Военното и административното устройство на България през IX и X век

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Иван Венедиков

Дизайн: Давид Нинов

София, 2020

Предговор

Този труд представлява първи опит да се проучат военната и административната организация на българската държава през IX и X в., или, по-точно, от превръщането на България в едно голямо и могъщо царство до нейното падане под византийско робство. С отделни въпроси от нейното устройство са се занимавали много наши и чужди учени. Техните проучвания бяха много полезни при написването на тази книга. Но всички те имат един основен недостатък. Разрешаването на въпросите за положението и за функциите на едно служебно лице в българската държава — комит, жупан или таркан — не е възможно само в рамките на сведенията за него. Тези държавни функционери с най-различни титли, които са имали най-различно положение в държавата, са само отделни лостове в големия държавен механизъм, който изследваме. На всички досегашни изследвания липсва общият поглед върху този механизъм, който представлява българската държава. Както в историята на Дринов и Иречек, така и у Златарски и Мутафчиев, пък и у всички други историци една глава, посветена на устройството на българската държава, липсва, а там, където я има, тя е съвсем скромна. И това е понятно. Сведения за военното и за административното устройство на България, които са едно неделимо цяло, у византийските автори почти не се срещат. Поради това ние се позовахме главно и преди всичко на домашните извори, които може да се разделят на две групи. Първата група образуват надписите на българските царе. Те са официални документи и са дошли до нас във вида, в който са били написани първоначално. Оттук идва и голямото им значение. Втората група образуват някои жития и апокрифи, които често дават много точни подробности за изпълнението на длъжността на дадено лице. Използувахме също така и някои от непривличаните досега в историческите изследвания западни писатели, които са били смятани винаги за несигурни извори. С една дума, това, което липсва у Теофан и Никифор, у Симеон Логотет, Лъв Дякон и Скилица, ние се постарахме да го намерим другаде.

Резултатите от това изследване ще изненадат дори и познаващия добре историята на България читател. Те са неочаквани. Читателят мъчно ще разпознае държавата такава, каквато тя е описана от хронистите или от съвременните историци. Те, волно или не, са направили от българската история едва ли не един двубой между византийския и българския владетел. Другите лица около тях са изчезнали или ако се споменават, са изтикани на заден план и не личат. Поради това те са забравени и изоставени. Ние насочихме вниманието си именно към тези лица, които са били начело на българската държава. Това са имена и титли на строителите на средновековна България, на представителите на българската войска и администрация, на които българската аристокрация е поверила по-важни или по-незначителни служби.

Особено внимание отделихме на последния период от съществуването на българската държава, когато властта в нея минава у Комитопулите. Тук ние прокарахме някои нови разбирания както за създаването, така и за съществуването на държавата на цар Самуил. Половин век след падането на столицата Преслав останалите незавладени от Византия български територии продължават да се борят за възстановяването на българската държава. Византийската армия е принудена да завладява българските земи едва ли не град по град и село по село. Българската аристокрация, която стои начело на тази борба, принадлежи на двата основни компонента на българския народ — славяни и прабългари.

Славяните са дошли на Балканския полуостров след дълго и несвойствено за тях преселение, продължило повече от сто години. Те са изминали дългия път от земите край Балтийско море, от северните области на Украйна и Полша до новите си жилища на Балканския полуостров, пробивайки си път с оръжие в ръка. През цялото това време на войни и кръвопролития грабежът е изместил до голяма степен мирния поминък на това население — земеделието. Едва почувствуваният зародиш на социални различия у тях не е намерил в тези борби благодатна почва, за да се развие. Селската община и племето са все още основната форма на живот у славяните.

В социално отношение първобългарите са по-напред. Те идват в Европа с по-ясно очертани антагонистични класи. Те също са изминали дълъг път от Централна Азия до бреговете на Дунав и на Черно море. Но привикнали на номадския живот, преселенията, които преживяват непрекъснато, са много по-малка пречка за развитието на тяхното общество. Тяхната аристокрация вече е направила първия опит да създаде мощно царство — Кубратова България. Основният поминък на българите е скотовъдството. Главното богатство — стадата им — се движи с тях. Така и славяни, и българи имат едно неравномерно развито стопанство, основано върху примитивното земеделие у славяните и върху номадския живот и скотовъдството у българите. Това не дава възможност нито на едните, нито на другите да излязат от ниската степен на развитие, на която се намират. Необходимостта да се скъса с този начин на живот се чувствува както у едните, така и у другите. Но мъчителният процес на това скъсване с хилядолетните традиции на племенния живот изисква дълго време на спокойно развитие и скъсване със създадения както у славяните, така и у българите бит.

Повечето от племената на славяните са новообразувани и затова носят имената на реките или на областите, в които живеят след заселването им на Балканите. Воюсите — край р. Воюса в Албания, стримонците — край Струма, ринхините — край р. Ригиния и т. н. Прабългарите, макар и веднъж вече обединени в едно царство, продължават да се делят на клонове или родове — Чакарар, Ермиар, Вокил, Угаин, Дуло и т. н. Във всеки случай българите са носели със себе си първите елементи на един примитивен градски живот.

Групираната около Исперих първобългарска аристокрация интуитивно е открила пътя, по който трябва да се върви, за да се извършат революционни промени бързо, за късо време, да не кажем в един ден. Вместо да върви по изпитания вече път при създаването на Кубратова България с обединяването на разпръснатите прабългарски орляци по разните краища на Източна Европа, тя потърсила да създаде една държава със славяните — със северите и седемте рода. С това обединяване новата държава получавала едно много по-хармонично развито стопанство, като земеделието и скотовъдството били развити еднакво сред поданиците на новата държава. Новото общество тласнало бързо и развитието на градския живот, като превърнало редица населени места в крепости със силни гарнизони и създало около тях и занаятчийски центрове. Така обединяването на два етнически компонента, различни и чужди един на друг не само в социално, но и в културно, езиково и религиозно отношение, се е превърнало в една революция, която руши бързо старите традиции и тласка живота стремително напред.

Ако хвърлим поглед върху историята на Европа от онова време, на която Древният Рим и Византия завещаха стремежи към мощни многонационални държави, ще видим, че всички силни царства са възникнали по този начин. Полуномадите франки образуват една държава с романизираните гали — Франкската империя. Номадите авари подчиняват славяните земеделци в Панония, а в Русия същото правят варягите.

Така новосъздадената българска държава тръгва по пътя на феодалното устройство, което пак Римската империя и Византия завещават на Европа. По пътя на това развитие, което води към закрепостяване на значителна част от населението на България, приетите дотогава норми на обичайното право стават постепенно негодни. Чувствува се нужда от нови закони. Едно българско предание, намерило място в съставения през XI в. лексикон Свидас, приписва въвеждането на тези нови закони на българския владетел Крум.

В началото на разказа се казва: «Същите българи унищожиха напълно аварите. А Крум попита аварските пленници:

— От какво, мислите, загина владетелят и народът ви?

А те отговориха:

— Взаимните клевети станаха много и погубиха по-храбрите и по-мъдрите. После съдиите станаха съучастници на злодеите и крадците. Освен това и поради пиянството, защото, когато се разпространи виното, всички станаха пияници. Също така и поради подкупничеството: всички станаха продажници. Най-сетне поради търговията — всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. От това именно дойде нашата гибел.

Като чу това, Крум повика всички българи и като заповяда, издаде закон...». След това следва съдържанието на законите.

Изтъкнато е вече, че законодателството на Крум се доближава по своя характер до мерките, взимани от византийските императори иконоборци по същото време. Приема се обикновено, че с това законодателство България е навлязла вече в епохата на феодалната зависимост. Нашита цел обаче не е да проучваме обществените отношения в България и отношенията между класите. Задачата ни е значително по-проста — да видим как българската аристокрация е организирала своята държава и какви длъжности е създала в нея. И затова би трябвало да кажем нещо и за спомена, който тази държава е оставила, и за отношението на българския народ към нейните създатели.

* * *

Ето какво ни разказва тъй нареченият готски, а всъщност гръцки топарх, като говори за събитията в пространството между Днепър и Дунав в епохата след 1002 г. По това време българската столица Преслав е във византийски ръце и се води онази трагична борба, в която българската държава загива. Според споменатия топарх, който участвува във войната, «мизите» (т. е. българите), които опустошават земите на собствените си братя и наказват тези, които сътрудничели на византийската власт, «бяха загубили предишната си справедливост и законност с тези си постъпки, докато пo-рано те най-много почитали тези добродетели, сами достигнали до големи трофеи и градовете, и народите се присъединявали към тях доброволно». Самият управител — византийският топарх, — отстъпвайки на юг, поканил хора от местното население, с което искал да ги привлече в борбата. Ето как той описва държането на местните хора: «Те никога не бяха вкусили от благоразположението на (византийските) императори и не уважаваха гръцките обичаи, и преди всичко се стремяха към независимост, било за това, че бяха съседи на този, който царуваше на север от Дунав (Самуил) и който едновременно с това беше мощен със силната си войска и се гордееше с мощта си в сраженията. Техните собствени нрави не се отличаваха от тамошните обичаи. Те решиха да сключат мир и да им се предадат. И заедно всички решиха, че и аз трябва да направя същото».

Така ние виждаме, че българското население само решава съдбата си, като се присъединява към този, който царува на север от Дунав. Ние не знаем какво има предвид византийският топарх, когато разказва, че градовете и народите или племената се присъединявали към българите. Може би той има предвид такива присъединявания на север от Дунав, но възможно е също да мисли и за някои земи южно от Дунав. Например византийските хронисти не споменават нищо за разширяването на България до Карпатите и Днепър, нито за проникването й в големи части от Македония. Всъщност топархът е казал нещо и за причините на това присъединяване. Нравите на това население, което той управлявал, били чужди на гърците, понеже то не било вкусило от благоразположението на византийските императори и били също като нравите на мизите (на българите). Всяка държава в Средновековието е била оръдие, за потискане на широките маси. Очевидно е в такъв случай, че българската държава в сравнение с византийската е била предпочитана от славянското население северно от Дунав, а може би и от прабългарите, които също живеят в тази област в голяма маса.

Сведенията на византийския топарх са много важни като свидетелство на съвременник, видял с очите си това, което описва.

През XI в. българската държава загива. Тя става византийска провинция. Преданията обаче за нейното създаване и съществуване, се разказват от уста на уста по земите, които тя е владяла. Част от тях са намерили място в една своеобразна история, съставена някъде по Горна Брегалница или по Горна Струма, вероятно в края на XI в., известна под името «Апокрифна българска летопис». Разказът за събитията, които вече са станали, е предаден като предсказание на пророк Исай за събития, които тепърва ще се случат. Етo един пасаж от нея: «И след това чух глас, който ми каза друго: — Исае, възлюбен мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели Карвунската земя (Добруджа), която населяваха римляни и елини. Тогава аз, братя, по божа повеля дойдох до дясната страна на Рим и отделих третата част от куманите и ги поведох по път, който им сочех с тръстика. И ги доведох до река, която се наричаше Затиуса, и при друга река, наречена Ереуса. И тогава имаше три големи реки. И населих Карвунската земя, наречена българска». Неизвестният съставител на този апокриф представя всъщност българите като богоизбран народ. Той ги нарича българи-кумани, както днес някои модерни автори ги наричат хуно-българи или тюрко-българи, за да ги различи от българите от неговото време, които са славяни. Той търси да ги определи с името на друг познат народ, който говори техния език и има техния бит. Затова ги нарича кумани. Но този пасаж е важен за друго. В едно време, когато на всичко се гледаше през очите на християнството, а споменът за древните езически царе се изчистваше навсякъде, където все още се пазеше, се появява един християнски писател, който твърди, че езичниците, водени от Исперих, които се изкарват потомци на Атила и Ирнах, са богоизбран народ, пратен от господа и воден от неговия пророк Исай. Каква дълбока почит, какво преклонение пред тези, които са създали българската държава.

Увод

Боилите

Още първият акт от създаването на българската държава е едно действие на незачитане от страна на първобългарите на племенната независимост на влезлите в България славяни. Исперих поискал от тях да отстъпят част от земите си: северите отишли на изток, а седемте рода — на запад. За последен път северите се споменават от византийските извори в средата на VIII в., когато техният архонт Славун бил пленен от византийците. След това името българи се употребява като единствено име на всички поданици на българската държава. С разрастването на българската държава през началото на XI в. България приема в границите си големи области, населени главно със славяни — част от същото онова славянско население, към което принадлежали седемте рода и северите.

На североизток българската държава опирала на Днепър, на север граничела с Галиция, Рутения и Полша, на запад властта й се простирала по Тиса и по Дунав западно от Срем (Митровица) и до Босна и Далмация. В нея влизала и цяла Македония без Солун. Тук тя граничела между Призрен и Раса със Сърбия. Единствената област от Албания, останала във византийски ръце, била Драчката. Най-променлива съдба имали земите между Родопите и Егейско море и територията по брега на Черно море южно от Балкана. В тези огромни размери, обхващащи територията на днешна България, Румъния и Унгария, както и значителна част от Югославия, българската държава разполагала с многобройно население, от което набирала войска и получавала данъци и което размествала според нуждите си на различни места. От създаването на българската държава през 681 г. до падането й под византийска власт през 1018 г. нейният владетел носи титлата «сюбиги кан», транскрибирано на гръцки συβιγι ναϰας. Първата от тези титли се свързва с тюркското джабгуя(1), докато втората — кан — отговаря на титлата на владетеля у всички тюркски народи — хан. Пише се с «к» в началото вместо с х, тъй като в езика на първобългарите обикновено «х» се произнася като «к». В славянските ръкописи българските владетели обаче носят титлата къиṀl, което отговаря на немското König и означава крал. При Симеон двете титли са заменени със славянското цѣсарь, което дава по-късно царь и представлява славянската форма на римското Caesar, име на създателя на Римската империя — Юлий Цезар, — добило постепенно значение на титла и се превърнало в една от титлите на римските и византийските императори.

Като втора институция в помощ на владетеля византийските хронисти сочат боилите (Βοιλαδες). «Боила» е първобългарска дума, писана на гръцки Βοιλα и произлизаща вероятно от тюркското «бой», означаващо род, в смисъл на част от племето, т. е. клан, коляно или нещо подобно. Титлата е позната в старите надписи на енисейските тюрки в Сибир(2). Приема се, че множествено число от титлата «боила» на езика на първобългарите е гласяло «болиар» и че с това множествено число се е изразявало името на първобългарската аристокрация, т. е. то е означавало «боилите». Постепенно в славянския старобългарски език то е било схванато като единствено число и получило окончанието -ин — болярин(3). Първоначално името «боила» трябва да е означавало лицето, което стои начело на един бой, т. е. начело на рода, клана или части от племето. Следователно отношението между бой и боила е същото, каквото е и между жупа и жупан у славяните, дето също жупа означава част от племето. Родовете у първобългарите са споменати в «Именника на българските владетели» и във възпоменателните надписи.

Ние знаем имената на подобни родове у първобългарите Дуло, Ерми (Ермиар), Угаин, Вокил, Кюрегир, Чакарар, Кубиар и т. н. Подобни имена на кланове намираме и у всички други тюркски народи. Когато един тюркмен срещнел друг свой сънародник, той му задавал въпроса «Ким бой?», т. е. От кой род си? Запитаният отговарял с името на клана си. Вероятно първоначално титлата «боила» е била следователно титла на родовата аристокрация. Оттам тя е минала в употреба като означение на новата аристокрация, която възникнала в българската държава. Всички те, каквито и титли да са носели — кавхан, багаин, багатур, таркан, колобър у прабългарите; жупан, челник у славяните или най-сетне възприетите от Византия стратег, комит, кандидат и пр., — са били боляри и по това се отличават от обикновения народ.

Обаче това просто наглед обяснение трябва да се допълни с някои подробности, които показват добре характера на болярството в българската държава. Често при превеждането на гръцки текстове на старобългарски преводачът замества някое от известните понятия в Библията или други в религиозни текстове с онова, което смята, че му отговаря в български. Така например боляри понякога се явява равнозначно в български на гръцкото архонти (ἂρχοντες), мегистани (μεγιςτᾶνες), династи (δυναςται). Тези византийски термини обаче, за съжаление, не означават нещо конкретно. Същото важи и за латинските съответствия на боляри: оптимати (optimates), примати (primates), процери (proceres). Това оставя общото впечатление, че имаме насреща си една управляваща класа, без да можем да кажем откъде получава и в какво се изразява нейната власт(4). Единственото съответствие на боили, което дава известна представа за функциите на болярите, е употребата на латинското judices — съдии. Очевидно то показва, че тези първенци в българската държава са имали в ръцете си съдебната власт.

В други случаи обаче с боляри в гръцки се означава византийският сенат в Цариград, наричан обикновено σινϰλῆτος (синклит)(5). Това навежда на мисълта, че болярите или част от тях са се събирали и действували като едно тяло подобно на синклита, т. е. един съвет, едно съвещателно тяло на императора. Поради липсата на конкретни сведения ние продължаваме да се движим в същия омагьосан кръг и когато се обърнем към известията за определени действия. Така например при един поход на българските войски в Средна Македония, в областта Берзития, през VIII в. българският владетел изпратил «войска и боилади (λαονϰαι βοιλαδες) на брой дванадесет хиляди»(6). Думата λαός на гръцки във византийско време не означава народ (основното значение на думата), а войска, но такава войска, която всъщност е опълчение, т. е. мобилизирано население, което е било във войската с полагащото му се оръжие. У славяните и у първобългарите войската е била поначало опълчение. Следователно трябва да направим заключение, че в това известие на Теофан боилите се противопоставят на обикновеното опълчение и означават вид войска, образувана от аристокрацията, която вероятно е въоръжена по-добре от обикновения народ поради по-големите възможности на боилите. Едно друго обяснение на «боили» в този случай е, че те са играли същевременно роля на командири в българската войска, т. е. изразът да означава командири и опълчение. Това изглежда по-малко вероятно.

Има един надпис от времето на Маламир(7) (831–836), в който между другото се казва, че след победите в Югоизточна Тракия канът дал на боилите и багаините големи дарове, а на българите — гощавки и пиршества. Съдържанието на този надпис показва ясно привилегированото положение на боилите, а ние виждаме покрай тях спомената и една друга прослойка, която византийските извори не споменават — багаините. Явно е, че те имат по-голямо значение от обикновения народ, стоят по-ниско от боилите и са неразделна част от тях. Вероятно името им трябва да се свърже с тюркското «баг», означаващо част от клана. Но дали боилите и багаините са командирите или са един елитен корпус, или, най-сетне, и едното, и другото, не може да се каже.

За пръв път ние научаваме нещо по-определено и ясно за устройството на българската държава от реймския архиепископ Хинкмар.

Комитатите

По повод на покръстването на Борис Хинкмар(8) описва въстанието на верните на езичеството противници на Борис. Инициатори на бунта били петдесет и двама първенци — principes. След бунта те били наказани със смърт. Според Хинкмар, всички те изхождали от комитатите, на брой десет, на които се деляла България. Борис успял да се наложи с помощта на четиридесет и осем души homines, както ги нарича Хинкмар, т. е. обикновени хора. Хинкмар подчертава това, за да даде на победата на Борис характер на божия намеса. Няма съмнение всъщност, че и те са били първенци, че силите на двете страни са били почти равни и че всички заедно, точно сто първенци, били всъщност хората с най-високо обществено положение в България. Може би тези сто души са били имено конвентът (conventus) или съборът, който се е събирал около владетеля(9).

Сведенията на реймския архиепископ стават много по-ясни, ако ги съпоставим с отговорите на папа Николай на зададените му от Борис въпроси след приемането на християнството. С някои от тях той се осведомява от папата по становището му върху същите събития. Като говори за бунтовниците срещу Борис, папата най-напред перифразира самия въпрос на българския княз по следния начин(10): «И как вие, подготвени срещу тях, с божията милост сте ги надвили от мало до голямо и сте ги хванали със своите ръце, пък и как всички първенци от тях (primates eorum) и по-големите (majores) били избити с меч, а средните (mediocres) и по-малките (minores) не претърпели никакво зло». Така отговорът на папата ни поднася изключително важни данни. Преди всичко противниците на Борис са разпределени на две групи: с по-голямо обществено положение, които били избити, и с пo-малко, които били пощадени. Избитите, т. е. по-високо стоящите, на свой ред се разделят на две групи: примати, или първенци, които влизат в едната и очевидно по-големи от останалите — в другата. Ясно е, че това са лицата, които са стоели начело на държавата. Пощадените, т. е. стоящите по-долу, също са в две групи — средни и по-малки. В такъв случай трябва да допуснем, че под примати се разбират преди всичко управителите на десетте комитата и хора с равно на тях положение. При това положение под по-големите се разбират подчинените на тях лица, които са стоели начело на по-малки области или са заемали други важни служби при приматите. В тази йерархична стълбица пощадените са заемали още по-ниски служби като управители на някои градове или малки области. Така ние добиваме по-ясна представа за провинциалното устройство на България.

Вътрешната област

И така, според Хинкмар, хората от комитатите се вдигнали против Борис. Нека сега да видим какво е било положението в партията на Борис. Макар че Хинкмар представя победата на Борис като някакво чудо, извършено с помощта само на четиридесет и осем души, това не отговаря на истината. Съмненията ни по този въпрос разсейва папата. Според неговите отговори, Борис е действувал с предварително подготвена войска. Той и въобще българският кан е разполагал с достатъчно силна войска, подчинена пряко нему, която му е била напълно предана и с която е можел да парализира бунта на езичниците от комитатите. Благодарение на това той не допуснал враговете си в столицата, разбил ги вън от нея, арестувал водачите на бунта и ги наказал със смърт.

При това привържениците на Борис се намирали под ръководството на четиридесет и осем души, явно не обикновени хора, а първенци с голямо и дори може би с много по-голямо обществено положение, щом са били по-малко на брой, а разполагали с по-големи сили. Те са почти половината от стоте първенци, или боили, които вероятно са образували събора, за който споменахме по-горе. Без съмнение в такъв случай българският владетел е действувал със столичните войски(11). Това означава, че владетелят винаги е имал в столицата си и около нея силна войска, с която винаги е можел да се справи с противниците си отвътре и отвън. При това тя е била толкова голяма, че е давала възможност на Борис да се справи с общите сили на десетте комитата или на всички комитати, които са се обявили против него. С други думи, между държавните сили, служещи за поддържане на реда и за отбраната на страната, е съществувало едно уравновесено съотношение, което е гарантирало победа на владетеля при подобни случаи.

И така от всичко, казано дотук, следва, че болярството в България е било разделено в две категории: една част от него принадлежала към управлението на комитатите, докато другата част била подчинена пряко на владетеля.

Отношение към този въпрос има и сведението на Константин Порфирогенет, когато описва церемониала, с който се приемали чуждите делегации в императорския двор. С тази церемония се занимавал логотетът, нещо като министър на външните работи и церемониала в Цариград. Най-напред той задавал на българските пратеници въпроси за здравето на владетеля и съпругата му, както и за здравето на престолонаследника и втория син на владетеля. Веднага след това следвали въпросите: «Как са шестте велики боили? Как са останалите боили: вътре и вънка? Как е общността на войската?»(12). Че тези въпроси отразяват най-общо устройството на българската държава, се вижда съвсем ясно от въпросите, които задавали българските пратеници, които отразяват устройството на Византия. Те са известни в две редакции. От тях първата е за епохата, когато на българския владетел още не била призната от Цариград царската власт. Те гласят: «Как са двамата магистри? Как е целият синклит? Как са четиримата логотети?». Втората редакция е: «Как са магистрите, антипатите и патрициите? Как е целият синклит? Как са стратезите и войската на светия император?». Още отдавна е обърнато внимание, че въпросите са успоредни(13). Очевидно шестте велики боили отговарят на двамата магистри в първата редакция или въобще на магистрите, антипатите и патрициите във втората редакция. Това са лицата с най-високо положение във Византия.

Следващите въпроси са предадени съкратено, но пак равностойно. На държавния съвет или сената от назначени лица отговарят «боилите вътре», които заместват очевидно синклита. «Боилите вънка» отговарят на византийските стратези, т. е. управителите на провинциите или на темите. И най-сетне «общността на войската» у българите отговаря на войниците на светия император.

От тези въпроси се вижда ясно, че шестте велики боили играят ролята на двамата военачалници във византийската армия или на цялата чиновническа аристокрация, съставена от магистри, антипати и патриции в Цариград. Някои изследователи обаче смятат неправилно, че оттук трябва да се направи заключението, че великите боили са само шест. Напротив, от едно сведение в друго съчинение на Константни Порфирогенет научаваме, че пак по времето на Борис сърбите във войната с България хванали в плен престолонаследника Владимир заедно с дванадесет велики боили (ϰαὶ Βοιλαδων δώδεϰων μεγάλων)(14). При това дванадесет велики боили на гръцки е дадено нечленувано. Ако техният брой беше само дванадесет, това трябваше да се изкаже, както и на български, членувано — дванадесетте велики боили. А това показва, че числото на великите боили е било по-голямо и от 6, и от 12(15). При това положение е ясно, че шестте велики боили образуват нещо като правителството на българския владетел. Трудно е да се каже дали сред великите боили в този случай са влизали и лицата, стоящи начело на комитатите, макар че това, както ще видим и по-нататък, изглежда много вероятно. Ако това е така, броят на великите боили ще е най-малко 16.

Най-загадъчното в сведенията на Константин Порфирогенет обаче се крие в следващия въпрос, в който се говори за боилите «вътре» и «вънка». Тук ясно става дума за разлика, произтичаща по мястото на изпълнение на дейността на отделни лица. Едни боили са «вътре», други «вънка». Като се имат предвид възприетите във Византия понятия, където Цариград се означава с «вътре», а темите (провинциите) с «вънка», някои мислят, че под «вътре» и в България се разбира столицата Плиска, Преслав или Охрид, а под «вънка» комитатите(16). Някои обаче правят и други предположения. Те обясняват «вънка» като гранични области и смятат, че на тях е била дадена по-друга организация. В такъв случай с «вътре» би трябвало да се означи по-вътрешната част от страната(17). С други думи, те приемат, че България е била организирана не толкова като Византия, колкото като държавата на Карл Велики с нейните гранични области, или марки, или като държавата на тюркмените, по чиято граница се намирали така наречените уч бегове. Следователно въпросът за «вътре» и «вънка» в българската държава има извънредно голямо значение и е основен въпрос в организацията на държавата.

Че терминът «вътре» не е само византийски, а се е употребявал и в България, се вижда от един надпис на Омуртаг, намерен в Плиска. В него се съобщава за смъртта на едни от онези български първенци, за които говорят папата и Константин Порфирогенет, който носи титлата «ичиргу колобър» и името Колобър. Надписът гласи(18): «Кан сюбиги Омуртаг, ичиргу колобърът Колобър беше хранен от мене човек и умря вътре». На пръв поглед този кратък текст напълно потвърждава схващането, че с «вътре» в него се означава българската столица. При това сведението е още по-важно, защото първата съставна част на титлата е «ичиргу» (ιτξηργου), което означава на първобългарски език «вътре», и следователно и титлата означава «колобър вътре», т. е. вътрешен колобър. Ясно е в такъв случай, че титлата може да се обясни като «колобър в столицата».

Това обяснение като че ли се подкрепя на пръв поглед и от едно друго известие в «Чудото на св. Георги и българинът». Този религиозен старобългарски разказ е вложен в устата на един българин, участвувал във войната с унгарците през 894 г., войник на цар Симеон(19). Пасажът, който ни интересува, гласи: «Попита и рече великият архимандрит: — С какъв сан ти бе почетен от княза? Той ми каза: — Аз, отче, нямах никакъв сан, нито съм живял там, дето живееше князът, но вън, всред хората». Оттук логически се стига до заключението, че «вън, всред хората» се противопоставя на израза «там, дето живее князът», т. е. в двореца, в столицата. Ясно е, че «вътре» ще означава в такъв случай мястото, в което живее князът. Като оставим настрана въпроса, доколко този разказ отразява наистина действителното положение в България, както и доколко в термина «вън» може да се види едно административно понятие, дори ако приемем разказа за сигурен извор, ние пак оставаме в неведение дали под «вътре» се разбира само дворецът, цялата столица или дори цялата област около нея, в която живее князът. Всъщност всичко зависи от точката, от която гледа разказвачът, т. е. от мястото, в което се намира селото му.

Нищо в този разказ не показва, че под «вътре» в него не се разбира същото, което означават с това понятие и енисейските турци от VII–VIII в. Като пример може да ни послужи следният надпис: «Аз, Езгене, вътрешен на Кара хан, бях на двадесетата година от живота си. Аз умрях във вътрешността (ičinte) на тюргешкото царство...»(20). Титлата «вътрешен» (ičrägi) е същата, която имаме и в българското «ичиргу» (ιτξηργου). С термините «вътрешен» и «във вътрешността» съвсем ясно се изразяват същите две понятия, които намираме и в надписа на колобъра от Плиска. Това ни дава основание да мислим, че българското понятие би могло да бъде равнозначно на енисейското, а не на византийското. В такъв случай и ἒτω (вътре) в надписа от Плиска ще означава не столицата, а вътрешността на българската държава.

Още по-интересно е, че също както в България, и у енисейските турци има служебни лица, които са означени с първия компонент в титлата си с думата «вътре». Така например Малов(21) споменава един субаши, който носел пред титлата си прилагателното «вътрешен» — ич субаши (ič subaši), т. е. военачалник «вътре», което Малов превежда «началник на вътрешните войски». Следователно енисейската титла отговаря напълно на това, което трябва да означи «ичиргу колобър» — вътрешен военачалник. Но нито у енисейските турци, нито в българските надписи на понятието «вътре» и «вътрешен» не се противопоставя понятие «вънка» и «външен». А това означава, че когато Константин Порфирогенет говори за боили «вътре» и «вънка», той изхожда от гръцкия език.

На езика на Испериховите българи част от държавата се означавала с термина «вътре». Но със същото понятие означават и части от територията на тази държава, намиращи се в една нейна област или в една нейна крепост. Така например в крепостта Мадара е намерен един надпис, който представлява списък на ризници, поверени на петима български командири. Най-големият по ранг от тях — началникът на гарнизона — носи титлата «юк боила». След него са посочени трима багаини и един мир. Единият от багаините има първа съставна част на титлата си «ичиргу» т. е. вътрешен. Той е ичиргу багаин (ιτξηργου βαγαινος). Следователно ние трябва да си представим, че от петимата, които са имали поверени ризници, пазени в склада в Мадара, само единият е бил «вътрешен». Естествено, както е имало «вътрешни» в един град или крепост, така е могло да има «вътрешни» и в един комитат или в една област.

В българската военна йерархия има и друга титла с първа съставна част «вътрешен» — ичиргу. Това е «ичиргу боилата» (ιτξηργου βοηλα). Като един от най-близките помощници на владетеля той е бил, без съмнение, в Плиска. Но военните му складове, в които, според един надпис, се пазели много ризници и шлемове, поверени на него, се намирали в Преслав, и то през първата половина на IX в., а това значи преди Преслав да стане българска столица. Оттук се вижда, че военните складове на ичиргу боилата се намирали далеч от столицата Плиска — в Преслав, който е на около 50 км от нея(22). Следователно в обсега на ичиргу боилата е влизал и Преслав, т. е. неговата власт се е простирала далеч около столицата. А това означава, че той стои начело на една област, която се нарича вътрешна и се намира около столицата.

Че това е наистина така, се вижда от едно сведение, което е убягнало от погледа на почти всички изследователи(23). Когато през 972 г. Преслав пада под византийска власт, българите от останалите области на царството се опитали да възстановят държавния живот. След несполуката на цар Самуил да задържи освободения за късо време Преслав в ръцете си той преместил столицата в Охрид. Тук той назначил и свой помощник — кавхан. По времето на сина му Гавраил Радомир тази длъжност заемал Дометиан, който бил заменен с Теодор по времето на Иван Владислав. Едновременно с това ние очакваме да бъде назначен и другият от двамата първи помощници на владетеля — ичиргу боилата. И наистина, срещаме едно лице, носещо името Богдан, и една особена титла, предадена описателно, която на гръцки гласи Βογδανος ὁ τῶν ενδότερο ϰαςτρῶν τοπὰρχος, т. е. Богдан, управителят на крепостите по вътре. С византийското топарх, управител на място, обикновено в тази епоха се означават всякакви управители, на големи или на малки области. Очевидно тук имаме работа с един управител, който владеел крепостите в една вътрешна област в държавата на Самуил.

Всичко, казано дотук, дава възможност да заключим, че българското «ичиргу» като съставна част на титлите не е равнозначно на византийското ἒσω и следователно в България е имало една голяма област, която е била означавана като «вътрешна», разположена около столицата, боилите в която Константин Порфирогенет нарича «боили вътре» за разлика от останалите, които са «боили вънка». Титлата «ичиргу боила», както правилно е изтъкнал това Бешевлиев, се е носила в България само от едно лице, поради което, когато се говори за него, в гръцки титлата му се членува. Казва се «изпратил ичиргу боилата», «дал му ичиргу боилата». В такъв случай ясно е, че ичиргу боилата е имал в държавата същата роля, която е играел ичиргу багаинът в своята крепост.

И така от всичко, казано дотук, следва, че българският владетел е бил подпомаган в управлението на държавата, разделена на една ядка, наречена от нас вътрешна област, и на комитати, от боилите или болярите, които имат няколко степени: велики или примати, по-големи, средни и по-малки. Вероятно велики са се наричали тези, които са образували нещо като централно правителство и стоящите начело на комитатите. Заедно с най-близките си помощници те са били сто души и образували независимо от това, дали са вън или вътре, една институция, която напомня синклита в Цариград. Останалите боили са били със значително по-ниско положение.

Хранените хора на владетеля

За да приключим с общите положения в българската държава, трябва да се спрем и на още едни основен въпрос. Очевидно боилите представляват една привилегирована класа, която държи в ръцете си управлението на държавата. Получавала ли е тази класа по наследство служебните си титли и длъжности или е била облечена във власт от самия държавен глава — това е първият въпрос, на който трябва да отговорим. А това значи, че трябва да решим въпроса, дали българската държава е била управлявана от наследствена родова аристокрация или от назначени от владетеля чиновници. Ако изхождаме от това, което ни казва «Чудото на св. Георги и българинът», трябва да заключим, че през IX и X в. управителите са получавали властта си от владетеля и управлението на отделните области е било поверено на назначени чиновници. Монахът, който разказва случката, пита българина Георги какъв сан му е дал владетелят. Той отговаря, че той не е получил никакъв сан от княза и че произхожда от простия народ. Това показва ясно, че сановете се давали от владетеля. По-нататък ние ще дадем и други случаи, при които се вижда, че владетелят назначава и уволнява лицата, заемащи големите длъжности в България. Впрочем, ние имаме и други доказателства, които показват това.

Всичко това ни навежда на мисълта, че тези сто души боляри, които са стоели на определени длъжности начело на българската държава, са били назначавани от владетеля. Това е дало повод на някои изследователи да смятат, че в България е имало два вида управители, или боляри: назначавани, които живеели там, дето живеел и владетелят, и наследяващи властта си, които живеели по периферията на държавата. Терминът, с който обикновено се означава служебната зависимост на лицата към владетеля, в ранните надписи на българските владетели е ϑρεπτὸς ἂνϑροπος τοὺ ἂρχοντος, т. е. хранен човек на владетеля. Този израз, тълкуван различно от изследвачите, не е получил досега едно сигурно обяснение, вероятно понеже представлява точен превод на един термин в езика на прабългарите. Съпоставянето му с изразите като οἳϰιος τοῦ Συμεων («домашен на /цар/ Симеон») и опитите да се види в този израз член на личната охрана или гвардия на българския владетел, поддържана лично от него, не изглеждат убедителни(24). Затова и изразите трябва да се вземат в буквалното им значение. В една страна като старата българска държава, в която парично стопанство не съществува, лицето, което изпълнява някаква държавна служба, получавало издръжката си или прехраната си от държавния глава. Канът му осигурявал необходимите средства за прехрана и охолен живот, т. е. заплата в натура. Лицата, които са означени като хранени хора на владетеля, като копан Окорсис, зера таркан Онегавон, ичиргу колобър Колобър, багатур боил колобър Чепа, багатур багаин Ослабна получавали средства за издръжка във вид на земи, припаси, стада и продукти за разлика от обикновения народ, който се изхранвал сам.

Правителството и вътрешната област

Видяхме вече, че има една вътрешна област около столицата, в която влиза и по-късната столица Преслав. Нейните граници са неизвестни и можем да ги определим само ако знаем кои територии се намират под прякото управление на държавния глава и кои той управлява с помощта на свои представители, които стоят начело на комитатите. Няма съмнение обаче, че в тази важна за държавата вътрешна област, където е била концентрирана онази военна сила, с която Борис смачкал съпротивата на привържениците на езичеството, е включвала поне най-близките съседни крепости — Мадара, Цар Крум, Войвода, стария Шумен и други. Всъщност това е онази малка област от просторната през IX в. българска държава, в която се заселили доведените от Исперих българи и където живеели и двете племена, включени в българската държава в VII в. — северите и седемте рода. Тъй като в продължение на 130 години тази територия е била територията на България, трябва да приемем, че тя е послужила като ядро, около което се формирала голямата вече България. Това ни кара да мислим, че тя е запазила и развила по-нататък старата си уредба. Безспорно по време на основаването на България през 681 г. начело на държавата е стояла старата родова аристокрация — боилите у прабългарите, жупаните у славяните. Но тъй като новообразуваната държава по Долен Дунав е продължение на държавата на Кубрат в Приазовието и тъй като тя е дошла с вече силно развита централна власт, трябва да приемем, че българите са донесли със себе си и много държавни и придворни длъжности, чиито имена са били дадени, естествено, на техния първобългарски (тюркски) език, т. е. неславянски.

Между тези длъжности византийските хронисти и надписите отдават особено голямо значение на две, които са тясно свързани с мирната и с военната дейност в българска държава. Тези две длъжности играят най-важна роля в България от това време. Това са кавханът и ичиргу боилата.

Ичиргу боилата и кавханът

Титлата «ичиргу боила» (ιτξηὸγου βοηλα), предавана на старобългарски чръгоубиля, се среща у византийските хронисти в много и различни форми. Като оставим настрана неправилното и погрешно писане, в много случаи ние я познаваме в още две съкратени форми — ичери боила (iceri boila) и ич боила (ič boila), всички образувани от тюркското «ич», означаващо «вътре». Всички те определят лицето, което носи титлата, като «боила вътре», т. е. вътрешен боила(25). За да можем да си съставим представа за тази длъжност, трябва да я разгледаме паралелно с друга длъжност — кавхан, — известна освен у българите и у аварите под формата капкан (capcanus) и писана в надписите на българските владетели ϰαυχανος(26).

Двете длъжности срещаме за пръв път при царуването на Крум през 803–814 г., без това да означава, че те не са съществували и по-рано. Оттук нататък те се проследяват до падането на България под византийска власт през 1018 г.

1. При царуването на Крум (803–814 г.) ние познаваме тези длъжности от надписа от с. Хамбарлий, който гласи: «... моя брат. А стратегът Леон нека бъде негов подчинен. От Бероя и Дултроини за дясната страна е първенец ичиргу булията Тук, а стратезите Вардан и Яни са негови подчинени. За лявата пък страна на моята държава (войска) за Анхиало, Дебелт, Созопол и Ранули главатар е боилата кавхан Иратаис, а Гордилас и Грегорас са нему подчинени стратези(27).

Надписът е издълбан през 813 г. след присъединяването към България на земите на юг от Балкана и на запад от нея. След победите си Крум преселил част от населението на темата Македония в България. Дотогава то било организирано в много теми, управлявани от чиновници на императора, носещи титлата стратези. Първата част на надписа говори за брата на Крум и за подчинения на него стратег Леон. След него веднага се споменава ичиргу боилата Тук и след това идва кавханът Иратаис. Следователно по времето на Крум тези две длъжности са се заемали от Тук и Иратаис.

