Средища на българската книжовност IXXVIII век

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Георги Чавръков

Дизайн: Давид Нинов

София, 2019

В предлагания труд в достъпна форма е разгледана появата и развитието на средищата на българската книжовност през различните епохи от историческото развитие на българския народ от създаването на славянската писменост и книжнина в България през втората половина на IX в. до края на XVIII в., когато новата българска книжнина взема превес. В исторически аспект е проследена книжовната дейност на най-важните духовни и културни центрове на страната, на работещите в тях през различните епохи български книжовници и културни дейци, калиграфи и просветители, направена е обща характеристика на най-важните известни ръкописни паметници. Наред с дейността на главните книжовни средища, каквито в повечето случаи са българските престолни градове и някои по-големи градски центрове, в изложението е разгледана подробно книжовната и културната дейност на многобройните български манастири, проследена е тяхната историческа съдба. Засегната е дейността и на редица средища вън от пределите на българските земи, каквито са били много от манастирите във Влашко, Молдова, Атон и др., в които е създавана и съхранявана българска ръкописна книжнина през вековете.

В книгата е изтъкната огромната роля на средищата на българската книжовност и култура през вековете за укрепване на българската народност, за издигане на културното равнище на народа, при свободното съществуване на българската държава, за поддържане будно българското народностно съзнание по време на чуждото владичество.

Книгата е предназначена за ученици, студенти, учители и за всички, които проявяват интерес към историята на българската култура.

Предисловие

C въвеждането на християнството за официална религия в българската държава се формират първите средища на българската книжовност и култура. Близо две десетилетия обаче богослужението в българските черкви и манастири се води от византийски свещеници на гръцки език. Едва с пристигането на първите Кирило-Методиеви ученици — Климент и Наум — в България и с разпространението на славянската писменост в страната се полагат основите на българската книжовност и просвета и на самобитен културен живот. Тогава именно към някои от големите монашески обители биват открити и първите български училища. В тях започват да се обучават млади монаси, предимно синове на управляващата феодална аристокрация, подготвящи се за свещеници в черквите, за учители в манастирските училища и за служители във владетелските канцеларии.

Нуждите на църковно-религиозния живот в страната и активният учебен процес в училищата изискват да бъдат преведени и преписани съответните богослужебни, богословско-догматични и учебно-образователни ръкописни книги на разбираем за народа славянски език. Цялата тази многообразна книжовна и културна дейност започва да се извършва изцяло в манастирските комплекси, издигнати наскоро след покръстването в околностите на старопрестолните градове Плиска и Преслав и край Охрид като втори духовен център на страната. В тях именно се съсредоточават най-просветените български духовни и културни дейци, които се заемат с организирането на духовния живот сред новопокръстения български народ или се отдават на активна книжовна дейност. Така възникват първите и най-важни средища на българската книжовност и култура в страната.

Оценявайки голямото значение и първостепенната роля на манастирите в духовното и културното развитие на българския народ през онази епоха, средновековните български владетели ги вземат под свое покровителство, даряват ги щедро с имоти и църковни потреби, предоставят им редица социални привилегии, като им създават по този начин благоприятни условия за активен духовен живот. С тяхна помощ и съдействие в страната възникват множество монашески обители. Особено големи грижи българските владетели, болярите и духовенството проявяват към книжовниците и културните дейци от престолните градове и Охрид, подтиквайки ги към творчески дела. В скоро време в скрипториите на по-големите манастири редица просветени монаси и образовани книжовни дейци започват да превеждат, да пишат и преписват догматически, религиозно-философски и летописни произведения, да съставят жития на български и чужди светии, да украсяват с цветни миниатюри и орнаменти написаните книги. Наред с тази официална църковна книжнина в периоди на рязко изостряне на класовата борба в българското феодално общество, когато държавната власт и официалната църква повеждат ожесточена борба срещу обявените за ереси нови религиозно-философски учения — богомилството, адамитството, варлаамството и др., в редица духовни средища и особено в по-отдалечените краища на страната се създава и разпространява и апокрифната книжнина.

В манастирските скриптории и в книгохранилищата се натрупва огромно количество книжовно богатство, което осигурява приемственост в образователното и книжовното дело. Създадената ръкописна книжнина се използува не само при богослужението в черквите и манастирите, но и за задоволяване на нуждите от просвета и образование на монашеството и на по-широките слоеве на средновековното българско феодално общество. С многообразната си книжовна, образователна и културно-просветна дейност средищата на българската книжнина допринасят за формирането на богата душевност на българина, за изграждането на самобитна българска народна култура.

В близо хилядолетното си развитие старата българска книжнина достига своя най-голям разцвет още в края на IX и началото на X в. при царуването на Симеон Велики. Този период става известен в историята на България като «Златен век на българската книжнина». Втори «Златен век» тя изживява през втората половина на XIV в. по времето на Иван Александър и патриаршеството на Евтимий Търновски. Но българската книжнина преживява и периоди на застой и западане през епохите на чуждото владичество. Манастирските и селищните книжовни средища са тези, които не допускат да загасне пламъкът на българската книжовност и просвета, да замлъкне българският език.

Проследявайки развитието на българските книжовни средища през вековете, ние се срещаме с дейността на многобройни именни и безименни, пословично трудолюбиви български книжовници, писатели, художници-илюстратори, калиграфи и книговезци, които посвещават живота си на създаването и умножаването на културните ценности на българския народ. От скромност обаче мнозинството от тях не съобщават дори имената си.

Старата българска книжнина и средищата на нейното създаване и опазване през вековете отдавна предизвикват интерес сред наши и чужди изследвачи. Сведения за книжовното богатство и за дейността на редица книжовни средища по българските земи и на Атон оставят руските пътешественици архимандрит Арсений Суханов, архимандрит Антонин, Александър Гилфердинг и особено В. И. Григорович, който през 1848 г. публикува своя «Очерк путешествия Европейской Турции». През епохата на Българското национално възраждане интерес към старата българска книжнина започват да проявяват и някои български изследвачи. След Освобождението към този въпрос вече се насочват редица наши и чужди учени. През 1879 г. Неофит Рилски издава «Описание болгарского священного монастыря Рыльского», а в 1895 г. Игнатий Рилски публикува «Откъслек от историята на Рилския манастир». В края на века К. Иречек в «Пътувания по България» (1888) посочва множество стари български манастири и някои от книжовните им паметници. Особено ценно изследване в това отношение е трудът на руския славист П. А. Сирку «К истории исправления книг в Болгарии в 14 веке» (Спб. Т. 1–2, 1898–1890). Изследвания за книжовното богатство на редица духовни средища в югозападните български земи съдържат публикациите на В. Кънчов, Е. Каранов, А. П. Стоилов, А. М. Селищев, Ив. Снегаров и други. Много сведения за оцелели книжовни паметници, пръснати из духовните средища в тази част на българските земи, се съдържат в книгите на Йор. Иванов «Български старини из Македония» (първо издание 1908 г., второ — 1931 г.; фототипно — под редакцията на Боню Ангелов — 1970 г.) и «Северна Македония» (1906). Голям брой са публикациите за Рилския манастир, между които монографичните изследвания на Йор. Иванов «Св. Иван Рилски и неговият манастир» (1917), на Ив. Дуйчев «Рилският светец и неговата обител» (1947), на Хр. Христов, Г. Стойков и Кр. Миятев «Рилският манастир» (1957) и на Р. Камбурова «Рилският манастир през Възраждането» (1972), за Бачковския манастир и за някои други големи духовни огнища.

Обзорни изследвания върху дейността на най-важните книжовни средища през средновековието съдържат трудовете на литературоведите П. Динеков «Книжовни средища в Средновековна България» (сп. «Исторически преглед», кн. 4–5, 1945–1947), Д. Петканова-Тотева «Средища на старобългарската литература» (сб. «Въпроси на старобългарската литература», 1966), Ив. Богданов «Български твърдини» (1971). Ценни проучвания върху отделни духовни и книжовни средища направиха М. Ковачев «Драгалевският манастир «Св. Богородица Витошка» и неговите старини» (1940), Ас. Василиев «Черепишкият манастир «Успение Богородично» (1943), Боню Ангелов «Старобългарски книжовни средища». I, Аджар (Свежен), (Карловско. Изв. на Народната библиотека «Кирил и Методий», С., 1972, Т. I–II), Боню Ангелов «Из историята на старобългарската и възрожденската литература» (1977), Б. Райков «Даниил Етрополски и Етрополският книжовен център през първата половина на XVII в.», В. Пандурски «Троянският манастир» (1968) и други.

Принос в проучването на българските манастири от епохата на османското владичество е трудът на Г. Нешев «Български довъзрожденски културно-народностни средища» (1977). Особено голям принос в изследването на отделни въпроси върху книжовното наследство и на отделни книжовни средища са изследванията на Б. Ангелов, П. Динеков, Ем. Георгиев, Йор. Иванов, К. Куев, Хр. Кодов, Ив. Богданов, А. Джурова, Ив. Дуйчев, В. Киселков, Кл. Иванова, Б. Райков, М. Стоянов и др., чиито трудове многократно са цитирани на съответното място в изследването.

След толкова много по-цялостни и частични проучвания, на въпросите на българската книжнина е възможно да се направи опит в едно по-обобщено изложение да се проследи дейността на почти всички по-важни книжовни средища по българските земи и вън от пределите на страната през различните епохи от историческото и културното развитие на българския народ.

Основни извори по темата наред с многобройните изследвания на други автори са достъпните книжовни паметници и исторически документи в оцелелите манастири или съхранявани в библиотеките и музеите на страната, и най-вече приписките на автори и преписвани към известните ръкописни произведения. Много от тях са поместени в описите на славянските ръкописи в Софийската и Пловдивската народна библиотека, в библиотеките на Св. Синод, на Българската академия на науките и на Рилския манастир, други са публикувани в трудовете на Ив. Дуйчев «Из старата българска книжнина», кн. 1 и 2 (1943–1944), на Ив. Гошев «Стари записки и надписи», св. III (1927), св. IV (1935), св. XII (1935), на П. Динеков и К. Куев «Христоматия на старобългарската литература» (1974) и други.

През различните периоди от историческото развитие на България отделни селища и монашески обители обединяват дейността на голям брой книжовници, преводачи и преписвачи на книги, поддържат по-продължителна книжовна традиция и се превръщат в основни, най-важни средища на българската книжовност. В някои от тях се създават общи правописни и калиграфски правила, възприема се еднаква литературна насоченост, в резултат на което възникват книжовни школи. Други остават по-маловажни, второстепенни, с по-малко книжовни прояви. По принцип повечето от българските манастири през средновековието играят ролята на книжовни средища. В тях се съхраняват множество богослужебни и други книги, подвизават се грамотни и просветени монаси, които се занимават и с книжовна дейност. Поради това всички книжовни средища, макар в различна степен, имат значение за развитието на българската книжовна традиция и за поддържане грамотността, образованието и духовната култура сред българското население през вековете. За да получи читателят по-пълна представа за българската книжовност през различните периоди от историята, наред с дейността на главните книжовни средища са засегнати книжовните прояви и на някои по-второстепенни средища, главно на отделни манастири.

Настоящият труд «Средища на българската книжовност IX–XVIII век» проследява дейността на книжовните средища в исторически аспект от създаването на славянската писменост и книжнина в България през втората половина на IX в. до края на XVIII в., когато новата българска книжнина взема превес. Той няма претенциите за изследване на цялостния литературен процес, поради което в изложението на материала не са разглеждани особеностите на книжовните школи, където такива е имало, техните взаимни връзки и влияния, не са правени анализи и обобщения на тяхната писмена продукция и прочее. Задачата е да се проследи книжовната дейност на най-важните и на някои по-второстепенни средища, на работилите в тях през различните периоди български книжовници, литературни дейци, калиграфи и просветители и да се направи кратка и най-обща характеристика на известни по-важни ръкописни паметници. Далеч съм от мисълта, че всички книжовни прояви са отразени цялостно и са безспорни. Поради ограничения обем на книгата не е възможно да бъдат представени различните мнения по някои спорни въпроси, а само това, което е най-приемливо. Изследвалите на българското историческо и културно наследство непрекъснато откриват нови известия и факти, допълват откритите или коригират някои от тях. Поради това и в проучванията за дейността на българските книжовни средища ще се внасят нови данни, ще се откриват нови книжовни средоточия, книжовни дейци и прояви или ще се уточняват вече известните.

Средища през епохата на Първата българска държава

Създаването на славянската писменост и книжнина в средновековна България в края на IX в. и възникването на първите книжовни и културни средища е събитие от изключително значение за културното развитие на българския народ. Разпространението на славянската писменост в страната заедно с покръстването допринася за затвърдяването на славянизацията на българското общество и за укрепването на младата българска народност. С това се поставя началото на самобитната славянобългарска култура и се съдействува за издигането на международния авторитет на държавата. От варварска страна България се превръща в страна цивилизована, която встъпва в крак с двете най-велики империи в тогавашна Европа — Византийската и Франкската.

За да укрепи и затвърди новата религия в обширната си и могъща славянобългарска държава, княз Борис I разгръща необикновено по мащаби за времето си църковно строителство. Както пише охридският архиепископ Теофилакт, българският владетел «опасва като с пояс своята подвластна България със седем катедрални храма»(1). Това са внушителни и монументални черкви със завладяваща по своята сила красота. Още с покръстването обаче през 864 г. в България нахлуват византийски свещеници и монаси. Те започват да организират църковния живот на страната по византийски образец, да провеждат богослужението в новопостроените черкви и манастири на гръцки език и по византийски богослужебни книги. Постепенно византийското църковно влияние обхваща цялостния духовен и културен живот на българското общество. Над младата българска народност надвисва грозящата опасност не само от засилващия се военнополитически натиск на могъщата Византийска империя, но и от нейното мощно духовно и културно влияние. Това подтиква мъдрия и далновиден български владетел княз Борис I да замисли организирането на българската църква и българския духовен живот. За целта наскоро след покръстването той изпраща група млади българи да се подготвят във Византия за свещеници и монаси. Постепенно у него узрява идеята и за самостоятелна българска църква със свои «наставници» славянски просветители и духовници, които да проповядват Христовото учение, да просвещават и да обучават, да четат и пишат на разбираем за народа славянски език. За това «горещо желание» на княз Борис да има свои славянски просветители и проповедници пише и житиеписецът на Климент Охридски — архиепископ Теофилакт Охридски.

Междувременно, подготвяйки се за мисионерска дейност, Константин-Кирил Философ около 855 г. съставя славянската азбука и заедно с брат си Методий превежда основните богослужебни книги от гръцки на езика на славяните от българската група, населяващи по това време Солунската област. И макар първоначално великото дело на двамата славянски просветители Кирил и Методий да не се разпространява широко сред българите, своето действително приложение след време то намира именно в България, където изиграва решаваща роля за просъществуването на българската народност през вековете.

Плисковско средище

Новото култово строителство, което започва княз Борис, засяга най-напред престолния град Плиска. Още с покръстването за богослужебните нужди на столичната аристокрация и новопокръстения народ в града биват построени няколко черкви. По византийски образец в столицата възникват и първите български манастири. Във Външния град на столицата Плиска е издигната т. нар. Голяма базилика — един от седемте съборни храма на страната и най-голямата черква по онова време на Балканския полуостров. Превърната в дворцов храм, тя бива свързана с дворцовия комплекс чрез абсолютно прав път, постлан с грамадни каменни блокове, по който очевидно минават представителите на княжеския двор и самият владетел, когато отиват и се връщат от черкуване. След време, както показват археологическите проучвания, около Голямата базилика възниква един от първите и най-големи манастирски комплекси в християнска България. Неговото политическо и културно значение в този най-ранен период от културното развитие на българския народ е забележително. Той става пример за разгръщането на монашески общежития и черкви по цялата страна и за превръщането им във важни идеологически, възпитателни и културно-просветни средища.

Наред с голямото култово строителство в Плиска биват устроени и първите български училища за синовете на феодалната аристокрация. Обучението в тях първоначално се извършва на гръцки език от византийски духовници, а писмеността, доколкото тя се ползува във владетелските канцеларии, се води също на гръцки или на латински език. Така още с покръстването старопрестолният град Плиска от център на езическата българска държава се превръща в първото и най-важно не само политическо, но и духовно, и културно средище в страната в началния период на християнска България. Създаването обаче на славянската писменост в България и възникването на първите средища на българската книжовност и просвета всъщност започва, когато в Плиска се озовават, както се предполага, някои от Кирило-Методиевите ученици, придружаващи Методий при идването му през 882 г. от Панония в Цариград и особено през 885–886 г., когато след провала на моравската мисия на двамата братя в България пристигат трима от техните най-първи ученици — Климент, Наум и Ангеларий.

В столицата Плиска Кирило-Методиевите ученици отдавна са желани и очаквани. Княз Борис ги посреща с голяма почит, настанява ги в домовете на своите най-видни приближени и ги огражда с изключително внимание. Още тук, в Плиска, той се запознава с тяхното просветно и книжовно дело, разговаря с тях с най-голямо желание за книжовния и културния живот на страната.

Същевременно други Кирило-Методиеви ученици, разгонени от Моравия и продавани като роби по венецианските пазари, биват откупени от византийски сановник и отново се озовават в Цариград. Получавайки предишните си чинове на презвитери и дякони, някои от тях също пристигат в България. Завръща се и третият син на княз Борис — Симеон, изпратен от своя далновиден баща още след покръстването да се учи във Византия, подготвяйки го очевидно за духовен ръководител на страната.

Приютявайки първите Кирило-Методиеви ученици и най-просветените люде на страната, старопрестолният град Плиска заедно с новопостроения княжески манастир около Голямата базилика се превръща в първото и най-важно книжовно и културно-просветно средище на страната, където започват работа създателите на славянската писменост и просвета в християнска България.

Обстоятелствата, при които са принудени да напуснат Панония след смъртта на Методий, тримата най-видни Кирило-Методиеви ученици — Климент, Наум и Ангеларий, вероятно не им позволяват да вземат със себе си много от вече преведените от Кирил и Методий богослужебни книги. Поради това най-важната задача, която възниква пред тях, поставяйки началото на славянската писменост в България, е да бъдат набавени за нуждите на църквата необходимите богослужебни книги на славянски език, като бъдат преписани и размножени тези, които са донесени от тях, и същевременно да бъдат извършени и някои нови преводи. С тази задача се заемат групата образовани хора под ръководството на Климент и Наум, събрани първоначално около княжеския дворец в Плиска и в Плисковския княжески манастир с Голямата базилика. Към тях вероятно се присъединяват и онези българи, които владетелят изпраща във Византия още след покръстването, за да се подготвят за духовни дейци.

В манастира с Голямата базилика княз Борис настанява и своите най-близки помощници в управлението на държавата — брат си, известния в историята на българската книжнина Черноризец Докс и племенника си Тудор Доксов. Тук те ръководят, насърчават, подтикват книжовните дейци към творчески дела и сами участвуват в книжовния живот на страната. Дейно участие в работата на средището взема и Симеон — бъдещият цар на България, който след като завършва прочутата Магнаурска школа в Цариград, се установява в столицата Плиска около 886 г. като монах — по всяка вероятност първоначално в княжеския манастир. Самият княз Борис, направлявайки държавните работи от престолнината си, отблизо следи работата на книжовниците и на духовните дейци. Както ни съобщава житиеписецът в Пространното житие на Климент, «той (княз Борис — б. а.) бил завладян от силното желание да беседва с тях (учениците на Методий — б. а.) всеки ден, да се запознава с древните истории на светците, като прочита онова, което книгите съдържат, с техните уста»(2). Не ще съмнение, че тези разговори на българския владетел с първите български духовници в Плиска не засягат само «древните истории» и живота на светците, а обхващат и основните въпроси на начеващия се църковен и културен живот на страната — подготовката на църковен клир и на просветни и книжовни дейци, които в скоро време да изместят гръцкото духовенство от черквите, манастирите и училищата и да извършват богослужението на славянски език. Още тогава вероятно се взема решение да бъдат създадени двете главни средища за книжовност и култура в тогавашната българска държава — Плисковското, което да се ръководи от Наум, и Охридското, което да се възложи на Климент.

