История на Нова България 1878–1941

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Никола Станев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2020

Никола Станев е от историците, чието име дълго време беше покрито със забрава за поколенията, родени след събитията от 9. IX. 1944 г. Изследването му «История на Нова България» не е издавано повече от половин век. Изнесените в него факти позволяват да се огледа историческият процес от 1878 до 1941 г. от друг зрителен ъгъл.

При подготовката на «Историята» за печат редакционната колегия се е стремяла да запази духа на творбата и оригиналния текст. Ето защо редакторската намеса е била главно в правописа и в осъвременяването на някои архаични български думи, както и в коригирането на неправилно изписани имена на градове, селища, реки, планини и исторически личности.

Редколегията

Предговор

Настоящата книга е преработено и поправено издание на «Най-нова история на България», напечатана през 1925 г., изчерпана отдавна от български и чужди четци. В нея се излагат събитията, извършени от Нова България в продължение на 50 години от нейния свободен живот. Книгата е разделена на две части. В първата част се разглеждат усилията на народа да се уреди конституционно, да превъзмогне стопанските и обществените мъчнотии, които новият живот му донесъл и да отстои в борба своята независимост от външни влияния, като разреши задачите на своето време.

Във втората част на книгата са изложени и разяснени усилията на народа за обединение. По вътрешен смисъл и по външна проява събитията от тоя период (1912–1918) съставят най-високото напрежение във военния, политико-стопанския и държавния живот на народа. Народните сили се изказват в името на висок идеал. Народът извърши велики подвизи, прояви сили, които го издигат в реда на културните народи. Неуспехите се дължат на ред грешки и условия, разгледани подробно на своето място.

Ние сме съвременници на описваните събития. Напълно съзнаваме мъчнотиите и несгодите, които среща описвачът и тълкувачът на близкото минало. Грижили сме се обаче да бъдем напълно обективни и да предадем всичко с нужното безпристрастие. Нашето гледище не е тяснопартийно схващане или предварително приет план да услужим на някое политическо течение.

Книгата е написана по документи, наши и чужди, показани на много места в библиографични бележки.

Авторът

Част I: Княжество България

Дял I: Уредба на Княжеството

Глава I: Уредба на новата държава

Граници и пространство

България добила свободата си след една тежка и кървава десетмесечна война между Русия и Турция (12 април 1877–19 февруари 1878 г.). Международно тя била консолидирана от Берлинския конгрес по тъй наречения Берлински договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Конгресът бил свикан от Бисмарк по искане на Англия и Австро-Унгария, за да анулира Санстефанския договор, подписан между Русия и Турция на 19 февруари (3 март) с. г.

По чл. 1 от Берлинския договор България се конституирала в самостойно, данъчно Княжество под върховенството на султана с християнско управление и народна войска — милиция. Границите, предвидени в Санстефанския договор за България, били окастрени по един болезнен за българите начин. Под името България берлинските дипломати наредили да се разбират земите от Дунава до Стара планина и от река Тимок до Черно море. За щастие в новата държава били включени Софийски и Кюстендилски окръг, които били важни географски, стратегически и икономически връзки, център на Балканския полуостров и главен кръстопът от Виена за Цариград и от Дунава за Егейско море.

Северна Тракия от Стара планина до Родопите и от Ихтиман до Черно море образувала по чл. 13 на Берлинския договор особена провинция, наречена Източна Румелия. Тя останала, под пряката политическа и военна власт на султана, но административно автономна, начело с християнин главен управник и Областно законодателно събрание.

Южна Тракия и Македония били върнати от конгреса на Турция, която по чл. 23 се задължавала да ги реформира така, че да получат почти автономно управление.

По този начин се създали от българските земи вместо една, две нови държавици: Княжество България и Източна Румелия. Останалите земи, по които живеели българи, били раздадени на съседите. На Сърбия конгресът дал Поморавия вместо Босна и Херцеговина, които тя искала; на Румъния той дал Добруджа вместо Южна Бесарабия, която й отнела Русия. Княжество България заемало 62 776 кв. км с 2 000 000 жители.

Още преди откриването на военните действия за освобождението руското правителство назначило княз Черкаски за началник на гражданската уредба в освободените земи. Пред напредващите руски войски турските административни и съдебни власти, както и бейовете, избягали към Цариград. Веднага подир тях в общините, околиите и окръзите се настанявала новата власт, която поемала управлението. Княз Черкаски създал 4 отдела: «Административен», под негово управление; «Правосъден» под управата на Сергей Лукиянов, руски правист; «Просвещение» под управата на българина проф. Марин Дринов; «Финансов» под управата на Шебеко, а по-късно и «Военен» под грижите на генерал Петър Столипин. Руските началници със завземането на селищата веднага назначавали българи за кметове, околийски началници и стражари, окръжни управители (губернатори), съдии, учители, финансови чиновници и т. н. Обикновено руски чиновници бивали поставени там, където не могли да се намерят веднага годни българи за длъжностите. Само губернаторите били руски генерали, но пък техните помощници били най-първите българи. Така за помощници или вицегубернатори били назначени: Тодор Бурмов в Пловдив, Петко Каравелов във Видин, Найден Геров и Даскалов в Свищов. Иван Вазов и Петко Рачов Славейков получили специални длъжности.

Княз Черкаски бил свободолюбив човек. Имал амбицията да уреди новата българска държава по най-модерен начин. Той призовал народа да избере своите общинари и съдии.

След смъртта на княз Владимир Черкаски руският цар изпраща княз Дондуков-Корсаков като главен комисар. Той станал глава на завеждащите горни отдели и образувал руското окупационно правителство до изработването на основния закон на страната и до избора на княз.

Окупационното правителство заседавало в Пловдив. Обаче след подписването на Берлинския договор, когато станало явно, че Южна България се отделя от Северна, се наложил въпросът: кой град да се избере за столица на новото Княжество? Едни предлагали Търново като стара столица; други, предвидливи руски и български дейци, особено заслужилият историк Марин Дринов, настояли столицата на нова България да бъде София, център на Балканите, под чието влияние попадат всички земи, в които живеят българи. Това се приело и през октомври 1878 г. окупационното правителство се преместило в София.

Изборът на София за столица бил важна сполука. А Южна България се формирала в автономна област с християнин управник.

Когато станало известно решението на конгреса, разпокъсаният народ не останал доволен и неговите първи радости от освобождението се помрачили. Във всички земи и кътове, във всички планини и поля българите с болка научили за новото нещастие и горчиво оплаквали унищожението на Санстефанска България, която изведнъж разреши принципно два въпроса за всеки народ — освобождението и обединението.

Недоволството си българският народ изразил в разни форми: изпратени били депутации по държавите, направили се оплаквания, молби, протести и дори се дигнали малки въстания по македонската граница в долината на Струма. Дипломацията обаче била казала своята дума и за връщане нямало надежда. В Берлин граф Игнатиев не бил допуснат. Русия била победена и нейните дипломати Горчаков и Шувалов не показали склонност към скъсване на преговорите, защото изгледът за нова война, и то с Англия и Франция, бил твърде мрачен. Русия била изморена и доста изтощена.

Конституция и княз

Берлинският договор постановил руските окупационни войски да напуснат България и Източна Румелия в срок от 9 месеца. През това време двете нови държавици трябвало да се организират, снабдят с основни закони, учреждения и предвидената военна сила, която да замести руската окупационна войска. Руският императорски комисар княз Дондуков-Корсаков съобщил това на народа в Княжеството и го поканил да пристъпи към работа, тъй като сам народът трябвало да си нареди основен закон и да си избере княз. Най-важното било да се изработи конституция за новото Княжество. Един проект бил приготвен от руския организатор на съдебното дело в България Сергей Лукиянов, човек високо образован и много либерален по своите идеи и схващания. Би могло да се помисли, че България в момента на освобождението си не би имала никаква интелигенция, никаква по-многобройна подготвена класа мъже, които биха се заели с уредбата на държавата, и биха поели главните служби в много органи, които трябвало да се натъкмят. Но това не било така. Българските училища през 40–те години били подготвили голям брой грамотни младежи. А и в Европа били свършили науките си много българи, които след Освобождението се завърнали в България заедно с емигрантите. Всички тия млади сили били въодушевени за работа, подтиквани от най-идеални подбуди.

Главният въпрос, който се наложил, бил каква конституция, какви закони, основани върху нея, и какви учреждения биха били най-подходящи и целесъобразни за новата държавна опитност без практика, без знания и умения? И наистина, от какви обществени класи бил съставен тогава българският народ. Имало ли е крупни земевладелци, капиталисти, индустриалци, фабриканти, стари аристократически родове с традиции и привилегии или това били само овчари, орачи, дребни занаятчии и търговци, които още не били здраво укрепнали, та можели да се нагодят към всяка наредба, стига тя да отговаря на основните черти на народния характер?

Уместно е да допуснем, че авторът на проекта за конституция Лукиянов не е познавал основния мироглед на народа, характерните особености на неговите понятия, неговите нрави, правоотношенията между лицата и еснафите, общините, членовете на обществото и държавните правоотношения. Но за това пък той имал тая симпатична досетливост да се отнесе писмено до някои лични българи, и да ги запита, какъв основен закон най-много би допадал за българския народ, за да улесни веднага и без сътресения прогресивния развой на новия му живот.

Българският народ по това време представлявал политическа tabula rasa — чиста дъска. Наивен, неук, неопитен, неукрепнал стопански и социално от дългото робство, ала народ трезвен, як физически, доста трудолюбив и главно непокварен в своите намерения и своите чувства. Надарен с естествен, природно практически разум, той изглеждал прикрит враг на турската власт; към себе си обаче в своите социални отношения бил винаги искрен, коректен и чистонравен. Турският режим унищожил из корен старобългарското феодално и наследствено болярство, фенерското иго задушавало неговите интелигентни сили и подкопавало влиянието на българското висше духовенство, което с голяма мъка съществувало тук-таме и изхарчвало всичката си енергия в защита на личната си сигурност, без да може да се грижи за широко влияние между народа. По тия причини народът бил социално изравнен, а религиозно нефанатизиран. Старите привилегии, които турското правителство давало на отделни лица, на общини и села срещу известна услуга към турската държава (войници, граничари, дервентджии, разни техничари), били постепенно унищожени откак турските нрави се развалили и султанската дума престанала да бъде свята. При това привилегиите давали известни предимства на част от раята само относно държавните тегоби и данъци, а не и относно политическите права. Изявилите се храбри, честолюбиви, самолюбиви и високомерни българи, чиято природа ги тикала към широка дейност, заповедничество и власт, трябвало да приемат мохамеданството, или да загинат в борбата с господаря си. Така владетелят чрез исляма обирал смелите хора от раята и увеличавал своя дееспособен кадър. Българи потурнаци достигнали до високи длъжности и развивали широка държавна дейност. Ония пък българи, които преди Възраждането приемали духовно звание, потъвали в дълбокия мрак на гръцката църковна йерархия, която спирала и унищожавала всеки стремеж към сближение с народа и към издигане на радетели из средата му за добиване на авторитет с обладаващо влияние. През последния век, когато благосъстоянието на турските земевладелци — бегове било разколебано, мнозина българи покрай ония, които били запазили имотите си по-рано, по един или друг начин се сдобивали със своя земя и почвали да се издигат чрез спестяване или лихварство като заможни хора, богати българи. Естествено било, че такива заможни българи заставали начело на известни общини и се явявали посредници между раята и турците. Те ставали първенци и носели името старей, «чорбаджии». Чорбаджии се наредили по села и градове, забогатели от търговия, ръчна индустрия, занаят или предприемачество на турците. Чорбаджиите някак мълком, без да бъдат избирани от народа, се явявали като негови представители, съдии, управници и поръчители пред турската власт. Едни от чорбаджиите се държали винаги добре, защитавали сънародниците си, съдили ги правдиво и често ги избавяли от големи беди (несправедливи данъци, ангарии и други извънредни тегоби). Други пък било от жажда за богатство, било от желание за заповедничество угаждали на турците сляпо и като добивали благодарение на турските реформи в последните години достъп в правителствените конаци, съдилища и съвети, превръщали се често в злосторници и грабители на раята, подобни на самите турци. Слаборазвити в националното си чувство, непознаващи историята на народа си, някои новоиздигнати селски или еснафски аристократи не вярвали, че турската държава ще падне и че е въобще възможно българско царство. Затова някои от тях издавали на турците или фанариотите народните тайни, откривали революционерите и пакостили на народното дело. Тях народът много мразел и отбягвал да им доверява тайните си, а само в случай на беда дирил с горчиви сълзи и неволен откуп защитата им пред турците.

Това били единици издигнали се българи, богати и влиятелни пред турците. Обаче те срещнали свободолюбивите еснафи и новия дух на предосвобожденските революционери, които отслабвали чорбаджийското влияние. Особено след Освобождението чорбаджиите изгубили всяко значение и новата наредба на държавата не можела да им запази никакви особени политически привилегии.

Оставала най-сетне интелигентната демокрация. Българските училища, макар недобре уредени, както по-горе казахме, пуснали из недрата си дебела струя от младежи, които с ревност изучавали науката. Настройвани от учителите си, че българският народ е най-изостанал от балканските във всяко отношение, те удвоявали усърдието си в различно развитие и обществена служба. Много от тия събудени младежи били завършили в цариградските чуждестранни училища, а други в Русия, Румъния, Сърбия, Гърция, Австро-Унгария, Германия и дори във Франция. И когато освобождението дошло, то не заварило народа съвсем без образовани хора, защото имало вече развита доста практична и главно твърде патриотично настроена интелигенция. Част от тая интелигенция(1) с младото борческо духовенство изнесла на плещите си борбите за църковна и политическа свобода, част от нея загинала в освободителната революция, ала и голяма част останала бодра и способна да поеме управлението на свободното си отечество. Можело ли е тази интелигенция, произлязла пряко от народната среда, от родители орачи, занаятчии, търговци и пр., израсла в борба за свобода, да поиска за себе си някаква привилегия при новата уредба на страната? Самото питане било оскърбително за нея. Тая интелигенция в голямата си част била революционна и толкова демократична, колкото бил и българският народ, който по естествено чувство за право не признавал ни духовенството, ни чорбаджиите по-високо от себе си. В турско време народът приемал само едно деление: българин рая и турчин господар (ага).

И тъй, на въпроса каква конституция би отговаряла на народния характер, на народното чувство за право, за общо и частно благосъстояние, отговорът бил един: демократическа. Така се произнесли и почти всички млади българи, които били предварително запитани. В същия дух бил написан проектът от руския законовед Лукиянов, който покрай това е имал пред очи Сръбската, Румънската и Гръцката конституция. Проектът бил изпратен в Петроград, прегледан, поправен от законоведи и върнат на княз Дондуков да го внесе в Учредителното събрание за обсъждане.

Учредително събрание

За приемане на Конституцията се свикало Учредително събрание. То било съставено от представители из всички български земи (Мизия, Тракия и Македония), Защото все още вярвали, че България може да бъде целокупна. Съставът на Събранието бил:

а) по право: висше духовенство (11 български владици, един мюфтия и един равин) — всичко 13.

Висши съдии и представители на окръжните съдилища 105.

б) по назначение от руския комисар: българи чиновници, лекари, учители, училищни инспектори 21.

в) по делегация от манастири и дружества 5.

г) по избор от народа 87.

Всичко 231, от които българи 218, турци 12 и евреи 1.

10 февруари 1879 г. Учредителното велико народно събрание се събрало в старата българска столица Търново, открило се на 10 февруари от императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков, който го посъветвал да работи по-бързо, тъй като Берлинският договор определял срок за избиране на първия български княз. Народните представители, настроени родолюбиво, избрали за председател на Събранието бившия български екзарх Антим I, а Петко Каравелов и Тодор Икономов за подпредседатели. След това те се заели с всичкото усърдие, свойствено на хора млади, енергични, повикани за нов политически живот, самоуверени и неизхабени в парламентарни празноречия, та в едно късо време се справили с конституционните теории и приели основния закон на своето отечество.

Обсъждането на законопроекта било първото бойно поле, върху което трябвало да се сблъскат обществено-политическите идеи на българите. Тук трябвало да изпъкне и теоретикът политик, и реалистът деец, и практикът работник. В този акт на изпитание българският разум и българската зрялост трябвало да дадат пример за доброто бъдеще на народа. За добра чест изпитът бил бляскаво издържан. Справедливостта изисква да отбележим, че руското правителство пряко или косвено не се месило при обсъждането на Конституцията. В трудни случаи сами българите се отнасяли до руските дейци за съвети и колчем пъти ставало нужда да питат в Петроград как да се постъпи, конституционните положения бивали изменяни в по-либерален дух. В Русия по това време веела волната мисъл; печатът бил добил доста пълна свобода, а и самият Цар Освободител — Александър II, клонял към конституционен режим.

Първите политически партии

Постепенно с обсъждането на конституционните положения се появяват в Учредителното събрание между българите две схващания: едното по-консервативно, и другото напълно свободолюбиво, либерално. Към по-консервативното течение отивали старите чорбаджии, богатите, владиците и няколко високообразовани, възпитани в Австро-Унгария и Русия българи, които мислили, че един умерен и разумен консерватизъм е по-целесъобразен за младия неопитен и по-неук български народ. Начело на това течение от светските депутати стояли Тодор Икономов, Григор Начович, Димитър Греков, Марко Балабанов и Константин Стоилов. Без да се броят за консерватори и без да приемат тоя епитет, те искали в Конституцията, да не се дават еднакви изборни права на всички граждани, а да се приеме имотен и образователен ценз, като се привилегироват по-крупните земевладелци, богатите търговци и гражданите със средно и висше образование. При това те искали да се учреди Втора камара, Сенат, който да държи равновесие между Народното събрание и княза.

Второто течение, свободолюбивото, начело на което застанали Петко Каравелов, Петко Славейков и Драган Цанков, целяло да даде конституция(2) почти републиканска. Петко Каравелов бил брат на революционера Любен Каравелов, руски възпитаник, надъхан от руския либерализъм и английската теория за конституционно право, завършил два факултета и славещ се с голяма начетеност. Той бил вдъхновителят на либералното течение и като подпредседател бил истински ръководител на Учредителното събрание. Старият поет Петко Славейков бил човек самоук, учител и вестникар, създател на българския книжовен език, голям хуморист, популярен деец и патриот, с богати ораторски похвати да надвива противниците си. Драган Цанков бил също публицист и учител и макар да не бил убеден либерал демократ бил противник на консерваторите по лични съображения и работил в защита на народните интереси, без да избира средствата в борбата. Казаните водачи поискали Конституцията да въздигне народа в господар. Управлението по форма, съгласно Берлинския договор, било конституционно-монархическо, но българите поискали да се нареди пълно народовластие, при което народът да бъде суверен, а князът — негов пълномощник. Към казаните трима либерални водачи се групирали всички дотогавашни революционери, просветени чиновници, учители, писатели, адвокати и всички млади селяни и граждани, които имали в мечтите си повече републиканска, отколкото монархическа България. Начело на младите адвокати и поети, още недопуснати в Събранието, бил Стефан Стамболов, който пръв нарекъл себе си либерал, турил отличителен знак бял калпак на глава, и със своето поразително красноречие и подигравателна поезия повел злъчна борба срещу консерваторите. Свободолюбивото течение нарекло себе си Либерална партия и постепенно се формирало в здрава политическа организация с всички органи и средства за борба. Консервативното течение, предвождало от високо образовани, с по-изтънчени вкусове, с по-деликатни маниери, странящи от бурния живот, с благоразумната си послушност към по-висшестоящите, а може би с недоверието, което хранили към простолюдието, не се оформило в партия и не прибегнало до систематична и организирана борба. Затова останало разединено с нищожно малцинство и въпреки големите си познания и красноречивите си оратори изгубило победата на бойното поле. Либералите завладели бюрото на Учредителното събрание и с огромното си болшинство прокарали напълно своите идеи в Конституцията.

Основните положения в Конституцията

Събранието приело: пълно равенство на българските поданици пред закона; съсловия не се допущат, привилегии никому не се дават, забраняват се титли изобщо и ордени за гражданските лица. Робство не съществува. Всеки роб, от какъвто пол, вяра, и народност да бъде, щом стъпи на българска територия, става свободен. Гарантира се напълно свободата, на мисълта, съвестта, словото и печата; никаква цензура не се допуска и никакъв залог, нито ценз може да се иска от писателите, книжарите и печатарите. Престъпленията в печата се съдят по закона за общите престъпления. Първоначалното образование се приема за задължително и безплатно. Гарантира се свободата на личността, на жилището, на труда и имота. Осигурява се свободата на събранията, където да се обсъждат всякакви въпроси, без да се иска по-напред позволение за това. Българските граждани имат право да създават полезни дружества без всяко предварително разрешение. Законодателното тяло се състои от една Камара с народни представители, избрани пряко от народа с най-много гласове. За избирателните права на гражданите не се иска никакъв ценз. Избирател е всеки български гражданин, навършил 21–годишна възраст, без оглед на състояние, чин, занятие, образование и т. н. Избираем е всеки гражданин, който е грамотен (знае да се подпише) и е навършил 30–годишна възраст. Същият принцип бил сетне прокаран и при всички други изборни учреждения (градски съвет, съдебни заседатели и т. п.). Народното събрание бива: Обикновено и Велико. Обикновеното се състои от по един депутат на 10 000 жители от двата пола; то обсъжда, приема, изменя, допълва и тълкува законите и то контролира действията на министрите. Великото (на 10 000 души двама депутати) се свиква само в четири случая: Първо, за отстъпване на някоя част от територията. Второ, за изменение или ревизия на Конституцията. Трето, за избиране на нов държавен глава в случай на вакантен престол. Четвърто, за избиране на регенти, ако престолонаследникът е още непълнолетен.

Българската държава е монархия наследствена и конституционна, с народно правителство. Държавният глава представлява държавата; той е върховен началник на всички военни сили, има право да смекчава наложеното наказание на криминални престъпници. Правото обаче на амнистия и помилване на осъдени министри не е негово, а на Народното събрание. Разпоредбите на държавния глава имат сила само в такъв случай, когато са подписани от надлежните министри, които поемат отговорността за тях.

Изпълнителната власт принадлежи на Министерския съвет, който се състои от всички министри. Един от тях по избор на държавния глава се назначава за министър-председател. Министрите се назначават и уволняват от държавния глава (разбира се, с оглед силата на политическите партии). Министрите са отговорни пред държавния глава и Народното събрание съвкупно за всички общи мерки, които те вземат и лично всякой един за всичко, което той извършва по управлението на поверената нему част. Народното събрание може да предава министрите на съд за измяна на отечеството или на държавния глава, за нарушение на Конституцията, за предателство или някаква вреда, причинена на държавата за лична полза. Министрите се съдят от специален държавен съд, съставът на който се определя със закон.

Това са основните положения на Конституцията. Съставена от хора млади, довчерашни роби, жадни за свобода, тя има характер повече на декларация за свободата и правата на човека и гражданина. От нея се вижда, че князът трябва само да царува, но не и да управлява.

Конституцията се приела окончателно и подписала от Учредителното събрание в Търново на 16 април 1879 г. Същото събрание одобрило столицата на България да бъде София.

Първо велико народно събрание. Избиране на княз

След това дошъл ред да се избере княз на новата страна. Кой е кандидатът? Българин за такъв важен пост нямало. Ако бил питан благодарния и опиянен от радост народ, той би казал: да бъде княз на България граф Игнатиев, генерал Гурко или княз Дондуков-Корсаков, който спечелил напълно народната любов. Руското правителство обаче решило българският княз да не бъде руски поданик. Член 3 от Берлинския договор казвал: «българският княз ще се избере свободно от народа и ще се потвърди от Високата порта с одобрението на Великите сили. Никой член от управляващите домове на европейските Велики сили не може да бъде избран за княз на България». Руският цар Александър II препоръчал за български княз германския принц Александър Батенберг(3).

На 16 април 1879 г. се закрило Учредителното велико народно събрание. На другия ден 17/29 се открило от Дондуков Първото велико народно събрание, избрано от народа на 26 март, още докато заседавало Учредителното, по трима представители на 10 000 души мъжко население. Първото велико народно събрание, съставено от 221 души, почти всички членове от Учредителното събрание, имало за задача да избере княз(4). За председател на Събранието бил избран пак Антим I. Заседанието станало при закрити врати. Думата взел търновският митрополит Климент и след като споменал няколко кандидати, принц Рейс и Валдемар Датски, предложил за княз на България Александър Батенберг. Книжовникът Славейков подкрепил предложението. Всички депутати станали на крака и единодушно с викове «ура» и «да живее» провъзгласили за български княз Батенберг под името Александър I.

Княз Батенберг бил в Берлин, когато станал изборът му. Той бил предизвестен от руския двор по-рано за това. Бъдещата му задача го накарала да се позанимае малко с политически науки, да се посъветва с някои германски юристи за постановленията на Българската конституция, но особено слушал хесенския таен съветник Менгес, негов ръководител в бъдната му твърде важна, ала и твърде мъчна служба. Известен от берлинския руски посланик за избора, княз Александър отишъл в Русия (Ливадия) да се представи на императора. Там пристигнала и избраната от Великото народно събрание депутация (Антим I, епископ Климент, д-р Константин Стоилов и др.), която му поднесла акта на избора.

Преди да дойде в България и да положи клетва Александър тръгнал да посети по-напред европейските дворове. За свой секретар взел в свитата си члена от българската, депутация, която му поднесла избора, д-р Константин Стоилов, човек млад, високо подготвен юрист, родом от Пловдив. Най-първо Александър посетил Виена, където обещал на министър Андраши, че строго ще спазва Берлинския договор, тъй като българите правили разни постъпки за неговото изменение. В Берлин той бил посрещнат от Бисмарк с пророческите думи: «Идете в България, все ще ви остане поне един приятен спомен»(5). Сетне Александър посетил Париж. Лондон, Рим и Цариград. Голям въпрос се възбудил като какъв да се представи новият княз на султана. Султанът бил сюзерен, а Александър — васал. Би трябвало последният да се облече в турски дрехи с фес на главата, символ на подчинение. Обаче това не станало. Но и тържеството на цариградските българи не се допуснало заради лошото настроение на избягалите от България турци. Князът се представил на султана в българска военна униформа без фес и това имало характер повече на посещение, отколкото на васална преданост. Достойнството и честолюбието на България при първата крачка били запазени.

От Цариград князът заминал за България. В Търново той пристигнал по време на един ужасен пожар, който помел цял квартал, но при все това населението го приело с неописуем ентусиазъм. При тържественото посрещане ликуващият народ носел разни надписи. Между носещите лозунги бил и познатият вече търновчанин Стефан Стамболов, който особено високо издигал своята табела с надпис: «Помни Целокупна България!». В общия народен възглас неговият вик така звънливо се слушал, че князът не можел да не се заинтересува и да не пожелае да се запознае с него. Той се запознал по-отблизо и с най-силния конституционалист теоретик и подпредседател на Учредителното събрание Петко Каравелов. На 20 юни, предвождан от председателя Антим I, той се явил във Великото народно събрание, пред което положил установената в Конституцията клетва и закрил Събранието.

След няколко дни князът заминал за новата столица София, поел управлението на страната от Дондуков-Корсаков, който си заминал към 20 юли в Русия заедно с окупационното правителство.

Глава II: Първи стъпки и първи трудности

Първото министерство (5. VII.–24. XI. 1879 г.)

Първата работа на княза била да състави министерство. Сега трябвало да се изберат 6 души министри съгласно Конституцията. Едно съмнение веднага се възбудило: дали биха се намерили 6 души българи да поемат тези отговорни важни постове в новата страна? Марин Дринов бил поканен, но той отказал. След дълги размишления и съвети князът решил министрите да бъдат българи, които, колкото и да са хора нови и неопитни, все пак по-добре ще познават народа, отколкото чужденци, особено руси, които по никой начин не биха могли да се справят с толкова демократичната конституция. Вторият въпрос бил кои именно лица да се назначат? При изработването на Конституцията, както казахме, се образували две непримирими политически течения: консервативното и либералното. Първото течение в представата на княза било по-солидно, водачите му били с по-установени убеждения, с европейски маниери, което е гаранция за умереност и избягване на крайностите. А това особено искали западните дипломати, които настоявали да се запази Берлинския договор. Второто течение се представяло от дейци твърде крайни, готови да нарушават всякакви договори; лица, небрежни по обноски, облекло и без никакви маниери за управници. С естествената си прямота и неспретнатата стойка пред княза, те му правили твърде неприятно впечатление. «Доста е рисковано — си мислел князът — да се повери управлението на тия радикали.» Освен това имало един твърде деликатен въпрос за разрешение. Конституцията давала на княза титлата «Светлост». Княз Александър счел тая титла унизителна, и пожелал да се замени с титлата «Височество». Коя партия би била по-склонна да му даде тая титла? От своите частни съветници князът разбрал, че това могат да направят само консерваторите със съгласието на руския посланик Давидов. При все това князът се опитал да помири двете партии и да състави смесен кабинет. Но либералите отказали. На 5 юли 1879 г. князът назначил министри от консерваторите: министър-председател и министър на вътрешните работи Тодор Бурмов; на правосъдието — Димитър Греков; на външните работи — Марко Балабанов; на финансите — Григор Начович; на народното просвещение — д-р Атанасович. За министър на войната бил назначен руският генерал Пьоmp Димитриевич Паренсов. Князът се заобиколил и с други лица от консервативната партия (д-р Стоилов като частен секретар, П. Горбанов — учител по български).

Въпросът за титлата на княза

Всички български министри въпреки Конституцията приели мълком титлата «Височество» и така го титулували. Само военният министър правил опозиция по този въпрос, като казвал, че трябва да се издаде заповед до войската за новата титла, а понеже това било против Конституцията той настоявал, че е необходимо по-напред да се произнесе Народното събрание и да се измени Конституцията и едва тогава да се издава заповед до войската. И тъй, българите министри без разрешение титулували княза «Височество», което правили и дипломатическите агенти, а военният министър и офицерите го титулували «Светлост», което му било твърде неприятно. По това време князът бил на 22–годишна възраст и не можел да разбере, че промяна на титлата може да направи само Великото народно събрание, докогато трябвало да се потърпи. Той обаче не искал да изчака. Консерваторите министри — хора примирителни и гъвкави, с принципа: «Князът го иска» — намерили това нарушение на Конституцията за несъществено, обаче не смеели да поемат отговорността да го наложат на военния руски министър. От това се възползвала Либералната партия, която забила тревога за нарушение на Конституцията и повдигнала силни протести против министрите(6). Тоя нещастен въпрос за титлата, наглед дребен, имал обаче твърде голямо влияние както за отношението на княза към либералите, така и за бъдещите отношения между княза и военните. Той станал причина и за първите търкания с руското правителство.

Спречкване на княза с Русия

Военният министър постоянно съобщавал в Русия за сръднята на княза по тоя въпрос и искал наставления. От друга страна, князът още в Германия обещал на някои германски офицери — първо, да въведе пруските военни наредби и второ, да поспира или неутрализира намеренията на руските военни кръгове, които много държали да имат те в ръцете си българската войска. И понеже военният министър се възпротивил на това и уволнил няколко офицери, без да вземе съгласието на княза, конфликтът избухнал. Князът не смеел да уволни министъра, който бил назначен от руското правителство, защото конфликтът можел да се изостри.

Тогава естествено възникнало питането: князът независим ли е и ползва ли се с прерогативата да отстранява неприятния министър или това зависи от фактори извън страната, непредвидени в Конституцията? Ето първото семе за недоразумение на княза с руското настойничество. Втора причина за спречкване бил въпросът за построяване на железниците. Австрийският посланик Кевенхюлер, поддържан от другите посланици, искал най-първо да се построи международната линия Ихтиман — София — Цариброд, като най-необходима и съгласно Берлинския договор, с която да се улеснят съобщенията между Виена и Цариград. Военният министър и руските дейци пък били довели един предприемач и настоявали да се построи първо линията София — Свищов или Русе, за, да се осъществи пряка и бърза връзка между България и Русия. Естествено, в това искане на русите западните дипломати съгледали някои подозрителни намерения на Русия и действали пред княза и правителството да се отхвърли този проект. Трети въпрос за мъчнотии се оказал и формирането на войската. Докато Кевенхюлер и Англия смятали, че България трябва да има само жандармерия и милиция за поддържане на вътрешния ред, руският военен министър организирал истинска военна сила, постоянна редовна войска, напълно по образец на руската войска, с руски щат и руска команда, изпълнявана на руски език. Уредбата на редовна войска(7) се видяла подозрителна за европейската противоруска дипломация. Князът, млад и пъргав кавалерист, обичал войската и желаел да я уреди по германските изисквания. Разногласието между генерал Паренсов и княза по политическите и военните схващания измъчвало и нервирало младия и честолюбив принц. Като се боял много от Русия и не искал да си навлече немилостта на Александър II, ако разреши въпросите според своите разбирания, князът ходил няколко пъти в Русия и сполучил да изглади някои съмнения и недоразумения. Царят Освободител обичал княза и затова бил готов да изпълни много от неговите искания.

Консервативният дух на правителството

Но и във вътрешното положение на страната имало нерадостни факти. Наистина, отначало новите министри се заловили много енергично и самостоятелно да уредят поверените им учреждения, заварени от руското окупационно правителство. Трябвало да се уреди на първо място администрацията, като се избегне излишния формализъм и безплодната писаница, свойствена на руското управление. За уреждане на финансите и съдилищата се избрал не руски, а европейски образец; същото било с пощите, просвещението и т. н. Министрите искали вътрешно да усилят властта на княза в ущърб на народното представителство, а външно да сближат България с Австро-Унгария и Англия. Министър Начович, един безусловно хитър, умен, предпазлив български патриот, възпитан във Виена, обичал Русия само като освободителка, ала държал България по много причини да стои далеч от нея. Правителството се обявило по отношение на железопътния въпрос против руския проект. То тайно подкрепяло княза в стремежа му да се изкопчи от руското настойничество. Руският посланик Давидов, аристократ по нрави и убеждения, презирал българите и с това твърде улеснявал противоруското течение. Недалновиден и нетактичен, той поддържал консерваторите против либералите, като че ли България е руска губерния.

Въпреки всички усилия правителството не могло да спечели популярност сред народа. Понеже излизало от слаба група на Великото народно събрание, то се смятало от опозицията за неконституционно. А щом допуснало титлата «Височество» вместо «Светлост», по непредпазливост неговият в. «Витоша» започнал да титулува министрите «Превъзходителство», нещо недопустимо от Конституцията, затова опозицията го нарекла клетвопрестъпно, народоомразно и злосторно. Освен силния и безцензурния тон на вестниците в различни градове започнали да стават митинги, на които били заклеймявани министрите с най-остри думи и изрази. В същото време в Източна България турското население се опитало да въстане против българската власт; появили се големи турски чети, които извършили пакости и насилия над българите. Веднага била изпратена младата българска войска със задача да потуши въстанието.

Първо обикновено народно събрание. Бламиране на правителството

Правителството разпоредило да се проведат избори за Първо обикновено народно събрание, ала изборите излезли в полза на опозицията. Министерската криза била факт. Обаче князът задържал министрите, тъй като формално не било изказано недоверие към тях. Огорчен от резултата от изборите, князът първо намислил да не свиква Събранието, но сетне решил да отмени (суспендира) временно Конституцията. Затова се обърнал за подкрепа към руския цар, ала получил отказ. Тогава князът и министрите се опитали да привлекат болшинството от Народното събрание на своя страна.

На 21 октомври 1879 г. князът открил Първото обикновено народно събрание твърде тържествено. При четенето на тронното слово станала една случка, която показала, че българските либерали познават френската революция: князът прочел речта си седнал на трона си с калпак на глава, докато народните представители трябвало да слушат прави. Довчерашните роби се обидили от тоя монархически маниер и протестирали. Още не излязъл князът от вратата на Събранието, нетърпеливите либерали начело със Стамболов извикали «Долу правителството!». За председател на Камарата бил избран опозиционният водач Петко Каравелов. Никакво съмнение не останало, че правителството ще бъде бламирало. Министрите искали да се избавят от Стефан Стамболов, който бил най-необузданият. Те предложили да бъде касиран изборът му, понеже Стамболов нямал изискваната от Конституцията възраст 30 години. Стамболов се защитавал упорито и извънредно красноречиво, макар каузата му да не била права. Събранието приело Стамболов за законен представител и гласувало недоверие на министрите, които си подали оставката. Князът се ядосал, защото трябвало да се обърне към Каравелов за съвет. Обаче той се боял от него, мразел го, наричал го «червен» и «нихилист-анархист». Князът се засегнал най-вече от отговора на тронното слово, гласуван от Събранието, с обръщението «Светлост», както било в Конституцията, а не «Височество». Затова той отказал да приеме отговора на тронното слово. Какво да се прави? Князът решил да разпусне Събранието, но трябвало да получи предварително съгласието на императора. Руският представител Давидов одобрявал плана на княза, но военният министър Паренсов и други влиятелни руснаци (адютантът Шепелев) пишели на руското правителство, че Каравелов и другарите му не са нито нихилисти, нито анархисти, а са българи либерали, които желаят да се управлява страната точно по Конституцията. Колкото се отнася до титлата «Височество», либералите обещават да я приемат по законодателен ред. По желание на руското правителство князът се опитал още веднъж да състави смесен кабинет от консерватори и либерали, но не сполучил.

Разтуряне на Първото обикновено народно събрание. Кабинет на митрополит Климент

На 24 ноември князът разтурил Камарата. Указът бил прочетен в Събранието под опозиционните викове: «Да живее българският народ!» «Да живее Конституцията!». Враждебни манифестации не се направили.

Князът повикал Търновския митрополит Климент за министър-председател и съставил нов консервативен кабинет. В него влизали: Марко Балабанов, Димитър Греков, Тодор Икономов, Григор Начович, Христо Стоянов. Назначени били нови избори за Народно събрание. Вярвало се, че благоразумният и популярен владика ще умиротвори страстите и ще създаде по-умерено течение, но това не се постигнало.

Князът заминал за Русия. Два месеца се бавил там. Оплакал се от демократическата конституция и от либералното настроение у българите. Императорът го приел добре, насърчил го в трудната му работа и отзовал неприятния му военен министър генерал Паренсов. В един разговор с панслависта консерватор Катков князът получил насърчение да отмени Търновската конституция и да поеме управлението в ръцете си за няколко години, докато се види каква конституция ще бъде полезна за българите. Като се научил за това, императорът казал: «Не бива». За него още не било доказано, че Конституцията е причина за лошото управление на България.

Второ народно събрание. Либерално министерство. Драган Цанков и Петко Каравелов (24. III.–28. X. 1880 г.)

С тоя съвет князът се върнал в София. Изборите за ново Народно събрание станали и либералите дошли с още по-голямо болшинство. Да се разтуря отново Камарата било немислимо. Въпреки младежките си вкусове и мечти князът капитулирал. Епископ Климент подал оставка и князът повикал либералите (24 март 1880 г.). Цанков, като по-стар по възраст, заел председателството. Каравелов, истинският водач на либералите, застанал до него като министър на финансите. Тишев станал министър на вътрешните работи. Гюзелев — на просвещението, руският Генерал Ернрот на войната. Славейков заел председателството в Народното събрание. Министрите се съгласили, че титлата на княза трябва да се измени. Събрали съпартизаните си на частно заседание и ги убеждавали, че титлата има международно значение, че князът имал тая титла по рождение, че всички дипломатически агенти употребяват «Височество» и че когато Конституцията се изработвала, българите не знаели каква титла ще носи князът им, а и не разбирали международните тънкости с титлите на държавните глави. Промяната на титлата не била унизителна, а достолепна за народа. Тържественото признаване на титлата станало при гласуване на отговора на тронното слово. Докладчикът започнал с обръщението «Вaшe Височество» (вместо Светлост) буря от ръкопляскания потвърдила ролята на Събранието и виковете: «Да живее княза! Да живее Негово Височество!» задоволили князовото желание.

Макар че всичко с титлата се свършило благополучно, князът не можал да се сближи с Цанков и либералите. Първата причина била липсата на вежливост и етикет в обръщенията им към княза. Хора, излезли от еснафски родове и отрасли при най-мизерни и груби условия, свикнали да говорят нецензурно, да се обличат безвкусно, дори небрежно, с нетърпими ръкомахания, те винаги отблъсквали чувствата на младия княз(8). Към това се прибавила и омразата към либералите от някои посланици, особено австрийския Кевенхюлер, който се страхувал, че младата Либерална партия, твърде буйна, революционно настроена, високопатриотична, ще изиграе княза и някоя нощ ще удари крак на Берлинския договор. Кевенхюлер пазел статуквото и гледал постоянно да внушава у българите страх от Русия. Другите Велики сили по-малко се интересували от България. Подир Австро-Унгария по-голям интерес към малкото княжество показала Англия. Тя също се бояла да не би Русия с помощта на българската войска да осъмне един ден пред вратите на Цариград. Нейният представител в София обаче се убедил чрез Каравелов, че българите са най-малко разположени да станат руска губерния или да служат на руските интереси. Целият български народ обожавал Александър II и руския народ заради великите жертви, но либералите, както и консерваторите, много добре знаели руските порядки, не обичали безотговорната администрация, безправието, заточенията в Сибир и никой от тях не приемал лозунга на руските славянофили: «Самодържавие, задължително православие, междуславянски руски език».

И тъй, върху българския княз и българските правителства от самото начало действали две противоположни влияния: източно (руско) — България безусловно да върви със своята освободителка и западно (европейско) — България да се пази от руската опека и да следва пътя на европейската култура. В тия две противоположни влияния българите трябвало изкусно да се движат. Изобщо и консерваторите, както и либералите, клонели или към Изток, или към Запад, според съдействието и съчувствието, което получавали от едната или от другата страна за властта и за управлението на страната. Настроението се изменило, когато се забелязало, че дадени дипломати желаят да се месят във вътрешните работи на Княжеството и да пречат на една партия, за да подпомагат друга, или пък изобщо се противопоставят на общобългарския идеал — Целокупна Санстефанска България.

Глава III: Отменяне на Конституцията. Пълномощия

Борба между княза и либералите

Второто обикновено народно събрание продължило работата си. То се заело да изработи първите основни закони. Либералите не се отличили с голяма толерантност към противниците си. Те започнали да си отмъщават и касирали най-видните консерватори, които без съмнение имали заслуги към българския народ, като Евлоги Георгиев, Димитър Греков и други. С това те изострили омразата и страстите до крайност. Но все пак те гласували някои твърде полезни и навременни закони: за административното делене, за десятъка, закона за издръжка на училищата, за сечене на монети и т. н. Либералната партия, залагала да успокои вътрешно страната. Новият руски военен министър генерал Ернрот, по народност финландец, взел сигурни мерки срещу въстаналото турско население в Тузлука. От друга страна, външните политически условия още вълнували народа. Турция създавала трудности по определяне на границата: настроението за обединение не се уталожвало. В Англия дошъл на власт Гладстон, който съставил либерално министерство. Гладстон бил приятел на българите. Народното събрание го поздравило с възторжена телеграма, на която той отговорил, че желае горещо щастливото бъдеще на българския народ. Българите обяснили това като разположение на новото английско правителство за възобновяване на Санстефанска България. Образувал се комитет на дейци от България и Румелия, който да състави план за съединението. Едно тайно събрание било свикано в Сливен (май 1880 г.), на което присъствали Стефан Стамболов и Георги Живков от Народното събрание. Князът съчувствал на съединението, защото търсил някое събитие, което да го популяризира между народа. Европейските дипломати обаче усетили и предпазили княза и правителството от необмислена и прибързана постъпка. Против съединението особено се обявила Русия. Цанков взел нейна страна и с това спечелил голямото неразположение на княза. Но Цанков, рязък и упорит в отношенията си с чуждите държави, предизвикал неприятелството на Турция, на Англия (защото отказал да купи железницата Русе — Варна), на Германия, Франция и особено на Австро-Унгария по въпроса за железопътната линия Цариград — Виена и регулацията по Дунава(9). По искане на Австро-Унгария Цанков бил принуден да подаде оставка от Председателството и минал на Вътрешното министерство. Вместо него начело на правителството застанал Петко Каравелов (28 ноември 1880 г.). Обстоятелствата се стекли така, че Каравелов отишъл в Русия. Там той се срещнал с император Александър и руските министри, пред които бил представен за радикал, анархист, нихилист. Каравелов се оправдал и спечелил благоволението на императора, който одобрил неговите възгледи за управлението на България. Ала като се върнал в България, Каравелов заварил една група либерали, хора млади и крайни, с готов изработен проект за нова републиканска конституция. Княз Александър силно се разтревожил, като видял, че Каравелов не взема решителни мерки против това течение. В туй време (1 март 1881 г.) станало убийството на Царя Освободител Александър II. Млади и безразсъдни българи либерали одобрили убийството, понеже то било удар срещу руския царизъм. Това още повече разтревожило княза, който винаги намирал защита у загиналия цар. За погребението князът отишъл в Петроград, оплакал се на новия цар Александър III, представил България като гнездо на крайни елементи, анархисти, нихилисти и т. н. и развил старата си мисъл да отмени (суспендира) Търновската конституция. След като взел съгласието на влиятелни дейци, князът заминал за Берлин и Виена, където особено зле били настроени против либералите и го насърчили в намерението му да отмени Конституцията.

Преврат. Генерал Ернрот (27. IV–1. VII. 1881 г.)

Като се завърнал в България, князът повикал военния министър генерал Ернрот, който мразел до смърт либералите, назначил го за министър-председател, уволнил Каравелов и съставил министерство от консерватори. Сам Ернрот заел три министерства: на Войната, Външното и Вътрешното. Георги Желязкович получил Финансите, Порфирий Стаматов — Правосъдието, а д-р Константин Иречек(10) — Просвещението.

Желязкович и Стаматов били чужди поданици, без заслуги към българското общество и без особени дарби да упражняват благотворно влияние за прокарване на специалната политика на княза. Д-р Константин Иречек, по народност чех, син на баща министър в Австро-Унгария, аристократ по възпитание, автор на първата научна книга «История на българите», бил популярен като историограф между образованите българи, но чужд поданик, с голямо консервативно настроение към вътрешното положение на България.

В своите политически домогвалия княз Александър се опрял на генерал Ернрот, в когото имал пълна вяра, че чрез полицията и войската хитрият и енергичен финландец ще успее да създаде траен вътрешен мир и ред, като постави либералите на мястото им. По външната политика той усвоил мнението на немските си съветници (Менгес, Шефер, Кевенхюлер и др.). Князът издал прокламация, в която като изтъквал, че Конституцията е неприложима, че досегашното управление по нея е «дискредитирало» България външно и я «дезорганизирало» вътрешно, съобщавал, че свиква Велико народно събрание, пред което той слага короната си. Само ако Великото народно събрание упълномощи княза за 7 години да управлява не по Конституцията, а по други наредби, необходими за стабилното управление на страната, той щял да остане; инак той се отказвал от престола.

Либералната партия била сразена. Ала веднага тя се опомнила, приготвила се за борба и издала следния позив към народа: «Съществуващите договори между княза и народа са разкъсани! Законното правителство е уволнено и заменено с незаконно и чуждоземно; народната воля насилена, свободата на словото задушена». Това предизвикало арести на буйни партизани и Ернротовата полиция се проявила по руски образец с камшик в ръка. Борбата на либералите се разширила срещу Русия, чиито офицери, чрезвичайни комисари и представители, помагали на княза и на консерваторите да унищожат демократичната Конституция. Организирани били от полицията ред събрания, депутации, които се явявали пред княза да му засвидетелстват верността си. Много от тълпите предвождал Софийският владика Мелетий.

Второ велико народно събрание (1 юли 1881 г.)

Изборите за Второто велико народно събрание се извършили при разпалени страсти, терор и лични агитации на самия княз, който обиколил важните градове в България, придружен от руския посланик Хитрово(11). На 1 юли 1881 г. се открило Второто велико народно събрание в Свищов. За председател на Събранието бил избран митрополит Симеон Преславски. Князът стоял на едно дунавско параходче под пара и чакал или благоприятно решение, или да си замине. Избраните шефове на Либералната партия не били допуснати в Събранието. Знаейки за решението на княза, Събранието без всякакво гласуване приело следното постановление, приготвено от генерал Ернрот и обнародвано по-рано в «Държавен вестник»:

«На българския княз Александър се дава извънредно пълномощие за седем години. През това време той ще издава нови наредби, ще създава учреждения (Държавен cъвem) и ще въвежда подобрения във всички клонове на управлението.

До изтичането на този срок князът ще свика Великото народно събрание с едничката задача да ревизира Конституцията въз основа на създадените учреждения и добития опит...».

Князът — министър-председател (1. VII. 1881–23. VI. 1882 г.)

В същия ден генерал Ернрот си подал оставката и заминал за Русия. Князът не назначил негов заместник за министър-председател, а за министър на вътрешните работи бил назначен руският военен комисар Ремлинген. За министър на войната бил назначен руският генерал Крилов, а за министър на външните работи — д-р Вълкович. Министрите д-р Желязкович на финансите и д-р Иречек — на просвещението запазили местата си. В отсъствието на министър-председател княз Александър искал да ръководи лично новото правителство. Всеки министър се заловил да урежда своето ведомство по европейски образец. Д-р Иречек съставил първите програми за училищата. Той заварил и извикал от Чехия много учители по математика, рисуване, латински и други предмети, за да заемат вакантните места. Желязкович въвеждал практически финансови наредби. Реформирало се Външното министерство от Вълкович и се обърнало особено внимание върху решението на въпроса за откупуване на изоставените турски чифлици от населението в тях. Скоро обаче се явили недоразумения: една руска компания със съдействието на руския посланик Хитрово искала да вземе постройката на железницата Русе — София; друга компания — френско-българска (Гюю-Хаджиенов) със съдействието на консерваторите искала същата линия. Борбата почнала и се пренесла в двореца, където князът председателствал Министерския съвет. Спорът се изострил и консерваторите се скарали с Хитрово и русите. От друга страна, австрийският посланик Буриян напомнил на княза поддръжката, която Австро-Унгария му прави и поискал първо да се построи международната линия. Князът стоял посред тия искания нерешително: обичал Австро-Унгария, но се боял от Русия. Намесила се и Англия за откупуване на железницата Русе — Варна. Вътре в страната не било спокойно. Цялата интелигенция се вълнувала. Голям спор, стигащ до омраза, станал между княза и Хитрово за състава на Държавния съвет. Либералите се възползвали от това. Оценявайки проектирания съвет като крепост на реакция и безправие, либералите нападнали безпощадно всичките му творци. Въведената по турски закон цензура спряла вестниците им. Каравелов и Славейков избягали в Пловдив, постъпили там гимназиални учители и почнали да издават вестници с буйни, изобличителни статии. Вълненията от двете страни на Балкана се засилвали. Всичко младо — учители, ученици, офицери, чиновници в България и Румелия съчувствало на либералите. Цанков в София подклаждал вълнението и проповядвал революция. Правителството го интернирало във Враца, но младежта там му устроила тържествено посрещане. В цялата страна почнали митинги и протести против заточението на Цанков. Искало се освобождаването му. Григор Начович заместил омразния Ремлинген в Министерството на вътрешните работи, но въпреки усилията си не можал да се бори срещу народното негодувание. Цели тълпи либерали от разни градове тръгнали за Враца да се поклонят на страдалеца, наречен вече «светия старец». Депутации пристигали по същия въпрос и до княза. Между това обтегнатостта между княза и Хитрово още повече се изострила. Поводи за това имало много, между другото и дали България да улеснява руските доброволци, които отивали за въстанието на Босна против Австро-Унгария. Хитрово почнал да съчувства на либералите, които от ден на ден ставали все по-силни. Князът се изплашил и отишъл в Русия. Там той изходатайствал от императора Хитрово да се отзове, да се изпратят в България генералите Соболев и Каулбарс с цел да оздравят управлението.

Правителство от руски генерали

На 23 юни 1882 г. се съставило ново министерство, наречено Министерство на руските генерали и консерваторите, а именно: министър-председател и министър на вътрешните работи генерал Соболев, на войната — Каулбарс, на правосъдието — Греков, на финансите — Начович, на просвещението — Теохаров, на външните работи — д-р Вълкович. Княз Александър си помислил, че тия хора ще умирят страната. Правителството изработило следните положения за новата конституция: пъpвo, двойна система при гласоподаването (чрез гласни); второ, имотен и образователен ценз за гласоподавателите; трето, лишаване на чиновниците от право на избираемост и четвърто, намален брой на депутатите. Това за либералите било нов подтик за борба. На Каравелов и Славейков било забранено да идват в България. Само Стамболов живеел като адвокат в родния си град Търново, превърнат от него в непревземаема крепост на либерализма.

Но и тоя път другаруването на консерваторите с руските генерали не траяло дълго. Генерал Соболев представял българското правителство и му давал изглед като част от руското. Начович не можел да търпи това. Въпросът за железниците излязъл пак на лице. Разцеплението между министрите веднага се появило.

Трето обикновено народно събрание

През декември 1882 г. се произвели избори по двойната изборна система за Трето народно събрание с 56 представители, все хора богати, първенци и учени, каквито искали консерваторите. Обаче това събрание показало известна самостоятелност и отказало да гласува всички кредити по искането на Соболев. Българските министри били на страната на Събранието. Конфликтът настъпил. Князът станал посредник и работата продължила. Тутакси обаче излязла нова пречка. Софийският митрополит Мелетий за непристойни дела бил осъден от Светия синод на заточение в Рилския манастир. Понеже владиката не искал доброволно да се подчини, полицаи по заповед на д-р Стоилов, който управлявал Вероизповедното отделение, насила го грабнали и откарали в манастира. Генерал Соболев се намесил и заповядал да се върне Мелетий в София. Д-р Стоилов си дал оставката, а с него Начович и Греков. Екзархът се оплакал на руското правителство и Соболев трябвало да се извинява. Руските генерали останали сами и се разпореждали самовластно. Поканени били няколко българи за министри, ала никой от тях не искал при дадените условия да бъде министър, та Соболев се принудил да назначи «управляващи».

До тая безизходица стигнал княз Александър с «пълномощието». Князът бил много обезсърчен и дори отчаян. Шефовете на консерваторите Начович, Греков и Стоилов подали на княза рапорт, за да му се обясни, защо българите не искат да станат министри. Въз основа на някои факти те твърдят в рапорта, че генералите искат да въведат в България управление по руски образец, с чиновници, възпитани в руски традиции, че имат намерение да строят линията София — Русе без решението на Камарата и без необходимите за това търгове. Те съветвали княза да свика Народното събрание за разрешаване на кризата. Князът, като прочел рапорта, го дал на Соболев. В гнева си последният казал: «Това са австрийски агенти и подкупени от Хирша българи!». Тогава Соболев решил да се сближи с либералите с мисълта за изпъждане на княза и почнал да преследва консерваторите.

Но дошла коронацията на Александра III. В Русия отишли князът, Соболев и две български депутации: едната от Народното събрание начело с митрополит Симеон в полза на княза, а другата от либерали от Градския софийски съвет, изпратена от военния министър Каулбарс в полза на генералите. В Петроград и Москва те повели тайна борба помежду си. Князът се оплаквал от Соболев и обратно. Депутациите се оплаквали против двамата. От Русия князът се върнал през Берлин и Виена с лошо настроение. Руските генерали вече го били компрометирали пред императора и пред славянските дружества. Започнали взаимни обвинения и всеки кроил планове за победа. Руските генерали тъкмили някак да отстранят княза и чрез диктатура да затвърдят напълно руското влияние. Князът пък искал да направи пребиваването на генералите вече невъзможно в България. Руското правителство още не се решавало нито на детронация, нито да възобнови Конституцията. Един доклад, приготвен от Държавния съвет до княза, казвал, че генерал Соболев искал чрез него (Соболев), а не чрез княза да се изпращат поздравителни телеграми от българския народ до новокоронясания цар; руските генерали безразборно и по свое усмотрение довеждали и назначавали във войската руски офицери, без да има нужда от тях; българските офицери били държани все на долни длъжности. Докладът до княза завършвал с пожеланието да се постави за благоустройството на държавата отговорно министерство от български поданици.

Князът одобрил тоя доклад, ала на коя партия трябвало да се облегне, за да го изпълни? Хитрият Начович се споразумял тайно със своята жертва Цанков във Враца и посъветвал княза да се обърне към либералите(12). Макар да му били много неприятни, той склонил. Повикал от Враца заточеника Цанков, който влязъл в София триумфално, посрещнат от Либералната партия. Князът поискал да постигне помирение между либерали и консерватори на обща почва: ревизия на Търновската конституция и изпъждане на руските генерали. Цанков се съгласил, но съпартизаните му отказали да работят с консерваторите, защото биха влезли в противоречие с досегашната си борба. Руските генерали потърсили да се сближат с либералите, за да използват любовта им към Русия против Батенбергския принц, но не сполучили. Българските офицери вече ги подозирали. Князът наредил собствена стража от предани българи. В това време пристигнал новият руски посланик Йонин, който донесъл желанието на руското правителство да се възстанови Конституцията, като добавил, че Русия не одобрява крайното мнение на генералите.

Възстановяване на Конституцията. Второ Цанково министерство (7. IX. 1883–29. VI. 1884 г.)

След известни колебания княз Александър издал указ на 7 септември 1883 г., без да вземе мнението на генералите, с който възстановил Конституцията с условие да бъде прегледана от Великото народно събрание. Генералите си подали оставките и заминали за Русия. Там те издействали отзоваването на верните на княза руски адютанти. Князът, силно нервиран, уволнил със своя лична заповед няколко неприятни нему руски офицери и телеграфически повикал от Русия командированите български офицери. Това се посрещнало с ръкопляскания в Европа, защото се сметнало за решително скъсване с Русия. Обаче княз Александър бързо се разкаял и поискал извинение от царя. Особен царски пратеник (Каулбарс) пристигнал в България и подписал военна конвенция, по силата на която се признават само за инструктори с тригодишен срок руските офицери на българска служба. На тях се забранявало да вземат участие в политическите и вътрешните работи на Княжеството.

Новото правителство било коалиционно — двама либерали и трима консерватори, под председателството на Драган Цанков. Министерствата били разпределени така: Цанков на Вътрешните работи, д-р Д. Моллов (либерал) на Просвещението, Начович на Финансите, д-р Стоилов на Правосъдието, М. Балабанов на Външните работи и руският княз Кантакузин на Войната. Коалиционното правителство не разпуснало Събранието, избрано в режима на пълномощието. Това дало повод да се появят разногласия сред Либералната партия. Либералите Цанков и Моллов възприели проект, изработен от консерваторите, за промените в Конституцията, а именно: ценз за депутатите, Сенат, ограничение на печата и събранията. Тия промени били много непопулярни сред младите либерални среди, чиито схващания били за пълно равенство и свобода. От Пловдив се завърнали Каравелов и Славейков. Те не одобрили действията на Цанков, както и тези на коалицията. Законопроектът бързо се внесъл по измамен начин, поддържан от Цанков, гласуван от консерваторското Народно събрание. Крайните либерали обявили съкрушителна война на гласувания закон. И Либералната партия се разцепила на две: Цанков с една група, от една страна, и Каравелов с по-голяма група, от друга. С Цанков отишли по-умерените либерали, обожатели на «светеца» от Враца — д-р Помянов, М. Сарафов, А. Франгя, младият адвокат д-р Данев. С Каравелов се отделили всички крайни либерали, между които в първите редове били Славейков, Сукнаров, Стамболов, Петков и д-р Радославов.

Каравеловата група обявила старата Конституция за «народна светиня» и започнала да издава вестник «Търновска конституция», в който решително и категорично искала да се запази непокътната Конституцията така, както е приета от Великото учредително събрание в Търново.

Естествено либералите, бивши революционери в освободителните движения, не могли да се съгласят да се въведе в България Сенат, Втора камара, в която явно било, че ще бъдат наместени владици, висши чиновници, учени консерватори и богати търговци — хора, които не са воювали за свобода, по-рано са били против «комитите» и хъшовете.

Каравелов ръководел и вдъхновявал цялата борба против Цанков и промяната на Конституцията. Ала той минавал и за враг и на княза, който предпочитал консерваторите. За да си отвори път към властта, Каравелов поискал аудиенция от княза, двамата се помирили и разбрали относно политическото управление в България. Князът имал срещи и със Стамболов, сближил се и с българските офицери.

Опозиционното либерално крило поискало от Цанков да направи нови избори за Народно събрание, за да се види с кого върви народното мнозинство по въпроса за Конституцията. Цанков не можал да се противи. В станалите избори за Четвърто обикновено народно събрание Каравеловата група спечелила абсолютно мнозинство. Консерваторите, лишени от енергия да организират своята партия, към която естествено отивали по-заможните граждани и селяни «чорбаджии», почти не взели участие в изборите. Борбата се водела между двете крила на Либералната партия. Четвъртото народно събрание било свикано в Търново. Стамболов се опитал да помири Каравелов с Цанков, за да се запази Либералната партия цяла, като се опирал на нейните бляскаво издържани борби, но Цанков не склонил, защото между него и Каравелов задружна paбота била невъзможна. Мнозинството на Събранието избрало Каравелов за председател. Цанков веднага напуснал Събранието и подал оставката си на княза, който сега (29 юни 1884 г.) за пръв път по конституционен ред поканил председателя на Камарата да състави кабинет(13).

Каравеловото министерство (29. VI. 1884–9. VIII. 1886 г.)

Кaравелов съставил своя кабинет както следва: шеф на правителството — Каравелов; министър на финансите — Илия Цанов; на външните работи — Петко Славейков, на вътрешните работи — Райчо Каролев; на просвещението — княз Кантакузин; на войната и председател на Камарата — Стефан Стамболов.

Каравеловото правителство си поставило за цел да внесе следните нови работи в българската политика: първо, постепенно и тактично да извади България от чуждото влияние, от натиска на турските офицери и руската държава, като дири съвети в тежки случаи от западните конституционни и просветени държави. Това било стъпка към самостоятелност. Второ, във вътрешното положение страната да се засили с добри закони, при избор на добре подготвени, честни и солидни чиновници; за тази цел били приготвени редица закони. Трето, установило се окончателно, че Народната банка трябва да бъде държавна, а не акционерна. Четвърто, чрез специален закон се приело, че железниците в България ще бъдат държавни, строени чрез публични търгове, а не на отделни компании, строени от частни лица или дружества с право те да определят тарифите на превоза. Пето, дала се на търг постройката на железницата Цариброд — Вакарел с явно желание да бъде построена от българи, а не от чужденци. Приготвеният от Цанков законопроект за изменение на Конституцията се изоставил и България започнала да се управлява парламентарно, макар с доста неуталожени още страсти. Цанков се отделил, образувал Либерална партия и започнал борба срещу Каравелов. Дотогава той лъкатушел във външната политика, но сега окончателно минал на страната на Русия с лозунга: «България не може да съществува без Русия». Тая негова теза, проповядвана широко, устно и печатно, отслабвала донякъде редовете на Каравелов в простата селска маса. В Русия вече си съставили мнение, че Каравелов въпреки по-раншната си декларация иска да води българска политика и заедно с княз Александър вървят по път противоположен на руските интереси. Оттогава мисълта за изпъждане на княза от България започнала да се усилва в Русия.