2. При царуването на Омуртаг (814–831 г.) Тук продължава да бъде ичиргу боила. Това се вижда от факта, че той е споменат като един от организаторите на противохристиянските гонения в България(28). В надписа от 821 г.(29), стигнал до нас в лошо състояние, Тук е споменат като пратеник на Омуртаг, а това ни дава основание да предполагаме, че Тук е запазил тази длъжност за известно време и след 820 г.

По-трудно е да установим името на кавхана, който при Омуртаг е заместил Иратаис. Във връзка с преследването на християните след смъртта на Крум са споменати три лица, едно от които Цок (вероятно неправилно написване на името на Тук), докато другите две са дадени с имена Дицевг или Диценг и Докум. Тъй като Дицевг, според това известие, заповядал да се убие епископът на Одрин (Адрианопол), а от друга страна, знаем, че този град е бил превзет от брата на Крум и се управлявал вероятно от него, трябва да приемем, че братът на Крум се наричал Дицевг. От друга страна, понеже и ичиргу боилата Тук в това известие е посочен като владетел, ще трябва да приемем, че много високото положение на ичиргу боилата и на кавхана е накарало съставителя на църковното известие да види в двамата помощници на владетеля също царе. А това означава, че кавханът по времето на Омуртаг е Докум.

3. При Маламир (831–836) се споменава ичиргу боилата, но не се дава името му. Поради това ние не знаем дали той е все още Тук или е бил заместен от някой друг. Сега обаче името на кавхана е Исбул. Веднъж в петгодишното царуване на Маламир той се споменава във връзка с някакъв водопровод, който построил и подарил на владетеля, а втори път във връзка с ръководенето на военните действия срещу крепостите Проват и Бурдепто в Андрианополска област, които Маламир превзел(30). В надписа на Маламир се дава много високо положение на кавхан Исбул, който очевидно е главнокомандуващ българските войски по време на войната с Византия. От друга страна, като вземем предвид краткото управление на този владетел и че той нарича Исбул в надписа «моят стар боила», бихме могли да предположим, че Исбул е бил кавхан още през царуването на Омуртаг.

4. При Пресиан (836–852 г.) поста кавхан продължава да заема същият Исбул. Това научаваме от надписите от Филипи, единият от които гласи: «На многото българи владетелят от бога Пресиан изпрати кавхан Исбул, като му даде войска, ичиргу боилата и кана боила колобъра»(31). От този кратък текст се вижда, че кавханът продължава да пази положението си на главнокомандуващ. Името на подчинения нему ичиргу боила, за съжаление, и тук не е дадено.

5. При Борис (852–889) се споменават двама ичиргу боили. а) Стазис ичиргу боила споменат два пъти: веднъж в приписката от Чивидалското евангелие, вероятно от 867 г., и втори път в списъка на лицата, представлявали България на събора в Цариград през 869–870 г. Името и в двата случая е Стазис, което показва, че поне от покръстването до събора в Цариград Стазис е заемал този пост. Интересно е, че в Чивидалското евангелие титлата е писана зергобула, което е правилно предаване на славянската форма на тази титла(32). б) Борис изпраща в Рим едно лице на име Петър, натоварено да води преговори между 866 и 869 г. След това през 879 г. папа Йоан VIII пише на това лице, като го нарича Петър Цербула, за което Цербула (Cerbula) Златарски отдавна е изказал мнение, че е погрешно писано вместо Zergobula(33) и го смята за някакво първобългарско име. Всъщност, както видяхме, тук се сблъскваме с една съкратена форма на титлата «ичиргу боила». В такъв случай ние виждаме, че през втората половина на царуването на Борис титлата е била дадена на Петър, който е заел длъжността ичиргу боила. Промяната очевидно е станала след 869 г., когато се споменава за последен път Стазис, и 879 г., когато Петър носи тази титла.

Кавхани по времето на Борис не са ни известни.

6. При Владимир (889–893) не се знае нито името на ичиргу боилата, нито на кавхана, без съдействието на които трудно би се направил опитът за връщане към езичеството.

7. При Симеон (893–927) във връзка с военните действия срещу Византия през 921 г. се споменават армии, предвождани от кавхана и от един друг пълководец, носещ титлата миник(34). През 924 г. Симеон изпратил войските си в Сърбия под предводителството на ич боилата, т. е., както казахме по-горе — ичиргу боилата(35). В известията на гръцките хронисти са дадени само титлите, без да се дават имената. При това те са предадени с грешки. Боила е предаден с формата булия, която употребяват византийските извори във формата боклия, очевидно погрешно. Благодарение на един надпис от времето на Петър обаче ние знаем името на ичиргу боилата. Той гласи: «Тук лежи Мостич, който беше чръгоубиля при цар Симеон и при цар Петър. Бидейки на 80 години, като остави чръгобилството си и цялото си имущество, той стана черноризец и така свърши живота си». От този надпис научаваме името на ичиргу боилата през последните години от царуването на Симеон, т. е. на ичиргу боилата, който е ръководил действията по покоряването на сърбите през 924 г. — Мостич. Надписът едва ли е по-стар от първата половина от царуването на Петър, тъй като е поставен върху гроба на Мостич вероятно след пренасянето на останките му при църквата, където е намерен в Преслав. При всяко положение той е издълбан доста преди смъртта на цар Петър през 970 г.

8. При царуването на Петър знаем само Мостич като ичиргу боила. Лицето, което е изпълнявало тази длъжност след него не е известно, както не знаем и лицето, което е изпълнявало длъжността кавхан.

9. При Борис II (970–972 г.) не знаем имената нито на ичиргу боилата, нито на кавхана.

10. При Самуил (997–1014 г.) не са известни имената нито на ичиргу боилата, нито на кавхана, но вероятно те са същите, които са били и по времето на неговия приемник.

11. При Гавраил Радомир (1014–1015 г.) ни е известен кавхан Дометиан(36), пленен при превземането на Мъглен от император Василий II.

12. При последния български владетел Иван Владислав (1015–1017 г.) при Стаби през 1016 г.(37) бил убит в двореца си братът на кавхан Дометиан, кавхан Теодор, когато се готвел да избяга при Василий II като привърженик на Радомир. През 1018 г. представител на българската царица Мария в преговорите по капитулацията е ичиргу боилата Богдан последното лице, което изпълнява тази длъжност при българския двор, наречен от Скилица «топарх на крепостите по вътре»(38).

Функциите на ичиргу боилата и на кавхана. Лявото и дясното крило

За да разберем положението на двамата боили — на кавхана и на ичиргу боилата в българската държава, — трябва да хвърлим поглед върху данните за тези двама първи помощници на кана. Най-старият паметник, който дава такива данни е Хамбарлийският надпис. Той съобщава, че Крум организирал двете до преди това византийски теми — Македония (между Долна Струма и Долна Марица със Сяр и Одрин) и Тракия (между Мраморно море и Източния Балкан), — като превърнал по-голямата част от тях в български провинции. Той се опитал да запази съществуващата в тях византийска администрация. Начело на византийските теми дотогава стоели стратези. Сега Крум подчинил тези стратези на български управители. Така за свой заместник в Одрин той поставил брат си и подчинил на него като управител на Одрин стратега Леон. За стратези на Верея (Ст. Загора) и един друг град, името на който не е стигнало до нас, той поставил Вардан и Яни. Те минавали под властта на ичиргу боилата Тук, който бил начело на дясната страна на българската държава. На кавхана Иратаис, който управлявал лявата страна на българската държава, били подчинени стратезите Гордилас и Грегорас. На тях били поверени Созопол, Месемврия и Ранули. С други думи, новопридобитата територия била превърната в три български провинции, подчинени на владетеля чрез брат му, чрез ичиргу боилата Тук и чрез кавхана Иратаис. Очевидно по този начин териториите на двамата боили зад Балкана се разширявали на юг от тази планина. А това показва, че кавханът, който имал лявата страна от държавата и получавал в добавка Месемврия, Созопол и Ранули, ще е имал и източната част от вътрешната област с Варна. Ичиргу боилата, който получил Верея (Ст. Загора), ще да е имал северно от Балкана дясната част от държавата, в която влизали Търново и Ловеч и, както ще видим по-долу, бъдещата втора столица — Преслав. Така той е разширявал владенията си, като през Шипченския проход се свързал със земите по Тунджа и Марица. С други думи, новите провинции не били поверени на губернатори, а били присъединени направо към територията на вътрешната област, управлявана от владетеля и от неговите двама помощници — кавхана и ичиргу боилата.

Този прост начин на разделяне на територията на страната на лява и дясна има предимството, че дава възможност за бързо мобилизиране на населението в източната, или лявата, и западната, или дясната, страна на малката преди царуването на Крум българска държава. Когато били нужни войски на запад, събирали се войските на ичиргу боилата, а в резерв оставали войските на кавхана. Когато пък потрябвали войски на изток, свиквали се войските на кавхана, а в резерв оставали войските на ичиргу боилата. Поради това двете основни армии, с които действувал владетелят, се означавали с имената на техните командуващи. Така Маламир (831–836 г.) в края на краткото си царуване нападнал загубения преди това Одрин. Той се явил там с кавхана си, т. е. действувал с лявата страна на войската. Няколко години по-късно, когато Пресиан нападнал земята на смоляните с център Филипи, той изпратил кавхан Исбул, като му дава ичиргу боилата и кана боила колобъра, т. е. подчинил на него още две мощни армии. От тях едната била на самия ичиргу боила. Така в похода взели участие всички големи армии. През 921 г. Симеон във войната край Черно море действувал с кавхана, т. е. изпратил лявата страна, която, впрочем, е и най-близко. Обратно, през 924 г. той действува срещу сърбите и затова изпраща ичиргу боилата, подпомогнат от началника на една друга армия — миника. С други думи, той изпратил началника на дясната, т. е. западната, страна на държавата.

Всичко това показва, че подчиняването на войската на един или на друг началник не е временно. Управляването и командуването на двете страни на държавата от кавхана и от ичиргу боилата е една постоянна система, която е съществувала винаги, а не е каприз на кан Крум.

Въпреки това у нас може да остане съмнението, че в надписа на Крум се говори наистина за една временна мярка, за една военна операция. Би трябвало сведенията за лявата и за дясната страна на държавата и на войската да се явят и в други домашни български извори и в България тези названия да се използуват и за други страни. При оскъдността на домашни извори обаче това изглежда малко вероятно и затова е още по-чудно, защото наистина се среща в един своеобразен български извор от времето на византийското робство, в «Апокрифната българска летопис». Така например във втората глава на този апокриф, засягаща основаването на българската държава, четем: «И след това чух глас, който ми казваше друго: — Исае, възлюблени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и засели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини. Тогава аз, братя, по божия повеля дойдох на лявата страна на Рим и отделих третата част от куманите, и поведох ги по път, посочвайки с тръстика, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и при другата река, наречена Ереуса»(40).

Очевидно този пасаж говори за българите на Исперих, които се отделили от другите българи, напускайки южна Русия, и се насочили на запад. Самите българи, за да се отличат от съвременните на автора българи-славяни, са наречени българи-кумани, т. е. с името на един съвременен тюркски народ. За нас е важно обаче да отбележим, че в края на XI в., когато е съставен по стари предания въпросният апокриф, използувал очевидно легендарни домашни сведения, западната страна на Римската империя се нарича лява страна на Рим. Този термин явно е продължавал да съществува в легендите около основаването на българската държава и съставителят на апокрифа го е вмъкнал, за да го направи по-близък на читателя.

За българина, живял през IX и X в., е било съвсем ясно, че лявата страна означава изтока, а дясната — запада. И когато апокрифът говори за лявата страна на Рим, безспорно неговият съставител разбира източните провинции на Римската империя. Това устройство, впрочем, ни е известно много отдавна у хуните. То е разгледано в съчиненията на Сосюр и Дегрот, които говорят за вътрешната област в хунската държава и за нейното ляво и дясно крило. Те се споменават от китайските източници още през II и I в. пр. н. е. у хуните и по това време българите образували част от дясната страна на хунската многонационална държава. Според тези двама изследвачи, в събрания и съвети владетелят на хуните сядал винаги с лице на юг и с гръб на север и от двете му страни се намирали двамата му помощници, стоящи начело на лявата, почетната, и на дясната страна. По-нататък стоели различните вождове на двете крила. Това деление на държавата на две крила, което съществувало от много рано у хуните, е преминало от тях у всички подчинени им народи, както и у всички сродни степни народи, и ние го виждаме(39) изкристализирало в държавата на тюркмените през X в., когато тя се дели на 24 клана, или рода, по дванадесет във всяко крило. Както и у хуните, двете крила имат свои началници, които носят също различни титли.

Изглежда, че в българския двор продължавал да се пази старият обичай владетелят да седи на трона, обърнат на юг, и неговите помощници да стоят на ниски столчета от двете му страни. Този езически обичай, определящ лявата и дясната страна на държавата, свързан със старата религия на българите, предизвиквал критики сред византийското духовенство, поради което във въпросите до папа Николай Борис поставил и въпроса за седенето на трапезата около владетеля. Вероятно въпросът е бил редактиран така, че папата не е разбрал истинския му смисъл, защото отговаря: «Вие твърдите, че когато вашият княз седне на стол, както е обичаят, до трапезата, за да яде, никой не възлега с него, за да яде също, нито дори и жена му, докато вие, далеч от него, насядате на ниски столчета и ядете на земята...».

Както и да разглеждаме това известие на отговорите на папа Николай, няма съмнение в едно, че главната функция на кавхана и ичиргу боилата е била управляването в мирно време и командуването във време на война на двете крила, или двете страни, на държавата. В това отношение те били преки помощници на владетеля и го замествали, според желанието му, когато той лично не ръководел дейността на държавата или на войската. Има още една дейност на владетеля, която е била много важна и в която той се е нуждаел от пряк помощник. Това е външната политика. В поддържането на връзките с други страни и в международните срещи често пъти се налагало присъствието на български представител. При това ние не знаем нито един случай, при който владетелят да е излизал вън от България или в България да е идвал чужд владетел, ако не се вземе предвид коронясването на Симеон в Цариград и женитбата на Петър пак във византийската столица. Поради това владетелят се нуждаел от помощник, който да влезе във връзка с другите страни вместо него. Така например, когато през 866 г. веднага след покръстването българска делегация отишла в Рим да води преговори, българският представител записал за споменаване в Чивидалското евангелие имената на цялото царско семейство и името на ичиргу боилата Стазис. При посещението в Цариград през 869 г. начело на делегацията стои същият ичиргу боила Стазис, придружен от посетилия няколко години преди това Рим богатур Сондоке. Очевидно ичиргу боилата е представлявал владетеля пред чуждите дворове. Че това е наистина така, се убеждаваме от писмото на папата от 879 г., отправено до ичиргу боилата Петър като до пръв помощник на Борис, до богатура Сондоке и до останалите български първенци. В един надпис от 820 г., чийто текст е много повреден, се говори за ичиргу боилата Тук като пратеник на Омуртаг(40).

През царуването на Симеон с уреждането на външните отношения също се занимава постоянно едно и също лице, което носи името Теодор. За пръв път то се споменава по време на войната с унгарците, които след нахлуването си в България отвлекли многобройно българско население. Желаейки да използува положението, византийският император откупил от унгарците пленниците и ги използувал при уреждане на българо-византийските отношения като разменна монета. Въпросният Теодор отишъл да приеме пленниците и извършил размяната, като предал пленените византийци. Изворите го наричат οἲϰιος — домашен на Симеон. Това е станало през 897 г. Същото лице се споменава още веднъж в преговорите през 912–913 г., когато въпросният Теодор, ὸ πρῶτος ἂνϑροπος — пръв човек на Симеон — или μἁγιστρος — магистър, равнозначно на велик боила — е натоварен с деликатната мисия да води преговорите за признаване на царската титла на българския владетел(41). Все поради важното му положение през 919 г. Николай Мистик, цариградският патриарх, моли Теодор да упражни влиянието си пред владетеля, за да го склони на мир. Очевидно тук ние имаме работа с едно лице, което играе същата роля, която преди него при царуването на Борис играе ичиргу боилата Петър. Ето защо сме склонни да видим във въпросния Теодор едно лице, което заема длъжността ичиргу боила, а не един кавхан, както мислят почти всички изследвачи. Ние не знаем нито един случай, в който кавханът да е представител на владетеля във външния свят. Началниците на двете крила са имали еднакво положение в държавата и пръв човек на Симеон може да бъде ичиргу боилата точно толкова, колкото и кавханът. Ако понякога кавханът е имал предимства пред ичиргу боилата(42) какъвто е случаят с кавхан Исбул в похода срещу смоляните, когато ичиргу боилата му бил подчинен и командуването имал кавханът, вероятно това се е компенсирало с използуването на ичиргу боилата като пръв помощник на владетеля във важни международни срещи.

Ако приемем, че важните международни срещи са се ръководели от ичиргу боилата, трябва да видим ичиргу боили и в други български представители, които са стоели начело на български делегации и на които изворите не дават служебното положение. Така през 812 г. Крум изпратил един свой представител в Цариград, който води преговори с ултиматум, че ако не бъдат приети българските условия, ще завладее Месемврия. Това лице носи името Даргамирос, в което повечето изследвачи виждат славянското Драгомир(43). Мисията на българския пратеник била много важна, но не дала никакви резултати. След завръщането на Драгомир Крум обсадил и превзел Несебър. Това ни дава основание да се запитаме дали Драгомир не е бил ичиргу боила преди Тук и като такъв не е отишъл да представлява Крум. Като имаме предвид големите връзки на Крум със славяните, които по това време не влизали още в българската държава, тази възможност не бива да се изключва. Ако това е така, вероятно Драгомир е първото лице от славянски произход, което е заело тази най-важна длъжност в българската държава.

В края на царуването на Петър (927–970 г.) един български пратеник, който бил, според византийската терминология, патриций, получил по-важно място от представителя на германския император, поради което предизвикал неговия гняв. Вероятно това е същото лице, което по-късно уреждало отношенията на България с германците и с унгарците. Тъй като събитията са от края на царуването на Петър, едва ли в този случай имаме работа с Мостич и сигурно това е бил неговият приемник, чието име не е достигнало до нас. За последен път в българската държава уреждането на нейната капитулация се поверява на последния ичиргу боила Богдан през 1018 г., когато той предава на Василий II вътрешната област на България със столица Охрид.

Всичко казано дотук ни дава основание да осветлим една страна от дейността на ичиргу боилите, които фактически са външните министри в българската държава. По една случайност обаче ние сме запознати и с друга страна от дейността на ичиргу боилите — тяхното положение на много големи военачалници в средновековната българска държава. Знаем, че още в първата половина на IX в. България е била добре организирана, като разполагала с грамадна армия за онова време. Още по времето на Крум българският владетел разполагал с армия от 30 000 тежко въоръжени воини, целите в желязо. По това време България била още малка държава и с тази сила тя разширила своите граници тъкмо през царуването на Крум (803–814). По това време изникват многобройни крепости, в някои от които в специални военни складове се пазят ризниците и шлемовете на тежко въоръжените български войски. Почти всички крепости, в които са намерени инвентарни надписи с описание под брой на въоръжението, поверено на различните началници, се намират във Североизточна България. Между тях на първо място стои Преслав, който по онова време още не е бил българска столица. Обратно, в Плиска, столицата на кановете, досега не е намерен нито един инвентарен надпис. Трудно е да се обясни на какво се дължи това. Би трябвало да се приеме, че по стара традиция населението на Плиска е отивало във войската със собственото си оръжие, което държало в дома си, докато оръжието от другите центрове било изработвано по заповед на владетеля и се държало на разположение, за да послужи при мобилизация.

Надписите от военните складове в Преслав ни дават много интересни данни. Безспорно между тях най-важен е надписът от складовете на ичиргу боилата. Той е един от малкото надписи, написани на оня език, който са говорели българите на Исперих(44). Тук е дадена и пълната форма на тази титла «читкои ичиргу боила» (τζητϰωη ητζωνργωυ βωυλε), поради което един византийски извор от това време нарича ичиргу боилата с първия компонент на титлата му — читкои — в една гърцизирана форма — «четкат». Според този надпис, на ичиргу боилата били поверени 455 ризници от един тип и 540 шлема и 427 ризници от друг вид с 854 шлема. Това ще рече, че в склада на ичиргу боилата са могли да бъдат облечени в тежко въоръжение, с ризница и шлем, две големи военни части в състав 882 души и само с шлемове — още 512 души. По този начин ичиргу боилата е началник на един склад в Преслав, в който се пазела една тридесет и четвърта част от цялото въоръжение на българската войска. За да можем да си представим каква огромна сила е една подобна тежко въоръжена армия, трябва да припомним, че в същия надпис е описано и въоръжението на един жупан, комуто били поверени 20 ризници от втория тип и 40 шлема и освен това още една ризница от трети тип и още един шлем, или всичко 21 ризници и 41 шлема. Очевидно е, че ичиргу боилата е имал складовете си в Преслав, защото този град, преди да стане българска столица, е бил вече отдавна негова резиденция. Следователно ичиргу боилата е бил косвен началник и на всички останали складове, поверени на другите, по-ниско стоящи от него началници, които изпълнявали длъжността си също в Преслав. А за такива ние имаме данни от още два надписа. В единия от тях(45) на един болярин, титлата на който не е достигнала до нас, се споменават поверени 191 седла и 192 ризници, може би за коне. Следователно това е инвентарен надпис за един нов отряд от най-тежко въоръжени конници. Другият надпис, който описва инвентара на склад, поверен на един сетит багаин, съдържа 83 ризници и 90 шлема(46). Така, според известните досега надписи, в Преслав, резиденцията на ичиргу боилата, са могли да се облекат 1157 въоръжени войници, или една двадесет и осма част от тогавашната българска армия. Като прибавим и факта, че инвентарни надписи на складове са намерени и в други крепости на вътрешната област, като Цар Крум, Мадара и др., трябва да приемем, че вероятно и някои от тях са били под косвеното управление на ичиргу боилата.

Така инвентарните надписи дават възможност да си съставим известна представа за конкретното положение на ичиргу боилата като стоящ начело на крепостта Преслав, преди тя да стане столица. Очевидно това е един от най-висшите офицери и от най-важните управители на области, който има под прякото си командуване две мощни армии от тежко въоръжени войници. Положението на кавхана като военачалник трябва да е било напълно подобно на това на ичиргу боилата. Но, за съжаление, ние не разполагаме с данни за него като началник на големи военни складове. Както казахме по-горе, може би той не е имал такива, ако неговите подчинени са се явявали със собствено оръжие. Това е особено вероятно, ако кавханът е бил началник и на укрепения лагер при Плиска. Няма съмнение, че кавханът е ръководел армия, напълно равностойна на тази на ичиргу боилата. Той е бил нещо като министър едновременно на войната и на вътрешните работи. За съжаление, сведенията за длъжността на кавхана са малко и не очертават ясно функциите на тази длъжност. Изглежда, ако изхождаме от аварската форма на тази титла «капкан», че някога с нея се е означавал началникът на палатката на владетеля, който стоял пред вратата й (капу).

В голяма част от номадските народи началниците на двете крила са равностойни и носят различни титли. Целта е началниците да бъдат двама, за да не се съсредоточава в ръцете на един боила много голяма армия. Такова равновесие има в почти всички номадски войски през тази епоха.

Колобърите

«Колобър» е титла, която се среща свързана с няколко други съставни части. Тя се споменава в един от надписите на Пресиан от Филипи(47), в който се казва, че владетелят дал на кавхан Исбул ичиргу боилата и кана боила колобъра. И тъй като надписът описва един поход начело с кавхан Исбул, очевидно надписът говори за един трети по ранг военачалник след кавхана и ичиргу боилата. Ето защо трябва да се смята, че той е един от шестте велики боили, които, естествено, са били и най-големите командири в армията.

Титлата «колобър» (ϰολοβρος) се смята за друга форма, дошла от различния изговор на някои звуци от останалите тюркски езици на първобългарски език, на османотурското колоус (kologus), означаващо буквално «пътепоказател, водач», изведено от kol (кол), означаващо «ръка, страна, клон, фланг, отряд, военна колона». От начина, по който е спомената в надписа, се вижда, че тази титла е била носена от военачалник с много голямо положение, командуващ голяма армия. Безспорно кана боила колобърът е точно такъв.

Освен него надписите на българските владетели от езическата епоха споменават още двама колобъри, които са хранени хора на владетеля. Единият е споменатият по-горе нчиргу колобърът Колобър(48). Другият(49) е багатур боила колобърът Чепа, съвременник на Маламир. Във възпоменателния паметник на Колобър се казва, че ичиргу колобърът е умрял вътре. Както вече видяхме, «вътре» означава вътрешната област. Под вътре тук не се разбира непременно столицата, макар че надписът е намерен в Плиска. Когато говори за нея, Омуртаг в един от надписите си казва, че като обитавал аула (двореца) в Плиска, която нарича укрепен лагер, издигнал нов дворец на Дунав(50). Оттук се вижда, че под вътре се разбира по-широко понятие, както казахме по-горе — вътрешната област — и че самият ичиргу колобър е изпълнявал длъжността си вътре. При това той е един вътрешен колобър, тъй като първата съставна част на титлата му означава също «вътре».

Не са ясни и другите, още по-сложни колобърски титли — кана боила колобър и багатур боила колобър. И двете имат по три съставни части, от които първите две — «кана боила» и «багатур боила» — са очевидно определение на последната. Кана боила би могло да означава или кан, който е и боила, или кански боила, или, най-сетне, съединено с колобър, би могло да означава кански боила колобър, което е и най-вероятното. В такъв случай и багатур боила колобър би трябвало да означава багатурски боила колобър, т. е. боила колобър на багатурите. Първата от тези две титли ще е дадена по мястото, където боила колобърът изпълнява длъжността си, при кана, а втората — пак по същия начин — при багатурите, т. е. на един отряд от багатури.

Всеки български военачалник е бил свързан с административни функции. Той е имал територия, върху която се е простирала неговата власт. Така ичиргу колобърът е бил колобър във вътрешната област, т. е. служел е с тази титла при централното управление. Без съмнение кана боила колобърът е изпълнявал властта си при кана, следователно е бил също във вътрешната област. Що се отнася до багатур боила колобъра, там положението е по-друго. Успоредно на титлата багатур боила има и титла багатур багаин, която също означава багаин на багатури. Един такъв багатур багаин се споменава в един надпис на военен склад от Шабла в Добруджа(51), твърде далеч от столицата. Поради това ние не знаем дали той е принадлежал на вътрешната област или не. И един втори багатур багаин, носещ славянското име Славън, се споменава в един възпоменателен надпис на Омуртаг(52), като е наречен хранен човек на владетеля. Всичко това ни кара да мислим, че багатур боили и багатур багаини е могло да има и на други места. Както ще видим по-нататък, вероятно колобъри също е имало не само във вътрешната област. Въпреки това много вероятно изглежда багатур боила колобърът да е също един от важните офицери във вътрешната област. В един надпис, произхождащ от с. Цар Крум (старото Чаталар), където се е намирал голям укрепен лагер и в него в малка крепост се намирали казарми, е намерен и фрагмент от един инвентарен надпис на военен склад, написан също на първобългарски език. Титлите на онези, на които са били поверени въоръженията от складовете, са запазени само отчасти. От титлата на първия началник в надписа е запазено само едно «ор», което би могло да бъде краят на титлата «богот-ор боила колобър»(53). След неговата титла следват вероятно три вида ризници, означени с броя им. От тях е запазен само единият вид с числото 64. От титлата на втория началник, даден в надписа, е запазен изцяло първият компонент и началото на втория Κανεβ, което би могло да бъде началото на титлата «кане боила колобър». Ако приемем тези допълнения, от които първото е доста плъзгаво, ще стигнем до заключението, че и двамата колобъри са служили в крепостта при с. Цар Крум, където се намирали техните военни складове. При втория колобър — кана боила колобъра — са запазени и трите числа за трите вида ризници — първият вид с числото 86, вторият — с 83 и третият с 85. Или общо кана боила колобърът ще е имал 254 ризници, което означава, че той е командувал една голяма армия от тежко въоръжени, вероятно най-голямата след тази на ичиргу боилата и на боила кавхана. Що се отнася до броя на ризниците на другите началници, той едва ли се е различавал чувствително от този на кана боила колобъра. Всичко това ни кара да поставим двамата боила колобъри между следващите по значение — кавхана и ичиргу боилата. Затова и тях двамата трябва да поставим сред великите боили.

Тяхната резиденция в с. Цар Крум, където се намира построеното от Омуртаг укрепление, заградено и с вал, е един укрепен лагер от типа на лагера при Плиска, където, както се вижда от един друг инвентарен надпис с въоръжения, се намирало предпазното въоръжение и на други офицери, както в Преслав, през езическата епоха. Безспорно тази резиденция е вторият по значение военен център след Преслав.

Титлата «колобър» не се среща у другите тюркски народи. Византийските извори не я споменават и в България. По една случайност обаче във връзка с една придворна интрига в двора на аварския хаган е споменато едно лице, носещо титлата бу колобрас. Този бу колобрас избягал с една от жените на аварския хаган. Византийският извор отбелязва още, че тази титла на гръцки означавала жрец или маг(54). Дали у аварите титлата наистина е имала такова значение и дали у тях е съществувало жреческо съсловие, е голям въпрос. У повечето тюркски народи жреческата, военната и административната власт е съсредоточена в едни и същи ръце. Ако известието наистина е вярно и ако титлата е същата, би трябвало да се мисли, че тя е останала у аварите от старата родова аристокрация.

Миникът

Още един от големите български военачалници през IX и X в., който може да бъде поставен между шестте велики боили, е миникът. По някакво странно стечение на обстоятелствата за лица, които са носили тази титла, сведенията произхождат само от византийските хронисти. Това обстоятелство показва ясно, че в лицето на миника трябва да видим един от висшите български военачалници. Така например(55) в текста на Симеон Логотет в описанието на войната през 917 г. четем, че Симеон изпратил кавхана и миника (ϰαυχανος ϰαὶ μηνιϰος), докато Скилица предава погрешно първата форма χαγανος ϰαὶ μηνιϰος.

Това означава, че през 917 г. срещу Византия били изпратени две армии, едната командувана от кавхана, а другата от миника. Че миникът наистина е голям военачалник, се вижда ясно от казаното от Константин Порфирогенет(56) за военните действия на Симеон в Сърбия през 924 г. Според него, Симеон изпратил срещу сърбите трима пълководци, на които са дадени само титлите — книнът, имникът и ич боклията: Πάλιν δὲ ἀπὲστειλεν ἓτερον φοσσάτον ὁ Συμεων διά τοῦ ρϰνου ϰὰι τοῦ Ἠμνηϰου ϰαὶ του ιτζ βοϰχια…

Както казахме вече, ич боклия е погрешно писано вместо ич боила. Следователно тук става дума за мощния отряд на ичиргу боилата. Останалите двама началници са командували два други отряда. Първият от тях (ϰνηνος) е споменат тук за пръв път, ако не е погрешно написано вместо ϰαυχανος (кавхан)(57), докато имник няма съмнение, че е погрешно писано миник. Впрочем, миникът е споменат и в друг текст, в който се изброяват лицата в българската делегация в Цариград по случай сватбата на цар Петър през 927 г.(58) ϰαἰ μαγοτινος ϰρονος τἐ ϰαἰ μηνιϰος, което буквално значи и маготин, крон и миник. Вероятно и двете първи думи са титли, от които едната е известна и у други народи — маготин(59), — докато другата е необяснима. За третата титла по една щастлива случайност е дал доста пълно обяснение τοῶ ἱπποϰόμεων τὸν πρὼτον — първият от конярите. А това ще рече, че и обяснението на етимологията на тази титла ще трябва да се търси в тази насока. И наистина тюркското min или bin- (скачам, яздя) е послужило на думи като тоболското «минит» (ездитно животно), алтайското и телеутското «минчен», произведено от едно по-старо «миниген» (ездитен), османотурското «бинек» (животно за яздене), «биниджи» — ездач, началник на обора. Не може да има съмнение, че и нашето «миник» ще означава началник на обора и ще е произлязло по същия начин, както френското «маршал», означаващо първоначално налбантин или византийското comes stabuli — началник на обора, минало и във френското «конетабъл» — първоначално началник на обора, а впоследствие министър-председател и военачалник.

Вероятно при идването си и българите на Исперих, както и българите по Волга, според ал-Масуди, са имали големи чарди от военни коне, които не се яздели в мирно време. Постепенно офицерът, който е бил натоварен с грижата за тези коне, е заел важно място във войската. Така първият от конярите е станал началник на една солидна армия. Вероятно в мирно време той е бил инспектор на именията, в които са се пазели животните, на държавните обори, а през време на война е управлявал военните транспорти и обози. Това е било отговорна задача. Ние знаем, че за обозите и транспорта на бойните машини Крум е използувал между другото 5000 коли и 10 000 вола(60). Всъщност това е превръщало миника в началник или министър на военния транспорт, а вероятно и въобще на транспорта и през мирно време.

Славянската аристокрация в България през IX и X в.: великият жупан и останалите жупани

Принципът, върху който била построена още при основаването й българската държава, се състоял в инкорпорирането, вмъкването изцяло в държавата на двете славянски племена. Така северите били преселени на изток от областта около Плиска и тя била заета от първобългарите. Северите били включени в лявата страна на българската държава. Седемте рода пък, преселени западно от областта на Плиска, станали част от дясната страна на войската и държавата. Дали двете племена — северите и седемте рода — са успели след преселването си южно от Дунав до идването на прабългарите там да развият своя централна власт, т. е. да поставят начело на племенните си работи свой княз, не може да се каже. Византийската традиция не дава нищо по този въпрос, а, според «Апокрифната българска летопис», славяните били преведени през Дунава от техния владетел Слав(61) Обикновено в него изследвачите виждат един измислен епоним на славяните. Ако наистина славяните са се заселили във византийска територия по договорни отношения, както мислят някои(62), те не са имали свои князе. Това би улеснило признаването на българския кан като техен владетел, когато българите се настанили в Долна Мизия.

Простото устройство на славянското племе е запазило у славяните само две титли — княз и жупан. Те се срещат у всички славяни между VIII и X в. Трябва да имаме предвид обаче, че със старобългарската форма на титлата «княз» (къиṀlъ) в «Именника на българските владетели» са означени българските канове(63). Вероятно разпръсването на племената при преселването им южно от Дунав не е позволило дълго време да се изгради държава. Всъщност те са живели дълго време разпръснати на по-малки поделения на племето — жупите, начело на които са стояли жупаните.

Във всеки случай титлата «жупан» продължава да се употребява в българската държава през целия IX и X в. Такъв е случаят с жупана, който пазел ризниците и шлемовете си в складовете на ичиргу боилата в Преслав през първата половина на IX в., или с жупан Димитър(64), оставил надписа в Черна вода в Северна Добруджа. Жупаните за славяните, изглежда, са били това, което са били боилите за прабългарите. Така трябва да се обясни присъствието на титлата «велик жупан», която носи в надписа върху чашата му Севин жупан(65). Вероятно като такъв той е бил не само един от великите боляри, но и шестият от онези, които се намирали във вътрешната област. В такъв случай той ще е влизал и в централното правителство на България.

Вероятно от България титлата «велик жупан» е минала и в Сърбия, където великите жупани играят ролята на великите боляри — първи помощници на княза в управлението на държавата. Като такива някои от тях се обявяват и за независими владетели. Великият жупан Севин е живял по времето на Борис (във всеки случай през християнско време), и тази титла е продължавала да съществува в България.

Военната мощ на обикновения жупан от надписа на първобългарски език от Преслав(66), където той пази 21 ризници и 41 шлема, т. е. въоръжението на един малък отряд от 21 тежко въоръжени и 20 леко въоръжени войници. Разбира се, техният брой не е много по-различен от броя на ризниците и шлемовете, поверени на по-малките началници — боили, багаини и мирове.

Естествено, титлата «жупан» се е срещала по всички области — на запад, на север и на юг, — където са живеели славяни. Така постепенно българската държава станала първобългарска ядка, обвита в славянска покривка. Въпреки пълнокръвното българско сърце за онези, които са я гледали отвътре, отвън тя изглеждала напълно славянска държава и с мощта си излъчвала странен магнетизъм спрямо славянския свят, който я заобикалял и част от който отдавна бил попаднал под властта на Византия. Включването на славяните в българската държава отваря една нова страница в историята на славянския свят, ражда най-старата и най-мощната славянска държава.

Средните и малките боили, багаините и багатурите

Жупаните принадлежат на тази група от българската аристокрация, която папата означава като средни и малки. Погрешно е обаче да се мисли, че подобно положение имат само те. Същото положение имат и много от българските първенци. Както видяхме вече, големите крепости Плиска, Преслав, Цар Крум (Чаталар) и други били организирани с външен и вътрешен град, като при нужда предлагали защита на големи маси от население от вътрешната област, но редом с тези центрове имало и по-малки, пак във вътрешната област, които представлявали само една крепост. Тук имало по-малки гарнизони. Такава била крепостта при Мадара(67). Част от населението на тази крепост живеело в подножието на крепостта, вън от нея, под скалите, издигащи се стръмно нагоре, върху които Тервел наредил да се издълбае прочутият релеф на Мадарския конник. Под релефа и досега се виждат развалините от сгради на малко население, други такива поселения е имало и към с. Калугерица.

Близо до крепостта, употребен като строителен материал, е бил намерен един от инвентарните надписи на военни складове от първата половина на IX в. Той гласи: «Юк боилата има 25 ризници, ичиргу багаинът — 12, читкои мирът — 16, юк багаинът — 22, бири багаинът — 22». Както се вижда от този надпис, юк боилата, поставен на първо място, има най-много (26) ризници. Следователно той е най-важният между командирите, чиито складове се намирали в Мадара. Очевидно след него идва поставеният на второ място — ичиргу багаин, макар че той има най-малко ризници — 12. Читкои мирът с 16 ризници е на трето място, а четвъртото и петото място заемат останалите двама багаини с по 22 ризници(68). На подчертаното място на боилата отговаря и титлата му. В българската аристокрация боилите са по-висока степен от багаините. Следователно тук не може да има съмнение в подчиненото положение на багаините. Обяснения на първата съставна част на титлата не може да се дадат със сигурност. Обикновено се смята, че «юк» означава край, покрайнина. В такъв случай и юк боила ще означава боила на една покрайнина, на една малка област, който при мобилизация трябва да се яви с 26 тежко въоръжени войници. Очевидно той е и началник на гарнизона в покрайнината. Четиримата багаини са негови подчинени. От тях ясна е титлата на втория — ичиргу багаина, т. е. багаина вътре или вътрешния багаин, който има само 12 ризници. Очевидно той се е намирал вътре в крепостта и е бил неин началник. Другите трима началници — един мир и двама багаини — се намирали на други места в покрайнината, подчинена на юк боилата. Единият от тях бил в същата покрайнина, но с по-нисък ранг, а другите — в някаква друга нейна част. Мадарската крепост следователно е малък гарнизон, който във време на война трябвало да отдели за тежко въоръжената армия 98 тежко въоръжени войници под командата на 5 командири, единият от които е боила, трима са багаини и един — мир. Според нуждата тези тежко въоръжени войници е могло да бъдат включени в различни отряди като допълващи войските било на ичиргу боилата или на кавхана, било на някой от колобърите или миника, било в някои отделни формирования, командувани от други големи военачалници. Освен това можело е да бъдат оставени в областта, ако охраната й налагала това, или най-сетне, част от тях е могла да остане като охрана, докато другите да се явят на началниците си като самостоятелна група под командата на юк боилата.

Такива боили, които управляват една крепост, ни са известни и от други извори. Така например при превземането на Виза в днешна Югоизточна Тракия (Турция) от Симеон през 922 г. той поставил за неин военен управител един боила. След известно време Симеон го заменил с друг. Това се разказва подробно в «Житието на св. Марина»(69).