С покръстването на българския народ по византийска традиция към монашески живот се насочват не само посветените в християнското учение и придобилите образование във византийските школи и манастири, но и видни представители на владетелския двор и болярството. Поради това през онази епоха не само във Византия, но и в България най-образованите люде на страната са духовни лица. Според историческите сведения важна роля в организирането и ръководството на книжовния и културния живот на страната играе Черноризец Докс. Нему папа Йоан VIII пише писмо, разчитайки на влиянието му над княз Борис, във връзка с водените преговори между българския владетел и папската курия по църковните дела. За неговата организаторска дейност в духовния живот и особено в създаването на славянската книжнина в България най-ярко свидетелство са думите на Йоан Екзарх Български, който в предисловието на превода на «Небеса» пише: «Като се изминаха няколко години, почтеният човек Докс Черноризец настоя пред мене, когато отидох да го посетя, искайки от мене и молейки ме, да преведа учителното писание. И като ми напомняше, рече: «Каква друга е работата на свещеника, ако не поучението? И щом си приел тази служба, длъжен си и това да вършиш»(3). От казаното става ясно, че Черноризец Докс подтиква образованите дейци в столицата да се заемат с творческа книжовна дейност, да пишат и превеждат от гръцки на старобългарски език необходимите на църквата богослужебни книги. По негово настояване вероятно за книжовна дейност се залавя и синът му Тудор Доксов. В 907 г. той преписва преведените от епископ Константин Преславски «Четири слова против арианите» на Атанасий Александрийски. Навярно и самият Черноризец Докс е писател, щом като сам, бидейки монах, счита, че основното задължение на всеки свещеник е да работи за просвещаването и поучаването на народа; негови книжовни произведения обаче досега не са открити.

Наскоро след пристигането в Плиска на първите Кирило-Методиеви ученици Ангеларий, изтощен от гоненията и мъките в Панония и сломен от тежка болест, умира. Не се задържа задълго в Плиска и Климент, когото княз Борис изпраща за учител на славянското население в Югозападна България. В столицата остава Наум, един от видните ученици на Кирил и Методий, отдаден изцяло на грижите за създаване на славянската книжнина в България. Като организатор и ръководител отначало на Плисковското книжовно и културно средище заедно със своите сподвижници в Плисковския княжески манастир той развива активна книжовна и проповедническа дейност, поставяйки началото на културно-просветното и образователното дело в християнска България. Още тогава вероятно Наум открива в Плиска училище за млади просветни и духовни дейци най-вече из средата на столичната аристокрация, които се подготвят в скоро време да заместят гръцкото духовенство в новооснованите български черкви и манастири. Най-новите археологически разкопки около Голямата базилика и възникналия там княжески манастир разкриват основите на необичайна за манастирските условия сграда в двора на манастирския комплекс. Тук вероятно се е помещавало училището на Наум и била е съсредоточена книжовната и просветната дейност на Плисковското културно средище до преместването на столицата в Преслав(4).

В 889 г., считайки, че държавните работи са тръгнали по избрания от него път, българският владетел княз Борис предава властта на държавата в ръцете на първородния си син княз Владимир-Расате и се оттегля вероятно в Плисковския княжески манастир, откъдето продължава отблизо да следи и ръководи духовното и културното развитие на страната(5). Новият владетел на България изменя на своя мъдър и далновиден баща. С помощта на недоволните от покръстването боили той започва постепенно да реставрира езичеството и да създава затруднения и за развитието на славянската писменост и книжнина в страната. Много от издигнатите от княз Борис християнски храмове в Плисковското средище биват подхвърлени на разрушение и опустошение. Разрушена е и Голямата базилика на Плисковския княжески манастир. Скоро обаче злощастният опит на княз Владимир-Расате да възстанови езичеството претърпява крах — съпротивата на противниците на християнството бива сломена, а князът вероотстъпник е хвърлен в тъмница и ослепен.

Преславско средище

Непосредствено след повторната победа на християнството в България през 893 г. в Преслав се свиква събор от представители на народа, който провъзгласява княз Симеон — третия син на Борис, за владетел на България. Същевременно съборът взима решение да се отхвърли гръцкият език от черквите и манастирите, да се обяви славянобългарският език за официален в държавата и столицата да се премести от Плиска в Преслав. Това Събитие отбелязва един от върховите моменти в политическия живот на страната и оказва решаващо влияние за възхода на самобитната българска култура. От този момент в новопрестолния град Преслав и във възникналите в скоро време наоколо множество монашески обители се съсредоточава цялата книжовна и културно-просветна дейност в североизточната част на страната. И макар да не заглъхва напълно дейността на Плисковското средище, в новата столица се стичат най-просветените люде на страната, разгръщат дейността си създателите на славянската писменост и книжнина в България. Създава се Преславското средище с Плисковско-Преславската книжовна школа — първата книжовна школа в средновековна България.

Според създадената традиция през онази епоха цялата книжовна, културна и просветна дейност в християнските държави се осъществява в монашеските обители, където се съсредоточават най-грамотните хора на тогавашното феодално общество. Това изцяло важи и за средновековна България. Още с покръстването по византийски образец на различни места в страната се появяват първите манастири. Самият княз Борис освен Плисковския манастир с Голямата базилика — още докато ръководи страната от столицата Плиска — основава и своя княжески манастир «Св. Пантелеймон» сред красивата и живописна планинска местност на десния бряг на р. Тича, която населението днес нарича Патлейна. Макар да не са открити писмени известия, счита се, че манастирът участвува дейно в многостранния духовен и културен живот на Преславското средище. Извършените в ново време археологически проучвания непрекъснато разширяват представите ни за този манастир като едно от първите и най-важни духовни и културни огнища на страната. Манастирският храм днес е в развалини, но някога се слави с богата архитектурна и живописна украса. През онази епоха в близост до манастира съществуват художествени ателиета и работилници, в които се изработват произведения на прочутата преславска художествена керамика за собствения манастир и за столицата. При разкопките в манастира са открити и някои художествени произведения, между които и прочутата икона «Св. Теодор Стратилат», съставена от рисувани керамични плочки. Засега тя е един от най-добре запазените образци на старобългарското изобразително изкуство от епохата на Първата българска държава. Очевидно монасите от княжеския манастир «Св. Пантелеймон» в Патлейна са не само духовници и книжовни дейци, но и забележителни живописци. В техните произведения се усеща създаващото се по онова време самобитно българско изобразително изкуство, отличаващо се с голяма изразителност и с дълбока емоционалност.

Последните археологически изследвания установяват, че около Кръглата (Златната, Симеонова) черква, изградена първоначално като дворцов молитвен дом за царя и неговото семейство, след време се разгръща един от най-представителните манастири, какъвто Симеон вероятно е видял в околностите на Цариград. Поради това не е лишено от основания схващането, че манастирът около Златната черква се превръща в един от главните центрове на просветната и книжовната дейност на Преславското културно средище, където се подвизават най-видните старобългарски писатели и духовни дейци на епохата. За това най-красноречиво ни говори Тудор Доксов в приписката си към превода на «Четири слова против арианите» на Атанасий Александрийски, където той пише: «Тези благочестиви книги, наречени Атанасий, по заповед на нашия български княз Симеон преведе от гръцки на български език епископ Константин, ученик на Методий Моравски епископ, в годината от началото на света 6414 (906 — б. а.), индикт 10, а ги преписа, по заповед на същия княз, черноризец Тудор Доксов, на устието на р. Тича, в 6415 (907 — б. а.), индикт 14, гдето е съградена светата златна нова черква от същия княз. В същата година почина божия раб, бащата на тоя княз, който живееше в благоверие и добро вероизповедание на Господа наш Исус Христос, великият, честният и благоверният ни господар българският княз Борис, християнското му име е Михаил, във втория ден на месец май в събота вечер. Този Борис покръсти българите в годината етх бехти. В името на отца и сина и светия дух, амин»(6).

Най-забележителното от манастира с Кръглата (Златната) черква, достигнала до наши дни в развалини, е самият манастирски храм, който като архитектурен образ и синтез в постиженията на българската архитектура и изкуство от онова време е доведен до съвършенство. Учудващ е преди всичко необичайният му строителен план на ротонда, образувана от дванадесет полуцилиндрични конхи, най-източната от които е по-голяма и представлява олтарната абсида на черквата. Дванадесет мраморни колони, разположени между конхите, поддържат тясна галерия и втори венец от колони, над които се извисява огромен златен купол. Не по-малко впечатляващ е и притворът на черквата, изграден на два етажа, свързани помежду си посредством изящна вита стълба. Пространството пред черквата, оградено от високи каменни стени, разчленени от множество полуцилиндрични конхи и колони, създава черковния двор (атрий). Изключително богата и разнообразна е и вътрешната украса на черквата, характеризираща се с наличието на многобройни мраморни и варовикови архитектурни детайли по колони, арки и корнизи, съчетани с животински изображения от рисувани керамични плочки и мозаични кубчета от стъкло, които изпълват гладките части на стените и свързващите пиластри. Както се предполага, на някоя от стените е стоял вероятно и внушителният стенописен образ от цветна мозайка на ктитора на черквата — цар Симеон Велики. В средата на храма точно под купола се издига мраморният амвон, откъдето произнасял проповедите си пред цвета на столичната аристокрация самият патриарх на българската църква(7). Кръглата черква замайващо впечатлява съвременниците на епохата не само от престолния град Преслав, но и пристигащите отдалеч посетители. За това ни говори Йоан Екзарх Български в своя «Шестоднев», когато описва Симеоновите дворци и черкви.

Неправилно ще бъде обаче да се счита, че цялата книжовна и културна дейност на Преславското средище се съсредоточава само в манастира край Златната черква или в някой от другите големи преславски манастири. Когато Симеон заема владетелския престол и Преслав става българска столица, той разширява тази дейност и в княжеския дворец, и в черквите и манастирите, които възникват по онова време в престолния град и близката околност. Извършените в последно време археологически разкопки в околностите на Преслав разкриват основите на множество други манастирски ансамбли, едни от които са разположени във вътрешната част на града и недалеч от дворците на българските владетели, други — пръснати на значително разстояние един от друг, главно в терасовидната част на Външния град в долината на р. Тича. Днес са известни манастирите в местностите Селището, Зъбуите, Тузлалъка, Бели бряг, Вълкашина, Аврадака и Черешето.

В близост до Плиска и Преслав през онази епоха израства и се развива и средището край с. Равна, Провадийско. Тук в последно време са разкрити основите на голям манастирски ансамбъл от IX–X в., на училищна сграда и множество епиграфски материал на гръцки, латински и старобългарски език, свидетелствуващи за многостранен книжовен и културен живот. Някои изследвали предполагат дори, че в това средище отначало работят някои от Кирило-Методиевите ученици и сподвижници на Климент Охридски и че в него се поставят основите на Преславската книжовна школа.

Възникнали първоначално като обикновени монашески общежития, в които постъпват представители на владетелския двор и на висшата феодална аристокрация, повечето от преславските манастири получават големи поземлени дарения, укрепват икономически и скоро се превръщат в просветни и книжовни огнища. В тях образовани монаси не само четат, но съставят и превеждат от гръцки и латински на български език редица църковно-богослужебни книги, умножават произведенията на старобългарската книжнина. В тези именно манастири се разгръща огромна творческа, художествено-калиграфска и културно-просветна дейност, която извежда средновековната българска култура до висотите на «Златния век». Важна роля в това отношение играят създадените към големите и богати манастири специални книгохранилища и скриптории, в които книгите не само се съхраняват, но се предоставят за ползуване от ученолюбиви монаси и книжовници. В тях всеки може да намери търсените изводи, да почерпи знания и мъдрост, да усети подтик за нови творчески дела.

При създадените благоприятни условия в манастирските скриптории се натрупва значително книжовно богатство, което дава възможност да се осигури приемственост в образованието и културата, да се поддържа непрекъсната и активна книжовна дейност в монашеските обители. Някои от сътворените по онова време ръкописни книги постъпват в дворцовата библиотека на цар Симеон. За нейните богатства съдим по една похвала за царя в стихотворна форма, поместена в Симеоновия сборник. Неизвестният старобългарски писател и поет, славейки Симеон като голям книголюбец, книжовник и културен деец, пише: «Подобно на трудолюбива пчела като в кошерна пита от всеки листец на Писанието тези мисли той събира във всемъдрото си сърце и ги разлива като сладък мед от устата си пред болярите, за да просвети техния разум. Като се явява за тях нов Птолемей не по вяра, а по-скоро по желание, и много ценен поради събирането на всички божествени книги, с които и своя дворец изпълни, той си създаде вечен спомен...»(8).

Според данните, които се съдържат в «Беседа против богомилите» на Презвитер Козма, библиотеки с много книги притежават и някои частни лица от преславската феодална аристокрация, които те събират за лично ползуване и най-вече за украса на домовете си. Към тях Козма се обръща с укор: «Ти, богатий, който притежаваш всички книги на Вехтия и Новия завет и други книги, изпълнени с поучителни слова и речи, и сам всичко знаеш, едно още не си разбрал, а то е: трябва да разтвориш душата си за своите братя... Тези книги са написани, за да се спасят и те чрез тях, а не да ги яде плесента и да стават храна на червеите...»(9).

С разпространението на славянската писменост и книжнина в България се поставя началото и на българската просвета и образование, които особено много се развиват през епохата на «Златния век на българската книжнина». През тази епоха в големите и богати манастири на Преславското средище, където работят най-подготвените български духовници и книжовни дейци, се формират просветни и книжовни школи за обучение на млади монаси, свещеници, граматици и книжовници. Обучените в тях духовни кадри съставляват интелигенцията на българския народ през средновековието. Те задоволяват нуждите на църквата и държавата и на културно-просветния живот на страната. Както сочат някои податки, Симеоновият манастир със Златната черква през онази епоха е и един от центровете на образованието в Преславското средище. Откритите напоследък при разкопките в работилниците на манастира отделни късове и почти цели плочи с кирилски текстове без съмнение са били използувани в манастирските училища за обучение на учащите се.

Наред с «общообразователните» училища в много от преславските манастири възникват и художествени школи за подготовка на живописци и калиграфи, които рисуват заглавки, начални букви, орнаменти, винетки и украсяват с художествени миниатюри ръкописната книжнина на средището. Но тъй като в повечето случаи авторите сами украсяват писаните от тях книги, това изкуство те усвояват заедно с общото си образование. Оцелелите, макар и в чужди преписи ръкописни паметници от Преславското средище свидетелствуват за голямото внимание на книжовниците през онази епоха към художествената украса на българската ръкописна книга.

Възникването и развитието на Преславското книжовно и културно средище в административния център на страната — в столицата Преслав, под непосредственото покровителство на българските владетели дава отражение върху характера на цялостния културен живот на средището. Преди всичко книжовниците и културните дейци от Преславското средище са почти изключително духовни лица — монаси, свещеници, дякони, презвитери, епископи, които работят предимно в някои от големите черкви и манастири на столицата и близката околност. Много от тях получават образованието си в цариградските висши духовни и светски школи, притежават широка култура и отлично познават високата византийска образованост. Те посвещават творческия си живот както за създаването на произведения за практическите нужди на църквата, така и с оглед задоволяване духовните интереси на една по-издигната в културно отношение среда от тогавашното българско феодално общество. Както свидетелствуват някои от запазените литературни произведения от онази епоха, старобългарските писатели често излизат извън рамките на чисто религиозната литература и създават оригинални художествени и научни произведения. Те възхваляват българските владетели с ясно народностно чувство, горещо защитават българската народност, славянството и славянската писменост. Наред с това те навлизат в природните науки и в сложните богословски проблеми, съвсем нови за тогавашното българско общество. Очевидно в страната съществува интелигенция, която проявява интерес и разбиране към тези проблеми — едно свидетелство за общия културен възход на България по онова време. С право тази епоха, съвпадаща с царуването на Симеон Велики, е възприето да се нарича «Златен век на българската книжнина». И макар по това време българската книжнина да изпитва силното византийско културно влияние, тя постепенно придобива свой самостоятелен облик, пречупвайки чуждото влияние през погледа и таланта на старобългарските писатели и книжовни дейци.

Ръководено и направлявано от Наум Преславски, под непосредствените грижи на княз Борис и особено с всестранното владетелско покровителство на цар Симеон, Преславското книжовно средище бързо укрепва, набира сили и още в началото на Х в. достига завидна висота. В Плисковско-Преславската книжовна школа, оформила се и като една от първите езикови школи на българския книжовен език, израстват бележити писатели и културни дейци на средновековна България. До нас достигат имената на Наум, епископ Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, презвитер Григорий Мних, Презвитер Козма и други. Наум е известен в историята на българската култура като пръв ръководител и организатор още в началния период от създаването на славянската писменост и книжнина в България, отначало на Плисковското, а след това на Преславското средище и на Плисковско-Преславската книжовна школа. Той е един от най-видните ученици на Кирил и Методий, роден или духовен брат на Климент Охридски — както за това се загатва в неговите служби и жития. Наум придобива голям опит и знания в многогодишната си просветителска и проповедническа дейност при моравската мисия на двамата славянски просветители. В България той започва отначало като неуморен просветител и проповедник на «истинната и непорочна Христова вяра» сред българското население в Мизия, за да се превърне в «светилник на цялото мизийско население»(10). Изглежда, педагогическата и просветителската дейност са най-характерни за делото на този виден български културен и духовен деец. В ръководеното от него в Плиска, а след това и в Преслав българско училище елементарно образование и грамотност на български език получават не само децата, но се учат и по-възрастни ученици, които се подготвят за свещеници и учители на народа. В процеса на обучението наред с църковно-религиозното си образование те придобиват и някои общи познания, както за това може да се заключи от мислите на Черноризец Храбър, изказани в произведението му «Сказание за буквите»(11).

Всъщност в Плиска и в Преслав Наум върши това, което Климент изпълнява в Охридското културно средище. Като организатор на културния живот в Плисковското и Преславското средище и ръководител на Плисковско-Преславската книжовна школа Наум подтиква и настоява пред книжовните дейци да се залавят с творческа книжовна дейност. За това ни загатва Константин Преславски в своето «Учително евангелие». Произведения обаче, излезли непосредствено от ръката на Наум, досега не са открити освен два канона (единия за апостол Андрей), за което се споменава в някои последни изследвания.

През 894 г., когато Климент Охридски е издигнат за епископ на Македония, Наум бива изпратен да го замести в учителската и проповедническата му дейност в областта Кутмичевица в югозападните предели на българската държава.

Един от най-видните представители на Преславското книжовно средище и на културата на средновековна България от епохата на «Златния век» е Константин Преславски. Отначало той е проповедник в някоя от столичните черкви, а след възцаряването на Симеон е издигнат за преславски епископ. В столицата Преслав епископ Константин принадлежи към Симеоновия кръг от писатели и културни дейци. Високообразован духовен деец, владеещ славянската писменост и литературен език и познаващ добре гръцкия език и византийската култура, той е един от главните организатори на духовния живот в средновековна България. Като бележит старобългарски писател в историята на българската литература Константин Преславски става известен със своя най-значителен труд — «Учително евангелие», написано по настояване на Наум през 894 г., докато последният е още в столицата Преслав като главен ръководител на Плисковско-Преславската книжовна школа. «Учително евангелие» се състои от произведения, предназначени за по-издигнати в духовно отношение слушатели. В него влизат: «Азбучна молитва» в стихотворна форма, «Проглас към светото евангелие», «Пролог» с 51 беседи за всички празници, «Черковно сказание» и «Историкии» (статия с хронологическо изреждане на лица и събития). По-късно, в 906 г., когато Константин вече е епископ Преславски, той превежда от гръцки на старобългарски език «Четири слова против арианите» на Атанасий Александрийски, преписани, както гласи приписката, от Тудор Доксов.

Константин Преславски е най-вдъхновеният писател и поет на Симеоновата епоха, възторжен борец за тържеството на новия културен идеал — християнството. В неговото творчество намира отражение възторженото настроение на българина и славянина от културното кръщение на славянското племе. В «Проглас към евангелието» епископ Константин отдава своята вдъхновена възхвала на славянската писменост и книжнина, дали възможност на славянския народ да просвети своя разум, да разбере словото, което храни човешките души, укрепва сърцата и умовете. «Слушайте, цял славянски народе — провиква се поетът, — слушайте словото, защото от бога дойде... Голи са без книги всички народи, не можейки да се борят без оръжие с противника на нашите души, и готови за плена на вечната мъка.»(12) Книжовните трудове на Константин Преславски допадат на тогавашния културен читател и широко се разпространяват по славянския свят. Неговото влияние върху литературния и културния живот на тези народи продължава да се чувства векове наред.

