфера Русия ще се насочи за Цариград, а Австро-Унгария за Солун. Австро-Унгария нямала колонии и гледала да си осигури поне западната половина на Балканския полуостров като пазар за индустрия и търговия.

На такъв дележ се възпротивили решително славянофилските кръгове в Петроград и Москва, защото Австро-Унгария би се засилила в още две славянски области: Сърбия и Македония.

Английско предложение

Англия още по-рано предлагала коренни реформи, но се въздържала пред «най-заинтересуваните сили». Най-после английският крал взел инициативата.

Кое е по-добро? Да позволи ли Англия на Русия и Австро-Унгария да поделят полуострова или да действа за издигане и укрепване на местните народи? В Лондон имало общество от видни англичани, наречено Балкански комитет. Този комитет поддържал идеята на Гладстон: «Македония за македонците». Един от членовете му Ноел Бъкстон, в едно свое съчинение доказал, че е за предпочитане Великите сили взаимно да окупират европейска Турция и да я поделят между балканските народи, отколкото да я оставят плячка на Австро-Унгария и Русия. На 10 юни 1908 г. Едуард VII и Николай II се срещнали в град Ревел на Балтийско море. Подготвен бил англо-руски проект за реформиране на Македония. По тоя проект Македония добивала автономия.

Глава XVIII: Младотурски преврат

Младотурска партия

Когато европейските вестници съобщили, че Македония ще бъде обявена за автономна, младотурците от комитета Единство и напредък се размърдали. Младотурската партия съществувала отдавна в Турция, но била безсилна да завладее обществените турски слоеве, природно консервативни по своето невежество и леност. Самовластният и хитър султан Абдул Хамид умеел да държи в подчинение младотурската партия и често немилостиво я преследвал. Едни от членовете й избягали в странство, откъдето водили борба против деспотизма на султана, а други останали в Цариград като тайна партия. Централният комитет на тази партия носел името Единство и напредък. Той ръководел борбата за конституционно управление в Турция. Въодушевени от горещ патриотизъм, младотурците в странство решили да смъкнат султана изчакали сгоден момент. Той настъпил, когато Русия и Англия се спогодили да отделят Македония в автономна област. Това се приело като посегателство върху единството на Турция, а младотурските офицери в Македония, които едвам търпели европейските офицери, разбрали, че ще трябва да напуснат окончателно тая страна. В тях заговорило самолюбието и патриотизма. Гарнизоните в Скопие, Битоля и Солун се споразумели за общи действия. Те повикали главните фактори от младотурската политическа партия в Солун и изработили план за преврата. Двама млади турски офицери от гарнизона в Битоля, Енвер бей и Ниязи, избягали със своите военни части в околните планини, обявили се за конституционалисти и дали на султана ултиматум да обяви конституция в турската империя, инак няма да го признават за глава на мюсюлманите. Както с хатишерифа, хатихумаюна и Конституцията през 1876 г., така и сега, чрез нова игра на конституция, младотурците поискали да осуетят англо-руския проект за автономия на Македония. И наистина султан Абдул Хамид бил принуден да заповяда на 1 юли 1908 г. в цялата отоманска, империя да гърмят топовете и да се прочете волята му, че подарява и възобновява Конституцията на Мидхад паша от 1876 г. В Солун, където бил събран младотурския комитет, в Битоля и Скопие Конституцията била обявена с голяма тържественост. Избягалите в планините турски офицери се върнали в Битоля и почнали да убеждават българите, че настъпва нова ера — свобода, братство и равенство за всички в Македония.

Така конституционният преврат в Турция се извършил от офицерите, а не от народа, стигнал до съзнанието, че страната е узряла вече за по-друго управление, отколкото автократското. Не само широките народни маси, но дори и малкото интелигенция не знаела, че някои искат конституция и че тя е по-добра от монархията. Превратът бил направен от военните в Македония, за да спасят своите постове, заплашени от присъствието на чуждите офицери. Но след като го извършили, те усетили необходимостта да го популяризират с някакви обещания и примамливи картини на бъдещето. Изпратили агенти по цялата страна да разнесат новината и да огласят думата хуриет — свобода. Специални агитатори обходили всички главни български селища и обявили на комитетите, че вече няма защо да се крият и за какво да се бият. Давала им се пълна свобода. От турското население и от властта се устроили навсякъде тържества, поканени били и българите. Македонските войводи и четниците с нужната предпазливост излезли от своите скривалища. Турците ги посрещнали с отворени обятия, завели ги на приготвените трапези, вдигнали конституционното знаме, целунали се с бунтовниците и се заклели, че оттук нататък няма да има вече господари и безправни роби — всички са свободни, равноправни граждани на конституционна страна. В изблик на обща радост, на доверие и надежди празнували хиляди и хиляди добронамерени хора. Ако Турция стане истински конституционна държава, в която всички граждани да намерят свободно поприще за своя труд, без предпочитание на вяра, без експлоатация, щяло да настъпи чувствително подобрение. Българите в Солун, които се увеличавали всяка година с преселници, завладявали пазара и се развивали като здрава национална и икономическа сила, която имала първенство в много области. Също така българите в Битоля, Одрин и Цариград придобивали все по-голямо влияние. Но Вътрешната организация знаела от историята, че цариградските турски управници не си удържали на думата и обещанията и решила само временно да спре революционната борба, докато се разберат по-ясно турските намерения. Ето защо организацията събрала и складирала оръжието си, обаче кадрите (войводите, десетниците, четниците и цялата боева уредба) си останали непокътнати.

Блянове на младотурците

Българите революционери имали право да се съмняват. Младотурците намерили за нужно да изложат своето политическо верую пред Европа, за да спечелят нейното съчувствие и поддръжка. За тази цел те подали до Великите сили меморандум, в който обявили, че старата Турция вече не съществувала и на политическата сцена се появява нова, млада държава, наречена Отоманска империя, реформирана по най-модерните принципи на свободата и равенството. Главната задача на меморандума била да се убедят Великите сили, че е излишно вече да се грижат за реформи в Македония и трябва да оттеглят своите чиновници и офицери. Младотурците изтъквали, че в Македония живеят разни народи с различна вяра, но всички те били свързани по своите граждански и икономически интереси с общото отечество. Занапред нямало да има ни мюсюлмани, ни християни, а само «отомани» тъй като имало «швейцарци» и «американци». Нямало да има и Македония, нито «македонци». Старата Македония била изчезнала. Сега съществували три вилаета (Скопски, Битолски и Солунски), които били неделими от общото отоманско отечество, съставено от 27 вилаета. Това, което се наричало македонски въпрос, било част от големия въпрос за отоманската нация. Досегашните неволи и страдания на македонците произлизали от монархизма, от деспотичния султански режим, от който еднакво страдало населението по всички отомански земи. Македонецът занапред щял да добрува по братски с анадолеца, арабина, триполитанеца, черкезина, кюрда, куцовлаха, арменеца и т. н. Защо Европа е измислила македонския въпрос — питали турците и отговаряли — за да предпазят християните от «турския фанатизъм ли»? Нo такъв фанатизъм «не съществувал». Турците били «стари жители на Македония». Преселени още «преди завземането на Цариград» те имали «исторически права».

Според младотурците, щом се въведе конституционно управление, всичко щяло да се успокои. Те подозирали, че само Русия, като панславянска империалистическа държава, настоявала за реформи в Македония, защото целта й била чрез славянските балкански народи да обсеби Цариград и проливите. Втора пречка за своите планове младотурците виждали в България, защото българското македонско население очаквало освобождение от нея.

Европа се доверила на младотурците. Тя поискала да ги остави да изпълнят своите реформаторски планове без нейна намеса, защото подозренията на Великите сили една към друга били големи и опасни за общия мир. Общественото мнение също посрещнало благосклонно турската свобода. В последна сметка Великите сили извикали от Македония своите чиновници и офицери. И турците за свое голямо удоволствие се видели пак пълни господари.

Българският народ също се отнесъл със симпатия към преврата на младотурците. Един голям товар сякаш се снемал от неговите плещи. Страховете от близка война намалели. Много турски първенци от Одрин посетили София, посрещнати тържествено от общината, с пожелания за добросъседство и демократично съжителство. Думите «свобода, братство и равенство» прозвучали от Бяло море до Дунава.

В София няколко политически мъже, начело с Григор Начович, и няколко професори образували комитет със задачата да се споразумее с младотурците. Предвиждало се конституционна Турция и България да направят силен икономически и политически съюзен блок, който да вземе в ръцете си Източния въпрос и сам да го разреши с взаимно зачитане. Намесата на съперническите и зложелателни Велики и малки сили трябвало да се отстрани. Само по тоя път народите на полуострова биха запазили своята политическа и стопанска свобода. Тоя възглед действително бил правилен в основата си, но поради ред причини, които ще изложим, не можал да се приеме нито от българите нито от младотурците. Наистина, двама пратеници от младотурския комитет в Солун посетили София и взели от българския комитет отделни решения, но и те не се изпълнили, защото скоро в Турция настъпил поврат във възгледите. Общите одобрения и съчувствия насърчили младотурците, чието патриотично въодушевление достигнало до екстаз. Мечтите им да възобновят старото могъщество на Турция пораснали неимоверно. Те си въобразявали, че чрез Конституцията ще издигнат отоманската държава, че всички откъснати в разни времена области ще се възвърнат към общото отечество. Египет, България, Босна и Херцеговина щели да признаят Цариград за свой политически и държавен център. Всяка от тия държави, макар автономна, трябвало да бъде част на едно цяло, да изпраща представители в Цариградския парламент, както народите изпращали своите представители във Виена. Така щяло да се възстанови отоманското величие в пълния му обем.

Тая грандомания и шовинизъм погубили младотурците.

Австро-Унгария и България открили в турските блянове опасност за себе си. Самозащитата ги накарала да вземат мерки. А те били: България да обяви своята независимост, а Австро-Унгария да присъедини Босна и Херцеговина към монархията.

България взема железниците на Източната компания

В това време станало събитие с важно значение за България. Чиновниците от железницата на Източната компания обявили стачка. По заповед на цариградския стачен комитет те напуснали службата си и техните влакове на българска територия спрели. Българските пътници, търговци и стоки не можели да се движат в собствената си земя. Тогава станало явно каква пакост би сторила Източната компания, ако в критически за България момент изтегли вагоните в Турция и спре движението. Народната отбрана особено би се затруднила. Българското правителство трябвало да бди за осигуреността на пътуванията и превоза в държавата. Затова то заповядало на българските власти да заемат гарите и складовете, изпратило железничари по линията да възстановят движението. По този начин железниците на компанията преминали в български ръце. Тя протестирала, но правителството отговорило, че ще се споразумее с Портата.

Обида за България

Към тази случка, се добавила друга. Министърът на външните работи в Цариград Тефик паша поканил на официален обяд всички представители на чуждите държави освен българския. Това било обида. Запитан защо Портата е постъпила така, министърът отговорил, че България е васална на Турция и на нейният представител не се полага да се равнява и да се кани заедно с европейските представители. Той щял да бъде поканен, когато се канят валиите от турските области. Младотурците забравили, че България отдавна си била извоювала фактическа независимост във всяко отношение и че васалитетът й бил фикция, възникнала от страниците на Берлинския договор. Достойнството на България било засегнато с това третиране.

Провъзгласяване на независимостта

Всичко това, а именно: капитулациите, македонските вълнения, железниците на Източната компания, третирането на България укрепило още повече съществуващата отдавна мисъл да се обяви България за независима и да не търпи повече обиди и унижения от стария немощен сюзерен. По това време Фердинанд бил в Австро-Унгария да поздрави Франц Йосиф с 60–годишното му царуване. Императорът приел княза и княгиня Елеонора с церемониал като представители на независима държава. Това направило впечатление на всички. Явно било, че Австро-Унгария по-рано била обещала на Фердинанд да го признае чрез този прием за суверен. В същото време Фердинанд узнал, че Австро-Унгария ще анексира (присъедини) към империята окупираните по Берлинския договор Босна и Херцеговина. От своя страна Фердинанд съобщил на Австро-Унгария, че ще обяви България за независима. Австрийските дипломати го посъветвали да направи това преди анексията на Босна и Херцеговина, за да не би в Европа да помислят, че е последвал примера на Австро-Унгария. Така и станало. Князът бързо се върнал в Русе, повикал министър-председателя Александър Малинов, с когото се разбрали, че е настъпил моментът да се обяви страната за независима. Министерският съвет, който имал решение за това от 25 август, отишъл в Търново.

На 22 септември (4 октомври) 1908 г. Фердинанд, придружен от Министерския съвет и висшите власти в Търново, се изкачил на Царевец, стъпил върху историческите развалини на старото българско царство и прочел манифест, с който България се обявявала за независима държава под името Българско царство.

Един ден след това Австро-Унгария провъзгласила анексията на Босна и Херцеговина.

Двете събития дошли като гръм върху младотурския шовинизъм. Грандоманската политика на младотурците била ударена страшно. Безсилни да реагират военно, защото нямали достатъчно сили, те прибегнали до икономическа война: обявили бойкот на австрийските стоки, от яд изхвърлили сукнените червени фесове, които им пращала австрийската индустрия, наложили на войниците бели фесове от анадолска аба, а на офицерите — калпаци. И с България постъпили враждебно. Българските търговски кораби, натоварени с брашно, сирене, кашкавал и др., не били допуснати да разтоварят в Цариград. На границата неприязнените случки зачестили.

Отношение на Европа към българската независимост

Много неприятно било обстоятелството, че независимостта на България и анексията на Босна и Херцеговина станали едновременно и свързано една с друга. Причина за това бил преди всичко Фердинанд, който мислел, че по този начин по-лесно ще признаят станалите събития. Но в Европа и общество, и политици, и печат се отнесли твърде неодобрително към Австро-Унгария, защото анексирала провинции, в които живеело чуждо за нея население. Разгърнал се силен протест против това присвояване, особено в Сърбия, която твърдяла, че в тия провинции населението е от нейната народност и по право тия земи й принадлежат. Руските славянофили също протестирали, защото смятали, че Австро-Унгария иска да образува немско-славянска държава, която да съперничи с руската по въпроса за обединението на славянството. Руското правителство, макар че само отстъпило преди години на Австро-Унгария тия земи, не одобрило анексията и обещало на Сърбия помощ срещу Австро-Унгария. Франция, като кредиторка на Турция и съюзница на Русия, взела естествено, турска, руска и сръбска страна. Английската преса също така укорявала Австро-Унгария в личен егоизъм и нарушение на Берлинския договор по време когато в Европа имало нужда от съгласие и мир. Някои от критиците намерили случай да повторят изречението на Гладстон: «Никой не може да сложи пръст върху някоя точка на земното кълбо и да каже: тук Австро-Унгария направи добро». Всички питали: щом Австро-Унгария присвоява провинции без да гръмне пушка, без никакви жертви, кой ще плаща големите турски дългове към Европа? Германия не се заела да защитава горещо своята съюзница Австро-Унгария, защото по това време укрепвала приятелството си с Турция, а и нейна военна мисия помагала за преустройството на турските военни сили. При тия условия Австро-Унгария решила да плати за анексията обезщетение от 50 милиона лева. Портата след известни колебания и пазарлъци прибрала сумата и по този начин се ликвидирал въпросът.

Европа нямала нищо против българската независимост, защото България не вземала никакви земи. Българското правителство обявило с мемоар, че държавни, стопански и отбранителни причини са принудили страната да обяви своята независимост с цел да запази и достойнството си, и жизнените си интереси. Оправданията били оценени правилно, но мнозина не искали да простят обстоятелството, че това станало в съгласие и едновременно с Австро-Унгария, която заграбвала чужди земи. Сърбия, която се подготвяла за война с Австро-Унгария, особено се огорчила от българо-австрийското съгласие. При всички критики, Европа и Русия все пак се отнесли благосклонно към българската независимост и обявили, че ще я признаят когато се уреди въпроса с Турция политически и финансово. Във Франция посъветвали България да плати обезщетение срещу независимостта. Французите като турски заемодатели, не могли да мислят другояче, защото очаквали да се съберат суми срещу турския дълг. Портата предложила това на българското правителство, но министър-председателят Малинов отговорил, че независимост с пари не се купува. Фердинанд се намесил лично и телеграфирал на българския посланик в Париж да съобщи, че «България е добър платец» и Франция не трябва да се противи на нейната независимост. Щом станало известно, че България ще плати обезщетението, високата порта пресметнала всички стари, забравени дългове на България и поискала огромна сумa. Българският министър на финансите Александър Ляпчев отишъл в Цариград да води преговори, които били дълги и уморителни. България предложила 82 милиона лева за изплащане на закъснели данъци от бившата Източна Румелия и за откупуване на експлоатацията на железниците, които оставали занапред в български ръце. Турците отказали, държали се надменно и вместо отговор предложили поправка на границата в Кърджалийско в тяхна полза, като заемат най-важните стратегически точки. Това възмутило българския народ. Общественото мнение се развълнувало и поискало да се вземат мерки за защита. Правителството дало заповед да се мобилизира 8-а тунджанска дивизия и да се прати на границата. Настроението се повишило. Опасността от избухване на война станала голяма. Това Силите не искали да допуснат, защото можела да пламне цяла Европа. Посланиците в Цариград и София обявили, че няма да позволят никакви териториални промени. При това условие, ако Турция и България искат, нека се бият. Руското правителство се намесило, като посредник и попречило да се разрасне конфликтът. То предложило нова спогодба: Русия да опрости на Турция от своите стари вземания 125 милиона лева, които да се прихванат за сметка на България срещу нейните 82 милиона и се ликвидира спорът между Портата и довчерашния й васал България. България се задължавала да изплати въпросните 82 милиона в дълъг срок. С това се свършила препирнята и двете страни подписали договора. Веднъж въпросът разрешен така, Русия първа признала независимостта на България. Последвали я и другите държави.

Правителството назначило във всички столици свои посланици, княз Фердинанд получил титлата «цар» и тръгнал да обикаля европейските дворове за да им се представи в царското си достойнство.

Сътрудничество между младотурците и Вътрешната организация

И след обявяване на независимостта на България Вътрешната организация продължила да работи в сътрудничество с младотурците, защото настъпилата временна свобода й дала възможността да действа открито и все така самоотвержено. Нейните дейци заели видно място в общините, съветите и учрежденията. Търговците и еснафите заработили свободно. Явно станало, че Вътрешната организация на българите е представителка на народа, защото тя именно се грижела със слово и дело за неговото освобождение. Пропагандната дейност на сърби, гърци и куцовласи почти се изгубила. Техните чети останали в сянка и не се забелязвали, защото не представлявали мнозинството от населението и служили като органи на правителства, извън Македония. Турците оценили българската Вътрешна революционна организация като обществена сила, действуваща в интерес на местните хора. Понеже тя нямала връзки с българското правителство и българската политика, младотурците й се доверили.

Конституционни клубове

Първата задача на вътрешните дейци била да се съобразят с новия режим. Въвеждало се конституционно управление, което имало за свои елементи конституционни партии, избори и парламент. Вътрешната организация от революционна се преобразувала в конституционна народна партия, чиято единствена задача била да организира народа и да го подготви за изборите, които скоро трябвало да се произведат. По този начин водачите превърнали революционните комитети в конституционни клубове, които при новата наредба трябвало да имат роля в управлението. В скоро време Македония и Одринско се покрили с клубове. Избраните от клубовете представители се събрали на събор в Солун, изработили програма на своите политически искания и поставили на първо място въпроса: може ли Македония да се уреди просветно, финансово, правосъдно, административно и да постигне благоденствие ако се управлява от Цариград? Отговорът бил отрицателен, защото турските нрави не можели да се изменят с магическа пръчка. Затова отново се поставило главното искане: Македония да се отдели и да се уреди като автономна област на конституционна Турция.

Конституционните клубове се приготвили за избори на народни представители. За пропагандиране на своите искания организацията се възползвала от обявената свобода на печата. В Солун почнали да излизат 10 български вестника и списания с разни политически схващания и тенденции(60). В Македония закипял бурен духовен живот, имало висок подем за идеална уредба на новата държава.

Сърби и гърци веднага съгледали предимствата, които спечелила българската организация. В съгласие и съединение с младотурците, тя ставала управляващ фактор. Това ги заставило да се намесят по-активно и пожелали да се споразумеят с Вътрешната организация и младотурците.

Младотурците се сметнали за посредници, които трябвало да примирят народностите представлявани от пропагандата на гърците, сърбите и българската Вътрешна организация, превърната в конституционна партия. Тогава те изтъкнали, че всички злини в турската империя идвали от думата народност, която подхранвала стремежи за отделяне. Тая дума трябвало, според тях да се изхвърли и да се замени с думата «отоман», която означавала гражданин на единната отоманска държава, обслужваща всички свои поданици еднакво, без оглед на вяра и народност. Младотурците защитавали принципа за централизацията, искали Цариград да бъде душата и сърцето на отоманската държава. Представителите на българските клубове обявили, че стоят на друго становище, а именно: Македония да се отдели в своите исторически и етнографски граници, да образува автономна област със своя административна и законодателна власт, но под общото управление на цариградското правителство. Македонските българи знаели, че в цариградския общ парламент за всички турски области не ще бъде възможно да се направят коренни реформи, защото идейното развитие на турците в разните краища на империята не издържало никаква критика. Обратно, ако Македония бъде автономна, мнозинство в Народното събрание щели да придобият християнските представители и по-просветените турци, каквито вече имало в Европа и именно тези представители, събрани в Солун, столицата на автономната област, щели да възприемат и осъществят реформи според европейското разбиране за демокрацията(61).

Пред въпроса за уредбата на новата държава сладките надежди изчезнали. Целият мюсюлмански свят се надигнал и попитал младотурските водачи: Ислямският народ запазва ли своята душа и своя образ или ще му се наложи европейска шапка? Тревогите били: Първо, турците ще запазят ли своето предимство пред довчерашната рая или не? Второ, турският език ще загуби ли значението си като официален? Трето, Коранът и шериатът остават ли и занапред като основа на ислямството или ще бъдат премахнати и заменени с други някакви закони и наредби?

Тия питания бързо проникнали сред широката турска маса и предизвикали страшен смут в ума и съвестта на мюсюлманите. Някои екзалтирани младотурци казали, че и жените може да получат пълна свобода като европейките, че може да се въведе и едноженството. Една млада, смела и еманципирана туркиня в Цариград хвърлила яшмака, облякла европейска рокля, сложила на главата си шапка и тръгнала под ръка с един европеец. Фанатичната тълпа не можала да понесе това посегателство на вековните нрави и линчувала туркинята. Събрал се голям митинг в Цариград и староверците попитали младотурците накъде ще поведат мюсюлманския спят. Общото вълнение принудило министър Джавид бей да обяви пред народа (март 1909 г.), че нито мюсюлманите ще загубят своето предимство, нито турският език ще отстъпи на други езици, нито Коранът и шериатът ще се заменят с други закони и уредби. Турция, казал той, ще си остане ислямска държава.

С това заявление се съборили основните принципи на равенството и свободата, за които бленували младотурците. Занапред пак си оставало старото, добре известно положение на потиснатите народи. Отоманизацията, в смисъл на уредба по швейцарски или американски маниер изчезнала. Ала старотурците не се спрели дотук. Те смятали, че младотурците далеч са отстъпили от бащината си вяра, обичаи и нрави, нарушили са османското достойнство и тяхното поведение ще доведе до пропадане на държавата. Султан Абдул Хамид взел страната на старотурците, събрал своите стари помощници, свалил младотурските министри, отменил Конституцията и повикал изгонените преди това чиновници да заемат местата си. Обаче младотурците в Македония не се подчинили. Техният военен водач Махмуд Шефкет паша, поддържан от офицерите, с голяма военна сила от Битоля и Солун потеглил за Цариград против султана. На помощ на Шефкет в защита на Конституцията се обявили и българските революционери. Образувала се от старите четници силна, добре обучена българска дружина, която под командата на войводите Чудомир, Чернопеев, Сандански и други поела пътя за столицата. Съюзените турци и българи влезли в Цариград, разбили султанските казарми с артилерия, победили старотурците, обезоръжили военните им части. В боевете българите били поставяни на най-важните и опасни места, защото Шефкет не вярвал много на своите войници. Българската дружина минала тържествено през града с български песни. Пленените войници на султана били дадени на българските революционери да ги закарат в Македония и да ги държат под контрол. Султан Абдул Хамид бил свален (май 1909 г.) и пратен на заточение в Солун, а вместо него на престола бил поставен брат му Мехмед V. Младотурците отново взели властта в държавата и Шефкет паша поел поста военен министър.

Това сътрудничество на българите с младотурците показало, че Вътрешната организация била искрено предана на новия конституционен режим, че тя, макар да се стремяла към автономия, не мислела да дели или да присъединява Македония към България, защото за нея не било трудно, когато Шефкет завел цялата си войска в Цариград, да се възползва от турската слабост в Македония, да се въоръжи, да вдигне въстание и да повика българската войска, която чакала почти готова на границата. България, предвид поведението на съседите и по съвета на Великите сили, се въздържала от всякакви агресивни намерения, въпреки законното си право и задълженията, които имала към целокупния български народ. Всички още вярвали, че при конституционния режим може да се постигне правилно разрешение на българския въпрос. На това настроение се дължало и посещението, което стотина български офицери направили на младотурските офицери в Цариград. След приема, който преди 37 години султанът дал на официалните български черковници с новия екзарх начело, сега трябвало да приеме за първи път и представители на българската армия. Около това време група български търговци официално посетили Цариград и Бруса, същото направили и студентите от Софийския университет и голям брой учители. Всички тия прояви били израз на добрата воля да се въдвори мир и взаимно разбирателство между България и Турция. Престолонаследникът на султана посетил София и гостувал на цар Фердинанд. В негова чест бил организиран военен парад. За съжаление, турците не го приели като демонстрация на съюзническа и приятелска сила, а оценили всичко наопаки, а именно, че България военно превъзхождала Турция, че щяла да й диктува бъдещите събития.

Тия чувства на страх и завист у турците надделели над политическия разум. България била напълно благоустроена страна. Нейните училища подготвяли голям брой образовани хора. Стопанският и търговският й живот кипял в разнообразни предприятия. Македонските българи също се проявили с устрема си за образование, енергия, политичност и предприемчивост. Големите градове Солун, Битоля, Скопие и други се залели от българи търговци и майстори. Турски писатели и публицисти посетили България и с тъга в душата си писали, че неподвижният и оставен в невежество турски народ ще бъде изтласкан от жизнеспособния, просветен и предприемчив българин.

Младотурците в борба с македонските българи

Споменатите настроения и страхове у младотурците им внушили политика обратна на споразумението, съгласието и братството. Младотурците поискали да обезсилят македонската българска интелигенция, да я разредят и омаломощят, за да стане негодна за обща борба. Ето защо те почнали да гонят българите там, дето били силни, да събират оръжието им, да затварят училищата и да подкрепят другите пропаганди, като ги улесняват да отварят свои училища вместо българските. Издаден бил закон против сдруженията, забранили вестниците и унищожили българските конституционни клубове, като «националистически» гнезда. Младотурците поискали от българите да се запишат в техните партии и да работят като отомани. Българските буйни и недоволни елементи един по един почнали да изчезват от градовете и отишли пак в планините. Младотурците гласували Закон против четите и тръгнали отново да ловят комитите, да ги съдят, бесят и пращат на заточение. Върнала се старата анархия и тирания. Освободени от европейските офицери и политическия контрол турците почнали да блокират българските села, искали оръжие от всички българи и като не могли да го намерят тръгнали насилствено да го откриват. Извършили се безброй жестокости и насилия. В трите македонски вилаета (Скопски, Битолски и Солунски) били жестоко бити 4793 души, от които 74 умрели от бой; 2000 души избягали в България, а други 2000 хванали планините и увеличили броя на четите. Естествено, инстинктът за самосъхранение заставил и българите да употребяват съответни средства: почнали атентати, убийства, хвърляне на бомби в турски квартали или на публични места, сражения с потерите и т. н. Македония отново застенала от писъци и се обляла с кръв и сълзи.

За да сломят българите, турците приели предложението на Сърбия, подкрепено от Русия, да се назначи сръбски владика в чисто българските градове Велес и Дебър. Но имало и друго средство за омаломощаване на българите: турците приемали всички турски бежанци от Босна и Херцеговина и ги настанявали между гъстото българско население, както едно време заселвали избягалите от Русия татари и черкези в България. Освен това те улеснявали емиграцията на българите в Америка и цели села на изселените българи се заемали от турски бежанци. Българите, както се знае, били на много места чифлигари, обработвали имотите и създавали богатството на турските спахии бегове. В последно време обаче поради размириците беговете обеднели и почнали да напускат чифлиците си. Българи, които били спечелили пари в Америка или другаде, искали да купят земи от своите господари, но турците им отказвали. Правителството купувало имотите, давало ги на турските бежанци, а българите пропъждало. Това било очевидна политика която трябвало да намали българското население и да засили турския елемент. Да се обяви пред Европа, че България и българите напразно претендират за Македония.

Така вървели работите до 1912 г.

Министерство Гешов — Данев. (16. III. 1911–1. VI. 1913 г.)

Независимостта на България трябвало да се узакони вътрешно. Това било грижа на демократическото правителство, ала то предимно се потрудило за вътрешната организация на някои клонове в управлението. В Народното събрание били гласувани важни закони по народното просвещение, по администрацията и финансово-стопанския живот. За изплащане на стари дългове на железопътни линии и за уреждане на дълговете към Русия, свързани с независимостта, демократическото правителство направило през 1909 г. два заема от 82 и 100 милиона лева. То изработило, внесло и прокарало през XIV обикновено народно събрание (1910 г.) законопроект за изменение на Конституцията за да санкционира независимостта на България.

По желанието на царя демократи, народняци и прогресисти като най-силни тогава партии, поели задачата да свикат Велико народно събрание, за да се приемат готовите изменения на Конституцията. За тази цел се образувало ново коалиционно правителство под председателството на Иван Евстатиев Гешов. През лятото (1911 г.) било свикано в Търново Пето велико народно събрание, което гласувало българската държава занапред да се именува ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ и държавният глава да носи титлата «цар на българите». То изменило още няколко члена, на Конституцията, от които най-същественият бил член 17, по силата на който на царя се дало право да прави тайни договори и съюзи с чужди държави.

Освен това се приело мандатът на Обикновеното народно събрание да трае четири години (вместо пет) и министерствата се увеличили от 8 на 10.

След закриването на Петото велико народно събрание станали изборите за XV обикновено народно събрание, в което имали мнозинство Народната и Прогресивната партия. Двете образували коалиционно правителство под шефството на Иван Евстатиев Гешов. Д-р Ст. Данев заел председателското място в Народното събрание.

В края на 1911 г. положението на македонските българи много се влошило. Мирът вече с мъка се държал. И българското правителство по съвета на Русия създало таен политически и военен договор със Сърбия на 29 февруари 1912 г. На 2/14 август 1912 г. цар Фердинанд празнувал 25–годишен юбилей на своето царуване. Празникът във Велико Търново минал извънредно тържествено. Той се придружавал от големи маневри, за които били свикани на триседмично обучение запасните от Източна България. Маневрите станали около Шумен, като целта на маневрите била превземането на укрепен град. На юбилея присъствали и други войски, които направили великолепен парад.

По всичко личало, че българската войска се подготвяла за велико дело, което не закъсняло.

Резюме (извод)

Независимостта на България се постигнала постепенно. В международните си отношения държавата последователно извоювала своето място без подкрепата на сюзерена Турция. Докато турската държава пъшкала под тежкия режим на капитулациите, България полека-лека в договорите си с Великите сили се освобождавала от тях. По-сложни и по-мъчителни за българската държавна политика били народните тежнения за освобождение на останалите под чуждо иго българи и за обединение. Съзнанието за народно единство у народа предхождало учредяването на Екзархията през 1870 г. Екзархията била израз на въжделенията на народа за свобода и напредък.

Българи останали в Румънска Добруджа и в Сърбия, но най-много имало в Македония и Одринско. Развитието на тия българи, макар бавно и мъчително, но винаги вървяло подир развитието на българите в свободната държава. Събуждането на македонския българин предизвикало съперничество и завист у съседите сърби и гърци. Сърбия, потискана от Австро-Унгария от север, била тласкана към Македония. Започнали се усилена пропаганда и въздействие пред руското правителство да изостави идеята за Санстефанска България. Руското правителство решило Македония да се подели между България и Сърбия и според това съдействало да се изпратят сръбски митрополити в Македония, макар че имало там български.

Въпреки всичко македонските българи все напредвали и идеите за въоръжени въстания узрявали. Образувал се Външен върховен македоно-одрински комитет в България и Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Направили се опити за въстания през 1902 и 1903 г. Последното било сериозно, предизвикало намесата на Европа. Великите сили предприели реформирането на Македония, но превратът на младотурците осуетил всичко.

България се възползвала от турските безредици и се обявила за независима (1908).

Младотурците стигнали до яростен шовинизъм и с това още повече влошили положението на българите. Недоволството растяло застрашително.

Източници

1. K. Sоlаrоff. La Bulgarie et la question Macèdoniene, 1919.

2. S. Radеff. La Macèdoniene et la renaissace Bulgareau XIX–е siécle.

3. A. Шопов. Мемоари на македоно-одринските братства.

4. Таен рапорт на българското правителство.

5. Доклад на парламентарната комисия. Т. 1, с. 115.

6. В. Радославов. България в световната война.

7. И. Е. Гешов. Балкански съюз.

8. Официални доклади по Македонския въпрос от Министерството на външните работи.

Част II: Войни за обединение

Дял I: Сближаване и съюз между балканските страни

Глава I: Как българите схващат своето обединение

Турските наследници

Турската империя била изгубила способността да управлява. Поради своя мохамедански държавно-правен мироглед и поради неспособността си да възприема новите правни, обществени и стопански форми на живота, тя не могла да прекара век на възраждане и на просветен абсолютизъм, от които западните държави минали към парламентаризъм, към лично, обществено и народностно равенство. Повече от сто години европейските Велики сили правили безплодни усилия да реформират отоманската държава, да я укрепят и да продължат полезен за тях жизнен път, по който се кръстосвали непримиримите им интереси. Под натиска на Великите сили султаните издавали хатишерифи, хатихумаюни, изработвали конституции (1876 и 1908 г.), подарявали концесии, подписвали договори и конвенции, но всичко било напразно. Парижкият конгрес от 1856 г. признал принципа за «териториалната цялост на Турция», но все пак султанът бил наречен «болен човек». А след като по заповед на Високата порта били извършени безчовечните кланета в Армения, в Хиос, в България през 1876 г. и в Македония през разни времена, султанът бил обявен от Гладстон не само за «безнадеждно болен», но и за «червен султан». Тоя кървав и болен султан лежал на смъртния одър и смъртта му била неизбежна. Наследниците му били християни; те очаквали да получат богато наследство. Но били много и раздорите, като при всяко наследство, били възможни и допустими. Русия и Австро-Унгария отдавна смятали себе си за политически наследници. България, Сърбия, Черна Гора и Гърция били малки, но естествени наследници, тъй като при завоеванието на Балканите турската империя легнала върху техните бащинии. Малките християнски балкански народи отдавна живеели със своите национални идеали и съзнанието на своите права, преплетени за жалост едни с други. Българският народ, който стоял най-близо до центъра на турската държава в Балканите, макар най-млад по свободата си, справедливо разсъждавал, че никой не можел да му отнеме правото и длъжността да запази и обедини всички краища, под турско иго, в които живеели неговите сънародници, проявили вече съзнание на българи. Мирогледът на българите бил оформен много преди Освобождението и то без всяка шовинистична тенденция. Младите революционери българи още през 1872 г. съставили освободителна програма в Букурещ, в която казвали: «Нue, българите, желаем да живеем с всичките си съседи дружествено, а особено със сърбите и черногорците, които съчувствуват на нашите стремежи, и румънците, с които нашата съдба е тясно свързана, и желаем да свържем с тях федерация от свободни земи ... Нека всеки народ сам реши своята съдба и каже към кой отдел на съседа желае да се присъедини».

Това са съкровените въжделения на българските дейци от преди Освобождението. В тях няма шовинизъм и принципът за самоопределение на народите още тогава осветява с ясна светлина тяхната чиста съвест.

В продължение на 35 години след освобождението си българският народ следи националните стремежи на своите съседи. А развитието на свободното Княжество ставало под силното влияние на борбата, която сънародниците в Турско водили за духовно-политическа и стопанско-финансова свобода. Голямата емиграция от поробените земи дала в България видни и силни личности, които заели съдийски и професорски длъжности, стигнали до министерски пост и въздействували върху българската политика за националното обединение. И целият народ бил проникнат от тоя идеал. Той бил духовното съдържание на неговия живот. Наистина, сред младата струя на интелигенцията в свободното Княжество се прокрадвало младо социалистическо течение, което живеело повече с настроенията на интернационали, проявявало се като опозиция на патриотическото движение, когато то избивало в «патриотарство», тоест злоупотребявало с народните копнежи за свои партийни цели. Ала в много случаи водачите на социалистическото течение се освобождавали от чуждото влияние, от тесногръдия интернационализъм и обяснявали, че не отричат отечеството и неговата цялост, защото само чрез националното единство може да се отиде към международното.

Като изключим Великите държави, които нямали нито етнографски, нито исторически права над наследството на «болния човек», от останалите наследници християнски държави, всяка имала да получи своя естествен и достатъчен дял. Общата задача им подсказвала: първо, да се освободят поробените земи и второ, да се поделят по братски, според народностното съзнание на населението. Ако това не може да се постигне за някои части с много смесено население, да се образуват от тях автономни области. Затова била нужна обаче предварителна разумна спогодба. Естествено се смятало, че най-първо трябва да се спогодят славянските сродни и братски наследници: България, Сърбия и Черна гора.

В продължение на 35 години били правени много опити да се сближат България и Сърбия, да се споразумеят за своите права и задължения и да достигнат до един братски съюз. За нещастие, интригите на другите държави разваляли всичко. Кръстосаните противоположни интереси и влияния на двете големи монархии Австро-Унгария и Русия не давали възможност за самостоятелно разбирателство между двата толкова близки народа. Австро-Унгария, която сама имала претенции за Солун, тласкала Сърбия още от 1881 г. към Македония с вярата, че рано или късно ще насели западната половина на полуострова заедно със Сърбия, Русия ще обсеби източната заедно с България и Цариград. Нуждата налагала България и Сърбия да забравят 1885 г. и да търсят сближение. Руското правителство правило усилия двете държави да се споразумеят. През 1896 г. княз Фердинанд посетил крал Александър Обренович в Белград. На следната година (1897) Александър върнал визитата. С голямо тържество била открита от двамата владетели железопътната линия София — Роман. Едновременно с това големи групи софийски и белградски граждани разменили посещения. Изработила се и се приела митническа спогодба между Сърбия и България за улеснение на търговията. По тази спогодба границите почти се премахвали, а пощенските писма се изравнявали по такса: 10 стотинки за отворено писмо и 15 за затворено. Имало момент когато не се искало паспорт за минаване в Сърбия и обратно. Министър-председателят д-р Стоилов лично отишъл в Цариброд, където се срещнал с министър Груич, вдигнали митническите постове, унищожили паспортите и обявили тържествено свободна търговия и свободно пътуване.

Всичко това, разтревожило Австро-Унгария. Тя сметнала митническата спогодба вредна за нейните интереси. За да не допусне двете славянски страни да стигнат до съюз под руско влияние, тя подала на Сърбия нота против спогодбата с България. Крал Александър се уплашил, уволнил русофила министър-председател Груич и го заместил с д-р Владан Джорджович, който унищожил спогодбата и повел австрофилска политика. Австро-Унгария поискала да сплаши поради същите причини и българското правителство, затова заповядала на своя представител в София да си замине за Виена. Д-р Стоилов бил принуден да иска извинение и да признае тържествено «легитимното влияние на Австро-Унгария в България».

Разсърдената Австро-Унгария насочила Александър към Македония. Тя го съветвала да се сближи с турците. Сближението станало. Турция дала заповед да бъдат преследвани в Македония българите, а църквите и училищата им да бъдат затворени. Така Австро-Унгария, Сърбия и Турция се изправили срещу България. Русия поискала да сплаши Сърбия и посъветвала княз Фердинанд да посети княз Никита в Черна гора. Сърбите помислили, че България и Черна гора се съюзяват против тях под закрилата на Русия. Правителството било атакувано и Владан Джорджович загубил властта. Сърбия напуснала Турция, върнала се пак към България, но настоятелно искала от Русия Македония да бъде поделена между нея и България. Искането си подкрепяла с обстоятелството, че Австро-Унгария я гнети икономически и ако не намери изход на море през Македония, ще се задуши или пък ще бъде принудена да се обяви за австрийска провинция.

В България либералното правителство (1899–1900 г.) се опитало да потърси изход и да намери основа за трайна спогодба между Сърбия и България. Правителството приело, че Македония е една цялост етнографска и стопанска. Тя не може да се дели. Изходът трябва да се намери в икономически съюз, при който Сърбия ще получи възможност да се ползува свободно от българските Черноморски пристанища. Обаче Сърбия не се съгласила. Русия била принудена да приеме сръбското гледище за подялба на Македония и подкрепила сръбският митрополит Фирмилиян да отиде в Скопие.

Военен съюз на България с Русия

Правителството на д-р Данев видяло българските интереси в Македония застрашени. Министър-председателят отишъл в Петроград и потърсил съюз с Русия за защита на България. Условията били благоприятни понеже било установено, че между Австро-Унгария и Румъния имало военен договор. През 1902 г. Данев сключил с Русия таен договор, в който се предвиждало:

1) Ако избухне война между Русия от една страна и Германия, Австро-Унгария и Румъния или Турция от друга, България трябвало да мобилизира войските си и да помага на Русия по плана, който ще изработи руският генерален щаб;

2) Ако България бъде нападната от Турция или Австро-Унгария, Русия ще застане в нейна защита с нужното количество войски;

3) При благоприятен изход на войната, ако се намеси Румъния като противник, Русия гарантира на България Добруджа до дясното устие на Дунав, а към Турция — земите, предвидени приблизително в границите на Санстефанския договор (1878 г.). При несполучлив изход на войната Русия гарантира целостта на българското княжество.

Този таен договор, непълен откъм политическа страна, бил скриван от Сърбия докато управлявала династията Обренович (1903 г.). Щом династията била заместена от Петър Карагеоргиевич, верен приятел на Русия, руското правителство се разколебало в договора и го превърнало в мъртва буква.

На 20 юли избухнало Илинденското въстание в Македония. Д-р Данев се обърнал към Русия, но тя мълчала. На 3 август Данев се оттеглил и след два дни бил заместен от народолибералите начело с Рачо Петров. Русия смятала това правителство за австрофилско и още повече си замълчала. За спогодбата относно Турция — нито дума. Това бил един от случаите, които доказват, че е безполезно една малка страна да сключва съюз с голяма държава. Русия влязла във война с Япония и за България имала само две думи: мир и търпение.

През 1908 г. народолибералите били заместени от демократическото правителство начело с Ал. Малинов. В Македония се прилагал план за реформите на Великите сили. Ала сърбите и гърците се обявили против реформите, образували чети, постигнали съгласие помежду си и нападнали с големи сили българското население. Положението станало критично и Малинов заедно с Фердинанд отишли в Русия да се осведомят какво да се прави и да попитат държи ли руското правителство на договора от 1902 г.

Русофил, обаче умерен, разсъдлив и независим Малинов искал «да прави политика» с Русия и смятал чрез тая държава да увлече и заинтересува още повече за българската кауза западните демократически държави, Франция, Белгия и Англия. Той вярвал, че те са способни да разберат и да съчувствуват на един потиснат и унищожаван народ като българите в Македония. Руският министър Изволски признал пред Малинов, че има наистина договор от 1902 г., но още не е дошъл денят за неговото прилагане. Напразно Малинов доказвал с цифри в ръце, че българското население в Македония и Тракия гние. За да убеди руския министър Малинов обрисувал българските национални искания в приложение на карта. Когато заговорил за Тракия и Одрин, Изволски свил вежди и казал: «Ще докладвам на императора». Малинов разбрал, че Русия задържа за себе си Дедеагач, Одрин и Лозенград. Фердинанд, Малинов и Паприков се върнали от Русия разочаровани. Царят отишъл сам в Австро-Унгария и на своя глава почнал да води разговори. Като научил за това, Изволски в една реч пред руската Дума изказал подозренията си към Фердинанд, че отива с Австро-Унгария, и добавил: «Ако България не стои мирна и предприеме действия в съгласие и насърчение от нашите противници, ние заявяваме, че при една война тя ще бъде оставена на собствения си риск и страх».

При тия условия цар Фердинанд решил да проведе друга политика. Той посетил султана в Цариград и го уверил в приятелство. Веднага след това и сръбският крал Петър отишъл в Цариград, очевидно за да узнае какво е постигнато между България и Турция. За да бъде още по-внушителен, Петър си избрал път през Македония за Цариград. Навсякъде по пътя му било организирано най-тържествено посрещане, за да се покаже на Фердинанд, че илюзиите му са напразни. След посещението на сръбския крал при султана патриархът назначил още един сърбин за митрополит в Македония (Велес, Кичево и Дебър). Това било явен белег, че сръбско-руският проект за подялбата на Македония се изпълнява и на сърбите е дадена Северна Македония. Този втори удар над българите в измъчената страна възбудил до крайност македонските среди и комитетите. Развълнувал се целият български народ. Вестниците писали за насилственото закриване на българските училища, преобръщането на българските общини в сръбски, гонението на българските свещеници и първенци. Свикани били многолюдни митинги и се отправили протести до европейските сили.

Въстание в Албания

В устрема си да възродят и засилят отоманската държава младотурците започнали от Албания, в северната част на която Австро-Унгария се била прогласила за покровител на католиците албанци и въвеждала своя католическа култура. Младотурците решили да привържат Албания по-здраво към Велика отомания и предписали на албанците да употребяват навсякъде турската азбука, да плащат държавните данъци и да се подчиняват на общите имперски закони и съдилища. Обаче албанците, несвикнали да бъдат управлявани с чужди заповеди, непризнаващи други закони освен своите родови и племенни обичаи, живеещи векове без да плащат данъци отказали да се подчинят. Те изпъдили изпратените от Цариград съдии и под ръководството на своя главатар Иса Болетинац се вдигнали с оръжие в ръка против турските власти. Цариградското правителство изпратило военни части да усмирят въстаналите албанци, наречени миридити в Шкодренско и Метохийско, обаче разбили войската. Станало нужда да се изпратят много турски войници и дори сам военният министър Шевкет паша да отиде на мястото. След уморителни походи и големи турски жертви миридитите били победени и изтикани в Черна гора.

Война между Италия и Турция

В същото време нова беда връхлетяла Турция. Италия поискала от Портата да й отстъпи областта Триполитания в Африка. Като не получила исканото с добро, Италия обявила война и пратила флотата си в гр. Триполи (1911 г.). Това станало със съгласието на Австро-Унгария. За да не поискат и малките балкански държави нещо от Турция, Италия отправила високомерно послание до всички балкански християнски държави да ги увещава и дори да ги заплашва да стоят мирни, защото войната за Триполитания не засягала техните интереси. Италианската флота нападнала Дарданелите. Топовните гърмежи се чували чак до Балкана. Било обичайно когато някоя съседна държава взема от Турция земя и другите наследници да поискат да разширят територията си. Австро-Унгария присъединила през 1908 г. Босна и Херцеговина, сега Италия посягала да грабне Триполитания. Естествено и трите балкански държавици (Гърция, Сърбия и България) можели да поискат нещо от старите си територии, но поради завист и съперничество не успели да се съглася една с друга, а всяка за себе си обявила, че ще стои «неутрална» с погрешната надежда да получи даром нещо от турците. А младотурците не се скъпили на празни обещания(1).

Съюз на балканските държави

През март 1911 г. кабинетът Гешов – Данев направил нови опити за споразумение със съседите. И Гешов, и Данев се славили като искрени русофили, угодни на сляванофилските кръгове в Русия. Тяхната коалиция представяла заможните слоеве на българския народ, който имал за лозунг «мир и законност» в страната и пълна вяра в освободителката за достигането на народния идеал. Наистина официалната руска политика вече била нарушила заветите на Царя Освободител за Санстефанска България, защото вече приела в Македония двама сръбски митрополити, а и руските консули и агенти там явно държали страната на сръбската пропаганда. Но това не отчайвало народно-прогресивното правителство Гешов — Данев. Като изразител на настроенията на русофилите то смятало, че ще върне Русия от това нейно отстъпление и чрез една праволинейна славянска политика ще спечели за България пълното разположение на руските държавни мъже. Верен на своя принцип «с Русия да не прави политика», д-р Данев посетил няколко пъти руския двор, въздействувал на българската политика; убедил и цар Фердинанд да се обърне към Белград за спогодба по Македония, въпреки всички несполучливи опити в миналото.

Руската държавна политика се подготвяла за бъдещата голяма война в Европа. За да не бъде заварена слаба на Балканите тя си поставила за задача при каквито и да било условия да сближи България със Сърбия и да образува от тях един славянски блок. Към него не било мъчно да се присъедини и малкото черногорско княжество, макар крал Никита Черногорски да не бил в добри отношения с крал Петър. На този съюз от три славянски държави се възлагало да задържа било Турция, било Австро-Унгария в първите дни на Голямата война, докато руските сили бъдат изведени на бойните театри. На първо време не можело към съюза да се кани нито Румъния, нито Гърция. Румъния била в съюз с Австро-Унгария, а Гърция се ръководила от роднините на кайзер Вилхелм II.

И тъй, на коалиционното правителство Гешов — Данев било съдено да разреши съдбоносния въпрос като създаде Балкански съюз. Обстоятелствата улеснявали такава политика. През 1911 г. в Албания (Метохия и Шкодра), в Нови Пазар и Косово поле се вълнували албанците; в Арабия (Йемен) — арабите; между Турция и Италия имало война, а в Македония се леела кръв. Младотурците виждали, че империята гори от четирите краища и били силно разярени. За да смажат македонското население те образували свои чети и ги хвърлили срещу българите. Започнало ужасно изтребление. За няколко месеца били избити 19 български войводи, 67 четника и много били ранени, а от населението безброй мъже бити, затваряни, мъчени, съдени и заточавани. Борбата се ожесточила. Ранените бивали изоставени без всяка медицинска помощ. Заради обезоръжаването всички домове се претърсвали, мъже и жени били изтезавани. Хората от пограничните села търсели спасение в България.

Ужасното положение на македонското население стигнало до знанието на обществото в Европа. Балканският комитет в Лондон издал следния манифест: «Сведенията ни от Македония са сърцераздирателни. Мъжете са подложени на бой и изтезания до смърт. Моми и жени се сквернят, стопанството на селяните се разорява. Никой вече сериозно не работи земята, защото не знае дали като излезе на работа в полето ще се върне вечерта в дома си. Властта се отнася безчувствено и с презрение към оплакванията на пострадалите».

Британските епископи и други видни личности в едно събрание, под председателството на Кентърберийския архиепископ на 25 януари 1912 г. решили да изпратят до султана и парламента следното писмо: «Задушаване на всяка политическа свобода; ужасни мъчения при обезоръжаването; безчовечно прилагане на безмилостен закон за разбойничеството, при което семейството, роднините и съседите на въстаника биват заточавани и ограбвани; върлуване на турски чети, ръководени от турски офицери; насилнически избори за народни представители — всичко това показва, че няма нищо по-тежко от живота в Македония» …

Баучър, бележит кореспондент на в. «Таймс» написал: «Никога положението в Европейска Турция не е било по-грозно и по-обезпокоително. Вътре в Цариград — раздори, в провинцията — анархия и трепет сред раите. Всеки ден стават убийства, арести, обири, побоища и мъчения».

Младотурците не признавали, че плачевното положение се дължи на тяхната управа. Те пряко обвинявали България. Солунският валия Кязим бей, който минавал за благоразумен турчин, публично говорил, че Македония няма да се умири докато не се смаже и обезвреди България, в която имали надежда и упование турските българи. Младотурските вестници също поддържали, че при силна и въоръжена България мир в Македония и Тракия няма да има. Това не били голи закани. Те се придружавали с военни приготовления. В Одринско почнала да се съсредоточава войска под предлог за маневри каквито Турция никога не била правила(2).

Такова било положението. Миролюбивото правителство Гешов — Данев било безсилно да спре движението на македонските българи към свободата. От друга страна било невъзможно да се потискат вътре в страната симпатиите на народа към брата роб. Негодуванието в България против турците се увеличавало, всички се вълнували, а патриотическото настроение се превръщало във военен екстаз.

Така войната приближавала неумолимо и безвъзвратно. Турците вече приготвили 100 000 войници в Одрин(3). Махмуд Шевкет паша казвал, че му трябва малко време да подготви войска, способна да реши македонския въпрос в София.

В тоя момент министърът на външните работи на Австро-Унгария направил на Високата порта приятелско предложение: турското правителство само, без всяка чужда намеса, да създаде административни автономни единици от своите европейски владения, като започне от Албания. Турците не приели съвета. Против него се обявили и Великите сили. Българското правителство се опитало още веднъж направо да се споразумее с Портата, но обещанията на великия везир били много безсъдържателни.

Между това свирепият пукот на бомбите в Македония разбивал и последните надежди за мир. На 20 ноември избухнала адска машина на железопътната линия между Дойран и Демир Хисар. Локомотивът и много вагони били повредени, началникът на влака и двама служeщи убити, а около 20 души ранени. Същият ден към 6 часа вечерта близо при гара Велес избухнала друга адска машина, която била оставена от революционер в една чанта. На другия ден 21 ноември (4 декември) в гр. Щип при джамията избухнала бомба, убит бил един турчин, 3 турчета тежко ранени и 23 души леко ранени. Озверената турска тълпа, въоръжена с револвери, секири и ножове нападнала българите, дошли в града поради пазарния ден, убила 30 души, наранила 373 и ограбила всички, които имали пари или ценна стока.

Съюз между България и Сърбия

Министър-председателят Иван Евстатиев Гешов пращал тайно няколко пъти в Белград Теодор Теодоров да преговаря и накрая отишъл лично да направи последни усилия. Руският посланик в Белград Хартвиг настоял пред д-р Милованович, сръбския министър-председател, да бъде отстъпчив. След големи родилни мъки най-сетне общото съгласие се постигнало. Близката задача била отбранителен съюз срещу Турция и Австро-Унгария; далечната — освобождение на Новопазарско, Косово, Македония и Тракия. Новопазарско и Косово се определяли за Сърбия, Тракия и за България, Македония и или автономна, или поделена между България и Сърбия и то така, че по-голямата част да остане за България. Милованович категорично отхвърлил автономията. Гешов се съгласил за подялбата, но с резерви. Съюзът бил таен и бил подписан на 29 февруари (13 март) 1912 г. Към главния договор после били прибавени тайни военни спогодби. За тоя съюз, както и за военните спогодби, ще говорим подробно по-нататък.

Съюз с Гърция

След съюза със Сърбия българските политици се обърнали към Гърция. И с тая страна преговори се водили още от 1909 г. Първото сближение се постигнало на църковна основа. Гръцкият министър Золокоста обещал да ходатайствува пред Цариградската патриаршия да вдигне схизмата над българите от 1872 г. За пръв път фенерската патриаршия и Българската екзархия се съгласили да действуват солидарно пред Портата. Те подали общи искания до турските министри да пазят дадената по-рано свобода на училищата и църквите, да облекчават в турската войска християнските войници във връзка с езика и религиозните им нужди. При втората обща акция и двете църкви извършили заупокойни служби по случай падналите жертви — мъченици в Щип след избухването на бомбата.

Преговорите с гръцкото правителство вървели твърде мудно и договорът бил подписан едва на 16/29 май 1912 г. И тоя съюз имал отбранителен характер, предвиждал взаимна помощ, ако Турция без предизвикване нападне едната или другата страна. Двете държави се задължавали да живеят мирно помежду си, да покровителствуват с общи действия сънародниците си в Турско и да улесняват конституционното развитие на Отоманската империя. И по тоя съюз ще се върнем по-късно.

Спогодба с Черна гора

Сърбия не желаела да преговаря с Черна гора. България се заела сама да се спогоди с Никита, който изпълнявал строго заръките на руския цар. «Щом съюзът между България и Сърбия се одобрява от Русия, одобрявам го и аз казал крал Никита и добавил: Дори без всякакъв договор и подпис.» И тъй, българското правителство устно се уговорило с черногорското, че в случай на война с Австро-Унгария или с Турция, ще помага и Черна гора с 30–40 000 души войници. Черна гора нямала пари за мобилизация и България се задължила да и плаща по 1 лев дневно за мобилизиран войник — 35 000 дневно за три месеца (около 3 милиона).

С тия съюзи българското правителство Гешов — Данев се надявало да посрещне благоприятно събитията(4).

Можела ли България да избегне тия съюзи и да чака със скръстени ръце предстоящите бури? Очевидно не. Македонските революционери не слушали никого и нямало да прекратят атентатите. Съчувствието на македонските емигранти и на българския народ към пострадалите не можело да се отслаби. Напрежението щяло да продължава и събитията неминуемо да следват своя логичен път. Ако миролюбивото и русофилско правителство Гешов — Данев би се оттеглило, щяло да го замести войнствено и тогава България би се намерила сама пред явната опасност от страна на Турция, която със съучастието на Германия, Австро-Унгария, а може би на Румъния, Сърбия и Гърция щяла да нападне България. Държавата ни не можела да разчита на съюза с Русия от 1902 г., защото руското правителство с телеграма от 8 юли 1911 г. го анулирало и защото намесата на Русия с оръжие означавало европейска война. А Русия още не била готова за нея.

Опасността от турско нападение можела да се отложи само ако в България властта се поеме от австрофилско и туркофилско правителство, което би било в състояние да се споразумее с младотурците, да потуши народното възбуждение, да прекрати воплите на македонската емиграция и да унищожи или поне обуздае македонските комитети. Обаче наличните сили на партийните групи в XV обикновено народно събрание, избрано през 1911 г. не давали такива изгледи.

Нека още тук отбележим, че Русия, макар да създала Балканския съюз, не желаела той веднага да почне войната. Съюзът бил организиран от нея за да възпира Турция и Австро-Унгария, ако те решат да ускорят събитията, които биха довели до обща война(5). Въпреки това балканските съюзници вървели към въоръжен конфликт. България се носила на страшните вълни на негодуванието. И Сърбия, макар общественото настроение там да било по-слабо, не можела да се сдържи, защото след загубата на Босна и Херцеговина сръбското правителство се бояло да не изгуби Новопазарско и Косово, където както ще видим, Австро-Унгария вече устройвала автономна Албания под свой протекторат.

Глава II: 1912 г. Балканска или освободителна война

Предвестници

Войната е последен и най-върховен аргумент на една държава или един народ, който защитава своето потъпкано право. Войната е велико, но опасно начинание, което има съдбоносни последици. Тя зависи не само от наличните стопански и материални сили, но и от качеството на умовете, които я ръководят. Историческите събития, каквито са войните, са сблъсъци на икономически, духовни, обществено-национални и държавни сили. Успех постига предимно оня, който направи по-малко грешки, който най-вярно схваща условията на борбата и точно преценява размера и начина на действието. Всеки момент има своето съществено значение.

И тъй, войната на Балканите приближавала. Нейните предвестници вече били налице.

През пролетта на 1912 г. албанците миридити и малисори отново се разбунтували за да запазят албанското си писмо и четмо, да задържат старото си право да носят оръжие и свободата да уреждат сами живота си. В изпратената срещу тях турска войска също избухнали размирици, особено в битолския гарнизон, който наброявал 12 дружини. Много офицери и войници албанци минали на страната на своите сънародници. Турската военна сила се разложила. През юли 10 000 разбунтували се албанци от Косово поле слезли в Скопие, заели града и освободили затворниците. От Скопие албанците потеглили към Велес и Тетово. Исканията им били: да се свали правителството в Цариград и да се даде под съд за нарушение на законите.

На 19 юли (1 август) българските въстаници хвърлили две бомби на два пазара в гр. Кочан и от бомбите пострадали 10 души. Двадесет минути след експлозията, турската войска обкръжила града и блокирала улиците. Част от войската и башибозуци нападнали мирното население, посекли 39 българи, ранили тежко 50, ограбили 273. Ранените останали без медицинска помощ и се наложило с големи мъки да се пратят от България лекари и превързочни материали. Атентатите станали обикновено явление: железопътни линии, гари, влакове, правителствени здания — всичко било в опасност. След пет дни в Берана (Албания), а на 14/27 август Иса Болетинац провъзгласил с австрийска подкрепа албанската автономия в Митровица. Настъпилата анархия довела до големи вълнения. България клокочила от негодувание за кланетата в Щип и Кочани и за обезоръжаването. Сърбия негодувала от албанското движение в Нови Пазар и Косово.

Българското правителство свикало запасните от североизточна България. В станалите маневри около Шумен се демонстрирало превземането на укрепен град. Техническите войски си служили с привързан балон за наблюдение.

На 2/14 август цар Фердинанд, както споменахме, навършил 25 години царуване. Той наредил да се устроят в старата столица Велико Търново големи тържества. Министерският съвет му поднесъл доклад за напредъка на България през изтеклия период. Празненството завършило с многоброен парад на войската, който направил силно впечатление на присъствуващите чужденци. Всеки досетлив човек разбирал, че се готви нещо.

И часът на великите събития настъпил.

Съюзените балкански държави се споразумели, че наболелите въпроси вече не могат да се решат по мирен начин. Тридесет и пет години те търпели и напразно очаквали от Портата да приложи член 23 от Берлинския договор, като даде автономни наредби на владенията си в Европа. Всички легални средства били изчерпани. Съюзниците уведомили Великите сили за това състояние на работите. Българският пълномощен министър в Рим Димитър Ризов, родом от Македония, поддръжник на решителните действия, съобщил на руския посланик там следното: «Ако Портата в най-скоро време не въведе коренни реформи в Македония и не назначи управител християнин, нашето правителство ще бъде принудено да обяви война на Турция, иначе ще избухне революция в България».

Причини

И така, положението в Одринско и Македония от ред години било толкова влошено, че ставало нетърпимо и разрешението му се налагало в най-кратко време, защото:

1) Всяка година българското население намалявало по брой, поради постоянни убийства, масови кланета, изселвания, прогонвания в Америка и други страни.

2) Губел по народност, защото под закрилата на турската власт гърци и сърби непрекъснато откъсвали семейства, общини, села и околии от българската църковна област и насила ги присъединявали към своите пропагандни гнезда.

3) Отпадало икономически поради постоянно безпокойство, липса на свобода, средства и възможност да работи занаятите и малката си земя; бедността прогресивно се увеличавала.

4) Линеело и чезнело без сигурност на жилище и лична свобода.

През последните години налетели по тия земи арнаути, башибозуци, преселници мохамедани от Босна и Херцеговина; не останал българин мъж не ограбен, не глобяван, не стесняван в дома или имота си, не бит като комита.

Всекидневните насилия, убийства и грабежи възбуждали македонската революционна младеж и не давали възможност да се чака освобождението на Македония по миролюбив път. Нетърпимото положение довело до атентатите, които още повече увеличили злочестината на раята. Може да се каже, че фактически война вече имало(6). Турците, упреквани от Великите сили, че са неспособни да въведат ред и реформи, с които да умирят страната си, решили, че България е причината за техните главоболия, че всичко ще се умири, щом тя бъде бита и отслабена. Ето защо те почнали да се готвят за война. Великите сили задържали няколко пъти младотурците, които настоявали да настъпят в България. Честите маневри, извършвани около Одрин под командата на германските военни инструктори, показвали намеренията им.

Цел на войната

Правителството, което държало в голяма тайна сключените съюзи, не ръководило общественото мнение, а го оставило само да се досеща, да гадае какво ще се върши и каква цел трябва да се постига с война. По политически съображения от международен характер правителството показвало, че не действува по своя инициатива, а се носи от народната вълна, от логичния ход на събитията. Но то давало да се разбере, че България не е сама, че има трима съюзника. Това радвало една част от обществото, но от друга породило ред съмнения и питания. Хората с право се интересували въз основа на какво е станала спогодбата, кой от съюзниците какво ще прави, до къде ще отиде, как ще се свърши работата, няма ли да се появят несъгласия.

Ала всички тия съмнения и въпроси трябвало да се заглушат и да се помисли най-доброто: турската сила и турската власт трябвало да се отстранят от Балканския полуостров. Отоманите дошли тук преди 560 години като завоеватели и сега трябвало да си отидат. Балканите принадлежат на балканските народи. Новопазарско, Косово поле, Македония, Епир и Тракия искат свобода. Това било първата задача. Втората била, как ще се постъпи с освободените земи и тя измъчвала мислещите умове. Правителствените органи давали да се разбере, че за това има сключени договори със съседите. Това успокоявало народа. Всеки си мислил, че в тия договори сигурно всичко е предвидено. Колкото се отнася до Македония, обществото вярвало, че тя ще бъде обявена за автономна област. И наистина, съюзните балкански държави били изработили проект зa реформиране на турските владения в Европа на автономни начала, съгласно чл. 23 от Берлинския договор. Този проект гласял: 1) Европейска Турция се разделя на административни автономни единици, според народностите, които ги населяват; 2) в центъра на всяка такава област ще има управител швейцарец или белгиец и областно събрание, избирано по пропорционалната система с оглед на народностите; 3) военната сила от християни и мохамедани ще бъде с началници християни; 4) ще има жандармерия, устроена по европейски образец от швейцарци и белгийци с одобрение на Великите сили; 5) свобода на образованието, словото, печата и събранията; 6) при великото везирство ще се учреди Висш смесен съвет, който ще ръководи и наблюдава въвеждането на реформите; 7) посланиците на Балканските държави в Цариград ще имат върховния контрол.

По същество това било отлична за времето си федеративна наредба, но която неискрено била предложена, и се отхвърлила от Портата без дори да се вземе под внимание.

Мобилизация

За да дадат сила на нотата, с която възнамерявали да представят на Портата горния проект, балканските съюзници решили да обявят едновременно мобилизация под предлог за маневри. Това станало на 17/30 септември 1912 г. В продължение на 12 дни мобилизацията била извършена и войските в голямата си част съсредоточени на границите. На 30 септември (12 октомври) съюзените правителства подали на Високата порта нота във форма на ултиматум и предложили проекта за преустройство на европейските й владения. Турция в самомнението си като велика империя, сметнала, че довчерашните нейни подвластни народи и васални държави не могат да й дават ултимативни ноти с проекти за реформи. Тя оценила, че е достатъчно силна да приеме военното предизвикателство. Затова веднага отхвърлила нотата и проекта, обявила мобилизация на войските си в Европа и Азия и извикала посланиците си от столиците на балканските държави. Това вече означавало война. Но Портата не я обявила, защото не била още готова и за да спечели време поискала посредничество на Великите сили. Те й отговорили, че трябва да задоволи съюзниците.

Балканските съюзници не пожелали да чакат. На 5/18 октомври в един и същ ден те обявили война на Турция и минали границата(7).

Царски манифест известил това събитие в България:

«Отвъд Рила и Родопите нашите братя по кръв и по вяра не бяха честити и до днес, 35 години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот. Всички усилия, направени за достигане на тая цел, както от Великите сили, така и от българското правителство, не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи. Сълзите на балканския роб, воплите на милионното християнско население не можеха да не покъртят нашите сърца, сърцата на техните еднородци и едноверци.

Българският народ си спомня пророческото слово на Царя Освободител: «Светото дело трябва да се изкара до край». Анархията в турско заплашва и нашия държавен живот. Хуманните и християнски чувства налагат свещения дълг да се помогне на братята, които заплашва изтребление.

Редом и заедно с нас ще воюват против общия неприятел за същата цел войските на сдружените с България балкански държави Сърбия, Гърция и Черна гора».

Популярност на войната

Македония не можела повече да остане под турско управление, че тя морално била израснала, че идеите за политическа свобода, за граждански права, за национално самоопределение станали движеща сила за цялото население, в това никой не се съмнявал, нито дори чужденците.

Питало се само по кой начин ще се стигне до свободата — с дългия и почти безнадежден процес на реформите, на еволюцията и мирните спогодби, каквито поддържали и препречвали Великите сили, или по бързия, ала небезопасен начин; те били против войната изобщо и по принцип като страшно зло за народите и освен това конкретно посочвали ред опасности, които могат да последват от нея. Либералите от всички групи били решително за войната, като сигурно средство, което окончателно ще реши въпроса. Политически мъже в много статии доказвали, че е настъпил вече моментът да се прибегне до оръжието. Правителството от народняци и прогресисти в началото на своето управление било решително на страната на миролюбивото течение, но после се огънало пред публичните прояви на обществото в полза на въоръжената намеса, когато в своите многобройни опити за отделни спогодби с Портата не постигнало никакъв успех(8).

Българският народ не преставал да мисли за своите братя в Македония още от минутата, когато преди 35 години Берлинският договор откъснал немилостиво този наш кът земя и го върнал на Турция. При всички изкуствени и естествени прегради от гигантски и мъчнопроходими планини, двете половини на народа живеели в тясно духовно и културно единение. И дветe разделени части се интересували една за друга. Животът, мирен или бурен и развълнуван на едната силно влияел върху живота на другата. Когато в България ставали такива велики събития, като Съединението, сръбско-българската война и тъжните вътрешни размирици след тях, Македония цяла се разтрепервала; тя искала нейната сестра да излезе читава и победоносна от изпитанията. Силата, радостта и тържеството на свободното отечество внушавали сила, радост и национално тържество на поробеното. Свободна България растяла, засилвала са стопански, икономически, но не забравяла своята длъжност към поробена Македония. Тя правила всичко да помага, да насърчава, да утешава подтиснатите братя с надеждата, че ще дойде ден, когато двете части ще си подадат ръка. С отворени обятия по-голямата сестра приемала и настанявала всички, които не можели да понесат мъченията, неправдите и гоненията в безрадостните си родни места. Цял свободен народ в своите просветителни учреждения — училища, театри, читалища, клубове, общества и дружества възпявал хубостите на Македония, декламирал патриотични стихове за нейните тъги и копнежи, давал представления, в които се показвали природата, теглата, духа и тежненията на македонския българин. Чувства на любов и взаимна помощ, на родна връзка широко заливали народната душа. Основните мотиви не били да се грабне Македония като плячка, като богата земя. Българите не искали да грабят, да унищожават другите за да увеличават незаконно населението си или да се домогват до морски пристанища с користна цел. Връзките между двете страни, чувствата, симпатията били идейни, братски, хуманни. В този дух на безкористност към Македония било възпитано цялото поколение, на което се паднало жребия да вземе участие в освободителната война. В същия дух се възпитавала и войската. Тя знаела, че трябва да пролее своята кръв за освобождението, а не за завладяването на своите братя. Това поколение познавало добре турчина като господар и тиранин, който петстотин години измъчвал неговите деди и прадеди. То чувствувало сега живо свободата, знаело нейното благотворно действие. И по тази именно причина го водили чистите подбуди да помогне на брата си роб. Последните стенания на тоя роб, кървавите въздишки, които долитали от 30 години насам, особено след въстанията през 1903 г. и кланетата в Щип и Кочани, след обезоръжаването на мирните българи, след всички неправди и мъки, наложени от неоправимия владетел, изпълвали с жал българското сърце. Струната вече била опъната и всеки очаквал великата минута, когато отечествената тръба ще го призове да изпълни своя дълг.

В такова настроение бил българския народ на 17 септември 1912 г. Бурни събрания били направени по градовете и селата, общонароден събор станал в столицата — всичко това било израз на голямото напрежение, до което била стигнала освободителната мисъл.

Покрай тия идеални подбуди имало, разбира се, и причини от държавен характер, но те занимавали главно правителството. Държавата имала на границата постоянни безпокойства. Страданията на македонското население силно тревожили жителите в царството, давали повод за вълнения, а това пречело на стопанския и търговския напредък, който изисквал напълно мирен живот с всички съседи. Прибягванията на гонените през границата, оплакванията от жестокости, турските заплахи към България за съчувствията й — всичко това засягало пряко правителствата и народа. Опитите които се правили ред години за смекчаване на острите недоразумения оставали безплодни или бързо се ликвидирала всяка добра спогодба, когато срещу македонските българи се извършвала някоя неправда. Правителството се стараело да умири южната граница, чрез което да се отворят за народа нови пътища, да се създадат нови условия за духовен напредък и материално благоденствие.

Ала тия несгоди, повтаряме, не били главните подбуди за войната. Защото въпреки всички спънки от материален характер, народът в царството напредва стопански с гигантски крачки. България с всяка година разцъфтявала. Хиляди плугове, внесени от чужбина, порили плодородните полета. Жетварки и вършачки тракали на много места. Цял рой кооперации, народни банки и разни други полезни учреждения изниквали всяка година за доброто на народа. Готовите вече морски пристанища се пълнили с параходи от цял свят. По Дунава кипял строеж на търговски кейове. Железниците всяка година се увеличавали със стотина километра. И столицата, като верен показател на народния напредък и благосъстояние, растяла непрекъснато с многоетажни солидни и скъпи частни, общински и държавни постройки. Банките работили без ажио, а спестовните каси увеличавали своя капитал. Търговията бързо се развивала и търговският износ и внос добил удивителни размери.

България през 1912 г. имала 4 938 села и колиби. Население 4 432 400, разделено по занятие така: земеделци 82,6%; търговци и индустриалци 19,9%; военни и чиновници 4,1%; домашна прислуга 2,4%. В продължение на 34–годишен свободен живот грамотността стигнала в градовете 63%, а в селата 33%. През 1911 г. в първоначалните училища се учили 387 831 деца, в прогимназиалните — 40 300 и в гимназиите — 20 293, всичко 448 324. На 10 души се падал по един ученик.

През същото време в България вече имало 345 фабрики с капитал 9 098 000; работници — 15 886; суров материал — 85 733 000; производство — 122 512 000 лв. Пътища: държавни — 6 420 км, общински — 2 525 км; пристанища: Дунавски и Черноморски — 10, от които Варна и Бургас — модерни.

Кредит

България не наследила от турците нито банка, нито кредитно учреждение. Върху нея тежал окупационният дълг към Русия и трибута към Портата. През 1912 г. България вече имала четири държавни банки, 58 частни, райфайзенови каси, кооперации — 575; членове — 32 561; влогове — 3 154 500 златни лева, популярни банки — 17; акционерни дружества — 157; национален доход — 1646 милиарда в злато.

Армията от 27 073 през 1887 г. стигнала през 1912 г. 84 469 офицери и войници.

При такова благосъстояние, при такава изобилна работа за всекиго не може да се обяснява освободителната война само от материално гледище, защото нашите земеделци, градинари у нас и в чужбина, търговци, индустриалци, скотовъдци и др. не били останали без работа, гладни, голи, боси, та да се заловят за оръжието, за да извоюват задоволителен поминък. Не богатството, не грабежа, не някакви нови пазари раздвижили българския народ в навечерието на войната. Съвсем други били подбудите. И с това именно се обяснява оня ентусиазъм и готовността, с която всички запасни войници моментално се втурнали към своите войскови части, захвърлили ралото на нивата, търговецът затворил пълния магазин и с радостни лица всички тръгнали към страшната неизвестност. Всичко се сляло в едно. И приятели, и противници на войната затъкнали китки на гърдите си и се целунали под знамената. Такъв възторг историята рядко е виждала.

Силите на воюващите страни

Следната таблица посочва положението на всяка балканска държава преди войната:

Държави	Пространство	Население	Железници в км.	Бюджет в млн.	Държавен дълг в млн.	Търговия в млн.
България	96 341	4 342 400	2000	200	638	306
Гърция	62 211	2 632 000	1580	188	853	237
Сърбия	48 303	2 912 000	795	120	6700	166
Черна гора	9080	250 000	18	3	9	19
Всичко	215 939	10 136 400	4393	511	2 167	728
Турция	937 000	20 000 000	5700	800	3 000	1 200

От таблицата се вижда, че съюзните държави България, Сърбия и Черна гора по големина, финансова сила били далеч по-долу от Турция, с която решили да се бият. Срещу 20–милионна държава се изправил съюз с 10 милиона жители. Също така и по отношение на пространство, железници, бюджет и търговия Турция имала голямо надмощие. Предполаганите военни сили на съюзниците против Турция давали следните цифри:

България да извади боева войска от 3000 000 души

Сърбия да извади боева войска от 2000 000 души

Гърция да извади боева войска от 1000 000 души

Черна гора да извади боева войска от 30 000 души

Всичко: 630 000 души

Тази съюзна войска е 6% от цялото им 10 милионно население. Ако допуснем същия процент и за Турция, тя би трябвало да разполага с 1 200 000 войници. Това обаче за нея било невъзможно не само поради липса на средства, но и поради центробежните елементи, които влизали в нейния състав. Нито арабските области, нито сирийските, нито кюрдските, нито Армения били надеждни за сегашните й цели и нужди. Във всеки случай предполагало се, че дори и 4% от населението си да извади на бойното поле, тя пак щяла да има 800 000 души — 180 хиляди повече от съюзниците. Както ще видим обаче тя и тия войски не е могла да мобилизира, нито да ги изпрати своевременно на бойните театри.

На коя страна се предвиждало да бъде успехът в предстоящия кървав сблъсък? Който гледал външно на съотношението между силите предричал победа на турците. Мнозина смятали, че макар отначало съюзниците да напреднат, това щяло да бъде временно, защото след време Турция ще смогне да доведе войски от Азия, неизчерпаем източник на военен материал, и тогава, когато съюзниците са се уморили, ще ги нападне със свежи и много по-големи сили. Убеждението на мнозина било, че съюзниците могат да водят само бърза и краткотрайна война, докато Турция щяла да търси бавно и продължително развитие на бойните действия, което да бъде съсипващо за нейните противници. Това говорили приятелите на турците, между които се наредила и Румъния. Онези, които съчувствували на съюзниците, имали други съображения. Те знаели, че съюзните държави, които опасвали от трите страни европейска Турция, били добре организирани, много по-подвижни, неспъвани от разноплеменни борби, с войска млада, еднородна и въодушевена. Техните военни сили бързо можели да се мобилизират и концентрират на бойните театри. С пръв решителен удар те щели да разбият ядрата на здравата, сигурна, добре обучена турска войска и да заемат важните стратегически места. След това ще бъде безполезно вече да се доведат подкрепления от Азия, защото ще идват на части по дългия път и не ще могат да прогонят съюзниците от заетите точки. Освен това се предполагало, че докато пристигнат големите турски маси, султанът, притиснат в столицата си ще бъде принуден да подпише мир.

Развой на военните действия

Всяка война има три акта: мобилизация, концентрация и операция. Най-накрая тя завършва с мир.

Мобилизацията е сполучлива, когато се извърши бързо и правилно. Запасните трябва с готовност и желание да се явят по местата си. И властта трябва да е приготвила навреме всичко, което е необходимо, за да облече и въоръжи войниците. У нас запасните се явили на време, с огнен дух в гърдите си и с пресни китки на челата. Процентът на дошлите под знамената далече надминавал онова, което се очаквало. За жалост, съответните власти не били приготвили достатъчно дрехи и обуща за всички. Цели полкове останали необлечени, дори за мнозина нямало фуражки. Със собствени дрехи, с нездрави цървули, с разновидни шапки и наметки те трябвало да нарамят пушките и да тръгнат с песни за границата. Това внесло първото разочарование. Всички казвали: «Нима като се е мислило за война, и то зимна, не е трябвало навреме да се приготвят здрави, топли и достатъчно дрехи? Нима трябвало да се изпратят войниците полуголи през октомври на бойното поле?». Страшно угнетително впечатление направило лошото домашно облекло на 16–и орханийски полк, който бил прекаран през столицата за почуда на чужденците. Предполагало се все пак, че тоя недостатък ще се оправи, че макар и на бойното поле ще се доставят и раздадат топли дрехи на войниците. За жалост, това не могло да се постигне напълно. И ако не били някои чужди мисии, които да дадат голямо количество фланели, качулки и кожуси, много войници щели да намерят смъртта си преди да стигнат до неприятеля. Недостигът от дрехи в някои части се чувствувал през цялото време на войната. Може би някъде да е имало излишък, но липсвала разпоредителност да се изпрати необходимото навсякъде. Най-много пострадали опълченците, собствените дрехи на които много бързо се скъсали и те останали почти голи на снега. Най-жалостно било положението на опълченските дружини, изпратени за носачи на морските пристанища, особено в Дедеагач. Хората, несвикнали на морската миризма и на люшкането на лодките, били принуждавани денем и нощем, като египетски роби, да разтоварват корабите с материали за войната. От товарите собствените им дрехи се скъсали раменете им се оголили и изранили, нозете им отекли от студ и претоварване. От болниците болни и ранени войници се връщали по бели гащи и една кървава риза на гърба. И по отношение на санитарните служби имало големи и справедливи оплаквания. По тоя въпрос се произнесли укорително за нашите наредби всички чужденци лекари. Голям процент от смъртността на нашите ранени и заболели войници се дължал на тия неуредици. А превозните средства за болните и ранените войници били съвсем първобитни — нито вагони амбулаторни, нито камиони, нито конски коли.

Имало сериозни пропуски, както станало явно, и във въоръжението. Още в началото на войната трябвало да се доставят пушки и топове. Липсата на пълен модерен артилерийски парк за обсадата на Одрин, принудило нашите военни да потърсят от Сърбия, което също дало повод по-късно за междусъюзническите недоразумения.

Концентрация. Срещу турците концентрацията на нашите войски се извършила бързо, умело и сполучливо. Повечето от войските ни пеш преминали полета, реки и планини от единия край на България до другия и се озовали на определените места.

Главната квартира се учредила така: главнокомандващ на българските войски цар Фердинанд, тъй като той не бил военен, за свой помощник назначил генерал Михаил Савов; началник на Генералния щаб — генерал Иван Фичев; той изработил плана за водене на войната.

Голямо значение за първите успехи имало навременното пристигане на всички части в определените им места. Запазила се тайната, на тяхното съсредоточаване, броя им и техните задачи. От тази страна българските военни планове имали рядко решителен успех — неприятелят бил изненадан и с първия удар обърнат в бягство.

Главните военни сили на България били разделени на три армии: I армия под командата на генерал Кутинчев се съсредоточила в долното течение на Тунджа: Ямбол — Каваклии (днешен Тополовград — б. р.). II армия под командата, на генерал Иванов се съсредоточила в долината на Марица по железопътната линия от Харманли до границата; III армия под командата на генерал Радко Димитриев се съсредоточила към Странджа планина по пътя Лозенград — Малко Търново.

Съсредоточаването се извършило заедно с мобилизацията за 15 дни.

Задачата на Втора армия била да върви направо за Одрин; Трета армия откъм Странджа планина трябвало да атакува Лозенград, а Първа да заеме място по средата между тия две армии като прекъсне турската линия между Одрин и Лозенград. Трите армии общо имали за цел да съкрушат главните турски сили и да принудят от името на всички съюзници неприятеля да поиска мир. Освен тях 7–а рилска дивизия в голям състав (32 000 души) била определена под командата на генерал Тодоров да се спусне по течението на Струма и като помогне с дясното си крило на сръбските войски, да тръгне право към Солун. Един специален отряд под командата на генерал Ковачев бил отреден да удари през Кърджалийско за Гюмюрджина и Дедеагач.