По отношение на броя на тежко въоръжените войници положението на юк боилата не се отличава много от това на неговите багаини, а тяхното положение е почти еднакво с положението на жупана от Преслав. За разлика обаче от багаините от Мадара сетит багаинът от Преслав, както вече казахме по-горе, има в складовете си въоръжение за една много по-голяма военна единица, съставена от 84 тежко въоръжени войници. Подобно положение има и друг багаин според един надпис от Шабла при днешната граница на България с Румъния. В него се съобщава, че багатур багаинът има 53 ризници и 45 шлема(70). Очевидно тук багатур багаинът е самостоятелен управител на военната и стратегическа област около крепостта Калиакра, най-близката до Шабла. Всичко това ни показва, че боилите и багаините не са се отличавали особено от жупаните по своето положение на управители на крепости или на началници на тежко въоръжени единици.

В последната титла (багатур багаин) интересен елемент представлява първата съставна част на титлата — багатур. Както вече казахме по-горе, титлата багатур боила колобър се среща като определение не само на багатур, но и на багаин. При това тук не може да става и дума за някаква почетна титла, защото надписът е инвентарен и не е предназначен за определено лице, а за всяко лице, което ще заема тази длъжност. Ако изхождаме от случаите като ичиргу боила и ичиргу багаин, ще трябва да обясним и багатур багаин, както вече обяснихме багатур боила, т. е. като багаин, който изпълнява длъжността началник на багатури, или багатурски багаин. В такъв случай трябва да приемем, че има самостоятелна титла багатур, която в йерархията на българите заема още по-ниско място от боилите и багаините и е нещо повече от обикновените войници. При това багатур багаинът от надписа при Шабла не е единственият. От един надпис на Омуртаг научаваме, че Славна (Славен) бил багатур багаин и хранен човек на Омуртаг. Името безспорно ни насочва към славянин, който носи първобългарска титла и който се е ползувал с доверието на владетеля, бил е ценен от него и затова му е бил издигнат възпоменателен надпис. Но титлата багатур се употребява и в други комбинации.

1. В титлата олгу багатур, писана в гръцки извор αλογο βοτορ, тя е дадена на командуващия войската, която през 927 г. Симеон изпратил срещу хърватите и която претърпяла поражение на тяхна земя(71). Войската е била малка и не включвала главните сили на България, ангажирани по това време с Византия.

2. Несундик багатур, или, както е правилното име, сондоке багатур, е лицето, което придружавало ичиргу боилата в Цариград и Рим през 869 и през 879 г. Към него папата се обръща в писмото си до ичиргу боилата Петър. Той иска от тях да отклонят с влиянието си Борис от сближение с Цариград(72).

3. Още едно лице носи тази титла в надписа на един оловен печат от средата на IX в.(73) Κυριε βοὴϑη τῶ σῶ δούλω Ιωαννη βαγατουρ ϰανα Ηρτχιϑηνω. Боже, помогни на раба ти, богатур на кана, Йоан Иртхитюински.

Титлата багатур в различни форми се среща не само у всички тюркски народи, но и у много индоевропейски на изток, у аланите в Персия, в Индия и другаде. От османотурската форма «ботур» произлиза българското «бутур», което първоначално означава «тежко въоръжен конник». Познато е също руското богатир — юнак. Времето между XI и XIV в. у огузите е известно като епоха на богатирите. Според Гордилевски, това били воини, облечени в брони, напомнящи западноевропейските рицари. Тяхната храброст често решавала изхода на сраженията. Един багатур се равнявал на цяла войскова част. Като западните рицари багатурите представлявали главната ударна сила на владетелите. Те водели двубои, били следвани от свита от оръженосци и постепенно се превръщали в богати феодали. Селджукският емир имал войска, съставена от 3000 конници, от които 100 били алпи багатури. И в армията на Тамерлан те били организирани в отряди. В Персия тези отряди имали и свои началници, носещи титлата «калентар-и-бехадуран» — старейшина на багатурите(74).

Тези сведения дават възможност да си съставим представа и за багатурите в България — вероятно богати хора, които могли сами да си доставят коне, ризници и шлемове. Българските владетели, също както и в други страни, създали отряди от подобни тежко въоръжени рицари, снабдени с държавно оръжие, които нарекли със същото име. Под командуването на свои началници, също багатури, те били свиквани под знамената, когато била нужна войска. Началници са могли да бъдат боила колобъри или багаини. Званието на багатурите, създавано от богатствата и личната смелост, станало постепенно достойнство, давано от владетели. Багатурите се превърнали в елитна войска, чиито представители, подобно на византийските спатарии и протоспатарии, членове на личната императорска гвардия и от благороден произход, командуват различни отряди, изпълняват военни задачи и придружават представителите на владетели в мисии в чужбина.

За да се изрази службата им при византийския император, след титлата «протоспатарий» или «спаратий» следва и едно ВАС — съкращение за βασιλευς — на императора. В печата на Йон багатур ние виждаме също титлата на българския владетел. Често спатариите са натоварвани с дипломатически мисии в чужбина, нещо, което наблюдаваме и при багатурите. Постепенното изравняване на българските багатури с византийските спатарии се вижда ясно от държането на багатури в столицата на разположение на кана, изпращането им в провинциите начело на войски и в чужбина като членове на военни мисии. В делегацията, която отива в Цариград през 969 г., багатурът Сондоке е споменат веднага след ичиргу боилата, докато един таркан и двама сампсиси (секретари) са дадени след него. Вероятно това се дължи на високото положение на багатура Сондоке по произход, а не на неговата титла.

По подражание на българските багатури и византийските спатарии, които са командири на войските във византийските теми, на същата длъжност било дадено и едно славянско име. Върху един пръстен четем «меченоша Тагчи» — мечоносецът Тагчи, което отговаря точно на византийското спатарий (σπαϑάρηος), произведено от σπαϑυ — меч. Ако наистина този пръстен е от X в., той ни показва, че по това време тази титла вече е въведена и в България. Пръстенът е намерен в Пазарджишко и следователно лицето, което го е носело, е било на служба някъде в тази област.

Още една, този път чисто византийска титла, намираме в един надгробен надпис от времето на Омуртаг, употребен като похлупак на един саркофаг в Плиска и открит наскоро. Това е надгробният надпис на Отурдачис, по чин кандидат, който бил хранен човек на владетеля. Нехристиянското име на този сътрудник на Омуртаг може да бъде както българско, така и на някой друг език. Византийската войска по това време била изпълнена с авантюристи от най-различен произход — хазари, немци, скандинавци и всякакви други. Що се отнася до титлата «кандидат», тя е запазена за онези от гвардейците на императора, които той натоварвал с различни специални мисии. Вероятно въпросният Отурдачис е един от онези командири, които при победата на Крум над Никифор били включени с византийските си титли в българската администрация и войска. Той останал верен на владетеля и умрял в Плиска, като пазел византийската си титла, както петте стратези, които били подчинени на брата на Крум и на ичиргу боила Тук и на кавхана Иратаис.

* * *

Ако хвърлим един общ поглед върху устройството на българска държава в нейната вътрешна област, въз основа на данните на инвентарните надписи ще наредим длъжностите в българския двор, войска и администрация според значението им в следния ред:

1. Ичиргу боила — 882 ризници.

2. Кана боила колобър — 318 ризници.

3. … — 191 + неизвестен брой.

4. Богатур боила колобър — 64 + неизвестен брой.

5. Сетит багаин — 84.

6. Багатур багаин — 55.

7. Юк боила — 26.

8. Юк багаин — 22.

9. Бири багаин — 22.

10. Жупан — 21.

11. Читкои мир — 16.

12. Ичиргу багаин — 12.

Всички длъжности в този списък са на лица, които се назначават и сменяват, поради което в инвентарните списъци са посочени без личните им имена. Това значи, че надписите важат за дълго време, през което лицата може да се сменяват, като длъжностите се заемат от различни лица.

От направения преглед се вижда, че на големите управители и военачалници едновременно са поверени складове с голям брой ризници, докато при малките броят е много по-малък. Така ние получаваме една конкретна представа за мощта на различните военачалници, които са едновременно и управители на области.

* * *

Територията на държавата е имала една вътрешна област, която канът управлява сам, като използува двамата си помощници — кавхана и ичиргу боилата — и останалите четирима велики боили. На владетеля са били подчинени чрез тях или направо по-ниско стоящите боили, багаини, мирове, колобъри, жупани. Под командуването на тези помощници на владетеля, облечени едновременно в административна и военна власт, се намирало населението на вътрешната област. По традиция населението на вътрешната област се деляло на две крила — ляво и дясно. Пак по стара традиция всяко крило имало по 6 или 12 рода или ако те били повече, се приемал брой, който може да се дели на 6(75). Населението на вътрешната област се явявало със собственото си оръжие. Част от свиканото опълчение имала собствено предпазно въоръжение, а останалите били леко въоръжени. На някои от тях се давало предпазно въоръжение от военните складове.

С течение на времето при заемането на различни длъжности разлика по народностен произход престанала да се прави. Така славянската титла «велик жупан» се носи от Севин, който има прабългарско име, докато прабългарската титла «багатур багаин» се носи от Славън, който има славянско име. Това показва, че с течение на времето длъжностите станали общи за всички поданици на държавата без оглед на произхода им.

Може да се посочат и някои любопитни факти във връзка с титлите, които се срещат във вътрешната област. Боилите и багатурите, които се свързват с родовата аристокрация у прабългарите, се срещат и у другите тюркски народи, както жупан у другите славяни. Всички останали титли не изглеждат общотюркски. Следователно те са плод на едно вътрешно развитие в България. Освен това случайно или защото са изчезнали вече, може би поради религиозната си същност, през християнския период колобъри не се споменават.

Вътрешната област начело с кана е била опората на владетеля, с която той контролирал всички останали области, разполагайки с голяма сила. Но още от старо време е имало и области, които не са влизали във вътрешната и са се управлявали по друг начин. Тези области разглеждаме в следващите глави.

Комитатите

Вътрешната област на Българската държава носела това име, защото се намирала вътре, т. е. била обиколена от всички страни, освен от южната, от други български области. С южната си страна тя опирала във Византия, именно спрямо тази страна се определяли и двете крила на държавата — лявото и дясното. Цялата територия на България обаче, според архиепископ Хинкмар, както вече казахме по-горе, се деляла на десет комитата. Думата комитат в средновековния латински означава графство, а лицето, което я управлява, носи титлата «комит» (на италиански — конте, на френски — конт), означаващо точно граф. С други думи, според Хинкмар, България е разделена на десет области, които напомнят графствата в неговата страна. Това значи, че в тях владетелят не е управлявал пряко, а посредством свои представители, отделни управители, които са стояли начело на всяка една от тези области. Това поставя пред нас един друг въпрос. Владетелят и неговата постоянна резиденция били във вътрешната област, която той управлявал и командувал с помощта на целия този многоброен апарат, който описахме дотук, съставен от боили, колобъри, багаини, жупани и багатури. В такъв случай ясно е, че тази област, намираща се под личното управление на владетеля, подпомогнат от целия този сложен военноадминистративен апарат, не е имала нужда от управител. Канът я управлявал сам. От друга страна, както известието на Хинкмар, така и известието на един друг автор, което ще разгледаме, се отнасят до времето на Борис, когато малката преди царуването на Крум държава се разраства по двата бряга на долното течение на Дунав. Ограничена между Карпатите и Балкана и на запад към Олт и Искър, България нараснала за кратко време много и присъединила към себе си големи територии. Тя станала мощно царство, което обхващало днешна Румъния и Унгария, Сърбия, Северна Македония, Южна Албания и днешна България. За тази огромна територия разказва един хронист, написал в XII в. историята на Дукла, известна по латинския си превод от гръцки. Името му не се знае и се нарича Дуклянският презвитер. Този своеобразен историк не е черпил сведенията си за България от византийските хронисти, а от местната традиция на тази сръбска област. За Борис и царството му между другото той пише(76): «Предвождал ги някой си Борис, когото на свой език наричат каган, което на наш език отговаря на император. Под него имало девет първенци, които управлявали и съдели народа, понеже бил доста многоброен». Това известие на Дуклянския презвитер всъщност противоречи на пръв поглед на известието на Хинкмар. Докато немският епископ познава в България десет комитата, у Дуклянския презвитер помощниците на Борис са девет. При това той съвсем ясно казва, че те били наместници на владетеля, понеже народът бил голям. Явно тази разлика между броя в двата извора идва от обстоятелството, че единият от комитатите е бил управляван от самия владетел.

Следователно въз основа на тези сведения ние имаме право да търсим вън от вътрешната област още девет комитата или графства, управлявани от девет управители. Бихме очаквали тези помощници на Борис да носят титли, различни от титлите във вътрешната област, тъй като те имат функции, права и задължения, различни от тези, които имат управителите във вътрешната област, появили са се по-късно в България и са дадени на лица, управляващи главно славянски земи.

Tapканите в България

1. Едно лице, което отговаря на тези изисквания, служило в провинцията и облечено във власт от владетеля, е споменато в един от възпоменателните надписи на Омуртаг(77). За него се казва: «Зера тарканът Онегавон беше мой хранен човек и като отиде във войската, удави се в Тиса. Той беше от рода Кубиар». Обикновено се приема, че зера тарканът Онегавон, назначен на служба от Омуртаг, тъй като бил негов хранен човек, взел участие в експедицията, организирана от владетеля срещу откъсналите се от България славянски племена — тимочани, браничевци и ободрити. Опитът на тези племена да се присъединят към Франкската империя през 823 г. бил потушен със сила от Омуртаг(78). Съдържанието на нашия надпис обаче не дава никакви сигурни данни за подобно тълкуване. Напротив, когато едно лице е загинало по време на военни действия, в надписите това се отбелязва изрично. Така например в един надпис на Омуртаг в чест на един боила, името на който не е достигнало до нас, се съобщава, че бил хранен човек на владетеля, отишъл във войската и умрял на война(79). Оттук следва, че нашият зера таркан Онегавон се удавил в Тиса и отишъл във войската в мирно време. От друга страна, надписът е намерен в Провадия, навярно защото самият Онегавон е бил родом оттук. Следователно той е отишъл в земите по Тиса, тогава северозападни провинции на българската държава, на служба в мирно време(80).

2. Друг един надпис от Омуртаг предлага за втори път титлата «таркан» в комбинация със славянската титла «жупан». Той гласи: «Жупан тарканът Охсун беше мой хранен човек и умря във войската. Неговият род беше Кюрегир»(81). Надписът е намерен в Плиска, родното място на жупан таркана Охсун, откъдето той е отишъл във войската, но къде, в надписа не се казва. Във всеки случай смъртта е дошла и за този таркан в мирно време, тъй като, ако беше през време на война, това би било указано.

3. По време на царуването на Борис през 886 г. в България пристига, бягайки от Моравско, Климент Охридски(82). В сегашната столица на Югославия, тогава един от най-западните български градове, той се явил пред българските власти. Ето как Теофилакт Охридски е описал това в житието на този български светец: «Стигнали до Белград — този град е най-известният от дунавските градове — и се явили при бори таркана, който тогава го охранявал. Те му разказали всичко, което станало с тях, понеже той искал да го узнае. И като изслушал това и разбрал, че те са големи хора и близки на бога, решил, че трябва да изпрати чужденците при българския владетел Борис, чийто подстратег бил той, защото знаел, че Борис търси такива хора». В този пасаж всъщност ролята на бори таркана е дадена с пределна яснота. Преди всичко е казано изрично, че бори тарканът е охранявал Белград, и то като подстратег на Борис. Върху съдържанието на титлата «стратег» или «подстратег» не може да има спор. Стратезите са управители на области (теми), облечени в административна и военна власт. Следователно тук имаме работа с един управител на града, което значи и на неговата област. Освен за командуване на войската в поверената му област той се грижи и за реда в нея и научавайки за пристигането на подозрителни чужденци, той ги разпитва. Бори тарканът е запознат с намеренията и плановете на владетеля. След като установява какви са новодошлите чужденци, той знае, че владетелят търси подобни проповедници на християнството, и побързва да му ги изпрати. При това няма никакво съмнение, че бори тарканът се намира в Белград и в мирно време. Въобще не може да става и дума за война.

4. Още един таркан се споменава в Македония по време на царуването на Симеон през 904 г. в няколко погранични колони, снабдени с надписи, които отбелязват границата между България и Византия. Те са намерени на около 20 км северно от Солун. Текстът на надписите, от които само един е запазен цял, гласи: «В годината от сътворението на света 6412, индиктион 7, границата между ромеите и българите при Симеон, от бога владетел на българите, по времето на олгу таркана Теодор и комита Дристър»(83). От този текст се вижда, че след владетеля се споменават още две лица, които явно са управители на области по границата. Едното от тези лица е споменато веднага след владетеля — олгу тарканът Теодор, докато другото е на трето място. Оттук се вижда, че между тези две лица олгу тарканът е бил с по-важно положение. Фактът, че Симеон наредил да напишат имената на двамата първенци по българската граница редом с неговото име, показва, че те са имали извънредно важно положение в югозападните области на българската държава, поради което владетелят ги е удостоил с една чест, която много рядко се дава на български боили. Достатъчно е да припомним, че в надписите често пъти не са споменати дори имената на такива видни помощници па владетеля, какъвто е ичиргу боилата или кана боила колобърът.

5. В състава на българската делегация, която отива през 869 г. в Цариград, веднага след ичиргу боилата Стазис, багатура Сондоке следва името на Илия кана таркан(84), след което са дадени имената на двамата секретари на делегацията — сампсиси. Това показва ясно високото положение на тарканите в българската делегация.

6. Изглежда, че присъствието на таркани в делегациите при международни срещи е било нещо обикновено за това време, защото и в делегацията, която отишла в Цариград през 927 г., за да сключи договора по женитбата на цар Петър за дъщерята на Роман Лакапин, между вуйчото на Петър, Георги Сурсувул и зетят на младия български владетел, Симеон, мъж на сестра му, е споменат калу тарканът Симеон, който е наречен и сампсис(85). За съжаление, на много места текстът, който ни дава списъка на пратениците, съдържа грешки и необясними форми, които пречат да се изяснят повече подробности. Характерът на делегацията във всеки случай е по-скоро роднински.

Всички тези случаи, при които се споменава титлата «таркан», ни дават възможност да си съставим представа за тази важна държавна длъжност. Очевидно е, че тя се носи от лица, които бихме могли да поставим между онези, които папата в своите отговори до Борис нарича примати, а Константин Порфирогенет — велики боили. И това ни обяснява защо тази титла се носи и от едно лице от царския двор.

7. Най-сетне трябва да споменем и първия от въпросите, който, според Константин Порфирогенет(86), е задавал логотетът на българските пратеници при Цариградския двор при тържествени приеми. В този въпрос, след като се осведоми за здравето на владетеля, логотетът питал какво правят канартикинът (престолонаследникът) и боила тарканът — вторият син на владетеля. Очевидно е в такъв случай, че вторият син на кана също имал някакво служебно положение.

Всичко казано дотук ни дава възможност да видим в дейността на тарканите две особености: едната е, че навсякъде те са лица, които действуват вън от вътрешната област; другата е, че като видни помощници на владетеля често някои от тях участвуват в делегации вън от страната и в срещи с чужди дворове. Таркан не е длъжност, която е съществувала само у българите. Тя се среща във формата тархан у почти всички тюркски народи и е една от най-популярните у тях. Западните пътешественици в по-късно време я познават у монголците и татарите и идентифицират тарканите у тези народи с бароните на Запад. Най-старото споменаване на титлата таркан в писмени паметници намираме у енисейските турци(87), а едновременно с българите тя се споменава и у хазарите. И у тях титлата таркан е предшествувана от още една съставна част, която определя местослуженето на таркана. От двата елемента, които образуват титлата, например тагма таркан у хазарите, първият бил за старшинство, а вторият — за достойнството(88).

Честото споменаване на таркан в сведенията на византийските хронисти и в надписите на българските владетели е накарало изследвачите да се занимаят с тяхното служебно положение. То е преценено съвсем правилно от Златарски(89) в една негова статия: «Длъжността таркан е била областен управител или наместник на българския цар в известна област. Зависел е направо от царя и като такъв той е съединявал военната и гражданската власт подобно на византийските катепани, дуки и стратези на темите». До подобно заключение стига и Бешевлиев(90), който смята, че таркан отговаря на византийското стратег, т. е. административен и военен управител на тема.

Всъщност, когато властта на държавата се разпростира в територията вън от земите, в които се е настанило племето или народът, т. е. вън от вътрешната област, с двете крила, които са неделима част от нея, владетелят е изпращал свой представител, който представлявал върховната му власт над областта. Той организирал живота в нея, като се грижел тя да остане вярна на властта на кана и събирал данъци в нея. Той съдел и раздавал правосъдие и замествал напълно владетеля.

Според една легенда, съществувала както у монголците, така и у тюркските народи, титлата таркан означавала първоначално ковач(91). Дали тук имаме работа с една народна етимология, която погрешно свързва титлата с корена «тар» (означаващ в тюркските езици «кова»), или наистина значението на ковача при двора е нараснало до степен да се превърне в една длъжност, трудно е да се каже.

Копан

Както видяхме вече, надписът на зера таркана Онегавон гласи: «Зера тарканът Онегавон беше мой хранен човек и като отиде във войската, удави се в Тиса. Той беше от рода Кубиар». Абсолютно по същата формула е редактиран и още един надпис от времето на Омуртаг, който гласи: «Копанът Окорсис беше мой хранен човек и отиде във войската и се удави в река Днепър. Той беше от рода Чакарар». Следователно и във втория случай виждаме един хранен човек на Омуртаг да отива във войската, не при Тиса, а този път при Днепър, където се удавил в реката. И той е бил родом от земите около Плиска, където е издигнат паметникът му и откъдето е бил пратен далеч по Днепър. Без съмнение, всичко това ни показва, че Окорсис е изпълнявал длъжност, подобна на тази, която изпълнявали и зера тарканът Онегавон, бори тарканът в Белград, олгу тарканът при Солун и другите таркани. За тази длъжност обаче е употребена друга титла, която остава неясна по произход.

Докато някои се опитват да видят в тази титла разновидност на славянската титла «жупан»(92), други смятат, че тя е преведена на гръцки буквално от съставителя на надписа, понеже копан (ϰοπανος) на гръцки означава, който блъска, бие, кове, т. е. това, което означава и таркан. Няма значение дали ще приемем тези обяснения като вероятни или не, титлата съществува в този надпис и очевидно е равнозначна на таркан. Така че ние можем да кажем със сигурност, че каквото е било положението на споменатите вече по-горе таркани в българските комитати, такова е било положението и на копана в земите край Днепър.

Стратезите

Още във времето, когато славяните нападали земите на Византия и нахлули в тях, те се сблъскали с постоянно реорганизираното устройство на Източната римска империя. Докато столицата се управлявала пряко от императора, провинциите били разделени на малки единици и в различните им центрове императорите поставили свои стратези — административни и военни управители на малки области, наречени теми. Тези стратези имали свои помощници, протоспатарий или спатарий — титла, която означавала, както вече казахме, мечоносец, т. е. член на императорската гвардия. Целта на тази нова организация на византийските провинции била да постави населението на темите на бойна нога и готово да брани границите на империята.

Когато след поражението на Никифор Крум навлязъл в земите южно от Балкана и завладял цялата някогашна римска провинция Тракия, той успял да задържи Родопите и Балкана заедно с Одрин окончателно под властта си. Тъй като в тях Крум заварил голяма част от по-старото им население, той се опитал да запази съществуващата вече уредба. За целта територията между Родопите и Балкана, включваща земите на Стара Загора (средновековната Верея), Ранули, Месемврия и Созопол, както и много други градове около тях той оставил под управлението на стратези, назначени измежду византийските стратези, заварени в тези земи(93).

Както споменахме по-горе, назначените от Крум стратези били присъединени към крилата на българската държава, като един от тях, стратегът на Адрианопол, бил подчинен на брата на Крум, а останалите — по двама на ичиргу боилата и на кавхана. Естествено тези управители християни, както и подчиненото им християнско население, гравитирали към Византия. При това внезапната смърт на Крум през 814 г. турила край на статичното положение, което се създало след победите му. Какво точно е станало след смъртта на Крум, не се знае. Но в първата година от възкачването на Омуртаг църковните извори приписват на този владетел антихристиански действия. Те провъзгласяват за мъченици на христовата вяра убитите от Дицевг Крумовият брат(94) Докум, новият кавхан, и Тук — ичиргу боилата, християни, между които епископът на Одрин — Мануил — и стратегът на този град — Леон. Дали е имало някакво въстание на подчинилите се на Крум византийски стратези и на управляваното от тях население или се е случило нещо друго, не се знае. В тези събития бил убит от двамата негови войници и ослепелият по това време Крумов брат.

След тези бурни години между България и Византия бил сключен 30–годишен мир. След това за въпросните стратези не се чувало нищо чак до царуването на Пресиан, когато през 836 или 837 г. този български владетел предприел поход към Солун. В същото време двама от стратезите — Кордилас и неговият син Варда — влезли във връзка с император Теофил и поискали да им помогне да избягат. Императорът се съгласил. Той изпратил флотата си близо до устието на Дунав и ромейските поданици, след като прекарали в България 24 години, започнали да се придвижват от източните Карпати в днешна Бесарабия към устието на Дунав. Понеже българите били извели главните си сили далеч на юг, около Дунав се опитал да ги задържи българският комит, който управлявал тези земи, но силите му не достигнали. Затова той потърсил помощта на източните съседи на България през Днепър — унгарците. Унгарците нападнали отстъпващите ромеи, които успели с бой да се качат на византийските кораби и да избягат.

Кога византийските поданици са били прехвърлени на север от Дунав в северните области на Бесарабия, откъдето трябвало с оръжие да си пробиват път, хронистите не казват. Навярно те са били изпратени веднага след походите на Крум. Както научаваме обаче от текста на Хамбарлийските надписи, това не е вярно. Вероятно след сключването на мира между България и Византия през 815 г. Омуртаг ги е изпратил да пазят северната българска граница и така в българската йерархия били включени първите стратези, т. е. била въведена една чисто византийска титла, която на старобългарски се превежда съвсем точно с войвода. Освен тези стратези в българската държава през IX и X в. други не се споменават. Наличието на тази титла обаче в старобългарската администрация и войска е един интересен факт. Той свидетелствува за пълното зачитане от страна на българските владетели и на тогавашното българско общество не само на традициите на славяните и на византийското население, но и на всички народи. Тенденцията в развитието на българската администрация е била да зачита начина на живот на различните народи, запазвайки дори с риск от държавни затруднения и сътресения съществуващата вече организация на населението.

След отвеждането на християнското население начело с византийските стратези на север от Дунав те вече се превърнали в едно провинциално население, което не живеело във вътрешната област и било подчинено на тамошната провинциална област. Тогава стратезите Кордилас и Варда станали стратези в някой от комитатите, който се простирал в тази област. Дали на мястото на споменатите византийски стратези са били назначени български стратези или животът в областите на земите между Родопите и Балкана и в Бесарабия бил организиран по друг начин, е трудно да се каже.

Комитите

Както видяхме вече, според Хинкмар, България била разделена на десет комитата. На латински comitatus означава графство и лицето, което стои начело на комитата, носи титлата comes (граф). Тъй като тези термини се използуват на латински език в цяла западна Европа, очевидно Хинкмар смята, че България се е деляла на десет графства. Разбира се, тези комитети в различните страни имат различни местни имена. В областите, в които населението е от романски произход, титлата на управителя на комитата е образувана от латинско-италианското (conte), френското (conte), докато в страните, където се говори немски, титлата е граф.

Титлата «комит» обаче в старата си латинска форма comesitis е запазена и във Византия. Вместо разпространеното в цяла Византия стратег в две от темите управителят носи титлата «комит». Едната е темата Опсикион (по-старата Витиния) в Мала Азия, южно от Цариград. В нея от края на VII в. били заселени много славяни, доведени тук от Балканския полуостров. Титлата «комит» се среща и в една друга тема, обхващаща остров Сицилия и областта Калабрия в Южна Италия, където старото население било изместено от нови преселници — нормани. През един дълъг период след заселването на норманите темата се управлява от нормани, които носят и своите типични нормански имена. В Римската империя с тази титла се означавали обикновено началниците на федерати (заселено в провинцията чуждо население, признало властта на империята и поело задължение да брани територията, в която живее, и границите на империята). За Италия използуването на латинското «комит» е разбираемо — завареното население от норманите е наричало управителите с тази титла на своя език. Но това прави още по-странно използуването на тази титла в темата Опсикион, където живеели славяни.

Тази титла няма нищо общо с военната титла «комит», което означава командир на рода. Двете титли съвпадат формално, тъй като водят началото си все от латинското comes.

При това положение ни остава едно обяснение, което пак не е пълно, а именно, че титлата «комит» е била въведена във Византия за земите, от които са били изселени славяните в Опсикион, било отвъд Дунав, от Македония или от самата Тракия. Вероятно тя се е употребявала и в Македония през VII и VIII в. и оттам е била позната на славяните, които били преселени оттук в Опсикион. Когато българите присъединяват към своята държава земите по Струма и Вардар и по на запад, те въвеждат тази титла и в България за тези области. В такъв случай в България обаче, когато се пише на гръцки, титлата вместо да гласи ϰομηϛ, -ητοϛ, образува именителен падеж ϰομητοϛ (комит). Следователно също, както стратег, тя е византийска титла, въведена в българската държава през IX и X в.

Тази титла е отпаднала и е добила значение на управител на град (старобълг. къметъ и новобълг. кмет) и е различна от едно име, широко разпространено у западните славяни със същата форма, което означава селяни и идва от гръцкото ϰομητηϛ — селянин.

Българските земи по Тиса и по Средния Дунав

От основаването си през 681 г. до царуването на Крум малката българска държава владее земите по двата бряга на Дунав на запад до реките Олт и Искър между Карпатите и Балкана. На изток тя се простира до Днепър, където граничи с хазарите и унгарците. Земите на запад от България по това време се владеят от аварите. Въз основа на известното сведение в Свидас за законодателството на Крум Златарски(96) предполага, че още през 805 г. Крум се е възползувал от унищожаването на аварската държава и завладял земите по Средния Дунав чак до Срем (Митровица). Той изгражда това свое заключение върху началните думи от сведението: «Същите българи напълно унищожиха аварите. А Крум попита аварските пленници...». Византийските и западните хронисти знаят също за присъединяването на тази област, населена главно със славяни, към България. Но от тях се вижда, че това е станало под някаква друга форма, като целта на похода на Крум е била да ликвидира аварската власт в тази област и да подчини остатъците от аварите, които живеели или били потърсили убежище тук. При това известието за законодателството на Крум явно представлява едно предание, намерило широко разпространение в България, за да продължава да се разказва през XI в. и да попадне в Лексикона, което е минало съвсем незабелязано за външния свят. Впрочем, в Лексикона и други сведения за българите са също легендарни и не са взети от никой от хронистите.

Византийските хронисти предават иначе това събитие. Според тях, през 813 г. Крум сключил съюз със всички Славинии(97), т. е. с онези многобройни малки държавици, които образували отделните славянски племена и които дотогава не влизали в българската държава. Разбира се, тук не може да става дума за славяните от Среден и Долен Вардар, които по това време се намирали под византийска власт, нито за славяните от Горна Струма, които вече били в българската държава, а за онези, които били освободени от зависимостта си от аварите. Крум се възползувал от победата на франките, за да присъедини към България земите по Средния Дунав, които отнел от аварите. Византийските хронисти отбелязват, че към българските войски се били присъединили и аварите, и всички славяни(98). Както Исперих създал първата симбиоза между българи и славяни при основаването на България, така и Крум подготвил почвата за присъединяването на славяните по Средния Дунав към България. Въпреки мълвата на византийските хронисти за жестокостта на Крум, изглежда, че той е създал една извънредно либерална система на федериране, което е проявил и към стратезите от византийските теми Македония и Тракия. Това е именно съюзът на българите ϰοινὸϛ τῶν Βουλγαρωυ, споменат във въпросите, които логотетът в Цариградския двор трябвало да отправи към българските пратеници на последно място, след като пита за владетеля и двора му, за шестте велики боили, за боилите вътре и вънка и най-сетне за общността на българите(99).

Тъкмо по времето на Крум един латински извор, който говори за опита на ободритите, браничевците и тимочаните да се откъснат от България, нарича също България общност societas, от която отцепниците се отделили(100). Очевидно е, че връзките на тези славяни с България са се разбирали като нещо по-различно от влизането им в българското царство.

Омуртаг, синът на Крум, предприел срещу отцепилите се славянски племена военни действия от голям мащаб, тъй като трите споменати племена се обърнали към франкската държава и поискали да се присъединят към нея. Той изпратил една речна флотилия на запад от Железни врата, която дебаркирала в земите по Сава и Драва и ги покорила отново. Тогава Омуртаг наредил да се отстранят от власт техните вождове (duces) и на тяхно място назначил управители (rectores), които да ги управляват(101). Всъщност с този акт настъпил последният етап от присъединяването на земите по Средния Дунав към България.

Сигурно тогава в Белград е бил назначен бори тарканът. По същото време вероятно е била присъединена към България и цялата област северно от Дунав, простираща се по течението на р. Тиса. «Анонимната унгарска хроника», написана през XI в. по унгарските предания за завладяването на Панония, която не можем да контролираме с друг извор, описващ същите събития, е дала някои подробности и от присъединяването на Панония преди това към България. Според нея, великият кан на българите, който завладял Панония, довел в нея славяни от България и ги заселил в западните области на днешна Унгария, които се намират между Тиса от изток и Дунав от запад и юг(102). В българските земи било включено и пространството по най-горното течение на Тиса до крепостта Хунг, при която Панония граничела с Рутения, Галиция и Полша. Следователно, според това известие, цяла днешна Унгария е била включена в българската държава. Без съмнение в това време е бил назначен и някъде по долината на Тиса зера тарканът Онегавон, който се удавил в реката и който очевидно е бил управител на голяма област край нея. И тъй като той не е умрял по време на война, неговата смърт трябва да се постави след усмиряването на ободритите, тимочаните и браничевците през 829 г. и преди смъртта на Омуртаг през 832 г. А това ще рече, че тя може да се датира съвсем точно. Освен старото славянско население и доведените от българите славяни, подчинен на българския владетел бил и някой си Мороут, според хрониката вожд на хазарите, които живеели тук между реките Самош и Марош. По-късно, когато царува Симеон, същата област се управлява от внука на Мороут, когото унгарците наричали Менемороут(103).

В началото на X в., за което време унгарските извори говорят повече, Панония била разделена на три области. Първата от тях, най-западната, се простирала между Тиса и Дунав и обхващала и земите по най-горното течение на Тиса. Тя се управлявала от някой си Салан с езическо прабългарско име, който бил внук или правнук на великия кан, който завладял Панония. От друга страна, той се падал вуйчо или чичо на великия кан, който по това време управлявал България, т. е. Симеон. Следователно по времето, когато България загубила тази област, тя е управлявана от управител, който принадлежи на един клон от царския род. Ако той е бил правнук на Омуртаг, трябва да е бил втори братовчед на Борис и като такъв да е бил чичо на Симеон.

Втората област — земите между Самош и Марош — била населена от хазарите и управлявана от Менемороут.

Най-интересна за нас обаче е третата област, между Марош и Дунав, управлявана от някой си Глад, което се смята за тюркското Келди. Този управител имал част от земите си южно от река Дунав и тук във Видин се намирала резиденцията му. Следователно той е управлявал областта, която днес се нарича Банат и част от която влиза в днешна Румъния, както и северозападната област на днешна България с Видин.

Резиденцията на Салан, според унгарската хроника, била в Тител, област, разположена на десния бряг на Тиса при устието й. В тази област влизали и някои други селища, между които и Олпар, днешното Алпар, разположено южно от Кечкемет. Очевидно главната задача на Салан и на неговите предшественици е била да охраняват българската граница от запад и от север, тъй като самата област между Тиса и Дунав описва един полукръг около Панония от запад и от север. Но докато на запад Дунав е една естествена мъчно преодолима преграда, на север границата е вървяла в планинските области между Панония, Галиция, Рутения и Полша. Тук също имало нужда от специална охрана, защото през тази област са могли да проникват неприятели. Именно през тази област, през гората Ховос до рекичката Бодрог и Лоборчи, са минали унгарците, като стигнали до крепостта Хунг. Управителят на тази област комитът Лоборчи (comes Lоbоrоci)(104) не можал да удържи нападението и бил принуден да се оттегли в Землум (сега областта, наричана Землин). Лоборчи, който отбранявал земите по Горна Тиса, започнал да отстъпва град по град с бой, изтегляйки се на север.

Унгарската хроника е запазила любопитни подробности за личността на този управител. По неговото лично име Лоборчи била наречена и реката. Според хрониката, това име на български означавало дука, т. е. гръцкото δουϰα, с което през XI в. се означавали управителите на някои теми. Според унгарската хроника, унгарците заели крепостта Хунг, която била резиденция на един български управител, наричан Лоборчи, означаващо дука(105). Единствената титла обаче в българската администрация, която се доближавала до Лоборчи, е колобър, извратена форма на която ще да е и Лоборчи. При това ние знаем, че тази титла се е употребявала и като собствено име от надписа на Омуртаг, който ни съобщава за смъртта на ичиргу колобъра Колобър. Тъй като в унгарската хроника не се употребяват имена на българските канове, а винаги те се наричат само великия кан, ние бихме могли да допуснем и при Лоборчи подобно нещо. Може би лицето е било означавано не с името си, а с титлата си. Така или иначе обаче, Лоборчи е бил един от помощниците на Салан, който е отбранявал българската северозападна граница, като е владеел областта по Горна Тиса и нейните притоци Бодрог, Лоборчи с областта Землин и крепостите Хунг и Землум.

Че Лоборчи е бил подчинен на Салан, се вижда ясно от обясненията, които дава хрониката по този въпрос. Когато унгарците навлезли в крепостта Хунг, населението на града им съобщило, че те били хора на вожда Салан. Следователно Лоборчи бил също някакъв по-малък управител в областта и подчинен и на Салан, внук на владетеля, завоювал Панония, и чичо на владетеля, който управлявал тази област по време на унгарското нашествие(106).

Салан трябва да се смята за съвременник на Симеон. Следователно той е управлявал тази област след един или двама предшественици. Във всеки случай този роднина на владетеля, който носи езическото първобългарско име Салан, е бил единственият от българските управители, който, за да отиде в земята си, е трябвало да преминава през Тиса. И затова вероятно неговият предшественик зера тарканът Онегавон се удавил в Тиса именно защото често минавал през реката. В такъв случай ние можем да кажем почти сигурно, че и титлата на Салан е била зера таркан. Смъртта на Онегавон е по времето на Омуртаг. За събитията по Горна Тиса унгарската хроника обаче предлага 907 г. В периода между смъртта на Омуртаг през 832 г. и управлението на Салан (907 г.), което прави при всяко положение началото на X в., има място за още няколко зера таркани, които са могли да управляват тази погранична област.

От друга страна, ние видяхме вече, че Салан е управител на една голяма област, на един от комитатите, и следователно той е един от великите боили на Константин Порфирогенет или един от приматите от отговорите на папа Николай до Борис. В такъв случай Лоборчи е един от по-ниско стоящите, които папата нарича maiores, а Константин Порфирогенет «боилите вънка». Очевидно е, че на Салан са били подчинени и други подобни боили, които са управлявали по-малки области в неговото зератарканство. Унгарската хроника ни дава още много важни сведения за организацията на областта на Салан. Като длъжностно лице Салан е бил облечен в много голяма власт. Преди всичко той води сам преговори с унгарците. Когато преговорите не дават резултат, макар да не притежава достатъчно сили, Салан се противопоставя с оръжие на техните нападения в Панония. Той получава помощ от великия кан (трябва да се разбира Симеон), който, преди да даде решително сражение, води преговори на свой ред с унгарците. След това пак великият кан води преговори и отстъпва територията на Салан на унгарците.

В унгарската хроника Салан е представен като управител с много широки права. Той разполага с военна сила, при това значителна, и е длъжен с нея да отбранява границата. Той има право да води преговори и да разрешава всички въпроси в своята област. Владетелят му изпраща военна помощ само в краен случай и това е лесно обяснимо, тъй като владетелят се намира много далеч от него, на другия край на България. Салан не получава помощ и от другите области в Панония и е длъжен сам да се справя с трудностите, които възникват по границата.