Заедно с Константин Преславски в Преславското средище работи друг един от най-видните старобългарски писатели и преводачи от Симеоновия културен кръг — Йоан Екзарх Български. Известията за живота и литературното му дело също така са твърде оскъдни. Това са всъщност сведенията, които единствено той дава в своите произведения или които могат да се извлекат от тях чрез разсъждения. Съвременник на Симеон, несъмнено Йоан Екзарх е един от малцината високообразовани и начетени за времето си българи, който добре познава византийската литература с църковно и светско съдържание. Образованието си получава, както се предполага, заедно с младите българи, между които и бъдещият цар Симеон, изпратени от княз Борис наскоро след покръстването да се учат в някоя от византийските школи. В България Йоан Екзарх се завръща в годините непосредствено преди пристигането на прогонените от Моравия и Панония Кирило-Методиеви ученици, през 885–886 г. Първоначално той се установява по всяка вероятност в княжеския манастир с Голямата базилика в престолния град Плиска, където монашествува и Симеон след завръщането си от Византия.

Йоан Екзарх е може би първият български писател, заловил се на българска почва да пише и превежда богословски книги на славянски език. Той обаче става известен със своите преводи и зрели оригинални произведения, когато вече е екзарх, т. е. върховен надзирател на духовенството и черквите в Преславската област. Своята многостранна и плодотворна книжовна и просветителска дейност Йоан Екзарх разгръща в кръга на първите и най-просветени български културни дейци от Симеоновия кръг, между които Наум, Константин Преславски, презвитер Григорий и други. Най-известното и най-важното негово произведение е «Шестоднев», посветен на сътворението на света в духа на библейския разказ. В него са засегнати и някои въпроси из областта на природознанието, географията и астрономията, заради което получава разпространение в България и в другите славянски страни. Интересът на средновековния читател към разглежданите въпроси, особено към разясненията и примерите от живота, с които Йоан Екзарх си служи, за да обясни библейския разказ за сътворението на света, е твърде голям. Особено ценно е предисловието на автора, с което започва «Шестоднев» и което всъщност е оригиналната му част. В него той се обръща към своя покровител княз Симеон и дава някои обяснения за съставянето на произведението чрез самостоятелна преработка (до голяма степен) на по-стари шестодневи.

Йоан Екзарх е един от най-близките помощници на българския владетел в ръководството на културния живот на страната. Той познава добре както самия владетел и неговия дворец, така и живота на българската столица. Въз основа на своите лични наблюдения в началото на шестото слово от своя «Шестоднев» Йоан Екзарх прави забележително описание на Преслав, двореца и княза. Той пише: «Ако някой селянин, човек беден и странник дойде отдалеч към привратните кули на княжеския дворец и ги види, той се чуди; когато приближи до вратите, влезе вътре и види от двете страни постройки, украсени с камъни и дървена резба, той се удивява; влезе ли пък в двореца и види високите палати и черкви, украсени изобилно с камък, дърво и багри, а отвътре с мрамор, мед, сребро и злато, та не знае с какво да ги сравни, защото в своята земя не е виждал подобно нещо, а само сламени хижи, — бедният, като че ли почва да губи ума си от учудване.

Ако ли пък му се случи да види и княза, седнал в мантия, обшита в бисер, със златен наниз на шията, с гривни на ръцете, препасан с кадифен пояс и с увиснал на бедрото меч, а от двете му страни насядали болярите със златни огърлици, с пояси и гривни, и когато се завърне в своята земя, ако някой го попита: «Какво видя там?», той ще рече: «Не зная как да разкажа това, защото само със собствените си очи бихте могли достойно да се начудите на красотата»(13). Единствено по рода си, това описание представлява исторически документ за културата и бита на владетелския двор и за столицата на средновековна България през епохата на «Златния век на българската книжнина».

Особено ценно е и предисловието към превода на част от най-важното съчинение на бележития църковен писател Йоан Дамаскин «Богословие», известно с наименованието «Небеса». В него именно Йоан Екзарх съобщава, че той лично не познава Константин-Кирил Философ, но е слушал и говори за него с голяма любов и уважение като създател на славянската азбука. Тук той споменава и за Черноризец Докс, който го подтиква да извърши превода на «Небеса» с думите: «Каква друга работа имат свещениците, освен да поучават? Щом си поел тази служба, длъжен си да я вършиш». Тези няколко думи, казани от един от първите организатори на духовния живот на средновековна България, какъвто безспорно е Черноризец Докс, най-добре изразяват голямото съзнание за високата културно-просветна мисия на тогавашното българско духовенство.

Преводът на «Небеса» е забележително произведение на старобългарската преводна литература, — преди всичко като пръв опит систематично да бъдат изложени християнските догми с оглед интересите и знанията на по-издигнатите в културно отношение слоеве на тогавашното българско общество. То е ценно и с познанията, които предоставя на тогавашния читател за човека и за заобикалящия го свят, а така също и с разсъжденията на автора за езика на превода изобщо. От Йоан Екзарх са известни и две слова с отвлечена църковна тематика.

Безспорно в центъра на многообразната книжовна и културна дейност на Преславското средище през епохата на «Златния век» стои цар Симеон. Симеон получава всестранно и високо образование в прочутата Магнаурска школа заедно със синовете на висшата византийска аристокрация, където преди това се учи Константин-Кирил Философ. Прекарвайки около десетина години във византийската столица, той овладява напълно гръцкия език, изучава в оригинал произведенията на Аристотел и Демостен и усвоява богатата византийска култура. Заради това много негови съвременници — наши и чужди писатели, го наричат «полугрък».

Първоначално Симеон е монах в дворцовия Плисковски манастир, където се установява след завръщането си от Цариград около 886–887 г. По това време тук е съсредоточен цветът на тогавашната българска интелигенция и той взема дейно участие в организирането на българския духовен живот. Заедно с първите дейци на Плисковско-Преславската книжовна школа той активно участвува в разгърналата се по това време преводаческа и писателска дейност в Плисковското културно средище. По-късно, след 893 г., когато вече е самовластен владетел на обширната и могъща българска държава, особено през първата половина от царуването си Симеон отблизо и непосредствено ръководи и направлява цялостния книжовен и културен живот на страната. Оценявайки голямата роля и значението на литературата и книжнината за укрепването на единството на младата българска народност, той привлича около себе си най-даровитите писатели и книжовници, създава им благоприятни условия за активна творческа дейност, насърчава ги, покровителствува и подтиква към творчески дела. През тази епоха средновековната българска книжовност и култура достигат най-високото си развитие, преживяват своя «Златен век». Съвременните на Симеон писатели нему отдават най-високата възхвала не само за всестранната му образованост, но и заради грижите му за развитието на българската книжнина. Много от тях пишат с възторг за неговата ученолюбивост, за стремежа му да се «украсява» с най-хубавите книги, за дворцовата му библиотека, сравнявайки го с древноегипетския владетел Птолемей I (337–283), създателя на прочутата Александрийска библиотека. Сам той най-образованият българин на епохата, Симеон е и най-съзнателният и щедър меценат. Активно участвува в литературното и книжовното дело на своя народ като писател и преводач. Голяма част от произведенията на тази епоха са написани или специално подбрани по негова лична поръка или при неговото непосредствено творческо участие. Княз Симеон поръчва на епископ Константин Преславски да преведе словата на Атанасий Александрийски против арианите, преписани след това също по негова поръка от Тудор Доксов през 907 г. Симеон насърчава и подкрепя неуморния Климент Охридски в неговата многостранна културна дейност в Охридското книжовно средище, поддържа с него делови връзки. По негова поръка презвитер Григорий Мних превежда книги от Стария и Новия завет.

Непосредствено свързан с името на Симеон и за задоволяване на неговите културни интереси, а може би, както се предполага, съставен с негово лично участие е сборникът с преводи на избрани слова на ранновизантийския църковен писател Йоан Златоуст — цариградски патриарх през 398–404 г. Сборникът съдържа интересен предговор от самия Симеон и е наречен от него «Златоструй». Преписван по-късно и допълван от разни писатели, той получава голяма популярност сред православните славяни и става любимо четиво за тогавашната интелигенция.

С името на Симеон е свързан още един сборник, който носи заглавието «Сбор от много отци, тълкувания на неразбрани думи в евангелието и апостола и в други книги, съставен накратко за запомняне и за готов отговор». През 1073 г. сборникът е преписан за нуждите на киевския княз Светослав и от него ние днес съдим за първоначалния вид на произведението. Със своите 383 статии от 25 автори той има енциклопедичен характер и е типичен образец за старобългарската образованост през Симеоново време. Сборникът се предхожда от похвала за цар Симеон в стихотворна форма, третия стихотворен опит в старобългарската литература.

Симеон играе важна роля и в разпространението на преводната литература в България през онази епоха. В началния етап от създаването на старобългарската книжнина в по-голямата си част тя е преводна. Поради съседството с Византия и създалите се вече духовни връзки византийската култура оказва благотворно влияние на старобългарската книжнина. Заедно с приемането на християнството от Византия за нуждите на църквата в новопокръстена България много богослужебни книги биват преведени от гръцки на старобългарски език. Отначало, превеждайки от гръцки език каноничната литература, старобългарските писатели всячески се стремят точно да предават смисъла на изреченията. Постепенно обаче старата българска книжнина разширява своя обхват, обогатява се по съдържание и форма. Писателите преводачи започват по-свободно да се отнасят към смисъла на изреченията, по-активно да се намесват, вмъквайки свои мисли и тълкувания, с което все повече доближават литературата до действителни духовни и културни интереси на тогавашното българско общество.

От византийски оригинали се превеждат и редица съчинения с философски, исторически и художествен характер. Те разширяват знанията на българския читател за миналото на други народи и страни, запознават го със заобикалящия свят, доставят му естетическа наслада. Образованият българин става съпричастник с познанията за света, за живота, за земята и за самия себе си. Предполага се, че още през епохата на «Златния век» в Преславското средище са преведени на български език и широко разпространени повестите «Варлаам и Йоасаф», «Сказание за железния кръст», разказите «Александрия», «Троянска притча», житието на Алексей человек божи, хрониките на Йоан Малала, Теофан Изповедник, Патриарх Никон, Георги Амартол, «Християнска топография на Козма Индикоплевст» и други. Чрез превода на тези византийски съчинения въпреки господството на религиозния мироглед твърде рано средновековна България встъпва в досег с класическото наследство, изпреварвайки в това отношение западноевропейските народи. Тя ги изпреварва и с признаване правото на славянски език да се проповядва в черквите, с което славянският език става равноправен с трите класически езика — гръцки, латински и еврейски. Изглежда обаче, че това право по онова време все още се оспорва, защото става нужда да се появи един писател, какъвто е Черноризец Храбър, който страстно да го защитава.

Черноризец Храбър е изключителен по характер и темперамент писател и книжовник от епохата на «Златния век». Макар да не разполагаме с положителни данни за делото и личността му, преобладава мнението, че той е деец от Преславското книжовно средище. Съвсем сигурно е, че е монах и че е високообразован българин със силно развито чувство за народностна принадлежност. Произведението му «Сказание за буквите», което единствено достига до нас, със своя полемичен характер и със светското си съдържание представлява единствено по рода си литературно произведение в старобългарската литература. С него Черноризец Храбър се явява апологет на славянството и славянската писменост, който страстно защитава делото на Константин-Кирил Философ като създател на славянската писменост и утвърждава правото на славянството да твори култура на собствения си език. Ясно е, че по негово време това дело и това право все още са оспорвани от противниците на славянството, но защитата му е толкова силна и така аргументирана, че след него не става нужда друг старобългарски писател да се връща към този въпрос.

Произведението на Черноризец Храбър свидетелствува също така за развитието на националното движение за независимост в България, за борбата срещу византийското влияние и има изключително значение за културната история на българския народ. То намира широко разпространение през средновековието не само в старобългарската, но и в сръбската, и в руската книжнина, поддържа сред славянските народи съзнанието за равноправие на славянството в културно отношение с другите народи през онова време.

В Преславското средище наред с тези най-видни старобългарски писатели и книжовници работят и други видни културни дейци. Известен е книжовникът Презвитер Йоан — съвременник на Симеон и ученик на Йоан Екзарх. Той превежда от гръцки език житията на свети Антоний Велики — основателя на монашеството в Египет, и на свети Панкратий — ученик на апостол Петър, с което допринася за укрепването на българското монашество и за устройството на новооснованите български манастири. Презвитер Григорий Мних — надзирател на всички български черкви по онова време, е и виден български преводач. Нему Симеон възлага да преведе от гръцки език една от сложните богословски книги от Стария завет — Мойсеевото Петокнижие. Предполага се, че той е автор и на три поучителни слова, както и на някои произведения, които все още с положителност не са идентифицирани(14). Няма съмнение, през епохата на най-активен книжовен и културен живот в средището работят и много други книжовни дейци. Техните имена обаче и литературните им произведения остават за нас неизвестни поради големите разхищения и унищожения, на които е подхвърлено българското книжовно наследство през близо седемвековното чуждо владичество над българските земи.

Преславското книжовно средище и Плисковско-Преславската книжовна школа продължават да процъфтяват и при царуването на Петър, наследника на Симеон Велики. Подобно на своя ученолюбив баща той също проявява интерес към книжовното дело в страната и продължава покровителството над книжовниците и културните дейци. Позовавайки се на исторически данни, някои учени дори считат, че той е главната фигура в културния живот на страната през този период(15). На старини, както се предполага, цар Петър приема монашески сан и се оттегля в някой от преславските манастири. След смъртта му българската църква го канонизира за светец и в негова памет биват съставени няколко служби за четене в манастира, където той е монашествувал и където вероятно е погребан. Кой е този манастир, засега остава неизвестно за науката.

В края на Симеоновото царуване и особено по времето на цар Петър (927–970) феодалният строй в българската държава достига високо развитие. Силно се изострят класовите противоречия между феодали и селяни. Бремето на феодалния гнет се стоварва върху непривилегированата част от населението. Църквата с експлоататорските си стремежи, с демагогството и лицемерието на духовенството още повече утежнява положението на народа. В страната се заражда недоволство, най-ярък израз на което става богомилското учение. Скоро то обхваща голяма част от интелигенцията, най-вече из средата на просветеното и образовано духовенство. През тази епоха монашеството взема невиждани размери и се разпространява вече не само като стремеж към по-възвишен духовен живот и активна културна дейност, но и като религиозно-мистично влечение и бягство от светския живот. Самият цар Петър, подтикван от монашеско влечение, щедро подкрепя строителството на черкви и манастири в страната. Примерът на владетеля се възприема и от близките му — царицата и придворните. Редица представители на феодалната аристокрация и духовенството също започват да строят черкви и манастири — едни от тщеславие, както по това време е във Византия, други — за да им служат за семейни гробници, а трети, подтиквани от чисто религиозни подбуди, си създават място, където да прекарат в монашество последните години от живота си. Много от представителите на феодалната аристокрация предават във владение на своите манастири обширните си имоти и дори цели села със зависимите селяни. Царските и болярските манастири, превръщайки се в едри феодални владения с великолепни черкви и грандиозни за времето си жилищни сгради, силно впечатляват новопокръстения български народ. Постепенно към манастирите се насочват и хора от по-широките слоеве на населението, които търсят избавление от тежестите на светския живот. Наред с благоприятните условия за активна книжовна и културна дейност в богатите манастири постепенно се създават условия за охолен и безцелен живот. Една чест от монашеството се отдава на лентяйство и паразитизъм, друга започва да се стреми към трупане на богатства. Сред монашеските братства се зараждат алчността, егоизмът и лицемерието, които допринасят за разложението в тогавашното българско общество.

Изключително сложната и напрегната обстановка в икономическо, политическо и духовно отношение в края на Петровото царуване създава един от най-забележителните писатели на Преславското книжовно средище и на българското средновековие — Презвитер Козма, в чието творчество се усеща цялата противоречивост на българското феодално общество. За съжаление за живота и делото на този български писател не са запазени никакви исторически известия освен някои податки, които могат да се извлекат от неговото единствено произведение «Беседа на недостойния Презвитер Козма срещу новопоявилата се ерес на поп Богомил и поучения от божествените книги».

В науката преобладава мнението, че Козма живее и работи през втората половина на X в. Отначало служи като проповедник в някоя от преславските черкви, а след това става епископ в столичния град Велики Преслав. Произведението си написва, когато процесът на разложението, обхванал българското общество още при царуването на Петър, особено широко се разпространява при неговите наследници и с това предизвиква гибелта на Първата българска държава. Няма друг средновековен български писател, който така ярко и силно да изобличава недъзите в живота на средновековното българско общество, разяждано от остри социални и идеологически противоречия, разтърсвано от съпротивата на експлоатираните народни маси, най-ярък израз на която се явява богомилското движение. Беседата на Козма против богомилите е безпощадна критика не само на богомилството, но и на всички онези пороци, в които затъват господствуващата феодална аристокрация, духовенството и част от народа. Особено силно Козма критикува монашеството, което по това време извънредно много се разпространява в България. Както и той сам казва, едни отиват в манастира, защото не могат да понасят тежестите на живота, други пък — считайки, че светският им живот не отговаря на изискванията на християнското учение, а трети — от ленивост, не можейки да се грижат за семействата си. И там, в манастира много от тях още повече затъват в блатото на човешките страсти. Козма кори и богатите, които от егоизъм крият книгите си, не ги предоставят да се ползуват от тия, които не могат да ги имат поради бедност и с това са обречени на заблуждения. Беседата на Презвитер Козма против богомилите има голяма историческа стойност, запознава ни със същността на богомилското учение като съпротивително движение на народните маси в средновековна България срещу феодалния гнет и официалното християнство.

Наред с официалната литература, предназначена главно да задоволява нуждите на образованата аристократична част на българското феодално общество, появява се и литература, отразяваща малко или много нуждите, стремежите и борбите на народа — главно селячеството и градската беднота. Тази литература става известна като апокрифна, т. е. литература, която е забранена от официалната църква, но се чете от народа. Голяма част от нея вероятно се създава от писатели, принадлежащи към Преславското книжовно средище, където са съсредоточени най-просветените люде на страната и където най-рано се образоват по-млади хора, сред които е най-вероятно да се породят идеи и тълкувания на редица неясни въпроси от църковните писания. От само себе си се разбира, че апокрифната книжнина среща съпротивата на официалната църква, бива отречена и изхвърлена от столицата. Нейни средища стават манастирите и селищата в по-отдалечените краища на страната, където се оформят и средищата на различни ереси.

Продължителните и непрекъснати войни на Симеон с Византия за надмощие изтощават страната и народа. При неговия наследник цар Петър, човек, склонен повече към църковно-мистични размишления и отшелничество, въпреки продължилия повече от 40 години мирен период държавата не укрепва. В решителния момент на борбата за защита на независимостта тя се оказва неспособна да се противопостави на войските на киевския княз Светослав, който нахлува в българските земи на два пъти през Дунав, и срещу византийските войски, които настъпват от юг. В 971 г. Североизточна България пада под византийско владичество.

При военните действия, в центъра на които попада престолният град Преслав, обект на разграбване, разпиляване и безвъзвратно унищожение се оказва огромното книжовно богатство на Преславското културно средище. Още при първия поход на киевския княз Светослав през 968 г. и особено през 969–971 г., когато руските войски превземат столицата Преслав и прекосявайки Стара планина, проникват дълбоко в българските земи, част от ръкописите и други културни ценности биват отнесени в Киевска Рус. Голяма част от книжовното и културното богатство на Преславското средище обаче погива сред пожарите и разрушенията в столицата и околностите при ожесточените сражения между войските на княз Светослав, подпомогнати от българите, и византийските войски. Още тогава много от книжовните дейци и духовниците на средището, виждайки разсипването на цветущия престолен град, последват руските войски и се преселват в Киевска Рус. Със себе си те отнасят вероятно оцелялата част от старобългарските книжовни паметници. Други пък се отправят към югозападните български земи — към Средец, Преспа, Охрид и към тамошните манастири, където продължава свободно да съществува българското отечество. По-късно, когато в Русия се въвежда официално християнството, пренесените там старобългарски ръкописи започват да се преписват от руски книжовници и да се употребяват в църковно-богослужебната и проповедническата дейност. Това именно дава възможност една малка част от книжовното богатство на Преславското средище и на Плисковско-Преславската книжовна школа, макар и в руски преписи и преправки, да преживее вековете и да се запази за науката като ценни паметници на българската книжовност и култура. Между тях са двата Симеонови сборника, «Шестоднев» и «Небеса» на Йоан Екзарх, «Учително евангелие» на Константин Преславски, «Сказание за буквите» на Черноризец Храбър, Беседата на Презвитер Козма, много от Словата на Климент Охридски и други. По такъв начин още през X в. се поставя началото на българо-руските културни връзки, полагат се основите на влиянието на старобългарската книжнина върху културното развитие на руския народ. За това културно влияние между двата народа с право големият руски учен славяновед Соболевски пише: «Може с положителност да се твърди, че Русия е получила повечето от това, което е имала България. То ляга в основата на руската литература»(16).