Планът на Генералния щаб успял напълно. Първа армия в срещен бой на 10/23 и 11/24 октомври при Селиолу, Гечкенли, Гердели и Петра разбила центъра на турската армия и я принудила да отстъпи. Трета армия с изкусни маневри се устремила към Лозенград, обърнала дясното крило на турска войска в паническо бягство и заела укрепения град с всички военни и други материали.

Втора армия бързо пробила далечната защитна линия на Одрин, приближила се до укрепленията му и след тежки боеве като паяк ги обвила от всички страни в мрежата си.

Отстъпилата след първия срещен бой и откъсната от връзката с одринските укрепления турска армия се съсредоточила отново със сериозни подкрепления по река Караагач между Люлебургаз и Бунархисар, където заела важни позиции. Върховното командване над отоманските войски поел самият военен министър Назъм паша, подпомаган от най-способните турски офицери. Тук трябвало да се разиграе ужасната драма и да се реши победата. Общ и решителен бой между двамата противници се водил в продължение на шест дни от 15 до 21 октомври. В генералното сражение нашите армии с комбинирани действия разбили главните турски сили по цялата линия и отхвърлили в безредие неприятеля чак на Чаталджа.

Военният успех бил бърз и изпълнил с радост не само нашия народ, но и всички европейски народи, които съчувствували на балканската освободителна война. И другите наши войскови колони имали пълен успех. Отрядът на генерал Ковачев навлязъл в Кърджалийско, разбил слабите турски части там, спуснал се към Гюмюрджина и притиснал Явер паша до Марица., когото накрая пленил с неговата 12–хилядна армия. Генерал Тодоров със 7–а рилска дивизия лесно се спуснал по Струма, преминал страшните теснини Кресна и Рупел и спрял пред Солун на 28 октомври — ден по-късно от гърците, които бързали да го изпреварят и да накарат турския гарнизон да се предаде. Гърците навлезли на 27 октомври в града без да спазят уговорката, че войските на тримата съюзници, с престолонаследниците начело едновременно ще влязат в Солун. Щом се намерили в града, гърците веднага обявили Солун за свой. Българският престолонаследник със свитата си напразно чакал на 15 километра вън от града. След това и нашите войски влезли в Македонската столица, но не като сътрудници и съюзници, а като «гости» на гърците.

Съюзниците също така имали успехи срещу сравнително малобройните турски части, които стоели на пътя им. Черногорската войска навлязла в турско-албанската територия, разбила слабите турски сили около градовете Тузи, Бяло поле, Плана и обсадила силната крепост Шкодра. Сърбите се придвижили напред по три главни пътя и окупирали без никаква сериозна съпротива Нови Пазар и Косово. В похода си към Македония те разбили турския отряд при Куманово, подгонили го през Скопие за Битоля, атакували го и пред този град и го принудили да избяга в Албания. След това те спокойно се отправили със свободната си армия към Албания и през Елбасан стигнали до Драч; другите им чести се спуснали по Вардар и окупирали цяла Средна Македония до Охрид, Преспа, Кожух планина и Гевгели на железопътната линия Солун — Скопие.

Гръцката войска била разделена на две части — морска и сухопътна. Морската имала три задачи: а) да унищожи турския флот, ако излезе в Егейско море или поне да затвори Дарданелите; б) да не пуска да се прекарват турски войски от бреговете на Мала Азия по море до театъра на войната в полуострова и да завладее всички турски острови по Егейско море. И трите задачи тя изпълнила успешно. Опитите на турският флот да излезе от Дарданелите и да завладее морето останали безрезултатни. Сухоземната гръцка войска с два отряда се отправила за Солун и Янина. Солун, както споменахме, бързо капитулирал, а крепостта Янина, била обсадена.

И тъй, неприятелските сили били навсякъде сломени. Европейска Турция била завладяна за по-малко от един месец. Оставали само три здраво укрепени града със силни гарнизони: Шкодра срещу Черна гора, Янина срещу Гърция и Одрин срещу България. Сърбия била най-щастлива, защото не трябвало да жертвува войниците си за превземането на тия кротости. От всички най-силна била Одринската крепост със своите 32 страшни форта. Както после се видяло, Одрин имал гарнизон не по-малко от 60 000 души с 650 разнокалибрени оръдия. В Шкодра имало около 25 000 души, а в Янина около 20 000 души турски гарнизон.

Понеже главните български сили трябвало да тръгнат след турската войска, към Чаталджа и Галиполския полуостров станало нужда де се поискат от сърбите две дивизии (около 30 000 души) с оръдия в помощ на Втора армия, която, както казахме, обсаждала вече Одрин.

Предложение за мир

Не е достатъчно за един победител да разбие и обърне в бягство неприятелската войска, дори и съвсем да я унищожи. Необходимо е да не се увлече така от успеха, че да изпусне най-подходящото време, психологическия момент за да сключи мира, да задоволява стопанско-държавните нужди и да запази духа на победилата армия.

Разумът, културата и дипломатическият талант се проявяват тъкмо тук. Да победиш е добродетел, да избереш сполучливо минутата за мир е величие. Победа без сполучливо избрано време за мир е злочестина. Затова умните държавници се подготвят на време за този момент, както умните пълководци предварително се готвят със своите бойни планове.

Люлебургазкият бой между българската и турската войска бил най-високата точка на българската сполука в борбата с отоманската империя. По признанието не само на наши, но и на чужди военни кореспонденти, отоманската войска се е оттеглила в пълно безредие към Чаталджа; тя била отслабена по дисциплина, гладна, разнебитена и без всякакъв дух за нови действия. Оттеглянето й, съвместно с бягащото турско население от Тракия, представлявало зрелище, което рядко се срещало в историята. Почти всички големи европейски издания поместили снимки, картини по разкази на очевидци и скици, които нагледно изобразявали жалостното положение на турските тълпи, на които освен глада, големи опустошения нанесла и ужасната холерна зараза. Всички твърдели, че съдбата на турската сила в Европа е окончателно решена. Те виждали, че войската им не е в състояние да даде нов сериозен отпор, а още пo-малко да започне нападателни действия или с надежда да спре хода на българската победоносна войска, да я върне назад, да освободи обсадения Одрин и да принуди довчерашните победители поне да се приберат в България. След това тя би трябвало да мисли и за действия против българските отряди в Македония, както и против съюзническите сили, които обграждали укрепените градове в Епир и Албания.

Тъкмо в това време бил най-подходящия психологически момент да се сключи благоприятен, плодоносен за съюзниците мир. Високата порта, опасявайки се вече за Цариград, сама побързала да поиска посредничеството на Великите сили за прекратяване на военните действия. Като се осланяха, че Турция може да надвие във войната предварително Великите сили били изказали мнение, че ще се запази териториалното statusquo, какъвто и да бъде изхода от войната. Високата порта сигурно е разчитала, че щом същите сили й посредничат има основание да се мисли, че няма да изгуби много територия и че ще се наложи автономията на Македония, която тя по-рано отказала.

Надеждите на Портата обаче не се изпълнили, защото Великите сили не успели да се съгласят как и в каква форма да направят посредничеството. Те я посъветвали да се обърне направо към цар Фердинанд, като представител на съюзниците, с предложение за мир. В много тежко положение, с войска разбита, деморализирана, гладна, гола, болна от холера, Портата приела съвета великият везир Кямил паша с телеграма до българския цар на 29 октомври да почне преговори за мир. Това било морално удовлетворение, което можел да получи един честен победител.

Първата грешка

За съжаление българският главнокомандващ Фердинанд се отнесъл към предложението за мир много самонадеяно. Ако то се бе приело с по-задълбочено разбиране и с онзи опит, който дава историята, войната е щяла да свърши само за 25 дни.

Но грандоманията обърква всичко. Една фатална ръка натиска пружината, за да се променят декорите на събитията и победителят, вместо да бъде справедливо удовлетворен за своите страдания и жертви, за своя ентусиазъм, прекрачва съдбоносната линия и стъпва върху плоскост, която го отвежда към страшни изпитания, а накрая го принуждава и да изпие най-горчивата чаша в света.

Изглежда някакво особено умствено състояние, характеризиращо се с нахлуването на неудържими миражи, е причината, поради която нашите военни ръководители са отклонили ръката, която предлагала славен мир. В продължение на 6 дни цар Фердинанд се укривал, за да не получи телеграмата, с която се искало да спре победоносната войска и да даде благодатен и очакван мир за храброто българско войнство. Правителството било съгласно да се почнат веднага мирните преговори, но мнението му не било взето под внимание. Царят имал две правителства, както и през 1902–1903 г. Едното било официалното, чийто глас не се чувал, а другото — тайно, Главната квартира и няколко доверени на царя политици «патриоти». На министерската покана — да се съобщи предложението на съюзниците и да се почнат преговори, царят заповядал да се отговори: «Забранявам. Да видим какво ще кажат победоносните триста хиляди български войници». Това била най-голямата проява на личния режим, а правителството било безсилно да го обуздае. Фердинанд се поблазнил от суетната мисъл — да пробие през Чаталджа и да превземе Цариград. Грандомани и глупави патриоти с измислени исторически сведения, обнародвани в официалните вестници(9), подтиквали славолюбивия български вожд да влезе тържествено в Цариград, да забие кръста вместо полумесеца върху църквата «Св. София».

Тъкмо тоя главоломен блян, подхранван от посредствени историци, тъкмо тези суетни чувства нанесли първия удар на нашия военен престиж и довели до ужасния погром на националното ни дело.

Необяснимо умопомрачение прогонва българските войници от превзетите позиции при Люлебургаз, за да стигнат до Чаталджа за 8 дни, без храна и почивка, без пътища, в студен дъжд и дълбока кал, при върлуваща холерна зараза, оставена от победените турци на мъртвите полета при Чорлу.

При отстъплението си Назъм паша бил казал: «Едвам можах да измъкна моята армия от невъобразимата кал, от блатата и от разораните като гробове пътища. Как българите ще минат по същите места, не зная. Колкото и да са пъргави, давам им най-малко 8 дни път от Люлебургаз до Чаталджа». Българските войници изпреварили с един ден. На 7 ноември били пред турските фортове. На 8–ия, 9–ия, 10–ия и 11–ия ден се концентрирали и на 12–ия ден, 4 ноември, през нощта започнали атаката.

Нишите войници и тук изпълнили дълга си. И ако атаката не успяла, вината не била тяхна. Преди всичко Главната квартира нямала план за военни операции на това място. Затова свидетелствуват много ротни и полкови командири, които получили заповед да атакуват на 5 ноември бърда и фортове, отбелязани само с латински цифри върху таблица. Те нито знаели къде се намират тези точки, нито познавали мястото, през което трябвало да стигнат до тях. С това се обяснява фактът, че цели роти през нощта затъвали в блата, в долове, падали по урви или се сривали в езера, където безследно изчезвали под водата. Но не било само това. Безумно било решението да се атакуват с обикновени полски батареи бетонни фортове, въоръжени с турска, дългобойна артилерия, защитавани от броненосци в морето. Нашите оръдия били безвредни за турската флота, а закараните близо до позициите затъвали в блатата и доловете. Останалите по-далече батареи изсипвали своите снаряди не по неприятелските, а по главите на българските войници. Не турската храброст, не отоманското военно изкуство принудило нашата победоносна армия да коленичи в борбата и да се спре, а липсата на крепостна артилерия, непознатата местност, голямата мъгла, калта, блатата, водата на Карасу и езерата, безсъницата и холерата, която покосявала войниците и по време на самия бой(10).

Примирие

И тъй, българската армия претърпяла първия неуспех на Чаталджа. Генералите докладвали, че нова атака с досегашните средства е невъзможна. В този момент се появил изгубеният вожд, който съобщил на Кямил паша, че приема предложението му за започване на преговори за мир. Това станало към 5–6 ноември. Но в Цариград настроението вече било съвсем друго. Нашите несполуки на Чаталджа се приели за победи от страна на турците. Султанът поздравил чаталджанските войски за тяхното геройство. Събитието, тълкувано като победа над българите, се телеграфирало по цялото земно кълбо. В Цариград радостно запели ходжите по минаретата, ликуващ народ зашумял по улиците с възгласите: «Столицата е спасена», «Честта на отоманското оръжие е запазена», «Настъпва обрат във военното щастие!».

Ето при какви обстоятелства българският цар изявил готовността си да преговаря за мир. В Цариград партията за война до край взела връх. Ново въодушевление избухнало по всички краища на османската империя.

Тъкмо в тоя момент (12. XI) генерал Савов, придружен от д-р Данев, се срещнал на Чаталджа и подал ръка на Назъм паша. Очевидно било, че преговорите не можели вече да бъдат по тон и дух такива, каквито можели да бъдат 10 дни по-рано. Но трябвало да се преговаря. В тия предварителни преговори България представяла Сърбия и Черна гора. Самостоятелно участвувала Гърция със свои делегати. Дълго време говорили двамата главнокомандващи. На 14. XI се сключило временно примирие с условие да се улеснява по Черно море и по линията през Одрин превоза на храна за българската войска на Чаталджа.

Турците в началото не искали да отстъпят земи и държали за условията, които загатнали Великите сили преди войната: да приемат автономията. Това се отхвърлило от съюзниците. Тогава турците почнали да се пазарят. Съюзниците поискали от Турция да отстъпи всички земи от Мидия — Родосто на запад заедно с обсадените градове. За автономна Македония забравили. В този момент се намесила Румъния. Тя декларирала, че стояла неутрална, защото мислила, че съюзниците се борят да освободят християнските народи от Турция, да дадат автономия на Македония, а не да увеличат териториите си. Щом сега те изменяли решенията си и искали увеличение, то и Румъния, която уж имала 400 000 свои сънародници в Македония, иска територия. И понеже не граничи с Турция Румъния изявила претенции за земя от България — четириъгълника между Тутракан и Балчик. Разумните хора в цяла Европа обаче укорили нашата съседка за това искане, като изтъкнали, че тя нямала право на никаква компенсация, защото не е помагала на съюзниците, а обратно, услужвала е на Турция с превоз на военен и друг материал.

Румънското искане още повече насърчило турците, които почнали да протакат преговорите с надеждата, че обстоятелствата се изменят в тяхна полза и между съюзниците може да настъпи несъгласие, дори и конфликти.

По съвет на Великите сили безплодните преговори на Чаталджа се пренесли в Лондон, закъдето заминали съюзните пълномощници. Примирието се приело между България, Сърбия и Черна гора, от една страна, и Турция, от друга, да се продължи безсрочно. Гърция, понеже пазила с флотата си моретата, решила, че е полезно за съюзното дело да не сключва примирие, а да продължава военните действия и по време на преговорите. Тези действия не можели да доведат до някаква важна военна промяна, защото турците не излизали с флотата от Дарданелите, а операциите в Епир, около Янина, били съвсем изолирани.

Произнасяне на смъртната присъда над Европейска Турция

Мирната конференция се събрала в Лондон. Турците поискали да се сключи примирие и с гърците, да се уредят доставките на храна в обсадените градове Одрин и Шкодра. Докато не се направи това, те не желаели да преговарят за мир. Съюзниците отказали и турските делегати поискали наставления от Цариград.

На 10 декември делегатите пак се събрали на заседание. По всичко личало, че този път имало де се каже нещо важно и съдбоносно, каквото в историята рядко се случва. Публично, тържествено, пред очите на цял свят Балканският съюз провъзгласил изгонването на турците от Европа.

Ето как това историческо събитие се описва от един свидетел:

«Балканските и турските делегати се събраха в 4 часа следобед в Сейнтджеймския дворец в Лондон. Председателствуваше по ред сръбският делегат г-н Новакович, най-старият делегат на съюзниците.

Като се прочете протокола от миналото заседание, председателят г-н Новакович каза:

— В последното заседание господа турските делегати бяха поискали време да запитат своето правителство за нови наставления (относно въпроса за доставката на храна в обсадените крепости, в който случай ще преговарят и с Гърция). Моля, Негово Превъзходителство Решид паша, да ни съобщи получил ли е въпросните наставления и какво те гласят.

Решид паша:

— Упълномощени сме от Високата порта да обсъждаме условията за мир и с представителите на Гърция, както и с другите съюзни държави. Ние сме натоварени да заявим, че Високата порта не настоява вече за храненето на обсадените крепости. Храненето на Одрин е въпрос, който може да се уреди между нас и българските делегати. Сега ние искаме от съюзните делегати да ни съобщят какви са условията за мир.

Настана дълбока и голяма тишина. Г-н Новакович, председателят, извади от своята чанта един лист книга, сгъната на четири. Той спокойно и внимателно разгъна листа. После с глас ясен и висок, с натъртване на всяка дума бавно прочете написаното в листа, като изменяше своя глас и тонираше според значението и важността на всяка дума; той така изразително и тържествено произнесе изреченията, че не се изгуби нито един звук.

Това наистина беше прочитане на смъртната присъда на Турция в Европа.

В този тържествен миг, неподвижен с ръце, скръстени върху гърдите, с поглед, вторачен към председателя, Решид паша слушаше.

Събитието бе извънредно трогателно. Един от присъствуващите в този момент казваше, че почти чувал как тупат сърцата на всички делегати от Балканския съюз, на които очите бяха приковани не само към председателя, но и към Решид паша, към Осман Низами паша, към Салих паша, защото и тримата изслушаха четенето на присъдата със спокойствие и хладнокръвие, което произведе впечатление на всички, които се намираха в залата.

Ето присъдата, която прочете Новакович.

«Балканските съюзни държави искат от Турция:

1. Да отстъпи всичките си владения в Европа до линията Мидия — Родосто, която да бъде граница между България и Турция. Изключва се само Галиполския полуостров.

2. Да отстъпи всички острови в Егейско море.

3. Да се откаже от всички права, които е имала над остров Крит.

Подписали: Д-р Данев (за България), Д. Новакович (за Сърбия), Венизелос (за Гърция), Миушкович (за Черна гора).»

След това Новакович обясни, че предлаганата линия между Галиполския полуостров и България ще върви от Сароският залив през Кавак до Шаркьой.

Залата отново затихна, щом се изгубиха последните звуци от думите на Новакович.

Всички погледи сега се насочиха към Решид паша, който с развълнуван глас, но все пак спокойно каза:

«Молим да ни се дадат писмено тези условия».

Новакович:

«Ние имахме предвид това и ето, заповядайте, верен и точен препис от прочетеното, подписано, както и оригинала, саморъчно от всички съюзни делегати».

Решид паша, като пое книгата, каза:

«Турските делегати ще представят съобщените условия на своето правителство в Цариград и искат известно време за тяхното проучване».

Такава присъда Великата отоманска империя чувала за пръв път от съществуването си».

Глава III: Втора половина на освободителната война

Въпросът за източните граници

Мирната конференция в Лондон не дала бързи и задоволителни резултати. Тия отстъпки, които по-рано били направени в предварителните преговори на Чаталджа, турските пратеници повтаряли и в Лондон. В началото споменали, че са съгласни да дадат автономия на Македония, после предложили да отстъпят на съюзниците Македония и Западна Тракия, а да задържат за себе си Одринската област. Под влияние на някои държави се съгласили да приемат границата до Марица покрай Одрин, но градът да остане за тях. Съюзниците обаче не се отказвали от своето становище и настоявали за граничната линия Мидия — Енос. Това настояване не било последната им дума. България, която единствена се интересувала от тази граница, знаела, че няма да бъде допусната да излезе на Мраморно море. От това море, както от Цариград и Проливите (Босфора и Дарданелите), най-много се интересувала Русия. Това е пътят, през който тя излиза и влизa в Черно море, чрез него тя се свързва със Средиземно море и с целия свят. Повече от 200 години руската държава се е стремяла да си осигури този път било като го вземе сама в ръцете си, било като го държи изцяло под влиянието си. Опитите й за завладяване на турските земи около него не успявали поради решителната съпротива на Англия и другите Велики сили в Европа. След като не можела да си го осигури, в неин интерес било той да не се владее от никого другиго, а да остане в Турция, която като държава се разлага, и не представлявала опасност за насилствено затваряне на пътя и увреждане на търговията и военната сила на голямата славянска държава. Българското правителство знаело това и било уведомено да не се стреми към достъп до Мраморно море, защото тая граница нямало да се одобри от Силите.

Българското правителство, което било длъжно да поставя българската политика в хармония с руската се съобразявало с това условие. При все туй българското главно военно командване извършило някои постъпки, които събудили подозрения към неговите крайни цели. Атаките на Чаталджа и очевидното желание на Българската главна квартира да излезе победител на Златния рог, както и искането да задържи линията Мидия — Епос, не се погледнали добре от руското правителство. Настъпило ново охлаждане на отношенията между България и Русия, което било горещо желано от немците.

Знаем, че съюзът на България със Сърбия и спогодбата й с Черна гора и Гърция станал не само със знанието, но и с високото покровителство на руския цар. Затова в началото на войната руските симпатии били изцяло на българска страна. Руското правителство отпуснало на кредит шинели, пушки, консерви, въглища и други военни материали. То дало заем около 27 милиона лева. Покрай правителството руското общество изпратило огромни суми за Червения кръст, санитарни материали и дрехи. Много руски общини със свои средства организирали цели болници на собствена издръжка в полза на българската войска. Такова било в Русия настроението към балканската освободителна война и лично към българите.

Но когато Българската главна квартира не спазила уговорката си с руското правителство, настъпило охлаждането. През декември бил свикан от царя коронен съвет във вагона на една спирка до Свиленград, на който присъствали генералите и министрите. Председателствал главнокомандващият цар Фердинанд. Разгледал се въпросът за военното положение и за руските искания. Присъстващите изказали мнение, че трябва да се намери начин, за да се неутрализира руското недоволство и да се оправят отношенията. За тази цел Фердинанд изпратил в Петроград най-популярния наш генерал Радко Димитриев, а после отишъл и председателят на Народното събрание д-р Данев с мисията да уверят руското правителство, че България няма намерение да иска Цариград, нито да настоява за граничната линия Мидия — Енос.

Но негласните спорове между нашата Главна квартира и руското правителство не останали тайна за войската. Опозицията и някои русофоби устно и чрез печата разпространявали, че Русия пречи на българската войска да влезе в Цариград, за да короняса в църквата «Св. София» цар Фердинанд, а България да излезе на Мраморно море. Освен това, както пишели те, Русия не била съгласна Одрин да се даде на България. Австрийските вестници от своя страна постоянно изтъквали, че България води русофилска политика, а пък Русия отива против интересите и правата на българския народ като победител. Целта на австрийските вестници и агенти била да предизвикат недоволство в българската войска към Русия и напълно сполучили в това.

Подновяване на военните действия

Турците също поискали да се възползват от недоразуменията и търканията. Но Русия и другите Велики сили ги посъветвали да отстъпят. Великият везир Кямил паша, като опитал безуспешно всички средства да спаси Одрин, събрал Велик диван при Високата порта. Този диван взел предвид състоянието на войската, невъзможността да се помогне на обсадения град, финансовото положение на страната, съвета на Великите сили, решил да отстъпи Одрин на България, както и да приеме границата Мидия — Енос. В това време (10 януари) султанският зет Енвер бей, германофилът Талаат бей и други събрали тълпа от 300 души ходжи, софти, молли и други младотурци и нападнали министрите в Министерския съвет. Енвер убил военния министър и главнокомандващ Назъм паша, принудил Кямил да си даде оставката и за велик везир бил провъзгласен младотурският водач Махмуд Шевкет паша. Султанът одобрил тази промяна. Новото турско правителство се опитало чрез Германия и други Велики сили да отърве част от Тракия и особено Одрин. То направило нови предложения за мир. Съюзниците ги отхвърлили. Тогава преговорите се прекъснали и втората половина на войната започнала на 21 януари — след 72 дневно примирие.

Мнозина турски приятели очаквали, че чрез това примирие Високата порта ще успее да доведе големи сили от Мала Азия, ще организира разбитата по-рано войска, ще стегне флотата си, и ще надделее над съюзниците. Тези надежди обаче не се оправдали. Турция наистина прекарала нови войски и доброволци от Мала Азия, но с тях едва попълнила загубите си на бойното поле и огромното количество заболели от холера войници.

За тази половина на войната и България усилила чаталджанската си армия с нови дружини, пренесла по море Седма рилска дивизия от Солун в Дедеагач. Усилена с отряда на генерал Ковачев, тази дивизия образувала нова, IV армия, под началството на генерал Ковачев и се изправила срещу Галиполския полуостров.

И тъй, военните действия предстояли да се разиграят в три пункта: около Одрин, на Чаталджа и срещу Булаир. Целият бряг на Мраморно море от Шаркьой до Буюкчекмедже бил зает от българската войска.

Срещата на двете войски предстояла да бъде страшна и решителна. И двете страни се приготвили за новата велика драма. Българските войници въпреки мъчителното дълго бездействие, все още запазвали своя ентусиазъм и бодър дух. Примирието дало време на нашите войски пред Чаталджа да си изберат подходящи позиции и да се укрепят солидно, за да попречат на всякакво турско настъпление. За тая цел те се отдръпнали на 8–10 километра назад от Чаталджанската линия и построили лагера си около остатъците от Анастасиевата стена.

От своя страна и турците направили всичко, което било необходимо, за да застанат срещу българите с готова войска, облечена, нахранена и въодушевена. Няколко стотици улеми и ходжи от цариградските текета, надарени с най-голямо красноречие и пламенен патриотизъм, били изпратени на Чаталджа и Булаир да насърчат отпадналия дух на турските войници. Енвер бей застанал лично начело на един отряд войска, предназначена да направи десант на Шаркьой и да удари в тил или IV армия към Булаир, или войските към Чаталджа. Откъм Черно море също бил изпратен доброволчески отряд, за да заплашва в посока Мидия тила на българите.

Военните операции по всички посочени места станали между 21 и 28 януари. Навсякъде турците били отблъснати. Четвърта армия бодро и юнашки посрещнала бясната атака на турците, идещи откъм Галиполи и Булаир. След едно ужасно сражение, в което полето било постлано с турски трупове, отоманците се оттеглили чак на позициите си при град Булаир, без да могат да приберат убитите и ранените си. Десантът на Енвер бей при Шаркьой бил осуетен. Скритата полска и планинска артилерия по височините държала на почтено разстояние турските кораби в морето и засипвала с убийствен огън лодките, които изкарвали турските войски на брега. Отблъснати и прогонени били и отрядите, които опитали да излизат по бреговете на Черно море. В тези места бил потопен и турският броненосец «Асар-и-Тевфик». Опитите за излаз на обсадения турски гарнизон от Одрин също не сполучили.

Следователно турските атаки навсякъде били отблъснати. Отоманската войска била здраво притисната от българите около Одрин и запушена като в две бутилки — в Дарданелския и Цариградския полуостров.

Превземането на Одрин

Очите не само на българите, но и на цял свят били обърнати към този от векове укрепван център. Бомбардировката продължавала редовно и системно. Слуховете, че крепостта свършила запасите си от храна и скоро щяла да се предаде от изтощение, не излезли верни. Не оставало друго, освен да се превземе града с пристъп. След дълги колебания дали да се атакува, или не, крепостта, защото се жалили предвижданите многобройни жертви, най-сетне Главната квартира решила и дала заповед за атака. Крепостта била доста добре проучена и всички военни се съгласили, че фортовете от североизточния сектор могат по-лесно да се разрушат и превземат. След основателна и сигурна подготовка на 11 март през нощта започнала обща усилена артилерийска стрелба срещу всички укрепления. На 12 март огънят се усилил на север, а през нощта ураганът се пренесъл върху няколко избрани точки (Айвазбаба, Каялък, Кестанлък), където българската пехота, след като си отворила път през бодливите телени мрежи под закрилата на артилерийския огън, влязла тържествуваща в разрушените укрепления. След това огънят се насочил към съседните фортове, които един след друг били разрушени и превзети. След като била съборена цялата укрепена линия от североизток, останалите фортове били подложени на опустошителен вихър. Като видял това комендантът на града, Шукри паша, строшил безжичния си телеграф, вдигнал във въздуха с динамит складовете с военните припаси, железния мост над Арда и една от казармите, след което заповядал на съсипания си гарнизон да сложи оръжие. Българската кавалерия и пехотните полкове бързо навлезли в града, а сърбите заели северозападните фортове.

И тъй страшната крепост била превзета от българската войска, подпомогната от сърбите, на 13 март след шестмесечна обсада.

Плененият Шукри паша предал сабята си на генерал Иванов. На другия ден (14 март) царят приел високопоставения пленник и му върнал сабята(11). В плен паднали 14 паши, 1500 офицери, 40 000 войници и 650 оръдия.

Превземането на Одрин чрез пристъп, с открита сила предизвикало радост и похвали за българите от цял свят. В руската Камара в Петроград народните представители направили възторжени овации на българския посланик С. Бобчев, на д-р Данев и Радко Димитриев, които по това време се намирали в Петроград. Царят бил поздравен отвсякъде и българската храброст извоювала почетно място във военната история. От Западна Европа веднага пристигнали военни пратеници, специалисти по укрепленията на градовете и разни любопитни, за да разгледат победената и превзета крепост. Тези изследвачи и любопитни мъже останали поразени от разрушенията, които били направени от българските артилеристи над страшната твърдина.

След превземането на Одрин сръбските спомагателни дивизии били освободени.

Веднага след това българската тежка артилерия се вдигнала от Одрин и се пренесла на Чаталджа с намерение да атакува турските фортове. Това обаче не станало по съвета на руснаците. Едновременно с атаката на Одрин и на Чаталджа. стремително били атакувани турските предни редове, които се били приближили до българските позиции. Турците били отблъснати и принудени да се върнат на старите си укрепени линии, зад Карасу. С една дума, българският войник въпреки неблагоприятното време, небивалите виелици, преспи снегове и мразове, въпреки многобройните болести оставал господар на положението.

Турската флота излязла от Дарданелите и се опитала да атакува гръцката, но не успяла. Тя не посмяла да отиде по-далече от защитната сфера на бреговата артилерия. След едно не особено силно сражение цариградските вестници писали, че тя «победоносно» се върнала, за да не излезе вече никога.

Докато още се подготвял пристъпът на Одрин, гърците сполучили да накарат турския гарнизон в Янина да сложи оръжието (22 февруари). Предаването станало чрез протокол, както било и със заемането на Солун, т. е. без особени усилия и жертви. Още се държала Шкодренската крепост, обсадена от черногорците, които при известни условия повикали на помощ и сърби. Обаче и тази крепост била превзета не чрез пристъп, а по взаимно съгласие, с протокол (на 9 април). И в трите предадени града (Солун, Янина и Шкодра) турците запазвали известни права и привилегии. Янинският и солунският турски комендант били дадени по-късно от турците под съд за подкуп. Шкодренският гарнизон под командата на Есад паша напуснал крепостта с оръжието си (пушки, топове, снаряди) и заминал за Албания. От всички укрепени градове единствено Одрин бил превзет с открита сила, чрез пристъп и безусловно.

След превземането на Одрин преговорите за мир отново започнали в Лондон. Отново за града край Темза заминали съюзническите делегати.

Намесата на Европа

Балканският съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора, чиято задача била да изтика отоманската държава от Европа в Азия, за да не спира повече балканските народи да овладяват културата по образеца на цивилизования свят се посрещнал със симпатия навсякъде. Съчувстващите на турците останали заглушени в общата радост на просветеното обществено мнение. Всички се радвали и се надявали, че най-сетне македонският въпрос, който бил опасен и застрашавал европейския мир, се разрешава от самите заинтересувани народи без съперническата намеса на Великите сили. Наистина мнозина знаели, че жителите на Балканите, израснали върху развалините на европейска Турция, нямат строги прегради за етнографски разграничения; че сънародниците им в известни области са твърде смесени; че всяка от тия държави по политически и стопански съображения претендира за повече турска територия, отколкото могат да допуснат другите. Тези именно причини са бивали винаги — и в средните векове преди турското нашествие, и под турското владичество, и в най-ново време — извори на раздори, несъгласия и взаимни кървави борби. Да се спогодят сега отделните балкански държави, да спрат вековната си завист, със съединени сили да се опълчат против общия враг, това било наистина велико историческо събитие, посрещнато с въодушевление от прогресивните хора. Някои дори го нарекли «чудото» на 1912 г.

Не така обаче оценявали съюза някои съседни държави, които узнали още през май 1912 г. тайните договори, за които ще говорим в тази глава. Австро-Унгария и Румъния, които имали свои намерения за Балканите, стигнали до споразумение за мерките, които трябва да употребят, за да се разпадне и унищожи сръбско-българския съюз.

Балканският съюз се радвал на голяма симпатия и явна поддръжка в Тройното съглашение (Русия, Франция и Англия), а се приемал с търпимост от Тройния съюз (Австро-Унгария, Германия и Италия). България, Сърбия и Черна гора, като славянски държави, се намирали под влиянието на Русия и имали нейната морална и материална подкрепа. Гърция пък попадала под влиянието на Франция. Ето защо Балканският съюз се оценявал от много държави като агент и помощник на Тройното съглашение. Този съюз се определял като фактор и му се отделяла важна роля в бъдещата европейска политика, защото със свои сили прогонвал турското управление от Европа, въдворявал мир, съгласие и хармония между народите на Балканите и в крайна сметка се издигал като преграда срещу немското нахлуване на изток за Мала Азия.

Според тия гледища се определяло и поведението на двете европейски групировки към балканските съюзници.

Балканският съюз воювал с турците, за да разреши поставените си задачи, а зад неговия гръб се водила невидима жестока борба между двете европейски групировки. Австро-Унгария искала да отслаби руското влияние в България, да скара страната с Русия и да събуди непримирима вражда между сърби и българи. Русия, обратно, полагала усилия да ограничава или отблъсква австрийските стремежи и гледала да се запази съюза между Сърбия и България.

Дългото протакане на преговорите за мир и втората половина на войната се обуславяли между другото и от тия международни трудности, т. е. от тайната борба на големите европейски групировки. Това оказвало голямо влияние върху отношенията между България и Румъния, както и между България и съюзниците й.

Отначало Австро-Унгария и Русия се съгласили да не предприемат поотделно нищо, докато предварително не се уговорят за общо действие. Първата грижа на всички била войната да се ограничи само на Балканите и да не се разпространи в Европа. Появилите се въпроси трябвало да се решават с общо съгласие. Преговорите за мир между победителите и Турция все още продължавали в Лондон. На 19 ноември австро-унгарският посланик в Петроград съобщил на руския канцлер Сазонов, че град Шкодра не може да се даде на Черна гора, макар да бил превзет, защото бил населен с албанци католици. С това той поставил въпроса за Албания.

През ноември Русия известила, че Атон не бива да пада в ничии ръце, понеже е център на целия православен свят и ще бъде устроен като духовна република. По това време и Румъния поискала да се увеличи нейната територия, ако съюзниците увеличат тяхната. Румъния изпратила свой представител в Лондон, за да участвува в преговорите. Някои от Великите сили възразили, че Румъния, щом не воюва, няма право да заседава с воюващите и нейните претенции трябва да се разглеждат отделно. Австро-Унгария взела решително страната на Румъния. Русия поискала по приятелски начин да спре румънците от намеса. Цар Николай II пратил един от своите генерали да иде в Букурещ, за да занесе на крал Карол жезъл на руски фелдмаршал и да го помоли да не прави спънки.

В началото на декември (8/21) руският министър предупредил неотстъпчивите турци да държат сметка за факта, че са победени и трябва да дадат Одрин, като граничната линия мине южно от тоя град. Портата възразила, че може да допусне границата до Марица, но града Одрин, където се намирали гробниците и светите места на турските заслужили мъже, не можела да отстъпи. На 2/5 януари Сазонов предизвестил Портата, че ако се възобновят военните действия и Одрин бъде превзет, цялата отговорност за новите искания на съюзниците ще легне върху турците. Ако пък турците имат частичен успех, трябвало да бъдат уверени, че Русия не може да остане равнодушна към поражението на българите. След това всички Велики сили с колективна нота посъветвали Портата да не упорствува, а да сключи мир, защото с продължаване на неопределеното положение може да се появят усложнения, които да доведат до гибелта на цялата турска държава. Тази заплаха подействувала. На 10/23 януари 1913 г. Портата отговорила, че приема условията на мира. Обаче Енвер и Талаат бей, германски възпитаници и приятели, направили преврат и продължили преговорите. Новото правителство известило, че отстъпва гарата Караагач, но не и Одрин; то предоставило Великите сили да решат съдбата на островите. В замяна на тия отстъпки турците поискали разрешение да увеличат митническите налози, а европейците да вдигнат от Цариград своите пощи, и изобщо да се откажат от капитулациите.

Българите, уморени да чакат, въпреки съветите на Русия подновили на 17/1 военните действия. Това подразнило руските политици, които на 18 януари изпратили следната телеграма до посланика си в Цариград: «Учудени сме от поведението на българското правителство. Непрестанно се обръщат към нас за съвети и подкрепа, а в същото време показват невнимание към нашите настойчиви предупреждения да не поемат върху себе си инициативата за скъсване с Турция. Софийският кабинет трябва да си даде сметка, че ние съвсем не сме разположени да приемем за изпълнение всички последици от неговите решения и че поддръжката и съдействието, които сме правили до днес, не бива да го въведат в заблуждение, че винаги, въпреки всичко, ще го спасяваме от беди, щом не иска да слуша нашите съвети»(12). При все това Сазонов пак поканил Силите към общи постъпки за прекратяване на войната, при условие границата да бъде Мидия — Енос.

Така продължавали дипломатическите преговори, докато на 13 март Иван Евстатиев Гешов съобщил в Петроград, че Одрин е превзет.

Това събитие произвело силно впечатление в Русия. Българският посланик Бобчев бил вдиган на ръце в Думата. Политиците и общественото мнение, което държало Одрин да остане заедно с Цариград за Русия, променили отношението си и казали: «Нека храбрите българи имат Одрин!». Сазонов веднага поздравил българското правителство и го посъветвал за отстъпки. Той предложил за граница правата линия Мидия — Енос, а не Мидия — Еркене — Енос. България приела.

Посланиците на Великите сили в Цариград изработили на 17/30 март следните предварителни условия за мир:

1. Границата на турската империя в Европа ще минава по права линия от Мидия до Енос. Турция отстъпва на съюзниците цялата територия на запад от тази линия с изключение на Албания, чиито граници ще бъдат определени от Силите.

2. Разрешението на въпроса за Егейските острови се предоставя на Великите сили.

3. Гърция е длъжна напълно да се откаже от Крит.

4. Силите не могат да се изкажат за исканото от победителите военно възнаграждение, но допускат тоя въпрос да се обсъжда от финансова комисия в Париж с участие на балканските съюзници.

5. Щом се приемат тия условия за мир, военните действия се прекратяват.

На 19 март турското правителство отговорило, че приема условията и предоставя на Великите сили да се погрижат за възстановяване на мира.

На 22 март Великите сили съобщили на българското правителство, че съюзниците са длъжни да приемат правата линия Мидия Енос и разрешението на финансовите въпроси ще се извърши от специална комисия в Париж.

Глава IV: България и нейните съюзници

България и Сърбия

Казахме, че договорът за съюз между България и Сърбия след дълги и трудни преговори бил сключен на 29 февруари (13 март) 1912 г. и подписан от Гешов и Милованович(13).

Най-важните му положения били:

1. Царство България и Кралство Сърбия си гарантират една на друга политическата независимост и целокупността на държавната територия, като се задължават по един положителен начин и без ограничение да се притекат на помощ една на друга с всичката си сила във всеки случай, когато една от двете държави бъде нападната от една или повече държави.

2. Двете страни се задължават също да си помагат с всички сили в случай, че някоя от Великите сили се опита да анексира или да окупира, или да вземе със своите войски, дори и временно, която и да било част на Балканския полуостров под турско владичество; щом една от съюзните държави сметне този факт за противен на нейните жизнени интереси, той съставя casus belli.

3. Двете договарящи страни се задължават да сключат мир едновременно и при предварително съгласие.

4. и 5. Договорът се придружава с военна конвенция, неразделна от него. Договорът и конвенцията влизат в сила от деня на подписването им до 31 декември 1920 г.

6. Договорът и военната конвенция са задължителна тайна; те не могат да бъдат публикувани или съобщени на друга държава преди предварителното съгласие на двете правителства.

В тайната прибавка се казвало:

1. В случай че се появят вътрешни смутове в Турция, които биха изложили на опасност националните и държавните интереси на Сърбия и България или само на една от тях, двете страни се споразумяват, и ако се съгласят за някаква акция към Турция, съобщават това на Русия, и ако тя не се възпротиви акцията ще бъде предприета съгласно установеното съглашение и вдъхновявайки се от всички чувства на солидарност и общност по интереси. Ако двете сили не дойдат до съгласие ще апелират към мнението на Русия, което и ще бъде задължително за двете страни.

2. В случай на сполучлива война превзетите територии остават под общо управление (condominium) на двете съюзни държави. Подялбата им ще стане в срок от три месеца след подписването на мира.

Следва разграничението: България признава правото на Сърбия върху всички земи на север и запад от Шар; а Сърбия признава правото на България върху земите на изток от Струма, и Родопите. Земите между Шар, Родопите, Егейско море и Охридското езеро могат да образуват автономна област. Но ако двете страни се убедят, че такава автономия е невъзможна, тогава те ще бъдат разделени така: Сърбия няма да предявява никакво искане за земите разположени зад линията, теглена от върха Голям при Крива паланка до манастира «Дъбовци» на Охридското езеро. В тази зона към Сърбия влизат градовете: Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга. Земите на юг от тази линия остават в полза на България, която се задължава да приеме тази гранична линия, ако руският император, който ще бъде най-висшия арбитър по въпроса, се произнесе в полза на тази линия. И тутакси се прибавя: «От само себе си се разбира, че двете правителства се задължават да приемат като окончателна граница оная линия, която руският император намери, че най-добре отговаря на правата и интересите на двете държави».

3. Копия от договора, от тайната прибавка и военната конвенция се изпращат на руското правителство с молба императорът да се отнесе благосклонно и да одобри лично клаузите в тези актове.

4. Всеки спор, който би възникнал относно обяснението и изпълнението на която и да било клауза от договора, от тайната прибавка и военната конвенция, ще бъде представен за окончателно разрешение от Русия, щом сами страните не могат да се съгласят.

5. Тайната никому не може да се съобщи без съгласието на двете правителства и без одобрението на Русия.

Тайна военна конвенция между Сърбия България

Подписана на 9 юни 1912 г. във Варна от генералите Путник и Фичев.

Чл. 1. В случай на война България дава на разположение най-малко 200 000, а Сърбия 150 000 души, които ще воюват било на границата, било вън от своите предели. Те трябва да бъдат в боева готовност поне 21 дни след обявяването на войната или след съобщението на съюзната държава, че casus foederis е настъпил. При това 7 дни след обявяването на войната или след съобщаването за настъпване на casus foederis всички мобилизирани войски трябва да бъдат изпратени на бойното поле.

Чл. 2. Ако Румъния нападне България, Сърбя трябва незабавно да й обяви война и да изпрати против Румъния поне 100 000 души било на Дунава, било в Добруджа. Нападне ли Турция България, Сърби се задължава да нахлуе в Турция, като изпрати на бойното поле най-малко 100 000 души от мобилизираните си войски. Намира ли се Сърбия сама или заедно с България във война с трета държава, в такъв случай тя поставя на разположение всичките си войски, с които разполага, срещу Румъния или срещу Турция.

Чл. 3. Ако Австро-Унгария нападне Сърбия, България трябва незабавно да й обяви война, като прати поне 200 000 човека в Сърбия и започне нападателна или отбранителна война заедно със сръбските войски против Австро-Унгария. Със същата задача се ангажира България спрямо Сърбия, ако Австро-Унгария под какъвто и да е претекст, сама или заедно с Турция, отправи войските си към Новопазарския санджак и вследствие на това Сърбия й обяви война или пък Сърбия при защита на интересите си изпрати войските си в Новопазарския санджак и с това предизвика война с Австро-Унгария. В случай че Турция нападне Сърбия, България се задължава да премине веднага турската граница и изпрати във Вардарската долина най-малко 100 000 души. Нападне ли Румъния Сърбия, България трябва да нападне румънските войски щом преминат Дунава и нахлуят в сръбски области. Ако при един от тези случаи България се намира във война с трета държава, сама или недно със Сърбия, изпраща на помощ всичките си войски, които има още на разположение.

Чл. 4. Ако България и Сърбия след предварително споразумение обявят война на Турция, всяка от съединените държави трябва да изпати по 100 000 души на Вардар, ако не е разпоредено иначе от друго специално споразумение.

В чл. 5 се иска, ако една от съюзните държави води война с трета държава без споразумение с другата, съюзната държава трябва да пази приятелски неутралитет и при това да мобилизира 50 000 души.

Чл. 6. В случай на война никоя от двете страни не може да сключи примирие с неприятеля за повече от 24 часа, без съгласието на другата страна. Преговори и договор за мир могат да бъдат подписани само със съгласието на двете страни.

Чл. 7 гласи, че всяка от двете войски трябва да бъде водена от собствените си началници. В случай на обща операция командува най-висшия по чин офицер.

Останалите 7 члена уреждат командването, прехраната, представителството, трофеите и т. н.

Споразумение между Българския и Сръбския щаб в случай на война, между съюзниците и Турция

При положение, че главната турска армия ще бъде съсредоточена в района Скопие, Куманово, Кратово, Кочани. Велес, съюзните войски по Вардарския операционен театър ще бъдат разпределени така:

1. Една сръбска армия от 2 дивизии ще настъпи през Черногорието за Скопие — тя ще бъде дясно крило на съюзната армия;

2. Една сръбска армия от 5 дивизии пехотни и една конна ще настъпи по линията на Моравица и Пчина за Куманово — Кратово — тя ще бъде център на съюзната оперативна сила.

3. Една българска армия от три дивизии ще образува лявото крило на съюзната армия със задача да действува в областта Кюстендил — Куманово и Царево село — Кочани.

4, 5 и 6 точка задължават главните щабове да изучат неприятелските сили и да осигурят добри пътища.

Ако положението изисква да се усили българската войска на оперативния театър по Марица и ако за действията на Вардарския фронт не е нужно да се държат всички гореуговорени войски, тогава потребните войски се пренасят от Вардар към Марица и обратно, ако положението изисква да се усилят съюзните войски на Вардарския оперативен театър и ако за операциите по Марица не е нужно да се държат всички определени войски, тогава потребните войски се пренасят от Марица към Вардар.

Варна, 19. VI. 1912 г.

Подписали: генерал Никифоров, генерал Путник

Споразумение между българския и сръбския Генерален щаб

Въз основа на първото споразумение двата главни щаба, като обсъдиха проекта за една настъпателна война против Турция, по взаимно съгласие решиха:

1. Цялата сръбска армия ще действува на Македонския военен театър като се задължава да осигури оперативната посока Игри — Паланка — Кюстендил.

2. Целокупната българска армия ще действува в долината на Марица, като на първо време остави една дивизия за линията Кюстендил — Дупница.

3. Една сръбска дивизия от първи призив ще бъде превозена в Кюстендил, по железницата през София и с българската дивизия ще съставят на първо време лявото крило на главната сръбска армия.

Ако сръбската главна армия отблъсне турците от линията Скопие — Велес — Щип и напредне на юг, тогава българите ще могат да си послужат със своята дивизия, за да усилят войските по Марица, като оставят опълченска войска на македонската граница.

Член 4 организира превозните средства.

5. Прехраната на сръбската дивизия ще се осигури първоначално от българското Военно министерство. Взетите храни ще се върнат в натура от сръбското Военно министерство.

6. Споразумението от 19 юни 1912 г., подписано във Варна, остава в сила и при тая комбинация.

15 септември 1912 г.

Подписали: генерал Никифоров, генерал Путник

От тези договори се вижда, че България и Сърбия взаимно гарантират своята цялост и независимост, разграничават своите интереси в Македония като се образува «спорна зона», по която двете съседки не могат да се съгласят; на руския цар се дава правото в качеството на арбитър да се произнесе кому да се даде спорната зона и въобще да разреши всякакви спорове, които биха се появили при определяне на границите и по изпълнение на договора.

Договорът предвиждал, че Македония може да е отделна автономна област, ако съюзниците се съгласят. Съгласие обаче не се постигнало и съюзниците решили Македония да бъде поделена. Приложените военни споразумения били твърде ясни и категорични в своите точки.

По-рано казахме, че договорите били тайни и докато продължавала войната народите не знаели как всичко ще се свърши. Всички запитвали за крайната цел на войната и гледали какво ще стане.

Договорната тайна обаче се разкрила публично още през първата половина на войната най-първо от сръбския професор Цвиич, който написал статия в английските вестници, а сетне я издал на сръбски в една брошура. От тази именно брошура българското общество разбрало, че Македония ще бъде разделена между България и Сърбия по правата линия теглена от Големи връх на Тломина планина до северния край на Охридското езеро. Българската дипломация вярвала, че може да откъсне нещо от тази зона по решението на руския цар като арбитър. Сърбите, пък били убедени, че вече притежават «спорната област» и в известни случаи могат да поискат част от безспорната, която се заключавала между посочената линия, Егейско море и Струма. Това сърбите очаквали да добият въз основа на неясния член в договора, който давал право на руския цар не само да отсъди спорната зона, но и да прокара такава гранична линия, която той намери за добре «според интересите на двете страни».

България и Гърция

Договорът между България и Гърция бил сключен на 16/29 май 1912 г. и подписан от Гешов и Панас. Той имал отбранителен характер. Основните положения на договора били:

1. Двете съюзни правителства желаят запазването на мира на Балканския полуостров.

Те ще работят за мирно съжителство и съгласие въз основа на истинско равенство и зачитане на правата между различните националности в турската империя, а особено на гърците и българите, които и ще покровителствуват като се грижат взаимно било пред турското правителство, било пред Великите сили, да им извоюват църковни и граждански права и свободи.

2. Ако въпреки желанието на договарящите правителства, без някоя провокация или при усложнения в отоманската империя едната държава бъде нападната от Турция, било пряко на територията й, или косвено чрез отнемане правата на нейните сънародници, другата държава е длъжна да й окаже помощ със всичките си военни сили и след това взаимно да сключат мира.

Съюзът е валиден за три години(14).

Допълнителната военна конвенция към договора в съществените си постановления гласяла:

1. В случай че съгласно задълженията, произтичащи от отбранителния съюзен договор, Гърция се намеси с военна сила против Турция при една турско-българска война или обратно при турско-гръцка война, двете държави се ангажират да извадят в помощ една към друга по един ефектив най-малко от 100 000 войници. Ако Гърция бъде нападната от Турция, България се задължава да обяви война на Турция и да се отправи против нея с всичките си сили, минимум с 300 000 души. В случай, че България бъде нападната от Турция, Гърция се задължава да обяви война и да се отправи с минимум 120 000 души против нея. Главната задача на гръцката флота е да остане винаги господарка на Егейско море и да прекъсне съобщенията по този път между Мала Азия и Европейска Турция.

2. Ако България и Гърция, въз основа на специално съглашение, обявят война на Турция, те се задължават да си помагат с уговорените войски до край.

3. Началниците на генералните щабове трябва да си дават взаимно сведения и да си съобщават плановете за своите операции.

4. Никоя от съюзните държави не може без съгласието на другата да сключва примирие по-дълго от 24 часа. Мир се подписва с противника по взаимно съгласие на съюзниците.

От посочения договор и конвенцията към него се вижда, че в тях не се говори как съюзниците биха разделили турската територия, която те биха превзели в случай на успех след една война. Защо е била изпусната тази важна и толкова съдбоносна клауза в договора? Сигурно страните не са могли да се споразумеят за подялбата на земите, особено за Солун. Трябва да се каже между впрочем, че време за по-дълги преговори е нямало.

Българското правителство гледало да постигне съгласие с Гърция за война, а за подялбата смятало по-късно със Сърбия да въздействуват на атинското правителство. Устно било говорено, че след победата земите в Македония ще се поделят: а) съразмерно според войските на бойното поле; б) по постигнатите ycneхu и в) по дадените жертви в хора и материали.

Такива били спогодбите и задълженията между България и Гърция.

България и Румъния

Румъния се интересувала от вълненията в Македония. Тя съчувствувала на борбите, които християните водили, за да се подобри непоносимото им положение. Румънските шовинисти пишели, че в Македония имало 100 000 куцовласи и румънското правителство трябвало да се грижи за тях. Част от румънското обществено мнение подкрепяло идеята за автономна Македония, но изобщо румънците не искали да стават териториални промени, нито да се увеличава България без компенсации за Румъния. Докато в Европа дипломатите заявявали, че няма да има териториални промени на Балканите, румънците мълчали, но се забелязвало, че румънските военни съчувствуват на турците. Повечето от тях били убедени, че турската войска ще бие съюзниците Румънският военен аташе не можал да скрие неприятните си чувства, когато българите го завели да види в Лозенград изоставените от турците оръдия и други военни материали. А след Люлебургазкия бой, когато се разбрало, че турската военна сила е сломена и султанът няма да запази целостта на своите европейски владения, Румъния изведнъж поискала да се намеси.

Известно било, че Румъния вървяла с Тройния съюз (немците) и насърчавана от него вдигнала глас да иска наследство(15). Тя настоявала България да й отстъпи Силистра и ивица земя от Дунав до Черно море, за да заздрави по-добре пристанището си Констанца (Кюстенджа). Българското правителство се възпротивило, като изтъкнало, че това румънско искане е несправедливо. Румъния не само че не участвувала във войната, а нещо повече: съчувствувала на турците и пропускала през територията си военни материали от Германия за Цариград по време на военните действия, макар че официално се била обявила за неутрална. Румънското правителство обаче настоявало и дори замислило, докато българската войска е заета с турците, да вземе със сила българските земи, които искало през декември. Всички европейски вестници осъдили румънците, а един хумористичен английски вестник поместил карикатура, в която се осмивал румънецът, който посяга да забие нож в гърба на българина когато той се бори рицарски с турчина. Русия уведомила Румъния, че руския народ няма да допусне да бъде нападната България и обещала да разгледа румънското искане. По тази причина румънският пълномощник Мишу отишъл в Лондон, където искал да води преговори с българските делегати.

На 10 януари българският министър-председател Гешов известил румънския Майореску в Букурещ, че България желае горещо да сключи с Румъния конвенция на най-широка основа, но моли да почака малко, докато се сключи мира. Румъния отговорила, че настоява още сега да се удовлетвори нейното искане, защото турците предлагали съюз с Румъния с големи обещания. Румънският делегат в Лондон Мишу получил заповед да заяви на г-н Данов, първи български делегат, че Румъния няма да търпи по-дълго отлагане и минималните румънски искания са: линията Силистра — Балчик, без Добрич, а максималните Тутракан — Добрич — Балчик(16).

Българското правителство получило от Данев румънските искания, но ги намерило прекалени и не виждало с какво може да ги оправдае пред победоносната българска войска, ако ги приеме. То не можело дори да си представи какво биха казали войниците от Силистренско и Добричко, които толкова храбрo се били с турците и спечелили бляскава слава за България. Можела ли сега същата България да подари земята им и да ги направи роби на чужда държава? Изправено пред тия проблеми, българското правителство съобщило на руското в Петроград исканията на румънците. Руският министър на външните работи Сазонов повикал румънския посланик в Петроград и му съобщил, че тия румънски искания са големи и ако при тия условия Румъния нападне България, императорското руско правителство предвид вълненията в славянския свят не би могло да остане господар на положението. Руският министър изтъкнал сериозните преки последици от едно румънско нападение срещу България и поканил Румъния още веднъж да помисли за исканията си. Когато минималните румънски искания били съобщени на руския министър, той казал на румънския посланик, че искането на Балчик означавало война, тъй като българите никога нямало да се откажат от него.

Докато Русия посредничела по тоя начин пред Румъния да се задоволи с по-малко, Австро-Унгария обратно, я подтиквала да иска максималното и я насърчавала във военните й планове. Виенските вестници писали, че Румъния има право със сила да заеме исканата българска територия и ако някоя сила се намеси да й попречи, светът ще узнае, че «Румъния не е сама». След Австро-Унгария и Русия в спора се намесили и другите Велики сили. Въпросът се изострил и за да не се създаде опасност за европейския мир всички се съгласили да се възложи на посланиците на Великите сили в Петроград да разрешат въпроса за територията, която България трябвало да даде на Румъния.

Заграбване на българския дял

Читателят вече знае какви били съюзните права и задължения между България и Сърбия, от една страна, и България и Гърция, от друга, преди започването на военните действия срещу Турция. Обаче Гърция и Сърбия не били доволни от проектираната подялба и когато минали втората половина на войната, вече живеели със съвсем други настроения. Предишната видима хармония между съюзниците изчезнала. Страхът намерил място в техните души. Може би Гърция и Сърбия допускали, че България, щом свърши войната с турците, ще обърне оръжието си срещу тях, за да ги изгони съвсем от Македония, или пък се бояли от общественото мнение в страните си, че не са могли да получат повече, отколкото им се пада по справедливост и дадени жертви. В отсъствието на нашите войски, които се биели с общия враг и за всички съюзници, гърците с помощта на андартите почнали да гонят от много пунктове около Солун българските власти и настанявали там свое управление. Така те постъпили и в Гевгели, Лъгадина, Нигрита, Правище и много села около Солун. Освен това те постоянно прекарвали войски през морето в Кушница планина (Пангеон) и се доближавали до железопътната линия Дойран — Серес — Зиляхово — Драма и Кавала, като изпъждали българските власти отвсякъде. Виждало се, че те имали намерение да заемат цялата железопътна линия от Кавала до Солун и да откъснат българската дружина, която от първата половина на войната останала да квартирува в Солун, смятан за общ град. Тази дружина била натоварена с няколко важни служби, между които и да пази телеграфо-пощенската ни и парична служба, извършвана по намиращата се в български ръце железница Драма — Серес — Дойран — Кукуш — Солун. Още от начало проличало, че гърците не давали да става дума чий да бъде Солун. Те се настанили здраво в него със свое управление и оставили своя крал Георги да го пази. Наистина нашият престолонаследник също отишъл там, после пристигнал и цар Фердинанд, но те били приети от гръцкия крал като гости, макар царят да направил всичко, което давало възможност да се разбере, че не идва в чужд, а в свой град, или най-малко в един общ на съюзниците град, който тепърва ще бъде определен кому да принадлежи.

Така стояли нещата на юг в Македония. Не по-добри били и на север, където се разположили сърбите. И там била отстранявана по селата българската власт. Освен това гърци и сърби почнали на важни стратегически места да правят окопи и укрепления. Българите не можели да се защитават нито против гърците, нито против сърбите, защото войската им била прикована на Чаталджа, Булаир и около Одрин.

За гърците било обяснимо да искат да заграбят повече земя, защото в съюзническия договор, както видяхме, не се определяли изрично никакви граници. Защо обаче сърбите при наличността на ясно определена гранична линия нарушавали договора? Градовете с околиите Егри паланка, Кратово, Велес, Прилеп, Битоля и Охрид според договора трябвало да бъдат български. И наистина в началото на войната много сръбски офицери, професори и чиновници искрено приемали определената гранична линия. В някои градове и села сърбите били поставили български общински власти, като обявили, че те временно заемат тези места. Когато се подпише мирът, те ще бъдат дадени на България. Сръбският професор Цвиич писал за това, а и гимназиални учители депутати идвали в София по това време и поддържали същото. Сръбското правителство на Пашич, заместник на починалия Милованович, мислело обаче друго. Пашич решил да не изпълни договора. Още на 15 септември той изпратил таен циркуляр под № 5669 до сръбските посланици в странство, за да известят кабинетите на Великите сили, че Сърбия претендира за Кратово, Велес, Прилеп и ако Силите решат да се даде автономия на Македония, Сърбия запазва тези места в своя район. Тайният сръбски циркуляр, подписан от Пашич, бил открит от руския историк и виден политик Милюков. В същото време в отговор на нападките на някои сръбски шовинистични вестници, защо сръбското правителство е приело линията Тломино — Охрид, белградският официоз «Самоуправа» поместил дълга статия под заглавие «Сврачи ум», в която нескрито утешавал нетърпеливите и ги канил да почакат до края на войната. Тогава щяло да дойде ред да се дели турската територия и всеки щял да види кое кому ще се падне. През това време станала пълна еволюция във всички сръбски умове — дори у най-искрените и умерените. Те променили своето мнение за сръбско-българския договор. Заразил се от шовинизъм и професор Цвиич. Той препечатал брошурата си, като я поправил, и в сръбската зона вписал градовете Велес и Прилеп. В същото време той извадил карта, по която във всички македонски градове със специални бои обозначил наличието не на българско население, както правил в по-раншните си научни трудове, а някакво неопределено «словенско население» — нито сръбско, нито българско, за което според него всеки имал правото да претендира.

Малко по-късно сърбите отишли по-далече и просто обявили по вестниците, че желаят да задържат за себе си Егри паланка, Кратово, Велес, Охрид, Битоля и Прилеп — с една дума, цяла Западна Македония и Северна до Злетовска река и до река Лъкавица към Вардар. За тази сръбска промяна във вреда на България повлияли много офицери, които образували Сръбската патриотична лига. В тяхната среда се намирал и престолонаследникът княз Александър. В началото той казвал на руския професор Милюков, че сърбите извън договора ще искат Егри паланка, Кратово, Велес и Прилеп. Първите три града (цяло Овчо поле) им били нужни по стратегически причини, а Прилеп като център на кралимарковския епос, който те смятали за сръбска слава. По-късно князът, както и всички сърби, се отказали от договора и от мисълта за отстъпки и се заели в цяла Македония да посърбяват българското население. Умерените офицери — градски коменданти и административни управители — били сменени с шовинисти и ултрапатриоти. Тогава масово били подгонени българските свещеници, владици, учители; църквите станали сръбски; българските надписи се унищожавали, училищата направили в казарми, митрополиите обърнали в болници и на всички българи било предложено да се наричат сърби, и да се подписват с окончание «ич», вместо с «ов» или «ев». Почнали ужасни изстъпления в страната. Всичко българско било затворено, прогонено, бито, глобявано или просто избивано. В този нов македонски ад се разигравали сцени, които далеч надминавали турските ужаси. Митрополитите, свещениците и много от учителите били набързо изпъдени. Те дошли в България и донесли страшните вести за унищожаването на българския народ в Македония. Но мирът с турците още не бил сключен и българското правителство мълчало, като утешавало пострадалите, че щом свърши войната с Турция, всичко ще се поправи съгласно договора със сърбите.

Мир в Лондон

Такова било настроението на съюзниците, когато в Лондон делегатите преговаряли със съюзниците. Нашите делегати, като знаели, че в Македония българското населения е подложено на ужасни мъки, за да се откаже от езика и народността си, че сърбите усилено се укрепват от Егри паланка, Кратово и Овче поле до Щип, че превозват по железницата за Куманово и Скопие всичко потребно за война — настоявали бързо да се сключи мир с Турция. Съюзниците обаче по свои сметки отклонявали подписването и бързали да направят помежду си отбранителен и нападателен съюз срещу България. Турците вече заявили, че приемат линията Мидия — Енос, протоколът бил готов, но бившите ни съюзници под различни претексти отказвали да го подпишат, с което изморявали българската войска на Чаталджа и Булаир. А там освен всичко друго за жалост прониквало недоволство, създавано и разпространявано от късогледи, неразумни агитатори.

Постоянните отлагания от страна на сърби, гърци и черногорци при готовността на турците и българите всичко да се свърши час по-скоро, възмутили много от политическите мъже. Сър Едуард Грей се принудил да повика балканските делегати и да ги покани в негово присъствие да подпишат подготвения от него протокол. «Ако не желаете да подпишете — казал той на сърбите и на гърците, тогава няма какво да търсите в Лондон и вашето присъствие тук става излишно.» Решителното изявление на сър Едуард Грей засрамило българските противници и наистина на уречения ден 17 май (1913 г.) пред очите на английския министър те подписали протокола за мира, както и важните договорни точки, а именно:

1. Границата между България и Турция да бъде линията от Минос до Енос при устието на Марица.

2. Въпросът за Егейските острови се предоставя да бъде разрешен от Лондонската конференция на Великите сили.

3. Въпросът за военните разноски, искани от победена Турция, както и за разпределение на турския дълг между победителите, се предоставя на специална финансова комисия в Париж.

В договора за мира не се предвидило и не се наложило нито демобилизация на турската войска, нито отстранението й в Мала Азия.

Това било голяма грешка.

По това време (26 май) взела решение и Петроградската конференция, с което се подписал протокол за спора между Румъния и България. Конференцията осъдила България да даде на Румъния град Силистра с 3 километра земя наоколо. Румънците останали много недоволни, но постъпили умно: упълномощили правителството да приеме даденото, като заявили, че не са благодарни, от което се разбирало, че при благоприятни обстоятелства ще искат още.

Глава V: 1913 г. Междусъюзническа война

Сърбия иска ревизия на договора

Борбата между съюзниците до подписването на мира в Лондон била скрита. Само официозните вестници изпращали своите стрели едни към други. Правителствата обаче търпели: те се оплаквали с дипломатически ноти за различни насилия, но се въздържали да влизат явно в спорове. Щом се подписали документите за мир, всички сметнали освободителната война за свършена и настъпила голяма буря. Огънят, който тлеел, пламнал буйно веднага. Малко подялби в света стават без спорове и боеве. Съюзниците не били дорасли да избягнат този противообществен закон. По кой принцип трябвало да се поделят заетите земи? Имало три начала: по договорите; по народностите; по съразмерността на дадените жертви. Сърбите и гърците изтъкнали друго начало: по «равновесието».

Идеята за освобождението на македонското население и за автономията на Македония се изоставила напълно. Никой не пожелал да попита самото население, да узнае неговата воля. Всички постъпили както във Виенския конгрес през 1815 г. с европейските народи (немци, италианци, белгийци), като ги поделили и разпокъсали, без да ги питат, дали им са угодни или неугодни новите господари. Апетитите били големи и никакви народни желания не можели да затворят зиналите уста. Сръбските военни обявили на чуждите кореспонденти, че сръбско-българският договор за тях вече не съществува. Правителствените вестници, а след тях и министър Пашич в Скупщината заявил, че Сърбия иска ревизия на договора по точката, която визира подялбата на турската територия. Тогава почнала буря от спорове и полемики по тълкуването на договора, по неговото нарушение или изпълнение. Сърбите изтъкнали следните причини за ревизия на договора:

1. Сърбия била изгубила излаза си на Адриатическо море;

2. Обстоятелствата през войната се изменили и България първа била изменила договора, защото не подкрепила Сърбия против Австро-Унгария в борбата й да излезе на Адриатическо море; не дала 100 000 души войска в помощ на сърбите в Македония, а поискала сръбска войска и артилерия за Одрин;

3. България се разширявала много в Тракия и не бивало да получи и Македония.

На тия искания българите противопоставили следните възражения:

1. За сръбския изход на Адриатическо море. Сърбите, които били завладели Северна Албания до морето с крайбрежните градове Драч, Алесио, Санто Джовани ди Медуа, възнамерявали да задържат тези места с 50 километра крайбрежна линия. Един от градовете смятали да превърнат в главно общосръбско морско пристанище и да го съединят с железница до Сърбия. От такова пристанище те отдавна имали нужда. От друга страна, Гърция желаела да превземе Южна Албания и да се допре до Сърбия с границите си. По този начин Албания се разделяла между Сърбия и Гърция. Тези държави доказвали справедливостта на тези свои стремежи с това, че албанците се делели на племена, враждебни помежду си, нямали общ говорим и писмен език, политически център и обща култура, затова не били способни да образуват самостоятелна държава и да се развиват като отделна такава.

Австро-Унгария решително се противопоставяла на сръбските и гръцките искания. След анексията на Босна и Херцеговина тя се обявила за «балканска държава» с право да взема участие във всички въпроси. Важни икономически и политически интереси я карали да има под свое влияние западната половина на Балканския полуостров, особено бреговете на Адриатическо море и линията Нови Пазар — Митровица — Солун. Още в началото на Балканската война тя искала да се намеси. Другите Велики сили обаче се възпротивили на това. Те били организирали в Лондон специална конференция от техните посланици, която да се занимава и бързо да разрешава, докато трае Балканската война, всички възникнали спорове и недоразумения между Великите държави и Балканския съюз, за да се избегне общоевропейската война. Пред тая именно конференция Австро-Унгария заявила, че няма да позволи Сърбия и Гърция да завладеят Албания, нито да излезе Сърбия на брега на Адриатика, защото това било против нейните жизнени интереси. Щом разбрали албанците, че Австро-Унгария се застъпва за тяхната свобода, веднага образували временно правителство начело с Исмаил Кемал бей и разпратили делегати по Европа и в Лондон, за да искат от посланическата конференция Албания да не се разделя между Сърбия и Гърция, а да се оформи като отделна държава. На страната на Австро-Унгария по тоя въпрос били Германия и Италия. Австро-Унгария заплашила, че ако сърбите останат в Албания, тя ще се намеси с оръжие. Русия поддържала Сърбия и Черна гора, които искали да имат морски бряг с някое пристанище. Работата се изострила. Австро-Унгария мобилизирала част от своите войски и съобщила на посланическата конференция, че ако в даден срок сърбите не напуснат Албания, тя ще се намеси. Като видяла това, Русия задържала под знамената си 400 000 войници, които трябвало да бъдат уволнени. Двете големи съседки почти се приготвили за сериозни действия една против друга. За да се избегне общата война, Русия по искане на своите съюзници отстъпила, тя посъветвала сърбите да се върнат, като им обещала чрез представителя си Хартвиг в Белград, че ще получат свободен изход на море посредством една неутрална ивица. Франция и Англия също съветвали за отстъпки, като обещавали да построят през албанска територия една международна железопътна линия до някое морско пристанище на Адриатика за сръбски износ и внос.

Сърбите отстъпили, но за компенсация съвсем определено се насочили към Македония, като вместо плановете си за Адриатика приготвили нови: да се спуснат по Вардар чак до новите гръцки граници с намерение пряко или косвено да придобият пристанище на Егейско море.

Черногорците след капитулацията на Шкодра искали да задържат тоя град за себе си. Австро-Унгария и тук се възпротивила. Тя настоявала да се определи северната граница на Албания, включвайки Шкодра в своите владения. Напразни били молбите и усилията на крал Никита. Под заплахата на Виена той склонил да изведе войските си от града и да го предаде на комисията от международната флота, която била създадена, за да се предотврати избухването на война между Австро-Унгария и Черна гора (респективно Русия). Откъснати по тоя начин от Шкодра и адриатическите брегове, Черна гора и Сърбия се споразумели да работят заедно против България, от която да вземат повече територия. В такъв случай Сърбия щяла да отстъпи в Новопазарско голяма част от земята на Черна гора.

2. За обвинението, че България не подкрепила Сърбия против Австро-Унгария. Сърбия уж била изгубила Адриатика, защото България не я подкрепила с 200 000 войници против Австро-Унгария.

Това обвинение не било справедливо, защото Сърбия в споровете си с Виена не поискала защита от България; тя се съгласила да отстъпи от Албания по съвета на Русия и другите Велики сили, без дори да съобщи за това на българското правителство. И договорът никъде не предвиждал такава помощ във връзка с Албания. Българската войска изцяло била заета срещу турската за общото дело на съюзниците и очевидно не е могла да помогне.

3. България не дала 100 000 войници в помощ на сърбите в Македония. И този аргумент не бил верен, защото по взаимно споразумение главните щабове на съюзните армии изменили това задължение. Когато станало ясно, че главните турски сили са в Тракия, а не в Македония, те решили на 15 септември така: България вместо 100 000 души ще изпрати само една дивизия в помощ по Струмската долина в подкрепа на сърбите. Обратно, сърбите, след като отблъснат с българска помощ турските отряди при Куманово — Скопие, ще изпратят нужните две дивизии в Одрин (чл. 7). И това именно станало. По-късно сърбите поискали да се възползват от въпросното изменение. Пашич казал, че главните щабове нямали право да го правят и понеже то не фигурирало в договора, а било прибавено сетне, не можело да има за Сърбия задължителна сила. Тази помощ трябвало да се смята извъндоговорна и за нея Сърбия искала допълнително възнаграждение. Сърбите биха имали право, ако наистина главните турски сили са се намирали в Македония. Тогава България трябвало да изпрати там не 100, но и повече хиляди войници. Очевидно е, че щабовете са действали разумно: където са турските сили, там трябва да се изпрати повече войска. Сърбите обаче сега твърдели, въпреки очевидностите и свидетелите от цял свят, че главните турски сили не били в Тракия, където била съсредоточени 400–500 хиляди души отоманска войска, а около Куманово и Битоля, където нямало повече от 20–30 хиляди.

Колкото до дадената сръбска обсадна артилерия за Одрин, българското правителство предложило веднага да бъде заплатено всичко.

4. България ставала много голяма. Сърбите настоявали, че България вземала много и плодородна земя в Тракия, с което ставала силна и опасна за другите балкански държави. Те подклаждали страха у гърци и румънци, че България се стремяла към хегемония на Балканския полуостров. Този български стремеж трябвало да се пресече, за да се възстановяло равновесието на Балканите. Това равновесие щяло да настъпи, когато турските земи се поделели горе-долу по равно между съюзниците.

Естествено за България било трудно да приеме тази подялба, защото целта на войната не била да се дели равномерно турската територия, ами да се освободи Македония с нейното българско население и по новото разбиране на правителството да се присъедини към царството, за да се постигне националното обединение веднъж завинаги. За другите държави исканията имали само държавностопанско и търговско значение, докато за българите те имали главно национално значение. В България не можели да свикнат с мисълта, че трябва да се цепи, къса и разхвърля едно население, което само се определяло за българско(17). Какво морално право имал българинът да дели земи, неделими за народа, който ги заема?

Имало обаче и други съображения.

С това разширяване България завършвала процеса на своето национално обединение. По-нататък тя нямало какво да иска и накъде да се разширява. Нейните съюзници обаче имали други цели пред себе си. Сърбия имала сънародници в Херцеговина, Босна и Южна Унгария. Следователно обединението на всички тези сърби влизало в бъдещите планове на кралството. Разширението на държавата предстояло и занапред. Гърция също имала население по малоазиатските острови и брегове. Идеалът й не можел да бъде друг, освен да обедини всички под гръцко знаме. Значи, процесът и на нейното разширение не бил завършен. Единствено България завършвала своя процес на национално обединение и териториално развитие. Поради това тя можела, ако бъде улеснена сега, да се утвърди като искрен и постоянен съюзник, доброжелателен и подпомагащ своите съседи в техните бъдещи справедливи домогвания.

Всички тия доводи на България обаче не убедили завистливите съседи, които постоянно повтаряли, че България мечтаела да диктува на всички. За да изтъкнат този страх по-нагледно, те доказали, че ако България получи всички земи по договорите, щяла да представлява следната сила в сравнение с другите балкански държави:

*Държави*	*Територия*		*Всичко кв. км*	*Население*
*Държави*	*Стара*	*Нова*	*Всичко кв. км*	*Население*
България	96 345	70 000	166 345	6 500 000
Сърбия	48 400	26 000	74 000	4 000 000
Гърция с острови	65 000	27 000	92 000	3 500 000
Черна гора	9 000	2 000	11 000	350 000

Според тези нарочно раздути цифри за сметка на България тя излизала най-обширната по територия. Това усилило завистта на всички. Румънците също не могли да понесат мисълта, че ще ги надрасне България и официалните румънски вестници пишели, че ако започне война между България и нейните бивши съюзници, Румъния също няма да остане неутрална. Знаело се естествено, че намесата й ще бъде във вреда на България. С тенденциозните си изчисления сърбите излизали пред славяните и особено пред Русия, където изпратили агенти с карти в ръка да убеждават руското общество и руските държавни мъже, че България имала много, а за Сърбия оставало малко. А тъй като сърбите се намирали пред устата на Австро-Унгария, те сами се смятали за първи пионери и борци за славянската култура и единство, следователно трябвало да бъдат засилени. С тия свои агитации сърбите наистина спечелили няколко влиятелни руски вестника, някои князе в императорския двор, някои видни представители от руското общество(18). Те успели да привлекат за своята кауза и вестници от западния славянски свят, както и някои френски издания.

В телеграма от 13 май 1913 г. Сазонов съобщил: «На България може да е съдено да играе най-сериозната роля на Балканския полуостров. Но ако тя не обоснове положението си с чувство на солидарност с едноплеменни и еднородни държави, рискува да продаде първенството си за една паница леща. В една посока викат България лъжливите й доброжелатели, а в друга я кани Русия, като я предпазва от гибелен избор ... България има формални права, но Сърбия има нравствени основания, които не по-малко влияят на чувството и народната психика. България ще постъпи мъдро, ако сама предложи поправка на договорното разграничение и направи, малки отстъпки. България сама призна, че е получила артилерия и снаряди при Одрин повече, отколкото предвижда договорът и затова предложи на Сърбия парично, а не териториално възнаграждение. Това предложение е възмутило сръбските военни кръгове, които се сметнали обидени, че ги третират като «наемници». (Руска оранжева книга, документ № 169, с. 89).

От друга страна, гърците също положили много усилия чрез френската преса да убедят Франция и Англия, че Солун и Южна Македония са исторически и етнографски техни земи.

По този начин отвсякъде се създало настроение, че България взема много и би трябвало да отстъпи на своите съюзници мирно и с добро чувство. Французите и руснаците искали при това да се запази Балканският съюз, да се подчинят България и Сърбия на руския арбитраж по територията с оглед на сръбските интереси.

Сръбско-гръцки съюз против България

Още докато продължавали преговорите с Турция за мира, Сърбия и Гърция се споразумели за съюз против България и на 19 май сключили следния Сръбско-гръцки договор:

1. Двете договарящи се страни се задължават взаимно да гарантират своите владения и да си дават помощ в случай, че без предизвикателство едната бъде нападната от трета държава.

2. При дележа на територията от Европейска Турция след сключване на мира двете страни се задължават да не влизат в частично разбирателство с България, да си дават подкрепа и да вървят всякога заедно, като уредят своите териториални искания според означените граници.

3. Двете договарящи се страни приемат, че е в техен интерес да не се настани друга държава между тях западно от Вардар, следователно ще искат да имат обща граница. Тази граница, почиваща на действителната окупация, тръгва от най-високия връх на планинската верига Камена, разграничаваща басейна на р. Горна Шкумба (в Албания), заобикаля Охридското езеро, достига западния бряг на Преспанското езеро при село Конско, преминава близо до Рахманли, следва вододелната линия между река Черна и Мъгленица и достига Вардар на три километра южно под Гевгели.

4. Сръбско-българската и гръцко-българската граница ще бъдат установени на окупираните земи на принципа на равновесието, както следва:

Източносръбската граница откъм България трябва да тръгва от Гевгели, върви по Вардар до протока Божин дере, възлиза по тая рекичка, минава през коти (върхове) 120, 350, 754, 495, 577, следва реките Крива Лекавица, Брегалница, Злетовска и излиза на една точка от старата турско-българска граница на Осоговската планина, връх 2225.

Гръцко-българската граница почва от гръцко-сръбската на Вардар, минава по планината Белица, после завива южно под Кукуш, пресича река Струма при Орляк, отправя се при езерото Тахино по реката Ангиста за морето, източно от залива Елефтери.

5. Ако се появи несъгласие между нас и България по тъй начертаните граници, договарящите страни се задължават да искат разрешение на спора чрез арбитража, направен от Съглашението. Ако България не приеме арбитража или се опита със сила да наложи своите искания, ние се задължаваме да действаме с всичките си военни сили против нея и да сключим заедно мир.

6. В най-кратък срок сключваме военна конвенция за целта.

7. Гърция се задължава в период от 50 години да дава пълна свобода за сръбската търговия в Солунското пристанище и по железопътната линия Солун — Скопие и Солун — Битоля.

8. Двете договарящи страни се споразумяват за паралелно увеличаване на военните си сили.

9. След приключването на войната те ще обмислят проект за митническа конвенция за увеличаването на търговските и икономическите сили на двете страни.

10. Настоящият договор влиза в сила веднага и трае 10 години.

11. Договорът се пази в тайна. Никому не може да бъде съобщено по части или изцяло без съгласието на двете страни.

Освен Гърция сърбите успели, както споменахме, да привлекат и Черна гора към себе си, като й обещали повече земи в Новопазарско.

Сърбия направила опит да привлече и Румъния. Още на 6 април тя предложила на букурещкото правителство да влезе в съюза против България. Румъния обаче по свои съображения и по съвета на Виена се въздържала. От друга страна, Гърция и Сърбия влезли в споразумение с турците, на които предложили пътя за Одрин и Тракия.

Подготовка и навечерие на войната

При това настроение в чужбина и шовинистичния натиск отвътре нашите съюзници не искали да губят време. Те взели всички мерки да осигурят територията, която желаели. Ето защо натрупали в Македония много повече войска, отколкото във войната им с турците. България трябвало да бъде изтласкана от земята, населена с нейни сънародници, в чието име българският народ се вдигнал като един човек, за да й даде свобода и нов живот.

Суровата действителност наложила на България да защитава своето право.

Българската войска до 17 май не можела да остави позициите си. Едва след тази дата тя започнала да напуска Чаталджа и Булаир и да се насочва към Македония. Едната половина заминала по железницата Дедеагач — Серес или с кораби по морето до Кавала; друга част по железницата София — Кюстендил и Цариброд, а трета част — от Мидия с кораби по Черно море до Варна и после по централната железница до Белоградчик. Образували се 5 български армии: Първа, Видин — Белоградчик (генерал Кутинчев); Втора, към Солун (генерал Иванов); Трета, Цариброд — Трън (генерал Петров); Четвърта, Вардар — Щип — Кочани (генерал Ковачев) и Пета, Кюстендилска (генерал Тошев).

Придвижването на войската от едната граница на противоположната не било, разбира се, лесна работа. При това трябвало да се бърза. Войниците, повлияни от зловредния дух на критиката, от опозиционната безогледна преса, която осъждала правителството заради протакането на войната, нетърпеливи поради наближаването на жътвата, неподготвени морално за дълга война, и то на различни фронтове с много неприятели, както и по други причини, отивали неохотно. Мнозина искали отпуски и проявявали доста бурно недоволството си, като пренебрегвали честта на своето отечество, а други самоволно се отлъчвали от службата си. Войниците погрешно смятали, че офицерите желаят война със съюзниците, защото получават двойна заплата. Някои дори направо заявили, че не искат да се бият със сърбите и че войната трябва да се прекрати на всяка цена. Недоволството се засилило от отстъпването на Силистра и от ужасното земетресение в Търново, Г. Оряховица и Лясковец, откъдето войниците получили скръбни известия за своите домове.

При всички отрицателни прояви дисциплината все още не била окончателно разклатена и много полкове изпълнявали безукорно своя дълг. Те заслужават признателността на потомството, защото дали пример на самопожертвувание.

Мнозина се питали защо е тръгнала българската войска от Мидия — Дедеагач до Видин? Била ли е решена България да воюва със своите съюзници? На тоя въпрос ще отговорим по-късно. Нека сега разгледаме последните конвулсии на дипломатическите борби.

Осигурени със съюза си, укрепени добре по стратегическите места, концентрирани целесъобразно и навреме сръбските и гръцките войски очаквали момента на войната напълно готови.