Най-сетне, когато унгарците разбили войските на Салан и на великия кан, последният бил принуден да избяга в крепостта Белград, т. е. при бори таркана, защото унгарците били преминали при Сава на десния бряг на Дунав(107). Дали това нахлуване на унгарците, станало между 903 и 907 г., е имало тези, последици по времето на Симеон или същинското настаняване на унгарците тук е станало много по-късно и се приписва само от преданието на Арпад, е голям въпрос. Но и войната в съседната област на зератарканството между Тиса и Дунав се поставя от хрониката преди смъртта на Арпад през 907 г., когато действията се водят в Банат и войната остава нерешена.

В събитията в Банат главен герой е управителят на голямата българска крепост Видин, вождът Глад. Според хрониката, унгарците преминали Тиса и се спуснали по левия бряг на Дунав чак до българската крепост Оршова (Orsoa) и минали и по на изток. След това те минали Тиса при Кнежна и достигнали Шесторек (сега Аранка), ляв приток на долна Тиса, заели областта Бегуей (по сегашната река Бега), после земите между Марош и Темеш, където ги пресрещнал управителят на областта Глад със силна войска, съставена от българи, кумани и власи. В сражението загинали двама кумански вождове и трима славянски князе. Унгарците победили и стигнали до р. Поновцез, приток на Дунав, близо до Темеш. Те превзели Кевее. Тогава управителят на Видин поискал мир. Унгарците задържали в свои ръце Оршова и това им давало възможност да извършват нападения по-нататък към вътрешността на България, дълбоко на изток и юг.

Във всички тези събития Глад е представен по същия начин, както и Салан. Това е един управител, който води отбраната на областта си сам и не очаква подкрепления от централната власт. Той не само води преговори, но и сключва споразумения със съседите си. Войската му е разноплеменна, тъй като е набрана от местното население. В нея освен българи има и власи, и кумани. Разположил резиденцията си на десния бряг на Дунав, във Видин, той се справял много лесно с нападенията на унгарците и оставал неуязвим дори когато бил разбит от тях. Всъщност в лицето на Глад ние трябва да видим един от управителите на Банат, който вероятно също е носел някаква титла на таркан и е играл важна роля в отбраната на северозападните земи на България.

Третият управител в тази област е бил Менемороут, който управлявал живеещите в Панония хазари и се радвал на подобно положение и права. Той също се бори с унгарците, които овладяват последователно крепостите в областта му, но той остава верен на българския владетел.

* * *

От всичко казано дотук се вижда, че земите по Средния Дунав били организирани в четири комитата или тарканства, а именно:

1. Боритарканството в Белград, което обхващало голяма част от днешна Сърбия, до река Колубара на запад и Морава на изток.

2. Областта, опасана от запад и юг от Дунав, а от изток от Тиса, простираща се на север от Галиция, с резиденция на управителя в областта Тетел. Тя е била зератарканство.

3. Третата област е между Самош и Марош, населена предимно от хазари, на която не можем да определим сигурно как се е наричал управителят.

4. Четвъртата област е била между реките Марош и Дунав, като част от нея минавала на юг от Дунав и обхващала град Видин и областта му.

Начело на тези области са стояли големи управители, които носят титлата таркан. Тези големи управители имат подчинени други по-малки, между които споменахме един — Лоборчи. Както видяхме вече, той е вероятно колобър. Също като Колобър, който бил ичиргу колобър при Омуртаг, и той носел името Колобър. Славянските поданици на България в Панония също имали свои управители, което се вижда от надписите върху съкровището от Нади сент Миклош, в което се споменават две лица. Едното, на което не е указано името, носи титлата «боила жухан» (Βοηλ ζωαπαυ), докато другото е споменато с името и титлата си — «Батаул жупан» — и вероятно е собственик на съкровището. Докато комитите били управители от категорията на приматите в отговорите на папа Николай, колобърите и жупаните в провинциите са били от категорията на по-големите.

Организацията на югозападните български земи

Разрастването на българската държава на югозапад започва при Крум с превземането на Сердика (София) през 809 г.(108) С падането на този град в български ръце Византия загубила най-важния пункт от централната част на Балканския полуостров. Присъединяването на земите по Средния Дунав и тяхното организиране като български комитати по времето на Омуртаг давало възможност на българските владетели да вземат и от тях данъци и войски, с които да действуват на югозапад. Затова за българите е било съвсем лесно още по това време да турят ръка на земите по горното течение на Вардар, областта на днешно Скопие, над което византийското владичество или въобще вече не е съществувало, или дотогава е било само номинално. Впрочем, византийската власт над цялата долина на Вардар се е крепяла върху верността на малобройното и оредяло по-старо население, което живеело още в някои градове. В началото на IX в. византийската власт била затвърдена в южните области на Македония чрез колонизиране на население от Мала Азия, което също представлявало нищожни острови сред многобройното славянско население на областта. Освен здраво удържаният в ръцете на Византия Солун империята държала в ръцете си Сяр, Филипи и Струмица, които в края на царуването си Крум й отнел(109). Друга подобна база била и гр. Брегалница, близо до Щип, където по-късно Кирил и Методий покръстили 40 000 славяни. Византия имала и още един сигурен опорен пункт в най-западните области на Балканския полуостров — Дирахион, — който й давал възможност да се бърка в работите в Албания, населена също с многобройно славянско население, особено гъсто концентрирано в южните й области по течението на р. Воюса, по Девол и в областта Главиница (Кефалония)(110). До каква степен още през втората половина на VII в. владението на вътрешните области е било само номинално, се вижда от проникването на българите начело с Кубер през втората половина на VII в., когато те се разположили в околността на Битоля и оттам, като се надвесили над Солун, създали за града големи грижи в продължение на няколко десетилетия. Те принудили своите съседи, славяните берзити, да им дават храни с разрешението на цариградското правителство. Положението не се променило и през VIII в. Замисленото през 773 г. нападение над берзитите, които трябва да бъдат преселени в България, било спряно с война от Цариград. Като разширявали българската държава по долината на Струма по времето на Крум, българите разрушили едва крепящата се върху силата на оръжието византийска власт в Македония. Те станали фактически господари на земите зад Беласица и на север от Бер и Воден и от това положение, което се създало без походи и войни, се опитали да се възползуват и други съседи на византийска Македония — сърбите, — които по това време се намирали в Босна. Първото стълкновение между българи и сърби станало в началото на царуването на Пресиан (836–852 г.), когато след похода си в Източна Македония срещу темата на смоляните Пресиан се отправил към Солун. Неговите сили били откъснати от този град поради опита на сърбите да си присвоят част от Македония и той започнал война с тях. Откъсването на горното и средното течение на Вардар от Византия следователно станало по времето на Крум и Омуртаг, а остатъците от византийската власт били окончателно ликвидирани по времето на Маламир и Пресиан, когато България се установила тук здраво по времето на Пресиан(111).

Следователно югозападните български земи започнали да се организират още с превземането на Сердика по времето на Крум. Това завършило при Пресиан, който включил в българската държава земите на Горния и Средния Вардар, т. е. Северна и Средна Македония заедно с Южна Албания, и излязъл на брега на Адриатическо море.

Освен на писмените сведения на византийските хронисти, които са съвсем оскъдни, основните сведения за организацията на тази област ние дължим на каменните колони на цар Симеон, поставени по границата между България и Византия, открити при c. Наръш и Вардаровци на 20 км от Солун(112). В техните надписи след цар Симеон се споменават оглу тарканът Теодор и комитът Дристър, за които, както ще се види по-нататък, има и писмени сведения. Южната граница на тези области се е променяла заедно с държавната граница на България. По времето на цар Симеон към България е била присъединена вече цяла Македония и затова и стълбовете са побити пред Солун, който единствен останал във византийски ръце.

Комитатът на Средец

От лицата, споменати в надписа от Наръш след владетеля и след олгу таркана Теодор, се споменава комитът Дристър. При това, тъй като надписът е граничен, ясно е, че в него се съобщават имената на големи управители на границата. Надписите от Наръш и Вардаровци са намерени по левия бряг на Вардар, което показва, че и самият комит е управлявал земите между Вардар и Струма, които през 904 г. са в български ръце. Границата на България между тези две реки е била южната граница на управляваната от него област. Източната граница е вървяла по долното течение на Струма. Но освен тази област, която се простира до Беласица, ние знаем, че Дристър е управлявал и земи северно от Беласица. В «Житието на тивериуполските мъченици», написано от Теофилакт Охридски, се споменава, че през царуването на Симеон комитът Дристър наредил да се пренесат останалите в Струмица мощи на тивериуполските мъченици в построената от Борис църква в Брегалница. Следователно двата града — Струмица и Брегалница — са били част от територията, управлявана от комита Дристър. Теофилакт пише: «По негова (на цар Симеон) заповед комитът Дристър пренесъл от Тивериупол в Брегалница светиите Сократ и Теодор(113). Докато Струмица е един град, който лежи в долината на Струма, Брегалница, разположена на левия бряг на едноименната река, е в долината на Вардар. Така ние стигаме до заключението, че територията на комита Дристър не е била само между Бяло море, Солун и Беласица, а се простирала и далеч на север.

Двата центъра на българската държава на север от Беласица обаче не са споменати за пръв път на това място в житието. Ние знам от него, че по времето на Борис, и то след приемането на християнството, тези два града са под управлението на друг комит. Като разказва за тивериуполските мъченици, Теофилакт пише: «Така също се явиха тези светии, животът на които поставяме за предмет на настоящия разказ. Те се показвали по-ясно в Тивериупол, ту като се явявали на мястото, дето били погребани, ту като се виждали да се движат нощно време по крепостната стена, като давали на всички нуждаещи се богати изцеления. Те били прославяни от всички. Така мълвата за тях стигнала и до ушите на българския цар Михаил (Борис). И той, какъвто си бил, най-горещ в божиите работи, заповядал да се издигне на светиите храм в Брегалница — нещо, което и става — и там да се пренесат свещените им мощи. И това било изпълнено. Тази заповед била дадена на българина, комита Тирадин, човек не само най-благороден, но и най-деятелен». Преди да продължим разказа за Теофилакт, нека припомним, че дълго обмисляното от Борис покръстване на българския народ било ускорено от военните неуспехи на владетеля срещу Византия(114). Така че, когато Теофилакт описва събитията в този български комитат, не трябва да забравяме чисто политическата им страна. За да успокои развълнуваните християни, Борис заповядал да се направят разкопки в Тивериупол, да се намери разрушената църква и в нея да се издирят гробовете на тивериуполските мъченици. Поради това и Тирадин бил натоварен с една деликатна мисия — да не даде на християнското население в Тивериупол повод за демонстрации. Ето как е описано по-нататък изпълнението на тази задача. «Тирадин се отнесъл грижливо към работата си поради естествената си пъргавина, възпламенен от вярата в чудотворците, с голяма бързина довършил храма, като употребил за постройката му много работници. И като застанали на мястото, дето се явявали светиите, след като се помолил дълго, с горещи сълзи, почнали да копаят и да изнасят пръстта. Като копали дълго време, най-сетне попаднали на ковчезите на светиите. Ковчезите били покрити с мраморни плочи и снабдени с надписи, в които се давало името на всеки, външният му вид, начинът на живота му, чинът му и чертите на лицето му»(115).

Жителите на Тивериупол обаче направили всичко да не допуснат да се изпълнят мерките на властта. Тогава Тирадин произнесъл дълга реч, която завършил с думите: «Внимавайте да не би с голямата си дързост да тласнете досега кроткия и благ цар в гняв против вас, като го принудите да отстъпи от естествената си благост. Пазете се да не се натъкнете така безумно на ножове и мечове. Такава смърт е безславна. Не е похвална дързостта дори ако носи и венец от слава. Не правете гробница от това божие и свято място. Не осквернявайте светия храм, като го оскверните с кръв от междуособица...». «Докато комитът говорел това, тълпата още по-силно се разпалвала и дигала шум. И всички ставали по-горещи и по-усърдни, готови да умрат. Затова комитът прибягнал към всички средства и се опитвал ту да ги смекчи с благи думи, ту да ги укрепи със строги закани. Но понеже времето минавало, а и двете страни не можели да направят нищо и оставали без резултати, най-сетне се съгласили да вдигнат само трима от споменатите светии(116). Мощите на тримата светци били вдигнати и пренесени в Брегалница. Те били положени в църквата от дясната й страна. Определен бил за този божий храм клир, обучен на българския език в божествените служби, който постоянно да служи в него и да извършва свещени песнопения».

Сведенията на комита Тирадин са изключително интересни. Те показват ясно как е действувал един управител на област. Очевидно е, че той е държал в ръцете си цялата военна и административна власт. Ние го виждаме да управлява от името на владетеля и да заплашва с гнева му. Когато е нужно, той припомня на населението, че има въоръжена сила, която може да използува. По заповед на Борис той намира работници и майстори, които да построят църквата, за да пренесат в нея мощите на светците. Пак по заповед на Борис той нарежда да се направят разкопки в развалините на църквата. Той е в контакт с населението, познава желанията и настроенията му и взема мерки съобразно с това, което той смята, че е разумно да се направи(117).

Докъде на север се е простирала територията на този голям управител от типа на тарканите в Панония? По една случайност ние го виждаме да действува в Брегалница и Струмица. В неговата територия са влизали долините на двете реки, по които селищата носят имената си. Но тази област е била много малка. Тя е получила територията между Солун и Беласица едва през 904 г. Следователно по времето на Борис тя трябва да е била само със Струмица и Брегалница и в такъв случай съвсем ясно е, че е обхващала и земите по Струма, които са влезли в българската държава още по времето на Крум. Къде в такъв случай е била резиденцията на този управител? Ако хвърлим поглед върху «Житието на св. Иван Рилски», ще видим, че в него изрично е казано, че той бил роден в с. Скрино, което било място Средеческо, т. е. влизало в територията на Средец по времето на цар Петър. Между това с. Скрино е в долината на Струма. Оттук следва, че цялата долина на Струма е била също в комитата на Средец и се е управлявала от този град, т. е. резиденцията на двамата комити — Дристър и Тирадин — е била Средец (София). Ясно е в такъв случай, че този комитат е бил основан още от Крум и че е бил организиран също при Омуртаг, като управителят му взел титлата комит, каквато вероятно е носел и преди това византийският управител на Сердика. Като присъединила по времето на Пресиан към комитата и областта на Брегалница, България разширила територията му на юг и на запад до Вардар. Впоследствие при Симеон към тази територия била присъединена и областта между Беласица и Бяло море и така се стигнало до една голяма област, която отговаря по територия приблизително на панонийските комитати. В тази област вероятно са влизали и земите на изток от Струма, която е главната артерия в комитата.

Тези заключения ще ни станат още по-ясни, когато разгледаме данните за останалите области в югозападната част на българската държава. Тогава ще изпъкне по-релефно и длъжността на комита като служител на българския владетел. Тук трябва да добавим само още едно съображение във връзка с ролята на Сердика като център на комитата. В единия от надписите от Хамбарли, в който се говори за присъединяването на градовете от византийска Тракия към двете страни на българската държава, името на Сердика не фигурира. Това показва, че тя не е била причислена към вътрешната област и е била оставена още от Крум като отделна провинция.

Деволският комитат

За установяване на неговото съществуване и на границите му черпим сведения от другото произведение на Теофилакт Охридски, «Просторното житие на св. Климент Охридски». Според него, когато през 886 г. Борис I взел решение да изпрати Климент в Западна Македония и да основе неговата школа, взел редица важни административни мерки, които имали за цел да осигурят спокойствието на изпратения там проповедник. Ето как са описани те от Теофилакт: «След това, понеже истинският божи помощник Михаил, когото нашият разказ нарече по-рано и Борис, не преставал да насочва всичките си мисли към това, как да създаде пълна свобода на божието дело, след като бог му внушил тази мисъл, той отнел Кутмичевица от Котокий, поставил начело на нея Домета, като освободил другия от управлението на диоцеза и предал блажения Климент на Домета, или по право Домета на блажения Климент, а още по-точно да кажем, предал ги един на друг, единият като послушен във всичко, а другият — да си служи с първия, като с помощник при решенията си»(118).

От посочения тук пасаж се вижда, че Борис преди всичко отнел Кутмичевица от Котокий. Не може да се каже колко голяма е била областта, която била означена с името Кутмичевица. Сигурно е обаче, че в Кутмичевица са влизали градовете на Южна Албания: Девол, разположен някъде по река Девол и Главиница, която се идентифицира с Кефалония. Освен това в нея е влизал и Охрид в Западна Македония. В това можем да бъдем сигурни, тъй като Климент получил места за почивка в тези градове. Що се отнася пък до Котокий, около това име има спор. Според едни, то е име на област и с него се означава ниската крайбрежна Южна Македония. Те го смятат за образувано от гръцкото ϰάτω (долу), като прилагателно ϰατωϰὶος (долен). Тази етимология се обяснява с по-късното име на Македония — Долна земя, — понеже се намирала край брега на морето(119). Следователно в този случай Котокий се схваща като географско понятие. Това обяснение се дава във връзка и със следващия пасаж, който гласи: «И за по-голямо насърчение на другите сам Борис предал на преблажения Климент три сгради в Девол, отличаващи се по своя разкош, които били за семейството на комитите». От него научаваме няколко подробности, на които изследвачите не са обърнали достатъчно внимание. Преди всичко виждаме, че в Девол се намирала резиденцията на един голям управител, тъй като трите къщи, които получил Климент, били предназначени за семейството на комита. При това научаваме и ранга му — комит. След това ние научаваме, че комитът е разполагал с много сгради и че три от тези, които били предназначени за семейството му, Борис наредил да се дадат на Климент. Това показва, че дори жилището на комита не е било негово собствено, че той се е смятал временен обитател в него, докато трае управлението му в областта, и че царят е имал възможност да дава тези сгради на когото поиска.

Така въз основа на тълкуването на предходния пасаж и на следващия би се получило следното. Климент е изпратен в Кутмичевица, която била отделена от областта Котокий, като я освободил от диоцеза и назначил Дебета или Домета. Между това в един от преписите стои παραλὺστας αὒτον τῆς δοϰὴσνως (освободил него от диоцеза), докато в другия стои οὔτρον вместо αὔτον, което би се превело «освободил другия от диоцеза». Златарски, след като изброява всички опити за поправка на четенето и превода на този текст, предлага да се приеме ουτερον като собствено име и му се струва, че за да получи такова, трябва да прибави, съвсем произволно разбира се, едно Κ в началото на думата и да получи едно име Кутър на гр. Κουτερος(120). Това той прави, защото ясно чувствува нужда от едно име на един предшественик на Домета. Така четенето на целия израз се променя и в превод той би гласял: «Като освободи Кутър от диоцеза». В такъв случай обаче отделянето на Кутмичевица от Котокий губи всякакъв смисъл, а още по безсмислено е освобождаването на Кутър от диоцеза. Всъщност правилното четене е предложено от М. Войнов(121), който обръща внимание на обстоятелството, че глаголите διαιρἔω (отнемам) и παραλὺω (освобождавам) не може да се отнасят за области и че в гръцкия език те изискват лица. Следователно Котокий трябва да бъде лице.

В такъв случай цялото тълкуване на сведението добива съвсем ясен смисъл. Борис е отнел областта Кутмичевица от управителя й, предшественика на Домета, Котокий, и я дал на новия управител Домета, като освободил него от диоцеза. Така става ясно, че понеже αὖτὸν (него) може да се отнесе както за Котокий, за който пише Теофилакт, така и за Домета, някой от преписвачите е предпочел думата ουτερον — другия. Изразът «освободил другия от диоцеза» е много по-точен и се отнася явно само до Котокий. Следователно и поправката е била напълно уместна.

При последното тълкуване, с което ние сме напълно съгласни, защото фразата на Теофилакт става напълно логична, се хвърля в очи съвсем ясно един факт: Котокий е комитът, който е управлявал Кутмичевица до идването на Климент през 886 г. Следователно той е по-старият комит. Той е бил уволнен от Борис като неудобен за мисията на Климент и на негово място Борис назначил Домета. От всичко това се вижда, че Кутмичевица получила нов комит. Но тази смяна ни показва съвсем ясно, че комитите са били назначени от владетеля чиновници, които той е могъл да поставя на служба и да отстранява, когато поиска. При това владетелят разполагал и с цялото имущество, включително и с жилищните сгради на комита. Това определя съвсем точно положението не само на комита, на стратега, таркана и копана, но и на всички хранени хора на владетеля. От друга страна, ние виждаме, че въпреки умелото увъртане на изразите на Теофилакт на Климент е било внушено, че той ще трябва да се съобразява и с мерките на новоназначения управител — Домета — и че ще трябва да иска по въпросите за администрацията неговото мнение и съдействие. А това значи, че пред Домета е стояла цялата грижа за организирането на живота в школата на Климент и че той е трябвало да хвърля и върху това важно учреждение по едно бдително око.

Границите на Кутмичевица сигурно са се движели от южната страна по границите на трите епархии — Главинишката, Деволската и Охридската. На север и на изток обаче ние не знаем дали в нея са влизали още Велешката, Мъгленската, Прилепската и Битолската. Това обаче е много вероятно. Воденската, Леринската, Костурската и Сервийската са влезли в границите на България по-късно и тогава те са били присъединени към този комитат. Безспорно е едно — Преспа, където са били дворците и гробовете на семейството на цар Самуил, е в онези земи, които без никакво съмнение са се намирали под управлението на комита на Девол. Ето защо трябва да се мисли, че и комит Никола, бащата на цар Самуил и създателят на втората българска династия, известна под името Комитопули, който е управлявал и умрял в Западна Македония, е имал също така резиденцията си в Девол и е бил един от последните комити на тази област.

Данните за комит Никола са съвсем оскъдни и ние можем да видим в негово лице един съвременник на последните десетилетия от царуването на Петър (927–970).

Едно косвено доказателство за твърде широките граници на този комитат на изток ни дава едно съвсем случайно известие. През X и XI в. в България има два града, които носят името Стоб. Единият е античният Стоби при днешното Градско, на десния бряг на Вардар до устието на Черна. Другият е Стоб в долината на Струма, по левия й бряг, недалеч от Рилския манастир. В едно съобщение, отнасящо се за 1016 г., Скилица, като разказва за събитията около Стоб на Вардар, казва, че това място се наричало още Диаволис(122). Този епитет на Стоби може да дойде само поради близостта на двете имена на селища, като едното е било означено с името на центъра на комитата Деволско за разлика от другото. Това значи, че се е казвал Деволски Стоб за разлика от другия, който би бил Средецки. Ако приемем това обяснение за вярно, ние ще имаме сигурно доказателство, че Деволският комитат е граничел при Вардар, на чийто бряг се намира Стоби, със Средецкия(123).

Така или иначе, безспорно е едно, че в българската държава е имало два комитата, които са били управлявани от управители, носещи титлата «комит». При това титлата е в една българизирана форма, защото в българските паметници тя се скланя като ϰομὶτης — ιτον, а не въз основа на своята латинска и византийска форма. Следователно тя е една българска титла и като такава и в гръцкия език, и у гръцките писатели се скланя по друг начин.

Олгу тарканите

Както видяхме вече по-горе, граничните стълбове на Симеон от 904 г. споменават три лица. Най-напред е дадено името на владетеля — архонта Симеон, — последно e името на управителя на граничната област — комит Дристър. Между тях е споменат обаче олгу тарканът Теодор, който очевидно е по-важно лице от комит Дристър и както показва титлата му — таркан — и присъствието на името му в надписа, се числи към провинциалната администрация на тази област. Ние ще се абстрахираме от това, с кои лица е бил идентифициран той, и ще потърсим между лицата, които носят това име, лице, чиято дейност да е свързана с провинциалните действия в Македония.

Ние споменахме вече този Теодор, който е наричан в изворите «пръв човек на Симеон», «домашен у Симеон» и т. н. и когото ние споменахме като ичиргу боила. Неговата принадлежност към вътрешната област и към централното управление едва ли може да се оспорва, тъй като той е изпратен да урежда въпроси, които нямат нищо общо с българския югозапад — връщането на отвлечените 120 000 души от унгарците, които били продадени на византийския император. Тези пленници били отвлечени през 894 г. вероятно от североизточните области на България. Той е пратеник на Симеон и в Цариград през 912 г.(124)

Един втори Теодор е известният преводач на християнски книги в Преслав в двора на Борис — Тудор Дуксов, — който ни е познат като монах и безспорно мъчно може да се приеме, че през 904 г. е бил управител в Македония, тъй като е монах през 907 г. Според Златарски, този Тудор бил син на брата на Борис — Дукс(125).

Третото лице, което се споменава с това име, е т. нар. Теодор Сигрица, който, според Златарски(126), бил кавхан по времето на Симеон. Той е единственото лице, което византийските хронисти споменават във връзка с югозападните български земи. И ако въпреки това историците, които са се занимавали с личността му, не са допуснали, че той може да бъде олгу тарканът Теодор, то се дължи само на обстоятелството, че в представите на всичките изследвачи войските не се намират в отделните области на страната, а идват винаги от столицата. Те са винаги групирани около владетеля и цялата аристокрация е струпана в двореца и около него. За всички походи, които се устройват от българите срещу сърби, хървати, унгарци, хазари, изследвачите представят като отправна точка на войските винаги столицата. На тях дори през ум не им минава, че границите на една голяма държава, каквато е България през IX и X в., не може да се пазят от столицата и че отделните управители, които са владеели граничните области, са имали под ръка винаги една силна гранична войска. Без нея те не могат да съществуват, защото вътрешната област и войските на владетеля са далече от тях.

Покрай християнското си име Теодор Сигрица се нарича още и Σιγριτζης, което може и да няма нищо общо със славянското окончание -ица и да се произнася Сигричи, по същия начин, по който се произнасят и други някои първобългарски имена като Збиничи (Ζβινιτζης), покръстения син на Омуртаг, Есхач (Εσχατζης), домакинът в Преслав на Климент Охридски, Мостич, чието име на гръцки би се написало Μοστιτζης, и други. Поради това второто му име ни дава основание да видим в него един болярин от първобългарски произход, както е и със споменатите три лица. По всичко изглежда, че зад това име, завършващо на гръцки на -чис, се крие тюркското окончание — широкоизвестното -чи.

Теодор Сигричис, или Сигрица, се явява за пръв път на историческата сцена през 917 г. Това е в разгара на войната с Византия. Тъкмо се е разиграла най-кръвопролитната и решителна битка в нея — сражението при Ахелой, в което българите удържат голяма победа и отварят пътя си към Цариград. За Византия е от голямо значение някой да отвлече вниманието на българите от главното бойно поле. Поради това тя започва да покровителствува и да обсипва с подаръци сръбския княз Петър, като му дава съвет да се съюзи с унгарците и да нападне България(127). Според Златарски, «след завръщането си в Преслав» Симеон «изпратил войска в Сърбия под началството на двамата свои воеводи Теодор Сигричис и Мармаис, които действували не толкова с оръжие, колкото с хитрост. Те влезли в преговори с Петър и като го уверили с клетва, че няма да му сторят никакво зло, успели да го убедят, да се яви на лична среща с тях». Петър дошъл и българите го хванали в плен.

Мястото, от което излезли двамата военачалници, за да започнат военните действия срещу сърбите, както и мястото, дето пленили Петър, не са дадени у византийските хронисти. Ако съдим за тях по придвижването на Борис, когато започнал войната със сърбите, трябва да приемем, че изходната точка е била Скопие, а пътят на войската е вървял към Призрен и Раса. Но от описанието на събитията е съвсем ясно, че по време на действията на Сигричис и Мармаис главните сили на българите са били пред Цариград и са били ангажирани на юг. Ако българите нямаха на сръбската граница сили, достатъчни за да удържат положението, да посрещнат всички нападения и да отвърнат с офанзива, сърбите биха могли да правят каквото искат в България. Ето защо естествено се налага мисълта, че двамата български военачалници не идват от Преслав, както мисли Златарски(128), а се намират в северните области на Македония и са готови да посрещнат нападението.

Когато няколко години по-късно Симеон ангажирал главните си сили отново на юг, на границата не можел да отдели войски, които да изпрати срещу сърбите, те отново упражнили натиск срещу България. Симеон изпратил срещу тях същите двама военачалници Теодор Сигричис и Мармаис(129). Това станало през 923 г. Този път обаче военачалниците на Симеон нямали щастие. Те били пленени и убити, а войската им разбита. Това поражение станало причина през 924 г.(130) Симеон да изпрати главните си сили срещу сърбите под предводителството на ичиргу боилата, в това време вероятно Мостич. Тогава Сърбия била разорена и подчинена на Симеон и останала няколко години българска провинция.

И така във войните със сърбите през 917 и 923 г. България изпращала едни и същи пълководци. Очевидно е, че това е било така, защото България разполагала с готова войска, която е имала задача да пази границата със Сърбия и която не е била включена в състава на главните сили. Тя се командувала и в двата случая от хора, които също са били пазени за тази цел и се намирали там, както големите управители на комитатите в Панония Салан и Глад или пък Менемороут. По време на войната с Византия войските на Средецкия комитат имали за задача да пазят България откъм долината на Струма и от Солун. Войските на Деволския комитат били в готовност за действия на границата на комитата с Византийска Тесалия и с Византийския Дирахион. Отбраната откъм Сърбия могла да бъде организирана само в северна Македония, в Скопие, откъдето вероятно е излязъл Теодор Сигричис. Всичко това ни показва по безспорен начин, че Теодор Сигричис е бил управител в Северна Македония и е имал задача да пази българско-сръбската граница. Той е управител на комитат, подобен на този в Белград или на другите комитати в Панония. Вероятно в първобългарската йерархия той е бил по-старши, с по-високо положение от двамата комити в Средец и Девол, поради което е споменат преди тях. Изглежда, че това негово по-високо положение е било и причина той да бъде споменат в граничните надписи при Солун, без управляваната от него територия да се е простирала чак до този град. Намирайки се далеч от вътрешната област, с която никой от трите комитата освен Средецкия не граничел на изток, тези три комитата вероятно е трябвало да се поддържат един друг с войски при нужда. Всичко това показва, че най-вероятно е олгу тарканът Теодор да е Теодор Сигричис.

В такъв случай пред нас възниква въпросът, кой е другият военачалник, който участвува въз войната срещу сърбите и е известен под името Мармаис. Според нас, той може да бъде само управителят на другия комитат, който е имал връзка с отбраната на западните български области — комитът на Девол. Е то защо, според нас, най-вероятно е по времето, когато Средецкият комитат е бил управляван от Дристър, а Скопският — от Теодор Сигричис, Деволският комитат да се е ръководел от Мармаис.

Естествено е да очакваме, че след смъртта на Сигричис и Мармаис на тяхно място Симеон е поставил нови управители. От друга страна, в титлата на управителя на Скопие виждаме първата съставна част олгу като белег, че той е управител на тази област, както при другите титли на тарканите подобен елемент е бил зера (таркан), жупан (таркан), кана (таркан) и др. След завладяването на Сърбия тя била присъединена към България и Симеон изтеглил главните си сили, като оставил малобройна войска, която да продължи войната с хърватите. През 927 г. тази войска се биела в Хърватско и била унищожена. Името на нейния командир не е дадено от хронистите, а само титлата му. Той бил алогоботур (αλοβογοτουρ)(131). Още навремето изследвачите са забелязали, че тук е направена една от многобройните грешки, типични за византийските хронисти, когато пишат български думи. Във втората част на тази дума всички виждат българското богатур, като преписвачът е разменил местата на β и γ. В такъв случай титлата би се възстановила като съставена от два компонента ало боготур. Може би обаче това е станало, защото първата съставна част е съдържала на края си едно γου и е била алого (αλογο), писано погрешно вместо едно олгу богатур (ολγοουβογοτουρ). Ако приемем поправката в този вид, ние ще видим в титлата олгу богатур званието на един военачалник в същата област, която управлявал олгу тарканът и който носел титла със същия първи компонент.

Но ако една подобна поправка може да се приеме с много резерви, много по-вероятно е, че се касае пак до титлата «олгу таркан» при друга една титла. В списъка на лицата, участвували в сватбата на цар Петър с дъщерята на Роман Лакапин през 927 г., е споменат и калу тарканът Симеон (ϰαλου τερϰανος) Титлите и имената на повечето лица в този списък са дадени с много грешки. При това тарканите са винаги с различна първа съставна част на титлата си. Между тях ние знаем, че управителите на комитатите са девет. От тях двама са носели, както видяхме по-горе, титлата комит; един е бил копан и остават всичко шест, които носят титлата таркан: зера тарканът между Дунав и Тиса, бори тарканът на Белград, олгу тарканът в Северна Македония и може да има таркани още на хазарите в Панония, на областта между Дунав и Карпатите и на областта на Видин. В надписите се споменават още две титли на таркани — кана таркан и жупан таркан — които може да се свържат с две от тези области и в такъв случай една остава без началник. Тогава имаме всичкото основание да се запитаме дали калу таркан е непременно титла на един от управителите на комитатите, които не знаем каква титла са носили, или е погрешно писане на една от вече известните титли. Ако титлата е на някой от неизвестните управители на комитат, тя може да бъде дадена само на управителя на Видинския комитат, тъй като по времето на Петър другите два комитата в Панония вече не са влизали в България, а се намират под унгарска власт, или пък на комитата, който по-късно образува Влашкото княжество между Карпатите и Дунав.

Ако приемем обаче, че титлата е писана погрешно, ясно е, че това е могло да стане само с титлата олгу таркан, която да се предаде като калу таркан. В такъв случай ние ще имаме работа не с един управител на комитатите по Дунав, а с олгу таркана на Северна Македония. Следователно в негово лице трябва да видим един съвременник на цар Петър, който е управлявал в Скопие. Към този управител ние ще се върнем още веднъж, когато разглеждаме историята на комитатите по времето на Комитопулите.

* * *

Като се занимават c титлата олгу таркан, отделните изследвачи са на различни мнения относно значението на нейния пръв компонент. Те се спират на три възможности: 1. Според едни, олгу застъпва тюркското oglu и татарското oglan, които означават «син, момче». Ако така разбираме олгу, в такъв случай ще трябва да го отнесем не към титлата таркан, а към името Теодор, което е явно несъстоятелно, защото никъде другаде титлата «таркан» не е определена самостоятелно(132). 2. Според друго схващане, тя може да бъде свързана c olgan, което значи велик, и в такъв случай да представлява една титла — велик таркан. Такова обяснение може да се предположи, но не е в характера на първобългарските титли. 3. Бие на очи приликата между първата съставна част на титлата и името на областта, в която се поселили българите на Исперих в Бесарабия, която наричали на свой език, както изрично ни уверяват хронистите, огъл. Тази връзка не се крие само в еднаквия облик на имената (името на областта и началната част на титлата). Нека хвърлим един поглед върху сведенията. Теофан(133) пише: «Най-сетне третият брат, като минал Днепър и Днестър, завзел Оглос. Заемайки по-северните реки от Дунав, той се настанил между него и тях, понеже тази местност била сигурна и недостъпна отвсякъде. Отпред тя е блатиста, а от другите страни е заградена от реките и осигурява пълна защита от враговете за отслабения от дележа народ». Никифор(134) е описал същото по следния начин: «Заселва се около Дунав, като заема удобно за населване място, което на техен език се нарича Оглос. Отпред то е защитено от непроходима местност и при това блатисто, а пък отзад укрепено като със стени с непристъпни стръмнини». Според описанието на двамата хронисти, византийците нападнали заетата от българите територия. Тогава, според Теофан, българите се оттеглили в гореказаното укрепление, макар че предишният текст не споменава никъде укрепление. Според Никифор пък, българите се оттеглили в укрепленията си. От този текст на Теофан и Никифор може да се извади само едно заключение — българите се намирали в една област между две големи реки, както е известно Прут и Серет, и, от друга страна, между блатистият бряг на Дунав на юг и далеч на север до Карпатите. В тази област, където са живели по това време първобългарите заедно със семействата си и със стадата си, наричана на техен език Оглос, те са имали едно (според Теофан) и няколко (според Никифор)(135) укрепления. Обаче нито единият, нито другият хронист не отбелязват кога тази област е била наречена Оглос на езика на Испериховите българи. Това може да е станало и по време на заселването им, а може да е станало и по-рано, ако територията между тези реки е влизала в Кубратова България.

От друга страна обаче, самото име не е много сигурно установено. Докато Никифор го пише обикновено Оглос (Ογλος), у Теофан то е писано в най-различни форми: Онглон (Ογγλον), Онклон (Ογϰλον), Охлон (Οχυν), но и Олгон (Ολγον). Очевидно формата не им е била много ясна и поради това в изписването на името има колебания.

Ако си представим, че Оглос е една област на Кубратова България, която се намира по нейните граници, ние ще получим същото положение, което има областта, управлявана от олгу таркана към българската държава. И в единия, и в другия случай с това име, значи, се нарича една гранична провинция. От този корен са образувани в тюркските езици термини, означаващи област, провинция, напр. джагатайското ьолке (страна, край, провинция, владение) или османотурското юлке (край, страна). От тях е произведено и емир-и-ьолке, което значи окръжен управител. С други думи, ние смятаме, че името Олгу в погърчената си форма Олгос означава провинция и е възникнало като географско понятие, както например френското Прованс, означаващо също провинция. В такъв случай и олгу таркан ще означава точно управител (таркан) на провинция. Когато Кубратовата държава била унищожена, в западната си област, носеща името Олгос, тя продължава живота си. Когато Испериховата държава загива при цар Петър, част от нея продължава да съществува около Олгоса или около земята, управлявана от олгу таркана.

Организация на Североизточна България

Земите на север от вътрешната област и територията, заемана от двете крила до Карпатите и Днепър, образували територията на останалите три комитата, за които сведенията са най-малко. Част от тези земи, в които бил Олгосът, или Огълът, били българска територия още от времето, когато Исперих се заселил в тях. Реорганизирането на тези земи като провинция следователно е станало след преселването на българите южно от Дунав. При това голямата река, която била и важен воден път, прорязващ територията на новата държава, трябвало да бъде охранявана, тъй като през нея можел да се вмъкне не само византийският флот, но и друг неприятел, идващ по море(136). Вероятно още в края на царуването на Исперих, след като неговият малоброен народ увеличил броя си с включването на славяните от седемте рода и северите в България, Исперих разполагал с достатъчно сили, за да се опита да си възвърне част от територията, в която някога живели българите и която сега владеели хазарите. Според преданието, Исперих дори бил умрял в една война с хазарите. Така или иначе, през целия VIII и в началото на IX в. тези области чак до Днепър представлявали неразделна част от българската държава, като границата между българи и хазари се местела постоянно на изток или на запад според силите на двата народа. Вероятно по времето, когато България се разширява и българските владетели Крум и Омуртаг взели мерки да затвърдят границите на царството, като преселват в граничните области население от вътрешността на страната, границата на североизток също се затвърдила.

Един възпоменателен надпис от времето на Омуртаг ни съобщава за един управител от голям ранг от типа на тарканите и комитите, който управлявал земите по Днепър. От него научаваме, че копанът Окорсис бил хранен човек на Омуртаг, отишъл във войската и се удавил в Днепър. Той принадлежал на рода Чакарар. Както вече казахме, този паметник представлява пълна успоредица на паметника на зера таркана по Тиса в Панония. Очевидно е, че Окорсис е имал и свои предшественици, и свои заместници.

Териториите, които е управлявал Окорсис западно от Днепър до към днешната Бесарабия, след преминаването на българите южно от Дунав вероятно са останали една рядко населена страна. Навярно тук българите са довеждали българско и славянско население и в тези земи били преселени и подчинените първоначално на ичиргу боилата и на кавхана византийски стратези заедно с подвластното им християнско население. Двамата стратези Кордилас и Варда останали тук до царуването на Пресиан от 835 до 837 или 838 г., като охранявали с подчиненото си население под ръководството на копана североизточната граница на България(137). Тук освен с хазарите зад Днепър българите граничели също и с унгарците, които обитавали вече земите по горното течение на тази река.