Съществува и становище, че голяма част от преславската книжнина е взета като трофей от византийския император Йоан Цимисхи след завладяването на българската столица и отнесена в Цариград. По-късно много от книгите били изпратени в Киев като зестра на византийската принцеса. Исторически сведения обаче не са запазени.

С покоряването на Североизточна България от Византия Преславското книжовно средище фактически престава да съществува. Разрушени са дворците, черквите и манастирите, разграбено или унищожено е книжовното и културното богатство, разгонени са книжовниците и културните дейци на средището. За да спаси българската църква от подчинение на византийската патриаршия, българският патриарх Дамян премества седалището си от Доростол в Средец, където за известно време се установява столицата на свободната част от българската държава. Старопрестолните градове Плиска и Преслав заедно със заобикалящите ги многобройни монашески обители биват разрушени до основи при непрекъснатите нападения от север на скитническите племена печенези, кумани, узи и други. Прахът на времето ги оставя за векове в забрава. Днес само отломки от керамични икони, архитектурни детайли и каменни основи, изровени от земята, заедно със стърчащите тук и там останки от крепостните стени, за щастие и няколко старобългарски ръкописа от IX–X в, в по-късни чужди преписи напомнят на поколенията за някогашното величие на Преславското културно средище и за разцвета на Плисковско-Преславската книжовна школа.

Охридско средище

В югозападните предели на Първата българска държава възниква и се развива Охридското книжовно средище. Негов основател и организатор е Климент Охридски — най-видният ученик на Кирил и Методий и последовател на делото на двамата славянски просветители.

В столицата Плиска Климент взема дейно участие при поставяне основите на славянската писменост и просвета в България и в организиране на Плисковско-Преславската книжовна школа. За разпространяване на славянската писменост и просвета и за укрепване на християнската религия сред българската народност, княз Борис изпраща Климент за учител на славянското население в областта Кутмичевица в Югозападна България около 886–888 г. Според историческите сведения през този период византийското влияние и особено гръцкият език широко се разпространяват сред славянското население в тия краища на страната, тъй като те най-късно биват приобщени към българската държава. Гръцкото духовенство, което тук се настанява с покръстването на българския народ, безпрепятствено провежда своята елинизаторска политика.

Изпращайки Климент за учител и за организатор на духовния и културния живот на населението в югозападните български земи, княз Борис полага големи грижи, за да му създаде благоприятни условия за живот и дейност. Както свидетелствува византийският писател Теофилакт Охридски, «... наредено бе на всички жители на страната да приемат почетно светеца, да му предоставят всичко в изобилие и да го удостояват с дарове... А за да даде пример на другите, Борис сам подари на триблажения Климент три къщи в Девол, които се отличаваха с разкош и принадлежаха на комитски род. Освен това, подари му и места за почивка при Охрид и Главиница»(17).

Както се предполага. Охридското културно средище по онова време обхваща областта Кутмичевица и селищата Девол, Охрид, Главиница. Обсегът му значително се разширява след 907 г., когато Климент бива издигнат от цар Симеон за «пръв епископ на български език». Отначало център на средището е град Девол, в който Климент открива първото славянобългарско училище и започва да ограмотява българското славянско население. След време този център се премества в Охрид, където още с пристигането си по примера на княз Борис и с негова подкрепа Климент основава манастира «Св. Пантелеймон». По подобие на княжеските манастири в Плиска и Преслав Климентовият манастир също се превръща в просветно и духовно огнище. В него Климент открива едно от първите български училища за просвещаване на избрани от средището ученици. Тук той организира два курса на училищното обучение: първоначален — за неграмотни, в който на едни показва начертанието на буквите, на други изяснява смисъла на написаното, а на трети оправя ръцете за писане, и курс за напреднали, с който прекарва повече време; тях Климент подготвя за славянски четци в черквите, за свещеници и учители, които да заместят в скоро време гръцките. По всяка вероятност този именно е манастирът с училището, прераснало в учебно заведение, което ние днес наричаме «Климентов народен университет» — един от първите университети в средновековна Европа. В Охрид Климент построява и две черкви, по-малки от съборната, но забележителни със своята красота и архитектурно оформяне.

Интересно е да се отбележи, че докато книжовната и културно-просветната дейност на Преславското средище още в началото се насочва към задоволяване на духовните потребности и естетическите вкусове на тогавашната българска столична аристокрация, то Охридското средище си поставя за задача да разпространява славянската писменост и духовна култура сред по-широките народни маси, да утвърждава славянския език като книжовен и официален в църквата и държавата. В резултат на всичко това се затвърдява чувството за единна народностна принадлежност и приобщеност към българската държава на славянското население в тогавашна Македония.

В 893 г. на българския престол се възкачва Симеон и Климент бива повикан в Преслав след седемгодишно учителствуване. Новият владетел води с него задълбочен разговор за състоянието на духовните и културните дела в югозападните предели на държавата, след което го издига за «пръв епископ на български език» в областите Драговития (северно от Солун) и Велика (в Западните Родопи и по долината на р. Места). Като епископ Климент полага още по-големи грижи за просвещаването и издигането на културното равнище на славянското население в тамошните предели на страната и пръв започва да извършва богослужението на български език, а не както всички епископи дотогава на гръцки език.

Цели тридесет години Климент ръководи културния живот на Охридското средище, като същевременно е и учител, просветител и един от най-видните старобългарски писатели и книжовни дейци. В резултат на организаторската му и непосредствена педагогическа дейност в югозападните български земи биват открити много народни училища. В тях Климент подготвя около 3500 ученици, мнозина от които по-късно се изявяват като даровити писатели, книжовници и духовни дейци. Той не само учи народа на писменост, но го наставлява и как да обработва земята, как да присажда дръвчетата, как да подобрява живота си, помага му да повишава материалното си благосъстояние.

Макар книжовната и културната дейност на Климент да е с по-демократичен и народен характер, той не изгражда своя самостоятелна и независима литературна школа, която напълно да се отличава от Преславската книжовна школа. В многообразната си книжовна дейност той следва общите насоки на Преславското културно средище и възприетия вече книжовен език. Климент е уважаван и почитан от българските владетели, които с интерес и задоволство следят неговото културно дело. На два пъти Симеон го вика при себе си в Преслав, за да го издигне на по-висок духовен пост или да му засвидетелствува своето голямо уважение.

Изморен от житейските теглила и от непрекъсната и напрегната духовна и културна дейност, изтощен от старостта, Климент поисква от Симеон да го освободи от огромните задължения, за да прекара последните години от живота си в своя манастир край Охридското езеро. Както пише обаче житиеписецът му, Симеон изпада в ужас, заявявайки при срещата им в Преслав: «Защо говориш така, отче? Как бих гледал другиго на този престол, докато ти си жив? Как бих лишил царството си от твоите архиерейски благословии? За мене отказването ти от епископския престол е злокобно предсказание за свалянето ми от царския престол»(18). При такова настояване на Симеон Климент отстъпва и продължава епископската си дейност до края на живота си. На 27 юли 916 г., преживявайки до дълбока старост, той умира в манастира «Св. Пантелеймон» край Охридското езеро, където е и погребан.

Климент Охридски оставя на поколенията огромно литературно наследство. Той е един от основателите на българския литературен език. Нему се приписва създаването и усъвършенствуването на кирилицата. Въз основа на езикови проучвания се счита, че той е авторът на Пространните жития на Кирил и Методий, т. нар. Панонски легенди, съдържащи най-много сведения за живота и дейността на двамата славянски просветители и за обстановката, в която са написани. Климент е автор на редица поучителни слова и проповеди за възпитаване на народа в нравствени добродетели. Като се има предвид «грубостта на народа и неговото голямо неразбиране на Писанието...»(19), тези слова имат голямо просветителско значение. Освен поученията, в проповедническата си дейност той произнася и написва голям брой похвални слова, най-известни от които са: Похвално слово за Кирил Философ, Похвално слово за Михаил и Гаврил, Похвално слово за св. Климент Римски и други. Макар с отвлечена тематика, словата на Климент Охридски имат характер на разбираеми за народа литературни произведения и намират широко разпространение както в България, така и вън от нейните предели. Житиеписецът му Теофилакт Охридски отбелязва, че «той съставил прости и ясни слова за всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и мъдро, но които са понятни дори за най-простия българин»(20).

В историята на българската култура значението на Климент Охридски е общонационално и изключително. Той е ръководител и организатор на Охридското книжовно и културно средище, пръв български учител, просветител и църковен проповедник на роден български език на малки и големи, на народ и свещеници. Пръв книжовник, който създава в Охрид книжовна школа, продължила на българска почва делото на славянските просветители Кирил и Методий. Свързан здраво с народните маси в онази ранна фаза на феодализма, когато поляризацията на българското общество ярко се очертава, Климент остава при народа, нему посвещава цялата своя просветителска и духовна дейност. Почти всички негови литературни произведения са известни в много преписи на сръбски и руски език още в най-ранните години на българо-сръбските и българо-руските културни общения. Заедно с пренесените в тези страни ръкописни произведения от Преславското културно средище те стават основа при изграждането на книжовния език и литературата на сръбския и особено на руския народ в продължение на няколко века.

Наред с Климент в Охридското средище работят и други старобългарски книжовници и културни дейци. През 893 или 894 г., когато Климент е издигнат за епископ на областите Драговития и Велика, на негово място за учител и духовен просветител в Кутмичевица Симеон изпраща Наум, ръководител дотогава на книжовната и културна дейност в Преславското средище. Близо седем години Наум учи и просвещава народа в тази част на българските земи, а след това приема монашески сан и се оттегля в своя манастир, където продължава духовната си дейност до края на живота си (умира в 910 г.).

Както е записано в житията му, съставени от анонимни житиеписци, със съдействието на княз Борис и на неговия син цар Симеон в 905 г. Наум съгражда сред чудно красива местност на брега на Охридското езеро манастира «Архангел Михаил», преименуван след неговата смърт «Св. Наум»(21). Единствено този манастир от всички най-ранни манастири по българските земи преживява превратностите на историческата съдба през повече от единадесет века, и макар разрушаван, опустошаван и отново въздиган, запазва своя старинен вид и своята неповторима манастирска атмосфера до наши дни.

Като духовно-просветно, книжовно и културно-народностно средище манастирът «Св. Наум» следва традициите на манастирите от Преславското средище, добре познати на Наум Преславски от пребиваването му в престолния град. За това свидетелствуват оцелелите кирилско-глаголически надписи върху една от каменните колони, които украсяват входа на старата манастирска черква, а така също и българската книжовна традиция, поддържана в манастира през следващите векове. От онова време е по всяка вероятност и ктиторският портрет на княз Борис, изписан вляво от входната врата на черквата. Презографисван по-късно, той достига до наши дни в сравнително добро състояние и е може би един от най-старите ктиторски портрети в църковната ни живопис.

Както е известно, Климент и Наум не се стремят да събират в своите манастири монашески братства за бездеен и съзерцателен живот. Като привличат за монаси дейни творчески люде, те ги подготвят за книжовници и народни просветители, а монашеските обители превръщат в просветни и книжовни средища, в които се създава и умножава старобългарската книжнина и духовна култура. Така Охридското средище под ръководството на Климент, Наум и на техните следовници с успех изпълнява общонационална задача, допринася изключително много за книжовния и културния разцвет на средновековна България през IX–X в., дава своя принос за формирането и укрепването на българската народност в югозападните български земи и преживяването й през вековете.

Делото на Климент и Наум продължават техните ученици. Един от тях е по-сетнешният деец на Охридското книжовно средище и автор на Първото (най-старото) житие на Наум, който вероятно написва и Първото житие на Климент. Скромният ученик обаче не оставя дори името си за поколенията. От написаното от него житие може да се заключи, че към тази дейност го подтиква другият Климентов ученик — деволският епископ Марко. Житието на Наум, запазено в по-късен препис в Зографския манастир, съдържа ценни материали за този най-ранен период от историята на българската култура.

Климентовите ученици и следовници от Охридското средище по негов пример и образец също съставят и написват голям брой слова, поучения и служби, разширяват и обогатяват старобългарската проповедническа литература и снабдяват българската славянска църква с всичко необходимо, за да бъде тя изградена още в най-ранния период от съществуването си по образеца на византийската.

През епохата на Първата българска държава книжовни и духовно-просветни средища възникват и в други райони на югозападните български земи. Според българската историческа летопис от XI в. княз Борис-Михаил «създаде църкви и манастири по българската земя на Брегалница и там прие царството. И на Овче поле създаде бели черкви...»(22). За строителството на множество черкви и манастири по онова време по долината на р. Брегалница се съди и от други исторически извори и особено от Краткото Кирилово житие. Във връзка с пренасяне мощите на тивериуполските мъченици от Струмица на Брегалница през втората половина на X в., както съобщава охридският архиепископ Теофилакт в писмата си през XI в., на тогавашния управител на Брегалнишката област комит Тарадин било наредено да изгради специален храм за полагане мощите на светците(23). Възможно е в тази област, управлявана някога, както се предполага, от Методий и където според преданието Кирил покръства 54 000 души от тамошното българско население, проповядвайки на родния им език(24), през епохата на княз Борис и цар Симеон действително да се създава голямо духовно и културно средище. Споменът за него остава скътан в народната памет като спомен за «бели манастири».

Рилски манастир

Огнища за книжовност и духовна просвета по онова време се създават и в някои от пръснатите из цялата страна манастири. Макар и да възникват първоначално като обикновени монашески общежития, те възприемат и разнасят културната традиция на преславските и охридските манастири. Особено известен става Рилският манастир «Св. Богородица». Основан в началото на X в. от Иван Рилски сред дебрите на величествената Рилска пустиня, още през второто и третото десетилетие на века той се превръща в едно от най-важните духовни средища на България.

Иван Рилски живее в епоха, когато в духовния живот на българския народ се осъществяват велики преобразования — утвърждава се християнската религия в страната, изгражда се самобитна славянска книжнина и култура, установява се самостоятелен църковен живот в България. Едновременно с това той става свидетел на разложението, което обхваща тогавашното българско общество, и на пагубното византийско църковно влияние. Това по всяка вероятност е причината той да напусне светския живот и да поеме пътя на пустиножителството. С бягството си от светския живот Иван Рилски дава израз на своя протест срещу обществените неправди, който протест носи в душата си и голяма част от българския народ. Но като буден българин той не остава настрана от постиженията в българската книжовност и култура, които сам усвоява и разпространява сред монашеското братство на основаната от него обител. С живота и делата си Иван Рилски израства в съзнанието на народа като свят образ, ревниво пазен и през най-тежките векове на чуждото владичество.

Историческите сведения за книжовната и културната дейност през този най-ранен период от живота на Рилския манастир са твърде оскъдни. Предполага се, че още приживе на Иван Рилски монасите от неговата обител притежават църковно-религиозни книги, които четат и преписват. Още тогава в манастира се оформя Рилската религиозно-просветна школа, в която няколко десетки млади хора усвояват четене и писане на славянски език, възпитават се в ценни добродетели, учат се да пренебрегват богатството, външния блясък, светските почести и всякакви други «земни блага». Много от тях, след като добият известна образованост, се завръщат по родните си места и стават учители и просветители. Към Рилската обител се насочват не избраници на феодалната аристокрация, а преди всичко хора от «простия народ». За всичко това най-ярко свидетелствува оставеният от основателя на манастира Завет. Макар достигнал до наши дни в по-късни преписи, той ни дава твърде ясна представа за духовния ръст на Иван Рилски, за неговата начетеност и култура, за морално-етичните му завети към братството, относно бъдещия живот и дейност на монашеската обител.

Иван Рилски завършва жизнения си път около 946 г. Скоро след това българската църква го канонизира за светец. Това допринася за издигане на авторитета на манастира и за активизиране на книжовната дейност в средището. Още тогава, както се предполага, някой негов ученик — просветен монах от Рилския манастир, запознат с живота и делата на своя учител, съставя вероятно първообраза — най-ранното (неизвестно) житие. По-късно през XI–XII в. по него е съставено Безименното (Народното) житие на светеца.

А че действително още през тази най-ранна епоха Рилският манастир се издига като дейно книжовно и културно средище, свидетелствуват откритите в подвързията на стари ръкописи т. нар. Рилски глаголически листи — откъси от съчинението «Паренесис» «Наставления» на видния църковен писател Ефрем Сирин, преведено от гръцки на старобългарски език през първата половина на X в. — вероятно в Рилския манастир още приживе на Иван Рилски(25). Наченалата се по такъв начин книжовна дейност в манастира постепенно се развива и разширява, за да се превърне в книжовна традиция, която не заглъхва не само при свободното съществуване на българската държава, но и през най-мрачните векове на чуждото робство.

Славата на Рилския манастир и на неговия основател се разнася по всички краища на обширната тогава българска държава и още в края на X в. Иван Рилски става най-известният светец не само в страната, но и далеч зад нейните предели. С неговото име се свързва възникването на някои от софийските манастири, като Куриловския «Св. Иван Рилски» и Германския «Св. Иван Рилски», преплетени с легендите и преданията за родното място и отшелническите подвизи на светеца по тия места. На негово име се посвещават по-късно селища, черкви и манастири и в древна Русия. Неговите български жития се преписват и разпространяват в Сърбия и особено в Русия. Древни руски писатели съставят за него нови жития, пишат похвали, слова и служби.

Средец

Важно средище на българската духовна култура през IX–XI в. е и град Средец, в който християнската традиция съществува още отпреди покръстването. По това време наред с възстановяването на някои от по-старите черкви и манастири, разрушени или изоставени през периода на славянското заселване и езическия период на българската държава, тук са изградени и някои нови храмове и монашески обители. Известен със своята активна духовна дейност става големият средецки манастир «Св. Илия», издигнат непосредствено югоизточно от древната черква «Св. София» (V–VI в.)(26). Особено ярка проява на културната дейност в средището е преустройството и обновяването на черквата «Св. Георги» от времето на древна Сердика. Откритите в черквата и окончателно реставрирани изображения от най-стария стенописен слой и днес силно впечатляват зрителя. Преди всичко това е най-ранната старобългарска живопис от времето на Първата българска държава в пределите на днешна България(27). Остатъците от нея свидетелствуват за висотата на старото българско изобразително изкуство и на българската художествена култура не само в Средецкото средище, но и в цялата страна в края на IX и началото на X в.

Израстването на Средец като важно духовно средище през онази епоха се дължи до голяма степен и на култа към българския народен светец Иван Рилски. Според преданието, преди да се посели в Рила планина, той дълго време се подвизава из манастирите по Витоша планина и около София. За да възвеличи още повече Средец и да утвърди авторитета му на важен духовен и културен център в Западна България, около 967 г. цар Петър пренася мощите на първия български отшелник и народен светец от Рила в Средец. Първоначално мощите биват положени в малката дървена черква «Св. Лука», а след това в храма на новооснования манастир «Св. Иван Рилски»(28). Оттогава светецът е почитан като закрилник на града, «средецки светилник», «похвала средеческа» и патрон на целия български народ.

За средецкия манастир «Св. Иван Рилски», «разположен в Крепостната част на града и близо до топлите минерални извори», говори и византийският писател Георги Скилица (XII в.), споменава го и охридският архиепископ Теофилакт (XI в.) в писмата си до средецкия епископ(29). Манастирът е удостоен по-късно с царска грамота и става ставропигиален. По това време вероятно той е център на оживена книжовна дейност, конкретни известия за което обаче не са запазени.

За славата на Средец като духовно средище през онази епоха свидетелствува и фактът, че когато в 971 г. престолният град Преслав бива завладян от византийците и североизточните области на България падат под византийска власт, българският патриарх Дамян премества седалището на българската патриаршия от Доростол (Силистра) в Средец. Градът бива превзет от войските на византийския император Василий II едва през 1015 г. след продължителни и ожесточени сражения.

След падането на североизточните области под византийска власт Първата българска държава продължава съществуването си в югозападните си предели, където близо половин век българският народ води героични битки срещу Византийската империя в защита на държавната независимост. Въпреки непрекъснатите войни и през тази епоха българските владетели полагат големи грижи за обновяването и укрепването на старите български черкви и манастири в тази част на страната, издигнати още по времето на княз Борис и цар Симеон. Това затвърдява още повече църковното и културно-народностното единство на българския народ. Построени са и много нови не само по бреговете на Охридското езеро, но и в други краища. От втората половина на X или от началото на XI в. е големият Виргински манастир «Св. Георги Бързия», издигнат от цар Роман на височината Виргино бърдо край Скопие(30).