За сръбското главно командване всичко било решено. То обявило на правителството в Белград, че войската е решила безвъзвратно да задържи окупираните земи в Македония и за отстъпване няма да слуша никого. Сръбското правителство трябвало да търси допълнителна дипломатическа поддръжка. В сръбски войници пленници по-късно били открити печатани прокламации за война против България с подписа на крал Петър, но без дата и номер. Тези прокламации били отдавна изпратени във войсковите части, където полковите командири очаквали само телеграфическа заповед, за да поставят номер и дата, и да прочетат позива на войниците. Сръбските вестници настоявали или да се обяви по-рано война на България, преди още българската войска да бъде преместена на границата, или незабавно да се анексират от Сърбия македонските земи. Обаче белградското правителство се въздържало да започне война, защото не искало да изгуби престиж пред европейското обществено мнение, което било против всякакви военни конфликти. Руският посланик в Белград Хартвиг съветвал Сърбия да бъде в постоянна готовност, но да не започва първа. В специално писмо той съветвал Пашич да съобщи на оперативния щаб да се въздържа, докато българите дадат повод за сблъсък.

Очаквало се България да определи своето становище. Тя имала да решава два въпроса: един с гърците, с които нямала договор за подялба на земите, и друг със сърбите, с които имала ясен договор. Сега се появил втори случай, когато българската дипломация трябвало да прояви мъдрост, талант и далновидност. Нуждата безусловно налагала да се споразумее или с гърците, или със сърбите, ако искала едната страна да бъде принудена да отстъпи. Гърците по-рано, още преди споразумението им със сърбите, проявили склонност да преговарят с българите за подялба на земите. Понеже спорът за Солун бил мъчно разрешим, предложили да се прибегне до чужд арбитраж. Българското правителство сметнало за неприемливи исканията на гърците и не приело гръцкото предложение, но и не съумяло да откъсне Сърбия от Гърция или обратно. Преговорите се прекратили. Идеята да се завладее Солун със сила си пробила път в много умове. Въоръжените частични сблъсквания зачестили между изправените едни срещу други гръцки и български войски. Доста силен отряд гръцка войска се опитал (на 4 май) при река Агиста да изгони българския пост и да се доближи до железницата. Българската войска от Кавала, Драма и други пунктове настъпила срещу гърците, разбила ги и ги обърнала в паническо бягство. Тази лесна победа насърчила нашите военни да мислят, че гръцката войска няма да издържи на българския напор, че боевата й стойност е малка и превземането на Солун е лесна работа. Всичко това било голяма заблуда.

Отнасяйки се с пренебрежение към гърците, нашите военни и политици не оценили както трябва и сръбската сила. Но със Сърбия работата стояла другояче: с нея имало договор, който предвиждал задължителен арбитраж, ако прякото съгласие не се постигне. Да се приеме ли арбитражът и да се възложи на него спорът, или да се игнорира той и да се реши въпросът с оръжие? Българското правителство приело арбитража и уведомило за това Русия.

Миролюбиво и войнолюбиво течение

Българските военни и политици се разделили в две течения: миролюбиво и войнствено. Едните искали работата да се разреши без война. Те държали на руския арбитраж, смятали го за лоялен и се съобразявали с общественото и политическото мнение в Англия, Франция и Русия. В Англия сър Едуард Грей казал в парламента: «Войната между съюзниците ще бъде най-голям позор за човечеството. Съюзени, балканските държави спечелиха всичко; разкъсани и конфронтирани помежду си, ще загубят всичко». Във Франция също искали безусловно да се запази Балканският съюз, колкото за самите Балкани, толкова и в полза на Тройното съглашение, защото този съюз му давал подкрепа от седемстотин-осемстотин хиляди войници в случай на европейска война. Парижкият вестник Temps писал, че «ще си подпише смъртната присъда оня народ, който пръв нападне бившите си съюзници».

Сазонов известил софийското правителство, че ако България първа започне война, руското обществено мнение ще се възмути и Русия не ще може да помогне, нито да спре Румъния. Предложило се, да се съберат министър-председателите на България, Сърбия, Гърция и Черна гора на общо заседание в Солун, където да се споразумеят. Предложението било прието, но конференцията на няколко пъти се отлагала, защото не било ясно какво ще се решава там, по договора или не, по кой член и т. н. Имало се предвид още, че бившите ни съюзници, сега наши противници, не се намирали при еднакви условия с нас: те имали три гласа срещу един български. Руският император изчерпал търпението си и отправил обща телеграма (26 май) до цар Фердинанд и до крал Петър:

«Вестта за проектираното свиждане в Солун между министър-председателите на четирите съюзни страни, които биха могли после да се срещнат в Петроград, ми направи най-голямо удоволствие, понеже това намерение изглежда показва желанието на балканските държави за споразумение и закрепване на съюза, който даде досега най-бляскави резултати.

С мъчително чувство научавам, че решението не било изпълнено и балканските държави изглежда се готвят за братоубийствена война, способна да зачеркне славата, която си придобиха заслужено.

В такъв съдбоносен момент апелирам направо към Ваше Величество, както ме задължава моето право и моят дълг.

На Русия именно двата народа — българският и сръбският — са възложили чрез своя съюзен акт разрешението на всички спорове, отнасящи се до прилагането на договора и на свързаните с него конвенции.

Искам, прочее, Ваше Величество да остане верен на договорните си задължения и да се отнесе към Русия за разрешението на сегашния спор между България и Сърбия.

Смятайки длъжността на арбитър не като една прерогатива, а като мъчително задължение, което не бих могъл да избегна, намирам за свой дълг да предупредя Ваше Величество, че една война между съюзниците не би ме оставила равнодушен.

Държа да посоча, че държавата, която би започнала тази война, би била отговорна за нея пред славянското дело и че аз си запазвам всичката свобода за поведението, което ще възприеме Русия спрямо евентуалните резултати от една толкова престъпна борба.

Николай».

Войнолюбивото течение от българските военни и политици смятало всички тези предупреждения за празни заплахи и пречело на правителството да бърза с арбитража на руския цар. Мнозина се страхували, че Русия, настроена вече зле против България, ще реши спора в полза на Сърбия. В подкрепа на това течение били виенските агенти и вестници. Техните агитации по таен и явен начин прониквали в българското общество между интелигенцията, между офицерството и войниците и настройвали всички против руския арбитраж, който щял да бъде пакостен за България. Психологическите условия за подобни агитации били благоприятни. Старите партийни омрази към Русия сега пак намерили почва. Патриотизмът на българите ги увлякъл твърде много. Те поискали не само да се присъедини към България земята на юг от граничната линия по договора, наречена «безспорна», но и територията зад тая линия чак до Шар. Който се осмелявал да оспорва това като невъзможно при сегашните условия го заклеймявали с думите «страхливец», «народоотстъпник», «предател».

Австро-Унгария засилвала това увлечение и насърчавала българите да се откажат от руския арбитраж и да заповядат на войската си да нападне съюзниците, които щели да бъдат разбити и разпръснати за няколко дни. Тогава цяла Македония щяла да бъде българска за голяма радост на Австро-Унгария, която не желаела, по никой начин да се засилва Сърбия. В плановете на Виена трябвало непременно да се разпадне Балканският съюз, в който тя съзирала опасност за своите южни аспирации. Сега имало нова реална възможност окончателно да се разбие съюзът. Австрийският дипломатически агент всеки ден се срещал тайно или явно с военни и политически мъже. Той съветвал да се даде на Румъния каквото тя иска и да не се отстъпва на бившите съюзници. В Белград виенските агенти вършели обратното. Имало момент, когато Сърбия проявила желание за някакви отстъпки. Веднага австрийските вестници писали: «Българите се готвят да присвоят цяла Македония, но те забравят жертвите, които Сърбия даде при Куманово и Битоля». За Австро-Унгария било безразлично кой ще надделее в тази братоубийствена война. Главното било, както казахме, да се унищожи Балканският съюз. Такава била целта на Виена, като се имало предвид и засилването на Румъния, приятелка на Германия и Австро-Унгария(19). Именно Румъния трябвало да има хегемонията на Балканите, макар по земя и народ да не е Балканска държава.

Увлечените от патриотичен порив българи, както и онези, които били заслепени от Тракийските победи, повярвали, че Русия е против България, че Австро-Унгария е наша искрена приятелка и доброжелателка, че няма да ни изостави, че ще спре Румъния, а може би и ще нападне Сърбия.

Опозиционните партии устно и чрез вестниците упреквали правителството в малодушие, отстъпчивост, сляпо русофилство и непатриотичност. Те не давали нито на Румъния да се отстъпи нещо, нито на съюзниците. Бойки статии били написани след отстъпването на Силистра според Петроградската конференция. Поместили некролог за Силистра и продължили така: «Днес се погребва най-важният наш град в Добруджа — Силистра. Това е началото. Утре ще се погребе Солун, в други ден Куманово и Скопие, а на третия ден цяла Македония. Така постъпва българското правителство. Това, което храбрата българска войска спечели със своята скъпа кръв, с нечовешки усилия, мъки, студове и лишения, — българската дипломация го харизва, подарява на нашите врагове. Защо се би тогава българският войник? Негодното правителство да си върви, а да остави храбрата ни войска свободно да завърши националното ни обединение». Този език, толкова пакостен за дисциплината, не бил само израз на бясната партизанщина, която царяла в България, но и на онова увлечение в националните чувства, което заглушава мъдростта, разума и предвидливостта на решаващите фактори. Чувствала се болката от народното разкъсване по арбитража, а се забравяла опасността за цялото отечество при сложилите се обстоятелства.

Но какво поведение държало в това съдбоносно време правителството и какви решения вземало то, за да изкара делото на добър край?

Оставката на Гешов. Министерство на Данев

Правителството било разделено на две половини — едната отстъпчива, а другата неотстъпчива, най-вече към гърците по въпроса за Солун. Настроението, да се защитава договорът с оръжие, си пробивало път във висшите сфери. Министър-председателят Иван Евстатиев Гешов бил решително за арбитража и против това течение. Затова той се оттеглил и поднесъл оставката си на царя (17 май) същия ден, в който се подписал мирът в Лондон, след като узнал, че държавният глава се съвещава тайно с опозиционните шефове за по-различна политика, отколкото тази, която води правителството: разрешение на проблемите непременно по мирен начин. Мотивът за оставката бил: «Войната с Турция се свърши; за решение на спора със съюзниците да се привлекат всички партии».

След съвещание с опозицията и правителството царят уж решил да следва миролюбива политика и вместо Гешов за пръв министър назначил председателя на Народното събрание д-р Данев.

Д-р Данев се заел да разчисти пътя за приемането на руския арбитраж при възможно най-изгодните за България условия. Зад гърба на правителството обаче постоянно действали патриотически групи и «национални съюзи», които искали да привлекат царя на своя страна в полза на решителна военна акция. Тези неотговорни лица настоявали да не се отстъпва от Македония нито педя земя. «Всичко или нищо» — бил лозунгът на екзалтираните патриоти. Цар Фердинанд се намирал между двете течения: страх го било от Русия, но съчувствал на войнолюбивите среди, които той по свое разбиране смятал за по добри патриоти от русофилите(20).

На 27 май Фердинанд изпратил отговор на телеграмата на руския цар. Телеграмата гласяла:

«Получих депешата, с която Ваше Величество, в грижата си за мира и за славянското дело, апелира направо към мене за тежката криза, която търпят отношенията ни с нашите съюзници и която за нещастие беше възбудена от самите тях. Дължа на истината да припомня на Ваше Величество, че моето правителство, дълбоко проникнато от отговорността, която би поело, следвайки друг път, е предварително отговорило на Ваше Величество.

В действителност още на 14 миналия април то се обърна към г-н Сазонов с молба да направи потребното за прекратяване на раздразнението от двете страни на границата, като покани двете страни да се явят на арбитража, предвиден в техния съюзен договор.

Тази покана беше отправена.

Моето правителство я прие тутакси.

Колкото до сръбското, то продължаваше една политика, чието последно проявление — декларацията на г-н Пашич пред Скупщината — произведе в моята страна вълнение толкова по-голямо, че тази декларация беше прочетена в самия момент, когато се подготвяше срещата между министър-председателите. Ваше Величество не ще откаже, прочее, да признае, че България е била вярна на думата си, че тя постоянно чака арбитражът да бъде възприет и по неин пример също и от Сърбия, и че сръбското правителство е, което избягвайки от този арбитраж и трупайки враждебни против България прояви, продължава да предизвиква опасности от братоубийствена борба.

За тази борба аз и моето правителство бихме съжалявали повече от когото и да било; ние искаме искрено избягването й, но не можем да вървим срещу единодушните чувства на възмущение, които предизвикват у целия мой народ на утринта след нечувани усилия и славни победи опитите на нашите съюзници, които презирайки правото и дадената си клетва, искат да му изтръгнат най-свещените плодове на тези усилия и тези победи.

България няма само права над Македония; тя има задължения към едно население, което винаги е било и иска на всяка цена да остане българско; и Ваше Величество ще благоволи да си спомни, че през дълги години тези задължения бяха признавани от самата Русия.

Фердинанд».

Тази телеграма, в която има много чувства, но не и политика, приета с възторг от софийските войнолюбиви българи, охладила отношенията между двата двора. При все това Русия искала да се избегне войната. Сазонов поканил министър-председателите от България, Сърбия, Гърция и Черна гора да идат в Петроград, където при благосклонното посредничество на руските политици те биха могли да се споразумеят. Всички приели тази покана, но никой не тръгнал. Българите предварително искали да знаят на каква основа ще се водят преговорите в Петроград. От друга страна, сърбите и гърците се бояли, че Русия ще защитава главно българските интереси. Освен това министър-председателите на България и Сърбия вече се намирали под влиянието и дори под натиска на общественото мнение и на военните щабове и не били свободни в своите съждения и разговори.

Колебания на д-р Данев

Д-р Данев, който както вече знаем, имал за правило в политическия си живот «да не прави политика с Русия», а да има пълно доверие в нея, този път усетил българското си сърце да заговори по-силно от всякога и отстъпил от своето правило. Той поискал предварително да бъде сигурен дали Сърбия е приела арбитража или не и дали арбитърът ще се движи в рамките на договора, или извън тях. Тези две условия за отиването на д-р Данев в Петроград били conditio sine qua nоn (непременно условие). «Без тях идването ми, казва той в телеграмите си до българския посланик в Петроград, е излишно и не е възможна никаква по-нататъшна съюзна дейност». Същото той съобщил в Петроград на 6 юни, т. е., че ако Сърбия не приеме уговорения арбитраж и предлаганата демобилизация с равномерно разполагане на окупационни сръбско-български войски, ходенето в Петроград е излишно.

На 7 юни д-р Данев телеграфирал в Петроград; «Министерският съвет в снощното си заседание като взе предвид, че нашите искания за демобилизация и арбитраж са основани на договора, че самото императорско правителство признава тяхната справедливост, но Сърбия не приема нито едното, нито другото, че в интереса на мирната развръзка на висящите спорове е необходимо да бъдат те удовлетворени предварително и без забава, реши да отклони срещата в Петроград».

Очевидно българското правителство е стояло пред следните съдбоносни задачи: Първо, Българската войска не желае вече да стои под оръжие. Второ, Сърбия не приема безусловно арбитража, а ако го приеме как би била изпъдена сръбската войска от местата, които арбитърът би признал за българите. Трето, дали Русия няма да отстъпи от договора в полза на Сърбия, което е било най-вероятно, защото Сазонов с телеграмите си от 3 май давал да се разбере това.

На 9 юни станало съвещание в двореца Враня до София под председателството на Фердинанд. Присъствували д-р Данев, министри. Решено било: а) да се приеме арбитража, ако и Сърбия го приеме, като предварително се съгласи да се действува в рамките на договора; б) българското правителство да настоява Русия да отдели спора с гърците от неразбирателствата със сърбите, понеже имат две различни основи; в) арбитражът да се извърши в най-кратък срок (7 или 9 дни); г) да се намери гаранция, че сърбите ще освободят заетата територия след решението на арбитъра. За всички тия решения бил уведомен руският посланик в София.

При все това работата пак оставала неясна. От Сърбия имало предложение да се демобилизират съразмерни части от двете войски. На това България отговорила, че ще бъде съгласна, ако Сърбия приеме да се окупират всички земи в Македония с по «еднакъв брой български и сръбски войски, докато се разреши спорът в Петроград. Сърбите отказали. В такъв случай да се демобилизира българската войска било очевидно опасно. Между това задържането й на военна нога за неопределено време ставало вредно за дисциплината, тъй като войниците искали да им се каже до 15 юни, ще се бият ли или ще бъдат разпуснати. Не можело обаче да се вземе нито едното, нито другото решение, защото сръбското правителство още не се съгласявало да приеме безусловно арбитража на руския цар, като се бояло, че няма да му се даде всичко, което искало.

Виенските агенти виждали в отиването на д-р Данев в Русия запазване на съюза и задействували с нова сила целия си разрушителен апарат.

На 9 юни било свикано голямо гражданско събрание, председателствано от д-р Васил Радославов. То решило да поиска от царя да заповяда на българската войска да навлезе в Македония и с оръжие да изгони сърбите и гърците. Старата сръбска територия да не се напада.

На 12 юни българският посланик в Петроград Бобчев отишъл при Сазонов, за да се увери, дали Сърбия е приела безусловния арбитраж. Сазонов казал, че още няма отговор от Белград. Българският посланик добавил: «Отлагането на тоя отговор изумява нашето правителство и аз съм натоварен да ви известя за спирането на по-нататъшните преговори и за отзоваването на българския посланик Тошев от Белград». Сазонов се сепнал и отсякъл: «Това не ме учудва. За тая постъпка съм предизвестен от няколко дни. Вие тръгвате по съветите на Австро-Унгария. Свободни сте да го направите. Сега, след вашето заявление, аз ви правя нашето: «Не очаквайте нищо от нас и забравете, че съществуват някакви договорни задължения от 1902 г.(21)

При все това нашето правителство държало да изпрати д-р Данев в Петроград. Понеже мирът можел да се забави, то препоръчало на генерал Савов да се дават отпуски на войниците и така да се поддържа духът и търпението им. Повече от 60 000 души били разпуснати по домовете им. Руското правителство още не губело търпение: то поканило сърбите и българите да изпратят писмено своите искания. Българският меморандум бил готов и предаден на 14 юни на руския посланик в София, който трябвало да замине заедно с д-р Данев в Петроград с руски кораб, пуснал котва във Варна.

С решението си да иде в Петроград правителството отхвърлило румънските искания. Те ставали безпредметни, след като няма да има война между България и бившите й съюзници.

Надмощие на войнолюбците

Като научили войнолюбивите крайни националисти, че д-р Данев скоро тръгва, те се раздвижили из София. Според тях правителството вече било продало Македония и отивало в Петроград да подпише акта за нейното погребение. Това трябвало да се осуети. Д-р Данев не би трябвало да се пусне да излезе от София(22).

Наистина това бил момент на висш трагизъм. Отиването на д-р Данев в Петроград за много хора означавало разпокъсване на Македония — толкова мила за всяко българско сърце, толкова свята в политическите ни борби, толкова възбуждаща народния ентусиазъм, героизъм и самоотрицание. А неотиването означавало война между довчерашните съюзници и България, чийто гръб откъм Румъния и Турция при това не бил осигурен.

Кое да се предпочете? Войнолюбивите викали: «Може ли, патриотично ли е да се откъсват късове от българското народно тяло мълком, без съпротива, без бой? Какво ще кажат продадените ни братя, възлагащи скъпи надежди на нас? Какво ще каже потомството? Какво ще кажат верните победоносни полкове, които имат в актива си само слава, когато почнат да се връщат през София? Какво ще рече македонското опълчение от 15 000 души?».

Тогава? Не е ли по-добре да се рискува? Рискът е благородно дело.

Всички вестници освен радикалните и социалистическите пишели в полза на войната. А правителствените изтъквали дилемата: «или — или», или изпълнение на договорите, или война. Политици, публицисти, обществени дейци, писатели и поети се надпреварвали да възпяват несъкрушимото могъщество на победоносната армия. Обща хипноза обхванала голяма част от военните, политиците и някои от министрите. Навсякъде владеела безусловна самоувереност в собствените сили. Генералният щаб и всички вярвали, че задачата им с опърничавите съюзници е много лека — в няколко схватки противниците ще бъдат сразени и пръснати. Тази самовнушена вяра ги направила неспособни да виждат и оценяват опасностите. На заявлението, че ако избухне война между България и съюзниците, румънската войска ще нахлуе в нашата земя, генералите и екзалтираните политици погледнали като на блъф. Или, още по-точно, решили въпроса така: докато Румъния мобилизира и съсредоточи, ние вече ще сме унищожили противниците и ще владеем Солун, Битоля и Скопие(23).

16 юни. Атаката

Дошъл 15 юни. Българският делегат се готвил да замине за Петроград. Войниците очаквали указ за разпускане или манифест за война със съюзниците. От Белград се получило известие, че Скупщината щяла да реши на 17 юни с какви инструкции ще замине Пашич за Петроград.

За да въздействува върху сръбската неотстъпчивост, главнокомандващият българските войски цар Фердинанд решил да направи един смел жест. Той повикал тайно своя помощник генерал Савов и му заповядал да телеграфира до началниците на II армия пред Солун и IV армия пред Щип да атакуват стремително през нощта на 16 срещу 17 юни гръцките и сръбските позиции. Генерал Савов, славолюбив човек, лекомислено изпълнил заповедта на Фердинанд. Тая заповед до II и IV армия била мотивирана от четири главни съображения:

1) да се съживи и засили духът на българската армия;

2) пред опасността от война между съюзниците да се принуди Русия да побърза със своето решение;

3) със силен удар да се принудят противниците да направят по-големи отстъпки;

4) да се изтласкат бившите съюзници от заетите важни позиции и места, докато европейските сили се намесят и спрат военните действия.

Тази акция според разяснението към нея не означавала война, а само инцидентен удар, полезен за българските интереси. В този смисъл война не била обявена.

На 16 юни през нощта заповедта се изпълнила. Атаката по цялата линия от Кавала до връх Руен на планина Осогово се провела успешно. Първите поставени цели били постигнати. На 17 юни операциите продължили. На 18 юни правителството се сепнало. Повикало генерал Савов и му заповядало писмено да спре военните действия. Савов изпълнил заповедта. Нашите войски прекратили огъня и пратили парламентьори до сърбите за спиране на боевете. Обаче сърбите, изненадани от атаката, съзнавайки своето стратегическо превъзходство и целесъобразна концентрация на войските си, задържали изпратените офицери, а някои убили като «разбойници». След това те заповядали общо настъпление против българската войска. В тази схватка някои български полкове били обкръжени и разбити. Части от 7–а рилска дивизия при Дренък, по горното течение на Злетовска река, били разгромени и взети в плен от сърбите! Българите имали големи успехи на Вардар и Криволак, където заобиколили и пленили, или почти унищожили сръбската тамошна дивизия. Значителни успехи имало и срещу гърците.

Правителството поискало решително да се спрат военните действия. То между другото знаело, че България ще бъде нападната от Румъния и Турция. Неприятелите сметнали положението удобно за себе си, не се съгласили, разгърнали всичките си подготвени войски и заповядали общо настъпление. Правителствата им чрез прокламации обявили (Гърция на 21 юни, а Сърбия на 25 юни) формално война на България. Българската дружина в Солун била заобиколена, обезоръжена и отведена в Гърция.

Българската войска на бойното поле попаднала в учудващо положение. Заповядали й да нападне и тъкмо когато постигнала успехи и си подсигурявала важни позиции, изкомандвали й да спре и отстъпи. Духът и полетът й се парализирали.

Царят се ядосал на Савов, че спрял военните действия, уволнил го от длъжността помощник-главнокомандващ и вместо него назначил генерал Радко Димитриев.

На границата вече се водели дълги и ожесточени боеве. Румъния обявила мобилизация на войските си. Турция също се раздвижила.

На 20 юни царят свикал в София коронен съвет, на който присъствували и шефовете на всички политически партии. Констатирало се, че военните действия не могат да се спрат и била дадена тогава заповед за действие и на другите три армии. Царят не одобрил предложените от опозиционните шефове мерки, а настоял: правителството да моли Русия да застави сърби и гърци да прекратят кръвопролитието, като от Румъния и Турция се поиска запазване на неутралитет.

Правителството си дало оставката.

Царят не я приел. Тогава правителството се обърнало с молба към руското правителство да посредничи пред сърбите и гърците, за да спрат военните действия. Те не слушали Русия и продължили отчаяни атаки срещу българите.

Румъния бързо мобилизирала войските си и на 27 юни навлязла в българска Добруджа, а на 28 юни построила мост на Дунава при Корабия и почнала да прехвърля войските си към Оряхово по посока Враца — Мездра — София, като скъсала телеграфите, спряла влаковете и откъснала Северна България от София. Очевидно станало, че тя имала споразумения със Сърбия и Гърция. Официално Румъния заявила пред света и България, че обявява война, за да вземе исканата от нея земя между Тутракан — Балчик и да спре братоубийствения конфликт. Българското правителство решило да не се съпротивлява на румънската войска и се обърнало към руското да преговаря вместо него и да отстъпи на Румъния територията, която тя иска. Също така да сключи от името на България мир със Сърбия и Гърция.

На бойното поле станали промени във вреда на България. Втора армия, определена да действува към Солун, със състав главно от новобранци от Тракия, от опълчение и други с артилерия от 140 оръдия, била разтегната на широк фронт от Кавала до Гевгели и представлявала слаба и тънка боева линия. От многобройните си шпиони гърците научили това и, съсредоточени с повече от 100 000 души и 360 скорострелни оръдия на фронт, който им позволявал лесно да маневрират, лично командвани и насърчавани от крал Константин(24), нападнали на 21 юни с ураганен огън българите при Лахна и ги разбили. Друго тежко сражение станало при Кукуш и Дойран, което завършило също без успех за нас.

Въпреки отличното държане на нашите части при Кукуш, където по свидетелството на Атина паднали не по-малко от 10 000 гърци, нашите войски били принудени да отстъпят, защото лявото им крило след поражението при Лахна било заплашено. Обезсърчените войници по цялата линия тръгнали назад по долината на Струма и към Родопите. Отстъплението на Втора армия изложило лявото крило на Четвърта и тя се принудила да се оттегли постепенно зад Кочани до полето на с. Калиманци. Тук тя се укрепила и решила да не отстъпва вече нито крачка.

Първа армия получила заповед от 20 юни да премине границата при Белоградчик. Тя разбила сръбските войски, превзела Княжевац и се насочила към Ниш с цел да отреже сръбската войска от Белград. Щом обаче румънците минали Дунава, тя получила заповед да се върне веднага, тъй като можело да отрежат обоза й и да я нападнат в тил. Правителството обяснило, че армията се връща «по висши политически причини». Това връщане много разстроило армията, някои нейни части в яда си забравили своя отечествен дълг и се предали на румънците, заедно с артилерията.

Трета армия минала границата при Цариброд и се изправила пред Пирот.

Пета атакувала силно укрепените върхове Китка и Султан тепе в Осогово. Македонското опълчение защитавало Повиен с ярост. Общо обаче трябвало да се констатира, че българската войска е пръсната по дългата линия от Дедеагач до Видин и поради това нямала необходимата сила, за да нанесе на неприятеля тежък и съдбоносен удар. Да не се забравя, че през това време и около 50 000–60 000 души се намирали в отпуск.

Многобройните атаки на сърби и черногорци(25) в Калиманското поле били успешно отблъснати. Сърбите дали големи жертви. Но гърците, които не срещали вече сериозна съпротива, наближавали Горна Джумая. Част от Първа армия отишла срещу тях. Румънците обаче необезпокоявани от никого, достигнали в същото време Балкана и го прехвърлили през проходите Етрополе и Арабаконак. С последен напън сърбите опитали да пробият при Калиманци. Ясно било, че заедно с гърците и румънците имали предварителна уговорка да пристигнат едновременно в София. Турците също потеглили към Люлебургаз, Лозенград и Одрин. Тъй като там не били оставени редовни войски, а само малко опълченци, на турците е било лесно да отнемат от българите всички превзети дотогава земи. Башибозуци нападнали в Родопите и изгонили българските власти чак до линията на Чепеларската долина и Тамръш.

Така България изгубила всички спечелени земи в Тракия и Македония. Румънците вече чакали на 10 километра от София. Един техен аероплан прелетял над столицата и пуснал румънско знаме с надпис: «Поздрав от румънските войници на софийските граждани».

Оставката на д-р Данев. Правителството на либералите

България се оказала в крайно критично положение, особено от страна на румънците. Правителството на Данев настояло да се приеме оставката му. В двореца бил поканен Александър Малинов и царят го натоварил да образува кабинет, който да бъде ширококоалиционен, за да може страната с общи усилия да се справи с настъпилото зло. И в тоя трагичен час партийният егоизъм взел връх над народните интереси. Партийните шефове не се съгласили да влязат в общ кабинет. Малинов се оказал в безизходица и отказал мандата. Тогава царят се обърнал само към либералите. Те обединили групите си и поставили Радославов начело. Тримата либерални шефове (Радославов, Генадиев и Тончев) още по-рано (23 юни) със специално писмо до двореца препоръчали на държавния глава да смени правителството на Данев, да промени русофилската политика и да се сближи с Австро-Унгария, от която очаквали подкрепа против Сърбия и въздействие срещу Румъния. На 2 юли, докато се образувал новият кабинет, цар Фердинанд телеграфирал на крал Карол, че отстъпва исканата територия и го моли да спре войските си. На 4 юли новото правителство поело властта и обявило, че спира военните действия. Русия го поканила да изпрати делегати в Ниш, за да преговарят за мир. Те отишли там, но никой не се явил, а Румъния заявила, че желае преговорите да станат в Букурещ. От Ниш българските делегати заминали за Букурещ. В това време, на 12–16 юли, нашите войски по долината на Струма, засилени с части от Първа армия, успели не само да спрат атаките на гърците пред Горна Джумая, но да откъснат гръцките части от сръбските и да ги притиснат от двете крила — от Пирин и Пехчево — в Струмската долина. Трябвало още малко труд, за да се затвори обръча около тях и цялата армия да бъде пленена. Но два български полка отказали да настъпят и това дало възможност на гърците да се измъкнат. Гръцкият делегат Венизелос, който умишлено се бавил по пътя, защото смятал, че за един-два дни сърби и гърци ще влязат с румънците в София, научил за критичното положение на своите войски и бързо пристигнал в Букурещ, където още същия ден (17 юни) предложил моментално да се спрат военните действия. Съюзниците му, сърби, черногорци и румънци, го подкрепили, затова се изпратила бърза заповед за прекратяване на всички военни действия. Примирието започвало от 1 часа следобед, но гръцките офицери го поискали още в 7 часа сутринта. С болка българите гледали от върховете Илин (в Пирин) и Гарван (при Белово) как гръцката войска в страшно безредие изоставяла обоза си и бягала по долината надолу.

Оценка на акцията от 16 юни

Налага се да направим оценка на заповедта, издадена до II и IV армия на 16 юни. Видяхме, че акцията се предхожда от ред събития и промени, за да се стигне до тази дата. Допускаме, че е имало благородство в мотивите, които са продиктували акцията, но отричаме нейната разумност и целесъобразност. Реалният политик и пълководец не могат и не бива да слушат неотговорни лица и тълпи, нито да се ръководят само от известни благородни, дори идеални подбуди, когато дават заповед за една атака. Формулата «да победим или да умрем» е рицарска сама по себе си, но не бива да се противопоставя с принципа за народното самосъхранение. Който забравя този принцип в началото на действието, го търси накрая. Както отделният индивид, така и цял народ, вършат онази част от идеалното, от благородното, която е възможна, която не убива, а осигурява и подобрява живота му. Извън живота няма благородство и идеали. Следователно за една акция не трябва само да се гледа дали тя е благородна, дали отговаря на народните идеални схващания, но и дали тя е възможна, дали е реализуема именно днес, в тая минута.

В мотивите на телеграмата до II и IV армия видяхме, че акцията на 16 юни не е целяла непременно да започне война със съюзниците. Ако това не било така, трябвало: да се уволни нерешителното правителство и да се повика друго с противоположна политика; да се осигури безусловно с отстъпки тила; да се издаде по решение на правителството (съгласно чл. 18 от Конституцията) държавен акт за война и да се заповядат не само на двете, а на петте армии целесъобразни действия.

Щом липсват всички тия предпоставки, очевидно е, че тук имаме работа с една проста измама, или с дадено, но неизпълнено обещание от някоя Велика сила (Австро-Унгария), или с един зле скроен военен инцидент — авантюра, която, построена върху неверни предпоставки, не е сполучила. Авторът на въпросната акция е мислил с решителен удар да разбие гръцката войска и нашите войски да се изправят пред вратите на Солун или дори да влязат в града. От друга страна, със също такъв решителен удар трябвало да отблъснат сърбите към Скопие, да превземат Велес и железопътната линия по Вардар до Солун. Тогава пътищата за Западна Македония са били вече отворени. Отблъснатите сърби и разбитите гърци са щели да изгубят опорните си позиции и да склонят за преговори с по-голяма отстъпчивост.

Според този план, щом се реши задачата, нашите войски трябвало да спрат по-нататъшните си действия и мирът да се сключи без унизителен за България арбитраж или пък при друга възможност нашите делегати да отидат в Петроград при променено положение: България вече да е господар на своя дял по договора.

Акцията не успяла. Втора армия, малка на брой, с недобре подбран състав и зле подготвена, не издържала. Противниците не спрели военните действия. Тилът бил незащитен. България изгубила. С каква стойност са тогава благородните мотиви, че няма да се допусне разкъсване и гавра над българското македонско население при една победоносна българска армия срещу турците?

От която и страна да се погледне акцията от 16 юни, заключението е нерадостно. От гледище на Конституцията тя е престъпна и авторът й носи отговорност пред историята и пред поколенията.

Правителството на Данев, макар да било за арбитраж, също носи отговорност, защото: а) имало колебливо поведение и не се опълчило твърдо и решително против онези, които явно или тайно подронвали политиката му; б) не се показало своевременно предвидливо по изпълнението на договора; в) държало видимо войнствено поведение и с това изострило непримиримите искания; г) не водило пряко, открито и искрено преговори с Румъния — действувало чрез посредничеството на Русия, с което особено оскърбявало румънското честолюбие; д) сключило мир с турците на 17 май, без да изиска демобилизацията на турската войска.

Но лекомислената акция имала и други важни последици. Тя убила хубавото българско име в Европа. Ореолът, създаден около България за нейните усилия и победи, изчезнал. Целият свят казал: «Българите отказват приетия от тях арбитраж, нападат ненадейно вчерашните си съюзници и проливат братска кръв, когато всичките им доброжелатели ги съветваха да решат споровете със съседите си миролюбиво». Така говорели не само политиците, които правят не винаги чисти сметки, но и много учени, българофили, професори. Българите били изоставени от всички, макар че малко хора в чужбина вярвали нa гръцките и сръбските клевети за българските жестокости. Същата тази ситуация улеснила румънското нашествие. Възмущението, което Европа по-рано изпитвала срещу румънците, когато искали да ни нападнат още при войната с турците, сега изчезнало. Мнозина казали: «Нека Румъния влезе в България, за да спре военните действия». А защо само в България да влезе? Защо да не влезе и в Сърбия, щом взема ролята на усмирител? Затова никой не я осъдил. Казали: «Трябва да се усмири България, която напада».

Тъкмо това показва великата сила на западното европейско обществено мнение, което може и да бъде заблудено, но за което винаги трябва да се държи сметка. Нашите дейци се опитали да го игнорират както игнорирали безопасно българското още незаздравено обществено мнение, но затова го обърнали срещу себе си.

Букурещки мир. Първенство на Румъния

Букурещкият мир бил тържество на Румъния над Балканския полуостров. Отдавна тя таила тази съкровена мисъл. Истина е, че Румъния не винаги се е смятала за балканска държава. Ползувайки се от обстоятелството, че по-голямата й част е вън от полуострова, тя играела завидната роля на неуязвима държава. Когато европейската дипломация имала да чете някакъв морал на балканските държави или когато Австро-Унгария в делегациите правила наставнически преглед на Балканите, както постъпила и Италия при започването на триполитанската война, като поискала от балканските държави да стоят мирни и се държат коректно към Турция, тогава Румъния се обаждала и казвала: «Уроците, съветите, предупрежденията и поканите не се отнасят до мене, те имат значение само за Балканските държавици». В тези случаи Румъния се препоръчвала за средноевропейска държава — стабилна, мъдра, културна и богата, поради което не се нуждаела от никакви наставления. В случаите обаче, когато ставало дума за изгонването на Турция от полуострова и подялбата на отоманските земи, Румъния не била вече средноевропейска, а балканска държава с «безспорно право» да участвува в печалбите.

Без съмнение, Румъния имала жизнен интерес да се сдобие със свободен път до Черно море и през проливите, но тя не спирала до тук, а искала и териториални придобивки. Жертвата й, разбира се, не можела да бъде друга освен нашата страна и то в момента, когато България е извела всичките си войници на противоположния край и ги била впрегнала в разрешение на трудната задача.

По всичко личало, че отвъддунавската ни съседка дебне момента, за да постигне няколко неща: а) без кръвопролитие да завоюва потребната й територия; б) да не допусне България, като славянска държава, да стане по-голяма от нея; в) да се наложи като разпоредителка на балканските събития. Благодарение на българското късогледство тя сполучила и в едното, и в другото, и в третото. Фердинанд с нарочна телеграма от 2 юли известил на Карол, че оставя съдбините на България в неговите ръце.

Румъния гордо поискала делегатите за мир да идат в Букурещ, където справедливо и трайно щели да се разрешат балканските проблеми. Родил се един нов Балкански ареопаг. Румъния, в предварително споразумение със сърби и гърци, се готвила да заеме председателския стол и да определи мястото на България. Напразни останали усилията на българското правителство. То под влиянието на Австро-Унгария съветвало царя да извести в Букурещ, че България е готова напълно да задоволи Румъния. И това се вършило с наивната вяра, че Румъния, веднъж задоволена, ще бъде справедлива, ще вземе българска страна и не ще позволи за сметка на България да се засилят прекомерно Сърбия и Гърция. У нас имало погрешно убеждение, че щом Австро-Унгария не желае да има за съсед велика Сърбия, приятелската й Румъния няма да подкрепи сърбите в техните извънмерни искания. Според това нашите делегати в Букурещ Тончев, Иванчев и генерал Фичев получили широки пълномощия веднага да дадат на Румъния каквото поиска, да подпишат отделно с нея изработената от Букурещкия генерален щаб карта за границата, както и протоколите. Те очаквали в другите заседания, когато щели да се обсъждат условията за мир между България и бившите й съюзници, Румъния благосклонно да вземе страната на България. Тези надежди обаче не се оправдали. Румъния получила своето и заповядала примирието да се продължи с цел да се избави гръцката войска от критичното положение, в което се намирала и след като поканила «страните» да се съгласят, което не станало, с ръката на своя генерал начертала границите между България, Сърбия и Гърция въз основа принципа на «равновесието». Когато българските делегати със свито сърце и набръчкано чело възразявали, че такива граници не отговарят нито на търговските, нито на съобщителните и военните нужди, нито на дадените жертви, нито на националните потребности, румънският министър ги поканил да побързат да подпишат, защото иначе румънските войски ще влязат в София. За да улеснят по-скорошното сключване на мира се намесили Австро-Унгария и Русия, които посъветвали България да приеме тежките условия и подпише, защото те си запазвали правото да поискат от другите Велики сили ревизия с цел да се поправи нанесената на България страшна несправедливост. Австро-Унгария заявила, че си запазва правото на ревизия върху целия мирен договор, а Русия заявила, че иска ревизия само по въпроса кому да се даде град Кавала с неговата околност(26). Българските делегати взели предвид тези австрийски и руски декларации и заявили, че приемат договора условно, като вярват, че в близко бъдеще неправдата ще се поправи чрез обещаната ревизия. Те подписали мирния договор при предположението, че граничната линия в Тракия ще бъде Мидия — Енос, защото се вярвало, че Великите сили няма да допуснат турците да нарушат Лондонския мир, подписан на 17 май. Но какво станало с обещанията на Австро-Унгария и Русия за ревизията? Австро-Унгария се отказала по искането на Германия, а Русия също се отказала по искане на Франция, която заплашила със скъсването на руско-френския съюз, ако Русия настоява да даде Кавала на България.

На 28 юли букурещките топове известили, че се туря край на Съюзническата война. Мирът вече бил факт. По този мир българите били задължени веднага да демобилизират войските си и то така, че нито една войскова част да не се появи с оръжието си в градове и места където имало румънска войска. Указът за разпускането на войниците се издал на 29 юли.

Румънската войска напуснала България след 15 дни, когато вече българската била напълно демобилизирана.

По този трагичен начин завършил периодът на славната епопея за освобождаването на Македония. Храбрите български синове, които с небивало въодушевление тръгнали за границата срещу вековния неприятел преди десет месеца, които високо издигнали честта на българското оръжие и името на народа, свили знамената почти мълком, «за да дочакат друго по-добро време», както ги утешавал техният вожд в прокламацията си.

Тройният съюз, както и тройното съглашение поздравили крал Карол за заслугите му към цивилизацията и европейския мир(27). Сърби и гърци изразили също своята гореща благодарност за великолепните услуги, които Румъния съумяла да им направи без да гръмне пушка и без да жертва в бой нито един свой войник.

И България в лицето на своя цар поблагодарила с една смирена телеграма на крал Карол за умната му политика.

Загуба на Македония

По Букурещкия договор България загубила Македония, която се поделила между Сърбия и Гърция. Тази многострадална земя със своето българско население е прекарала разни перипетии в своя исторически живот и съдбата е била винаги мащеха към нея, защото от всички балкански страни тя се е ползувала най-малко от спокойствие и свобода. Завладяна от турците между 1371–1380 г. Македония се освобождавала по Санстефанския договор (1878 г.) както и България от турското иго. Берлинският договор я върнал на турците. През 1912 г. Македония била отново освободена от балканските съюзници и тъкмо когато с радостни сълзи поискала да уреди своята съдба, в Букурещ отново била разпъната на кръст. Никой не пожелал да попита какво иска македонският народ и към какво се стреми неговото сърце. А в гърдите на македонеца пламтели съкровени чувства и копнежи. Той бил изнесъл вече стогодишна борба за своите права и за своята свобода против гърци и против турци. Сега не друг, а съседите му християни положили всички усилия да изтръгнат неговия дух, неговата вяра и надежди. Съседите му посегнали да спрат величествения процес на народното възраждане, самосъзнание и възмъжаване, който се бил очертал така внушително през последните години на турското владичество (1903–1912 г.). Ако съдим по миналото на тая страна обаче, трябва да вярваме в нейната издръжливост и нейното крайно тържество.

Македония има около 50 000 кв. км. Сърбите обсебили 30 000, а гърците — 20 000 кв. км. Според изследванията на руския историк и политик Павел Милюков под братските грижи на Сърбия в Македония минавали 617 077 българи екзархисти при 50 000 сърбомани, а под гърците 183 530 българи екзархисти при около 100 000 патриаршисти. Изобщо около един милион българско население в Македония паднало под ново робство.

Това българско население живяло в 2 069 селища и, ръководено, защитавано и упътвано от Екзархията в Цариград, си било извоювало и създало до 1912 г.:

а) митрополити — 7 (в Скопие, Велес, Дебър, Охрид, Битоля, Струмица и Неврокоп);

б) свещеници — 1310;

в) църкви — 1625;

г) манастири — 72;

д) училища (по статистиката от 1911–1912 г.).

*Вид*	*Брой*	*Ученици*	*Учители*
Мъжки гимназии	2	503	28
Педагогически училища (мъжки, девически)	5	832	64
Търговска гимназия	1	104	10
Семинария	1	150	14
Свещенически училища	1	160	14
Първоначални	1273	72 454	2118
Класни	88	4410
Всичко	1373	78322	2248

Културните успехи на българите се умножавали от година на година. Откогато се обявил хуриетът в Македония българското население се почувствувало църковно по-добре и всяка година броят на училищата и учениците значително се увеличавал. Това свидетелствува, че българското просветително съзнание се намирало тъкмо в периода на своето силно пробуждане. В градовете се откривали читалища, изнасяли се сказки и беседи, основавали се женски благотворителни дружества. А в Солун имало 2 български печатници, в които се печатали много книги.

Цариградски мир — 16 септември. Загуба и значение на Одрин

След сключването на Лондонския и Букурещкия мир станало нужда да се подпише договор и в Цариград. Отдавна бил изпуснат най-благоприятният момент. Когато се определяла границата между Сърбия, Гърция и България, станало дума и за Източна Тракия, в която се били настанили отново турците. Запитани по тоя въпрос Великите сили отговорили, че те съгласно Лондонския протокол смятат за граница между България и Турция линията Мидия — Енос. При тази предпоставка букурещките дипломати решили, че България не се ощетява толкова много, защото и на нея ще се падне от турската територия един къс от около 30 000 кв. км. При това в нейно владение влизал един голям град (Одрин) и долината на Марица заедно с железопътната линия до Егейско море.

Така се предполагало в Букурещ. На практика обаче това не се осъществило. Турците намерили благоприятно време, както видяхме, заели целия Одрински вилает с крепостните градове и почнали да прескачат даже старата граница. България, принудена по силата на Букурещкия договор да демобилизира войските си, нямала възможност да се пази. Обратно, турците с големи военни сили заплашвали, че ще навлязат в България, ако тя не им отстъпи Източна Тракия, ако не освободи пленниците и ако в скоро време не сключи нов изгоден за тях мир. България, оставена сама, по-рано победител, а сега безсилна, тръгнала да се моли на Великите сили да заповядат на турците да зачитат Лондонския мир, тоест да напуснат Тракия и се оттеглят на линията Мидия — Енос, още повече, че била определена европейска комисия, която пристигала да прокара точно тя гранична линия. Силите обещали помощ и поканили Портата да заповяда на войските си да се съобразят с условията на Лондонския мир. Турското правителство отговорило, че по много причини не му е възможно да напусне Тракия и предлага за гранична линия Марица. Обаче, въпреки Лондонския договор, отоманските войски били отишли далече по на запад от Марица. Явно станало, че доброволно турците няма да излязат от земите, определени за България. Трябвало да се употреби срещу тях сила. Но кой да извърши това? Русия в началото изявила готовност да прати войска и, както уверяват очевидци, руската флота в Черно море била готова за път. Германия обаче възразила, че е неудобно само една сила да се намеси военно в тоя въпрос, защото с това се развалял европейският концерт. Някои предложили в изпъждането на турците от Одрин да участвува и Австро-Унгария, така че заедно с Русия, като заинтересувани държави, да възстановят авторитета на Лондонската посланическа конференция, която била решила Одрин да остане за България. Виенските военни обаче обявили, че частите им не могат да участвуват в проектираната демонстрация, защото пренасянето на войските по море до Дедеагач било свързано с големи технически мъчнотии. Тогава изникнало друго решение: вместо военен, Силите да се съгласят да упражнят върху Турция паричен натиск, т. е. да не отпускат на турското правителство никакъв заем, докато не отстъпи с войските си до граничната линия. Това предложение не приела Франция като най-силно заинтересувана финансово в Турция.

Оставало пак Русия да вземе някоя ефикасна мярка. Обаче, тя, недоволна от новия курс на българската политика, обърната към Австро-Унгария, си замълчала и не отговорила на народните очаквания.

Българското правителство постоянно настоявало за намеса, но накрая Силите го посъветвали да се обърне направо към Портата за споразумение. При невъзможността да направи друго, то приело Одрин да се върне на Турция и изпратило победителят на турците генерал Савов да им се моли и преговаря за мир. След дълги преговори най-сетне мирът се сключил на 16 септември. Голямо влияние упражнила Германия над Портата да бъде отстъпчива към България, защото имала предвид да сближи и съюзи двете страни с оглед да й бъдат полезни в бъдещата война. Затова тя накарала турците да приемат Марица за граница. По Цариградския мир България добила малко бряг на Черно море и град Малко Търново, едно вдадено парче при Сакар и Свиленград.

Когато цар Фердинанд решил на 16 юни да нападне бившите ни съюзници, той изобщо не предполагал, че в случай на успех или неуспех може да загуби важния град Одрин с цялото долно течение на Марица.

Глава VI: България след Балканската война

България след войната

Ето какво положение се създало за балканските държави след мира в Букурещ (28 юли) и Цариград (16 септември). Цифрите са закръглени.

*Държави*	*Преди войната*		*След войната*
	*Площ*	*Население*	*Разлика в кв. км.*	*Всичко*
	*Площ*	*Население*	*Разлика в кв. км.*	*Площ*	*Население*
Румъния с Добруджа	131 000	7 100 000	+ 8 000	139 000	7 400 000
България	96 345	4 330 000	+ 15 700	112 000	4 700 000
Гърция с островите	65 100	2 650 000	+ 20 000	85 100	4 500 000
Сърбия	48 300	2 960 000	+ 35 000	83 300	4 400 000
Черна гора	9 000	275 000	+ 2000	11 000	300 000
Албания			+ 32 000	32 000	800 000
Турция с Цариград	170 000	6 125 000	– 157 000	23 000	1 800 000

Тази таблица показва две главни неща: 1) Румъния запазила първото си място по територия и по население; 2) Между България, Гърция и Сърбия се установило насилствено «равновесие», за което толкова държали сърбите в агитациите си против България пред цяла Европа. И трите държави имат горе-долу еднакъв брой население — около 4,5 милиона и също така приблизително еднакви територии.

При подялбата на територията обаче нашите съседи обърнали особено внимание да не се дадат на България нито стратегически граници, нито търговски пътища. Към Румъния България се задължила да развали старите крепости в Русе, Шумен и Варна, както и да не строи нови никъде на разстояние от 20 километра към румънската граница в Добруджа. Към Македония срещу сърбите й се дало течението на Струма, а не и господствуващите върхове; към Гърция границата затваряла струмския изход над Рупел и се издигала на такива чуки и върхове по Пирин и южните Родопи, където не е било възможно нито пътища да се прокарат, нито да се намерят стратегически места за българските погранични войски.

По естествен път ли се разширили нашите съседи? Естествено и справедливо е онова разширение на дадена държава, което има в основата си идея за обединение на народа. На която страна се намира голямата част от народа, останал под чужда власт, в същата посока трябва да върви и развитието на държавата със задача да прибере всички свои сънародници под една културна и държавнотворческа организация(28). Всеки народ, както и отделният индивид, се стреми по един върховен еволюционен закон да прояви себе си, да развие физическите, нравствените и духовните си способности чрез ред инициативи, дейности и производства. Благоденствието на народа морално и материално се засилва и издига, когато не боледува някоя негова област, когато всичките му части, събрани в едно цяло, се ползуват от естествените права и свободи, които човечеството с колосални борби и страдания е извоювало и приело за съществени и неотнимаеми. Стремежът на всеки народ да достигне единство и цялост, за да увеличи благата на човечеството с културни успехи, като всеки внася богатства в общото съкровище, е едничкия оправдателен мотив за разширението на една държава.

От това става ясно, че на Балканите е станало неестествено и несправедливо разделение на териториите, защото Румъния навлязла дълбоко в българска земя и присвоила 300 000 души чуждо население; Сърбия навлязла в Македония и се увеличила с 800 000 население — българи, турци и куцовласи; Гърция също прибавила 500 000 чуждо население — българи, турци, евреи. По този начин вместо да се засилят победителите станали по-слаби национално, културно и финансово. Румъния постоянно се тревожила за Добруджа, Сърбия — треперила за Македония и Гърция не се смятала сигурна в новите си владения.

Последствия от Междусъюзническата война

Поради неспособността си да се осигури със здрави съюзници, България в двете войни изгубила много. Извън моралните загуби и кредита, който имала в Европа, България се лишила и от материално съществени неща. Тя изгубила в и от войните 72 716 войници и офицери убити, загинали и изчезнали. Общите разходи възлизали на около 700 милиона златни лева. България се увеличила с нова територия от 15 700 кв. км. Следователно един километър й струвал 50 000 златни лева и 5 души загинали.

България изпуснала и целостта на двете свързващи долини по поречието на Струма и Марица. Географското разположение на страната показва, че нашата държава и народност се развивали търговски и икономически с тежест и по посока към юг. Естественото развитие е към Бяло море. Центърът се пада в Портолагос. Следователно, долините, които служат за съобщителни артерии до това море трябвало да се осигурят.

Във войните, които България водила през 1912–1913 г. тя поискала изведнъж да разреши два въпроса: национален (обединение на целокупния български народ) и териториално-стопански. Разрешението на първия въпрос се заплело още в началото, когато българската политика изоставила автономията на Македония и прегърнала идеята за анексията (присъединението). Вторият въпрос обаче, териториално-стопанския, бил правилно разрешен по Лондонския мир, понеже пограничната линия Мидия — Енос давала на България брега на Бяло море от устието на Марица до Кавала и долините на Струма, Места и Марица. Стопанският, индустриалният и търговският живот на България се насочва естествено в тия долини. От Северозападна България и София най-късия път за Бяло море е по Струмската долина. От Северна и Южна България най-къси са пътищата по Места и Марица.

Загуба на Екзархията и българската опора в Цариград

Тежка последица от 16 юни била изгонването на българите от турските земи и преместването на седалището на екзарха от Цариград в София. Под предлог за настаняване на своите сънародници бежанци от Македония и Тракия турците предложили на българите да напуснат турските земи и да заминат за България. Българските села в Мала Азия до Мраморно море, от Цариградския полуостров, от Чорлу, Кешан, Малгара и Одринско немилостиво били потискани от турските бежанци и трябвало да се изселят. Повечето от тия българи били насилствено прехвърлени през границата от турската власт, а стоката им дадена на турците. След дълги преговори Портата се съгласила да остави малко българи само в градовете Одрин и Лозенград. По този начин били пропъдени българите от 108 села, броящи 10 934 къщи с 51 127 души. Българското правителство разпоредило прокудените българи да се приемат от комисии и да се настаняват на мястото на избягалите турци и гърци предимно около Беломорския бряг от Дедеагач до устието на р. Места.

В Цариград оставал българският екзарх Иосиф I. Ho той вече нямал пасоми. Македония била откъсната. Неговата духовна власт над българите в тая злочеста страна била унищожена от сърби и гърци. При така стеклите се обстоятелства, а и по причини на болест, екзарх Йосиф I решил, че пребиваването му в Цариград е безсмислено. Той оставил свой заместник и преместил седалището си в София на 27 ноември.

Това било печален край на едно грандиозно дело, учредено със султански ферман на 28 февруари 1870 г., след 40–годишни самоотвержени борби на нашите деди черковници отпреди Освобождението. До Балканската война българският народ бил поне църковно единен, групиран около Екзархията в Цариград. След Букурещкия мир народът църковно бил разделен и разпокъсан към румънци, сърби и гърци.

Успокояване и нови стопански изгледи

След злополучния край на Балканската война българският народ, вдигнат преди година с небивал ентусиазъм и горещ възторг за осъществяване на своя идеал, свил знамето «за по-добро време», сложил оръжието и тихо се разотишъл по огнищата си. Свило своето тъжно знаме и македонското опълчение. Народното огорчение било голямо, но смутове нямало. Естествено всеки се мъчел да узнае истинските причини за несполуката. Виновници се търсели, но обвиненията били неопределени: всеки чувствувал в сърцето си малко или много вина и не смеел да бъде непримирим, защото можел да получи справедлив укор. Вина имали войниците със своята нетърпеливост, офицерите със своята непримиримост, интелигенцията и политиците със своята безогледна критика, министрите със своята нерешителност и държавният глава със своето самомнение.

Но душевното вълнение постепенно се уталожвало, тъй като липсвали икономически фактори за неговото възбуждане. Войната не причинила голяма стопанска криза. Годината 1913 била плодородна и спокойствието се запазило. Примирението със злополуката направило впечатление на чуждите наблюдатели, които отбелязали в своите съчинения, че българският народ притежава качеството резигнация, примиряване, самообладание в скръбни часове.

В столицата вълнението на духовете продължило. Няколко личности се възползували от наболялата народна душа, свикали събрания, образували патриотически дружества, комитети, съюзи за издирване на виновниците и за обмисляне на средства за бъдещи борби. Идеята за народно обединение, покрусила едни, у други разпалила своеобразен патриотичен пламък за отмъщение. В своите увлечения лекомислени оратори в публични събрания предлагали българският народ да се откаже от своята самостоятелна църква и да прегърне унията с папата, за да «скъса веднъж завинаги с православна Русия». Католическият епископ Минини се възползувал от това настроение и предложил посредничеството си. Цар Фердинанд не изпускал случай да демонстрира дълбоко нараненото си сърце и при среща с политически мъже от русофилския лагер натъртвал: «Видяхте ли какво ни направи Русия?». Но агитациите за уния не проникнали дълбоко, те срещнали съпротивата на здравия разум на българите, а екзархът издал специално послание против усилията на униятите.

Основна причина за успокояването на духовете било благоприятното икономическо положение на България. Стопанският живот през едногодишната война не се разстроил. Не се чувствувала липса от нищо. Запасите били толкова големи, че почти никой не усетил недостиг от нещо. Хората тъгували за изгубените синове, но от икономически стеснения не се оплаквали. Скоро се открили приюти за сираците, децата се ограждали с грижи за храна, възпитание и образование. Жените вдовици по селата след кратко време се омъжили повторно, животът се уравновесил. На полята се «появили завърналите се от войната мъже; работилниците и индустриалните предприятия прибрали мъжката си работна сила. Много граждани, търговци, индустриалци, запасни офицери, намерили ново поприще за своя труд. Стопански и икономически притеснения от войната настъпили само за двата града: Русе и Варна. Тия градове току-що били навлезли в своя цветущ период. Преди войната и Русе, и Варна се разширявали, настилали улици, отваряли площади, прокарвали канали, водопроводи, електрическо осветление, издигали грамадни и красиви постройки; по пазарите и пристанищата кипели живот и търговия. Те изгубили ориенталския си вид и добивали бляскава външност. След войната там бурният живот спрял, търговията спаднала. Всичко това дошло от загубата на околиите Тутракан, Силистра, Добрич и Балчик. Търговските им сфери се стеснили, особено за Варна. Най-богатата околия на зърнени произведения Добрич се откъснала, вносът в града пресекнал и това се почувствувало във всички клонове на народния поминък и в търговските операции. Бежанците от Каварненско, Добричко и т. н. с тъжния си вид навявали меланхолия на всеки, който познавал живота в тия места преди румънската окупация. Оттогава, Каварна и Добрич залинели икономически.

В замяна на тази загуба обаче се открили нови сфери за дейност на работливите българи. Новите земи в Южна Тракия (Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти и др.) дали широки възможности. Търговците отправили погледи от север на юг за доброкачествени тютюни, морска сол, маслини, риболовство. Новото пристанище Дедеагач закипяло. Силна преселническа вълна заляла цялото пространство покрай беломорския бряг. Надеждите, че този път българинът здраво ще се укрепи на брега, за да го направи опорна точка и пряк изход за българската стока, ставали реалност. Наистина в Добруджа България губела храна и хранителни произведения, но в Тракия печелила от маслодайни растения, тютюни, грозде, пашкули, овощия, добитък. подземни богатства в Родопите. Тези придобивки влияели върху общото народно благоденствие и предлагали поприще за всички, които искали да приложат своите усилия и умение в новите земи. Държавата оценявала значението на беломорския бряг и подготвила планове за съоръжения в Портолагос за използуване на всички негови богатства. Подготвяла се пряка линия от Хасково през Гюмюрджина за Портолагос, чието пристанище се предвиждало да се построи, за да се превърне в главно образцово стоварище на българската търговия по Бяло море със Западния свят.

Първите задачи на либералното правителство

Либералното правителство се опитало да предизвика ревизия на Букурещкия мир по отношение на Гърция за Кавала и на Сърбия за басейна на р. Брегалница с градовете Кочане, Щип и Радовиш, всичко обаче било напразно. Великите сили след дълги разговори не могли да се съгласят помежду си, една след друга се отмятали от обещанията си към България и въпросът постепенно заглъхнал.

Правителството не правило постъпки пред Румъния за връщане на поне част от Добруджа, понеже доброволно се било съгласило да удовлетвори нейното искане.

Предстояли важни и тежки задачи: а) Да се подобрят отношенията със Сърбия, Румъния и Гърция; б) Да се осигури границата и превоза по железницата през Одрин за Дедеагач, защото турски чети и башибозуци минавали по долното течение на Марица, нападали българските селища, откарвали добитък и извършвали убийства; в) Да се успокои българското население, което останало под румънска власт в Добруджа. Свикнало на свобода и политически права, сега то било стеснено стопански от новата граница, онеправдано училищно и църковно. Ето защо то постоянно се вълнувало и не искало да се помири с неблагоприятното си положение на роб; г) Да се въздействува по дипломатически път, особено чрез Русия, да бъде подобрено положението на македонските българи, защото сръбското правителство изработило за управата на Македония специални наредби, които били несправедливи и жестоки — въвеждал се изключителен режим; народът трябвало да се посърби: българско училище, църква, българска книга и думата българин били строго забранени, фамилните имена се изменяли с окончание -ич, правописът и подписът трябвало да бъдат сръбски; не се одобрили и кръщелните имена на хората, сръбското духовенство изработило дълъг списък на собствени сръбски имена и го разпратило по всички църкви в Македония със заповед новородените да се кръщават не по името на рода, а по тия натрапени чужди имена.

Народното недоволство и роптание в Македония били силни. То прехвърлило границата и както в турско време вълнувало духовете на македонските емигранти, които намирали, че турският режим не бил толкова пакостен за техните братя и съграждани, колкото сръбският. Обнародваните във вестниците факти за насилия и побоища създавали нови тревоги в страната. За успокояване на развълнуваните духове, за намаляване на болката и горчивината трябвало да се подхване планомерно една политика на миролюбие и коректност към съседите, на лоялност към Великите сили, като при това се направи спокойна преценка на сторените грешки, каквито безспорно имало. Само така можело да се създаде вярно мерило за достойнствата на бъдещото държавно поведение.

Характеристика на либералното правителство

Развитието на вътрешните и външните събития зависело твърде много от характера и политиката на правителството. Колкото и да е вярно, че икономическите интереси, двигателните сили на националните идеи и народното настроение са мощни фактори за определяне политиката на всеки народ, не по-малко вярно е, че и правителството от своя страна силно влияе на народния живот и дейност. То има в ръцете си средства, действува чрез администрацията, влияе на търговците, вестниците, на обществения живот чрез училищата изобщо върху народния дух; създава нови настроения. То може да знае по-добре и по-точно тенденциите в политиката на съседите и Великите държави, да измерва съотношенията на силите им и да насочва това според обществената мисъл чрез официалните вестници и по друг начин, като създава обществени стремежи, хармонични с истинската народна сигурност и с държавните интереси. Ето защо, освен в изключителни минути, във време на революции и силни народни вълнения, правителството може и трябва да бъде целесъобразен регулатор на обществения, икономическия и държавния живот, като насочва обществените действия по спасителен път към сигурна сполука.

От това гледище е важно да разясним от какви елементи било образувано на 4 юли българското правителство, което трябвало да оздрави народа от първата злополука, както и да насочи в правилна посока политиката за идващите години.

Правителството се състояло само от либерали, които били дълго време разединени, но сега отново се сближили, обединили, коалирали се и образували министерство, което сами нарекли «либерална концентрация» (съсредоточаване). Министър-председател станал д-р Васил Радославов от Северна България (Ловеч), шеф на либералната група. Министър на финансите — Димитър Тончев от Южна България (Карлово), шеф на младолибералите. Министър на външните работи — д-р Никола Генадиев, от Македония, шеф на народолибералите. И тримата либерални водачи имали юридическо образование, а по професия били адвокати. Д-р Радославов не упражнявал адвокатската си професия и никога не можел да се прехранва от нея. Имало време, когато живеел оскъдно. При едно нещастие, когато си счупил крака, съпартизаните му подарили файтон. Той участвувал като министър и в други кабинети, но управлявал винаги партизански, по свои схващания, при голяма фаворизация на близките си. Голяма част от либералите не одобрявала неговата тесногръда политика и се отцепила в отделна група, наречена младолиберална. Те избрали за шеф Димитър Тончев, оспорвали политическите и държавническите способности на д-р Радославов и атакували неговото шефство на партията. Димитър Тончев се славел като юрист теоретик и тълкувател на законите за наследството, за които написал и обемисти съчинения. Радославов и Тончев били стари либерали, съдени и осъдени от Първия държавен съд за нарушение на законите в битността им на министри през 1899–1901 г. И двамата били убедени германофили-австрофили и последователни противници на руското влияние в България. Д-р Никола Генадиев, избран след убийството на Димитър Петков за шеф на Народнолибералната партия, се отличавал с остър гъвкав ум. Той бил способен и красноречив адвокат, темпераментен политик, но не и безгрешен публицист. Като участник в кабинета на либералите през 1903–1907 г. бил изправен пред Втория държавен съд. Като министър на външните работи той допринесъл твърде много за спирането на румънците пред София и за сключването на сравнително по-благоприятен мир с младотурците. Неговото шефство на Стамболовата партия се оспорвало обаче от Добри Петков, строг и ревностен последовател на Стамболов. Към крилото на Стамболовата партия се числили и видните македонски дейци Ризов, Апостолов, Симеон Радев и други, които имали силно влияние в българската политика.

И трите либерални групировки се надпреварвали в стремежа си да оправят България от понесените удари и да насочат според разбиранията си народните сили към обединение на българското племе. През Балканската война те не одобрявали русофилското народопрогресивно правителство Гешов — Данев и го обвинявали устно и в печата за недостатъчен патриотизъм и угодничество към Русия.

Външна политика на либералите

Либералите вярвали, че тяхна историческа мисия е да осъществят народното единство. Но над тях стоял цар Фердинанд, който, макар че дълго нямал доверие в Радославов, защото го смятал за посредствен човек, все пак приемал, че либералите са по-добри патриоти от русофилите. През Балканската и Междусъюзническата война цар Фердинанд не одобрявал и едва търпял русофилската политика на Гешов — Данев. Несполуката той отдавал на тяхната тромава и колеблива политика, често казвал, че в сърцата им горял повече русофилски, отколкото патриотичен огън. Като повикал новото правителство на либералите, цар Фердинанд се похвалил пред едно политическо лице, че сам поема браздите на българската политика и за свой орган избира д-р Радославов. По този начин отново се въдворявал личният режим. Фердинанд и Радославов се сближили главно с това, че и двамата безусловно вярвали във всемогъществото на Германия. Министерският съвет по свидетелството на министъра на просвещението Пешев и военния министър генерал Фичев не бил осведомяван по повечето съдбоносни политически въпроси.

И тъй, новата външна политика на либералното правителство не можела да бъде друга, освен тая, която шефовете му изложили пред царя на 23 юни и която той винаги лелеел в сърцето си: сближение с Централните (немските) държави. Приемало се, че Русия и Съглашението са напакостили на България. Катастрофата се отдавала на тяхната неприязнена политика и цар Фердинанд се чувствувал дълбоко оскърбен и унизен. Съюзът между България и Сърбия от 29 февруари 1912 г. се обявил като погрешна стъпка за българското единство. Царят открито говорил, че Русия е виновна за българските нещастия. Относно Сърбия той се смятал не за победен, а измамен от крал Петър, и в главата му зреела мисълта да си отмъсти.

Дипломатическите отношения с Румъния и Турция се възобновили веднага след сключването на мирните договори. Връзките със Сърбия и Гърция се бавели неопределено. Румънският крал Карол бил в съюз с Австро-Унгария и се вслушвал винаги в съветите на Германия, обаче румънските министри и политици при удобни случаи давали да се разбере, че Румъния в предстоящите велики събития ще отиде безусловно с Русия и Съглашението. Те искали първо България да се определи на тая страна искрено и решително, тогава щяло да се види според техните думи какво можело да се поправи от неправдата на Букурещкия договор. Румънските политици предлагали пряко да се разберат с България. Те вярвали, че могат да въздействуват на сърби и гърци да отстъпят доброволно известна териториална част. Румънският крал казал на българският пълномощник Симеон Радев, че се надява да убеди сърбите да се оттеглят до Вардар. Българското правителство отказвало да разговаря на тази тема. То предпочитало да води преговори за уреждане на железопътните и дунавските съобщения и за построяване на проектирания мост на Дунав — нещо, което се приемало добре и от двете правителства. Оставало да се определи на кое място да се построи мостът — при Никопол или при Свищов.

По-голям интерес за България представлявали други въпроси. Министрите д-р Генадиев на външните работи и Тончев на финансите заминали за Европа. Д-р Генадиев отпътувал направо за Франция, за да види може ли България да поправи своето унизено положение, създадено от Букурещкия мир, а Тончев отишъл в Австро-Унгария и Германия да търси заем, от който страната се нуждаела. В Париж нашият външен министър се срещнал с френски министри и отделни политически лица. Всички съжалявали за станалото, вярвали в способностите на българския народ, обещавали кредит и поправки на сторените неправди, обаче желаели да знаят, ще застане ли България категорично на тяхна страна в наближаващите събития или не. Тончев, който обиколил банките във Виена и Берлин, пристигнал при Генадиев в Париж. Във Виена му казали, че съчувствуват на България, но засега не разполагат с пари, защото и те самите имали нужда от тях. Все пак обещали, че ще ходатайствуват пред съюзниците си в Берлин за улесняване на България със заема. В Берлин политическите и финансовите среди обещали заем, но искали България предварително да се определи ще тръгне ли с Централните сили. Сам Тончев не можел да реши този въпрос и затова отишъл при Генадиев в Париж. Тук двамата министри разбрали, че заем България може да получи само ако окончателно реши своето бъдещо поведение. Те се върнали в София и докладвали на Радославов и царя.

Правителството, като ги изслушало, решило да отложи въпроса и да чака резултата от изборите за Народно събрание. През октомври цар Фердинанд направил визита на император Франц Йосиф. Естествено той разговарял и с политическите сили във Виена. В Русия това веднага се отразило. Руските кръгове поискали да узнаят дали Фердинанд не води преговори с цел сключване на някое съглашение с Австро-Унгария. Общественото руско мнение се настроило против България, недоверието се засилило. В руската Дума обвиненията за неблагодарност и измяна зазвучали още по-силно.

Вътрешната опора на либералното правителство

Върху кои сили в страната Радославов възнамерявал да се опре за своята външна политика? Огорчението на народа от несполуките на бившето правителство било голямо. Либералното правителство заявило, че ще се погрижи да излекува раните и България да заеме своето място в международния живот чрез една по-друга политика от предишната. Ето защо д-р Радославов поискал да намери поддръжка от народа и неговата интелигенция. Цар Фердинанд му осигурил тая възможност. Радославов заварил XV обикновено народно събрание, избрано през 1911 г. при други обстоятелства с болшинство от народняци и прогресисти. То не било годно за новата политика, която либералите възнамерявали да поведат. Събранието било разпуснато и новите избори станали на 24 ноември. Въпреки влиянието на администрацията, те не дали нужното мнозинство на Радославовия кабинет и не приемали немската ориентация на българската политика. От 204 народни представители в XVI обикновено народно събрание за правителството били 94, а останалите 110 били негови противници(29). Настроението на гласоподавателите било в същата посока. Правителствените представители получили 202 363 гласа, опозиционните 329 320.

Резултатите от изборите показвали състоянието на духовете след нещастията. На първо място личи фактът, че народняците и прогресистите, които управлявали през войните с 180–190 депутати, пропаднали в изборите. Те получили всичко 6 мандата (5 народняци и 1 прогресист — лично д-р Данев). Народът явно ги обвинявал за злополуката. Демократите, които имали здрави връзки в устойчивата народна маса, разполагали в XV народно събрание с 4 депутати, а сега с 14. В същото време неуправлявалите партии, земеделци (48) и социалисти (37), се увеличили твърде много. Това показвало, че селската маса и работничеството осъждат безусловно войнствената политика и изразявало желанието националният въпрос да се решава по миролюбив начин.

И тъй, либералното правителство нямало болшинство в Събранието. Какво да се прави? В другите конституционни страни такова правителство се оттегля. В България сега се предоставял нов случай, за да се види кой принцип управлява, как се схваща идеята за парламентаризъм и коалиционно управление в съдбоносни времена. Принципно гледище е, че свободните народи чрез парламентарните избори изказват волята си за начина, по който трябва да се урежда управлението и каква да бъде външната политика на държавата. Всяко правителство в предизборните агитации и борби излага своята програма и съобщава на народа в името на каква вътрешна и външна политика иска неговия глас. Ако народът не даде доверието си на правителствените кандидати, явно е, че препоръчваната политика не се одобрява от мнозинството, или поне идеите за такава политика не са достатъчно проникнали в широките маси. В такъв случай управлението поемат ония парламентарни групи, които са израз на народното мнозинство, защото само те могат да управляват без насилие и съгласно настроението на мнозинството.

Как постъпили д-р Радославов и Фердинанд в случая?

Те се заели с две неща: да създадат мнозинство за правителството като привлекат някоя силна парламентарна група и да обезсилят или сломят русофилските тежнения в народа. За да се привлече най-силната група, земеделците, трябвало да им се даде едно министерско място. Нужно било и да се отстрани д-р Генадиев, за когото царят бил дочул от своите хора, че когато бил в странство, в срещите си с френски държавни мъже, изказал неверие в правилността на Фердинандовата политика и тайно почнал да клони към Съглашението. Когато трябвало да се изключи някой неугоден министър, Фердинанд бил изобретателен. Той подшушнал и Радославов приел министърът на правосъдието да даде ход на останалия отпреди войната обвинителен акт срещу министрите Рачо Петров, генерал Савов, Гудев, д-р Генадиев, Халачев и др. по делото на Втория държавен съд за управлението през 1903–1908 г. Щом Касационният съд връчил обвинителния акт на д-р Генадиев, веднага се повдигнал въпросът, може ли той да бъде повече министър. Законът за съденето на министрите не позволявал това. Но д-р Генадиев водел след себе си 28 души народни представители, които можели да се отцепят от правителството и Радославов да остане с още по-малко поддръжници. По тази причина Радославов не бързал с отстраняването на д-р Генадиев, а го съветвал да пише дълго оправдание против обвинителния акт. В същото време той подпомагал Добри Петков да отнеме шефството от Генадиев над стамболовистите или, ако това не може да стане, земеделците да заместят тази група и по този начин да се добие мнозинство. Земеделските водачи Стамболийски, Драгиев и Турлаков поискали не само да се махне Генадиев от кабинета, но и да се обуздае личния режим на Фердинанд, както и да се ревизира външната и вътрешната политика на правителството, тъй като между програмата на земеделците и тази на Радославов имало голяма разлика. Д-р Радославов приел първото и обещал второто. Той предложил на д-р Генадиев да напусне министерския пост (15 декември) въпреки волята на неговите поддръжници. Колкото до ограничаването на волята на Фердинанд и ревизията на политиката, Радославов обещал това да стане, когато се образува ново правителство с участие на земеделците.

Свикване и разтуряне на XVI обикновено народно събрание

При това политическо положение д-р Радославов свикал XVI обикновено народно събрание на 19 декември за първа сесия. Понеже Радославов нямал мнозинство, за да прокара свое бюро в Събранието, той постигнал съгласието на земеделците при гласуване на бюрото да пуснат бели бюлетини. Като се намалят по този начин опозиционните гласове с 48, правителството ще може да избере свое бюро. Срещу тая отстъпка на земеделците било обещано, че д-р Радославов ще подаде оставката на кабинета, за да се образува нов ширококоалиционен кабинет според състава на народното представителство. Така с правителствените гласове бил избран д-р Вачев за председател, д-р Момчилов и д-р Иванчев за подпредседатели. След избора Радославов подал оставката. Работата обаче била скроена. Цар Фердинанд повикал председателя на Народното събрание д-р Вачев, който му препоръчал предишния министър-председател. Радославов привидно се съвещавал с опозицията, обявил, че съгласие не може да се постигне и образувал кабинет със същите хора без Генадиев. В тоя момент съдбата на Събранието била решена, но правителството положило усилия да се гласува поне 2/12 от бюджета за 1914 г. Опозицията заедно със земеделците посочила, че това е игра и правителството е непарламентарно, защото няма мнозинство в парламента. Тя поискала коалиционен кабинет от повече партийни групи съразмерно броя на техните представители. Д-р Радославов, който не искал да отстъпи от своите политически позиции, решил другояче въпроса. На 31 декември, срещу Нова година, в най-големия разгар на пренията в Събранието, той станал от министерския стол, извадил от джоба си царски указ, с който се снабдил предварително, и разпуснал XVI народно събрание като «нежизнеспособно».

С този акт се свършила парламентарната криза, но се открила държавната.

Резюме (извод)

Войната на Балканския полуостров за освобождение на християните от турско иго била вече узряла през 1912 г. Тя не можела да се избегне. Албанците, въпреки големите предимства, които имали в държавата на султана, се разбунтували и се провъзгласили в Митровица и Косово за автономия. Македонските революционери постоянно засилвали атентатите — това разярявало турската власт и тя бясно гонела българите. Младотурците подготвяли своята армия в Одрин. Неспокойният живот на населението, ограбването на имота му, раздаването на земята му на турски преселници от Босна, довели до масово изселване на бежанци, които търсели спасение в България. Създали се ненормални условия за живот. Българският народ съчувствувал живо на страдалците и бурно изказвал желанието си да им помогне.

Правителствата на България, Сърбия, Черна гора и Гърция като не могли да спрат освободителното движение, решили съгласно сключения помежду си съюз да сложат край на турската власт в полуострова с въоръжена сила. Те мобилизирали войските си и поискали от Турция да въведе автономия под техен и европейски контрол. Портата отказала. Войната пламнала на 5/18 октомври. Съюзниците настъпили от четири страни в турска територия. В Тракия главните турски сили били разбити от българите между Бунархисар и Бабаески и отхвърлени oт Чаталджа. Одрин бил обсаден. В Македония сърбите разбили турските отряди при Куманово и Битоля. Черна гора обсадила Шкодра, а Гърция — Янина. За 35 дни Македония и Тракия били освободени. Високата порта поискала мир. Цар Фердинанд пропуснал подходящия момент да го сключи.

Положението се утежнило с намесата на Румъния, на Русия и Австро-Унгария в преговорите и разпределението на територията. Турците се възползували от безуспешната атака на Чаталджа и от разногласието между Великите сили и упорствували. За да ги принудят към отстъпки, българите атакували на 12–13 март и превзели крепостта Одрин. Мирът се подписал в Лондон на 17 (30) май. По него били определени границите на Албания и се определила източната граница между България и Турция от Мидия до Епос. Останалата освободена територия трябвало да се подели по договорите между съюзниците.

Съюзените четири държави на Балканите се разправили лесно с Турция. Един турски паша, делегат за мира в Лондон, след подписването на договора, казал: «Досега беше лесно, мъчнотиите почват отсега». Турчинът познавал психологията на християнските народи и кръстосаните стремежи на Великите сили, затова и думите му били верни. Съюзниците отстъпили от своите договори и всеки поискал за себе си повече от онова, което му се падало. Под формата на «ревизия» на договора от 20 февруари 1912 г. Сърбия искала да вземе от българския дял цяла Западна Македония и да граничи с Гърция до Гевгели по Кожух планина, Добро поле, Преспа. За България тя отделила Източна Македония от Злетовска река, от Щип по река Лукавица до планината Беласица. Гърция приела този сръбски проект и от своя страна определила границите си с България от Кукуш до Орляк на езерото Тахино и залива Елефтеро, западно от Кавала. На тая основа те сключили съюз против България, като привлекли и Черна гора.

Това не могли да приемат победителите в Тракия и Одрин. Възбудата се изострила, самообладанието и търпението изчезнали. Междусъюзническата война избухнала. Намесили се Румъния и Турция. България била заобиколена отвсякъде и сложила оръжие. Новите граници на България се определили на 28 юли в Букурещ към Македония и Добруджа, а в Цариград на 15 септември към Тракия.

Източници

1. И. Е. Гешов. Балкански съюз. Престъпно безумие.

2. Доклад на парламентарната изпитателна комисия от XII обикновено народно събрание. Т. 1, 2, 3 с приложения — Руската Оранжева книга.

3. Балканската война.

4. Ерих Фон Мах. Из българските бурни времена.

Дял II: Великата световна война

Глава VII: 1914 г. Събитията до световната война

Възстановяване на дипломатическите отношения със съседите. Пашич и Венизелос в Русия и Румъния

Настъпила Новата 1914 г. Тя заварила България без Народно събрание. Дипломатическите отношения със Сърбия и Гърция още не били възстановени. Напрегнатите отношения продължавали. В началото на годината двамата съюзни министри Венизелос и Пашич заедно със сръбския престолонаследник Александър отишли в Петроград да благодарят на руския цар и да му съобщят, че те са с Русия и Съглашението. Обещали да не се отнасят лошо с изоставена България, ако тя не отива в съюз с Турция и с немците. На връщане те се отбили в Букурещ, където изразили благодарността си на крал Карол и закрепили още по-добре своя съюз и съгласие относно балканските въпроси.

Българският пълномощен министър в Петроград генерал Радко Димитриев се явил пред Сазонов, за да разбере какво кроят против България нейните съседи, които съвместно посещават Петроград и Букурещ. Сазонов уверил Димитриев, че против България не се е взело никакво решение и няма да се вземе, но като знаели, че между България и Турция се водели някакви преговори, Сърбия и Гърция решили да заявят на Русия какви задължения имат по Букурещкия договор, че имат споразумение помежду си. Но ако България желае да се върне към Балканския съюз и скъса всякакви военни и политически отношения с Турция и Австро-Унгария, те ще я приемат и ще й дадат по-раншното място.

Русия настоявала контактите между Сърбия и България да се подновят час по-скоро. Но Радославов отказал да изпрати български пълномощник в Белград с думите: «Докато сръбското правителство не измени безчовечния си режим в Македония, България няма възможност да преговаря с белградския кабинет». Най-после в края на февруари българският пълномощен министър заминал в Белград и сръбският пристигнал в София. Двамата посланици били приети в Белград и в София от държавните глави в един и същи ден и час и чрез това еднакво зачитане се възстановили нормалните дипломатически връзки между двете страни.

През март се възобновили дипломатическите контакти между България и Гърция. На приема Венизелос казал на българския пълномощен министър в Атина, че много съжалява за станалото, че той не се гордеел с Междусъюзническата война, че желае да сложи край на миналото, да се достигне до взаимно разбирателство и да се възстанови пак Балканският съюз, който обезпечавал независимостта на Балканите.

Руският цар в Румъния и болката на България

Френските и руските дипломати посъветвали цар Николай да посети Румъния и по този начин да въздейства на крал Карол, за да се откаже от Австро-Унгария и Германия и решително да се сближи със Съглашението. В Букурещ двете течения (немското и съглашенското) засилили взаимната си и непримирима борба. Цар Николай се качил на военен параход в Севастопол и пристигнал в Кюстенджа (през май). Румънците направили всичко възможно, за да му се покажат верни и приятни. Крал Карол в момент на голямо въодушевление предложил на цар Николай да приеме да бъде шеф на 6–и рошиорски полк и царят се съгласил с удоволствие. Този факт се възприел болезнено в България, защото въпросният полк пръв нападнал родината ни и влязъл в Силистра. Болката не можела да се скрие. Огорчението било изразено чак в Петроград, където по-късно руските министри обяснявали случката като неволна, понеже Николай не бил предупреден и не знаел, че именно тоя полк пръв е навлязъл в България и е квартирувал в Добрич.

Срещата на Карол и Николай била сърдечна, но не и политически искрена. Карол бил в съюз с немците и държал на думата си. Руският цар го поканил да мине на страната на Русия и Съглашението. Карол премълчал. Министрите им, обаче, като допускали възможността за скорошна война, говорили за възможните комбинации, които биха осуетили съюза между Турция, България и Австро-Унгария, както и за подялбата на австро-унгарските земи.