Ние научаваме повече подробности във връзка с организацията на тези земи по повод на бягството на ромейските стратези и техните сънародници през времето на Пресиан. Изглежда, че времето, когато българските главни сили били към Филипи и Солун, преселените на север ромеи били главната охрана на североизточната граница, защото при тяхното бягство нямало кой да им се противопостави. Когато те наближили Дунавските устия, според известията, срещу тях излязъл местният комит. Така ние научаваме за присъствието на един втори голям управител в България, който охранява най-долното течение на Дунав между Добруджа и Бесарабия. Тъй като неговите сили не били достатъчни, както и на другите управители на комитата, той влязъл във връзка с унгарците и поискал от тях помощ. Унгарците се отзовали на искането на комита. Те се спуснали подир бегълците, които били принудени, сражавайки се, да побягнат към византийските кораби, спрели в устието на Дунав, и да се качат на тях. Началникът, който се опитвал да спре ромеите, разполагал със същите големи права, които имали Салан или Глад в комитатите в Панония — да сключват спогодби със непосредствените си съседи, когато интересите на държавата го изискват, да решават проникване на чужди войски в областта им и да носят цялата отговорност за отбраната й.

Така ние се натъкваме на два комитата, единият от които е бил управляван от копана Окорсис, а другият — от управител, чиято титла не знаем. Византийските хронисти го наричат комит. Първият от тези комитати обхваща граничната област с хазарите. Вторият се разпростира от двете страни на устието на Дунав. Докато за първия сведенията са съвсем незначителни, вторият играе важна роля във военните събития в България. Известно е, че при нападението на унгарците през 894 г. Симеон се опитвал да отбранява Дунав от византийския флот, който ги пренесъл през устието му. Когато не успял да ги спре, Симеон се видял принуден да се затвори в Дръстър (Силистра)(138), най-голямата крепост в областта. Че наистина Силистра тук е била главният опорен пункт на българската държава по Долния Дунав, се вижда от по-късната история на този град. Когато Светослав с неговите руси нахлува по Дунав през 870 г., главното сражение става при Силистра. Две години по-късно, когато византийският император Йоан Цимисхи се сражава на българска земя със Светослав, последното, решителното сражение става пак при Силистра. Явно тя е била най-голямата българска крепост в тази област. Но това не е всичко. Когато Цимисхи превзема Силистра и станал господар на областта, през 972 г. пред него се явяват да капитулират не само началниците на крепостите в Добруджа, между които и тези от Констанция, но и началниците на крепостите отвъд Дунав, които очевидно са били подчинени на управителя на Дръстър(139).

Управителят на Дръстърския комитат, чиято титла не ни е известна, имал под властта си, както и другите големи управители, една просторна област с много крепости. Една от тези крепости, споменавана често във връзка с войната между България и Византия и похода на Светослав, е Малък Преславец, където явно е стоял някой по-малък и подчинен на комита на Дръстър управител. Вероятно и крепостта Калиакра, близо до която при с. Шабла е намерен надписът на военния склад на багатур багаина, представлява също може би един опорен пункт на този управител.

Между многобройните задължения, които имал комитът на Дръстър, е била и една извънредно важна задача — да охранява устията на Дунав. Те били заграждани в случай на опасност с вериги, опънати дълбоко под водата, за да не може византийският флот да премине през реката. Комитатът на Дръстър бил всъщност извънредно важен и за охраната на вътрешната област и играел изключителна роля. Неговото значение било подчертано и с присъствието на главата на българската църква в този град, където се смята, че е била резиденцията му.

* * *

Като проследихме военното и административното устройство на България, дотук ние разгледахме вътрешната област с двете й крила, както и останалите осем комитата: три в Панония, три в Македония и два в земите между Черно море и Карпатите. Трябва да е имало и още един, за който нямаме никакви сведения. Този комитат се е намирал в днешна Румъния, между североизточните и северозападните комитати. Той е имал за северна и западна граница Карпатите, на юг Дунава, а на изток — може би реката Олт. Еднакво отдалечен от погледа на византийските и на западните хронисти, той е останал почти неизвестен.

Едновременно с установяването на териториите на отделните комитати ние имаме и титли на провинциални управители, които не можем да локализираме. Това са: един жупан от рода Ермиар, на който не знаем името, кана тарканът Илиас, участвувал в събора през 869 г. Най-сетне тук трябва да добавим и още една титла на таркан, която е носел вероятно първият от братята на престолонаследника — боила таркан. Много е възможно той също да е получавал една област, която да управлява и в която е носел тази титла, спомената единствено у Константин Порфирогенет във връзка с церемониала във византийския двор. След въпросите за владетеля и жена му логотетът трябвало да пита за канартикина и боила таркана. Ако приемем, че боила тарканът е управлявал област вън от вътрешната област, тогава можем да кажем, че трите титли на таркани са се давали на управителите на трите комитата на север от Дунав, на които ние не знаем титлите, без да можем да кажем коя титла на кой комитат е принадлежала. Това е едно възможно решение на този въпрос, без то да е сигурно.

Общ поглед върху административната и военната организация на българската държава

Военната и административната организация на българската държава е претърпяла дълго развитие, чието начало ние не познаваме. Малката държава от двете страни на устието на Дунав е пренесла заедно със своето класово устройство и много болярски длъжности, които са били за нея традиционни. Към тези длъжности на българското болярство сега се е прибавила и славянската — жупан. Ние познаваме тези длъжности с онова изменено тяхно съдържание, което те са получили едва през последните десетилетия на VIII в., когато се създава военната мощ на българската държава. Вероятно единият от заддунавските комитати е много стар, докато останалите се обособяват сравнително по-късно. Но истинският организатор на мощната българска държава е Омуртаг. Само Деволският комитат е бил създаден по-късно, вероятно от Пресиан. Така формираната държавна организация, макар титлите на нейните управители да са тюркски или гръцки — таркан и комит, — всъщност представлява организация на средновековна държава, притежаваща централна територия, обкръжена от теми или марки.

Докато вътрешната област е предлагала за населението си едно сложно устройство, съобразено с традиционните класови различия в българското общество, организацията на марките е извънредно проста. Всеки комитат се управлява от едно лице, което има властта на губернатор, т. е. на назначен владетел. Това е създало за многобройните славянски поданици на комитатите онази проста форма на управление, която те са имали в своето племе — един княз. Сравнена с византийския начин на управление на темите, в които има многоброен чиновнически апарат — местен военачалник, местен съдия и т. н., — тази администрация, даваща в ръцете на управителя всичката власт, е била, естествено, и много по-евтина. Един малък чиновнически апарат около управителя и един малък военен команден кадър с малка постоянна войска са били напълно достатъчни на този управител, който е могъл да събере като опълчение цялото мъжко население на комитата си. Всъщност положението на комитатите не е в зависимост от вътрешните отношения на племето на прабългарите и не се отразява върху тяхното управление. С това на тези области се гарантира едно самостоятелно развитие, като връзката между централното управление и комитата остава само управителят му.

Това устройство на България е давало без съмнение много големи възможности на вътрешната област, където, както видяхме, е била главната сила на българската държава. Облегната на многобройното болярство, тук държавната организация е изградила много повече и по-мощни крепости, укрепила двете столици — Плиска и Преслав, — построила дворци за цялата служебна аристокрация. Естествено, от тази вътрешна област се изисквало и много повече. Обърната срещу Византия, тя не само е трябвало да посреща нейните нападения, но често пъти и да търпи най-тежките последици от тях.

При нахлуването на византийския император Никифор в България изненаданият Крум, след като преценява, че няма достатъчно войски, нарежда да се напусне столицата Плиска. Никифор ограбва двореца и именията около него. Крум дочаква момента, когато по-слабата му войска ще може да разбие противника, и го унищожава. С това сражение всъщност България си създава предимства, които веднага използува, за да образува на мястото на малката държава голямото си царство. Приблизително по същия начин по времето на Симеон българските войски се справят с нахлулите през Дунав, пренесени от византийската флота неприятели — унгарците. Нахлуването на русите на Светослав по Дунав в последните години от царуването на цар Петър предлагат трети подобен случай. Цар Петър има неограничени възможности за маневри. Той може да изтегли главните си сили далеч на запад било към долината на Вардар, било към Белград, да опразни столицата, да евакуира населението, да пусне Светослав на запад и да го бие там. Но за зла участ, при това без да е гарантиран с нищо от едно византийско нападение, той се доверява на Цариград и решава да даде главното сражение на границата. С едно второ сражение пред столицата, което също загубва, той открива свободно пътя на русите към Цариград. Коя беше причината Крум да пожертвува столицата, Симеон да се затвори в крепостите и да не дава сражение, докато не е сигурен, че ще го спечели, а Петър да даде сражения, които да загуби? — Необходимостта имотите на богатите, дворците и жилищата им да се запазят на всяка цена.

Големите събития ни показват всъщност как администрацията и военното командуване гледат на своите задачи. С една неразумна мярка, продиктувана от интересите на богатата класа, цар Петър загуби трона за династията си, за синовете си, държавата и обрече народа си на настъпилото скоро след това в резултат на тези събития византийско робство.

Прекомерното забогатяване на българското болярство в последните години от съществуването на държавата довело до скъсването на връзките между него и народа и до поставянето на неговите интереси, не винаги правилно разбрани, над интересите на държавата.

Българската администрация при Комитопулите

Династическата криза в България

Много от събитията по времето на цар Самуил не се разбират правилно, понеже не е разяснен предварително въпросът за административното устройство на България, както го разгледахме тук. Именно поради тази причина се налага да направим един преглед на събитията, които създават и съпровождат развитието на династическата криза в Преслав, защото тя дава властта над онова, което е останало от българската държава, в ръцете на синовете на един от много мощните български управители.

Русите на Светослав са в България и се движат към Преслав(140). За да не се бие на два фронта, цар Петър сключва мир с Византия и дава двамата си синове Борис и Роман заложници. Военните действия с Византия са прекратени и когато цялото внимание на Петър е на север, неочаквано на 10 януари 970 г.(141), според преданието, умира на запад. Всички военни действия до този момент се развиват в източните области на България и засягат главно вътрешната област и Дръстърския комитат. Като прибавим към това и факта, че двата комитата в Унгария са загубени и са под властта на унгарците, незасегнати от събитията остават Белградският, Деволският, Средецкият, Скопският, Видинският комитат и единият от комитатите северно от Дунав, който е по-западният. От тези комитати след окупирането на долината на Марица от византийските войски с Византия граничат и водят военни действия Средецкият комитат при Ихтиманския проход, при Долна Струма и Солун и Деволският комитат — към Епир, Тесалия и към Драч.

Първородният син на цар Петър все още се намира в Цариград. Византийската власт не пуска нито него — престолонаследника Борис II, — нито брат му Роман, без да има гаранции, че България ще остане зависима от Цариград, което цар Петър е признал по необходимост. След поражението на войските във вътрешната област и окупирането й от чужди войски големите военачалници в нея са загубили значението си и сега положението е в ръцете на идващите след тях по своята мощ комити, незасегнати от военните действия и разполагащи със значителна сила. Това са фактически шест души. Именно в този момент на историческата сцена се явяват синовете на комит Никола, управител на Деволския комитат — Давид, Мойсей, Арон и Самуил.

Всички събития са предадени съвсем накратко от византийските хронисти. Те не са много по-подробно предадени и у Скилица(142), който винаги се смята за най-добре осведомен. Неговият текст гласи: «А Петър, царят на българите, като възстанови мира (с Византия), веднага след смъртта на жена си сключил договор с императорите, като дал заложници двамата си синове — Борис и Роман, — и скоро след това умрял. А синовете му след това били изпратени да вземат властта в бащиното си царство и да ограничат по-нататъшните успехи на Комитопулите. Защото Давид, Мойсей, Арон и Самуил, които били синове на един от могъщите комити в България, замисляли да въстанат и бунтували България». Обикновено това място у Скилица се тълкува в смисъл, че четиримата братя въстанали срещу българската държава и се обявили за самостоятелни, макар у Скилица да няма и сянка от подобна мисъл. Точният израз у Скилица гласи: πρςὸ ἀποστατὶαν ἀπεῖδον ϰαὶ ηα Βουλγάρων ἀνέσειον, т. e. «(Комитопулите) гледаха към въстание и бунтуваха България».

Ако четиримата синове на цар-Петровия комит Никола в този момент са искали да се откъснат като самостоятелни владетели, положението в техния комитат е било в ръцете им. На гръцки думата ἀποστασία означава буквално откъсване и в този смисъл въстание. Но мисълта на Скилица е ясна: «Гледаха към откъсване и бунтуваха България». Разбира се, всички изследвачи, които разглеждат въстанието като отцепване на синовете на комит Никола от България, си представят, че в България не е останала никаква друга администрация освен синовете на Никола, а също и че такава не е имало, макар че Скилица казва «синовете на един от много мощните комити», което значи, че има и други комити, които са също много мощни. Най-сетне трябва да обясним и в какво се състоят успехите на Комитопулите. В това, че те успяват да обединят останалите управители на цар Петър, които имат ранга на баща им, да се присъединят към тях и да ги поддържат.

Всъщност кой е облякъл Комитопулите във власт, когато цар Петър е умрял, а синовете му са в Цариград? Това са именно тези шестима управители, които ние споменахме и които в този момент са най-мощните в България. Всеки от тях е имал интереса да се обедини с останалите и да се опита да запази комитата си. Докато Комитопулите имат поддръжката на останалите петима управители, те са разполагали със значителни сили, които в продължение на 150 години са отбранявали същите области. Скилица преценява поведението на четиримата братя от гледна точка на Цариград. Тъкмо Византия най-сетне успя да сломи българите и да ги подчини на своята власт и ето че Комитопулите отново искат да се откъснат и подтикват към бунт. Очевидно е, че дори ако искат да капитулират при изгодни за тях условия, и Комитопулите, и всички останали управители на комитати трябва да се обединят и да се държат един за друг. Дългът и интересите им изискват от тях това. По-нататъшните събития показват ясно, че положението е точно това. Византийският император пуща Борис и Роман да се върнат в България. Цариград не би поел подобен риск, ако не е бил сигурен, че връщането на синовете на цар Петър в Преслав е главното искане на бунтовниците. Надеждите на византийския император в това отношение се оправдали. Но Скилица не казвa истинската причина, поради която Цимисхи се решил на подобна постъпка. Очевидно е, че пред България, която разполагала с още сили, е имало възможност да влезе в съюз със Светослав и ясно е, че в Цариград си давали сметка, че успехите на русите са по-големи, отколкото те биха желали.

Когато руските войски потеглили към Цариград, Борис II и Роман били в Преслав при Светослав. Редовната власт била възстановена и руските войски, подпомогнати от българите, се отправят на юг. Но Византия успяла да се справи с противниците си. Те отстъпили на север и цялата вътрешна област отново станала арена на военни действия. Най-сетне войските на Светослав дали последното сражение при Дръстър, след като упорито отбранявали Преслав. Цимисхи влязъл в българската столица, където били отново Борис и Роман. Цимисхи продължил военните действия, докато русите се изтеглили от България, и окупирал цялата вътрешна област и Дръстърския комитат. Други мерки Цимисхи в момента не взел. Той оставил войска във вътрешната област, като смятал, че тя е достатъчно силна, за да държи в напрежение управителите на комитатите на цар Петър, и с главните си сили се върнал в столицата, за да се отправи към Азия, където имал други мъчнотии.

При празнуването на победата си над България и Светослав Цимисхи показал на византийската столица зрелище, което тя от векове не е виждала. Зад колесницата върви Борис II, придружен от брат си Роман, носещи всичките си инсигнии на владетели. Тържествено Борис II бива развенчан и му биват отнети същите онези знаци на царска власт, които дядо му беше получил от Цариград. Занапред той е един обикновен поданик на византийския император, на когото Цимисхи дава титлата «магистър».

Размери на окупацията

Още в първите дни от превземането на Дръстър от Цимисхи, според Скилица(143), «при императора дошли пратеници от Константия (сега Констанца в Добруджа) и от други крепости, разположени отвъд Дунав, молейки прошка за злините и предавайки се заедно с крепостите. Като ги приел благосклонно, той изпратил хора, които да приемат крепостите и достатъчно войска за тяхната охрана». От този пасаж се вижда, че е бил окупиран целият комитат около устието на Дунав и вероятно всички крепости до границата на североизток. Обикновено се приема, че освен тази територия Цимисхи е завладял земите до Янтра или до Искър(144). След това той не продължил действията и се завърнал в Цариград, като оставил в завладените земи една окупационна армия.

Нито Скилица, нито кой да е друг византийски извор дават повече сведения за дейността на оставената от Цимисхи армия. И тук идва на помощ един обикновено смятан за не особено благонадежден извор, който не е вземан под внимание — споменатият дуклянски презвитер. Той съобщава(145): «По това време умрял българският цар Петър, който стоял във Велики Преслав, и гръцкият император, събирайки големи войски от своя народ, завладял цяла България и я подчинил на своята власт. След това, връщайки се в двореца си, оставил войската си. А тези, които стоели начело на войската му, превзели цялата провинция Рашка. А жупанът на Рашка избягал и дошъл при крал Пленимир». Ако вземем под внимание това известие, ще трябва да приемем и цяла редица други действия на войските, оставени от Цимисхи, през следващите две години. Най-вероятно е, че под някакъв претекст византийските окупационни войски са били допуснати в тази територия, която не е подчинена на никой от комитатите. Иначе трябва да мислим, че византийските войски са се вмъкнали дълбоко на запад и са нанесли удар, разделяйки цялата територия на шестте останали свободни комитати на две, като са се вмъкнали между Видинския и Белградския комитат, които останали на север от окупираната област, и Средецкия и Скопския комитат, които останали на юг. Но както и да обясняваме присъствието на византийските войски в Рашка, трудно бихме могли да отречем този факт. Тук е било създадено едно положение, което не е могло да се задържи дълго. Или Византия е трябвало да засили войските си в България и да предприеме някакви решителни действия, или нейните войски са щели да бъдат изгонени от българските управители, които са приспивали бдителността на византийската окупационна власт във вътрешната област.

През това време има още едно събитие, което е изиграло решителна роля в подготовката на борбата с Византия — женитбата на най-младия от четиримата братя, Самуил, за дъщерята на протевона на Драч. Тази женитба и последиците от нея могат да се разглеждат във връзка с появяването на византийска войска северно от Скопие. Градът Драч в северна Албания бил от малкото територии, останали в тази част на Балканския полуостров във византийски ръце. Кога бащата на Агата Иван Хрезилий е бил назначен за управител на града, не се знае. Ясно е обаче, че той не е бил доволен от Цимисхи, и използувал отдалечеността си от Цариград, за да показва значителна самостоятелност. Чрез този брак той всъщност успял да осигури властта над поверената му тема. Не се знае кога точно е бил сключен този брак. Но Агата родила на Самуил пет деца — четири момичета и само едно момче — Гавраил Радомир. През 997 г. той придружава баща си в битката при р. Спархей в Тесалия. Това значи, че в това време Радомир, който в тази битка спасил живота на баща си, е бил вече на възраст между 20 и 25 години. Това ще рече, че той се е родил между 972 и 977 г., без да сме сигурни, че тъкмо той е първото дете от този брак. Очевидно е, че Иван Хрезилий е бил назначен за протевон на Драч преди сключването на този брак и че за него настъпилите събития не са се развивали благоприятно, поради което той се е видял принуден да даде един залог за добрите си отношения с Комитопулите. Най-вероятно е при това положение бракът да е сключен след свалянето на Никифор Фока и след идването на Цимисхи на власт в Цариград. Другата възможност е Цимисхи да е назначил Иван Хрезилий, а Василий II да се е готвил да го отстрани. По-вероятна е първата възможност — Цимисхи да е бил противник на Иван Хрезилий. Енергичният Цимисхи е искал да използува Драч като база за действия против Комитопулите и положението на протевонът е станало много деликатно, тъй като той граничел не само с българите, но и със сърбите в днешна Черна гора. Така или иначе, с тази женитба Комитопулите веднъж завинаги ликвидирали въпроса с тази важна византийска база. Те си развързали ръцете на северозапад.

Въстанието през 976 г.

Всички изследвачи говорят пак за въстание, макар че тук не става дума всъщност за никакво въстание, а за размразяване на военните действия, замрели по времето, когато Цимисхи се оженил в Цариград и потеглил на война на изток в Азия. Този нов развой на събитията ни е добре познат от описанието на Скилица, допълнено от бележките на Михаил Деволски — един отличен познавач на всички подробности от живота на Комитопулите. Тези добавки тук предаваме в скоби в самия текст на Скилица.

«Веднага след смъртта на император Йоан българите въстанали и над тях се заловили да властвуват четиримата братя, Давид, Мойсей, Арон и Самуил, които били синове на един комит от много мощните у българите (наречен Никола, а майка им била Рипсимия) и поради това се наричат Комитопули. От близките по род до Петър едни били покосени от смъртта, а синовете му, Борис и Роман, били отведени в Цариград, и, както се каза по-горе, останали там. Борис бил почетен от император Йоан като магистър, а Роман бил скопен от бившия паракимомен Йосиф. И тъй след смъртта на император Йоан (и въстанието на Склир, когато техният роднина, император Василий, излязъл из тракийските области) те избягали оттам и побързали да идат в България. И Борис загинал, ударен със стрела при преминаването на някакви храсталаци от някакъв (глупав българин), който не разбрал, че той е Борис), смятайки го за ромеец (поради облеклото), тъй като бил облечен в ромейски дрехи, а Роман се спасил във Видин), и отново по късно се върнал в столицата, както ще се каже на съответното място(146). А от тези четирима братя Давид веднага (след въстанието) бил убит между Костур и Преспа в тъй наречените Хубави дъбове от някакви скитници власи, а Мойсей, обсаждайки Сяр (ударен) от камък, хвърлен от крепостната стена, умрял (понеже конят му паднал и той бил съсечен от един от хората на дука Мелисин).» Така всъщност ние виждаме цялото внимание на Комитопулите в този момент съсредоточено по българско-византийската граница. Очевидно тук са се развили най-сериозните военни действия при размразяването на войната веднага след смъртта на Цимисхи. Че смъртта на Цимисхи е била сигнал за едно уговорено въстание навсякъде, където византийските войски са били по-малобройни, се вижда и от сведенията на дуклянския презвитер за Рашка(147), които той е описал така: «После, като минало малко време, умрял гръцкият император, а крал Прелимир с тъста си (жупана на Рашка) съобщили на жителите на Рашка, негови приятели, без страх да избият гърците, които ги управлявали. Така и станало. Като били избити в един ден всички гърци, кралят отишъл с тъст си и приятелите си и заел цяла Рашка». Това, което станало в Рашка, всъщност е станало и в Белградския комитат, ако там е имало византийски гарнизони, пък и във всички останали комитати на запад. То би станало и в останалата част на България, в нейните източни области, ако новият император Василий II не предприел веднага поход към Видин. За да улесни задачата си, императорът, след като минал през днешна Южна България и Балкана, водейки със себе си Борис II и Роман, които му били роднини, се отправил към Видин, откъдето смятал да започне разгромяването на движението. Но двамата потомци на Крум и Симеон не оправдали надеждите на Цариград. При първия удобен случай те прибегнали към бунтовниците, които не ги разпознали, стреляли по тях и убили Борис.

В резултат на въстанието от 976 г. византийските гарнизони от всички западни комитати били прогонени и ние виждаме съвсем ясно, че и Видинският комитат се е намирал здраво в български ръце, щом като Роман намерил спасение във Видин. По всичко изглежда обаче, че движението в България се е пренесло бързо и в заддунавските комитати. До нас е достигнало по този въпрос едно известие от т. нар. готски топарх, касае се всъщност за един византийски топарх, който по неизвестни причини бил изпратен от византийските владения по северния черноморски бряг в една експедиция по Днепър(148). Вероятно това е бил някой от византийските военачалници, на които са били поверени крепости и гарнизони по старата източна българска граница. За съжаление, историческите данни, които той поднася в запазените фрагменти от съчинението си, са лишени от конкретност. Двете селища, които се намират по пътя му, Борион и Маврокастрон, не може да се локализират точно. От сведенията му се вижда, че значителна част от земите на север от Дунав са били окупирани от византийски войски в продължение на доста дълго време. Това ни кара да мислим, че става дума за времето след смъртта на цар Петър през 970 до 976 г. Това е всъщност царуването на Цимисхи. Този период за Източна България е продължил по-дълго време, защото походът на Василий II през 976 г. вероятно е забавил движението на изток и византийските войски са се оттеглили от североизточните български провинции едва след несполучливия опит на Василий да потъпче въстанието. Според този загадъчен извор, мизите, както обикновено византийските хронисти наричат българите, се връщат в своите земи. Според него, мизите жестоко се разправили с онази част от населението, която сътрудничела на византийската власт. Това дава основание на византийския топарх да се впусне в разглеждане на миналото на областта.

По този повод той съобщава, че мизите били загубили предишната си справедливост и законност с тези си постъпки, докато по-рано те най-много почитали тези качества, сами достигали до много големи трофеи и градовете, и народите се присъединявали към тях доброволно. Но макар да разказва за това като за неща, които се случвали някога, от по-нататъшното му описание се вижда, че българската държава и в момента, за който говори, криела в себе си старата притегателна сила за цялото население, което живеело между Днепър и Дунав. От Днепър готският топарх се оттеглил към някакъв пункт, който той нарича Климати, където възстановил разрушеното укрепление, и като събрал представители на местното население, опитал се да обсъди с тях положението. Според него, местните жители «никога не били вкусили от императорското благоразположение и не уважавали елинските обичаи, а преди всичко се стремели към независимост, защото били съседи на този, който царувал на север от Дунав и който бил силен с голямата си войска и се гордеел с мощта си в боевете. Техните собствени нрави не се отличавали от тамошните обичаи. Те решили да сключат мир и да се предадат (на мизите). И същевременно всички решили и самият той да направи същото».

От този текст се вижда, че «готският» топарх бил принуден от местното население да капитулира, а то се присъединило към българската държава. Тогава и самият топарх започнал преговори, които са описани по следния начин: «И така, за да останат нашите владения запазени, аз отидох и бях приет от него по най-добър начин, както въобще някой би могъл да желае. С кратък по възможност разговор аз се споразумях с него във всичко и той сметна това за по-важно от всичко. На драго сърце ми даде цялата власт над Климати и присъедини към това и цялата област, а освен това ми подари и целия му ежегоден доход от земята». С други думи, този, който владеел на север от Дунав — Самуил, — взел и самия топарх на своя служба. Тук ясно се описва настъплението на българите в територии, които и след 976 г. са все още във византийски ръце.

Комитопулите, Роман и администрацията на цар Петър

Когато Борис II загинал пред Видин, а Роман успял да избяга при българите, естествено, функциите на български владетел поел Роман. Но докато зад всеки от управителите на комитатите стояла една войска, която го поддържала и на която той се облягал, зад новия цар не стояла вътрешната област с най-мощните български военачалници — кавхана и ичиргу боилата, които стоели начело на българската войска, като командували двете й крила. Роман бил цар без реалната сила, която да му дава възможност да доминира над всички военачалници и управители във вътрешната област и комитатите. Борис II и Роман, роднини на Василий II по майчина линия, лишени от властта си над вътрешната област, можели да разчитат само на естественото чувство за подчинение към семейството на Крум и Симеон. Затова останалият жив Роман е цар призрак, бледа сянка на някогашните български владетели. Загубата на вътрешната област не е въпрос обаче само на сила. Тя не е само загуба на военната мощ на царя, но и загуба на неговия престиж. Той управлява България, защото е сюбиги кан на първобългарите и княз на седемте рода и на северите. В продължение на повече от век и половина управителите на комитатите получавали помощ от владетеля си, когато са застрашени. Сега този владетел е избягал при тях, а територията, която се намирала дотогава под негово управление, се държала от византийски войски.

След смъртта на Борис II през 976 г. Роман царувал и никой не оспорвал неговата власт, но материалната основа, върху която трябвало да се крепи тази власт, вече не съществувала. Цялата власт фактически се намирала в ръцете на управителите на още свободните комитати. Роман управлявал с тяхно съгласие и поддръжка, която те му давали интуитивно, следвайки една странна традиция. Но връщането на Роман станало при една вече издигната нова власт в лицето на Комитопулите. Модерните изследвачи приемат, че властта била поверена на четиримата братя, и то едновременно. Но Скилица никъде не твърди подобно нещо. Ето превода на целия пасаж, както е даден у Скилица: «А българите със смъртта на император Йоан (Цимисхи), като се отцепили, определили да ги управляват четиримата братя, Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от могъщите сред българите комити и поради това се наричат Комитопули. Защото останалите от тези, които принадлежаха по род на Петър, бяха унищожени от смъртта, а Борис и Роман, синовете на този (Петър), били доведени в столицата, както се каза по-горе, и останали в нея. И единият бил удостоен от императора Йоан със сан «магистър», а другият — Роман, бил скопен от предишния паракимомен Йосиф. И когато се случило император Йоан да умре, Борис и Роман избягали оттам и побързали да дойдат в България. И единият — Борис, ударен със стрела при преминаването на някаква горичка от някакъв българин, който го смятал, че е ромеец (защото бил облякъл ромейски дрехи), загинал, а Роман се запазил и малко по-късно се върнал отново в столицата, както ще се каже на съответното място. А от тези четирима братя Давид веднага умрял, погубен между Костур и Преспа при т. нар. Хубави дъбове от някакви власи скитници, а Мойсей, обсаждайки Сяр, умрял, ударен с камък (хвърлен) от стената, а братът Самуил погубил Арон заедно с целия му род, било защото съчувствувал на ромеите, било защото си присвоил властта, на 14 юли в местността Разметаница, като бил запазен от Роман Радомир, сина на Самуил, само Иван Владислав, неговият (на Арон) син».

От нито една дума в този пасаж не следва, че четиримата братя са били облечени във власт едновременно. Споменаването на смъртта на тримата братя би било съвсем безпредметно и особено на първия — на Давид, — чието убийство може и да не е политическо събитие. Случаят с четиримата братя е напълно еднакъв със случая с Борис и Роман, които Скилица поставя също да «завземат бащиното си царство» двамата.

Идването на Роман в България връща на власт отново династията на Крум. Но сега мощта, на която се опира тази власт, принадлежи на други и те последователно я приемат — най-напред царува Давид, после Мойсей, след това Арон и накрая преминава у Самуил. Скилица има многобройни причини да не каже истината за управлението на България в периода след смъртта на цар Петър. И докато събитията преди това са винаги един двубой между византийските императори и българските царе, след смъртта на Петър Скилица се опитва да оневини Арон, чиито потомци играят значителна роля във Византия дори и по времето на Скилица, като прехвърля вината на събитията или на четиримата братя, или на самия Самуил.

Естественият стремеж на българското болярство през 976 г. е да се възстанови положението на вътрешната област и на царската власт, чиято основа е тя. Всички управители разбирали много добре необходимостта от съществуването на тази опора за тяхната собствена безопасност. Изправена срещу Византия, вътрешната област и царя били щит за тях. И първият стремеж след 976 г., когато военните действия се размразяват, е бил с общи усилия да възстановят старото поколение. Въпросът за характера на военните действия е тясно свързан с начина на управление. Когато Комитопулите помагат на Роман да си върне вътрешната област, те не действуват само в интерес на владетеля, а в свой собствен интерес. С връщането на Роман династическата криза не е окончателно отстранена, а само отложена до смъртта на скопения владетел, който няма наследници.

Поради всички изброени дотук причини в периода между смъртта на цар Петър и първото връщане на Борис II и Роман царската власт е била притежавана от Давид, после от Мойсей и най-сетне от Арон. През 972 г. тя минава у Борис II и през 976 г. тя е пак у Арон до връщането на Роман.

Пред Арон е стоял само един човек, животът на който го отделял от престола на българските царе, който той веднъж вече бил заел — осъденият на бездетие Роман. Ако Роман бъде пожертвуван или умре, Арон отново ще поеме царската власт. Това положение очевидно поставя пред нас един от най-важните въпроси в тази епоха — какво е било отношението на Комитопулите към Роман? Преки отговори на този въпрос византийските хронисти не дават. Но все пак поне по косвен път ние можем да си съставим една представа поне за отношението на Самуил към скопения последен представител на българската династия.

Известно е, че единственият син на Самуил е имал три имена — Гавраил и Радомир, но също и Роман. При това обикновено византийските хронисти го наричат с третото. Причината да се предпочитат въпреки това първите му две имена са следните. В своите добавки към текста на Скилица Михаил Деволски го нарича с първите две имена — Гавраил Радомир. Добре осведомен върху всичко, което се отнася до рода на Комитопулите, Михаил Деволски безспорно е знаел имената, с които синът на Самуил е бил известен сред българското население на епархията му в Девол и сред семейството на Комитопулите. Изглежда, че сред българската аристокрация по това време е било силно разпространено именуването с две имена. Обикновено едното е било езическо, другото християнско. Така например един от братята на Петър се нарича Боян и Венеамин, сестрата на Радомир се нарича Теодора и Косара, братовчедът на Радомир, синът на Арон, се нарича Иван Владислав, синът на Радомир е известен с имената Петър Делян. Следователно в двете имена на Радомир няма нищо чудно. Чудното е третото му име, което е пак християнско — Роман. Очевидно това име му е било дадено по-късно. Това е могло да стане, когато Радомир вече е бил голямо момче и Роман се завърнал в България. Синът на цар Петър с ореола на герой, който избягал през бойната линия, за да се върне в отечеството си, и на мъченик, който бил скопен, за да се обезнаследи династията на Крум, и който видял със собствените си очи смъртта на брат си, безспорно е бил най-популярната личност в това време. Самуил, който вече вероятно не се е надявал да има друг син, е нарекъл Гавраил Радомир и с още едно, трето име — името на завърналия се български принц. Името Роман, крайно непопулярно в България, оттогава си пробива път сред българската аристокрация. То обаче, дадено на единствения син на Самуил покрай другите му две имена, е най-добрият белег за тесните приятелски отношения, които са съществували между сина на цар Петър Роман и Самуил. Нямаме никакви причини да мислим, че отношенията между двамата по-късно са се променили.

Има две причини обаче, поради които Скилица и другите византийски хронисти са склонни да намаляват значението на всички други и да увеличават значението на Самуил. Едната от тези причини Скилица е казал ясно, когато говори за личността на Самуил: «Той беше войнствен човек, който никога не знаеше покой, и докато ромейските войски бяха заети с боеве срещу Склир, той безнаказано нахлувал във всички западни области не само в Тракия и Македония и в земите около Солун, но и в Тесалия, Елада и Пелопонес. Той завзел много крепости, най-важната от които била Лариса, жителите на които преселил в България, и като ги записал в списъците на своите войници, използувал ги като съюзници срещу ромеите. Пренесъл и мощите на свети Ахил, който бил епископ по времето на Константин Велики и който участвувал в първия събор с Регин Скопелски и Диодор Трокски, като издигнал разкошен храм на негово име». Безспорно една от причините името на Самуил да измести всички други в съзнанието на хронистите се крие в изключителната личност на Самуил като пълководец. Другата причина, ние я споменахме, е стремежът на византийските хронисти да намерят един виновник, върху когото да хвърлят отговорността за събитията, за да не дават значение нито на Борис и на Роман, нито на Арон. Най-сетне тук известна роля се е паднала и на случая, тъй като политическото положение на Самуил се засилило поради женитбата му за Агата, дъщерята на Иван Хризилий, протевона на Драч. Все в полза на засилването на влиянието на Самуил в България са се стекли и други благоприятни обстоятелства. Комитопулите са получили царската власт в България при смъртта на цар Петър, понеже очевидно те са имали зад гърба си значителна сила, облягайки се на войската на комитата на баща им. Но това им е дало възможност да получат и още един вид власт в България — царската власт. Ако тези две власти се носеха от двамата останали живи братя — Арон и Самуил — заедно и едновременно, в такъв случай нямаше причини имената на двамата да не се споменават, а да се предпочита винаги името на Самуил. Ние посочихме вече политическите причини, които са накарали византийските хронисти да омаловажат ролята на Арон в събитията и военните действия по времето, когато той е жив. Но очевидно действителното положение е било такова, че е позволявало това омаловажаване.

В някои случаи ние можем да възстановим действителното положение. Така например от Скилица(149) и от другите византийски хронисти ние знаем, че решителният момент на битката при Ихтиман дошъл, когато на бойното поле се появила армията на Самуил. Допълненията от бележките на Михаил Деволски ни дават сведения обаче, от които се вижда, че в битката са участвували и Арон, и Роман. И въпреки това тези допълнения винаги биха се оспорвали, ако не беше сведението на Битолския надпис на Иван Владислав(150) който, като говори за себе си, казва, че е «син на Арон, който е брат на самодържавния цар Самуил и които двама разбиха в Щипон (Ихтиман) гръцката войска на цар Василий...». При обяснението на надписа обаче трябва да се обърне внимание на още една подробност — Арон не е наречен самодържавен цар, нито въобще цар, защото очевидно той е играел ролята на наместник, на регент. Положението на Самуил в това време (987–989 г.) е дадено още по-ясно у Скилица(151): «Като получил възможността да действува безнаказано, Самуил и другите топарси (управители) причинили на ромеите големи тревоги». Явно Самуил тук е все още един топарх, един управител на област. Самуил запазил за себе си властта над бащиния си комитат. Неговото присъствие в комитата все като обикновен човек се чувствува ясно още през 993 г., когато нарежда да се издълбае надпис върху мощите на гроба на майка си, баща си и брат си Давид. По това време Роман е български цар. Това се вижда по учредяването и даряването от Роман по случай Ихтиманската битка през 986 г. на манастира «Св. Георги Бързи» в Скопие, където вероятно живеел той. Роман дал на манастира селата Черешовене и Сдуне, Тетовско, с. Речица, Скопско, и Брод, и Кърповласи, Кичевско. Очевидно Роман е имал право да разполага със села от цялата територия на държавата(152). След Роман много византийски императори потвърждават привилегиите на манастира и го даряват с нови дарове, като повтарят първата част с името на Роман като ктитор на манастира, носещ титлата цар, както се вижда от преписите на дарителната грамота.

Всичко това показва ясно, че Роман е бил всъщност един цар, който е управлявал страната, разбира се, доколкото това е било възможно да прави, без да има зад гърба си войските на вътрешната облaст. Разбира се, и Арон е бил също такъв регент и вероятно е останал в новата столица Скопие, което е временна резиденция, докато се възстанови властта над Преслав. Базата на властта на Арон е била комитетът в Девол, който фактически бил в ръцете на Самуил.

Причините, поради които Скилица избягва да говори за Роман, са резултат, както вече казахме, от нежеланието на този придворен историк да демонстрира неподчинението на Борис II и Роман към византийския император, който при това е техен роднина. Междувременно почти всички, които са писали независимо от Скилица, предават в центъра на фактите Роман. Така например Асохиг, известен арменски хронист, като говори за българските царе, между другото пише(153): «А те били двама братя, наречени Космадзаги (Комитопули). Името на по-стария било Самаел... След това гръцкият император обявил война на българския цар скопец-евнух». Почти същото значение на Роман дава и Яхия(154), който разказва за пленяването на Роман, станало, според него, през 991 г., разказано от този арабски хронист така: «Цар Василий посрещнал българите и ги обърнал в бягство. Той уловил в плен техния цар и го върнал в тъмницата, от която бил избягал. Спасил се Комитопулът, началникът на войската му, и започнал да управлява българската държава. Цар Василий започнал да воюва с тях и да напада българската държава в продължение на четири години (от 991 до 955 г.). Той потеглил през зимата в българските земи, нападал, пленявал и превзел през това време няколко техни крепости. И задържал някои, а разрушил ония, които по преценката му не могли да бъдат удържани. И град Бария (Средец) бил в числото на онези, които разрушил». По-нататък Яхия разказва, че 7 години след пленяването му българският цар умрял в тъмницата в Цариград, т. е. през 997 г. Това известие на Яхия Златарски съпоставя с един израз, промъкнал се у Скилица(155), в който се казва: «А пък Роман се спасил във Видин и по-късно се върнал в града (в Цариград), както ще се каже на съответното място». Но когато идва моментът Скилица(156) да ни разкаже за връщането на Роман в Цариград, както го намираме у Яхия, той ни дава следното известие, като говори за събитията, станали след 1001 г.: «Град Скопие предал на императора новоназначения от Самуил да го управлява Роман, син на българския цар Петър и брат на Борис (II), наричан още и Симеон, по името на дядо си. Императорът го приел приятелски, почел го с чин патриций и препозит и го изпратил назначен за стратег в Абидос (град на Дарданелите в Мала Азия)». Поради това противоречие у Скилица, поради обстоятелството, че тук се говори за едно лице, което Самуил назначил, и поради това, че самото лице носи две имена, Симеон и Роман, Златарски е изтъкнал, че в този случай очевидно Скилица е направил грешка, и приема, че става дума за друго лице, без да ни каже, кое е то, както ще видим по-нататък. Именно затова Златарски приема с основание известието на Яхия.