Каравелов и князът се сближили. Изниквало движение за въоръжена борба на македонците за политическа свобода. Но Каравелов и князът го спирали и укротявали с голяма мъка.

Тъй вървели работите до 6/18 септември 1885 г., когато внезапно избухнало велико събитие.

Резюме (извод)

България била освободена след 9–месечна война между Русия и Турция (12 април 1877–19 февруари 1878 г.). Тя била призната за самостоятелно княжество по Берлинския договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Едновременно с нея се създала и Източна Румелия с българско управление. Населението в България било около 2 000 000, а в Източна Румелия — 800 000 жители. Първите граждански и политически наредби поставил княз Черкаски. Той назначил и първите българи за администратори, съдии, финансисти и т. н. За главен комисар бил изпратен от Русия княз Дондуков-Корсаков. При неговото управление и нареждане се изработила Конституцията и се избрал княз Александър Батенберг.

Първото министерство било съставено от умерени българи, наречени консерватори. Срещу него се подигнала Либералната партия начело с Каравелов, Цанков, Славейков, Стамболов. В изборите либералите добили мнозинство и заели властта. Князът, недоволен от тях и от политиката им, ги уволнил и отменил Конституцията. Той правил опит да управлява с руски генерали, но като не сполучил, възстановил Търновската конституция и повикал на власт силната Либерална партия, която веднага спечелила изборите.

Източници

1. К. Иречек. Княжество България.

2. П. Паренсов. Из Миналото.

3. П. А. Матвеев. Болгария после Берлинского конгресса.

4. Д. Маринов. Княз Александър I.

5. С. Радев. Строителите на съвременна България. Т. 1.

6. Протоколи на Учредителното събрание.

7. П. Милюков. Българската конституция.

8. Дневници на Народното събрание.

9. Н. Р. Овсяни. Русское управление во Болгария 1877–1879. Т. 1.

10. СПБ, 1906.

11. К. Иречек. Български дневник. — В. «Мир», 1928.

Дял II: Източна Румелия

Глава IV: Политическата уредба на Източна Румелия

Органически устав

Южна България, в която почти цялото население вдигнало най-голямото въстание през 1876 г. против турците, която дала много жертви и най-зле пострадала за това, била откъсната от Северна и трябвало съгласно Берлинския договор да се уреди в особена власт, под пряката и военна власт на султана, но с административна автономия, с християнски управител, назначаван за 5 години от Високата порта със съгласието на Великите сили. Султанът имал право да пази границите по билото на Стара планина до Рила със своя войска, а за вътрешния ред се уреждала народна жандармерия, подпомагана от местна милиция. Една международна комисия пристигнала в Пловдив и изработила основния закон (Органически устав), по който трябвало да се управлява страната. Комисията в състав фон Калай (Австро-Унгария), княз Церетелев (Русия), барон де Ринг (Франция), Хенри Дръмонд (Англия), Брауншвайг (Германия), Кавалиера Вернони (Испания), Асим паша (Турция) заседавала в Пловдив. Българското население обаче било извънредно недоволно поради откъсването на Тракия от България и устрояването й в отделна провинция, макар и автономна. Българите искали да се присъедини Южна България към Северна България, като нейна еднородна сестра и да се подчини на нейната конституционна уредба. Агитациите между населението били големи и на много места българските искания се изразили в бурни вълнения, протести и непокорства. Българското население срещало отначало съчувствие и дори насърчение от руските офицери и от самия руски комисар Дондуков-Корсаков, който макар да бил преместил резиденцията си в София до идването на княз Батенберг, често обикалял Южна България, пътувал по градовете и привличал народната любов към себе си, към Русия и към обединението на българския народ.

Южнобългарската интелигенция начело с Иван Евстатиев Гешов, човек с английско образование, се групирала около вестник «Марица»(14) и почнала да протестира с огнени статии против неправдата, нанесена от Европа в Берлин към българския народ. Ала групата около «Марица» скоро се убедила, че вече е невъзможно да се отмени решението на Европа. Тогава тя се запитала как да устрои новата област, че турската власт напълно да изчезне. Възможно ли е след руската войска да се върне турската? Лорд Биконсфилд държал в Лондон на едно събрание реч против руското разширение на Балканите и обявил, че бил взел мерки по Берлинския договор турската войска отново да заеме Бургас и Ихтиман. Това ужасило българите. Депутация подир депутация се извървявали пред европейската комисия в Пловдив и подавали меморандуми. В един от тия меморандуми се казвало: «Ние българите желаем, щото:

1. Органическият устав да не бъде вилаетски закон, а конституция с всички гаранции на народни и човешки свободи;

2. Да не се допускат турски гарнизони по градовете и границите; изобщо да не стъпва крак на турски войник;

3. Офицерите в жандармерията да не са турци;

4. Главният управител да не бъде фанариот или левантинец, а българин, способен да споделя грижите на населението, да взема участия в неговите усилия за саморазвитие и преуспяване».

Този меморандум бил подаден от 10 души българи, избрани от българското население да се застъпват за неговите граждански и човешки права. Представителите на румелийската интелигенция изпратили делегати пред Учредителното велико народно събрание със задача да поиска съединението на двете области. Частни събрания станали в Търново, обаче благоразумието, предпазливостта и практичността в работата довели до заключението, че не трябва да се върши нищо друго, освен да се изпрати една депутация по европейските столици. Във всеки случай най-важното било да не се спъва нито работата на Търновското Велико народно събрание, нито на Пловдивската международна комисия. Иван Евстатиев Гешов и д-р Т. Д. Янкулов били пратени в Европа. Те обиколили Виена и Париж. В Лондон не ги приели. Навсякъде им казвали, че Берлинският договор не може да се промени. Русите съветвали народа да се примири. В Пловдив руският комисар княз Церетелев и австрийският фон Калай успокоявали развълнуваните българи и давали да се разбере, че ще се изработи за Източна Румелия много либерален закон, а от турските гарнизони няма защо да се боят. Напатените българи не искали да вярват и страхувайки се от отмъщението на турската войска, в отсъствието на редовна военна сила, решили по съвета на руските офицери да образуват народна милиция в широк размер под форма на Гимнастическо дружество. Действително такова дружество бързо се създало в Сливен под името «Орел». То си поставило задача да обучава българските граждани от 18–годишна възраст нагоре в стрелба, маршировка, фехтоване и други телесни упражнения с оглед да се възпитава висок морален дух и граждански добродетели. За едно късо време това дружество обхванало всички градове и се записали 15 000 души, които почнали под ръководството на български и руски офицери усилена работа. Покрай това дружество генерал Столипин, заместник на Дондуков в Пловдив, развил опълченските дружини в редовна войска (вместо милиция), обучена умело и бързо. При общонародното въодушевление българинът се оказал прекрасен войник. На парада по случай рождения ден на руския цар, в присъствието на европейските комисари младата войска била посрещната с удивление и съчувствие от доброжелателите, а същевременно възбудила страха на българските неприятели.

Организационната комисия поискала да се занимава с някои практически финансови въпроси, искала да контролира касите, завеждани от руси и българи по градовете, ала не била допусната до тая дейност от народното негодуване. Народът вярвал, че тя иска да вземе парите за турците. Комисията, за три месеца (октомври–декември) изработила румелийския устав, който наистина излязъл твърде либерален. Уреждало се в Румелия Областно народно събрание със законодателни функции. От него се избирал Постоянен комитет, заемащ мястото на Сенат или Държавен съвет. Управлението било разделено между 6 дирекции. Съветът на директорите образувал правителството. Избирателен ценз почти отсъствал. Всички политически и граждански права били гарантирани, както в Търновската конституция. Фактически с тая наредба се създала Втора конституционна българска държава, макар и със султанско право на veto, което имало само формално значение.

Тази уставна наредба успокоила интелигенцията. За усмирение на народа дошъл от Цариград българският екзарх Йосиф. Ала общото народно успокоение настъпило, когато извънредният руски пратеник генерал Обручев прочел в Пловдивската катедрална църква след богослужението от екзарх Йосиф една прокламация от Царя Освободител, в която се поканвали българите «да се помирят с полученото; да се възползват от добитата свобода; да се трудят за своето мирно развитие и благосъстояние; да не слушат никакви външни внушения и да имат пълна вяра в руския цар». Най-стене той добавил: «Нямайте никакъв страх от турските гарнизони, офицери или други опасности към българската националност». Тези думи задоволили народа. Турското правителство също се показало благосклонно за доброто на румелийското население и дало да се разбере, че не ще предприеме нищо, което би оскърбило неговите чувства.

Думите на руския генерал и българския екзарх възвърнали живота в Източна Румелия. Населението се успокоило и се отдало на своите работи. Южна България е най-богатата и най-плодородната част на Балканския полуостров. Нейното трудолюбиво население, потискано по-рано от турците, сега се видяло свободно. Снабдено със земя от избягалите бивши спахии, то приложило всички свои духовни и физически сили, за да се съвземе материално. Това обстоятелство помогнало за реда и тишината на новата провинция в продължение на 5–6 години.

Алеко Богориди управител (1879–1884 г.)

Русия препоръчала на Портата да назначи за главен управител българина Алеко Богориди, син на Стефан Богориди, турски чиновник в Цариград, отличен човек, добър патриот и съвестен работник. Той заел поста си на 14 април 1879 г., назначил директори(15), окръжни управители и цялата администрация, поведена от подбрани и развити хора, тръгнала успешно. Остри партизански борби в началото нямало, та цялата интелигенция употребила своята енергия изключително за уредбата и напредъка на поверените й учреждения.

Не е безинтересно да отбележим някои дребни случки, които показвали каква физиономия ще получи новата страна. Най-първо имало въпрос: турска ли е Източна Румелия или християнска? Ако тя е християнска, пита се дали е българска или гръцка? Западният свят, особено англичаните, вярвали, че мнозинството е турско. Гърците, от друга страна, били проглушили света, че Тракия е чисто елинска, с елинско мнозинство и елинска култура. Изобщо гърците с фалшива статистика показвали в Европа, че Румелия по население била турско-гръцка(16).

И тъй, на първо място трябвало да се установи какъв официален език и какво знаме ще има новата страна. Назначаването на българин за главен управник, назначаването на чиновници и офицери българи още през окупацията било явно доказателство, че българският език ще бъде официален. Второ, каква ще бъде военната униформа? С калпак или с фес. Никога един нищожен външен знак не е придобивал по-голямо значение. Новият главен управител Алеко Богориди, лоялен към султана, тръгнал от Цариград за София с фес. Генерал Столипин го предупредил, че ако дойде в Южна България с фес, няма да бъде приет. Трябвало да го посрещне българска депутация на границата при Харманли. Военният член на депутацията майор Николаев заявил, че ако управителят се яви с фес няма да му козирува и рапортува. Съпругата на Алеко Богориди научила за това, отворила куфара, извадила по-рано приготвения калпак и го подала на мъжа си. Появата на управителя с калпак на глава предизвикала всеобщ ентусиазъм, че се урежда българско управление. В Пловдив при посрещането имало същите съмнения и безгранично било въодушевлението, когато видели, че Алеко излиза в българска, военна униформа и калпак. При прочитането на султанския ферман в Пловдив народът не позволил да се вдигне турското знаме. Оставало сега да се види мнозинството в Камарата. Изборите за народни представители станали на 7/19 октомври 1879 г. Избрани били 32 българи и само 4 чужденци. Като се прибавили и назначените от управителя, членове на парламента станали 40 души българи, 6 турци, 6 гърци, 2 арменци, 2 евреи и 1 италианец — българо-католик. Камарата се открила, тържествено на 22 октомври от Алеко Богориди със слово, прочетено от директора на просветата Яким Груев на три езика: български, турски и гръцки; отговор му се дал само на български език(17). За временен председател бил посочен като най-стар Пловдивския католически епископ Рейнолди. На завален български език той казал:

— Благодаря на Бога, почитаеми депутати, че ме е съхранил до този час да видя с очите си нашата земя свободна. Отколе живея тук и обичам народа. Като най-стар, мене се падна честта да открия Първото събрание на Източна Румелия. Поздравявам ви и се надявам, че всички ще се потрудим за доброто на народа.

На другия ден за постоянен председател бил избран Иван Евстатиев Гешов. След това бил избран Постоянен комитет изключително от българи. По този начин окончателно се решило, че Румелия е българска държава.

Глава V: Съединение на Източна Румелия с Княжество България

Партийни борби

В Румелия политико-общественият живот се развивал много по-тихо и мирно, отколкото в Княжеството. Нямало борби срещу Устава, нито пък срещу управителя. В началото нямало и големи партийни деления. Когато обаче се раздавали местата и службите, изпъкнали две групи с желанието всяка да даде по-добри и по-скъпо плащани служби на своите хора. Едната група се нарекла Народна, защото се състояла от най-видни български фамилии и дейци (Гешов, Вазов — най-популярния български поет, К. Величков — поет и революционер) и можала да придобие голяма политическа и културна сила. Тази партия издавала вестници и списания, които имали слава като най-добри на времето си(18).

Тя държала властта и раздавала службите. Срещу тая група или партия се образувала друга от либерали опозиционна партия, с хора по-малко известни, но все пак добри дейци. Начело на тая партия стояли д-р Странски, д-р Чомаков, и Иван Салабашев. Големи политически различия между тези партии не съществували.

Първата партия (Народната) се намирала под влияние на руските консули и между другото имала на знамето си лозунга за съединение на Румелия с България. Втората партия (Либералната) представлявала един вид лека опозиция срещу руското влияние и се държала добре с Алеко паша, който имал претенцията, да управлява страната самостоятелно, без постоянната диктовка на руските консули и руските офицери. А те все още мислели, че тяхното мнение трябва да бъде господствуващо. Партийните страсти се разпалили, когато в Пловдив дошли изпъдените от София Петко Славейков и Петко Каравелов (по време на пълномощията). Каравелов и Славейков веднага застанали в опозиция на Народната партия, внесли силен дух, разпалили борбата, създали идейни течения и образували клубове, в които се стекли всички млади сили, дори и ученици от гимназията, където били учители. Чрез своя вестник «Независимост» те разширили влиянието си в цялата страна. По цели нощи Каравелов беседвал с младежите, развивал им своите политически теории и създавал настроения за крайни течения против властта и Русия. Това не останало скрито от руските консули, които представили автора му на руското правителство като «нихилист». Либералната партия, засилена от влиянието на Каравелов, спечелила изборите през 1883 г. и взела властта. Тя почнала да подпомага Алеко паша в стремежа му да се освободи от руското заповедничество. Опозиционната сега Народна партия подела сериозно и бурно въпроса за съединението, което, както видяхме, било общонародно желание. Изглеждало, че на това симпатизират руските консули. Народната партия започнала да издава вестник «Съединение», в който се пишели остри статии против либералите и Богориди. Успехът на тази агитация бил огромен. Либералната партия била наречена презрително «казионна», правителствена. Митинги се правели срещу нея не само в Румелия, но и в София. Резолюцията се поднесла на княза.

Наближило да изтече 5–годишният срок на главния управител, когото наричали Алеко паша. Казионната партия поискала той да бъде назначен за още 5 години, но русите и «съединистите» не се съгласили. За главен управител те предложили Гаврил Кръстевич, който бил главен секретар на Алеко, историк, патриот, борец по църковния въпрос, подготвен за службата си и много трудолюбив българин.

Гаврил Кръстевич управител (1884–1885 г.)

С идването на Кръстевич на власт управлението се взело от Народната партия, чиито хора били наречени съединисти. Тя спечелила изборите с грамадно мнозинство под лозунга «Съединение». Настанени на директорските места(19), съединистите се допитали до русите могат ли да прогласят съединението. Русите им отговорили отрицателно. Тогава Народната партия обявила, че за съединението още не е дошло време и се заела със законодателната и административната уредба на Румелия. Управлението се подобрило в либерален дух навсякъде. Отворили се пълни гимназии, педагогическо училище и страната се покрила с първоначални училища. Съединистите имали амбицията да създадат една цветуща страна. Столицата Пловдив се развила силно икономически — градът станал център на търговия в цяла Тракия и населението бързо пораснало, а в уставните наредби било предвидено Румелия да плаща данък на султана от сумите, които оставали, след като се покрият областните нужди. Румелийското правителство се изхитрило да изразходва богато за учрежденията всички средства, така че за султана не оставало нищо.

Революционен комитет за съединение

Но идеята за съединението не угаснала. Изоставена от Народната партия, сега около нея се събирали нови хора, младежи, революционери стари и нови, учители и голяма част от румелийските български офицери, които били държани на подчинени длъжности и не им давали да напредват. Образувал се специален революционен комитет. Начело застанал Захари Стоянов, изпъден от България през пълномощията, бивш въстаник в Панагюрище, другар и съветник на Бенковски, човек самоук, ала много даровит разказвач и популярен писател. Около него се образувала доста голяма група младежи, буйни ентусиасти и крайни, между които македонците Димитър Ризов, Никола Генадиев, Андрей Ляпчев и няколко офицери, между които Райчо Николов, Димитър Николаев, Сава Атанасов Муткуров и буйния Паница. Захари Стоянов започнал да списва вестник «Борба» и с огнени статии доказвал, че съществуването на Източна Румелия е абсурд, че нямало нужда да се издържат две български правителства, две народни събрания, че е съсипателно за търговията граничното разделение с митници по Балкана, че двете страни, разединени, били играчка в ръцете на руси и други политикани. За да повдигнат народния дух, съзаклятниците устройвали празници за честване паметта на загиналите през въстанието (Хаджи Димитър, Георги Бенковски, Христо Ботев и т. н.), посещавали техните гробове и държали революционни речи. Най-сетне работата стигнала дотам, че те се споразумели с казионната партия, открили плановете си на водачите на водителя й д-р Странски и тайно се приготвили за големи събития със съдействието на българските офицери и милицията.

6/18 септември 1885 г. Съединение

Разпоредено било да се вика войската на тридневно обучение (маневри) през септември. Мобилизираните войници в Пловдив трябвало да заминат за маневрите. Съзаклятниците Стоянов и майор Николаев решили, че тъкмо сега е моментът да се обяви съединението. Агитацията от по-рано била направена из градовете и много села. Жителите на с. Голямо Конаре се показали особено нетърпеливи. Иван Стоянов и офицерът Паница отишли в Чирпан, за да вдигнат народа.

На 5 срещу 6 септември по разпореждането на комитета в Пловдив пристигнала доста голяма въоръжена конна дружина от с. Голямо Конаре. Майор Николаев подготвил българските офицери, които извадили войниците от казармите и заели града и учрежденията. Сам Николаев с военна част и Захари Стоянов с Голямоконарската чета през нощта обградили конака (двореца на управителя), събудили от леглото Кръстевич и му обявили, че от тази минута той престава да бъде управител, защото народът прогласява Съединението на Южна България съc Северна. Кръстевич отговорил: «Аз съм българин, турска войска от Цариград няма да викам, не мога да се противя, желая българският народ да бъде щастлив». На един файтон управителят бил изпратен под конвой в с. Голямо Конаре. Захари Стоянов и другарите му се упътили към телеграфо-пощенската станция. Началникът на станцията, непредупреден за събитията, помислил, че тълпата със зли намерения иска да превземе пощата стрелял и убил капитан Райчо Николов(20). Съзаклятниците се вмъкнали в пощата, извадили чиновника на улицата и тълпата го убила.

Захари Стоянов подал до окръжните управители телеграма да прогласят Съединението в цялата страна. Румелийското правителство, смаяно от бързите действия на съзаклятниците, не могло да вземе никакви мерки. То било смъкнато. Съставило се ново привременно правителство под председателството на опозиционния водач д-р Странски. Под звъна на църковните камбани гражданите се събрали и Съединението било обявено тържествено в Пловдив. Ентусиазмът бил безграничен, победата осигурена. Руските офицери били смаяни и оттласнати настрана. Големи манифестации станали в Пловдив и във всички градове, където събраният народ явно, всенародно прогласил Александър Батенберг за български княз. Най-старият български офицер, майор Д. Николаев, заклел войската в името на Александър Батенберг. Това било съобщено на княза телеграфически във Варна и една депутация отпътувала от Пловдив, за да му изрази лично народната воля, да го покани да приеме предложението да отиде в Южна България. Настъпило голямо смущение в българското правителство. Министър-председателят Каравелов знаел, че се готви нещо, но че толкова скоро то ще се извърши, не очаквал. Руският агент се обявил против. Князът след малко колебание тропнал решително и приел предложението. Той отговорил от Варна, дето бил този ден, че се подчинява на народната воля. От Варна през Русе отишъл в Търново, взел със себе си министър-председателя Каравелов и председателя на Народното събрание Ст. Стамболов и през Габрово — Шипка стигнал с бляскав конвой в Пловдив, триумфално посрещан по пътя. Пловдив го посрещнал величествено с цялото население и войската. Новината за Съединението се пръснала телеграфически в Северна България. Обща радост избухнала навсякъде. По всички градове и села се направили събрания (митинги) и се одобрило станалото, като се упълномощавал князът да вземе здраво в ръце народното дело.

Щом стигнал княз Александър в Пловдив, временното правителство му предало властта и се оттеглило. Княжеското правителство поело управлението и с това промяната завършила благополучно. Никакъв протест отникъде. За да се избегнат всякакви недоволства и сътресения, всички румелийски чиновници останали по местата си. Махнали се само границите и митниците между Княжеството и Румелия. Оставало сега да се избегнат и външните опасности. Понеже обединението засягало интересите на Турция, очаквало се от тая страна не само протести, но и военни действия. Затова била дадена заповед да се мобилизират всички румелийски войски и Гимнастическото дружество. Дала се заповед също да се мобилизират и севернобългарските войски и да се прехвърлят на турската граница.

Русия и Съединението

Какво било поведението на Русия в тоя случай? То се определило от идеалите на Санстефанския договор, не от понятието «освободителка на българите», не и от Спогодбата на тримата императори, подписана на 18 юни 1881 г., че не ще се противопоставят на съединението между България и Източна Румелия, ако народът би го поискал, а от поведението на западните държави. Станал бил пълен преврат във възгледите. Западните Велики сили клонели вече към България, а Русия изстивала поради спречкването си с княз Батенберг. Противниците на Русия се убедили през изтеклите години, че българският народ твърде много държи на своята свобода и независимост. Като не отказва признателността си към Русия за Освобождението, българската интелигенция издигала до независима висота своята свободна политика и реагирала твърде последователно и твърде чувствително на руското настойничество. Австрийският дипломат барон Калай и френският публицист Габриел Шарм първи обърнали вниманието на Европа, че България би се изскубнала от влиянието на Русия, ако западните държави улеснят съединението. Английската политика, стояща винаги нащрек срещу Русия заради Цариград, схванала веднага положението и се заела да постави Русия в конфликт с българските идеали. Ако се успеело в това, България би се измъкнала от панслависткото течение и като мине на страната на западните държави, би улеснявала политиката им на Изток. Понеже познавали и тежненията на княз Александър да се освободи от руската опека, западните дипломати поискали да се създаде силна България за да се отслаби руското влияние на полуострова. От Лондон, дето князът бил ходил по-рано, насърчили Александър в тая посока. И когато Съединението станало, русите с ужас видели, че до княз Александър стоят Англия и Франция. Руската дипломация не можала да измисли нищо гениално в случая, за да победи своите съперници, които грабнали от ръцете й хляба. Тя неочаквано за българите прегърнала политиката да бъде страж на унизителния за нея Берлински договор. В София руският агент Кояндър съобщил, че Русия не одобрява Съединението, защото било извършено по внушение на нейните врагове. А могло ли е Съединението да се върне, когато народът бил единодушен? Цанков и няколко души от неговата партия в опозиция се опитали нещо да направят, но техният глас прозвучал напразно. За българския народ сега се поставил съдбоносният въпрос: за Русия или за Съединението? Народът не можел да се отрече от себе си и прегърнал Съединението.

Отзоваване на руските офицери

Когато българската войска се мобилизирала и тръгвала да се съсредоточи на турската граница, от Русия дошло съвсем неочаквано известие. Руското правителство телеграфирало на военния министър княз Кантакузин да си подаде оставката и да заповяда на всички руски офицери от българската и румелийската войска да си заминат за Русия. В един миг младата българска войска останала без опитни офицери. Князът веднага извикал от странство, където били на учение, българските млади офицери и с помощта на подофицерите пригодил надлежния команден състав. Най-големият чин по това време имал майор Николаев. Всички други офицери били от капитан надолу(21). Това обаче не бил смъртоносен удар за боеспособността на българската армия. Вместо войниците да се обезсърчат, навсякъде избухнало по-голямо въодушевление. Младите офицери заели с патриотически огън важните места и концентрацията на военните части продължила.

В Пловдив се събрала голяма маса редовна войска, милиция и доброволци. Учениците от горните класове на всички средни училища се стекли в Пловдив и в София. Образувал се ученически доброволчески легион. Князът всеки ден обикалял войските и доброволците, които се обучавали и очаквали решението на Турция и Европа. Същевременно българското правителство изпратило една депутация (Д. Папазов, Иван Герджиков, Иван Евстатиев Гешов и Д. Тончев) начело с митрополит Климент, твърде популярен в Русия, при руския император Александър III, за да го моли да не се противи на Съединението. Царят приел депутацията в Копенхаген, смъмрил българите, дето бързат и слушат руските врагове, но добавил, че «Съединението няма да се развали». В допълнение руското правителство загатнало неофициално, че желае да се махне Батенберг от София. И понеже това не станало, русите предложили да се свика конференция в Цариград, която да разгледа новото положение. На тая конференция съгласие не се постигнало. Англия и Франция наредили на агентите си в София да поддържат княза и Съединението. Бисмарк, за да не сърди Русия, се държал резервирано. Англия употребила своето влияние пред Портата, за да не взема никакви военни мерки в Източна Румелия, понеже превратът бил в интерес, а не във вреда на Турция. През октомври по настояване на Турция се събрала нова конференция в Цариград. Руският посланик Нелидов предложил да се потвърди Берлинският договор, да се възстанови Източна Румелия и да се поддържа авторитетът на султана, защото Съединението е «революция», която не бивало да се допуска. Англия не приела това предложение и то пропаднало.

Глава VI: Сръбско-българска война и затвърдяване на Съединението

Повод за войната

Заради Съединението България била нападната с оръжие. Опасността вместо от Турция дошла от Сърбия. Крал Милан Обренович тогава дружал с Австро-Унгария. Милан бил четвъртия княз от династията на основателя Милош Обренович. Той бил поставен на престола, след убийството на Михаил през 1868 г., но като малолетен имал регентство, начело с Ристич. Слаб телесно и лошо възпитаван, Милан по-късно се пристрастил към картоиграчеството, характерът му бил тежък и мрачен, наклонен бил да мъчи своя народ и да злоупотребява със своята власт. През Руско-турската война той се намесил късно, но все пак сръбските дипломати сполучили да добият по Берлинския договор земи, които влизали в границите на Санстефанска България. Царуването на Милан в Сърбия било върволица от престъпления и тирания. Той управлявал зле своя народ, товарил го с тежки данъци и посягал на свободите му. През 1883 г. се вдигнало въстание против Милан Обренович. С австрийска подкрепа, заобиколен от група офицери фаворити, той почнал война срещу недоволната радикална партия. Един от водачите й Никола Пашич се спасил с бягство в България, където бил приет братски и настанен на служба като инженер. Известието за Съединението заварило Милан Обренович на бани в Австро-Унгария. Той веднага заминал във Виена, явил се при Франц Йосиф и дълго се съвещавал с министър Калноки. След това се върнал веднага в Белград и с пристигането си обявил на своя глава мобилизация, събрал коронен съвет и обявил, че сръбското съществуване било заплашено, ако се съедини Румелия с България. Трябвало със сила да се попречи на съединението на българите. Умните сърби го въздържали, но Милан не ги послушал.

Обстоятелствата били благоприятни. Чрез войната той заглушавал недоволството на Сърбия против себе си. България била скарана с Русия, българската войска била на турската граница без опитно командване и без достатъчно снаряжение. Милан съсредоточил мобилизираните войски в Пирот и в Зайчар. С една прокламация той съобщил на народа си, че съединението на Румелия с България било опасно за сръбските интереси, че с този акт се нарушавало «равновесието» на Балканите и за да запази това равновесие, той обявява война на България.

На 2/14 ноември 1885 г. сръбските войски след молебен, под звуците на пиротските църковни камбани навлезли в Княжеството, границите на което били без сериозна защита.

Главнокомандващият на сръбските войски бил крал Милан. Той разделил бойците си към България на две армии: Тимошката армия под началството на генерал Лешанин, който със съсредоточените войски в Неготин, Зайчар и Княжевац трябвало да настъпи през Брегово, Кула и Белоградчик за крепостта Видин; Нишавската армия, състояща се от пет дивизии: Дунавска, Дринска, Шумадийска и Моравска и една конна дивизия. Под личната команда на крал Милан тази армия настъпила по главния път Пирот — Цариброд към София.

Неочакваното нападение срещу България и Съединението от един братски народ съвсем раздразнило българите. Готови да се бият с Турция, те сега трябвало да се обърнат на запад. Със стихиен ентусиазъм те се отправили бързо от турската граница към сръбската с всичката енергия на една отчаяна защита.

По това време българската войска била разделена на два корпуса: Източен (под началството на подполковник Д. Николаев и началник-щаба Радко Димитриев) за Тракия; Западен (под началството на майор Гуджев и началник-щаба капитан Паприков) за Кюстендилско и цялата сръбска граница.

Главнокомандващ на българската войска бил княз Александър, 28–годишен, с адютанти капитан М. Савов и поручик Луков; началник на Генералния щаб бил, както казахме, капитан Рачо Петров. Западният корпус доколкото бил мобилизиран и готов, трябвало веднага да замине и да заеме сръбската граница от река Тимок до Трън и да се мъчи да спира сръбското настъпление, докато пристигне от Южна България Източният корпус на подполковник Николаев.

В България тогава нямало железници. В Тракия работела Хиршовата железница от Харманли до Саран бей. От там до София и до сръбската граница трябвало да се ходи пеш в проливен дъжд и дълбока кал по изровени и развалени пътища. Докато българските предни дружини, окичени с цветя, стигнат до София, сърбите вече разкъсали слабите български прегради, навлезли в България, след боеве превзели Цариброд, Драгоман и се изправили пред Сливница, чиито позиции били сравнително най-добре укрепени и въоръжени. Още не се разчуло и разбрало из цяла България, че крал Милан нападнал незащитената ни граница и дошло известието, че сърбите са пред Сливница. Гражданите потърсили картата и видели, че Сливница не е далеч от София, само 40 километра, един ден път. Настъпило голямо смущение. Всички бързали да спасят столицата.

На 5 ноември княз Александър обиколил цялата Сливнишка позиция за отбрана, понеже силите не стигнали за настъпление. По цялата бойна линия Западният корпус имал частични успехи, но търпял загуби от многочисления противник. Същия ден започнали да пристигат части и от Източния корпус и макар много изморени, веднага заемали позиции, като внасяли голяма бодрост у дотогавашните защитници. Откъм Трън и Брезник сърбите бързо напредвали.

На 6 ноември нови части пристигнали «ходом» и «бегом» от Тракия. Те били посрещнати в София с голямо въодушевление от населението. Една дружина трябвало да се пренесе веднага по двама войници на неоседлани коне на Сливница.

Капитан Кисьов, който спирал сръбското настъпление към Брезник, бил разбит и отхвърлен към Радомир. Пътят през Вискяр и Владая за София бил без сериозна защита. Моравската сръбска дивизия от Брезник можела да обходи сливнишките позиции и заплашвала да върви право за София. Появата на Моравската дивизия в тила би предизвикала най-голямото смущение. В София настъпила страшна паника. Почти всички граждани смятали, че столицата след 24 часа ще бъде в ръцете на крал Милан. Русофилската партия начело с Драган Цанков изпратила депутация при руския представител Кояндър с молба до руския цар за помощ. Княз Александър се колебаел при Сливнишките позиции дали да даде решително сражение, понеже силите му били недостатъчни. На 6 ноември вечерта на Сливница едва се набрали 18–20 000 български изморени войници. Князът казал на офицерите, че успехът при този малък брой войници е съмнителен. Трябва да се напусне София и да се отстъпи чак до Ихтиман, едва там българските сили биха могли да се изравнят със сръбските. Свикан бил военен съвет, председателстван от княза, през нощта на 6 срещу 7 ноември. Едни от офицерите настоявали да се отстъпи и изостави София, а други, — че ще победят в боя. Князът препоръчал пасивна отбрана и заминал за София. Появата му в София се приела от всички като зловещо събитие. Мнозина се приготвили да бягат. Каравелов, Стамболов и Петков заявили на княза, че не са съгласни да се отстъпва. От предпазливост обаче държавната хазна с милиони златни левове била изпратена под командата на д-р Данев в Орхание (дн. Ботевград — б. р.). Князът, Стамболов и Петков заминали за Сливница да възбудят духовете за страшната борба. От София началникът на щаба изпратил малка част с 4 оръдия да пази Владайския проход. Главното командване отредило една войскова колона да посрещне Дунавската дивизия и да следи накъде тя ще се насочи: към София или към Сливница.

Обаче на 7/19 ноември въпреки решението на съвета да се държи отбранително поведение, началникът на дясното българско крило капитан Атанас Бендерев заповядал на своя отряд да настъпи срещу сърбите. В същото време Моравската сръбска дивизия по пътя през Гургулят и Гълъбовци наближавала Сливница. Главната квартира възложила на капитан Христо Попов да образува отряд и да посрещне тази дивизия. Срещата станала, при село Гургулят, където сръбската дивизия била разбита и отблъсната. Започналият бой на дясното крило от капитан Бендерев се развил благоприятно и успешно. След това настъпил и българският център, а най-сетне и българското ляво крило. Двудневните сражения завършили с разбиването на цялата Нишавска Миланова армия. Милан с щаба си оценил злополуката и с горчивина се оттеглил от бойната линия чак в Пирот.

Победите предизвикали нечувана радост в столицата. Председателят на Събранието Стамболов лично насърчавал бойците. За пет дни сърбите били прогонени от границата, на шестия ден българите под звуците на музиките навлезли в Сърбия, а на осмия ден от боя при Сливница (15/27 ноември) те след ожесточено сражение превзели Пирот. Сръбската войска била напълно деморализирана. Голяма македонска доброволческа дружина водел и капитан Паница, облечен като македонски харамия, помагал в най-опасните моменти на сраженията. Нападението на Лешанин срещу Видинската крепост не дало резултат. Неприятелят стигнал до крепостта, но бил посрещнат с град от куршуми и гранати от защитниците. И когато българите в Пирот се готвели да настъпват по-нататък към Ниш, австрийският агент Кевенхюлер, който по-рано бил в София, по искане на Австро-Унгария, Русия и другите държави се явил пред княза в Пирот и поискал да спре войната, като му декларирал, че ако отиде по-нататък, ще срещне австрийската войска. Лишено от поддръжка, българското правителство приело австрийския ултиматум. Войната продължила 15 дни. Примирието било сключено. Определените делегати се срещнали в Букурещ като неутрално място, за да сключат мир. След дълги безплодни преговори най-сетне на 19 февруари (3 март) 1886 г. се сключил в Букурещ мир с договор от един кратък член: Между България и Сърбия се възстановяват мирните отношения. Силите не допуснали победителят да получи нито някаква териториална част, нито военни разноски.

Поведението на руската дипломация

Военните успехи на българските войски и победата над Сърбия осигурявала вече Съединението. Пролятата кръв била споителният цимент. Оставало сега и международно да се признае извършеното събитие. Ефектът в Западна Европа от победите на младата войска бил твърде силен. Вестниците писали, че не е възможно вече да се поддържа статуквото. Единствено Русия не се радвала. Българският народ желаел да узнае защо руската дипломация се противопоставя на естествения му стремеж към обединение, начертано от Русия в Санстефанския договор. Наистина, по средата между България и Русия имало един немски принц, Александър Батенберг, но той нима не бил поставен от Русия. Какви били неговите лични вини, за да си отвърне лицето освободителката от българския народ. Това за българите оставало необяснимо. Русия била за Съединението, но без Батенберг.

Въпреки историческата си мисия и думите на Александър III, казани пред българската делегация, че «за разединение и дума не може да става», руското правителство от омраза към Батенберг не пожелало да вземе под внимание жертвите, които Сръбско-българската война наложила за Съединението в полза на българите, а продължавала да иска запазването на Берлинския договор. Царското правителство действало така, за да предизвика българското недоволство против княза. По негово искане и със съгласието на виенския и берлинския кабинет Портата изпратила в Пловдив двама турски делегати, натоварени да поканят местните власти да се подчинят на султана, да издадат от негово име амнистия и да обявят, че скоро ще пристигне отомански комисар, който да поеме управлението на Румелия. Специални лица, упълномощени от Русия, Германия, Австро-Унгария и Италия, щели да поддържат делегатите на Портата. На тая мярка се противопоставили Франция и Англия. Населението на бившата Румелия, като се научило, че щели да идват турски делегати, единодушно протестирало и категорично заявило, че не признава никаква друга власт освен българската в лицето на княз Александър и ще се бори до последна капка кръв за Съединението. Турските делегати, като разбрали това народно настроение, се върнали.

Спогодба между Турция и България

Най-сетне Англия убедила Портата да се споразумее направо с българския княз по въпроса за Източна Румелия. Спогодбата станала върху следните основи:

1. Княз Александър се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия съгласно Берлинския договор. Ако спечели доверието на султана, ако закрепи реда и спокойствието и обезпечи благосъстоянието на нейното население, след изтичане на 5–годишния срок ще бъде преназначен.

2. Румелийската администрация и войска се сливат с българската.

3. Ако Европейска Турция бъде нападната от някого, българската войска ще бъде на разположение на Портата.

4. Княз Александър се задължава да отстъпи околията Кърджали с турските села на Портата.

5. България ще плаща съответна част от дълга на Румелия на Отоманската банка.

Тая спогодба между Турция и България, постигната при съдействието на Англия, била представена за одобрение от Великите сили. В Западна Европа похвалили спогодбата и ръкопляскали на княз Александър, който сполучил да постигне успехи без «силни покровители». Не така постъпили в Русия. Руското правителство възнегодувало, защото Съединението при Батенберг се признавало и защото българската войска щяла да помага на турската очевидно срещу Русия. Затова предложила:

1. За генерал-губернатор да се назначи безсрочно не княз Александър, а български княз.

2. Да се унищожи точката от договора за взаимната защита на Турция и България.

3. Турция и България да не си правят никакви териториални отстъпки без съгласието на Великите сили.

Съединението е постигнато

След дълги преговори между кабинетите било постигнато съгласие по следните точки:

1. Източна Румелия става автономна отоманска област.

2. Българският княз се назначава управител за 5 години с право за преназначаване по съгласие на Силите.

3. Сливат се двете войски и администрации.

4. Да се преработи Органическият устав от смесена турско-българска комисия.

5. Да се отстъпи на Турция част от Кърджалийска околия.

6. Да се запази клаузата за данъка.

Протоколът на дипломатите бил подписан на 24/5 март 1886 г. и така се стигнало до лично съединение на Южна и Северна България под властта на княз Александър. Със султанско ираде българският княз бил назначен за генерал-губернатор (управител) за 5 години.

Събитията по-късно така се развили, че нито Румелийският устав се преработвал, нито князът отново се назначавал. Фактически станало пълно и безвъзвратно съединение.

По този начин Княжеството нараснало на 96 345 кв. км с 3 милиона население.

Благополучно завършил първият акт на българското обединение.

Глава VII: Сваляне на княз Александър

Недоволство сред народа и офицерството

Вътрешното положение след войната се влошило. Настъпила икономическа криза, защото реквизицията не можела да се изплаща редовно. Това било важна причина за недоволство сред населението. Неблагоприятното положение послужило за основа на русофилската партия да разшири своята агитация сред народа. Цанковата партия в Северна България и «съединистите» в Южна твърдели, че българското правителство сгрешило, дето извършило Съединението против волята на Русия, че сега България останала без защита и покровителство и положението занапред щяло още повече да се влошава. «Изходът от неприятното положение е да се търси начин да се сдобрим пак с Русия, защото без нея България не може да съществува.» Народът, благодарен на Русия, но и предан на Съединението, намерил формулата: с Русия да се помирим, но и Съединението да се запази. Сам княз Александър не бил далеч от тази идея. Макар да бил отчислен от руската войска и деградиран, той щом се върнал след войната от Пирот в София, издал заповед към българската войска със съгласието на българското правителство, заповед, в която благодарил на офицерите и войниците за показаната храброст и героизъм и добавил, че победата се дължи на руските инструктори, които изградили боевата сила на българската армия. Когато войските започнали да се връщат от бойното поле в София, князът заповядал заедно с националния химн музикантите да свирят и руския химн. Нещо повече, той изпратил княз Кантакузин, който се намирал още в София, със саморъчно писмо до Александър III. На това писмо, както и на другите ходатайства, царят твърдо отговорил: «Не искам да слушам нищо за принц Батенберг». Ще рече, всичко с Русия било свършено и князът трябвало да търси само вътрешна опора за своя трон.

Предстояло да се уреди всичко, което Съединението и войната докарали. За правителството възникнали големи главоболия. Вдигнало се военното положение и веднага чрез вестниците избухнал ужасен вик на недоволство. От една страна, се засилвало и разширявало русофилското течение, поддържано и насърчавано от руски агенти; от друга страна, в самата Либерална партия се появило крайно течение, което се обявило против Каравелов, защото клонял за помирение с Русия, приел договора за лична уния между Южна и Северна България, съгласил се да отстъпи Кърджали на Турците заедно с друга малка територия близо до Пловдив (Тамръш), заета през време на Съединението от местното мохамеданско население и накрая, защото позволил да се раздават ордени на граждански лица и назначавал «свои хора» за чиновници. Това течение, състоящо се от крайните либерали и революционерите в Пловдив, заедно със старата «казионна» партия се групирало около министъра на правосъдието д-р Радославов, който от министерския стол повел опозиционна политика срещу Каравелов и изграждал съдилищата в Южна България като тия в Северна. Заедно с младите и крайните Радославов искал да върви решително и твърдо против Русия и русофилите, като се въведат всички княжески наредби в Южна България и вече не се споменава името «Източна Румелия». Крайните либерали З. Стоянов, Д. Ризов и Д. Петков издавали в. «Независимост» и чрез него печатали своите непримирими възгледи и критики. През това време (май 1886 г.) трябвало да се произведат избори за народни представители в Южна България. Князът, изплашен от крайните русофили, от една страна, и крайните радикали, от друга, решил да задържи Каравелов по-дълго на власт, докато утихнат страстите. Двамата обиколили Южна България, явно агитирали в полза на правителствените кандидати и Каравелов спечелил грамадно мнозинство. Избраните делегати били извикани в София и се слели с депутатите на Северна България. Това било първият законодателен акт за сливането на двете български страни.

Князът открил Събранието с тронно слово, в което съобщил окончателните резултати, но не споменал нито дума за Русия. Това много раздразнило русофилите в България и русите в Петроград. В Народното събрание русофилите започнали война срещу Каравелов и княза. Към тях се присъединили и «съединистите» от Пловдив и така се образувала една обща русофилска партия под водителството на Цанков(22). Изразител на пловдивските русофили в Събранието бил младият писател и бивш директор-съединист Константин Величков. Борбата се повела по въпросите — можем ли без Русия или не; имали Съединение или не; Александър вместо български княз не стана ли турски паша; има ли право правителството да отстъпва без Великото народно събрание територия на султана. Каравелов и председателят на Народното събрание се оправдали по всички точки. За Русия нищо не казвали, защото не вярвали, че може да се постигне помирение. Съединение според тях имало, защото южнобългарски депутати заседават в княжеското Народно събрание. Пашалъкът на княза бил само на книга, защото князът не бил управител за 5 години, а български княз по народна воля. Отстъпената територия не била нищо друго освен турски размирни села, които еднакво не се подчинявали нито на султана, нито на Румелия. С тия доводи правителството получило пълна подкрепа в Събранието. По това време от нужда и от благодарност към Англия Каравелов внесъл законопроект и откупил от английската компания Хирш железопътната линия Русе — Варна.

Военен заговор

Русофилската партия отишла в крайност. Чрез вестниците си тя явно обявила, че когато в България стои княз Александър Батенберг, помирение с Русия не може да стане. «Злото е в двореца» — викала всеки ден тя и започнала да организира из Южна България въоръжени стълкновения. Сбиванията и скандалите по улиците и кафенетата зачестили. Недоволство се появило и между офицерите. Недоволните, между които имало способни и заслужили офицери, минали на страната на русофилите и се обявили тайно против княза, при когото не било възможно помирение с Русия. Обратно, доволните и твърди на клетвата си офицери се наредили около княза като верни негови служители. Идеята за изпъждането на княза от русофилската партия се пренесла у русофилските офицери, влезли във връзка, с руските агенти. За реализиране на тая идея твърде много помогнало обстоятелството, че Сърбия почнала да придвижва войски, кой знае с какво намерение към българските граници. Слухът, че Милан ще нападне ненадейно България, за да си отмъсти, разтревожил всички в София. Военният министър и русофилските офицери мислели, че ще настъпят за България злочести дни. Спасението било да се изпъди (детронира) Александър и да се отправи молба до Русия за защита. Съзаклятието скоро станало факт. Начело на заговорниците били офицерите Бендерев, Груев и Радко Димитриев, които имали влияние във Военното министерство. Две дружини от Първи софийски полк, верни на княза, били изпратени в Сливница под предлог да копаят окопи срещу сърбите; конният полк бил отправен в Самоков за маневри. Разместванията на войските извършил Бендерев като помощник на военния министър Никифоров, който бил болен. В София останал артилерийският полк, а от Княжево се приближил Струмския пеши полк. Командващите тия части били в съзаклятието. Началник на юнкерското училище бил майор Груев. Съзаклятниците избрали подходящо време, когато верните хора на княза, отсъствали от столицата(23). Съзаклятниците обявили на офицерите в своите части, че България се намирала в безусловна опасност и само детронирането на княза можело да я спаси. Патриотично настроените млади офицери приели това за чиста истина и дали честната си дума. Князът и правителството дочули, че нещо се готви, но не го приели като сериозно дело.

Преврат (9 август 1886 г.)

На 9/21 август 1886 г. през нощта Груев довел юнкерите пред двореца. Една дружина от Струмския полк обезоръжила стражата и заела околните улици. Към Груев се присъединил като помощник Радко Димитриев. Другите две дружини от Струмския полк обезоръжили третата дружина от Първи полк, останала в София. Майор Груев с група юнкери и войници влязъл в двореца и повикал княза. Той се появил, придружен от брат си Йосиф, който по това време бил в София. Известили му, че е свален от престола, че това дело е свършено, народът е въстанал и връщане няма. Заедно с Радко Димитриев Груев подал на княза неговата предварително написана оставка: «Понеже българският народ и войската намират, че моето по-нататъшно стоене на българския престол е вредно за интересите на страната, то аз се отказвам от престола, като обещавам, че не ще имам за него и занапред никакви претенции». Князът поел писмото, без да го чете и попитал: «Искате да го подпиша ли?» — «Да», отговорили. Князът написал «Бог да пази България. Александър». Князът бил отведен във Военното министерство. По улицата се чули гърмежи и викове: «Долу!».

След това той с брат си бил качен във файтон и под силен конвой откаран в Оряхово, където го чакала приготвената яхта «Александър I», която го отнесла с брат му по Дунава в град Рени. Руските власти по заповед на своето правителство приели князете, но веднага ги пуснали на свобода, за да отидат, където желаят. Князете заминали за Галиция и се спрели в Лвов.

Планът на съзаклятниците не бил добре обмислен. Те не знаели какво ще правят дори първия ден. Наивно вярвали, че когато народът научи за изпъждането на княза, всички ще одобрят станалото, защото само по този начин, както пишели русофилските вестници, Русия щяла да простре над грешницата България своята покровителствена десница. Те не допускали, че тук могат да се преплетат партизански въздействия, честолюбия, лични сметки, външни политически влияния и т. н. Затова нито били готови, нито имали план за действие. Водачите на преврата Бендерев и Груев били по убеждение либерали от Каравеловото крило и вярвали, че цялата Либерална партия веднага ще прегърне извършеното. А понеже знаели, че Каравелов няма да се съгласи, в първия момент поискали да си послужат чрез измама с името му. Те подали до всички окръжни управители телеграма: «Принц Батенберг е свален от престола. Направете митинги в утвърдителен смисъл». Подписали: «Каравелов и главнокомандващ българските войски Груев». Името на Каравелов било поставено без негово знание. С друга телеграма Груев като главнокомандуващ съобщава същото на войсковите части. На тях той заповядва да въведат военно положение и да се закълнат във временното правителство, в което уж участвали Каравелов, Стамболов, Цанков, Бурмов, Т. Икономов, Величков, Маджаров, Радославов, Стоилов, Греков и военният министър Никифоров. Това било фалшификация, чрез която детронаторите искали да заблудят народа, че свалянето на Александър е станало с одобрението на всички главни политически лица. Всъщност тия лица били пръснати из България и нищо не знаели за детронацията. Една изкуствено възбудена тълпа се явила пред руското агентство и на колене молила милост и защита от Русия.

Съзаклятниците са безсилни

На 10/22 август Груев повикал в министерството по-видните лица, намиращи се в София, обявил им с каква цел е извършен превратът и ги поканил да образуват кабинет. Греков и Стоилов отказали да влизат в подобен кабинет. Каравелов също отказал и с остри думи порицал детронаторите. Съзаклятниците предложили за министър-председател митрополит Климент, но той не бил признат. Стамболов от Търново в качеството си на председател на Народното събрание след кратко колебание обявил телеграфически в цялата страна, че превратът е престъпно дело, и че правителство в София няма и народът трябва да въстане против извършеното. Сливнишките дружини от Първи софийски полк отказали да положат клетва. Известия за непризнаване на новото правителство пристигнали от Ловеч, Плевен, Пловдив и други градове. Княз Александър през войната бил станал много популярен и малцина можели да се помирят с мисълта, че е изпъден. В страната настъпила анархия. Съзаклятниците се стъписали. По улиците се чувало: «Долу Александър! Да живее Русия!», а буйните революционери от крайното либерално крило отговаряли: «Да живее сливнишкият герой! Долу предателите! Долу Русия!».

В Пловдив авторите на Съединението се групирали, привлекли към себе си военните и се обявили против преврата. Стамболов в Търново влязъл в споразумение с бригадния пловдивски командир Муткуров и двамата направили план за контрапреврат и връщане на княз Александър. Веднага Стамболов издал следната прокламация към българския народ: «В името на българския княз. Александър и на Народното събрание обявявам софийското правителство начело с Климент и всеки, който го слуша, да бъде съден и наказан по военните закони. Назначавам за главнокомандващ на всички български войски бригадния командир Муткуров, комуто всички трябва да се покоряват. Призовавам доблестния български народ в защита на короната и отечеството». Подписали: председател на Народното събрание — Cm. Стамболов, главнокомандващ — подполковник Муткуров.

Решителността на Стамболов завоювала победата. Муткуров тръгнал с пловдивските войски за София с ултиматума да се върне князът на престола, а Стамболов телеграфически търсил да намери княза. В София съзаклятниците се разколебали и започнали да се отдръпват. Каравелов се появил и за да запази реда, образувал ново коалиционно министерство. Той се боял от бунтове и междуособици във войската, страхувал се от Сърбия и от турска окупация, затова помолил Стамболов по-напред да се споразумеят и едва тогава да върнат княза. Стамболов бил влезнал във връзка с букурещкия българския агент Начович и знаел, че само Русия е против княза и никаква външна опасност няма за България. Турска окупация била също немислима.

В София положението станало още по-критично. Юнкерите във Военното училище разбрали измамата и отказали да се закълнат в новото правителство. Първи софийски полк се върнал от Сливница и под командата на Христо Попов бил готов да се хвърли срещу Струмския полк. Муткуровата войска стигнала Ихтиман. Радко Димитриев избягал в Южна България, а Бендерев и Груев към Дунава, но били арестувани в Лом и предадени на военен съд.

Доктор-Радославовото министерство (16. VIII. 1886–28. VI. 1887 г.)

Понеже между Стамболов и Каравелов не се стигнало до съгласие за лицата в кабинета и съдържанието на прокламацията, Каравеловото правителство не било признато и Стамболов от Търново съставил княжеско наместничество от трима души (Стамболов, П. Р. Славейков и д-р Странски), както и нов Министерски съвет с д-р В. Радославов като министър-председател и министър на вътрешните работи, букурещкия посланик Начович — министър на външните работи, полковник Николаев — на войната и Георги Живков — на народното просвещение. След това Стамболов телеграфирал на Муткуров в Ихтиман да настъпи и да завземе столицата, като обезоръжи с помощта на верния Първи полк под началството на Христо Попов съзаклятническите войски. Един благоразумен офицер (Олимпи Панов) убедил Струмския полк и артилеристите да се оттеглят от София, за да не се пролива кръв. Те се отдалечили от града и заминали за Кюстендил. В столицата обратът в полза на княза вече бил свършено дело. От Стамболов било получено съобщение, че князът е намерен и се връща в София. Муткуров влязъл без бой в София и заедно с Христо Попов, който станал градски комендант, арестували всички заподозрени, дори Каравелов, Климент и др., но по-късно, по искане на Стамболов ги освободили. В София вече очаквали княза.

Връщането на Батенберг

Научил от букурещкия агент Начович, че князът е в Лвов, Стамболов му телеграфирал веднага да се върне в България, защото народът е непричастен към преврата, съзаклятниците са арестувани и всички го очакват. Князът, желаещ да получи удовлетворение, със специален влак през Букурещ пристигнал в Русе на 16/23 август, посрещнат тържествено от народа, от министрите и Стамболов, който го приветствал с думите: «Поех властта във ваше отсъствие, за да запазя честта на България. Днес Ви предавам управлението, за да спасите отечеството. Народът е с Вас, той Ви обича и е готов да се жертва за Вас». На 17/29 август князът издал прокламация към българския народ, че поема отново управлението на страната.

И тъй, изпъждането на княза продължило само 7 дни. Боейки се от императора и желаейки да се помири с Русия, князът подал от Русе една телеграма до Александър III, в която му известявал, че поема управлението, изразявал му благодарност за изпращането на Долгоруков като извънреден пратеник, обещавал съдействие за изглаждане на недоразуменията и завършил със следните кавалерски думи: «От Русия съм приел короната, готов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел»(24).

От Русе князът отишъл в Търново, дето бил посрещнат с небивало тържество и въодушевление. По пътя за Южна България (в град Елена) той получил на своята русенска телеграма следния отговор от императора: «Получих телеграмата на Ваше Височество. Предвиждайки страшните последствия за тъй зле изпатилата, страна, не мога да одобря Вашето завръщане в България. Мисията на княз Долгоруков става ненавременна. На Ваше Височество остава да решите какво да правите».

Батенберг се отрича от престола

Тая остра телеграма решила съдбата на княз Александър. Той знаел, че против волята на Русия мъчно може да се царува. Макар да минал заобиколен от народен ентусиазъм и народни тържества през Южна България, той се върнал сломен в София и като разбрал от посланиците, че нито Бисмарк, нито която и да е било Велика сила ще го защитава, от боязън да не оскърби Русия и да не предизвика усложнения, решил безвъзвратно да се откаже от престола, за да избегне руската окупация на България. Стамболов, Радославов и преданите нему офицери настоявали да промени решението си, но той останал непреклонен. С прокламация от 25 август княз Александър назначил съгласно Конституцията за регенти Стамболов, Каравелов и Муткуров, простил се с народа и с офицерите си и заминал, изпратен от регентите и министрите. Един австрийски кораб го отнесъл в Турну Северин, откъдето по железницата той отишъл в Австро-Унгария.

Така свършил князуването си в България Александър Батенберг. Властта му продължила 7 години, 4 месеца и 9 дни. Князът дошъл в България 22–годишен, а я напуснал на 29. Неуспехът му не се дължал на неговите недостатъци. Изобщо първите господари на новите балкански държавици изгубили борбата. Така станало с първите сръбски крале, с гръцкия Отон, румънския Куза и албанския Вид. На Балканския полуостров появата е вулканична. Народите при освобождението си са буйни в политическия живот, проява на задържаните от векове народни сили, които се превръщат в стихии при добитата свобода. Те тръгват бурно, неправилно се развиват, правят опустошения преди да се канализират. Изисквало се опитен и спокоен кормчия, който да ръководи тия сили. Положението се усложнявало, когато в народа действа и идея за обединение. Към нея се прибавят и международните борби на европейските държави. Неутралитетът се смятал за престъпление. Противоположните интереси на Великите държави раздвоявали младия княз, който се поддавал на онова влияние, което му се струвало, че ограничавало най-малко собствените му действия. Князът загубил вътрешната и външната борба. Александър бил млад, но не можал да схване разума на демократичното вътрешно управление, освен това бил колеблив и във външната политика. Като личност князът бил симпатичен и изцяло военен човек.

Глава VIII: Регентство

Министерство на д-р Радославов

Поставеното от княза Регентство имало да разреши веднага три задачи: Първо, да запази в страната реда и спокойствието. Второ, да предпази България от външна опасност с помощта на някои сили. Трето, да намери и избере нов княз.

Когато регентите и министрите се върнали от Лом в София, те заварили относително спокойствие и уталожване на духовете. Наистина между офицерите, останали верни на клетвата си, и офицерите, замесени в преврата, имало голяма вражда и се поставял въпросът за строг съд и наказания. Обаче Стамболов по желанието още на княза препоръчал навсякъде умереност и снизходителност. Струмският и Първи артилерийски полк стигнали в Кюстендил напълно разочаровани. Офицерите се разкаяли и очаквали смъртни наказания. Някои почнали да дезертират даже през турската граница. Един отряд от Муткуровата войска през Самоков и Дупница стигнал в Кюстендил, където заварил бунтовниците напълно разложени, особено след като видели, че и населението е против тях. Те били разоръжени, знамето им публично изгорено и полковете разформировани(25). Юнкерите също се разкаяли. Тяхното знаме също било изгорено. Из провинцията, дето имало тук-там колебания в полковете и дружините, всичко стихнало. Само гражданските борби в Южна България били по-разпалени.

Радославовата полиция и дружинките «България за себе си» не се церемонели с размирниците. Тия Радославови дружинки, покровителствани от полицейските органи и насърчавани отгоре, нанасяли явно и тайно много побоища на гражданите, които се смятали за противници на правителството. Оттук Радославов получил прозвището «Сопаджия»; карикатуристите го изобразявали сетне с дебел бастун в ръка.

Регентското правителство свикало на 1/13 септември Обикновено народно събрание. По предложение на Стамболов то отправило телеграма до руския цар, с която молело да се подобрят обтегнатите отношения между Русия и България, и изразявало увереност, че руският цар пак ще вземе под своя защита българския народ и неговото народно дело за обединение на българските земи, за тяхната самобитност и самостоятелност. От друга страна, Събранието изказало почитта си към напусналия княз, и като преценило, че той е без средства, отпуснало му помощ от 100 000 лева и решило да откупи имотите му за два и половина милиона. Освен това Събранието решило да направи пръв държавен заем под форма на съкровищни бонове за 33 320 450 лева. Проектът бил приготвен от финансовия министър Иван Евстатиев Гешов. Събранието гласувало бюджета на съединена България от 48 409 237 лева, одобрило свикването на Велико народно събрание за избиране на княз и се закрило.

Регентството се погрижило главно да се отстранят външните опасности. Слухове се пускали, че Русия ще окупира България. Чрез свои агенти то наредило във всички държави да се оповести съобщението, че редът и тишината в България са запазени и българите разчитат на съдействието на Великите сили за избиране на нов княз. Специална телеграма била изпратена до султана, в която се изразявали чувства на васална вярност и се прибавяла молбата Абдул Хамид да вземе България под защитата си, да я запази от чужда окупация и да покани европейските сили да зачитат свободата на страната. Тази телеграма твърде много поласкала турците и великият везир Кямил паша чрез софийския си комисар съобщил на българското правителство, че Портата прави постъпки пред кабинетите да зачитат Берлинския договор, да дадат гаранции за свободата на Княжеството и добавил: «Щом редът и тишината в България се запазят, няма опасност от никъде другаде». От Англия отговорили, че българският въпрос не може да се решава само от една Велика сила (разбира се Русия) и че Англия няма да се съгласи на външно насилие върху българите. Италия се изказала, че стои зад постановленията на Берлинския договор. Неочаквано за Българите сръбският крал Милан, ядосан на русите, се отнесъл със симпатия към България. Оставало да се види какво ще кажат Германия и Австро-Унгария. Бисмарк бил резервиран. Виждало се, че той не желае да се противопоставя на Русия. На турската нота Бисмарк отговорил: «Султанът би трябвало да се задоволи с изричните и успокоителни уверения на руското правителство, че то няма да се намесва в България». В същото време чрез германския агент Бисмарк поискал да се освободят затворените детронатори. От Виена отговорили на турската нота, че всяко намесване в работите на България е против възгледите на австрийското правителство. Знаело се, че Австро-Унгария и Германия имат съюз, а Бисмарк бил склонен да даде известна свобода на Русия на Балканите. Срещу това обаче въстанали маджарите, които силно протестирали срещу диктатурата на Бисмарк. Маджарите, мразещи Русия още от 1848 г., не обичали и България до преврата, като я смятали за руска провинция. Дотогава те закриляли Милан. Сега обаче променили своите чувства. Издигнали Батенберг в герой, който създал самостоятелна държава, като я изтръгнал от руската протекция. Те поискали от министър Калноки да не се поддава толкова на Бисмарк, който защитавал руските интереси, насочени срещу австро-унгарските на Балканите. Впечатлението в Германия било голямо и Бисмарк трябвало да се оправдава, че не е искал пълното освобождение на детронаторите, а само да се избегнат екзекуциите за известно време.