Още по времето на княз Борис Преспа израства в голям и забележителен град в пределите на тогавашна България. В края на X в., когато той става столица на българската държава, цар Самуил и българският патриарх Герман-Гаврил го превръщат в средище на българската култура, украсяват го с множество черкви и манастири, които според народното предание наброяват четиридесет(31). На живописния остров сред Преспанското езеро Самуил издига и своите величествени дворци. «За освещаване» на престолния град след успешния поход на юг в Тесалийския полуостров и разгрома на византийските войски той пренася мощите на византийския светец Ахил от гр. Лариса, като ги полага в построената на острова базилика «Св. Богородица». Оттогава черквата и островът започват да се наричат «Св. Ахил». Обновена специално за случая, тя става най-представителната българска черква по онова време в тази част на страната. Докато Преспа е столица на българската държава, тази черква служи за патриаршеска катедрала. Все по това време тя е украсена и със стенописи, фрагменти от които достигат до наши дни. Върху този първоначален пласт живопис в абсидната ниша са изписани имената на епархиите, влизащи в състава на Преспанската българска патриаршия към годината 1000, когато градът е столица на България и седалище на самостоятелната българска патриаршия.

В историческата наука преобладава мнението, че базиликата «Св. Ахил» е един от седемте катедрални храма, които княз Борис изгражда в страната наскоро след покръстването на българския народ(32). През последно време се установи, че в тази черква е погребан през 1014 г. и самият цар Самуил.

В близкото до Преспа село Герман още в 1006 г. тогавашният български патриарх Герман построява кръстовидна черквица-гробница. В нея е открит известният Самуилов каменен надпис от 993 г. — най-старият кирилски надпис в България, оставен за възпоменание на родителите и брата на цар Самуил. С името на патриарх Герман се свързва и т. нар. Германов сборник от X в., съдържащ разни проповеди и известен в търновски препис от 1359 г.(33)

Когато столицата на българската държава бива преместена от Преспа в Охрид, Самуил и неговият охридски патриарх Филип полагат големи грижи за поддържането на книжовния и културния живот в новопрестолния град. В старото Охридско средище, както в последно време се приема, Самуил изгражда величествената базилика «Св. София». До края на съществуването на Първата българска държава тя служи за съборна черква на българската Охридска патриаршия. Преустройвана многократно през следващите епохи, тя достига до наши дни в доста променен вид и въпреки това във вътрешността й са запазени следи от най-старата живописна украса (XI в.). На хълма сред Охрид Самуил изгражда прочутата българска крепост. Днес нейните останки са един величествен паметник на българската историческа слава и на българския строителен гений.

Редица данни свидетелствуват, че старата книжовна и културна традиция от времето на Климент и Наум продължава да живее и да се развива в обновените и новопостроените монашески обители в югозападните български земи. В културните средища в тази част на страната тогава именно са създадени едни от най-старите и най-ценни известни досега старобългарски глаголически ръкописи, каквито са прочутото Зографско евангелие(34) (писано през X или в началото на XI в., още преди падането на България под византийска власт), Асеманиевото (Ватиканско) евангелие(35) (писано през втората половина на X в., преди византийското владичество) и други. България при цар Самуил — като наследница на Симеонова България — се издига във велика славянска държава, превръща се в обединяващ център на южните славяни, а Охридската българска патриаршия става учителка и наставница на много други славянски народи. Въпреки непрестанните войни, които държавата е принудена да води, и през тази епоха както някога при княз Борис и цар Симеон Охридското културно средище е център на славянската книжовност и култура. Неговата дейност става известна не само по българските земи, но и далеч на север от Дунав, достигайки чак до древните руски земи. Предполага се, че няколко години преди покръстването на руския народ владетелят на Киевска Рус — княз Владимир Светославович (980–1015), начело на свои дружини достига до София в момента, когато цар Самуил разбива византийските войски в прохода Траянови врата. Тогава именно руският владетел се запознава с организацията на българската църква, което му помага по-лесно да вземе решение за покръстването(36). И когато в 988 г. Русия приема християнството за официална религия, княз Владимир изпраща свои пратеници в столицата на българската държава Охрид с молба за старобългарски ръкописни книги и духовници, които да извършват християнското богослужение в черквите и проповедническата дейност сред новопокръстения руски народ. Молбата му бива щедро удовлетворена. За Киевска Рус потеглят български духовници, учители и книжовници, носейки със себе си необходимите богослужебни книги на старобългарски език и църковни утвари.

Киевска Рус се оказва благоприятна почва за разпространението на произведенията на старобългарските писатели. Изпратените от Охридското средище ръкописни книги, духовници и културни дейци наред с отнесените още преди това през 971 г. старобългарски ръкописи и преселилите се там книжовни и духовни дейци от Преславското книжовно средище оказват първото влияние върху руския народ за развитието на неговата книжнина и култура. Много от българските преселници тогава стават първите свещеници и архиереи, книжовници и летописци в Киев, Новгород и други градове на древна Русия. Българин е дори първият киевски митрополит Михаил (989–991), когото княз Владимир отвежда заедно с още няколко епископи за официалното покръстване на руския народ(37). Според някои данни преселилите се през онази епоха българи в Русия пренасят не само книжовно богатство, но и умението си да строят черкви и манастири, крепости и кули, да създават църковна живопис, рисувана керамика, дърворезба и други. За това свидетелствуват множество паметници на културата, наименования на исторически места и народни предания, запазени и до днес в древния руски град Рилск(38).

Средищата на българската книжовност и култура в годините на Първата българска държава и особено Преславското и Охридското изиграват изключително голяма роля в изграждането на основите на самобитната славянобългарска култура, дават своя принос за формирането, укрепването и процъфтяването на българската народност. Като съхраняват и развиват Кирило-Методиевата славянска писменост и книжнина и като я разпространяват и сред славяните в Югоизточна и Източна Европа, те допринасят средновековна България да се превърне в люлка на славянската писменост и център на славянската култура в тогавашна Европа. Чрез България славянството получава своите първи книги, които като факли с неотразима светлина осветяват пътя на културното му развитие през вековете от Северния ледовити океан до Бяло море и от Уралските планини до Адриатика. Създадената през епохата на Първата българска държава книжовна и културна традиция продължава да се развива и през вековете на византийското владичество и особено през свободното съществуване на Втората българска държава. Въпреки превратностите в историята на българския народ тя преживява петвековното тежко османско владичество и дава своя принос в Българското национално възраждане.

Съдбата обаче на създадените през годините на Първата българска държава книжовни паметници и културни ценности е трагична. Огромно количество от книжовното наследство на тази епоха, както и това на по-късните векове, бива разграбено, разпиляно или безвъзвратно унищожено. Човек остава изумен от чудовищно унищожителния поход на османските поробители, на гръцките фанариоти и на противобългарски настроените чужди шовинисти срещу цялото историческо и културно наследство на българския народ. Разбира се, голяма част от това наследство погива през дългите векове на чуждото владичество и поради нехайството, небрежността и невежеството на монаси и свещеници или пък поради лошите условия на съхранение по тавани и подземия на срутени или вкопани в земята селищни и манастирски храмове. Само една малка част от старите български ръкописи оцеляват благодарение на това, че биват пренесени в Русия след падането на България под византийско владичество или отнесени от чужди пътешественици, колекционери, учени-слависти при посещенията им по-късно в черквите и манастирите на поробените български земи (главно от Атонските светогорски манастири). Днес ние не разполагаме с нито едно произведение на най-видните старобългарски писатели и книжовни дейци от епохата на Първата българска държава. За Словата и Поученията на Климент Охридски, «Шестоднев» и «Небеса» на Йоан Екзарх, «Поучително евангелие» на Константин Преславски, Сборниците на цар Симеон, «Сказание за буквите» на Черноризец Храбър, «Беседа против богомилите» на Презвитер Козма и др. днес съдим единствено по многобройните им преписи в чужда, главно руска редакция, голяма част от които преписи също не се намират в страната(39).

Българската книжовност по време на византийското владичество

След близо половин век упорита и непрекъсната борба за независимост в 1018 г. Първата българска държава окончателно бива покорена от Византия. Настават трудни времена за развитието на българската книжовност и култура. Главните български културни средища — Преславското и Охридското, напълно са разстроени и изоставени. Унищожени, разграбени или разпилени са книжовното богатство и културните ценности, събирани и грижливо съхранявани в манастирските скриптории, в дворците и черквите. Няма ги просветените български владетели, щедро и усърдно покровителствуващи развитието и процъфтяването на книжнината и самобитната българска култура. Българската патриаршия загубва своята самостоятелност и бива заменена с подчинена на Цариград българска автокефална архиепископия със седалище в Охрид.

Феодалният обществен строй по българските земи обаче продължава своето развитие. Значителна част от българските боляри — главно притежателите на големи поземлени владения и особено тези, които без особена съпротива се предават на византийските войски — запазват владенията си и преминават на служба на византийската държава. Наред с тях се появяват и нови феодални владетели из средата на византийската аристокрация и висшите военачалници, на които византийските императори щедро раздават завладените български земи.

С цел да приобщи българското население и висшия църковен клир към византийската власт Василий II Българоубиец запазва отначало вътрешната самостоятелност на българската Охридска архиепископия, като разпростира диоцеза й върху покорената българска държава. За пръв охридски архиепископ е назначен българинът Йоан — игуменът на Дебърския манастир «Св. Йоан Предтеча». Със специална грамота от 1019 г. до охридския архиепископ Василий II забранява на византийските светски власти да се намесват в работите на българските черкви и манастири. След неговата смърт обаче положението на българския народ в политическо и духовно отношение рязко се влошава. Най-напред бива съкратен наполовина диоцезът на българската автокефална Охридска архиепископия. Тя загубва духовното си ръководство над североизточните области, които преминават под прякото подчинение на Цариградската патриаршия. След първия охридски архиепископ, българина Йоан, архиепископският престол се заема само от гърци, които от своя страна назначават в епархиите си също само гръцки епископи. В повечето от оцелелите български манастири се настанява гръцко духовенство, което се заема да заличи следите на българското историческо и културно минало, да помрачи народностното съзнание на българите, да изтрие от паметта им спомена за всичко българско. В българските училища, запазили се главно в югозападните ни земи, се въвежда обучение на гръцки език от византийски учители, които старателно провеждат византийската политика на eлинизация и асимилация на българското население.

С особено настървение византийското духовенство започва да унищожава българското културно наследство — главно старобългарските ръкописни книги, произведенията на църковната живопис, старобългарските възпоменателни надписи и ктиторски портрети, изписани в черкви и манастири. Унищожава житията и службите на видните български духовни и просветни дейци Климент и Наум, написани на старобългарски език от техни ученици, и ги заменя с жития и служби на гръцки език, които българите са принудени да четат и да приемат прокараните в тях гръцки тенденции. Това е и една от причините, поради които от литературните произведения, писани през епохата на Първата българска държава, до нас да достигне само една малка част. В годините на византийското владичество в края на XI в. е написано на гръцки език Пространното житие на Климент Охридски от охридския архиепископ, гърка Теофилакт (1094–1107). Ползувайки български оригинал, авторът неволно запазва в житието много исторически данни за живота и дейността на Кирил и Методий и за техните ученици. Друг охридски архиепископ — гъркът Димитър Хоматиан (1215–1230) — написва на гръцки език Кратко житие на Климент Охридски. Въз основа на български оригинал е написано на гръцки език житие и на Наум от някой охридски архиепископ. По-късно то е използувано при написването на второто житие на български език, съставено от неизвестен български книжовник. Все по това време е писано и Кратко житие на Константин-Кирил Философ. В него се говори за покръстването на българското население по долината на р. Брегалница от Кирил и той е наречен българин(1).

Византийското владичество затруднява цялостния културен живот на поробения български народ. Покровителствуваните от византийските императори български боляри се стремят всячески да оправдаят оказаното им доверие и да засвидетелствуват благодарността си. Те не полагат никакви грижи за оцелелите български манастири. Изпаднали в големи икономически затруднения, много от тях напълно запустяват. Въпреки това обаче, макар не така активно и не така съсредоточено в отделни културни средища както през годините на свободното съществуване на държавата, българската книжнина продължава да се развива. Ние не разполагаме с достатъчно исторически сведения за дейността на многобройните манастири и за съдбата им в края на Първата българска държава. Може обаче с увереност да се твърди, че голяма част от монашеските обители, които оцеляват от разрушенията и от византийското църковно влияние, продължават да се проявяват като активни книжовни и културни средоточия. Това са по всяка вероятност някои от преславските манастири и редица от манастирите в югозападните български земи. В тях се приютяват голям брой български монаси с будно народностно съзнание. Скрити от погледа на византийското духовенство, те опазват първоначално оцелялата българска книжнина, след което започват тайно да я размножават и разпространяват из българските черкви и манастири. Поради затрудненията обаче книжовната дейност в българските културно-народностни средища през онази епоха се изразява предимно в преписването на стари преводи и оригинални произведения, създадени през епохата на Първата българска държава. Новите оригинални творби са твърде малко. Преписваческата дейност всъщност е тази, която допринася да се поддържа книжовната традиция, да се пази жив споменът за разцвета на българската книжнина. Културната дейност се изразява главно в поддържането на духовния живот в оцелелите черкви и манастири, където все още е възможно богослужението да се извършва на български език. Очевидно условия за по-разностранен живот по това време няма. Разстроени са главните български средища за подготовка на културни дейци и за направляване на книжовния живот. Унищожени са дворцовите и манастирските библиотеки, разпиляно е ръкописното богатство, което още повече затруднява поддържането на приемствеността в книжовното дело. Малкото оцелели културни дейци са пръснати в отдалечените и затънтени сред планинските дебри монашески обители. При тези условия през епохата на византийското владичество не израстват видни дейци на българската книжовност, не се създават особено забележителни оригинални или преводни произведения на старобългарската литература.

Усилията на византийската светска и духовна власт да спрат напълно развитието на книжовния живот на поробения български народ не дават желания резултат. Оцелелите глаголически и кирилски книжовни паметници и запазените в тях стари приписки свидетелствуват, че и през епохата на византийското владичество книжовната традиция е жива и продължава да се развива. Нейни средища са главно оцелелите български манастири. Поради липса обаче на писмени сведения днес е трудно да се посочи в кое точно книжовно средище са писани и преписвани запазените книжовни паметници. Все пак въз основа на езиков анализ могат да се определят районите, в които те вероятно са създадени. Така например по безспорен начин е установено, че от югозападните български земи произхождат Синайският глаголически псалтир, писан през втората половина на XI в. в Дебърско, Клоцовият глаголически сборник (XI в.), Рилските глаголически листи (XI в.) и други.

От югозападните български земи произхождат и някои книжовни паметници, писани на кирилица, като Слепченският апостол (XII в.), Битолският триод (XII в.), Добромировото евангелие (от началото на XII в.), писано от поп Добромир и отнесено по-късно в манастира «Св. Екатерина» на Синайския полуостров, Охридският апостол (края на XII в.) — кирилски ръкопис със следи от глаголица, открит от руския учен славист В. И. Григорович през 1845 г. в главната черква «Св. София» в Охрид. В същата черква Григорович открива и два листа от евангелие, което показва, че през XII в. в Охрид е писано и глаголическо евангелие. От Охрид произхожда и Аргировият триод — един ценен паметник за историята на българския книжовен език и църковно пеене(2), писан в края на XII или в началото на XIII в. като част от голяма книга. За оживената книжовна дейност в Охридското средище и за развитието на славянската писменост в югозападните български земи през XIII в. съобщава и охридският архиепископ, гъркът Димитър Хоматиан.

Значителна книжовна дейност развива основаният още през 1020 г. от двама български монаси Битолски слепченски манастир «Св. Йоан Предтеча» — Продром. Въпреки че манастирът получава по-късно големи дарения от византийския император Михаил Палеолог (1261–1282) и от неговата съпруга Теодора(3), той се запазва като голям и заможен български манастир. В него е открит известният Слепченски апостол — един изключително ценен за историята на българския език книжовен паметник. Той свидетелствува, че и по времето на византийското владичество богослужението в Слепченския манастир се извършва на български език(4).

Важно огнище на българската книжовност е Кичевският манастир «Св. Врачове». Тук книжовникът поп Георги Граматик от с. Вапа, Дебърско, преписва известния Битолски триод — кирилски книжовен паметник от втората половина на XII в. В ръкописа са вмъкнати отделни глаголически редове, което показва, че първоизточникът му е глаголически ръкопис, писан в някое от книжовните средища на югозападните български земи. Георги Граматик оставя приписка, в която разказва за тежките условия, при които са принудени да работят българските свещеници през годините на византийското владичество. Между другото той пише: «Аз, грешният Георги, в стълп (кула) върху блюдо (синия) писах в Светите Врачове, на тридесетия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, тук ядях, тук лежах без огън... А що изстрадах, като пишех, ако и грубо, непълно...». С какво нетърпение очаква да види края на своето дело: «Душо моя грешна, що ми желаеш наистина да видиш края на книжката, както корабоплувецът края на морето, както болният здраве, както бедният храна и одеяние за себе си...»(5).

По онова време в югозападните български земи съществуват и други български манастири, възникнали още в годините на Първата българска държава или през византийското владичество. Много от тях, макар и да изпитват силното византийско църковно влияние, запазват народностния си характер. Известни са Дебърският манастир «Св. Йоан Предтеча» — Бигор, Виргинският «Св. Георги Бързия», Струмешкият «Св. Богородица» — Валюса, Жегликовският «Св. Богородица» — Матейче, и други. Сведенията обаче за книжовната им дейност през тази епоха са твърде оскъдни. Запазен е само т. нар. Струмешки октоих от XI в. От новооснованите манастири най-известни са Осоговският, Пчинският и Лесновският.

Важно българско културно-народностно средище през византийското владичество е Рилският манастир. Запазвайки народностния си характер, то продължава да развива активна народополезна дейност. По онова време в средището са преписвани някои от съставените преди това жития на Иван Рилски. Тук, както се предполага, в края на XII в. (пр. 1183) е съставено от монаси българи т. нар. Народно (Безименно) житие на св. Иван Рилски(6) — най-старият известен животопис на светеца. В него особено много се подчертава принадлежността му към българския народ като противодействие на византийските асимилаторски тенденции. Какви са историческите и литературните достойнства на това житие, най-добре показва фактът, че по-късно именно него вероятно използува критично настроеният български патриарх Евтимий Търновски, за да напише през XIV в. ново житие на Иван Рилски. В манастира е пазен през цялото време на византийското владичество «Заветът на Иван Рилски», преписан отново в края на Втората българска държава. Тук оцелява и старобългарският превод на съчинението на византийския богослов Ефрем Сирин «Паренесис», писан на глаголица, от който по-късно биват запазени само т. нар. Рилски глаголически листи.

За продължаване на книжовната традиция в Рилския манастир по време на византийското владичество свидетелствува и Проложното житие на българския народен светец. Писано в края на XII или в началото на XIII в., в житието се споменава за пренасянето на мощите на Иван Рилски от българския цар Асен I през 1195 г. от Средец в Търново(7).

Като запазва положението си на главен град в западната част на покорените български земи, Средец заедно със заобикалящите го манастири също продължава да се развива като оживено книжовно и културно средище. Голяма роля за това играе култът към българския народен светец Иван Рилски и към неговите мощи, положени още от цар Петър в средецкия манастир «Св. Иван Рилски». За прослава на светеца през втората половина на XII в. видният византийски писател Георги Скилица (известно време управител на града — между 1116–1183 г.) съставя на гръцки език житие на Иван Рилски, достигнало до наши дни в превод на български език.

Освен черквите и манастирите в самия град Средец народополезна дейност развиват и някои от духовните огнища в Средецката област. Особено известен става старият Куриловски манастир «Св. Иван Рилски», който съществува още от времето на Първата българска държава. За него споменава в едно от писмата си охридският архиепископ Теофилакт Охридски, когато Средец и Средецката област влизат в диоцеза на Охридската българска архиепископия. От онова време (първата половина на XI в.) е и най-старата част на Боянската черква, възникнала първоначално като малък болярски молитвен дом, посветен на св. Никола.

От онази епоха оцеляват и някои книжовни паметници от Североизточна и Източна България, каквито са Супрасълският сборник (един от класическите старобългарски ръкописи от XI в. в обем 285 пергаментни листа, писан по всяка вероятност в някой от оцелелите манастири на Преславското средище)(8), т. нар. Савина книга от XI в., Енинският апостол от втората половина на XI в. (от с. Енина, Казанлъшко) и някои други. За съжаление конкретни сведения за книжовните средища, където те са писани, не са запазени.