Като че ли съдбата на Роман е била най-тъмният въпрос не само за византийските хронисти. Българската традиция е отделила значително място за цар Роман, както се вижда това от «Апокрифната българска летопис», един документ, който ние разглеждаме по-подробно в следващата глава. За царуването на Роман в него се казва: «И след това се вдигна друг цар, на име Роман, пак от това коляно, и прие българското царство. И той събра своята войска, и се разсърди на източния цар (византийския император), и отиде по море на изток (пленяването и отвеждането му в Цариград), като да погуби два царя (Василий II и Константин Порфирогенет), а погуби своята войска (поражението му през 991 г.). И възвърна се от изток в гр. Преслав. И прекара Роман в царството си 9 години, и почина». Когато след Ихтиманската битка вътрешната област и Преслав се връщат към българската държава, според нашия апокриф, Роман се върнал там и следователно напуснал Скопие. Оттук авторът на апокрифа го изгубва от очите си. Той не ни съобщава нищо за повторното му пленяване.

Колкото и призрачно да е било царуването на Роман, все пак то е оставило един дълбок спомен сред българския народ и хронистите са се опитали да обяснят липсата на опора на царската му власт по различни начини, отъждествявайки го ту с един, ту с друг, очевидно поради липса на сигурни сведения за един цар, който е останал да царува, без да има фактически власт, т. е. да царува само номинално.

Във всеки случай византийските хронисти са предали тези събития, без да могат да се освободят от влиянието, което видните лица от рода на Арон оказвали във византийската империя по онова време. В това отношение по-независими са арабските хронисти, както и онези от византийските, които са почерпили сведенията си от свои източници. Така например Михаил Псел, който бил приятел на внука на Арон — Алусиан, — описвайки събитията около въстанието на Петър Делян през 1041 г., където отново се явява омразата между двата рода — на Арон и на Самуил, — очевидно под влияние на Алусиан казва, че «Арон бил станал цар на народа». Яхия, който погрешно нарича Иван Владислав с името на баща му, като говори за преврата, извършен от него през 1015 г., казва: «И този Арон бил от тези, на чиито деди принадлежало предимството на царуването над тях». Тези две сведения се доближават до споменатото известие на Скилица: «А Арон, било за това, че бил симпатизирал на ромеите, или пък защото искал да присвои властта, брат му Самуил убил с целия му род...». Времето, когато Арон се опитал да си присвои властта, е всъщност и времето, когато той бил убит. Златарски е показал, че това е станало след пленяването на Роман. Следователно неговото присъствие е уравновесявало отношенията между Арон и Самуил и отлагало избухването за втори път на династическата криза.

Всъщност има един фактор, който почти половин век държи положението на България в ръцете си. Това е заварената от събитията администрация на цар Петър, която на свой ред продължила борбата против Византия. Комитът Никола бил само един от много мощните управители в България и такива е имало в Средец, в Скопие, в Белград, Видин и т. н. Цялата власт е била всъщност в техни ръце. Поради това и тримата мъже, които случайно заставали начело на българската държава, е трябвало непрекъснато да балансират отношенията си и отношенията с оставените начело на комитатите управители от цар Петър, над които те нямали сили да се наложат. Поради това и присъствието на Роман, което отложило кризата, се почувствувало благотворно.

Самуил, който чувствувал ясно развитието на събитията, е показал всичките си големи качества на пълководец и държавник, като взел всички възможни мерки, за да превърне комитата, начело на който стоял, в една солидна опора на държавната власт. С женитбата си за Агата и с походите си в Тесалия, Епир и Гърция той гарантирал границите на управлявания от него комитат и освободил своите войски, за да ги държи като постоянен резерв на другите управители и да им даде да играят ролята на вътрешната област в Преславското царство. Все със същата цел са предприети и действията му в Сърбия. Обявяването на Самуил за български цар през 997 г., т. е. след смъртта на Роман в Цариград, не донесло онова спокойствие, което било необходимо за спасяването на България. Причините за това са много, но безспорно една е, която е изиграла най-важната роля за неуспеха на Самуил. Според един български апокриф(157) след царуването на Михаил каган (т. е. Борис), след Симеон и Петър в България дванадесет царе спорели за царската власт и всеки казвал: «Аз съм» и «Аз съм». Но докато, според византийските хронисти, след Петър няма нито един цар, българските домашни извори, обратно, твърдят, че е имало много царе, които те означават с кабалистичното число 12. Въпросът за тези царе стои в тясна връзка с нашите управители на области и затова ние ще се спрем върху тях в следващите редове.

Загадъчните царе от «Апокрифната българска летопис»

Обикновено съдържанието на нашите апокрифи е религиозно и най-често то има подчертана или едва забележима богомилска тенденция. Под влияние на византийските апокрифи те са изпълнени със странни апокалиптични видения, предсказания за идването на антихриста и за настъпването на второто пришествие, построени върху старозаветни и новозаветни предания и разкази и са почти лишени от открита политическа тенденция. Но между тези анонимни произведения с отвлечен религиозен характер има няколко, които са чисто политически. Най-интересното от тях е «Апокрифната българска летопис»(158). Нейният съставител не се е ровил в хрониките на византийските писатели, а е съставил този документ по живия спомен на българския народ за неговото минало, и то такъв, какъвто се е пазел в някое малко селище на земите между Брегалница и Струма. Изпълнено с големи кръвопролития и борби, това минало през време на византийското робство сигурно е било свързано с героични образи и е било още живо в съзнанието на народа. Трудно е да се каже дали религиозните разбирания на автора, които не можем да наречем напълно богомилски, или страхът да говори за старите борби и войни на българския народ са прогонили от страниците на апокрифа сведенията за военните действия, така многобройни в българската история. В своя наивен и странен разказ апокрифният писател идеализира времето, когато българският народ е имал своя държава. При българските царе, обикновено монаси или благочестиви християни, е имало всичко в изобилие, а българите живеели в мир и щастие. Разказът за дейността на царете е почти лишен от факти, а и доколкото ги има, те са съвсем общи, примесени тук-таме с по някой жив спомен, който живее в народното съзнание като важен момент от историята на България. Географският кръгозор на апокрифа е тесен, представите — наивни и често неверни, а изложението — простовато.

Суровата присъда, която е издал Иречек(159), единственият учен, който се е занимавал по-задълбочено с него, за несъстоятелността му като научен исторически извор в общия преглед за сведенията на «Апокрифната българска летопис», е накарало учените да се отклонят от него и да не използуват интересните данни, които той поднася. Писан в края на XI в. и дошъл до нас в сръбска редакция, той наистина е изпълнен с несъобразности и показва липсата на всякакво чувство за история у неговия съставител. Апокрифният разказвач всъщност само споменава царе, годините на чието царуване предава с неверни и понякога дори с фантастични числа, и дава сведенията за дейността на самите царе такива, каквито са се разказвали сред народа, главно за построяването на градове, при това почти винаги явно неверни. Към забавни случки той се отнася като към исторически събития и се намира под влиянието на най-различни други апокрифи, като например този за кръстното дърво, приписвани на поп Йеремия. Към тях той прибавил и много други християнски фолклорни мотиви, които се въртят около намирането на Христовия кръст от цар Константин и царица Елена. Свикнал да търси в разказите на народа българското минало, апокрифът произволно свързва лица от българската действителност с много по-рано живели и играли роля в разпространяването на християнската религия в Римската империя лица. По този начин нашият своеобразен летопис е затъмнил още повече дейността на лицата, за които говори. Но той въпреки всичко крие в себе си едно рационално зърно, което тук ще се опитаме да разкрием.

Всъщност това е част от предсказание на пророк Исай, в което българите се представят като богоизбран народ. Доста думи са отделени за основаването на българската държава от цар Испор (Исперих) и за легендарния водач на славяните — цар Слав. След това езическият период е отминат набързо, без да се дават имена на царе, като повече внимание се отделя на християнския период. Като пример за начина, по който са описани събитията, тук може да ни послужи царуването на Борис I:

«И след смъртта на царя Изота пак прие българското царство син му, Борис. И бе благочестив, и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и съзида църкви по цялата българската земя, и на река Брегалница, и там прие царство. На Овчеполе съзида църкви и отиде в Добрич и там завърши своя живот. И царува 16 години, без да има грях и жена. И бе благословено царството му, и почина с мир в господа». Едното от събитията, за които говори апокрифът, е всеизвестното покръстване на българския народ. Но и за другото — построяването на църкви при Брегалница — ние знаем от чудесата на тивериуполските мъченици на Теофилакт Охридски. След Борис идват сведенията за Симеон.

В тясна връзка обаче с положението в България по време на царуването на Петър стои описанието на неговия живот. Както е правилно, «Апокрифната българска летопис» отделя място за него след Симеон (VII). «И след неговата смърт българското царство прие син му — цар Петър. И той царува над българите и още над гърците и царува на българска земя 12 години, без да има грях, нито жена, и благословено беше неговото царство. Тогава прочие в дните и годините на св. Петър, цар български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино, и вреше, и кипеше от всяко божие дарование, и нямаше скъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всяко изволение божие. И тогава в годините на св. Петър, цар български, намери се една вдовица, млада и мъдра и много праведна в земята българска, на име Елена. И роди царя Константина, мъж праведен и свет. Този Константин прочее (Константин Велики) бе син на Константин Зелени (Констанции Хлор) и на майка Елена. И този Константин бе наречен Багренородни цар римски (Константин Багренородни, съвременник на Петър). И поради завист майка му (на Константин Велики) избяга във Виза, град от римските елини, и понеже се намери непразна и там роди цар Константин. И томува се яви ангел божи и му благовести за честния кръст на изток. Обичаха се цар Петър и цар Константин. И събра своята войска, и взе своята майка, и отидоха на изток, по море, на Крайнево място. Там, дето бе цар Константин, там бе малък град на име Византия. И дойде Константин на това място, и видя пусто място от море до море и помисли за себе си: «Ако отида на Крайнево място и намеря честния Христов кръст, на който бил разпнат Христос, и пак ще се върна тук, на това място. И ще съградя град, и ще му нарека име Нов Ерусалим, покоище на светии и украшение на царе». Но докато цар Константин отиде на Крайнево място, тогава дойдоха някои населници като исполини и погубиха по морето българската земя. И Петър, цар български, мъж праведен, остави царството си и избяга на запад в Рим, и там завърши своя живот.»

В целия разказ за цар Петър действителните неща се редуват с неверни. Цар Петър е син на Симеон и това е вярно, но не е вярно, че е царувал само 12 години. В действителност той е царувал 43 години. Не е вярно, че не се е женил. Тази представа идва от това, че в последните години от живота си цар Петър се закалугерил. Вярно е, че царството на Петър рухнало, и вероятно е последните си дни Петър да е прекарал в западните области на държавата си, където и умрял. Не е вярно обаче, че гробът му се намира в Рим, където е гробът не на св. цар Петър, а на апостола Петър(160). Останалите сведения, в които съдбата на цар Петър е свързана с живота на Константин Велики, са взети от религиозни съчинения за Константин и Елена — грешка, която се обяснява как е произлязла в следната глава за цар Селевкия, VIII. «Докато Селевкия създаде пет града на българска земя, в това време цар Константин намери честния кръст Христов, върна се пак и отиде в град Византия, и като помисли в себе си, рече: — Къде е това пусто място. Аз ще съградя град и ще го нарека Константинград. И изпрати цар Константин в Рим един куратор. «Иди — каза — и изгони римската войска за 6 години». Той отиде и ги изгони за три години. Зъл беше кураторът и се бе съветвал с елините да погуби цар Константин и майка му Елена. Тогава господ видя тяхното високоубийство, порази ги с невидима палица и станаха невидими. Злият куратор нямаше нито жена, нито деца, и взети бяха римляните в Новия Ерусалим. Тогава св. Константин устрои цялото римско царство, царски палати и тръгна с войска на Дунав и създаде град, наречен Бдин, и прозвището му е Седмовръхи Вавилон. И пак Константин насели българската земя от западните земи. И създаде Константин девет града след завземането на всички тези земи. И там прекара в своето царство 62 години и почина.» Тук ние виждаме пак да се продължава легендата за намирането на Христовия кръст от Константин Велики, докато най-сетне се започва съвсем краткият разказ за един Константин, който завладял Видин, основал девет града, в които преселил населението от западните земи, и прекарал в своето царство там, във Видин, 62 години. Очевидно това е Константин, който се обичал с цар Петър и който трябва да е негов съвременник. Авторът на апокрифа, наричайки го вече веднъж цар, го е смесил с Константин Велики и ни е разказал цялата легенда за намирането на Христовия кръст на Голгота, Крайнево място, от Константин и Елена.

Знаем, че по времето на Петър има непрекъснати нападения на унгарците в България. Вероятно при отбраната на тези земи е действувал от страна на цар Петър някой си Константин, който е свързан с преселване на много хора от завладените от унгарците западни земи. Така или иначе, ясно е, че нашият апокриф смесва едно лице от българската история, съвременник на цар Петър, с Константин Велики. Ето защо, за да може да се използува апокрифът като исторически извор, най-напред трябва да се очисти от всички тези смесвания и да останат всички лица, за които той говори, с онези факти, които са взети от българските легенди за тях.

Това е, което може да се каже общо за характера на разглеждания апокриф. Сега да пристъпим към разглеждането на самите данни. Преди всичко тук трябва да обърнем внимание на царете, които съобщава апокрифът. Следвайки реда, който имат в апокрифа, като изоставим езическите царе, тези от християнската епоха се нареждат така: Борис, Симеон, Петър, Константин, Селевкия, Симеон II, Никифор, Симеон III, Василий, Мойсей, Арон, Самуил, Алусиан, друг цар от същия род, без име, друг цар, означен като син на праведната Теодора, и последния (Петър) Делян, означен като Оделян, водачът на въстанието на българите през 1040–1041 г. От този списък се вижда, че след известните царе Борис I (882–889), Симеон (893–927) и Петър (927–970) идват неизвестните никому български царе Константин, Селевкия, Симеон II, Никифор, Симеон III, които са следвани от Василий, и след това трима от Комитопулите, Мойсей, убит през 976 г., Арон, убит през 991 г., и Самуил, царувал от 997 до 1014 г. Няма съмнение, че под цар Василий се разбира известният завоевател на България — Василий II, византийският император. Това личи съвсем ясно от сведението: «И в дните на цар Василий се намериха царе, трима братя от вдовица пророчица: Мойсей, Арон и Самуил. И имаше отрок Самуилов, Августиан (т. е. Алусиан). И той прие българското и гръцкото царство и царува 37 години». От казаното в тази глава на апокрифа се вижда, че от четиримата Комитопули е запазен споменът само за тримата. Давид е забравен. Те са деца на вдовица, майка пророчица, понеже майка им е носела името на арменската светица, живяла през IV в. — Рипсимия. Освен това от Комитопулите авторът на апокрифа познава и втория водач на въстанието през 1040 г. — Алусиан.

Глава XIV от апокрифа е посветена на един цар без име и гласи: «И след това се въздигна друг цар от същата вдовица, прие царството, царува три години и почина». Вероятно тук е прескочен Гавраил Радомир и тази глава е посветена на Иван Владислав, който е царувал три години, от 1015 до 1018 г. Срещу тази бедна от факти глава ние имаме следващата XV, за която вече говорихме, посветена на цар Роман. В нейното начало се говори за цар от същото коляно, което свидетелствува за смесване между цар Роман и цар Гавраил Радомир Роман. Тя гласи: «И след това се вдигна друг цар, на име Роман, пак от това коляно. И прие българското царство. Той събра своята войска и се разсърди на източния цар. И отиде на изток, по море, като да погуби два царя. А своята войска погуби. И възвърна се от изток в град Преслав. И прекара в царството си Роман 9 години, и почина». Иречек се опитва да обясни тази глава като описваща живота на Роман III Аргир, византийски император, управлявал между 1028 и 1034 г. Този византийски император няма нищо общо с българската столица Преслав, не е от същото коляно, от което са Комитопулите, и не е воювал с двама царе на изток. Смесването между Роман и Гавраил Радомир е станало съвсем естествено. В съзнанието на народа Радомир е същият Роман, който е управлявал преди него България. Тази грешка е много лесно обяснима, като се има предвид, че и византийските хронисти твърде често наричат Радомир само с третото му име — Роман, — без да обясняват за кой Роман става дума. Под влияние на именуването на Радомир с името на Петровия син и поради обстоятелството, че Дуклянският презвитер е написал своята хроника въз основа на традиционни извори, за приемника на Самуил той пише: «След малко време император Самуил умрял и неговият син Радомир приел властта. Той бил много силен и водил много сражения с гърците, по време на гръцкия император Василий, и задържал цялата територия чак до Константинопол»(161). Ясно е, че това описание не може да се отнася за краткото царуване на Радомир, продължило по-малко от година, през което време синът на Самуил е трябвало да брани с последни сили земите по средния Вардар, в които Василий навлязъл. Напротив, то добре се отнася към предходния период, когато след въстанието през 976 г. и битката при Ихтиман през 986 г. Роман наистина достигнал далеч на изток и се приближил към Цариград.

Интересна също така е и следващата глава на апокрифа, XVI, посветена на още един цар, на който името не е дадено. «След това се яви друг цар, син на праведната Теодора, благоверен и благочестив. И той създаде големи манастири по българската и гръцката земя. И в царството му имаше всички блага. И прекара в царството си този цар 23 години, и почина». Не е трудно да открием кой се крие зад Теодора. Тук става дума за дъщерята на Самуил, Косара, известна още под християнското си име Теодора. Тя се оженила за зетския княз Иван Владимир, когато той бил пленник в двореца на Самуил и Преспа. След това Самуил върнал престола на мъжа й. Тя е наречена праведна, защото след смъртта на Иван Владимир, убит по заповед на Иван Владислав, тя приела монашество. Самият Иван Владимир е строил църкви и манастири и вероятно по погрешка е наречен син на праведната Теодора вместо неин мъж. Теодора не е имала синове, а само една дъщеря. Следователно тук вероятно става дума за въпросния зетски княз. С главата за Петър Делян, която не ни интересува, апокрифът завършва.

Така всъщност апокрифът от глава XIII до глава XVII е посветен на Роман и Комитопулите, като към тях е прибавен и зетският княз Иван Владимир, зет на Самуил. Вероятно в църковната традиция това е било прието, защото в Дриновския поменик четем имената на българските царе в следния ред: Борис I, Симеон, Петър, Пленимир, Борис II, Роман, Самуил, Радомир-Гавраил, Владимир, Владислав. Владимир е зетът на Самуил, а Пленимир е управлявал Сърбия по време на смъртта на Петър(162).

И така от всичко казано дотук се вижда, че в нашия своеобразен летопис са дадени всъщност царете от двете династии: Преславската с Борис I, Симеон и Петър и Охридската с Мойсей, Арон, Самуил, Алусиан, Гавраил Радомир Роман и Иван Владислав, допълнени с Алусиан, Петър Делян и Иван Владимир. Между двете династии обаче преди Комитопулите е прибавен и император Василий като цар на България. Освен него тук намираме още и следните царе: Константин, Селевкия или Семлекит, Симеон II, Никифор, Симеон III. Тези пет владетели са споменати след цар Петър и преди Комитопулите, което показва, че те са управлявали България между Петър, умрял през 970 г., и Самуил, станал цар през 997 г. Покрай тези данни, които ни сочат времето, когато са управлявали тези странни царе, апокрифът ни дава и местата, които те са управлявали. Интересно е, че, според нашия летопис, те не са царе в Преслав, където царуват Борис, Симеон и Петър, но не резидират и в Охрид, където е резиденцията на Самуил, Радомир и Владислав. За техни резиденции са дадени други градове. Така например Селевкия царувал в Средец, Константин във Видин, а за тримата царе — Симеон II, Никифор, Симеон III — не се определя столицата. Следователно за тези царе, които знаем къде са царували, като столици се определят центровете на двата комитата — Средецкия и Видинския. От друга страна, знаем, че Комитопулите са управлявали Деволския комитат и столицата им е била Охрид. Следователно за Симеон II, Никифор и Симеон III остават резиденциите на останалите свободни по това време комитати — Белградския и Скопския. При това от тези два комитата за автора на апокрифа, който е живял някъде между София и Скопие, вероятно по Струма или Брегалница, най-близкият е Скопският комитат.

Олгу тарканите в Скопие

Когато разглеждахме въпроса за олгу тарканите, споменахме, че след Тодор Сигрица тази длъжност била дадена от Симеон на някой си Симеон, наречен погрешно калу таркан вместо олгу таркан. Това лице се споменава във връзка с пратеничеството, отишло да сключи договора за брака на цар Петър в Цариград през 927 г. Целият списък на лицата е следният:

1. Българинът Стефан, който бил дошъл да вземе зестрата.

2. Георги Сурсувул, мъж на сестрата на Симеон, Ана.

3. Калу тарканът Симеон, брат на втората жена на Симеон, носещ още и титлата сампсис, т. е. секретар на делегацията.

4. Близкият роднина на цар Петър, Стефан, който не носи титла.

5. Още едно лице, наречено Маготинос Кронос, който е миник. Вероятно втората част на името Кронос е също някаква титла.

Много лошо преписаният текст на това известие на гръцки у продължителя на Теофан (с. 413) гласи така: Οἳ δὲ παραγενὸμενοι ϰαὶ τὰ εἰϰὸτα συλλαλὴσαυτες ἐξηλϑον ἀμα Στεφάνο βουλγάρω δια τῆς ξηρᾶς ϰαὶ ὁπισϑην αὐτῶν ϰατέλαβον ϰαὶ Γεοργιος ὁ Σουρσουβουλης ϰαὶ Συμεὼν ὁ καλουτερϰανος ϰαὶ ὁ <υ> σαμφος ϰαὶ Συμεὼν τοῦ ἀρχηγοῦ Βουλγαρίας ἀδελφὸς πρὸς γουναῖϰα πρὸς δὲ τοὺτοις ὁ αρχηοτεὺς ἀντοῦ Στεφανος ϰαὶ μην ϰαὶ Μαγοτῖνος ϰρονος τε ϰαὶ μηνιϰος διεπρατὺνοντο πρὸς τὀν ἂναϰτα Ρωμάνον.

Ако приемем, че титлата на въпросния калу таркан Симеон е писана погрешно вместо титлата олгу таркан, от това автоматически следва, че самият Симеон е бил назначен от цар Симеон за управител на областта (комитата) Скопие. В такъв случай той е постъпил на тази длъжност след смъртта на Теодор Сигричис през 924 г. и преди женитбата на Петър през 927 г. А това значи, че управлението му е протекло в последните години от царуването на Симеон, и то само 2–3 години, и през царуването на Петър. Междувременно през времето на цар Петър ние виждаме властта в комитатите да се задържа в семейства за по-дълго време и да минава от баща към син. Никола е наследен от синовете си в Девол, а, както ще видим по-нататък, управителят на Видин, Глад, е заменен по-късно от внука си Охтум. Следователно и в Скопие бихме могли да очакваме задържането за по-дълго време на властта от едно и също семейство, особено като се има предвид, че то е сродено с династията. Нека сега се върнем към цялото известие в «Апокрифната българска летопис».

«IX. След него дойде друг цар в българската земя. Името му беше Симеон (II). И царува 12 години, и почина. X. И след това пак се намери друг цар, на име Никифор, и прие българското царство. И той създаде Мотик (Димотика) и Морунец (Марония), и Сяр и на запад Белград, и Костур, и на Дунава — Никопол. И той царува 43 години, и погина. И той имаше отроче, чието име беше Симеон Премъдри (III). И прие българското царство, бидейки непочтен и зъл за людете. И погуби българската, ерусалимската и римската земя — областта на цар Константин. И тогава въззоваха всички люде на цар Симеона: «О, горко ни братя от този цар!». Прекара цар Симеон в царството си четири години и почина. XII. И след това се намери друг цар, от друго коляно, на име Василий. Тогава падна венецът на благочестивия и христолюбив цар Константин на неговата глава. И прие Василий царство и погуби всички вражески земи и езически народи като някой храбър мъж. И в дните на цар Василий много блага имаше всред людете. Прекара 30 години Василий без жена и грях, и благословено беше неговото царство.»

Между царете, за които говори нашият апокриф, най-голямо място е отредено за Симеон III. При това той е единственият цар, описан с лоши качества, и към който апокрифът има отрицателно отношение. Апокрифът упреква този цар, че погубил българското царство и погубил специално областта на цар Константин, който управлявал във Видин. Тази област се свързва с римската и ерусалимската, и българската земя, понеже, както видяхме, цар Константин е смесен с Константин Велики, който, според апокрифа, владее римската и ерусалимската земя. Конкретният факт, който всъщност стои в основата на всичко това, е, че лошият и зъл Симеон (III) Премъдри е извършил предателство и е станал причина не само да пропадне царството на цар Константин, но и българската земя. Както виждаме, царската власт на Константин минала върху Василий. Очевидно тук се има предвид Василий II и неговият поход срещу Видин през 1000 г. Видин, центърът на Видинския комитат, бил обсаден от Василий и не получил помощ, поради което се предал. За да подпомогне Видин, Самуил предприел едно обходно движение към Одрин и дори превзел този град. Но Василий не се върнал назад, понеже знаел, че Самуил няма достатъчно войски, за да задържи Одрин. От Видин Василий II се отправил към Скопие. Действията около този град се развили така. Най-напред Василий превзел Ниш. Оттам той се озовал на левия бряг на Вардар, където се е намирал всъщност и средновековният град. Самуил бил разположил главните си сили на десния бряг на Вардар. Тъй като реката е бързотечна, бродове по нея няма. Но Вардар става голям на около 5 км от Скопие, понеже приема двата си притока — Лепенец и Треска. Поради това с една малка обиколка войските на Василий могли да се озоват на другия бряг на реката. Вероятно този път е използувала византийската войска, която, според Скилица, минала през брод и се озовала срещу войските на Самуил. Българските главни сили очевидно не очаквали нападението(163). Те смятали, че обсаденият град ще ангажира силите на Василий и ще ги задържи около Скопие. За Самуил е било вече ясно, че градът е решил да не се брани, а вероятно и силите му не са били достатъчни. Поради това той се видял принуден да се оттегли в планинската област над града вероятно във Водно. Следователно в Скопие е било извършено предателство. Веднъж това е станало, когато е бил обсаден Видин, центърът на съседния комитат. В продължение на осем месеца Василий го държал обсаден и като оставим диверсията на Самуил срещу Одрин, войските на императора били оставени свободно да превземат града. Очевидно двамата съседни управители на комитата — на Скопие и на Белград — не се решили да подкрепят с войски защитниците на Видин.

Тъкмо такава военна акция има предвид и апокрифът, като говори за областта на цар Константин, наречена още българската, римската и ерусалимската земя, която Симеон III погубил. Ясно е, че е било извършено предателство в голям мащаб поради несъгласие на управителите, и то главно поради нежеланието на Симеон III да се притече на помощ на Видинския комитат. Той е оставил в ръцете на Василий не само Видин, но и самият той капитулирал и това довело до капитулацията и на Драч, където престарелият вече тъст на Самуил бил подпомаган от мъжа на Самуиловата дъщеря Мирослава, пленен византийски стратег. Така всъщност били отворени вратите към сърцето на областта, в която само от няколко години царувал Самуил. Че падането на Видин и последвалите го събития — капитулацията на Скопие и Драч — означавало близкия край на българската държава, личи ясно и от оценката, която сам Василий II е оставил за това предателство(164). В грамотата си от 1020 г., като говори за епископа на Видин, Василий пише: «Заповядваме епископът на Видин да има в градовете на епархията си 40 клирици и 40 парици, защото тази епархия ми стана най-полезна и предана, като ми отвори пътищата си за страната, та трябваше във всеки случай да получи по-голяма награда и да бъде възвисена над най-добрите. Но за да не задмине и да не се постави над епархията на архиепископа, даваме й равно число клирици и парици с тия на архиепископа, като увеличаваме тия, последните, които са 70, с още 10 души». Падането на Видин само по себе си е било важният факт. С превземането на този център фактически, както Василий изрично отбелязва, се отворили пътищата към страната.

И също както Василий е изоставил спокойния тон на грамотата си, когато говори за Видин, и за разлика от всички параграфи, които се съдържат във всичките му три грамоти, само тук говори за едно военно събитие, и нашият апокриф оставя спокойния си и почти замръзнал тон и по повод на предателството на Симеон III се провиква: «О, горко ни, братя, от този цар!». В такъв случай обаче пред нас стои въпросът, вярно ли е дадено името на този цар — Симеон (III). Ние вече споменахме известието на Скилица за превземането на Скопие: «Град Скопие предал на императора назначеният от Самуил да го управлява Роман, син на българския цар Петър и брат на Борис (II), наричан още и Симеон по името на дядо си. Императорът го приел благосклонно, почел го с чин патриций и го изпратил да стратегствува в Абидос». Следователно лицето, което е предало Скопие на Василий II, у Скилица носи две имена Роман и Симеон. На апокрифа обаче същото лице е известно само с едно име — Симеон. Не е трудно в такъв случай да видим, че този Симеон III от апокрифа и Симеон Роман от Скилица е различен от цар-Петровия син Роман, защото за него в апокрифа е отделено място, както вече казахме, при Комитопулите, като е дадено и името му — Роман. При това преданията ясно са споменавали, като смесват Роман със сина на Самуил — Радомир. Така ние получаваме още едно доказателство, че Симеон Роман у Скилица не е цар-Петровият син Роман. В такъв случай пред нас стои въпросът, защо Скилица прави грешката, като смесва този Симеон III или Симеон Роман с Роман.

Една от причините е, че Скилица е знаел, че известно време цар-Петровият син Роман е живял в Скопие, където основал манастира «Св. Георги». Симеон Роман е предал Скопие, следователно е живял и е управлявал в този град. Но Скилица освен това твърди много уверено, че Симеон Роман е внук на Симеон и син на Петър. Откъде идва тази грешка? За да разберем това, най-напред трябва да припомним, че апокрифът дава като баща на Симеон III Никифор. Следователно за неговия съставител Симеон III има един предшественик Никифор, който е баща на Симеон. Ние не знаем кой е този Никифор, но той е смесен в апокрифа с византийския император Никифор, който преди голямата си офанзива срещу Крум реорганизирал градовете в темата Македония. Никифор в началото на IX в. довел ново население в много от тогава още византийските градове в крайбрежните области на Тракия и Македония. Съставителят на нашия апокриф е намерил тези сведения вероятно в църковни книги, синаксари на големи църкви и пр. Морунец е Марония, Мотик — Димотика в Беломорието, Берат и Костур са в Западна Македония и Южна Албания, а колкото до Никопол на Дунав, очевидно той е смесен с друг някой Никопол, като например този в Тесалия. Всъщност ние се натъкваме на един крайно наивен съставител на апокрифи, който третира историческите сведения като религиозни мотиви. Съществуването на името Константин веднага му напомня за Константин Велики и той го пренася от началото на IV в. в края на X в. Името Никифор го отнася към началото на IX в. Колкото и да изглежда невероятно един българин да се нарича Никифор именно поради император Никифор I, съвременника на Крум, името може да се е срещало в България. Според Иречек, Никифор трябвало да се отъждестви с византийския император Никифор Фока, (963–969) — предположение, което почива само върху съвпадението на имената. Всъщност споменаването на войските на беззаконния цар Максимиан, които били разбити от Никифор, ни показва, че този Никифор е смесен с някое от лицата, които са водили военните действия срещу останалия верен по времето на Константин Велики римски император Максимин Дая, с който се разправил Лициний. Вероятно вместо Максимин съставителят на апокрифа е писал Максимиан, като е сменил един член на тетрархията с друг, царувал по същото време. В чест на Максимин е бил назован и старият град Порсуле, недалеч от Маронея, Максиминопол.

От всичко казано дотук, можем да стигнем само до едно заключение: единственият извор, който говори за този Никифор, е нашият апокриф. Единственият факт, който може да ни послужи в случая, е, че Никифор е баща на Симеон (III).

Още по неясно е положението на Симеон II, който не е отбелязан с никакви данни и очевидно е едни предшественик на Симеон III и Никифор. Двамата царе, които го следват, логически трябва да поставим в Скопие като управители на олгутарканството. Както при тях, така и при Симеон II не е означен градът, в който са царували, защото съставителят на апокрифа не го знае, естествено е да си представим, че и Симеон II е бил пак там. Тогава ние можем да отъждествим Симеон II с оня управител, който е бил изпратен от Симеон I след 924 г. на мястото на Теодор Сигричис като олгу таркан. Той е бил брат на жената на Симеон и следователно вуйчо на цар Петър. Ако приемем това отъждествяване за вярно, ще стигнем до заключението, че редът на управителите на Скопие се попълва така: Теодор Сигрица или Теодор олгу таркан, Симеон калу таркан, Никифор, Симеон Роман.

Нека сега резюмираме кои са причините да смятаме, че по времето на цар Петър в Скопие също е управлявала династия, образувана от потомците на назначения през 924 г. от Симеон управител на тази област калу таркан Симеон. Най-напред споменатият у византийските хронисти калу таркан Симеон трябва да се отъждестви със Симеон II поради близостта на титлите «калу таркан» и «олгу таркан» и поради еднаквото име на двете лица. Това отъждествяване се подкрепя и от обстоятелството, че съставителят на апокрифа познава нещата, които стават само в съседните области, и следователно тази личност царува някъде близо. Най-близките градове до него са Видин, Средец и Скопие. Това ни дава основание да търсим резиденцията на цар Симеон II в Скопие, тъй като във Видин и Средец има други царе.

Доводите за Симеон III са много повече и ние имаме основание да го отъждествим със Симеон Роман, за който говори Скилица. Ето и самите доводи. Лицето у Скилица и лицето в апокрифната летопис носят името Симеон. Лицето у Скилица не е помогнало при обсадата на Видин, поради което той е капитулирал. Лицето в апокрифа е предало областта на цар Константин. Симеон Роман у Скилица предал Скопие. Симеон в апокрифа предал България. Към тези известия за Симеон Роман на Скилица, ако го разглеждаме като Симеон III, внук на Симеон II, се прибавят и други съображения. Симеон II, или калу тарканът Симеон, е брат на жената на Симеон и следователно неговият внук ще е внук и на цар Симеон. В такъв случай Скилица още по-лесно е могъл да сбърка внука на Симеон I Симеон Роман — с внука на същия, носещ само името Роман, и поради това да ни съобщи, че Роман бил приел името Симеон. Така грешката на Скилица получава едно много по-логично обяснение.

Що се отнася до двете имена на Симеон Роман, второто от тях очевидно е дадено както третото от имената на Гавраил Радомир Роман, след като българският цар Роман е избягал от Византия и се е върнал в България. Това приемане на две християнски имена не би могло да се обясни по друг начин. Колкото се отнася до причините, които са довели до приемането на двете имена, те са същите политически причини, които са накарали и Самуил да нарече единствения си син с трето име — желанието да се покаже, да се засвидетелствува верноподаничество пред последния представител на династията, царувала в Преслав.

Най-сетне има и още един довод. Апокрифът представя Симеон III като син на Никифор, докато не определя отношенията между Симеон II и Никифор. Като гледа известията на апокрифа, човек неволно се запитва дали Симеон III не повтаря името на дядо си — Симеон II, т. е. дали не е кръстен на него, както например цар-Петровите синове Роман и Борис носят имената на прадядо си и на дядо си или третият син на Иван Владислав — Арон — е кръстен на дядо си. Всички тези аргументи не са в състояние поотделно да ни убедят, че това е точно така, но взети заедно, те създават една доста сигурна представа, че тази връзка между тримата царе с неизвестна резиденция е съществувала. Поради всичко това ние сме склонни да видим в тези трима царе, за които говори «Апокрифната българска летопис», тримата последни управители на Скопие, които са носели титлата олгу таркан. Подобно на управителите на Средец и Видин, които в апокрифа се споменават като български владетели, и те са наречени от неговия съставител и очевидно и от народната традиция български царе.

Средецкият комитат

Както вече видяхме, «Апокрифната българска летопис» споменава след цар Петър, който е съвременник с цар Константин във Видин, още и цар Селевкия в Средец. Всички те са споменати преди цар Симеон II — олгу таркана Симеон, който бил роднина на цар Петър, според сведенията на византийските хронисти. Това означава, че ние имаме работа при всички тези царе със съвременници на цар Петър и олгу таркана Симеон (II). Няма, разбира се, съмнение, че този цар е управлявал, както и останалите царе след Петър, т. е., че всъщност тук се споменава управителят на комитата в Средец, който получил властта си още когато е бил жив Петър. Царуването на този владетел е предадено от апокрифа по следния начин:

«VIII. След това се издигна друг цар на име Селевкия, а неговият прякор беше Симеклит. И той прочее излезе от планината, наречена Витоша, и отиде в полето, наречено Романия, и там прие царството. И той създаде пет града на българска земя: 1. Пловдив, 2. Срем, 3. Средец, 4. Брезник и 5. Ниш. И царува цар Селевкия в град Средец и по българската земя 37 години. И там цар Селевкия завърши живота си под град Брезник. Докато създаде цар Селевкия петте града, цар Константин намери честния кръст...».

Разказът тук е направен свободно, почти по същия начин, както в народните песни. Владетелят на Средец по някакви причини е излязъл във Витоша, но причините не се казват, може би поради богомилските увлечения на съставителя му, който не говори никъде за война. Освен това от израза на апокрифа се вижда, че под Витоша не се разбира само планината, която днес назоваваме с това име, а и всички планини, които заобикалят Софийското поле. Оттук Селевкия се спуснал в полето Романия, както се нарича равнината около река Марица и днес в народните песни. Той тук завладял земите и държал царство. Следователно целият пасаж е посветен на един поход, който е произвел много силно впечатление върху населението на този комитат, от чиято среда произлиза и авторът на апокрифа. Поради това той е описал и някои подробности. Очевидно събитието е станало след царуването на Петър, защото Селевкия действува сам, като цар на Средец. Впрочем, ние знаем много добре, че от Крум до смъртта на Петър Средец е бил непрекъснато далеч от границата на България и че такъв поход е могъл да се предприеме от София към Пловдив и Срем, очевидно един град в долината на Стрема, ляв приток на Марица, и въобще към полето Романия само след завладяването на Пловдив от Цимисхи. И наистина ние имаме първото голямо сражение около Средец през 986 г. Битката тогава се развила по следния начин(165): Василий II заел Стибоний (Ихтиман) и минал през Ихтиманския проход, без да срещне никаква съпротива. Оттук той се отправил право към Средец, центъра на комитата, и го обсадил. Отбраната на Средец действувала изкусно от околните крепости, една от които била Бояна. Когато византийците доближавали бойните си машини до градските стени, войниците от крепостта ги обезвредявали. Същевременно пръснатите по земите около Средец византийски отряди, които търсели храна за войската, бивали нападани и унищожавани. След 20–дневна обсада, понеже Василий научил, че български войски се трупат в околните планини и заемат единствения проход, по който той можел да се оттегли, той заповядал на войниците си да вдигнат обсадата и да се изтеглят. Българските главни сили нападнали ядрото на византийската армия тъкмо в Ихтиманския проход, разбили я и пленили императорската палатка и огромна военна плячка. Василий се спасил заедно с част от войската си, като побягнал през тесните планински пътеки.