Генерал Каулбарс

В България очаквали отговора на Русия. Стамболов изпитвал силни симпатии към братския народ освободител и бил готов за големи отстъпки. Той се надявал Русия да бъде примирителна и да предложи кандидат за българския престол. Вместо това в България пристигнал като извънреден императорски пратеник генерал Каулбарс със специална мисия(26). Каква била тая мисия? На английския посланик във Виена той казал, че императорът го праща да помогне на българите да запазят обществения ред и спокойствието, ако иска да бъде избягната окупацията. В София той пристигнал с известно благоразположение към правителството. Обаче настроенията му се изменили, когато Цанков и главните русофили го посрещнали извън града и веднага се оплакали, че полицията и правителствените шайки малтретирали дори с бой техните партизани, руските приятели и почитатели. Оплакванията по същество не били далеч от истината, но дали било уместно да се правят пред чуждия агент и да се иска от него защита, било спорно. Генералът веднага взел страната на русофилите и почнал явно да ги защитава. В една нота до българското правителство той казвал, че Русия не се отказва от България, но желае българите на дело да докажат своята любов и признателност. Той поискал да се отложат изборите за Велико народно събрание за по-дълго време; да се вдигне веднага военното положение, за да се уталожи възбуденото състояние на духовете и тогава да се пристъпи към изборите; да се освободят от арест всички провинени лица по детронирането на княза.

Правителството сметнало, че това не са съвети, а заповеди и тяхното изпълнение ще представлява явна намеса във вътрешното управление на страната. Дори да се приеме една намеса, имало законни причини да се отхвърлят исканията на генерала. Правителството отговорило: Първо. Според Конституцията (чл. 151) Великото народно събрание трябва да се свиква в срок от един месец, значи повече не може да се отлага. Второ. Военното положение ще се вдигне в законния срок, но пълно успокоение може да настане само ако се избере княз. Трето. Освобождението на провинените офицери ще реши правосъдието, а не правителството. Министърът на външните работи съобщил тези положения на чуждите посланици и поискал да узнае от техните правителства, дали исканията на Каулбарс не са намеса във вътрешните работи на Княжеството, и то с тенденция да се нарушат законите. Първа се отзовала Англия. Лорд Идеслей открито се изказал против исканията на Каулбарс, защото с тяхното приемане се нарушавала Конституцията, прецедент твърде опасен за Княжеството. След това се обадил Тиса от унгарската Камара. Той опровергал слуховете за подялба на Балканския полуостров между Австро-Унгария и Русия и добавил, че ще се бори против всеки протекторат или изключително влияние на която и да е Велика сила в Балканския полуостров. Други оратори в унгарския парламент нарекли Каулбарс диктатор и препоръчали на правителството да защити независимостта на България. В Европа печатът взел страната на България и питал какво дири Каулбарс със заповеди в Княжеството?

В това време събитията в София предизвиквали все повече тревога вместо умиротворение. Каулбарс заповядал да залепят по улиците отпечатани всички негови искания, изпратил ги за поместване и във вестниците. Това възбудило крайните либерали и те се организирали срещу русофилите, които разнасяли афишите и водели живи агитации в полза на Русия. Генералът отишъл и по-нататък. Като вярвал, че гласът на народа се задушава, поради което не може ясно да изрази волята, си, Каулбарс решил да отиде на митинга, свикан от гражданите и да разясни заплетеното положение. Появил се той и събранието му дало път с виковете: «Да живее Русия!». Но когато взел да доказва, че има насилие в страната, че неговите предложения трябвало да се приемат и всеки българин безусловно трябвало да вярва на Русия, от публиката се чули възражения. В миг русофилското настроение изчезнало. А щом Каулбарс напуснал митинга, се изказали млади оратори, които доказвали, че Русия има лоши намерения спрямо България и именно поради това искала да не се свиква Великото народно събрание, не казвала кой е нейният кандидат за княз, протакала нарочно кризата. Митингът приел патриотична резолюция.

Наистина тук имало неяснота. Запитан от правителството кой е кандидатът на Русия, Каулбарс не дал определен отговор, а казал: «Имайте доверие на руския цар. Той не ви желае злото». Тези общи думи не задоволявали българите.

В това време станало важно разцепление. Крайното либерално крило около Радославов не искало да чуе за никакви отстъпки на Русия. Каравелов бил на мнение да се приемат руските искания. Стамболов и консерваторите стояли по средата, боейки се от усложнения. Каулбарс решил да тръгне из провинцията, за да прави агитация между военни и граждани, като вярвал, че признателният български народ ще се стече около него и ще му даде пълното си доверие. Обаче Радославов разпоредил да се организират навсякъде либералите и да бъдат нащрек срещу агитациите на Каулбарс. Дружинките «България за себе си» били мобилизирани. Стамболов, макар по умерен, също се вълнувал от постъпките на Каулбарс и наредил на своите поддръжници да работят заедно с Радославовите. Консерваторите дали на своите приятели същите препоръки. В градовете, през които минал Каулбарс, страстите се разпалили до крайност. Русофилите искали народът да изрази масово подкрепата си за Русия. Либералите се противопоставили. Където се явявал Каулбарс, либералите задавали въпросите «България свободна ли е? Кой е кандидатът за български княз?». И понеже генералът не можел да даде пряк и ясен отговор на тия питания, влиянието му бързо отслабвало. Често тълпата, която го посрещала с русофилско настроение, го изпращала с русофобско. На възгласа: «Да живее Русия!» отговарял ураган от скандирания: «Да живее свободна и независима България!».

Трето велико народно събрание (15 октомври 1886 г.)

В това време изборите за Велико народно събрание трябвало да се произведат. Страната била в трескаво състояние. Русофилите, руските агенти и руските поданици, останали от по-рано, агитирали между народа да не се правят избори и да се пречи на ония, които отиват да гласуват. Тия агитации станали причина да избухнат в някои градове стълкновения, а в един град (Дупница) станало кръвопролитие. Народният представител либералът Грънчаров, околийският началник и един учител били разкъсани от тълпата. Въпреки всичко изборите, макар с терор и побоища, станали. Каулбарс и дипломатическият руски агент подавали нота подир нота след всяка случка с руски поданици, но правителството продължавало своята работа(27). След изборите Каулбарс съобщил на правителството, че Русия смята за незаконно Събранието и няма да приеме нито едно от неговите решения. Така също той известил, че два руски клипера ще спрат във Варна за защита на руските поданици. Правителството сметнало това за начало на руска окупация. Английският дипломатически агент обаче го посъветвал: «Не се вълнувайте, не отдавайте голямо значения на тия параходи. Избягвайте всякакви дразнения!». Правителството телеграфирало на варненските власти да не стрелят срещу русите, ако решат да слязат на брега. Дипломатите още настоявали да се пуснат затворените офицери. Правителството отстъпило и провинените били освободени.

Великото народно събрание се открило в Търново на 15/27 октомври. Преди да пристъпи към избор на княз, правителството се опитало още един път да се помири с Русия(28). Стамболов предложил на Цанков да иде в Търново и там всички партии (либерали, консерватори, цанковисти-русофили) да образуват смесено Регентство, та с общи сили да спасят страната от бедствия. Цанков по съвета на Каулбарс и на своите съмишленици отговорил: «Регентството и министерството трябва да се оттеглят. Народните представители в Търново трябва да изкажат желание да се състави министерство без Регентство, със съгласието на Русия». Това означавало капитулация, която не се приела. В страната избухнали тук-там русофилски бунтове, които лесно били потъпкани. Правителството смятало, че окупацията вече наближава, обаче изявленията на Тиса в Австро-Унгария и защитната реч на Солзбъри в Англия разпръснали съмненията и оставили впечатлението, че Европа няма да допусне никаква окупация. Посланиците в София успокоили правителството и го насърчили. При тия обстоятелства Великото народно събрание прогласило за княз на България принц Валдемар, син на краля на Дания, който бил роднина на руския двор и се вярвало, че той ще бъде одобрен от Русия и от Европа(29). Вместо Валдемар отговорил баща му Християн, че след съвещание в Петроград при наличните обстоятелства не било възможно синът му да приеме избора(30). Великото народно събрание решило да чака; то приело оставката на Каравелов, избрало вместо него за регент Георги Живков и отложило заседанията си, докато се намери кандидат за княз. Това било на 1/13 ноември 1886 г.

Заминаването на Каулбарс. Скъсване на отношенията

Един ден по-рано от горната дата в Пловдив гавазинът (телохранителят) на руския консул бил малтретиран поради непокорство. Генерал Каулбарс подал нота: Първо, да се уволни бригадният командир и военният комендант на града. Второ, да се накажат виновниците за побоя. Трето, да се отдаде официално чест на руското знаме пред консулството.

Понеже правителството отказало да изпълни всички поставени искания, особено да уволни офицерите, Каулбарс на 5/17 ноември съобщил на правителството, че скъсва отношенията си с него, защото то окончателно било изгубило доверието на Русия. След това той телеграфически извикал всички руски консули от България и заминал за Цариград. Клиперите от Бургас и Варна също заминали за Русия. По този начин между Русия и България се прекратили всякакви отношения. В Европа, противоруските вестници поздравили България за освобождението й от диктатора. И българските националисти се радвали, че се отървали от размирника и от клиперите.

Търсене на княз

Общото положение — вътрешно и външно, си оставало неизяснено и дори тъмно. В България можели да станат всеки момент размирици. В Европа не се виждали сили, които да помагат на България. Англия, Австро-Унгария и Италия били общо съгласни България да запази своята независимост. Трудността обаче била в това — да се намери княз, угоден на Русия и приет от европейските страни. Русия предложила княз Мингрели, но той бил отхвърлен от Европа. Българите също не го приели(31). Не оставало друго освен България сама да си намери княз. Една тричленна депутация (Стоилов, Греков и К. Калчев) била изпратена в Европа със задачата — да очертае положението на България пред Силите; да изрази какво желае българският народ и да намери княз за вакантния престол с одобрението поне на няколко Сили, но с условие да пази независимостта на България. От Белград, дето била посрещната добре, депутацията отишла във Виена, приета много благосклонно от министър Калноки, който й обещал всякаква поддръжка. Още във Виена един запасен офицер (Лааба) съобщил на депутацията, че има един княз, който е готов да дойде в България. Той е Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. В срещите си с него българските пратеници събрали сведения за намеренията му, но не му дали обещание. От страна на Франц Йосиф тая кандидатура не срещнала възражения, обаче Русия отговорила, че е против всеки избор, извършен от незаконното Велико народно събрание(32). Депутацията продължила обиколката си за съвет и подкрепа от другите кабинети. В Берлин тя била полята със студена вода, макар общественото мнение и вестниците да били за българската кауза. В Англия била приета със симпатия и получила насърчение. В Париж, дето от известно време веел русофилски вятър, поради страха от нова война с Германия, я посъветвали да се споразумее с Русия. В Рим била посрещната с народни тържества и викове: «Да живее свободна и обединена България!». В Русия депутацията не била допусната. Кабинетите, които приели добре депутацията, обещали да се споразумеят за кандидата с Русия. От Рим депутацията стигнала в Цариград, дето по него време се намирали много русофили, емигранти от България. Те получавали издръжка от руското агентство, кроели планове как да съборят Регентството, като молели турците за помощ. Високата порта (като сюзерен) желаела да примири българите. Цанков, шефът на русофилите и опозицията, бил повикан от София в Цариград за преговори с правителството чрез посредничеството на великия везир за разрешение на българската криза. Там Цанков правил различни предложения и предлагал проекти, които се свеждали било до революция в България, било до примирение с правителството при условие да се приемат руските искания. Турците скоро се убедили, че Цанков е личност, която не поставя за разглеждане нищо последователно и сериозно, че влиянието му в България не е решаващо и почнали да го игнорират, особено като се научили, че той не стои далеч от идеята за руска окупация и приема кандидатурата на Мингрели, която била неприятна за турците. Дипломатическата борба избухнала между Силите в Цариград. Зад Цанков стоял руският посланик Нелидов, зад българския посланик д-р Вълкович — английският, италианският и австрийският посланик. Портата искала да поддържа равновесие. Българската депутация участвала няколко пъти в преговорите, но безрезултатно. Най-сетне Стоилов дошъл до убеждението, че е по-добре да се избере за княз някой европейски принц, който би се съгласил да дойде в България без одобрението на Силите, или пък да избере Алеко Богориди за княз също без никакво одобрение.

Бунтове

Времето минавало, а неопределеното положение създавало у българите песимистично настроение и склонност към вълнения и смутове. Освен в Цариград много емигранти били избягали в Букурещ. Там се образувал Революционен комитет който си поставял за задача чрез военни и народни бунтове да смъкне Регентството и да поеме управлението в ръцете си. Този комитет разпращал заплашителни писма до всички видни лица в България, дори до самия Стамболов. Същият комитет влязъл във връзка с някои офицери от гарнизоните в Русе, Силистра и Шумен. През февруари агитаторите имали по-голям успех и наистина в Силистра и Русе избухнали военни бунтове. Правителството, което чрез своите агенти знаело за всички движения на емигрантите, организирало в градовете своите верни войскови части и гражданите за борба. С бързи и решителни действия то потушило въстаналите войски в Силистра и Русе. В Силистра бил убит началникът на разбунтуваните войски още в началото, а в Русе били хванати главатарите — 9 души, които военният съд осъдил на смърт чрез разстрел(33). Тия събития предизвикали в София арестуването на Каравелов и по-главните русофили. В Цариград Цанков подал меморандум до великия везир, в който молил след всичко станало Портата да вземе «енергични мерки» против софийските управници.

Глава IX: Изборът на княз Фердинанд

Нуждата от княз

Престолът продължавал да бъде вакантен. Това обстоятелство давало възможност да се нарушава редът и тишината в страната и било в интерес на русофилите, които вярвали, че Русия няма да допусне друг княз освен нейния кандидат и то при друго правителство и друго Велико народно събрание. Ала тъкмо това не можели да допуснат регентите от правителството. Естествено било те да очакват да бъдат съборени с нелегални средства. Междувременно настъпили остри недоразумения между регентите и министър-председателя Радославов по вътрешното положение на страната. Предвид възможните усложнения Стамболов потърсил да се избере княз в най-кратък срок. Високата порта желаела същото, защото чрез това се избягвала руската окупация, която била за нея много опасна. Русия предложила на Портата да окупира Южна България, но тя не се съгласила от страх да не би Русия да окупира Северна, още повече като се знаело, че в Одеса има готова войска за това.

Покана към султана

Като се върнала делегацията, която била по Европа, и като разяснила настроението на кабинетите, Стамболов изпратил Стоилов отново да дири княз. Д-р Стоилов отишъл във Виена при Калноки и в Пеща при Тиса. И двамата посъветвали България да почака, понеже въпросът за княз още не бил узрял. Мъчнотията била в това, че Европа не можела да се съгласи за една кандидатура, която в същото време да дава гаранции, че ще запази България независима. Тогава сред софийските управници се родила идеята да изберат за княз лице, което нямало нужда, да бъде одобрявано от кабинетите, а такова лице можело да бъде някой държавен глава. Стамболов предложил чрез българския дипломатически агент в Цариград д-р Вълкович на султана да стане български княз и при персонална уния да обедини всички българи от България, Тракия и Македония в една голяма област под скиптъра на Абдул Хамид, с автономно управление. По този начин се разрешавал веднъж завинаги турско-българския и Източния въпрос. Султанът след тридневно обмисляне отказал, защото Русия нямало да допусне това по никой начин.

Покана към румънския крал

Като не сполучил в Цариград, Стамболов обърнал поглед към Румъния. Той изпитвал, както и всички българи, голяма симпатия към тая страна, защото българи и румънци са през всички векове живели миролюбиво и защото през революционния период против турците Румъния подкрепяла всички български народни въжделения и приготовления за въстание. През сръбско-българската война и в междукняжието Румъния също се държала благосклонно. Крал Карол се славел с такт, мъдрост и умение в ръководството на румънската външна политика. Стамболов се решил чрез княз Гика да разбере дали крал Карол би приел българската корона при един дуализъм, подобен на австро-унгарския. Страхувайки се от Русия, а може би по съвета на Бисмарк, Карол отказал предложението(34). Братияну телеграфирал на Начович: «Не забравяйте, че зад гърба ни стои Русия». Между това княз Фердинанд от Виена постоянно се обаждал, че е готов да дойде в България.

Избирането на княз Фердинанд. Министерски кабинет на д-р К. Стоилов

При тия условия за Стамболов не оставало нищо друго, освен да избере княз Фердинанд, който бил съгласен да поеме българската корона със задължението да пази България независима. Великото народно събрание било свикано отново в Търново и на 25 юни/7 юли 1887 г. председателят му Д. Тончев предложил за княз на България Негово Царско Височество Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. Събранието с акламации приело предложението. Една депутация от председателя на Събранието и няколко представители била изпратена, да поднесе на княз Фердинанд акта за избора му. В същото време Стамболов, за да се приключи недоразумението с д-р Радославов, предложил на кабинета да си даде оставката. Образувал се нов министерски кабинет: д-р Стоилов — министър-председател; членове: Г. Д. Начович, д-р Странски, д-р Чомаков и военен министър — майор Рачо Петров.

Щом новото правителство получило благоприятен отговор от княз Фердинанд, че приема избора, то изпратило нота до Високата порта, за да й съобщи за станалото и я помолило да одобри тоя избор. Портата телеграфирала българската нота на Великите сили и поискала тяхното мнение. Княз Фердинанд, 26–годишен, придружен от майка си, княгиня Клементина, и брат си Филип, приел в Ебентал българската депутация, поблагодарил с горещи думи за избора, но отбелязал, че ще тръгне за България, когато изборът се одобри от Великите сили. Той вярвал, че и Русия ще се съгласи, защото желаел тя и занапред да бъде защитница на България като нейна освободителка. Русия обаче се обявила против, другите Велики сили не дали положителен отговор и въпросът се затегнал. Стамболов поискал да тръгне по-бързо работата и заплашил, че ако Европа се противи, ще прогласи България за република. Калноки взел решително страната на Фердинанд. По негово настояване Франц Йосиф се срещнал с император Вилхелм в Гатщайн, дето било решено князът да замине за България, без да чака одобрението на Европа. Калноки съобщил това на Начович. Княз Фердинанд решил да сподели злочестата или честитата съдба на България, заминал за новото си отечество, което го чакало с нетърпение.

Възшествие (2/14 август 1887 г.)

На 2/14 август Фердинанд дал клетва пред Третото велико народно събрание в Търново и поел управлението на България, без да става дума за Румелия(35).

По този начин междукняжието след една година (от 26/5 август 1886 до 2/14 с м. 1888) се прекратило. Общественото мнение в Европа одобрило станалото. Великите сили и Портата си замълчали, само Русия протестирала против княз Фердинанд и го нарекла «узурпатор» на българския трон.

Резюме (извод)

На 6/18 септември 1885 г. се прогласило Съединението на Източна Румелия или по-добре на Южна България със Северна. Това било първата крачка към обединението на българския народ, разпокъсан на части от Берлинския договор. Идеята за освобождението на всички български земи и събирането им в едно политическо цяло, способно да твори и напредва, се породила от минутата, когато бил ликвидиран Санстефанският договор, който бил трети по ред официален политически израз на българското единство. Още през 1881 г., когато в Княжеството поели властта либералите, се образувал един Таен комитет със задачата да работи за Съединението на Южна България със Северна. Двама души от тоя комитет (Стамболов и Георги Живков) се промъкнали в Сливен, дето заседавал главният комитет на гимнастическите дружества, за да преговарят за организирането на съединително движение. Софийските делегати заявили, че българското правителство с помощта на Либералната партия е готово да помага. Това обещание обаче било преждевременно и останало неизпълнено, защото запитаните по това дипломати били против. И Драган Цанков не се решил да тръгне против съветите на Русия. Така приготовленията за съединение затихнали.

През управлението на Алеко Богориди румелийската Народна партия в опозиция развявала явно и буйно знамето на Съединението, но когато дошъл за управител Г. Кръстевич и Народната партия поела властта, тя свила съединителното знаме по изричното желание на Русия. При тия обстоятелства знамето се поело и издигнало през 1885 г. от революционен комитет начело със Захари Стоянов, Димитър Ризов, д-р Странски, офицерите Паница, Николаев, Райчо Николов и др. Съединението било общонародно желание. Българското правителство и княз Батенберг не можели да не го прегърнат и да не положат грижи за неговото сбъдване.

Завършеното Съединение, което създавало една по-силна България с 93 000 кв. км и 3 милиона население, стреснало сръбския крал Милан, че на Балканите се издига държава, по-голяма от Сърбия. Той обявил, че Берлинският договор е нарушен от българите. А «равновесието» между балканските държави е нарушено и дигнал оръжие в защита на договора и равновесието. Войната в Сърбия не била популярна, защото сръбският народ очаквал винаги да бъде поведен към Босна и Херцеговина, а не към България.

Сръбско-българската война благодарение на високия дух, чистия патриотизъм и безкористието на обществените органи завършила успешно за българския народ, и пролятата кръв утвърдила Съединението.

Русия се противопоставила на Съединението, защото го смятала подготвено от нейните врагове (Англия), насърчено и изпълнено по желание на Батенберг, с цел да се засили България и да се измъкне от опеката на Русия. Руската политика схванала, че княз Александър действал като оръдие и агент на Англия и немците с далечната цел да препречат пътя на Русия към Цариград. Народното желание за съединение, проникнало толкова дълбоко във всички български среди, не се оценило от руската политика като една необходима сила, на която не трябвало да се поставят прегради. Наистина имало моменти, когато руските министри, държавните мъже и може би самият цар давали да се разбере, че руското сърце не може да не се радва, когато един славянски народ, освободен от Русия, върви към обединение и засилване, но те не можели да се примирят с факта, че по средата стои един немски принц, който с помощта на руските врагове върви в посока, нежелана от Русия. Руската официална политика не се задоволила само да се оттегли настрана, но се намесила активно в борбата със средства, не винаги добре избрани.

Въпросът се поставил така: да се отстрани Батенберг от България. Но кой да извърши това? Народът обичал Русия, но не можел да не държи сметка, че Съединението се постигнало при Батенберг, повикан за княз на Южна България от самия него.

За целта трябвало да се засили русофилското течение с преки съвети и материална поддръжка. Ала това стремглаво русофилство възбудило инициаторите и дейците по Съединението, разпалило огъня и патриотическото чувство на интелигенцията, която застанала на гледището, че българският народ със свои собствени сили трябва да решава своята съдба, че трябва да се опира изключително на своите интереси, а не на желанията на друга държава. Това били идеите още на Раковски, Левски, Каравелов и Ботев преди Освобождението. На въпроса може ли България да съществува без протектората на Русия, русофилите начело с Цанков отговорили, че не може; националистите либерали обаче застанали на противно гледище и доказвали, че Европа има интерес от силна, но самостоятелна България. Затова западните демократични държави щели да подкрепят българския народ по пътя на неговото историческо развитие. Тая мисъл се насърчавала от политически лица в Англия, Франция, Италия и Австро-Унгария. На нея съчувствали и консерваторите Начович, Греков, Стоилов.

За отстраняването на княз Батенберг от България през август 1886 г. няколко военни лица извършили преврат, който отвел княза извън границите, но не сполучил. Появило се противно течение, което издигнало знамето на една свободна и независима България. То върнало княза. По изрично телеграфично подканяне на руския цар Александър III Батенберг преклонил глава и напуснал България, като оставил Регентството временно да управлява страната.

Свикано било Трето велико народно събрание, което да избере нов княз. Русия се намесила явно и изпратила в България генерал Каулбарс, който се обявил против регентите, против Събранието, без да предложи сериозен кандидат, какъвто българите искали. Русия настояла за пълна покорност на България. Това било основна грешка на руската дипломация. Простодушният народ, благодарен за Освобождението, може би щял да капитулира, както го съветвали русофилите, но просветената част, която изповядвала демократични и либерални идеи, наследени отпреди Освобождението, сметнала, че това е недостойно за един народ, който се цени и смята да играе самостоятелна политическа и културна роля на Балканите. Патриотическите блянове породили енергията, довела до насилия и терор.

На тия сили се дължи потушаването на военните бунтове в Русе, Силистра и другаде.

След опита си с датския принц Валдемар Великото народно събрание изпратило депутация в Европа, която да се яви пред дворовете и да защитава българската кауза и да търси княз. При сложилите се обстоятелства никой не се решавал да дойде в България, защото не знаел дали ще може да се задържи. Великото народно събрание не било далече от мисълта да избере пак Александър Батенберг, но той отклонил предложението и самоотвержено помагал на българите да си намерят владетел.

След безплодните покани до султана и румънския крал Карол най-сетне Събранието избрало на 25 юни 1887 г. княз Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. На 2/14 август 1887 г. той дал клетва и поел управлението.

Източници

1. Алманах на Българската конституция.

2. Дневници на Обикновеното и Великото народно събрание.

3. Английска синя книга.

4. И. Е. Гешов. Спомени из години и победи.

5. A. Drandar. Le prince Alexandre de Batemberg en Bulgarie.

6. Les événements politiqes en Bulgarie depuis 1886 jusqu’a nos jours.

7. C. Радев. Строителите на съвременна България. Т. 2.

8. А. Т. Илиев. Спомени. Издание на БАН. 1926.

9. М. И. Маджаров. Източна Румелия. 1925.

Дял III: България при княз Фердинанд

Глава X: Режимът на Стамболов

Министерство на Стамболов (1887–1894 г.)

Щом княз Фердинанд се заклел в Конституцията и поел управлението на страната, Стамболов се оттеглил от управлението и като обикновен гражданин пожелал да си почине. Новият княз, придружен от министрите, заминал от Търново през Южна България (Пловдив) за София, посрещан навсякъде тържествено. Скоро обаче той доловил, че народът не е напълно единодушен и че положението не е съвсем тихо. При тая Констатация, уверен в авторитета на предишния регент, отново повикал Стамболов от Търново и му предложил президентството, докато страстите утихнат и положението на княза се укрепи. Стамболов се опитал да отклони предложението, но по молба на княза най-сетне се съгласил. Образувало се ново министерство: Стамболов — министър-председател и министър на вътрешните работи, полковник Муткуров — на войната, Живков — на просвещението, д-р К. Стоилов — на правосъдието, Гр. Д. Начович — на финансите и д-р Г. Странски на външните работи. Така в правителството влезли тримата бивши регенти и тримата министри запазили местата си. Това министерство се състояло, наистина, от най-първите политици в България. От тоя ден 22/2 август 1887 г. Стамболов управлявал страната в качеството си на министър-председател до 18/1 май 1894 г., почти 7 години. Това време е известно под името «режим на Стамболов» и за него мненията са твърде различни. Напълно обективна оценка за тоя режим още не може да се даде, защото повечето от действуващите лица са живи и защото мемоарите на Стамболов, заедно с важни документи, не са обнародвани. Тук ще изложим главните събития през периода от което читателят все пак може да си изработи точен възглед за нещата.

Международното положение на България

Очаквало се, че с идването на княза в страната ще настъпи мир. Оставал открит големият въпрос за признаването на княза от Силите, подписали Берлинския договор. Правителството направило постъпки за това пред Цариград. Сам князът телеграфирал на султана и поискал неговото одобрение.

Високата порта съобщила на Силите, че българите са избрали за княз Фердинанд Кобург-Готски, който е заел мястото си. Тя не подхванала, инициатива за одобрение на избора.

По тоя въпрос руското правителство изразило ясно становище: князът е незаконен, избран при незаконно Регентство и от незаконно Велико народно събрание; той трябвало да бъде изпъден. Като отговор на това руско становище император Франц Йосиф произнесъл пред делегациите на 18/30 октомври 1887 г. следните думи: «Българският въпрос още не е решен, но надявам се, че и занапред ще запази вътрешния си характер и ще се реши най-накрая по такъв начин, щото желанията на българите да се изпълнят съгласно трактатите и европейските интереси». В такъв дух се изказали меродавните германски, английски и италиански вестници. Ала това не било достатъчно. Важно било да се знае какво поведение ще държи Европа, ако Русия с военни мерки поиска да отстрани княз Фердинанд. На това съмнение отговорил Калноки. «Намесата на само една държава в българския въпрос е изключено. Съгласно Берлинския договор българите имат право свободно да избират княз. Княз Кобург-Готски да отиде в България не като кандидат на някоя сила, а като български кандидат. Сега остава Портата и Силите да признаят избора».

В София дипломатическите агенти устно влизали в преговори с правителството и го окуражавали да пази реда и спокойствието, като не се бои от външна опасност. Скоро в Берлин и Виена узнали, че в Петроград един военен съвет обсъждал военните мерки, които трябвало да се вземат против непокорна България и евентуално против Австро-Унгария, ако тя би се възпротивила. Това накарало Калноки и Бисмарк едновременно да обявят във Виена и Берлин чрез официалните вестници, че има съюзен договор между Германия и Австро-Унгария, по силата на който едната страна е задължена да даде на другата военна подкрепа, ако бъде нападната от Русия. Щом това станало известно, Русия се отказала от военна намеса в България. Тя се опитала да постигне целта си по дипломатически път. Руският посланик в Цариград Нелидов подал нота до Портата, в която искал от нея да изгони «принца» от България, защото неговото пребиваване не било съгласно Берлинския договор. Стамболов обаче се бил погрижил да спечели голямата благосклонност на Турция, защото от нея, като суверен, много зависело решението на българския въпрос. На първо място той сключил конвенция за изплащане на източнорумелийския данък и с това предразположил турските кръгове. Великият везир под натиска на Русия съобщил в София: «Високата порта смята пребиваването на принц Фердинанд в София за несъгласно с Берлинския договор». Стамболов упълномощил българския представител д-р Вълкович да запита ясно великия везир: тази нота сериозна ли е или не. Инак веднага ще бъде обявена България за независима. Великият везир отговорил: «гледайте си работата, не се безпокойте от нашата нота». В това време Англия, Италия и Австро-Унгария съобщили на Портата, че не одобряват нотата й, а до българското правителство, че според тях българският въпрос ще се реши сам по себе си от българския народ.

Политически лица в София

Като разбрала, че военната намеса срещу България ще предизвика европейска война, Русия притиснала Турция за всеки случай да вземе мерки против Кобурга и Стамболов. Портата имала интерес да бъде съседна с васална България, а не с вековния си враг Русия, затова не се поддавала на нейните съвети и лесно се отървавала с думите, че «въпросът трябва да се реши от Европа». По-късно в София дошли няколко политически личности, за които можело да се предполага, че действуват със знанието на руското правителство. През 1889 г. дошъл пръв сръбският деец Н. Пашич, познат русофил, който предложил на Стамболов конфедерация между България и Сърбия въз основа на съюз срещу Турция. Стамболов съгледал в това косвен опит да го скарат с Високата порта и отказал решително. Почти същите предложения направил и гръцкият държавен мъж Трикупис. Стамболов отхвърлил и тях. По-важно било посещението на княз Дългоруков, твърде близък до императорския руски двор. Като частно лице Дългоруков посетил София, разгледал някои нейни учреждения и се представил на Стамболов, пред когото повдигнал въпроса не би ли могло да се намери път за помирение между освободителката Русия и освободена България. Русия е дала много средства и жертви за България, затова не желаела да я гледа на страната на враговете й. Стамболов отговорил, че по принцип няма нищо против едно помирение, но искал князът да бъде признат за законен и правителството за конституционно. Княз Дългоруков настоявал княз Фердинанд да напусне България, на което Стамболов отговорил отрицателно и Дългоруков си заминал. Макар в Русия вестниците да титулували княза «узурпатор», Стамболов «диктатор», все пак често намирали, че българите каквито и да са, служат вярно и ревностно на интересите си(36). Един от политическите писатели с такова мнение бил влиятелният публицист С. С. Татишчев. Той посетил София (1890 г.) и се срещнал със Стамболов. Както и Дългоруков, Татишчев казал, че в Русия желаят помирение между двете страни, но при условие, Фердинанд Кобург-Готски да не бъде княз. Стамболов изложил цялата борба на Русия против България от Съединението до този момент и сполучил да убеди руския писател, че за станалото до днес България е най-малко виновна. Татишчев сетне написал впечатленията си от София и подчертал, че руските дипломати и генерали са извършили най-голямата пакост, а българите са действали като патриоти.

Русия, без да признава княза и правителството поискала чрез германския посланик в София да й се изплати окупационния дълг. Стамболов веднага разпоредил да се изплати сумата 8 867 000 лева, което дало повод на европейските вестници да укорят руската дипломация, която не признавала правителството, а приемала от него пари.

Към края на 1890 г. дипломатическите агенти в София съобщили на правителството, че отсега нататък писмено ще влизат във връзка с него. На 3/15 ноември 1890 г. австро-унгарският посланик Буриян дал първия дипломатически обяд, на който било поканено и българското правителство. В началото на 1891 г. турският комисар в София за първи път поискал аудиенция от княза. През май същата година княз Фердинанд, макар като частно лице, бил приет от австрийския император Франц Йосиф, а следващата година (1892) и от английската кралица. През 1892 г. Стамболов бил приет в Цариград от султана на когото предложил съюз между Турция и България, но султанът отклонил предложението(37). През 1883 г. князът придружен от Стамболов се отправил към Италия да се жени. Във Виена и двамата били приети с големи почести от император Франц Йосиф. При всеки подобен случай и при всяка разходка из Европа княз Фердинанд лично и чрез роднините си ходатайствал да бъде признат от Силите, но те винаги го съветвали да чака.

Вътрешното положение в България

Първата стъпка на Стамболов, след като образувал новото министерство при княз Фердинанд, била да вдигне военното положение и да обяви избори за Пето обикновено народно събрание. Макар в министерството да влизали Стоилов и Начович, известни като консерватори, правителството обявило, че действува от името на Народнолибералната партия, чийто шеф е Стефан Стамболов, а политически орган — вестник «Свобода». Сега опозицията получила възможност да се прояви напълно. Веднага станало явно, че има «легална» и «нелегална» опозиция. Легалната опозиция признавала княза за законно избран и правела остра критика само на правителството в кръга на Конституцията и законите. Нелегалната опозиция, обратно, не признавала княза за законен, нито правителството за конституционно. Тя искала да се приеме изцяло руското предложение: князът като незаконно избран да си отиде, правителството да сложи властта си пред един руски извънреден пратеник, който да образува ново правителство и да свика ново Велико народно събрание за избиране на княз. Към легалната опозиция принадлежало либералното крило, начело с Радославов, със своя орган «Народни права», а към нелегалната — групите на Цанков и Каравелов. Първата група имала своя орган «Светлина», а сетне «България», а втората «Търновска конституция».

Групите на Цанков и Каравелов били съгласни по тезата: с Русия да се помирим, но в средствата за постигане на целите, обаче, те се различавали.

Пето обикновено народно събрание

Стамболов, стоящ твърдо на гледището, че всичко, извършено до сега, е законно и правилно, поискал да уреди движението на държавната машина съгласно Конституцията и законите. На 26 септември (9 октомври) 1887 г. той произвел избори за Пето обикновено народно събрание. В България се пръснали слухове отвсякъде, че русофилските партии, подпомагани с пари, давани на емигрантите в Цариград, Одеса, Букурещ и Белград, ще гледат да спечелят изборите и да бъдат мнозинство в Камарата, дето смятат да изкажат своята воля за Русия. Князът, не ще и дума, се страхувал от тия първи за него избори. Стамболов го успокоил и наредил на своите партийни бюра да поведат немилостива борба срещу «руските оръдия» и при опасни случаи да викат на помощ полицията. Изборите минали общо взето мирно, освен в градовете Горна Оряховица, Плевен и Хасково, където между избирателите станали сблъсквания с 25 души ранени и убити. Правителството спечелило всички мандати. В Европа, където искали да има в България мир и тишина, изтълкували това събитие, че Стамболов се ползува с народното доверие и трябва да му си даде подкрепа против руския натиск.

Легалната опозиция била огорчена от Стамболов, който не допуснал да бъдат избрани поне нейните видни хора начело с Радославов. Затова в критиките си тя станала много рязка и понякога стигала до крайности. Нелегалната опозиция в своите органи особено силно изтъквала, че князът е незаконен, режимът също е незаконен и желанието на българския народ било да се отстрани княза. Това заключение предизвикало партизаните на Стамболов да нападнат шумно печатницата на «Търновска конституция» и дома на Каравелов и да изпотрошат прозорците. Старите страсти отново се разгорели. Стамболов издигнал лозунга: «запазване живота на княза и заякчаване на неговото князуване в България». За тая цел той решил да употреби всички средства. Преустроил тайната си полиция и сполучил да внедри свои агенти навсякъде, където можело да се крои нещо против него и против княза, (или както той казвал «против България») било вътре в страната, било в чужбина (Турция, Русия, Румъния, Сърбия и т. н.). Революционер по натура, с подвижна мисъл, смел в действията си, Стамболов намерил верни хора, които навреме му известявали за всяко действие против България и винаги вземал съответни мерки, за да отбие удара.

Съзаклятническите действия на емигрантите

Цанков от Цариград се преместил в Петроград. Емигрантите в чужбина снабдявани със средства от азиатския руски департамент чрез агентствата и консулствата, искали бездруго да извършат преврат в България. Те много разчитали на русофилското настроение сред народа, мислели го за много силно, но скоро се убедили, че народна революция е невъзможна. Стамболов чрез свои лични приятели и верни партизани държал здраво в ръцете си войската и народа. Нетърпеливите емигранти почнали да устройват чети за да навлязат в България с цел да предизвикат вътрешни смутове. Такава чета била организирана от цариградските емигранти под ръководството на руския капитан Набоков и с кораб била стоварена по Черно море на българската граница. Стамболов знаел от своите агенти за тая чета и щом тя минала границата, приготвената потеря я посрещнала, разбила я в едно-две сражения и разпръснала. Капитан Набоков и другарите му загинали в боевете. Стамболов получил сведения, че в Румъния, Сърбия и дори в Русия се готвели също чети да заминат за България. Съдбата на Набоковата чета, обаче, ги въздържала. И тъй, покрай дипломатическата война от Русия, на Стамболов била обявена война от емигрантите. Затова той винаги бил нащрек. Намиращ се непрекъснато в положение да води битки, той като главнокомандуващ, съсредоточил в ръцете си цялата власт и по силата на своята буйна и революционна натура, както и по силата на обстоятелствата се превърнал в диктатор. Той заповядвал не само в своето Министерство на вътрешните работи, но и във всички други ведомства. Често вземал решения без да пита титулярите, за което влизал много пъти в конфликт с тях(38). Народното събрание го слушало и приемало законите, които той предлагал. При все това Стамболов бил склонен към помирение. По негово искане Народното събрание дава амнистия на всички политически престъпници, освен на Бендерев, Груев и още трима души. По тази амнистия Цанков можел да се върне в България, но той не направил това.

Стамболов искрено желаел да популяризира княза между народа. Той го развел първо из Южна България, дето наредил извънредно бляскави посрещания от населението, за да му докаже, че Източна Румелия не съществува и Фердинанд не е губернатор, а княз български. Също такива обиколки те направили и в Северна България. Населението, желаейки мир, искрено посрещало новия княз. Княгиня Клементина, която винаги придружавала сина си, чрез дребни подаръци успявала да печели народното благоразположение. Ако нямало вътрешни и външни смутители, страната можела бързо да стигне до омиротворение и нормален конституционен режим.

Духовенството против Стамболов и княза

Българското висше духовенство в Цариград застанало на страната на Русия. И то повдигнало въпроса: законен ли е княза? Светият синод в София също се изправил пред тоя въпрос. Понеже надделявало мнението, че князът е незаконен, митрополитите не позволявали да се споменава името му при църковното богослужение. Нещо повече: двама от владиците (Климент Търновски и Константин Врачански) не само не споменавали името на княза, но в проповедите си осъждали управлението. Стамболов, знаейки настроението на Синода, един ден заповядал на полицията да вдигне посред нощ синодалните старци от София и да ги изпрати под конвой по епархиите им, като наредил да бъде контролирана тяхната дейност. Това силно огорчило екзарха, който излязъл с протест(39). Съчувствениците на Стамболов се разгневили и често в църквите искали от свещениците и владиците да споменават името на княза, а не на руския царски дом. Ако те откажели, ставали големи скандали. За да се избегнат подобни скръбни случки, Стамболов позволил да се събере Светия синод в Русе под председателството на митрополит Григорий, човек предан на княза. Там се решило занапред във всички църкви да се споменава името на Фердинанд като законен княз.

Заговор на Паница

Покрай горните неприятности Стамболов получил през 1890 г. известие, че против него и княза се готви компромат. Наистина, по това време в столицата се събрали много младежи, бегълци от Македония, които се занимавали с политика, вестникарство и революционни проекти за Македония против Турция, но често посягали на прерогативите на българската власт. Организирани в дружество «Млада България», недоволни от Стамболов за туркофилската му политика, те издавали тайно вестник «Борба» и разполагали със средства от незнайни източници. Без да бъдат опасни за вътрешния ред на страната, с критиките си те поддържали и помагали да се засили недоволството против правителството и княза. В тия среди бил и буйният майор Паница, известен като организатор на румелийската революция, както и със смелите и неочаквани нападения срещу сърбите, извършени от неговия македонски доброволчески отряд през сръбско-българската война. Той подготвил дружината си да влезе в Македония. С този храбър човек емигрантите искали да си послужат. Той бил повикан в странство и убеден да извърши със своите хора преврат в София, като арестува Стамболов и княза. Паница се върнал в България и организирал с няколко офицери заговор, който да изпълни възложената му задача. Стамболовата тайна полиция узнала какво се подготвя и съобщила където трябва. Паница и другарите му (14 души) били арестувани и изправени пред военен съд, който осъдил Паница на смърт чрез разстрел, а другарите му на различни срокове затвор. Князът утвърдил присъдата и Паница бил разстрелян край София (юни 1891 г.).

Стрелба срещу Стамболов

Несполуката на Паница отново сепнала емигрантите. Като не можели да действат другояче, те решили да прибегнат до лични убийства. Смятали, че Стамболов единствен държи положението и щом той бъде убит, всичко ще се промени. Един таен революционен комитет в странство бил натоварен да търси убийци. Ако сполучи предприятието, комитетът бил готов да влезе в България и да застане начело на революцията. Действително за целта били наети съответни лица. На 25 март 1891 г. при градската градина те стреляли срещу Стамболов, обаче вместо него убили другаря му, министъра на финансите — Христо Белчев. Убитият министър бил погребан тържествено, а заподозрените 18 души граждани, между които бившият министър-председател Петко Каравелов и даровитият училищен инспектор Трайко Китанчев били арестувани. Военният съд след една година разследване осъдил на смърт 4 души, а останалите виновни на затвор(40).

Конспираторите пренесли действията си в Цариград. Тайфа от тамошни емигранти наела младежи революционери, които стреляли на 12/24 февруари 1892 г. срещу българския дипломатически представител д-р Вълкович и го убили. Вълкович бил много способен човек и умеел да води с турците благоприятна за България политика. Той бил един от най-важните съветници и дейци на Стамболов.

Конспирациите и убийствата превърнали впечатлителния и мнителен Стамболов в суров диктатор, който като знаел, че е осъден на смърт, живеел под защитата на специален конвой. Той не се стеснявал вече да посяга върху всички конституционни гаранции на гражданите.

Шесто обикновено народно събрание

След тригодишния период на Петото обикновено народно събрание Стамболов произвел (1890 г.) избори за Шесто обикновено народно събрание. Мнозинството представители били правителствени. Някои от русофилите, които искали спокойствие в страната, признали княза, примирили се със Стамболов и оценили неговите заслуги, постигнати с твърда ръка.

С цел да улесни задомяването на княза Стамболов се нагърбил да прокара през това събрание някои изменения в старата «светиня» — Търновската конституция. Въпросът бил много непопулярен и мъчен за преодоляване. Князът трябвало да се ожени за да създаде династия. Той бил католик и майка му, строга католичка, желаела за снаха княгиня от същото вероизповедание. Конституцията обаче (чл. 38) повелявала престолонаследникът да бъде православен. Стамболов прокарал през Шестото обикновено народно събрание закона за изменение на Конституцията.

Четвърто велико народно събрание

За изменение на Конституцията Стамболов, въпреки протеста на Русия, че посяга на православното чувство на българския народ, свикал на 2/14 май 1893 г. Четвърто велико народно събрание, на което предложил следните изменения:

1. Българският княз и престолонаследникът носят титлата Царско Височество (чл. 6).

2. Първият престолонаследник може да изповядва вярата на родителите си (чл. 38).

3. Князът има право да раздава ордени, учредени със закон (чл. 59).

4. Един народен представител се избира на 20 000 (вместо на 10 000) жители. Мандатът на събранието трае 5 (вместо 3) години (чл. 86).

5. Министерствата в България са 8 (вместо 6(41)).

За да се улесни приемането на тия изменения князът, който се бил сгодил по-рано, заминал за Италия заедно със Стамболов и там се венчал за княгиня Мария Луиза, дъщеря на Роберт Бурбонски, княз Пармски. Връщайки се с княгинята, той отишъл в Търново, дето открил Шестото велико народно събрание, което приело измененията на Конституцията.

След закриването на Великото народно събрание Стамболов, произвел избори за Седмо обикновено народно събрание (1893 г.), което се открило на 15/27 октомври. На 7/19 ноември, денят на Сливнишката победа, се получило скръбното известие, че княз Александър Батенберг починал в Грац. Стамболов предложил и Събранието решило да се пренесат останките му в София и да се положат в специален мавзолей.

Успехът на Стамболов

Макар че Стамболов воювал с вътрешните и външните си врагове, той успял да прибави и културни успехи в политическия си актив. Още при Регентството той настоял да се завърши по-бързо железопътната линия Белово — Цариброд и на 25/6 октомври 1887 г. открил с тържество тая българска част от международната линия(42). Сетне предложил на Народното събрание да реши построяването на линията Ямбол — Бургас, което започнало през май 1889 г. с големи тържества в присъствието на княза; тази линия се открила още по-тържествено през май 1890 г. от княза в присъствието на княгиня Клементина, която подарила на България един локомотив, наименуван от Министерския съвет «Фердинанд I». Княгинята била извънредно трогната от приветствията на многохилядния народ. Тактичната и мъдра майка на княза умеела да печели народната любов като благотворителка и доброжелателка. През 1893 г. била открита линията София — Радомир, като част от голямата проектирана линия София — Кюстендил — Куманово. Изобщо при Стамболов били изработени важни планове за новите линии (София — Търново — Варна — Горна Оряховица — Русе) и той настоявал да се бърза с изграждането им, защото чрез това България се издигала в очите на Европа и печелила съчувственици. Стамболов прокарал през Народното събрание срещу гаранция на новите линии държавен заем от 30 милиона, нужни за железници и за превъоръжаване на армията и сполучил да котира облигациите на борсите във Виена и Лондон, въпреки протестите на руското правителство. Русия не желаела България да бъде улеснявана парично, за да могат вътрешните мъчнотии да предизвикат народното негодувание. Тя подала нота до Силите, пред които настояла, че България нямала право да сключва заем и да залага железопътни линии съгласно чл. 21 от Берлинския договор. Английските и виенските вестници веднага защитили България като изтъкнали, че чл. 21 визира готовите турски железници, а не тия, които тепърва би построило българското правителство, защото за несъществуващи железници парични договори не се правят. И това било успех за България. През 1892 г. Стамболов съдействувал да се уреди важна земеделско-стопанска изложба в Пловдив, където се демонстрирали постигнатите в тая област успехи на България през дванадесетте години от Освобождението. Изложбата била посетена от много чужденци. По това време започнало и построяването на Бургаското пристанище и се гласувал заем от 143 милиона.

Придобивки за Македония

Въпросът за българската църква в Македония не бил решен напълно от турското управление. България добила самостоятелна екзархия още през 1870 г., но ферманът за българските митрополити в градове с българско население не бил приложен в Македония. Училища български, наистина, били открити и църковни български общини имало, но те не били официално признати от турците. Понеже българският екзарх винаги поддържал руската политика, турците не обръщали сериозно внимание на неговите справедливи искания. Стамболов и тук спечелил победи. С нота от 4/16 юни 1890 г. той поискал от Високата порта с твърде енергичен език да се задоволят законните искания на българския екзарх. Нотата произвела своето въздействие. Високата порта изпратила разрешение на екзарха за трима митрополити (в Скопие, Битоля и Охрид) и признавала официално българските училища и църковни общини. Това събитие развълнувало България, избухнала радост, проявена буйно в много събрания. То направило силно впечатление и в целия Балкански полуостров (Сърбия, Гърция и Румъния). Гръцкият патриарх енергично протестирал и затворил всички гръцки църкви с цел да унищожи българската придобивка, но не сполучил. През 1892 г. Стамболов лично отишъл в Цариград и посетил екзарха. Двамата се разбрали по външната политика на България. Сетне Стамболов поискал аудиенция от султана, която с готовност му била дадена. След дипломатическия разговор, Стамболов с убедителното си слово успял да издействува от султана три ирадета (разрешения): Първо — позволява се на Екзархията да издава църковен орган, искан 15 години безуспешно; Второ — признава се автономията на българските училища; Трето — позволява се на Екзархията да се пресели в Пера. Стамболов се върнал в България тържествуващ(43). През 1894 г. той издействал още пет облаги от султана, а именно: Първо — Портата одобрила предложенията на екзарха да се ползват българските училища със същите права както и гръцките. Второ — признала за български още 40 общини. Трето — издала берати за още двама владици (във Велес и Неврокоп). Четвърто — подарила място на Екзархията да съгради нова българска, духовна семинария. Пето — позволила на екзарха да купи имот в Пера. С тия нови придобивки българското просветително и църковно дело се засилило в Турция твърде много.

Глава XI: Падане на Стамболов

Стамболов в борбата с младите сили

Външните успехи на Стамболов радвали не само него и неговите политически приятели, но се посрещали със симпатия от всеки македонец и патриот българин. От това обстоятелство се ползувал Стамболов да устройва шумни патриотически тържества за да засили своята власт. Инициатори за тържествата били по нареждане от София окръжните управители и околийските началници. Старите партии, обезсилени от нанесените им удари, изглеждали сломени. Опозицията им постепенно отслабвала. Ала с отслабналата съпротива на старите партии духът за борба срещу Стамболов не изчезнал. Из обществената среда бликнали нови струи, буйни, енергични, дори революционни сили, които не се бояли от «желязната ръка» на Стамболов. Център на тия сили били градовете Шумен и Татар Пазарджик (днешен Пазарджик — б. р.). В Шумен възникнало през 1890 г. социалистическо течение, което се поставило в опозиция и поело борба със Стамболов. Уволненият от служба Янко Сакъзов и изпъденият учител Димитър Благоев застанали начело на това движение и почнали да издават списание «Ден». По-сетне към тях се присъединявали други младежи, които постепенно образували група със силен бунтарски дух. Тук е началото на социалистическата партия в България, за която ще говорим по-нататък.

В южнобългарския град Татар Пазарджик през 1891 г. неусетно се изявило друго течение, начело с уволнени за свободомислие гимназиални учители. То не било социалистическо и се ръководило от ентусиазирани младежи, напуснали социализма и възприели схващанията на радикализма или по-добре на руското политическо движение за широко народничество. Както социалистическото, тъй и това движение било пренесено от нашите студенти от Швейцария и от руските емигранти в България, които Стамболов търпял като борци срещу руския царизъм. Един от уволнените учители (Велчо Велчев) имал бащин имот в Татар Пазарджик, с другарите си се преселил в тоя град и със средствата на баща си можал известно време да поддържа своята група. Тук българските учители и руските емигранти основали ядро и почнали да издават списание «Лъча». Младите дейци, вярващи в идеали, въодушевени от стремеж за политико-обществена дейност, енергично се заловили за работа без да се страхуват от безграничната власт на Стамболов. Почнали да пишат огнени статии против първия министър под надслов «Злото», «Корена за злото». Покрай това били обнародвани ред научни статии по социология и естествена история. Всички тия статии се поглъщали жадно от младежта и създавали все по-голямо и по-голямо опозиционно настроение. Стамболов се отнасял към социалистите в Шумен и народняците радикали в Пазарджик с пренебрежение: «момчешки заплеси». Но когато те взели да нанасят тежки удари върху неговата власт и да атакуват безпощадно промените, които прокарвал в Конституцията през 1883 г., заглъхналата опозиция на старите партии се събудила и се раздвижила. Тя придобила енергия от буйните и безстрашни младежи. Една нова вълна, нов стремеж към свобода залял цялата страна от учениците в гимназиите до водачите на неподвижните консерватори. Стамболов съзрял бурята и поискал да предотврати вълната. Той веднага прибягнал до обикновените си средства: ръцете на полицията. Ала полицейските му мерки не дали резултати. Младите самонадеяни социалисти били готови да понесат всички страдания. Старите партии се притекли на помощ. Те насърчили младите и събрали малко средства. Едно преустройство на младото течение се наложило. Списание «Лъча» било спряно и вместо него почнало да излиза списание «Прогрес». Старите сподвижници на Стамболов, като Григор Начович, Димитър Тончев, д-р Васил Радославов, намерили добри сътрудници сред младите и почнали да издават в София вестник «Свободно слово», в който подлагали на остра критика външната и вътрешната политика на Стамболов, особено терора по изборите за Седмо обикновено народно събрание. Разярен от съвместните атаки, Стамболов засилил цензурата, напълнил затворите(44), учредил «черен кабинет» за отваряне на писма, забранил събранията, наказал безпощадно с. Садина за бунт, нареждал да се бият в затворите невинни хора. Той заповядал на полицията да стреля срещу народа в Татар Пазарджик, където правителствените партизани събрали декласирани хора и нападнали печатницата на «Прогрес», която била разрушена и буквите разпилени, за да се унищожи гнездото на «пакостното» младежко течение около сп. «Прогрес». Това станало през 1893 г.

В тая борба Константин Величков написал стихотворението «Тиранинът», което се подело от младежите и се декламирало на срещи и сборове, и особено в средата на софийските студенти. Бурята наближавала. Атмосферата почнала да става все по-задушна. Но искрата все още я нямало. Тя дошла от двореца.

Недоразумения между княза и Стамболов. Различни характери и възгледи

Стамболов поддържал княз Фердинанд като гаранция, че България ще запази своята свобода, че вътрешно най-сетне страстите ще утихнат и положението ще се легализира. При все това сближение и пълно доверие между двамата никога не настъпили. Княз Фердинанд дошъл в България със съзнание за своя аристократичен род и своето достойнство. Той бил убеден, че трябва да бъде господар на страната, да упражнява ония функции, които обичаите в чужбина и Конституцията му били отредили, а именно да бъде върховен глава и представител на България в международните й отношения и началник на военните й сили. Стамболов, възприел вече известни диктаторски похвати от Регентството, смятал, че подобно на Кавур, Гладстон, Солзбъри, Калноки или Бисмарк — трябва да управлява, а князът само да царува. И като държал в ръцете си дипломацията и войската, ревниво реагирал, щом съглеждал, че Фердинанд се опитва да обсеби тия два държавни инструмента. Фердинанд стоял на позицията, че постоянният фактор на държавата е князът. Около него, около трона, трябва да се приближи армията и от него да се определят основните направления в дипломацията. Стамболов обаче виждал себе си за отговорен фактор и не желаел да играе подчинена роля. Това било основната причина за хладината между княза и Стамболов, макар не малка роля да са играли и други причини, като различните среди, в които били отрасли, както и различната култура, ум и чувства. Единият бил аристократ от голям кралски род, със силно развит усет към високите изисквания в бита и церемониалността, а другият бил син на обикновен еснаф, отраснал по пейките на революционните клубове, с енергия на апостол, разбиранията на революционер и похватите на деспот. Самолюбието на господаря и самолюбието на президента се срещнали още отначало, ала предвид външната и вътрешната опасност трябвало да се търпят. На първо време князът се виждал безсилен пред Стамболов, когото между другото поддържала и европейската дипломация, защото била убедена, че само той може да опази реда и спокойствието в България. Князът бил нов, незапознат с нравите на народа, чужд за войската при тогавашното й настроение, без връзки и влияние в политическите среди, които не познавал.

Конфликти

Фердинанд се сближил със Стоилов и Греков, като по-умерени и по-благоразумни политически мъже. Той често се съветвал с тия двама министри, което не оставало незабелязано от завистливото око на първия министър, а и скоро настъпили събития, по които се появило остро разногласие между княза и Стамболов. Било подигнато съдебно преследване срещу майор Христо Попов, победител при Гургулят, близък офицер на двореца. Князът и консерваторите министри не желаели Попов да бъде съден и оскандален, понеже обвиненията срещу него били несериозни. Наопаки, Стамболов искал и прокарал съденето. Князът отстъпил. Имало и друг случай. Над двореца както преди се развявало държавното трицветно знаме съгласно Конституцията: златен коронован лъв на тъмночервено поле. На 1 януари 1889 г. княз Фердинанд издигнал ново знаме, в което били преплетени с ярки багри знаците от герба на кобургготската фамилия. Това произвело лошо впечатление и Стамболов трябвало да дава подробни обяснения, тъй като и в правителствения орган били казани обидни думи за княжеското знаме. Стамболов подал оставка, но после отстъпил. Фердинанд победил. Трети случай. През 1892 г. князът неочаквано от никого издал рескрипт до канцлера на българските ордени, с който се създавал Народен орден за гражданска заслуга. Рескриптът бил подписан от княза и преподписан от частния му секретар като «канцлер на българските ордени». Такова нещо в Конституцията не се предвиждало и раздразнило всички, които поддържали, че Конституцията трябва да се пази, а тя изрично забранявала ордени за граждански лица(45). Стамболов, изненадан от тая наредба, поискал аудиенция при княза и поискал да се спре изпълнението на рескрипта, защото не желаел да носи отговорността. Понеже князът не отстъпил, Стамболов си подал оставката. В отговор на това князът му съобщил, че ако не се приемат ордените ще напусне България. След дълги преговори орденът се приел и Стамболов запазил мястото си. Конфликти много по-често настъпвали между княза и Стамболов по външната политика. В такива случаи и двамата заплашвали с оставка, но споровете завършвали с мир. Князът не намирал още за своевременно да приеме оставката и да уволни Стамболов, защото се боял от вътрешни размирици, тъй като неговото положение не било достатъчно закрепнало, а и Стамболов нямало да стои мирен. От друга страна и Стамболов отстъпвал пред заплахата, че князът ще напусне България, защото помнел безкняжието. Князът настоявал да се действа в Европа и пред Русия за неговото признаване. Чрез влиятелните си роднини във Франция той вярвал, че ще успее да склони руския двор на отстъпки. Стамболов много добре разбирал, че за да настане помирение между княза и руския двор, трябвало него да отстранят от управлението. Това Стамболов не можел да приеме и се обръщал само към Високата порта за признаване на княза. Консервативните министри Начович и Стоилов държали страната на княза за помирение с Русия и се обявили против Стамболов. Князът искал в краен случай да се обяви България за независима и по тоя начин да няма нужда от никакво одобрение. Стамболов се противопоставял, защото това щяло да оскърби Портата и тя би станала враг на България. Консервативните министри, стигнали до пълно разногласие със Стамболов по въпроса за помирение с Русия, на което много държал князът, а също и по вътрешното управление на първия министър, се оттеглили от министерството (1888 г.). Това ожесточило Стамболов още повече и увеличило страховете му за неговата сигурност. В двореца се получавали от цяла България оплаквания против насилията от полицията по изборите. Княз Фердинанд изпращал оплакванията на Стамболов. Тоя факт много го дразнел и той веднъж казал в двореца: «Такива оплаквания имаше и по изборите на онова Велико народно събрание, което избра Фердинанд за княз на България».

Князът се обидил от тия думи, но ги премълчал. На една среща той се оплакал на германския император Вилхелм II, който му отговорил: «Аз се отървах от моя заповедник Бисмарк, ти кога ще се отървеш от твоя Стамболов?». Тези думи насърчили княза в борбата със съветника му.

Стамболов в оставка

Стамболов без знанието на княза, който бил в странство, отишъл в Цариград, издействувал от турците посочените вече църковни придобивки и устроил шумни тържества с цел да манифестира своята популярност. В същото време Фердинанд от своя страна, без знанието на Стамболов, чрез руския посланик във Виена Лобанов влязъл в преговори с руския двор. Стамболов сметнал това за бламиране на неговата политика и подновил оставката си с надежда, че няма да бъде приета. С телеграма до окръжните управители и партийните бюра той поискал подкрепа против княза. Демонстрация в полза на Стамболов била направена. Князът разбрал похватите на своя съветник и се подготвил да приеме оставката му без опасност за себе си. Той подшушнал на опозиционните шефове да се сближат и насърчил опозицията да засили дейността си по вестници и с агитации, та да може да поеме властта. Консерваторите се сближили с Радославов и подпомогнати от младежта в Шумен и Татар Пазарджик открили чрез вестниците съкрушителна война на Стамболов, като знаели, че князът не ще допусне да бъдат арестувани. От друга страна князът се обградил с верни офицери и назначил предан на трона офицер за министър на войната (Рачо Петров). Когато всичко било готово, князът съобщил на Стамболов, че приема оставката му. Като ужилен от оса, от болезнено честолюбие или от заблуда, че без него България ще пропадне, Стамболов реагирал остро, свикал митинг пред къщата си и поискал чрез улични демонстрации на своите партизани и специално събрани шайки, предвождани от неговата полиция, да се наложи на княза. Обаче решителните студенти, социалистите, много други младежи и смели граждани, на които Стамболовият деспотизъм ужасно тежал, защото им бил причинил морални и материални злини, се вдигнали като стена. Почти навсякъде се чували възгласи: «Долу Стамболов! Долу тиранинът!». Станали големи сбивания на площад «Александър I» пред двореца. Стамболовите партизани, заедно с наети уличници налетели върху студентите с къси сопи в ръце. Започнала страшна разправа. Но войската била в ръцете на княза. В един миг кавалерията по заповед на военния министър Рачо Петров пристигнала в галоп, разпръснала Стамболовата сбирщина и обезоръжила полицията, която водела противокняжеската демонстрация. Младежта три дни буйствала из града и ловила шпионите на Стамболов.

Князът повикал д-р Стоилов и го натоварил да състави нов кабинет. Това станало на 18 май (1 юни). Лозунгът на новото правителство бил: «Свобода и законност, ред и признаване на княза». Стамболов се затворил в дома си, яростен като тигър, пазен с войници от народното отмъщение. Сетне той поутихнал малко, получил благодарствен рескрипт от княза и се явил на прощална аудиенция, посрещан и изпращан по улиците от неприязнени викове.