Преговори между Турция и България

По това време Турция не била още сключила мир с Гърция поради споровете за островите Митилин и Хиос. Портата ги искала като необходими за отбрана на бреговете на Мала Азия. Липсата на обща граница по суша между Гърция и Турция пречели да се продължава войната: турците били силни по суша, но трябвало да минат през българска територия от Марица до Места. На това България не се съгласявала. По море била силна гръцката флота, която държала турската затворена в Дарданелите. По този начин войната между двете неприятелски страни била невъзможна. Създалото се положение, както и бъдещите планове на младотурците да участват във Великата война на германска страна, заставило Високата порта още през есента на 1913 г. да предложи на България отбранителен и нападателен съюз с условие българското правителство да пусне през земята си турска войска, която чакала около Одрин да мине покрай беломорския бряг по железницата и да срази Гърция.

Българското правителство се въздържало. Младотурските пълномощници Талаат бей и Халил бей посетили София и дълго разговаряли с Радославов. Изработил се дори проектодоговор за мир и разбирателство между България и Турция, но не се подписал, понеже се сметнало, че без Румъния този договор ще бъде опасен за България. От София турските делегати отишли в Румъния с намерение да сключат подобен договор и с нея, а след това трите държави — Турция, България и Румъния да образуват отбранителен и нападателен съюз. Румънското правителство не приело турското предложение. Румъния се стремяла освен Добруджа да придобие Бесарабия и Трансилвания. Разрешението на Бесарабския въпрос тя отлагала, премълчавала го временно, а насочвала всичките си усилия да разреши Трансилванския. Общественото мнение искало безусловно това.

Изборите за XVII обикновено народно събрание и осигуряване на правителствено мнозинство

С настъпването на Новата година правителството дало възможност за нови политически борби. Сега трябвало да се изпълни втората точка от Радославово-Фердинандовата програма — да се сломи или обезсили русофилското настроение у народа. Трябвало да се създаде ново гледище, което да улеснява правителствената политика. Д-р Радославов не излязъл ясно и откровено да каже, че иска доверие за една ясна политика, която да бъде усвоена от България. А тъкмо тази политика била съдбоносна, защото чрез нея трябвало да се реши бъдещето на българския народ. Виждайки народното настроение, д-р Радославов обявил, че България има нужда от мир. И в името на тоя мир той поискал народните гласове.

В старите предели на царството Радославов не можал да добие мнозинство и решил да приложи избирателния закон и в новопридобитите окръзи — Струмишки и Гюмюрджински, като увеличи броя на народните представители от 204 на 245. Населението в новите земи, едва освободено, в по-голямата си част преселническо и турско, нямало опит в изборите и затова било много лесно да му се влияе от правителствените органи. Д-р Радославов отишъл в новите земи и лично наредил правителствените кандидати да работят в споразумение с турските бегове в Гюмюрджинско. В тия краища турското население още не било приело българско поданство, защото по Цариградския договор му се давало срок от 4 години да се произнесе какъв поданик желае да бъде: турски или български. Гюмюрджинските турски първенци имали политическа организация и се намирали под ръководството на Цариградския младотурски комитет. От него те получавали нареждания да гласуват за кандидатите турци, които ще поддържат в Народното събрание в София д-р Радославов, защото той водел приятелска и полезна за Турция политика. По тоя случай било издадено особено възвание към мюсюлманите, подписано от първите ходжи и светски лица, бивши турски офицери(30).

Изборите станали на 23 февруари. На урните се явили 764 286 избиратели, от които за правителството и стамболовистите гласували 345 730 и избрали 126 представители, а за опозицията гласували 418 058 и избрали 119 представители (земеделци — 51, демократи — 32, народняци — 9, радикали — 5, прогресисти — 3, тесни социалисти — 11 и широки — 8). Следователно правителството имало мнозинство от 7 гласа.

XVII обикновено народно събрание било свикано на 20 март. Една неправилност в избора на Софийски окръг дала повод да се касират 3 опозиционни мандата и да се заместят с правителствени, та се получили: 129 правителствени и 116 опозиционни. Надмощието на Радославов поддържали избраните в България и в Гюмюрджинско 13 души турци, несигурни български поданици, членове на младотурския комитет в Цариград. С тия тринадесет гласа трябвало да се наложи на българския народ съдбоносната политика. Бюрото на разтуреното XVI обикновено народно събрание било преизбрано. Събранието било свикано да гласува бюджета, но то приело и закон за амнистия на войници и подофицери, осъдени по различни дисциплинарни дела или други престъпления през войната. Основно Събранието обсъдило въпроса относно причините за злополуката от войните през 1912–1913 г. След обвинителните речи на д-р Генадиев и други, и оправдателните на тогавашните министри Гешов, Данев, Тодоров всички се съгласили да се избере специална парламентарна комисия, на която се възложило да издири причините за народното злощастие и изобщо да анкетира делата на кабинетите, включително подготовката и воденето на войната(31).

Успоредно с Народното събрание в «Славянска беседа» заседавал Вторият държавен съд, който разглеждал обвиненията против бившите либерални министри (Р. Петров, П. Гудев, д-р Генадиев, генерал Савов и Ив. Халачев) за престъпления — закононарушения по търгове, за доставки, присвояване на държавни суми от безотчетните фондове, произволно спиране на държавни постройки и т. н., извършени през 1903–1908 г.

Така вървели работите до юни, когато започнала Великата европейска война.

Глава VIII: Начало на Първата световна война

Причини за войната

Очакваната общоевропейска война, за която всички се готвили от дълго време, избухнала. Това било колосално, небивало сблъскване между два съюза от най-могъщи държави в Европа. От Наполеоново време такова нещастие не било настъпвало. Немската раса изцяло започнала борба със славянския свят, с романските и англосаксонските народи.

Великата война имала далечни и близки причини. Далечни причини били онези, които имали корени още в миналите столетия, преди повече от сто години, а близки причини били тия, които изникнали през последните десетилетия. Ще посочим най-важните.

1. Колониални и стопански причини. През миналото столетие имало голямо надпреварване между западноевропейските държави за завладяване на земи в Азия, Африка и островите. Те бързали да настанят там свои кантори и стоварища, лакомо заграбвали от невъоръжените местни жители земите и ги обръщали в свои колонии. Начело на това колониално движение била Англия като най-силна морска държава. Чрез многобройните си колонии по цялото земно кълбо Англия си осигурила обширни пазари за предметите на своите индустрии, както и грамадни природни богатства за своя сложен и скъп държавен и фабричен живот. Тя владеела вече океаните и пространствата, и макар че е остров, не се бояла нито от глад, нито от опасност от задушаване, защото имала къде да изнася както излишното си население, така и излишните си стоки.

Франция, която загубила много през Наполеоново време, през XIX столетие завладяла много обширни земи на остров Мадагаскар, Централна Африка, Алжир, Индокитай и по-късно в Мароко. С тия земи и със старите запазени колонии тя също си осигурявала своето икономическо и индустриално бъдеще.

За да се види как станало разграбването на колонии през последните сто години, даваме следната таблица:

*1800 година*		*1900 година*
*Държави*	*Притежавани колонии в кв. км*	*Държави*	*Притежавани колонии в кв. км*
Испания	3 937 000	Англия	26 724 000
Англия	3 558 000	Франция	10 904 000
Португалия	3 427 000	Германия	2 576 000
Франция	1 683 000	Белгия	2 340 000
Холандия	796 000	Португалия	2 093 000
		Холандия	1 988 000
		Испания	194 000

Тази таблица нагледно показва какъв преврат ставал в придобиването на колониални земи. Испания изгубила почти всичките си колонии в полза на Англия и Франция.

Германия, като нова държава, единствено нямала достатъчно колонии. Отначало тя задоволявала своите потребности с присъединяването на околни земи: Шлезвиг-Холщайн, Силезия, част от Полша, Рейнските германски държави и т. н. Когато закръглила по този начин своите владения със съседни земи, тогава тя обърнала очите си към извъневропейските, останали още незаети земи и бързо се впуснала в широка колониална политика. Тук тя се срещнала с Англия и Франция. Там, където германските кораби се опитвали да спрат и забият кол по бреговете, англичаните и французите казвали: «Стой! Тези брегове влизат в нашия запазен периметър». Независимо от това Германия сполучила да обсеби в Африка, Азия и другаде около 2,5 млн. кв. км земи, които станали основа на нейните колониални домогвания.

В своя устрем в тази посока Германия вървяла брутално и рисковано. Тя влязла в конфликт с Франция за Мароко и още в 1906 г. щяла да избухне война, ако европейският парламент в испанския град Алхесирас не решил въпроса в полза на Франция, която възнаградила Германия със свои колонии в средна Африка. От друга страна, английските търговци и индустриалци постоянно се оплаквали, че от ден на ден германската стока и германското насилие изместват или поне чувствително стесняват британските стоки и пазарища. Какви размери е вземала германската търговия, се вижда от следните цифри:

*Години*	*Внос*	*Износ*	*Всичко в милиарди*
1852			1300
1875			6000
1880	5786	4158	6000
1903	7955	6598	14 453
1910	10 000	12 000	22 000

За тая грамадна търговия и за нейния прогресивен растеж трябвали пазари и купувачи. Един английски консул съобщава от Азия: «За десет месеца през моя район преминават 29 германски агенти срещу четирима английски представители. В Китай всяка германска търговска къща има най-малко един агент, който говори китайски, а безброй германски агенти сноват из цялата страна да изучават законите, вкуса, нравите на жителите; подкопават правата на нашите пазари и изместват нашите произведения. Още малко и ние ще изгубим цялата си клиентела по тези страни».

По този колониален път се влошили отношенията между Германия, от една страна и Англия и Франция, от друга. Това водело от редица години до неминуем конфликт. За своя защита и сигурност пред общата опасност Англия и Франция се сближили помежду си, направили си големи колониални отстъпки в Египет и Мароко и се споразумели да се борят съвместно срещу германския натиск.

Предвижданата борба накарала противниците силно да се въоръжат. Германия така засилила своите въоръжения, че по суша надминала всички европейски държави. Тя надминала Франция по море и се впуснала, ако не да надмине, то поне да настигне и Англия. Това още повече стреснало англичаните. Затова те решили да построят за всеки нов германски военен кораб два английски. Въоръжението се отразило върху държавния и икономическия живот на народите. Русия предложила да се спре разорителното за държавите въоръжаване, учреден бил и международен съд в Хага. Германия не приела главните условия и всичко останало както преди; нищо не спряло неудържимия стремеж към военно надмощие. Парламентите в Германия и Англия започнали да се противопоставят на грамадните разноски и не искали да отпускат лесно милиарди. Англия заявила, че каквито и да бъдат разноските нямало да допусне Германия да я догони по море, защото в такъв случай не само колониите й, а и самата митрополия би била застрашена. Англия предложила така: би се съгласила да намали строенето на дреднаути и други военни параходи, ако Германия приеме за 10 нови английски парахода да се построяват 6 германски, т. е. отношението на флотата по брой на параходите да бъде 10 към 6.

Германия не приела това и трескавото строене продължило. Според изработените военни програми Германия завършвала своите главни морски и сухопътни въоръжения през 1915 г., когато Англия, Франция и Русия трябвало да продължат до 1917 г.

Германия бързала да надмине всички, защото трябвало да разрешава в най-близко бъдеще един голям въпрос — да си осигури турската област Месопотамия, която искала да колонизира.

Германия имала голямо влияние в Цариград. Сам германският император Вилхелм ходил в Цариград за преустройството на турската войска.

Германия можела да отиде в Азиатска Турция по два пътя: първият бил по море — през Атлантическия океан и Средиземно море; вторият — по сухо, с помощта на Австро-Унгария през Балканския полуостров до Цариград и оттам в Мала Азия.

Кой от тези два пътя бил по-лесен, по-безопасен? По първия път Германия срещала страшните флоти на Англия и Франция. По втория път — през Балканския полуостров — срещала Русия, която се насочвала към Цариград и Дарданелите.

За останалите държави няма много да говорим. Италия нямала колонии. Опитала се в Абисиния, но там била бита от абисинците. През 1911 г. тя обсебила Триполитания, остров Родос и малките острови около него (12 на брой) и хвърлила око на Адалия в Мала Азия. Единствено Австро-Унгария не се стремяла към колонии. Тя гледала да простре стопанската си мощ над Балканския полуостров, след което задълго още нямала да има нужда от колонии. Русия също не се интересувала от колонии, понеже предостатъчно се била разширила в Азия (Сибир, Туркестан, Бухара, Хива, Кавказ и т. н.).

2. Международни причини. Тия причини се крият в отношенията между държавите в континента. Знае се, че между Германия и Франция има смъртна вражда от 1871 г., когато Германия отнела на Франция областите Елзас и Лотарингия. Оттогава французите бленували за отмъщение, за да си върнат изгубените провинции и да вземат пак първенството в Европа по своята култура. По същата причина не били добри отношенията на Германия с Дания и Белгия, които съчувствали на Франция.

3. Расови причини. В началото на миналото столетие в борбата срещу Наполеон се събудило националното чувство на германците. Немците искали да се съберат в една голяма немска държава с един господар. Италианците се стремели към същото. След дълъг период на агитации и проповеди най-сетне тези народи прибегнали до бунтове, до революции, защото само чрез тези средства те можели да постигнат своите национални стремежи. Славяните, като видели как немци и италианци искат и се бият за национално единство, как възпяват добродетелите и славното минало на своите народи, също така издигнали глас за народна свобода и народно единство.

Изобщо в цяла Европа гърмяло общото искане на всички народи за свобода и народно единство.

Накратко казано:

Англия не се борела за народно единство, защото няма на земното кълбо англичанин, който да е подчинен на друга държава. Англия се стремяла към материални интереси, за морско надмощие, за индустриални пазари и цивилизация.

Франция се борела да си вземе от Германия Елзас и Лотарингия, с които постигала националното си единство.

Германия искала да обедини всички немци, където и да живеят (в Австро-Унгария, Дания, Холандия, Русия) и да образува един здрав и непобедим конфедеративен немски съюз (пангерманизъм), на който единият край да е в Хамбург, другият в Триест.

Австро-Унгария се борела да задържи подчинените си народи и да се преустрои във федеративна държава със силен славянски елемент. При това тя се движела към Солун.

Италия искала да присъедини италианците от Трентино, Триест, Истрия и Далмация.

Румъния искала своите бесарабски румънци от Русия, трансилванските от Унгария и буковинци от Австро-Унгария.

България искала македонските българи, за които дала толкова жертви във войната си с Турция.

Сърбия след Македония искала да присъедини сърбите във Войводино, Банат, Босна, Херцеговина и Далмация; тя се борела да добие първенство над хърватите и словенците.

Гърция жадувала да събере всички гърци в едно елинско царство със столица Цариград.

Русия насърчавала славяните (чехоморавци, словаци, хървати и сърби) в борбата им срещу Австро-Унгария и подкрепяла България в борбата й срещу Турция. Русия желаела Австро-Унгария да се разпадне, да се разложи и тогава всички славянски народи, които били под австрийска власт, да минат под руска хегемония.

Изложената картина на държавите и народите в Европа пoказвала на всекиго, че положението било несигурно. Европа клокочела от недоволство, към което се прибавяла и непримиримата борба между труда и капитала, между пролетариата и спекулацията.

Безсилие на миролюбието

Такова било отношението на държавите и настроението на народите в навечерието на войната. Тази война се предвиждала и отдавна очаквала. Съюзите трескаво се готвели за нея. Правели се и опити за разбирателство. Един богат американец на име Карнеги дал 3 милиона златни франка, за да построи Дворец на мира в Хага. В тоя дворец дипломатите се събирали на съвет два пъти и се мъчели да избегнат войната, като разрешават споровете си по мирен път. Там участвала и България чрез своя първи делегат д-р Данев, а сетне д-р Станчов.

В редицата на далечни и световни причини, които водели към конфликти и спорове в Средна Европа, всичко се развивало по такъв начин, че непременно трябвало да се стигне до военно сблъскване. Умните хора отдавна предвиждали кървавия потоп, в който щяло да се удави човечеството. Образували се ред дружества, създали се специални миролюбиви организации, които имали за цел да предпазят народите от грозящата ги опасност. Нещата не били сега нито за австралийски или африкански диваци, нито за негри и червенокожи, нито за Афганистан и Персия, нито за Китай и Япония. Кървавият Марс искал главите на най-просветените, най-напредналите и най-богатите европейски народи. Нима тия народи, които имат толкова философи, толкова политици, толкова поети и гениални артисти, които побеждават с техника водните стихии и небесните висоти, които пробиват планините, които изпращат мислите и чувствата си не вече по поща, телефон и телеграф, а направо с електрически вълни през небесните пространства, трябвало да се хванат с железните си ръце гуша за гуша, за да утолят своята алчност, своите апетити, своите честолюбия? Не могло ли да се намери човешко, културно средство, което да разрешава всички възникнали помежду им спорове, искания и нужди на еволюцията с взаимни отстъпки, взаимни спогодби и съгласия? Но народите не били дораснали до тая висота. Дворецът на мира, построен от Карнеги в Хага, печално стърчал, обливан от морските вълни. Всевъзможните пацифистки мъжки и дамски общества, цялата социалдемократична организация с милионите работници, които отричали войната не като филантропи, а като пролетарии и братя, не се вдигнали, не събрали работниците нито в една държава, нито в един град да направят митинги, да изявят протест срещу войната. Всички проповеди и благопожелания на пацифистите (миротворците) замлъкнали като с нож прерязани. Нещо повече. Социалистически водачи с гордост постъпили доброволци във войската да се бият за своето отечество. Във Франция социалистите пратили двама министри в кабинета, за да изразят чрез това своята поддръжка. А видни немски философи, поети и писатели в колективно изложение «до всички цивилизовани народи» поддържали тезата, че Германия не предизвиквала войната, а воювала за немската култура и че войната не познавала милост. В отговор на това изложение професорите във Франция и Англия издали апел, в който нарекли германския милитаризъм «враг на цивилизацията», защото следвал груба империалистическа политика, т. е. потъпквал правата на другите народи. В името на свободата и независимостта на всички малки народи, в името на цивилизацията този враг трябвало да бъде унищожен.

Близки и непосредствени причини за войната. Убийството на ерцхерцог Фердинанд

Как се запалила искрата на световния пожар? Той можел да избухне още през 1912 или 1913 г., докато траела Балканската война (или в спора за Албания, за Шкодра през Междусъюзническата война), но известни Велики сили се въздържали и така се отложило кръвопролитието за една година.

Най-после ножът допрял до кокала. Сърбите, разширени, задоволени от лесното грабване на Македония и разгромяването на България, се опиянили безгранично. Народното им самочувствие се издигнало. Те си въобразили, че са непобедими и след съсипването на България могат да сломят и Австро-Унгария. И чиновници, и офицери, и народ, и политици били обзети от една пламенна идея — разгромяване на Австро-Унгария и присъединяване на всички сърби и хървати (от Банат, Босна, Херцеговина, Далмация и Хърватско) към тяхната държава. Пред техните очи блеснала сръбска велика държава с 12–15 милиона население. Такова високо народно самомнение разпалва мозъците на патриоти от всякакъв вид. Ексцентричните и екзалтираните индивиди при такава народна психика винаги изпъкват. Те дават повод на събитията и изиграват ролята на малкото камъче под препълнената кола.

През лятото на 1914 г. Австро-Унгария правела в Босна военни маневри, между другото и за да покаже на сърбите, че е готова да действува със сила. За тия маневри бил пристигнал престолонаследникът Франц Фердинанд.

За да ускорят сбъдването на така мечтаната от всички сърби велика държава, двама нетърпеливи младежи Принчип и Габринович, родом от Босна, разпалени от сръбските патриотични лиги и съюзи в Белград, снабдени от военни с бомби и револвери се промъкнали в Сараево и когато престолонаследникът Франц Фердинанд пътувал с автомобила си по улицатa, те го изпреварили и стреляли по него (15/28 юли). Паднали убити престолонаследникът и съпругата му. Австро-Унгария била ударена в сърцето. Заловени и разследвани, убийците признали, че въодушевени от Белград, убили Франц Фердинанд, за да изпълнят своя патриотичен дълг, защото вярвали, че след това Австро-Унгария ще отслабне, ще се разчлени и идеалите на сърбите ще се сбъднат. А Фердинанд имал специални планове за реформиране на Австро-Унгария и ако бил ги реализирал, идеалът на сърбите може би нямало да се осъществи.

Сръбският народ в своето патриотично-шовинистично опиянение чрез Принчип и Габринович поднесе и хвърли бомбите и куршумите срещу Австро-Унгария. Такива примери в историята има много. Когато един народ е обхванат от някаква съблазнителна идея, голяма активност за изпълнението й проявяват първо неврастениците, ексцентриците, дори неуравновесените индивиди. След техните инцидентни постъпки тръгват вече сериозните умове и масите.

Австро-Унгария не могла да преглътне този сръбски удар. След погребението на ерцхерцога и ерцхерцогинята, славянка по народност, Австро-Унгария подала до Сърбия на 10/23 юли нота ултиматум за 48 часа със следните главни искания: 1) Сърбия да се откаже от всяка мисъл за агитация и присъединяване на австро-унгарски земи; това да се обяви на офицери и всички чиновници чрез специално окръжно, написано от самата Австро-Унгария, и напечатано в сръбски държавен вестник; 2) да се уволнят и дадат под съд офицерите и чиновниците, които са улеснявали и подбуждали убийците; 3) да се унищожат всички учебници, в които пишело, че в Австро-Унгария има сръбски земи, които трябвало да се освободят; 4) да се възбуди следствие против всички заподозрени сърби по убийството и при разследването да присъствуват австрийски следователи и 5) да се допускат винаги австрийски войски в Сърбия, когато има нещо заплашително за съседната монархия.

Тези австрийски искания Сърбия не приела, защото накърнявали нейния суверенитет. Княз Александър телеграфирал на руския цар, че Сърбия загива, ако Русия не помогне. Насърчена и подкрепена от Русия, Сърбия не удовлетворила Австро-Унгария. На 12 юли в 6 часа австрийският дипломатически агент напуснал Белград и на 14 юли Австро-Унгария обявила война на Сърбия.

Русия веднага след това почнала тайно да мобилизира войските си и поискала от Германия да спре Австро-Унгария, да не воюва срещу Сърбия. Германия обещала да бъде посредник. Англия и Франция пожелали конфликтът да се разреши без война. Готовата за война Германия, разчитайки на по-слабата подготовка на своите противници, отлагала посредничеството си и като научила, че Русия негласно мобилизира, й предложила в срок от 12 часа да спре мобилизацията си. Понеже руските генерали отказали, Германия веднага (на 19 юли/1 август) обявила война в защита на съюзника си Австро-Унгария. Така избухнала ужасната война между Германия и Русия. Русия се хванала за оръжието, за да спаси Сърбия, а Германия, за да спаси Австро-Унгария.

Намеса на други държави

Започването на военни действия между Германия и Русия означавало общоевропейска война, защото, както казахме, големите държави в Европа се делели на два противникови съюза, създадени да пазят уж мира в Европа и да поддържат равновесието. Франция, като съюзник на Русия, обявила война на Германия. Малко по-късно Австро-Унгария обявила война на Русия. Оставали Англия и Италия. В борбата си с Франция Германия поискала от Белгия да превози войски през територията й при условие, че ще запази нейната независимост и ще заплати всички вреди, които биха станали при преминаването. Белгия отказала, защото била в съюз и се намирала под гаранцията и защитата на Франция и Англия. Тогава Германия решила със сила да мине през Белгия и нарушила нейния суверенитет. Англия взела повод от това, че се нарушават договорите и обявила война на Германия. Англия декларирала пред цял свят, че военните й действия са за защита на малките народи. По този начин от запад срещу Германия застанали Англия, Франция и Белгия. По-късно войната се обявила взаимно между Англия и Австро-Унгария и между Франция и Австро-Унгария. Черна гора се солидаризирала със Сърбия и обявила война на Австро-Унгария. Така и от изток срещу Германия и Австро-Унгария се изправили три славянски държави: Русия, Сърбия и Черна гора. Останалите държави в Европа, както и Италия, обявили неутралитет. Италия не отишла да помага на своите съюзници, като се основавала на това, че съюзът бил отбранителен, а не нападателен и в започнатата война Германия и Австро-Унгария обявяват войната, а не обратното. На Балканския полуостров обявили неутралитет България, Румъния, Гърция и Турция. Тези държави били принудени да крият своите чувства и да се преструват на мирни, макар че всяка от тях клокочела от недоволство и би желала винаги да се намеси, ако това не било опасно за нея.

Глава IX: 1914 г. България неутрална

Охладняване към Русия и засилване на германофилството

При избухването на войната между Австро-Унгария и Сърбия д-р Радославов обявил, че България ще пази лоялен неутралитет (няма да се намеси на никоя страна).

Българите така или иначе били скарани с освободителката си Русия или най-малкото охладили отношенията си до търпимост. Това се изразявало не само в официалните сухи и безсъдържателни поздравления между държавните глави, но и в многобройните статии из вестниците. В руските среди и обществените прояви личала явна досада от поведението на българското правителство. От друга страна, някои Радославови привърженици пишели и пръскали брошури, в които по един тенденциозен начин отричали, че Русия е освободила България с добри намерения. Те се опитвали да докажат, като повтаряли немските доводи, че през 1877–1878 г. Русия не е искала да освободи България, а да завладее Балканския полуостров заедно с Цариград и Дарданелите. Тя не сполучила в това, защото се възпротивили немците, които по Берлинския договор я принудили да се върне и да остави България свободна. Тия брошури достигнали до руското общество и развълнували руския народ. Мнозина руски писатели и поети, незапознати с взаимните отношения на балканските народи, взели тия тенденциозни и необосновани партизански гласове за израз на общественото мнение в България и започнали да сипят укори по неин адрес, като я обвинявали в заблуда и неблагодарност.

Всъщност народните чувства не били противоруски. Наистина пропълзявало едно тъжно веяние, че руското правителство не защитило България, както народът очаквал, през 1913 г. (вж. «Очерк на дипломатическата история» от д-р Данев), че тя не застанала бързо и енергично между Сърбия и България в качеството си на арбитър и веднага не дала разрешение на споровете. Руското бавене, дължащо се на недостатъците на стария режим и на външни, дипломатически причини, станало причина недоразуменията, споровете между българи и сърби постепенно да се обърнат в омраза и гняв, които най-сетне се изразили в братоубийствена война.

Но въпреки болката, народната маса не хранела омраза към Русия, особено към руския народ. В България обаче се зараждала една млада струя — малка част от интелигенцията, която била завършила науките си на Запад, предимно в Германия, патриотично настроена, разяснявала идеята на новото германофилство. Германия се изобразявала като образцово устроена страна, дисциплинирана, сръчна, точна, работоспособна, богата, умна, чистоплътна, производителна, висококултурна, с просветен и силен дух и с непобедима армия. Тази идеализация действала върху въображението на младите и крехки глави на младежта, която се увличала в симпатии и подражание към германската култура. В средата на тази германофилска младеж полека-лека навлизало и младото офицерство, настроено високопатриотично, но покрусено от несполуките. Неговото горещо желание било да се измие петното, лепнато на армията през 1913 г.

Всички се питали: България ще стои ли мирна? Ако стои, ще получи ли нещо, когато другите могат да излязат по-големи от войната? Народният идеал за обединение ще бъде ли изоставен или, ако не, по кой начин ще се сбъдне?

Ако България напусне неутралитета си, с кого трябва да иде? Тоя въпрос се налагал неволно, автоматично за обсъждане от старо и младо, от умно и глупаво, от учено и просто в цялата страна, във всички народни слоеве. Близо до истината е да се каже, че цяла България разсъждавала и се двоумяла. Австро-унгарските войски започнали да навлизат в Сърбия. Сръбското правителство заедно с дипломатическото тяло напуснало Белград и се пренесло в Ниш. Сърбите се защитавали на границата и очаквали помощ от Русия. Но тя не можела да им я прати, защото сама имала нужда от всичките си сили против Германия и Австро-Унгария и защото не можела да прекара войската си през Румъния и България, които се били обявили за неутрални. Русия пращала по Дунав с параходи и шлепове за Сърбия оръжие, муниции, храна, дрехи и т. н. Но австрийските военни кораби ги срещали и потопявали. В Ниш се почувствала нужда от хранителни продукти.

Покана за намеса. Избор

Руското правителство не се сдържало. То се обърнало към българското и му предложило в името на интересите на българския народ да се намеси във войната и да даде своята подкрепа на Сърбия. Затова то обещавало на България да получи териториални придобивки. На предложението д-р Радославов студено отговорил, че България ще пази неутралитет. Сърбите били доволни и от неутралитета, който за тях бил полезен, защото сръбските търговци доставяли за Ниш брашно от софийските мелници.

От друга страна, Австро-Унгария, Турция и Германия също предложили на България да се определи на тяхна страна.

Неутралитетът не бил съкровената политика на либералното правителство. По разбиране, душа и сърце правителството съчувствало на Централните държави, защото вярвало, че само те могат да им осигурят Велика България. Фердинанд, Радославов и Тончев имали вече решение, но били принудени да го крият както от чужденците, така и от своя народ. Горчивите хапове от 1913 г. ги карали да бъдат предпазливи. А имало от какво да се боят: Румъния и Гърция заявили, че ако България нападне Сърбия, те по силата на своя съюз ще нападнат България. Към тях ще се присъедини и Русия. Освен това правителството не било уверено, че народът ще го последва.

Фердинанд и Радославов поискали да се сближат тясно с берлинското правителство. Това те направили по няколко причини: защото Австро-Унгария се смятала за по-слаба и неустойчива държава, защото нямала пари да даде искания заем на България и защото Австро-Унгария била неприятна за младотурците поради анексията на Босна и Херцеговина, с което вкарала България в Междусъюзническата война с обещание да помага, а не го направила.

Тъй либералите се сближили с малко познатата на българския народ германска империя. Народът по-скоро знаел, че в Берлин е извършена пакост на България, защото нейният вицеканцлер Бисмарк анулирал Санстефанския договор и разкъсал българския народ на части. Ето защо народът не вярвал и не се възхищавал от богатата и «желязна» Германия.

Насочване на българския народ към немския съюз

Чрез неутралитет към подготовка за намеса във войната — такава била основната политика на либералното правителство. Но затова трябвало да се промени народният дух, неговият вековен мироглед. Либералите създали особено учение (идеология) за руската политика. Млади и стари журналисти и публицисти развивали чрез правителствените вестници и списания мисълта, че не Русия трябва да се грижи за интересите на българския народ. Погрешни и неоснователни били надеждите, които някои българи възлагали на руското правителство да покровителства и защитава историческите идеали на България. А защо? Руското правителство можело и било длъжно да защитава руските интереси, а българският народ бил длъжен да защитава своите. Трябва ли да се сърдим на Русия, питали те, че не ни е подкрепила против румънци, сърби, турци, че не ни дава това, което искаме? Не, отговаряли либералите. Руската дипломация върши това, което иска руският народ, което иска Думата (парламентът) и царят. Иначе тя ще бъде противонародна. Руският народ има интерес да превземе Цариград с Проливите. Това ще бъде ли полезно за България? Не, отговаряли либералите. Русия щяла да дойде до Одрин, ще откъсне Цариград и Анадола от нашия пазар и ще притисне икономически България. И народното развитие, както и политическата независимост, са заплашени. С турците все можем да се разправяме, а какво би било, ако един руски княз стъпи в Цариград? От друга страна, руското правителство подкрепя Сърбия и Румъния. На първата обещава Босна, Херцеговина, Далмация, Хърватско, Банат; на втората — Трансилвания и Буковина. Какво щяло да стане тогава с малка България? За общославянски интереси, за федерация на славяните и славянската култура либералите не искали и да слушат.

На руското искане България да се намеси и подкрепи Сърбия либералите възразявали чрез своите вестници: «Може ли това да стане? Българският народ ще даде ли синовете си да загинат за Сърбия? Не е ли тя, която измени договора за Македония, не обсеби ли тя насилствено тая многострадална страна? Не изгони ли българските владици, свещеници и учители? Не затвори ли народните училища и църкви? Не промени ли имената на хората? Не забрани ли българската книга и народното писмо?».

Като изтъквало тия съображения, като създавало ново настроение в интелигенцията, либералното правителство бързало да извърши всичко, което може да увлече и напъти българите към новата политическа цел — съюз с немските народи.

За тази цел то употребило няколко средства.

1. Сключване на държавен заем в Берлин. Първата стъпка била да се сключи заем, за да се осигури страната със средства. Този заем бил от голямо значение и затова ще го разгледаме подробно. През Балканската война държавното съкровище натрупало краткосрочни заеми от френски и руски банки, за да посреща военните нужди. Една голяма сума била заета и от Българската народна банка. Наложило се, да се направи голям заем, за да се покрият краткосрочните чужди заеми, да се върнат парите на Народната банка, а остатъкът да се употреби за железопътни постройки и за подготовка на армията. Финансовият министър Тончев сондирал банките в Берлин и Париж, както видяхме, още през есента на 1913 г.

Правителството се правело, че избира: дали да сключи заем от Франция, съюзницата на Русия, или от Англия, където досега бивали сключвани всички големи заеми за България, или да потърси от Германия, където дотогава не бил пласиран нито един български заем и където проявявали систематично въздържане към българските ценни книжа. От Австро-Унгария, както и на друго място казахме, не можело да се направи такъв голям заем, защото тя се въоръжавала и нямала пари. Но и в Париж, и в Берлин поставяли условието: първо България да каже към коя групировка ще се присъедини. Министърът на финансите Тончев, единствен след Радославов посветен в тайните на Фердинандовата външна политика, давал определени обещания в Берлин, а в Париж с неясни думи разяснявал, че в сделката не трябва да има политически елемент и че България засега имала нужда от мир, за да цери раните си, причинени от нелоялни съюзници. Заемът се отлагал, защото французите току-що били отпуснали заем на Сърбия, Румъния и Турция. През март 1914 г. Тончев пак отишъл в странство и повел отново преговори с банките в Берлин и в Париж. В София правителствени хора говорели, че в Париж не ще може да се сключи заем, защото френските банки предлагали тежки условия и настоявали за руска гаранция, докато в Берлин предлагали заем без никакво уж политическо обвързване. Като разбрало за тия софийски слухове, френското правителство направило постъпки пред парижките банки, подпомогнати от английските и с руско съгласие, да предложат в София заем с по-благоприятни условия от тези, които предлагали германските банки, сиреч без концесии и без реални гаранции. Българското правителство отговорило, че вече е късно, защото заемът бил сключен в Берлин. И наистина всичко било свършено много по-рано (през май), но се държало в тайна по политически причини. Обявено било сключването на заема едва в края на юни.

Заемът от 500 милиона се отпускал на части. Срещу него банката Дисконто Гезелшафт придобивала правото да построи линията Хасково — Портолагос и пристанището, да експлоатира съвместно с българското дружество каменовъглените мини «Перник» и «Бобов дол» и да получи за сметка на германската, австрийската и унгарската индустрия поръчка от България за 100 милиона златни лева.

Френското и руското правителство много се ядосали от сключването на заема. Те съобщили на софийските си посланици да влязат в споразумение с опозицията, за да се провали в Народното събрание тоя заем като пакостен, и ако е възможно, да се събори правителството.

Заемът се внесъл в Народното събрание на 2 юли. Опозицията изцяло и решително се противопоставила на заема и придружаващите го договори, като позорни за България и гибелни за нейното стопанство, защото:

а) във финансово отношение той бил най-лошият заем в България; ще се отпуснат само 390 милиона срещу 500 и ще се плащат големи лихви;

б) заемът бил с опции, които могат да се дадат или не по волята на банките;

в) от заема щяла да постъпи твърде малка част — около 60 млн. в България, а другата щяла да отиде за постройки, за поръчки в Германия и т. н. За изплащане на реквизицията нямало да остане нито стотинка, както и за връщане на сумата от Българската народна банка;

г) с отстъпването на експлоатацията на мините «Перник» и «Бобов дол», както и с постройката на Портолагоската линия и пристанище ще се нанесе удар на българската индустрия, на народното стопанство, на народното архитектурно и инженерно дело, защото чужденците ще изместят нашите техници. Чрез тия икономически концесии и привилегии ще се създаде прецедент за нашите бъдещи заеми в странство, което ще спъва здравото финансово и икономическо развитие на страната, защото всеки заемодател ще иска изключителни блага, както става в Турция.

Такова било убеждението и на мнозина банкери и български финансисти. Но правителството, вярно на своите преднамерени кроежи, настоявало на своето и без да допусне пълно и всестранно обсъждане на договорите, накарало председателстващият да обяви в най-голямата буря на протести, че договорите са приети от Събранието.

Понеже се появил спор за гласовете, 119 народни представители от мнозинството писмено съобщили на председателя, че те приемат заема и договорите. Между правителствените подписи имало 13 турски подписа, които собствено давали болшинството.

Протестът на опозиционните парламентарни групи се подел и разнесъл из цялата страна. Във всички по-важни центрове се устроили събрания, осъдили се договорите като вредни за народа и се протестирало против тяхното приемане. Не се минало без улични боеве, шайки и бурни препирни. Опозицията укорявала правителството, че постъпва противонародно като вкарва България в немския съюз. Правителствените хора отвръщали с думите: «предатели и руски оръдия».

Правителството продължавало по своя път. То поднесло приетите договори на царя, който много се зарадвал и веднага ги утвърдил. Радославов побързал да съобщи на берлинските дипломати радостната новина.

Щом се приел заемът, за който гласувал Генадиев с хората си, Радославов по едно по-раншно споразумение поискал да му се отплати. Той предложил и Народното събрание решило да се отмени решението на XIV народно събрание за съденето на стамболовистките министри от 1907 г. като неправилно заведено. И държавният съд бил разтурен.

2. Военно положение и цензура. За да се отстрани обществената критика, да се прекратят тълкуванията по целите на заема и правителствените мероприятия, на 25 юли либералното правителство прибегнало до обявяване на военно положение в страната и въвело цензура. Мотивите да се предложат в Народното събрание тези две мерки били: «Развиващите се в Европа и съседните държави събития налагат на българското правителство да вземе известни мерки за спокойствието и безопасността на страната. Затова стана необходимо да се обяви царството във военно положение и да се въведе цензурата, с цел да се спрат вредните агитации от необуздани крайни елементи».

3. Устни агитации. Като наложило чрез тия две мерки ограничения на свободната обществена мисъл, правителството бързо създало свои агитаторски апарати. Най-напред цар Фердинанд се обърнал към офицерството. Той приближил голяма част от способните млади офицери, насочил ги против старите генерали, които направили «грешки» през Балканската война. Така пламнал нов подем за патриотична пропаганда. Действително младото офицерство било идеалистично, изпълнено с въодушевление да се бори и да умре за народните идеали. Неговите копнежи били чисти, вярата му възвишена и стремежите му далеч от всяко користолюбие. Наредено било да се устройват в клубовете на офицерите беседи, в които посветените доказвали, че само чрез Германия ще се постигне българският идеал. Със систематична проповед и по силата на дисциплината офицерството в цялата страна се обхванало от високо чувство на уважение и почитане към дисциплината, техниката и патриотизма на германския войник и офицер.

В обществото също така се поддържали избрани оратори. Една учителка, която минавала между колегите си за неврастеничка, била получила разрешение да пътува по цяла България, като светица и апостолица да проповядва на народа екзалтиран патриотизъм и сляпа омраза към народните врагове. Няколко въодушевени железничари образували комитет, който си поставил патриотична задача — чрез всенародни доброволни дарения да построи военен крайцер «Отец Паисий» и да го постави на стража на Бяло море в новото военно пристанище Портолагос за борба с гърците. Лекомислието на това предприятие било очевидно, но правителството, ползвайки се от патриотичния екстаз, насърчавало инициаторите и съдружниците им да «подигат духа на народа».

На много места умните хора се опитали да обяснят, че този начин на действие не е разумен, че необмислените проповеди против съседите могат да бъдат пакостни, но военното положение, цензурата и правителствените агенти запушвали устата на разсъдливите граждани.

4. Свикване на запасните за триседмично обучение. За да подготви дисциплинарно войската и да събуди дух за нови подвизи, правителството свикало почти всички набори на групи за триседмично обучение през октомври, ноември и декември. Това се извършило по един методичен начин. Проверено било всичко. На войниците били четени лекции за задълженията към отечеството, за необходимостта от дисциплина и за готовността да умират за обединението на българския народ. Освен това им били посочени строгостите на законите за всяко нарушение през време на войната. Съответните статии от военнонаказателния закон били четени в ротите и тълкувани пред всички войници. Лекциите събуждали у запасните желание да изтрият петното, което волно или неволно бе лепнато на България през 1913 г.

Глава X: 1914 г. Развитие на военните действия в Европа

Съотношение на силите

Войната между Германия и Русия била обявена от 19 юли (1 август). Предстояло да се сблъскат най-великите и културни нации на света. Русия, Франция и Англия заедно със колониите им представяли една сила от 627 млн. население при 58 851 500 кв. км територия, а немският съюз — Германия и Австро-Унгария разполагали със 120 млн. население при 1 216 000 кв. км пространство. Съглашението било пет пъти по-голямо от Съюза. Абсолютната жива сила била на страната на Съглашението. На негова страна било и богатството. Тия два елемента (парите и хората) са имали всякога решаващо значение. Съглашението държало моретата и океаните, бреговете и пътищата по цялото земно кълбо. То разполагало с пространството и търговията; с материалите и храните от всички материци. Противникът му — немският съюз — бил заключен в едно пространство от 1 216 000 кв. км, наистина уредено, укрепено, но тясно и безвъздушно за колосалната работа, която предстояла да се развие. Немците знаели това, но разчитали на еднородната си и добре въоръжена войска и на бързината, с която ще нанесат съкрушителни удари на противниците. Понеже заемат централно място при гъсти и целесъобразни железници, те смятали бързо да се движат, сполучливо да маневрират и планомерно да пренасят войски от една точка на друга, от един фронт на друг. Противниците им нямали тия предимства, те били разделени. Русия не можела да се свързва с Франция и Англия, както и със Сърбия и Черна гора, не можели да си заемат войски и муниции. Русия имала големи пространства, но бавни превозни средства. Англия тепърва трябвало да въвежда задължителна военна служба и да формира своята армия. Колониалните войски, които щели да докарат Англия и Франция, не вдъхвали голямо доверие(32).

И тъй, Съглашението разполагало с пространство, количество и богатство, а Съюзът се опрял на качеството и бързината. Германия знаела, че ако войната продължи, тя ще бъде тежка и гибелна за нея. Затова кайзер Вилхелм в позива към войниците казал: «Ще победите и ще се завърнете у дома преди да окапят листата от дърветата».

Германско настъпление през Белгия за Париж (август)

Германия имала два военни плана: единият бил да се смаже първо Франция преди да са пристигнали на помощ главните сухопътни сили от Англия и преди многобройната руска войска да бъде докарана към Прусия и Галиция. За да извършат това, германците решили да минат през Белгия, която била неутрална, понеже френските граници към Елзас и Лотарингия били укрепени с чудовищни твърдини. Германия предложила на белгийското правителство да пропусне войската по линията Лиеж — Намюр — Шарлероа, като обещавала да заплати щедро както за превоза, така и всички щети, които биха се направили по пътя на белгийските поданици или на държавата. Белгийското правителство, отстояващо неутралитет, нe се съгласило. Тогава Германия решила да мине през Белгия със сила(33). Но тя срещнала от страна на белгийската войска решителна съпротива. Големите белгийски крепостни градове Лиеж. Намюр, Брюксел и Анверс се държали упорито. За тяхното превземане германците трябвало да закарат силни бойни средства (42 см оръдия), да дадат много жертви и да изгубят 20 дни, време достатъчно, за да може френската войска да се концентрира по-добре, а английската да пристигне в Белгия и да нахлуе с голям устрем във Франция. Крепостите падали една след друга. Германският авангард достигнал чак до град Мо — 50 км от Париж.

Френското правителство било принудено да напусне Париж и да се премести в Бордо. В началото на септември (6–13) 6 армии френски и английски войски, командувани от Фош, Франше Депре, Сарай, Френч и др., посрещнали на р. Марна германските войски от 5 армии, водени от Клуг, Бюлов, Хаузен, Вюртенбергския дук и Кронпринца, и ги отхвърлили чак зад Соасон и Реймс. Поражението било толкова чувствително, че германското главно командване не можело да оправи работата, та победоносният германски поход към Париж се спрял. Германският фронт се върнал около 100 километра. Започнали се страшни боеве по реките Енa, Оаза, Мьоза, но със слаби резултати. Германия трябвало да докара нови сили, но тя вече била заплашена от изток.

«Руският валяк»

На германското настъпление във Франция отговорило руското в Прусия. Въпреки очакванията на Германия главните руски сили пристигнали на границата много по-рано, отколкото се мислело. Когато кайзерът обявил войната, руската войска в голям брой била вече мобилизирана и веднага изтеглена на границата. За главнокомандващ бил назначен великият княз Николай Николаевич, който през 1902 г. посетил България. Боевете в Източна Прусия започнали и веднага станало ясно, че руската войска имала надмощие. Русия бързала да спаси Франция. Австро-Унгария заделила малко войска за Сърбия, а главните сили хвърлила към Русия; първите руски линии се огънали и австрийците навлезли в руска Полша чак до Люблин. Скоро обаче дошли казаците и се изправили в Галиция и Полша срещу австрийското настъпление. След няколко страшни боеве, в които цели чешки полкове от австрийската войска минали към русите, австрийското настъпление спряло и започнало отстъпление. Това отстъпление принудило Германия да прати подкрепа на австро-унгарците в Полша. На север обаче руската войска минала границата и настъпила в Източна Прусия. И така по цялата боева линия от Балтийско море до Карпатите руските сили безспорно настъпвали.

Френските публицисти в остроумието си поместили във вестниците образ на един огромен валяк, който, обръщайки се, натъпквал в дън земя ужасените австрийци и германци и изравнявал крепостите и бърдата като равно поле. Нарекли го «руски валяк». Градовете в Прусия: Мемел, Тилзит, Фридланд, Кьонигсберг, Таненберг ..., падали един след друг и руските сили наближавали Долна Висла. За Германия това било голям удар. Кайзерът не можал да понесе родовата му земя Прусия да бъде опустошена от неприятеля. Той заповядал да се спре настъплението във Франция, да се вземе войска от Западния фронт и да се прехвърли на Източния, за да се изгонят руските войски от Прусия. Началникът на щаба му генерал Молтке се възпротивил, допускайки руските войски да дойдат дори до Берлин. Тогава навлязлата руска войска лесно щяла да се разбие и върне в Русия. Кайзерът обаче не се съгласил. Молтке си подал оставката. Вилхелм повикал генерала от запаса Хинденбург, който дотогава бил обиден, държал се настрани и не взимал участие във войната, и го натоварил да прогони русите от Прусия. Хинденбург приел задачата — извикал една част от войските от Франция, събрал и много новобранци и потеглил с внушителна сила за Висла. Изтощената войска във Франция получила заповед да се окопае и да води позиционна или окопна война. Така главните военни действия се пренесли на изток с намерение да се смаже Русия, че тогава да се мисли за Франция и Англия.

С това започнало прилагането на втория план. През август руското настъпление в Галиция вървяло бързо. Пада Лвов, обсажда се страшната крепост Пшемисъл. Предните руски части в първата половина на септември достигат и минават през няколко прохода в Карпатите. Унгария е в опасност. В Будапеща цари паника.

Австрийско настъпление в Сърбия

Първо нахлуване. Австрийската войска настъпила в Сърбия от няколко места през Босна към Шабац — Валево. Въпреки отчаяната защита на сърбите, австрийците превзели на 16 юли Белград и потеглили навътре(34). Обаче руското нашествие към Галиция ги принудило да намалят силите си в Сърбия. От това изкусно се възползувало сръбското главно командване. То съсредоточило достатъчно сили по р. Дрина и на 6 август победило австрийските войски, изгонвайки ги от Сърбия. Белград бил освободен. Сърбите почнали да минават границата в Босна и навлизат в австрийската провинция. Австрийската главна квартира не можела да претърпи тоя срам. Престижът на империята се подронвал пред малката Сърбия. Събрала се втора противосръбска армия, която имала за задача да свърши с виновника на европейското смущение.

Второ нахлуване. През ноември австрийците направили второ настъпление в Сърбия. На 19 ноември началникът на австрийската експедиционна армия превзел отново Белград и с една поздравителна телеграма го поднесъл в дар на Франц Йосиф, който празнувал 66–годишнината на своето царуване. Радостта на виенчани била безкрайна, но не продължила много.

Сърбите не се отчаяли. С един устрем на екзалтирани патриоти, при всенародна поддръжка и високо самопожертвувание, и при известието, че между австрийската войска има дружини и полкове славяни, които не желаят да се бият, сърбите започнали контранастъпление (21 ноември). Сръбската армия при град Ужица нанесла поражение на австрийското крило. Друг удар бил нанесен в центъра. Сполуката била голяма. Неприятелската линия се разкъсала, частите се объркали, започнало се отстъпление, което скоро се обърнало в бягство. Цели славянски полкове с обозите, офицерите и войниците се предавали на сърбите. Многобройни коли, оръдия, муниции, добитък станали плячка на победителя. Разгромът бил пълен. На 25 ноември сърбите за втори път освободили своята столица Белград.

Новата година (1915) заварила Сърбия победителка. Тя държала в ръцете си повече от 50 000 души австрийски пленници с много офицери и оръдия.

Намесата на Турция (16 октомври)

Щом се започнала войната в Централна Европа, Турция мобилизирала и почнала да съсредоточава част от войските си в Тракия. Младотурците имали договор с Германия да се намесят във войната. Те поискали веднага да увлекат и България като своя съюзница. Радославов се въздържал още предвид опасността от Румъния и Русия за десант по Черно море. Не липсвала опасност и от Гърция, макар младотурците да уверявали, че имат в Цариград 300–хилядна войска, готова да мине през българската територия в Южна Тракия и отиде срещу гърците в Драма, Кавала, Серес, Солун, та дори и срещу сърбите в Македония. Ала тази «приятелска» помощ изглеждала подозрителна.

Австрийският цариградски посланик се помъчил да създаде блок от Турция, България и Румъния. Усилията на Радославов също били да откъсне Румъния от Русия и заедно с България и Турция да застане срещу Съглашението(35).

Обаче германците не искали да чакат. Те настояли турците да нападнат Русия към Кавказ, за да задържат покрай Черно море и отвлекат част от руските войски, готови да заминат за Прусия и Австро-Унгария. Докато Турция се държала уж неутрална, два германски бързоходни крайцера («Гьобен» и «Бреслау») под предлог, че бягат от английската флота в Средиземно море, навлезли за спасение в Дарданелите. Вместо да ги обезоръжат, турците обявили, че ги купуват за 80 млн. лева. С тях те усилили своята флота. Но Турция имала нужда от много техници, които да подготвят отбраната на протоците, затова ги поискала от Германия. 600 германски моряци и много технически войници, офицери, специалисти (инженери) по минно и морско дело, минали през Румъния и България и отишли в Цариград да поемат отбраната и въоръжението.

Когато по тоя начин турците се засилили, те започнали да пречат на Русия. Затворили протоците, обискирвали руските търговски параходи и реквизирали стоките им, унищожили капитулациите и т. н. Но Русия била заета силно на западната си граница, затова не отговаряла на турските действия. Макар всички меродавни турски кръгове да не желаели войната, германците заедно с младотурците поели командата на турската флота, начело на която стояли техните кораби «Гьобен» и «Бреслау» и през нощта на 16 октомври ненадейно нападнали руските пристанища, бомбардирали ги и потопили няколко руски кораба. С туй предизвикателство германците се стремели да принудят Русия да обяви война на Турция. Това и станало.

Русия веднага след нападението обявила война на султана (19 октомври). В издадения по тоя случай манифест се казвало:

«Русия посреща с вяра и спокойствие новото нападение на стария изтребител на християнската вяра и на всички балкански народи. Не за пръв път руските войски са наказвали турците». Манифестът завършва с непоколебимата надежда, «че намесата на Турция само ще ускори фаталната за нея развръзка и ще отвори за Русия пътя към разрешение на историческите задачи, свързани с черноморските брегове — задачи, завещани от руските прадеди». От дълго време тя имала нужда да смаже германския милитаризъм и да спре германското нашествие към Багдад и Персийския залив. Със свито сърце се съгласила и подписала в Петроград за това протокол. Англия и Франция мислели, че Германия е една непревземаема крепост, те трябвало да я заобиколят отвсякъде, да я откъснат от околния свят, да я обсадят и да я овладеят. Завземането на Цариград откъсвало Балканите от Азия, отваряло пътя през протоците и заключвало немската обсада. Така съюзниците си подавали ръка отвсякъде.

Поведението на България

През България в това време минали за Русия руски дипломати и князе. Цар Фердинанд заповядал да бъдат приемани от официалните власти най-внимателно и услужливо. Минали и няколко френски военни лица за Русия и Румъния, минали и писатели. Всички съветвали българския народ да не се дели от Русия и да тръгне със Съглашението. В същия дух направили позив към българите руските живи шипченски герои. В България дошли и познатите българофили от Лондон братя Ноел и Чарлз Бъкстон. Те нямали официална мисия, но като представители на Британския балкански комитет за свободата и напредъка на балканските народи желаели да въздействуват на политическите среди и върху правителството, за да не направят непоправимата грешка с намесата си в полза на Централните сили, защото ще погребат законните интереси и права на България. Техен помощник бил кореспондентът на «Таймс» Баучър, велик и неизменен български защитник във всички времена и по всички земи. Опозицията приела техните аргументи, но цар Фердинанд, пред когото се явили, както и д-р Радославов, останали на своето: «България ще пази строг и лоялен неутралитет; тя няма възможност да воюва».

От София братя Бъкстон отишли в Букурещ, за да се срещнат и с тамошните политици. Ала там на 2 октомври младотурчин, уж кореспондент на някакъв вестник, стрелял срещу Чарлз Бъкстон, за да го убие. Нападнатият бил наранен, а нападателят хванат. Фанатикът турчин смятал, че с убийството на братя Бъкстон ще премахне двама от заклетите врагове на Турция, които твърдели, че отоманите нямат вече работа в Европа. Убиецът следил жертвите си още в София, но се въздържал да изпълни намерението си в тоя град, защото не му се отдал удобен случай. Раненият Бъкстон оздравял и двамата братя се върнали в София, обсипани с хиляди симпатии и искрена любов за самопожертвувателната им служба.

Опозиционните представители и цялото общество, непристрастени, искали от правителството да не свързва България с немските държави, както подозирали, а всички да преценят отново какво поведение трябва да държи страната. Отправило се запитване и в Народното събрание. Радославов отговорил: «България не е ангажирана с никого и не бива да се ангажира, защото с това ще изгуби. Правителството пази строг и лоялен неутралитет»(36).

С тази декларация Радославов обезсилвал противниците си, които искали коронен съвет, преоценка на политиката и коалиционно правителство. Нежелаещите в България война, особено социалистите, земеделците и радикалите се задоволявали от отговора на Радославов, понеже те искрено и здраво стояли за неутралитет. Другите обаче партийни групи (народняци, демократи и прогресисти) държали да се обсъди въпросът дали не е дошъл моментът да се намеси България на страната на Съглашението. Те не вярвали на Радославовите декларации, че България ще остане неутрална. Поискало се коалиционно правителство от цялата парламентарна опозиция. Бил издаден за това манифест към народа, подписан от 47 земеделци, 31 демократи, 10 широки социалисти, 10 народняци, 5 радикали и 2 прогресисти — 105 народни представители.

В началото на ноември, когато се тъкмяла австрийската офанзива срещу Сърбия, английският посланик поканил правителството да помогне на съседката си, за което България ще получи Одринско до линията Мидия — Енос, Македония до Вардар, Кукуш, езерото Тахино до залива Елефтерос и парична подкрепа. Д-р Радославов отказал. В края на същия месец Пашич поискал чрез българския пълномощник в Ниш Чапрашиков да се срещне с Радославов, но той отговорил: «В България сега не може да се намери министър, който би могъл да преговаря с Пашич».

Новият руски пълномощен министър в Ниш Трубецкой се опитал да възобнови Балканския съюз — България да получи безспорната зона в Македония срещу 200 000 души войници против Австро-Унгария, обаче сърбите не се съгласявали, и българското правителство още явно и официално не се определяло(37).

В това време през София минал за Цариград прочутият германски генерал Фон Дер Голц паша, организатор на турската армия. Той ръководел защитата на протоците; сетне изпратил една турска армия в Кавказ, друга в Египет, а с трета той отишъл в Месопотамия срещу англичаните, които настъпвали откъм Персийския залив. В София той бил приет от Радославов и Фердинанд. Голц казал на военния министър генерал Фичев, че е настъпил моментът България да мобилизира. Фичев му обяснил, че България не е готова, пък и войната не е популярна. Фон Дер Голц се навъсил и добавил: «При все това ще бъде».

Глава XI: 1915 г. Събитията през зимата и пролетта

Апел от писателите

Настъпила 1915 г., която носела всичките белези да бъде пребогата с големи събития както по бойните полета в чужбина, така и в България.

Либералното правителство се готвело да използува събитията за своята съкровена политика, която то още не съобщавало на народа, но която прозирала във всичките му действия. Тревогата от намесата на България обхващала все повече и повече обществото. По инициатива на 40 души писатели, общественици и професори, начело с народния поет Иван Вазов, се написал един апел към цар Фердинанд, комуто се обръщало вниманието, че правителството води страната в един път, противен на народните традиции, на българските чувства и на държавните интереси. «Положението е извънредно важно и съдбоносно, та се налага на всички българи спокойно и здраво да обмислят поведението, което трябва да държи България в общоевропейските кървави събития.»

В подкрепа на апела, който изразявал устойчивата и здрава мисъл на българския народ в лицето на неговите духовни водачи, действувала и опозицията в Народното събрание, но за съжаление тая опозиция, въпреки многобройността си, била слаба, защото й липсвала душа, сплотеност и единство.

Парвус в София

По това време в София дошъл познатият секретар на международния социалистически съюз Парвус и поискал да примири двете крила на българските социалисти, очевидно с оглед поведението на България. Широките социалисти не одобрявали агитацията му да вкара България във войната на немска страна, а тесните социалисти му устроили публична сказка и беседи, в които той доказвал, че германските социалисти се борят против руския царизъм, тъй омразен на българските младежи. Съединение между двете социалистически крила Парвус не постигнал, но неговите аргументи в полза на германската кауза направили впечатление. Той представял борбата повече като политическа, социална и икономическа, отколкото като расова и национална. Събарянето на руския царизъм в неговите очи било велика задача, защото тоя царизъм чрез страшния милитаризъм бил главната причина за европейското безсилие и неуспеха на социализма. Щом се съборел царизма в Русия по пътя на войната, в Германия социализмът щял да унищожи европейския милитаризъм, ще освободи работниците, които ще вземат капиталите и властта в ръцете си.

Либералното правителство допускало тия проповеди, въпреки цензурата над българската свободна мисъл, защото му били приятни агитациите пред българските социалисти срещу руската царска политика. Благосклонността към Парвус се изразила и в това, че той бил приет на аудиенция от цар Фердинанд, с когото разменил мисли каква печалба би имала България от победата над руския царизъм, а цар Фердинанд, автократ по възпитание и убеждения, в този случай изказал съгласието си за свалянето на омразното за него руско царско управление, макар и да се страхувал от тържеството на социализма.

Атентат в градското казино

В края на януари в София станала случка, която силно развълнувала обществените среди. Няколко екзалтирани младежи, членове на македонските революционни организации, бързали да увлекат България във войната и да навлязат в Македония. Те се гневели от всяко миролюбиво действие на софиянци и негодували против обществените забави във време, когато Македония гори в огън и тъне в кърви. Така настроени те вземат едно страшно решение. На 31 януари, карнавалната (месната) седмица, софийските големци и богаташи били устроили голям бал с маски в градското казино. Тъкмо когато публиката била събрана и забавата започнала, споменатите лица пренесли през прозореца една бомба и я оставили на стоящата до стената маса. Бомбата избухнала с адски гръм, убила 4 души и наранила повече от 20. Между убитите били сина на началника на Генералния щаб генерал Бояджиев и дъщерята на военния министър генерал Фичев. Тази ужасна постъпка потресла цялата страна. Полицията сполучила да открие атентаторите. Главният виновник се оказал Викенти Атанасов, познайник на д-р Генадиев. Това обстоятелство разтревожило цар Фердинанд, който още повече се усъмнил в поведението на Генадиев.

Руският разгром в Прусия. Победата на Хинденбург при Мазурските езера

Ние оставихме победоносната руска войска в Източна Прусия. Руското главно командване било решило да изложи в опасност дясното си крило, да пожертвува много хора, но да спаси своята съюзница Франция, която изнемогвала под германските удари около Париж. Срещу руското настъпление, както споменахме по-рано, бил пратен Хинденбург. Той събрал достатъчно сили и ги съсредоточил около Таненберг. Тук той посрещнал настъпващата руска войска. Знаещ добре положението на местата, Хинденбург сполучил да увлече две руски армии в едно негодно място на Мазурските езера, обхванал ги със своите превъзхождащи сили и ги принудил да капитулират на 3 февруари след ужасно кръвопролитие. 160 000 руси били пленени, а почти цялата руска артилерия била натикана в езерата и блатата. Отворил се пробив, през който германците навлезли с всичките си сили и отново си възвърнали един по един градовете. Цяла Германия ликувала и Хинденбург бил обявен за непобедим пълководец.

Това събитие направило в България огромно впечатление. Правителството се радвало, а първият подпредседател на Народното събрание д-р Момчилов изпратил поздравителна телеграма направо до император Вилхелм, който лично му отговорил и тоя отговор с едри букви бил напечатан в правителствените вестници, за да въздействува благоприятно върху настроението на народа.

Акцията на Дарданелите

Руският разгром на север накарал Съглашението да засили войната с Турция към Дарданелите и Босфора. След дълга подготовка на 6 февруари англо-френските броненосци започнали бомбардировката на външните фортове (Седил Бахар и Кум Кале), които пазели устието на Дарданелския проток. След 10–дневна бомбардировка укрепленията били разрушени и съглашенската флота се вмъкнала в протока. Тук обаче тя била посрещната с отчаян фортов огън. Френският броненосец «Бове», който плавал напред и стремглаво налитал, бил ударен от мина или торпедо и за три минути потънал с 800 моряка. Германската ръка вярно управлявала защитния огън на турските крепости. И други военни кораби били силно повредени. Това стреснало нападателите, които решили да излязат пак в открито море. Турците под германска команда поправили разрушените крепости и довлекли нови батареи. Съглашенците сполучили на няколко места пред устията да извадят на суша войници, да ги укрепят под прикритието на морската артилерия и крайцерите, но тези войскови части не били достатъчна сила за да тръгнат напред по суша към укрепленията.

Натиск върху България в първата половина на 1915 г.

В Европа събитията се нижели бързо. В Прусия и Северна Полша руската войска била разбита и отстъпвала. Обратно, в Галиция австрийците били бити и бързо отстъпвали в Карпатските проходи. В Будапеща настанало голямо безпокойство. Надал се силен вик към Германия за помощ. Положението на Австро-Унгария можело да се поправи, ако се облекчало откъм Сърбия. Затова немците поканили България да се намеси. Венизелос от Атина се обадил, че ако България тръгне против Сърбия, Гърция ще я нападне съгласно договора. Но една заплашителна телеграма от кайзера до крал Константин го принудила да уволни Венизелос и да повика германофила Заимис.

Дарданелските боеве не дали резултати и немците обявили, че протоците са непревземаеми. В края на февруари руската черноморска флота била вече готова за бой. Тя бомбардирала Босфора, но безрезултатно. Русия поискала нейната флота да престоява 24 часа в Бургас за малки поправки и запасяване с въглища. Радославов не позволил.

През София минал генерал Педжет, личен адютант на английския крал. Той отивал в Русия. Поискал аудиенция от Фердинанд и се срещнал с министрите. Убеждавал ги, че няма никаква опасност за България от Русия, ако се присъедини и отиде със Съглашението. Той, както и генерал По и други политически лица, агитирали между шефовете на опозицията да възбудят народа, за да принуди правителството да се намеси на съглашенска страна или да се оттегли и стори място на друго правителство. Военни и политици били разбрали, че без България Дарданелите и Цариград не могат да бъдат превзети.

На 11 март руските войски превзели Пшемисъл, най-страшната австрийска крепост в Галиция. Пленени били 117 000 австро-унгарци, 2500 офицери, 9 генерали и повече от 1200 различни оръдия. Това направило голямо впечатление в България. Сто и петдесет хилядна руска войска се освобождавала от капитулиралия град и отивала да засили фронта. Очаквало се бързо и съдбоносно нахлуване към Будапеща и Bиенa. Русите тържествували и отправили нов апел към България да тръгне с тях. 65 души български народни представители от опозицията поздравили руската Дума с победата. Председателят й Родзянко отговорил с горещо благопожелание за общо сътрудничество в името на славянството. Петроградският български пълномощен министър М. Маджаров с дълъг рапорт убеждавал българското правителство да потегли с войските си против Цариград. Фердинанд и Радославов чели с досада тоя рапорт и правели ядовити бележки по негов адрес. Българските пълномощници в Лондон и Париж също съветвали България да иде със Съглашението.

При това положение 111 души първенци написали и подали (на 16 март) до царя ново писмо, в което му казвали:

«Свидетели на бедите през 1913 г. и обезпокоени от нови, още по-страшни, които могат да постигнат България, ние се отнасяме с истинска откровеност до Вас. Българският народ подир една война, която го покри със слава, днес е най-злочест на Балканите. Неговата злочестина иде не от тържеството на вражеското оръжие, а от непредвидливост, несговор и некоректност на тия, що водят съдбините му ... Победите, спечелени с толкова скъпи жертви, останаха безплодни, неизползувани за достигане крайния народен идеал — обединението на нацията. Сега положението се измени в полза на България да спечели изгубеното. Но съветниците на короната водят народа към злочестини, както през 1913 г.

Ние се боим за България, за нейната независимост, дори за нейното съществуване. България е най-великото благо. Тя трябва да стои над всичко. Свещен дълг е на държавния глава да сплоти народните сили. Обединени, цар и народ ще тръгнат из традиционния път близо до братска Русия ... Съдбините на България в тоя час са във Ваши ръце. Обединете народните сили и ги поведете със самоотверженост рамо до рамо с потомците на Царя Освободителя — за достигане поставения от него завет. Всякакви други пътища водят към катастрофи, еднакво страшни за народа и короната».

Правителствените вестници веднага осмели тая постъпка на 111 столични граждани, начело с Иван Вазов и д-р Стамболски, като нарекли писмото «махзар» за война в полза на Русия. «България не иска война за чужди интереси, а мир» — добавили те.

Случката във Валандово

На сръбско-българската граница станали някои случки, които съдействували на германската политика. Особено силен бил инцидентът при с. Валандово (Струмишко). Чети от местни турци и българи революционери образували една внушителна сила, нападнали (3 март) сръбската войска в триъгълника Валандово — Удово — Мелетково, в ред сражения убили около 50–60 сърби, отнели им оръдията, завладели мястото и прекъснали железопътната линия за Солун. Това се почувствувало като опасен удар за Сърбия, която имала единствен изход и връзка за съобщения със съюзниците си през Солун, откъдето получавала оръжия, храна, муниции. Сръбското правителство съгледало в тая случка пръста на българското правителство, протестирало и пратило силна войска, която възстановила реда. След този инцидент сърбите станали още по-неотстъпчиви.

В Дарданелите англичаните и французите сполучили (на 15 април) да изкарат войска на суша през залива Сулва, закрепили се и започнали да се разширяват и напредват по посока към теснината при Майдос. Турците се изплашили. Фети бей пристигнал бързо в София и настоявал България да нападне Сърбия с цел да се отвори път за Германия, защото мунициите били на свършване.

Пробив на руския фронт на р. Дунаец

Германия решила да направи нещо, което да произведе силно въздействие върху Балканските народи. Германското главно командуване възложило на фелдмаршал Макензен да поеме командата над австрийските и германските войски в Галиция и да победи напредващата руска войска. Макензен изпълнил възложената му задача. На 19 април той атакувал с грамадна артилерия руските позиции и пробил фронта между град Тарнов и Карпатския проход Дукла в долината на р. Дунаец. Използвайки бързо пробива, той се явил в гърба на русите, които заемали гребена на Карпатите. Трета руска армия, командувана от лозенградския пълководец, българина Радко Димитриев, била разбита и почти пленена(38). Пробивът не можал да се запуши и се започнало съкрушително руско отстъпление, което унищожило руските успехи в Галиция така, както били унищожени от Хинденбург в Прусия. Кайзер Вилхелм веднага изпратил през Букурещ открита телеграма до сестра си кралица София в Атина: «Руските войски на Карпатите са смазани, около 400 000 пленени. Страшно ще си изпати оня, който се обяви против мене». Това били недвусмислени заплахи против Румъния и Гърция, които пречели на България да се намеси.

Най-важният член от Съглашението вече отпаднал. Русия изнемогвала по цялата линия, лишена от оръдия и муниции.

Нова покана за намеса

При това положение, загрижени от руското поражение, съглашенците решително се обърнали към Италия, Румъния и България да се намесят в тяхна полза. Пред настъпващата победоносна германо-австрийска войска в Галиция Румъния се спотаила и водела преговори за територии, а не за бърза намеса.

Към българското правителство били направени нови устни постъпки. Новото положение на фронтовете внушило смелост на Радославов да каже на англичаните: «България няма да се откаже от своите етнографски и исторически права. Тя не може без Македония, за която е проливала толкова кръв. България иска цяла Македония, Кавала, Серес, Драма, Добруджа и линията Мидия — Енос. България ще бъде с оногова, който гарантира нейните права».

Понеже нито Сърбия, нито Гърция отстъпвали доброволно нещо, появила се идеята, дали не е целесъобразно Англия да окупира със свои войски Македония и да я предаде на България след мира? Въпросът се пренесъл в дипломатическите канцеларии, но съгласие не се постигнало. Англия и Франция се заели да убедят Гърция за отстъпка, а на Русия предоставяли да направи същото със Сърбия. Обаче в Петроград сръбското влияние било силно, цар Николай и Сазонов сменили няколко пъти своето становище.

При тия условия Съглашението се обърнало пак решително към Италия и Румъния. Сега сериозно започнали пазарлъците. Румъния искала Буковина, Бесарабия, Трансилвания с Банат почти до р. Тиса; Италия — безусловно всички споменати по-рано земи (Трентино, Каринтия, Истрия и Далмация). Сърбия, която също искала много, се виждала съвсем орязана. Тя претендирала за Банат, искан от Румъния; искала за новата югославска държава освен Босна и Херцеговина още Хърватско, Далмация с целия бряг и островите, пристанището Фиуме, Словения и Истрия. Споровете се изострили. В Ниш, където се намирали било като пленници, било като бежанци и преселници много хървати, далматинци и словенци, се състоял голям митинг против решението на Съглашението да даде на Италия исканите земи с Далмация и пристанищата. Италия не желаела югославяните да имат голямо морско пристанище в Адриатика. Споровете продължавали, времето отминавало, а германците и австрийците напредвали към Русия. В Петроград най-сетне обещали, че на Бесарабия ще се даде известна автономия, на Румъния се отстъпва Южна Буковина и Трансилвания, но без Банат, чието положение сетне щяло да се определи.

Българското правителство следяло споровете за чужди земи в съседите и за да си даде известна тежест свикало данъчните войници на обучение.

Намеса на Италия (май)

След дълги и мъчителни преговори по настояване на Англия се подписал в Лондон договор, по който на Италия се признавали и гарантирали от Съглашението всички искани земи, освен Далмация, чието положение по-късно щяло да бъде определено чрез споразумение между Италия и Сърбия като представителка на югославяните.

Този договор, сключен на 5 май, бил явно против прогласения от Съглашението принцип, че се бие за свободата и законните интереси на малките народи. Тревогата между южните славяни се засилила много, когато узнали, че вместо сравнителната свобода, която дотогава им давала Австро-Унгария с близки и свободни пристанища, занапред голяма част от тях ще бъде откъсната от братята си и дадена на Италия.

Италия съсредоточила мобилизираната си войска по-рано и нападнала границите на Австро-Унгария, която изпаднала в критично положение. Нейните войски били с германските към Русия; държала няколко корпуса за всеки случай против Румъния и Сърбия и сега трябвало да подготви защита срещу нов неприятел, и то Велика сила от 34 млн. население!

На 11/24 май Италия известила Австро-Унгария, че понеже последната не се съгласява да й отстъпи миролюбиво исканите земи, то тя, Италия, скъсва досегашния си съюз с нея и й обявява война(39).

Но Италия искала от Австро-Унгария почти изключително славянски земи, така че австрийските славяни, които неохотно се били срещу Русия, поискали да отидат против Италия, за да бранят земята си. Според това на руската граница останали само маджари и австрийци, а славяните заедно с тиролците образували нова група с ново командуване и се наредили по границата да посрещнат новия враг. Тука словенци и хървати вече не се биели за Австро-Унгария, а за собствената си свобода и затова показали голяма храброст и издръжливост.

Италианските войски с големи жертви едва достигнали до р. Изонцо и там замръзнали. Малки успехи имали те и в Трентино.

Глава XII: Успоредни преговори за съюз

Първо предложение на Съглашението

Подир намесата на Италия българското правителство станало много неспокойно. Наближавал часът и за неговата намеса. Но то решило първо да се сдобие с малко българска земя от Турция. Затова усилило преговорите в Цариград. На 17 май Радославов поискал от турското правителство да върне 605 заграбени вагона по линията Дедеагач — Свиленград с българска стока, за да се успокои общественото мнение и да се отвори път за съюзни преговори. Българският пълномощник предявил исканията на България към Високата порта. Това не могло да се скрие от русите и на 12 май Сазонов дава в Петроград следната преценка за България: «Не може да не се констатира, че родствената нам България се колебае и се намира на кръстопът. Ние обаче не можем да си представим такова политическо положение, при което българският народ би тръгнал против нас. Въпреки всички перипетии ние сме дълбоко убедени в дружбата на българския народ и сами храним към него такава. Нищо не може да го откъсне от нас. Русия не преследва на Балканите никакви користни цели. Едничката й задача е да се сближат православните балкански народи. Щастлив ден ще бъде онзи, в който сърби и българи се помирят и си дадат ръка за съюз».

Съглашението не губело надежда да спечели България. На 16 май то направило своето първо официално и писмено предложение. Правителствата на четирите съюзни сили предлагат на българското правителство да влезе в действия против Турция при следните условия:

1) България незабавно да заеме като свое владение Тракия до линията Мидия — Енос.

2) Съюзните сили гарантират на България в края на войната:

а) Македония до линиите Крива паланка — Сопот, Вардар до Охридското езеро с градовете Крива паланка, Велес, Охрид и Битоля.

3) На юг България да има сегашната сръбско-гръцка граница. Тези отстъпки зависят от справедливото възнаграждение, което ще се даде на Сърбия в Босна, Херцеговина и Адриатическия бряг. До сключването на мира България няма да окупира никаква част от Сръбска Македония.

4) Съглашението да употреби своите усилия пред гръцкото правителство да отстъпи на България Кавала, а в замяна на това Гърция да получи възнаграждение в Мала Азия.

5) Съглашението да благоприятствува преговорите между България и Румъния за отстъпки в Добруджа.

6) Съглашението да снабди България с финансови средства.

Министър-председателят Радославов получил това предложение, но не го съобщил веднага на своите министри, а го крил няколко дни. През това време той отново с дълга телеграма до цариградските български делегати Колушев и полковник Жеков съветвал да настояват пред Портата да отстъпи границата Мидия — Енос, като доказвал, че само чрез тая отстъпка България може да сключи съюз с Турция. Цар Фердинанд прочел тая Радославова телеграма и поставил резолюция: «очистителното е много силно». Но младотурците не искали и да чуят за такава граница. Те се оплакали на германците от Радославов. Великият везир съобщил на българския пълномощник, че такава отстъпка е невъзможна. Младотурците нямало да останат нито минута живи в Цариград, ако населението узнаело, че те ще отстъпят Едрене и приемат граница 50 км до столицата. Работата се бавила. Чак тогава Радославов съобщил в Министерския съвет съглашенските предложения, които опозицията чрез съглашенските дипломати в София вече знаела. Радославов настоял да се изчакат преговорите с Турция, защото той се надявал да получи без война линията Мидия — Енос (за неутралитета си). На опозиционните викове и на своите поддръжници Радославов отговорил, че той ще направи такава умна политика, от която България без война ще добие земите си, защото както немският съюз, тъй и Съглашението по официален начин признавали българските права. С тая политика той се отбранявал срещу част от опозицията, която искала да се почне война на страната на Съглашението.

Тая «миролюбива» Радославова политика, разбира се, не успяла, защото не била приета нито от Турция и Централните сили, нито от Съглашението. А сърбите, щом се научили за предложението на съглашенците, вдигнали страшна тревога и надали големи викове. Сръбският печат отворил война на България и не давал дума да се издума за някакви отстъпки.

Смъртта на екзарх Йосиф I

В тия времена на тревога и възбуда относно начините за достигане народното единство се поминал на 20 юни Негово Светейшество екзарх Йосиф I, представителят на целокупния български народ. Смъртта му придобила значение на събитие от първостепенна важност при господствуващото настроение. Българският екзарх в Цариград олицетворявал духовната свобода на българите на Балканския полуостров и извън него. Политическите схващания лично на Йосиф били: България да не се дели от Русия, защото с нея е едноверна, едноплеменна и свързана с непоклатими основи на миналото. По тази причина цар Фердинанд и Радославов не благоволели към него. В минути на народна тревога множество видни граждани се събрали около екзарха и му предлагали да застане начело на едно народно движение, което би имало за цел по-тясно духовно единение между славяните и беззаветна вярност към православния руски народ. Понеже това можело да се изтълкува като политическа акция от страна на либералното правителство, екзархът отказал една подобна демонстрация, като несъвместима с истинското му назначение на църковен служител на българския народ.

След смъртта му народът устроил тържествено погребение на своя пастир, като духовен глава на българите. 64 депутации от разни градове се събрали в София да му отдадат последна почит. На погребението присъствувало дипломатическото тяло и почти всички видни политически българи, освен цар Фердинанд. В кортежа при погребението взела участие и една дружина от македонския легион доброволци от последните войни. Всички македонски дружества със знамена, обвити в черно, символизирали различните градове от Македония, заграбени от сърби и гърци, следвали погребалната колесница и наклонили знамената си над гроба на своя архиерей. В мисълта на организаторите на този национален тъжен празник това било зов към въжделена Македония.

Народната тъга най-добре била изразена в некролога на македонските братства, където се казвало:

«Човекът, който половин век работи безспирно и без умора за духовното единство на българския народ, си отива вече. Йосиф I склопи очи завинаги. Историята на неговия живот е история на две поколения от Шар планина до Черно море и от Дунава до Бяло море. Две поколения, на два пъти през 1878 г. и през 1912 г. имаха щастието да се прегърнат при мисълта за пълното изпълнение на техния народен блян. В минутата, когато свободна България се прекланя пред смъртните останки на върховния духовен началник на нацията, повече от милион българи, паднали под чуждо иго, не ще чуят тъжния звън на плачeщите камбани. Ние поднасяме от името на тоя измъчен народ последното сбогом от Скопие, дето българите първи извоюваха правото да се молят и обучават на матерния си език; от Охрид, люлката на древната българска цивилизация; от Кукуш, от Велес, от Струга, отечеството на братя Миладинови, от Дебър, люлката на българската резбарска школа; от Солун — отечеството на св. св. Кирил и Методи; от Атон — дето Паисий пръв извика: «Българският род има история и става народ» — и от всички други градове на злочеста Македония. Сбогом, наш духовен владико, и следи от небесните висини, доколко ние достойно ще се борим за сбъдване на народния идеал» (подписали 28 братства).

Второ предложение от Съглашението

Българското правителство усилено водело преговори с турците, които се съгласявали да отстъпят до Марица, без Одрин. Радославов силно настоявал да получи Лозенград, но турците упорствали.

В това време Съглашението поискало отговор на първото си предложение. За да прикрие преговорите с турците, Радославов запитал Съглашението: с колко ще се увеличат Сърбия и Гърция, и съгласяват ли се доброволно да отстъпят обещаните земи. Тия въпроси се задавали на Съглашението за да се печели време, докато българските делегати в Цариград (Колушев, полковник Жеков, д-р Точков) привършат преговорите.

Съглашението запитало сърбите, дали ще отстъпят въпросните земи? Сръбското правителство се бавило да отговори. Съглашението не дочакало отговора и направило на България следното предложение: «Четирите сили (Англия, Франция, Русия и Италия) са готови да обезпечат България непосредствено след войната с оная част от Македония, която по договора от 1912 г. съставлявала тъй наречената безспорна зона. Гаранцията за тия земи се обвързвала със задължението на България да обяви, че сключва военна спогодба със Съглашението, за да влезе във война с Турция в един близък срок. Ако такава декларация България не направи, горното предложение пада».

Радославов по обичая си и това предложение не съобщил в Министерския съвет. «Народни права» загатват за него с общи думи, а министрите нищо не знаят. Министър Пешев, второто лице след Радославов, го пита насаме по въпроса и той едва след 5 дни му дава да прочете частно предложението.

През това време усилено се водят преговори с турците. Чак на 30 юли, Радославов инцидентно съобщава в Министерския съвет, че Съглашението прави второ предложение, но то било еднакво с първото. Никакви разсъждения не станали в Съвета по това предложение. Но опозицията се научила от съглашенските представители и шефовете се явили пред Радославов да искат осветление по новата съглашенска постъпка. Опозицията настоявала за свикване на Камарата, за събиране на коронен съвет и предупредила Радославов да се пази от всяка авантюра.

Но в Полша руските работи отивали все по-зле. Австрийците взели обратно Пшемисъл и Лвов. На 25 юли германски и австрийски войски превзели столицата на Полша Варшава и всички укрепени градове около нея. Австрийците взели Люблин и навлезли в Русия. Австрийските успехи възпламенили много българи. Всеки «виждал, че Русия е бита, че италианците стоят на Изонцо и не могат да направят стъпка напред, а Дарданелите се намират още в турски ръце въпреки грамадните военни сили на Англия и Франция. Значи Съглашението е бито. Тази мисъл се загнездила в българския мозък. В това време германофилите засилвали агитацията си и правителството добивало кураж. Препирните между старите и младите се усилвали. Бащите, свидетели на Освобождението на България и знаещи неизчерпаемите сили на Англия, Франция и Русия, стояли на своето становище, че въпреки временните неуспехи Съглашението в края на краищата ще възтържествува. Обратно, синовете, младежта от двата пола и всички благодушни хора, които искали да видят България велика, поддържали, че Германия безусловно е по-добре подготвена военно и че тя ще смаже Съглашението, щом Русия се извади от строя на воюващите. В този смисъл написал един рапорт до царя и генерал М. Савов.