От развитието на военните действия се вижда ясно, че всъщност лицето, което ръководело отбраната на Средец, не разполагало с достатъчно сили, за да посрещне и прогони войските на Василий. Затова то наредило войските да се затворят в крепостите и да ги бранят. Това е било ефикасна мярка само ако е било сигурно идването на подкрепления и войски, които могат да се справят с византийската армия. От своя страна византийският император не очаквал, че противникът му може да доведе тук голяма армия, и влязъл в капана.

От описаните действия на българските войски в Ихтиманската битка се вижда, че победата се дължи на действията на няколко от нейните действуващи лица. Безспорно главният принос тук е на Самуил, Арон и Роман, които знаем, че участвували лично в сраженията. Но заслуги за сполучливия край на операцията е имало и лицето, което управлявало Средец и командувало крепостта му, за което никой от византийските хронисти не казва нито дума. Именно този от героите на Ихтиманската битка е назован от нашия апокриф Селевкия или Симеклит.

По-нататък събитията се развиват по следния начин. Главните сили на българите не използуват положението, за да се спуснат веднага по долината на Марица. Това е голяма грешка, продиктувана вероятно от страха, че Византия ще нападне други места от територията на България, откъдето били изтеглени българските войски. Затова те били върнати назад. Именно за периода след Ихтиманската битка Скилица съобщава, че Самуил и другите топарси направили големи пакости на империята, като се възползували от бунта на Варда Фока срещу Василий(166). Една от тези пакости, вероятно преувеличена от мълвата, е походът на Селевкия(167) в полето Романия. Дали наистина той е превзел Пловдив и Срем, е въпрос. Всеки случай «Апокрифната българска летопис» не е единственият документ, който говори за този български «цар». Съставителят на «Зографската българска история», който използувал за написването на своята история византийски хронисти и апокрифни известия, след като говори за Борис II и съобщава как бил убит по погрешка, очевидно използувайки Скилица, продължава: «И след него — Селевкия; и той беше славен на войска и всичко добиваше и много кесарска войска порази и усвои Топлица и Сердика близо до Цариград». Тези сведения не са взети от «Апокрифната българска летопис», а от други апокрифи, в които са се разказвали други неща за подвизите на Селевкия(168). Заедно с това този друг извор е поставял Селевкия във връзка с цар Петър и е дал достатъчно основание на съставителя на «Зографската българска история» да постави този цар след Борис II.

В такъв случай царството на Селевкия трябва да е пострадало тежко по времето на походите на Василий II през 991–995 г., когато паднала и София, т. е. Средец. Тогава Василий не можал да задържи града в ръцете си и преди да го опразни, го разрушил. Вероятно тези събития са отразени в апокрифа с последното сведение за смъртта на Селевкия край град Брезник.

От един извор, подобен на «Апокрифната българска летопис», е трудно да се отдели истината от онова, което мълвата е прибавила към нея. Безспорно е обаче едно, че апокрифът поставя в Средец още един български цар, който очевидно е управител на Средецкия комитат, един от по-късните приемници на комит Дристър и комит Тирадин. Лицето, което е съставяло апокрифа, е разполагало с данни от народната традиция. То е слушало за имена, които са били отдавна забравени. Тъй като не разполагало с никаква светска литература, каквато през тази отдалечена епоха са били главно византийските хронисти, то се е ровило в религиозната литература, предимно в апокрифите. Такъв е случаят с легендите около кръста, на който бил разпънат Христос и който бил намерен в Ерусалим от Константин Велики и царица Елена. В други апокрифи откриването на Христовия кръст се приписва на Протонике, жена на Клавдий. То станало през царуването на Тиберий. Във връзка с това са разказани и няколко случки с приготвянето на кръстното дърво. Някои от апокрифите говорят за времето на Август, а други поставят събитията по времето на цар Селевкия или Симеклей. Авторът на нашия апокриф е нагодил име, което е близо до Селевкия, към това име на цар, което се е срещало в апокрифите. По същия начин той е нагодил и името на Алусиан, което му е било чуждо, към името на император Август и го е направил на Августиан. Не бива да се забравя, от друга страна, че през византийското робство в България са били преселвани много хора от източните провинции и че такива хора са живеели и преди това в много от европейските провинции на Византия. Те са донесли много имена, които били прехвърлени върху български градове, често пъти само по литературен път. Така например Средец, Велбъжд (Кюстендил), Струмица и Сер започват да се наричат Сарди, Колосе, Тивериупол и Вахаита. По същия начин е било пренесено върху реката Ерма в Трънско името на лидийската река Хермос от Мала Азия. Много от преселниците са били павликяни и са донесли със себе си не само учението си, но са разпространявали още по времето на цар Петър и своя религиозна литература. През време на византийската власт в България това влияние на източния свят взело още по-големи размери. Ето защо ние можем да смятаме за сигурно, че зад името Селевкия също се крие някое първобългарско име, което е останало неразбираемо за простия съставител на апокрифа, и той го е сближил с име, което му е било познато от апокрифната литература.

Времето на смъртта на Арон и на пленяването на Роман е било време на сериозно изпитание за Средецкия комитат. Според Яхия, 991 г., когато бил пленен Роман и веднага след това последвала екзекуцията на Арон с целия му род (освен Иван Владислав), е било време на дълбока вътрешна криза. Тези събития са последвани от обявяването на Самуил за цар, вероятно след смъртта на Роман в Цариград през 997 г. Почти веднага след тези събития България влиза във военните действия съвсем изтощена. Още през 999 г. тя последователно загубва вътрешната област със столицата Преслав, центъра на Дръстърския комитат, центъра на Видинския комитат и целия комитат на Скопие. През 1003 или 1004 г. Василий(169), без да прекратява нито за миг военните действия, се отправил към Средецкия комитат, но не както дотогава от изток, а от запад. След предаването на Скопие от Симеон Роман ние виждаме Василий да се движи из Средецкия комитат и да обсажда една крепост, на която за пръв път се споменава името — Перник. И това става само две години след като той е изпратил Никифор Ксифия и Теодоракан да нападнат Средец от изток. Сега при обсадата на Перник се чува и едно ново име — неговият защитник е Кракра, «мъж опитен във военното дело», според Скилица. Самото обстоятелство, че Скилица споменава името му, показва, че той е бил важна личност, която е играела голяма роля в българската държава. Втори път научаваме името на защитника на Перник от Скилица през 1016 г.(170), когато Василий напада града отново от изток, държи го обсаден 88 дена и се вижда принуден да вдигне обсадата, без да го превземе. От този стремеж на Василий да превземе Перник става ясно, че след разрушаването на Средец центърът на комитата бил пренесен в Перник.

Самият Кракра действувал като управителите на комитатите в другите части на страната. Така например през 1017 г. през време на царуването Иван Владислав на него се приписва един опит да сключи съюз с печенегите, за да отклони Василий от България(171). Това високо положение на Кракра се вижда и при тъжните действия около капитулацията на България. Скилица е описал доста подробно тези събития по следния начин: «Когато Василий стигнал до Адрианопол, посрещнали го братът и синът на прочутия Кракра, които съобщили добрата новина, че му предават известната крепост Перник и други 35 крепости. Императорът ги приел достойно и като издигнал Кракра в чин патриций, отишъл в Мосинопол (Гюмюрджина). Там дошли пратеници от Пелагония, Мородвизд и Ляпляний, които предали градовете на императора. Като се върнал оттам, императорът отишъл във Сер, където пристигнал Кракра заедно с началниците на 35–те крепости. На страната на императора минал и Драгомъж, който предал Струмица и бил почетен с титлата патриций. От казаното на Скилица е съвсем ясно, че Кракра е един от големите началници, на който са били подчинени в момента на капитулацията, когато вече много от градовете на комитата били превзети от Василий, все още 35 крепости. Между тях има такива, които са с по-ниско положение, а има и такива, които са с по-висок ранг. Подобен управител с по-висок ранг е бил управителят на Струмица — Драгомъж, както и управителят на Мородвис, на който името не е дадено. Вероятно това са били управители с ранг на колобъри.

След Селевкия в «Зографската българска история» се говори за един цар — Съботин(172). Дали под него не се крие Кракра?

И така от всичко, казано дотук, се вижда, че от управителите на Средецкия комитат ни са известни управителят по времето на Борис — комит Тирадин (около 889 г.), при Симеон — комит Дристър (904 г.), при Петър и Комитопулите — Селевкия (986 г.) и при Самуил, Гавраил Радомир и Иван Владислав — Кракра (1003–1018 г.).

Самуил ли е назначил Кракра или той е получил властта по наследство oт предшественика си — Селевкия. На този въпрос отговор не може да се даде. Очевидно обаче е едно — Кракра е държал положението в комитата твърдо и смяната на тримата владетели не се е отразила върху неговото служебно положение.

Видинският комитат

От територията на Панония, днешна Унгария, през края на царуването на Петър, а това ще рече около 970 г., в български ръце продължавала да се намира областта Банат, която през царуването на Симеон била управлявана от Глад. Ниe не знаем каква е била титлата на този управител, може би една от съществуващите в надписите на Омуртаг или у византийските хронисти две титли — жупан таркан и кана таркан. По времето на цар Петър «Апокрифната българска летопис» ни съобщава за цар Константин във Видин и безспорно и този цар е един от големите управители, приматите, както би казал папа Николай в своите отговори до Борис, великите боили, както ги нарича Константин Порфирогенет, или «един от много мощните комити», както ги нарича Скилица. Сведенията за това лице са дадени на няколко места в «Апокрифната летопис» и както вече видяхме, това се дължи на обстоятелството, че съставителят на този странен летопис се е опитал да свърже това лице с всички Константиновци, които е познавал — Константин Велики, син на Константин Зелени (Констанций Хлор) и на Елена, роден във Виза, и със съвременника на цар Петър — Константин Багренородни.

Няма съмнение, че легендата е поставяла този Константин като съвременник на цар Петър и на Селевкия. Всъщност, след като разказва цялата история за раждането на Константин Велики и легендата за намирането на кръста на Христос, нашият апокриф ни дава един кратък пасаж, от който се вижда, че той не говори в действителност за Константин Велики, а за един човек, който живее във Видин по времето на цар Петър. «VII. ... Но докато отиде цар Константин в Крайнево място (Голгота), по това време дойдоха някои насилници, като исполини, и погубиха по морето българската земя. И Петър, цар български, мъж праведен, остави царството и избяга на запад, в Рим, и там завърши своя живот.» Очевидно тази част от апокрифа е посветена на централното събитие в края на царуването на Петър — нахлуването на русите на Светослав по море в България и злополучната война с тях. Изчезналият по това време от погледа на населението Константин, който сигурно е вземал участие във войната, е изпратен да търси Христовия кръст, да основе Цариград и Нови Ерусалим и да се върне като господар на българската, римската и ерусалимската земя. След това продължава разказа си Селевкия и след него отново апокрифът се връща към дейността на цар Константин. «VIII. ... Докато Селевкия създаде пет града по българската земя, през това време цар Константин намери честния кръст Христов, върна се пак и отиде в град Византия. И като помисли в себе си, рече: «Къде е това пусто място? Аз ще съградя град и ще го нарека Константин град». И изпрати цар Константин в Рим един зъл куратор. Иди — каза и изгони римските войски за 6 години. Той отиде и ги изгони за три години. Зъл беше кураторът и се бе съвещавал с елините да погубят цар Константин и майка му Елена. Тогава видя господ тяхното виcoкоубийство и ги порази с невидима палица и станаха невидими. Злият куратор нямаше нито деца, нито жена. И взети бяха римляните в Новия Ерусалим. Тогава св. Константин устрои цялото Ерусалимско царство, царски палати и тръгна с войска по Дунава...»

Ясно е, че тук легендите за Константин Велики и неговите войни срещу привържениците на старото езичество са смесени със събития в България, по време на които се завръща цар Константин. Иречек неуместно търси в лицето на злия куратор Роман Лакапин. Събитията са станали по-късно, в края на царуването на Петър или след него, когато Константин се завърнал по Дунава с войските си. Злият куратор, ако под куратор трябва да разбираме настойника на византийски император, може да бъде и Фока (963–969 г.), а още по добре подхожда за тази роля Йоан Цимисхи (969–976 г.), защото за него се говори след смъртта на цар Петър. След падането на вътрешната област и след смъртта на цар Петър злият куратор се съвещава да погуби заедно с елините цар Константин. Очевидно тук се прави намек за настъплението на войските на Цимисхи през 972–973 г. на запад. Но Господ вижда това високоубийство, което се готви, поразява куратора и елините с невидима пръчка и те изчезват. Тук описанието има предвид очевидно въстанието през 976 г., когато византийските войски били прогонени след смъртта на Цимисхи. При това злият куратор нямал нито деца, нито жена. Такова е положението на Цимисхи, преди да се върне в Цариград от Преслав. Той загинал веднага след женитбата си в Цариград. Ние знаем, че смъртта на Цимисхи е била сигнал за въстанието. Затова и всички хронисти, които описват събитията от това време, вземат като изходна точка смъртта на цар Петър и смъртта на Цимисхи. Нещо повече, Дуклянският презвитер, използувайки традиционни извори, а не византийските хронисти, още по-подчертано взема като изходна точка смъртта на двамата владетели. А това показва, че останалите събития и в българската традиция са се подреждали около тези две големи и основни събития.

Разбира се, при нагаждането на живота на Константин Велики към събитията в България съставителят на апокрифа е срещнал мъчнотии. Кураторът е изпратен да завладее Рим, което той направил. Но той заговорничи с гърците против цар Константин. Може би това отразява изобщо отношението на Цимисхи към България. През 972 г. той все още се крие под маската на освободител от русите. Но след тяхното поражение той започва да окупира България. След изчезването на злия куратор и елините се описват мерките, взети от цар Константин в продължението на същата глава VIII: «И взети бяха римляните в Новия Ерусалим. Тогава св. Константин устрои цялото Ерусалимско царство, царските палати и тръгна с войските си на Дунав. И създаде град, наречен Бдин, а прозвището му е Седмовръхи Вавилон. И пак Константин насели българската земя от западните земи. И създаде Константин 9 града след завземането на всички тези земи. И там прекара в своето си царство 62 години и почина». Като имаме предвид общо хода на разказа в апокрифа, трябва да обърнем внимание на основаването на градовете от Константин. Всъщност постоянните грижи по поддържането на крепостите са отбелязани в апокрифа със създаването на различни градове. Такова е положението и с гр. Видин, за който ние знаем от унгарската хроника, че е съществувал още по времето на цар Симеон. Също така заселването в областта на Видин, т. е. в днешен Банат и в северозападна България, не е измислен факт. Вероятно управителите на тази област след завладяването на земите на Панония от унгарците са изтеглили още по времето на цар Петър населението или част от него от отстъпените на унгарците територии и са го заселили в тази област.

Най-сетне нашият апокриф ни дава и известни граници, в които може да се постави времето на царуването, т. е. на управлението на въпросния управител Константин. От една страна, според него, цар Константин и цар Петър били приятели, от което може да се заключи, че цар Константин е започнал управлението на областта си по времето на Петър, а това значи преди 970 г. От друга страна, се научаваме, че той бил съвременник на Симеон Роман от глава XII, където се казва: «И той (цар Никифор) имаше отроче, чието име беше Симеон Премъдри. И прие българското царство, бидейки непочтен и зъл за хората, и погуби българската, йерусалимската и римската земя — областта на цар Константин». Ние вече споменахме по-горе, че тези сведения се отнасят до последния управител на Скопие. В това време между 999 и 1004 г. Василий напада едновременно през Преслав към Видин и през Пловдив към Средец. Самуил е трябвало да направи обходно движение, за да пресече пътя и на двете армии, поради което той се озовал в Одрин. Единственият център, от който са могли да бъдат изпратени войски да помогнат на държания в обсада в продължение на осем месеца Видин, е бил Скопие. Но както знаем, Видин не получил помощ, а когато Василий се явил пред Скопие, Симеон Роман капитулирал без бой. Обратно, очевидно е, че Константин е защитавал резиденцията си, докато му стигали силите. Следователно управлението на Константин е протекло до падането на Видин под византийска власт през 1001 г., когато Симеон Роман не му се притекъл на помощ. Дали това е станало, защото той не разполагал с достатъчно сили или защото не е искал, това е един въпрос, който не може да се изясни.

Центърът на комитата Видин се споменава като голям град и в много други български апокрифи от времето на византийското робство. И интересно е, че в много случаи на него се дава и същото прозвище — Седмовръх Вавилон. За религиозните писатели от XI и XII в. древният Вавилон е свързан с две представи — центъра на разврат и езичество, от една страна, и центъра на разноезично население, от друга. За последната представа допринася всъщност библейската легенда за вавилонската кула или вавилонското стълпотворение. Така, както ни е описана войската на Глад в анонимната унгарска хроника, ние виждаме, че този управител на Видин е разполагал с войници от различни народности и много е възможно тъкмо това да е създало и това свързване на Видин с древния Вавилон. В нашия апокриф, авторът на който има тесен географски кръгозор, цар Константин владее ерусалимската, римската и българската земя. Те всички образуват областта на цар Константин и в нея се намират и Крайново място (Голгота), и римската земя (т. е. област, населена с власи), пък вероятно тук авторът му си представя и оня Рим, в който е избягал цар Петър, когато отишъл на запад и там умрял. Разбира се, за Рим и за смъртта на цар Петър в него има и други причини. Понеже цар Петър е светец и твърде често е бил наричан свети Петър, простите апокрифни писатели, слушали за гроба на св. Петър в Рим, сметнали този св. Петър за цар Петър.

Както вече казахме по-горе, голямата част от територията на Видинския комитат е била северно от Дунав. По този начин и след падането на Видин част от комитата, и то по-голямата, е продължила да съществува. Всъщност изглежда, че целият Видински комитат в последните години преди падането на Видин е минал в ръцете на друг управител. «Унгарската анонимна хроника» го съобщава няколко пъти, като изрично отбелязва, че той бил потомък на някогашния управител на тази област по времето на цар Симеон — Глад. Това ни кара да мислим, че Глад е управлявал през цялото царуване на Симеон Видинския комитат и че той бил задържал властта в рода си още по времето на цар Петър. Следователно Константин също е бил от неговия род. Един от приемниците на Константин е и Охтум, който също като дядо си носи първобългарско име, което в унгарската хроника се пише и в унгарската си форма Ахтум. Известието за произхода на Охтум се повтаря в унгарската хроника почти при всяко споменаване на името му.

Самата унгарска хроника не е отделила много място за него(173). И ние нямаше да знаем почти нищо за неговите действия, ако те не бяха намерили голямо място в едно от унгарските житиета на св. Герхард. В унгарските изследвания въпреки изричните данни за българския му произход от рода на Глад той е известен още под името Айтони и се третира обикновено като подчинен на унгарския крал, т. е. на крал Стефан (997–1038 г.), макар че в житието изрично се отбелязва, че той бил християнин, а унгарците приемат християнството едва през 1000 г. и че бил кръстен в източното православие във Видин. Като християнин обаче Охтум се проявявал доста своеобразно(174). Унгарското житие, което ни дава сведенията за него, твърди, че той имал седем жени. Това не му пречело обаче да стане ктитор на един манастир. В него монасите живеели според догмите на гръцката, както унгарските хронисти наричат източноправославната, църква. Той се намирал в една от резиденциите на Охтум, Морисена на латинска или Марошвар на унгарски, на р. Марош и се наричал «Св. Иван Кръстител»(175).

Богатствата на Охтум били неизброими и се състояли от грамадни стада коне и всякакъв друг добитък. По броя на знатните хора, които го обграждали, и по броя на войниците си той бил много по-мощен от крал Стефан и (все според същото житие) контролирал всички пристанища по р. Марош, през които се пренасяла сол за Унгария, и вземал за изнесената сол и стоки мито от самия крал Стефан. Територията, която управлявал, съвпада с територията, която имал под властта си и неговият дядо Глад. Той управлявал земите от Кьорьош до Трансилвания и същевременно в неговите земи влизали и Зорен (сега Турну Северин) и Видин. Именно поради голямата си мощ той се отнасял пренебрежително към унгарския владетел и загинал във война с него през 1003 г. Тогава и управляваната от него област северно от Дунава станала унгарска провинция.

Завладяването на тази българска област станало по следния начин. Един български ренегат, някой си Ханадин, влязъл във връзка с крал Стефан. Ханадин бил заподозрян, че подготвя предателство, пък и понеже не притежавал значителна сила, с която да се противопостави на Охтум, като вижда, че може да бъде задържан и осъден на смърт, избягва при крал Стефан. Тук той си предложил услугите на унгарския владетел, получил от него войска, преминал с нея Тиса и се отправил към българската земя. Станало голямо сражение, при което Охтум се разположил на стан при Негуш, а Ханадин при Орежлан. По-нататък при срещата на двете войски Ахтум, или Охтум, бил разбит и убит. Ханадин превзел Морисена и погребал убитите в сражението в гробището на основания от Охтум манастир «Св. Иван Кръстител».

Действията на Ханадин не представляват междуособна война в комитата. Те не са и изолирани действия на крал Стефан. До неговото царуване унгарците се управлявали от отделни вождове и централната власт не се чувствувала. Крал Стефан още в първите години от царуването си започнал да се разправя с конкурентите си. За да си осигури самовластие, той трябвало да се разправи с някой си Чупан (според унгарската хроника, унгарски местен владетел), който искал да се ожени за майката на Стефан, Саролт, и по този начин да си осигури по-голяма власт. След това той започнал нова война срещу един свой роднина — Гюла, — който бил внук на тъст му, следователно негов племенник, и управлявал част от някогашната българска провинция Трансилвания, Седмиградско. Именно след тези действия, когато бил събрал вече под властта си по-голямата част от унгарците, той започнал действията срещу Охтум.

Към тези действия на крал Стефан, които имат чисто военен характер, трябва да прибавим и една мярка с политически и дипломатически характер — приемането на християнството от Рим през 1000 г.

Действията на унгарците срещу България се явяват в най-неблагоприятния за България момент. Това е времето, когато войските на Василий II обсаждат Видин и се насочват към долината на Морава и оттам към Скопие. Обратно, крал Стефан е в най-благоприятното възможно положение. Земите зад Дунав не са могли да получат помощ отникъде и войските на Василий се отправяли към сърцето на свободната още територия от България. Унгарските извори описват действията на крал Стефан като самостоятелни. Те не говорят за никакъв съюз между Унгария и Византия(177). Византийските хронисти също не споменават нито дума за похода, който унгарците извършват по същото време в България. Те представят движението на византийските войски самостоятелно. Но това едва ли е вярно. Ясно е, че крал Стефан и Василий са действували независимо от това, дали между тях е имало формален съюз или не, едновременно и че унгарската помощ е допринесла много, за да може превземането на Видин да открие пътищата към вътрешността на страната, както се изразява сам Василий.

Една средновековна хроника обаче, когато говори за събитията от времето след покръстването на унгарците, изрично отбелязва, че поради съюза, който съществувал между крал Стефан и император Василий, при превземането на един град в България, който играел роля на столица, Василий изпратил на крал Стефан част от плячката и реликвите от църквата «Св. Георги» в този град(178). Вероятно се касае за Скопие и за учредения по време на пребиваването на Роман в този град манастир «Св. Георги». Не е възможно това да е станало по време на капитулацията на България след победата на Василий и този град да е Охрид, тъй като тази капитулация е станала много по-късно и доста — осемнадесет години — след приемането на християнството от унгарците.

Съседството с унгарците не е позволявало и на сравнително най-спокойните северозападни области, влизащи в Белградския комитат, да помогнат на Видин или на Скопие. И вероятно унгарската опасност по това време е накарала Самуил да се реши на една опасна стъпка — завладяването на Сърбия, което предшествува всички тези събития.

От друга страна, ние виждаме изоставения от централната власт Охтум да действува в Банат, като до последни сили отбранява управляваната от него област. В това време Охтум е правил всички опити да избегне войната, като вероятно дори е бил готов да се подчини на крал Стефан, за да избегне по този начин опасността от една война с унгарците. Впрочем, в българската администрация в този комитат се наблюдават и друг път подобни неща.

* * *

Едно не особено ясно сведение на «Унгарската анонимна хроника» хвърля светлина върху един интересен факт от българската история, който ни е познат много малко. За женитбата на унгарския вожд Геза за майката на крал Стефан, Саролт, която била дъщеря на Гюла, посредничил някой си унгарец на име Белиуд. Той бил наследил земята на някакъв друг унгарец на име Кулан. Кулан дал преди това на Белиуд дъщеря си за законна съпруга, за да може канът да воюва срещу брат си.

Женитбата на Геза за Саролт е дадена през 969 г. Следователно събитието, за което се говори, е станало през царуването на Петър и канът, който воювал против брат си, може да бъде само Петър. По времето, когато станало това, той вече владеел земята на Кулан, а Кулан бил умрял. Това означава, че женитбата на Белиуд е станала много по-рано, когато тъст му е бил жив и имал млада дъщеря — с други думи, две-три десетилетия преди женитбата на дъщерята на Гюла. В такъв случай тук се има предвид въстанието на брата на цар Петър — Михаил(179) — който очевидно се е нуждаел от съюзници в Унгария, за да се бори срещу законния български владетел. Следователно Кулан е бил спечелен за този съюз, а към него се присъединил и Белиуд. Това означава, че самият брат на Петър — Михаил — се е намирал в тази област(180). Ето как Скилица е описал това събитие: «И Михаил, другият брат на Петър, желаейки да завладее българската власт, като завзел силна крепост, почнал да бунтува българите и мнозина се присъединили към него. След малко време обаче, когато той умрял, привържениците му, понеже се страхували от гнева на Петър, влезли в ромейската страна през Македония, Струма и Елада. Те ограбили всичко по пътя, завладели Никополис и най-сетне се настанили в него. По-късно, след като били надвити поотделно, те станали подвластни на ромеите». Продължителят на Теофан описва този бунт така: «Но и монахът Михаил, самият Петров брат, полагайки усърдие, за да заграби властта в България, въстанал в една българска крепост. След неговата смърт (въстаниците) навлезли в ромейските страни, така че наедно потеглили от Макетида през Струма към Елада и пристигнали в Никопол и ограбили цялата страна». Обикновено се приема, че тези бунт на Михаил бил станал някъде в Македония. Вижда се обаче, че ние имаме основание да търсим мястото на бунта много по на север, може би в някоя област на днешно Влашко, съседна на Трансилвания. Вероятно под напора на войските на цар Петър бунтовниците са потеглили на юг, минали през цяла България и се озовали във Византия. Ако византийските хронисти не споменават името на крепостта, това е още едно доказателство, че тя се е намирала много далеч от границата с Византия.

Другите комитати зад Дунав

Съдбата на комитата, управляван от Дристър, била решена още през 999 г., когато Византия окончателно турила ръка върху неговите земи южно от Дунав. Що се отнася до земите северно от Дунав, Византия се опитала да ги управлява оттук, без да можем да кажем дали известно време не е поддържала византийска администрация по старата българска граница по Днепър.

Със загубването на Видинския комитат, фактически поделен между Унгария и Византия, единствената независима българска територия след 1018 г., когато българската власт капитулира, останал комитатът, простиращ се между Карпатите и Дунав. Това е постоянното прибежище на български емигранти от Византия. При това в него никога не е могло да се организира една здрава власт, която отново да освободи България. Областта всъщност икономически била в пълна зависимост от Византия, а след постепенното изоставане на границата по Днепър, за която вече никой не се грижел, куманите и печенегите постепенно наложили в нейните източни части властта си, докато на запад често прониквали унгарците. Така постепенно българската власт в тази област заглъхнала и власите, които представлявали по-голямата част от населението, започнали да се оформят като отделен народ. Този бавен процес завършил едва през XIII–XIV в., когато полунезависимото от България влашко население все още пазело въведения от Борис като официален старобългарския език и взело участие в борбите на България за национално освобождение и във войните на българските царе през време на Второто българско царство.

Конкретни сведения за живота в земите северно от Дунав след похода на Цимисхи през епохата на Комитопулите са само тези, които приведохме в първата част на тази работа от готския топарх.

Държавата на Самуил

Вече видяхме, че както през 970, така и през 976 г. начело на движението срещу Византия стоели Комитопулите, т. е. управителите на Деволския комитат, или, по-точно казано, синовете на комит Никола. През целия период от 970 до 991 г. българската власт, представлявана от владетеля и от управителите на комитатите, се е стремяла към възстановяване на старото положение отпреди смъртта на цар Петър — връщане на владетеля в Преслав и възстановяване на централната власт във вътрешната област. Петте години между Ихтиманската битка и пленяването на Роман през 991 г. са били време, когато е бил направен такъв опит. Той завършил със слизането на Роман окончателно от историческата сцена. В такъв случай трябва да приемем, че едва след тези събития започнало реорганизирането на Деволския комитат в нова вътрешна област на българската държава. Ние знаем, че през 993 г., откогато е единственият български извор, дошъл до нас — надгробният паметник на Никола, Рипсимия и Давид, — Самуил се е нарекъл просто раб божи. Да се нарече комит за него вече е било твърде малко, а цар не е бил. Откритото обявяване на Самуил за цар всъщност е и моментът, от който Охридското царство започва своя живот и Деволският комитат става негова вътрешна област.

Дали през това време Роман е имал помощници измежду избягалите от вътрешната област в западните български области, както бил избягал главата на българската църква в Средец, ние не знаем. Във всеки случай вероятно още Самуил е назначил през 997 г. двамата си помощници — ичиргу боилата и кавхана. Наистина византийските хронисти не съобщават нищо за тези две длъжности по времето, докато още Самуил е жив и управлява. Разбира се, тези длъжности в една територия, която не е била населена от племето на първобългарите, губели истинското си значение. Впрочем, те са го били загубили и по времето на Симеон и Петър. Когато през 1015 г. Иван Владислав, синът на Арон, организирал преврата и свалил Самуиловия син Гавраил Радомир(181), един от неговите сподвижници и заговорници бил и Богдан, топархът на крепостите по вътре, или, както вече казахме, ичиргу боилата на Иван Владислав. В краткото сведение, което ни дава Скилица за него, ние го виждаме не само като управител на вътрешната област, но и както при старите ичиргу боили, и като пратеник на владетеля при византийския император. През 1018 г. царица Мария, жената на Ив. Владислав, го изпраща да извърши последното печално посланичество на българските владетели — капитулацията на съществувалото повече от три века българско царство. Всичко това е описано от Скилица по следния начин: «Веднага след това императорът се приближил до Струмица и при него се явил архиепископ Давид с писмо от Мария, жената на Иван (Владислав), която му обещавала да се откаже от България, ако се изпълнят желанията й. При него се явил и Богдан, управителят на крепостите по вътре, и бил почетен също със сан патриций, защото отдавна бил станал привърженик на императора и убил тъста си — Матеица». Следователно виждаме, че пратеници на царица Мария са били не само българският архиепископ Давид, но и ичиргу боилата Богдан.

Споменаването на убийството на Матеица няма особен смисъл тук. Но то ни навежда на мисълта, че именно Матеица е бил неговият предшественик — ичиргу боилата на Самуил и на Радомир.

Благодарение също така на печалната съдба на последните кавхани ние научаваме за съществуването и на тази длъжност. Скилица(182) ни съобщава, че непосредствено преди преврата на Иван Владислав, при превземането на крепостта Мъглен от византийските войски, в нея бил заловен и кавханът Дометиан, наречен συμπάρεδρος — другар на Гавраил Радомир, тогава цар на България. Това е било едно от големите сражения през тази фаза на войната и, очевидно, кавханът е бил командуващ на част от армията, отбраняваща вътрешната област. Ние не знаем дали Дометиан е получил длъжността си от Радомир или я имал още отпреди смъртта на Самуил. Самият Радомир назначил на същата длъжност след пленяването на Дометиан неговия брат, някой си Теодор(183). След преврата на Владислав този Теодор, очевидно много близък с Радомир, влязъл във връзка с Василий II и се ангажирал да убие новия владетел. Убийството трябвало да бъде извършено срещу подкуп от един от прислужниците му. Но прислужникът, вместо да убие Владислав, убил кавхана Теодор. Престъплението било извършено в Стоб, при Градско, на десния бряг на Вардар, при устието на Черна, в някакво имение, а убиецът се върнал при Владислав. Така ние виждаме Владислав да се справя не само c братовчед си Радомир и с жена му, които убил, но с двамата първи техни помощници — ичиргу боилата и кавхана.

Между останалите големи боили, които папата нарича примати, изглежда, че на първо място трябва да поставим някой си Несторица(184). В голямата битка при Беласица през 1014 г. той предвожда голяма самостоятелна армия, настъпваща към Солун. Другият висш офицер с подобно положение е Никулица(185), който при капитулацията през 1018 г. сложил оръжие в Скопие. Според Скилица, той бил началник на най-мощния и боеспособен отряд на Самуил. С подобно положение Скилица е показал и някой си Добромир(186).

Всички останали военачалници, за които научаваме по повод на различни епизоди от войната, са свързани с отбраната на определени територии от вътрешната област. Ето най-важните от тях:

1. Капитулиралият през 1002 г. без бой Добромир, управляващ Верея и областта. Той бил женен за братовчедка на Самуил. На него били подчинени и други крепости в областта.

2. Управителят на Колидрон — Димитър Тихон, — който, след като видял, че не може да издържи напора на Василий, се споразумял с византийския император да се оттегли от града, като го предаде, и да се присъедини към войските на Самуил(187).

3. Управителят на Сервия, старият Никулица, който бил пленен и избягал отново в България(188).

4. Управителят на Воден — Драгшан, — който се бил смело срещу византийските войски и бил пленен(189). Той също избягал от плен и се върнал при Самуил. Всички тези боили се споменават по време на събитията през 1002 г.

5. През 1014 г. при голямата битка за Мъглен след геройска борба паднал в плен управителят му Илица(190).

6. Иваца, който отбранявал през 1015 г. Битоля и отблъснал Василий, след като византийските войски успели да разрушат царските дворци в града. След капитулацията на царица Мария Иваца се оттеглил в замъка си в местността Врохот при с. Пронища, който се намирал в управляваната от него област. Тук той се държал още 55 дена и бил убит накрая с измама(191).

7. Управителят на Костур, чието име не ни е известно. Той удържал нападенията на Василий през 1016 г. При него по време на капитулацията на България се намирали две от дъщерите на Самуил(192).

8. Управителят на Сетина, където се намирали също големи царски дворци, както и големи държавни складове за зърнени храни. Той капитулирал през 1017 г. Името на управителя не е известно(193).

9. Управителят на Белград в Албания, Елмаг, който се предал след капитулацията през 1018 г. заедно с подчинените си началници на крепости(194).

10. Към този списък трябва да прибавим и управителя на Девол, стария център на комитата. Името на управителя не знаем(195).

Тези всички военни центрове образували всъщност два пояса около новата столица — Охрид, — където живеели царете от новата династия. Външният пояс бил образуван от градовете, които гледали към византийската граница — Верея, Колидрон, Сервия, Воден и вероятно още други, на които имената не знаем. Зад тях идвал вторият кръг от крепости — Мъглен, Сетина, Костур, Битоля, Девол и други. Те образували непосредствената защита на столицата. Всички военачалници, които управлявали тези крепости на вътрешната област, разположени в двата пояса, имали ранга на колобърите във вътрешната област. Те са били най-важните лица в държавата на Самуил.

Към комитатите, които влизали в държавата му — Средецки, Скопски, Видински, Белградски, Дръстърски и комитата в земите между Дунав и Карпатите, — Самуил прибавил като своя провинция византийската тема на Дирахион, Драч, както и Сърбия, която управлявал чрез своя зет — сръбския княз Иван Владимир. Така че между 997 и 1000 г. България отново имала девет комитата. За съжаление, този период на огромно разширение траял съвсем кратко време и през 1004 г. България владее само малки части от другите комитати — Скопския и Видинския — и в нейната територия остават само Белградският и Средецкият и Сърбия. Те остават да се борят до края на съществуването на България с главните сили на Василий II.

Заключение

Направеният дотук преглед показва ясно развитието на българското държавно устройство през IX и X в. Голямата част от терминологията, употребявана в названията на административните служби, е донесена от степите на централна Азия. Основните понятия на тази терминология са се развили там, когато първобългарите постепенно се прощавали с традициите на родовия строй. Деленето на бойове и багове, създаването на длъжността или сана на боилите, създаването на длъжността на тарканите и преди всичко на канската институция са станали далеч на изток. Там вероятно българите са участвували във формирането на основните административни понятия, свързани с наченките на един примитивен феодализъм, защото към това време възникват понятията за вътрешна област и за ляво и дясно крило. Тези понятия започнали да добиват типично българско съдържание във времето, когато Кубрат е създал своята България. Ние броим съществуването на българската държава от 681 г., но, както се вижда от «Именника на българските владетели», за някогашните българи държавата започва от 583 г., когато свършват легендарните потомци на Атила и престола заема Гостун.

Хуни, авари, тюрки, хазари неведнъж са създавали свои държави, в които бил създаден подобен ред и които имали подобно държавно устройство. Основната отличителна черта на това устройство е пълното покриване на административните и военните длъжности. Никой от тези народи, живели векове и дори хилядолетия под доминацията на хуните, не е можел да си представи държава без вътрешната област, без двете крила, без кана и боилите. Това, което е типично българско обаче, е превръщането на старата родова аристокрация в служебна, като за имената на длъжностите се използуват общотюркските боила, таркан, и др., а служебното им положение се определя с едно определение като ичиргу боила, кана боила, багатур боила и т. н. или съответно бори таркан, зера таркан, жупан таркан и др. Наличието на тези титли, които не се срещат у никой друг народ, сроден с първобългарите, свидетелствува за два интересни факта. Единият е, че българското население се е състояло от сравнително голям брой първобългари, които са давали административните термини на своя език, и, естествено, са ги налагали във държавата и главно във вътрешната област, където те са били мнозинство. Вторият е, че нито една от тези сложни титли не е по-стара от държавата на Кубрат, защото не се среща в този усложнен вид у никой друг народ от тюркски произход.

Българите създали стегната държавна организация, в която славянската аристокрация също намерила своето място. Това се вижда ясно както от срещаните славянски титли — жупан и велик жупан, — така и от факта, че типични първобългарски титли се носят и от славяни.

Всички големи държави, създадени между VI и XI в., представляват големи територии с многобройно население, които се намират в ръцете на едно много добре организирано малцинство. Така е и във Византия, и в империята на франките, и в аварския хаганат. Така е и в българската държава. Във всички тези държави държавата е организирала една централна територия, в която има силна войска. Около нея се намират провинциите, управлявани от назначени управители. Във Византия това са стратезите и комитите, във франкската империя — комитите или графовете. В тези провинции държавата поддържа също значителни военни сили. Това положение на запад е особено ясно изразено с така наречените марки, управлявани от маркграфи или маркизи, които представляват силни във военно отношение административни единици по границата.

Българската държава има устройство, което е подобно на това. Основното ядро на държавата представлява всъщност вътрешната област, където живеят владетелят и аристокрацията. Те имат на разположение богати резиденции за кана и за първите му помощници, докато марките са деветте комитата. Така донесената от българите държавна уредба бързо се нагодила към изискванията на организирането на живота в едно голямо пространство в Югоизточна Европа и към поддържането на отбраната на това пространство.