Стамболов и другарят му Димитър Петков се обявили в опозиция на Стоиловото правителство и чрез в. «Свобода» открили лична война на Фердинанд(46). С несдържани думи и буен темперамент Стамболов се готвил бързо да възвърне изгубеното си влияние сред народа. Той издал позив към търновчани и ги поканил да му останат верни, като им спомнил благодеянията, които направил на родния си град. Но Стамболов не се задоволил само с вътрешна борба. Той поискал паспорт за странство, където мислел чрез приятелите си дипломати да се бори срещу русофилската политика на княза. Правителството обаче отказало да му издаде искания паспорт и го поставило под надзор, като посочило, че скоро щял да бъде даден под съд за своите престъпления.

Новата борба на Стамболов отново раздразнила личните му врагове, които решили да го погубят. Година след падането му (2 юли 1895) наемни убийци причакали Стамболов и посред бял ден го съсекли в София на ул. «Раковски» въпреки усилията на телохранителя му да го спаси.

Оценка на Стамболовата система и дейност

Стамболов бил крупна политическа личност. Нямал дълбоки познания, но бил човек с голяма енергия и силна воля. На народна служба той постъпил като революционер при Ботев и Каравелов още в Румъния на 21–годишна възраст. В споровете между Каравелов и Ботев във Букурещ решително взел страната на Ботев и се канил да убие Каравелов. През 1875 г. той и Ботев напечатали сбирка от свои революционни стихотворения, пълни с огън против тираните. Много от неговите песни, които той често сам пеел, станали маршове на априлските въстаници през 1876 г. Той бил главатар на Старозагорското и после на Търновското революционно окръжие.

След Освобождението Стамболов станал адвокат в Търново. Бил голям борец за либерална конституция и носил бял калпак, като знак на безграничната свобода.

По време на Пълномощията, когато Каравелов и Славейков били в Пловдив, а Драган Цанков заточен във Враца, той единствен, с голяма смелост и решителност, водил борба срещу министъра на вътрешните работи Ремлинген. С енергията си, безкрупулността и красноречието си се издигнал до председател на Народното събрание и сам се обявил за регент. Той не се стремял към държавна служба, не желаел министерски пост. Събитията наложили и те го улеснили да върви към диктаторство. Също така и чужди дипломати го поддържали в тия домогвания.

След седемгодишно управление като конституционен министър той станал вече невъзможен. Не се спирал пред нищо и поставял своето «вътрешно убеждение» по-горе от всеки закон. Мнителен за своята личност, ожесточен към противниците си, скаран с много свои добри другари и дейци, напуснат от напредничавата интелигенция, той получил епитета «тиранин». Ходил винаги със силен и бляскав конвой, който всявал страх на всекиго. Шпионите му обикаляли всички улици и прониквали в домовете. Вярно е, че бил осъден на смърт от враговете си, но той не съумял да действува така, че да омекоти нажежената атмосфера или да се оттегли навреме от властта. Ако бил отстъпил когато забелязал голямото недоволство, политиката му нямало да пропадне. Тя щяла да се продължи от К. Стоилов, но вече с други средства.

Велик бива един държавен мъж, когато е носител на велики добродетели. Една от тях е да познава кога неговата власт е народополезна и кога вече става вредна (Кавур, Гладстон, Криспи, Гамбета).

Стамболов нямал тия върховни качества. С безотчетните фондове разполагал като с лични пари; той първи почнал да подкупва вестникарите в България и в чужбина, харчил винаги повече, отколкото получавал като заплата.

Стамболов имал дарбата да увлича след себе си много хора. В личните си отношения бил демократичен и приятен. Ала той не се ползувал винаги от тези свои дарби, а предпочитал да остави приятели и противници да извършат някакво престъпление за да ги държи след това в ръцете си. Той не се колебал да заплашва и народните представители, когато се опитвали да му се противят. Веднъж в речта си ги нарекъл «куци кончета» и добавил: «Аз съм ви избрал, ако не слушате, ще ви пратя по домовете ви». Когато близкият му приятел Димитър Петков поискал да му се възпротиви по изменението на Конституцията, Стамболов извикал: «Ще вържем попа, да е мирно селото».

Безспорно Стамболов има големи заслуги. Той умирил развълнуваната страна, създал вътрешен ред, погрижил се да улесни търговията, и производството, запазил България от външна опасност, като укрепил трона на държавния глава, разчистил страната от разбойници, организирал боеспособна и патриотична армия, силна власт, издигнал културно държавата. Стамболов строил железници и пътища, грижил се за народното образование чрез защитата на Живковия закон. За Македония той издействувал няколко митрополити и други общинско-просветни придобивки.

Глава XII: Помирение с Русия

Д-р Стоилов и Народната партия

В новото министерство на д-р Стоилов влизали Начович и д-р Радославов. Това бил коалиционен кабинет. Пряката задача на тоя кабинет била да създаде в страната условия за конституционно управление и да помири България с Русия като консолидира външното положение на Княжеството без нови сътресения и нови жертви. Първата стъпка на правителството била да освободи затворените по делото на Белчев и Паница. Митрополит Климент, който, както знаем, за негова остра реч, казана в църква против княза, бил изпратен на заточение в един балкански манастир, бил също освободен. Но Каравелов още стоял в Черната джамия, защото имал съдебна присъда, а той не поискал да подаде заявление за помилване. На Цанков също не било разрешено да се завърне, защото не признавал княза. За да си създаде опора Стоилов образувал нова партия от лица, некомпрометирани до това време. Общото народно доверие му дало големи възможности и той можал да групира около себе си по-добрите и умерените хора от всички други партии. Новата партия се нарекла «Народна», като провъзгласила, за шеф Стоилов, а за партиен орган в. «Мир». По време на изборите, които се произвели на 10/22 септември 1894 г. за Осмо обикновено народно събрание се появили разногласия между Радославов и Стоилов. Радославов напуснал кабинета с партията си и се обявил в опозиция. Вместо него към Стоилов се присъединили умерените цанковисти и «съединистите» от бившата Румелия, както и емигрантите, които се завърнали от чужбина. Народното събрание гласувало широка амнистия.

Заедно с промяната на режима вътре в страната, променила се и отрицателната външна политика към Русия. Князът потърсил безопасен и достоен начин да се помири с освободителката. Това отговаряло на желанията на българския народ, а се искало и от Европа, която както обикновено живеела под тежестта на голяма заплаха от война. Докато бил жив Александър III, Фердинандовата политика към Русия нямала почти никакви изгледи за успех. Но царят се поминал на 18/1 ноември 1894 г. и вратите за помирение се отворили. Новият руски император Николай II бил склонен към това. След посредничеството на френски дипломати и на руския посланик във Виена Лобанов-Ростовски руският цар се съгласил да приеме депутация начело с Климент, изпратена от българското правителство. Депутацията била приета добре и нейната мисия дала резултат. Николай II се съгласил да признае княз Фердинанд и да се възобновят добрите отношения между Русия и България при условие престолонаследникът да премине в православно вероизповедание. Въпреки голямата съпротива и огорчението на възпитаните в строго католичество княгиня Мария Луиза и Клементина и въпреки спънките от страна на папата, Фердинанд решил да изпълни желанието на Русия. Повикани били и дошли двама паши, представители на султана. От Русия пристигнали редакторите на най-главните и меродавни вестници. На 2/19 февруари 1893 г. в присъствието на генерал Кутузов, като възприемник, пратеник на руския цар, екзарх Йосиф, специално дошъл за случая от Цариград, извършил в софийския съборен храм миропомазването на престолонаследника княз Борис по православен обред. С това помирението станало. Русия вдигнала своето veto относно законността на княз Фердинанд. Европа изразила своето съгласие. През март 1896 г. Високата порта изпратила в София султански пратеник, който поднесъл на княза два фермана: с първия го признала за княз на България, а с втория го обявила за управител на Румелия. След това княз Фердинанд посетил като държавен глава султана, руския цар, председателя на Френската република и другите европейски дворове, където бил тържествено приет. По този начин, след деветгодишна борба, търпение и такт, княз Фердинанд консолидирал своето положение и България тръгнала по пътя на мирното културно развитие. Цанков се върнал в България и се явил на аудиенция при княза. Дадено било право на Бендерев, Груев и Димитриев да се завърнат и постъпят в българската войска със зачитане на старшинството за времето, прекарано на руска военна служба. От тримата инициатори в съзаклятието на 9 август постъпил в българската войска само Радко Димитриев. И други военни емигранти се завърнали и помирили с новото положение.

От това време отношенията между Русия и България чак до 1913 г. били нормални и приятелски. Русия ценяла вече България като самостоятелна и не се намесвала повече във вътрешните работи на Княжеството. За да изрази своята благодарност към руския народ, България с течение на времето съградила в Плевен великолепен мавзолей, дето били прибрани костите на загиналите руски войници през руско-турската война. Издигнат бил и грандиозен паметник на Царя Освободител Александър II в София на площада пред Народното събрание.

Тази политика на България с нищо не дразнела западноевропейските държави, защото страната била дала вече доказателства, че няма да служи за мост на чужди интереси. Легитимното влияние на Австро-Унгария било запазено и България при всички правителства имала коректно поведение към двойната монархия. Без да прави каквото и да било различие между България и Румелия, българското правителство запазило пълен суверенитет във всички конвенции (заеми, пощи, търговия, железници и т. н.), които свързвали страната с другите държави.

Глава XIII: Политическо и партийно развитие в България след Стамболов

Партии и княжеска власт

Настъпил нов период в живота на българската държава, нова ера на вътрешното развитие и стремеж за външен стабилитет. Князът вече участвувал активно във външната политика и държал в своите ръце военната сила на България. С първия инструмент следял движението на европейската дипломация, а с втория охранявал своя трон и поддържал самосъзнанието на народната защита. С ред реформи военните сили се преустройвали системно и последователно с оглед да се изгради здрава народна отбрана и се създаде фактор за постигане на националния идеал. Партизанските влияния сред офицерството изчезнали и всичко било устремено към служба на отечеството.

Във вътрешния политически живот на страната царяла голяма разпокъсаност на управляващите партии, които се обезсилвали като отричали пред народа почтеността и народополезната дейност на противниците си. Поради това поддръжниците им в голямата си част не били постоянни, а преминавали лесно от една партия към друга, било за лична облага, било от разочарование, било увлечени от общото настроение. Това колебание в състава на партиите улеснявало княз Фердинанд да заеме високо положение, твърде изгодно за неговите прерогативи. Аристократ и властолюбец, с автократични похвати, той полагал всички усилия да държи партиите в ръцете си. Фердинанд обичал да казва, че иска в България да се развиват само две партии със сериозни различия в техните програмни принципи. Като споменавал често за нестабилното вътрешно положение на малките балкански държави и краткия живот на кабинетите, князът по примера на румънския крал Карол желаел и България да има две партии: консервативна и либерална, които взаимно да се контролират и да държат властта за по-дълги периоди. В същото време Фердинанд се боял от силните партии, които можели да му се налагат и поради тая причина гледал да ги дели и обезсилва. Затова той разполагал с много средства, а най-вече обещанието за власт. Съкровеното желание на княз Фердинанд било в България да има силно консервативно течение.

Обаче стабилна консервативна партия в истинския смисъл и думата в България не можала да се образува и закрепи. От старите консервативни водачи д-р Стоилов станал шеф на Народната партия, а Начович работил съвсем свободно и независимо от всякаква партия. Начович участвувал в правителства само тогава, когато имало да се разрешава на практика някаква негова политическа идея.

Народната партия, под шефството на д-р Стоилов и след смъртта му — на Гешов, състояща се повече от заможни граждани и селяни (крупни търговци, индустриалци, банкери, земеделци, селски кръчмари и първенци) привлякла старите консервативни елементи, но под влиянието на младите си издънки не вложила във вътрешната си политика изключително консервативни тежнения. Тя не приела идеята за Сенат въпреки съвета на някои нейни членове; отхвърлила двойната изборна система, не била съгласна с големи ограничения на печата и на събранията. Като всяка имотна класа тя държала предимно за реда, но не можела да се противи на силното прогресивно течение в народа и узаконила ред либерални положения; тя внесла подобрения в избирателния закон, а по-късно приела в съюз с прогресистите пропорционалната изборна система, която сполучливо заменила толкова опорочената по-рано мажоритарна система, практикувана злощастно 30 години в България. Най-сетне събитията така се стекли, че въпреки миролюбието си, тя била принудена от общонародното настроение да обяви война на Турция през 1912 г.

Либералите постепенно се разцепили на три фракции: народолиберали под шефството на Димитър Петков, заместник на Стамболов; либерали под шефството на д-р Радославов и младолиберали ръководени от Димитър Тончев. Тези партии имали актив от много модерни закони и наредби за страната, но в управлението си често изпадали в крайности и ставали потисници и реакционери, защото в желанието си да задържат властта посягали върху конституционните права на гражданите. Срещу недоволните те не умеели да действуват по друг начин освен с брутална сила, с ограничение на печатното слово и с разни насилнически средства в името на «държавната дисциплина». Смятайки себе си за истински патриоти, те нямали доверие на другите партии по въпросите на външната политика и допускали, че България може да бъде продадена от българи «руски оръдия». Във вътрешната политика либералните фракции нямали съществени различия в своите програми. Главните причини за делението им били личностите, честолюбията на отделни лица, липсата на висок морал у партизаните им, надпреварването за държавни и изборни служби и за използуване на повече държавни и обществени блага.

Либералната партия в трите си фракции смятала себе си за национална партия, носителка на завета за обединение на народа. Още в началото, когато не била разделена, тя високо прокламирала девиза за Санстефанска България и по нейно решение бил поставен надпис над входа на Народното събрание «Съединението прави силата».

Прогресивнолибералната партия при Цанков се придвижила в консервативна посока, поискала да се въведе Сенат, предложила ред ограничения в общото народно образование, в което Цанков настоявал да намеси и духовенството. Когато д-р Данев заместил Цанков, партията се отърсила от консервативните тежнения и се сближила с Каравелов. Двете партии се отличавали с умереност в законодателството, не посягали върху гражданските и политическите права и свободи във вътрешното управление.

Социалистическата партия се проявила по време на Стамболовото управление. В България нямало още оформено работничество, нито пролетариат, и всъщност социалистическото движение се пренесло готово отвън към 1888 г. То осенило чувствата и ума на отделни млади хора, които постепенно образували социалистически групи и гнезда в някои градове през 1891 г. Макар че почва за социализъм в България още нямало, социалните идеи от Русия, Германия и Швейцария дошли в страната чрез студентите и завършилите там своето образование. Ученията на първите социалисти се превеждали и се разпространявали в България с желание да се обясни и нашия политико-обществен и икономически живот съгласно схващанията на западните социалистически автори. В Шумен от януари 1891 г. почнало да се издава под редакцията на Янко Сакъзов списание «Ден», което станало носител на социалистическите идеи. Повечето от статиите били преводни от първокласни социалистически автори. Покрай Сакъзов и Благоев, като виден млад социалист още в зората на българския социализъм изпъкнал Кръстю Раковски. Студент в Швейцария, той се издигнал между социалистите и като способен кореспондент на сп. «Ден». В тогавашната угнетителна атмосфера на Стамболовото управление социалистическите идеи за пълно равенство, за голяма свобода, за достигане на обществена наредба без експлоататори и без експлоатирани, без тирани и притеснители, привличала голяма част от младежите. За тях се печатали статии, брошури и листовки. С възмъжаването, с придобиването на вкусове и стремежи, бившата социалистическа младеж се отдалечавала от социализма и се преливала в другите партии, следвайки своите нови настроения, амбиции и кариеристични стремежи. Социалистите водели голяма борба против Стамболовата тирания и за свалянето му имали безспорни заслуги. Социалистите се оформили в стройна партия едва след падането на Стамболов — през 1894 г. Първият техен конгрес се свикал на 10 юли с. г. от 44 делегати. В тоя конгрес се дало и пълното наименование: Работническа социалдемократическа партия.

Девет години социалдемократическата партия работила без деление. Ала нейните конгреси били винаги буйни и в тях рязко се забелязвало дясно и ляво крило с непрестанен кипеж от разномислие. През 1903 г. партията се разделила на две: широки социалисти — под водителството на Янко Сакъзов и тесни социалисти начело с Димитър Благоев, подпомогнат от младия талантлив и остроумен оратор Георги Кирков.

От посочените осем партии Народната и Прогресивната във външната си политика поддържали, че България трябва да насочва политиката си в съгласие с Русия. Тия партии носили русофилски тежнения. Русофилството обаче на Народната партия под шефството на д-р Стоилов не било безусловно. Стоилов не обичал руските «порядки» и руската неподвижност. И той, като Начович, казвал: «Нека да бъдем добре с Русия, като наша освободителка, съплеменна Велика сила със значение за бъдещето на България, но да стоим далече от нейния империализъм и нейната вътрешна гнилост». В Народната партия преобладавало едно особено течение — славянофилство, ръководено от Стефан Савов Бобчев. Това славянофилство под влиянието на чешките, полските и други западни славянски дейци често се отклонявало от официалното руско славянофилство и се развивало на свободолюбива почва с тенденция да се постигне славянско обединение, но при условие всеки славянски народ да запази своята свобода, език и духовни различия. То изтъквало принципа: «Не е славянин този, който владее и потиска друг славянин». Израз на новото славянско единение бил славянският събор, който през 1910 г. станал в София. Макар на тоя събор да отсъствувало демократическото течение на Милюков в Русия, все пак се взели твърде полезни решения. Това гледище било в разрез със разбиранията на старите руски славянофили, които поддържали: самодържавно управление, православно вероизповедание и руски език като общ официален език за всички славяни.

Прогресивната партия под шефството на д-р Данев била безусловно русофилска. Първите хора на тая партия нито за миг не допускали, че някога интересите на България биха могли да не съвпадат с интересите на Русия. Според тях нямало място за избор. България безусловно трябвало да следва съветите на официалната руска политика и да изпълнява всичко, което се поръча от Петроград, защото Русия «не може да не желае доброто на България». Любимата фраза на д-р Данев била: «Ние с Русия политика не правим».

Демократическата партия си запазвала свобода по външната политика, но имала руски тенденции. Тя била готова да върви с Русия, но «да прави политика», тоест да иска съгласуване на българските интереси с руските. Тая партия имала предпочитания към западните народи (Франция и Англия), клоняла изобщо към тъй наречения «Съглашенски съюз».

Либералните партии били по начало против Русия (русофоби). Вземайки повод от някои събития в миналото (изпъждане на Батенберг, неодобрение на Съединението, намеса на Каулбарс и т. н.), те били убедени, че Русия не желае самостоятелна и обединена България, защото това би й попречило да се настани в Цариград, а ако пък се настани там България нямало да запази своята пълна свобода. Тая идея постоянно се внушавала от немските политици и поради това българските либерални партии били за тясно сближение с Австро-Унгария и Германия.

Социалистическите партии стояли на позициите на интернационализма и се водили от настроението на руските или германските социалисти.

Личен режим

Българските политически партии във взаимните си вражди, в безогледните си обвинения внасяли известен песимизъм в народните среди за собствените сили и способности по устройството на държавата. Княз Фердинанд, ползувайки се от тая партийна разделеност, взаимни непримирими ежби и обвинения, имал много долно мнение за българските партии и характера на партийните водачи. Убеден, че те не представляват здрава народна сила, князът се заел сам лично да ръководи управлението при условията, които му давала българската действителност. Като не срещал силни партии, Фердинанд обсебил широка власт, която постепенно се превърнала в личен режим. Държейки здраво в ръцете си външната политика и войската, той прокарвал във всяко министерство своите искания. Най-малко той поставял във всеки кабинет за военен министър свое доверено лице, а освен това имал по един двама министри — негови хора, най-често безпартийни, които всякога по негово желание можели да подадат оставка за да предизвикат министерска криза. В такъв случай Фердинанд лично решавал съдбата на кабинета без да гледа волята на Народното събрание.

За съществуването и засилването на личния режим помагали самите партии, защото те открито се клеветели пред държавния глава, усмихвали се, когато той ги хвали, сърдели се, когато уволнявал техните министри или не ги издигал скоро на власт.

Като не се доверявал на своите министри, които нямали връзка с външните дипломати, княз Фердинанд изявил своите големи амбиции да играе ръководна роля и във външната политика. Той избирал пълномощните министри при чуждите дворове и ги задължавал лично да му изпращат рапортите си. Пред Европа той искал да минава за дипломат. Често казвал: «Aз съм дробът на България». Покрай своите лични интереси, той, няма съмнение, се грижил и за интересите на България, особено за положението на македонските българи, както и за изглаждане на мъчнотиите, които се появявали между нашата и някоя друга страна. Във вътрешната политика князът пряко се намесвал в управлението на железниците, телеграфите и пощите. Искал от министрите да гласуват и суми за разходките, които правил из чужбина, за личния си двор в България. Старите партийни шефове знаели тия слабости на Фердинанд и безропотно задоволявали исканията му. Желанията и борбите на левите партии да заставят княза да царува, а правителството да управлява оставали далечен идеал.

Глава XIV: Финансови и други проблеми

Министерство на д-р Стоилов

От 1894 до 1908 г. за 14 години княз Фердинанд сменил десет кабинета; някои от тия кабинети изгубвали властта по собствена слабост и сторени грешки, а други по гнева на княза.

Управлението на десетте кабинета може да се очертае така: министерството на д-р Стоилов от новообразуваната Народна партия (18 май 1894 до 20 януари 1899 г.) консолидирало Княжеството външно. Князът бил признат от всички и България влязла в нормални дипломатически и търговски отношения с държавите. Вътрешно правителството се стремяло полека лека да въведе законност, свобода и ред(47), да създаде спокоен конституционен живот след прекараните дванадесет бурни години, да засили финансите на страната и земеделието. По това време имало млади българи, които завършили висше земеделско образование в Чехия и другаде. Като се върнали в България те поискали да приложат своите знания за да изведат българското земеделие от първобитното му състояние и да го насочат към машинно стопанство, към нови способи за лозарство, пчеловъдство, скотовъдство и т. н.

Но очакваният мир и желаното спокойствие не настъпвали. Турското управление в Македония и Одринско било лошо. Недоволството на българското население в тия области избухнало. Организирани били тайни революционни комитети вътре в Македония и вън от нея още през 1893 г. През 1895 г. се появили първите въстанически чети. Всичко това вълнувало страната и смущавало вътрешния ред особено след прииждането на много тракийски и македонски преселници.

Опозиционните партии се възползували от тия вълнения и укорявали правителството в мекушавост към Турция, понеже д-р Стоилов казал в една своя реч алегоричната фраза: «ключовете на външната българска политика се намират в Цариград». На същото гледище стоял и неговият стар приятел Григор Начович. И наистина, с продължителни преговори Стоилов убедил Портата, че недоволството на българското население в Одринско и Македония би намаляло, ако тя разшири правата на българите. Така той сполучил да добие от султана (1897 г.) два нови берата за български владици в Дебър и Струмица.

Във вътрешната си политика Стоилов се стремял към мир и реформи. Но в Народното събрание, след като Радославов с хората си се обявил в опозиция, той нямал достатъчно и сигурно мнозинство. Това го принудило да разтури VIII народно събрание и да произведе нови избори. В това IX събрание били гласувани закони за пълна и стройна мрежа от железници с оглед нуждите на страната и двете нови пристанища — Варна и Бургас. Финансовите затруднения се увеличавали, защото две-три години поред имало наводнения и плодородието било съвсем слабо. Железниците на Източната компания в Южна България пречели на общата държавна тарифа и на търговията, понеже отвличали българските стоки към Дедеагач, а Бургаското пристанище оставало празно. Министърът на финансите Теодор Теодоров се опитал да откупи железниците, които били на българска територия, от Нова Загора — Търново-Сеймен — Пловдив до Саран бей, но не успял. Тогава той прокарал през IX народно събрание закон за построяване на българска линия по лявата страна на Марица от Пазарджик — Пловдив — Чирпан до Нова Загора, успоредна на линията на компанията, с цел да отвлече стоката и пътниците за Бургас. Търгът за железниците бил произведен и строежът почнал. Компанията по-рано мислела, че българите само заплашват, но скоро видяла, че нейната линия може да остане без трафик и нейните акционери се заели да попречат на българското правителство да осъществи своя план. Виенските банки, заинтересувани в Източните линии, отказали да довнесат срочните уговорени суми по заема от 143 милиона, направен още от Стамболово време и с това лишили България от пари за въпросната линия. Отказът създал големи парични мъчнотии в страната. Настъпила криза. Ажиото се повдигнало на 15%. За да поправи положението финансовият министър Теодоров уговорил заем от Германия. Това принудило Източната компания да стане по-отстъпчива и Теодоров сполучил най-после да я убеди да продаде за 24 милиона лева железниците на България. Народното събрание приело заема и одобрило покупката на линията. Обаче опозицията се обявила с буря от викове и протести срещу покупката. Негодуванията на партизаните, чиято цел била да смъкнат правителството без оглед на средствата, се пренесло и между народа. Повдигнали се обвинения против правителството в лична заинтересуваност(48). Стоилов, чувствителен за своето име и достойнство, поднесъл през януари 1899 г. оставката си на държавния глава с мотива да възложи наболелите въпроси за окончателно решение на друго правителство.

На 19/31 януари починала княгиня Мария-Луиза. Княз Фердинанд, с тревогите си около болестта и смъртта, не бил готов да приеме оставката на кабинета, макар че и сам той подозирал Теодоров в някакви сделки. Стоилов обаче настоял за оставката и без да чака указ напуснал министерството. Фердинанд много се ядосал и намръщено казал, че «министрите не трябва да напускат властта, когато искат, а когато на княза е угодно да приеме оставката им». И действително той наложил по-нататък нов ред — министрите да работят, докато князът образува нов кабинет.

Правителството на либералите (18. I. 1899–9. I. 1901 г.)

Фердинанд вече лично почнал да образува кабинетите. Той повикал бившия консерватор Греков сега шеф на Стамболовата партия и го натоварил да състави кабинет с помощта на д-р Радославов. По този начин се образувал коалиционен кабинет от народолиберали-стамболовисти и либерали-радослависти. По-силното крило било на радославистите, но князът не приел Радославов за министър-председател, понеже той минавал за краен човек и не управлявал спокойно. Бил наложен Греков като тактичен, умерен политик с тежест пред европейските дипломати. Д-р Радославов обаче си знаел работата. Той взел Министерството на вътрешните работи, променил персонала във всички административни и изборни учреждения и на изборите направил много свои партизани народни представители. Греков се оказал в малцинство и подал оставка. Радославовите партизани настоявали за министър-председател да бъде назначен шефът им, но Фердинанд и този път не го приел. Вместо него назначил Тодор Иванчов. Душата на правителството обаче бил д-р Радославов, който имал относително мнозинство в новото Народно събрание, десето по ред. Радославов сметнал, че това мнозинство все пак не е надеждно и прибягнал до една, мярка, която не била практикувана по-рано тъй грубо, а именно: касирал под разни предлози голяма част от опозиционните представители и така си осигурил здраво мнозинство в Камарата.

Първата работа на новото правителство била да спре по искане на австрийците постройката на линията Пазарджик — Нова Загора наречена «успоредна». Заемът на Тодоров също бил изоставен. Но България имала въпиеща нужда от заем. Новият министър на финансите, Тенев с подкрепата на княз Фердинанд и роднините му във Виена, уговорил нов заем от виенските банки, но при условия твърде тежки и със задължение да се откупят Източните железници на много по-висока цена, отколкото уговорената от Стоиловото министерство. Тоя заем и тая покупка предизвикали още по-голямо негодувание сред народа. Правителството се видяло в чудо и решило да потърси средства вътре в страната, като въведе в натура десятък върху зърнените произведения, които през 1900 г. били в голямо изобилие. Приел се закон, построили се дъсчени хамбари и се купили от Германия за превоз на храните стари вагони, които опозицията и народа обявили за «гнили».

Поява на Българския земеделски съюз

Въвеждането на десятъка раздразнило твърде много селската маса. Партиите се възползували от това и устроили повсеместни протестни събрания и митинги срещу правителството. В недоволството на селските среди се долавяло вече някакво идейно течение. Селски учители с възприети идеи от социалистите, синове на земеделци, започнали агитации против старите партии, които се редували на власт, обвинявали се едни други, но малко правили за селското население, което продължавало още да тъне в първобитност и невежество. Безплодните 1897, 1888 и 1899 г. много допринесли за разрастване на това движение. Агитацията почнала от няколко места: Драгиев в Южна България, Церковски в Търновско, Забунов в Русе и агрономът Корманов в Плевен. През декември 1899 г. се положили основите на земеделско сдружение, което се провъзгласило за неутрално и си поставило за задача просветата и икономическото издигане на българските селяни(49).

През 1900 г. имало голямо плодородие и селяните предвиждали да покрият загубите си от предходните три безплодни години. Обаче «десятъкът» омразен още през турско време «имал за цел да отнеме печалбите на земеделците», както тогава учила опозицията и настройвала селяните против разпоредбите на Радославов. В тая обстановка селските учители агитатори и някои агрономи успели да организират земеделците, основали дружби и засилили идеята за общ български земеделски съюз. Агитацията против десятъка предизвикала вълнения. Радославов не се поколебал да употреби оръжие, проляла се кръв и паднали жертви в Търновско, Русенско, а особено в Шабла и Дуранкулак (Варненско). Министър-председателят Иванчов от името на княза изпратил телеграма, до развълнуваните краища за успокоение, но и това не помогнало. Изправено пред общо негодувание правителството Иванчов — Радославов било принудено да се оттегли от властта през ноември 1900 г.

Но Радославов имал и други грешки: беззаконно разтурял общинските съвети и постоянните комисии. Освен това предприемачите на Варненското пристанище се оплакали на княза, че един от министрите искал парична сума, за да разреши един спор между предприятието и правителството.

Коалиция от демократи и прогресисти (9. I. 1901–5. V. 1903 г.). Начало на Радикалната партия

Князът натоварил генерал Рачо Петров да образува временно правителство от чиновници със задача да произведе избори за XI обикновено народно събрание. Мнозинство спечелили демократите на Каравелов и прогресистите на Данев. Двете партии в коалиция поели управлението през февруари 1901 г. под председателството на Каравелов. Десятъкът бил изоставен. Македонският въпрос, както и вътрешните мъчнотии от липса на средства, паднали с цялата си тежест върху новото правителство Каравелов — Данев.

XI обикновено народно събрание между другото решило да даде под съд либералите министри, обвинявайки ги в погазване на законите и деяния за лични облаги. Учредил се първият Държавен съд, пред който били изправени бившите министри Иванчов, д-р Радославов, Тончев и Тенев. Съдът осъдил Иванчов, Радославов и Тончев за беззаконно разтуряне на общинските и окръжните съвети, за насилие по време на изборите и за други закононарушения.

Тази присъда обаче не била изпълнена, защото по-късно XIII обикновено народно събрание, когато на власт дошли народолибералите, решило да опрости и освободи осъдените, което и княз Фердинанд искал.

Министър-председателят Каравелов като министър на финансите подготвил законопроект за монопол на тютюна. Монополът щял да се заложи като гаранция за нов държавен заем. Законопроектът бил внесен в Народното събрание, но пропаднал. Група млади демократи левичари (Найчо Цанов, Тодор Влайков, Илия Георгов, д-р Фаденхехт) образували едно по-свободолюбиво течение и не гласували за монополният заем на своя шеф, а против него. Споменатите представители, се отцепили от болшинството, защото монополния заем противоречал на изборната им платформа, в името на която те получили мандатите си(50). Отцепването на тая група, която увлякла и други представители помогнало да се провали внесения законопроект за монопол на тютюна. Каравелов се сметнал за бламиран и се оттеглил като отстъпил мястото си на д-р Данев, който разтурил Събранието, произвел избори за XII обикновено народно събрание и получил доста голямо мнозинство.

Д-р Данев изоставил немските банки и с руска подкрепа сключил заем от 106 милиона лева в Париж. Заемът минал през Народното събрание и с него били покрити първите финансови нужди.

Данев бил русофил, а това плашело Фердинанд. Покрай явното отговорно правителство той имал и тайно, готово всяка минута да замести явното. Това особено проличало при отношението на правителството към изострената македонска криза. През есента на 1902 г., по случай 25–годишнината от славните победи на Шипка, руски пратеници — великият княз Николай Николаевич, генералите Куропаткин и Драгомиров, участници в Освободителната война, граф Игнатиев, създателят на Санстефанска България — дошли в България да осветят храма-паметник, построен от руското славянско общество в с. Шипка, в памет на Освобождението. На връх Свети Никола, в Шипка и Шейново се устроили големи народни тържества и българските войски, свикани на триседмично обучение, направили маневри, в които възпроизвели боевете от 1878 г.(51)

Граф Игнатиев в София

От Шипка граф Игнатиев отишъл в София, дето бил посрещнат от цялото население по небивало тържествен начин. Граф Игнатиев бил най-обичаният руснак в България. Името му се славило по всички български земи и естествено било неговата поява в България и в София да предизвика радост и благодарност във всяко българско сърце. Ако българите имали свещен дълг да изразят по най-нагледен начин своите чувства към руския народ за неговите жертви и мъки по Освобождението, този дълг бил значително покрит с посрещането и приема на граф Игнатиев, който наистина изразявал душата на руския народ и идеалите на България. На овациите, които му се устроили, както и на делегацията, явила се пред него от името на всички слоеве на обществото за да засвидетелствува народната признателност, граф Игнатиев отговорил през сълзи, че неговите идеи били разгромени в Берлинския договор. Но веднага добавил: «Не се отчайвайте! Имайте свой национален идеал, мислете и работете за него и бъдете уверени, че ще го достигнете».

Македонците, обаче, очаквали, че събраната българска войска на Шипка, след издържания изпит пред руския княз и генералите-освободители ще потегли да освободи Македония. Поради това вълнението в Македония и македонските кръгове в България стигнало най-висока степен. Но Данев по съвета на Русия тръгнал по обратен път. Той обезоръжил македонските четници и комити, които се подготвяли в България, затворил канцеларията на Върховния македонски комитет и дал заповед да се спират четите на границата.

Руският министър Ламсдорф в София

Общото бунтовно настроение в Македония загрижило много Русия да не би на Балканите да настъпят важни събития, които да минат без нейно участие, тъй като тя била заета в Далечния изток с Япония, с която воювала за Корея, Манджурия и Порт Артур. За да се избегне подобна възможност, или поне България да не даде повод за това, руският канцлер и министър на външните работи граф Ламсдорф бил принуден да дойде в България, да посети княжеския дом и да се споразумее с правителството по македонския въпрос. Това поведение на руското правителство по характер и начин на действие било съвсем различно от онова, което Русия държала към регентите и Стамболов. Русия вече зачитала България по достойнство. Ламсдорф пристигнал в София на 13/26 декември 1902 г. Князът, правителството и народът му направили бляскаво посрещане. Вечерта столичани и македонците му устроили овация с факелно шествие. Една депутация от македонски българи са явила пред руския министър. Ламсдорф разговарял с българските меродавни кръгове по македонския въпрос и дал недвусмислено да се разбере, че Русия е заета с Япония и не може да мисли за Македония. Той посъветвал всички за търпение и очакване на по-друго време. От името на руския цар той внесъл 10 000 златни лева помощ за пострадалите от въстанията през лятото македонци. Тази постъпка нервирала много белградското правителство, което си помислило, че Ламсдорф вече поднася Македония на България. За успокоение на сърбите канцлерът се върнал през Белград, където бил принуден да остави също 10 000 лева помощ и да даде успокоителни уверения. Но станало и нещо повече. Ламсдорф обещал на сърбите и да издействува от султана техен митрополит в Скопие.

Д-р Данев се увличал във външната си политика като се уповавал на своята голяма и безусловна вяра в официална Русия. Той завел княза в Петроград като смятал, че там ще развали кроежите на сърбите за Македония. Двамата получили много обещания, но щом се върнали в България руското правителство заповядало на султана да приеме в Скопие сръбския владика Фирмилиян. По този начин на българското население се натрапил сръбски митрополит, въпреки чувствата на народа и въпреки факта, че имало в същия град български митрополит. Русофилското правителство на Данев приело с горчивина този факт и не протестирало против посягането на идеите, прокламирани в Сан Стефано. Всичко това ликвидирало съвсем популярността на правителството, което изгубило и доверието на княза. Д-р Данев подал оставка на 3/15 май 1903 г.(52)

Първо правителство на народолибералите (5. V. 1903–16. I. 1908 г.)

Опозиционните партии се готвили да образуват коалиция, но не се постигнало съгласие за широко коалиционно министерство и князът повикал на власт Народолибералната партия (стамболовистите) и назначил за министър-председател запасния генерал Рачо Петров. Истинският шеф и водач на тая партия бил слабообразования, но деятелен и със здрав практичен ум Димитър Петков, бивш вестникар, кмет на София, председател на Народното събрание и министър в Стамболово време. Народолибералната партия управлявала по време на XIII обикновено народно събрание. Рачо Петров се грижел главно за външните мъчнотии, тъй като през 1903 г. по Илинден избухнало в Македония голямо въстание. Център на това въстание бил градецът Крушево. Заплашено от Силите, турското правителство било зле настроено против България и трупало на границата войска. Цялото българско население било възбудено и разтревожено. Светът обърнал очи към България. Фердинанд се стреснал. Той заповядал на Рачо Петров да закрие македонските революционни дружества в София и да ги обезоръжи. Петров ту подавал заплашителни ноти до Портата, ту настоявал за реформи. По искането на правителството Народното събрание гласувало нови държавни заеми (през 1901 г. 100 милиона, през 1907 г. 145 милиона) и отпуснало големи кредити за войската, която енергичният генерал Михаил Савов изцяло реорганизирал и подготвил с чести маневри за изпълнението на народните задачи. През октомври 1906 г. Рачо Петров, поради недоразумения с някои дипломати подал оставка. Заместил го Димитър Петков, който въпреки буйността си на младини и революционните си възгледи действувал като твърде умерен и предвидлив министър. Но той се увлякъл по чуждо влияние, решил да строи железопътна линия през най-недостъпни местности на Балкана (Трявна — Борущица) и влязъл в конфликт с някои свои приятели. Големи главоболия му причинили и погромите, устроени в негово отсъствие от македонските бежанци над гърците в България в отговор на това, което гърците вършили над българите в Македония. Освен това държавните служещи и учители, организирани в силни съюзи, поискали да въздействуват на правителството за подобрение на своето служебно и материално положение. Правителството оценило това като непокорство на чиновниците и почнало да ги преследва. Железничарите обявили стачка при съчувствието на другите организации. Студентите и социалистите както винаги се намесили с демонстрации в полза на дребните чиновници. Атмосферата се нагорещила много. По случай откриването на Народния театър на 3/16 януари 1907 г. студентите пренесли недоволството си върху държавния глава и заедно със стачниците железничари освиркали княза при отиването му в театъра. Петков, като министър на вътрешните работи, за да задоволи оскърбения княз, който се разгневил до крайност, взел военни мерки, приел оставката на министъра на просвещението проф. д-р Иван Шишманов, арестувал и изпратил студентите под стража в провинцията, затворил университета за една година и уволнил професорите без те да са виновни за нещо. Всичко това създало невъобразимо вълнение в страната. Недоволство закипяло отвсякъде. От средите на това недоволство излязъл един младеж, който на 5 март 1907 г. стрелял срещу министър-председателя Петков и го убил насред булевард «Цар Освободител». Князът назначил своя бивш секретар и личен служител д-р Станчов за министър-председател, но това се приело като непарламентарно действие, израз на личен режим. Общото негодувание принудило Фердинанд да повика председателя на Народното събрание д-р Гудев вместо Станчов. Гудев почнал да взема мерки за умиротворението на страната. В Народното събрание били внесени много реакционни закони, с които се забранявали сдружаванията, ограничило се образованието в гимназиите, отнели се правата на омъжените учителки. Правителството поискало да открие отново университета, за да се приберат студентите, които се били разбягали по чужбина; то назначило нови и чужденци професори. Интелигенцията с целия народ се дигнала против новия университет, обявила го за незаконен. Всички културни дружества взели резолюции в полза на старите професори и студенти. Правителството изгубило почва под краката си и на 6. I. 1908 г. подало оставка сред общо негодувание.

Правителство демократическо (6. I. 1908–16. III. 1911 г.)

След оставката на либералите князът повикал на власт Демократическата партия в лицето на нейния шеф Александър Малинов(53), който като министър-председател предложил за министри: Такев, Мушанов, Славейков, Моллов. С няколко разумни действия, с търпимост към професионалните съюзи, с отваряне на университета при старите професори, с опрощаване на студентите, с назначение на уволнените учители и с други миролюбиви средства страната се успокоила. Но скоро настъпили събития от съдбоносно значение.

Резюме (извод)

Стамболов закрепил княз Фердинанд в България. Той държал в ръцете си управлението като министър-председател от 22/2 август 1887 до 18 май 1894 г., близо 7 години. Водач на Либералната партия, той вземал лица за министри и от други партии, ако те били съгласни с неговата външна политика. Стамболов се стремял да запази страната от външна опасност, за каквато тогава се смятала окупацията от Русия. Затова той почнал борба с руските агенти в България и потърсил подкрепата на западните държави. Руското правителство оспорвало законността на Фердинанд, понеже изборът му станал при незаконно Регентство и незаконно Велико народно събрание. Стамболов твърдо стоял на гледището, че всичко, което се върши в България, може да се одобрява или осъжда само от българския народ, а не и от чужда държава. Стамболов обаче не бил безусловно против помирение с Русия. Той правил ред постъпки, но руският цар Александър III не искал да чуе за Фердинанд и Стамболов.

Борбата се изострила твърде много, когато емигрантите българи решили да прибягнат до въстания и убийства. Заговорът на Паница, убийството на Белчев и д-р Вълкович, задграничните планове за бунтове — всичко това предизвиквало буйната натура на Стамболов, който еволюирал от разумен политик до суров диктатор. Той повел борба с духовенството, с младите сили, със старите партии и най-сетне с двореца. И когато всички се съединили против него, той паднал от власт. След неговото падане България се помирила с Русия и Фердинанд бил признат за законен княз. При по-мека атмосфера между 1894–1908 г. се проявили всички партийни различия на българския хоризонт. Главните въпроси, които поглъщали вниманието на българските правителства били вътрешната парична криза и положението на българите в Македония и Одринско.

Източници

1. Дневници на Народното събрание.

2. Държавен вестник.

3. Д. Маринов. Ст. Стамболов.

4. В. Велчев. Стамболов и Фердинанд.

5. К. К. Списаревски. Земеделско движение в България: потекло и развитие.

6. Т. Г. Влайков. Личният режим в България.

Дял IV: България независима

Глава XV: Национално развитие

Международни отношения

България е разположена в Балканския полуостров, на опасно място до вратата на желания от всички Цариград. Тук интересите на Великите европейски държави към Изтока се кръстосват. Затова нейната външна политика трябвало да отговаря на твърде сложни изисквания. Тя била длъжна да пази интересите на Турция, като подчинено васално княжество да държи сметка за амбициите на европейските държави и най-сетне да се грижи за своите собствени интереси. Княз Фердинанд възприел метода на коректност, проявил търпение и се стремял да поддържа равновесие в международните влияния. Европа му възлагала длъжността да пази мира на Балканите и той се гордеел с тази задача. България искала да извоюва свобода в международните отношения. Това тя постигала постепенно чрез своето вътрешно и външно укрепване.

Докато в 1879 г. България имала представители само в Цариград, Букурещ и Белград, през 1895 г. тя ги удвоила, а през 1904 г. имала вече пълномощници във всички столици на Великите сили: Петроград, Виена, Париж, Лондон, Берлин и Рим, както и в съседните балкански държави Гърция и Черна гора. С постепенното установяване на преки отношения с държавите турското сюзеренство се изпарявало. България печелила симпатиите на Великите държави и вземала участие наравно с тях в международните икономически и културни актове, като равен и пълноправен член в някои политически конференции, между които заслужава да се спомене участието й през 1903 и 1907 г. във Всеобщата конференция за мир в Хага.

България си извоювала правото да сключва самостоятелно всякакви конвенции по пощите, железниците, търговията, както и заеми с други държави. Законодателството и администрацията били напълно свободни от чужда намеса. С една дума, България добила всички атрибуции на суверенна държава, освен малкият дълг, който изплащала на Портата.

Капитулации

Имало обаче два въпроса, които смущавали нейното правилно вътрешно развитие. Единият бил капитулациите, останали по наследство от Турция, а другият несносното положение на българите в Македония и Одринско.

Под думата капитулации се разбират наложени от Европа наредби за права и привилегии в полза на чуждите поданици в турската държава. Още от самото начало на турското владичество на Балканите европейските държави, нямайки доверие на турските закони и управници, издействували от султаните специално решение. Когато техни поданици пътували през отоманската държава или се заселвали с цел да търгуват или вършат каквато и да било работа, те се ползували със специални права. По тази причина в големите и по-важните малки турски градове европейските държави имали консули, под чието покровителство се намирали поданиците им. Европейци, преселници или пътуващи из отоманската империя, имали право да търгуват, да произвеждат, да купуват места, да строят железници, пристанища, здания, църкви и манастири и т. н. Турция нямала право да ги облага с данък, берии и такси както своите поданици, нито да ги съди свободно в своите съдилища по всички граждански или углавни дела, нито да ги арестува със своите полицейски органи, когато вършат или са извършили престъпления. Турската власт не можела да влиза в жилището на чужд поданик, да прави обиск, да налага секвестър на имота му. За всички тия неща турските власти трябвало да съобщават на консулите и ако те намерят за добре поданикът им може да бъде арестуван, обискиран, разследван, и то от техните гавази, да бъде съден в консулския съд или в турския съд, но в тяхно присъствие.

Най-тежко бреме за турската държава от капитулациите било, че Високата порта не можела да определя вносното и износното мито на стоките, които идвали от чужбина или се изнасяли за различни страни. Затова трябвало да се съгласят европейските държави, а те много мъчно стигали до съгласие по тоя въпрос. На практика турската държава, уж самостоятелна, суверенна, нямала право да определи такива данъци, берии, мита и налози, каквито нейните интереси изисквали и била грабена от чужденците, оставяна без достатъчни средства за своите нужди. Европейците дотолкова нямали доверие на турското управление, че писмата и ценните книжа не предавали на турската поща, а ги пренасяли със своя европейска поща, която ги доставяла лично на чакащите поданици.

След освобождението на България европейците запазили капитулационния режим в България като дълг по наследството от Турция. България, обаче, скоро се уредила с нови закони, с нови методи и със съдилища по чисто европейски образец. Българските съдии имали юридическо европейско образование, законите не били извлечени от корана, а от правовата наука, която се преподавала в европейските университети. Полицейските органи и пощите също така били организирани по европейски образец. При все това чужденците намирали износно за себе си да се ползуват от капитулациите и не се съгласявали да ги премахнат въпреки нееднократното искане на българското правителство. И какво ставало? Когато някой чужд поданик буйствувал или извършвал нещо престъпно, намесвал се в чужди разправии, задигал стока на българин, българската полиция не смеела да го арестува и задържи, нито съдът да го съди и сложи на мястото му. Ако властите го арестували, консулите веднага протестирали и тичали да се оплакват пред министъра на външните работи, че с еди-кой си техен поданик било постъпено незаконно. А когато чужд поданик по гражданско дело се съдил в български съд винаги присъствувал като защитник консулът или драгоманинът, който се държал извънредно надменно и без да зачита законите. По този начин най-поквареният чужд поданик бил почти неприкосновен в разправиите си с всеки почтен български гражданин. Такова унизително положение, разбира се, не можело да се търпи. Ала най-тежкото на капитулациите било, че държавата не можела свободно да определя данъци, мита и берии без разлика за всички, които живеели в страната. За всяко увеличение трябвало да се иска от Силите надлежното одобрение, което често и не се давало.

България постепенно се издигала и засилвала като правова държава и поискала от Великите сили да премахнат капитулациите. Те обещавали, но протакали. Първо Австро-Унгария чрез търговски договор и консулска съдебна и екстрадиционна конвенция дала начало за дигане на капитулациите. Другите държави още отлагали. Тоя остатък от турските робски вериги можел да се премахне само с едно средство: да се обяви България за независима, суверенна държава. Към това тласкала и идеята за народно единство.

Национални копнежи

Твърде необходимо би било за читателя да се спрем и разгледаме по-подробно развитието на националните български тежнения от Освобождението до Балканската война. Тоя въпрос се налага, защото през разглеждания период той постоянно се преплита в събитията на свободното отечество и в повечето случаи има решително влияние върху вътрешната и външната политика на държавата.

В какво се състои националният копнеж на българите? Те желаят да се освободят ония краища, в които живеят българи и да се обединят всички части на земята ни в едно народно цяло, способно за отбрана и за култура. До Освобождението българският народ бил целокупен под турската власт. Възраждането ни започнало от половината на XVIII век. Но народът не се борил за друго, освен да придобие равни права с другите подвластни народи в Турция. През XIX век, след Освобождението на сърби и гърци, българският народ започнал борба с гръцката църковна власт за духовна свобода, а по-късно с турците за политическа свобода. По време на тия борби народното единство се изразило в няколко случая, най-главно в църковния събор, който изработил през 1871 г. устава на освободената българска църква. В тоя събор заседавали представители от всички български земи, а избраният екзарх през 1872 г. се издигнал като водач и предстоятел на всички българи. Същото народно единство намерило израз в други два политически акта: в проектореформата на Цариградската конференция през 1876 г. и в Санстефанския договор през 1878 г.

С подписването на Берлинският договор обаче било разбито народното единство.

Учредителите на Търновската конституция взели предвид народното разпокъсване и затова потърсили средство да запазят едно общонародно учреждение, което поне духовно да свързва българите от всички наши краища. За такова учреждение те основателно приели Екзархията, която трябвало и занапред да бъде спойка и духовен център на целокупния български народ. В чл. 39 на Конституцията първите наши строители на държавата изрично постановили: «Българското княжество от църковна страна, като съставя една и неразделна част от българската църковна област, се подчинява на Светия синод — върховната духовна власт на българската църква, дето и да се намира тая власт».

С това постановление нашите учредители се стремили българският екзарх да запази седалището си в Цариград и оттам да представлява целокупния български народ в Княжеството, в Румелия, в Одринско и в Македония. С тази наредба се запазвало духовното единство на народа. Предполагало се при екзарха да се образува Свети синод, а в София да има само заместник. Високата порта обаче не разрешила на екзарха да образува Синод и той по необходимост се образувал от митрополитите в Княжеството със седалище в София. На тоя Свети синод било подчинено духовенството само в Княжеството, а на екзарха се предоставило да ръководи църковното и училищното дело в Добруджа, Моравско, Одринско и Македония. Сърбите и румънците обаче, като православни християнски държави, отрекли правото на българската църква да се грижи за православните българи в техните земи, защото те сами уж поемали тая грижа.

По този начин откъснатите части заживели свой живот и търсили възможност да се обединят пак в общото огнище, от което били извадени. Нека проследим сега живота и копнежите на откъснатите краища.

I. Българите в Поморавия останали под властта на Сърбия. Макар да се намерили в християнска и сродна страна, те безропотно не приели новото си неволничество. Подадени били много протести и молби, подписани от граждани против откъсването им от общото отечество, но гласът им не бил чут и мнозина напуснали бащините си огнища и се преселили в България. От преселниците из Пиротско и другаде се образувал нов град на самата граница — Цариброд.

Сръбските власти виждали недоволството на българското население и предприели ред мерки да го успокоят, да го задоволят, да го привлекат към себе си. Няколко години сръбското правителство не вземало данък от българите, не събирало войници от тях и гледало всякак да им помага; то им отворило църкви и училища, задължило децата да учат и пратило сръбските патриоти учители. Целесъобразно и системно, сръбските патриоти учители, свещеници и власти съумели да привлекат населението, да му създадат икономически поминък и да му внушат идеята за сръбската държава и народност. Поради близостта на езика и поради християнския и свободолюбив начин на управление българското население, в мнозинството си чисто от омраза и от лоши спомени между двата народа, постепенно приело сръбското гледище и младото поколение, минало през училищата, се привързало към сръбската държава. Колкото и болезнено да било това отрязване на български земи, българите били готови да се помирят със станалото, защото и сърбите са славяни, наши близки братя и съседи. Обаче предприетата пропаганда в Македония от страна на сърбите и нападението на Милан през 1885 г. заради съединението на Южна със Северна България разранили отново болката и създали прискърбната омраза, която довела до тежки войни.

II. Добруджа, която останала под властта на Румъния, имала смесено население (българи, турци, татари, гагаузи). Отначало румънците не желаели тая чужда и пуста страна, защото срещу нея им била отнета от Русия плодородна Бесарабия. Те подали протест до Великите сили и искали връщането на Бесарабия, а не владението на Добруджа. Целият румънски печат през 1878 г. се произнесъл, че Добруджа е българска земя. Официозният вестник «Румънска звезда» писал: «Географски и етнографски Добруджа не е част от нашата територия. Бидейки отвъд Дунава, тя е продължение на България. Добруджа ще стане в бъдеще причина за несъгласие между Румъния и България». Но като изгубили надежда за Бесарабия, румънците разбрали, че Добруджа трябва да им бъде прозорец към Черно море. Затова се запретнали да колонизират страната, да построят мост на Дунава и пристанище в Кюстенджа. През първите години се държали твърде толерантно към българското население, зачитали училищните и църковните му права, но изборно право никога не му дали.

Между българите и румънците не е имало никога омраза. Напротив, съществували всички заложби за добро съседство, приятелство и сътрудничество. Румъните имали големи заслуги към нашия народ в периода на Възраждането и революционните борби за освобождение. Те приемали многобройните наши бежанци, давали им свобода да се обогатят, търпели, поддържали и често насърчавали преди Освобождението нашите бунтовници и хъшове, които намирали прибежище и в Румъния. Градинарите също намирали добър прием. Изобщо българският народ по силата на приятелската традиция се бил помирил с откъсването на Северна Добруджа, а интелигенцията, оценявайки, че Румъния не може да се развива без пристанище на Черно море също се помирила с фактическото положение. Българските правителства не били безпокоени с Добруджанския въпрос.

Въпреки съвета на умните българи да бъдем извънредно коректни с румънците, защото интересите ни са в съгласие и да живеем с тях в мир, както сме живели през цялото историческо минало, станали някои дребни случки, които помрачили българо-румънския небосклон. Млади, буйни и лекомислени българи, родом от Македония, търсили парични средства за борбата си против турското иго. Някой им внушил злополучната идея, че могат да ги вземат от един влашки богаташ. И наистина, нарочени хора отиват в Гюргево и обират касата на един румънски поданик. За да пренесат парите в България те измислили хитроумно средство. Обявили се като патриоти и поискали съдействието на българското правителство да извадят костите на великия революционер Раковски от букурещките гробища и да ги пренесат в България. Румънското правителство разрешило и отдало своята почит на българския патриот. С голямо тържество от румънска и българска страна били взети някакви кости от Букурещ и при участието на много народ били пренесени през Гюргево и Русе в България. С това пренасяне се извършило едно светотатство, което справедливата и строга история не бива да премълчи, защото хвърлило първата сянка на традиционното приятелство между румънци и българи. В сандъка, в който се пренасяли костите, имало двойно дъно и между двете дъна под костите дръзките младежи скрили откраднатите банкноти от Румъния. С костите те ги пренесли в София без никой да подозира нищо. За да се възползуват от пренесените пари, революционерите на малки партиди ги пренасяли във Виена, където ги разменяли в банките срещу австрийски или български пари. Но крадените банкноти и ценни книжа били открити по номерата, които румънското правителство предвидливо съобщило на виенските банки. Приносителите на банкноти били арестувани, разследвала се работата, и се узнала истината. В Румъния избухнало голямо негодувание. Българското правителство, ценейки високо румънското приятелство, изпратило стойността на откраднатите банкноти и това сложило край на срамното дело.

Имало и друга случка. От македонската революционна организация някои лица, изпитвали смъртна омраза към цинцарина Михаиляну, родом от Македония, учител и фанатизиран агитатор между куцовласите в Македония в полза на Румъния. Михаиляну бил убит в Букурещ от българин, македонски революционер. Властта хванала убиеца, предала го на съда, пред който се разкрило същината, намеренията на македонската революционна организация. Духовете в Румъния отново се разбудили.

Освен това в Добруджа се появили малки хайдушки или въстанически чети. Румъните заловили в тях някакви карти, на които Добруджа била присъединена към България. Този факт разтревожил румънците, които помислили, че България се готви да отнеме Добруджа от Румъния. За да се опази от това румънското правителство заповядало да се превземат със сила важните български острови по Дунава. Двете съседки мобилизирали част от войските си и конфликтът едва не стигнал до война. България била принудена да мобилизира част от наборите и да съсредоточи войска в Шумен и Плевен (1900 г.). По-късно конфликтът се изгладил.

III. Българите в Тракия и Македония. Най-голямата част от българите останала в Тракия и Македония. Населението в тия страни, което 50 години водило успешна борба с гръцкото духовенство, не желаело да остане в робство. В Търновското учредително събрание дошли и заседавали тракийци и македонци (д-р Поменов от Прилеп, В. Диамандиев от Охрид, Карамфилович от Велес). Д-р Поменов бил докладчик при обсъждането и приемането на Конституцията. Други смели и юначни мъже образували чети и дружини, като разчитали на оръжието. Въстания, по-слаби или по-силни, избухвали по поречието на Струма и в Разлог под ръководството на Илия войвода и с благословията на владиката Натанаил от Скопско. По-късно въстания се вдигнали в Прилепско и Охридско. Въстаниците обаче не получили никаква подкрепа. Руските окупационни власти изпратили свои офицери и чиновници по Струма и Разлог да убеждават въстаналите да сложат оръжие, защото сега не можело да им се помогне. Часът на тяхното освобождение щял да дойде по-нататък. Въстанията, които избухнали в Прилепско и Охридско, неподдържани от никого, неподготвени, без връзка и общ план, също били потушени от турците.

Десет хиляди македонски българи по време на тия вълнения, още в 1878 г., напуснали своите родни места и се преселили в Кюстендил, Дупница, Радомир, София, Пловдив и другаде. Те положили основата на силна македонска емиграция в страната.

Скоро в България почнали преврати и никой нямал възможност да подкрепя въжделенията и копнежите за свобода на македоно-одринските българи.

Една международна комисия се събрала в Цариград да изработи органическа наредба, по която съгласно чл. 23 от Берлинския договор трябвало да се реформират турските вилаети, в това число и Македония. Наредбата била изработена по образеца на Източна Румелия още през 1880 г. и представена на Портата. Трябвало само да се издаде заповед и Македония да получи автономия. Вместо това турското правителство започнало да възразява и преди да приложи реформите поискало да получи право да прати турска войска по границите на Стара планина, между България и Румелия, защото България не трябвало да държи войска и милиция. Великите сили не се съгласили с тия турски искания и Портата се отказала от изработената наредба за реформи. Македония и Одринско останали в пълно робство.

Начало на сръбската пропаганда в Македония

След Санстефанския договор и освобождението на България, сърбите, които не получили по Берлинския договор Нови Пазар и Косово, били много недоволни. Техните очи естествено се обърнали към Косово, Босна и Херцеговина. Но тези земи били окупирани от Австро-Унгария. За да отклони сърбите от тях, австро-унгарската дипломация казала на сърбите: «вижте, Русия завещава на източните ви съседи Санстефанска България, като стремеж. Не се ли опасявате от тоя български идеал? Не се ли увреждат вашите интереси?». Крал Милан и неговите сподвижници възприели австрийските съвети и през 1881 г. сключили с Австро-Унгария следния договор, допълнен през 1889 г. Според него:

1. Австро-Унгария признавала правото на Сърбия да присъедини Косово и Македония, но без Солун.

2. Австро-Унгария се ангажирала да поддържа правото на Сърбия пред бъдещ европейски конгрес, който би имал за задача да разпредели турските земи на Балканския полуостров.

3. Австро-Унгария щяла да подкрепя интересите изобщо на Сърбия и да брани династията Обренович против всякакви нападки на нейните врагове(54).

От своя страна. Сърбия се задължавала:

1. Да не поддържа в Босна и Херцеговина никаква агитация против Австро-Унгария.

2. В случай, че Сърбия сключи някакъв таен дипломатически договор с трета сила, тя била длъжна доверително да съобщи тоя договор на Австро-Унгария.

3. Ако въпросният договор имал за предмет една война на Балканския полуостров, Сърбия се задължавала да даде проход на австро-унгарската армия през земята си.

Очевидно е, че договорът между Австро-Унгария и Сърбия бил насочен против Русия и против България, която през това време се смятала за руска провинция, защото руски генерал управлявал българската войска, а политиката на българското правителство следвала изцяло Петроградската.

Сърбия била насочена от Австро-Унгария към Македония. Но сърбите знаели, че в тая страна населението нито изцяло, нито по части дотогава с нищо не се е проявило като сръбско. Във всички народни движения: политически, училищни, книжовни и църковни, то не било изявявало сръбска тенденция и сръбско чувство.

Как е било възможно да се посегне към едно население, което има свое съзнание и свои народни копнежи, което повече от 150 години отстоява ударите на гръцката патриаршия във всичко, което имало редица заслужили дейци, учители, книжовници, мъченици?(55)

Но политиката е безогледна и безчувствена. Милановите сподвижници не се спрели пред нищо. Те казвали: «Ние трябва да се разширим. Политически, икономически и стопански причини ни принуждават към това. За Босна и Херцеговина, за Далмация, за Хърватско не може да се мисли. На юг и на юг!».

И тъй, предстояло да се отвори път на юг. Но затова имало две главни пречки: съзнанието на македонското население, че не е сръбско и руската дипломация, която живеела с идеала на Санстефанска България. Срещу първата пречка трябвало да се организира целесъобразна пропаганда, а срещу втората умно и упорито дипломатическо въздействие върху руската политика, за да изостави мечтата на граф Игнатиев като погрешна и вредна за руските интереси.

За пропаганда на сръбската политика в Македония се образувало в Белград специално дружество, наречено «Св. Сава»(56), създало се отделение при Министерството на външните работи в Белград, натоварено с ръководството на новото дело. Наети били пропагандатори: търговци, войводи, учители, свещеници, които се изпращали в Македония, където с пари, с безплатна храна, облекло, обещания и други привличали свои агенти. Тая пропаганда до съединението на Източна Румелия с България вървяла мудно, но безуспешната война на крал Милан през 1885 г. раздразнила и изплашила сериозно сръбските политици.