Глава XIII: Съдбоносният август. Формално обвързване на България

Стълкновения на чувства и интереси

Турците отлагали съгласието си за двата бряга на Марица и не давали дума да се каже за Лозенград. Радославов повикал българските делегати Жеков и д-р Точков. Работата сякаш се запряла. Но изведнъж на сцената излязъл княз Хохенлое, който отивал от Берлин в Цариград да замести временно стария Вангенхайм. Княз Хохенлое имал за първа задача на път за Цариград да мине през Румъния и България, които да свърже здраво с Германия. В Румъния той не успял и тръгнал за България. В София бил приет от Радославов и веднага се явил в двореца, където предал на Фердинанд саморъчно писмо от кайзер Вилхелм. Хохенлое се срещнал с подпредседателя на Народното събрание д-р Момчилов, най-върлият германофил, и му казал: «Дойдох да се запозная с България и се считам щастлив да констатирам, че не съм излъган в чувствата, които съм хранил към нея. В Германия познават високите качества на българската раса. В бъдещите комбинации, които смятат в Берлин, влиза грижата да се даде на България мястото, което заслужава българската раса на Балканите. Руската войска вече окончателно е извадена от строя». Тези ласкателни и обещаващи думи, обнародвани с едри букви във всекидневните вестници, направили силно впечатление. За благото на България сега говорил не друг, а желязна и победоносна Германия — тъй говорели хората, които образували пропагандаторска мрежа на немската политика.

От София Хохенлое заминал за Цариград. Там той убедил младотурците да отстъпят двата бряга на Марица, гарата Караагач при Одрин, цялата железница и да пратят в София делегат да подпише договора за съюз.

Опозиционните водачи вече виждали, че България в скоро време, особено като се приберяла жътвата, ще бъде увлечена във война на страната на Германия. Някои от тях обиколили много градове, говорили за опасността от Радославовата политика, призовали народа към съпротива и вярност в Русия, но техният глас не можел да развълнува масата, защото думите им бледнеели пред следните силни факти: руската войска била разбита и се оттеглила зад Брест-Литовск, изоставяйки Ковно, Гродно, Белосток; Дарданелите не паднали; италианската войска не минала Изонцо.

Водачът на Демократическата партия Александър Малинов изказал характерно за момента мнение пред един френски кореспондент в София: «Признавам, че симпатиите на Демократическата партия са изцяло към нашите братя руси и Съглашението; но все пак, само интересът на България води нашата политика. За нас е ясно, че в края на краищата Съглашението ще диктува мира ... Аз не ви говоря с езика на чувствата. Нашият интерес ни кара да тръгнем, но с условие да получим Македония. Съглашението ни обещава безспорната зона по договора от 1912 г., но Сърбия заявява, че не дава нищо. Нейните вестници ни нападат всеки ден ожесточено. Близкото минало ни учи да бъдем предпазливи и недоверчиви. Ако не позволявате да окупираме Македония, окупирайте я вие. Времето минава. Преговорите с Турция продължават под председателството на Германия. Ако турците отстъпят, това значи, че минаваме на страната на Централните сили. А то ще бъде нещастие за България. Съглашението казва: Решете се! Ние отговаряме: Решете се по-рано вие. Каквото давате, дайте го още сега, та да се подкопае правителствената германофилска политика»(40).

Категорично се изказва Андрей Ляпчев, родом от Македония. «Трябва да се бием. Но с кого? Ето трагичния въпрос! Какво иска България? Да се поправи неправдата на Букурещкия договор. Без съмнение България направи през 1913 г. грешки. Но дали сега няма да направи още по-големи, ако тръгне без нещо сигурно? Народът ще се бие, ами ако бъде сетне излъган в надеждите си, какво ще стане? Трябва да му се даде нещо сигурно и да му се каже: бий се за това. Или трябва да се спогодим със сърбите или с турците. Намесата на България ще ускори свършека на войната, защото щом се превземат Дарданелите и Цариград, Русия ще бъде подкрепена. Сегашното правителство води немска политика, като мисли с нея да спаси страната, но то се лъже. Политиката трябва да се промени. Съглашението трябва да даде гаранции на измамения по-рано народ. Сърбите са непримирими. Нещастието е, че не сръбското правителство, не народа, а войската — тайната организация «Черна ръка», Главният щаб водят сръбската политика. Щом това е така, можем ли да питаме един военен сърбин какво отстъпва на България? Ножът не се дава на болния да си прави сам операция.» В същия дух говорили Гешов, Теодоров, д-р Генадиев и др. Те поддържали, че България трябва да тръгне със Съглашението, но искали реална гаранция — предварителна окупация.

От друга страна, България икономически и търговски била затворена. Турците задържали българските стоки, които идвали от Дедеагач; Румъния задържала други, които идели от Унгария и Русия през нейните земи. Дунав и притоците били затворени. Реколтата била превъзходна, но износ не можел да се прави (41). Ажиото достигнало 14%. Паричната мъчнотия била голяма. Трябвало да се намери изход.

Но Съглашението още не се отчайвало. То предложило на сърбите да отстъпят безспорната зона. Скупщината (1–10 август) поискала да узнае кои земи Сърбия ще получи вместо Македония. Съглашението бавило отговора си. Скупщината заседавала бурно. Пашич запитал Венизелос в Атина, понеже той бил спечелил изборите и отново заел властта, съгласен ли е българите да минат оттатък Вардар? Венизелос отговорил, че е съгласен, но при условие към Охрид да има обща граница между Гърция и Сърбия. От своя страна Венизелос обещавал да отстъпи на България Кавала с 2000 кв. км землище. Щом чул това, крал Константин и военните германофили се обявили решително против тия отстъпки. Константин заявил, че ако България действува заедно с Австро-Унгария и Германия против Сърбия, договорът между Гърция и Сърбия за помощ не е задължителен.

Съглашението се отчаяло и назначило френския генерал Сарай да иде с войска в Солун със задача да обуздае Константин и да окупира Македония.

Борба между опозицията и правителството

Германците отпуснали аванс срещу заема от 500 млн. и уговорили условията за построяване на линията Хасково — Порто-Лагос, пристанището и експлоатацията на мина «Перник». Сетне специалисти почнали да посещават министерствата на постройките, търговията, земеделието и да разговарят за предприятия като в собствената си страна. А лошото положение на Русия още повече ги улеснявало. Руският военен орган «Руски инвалид» обнародвал една горчива и обвинителна статия против англичани и французи, които предпочитали да водят само подземна, окопна война, като къртици, а не рискували да помогнат и спасят Русия със същото самопожертвувание, с което Русия спасила Париж, като закарала корпусите си в Мазурските блата. «Всички се питат, пише вестникът, възможно ли е Германия да отслаби целия западен фронт и да хвърли войските си само срещу Русия, без да се бои, че в това време англичаните и французите ще излязат от окопите си и ще пробият тънкия германски фронт?» Веднага се скроила интрига, че руските съюзници пазят своите сили и допуснали Русия да бъде бита и повалена, та в бъдещите събития да са им свободни ръцете в Цариград. В България настъпило особено двоумене: ако Англия и Франция допуснат да бъде бита Русия, най-якият гръбнак на Съглашението, то какви сили биха жертвували тe, ако немците и турците нападнат България?

Това питане било в полза на либералното правителство. Опозиционните шефове настоявали пред Радославов: да се свика Камарата; да се събере коронен съвет; да се образува коалиционен кабинет от всички партии и тогава да се прецени, какво трябва да прави България. Правителствените вестници, обратно, доказват, че всичко това е безполезно, дори опасно. Коалиционно правителство, каквото предлага опозицията, било недостойно. Отделните усилия щели да се парализират, защото липсвало единомислие в ръководните лица. България трябвало да избере най-лесния път за защита на народните интереси. Те посочвали настойчиво, че ако българската войска тръгне против Турция и стигне до Цариград, България щяла да бъде окупирана от германска войска.

Радославов продължавал да крие второто предложение на Съглашението, а с Турция вече завършвал преговорите. За всичко той се съветвал само с германския посланик Михаелес и с австрийския Тарновски. Министерският съвет бил еднопартиен, но не и единодушен: военният министър генерал Фичев бил за Съглашението или за неутралитет до край, Апостолов, министърът на железниците, приятел на Генадиев, нямал доверието на Радославов; Пешев, министър на просвещението, е бивал редовно игнориран. Единствен Тончев знаел всички тайни работи и то повече чрез германския и австрийския пълномощник. Военният министър Фичев отдавна чувствувал недоверието на царя и Радославов. Той виждал, че зад него се кроят военни договори, затова си подал оставката на 4 август. Полковник Жеков, който се бил завърнал от Цариград, където ходил по царска заповед да прави военни спогодби, бил повикан от царя и назначен за военен министър. Проличало, че в ръководството на войската се правело подмладяване. По-старите генерали и полковници били изоставени. Приближавали се по-млади сили, които вярвали, че Германия е непобедима. Жеков знаел с кого ще иде България, затова заедно с близките си сътрудници се заел да подготви потребния дух в армията.

Тая група млади офицери, свързани и с приятелски връзки, въодушевени от висок патриотизъм на 10 август дали своето заключение, че българската армия е способна и готова да пристъпи към действия.

Опозицията нежелаела да преклони глава. Свикали се на важно съвещание по трима представители от всяка партия и то най-първите хора(42).

След няколко срещи опозицията решила да издаде позив към народа. В тоя позив се казвало: «Днешното съдбоносно време налага представителите на опозицията и правителството задружно да обмислят поведението, което се налага на България. Във всички държави, големи и малки, централната власт се съветва с народните представители, които трябва да бъдат осветлени върху положението, за да действуват за успокоение на населението, чието доверие е необходимо, за да се осигури единодушието, потребно за народната акция. Радославов под разни предлози отказва да преговаря с народа за своята политика. Той се бои, че ако се свика Камарата, възможно е правителството да бъде бламирано, и в такъв случай трябвало да се разтури Камарата и да се произведат нови избори, което щяло да забави решението на България. Тази правителствена политика разрушава, а не създава, разделя, а не съединява народа. Същата политика бе неодобрявана на два пъти от болшинството от народа при изборите. Днес е осъдена от общественото мнение като пагубна, защото няма истинска поддръжка на Народното събрание. Тази политика е противна на интересите на народа и държавата, когато се налага със сила, въпреки чувствата и волята на народа».

Опозицията протестирала и канила народа да поиска «незабавното свикване на Народното събрание на извънредна сесия».

Позивът бил придружен със следните разяснения от опозиционните вестници: «Днес цяла България има само една цел: да излезе от кризата обединена, но без авантюри. Върху тая точка тя е с едно и също желание и не може да става дума за партийни амбиции, коя партия какво иска, а трябва да господствува един общонароден възглед. Правителството води България към Централните сили и вярва, че с тяхна помощ ще достигне народния идеал. Опозицията мисли обратното — че с помощта на Съглашението България е по-сигурна за своето обединение. Какво се иска в такъв случай? Двете гледища да се съберат, да се разберат и да достигнат едно решение. А това решение ще изпълни един коалиционен кабинет».

Официалните вестници отговорили с ярост на опозицията и поддържали, че в нейните редове има големи различия и различни схващания и мнения, че при такива условия един коалиционен кабинет не ще може да вземе никакво здраво решение, каквото времето иска. Радославов заявил, че само сегашното правителство има право да избере средствата за освобождение на Македония. Той твърдял, че няма да прави авантюра и обвинил противниците си, че те искат властта с цел да хвърлят страната в една война, която чужденците искали за своите интереси.

Кинематографът на помощ

Освен че правителствените вестници се нахвърлили върху опозиционните шефове, които нарекли борци за чужди интереси и предатели, те употребили и друго действуващо средство върху въображението на тълпата. В София и из цяла България били пренесени от фронтовете филми, които веднага се представяли в киносалоните. Чрез тия филми се показвало как германците поразяват руската войска, как бягат казаците; как затъва руската артилерия из блатата; как се разрушават руските крепости, запалват се и се превземат градовете; как се посрещат победителите германци и австро-маджари; как германските бързи крайцери пресрещат и потопяват неприятелските кораби из океаните и т. н. Публиката се трупала до задушаване, гледала със захлас боевете и излизала с впечатлението, че Русия е смазана, а Германия — непобедима.

По този начин се създало особено настроение, преплели се амбиции и чувства от патриотически копнежи, страх, дълг и отмъщение. Градската интелигенция, която се държала по-далеч от партизанския бяс, се видяла поставена в омагьосан кръг. Новините от руския фронт идвали всеки ден и те носели все по-съкрушителни известия за Съглашението.

България станала арена на спекулантски и неприятелски състезания, уж с търговски предприятия, в които участвували и народни представители. Цяла мрежа германски агенти, под формата на търговци, обикаляли страната, непазена от никого и закупували от градовете, селата и най-затънтените колиби основните стоки: жито, вълна, бакър и кожи. Тия неща се купували без пазарлък с наддаване, събирали се веднага и се складирали по гарите. Цената се повишавала много и скъпотията веднага настъпила.

Събраните от германците товари трябвало да се изнесат от България и закарат в Германия, но затова трябвало да се отвори свободен път.

Сключване на договорите с Турция и Германия

Германските политици така нагласили работата, че договорите между България, Централните сили и Високата порта да се сключат едновременно. На 14 август Радославов съобщил тая новина само на няколко министри. Започват да редят параграфите в договора за приятелски съюз и военни спогодби едновременно с Турция и Германия. Обаче, някои параграфи, поставени от Централните сили, възбудили недоумения. За да се изглади всичко, в София пристигнал специалният пратеник на кайзера мекленбургският херцог Алберт. Царят го приел като желан и искрен гост в двореца си. В това време (17 август) за пръв път Радославов съобщил в Министерския съвет общи мисли за спогодбите с Турция и Германия. За да въздействува върху всички министри, Радославов добавил, че е научил от сигурно място, че Русия и Сърбия са сключили съюз за да разделят България(43).

Между мекленбургския херцог, царя, Радославов и военния министър генерал Жеков се водели тайни разговори, без знанието на началник-щаба на армията. Уговорено било България да участвува само с 4 дивизии срещу Сърбия и с една в Македония. България се задължавала да се бие само срещу малки държави, а ако тя бъде нападната от Велики сили, срещу тях ще се бият войските на Германия и Австро-Унгария.

Присъствието на мекленбургския херцог придало известна тържественост за сключване на договорите. Царят завел херцога в Рилския манастир. Там чакали 400 души юнкери за производство в първи офицерски чин. Царят в присъствието на херцога извършил церемонията и посъветвал въодушевените младежи да чакат бодри близките действия.

Мекленбургският херцог на заминаване направил следните изявления, които, напечатани с едри букви, направили огромно впечатление: «Очарован съм от България. Чудна природа и способен народ. В късо време вие сте направили напредък, който ви издига като най-могъщата държава на Балканите. В Рилския манастир видях вашите юнкери. Вие може да се гордеете с тях, както ние се гордеем с нашите ... Вашият цар е извънредно умен и предпазлив държавен глава. Неговото правителство държи добра външна политика. Време е вече да свържете съюз с Германия. Никаква опасност няма за България от нейната спогодба с Централните сили. Германия и съюзницата й Австро-Унгария нанесоха толкова славни победи и скоро ще диктуват европейския мир. Подобна спогодба ще ви осигури бляскаво бъдеще и спокойно развитие на Балканите».

И тая спогодба, наистина дошла. Военният аташе в Берлин полковник Ганчев бил пратен от царя в Плес (Германия) да се срещне с началник-щаба Фалкенхайм и да подпишат уговореното.

Спогодбата между Турция и България се подписала на 21 август. Министерският съвет не знаел същността й и всеки се догаждал и тълкувал по своето схващане. Един от министрите, вторият подир Радославов (Пешев), недоумявал и сам се съмнявал в добрия край на това, което готви Радославов («Дневник» с. 477).

На 24 август се подписали в един ден и час следните договори:

I. Договор за приятелство и съюз между България и Германия

1. Договорните страни си обещават мир и приятелство, не ще влизат в никакъв съюз или спогодба, насочена против една от тях, ще следват еднаква политика и ще си дават помощ в границите на техните интереси.

2. Германия гарантира независимостта и териториалната цялост на България. Ако България бъде нападната, Германия ще я брани с войските си, и обратно, ако Германия без предизвикателство бъде нападната, България отива на помощ с войските си.

3. Договорът се сключва за 5 години, до 31. XII. 1920 г.

4. Договорът се пази в тайна по взаимно споразумение.

5. Ратификацията на договора ще стане в София.

Подписали: Радославов, Михаелес.

II. Тайна спогодба между България и Германия

България и Германия предприемат задружна военна акция против Сърбия и се съгласяват:

1. Германия гарантира на България: а) цяла днешна сръбска Македония (до Шар), б) земите по Морава, с гранична линия, която иде от Дунава, минава ляво от устието на Морава, следва вододела между българска и сръбска Морава, върви по гребена Черногорията, обръща Качаник и поема линията по Шар според Санстефанския договор от Охридското езеро и завива по сегашната гръцко-сръбска граница.

2. Ако Румъния се намеси на противната страна във войната, България ще получи Добруджа до границата, теглена по Берлинския договор с поправка.

3. Ако Гърция направи същото, България ще получи земите дадени по Букурещкия договор 1913 г.

4. Договорните страни сключват мир по взаимно съгласие.

5. Германия съвместно с Австро-Унгария се задължава да отпусне на българското правителство военен заем от 200 милиона лева, които ще бъдат давани на четири пъти: 50 милиона в деня на мобилизацията, 50 милиона след един месец, 50 милиона след два месеца, и 50 милиона след три месеца.

Ако войната продължи повече от 4 месеца, Германия и Австро-Унгария ще отпуснат нов заем, ако от такъв има нужда.

6. Тази спогодба влиза в сила едновременно с военната конвенция.

Подписали: д-р В. Радославов, Г. Михаелес

III. Тайна спогодба между България, Австро-Унгария и Германия

1. Главните команди на Германия, Австро-Унгария и България се съгласяват за общо действие против Сърбия. Първите две почват в срок 30 дни, а България в срок 35 дни. Германия и Австро-Унгария имат най-малко 6 пехотни дивизии, а България — 4 дивизии.

2. Общата команда на съединените така сили ще бъде поверена на германския фелдмаршал Макензен, чиято задача е да бие сръбската армия, дето и да я намери.

3. Заповедите на фелдмаршал Макензен са безусловно меродавни за съюзните войски.

4. Щом се отвори пътя през България, Германия изпраща смесена пехотна бригада във Варна и Бургас за служба и управление на подводниците и защита на бреговете.

5. Германия дава на България военна помощ от 200 милиона франка и военен материал според нуждата.

6. Турция дава военна помощ било към Дедеагач, било другаде; нейните войски ще се бият под българска команда.

7. България запазва неутралитет към Румъния и Гърция, ако те стоят мирни.

8. България се задължава най-късно до 15 дни от тоя договор да мобилизира 4 дивизии и да ги отправи в определено място, та на 35–ия ден да бъдат готови на сръбската граница. Освен тях България да мобилизира най-малко една дивизия, която ще премине сръбската граница и ще окупира Македония.

9. България се задължава да пропуска свободно всички материали и войскови части за Цариград.

Подписали: за Германия — фон Фалкенхайм; за Австро-Унгария — Конрад; за България — полковник Ганчев.

Спогодба с Турция

Българското правителство не сключило таен договор и военна конвенция с Високата порта. То приело и подписало една обикновена спогодба за поправка на границата без всякакви други обвързвания.

Спогодбата гласи, че за да се запази приятелството и мирът между България и Отоманската империя, Високата порта, зачитайки търговските интереси на България, се съгласява да определи границата от Тунджа до Бяло море, така че като остави гарата Караагач на България, граничната линия минава в лявата страна на Марица и върви на два километра разстояние успоредно с реката чак до Бяло море.

Отстъпената земя, около 2000 кв. км, България ще получи когато мобилизира, съсредоточи войските си и влезе във война със Сърбия, за да отвори необходимия за Турция път Виена — Цариград. Освен това България се задължава да дава храна и въглища на турците.

Къде, кога и какви войски ще праща Турция на бойното поле, това било уговорено направо с Германия. По тоя въпрос България нямала никакви задължения.

Едновременно с тия договори германският пълномощен министър в София подал на Радославов нота, с която искал, България да обещае, че като навлезе българската войска в Македония няма да окупира двата окръга: Гевгелийски и Дойрански, а обратно, съгласява се тия два окръга да се присъединят към гръцката територия при сключване на мира, за да се спечели неутралитета на Гърция през войната.

Върху тази нота Фердинанд с удоволствие бележи: «Много добре, съгласен съм». Радославов приел също предложението и телеграфирал за това на атинското правителство.

Глава XIV: В нaвeчepиeто на войната

Граждански позив

Подписаните вече договори се държали в тайна. Обаче опозицията успяла да се научи за тях. Шефовете се събрали на съвещание и поискали аудиенция от царя. Някои предлагали да се прибегне до по-революционни мерки, ала върху това не се достигнало съгласие.

В същото време група граждани, военни, търговци, писатели, професори начело с народния поет Иван Вазов, издали следния позив:

«Граждани, една ужасна опасност виси над България. Тикат я в лагера на вековните й неприятели, във вреда на интересите й, на традициите й, на длъжността й. Нека разберем явната гибел, която ни застрашава и да се проникнем от върховните задължения към отечеството.

Всички хора на науката, писатели, търговци, земеделци, занаятчии, работници, вие, всички граждани без разлика на партии, живущи в села и градове, забравете вашите политически ежби и си подайте ръка да спасим България. Правителството е сключило договор с Турция и чака удобния момент да хвърли страната във война за интереса и по волята на Германия. То спъва свободата на печата, забранява публичните събрания, не свиква Народното събрание, покровителствува и окуражава продажната преса, за да задуши чувствата на народа с цел да хвърли синовете му в страшната война, която ще убие надеждите на България!

Нека станем като един човек и да не позволим да се извърши това лудешко дело.

Нека подкрепим народните представители от опозиционните партии в тяхната борба. Стига раздори и равнодушие. От нашата солидарност зависят съдбините на отечеството.

Да не допуснем да се повтори 16 юни.

Дa не позволим да сполети България по-ужасен погром!

Нека искаме да се свика Камарата и да се чуе народният глас ...».

И този позив, както и другите, бил конфискуван, злъчно нападнат от правителствените органи и представен като дело на непатриоти българи.

Трето предложение на Съглашението

На 1 септември съглашенските пълномощници поотделно подали нота до българското правителство, че България ще получи безспорната зона от Македония след мира, но сега тя трябва да се намеси против Турция. Руският пълномощен министър Савински устно заявил на правителството, че Съглашението не взема сега принудителни мерки против Сърбия, защото може да отслаби съпротивителния й дух против Австро-Унгария, но ако България желае, Съглашението ще окупира предварително обещаната зона, за да я предаде сетне на България.

Опозиционните вестници и обществото започнали трескаво да обсъждат новото положение. Те още не знаели, че формални договори с Германия и Австро-Унгария са сключени. Мислело се, че Радославов е още свободен, въпреки благосклонността му към Германия. Трябва ли да се иска предварителна окупация на Македония? Две мнения за това нямало. На Сърбия никой не вярвал.

Съглашенското предложение се обезсилвало от официалните вестници, които изтъквали, че правителството печели от Турция Одрин, Димотика, Марица и железницата без война, като справедлива компенсация за българския неутралитет. По същия сигурен начин то щяло да спечели и Македония. Радославов често повтарял: «България ще спечели без авантюра».

Духът на войната вече витаел над цялата страна. Военните във всички гарнизони знаели, че в скоро време ще си отмъстят за унижението и оскърблението, което им се нанесло през 1913 г. Чрез офицерите настроението се предавало на публиката. Военните музики скоро се снабдили с новия марш: «Съюзници разбойници». Неговото гръмко изпълнение навсякъде, в бирарии, градски градини, в поход възбуждали наранената българска душа за отплата.

Македонска дивизия

Македонските организации в София знаели договорите. Те разпоредили да се свикат из цялата страна в София всички бивши опълченци и македонски бежанци, годни за оръжие. Образувала се цяла македонска дивизия от около 30 000 души, която си имала своите офицери, родом от Македония, своите войводи, своите командири и домакини. Започнало се нейното обмундироване и военно обучение. На нея се възлагала задачата да окупира Македония като свой роден край.

Опозиционните шефове пред царя (4 септември)

Опозиционните водачи най-сетне получили исканата аудиенция от царя. Присъствували Гешов, Малинов, Данев, Найчо Цанов и Стамболийски. Социалдемократите отказали да пратят при царя Сакъзов. Тесните социалисти не взимали никакво участие в съвещанията на опозицията, затова и в тоя случай те стояли настрана.

Опозицията се съгласила да избере Малинов като неин водач, но тя не се съгласила Малинов да произнесе обща реч и от името на всички да предяви общоприето искане. Приело се той да говори от името на своята партия.

Малинов произнесъл пред цар Фердинанд реч, в която казал: «Сегашното правителство е решено на авантюри, които ще докарат само катастрофи за България. Видимо говори за неутралитет, а тайно готви съюз с Германия. В първия случай България ще стане като Белгия — бойно поле между нахлуващите в Сърбия германци и стоварените в Солун англо-френци. Във втория случай ние ще имаме като неприятели три балкански държави (Сърбия, Гърция и Румъния) и четири велики. Това ще бъде края на България. Положението е тежко. За да излезем от него, трябва да се свика Народното събрание и да се състави правителство, в което да участвуват всички партии».

От името на своите партии Гешов и Данев привели нови аргументи в подкрепа на Малиновото мнение. Нека забележим, че в тая аудиенция Найчо Цанов от Радикалната партия и Александър Стамболийски от Земеделския съюз за пръв път се явили пред държавния глава, защото по техните убеждения царят само трябвало да царува, но не и да управлява. Личният режим на цар Фердинанд бил отблъснал тия партии, както и социалистите, далеч от двореца и ги правел повече склонни за републиканска форма на управление.

Стамболийски: «Ваше Величество, когато за пръв път се явява пред вас представител на земеделска България, той е длъжен да ви каже високо и смело истината, особено в един такъв съдбоносен момент, в който България преживява най-тежките си дни. Тая истина е: всяка акция, която ще предприемете с днешното правителство, предварително е осъдена в съвестта на българския народ, защото той е изгубил вяра лично във Вас и ви е развенчал в душата си от реномето на тънък дипломат след катастрофата от 16 юни 1913 г. Ние ви предупреждаваме: да не предприемате никаква авантюра, да запазите неутралитета. Свикайте парламента, който да преоцени всичко, да образува общонароден кабинет от всички течения в обществото, та той едничък да обедини раздвоената народна душа».

Найчо Цанов — безспорно най-искреният български политик, казал: «Днешната среща на представителите на опозицията с държавния глава има голямо историческо значение: Аз се реших да вляза в двореца въпреки личните ми и ония на партията убеждения само при мисълта, че над моята родина виси ужасна опасност. Вие тласкате България към Централните сили, на които давате военна помощ против нашата освободителка. Това е противно на цялата наша вековна история, то е противно на истинските интереси на България. След грозния погром през 1913 г., плод на едно лудо престъпление, нима ние трябва да дочакаме окончателното погубване на Родината? Казах, че до днес не съм стъпвал в двореца. И сега не щях да дойда. Но почувствувах, че има нещо по-горе от моята воля. Дойдох да се уверя, наистина ли ще поведете народа против неговата история, против неговите интереси и чувства?».

Н. Цанов също искал свикването на Народното събрание и съставянето на общонароден кабинет. По тоя въпрос всички опозиционни шефове били съгласни.

Царят поел написаните речи от всеки представител и отговорил, че правителството води държавна политика, като се основава на народното доверие, изразено чрез мнозинството на Народното събрание. В дадения случай царят като конституционен глава не можел да се меси. Препоръчал на шефовете да се споразумеят с Радославов, на когото той щял да представи техните желания. На излизане Стамболийски заплашил царя с остри думи.

Цар Фердинанд толкова се ядосал от заплашителните думи на опозиционните шефове, че сам веднага отишъл в Министерския съвет, където се оплакал, че след един подобен разговор той не се чувствува като държавен глава.

Правителствените вестници веднага гръмнали, за да омаловажат постъпката на петте партии. Радославов обявил, че опозиционните шефове са русофили и действуват под чужд натиск. Тончев не отдавал значение на тая аудиенция, защото опозицията противно на народните интереси искала да спаси Сърбия. Царят бил мъдър и нямало да се поддаде на нейните съвети. И самата опозиция не била сплотена помежду си.

Това било печална българска действителност. Българската опозиция и в най-съдбоносния момент за отечеството не се обединила здраво, за да съгласува мненията си върху една-единствена обща политика. Затова тя не могла да увлече народа. Опозицията очаквала, че цар Фердинанд ще се уплаши от нея, ще се поколебае за делото си и ще смени правителството на либералите, а заедно с него и политиката на България.

Вместо това цар Фердинанд се озлобил против опозицията и яростно се нахвърлял върху нея в разговорите си с разни военни и политически лица.

През тия времена на борби неизменните и искрени приятели на България професор Павел Милюков от Русия и Джеймс Баучеp, кореспондент на «Таймс», намерили за нужно отново да издигнат гласа си и поканят българите да обмислят по-дълбоко поведението си, защото този път грешката може да бъде много по-съдбоносна, отколкото през 1913 г. В своята привързаност към България те били готови да обвиняват своите правителства, че чрез несигурните си и колебливи постъпки оставили българското правителство да увлече добрия народ в лагера на противниците.

Баучър разправя по следния начин своите постъпки: «Настоявах пред съглашенските дипломати още когато русите бяха на Карпатите да направят определени предложения на България, като й дадат нужните гаранции за отстъпените земи. Но не ме послушаха. Русите, които се ползуваха с първенство на Балканите, наместо да привлекат българския народ, гледаха да задоволят Румъния и на нея правеха големи отстъпки. В Петроград имат необяснимата слабост да мислят, че по-важно място срещу немците заемат Сърбия и Румъния. И щом двете бъдат задоволени от Русия, България не може да върви по друг път. Русите не виждат или не отдават значение на това, че България е препълнена с немски агитатори, които дават големи обещания на добродушните българи. Аз бях този, който убеди Венизелос през 1912 г. да свърже съюз с България. Аз настоявах пред него през 1914 г. да отстъпи Кавала, за което той бе се съгласил. Също така ходих в Букурещ три пъти и Таки Йонеску възприе идеята за отстъпка в Добруджа. За жалост, като имах успех между министрите и държавните мъже, аз виждах, че Константин и Фердинанд теглят към Германия. Цар Фердинанд беше се заклел да унищожи Букурещкия договор. Това можеше да стане по предложения от мене план чрез Съглашението, но в Лондон не одобриха моите планове, а германските дипломати умеят да хранят болната амбиция на Фердинанд по-майсторски от своите съперници. Те възбуждаха големи, неизпълними желания у българите и даваха, дето им прилегне, пари на влиятелни вестникари и германофили. България щеше да бъде спечелена при една по-подвижна съглашенска дипломация».

Ден на Съединението (6/19 септември)

Радославов пожелал да извърши и широка агитация, за да популяризира идеята за война със Сърбия. Затова той наредил в цяла България да се отпразнува по небивал начин 30–годишнината от Съединението на Източна Румелия с България. По тоя случай в София били свикани на събор кметовете от всички градове в страната. Освен това Радославов, вместо да свика цялото Народно събрание, събрал само своите поддръжници — всички народни представители от трите либерални групи.

Денят на празнуването на Съединението бил неделен. Особени комисии наредили да бъде много тържествено. Направили се дълги програми с участие на ученици, дружества, войски и всички граждани. Въпреки загрижеността на мнозина от бъдещите страшни и опасни събития празникът добил характер на истински патриотичен ден. Българите се радвали на сполуките на Съединението и обичали славата.

Вечерта в градското казино на кметовете се дал банкет. Държали се речи от министрите и други оратори за постигане на народния идеал на Санстефанския договор, но никой не казал, че има за това вече сключени договори и военен съюз с Германия и Австро-Унгария.

Радославовата парламентарна група

Народните представители от мнозинството чакали от Радославов да ги осветли за положението на страната. След едно съвещание с най-близките си приятели Радославов се явил (8–9 септември) пред събраните либерали, негови поддръжници, в залата на Народното събрание, но не им казал нищо съществено за договорите с Германия, а се спрял върху турско-българската спогодба, която възвеличавал като голяма народна сполука. Тази спогодба щяла да започне да се изпълнява от 8 септември. Д-р Генадиев, макар да бил говорил вече против Радославовата политика, се явил с хората си в Народното събрание при Радославов и декларирал, че ще поддържа правителството.

Партизаните на Радославов дали последна преценка и намерили, че ако България отиде с Германия ще получи всичките си земи, изгубени по Берлинския договор, ще стане велика и няма да се бои от съседите си.

И либералната група от около 80 души представители намерила, че германската опасност е по-малка от руско-сръбската, затова гласувала доверие на своя пръв министър и одобрила извършеното от него. Само един народен представител либерал не одобрил политиката на Радославов. Той бил вторият подпредседател в Народното събрание — д-р Сава Иванчев от групата на Тончев. Той си подал оставката и се оттеглил.

Новината за свързване на България с Централните сили почнала да става достояние на широката публика. Младежите, които се опивали от ентусиазъм за възвръщане на народната чест и измиване петното, лепнато на България в Букурещ, явно се ориентирали към Германия, която идеализирали като непобедима, дисциплинирана и гениална организаторка ...

Така жребият бил хвърлен.

Дял III: България в общата война

Глава XV: 1915 г. Въоръжен неутралитет

Общо настроение

До септември опозицията против намесата във войната била много силна. Народът не желаел войната и преди всичко да застане против Русия. Един германски публицист фон Мах бил писал във вестниците, че българска пушка против Русия не гърми. Цар Фердинанд и Радославов имали предвид това нещо, затова решили да преобърнат народната душа, да създадат особен ред на мисли и чувства, които допускат нарушението на това вярване. С методически средства в разстояние на две години, както видяхме, те подготвяли душите на младите поколения чрез обучението в училищата, в казармите и във военните школи. Лозунгът бил: «Най-първо да бъдем българи!».

В началото на септември почвата за всяване на германофилски идеи била вече приготвена. Един млад адвокат от виден български род, френски възпитаник, беззаветен русофил и франкофил, написал във в. «Мир» статия, която изразявала неговото гледище, но в която веел новият дух на патриотически настроената интелигенция.

«Във водовъртежа на политическите борби ние взаимно си оспорваме правото да мислим и действуваме честно и полезно. Това не е ли едно увлечение? Не е ли по-добре да допускаме, че нашите противници са също тъй добросъвестни и патриоти? Има в живота на една държава моменти, когато трябва да престанат критиките и борбите. Тия моменти са настъпили за нашата страна. Надявам се, че политическите борби не ще попречат на България да се представи съединена и дисциплинирана в решителния час.

Политическите борби могат да продължават дотогава, докогато са възможни свободните обсъждания и борби между две политики. Но щом веднъж спорният въпрос бъде разрешен, щом се чуе звукът на барабана, всички тия, които искрено са служили на отечеството, ще си подадат ръка, за да извадят България на добрия път. Народите загиват, когато са лишени от национална дисциплина във важните минути, а българският народ не трябва да загине. В деня, когато ще се развее знамето на България и на армията й ние трябва да свием партийните знамена.»(44)

Мобилизация

На 10/23 септември с царски указ била обявена обща мобилизация на българската войска. Запасните се прибрали в своите центрове с подчинение, но без въодушевление. Радославов обявил, че България няма нападателни намерения към никого, но обстоятелствата й налагали да мобилизира и да пази въоръжен неутралитет. Ето защо, без да знаят целите на въоръжението, войниците мирно, но без ентусиазъм отивали в частите си. Група софийски селяни, като минавали покрай Народното събрание при паметника, викали «Да живее руският цар». Тая мобилизация съвсем не била по дух такава, каквато била мобилизацията през 1912 г. против турците. Но този път Военното министерство било приготвило всичко: достатъчен брой нови дрехи, обувки и снаряжение. Довчерашните голи селяни се видели съвсем пременени и напето стегнати. Това ги ободрило. Дало им се ново и здраво оръжие. В първите дни на мобилизацията почти нямало непокорства. Когато запасните се облекли и чули, че ще заминават против Сърбия, тогава се появили на 3–4 места неподчинения, които били веднага потушени. Военните съдилища почнали бързо да функционират.

Александър Стамболийски издал брошура против войната и я пръснал между селяните. Няколко екземпляра от тази брошура попаднали в ръцете на властта и в една от тях се намерил един позив към войниците да обърнат пушките против офицерите. Стамболийски бил арестуван и даден на военен съд, който го осъдил на доживотен затвор.

Не 4 дивизии, както било предвидено в спогодбата, а цели 10 български дивизии и една македонска били мобилизирани.

Мобилизираната войска била разделена на три действуващи армии: Първа армия под началството на генерал Бояджиев (родом от Охрид), съсредоточена в Кула и Белоградчик, заела линията от Дунав до Трън. Втора армия под командването на генерал Тодоров с насока към Македония заела линията от Трън до устието на р. Марица. Трета армия под командването на генерал Тошев заела Добруджанската граница.

Радославов заедно със съобщението за мобилизация бил съобщил в чужбина, особено на Румъния и Гърция, че България запазва към тях своето добро съседство и че те от нищо не бива да се боят. Сърбите разбрали, че българската войска се мобилизира срещу тях и поискали от Съглашението сръбската войска, която била готова срещу Австрия и отчасти пренесена на българската граница, веднага и ненадейно да нападне България, докато още не е напълно мобилизирана и съсредоточена нейната войска, да превземе София като важен стратегически и икономически център и с това да обърка мобилизацията, да улесни бунтовете в недоволните полкове. Това сръбско искане обаче не било прието от Съглашението.

Мобилизацията и съсредоточаването на българската войска против Сърбия възбудила съглашенските дипломати в София. Те все още не искали да вярват на очите си и допускали, че българското правителство прави това не със сериозно намерение, а с цел за натиск, за да получи по-големи отстъпки. Скоро обаче те разбрали, че тяхната мудност и недоверие между техните правителства улесняват Фердинанд и Радославов.

С мобилизацията на България Гърция веднага мобилизирала част от войската си. Венизелос, който спечелил изборите и пак поел властта, бил решил да отиде в помощ на Сърбия съгласно съюза им.

В София между българските министри настъпили разногласия и криза, но с посредничеството на австрийския и германския посланик те се изгладили.

Пред Министерския съвет излиза нов проблем. Царят искал да назначи за главнокомандващ на армията генерал Жеков. Тончев го поддържал, а другите министри намирали, че този генерал е млад и че по-добре ще бъде да се заеме пак генерал М. Савов, човек опитен, още повече, че той е изразил готовност да поеме тежката задача. Фердинанд високомерно заявил, че правото да назначава главнокомандващ е изключително негово и че Министерският съвет не може да му се бърка в тази работа(45). Борбата около това назначение продължила чак до 23 септември, когато при посредничеството на Хохенлое, който се връщал от Цариград, царят с рескрипт(46) назначил генерал Жеков за главнокомандващ, а за началник на щаба генерал Жостов. Министрите си замълчали. Това окуражило Фердинанд, който заедно с Жеков назначил началници на армиите, дивизиите и другите висши военни длъжности. Ред заслужили през Първата световна война генерали били игнорирани. На някои от тях не се дала служба през цялото време на войната.

И тъй, младите генерали застанали начело на българското войнство, въодушевени да разрешат с военни средства народния идеал. Жеков и Жостов били убедени, че Германия е непобедима и че тя ще им осигури народния идеал.

Ултиматум от Русия и Съглашението до България

На 21 септември/2 октомври Радославов получил ултиматум от представителите на Русия, Англия и Франция, всеки поотделно. Руският посланик писал: «Събитията, които стават сега в България, свидетелствуват за окончателното решение на правителството на цар Фердинанд да предаде съдбата на страната в ръцете на Германия. Присъствието на германски и австро-унгарски офицери във Военното министерство и Генералния щаб, съсредоточаването на мобилизираните войски на сръбската граница и финансовата подкрепа от Берлин не оставят никакво съмнение какво ще прави българското правителство. Държавите oт Съглашението, имайки присърце тежненията на българския народ, не един път са предупреждавали, че всяко нападение против Сърбия е нападение и против нас. Упълномощен съм да заявя, че Русия, която е освободила България от турско иго, не може да гледа хладнокръвно на братоубийствената война и ако българското правителство в 24 часа не скъса отношенията си с държавите, които са наши неприятели и не отстрани от войската си германските и австро-унгарските офицери, аз ще напусна България с целия персонал на Легацията и Консулството». Френският представител искал същото, както и руският посланик, с добавка, че ако на Балканския полуостров избухне война, за нея ще бъде отговорна България. Направените досега отстъпки се унищожават. Английският посланик прибавил, че ако България нападне Сърбия, ще срещне и английските войски, които отиват да окупират Македония.

Щом получил тоя ултиматум, Радославов на другия ден 22 септември/5 октомври отговорил самонадеяно:

«Българското правителство протестира против твърдението на руския посланик, че то е предало съдбата на България в ръцете на германците; то отрича, че има назначени в българската войска германски и австрийски офицери, както и присъствието им във Военното министерство и щабовете на армиите. Но и да биха постъпили такива на българска служба, това не е забранено от никой договор. Правителството не желае да скъса отношенията си с никоя от воюващите, защото с такова действие не би изменило решението на Русия, и най-сетне то съжалява, че Русия взема подобно крайно решение, противно на желанията на българското правителство и желанието на българския народ».

Очевидно е, че в този отговор на Радославов имало неверни и неточни твърдения. Читателят знае сключените договори и цялата Радославова политика. България фактически не била вече неутрална. Мобилизацията станала с цел да се воюва. В София били нахлули в униформа и преоблечени много германски и австро-унгарски офицери, авиатори, техници, пощенски и телеграфни части.

От друга страна, българското правителство с безпокойство узнало, че в Солун вече започнали да пристигат англо-френски войски. Знаем, че Венизелос бил мобилизирал част от гръцките войски и заявил в парламента, че по силата на съюза Гърция е длъжна да помогне на Сърбия, ако бъде нападната от България. Парламентът дал своето съгласие. Но Венизелос бил спиран от крал Константин и затова чакал да пристигне генерал Сарай поне със 150 000 англичани и французи. Крал Константин, верен на кайзера, уволнил Венизелос и повикал на власт Гунарис, който веднага известил в София, че Гърция ще остане и занапред неутрална. Новото гръцко правителство не можало да спре десанта на англичаните и французите в Солун и протестирало, че Съглашението нарушава гръцкия неутралитет.

Генерал Сарай дошъл с първоначалната мисия да подкрепи Венизелос в борбата му срещу Константин, да вземе под своя команда гръцката войска и да навлезе в Македония.

Съглашенските посланици напускат България

На 23 септември посланиците поискали паспортите си и на 24 отпътували от България. Само руският пълномощен министър поради заболяваме не можал да замине и останал няколко дни до своето оздравяване. Царят го посетил и му изказал съжалението си за станалото.

При заминаване на посланиците не се случила никаква неприятност. Правителството по искане на Фердинанд направило улеснения за пътуването. Цар Фердинанд пожелал да се сбогува с френския посланик Панафио. В този случай той пророчески казал: «Вие сте последният французин, когото виждам, драги министре. В моите жили тече френска кръв и много съжалявам, че работите се развиха така». Понеже цар Фердинанд почнал да съжалява Франция, която по твърдото му убеждение щяла да бъде смазана от Германия, френският посланик възразил, че времето и колосалната морална и материална сила са на страната на Съглашението. Победата рано или късно ще дойде. Фердинанд пожелал добър път и се оттеглил.

Съглашенските посланици тръгнали с железницата Одрин — Дедеагач и излезли на корабите в Бяло море. При напускане на страната те телеграфически благодарили на царя за внимателното им изпращане.

Германизация на София

След заминаването на английските и френските дипломати заедно с персонала си и всички техни поданици френският език в София изчезнал. Тук пристигнал австрийският принц Виндещгрец, за да окуражава правителството. Изведнъж, като изпод земята, плувнала из града голяма вълна от бляскаво облечени германски и австро-унгарски офицери. Високите позлатени каски с остри върхове, едрите и стройни фигури, гордото съзнание, твърдата крачка по улиците — всичко това имало за цел да внуши, че победителите идат да поведат един народ, който се колебае в своите стъпки. Немският език гръмнал шумно по улиците. София сякаш за 2–3 дни се превърнала в немски град: по витрините се изсипали немски книги, вестници, илюстрации, военни играчки за деца, униформи, ноти, разни предмети за украшения и домакинство, портрети на Вилхелм, Франц Йосиф, генералите победители и т. н. Германските и австро-унгарските офицери в парадни дрехи си съперничели, за да импонират на публиката: докато германците крачели горди, ниско остригани, с високо вирнати глави, а австрийците с внимателно сресани коси, облечени повече в яснопепеляви панталони и обути в лачени чепици, някак нежно, деликатно и усмихнато се покланяли на всички страни. Българската младеж, привлечена от народната слабост към външността и силата, тичала подир германците, които идеализирали като образец на организатори, на дисциплина и техника. Германецът се издигнал в свръхчовек. Неговият австрийски събрат се видял някак засенчен. Това предизвикало някои австрийци да кажат на българите: «Вие се възхищавате от германците. Сега това е потребно. Сетне обаче ще разберете, че германецът е толкова добър потисник, горделивец и експлоататор, колкото и добър организатор».

Глава XVI: Намеса на България

България обявява война на Сърбия

На 1/14 октомври се разлепва по улиците царски манифест. В тоя манифест Фердинанд казва: «Българи, вие всички сте свидетели на неимоверните усилия, които положих през течение на цяла година, откакто трае Европейската война, за запазване мира на Балканите и спокойствието на страната. Аз и правителството ми се страхуваме при следвания досега неутралитет, че ще постигнем идеалите на българския народ. Двете воюващи групировки от Велики сили признават голямата неправда, която ни се нанесе с подялбата на Македония. И двете воюващи групировки са съгласни, че тя в по-голямата си част трябва да принадлежи на България. Само нашата съседка Сърбия остана непреклонна пред съветите на своите приятели и съюзници. Скъпи народни идеали ме заставиха през 1912 г. да призова народното войнство на борба, в която самоотвержено развя знамената на свободата и скъса веригите на робството. Нашите съюзници сърбите тогава бяха главната причина да загуби България. Изтощени и изморени, но не и победени, ние трябваше да свием знамената за по-добри дни. Добрите дни настанаха много скоро. Европейската война клони на привършване. Победоносните армии на Централните сили са в Сърбия и бързо напредват. Призовавам българския въоръжен народ към защита на родния край, поруган от вероломен съсед и към освобождение на поробените наши братя под сръбско иго. Ние ще воюваме против сърбите заедно с храбрите войски на Централните империи. ... Нашето дело е свето и право. Бог да благослови нашето оръжие».

С тоя манифест се определят задачите на войната.

Съглашението обявява война на България

След издаването на царския манифест за война със Сърбия, съглашенците веднага се споразумели за общи действия против България на 3/16 октомври и стоварената тяхна войска в Солун получила заповед да настъпи в Македония към Струмица и по Вардар за Скопие в помощ на сърбите. Италия обявила война на България на 6 октомври. На сбогуване италианският министър на външните дела Сонино казал на българския пълномощник, че войната между Италия и България ще бъде «без гняв и омраза». Русия обявила война на 7 октомври, в ден, в който и 12 англо-френски военни парахода бомбардирали, Портолагос, Марония, Макри и Дедеагач.

В манифеста, издаден от цар Николай по този случай, било напомнено всичко, което била направила Русия за българския народ, за неговото просвещение и освобождение. Изтъквало се, че за големите добрини към България руското правителство очаквало, че в тежки за Русия дни облагодетелствуваният народ ще й се притече на помощ и ще бъде неин поддръжник било от благодарност, било с оглед на интересите на общото славянство, където се числели и българите. Вместо това българското правителство води славянския народ против рода си с немците, които са изконни врагове на славянското обединение и славянския напредък.

Настъпване в Сърбия. Двата фронта

Българската главна квартира се настанила в Кюстендил. Съгласно договора и военната конвенция генерал Макензен трябвало да настъпи с австро-германски войски в Сърбия пет дена по-рано от България. Така и станало. На 25 септември немските войски под командата на фелдмаршала настъпили срещу Сърбия през 6 пункта: германски дивизии през Дунава за Градище и срещу Белград; австрийски дивизии през река Дрина от Босна към Валево и от Вишеград към Ужица; от Увиц към Нови Пазар и една крайна колона против Черна гора. За началници на своите колони Макензен довел най-добрите си генерали от руския фронт (Галвиц и Кловес). Река Дунав била мината на 25. IX., а на 26. IX. бил превзет Белград — вече трети път през тая война. На 27. IX. бил превзет град Смедерово и на 30. IX. — Пожаровац. Върху Дунава се построили няколко моста на различни места. На запад австрийските войски минали Сава и превзели Шабац и Лозница. Сърбите оказали голяма съпротива по височините южно от Белград, и след като били отхвърлени чрез ариергардна отбрана, започнали методично да отстъпват през трите главни проходни пътища по посока към Нови пазар и Косово.

Сърбите гледали да забавят отстъплението си, понеже се надявали, че англо-френските войски от Солун скоро ще пристигнат на помощ.

Какъв е бил стратегическият план на Макензен за превземането на Сърбия, това за българите остава тайна. Изглежда, че Макензен като главнокомандващ над всички войски срещу Сърбия имал за задача повече да отвори цариградския път, като щади силите си, отколкото да обгради и принуди неприятеля да капитулира. Тази обаче стратегия струва на България три години работа на Южния фронт при 120 000 сръбски войници от победена Сърбия, която с крал, правителство и Камара живеела в чужбина.

На 1/14 октомври българската Първа армия настъпила откъм изток срещу Сърбия. Генерал Бояджиев пуснал в действие поверените му 4 дивизии (I, VI, VIII и IX) около 100 000 души в три главни колони: от Кула през проходите Връшка чука и Кадъбоаз към Зайчар, Неготин, Болевац, Кюприя; втора колона от Белоградчик през Светиниколския и Чипровския проход към Княжевац — Ниш; трета колона от Цариброд за Пирот — Бяла паланка.

Задачата на Втора армия била двойна: а) да освободи и заеме Македония и б) да охранява беломорския бряг и границата към Гърция.

За да изпълни първата си задача, Втора армия настъпила в пет главни колони: първа от Трън за Власотинци и Власина планина; втора, най-важната, от Босилеград за Враня с цел бързо да пресече железопътната линия, чрез което се откъсвала от Македония главната сръбска войска, действуваща в Сърбия; трета колона от Гюешево през Крива паланка — Куманово и Скопие с цел да отреже при Качаник пътя на сърбите за Македония; четвърта колона от Дупница — Царево село — Кочане — Щип — Велес; пета колона през Пехчево — Струмица — Валандово със задача да посрещне англичаните и французите, които идвали от Солун.

Гърция, както знаем, след свалянето на Венизелос обявила в София, че ще пази неутралитет с условие България да отпуска храна на гърците в Драма, Кавала, Серес и другаде.

Мощният дух на народ и армия

Настъпила нова проява на българския национален дух. Както към Македония, така и към Сърбия, българските войски, увлечени веднъж във военни действия, проявили същите качества на подчинение, храброст, самопожертвувание, стремителност в атаките и съзнание за дълг, както срещу турците през 1912 г. На войниците се казало, че отечествените интереси изискват Сърбия да бъде победена и Македония освободена. Това било достатъчно. Макар по-рано запасните да се намирали под различни влияния и колебания, сега те влезли в ролята на отечествени защитници с всичкия жар и трепет на своята чиста душа.

Когато се развели знамената и топовете заехтели, в България изчезнало разномислието. Високият отечествен зов преизпълнил всекиго: земеделци, социалисти, радикали ... Партийните знамена се свили. Довчерашните противници на войната, днес пременени във военните си дрехи, стегнати напето, стъпвали бодро и казвали: «Бяхме убедени противници на тая война, но веднъж отговорните фактори решили въпроса така, ние, повикани от името на целокупна България, тръгваме искрено, чистосърдечно и самоотвержено. Бог да ни е на помощ!».

И замлъкнали всички малки и големи гласове. Българи, евреи, турци се слели в едно. В градове и села духовете се обединили и насочили в една посока: всички с дълбока вяра подавали ръка за народния идеал: «Да бъде честито!». Селяните на драго сърце отворили хамбарите си и почнали да изсипват с видимо удоволствие своите храни в колата на реквизиционните власти. Добитък в безкрайни стада, бил подкаран доброволно към фронта. Жените, старците, децата се запретнали без протест да сеят житото за идната година. В градовете се образували многобройни комитети, които тръгнали да събират доброволни помощи за ранените войници. Всички давали на драго сърце, защото имали пари, дрехи, кревати за болниците и т. н.

На бойното поле между офицерите и войниците владеел същият дух на висок патриотизъм, ентусиазъм и самоотверженост. Антагонизмът, породен през 1912–1913 г. между командири и подчинени, поради високомерни или груби обноски, поради завист, че едни получават двойни и тройни заплати, когато други (войници) не получавали нищо, сега изчезнал и се заличил. Неприятните спомени били забравени. Офицерите се появили в нов образ. Те не само получавали двойни заплати, но били приели задължението да се хранят еднакво с войниците, да стоят постоянно сред тях, да се отнасят с тях братски и да се грижат за тях като истински бащи. Тези нови обноски, демократическият живот на офицерите с войниците, готови еднакво да делят всичко в тежките и кални походи, спомогнали да се създаде духът на армията и предизвикали нейния мощен ентусиазъм. Още при първите срещи с неприятеля се почувствала голямата морална сила на българския войник. Всекидневните приятни новини от бойното поле, известията, че братята и синовете вървят от победа към победа, довършвали общото патриотическо настроение у народа, очакващ с вяра добрия край на събитията.

Това било истинското положение на нещата. Достойнството, подвизите и народните добродетели не допускат да се отрича станалото, макар че краят бил несполучлив, защото политиците не били предвидливи.

Народният поет Иван Вазов, който бил подписал три позива до царя, за да се откаже от германофилския си път, като yбеден родолюбец и славянофил, противник на съюза с немците, не можал да устои на напора от вълнения, когато видял как се нанизват величествените подвизи на неговите братя, когато почувствувал лъха на народния гений, на гигантските усилия. ... И неговата лира зазвучала гръмко и сърдечно за народния героизъм. Заедно с него и подир него всички по-млади поети и писатели обединили лирите си в съгласие с народните тежнения. Те забравили Радославов и неговата политика, а се вълнували само от народното дело. Написани били горещи позиви, заслужени прослави на българския войн, неговата любов и самоотверженост, оди за народните усилия, химни на българския идеал.

Изпълнение на военните задачи

Подробно описание на военните планове и произведените боеве с всички техни добри и лоши страни, с проявените качества на храброст, упоритост и самопожертвование не влизат в нашата задача. Други са съчиненията, които се занимават с тая материя. Това са военните истории. Ние ще изложим само хронологическия ред на събитията.

Октомври. Настъплението на двете армии към Сърбия и Македония ставало успоредно. Навлизането в Сърбия било съпроводено с големи трудности. Освен от противника, който отчаяно се защитавал, българските войски били спирани от силни дъждове и гъста кал, от блатата и от пълноводния Тимок, чийто мостове били редом съборени от сърбите. Скоро към дъждовете се прибавил и снеговалеж, който затруднявал движението на тежките оръдия. Между това насреща стояли силните крепости, отдавна съградени около Зайчар и Княжевац.

На 14 октомври след уморителни походи и многобройни тежки боеве българските войски овладели Тимошката долина и се срещнали с германските при Бърза паланка на Дунава. Главните германски сили превзели планината Рудник, а българите разкъсали укрепената линия пред Пирот и на 15 октомври превзели града. Към 20 октомври колоната, която отивала към Ниш, приближила фронтовата линия на града, център на Моравската долина, стара и силна крепост на международния път за Цариград.

На 23 октомври българската войска превзела Ниш, когато германците вече стигали Кюприя и Парачин, а на 24 октомври българите превзели Алексанац, където се срещнали с главните сили на германците.

По р. Морава между Ниш и Лесковац се съсредоточавали големи сръбски сили. За да изпревари и заеме добра позиция, една българска дружина се съблякла гола, и с дрехите и оръжията върху главите си прегазила до гърди буйната и снежна моравска вода, която била придошла от близките планини, по които постоянно валели дъждове и снегове.

Сгъстените и събрани сръбски дивизии в Моравско заели долините Тополица и Пуста река, откъдето искали с големи сили да разкъсат фронта на настъпващите български войски от Ниш и Лесковец. Сражението било едно от най-кръвопролитните. Сърбите се биели с отчаян героизъм, но били победени и отхвърлени към Голаш планина.

За Македония пътищата били по-слабо защитени. Още на 1 октомври българите заели Царево село, Пехчево и Берово, а колоната от Гюешево заела Крива паланка и се насочила към Куманово. Друга колона от Босилеград със силна конница преодоляла всички трудности, на 4 октомври завладяла Враня и прекъснала пътя от Сърбия за Македония. Това било силен удар за сърбите, които вече били заплашени от пълно обграждане. От 5 до 9 октомври българските войски заели Щип, Велес, Куманово и Скопие. При влизането си в последния град кавалерията намерила 150–200 трупа на убити хора (българи, турци и албанци). Навсякъде българските войски били посрещани от населението с цветя, песни и хора. Княз Кирил влязъл тържествено в Скопие на 10 октомври. От Скопие войските потеглили за Тетово и Качаник, където пресекли пътя от Косово за Македония. Втора колона минала Вардар при Щип и се укрепила на височините Бабуна, Клепа и Преслап, като се приготвила да спре идещите от Солун по линията френски войски.

Първата среща с французите

Стоварените в Солун френски войски под командата на генерал Сарай получили заповед да навлязат в Македония в помощ на сърбите. Те веднага се явили на границата при гр. Струмица откъм Валандово, натиснали слабите български части при Костурино и навлезли в българската територия. Скоро обаче от Неврокоп били прехвърлени мощни части, които посрещнали и отблъснали с големи загуби френската колона, която настъпвала от юг. Ала французите задържали височините по Благуша планина и чрез това прикритие дали възможност на главните си сили да заминат по Вардарската линия и да достигнат до Градско, над Криволак. Тук те били посрещнати от V, VII и XI македонска дивизия. За пръв път в историята, като изключим войната на Калоян с кръстоносците, се срещнали лице в лице българите с французите. Французите, синове на храбър народ, носители на цивилизация и свобода из цяла Европа, в Македония дошли за да помагат на потисници и направили лошо впечатление на всички българи, които обичали френската култура. Боевете между французите и българите започнали около Криволак и Градско на 21 октомври, прострели се по Бабуна и Преслав, продължили седем дни и свършили с това, че французите били сломени и отблъснати, затова и се върнали надолу по р. Вардар и по р. Черна. На 30 октомври французите били отхвърлени и зад р. Черна.

На 31 октомври германците пристигнали в Ниш, заели гарата и поделили с българите града за нощуване и управление. От Ниш само част от германците, повечето артилерия и технически части, заминала след сърбите, а главните германски сили се завърнали на руския фронт; някои пък се пръснали на различни служби по пътя от Белград до София, взели в свои ръце поправката, администрацията и превоза по железницата Ниш — София и Ниш — Македония.

Ноември. Нашите войски превзели Прилеп и Гостивар (1–3 ноември). Възхитеното население ги обливало навсякъде със своите радостни сълзи. Македонската дивизия носела родното знаме на свободата и надеждите.

15–дневен бои на живот и смърт между българските и сръбските войски (от 26 октомври до 9 ноември)

Нека вярваме в доброто бъдеще. Ще дойде ден, когато българи и сърби ще се разберат и ще живеят като братя в една свободна федеративна държава. И тогава ще си спомнят за кървавото минало, като за един отлетял грозен призрак. Само че тоя призрак ще е направил душите по-нежни, по-сговорни, уважаващи съвестта и светите копнежи на всяка народност. Нека поколенията не забравят кървавите чистилища, през които са минали двата народа, търсейки изключително своето право. Тия поколения няма да бъдат горди и лекомислени в своите егоистични стремежи. За поука на тия поколения ние излагаме настоящите скръбни страници.

След превземането на Ниш, Враня, Лесковац и Качаник сръбските войски по необходимост трябвало да се оттеглят на Косово поле и там да решат какво трябва да правят. Ако не искат да капитулират за тях имало два пътя: или да пробият българския фронт и да се спуснат в Македония, за да се присъединят към французите, които са били около Мариовската долина, или да се отдръпнат в албанските планини. И те се опитали да пробият българския фронт при Македония. За другите фронтове те оставили слаби заслони или ариергардни части, а главните си сили насочили на изток. Първите боеве станали в долината на р. Пуста и били несполучили. Вторият удар те направили по линията Прищина — Гиляни — Домуровци (на железницата Куманово — Враня). Българските войски не само издържали на силния напор на противника и отбили стремителните му атаки, но и скоро минали в контраатаки и отблъснали настъплението. Третият удар сърбите нанесли по линията Жеговица — Гиляни — Домуровци. Това било най-кръвопролитното сражение. Моравската дивизия успяла да се промъкне в тила на българите при Гиляни, но тука тя платила скъпо за своята смелост. Била обкръжена и по-голямата й част пленена. Най-сетне четвърти и последен натиск те осъществили откъм Качаник и Гиляни, за да могат във фланг да отместят българския фронт. И като не успели и тоя път, те се оттеглили на Косово поле, където изглеждало, че ще загинат, както бяха загинали на същото място преди 530 години (1389 г.).

Самоотвержено решение на сърбите на Косово поле

В този страшен момент отговорните сръбски военни и граждански управници се събрали на велик и съдбоносен съвет. Поставен бил въпросът: какво да се прави? Имало само два изхода: Сърбия да капитулира и сложи оръжието, като сключи отделен мир с неприятелите; или пък останалите сръбски войски заедно с чиновниците и гражданите, които бягали, за да минат през Албания, да се спуснат на Адриатическия бряг. Такова самопожертвование е рядко в историята.

Съдбоносното решение на сръбското правителство на Косово поле открило нов период на страдания и на сръбския народ.

Част от сръбската войска загинала или била пленена, част захвърлила пушките и се разотишла по домовете си, а част заобиколила своя крал Петър, който оставил кралската си каляска в Призрен и се качил на волска кола, понесла на ръце болния си войвода Путник, изоставила артилерия, коли, камиони, автомобили и оттам поела през планината, отрупана със сняг до кръста без всякакви пътища към синьото море.

Българските войски се движели подир сломения, но твърд неприятел, докато той прехвърлил страшните планини западно от Дяково. Друга българска колона стигнала и превзела Призрен. Части от сръбските войски, които се движели към Дебър, били настигнати и разбити при Люма.

Отстъпление на сърбите през Албания

Това било велико изпитание за сръбския дух. Албанските планини, лишени от пътища, от обзаведено население, от храна за хора и добитък, от гостоприемни обитатели, били истински ад, в който навлизали бягащите сърби. Времето било лошо, дебели снегове покривали всички планини и пътища. Трябвало да се прави на всяка крачка пъртина по урвестите пътеки, засипвани всеки миг от виелицата.

Френски, английски, американски кореспонденти, милосърдни сестри от Международния червен кръст, дипломатически агенти и други, които са придружавали сърбите през Албания, дават покъртителни описания на това събитие, пълно с трагизъм и силни поводи за дълбока обществена и политическа мисъл. Не без скръб даваме място на някои сведения по това страшно отстъпление. Ето как описва отстъплението американският очевидец Луи Едгард:

«В началото на австро-германското настъпление сръбската армия не бе по-долу от 400 000 души. Докато достигне до Косово тя се стопи до около 200 000, пръсната по цялата бойна линия. В тая армия участваха около 140 000 сърби, 20 000 черногорци и около 20 000 албанци. В битката при Призрен взеха участие около 100 000 сърби със 100 оръдия. Половината от тая войска остана на полето или бе пленена от българите. Когато сърбите изгърмяха и последните си гранати, разглобиха оръдията, хвърлиха лафетите им в реката, а самите те се разбягаха. Цялото Косово поле до Призрен бе осеяно с човешки и животински трупове, ракли, коли и автомобили. След това Сръбският генерален щаб изгуби всякакво влияние над войниците си като организирана сила. Ротите, дружините, полковете, дивизиите и корпусите се пръснаха в страшна безредица. Настъпи най-страшното в една война».

Друг очевидец добавя:

«Многобройни аероплани като грабливи птици летяха във въздуха и изсипваха върху главите на бягащите своите избухливи и гърмящи бомби.

По пътища тесни, развалени, непрекъсната верига от огньове, землянки, подслони, около които се търкаляха трупове от хора, животни и изпочупени коли, ние стигнахме в Скутари (Шкодра). Само с първите части достигнаха коне, а с останалите — конете и говедата вече оредяваха или съвсем изчезваха, защото по пътя те бивали изяждани от гладните.

Сръбският престолонаследник Александър пристигна без багаж след десетдневно бягство. Заедно с него пристигнаха като последни остатъци от гвардейския кавалерийски полк един офицер и един войник. Черногорската кралица, негова баба, му изпрати храна, няколко постелки и завивки, няколко чифта долни дрехи и един и половина килограма захар с извинението, че няма повече».

В същите страдания и мъки пристигнаха болният крал Петър и сръбското правителство. Войводата Путник бе донесен от войници на ръце върху една носилка, покрита отгоре със слама. Представителите на Съглашението поканиха сърбите да не спират в Шкодра, а веднага да заминат към пристанищата, където пристигнаха италиански кораби и с голяма мъка товареха натрупаните нетърпеливи бежанци, военни и цивилни (народни представители, професори, студенти, учители, чиновници и т. н.), откарвайки ги в различни посоки, а най-много — на гръцкия остров Корфу.

Според съобщенията на италианските власти италианските кораби пренесли около 200 000 избягали от отечеството си сърби от отделни точки на албанския бряг и на остров Корфу.

Не е излишно да споменем, че при последните трагични дни два кралски рода — сръбският крал Петър и черногорският Никита, близки роднини и вече старци, не намерили в себе си сили да се издигнат над своите взаимни омрази и политически сметки не се решили и не си подали ръка в злощастието.

Състрадание

На Косово след разбиването на сръбската армия българските чувства на отмъщение и гняв взели да отстъпват място на съжаление, състрадание и опрощение. Скритите сръбски войници из селата и горите излизали голи, боси, с жълти, изпити лица, със страдалчески стонове и сами се нареждали на групи, отивали право при българската войска и се предавали с братско доверие. При приближаването си те сваляли шапки и гръмко викали: «Живели бугарска войска!». И на тоя възглас те получавали отговор: «Елате братя; хайде по кукю, по кукю».

Възможно е някъде да са станали неоправдани жестокости и особено трябва да скърбим за избиването на сръбските духовни лица в Сурдулица, дело на лекомислен и зле разбран патриотизъм. Ала често имало и такива трогателни и братски срещи, които издават дълбокия морал на двата народа. На много места в Косово и при Гиляни българските войници, сами лишени от достатъчно храна поради дългите походи, смъквали раниците си и давали на злочестите си противници, каквото имали за ядене. За това те получавали хиляди благодарности и сърдечното сръбско «хвала». Също така при възможност голите сръбски войници получавали обувки, шинели и шапки.

Освобождение на Македония

След приключване на военните задачи в битката със сърбите на Косово поле българските войски от Първа армия се прехвърлили в Македония.

На 20 ноември българските коли влезли в Битоля, посрещнати с най-радостни възклицания от българите. Многобройните битолчани, действащи в частите като офицери и редници, се прегърнали със своите родители и роднини. Това било ден на радостни сълзи и велики надежди.

На 22 ноември бил превзет Дебър, отечеството на българските художници: каменоделци, резбари, живописци и строители на София.

На 24 ноември бил освободен Охрид, центърът на старобългарската цивилизация, родният град на началника на Първа армия генерал Бояджиев и на хиляди просветени българи учители, духовници, търговци и др.

Нашите войски след упорит бой върху мостовете на река Черни Дрин влезли в Струга, родният град на братя Миладинови. Сръбските войски се оттеглили от Македония към Албания и поели пътя през Елбасан за Драч. Наши части се увлекли подире им и достигнали чак до Елбасан.

На юг френските войски, към които вече се били присъединили и английски, се оттеглили постепенно с ариергардни боеве и на 29 ноември достигнали до гръцката граница под Гевгели, откъдето се упътили за Солун. Българите се спрели по заповед на правителството на границата. Иначе те лесно биха изгонили противниците и от Солун. Генерал Сарай щял да си иде с неприятни спомени от Македония.

На 29 ноември Българската главна квартира оповестила на народа, че в Македония няма вече нито един неприятелски войник и че отечеството е напълно обединено.

И така, войната започнала на 1 октомври и свършила на 30 ноември: тя продължила два месеца и постигнала целта си. В цялата операция били пленени повече от 50 000 сръбски войници и офицери, заедно с много артилерия, камиони и обозни коли.

След окупацията на превзетите земи се установило военно и гражданско административно управление в две губернаторства: в Ниш за Моравската област и в Скопие за Македония.

Край на Дарданелската акция

По това време Дарданелските боеве започнали постепенно да затихват. Изкараните на суша англо-френски войски не успели. Съглашението се убедило, че няма да може да превземе протоците и наредило да се напуснат предпазливо и неусетно Дарданелите, което започнало на 7 декември и свършило на 27 същия месец. Част от войските били пренесени в Солун, където се образувала, както ще видим по-нататък, солунската източносъглашенска армия.

Галиполската акция била несполучлива по три причини: погълнала напразно големи жертви, намалила престижа на най-силните морски държави и улеснила намесата на България в полза на Централните държави. Според доклада на английския военен министър в Камарата само Англия е изгубила на Дарданелите 5045 офицери, убити и ранени, 109 510 войници убити и удавени, и 25 потопени военни парахода, между които 5 първокласни броненосеца.

Свикване на Народното събрание

Цар Фердинанд и Радославов, които отказвали да свикат по-рано Събранието, въпреки настояването на опозицията и обществото, защото се бояли, че могат да бъдат бламирани, не свикали същото и на 15 октомври съгласно повеленията на Конституцията. Те чакали да завършат военните действия, да се превземе Моравия и се освободи Македония и тогава при постигнат успех да свикат народните представители, пред които да обявят, че народното обединение е вече постигнато. Това те и направили не без гордост и задоволство.

С царски указ Народното събрание се свикало на 14 декември. Фердинанд открил Събранието с голямо тържество и в тронното слово обявил, че благодарение на беззаветната храброст на нашите военни сили българският народ е вече обединен. Пред свършените факти и пред обстоятелството, че войската стои на новите граници и с гърдите си пази новото отечество, опозицията не можела да не одобри станалото и да благопожелае народното дело да се завърши с добър край, с траен мир. Правителството се възползвало от патриотичното настроение на народното представителство и внесло предложение за отпускане на 500 милиона лева за нуждите на войската. Това предложение било пробен камък, за да се види какво становище ще заеме опозицията. Но последната се била вече примирила с положението. Иван Евстатиев Гешов, шеф на Народната партия, най-големият защитник на Съглашението преди намесата във войната, взел думата в Народното събрание и казал: «Няма да произнесем дума с цел да омаловажим кой да е от фактите на борбата за народното единство. Ние не желаем да правим политика, когато народът прави епопея, твори история. Нека се поклоним благоговейно пред падналите герои за защита на отечеството и отдадем чест на живите ратници за благото на народа. Покриха те с лаври опечалената и онеправдана България, утешиха със своята скъпа и благородна кръв като с целебен балсам нейната наранена душа. От името на Народната партия заявявам, че ние ще гласуваме кредита от 500 милиона за войската». В тоя смисъл говорили всички други шефове на буржоазните опозиционни партии и чрез гласуване на военните кредити гласували доверие на правителството.

Опозицията обаче разкритикувала вътрешната политика на Радославов и особено начина, по който той установил новото управление в Моравско и Македония. В новите земи се пращали за административни чиновници твърде неопитни, невежи, а често декласирани, бракувани и безчестни чиновници. Та още от самото начало избухнали несъгласия между военните и гражданските управници, които докарали работите до двойствено управление в Поморавия и Македония и с това подронили до голяма степен името и престижа на българската държава. Опозицията изнесла многобройни факти от такова двойствено управление и от големи злоупотреби на чиновниците както за противозаконен износ на храни из държавата, така и за изнудване. Ето защо тя поискала от министър-председателя Радославов обяснение.

Последният признал, че управлението в новите земи не е такова, каквото трябва, но се оправдавал с това, че по-добрите чиновници не искали да отидат. Той отправя призив към способните хора да отидат в далечни краища, за да поемат властта от некадърниците. Конфликтите между военните и гражданските власти трябвало да се отстраняват понякога с личната намеса на царя. Радославов гордо заявил, че за интересите на България той отпуска храни на съюзниците въпреки Закона за обществената предвидливост и въпреки забраната на износа. «Аз имам моя политика, добавил министър-председателят, и поемам отговорността за делата си(47).

Обещал съм на Германия и на Турция храна, ще им дам, защото имат нужда...» Народните представители получавали направо от Радославов разрешение да изнесат 200 вагона брашно за Турция. Привилегии получили него време и много спекуланти.

Начало на народното изсмукване

Д-р Радославов отишъл много далеч. Той отворил границите на България, за да нахлуят безброй австро-германски агенти, които плъзнали с камиони и автомобили по всички села и градове, където купували на високи цени всичко, каквото намерят. С това се предизвикало силно поскъпване на храните. Въпреки плодородното лято и големите запаси, в градовете настъпила оскъдица. Многобройни германски команди оплели цяла България с мрежа телеграфи, телефони и пощи. Във всеки град, дори най-отдалечения и затънтения, се настанали такива команди под формата на телеграфо-пощенци и почнали да изсмукват храните, които изпращали в огладняла Германия. Не били редки случаите германски камиони да карат жив дребен и едър добитък. Събираните неща се откарвали на Дунава, където го поемали австро-германски кораби. Освен това Българската главна квартира разрешила на германците да събират из окупираните земи всички сурови стоки, срещу които те задължавали да отпускат сол, дрехи и муниции.

Фелдмаршал Макензен, придружен от щаба си, в парадна униформа пристигнал в София (16 декември), където бил посрещнат от Главната квартира и генералитетът на българската войска. Той бил приет като победител от Фердинанд и Радославов, от които издействал германските технически и железопътни части да бъдат улеснявани в тяхната служба. В Ямбол бил построен хангар за цепелини и самолети, изпращани от Макензен да наблюдават черноморските брегове и да нападат Одеса и други руски градове, в които се мислело, че може да се събира войска против България.

Санитарно дело

Щом започнала войната със Сърбия, Германия, Австрия и Унгария поотделно събрали 2–3 милиона лева за ранените и болните български войници, като изпратили и санитарни мисии с лекари, сестри, прислуга и предостатъчен болничен материал. За превозване на ранените войници от бойното поле германският император изпратил чрез Румъния специален санитарен влак. На тия съюзнически мисии в София се предоставили най-хубавите и най-новите училищни сгради. Всяка мисия открила и уредила своя болница за български войници. Начело на многоброен лекарски персонал стоял знаменитият германски хирург д-р Голдамер. Много от германските лекари посещавали в частни фамилии болните, преглеждали и лекували безплатно нуждаещите се.

Българските болници в София освен Александровската били наредени по всички училища и в многобройни големи хотели. От началото на войната до Нова година (1916) през софийските болници и хранителни пунктове преминали 11 413 болни и ранени войници, а други 15 659 били прекарани за болниците из вътрешните градове. Изобщо до 10 януари през София минали 27 063 болни и ранени офицери и войници.

Голямо участие в санитарното дело взела царица Елеонора, която предварително била подготвила женски санитарен персонал. Българските жени под нейно ръководство постъпили в болниците и обслужвали болните и ранените.

Евреите на своя сметка открили болници и лекували болни войници, предимно от еврейска народност.

Глава XVII: 1916 г. Събитията преди намесата на Румъния

Съюзнически срещи и тържества

Новата година настъпила с радостни настроения. Щастливото завършване на балканските военни операции дали възможност за съюзни тържества и срещи. Въоръженият народ стоял на поста си срещу Солун и в окупация из новите земи. Щом се поправила железопътната линия от Белград до Ниш и влаковете тръгнали, германският император Вилхелм II от Виена дошъл в Ниш, където се състояла тържествена среща между него и Фердинанд. В Ниш била извикана Главната квартира и български войски от всички части. Присъствала и една македонска дружина в своята униформа и със своите войводи. Тържествата станали на 5 януари. Император Вилхелм прогласил цар Фердинанд за фелдмаршал на германската армия. По тоя случай в Ниш се направил голям парад на свиканите български войски.

Вечерта на тържествената вечеря се произнесли високопарни думи за съюзническата вярност и за неизменното приятелство. Цар Фердинанд завършил своята реч с възгласа: Ave, Caesar, morituri te salutant(48). В разговора си с българските генерали кайзерът запитал едного: «Не могат ли българите да имат благородната амбиция, щото сто хиляди техни войници да влязат с германците в Париж?». Българският генерал веднага отговорил, че подобна амбиция българите нямат.

След това престарелият австрийски император Франц Йосиф произвел в маршалски чин на австрийските войски цар Фердинанд.

Фердинанд проявил нетърпение. Той взел със себе си главнокомандващия Жеков и го завел в Главната германска квартира, където върнал нишката визита с високомерие, свойствено на голямото му честолюбие. След това се върнал в България и почнал да приема един по един на гости своите приятели германски херцози и принцове.

През май група народни представители от Радославовата групировка ходили на гости в Берлин. Там българите били приети шумно като съюзници и приятели, които с влизането си във войната отваряли великия път на немската търговия и индустрия от Хамбург до Багдад. По-сетне германски представители от Райхстага върнали визитата в България. Покрай народните представители много любители търговци, писатели, професори, артисти, политици направили взаимни посещения. Писателите държали сказки, артистите устройвали концерти, а търговците сключвали своите сделки.

Капитулация на Черна гора

Австрийските войски, които действали в Черна гора, закъснели. Едва на 1 януари превзели черногорската столица Цетина. Черногорците поискали помощ от отстъпващите сръбски войски, но такава те не получили, затова решили да капитулират. След упрек на съглашенски агенти се явила партия, която не приела капитулацията. Тогава Никита избягал и капитулацията станала без неговото съгласие.

От Черна гора австрийската колона стигнала до Шкодра, а оттам покрай брега на Адриатическо море превзела градовете Сан Джовани ди Медуа, Алеси Драч и подпомогната от австрийската флота, стигнала до Валона. Но този град вече се намирал в ръцете на италианците.

Образуване на Солунския фронт

Англо-френските войски чакали в Солун. Възникнал въпрос: да останат ли тия войски в Македония и да водят война с българите, или да се завърнат на западния театър? Англичаните искали да се напусне солунския военен театър като такъв, който няма да даде решителни резултати, както и Дарданелския, защото нито имало нужния състав, нито нужните военни средства за сполучлива война. Обратно, французите по молба на сърбите настоявали и наложили да се формира и засили Солунският фронт. Споровете се водили дълго (3 седмици), но в края на краищата англичаните, макар и неохотно, закарали три дивизии.

Мотивите за образуване на Солунския фронт били:

1. Да се поддържа престижа на Западните велики сили на Балканския полуостров, особено по молба на Сърбия; да се подпомага войнствеността на Италия, да се задоволи и общественото мнение на Запад, което не искало сръбският народ да изгуби надежда.

2. Да се държи под наблюдение Гърция, защото крал Константин би я присъединил към Германия.

3. Да се поддържа духът на Румъния, която постоянно обещавала, че ще се намеси, обаче отлагала от страх пред австрийската и българската войска, която, ако липсвал Солунският фронт, би отишла на добруджанската граница.

4. Да се обгради и задържи солунското пристанище, което иначе ще попадне в ръцете на германците и ще стане база за австро-германските подводници, които ще пречат на морското господство на англичаните и французите в Егейско море.

Генерал Сарай бил натоварен да състави план и да влезе в борба с българите, които стояли на гръцката граница. Подкрепленията на Сарай в хора, артилерия и превозни средства пристигали твърде бавно. Англо-френските войски стояли в укрепения лагер около Солун, а по границата срещу българите се намирали гръцките мобилизирани войски. По заповед на двете правителства гръцките и българските войски се срещнали дружелюбно.

Генерал Сарай поискал от гърците да изпразнят някои пунктове, които трябвало да заемат неговите войски. На много места гръцките войски се противили и отстъпвали само пред заплахата, че англичаните и французите ще прибегнат до оръжие.

Гръцката държава не е воювала, но съглашенците под формата на силни гаранти нарушили гръцкия неутралитет по същия начин, както германците нарушили белгийския. Разликата била, че белгийците с оръжие в ръка защитавали неутралитета си и минали на страната на англичаните и французите, когато гърците поради географското си положение не можели да се присъединят към германците, а пасивно се съпротивлявали на съглашенците.

При френските и английските войски в Солун имало и малко сърби, които били избягали от Македония заедно с англичаните и французите. Генерал Сарай организирал и зачислил и тях в армията си.

Генерал Сарай поканил гръцките войски да се намесят или демобилизират след като не искат да се бият или да се оттеглят в Гърция. Ала гърците не мърдали. С увеличаване силите на Сарай натискът над гърците се засилил; от много укрепени пунктове бивали систематично изгонвани гръцките войски.

Атина станала арена на грозни партийни борби: Венизелос със своите привърженици настоявал Гърция да се присъедини с войските си към съглашенците против българите. Противниците му, групирани около Константин, отказвали и държали за неутралитета.

Но Сарай нямал още сили да настъпи. Сръбската войска в Корфу се преустройвала от френски офицери, но тя още не била готова да отиде в Солун. От Западния фронт нито Англия, нито Франция можели да отделят нови войски. Докараните от колониите сенегалци, мароканци, индийци и др. не вдъхвали големи надежди. При тия обстоятелства Англия и Франция се обърнали към Италия и поискали от нея да прати войска в Солун, но италианският главнокомандващ не се съгласил.

През това време Албания била театър на военни действия между австрийци, италианци и сърби. Повечето от албанските племена били против сърбите и затова много зле ги посрещали и изпращали. Главатарят на албанското правителство Есад паша, който заграбил властта, стоял на страната на сърбите и италианците, отметнал се от Турция и прогласил независима Албания като съюзник на Съглашението.

Генерал Сарай отново поискал от Атина две неща: да се разпусне гръцката войска или да се оттеглите в Пелопонес, а преустроената от френски офицери сръбска войска в Корфу да се пренесе по железницата в Солун. Атинското правителство отказало и едното, и другото. Пашич и престолонаследникът Александър били в Париж и настоявали Сарай да побърза с настъплението си против българите. Те предлагали сръбските войски от Корфу да усилят армията на Сарай, макар други сърби да са се противели на това, като казвали, че ако и тия военни сръбски сили се унищожат в Македония, Сърбия щяла да престане да съществува. Мнението на Пашич надделяло. Четири сръбски дивизии добре облечени и преустроени, били прекарани по море в Солун.

През март Сарай излязъл от укрепения си лагер и почнал да заема позиции срещу българите по границата. На англичаните той дал дясното крило, а на французите и сърбите — лявото. Сърбите много бързали. Те вярвали, че ще могат да пробият фронта към Битоля, където смятали да пренесат Главната си квартира и правителството, за да се отърват от неприятностите на гърците.

Докато ставали тия приготовления, много германски и български самолети нападнали Солун, за да пускат бомби и запалителни материали по складовете и пристанището. В отговор на това английски и френски самолети нападнали българските складове по Вардар, Удово, Струмица, Битоля, където причинили големи вреди.