Когато византийските хронисти описват войните между България и Византия, те винаги говорят за двамата големи началници на войските в тази област — ичиргу боилата и кавхана. Това е така, защото вътрешната област граничи с Византия, а главните сили на България се намирали в нея. Обратно, когато западните хронисти описват действията с България, те разказват за десетте комитата, граничещи със западния свят и с чиито управители са имали контакт. По своето устройство обаче комитатите в българската държава били много по-близо до западните графства, отколкото до византийските теми. Тази близост се дължи на еднаквия начин, по който са възникнали административните единици в България и във Франкската империя. В двете страни те се създават от новодошли завоеватели. Обратно, във Византия те са плод на една дълга еволюция на римското провинциално управление. Поради това във Византия властта в темата е разпределена между много чиновници, едни от които изпълняват съдебната власт, други — военната, трети — финансовата, докато в България и във Франкската империя назначените управители са продължители на управлението на старата родова аристокрация. Резултатът от тези различия се заключава в това, че в България тези назначени управители, таркани или комити са губернатори на областите, които имат съсредоточени в ръцете си всички власти в комитата. Това е една проста административна система, която струва много евтино на държавата, а също и на населението, което живее под нейното управление. Като прибавим и натуралното стопанство, съществувало в България като основа на живота, ние ще разберем защо в българските апокрифи се говори за времето на Борис и Симеон, пък и на Петър, като за време на извънредно леко данъчно бреме. Нуждите на българската администрация са били малки. Разбира се, това далеч не означава, че управителите са живели в бедност и лишения. Напротив, тези хранени хора на владетеля, един вид негови чиновници, на които се плаща в натура, имали на свое разположение и дворци, и многобройни сгради, и места за почивка.

Така създадената държава е давала възможност в нея да съществуват едновременно по-напреднали и по-изоставени форми на обществено развитие. Поради това в българската държава има един стремеж към присаждане на различни чужди административни длъжности. Очевидно е, че Крум запазва името на длъжността стратег, когато присъединява днешна Южна България към държавата си, защото се опитва да запази съществуващите в страната по това време отношения, създадени от Византия. По същия начин е запазена жупанската длъжност не само у северите и у седемте рода, но и в другите области, населени със славяни. Онези славянски области пък по Струма и Вардар, които по-дълго време били във византийски ръце, получават управители с ранг комити, каквито, очевидно, са били византийските им управители.

В края на езическия период се засилва ролята на провинциалната администрация. Още Омуртаг издига възпоменателни надписи, от които най-много са на управители на комитати — тарканите. През царуването на Борис при въвеждането на християнството за пръв път властта на царя във вътрешната област е заплашена от войските на комитатите. Длъжностите на провинциалните управители стават привлекателни дори за лицата от царския род. Както вече видяхме, Салан в Тетелския комитат е внук на Крум или на Омуртаг. Вероятно Михаил, братът на Петър, е управлявал комитата северно от Дунав, в който влизала Трансилвания. Калу тарканът Симеон (Симеон II от «Апокрифната летопис») е брат на жената на Симеон. В реда на тези мисли ние бихме си задали и въпроса, коя е причината управителите на цар Петър да признаят на Комитопулите правото да поемат ръководството на държавата, т. е. царската власт. Във връзка с този въпрос трябва да припомним едно сведение, дадено от византийската императрица Ана Комнина, която принадлежи по майка към рода на Комитопулите. Като говори за българската столица Преслав, тя, между другото, казва: «Откак българският цар Мокър и неговите потомци, а особено Самуил, последният от българската династия, като еврейския Седекия, започнали да нападат на запад, Преслав получил славното си име». Не се ли крие в този неясен израз на Ана Комнина едно намекване на връзките между рода на Комитопулите и този на Крум и Симеон?

Почти всички комитати, за които имаме повече сведения, през Х и началото на XI в. преживяват едно и също явление — задържането на властта над комитата в семейството на управителите. Във Видин Охтум е внук на предишния управител Глад. В Скопие, според «Апокрифната българска летопис», Симеон III е син на Никифор, в Девол синовете на комит Никола управляват областта му. Вероятно узурпирането на властта в комитатите и в по-малките области вече е било едно постоянно явление, на което по това време не са били чужди и византийските стратези. Без съмнение причината за това засилване на комитатите е до голяма степен и упадъкът на централната власт. Но така или иначе, ние виждаме във всички делегации в чужбина да участвуват лица с таркански титли.

Най-сетне трябва да обърнем внимание и на още едно обстоятелство във връзка с управителите на комитатите. Една голяма част от тях са известни с първобългарските си имена. Такъв е случаят с управителите на Видинския комитат от християнско време; от тях един се казва Глад, което се обяснява като тюркското Келди, другият Охтум. Управителят на Тетелския комитат се нарича Салан, едно също типично прабългарско име. Управителят на Средецкия комитат при Самуил е Кракра, чието име съвсем не звучи по славянски, а първият известен комит на този комитат е Тирадин, което много прилича на първобългарското. Най-много знаем за управителите на Деволския комитат: Котокий — явно прабългарско име, Добета — може би прабългарско, Мармаис — вероятно също прабългарско и така стигнахме до комит Никола. За него ние не знаем какъв точно е, но ако вярваме на неговия правнук Иван Владислав, който се занимава с рода си в прочутия Битолски надпис, ще трябва да приемем, че той е четвъртият прабългарин между управителите на този комитат. Надписът звучи много убедително и има следното съдържание: «През 6523 година от сътворението на света се обнови тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на нашата пресвета владичица Богородица и при застъпничеството на апостолите — върховните и дванадесетте. Тази крепост беше направена за убежище и за спасение и за живот на българите. Крепостта Битоля беше започната през месец октомври в 20 ден и се завърши през месец ... в края. Този самодържец беше българин по род, внук на благоверните Никола и Рипсимия, син на Арон, който е брат на самодържавния цар Самуил, и които двама разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато ..., а този в ... цар, разбит биде от цар Василий в 6522 г. от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото...».

Едва ли можем да се съмняваме, че в този надпис думите «българин по род» разпръсват илюзиите на някои изследвачи както за славянския произход на рода на Комитопулите, така и за корените му сред славянското население на Югозападна Македония. Вместо един славянски княз, какъвто го вижда Златарски, комит Никола е един български управител.

Проучванията върху военното и административното устройство в България ни карат да се простим и с много други илюзии в науката. Така например цялото схващане на Златарски, че първоначално властта между четиримата братя — Давид, Мойсей, Арон и Самуил — била поделена, като всеки брат получил по една област, не почива върху никаква сериозна основа. Няма никакви причини през 970 г. управителите на цар Петър да отстъпят земите си на синовете на един между тях.

Ние нарочно предадохме цялото фактическо положение около възникването на царската власт на Комитопулите, защото този въпрос не е бил разглеждан досега правилно. Поведението на Комитопулите винаги е било коректно по отношение на наследниците на цар Петър. Ударът на Византия върху вътрешната област е бил замислен с целия ефект, който е могъл да има той. И ние виждаме България без мощта на вътрешната област и обединяващата власт на владетеля. Въпреки това Самуил се отнася почитателно към Роман и прибавя към двете имена на единствения си син Гавраил Радомир и трето — Роман. Същото нещо виждаме да прави и управителят на Скопие Никифор, който дава на своя син Симеон III от «Апокрифната българска летопис» също и името Роман, с което го познава Скилица.

Положението на последните управители на комитатите е било толкова независимо, че в съзнанието на населението те постепенно се явяват като царе. Затова и апокрифите говорят вместо за управители за царе. Голямата и без това мощ на управителите на комитатите, освободена от зависимостта си от централната власт, ги е превърнала в почти независими владетели на областите им.

Комитопулите не са променили нищо от организацията, която е съществувала и преди това в държавата и вън от собствения си комитат, те и не са могли да правят промени. Положението е било в ръцете на другите управители, които са правели в областите си каквото намерят за добре, без да има власт, която да може да ги спре. Тъкмо в това се състои и трудността на управлението при Комитопулите. Докато Комитопулите имат успехи и действуват заедно с Роман, те имат поддръжката на управителите. С първите неуспехи обаче управителите на цар Петър и техните приемници изоставят Самуил и по-нататък поробването на България е само въпрос на време.

Дотук ние се опитахме да покажем някои грешки в нашата история при разглеждането на тези събития. Сега трябва да се спрем пък на някои правилно установени факти, които не се приемат от много учени.

Солидната организация на България е направила силно впечатление на Василий II през времето на цялата дълга война, която той води с българите. Той е изразил това си впечатление в една от грамотите си, именно втората от грамотите, посветени на заздравяването на правата на самостоятелната българска църква от 1020 г. Ето какво казва той в нея:

«Тъй като след издаването на първата ми грамота за обсега на всяка българска епископия светейшият архиепископ на България поиска от царството ми да направи и друга грамота за останалите негови епископии, неизброени в първата грамота, защото съседните митрополити ги били заграбили от българската област и ги били присвоили. И понеже царството ми не желае да допусне никой от тези митрополити или от техните хора нито крачка в границите на българската област, постановихме, щото сегашният светейши архиепископ да притежава и управлява всички български епископства, които се притежаваха и владееха при цар Петър и Самуил от тогавашните архиепископи, както и всички други градове. Защото не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишно търпение и с божия помощ тази страна ни се подари от бога, чиято благост явно ни помагаше, та да се съедини под един ярем разделеното, без да се нарушават границите и наредбите, добре установени от царуващите преди нас. Защото, ако и да станахме господар на тази страна, запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и грамоти...».

Както е известно, църковното устройство по това време следва административното. И обстоятелството, че сам император Василий лично не прави разлика между устройството на държавата при цар Петър и при Самуил, е най-доброто доказателство, че царуването и на двамата владетели на България е било преценявано дори и от техния заклет противник и покорител като царуване над една и съща страна. Във връзка с това грамотата поставя и един друг въпрос. Тъй като Василий пише, че той не е променил нищо от това, което са направили българските царе, Златарски поддържа, че византийската провинция България е запазила устройството, което е имала България, когато е била самостоятелна. Голям брой учени се противопоставят на схващанията на Златарски, като поддържат, че България е била разделена на теми и че нейното единство е било рухнало. Главен аргумент за това е, че освен темата България, на чийто управител Василий дава много голямо положение, като му определя за резиденция Скопие, части от тази територия са организирани и в други теми: Охрид, Средец, Белград, Видин, Дръстър и Преслав. Всъщност тези, които отричат твърденията на Златарски, правят същата грешка, която е направил и самият Златарски. Те трябваше най-напред да видят как е била организирана България и след това да сравнят устройството й от времето, когато е била свободна, с устройството й като византийска провинция. Ако бяха сторили това, всички изследвачи щяха да видят много ясно, че Василий II наистина е запазил завареното положение. Единствената промяна, която е направил, е преместването на центъра на България от Преслав в Скопие и преместването на резиденцията на Деволския комитат от Девол в Охрид, столицата на Самуил. Броят на темите отговаря на броя на комитатите в земите южно от Дунав, които Византия владеела, а именно Деволски комитат с резиденция в Охрид, Средецки комитат, Скопски, Белградски, Видински, Дръстърски и Преславски. Тези седем комитата са се запазили през цялото византийско робство като теми и местенето на главния управител на византийска България от Скопие в Белград или в Средец и Преслав не е оказвало никакво влияние върху организацията на цялото някога българско царство, което е останало поделено на същите области, на които, както казва Василий, добре са го разделили по-рано царствуващите.

А тъкмо това е най-доброто доказателство, че административното делене на България в епохата на Комитопулите не е претърпяло никакви сериозни промени.

Бележки

1. Джабгуя или ябгу, вж. Материалы по истории Туркмен и Туркмении, АН СССР, Инст. востокознании, I, с. № 2, заб. 14 и с. 365, заб. 1.

2. С. Е. Малов, Енисейская письменность тюрков, Москва — Ленинград, 1952, с. 67, № 37.

3. Ст. Младенов, Към етимологическо обяснение на думата болярин, Юбилеен сборник в чест на С. С. Бобчев, София, 1921, с. 109–116.

4. Йордан Трифонов, Към въпроса на старобългарското болярство, сп. БАН, 26, София, 1923, с. 2, и сл., където са дадени всички съответствия.

5. Пак там, цит. съч., 2 и сл.

6. Theophan, 447, 11–13.

7. Besevliev, № 57.

8. Bertinini, Annales, part III, Sub anno 866, Mon. Germ. I. 473–474. Quod proceres, sui moleste ferentes concitaverunt populum adversus eum, ut illum interficerunt. Quotquot fuerunt inter decen comitatus, adunaverunt se circum palatium e jus; ille vero invocato Christi nomine cum quadriginta tamen octo hominibus... profectus est contra omnem multitudinem... ex proceribus qui populum mexime adversus eum incitaverunt, interfecit numero quinquaginta duos.

9. Йордан Трифонов, цит. съч., с. 109.

10. Д. Дечев, Отговорите на папа Николай за запитванията на българите, София, 1922, с. 32, гр. XVII с латинския текст паралелно с българския.

11. В. Н. Златарски, Кои са вътрешните боляри. Сборник на Софийския университет в чест на С. С. Бобчев, София, 1922, с. 47–53.

12. Cont. Porphyr., De ceremoniis, ed. Bon. I, pag. 681–682. Πῶς ἔχει ὁ πνευματιϰος ἔγγονος τοῦ βασιλέως ῄμων τοῦ αγίου ὀ ἐϰ ϑεοῦ ἅρχων Βουλγαρἱας. Πῶξ ἔχει ῄ ἐϰ Θεοῦ ἀρχωντίσσα. Πῶς ἔχουσιν ὀ ϰαναρτιϰεινος ϰαι Βουλιας ταρϰανος οἱ υἱοι τοῦ έϰ ϑεοῦ ἅρχοντος Βουλγαρἱας ϰαι τα λοιπὰ αύτοῦ τεϰνὰ. Πῶς ἔχουσιν οἱ ἔζ βοιλαδες οἱ μεγὰλοι. Πῶς ἔχουσιν ϰαι οἱ λοιποὶ οἱ ἔσω ϰηι ἔζω βολιαδες. Πῶς ἔχουσιο τὸ ϰὸινον τοῦ λαοῦ.

13. Йордан Трифонов, цит. съч. стр. 44 и сл.

14. Const. Porphyr., Dе adminstrando imp. 154, 14.

15. Йорд. Трифонов, цит. съч., с. 44 и 51.

16. A. Rambaud, L’empire grec au X–eme siecle, Paris, 1870, pag. 322–323. Iv. Dujcev, Les boljars dits interieurs de la Bulgarie medievale, Acta Orintalia Hungarica, III, 3, 1953, pag. 107. V. Besevliev, Protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, S. 48–49.

17. A. Гилфердинг, Исторiя Сербов и Болгар, Сочинения, I, 1868, с. 28.

18. Besevliev, № 61.

19. Хр. Лопарев, Чудо св. Георгия и болгарин, Петербург, 1894, Памятники древней письменности. Йорд. Иванов, Старобългарски разкази, София, 1943, с. 70, (в превод). В. Н. Златарски, Кои са външните и вътрешните боляри. Юбилеен сборник в чест на С. С. Бобчев, София, 1921, с. 49. Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, София, 1943 г., с. 70 (в превод). Ср. още Йордан Трифонов, цит. съч., с. 50. Златарски погрешно е обяснил много изрази в старобългарския текст.

20. С. Е. Малов, Енисейская письменность тюрков, Москва, Ленинград, 1952, с. 67, 37.

21. Пак там, с. 69, № 39.

22. Ив. Венедиков, Преслав, преди да стане българска столица, Преслав, Сборник, София, 1968, с. 39 и сл.

23. Scyl.-Cedr., 487, 22. В. Н. Златарски, История на българската държава, II, 2, 763 и 766.

24. М. Дринов, Южните славяни и Византия в X в. Съчинения, I, 1875, с. 451. Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, София, 1941, с. 163 и сл. По този въпрос ср. Ив. Дуйчев, Балканският югоизток през първата половина на VI в., Беломорски преглед, 1943, с. 247, заб. 1.

25. Gy. Nemеth, Die Inschriften des Schatzes von Nagy Szent Miklos, Budapest, 1932, s. 13.

26. J. Marquart, Die Chronologie der Alttürk Inschriften, Leipzig, 1893, s. 109.

27. Besevliev, № 37.

28. В. Бешевлиев, Няколко бележки към българската история: I. Кой е бил наследникът на Крум, ГСУ, ИФ, XXXII, 1932, с. 9. Бешевлиев е разгледал подробно въпроса за наследника на Крум и дава сведения, че църковни извори споменават между Крум и Омуртаг още двама владетели — Дицевг и Докум. По-нататък Бешевлиев поддържа, че след Крум на престола известно време е стоял неговият брат, който впоследствие бил убит, и мястото заел вече синът на Крум — Омуртаг. Изследването е построено върху сведението, почерпано от известния извор — I. Synaxarium Eccl. Constantinopolitanae, H. Delahaye, Bruxelles, 1902 pag. 414 et s. Κροῦμου δὲ τὸ ζῆν ἅπορρηζαντος Δουϰουμος τὴν αρχὴν δέχεται. Καἱ αύτοῦ ϰατὰ ποδὰς τεϑνηϰὸτος Διζευγος, ἅρχων τῶν Βούλγαρων γνωρἱζεται δεινὸς ϰαὶ στυγητός. Ὀς τὸν μέγαν ὰρχιερέα Μανοηλ μέσον δέχασας, ϰαέ τὰς χεῖρας τοῖς ’ῶμοις ὰποτεμων τοῖς ϰυσὶ παρέδοϰεν.

29. Besevliev, № 13, № 57.

30. Besevliev, № 13, № 57.

31. Besevliev, № 14.

32. Bethmann, Die Evangelien Handschrift zu Cividale, Neues Archiv der Ceseltschaft für ältere deutsche Geschichtskunde, II, Hanover, 1877, S. III. Hinc sunt nomina de Вulgaria, in primis rex illorum Michael, et frater ejus Dox, et alius frater ejus Gabriel, et uxor ejus Maria, et filius ejus Rasate, et alius, filius Gabriel, et tertius filius Simeon, et quartus filius Jacob, et filia Dei ancella Praxi, et alia filia Ana. Zergobula S(tas)is. И по-надолу: De Bolgaria qui primus venit in Monasterio, nomen ejus Sandoce, et uxor ejus Anna, et pater ejus Jochanus, et mater ejus Maria, et filius ejus Michahell, et alius filius ejus Unecneo, et filia ejus Bogomila, et alia Calia, et tertia Martha, et quarta Helena, et quinta Maria, et alia uxor eius Sugeslava, et alius homo bonus Petrus et Ceorgius, Pitrus et uxor ejus Sofia. Anastasii Bibliothecarii Praefatio in Synodum octavum, Migne, Patr. lat., V, 129, Parisiis, 1853, pag. 148, B. Cf. Gy. Moravcsik, Die Namenliste der Bulgarischen Gesandten am Konsil von. J. 869/870. ИИД, XIII, c. 8. Similiter et gloriosissimi judices Michaelis sublimissimi principis Bulgarie: Stasis sercobolilas, Nesundicus vagatur, Ilues kanna tarkan, Praestit Ziunas sampsis et Alexius sampsis Hunol. Вж. подробно Ив. Венедиков, Преслав, преди да стане българска столица, Преслав, Сборник, I, София, 1968, с. 39 и сл. Йордан Иванов, Българските имена в Чивидалското евангелие, Сборник в чест на Милетич, София, 1931, с. 62, 69.

33. Migne, Patr. lat. T. 126, col. 813, 13. Petro Cerbulae et Sondocae. Ceterisque optimatibus consiliariis.

34. Sum. Logotn., 818. Theophan. Contin. 400. I–8. Scyl.-Cedr., II, 298, 11–19. Cp. Златарски, I, 2, стр. 421, заб. 1 и 2.

35. Const. Porphyr., De adminstr. imperio, Bekker, 1911, pag. 158. Ст. Станчев, Надгробният надпис на чръгубиля Мостич от Преслав, София, 1965, с. 14.

36. Scyl.-Cedr., 462, I.

37. Scyl.-Cedr., 461, 1. В. Prokic, Zusätze in der Handschrift des Joch. Scylitzes, Codex Vindobonensis, Hist. Craec. 74, Münhen, 1906, pag. 32, 30.

38. Scyl.-Cedr. 467, 22.

39. Йордан Иванов, Българска апокрифна летопис, глава II, Богомилски книги и легенди, София, 1927, с. 273.

40. Besevliev, № 43.

41. Sim. Logoth., Pag. 773, 22. Theoph., Cont. pag. 359, 10.

42. Besevliev, № 14.

43. Theophanes, 495, 20–28, 496, 1–8.

44. Besevliev, № 52. Iv. Venedikov, Trois inscriptiones protobulgares, Разкопки и проучвания, IV, София, 1949.

45. Besevliev, № 51.

46. Пак там, № 49.

47. Besevliev, № 14.

48. Besevliev, № 64.

49. Besevliev, № 67.

50. Besevliev, № 67.

51. Besevliev, № 48.

52. Besevliev, № 63.

53. Besevliev, № 49.

54. Theoph., Sym., I, 8, 2.

55. Sym. Logoth., 818. Scyl.-Cedr., 498, 11–19. Const. Porphyr., 138, 117. Златарски, I, 2, с. 421.

56. Const. Porphyr., De admin. imp. ed. Moravesik Budapest, 1949, 158, 117.

57. Златарски, I, 2, 502.

58. Theophan, Cont. ed. de Boor. 413.

59. Ст. Станчев, цит. съч., с. 13, дава от руски документи титлата могути, която се среща между други титли в Слово о полку Игореве, ред. Адриановой-Перетц, М. — Л., 1950, с. 21.

60. Scrptor Incertus, De Leone Bardae Armenii filio, c. 347, 22–348, I. Cymeon Magister, 617, 10. Златарски, с. 361.

61. Йордан Иванов, Българска апокрифна летопис, гл. II, Богомилски книги и легенди, София, 1925 с. 281.

62. М. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните, НИИ, БИ, VI, 453–45.

63. Besevliev, № 78.

64. Д. П. Богдан, Добруджанская надпись 943 г. RSI, 1, 1958, с. 101.

65. Т. Тотев, Чашата на Сивин жупан, Известия на Археологическия институт, XXVII, 1964, с. 5–16.

66. Besevliev, № 37. Iv. Venedikov, La population Byzantine en Bulgarie au debut au debut du IX–e siècle. Byzantinobulgarica, I, 1962, p. 361.

67. Ст. Ваклинов, Формиране на старобългарската култура, София, 1977, с. 97–99. Също сборник Мадарски конник — Проучвания върху надписите и релефа, София, 1956.

68. Besevliev, № 50.

69. Златарски, 1, 2, с. 490.

70. Besevliev, № 48.

71. Const. Porphyr., De administrando imperio, ed. Moravcsik, 1949, p. 155.

72. Cy. Moravcsik, Die Namenliste..., ИИД, XIII, 1633, c. 22.

73. T. Герасимов, Български печат от IX в., Известия на Варненското археологическо д-во, XIII, с. 73–75. Besevliev, № 78.

74. Вл. Гордилевский, Государство Селджукидов Малой Азии, Москва, 1949, с. 44–52, 59, 79. Али Абдулах ал Хорезми, Мафатих ал Улум, Материалы по истории тюркмен и Тюркмении, I (VII–XV в.), АН — СССР, Москва, 1949, с. 218 и сл.

75. Вл. Гордилевский, Государство Сулджукидов Малой Азии, Москва, 1948 г., с. 50. За противопоставянето на централната част срещу граничните области — пак там, с. 71.

76. Шишич, Летопис попа Дукляна, Белград — Загреб, 1928, с. 297. Hi cum uxoribus et filiis et filiabus atque cum omni pecunia ac substantia magna nimis venerumt in Sylioduxiam provinciam. Praeerat eis quidam nomine Boris, quem lingua sua cagan appelabant, quod in lingua nostra resonat imperator. Sub quo erant novem principes, qui regnabant et justificabant populum, quoniam multos evat nimis.

77. Besevliev, № 59.

78. Златарски, I, 1, с. 405, 423.

79. Besevliev, № 60.

80. Само в надпис № 60 у Бешевлиев е казано изрично ῆς τὸν πόλεμον, което значи «на война». Във всички други надписи е употребен израз ῖς τὸν φοτὰτον което значи във «войската».

81. Besevliev, № 60

82. Теофилакт Охридски, Житие на Климент Охридски, София, 1955, с. 47, г. XVI. В гръцкия текст на житието титлата бори таркан е дадена във формата бори такан, като всички изследвачи четат в нея Βοριταϰανος, което смятат за погрешно писано вместо бори таркан Βοριταρϰανος. За подстратег е употребена гръцката дума ῦποστρατηγός. Поправката трябва да се приеме, тъй като във византийските текстове нито една от първобългарските титли не е писана в ръкописите по един и същ начин и правилно.

83. Besevliev, № 46. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, София, 1931, с. 17, както и посочената там литература. Ф. И. Успенский, Пограничний между Византией и Болгарией при Симеонѣ, ИРАИК, 1898, III, с. 184–194.

84. Су. Moravcsik, Die Namenliste, ИИД, ХII, 1933, с. 11. Вж. бeл. 25.

85. Theoph., Contn., VI, 21.

86. Const. Porphyr., De ceremoniis, 683, 1.

87. Малов, цит. съч., с. 61.

88. Excerpta de legationibus, ed. de Boor I et II, Berolini, Menander 195, 13.

89. Златарски, Отдел «Критика» в Сборник за народни умотворения на Министерството на просветата, т. XV, с. 32–33.

90. Besevliev, с. 44.

91. Вж. Увод към Золотницкий, Корневой чевашки словар, Москва. A földi, L’origine du nom de dignite tarchan, Magyar Nyelo, 28, 1932, 205.

92. За тази титла Besevliev, № 58, и посоченото в предишната забележка у Алфьолди, който обяснява таркан като forgeronrois — ковач-цар.

93. Besevliev, № 37. Iv. Venedikov, La popplation Byzantine en Bulgarie au debut du IX siécle. Byzantinobulgarica, I, 1962, p. 261.

94. В. Бешевлиев, Няколко бележки върху българската история: 1. Кой е бил наследникът на Крум, Год. на Соф. университет, Истор.-филол. факултет, XXXII, 1936, с. 3 и сл.

95. Ив. Венедиков, Климент Охридски и Добета, сборник Климент Охридски, София, 1966, с. 307.

96. Златарски, I, 1, с. 248, Suidae Lexicon (ed. Bernh) sub v. Βουλγαροι.

97. Златарски, I, 1, c. 279, заб. 2. Scriptor incertus, ed. J. Bekkerus, 1842, c. 547.

98. Scriptor incertus, р. 347.

99. Const. Pophyr., De Cer., 681–682.

100. Einhardi annales, pag. 149. Erant ibi et aliarum nationum legati Abodritorum ac Bornae ducis Cuduscanorum et Timocianorum, pui nuper a societate Bulgarorum e desciverunt et ad nostros fines se contulerunt.

101. Einhardi ann. s. anno 827 — Bulgari quoque Sclavos in Pannoniam sedentes misso per Dravam navali exercitu, ferro et igni vestaverunt et eexpulsis eoruin ducibus, Bulgaricos super eos rectores constituerunt.

102. Anonymi (Р. Magistri) Gestа Hungarorum, Scriptores rer. Hungaricarum, I, 1937, pag. 48, 10. Terram vero que iacet inter Thisciam et Dnubium praeoccupavisset sibi Keanos Magnus, dux Bulgarie, avus Salani ducis usque ad confinium Phutenorum et Polonorum, et fecisset ibi habi ttarz Sclavos et Bulgaros.

103. Пак там. Terram vero, que est inter Thiscian et silvam lgfon que iacet l Erdeue u. a. fluvio Morus usque ad fluvium Zomus preoccupavisset sidi dux Morout, cuius nepos ductus est ab Hungaris Menemorout, eo, quod plures habebat amicas et terram illam habitarent gentes, gui dicum tur Cozar.

104. Пак там. Terram vero, que est a fluvio Moro usque ad castrum Urcia (Оршова) preoccupavieset quidam dux nomine Glad de Bondin (Видин) сastro egressus adiutorio Cumanorum.

105. Anonymi, 51, 25 (cap. 13). De Hung castro. Dunc dux Almus et sui primates audientes talialetiores facti sunt solito et ad castrum Hung equtaveque ut caperent eum. Et dum castra metati essent circa murum, tunc comes eiusdem castri nomine Loorcy, qui in lingua eorum «duca» vocabantur, fuga lapsus ad castrum Zemlum properabat, quem milites ducis persequentis iuxta quendam fluvium comprehendentes laupeo suspenderunt in eodem loco et a die illo fluvim illum vocaverunt sub nomine eiusdem Loborcy.

106. M. Anonymi, 51, 17, Magnus Keanus, preavus ducis Salani, 48, 11, Keanps Magnus, dux Bulgarie, avus Salani ducis, 86, 7. Dux Bulgarorum, edsaguine us Salane dusis, 86, 25. Salani ducis avunculo soo.

107. Anonymi, 86, 8, Tunc dux Bulgarorum, consanguineus Salani ducis cum magno exercitu contra eos pugnaturus cum adiutore grecorum accessit, 86, 15. Videns ergo dux Bulgarie sues deficere in bello, fuga lapsus pro defensione vite Albam civitatem (Белград), 86, 22. Secundo autem die dux Bulgarie misit multos suos cum diversis donis ad Lelu, Busluu atque Bontond et deprecans eos ut paci faveant et insuper mandavit quod partem Salani ducis avunculi sui non faverat sed Arpadio duci Hungarie subjugatus fideliter serviret.

108. Златарски, I, 1, с. 252.

109. Пак там, с. 431.

110. Йордан Иванов, Български старини в Македония, с. 282–285.

111. Златарски, I, 1, c. 349, погрешно поставя тези събития в края на царуването на Пресиан.

112. Besevliev, № 46.

113. Migne, Part. gr., t. 126, col. 151–222 cap.

114. П. Пeтров, За годината на налагане на християнството в България, ИИИ, 14–15, 1964, с. 569.

115. Migne, Patr. gr., t. 126, col. 151–222 cap.

116. Migne, Partr. gr., t. 126, col. 151–222.

117. Златарски, Легенда за откриване мощите на тивериуполските мъченици, Отчет на Българ. археологически институт, I, 1921, с. 22–37.

118. Теофилакт Охридски, Житие на Климент Охридски, изд. «Ал. Милев», София, 1955, гл. XVII.

119. Л. Н. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, Сергиев посад, 1913, с. 183 и заб. 2.

120. Златарски, I, 2, с. 152.

121. М. Войнов, Някои въпроси във връзка с образуването на българската държава и покръстването на българите, ИИИ, 10, 1962, с. 302 и 303.

122. Scyl.-Cedr., 461. I. В. Prokic, Zusätze in der Handschrift des J. Scylitzes, Codex Vindobonensis, Hist. Gr., LXXIV, pag. 32, № 30.

123. Ив. Венедиков, Климент Охридски и Добета, Климент Охридски 916–1956, Сборник, София, 1966, с. 307 и сл.

124. Златарски, I, 2, 313, заб. 56.

125. Пак там, 8, 2, 339–341, заб. 110.

126. Пак там, I, 2, 313, заб. 56.

127. Const. Porphyrog., De adminisrando imperii, 156, 5.

128. Златарски, История, 1, 2, 1971, с. 385.

129. Const. Porphyr., pag. 32, 157–158.

130. Златарски, 1, 2, стр. 417.

131. I. Marquart, Die altturciscchen Inschiften 40. Златарски, I, 2, 48.

132. Йордан Иванов. Български старини в Македония, Cофия, 1927, с. 18 и сл. Златарски, I, 2, с. 335–336 и заб. 95 и също в СбНУК, XV (кн. отдел), с. 20–40.

133. Златарски, I, 1, 101. Theophan., 356, 19–357, 11.

134. Nicephor, 33, 14–17.

135. Theophanes, 357, 11–28. Nicephorus, 33, 14–28; 34, 1–19.

136. Besevliev, № 58.

137. Iv. Venedikov, La popplarien Byzantine en Bulgarie au debut du IXe siecle, Byzantinobulgarica, I, 1962, p. 261. Златарски, I, I, Прит. Маламир не е Пресиан, с. 449 и също в самата му история, с. 389. Златарски не е обърнал внимание, че Крум не е преселил населението на Тракия веднага зад Дунава и че това е станало по-късно, както се вижда от съдържанието на Хамбарлийските надписи.

138. За сраженията при Силистра, Златарски, I, 2, с. 553 в 970 г. Битката между Цимисхи и Светослав на 23 април 972 г. е дадена у Златарски, I, 2, с. 586.

139. Scyl.-Gedr., II, 101, 19–25.

140. Изложението на фактите е според Златарски, I, 2, с. 507 и сл.

141. П. Петров, Образуване и укрепване на западната бълг. държава, ГСУ, ФИФ, 53, София, 1960, с. 137, предлага за смъртта на Петър 970 г.

142. Scyl -Cedr., II, р. 347.

143. Scil.-Cedr., II, 401, 19–25.

144. Л. К. Йончев, Някои въпроси във връзка със Самуиловата държава, ИПр, XXI, 1965, кн. 1, с. 40.

145. Шишич, цит. съч., 324, с. 30. Ео tempore defunctus est Bulgarorum imperator, Petrus nomine, qui sedebat in civitate Magna Preslava et Graecorum imperator congregens validam fortitudinem gentis suae obtinuit totam Bulgariam suoque subjugavit imperio. Deind reversus ad Pnlatium suum, reliquit suum exercitum. Hi autem qui praeerant exercitu, ceperunt zotam Rassam provinciam. Jupanus etiam Rassae fugit et venit ad regem Predimirum.

146. Scyl.-Cedr., 434, 20. Върху тези сведения е натрупана огромна литература. Нашето изложение е направено според Златарски, I, 2, с. 567 и сл. П. Петров, Образуване и укрепване на западната българска държава, ГСУ, ФИФ, 53, София, 1960, с. 137 и сл. Б. Прокич, Постанак едне слов. царевине у Македонии у X в. Гласник србска Кр. Акад., 86, Белград, 1908, с. 246. Д. Анастасиевич, Хипотеза у западной Бугарской, Гласник Скоп. Науч. д-во, III, 1927, с. 7. П. Мутафчиев, История на българския народ, София, 1943, с. 356. Голямата част от литературата е указана в работата на Петров и друга също се намира в работата на Л. К. Йончев, Някои въпроси във връзка със Самуиловата държава, Исторически преглед, XXI, 1955, кн. 1, с. 40.

147. Шишич, цит. съч., 325.

148. М. Левченко, Ценный источник по вопросу русско-византийских отношении X в., ВВр, IV, 1951, с. 66–68. F. Westberg, Diе Fragmente des toparcha Gotticus aus dem 10 Jahrh. Ct. Peterburg, 1910.

149. Scil.-Cedr., II, 437, 11.

150. Йордан Заимов, Битолски надпис на Иван Владислав, София, 1970.

151. Scil-Cedr., 447, 6.

152. П. Петров, Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота, ГСУ, ФИФ, т. 51, София, 1958, с. 171 и сл.

153. Златарски, I, 2, 665.

154. В. Н. Розен, цит. съч., 27 и 28.

155. Scyl.-Cedr., 346.

156. Scyl.-Cedr., 454, 19–455, 20.

157. Ив. Венедиков, Легендата за Михаил каган, Преслав, II, София, 1976, с. 181, гл. 2.

158. Старобълг. текст: Йордан Иванов, Богомилски книги и легенди, София, 1927, 273–287. Стоянович, СпСКА, III, 1890, с. 160–193. Превод: Ив. Дуйчев, Из старобългарската книжнина, I, 154.

159. К. Иречек, Географските имена в българското «Видение на пророк Исая», Псп. 55–56, 1898, с. 261–267.

160. Ив. Венедиков, Легендата за Михаил каган, Преслав, II, с. 181, гл. IV и с. 186.

161. Шишич, цит. съч., 336.

162. Йордан Иванов, Поменици на българските царе и царици, ИИД, IV, София, 1915, с. 219.

163. Златарски, I, 2, с. 721.

164. Йордан Иванов, Български старини от Македония, с. 557.

165. Йордан и Вас. Заимови, Битолският надпис на Иван Владислав, с. 98. Златарски, I, 2, 668. Scyl.-Gedr., II, 447, 6–8.

166. Златарски, I, 2, с. 679.

167. Йордан Иванов, Български старини от Македония, 636, КД–21.

168. Пак там, 636 и т. н. Зографска българска история. Името на Селевкия тук е писано с «у» вместо с «в», което показва гръцки извор.

169. Златарски, I, 2, с. 758. Scyl.-Cedr., II, с. 163, 14–464, 4.

170. Пак там, с. 725. Scyl-Cedr., II, с. 455, 20.

171. Пак там, с. 726.

172. Йордан Иванов, Българските старини из Македония, 636.

173. Anonymi (P. Magistri), Gesta Hungarorum, pag. 49, 50. Terram vero que esta fluvio Moro usque ad castrum Urscia (Оршова) preocuupavisset quidam dux, nomine Glad de Bondin (Видин) castrо egressus adiutorio Cumanorum, ex cuius progenio Ohtum fuit natus quem postea, longo post tempore sancti regis Stephani Sunad filius Dobuca, nepos regis in castro suo iuxta Moesiam interfecit, eo quod perdicto regi rebellis fuit in omnibus. Cui etiam perdictus rex pro bono servitio suo uxorem et castrum Ohtum cum omnibus splendidis suis cononavit (cf. pag. 89, 13). Glad ducem, ... ex cuius etiam progenie longo tempore descenderat Ohtum (90, 9). Glad a cuius progenie Ohtum descendit.

174. Г. Фехер, Влияние на българската църква в Маджарско. Сборник в чест на В. Н. Златарски, с. 490.

175. Legenda S. Gerhardi episcopi, Script. rerum Hungaricarum, II, 1938, 409, 17. In diebus illis erat quidam princeps in urbe Morisena nomine Achtum, potens valde, qui secundum ritus Grecorum in civitate Bondin fuerat baptisatus. Qui nimium gloriabatur in virtute et in potentia sua. Habebat autem septem uxores pro eo, quod in religione сhristiana perfectus non erat. Regi autem Stephano honorem minime impendebat, conifdens in multitdine militum et nobilium super quos dominium exercebat, suorum etiam indomitorum nultitudinem habebat innumerabilem, exceptis hiis quos pastores in domibus sub custodia servabant. Erant ei et pecora infinita, que omnia habebant pastores suos deputatos insuper allidia et curiae et usurpabat sibi potestatem super soles regis descendentes in Morisio, constituens in portbus eiusdem fluminis usque ad Ticiam tributorios et custodes, conclusitque omnia sub tributo... Accipit (Achtum) potestatem a Grecis et construxit in prefata urbe Morisena monaste rium in honore beati lochanis Baptiste constituens in eodem abatum com monachis grecis iuxta ordinem et ritum et ipsorum. Serviebat namque eidem viro terra a fluvio Kares usque ad partes Transilvanas et usque in Bondin ac Zorin (Турну Северин) que omnia sub sua concluserat potestate.

176. Cronica Posoniense, Script. rerum Hung., II, p. 36, cap, 46, 47.

177. A. B. Gombos, Catalogus fontium historiae Hungaricae, II, Budapeste, 1937, 969. Orta vero bellorum tempestate que a barbaris (bulgaris) infertur imperatori Constantinopolitanae urbis, rex Constantinopolis, (Basilius II) eun dem Stephanum ad bellandum barbariem sibi adscivit. Cumque Constantinopolitani praedes reperent et urbem divitiis denudarent, vir vero catholicus Stephanus a rapina deflexit mentem. Qui ingre ssi templus G. Georgi, reliquas quas invenerat asportavit, coluit et cumreverentis utpote christianus in vita sua servavit.

178. G. Györffi, Züz Geschichte der Eroberung Ochrida durch Basilios II, Actes de XI congres international d’et. Byzaht. Belgrad, 1958.

179. Anonymi G. H., р. 49–50.

180. Златарски, I, 2, с. 800.

181. Златарски, I, 2, с. 750. Йор. и Вас. Заимови, Битолският надпис на Ив. Владислав, с. 97.

182. Златарски, I, 2, с. 745 и 748.

183. Пак там, 2, с. 755.

184. Златарски, I, 2, с. 732, 778.

185. Пак там, с. 777.

186. Пак там, с. 778.

187. Пак там, 718, 188.

188. Пак там, с. 661, 718, 774, 784.

189. Пак там, с. 720.

190. Пак там, с. 747.

191. Пак там.

192. Пак там. Златарски, I, 2, с. 758, 774, 780.

193. Пак там, с. 728.

194. Пак там, с. 769.

195. Пак там, с. 636, 785.