Пропагандата се засилила. Доводите били, че политическа и икономическа необходимост насочвала Сърбия към Македония, каквото и да било нейното население. Но ето, че на помощ дошло едно неочаквано, но почти чудотворно откритие. През 1888 г. сърбинът П. Гопчевич издал на немски език книгата «Македония и стара Сърбия», в която, като разказвал, че обиколил страната, твърдял макар въз основа на несериозни доводи, че славянското население там не било българско, а сръбско по минало и по език. Наистина то се наричало «богари», «бугари», «българи», но го правило нарочно, за да скрие истинското си име «сърбин», което, поради юначеството на сърбите, било много мразено от турците(57). Гопчевич поддържал, че стара Сърбия се простирала от Нови Пазар чак до Струмица и Пирин, че Македония започвала от Гевгели на юг. Сръбската политика това и чакала. Гопчевичевите твърдения заменили писаното от Веркович и други по-стари сръбски историци и се възприели като истини от цялата сръбска интелигенция: свещеници, учители, търговци, особено от военните. Пропагандата се подела с нова енергия. Турците се постарали да помагат, защото българският елемент бил силен, а сърби нямало. Сега и те почнали изкуствено да създават сърби за да разцепят българите на две враждуващи страни и по този начин да бъде улеснена турската политика. Сръбските агитатори получили свобода да пътуват по цяла Македония и с турска помощ да откриват сръбски училища в градове и села. Но деца за училищата нямало. Учителите стояли без работа по месеци в наетите за сметка на сръбската държава помещения. Ала във всеки народ има и слаби хора: бедни родители дали децата си в сръбското училище, защото безплатно ги обличали, хранели, давали им подаръци, книги, карти и ги учели. С тези и други средства (пенсии, стипендии, заплати, търговия и т. н.) сръбските агитатори отцепили някои български семейства и ги присъединили към сръбските, които се били преселили от Сърбия. Новообразуваните сръбски гнезда били представени пред турското правителство и в Европа за сръбско население. Слабосъзнателни български войводи, няколко учители и порочни свещеници за пари минали на страната на сърбите. Бивш български училищен инспектор станал сръбски агитатор да отмъсти на някои свои врагове и убил българския учител Ганов в Солун. Войводата Григор от Прилеп образувал чета и тръгнал по селата да тиранизира първенците и примамва населението към сръбската партия. По този начин от 1890–1892 г. в Македония бойното поле вече делили българи екзархисти, патриаршисти — сърбомани или гъркомани.

Сръбската дипломация в Петроград

Успоредно с пропагандата в Македония сръбската политика се погрижила да убеди Русия, че идеята за Санстефанска България на княз Черкаски и граф Игнатиев била погрешна и пакостна. Русия уж не се проявила като безпристрастна сестра към балканските славяни, отделяла лъвската част за България, нейна противница, а Сърбия оставяла да гине под Австро-Унгарско иго. Сръбското правителство изпращало ред способни дипломати и професори в Русия. Те прониквали във всички обществени среди и навсякъде изтъквали една и съща теза: Русия е изоставила Сърбия, а облагодетелствува България. И в славянофилските кръгове, и между князете, и в Академията, между писателите, и между професорите, и между дипломатите, министрите и пред самия император се повтаряла все същата песен. Не се пропускало ни тържество, ни забава, ни банкет, ни дори сватба без да се появят там сръбски емисари, да вземат думата и да се оплачат, че руската дипломация е онеправдала сръбския народ. Най-после поради настъпилите недоразумения между България и Русия от 1885 г. русофобството на Стамболов и Фердинанд, отделни руснаци, видни учени и политици минали на сръбска страна. И започнали да въздействуват на руската политика.

Картографът Комаров от Географското общество издал (1890 г.) въз основа на научни изследвания карта на славянските народности. На българите той дал законно място в Македония. Сръбските емисари в Петроград вдигнали такъв шум и толкова се оплаквали, че приятели отишли при Комаров и го принудили да издаде второ издание, в което заличил българите в Македония и поставил на тяхно място «славяни». Въпреки настояванията на сърбите, техните приятели в Русия не се решили да приемат мнението на Гопчевич, че македонците са сърби, защото оценили доводите му като ненаучни и чисто шовинистически(58). Взето било едно средно становище: в Македония живеят «славяни». От каква народност са тия славяни, още не могло да се реши. Руският агент Ястребов в Солун започнал да доказва въпреки съзнанието на народа, че македонците не са българи. По неговия пример и подтиквани от него руските агенти в македонските градове почнали да правят същото. И сериозните сръбски учени, които още се въздържали, възприели мнението, че македонското население е славянско, но можело да стане българско или сръбско според случая — към която държава бъде присъединено.

А какво поведение през това време държала официална Русия? През 1892 и 1896 г. Русия не искала да помогне на българите да имат епископи в Македония, защото щели да се сърдят Сърбия и Гърция. През 1900 и 1901 г. в руската политика назряла мисълта, да се задоволят сърбите, като се издействува от патриарха да ръкоположи Фирмилиян, сръбски архимандрит при гръцката митрополия за сръбски митрополит в Скопие. Русофилското правителство на д-р Данев не можало да предотврати удара. На сцената вече излязла идеята да се подели Македония между Сърбия и България. Това политическо разбиране датирало от времето на Стамболов, но особено се затвърдило в руските официални кръгове, когато крал Александър и съпругата му Драга загинали от военен заговор в Белград и Скупщината повикала Петър Карагеоргиевич от Швейцария. Новата сръбска династия била много добре приета от руските кръгове като напълно русофилска. На крал Петър, Русия вече напълно се доверявала.

Крал Петър изпратил Пашич за сръбски посланик в Петроград. Пашич съумял да затвърди сръбското гледище при руския двор. Освен това дъщерята на Петър се омъжила за руския княз и чрез тая женитба сръбското влияние добило надмощие над българите в царския руски род.

И тъй, руската политика вече ясно се очертавала по македонския въпрос. Руските консули в Скопие и Битоля явно почнали да агитират сред българите, че погрешно се мислят от българския род, защото били сърби. Битолският руски консул се осмелявал да говори това направо в очите на лекаря българин, който лекувал децата му.

Българската македонска интелигенция се противопоставила на руската агитация. Оттогава между българи от една страна и сърби и руси от друга, избухнал остър конфликт в Македония. Австрийските агенти намерили благоприятна почва за подклаждане на раздорите.

Глава XVI: Вътрешен живот на Македония

Духовен подем

До 1893 г. близо 15 години в Македония и Одринско населението не правило сериозни опити за въстание. То изнемогвало под непосилен турски режим, разпокъсано по чифлиците на турските бегове, където неуморно работело в черно робство за своя спахия. Но народът вече се бил разбудил. От централните места към затънтените краища лъчите на съзнанието го озарявали. В борбата си с турци, гърци и гръкомани, албанци и други той се опирал на българската екзархийска община. Конфликтите между екзархисти и патриаршисти заставяли постепенно множеството от българското население да се определя и да взема активно участие в уредбата на общината, църквата и училището. А там, където населението не можело да намери защита от никого, то се ползувало от хайдушките дружини, които никога не преставали да шетат по македонските планини. Свободният живот на българите в Княжеството бил следен през Осогово, Рила и Родопите и давал пример на македонските българи, че свободата е велико благо, необходимо условие за сигурност и благоденствие. Връзките между преселените македонци в България и техните роднини не били прекъснати и това оказвало влияние да се повдига духа на останалото в робство население.

Напразно някои мислят, че Българската екзархия в Цариград създала българския народ в Македония и Одринско. Обратно, Екзархията била своеобразен израз на неговото възраждане, представител на неговото църковно и училищно развитие. Постепенно българите изтръгвали своите манастири от гръцки ръце, освобождавали църкви и параклиси, а на много места строили нови. По-важно било отварянето на училища и формирането на български църковноучилищни общини. Народът искал просвета и възлагал на екзарха в Цариград да издействува от турската власт, винаги с голяма мъка, позволение за нови училища и нови църкви. Освен това трябвало да се добие правото българи първенци, светски и духовни, да участвуват като членове в смесените градски, околийски и окръжни съвети. Екзархията с голяма мъка си издействувала привилегията да назначава тя българските учители.

Завършилите училищата младежи почнали да търсят широко поприще за своя труд и знания. Това е естествен закон. И ония македонци, които били на учение в странство, когато се завърнали трябвало да си намерят съответна работа. Единственото поприще, достъпно за образованите младежи, било учителското, което обаче се добивало не без големи затруднения. По-голямата част от младата македонска интелигенция не можела да живее в турско и се преселвала в свободна България и в Румелия. В борбите за Съединението и сръбско-българската война тая интелигенция взела живо участие. Споменахме, че майор Паница образувал от македонци цял доброволчески отряд, с който действувал през войната. Оттогава македонската млада емиграция в България си останала винаги революционно настроена. Нейните членове редактирали вестници, вземали участие в политическите борби, издигнали се до видно място в партиите и влияели на българската политика. Мнозина заели места професорски, съдийски, адвокатски, учителски, административни. Еснафската и работническата емиграция със своята работоспособност и сръчност също се проявила. Македонските майстори и работници строили най-големите и най-хубавите сгради в София и другаде. В ръцете на македонски преселници бил пазара, хлебарството и други важни клонове от стопанския живот. Македоно-одринската емиграция не прекъсвала своите връзки с родното място и винаги живеела с надежда, че и нейната земя ще се освободи.

И вътре в Македония просветената младеж живеела с революционно настроение. То възпламенявало все повече духове, образувало отделни групи и комитети и най-после се развило в стройна революционна организация. Младите изучавали историята на българските хъшове в Румъния и поемали знамето от старите революционери, за да го побият на македонските планини.

Революционни комитети. Вътрешен революционен комитет

През 1893 г. се образувал в Македония (град Солун) първия революционен комитет. Дотогава имало отделни комитети само в четите. Начело на главния комитет застанал Дамян Груев, родом от с. Смилево (Битолско). На следната година (1894) се свикал в Ресен първият частичен събор на македонските революционери. Същата година в София паднал Стамболов и македонската емиграция започнала да се организира по-бързо и по-добре. От затвора бил освободен бившият учител, инспектор и народен представител Трайко Китанчев, родом от с. Подмочини (Ресенско), способен и даровит сладкодумец. Той се отдал веднага на македонското дело с други дейци в София. Същата година Гоце Делчев, родом от Кукуш, много даровит младеж, се сдружил с Груев и двамата се заели здраво да уредят и подготвят тъй наречената после Вътрешна организация. Дамян Груев и Гоце Делчев работили като учители, но тайно се занимавали с революционната организация.

Върховен македонски революционен комитет

През 1895 г. (март) бил свикан в София първият Македонски конгрес. На тоя конгрес, пред очите на българското правителство и на дипломатите не можело да се говори друго, освен за легалната борба на македонските българи. Конгресът решил:

1. Да се искат съгласно чл. 23 на Берлинския договор реформи, които да доведат до автономия на Македония.

2. Да се назначи за главен управител на тая област с 5–годишен срок лице, което се отличава със справедливост и толерантност.

3. Главният управител да се подпомага от областно събрание, избрано пряко от народа, със зачитане правата на малцинствата.

4. Да се гарантират всички лични, граждански и политически права всеки му.

5. Чиновници да се вземат от оная народност, която преобладава в дадената местност. Висшите чиновници да се назначават от султана по предложение на главния управител.

6. Езикът на главните народности да бъде официален наред с турския.

7. Свободно просвещение: книги, вестници, списания, учебници.

8. Независим съд, отделна администрация, милиция и бюджет.

9. Амнистия на всички политически престъпници.

10. Подобни реформи и за Одринско.

Средства за борба: а) печатно слово; б) агитация и митинги; в) изпращане делегати и меморандуми в чужбина и до правителствата; г) преговори с балканските държани за общи действия в полза на автономията и т. н.

Конгресът избрал Върховен македонски комитет, като център на всички комитети. За негов председател бил избран Трайко Китанчев.

Приетите легални средства не задоволявали обаче младите и буйни революционери, които живеели както вън, така и вътре в страната. Една група дейци решила да вдигне през 1895 г. в Мелнишко частично въстание. Целта била да се обърне внимание на Европа, че има един народ, който пъшка под грозно иго, въпреки задълженията, които Турция е поела с чл. 23 от Берлинския договор. Въстанието, разбира се, било потушено. Вътрешната организация се поучила от несполуката и се заела да подготви добре страната за решителна борба. Възприели се методите на Левски и Каравелов. Делчев пътувал от село на село, от град на град и основавал комитети вътре в Македония. Пред неговото убедително слово не можело да устои нито едно сърце. Македония се покрила с мрежа от революционни гнезда, изградили се всички органи на комитети, готови да изпълнят своето предназначение. Нужно било да се превъзпита страхливата рая, да придобие пълно самосъзнание, да разпали революционен огън, за да може с успех да се води борбата.

В края на 1896 г. вътрешната организация имала вече правото да представлява цяла Македония, защото не останало нито планинско, нито полско селище невплетено в нейната мрежа. В Солун се свикал общ събор на всички по-видни работници в организацията. Създала се стегнатост и дисциплина, приел се устав и се дала насока за по-нататъшна дейност. Образувани били 8 сектора. Главни основатели и ръководители на секторите били: Дамян Груев от Смилево, Xристо Матов от Струга, д-р Xристо Татарчев от Ресен, Пере Тошев от Прилеп, Тодор Лазаров от Щип, Гоце Делчев от Кукуш, Велко Думев от Воден и свещеник Поповски от Костурско. Всеки от тях бил натоварен за своя окръг да организира всички мъже, годни да носят оръжие и да ги обучи за бъдещата война. Ала поробеният народ имал нужда от много подобрения на живота си за да може да оцени свободата и да се отдаде на революцията. Затова организацията се заела и с други дейности. Тя се заела да очисти със своите изпълнителни чети страната от турските и албанските разбойници. Обуздала своеволията на беговете, като ги предизвестила, че ако не се отнасят човешки и милостиво към раята, ще бъдат убити. Изплашените бегове не само станали по-послушни, но и доброволно давали пари на революционерите. Турските съдилища не били сигурни и организацията посочила свои съдии, към които населението се обръщало в случай на нужда. Организирана била стража и надзор за добрите нрави и за предпазване на населението от всякакви беди. Поставяна била изпълнителна власт и бирници. Тайна поща разнасяла писма всеки му, а по тайни пътища нуждаещия се можел да бъде препратен в чужбина или обратно да се заведе до дома му. Четите били действуващата армия, а народната милиция — запасната.

Всеки живеещ в Турция без разлика на вяра, пол и народност можел да бъде член на организацията. Революционните групи се състояли от 10 човека. Всеки знаел само своята група. Няколко групи образували местната организация, начело на която стоял комитет в село или град. Комитетите били селски, градски, околийски и окръжни. Начело на всички комитети бил Централният комитет със седалище в Солун. Организацията издавала хектографирани вестници: «Борба», «Въстаник», «Освобождение», «Свобода или смърт», а в София имало печатен орган «Право». Върховната власт на организацията се представлявала от Общия конгрес, който се свиквал всяка година на разни места в Македония. Той издавал законите и упътванията за всички работници.

Частично въстание в 1902 г.

Предвид политическите събития в България, присъствието на руския княз Николай Николаевич и генералите от Освободителната война по случай освещението на храма-паметника в Шипка, Върховният комитет наредил да се вдигне частично въстание през септември 1902 г. в Джумайско (днешно Благоевградско) и Петричко. И преди това въстание из Македония ставали ред сбивания между четите на Вътрешната организация и турските потери. Въстанието през 1902 г. било ръководено и подготвяно главно от външни дейци. Целта му, както вече споменахме, била да се накара европейската дипломация да се занимае с македонския въпрос. Действително, в началото на 1903 г. Австро-Унгария и Русия поискали от Портата да направи определените от тях реформи, а именно да преустрои полицията и жандармерията за да не се вършат ония злодеяния, които ставали дотогава. Австро-Унгария и Русия смятали, че ако в тия два органа влязат лица и от християнското население, ще се избегнат много жестокости. Освен това в плана за реформите се задължавала Портата да махне всички турски и албански пъдари от българските села и да възложи на християнското население само да си постави свои пазачи. Тия реформи обаче не засягали с нищо реалното угнетено състояние на робите и никой не останал доволен от тях. Наопаки, за подигравка били наречени «пъдарски реформи».

Водачите на освободителното дело вътре в Македония гледали да избягват честите и общи сражения между четите и турската войска. Те били длъжни да пестят силите за решителния час. Вътрешната организация или отделни революционни групи се стремели да нараняват турската държава с действия, при които използували динамит. Европейците не благоволявали да се занимават сериозно с македонското освобождение. Но пoнеже те имали интереси в тая страна, революционерите успявали да засегнат и техните материални интереси, за да им покажат, че докогато българинът робува и техните интереси не са запазени, наопаки, изложени са на големи опасности. По тия съображения революционерите хвърляли с динамит мостове, влакове и железни пътища, спирали движението. Европейската компания, която експлоатирала турските железници, търпяла големи загуби. Отишли и по-далеч. В Солун европейците имали значителни парични интереси. Затова било решено да се разруши Отоманската банка, в която имало големи европейски капитали. От една съседна бакалничка революционерите прокарали под улицата тунел чак до банката. Когато всичко било готово, отчаяните хора подпалили динамита и банката полетяла във въздуха (28 април 1903 г.). В Европа се разтревожили. Турските власти, стража, администрация — всичко било изпратено да гони и лови комитетите. При такава широка мрежа от комитетски звена естествено не могло да се мине без грешки и неопитност, без заблуда, без предателство, както имало изключителен героизъм и самоотрицание. От средата на март до Илинден 1903 г. в Македония станали 122 сражения между чети и турски войски или потери. Убити били 454 четници и 4171 войници турци. Цяла Македония стенела. Денем буйствували властите: войска и башибозуци кръстосвали селата, обирали населението, изтезавали го, предавали го на поголовна сеч. Нощем властите се скривали на безопасно място, а в страшната тъмнина изпъпляли от планините четници и бунтари, които грозно отмъщавали за нанесените обиди, за грабежите и изобщо за сторените неправди. Така всеки 24 часа картината се сменяла по два пъти и жертвите чакали своя час. За да спрат четническите отмъщения турците извършили кланета на много места. В Битоля през май били убити 10 души българи и ранени повече от 20; от изтезания умрели още 6 души. Войска нахлула в с. Смърдеш (Костурско), опожарили 160 къщи, избила 87 мъже, жени и деца и ранила 50. Започнала адска, кървава разправа между власт и население в цялата страна. 10 000 души българи били навързани и изпратени по затворите в Анадола, в Солун и по островите.

Неравната борба и общите страдания породили висок идеализъм сред народните маси. Селата приемали четите и ги криели. Всяка къща била и скривалище. Издайничествата почнали да намаляват. Духът се издигнал и укрепнал.

Глава XVII: Илинденско въстание

Обхват на въстанието

Във всяка подготовка за въстание се достига до момент на максимум напрежение, когато духовете не могат повече да се обуздават. Идеите добиват двигателна сила и човек почти неволно, автоматически действува за да изпълни онова, което дълго е лелеял. Така настъпва тържественият час да се направи решителната крачка. В отделни частични сбивания и нападения се дали немалко жертви. Бойните сили на организацията се разреждали, а населението се съсипвало. Тогава патриотите се запитали, не е ли по-добре да се обяви общата борба и да се нападне неприятеля с всички сили? На 2 май 1903 г. Вътрешната организация свикала общ конгрес на комитите в село Смилево (до Битоля). Конгресът решил общото въстание против турското иго да се обяви на Илинден, 20 юли (2 август) 1903 г.(59) Отправили се разпореждания по тайната поща и с летящи чети да се мобилизира революционната армия. За център на въстанието бил избран Битолския окръг. Въстанието обхванало Лерин, Костур, Охрид, Кичево и част от Прилеп, пространство около 10 000 кв. км, с 250 хиляди българско население. Въстанието в другите окръзи било спомагателно, един вид демонстрация, за отвличане на турските сили. Главната задача на революционерите била да заемат областта отвъд Вардар като се прогони турската власт и се задържи колкото е възможно повече бунта. Революционерите не си правили илюзии, че с тия свои действия ще разсипят турската империя и ще освободят Македония, но искали да принудят Европа да се намеси сериозно и да реши въпроса за автономията на тая измъчена страна.

И така, още вечерта срещу Илинден въоръжени чети, стройно наредени и облечени, водени от своите напети воеводи, излезли от своите скривалища и заели пътища, села и градове. Боевете с турската полиция и войската започнали. Цялата страна забушувала. Войводата Борис Сарафов със своя отряд разбил турците и превзел град Крушево, Лерин и др. Мобилизираната турска войска обаче почнала да настъпва в големи маси. Въстаниците си служили с бомби и пушки, но срещу артилерията не могли да устоят. За да избягат от артилерийските удари те се пръскали на малки групи, но от това губели способността си да се противопоставят на масовите атаки на редовната турска войска и башибозука. Пред многобройните сили на противника, който настъпвал с всичките си видове войска (артилерия, кавалерия, пехота и технически части) въстаниците почнали да напускат селищата, да поемат към планините и там да продължават боевете. Въстанието продължило почти три месеца и се прекратило чак когато паднали големи снегове по планините. В Битолския район станали не по-малко от 150 сражения. Участвали кръгло 20 000 въстаници срещу 100 000 души войска и башибозук.

Одринското въстание се вдигнало на 18 август. Въстаниците заели Странджа планина и от там пращали своите чети по разни посоки. В тази област станали 35 сбивания, участвали около 2000 комити срещу 10 500 войници.

Революционните окръзи Солун, Серес (окръга на Делчев) и Скопие съгласно решението не въстанали, а само тревожили и задържали турските сили на местата им.

Въстанието било потушено с големи жестокости и опустошения. Пострадали повече от 200 български селища, много къщи били опожарели, 70 000 души останали без дом и от тях 30 000 избягали в България.

В тия борби сръбските чети и агенти държали страната на турците.

Намесата на Европа. Реформи

В свободна България избухнала буря от негодувание. Избягалото през разни времена до 300 000 души македонско население надало болезнен и отчаян вик. Във всички градове и по-централни места народът се събирал на митинги, посочил загиването на една трета от българите в Македония и попитал има ли целият български народ братски дълг, а в Европа съществува ли човещина и правда? Възбудата се повишавала и всичко предвещавало кърваво сбиване между Турция и България. Европейската дипломация обаче не искала да допусне това. Тя съветвала княз Фердинанд и българското правителство към въздържаност. Благородни мъже в Европа излезли в защита на македоно-одринското поробено население. Вестниците във всички Велики държави издигнали глас против турските жестокости и защитили измъченото население.

Великите сили упълномощили Австро-Унгария и Русия като най заинтересувани на Балканите да предложат мерки в полза на македонците. Руският и австрийският император се срещнали и се изработила програма за въвеждане на реформи в Македония. По искане на Русия Одринско се изключило от реформената акция. Решението било турската жандармерия да се преустрои по европейски образец от европейски офицери.

За главен «инспектор на реформите» бил назначен Хилми паша със седалище в Солун. Към него били придадени двама висши граждански помощници, единият австриец, а другият руснак.

Преустройство на полицията

Македония била разделена на пет района според броя на Великите сили без Германия, която като приятелка на Турция, имала своя военна мисия в Цариград под шефството на генерал фон Голц, но отказала да вземе участие. Всяка от държавите (Русия, Австро-Унгария, Франция, Англия и Италия) приела своя район и пратила там свои офицери със задача да помагат на турците със съвети за образуването на смесена жандармерия от всички народности в Македония, способна за разумна защита, а не за грабеж на населението.

И това наистина станало. Австро-Унгария избрала Скопския вилает и пратила офицерите си в Скопие, Русия в Солун, Франция в Серес, Англия в Драма и Италия в Битоля. Реформирането на жандармерията започнало. Офицерите от всички Велики сили влезли във връзка с населението и се убедили, че то е българско. Това напатило се население не се задоволявало само с тая реформа, както не се задоволило по-рано и с «пъдарската». Офицерите установили отношения и с Вътрешната организация и разбрали, че тя съществува и след въстанието и нейното искане е автономна Македония. И наистина през пролетта на 1904 г. главатарите на Вътрешната организация обиколили своите райони и се убедили, че оцелелите групи не са изгубени, че мисълта за нови борби живее и наново укрепва. Загубите бързо се попълвали с нови доброволци, готови да мрат за свободата. През лятото организацията била не само възобновена, но подела нови сблъсквания с турските власти.

Нова дейност на организацията 1904–1905 г.

През 1904 г. тя влязла в 25 битки и показала на европейските офицери, на турското правителство и на европейската дипломация, че революцията ще живее, докато не се направят истински и коренни реформи в страната. Засилването на Вътрешната организация продължило и през 1905 г. Много европейски кореспонденти, писатели, учени, както и политически лица пожелали да идат в Македония и с помощта на чуждите офицери да се запознаят със същността на работата, с народа и революционната организация. Своите сведения и впечатления те по-късно изложили в обемисти съчинения, дето истината е изложена с голяма пълнота. Ето какво пише един американски кореспондент в Нюйоркския вестник The Evening Post, (февруари 1905 г.):

«Моите проучвания ми показаха, че Вътрешната организация не е нито бандитска, дружина, нито шепа самозванци, както ги описват някои в Европа. Наопаки, централният комитет на организацията играе ролята на Сенат в една тайна република, учредена вътре в турската империя, Сенат избран от народа с тайни народни избори. В сърцето на разлагащия се турски труп е почнала да изниква една съвършена форма на политическа организация, толкова съвършена както във всеки републикански народ. В турската империя има македонска полиция, македонски съдилища, македонска милиция, поща, училища, вестници — всички органи на едно ново общество».

Друг кореспондент сполучил да влезе във връзка със самите чети и известно време да пътува и да действува като четник. Той подробно описва живота на четите, народополезната им служба, бързата им подвижност, която напомняла припкането на сърни от планина на планина и от връх на връх.

През 1905 г. Вътрешната организация имала 72 сблъсъка с потерите. Разярените турци се нахвърлили пред очите на европейските офицери върху българското население с голяма стръв. Под предлог, че дирят скрито оръжие или четници, те влизали в домовете, дето вършели всякакви насилия и безчинства. Това накарало английският посланик в Цариград да отправи сериозно предупреждение към Високата порта.

Ала подобрение все още нямало. Новите наредби за жандармерийските власти вървели извънредно мудно и разпокъсано. Турците съвсем неохотно преустроявали полицията и потерите. Чуждите офицери не разполагали с никакви права и само можели да съветват, да наглеждат, а в повечето случаи да бъдат свидетели. Турците се мъчели да покажат, че не турската полиция е виновна или зле настроена, а злото било в комитите, които България изпращала да бунтуват благодарното македонска население.

Финансови и съдебни реформи

Всички се убедили, че Македония трябва да се откъсне от Цариград и да получи възможността сама да се реорганизира, както било според плана за реформите. Турското правителство се противило. Направила се втора крачка, с която се подсказвало, че Силите искат по-неусетен, безболезнен начин да дадат на Македония автономно управление. Изтъкнало се, че жандармерията, макар с големи усилия, ще се преустрои, но за нея нямало средства, а турските данъци се събирали и разпределяли по съвсем неправилен и несправедлив начин. Затова Великите сили предложили да се реформира Македония данъчно и финансово — всички приходи от нея, разхвърлени и събирани справедливо, да се употребяват за нейните нужди. Един висш австрийски чиновник с нужния персонал бил изпратен. Високата порта се възпротивила и отказала да приеме предложената финансова реформа, защото това било посягане на нейния суверенитет — белег, че Македония се откъсва от империята. Упорството на Портата принудило Великите сили да изпратят съюзна военна флота пред Дарданелите с готовност да атакува крепостите. Притисната по този начин Порта отстъпила и приела финансовата реформа (9 ноември 1906 г.).

Скоро, обаче, се констатирало, че и турските съдилища не струват нищо. Поискали се съдебни реформи, т. е. след жандармерията и финансите идвал ред да се изтръгне от турски ръце и съдебното дело в Македония. По тази реформа обаче Великите сили стигнали до големи разногласия поради различните си интереси и действията непрекъснато се отлагали.

Научени от опит, че Европа може да се отметне от реформите, ако в страната настане мир, революционерите не спирали нито за миг своите освободителни акции. От март 1906 до юли 1907 г. Вътрешната организация и нейните хора по един или друг случай имали 74 сражения с турските потери. В едно от тия сражения организацията загубила своя организатор и апостол Дамян Груев.

Турските войници се уморили да тичат от планина на планина и от връх на връх да гонят комитите. Въпросът се пренесъл пак в европейските кабинети. Княз Фердинанд посетил руския двор, както и австрийския, срещнал се и с английския крал Едуард VII. Всички го съветвали България да стои мирна. Фердинанд изтъквал народните вълнения и мъчнотиите да се запазят границите. Той молил, молил и молил. Но Австро-Унгария и Русия, подозирайки се една друга като съперници, не можали да се съгласят.

Австро-Унгария искала да се определят сфери, в които ще се движат икономическите им интереси. Тя предложила: линията теглена от Железни врата на Дунава до Орфанския залив на Егейско море да бъде границата между Австро-Унгария и Русия. Земите на изток от тази линия да попадат под руско влияние, а на запад — под австро-унгарско. В своята сфера Русия ще се насочи за Цариград, а Австро-Унгария за Солун. Австро-Унгария нямала колонии и гледала да си осигури поне западната половина на Балканския полуостров като пазар за индустрия и търговия.

На такъв дележ се възпротивили решително славянофилските кръгове в Петроград и Москва, защото Австро-Унгария би се засилила в още две славянски области: Сърбия и Македония.

Английско предложение

Англия още по-рано предлагала коренни реформи, но се въздържала пред «най-заинтересуваните сили». Най-после английският крал взел инициативата.

Кое е по-добро? Да позволи ли Англия на Русия и Австро-Унгария да поделят полуострова или да действа за издигане и укрепване на местните народи? В Лондон имало общество от видни англичани, наречено Балкански комитет. Този комитет поддържал идеята на Гладстон: «Македония за македонците». Един от членовете му Ноел Бъкстон, в едно свое съчинение доказал, че е за предпочитане Великите сили взаимно да окупират европейска Турция и да я поделят между балканските народи, отколкото да я оставят плячка на Австро-Унгария и Русия. На 10 юни 1908 г. Едуард VII и Николай II се срещнали в град Ревел на Балтийско море. Подготвен бил англо-руски проект за реформиране на Македония. По тоя проект Македония добивала автономия.

Глава XVIII: Младотурски преврат

Младотурска партия

Когато европейските вестници съобщили, че Македония ще бъде обявена за автономна, младотурците от комитета Единство и напредък се размърдали. Младотурската партия съществувала отдавна в Турция, но била безсилна да завладее обществените турски слоеве, природно консервативни по своето невежество и леност. Самовластният и хитър султан Абдул Хамид умеел да държи в подчинение младотурската партия и често немилостиво я преследвал. Едни от членовете й избягали в странство, откъдето водили борба против деспотизма на султана, а други останали в Цариград като тайна партия. Централният комитет на тази партия носел името Единство и напредък. Той ръководел борбата за конституционно управление в Турция. Въодушевени от горещ патриотизъм, младотурците в странство решили да смъкнат султана изчакали сгоден момент. Той настъпил, когато Русия и Англия се спогодили да отделят Македония в автономна област. Това се приело като посегателство върху единството на Турция, а младотурските офицери в Македония, които едвам търпели европейските офицери, разбрали, че ще трябва да напуснат окончателно тая страна. В тях заговорило самолюбието и патриотизма. Гарнизоните в Скопие, Битоля и Солун се споразумели за общи действия. Те повикали главните фактори от младотурската политическа партия в Солун и изработили план за преврата. Двама млади турски офицери от гарнизона в Битоля, Енвер бей и Ниязи, избягали със своите военни части в околните планини, обявили се за конституционалисти и дали на султана ултиматум да обяви конституция в турската империя, инак няма да го признават за глава на мюсюлманите. Както с хатишерифа, хатихумаюна и Конституцията през 1876 г., така и сега, чрез нова игра на конституция, младотурците поискали да осуетят англо-руския проект за автономия на Македония. И наистина султан Абдул Хамид бил принуден да заповяда на 1 юли 1908 г. в цялата отоманска, империя да гърмят топовете и да се прочете волята му, че подарява и възобновява Конституцията на Мидхад паша от 1876 г. В Солун, където бил събран младотурския комитет, в Битоля и Скопие Конституцията била обявена с голяма тържественост. Избягалите в планините турски офицери се върнали в Битоля и почнали да убеждават българите, че настъпва нова ера — свобода, братство и равенство за всички в Македония.

Така конституционният преврат в Турция се извършил от офицерите, а не от народа, стигнал до съзнанието, че страната е узряла вече за по-друго управление, отколкото автократското. Не само широките народни маси, но дори и малкото интелигенция не знаела, че някои искат конституция и че тя е по-добра от монархията. Превратът бил направен от военните в Македония, за да спасят своите постове, заплашени от присъствието на чуждите офицери. Но след като го извършили, те усетили необходимостта да го популяризират с някакви обещания и примамливи картини на бъдещето. Изпратили агенти по цялата страна да разнесат новината и да огласят думата хуриет — свобода. Специални агитатори обходили всички главни български селища и обявили на комитетите, че вече няма защо да се крият и за какво да се бият. Давала им се пълна свобода. От турското население и от властта се устроили навсякъде тържества, поканени били и българите. Македонските войводи и четниците с нужната предпазливост излезли от своите скривалища. Турците ги посрещнали с отворени обятия, завели ги на приготвените трапези, вдигнали конституционното знаме, целунали се с бунтовниците и се заклели, че оттук нататък няма да има вече господари и безправни роби — всички са свободни, равноправни граждани на конституционна страна. В изблик на обща радост, на доверие и надежди празнували хиляди и хиляди добронамерени хора. Ако Турция стане истински конституционна държава, в която всички граждани да намерят свободно поприще за своя труд, без предпочитание на вяра, без експлоатация, щяло да настъпи чувствително подобрение. Българите в Солун, които се увеличавали всяка година с преселници, завладявали пазара и се развивали като здрава национална и икономическа сила, която имала първенство в много области. Също така българите в Битоля, Одрин и Цариград придобивали все по-голямо влияние. Но Вътрешната организация знаела от историята, че цариградските турски управници не си удържали на думата и обещанията и решила само временно да спре революционната борба, докато се разберат по-ясно турските намерения. Ето защо организацията събрала и складирала оръжието си, обаче кадрите (войводите, десетниците, четниците и цялата боева уредба) си останали непокътнати.

Блянове на младотурците

Българите революционери имали право да се съмняват. Младотурците намерили за нужно да изложат своето политическо верую пред Европа, за да спечелят нейното съчувствие и поддръжка. За тази цел те подали до Великите сили меморандум, в който обявили, че старата Турция вече не съществувала и на политическата сцена се появява нова, млада държава, наречена Отоманска империя, реформирана по най-модерните принципи на свободата и равенството. Главната задача на меморандума била да се убедят Великите сили, че е излишно вече да се грижат за реформи в Македония и трябва да оттеглят своите чиновници и офицери. Младотурците изтъквали, че в Македония живеят разни народи с различна вяра, но всички те били свързани по своите граждански и икономически интереси с общото отечество. Занапред нямало да има ни мюсюлмани, ни християни, а само «отомани» тъй като имало «швейцарци» и «американци». Нямало да има и Македония, нито «македонци». Старата Македония била изчезнала. Сега съществували три вилаета (Скопски, Битолски и Солунски), които били неделими от общото отоманско отечество, съставено от 27 вилаета. Това, което се наричало македонски въпрос, било част от големия въпрос за отоманската нация. Досегашните неволи и страдания на македонците произлизали от монархизма, от деспотичния султански режим, от който еднакво страдало населението по всички отомански земи. Македонецът занапред щял да добрува по братски с анадолеца, арабина, триполитанеца, черкезина, кюрда, куцовлаха, арменеца и т. н. Защо Европа е измислила македонския въпрос — питали турците и отговаряли — за да предпазят християните от «турския фанатизъм ли»? Нo такъв фанатизъм «не съществувал». Турците били «стари жители на Македония». Преселени още «преди завземането на Цариград» те имали «исторически права».

Според младотурците, щом се въведе конституционно управление, всичко щяло да се успокои. Те подозирали, че само Русия, като панславянска империалистическа държава, настоявала за реформи в Македония, защото целта й била чрез славянските балкански народи да обсеби Цариград и проливите. Втора пречка за своите планове младотурците виждали в България, защото българското македонско население очаквало освобождение от нея.

Европа се доверила на младотурците. Тя поискала да ги остави да изпълнят своите реформаторски планове без нейна намеса, защото подозренията на Великите сили една към друга били големи и опасни за общия мир. Общественото мнение също посрещнало благосклонно турската свобода. В последна сметка Великите сили извикали от Македония своите чиновници и офицери. И турците за свое голямо удоволствие се видели пак пълни господари.

Българският народ също се отнесъл със симпатия към преврата на младотурците. Един голям товар сякаш се снемал от неговите плещи. Страховете от близка война намалели. Много турски първенци от Одрин посетили София, посрещнати тържествено от общината, с пожелания за добросъседство и демократично съжителство. Думите «свобода, братство и равенство» прозвучали от Бяло море до Дунава.

В София няколко политически мъже, начело с Григор Начович, и няколко професори образували комитет със задачата да се споразумее с младотурците. Предвиждало се конституционна Турция и България да направят силен икономически и политически съюзен блок, който да вземе в ръцете си Източния въпрос и сам да го разреши с взаимно зачитане. Намесата на съперническите и зложелателни Велики и малки сили трябвало да се отстрани. Само по тоя път народите на полуострова биха запазили своята политическа и стопанска свобода. Тоя възглед действително бил правилен в основата си, но поради ред причини, които ще изложим, не можал да се приеме нито от българите нито от младотурците. Наистина, двама пратеници от младотурския комитет в Солун посетили София и взели от българския комитет отделни решения, но и те не се изпълнили, защото скоро в Турция настъпил поврат във възгледите. Общите одобрения и съчувствия насърчили младотурците, чието патриотично въодушевление достигнало до екстаз. Мечтите им да възобновят старото могъщество на Турция пораснали неимоверно. Те си въобразявали, че чрез Конституцията ще издигнат отоманската държава, че всички откъснати в разни времена области ще се възвърнат към общото отечество. Египет, България, Босна и Херцеговина щели да признаят Цариград за свой политически и държавен център. Всяка от тия държави, макар автономна, трябвало да бъде част на едно цяло, да изпраща представители в Цариградския парламент, както народите изпращали своите представители във Виена. Така щяло да се възстанови отоманското величие в пълния му обем.

Тая грандомания и шовинизъм погубили младотурците.

Австро-Унгария и България открили в турските блянове опасност за себе си. Самозащитата ги накарала да вземат мерки. А те били: България да обяви своята независимост, а Австро-Унгария да присъедини Босна и Херцеговина към монархията.

България взема железниците на Източната компания

В това време станало събитие с важно значение за България. Чиновниците от железницата на Източната компания обявили стачка. По заповед на цариградския стачен комитет те напуснали службата си и техните влакове на българска територия спрели. Българските пътници, търговци и стоки не можели да се движат в собствената си земя. Тогава станало явно каква пакост би сторила Източната компания, ако в критически за България момент изтегли вагоните в Турция и спре движението. Народната отбрана особено би се затруднила. Българското правителство трябвало да бди за осигуреността на пътуванията и превоза в държавата. Затова то заповядало на българските власти да заемат гарите и складовете, изпратило железничари по линията да възстановят движението. По този начин железниците на компанията преминали в български ръце. Тя протестирала, но правителството отговорило, че ще се споразумее с Портата.

Обида за България

Към тази случка, се добавила друга. Министърът на външните работи в Цариград Тефик паша поканил на официален обяд всички представители на чуждите държави освен българския. Това било обида. Запитан защо Портата е постъпила така, министърът отговорил, че България е васална на Турция и на нейният представител не се полага да се равнява и да се кани заедно с европейските представители. Той щял да бъде поканен, когато се канят валиите от турските области. Младотурците забравили, че България отдавна си била извоювала фактическа независимост във всяко отношение и че васалитетът й бил фикция, възникнала от страниците на Берлинския договор. Достойнството на България било засегнато с това третиране.

Провъзгласяване на независимостта

Всичко това, а именно: капитулациите, македонските вълнения, железниците на Източната компания, третирането на България укрепило още повече съществуващата отдавна мисъл да се обяви България за независима и да не търпи повече обиди и унижения от стария немощен сюзерен. По това време Фердинанд бил в Австро-Унгария да поздрави Франц Йосиф с 60–годишното му царуване. Императорът приел княза и княгиня Елеонора с церемониал като представители на независима държава. Това направило впечатление на всички. Явно било, че Австро-Унгария по-рано била обещала на Фердинанд да го признае чрез този прием за суверен. В същото време Фердинанд узнал, че Австро-Унгария ще анексира (присъедини) към империята окупираните по Берлинския договор Босна и Херцеговина. От своя страна Фердинанд съобщил на Австро-Унгария, че ще обяви България за независима. Австрийските дипломати го посъветвали да направи това преди анексията на Босна и Херцеговина, за да не би в Европа да помислят, че е последвал примера на Австро-Унгария. Така и станало. Князът бързо се върнал в Русе, повикал министър-председателя Александър Малинов, с когото се разбрали, че е настъпил моментът да се обяви страната за независима. Министерският съвет, който имал решение за това от 25 август, отишъл в Търново.

На 22 септември (4 октомври) 1908 г. Фердинанд, придружен от Министерския съвет и висшите власти в Търново, се изкачил на Царевец, стъпил върху историческите развалини на старото българско царство и прочел манифест, с който България се обявявала за независима държава под името Българско царство.

Един ден след това Австро-Унгария провъзгласила анексията на Босна и Херцеговина.

Двете събития дошли като гръм върху младотурския шовинизъм. Грандоманската политика на младотурците била ударена страшно. Безсилни да реагират военно, защото нямали достатъчно сили, те прибегнали до икономическа война: обявили бойкот на австрийските стоки, от яд изхвърлили сукнените червени фесове, които им пращала австрийската индустрия, наложили на войниците бели фесове от анадолска аба, а на офицерите — калпаци. И с България постъпили враждебно. Българските търговски кораби, натоварени с брашно, сирене, кашкавал и др., не били допуснати да разтоварят в Цариград. На границата неприязнените случки зачестили.

Отношение на Европа към българската независимост

Много неприятно било обстоятелството, че независимостта на България и анексията на Босна и Херцеговина станали едновременно и свързано една с друга. Причина за това бил преди всичко Фердинанд, който мислел, че по този начин по-лесно ще признаят станалите събития. Но в Европа и общество, и политици, и печат се отнесли твърде неодобрително към Австро-Унгария, защото анексирала провинции, в които живеело чуждо за нея население. Разгърнал се силен протест против това присвояване, особено в Сърбия, която твърдяла, че в тия провинции населението е от нейната народност и по право тия земи й принадлежат. Руските славянофили също протестирали, защото смятали, че Австро-Унгария иска да образува немско-славянска държава, която да съперничи с руската по въпроса за обединението на славянството. Руското правителство, макар че само отстъпило преди години на Австро-Унгария тия земи, не одобрило анексията и обещало на Сърбия помощ срещу Австро-Унгария. Франция, като кредиторка на Турция и съюзница на Русия, взела естествено, турска, руска и сръбска страна. Английската преса също така укорявала Австро-Унгария в личен егоизъм и нарушение на Берлинския договор по време когато в Европа имало нужда от съгласие и мир. Някои от критиците намерили случай да повторят изречението на Гладстон: «Никой не може да сложи пръст върху някоя точка на земното кълбо и да каже: тук Австро-Унгария направи добро». Всички питали: щом Австро-Унгария присвоява провинции без да гръмне пушка, без никакви жертви, кой ще плаща големите турски дългове към Европа? Германия не се заела да защитава горещо своята съюзница Австро-Унгария, защото по това време укрепвала приятелството си с Турция, а и нейна военна мисия помагала за преустройството на турските военни сили. При тия условия Австро-Унгария решила да плати за анексията обезщетение от 50 милиона лева. Портата след известни колебания и пазарлъци прибрала сумата и по този начин се ликвидирал въпросът.

Европа нямала нищо против българската независимост, защото България не вземала никакви земи. Българското правителство обявило с мемоар, че държавни, стопански и отбранителни причини са принудили страната да обяви своята независимост с цел да запази и достойнството си, и жизнените си интереси. Оправданията били оценени правилно, но мнозина не искали да простят обстоятелството, че това станало в съгласие и едновременно с Австро-Унгария, която заграбвала чужди земи. Сърбия, която се подготвяла за война с Австро-Унгария, особено се огорчила от българо-австрийското съгласие. При всички критики, Европа и Русия все пак се отнесли благосклонно към българската независимост и обявили, че ще я признаят когато се уреди въпроса с Турция политически и финансово. Във Франция посъветвали България да плати обезщетение срещу независимостта. Французите като турски заемодатели, не могли да мислят другояче, защото очаквали да се съберат суми срещу турския дълг. Портата предложила това на българското правителство, но министър-председателят Малинов отговорил, че независимост с пари не се купува. Фердинанд се намесил лично и телеграфирал на българския посланик в Париж да съобщи, че «България е добър платец» и Франция не трябва да се противи на нейната независимост. Щом станало известно, че България ще плати обезщетението, високата порта пресметнала всички стари, забравени дългове на България и поискала огромна сумa. Българският министър на финансите Александър Ляпчев отишъл в Цариград да води преговори, които били дълги и уморителни. България предложила 82 милиона лева за изплащане на закъснели данъци от бившата Източна Румелия и за откупуване на експлоатацията на железниците, които оставали занапред в български ръце. Турците отказали, държали се надменно и вместо отговор предложили поправка на границата в Кърджалийско в тяхна полза, като заемат най-важните стратегически точки. Това възмутило българския народ. Общественото мнение се развълнувало и поискало да се вземат мерки за защита. Правителството дало заповед да се мобилизира 8-а тунджанска дивизия и да се прати на границата. Настроението се повишило. Опасността от избухване на война станала голяма. Това Силите не искали да допуснат, защото можела да пламне цяла Европа. Посланиците в Цариград и София обявили, че няма да позволят никакви териториални промени. При това условие, ако Турция и България искат, нека се бият. Руското правителство се намесило, като посредник и попречило да се разрасне конфликтът. То предложило нова спогодба: Русия да опрости на Турция от своите стари вземания 125 милиона лева, които да се прихванат за сметка на България срещу нейните 82 милиона и се ликвидира спорът между Портата и довчерашния й васал България. България се задължавала да изплати въпросните 82 милиона в дълъг срок. С това се свършила препирнята и двете страни подписали договора. Веднъж въпросът разрешен така, Русия първа признала независимостта на България. Последвали я и другите държави.

Правителството назначило във всички столици свои посланици, княз Фердинанд получил титлата «цар» и тръгнал да обикаля европейските дворове за да им се представи в царското си достойнство.

Сътрудничество между младотурците и Вътрешната организация

И след обявяване на независимостта на България Вътрешната организация продължила да работи в сътрудничество с младотурците, защото настъпилата временна свобода й дала възможността да действа открито и все така самоотвержено. Нейните дейци заели видно място в общините, съветите и учрежденията. Търговците и еснафите заработили свободно. Явно станало, че Вътрешната организация на българите е представителка на народа, защото тя именно се грижела със слово и дело за неговото освобождение. Пропагандната дейност на сърби, гърци и куцовласи почти се изгубила. Техните чети останали в сянка и не се забелязвали, защото не представлявали мнозинството от населението и служили като органи на правителства, извън Македония. Турците оценили българската Вътрешна революционна организация като обществена сила, действуваща в интерес на местните хора. Понеже тя нямала връзки с българското правителство и българската политика, младотурците й се доверили.

Конституционни клубове

Първата задача на вътрешните дейци била да се съобразят с новия режим. Въвеждало се конституционно управление, което имало за свои елементи конституционни партии, избори и парламент. Вътрешната организация от революционна се преобразувала в конституционна народна партия, чиято единствена задача била да организира народа и да го подготви за изборите, които скоро трябвало да се произведат. По този начин водачите превърнали революционните комитети в конституционни клубове, които при новата наредба трябвало да имат роля в управлението. В скоро време Македония и Одринско се покрили с клубове. Избраните от клубовете представители се събрали на събор в Солун, изработили програма на своите политически искания и поставили на първо място въпроса: може ли Македония да се уреди просветно, финансово, правосъдно, административно и да постигне благоденствие ако се управлява от Цариград? Отговорът бил отрицателен, защото турските нрави не можели да се изменят с магическа пръчка. Затова отново се поставило главното искане: Македония да се отдели и да се уреди като автономна област на конституционна Турция.

Конституционните клубове се приготвили за избори на народни представители. За пропагандиране на своите искания организацията се възползвала от обявената свобода на печата. В Солун почнали да излизат 10 български вестника и списания с разни политически схващания и тенденции(60). В Македония закипял бурен духовен живот, имало висок подем за идеална уредба на новата държава.

Сърби и гърци веднага съгледали предимствата, които спечелила българската организация. В съгласие и съединение с младотурците, тя ставала управляващ фактор. Това ги заставило да се намесят по-активно и пожелали да се споразумеят с Вътрешната организация и младотурците.

Младотурците се сметнали за посредници, които трябвало да примирят народностите представлявани от пропагандата на гърците, сърбите и българската Вътрешна организация, превърната в конституционна партия. Тогава те изтъкнали, че всички злини в турската империя идвали от думата народност, която подхранвала стремежи за отделяне. Тая дума трябвало, според тях да се изхвърли и да се замени с думата «отоман», която означавала гражданин на единната отоманска държава, обслужваща всички свои поданици еднакво, без оглед на вяра и народност. Младотурците защитавали принципа за централизацията, искали Цариград да бъде душата и сърцето на отоманската държава. Представителите на българските клубове обявили, че стоят на друго становище, а именно: Македония да се отдели в своите исторически и етнографски граници, да образува автономна област със своя административна и законодателна власт, но под общото управление на цариградското правителство. Македонските българи знаели, че в цариградския общ парламент за всички турски области не ще бъде възможно да се направят коренни реформи, защото идейното развитие на турците в разните краища на империята не издържало никаква критика. Обратно, ако Македония бъде автономна, мнозинство в Народното събрание щели да придобият християнските представители и по-просветените турци, каквито вече имало в Европа и именно тези представители, събрани в Солун, столицата на автономната област, щели да възприемат и осъществят реформи според европейското разбиране за демокрацията(61).

Пред въпроса за уредбата на новата държава сладките надежди изчезнали. Целият мюсюлмански свят се надигнал и попитал младотурските водачи: Ислямският народ запазва ли своята душа и своя образ или ще му се наложи европейска шапка? Тревогите били: Първо, турците ще запазят ли своето предимство пред довчерашната рая или не? Второ, турският език ще загуби ли значението си като официален? Трето, Коранът и шериатът остават ли и занапред като основа на ислямството или ще бъдат премахнати и заменени с други някакви закони и наредби?

Тия питания бързо проникнали сред широката турска маса и предизвикали страшен смут в ума и съвестта на мюсюлманите. Някои екзалтирани младотурци казали, че и жените може да получат пълна свобода като европейките, че може да се въведе и едноженството. Една млада, смела и еманципирана туркиня в Цариград хвърлила яшмака, облякла европейска рокля, сложила на главата си шапка и тръгнала под ръка с един европеец. Фанатичната тълпа не можала да понесе това посегателство на вековните нрави и линчувала туркинята. Събрал се голям митинг в Цариград и староверците попитали младотурците накъде ще поведат мюсюлманския спят. Общото вълнение принудило министър Джавид бей да обяви пред народа (март 1909 г.), че нито мюсюлманите ще загубят своето предимство, нито турският език ще отстъпи на други езици, нито Коранът и шериатът ще се заменят с други закони и уредби. Турция, казал той, ще си остане ислямска държава.

С това заявление се съборили основните принципи на равенството и свободата, за които бленували младотурците. Занапред пак си оставало старото, добре известно положение на потиснатите народи. Отоманизацията, в смисъл на уредба по швейцарски или американски маниер изчезнала. Ала старотурците не се спрели дотук. Те смятали, че младотурците далеч са отстъпили от бащината си вяра, обичаи и нрави, нарушили са османското достойнство и тяхното поведение ще доведе до пропадане на държавата. Султан Абдул Хамид взел страната на старотурците, събрал своите стари помощници, свалил младотурските министри, отменил Конституцията и повикал изгонените преди това чиновници да заемат местата си. Обаче младотурците в Македония не се подчинили. Техният военен водач Махмуд Шефкет паша, поддържан от офицерите, с голяма военна сила от Битоля и Солун потеглил за Цариград против султана. На помощ на Шефкет в защита на Конституцията се обявили и българските революционери. Образувала се от старите четници силна, добре обучена българска дружина, която под командата на войводите Чудомир, Чернопеев, Сандански и други поела пътя за столицата. Съюзените турци и българи влезли в Цариград, разбили султанските казарми с артилерия, победили старотурците, обезоръжили военните им части. В боевете българите били поставяни на най-важните и опасни места, защото Шефкет не вярвал много на своите войници. Българската дружина минала тържествено през града с български песни. Пленените войници на султана били дадени на българските революционери да ги закарат в Македония и да ги държат под контрол. Султан Абдул Хамид бил свален (май 1909 г.) и пратен на заточение в Солун, а вместо него на престола бил поставен брат му Мехмед V. Младотурците отново взели властта в държавата и Шефкет паша поел поста военен министър.

Това сътрудничество на българите с младотурците показало, че Вътрешната организация била искрено предана на новия конституционен режим, че тя, макар да се стремяла към автономия, не мислела да дели или да присъединява Македония към България, защото за нея не било трудно, когато Шефкет завел цялата си войска в Цариград, да се възползва от турската слабост в Македония, да се въоръжи, да вдигне въстание и да повика българската войска, която чакала почти готова на границата. България, предвид поведението на съседите и по съвета на Великите сили, се въздържала от всякакви агресивни намерения, въпреки законното си право и задълженията, които имала към целокупния български народ. Всички още вярвали, че при конституционния режим може да се постигне правилно разрешение на българския въпрос. На това настроение се дължало и посещението, което стотина български офицери направили на младотурските офицери в Цариград. След приема, който преди 37 години султанът дал на официалните български черковници с новия екзарх начело, сега трябвало да приеме за първи път и представители на българската армия. Около това време група български търговци официално посетили Цариград и Бруса, същото направили и студентите от Софийския университет и голям брой учители. Всички тия прояви били израз на добрата воля да се въдвори мир и взаимно разбирателство между България и Турция. Престолонаследникът на султана посетил София и гостувал на цар Фердинанд. В негова чест бил организиран военен парад. За съжаление, турците не го приели като демонстрация на съюзническа и приятелска сила, а оценили всичко наопаки, а именно, че България военно превъзхождала Турция, че щяла да й диктува бъдещите събития.

Тия чувства на страх и завист у турците надделели над политическия разум. България била напълно благоустроена страна. Нейните училища подготвяли голям брой образовани хора. Стопанският и търговският й живот кипял в разнообразни предприятия. Македонските българи също се проявили с устрема си за образование, енергия, политичност и предприемчивост. Големите градове Солун, Битоля, Скопие и други се залели от българи търговци и майстори. Турски писатели и публицисти посетили България и с тъга в душата си писали, че неподвижният и оставен в невежество турски народ ще бъде изтласкан от жизнеспособния, просветен и предприемчив българин.

Младотурците в борба с македонските българи

Споменатите настроения и страхове у младотурците им внушили политика обратна на споразумението, съгласието и братството. Младотурците поискали да обезсилят македонската българска интелигенция, да я разредят и омаломощят, за да стане негодна за обща борба. Ето защо те почнали да гонят българите там, дето били силни, да събират оръжието им, да затварят училищата и да подкрепят другите пропаганди, като ги улесняват да отварят свои училища вместо българските. Издаден бил закон против сдруженията, забранили вестниците и унищожили българските конституционни клубове, като «националистически» гнезда. Младотурците поискали от българите да се запишат в техните партии и да работят като отомани. Българските буйни и недоволни елементи един по един почнали да изчезват от градовете и отишли пак в планините. Младотурците гласували Закон против четите и тръгнали отново да ловят комитите, да ги съдят, бесят и пращат на заточение. Върнала се старата анархия и тирания. Освободени от европейските офицери и политическия контрол турците почнали да блокират българските села, искали оръжие от всички българи и като не могли да го намерят тръгнали насилствено да го откриват. Извършили се безброй жестокости и насилия. В трите македонски вилаета (Скопски, Битолски и Солунски) били жестоко бити 4793 души, от които 74 умрели от бой; 2000 души избягали в България, а други 2000 хванали планините и увеличили броя на четите. Естествено, инстинктът за самосъхранение заставил и българите да употребяват съответни средства: почнали атентати, убийства, хвърляне на бомби в турски квартали или на публични места, сражения с потерите и т. н. Македония отново застенала от писъци и се обляла с кръв и сълзи.

За да сломят българите, турците приели предложението на Сърбия, подкрепено от Русия, да се назначи сръбски владика в чисто българските градове Велес и Дебър. Но имало и друго средство за омаломощаване на българите: турците приемали всички турски бежанци от Босна и Херцеговина и ги настанявали между гъстото българско население, както едно време заселвали избягалите от Русия татари и черкези в България. Освен това те улеснявали емиграцията на българите в Америка и цели села на изселените българи се заемали от турски бежанци. Българите, както се знае, били на много места чифлигари, обработвали имотите и създавали богатството на турските спахии бегове. В последно време обаче поради размириците беговете обеднели и почнали да напускат чифлиците си. Българи, които били спечелили пари в Америка или другаде, искали да купят земи от своите господари, но турците им отказвали. Правителството купувало имотите, давало ги на турските бежанци, а българите пропъждало. Това било очевидна политика която трябвало да намали българското население и да засили турския елемент. Да се обяви пред Европа, че България и българите напразно претендират за Македония.

Така вървели работите до 1912 г.

Министерство Гешов — Данев. (16. III. 1911–1. VI. 1913 г.)

Независимостта на България трябвало да се узакони вътрешно. Това било грижа на демократическото правителство, ала то предимно се потрудило за вътрешната организация на някои клонове в управлението. В Народното събрание били гласувани важни закони по народното просвещение, по администрацията и финансово-стопанския живот. За изплащане на стари дългове на железопътни линии и за уреждане на дълговете към Русия, свързани с независимостта, демократическото правителство направило през 1909 г. два заема от 82 и 100 милиона лева. То изработило, внесло и прокарало през XIV обикновено народно събрание (1910 г.) законопроект за изменение на Конституцията за да санкционира независимостта на България.

По желанието на царя демократи, народняци и прогресисти като най-силни тогава партии, поели задачата да свикат Велико народно събрание, за да се приемат готовите изменения на Конституцията. За тази цел се образувало ново коалиционно правителство под председателството на Иван Евстатиев Гешов. През лятото (1911 г.) било свикано в Търново Пето велико народно събрание, което гласувало българската държава занапред да се именува ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ и държавният глава да носи титлата «цар на българите». То изменило още няколко члена, на Конституцията, от които най-същественият бил член 17, по силата на който на царя се дало право да прави тайни договори и съюзи с чужди държави.

Освен това се приело мандатът на Обикновеното народно събрание да трае четири години (вместо пет) и министерствата се увеличили от 8 на 10.

След закриването на Петото велико народно събрание станали изборите за XV обикновено народно събрание, в което имали мнозинство Народната и Прогресивната партия. Двете образували коалиционно правителство под шефството на Иван Евстатиев Гешов. Д-р Ст. Данев заел председателското място в Народното събрание.

В края на 1911 г. положението на македонските българи много се влошило. Мирът вече с мъка се държал. И българското правителство по съвета на Русия създало таен политически и военен договор със Сърбия на 29 февруари 1912 г. На 2/14 август 1912 г. цар Фердинанд празнувал 25–годишен юбилей на своето царуване. Празникът във Велико Търново минал извънредно тържествено. Той се придружавал от големи маневри, за които били свикани на триседмично обучение запасните от Източна България. Маневрите станали около Шумен, като целта на маневрите била превземането на укрепен град. На юбилея присъствали и други войски, които направили великолепен парад.

По всичко личало, че българската войска се подготвяла за велико дело, което не закъсняло.

Резюме (извод)

Независимостта на България се постигнала постепенно. В международните си отношения държавата последователно извоювала своето място без подкрепата на сюзерена Турция. Докато турската държава пъшкала под тежкия режим на капитулациите, България полека-лека в договорите си с Великите сили се освобождавала от тях. По-сложни и по-мъчителни за българската държавна политика били народните тежнения за освобождение на останалите под чуждо иго българи и за обединение. Съзнанието за народно единство у народа предхождало учредяването на Екзархията през 1870 г. Екзархията била израз на въжделенията на народа за свобода и напредък.

Българи останали в Румънска Добруджа и в Сърбия, но най-много имало в Македония и Одринско. Развитието на тия българи, макар бавно и мъчително, но винаги вървяло подир развитието на българите в свободната държава. Събуждането на македонския българин предизвикало съперничество и завист у съседите сърби и гърци. Сърбия, потискана от Австро-Унгария от север, била тласкана към Македония. Започнали се усилена пропаганда и въздействие пред руското правителство да изостави идеята за Санстефанска България. Руското правителство решило Македония да се подели между България и Сърбия и според това съдействало да се изпратят сръбски митрополити в Македония, макар че имало там български.

Въпреки всичко македонските българи все напредвали и идеите за въоръжени въстания узрявали. Образувал се Външен върховен македоно-одрински комитет в България и Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Направили се опити за въстания през 1902 и 1903 г. Последното било сериозно, предизвикало намесата на Европа. Великите сили предприели реформирането на Македония, но превратът на младотурците осуетил всичко.

България се възползвала от турските безредици и се обявила за независима (1908).

Младотурците стигнали до яростен шовинизъм и с това още повече влошили положението на българите. Недоволството растяло застрашително.

Източници

1. K. Sоlаrоff. La Bulgarie et la question Macèdoniene, 1919.

2. S. Radеff. La Macèdoniene et la renaissace Bulgareau XIX–е siécle.

3. A. Шопов. Мемоари на македоно-одринските братства.

4. Таен рапорт на българското правителство.

5. Доклад на парламентарната комисия. Т. 1, с. 115.

6. В. Радославов. България в световната война.

7. И. Е. Гешов. Балкански съюз.

8. Официални доклади по Македонския въпрос от Министерството на външните работи.