От друга страна, съглашенската флота постоянно бомбардирала беломорския бряг: Дедеагач, Портолагос и други места. Нашата брегова отбрана била засилена, добре прикрита и можела със сигурния си огън да държи на почетно разстояние неприятелските кораби, чието нападение се придружавало почти винаги с хидроплани за наблюдаване и ръководене на стрелбата.

Въвеждане на нов календар — 14 април

България била вътрешно спокойна. Голяма била грижата да се прекарат реквизираните храни на фронта, защото войската наистина страдала от лишения. През февруари паднал сняг и за два-три дни свил такъв студ, че всичкият добитък, който бил впрегнат в обозите по пътя от Радомир до Струмица, измрял от замръзване. Движението спряло за няколко дни. В страната се засилила спекулата, търговията замирала, а златото и среброто веднага изчезнали от банките и пиаците. На сцената излязла изключително банкнотата, както и малкото количество никел. Почувствал се недостиг на пари и правителството допуснало циркулация на германските марки и поръчало нови български банкноти в Германия(49).

Предвид големите вземания-давания със съюзниците, честите контракти, договорите и за улеснение на пощите, телеграфите, железниците и т. н. правителството решило да въведе в България Григорианския календар, по който се придържат западните народи. Гласуван бил за това от Народното събрание особен закон; договорните срокове се скъсявали с 13 дни. Така на 31 март в 24 часа България изоставила стария си календар и приела новия. На сутринта вместо 1 април всички броели 14 април. Съобразно това търговци, банкери, финансисти, училища и т. н. подредили работите си, единствено църквата не приела новия календар и само тя останала да се води по стария.

Неприятелски самолети над София

През цялото време от започването на войната над градовете в България никъде не били летели неприятелски самолети. Към 15 октомври 1915 г. от Темешвар прелетял в София един германски цепелин, който направил няколко кръга над София да демонстрира германската сила. Едва на 22 април 1916 г., Разпети петък, един френски самолет плахо се приближил от източната страна до София, пуснал 2–3 бомби и веднага отлетял, без да бъде забелязан от артилерията и да получи поне един залп. Самолетът дошъл от Солун. За втори път самолет носител прелетял над София на 3 юли и пуснал 8–10 бомби. Една паднала върху покрива на Военното министерство, но не причинила вреда. По-късно прелитали самолети над Пловдив и няколко пъти над София. При едно бомбардиране на София самолетът бил свален и авиаторите (французин и сърбин) били пленени.

След тази случка неприятелски самолет вече не се явил над столицата.

Гърция и Съглашението

Гърция била блокирана от съглашенската флота. Търговията спряла. Всичко минавало под чужд контрол. Борбите вътре продължавали. Венизелос обвинявал правителството, че тиранизира народа, а то отговаряло: «Откак чужденците били повикани от Венизелос в Гърция, народният суверенитет и независимостта са мъртва буква. Личните, гражданските и политическите права са унищожени. Чужденците посягат, арестуват, затварят, интернират, екстернират, съдят и наказват всекиго, когото пожелаят. Никой не може свободно да пренася стоки без разрешение от французите или англичаните. Търговските кораби се задържат, обискират, търговията се спира. Цялото население страда от глад заради чужденците. Гръцките граждани не са вече поданици на елинския крал, а служители на френските и английските генерали и адмирали. Поща, телеграфи, железопътни линии, всичко се намира под контрола на чужденците. Ако те позволят, ние ядем, ако ли не, ние лягаме гладни. И всичко това става, защото Венизелос иска насила да завлече народа и държавата в световната война».

Това отчаяно положение на гърците ги правело по-отстъпчиви към българите. Въпреки напластената омраза много от гърците искали германците и българите да настъпят и изпъдят съглашенците от Солун преди още генерал Сарай да е събрал огромната си сила, проектирана от 500 000 души. Българският главнокомандващ решил да окупира укрепената теснина на Струма Рупел. Това станало на 27 май със съгласието на атинското правителство. Гръцките войски с оръдията и оръжието си останали при българската войска. Германските офицери били посредници за избягване на всяка неприятност. Вестниците на Венизелос излезли в черни рамки и протестирали.

На 20 юни Великите сили гаранти подали на Гърция ултиматум, с който поискали:

Първо, обща и бърза демобилизация на гръцките войски с оттегляне от Македония. Второ, разтуряне на Камарата. Трето, оставката на кабинета на Скулидис и образуване на кабинет от чиновници за произвеждане на нови избори. Четвърто, наказание на демонстрантите в Атина и на провинилите се гръцки чиновници срещу съглашенците.

За подкрепа на тия искания английската флота се доближила до пристанищата Пирей и Фалер и заплашвала, че ще стовари полк войска, ако правителството не изпълни ултиматума. Гръцката войска се съсредоточила да отбие английския десант. Дворецът на Константин се обградил със силна войска, но правителството, за да избегне кръвопролитието, си подало оставката. В града избухнало голямо възмущение против Англия и Франция. Правителствените вестници поканили народа да посрещне спокойно и с достойнство глада, ако блокадата продължава. Кралят и офицерите се готвели да защитават неутралитета докрай. От друга срана, Венизелос с помощта на съглашенците организирал своите привърженици в борба срещу краля. Станали сблъсквания по улиците и се проливала кръв. В началото на юли съглашенците вече станали господари на Гърция. Агитацията на Венизелос за изборите била осигурена. При все това Константин и военната лига отбили с решителност противниците, които се задоволили да запалят и изгорят двореца му Татои.

Към края на юли Пашич, който посетил Париж и Петроград, за да осигури новите граници на Сърбия след победата, се завърнал в Корфу. Свикал там Скупщината, която гласувала бюджета от сумите, отпускани от Съглашението, и уредил въпросите за своите чиновници, студенти и професори, които били разпратени в Италия, Франция и Швейцария.

Сърбите настоявали да се побърза с настъплението от Солун за Македония. Към Сараевата армия била присъединена една руска бригада, пренесена от фронта на Франция. По този начин срещу Българския южен фронт се насочили войските на Великите сили Франция, Англия и Русия.

През август сръбският княз Александър с последните войски и щаба си от Корфу пристигнал в Солун, без да се обади на гръцкия крал. Генерал Сарай бил вече към края на своите приготовления. Той изкарал българското население насилствено от Мъгленско и Воденско, изчистил гръцките погранични войски и настанил своите предни части. Жителите от с. Сборско били откарани да работят в лагерите.

Настъплението на Сарай се свързвало с общото положение на военните действия в Европа и с намесата на Румъния на съглашенска страна.

Положението на световния фронт през 1916 г. до румънската намеса

Новата година (1916) заварила Западния фронт във Франция в застояло положение. Всички войски били под знамената, водела се тъй наречената окопна или позиционна война. На запад бойната линия започнала от западния ъгъл на Северна Белгия, Нюпорт, и завършвала до Мюлхаузен при Швейцария. Белгийците заемали северния край. Англичаните започвали от тях и достигали до р. Сома, а от тая река до Швейцария фронтът се заемал от френските войски. Докато белгийците и французите воювали с всичките си сили, англичаните воювали още с доброволческа армия. Англия като островна държава, осигурена от гигантска флота, имала привилегията единствена да не събира принудително войници чрез набор. Нейната малка мирновременна войска се набирала от доброволци със заплата. С такава войска тя си е служила във всички войни през IX столетие. Като се започнала Европейската война през 1914 г., английската войска, възлизаща на около 250 хиляди души, била пренесена във Франция и Белгия, където заела твърде малък сектор. Английското правителство поканило народа да вземе участие във войната. Записали се доброволци, но не се събрало нужното количество, за да се води успешно войната. Младежите гледали да се отклонят от дълга си. Обаче едно страшно нападение над Англия и Лондон от германски цепелини събудило народния патриотизъм. Военният министър лорд Киченер обходил фронтовете в Солун и Франция и видял, че за боя се искат много и обучени войници. Тази нужда не можали да покрият и пристигналите войски от колониите от Австралия, Канада и др. Лорд Дебри направил сметка, че докато Англия не прати на бойното поле 5 милиона добре въоръжени и обучени мъже, победа няма да има. За да се събере тая потребна армия, парламентът гласувал в края на 1915 г. закон за задължителен набор на мъжете от 18 до 41–годишна възраст. Новобранците бързо се обучавали и изпращали на фронта. Способни и здрави жени били привлечени във фабриките и всички заведения, където се приготвяли муниции. Съглашенците разбрали, че не само с превъзходство на жива сила, но и с изобилието на артилерия и бойни припаси могат да излязат на глава с военно силната Германия.

На италианския фронт боевете ставали все около река Изонцо. Италианците не можели да отбележат никакъв успех.

На Източния фронт разбитата руска армия се преустройвала зад линията, която идвала от Рига през Вилно, Пинск, Ровно за Подолск.

В Кавказ русите започнали успешно настъпление против турците. В Месопотамия борбата между турци и англичани се водела с променлив успех около Багдад. На това място турците командвал старият германски инструктор фон дер Голц.

Германците подготвили специална турска армия, която изпратили в Египет. Тя отишла в поход до Синай, но се върнала сломена.

През февруари сполучливият руски кавказки поход достигнал до Ерзерум, който паднал в руски ръце (5 февруари).

Подводна война

Наред със сухопътните военни действия се водили подводните и въздушните. Германската флота не можела да се мери с английската. Затова Германия приготвила многобройни подводници, с които мислела да съсипе дреднаутите и да спре търговията на Франция и Англия с неутралните държави. Германия обявила блокада на английските и френските брегове. Всички кораби, които носели стока или оръжие за тия страни, бивали потопявани от подводниците. Покрай английските и френските кораби били потопени и няколко на неутрални държави. Последните протестирали, като казали, че те са свободни в търговията си и никой няма право да им пречи. Ала покрай търговските параходи били потопени и някои пътнически, в които загинали много невинни пътници. Общественото мнение в Съединените щати особено се развълнувало, когато през май 1915 г. бил потопен един от най-големите параходи «Лиузитания». В него загинали 1500 пътници, от които американци 1100 души — жени, деца и др. Президентът на Съединените щати Уилсън протестирал пред Германия, като казал, че в моретата потопяват корабите на невоюващи страни. Германия изказала съжалението си и обещала да заплати загубите както за кораба, така и да обезщети загиналите пътници. Уилсън, който съчувствувал на Съглашението, се обявил решително против подводната война. Американските търговци, фабриканти и спекуланти намерили сега добър пазар за своите произведения и Уилсън се явил техен защитник.

През 1915 г. бил потопен един голям търговски кораб, принадлежащ на холандски поданици. Като посредница неутрална Холандия предложила мир на двете страни. Съглашенците се събрали на съвет и обвинили Германия в стремеж за всесветска хегемония, в незачитане на международните договори, които наричала «парче хартия», че при нейната амбиция в Европа мир не може да настане, докато не се смаже германският империализъм и пруският милитаризъм, докато не се върнат на Франция провинциите Елзас и Лотарингия и докато в Берлин не се настани отговорно демократично правителство. Единствено разстроена Русия била склонна да се приеме предложението на Холандия, но нейният глас не се чул.

Атака срещу крепостта Вердюн

В отговор на големите обвинения, оскърбителните думи и непримиримостта на Съглашението Германия поискала да даде нов израз на своята мощ. Тя извикала войскови части от отслабналия руски фронт и приготвила един страшен удар върху първокласната френска крепост Вердюн. Лично кайзерът отишъл на фронта и заповядал атаката. На 9/22 февруари ударът бил нанесен в 14 последователни вълни, които разкъсали предната укрепителна линия, французите отстъпили 7 км и германците обявили, че са превзели важното укрепление Доумонт. 11 000 французи попаднали в плен. Този успех бил съобщен тържествено в берлинския парламент от канцлера, който като повторил заканите на френския министър-председател, добавил: «На тези обидни и злъчни думи ние отговаряме с железен юмрук по устата».

След първия успех германците поискали да разширят линията си и по другите фортове. След големи усилия те превзели още два-три форта, но срещнали такава силна съпротива, че трябвало да се откажат от сполуката си. Местността била така минирана и укрепена, че германците щом заемели и разчистели някой връх с цел да се задържат на него, почвата заигравала под краката им, безкрайни гейзери от огън, пръст, скали изригвали от земята и поглъщали цели германски дружини, дори полкове, които изчезвали под развалините. Германците се сепнали. Демоническият пристъп отслабнал и присъствието на императора станало излишно. Хладнокръвието и методичността на защитника, френският генерал Петен, взели връх. Вердюн се спасил. Цели 7 месеца (февруари–октомври) оръдията стенели под неговите фортове безрезултатно. Германия изгубила половин милион войници напразно.

Намеса на Португалия

Англия, чийто кораби страдали най-много по океаните, накарала Португалия да секвестира избягалите германски параходи в нейните пристанища. Португалия направила това, в отговор на което Германия й обявила война на 4/17 март. Според това португалците мобилизирали около 30–40 000 души войска, която пратили на фронта във Франция.

Австрийско настъпление в Италия

Италианците съсредоточили всичките си сили на р. Изонцо, като напирали да пробият фронта и да завземат Триест. Австрия съставила друг план. Тя образувала един силен отряд и на 15 май настъпила от Трентино. Италианският фронт бил пробит, австрийците навлезли, превзели Азияго, Басано и се насочили към Верона. Те се явили почти в тил на италианските войски, пленили 30 000 войници, 500 офицери и 120 оръдия. Градовете Верона и Падуа били заплашени и цялата армия на Изонцо рискувала да бъде отсечена. Но Русия се явила на помощ.

Настъплението на генерал Брусилов

Италианската катастрофа принудила съглашенците бързо да се съберат на съвет в Париж. Тук се решило руската войска, която била вече преустроена и снабдена с муниции, веднага да настъпи против Австро-Унгария. Изпълнител на тая наредба се явил генерал Брусилов, който трябвало да спаси французите при Вердюн и италианците при Изонцо.

На 3 юни генерал Брусилов започнал своето паметно настъпление от Припет до Буковина. То се характеризирало с три руски черти: безогледна атака, нещадене на войниците, изсипване на снарядите. И пламнала Европа в адски гръм, огън и тътен. Австро-унгарците в Галиция и Буковина били пометени от страшната руска кавалерия, която се хвърлила безпощадно върху неприятеля. На 18 юни русите превзели Черновец в Буковина, австрийските линии се огънали и настъпило безредие. Радостта в Русия била голяма, още повече, че нейните войски били превзели и Трапезунд на Черно море. Надеждите на Съглашението се съживили.

На 11 август Брусилов превзел Станислалов. Казаците наближили отново Карпатите. За три месеца русите пленили 240 000 австрийци, 2500 картечници, и 600 оръдия. Настъпила опасност за Австро-Унгария. За това тя била принудена да върне войските си, които настъпвали в Италия към Верона и да ги изпрати на заплашения Източен фронт. Италианците се спасили. Нещо повече, те се окуражили от отстъплението на австрийските сили, затова удвоили усилията си, нападнали и превзели Горица, което ги улеснило да минат река Изонцо.

Хинденбург поема главното командване на Централните сили

Разгромът на Австро-Унгария принудил Германия да повика от Одрин две турски дивизии, които пратила на помощ в Галиция. Тя също така изтеглила малкото си войски от Балканския полуостров, като оставила само няколко батареи и технически части.

Хинденбург, страшилището за русите, стоял непоклатим, към него нямало настъпление, но той се видял принуден да изостави приготвената си офанзива за Петроград. Всички обърнали погледи към австрийската слабост. Освен от голямата и буйна вълна на Брусилов австрийският фронт пострадал и от измяната на няколко руски полкове, които заедно и под звуците на музиките си се предавали на Брусилов. Германските стратези преценили, че Австро-Унгария греши, като настоява самостоятелно да командва своите войски. Това било криворазбрана свобода. Те поискали всички съюзнически войски да се подчинят под една обща команда. За общ главнокомандващ на войските се посочил като единствено авторитетно лице фелдмаршал Хинденбург. Докато се извърши всичко това Германската главна квартира пратила в Галиция германски войски, които спрели руското настъпление (15 юни).

В очакване на Южния фронт

От декември 1915 г. до август 1916 г. цели девет месеца българската войска стояла в бездействие по гръцката граница в съприкосновение с гръцката погранична стража. Това било един мъчителен период за въоръжения българин, който грабнал оръжието, за да свърши работата за известен период от време и да се върне у дома си. Каквото трябвало да направи, той го направил със самоотверженост. Но ето че политиката го накарала да застане на едно място и да чака в бездействие, а тъкмо това е най-тежкото за един народ, който има своя собствена работа и милее за своя дом.

През август обаче се забелязало, че сцената пред него се променя, че вместо гърците на граничните пунктове се появяват съглашенци. От височините на Мачуковските планини и другите върхове българинът гледал цялото солунско поле, което кипяло в някаква дейност. На много места около езерата, блатата и реките, които били разсадници на различни зарази, тиф, тропическа малария и треска, започнали да се вдигат високи кълба от дим — англичаните и французите палили тръстиката, папурите и другата растителност, покровителка на заразите; на други места огньове опустошавали храстите, горите, а на трети места — пламъци поглъщали цели села и околни стърнища. Долу чак се белеел Солун. Виждал се целият Солунски залив и ясно се очертавали в него големите параходи, от които слизали противниците. С далекоглед се виждали малките параходи, които сновели между големите, представляващи гора от комини и мачти, над които се виели кълба ту черен, ту бял, ту сив дим. В края на хоризонта, в гърлото на залива, около Карабурун, се червенеели някакви подвижни петна — това били броненосците, които пазели входа на пристанището от неприятелски подводници.

Мъртвите долини и планини по границата през юли започнали да шумят през август.

Великите противници се приближавали ... Но българите бдят, работят, почиват и пак бдят. Велико бдение за цял народ! Денем всичко е замряло под земята, а нощем в тъмното се работи тайно, без глъч, без разговор. Копаят се окопи, ходове, дълбаят се скривалища ...

Начало на южната епопея

На 9 август на Солунския фронт се забелязало особено оживление. Силите на генерал Сарай наброявали над 300 000 французи, англичани, сърби и колониални войски с не по-малко от 1200 оръдия. Срещу тях стояли изключително българи, въпреки договорите с Германия и Австро-Унгария. Наистина през февруари пристигнали на Солунския фронт две германски дивизии и заели линията от Дойранското езеро до р. Вардар. За своя база те избрали гара Удово и построили железопътен клон до с. Деделии, централно място на Дойранския фронт. През юни поради нужда от войски на руския фронт германските дивизии напуснали фронта Дойран — Вардар. Тяхното място заела пак българска войска при сътрудничеството само на един германски полк и няколко технически части (авиатори, пионери, железничари и артилерия).

Първите боеве започнали на Дойранския фронт.

Боевете на предната позиция на Дойранския фронт започнали от 9 август и продължили до 18 същия месец. Участвали френски и английски войски. Противникът се опитвал денем и нощем да пробие някъде тези позиции, но не успял.

Дойранските боеве били предвестниците, че генерал Сарай ще настъпва вече, и то, както изглеждало, по долината на Вардар.

Настъпление на българските крила

Вместо да чака врага, българската войска сама настъпила. На 17 август Първа армия от Битоля сама настъпила и заела Лерин. На другия ден Втора армия навлязла в гръцка територия. По специална спогодба гръцката войска не се възпротивила и останала по местата си. Българите заели Демир Хисар, Драма, Сер, Бутково и се доближили до езеро Тахино. По този начин фронтът се скъсил. В настъплението си българите били обстрелвани от дългобойни морски оръдия от Круша планина, по която се били укрепили англичаните.

Дясното българско крило продължило настъплението си от Лерин на юг и заело (22 август) Костур и Кайларе. Главните сили се изправили до Островното езеро. Части от планината Чеган били усвоени. Заплашен по този начин с флангов удар, Сарай вдигнал големи сили от Дойранския фронт и ги хвърлил върху Нидже планина, над Островното езеро с цел да спре българското настъпление.

Така на 25 август Солунският фронт представлявал дъга, на която единият край стъпвал на Островното езеро, после извивал по Нидже, Каймакчалан, Добро поле, Гевгели, Кожух, пресичал Вардар под Гевгели, извивал под Дойранското езеро и през Бутково по р. Струма забивала другия си край в Орфанския залив.

Сарай се намирал като под небесна дъга.

В края на август над Островното езеро се разиграли кървави боеве между българите от една страна, и французите и сърбите, от друга. За да отстрани опасността от лявото си крило, генерал Сарай натрупал по Чеганските върхове ужасна артилерия, която дочакала и посрещнала с желязна и оловна буря настъпващите българи. Почвата не позволявала бързо и здраво окопаване, така че Първа армия се изложила на унищожителен неприятелски огън(50). На французите помагали преустроените на остров Корфу сръбски дивизии, на които Сарай дал участъка от Каймакчалан до Добро поле.

Каймакчалан

От Косово поле (10 ноември 1915 г.) сърбите отново искали да премерят силите си със своите съседи. Те знаели, че Солунският фронт ще бъде работа на Великите сили, но и за себе си взели един сектор, на който имали амбицията да поддържат безспорната си храброст. Превъзпитани от страданията, преживени в Албания и на остров Корфу, преорганизирани модерно, снабдени със силна и многобройна артилерия, въодушевени със стръв за отмъщение и патриотичен огън сърбите с числено превъзходство (4 дивизии) се хвърлили в кървав бой с двата български полка, които стояли насреща им. Борбата се развила стихийно — на живот и смърт. Сърбите нападали без оглед на жертвите. Върховете и долините се покрили с техните трупове, веригите им стремглаво с нови сили се изсипвали в боя. На 30 септември те спечелили първия успех, превзели Каймакчалан и огънали българската неукрепена линия. Първа българска армия, победоносна досега, била принудена да започне отстъпление. Българите постепенно напускали гребена на Нидже и се спускали към завоя на Черна.

Добро поле

От Каймакчалан сърбите се насочили към Добро поле. Последното е малка, но красива планинска равнина във висотите на Нидже, обрасла с рядка, но висока борова гора, седло на прохода от Мъгленско за р. Черна. Сърбите поискали да завладеят и това поле, за да станат господари на пътя за Черна. Затова те атакували с ожесточение българските позиции, но винаги безуспешно. Силите им най-сетне се изчерпали и те постепенно изоставили атаките, окопали се и започнали позиционна война с българите, които били на 100–150 крачки далеч от тях.

Завоят на р. Черна (4. Х)

Като изгубили тук всяка надежда, сърбите съсредоточили вниманието си в завоя на Черна. Големи подвизи се извършили и на този исторически завой. Сърбите, подпомагани от френски войски, минали р. Черна и пропълзели по Селечка планина. Тяхната цел била да завладеят пътищата по тая планина и да се явят в тил на битолските войски, но срещнали такъв ожесточен отпор и унищожителен огън по селечките върхове, че след като изгубили големи сили, отстъпили бойното поле на съюзниците и през декември те се дръпнали в Мъгленско. Тяхното място в завоя на Черна и по Селечка заели италианци.

Отстъплението на българите по завоя на Черна предизвикало и отстъпление от Костур и Лерин. Едновременно със сръбските атаки към Добро поле и по Селечка планина френските войски, събрани от всички човешки раси, се опитали да пробият фронта южно от Битоля по двете страни на р. Черна.

Боеве при Кенали и загубата на Битоля

При с. Кенали в Битолско поле те посрещнали героичната съпротива на българските войски. Боевете между французите и българите при с. Кенали ще останат бележити във военната история. Напредъкът на неприятеля по Селечка планина заплашвал с отрязване на фланга на защитниците на Битолския фронт и това принудило Първа армия да остави Битоля и да се закрепи 4 км северно от града по височините. Тук Първа армия заела такова стратегическо място, че никакви атаки вече не можели да я поклатят. Градът Битоля останал между двамата противници. Сърбите се опитали да настанят някои свои части в града, дори и част от тяхната управа решила да отседне като в своя държава, обаче българските гранати от околните върхове скоро ги убедили, че столицата им още далеч не е сигурна.

И така, след двумесечни исторически боеве генерал Сарай успял да навлезе малко в Македония.

В боевете за Битолското поле взели участие и скоро пристигнали руски и италиански части.

За неуспехите при Каймакчалан, завоя на Черна и Битоля генерал Бояджиев изгубил своята длъжност. Малки германски части пристигнали набързо и с българските околни войски организирали защитата. Вместо генерал Бояджиев командването на битолските войски се поело от генерал Шолц, който с няколко германски части образувал специална група армия, наречена 12–а германска, на която се възложила задачата да брани линията от Охрид до Вардар.

Венизеловото правителство

Когато Сарай предприел атаката на Македонския фронт, Съглашението поискало да сломи Константиновата съпротива. На 1 септември голяма англо-френска ескадра пристигнала в Пирей и във Фалер. Ескадрата окупирала германските и австрийските търговски параходи, останали по-рано тук, като в неутрална държава.

Венизелос се опитал да свали правителството и да принуди краля да обяви война, но не успял. Тогава той избягал от Атина с чужд кораб в Крит. Там образувал свое правителство под закрилата на гръцката жандармерия, състояща се от негови привърженици. След това заминал в Солун, където обявил, че организира ново гръцко правителство на народната отбрана. Неговите хора, офицери и войници напуснали кралската войска и се групирали около Венизелос. Критската жандармерия станала основа на Венизелосови дружини и полкове, които се въоръжили с френско и гръцко оръжие, които Сарай бил взел от обезоръжените от него кралски войски. Така въоръжените и организирани Венизелосови войски почнали да се редят до английските към Дойран и Тахино и да вземат участие в боевете против България.

За да се избегнат неприятностите и шпионствата, гръцките гарнизони от Драма, Сер и Кавала, които стояли в тила на българите, по взаимно съгласие заедно с оръжието си били пренесени в Германия.

Глава XVIII: Намеса на Румъния

Причини

От всички воюващи страни Румъния най-дълго мислила. Тя искала да осигури правилото — максимум печалби без риск при минимум жертви. Още от започването на Европейската война румънското правителство не криело, че ще иде със Съглашението. Ако то се въздържало дълго от намесата, това било и по желанието на покойния крал Карол, който като Хохенцолерн не искал да измени на своите роднини. Против него било общественото мнение и правителството и когато той умрял, те се освободили от неговите съюзни задължения.

Настъпил август 1916 г. Руската войска била пак пред Карпатите, но видимо отслабвала под натиска на немците. Съглашението поискало от Румъния да изпълни вече обещанието си. Всички договори били подписани. При все това Румъния не се считала достатъчно сигурна. Русите не успели да навлязат в Трансилвания, откъдето трябвало да подадат ръка на румънците. От друга страна, условието било: Италия да обяви война на Германия, генерал Сарай да настъпи, 10 дена след това да се намеси Румъния при помощта на 200 000 руска войска, която трябвало да настъпи в Добруджа и в Румъния.

Съгласно горния план Италия обявила война на Германия на 26 август. На другия ден (27 през нощта) Румъния обявила война само на Австро-Унгария, като мотивирала своите постъпки така: Румъния повече от 40 години поддържала приятелски връзки и дори имала таен договор и съюз с Дунавската империя, но до днес Австро-Унгария използвала този съюз само за своите интереси. Унгарците се били съгласили някога да дадат автономни права на румънците в Трансилвания, ала не си удържали на думата. Те притискали чуждите народности, не им позволявали свободно да се развиват, помаджарявали влиятелните и чрез това убивали всяко народно съзнание на напредничавото румънско население. Ето защо Румъния не можела да остане хладнокръвна в това време, когато всички народи воювали за осигуряване на своите национални и стопански интереси. Следователно Румъния прекъсва своите 40–годишни приятелски връзки със своята северозападна съседка и й обявява война с три главни цели: а) да присъедини трансилванските румънци към себе си в една обща от двете страни на Карпатите, политическа, национална и стопанска велика жизнеспособна държава; б) да въдвори равновесие на Балканите; в) да спомогне със силите си на западните цивилизовани държави да съкрушат по-скоро милитаризма, империализма и деспотизма на немците.

На 28 август светът осъмнал с известието, че румънската войска, мобилизирана тайно за маневри, настъпила в Трансилвания.

Поведението на България

На 28 август Германия обявила война на Румъния, защото нападнала съюзницата й. Главното командване на Германия наредило — началник-щабът на Германските войски Фалкенхайм да поеме командването на войските против Румъния, а Хинденбург да заеме неговото място. На следния ден (29) и Турция обявила война на Румъния по същата причина. Останала само България. Минали се три дни (29, 30 и 31 август), а българското правителство мълчало. В това време българските войски срещу Солун правели усилие да превземат Чеганската планина над Островното езеро, но не сполучили.

Несполуката на Чеган, смъртта на генерал Жостов, както и мълчанието на българското правителство, събудили вярата на българското общество, че България може да не обяви война на Румъния и да не я нападне в Добруджа. Това наистина се искало от Румъния. Нейният пълномощен министър в София Деруси тичал ту при Радославов, ту при Фердинанд, ту при опозицията да доказва, че България нямала интерес да се обяви против Румъния. За тая услуга Румъния обещава: Първо, да поддържа Македония изцяло да се даде на България. Второ, да отстъпи окупираната през 1913 г. Добруджа. Трето, да посредничи за сключване на отделен мир между България и Съглашението, при който България да получи границата Мидия — Енос.

Опозицията решила, че би могло да се използва този момент, за да се откъсне България от Централните сили, затова направила постъпки пред Радославов и пред двореца. Тя предлагала да се образува нов коалиционен кабинет, който да поправи грешката, направена през 1915 г. Фердинанд обаче останал непреклонен. Той повикал Радославов в двореца Ситняково и му заповядал да побърза с манифеста за война с Румъния. Фердинанд се присмял на опозицията с думите: «Аз ще вървя по моя път, а тя (опозицията) нека върви по своя».

Манифест за война с Румъния

На 1 септември рано сутринта по улиците бил залепен следният царски манифест, с който се обявявала войната:

«Българи, в 1913 г. след привършването на Балканската война, когато България беше принудена да се бие със своите съюзници, нашата северна съседка Румъния под предлог, че се нарушавало равновесието на Балканите, ни нападна и навлезе в незащитената част на нашето отечество. С това си нахлуване в земята ни тя не само попречи да добием свещените плодове от войната, но успя по Букурещкия договор да ни унизи и да отнеме плодородната ни и скъпа Добруджа — огнището на Първото ни царство. По моя заповед тогава нашата храбра армия не гръмна пушка срещу румънския войник.

Днес, когато нашите, храбри войски победиха неприятеля и обединиха българското племе, същата тая Румъния обяви война на съюзницата ни Австро-Унгария под предлог, че общоевропейската война готвела на Балканите големи териториални изменения, които уж застрашавали нейното бъдеще. Без да обяви война на България, Румъния още на 28 август бомбардира дунавските ни градове Русе, Свищов и др. За това предизвикателство заповядвам на нашата храбра армия да срази коварния съсед, да осигури постигнатото с толкова жертви обединение на българския народ и да освободи от робство нашите братя в Добруджа».

Настъпление в Добруджа. Състав на Трета армия

Трета армия под началството на генерал Тошев била съставена първоначално от IV преславска дивизия и една бригада от Бдинската дивизия с I конна дивизия и нужното число артилерия и други технически части. По-късно, когато приключили действията в Моравско, Първа пехотна дивизия се отделила от Македонския фронт и била изпратена да засили Трета армия. Към същата било прибавено едно германско отделение от 3 пехотни роти, 2 тежки и една гаубична батарея и 3 ескадрона. Това германско поделение се присъединило от Русе. Така че генерал Тошев разполагал през август, в навечерието на войната, с 62 дружини, 55 батальона, 23 ескадрона, 3 пионерни дружини и едно минохвъргачно отделение — всичко около 100 000 войници, наредени по границата от Дунав до Черно море. Срещу себе си той имал Трета румънска армия, командвана от генерал Аслан, 98 дружини, 54 батареи и 24 ескадрона. Руските войски още били на път около Меджидие.

Задача

Макензен пренесъл щаба си в Търново и оттам командвал всички войски покрай Дунав срещу Румъния. Това той направил, без да пита и без да вземе съгласието на Българската главна квартира. Той определил за задача на Трета армия следното: да навлезе в Добруджа до удобно място близо до границата и да спре там, като се окопае. Част от българската армия да остане тук и да води окопна война, а останалите войски да се върнат в България и да минат Дунава. Където посочи Макензен, да навлязат в Румъния, с което ще облекчат задачата на Фалкенхайм в Трансилвания. Генерал Тошев обаче се възпротивил на подобно настъпление и поискал от Главната българска квартира да не се изменя главната идейна задача на Трета армия — да се бие с румънците в Добруджа и да освободи българската земя. Тоя план бил одобрен от Българската главна квартира и Макензен отстъпил за голяма радост на войските, които с неописуемо вълнение пели марша «О, Добруджански край».

Дух

От 1 октомври 1915 г. до 1 септември 1916 г. — цели 11 месеца Трета армия чакала в бездействие. Това бездействие й било дотегнало и омръзнало. Съставена от войници, родом от места, погазени през 1913 г. от неприятели, цялата армия естествено проявявала силно чувство за отплата.

От друга страна, имало и благородна завист. Многобройните победи на другите две армии в Моравско и Македония им спечелили почит, слава и име. Можела ли Трета армия да остане неактивна в тия велики събития? За войници и офицери това било незавидно и недостойно положение. Те искали да премерят силите си с румънците, както другарите им премерили своите със сърби, французи и англичани.

Съществувал обаче страх и голямо недоумение в политиците и в народните среди. Знаело се, че на Добруджанския фронт ще се яви руска войска, за да помага на румънците. Ще се бият ли българите със своите освободители руси? Ето смущението. Казано било, че българска пушка не гърми върху руси. Велик час на изпитание и трагизъм. От нашествието на Светослав през 969 г. — точно след 950 години — за пръв път трябвало да се срещнат в бран тези единоверни и еднокръвни братя. Самите руси не вярвали, че българите ще се бият с тях. Те очаквали, че «братушките» ще сложат пушките и ще ги посрещнат с отворени обятия. Но трагизмът в душата на българина бил преживян и затихнал от събитията през 1913 и 1915 г. Войниците знаели, че без позволението на руското правителство, Румъния не би могла да завладее нито педя земя от Добруджа. Сърцето на добруджанци било дълбоко наранено. Българската душа тъжала, че ще бъде принудена да стреля срещу своя брат освободител. Българският войник не мразел руския, но по дълг трябвало да се изправи насреща му. Логиката била много проста: дългът към отечеството стои по-горе от всичко. Който идва против земята ни, ние сме длъжни да го сразим. Виновен ли бил руският войник? Не. Него го карали насила да вземе бащината земя на българина и да я даде на румънеца.

Това разсъждение било просто и дълбоко. Война се води не с руския народ, а за да се запази родният златоносен край от робството на другите. В тоя момент никой не можел да мисли, че Фердинанд и Радославов са виновни за раздялата на България от Русия. Един факт имал всемогъща сила: румънците с руска помощ държат Добруджа.

Първата среща (1–3 септември)

На 1 септември те минали границата с музика и с гръмогласно пеене на марша «О, Добруджански край». Войските от Варненския укрепен пункт се упътили за Балчик и Добрич, а от Русенския пункт — дивизия от Балбунар — за Тутракан. По средата от Кеманлар била изпитаната Софийска дивизия, която се насочила към Аккъдънлар. Румънските погранични войски се оттеглили и бързо изчезнали: едни се прибрали в Тутраканската крепост, а други в Силистра.

На 5 септември българската Конна дивизия на генерал Колев открила една движеща се румънска колона, която била гарнизон в Добрич. Срещата станала по пътя между селата Кочмар и Конак. Тук за пръв път в историята на България и Румъния станала кървава разправа. Вековната традиция била нарушена. И понеже българската пехота била недостатъчна, ударът върху неприятеля станал от конницата. В един миг неочаквано, като изпод земята, извират облаци прах и се понасят из въздуха. Земята кънти от конски копита, бясната стихия връхлита върху авангарда на румънската пехота и обърква нейните редове. Неприятелят обаче лесно се окопитва, открива залпов огън по конницата и тя изчезва. Но не! Решено е, тази румънска колона трябва да бъде пръсната. Отново се подготвя атаката, нареждат се целесъобразно конните полкове, едни летят на едно място, други на друго, но по една обща цел. Противникът бива зашеметен, разстроен, разкъсан и подгонен. Пръснат на малки групи, той става жертва на кавалерийските вихрове.

Завземане на Добрич

На 4 септември генерал Кантарджиев пристига с VI бдинска дивизия и заема град Добрич. Тук той намира 53 зверски убити граждани и 300 души арестувани. Останалото население посреща българските войски с неописуема радост като братя избавители.

През нощта се появила руска конница, румънците очаквали 200 000 души руска войска, а там били изпратени едва 50 000 души, и то на части.

На 5 септември сутринта нашите войски осъмнали лице в лице със своите освободители.

Пристъпът на Тутракан (5–6 септември)

Появата на руските войски накарала командването на Трета армия да побърза с атаката и превземането на крепостта Тутракан, за да освободи заетите там войски за новия противник.

Началникът на Преславската дивизия генерал Киселов получил заповед да нападне с открита сила крепостта по подобие на Одрин и да я превземе.

Подготовката на атаката започнала на 3 септември в 6 ч. сутринта. Един привързан балон високо шумял във въздуха и управлявал ударите на батареите. Върховете на неприятелските позиции пламнали, а фронтовата линия заиграла под ужасните гейзери на избухналите гранати, които събаряли прикритията, прониквали в галериите и скривалищата. Неприятелските батареи се разбеснели. Бученето и тътенът на въздуха били толкова силни, че градовете Русе и Букурещ треперели. Румънските българофоби будували денонощно и чакали България да си счупи главата в крепостта. Бомбардировката се водила с възможно най-голяма бързина и адска сила. Вечерта на 5 септември резултатите били явни — крепостите на много места разрушени; прелези се озъбили — външният фортов пояс бил преодолян. Пехотата получила заповед за пристъп, който въпреки демонския куршумен дъжд успял. Първата линия била заета.

Българската конница открила, че една колона румънска войска идвала на помощ от Силистра по пътя към Тутракан. Срещу нея била изпратена изпитаната по храброст Трета софийска бригада, която изпълнила своята задача — разбила и отблъснала румънската колона при с. Сансънлар.

На 6 септември защитниците на крепостта, подсилени с пристигнали от Румъния през Дунава полкове, се опитали да контраатакуват на много места в пространството между двата пояса, но не сполучили. Боят изцяло се пренесъл на втората отбранителна линия. Вечерта неприятелят бил отблъснат и от тая линия. Защитата напуснала окопите, изоставила оръжието си и се спуснала към града. Ужасна картина: гъмжило, мравуняк от хора, тичащи във всички посоки без ред, без план, дирещи спасение. Някои се спирали в града, а други, достигайки до Дунава, се мъчели да навлязат в лодки, но загивали. В 5 часа вечерта румънците спрели да стрелят, вдигнали бяло знаме и почнали да се предават масово.

Резултати

Пленени 480 румънски офицери, от които 3 бригадни и 8 полкови; войници 30 000 души. Трофеи: две знамена, повече от сто оръдия, между които и задигнатите при гр. Фердинанд през 1913 г.

Български жертви: 34 офицери, 145 ранени; 1592 убити войници, 6182 ранени — или всичко излезли от строя 1179 офицери и 7774 войници.

От германското отделение бил убит един офицер и 4 войници; ранени 29 войници.

Тая неочаквана победа паднала като гръм от ясно небе в Букурещ. България възликувала от единия до другия край. Немските държави пратили своите поздрави. В Западна Европа събитието се посрещнало с голяма изненада и не без учудване. Всички запитали Румъния, защо защитава тъй слабо една първокласна крепост, която открива пътя за Букурещ? От Румъния отговорили, че никога не са очаквали, че ще се нападне крепостта с такава силна артилерия и че пристъпът бил неудържим порой от човешка сила.

Сполуката при Тутракан повишила духа на войските.

Борба между освободители и освободени (7 септември)

Ето едно много скръбно събитие. И такова то ще си остане завинаги. Ние не го одобряваме, но желаем да го обясним. У него има нещо поучително. Русите освободиха, създадоха и първи организираха българската военна сила. Те бяха българските военни учители. И учениците им не ги посрамиха нито през 1885 г., нито през 1912, нито през 1915 г. Неумолим закон на съдбата направи нещата така, че учителите трябвало да държат състезание с учениците си, като се сразят истински с тях. В Добруджа се срещнали команданти — професори от руските военни академии с учениците си българи, които сега командвали военни единици. Сам началникът на Трета армия генерал Тошев съчувствал на русите и много скърбял за предстоящото. Първата руско-българска среща станала при Добрич. На 5 септември през нощта се появила руската кавалерия. За тая кавалерия и руска пехота в България няма две мнения: те са храбри. Ала русите трябвало да срещнат своите ученици, обладани от патриотизъм и гордост, че ще се премерят с учителите си за собственото си огнище.

Боят започнал северно от Добрич. Русите мислели, че щом извикат «ура» и ще се прегърнат с българите. Но това не станало. Започнала се стрелба. Един руски конен полк настъпил със страшен алюр. Нашите войници го дочакали с хладнокръвие и го обсипали с убийствен огън. Редовете веднага се разреждали, но оцелелите продължили да летят чак зад българските окопи, където намерили смъртта си. Едно отделение в един миг застанало в тил на българските позиции, но близката артилерия веднага го помела. Русите нареждат на 6 септември да започне общо настъпление. Тънката българска линия извиква подкрепата си. Боят станал извънредно ожесточен. Всички нестроеви български войници влезли в бойната линия. Техните места заели селяни турци и българи. Изведнъж българските вериги се понесли напред с едно гръмко ура, придружено от топовни и картечни урагани, принудили нападателите да отстъпят. На другия ден ново настъпление, но и то бива отблъснато.

Сръбска дивизия. Цяла сръбска дивизия, образувана от избягали по-рано от Сърбия през Кладово войници и от многобройни сърби от Русия, се явява във фланг. Борбата станала неравна. Притиснатите български полкове започнали да се огъват и да отстъпват. Положението станало критично. Боят клонял в полза на противника. В тоя момент обаче дошла от Куртбунар част от Конната дивизия на генерал Колев и заедно с ловчанци ударили с всичката си сила във фланг и тил неприятеля. В същото време и добричките войски засилват и сгъстяват огъня си към застрашеното място. Изненаданият и посипан с желязо противник поискал да се задържи в окопите си, ала засипан от артилерийски и картечен огън, заплашен от обход от конницата и ловчанци, започнал да отстъпва, а по-късно и да бяга. Преследвани от артилерията и атакувани от конницата, сръбските части били повалени и цялото дясно крило на противника счупено. Настъпва безредие и паника у противника.

Софийската дивизия, която действала между Тутракан и Силистра, получила заповед да превземе Силистра. Разбитите румънски части и руската конница се оттеглили. На 9 септември софиянци влезли в крепостта.

На 10 септември Макензен наредил да се образува германска бригада под командването на полковник Боде, съставена от 4 германски пехотни дружини, 2 тежки и една австрийска далекобойна батарея и 3 ескадрона. Бригадата на Боде имала предназначение да действа покрай Дунава. За усилването на българските войски в центъра към русите вместо германски той извикал турски войски.

Боевете при Кубадин (16–19 септември)

Противникът се спрял на линията при Кубадин, където се укрепил с блиндажи и телени мрежи. Българите стигнали на 16 септември и веднага настъпили. Първият ден дал добри резултати. Противникът бил изваден от окопите и изтласкан на север. На 19 септември врагът, засилен и окопитен, контраатакувал и огънал настъплението. Бойната линия започнала да се люлее ту напред, ту назад — много позиции се заемали и напускали под адския ураган на противниците. Настъпила умора. В очакване да пристигнат снаряди и две турски дивизии генерал Тошев спрял атаката. Щом видели това, неприятелите помислили, че българите са пострадали много, затова се приготвили и на 21 септември настъпили. Ала те веднага срещнали своя бодър досегашен победител. На пристигналите турски дивизии било определено място на бойната линия. Опитите на руси и румънци в източната половина на бойната линия да пробият българския фронт останали напразни. Боевете се водили с ожесточение от 21 до 25 септември и не дали на противника никакви успехи. Обратно, българската позиция се закрепила, заети били всички важни места, изкопали се окопи, ходове, блиндажи, поставили се телени мрежи и т. н. Турците през тия дни взели най-живо участие в боевете. След първите боеве на 25 септември настъпило затишие. Изглеждало, че за 5–6 дни неприятелят се готвел за нещо ново.

Десант при Рехово и щурм при Кубадин

Главното румънско командване съставило сериозен план против българското настъпление. На руския командващ в Добруджа Зайончиковски било заповядано да атакува постоянно българските позиции на Кубадин — Топрахисар — Тузла, за да отвлича българските войски на изток по това време, когато един десант през Дунава при с. Рехово трябвало да нахлуе в България и да заеме отново Тутракан като база, за да се яви в тил на цялата Трета армия.

И наистина, на 1 октомври Дунава при с. Рехово между Тутракан и Русе се замрежила от лодки, шлепове, понтони и др. Румънците прекарали една дивизия на десния бряг на реката. На брега чакала втора дивизия, за минаването на която започнал да се строи мост.

Излезлите неприятелски части при Рехово потеглили напред, превзели околните села Сливо поле, Бабево и др. и разширили района си, за да улеснят постройката на моста за преминаването на артилерията и готовата отвъд войска. В тоя миг се явили австрийските монитори, чиито оръдия разрушили строящия се мост. Началникът на Трета армия генерал Тошев дал бързи разпореждания. Гарнизоните от Русе и Тутракан, пътуващите полкове и дружини, подпомогнати и от стари опълченски части, се спуснали към неприятеля, атакували го решително и след тридневни усилия го разбили и принудили да се върне обратно в Румъния, оставяйки многобройни гробове.

Победа на Кубадинската линия

Едновременно с десанта русите и румънците с главните си сили настъпили към Кубадинската линия. Руските части проявявали по-голяма смелост и със свойствената за тях храброст се врязвали в българската линия, чиито защитници храбро отстоявали атаките. Борбата продължила от 5 до 7 октомври. В разгара на боя една турска дивизия отстъпила в безредие и се получил пробив. Околните български полкове се втурнали и прикрили пробива, запушили дупката.

Турската дивизия била върната и се била с още по-голяма ревност, за да измие срама си. Русите дали извънредно големи загуби. Настъпателната сила на противника видимо почнала да намалява и опасността за Трета армия изчезнала. Командващият тази армия възвестил обрата със следните думи: «След седемдневни непрекъснати боеве и нощни атаки срещу десния фланг и в центъра на армията противникът е вече окончателно разколебан поради многобройните жертви и загуби на сили. По целия фронт той вече минава към отбрана и сега наш е реда да почнем настъплението».

Трета армия се приготвила да настъпи. Неприятелят разполагал с повече, макар и непълни, дружини и 40 ескадрона с нужната артилерия. Трета армия противопоставила с надежда за успех 65 български дружини, 18 турски и 4 германски; всичко 87 дружини и 28 ескадрона.

За настъплението се направили съответните прегрупировки на армията. В това време пристигнала една германска дивизия и тежка артилерия. Бригадата Боде била преместена от Дунава и заедно с другите германски части заела позиция срещу Топрахисар. Макензен пожелал лично да командува настъплението. Той разделил армията на две настъпателни групи — източна и западна. Западната поверил на генерал Тошев, за да превземе Кубадин. Източната била дадена на генерал Кантарджиев. Сам Макензен с германските части решил да пробие линията при Топрахисар. Боевете започнали на 19 октомври сутринта и след ужасни кръвопролития приключили на 21 същия месец, в който ден генерал Тошев превзел Кубадинския център, стоящ на 32 радиални пътища и 4 шосета, а Макензен станал господар на Топрахисар. Неприятелската армия била бита и изтласкана на север. От всички неприятелски части най-много била разстроена сръбската дивизия, която се държала твърде упорито на своите позиции. Нанесените рани по време на кубадинските боеве били толкова големи, че дивизията вече не можела да се поправи и затова била извадена изцяло от строя. След кубадинската победа българските и германските части завладели Кюстенджа, Четвърта дивизия заела Меджидие, а софиянци — Черна вода.

Дунавска армия

Макензен наредил на генерал Тошев да продължи изчистването на Северна Добруджа от неприятеля, а той образувал отделна Дунавска армия от германски и турски части и Първа софийска дивизия, която получила заповед да се завърне в Разград, откъдето щяла да бъде пратена на нов фронт. Генерал Тошев се съпротивил на това и поради съществуващите от по-рано недоразумения между гордия фелдмаршал и самият генерал избухнали явни пререкания. Намесата на главнокомандващия Жеков разрешил въпроса в полза на Макензен. Софийската дивизия напуснала Добруджанския фронт и се завърнала в Разград.

Останалите войски от Трета армия продължили да напредват на север. Конната дивизия заела Хърсево на Дунава, пехотните части били достигнали до височините около Бабадаг, когато Макензен с телеграма до Тошев поискал да си върне армията назад, да заеме най-късата линия от езерото Ташавла на Черно море до с. Бонасчик до Хърсево на Дунава и да се укрепи здраво там. Тази заповед хвърлила в недоумение всички български войници и офицери, чиито дух бил високо настроен за бърз поход на север. Настъпило рязко недоволство и гневът на българина се насочил против германската команда, която си имала свои интереси; малко по-други от българските. Заповедта на Макензен, макар и по неволя, била изпълнена и Трета армия се укрепила на отбранителната линия. Макензен поискал това, защото бързал да мине Дунава във Влашко.

Софийската дивизия минава Дунава. Падане на Букурещ

По-рано казахме, че Румъния хвърлила почти цялата си войска, около 500 000 души, в Седмоградско с цел да улесни русите да минат Карпатите. Фалкенхайм причакал Първа румънска армия ниско в полите на планините, около Херманщад, където я нападнал и разбил. Втора армия също била бита около Брашов. Румънците започнали да отстъпват, но Фалкенхайм с изкусна маневра сполучил да заеме проходите към Влашко. Настъпила голяма опасност за румънската войска да бъде пленена. Тя се измъкнала от скроената хватка и въпреки големите жертви, рани и мъки успяла да се прехвърли през свободните още проходи към Молдова. Една силна колона австро-германска войска минала прохода Вулкан на Трансилваните и в горното течение на Влашката река Търгожиу пробила румънския фронт и по нея се спуснала към град Крайова. Действуващият румънски отряд към Оршова бил заобиколен и изцяло пленен. B същото време (24. XI) Макензен съсредоточил Дунавската армия при Свищов. Софийската дивизия била вдигната от Разград и пренесена в Свищов. На 24 ноември тя минала Дунава, заела Зимнич и се насочила към Александрия. Друга колона минала Дунава при Самовит и заела Турну Мъгуреле. И двете колони настъпили по посока към Букурещ. Софийските полкове, засилени от 12–а балканска дивизия, достигнали до реката Аржеш. Там те били посрещнати от силен руско-румънски отряд, но българите атакували противниците в страшен студ и вода в завоите на реката, разбили ги в тридневни боеве и ги отхвърлили на изток. Веднага след това тръгнали по петите им и към 5 декември вече стигнали южно под Букурещ. Германците достигнали от север и запад. Румънската столица въпреки силния пояс укрепления, свързани с железници, капитулирала без съпротива (6 декември). Макензен влязъл тържествено и отседнал в кралския дворец, където издигнал германското знаме.

Окончателното изпъждане на русите от Добруджа

Докато Дунавската армия не достигнала до Букурещ, Макензен забранявал на Тошев да настъпва в Северна Добруджа Това предизвикало негодуванието на българския генерал, който виждал как страда българското население в Бабадаг, посрещнало радостно по-рано българските войски, а сега изложено на грабежи, палежи и убийства. Пред очите на победителите се разкрили опожарени български села, а те по заповед на Макензен не бивало да направят нито крачка напред. Водейки се и от други сметки, Макензен поискал сменяването на генерал Тошев от командването на армията. Главнокомандващият Жеков наредил Тошев да се извика в Кюстендил и вместо него назначил генерал Нерезов (2 декември).

При това русите атакували Добруджанския фронт с голямо ожесточение и без оглед на жертвите. Боевете продължили 8 дена от 24 ноември до 3 декември, но без резултати. Когато Макензен влязъл в Букурещ, той заповядал българските войски да минат Дунава при Тутракан, Силистра и Черна вода и да идат в помощ на 1–ва и 12–а дивизия във Влашко. Щом бойната линия във Влашко се подравнила с оная в Северна Добруджа, Макензен заповядал българите да напуснат укрепената си позиция и да потеглят към устията на Дунава. С големи мъки русите едва могли да се измъкнат през Мачин за Браила, през Исакча за Рени и през Тулча за Исмаил. На 22 декември българите влезли в Тулча. По Нова година Добруджа била окончателно очистена от русите. Части от българската войска минали Дунава и завзели Браила. Румънците и русите се оттеглили в Молдова, а българите спрели до р. Серет и в Добруджа до Дунавското устие Св. Георги.

Взаимни обноски между българи и руси

Две думи за чувствата, които вълнували руси и българи през тия кървави дни. Като почнем от първата среща между двата братски народа при Добрич чак до Исакча, можело да се констатира бележито явление, че между двете войски не кипяла дълбока и вкоренена омраза, нито тайна отмъстителност. Руската войска изхождала от своята дисциплина, българската от своето патриотическо въодушевление. Докато гърмели топовете, тракали картечниците и пукали пушките в бойния жар, под градушката на куршуми и гранати, при блясъка на ножовете, разпалените бойци избухвали в стихиен щурм и заемали заповяданата позиция. Прекратят ли се боевете, благодатен полъх подухвал и челата се разведрявали до братски сълзи. Паднат ли руски войници и офицери в плен, българинът веднага разтварял скривалището на благородните си чувства. Войници, офицери и население се надпреварвали да превържат ранения, да напоят жадния, да нахранят гладния и да облекат голия. Руските пленници никой не конвоирал. Те вървели по пътя размесени с българите, приказвали, смеели ce, като че се завръщат от някоя задружна работа. И руските войници се обливали от радостни сълзи за братската обноска. В цялата четиримесечна кампания съществуват само две тъмни петна — две изстъпления — едно от руска кавалерия върху една българска рота и едно от българска върху едно малко руско отделение. И двете били извършени без нуждите на войната при извънредно афектирано състояние на началниците.

През зимните месеци между българските войски в Тулча по Дунава и руските из ръкавите на реката не само че нямало враждебно настроени, но често се констатирали взаимни братски посещения и гощавки, което било твърде неприятно за германците.

Търкания между съюзниците

През есента докато траели боевете в Добруджа, станали някои случки, които заслужават отбелязване. Германците заели железниците в Добруджа така, както били заели ония в Сърбия и Македония. Въпреки българската администрация те назначили и своя в Кюстенджа и в другите градове, откъдето изместили българските власти. Настанени така те почнали да се разпореждат с материалите, храните и добитъка в цяла Добруджа като в завоювана страна. За българите те определили малки райони, а всички околии и села обсебили за себе си. С камиони и коли те задигали или купували храните и добитъка, за да ги откарват на Дунава, където ги поемали товарни параходи за Германия. Грубата германска управа в Добруджа, както и изчерпването на храните възбудили българите и взаимните отношения станали напрегнати. Това предизвикало търкания и дори инциденти между гражданските и военните български и германски власти с големи последици за съюзниците.

Не по-малки били неприятните инциденти в Поморавия, която германците третирали като тяхна завоювана страна: събирали всякакви материали, товарели ги на железницата и ги отнасяли в Германия. За да не събуждат възмущението и да не срещат съпротива от българска страна, германците пломбирали натоварените вагони и по този начин скривали от пограничните български власти съдържанието им.

През това време в Германия настъпила най-голямата липса на храна. Германското правителство организирало специални курсове за земеделски работници. От друга страна, то подредило чуден механизъм за справедливо разпределение на малкото хранителни припаси.

Автономия на Полша

През време на войната поляците образували легиони от доброволци и взели участие заедно с австро-унгарските войски против Русия. Централните сили, Австро-Унгария и Германия се съгласили и на 5 ноември обявили Полша за автономна. Полските общественици и политически мъже съставили Държавен съвет и почнали да уреждат новата си държава. Военните, служили по-рано в Русия, в австрийски и германски войски, начело с генерал Пилсудски пристъпили към организирането на независима народна полска войска. Това не се понравило на Германия. Пилсудски бил преследван и той избягал в чужбина, за да продължи да работи за военното възраждане на Полша.

Смъртта на Франц Йосиф

Междувременно във Виена станало важно събитие: на 21 ноември се поминал престария 85–годишен император Франц Йосиф, който със своята тактична политика държал привързани около себе си различните славянски и други народи. Наследил го Карл, но той под влиянието на жена си, която била французойка, не запазил твърдостта на починалия император. Карл бил привързан и верен на Вилхелм, но колеблив, не обичал и се боял от войната. Склонен бил да върви към мир и само германската диктатура можела да задържи положението.

Лойд Джордж

И в Англия станала твърде важна политическа промяна. Либералното министерство Асквит клоняло към преговори за мир, за което било готово и руското правителство, и заради това било атакувано в парламента и принудено да отстъпи (11 декември) мястото си на коалиционното правителство начело с Лойд Джордж, финансов министър в Асквитовото министерство, един от водачите на непримиримото течение, силна личност и непоколебим поддръжник на политиката: война до победа. Парламентът му гласувал доверие.

Предложение за мир

Австро-Унгария отдавна настоявала да се започнат преговори за мир. Най-сетне Германия се съгласила. На 12 декември д-р Радославов обявил в Народното събрание тържествено: Централните сили със съюзниците си Турция и България обявяват, че са готови да започнат преговори за мир.

Когато било направено това предложение, Централните сили се смятали за безспорни победители, защото държали руските земи от Рига до Днестър 280 450 кв. км; от Влашко до Серет — 100 000 кв. км; Белгия — 29 000 кв. км; и 22 000 кв. км от Франция — всичко 531 807 кв. км.

Предложението било направено чрез неутрални държави.

По тон, по високомерни изрази, по самонадеяност това предложение не привличало, а отблъсквало. Съглашението го взело за оскърбително и го отхвърлило. То отговорило, че е рано Централните сили да се смятат за победители. На 19 декември президентът на американските държави обявил, че желае да стане посредник между воюващите за мир, но трябвало да се приеме от всички, че мирът ще бъде без победа. Само един мир между равни може да бъде траен. Правата на всички народи трябва да се зачитат.

Съглашението обаче оценило постъпката на Централните сили като една хитра маневра за подмамване на народите, които вече чувствували умора от войната, за да поискат мир; и, като се изправят срещу своите правителства, да ги принудят да сложат оръжието. Затова те бързо разпоредели до всички фронтове да се предизвести войската, че предложението на Централните сили за мир не е искрено и справедливо, че то се прави с цел да се разколебаят противниците, за да им се наложат тежки условия, а това не бива да се приеме от западните народи, ако искат да не «робуват на немците». В Лондон и Париж се направили бурни манифестации във полза на войната до победа. Вестниците и дипломатите се подиграли с мирното предложение на Централните сили, като го нарекли «германски мир» — по прилика на стария «римски мир», какъвто древните римляни сключили с другите народи с цел да ги експлоатират. В това положение на нещата изтекла годината 1916.

Глава XIX: 1917 г. Революция в Русия и намеса на Америка

Съглашението и мира (януари)

Новата 1917 г. настъпила в цяла Европа при твърде песимистично настроение. Издадените по тоя случай поздравителни манифести изразявали повече хвалби и закани, нежели близки надежди за мир. Предложението направено от Централните сили на 12 декември, не се приело с готовност. На 2 януари Съглашението обнародвало своето решение, а то било отрицателен отговор на германското предложение за мир. На 11 януари Съглашението с дълга нота до Уилсън съобщило, че Германия е виновна за войната и че то може да се съгласи да преговаря, но при следните условия: Германия да върне на Франция заграбените през 1871 г. Елзас и Лотарингия; да възстанови Белгия, Сърбия, Черна гора и Румъния, като напусне всички окупирани земи; да се раздели Австро-Унгария на нейните съставни народи; да се унищожи Турция, като чужда на европейската цивилизация; да се заплатят разноските и повредите в окупираните земи. За постигането на тези цели Съглашението изпратило свои делегати в Америка до Уилсън да убедят него и американското общество да вземат съглашенска страна. Делегатите се обърнали с позиви към американците в щатите и цяла Америка, като доказвали, че Съглашението е нападнато несправедливо и че то воюва против германския милитаризъм и империализъм в защита на свободата на малките народи и на цивилизацията. Един английски богаташ — лорд Нордклиф, отишъл в Америка и дал пари да се почне обща агитация против исканията на Германия да завладее света, против жестокостите във войната, избиването на деца и жени, паленето на градове, потопяването на пътнически кораби. Събрания, вестници, кинематографи — всичко било приведено в действие. Така американците се настроили против Германия.

Германия обявява неограничена подводна война (1 февруари)

Германия вече окончателно разбрала, че тя трябва да се бори на живот и на смърт със своите противници. Оскъдните й хранителни запаси, набавени от Румъния, Добруджа, Поморавия, България и част от руските земи, не й позволявали да продължи дълго войната. Още от по-рано между берлинските политици и военни имало разногласие по водене на подводната война. Политиците ограничавали действията на подводниците, защото предвиждали, че последиците ще доведат до скарване на Германия с всички морски държави, които се смятат за свободни да търгуват с воюващите държави. Военните обаче особено адмирал Тирпиц, един от създателите на германската флота, искал веднага да се започне обща безогледна подводна война против всички кораби, без да се гледа на кои народи принадлежат каква стока носят, щом те отиват в английски или френски пристанища. Адмиралите вярвали, че неутралните народи, като чуят, че воюващите са блокирани, сами ще се откажат да търгуват с тях или ще пострадат параходите им, но поне с тях няма да се намесят във войната. Само Америка би могла да се намеси, но тя била практична и съмнително би било дали ще прибегне до това средство. А ако се реши да обяви война, нейните войски не могат да дойдат по-рано от една година в Европа Дотогава обаче, всичко щяло да бъде свършено. Привържениците на безогледната война вярвали, че щом заповядат на подводниците да блокират Англия и да потопяват всеки параход, оръжие и храни в нея, тя ще капитулира от глад за три месеца.

На 1 февруари германският император издал прокламация до народа си, в която разкрил отговора на предложението за мир, а именно: завоевателни намерения с цел разпокъсването на съюзниците и унищожаването на германския народ. За да се избави от тая беда, той заповядал на подводниците да обхванат Англия и Франция и да не пропускат да приближи до тях нито един параход, а непослушните такива да се потопяват без всякакво предизвестяване. Това свое решение Германия съобщила на Америка и всички неутрални държави, които търгували с воюващите.

Американците отказали да спрат корабите си за Англия и Франция, понеже това било унизително за тях, защото блокуса засягал американската търговия и свобода. На 3 февруари Уилсън обявил, че прекъсва отношенията си с Германия и изпратил паспорта на германския посланик във Вашингтон.

Революция в Русия (март)

В най-голямото напрежение на войната, когато Германия се готвела да повали Англия чрез подводниците си и когато последната се изправила за защита с всички сили, мнозина очаквали, че в Русия ще настъпи нова вълна на отпор срещу Германия. Брусилов още давал надежди, макар неговото настъпление да било спряно, а някъде и отбито. Англичаните забелязали, че в Русия хората са много затова им прекарвали през Архангелск муниции, самолети, танкове, а най-вече снаряди, които Брусилов не жалел в боевете, както не жалел и хората си.

Но ... някак неочаквано светът бил поразен от новината, че в Русия настъпила голяма революция, и че цар Николай II се отказал от престола! Руската революция избухнала със страшна сила, но тя не била странно и неочаквано явление. Тя настъпила съвършено естествено по силата на сложилите се много по-рано обстоятелства.

Причини. Руската велика империя, състояща се от 5 млн. кв. км при 120 млн. население била една от най-закъснелите държави в Европа. Тая империя изобщо се крепяла на стари монархически основи.

Руският живот не се развивал нормално и последователно. Имало епохи на по-голяма свобода и тогава руският гении избухвал със стихийна мощ, ала веднага след такава епоха настъпвала черна реакция, която спъвала, а често и убивала свободолюбивото и народолюбиво възраждане и напредък. Великите писатели получавали вериги на перото и на мислите си. Много от техните съчинения можели да се печатат само зад граница. Реакцията прокуждала безброй учени, писатели и младежи, които отивали в Англия, Германия, Франция, особено в Швейцария, където разработвали най-смели и крайни обществени учения и готвели главоломни планове за преустройство на руския държавен и обществен живот.

Несполучливата и непопулярна война с Япония през 1903–1905 г. извикала общественото недоволство, което се изразило по един буен и внушителен начин. Изправен пред настъпващата буря, цар Николай II подарил на 22 януари 1905 г. на руския народ ограничена конституция. Свикали се едно подир друго първа, втора и трета Дума (парламент); обсъждали се и се гласували закони и мероприятия, ала конституционно управление и отговорно правителство не се създали. Думата нямала право нито да посочва министрите, нито да изказва доверие или недоверие към тях. Царят държал още всичко в своята ръка. Свикването на Думата имало една единствена положителна последица, че дало възможност на политическите течения, доколкото те били обединени в по-големи групи, да се проявят в Думата чрез своите първи оратори при обсъждането на външната и вътрешната руска политика.

Партийно развитие. Около царя обаче, се групирали, освен обикновените царедворци и аристократи и ред консерватори, които укорявали Николай за духа на Конституцията. Те дирели случай и възможност да го накарат да изгони Думата, като недееспособна, и да въведе пак абсолютна монархия. В противоположност на тоя реакционен напън се развило силно демократическо течение.

Начело на демократите застанал Павел Милюков, писател и бивш професор в София, преследван от руското правителство заради политическите му идеи. Около демократите отдясно и отляво се развили ред политически групи, повече или по-малко демократически или реакционни. След тия така наречени буржоазни партии и групи идвало едно силно работническо течение, чийто представител бил адвокатът Керенски, а подир него идвали социалистите с различни схващания. В Думата имало и силна селска група, която преследвала не толкова политически тежнения, колкото стопански. Тя искала за руския селянин собствена земя.

Руските недостатъци. През време на войната особено изпъкнали лошите последици от големите народни недостатъци: покварена администрация, пиянство и невежество. Пиянството окончателно разстроило и тъй незавидното стопанско положение на селяните, а невежеството подхранвало суеверността до такива размери, че във всяка почти околност народът си имал своя светец, чудотворец и гадател. В никой европейски народ мистиката и чудотворността не са добивали такава сила, както в Русия. В самия царски двор се бил вмъкнал някакъв чудат селянин на име Разпутин в калугерско расо. който хипнотизирал придворните жени и мъже със своето ясновидство, гадание и чудотворност. Тоя хитрец и безнравствен субект имал над царя и царицата много по-голямо влияние, отколкото всички министри и политически мъже в Русия.

Руската държава от ден на ден се разглобявала. Процесът на разложението течал безспирно, докато най-сетне държавният организъм потънал в ужасна анархия, а след това и в кървава революция.

Съглашението и революцията

Несполуките на фронта, разхищението на държавните запаси, безнадеждното очакване да се достигне до някакъв край създавали общото настроение да се събори старата изхабена власт и да се замени с нова, способна да извика енергията на Русия. На това течение съчувствували французите и особено англичаните, чиито пълномощни министри в Петроград постоянно се намирали в общения с демократическите партии, които проектирали големи реформи.

Желанието на англичаните и французите се изпълнило. В началото на март (8–12) организирани работници и разбунтувани войници в Петроград въстанали в защита на Думата и съборили царската власт, която веднага се разложила. Пред изправената бунтовна вълна Николай се отказал от престола и наредил на брат си Михаил да поеме управлението. Ала и последният скоро се убедил, че други са факторите на деня. За да се изпреварят безредиците, Думата избрала Изпълнителен комитет от 12 свои членове. Той поел върховната бивша царска власт и поискал да канализира настъпилото бунтовно движение. Царските министри Щурмер и Протопопов били арестувани. Веднага се образувало ново правителство под председателството на княз Лвов, водач на земските (окръжните) съвети. Водачът на конституционните делегати Милюков заел Министерството на външните работи, а водачът на работниците — Керенски заел друг министерски пост.

Тия трима политически мъже трябвало да доведат революцията до добър край. Обаче техният авторитет не бил достатъчен, за да създадат около себе си здрава обществена сила, върху която да облегнат своята власт.

Нова власт. Работниците на Керенски избрали свой Революционен комитет. Образувал се и Революционен комитет от войниците. Тия два комитета не признали властта нито на Върховния изпълнителен комитет, избран от Думата, нито на новото правителство. В състав от 1300 души те нахълтали в Таврическия дворец, дето заседавала Думата, изместили последната и започнали да заседават вместо нея непрекъснато. Лишена от подкрепа Думата престанала да се събира и да работи. От тоя момент тя вече изчезнала от политическия живот на Русия.

Цел на новата политика. Пълномощните министри от Съглашението веднага поискали да узнаят политиката на новото правителство. Милюков в качеството си на министър на външните работи, предан на Съглашението и на западните демократични държави (Англия и Франция), обявил пред представителите на печата, че Русия остава вярна на Съглашението и че нейната военна цел е победа над Германия и завземане на Цариград с протоците. Щом чули тази декларация на Милюков, революционните комитети се събрали и отхвърлили изтъкнатата от министъра цел. Всички започнали да обсъждат трескаво въпросите: каква е целта на войната; да се продължава ли тя или да се спре и каква форма на управление да си избере Русия?

Освобождение на затворниците. Новото правителство в желанието си да въздейства върху целокупния народ благоприятно решило да освободи веднага всички политически престъпници, които лежали из затворите в Русия и в Сибир, а също да отвори границите за всички емигранти в чужбина, за да се завърнат и да вземат участие в преустройството на държавата. Германия приела руската революция като добре дошла. Тя обявила, че дава свободен преход на руските бежанци по железниците си през фронта за вътрешността на Русия. От това се възползвали всички емигранти в Европа, особено ония в Швейцария, които се завърнали в своето отечество. Завърнал се и водачът на крайните социалисти Ленин, който, щом пристигнал в Петроград, застанал заедно с Троцки начело на комунистическото движение.

Падането на стария царски режим, извикало в целокупния многомилионен народ невъобразим поток на мисли, чувства и копнежи. Зашумял и закипял хилядогодишният стар котел с безкрайните водовъртежи на развълнувано море. В тоя страшен хаос на желания, мисли, мечти и стремежи обширната руска маса изразила своите искания в три ясни и категорични думи: мир, земя и воля. Под напора на тоя общонароден вик и под натиска на работническите и социалистическите революционни комитети правителството се принудило да излезе с декларация, че войната ще продължава само докато се свика Учредителното събрание, което ще се произнесе по въпросите за формата на управлението и за войната. Това не задоволило революционните комитети и правителството излязло с нова декларация, в която отстъпило от становището на Милюков и обявило: Русия се отказва от присвояване на чужди земи (анексии) и oт всякакво обезщетение.

Агитация на Съглашението. Това изявление направило силно впечатление в Англия и Франция. Двете държави изпратили видни свои агитатори и министри социалисти да идат в Русия с мисия да убедят руските работници и социалисти, че те ако настояват за мир и спрат войната, ако се спогодят отделно с Германия, западните демократически народи ще загинат. Германия като освободи войските си от Източния фронт, ще ги хвърли на Западния, ще смаже Франция и Англия и нейния милитаризъм ще задуши всяка свобода. Френският министър социалист Алберт Тома се явил в Петроград лично пред работниците социалисти и пред войниците доказвал, че миролюбието на русите при днешните условия ще нанесе гибелен удар на революционните републикански идеи и на модерната цивилизация. Съглашенските агитатори настояли още повече за това, защото очаквали намесата на Америка във войната. И наистина Америка побързала да обяви на 2 април война на Германия, макар и да не била още готова. А за да възпламенят руското сърце за победа, както и да помогнат на руското правителство в усилията му да продължи войната, Англия и Франция заповядали на войските си да настъпят срещу германците към Арас и по р. Ена в Шампан.

Руските революционни комитети останали на своето гледище. Докато правителството настоявало Русия да остане вярна на съюзниците си, революционерите избрали пътя към мир. Те направили само една отстъпка: няма да сключат отделен мир с Германия, но искат безусловно да се почнат преговори за общ мир.

Борбата продължила. Дисциплината във войската почти изчезнала. Едни от войниците самоволно напускали фронта и отивали в Петроград или в близките села. Слухът, че ще се раздават земи, смутил духа на всички селяни войници.

Настъпила повсеместна анархия. Всички държавни учреждения спрели да работят. Железопътната служба се разстроила, селяните спрели да прекарват до гарите храни, настъпил глад в големите градове и на фронта. Идеята за държавата като нещо цяло изчезнала. Инородните краища: Финландия, Курландия, Крим, Кавказ и Украйна се откъснали от общата държава и съгласно своите национални тежнения се прогласили за автономни.

За да се спре процесът на разложение на фронта, военният министър Гучаков отишъл на бойното поле с цел да повлияе на войниците и да възстанови дисциплината. Там той се убедил, че войниците не слушат своите офицери, образуват съвети, събират се на сборища и обсъждат въпроса за мир и подялба на господарските земи. Разочарован, Гучаков се върнал в Петроград и си подал оставката. Станало преустройство на кабинета. Заедно с Гучаков напуснал и Милюков. В кабинета на Лвов влезли 5–6 души социалисти, а Керенски поел Военното министерство, като смятал, че ще упражни по-голямо влияние върху работниците и социалистите войници.

Новото руско правителство излязло с програма: отхвърля всяка мисъл за отделен мир с неприятеля; засилва демократизацията във войската, за да я направи способна за настъпление; предоставя на Учредителното събрание въпроса за формата на управлението и обществено-стопанските реформи. Правителството не се решило веднага да раздаде земята на селяните пряко и безвъзмездно, но направило предложение към всички воюващи за общ и траен мир без анексии и обезщетения.

В това време напрежението в Западна Европа достигнало големи размери. От Русия поискали да настъпи през юни срещу австро-германците. Министърът на войната заповядал на Брусилов да настъпи. Генерал Корнилов завършил атаката с голям успех. Но германската Главна квартира приготвила противоруско настъпление и на 19 юли със страшна сила натиснала русите, които били вече отслабнали, пробила фронта и върнала отново австро-унгарското и турското настъпление до Буковица. Руските полкове се отчаяли и си заминали за родните места. Княз Лвов видял задачата си изгубена и си подал оставката. Работническият комитет заграбил властта и назначил своя водач Керенски за министър-председател. Новият президент уволнил Брусилов и вместо него назначил генерал Корнилов. Идеята за водене на войната още не угасвала, но вътрешните безредици убивали всяка надежда за успех.

Болшевизъм (6–18 ноември)

В Петроград Керенски свикал събор с делегати от всички партии, наречен Предварителен парламент. С назначаването на този парламент се целяло да се заместят войнишките и работническите съвети, които диктували на правителството своята политика. Парламентът издал горещ манифест до воюващите за сключване на международен мир. В това време Петроградският общински съвет бил обсебен от болшевишките привърженици на Ленин. Освен това новообразуваните съвети от недоволни войници и работници се обявили против Керенски, който още за угода на Съглашението държал за продължаване на войната и не разпореждал да се даде земята на селяните. Болшевиките превзели събралия се руски събор (Предварителния парламент) и поканили министрите да си подадат оставките. Керенски отказал. И закипяла борба между Керенски и болшевиките. Два казашки полка се отметнали от правителството на Керенски и взели страната на болшевиките. Извършил се военен преврат. Революционният комитет от градския съвет съборил правителството. Керенски успял да избяга. Водачът на болшевиките Ленин бил освободен от затвора и застанал начело на революционното правителство.

Ленин пристъпил веднага към работа. Докато Милюков и Керенски обещали, че народните искания ще бъдат задоволени по законодателен ред чрез парламента, Ленин тръгнал по революционен път. Какво искате? — попитал той селяните и работниците. Първите отговорили: искаме земя, а вторите: искаме фабриките. Ленин натъртил: идете и ги вземете! Веднага той подписал заповед (декрет), по силата на който земята се дава безвъзмездно на селяните, а фабриките на работниците. В един миг всичко се обърнало. Старите стопани на земята и фабриките били изгонени, избити или затворени. Дворците и чифлиците им ограбени или разорени, добитъкът и инвентарът задигнат и поделен между селяните. На много места подялбата не станала доброволно, затова се водили дълго време ожесточени боеве между самите селяни, при което паднали не малко жертви.

Всеки, който не одобрявал този начин на комунизиране или се възпротивял, бил обявяван за контрареволюционер. За да спасят главите си, маса граждани, професори, писатели и т. н. избягали от Русия и образували руската емиграция, жертва на болшевизма, противоположна на бившата емиграция, жертва на царизма.

Генерал Корнилов събрал в южна Русия доста силна доброволческа армия. Керенски вдигнал на крак своята армия. Двамата по-рано противници се споразумели да се борят срещу Ленин. Към Корнилов и Керенски се присъединил казашкият атаман Каледин. От тримата само Керенски успял да достигне с войските си до Царское село и Гатчино. Насреща му излезли Лениновите войски, подпомогнати от войските на Кронщад и от флотата. Керенски бил победен и избягал в чужбина. Задоволените със земя селяни били заплашени от болшевиките, че ако надделее Корнилов, ще им отнеме дадената земя, та взели решително страната на Ленин. Корнилов бил надвит и паднал в борбата. Част от доброволческата армия се спасила и останала да действа по-нататък. Болшевиките станали господари на Петроград и Москва след големи кръвопролития и опустошения. Каледин се отдръпнал на р. Дон и основал там временно свое царство.

Ленин и другарят му Троцки (по произход евреин) организирали нова военна сила — Червена гвардия и нова власт под името Руска съветска република. Правителството било наречено Върховен комисарят. За пръв комисар бил избран Ленин.

Троцки в качеството си на комисар (министър) на външните работи подал радиотелеграма до всички държави и народи да прекратят военните действия и да почнат преговори за траен демократичен мир (12 ноември). Този позив получил силен отзвук във Франция. И социалистите поискали мир. Обаче буржоазните партии начело със сенаторите и парламента направили голяма манифестация за продължаване на войната до победа. Начело на манифестацията вървял председателят Дешанел. В парламента станали бурни препирни. Клемансо взел мястото на председателя Панлеве, за да води война до победа.

Македонски фронт. Боевете около Битоля (10–20 март)

Зимата на фронта преминала в затишие и приготовление. Българите се снабдили с маски против задушливите газове и каски за щурмовите команди. Окопи, галерии, скривалища — всичко било докарано до съвършенство. Самолетните боеве обаче никога не спрели. Големи и страховити състезания ставали във въздуха. Повредените апарати падали с трясък на земята или в блатата.

На 10 март Сарай заповядал ново настъпление по фронта в Битоля. Първите му удари имали успех. Но контраатакуван с голяма сила, той трябвало да отстъпи.

Но Сарай не спрял. Той наредил ново настъпление през април със сръбските войски в Мъгленско по посока към Вардар и Черна. От 22 до 25 април френските войски атакували височините Яребична (при Хума) и взели част от българските позиции. Скоро обаче противникът бил контраатакуван и отблъснат. В завоя на Черна след артилерийски урагани сръбските части настъпили на 5 май, но били решително отблъснати. На Дойранския фронт напорът на англичаните също не успял.

На 29 май Сараевото настъпление отново замряло и войната придобила позиционен характер.

Тъй вървели боевете на Южния фронт до гръцката намеса.

Гръцката намеса (2 юли)

Най-сетне на гръцките игри се турило край. Сарай обяснил несполуката си с две причини: не бил сигурен в тила си от Константин и войската му трябвало да се засили с гръцката кралска армия.

И Съглашението решило въпроса. То изпратило френския адмирал Жонар със силна войска в Атина като върховен комисар на силите покровителки. На крал Константин било предложено да абдикира или да бъде насила изгонен. Константин не абдикирал, но оставил на мястото си сина си Александър, а той заминал за Швейцария с жена си (13 юни). Тогава Венизелос с френска помощ напуснал Солун, отишъл в Атина, поел управлението на страната като съглашенски довереник, свикал своята Камара и обявил обща мобилизация на всички сухопътни и военни сили. На 30 юни Венизелос съобщил на Централните сили, че Гърция прекъсва връзките с тях и отзовава посланиците си. На 2 юли гръцкият пълномощен министър в София се явил в Министерството на външните работи и заявил: «Поради щастливото възобновяване на единството между разделените досега две части на Гърция, правителството на Негово Величество счита, че тъй като гръцки полкове участват в боевете на Балканския фронт, то не може да поддържа официални връзки с българското правителство». И си поискал паспорта, който веднага му бил връчен. С това се наредила и официална Гърция на Южния фронт.

Сега военното равновесие се изменило. Към съглашенските войски се прибавили повече от сто хиляди гръцки войски. Германците, които били спрели българите на границата през 1915 г., били длъжни по договорите да пратят 12 дивизии в Македония, но те не сторили това. И българската войска останала сама срещу военните сили на Англия, Франция, Италия, Гърция и Сърбия, с прибавка още на някаква югославска дивизия, набрана от разни бегълци из австрийската армия(51).

Западните фронтове

В началото на годината германците продължили да атакуват крепостта Вердюн. Боевете по целия фронт бележели променливи успехи. В тия боеве англичаните си служели много с новите им бойни машини — танковете.

Френският началник-щаб на армията Нивел приготвил особен план за настъпление. Произвели се ужасни боеве около Арес, Сент Катен и Шмен-де-дам, но англичаните и французите били съкрушително разбити.

Несполуката на настъплението предизвикало освобождаването на началник-щаба Нивел, чието място заел генерал Петен. Сменен бил и главнокомандващия Жофар, на мястото на когото дошъл генерал Фош.

Съглашенците, особено френските, настоявали японците да изпратят войски на помощ в Европа, ала Микадо не се съгласил.

Месопотамия — Палестина

След несполуката си в Багдад и Кутел-амара през 1916 г. англичаните събрали в Индия нови войски и отново настъпили по Тигър и Ефрат през 1917 г. Най-сетне те сполучили да спечелят изгубеното — превзели Кутел-амара и Багдад.

Ерусалим

Турският поход към Египет, както и по-рано казахме, не успял. Англичаните, настъпвайки към Египет, не ги преследвали през пустинята, а с кораби слезли в град Яфа, откъдето потеглили за Палестина. Към тях се присъединила и френската войска. Англо-френските войски пробили фронта и с ред победи превзели Ерусалим, за който през средните векове кръстоносците напразно пролели толкова кръв. Това събитие предизвикало голяма радост в Западна Европа и Америка. Евреите се зарадвали, че ще може да се възобнови старото израелско царство. Богаташите почнали да събират пари, за да се издигне величественият Соломонов храм, да се украсят историческите планини и свети места, посещавани толкова много от християните.

Глава XX: 1917 г. Америка обявява война на Германия

Причини за американската намеса

През пролетта във войната се намесила още една Велика сила — Съединените американските щати. С тая намеса войната обхванала всички земни материци и за това с право носи името световна.

Ние видяхме, че Уилсън прекъснал дипломатическите си контакти с Германия през февруари. Уилсън знаел, че в Америка има 25 милиона немци и че не бива да се предприема една непопулярна война. Затова той се погрижил първо да спечели общественото мнение. Във вашингтонския Сенат имало силно противогерманско течение, което изтъквало, че е непростимо да се остави Германия да спира движението и търговията на целия свят и да диктува своите наредби, като нарушава установените международни права и унищожава принципите на човещината с потопяването на параходи, пълни с жени, деца и невинни мъже. Америка според тях е пазителка на най-върховните човешки свободи и затова била длъжна да се намеси с оръжие в ръка.