В Родопската област сред разкошната котловина на р. Чая през 1083 г. видният византийски военачалник от грузински произход Григорий Бакуриани основава прочутия Бачковски манастир «Св. Богородица». И макар дълго време да запазва независимостта си като грузински манастир, той оказва влияние върху културното развитие на околното българско население. Още тогава към манастира се открива килийно училище, с което се поставя началото на Бачковската просветна и книжовна школа. Предполага се, че още по онова време в училището се учат и българчета от околността. След време Бачковският манастир се превръща в едно от най-големите и забележителни духовни и културни средища по българските земи.

В резултат на макар и скромната дейност на редица просветени български монаси и културни дейци в българските духовни средища по време на византийското владичество се създава значителна старобългарска книжнина, задоволяваща преди всичко богослужебните нужди на българските черкви и манастири. От чисто народностни подбуди са написани или допълнени и преписани и някои оригинални произведения на агиографската литература, каквито са житията и службите на бележитите български отшелници Иван Рилски, Йоаким Осоговски, Прохор Пчински и Гаврил Лесновски. Наред с църковно-мистичното съдържание в тях се откриват и някои народностно-патриотични елементи. Очевидно житиеписците търсят да противопоставят българските светци на византийските, за да поддържат будно народностното съзнание на поробените българи. Особено ценни в това отношение са т. нар. Народно (Безименно) житие на Иван Рилски, Солунската легенда и Българската летопис от втората половина на XI в. Всички тези произведения, макар и основани на народни предания и легенди, изцяло са проникнати от народностно-патриотични тенденции. Широко разпространение намират апокрифната и богомилската книжнина, свързани с разпространението на богомилството през византийското владичество особено в югозападните български земи. Наред със социалните мотиви в тях проникват и народностно-патриотични мотиви.

Характерно за дейността на средищата на българската книжовност и духовна култура през византийското владичество и на създадената в тях ръкописна книжнина е, че тя придобива по-демократичен и по-народностно-патриотичен дух. Макар да е свързана с религиозния живот на населението, тя в по-голяма степен отговаря на нуждите и въжделенията на народните маси. През тази епоха изключително много нараства ролята и значението на манастирите като средища за запазване на книжовната и културната традиция, за поддържане будно народностното съзнание на българския народ и за подпомагане борбата му за освобождение от византийско владичество.

Средища през епохата на Втората българска държава

Византийското владичество над българските земи продължава 169 години. През 1187 г. след многократни бунтове и въстания българският народ отхвърля чуждото иго и отново България заживява свободен и независим живот. Постепенно страната възстановява търговските и културните си връзки със съседните балкански страни — главно с Византия след разгрома на латинците. Културни връзки се установяват и със западноевропейските страни чрез кръстоносците и особено при преговорите на цар Калоян с римокатолическата църква и чрез взаимоотношенията му с папа Инокентий III. Възникват оживени търговски отношения с Дубровник, Венеция и Генуа, откъдето в България прииждат богати търговци с разнообразни луксозни стоки.

До края на XIII и дори до средата на XIV в. обаче културният процес в страната се развива твърде бавно и трудно. Първите сто години от живота на Втората българска държава са изпълнени с вътрешни размирици и войни със съседите. На българския престол се възкачват и сменяват петнадесет царе, водят се повече от петдесет войни. Тенденцията за феодална разпокъсаност взема особено остра форма, в резултат на което наред с централната българска държава със столица Търново за значителен период от време се обособяват няколко самостоятелни български деспотства: в югозападните български земи — боляринът Хриз, в Централните Родопи — деспот Слав със столица Мелник, боляринът Иванко (убиецът на Асен) — в Северните Родопи и част от Тракийската низина с център Пловдив, и други. И въпреки че при цар Калоян (1197–1207) и особено при Иван Асен II (1218–1241) България достига трите морета — Бяло, Черно и Адриатическо, с което възстановява обширните си граници от времето на Симеон Велики, вътре в страната не настъпва устойчив мир, не се създават особено благоприятни условия за деен културен живот. Известно успокоение сред народа и стабилизиране на държавната власт настъпва при царуването на Иван Асен II, особено след победата му над византийците при Клокотница в 1230 г., когато България става най-могъщата държава на Балканския полуостров и в Югоизточна Европа. След неговата смърт обаче тенденциите за феодална разпокъсаност вземат връх в развитието на държавата и политическата обстановка вътре в страната и около нея отново става сложна и напрегната. Ожесточените борби на отделни представители на феодалната аристокрация за надмощие, от една страна, и отслабването на централната власт — от друга, довеждат отново до отцепването от държавата на редица големи феодални владетели, които се обявяват за самостоятелни господари. В Южна България зетят на Иван Асен II Мицо образува самостоятелно царство, в Бдин княз Ростислав се обявява за «цар на българите». Използувайки слабостта на българската държава, за кратък период от време Византия завладява голяма част от южните и югозападните предели на страната. Същевременно от север през Дунав непрекъснато връхлитат маджари, татари, а към средата на XIV в., повикани от Византия, в източната част на Балканския полуостров здраво се установяват и най-опасните врагове на балканските народи — османските турци.

Тежкият феодален гнет, вътрешните междуособици и честите войни, характеризиращи историческото развитие на българската държава през XIII в., разорават напълно селското население и предизвикват сред народа силно недоволство. Към това трябва да се прибави и неспособността на централната власт за продължителни периоди от време да се противопостави на външните врагове и да спре хищническите набези на татарите от север. През 1277 г. в страната избухва мощното антифеодално въстание на селяните под водителството на Ивайло.

Въпреки нестабилността на централната власт и тежкото икономическо положение на българския народ през този период книжовната и културната традиция от епохата на «Златния век», преживяла успешно византийското владичество, започва отново да се активизира след освобождението. И тъй като повечето от старите книжовни и културни средища от времето на Първата българска държава са унищожени при покоряването на България или престават да съществуват в условията на византийското владичество, постепенно в страната се създават нови. Поради голямата феодална разпокъсаност и нееднаквото икономическо развитие на отделните райони през различните периоди от време активността на новите средища не е еднаква и те имат различно значение.

Търновско средище

Най-важното средище на българската книжовност и култура през епохата на Втората българска държава се създава в Търновград, където културният живот на тогавашното българско общество достига най-високо развитие. След извоюването на независимостта на България през 1187 г. и обявяването на Търново за столица на Втората българска държава българските владетели полагат големи грижи, за да издигнат престолния град като най-голям политически, военен, икономически и културен център в страната. За кратко време на хълма Царевец израства дворцовият комплекс с жилищните постройки, приемните и дворцовите черкви на българските владетели. На най-високата част на хълма се извисява кулата на патриаршеската катедрала «Св. Спас». И макар да не са така внушителни и монументални както дворците и черквите от времето на княз Борис и цар Симеон в Плиска и Преслав, те и днес ни впечатляват. Яки крепостни стени с бойници и кули окръжават Царевец от всички страни, превръщайки го в непристъпна крепост.

През онази епоха Търновград е най-богатият и забележителен с великолепието си културен център за всички православни славянски страни. Неговата красота и величие привличат сърби, румънци и руси, които идват в българската престолнина на поклонение, както това правят в Йерусалим и в Света гора на Атон. Наши и чужди тогавашни писатели пишат с възхищение за великолепието на Търново, наричайки го «Царевград-Търнов», «Царствен-Преславен град», «Втори Рим», «Царица на градовете», «Богоспасяеми Цариград» и други.

В Търново като политически център на държавата се решават въпросите на мира и войната, сключват се военни съюзи и търговски договори, с голяма почит се посрещат и изпращат чуждестранни пратеничества. Тук във владетелските канцеларии се съставят и издават най-важните държавни документи — царски грамоти и послания до владетели на други държави, води се царската кореспонденция с чужди владетели, с римски папи и с цариградски патриарси. В столицата се установяват повечето от чуждестранните търговци и посредници в икономическите отношения на България с близки и по-далечни търговски партньори, каквито по онова време са Византия, Дубровнишката република, Венеция, Генуа, Маджарско и Дунавските княжества.

С възстановяването на българската държава в 1187 г. Търновската патриаршия започва да играе важна роля в цялостното духовно и културно развитие на страната. До падането на България под османско владичество през 1393 г. седалището на Патриаршията неизменно остава в Търново. Оттук тя ръководи църковния живот и дейно участвува във всички културни и политически събития на държавата. Тук под ръководството на царя и патриарха се свикват съборите за разобличаване на разните църковно-религиозни и философско-идеологически движения, обявени от ортодоксалната църква за ереси. И когато за един значителен период от време (1204–1261) Цариград е под властта на латинците кръстоносци и седалището на Цариградската патриаршия се премества далеч на изток в малко известния град Никея, а същевременно друг такъв авторитетен център няма и в другите православни страни Сърбия, Влашко и Русия, Търново се явява главният център на източноправославната църква(1).

За да издигнат престолния град в най-важно средище на духовния живот на страната и за да утвърдят авторитета му и сред другите православни народи, още с освобождението от византийско владичество българските владетели започват голямо църковно строителство. Царе, боляри и духовенство се надпреварват да издигат черкви и манастири. Наред с това те полагат грижи и за «освещаването» на престолния град, като пренасят и полагат в новопостроените черкви мощите на видни български и чужди светци. През 1195 г., когато Иван Асен I освобождава от византийците голяма част от западните български земи, на връщане той пренася мощите на Иван Рилски от Средец в Търново «за похвала на цялото църковно изпълнение, за по-голяма чест и за закрепване на своето благочестиво царство»(2). В чест на събитието и за да бъдат положени мощите на прославения български светец на подходящо място, царят издига на хълма Трапезица нова черква, която посвещава на св. Иван Рилски.

Много търновски черкви са построени по времето на цар Калоян. Предполага се, че той строи търновската черква «Св. Богородица Темнишка», в която полага мощите на византийската светица Филотея. На най-високата част на хълма Царевец Калоян издига патриаршеската черква «Св. Спас». В нея той полага мощите на св. Йоан Поливотски, донесени от Месина (Мелитопол) на брега на Мраморно море. Калоян пренася в столицата Търново и мощите на българския светец Иларион Мъгленски от крепостта Мъглен.

Забележителен строител на черкви и манастири е цар Иван Асен II. През 1230 г. в чест на победата над гърците при Клокотница той построява в подножието на Царевец от основи и богато украсява със стенописи прочутата черква «Свети 40 мъченици». В памет на събитието по заповед на царя върху една от каменните колони в черквата е издълбан исторически надпис. Същевременно Иван Асен II е голям поклонник и на мощите на светците. Наскоро след победата му над гърците той изисква от латинците в Цариград да му предадат мощите на прославената византийска светица Петка Епиватска. Тях той пренася в Търново с особена тържественост и ги полага в новопостроената черква «Св. 40 мъченици». Процесията царят превръща в значително културно събитие и демонстрация на нарасналата политическа мощ на Българската държава.

През XIII и особено през XIV в. класовите и религиозните противоречия силно се изострят. Това довежда до появата на многобройни религиозно-философски течения и отклонения от официалната религия. Животът в българското феодално общество става все по-несигурен. Мнозина потърсват материална осигуреност и «душевно спасение» в големите манастирски комплекси или в отшелническите килии на многобройните скални манастири. В резултат на всичко това монашеството взема широки размери и обхваща не само поиздигнатите в културно отношение представители на господствуващата феодална аристокрация, но и по-широки народни слоеве. С щедрата помощ и с покровителството на българските царе, патриарси и архиепископи в страната възникват множество монашески обители. Счита се, че през XIII–XIV в. в България съществуват повече от 70 манастира. Някои от тях водят началото си от предишните столетия, а около 40 възникват през епохата на Втората българска държава(3). Животът в манастирите допада на грамотните и просветени люде, които се стремят към духовни знания, още повече че едно от най-важните изисквания и задължения за всеки монах според устава на всеки манастир е той да бъде грамотен, да чете църковните книги и непрекъснато да повишава своята образованост. Действително при тогавашните социални условия само манастирите могат да дадат на хората по-добро за времето си образование, да възпитат у тях високи нравствени добродетели. Затова почти всички най-видни български книжовници и културни дейци през средновековието са възпитаници на монашеските обители. По-будните измежду монасите обикновено не се задържат за дълго време в една и съща обител. Те обикалят прочутите български манастири, посещават често и се задържат за по-дълго време в Цариградските и особено в светогорските манастири на Атон. От големите манастирски библиотеки те черпят знания, изучават богословските науки и усвояват иконописното изкуство в атонските зографски ателиета. Връщайки се в своите манастири или отивайки в някои други големи български манастири, много от тях се отдават на книжовна и преводаческа дейност, занимават се със зография или стават учители в манастирските училища. Повечето от преведените или преписани от тях ръкописни книги обикновено остават за ежедневна употреба в манастирските храмове или постъпват в манастирските библиотеки за четене от монашеските братства. Немалка част обаче от книгите биват откупени от-разни дарители за други манастирски или селищни черкви. Това допринася твърде много за широкото разпространение на старата българска ръкописна книжнина.

С преписването на ръкописи се занимават и отделни монаси за личното си препитание или «за свое душевно спасение», по лична инициатива или по заповед на игумена, а понякога и за наказание. През онази епоха писането на книги е трудно дело. Преди всичко оскъдни са необходимите извори, като оригинали или преводи. Трудно се набавят или струват скъпо материалите за писане, като хартия, мастила и др., да не говорим за самата калиграфска работа, която поради сложността на ръкописното писмо бавно и трудно се усвоява. Въпреки това нерядко към преписването на книги монасите пристъпват и от чисто патриотични и културно-народностни подбуди, съзнавайки, че с произведенията си обогатяват манастирските библиотеки, умножават националното книжовно богатство.

Най-много манастири в годините на Втората българска държава възникват в престолния град Търново и в близката му околност. Дейността на всички тях е тясно свързана с цялостния духовен и културен живот на Търновското средище. Историческите сведения обаче за основаването на всеки манастир поотделно и за неговите първи ктитори са твърде оскъдни или почти липсват. Затова пък са запазени многобройни легенди и народни предания, които може би невинаги са далеч от историческата истина. Повечето от възникналите през онази епоха търновски манастири са свързани с Асеневци. Според житийната литература около черквата, която цар Асен I издига на хълма Трапезица през 1195 г., за да положи мощите на прочутия български светец Иван Рилски, след време израства монашеска обител. Около изградената от Калоян в началото на XIII в. търновска черква «Св. Богородица», както се предполага, по-късно селяните от близкото до Горна Оряховица с. Темниско построяват жилищни сгради и основават девически манастир, наречен «Св. Богородица Темнишка». Византийската светица Филотея, чиито мощи цар Калоян полага в черквата, след време бива наречена «Филотея Темнишка». Този старинен манастир, развалини на който доскоро личаха край митрополитската черква «Св. Петър и Павел», става убежище през средновековието на много български царици, заменили царските си багреници с монашески власеници(4).

Строителството на манастири особено много се разраства при царуването на Иван Асен II. Според Синодика на българските царе «Великият и благочестив цар Иван Асен, син на стария Асен,... който повече от всички други преди него български царе прослави българското царство, създаде манастири и ги украси със злато, бисери и много ценни камъни и всички божествени черкви надари с много дарове»(5). Построената от него «царска» черква «Св. 40 мъченици» след време се превръща в «царски» манастир и «Велика лавра» на търновските манастири.

Голяма част от търновските манастири по онова време са струпани на хълма южно от Търновград, където вероятно се съсредоточава духовният живот на столицата. По подобие на Атон хълмът започва да се нарича «Света гора». Тук главен и особено много почитан от жителите на престолния град е манастирът «Св. Богородица Пътеводителка», възникнал не по-късно от XIII в. Живописната околност и изобилните води край манастира привличат всички търновчани по време на празника на св. Богородица, продължаващ понякога цяла седмица. Някои от посетителите, както пише Григорий Цамблак в «Похвално слово за Евтимий», се отдават на буйни веселби и разпуснатост и стават причина по-късно Патриарх Евтимий да забрани каквито и да са сборове по време на този празник. В този манастир известно време се подвизават видният български духовник Теодосий Търновски, известният български исихаст и ученик на Теодосий Ромил Бдински и неговият житиеписец Григорий Доброписец.

Много легенди свързват възникването на Преображенския манастир на север от Търново (сред пролома на р. Янтра) с името и ктиторската дейност на царица Теодора-Сара, втората жена на Иван Александър; поради това манастирът е известен и с името «Сарин манастир». Исторически сведения обаче за началото му не са известни освен някои податки, които се съдържат в допълненията от XIV в. към Бориловия синодик. Твърде вероятно е този манастир да е основан със съдействието и подкрепата на цар Иван Александър, който се слави като покровител на много български манастири. Скътан в подножието на Беляковските скали сред разкошна липова гора, точно срещу прочутия патриаршески манастир «Св. Троица», през втората половина на XIV в. Преображенският манастир се издига като едно от най-важните духовни огнища от Търновското културно средище.

През онази епоха търновските манастири израстват в забележителни средоточия на българската книжнина и култура, превръщат се в истински «университети» за усвояване на средновековната българска писменост и изкуство и за придобиване на по-висока образованост. В много от тях се създават училища за млади монаси, граматици, книжовници и живописци, където наред с религиозните науки се изучават калиграфия, книжовно дело и живописно изкуство. Възникват и се оформят прочути книжовни и живописни школи, в които се превеждат, преписват и художествено украсяват много от най-ценните ръкописни произведения на средновековната българска литература и изкуство.

Стигналите до нас книжовни паметници от XIII в. свидетелствуват, че през по-голямата част от времето на Втората българска държава книжовната дейност в Търновското средище се изразява предимно в преписването на стари богослужебни книги и произведения на старобългарски писатели от епохата на «Златния век на българската книжнина». Основното предназначение на създаваната през този период книжнина е да задоволява предимно богослужебните нужди на църквата и да служи на борбата й срещу богомилството и другите ереси. Разбира се, трябва да се предполага, че при изострената класова борба, която най-често взема формата на еретически движения, в Търновското средище се създават и произведения с по-демократичен характер, които рязко критикуват официалния духовен живот и отговарят на интересите на по-широките народни маси. Поради ожесточението обаче, с което държавната власт и висшето духовенство водят борбата срещу отклоненията от официалната религия, тези произведения по всяка вероятност са били забранявани и унищожавани.

Във връзка с пренасянето на мощите на видни български и чуждоземни светци в престолния град, Търново се превръща в център и на химнографското творчество. Създадените през този период в средището служби и канони на Иван Рилски, Петка Търновска, Иларион Мъгленски, Гаврил Лесновски, Йоаким Осоговски и др. представляват ярки постижения на българската църковна поезия.

Най-ценният исторически и книжовен паметник от XIII в., писан в Търново и стигнал до нас, е известният Борилов синодик(6). Създаден, за да документира едно голямо църковно и политическо събитие, каквото представлява съборът против богомилите, свикан през 1211 г. от цар Борил в една от най-големите търновски черкви, той отразява състоянието на класовата борба в тогавашното българско общество и ожесточението, с което управляващата феодална аристокрация се мъчи да смаже недоволството на народните маси срещу феодалния гнет. Особено ценното в Синодика като литературно произведение е поместеният оригинален разказ за събора с редица исторически данни за появата на богомилството още през епохата на Първата българска държава (при царуването на Петър) и за широкото му разпространение при властта на цар Борил. В него са вписани решенията на събора, жестоките наказания и многобройните анатеми, на които са подхвърлени богомилите.

Още в първоначалния си вид Синодикът свидетелствува, че по това време вече в Търновското средище има добре подготвени книжовници. Допълван и преписван през следващите периоди и обработван, както се предполага, от Патриарх Евтимий Търновски, той се превръща в своеобразна историческа летопис с ясно подчертана патриотична насоченост, с много ценни материали за обществено-политическото и културното развитие на средновековното българско общество. От допълненията особено голям интерес предизвиква разказът за възстановяването на Търновската патриаршия през 1235 г. по времето на Иван Асен II, провъзгласено на църковния събор в гр. Лапсак на Дарданелите с участието на представители на византийската и българската църква. По-късно в Синодика са поместени един поменик на българските царе, царици, патриарси, митрополити, боляри и воеводи, както и многолетствия за цар Шишман и Патриарх Евтимий Търновски. След завладяването на Търново и падането на България под османско владичество Синодикът е пренесен в преписи и разпространен в Сърбия и Русия, където по негов образец са съставени сръбски и руски синодици.