Част II: Войни за обединение

Дял I: Сближаване и съюз между балканските страни

Глава I: Как българите схващат своето обединение

Турските наследници

Турската империя била изгубила способността да управлява. Поради своя мохамедански държавно-правен мироглед и поради неспособността си да възприема новите правни, обществени и стопански форми на живота, тя не могла да прекара век на възраждане и на просветен абсолютизъм, от които западните държави минали към парламентаризъм, към лично, обществено и народностно равенство. Повече от сто години европейските Велики сили правили безплодни усилия да реформират отоманската държава, да я укрепят и да продължат полезен за тях жизнен път, по който се кръстосвали непримиримите им интереси. Под натиска на Великите сили султаните издавали хатишерифи, хатихумаюни, изработвали конституции (1876 и 1908 г.), подарявали концесии, подписвали договори и конвенции, но всичко било напразно. Парижкият конгрес от 1856 г. признал принципа за «териториалната цялост на Турция», но все пак султанът бил наречен «болен човек». А след като по заповед на Високата порта били извършени безчовечните кланета в Армения, в Хиос, в България през 1876 г. и в Македония през разни времена, султанът бил обявен от Гладстон не само за «безнадеждно болен», но и за «червен султан». Тоя кървав и болен султан лежал на смъртния одър и смъртта му била неизбежна. Наследниците му били християни; те очаквали да получат богато наследство. Но били много и раздорите, като при всяко наследство, били възможни и допустими. Русия и Австро-Унгария отдавна смятали себе си за политически наследници. България, Сърбия, Черна Гора и Гърция били малки, но естествени наследници, тъй като при завоеванието на Балканите турската империя легнала върху техните бащинии. Малките християнски балкански народи отдавна живеели със своите национални идеали и съзнанието на своите права, преплетени за жалост едни с други. Българският народ, който стоял най-близо до центъра на турската държава в Балканите, макар най-млад по свободата си, справедливо разсъждавал, че никой не можел да му отнеме правото и длъжността да запази и обедини всички краища, под турско иго, в които живеели неговите сънародници, проявили вече съзнание на българи. Мирогледът на българите бил оформен много преди Освобождението и то без всяка шовинистична тенденция. Младите революционери българи още през 1872 г. съставили освободителна програма в Букурещ, в която казвали: «Нue, българите, желаем да живеем с всичките си съседи дружествено, а особено със сърбите и черногорците, които съчувствуват на нашите стремежи, и румънците, с които нашата съдба е тясно свързана, и желаем да свържем с тях федерация от свободни земи ... Нека всеки народ сам реши своята съдба и каже към кой отдел на съседа желае да се присъедини».

Това са съкровените въжделения на българските дейци от преди Освобождението. В тях няма шовинизъм и принципът за самоопределение на народите още тогава осветява с ясна светлина тяхната чиста съвест.

В продължение на 35 години след освобождението си българският народ следи националните стремежи на своите съседи. А развитието на свободното Княжество ставало под силното влияние на борбата, която сънародниците в Турско водили за духовно-политическа и стопанско-финансова свобода. Голямата емиграция от поробените земи дала в България видни и силни личности, които заели съдийски и професорски длъжности, стигнали до министерски пост и въздействували върху българската политика за националното обединение. И целият народ бил проникнат от тоя идеал. Той бил духовното съдържание на неговия живот. Наистина, сред младата струя на интелигенцията в свободното Княжество се прокрадвало младо социалистическо течение, което живеело повече с настроенията на интернационали, проявявало се като опозиция на патриотическото движение, когато то избивало в «патриотарство», тоест злоупотребявало с народните копнежи за свои партийни цели. Ала в много случаи водачите на социалистическото течение се освобождавали от чуждото влияние, от тесногръдия интернационализъм и обяснявали, че не отричат отечеството и неговата цялост, защото само чрез националното единство може да се отиде към международното.

Като изключим Великите държави, които нямали нито етнографски, нито исторически права над наследството на «болния човек», от останалите наследници християнски държави, всяка имала да получи своя естествен и достатъчен дял. Общата задача им подсказвала: първо, да се освободят поробените земи и второ, да се поделят по братски, според народностното съзнание на населението. Ако това не може да се постигне за някои части с много смесено население, да се образуват от тях автономни области. Затова била нужна обаче предварителна разумна спогодба. Естествено се смятало, че най-първо трябва да се спогодят славянските сродни и братски наследници: България, Сърбия и Черна гора.

В продължение на 35 години били правени много опити да се сближат България и Сърбия, да се споразумеят за своите права и задължения и да достигнат до един братски съюз. За нещастие, интригите на другите държави разваляли всичко. Кръстосаните противоположни интереси и влияния на двете големи монархии Австро-Унгария и Русия не давали възможност за самостоятелно разбирателство между двата толкова близки народа. Австро-Унгария, която сама имала претенции за Солун, тласкала Сърбия още от 1881 г. към Македония с вярата, че рано или късно ще насели западната половина на полуострова заедно със Сърбия, Русия ще обсеби източната заедно с България и Цариград. Нуждата налагала България и Сърбия да забравят 1885 г. и да търсят сближение. Руското правителство правило усилия двете държави да се споразумеят. През 1896 г. княз Фердинанд посетил крал Александър Обренович в Белград. На следната година (1897) Александър върнал визитата. С голямо тържество била открита от двамата владетели железопътната линия София — Роман. Едновременно с това големи групи софийски и белградски граждани разменили посещения. Изработила се и се приела митническа спогодба между Сърбия и България за улеснение на търговията. По тази спогодба границите почти се премахвали, а пощенските писма се изравнявали по такса: 10 стотинки за отворено писмо и 15 за затворено. Имало момент когато не се искало паспорт за минаване в Сърбия и обратно. Министър-председателят д-р Стоилов лично отишъл в Цариброд, където се срещнал с министър Груич, вдигнали митническите постове, унищожили паспортите и обявили тържествено свободна търговия и свободно пътуване.

Всичко това, разтревожило Австро-Унгария. Тя сметнала митническата спогодба вредна за нейните интереси. За да не допусне двете славянски страни да стигнат до съюз под руско влияние, тя подала на Сърбия нота против спогодбата с България. Крал Александър се уплашил, уволнил русофила министър-председател Груич и го заместил с д-р Владан Джорджович, който унищожил спогодбата и повел австрофилска политика. Австро-Унгария поискала да сплаши поради същите причини и българското правителство, затова заповядала на своя представител в София да си замине за Виена. Д-р Стоилов бил принуден да иска извинение и да признае тържествено «легитимното влияние на Австро-Унгария в България».

Разсърдената Австро-Унгария насочила Александър към Македония. Тя го съветвала да се сближи с турците. Сближението станало. Турция дала заповед да бъдат преследвани в Македония българите, а църквите и училищата им да бъдат затворени. Така Австро-Унгария, Сърбия и Турция се изправили срещу България. Русия поискала да сплаши Сърбия и посъветвала княз Фердинанд да посети княз Никита в Черна гора. Сърбите помислили, че България и Черна гора се съюзяват против тях под закрилата на Русия. Правителството било атакувано и Владан Джорджович загубил властта. Сърбия напуснала Турция, върнала се пак към България, но настоятелно искала от Русия Македония да бъде поделена между нея и България. Искането си подкрепяла с обстоятелството, че Австро-Унгария я гнети икономически и ако не намери изход на море през Македония, ще се задуши или пък ще бъде принудена да се обяви за австрийска провинция.

В България либералното правителство (1899–1900 г.) се опитало да потърси изход и да намери основа за трайна спогодба между Сърбия и България. Правителството приело, че Македония е една цялост етнографска и стопанска. Тя не може да се дели. Изходът трябва да се намери в икономически съюз, при който Сърбия ще получи възможност да се ползува свободно от българските Черноморски пристанища. Обаче Сърбия не се съгласила. Русия била принудена да приеме сръбското гледище за подялба на Македония и подкрепила сръбският митрополит Фирмилиян да отиде в Скопие.

Военен съюз на България с Русия

Правителството на д-р Данев видяло българските интереси в Македония застрашени. Министър-председателят отишъл в Петроград и потърсил съюз с Русия за защита на България. Условията били благоприятни понеже било установено, че между Австро-Унгария и Румъния имало военен договор. През 1902 г. Данев сключил с Русия таен договор, в който се предвиждало:

1) Ако избухне война между Русия от една страна и Германия, Австро-Унгария и Румъния или Турция от друга, България трябвало да мобилизира войските си и да помага на Русия по плана, който ще изработи руският генерален щаб;

2) Ако България бъде нападната от Турция или Австро-Унгария, Русия ще застане в нейна защита с нужното количество войски;

3) При благоприятен изход на войната, ако се намеси Румъния като противник, Русия гарантира на България Добруджа до дясното устие на Дунав, а към Турция — земите, предвидени приблизително в границите на Санстефанския договор (1878 г.). При несполучлив изход на войната Русия гарантира целостта на българското княжество.

Този таен договор, непълен откъм политическа страна, бил скриван от Сърбия докато управлявала династията Обренович (1903 г.). Щом династията била заместена от Петър Карагеоргиевич, верен приятел на Русия, руското правителство се разколебало в договора и го превърнало в мъртва буква.

На 20 юли избухнало Илинденското въстание в Македония. Д-р Данев се обърнал към Русия, но тя мълчала. На 3 август Данев се оттеглил и след два дни бил заместен от народолибералите начело с Рачо Петров. Русия смятала това правителство за австрофилско и още повече си замълчала. За спогодбата относно Турция — нито дума. Това бил един от случаите, които доказват, че е безполезно една малка страна да сключва съюз с голяма държава. Русия влязла във война с Япония и за България имала само две думи: мир и търпение.

През 1908 г. народолибералите били заместени от демократическото правителство начело с Ал. Малинов. В Македония се прилагал план за реформите на Великите сили. Ала сърбите и гърците се обявили против реформите, образували чети, постигнали съгласие помежду си и нападнали с големи сили българското население. Положението станало критично и Малинов заедно с Фердинанд отишли в Русия да се осведомят какво да се прави и да попитат държи ли руското правителство на договора от 1902 г.

Русофил, обаче умерен, разсъдлив и независим Малинов искал «да прави политика» с Русия и смятал чрез тая държава да увлече и заинтересува още повече за българската кауза западните демократически държави, Франция, Белгия и Англия. Той вярвал, че те са способни да разберат и да съчувствуват на един потиснат и унищожаван народ като българите в Македония. Руският министър Изволски признал пред Малинов, че има наистина договор от 1902 г., но още не е дошъл денят за неговото прилагане. Напразно Малинов доказвал с цифри в ръце, че българското население в Македония и Тракия гние. За да убеди руския министър Малинов обрисувал българските национални искания в приложение на карта. Когато заговорил за Тракия и Одрин, Изволски свил вежди и казал: «Ще докладвам на императора». Малинов разбрал, че Русия задържа за себе си Дедеагач, Одрин и Лозенград. Фердинанд, Малинов и Паприков се върнали от Русия разочаровани. Царят отишъл сам в Австро-Унгария и на своя глава почнал да води разговори. Като научил за това, Изволски в една реч пред руската Дума изказал подозренията си към Фердинанд, че отива с Австро-Унгария, и добавил: «Ако България не стои мирна и предприеме действия в съгласие и насърчение от нашите противници, ние заявяваме, че при една война тя ще бъде оставена на собствения си риск и страх».

При тия условия цар Фердинанд решил да проведе друга политика. Той посетил султана в Цариград и го уверил в приятелство. Веднага след това и сръбският крал Петър отишъл в Цариград, очевидно за да узнае какво е постигнато между България и Турция. За да бъде още по-внушителен, Петър си избрал път през Македония за Цариград. Навсякъде по пътя му било организирано най-тържествено посрещане, за да се покаже на Фердинанд, че илюзиите му са напразни. След посещението на сръбския крал при султана патриархът назначил още един сърбин за митрополит в Македония (Велес, Кичево и Дебър). Това било явен белег, че сръбско-руският проект за подялбата на Македония се изпълнява и на сърбите е дадена Северна Македония. Този втори удар над българите в измъчената страна възбудил до крайност македонските среди и комитетите. Развълнувал се целият български народ. Вестниците писали за насилственото закриване на българските училища, преобръщането на българските общини в сръбски, гонението на българските свещеници и първенци. Свикани били многолюдни митинги и се отправили протести до европейските сили.

Въстание в Албания

В устрема си да възродят и засилят отоманската държава младотурците започнали от Албания, в северната част на която Австро-Унгария се била прогласила за покровител на католиците албанци и въвеждала своя католическа култура. Младотурците решили да привържат Албания по-здраво към Велика отомания и предписали на албанците да употребяват навсякъде турската азбука, да плащат държавните данъци и да се подчиняват на общите имперски закони и съдилища. Обаче албанците, несвикнали да бъдат управлявани с чужди заповеди, непризнаващи други закони освен своите родови и племенни обичаи, живеещи векове без да плащат данъци отказали да се подчинят. Те изпъдили изпратените от Цариград съдии и под ръководството на своя главатар Иса Болетинац се вдигнали с оръжие в ръка против турските власти. Цариградското правителство изпратило военни части да усмирят въстаналите албанци, наречени миридити в Шкодренско и Метохийско, обаче разбили войската. Станало нужда да се изпратят много турски войници и дори сам военният министър Шевкет паша да отиде на мястото. След уморителни походи и големи турски жертви миридитите били победени и изтикани в Черна гора.

Война между Италия и Турция

В същото време нова беда връхлетяла Турция. Италия поискала от Портата да й отстъпи областта Триполитания в Африка. Като не получила исканото с добро, Италия обявила война и пратила флотата си в гр. Триполи (1911 г.). Това станало със съгласието на Австро-Унгария. За да не поискат и малките балкански държави нещо от Турция, Италия отправила високомерно послание до всички балкански християнски държави да ги увещава и дори да ги заплашва да стоят мирни, защото войната за Триполитания не засягала техните интереси. Италианската флота нападнала Дарданелите. Топовните гърмежи се чували чак до Балкана. Било обичайно когато някоя съседна държава взема от Турция земя и другите наследници да поискат да разширят територията си. Австро-Унгария присъединила през 1908 г. Босна и Херцеговина, сега Италия посягала да грабне Триполитания. Естествено и трите балкански държавици (Гърция, Сърбия и България) можели да поискат нещо от старите си територии, но поради завист и съперничество не успели да се съглася една с друга, а всяка за себе си обявила, че ще стои «неутрална» с погрешната надежда да получи даром нещо от турците. А младотурците не се скъпили на празни обещания(1).

Съюз на балканските държави

През март 1911 г. кабинетът Гешов – Данев направил нови опити за споразумение със съседите. И Гешов, и Данев се славили като искрени русофили, угодни на сляванофилските кръгове в Русия. Тяхната коалиция представяла заможните слоеве на българския народ, който имал за лозунг «мир и законност» в страната и пълна вяра в освободителката за достигането на народния идеал. Наистина официалната руска политика вече била нарушила заветите на Царя Освободител за Санстефанска България, защото вече приела в Македония двама сръбски митрополити, а и руските консули и агенти там явно държали страната на сръбската пропаганда. Но това не отчайвало народно-прогресивното правителство Гешов — Данев. Като изразител на настроенията на русофилите то смятало, че ще върне Русия от това нейно отстъпление и чрез една праволинейна славянска политика ще спечели за България пълното разположение на руските държавни мъже. Верен на своя принцип «с Русия да не прави политика», д-р Данев посетил няколко пъти руския двор, въздействувал на българската политика; убедил и цар Фердинанд да се обърне към Белград за спогодба по Македония, въпреки всички несполучливи опити в миналото.

Руската държавна политика се подготвяла за бъдещата голяма война в Европа. За да не бъде заварена слаба на Балканите тя си поставила за задача при каквито и да било условия да сближи България със Сърбия и да образува от тях един славянски блок. Към него не било мъчно да се присъедини и малкото черногорско княжество, макар крал Никита Черногорски да не бил в добри отношения с крал Петър. На този съюз от три славянски държави се възлагало да задържа било Турция, било Австро-Унгария в първите дни на Голямата война, докато руските сили бъдат изведени на бойните театри. На първо време не можело към съюза да се кани нито Румъния, нито Гърция. Румъния била в съюз с Австро-Унгария, а Гърция се ръководила от роднините на кайзер Вилхелм II.

И тъй, на коалиционното правителство Гешов — Данев било съдено да разреши съдбоносния въпрос като създаде Балкански съюз. Обстоятелствата улеснявали такава политика. През 1911 г. в Албания (Метохия и Шкодра), в Нови Пазар и Косово поле се вълнували албанците; в Арабия (Йемен) — арабите; между Турция и Италия имало война, а в Македония се леела кръв. Младотурците виждали, че империята гори от четирите краища и били силно разярени. За да смажат македонското население те образували свои чети и ги хвърлили срещу българите. Започнало ужасно изтребление. За няколко месеца били избити 19 български войводи, 67 четника и много били ранени, а от населението безброй мъже бити, затваряни, мъчени, съдени и заточавани. Борбата се ожесточила. Ранените бивали изоставени без всяка медицинска помощ. Заради обезоръжаването всички домове се претърсвали, мъже и жени били изтезавани. Хората от пограничните села търсели спасение в България.

Ужасното положение на македонското население стигнало до знанието на обществото в Европа. Балканският комитет в Лондон издал следния манифест: «Сведенията ни от Македония са сърцераздирателни. Мъжете са подложени на бой и изтезания до смърт. Моми и жени се сквернят, стопанството на селяните се разорява. Никой вече сериозно не работи земята, защото не знае дали като излезе на работа в полето ще се върне вечерта в дома си. Властта се отнася безчувствено и с презрение към оплакванията на пострадалите».

Британските епископи и други видни личности в едно събрание, под председателството на Кентърберийския архиепископ на 25 януари 1912 г. решили да изпратят до султана и парламента следното писмо: «Задушаване на всяка политическа свобода; ужасни мъчения при обезоръжаването; безчовечно прилагане на безмилостен закон за разбойничеството, при което семейството, роднините и съседите на въстаника биват заточавани и ограбвани; върлуване на турски чети, ръководени от турски офицери; насилнически избори за народни представители — всичко това показва, че няма нищо по-тежко от живота в Македония» …

Баучър, бележит кореспондент на в. «Таймс» написал: «Никога положението в Европейска Турция не е било по-грозно и по-обезпокоително. Вътре в Цариград — раздори, в провинцията — анархия и трепет сред раите. Всеки ден стават убийства, арести, обири, побоища и мъчения».

Младотурците не признавали, че плачевното положение се дължи на тяхната управа. Те пряко обвинявали България. Солунският валия Кязим бей, който минавал за благоразумен турчин, публично говорил, че Македония няма да се умири докато не се смаже и обезвреди България, в която имали надежда и упование турските българи. Младотурските вестници също поддържали, че при силна и въоръжена България мир в Македония и Тракия няма да има. Това не били голи закани. Те се придружавали с военни приготовления. В Одринско почнала да се съсредоточава войска под предлог за маневри каквито Турция никога не била правила(2).

Такова било положението. Миролюбивото правителство Гешов — Данев било безсилно да спре движението на македонските българи към свободата. От друга страна било невъзможно да се потискат вътре в страната симпатиите на народа към брата роб. Негодуванието в България против турците се увеличавало, всички се вълнували, а патриотическото настроение се превръщало във военен екстаз.

Така войната приближавала неумолимо и безвъзвратно. Турците вече приготвили 100 000 войници в Одрин(3). Махмуд Шевкет паша казвал, че му трябва малко време да подготви войска, способна да реши македонския въпрос в София.

В тоя момент министърът на външните работи на Австро-Унгария направил на Високата порта приятелско предложение: турското правителство само, без всяка чужда намеса, да създаде административни автономни единици от своите европейски владения, като започне от Албания. Турците не приели съвета. Против него се обявили и Великите сили. Българското правителство се опитало още веднъж направо да се споразумее с Портата, но обещанията на великия везир били много безсъдържателни.

Между това свирепият пукот на бомбите в Македония разбивал и последните надежди за мир. На 20 ноември избухнала адска машина на железопътната линия между Дойран и Демир Хисар. Локомотивът и много вагони били повредени, началникът на влака и двама служeщи убити, а около 20 души ранени. Същият ден към 6 часа вечерта близо при гара Велес избухнала друга адска машина, която била оставена от революционер в една чанта. На другия ден 21 ноември (4 декември) в гр. Щип при джамията избухнала бомба, убит бил един турчин, 3 турчета тежко ранени и 23 души леко ранени. Озверената турска тълпа, въоръжена с револвери, секири и ножове нападнала българите, дошли в града поради пазарния ден, убила 30 души, наранила 373 и ограбила всички, които имали пари или ценна стока.

Съюз между България и Сърбия

Министър-председателят Иван Евстатиев Гешов пращал тайно няколко пъти в Белград Теодор Теодоров да преговаря и накрая отишъл лично да направи последни усилия. Руският посланик в Белград Хартвиг настоял пред д-р Милованович, сръбския министър-председател, да бъде отстъпчив. След големи родилни мъки най-сетне общото съгласие се постигнало. Близката задача била отбранителен съюз срещу Турция и Австро-Унгария; далечната — освобождение на Новопазарско, Косово, Македония и Тракия. Новопазарско и Косово се определяли за Сърбия, Тракия и за България, Македония и или автономна, или поделена между България и Сърбия и то така, че по-голямата част да остане за България. Милованович категорично отхвърлил автономията. Гешов се съгласил за подялбата, но с резерви. Съюзът бил таен и бил подписан на 29 февруари (13 март) 1912 г. Към главния договор после били прибавени тайни военни спогодби. За тоя съюз, както и за военните спогодби, ще говорим подробно по-нататък.

Съюз с Гърция

След съюза със Сърбия българските политици се обърнали към Гърция. И с тая страна преговори се водили още от 1909 г. Първото сближение се постигнало на църковна основа. Гръцкият министър Золокоста обещал да ходатайствува пред Цариградската патриаршия да вдигне схизмата над българите от 1872 г. За пръв път фенерската патриаршия и Българската екзархия се съгласили да действуват солидарно пред Портата. Те подали общи искания до турските министри да пазят дадената по-рано свобода на училищата и църквите, да облекчават в турската войска християнските войници във връзка с езика и религиозните им нужди. При втората обща акция и двете църкви извършили заупокойни служби по случай падналите жертви — мъченици в Щип след избухването на бомбата.

Преговорите с гръцкото правителство вървели твърде мудно и договорът бил подписан едва на 16/29 май 1912 г. И тоя съюз имал отбранителен характер, предвиждал взаимна помощ, ако Турция без предизвикване нападне едната или другата страна. Двете държави се задължавали да живеят мирно помежду си, да покровителствуват с общи действия сънародниците си в Турско и да улесняват конституционното развитие на Отоманската империя. И по тоя съюз ще се върнем по-късно.

Спогодба с Черна гора

Сърбия не желаела да преговаря с Черна гора. България се заела сама да се спогоди с Никита, който изпълнявал строго заръките на руския цар. «Щом съюзът между България и Сърбия се одобрява от Русия, одобрявам го и аз казал крал Никита и добавил: Дори без всякакъв договор и подпис.» И тъй, българското правителство устно се уговорило с черногорското, че в случай на война с Австро-Унгария или с Турция, ще помага и Черна гора с 30–40 000 души войници. Черна гора нямала пари за мобилизация и България се задължила да и плаща по 1 лев дневно за мобилизиран войник — 35 000 дневно за три месеца (около 3 милиона).

С тия съюзи българското правителство Гешов — Данев се надявало да посрещне благоприятно събитията(4).

Можела ли България да избегне тия съюзи и да чака със скръстени ръце предстоящите бури? Очевидно не. Македонските революционери не слушали никого и нямало да прекратят атентатите. Съчувствието на македонските емигранти и на българския народ към пострадалите не можело да се отслаби. Напрежението щяло да продължава и събитията неминуемо да следват своя логичен път. Ако миролюбивото и русофилско правителство Гешов — Данев би се оттеглило, щяло да го замести войнствено и тогава България би се намерила сама пред явната опасност от страна на Турция, която със съучастието на Германия, Австро-Унгария, а може би на Румъния, Сърбия и Гърция щяла да нападне България. Държавата ни не можела да разчита на съюза с Русия от 1902 г., защото руското правителство с телеграма от 8 юли 1911 г. го анулирало и защото намесата на Русия с оръжие означавало европейска война. А Русия още не била готова за нея.

Опасността от турско нападение можела да се отложи само ако в България властта се поеме от австрофилско и туркофилско правителство, което би било в състояние да се споразумее с младотурците, да потуши народното възбуждение, да прекрати воплите на македонската емиграция и да унищожи или поне обуздае македонските комитети. Обаче наличните сили на партийните групи в XV обикновено народно събрание, избрано през 1911 г. не давали такива изгледи.

Нека още тук отбележим, че Русия, макар да създала Балканския съюз, не желаела той веднага да почне войната. Съюзът бил организиран от нея за да възпира Турция и Австро-Унгария, ако те решат да ускорят събитията, които биха довели до обща война(5). Въпреки това балканските съюзници вървели към въоръжен конфликт. България се носила на страшните вълни на негодуванието. И Сърбия, макар общественото настроение там да било по-слабо, не можела да се сдържи, защото след загубата на Босна и Херцеговина сръбското правителство се бояло да не изгуби Новопазарско и Косово, където както ще видим, Австро-Унгария вече устройвала автономна Албания под свой протекторат.

Глава II: 1912 г. Балканска или освободителна война

Предвестници

Войната е последен и най-върховен аргумент на една държава или един народ, който защитава своето потъпкано право. Войната е велико, но опасно начинание, което има съдбоносни последици. Тя зависи не само от наличните стопански и материални сили, но и от качеството на умовете, които я ръководят. Историческите събития, каквито са войните, са сблъсъци на икономически, духовни, обществено-национални и държавни сили. Успех постига предимно оня, който направи по-малко грешки, който най-вярно схваща условията на борбата и точно преценява размера и начина на действието. Всеки момент има своето съществено значение.

И тъй, войната на Балканите приближавала. Нейните предвестници вече били налице.

През пролетта на 1912 г. албанците миридити и малисори отново се разбунтували за да запазят албанското си писмо и четмо, да задържат старото си право да носят оръжие и свободата да уреждат сами живота си. В изпратената срещу тях турска войска също избухнали размирици, особено в битолския гарнизон, който наброявал 12 дружини. Много офицери и войници албанци минали на страната на своите сънародници. Турската военна сила се разложила. През юли 10 000 разбунтували се албанци от Косово поле слезли в Скопие, заели града и освободили затворниците. От Скопие албанците потеглили към Велес и Тетово. Исканията им били: да се свали правителството в Цариград и да се даде под съд за нарушение на законите.

На 19 юли (1 август) българските въстаници хвърлили две бомби на два пазара в гр. Кочан и от бомбите пострадали 10 души. Двадесет минути след експлозията, турската войска обкръжила града и блокирала улиците. Част от войската и башибозуци нападнали мирното население, посекли 39 българи, ранили тежко 50, ограбили 273. Ранените останали без медицинска помощ и се наложило с големи мъки да се пратят от България лекари и превързочни материали. Атентатите станали обикновено явление: железопътни линии, гари, влакове, правителствени здания — всичко било в опасност. След пет дни в Берана (Албания), а на 14/27 август Иса Болетинац провъзгласил с австрийска подкрепа албанската автономия в Митровица. Настъпилата анархия довела до големи вълнения. България клокочила от негодувание за кланетата в Щип и Кочани и за обезоръжаването. Сърбия негодувала от албанското движение в Нови Пазар и Косово.

Българското правителство свикало запасните от североизточна България. В станалите маневри около Шумен се демонстрирало превземането на укрепен град. Техническите войски си служили с привързан балон за наблюдение.

На 2/14 август цар Фердинанд, както споменахме, навършил 25 години царуване. Той наредил да се устроят в старата столица Велико Търново големи тържества. Министерският съвет му поднесъл доклад за напредъка на България през изтеклия период. Празненството завършило с многоброен парад на войската, който направил силно впечатление на присъствуващите чужденци. Всеки досетлив човек разбирал, че се готви нещо.

И часът на великите събития настъпил.

Съюзените балкански държави се споразумели, че наболелите въпроси вече не могат да се решат по мирен начин. Тридесет и пет години те търпели и напразно очаквали от Портата да приложи член 23 от Берлинския договор, като даде автономни наредби на владенията си в Европа. Всички легални средства били изчерпани. Съюзниците уведомили Великите сили за това състояние на работите. Българският пълномощен министър в Рим Димитър Ризов, родом от Македония, поддръжник на решителните действия, съобщил на руския посланик там следното: «Ако Портата в най-скоро време не въведе коренни реформи в Македония и не назначи управител християнин, нашето правителство ще бъде принудено да обяви война на Турция, иначе ще избухне революция в България».

Причини

И така, положението в Одринско и Македония от ред години било толкова влошено, че ставало нетърпимо и разрешението му се налагало в най-кратко време, защото:

1) Всяка година българското население намалявало по брой, поради постоянни убийства, масови кланета, изселвания, прогонвания в Америка и други страни.

2) Губел по народност, защото под закрилата на турската власт гърци и сърби непрекъснато откъсвали семейства, общини, села и околии от българската църковна област и насила ги присъединявали към своите пропагандни гнезда.

3) Отпадало икономически поради постоянно безпокойство, липса на свобода, средства и възможност да работи занаятите и малката си земя; бедността прогресивно се увеличавала.

4) Линеело и чезнело без сигурност на жилище и лична свобода.

През последните години налетели по тия земи арнаути, башибозуци, преселници мохамедани от Босна и Херцеговина; не останал българин мъж не ограбен, не глобяван, не стесняван в дома или имота си, не бит като комита.

Всекидневните насилия, убийства и грабежи възбуждали македонската революционна младеж и не давали възможност да се чака освобождението на Македония по миролюбив път. Нетърпимото положение довело до атентатите, които още повече увеличили злочестината на раята. Може да се каже, че фактически война вече имало(6). Турците, упреквани от Великите сили, че са неспособни да въведат ред и реформи, с които да умирят страната си, решили, че България е причината за техните главоболия, че всичко ще се умири, щом тя бъде бита и отслабена. Ето защо те почнали да се готвят за война. Великите сили задържали няколко пъти младотурците, които настоявали да настъпят в България. Честите маневри, извършвани около Одрин под командата на германските военни инструктори, показвали намеренията им.

Цел на войната

Правителството, което държало в голяма тайна сключените съюзи, не ръководило общественото мнение, а го оставило само да се досеща, да гадае какво ще се върши и каква цел трябва да се постига с война. По политически съображения от международен характер правителството показвало, че не действува по своя инициатива, а се носи от народната вълна, от логичния ход на събитията. Но то давало да се разбере, че България не е сама, че има трима съюзника. Това радвало една част от обществото, но от друга породило ред съмнения и питания. Хората с право се интересували въз основа на какво е станала спогодбата, кой от съюзниците какво ще прави, до къде ще отиде, как ще се свърши работата, няма ли да се появят несъгласия.

Ала всички тия съмнения и въпроси трябвало да се заглушат и да се помисли най-доброто: турската сила и турската власт трябвало да се отстранят от Балканския полуостров. Отоманите дошли тук преди 560 години като завоеватели и сега трябвало да си отидат. Балканите принадлежат на балканските народи. Новопазарско, Косово поле, Македония, Епир и Тракия искат свобода. Това било първата задача. Втората била, как ще се постъпи с освободените земи и тя измъчвала мислещите умове. Правителствените органи давали да се разбере, че за това има сключени договори със съседите. Това успокоявало народа. Всеки си мислил, че в тия договори сигурно всичко е предвидено. Колкото се отнася до Македония, обществото вярвало, че тя ще бъде обявена за автономна област. И наистина, съюзните балкански държави били изработили проект зa реформиране на турските владения в Европа на автономни начала, съгласно чл. 23 от Берлинския договор. Този проект гласял: 1) Европейска Турция се разделя на административни автономни единици, според народностите, които ги населяват; 2) в центъра на всяка такава област ще има управител швейцарец или белгиец и областно събрание, избирано по пропорционалната система с оглед на народностите; 3) военната сила от християни и мохамедани ще бъде с началници християни; 4) ще има жандармерия, устроена по европейски образец от швейцарци и белгийци с одобрение на Великите сили; 5) свобода на образованието, словото, печата и събранията; 6) при великото везирство ще се учреди Висш смесен съвет, който ще ръководи и наблюдава въвеждането на реформите; 7) посланиците на Балканските държави в Цариград ще имат върховния контрол.

По същество това било отлична за времето си федеративна наредба, но която неискрено била предложена, и се отхвърлила от Портата без дори да се вземе под внимание.

Мобилизация

За да дадат сила на нотата, с която възнамерявали да представят на Портата горния проект, балканските съюзници решили да обявят едновременно мобилизация под предлог за маневри. Това станало на 17/30 септември 1912 г. В продължение на 12 дни мобилизацията била извършена и войските в голямата си част съсредоточени на границите. На 30 септември (12 октомври) съюзените правителства подали на Високата порта нота във форма на ултиматум и предложили проекта за преустройство на европейските й владения. Турция в самомнението си като велика империя, сметнала, че довчерашните нейни подвластни народи и васални държави не могат да й дават ултимативни ноти с проекти за реформи. Тя оценила, че е достатъчно силна да приеме военното предизвикателство. Затова веднага отхвърлила нотата и проекта, обявила мобилизация на войските си в Европа и Азия и извикала посланиците си от столиците на балканските държави. Това вече означавало война. Но Портата не я обявила, защото не била още готова и за да спечели време поискала посредничество на Великите сили. Те й отговорили, че трябва да задоволи съюзниците.

Балканските съюзници не пожелали да чакат. На 5/18 октомври в един и същ ден те обявили война на Турция и минали границата(7).

Царски манифест известил това събитие в България:

«Отвъд Рила и Родопите нашите братя по кръв и по вяра не бяха честити и до днес, 35 години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот. Всички усилия, направени за достигане на тая цел, както от Великите сили, така и от българското правителство, не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи. Сълзите на балканския роб, воплите на милионното християнско население не можеха да не покъртят нашите сърца, сърцата на техните еднородци и едноверци.

Българският народ си спомня пророческото слово на Царя Освободител: «Светото дело трябва да се изкара до край». Анархията в турско заплашва и нашия държавен живот. Хуманните и християнски чувства налагат свещения дълг да се помогне на братята, които заплашва изтребление.

Редом и заедно с нас ще воюват против общия неприятел за същата цел войските на сдружените с България балкански държави Сърбия, Гърция и Черна гора».

Популярност на войната

Македония не можела повече да остане под турско управление, че тя морално била израснала, че идеите за политическа свобода, за граждански права, за национално самоопределение станали движеща сила за цялото население, в това никой не се съмнявал, нито дори чужденците.

Питало се само по кой начин ще се стигне до свободата — с дългия и почти безнадежден процес на реформите, на еволюцията и мирните спогодби, каквито поддържали и препречвали Великите сили, или по бързия, ала небезопасен начин; те били против войната изобщо и по принцип като страшно зло за народите и освен това конкретно посочвали ред опасности, които могат да последват от нея. Либералите от всички групи били решително за войната, като сигурно средство, което окончателно ще реши въпроса. Политически мъже в много статии доказвали, че е настъпил вече моментът да се прибегне до оръжието. Правителството от народняци и прогресисти в началото на своето управление било решително на страната на миролюбивото течение, но после се огънало пред публичните прояви на обществото в полза на въоръжената намеса, когато в своите многобройни опити за отделни спогодби с Портата не постигнало никакъв успех(8).

Българският народ не преставал да мисли за своите братя в Македония още от минутата, когато преди 35 години Берлинският договор откъснал немилостиво този наш кът земя и го върнал на Турция. При всички изкуствени и естествени прегради от гигантски и мъчнопроходими планини, двете половини на народа живеели в тясно духовно и културно единение. И дветe разделени части се интересували една за друга. Животът, мирен или бурен и развълнуван на едната силно влияел върху живота на другата. Когато в България ставали такива велики събития, като Съединението, сръбско-българската война и тъжните вътрешни размирици след тях, Македония цяла се разтрепервала; тя искала нейната сестра да излезе читава и победоносна от изпитанията. Силата, радостта и тържеството на свободното отечество внушавали сила, радост и национално тържество на поробеното. Свободна България растяла, засилвала са стопански, икономически, но не забравяла своята длъжност към поробена Македония. Тя правила всичко да помага, да насърчава, да утешава подтиснатите братя с надеждата, че ще дойде ден, когато двете части ще си подадат ръка. С отворени обятия по-голямата сестра приемала и настанявала всички, които не можели да понесат мъченията, неправдите и гоненията в безрадостните си родни места. Цял свободен народ в своите просветителни учреждения — училища, театри, читалища, клубове, общества и дружества възпявал хубостите на Македония, декламирал патриотични стихове за нейните тъги и копнежи, давал представления, в които се показвали природата, теглата, духа и тежненията на македонския българин. Чувства на любов и взаимна помощ, на родна връзка широко заливали народната душа. Основните мотиви не били да се грабне Македония като плячка, като богата земя. Българите не искали да грабят, да унищожават другите за да увеличават незаконно населението си или да се домогват до морски пристанища с користна цел. Връзките между двете страни, чувствата, симпатията били идейни, братски, хуманни. В този дух на безкористност към Македония било възпитано цялото поколение, на което се паднало жребия да вземе участие в освободителната война. В същия дух се възпитавала и войската. Тя знаела, че трябва да пролее своята кръв за освобождението, а не за завладяването на своите братя. Това поколение познавало добре турчина като господар и тиранин, който петстотин години измъчвал неговите деди и прадеди. То чувствувало сега живо свободата, знаело нейното благотворно действие. И по тази именно причина го водили чистите подбуди да помогне на брата си роб. Последните стенания на тоя роб, кървавите въздишки, които долитали от 30 години насам, особено след въстанията през 1903 г. и кланетата в Щип и Кочани, след обезоръжаването на мирните българи, след всички неправди и мъки, наложени от неоправимия владетел, изпълвали с жал българското сърце. Струната вече била опъната и всеки очаквал великата минута, когато отечествената тръба ще го призове да изпълни своя дълг.

В такова настроение бил българския народ на 17 септември 1912 г. Бурни събрания били направени по градовете и селата, общонароден събор станал в столицата — всичко това било израз на голямото напрежение, до което била стигнала освободителната мисъл.

Покрай тия идеални подбуди имало, разбира се, и причини от държавен характер, но те занимавали главно правителството. Държавата имала на границата постоянни безпокойства. Страданията на македонското население силно тревожили жителите в царството, давали повод за вълнения, а това пречело на стопанския и търговския напредък, който изисквал напълно мирен живот с всички съседи. Прибягванията на гонените през границата, оплакванията от жестокости, турските заплахи към България за съчувствията й — всичко това засягало пряко правителствата и народа. Опитите които се правили ред години за смекчаване на острите недоразумения оставали безплодни или бързо се ликвидирала всяка добра спогодба, когато срещу македонските българи се извършвала някоя неправда. Правителството се стараело да умири южната граница, чрез което да се отворят за народа нови пътища, да се създадат нови условия за духовен напредък и материално благоденствие.

Ала тия несгоди, повтаряме, не били главните подбуди за войната. Защото въпреки всички спънки от материален характер, народът в царството напредва стопански с гигантски крачки. България с всяка година разцъфтявала. Хиляди плугове, внесени от чужбина, порили плодородните полета. Жетварки и вършачки тракали на много места. Цял рой кооперации, народни банки и разни други полезни учреждения изниквали всяка година за доброто на народа. Готовите вече морски пристанища се пълнили с параходи от цял свят. По Дунава кипял строеж на търговски кейове. Железниците всяка година се увеличавали със стотина километра. И столицата, като верен показател на народния напредък и благосъстояние, растяла непрекъснато с многоетажни солидни и скъпи частни, общински и държавни постройки. Банките работили без ажио, а спестовните каси увеличавали своя капитал. Търговията бързо се развивала и търговският износ и внос добил удивителни размери.

България през 1912 г. имала 4 938 села и колиби. Население 4 432 400, разделено по занятие така: земеделци 82,6%; търговци и индустриалци 19,9%; военни и чиновници 4,1%; домашна прислуга 2,4%. В продължение на 34–годишен свободен живот грамотността стигнала в градовете 63%, а в селата 33%. През 1911 г. в първоначалните училища се учили 387 831 деца, в прогимназиалните — 40 300 и в гимназиите — 20 293, всичко 448 324. На 10 души се падал по един ученик.

През същото време в България вече имало 345 фабрики с капитал 9 098 000; работници — 15 886; суров материал — 85 733 000; производство — 122 512 000 лв. Пътища: държавни — 6 420 км, общински — 2 525 км; пристанища: Дунавски и Черноморски — 10, от които Варна и Бургас — модерни.

Кредит

България не наследила от турците нито банка, нито кредитно учреждение. Върху нея тежал окупационният дълг към Русия и трибута към Портата. През 1912 г. България вече имала четири държавни банки, 58 частни, райфайзенови каси, кооперации — 575; членове — 32 561; влогове — 3 154 500 златни лева, популярни банки — 17; акционерни дружества — 157; национален доход — 1646 милиарда в злато.

Армията от 27 073 през 1887 г. стигнала през 1912 г. 84 469 офицери и войници.

При такова благосъстояние, при такава изобилна работа за всекиго не може да се обяснява освободителната война само от материално гледище, защото нашите земеделци, градинари у нас и в чужбина, търговци, индустриалци, скотовъдци и др. не били останали без работа, гладни, голи, боси, та да се заловят за оръжието, за да извоюват задоволителен поминък. Не богатството, не грабежа, не някакви нови пазари раздвижили българския народ в навечерието на войната. Съвсем други били подбудите. И с това именно се обяснява оня ентусиазъм и готовността, с която всички запасни войници моментално се втурнали към своите войскови части, захвърлили ралото на нивата, търговецът затворил пълния магазин и с радостни лица всички тръгнали към страшната неизвестност. Всичко се сляло в едно. И приятели, и противници на войната затъкнали китки на гърдите си и се целунали под знамената. Такъв възторг историята рядко е виждала.

Силите на воюващите страни

Следната таблица посочва положението на всяка балканска държава преди войната:

Държави
Пространство
Население
Железници в км.
Бюджет в млн.
Държавен дълг в млн.
Търговия в млн.
България
96 341
4 342 400
2000
200
638
306
Гърция
62 211
2 632 000
1580
188
853
237
Сърбия
48 303
2 912 000
795
120
6700
166
Черна гора
9080
250 000
18
3
9
19
Всичко
215 939
10 136 400
4393
511
2 167
728
Турция
937 000
20 000 000
5700
800
3 000
1 200

От таблицата се вижда, че съюзните държави България, Сърбия и Черна гора по големина, финансова сила били далеч по-долу от Турция, с която решили да се бият. Срещу 20–милионна държава се изправил съюз с 10 милиона жители. Също така и по отношение на пространство, железници, бюджет и търговия Турция имала голямо надмощие. Предполаганите военни сили на съюзниците против Турция давали следните цифри:

България да извади боева войска от 3000 000 души

Сърбия да извади боева войска от 2000 000 души

Гърция да извади боева войска от 1000 000 души

Черна гора да извади боева войска от 30 000 души

Всичко: 630 000 души

Тази съюзна войска е 6% от цялото им 10 милионно население. Ако допуснем същия процент и за Турция, тя би трябвало да разполага с 1 200 000 войници. Това обаче за нея било невъзможно не само поради липса на средства, но и поради центробежните елементи, които влизали в нейния състав. Нито арабските области, нито сирийските, нито кюрдските, нито Армения били надеждни за сегашните й цели и нужди. Във всеки случай предполагало се, че дори и 4% от населението си да извади на бойното поле, тя пак щяла да има 800 000 души — 180 хиляди повече от съюзниците. Както ще видим обаче тя и тия войски не е могла да мобилизира, нито да ги изпрати своевременно на бойните театри.

На коя страна се предвиждало да бъде успехът в предстоящия кървав сблъсък? Който гледал външно на съотношението между силите предричал победа на турците. Мнозина смятали, че макар отначало съюзниците да напреднат, това щяло да бъде временно, защото след време Турция ще смогне да доведе войски от Азия, неизчерпаем източник на военен материал, и тогава, когато съюзниците са се уморили, ще ги нападне със свежи и много по-големи сили. Убеждението на мнозина било, че съюзниците могат да водят само бърза и краткотрайна война, докато Турция щяла да търси бавно и продължително развитие на бойните действия, което да бъде съсипващо за нейните противници. Това говорили приятелите на турците, между които се наредила и Румъния. Онези, които съчувствували на съюзниците, имали други съображения. Те знаели, че съюзните държави, които опасвали от трите страни европейска Турция, били добре организирани, много по-подвижни, неспъвани от разноплеменни борби, с войска млада, еднородна и въодушевена. Техните военни сили бързо можели да се мобилизират и концентрират на бойните театри. С пръв решителен удар те щели да разбият ядрата на здравата, сигурна, добре обучена турска войска и да заемат важните стратегически места. След това ще бъде безполезно вече да се доведат подкрепления от Азия, защото ще идват на части по дългия път и не ще могат да прогонят съюзниците от заетите точки. Освен това се предполагало, че докато пристигнат големите турски маси, султанът, притиснат в столицата си ще бъде принуден да подпише мир.

Развой на военните действия

Всяка война има три акта: мобилизация, концентрация и операция. Най-накрая тя завършва с мир.

Мобилизацията е сполучлива, когато се извърши бързо и правилно. Запасните трябва с готовност и желание да се явят по местата си. И властта трябва да е приготвила навреме всичко, което е необходимо, за да облече и въоръжи войниците. У нас запасните се явили на време, с огнен дух в гърдите си и с пресни китки на челата. Процентът на дошлите под знамената далече надминавал онова, което се очаквало. За жалост, съответните власти не били приготвили достатъчно дрехи и обуща за всички. Цели полкове останали необлечени, дори за мнозина нямало фуражки. Със собствени дрехи, с нездрави цървули, с разновидни шапки и наметки те трябвало да нарамят пушките и да тръгнат с песни за границата. Това внесло първото разочарование. Всички казвали: «Нима като се е мислило за война, и то зимна, не е трябвало навреме да се приготвят здрави, топли и достатъчно дрехи? Нима трябвало да се изпратят войниците полуголи през октомври на бойното поле?». Страшно угнетително впечатление направило лошото домашно облекло на 16–и орханийски полк, който бил прекаран през столицата за почуда на чужденците. Предполагало се все пак, че тоя недостатък ще се оправи, че макар и на бойното поле ще се доставят и раздадат топли дрехи на войниците. За жалост, това не могло да се постигне напълно. И ако не били някои чужди мисии, които да дадат голямо количество фланели, качулки и кожуси, много войници щели да намерят смъртта си преди да стигнат до неприятеля. Недостигът от дрехи в някои части се чувствувал през цялото време на войната. Може би някъде да е имало излишък, но липсвала разпоредителност да се изпрати необходимото навсякъде. Най-много пострадали опълченците, собствените дрехи на които много бързо се скъсали и те останали почти голи на снега. Най-жалостно било положението на опълченските дружини, изпратени за носачи на морските пристанища, особено в Дедеагач. Хората, несвикнали на морската миризма и на люшкането на лодките, били принуждавани денем и нощем, като египетски роби, да разтоварват корабите с материали за войната. От товарите собствените им дрехи се скъсали раменете им се оголили и изранили, нозете им отекли от студ и претоварване. От болниците болни и ранени войници се връщали по бели гащи и една кървава риза на гърба. И по отношение на санитарните служби имало големи и справедливи оплаквания. По тоя въпрос се произнесли укорително за нашите наредби всички чужденци лекари. Голям процент от смъртността на нашите ранени и заболели войници се дължал на тия неуредици. А превозните средства за болните и ранените войници били съвсем първобитни — нито вагони амбулаторни, нито камиони, нито конски коли.

Имало сериозни пропуски, както станало явно, и във въоръжението. Още в началото на войната трябвало да се доставят пушки и топове. Липсата на пълен модерен артилерийски парк за обсадата на Одрин, принудило нашите военни да потърсят от Сърбия, което също дало повод по-късно за междусъюзническите недоразумения.

Концентрация. Срещу турците концентрацията на нашите войски се извършила бързо, умело и сполучливо. Повечето от войските ни пеш преминали полета, реки и планини от единия край на България до другия и се озовали на определените места.

Главната квартира се учредила така: главнокомандващ на българските войски цар Фердинанд, тъй като той не бил военен, за свой помощник назначил генерал Михаил Савов; началник на Генералния щаб — генерал Иван Фичев; той изработил плана за водене на войната.

Голямо значение за първите успехи имало навременното пристигане на всички части в определените им места. Запазила се тайната, на тяхното съсредоточаване, броя им и техните задачи. От тази страна българските военни планове имали рядко решителен успех — неприятелят бил изненадан и с първия удар обърнат в бягство.

Главните военни сили на България били разделени на три армии: I армия под командата на генерал Кутинчев се съсредоточила в долното течение на Тунджа: Ямбол — Каваклии (днешен Тополовград — б. р.). II армия под командата, на генерал Иванов се съсредоточила в долината на Марица по железопътната линия от Харманли до границата; III армия под командата на генерал Радко Димитриев се съсредоточила към Странджа планина по пътя Лозенград — Малко Търново.

Съсредоточаването се извършило заедно с мобилизацията за 15 дни.

Задачата на Втора армия била да върви направо за Одрин; Трета армия откъм Странджа планина трябвало да атакува Лозенград, а Първа да заеме място по средата между тия две армии като прекъсне турската линия между Одрин и Лозенград. Трите армии общо имали за цел да съкрушат главните турски сили и да принудят от името на всички съюзници неприятеля да поиска мир. Освен тях 7–а рилска дивизия в голям състав (32 000 души) била определена под командата на генерал Тодоров да се спусне по течението на Струма и като помогне с дясното си крило на сръбските войски, да тръгне право към Солун. Един специален отряд под командата на генерал Ковачев бил отреден да удари през Кърджалийско за Гюмюрджина и Дедеагач.

Планът на Генералния щаб успял напълно. Първа армия в срещен бой на 10/23 и 11/24 октомври при Селиолу, Гечкенли, Гердели и Петра разбила центъра на турската армия и я принудила да отстъпи. Трета армия с изкусни маневри се устремила към Лозенград, обърнала дясното крило на турска войска в паническо бягство и заела укрепения град с всички военни и други материали.

Втора армия бързо пробила далечната защитна линия на Одрин, приближила се до укрепленията му и след тежки боеве като паяк ги обвила от всички страни в мрежата си.

Отстъпилата след първия срещен бой и откъсната от връзката с одринските укрепления турска армия се съсредоточила отново със сериозни подкрепления по река Караагач между Люлебургаз и Бунархисар, където заела важни позиции. Върховното командване над отоманските войски поел самият военен министър Назъм паша, подпомаган от най-способните турски офицери. Тук трябвало да се разиграе ужасната драма и да се реши победата. Общ и решителен бой между двамата противници се водил в продължение на шест дни от 15 до 21 октомври. В генералното сражение нашите армии с комбинирани действия разбили главните турски сили по цялата линия и отхвърлили в безредие неприятеля чак на Чаталджа.

Военният успех бил бърз и изпълнил с радост не само нашия народ, но и всички европейски народи, които съчувствували на балканската освободителна война. И другите наши войскови колони имали пълен успех. Отрядът на генерал Ковачев навлязъл в Кърджалийско, разбил слабите турски части там, спуснал се към Гюмюрджина и притиснал Явер паша до Марица., когото накрая пленил с неговата 12–хилядна армия. Генерал Тодоров със 7–а рилска дивизия лесно се спуснал по Струма, преминал страшните теснини Кресна и Рупел и спрял пред Солун на 28 октомври — ден по-късно от гърците, които бързали да го изпреварят и да накарат турския гарнизон да се предаде. Гърците навлезли на 27 октомври в града без да спазят уговорката, че войските на тримата съюзници, с престолонаследниците начело едновременно ще влязат в Солун. Щом се намерили в града, гърците веднага обявили Солун за свой. Българският престолонаследник със свитата си напразно чакал на 15 километра вън от града. След това и нашите войски влезли в Македонската столица, но не като сътрудници и съюзници, а като «гости» на гърците.

Съюзниците също така имали успехи срещу сравнително малобройните турски части, които стоели на пътя им. Черногорската войска навлязла в турско-албанската територия, разбила слабите турски сили около градовете Тузи, Бяло поле, Плана и обсадила силната крепост Шкодра. Сърбите се придвижили напред по три главни пътя и окупирали без никаква сериозна съпротива Нови Пазар и Косово. В похода си към Македония те разбили турския отряд при Куманово, подгонили го през Скопие за Битоля, атакували го и пред този град и го принудили да избяга в Албания. След това те спокойно се отправили със свободната си армия към Албания и през Елбасан стигнали до Драч; другите им чести се спуснали по Вардар и окупирали цяла Средна Македония до Охрид, Преспа, Кожух планина и Гевгели на железопътната линия Солун — Скопие.

Гръцката войска била разделена на две части — морска и сухопътна. Морската имала три задачи: а) да унищожи турския флот, ако излезе в Егейско море или поне да затвори Дарданелите; б) да не пуска да се прекарват турски войски от бреговете на Мала Азия по море до театъра на войната в полуострова и да завладее всички турски острови по Егейско море. И трите задачи тя изпълнила успешно. Опитите на турският флот да излезе от Дарданелите и да завладее морето останали безрезултатни. Сухоземната гръцка войска с два отряда се отправила за Солун и Янина. Солун, както споменахме, бързо капитулирал, а крепостта Янина, била обсадена.

И тъй, неприятелските сили били навсякъде сломени. Европейска Турция била завладяна за по-малко от един месец. Оставали само три здраво укрепени града със силни гарнизони: Шкодра срещу Черна гора, Янина срещу Гърция и Одрин срещу България. Сърбия била най-щастлива, защото не трябвало да жертвува войниците си за превземането на тия кротости. От всички най-силна била Одринската крепост със своите 32 страшни форта. Както после се видяло, Одрин имал гарнизон не по-малко от 60 000 души с 650 разнокалибрени оръдия. В Шкодра имало около 25 000 души, а в Янина около 20 000 души турски гарнизон.

Понеже главните български сили трябвало да тръгнат след турската войска, към Чаталджа и Галиполския полуостров станало нужда де се поискат от сърбите две дивизии (около 30 000 души) с оръдия в помощ на Втора армия, която, както казахме, обсаждала вече Одрин.

Предложение за мир

Не е достатъчно за един победител да разбие и обърне в бягство неприятелската войска, дори и съвсем да я унищожи. Необходимо е да не се увлече така от успеха, че да изпусне най-подходящото време, психологическия момент за да сключи мира, да задоволява стопанско-държавните нужди и да запази духа на победилата армия.

Разумът, културата и дипломатическият талант се проявяват тъкмо тук. Да победиш е добродетел, да избереш сполучливо минутата за мир е величие. Победа без сполучливо избрано време за мир е злочестина. Затова умните държавници се подготвят на време за този момент, както умните пълководци предварително се готвят със своите бойни планове.

Люлебургазкият бой между българската и турската войска бил най-високата точка на българската сполука в борбата с отоманската империя. По признанието не само на наши, но и на чужди военни кореспонденти, отоманската войска се е оттеглила в пълно безредие към Чаталджа; тя била отслабена по дисциплина, гладна, разнебитена и без всякакъв дух за нови действия. Оттеглянето й, съвместно с бягащото турско население от Тракия, представлявало зрелище, което рядко се срещало в историята. Почти всички големи европейски издания поместили снимки, картини по разкази на очевидци и скици, които нагледно изобразявали жалостното положение на турските тълпи, на които освен глада, големи опустошения нанесла и ужасната холерна зараза. Всички твърдели, че съдбата на турската сила в Европа е окончателно решена. Те виждали, че войската им не е в състояние да даде нов сериозен отпор, а още пo-малко да започне нападателни действия или с надежда да спре хода на българската победоносна войска, да я върне назад, да освободи обсадения Одрин и да принуди довчерашните победители поне да се приберат в България. След това тя би трябвало да мисли и за действия против българските отряди в Македония, както и против съюзническите сили, които обграждали укрепените градове в Епир и Албания.

Тъкмо в това време бил най-подходящия психологически момент да се сключи благоприятен, плодоносен за съюзниците мир. Високата порта, опасявайки се вече за Цариград, сама побързала да поиска посредничеството на Великите сили за прекратяване на военните действия. Като се осланяха, че Турция може да надвие във войната предварително Великите сили били изказали мнение, че ще се запази териториалното statusquo, какъвто и да бъде изхода от войната. Високата порта сигурно е разчитала, че щом същите сили й посредничат има основание да се мисли, че няма да изгуби много територия и че ще се наложи автономията на Македония, която тя по-рано отказала.

Надеждите на Портата обаче не се изпълнили, защото Великите сили не успели да се съгласят как и в каква форма да направят посредничеството. Те я посъветвали да се обърне направо към цар Фердинанд, като представител на съюзниците, с предложение за мир. В много тежко положение, с войска разбита, деморализирана, гладна, гола, болна от холера, Портата приела съвета великият везир Кямил паша с телеграма до българския цар на 29 октомври да почне преговори за мир. Това било морално удовлетворение, което можел да получи един честен победител.

Първата грешка

За съжаление българският главнокомандващ Фердинанд се отнесъл към предложението за мир много самонадеяно. Ако то се бе приело с по-задълбочено разбиране и с онзи опит, който дава историята, войната е щяла да свърши само за 25 дни.

Но грандоманията обърква всичко. Една фатална ръка натиска пружината, за да се променят декорите на събитията и победителят, вместо да бъде справедливо удовлетворен за своите страдания и жертви, за своя ентусиазъм, прекрачва съдбоносната линия и стъпва върху плоскост, която го отвежда към страшни изпитания, а накрая го принуждава и да изпие най-горчивата чаша в света.

Изглежда някакво особено умствено състояние, характеризиращо се с нахлуването на неудържими миражи, е причината, поради която нашите военни ръководители са отклонили ръката, която предлагала славен мир. В продължение на 6 дни цар Фердинанд се укривал, за да не получи телеграмата, с която се искало да спре победоносната войска и да даде благодатен и очакван мир за храброто българско войнство. Правителството било съгласно да се почнат веднага мирните преговори, но мнението му не било взето под внимание. Царят имал две правителства, както и през 1902–1903 г. Едното било официалното, чийто глас не се чувал, а другото — тайно, Главната квартира и няколко доверени на царя политици «патриоти». На министерската покана — да се съобщи предложението на съюзниците и да се почнат преговори, царят заповядал да се отговори: «Забранявам. Да видим какво ще кажат победоносните триста хиляди български войници». Това била най-голямата проява на личния режим, а правителството било безсилно да го обуздае. Фердинанд се поблазнил от суетната мисъл — да пробие през Чаталджа и да превземе Цариград. Грандомани и глупави патриоти с измислени исторически сведения, обнародвани в официалните вестници(9), подтиквали славолюбивия български вожд да влезе тържествено в Цариград, да забие кръста вместо полумесеца върху църквата «Св. София».

Тъкмо тоя главоломен блян, подхранван от посредствени историци, тъкмо тези суетни чувства нанесли първия удар на нашия военен престиж и довели до ужасния погром на националното ни дело.

Необяснимо умопомрачение прогонва българските войници от превзетите позиции при Люлебургаз, за да стигнат до Чаталджа за 8 дни, без храна и почивка, без пътища, в студен дъжд и дълбока кал, при върлуваща холерна зараза, оставена от победените турци на мъртвите полета при Чорлу.

При отстъплението си Назъм паша бил казал: «Едвам можах да измъкна моята армия от невъобразимата кал, от блатата и от разораните като гробове пътища. Как българите ще минат по същите места, не зная. Колкото и да са пъргави, давам им най-малко 8 дни път от Люлебургаз до Чаталджа». Българските войници изпреварили с един ден. На 7 ноември били пред турските фортове. На 8–ия, 9–ия, 10–ия и 11–ия ден се концентрирали и на 12–ия ден, 4 ноември, през нощта започнали атаката.

Нишите войници и тук изпълнили дълга си. И ако атаката не успяла, вината не била тяхна. Преди всичко Главната квартира нямала план за военни операции на това място. Затова свидетелствуват много ротни и полкови командири, които получили заповед да атакуват на 5 ноември бърда и фортове, отбелязани само с латински цифри върху таблица. Те нито знаели къде се намират тези точки, нито познавали мястото, през което трябвало да стигнат до тях. С това се обяснява фактът, че цели роти през нощта затъвали в блата, в долове, падали по урви или се сривали в езера, където безследно изчезвали под водата. Но не било само това. Безумно било решението да се атакуват с обикновени полски батареи бетонни фортове, въоръжени с турска, дългобойна артилерия, защитавани от броненосци в морето. Нашите оръдия били безвредни за турската флота, а закараните близо до позициите затъвали в блатата и доловете. Останалите по-далече батареи изсипвали своите снаряди не по неприятелските, а по главите на българските войници. Не турската храброст, не отоманското военно изкуство принудило нашата победоносна армия да коленичи в борбата и да се спре, а липсата на крепостна артилерия, непознатата местност, голямата мъгла, калта, блатата, водата на Карасу и езерата, безсъницата и холерата, която покосявала войниците и по време на самия бой(10).

Примирие

И тъй, българската армия претърпяла първия неуспех на Чаталджа. Генералите докладвали, че нова атака с досегашните средства е невъзможна. В този момент се появил изгубеният вожд, който съобщил на Кямил паша, че приема предложението му за започване на преговори за мир. Това станало към 5–6 ноември. Но в Цариград настроението вече било съвсем друго. Нашите несполуки на Чаталджа се приели за победи от страна на турците. Султанът поздравил чаталджанските войски за тяхното геройство. Събитието, тълкувано като победа над българите, се телеграфирало по цялото земно кълбо. В Цариград радостно запели ходжите по минаретата, ликуващ народ зашумял по улиците с възгласите: «Столицата е спасена», «Честта на отоманското оръжие е запазена», «Настъпва обрат във военното щастие!».

Ето при какви обстоятелства българският цар изявил готовността си да преговаря за мир. В Цариград партията за война до край взела връх. Ново въодушевление избухнало по всички краища на османската империя.

Тъкмо в тоя момент (12. XI) генерал Савов, придружен от д-р Данев, се срещнал на Чаталджа и подал ръка на Назъм паша. Очевидно било, че преговорите не можели вече да бъдат по тон и дух такива, каквито можели да бъдат 10 дни по-рано. Но трябвало да се преговаря. В тия предварителни преговори България представяла Сърбия и Черна гора. Самостоятелно участвувала Гърция със свои делегати. Дълго време говорили двамата главнокомандващи. На 14. XI се сключило временно примирие с условие да се улеснява по Черно море и по линията през Одрин превоза на храна за българската войска на Чаталджа.