На това становище застанали и бившите президенти на Съединените щати, Тафт и Рузвелт със своите политически поддръжници. Всяка новина за потопяване на американски параход възбуждала спокойното американско общество до болезнено състояние.

Но причините за американската намеса в Европейската война не били само от хуманно, правово и политическо естество. Важна роля в случая играели и стопанско-финансовите интереси на Северните щати. Понеже индустриалните фабрики в Англия, Франция и Италия били почти спрели своята работа, американската индустрия намерила обширен и скъп пазар без конкуренти за производство на муниции. Америка доставяла на воюващите дрехи, храни, топове, самолети, параходи и всякакви неща, от които те имали нужда. Цените били високи и американските търговски сдружения трупали грамадни богатства, като събирали от Европа злато. В европейското кръвопролитие американските милионери намерили безкрайни източници за обогатяване. При тия условия безогледната подводна война пресичала тая търговия и интересите на американските богаташи били застрашени. Ето защо те се присъединили към идеолозите като Уилсън и военното течение в Америка надвило над миролюбието.

В американската столица Вашингтон на 2 април се събрал Конгресът на тържествено заседание, в което Уилсън произнесъл следната реч:

«Войната с подводници е война против човещината. Това е война против всички народи. Американските кораби се потопяват. Посяга се върху живота и имота на американските граждани. Кораби от неутрални държави се потопяват, пътниците се давят. Не значи ли това, че Германия воюва с всеки човек, с всеки народ, с всяка държава, с цялото човечество? Това не е защита на интереси, това е посягане върху правото на човечеството да съществува».

Конгресът решил: 1. Упълномощава Уилсън да обяви война на Германия; 2. Приема закон за задължителна военна служба; 3. Вдига на крак веднага 500–хилядна войска; 4. Отпуска нужния кредит за военни разноски и заем на Съглашението.

На 5 април Уилсън обявил война на Германия. Австро-Унгария и Турция от солидарност към Германия прекъснали връзките си с Америка. Цяла Северна Америка се изправила срещу Германия. Това направило огромно впечатление на цял свят и всички вече разбрали на коя страна ще бъде победата. Бившият френски министър-председател и бившият главнокомандващ Жофар отишли в Америка да насърчават военното настроение. Те били приети във всички градове с ентусиазъм. Америка отворила неизчерпаемите си складове и резерви.

Уилсън се обърнал с призив към всички държави в Америка и към целия свят да се присъединят към него, за да се обуздае Германия, като се спре нейната подводна война, безпримерна в историята на човечеството. Германското правителство според Уилсън било непарламентарно и неотговорно, защото то слушало само волята на кайзера и неговите самонадеяни генерали. «Като автократическо, то не знае и не може да държи сметка за свободата и волята на другите народи. В днешно време, както отделният човек, така и правителствата са длъжни да отговарят за своите действия. Понеже германското правителство не иска да се съобрази с тези принципи, страдащите народи имат право да го махнат. А това може да стане само с война. Ние ще пожертваме живота си, имота си, цялото си състояние и богатство, но ще изпълним нашия дълг — защита на живота и свободата на човечеството. Достойно е за Америка да пролее кръвта си за ония принципи, върху които лежи човешкото право, честта и благоденствието на човечеството.»

В същото време министърът нa външните работи в Америка Лансинг обнародвал във вестниците ред документи, с които се установявало, че германският посланик в Америка чрез мрежа от шпиони се свързвал с германските подводници, съобщавал за пътуването на корабите за Англия или за Франция и че в Америка били пръскани торби със злато за подкупи на вестници и лица, които биха въздействали върху общественото мнение в полза на Германия.

Тия разкрития, както и позива на Уилсън, развълнували обществената съвест и получили отзвук във всички държави, чиито кораби, търговия и интереси били засегнати от подводната война. На Германия обявили война или прекъснали връзките си с нея през април държавите Куба, Бразилия, Боливия; през юни — Хаити; през юли Сиам, през август Китай и Аржентина; през септември Перу и Уругвай: през декември Еквадор и Панама.

Всички държави от Северна, Средна и Южна Америка се присъединили към Уилсън. Против Германия по този начин се вдигнали 28 държави и колонии във всички земни материци.

Франция дала на американските войски пристанището Бордо, където могат да слизат и се приготвят за боевете.

Прекарването на американските войски през океана продължило дълго, а превозването им от Бордо до фронта ставало бавно и само за насърчение на французите, защото главните американски сили можали да пристигнат чак през лятото на 1918 г.

Америка обявила война на Австро-Унгария едва на 7 декември. На Турция и България тя не обявила. Обаче, както казахме, турците от солидарност към Централните сили прекъснали отношенията си със Съединените щати. Останала само България, която си замълчала. Защо Радославов и Фердинанд направили така, ще видим по-нататък.

Поражението на Италия (25 октомври)

През април и май, когато било предприето злополучното нападение над Франция, общественото мнение било много обезпокоено от мълчанието на Италия. Италианците се извинявали, че лошата и продължителна зима по Алпите объркала генерал-Кадорновите планове. Най-сетне италианците започнали през май настъплението по р. Изонцо. При първия напор австрийците отстъпили някои места и дали 25 000 пленници. Скоро обаче настъплението било спряно. Въодушевлението на италианците траяло малко.

През август и септември италианците предприели офанзива пак по р. Изонцо. Този път те минали реката, пленили 35 000 австрийци и превзели град Горица.

Германия решила да се справи с Италия. Тя приготвила една настъпателна армия от германски и австрийски войски, които ударили италианската линия през проходите откъм Сага и Толмино, пробили фронта и се спуснали до Удине. Цялата италианска войска на Изонцо се объркала. Настанала ужасна паника. Италианците напуснали Горица и Изонцо и хукнали към Венеция да се спасяват, като дали 200 000 пленници и около 4–5 000 оръдия.

Съдбата на Италия се поставила на везни. Победоносните германо-австрийски войски напредвали чак до река Пияве. Венеция вече била под техните удари. Във Франция и Англия настъпило голямо смущение. Италия надала тревожен вик за помощ.

И съюзниците се отзовали. Англия и Франция веднага приготвили помощни войски, прекарали ги в Генуа и оттам по железницата ги свалили на десния бряг на р. Пияве. Там те срещнали италиански полкове, разнебитени, бягащи, но ги спрели, организирали ги и ги повели в боя. Образувала се веднага нова защитна линия и французите застанали начело. Съпротивата се появила в това време, когато германо-австрийското настъпление, неподкрепяно с нови части, започнало да отслабва и загубило победната си сила. То било спряно на р. Пияве. По този начин Италия била спасена за втори път.

Духът на воюващите през 1917 г.

Австро-Унгария. Щом Америка се намесила във войната, станало ясно за всички, че кръвопролитието ще продължи и то ще погълне и последните сили на воюващите, въпреки надмощието на Централните сили по фронтовете и въпреки революцията в Русия. Австро-Унгария първа прозряла, че работата няма да излезе на добър край. Нейният император Карл правил тайни преговори за мир чрез роднините си във Франция. На 24 март той написал едно писмо до шурея си Сикст, италиански княз, за да сондира почвата във Франция — при какви условия би могло да се говори за мир, за да направи Австро-Унгария първата крачка към това. Френският председател на републиката Поанкаре след като получил писмото, поръчал да кажат на Карл, че мир няма да се сключи, докато Германия не бъде бита, докато Франция не получи Елзас и Лотарингия и докато не бъдат възстановени всички победени малки държави и заплатени опустошенията. Австрийският министър на външните работи граф Чернин се срещнал с германския канцлер Бетман Холвег и предпазливо поискал да узнае от него, кои са най-малките искания на Германия за мир. Двамата министри се съгласили, че за да се постигне мир те трябва да освободят и напуснат окупираните Полша, Черна гора, Сърбия, Румъния, Албания, Белгия и земите от Франция и Италия. Колкото до Елзас и Лотарингия Германия не давала и дума да става.

През април австро-унгарският министър граф Чернин написал едно дълго писмо до император Карл, в което, като му излагал плачевното положение на Австро-Унгария, го молел да прави, да струва, но мирът да се сключи през лятото или през есента, защото зимна война вече е невъзможна. Той не вярвал на успехите на подводната война, а Америка щяла да дойде и тогава край на Австро-Унгарската империя. С това изложение предадено на ръка, Карл се опитал да убеди Германия да отстъпи Елзас и Лотарингия, като казал, че и Австро-Унгария ще отстъпи на Италия Трентино и Триест само да се сключи мир. Германия отказала. В България правителството се научило за тия преговори през лятото и че Централните сили са готови да възобновят в цялост Сърбия и Румъния, което значело, България да остане в същите граници и че договорът, с който Германия и Австро-Унгария гарантирали изпълнението на народния идеал, пропадал. Това причинило на Радославов и Фердинанд страшни горчивини, но те мълчали.

Германия. През лятото съмнението за сполуката във войната проникнало и в германските парламентарни кръгове. Прокламираните от руската революция принципи за общ мир «без анексии и контрибуции» заразили германското общество, а най-вече работниците и социалистите. Недостигът на храна и перспективата, че Америка идва с войски, че ще се води нова зимна война и много други причини създали в Германия силно недоволство и засилили исканията за прекратяване на войната. Вдигнали се стачки и правителството трябвало да отвори вътрешен фронт. В генералитета не била изчезнала още надеждата за крайна победа, обаче мнозинството на парламента гласувало резолюция: «да се преговаря за мир по споразумение».

Франция. И във Франция духовете не били по-добри. Годината 1917 била много критична за тази държава. Революцията в Русия се отразила болезнено във Франция. Надеждата се подкрепяла само от намесата на Америка, но смятали, че то ще стане много късно. Народното настроение силно се вълнувало и колебаело. На няколко пъти изплували белезите на отчаяние в някои среди. Сменили се много министри, съставили се и се разтурили много комитети. С предложението си за мир Германия гонела целта да разколебае френските защитни редове. Позиви за мир се пръскали по целия фронт. Те прониквали във войските и отслабвали силата на защитата. Миролюбивата агитация спечелила и няколко членове в парламента. Социалистите изнесли въпроса на публично обсъждане: какви са целите на войната?

Миролюбивото течение възбудило патриотично-военното. Провели се големи манифестации от войнолюбивите. На въпроса: защо се бием? — те отговаряли: бием се за да не робуваме на германеца, за да го изпъдим от земята си, за да улесним развитието на малките народи и да осигурим цивилизацията. Френската главна квартира особено държала да не се разколебае духа на армията. За това били взети строги мерки против миролюбивото течение. Възбудили се процеси за предателство. Разкрило се, че големи суми били дадени за агитации. Обвинени били във връзки с неприятелите няколко бивши министри и други важни лица. Една артистка била застреляна. Сенаторът Хумберт и бившият министър-председател Кайо били дадени под съд. Министър Малвин подал оставка. Роло бил осъден на смърт за връзки с противника. Освен това и прехраната във Франция се затруднила, което наложило голяма пестеливост във всичко: осветление, отопление, облекло; въвели се купони за хляб, обявили се постни дни ... Обаче имало една надежда. Очите на всички били обърнати към Америка. Тя трябвало да замести Русия. Но Америка идвала много бавно. Всички питали: защо се бави тя? Защо веднага не прекара храни и много войска, за да бъде бита Германия? Възможно ли е да се чака още цяла година?

И всички запитали: ще може ли Франция да изчака, докато Америка дойде с достатъчно сили? Камарата и Сенатът решили — каквото ще да става, Франция ще чака, тя трябва да потърпи. И Германия е гладна. И тя търпи. Затова ще победи онзи, който изтърпи четвърт час повече от противника.

Клемансо. Силен подем за поддържане на народната енергия се появил, когато Клемансо, човек 80–годишен, но буен и корав патриот поел властта, като министър-председател (15 ноември). Благодарение на неговата безогледна смелост и обширните мерки, които взел, редът се запазил, духовете се успокоили с надежди за добър край. Той знаел положението на Австро-Унгария от писмото на император Карл. Той взел това писмо и с него въодушевил парламента, възбудил народа и наелектризирал войската. «Моята програма е къса, казал той. Аз съм дошъл на власт да бия неприятеля. Ей сега ще видите победата пред очите си. Вдигнете си главата и тръгнете след мен ...».

България. Годината 1917 ще остане паметна и за България. Никога стопанският живот в България не е имал такова силно влияние, както през 1917 г. Това идвало от голямата оскъдица, която се дължала на безспорното изсмукване на страната. България била заприличала на грамаден сух сюнгер. Всичките й жизнени сокове били изсмукани. Преди войната германците били препоръчани като дисциплинирани, честни, високопроизводителни, изправни, акуратни, добросъвестни. Сега обаче нуждата ги представила на българския народ напълно противоположно с всички отрицателни качества. Отвсякъде с оръжие в ръка те събирали храни, добитък, други материали и продължавали да ги изпращат в Германия или по фронтовете на своите войски. Понеже Дирекцията на обществената прехрана забранила износа на едро, германците придобили право всеки войник да изнася от България за домашните си по един колет до 5 кг., а офицерите до 10 кг. Веднага цели вагони били натоварени с подобни колети на войници уж отпускари. Войниците отивали до Ниш, предавали по германските железници колетите си за Германия, а те се връщали в България като нови войници. За да закупуват храни и други неща германците изпращали погребални команди с празни ковчези в отдалечените балкански селища, където не бил стъпвал германски крак. Българските власти от Дирекцията на прехраната често се съпротивлявали, но не смеели да употребят оръжие. Вагони с брашно, изпращани за някоя българска войскова част, били задържани или откачвани и изпращани в друга посока. Така в земеделска България българската войска буквално гладувала, а на някои места хляб за войниците се приготовлявал от фураж за конете. Това страшно възмутило българските войници и офицери. Началниците се оплакали. На германските интенданти уж се правели бележки, обаче покупките и грабежите от залъка на българския войник никога не спрели. Началникът на германския щаб Лудендорф заплашвал да спре оръжията и мунициите, ако българите спрат износа за Германия. Спречкванията между българските и германските офицери на много места се изострили.

По градовете в стара България се свършили всички хранителни материали. Черен хляб с плесенясали царевични или ечемичени зърна вътре, с лош дъх се отпускал по 250 грама на човек с купон. Захар, сирене, ориз, масло или мас — всичко се продавало контрабандно на високи цени. Зимата, пролетта и лятото на 1917 г. до новата реколта били най-гладното време за България. По градовете и по неплодородните планински краища много старци, жени, деца умирали от глад или от лоша храна.

Когато американските войски започнали да пристигат на фронта, Германия поканила България да прекъсне отношенията си с Щатите, както били направили Австро-Унгария и Турция. Фердинанд и Радославов, недоволни от поведението на германските етапни войски в България и от обещанието да напуснат всички окупирани земи, започнали да се колебаят. Скъсването обаче на отношенията с Америка нямало да има значение, защото българските войски нямало да се срещнат с американските. Сам Радославов казва: «Съществуваше голямо огорчение, както в правителствените кръгове в София, така и между населението в България от германското етапно управление в Добруджа ... За да се скъсат отношенията с Америка в България, разбира се, необходимо беше да бъде доволно и населението в страната»(52). Едва сега Радославов си спомнил и за българското население ... Когато преди две години му се казвало същото, той се нервирал ... От този момент Радославовото германофилство се помрачило.

Към края на 1917 г. положението на България станало много критично. Изоставен от Генадиев пo-рано, сега Радославов бил изоставен и от другите министри стамболовисти (Добри Петков и Ж. Бакалов(53)). Опозицията се опитала да свали правителството по парламентарен ред, но не сполучила. Турците крепели мнозинството.

Преговори за мир между Русия и Централните сили

На 26 ноември болшевишкото руско правителство съобщило на неутралните държави, че то спира военните действия. Иска да се сключи примирие и праща покана за същото до Съглашението. Последното отказало. Клемансо, един от останалите дейци, който видял унижението на своето отечество през 1871 г., решил да смаже Германия безусловно.

Във Виена, като получили руското предложение, се зарадвали и съобщили, че спират военните действия и че от 1 декември почват преговори за честен и демократичен мир с право на народите да се самоопределят.

В Берлин канцлерът Хертлинг(54) заявил, че приема руското предложение на база Полша, Литва и Латвия да получат управление, каквото народите им пожелаят. Преговорите за мир станали в Брест-Литовск.

В София на 1 декември д-р Радославов заявил в Народното събрание, че приема руското предложение за примирие и мир, като се признае достигнатото обединение на българския народ.

Глава XXI: 1918 г. Край на войната

Уилсъновите основи за мир

На 1 януари Лойд Джордж поздравил съглашенските войски на фронта по случай Новата година с думите: «твърдост, постоянство и търпение. Победата е осигурена за цивилизованите народи». Той повторил съглашенските искания за мир, а именно: предварително освобождение на всички окупирани земи, възвръщане на Елзас и Лотарингия на Франция, изцяло възстановяване на Белгия, Сърбия, Черна гора и Румъния, разглобяване на Австро-Унгария на съставните й народи. Разглобяване на Турция, която може да задържи Цариград, но Месопотамия, Сирия, Арабия и Армения да се откъснат от нея, за да образуват нови държави.

Американският президент Уилсън излязъл на 8 януари със своя програма за общ мир. Неговите принципи са изложени в 14 точки, които добили историческа важност, затова ще ги изложим почти изцяло:

1. Мирни съглашения, сключени открито; дипломацията да работи искрено и публично.

2. Неограничена свобода на мореплаването в мирно и военно време.

3. Премахване, доколкото е възможно, всички стопански прегради и еднакви търговски условия за всички народи, които са за мира.

4. Намаление на въоръженията до крайност съответно вътрешната безопасност за всяка страна.

5. Свободно и справедливо уреждане на всички колониални въпроси.

6. Изпразване на всички руски земи и подпомагане на руския народ да се устрои свободно и без диктатура; да се оздрави добър прием на новата руска държава в обществото на свободните народи под правителство, което руския народ избере свободно.

7. Възстановяване на свободна Белгия.

8. Възвръщане Елзас и Лотарингия на Франция, понеже тия провинции несправедливо били й отнети през 1917 г.

9. Една поправка на италианската граница ще се направи според линиите, които делят народностите.

10. На народите в Австро-Унгария трябва да се даде път за автономно развитие.

11. Румъния, Сърбия, Черна гора да бъдат възстановени. На Сърбия да се даде свободен излаз на море и отношенията между балканските държави да се определят приятелски под влияние на Силите, които им създават условия за политическа и стопанска независимост и териториална цялост.

12. Земите, населени с турци, да се ползват със суверенност и сигурност, а на другите народности под Турция да се осигури свобода.

13. Да се възстанови полската държава и да се осигури свободен излаз на море.

14. Да се образува Общество на народите с цел да се дадат гаранции за политическа и териториална независимост на всички малки държави.

Парламентарни бойни речи

Съглашенските условия за мир предизвикали страшна буря в Централните държави.

От трибуните първите министри с дълги речи се силели да оборят противниците си като причинители, продължители и отговорни за войната. Взаимно и с ожесточение се обвинявали в излишно и с нищо неоправдано кръвопролитие.

Никога в Европа не са се произнасяли толкова обвинителни речи в парламентите. Лойд Джордж в Англия, Клемансо във Франция и Уилсън в Америка — тримата държавни мъже надули всемирни тръби да докажат, че човечеството ще бъде страшно покрусено и международното право потъпкано, ако Германия победи и наложи своите условия за мир. Предназначението на речите между другото било и да се въздейства върху преговорите в Брест-Литовск в смисъл болшевиките да останат непримирими към германския милитаризъм.

На 25 януари канцлерът Хертлинг в Берлин и Чернин във Виена едновременно държали речи, в които изложили вървежа на Брест-Литовските преговори, разгледали главно речта на Уилсън и неговите 14 точки. Хертлинг анализирал подробно принципите на Уилсъновата програма и за учудване открил, че повечето от точките са приемливи, освен за Елзас и Лотарингия, за изпразването на окупираните земи преди мира и за начина на народното самоопределяне. Той приел да изостави тайната дипломация, да се гарантира свободата на мореплаването, да се отстранят всички стопански и търговски пречки, да се ограничи въоръжението, да се уредят колониалните въпроси и т. н. Чернин бил още по-отстъпчив. Приел всичко и предложил Америка и Австро-Унгария да станат посредници за помирението на Германия с Франция и Англия.

Когато чули тия речи, съглашенските държавници се събрали във Версай, за да ги обсъдят. Надделяло мнението, че мир не може да има, ако Германия остане непобедена.

От друга страна, преговорите в Брест-Литовск били уморителни. Дотегнали дългите и теоретични речи на Троцки в конференцията, та Централните сили решили да спрат тоя своего рода народен университет.

На 9 февруари посред нощ Централните сили, България и Турция подписали мирния договор с Украйна. Три дни след това Троцки напуснал своята трибуна и заявил, че Русия прекъсва войната. Нейните войски се демобилизирали. Той не подписал приготвения договор за мир в Брест-Литовск, но казал, че мирните условия ще се изработят сетне от особени комисии. На това Германия отговорила, че щом Русия не подписва договора за мир, това означава, че тя продължава войната.

Седем дни след заминаването на Троцки германските войски отново настъпили (17 февруари) в Русия. Това принудило болшевишкото правителство да се съгласи на мирните условия. На 27 февруари германските условия били приети от големия болшевишки съвет в Петроград. Една делегация била изпратена от Петроград в Берлин, където бил подписан мирният договор (3 март). По тоя договор Руската съветска република признала за самостоятелни: Полша, Литва, Латвия и Естония. Украйна и Финландия били по-рано обявени за самостоятелни, а областите в Грузия, Ардахан и Карс в Кавказ се връщали на Турция.

Мир с Румъния

Румъния държала още Молдова. Кралят и правителството били в Яш. Щом Русия и Украйна сключили мир, положението на Румъния станало безизходно. Министър-председателят Братияну си подал оставката (12 февруари). Заместил го генерал Авереску, а сетне бил повикан консерваторът Маргиломан, който държал на немците. Цар Фердинанд се срещал тайно с Чернин и със сълзи на очи, както оповестил тогава австрийският министър, искал прошка, примирие и мир от Австро-Унгария.

Австро-Унгария приела предложението. На 24 февруари се подписал в Бухтя до Букурещ предварителен мир между Румъния, Централните сили, България и Турция при следните условия:

1. Демобилизират се румънските войски, които се пращат по домовете им.

2. Румънците предават оръжието си на германските окупационни власти.

3. Отстъпват се малки територии по Карпатите на Унгария, а Добруджа на съюзниците(55), от страна на Румъния.

4. На Австро-Унгария и Германия Румъния отстъпила много индустриални и стопански облаги.

Окончателният мир с Румъния се отложил, понеже настъпили недоразумения между съюзниците и трябвало да се водят дълги спорове.

Румъния присъединява Бесарабия. В това време Маргиломан поискал да спечели нещо за Румъния вместо изгубеното. Той подбутнал румънското население в Бесарабия да иска присъединяване към Румъния. Австро-Унгария не се възпротивила. На 9 април един самоволен събор от 120 души чокои, земевладелци и други румънски първенци от Кишинев прогласили присъединяването на Бесарабия към Румъния. На събора присъствал лично и Маргиломан, който телеграфически поздравил Букурещ с изпълнение на «народното въжделение».

На България отказват Добруджа. Когато се приготвил мирния договор с Румъния, България очаквала да получи Добруджа до устията на Дунава. Обаче турските делегати Талаат паша и Насим бей, както и германците, не се съгласили с това. Турците казали, че те помагали за превземането на Добруджа, че България много се разширявала и че те искат да имат път за съобщение със Средна Европа през Кюстенджа. От друга страна, германските военни и търговците от големите градове (Хамбург, Бремен, Лайпциг) поискали Германия да запази линията Букурещ — Кюстенджа като втори свободен път за изтока. Талаат паша добавил, че най-сетне може да отстъпи Добруджа, но България трябва да измени договора си за Тракия от 24 август 1915 г., като върне взетите земи от двете страни на р. Марица и даде на Турция морския бряг до р. Места. Българската делегация останала смаяна. Най-големият германофил д-р Момчилов се разочаровал. Делегацията се мъчила да обори германските и турските искания, като доказвала, че не е викана турска войска да помага в Добруджа и ако тя дошла, е била викана от германците, за да замести техните войски, които те били длъжни по договора да дадат. Кюлман бил убеден, че договорът между Турция и България през 1915 г. бил прибързан и че сега на турците можело да се върне нещо.

Отказът да се даде цяла Добруджа на България и турското искане да се върне обратно Обрин, Димотика, Дедеагач и т. н. силно огорчили и възбудили българското правителство. Неприятната новина са разнесла сред народа, войската и народното представителство. Към това се прибавила и друга неприятна новина: Австро-Унгария поискала да присвои сръбска територия от устието на Морава и град Милановац до Бърза паланка на Дунава.

Всичко това довело до пълно разочарование и опозицията на Радославов отново се засилила. Българското население в Северна Добруджа се свикало на събор в Бабадаг, гласувало за присъединяването си към майка България. Съборът протестирал и против съпротивата на Германия и Турция и избрал изпълнителен комитет да води борбата(56).

Въпреки всички усилия лично на д-р Радославов и цар Фердинанд договорът се подписал на 6 май в двореца Котрочени в Букурещ. По него на България се давала Добруджа до правата линия от Кочирлени на Дунава до езерото Аджижея (северно от Тозлугйол) на Черно море. Железопътната линия от Дунава до Кюстенджа с ивица покрай нея Германия задържала за себе си, а Северна Добруджа останала обща за съюзниците.

Недоволството на народа и войската

Колкото и правителството да криело неблагоприятните условия, които настъпвали от недоразуменията със съюзниците, все пак по един или друг начин те ставали достояние на народа. Но разочарованието настъпило и в правителствените среди. Най-буйните германофили, пратеници за преговорите се завърнали съвършено разбити във вярата си и възмутени в дъното на душата си от поведението на германците и турците за Добруджа и Тракия. Опозицията в Народното събрание атакувала отново Радославов, като изтъквала, че недоволството е проникнало далеч между редовете на фронта, където причините за разочарование се увеличавали все повече. Още през 1917 г., като се разбрало, че Америка се намесва във войната, опозицията твърдяла, че войната за България и за съюзниците й е изгубена. Тази мисъл измъчвала и мнозина народни представители, които споделяли страховете си с военните, както на фронта, така и в тила. До слуха на войниците достигнала тая зловеща мълва. Междувременно настъпилите стопански мъчнотии, настъпилият глад, липсата на сол, на петрол, на памучна прежда, даването на черен неизпечен, плесенясал и вонящ хляб, голотата на войниците в окопите и в подземията — всичко това карало българската душа да кипи. Негодуванието нараствало особено и от това, че докато българският войник глождел сух черен и плесенясал хляб, съседът му, германски войник, ядял чист бял хляб от българско брашно. Германците се отнасяли твърде лошо с българските офицери и войници отпускари, когато трябвало да ги превозват по линиите. Своите войници те поставяли свободно във второкласни и първокласни вагони, а българските ги натъпквали като сардели в открити фургони посред зима, изложени на дъжд, сняг и студ. Това още повече настроило войниците против германската железопътна администрация, а от нея и към всички германци, които експлоатирали България като окупирана страна. Германците изгребали най-ценните пластове в мина «Плакалница» при Елисейна и изчерпили мината «Бор» в Сърбия. Упорито се говорело, че те обсебват мина «Перник» и «Бобов дол» и искат концесия за железниците и пристанището Портолагос. Всичко това сгъстявало мрачното настроение.

Понеже германските вестници постоянно пишели, че България трябва да се запази като път на немската култура, индустрията и търговията за Изтока през Турция чак до Персийския залив, то мнозина се питали: какво би станало, ако германците се придържат към методите си на обноски? Няма ли Балканите да попаднат под пълната финансова и стопанска зависимост на Централните държави. Тази перспектива засилила още повече песимистичното настроение у българите.

Правителството прекарало през Народното събрание (януари) бюджета не по параграфи, а в общи числа, и то без да допусне обсъждания. Опозицията протестирала и разкрила народното тегло. Изтъкнало се, че на много места населението не дава доброволно реквизицията. Трябвало да се пращат цели команди с оръжие в ръка да приберат иззетите предмети. Населението се бунтувало и възразявало, че българските власти вземат от него храната и я дават на германците а собствените му синове ядат черен, кукурузен хляб, ходят голи и мрат от студ. Отпускарите войници съобщавали по родните си места, каква е храната на фронта и носели по един къс за показ, а същевременно като се завърнели давали сведения как властта се отнася при раздялата с домашните и близките им. От друга страна, се пръскали многобройни слухове и измислици за изнасилени войнишки жени от кметове и от бирници...

Тилът бил прогнил. Царувало разложение. Събираните предмети за фронта често не достигали до назначението си, а се разпращали по домовете на влиятелни хора. Дори Главната квартира в Кюстендил не можела да се запази от слабости и лош пример.

Съдбоносно германско настъпление

Германия пристъпила през март към съдбоносно настъпление. Първият удар тя нанесла на 21 март към Мондидие за Париж. Английските войски били разкъсани от френските. Трета и Пета английска армия били бити и принудени да отстъпят. Образувал се пробив и германците напреднали. Генерал Фош веднага образувал нова армия от резервите, която хвърлил в пробива и го запушил. Германците били изненадани. Те били нападнати и задържани, а в това време разкъсаните английски и френски войски пак се съединили. Отстъплението на англичаните и французите продължило 15 дни. Образувала се цедилка, но пътят за Париж бил затворен и фронтът се възстановил на 6 април.

Ударът на Мондидие наложил на англичаните и французите да приемат общо командване.

Англичани и французи съзнавали тази нужда от по-рано, но не можели да се разберат, кой трябва да бъде главнокомандващия: френски или английски генерал. Горчивият урок на англичаните ги накарал да отстъпят. Френският генерал Фош бил назначен над всички съюзни сили: французи, англичани, белгийци, руси, португалци и американци, които вече пристигнали в по-голям брой.

И така, Фош и Хинденбург с милионните си армии се изправили един срещу друг, за да решат войната.

Като не сполучили откъм Мондидие, германците засилили фронта на север около град Лил (9 април). Бедните португалци, които държали тук участък, изненадани от задушливите газове и огнепръскачките, напуснали фронта и се разбягали. Германците заели техните позиции. Англичаните докарали сили и спрели настъплението.

Към 26–27 май германският генерал Белов нападнал с 45 дивизии, с многобройна артилерия и въздухоплавачки участъка между Реймс и Соасон, пробил фронта, където били укрепени англичаните и объркал цялата англо-френска линия. Настанала за 24 часа ужасна паника, при която германците взели много пленници, оръдия и други. Атаката на Реймс не сполучила, но Соасон бил завладян и клинът наближил р. Марна. Клемансо и много народни представители се спуснали към фронта, насърчили войската и пробивът бил запушен. Германците спуснали и тука цедилка, но решителен резултат не достигнали.

По време на тези боеве германците обстрелвали Париж с оръдие от 120 километра разстояние. Изневиделица в Париж падали чудовищни снаряди от март до август. В началото парижани се изплашили. Съборени били няколко къщи и една църква, която затрупала богомолците. Французите нарекли оръдието Берта. От самолетите чрез фотографиране открили тайното място на оръдието и артилерията от фронта го принудила да замлъкне.

Солунски фронт. Нападение на Яребична

Едновременно с второто настъпление във Франция към Марна гръцките дивизии в Македония се раздвижили. След продължителна въздушна борба и деветдневна систематична подготовка, която достигнала извънредна сила на 30 май, три гръцки полка, подпомагани от французи, със 120 оръдия против 50 наши, нападнали връх Голяма Яребична при с. Хума, обхванали храбрия по-рано 49–и български полк, чийто подвозен добитък бил измрял отдавна от глад, и овладели позицията в 2 километра дълбочина.

Веднага се свикал от главнокомандващия Жеков военен съвет на фронта, в който се обсъдило положението и се разработил план за контраатакуване на гърците при Яребична. По тоя случай присъстващият генерал Шолц, началник на групата (XI армия), в едно писмено изложение прави следните бележки: «Забелязвам с болка, че духът на българските войници, толкова висок през първите години, сега почна да отпада. Само при липса на воля да победиш, може един полк да даде 177 души пленници, както бе случаят с 49–и полк». Много от войниците се отлъчвали, «изчезвали» или, пуснати в отпуск, не се връщали. Той констатирал, че се води агитация между войниците против дълга им и оттук произлязъл един доста сериозен смут в една дружина при завоя на Черна. Липса на облекло, лоша храна, болшевишки и земеделски агитации и партийни препирни — ето с какво е изпълнена душата на българския войник. Шолц казва, че е отпуснал от своите складове, за да се подобри храната на някои български части, но истинско подобрение можело да има едва след вършитба. Офицерите не бива да имат по-добра храна, защото се дава повод за нежелателно сравнение у войниците. Войникът ще понесе по-добре лишенията, щом като вижда, че офицерите доброволно се отказват от сгоди и страдат заедно с войниците. Висшите офицери трябва често да посещават войниците на най-предните позиции, да насърчават отпадналите духом поради несгодите, да спират агитациите, да просвещават съзнанието. И германският народ е в нужда. Но той търпи ...

На връщане от фронта генерал Жеков известява цар Фердинанд, че духът и боеспособността на войската с малки изключение били запазени, но се изисквали повелително редица ефикасни мерки за подобрение на сегашното положение. А на това известие цар Фердинанд, осведомен добре от германците, сърдито отговорил с телеграма: «Зная, че духът на войските е много лош и че те са съвършено заразени от разни престъпни агитации. Нещо, което считах за невъзможно, е вече станало печален и опасен факт: действащата армия е окончателно отровена от политически и партизански страсти. Заради това не мога вече да разчитам, както по-напред, на нея. Катастрофалните последици на това грозно положение няма да закъснеят да турят край на моята дейност на Изток».

Главнокомандващият бил силно засегнат от тая телеграма. Той на 13 юни написал доклад, в който твърдял:

«Войската е изложена на лишения поради неуредицата на вътрешното управление в България. Войниците живеят от днес за утре и били по-зле от германците. Недоброкачественият хляб не може да задоволи тези, от които отечеството иска прекомерни усилия. Месо се дава едва веднъж седмично. Бедствието по облеклото е още по-голямо. Войниците са голи и боси. С боси нозе трябва да бягат по острите скали против врага. Вместо фуражки много от тях носят връзки от скъсани чувалчета за пръстите. А зимата иде ... Гладният стомах и лошото облекло — ето кое създава лошия дух ... Слуховете за кражби, за обогатяване на другите по домовете им дразни всички. Ние браним тука с кръвта си сигурността на държавата, а там вътре — те я ограбиха, продадоха и забогатяха. Правителствената система е бламирана. Сегашното правителство създаде това положение. Армията иска силно, здраво, честно и патриотично правителство, което със справедливост и безпристрастие да възстанови доверието на всички ...»(57).

Падането на Радославов. Коалиционно министерство от демократи и радикали

Най-сетне цар Фердинанд и д-р Радославов съзрели целия ужас, до който довели страната. Пред прага на грозна буря, препълнена с градоносни облаци, д-р Радославов подал оставка. На 21 юни едно коалиционно правителство начело с Александър Малинов поело управлението на България. Това правителство, наречено по-късно «министерство Малинов — Костурков», било израз на опозиционното настроение в народа, войската и Камарата. Мнозина очаквали, че Радославов ще бъде заместен от общопартиен кабинет, но това не станало — партиите не постигнали съгласие. Освен тесните социалисти, другите партийни парламентарни групи обещали да подкрепят новото правителство. А то наследило от войната и от Радославов тежко наследство. Нито един от болните въпроси, свързани с отношенията на България към съюзниците, и нито един от вътрешните проблеми не били разрешени. Със съюзниците се водели дълги неприятни разговори за Добруджа, за искането на турците да им се отстъпи Одрин с Дедеагач, за искането на Австро-Унгария да получи територия в Поморавия, за дела от храна и плячка, взети от Румъния, за разноските по войната, за войсковата помощ, които били длъжни Германия и Австро-Унгария да дадат на Южния фронт, за дрехи и снаряди, които те обещавали. А вътре в страната — тривластие: негодна и развалена в по-голямата си част администрация; самоуправни интенданти и военни коменданти и безсилна Дирекция за обществена прехрана със своите органи. И на всичко отгоре гладно и непокорно население.

Първата задача, която трябвало да разреши Малинов, била — ще продължава ли войната, или ще я спре, като обявена против волята на народа и на страната, която исторически е била чужда на копнежите на българския народ. Някои очаквали, че кабинетът Малинов — Костурков, който бил противогермански, ще прекрати войната и ще потърси отделен мир от Съглашението. Но това не можело да стане. Войната можела да се спре само чрез преврат, като се отстрани цар Фердинанд с военна сила и като се напуснат всички превзети земи. А военна сила новият кабинет нямал. Из България и по Дунава скитали много германски части. Те можели да се притекат на помощ на Фердинанд(58).

За това Малинов решил: обявил, че България остава вярна на Централните сили и поискал от тях да изпълнят своите договорни задължения. В същото време, като облече, нахрани и стегне бойната сила, правителството щяло да сондира почвата дали не е възможно България сама или заедно с Австро-Унгария да сключат мир без големи сътресения за страната и без големи загуби от придобитото.

Доверени приятели на правителството неофициално отишли в Холандия и Швейцария с деликатна мисия да влязат предпазливо във връзка с някои чужденци, български приятели, да узнаят от меродавни съглашенски хора, как би се погледнало на едно подобно желание от страна на България. Тяхната мисия пред Клемансо не успяла. Само Уилсън се отзовал благосклонно, благодарение на нашия отличен представител в Америка Панаретов. Уилсън поръчал на своя представител на Балканския полуостров Мърфи, да отиде в София, да следи отблизо събитията и да се явява в помощ на българския народ.

Новото правителство направило неимоверни усилия да се побърза с доставката от Германия на облекло и да се закара храна на фронта. През август 5 министри обиколили фронта в известни райони да видят какво става. Те констатирали, че храната малко се е подобрила и че започнали да пристигат германски дрехи, които се раздавали на най-нуждаещите се войници. Но министрите с тъга на душата узнали, че систематично агитации от дружбаши и тесни социалисти се водят между войниците, за да напуснат фронта и да заминат по домовете си.

Една упорита мълва се носела, че се дава на новото правителство три месеца срок да прекрати войната. Ако това не станело, войниците през септември сами ще я прекратят, защото не било възможно да се води нова зимна война. Всички очаквали да се види какво ще направи Германия с настъплението във Франция.

Отслабване на Германия

Запушването на трите пробива окуражило англичаните и французите. Американците вече били докарали 300 000 войници. Франция и Англия извадили също 300 000 нови войници.

Главната германска квартира решила да опита последен удар. Подготвено в голяма тайна, настъплението се започнало по р. Марна. Целта на германците била да минат р. Марна, да вземат Шалон, да обходят Реймс и да се явят в тил на войските, които пазели Вердюн. След артилерийска подготовка, като изпълнили цялата местност със задушливи газове, на 15 юли започнало настъплението. Френската линия се огънала и германците минали Марна по много мостове.

Осведомен от самолетите си за разположението на настъпващите германци, генерал Горо направил противоположно разположение на своите войски и задържал настъплението. В този момент генерал Петен приготвил френско контранастъпление и от дясно ударил във фланг германската цедилка. Ударът бил толкова силен, че германците били отхвърлени чак към Соасон; този удар ги принудил да се върнат от р. Марна. В отстъплението си германците дали до края на юли 40 000 души пленници.

Това била втора и решителна победа при р. Марна. Тя спасила Франция и надделяла над германското настъпление. Дотогава Германия имала надмощие. От тоя момент нататък нейните сили намаляват, тя изгубва настъпателния дух и минава в отбрана. Съдбата вече се наклонила в полза на Съглашението.

Един военен съвет под председателството на Фош решил, че е дошъл моментът да се вземе инициативата от съглашенските войски, които трябва да започнат целесъобразни и систематични настъпления по бойната линия.

Настъплението на Съглашението. То започнало на 8 август между Амиен и Мондидие по фронт 25 километра от англичаните. Фош въвел нова тактика. Артилерийската подготовка се премахнала. Ненадейно към неприятеля през нощта потеглят безбройни танкове и блиндирани автомобили, след тях пехота. Ефектът бил удивителен. За кратко време англичаните напреднали по фронт 20 километра. На 15 август германците изгубили цялата цедилка при Мондидие. Линията се изправила. Подобно настъпление се започнало по цялата линия и германците взели бавно да отстъпват по фронт 70 километра към вкопаната линия, наречена Хинденбургова линия. Те дали много пленници и имали големи загуби в артилерия.

Разклащане на Хинденбурговата линия. С последователни настъпи и безспирни кръвопролитни боеве съглашенските войски достигнали към средата на септември Хинденбурговата линия, пробили я на някои места и почнали да я минават. Надеждата на Германия да задържи фронтовата линия изчезнала, но войските й отстъпвали методично и без големи загуби, каквито винаги се дават, когато на едната страна се изчерпват силите и вярата.

Пробив на Добро поле (14–15 септември)

Щом германското настъпление във Франция не сполучило, солунските съглашенски войски започнали да се съживяват. Заместникът на генерал Сарай генерал Гийом оставил обширен план за атака на българската позиция на Добро поле с цел да пробие фронта.

На 9 юни Гийом напуснал Солун и заминал за Франция. Неговият заместник Франше д’Епре, изпитан генерал от Западния фронт, прегърнал изработения план и решил да го приведе в изпълнение.

Многобройни самолети били изпратени да фотографират всички укрепления на българските позиции. Събрани били сведения от пленници, от бегълци и по други начини за количеството, разположението и духа на българската войска(59). Определената за атака 122–ра френска дивизия била изкарана на учение далеч от фронта (при Верия) и там старателно упражнявала начина, по който ще се произведе удара и къде ще се извърши пробива. От дясно ще й помага 17–а френска дивизия, а в двете крила по 3 сръбски дивизии.

Френското командване направило точна сметка: българите на избрания пункт имали две дивизии — най-много 18–20 хиляди души със 136 оръдия. Срещу тях Франше д’Епре поставил 8 дивизии (2 френски и 6 сръбски) 40 000 души с 650 разнокалибрени оръдия.

Когато англичаните, французите и американците наближили и форсирали Хинденбурговата линия, в същия ден се започнала и атаката на Добро поле.

Подготовката за нападението не останала скрита за българите. Последните почти всеки ден узнавали, че французи и сърби се подготвят. През това време в Българската главна квартира било настъпило най-голямото безсилие. Главнокомандващият генерал Жеков бил заболял, а около него се плетяла мрежа от интриги. На 8 септември генерал Жеков заминал за Виена да прави операция на болното си ухо. За свой помощник той оставил генерал Тодоров. В същото време в София пристигнали като гости на царя един след друг баварския и саксонския крал. Царят им устройвал пищни посрещания, като свиквал генералите от разните служби. Заместник-главнокомандващият също бил повикан за посрещач. На воплите на доброполските защитници, че неприятелят вече е съсредоточен и готов да настъпи, началник-щабът на армията не отговарял, защото смятал, че това е само демонстрация, а настъплението щяло да се извърши към Дойран или към Битоля.

На 14 септември сутринта избухва като вулканична стихия топовен огън по българските позиции върху избраните от неприятеля точки. Планинските върхове пламнали, горите се запалили, задушливи газове изпълнили пространствата; множество неприятелски аероплани безспирно кръжели над българските позиции, за да ръководят стрелбата и да наблюдават разрушенията. На 15 септември, когато в София се устройвали тържествени обеди на саксонските гости, при мъгливо време, благоприятно за изненада, френската пехота изскочила от своите окопи и се понесла към българските позиции. Българската защита не била готова. Голям брой войници били в отпуск; една трета, заразени от злия дух, че «няма за кого да се бият», взела оръжието, но нямала воля да отблъсне неприятеля, както в продължение на три години със себеотрицание и примерна храброст; останалата трета бойци, които знаели, че над личната несгода и домашна неволя стои върховният глас на отечеството да бъде свободно и обединено, грабнали оръжието, изскочили от скривалищата и се самопожертвали за родината. На първата линия били Шейновския, Ямболския и Загорския полк, които през тригодишното воюване имали безспорна слава. Смелите и родолюбиви мъже в тия полкове, на брой не повече от 3000–4000 души, отблъснали неприятеля 3–4 пъти. Едва след обходи той можел да проникне в позицията, изпълнена с трупове. Френски и сръбски офицери, които сетне описали боевете, свидетелстват, че на някои точки българските защитници 5 пъти са контраатакували нападателите. Борбата била отчаяна. Ала една шепа борци не могла да спре пет дивизии.

Първият пробив станал на Добро поле (16 септември). След тридневни кръвопролитни боеве до 17 септември се отворил пробив, френските дивизии се отдръпнали, а сръбските потеглили напред и пропълзели от връх на връх по посока към Кафадарци на Вардара.

Нещастно отстъпление

Ако за защитата, макар и безуспешна, не може да се каже укорна дума, то за начина на отстъпление трябва искрено да се скърби. Ония зле настроени войници, които напуснали позициите дори без да вземат участие в боевете, силно озлобени, хукнали да бягат по пътищата, да разграбват складовете и да създават паника във всички части, които отивали на помощ на юначните борци. С преувеличени разкази за страшната сила на противника, те увличали срещнатите и ги принуждавали да бягат с тях. Настъпва ужасна бъркотия ... Изпратените части да спрат врага, бързо се увличат от зловредните агитации на бегълците, изгубват духа си и стават безсилни да изпълнят своя дълг. По този начин неприятелят слязъл свободно чак на Вардара, пресякъл пътя при Гевгели и се насочил към Криволак за Градско, където прекъснал съобщенията на Западната (Битолската) армия.

Едновременно с боевете на Добро поле, докато се извършва пробивът, били направени силни нападения от неприятелите към Битоля, към Гевгели и особено на Дойранските позиции, но там защитниците имали бодър дух и не допуснали нападателят да мръдне крачка напред. Сръбските дивизии свободно достигнали Криволак (24 септември), Щип (25 септември), Велес (26 септември), пресекли съобщенията за Прилеп и Битоля и потеглили за Скопие.

Примирие и мир (21 септември)

Главната квартира и правителството оценили, че положението е непоправимо. Министерският съвет обсъдил боевете и на 25 септември решил без съгласието на Фердинанд да поиска от противниците прекратяване на военните действия и свикване на Народното събрание на 30 същия месец(60). Една депутация от министъра Андрей Ляпчев, началника на I армия генерал Луков, секретаря Симеон Радев, придружена от представителя на Североамериканските щати Мърфи, който приел посредническа роля, отишла в Солун при Франше д’Епре, където подписала на 29 септември примирие при следните условия:

1. Българските войски да изпразнят всички сръбски и македонски земи. 2. Българите задържат Струмица. 3. България демобилизира всичките си войски освен три дивизии и четири конни полка за пазене на Добруджа, която остава за България. 4. Оръжието си България ще складира на границата под надзора на съглашенските офицери. 5. Западната (Битолската) армия ще сложи оръжието и ще бъде задържана за известно време. Офицерите запазват оръжието си. 6. България се задължава в срок от 4 седмици да отстрани от земята си всички германски и австрийски военни и граждански лица.

От всички тия условия най-тежко било петото, а именно — задържането в плен или като залог на Битолската българска армия, състояща се от дивизиите: I софийска, VI врачанска, и една сборна, около 90 хиляди души. Всички тия дивизии имали голяма слава в изтеклите бойни години. Особено се отличавала Софийската по своята храброст и издръжливост. За честта на тия дивизии трябва да се каже, че те се държали достойно и се оттеглили от отбранителните позиции по заповед на главното командване твърде късно, когато неприятелят вече ги е бил обкръжил. Тяхното отстъпление било правилно с успешни ариергардни боеве. Най-сетне те стигнали до Скопие и намерили пътя си за България отрязан. Веднага се построили в настъпателен ред с твърдо решение да пробият тънкия клин на сърбите. И когато всичко било готово за атаката, те получили от българското правителство изпратена със самолет заповед: «В името на висшите интереси на българския народ спрете военните действия, сложете оръжието си и останете в това положение до второ разпореждане». Гордите борци със свито сърце се подчинили на отечественото решение.

«Радомирска революция»

Всяка военна несполука и всяко поражение имат своите болезнени конвулсии. Но поражението може да се обърне в катастрофа, в истинско народно злощастие, ако победените войскови части или недоволните от едно или друго нещо, не запазят хладнокръвие и не съзнават злочестината, а озлобени малко или повече справедливо, те се откъснат самоволно от частите си, нарамят оръжието си и по свое схващане тръгват да наказват виновниците или да решават обществено-политическите задачи. Тогава злочестината към народа се удвоява и утроява, и то от собствените негови синове. От такива непокорства на озлобени войници, бегълци или отстъпващи своеволници от бойното поле е страдала много често турската държава. Те са били известни у нашия народ под името еничарски или кърджалийски вълнения.

За жалост и у нас станало нещо подобно. Части от разбитите на Добро поле дивизии, усилени от недоволни и нетърпеливи агитатори от други военни части, на брой 8–10 хиляди души, решават на своя глава да подирят и накажат виновниците и да извършат коренни преобразувания в страната, без да бъдат упълномощени от някого, без да питат нито другарите си от другите армии, стоящи още твърдо под знамената. Групи от тия бунтовници отиват в Кюстендил да искат сметка от Главната квартира. Там не намерили никого и те ограбили помещението. По-голямата част обаче достига до Радомир и разграбва държавните складове. Тук се явяват земеделските водачи Александър Стамболийски и Райко Даскалов, които правителството пуснало от затвора с мисълта, че те ще въздействат върху развълнуваните войници. Вместо това Стамболийски и Даскалов решили обратното, да вдигнат революция. На 27 септември те обявили в Радомир пред събралите се от различни дивизии войски, че България става република. Райко Даскалов се провъзгласява за главнокомандващ на републиканската армия. Съставя се план за сваляне на Фердинанд от престола и смяна на правителството. Стамболийски се завърнал в София с цел да подготви почвата и като посрещне победоносните републикански войски, да образува републиканско правителство, което веднага със заповед по революционен начин да извърши държавен и обществен преврат в България. С това намерение Даскалов заповядал на републиканската си армия на 29 септември да настъпи, да обсади и превземе столицата. Правителството образувало от новобранци, юнкери, отпускари войници и офицери своя военна сила, която пресрещнала бунтовниците от няколко влака, пуснати лекомислено в София, и ги обезоръжило. А настъпилите по пътя при Княжево и Павлово били разбити и отблъснати из дефилето към Владая. Преследвани до Радомир, по-голямата част от тях се предали на правителствените войски и били пратени по домовете си, останалата част се пръснала. Главнокомандващият Даскалов сполучил да избяга в Солун, а Стамболийски се скрил в София.

Отстранение на цар Фердинанд

Щом правителството се справило с радомирските републиканци, то се заело с въпроса за отстраняване на Фердинанд. На 1 октомври българската мирна делегация се завърнала от Солун и министър Ляпчев докладвал условията за примирието. На 2 октомври било свикано съвещание на представители от всички политически партии в Народното събрание. Присъствал и д-р Радославов. Министър Ляпчев неочаквано за мнозинството взел думата и казал с просълзени очи: «Аз, синът на Македония, подписах надгробната плоча на моята родина. Остава ни България. За нея трябва да мислим. Фердинанд дължи едно удовлетворение на българския народ». Събранието веднага разбрало, за какво става въпрос. Министър-председателят Малинов заминал от събранието бързо на гарата и при съдействието на военния министър сложил ръка на Фердинандовия влак в «Надежда», където царят от 25 септември спял под закрилата на германските войници. Като съобщили на царя, че върховните интереси на озлочестения народ изискват от него изкупление, Малинов добавил: «сега пък Вие изпълнете Вашия дълг». Фердинанд разбрал и едва сдържано попитал: няма ли друг изход? Отговорено му било отсечено и съкрушително: «няма».

Фердинанд пожелал да се срещне с шефовете на управляващите партии и да чуе тяхното мнение. Мнозина от тях го посъветвали веднага да напусне страната.

Дълбоко покъртен, Фердинанд издал на 3 октомври манифест, с който съобщил, че се отказва от царския престол на българите в полза на своя първороден син, престолонаследника Борис, княз Търновски. През нощта Фердинанд натоварил своя багаж и заминал със специален влак под закрилата на германците за странство. След известно време изчезнал и д-р Радославов с германски влак. Тъй завършили своята политическа кариера двамата виновници за намесата на България на страната на Централните сили. Фердинанд царувал 31 години и 2 месеца в България. Щастието не му помогнало да се короняса и той си отишъл с утехата, че е запазил поне горите в България. На 4 октомври било свикано Народното събрание. Министър-председателят Малинов прочел манифеста на Фердинанд, че се отказва от престола и манифеста на новия цар Борис, че поема управлението.

Въпросът за въвеждане на република не се разисквал в Народното събрание. Новият цар Борис III бил спечелил уважението на народа благодарение на общопризнатата му самоотвержена служба през войната.

Според уговореното между българската делегация и генерал Франше д’Епре в Солун на българска територия сръбски и гръцки войски не били допуснати, с което България се запазила от разорение и ново кръвопролитие.

След като англичаните и французите стигнали до Румъния, румънският крал повикал на власт ново правителство, което се отказало от сключения мир с Централните държави и обявило война на Германия. Макензен останал с малко войска в Букурещ, напуснал Румъния и тръгнал за Виена. Но неговият път вече бил пресечен и бил пленен в Унгария, но поради старост освободен да замине за Германия. Пристигналите френски войски до Русия отказали да се бият с болшевиките и били върнати в България. Англичаните изпратили една гръцка дивизия по Черно море в Русия, но тя била бита и прогонена.

Новото правителство на Румъния поискало от Съглашението да получи цяла Добруджа. Въпреки Солунската спогодба Съглашението поканило българското правителство да изтегли войските и чиновниците си от нея. Министър-председателят Александър Малинов бил дълбоко огорчен от това и в знак на протест и в защита на народното достойнство и правата на България върху Добруджа си подал оставката на 19 ноември. След дълги съвещания на 28 същия месец се съставило ново правителство с министър-председател, подшефа на народната партия Теодор Теодоров. В кабинета влезли двама социалисти (Сакъзов и Джиров), двама земеделци (Драгнев и Бакалов), двама радикали (Костурков и Ганев), двама демократи (Андрей Ляпчев и Никола Мушанов) и двама народняци (Теодоров и Маджаров). По искане на социалисти и земеделци постът военен министър се заел от гражданско лице (Андрей Ляпчев).

Общо примирие

На 1 ноември Турция капитулирала. Виновниците за войната Енвер и Таалат избягали в Германия. По договора за примирие тя демобилизирала войските си, отворила Дарданелите и Босфора за да влезе съглашенската флота в Черно море, отстъпила пристанищата и железниците на победителите.

Капитулация и разложение на Австрия (4 ноември). Австрийските войски още стояли на р. Пияве. Италианският генерал Дияц, подпомогнат от един френски корпус, един английски, една дивизия американци и една чехи и словаци, настъпили срещу австрийците и минали р. Пияве. Австрийската войска се разложила. Всички славянски полкове заминали за домовете си, защото започнало ново политическо устройство: чехи, моравци и словаци се обединили в една държава и провъзгласили своята независимост в Прага, установили република (28 ноември) и избрали за председател професор Масарик. Словенците се откъснали от Австрия, хърватите от Унгария и съгласно по-раншната спогодба (подписана на остров Корфу) и по решението на един общ събор съставили Кралство на сърби, хървати и словенци(61).

В тази стихийна вълна на народни движения австрийският император Карл напуснал Виена и заминал за Швейцария. Дуализмът между Австрия и Унгария се разкъсал.

Капитулация на Германия (11 ноември). След капитулацията на Австро-Унгария Германия останала сама. Съглашенските войски, подсилени с един милион американци, от всички страни наближили нейните граници.

Началникът на щаба Лудендорф уведомил своето правителство, че по-нататъшната война е невъзможна за Германия. Хетерлинг паднал от поста си. Заместил го княз Макс от Баден. Трагичната минута дошла. На 8 ноември в три автомобила с бяло знаме посред нощ германските делегати се явили на фронта и поискали среща с генерал Фош. Последният ги приел в своя влак на бойното поле. След тридневни преговори примирието било подписано на 11 ноември при условия, които правели Германия вече неспособна да продължи войната.

Обществената вълна изхвърлила император Вилхелм и престолонаследника от дворците и ги пратила в Холандия. Монархията на Хохенцолерните била съборена, както и оная на Хабсбургите. Народното негодувание лишило от престола кралете в Саксония, Бавария и т. н. Германия била провъзгласена за република, а за председател бил избран социалдемократът Еберт. Правителство образували двете крила на социалистите (Шайдеман — широк социалист и Хаазе — тесен социалист). Комунистите се опитали по примера на Русия да се възползват и въведат република, но не успели.

1918 г. завършила с общо примирие и капитулация на Централните сили, Турция и България, отстраняване на държавните глави и правителствата в победените страни и въвеждане на републиканско управление в Русия, Германия, Полша, Чехословакия, Австрия и Унгария (условно).

Глава XXII: 1919 г. Мир

Мирната конференция в Париж

След една такава голяма и страшна война, която пряко или косвено засегнала всички народи по земното кълбо, естествено било мирът да се очаква с нетърпение.

По желание на Клемансо мирната конференция се събрала във Версай до Париж. Присъствали президентът на САЩ Уилсън, английският министър-председател Лойд Джордж, френският Клемансо, италианският Орландо и министри от всички държави съюзници на Съглашението, сиреч целият свят на земното кълбо, с изключение само на Русия. Победените и 6–те неутрални държави не били поканени.

Това бил един безпримерен в историята върховен всесветски ареопаг. Председателят на френската република Поанкаре открил конференцията (18 януари 1918 г.). От дясната му страна седял Уилсън, от лявата — Лойд Джордж. След излизането на Поанкаре председателското място заел Клемансо. Никой никого не избирал. Всеки знаел своето място. Всички културни народи били изпратили най-добрите си умове да спрат кръвопролитията и да укротят развълнувания свят. Как да стане това? На какви основни принципи?

Уилсън настоял на своята програма от 14 точки за мир. Той желаел първо да се основе Общество на народите. Сетне да се разрешат другите въпроси с германско участие. Думата взел Клемансо и казал: «Русия отсъства от това събрание, защото нейното правителство се опира на диктатура и служи на анархията. Уилсън е великодушна и човеколюбива душа, но повечето от идеите му са химерични (неосъществими)». Клемансо иска мир и гаранция за народите: «Първата ни задача е да смажем германския милитаризъм, на второ място иде правото ни да поискаме изплащане на повредите и загубите от войната; на трето място да задоволим съюзниците по сключените с тях договори(62) и на четвърто място да потърсим гаранция за бъдещето. Тогава чак идваме до Съюз (Общество) на народите».

Кой е виновникът за войната? — пита Клемансо. И отговаря: «Това е Германия. Ние победителите имаме правото. Ние ще устроим света, ще образуваме Съюз на народите и тогава ще поканим победените според степента на тяхната виновност и разкаяние да се присъединят. Германия ще бъде поканена последна в Обществото».

Уилсън бил силно разочарован. Неговите идеи се разбивали като морски вълни в скалите. В Сорбоната, в която по-рано бил избран за почетен доктор на правото, той казал: «Един силен дух на обновление е необходим за света. Човечеството има нужда да се възвиши морално. Една висока справедливост за всички народи трябва да се създаде и да се закрепи чрез общите съвести. Който се опита да се противопостави на справедливостта, ще бъде рано или късно срамно повален».

Ала никой не чул тоя глас. Уилсън останал в света повече като сянка, отколкото като фактор.

Vae victis — тежко на победения

Победителите решили да обсъдят всички въпроси и да приготвят договорите сами без да изслушат, без да питат за нещо победените. Приело се: обезщетение и територия не може да се иска от победителя в полза на победен. В силата на това начало 500 законодатели и специалисти съставили мирните договори.

Версайският мир с Германия (28 юни)

След 6–месечни спорове помежду си най-сетне победителите стигнали до някаква спогодба по проблемите. На 16 юни германските пълномощници били повикани в Париж. Съветът заседавал във Версай, в най-хубавия дворец на Луи XIV и то в салона с огледалата. Това било направено нарочно. През 1871 г. победителят Вилхелм прогласил в тоя салон немското единство, присъединил Елзас и Лотарингия и накарал немските генерали, князе и крале да му викат «хох»! Сега Клемансо се отплащал. Той извикал германските делегати, които бледи чакали отвън, да влязат в огледалния салон. Без да ги покани да седнат, Клемансо произнесъл: «Заседанието е открито». И като станал прав, продължил: «Не му е тук мястото, нито времето за много думи. Германия е виновна за войната и опустошенията. Ето ви готов договор за мир, прегледайте го и кажете, ще го подпишете или не». Германците взели напечатания договор и прочели: «Германия се осъжда да върне на Франция Елзас и Лотарингия, да отстъпи на Белгия малко територия, да даде на Дания Шлезвиг и Холщайн, ако населението иска, да освободи полските земи и да отстъпи долното течение на Висла и гр. Данциг за излаз на Полша в Балтийско море; да се откаже от колониите си, да разпусне всичките си войски и остави само 100 000 доброволци; да предаде много каменни въглища на Франция, да предаде флотата си, подводниците и повечето от самолетите, да заплати всички поправки (репарации) на опустошените места и селища, да предаде кайзера и да накаже генералите». Делегатите отнесли договора в Берлин. Парламентът мислил 12 дни и решил да приеме договора(63).

На 28 юни германските делегати се явили във Версай. Със свито сърце те казали: «Отстъпваме пред силата» и подписали договора за мир. Всъщност те подписали собствената си присъда. Веднага топовете във Версай и в цяла Франция възвестили събитието.

Сен-Жерменският мир с Австрия (10 септември)

След Германия дошъл ред на Австрия. Нейните делегати получили своята присъда, която гласяла: Австрия признава независимостта на Унгария, Чехословакия, Югославия, отстъпва Галиция на Полша, Трентино и Триест на Италия. Предава своята флота, самолети и се задължава да държи само 30 000 доброволци.

На 10 септември австрийците, които започнали война със Сърбия, поставени в безизходица, подписали в една фабрика в Сен-Жермен договора за мир.

Трианонският мир с Унгария

След Австрия идва ред на Унгария. Но тази държава се противопоставяла на републиката и държала за Карл Аугсбургски. Комунистите под шефството на Бела Кун свалили правителството и провъзгласили съветска република (март). Те управлявали 4 месеца, унищожили частната собственост и дълговете и осъдили на смърт около 2000 души. Румънска и сръбска войска, подпомагани от французи, нахлули в Унгария. Румънците заели Будапеща и възстановили буржоазното правителство (август), като върнали частните имоти на гражданите, но самите те хубаво ограбили страната.

Съглашението наложило на Унгария да подпише мир в Трианон при следните условия: Унгария се отказва от съюза си с Австрия и от аугсбургската династия, тя предава Трансилвания на Румъния, Банат и Войводина на Сърбия, Хърватско на Югославското кралство.

Уилсън настоява пристанището Фиуме да се даде на Югославия, но Италия решително се възпротивила. Уилсън се разочаровал от съглашенските решения, изпълнен с недоволство, отпътувал за Америка. Американският сенат не одобрил мирните договори.

Ньойският мир с България. XVIII обикновено народно събрание

България чакала своя ред да изпие последната горчивина от чашата. През май Теодор Теодоров преустроил кабинета, като повикал в министерския съвет Александър Стамболийски, най-непримиримия земеделски водач. За правилното решение на въпроса за мира Министерският съвет решил да се свика ново Народно събрание. Изборите се произвели на 17 август. Общото недоволство от несполучливата война и от глада, гневът към грабителите и спекулантите в страната, желанието да се хванат и накажат виновниците за народните злочестини, засилили твърде много левите политически течения, затова резултатите от изборите били: земеделци — 85, комунисти — 47, социалдемократи — 28, демократи — 28, народняци — 19, прогресисти — 8, радикали — 8 и либерали — 2.

На 19 септември, година след пробива при Добро поле, бил повикан в Париж министър-председателят Теодор Теодоров, на който връчили мирния договор.

На 2 октомври се открило новоизбраното XVIII обикновено народно събрание. Министър-председателят Теодоров подал оставката на кабинета. Стамболийски, като представител на най-силната парламентарна група, бил натоварен да състави коалиционен кабинет от земеделци, прогресисти и народняци. Това станало на 6 октомври, а на 10 Стамболийски в качеството си на министър-председател, заминал да занесе отговора в Париж. На 16 същия месец съглашенски войски окупирали Тракия, която сетне била дадена на Гърция.

На 4 ноември правителството в София арестувало бившите министри либерали, виновници за войната, както и много провинени, за да ги съди за катастрофата.

На 27 ноември Стамболийски подписал договора за мир в общината на с. Ньой до Париж.

България била осъдена да отстъпи на Сърбия от своята територия: един къс при Кула, един при Цариброд заедно с града, един при Трън, един къс с Босилеград при Кюстендил, Струмишка околия — всичко 2430 кв. км с 91 888 души жители. На Съглашението тя отстъпила Южна Тракия от устието на Места до това на Марица заедно с българския Одрин — 8423 кв. км с 230 000 души население. Според това България, която преди общата война имала 114 077 кв. км с 5 000 000 жители, била намалена на 103 244 кв. км с 4 700 000 жители.

На България бил възложен дълг за репарации от 2,25 млрд. франка. Освен това тя внесла на Сърбия каменни въглища и дала на Сърбия, Гърция и Румъния известен брой едър и дребен добитък.

Накрая тя се задължила да осъди виновниците за войната.

Постепенно били освободени от пленничество всички български войници от Франция, Сърбия и Гърция.

На българите не се признало правото на самоопределение. Съглашенските Велики сили с голям труд и почти насила накарали Румъния, Сърбия и Гърция да признаят някакви права на малцинствата да имат свои църкви, училища, книги, език. Тия права впрочем останали само на книга.

Севърският мир с Турция (9. VII. 1920 г.)

Тъй като не успели да се съгласят за разделянето на турската държава и за Цариград, съглашенците отлагали изготвянето на турския мир. Америка отказала да участвува в подялбата на Турция. Султановото правителство настоявало за мир. Но армейският началник през войната Мустафа сполучил да групира около себе си военни и граждански сили, образувал ново турско правителство и обявил Ангора за столица на турската държава. Султанът и правителството му в Цариград останали без значение и дори пленници на Съглашението. Кемал паша формирал голяма сила и се възпротивил на тежките мирни условия. Лойд Джордж, подведен от хитростите на Венизелос, поискал да увеличи Гърция и да я направи своя морска сътрудница. Въпреки несъгласието на Франция той предложил на съвещанието в Сан Ремо да се даде българска и турска Тракия от Места до Чаталджа заедно с Одрин и Лозенград на Гърция. Италианският представител Титони подкрепил Лойд Джордж.

Гръцки войски от май до юли навлезли в българска и турска Тракия и приели от французите земята до Чаталджа. По този начин Гърция се настанила между България и Турция.

Голяма гръцка войска се подготвила и преминала в Мала Азия (май), за да заеме обещаните от Англия земи. В началото тя имала успехи и навлязла навътре по сушата, наближила Ангора, но там на р. Сакария турците разбили катастрофално гръцката армия и от нея едва успяла да се спаси половината и да избяга в Гърция. След тази победа турците прогонили всички гърци от Мала Азия и си върнали тракийските земи до Одрин и Марица.

Като последица от войните монархията в Гърция и Турция била премахната. Гръцки военни извършили революция, осъдили на смърт няколко министри и изпъдили краля. Турците също изкарали султана от Цариград, козирували му до Одрин и го изпратили със здраве в Швейцария.

И в Гърция, и в Турция се учредили републики.

Глава XXIII: България след Първата световна война

Неспокойно време. Правителство на Земеделския съюз

Духовете след прекараните злочестини и несполуки от войните били толкова развълнувани, че за успокояването на народа се изисквало много труд и големи грижи. Коалиционното правителство от земеделци и обединисти, представлявано от Александър Стамболийски, д-р Данев, Атанас Буров и Маджаров, встъпило на власт на 6. X. 1919 г. и трябвало да се справи с много трудности: бежанци, наши и руски, опасна жилищна криза, стремглаво обезценяване на българския лев, липса на необходимите материали, разстроена индустрия, опорочена търговия и западнало земеделие. От друга страна, то трябвало веднага да определи делегати за комисията, която идвала да прокара новата гранична линия, а тя по настояване на упорити съседи трябвало да мине по невъзможни места и да разцепи на две половини пасища, имоти, дворове и села. Важна грижа била да се преустрои войската от народа в доброволческа, да се изпълнят и бързите задължения по мирния договор, като се приготвят каменни въглища, едър и дребен добитък за съседите сърби, гърци и румънци. Най-важната задача на правителството е била подобряване международното положение на страната, преодоляване омразата и студенината, които изолирали България и я правели безпомощна пред света. Това наложило на българското правителство да приеме бързо поканата за членство в Обществото на народите.

Наред с тeзи трудности шефът на правителството Александър Стамболийски решил да приложи и своите лични и групови схващания в политическия и стопанския живот на България. Неопитен обществено и политически, без достатъчни и дълбоки познания в науката, буен и несдържан по темперамент, грандоман, той бързо влязъл в противоречие със сътрудниците си министри от коалиционните партии — д-р Стоян Данев, Михаил Маджаров и Атанас Буров и ги принудил да си подадат оставката в края на март 1920 г.

На 5 април с. г. Александър Стамболийски съставил чист земеделски кабинет. На 15 април той открил XIX обикновено народно събрание, в което имало 110 земеделци, 42 комунисти, 221 демократи, 41 прогресисти и народняци, 8 радикали, 7 широки социалисти и 6 националлиберали — всичко 235 депутати.

Стамболийски, макар и министър-председател, публикувал в съюзния вестник «Земеделско знаме» ред статии, чрез които разкрива, какви реформи той замисля да извърши. Като изброява 62 реформи от съществено и важно политическо естество, той проектира да си отвори път към тяхното сбъдване. Земеделският водач пристъпва към наказване на престъпниците, които увлякоха България в Европейската война и нарежда да бъде изправен кабинетът на Радославов пред Държавния съд. Създава закон за незаконно обогатилите се, подгонва всички спекуланти и заподозрени такива през време на войната и налага данък върху печалбите от нея. Прокарва през Събранието закон за трудова повинност, закон за разпределение на земята по-равномерно между селяните с оглед на началото, че всеки стопанин сам трябва да обработва имота си. Също така нарежда да се отчуждят излишните сгради на богати стопани в полза на държавата и общините.

Тези проповеди и закони за подобрени реформени мероприятия допадаха на мнозина в онези тежки времена, когато острите последици от войните силно възбуждаха гнева на пострадалите от страшните войни. Създаде се една успокоителна надежда, че злосторниците ще бъдат наказани, че алчното ще бъде обуздано, че старото негодно и изгнилото може да бъде до голяма стенен заменено с ново, непокварено, ако действително от недрата на широкия работен народ и преди всичко от селската здравомислеща среда се извадят непокътнатите здрави физически и морални сили, които са крепили и спасявали народа през вековете на робството и при най-тежки беди и неволи. Добрите народни качества, спасителните добродетели, като честно трудолюбие, трезвеност, спестовност и набожност при строг личен и обществен морал можеха да извършат делото на обновлението. Ако носителите на тези качества се издигнеха и поставеха в народна служба, при дадена умствена култура, с планомерност, разумност, умереност и такт няма съмнение, че едно подобрение и възобновяване наистина ще настъпи като необходимо условие за да се излекуват по-лесно дълбоките рани, получени от големите злочестини.

За съжаление това не стана. Нито Стамболийски, нито неговите другари проявиха онези върховни качества, които правят възможно такова обновление. Поради големите трудности, с които са свързани такива коренни преобразувания, Стамболийски имаше нужда от опитни и мъдри сътрудници и съветници. Но той с буйната си натура, с бързите си шумни и недипломатични решения отиде в крайности и провали плановете си. За 3 години Стамболийски три пъти преустрои кабинета си, произведе и смени 20 министри, от които 18 земеделски. Първо отстрани основателя на Земеделския съюз Д. Драгиев. След това отстрани А. Ботев, председател на Камарата и министър, после умерените си другари, членове на съюза: М. Турлаков, К. Томов и Христо Манолов. На никой министър-председател в България не му е идвала мисълта да взема от колегите си министри и от народните представители предварително писмена оставка, за да може да ги изгонва когато поиска. Стамболийски смяташе, че не пред държавния глава и пред Народното събрание носи отговорност, а пред Конгреса на Българския земеделски съюз, пред когото подаваше оставка, когато искаше да постигне някое важно решение. Той издигаше тоя Конгрес като единствен суверенен представител на народа и с това втълпи на селяните дружбаши, че те имат изключително право на всички държавни и общински имоти, че те могат групово, когато пътуват за конгреси и събори, да спират влаковете, да се качат в тях и возят безплатно.

Наистина в България по различни причини селото бе малко изостанало. То имаше нужда от по-топла симпатия и по-големи грижи, за да догони напредналия градски живот. Старите правителства не бяха пренебрегнали напълно селските нужди. Направено бе доста, но Земеделският съюз по своята същност имаше право да засили подкрепата си за по-добри училищни сгради, за читалища, за подобрение на земеделието и животновъдството, за развиване на селското кооперативно и синдикално дело и т. н., но за това имаше мярка, която не можеше да се преминава безопасно. Стамболийски лекомислено изправи селяните срещу гражданите и докато издигаше първите като единствено полезни и трудолюбиви хора, той унижаваше и оскърбяваше гражданите и клеветеше интелигенцията, която не му гласуваше доверие и подкрепа ...

Благодарение на такива крайни проповеди, противни на народното единство и равновесие, селската слабокултурна интелигенция, често свиквана на събори и конгреси в градовете, особено в София, демагогски надъхвана, създаваше шумни демонстрации и шествия по улиците. Вестник «Земеделско знаме» и цвета на Земеделския съюз се въведоха като държавни и обществени знаци. В оранжев цвят боядисваха общинските, правителствените здания и държавните автомобили, с които безконтролно си служеха. Оранжевата хартия и мастило изместиха от канцелариите старите материали. Поддръжниците на земеделското правителство си ушиха оранжеви ленти и заповядаха на обществени места да се свири земеделския марш.

Така народът беше явно разделен. Стамболийски самонадеяно влезе в борба с духовенството, с юристите, с лекарите, с учителството, със запасното и действащото офицерство и подофицерство, с професорите, които оскърбени и онеправдани бяха принудени да прекратят лекциите си; с всички партии и политически организации. Изоставен от умерените си другари и заобиколен с млади, буйни и крайни новаци, Стамболийски изостри борбата, която достигна до фазата на безогледност и изстъпления. Взривена бомба разруши залата на театъра «Одеон», за да избие онези граждани, които бяха отишли да слушат един руски професор. На празника Св. св. Кирил и Методий се хвърли бомба сред ученическото шествие и стана повод подготвената тълпа да се нахвърли и опожари клуба на комунистите. Направиха се опити за опожаряване и на други политически клубове. В Народното събрание Стамболийски оправдаваше изстъпленията като народно негодувание. XIX народно събрание биде разтурено. Произведоха се нови избори за XX обикновено народно събрание. Мандатите вследствие на една безогледна агитация се разпределиха така: земеделци — 212, комунисти — 16, Конституционен блок (демократи, народняци, прогресисти и радикали) — 15 и широки социалисти — 2, всичко — 245. Обсебил цялата власт в ръцете си, Стамболийски стана единствен разпоредител на държавните блага. Той раздаваше народните средства срещу прости разписки когато и комуто ще. И практичните просители хукнаха да го търсят, поради което той стана недостъпен, бягаше на почивка в краварницата си край София или в родното си село Славовица, закъдето се упътваха всички, дирещи правда или облаги.

Особено съдбоносна беше борбата, която Стамболийски откри на македонската емиграция в лицето на нейните дейци. Тази борба докара убийството на министъра на вътрешните работи Александър Димитров. Страстите пламнаха. Средствата не се подбираха и от двете страни. Конституционният блок пожела да се свика в Търново парламента, за да се произнесе по положението. Земеделските дружби бяха свикани в същия град и извършиха насилия над политическите водачи. Стамболийски прокара закон, чрез който предложи на народа да се произнесе дали са виновни, или не всички бивши министри за катастрофите. Поради силни агитации избирателите пуснаха черни бюлетини с имената на обвинените министри. Последните бяха арестувани и закарани в Шуменския затвор. През април и май 1923 г. министърът на вътрешните работи Христо Стоянов от името на правителството направи декларация, че два или три града в Югозападна България заедно със столицата София могат да бъдат разорени, но правителствената политика по македонския въпрос щe бъде прокарана.

Междуособицата вече наближаваше.

Стамболийски премести седалището си в с. Славовица и повика охрана от рота войници с картечници. Цар Борис виждаше готвещата се драма, но беше безсилен да я спре, защото бе напълно обезвластен. Крайната цел на Стамболийски бе да унищожи политическите партии, да унищожи днешния парламент и да го замени със съсловен, състоящ се от представители не на политически партии, а от производителни сдружения. След това да премине постепенно от конституционната монархия към република и да вкара България във федерацията на земеделския интернационал. Намерен е проект за конституция у него в този смисъл. За да постигне тази си цел, той започна да приготвя своя оранжева армия извън редовната войска. Освен това организирани бяха в селата бойни ядра от дружбите(64).

Смяна на земеделското правителство. Народен сговор

За да се предпази държавата и обществото от сътресение и голяма кръвопролитна разправа, бе образувана тайна политическа групировка под името Народен сговор. Тази организация подготви един военен акт, чрез който по най-безболезнен начин да се oтстрани правителството на Стамболийски и да се състави друго популярно и общонародно правителство, което да спре противодържавните удари и да възстанови нормалния ред и доверие между всички обществени сили и групировки, които са за реда, спокойствието и мирното развитие.

На 9. VI. 1923 г. през нощта тайният изпълнителен комитет свърши своята работа. Войсковите части с помощта на запасното офицерство, старите политически лица и много граждани обезоръжиха полицията в полицейските участъци и оранжевата гвардия в казармите, арестуваха земеделските министри и съставиха нов кабинет под председателството на професор Александър Цанков при участието на всички политически партии.

На цар Борис бе предложено да подпише указ за уволнението на кабинета на Стамболийски и заместването му с кабинета на Цанков.

Стамболийски е в Славовица. Той не пожела да предаде властта и свика оранжевите бойни групи от околността и с помощта на картечната рота се приготви за противодействие. Пристигналата обаче от Пловдив редовна войска с малко усилия успя да разпръсне слабо въоръжените поддръжници на Стамболийски. Стамболийски загина в борбата. Свиканите на други места въоръжени дружбашки групи се опитаха да се противопоставят на войската, но бяха разпръснати и усмирени.

Затворените буржоазни министри бяха освободени.

Новото правителство произведе избори за народни представители при общо съгласие на партиите през есента и на 18 ноември се откри XXI обикновено народно събрание. Правиха се много опити да се образува голяма обществена сила от старите партии, която да изведе страната от безредиците и да създаде спокойно, солидно и творческо управление. Но някои политически шефове с част от своите партизани не се съгласиха на предлаганата групировка и се отделиха от Сговора. Останалите дейци се устроиха в нова партия под името Демократически сговор и се нагърбиха с управлението на страната. Целта на новата власт бе да помири селото с града, да възвърне силата на правосъдието, да съгласува труда с капитала и да отстрани противообществените кроежи на крайни сдружения.

Комунистически вълнения

Комунистическата партия, която се въздържа да вземе участие в борбата между Стамболийски и Сговора, реши да направи революция през есента на 1924 г. Вълненията станаха най-много през септември. Правителството с помощта на младежки спомагателни организации успя да обхване бунтовните гнезда и да потуши въоръженото движение. Водачите на движението избягаха в чужбина, а много от техните партизани станаха жертва, на освирепелите страсти.

Комунистическият таен революционен комитет в София решил да прибегне до масов терор. Наредил да се убие запасния генерал К. Георгиев и когато той бъде занесен в църквата за опело, предполагайки, че ще идат всички официални лица, да бъде съборена самата църква чрез взрив. Така и стана. На 16 април 1925 г. при опелото на убития запасен генерал Георгиев в присъствие на всички министри разярените комунисти извършиха най-ужасния атентат в света — разрушиха с взривни вещества част от кубето на църквата «Св. Неделя» и затрупаха невинни богомолци. Загинаха 150 и ранени над 500 души.

Тази ужасна постъпка на комунистите предизвика съответните реакции на техните противници. Освен осъдените и обесени 5 виновници, загинаха без съд и присъда няколко военни и светски лица, обвинени като крепители и съмишленици на терористите.

Голяма част от бунтарите дружбаши и комунисти избягаха в чужбина. Румъния отказа да ги приеме и те се настаниха предимно в Сърбия и Чехия.

Спокойствието на страната започна да се възвръща, но все още не липсваха трудности.

Правителство на Андрей Ляпчев

Поради някои вътрешни разногласия в Демократическия сговор на 4. I. 1926 г. стана промяна в кабинета. Професор Александър Цанков си подаде оставката. Нов кабинет се състави от Андрей Ляпчев, а проф. Цанков бе избран за председател на Народното събрание. През месец април 1927 г. XXI обикновено народно събрание завърши своя четиригодишен мандат. Произведоха се избори за XXII обикновено народно събрание, чийто състав изрази следните политически течения: Демократически сговор — 168, земеделци — 48, демократи — 12, социалисти, работници и занаятчии — 18, общогражданска група — 11, либерали — 14 и радикали — 2, всичко — 273.

Демократическият сговор с лоялната политика в чужбина, с верността към Общността на народите се погрижи постепенно да подобри външното положение на България. Българските приятели се увеличиха. Благодарение на подкрепата на Общността на народите България отби без вреда нашествието на гърците в Петричко, опази държавната сигурност и направи два заема: един за настаняване на бежанците от гръцка Македония и друг за стабилизиране на българския лев и за възстановяване на разрушенията от войните.

При това положение в страната се навършиха 50 години от Освобождението на България.

Резюме

България била въвлечена в Европейската война не по желание на народа. Изборите за народни представители показват това. Това било решено от Фердинанд и неговият пръв министър д-р Радославов. Наистина несполуките на русофилското правителство през 1913 г., както и колебливата до болезненост политика на Съглашението, силно спомогнали да се развие германофилско чувство у настроени патриотично младежи. Една предвидлива и мъдра политика на българското правителство можела да въздейства на ясното съзнание на пътя и дълга, които са естествени и спасителни за нацията.

Правителството обяснявало, че войната щяла да трае най-много три месеца. Въоръженият български народ се бори цели три години при най-голямо напрежение. От пет милионен народ един милион хора бяха или под знамената, или в общинска или държавна служба и се хранеха изключително от средствата на държавата. Срещу България бяха изправени войските на 4 Велики сили и на 4 малки.

Страната, към която бе прикрепена България, бе бита. България трябваше да понесе всички загуби и страдания от една непредпазлива политика.

От първа на Балканския полуостров християнска държава България стана последна. Въпреки принципите на Уилсън великите победители останаха несправедливи към правата на българския народ и раздадоха на неговите съседи чисто български области, като им позволиха да съставят съюз с очевидната цел да стягат с железен обръч дееспособния и напредничав българин.