По времето на Иван Асен II (нач. на 1234) неизвестен български книжовник превежда от гръцки език донесените от Калиакратия служба, проложно житие и похвала на светицата Петка Епиватска, като вмъква в житието й свой разказ за пренасяне на мощите й в Търново. Разказът съдържа известия за ръкополагането на първия български патриарх Йоаким и данни за развитието на българската книжнина през първата половина на XIII в., разкрива църковните и държавните взаимоотношения между България, Латинската империя и Никейската държава, изяснява ролята на българския владетел Иван Асен II в описаните исторически събития(7).

В Търновското книжовно средище през този период е писано т. нар. Търновско четириевангелие — най-старата известна българска книга, написана на хартия. В приписка към ръкописа преписвачът Драгия известява: «В годината 1273 при царуването на цар Константин Тих и на неговия син Михаил, владетели на всички българи, и при патриарха на българите Игнатий, бе наченато и довършено това четириевангелие с усърдието и заплащането на йеромонах Максим и от ръката на презвитер Драгия»(8). Ръкописът се съхранява в архива на Югославската академия на науките в Загреб.

Все по това време в някой от търновските манастири книжовникът Васа Граматик преписва друго четириевангелие, предназначено за монах Аркадий, ученик на «преславския митрополит Висарион»(9). Пак в Търново около средата на XIII в. е съставено Кратко житие на починалия през 1241 г. търновски патриарх Йоаким I. В него покрай каноничните текстове проникват някои исторически известия и патриотични елементи във връзка с царуването на Иван Асен II.

Още през първата половина на XIII в. в Търново или вероятно в някой от атонските манастири е преведен от гръцки език и преписан «Номоканонът» (Кръмчая книга). В началото на втората половина на века българският патриарх вече разполага с негов препис. През 1261–1262 г. по молба на видинския деспот Яков Светослав от патриаршеския оригинал е направен препис, който по искане на Киевския митрополит Кирил III е изпратен в Киев за употреба и в руската църква(10). Известно е и т. нар. Четириевангелие на Георги Тертер, писано в престолния град през 1322 г. по нареждане на българския цар Георги Тертер II (1321–1322). По-голямата част от ръкописа по-късно попада в Хилендарския манастир на Атон, където се съхранява и днес.

В началото на XIV в. след отхвърлянето на татарското върховенство, когато на българския престол се възкачва синът на Теодор Тертер I — Светослав Тертер (1300–1321), за страната настъпва продължителен мир със съседите и известна стабилизация на централната власт. След неговата смърт за кратко време спокойствието и мирът отново биват нарушени, за да бъдат възстановени с възцаряването на Иван Александър (1331–1371) — този път вече за един твърде дълъг период, който се отразява благоприятно на развитието на книжовния и културния живот на страната. При царуването на Иван Александър и на неговия наследник Иван Шишман (1371–1393) в страната се създават условия средновековната българска книжовност и култура да достигнат своето най-високо развитие. Поради това с основание изследователите на този период от културната история на България говорят за «втори Златен век на българската книжнина». За това развитие в значителна степен съдействуват както острите социални противоречия, които предизвикват появата на различни религиозно-философски течения и отклонения от официалната религия, така и непрестанно засилващата се заплаха на османското нашествие през втората половина на XIV в.

Създаването на благоприятни условия за развитието на културния живот от средата на XIV в. до края на съществуването на Втората българска държава (1396) съвсем не означава, че в страната настъпва социален мир и народно благоденствие. Напротив, в резултат на непрекъснато растящата тенденция за феодална разпокъсаност на властта и земята и постоянно засилващата се феодална експлоатация положението на народа, чието преобладаващо мнозинство е селячеството, все повече се влошава. Ограбван от държавата и болярството, отрупван с всевъзможни тегоби и данъци и лишен от всякакви социални и политически права, той често прибягва до открита съпротива срещу господарите, но още по-често търси спасение в различните еретични движения, които по онова време широко се разпространяват в България.

Държавно-политическото единство на Втората българска държава и през този период е твърде нестабилно. Поради това понякога трудно може да се каже, кои райони от българските земи се владеят от централната българска държава със столица Търновград и кои се управляват от обявилите се за независими и самостоятелни феодални владетели. Особено силно се нарушава целостта на държавата през втората половина на XIV в., когато поради династическата политика на Иван Александър България бива разпокъсана на три части. Още приживе той отделя северозападната част от страната и я предава на по-големия си син Иван Срацимир като съуправител, с което се образува Бдинското княжество. В същото време в Южна Добруджа и по Черноморието се обособява полунезависимото Добруджанско княжество. В Търново управлява самият Иван Александър, а след неговата смърт в 1371 г. на престола се възкачва синът му Иван Шишман (1371–1393).

Въпреки обаче тенденциите за феодална разпокъсаност през цялата епоха на Втората българска държава културно-народностното единство — общата книжовност, изкуството, битът и езикът на българския народ, се запазва. Търново си остава столица на централната българска държава, единен политически и духовен център, откъдето се направлява цялостният политически, духовен и културен живот на страната. Поради непрекъснато изострящата се класова борба между феодалните владетели и зависимото селячество единство в социално и църковно-религиозно отношение обаче никога не се постига. Социалният гнет и религиозният хаос непрекъснато предизвикват отклонения от официалната религия и поява на реформаторски религиозно-философски движения сред народа. Все повече грамотни люде започват да се взират в християнските догми, да търсят здрав смисъл в тях и обикновено стигат до съмнение и недоумение. Едни ги възприемат безрезервно, други се обръщат към някои от многобройните ереси. Критицизмът както в обществения, така и в духовния живот постепенно обхваща все по-широки слоеве от населението, които отхвърлят догмите на официалната църква и феодалния ред. И макар недоволството на народа да не взема такива остри форми като въоръженото антифеодално въстание на селяните през 1277 г. под водителството на Ивайло, то добива широк размах и непрекъснато застрашава устоите на феодалната държава. Растящата народна съпротива намира най-ярко отражение в богомилството, което отново завладява умовете и душите не само на бедното население, но и на редица представители на феодалната аристокрация и духовенството.

Наред с Атон Търново се превръща в най-голямо средище на исихасткото движение. Появило се в България като религиозно влияние от съседна Византия, то отразява дълбоките противоречия в обществено-политическия и духовния живот на тогавашното българско феодално общество. Като богословска система, независимо че се стреми към обновяване на религиозния живот, исихазмът изцяло стои на позициите на мистицизма и ирационализма, отговаря на породилите се тогава тенденции за откъсване от реалния свят и бягство от светския живот. Под влияние на исихазма и на социалните условия на страната отшелничеството взема широки размери не само между обикновените люде, но и сред по-издигнатите в културно и обществено отношение слоеве. Както съобщава житиеписецът Григорий в житието на Ромил Бдински, през втората половина на XIV в. в Загорие има толкова много монаси, че «където и да се посели монахът, там все ще се намерят и други монаси»(11).

През XIV в. наред с исихазма в България проникват и религиозно-философските учения на Варлаам и Акиндин (българин от Македония), които съдържат елементи на рационализъм и в някои отношения се противопоставят на исихазма и особено на официалната религия. Появяват се и някои нови религиозни секти като разновидности на богомилското учение, каквито са адамитите.

Държавната власт в лицето на цар Иван Александър и патриарх Теодосий отдава голямо значение на борбата срещу еретическите учения, разпространени не само в Търновското културно средище, но и в цялата страна. За да разобличи появилите се социално-религиозни учения и отклонения от официалната религия, Иван Александър два пъти свиква църковни събори в столицата Търново, които сам председателствува — първия през 1355 г. срещу богомилите и втория — срещу адамитите в 1360 г. Съборът през 1360 г. се провежда в новопостроения царски палат на Царевец. Наред с царя и патриарха в него участвуват митрополити от цялата страна, видни духовници от столицата и голям брой монаси-исихасти от Килифаревския манастир начело с Теодосий Търновски и Евтимий.

Въпреки усилията на властта религиозните разпри не само не стихват, но и непрекъснато се изострят. Постепенно в Търновското културно средище се разгаря борба между националното течение начело с търновския патриарх Теодосий, възпитаник на българския Зографски манастир, който се обявява против византийското църковно влияние в страната, и ортодоксалното, поддържано от видните български исихасти Теодосий Търновски и Евтимий заедно с една част от духовенството, възпитаници на византийски манастири. Според някои податки Теодосий Търновски, неговият ученик Роман и др. изпращат послание до цариградския патриарх Калист, в което му съобщават, че търновският патриарх Теодосий допуска отклонения от църковните догми и не споменава в църковните си служби името на цариградския патриарх като върховен ръководител на православната църква. С грамота, получена в Търново през 1355 г., цариградският патриарх отговаря на посланието, като отправя упреци към търновския патриарх и препоръчва на Теодосий Търновски и на Роман да се заемат с изправянето на неуредиците в българската църква. Националната партия обаче начело с търновския патриарх Теодосий по това време е силна и привържениците на ортодоксалната партия, както се предполага, изпадат в немилост. Това по всяка вероятност става причина около 1363 г. Теодосий Търновски заедно с четирима от най-близките си ученици, между които са Евтимий и Киприян, да заминат за Цариград(12).

Такъв е в общи линии духовният живот в страната и особено в Търновското културно средище през периода, предхождащ най-високото развитие на българската книжовност и култура през Втората българска държава. Този многостранен и динамичен духовен и политически живот в страната, широкият обмен на културни ценности с Византия и особено продължителният мирен период, който настъпва при царуването на Иван Александър, благоприятствуват за подема и разцвета на българската книжнина през късното средновековие (XIV в.). В престолния Търновград се стичат най-добрите писатели, книжовници, майстори строители, живописци, духовници философи. В близките до града манастири и в големите царски лаври на столицата заработват училища за свещеници, граматици и живописци, формират се книжовни и художествени школи, закипява многостранен творчески живот. През този именно период в Търновското книжовно средище се създават и богато украсяват с цветни художествени миниатюри, орнаменти и инициали едни от най-ценните произведения на старата българска литература, доведени като изкуство на книгата до съвършенство. Българската книжнина отново изживява «Златен век», а Търново и Търновското средище — както някога старопрестолният Велики Преслав с Плисковско-Преславската книжовна школа — се превръща в център на славянската книжнина и култура. Писателите — съвременници на онова време, в много от своите произведения отразяват високото народностно и държавно самочувствие на тогавашното българско общество. Израз на това се явяват многобройните високопатетични възхвали на българските владетели Иван Асен II и Иван Александър, на величествения престолен град Търнов и на българската държава.

И през този период дейността на българските книжовници от Търновското средище продължава да е тясно свързана с дейността на църквата. Поради това цялата книжовна и културна дейност на средището се съсредоточава в монашеските обители в престолния град и близката му околност. Един от най-големите търновски манастири, който играе важна роля в дейността на Търновското средище при царуването на Иван Александър, е прочутият Килифаревски манастир «Св. Никола». Основан около 1348–1350 г. от видния български духовник Теодосий Търновски и с подкрепата на цар Иван Александър, в скоро време той се превръща в разсадник на исихазма в България и едно от най-важните огнища на средновековната българска просвета и образованост.

Славата на Килифаревския манастир и на неговия основател Теодосий Търновски като виден български духовник с нови идеи бързо се разпространява не само из България, но и далеч зад нейните предели. Скоро тук пристигат монаси от Сърбия, Византия, Влашко и манастирът се превръща в лавра, където възниква прочутата Килифаревска книжовна школа. В нея се говори и пише на български, но се изучава и гръцки, поради което повечето от килифаревските книжовници знаят добре гръцкия език. Смята се, че броят на монасите ученици и книжовници от школата на Теодосий към 1360 г. достига около 460 души. Възпитаници на Килифаревския манастир са бележити български духовници, които не само усвояват исихасткото учение, но превеждат и преписват редица религиозно-философски и богослужебни книги, византийски хроники и източни повести, съставят сборници, пишат жития на български, сръбски и гръцки светци, съчиняват проповеди против еретиците. Самият Теодосий е виден деец на Търновското книжовно средище. Както се предполага, тук той превежда някои от трудовете на своя учител Григорий Синаит, между които и главното му съчинение «150 поучителни глави». Поради това с основание може да се счита, че с творческата си дейност книжовниците и писателите от школата на Теодосий Търновски в Килифаревския манастир подготвят появата на Евтимиевата книжовна школа.

От Теодосиевите ученици особено много се отличава йеромонах Дионисий Дивни. Той знае светото писание наизуст, владее добре славянски и гръцки език и изкусно превежда много книги, с които обогатява средновековната българска книжнина. От него е във възторг и видният южнославянски книжовник Владислав Граматик. В една своя приписка към т. нар. Загребски панегирик от 1469 г. той съобщава за Дионисий като преводач на творенията на Йоан Златоуст, съставящи сборника «Маргарит». Макар други преводни или оригинални произведения от Дионисий да не са известни досега, може да се предполага, че такива в миналото съществуват. За това съвсем определено ни съобщава цариградският патриарх Калист в житието на Теодосий Търновски(13).

По онова време в Килифаревския манастир работят още книжовникът Лалое, който през 1359 г. преписва апостол за патриаршеската черква «Св. Спас», духовниците Киприян, Роман, Панарет, Сава, Тимотей, Григорий и други. Възпитаник на Килифаревския манастир и най-близък ученик на Теодосий Търновски е и бележитият български книжовник и духовен деец Евтимий, който по-сетне става търновски патриарх. В книжовната школа на манастира той вероятно прави и първите си писателски опити.

Когато през 1360 г. османските турци отблизо застрашават Килифаревския манастир, Теодосий се премества на север от Търново в пролома на р. Янтра и в пусто и диво тогава място основава друг манастир(14). Три години по-късно, вече болен и изтощен от продължителния отшелнически живот, той заминава по море за Цариград заедно с четирима свои най-близки ученици при своя другар и съученик от Парория византийския патриарх Калист. На 27 ноември 1363 г. Теодосий завършва житейския си път и бива погребан в патриаршеския манастир «Св. Мамант» край Цариград. Според някои други податки обаче заедно с двама свои ученици Теодосий Търновски «тайно отплува с кораба за Цариград» направо от Килифаревския манастир, като оставя «за игумен вместо себе си мъж честен и свят на име Роман»(15).

За разцвета на българската книжнина през XIV в. особено големи заслуги има цар Иван Александър, който се проявява като голям покровител на духовния живот в страната. С негова помощ са издигнати или обновени и богато обдарени голям брой черкви и манастири и превърнати в оживени книжовни средища. За многообразната му ктиторска дейност свидетелствуват множество исторически документи, легенди и народни предания. Той основава или обновява някои от търновските манастири, между които Килифаревския манастир на Теодосий Търновски, Преображенския манастир и други. Както свидетелствува Витошката грамота, Иван Александър «изградил, направил и украсил» Драгалевския манастир «Св. Богородица Витошка». Със специална дарствена грамота той богато обдарява Мрачкия манастир «Св. Никола». Обновява и стария Бачковски манастир на Григорий Бакуриани. Неговото покровителство се простира над Месемврийските манастири и скалните монашески общежития по долината на р. Русенски Лом и около Червенската крепост. С помощта на този български владетел е изграден и прочутият Парорийски манастир на Григорий Синаит в Странджа планина. Иван Александър покровителствува и Зографския манастир на Атон, подарява му селото Хантак в долното течение на р. Струма. Покровителството му над толкова много черкви и манастири в страната и вън от нейните предели се обяснява не само с неговата дълбока религиозност, а най-вече със съзнанието му каква голяма роля играят тези духовни огнища през онази епоха за развитието на българската народностна култура.

Иван Александър е високо надарена личност с многостранни културни интереси, особено към книжнината и изкуството. По подобие на Симеон Велики за свои нужди и за нуждите на царския двор той създава голяма дворцова библиотека, поръчва да се напишат и богато да се украсят едни от най-ценните паметници на българската книжнина и изкуство. За това най-ярко свидетелство са думите на преписвача в послесловието на прочутото Иван-Александрово четириевангелие от 1356 г.: «... царят поръча да се обкове отвън със златни дъски, а отвътре — чрез живописци — художествено да се украси с живописни образи на Господа и на неговите славни ученици, със светли шарки и злато, за затвърдяване на царството си»(16). С право големият руски славяновед Полихроний А. Сирку пише: «Литературата и просветата в България по времето на Иван Александър е достигнала своето най-високо развитие. Ние не познаваме друго време, когато в България да са били писани и преписвани толкова много книги както тогава. Само «Златният» Симеонов век може да съперничи до известна степен с времето на Иван Александър»(17). По това време именно не само са преписвани старите, но са направени и нови преводи на редица богослужебни книги, летописни съчинения и художествени произведения от гръцки оригинали на среднобългарски език. Самият Иван Александър пожелава да има за царската си библиотека тези книги в нови преводи и поръчва те да се направят. Така в Търновското средище възниква литературно движение за обновяване на старата книжнина. Тласък за това дават исихастите, които получават по-високо образование в манастира на Григорий Синаит в Парория и в атонските манастири.

Първото произведение, създадено по препоръка на Иван Александър в Търново наскоро след като вече е търновски владетел (1337), е т. нар. Софийски (Иван-Александров) Песнивец. В края на този ръкопис е изречена една от най-възторжените възхвали за владетеля: «... велик воевода и цар на царете — великият Иван Александър, най-прославеният измежду всички старейшини и военачалници, и мощен в битките, любезен и приветлив, румен, доброзрачен и красив на вид, със свити колене и правоходещ, гледащ сладко с очи на всички, неизречения праведен съдия за сираци и вдовици...»(18). Наред с възхвалата за владетеля в ръкописа се съдържат и някои исторически сведения за границите на България през началния период от царуването на Иван Александър и за някои исторически събития. Неизвестно кога и как Песнивецът попада в Кукленския манастир «Св. Врачове», където се пази и чете от българските монаси през епохата на османското владичество за разобличаване упреците на гръцките монаси-фанариоти към миналото на българския народ.

По поръка на Иван Александър още в началото на царуването му — приблизително между 1337–1340 г., неизвестен преводач от Търновското книжовно средище превежда от гръцки на среднобългарски език стихотворната хроника на византийския летописец Константин Манаси от XII в., в която добавя 17 летописни бележки из историята на българския народ. Този превод досега не е открит, но са известни три преписа в среднобългарска редакция: единият — поместен в т. нар. Поп-Филипов сборник от 1345 г., вторият (самостоятелен) — пак от това време (1344–1345), попада след време във Ватиканската библиотека, където се съхранява до днес, а третият е Тулчанският препис. Ватиканският препис на Манасиевата хроника, илюстриран богато от неизвестен български художник с 69 цветни миниатюри, 19 от които са свързани с българската история, а три от тях изобразяват Иван Александър и неговите синове, е един от най-ценните исторически и художествени паметници от българското средновековие.

През 1345 г. по нареждане на Иван Александър поп Филип съставя и преписва в Търново сборник с нравствено-религиозни четива, предназначен за четене от царя. В сборника е поместен и споменатият препис на Манасиевата хроника. След завладяването на България от османците Сборникът на поп Филип странствува по незнайните пътища на миграцията и попада в Хилендарския манастир на Атон. Тук през 1655 г. руският монах и събирач на стари ръкописи Арсений Суханов го открива и отнася в Русия. Ръкописът днес се съхранява в държавния исторически музей в Москва.

По настояване на Иван Александър в 1348 г. монах Лаврентий съставя известния Иван-Александров (Лаврентиев) сборник, предназначен също за домашно четене на царя и семейството му. Това е едно от най-забележителните произведения на среднобългарската литература. Наред с четивата с нравствено-религиозен, тълковен и апокрифен характер в него са поместени и най-старите преписи на словото на Константин-Кирил Философ «Написание за правата вяра», «Сказание за буквите» на Черноризец Храбър, «Черковно сказание» от Константин Преславски и други. Богатото и разнообразно съдържание на Лаврентиевия сборник свидетелствува за разностранните интереси на Иван Александър и представителите на господствуващата феодална аристокрация от неговия приближен кръг и особеното внимание към старобългарската литература. И този забележителен паметник на българската книжнина дълго време странствува из Влашко и атонските манастири след завладяването на престолния град Търново и падането на България под османско владичество. През 1655 г. Арсений Суханов го открива в скита «Иван Милостиви» на светогорския манастир «Св. Павел» и пренася в Русия; ръкописът се съхранява в Обществената библиотека в Ленинград(19).

От времето на Иван Александър е и един празничен миней, писан от книжовника Даниил и запазен по-късно в Зографския манастир(20). Както свидетелствува една приписка към апостол от средата на XIV в., по заповед на Иван Александър е преведена от гръцки на български език и книгата «Деянията на светите апостоли, съборните послания и тези на великия Павел...»(21).