Турците в началото не искали да отстъпят земи и държали за условията, които загатнали Великите сили преди войната: да приемат автономията. Това се отхвърлило от съюзниците. Тогава турците почнали да се пазарят. Съюзниците поискали от Турция да отстъпи всички земи от Мидия — Родосто на запад заедно с обсадените градове. За автономна Македония забравили. В този момент се намесила Румъния. Тя декларирала, че стояла неутрална, защото мислила, че съюзниците се борят да освободят християнските народи от Турция, да дадат автономия на Македония, а не да увеличат териториите си. Щом сега те изменяли решенията си и искали увеличение, то и Румъния, която уж имала 400 000 свои сънародници в Македония, иска територия. И понеже не граничи с Турция Румъния изявила претенции за земя от България — четириъгълника между Тутракан и Балчик. Разумните хора в цяла Европа обаче укорили нашата съседка за това искане, като изтъкнали, че тя нямала право на никаква компенсация, защото не е помагала на съюзниците, а обратно, услужвала е на Турция с превоз на военен и друг материал.

Румънското искане още повече насърчило турците, които почнали да протакат преговорите с надеждата, че обстоятелствата се изменят в тяхна полза и между съюзниците може да настъпи несъгласие, дори и конфликти.

По съвет на Великите сили безплодните преговори на Чаталджа се пренесли в Лондон, закъдето заминали съюзните пълномощници. Примирието се приело между България, Сърбия и Черна гора, от една страна, и Турция, от друга, да се продължи безсрочно. Гърция, понеже пазила с флотата си моретата, решила, че е полезно за съюзното дело да не сключва примирие, а да продължава военните действия и по време на преговорите. Тези действия не можели да доведат до някаква важна военна промяна, защото турците не излизали с флотата от Дарданелите, а операциите в Епир, около Янина, били съвсем изолирани.

Произнасяне на смъртната присъда над Европейска Турция

Мирната конференция се събрала в Лондон. Турците поискали да се сключи примирие и с гърците, да се уредят доставките на храна в обсадените градове Одрин и Шкодра. Докато не се направи това, те не желаели да преговарят за мир. Съюзниците отказали и турските делегати поискали наставления от Цариград.

На 10 декември делегатите пак се събрали на заседание. По всичко личало, че този път имало де се каже нещо важно и съдбоносно, каквото в историята рядко се случва. Публично, тържествено, пред очите на цял свят Балканският съюз провъзгласил изгонването на турците от Европа.

Ето как това историческо събитие се описва от един свидетел:

«Балканските и турските делегати се събраха в 4 часа следобед в Сейнтджеймския дворец в Лондон. Председателствуваше по ред сръбският делегат г-н Новакович, най-старият делегат на съюзниците.

Като се прочете протокола от миналото заседание, председателят г-н Новакович каза:

— В последното заседание господа турските делегати бяха поискали време да запитат своето правителство за нови наставления (относно въпроса за доставката на храна в обсадените крепости, в който случай ще преговарят и с Гърция). Моля, Негово Превъзходителство Решид паша, да ни съобщи получил ли е въпросните наставления и какво те гласят.

Решид паша:

— Упълномощени сме от Високата порта да обсъждаме условията за мир и с представителите на Гърция, както и с другите съюзни държави. Ние сме натоварени да заявим, че Високата порта не настоява вече за храненето на обсадените крепости. Храненето на Одрин е въпрос, който може да се уреди между нас и българските делегати. Сега ние искаме от съюзните делегати да ни съобщят какви са условията за мир.

Настана дълбока и голяма тишина. Г-н Новакович, председателят, извади от своята чанта един лист книга, сгъната на четири. Той спокойно и внимателно разгъна листа. После с глас ясен и висок, с натъртване на всяка дума бавно прочете написаното в листа, като изменяше своя глас и тонираше според значението и важността на всяка дума; той така изразително и тържествено произнесе изреченията, че не се изгуби нито един звук.

Това наистина беше прочитане на смъртната присъда на Турция в Европа.

В този тържествен миг, неподвижен с ръце, скръстени върху гърдите, с поглед, вторачен към председателя, Решид паша слушаше.

Събитието бе извънредно трогателно. Един от присъствуващите в този момент казваше, че почти чувал как тупат сърцата на всички делегати от Балканския съюз, на които очите бяха приковани не само към председателя, но и към Решид паша, към Осман Низами паша, към Салих паша, защото и тримата изслушаха четенето на присъдата със спокойствие и хладнокръвие, което произведе впечатление на всички, които се намираха в залата.

Ето присъдата, която прочете Новакович.

«Балканските съюзни държави искат от Турция:

1. Да отстъпи всичките си владения в Европа до линията Мидия — Родосто, която да бъде граница между България и Турция. Изключва се само Галиполския полуостров.

2. Да отстъпи всички острови в Егейско море.

3. Да се откаже от всички права, които е имала над остров Крит.

Подписали: Д-р Данев (за България), Д. Новакович (за Сърбия), Венизелос (за Гърция), Миушкович (за Черна гора).»

След това Новакович обясни, че предлаганата линия между Галиполския полуостров и България ще върви от Сароският залив през Кавак до Шаркьой.

Залата отново затихна, щом се изгубиха последните звуци от думите на Новакович.

Всички погледи сега се насочиха към Решид паша, който с развълнуван глас, но все пак спокойно каза:

«Молим да ни се дадат писмено тези условия».

Новакович:

«Ние имахме предвид това и ето, заповядайте, верен и точен препис от прочетеното, подписано, както и оригинала, саморъчно от всички съюзни делегати».

Решид паша, като пое книгата, каза:

«Турските делегати ще представят съобщените условия на своето правителство в Цариград и искат известно време за тяхното проучване».

Такава присъда Великата отоманска империя чувала за пръв път от съществуването си».

Глава III: Втора половина на освободителната война

Въпросът за източните граници

Мирната конференция в Лондон не дала бързи и задоволителни резултати. Тия отстъпки, които по-рано били направени в предварителните преговори на Чаталджа, турските пратеници повтаряли и в Лондон. В началото споменали, че са съгласни да дадат автономия на Македония, после предложили да отстъпят на съюзниците Македония и Западна Тракия, а да задържат за себе си Одринската област. Под влияние на някои държави се съгласили да приемат границата до Марица покрай Одрин, но градът да остане за тях. Съюзниците обаче не се отказвали от своето становище и настоявали за граничната линия Мидия — Енос. Това настояване не било последната им дума. България, която единствена се интересувала от тази граница, знаела, че няма да бъде допусната да излезе на Мраморно море. От това море, както от Цариград и Проливите (Босфора и Дарданелите), най-много се интересувала Русия. Това е пътят, през който тя излиза и влизa в Черно море, чрез него тя се свързва със Средиземно море и с целия свят. Повече от 200 години руската държава се е стремяла да си осигури този път било като го вземе сама в ръцете си, било като го държи изцяло под влиянието си. Опитите й за завладяване на турските земи около него не успявали поради решителната съпротива на Англия и другите Велики сили в Европа. След като не можела да си го осигури, в неин интерес било той да не се владее от никого другиго, а да остане в Турция, която като държава се разлага, и не представлявала опасност за насилствено затваряне на пътя и увреждане на търговията и военната сила на голямата славянска държава. Българското правителство знаело това и било уведомено да не се стреми към достъп до Мраморно море, защото тая граница нямало да се одобри от Силите.

Българското правителство, което било длъжно да поставя българската политика в хармония с руската се съобразявало с това условие. При все туй българското главно военно командване извършило някои постъпки, които събудили подозрения към неговите крайни цели. Атаките на Чаталджа и очевидното желание на Българската главна квартира да излезе победител на Златния рог, както и искането да задържи линията Мидия — Епос, не се погледнали добре от руското правителство. Настъпило ново охлаждане на отношенията между България и Русия, което било горещо желано от немците.

Знаем, че съюзът на България със Сърбия и спогодбата й с Черна гора и Гърция станал не само със знанието, но и с високото покровителство на руския цар. Затова в началото на войната руските симпатии били изцяло на българска страна. Руското правителство отпуснало на кредит шинели, пушки, консерви, въглища и други военни материали. То дало заем около 27 милиона лева. Покрай правителството руското общество изпратило огромни суми за Червения кръст, санитарни материали и дрехи. Много руски общини със свои средства организирали цели болници на собствена издръжка в полза на българската войска. Такова било в Русия настроението към балканската освободителна война и лично към българите.

Но когато Българската главна квартира не спазила уговорката си с руското правителство, настъпило охлаждането. През декември бил свикан от царя коронен съвет във вагона на една спирка до Свиленград, на който присъствали генералите и министрите. Председателствал главнокомандващият цар Фердинанд. Разгледал се въпросът за военното положение и за руските искания. Присъстващите изказали мнение, че трябва да се намери начин, за да се неутрализира руското недоволство и да се оправят отношенията. За тази цел Фердинанд изпратил в Петроград най-популярния наш генерал Радко Димитриев, а после отишъл и председателят на Народното събрание д-р Данев с мисията да уверят руското правителство, че България няма намерение да иска Цариград, нито да настоява за граничната линия Мидия — Енос.

Но негласните спорове между нашата Главна квартира и руското правителство не останали тайна за войската. Опозицията и някои русофоби устно и чрез печата разпространявали, че Русия пречи на българската войска да влезе в Цариград, за да короняса в църквата «Св. София» цар Фердинанд, а България да излезе на Мраморно море. Освен това, както пишели те, Русия не била съгласна Одрин да се даде на България. Австрийските вестници от своя страна постоянно изтъквали, че България води русофилска политика, а пък Русия отива против интересите и правата на българския народ като победител. Целта на австрийските вестници и агенти била да предизвикат недоволство в българската войска към Русия и напълно сполучили в това.

Подновяване на военните действия

Турците също поискали да се възползват от недоразуменията и търканията. Но Русия и другите Велики сили ги посъветвали да отстъпят. Великият везир Кямил паша, като опитал безуспешно всички средства да спаси Одрин, събрал Велик диван при Високата порта. Този диван взел предвид състоянието на войската, невъзможността да се помогне на обсадения град, финансовото положение на страната, съвета на Великите сили, решил да отстъпи Одрин на България, както и да приеме границата Мидия — Енос. В това време (10 януари) султанският зет Енвер бей, германофилът Талаат бей и други събрали тълпа от 300 души ходжи, софти, молли и други младотурци и нападнали министрите в Министерския съвет. Енвер убил военния министър и главнокомандващ Назъм паша, принудил Кямил да си даде оставката и за велик везир бил провъзгласен младотурският водач Махмуд Шевкет паша. Султанът одобрил тази промяна. Новото турско правителство се опитало чрез Германия и други Велики сили да отърве част от Тракия и особено Одрин. То направило нови предложения за мир. Съюзниците ги отхвърлили. Тогава преговорите се прекъснали и втората половина на войната започнала на 21 януари — след 72 дневно примирие.

Мнозина турски приятели очаквали, че чрез това примирие Високата порта ще успее да доведе големи сили от Мала Азия, ще организира разбитата по-рано войска, ще стегне флотата си, и ще надделее над съюзниците. Тези надежди обаче не се оправдали. Турция наистина прекарала нови войски и доброволци от Мала Азия, но с тях едва попълнила загубите си на бойното поле и огромното количество заболели от холера войници.

За тази половина на войната и България усилила чаталджанската си армия с нови дружини, пренесла по море Седма рилска дивизия от Солун в Дедеагач. Усилена с отряда на генерал Ковачев, тази дивизия образувала нова, IV армия, под началството на генерал Ковачев и се изправила срещу Галиполския полуостров.

И тъй, военните действия предстояли да се разиграят в три пункта: около Одрин, на Чаталджа и срещу Булаир. Целият бряг на Мраморно море от Шаркьой до Буюкчекмедже бил зает от българската войска.

Срещата на двете войски предстояла да бъде страшна и решителна. И двете страни се приготвили за новата велика драма. Българските войници въпреки мъчителното дълго бездействие, все още запазвали своя ентусиазъм и бодър дух. Примирието дало време на нашите войски пред Чаталджа да си изберат подходящи позиции и да се укрепят солидно, за да попречат на всякакво турско настъпление. За тая цел те се отдръпнали на 8–10 километра назад от Чаталджанската линия и построили лагера си около остатъците от Анастасиевата стена.

От своя страна и турците направили всичко, което било необходимо, за да застанат срещу българите с готова войска, облечена, нахранена и въодушевена. Няколко стотици улеми и ходжи от цариградските текета, надарени с най-голямо красноречие и пламенен патриотизъм, били изпратени на Чаталджа и Булаир да насърчат отпадналия дух на турските войници. Енвер бей застанал лично начело на един отряд войска, предназначена да направи десант на Шаркьой и да удари в тил или IV армия към Булаир, или войските към Чаталджа. Откъм Черно море също бил изпратен доброволчески отряд, за да заплашва в посока Мидия тила на българите.

Военните операции по всички посочени места станали между 21 и 28 януари. Навсякъде турците били отблъснати. Четвърта армия бодро и юнашки посрещнала бясната атака на турците, идещи откъм Галиполи и Булаир. След едно ужасно сражение, в което полето било постлано с турски трупове, отоманците се оттеглили чак на позициите си при град Булаир, без да могат да приберат убитите и ранените си. Десантът на Енвер бей при Шаркьой бил осуетен. Скритата полска и планинска артилерия по височините държала на почтено разстояние турските кораби в морето и засипвала с убийствен огън лодките, които изкарвали турските войски на брега. Отблъснати и прогонени били и отрядите, които опитали да излизат по бреговете на Черно море. В тези места бил потопен и турският броненосец «Асар-и-Тевфик». Опитите за излаз на обсадения турски гарнизон от Одрин също не сполучили.

Следователно турските атаки навсякъде били отблъснати. Отоманската войска била здраво притисната от българите около Одрин и запушена като в две бутилки — в Дарданелския и Цариградския полуостров.

Превземането на Одрин

Очите не само на българите, но и на цял свят били обърнати към този от векове укрепван център. Бомбардировката продължавала редовно и системно. Слуховете, че крепостта свършила запасите си от храна и скоро щяла да се предаде от изтощение, не излезли верни. Не оставало друго, освен да се превземе града с пристъп. След дълги колебания дали да се атакува, или не, крепостта, защото се жалили предвижданите многобройни жертви, най-сетне Главната квартира решила и дала заповед за атака. Крепостта била доста добре проучена и всички военни се съгласили, че фортовете от североизточния сектор могат по-лесно да се разрушат и превземат. След основателна и сигурна подготовка на 11 март през нощта започнала обща усилена артилерийска стрелба срещу всички укрепления. На 12 март огънят се усилил на север, а през нощта ураганът се пренесъл върху няколко избрани точки (Айвазбаба, Каялък, Кестанлък), където българската пехота, след като си отворила път през бодливите телени мрежи под закрилата на артилерийския огън, влязла тържествуваща в разрушените укрепления. След това огънят се насочил към съседните фортове, които един след друг били разрушени и превзети. След като била съборена цялата укрепена линия от североизток, останалите фортове били подложени на опустошителен вихър. Като видял това комендантът на града, Шукри паша, строшил безжичния си телеграф, вдигнал във въздуха с динамит складовете с военните припаси, железния мост над Арда и една от казармите, след което заповядал на съсипания си гарнизон да сложи оръжие. Българската кавалерия и пехотните полкове бързо навлезли в града, а сърбите заели северозападните фортове.

И тъй страшната крепост била превзета от българската войска, подпомогната от сърбите, на 13 март след шестмесечна обсада.

Плененият Шукри паша предал сабята си на генерал Иванов. На другия ден (14 март) царят приел високопоставения пленник и му върнал сабята(11). В плен паднали 14 паши, 1500 офицери, 40 000 войници и 650 оръдия.

Превземането на Одрин чрез пристъп, с открита сила предизвикало радост и похвали за българите от цял свят. В руската Камара в Петроград народните представители направили възторжени овации на българския посланик С. Бобчев, на д-р Данев и Радко Димитриев, които по това време се намирали в Петроград. Царят бил поздравен отвсякъде и българската храброст извоювала почетно място във военната история. От Западна Европа веднага пристигнали военни пратеници, специалисти по укрепленията на градовете и разни любопитни, за да разгледат победената и превзета крепост. Тези изследвачи и любопитни мъже останали поразени от разрушенията, които били направени от българските артилеристи над страшната твърдина.

След превземането на Одрин сръбските спомагателни дивизии били освободени.

Веднага след това българската тежка артилерия се вдигнала от Одрин и се пренесла на Чаталджа с намерение да атакува турските фортове. Това обаче не станало по съвета на руснаците. Едновременно с атаката на Одрин и на Чаталджа. стремително били атакувани турските предни редове, които се били приближили до българските позиции. Турците били отблъснати и принудени да се върнат на старите си укрепени линии, зад Карасу. С една дума, българският войник въпреки неблагоприятното време, небивалите виелици, преспи снегове и мразове, въпреки многобройните болести оставал господар на положението.

Турската флота излязла от Дарданелите и се опитала да атакува гръцката, но не успяла. Тя не посмяла да отиде по-далече от защитната сфера на бреговата артилерия. След едно не особено силно сражение цариградските вестници писали, че тя «победоносно» се върнала, за да не излезе вече никога.

Докато още се подготвял пристъпът на Одрин, гърците сполучили да накарат турския гарнизон в Янина да сложи оръжието (22 февруари). Предаването станало чрез протокол, както било и със заемането на Солун, т. е. без особени усилия и жертви. Още се държала Шкодренската крепост, обсадена от черногорците, които при известни условия повикали на помощ и сърби. Обаче и тази крепост била превзета не чрез пристъп, а по взаимно съгласие, с протокол (на 9 април). И в трите предадени града (Солун, Янина и Шкодра) турците запазвали известни права и привилегии. Янинският и солунският турски комендант били дадени по-късно от турците под съд за подкуп. Шкодренският гарнизон под командата на Есад паша напуснал крепостта с оръжието си (пушки, топове, снаряди) и заминал за Албания. От всички укрепени градове единствено Одрин бил превзет с открита сила, чрез пристъп и безусловно.

След превземането на Одрин преговорите за мир отново започнали в Лондон. Отново за града край Темза заминали съюзническите делегати.

Намесата на Европа

Балканският съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора, чиято задача била да изтика отоманската държава от Европа в Азия, за да не спира повече балканските народи да овладяват културата по образеца на цивилизования свят се посрещнал със симпатия навсякъде. Съчувстващите на турците останали заглушени в общата радост на просветеното обществено мнение. Всички се радвали и се надявали, че най-сетне македонският въпрос, който бил опасен и застрашавал европейския мир, се разрешава от самите заинтересувани народи без съперническата намеса на Великите сили. Наистина мнозина знаели, че жителите на Балканите, израснали върху развалините на европейска Турция, нямат строги прегради за етнографски разграничения; че сънародниците им в известни области са твърде смесени; че всяка от тия държави по политически и стопански съображения претендира за повече турска територия, отколкото могат да допуснат другите. Тези именно причини са бивали винаги — и в средните векове преди турското нашествие, и под турското владичество, и в най-ново време — извори на раздори, несъгласия и взаимни кървави борби. Да се спогодят сега отделните балкански държави, да спрат вековната си завист, със съединени сили да се опълчат против общия враг, това било наистина велико историческо събитие, посрещнато с въодушевление от прогресивните хора. Някои дори го нарекли «чудото» на 1912 г.

Не така обаче оценявали съюза някои съседни държави, които узнали още през май 1912 г. тайните договори, за които ще говорим в тази глава. Австро-Унгария и Румъния, които имали свои намерения за Балканите, стигнали до споразумение за мерките, които трябва да употребят, за да се разпадне и унищожи сръбско-българския съюз.

Балканският съюз се радвал на голяма симпатия и явна поддръжка в Тройното съглашение (Русия, Франция и Англия), а се приемал с търпимост от Тройния съюз (Австро-Унгария, Германия и Италия). България, Сърбия и Черна гора, като славянски държави, се намирали под влиянието на Русия и имали нейната морална и материална подкрепа. Гърция пък попадала под влиянието на Франция. Ето защо Балканският съюз се оценявал от много държави като агент и помощник на Тройното съглашение. Този съюз се определял като фактор и му се отделяла важна роля в бъдещата европейска политика, защото със свои сили прогонвал турското управление от Европа, въдворявал мир, съгласие и хармония между народите на Балканите и в крайна сметка се издигал като преграда срещу немското нахлуване на изток за Мала Азия.

Според тия гледища се определяло и поведението на двете европейски групировки към балканските съюзници.

Балканският съюз воювал с турците, за да разреши поставените си задачи, а зад неговия гръб се водила невидима жестока борба между двете европейски групировки. Австро-Унгария искала да отслаби руското влияние в България, да скара страната с Русия и да събуди непримирима вражда между сърби и българи. Русия, обратно, полагала усилия да ограничава или отблъсква австрийските стремежи и гледала да се запази съюза между Сърбия и България.

Дългото протакане на преговорите за мир и втората половина на войната се обуславяли между другото и от тия международни трудности, т. е. от тайната борба на големите европейски групировки. Това оказвало голямо влияние върху отношенията между България и Румъния, както и между България и съюзниците й.

Отначало Австро-Унгария и Русия се съгласили да не предприемат поотделно нищо, докато предварително не се уговорят за общо действие. Първата грижа на всички била войната да се ограничи само на Балканите и да не се разпространи в Европа. Появилите се въпроси трябвало да се решават с общо съгласие. Преговорите за мир между победителите и Турция все още продължавали в Лондон. На 19 ноември австро-унгарският посланик в Петроград съобщил на руския канцлер Сазонов, че град Шкодра не може да се даде на Черна гора, макар да бил превзет, защото бил населен с албанци католици. С това той поставил въпроса за Албания.

През ноември Русия известила, че Атон не бива да пада в ничии ръце, понеже е център на целия православен свят и ще бъде устроен като духовна република. По това време и Румъния поискала да се увеличи нейната територия, ако съюзниците увеличат тяхната. Румъния изпратила свой представител в Лондон, за да участвува в преговорите. Някои от Великите сили възразили, че Румъния, щом не воюва, няма право да заседава с воюващите и нейните претенции трябва да се разглеждат отделно. Австро-Унгария взела решително страната на Румъния. Русия поискала по приятелски начин да спре румънците от намеса. Цар Николай II пратил един от своите генерали да иде в Букурещ, за да занесе на крал Карол жезъл на руски фелдмаршал и да го помоли да не прави спънки.

В началото на декември (8/21) руският министър предупредил неотстъпчивите турци да държат сметка за факта, че са победени и трябва да дадат Одрин, като граничната линия мине южно от тоя град. Портата възразила, че може да допусне границата до Марица, но града Одрин, където се намирали гробниците и светите места на турските заслужили мъже, не можела да отстъпи. На 2/5 януари Сазонов предизвестил Портата, че ако се възобновят военните действия и Одрин бъде превзет, цялата отговорност за новите искания на съюзниците ще легне върху турците. Ако пък турците имат частичен успех, трябвало да бъдат уверени, че Русия не може да остане равнодушна към поражението на българите. След това всички Велики сили с колективна нота посъветвали Портата да не упорствува, а да сключи мир, защото с продължаване на неопределеното положение може да се появят усложнения, които да доведат до гибелта на цялата турска държава. Тази заплаха подействувала. На 10/23 януари 1913 г. Портата отговорила, че приема условията на мира. Обаче Енвер и Талаат бей, германски възпитаници и приятели, направили преврат и продължили преговорите. Новото правителство известило, че отстъпва гарата Караагач, но не и Одрин; то предоставило Великите сили да решат съдбата на островите. В замяна на тия отстъпки турците поискали разрешение да увеличат митническите налози, а европейците да вдигнат от Цариград своите пощи, и изобщо да се откажат от капитулациите.

Българите, уморени да чакат, въпреки съветите на Русия подновили на 17/1 военните действия. Това подразнило руските политици, които на 18 януари изпратили следната телеграма до посланика си в Цариград: «Учудени сме от поведението на българското правителство. Непрестанно се обръщат към нас за съвети и подкрепа, а в същото време показват невнимание към нашите настойчиви предупреждения да не поемат върху себе си инициативата за скъсване с Турция. Софийският кабинет трябва да си даде сметка, че ние съвсем не сме разположени да приемем за изпълнение всички последици от неговите решения и че поддръжката и съдействието, които сме правили до днес, не бива да го въведат в заблуждение, че винаги, въпреки всичко, ще го спасяваме от беди, щом не иска да слуша нашите съвети»(12). При все това Сазонов пак поканил Силите към общи постъпки за прекратяване на войната, при условие границата да бъде Мидия — Енос.

Така продължавали дипломатическите преговори, докато на 13 март Иван Евстатиев Гешов съобщил в Петроград, че Одрин е превзет.

Това събитие произвело силно впечатление в Русия. Българският посланик Бобчев бил вдиган на ръце в Думата. Политиците и общественото мнение, което държало Одрин да остане заедно с Цариград за Русия, променили отношението си и казали: «Нека храбрите българи имат Одрин!». Сазонов веднага поздравил българското правителство и го посъветвал за отстъпки. Той предложил за граница правата линия Мидия — Енос, а не Мидия — Еркене — Енос. България приела.

Посланиците на Великите сили в Цариград изработили на 17/30 март следните предварителни условия за мир:

1. Границата на турската империя в Европа ще минава по права линия от Мидия до Енос. Турция отстъпва на съюзниците цялата територия на запад от тази линия с изключение на Албания, чиито граници ще бъдат определени от Силите.

2. Разрешението на въпроса за Егейските острови се предоставя на Великите сили.

3. Гърция е длъжна напълно да се откаже от Крит.

4. Силите не могат да се изкажат за исканото от победителите военно възнаграждение, но допускат тоя въпрос да се обсъжда от финансова комисия в Париж с участие на балканските съюзници.

5. Щом се приемат тия условия за мир, военните действия се прекратяват.

На 19 март турското правителство отговорило, че приема условията и предоставя на Великите сили да се погрижат за възстановяване на мира.

На 22 март Великите сили съобщили на българското правителство, че съюзниците са длъжни да приемат правата линия Мидия Енос и разрешението на финансовите въпроси ще се извърши от специална комисия в Париж.

Глава IV: България и нейните съюзници

България и Сърбия

Казахме, че договорът за съюз между България и Сърбия след дълги и трудни преговори бил сключен на 29 февруари (13 март) 1912 г. и подписан от Гешов и Милованович(13).

Най-важните му положения били:

1. Царство България и Кралство Сърбия си гарантират една на друга политическата независимост и целокупността на държавната територия, като се задължават по един положителен начин и без ограничение да се притекат на помощ една на друга с всичката си сила във всеки случай, когато една от двете държави бъде нападната от една или повече държави.

2. Двете страни се задължават също да си помагат с всички сили в случай, че някоя от Великите сили се опита да анексира или да окупира, или да вземе със своите войски, дори и временно, която и да било част на Балканския полуостров под турско владичество; щом една от съюзните държави сметне този факт за противен на нейните жизнени интереси, той съставя casus belli.

3. Двете договарящи страни се задължават да сключат мир едновременно и при предварително съгласие.

4. и 5. Договорът се придружава с военна конвенция, неразделна от него. Договорът и конвенцията влизат в сила от деня на подписването им до 31 декември 1920 г.

6. Договорът и военната конвенция са задължителна тайна; те не могат да бъдат публикувани или съобщени на друга държава преди предварителното съгласие на двете правителства.

В тайната прибавка се казвало:

1. В случай че се появят вътрешни смутове в Турция, които биха изложили на опасност националните и държавните интереси на Сърбия и България или само на една от тях, двете страни се споразумяват, и ако се съгласят за някаква акция към Турция, съобщават това на Русия, и ако тя не се възпротиви акцията ще бъде предприета съгласно установеното съглашение и вдъхновявайки се от всички чувства на солидарност и общност по интереси. Ако двете сили не дойдат до съгласие ще апелират към мнението на Русия, което и ще бъде задължително за двете страни.

2. В случай на сполучлива война превзетите територии остават под общо управление (condominium) на двете съюзни държави. Подялбата им ще стане в срок от три месеца след подписването на мира.

Следва разграничението: България признава правото на Сърбия върху всички земи на север и запад от Шар; а Сърбия признава правото на България върху земите на изток от Струма, и Родопите. Земите между Шар, Родопите, Егейско море и Охридското езеро могат да образуват автономна област. Но ако двете страни се убедят, че такава автономия е невъзможна, тогава те ще бъдат разделени така: Сърбия няма да предявява никакво искане за земите разположени зад линията, теглена от върха Голям при Крива паланка до манастира «Дъбовци» на Охридското езеро. В тази зона към Сърбия влизат градовете: Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга. Земите на юг от тази линия остават в полза на България, която се задължава да приеме тази гранична линия, ако руският император, който ще бъде най-висшия арбитър по въпроса, се произнесе в полза на тази линия. И тутакси се прибавя: «От само себе си се разбира, че двете правителства се задължават да приемат като окончателна граница оная линия, която руският император намери, че най-добре отговаря на правата и интересите на двете държави».

3. Копия от договора, от тайната прибавка и военната конвенция се изпращат на руското правителство с молба императорът да се отнесе благосклонно и да одобри лично клаузите в тези актове.

4. Всеки спор, който би възникнал относно обяснението и изпълнението на която и да било клауза от договора, от тайната прибавка и военната конвенция, ще бъде представен за окончателно разрешение от Русия, щом сами страните не могат да се съгласят.

5. Тайната никому не може да се съобщи без съгласието на двете правителства и без одобрението на Русия.

Тайна военна конвенция между Сърбия България

Подписана на 9 юни 1912 г. във Варна от генералите Путник и Фичев.

Чл. 1. В случай на война България дава на разположение най-малко 200 000, а Сърбия 150 000 души, които ще воюват било на границата, било вън от своите предели. Те трябва да бъдат в боева готовност поне 21 дни след обявяването на войната или след съобщението на съюзната държава, че casus foederis е настъпил. При това 7 дни след обявяването на войната или след съобщаването за настъпване на casus foederis всички мобилизирани войски трябва да бъдат изпратени на бойното поле.

Чл. 2. Ако Румъния нападне България, Сърбя трябва незабавно да й обяви война и да изпрати против Румъния поне 100 000 души било на Дунава, било в Добруджа. Нападне ли Турция България, Сърби се задължава да нахлуе в Турция, като изпрати на бойното поле най-малко 100 000 души от мобилизираните си войски. Намира ли се Сърбия сама или заедно с България във война с трета държава, в такъв случай тя поставя на разположение всичките си войски, с които разполага, срещу Румъния или срещу Турция.

Чл. 3. Ако Австро-Унгария нападне Сърбия, България трябва незабавно да й обяви война, като прати поне 200 000 човека в Сърбия и започне нападателна или отбранителна война заедно със сръбските войски против Австро-Унгария. Със същата задача се ангажира България спрямо Сърбия, ако Австро-Унгария под какъвто и да е претекст, сама или заедно с Турция, отправи войските си към Новопазарския санджак и вследствие на това Сърбия й обяви война или пък Сърбия при защита на интересите си изпрати войските си в Новопазарския санджак и с това предизвика война с Австро-Унгария. В случай че Турция нападне Сърбия, България се задължава да премине веднага турската граница и изпрати във Вардарската долина най-малко 100 000 души. Нападне ли Румъния Сърбия, България трябва да нападне румънските войски щом преминат Дунава и нахлуят в сръбски области. Ако при един от тези случаи България се намира във война с трета държава, сама или недно със Сърбия, изпраща на помощ всичките си войски, които има още на разположение.

Чл. 4. Ако България и Сърбия след предварително споразумение обявят война на Турция, всяка от съединените държави трябва да изпати по 100 000 души на Вардар, ако не е разпоредено иначе от друго специално споразумение.

В чл. 5 се иска, ако една от съюзните държави води война с трета държава без споразумение с другата, съюзната държава трябва да пази приятелски неутралитет и при това да мобилизира 50 000 души.

Чл. 6. В случай на война никоя от двете страни не може да сключи примирие с неприятеля за повече от 24 часа, без съгласието на другата страна. Преговори и договор за мир могат да бъдат подписани само със съгласието на двете страни.

Чл. 7 гласи, че всяка от двете войски трябва да бъде водена от собствените си началници. В случай на обща операция командува най-висшия по чин офицер.

Останалите 7 члена уреждат командването, прехраната, представителството, трофеите и т. н.

Споразумение между Българския и Сръбския щаб в случай на война, между съюзниците и Турция

При положение, че главната турска армия ще бъде съсредоточена в района Скопие, Куманово, Кратово, Кочани. Велес, съюзните войски по Вардарския операционен театър ще бъдат разпределени така:

1. Една сръбска армия от 2 дивизии ще настъпи през Черногорието за Скопие — тя ще бъде дясно крило на съюзната армия;

2. Една сръбска армия от 5 дивизии пехотни и една конна ще настъпи по линията на Моравица и Пчина за Куманово — Кратово — тя ще бъде център на съюзната оперативна сила.

3. Една българска армия от три дивизии ще образува лявото крило на съюзната армия със задача да действува в областта Кюстендил — Куманово и Царево село — Кочани.

4, 5 и 6 точка задължават главните щабове да изучат неприятелските сили и да осигурят добри пътища.

Ако положението изисква да се усили българската войска на оперативния театър по Марица и ако за действията на Вардарския фронт не е нужно да се държат всички гореуговорени войски, тогава потребните войски се пренасят от Вардар към Марица и обратно, ако положението изисква да се усилят съюзните войски на Вардарския оперативен театър и ако за операциите по Марица не е нужно да се държат всички определени войски, тогава потребните войски се пренасят от Марица към Вардар.

Варна, 19. VI. 1912 г.

Подписали: генерал Никифоров, генерал Путник

Споразумение между българския и сръбския Генерален щаб

Въз основа на първото споразумение двата главни щаба, като обсъдиха проекта за една настъпателна война против Турция, по взаимно съгласие решиха:

1. Цялата сръбска армия ще действува на Македонския военен театър като се задължава да осигури оперативната посока Игри — Паланка — Кюстендил.

2. Целокупната българска армия ще действува в долината на Марица, като на първо време остави една дивизия за линията Кюстендил — Дупница.

3. Една сръбска дивизия от първи призив ще бъде превозена в Кюстендил, по железницата през София и с българската дивизия ще съставят на първо време лявото крило на главната сръбска армия.

Ако сръбската главна армия отблъсне турците от линията Скопие — Велес — Щип и напредне на юг, тогава българите ще могат да си послужат със своята дивизия, за да усилят войските по Марица, като оставят опълченска войска на македонската граница.

Член 4 организира превозните средства.

5. Прехраната на сръбската дивизия ще се осигури първоначално от българското Военно министерство. Взетите храни ще се върнат в натура от сръбското Военно министерство.

6. Споразумението от 19 юни 1912 г., подписано във Варна, остава в сила и при тая комбинация.

15 септември 1912 г.

Подписали: генерал Никифоров, генерал Путник

От тези договори се вижда, че България и Сърбия взаимно гарантират своята цялост и независимост, разграничават своите интереси в Македония като се образува «спорна зона», по която двете съседки не могат да се съгласят; на руския цар се дава правото в качеството на арбитър да се произнесе кому да се даде спорната зона и въобще да разреши всякакви спорове, които биха се появили при определяне на границите и по изпълнение на договора.

Договорът предвиждал, че Македония може да е отделна автономна област, ако съюзниците се съгласят. Съгласие обаче не се постигнало и съюзниците решили Македония да бъде поделена. Приложените военни споразумения били твърде ясни и категорични в своите точки.

По-рано казахме, че договорите били тайни и докато продължавала войната народите не знаели как всичко ще се свърши. Всички запитвали за крайната цел на войната и гледали какво ще стане.

Договорната тайна обаче се разкрила публично още през първата половина на войната най-първо от сръбския професор Цвиич, който написал статия в английските вестници, а сетне я издал на сръбски в една брошура. От тази именно брошура българското общество разбрало, че Македония ще бъде разделена между България и Сърбия по правата линия теглена от Големи връх на Тломина планина до северния край на Охридското езеро. Българската дипломация вярвала, че може да откъсне нещо от тази зона по решението на руския цар като арбитър. Сърбите, пък били убедени, че вече притежават «спорната област» и в известни случаи могат да поискат част от безспорната, която се заключавала между посочената линия, Егейско море и Струма. Това сърбите очаквали да добият въз основа на неясния член в договора, който давал право на руския цар не само да отсъди спорната зона, но и да прокара такава гранична линия, която той намери за добре «според интересите на двете страни».

България и Гърция

Договорът между България и Гърция бил сключен на 16/29 май 1912 г. и подписан от Гешов и Панас. Той имал отбранителен характер. Основните положения на договора били:

1. Двете съюзни правителства желаят запазването на мира на Балканския полуостров.

Те ще работят за мирно съжителство и съгласие въз основа на истинско равенство и зачитане на правата между различните националности в турската империя, а особено на гърците и българите, които и ще покровителствуват като се грижат взаимно било пред турското правителство, било пред Великите сили, да им извоюват църковни и граждански права и свободи.

2. Ако въпреки желанието на договарящите правителства, без някоя провокация или при усложнения в отоманската империя едната държава бъде нападната от Турция, било пряко на територията й, или косвено чрез отнемане правата на нейните сънародници, другата държава е длъжна да й окаже помощ със всичките си военни сили и след това взаимно да сключат мира.

Съюзът е валиден за три години(14).

Допълнителната военна конвенция към договора в съществените си постановления гласяла:

1. В случай че съгласно задълженията, произтичащи от отбранителния съюзен договор, Гърция се намеси с военна сила против Турция при една турско-българска война или обратно при турско-гръцка война, двете държави се ангажират да извадят в помощ една към друга по един ефектив най-малко от 100 000 войници. Ако Гърция бъде нападната от Турция, България се задължава да обяви война на Турция и да се отправи против нея с всичките си сили, минимум с 300 000 души. В случай, че България бъде нападната от Турция, Гърция се задължава да обяви война и да се отправи с минимум 120 000 души против нея. Главната задача на гръцката флота е да остане винаги господарка на Егейско море и да прекъсне съобщенията по този път между Мала Азия и Европейска Турция.

2. Ако България и Гърция, въз основа на специално съглашение, обявят война на Турция, те се задължават да си помагат с уговорените войски до край.

3. Началниците на генералните щабове трябва да си дават взаимно сведения и да си съобщават плановете за своите операции.

4. Никоя от съюзните държави не може без съгласието на другата да сключва примирие по-дълго от 24 часа. Мир се подписва с противника по взаимно съгласие на съюзниците.

От посочения договор и конвенцията към него се вижда, че в тях не се говори как съюзниците биха разделили турската територия, която те биха превзели в случай на успех след една война. Защо е била изпусната тази важна и толкова съдбоносна клауза в договора? Сигурно страните не са могли да се споразумеят за подялбата на земите, особено за Солун. Трябва да се каже между впрочем, че време за по-дълги преговори е нямало.

Българското правителство гледало да постигне съгласие с Гърция за война, а за подялбата смятало по-късно със Сърбия да въздействуват на атинското правителство. Устно било говорено, че след победата земите в Македония ще се поделят: а) съразмерно според войските на бойното поле; б) по постигнатите ycneхu и в) по дадените жертви в хора и материали.

Такива били спогодбите и задълженията между България и Гърция.

България и Румъния

Румъния се интересувала от вълненията в Македония. Тя съчувствувала на борбите, които християните водили, за да се подобри непоносимото им положение. Румънските шовинисти пишели, че в Македония имало 100 000 куцовласи и румънското правителство трябвало да се грижи за тях. Част от румънското обществено мнение подкрепяло идеята за автономна Македония, но изобщо румънците не искали да стават териториални промени, нито да се увеличава България без компенсации за Румъния. Докато в Европа дипломатите заявявали, че няма да има териториални промени на Балканите, румънците мълчали, но се забелязвало, че румънските военни съчувствуват на турците. Повечето от тях били убедени, че турската войска ще бие съюзниците Румънският военен аташе не можал да скрие неприятните си чувства, когато българите го завели да види в Лозенград изоставените от турците оръдия и други военни материали. А след Люлебургазкия бой, когато се разбрало, че турската военна сила е сломена и султанът няма да запази целостта на своите европейски владения, Румъния изведнъж поискала да се намеси.

Известно било, че Румъния вървяла с Тройния съюз (немците) и насърчавана от него вдигнала глас да иска наследство(15). Тя настоявала България да й отстъпи Силистра и ивица земя от Дунав до Черно море, за да заздрави по-добре пристанището си Констанца (Кюстенджа). Българското правителство се възпротивило, като изтъкнало, че това румънско искане е несправедливо. Румъния не само че не участвувала във войната, а нещо повече: съчувствувала на турците и пропускала през територията си военни материали от Германия за Цариград по време на военните действия, макар че официално се била обявила за неутрална. Румънското правителство обаче настоявало и дори замислило, докато българската войска е заета с турците, да вземе със сила българските земи, които искало през декември. Всички европейски вестници осъдили румънците, а един хумористичен английски вестник поместил карикатура, в която се осмивал румънецът, който посяга да забие нож в гърба на българина когато той се бори рицарски с турчина. Русия уведомила Румъния, че руския народ няма да допусне да бъде нападната България и обещала да разгледа румънското искане. По тази причина румънският пълномощник Мишу отишъл в Лондон, където искал да води преговори с българските делегати.

На 10 януари българският министър-председател Гешов известил румънския Майореску в Букурещ, че България желае горещо да сключи с Румъния конвенция на най-широка основа, но моли да почака малко, докато се сключи мира. Румъния отговорила, че настоява още сега да се удовлетвори нейното искане, защото турците предлагали съюз с Румъния с големи обещания. Румънският делегат в Лондон Мишу получил заповед да заяви на г-н Данов, първи български делегат, че Румъния няма да търпи по-дълго отлагане и минималните румънски искания са: линията Силистра — Балчик, без Добрич, а максималните Тутракан — Добрич — Балчик(16).

Българското правителство получило от Данев румънските искания, но ги намерило прекалени и не виждало с какво може да ги оправдае пред победоносната българска войска, ако ги приеме. То не можело дори да си представи какво биха казали войниците от Силистренско и Добричко, които толкова храбрo се били с турците и спечелили бляскава слава за България. Можела ли сега същата България да подари земята им и да ги направи роби на чужда държава? Изправено пред тия проблеми, българското правителство съобщило на руското в Петроград исканията на румънците. Руският министър на външните работи Сазонов повикал румънския посланик в Петроград и му съобщил, че тия румънски искания са големи и ако при тия условия Румъния нападне България, императорското руско правителство предвид вълненията в славянския свят не би могло да остане господар на положението. Руският министър изтъкнал сериозните преки последици от едно румънско нападение срещу България и поканил Румъния още веднъж да помисли за исканията си. Когато минималните румънски искания били съобщени на руския министър, той казал на румънския посланик, че искането на Балчик означавало война, тъй като българите никога нямало да се откажат от него.

Докато Русия посредничела по тоя начин пред Румъния да се задоволи с по-малко, Австро-Унгария обратно, я подтиквала да иска максималното и я насърчавала във военните й планове. Виенските вестници писали, че Румъния има право със сила да заеме исканата българска територия и ако някоя сила се намеси да й попречи, светът ще узнае, че «Румъния не е сама». След Австро-Унгария и Русия в спора се намесили и другите Велики сили. Въпросът се изострил и за да не се създаде опасност за европейския мир всички се съгласили да се възложи на посланиците на Великите сили в Петроград да разрешат въпроса за територията, която България трябвало да даде на Румъния.

Заграбване на българския дял

Читателят вече знае какви били съюзните права и задължения между България и Сърбия, от една страна, и България и Гърция, от друга, преди започването на военните действия срещу Турция. Обаче Гърция и Сърбия не били доволни от проектираната подялба и когато минали втората половина на войната, вече живеели със съвсем други настроения. Предишната видима хармония между съюзниците изчезнала. Страхът намерил място в техните души. Може би Гърция и Сърбия допускали, че България, щом свърши войната с турците, ще обърне оръжието си срещу тях, за да ги изгони съвсем от Македония, или пък се бояли от общественото мнение в страните си, че не са могли да получат повече, отколкото им се пада по справедливост и дадени жертви. В отсъствието на нашите войски, които се биели с общия враг и за всички съюзници, гърците с помощта на андартите почнали да гонят от много пунктове около Солун българските власти и настанявали там свое управление. Така те постъпили и в Гевгели, Лъгадина, Нигрита, Правище и много села около Солун. Освен това те постоянно прекарвали войски през морето в Кушница планина (Пангеон) и се доближавали до железопътната линия Дойран — Серес — Зиляхово — Драма и Кавала, като изпъждали българските власти отвсякъде. Виждало се, че те имали намерение да заемат цялата железопътна линия от Кавала до Солун и да откъснат българската дружина, която от първата половина на войната останала да квартирува в Солун, смятан за общ град. Тази дружина била натоварена с няколко важни служби, между които и да пази телеграфо-пощенската ни и парична служба, извършвана по намиращата се в български ръце железница Драма — Серес — Дойран — Кукуш — Солун. Още от начало проличало, че гърците не давали да става дума чий да бъде Солун. Те се настанили здраво в него със свое управление и оставили своя крал Георги да го пази. Наистина нашият престолонаследник също отишъл там, после пристигнал и цар Фердинанд, но те били приети от гръцкия крал като гости, макар царят да направил всичко, което давало възможност да се разбере, че не идва в чужд, а в свой град, или най-малко в един общ на съюзниците град, който тепърва ще бъде определен кому да принадлежи.

Така стояли нещата на юг в Македония. Не по-добри били и на север, където се разположили сърбите. И там била отстранявана по селата българската власт. Освен това гърци и сърби почнали на важни стратегически места да правят окопи и укрепления. Българите не можели да се защитават нито против гърците, нито против сърбите, защото войската им била прикована на Чаталджа, Булаир и около Одрин.

За гърците било обяснимо да искат да заграбят повече земя, защото в съюзническия договор, както видяхме, не се определяли изрично никакви граници. Защо обаче сърбите при наличността на ясно определена гранична линия нарушавали договора? Градовете с околиите Егри паланка, Кратово, Велес, Прилеп, Битоля и Охрид според договора трябвало да бъдат български. И наистина в началото на войната много сръбски офицери, професори и чиновници искрено приемали определената гранична линия. В някои градове и села сърбите били поставили български общински власти, като обявили, че те временно заемат тези места. Когато се подпише мирът, те ще бъдат дадени на България. Сръбският професор Цвиич писал за това, а и гимназиални учители депутати идвали в София по това време и поддържали същото. Сръбското правителство на Пашич, заместник на починалия Милованович, мислело обаче друго. Пашич решил да не изпълни договора. Още на 15 септември той изпратил таен циркуляр под № 5669 до сръбските посланици в странство, за да известят кабинетите на Великите сили, че Сърбия претендира за Кратово, Велес, Прилеп и ако Силите решат да се даде автономия на Македония, Сърбия запазва тези места в своя район. Тайният сръбски циркуляр, подписан от Пашич, бил открит от руския историк и виден политик Милюков. В същото време в отговор на нападките на някои сръбски шовинистични вестници, защо сръбското правителство е приело линията Тломино — Охрид, белградският официоз «Самоуправа» поместил дълга статия под заглавие «Сврачи ум», в която нескрито утешавал нетърпеливите и ги канил да почакат до края на войната. Тогава щяло да дойде ред да се дели турската територия и всеки щял да види кое кому ще се падне. През това време станала пълна еволюция във всички сръбски умове — дори у най-искрените и умерените. Те променили своето мнение за сръбско-българския договор. Заразил се от шовинизъм и професор Цвиич. Той препечатал брошурата си, като я поправил, и в сръбската зона вписал градовете Велес и Прилеп. В същото време той извадил карта, по която във всички македонски градове със специални бои обозначил наличието не на българско население, както правил в по-раншните си научни трудове, а някакво неопределено «словенско население» — нито сръбско, нито българско, за което според него всеки имал правото да претендира.

Малко по-късно сърбите отишли по-далече и просто обявили по вестниците, че желаят да задържат за себе си Егри паланка, Кратово, Велес, Охрид, Битоля и Прилеп — с една дума, цяла Западна Македония и Северна до Злетовска река и до река Лъкавица към Вардар. За тази сръбска промяна във вреда на България повлияли много офицери, които образували Сръбската патриотична лига. В тяхната среда се намирал и престолонаследникът княз Александър. В началото той казвал на руския професор Милюков, че сърбите извън договора ще искат Егри паланка, Кратово, Велес и Прилеп. Първите три града (цяло Овчо поле) им били нужни по стратегически причини, а Прилеп като център на кралимарковския епос, който те смятали за сръбска слава. По-късно князът, както и всички сърби, се отказали от договора и от мисълта за отстъпки и се заели в цяла Македония да посърбяват българското население. Умерените офицери — градски коменданти и административни управители — били сменени с шовинисти и ултрапатриоти. Тогава масово били подгонени българските свещеници, владици, учители; църквите станали сръбски; българските надписи се унищожавали, училищата направили в казарми, митрополиите обърнали в болници и на всички българи било предложено да се наричат сърби, и да се подписват с окончание «ич», вместо с «ов» или «ев». Почнали ужасни изстъпления в страната. Всичко българско било затворено, прогонено, бито, глобявано или просто избивано. В този нов македонски ад се разигравали сцени, които далеч надминавали турските ужаси. Митрополитите, свещениците и много от учителите били набързо изпъдени. Те дошли в България и донесли страшните вести за унищожаването на българския народ в Македония. Но мирът с турците още не бил сключен и българското правителство мълчало, като утешавало пострадалите, че щом свърши войната с Турция, всичко ще се поправи съгласно договора със сърбите.

Мир в Лондон

Такова било настроението на съюзниците, когато в Лондон делегатите преговаряли със съюзниците. Нашите делегати, като знаели, че в Македония българското населения е подложено на ужасни мъки, за да се откаже от езика и народността си, че сърбите усилено се укрепват от Егри паланка, Кратово и Овче поле до Щип, че превозват по железницата за Куманово и Скопие всичко потребно за война — настоявали бързо да се сключи мир с Турция. Съюзниците обаче по свои сметки отклонявали подписването и бързали да направят помежду си отбранителен и нападателен съюз срещу България. Турците вече заявили, че приемат линията Мидия — Енос, протоколът бил готов, но бившите ни съюзници под различни претексти отказвали да го подпишат, с което изморявали българската войска на Чаталджа и Булаир. А там освен всичко друго за жалост прониквало недоволство, създавано и разпространявано от късогледи, неразумни агитатори.

Постоянните отлагания от страна на сърби, гърци и черногорци при готовността на турците и българите всичко да се свърши час по-скоро, възмутили много от политическите мъже. Сър Едуард Грей се принудил да повика балканските делегати и да ги покани в негово присъствие да подпишат подготвения от него протокол. «Ако не желаете да подпишете — казал той на сърбите и на гърците, тогава няма какво да търсите в Лондон и вашето присъствие тук става излишно.» Решителното изявление на сър Едуард Грей засрамило българските противници и наистина на уречения ден 17 май (1913 г.) пред очите на английския министър те подписали протокола за мира, както и важните договорни точки, а именно:

1. Границата между България и Турция да бъде линията от Минос до Енос при устието на Марица.

2. Въпросът за Егейските острови се предоставя да бъде разрешен от Лондонската конференция на Великите сили.

3. Въпросът за военните разноски, искани от победена Турция, както и за разпределение на турския дълг между победителите, се предоставя на специална финансова комисия в Париж.

В договора за мира не се предвидило и не се наложило нито демобилизация на турската войска, нито отстранението й в Мала Азия.

Това било голяма грешка.

По това време (26 май) взела решение и Петроградската конференция, с което се подписал протокол за спора между Румъния и България. Конференцията осъдила България да даде на Румъния град Силистра с 3 километра земя наоколо. Румънците останали много недоволни, но постъпили умно: упълномощили правителството да приеме даденото, като заявили, че не са благодарни, от което се разбирало, че при благоприятни обстоятелства ще искат още.

Глава V: 1913 г. Междусъюзническа война

Сърбия иска ревизия на договора

Борбата между съюзниците до подписването на мира в Лондон била скрита. Само официозните вестници изпращали своите стрели едни към други. Правителствата обаче търпели: те се оплаквали с дипломатически ноти за различни насилия, но се въздържали да влизат явно в спорове. Щом се подписали документите за мир, всички сметнали освободителната война за свършена и настъпила голяма буря. Огънят, който тлеел, пламнал буйно веднага. Малко подялби в света стават без спорове и боеве. Съюзниците не били дорасли да избягнат този противообществен закон. По кой принцип трябвало да се поделят заетите земи? Имало три начала: по договорите; по народностите; по съразмерността на дадените жертви. Сърбите и гърците изтъкнали друго начало: по «равновесието».

Идеята за освобождението на македонското население и за автономията на Македония се изоставила напълно. Никой не пожелал да попита самото население, да узнае неговата воля. Всички постъпили както във Виенския конгрес през 1815 г. с европейските народи (немци, италианци, белгийци), като ги поделили и разпокъсали, без да ги питат, дали им са угодни или неугодни новите господари. Апетитите били големи и никакви народни желания не можели да затворят зиналите уста. Сръбските военни обявили на чуждите кореспонденти, че сръбско-българският договор за тях вече не съществува. Правителствените вестници, а след тях и министър Пашич в Скупщината заявил, че Сърбия иска ревизия на договора по точката, която визира подялбата на турската територия. Тогава почнала буря от спорове и полемики по тълкуването на договора, по неговото нарушение или изпълнение. Сърбите изтъкнали следните причини за ревизия на договора:

1. Сърбия била изгубила излаза си на Адриатическо море;

2. Обстоятелствата през войната се изменили и България първа била изменила договора, защото не подкрепила Сърбия против Австро-Унгария в борбата й да излезе на Адриатическо море; не дала 100 000 души войска в помощ на сърбите в Македония, а поискала сръбска войска и артилерия за Одрин;

3. България се разширявала много в Тракия и не бивало да получи и Македония.

На тия искания българите противопоставили следните възражения:

1. За сръбския изход на Адриатическо море. Сърбите, които били завладели Северна Албания до морето с крайбрежните градове Драч, Алесио, Санто Джовани ди Медуа, възнамерявали да задържат тези места с 50 километра крайбрежна линия. Един от градовете смятали да превърнат в главно общосръбско морско пристанище и да го съединят с железница до Сърбия. От такова пристанище те отдавна имали нужда. От друга страна, Гърция желаела да превземе Южна Албания и да се допре до Сърбия с границите си. По този начин Албания се разделяла между Сърбия и Гърция. Тези държави доказвали справедливостта на тези свои стремежи с това, че албанците се делели на племена, враждебни помежду си, нямали общ говорим и писмен език, политически център и обща култура, затова не били способни да образуват самостоятелна държава и да се развиват като отделна такава.

Австро-Унгария решително се противопоставяла на сръбските и гръцките искания. След анексията на Босна и Херцеговина тя се обявила за «балканска държава» с право да взема участие във всички въпроси. Важни икономически и политически интереси я карали да има под свое влияние западната половина на Балканския полуостров, особено бреговете на Адриатическо море и линията Нови Пазар — Митровица — Солун. Още в началото на Балканската война тя искала да се намеси. Другите Велики сили обаче се възпротивили на това. Те били организирали в Лондон специална конференция от техните посланици, която да се занимава и бързо да разрешава, докато трае Балканската война, всички възникнали спорове и недоразумения между Великите държави и Балканския съюз, за да се избегне общоевропейската война. Пред тая именно конференция Австро-Унгария заявила, че няма да позволи Сърбия и Гърция да завладеят Албания, нито да излезе Сърбия на брега на Адриатика, защото това било против нейните жизнени интереси. Щом разбрали албанците, че Австро-Унгария се застъпва за тяхната свобода, веднага образували временно правителство начело с Исмаил Кемал бей и разпратили делегати по Европа и в Лондон, за да искат от посланическата конференция Албания да не се разделя между Сърбия и Гърция, а да се оформи като отделна държава. На страната на Австро-Унгария по тоя въпрос били Германия и Италия. Австро-Унгария заплашила, че ако сърбите останат в Албания, тя ще се намеси с оръжие. Русия поддържала Сърбия и Черна гора, които искали да имат морски бряг с някое пристанище. Работата се изострила. Австро-Унгария мобилизирала част от своите войски и съобщила на посланическата конференция, че ако в даден срок сърбите не напуснат Албания, тя ще се намеси. Като видяла това, Русия задържала под знамената си 400 000 войници, които трябвало да бъдат уволнени. Двете големи съседки почти се приготвили за сериозни действия една против друга. За да се избегне общата война, Русия по искане на своите съюзници отстъпила, тя посъветвала сърбите да се върнат, като им обещала чрез представителя си Хартвиг в Белград, че ще получат свободен изход на море посредством една неутрална ивица. Франция и Англия също съветвали за отстъпки, като обещавали да построят през албанска територия една международна железопътна линия до някое морско пристанище на Адриатика за сръбски износ и внос.

Сърбите отстъпили, но за компенсация съвсем определено се насочили към Македония, като вместо плановете си за Адриатика приготвили нови: да се спуснат по Вардар чак до новите гръцки граници с намерение пряко или косвено да придобият пристанище на Егейско море.

Черногорците след капитулацията на Шкодра искали да задържат тоя град за себе си. Австро-Унгария и тук се възпротивила. Тя настоявала да се определи северната граница на Албания, включвайки Шкодра в своите владения. Напразни били молбите и усилията на крал Никита. Под заплахата на Виена той склонил да изведе войските си от града и да го предаде на комисията от международната флота, която била създадена, за да се предотврати избухването на война между Австро-Унгария и Черна гора (респективно Русия). Откъснати по тоя начин от Шкодра и адриатическите брегове, Черна гора и Сърбия се споразумели да работят заедно против България, от която да вземат повече територия. В такъв случай Сърбия щяла да отстъпи в Новопазарско голяма част от земята на Черна гора.

2. За обвинението, че България не подкрепила Сърбия против Австро-Унгария. Сърбия уж била изгубила Адриатика, защото България не я подкрепила с 200 000 войници против Австро-Унгария.

Това обвинение не било справедливо, защото Сърбия в споровете си с Виена не поискала защита от България; тя се съгласила да отстъпи от Албания по съвета на Русия и другите Велики сили, без дори да съобщи за това на българското правителство. И договорът никъде не предвиждал такава помощ във връзка с Албания. Българската войска изцяло била заета срещу турската за общото дело на съюзниците и очевидно не е могла да помогне.

3. България не дала 100 000 войници в помощ на сърбите в Македония. И този аргумент не бил верен, защото по взаимно споразумение главните щабове на съюзните армии изменили това задължение. Когато станало ясно, че главните турски сили са в Тракия, а не в Македония, те решили на 15 септември така: България вместо 100 000 души ще изпрати само една дивизия в помощ по Струмската долина в подкрепа на сърбите. Обратно, сърбите, след като отблъснат с българска помощ турските отряди при Куманово — Скопие, ще изпратят нужните две дивизии в Одрин (чл. 7). И това именно станало. По-късно сърбите поискали да се възползват от въпросното изменение. Пашич казал, че главните щабове нямали право да го правят и понеже то не фигурирало в договора, а било прибавено сетне, не можело да има за Сърбия задължителна сила. Тази помощ трябвало да се смята извъндоговорна и за нея Сърбия искала допълнително възнаграждение. Сърбите биха имали право, ако наистина главните турски сили са се намирали в Македония. Тогава България трябвало да изпрати там не 100, но и повече хиляди войници. Очевидно е, че щабовете са действали разумно: където са турските сили, там трябва да се изпрати повече войска. Сърбите обаче сега твърдели, въпреки очевидностите и свидетелите от цял свят, че главните турски сили не били в Тракия, където била съсредоточени 400–500 хиляди души отоманска войска, а около Куманово и Битоля, където нямало повече от 20–30 хиляди.

Колкото до дадената сръбска обсадна артилерия за Одрин, българското правителство предложило веднага да бъде заплатено всичко.

4. България ставала много голяма. Сърбите настоявали, че България вземала много и плодородна земя в Тракия, с което ставала силна и опасна за другите балкански държави. Те подклаждали страха у гърци и румънци, че България се стремяла към хегемония на Балканския полуостров. Този български стремеж трябвало да се пресече, за да се възстановяло равновесието на Балканите. Това равновесие щяло да настъпи, когато турските земи се поделели горе-долу по равно между съюзниците.

Естествено за България било трудно да приеме тази подялба, защото целта на войната не била да се дели равномерно турската територия, ами да се освободи Македония с нейното българско население и по новото разбиране на правителството да се присъедини към царството, за да се постигне националното обединение веднъж завинаги. За другите държави исканията имали само държавностопанско и търговско значение, докато за българите те имали главно национално значение. В България не можели да свикнат с мисълта, че трябва да се цепи, къса и разхвърля едно население, което само се определяло за българско(17). Какво морално право имал българинът да дели земи, неделими за народа, който ги заема?

Имало обаче и други съображения.

С това разширяване България завършвала процеса на своето национално обединение. По-нататък тя нямало какво да иска и накъде да се разширява. Нейните съюзници обаче имали други цели пред себе си. Сърбия имала сънародници в Херцеговина, Босна и Южна Унгария. Следователно обединението на всички тези сърби влизало в бъдещите планове на кралството. Разширението на държавата предстояло и занапред. Гърция също имала население по малоазиатските острови и брегове. Идеалът й не можел да бъде друг, освен да обедини всички под гръцко знаме. Значи, процесът и на нейното разширение не бил завършен. Единствено България завършвала своя процес на национално обединение и териториално развитие. Поради това тя можела, ако бъде улеснена сега, да се утвърди като искрен и постоянен съюзник, доброжелателен и подпомагащ своите съседи в техните бъдещи справедливи домогвания.

Всички тия доводи на България обаче не убедили завистливите съседи, които постоянно повтаряли, че България мечтаела да диктува на всички. За да изтъкнат този страх по-нагледно, те доказали, че ако България получи всички земи по договорите, щяла да представлява следната сила в сравнение с другите балкански държави:

Държави
Територия
Всичко кв. км
Население
Стара
Нова
България
96 345
70 000
166 345
6 500 000
Сърбия
48 400
26 000
74 000
4 000 000
Гърция с острови
65 000
27 000
92 000
3 500 000
Черна гора
9 000
2 000
11 000
350 000

Според тези нарочно раздути цифри за сметка на България тя излизала най-обширната по територия. Това усилило завистта на всички. Румънците също не могли да понесат мисълта, че ще ги надрасне България и официалните румънски вестници пишели, че ако започне война между България и нейните бивши съюзници, Румъния също няма да остане неутрална. Знаело се естествено, че намесата й ще бъде във вреда на България. С тенденциозните си изчисления сърбите излизали пред славяните и особено пред Русия, където изпратили агенти с карти в ръка да убеждават руското общество и руските държавни мъже, че България имала много, а за Сърбия оставало малко. А тъй като сърбите се намирали пред устата на Австро-Унгария, те сами се смятали за първи пионери и борци за славянската култура и единство, следователно трябвало да бъдат засилени. С тия свои агитации сърбите наистина спечелили няколко влиятелни руски вестника, някои князе в императорския двор, някои видни представители от руското общество(18). Те успели да привлекат за своята кауза и вестници от западния славянски свят, както и някои френски издания.