Източници

1. Дусманис. История на войната с България в 1913 г. Изд. Военноисторическа комисия.

2. Обвинителен акт против кабинета Радославов. Обнародвани руски и български държавни дипломатически документи.

3. Аксвит Савински. Спомени.

4. Б. Д. Кесяков. Принос към дипломатическата история на България. Т. 1–3.

5. Ньойски договор.

Културен напредък на България

I. Пречки и двигатели на културата

България се родила из пепелище, без капитал, без институти, без традиции и без знание и умение. В продължение на 50 години тя сама, или чрез подражание, трябвало да търси пътя на своето развитие. Досегашното ни изложение показва, че този път не е бил винаги тих, спокоен и без пречки.

Бъркотиите и превратите при княз Александър, размириците и бунтовете при Регентството и в първите години на княз Фердинанд, диктатурата на Стамболов, ежбите и непримиримостта между политическите партии, безогледните борби на партиите, които в яростта си често унищожават всяка добра инициатива на противниците или отиват до там, че поставят партийните интереси над държавните, а в много случаи патриотът отстъпва на партизанина, лицеприятията и фаворизацията, личният режим, тежките войни, всичко това пречеше за по-висок културен подем и напредък на народа, за развиване на неговото стопанско и финансово състояние, за достигане на по-голямо благоденствие и лична култура. Народът едва бил изпълзял от черното покривало на двойното петстотингодишно робство. Освободен от бейовете, чифликчийският народ още нямал потребното количество земя, а и колкото имал, обработвал я първобитно с мъка и голям труд. Жилището му било ниско, тъмно, нечисто. Дори големите градове, като София, Пловдив, Русе, Варна, Шумен, Плевен, не били нищо друго, освен мрачни и неприветливи селища с кални и заплетени до чудовищност улици. Липсвала хигиена, вода, канали, осветление; липсвали хотели и гостоприемници. Старотурските кервансараи и ханища били отлични санаториуми и хранилища на микроби и всякакви паразитни насекоми.

Новата държава трябвало да преработи и преустрои всичко.

Народът се пробуждал с достатъчна сила за да бъде прогресивен. Тази сила била неуморимия устрем към учение, към просвета. Със своя природен ум народът ясно разбирал, че науката ще го направи честит и благоденствен. И той обикнал училището, както обичал децата си. Тъкмо тази основна сила го направила годен за напредък и без особена външна помощ. Главната народна самодейност се дължи на ония заложби, които вековете били затаили в народните недра. Не ще и дума, че управлението, законодателството, държавната организация и помощ въпреки слабостта, допринасяли твърде много, но все пак тайният двигател бил народният дух. Ако към тия природни сили можеха винаги и постоянно да се прибавят сътрудничеството на мъдри князе, на силни и принципни партии, на далекогледи политици, нашият народ щял да се радва на още по-голям напредък.

Народът бил научен от робството да се обляга на собствените си сили.

II. Население 1928 г.

По преброяванията, които се правеха по-рано в България почти всеки пет години, се установява, че средният прираст на населението е 55 000 души годишно.

При Освобождението Княжеството и Източна Румелия заемали заедно 96 345 кв. км. През 1928 г. България лежи върху 103 146 кв. км с 5 653 600 жители, от които жени 2 790 100 и мъже 2 863 500.

Движението на прираста се изразява така:

*Години*	1881	1908	1926	1928
*Население*	2 880 000	4 183 800	4 427 300	5 653 600
На кв. км	29,4	43,4	52,6	54,8

Населението в България живеело кръгло в един милион домакинства. Нормалното българско село бележело средно 150–300 дома с 500–1500 жители. Типът на българската челяд е 5–6 членове.

По занятие населението се дели така:

Земеделие — 82,6%.

Индустрия и търговия — 11%.

Военни и чиновници — 4,2%.

Домашна прислуга — 2,2%.

От горното се вижда, че българската държава е селска демокрация от дребни собственици стопани. Поземлените големи владения на турските бейове, спахии и султанските земи се разпределили по един естествен начин на многобройни селски стопанства. В България има рядко селянин без земя или имот. Средното количество земя на едно стопанство е 30–60 декара. Според това държавната сила се съдържа в селската маса, здрава мускулно, способна да понесе най-тежкия труд, издръжлива, търпелива, работна. Цялата българска интелигенция, както и държавните мъже произхождат от родители земеделци, селяни или граждани еснафи, дребни занаятчии и търговци, бивши селяни.

Относно хигиена, пътища, осветление и регулация селата и градовете в планините и отдалечените места, с малки изключения правят рязка и голяма промяна. В центровете и плодотворните местности селяните постепенно строят своите домове по регулация и план здраво, красиво и хигиенично. Има села, които придобиват изглед почти на малки градчета. По-голям обаче напредък правят големите градове. Столицата София от един град с 20 000 души жители през 1879 г. се превърна в модерен европейски град с 250 000 жители, с улици, напълно изправени и осветени, макар че не още всички са постлани. Строежът на държавни и частни сгради е засилен през последните години (1925). Големите войни не са убили желанието на българина към домостроителство. Напротив, бежанците с чудно въодушевление бързо се задомиха, макар и при скромни условия. След войните се засили едрият строеж. Кооперативните жилища се издигат с устрем и доверие. Начело на кооперативния строеж е столицата. Градовете Варна, Русе, Плевен, Стара Загора, Търново и Пловдив са съвършено преустроени. Тютюневата култура след войната даде възможност на Кюстендил, Горна Джумая, Хасково, Пловдив и др. да се разцъфтят и благоустроят в смисъл на красота, хигиена и институти.

III. Образование

Грамотност: 1900 — 40%; 1928 — 65%. Деца, подлежащи на задължително учение, грамотни 92%, неграмотни 8%.

Нарастване на учениците в първоначалното училище:

*Години*	1879	1912	1927
*Ученици*	81 101	450 000	645 123

По грамотност, брой на училища и ученици България стои по-добре от Румъния, Сърбия и Гърция.

*Години*	1879	1912	1927
*Ученици в прогимназии*	—	40 300	133 030
*Ученици в средни училища*	2155	20 293	29 625
*Ученици в професионални училища*	—	—	15 184

Училищата за изкуствата не се ползвали с голяма почит пред първите наши политически мъже. Мнозина от последните намирали, че практичният български народ нямал нужда от «луксозното изкуство». Рисувалното училище, основано през 1895 г. от К. Величков и от няколко ревностни художници, много пъти бивало принизявано и укорявано като непотребно и дори вредно за народното индустриално развитие. Тогава малко мислели за развитието на изкуството само за себе си. Трябвали особени усилия от страна на неговите създатели, за да го задържат и развият все повече и повече. Когато то дало бляскави резултати, критиките попрестанали. И едва през 1921 г. това училище си извоюва името на академия.

Не по-малко усилия се изисквали, докато държавата открие и Музикално училище. Мнозина смятали, че за българите е рано да имат такова училище, понеже нямали способности за музиката. Но това не излезе така. Българи с музикални способности достигнаха до оперите на западноевропейските народи (Христина Морфова, Ана Тодорова, Петър Райчев).

Училище за глухонеми деца се открива в София първо от чужденец — германеца Урбих, по-късно го поема държавата.

През септември 1905 г. се открива Училище за слепи деца. През есента на 1905 г. се уреди Техническото училище по строителство и благоустройство.

Издръжката на всички училища през 1911 г. струваше на държавата 28 842 041 златни лева. През 1928 тя струва един милиард.

От това следва, че учебното дело се развивало бързо, а законодателството винаги го придружавало. Така през 1883 г. бил приет първият Закон за класните училища и в него за пръв път се определя минимална заплата на учителя.

През 1891 г. министърът на просвещението Г. Живков със съдействието на д-р Иван Шишманов, като главен инспектор, създадоха първият стабилен и всестранен Закон за народното просвещение. В тоя закон за пръв път се определи ценз — образование и държавен изпит — за учителите от всичките училища, заплата по степени и срок за повишение.

Общият дух на просветното законодателство е бил свободолюбив и демократичен: безпрепятствено и достъпно образование на децата за всички обществени слоеве.

Университет. През есента на 1888 г. министър Живков открил в София Висш педагогически курс за подготовка на учители в класните училища. На следната 1889 г. тоя курс се преустройва във Висше училище с Историко-филологически и Физико-математически отдел, а през 1903 г. се преобразува на университет с три факултета: Историко-филологически, Физико-математически и Исторически. Университетът укрепва бързо, понеже отговарял на културната държавна нужда. Първоначално той се посещавал само от студенти мъже. Но когато се изравнили по програма девическите гимназии с мъжките, започнали да се приемат и девици студентки. След войните университетът се разви напълно с откриването на Медицински и Агрономически факултет. Покрай държавния университет се откри и Свободен университет по политически, финансови и административни науки.

Домашната наука се развива успешно, а в последните години (1928) с особен устрем от Българската академия на науките и от Университета. Трябва особено да се отбележи, че след войните интересът към народното минало бе извънредно повишен и като последица се направиха редица широки и основателни издирвания върху далечното наше историческо битие. Постоянно се хвърля изобилна светлина върху многобройни тъмни досега страни на нашия живот. По същия начин напредна с бързи крачки археологията, нумизматиката и другите области на българската наука, на изкуствата и техниката.

IV. Интелигенция и чиновници

Българската интелигенция преди Освобождението имала един пряк, върховен, всемогъщ идеал — свобода духовна и свобода политическа. Когато тази свобода се постигнала поне в пределите на Княжеството и Източна Румелия, естествено устремът към тоя идеал претърпял известни промени. Събраната от всички български земи интелигенция в свободните държави при разновидна подготовка и най-разнообразно образование била принудена да се разпредели на работа по отделните клонове на новото управление. Княжеството се нуждаело от организация. Предишните дейци, повече учители и писатели, които движели пружината на народното свестяване, просвещение и освобождение, сега били повикани за практическа работа (народни представители, директори, министри, управители, съдии, офицери). Те трябвало да вложат всичките си сили за административната уредба като най-главна функция на новата държава. И тука виждаме постъпили най-видни и образовани българи. На второ място трябвало да се уреди финансовото управление и правосъдието. И тези два клона погълнали останалата част от най-развитите хора.

Тъй българският народ по силата на новите условия неусетно се разделил на две групи: работен народ и чиновници.

Работният народ се заловил да уреди новото си стопанско положение: селяните купували от изселващите се турци имоти, засилвали стопанската си независимост и търсели средства да обработват по-добре земята. Въпреки усилията на отделни лица, които закупували много земи, чифликчийството в България не могло да се закрепи по простата причина, че свободните селяни се задоволили да обработват малкото си имоти и се отказали да обработват имотите на едрите стопани, или пък искали надници, които не устройвали по сметка чифликчиите. Чифлиците напомняли турските спахилъци и затова били ненавиждани от народа. Еснафите граждани, върху чиято здрава сила се крепяла борбата за възраждане и свобода, чиито средства издигнали толкова църкви и великолепни манастири, след Освобождението изпаднали в голяма криза. И те трябвало да се преустроят. Въстанията през 1876 г., войната през 1877–1878 г., новите и тесни граници на Княжеството разсипали старата ръчна индустрия на кожи, платове и гайтани в Сливен, Котел, Елена, Габрово, Калофер, Карлово, Клисура, Копривщица, Татар Пазарджик, Пирдоп, Ловеч и други старопланински градове. Тия индустриални центрове изгубили своите пазари в Босна и Херцеговина, Цариград, Мала Азия, Египет. Младежите с нови настроения за лесен живот напуснали бащините си кожарници, чекръци, тепавици и станове, за да постъпят в големите административни градове на държавни и общински служби. Така настъпил обществен и икономически преврат, който докарал силен упадък на домашната индустрия, а като последица от това се явил силен наплив на «службогонци». В новата страна трябвало да изникне нова индустрия и да се яви нова търговска класа. Ето защо първият духовен живот на свободния народ не могъл да бъде друг, освен стремеж към най-лесното: боричкане за по-добри служби и остри партизански сражения за заграбване на властта. Службогонците без да обръщат внимание на своята слаба или никаква подготовка, се домогвали чрез ходатаи до високи и добре платени служби, с което се проявила новата обществена тенденция — кариеризмът. В своите домогвания кариеристите проявили безогледност, незачитане на никакъв морал, глупаво високомерие, невъзпитаност, които у някои лица достигали дотам, че синовете по канцелариите се гнусели да приемат родителите си, когато те ги посещавали в службата им.

Партиите и партизаните обхванали с изключителния си дух цял народ. Партийните водачи поискали от чиновниците да ги поддържат пред народа. И тук имало падения, чупене на воли и характери. Преминаването от една партия в друга било нещо обикновено. Тия преминавания особено от чиновническите среди родили безхарактерността, лицемерието, изневярата и много допринесли за закрепването на т. нар. българско непостоянство. Честите промени обаче в политическите режими принудили една голяма част от висшето чиновничество да създаде един особен чиновнически тип — служител не на партията, а на държавата. Тоя тип чиновници, повечето техници с висше образование, се опитало да запази известна независимост или да се приспособи към министерските изисквания, без да се обезличава. С техните усилия се създали няколко дирекции, завеждани от специалисти, чието мнение не можело лесно да се пренебрегне от партизаните министри. Благодарение на тая устойчивост се предприели и завършили много държавни предприятия от важен икономически характер.

Въпреки многото си недостатъци българската интелигенция все пак се групирала по специалности и професии в известни обществени, научни и художествени дружества и съюзи, като Икономическо дружество, Природоизпитателно, Археологическо, Географско и Историческо, Математическо, Химическо, Музикално, Художествено, Писателско, Публицистично и т. н. Всяко от тия дружества проявявало известна дейност и имало свои издания, по които всеки може да проследи научния и техническия интерес на членовете им.

Женското движение, макар в по-слаба форма върви успоредно с общото развитие. Женските дружества в България датират от 1879 г. Още тогава били основани женски благотворителни дружества, които развиват доста благородна дейност. На тия дружества се дължало образованието на много девойки, подпомагане на бедни семейства и сираци, намиране на работа, отваряне на стопански домакински училища и курсове за подготовката на българската домакиня, издръжка на приюти и сиропиталища и т. н. Извън тази благотворителност и стопанска дейност българката се издига до схващането на европейските писателки за положението и правата на жената. През 1901 г. се основава женски съюз, който покрай другото си поставя за задача да се бори за политическите права на жените.

V. Материален напредък

Пътища. Свободата заварила България без пътища. Само главните шосета били прокарани и построени от деятелния турски управител Мидхат паша през 1866–1875 г. Прогресът на пътното дело може да се изрази в следните цифри: Държавни и общински пътища в километри — 1887 (3727 км.); 1911 (14 935 км.); 1927 (22 509 км).

Разходите за пътища възлизат до 1919 г. — 223 163 062 лв., а от 1919 до 1928 г. — 1 365 694 945 лв.

Пристанища на Дунава — 10, на Черно море — 8, от които две (Варна и Бургас) модерно изградени.

Железници. България наследила от Турция железницата на английската компания Хирш Русе — Варна и в Румелия Т. Саран бей — Т. С. — Нова Загора, всичко 532 километра. За 50 години българите със свои инженери и предприемачи построили 2500 км държавни железници на обща стойност 10 млрд. лева.

Търговия. Размерът на вътрешното вземане-даване през 1887 г. се оценява на 900 000 000 лв., през 1911 г. — 3 млрд., а през 1928 г. на 90 млрд. лв.

Външната търговия се изразява така: Внос в милиони — 6 128 942; износ в милиони — 6 627 145 лв.

Кредит. Българска Народна банка: 1879 г. — 2 200 000; 1927 г. — 956 245 879; операции — 1 613 944 на стойност 204 154 856 182 лв.

Българска Земеделска банка: 1911 г. — 44 354 599; 1927 г. — 420 870 848; операции 1 028 304 на стойност 22 265 942 760 лв.

Българска Кооперативна банка: 1911 г. — собствени и частни капитали 6 696 043; 1927 г. — 441 214 536 лв.

Съюз на поп. банки: През 1911 г. — 17, члена — 3,7 държавни влогове — 344 466 лв., заеми — 983 000 лв.; през 1928 г. — 132, члена — 53 276, влогове — 715 456 668 лв. и заеми — 962 475 343 лв.

Акционерни дружества. 598 с внесен капитал 2 106 760 лв.

Пощенски спестовни каси. За 1927 г. влогове — 364 651 651 с плащания — 238 437 952 лв.

Кооперативно дело. През 1900 г. кооперации — 3; членове — 167; дългове — 1 347. През 1911 г. кооперации — 988 и съюзи — 21; членове — 101 045 и дългове — 127 640 310 лв.

Грамаден напредък има по минното дело. Днес са открити 85 вещества и са запазени 852 периметъра. Държавните мини «Перник», «Бобов дол», «Марица» са произвели през 1880 г. 277 тона, днес (1928 г.) произвеждат годишно 1 239 398 тона каменни въглища.

Съответно с това напредъкът в индустрията е издигнат толкова много, че скоро ще може да задоволяват главните нужди на вътрешния пазар.

Част III: България 1928–1941 г.

Глава I: Народен подем

Правителството на Демократическия сговор, след като успокои духовете, продължи да ръководи страната още три години. Преди да се подпише мира с България в Ньой, някои безпристрастни и разумни европейски политици съветваха първите хора в Париж да се отнесат умерено и справедливо при изработването на мирния договор с България, защото нейната вина не е така голяма, както я представят българските врагове и че ако се наложи непоносим и несправедлив мир, малката страна ще се отчае и ще напусне мирния път за възстановяване на своите загуби. Тя ще тръгне по посока, която не отговаря на мира и спокойствието на Балканите. А България заема място, което заслужава голямо внимание. По този повод президентът на Съединените щати Уилсън в една реч, произнесена в парижката Сорбона каза: «Един силен дух на обновление е необходим за света. Една висока справедливост за всички народи е потребна и тя трябва да се създаде и закрепи чрез общите съвести. Който се опита да се противопостави на справедливостта, ще бъде рано или късно срамно повален». Този глас не се чу.

България подписа тежкия и несправедлив мир, ала тя не се отчая. Напротив, разбра, че нейното спасение е в нейния труд за стопанска и нравствена сила. Демократическият сговор начело с Андрей Ляпчев създаде условия за нов подем. Настъпи спокойствие, което позволи да се образуват и развият твърде много обществени сдружения. Народът съзна, че в общността е силата на просветата, на стопанството и напредъка. Макар партийните борби да не утихваха, културният живот се промъкваше във всеки обществен ъгъл и във всеки селски и градски кът. Учители, лекари, свещеници, агрономи, съдии, адвокати, телеграфо-пощенци, еснафи, търговци, инвалиди и т. н. — всички се запалиха от мисълта за защита на своите духовни и материални интереси посредством отделни и стегнати съюзи. Страната се покри с организации, някои от които в съревнованието си се разцепиха на две и три идейни течения. Борбите за добра заплата, за евтино лекуване, за добри отношения с началството, за граждански права и човешко достойнство разпалваха духовете и желанията за добиване на сила, като отпор на партизанското потисничество и безправие. Колкото и тези движения да бяха неприятни на властта, все пак демократическото правителство се вслушваше в техните искания. Всяка година правителството изготвяше нови проекти и прокарваше през Народното събрание закони за всевъзможни подобрения относно заплати, стабилитет на народните служители, подобрение на работничеството и т. н. Държавните и общинските чиновници разбраха, че силата е в съюзната помощ и защита. Те образуваха фондове, събраха средства за свои общи съюзни домове, където техните членове намираха почивка, здраве и сигурност. Стопанските кооперации за общи домове, търговия и предприятия заеха първо място. Изобщо цялото строителство в градове и села се разшири както никога досега. Милиарди се хвърлиха във всевъзможни предприятия.

От друга страна, мисълта за българите, които останаха под чужди държави, не само не заглъхна, но се засили още повече. Народът с прискърбие слушаше, как бяха измъчвани сънародниците в Западните покрайнини, в Македония, в Западна и Източна Тракия, в Добруджа. Макар наранен и уморен, той винаги се вълнуваше, когато чуваше, че отвсякъде се изгонват почти всички българи; когато Гърция насилствено изсели сънародниците, а имотите им бяха раздавани на разни пришълци от Мала Азия. Приета бе Наредбата Кафандарис — д-р Моллов, по която трябваше да се направи справедливо и доброволно разместване, но тя не се изпълни — на българите не се платиха имотите. Бежанците трябваше да се приемат голи и боси и да се настанят в Бургаско и по други български места с голяма мъка и чужди помощи.

Не по-малка мъка изпитваха българите покрай сръбската граница, където пътищата бяха затворени, издигнати бяха кули бойници, опасани с дълбоки окопи, изплетени с бодлива тел, около която сложиха погранични кучета ...

Грижи за малцинствата

В мирния договор се предвиждаше, че съответните държави са длъжни да дадат и осигурят на малцинствата права с роден език, училища, книги, имена и т. н. Всичко това бе отречено и забравено. Сърбия и Гърция обявиха, че в техните държави няма български малцинства. Техните поданици били само прави сърби и древни елини. При това положение естествено бе да има недоволни младежи, които избягваха в гората и минаваха границите, за да се борят за правата и свободата на своите родители, братя и сестри. Кръвопролитията по границата започнаха. България получаваше само укори от съседите си и заплаха, че всяка минута ще бъде нападната с военна сила, знаейки, че българската войска е съвсем малка и без достатъчно оръжие.

Българското правителство постоянно изпращаше свои хора в ОН (Обществото на народите) да се застъпват за българските малцинства. Такива то изпращаше и по конференциите в различните събрания и съвети из Европа, където се обсъждаше питането за правата на малцинствата. За съжаление, съседите имаха уговорено съгласие да отричат винаги, че има български малцинства в техните държави. Българските делегати и в ОН, и в отделните конференции постоянно внасяха и въпроса за обсъждане, но противниците винаги презрително отхвърляха направеното предложение. В отговор на това българите обявиха 27 ноември за ден на ежегоден публичен протест против Ньойския договор.

Андрей Ляпчев се погрижи за задомяването на цар Борис III. Сам царят си избра за българска царица дъщерята на Негово Величество италианския крал Емануил III княгиня Джована Савойска. Министър-председателят Андрей Ляпчев придружи царя в Италия. Венчалният обред се извърши в Италия, а сетне в София на 25 октомври 1930 г.

Промяна на правителството на Андрей Ляпчев

През 1931 г. изтече мандата на XXII обикновено народно събрание, затова трябваше да се направят избори за ново Народно събрание. Срещу Сговора се състави партийна коалиция и Ляпчев изгуби изборите. Мнозинство спечелиха съюзените демократи, земеделци, либерали и радикали. Така XXIII обикновено народно събрание се откри с ново правителство начело с Александър Малинов (3. V. 1931 г.). Поради здравословни причини Малинов подаде оставка на 13 октомври с. г. и неговото място бе заето от Никола Мушанов.

Кабинет на Никола Мушанов

Състави се коалиционно правителство. За председател на Народното събрание бе избран Александър Малинов. Вътрешният живот на България ставаше все по-кипящ и по-усложнен. Безбройните съюзи продължаваха да усилват исканията си. Средствата на държавата ставаха все по-оскъдни. Границите бяха затворени. Поради липса на пазар земеделските произведения силно намалиха цената си. Обществото на народите държеше в Народната банка в София контрольор, който спираше всяка финансова мярка на правителството, която не беше по сметките на чуждите кредитори. Въпреки трудното положение България редовно внасяше репарационните си задължения, за които тя вече бе изплатила над 3 млрд. лева. Кризата от финансова се обърна в стопанска. Финансовият министър постоянно повтаряше в Народното събрание, че тепърва ще настъпят най-големите трудности, когато държавата не ще бъде в състояние да изплаща пенсиите на изслужилите чиновници, на инвалидите, които имаха 320 дружества с 28 000 членове в мизерия, заплатите на държавните чиновници и малкото войска, дори и големите суми за репарации и за други държавни дългове. Обществото изпадна в криза, макар че строителният подем не спираше.

Постъпки за сближение

Правителството на Никола Мушанов търсеше средства, за да задоволи народните нужди, но то обърна и особено внимание на външната политика на страната. България беше усамотена. Съседите не търгуваха с нея, граничните пътища бяха оковани и обрасли с бодили и глогове. България търсеше изход. Нейните културни, а по-често и стопански сдружения тръгнаха да посещават съответните сдружения в далечни страни, които можеха да гледат по-спокойно и по-справедливо на България. Такива бяха Швейцария, Белгия, Дания, Полша, Чехословакия, Германия, Франция. Едновременно потеглиха църковните представители, които влязоха в църковен съюз за мир и разбирателство чрез църквите, с оглед на върховните християнски начала. През август 1933 г. в София дойдоха на конференция много политици и общественици начело с Едуард Ерио. Последният направи пътешествие из България и се убеди, че българският народ заслужава възстановяването на неговото политическо и стопанско положение, каквото е имал по-рано на Балкана. По този случай Ерио бе избран за почетен гражданин на София. На 24 септември дойдоха в София турския министър-председател Исмет паша и министъра на външните работи Руджи бей. Стана въпрос за един съюз Турция, Гърция и България, но напразно.

Същата година на 3 октомври в Евксиноград стана среща между българския царски и румънския кралски двор. Съседите на България Югославия, Румъния, Турция и Гърция се бяха споразумели да възстановят приятелски отношения с нея, но да се запази безусловно Ньойския договор. С тази цел се състави Балканско съглашение от Румъния, Гърция и Турция, подписано на 9 февруари 1933 г.

Румънският министър на външните работи Титулеску посети в София (12. Х) българските политици и предложи на правителството да влезе в Балканското съглашение, чиято главна цел била да пази мира на Балкана и да сътрудничи за напредъка на всички държави в тази част на Европа. Министър-председателят Мушанов по решение на Министерския съвет и с указание на цар Борис III отговори на румънския министър, че България е подписала веднъж в Ньой тежък договор. Сега тя не вижда никаква причина да подписва същия договор пред съглашението на своите съседи, щом като с това не се отстранява нито една от тежестите на Ньойския договор за малцинствата, за границите, за репарациите, за войската, за ограничението по Черно море и др.

За забелязване е фактът, че докато Титулеску бе в София да води преговори, в Добруджа се извършиха насилия над българите, което възмути целия народ. Всеки си помисли: eтo какво може да спечели България с подписване на нов договор за мир.

При все това на 30 октомври цар Борис се срещна с румънския крал на Дунава. На тази среща присъствуваха двамата първи министри на България и Румъния Никола Мушанов и Вайда Воевод. Идеята за сближение се засилваше, но основа за едно истинско и трайно разбиране още нямаше.

На 10 декември българската царска двойка посети кралската двойка на Югославия в Белград. Тържеството по случая бе твърде голямо и въздейства силно между двата народа. Надеждите нараснаха много. Вярата, че се готви добро бъдеще се засилваше.

Дойде Новата 1934 г. На 24–27 януари цар Борис, придружен от министър-председателя Никола Мушанов посети крал Карол в Букурещ. Очакваше се постигане на нещо съществено. В това време министър Титулеску се разболява. Мушанов го посещава в дома му. Предложението на Титулеско бе категорично — България да влезе в Балканското съглашение, без да прави каквито и да било искания в името на справедливостта и мира. Мушанов не се съгласи.

Отношенията между българския и сръбския народ се подобряваха всекидневно. Много културни организации, групи, стопански деятели направиха, взаимни посещения и всяваха вярата за достигане на нещо добро.

На 4 март 1934 г. на връщане от странство с експреса през Югославия цар Борис е бил посрещнат от крал Александър и заедно разговаряли във влака през Югославия. На 3 април в Цариград заседава съветът на Балканското споразумение и обсъжда поведението на България, без да вземе някакво решение, защото някои безпристрастни мъже от Европа се бяха изказали, че съседите на България нямат право да искат нов подпис към оня за мира в Ньой, щом те не правят никакви съществени отстъпки на тъжителката. На 7 май д-р Евтич, сръбският министър-председател, посети България, но освен благопожелания, изказани в общи думи, срещата не допринесе нищо друго.

Глава II: Държавни преврати

Политически бъркотии

Партизанските борби в страната ставаха вече опасни за единството на българската общественост. Четирите партии, които държаха властта, се бореха стремглаво помежду си за надмощие. Страната бе разделена от министрите на отделни области. Всеки министър безконтролно уволняваше чуждите и назначаваше само лица от своята партия, без да се съобразява с друг ценз. От кандидатите за чиновници се искаше партийна книжка с платени редовно членски вноски. Някои партийни бюра и съвети взимаха срещу заплатата записи от кандидатите с големи суми за построяване на партийни домове в столицата. Членовете на Министерския съвет бяха в постоянни разногласия. Споровете от бюрата се пренесоха в Народното събрание. Царят няколко пъти при приемане отговора на тронното слово посочваше партийните недъзи и категорично настояваше за отстраняване на разрушителните борби. Председателят на Народното събрание Александър Малинов се обърна към народните представители с горещ писмен призив. Безредиците не намаляха. Безпристрастните граждани се загрижиха за обществения ред. Загрижиха се военните, които имаха свое тайно сдружение, както и запасните офицери и подофицери ... Никола Мушанов подаде оставката на кабинета.

Настъпи политическа криза. Трябваше да се преустрои съставът на Министерския съвет. Появиха се остри и безогледни борби за министерски постове. Крамолите траяха цяла седмица, докато не избухна преврат.

Кабинет на Кимон Георгиев. Премахване на Конституцията

Съюзът на висшите офицери, подпомогнат от запасните такива и от граждани, състави комитет, който извърши с помощта на войската преврат през нощта на 19 май 1933 г. Състави се ново правителство, в което влязоха като водачи Кимон Георгиев, министър-председател и генерал Петър Златев, подпредседател на Военната лига, военен министър. При особено стечение на обстоятелствата царят подписа надлежните укази. Новото правителство си постави за задача да спре безредието в страната, като разпусна XXIII обикновено народно събрание и обяви нова наредба. Спират се действията на всички партийни клубове в страната, на всички организации, обявяват се нови закони без оглед на Конституцията. През юни се създаде Дирекция за обществената обнова, определиха се из цялата страна нейни апостоли. Изостави се административното деление на 12 окръга. Премахнаха се окръжните съвети, общинските кметове започнаха да се назначават, а не да се избират.

Страната бе разделена на 7 области. Окръзите, околиите и общините бяха силно намалени. При Министерския съвет се създаде специална негласна комисия за оплаквания. Започнаха опити да се установи в България автархия (управление от самовластници).

Със специални заповеди се разпуснаха всички политически партии (14. VI). Министър-председателят Кимон Георгиев обяви в театър «Роял» правителствената програма — 12. VII. Националният комитет на македонските бежанци бе разтурен на 22. VIII.

Съседните и другите европейски държави приеха станалия преврат като обикновена вътрешна работа. През септември (между 10 и 15) в София се събра IV византоложки конгрес с представители на най-добрите учени в Европа и извън нея.

Тази промяна не спря започнатото движение за сближение на България с Югославия. Около 50 стопански деятели от Югославия посетиха София и България между 27 и 30 май.

На 27–30 август югославският крал Александър и кралица Мария, придружени от министър-председателя д-р Евтич, посетиха българския царски двор в София.

Тържеството бе твърде голямо. Двата народа, сърби и българи, се въодушевяваха от мисълта за добро бъдеще. Крал Александър в речта си на обяда поздрави българския цар Борис и българската царица Йоанна, като с това призна царските титли на българския суверен и неговата съпруга.

Александър замина по политически причини във Франция и падна убит заедно с френския министър Барту в Марсилия от хърватски революционери. Това събитие предизвика силно впечатление, но делото за сближение не се прекрати.

Вътрешният живот на държавата обаче бе твърде развълнуван от острите промени, които правеше автархическото правителство в политическия обществен ред.

Кабинет на генерал Петър Златев

Извърши се нов преврат, който отстрани от власт Кимон-Георгиевия кабинет и доведе кабинетът на Петър Златев (22. I. 1935 г.). При тия събития се намесиха и много военни лица, което за спокойствието на държавата получи отрицателна оценка от вещите граждани. По тази причина кабинетът на генерал Златев се замени с кабинет на Андрей Тошев, 21. IV. 1935 г. При този случай цар Борис III издаде манифест към народа, че в името на миpa, спокойствието и реда в държавата, както и за нейния правилен напредък, партизанският режим престава да съществува в България.

На кабинета на Андрей Тошев бе възложено да подготви страната към мирно възстановяване на парламентарния ред. Министър-председателят се зае да подготви законопроект за нова конституция. Това обаче се намери за излишно и опасно при състоянието на духовете. Прибавиха се някои събития от тревожно естество. Царят прецени, че върховните интереси на народа и държавата изискват да упражни своите права по чл. 47 от Търновската конституция, която и занапред трябва да бъде основен закон на България.

Кабинет на Георги Кьосеиванов. Възстановяване на Конституцията

Кабинетът на Андрей Тошев бе сменен и вместо него бе назначен от царя кабинетът на Георги Кьосеиванов (23. XI. 1935 г.). Новото правителство излезе с декларация, в която заяви, че във външната си политика то ще остане искрено привързано към ОН и че ще води една политика на мир с всички съседи и държави, като ще се стреми да заздрави съществуващите приятелски отношения с Югославия. Във вътрешната си политика то ще се стреми да положи началата, залегнали в основата на царския манифест от 21. IV. 1935 г. и ще се посвети на творческа работа във всички клонове на управлението, като подготви условия за привличане на народа към участие в управлението на страната.

Негово Величество цар Борис отпътува за Европа през януари 1936 г. за погребението на английския крал Георг V. В престоя в Лондон той се срещнал с много държавници, между които и с румънския крал Карол и министъра на външните работи Идън. На връщане царят се отбил в Белград, където гостува на кралското семейство и регента княз Павел. Това царско посещение се прие от двата народа с радост и големи надежди.

Във вътрешният живот стопанските нужди се развиваха твърде бързо. Земеделието се засили. В чужбина бяха поръчани трактори, които постепенно и успешно се явиха между ралата и плуговете. Кооперативните сдружения и строежи покриваха цялата страна, а София се украсяваше с величествени кооперативни жилища. На помощ дойде Българската ипотекарна банка, която държавата откупи от частните й притежатели. Работничеството постепенно се обедини в Народен съюз.

Съюз за ненарушим мир и вечно приятелство между България и Югославия

Българското и Югославското правителство под ръководството на държавните глави имаха вече споразумение да свържат двата народа с договори, които да улеснят повече сближението. На 1 януари 1937 г. министър-председателят Г. Кьосеиванов, като отправяше към народа обичайни благопожелания за Новата година, обяви, че е предстоящо сключването на договор за вечно приятелство между България и Югославия. И наистина на 24 януари с. г. бе подписан договор, чийто текст гласи:

«Негово Величество кралят на Югославия и Негово Величество царят на българите Борис III упълномощават първите министри да обявят:

«Чл. 1. Ще съществува ненарушим мир, искрено и вечно приятелство между Царство България и Кралство Югославия.

Чл. 2. Настоящият договор ще бъде ратифициран веднага.

Подписали: д-р Милан Стоянович и Георги Кьосеиванов».

Това стана в един и същи ден в София и в Белград.

По този начин сближението се оформи в един акт. Всеки, обаче, забеляза, че договорът съдържа висока идея, но е лишен от съдържание. Този факт предизвика първото недоумение. Българите очакваха, че с договора ще се отстранят големите неправди, които бяха нанесени на България по Ньойския договор. Започнаха се тълкувания и разяснения. Според народното разбиране договорът за ненарушим мир и вечно приятелство значи «побратимяване». А то ще рече: между братските народи се възстановява и закрепва правото, справедливостта и любовта. Вестниците обясниха, че по-късно със събитията, които ще последват, ще се допълни съдържанието на договора. Печатът по целия свят поздрави делото и пожела да се изпълнят по-скоро надеждите. Дори и Балканското споразумение, насочено явно против България, заседаващо в Атина, издаде съобщение (комюнике), в което се казва: «Комитетът се научава със задоволство за сключения договор за мир между България и Югославия и добавя: договорът отговаря на целта на Балканското споразумение за запазване и заздравяване мира на Балканите». А това означаваше, че неправдите към България никога няма да се отменят и че озлочестената държава трябва да забрави правата си и да се помири със злощастието си.

За да се отстранят и обезсилят съмненията, югославският пълномощен министър в София д-р М. Юритич обясни: ще се възстанови през Югославия редовното скачване на пълните български вагони със земеделски товари, които чакат на границата; ще се приемат ветеринарна спогодба и търговски договори; ще се улеснят пътуванията; ще се основе българо-югославско съглашение по печата; ще се даде свобода за разпространение на вестници, списания в двете страни; ще се предприемат общи постъпки за търгуване в Европа без съперничество, а със сътрудничество; ще се спрат убийствата по границата и др. Българите приеха тази програма като добро начало.

Всички български стопански, културни и професионални сдружения в годишните си отчетни събрания одобриха договора. Одобри го и Съюзът на запасните офицери на годишното си събрание.

Състави се една смесена комисия от делегати българи и сърби, за да прегледа югозападната граница. Очакваше се, че комисията ще проучи и оцени крайно тежкото положение на пограничните българи, които не веднъж бяха избивани, защото отивали да обработват нивите си зад линията. Имаше съществени спорове и оплаквания, че някои погранични села са лишени от кладенчова вода за пиене, от пасища, от топливо. С живо нетърпение населението очакваше да се премахнат тези несправедливости, които искаха жертви и служеха за извор на вражда и зломислия. Комисията обаче заради нежеланието на сръбските комисари не се докосна до постъпилите оплаквания.

Малко по-късно югославското правителство отказа да свърже българските железници през Гюeшево. За определено време границите бяха отворени за минаване на селяните по нивите си. Но скоро се отмени това решение и бодливата тел се запази. Оставиха се сравнително по-свободни само три прохода. За малко бяха пуснати в Югославия само два български вестника, но скоро и те бяха забранени. Всичко това изстудяваше сърцата, които с такова доверие очакваха подобрение.

Разбира се, за по-важните въпроси, като правата на малцинствата и отстъпване на несправедливо обсебената българска територия за настаняване на бежанците и други, не ставаше дума, защото се мислеше, че всичко ще дойде от само себе си, като при истински братя. Така вярваха и много сръбски общественици.

Българският народ по договора от 24 януари 1937 г. не се бе отказал от правата си. Той очакваше да заговори и сърцето на брата, на побратима, който върви към светло, искрено подобрение на вековни едноплеменни и едноверни народи. За жалост това не стана. Противното се виждаше — Югославия участваше във всички конференции, в Балканското съглашение, в Малката антанта и в ОН, където настояваше, че България трябва да се помири веднъж завинаги с всички постановления на Ньойския договор.

И при все това вярата в доброто не се губеше.

Появи се един лъч надежда. Балканското съглашение решило да се премахне военното ограничение за България. Министър-председателят Георги Кьосеиванов бе поканен през юли 1938 г. в Солун, където подписа съгласието на четирите съседни държави Югославия, Гърция, Турция и Румъния, че България добива правото да организира свободно войската си. Това се потвърди и от другите държави. През август с. г. в София пристигна английският депутат Ленсбъри, който обясняваше значението на световния мир. През септември проф. д-р Филов замина за Солун и Гърция с голяма група български учени и стопани с цел сближаване и опознаване. Негово Величество Царят посети Германия и се срещна с Адолф Хитлер в Берлин. На връщане в България царят посети югославският пръв регент княз Павел. В Ниш на 31 октомври се състоя разговор между министър-председателя на Югославия д-р Стоядинович и Г. Кьосеиванов.

Посещения на български общественици, политици и народни представители са направиха в Русия, Румъния и Унгария.

От горното става ясно, че през тези времена България водеше явна и откровена политика. Тя действуваше пред всички сили за да постигне съгласие за мирно и справедливо разрешение на непоносимите тежести от Ньойския договор.

Покрай външната политика българското правителство трябваше да се грижи за пазар на българските произведения, тъй като такъв тя нямаше сред съседите във широк размер. Оказа се, че Германия най-вече се нуждае от българското земеделско производство. Германски търговци и стопански власти посетиха България и подписаха договори за взаимна търговия. При липса на други купувачи Германия имаше сметка да приеме общото българско производство по началото на размяната (клиринга). Така износът се увеличи и държавата придоби средства за да си достави машини за индустрията и земеделието и оръжие за войската, която бе възстановена. Търговски договор бе подписан и със СССР, чиито памучни материали се обработваха в българските фабрики.

Събитията в Европа и тяхното отражение

В Средна Европа през тези години ставаха важни промени и събития. Германия прекара тежък период — плащания на големи репарации, вътрешни трудности и усилия за възстановяване. Във вътрешните борби изпъкна личността на Адолф Хитлер, син на еснафско австрийско семейство. Той сполучи да се издигне в Германия, образува националсоциалистическа партия, привлече сподвижници, съумя да организира целия народ. Първите му задачи бяха да насади в обществото идеи противоположни на международния комунизъм, какъвто отдавна вирееше в Германия и да насочи народа към държавен социализъм и родолюбива дисциплина за спасение на държавата, която изнемогваше под Версайския мирен договор от 1919 г.

Оскърбеният германски народ последва Хитлер с въодушевление. При президента на републиката фелдмаршал Хинденбург той получи длъжността канцлер на държавата. След смъртта на президента, Хитлер пое неговия пост, но се отказа от държавния апарат на стария императорски дом и създаде нова система. Хитлер замести Хинденбург, но не се нарече президент. Той се обяви за водач (фюрер) на Германия и отказа да получава заплата.

С идването на власт той въоръжи германската войска и я подготви по начин, какъвто света не е познавал. Германската наука и техника му дошли на помощ.

Щом реши, че е готов, Адолф Хитлер предложи на ОН да върне на Германия задържаната Рейнска област, да получи обратно колониите в Африка и другаде, да спре плащанията на репарациите и да възстанови всички свои независими учреждения, финансови и стопански институти, които са основа на велика и независима държава. От ОН му отказаха да изпълнят тия искания. Тогава Хитлер пристъпи към самоволни действия: присъедини Рейнската област, Австрия с Виена, присъедини немците в Судетските планини, които бяха под властта на Чехословакия и поиска от Полша да върне Данциг с неговото немско население. Понеже засегнатите държави, основавайки се на поддръжката на Франция и Англия, не се съгласиха и дори се приготвиха за борба с Германия, Хитлер даде заповед на войските си да окупират Чехословакия, обяви война на Полша (1 септември) и за 18 дни 1939 г. разби голямата полска военна сила и завоюва Западна Полша. В това време Съветският съюз превзе Източна Полша. На 3 септември с. г. Англия обяви война на Германия.

На 18 септември 1939 г. правителството на Германия и правителството на СССР издадоха следната декларация, подписана от фон Рибентроп, Сталин и Молотов.

«Правителството на Райха и на СССР чрез подписания днес договор, като уреждат границите между двете държави, вследствие разпадането на полската държава и, създавайки по този начин сигурна основа за продължителен мир в Източна Европа, единодушно изказват своето гледище, че е в интерес на всички народи да приключат положението на война, което съществува между Германия от една страна, и Англия и Франция, от друга. Двете правителства, прочее, ще направят общи усилия да се постигне тази цел, колкото е възможно по-скоро. В случай, че това не се достигне, ще се докаже, че Англия и Франция са отговорни за войната».

След тези успехи Германия в съюз с Италия улесни Унгария да получи част от старите си земи в Седмоградско, обсебени по-рано от Румъния, съдейства на Словакия да се обособи в самостоятелна република и обърна вниманието си към Балканския полуостров. Малкото съглашение от Чехословакия, Румъния и Югославия не можа, нито се опита да прояви каквато и да била съпротива. Вместо тях Англия и Франция обявиха война на Германия.

Германия към Балканите

Така притисната Германия удари на Изток. Този поход стана след като Англия увлече Гърция във война с Италия и се приготви да създаде фронт против Германия на Балканския полуостров. Съветският съюз (СССР), макар че имаше съюзен договор с Франция и Чехословакия, не бе поканен на помощ. Това накара Съветска Русия да сключи с Германия договор за ненападение и да се погрижи сериозно за бившите си области във Финландия, Естония, Латвия и Бесарабия. През есента и зимата (1938–1939 г.) Русия победи горните държави и ги присъедини към Съюза с комунистическо управление, каквото имаше сам той, ръководен от Сталин. В това време Хитлер въздейства на своите политически приятели в Румъния, които отстраниха крал Карол и при наследника княз Михай се помириха с Унгария и България. Румъния върна земите, които бе взела след Световната война. По Хитлерово настояване Унгария получи източните Карпати. България и Румъния определиха комисия в Крайова, за да разреши въпроса за Добруджа. Комисията изработи договор, подписан на 7 септември 1940 г., по силата на който Южна Добруджа бе върната доброволно на България и смесеното българо-румънско население се размени — българите от Северна Добруджа минаха в Южна, а румънците обратно. Българските власти заеха върнатия край през есента на 1940 г. и така се възстанови народното единство в Добруджа от 1913 г.

Глава III: Тържество на българското право

Кабинет на проф. д-р Богдан Филов

След четиригодишно управление Георги Кьосеиванов беше уморен и макар да бе избрал ново Народно събрание (XXV по ред) той си подаде оставката на 15 февруари 1940 г. Негово Величество Царят назначи на негово място дотогавашният министър на народното просвещение проф. д-р Богдан Филов.

Кабинетът на проф. д-р Богдан Филов пое управлението, изправен пред редица съдбоносни задачи. Германия бе достигнала до Балканите и тя се интересуваше от тях в борбата си с Англия, която държи грамадна флота в Средиземно море и подпомага Гърция във войната с Италия. Германските войски навлязоха в Румъния, завзеха петролните извори и осигуриха сухоземните и водните пътища до Черно море заедно с пристанището Кюстенджа.

Англия обърна очи към Турция и България. С първата тя сключи съюз за приятелство, ненападение и помощ при дадени обстоятелства. Такъв тя поиска да сключи и с България, Румъния, Югославия и Гърция тя броеше за свои съюзници, въпреки, че в Букурещ и по Дунава имаше вече германски военни части. Англия настоя да сближи България с нейните съседи, които имаха вече споразумение против нея, защото не желаеха да допуснат в нейна полза никакви териториални промени, нито малцинствени подобрения.

Балканите се вълнуваха.

Английски, американски, гръцки и други пратеници идваха един след друг в България, явяваха се пред царя, пред министър-председателя проф. д-р Богдан Филов, други общественици с настоявания България да се присъедини към Балканското съглашение. В такъв случай петте държави щели да извадят сто дивизии войска, достатъчна да спре движението на Германия към Черно и Егейско море. Сам бележитият политик сър Стафорд Крипс, английски пълномощен министър в Москва, посети България на 6 юни 1940 г. Със същата цел идва и полковник Донован, представител на Рузвелт от САЩ.

Така се наложи на България да реши съдбоносния въпрос с кого ще върви. Негово Величество цар Борис III, Министерският съвет и Народното събрание решиха: България да запази своя неутралитет. За тази цел министър-председателят проф. д-р Богдан Филов произнесе две речи. С първата той обяви в Народното събрание, че България има от по-рано с Турция спогодба за ненападение. Тази спогодба се потвърждава и сега със специална декларация от двете държави. С другите съседи България води приятелски отношения, макар да има нерешени въпроси помежду нея и тях. Следователно България няма причини да изменя своята миролюбива политика. Същото становище взе България и към Съветския съюз. Втората реч той произнесе в гр. Трън. Комисарят на външните работи в Москва Потьомкин посети София и предложи на правителството да свърже съюз с Русия и да даде едно Черноморско пристанище на Русия за морска база. На това предложение България не се съгласи. Потьомкин обиколи Букурещ и Белград. Явно бе, че СССР искаше да запази Балканите в сферата на своята политика, която бе продължение на старата руска политика за протоците.

Събитията изменят политиката на България

Работите на Балканите се развиха бързо. Англия в съюз с Гърция вече събираше войски за Солун и Тракия. Германия реши да предотврати опасността от юг. Затова тя веднага предложи на България да отвори път на германските войски, които чакаха по Дунава за Бяло море и за Солун. Правителството наново подложи миролюбивата си политика на преценка. За него бе явно, че силната и победоносна Германия не ще се спре пред нищо и че България не може да се противи. След дълго обмисляне правителството реши да пусне германските войски през царството. Но това не можеше да стане другояче, освен като съюзник. По тази причини на 1 март 1941 г. министър-председателят проф. д-р Богдан Филов и министърът на външните работи Иван Попов отидоха във Виена и подписаха присъединяването на България към Тристранния пакт, състоящ се от Германия, Италия и Япония, подписан от тях на 27 септември 1940 г.

След този акт германските войски започнаха да минават през България.

Бележки

Част I: Княжество България

1. Според записките на М. Дринов, четени в Учредителното събрание на 14 март 1879 г., в Нова България били назначени за държавни и общински чиновници над 2000 души, от които 768 души били назначени от окупационното правителство и 1353 по избор от народа. Почти всички добри учители били посочени и избрани за съдии. Руски чиновници само 150.

2. Руският проект носил скромното название «Устав на Княжество България». Каравелов веднага отсякъл: «Не устав а конституция» трябва да бъде името на българския основен закон. Руските автори на законопроекта се бояли да поставят названието «конституция» като неудобно за руското ухо. Каравелов взел за образец най-вече белгийската демократична конституция.

3. Александър Батенберг бил братов син на руската императрица Мария Александровна. Баща му бил Александър Хесенски, майка му полякиня. По вяра лютеранин, той получил образованието си в Германия, в кадетски корпус, служил в хесенските драгуни и в пруската лейбгвардия. През Руско-турската война като доброволец участвал в отряда на генерал Гурко.

4. Предлагали кандидатурите си сръбският княз Милан, румънският Карол и българинът от Стара Загора Александър Екзарх.

5. Княз Бисмарк показвал, че не се интересува от Балканите, които не заслужавали костите нито на един померански войник. При все това той заедно с Австро-Унгария бил убеден, че Русия по пътя си за Цариград ще заеме България и ще изпъди Александър Батенберг.

6. Консерваторите издавали в. «Български глас» и в. «Независимост». Първият, който написал най-острата статия против министрите за това, бил Стефан Стамболов.

7. Българската войска се образувала от българските опълченски дружини, съставени още в Кишинев през Руско-турската война. През 1878 г. опълченските дружини били преименувани в «пеши дружини на Българската земска войска». През същата година Дондуков направил два набора от български младежи. С тях се допълнили старите дружини, които получили ново разпределение. В началото на 1879 г. имало вече 30 пехотни дружини, 6 ескадрона, 6 артилерийски роти (батареи), всичко 21 000 души, между които 3000 руски офицери и подофицери. Младата българска войска била разпределена равномерно в България и Източна Румелия. Новата войска в скоро време добила добра дисциплина и прекрасна сръчност. На паради тя оставяла отлични впечатления. С отделянето на Източна Румелия от България войсковите дружини се разделили също: 9 дружини останали в Румелия и 21 в България.

В София се открило юнкерско училище за офицери.

8. Ето един доста характерен случай: Князът: «Г-н министре, направете указ за уволнението на руския полковник Шепелев». Цанков: «Какъв е той?». Князът: «Мой съветник». Цанков: «Кой го е довел?». Князът: «Даде ми го царят». Цанков: «Такъв човек няма в Конституцията. Ако нямате нужда от него споразумейте се с царя да си го вземе». Шепелев съчувствал на либералите. А Цанков хитрувал. Князът си премълчал, но останал крайно недоволен.

9. Била съставена международна комисия, която да състави правила за плаването по Дунава. В тая комисия български представител не бил предвиден. Австро-Унгария настояла да участва и български член, като се споразумяла с Цанков, че тоя представител ще гласува в полза на Австро-Унгария. Цанков обещал, ала когато българският представител отишъл в комисията и дошло време за гласуване, той по заповед на Цанков гласувал за Русия.

10. Д-р Константин Иречек бил извикан от княза през 1879 г. от Чехия в България, като просветен човек и знаещ миналото на народа, за да помогне при уреждането на учебното дело и културните институти (правилници, закони, програми, научни дружества, музеи, библиотеки и т. н.). Щом пристигнал в София, той постъпил в княжеската канцелария, дето попаднал в средата на консерваторите, които се въртели в двореца (Стоилов, Начович, Адженов, Греков, Бурмов, Балабанов, Торбанов, владиците и т. н.). Всички тия българи му вдъхвали презрение към либералите, интелигенцията и простолюдието. Д-р Иречек се водел като чиновник за особени поръчки; редактирал известно време «Български глас», изпълнявал длъжността главен секретар в Министерството на просвещението, но ужасно ненавиждал министър Иван Гюзелев. Д-р Иречек предпочитал една диктатура пред едно либерално правителство. При все това той направил нещо добро — уредил библиотека, турил начало на музеите, съдействал за възобновяване на Книжовното дружество и т. н.

11. Драган Цанков отправил до Хитрово едно твърде остро отворено писмо. Цанков написал: «Що виждаме? Руските офицери кръстосват Княжеството и агитират от името на руския цар и руския народ, че българите трябва да изпълнят всички желания на княза; инак последният щял да си отиде и турците пак ще дойдат. Само вие, г-н агенте, пътувате заедно с княза и го насърчавате да отива против народната воля. Какво мнение да си съставим за вашето безпристрастие? Ще ви кажа: с тези постъпки русите принуждават българите, както принудиха сърбите, да си припомнят думите на един древен мъдрец, отправени към пчелата: «не ти ща нито меда, нито жилото!».

12. Либералната партия сега била засилена още повече с буйни млади хора, които по-късно играли големи, роли: Д. Петков, Д. Ризов, д-р Ст. Данев, д-р В. Радославов и др. Те били следвали на Запад.

13. Най-сетне след 5–годишни горчиви и несполучливи опити и блъсканици князът се върнал там, откъдето трябвало да почне. Пълномощията не му дали друго, освен разочарование и непопулярност сред интелигенцията. Доколко положението не било сигурно, се вижда от това, че за пет години князът сменил 8 кабинета. Първият кабинет на Бурмов траял 3 месеца; вторият на епископ Климент — 6 месеца; третият на Драган Цанков — 8 месеца; четвъртият на П. Каравелов — 5 месеца; петият на генерал Ернрот — 3 месеца; шестият без председател — 10 месеца: седмият на Соболев — 14 месеца и осмият на Цанков — 10 месеца.

14. През 1878 г. Т. Бурмов бил помощник-губернатор в Пловдив. Заедно с други българи той основал вестник «Марица» за защита на българските интереси. Редактор на вестника бил Гр. Начович, а издател Хр. Г. Данов. Първият брой излязъл на 25. VII. След няколко месеца Бурмов и Начович заминали за Търново като представители в Учредителното събрание. Редактор на «Марица» станал Иван Евстатиев Гешов.

В борбата с някои европейци и членове на международната комисия, които поддържали, че Румелия има повече турско население, в. «Марица» отпечатва статистически сведения за загубите и жертвите, дадени от българите през въстанията и войната в Пловдивско и Сливенско. Според тези сведения в Пловдивско били разрушени и ограбени 31 264 дома (48%), църкви — 103 (72%), училища — 127 (84%), убити, изклани, изгорени и обесени 13 281 българи. В Сливенско — разрушени и ограбени 7640 дома, църкви — 55 (88%.), други сгради — 926; убити, изклани и т. н. 3205 българи. С тия данни южнобългарите доказвали, че техните жертви им дават право на пълна свобода.

15. Първите директори били: Гаврил Кръстевич, секретар на управителя и директор на вътрешните работи; Тодор Кесяков, директор на правосъдието; Шмидт (немец), директор на финансите; д-р Г. Вълкович, на земеделието; Яким Груев, на просвещението и генерал Виталис (чужденец), на милицията.

16. Истината обаче блеснала при преброяването, което показало: българи — 573 231; турци — 174 759; гърци — 42 616; цигани — 19 524; евреи — 4177 и арменци — 1306; всичко — 815 513 души.

17. Алеко Богориди не знаел български език, нито българско писмо. С чиновниците и поданиците той разговарял на турски, а на официалните писма подписвал името си с латински букви: Bogоridi.

18. В. «Марица», в. «Народен глас», сп. «Наука» и сп. «Зора».

19. Д-р Хаканов — на общите сгради; С. Бобчев — правосъдието; М. Маджаров — финансите; К. Величков — просвещението; Иван Евстатиев Гешов — председател на Постоянния комитет (Гешов по това време бил вече в София директор на Народната банка).

20. Капитан Райчо Николов бил от Райковци (Дряновско), през Кримската война 12–годишен преплавал Дунава, за да съобщи на русите, къде се намира турската войска. През 1877 г. Райчо Николов извършил голяма услуга, като събрал от Русия ново облекло и го занесъл в Румъния за обмундироването на опълченците.

21. Капитан Никифоров бил назначен за военен министър, капитан Рачо Петров — началник на Генералния щаб.

22. Русофилите издавали вестник «Светлина».

23. Началникът на Генералния щаб Р. Петров, Николаев и Паница били в странство.

24. Щом руското правителство научило за детронирането на княза, то одобрило акта и изпратило Долгоруков да уреди новото управление в София.

25. Вместо Струмски се образувал Тринадесети рилски полк, а вместо Първи артилерийски се образувал Четвърти артилерийски.

26. Същият, който по-рано подготвил военната конвенция.

27. За една дребна случка с един руски поданик Каулбарс си позволил да съобщи официално, че прави бележка на регентите, което накарало министъра на вътрешните работи да му отговори, че регентите могат да бъдат съдени само от Народното събрание.

28. Регентът Каравелов, който бил склонен на отстъпки пред Русия, престанал да взема участие в правителствените решения и не отишъл в Търново.

29. Събранието с голяма готовност би гласувало отново за Александър Батенберг, но по искането на принца не направило това, защото би било явно предизвикателство към Русия. Обаче Батенберг постоянно бил в писмена връзка с българските министри и искрено съдействал България благополучно да излезе от кризата с нов княз.

30. Тоя отговор на бащата вместо сина вдъхновил народния представител във Великото народно събрание Захари Стоянов да извика: «Не щем княз, който не може сам да си върже гащите».

31. Мингрели бил руски княз от Кавказ. Българите си го представяли като черкезин, каквито в турско време ужасно върлували из България. С радост би бил избран граф Игнатиев, генерал Гурко и други популярни дейци, но за кавказец и дума не можело да става.

32. Русия смятала Събранието за незаконно, защото се избрало при смутове и военно положение и защото в него присъствали и източнорумелийски депутати.

33. Ето имената на разстреляните: О. Панов, Ат. Узунов, кап. Зеленгоров, поручик Кръстеняков, подпоручик Кожухарски, И. Тръмбешки, Тома Кърджиев, Ал. Цветков.

34. Истинността за предложенията до султана и Карол се потвърждава от тогавашния министър на външните работи Начович.

35. Една подробност. В манифеста, издаден към българския народ, княз Фердинанд казвал: «Избран единогласно от представителите на българския народ за негов господар, аз счетох за свещена длъжност по-скоро да стъпя в новото си отечество». Изразът «негов господар» вместо «негов княз» направил впечатление на Стамболов, който отбелязал пред министрите, че по Конституцията, народът няма господар, а княз.

36. Такова мнение е изложил и бившият военен министър генерал Паренсов в книгата си «Из миналото» (преведена на български).

37. Основите на този турско-български съюз, изработени от Стамболов в един мемоар, съдържали следните точки: Пъpвo — политически и отбранителен съюз между Турция и България против външни и вътрешни врагове; Второ — търговска, митническа и пощенска конвенция; Трето — от европейска Турция се образува отделна област с конституционно управление; Четвърто — официалният език ще бъде турски и български; Пето — военната сила да бъда обща от турци и българи.

38. При конфликта по вътрешната политика министрите Начович и Стоилов подали оставка през декември 1888 г.

39. Първенците на Цанковата партия в София подали специално заявление до Екзарха по тоя случай и пожелали «Бог да пресуши жилите на нечестивия извор и да подкрепи верните служители на благочестието».

40. Осъдени на смърт и обесени били писателят Св. Миларов, К. Попов, Т. Георгиев.

41. Измененията на Конституцията трябвало по-напред да се приемат от Шестото обикновено народно събрание. Промяната във вероизповеданието на престолонаследника срещнала голяма съпротива сред народните представители не само от опозицията, но и от мнозинството, както и от личните приятели на Стамболов. Той убедил едни с голяма мъка, а други заплашил, че под стража ще ги изпрати по домовете им. Така добил съгласието им.

42. Българските правителства още отначало взели важното решение държавата сама да строи своите железници чрез български предприемачи, а не както в съседите, където железниците се строели от чуждестранни компании, с чужди капитали, по концесии.

43. В тая среща султанът запитал Стамболов дали е била искрена поканата му до него да се прогласи и за български цар, като обяви дуализъм между България и Турция. Стамболов обяснил, че поканата била съвсем искрена, че българите не са враждебни към турците, че за турската империя във всяко отношение било по-добре да има от северната си граница съюзна държава, вместо враждебна. Султанът признал това и добавил: «Да, но нямаше да ни оставят».

44. Търновският митрополит Климент за една реч в църквата бил даден под съд. Като обвинител се явил един негов възпитаник, облагодетелстван от владиката. Климент бил осъден и пратен на заточение в Гложенския манастир (Тетевенско). Каравелов лежал още в затвора.

45. Тая точка на Конституцията била изменена по-късно.

46. В яда си Стамболов и Петков често пишели във в. «Свобода» най-злъчни нападки срещу княза. «Сега всички казват, че ние сме направили зло на България. Признаваме, че най-голямото зло, що сме направили е, че доведохме Фердинанд в България, оженихме го и закрепихме на престола.»

47. Народната партия гласувала през 1895 г. изменение в избирателния закон, с който се определял състава на изборните бюра, та се прекратили боевете поне в деня на избора. До тоя закон изборите се провеждали по начин, който се смятал тогава за напълно демократичен. В деня на избора се свиквали избирателите от всички села на околията в централния град на едно изборно място. В осем часа сутринта събраният народ трябвало да избере бюро с явно гласуване. Изборното бюро заемало урните и произвеждало избора. С тоя ред съставителите на първия избирателен закон смятали, че избирателите ще се съберат мирно и тихо, безпристрастно ще изберат в бюрото онези почтени граждани, в които имат пълно доверие. Обаче ставало така. Събралите се избиратели от цялата околия, разделени на партии, възбудени едни срещу други, приличали на развълнувано море. Най-първо почвали препирни от кои лица да се състави бюрото. Някои посочвали едни, други ги отхвърляли и предлагали свои приятели. Понеже при явното гласуване не можело бързо и точно да се посочи коя страна има мнозинство, а дори и когато проличавало малцинството го отричало, настъпвала оглушителна разправия виковете «долу» и «горе» разтърсвали града. Започвал натиск да се заемат със сила изборните урни. Една добре организирана тълпа от силни хора или нехранимайковци, подпомогната от полицията, разгонвала многобройните избиратели от другите партии и заемала бюрото. С това вече изборът бил спечелен. Те пречели на противниците си да гласуват, пропъждали ги от изборното място, пускали в урните цели снопове свои бюлетини; в случай на неуспех чупели или крадели урните унищожавали бюлетините. С помощта нa полицията или с шайки потисническите правителства винаги печелили изборите. Контрол и избирателни карти не се искали. На един избор във Варна един 20–годишен ученик от гимназията желаел да се настани за представител на бюрото. Когато избирателите му оспорили възрастта и го запитали от коя община е и къде е къщата му, смелият момък отговорил: «Къщата ми е цяла България».

48. Един министър от кабинета (Константин Величков), без да разбира от финансови и стопански въпроси, си подал оставката и сам повдигнал подобни обвинения против министъра на финансите Теодоров.

49. По-късно към движението се присъединил Александър Стамболийски от село Славовица (Пазарджишко). Той, заедно с други нови членове селски учители, засилил радикалсоциалната програма на съюза. След една силна вътрешна криза и борба социалнорадикалното движение и течение надвило над неутралното и съюзът включил в програмата си политическа партийна програма със стремеж да върви към властта. Недоволните се отделили в земеделски кооперативен съюз с чисто просветни и стопански задачи.

50. Същата група през 1903 г. окончателно се оформила в Радикална партия със своя партийна програма и печатен орган.

51. По случай освещаването на шипченския руски храм-паметник станала случка, която огорчила много българите. Руснаците искали само руско духовенство да освети църквата и не поканили Старозагорския митрополит да извърши освещението, понеже принадлежал към схизматична църква. Обаче митрополит Методи Кусевич, борец за Българската екзархия, енергично отговорил, че няма да признае освещаването, ако то стане на българска земя без българско духовенство и се заканил да забрани на българите да се черкуват в храма. Този протест бил основателен. Граф Игнатиев разрешил въпроса, като освещението се извършило съвместно от руско и българско духовенство.

52. Двама от министрите на Данев били в остър конфликт с княза. Никола Константинов, министър на железниците, не допуснал двореца да се намесва в уволняването и назначаването на чиновници, както често правил князът. Той се противил и на специалните влакове, които Фердинанд искал. Д-р Радев, министър на просвещението, бил в конфликт с княза между другото и задето сам правил разкопки в Търново на Царевец и намерените старини прибирал в своя музей.

53. Петко Каравелов бил починал.

54. Тая династия, наистина имала непримирими врагове, както сред сръбския народ, така и в лицето на династията Карагеоргиевич, чийто представител претендент за трона Петър изчаквал подходящия момент в Швейцария.

55. А. П. Стоилов. Български книжовници от Македония.

56. Св. Сава, брат на Стефан Първовенчани, пръв сръбски архиепископ.

57. Сръбското правителство изпратило през 1850 г. учения хърватин бошнак Ст. Веркович да обиколи Македония, да се запознае с народа, неговите песни, приказки, обичаи и т. н. Веркович изпълнил задачата, събрал песни и написал изследванията си, в които казал, че славянското население в цяла Македония се нарича «богари».

58. Твърденията на Гопчевич били опровергани от чешките учени Нидорле, Иречек и други.

59. Решението за общото въстание било взето от Централния революционен комитет в Солун още през януари. Гоце Делчев бил член на комитета, но той пътувал постоянно и не бил там, когато се взело това решение. Като научил за него Делчев не го одобрил. Той смятал, че делото още не е узряло за да се вдигне цял народ. Чрез атентати, събаряне на мостове, телеграфи, посягане на железопътни линии той възнамерявал да тревожи турското правителство и да чака сгоден час. За тази цел той хвърлил във въздуха железопътния мост на Ангиста. Преди това, в Солун, той убеждавал съратниците си въстанието да не бъде общо, а частично и то през август. Сетне той се върнал при четата си в Серско, обикалял навсякъде и укрепвал комитетите. Турска потеря обаче го подушила с четата му. Заобиколили го в село Баница при Серес и в едно тежко сражение Делчев паднал убит на Гергьовден заедно с много от момчетата си.

60. «Конституционна заря», «Народна воля», «Единство», «Отечество», «Родина», «Право», «Учителски глас», «Работник», «Културно наследство» и «Искра».

61. Четирима народни македонски представители били избрани: Дорев от Битоля, Влахов от Солун, Павлов от Скопие и Далчев от Серско.

Част II: Войни за обединение

1. На България младотурците обещавали: 1) да разрешат построяваното на железницата Кюстендил — Куманово; 2) да сключат спогодба за вакъфските имоти; 3) консулска спогодба; 4) свободно възвръщане на бежанците в Македония; 5) обща амнистия на осъдените македонски бунтовници; 6) пълно приложение на фермана от 1870 г. т. е. отнемане от сърбите на заграбените църкви, манастири, училища, общини и връщане на законните им стопани.

2. Доклад от парламентарната комисия, т. I, стр. 115. Рапорт на Царска легация № 474.

3. От френско-германската война през 1870–1871 г. в Цариград взело превес германското влияние. Кайзерът се заел с германски офицери да преустрои, подготви и въоръжи турската войска. Всички младотурци били германофили.

4. Българското правителство, естествено, не могло да мине без сондаж с Румъния. На няколко пъти то се опитвало отдалече да узнае какво поведение би държала Румъния, ако на Балканите избухне война. Министър-председателят Майореско отклонявал разговора, не допускал Турция да нападне България, съчувствувал на християните в Турско, но не искал да става никаква териториална промяна на Балканите.

5. «България в световната война» от д-р Радославов.

6. Българският политически мъж и държавник Григор Ивчевич застанал начело на Турско-български комитет и винаги поддържал еволюционния път за разрешение на въпроса за Тракия и Македония. Той казвал: «За да избягат от насилията в малките градове и села или по икономически причини събудените българи занаятчии и търговци се преселват в големите градове (Битоля, Солун, Одрин, Цариград). Тук те увеличават всяка година българските махали; с труд и устойчивост не само влияят, но и се налагат на пазара. Преселването на българите особено в Солун взема големи размери. В Солун има две български гимназии, търговско училище и българите мечтаят за университет. Тъй като повечето села около Солун са с българско население, българският език добива надмощие в пазарните дни. С течение на времето българите в Солун ще станат сила, която ще има силно влияние, ще получи права, а след това и свобода. Същото ще да бъде в Одрин, Цариград — да не говорим за Битоля, Скопие, където българите са силни много от по-рано».

7. Черна гора, която не била в добри отношения със Сърбия, за да покаже, че държи на думата си обявила война на Турция още на 26 септември и нападнала град Шкодра.

8. Oт земеделския съюз някои пишели статии в подкрепа на войната. Против бил Стамболийски. Той направил митинг в едно село, говорил против войната, но когато предложил резолюция, селяните пристъпили да я подпишат, обаче казвали: «а бе Сашо хайде все пак да се бием с турците».

9. Вж. в. «Мир» 1912 г., статиите от Д. М.

10. Някои чужди кореспонденти от турска страна твърдят, че на втория дeн на атаката (6 ноември) турската войска по много места напуснала укрепленията и позициите си, прибрала топовете и дори потеглила да отстъпва към Цариград.

В тази минута българските атаки спрели и турците с радост се върнали на местата си.

11. Сърбите вдигнали голям шум, че те, а не българите, пленили Шукри паша. Запитан за случая, докато бил в София сам, пашата съобщил: «Първият офицер, който се яви при мен, бе български». Пред цариградския младотурски вестник «Тасфири Ефкяр», когато Шукри паша се върнал от плен в Цариград, казал:

«Въпрос: Какви обстоятелства ви принудиха да предадете одринската крепост?

Шукри паша: Съестните ни припаси се свършиха и неприятелят зае най-силните укрепления на твърдината. Падането на крепостта стана неизбежно. Кръвопролитието от наша страна стана безцелно, тъй като по-нататъшното задържане на крепостта в нашите ръце стана невъзможно. И аз реших да предам крепостта.

Въпрос: Тежката артилерия на българите превъзхождаше ли нашите крепостни оръдия?

Шукри паша: Между тежките български оръдия имаше и такива, които по далекобойност превъзхождаха нашите. Те обстрелваха нашите укрепления от пунктове, до които нашите гранати не достигаха.

Въпрос: Благоволете да определите числеността на войските, които защитаваха Одрин, тъй като сведенията по това са противоречиви.

Шукри паша: В началото всичките войски бяха 60 000 души. Числото на низшите чинове, които взеха участие в последната защита на крепостта, възлизаше на 27 000 души.

Въпрос: Както сърбите, тъй и българите претендират, че първи са ви пленили. На чия страна е истината?

Шукри паша: Сърбите не са прави. Във форта «Хадърлък», където аз се намирах в деня на падането на Одрин, пръв дойде българският полковник Мархолев. Сърбите влязоха в крепостта по-късно».

12. Руска оранжева книга, с. 43, № 77.

13. Виж: Иван Евстатиев Гешов. Възгледи и дейност. Издание на Българската академия на науките — Балкански съюз, 1926.

14. Вж. Иван Евстатиев Гешов. Възгледи и дейност. Издание на Българската академия на науките, стр. 144.

15. Парламентарна анкета. Т. 1, с. 118.

16. Из румънската зелена книга.

17. Към българската войска се били присъединили повече от 15 000 души доброволци от Македония. Всички тия македонци храбро се сражавали с турците навсякъде и никой не би се осмелил да отстъпва родната им земя на други народи.

18. Руският министър на външните работи Сазонов събрал в кабинета си на чай няколко важни политически лица. Той им съобщил, че сърбите са спечелили привърженици за своята кауза и доброволно няма да изпуснат Македония въпреки договора им с България.

19. В своя отчет за австро-унгарската политика по балканските събития виенският официален печат със задоволство констатирал, че главната цел — да се разпадне по който и да е начин съюзът между България и Сърбия — се постигнала.

20. В тоя съдбоносен момент обаче никой не се замислил или предложил да се потърси разрешение на настъпилите проблеми в становището: автономия на Македония. Предвид на това, че всяко решение за подялба щяло безусловно да предизвика разпокъсването на народа и страната, която е едно стопанско и географско цяло от Качаник до Солун, българското правителство не съумяло да застане твърдо и искрено на почвата: Македония на македонците и с този лозунг да излезе пред света и да отиде в Петроград. Тогава неговата позиция щяла да бъде много силна.

21. Вж. Доклад на Парламентарната изпитателна комисия. Т. I, с. 779 (301).

22. Настроението в столицата станало много напрегнато. Гражданите обаче не знаели същинското положение на работите. Народният поет Ив. Вазов написал огнено стихотворение, в което казвал: «Проклета да бъде ръката, която подпише предаването на Македония». Тайни комитети и екзалтирани лица пишели анонимни писма до д-р Данев, че ще бъде убит, ако тръгне за Русия. Заплахи имало и към Фердинанд, и към всички, които били смятани за миролюбци.

23. Запитани били дивизионните началници и техните щабове дали духът на войниците позволява една смела акция и дали могат да се превземат бързо неприятелските линии. Почти всички отговорили, че духът е бодър, войниците сами искали да се свърши по-скоро работата. Задачите, свързани с атаката, били лесни. Доколко някои военни от щабовете на армиите не са искали да знаят за правителствени решения и държавна политика, се вижда от следния факт: началник-щабът на II армия попитал с телеграма началник-щаба на III армия в Божурище защо още чакат, когато офицери и войници се вълнували от желание да се бият. Началникът от Божурище му отговорил (15 юни): «Успокой се! Утре започваме!».

24. През зимата, на 5 март, един грък убил крал Георги в Солун. Заместил го синът му Константин, който имал много лошо отношение към българите.

25. Десет хиляди черногорци помагали на сърбите.

26. Крал Карол казал на българския пълномощник Симеон Радев: «Кавала не се даде на България, защото германският император не се съгласи. С мъка ви спечелих Портолагос. Не без мъка сърбите отстъпиха Струмица. Пашич бе съгласен, но се боеше от военните». Дипломатически документи. Т. I, с. 51.

27. В отговора си до германския император крал Карол казал: «Благодарение на тебе Румъния успя да изиграе така бляскаво ролята си на помирител». Това дало повод на мнозина да прочетат в израза му ефикасна защита от Германия към Румъния против Русия.

28. В покрайнини, където населението на народностите е размесено, между държавите се правят взаимни отстъпки с оглед географските и търговските изгоди на съответните държави.

29. При старата територия и броя на населението се избирали 223 народни представители. Откъсването на Добруджа и въвеждането на пропорционална изборна система довели до намаление с 19 народни представители. Новите земи, Струмишко и Гюмюрджинско, не били преброени и не избирали народни представители.

Новоизбраното по пропорционалната система VI обикновено народно събрание имало следният състав:

Правителствени — 94 (Радослависти — 58; Стамболовисти — 28; Тончевисти — 8).

Опозиция — 110 (Земеделци — 48; Широки социалисти — 19; Тесни социалисти — 18; Демократи — 14; Народняци — 5; Радикали — 5; Прогресисти — 1).

30. В това възвание има следните любопитни изрази: «Вашето джамийско настоятелство и бившите ви командири ви съветват: не взимайте пари от никого, защото тях ги праща московецът против исляма; не продавайте вярата си: ако някой от вас се отцепи и не иска да подаде гласа си за нашите хора нека знае тоя мюсюлманин, че пътят за спасение на оня свят е затворен за него. Който ви казва да гласувате за неправителствени хора, бройте го за изменник на вярата и предател. Внимавайте: цветът на бюлетината е зелен, какъвто е и светия цвят на нашето народно мюсюлманско знаме. Това възвание да се прочете в джамиите и да се закълнат правоверните».

31. Комисията напечатала своите разследвания в три тома под заглавие: «Доклад на парламентарната комисия за анкетиране кабинета Гешов — Данев». 1919.

32. Франция докарала през войната войници от Алжир, Мароко, Сенегал, Мадагаскар, Токин и т. н., а Англия — колониални войски от Индия, Африка, Канада, Австралия и т. н.

33. Белгия била призната от Великите сили още през 1839 г. за неутрална, т. е. тя не може да бъде нито нападана, нито насилвана. Германия, както и другите, е подписала договора за неутралността. Когато запитали Германия защо нарушава неутралитета, канцлерът отговорил, че пред държавната нужда «договорът е къс хартия».

34. Гърция по договора била задължена да помага на Сърбия. Това искал и Венизелос, но крал Константин и Генералният му щаб били германофили и отказали.

35. Документи. Т. 1, с. 150 и следващите.

36. Това заявление на Радославов не било искрено, защото германският пълномощник в София Михаелес още на 2 август съобщава в Берлин, че д-р Радославов и цар Фердинанд ще присъединят България към немския съюз малко по-късно, когато се разрешат някои мъчнотии. От друга страна, д-р Радославов пускал през България германски технически войски и муниции за Турция, а отказвал на Русия да изпрати такива през България в Сърбия.

37. Подпредседателят на Народното събрание д-р Момчилов пращал статии във вестници, в които разкривал, че България ще иде с немския съюз.

38. Радко Димитриев бил назначен за пълномощен министър в Русия. Когато започнала Голямата война, той бил уволнен и постъпил доброволец в руската войска.

39. Общото положение на воюващите държави в момента на италианската намеса (31. V. 1915 г.) било следното: Съглашението завладяло от Германия в Елзас 900 кв. км, от Австро-Унгария 48 000 кв. км, т. е. всичко 48 900 кв. км. Централните сили завладели от Белгия 29 000 кв. км, от Франция 22 600 кв. км, от Русия 64 400 кв. км, т. е. всичко 116 000 кв. км.

40. Марсел Дюнан. Българското лято, с. 91–98.

41. Френският поданик Деклозиер в съгласие с френски банки започнал да закупува жита в България само за да не паднат в ръцете на германците, които чувствували оскъдност от хляб. За тази цел той привлякъл д-р Генадиев и чрез него раздал на партизаните му капаро около 15–20 милиона франка за покупка на жито. Привлечени били и земеделци депутати, та и те получили големи суми капаро. Правителството усетило работата и запряло износа.

42. От Демократическата партия — Малинов, Ляпчев, Мушанов; от Народната — Гешов, Теодоров, Буров; от Прогресивната — Данев, Люцканов, Сарафов; от Радикалната — Костурков, Георгов, д-р Фаденхехт; от земеделците — Стамболийски, Димитров, Турлаков; от социалдемократите — Сакъзов, Пастухов, Джидров.

43. Дневник Пешев — Обвинителен акт 17. VIII. 1915 г., с. 476.

44. Един френски кореспондент бил поканен на гости в едно българско семейство, чийто син бил френски възпитаник и поклонник на френската цивилизация, съкровищница на свободата, грацията и елегантността. Кореспондентът се помъчил да убеждава младите събеседници българи, че отечеството им твърде много ще изгуби като тръгва в братоубийствена война на страната на турци и немци. Младият българин отговорил: «Ако България мобилизира, ние всички на тая вечеринка сме запасни офицери и ще идем под знамената. Ние не можем нищо друго, освен да се подчиним и да дадем живота си. Но ако се случи, щото в Македония аз да бъда ударен от френски куршум, падайки ще извикам: Да живее Франция!».

45. Когато генерал Жеков убеждавал царя да назначи съгласно желанието на министрите генерал М. Савов, той категорично отказал. На думите на Жеков: «Тогава нека Ваше Величество бъде главнокомандуващ», царят отговорил «Аз съм скъсал с армия и народ».

46. Рескрипт — писмо на монарх до високопоставено лице за изказване благодарност или даване награда за оказани услуги.

47. Вж. «Народни права», № 291, 22 декември 1915 г. Д-р Радославов пo-късно не само не приел отговорността за делата си, но и избягал в Германия.

48. «Живей цезаре, умиращите те поздравяват.»

49. Срещу книжни марки германците измъкнали много златни от населението в България.

50. Когато ставали боевете на Нидже и Чеган началникът на Генералния щаб генерал Жостов се поминал от болест. Последните му думи били: «Падна ли Чеган?». Върхът Чеган имал голямо значение. С неговото заемане се откривала за българската войска солунската равнина.

51. Новото руско правителство не одобрило начина, по който била насилена Гърция да влезе във войната, и оттеглило своите войски от Македонския фронт.

52. Д-р Радославов. България в световната война, с. 173–174.

53. Когато д-р Генадиев се отделил от Радославов в началото на войната, последният повдигнал против него обвинение за закупуване заедно с Деклозиер на жито за износ, осъдил го и го пратил в затвора (1916 г.).

54. Канцлерът Бетман Холвет, който докарал войната и се показал тъй непредвидлив, че Германия огладняла още първата година, бил свален от Райхстага още на 13. VII. 1917 г. Кайзерът по стар навик, без да пита никого, назначил за канцлер д-р Михаелес, но и той не можал да оправи разбърканото положение, та отстъпил мястото си на Хертлинг.

55. Понеже германците и турците се възпротивили да се даде цяла Добруджа на България, българското правителство предложило Добруджа да се обяви обща на всички съюзници (кондоминиум), докато се разреши спорът.

56. Съставило се тайно дружество от български офицери, чиновници, граждани добруджанци, което кроило да обяви Добруджа за автономна и да я защити с оръжие в ръка против германци и турци.

57. Малеев Л. Принос към истината, с. 109–120.

58. По настояване на германците Фердинанд наложил на Жеков да смени началник-щаба.

59. Със самолети и с други средства французите и сърбите постоянно изпращали позиви с Уилсъновите условия до българските войници да не се бият вече. Те им подхвърляли бял хляб, за да засилят още повече негодуванието им от черния и лош български хляб. Мнозинството от войниците съзнавали своя дълг и не се поддавали. «Хлябът е черен, но е наш, а вашият (на сърбите) е бял, но е чужд, отговаряли българите. С бял хляб вие искате да ни подмамите и да ни обърнете в роби».

60. XVII обикновено народно събрание, което поддържало Радославов с болшинство от 12–13 турски гласа, завършило своя мандат през пролетта на 1918 г., но поради невъзможност да се правят избори в отсъствието на гласоподавателите, които били на бойното поле, то решило да продължи мандата си до свършване на войната. Между това събрание и новото правителство се постигнало съгласие да си сътрудничат предвид обстоятелствата.

61. Черна гора била обсебена от Сърбия. Крал Никита умрял в чужбина.

62. Съглашението търсило съюзници в най-тежкото време на войната. Тогава то било принудено да дава големи обещания, които сега трябвало да изпълни.

63. Германската флота била задържана около бреговете на Англия, но щом адмиралът научил, че трябва да я предаде на Съглашението, той заповядал на моряците да потопят всички кораби. Бетман Холвег и Хинденбург писали на Съглашението, че те са виновни за войната, а не кайзера и изказват готовност да поемат отговорност пред съда.

64. Стамболийски отричаше, че Земеделският съюз е пария. Той го именуваше Съюз на трудещия се народ. Местните бюра носеха името «дружби».