В телеграма от 13 май 1913 г. Сазонов съобщил: «На България може да е съдено да играе най-сериозната роля на Балканския полуостров. Но ако тя не обоснове положението си с чувство на солидарност с едноплеменни и еднородни държави, рискува да продаде първенството си за една паница леща. В една посока викат България лъжливите й доброжелатели, а в друга я кани Русия, като я предпазва от гибелен избор ... България има формални права, но Сърбия има нравствени основания, които не по-малко влияят на чувството и народната психика. България ще постъпи мъдро, ако сама предложи поправка на договорното разграничение и направи, малки отстъпки. България сама призна, че е получила артилерия и снаряди при Одрин повече, отколкото предвижда договорът и затова предложи на Сърбия парично, а не териториално възнаграждение. Това предложение е възмутило сръбските военни кръгове, които се сметнали обидени, че ги третират като «наемници». (Руска оранжева книга, документ № 169, с. 89).

От друга страна, гърците също положили много усилия чрез френската преса да убедят Франция и Англия, че Солун и Южна Македония са исторически и етнографски техни земи.

По този начин отвсякъде се създало настроение, че България взема много и би трябвало да отстъпи на своите съюзници мирно и с добро чувство. Французите и руснаците искали при това да се запази Балканският съюз, да се подчинят България и Сърбия на руския арбитраж по територията с оглед на сръбските интереси.

Сръбско-гръцки съюз против България

Още докато продължавали преговорите с Турция за мира, Сърбия и Гърция се споразумели за съюз против България и на 19 май сключили следния Сръбско-гръцки договор:

1. Двете договарящи се страни се задължават взаимно да гарантират своите владения и да си дават помощ в случай, че без предизвикателство едната бъде нападната от трета държава.

2. При дележа на територията от Европейска Турция след сключване на мира двете страни се задължават да не влизат в частично разбирателство с България, да си дават подкрепа и да вървят всякога заедно, като уредят своите териториални искания според означените граници.

3. Двете договарящи се страни приемат, че е в техен интерес да не се настани друга държава между тях западно от Вардар, следователно ще искат да имат обща граница. Тази граница, почиваща на действителната окупация, тръгва от най-високия връх на планинската верига Камена, разграничаваща басейна на р. Горна Шкумба (в Албания), заобикаля Охридското езеро, достига западния бряг на Преспанското езеро при село Конско, преминава близо до Рахманли, следва вододелната линия между река Черна и Мъгленица и достига Вардар на три километра южно под Гевгели.

4. Сръбско-българската и гръцко-българската граница ще бъдат установени на окупираните земи на принципа на равновесието, както следва:

Източносръбската граница откъм България трябва да тръгва от Гевгели, върви по Вардар до протока Божин дере, възлиза по тая рекичка, минава през коти (върхове) 120, 350, 754, 495, 577, следва реките Крива Лекавица, Брегалница, Злетовска и излиза на една точка от старата турско-българска граница на Осоговската планина, връх 2225.

Гръцко-българската граница почва от гръцко-сръбската на Вардар, минава по планината Белица, после завива южно под Кукуш, пресича река Струма при Орляк, отправя се при езерото Тахино по реката Ангиста за морето, източно от залива Елефтери.

5. Ако се появи несъгласие между нас и България по тъй начертаните граници, договарящите страни се задължават да искат разрешение на спора чрез арбитража, направен от Съглашението. Ако България не приеме арбитража или се опита със сила да наложи своите искания, ние се задължаваме да действаме с всичките си военни сили против нея и да сключим заедно мир.

6. В най-кратък срок сключваме военна конвенция за целта.

7. Гърция се задължава в период от 50 години да дава пълна свобода за сръбската търговия в Солунското пристанище и по железопътната линия Солун — Скопие и Солун — Битоля.

8. Двете договарящи страни се споразумяват за паралелно увеличаване на военните си сили.

9. След приключването на войната те ще обмислят проект за митническа конвенция за увеличаването на търговските и икономическите сили на двете страни.

10. Настоящият договор влиза в сила веднага и трае 10 години.

11. Договорът се пази в тайна. Никому не може да бъде съобщено по части или изцяло без съгласието на двете страни.

Освен Гърция сърбите успели, както споменахме, да привлекат и Черна гора към себе си, като й обещали повече земи в Новопазарско.

Сърбия направила опит да привлече и Румъния. Още на 6 април тя предложила на букурещкото правителство да влезе в съюза против България. Румъния обаче по свои съображения и по съвета на Виена се въздържала. От друга страна, Гърция и Сърбия влезли в споразумение с турците, на които предложили пътя за Одрин и Тракия.

Подготовка и навечерие на войната

При това настроение в чужбина и шовинистичния натиск отвътре нашите съюзници не искали да губят време. Те взели всички мерки да осигурят територията, която желаели. Ето защо натрупали в Македония много повече войска, отколкото във войната им с турците. България трябвало да бъде изтласкана от земята, населена с нейни сънародници, в чието име българският народ се вдигнал като един човек, за да й даде свобода и нов живот.

Суровата действителност наложила на България да защитава своето право.

Българската войска до 17 май не можела да остави позициите си. Едва след тази дата тя започнала да напуска Чаталджа и Булаир и да се насочва към Македония. Едната половина заминала по железницата Дедеагач — Серес или с кораби по морето до Кавала; друга част по железницата София — Кюстендил и Цариброд, а трета част — от Мидия с кораби по Черно море до Варна и после по централната железница до Белоградчик. Образували се 5 български армии: Първа, Видин — Белоградчик (генерал Кутинчев); Втора, към Солун (генерал Иванов); Трета, Цариброд — Трън (генерал Петров); Четвърта, Вардар — Щип — Кочани (генерал Ковачев) и Пета, Кюстендилска (генерал Тошев).

Придвижването на войската от едната граница на противоположната не било, разбира се, лесна работа. При това трябвало да се бърза. Войниците, повлияни от зловредния дух на критиката, от опозиционната безогледна преса, която осъждала правителството заради протакането на войната, нетърпеливи поради наближаването на жътвата, неподготвени морално за дълга война, и то на различни фронтове с много неприятели, както и по други причини, отивали неохотно. Мнозина искали отпуски и проявявали доста бурно недоволството си, като пренебрегвали честта на своето отечество, а други самоволно се отлъчвали от службата си. Войниците погрешно смятали, че офицерите желаят война със съюзниците, защото получават двойна заплата. Някои дори направо заявили, че не искат да се бият със сърбите и че войната трябва да се прекрати на всяка цена. Недоволството се засилило от отстъпването на Силистра и от ужасното земетресение в Търново, Г. Оряховица и Лясковец, откъдето войниците получили скръбни известия за своите домове.

При всички отрицателни прояви дисциплината все още не била окончателно разклатена и много полкове изпълнявали безукорно своя дълг. Те заслужават признателността на потомството, защото дали пример на самопожертвувание.

Мнозина се питали защо е тръгнала българската войска от Мидия — Дедеагач до Видин? Била ли е решена България да воюва със своите съюзници? На тоя въпрос ще отговорим по-късно. Нека сега разгледаме последните конвулсии на дипломатическите борби.

Осигурени със съюза си, укрепени добре по стратегическите места, концентрирани целесъобразно и навреме сръбските и гръцките войски очаквали момента на войната напълно готови.

За сръбското главно командване всичко било решено. То обявило на правителството в Белград, че войската е решила безвъзвратно да задържи окупираните земи в Македония и за отстъпване няма да слуша никого. Сръбското правителство трябвало да търси допълнителна дипломатическа поддръжка. В сръбски войници пленници по-късно били открити печатани прокламации за война против България с подписа на крал Петър, но без дата и номер. Тези прокламации били отдавна изпратени във войсковите части, където полковите командири очаквали само телеграфическа заповед, за да поставят номер и дата, и да прочетат позива на войниците. Сръбските вестници настоявали или да се обяви по-рано война на България, преди още българската войска да бъде преместена на границата, или незабавно да се анексират от Сърбия македонските земи. Обаче белградското правителство се въздържало да започне война, защото не искало да изгуби престиж пред европейското обществено мнение, което било против всякакви военни конфликти. Руският посланик в Белград Хартвиг съветвал Сърбия да бъде в постоянна готовност, но да не започва първа. В специално писмо той съветвал Пашич да съобщи на оперативния щаб да се въздържа, докато българите дадат повод за сблъсък.

Очаквало се България да определи своето становище. Тя имала да решава два въпроса: един с гърците, с които нямала договор за подялба на земите, и друг със сърбите, с които имала ясен договор. Сега се появил втори случай, когато българската дипломация трябвало да прояви мъдрост, талант и далновидност. Нуждата безусловно налагала да се споразумее или с гърците, или със сърбите, ако искала едната страна да бъде принудена да отстъпи. Гърците по-рано, още преди споразумението им със сърбите, проявили склонност да преговарят с българите за подялба на земите. Понеже спорът за Солун бил мъчно разрешим, предложили да се прибегне до чужд арбитраж. Българското правителство сметнало за неприемливи исканията на гърците и не приело гръцкото предложение, но и не съумяло да откъсне Сърбия от Гърция или обратно. Преговорите се прекратили. Идеята да се завладее Солун със сила си пробила път в много умове. Въоръжените частични сблъсквания зачестили между изправените едни срещу други гръцки и български войски. Доста силен отряд гръцка войска се опитал (на 4 май) при река Агиста да изгони българския пост и да се доближи до железницата. Българската войска от Кавала, Драма и други пунктове настъпила срещу гърците, разбила ги и ги обърнала в паническо бягство. Тази лесна победа насърчила нашите военни да мислят, че гръцката войска няма да издържи на българския напор, че боевата й стойност е малка и превземането на Солун е лесна работа. Всичко това било голяма заблуда.

Отнасяйки се с пренебрежение към гърците, нашите военни и политици не оценили както трябва и сръбската сила. Но със Сърбия работата стояла другояче: с нея имало договор, който предвиждал задължителен арбитраж, ако прякото съгласие не се постигне. Да се приеме ли арбитражът и да се възложи на него спорът, или да се игнорира той и да се реши въпросът с оръжие? Българското правителство приело арбитража и уведомило за това Русия.

Миролюбиво и войнолюбиво течение

Българските военни и политици се разделили в две течения: миролюбиво и войнствено. Едните искали работата да се разреши без война. Те държали на руския арбитраж, смятали го за лоялен и се съобразявали с общественото и политическото мнение в Англия, Франция и Русия. В Англия сър Едуард Грей казал в парламента: «Войната между съюзниците ще бъде най-голям позор за човечеството. Съюзени, балканските държави спечелиха всичко; разкъсани и конфронтирани помежду си, ще загубят всичко». Във Франция също искали безусловно да се запази Балканският съюз, колкото за самите Балкани, толкова и в полза на Тройното съглашение, защото този съюз му давал подкрепа от седемстотин-осемстотин хиляди войници в случай на европейска война. Парижкият вестник Temps писал, че «ще си подпише смъртната присъда оня народ, който пръв нападне бившите си съюзници».

Сазонов известил софийското правителство, че ако България първа започне война, руското обществено мнение ще се възмути и Русия не ще може да помогне, нито да спре Румъния. Предложило се, да се съберат министър-председателите на България, Сърбия, Гърция и Черна гора на общо заседание в Солун, където да се споразумеят. Предложението било прието, но конференцията на няколко пъти се отлагала, защото не било ясно какво ще се решава там, по договора или не, по кой член и т. н. Имало се предвид още, че бившите ни съюзници, сега наши противници, не се намирали при еднакви условия с нас: те имали три гласа срещу един български. Руският император изчерпал търпението си и отправил обща телеграма (26 май) до цар Фердинанд и до крал Петър:

«Вестта за проектираното свиждане в Солун между министър-председателите на четирите съюзни страни, които биха могли после да се срещнат в Петроград, ми направи най-голямо удоволствие, понеже това намерение изглежда показва желанието на балканските държави за споразумение и закрепване на съюза, който даде досега най-бляскави резултати.

С мъчително чувство научавам, че решението не било изпълнено и балканските държави изглежда се готвят за братоубийствена война, способна да зачеркне славата, която си придобиха заслужено.

В такъв съдбоносен момент апелирам направо към Ваше Величество, както ме задължава моето право и моят дълг.

На Русия именно двата народа — българският и сръбският — са възложили чрез своя съюзен акт разрешението на всички спорове, отнасящи се до прилагането на договора и на свързаните с него конвенции.

Искам, прочее, Ваше Величество да остане верен на договорните си задължения и да се отнесе към Русия за разрешението на сегашния спор между България и Сърбия.

Смятайки длъжността на арбитър не като една прерогатива, а като мъчително задължение, което не бих могъл да избегна, намирам за свой дълг да предупредя Ваше Величество, че една война между съюзниците не би ме оставила равнодушен.

Държа да посоча, че държавата, която би започнала тази война, би била отговорна за нея пред славянското дело и че аз си запазвам всичката свобода за поведението, което ще възприеме Русия спрямо евентуалните резултати от една толкова престъпна борба.

Николай».

Войнолюбивото течение от българските военни и политици смятало всички тези предупреждения за празни заплахи и пречело на правителството да бърза с арбитража на руския цар. Мнозина се страхували, че Русия, настроена вече зле против България, ще реши спора в полза на Сърбия. В подкрепа на това течение били виенските агенти и вестници. Техните агитации по таен и явен начин прониквали в българското общество между интелигенцията, между офицерството и войниците и настройвали всички против руския арбитраж, който щял да бъде пакостен за България. Психологическите условия за подобни агитации били благоприятни. Старите партийни омрази към Русия сега пак намерили почва. Патриотизмът на българите ги увлякъл твърде много. Те поискали не само да се присъедини към България земята на юг от граничната линия по договора, наречена «безспорна», но и територията зад тая линия чак до Шар. Който се осмелявал да оспорва това като невъзможно при сегашните условия го заклеймявали с думите «страхливец», «народоотстъпник», «предател».

Австро-Унгария засилвала това увлечение и насърчавала българите да се откажат от руския арбитраж и да заповядат на войската си да нападне съюзниците, които щели да бъдат разбити и разпръснати за няколко дни. Тогава цяла Македония щяла да бъде българска за голяма радост на Австро-Унгария, която не желаела, по никой начин да се засилва Сърбия. В плановете на Виена трябвало непременно да се разпадне Балканският съюз, в който тя съзирала опасност за своите южни аспирации. Сега имало нова реална възможност окончателно да се разбие съюзът. Австрийският дипломатически агент всеки ден се срещал тайно или явно с военни и политически мъже. Той съветвал да се даде на Румъния каквото тя иска и да не се отстъпва на бившите съюзници. В Белград виенските агенти вършели обратното. Имало момент, когато Сърбия проявила желание за някакви отстъпки. Веднага австрийските вестници писали: «Българите се готвят да присвоят цяла Македония, но те забравят жертвите, които Сърбия даде при Куманово и Битоля». За Австро-Унгария било безразлично кой ще надделее в тази братоубийствена война. Главното било, както казахме, да се унищожи Балканският съюз. Такава била целта на Виена, като се имало предвид и засилването на Румъния, приятелка на Германия и Австро-Унгария(19). Именно Румъния трябвало да има хегемонията на Балканите, макар по земя и народ да не е Балканска държава.

Увлечените от патриотичен порив българи, както и онези, които били заслепени от Тракийските победи, повярвали, че Русия е против България, че Австро-Унгария е наша искрена приятелка и доброжелателка, че няма да ни изостави, че ще спре Румъния, а може би и ще нападне Сърбия.

Опозиционните партии устно и чрез вестниците упреквали правителството в малодушие, отстъпчивост, сляпо русофилство и непатриотичност. Те не давали нито на Румъния да се отстъпи нещо, нито на съюзниците. Бойки статии били написани след отстъпването на Силистра според Петроградската конференция. Поместили некролог за Силистра и продължили така: «Днес се погребва най-важният наш град в Добруджа — Силистра. Това е началото. Утре ще се погребе Солун, в други ден Куманово и Скопие, а на третия ден цяла Македония. Така постъпва българското правителство. Това, което храбрата българска войска спечели със своята скъпа кръв, с нечовешки усилия, мъки, студове и лишения, — българската дипломация го харизва, подарява на нашите врагове. Защо се би тогава българският войник? Негодното правителство да си върви, а да остави храбрата ни войска свободно да завърши националното ни обединение». Този език, толкова пакостен за дисциплината, не бил само израз на бясната партизанщина, която царяла в България, но и на онова увлечение в националните чувства, което заглушава мъдростта, разума и предвидливостта на решаващите фактори. Чувствала се болката от народното разкъсване по арбитража, а се забравяла опасността за цялото отечество при сложилите се обстоятелства.

Но какво поведение държало в това съдбоносно време правителството и какви решения вземало то, за да изкара делото на добър край?

Оставката на Гешов. Министерство на Данев

Правителството било разделено на две половини — едната отстъпчива, а другата неотстъпчива, най-вече към гърците по въпроса за Солун. Настроението, да се защитава договорът с оръжие, си пробивало път във висшите сфери. Министър-председателят Иван Евстатиев Гешов бил решително за арбитража и против това течение. Затова той се оттеглил и поднесъл оставката си на царя (17 май) същия ден, в който се подписал мирът в Лондон, след като узнал, че държавният глава се съвещава тайно с опозиционните шефове за по-различна политика, отколкото тази, която води правителството: разрешение на проблемите непременно по мирен начин. Мотивът за оставката бил: «Войната с Турция се свърши; за решение на спора със съюзниците да се привлекат всички партии».

След съвещание с опозицията и правителството царят уж решил да следва миролюбива политика и вместо Гешов за пръв министър назначил председателя на Народното събрание д-р Данев.

Д-р Данев се заел да разчисти пътя за приемането на руския арбитраж при възможно най-изгодните за България условия. Зад гърба на правителството обаче постоянно действали патриотически групи и «национални съюзи», които искали да привлекат царя на своя страна в полза на решителна военна акция. Тези неотговорни лица настоявали да не се отстъпва от Македония нито педя земя. «Всичко или нищо» — бил лозунгът на екзалтираните патриоти. Цар Фердинанд се намирал между двете течения: страх го било от Русия, но съчувствал на войнолюбивите среди, които той по свое разбиране смятал за по добри патриоти от русофилите(20).

На 27 май Фердинанд изпратил отговор на телеграмата на руския цар. Телеграмата гласяла:

«Получих депешата, с която Ваше Величество, в грижата си за мира и за славянското дело, апелира направо към мене за тежката криза, която търпят отношенията ни с нашите съюзници и която за нещастие беше възбудена от самите тях. Дължа на истината да припомня на Ваше Величество, че моето правителство, дълбоко проникнато от отговорността, която би поело, следвайки друг път, е предварително отговорило на Ваше Величество.

В действителност още на 14 миналия април то се обърна към г-н Сазонов с молба да направи потребното за прекратяване на раздразнението от двете страни на границата, като покани двете страни да се явят на арбитража, предвиден в техния съюзен договор.

Тази покана беше отправена.

Моето правителство я прие тутакси.

Колкото до сръбското, то продължаваше една политика, чието последно проявление — декларацията на г-н Пашич пред Скупщината — произведе в моята страна вълнение толкова по-голямо, че тази декларация беше прочетена в самия момент, когато се подготвяше срещата между министър-председателите. Ваше Величество не ще откаже, прочее, да признае, че България е била вярна на думата си, че тя постоянно чака арбитражът да бъде възприет и по неин пример също и от Сърбия, и че сръбското правителство е, което избягвайки от този арбитраж и трупайки враждебни против България прояви, продължава да предизвиква опасности от братоубийствена борба.

За тази борба аз и моето правителство бихме съжалявали повече от когото и да било; ние искаме искрено избягването й, но не можем да вървим срещу единодушните чувства на възмущение, които предизвикват у целия мой народ на утринта след нечувани усилия и славни победи опитите на нашите съюзници, които презирайки правото и дадената си клетва, искат да му изтръгнат най-свещените плодове на тези усилия и тези победи.

България няма само права над Македония; тя има задължения към едно население, което винаги е било и иска на всяка цена да остане българско; и Ваше Величество ще благоволи да си спомни, че през дълги години тези задължения бяха признавани от самата Русия.

Фердинанд».

Тази телеграма, в която има много чувства, но не и политика, приета с възторг от софийските войнолюбиви българи, охладила отношенията между двата двора. При все това Русия искала да се избегне войната. Сазонов поканил министър-председателите от България, Сърбия, Гърция и Черна гора да идат в Петроград, където при благосклонното посредничество на руските политици те биха могли да се споразумеят. Всички приели тази покана, но никой не тръгнал. Българите предварително искали да знаят на каква основа ще се водят преговорите в Петроград. От друга страна, сърбите и гърците се бояли, че Русия ще защитава главно българските интереси. Освен това министър-председателите на България и Сърбия вече се намирали под влиянието и дори под натиска на общественото мнение и на военните щабове и не били свободни в своите съждения и разговори.

Колебания на д-р Данев

Д-р Данев, който както вече знаем, имал за правило в политическия си живот «да не прави политика с Русия», а да има пълно доверие в нея, този път усетил българското си сърце да заговори по-силно от всякога и отстъпил от своето правило. Той поискал предварително да бъде сигурен дали Сърбия е приела арбитража или не и дали арбитърът ще се движи в рамките на договора, или извън тях. Тези две условия за отиването на д-р Данев в Петроград били conditio sine qua nоn (непременно условие). «Без тях идването ми, казва той в телеграмите си до българския посланик в Петроград, е излишно и не е възможна никаква по-нататъшна съюзна дейност». Същото той съобщил в Петроград на 6 юни, т. е., че ако Сърбия не приеме уговорения арбитраж и предлаганата демобилизация с равномерно разполагане на окупационни сръбско-български войски, ходенето в Петроград е излишно.

На 7 юни д-р Данев телеграфирал в Петроград; «Министерският съвет в снощното си заседание като взе предвид, че нашите искания за демобилизация и арбитраж са основани на договора, че самото императорско правителство признава тяхната справедливост, но Сърбия не приема нито едното, нито другото, че в интереса на мирната развръзка на висящите спорове е необходимо да бъдат те удовлетворени предварително и без забава, реши да отклони срещата в Петроград».

Очевидно българското правителство е стояло пред следните съдбоносни задачи: Първо, Българската войска не желае вече да стои под оръжие. Второ, Сърбия не приема безусловно арбитража, а ако го приеме как би била изпъдена сръбската войска от местата, които арбитърът би признал за българите. Трето, дали Русия няма да отстъпи от договора в полза на Сърбия, което е било най-вероятно, защото Сазонов с телеграмите си от 3 май давал да се разбере това.

На 9 юни станало съвещание в двореца Враня до София под председателството на Фердинанд. Присъствували д-р Данев, министри. Решено било: а) да се приеме арбитража, ако и Сърбия го приеме, като предварително се съгласи да се действува в рамките на договора; б) българското правителство да настоява Русия да отдели спора с гърците от неразбирателствата със сърбите, понеже имат две различни основи; в) арбитражът да се извърши в най-кратък срок (7 или 9 дни); г) да се намери гаранция, че сърбите ще освободят заетата територия след решението на арбитъра. За всички тия решения бил уведомен руският посланик в София.

При все това работата пак оставала неясна. От Сърбия имало предложение да се демобилизират съразмерни части от двете войски. На това България отговорила, че ще бъде съгласна, ако Сърбия приеме да се окупират всички земи в Македония с по «еднакъв брой български и сръбски войски, докато се разреши спорът в Петроград. Сърбите отказали. В такъв случай да се демобилизира българската войска било очевидно опасно. Между това задържането й на военна нога за неопределено време ставало вредно за дисциплината, тъй като войниците искали да им се каже до 15 юни, ще се бият ли или ще бъдат разпуснати. Не можело обаче да се вземе нито едното, нито другото решение, защото сръбското правителство още не се съгласявало да приеме безусловно арбитража на руския цар, като се бояло, че няма да му се даде всичко, което искало.

Виенските агенти виждали в отиването на д-р Данев в Русия запазване на съюза и задействували с нова сила целия си разрушителен апарат.

На 9 юни било свикано голямо гражданско събрание, председателствано от д-р Васил Радославов. То решило да поиска от царя да заповяда на българската войска да навлезе в Македония и с оръжие да изгони сърбите и гърците. Старата сръбска територия да не се напада.

На 12 юни българският посланик в Петроград Бобчев отишъл при Сазонов, за да се увери, дали Сърбия е приела безусловния арбитраж. Сазонов казал, че още няма отговор от Белград. Българският посланик добавил: «Отлагането на тоя отговор изумява нашето правителство и аз съм натоварен да ви известя за спирането на по-нататъшните преговори и за отзоваването на българския посланик Тошев от Белград». Сазонов се сепнал и отсякъл: «Това не ме учудва. За тая постъпка съм предизвестен от няколко дни. Вие тръгвате по съветите на Австро-Унгария. Свободни сте да го направите. Сега, след вашето заявление, аз ви правя нашето: «Не очаквайте нищо от нас и забравете, че съществуват някакви договорни задължения от 1902 г.(21)

При все това нашето правителство държало да изпрати д-р Данев в Петроград. Понеже мирът можел да се забави, то препоръчало на генерал Савов да се дават отпуски на войниците и така да се поддържа духът и търпението им. Повече от 60 000 души били разпуснати по домовете им. Руското правителство още не губело търпение: то поканило сърбите и българите да изпратят писмено своите искания. Българският меморандум бил готов и предаден на 14 юни на руския посланик в София, който трябвало да замине заедно с д-р Данев в Петроград с руски кораб, пуснал котва във Варна.

С решението си да иде в Петроград правителството отхвърлило румънските искания. Те ставали безпредметни, след като няма да има война между България и бившите й съюзници.

Надмощие на войнолюбците

Като научили войнолюбивите крайни националисти, че д-р Данев скоро тръгва, те се раздвижили из София. Според тях правителството вече било продало Македония и отивало в Петроград да подпише акта за нейното погребение. Това трябвало да се осуети. Д-р Данев не би трябвало да се пусне да излезе от София(22).

Наистина това бил момент на висш трагизъм. Отиването на д-р Данев в Петроград за много хора означавало разпокъсване на Македония — толкова мила за всяко българско сърце, толкова свята в политическите ни борби, толкова възбуждаща народния ентусиазъм, героизъм и самоотрицание. А неотиването означавало война между довчерашните съюзници и България, чийто гръб откъм Румъния и Турция при това не бил осигурен.

Кое да се предпочете? Войнолюбивите викали: «Може ли, патриотично ли е да се откъсват късове от българското народно тяло мълком, без съпротива, без бой? Какво ще кажат продадените ни братя, възлагащи скъпи надежди на нас? Какво ще каже потомството? Какво ще кажат верните победоносни полкове, които имат в актива си само слава, когато почнат да се връщат през София? Какво ще рече македонското опълчение от 15 000 души?».

Тогава? Не е ли по-добре да се рискува? Рискът е благородно дело.

Всички вестници освен радикалните и социалистическите пишели в полза на войната. А правителствените изтъквали дилемата: «или — или», или изпълнение на договорите, или война. Политици, публицисти, обществени дейци, писатели и поети се надпреварвали да възпяват несъкрушимото могъщество на победоносната армия. Обща хипноза обхванала голяма част от военните, политиците и някои от министрите. Навсякъде владеела безусловна самоувереност в собствените сили. Генералният щаб и всички вярвали, че задачата им с опърничавите съюзници е много лека — в няколко схватки противниците ще бъдат сразени и пръснати. Тази самовнушена вяра ги направила неспособни да виждат и оценяват опасностите. На заявлението, че ако избухне война между България и съюзниците, румънската войска ще нахлуе в нашата земя, генералите и екзалтираните политици погледнали като на блъф. Или, още по-точно, решили въпроса така: докато Румъния мобилизира и съсредоточи, ние вече ще сме унищожили противниците и ще владеем Солун, Битоля и Скопие(23).

16 юни. Атаката

Дошъл 15 юни. Българският делегат се готвил да замине за Петроград. Войниците очаквали указ за разпускане или манифест за война със съюзниците. От Белград се получило известие, че Скупщината щяла да реши на 17 юни с какви инструкции ще замине Пашич за Петроград.

За да въздействува върху сръбската неотстъпчивост, главнокомандващият българските войски цар Фердинанд решил да направи един смел жест. Той повикал тайно своя помощник генерал Савов и му заповядал да телеграфира до началниците на II армия пред Солун и IV армия пред Щип да атакуват стремително през нощта на 16 срещу 17 юни гръцките и сръбските позиции. Генерал Савов, славолюбив човек, лекомислено изпълнил заповедта на Фердинанд. Тая заповед до II и IV армия била мотивирана от четири главни съображения:

1) да се съживи и засили духът на българската армия;

2) пред опасността от война между съюзниците да се принуди Русия да побърза със своето решение;

3) със силен удар да се принудят противниците да направят по-големи отстъпки;

4) да се изтласкат бившите съюзници от заетите важни позиции и места, докато европейските сили се намесят и спрат военните действия.

Тази акция според разяснението към нея не означавала война, а само инцидентен удар, полезен за българските интереси. В този смисъл война не била обявена.

На 16 юни през нощта заповедта се изпълнила. Атаката по цялата линия от Кавала до връх Руен на планина Осогово се провела успешно. Първите поставени цели били постигнати. На 17 юни операциите продължили. На 18 юни правителството се сепнало. Повикало генерал Савов и му заповядало писмено да спре военните действия. Савов изпълнил заповедта. Нашите войски прекратили огъня и пратили парламентьори до сърбите за спиране на боевете. Обаче сърбите, изненадани от атаката, съзнавайки своето стратегическо превъзходство и целесъобразна концентрация на войските си, задържали изпратените офицери, а някои убили като «разбойници». След това те заповядали общо настъпление против българската войска. В тази схватка някои български полкове били обкръжени и разбити. Части от 7–а рилска дивизия при Дренък, по горното течение на Злетовска река, били разгромени и взети в плен от сърбите! Българите имали големи успехи на Вардар и Криволак, където заобиколили и пленили, или почти унищожили сръбската тамошна дивизия. Значителни успехи имало и срещу гърците.

Правителството поискало решително да се спрат военните действия. То между другото знаело, че България ще бъде нападната от Румъния и Турция. Неприятелите сметнали положението удобно за себе си, не се съгласили, разгърнали всичките си подготвени войски и заповядали общо настъпление. Правителствата им чрез прокламации обявили (Гърция на 21 юни, а Сърбия на 25 юни) формално война на България. Българската дружина в Солун била заобиколена, обезоръжена и отведена в Гърция.

Българската войска на бойното поле попаднала в учудващо положение. Заповядали й да нападне и тъкмо когато постигнала успехи и си подсигурявала важни позиции, изкомандвали й да спре и отстъпи. Духът и полетът й се парализирали.

Царят се ядосал на Савов, че спрял военните действия, уволнил го от длъжността помощник-главнокомандващ и вместо него назначил генерал Радко Димитриев.

На границата вече се водели дълги и ожесточени боеве. Румъния обявила мобилизация на войските си. Турция също се раздвижила.

На 20 юни царят свикал в София коронен съвет, на който присъствували и шефовете на всички политически партии. Констатирало се, че военните действия не могат да се спрат и била дадена тогава заповед за действие и на другите три армии. Царят не одобрил предложените от опозиционните шефове мерки, а настоял: правителството да моли Русия да застави сърби и гърци да прекратят кръвопролитието, като от Румъния и Турция се поиска запазване на неутралитет.

Правителството си дало оставката.

Царят не я приел. Тогава правителството се обърнало с молба към руското правителство да посредничи пред сърбите и гърците, за да спрат военните действия. Те не слушали Русия и продължили отчаяни атаки срещу българите.

Румъния бързо мобилизирала войските си и на 27 юни навлязла в българска Добруджа, а на 28 юни построила мост на Дунава при Корабия и почнала да прехвърля войските си към Оряхово по посока Враца — Мездра — София, като скъсала телеграфите, спряла влаковете и откъснала Северна България от София. Очевидно станало, че тя имала споразумения със Сърбия и Гърция. Официално Румъния заявила пред света и България, че обявява война, за да вземе исканата от нея земя между Тутракан — Балчик и да спре братоубийствения конфликт. Българското правителство решило да не се съпротивлява на румънската войска и се обърнало към руското да преговаря вместо него и да отстъпи на Румъния територията, която тя иска. Също така да сключи от името на България мир със Сърбия и Гърция.

На бойното поле станали промени във вреда на България. Втора армия, определена да действува към Солун, със състав главно от новобранци от Тракия, от опълчение и други с артилерия от 140 оръдия, била разтегната на широк фронт от Кавала до Гевгели и представлявала слаба и тънка боева линия. От многобройните си шпиони гърците научили това и, съсредоточени с повече от 100 000 души и 360 скорострелни оръдия на фронт, който им позволявал лесно да маневрират, лично командвани и насърчавани от крал Константин(24), нападнали на 21 юни с ураганен огън българите при Лахна и ги разбили. Друго тежко сражение станало при Кукуш и Дойран, което завършило също без успех за нас.

Въпреки отличното държане на нашите части при Кукуш, където по свидетелството на Атина паднали не по-малко от 10 000 гърци, нашите войски били принудени да отстъпят, защото лявото им крило след поражението при Лахна било заплашено. Обезсърчените войници по цялата линия тръгнали назад по долината на Струма и към Родопите. Отстъплението на Втора армия изложило лявото крило на Четвърта и тя се принудила да се оттегли постепенно зад Кочани до полето на с. Калиманци. Тук тя се укрепила и решила да не отстъпва вече нито крачка.

Първа армия получила заповед от 20 юни да премине границата при Белоградчик. Тя разбила сръбските войски, превзела Княжевац и се насочила към Ниш с цел да отреже сръбската войска от Белград. Щом обаче румънците минали Дунава, тя получила заповед да се върне веднага, тъй като можело да отрежат обоза й и да я нападнат в тил. Правителството обяснило, че армията се връща «по висши политически причини». Това връщане много разстроило армията, някои нейни части в яда си забравили своя отечествен дълг и се предали на румънците, заедно с артилерията.

Трета армия минала границата при Цариброд и се изправила пред Пирот.

Пета атакувала силно укрепените върхове Китка и Султан тепе в Осогово. Македонското опълчение защитавало Повиен с ярост. Общо обаче трябвало да се констатира, че българската войска е пръсната по дългата линия от Дедеагач до Видин и поради това нямала необходимата сила, за да нанесе на неприятеля тежък и съдбоносен удар. Да не се забравя, че през това време и около 50 000–60 000 души се намирали в отпуск.

Многобройните атаки на сърби и черногорци(25) в Калиманското поле били успешно отблъснати. Сърбите дали големи жертви. Но гърците, които не срещали вече сериозна съпротива, наближавали Горна Джумая. Част от Първа армия отишла срещу тях. Румънците обаче необезпокоявани от никого, достигнали в същото време Балкана и го прехвърлили през проходите Етрополе и Арабаконак. С последен напън сърбите опитали да пробият при Калиманци. Ясно било, че заедно с гърците и румънците имали предварителна уговорка да пристигнат едновременно в София. Турците също потеглили към Люлебургаз, Лозенград и Одрин. Тъй като там не били оставени редовни войски, а само малко опълченци, на турците е било лесно да отнемат от българите всички превзети дотогава земи. Башибозуци нападнали в Родопите и изгонили българските власти чак до линията на Чепеларската долина и Тамръш.

Така България изгубила всички спечелени земи в Тракия и Македония. Румънците вече чакали на 10 километра от София. Един техен аероплан прелетял над столицата и пуснал румънско знаме с надпис: «Поздрав от румънските войници на софийските граждани».

Оставката на д-р Данев. Правителството на либералите

България се оказала в крайно критично положение, особено от страна на румънците. Правителството на Данев настояло да се приеме оставката му. В двореца бил поканен Александър Малинов и царят го натоварил да образува кабинет, който да бъде ширококоалиционен, за да може страната с общи усилия да се справи с настъпилото зло. И в тоя трагичен час партийният егоизъм взел връх над народните интереси. Партийните шефове не се съгласили да влязат в общ кабинет. Малинов се оказал в безизходица и отказал мандата. Тогава царят се обърнал само към либералите. Те обединили групите си и поставили Радославов начело. Тримата либерални шефове (Радославов, Генадиев и Тончев) още по-рано (23 юни) със специално писмо до двореца препоръчали на държавния глава да смени правителството на Данев, да промени русофилската политика и да се сближи с Австро-Унгария, от която очаквали подкрепа против Сърбия и въздействие срещу Румъния. На 2 юли, докато се образувал новият кабинет, цар Фердинанд телеграфирал на крал Карол, че отстъпва исканата територия и го моли да спре войските си. На 4 юли новото правителство поело властта и обявило, че спира военните действия. Русия го поканила да изпрати делегати в Ниш, за да преговарят за мир. Те отишли там, но никой не се явил, а Румъния заявила, че желае преговорите да станат в Букурещ. От Ниш българските делегати заминали за Букурещ. В това време, на 12–16 юли, нашите войски по долината на Струма, засилени с части от Първа армия, успели не само да спрат атаките на гърците пред Горна Джумая, но да откъснат гръцките части от сръбските и да ги притиснат от двете крила — от Пирин и Пехчево — в Струмската долина. Трябвало още малко труд, за да се затвори обръча около тях и цялата армия да бъде пленена. Но два български полка отказали да настъпят и това дало възможност на гърците да се измъкнат. Гръцкият делегат Венизелос, който умишлено се бавил по пътя, защото смятал, че за един-два дни сърби и гърци ще влязат с румънците в София, научил за критичното положение на своите войски и бързо пристигнал в Букурещ, където още същия ден (17 юни) предложил моментално да се спрат военните действия. Съюзниците му, сърби, черногорци и румънци, го подкрепили, затова се изпратила бърза заповед за прекратяване на всички военни действия. Примирието започвало от 1 часа следобед, но гръцките офицери го поискали още в 7 часа сутринта. С болка българите гледали от върховете Илин (в Пирин) и Гарван (при Белово) как гръцката войска в страшно безредие изоставяла обоза си и бягала по долината надолу.

Оценка на акцията от 16 юни

Налага се да направим оценка на заповедта, издадена до II и IV армия на 16 юни. Видяхме, че акцията се предхожда от ред събития и промени, за да се стигне до тази дата. Допускаме, че е имало благородство в мотивите, които са продиктували акцията, но отричаме нейната разумност и целесъобразност. Реалният политик и пълководец не могат и не бива да слушат неотговорни лица и тълпи, нито да се ръководят само от известни благородни, дори идеални подбуди, когато дават заповед за една атака. Формулата «да победим или да умрем» е рицарска сама по себе си, но не бива да се противопоставя с принципа за народното самосъхранение. Който забравя този принцип в началото на действието, го търси накрая. Както отделният индивид, така и цял народ, вършат онази част от идеалното, от благородното, която е възможна, която не убива, а осигурява и подобрява живота му. Извън живота няма благородство и идеали. Следователно за една акция не трябва само да се гледа дали тя е благородна, дали отговаря на народните идеални схващания, но и дали тя е възможна, дали е реализуема именно днес, в тая минута.

В мотивите на телеграмата до II и IV армия видяхме, че акцията на 16 юни не е целяла непременно да започне война със съюзниците. Ако това не било така, трябвало: да се уволни нерешителното правителство и да се повика друго с противоположна политика; да се осигури безусловно с отстъпки тила; да се издаде по решение на правителството (съгласно чл. 18 от Конституцията) държавен акт за война и да се заповядат не само на двете, а на петте армии целесъобразни действия.

Щом липсват всички тия предпоставки, очевидно е, че тук имаме работа с една проста измама, или с дадено, но неизпълнено обещание от някоя Велика сила (Австро-Унгария), или с един зле скроен военен инцидент — авантюра, която, построена върху неверни предпоставки, не е сполучила. Авторът на въпросната акция е мислил с решителен удар да разбие гръцката войска и нашите войски да се изправят пред вратите на Солун или дори да влязат в града. От друга страна, със също такъв решителен удар трябвало да отблъснат сърбите към Скопие, да превземат Велес и железопътната линия по Вардар до Солун. Тогава пътищата за Западна Македония са били вече отворени. Отблъснатите сърби и разбитите гърци са щели да изгубят опорните си позиции и да склонят за преговори с по-голяма отстъпчивост.

Според този план, щом се реши задачата, нашите войски трябвало да спрат по-нататъшните си действия и мирът да се сключи без унизителен за България арбитраж или пък при друга възможност нашите делегати да отидат в Петроград при променено положение: България вече да е господар на своя дял по договора.

Акцията не успяла. Втора армия, малка на брой, с недобре подбран състав и зле подготвена, не издържала. Противниците не спрели военните действия. Тилът бил незащитен. България изгубила. С каква стойност са тогава благородните мотиви, че няма да се допусне разкъсване и гавра над българското македонско население при една победоносна българска армия срещу турците?

От която и страна да се погледне акцията от 16 юни, заключението е нерадостно. От гледище на Конституцията тя е престъпна и авторът й носи отговорност пред историята и пред поколенията.

Правителството на Данев, макар да било за арбитраж, също носи отговорност, защото: а) имало колебливо поведение и не се опълчило твърдо и решително против онези, които явно или тайно подронвали политиката му; б) не се показало своевременно предвидливо по изпълнението на договора; в) държало видимо войнствено поведение и с това изострило непримиримите искания; г) не водило пряко, открито и искрено преговори с Румъния — действувало чрез посредничеството на Русия, с което особено оскърбявало румънското честолюбие; д) сключило мир с турците на 17 май, без да изиска демобилизацията на турската войска.

Но лекомислената акция имала и други важни последици. Тя убила хубавото българско име в Европа. Ореолът, създаден около България за нейните усилия и победи, изчезнал. Целият свят казал: «Българите отказват приетия от тях арбитраж, нападат ненадейно вчерашните си съюзници и проливат братска кръв, когато всичките им доброжелатели ги съветваха да решат споровете със съседите си миролюбиво». Така говорели не само политиците, които правят не винаги чисти сметки, но и много учени, българофили, професори. Българите били изоставени от всички, макар че малко хора в чужбина вярвали нa гръцките и сръбските клевети за българските жестокости. Същата тази ситуация улеснила румънското нашествие. Възмущението, което Европа по-рано изпитвала срещу румънците, когато искали да ни нападнат още при войната с турците, сега изчезнало. Мнозина казали: «Нека Румъния влезе в България, за да спре военните действия». А защо само в България да влезе? Защо да не влезе и в Сърбия, щом взема ролята на усмирител? Затова никой не я осъдил. Казали: «Трябва да се усмири България, която напада».

Тъкмо това показва великата сила на западното европейско обществено мнение, което може и да бъде заблудено, но за което винаги трябва да се държи сметка. Нашите дейци се опитали да го игнорират както игнорирали безопасно българското още незаздравено обществено мнение, но затова го обърнали срещу себе си.

Букурещки мир. Първенство на Румъния

Букурещкият мир бил тържество на Румъния над Балканския полуостров. Отдавна тя таила тази съкровена мисъл. Истина е, че Румъния не винаги се е смятала за балканска държава. Ползувайки се от обстоятелството, че по-голямата й част е вън от полуострова, тя играела завидната роля на неуязвима държава. Когато европейската дипломация имала да чете някакъв морал на балканските държави или когато Австро-Унгария в делегациите правила наставнически преглед на Балканите, както постъпила и Италия при започването на триполитанската война, като поискала от балканските държави да стоят мирни и се държат коректно към Турция, тогава Румъния се обаждала и казвала: «Уроците, съветите, предупрежденията и поканите не се отнасят до мене, те имат значение само за Балканските държавици». В тези случаи Румъния се препоръчвала за средноевропейска държава — стабилна, мъдра, културна и богата, поради което не се нуждаела от никакви наставления. В случаите обаче, когато ставало дума за изгонването на Турция от полуострова и подялбата на отоманските земи, Румъния не била вече средноевропейска, а балканска държава с «безспорно право» да участвува в печалбите.

Без съмнение, Румъния имала жизнен интерес да се сдобие със свободен път до Черно море и през проливите, но тя не спирала до тук, а искала и териториални придобивки. Жертвата й, разбира се, не можела да бъде друга освен нашата страна и то в момента, когато България е извела всичките си войници на противоположния край и ги била впрегнала в разрешение на трудната задача.

По всичко личало, че отвъддунавската ни съседка дебне момента, за да постигне няколко неща: а) без кръвопролитие да завоюва потребната й територия; б) да не допусне България, като славянска държава, да стане по-голяма от нея; в) да се наложи като разпоредителка на балканските събития. Благодарение на българското късогледство тя сполучила и в едното, и в другото, и в третото. Фердинанд с нарочна телеграма от 2 юли известил на Карол, че оставя съдбините на България в неговите ръце.

Румъния гордо поискала делегатите за мир да идат в Букурещ, където справедливо и трайно щели да се разрешат балканските проблеми. Родил се един нов Балкански ареопаг. Румъния, в предварително споразумение със сърби и гърци, се готвила да заеме председателския стол и да определи мястото на България. Напразни останали усилията на българското правителство. То под влиянието на Австро-Унгария съветвало царя да извести в Букурещ, че България е готова напълно да задоволи Румъния. И това се вършило с наивната вяра, че Румъния, веднъж задоволена, ще бъде справедлива, ще вземе българска страна и не ще позволи за сметка на България да се засилят прекомерно Сърбия и Гърция. У нас имало погрешно убеждение, че щом Австро-Унгария не желае да има за съсед велика Сърбия, приятелската й Румъния няма да подкрепи сърбите в техните извънмерни искания. Според това нашите делегати в Букурещ Тончев, Иванчев и генерал Фичев получили широки пълномощия веднага да дадат на Румъния каквото поиска, да подпишат отделно с нея изработената от Букурещкия генерален щаб карта за границата, както и протоколите. Те очаквали в другите заседания, когато щели да се обсъждат условията за мир между България и бившите й съюзници, Румъния благосклонно да вземе страната на България. Тези надежди обаче не се оправдали. Румъния получила своето и заповядала примирието да се продължи с цел да се избави гръцката войска от критичното положение, в което се намирала и след като поканила «страните» да се съгласят, което не станало, с ръката на своя генерал начертала границите между България, Сърбия и Гърция въз основа принципа на «равновесието». Когато българските делегати със свито сърце и набръчкано чело възразявали, че такива граници не отговарят нито на търговските, нито на съобщителните и военните нужди, нито на дадените жертви, нито на националните потребности, румънският министър ги поканил да побързат да подпишат, защото иначе румънските войски ще влязат в София. За да улеснят по-скорошното сключване на мира се намесили Австро-Унгария и Русия, които посъветвали България да приеме тежките условия и подпише, защото те си запазвали правото да поискат от другите Велики сили ревизия с цел да се поправи нанесената на България страшна несправедливост. Австро-Унгария заявила, че си запазва правото на ревизия върху целия мирен договор, а Русия заявила, че иска ревизия само по въпроса кому да се даде град Кавала с неговата околност(26). Българските делегати взели предвид тези австрийски и руски декларации и заявили, че приемат договора условно, като вярват, че в близко бъдеще неправдата ще се поправи чрез обещаната ревизия. Те подписали мирния договор при предположението, че граничната линия в Тракия ще бъде Мидия — Енос, защото се вярвало, че Великите сили няма да допуснат турците да нарушат Лондонския мир, подписан на 17 май. Но какво станало с обещанията на Австро-Унгария и Русия за ревизията? Австро-Унгария се отказала по искането на Германия, а Русия също се отказала по искане на Франция, която заплашила със скъсването на руско-френския съюз, ако Русия настоява да даде Кавала на България.

На 28 юли букурещките топове известили, че се туря край на Съюзническата война. Мирът вече бил факт. По този мир българите били задължени веднага да демобилизират войските си и то така, че нито една войскова част да не се появи с оръжието си в градове и места където имало румънска войска. Указът за разпускането на войниците се издал на 29 юли.

Румънската войска напуснала България след 15 дни, когато вече българската била напълно демобилизирана.

По този трагичен начин завършил периодът на славната епопея за освобождаването на Македония. Храбрите български синове, които с небивало въодушевление тръгнали за границата срещу вековния неприятел преди десет месеца, които високо издигнали честта на българското оръжие и името на народа, свили знамената почти мълком, «за да дочакат друго по-добро време», както ги утешавал техният вожд в прокламацията си.

Тройният съюз, както и тройното съглашение поздравили крал Карол за заслугите му към цивилизацията и европейския мир(27). Сърби и гърци изразили също своята гореща благодарност за великолепните услуги, които Румъния съумяла да им направи без да гръмне пушка и без да жертва в бой нито един свой войник.

И България в лицето на своя цар поблагодарила с една смирена телеграма на крал Карол за умната му политика.

Загуба на Македония

По Букурещкия договор България загубила Македония, която се поделила между Сърбия и Гърция. Тази многострадална земя със своето българско население е прекарала разни перипетии в своя исторически живот и съдбата е била винаги мащеха към нея, защото от всички балкански страни тя се е ползувала най-малко от спокойствие и свобода. Завладяна от турците между 1371–1380 г. Македония се освобождавала по Санстефанския договор (1878 г.) както и България от турското иго. Берлинският договор я върнал на турците. През 1912 г. Македония била отново освободена от балканските съюзници и тъкмо когато с радостни сълзи поискала да уреди своята съдба, в Букурещ отново била разпъната на кръст. Никой не пожелал да попита какво иска македонският народ и към какво се стреми неговото сърце. А в гърдите на македонеца пламтели съкровени чувства и копнежи. Той бил изнесъл вече стогодишна борба за своите права и за своята свобода против гърци и против турци. Сега не друг, а съседите му християни положили всички усилия да изтръгнат неговия дух, неговата вяра и надежди. Съседите му посегнали да спрат величествения процес на народното възраждане, самосъзнание и възмъжаване, който се бил очертал така внушително през последните години на турското владичество (1903–1912 г.). Ако съдим по миналото на тая страна обаче, трябва да вярваме в нейната издръжливост и нейното крайно тържество.

Македония има около 50 000 кв. км. Сърбите обсебили 30 000, а гърците — 20 000 кв. км. Според изследванията на руския историк и политик Павел Милюков под братските грижи на Сърбия в Македония минавали 617 077 българи екзархисти при 50 000 сърбомани, а под гърците 183 530 българи екзархисти при около 100 000 патриаршисти. Изобщо около един милион българско население в Македония паднало под ново робство.

Това българско население живяло в 2 069 селища и, ръководено, защитавано и упътвано от Екзархията в Цариград, си било извоювало и създало до 1912 г.:

а) митрополити — 7 (в Скопие, Велес, Дебър, Охрид, Битоля, Струмица и Неврокоп);

б) свещеници — 1310;

в) църкви — 1625;

г) манастири — 72;

д) училища (по статистиката от 1911–1912 г.).

Вид
Брой
Ученици
Учители
Мъжки гимназии
2
503
28
Педагогически училища (мъжки, девически)
5
832
64
Търговска гимназия
1
104
10
Семинария
1
150
14
Свещенически училища
1
160
14
Първоначални
1273
72 454
2118
Класни
88
4410
 
Всичко
1373
78322
2248

Културните успехи на българите се умножавали от година на година. Откогато се обявил хуриетът в Македония българското население се почувствувало църковно по-добре и всяка година броят на училищата и учениците значително се увеличавал. Това свидетелствува, че българското просветително съзнание се намирало тъкмо в периода на своето силно пробуждане. В градовете се откривали читалища, изнасяли се сказки и беседи, основавали се женски благотворителни дружества. А в Солун имало 2 български печатници, в които се печатали много книги.

Цариградски мир — 16 септември. Загуба и значение на Одрин

След сключването на Лондонския и Букурещкия мир станало нужда да се подпише договор и в Цариград. Отдавна бил изпуснат най-благоприятният момент. Когато се определяла границата между Сърбия, Гърция и България, станало дума и за Източна Тракия, в която се били настанили отново турците. Запитани по тоя въпрос Великите сили отговорили, че те съгласно Лондонския протокол смятат за граница между България и Турция линията Мидия — Енос. При тази предпоставка букурещките дипломати решили, че България не се ощетява толкова много, защото и на нея ще се падне от турската територия един къс от около 30 000 кв. км. При това в нейно владение влизал един голям град (Одрин) и долината на Марица заедно с железопътната линия до Егейско море.

Така се предполагало в Букурещ. На практика обаче това не се осъществило. Турците намерили благоприятно време, както видяхме, заели целия Одрински вилает с крепостните градове и почнали да прескачат даже старата граница. България, принудена по силата на Букурещкия договор да демобилизира войските си, нямала възможност да се пази. Обратно, турците с големи военни сили заплашвали, че ще навлязат в България, ако тя не им отстъпи Източна Тракия, ако не освободи пленниците и ако в скоро време не сключи нов изгоден за тях мир. България, оставена сама, по-рано победител, а сега безсилна, тръгнала да се моли на Великите сили да заповядат на турците да зачитат Лондонския мир, тоест да напуснат Тракия и се оттеглят на линията Мидия — Енос, още повече, че била определена европейска комисия, която пристигала да прокара точно тя гранична линия. Силите обещали помощ и поканили Портата да заповяда на войските си да се съобразят с условията на Лондонския мир. Турското правителство отговорило, че по много причини не му е възможно да напусне Тракия и предлага за гранична линия Марица. Обаче, въпреки Лондонския договор, отоманските войски били отишли далече по на запад от Марица. Явно станало, че доброволно турците няма да излязат от земите, определени за България. Трябвало да се употреби срещу тях сила. Но кой да извърши това? Русия в началото изявила готовност да прати войска и, както уверяват очевидци, руската флота в Черно море била готова за път. Германия обаче възразила, че е неудобно само една сила да се намеси военно в тоя въпрос, защото с това се развалял европейският концерт. Някои предложили в изпъждането на турците от Одрин да участвува и Австро-Унгария, така че заедно с Русия, като заинтересувани държави, да възстановят авторитета на Лондонската посланическа конференция, която била решила Одрин да остане за България. Виенските военни обаче обявили, че частите им не могат да участвуват в проектираната демонстрация, защото пренасянето на войските по море до Дедеагач било свързано с големи технически мъчнотии. Тогава изникнало друго решение: вместо военен, Силите да се съгласят да упражнят върху Турция паричен натиск, т. е. да не отпускат на турското правителство никакъв заем, докато не отстъпи с войските си до граничната линия. Това предложение не приела Франция като най-силно заинтересувана финансово в Турция.

Оставало пак Русия да вземе някоя ефикасна мярка. Обаче, тя, недоволна от новия курс на българската политика, обърната към Австро-Унгария, си замълчала и не отговорила на народните очаквания.

Българското правителство постоянно настоявало за намеса, но накрая Силите го посъветвали да се обърне направо към Портата за споразумение. При невъзможността да направи друго, то приело Одрин да се върне на Турция и изпратило победителят на турците генерал Савов да им се моли и преговаря за мир. След дълги преговори най-сетне мирът се сключил на 16 септември. Голямо влияние упражнила Германия над Портата да бъде отстъпчива към България, защото имала предвид да сближи и съюзи двете страни с оглед да й бъдат полезни в бъдещата война. Затова тя накарала турците да приемат Марица за граница. По Цариградския мир България добила малко бряг на Черно море и град Малко Търново, едно вдадено парче при Сакар и Свиленград.

Когато цар Фердинанд решил на 16 юни да нападне бившите ни съюзници, той изобщо не предполагал, че в случай на успех или неуспех може да загуби важния град Одрин с цялото долно течение на Марица.

Глава VI: България след Балканската война

България след войната

Ето какво положение се създало за балканските държави след мира в Букурещ (28 юли) и Цариград (16 септември). Цифрите са закръглени.

Държави
Преди войната
След войната
Площ
Население
Разлика в кв. км.
Всичко
Площ
Население
Румъния с Добруджа
131 000
7 100 000
+ 8 000
139 000
7 400 000
България
96 345
4 330 000
+ 15 700
112 000
4 700 000
Гърция с островите
65 100
2 650 000
+ 20 000
85 100
4 500 000
Сърбия
48 300
2 960 000
+ 35 000
83 300
4 400 000
Черна гора
9 000
275 000
+ 2000
11 000
300 000
Албания
   
+ 32 000
32 000
800 000
Турция с Цариград
170 000
6 125 000
– 157 000
23 000
1 800 000

Тази таблица показва две главни неща: 1) Румъния запазила първото си място по територия и по население; 2) Между България, Гърция и Сърбия се установило насилствено «равновесие», за което толкова държали сърбите в агитациите си против България пред цяла Европа. И трите държави имат горе-долу еднакъв брой население — около 4,5 милиона и също така приблизително еднакви територии.

При подялбата на територията обаче нашите съседи обърнали особено внимание да не се дадат на България нито стратегически граници, нито търговски пътища. Към Румъния България се задължила да развали старите крепости в Русе, Шумен и Варна, както и да не строи нови никъде на разстояние от 20 километра към румънската граница в Добруджа. Към Македония срещу сърбите й се дало течението на Струма, а не и господствуващите върхове; към Гърция границата затваряла струмския изход над Рупел и се издигала на такива чуки и върхове по Пирин и южните Родопи, където не е било възможно нито пътища да се прокарат, нито да се намерят стратегически места за българските погранични войски.

По естествен път ли се разширили нашите съседи? Естествено и справедливо е онова разширение на дадена държава, което има в основата си идея за обединение на народа. На която страна се намира голямата част от народа, останал под чужда власт, в същата посока трябва да върви и развитието на държавата със задача да прибере всички свои сънародници под една културна и държавнотворческа организация(28). Всеки народ, както и отделният индивид, се стреми по един върховен еволюционен закон да прояви себе си, да развие физическите, нравствените и духовните си способности чрез ред инициативи, дейности и производства. Благоденствието на народа морално и материално се засилва и издига, когато не боледува някоя негова област, когато всичките му части, събрани в едно цяло, се ползуват от естествените права и свободи, които човечеството с колосални борби и страдания е извоювало и приело за съществени и неотнимаеми. Стремежът на всеки народ да достигне единство и цялост, за да увеличи благата на човечеството с културни успехи, като всеки внася богатства в общото съкровище, е едничкия оправдателен мотив за разширението на една държава.

От това става ясно, че на Балканите е станало неестествено и несправедливо разделение на териториите, защото Румъния навлязла дълбоко в българска земя и присвоила 300 000 души чуждо население; Сърбия навлязла в Македония и се увеличила с 800 000 население — българи, турци и куцовласи; Гърция също прибавила 500 000 чуждо население — българи, турци, евреи. По този начин вместо да се засилят победителите станали по-слаби национално, културно и финансово. Румъния постоянно се тревожила за Добруджа, Сърбия — треперила за Македония и Гърция не се смятала сигурна в новите си владения.

Последствия от Междусъюзническата война

Поради неспособността си да се осигури със здрави съюзници, България в двете войни изгубила много. Извън моралните загуби и кредита, който имала в Европа, България се лишила и от материално съществени неща. Тя изгубила в и от войните 72 716 войници и офицери убити, загинали и изчезнали. Общите разходи възлизали на около 700 милиона златни лева. България се увеличила с нова територия от 15 700 кв. км. Следователно един километър й струвал 50 000 златни лева и 5 души загинали.

България изпуснала и целостта на двете свързващи долини по поречието на Струма и Марица. Географското разположение на страната показва, че нашата държава и народност се развивали търговски и икономически с тежест и по посока към юг. Естественото развитие е към Бяло море. Центърът се пада в Портолагос. Следователно, долините, които служат за съобщителни артерии до това море трябвало да се осигурят.

Във войните, които България водила през 1912–1913 г. тя поискала изведнъж да разреши два въпроса: национален (обединение на целокупния български народ) и териториално-стопански. Разрешението на първия въпрос се заплело още в началото, когато българската политика изоставила автономията на Македония и прегърнала идеята за анексията (присъединението). Вторият въпрос обаче, териториално-стопанския, бил правилно разрешен по Лондонския мир, понеже пограничната линия Мидия — Енос давала на България брега на Бяло море от устието на Марица до Кавала и долините на Струма, Места и Марица. Стопанският, индустриалният и търговският живот на България се насочва естествено в тия долини. От Северозападна България и София най-късия път за Бяло море е по Струмската долина. От Северна и Южна България най-къси са пътищата по Места и Марица.

Загуба на Екзархията и българската опора в Цариград

Тежка последица от 16 юни била изгонването на българите от турските земи и преместването на седалището на екзарха от Цариград в София. Под предлог за настаняване на своите сънародници бежанци от Македония и Тракия турците предложили на българите да напуснат турските земи и да заминат за България. Българските села в Мала Азия до Мраморно море, от Цариградския полуостров, от Чорлу, Кешан, Малгара и Одринско немилостиво били потискани от турските бежанци и трябвало да се изселят. Повечето от тия българи били насилствено прехвърлени през границата от турската власт, а стоката им дадена на турците. След дълги преговори Портата се съгласила да остави малко българи само в градовете Одрин и Лозенград. По този начин били пропъдени българите от 108 села, броящи 10 934 къщи с 51 127 души. Българското правителство разпоредило прокудените българи да се приемат от комисии и да се настаняват на мястото на избягалите турци и гърци предимно около Беломорския бряг от Дедеагач до устието на р. Места.

В Цариград оставал българският екзарх Иосиф I. Ho той вече нямал пасоми. Македония била откъсната. Неговата духовна власт над българите в тая злочеста страна била унищожена от сърби и гърци. При така стеклите се обстоятелства, а и по причини на болест, екзарх Йосиф I решил, че пребиваването му в Цариград е безсмислено. Той оставил свой заместник и преместил седалището си в София на 27 ноември.

Това било печален край на едно грандиозно дело, учредено със султански ферман на 28 февруари 1870 г., след 40–годишни самоотвержени борби на нашите деди черковници отпреди Освобождението. До Балканската война българският народ бил поне църковно единен, групиран около Екзархията в Цариград. След Букурещкия мир народът църковно бил разделен и разпокъсан към румънци, сърби и гърци.

Успокояване и нови стопански изгледи

След злополучния край на Балканската война българският народ, вдигнат преди година с небивал ентусиазъм и горещ възторг за осъществяване на своя идеал, свил знамето «за по-добро време», сложил оръжието и тихо се разотишъл по огнищата си. Свило своето тъжно знаме и македонското опълчение. Народното огорчение било голямо, но смутове нямало. Естеств