По примера на този български владетел видни дейци от неговия кръг и висшето духовенство също полагат грижи за развитието на книжнината и на културния живот в столицата и страната. Те поръчват да се напишат и украсят много книги, създават богати лични и манастирски библиотеки. Така през 1338 г. по настояване на йеромонах Митрофан — игумен на Великата лавра «Св. Богородица», неизвестен книжовник преписва един пролог(22). Образован духовник и голям ревнител на българската книжнина, както сочи преписвачът, йеромонах Митрофан притежава и други книги. В друга приписка от 1346 г. се съобщава, че монахът Висарион от лаврата «Св. Архангел Михаил» съставя по времето на «благородния цар Иван Александър» т. нар. Висарионов патерик за архимандрита на лаврата Никодим(23). Макар с чисто аскетическо съдържание, книгата има голямо значение за изучаване на историята на българския език, тъй като в текста й се съдържат много изрази от народния говор.

По препоръка на друг виден български духовник — търновския патриарх Симеон, в 1348 г. поп Теотокий Псилица превежда в Търново от гръцки на български език едно тълковно евангелие на Теофилакт Охридски (от Йоан Богослов). По-късно заедно с ръкописа Пандекти на Никон Черногорец («Тълкувания на Господните заповеди»), преведен също по това време, търновският патриарх Теодосий подарява евангелието на Зографския манастир на Атон. Приписката към евангелието, скрепена с подписа на патриарх Теодосий, свидетелствува за тесните духовни и културни връзки на българското духовенство и на Търновското културно средище с монашеството от Света гора на Атон.

През 1359 г., както вече се спомена, книжовникът Лалое преписва за патриаршеската черква «Възнесение Христово» един апостол, средства за което предоставя заможен търновски гражданин на име Младен(24). Известен е и един ръкописен сборник, съдържащ 16 слова на Григорий Богослов, съставен през 60–те години на XIV в. от Граматик Пръвослав. Според приписката сборникът е съставен и преписан по поръка на логотета Мита от Търново при царуването на «превисокия самодържец на вси българи и гърци цар Иван Александър и новопокръстената царица Теодора»(25). Обработеният почерк и добрата школовка на Пръвослав дават основание да се допуска, че той пише и някои други книги. По онова време в Търново са преписани още известният Германов сборник с проповеди (1359) въз основа на старобългарски извод от X в.(26) и т. нар. Никодимово евангелие(27). Според друга приписка в 1346 г. инок Теодосий преписва «Лествица» на Йоан Лествичник в местността Усте при Търновград, вероятно в някои от тамошните манастири(28).

От Търновското средище произхожда известният Томичов псалтир, съставен и преписан в Килифаревския манастир около 1360 г. Украсен богато със 109 прекрасни цветни художествени миниатюри на сцени от Стария и Новия завет, той е един от трите най-ценни паметника на българското средновековно миниатюрно изкуство и на Търновската художествена школа. Предполага се, че ръкописът дълго време краси дома на някой от висшите боляри или самата патриаршеска библиотека. След злополучната 1393 г., когато голяма част от книжовното богатство на Търновското културно средище бива унищожена, заедно с малък брой оцелели ръкописи Томичовият псалтир попада във Влашко. Оттам по пътищата на миграцията на книгата ръкописът бива пренесен в манастира «Св. Павел» на Атон. По-късно заедно с други ръкописи Арсений Суханов го отнася в Москва, където се съхранява и днес(29).

Няма съмнение, че през епохата на Иван Александър, когато страната е обхваната от творчески кипеж, в Търновското средище са написани, преведени и преписани още много църковно-религиозни, летописни и художествени произведения. Поради големите превратности в историческата съдба на българския народ по-голямата част от тях биват унищожени. От това, което оцелява, най-голяма историческа и художествена стойност има и най-голям интерес предизвиква широко известното Иван-Александрово (Лондонското) четириевангелие. Писано през 1356 г. от монах Симон по нареждане на Иван Александър и украсено от неизвестни търновски художници, със своите 366 цветни миниатюри, между които образите на цар Иван Александър, на дъщерите и синовете му и на втората му жена царица Теодора-Сара, ръкописът е най-богато илюстрованият средновековен паметник на българската книжнина не само от Търновското средище, но и за цялата страна. Четириевангелието краси дворцовата библиотека при царуването на Иван Александър и на Иван Шишман до завладяването на престолния град Търново от турците. След 1393 г. по неизвестните пътища на миграцията ръкописът е пренесен на север от Дунав във влашко-молдовските земи, а по-късно (началото на XVII в.) попада в Атонския светогорски манастир «Св. Павел». Оттук английският пътешественик Робърт Кързон при посещението си в манастира през 1837 г. го получава като подарък от игумена и отнася в Англия. Днес този толкова скъп паметник от българското културно наследство се съхранява в Лондон като един от най-ценните експонати на Британския музей(30).

Макар няколко, оцелелите богато илюстровани ръкописни произведения от времето на Иван Александър — Манасиевата хроника, Лондонското евангелие и Томичовият псалтир, със своите изключителни художествени и исторически достойнства показват, че по онова време в Търновското книжовно средище работят високонадарени писатели, художници и калиграфи. Създадените от тях богати по съдържание и художествена украса литературни произведения задоволяват и най-изтънчените вкусове на избрани представители на тогавашната търновска феодална аристокрация.

В Търновското средище по всяка вероятност през този период отново биват преведени и преписани някои от съчиненията на видните византийски писатели и богослови — Дионисий Ареопагит, Ефрем Сирин, Йоан Златоуст, Исак Сирин, Василий Велики, Максим Изповедник, Теодор Студит, Григорий Синаит, Симеон Нови Богослов и други. Наред с хрониката на Константин Манаси (XII в.) преведени са и хрониките на Йоан Зонара (XII в.), Симеон Метафраст и Логотет (X в.), Георги Амартол (IX в.). В тях българските преводачи и преписвачи внасят редица допълнения, засягащи важни моменти от българската история. Появяват се и произведения с по-достъпно за народа светско съдържание като т. нар. Троянска притча (Разказ за Троянската война), Слово за стария Александър («Александрия»), «Кръчмарката Теофана», «Разказ за българската царкиня Персика», повестта «Варлаам и Йоасаф», някои апокрифни произведения и други. Тази богата книжнина допринася да се задълбочи и разшири образованието и културата сред по-широк кръг от населението, да се повиши интересът към историческите събития и личности, да се извисят идейните и естетическите интереси и вкусове на писатели, книжовници, зографи и читатели, да се издигне на по-голяма висота народното самосъзнание и патриотизмът на целия български народ.

Създадената по този начин книжовна и културна традиция в Търновското средище подготвя възникването на Търновската книжовна школа на Евтимий Търновски. Голяма роля в това отношение изиграват духовните и културните връзки между България и съседна Византия и особено връзките на българското монашество със светогорските манастири. В тях много видни български духовници и книжовни дейци прекарват години наред от живота си, придобивайки знания и висока религиозна образованост. Възпитаници на атонските манастири са такива бележити български духовници, като Теодосий Търновски, търновският патриарх Теодосий, Патриарх Евтимий Търновски, Киприян, Ромил Бдински, Григорий Доброписец, Дионисий Дивни, Григорий Цамблак и много други. По-късно те стават най-видни книжовници и културни дейци на Търновското средище и на Търновската книжовна школа.

Животът на българското средновековно общество през последните две десетилетия от съществуването на Втората българска държава преминава при вътрешен динамизъм и под надвисналата смъртна опасност от османските завоеватели.

Непрекъснатото напрежение на моралните и физическите сили на българския народ през този период предизвиква изблик на творческите сили сред културните дейци в цялата страна. Небивалият творчески кипеж довежда до най-голям разцвет на българската книжнина през последните две десетилетия от живота на Втората българска държава, свързан изключително с дейността на Търновското средище и Търновската книжовна школа и особено с организаторската и творческата дейност на нейния най-виден представител Патриарх Евтимий Търновски.

Последен български патриарх, свидетел на гибелта на България, основател на Търновската книжовна школа в българската културна история Евтимий е най-яркият изразител на българския духовен живот през XIV в. Сведенията за произхода и ранните години от живота му са твърде оскъдни. Предполага се, че е роден около 1320–1325 г. в Търново и произхожда от виден болярски род, наречен Цамблаковци. Както много млади хора от неговото време, жаден за знания и философска мъдрост, той побързва да се замонаши в някой от многобройните търновски манастири. По това време (ок. 1350) Теодосий Търновски основава в близост до Търново прочутия Килифаревски манастир. Привлечен от славата му на виден български духовник и проповедник на ново религиозно-философско учение, Евтимий се преселва в неговата обител и става ревностен последовател на исихазма. В Килифаревската книжовна школа в продължение на повече от 12 години той не само усвоява богословските науки, но по всяка вероятност поставя началото и на своите литературни занимания. През 1363 г. заедно с Теодосий Търновски Евтимий заминава за Цариград, където прекарва около една година в прочутия Студитски манастир, а след това се установява за продължително време в Света гора на Атон.

След осемгодишен престой в цариградските и светогорските манастири, където събира «различно богатство от премъдрост», подтикван от желанието да бъде по-близо до своя народ и да бъде полезен на отечеството си, през 1371 г. Евтимий се завръща в България. Както пише неговият биограф Григорий Цамблак в «Похвално слово за Евтимий», с пристигането си той «се заселва в някаква пещера... доста далеко от градския и всякакъв друг шум,... при която издига храм в чест на Пресвета Троица»(31). В новооснования манастир се стичат «рояк ученици». Тук Евтимий започва своето огромно книжовно и литературно дело, известно в науката като «Евтимиева реформа» на литературния език и правопис и «изправяне» преводите на богослужебните книги.

Поправянето на богослужебните книги и създаването на единен литературен език и правопис става въпрос народностен. Той засяга единството на българската народност и българската култура, но се отнася и до общославянското религиозно и културно единство. Тогавашният български книжовен език е лесноразбираем за целия славянски югоизток и изток, а така също и за съседните влашко-молдовски народности. Нравствените добродетели на Евтимий, неговата висока образованост и огромна духовна култура, придобити по време на многогодишното учение в Килифаревската книжовна школа и в цариградските и атонските манастири, стават всеизвестни. Славата на манастира «Св. Троица» край Търново като забележително книжовно и културно средище и на неговия основател бързо се разнася не само по българските земи, но и в съседните славянски и неславянски страни. В манастира пристигат монаси от всички краища на страната, от Сърбия, Гърция, Влашко и дори от далечна Русия, между които, както пише Григорий Цамблак, и много «почтени», «достойни да се нарекат ученици на такъв отец». В Търновската книжовна школа те получават образование, след което се завръщат в своите страни, за да станат учители, свещеници, игумени на манастири и народни просветители.

По всяка вероятност още при работата си в светогорските манастири, подтикнат от делото на старец Йоан и неговите ученици, Евтимий установява, че богослужебните книги, преведени на славянски език от Кирил и Методий и техните най-видни ученици, вече твърде много се отдалечават по смисъл от гръцките канонични книги. Под влияние на местните говори и недостатъчната грамотност на редица по-сетнешни преписвачи в езика и правописа на тези книги се внасят много изменения, допълнения и грешки, водещи до неразбиране смисъла на църковните писания и до своеволни тълкувания. Понякога преписвачи са богомили или други еретици, които вмъкват в преписите такива тълкувания на светото писание, каквито допадат на техните разбирания, несъответствуващи на догмите и каноните на официалната (ортодоксалната) църква. Това предизвиква не само духовно объркване, но и политическо разединение на българския народ, води до отслабване на неговите съпротивителни сили.

Като съзнава ясно вредата от тези «покварени книги», Евтимий се заема с цялата си страст на убеден реформатор да създаде по-скоро «истинско небесно съкровище: всички нови, всички точни, съгласни с евангелието, непоколебими в силата на догмите» книги(32). Към изпълнението на тази задача той пристъпва още с пристигането си през 1371 г. в търновския манастир «Св. Троица», без дори да чака построяването на необходимите жилищни сгради и работни помещения. Най-напред Евтимий изработва новите езикови правила и нормативи, установява нов правопис и нов литературен език, които следват езика и правописа на Кирило-Методиевите преводи на гръцките канонични текстове. В духа на така възприетата езикова реформа и литературна редакция той започва отново да превежда основните богослужебни книги. Както се предполага, цялата работа по езиковата и правописната реформа заедно с преводите и редакцията на основните богослужебни книги Евтимий извършва в търновския манастир «Св. Троица», още докато е игумен на манастира. Мащабът на това огромно дело и кратките срокове за неговото осъществяване показват, че заедно с Евтимий в манастира работят много добре подготвени негови ученици, пристигнали от светогорските манастири. По всяка вероятност в това дело вземат участие и най-добрите преводачи, книжовници и преписвачи от Търновското културно средище — особено книжовниците от Килифаревската книжовна школа, съратници на Евтимий още при пребиваването му в Килифаревския манастир. По такъв начин търновският манастир «Св. Троица», когато в него работи Евтимий със своите ученици и последователи, става център на Търновската книжовна школа и на Търновското културно средище, превръща се във виеше учебно заведение, истински славянски «университет». В него образовани монаси и книжовници усъвършенствуват подготовката си и непосредствено прилагат знанията и уменията си като творчески дейци в разгърналата се многостранна научна, педагогическа, образователна, литературна и художествено-творческа дейност. Тук по това време вероятно са съставени и преписани едни от най-ценните произведения на българската и на славянската книжнина въобще, които след това се разпространяват в Сърбия, Влашко, Молдова и Русия.

Какъв е броят на монасите книжовници в търновския манастир «Св. Троица», които под ръководството на Евтимий провеждат книжовната реформа, не може да се каже, тъй като липсват конкретни писмени известия. Може обаче да се предполага, че той е твърде голям, тъй като за един кратък период — от 1371 до 1375 г., в школата се превеждат от гръцки на български език основните богослужебни книги, поправят се и се редактират в духа на установения литературен език, стил и правопис, преписват се в множество екземпляри, подвързват се и се подготвят за разпространение в страната. Без съмнение в този славянски «университет» се образоват млади монаси не само българи, но и сърби, власи, молдовци и руси, които наред с богословските науки изучават и усвояват литературното и книжовното дело на български език. Тяхната сетнешна заслуга е голяма, тъй като те именно първи разпространяват в своите страни постиженията на средновековната българска книжнина от периода на нейния най-голям разцвет.

Създадените в Търновското средище нови принципи и нормативи в литературния език и стил, известни като Търновски извод (редакция) в славянската писменост, се разпространяват из цялата страна. След завладяването на България от османските завоеватели в края на XIV в. този извод дълго време продължава да се прилага в източните български земи, във Влашко и Молдова. В Сърбия в резултат на работата на Константин Костенечки, който на сръбска почва прилага Евтимиевата правописно-езикова реформа, се създава Ресавски извод, разпространяван в Сърбия и в цяла Западна България.

Евтимиевата езикова и литературна редакция играе забележителна роля в цялостното народностно-патриотично и културно развитие на българското средновековно общество през последните две десетилетия от съществуването на Втората българска държава. Със създаването на общ български литературен език и правопис значително се повишават изискванията към писатели, преписвачи, калиграфи и към читателите на книгата. Това от своя страна предизвиква издигане равнището на общата грамотност и образованието на тогавашната българска интелигенция не само в Търновското средище, но и в цялата страна. Критицизмът на Евтимий и съзнателното отношение към езика, отразени в неговата езикова и правописна реформа, проникват във всички сфери на българския културен живот, предизвикват нов подем в литературата, изкуството, науката и образованието. Всичко това повишава критерия, естетическия вкус и самочувствието на образования българин, предизвиква народностно-патриотични настроения сред целия български народ, което в крайна сметка повишава съпротивителните сили на страната. С Евтимиевата езикова реформа повече от 300 години след него продължават да се съобразяват книжовниците не само в България, но и работещите в Сърбия, Влашко и Русия.

В 1375 г. Евтимий бива избран за търновски патриарх. Центърът на неговата книжовна и културна дейност се премества в Търново, по всяка вероятност в близост до патриаршеската катедрала «Св. Спас» на Царевец. Като всебългарски патриарх той има вече възможността да наложи книжовната реформа и със силата на властта, защото намират се недостатъчно подготвени преписвачи и книжовни дейци, които не се съобразяват с установените езикови и правописни нормативи и с писанията си продължават да покваряват българската книжнина. На недостатъчно подготвените и невежи лица той забранява да се занимават с преписването на книги. Въвежда се строг контрол върху работата на книжовниците, която трябва да се провежда под непосредственото ръководство и наблюдение на съответните духовни началници. Тази забрана обхваща не само България, но и средищата във Византия и в Света гора, в които по онова време се създава българска книжнина.

Духовното ръководство на българския народ Евтимий поема през най-тежкия период от годините на Втората българска държава. По това време всъщност цялостна българска държава вече не съществува. В резултат на феодалната разпокъсаност не съществува и църковно единство на държавата. Докато властта на Търновската патриаршия се простира само върху Търновска България, Бдинското княжество на Иван Срацимир се управлява в църковно отношение от бдинския митрополит, който признава върховенството на Цариградската патриаршия. Във феодалните владения на Иванко в Добруджа и по Черноморието, както и във Велбъждското княжество духовната власт се подчинява изцяло на Цариградската патриаршия.

През този период страната се разяжда от остри социални противоречия и всевъзможни еретически учения, които засилват морално-политическото разложение и нравствената поквара сред широки слоеве от населението и особено сред монашеството. Българската църква изживява остра криза. Забравено е дълбоко хуманистичното и просветителско дело на българската култура от епохата на «Златния век» на Симеонова България. Народът изпада във все по-тежко социално и икономическо положение.

След разгрома на обединените сили на балканските страни през 1371 г. при Черномен край Одрин османските турци все по-яростно връхлитат върху българските земи и непосредствено застрашават съществуването на българската държава. При тази обстановка Евтимий насочва борбата срещу еретическите учения в страната и срещу моралния упадък сред някои среди на българското феодално общество. Те именно пред лицето на задаващата се страшна опасност от османско нашествие разлагат моралното единство на народа, отслабват съпротивителните сили на държавата. Същевременно той влиза в спор и с цариградския патриарх, обявява се против разпокъсването на българската църква, отстоява нейната цялост и независимост. С чувство на прозорлив държавник и мъдър народен вожд, предусещайки надвисналата смъртна опасност над българския народ и държава, Евтимий насочва цялата си книжовна и просветителска дейност за укрепването на морално-политическото единство на българската народност, за възстановяване авторитета на българската църква, за спасяването на българската държава. Той се стреми да вдъхне вяра на народа в собствените сили, да го вдигне на всеобща съпротива срещу османските завоеватели. Тези именно тенденции ясно се открояват в цялото му огромно литературно творчество, обемащо една десеттомна поредица от 400 всевъзможни литургически и богослужебни произведения, църковно-догматически послания и агиографски трудове.

Най-ценни и с най-голяма историческа и художествена стойност като оригинални произведения са похвалните слова и житията, които Евтимий пише за български светци и чужди такива, имащи връзка с българската история. Известни са житията на българския народен светец Иван Рилски, на Иларион Мъгленски, св. Петка Търновска, св. Филотея Темнишка и множество похвални слова, които като литературен жанр са твърде близо до житията. С тези свои произведения Евтимий издига житийната литература на още по-високо равнище, внася в съдържанието й биографични и народностно-патриотични елементи, прави прелом в идейната й насоченост. Новите тенденции особено ясно личат в житията на св. Петка Търновска и на св. Иван Рилски, където в края на текста Евтимий отправя към светците, закрилници на престолния Търновград, гореща молба: «... Моли се на всемилостивия си владика да спаси всенародниците, единосъщния ти български народ! Помогни на нашия държавен цар Шишман и подчини под нозете му всички врагове! Запази вярата непорочна, затвърди нашите градове, усмири света, избави ни от глад и пагуба и ни запази от нападенията на иноплеменниците»(33). Чрез думите на българския народен светец Иван Рилски той съвсем ясно подтиква българския цар да се готви за съпротива срещу завоевателите. «Богатството е сила за царя, но трябва да се използува не за свое удоволствие, а за оръжие и за войска»(34), съветва Евтимий. Особено силно звучат патриотичните тенденции в разказа му за възстановяването на Търновската патриаршия през 1235 г. като допълнение към Синодика на цар Борил. С чувство на патриотична гордост той слави «великия и благочестив цар Иван Асен..., който прослави и просвети българското царство повече от всички царе преди него, който създаде манастири и ги украси богато...»(35).

През последните десетилетия от съществуването на Втората българска държава славата и обаянието на Евтимий Търновски като най-виден духовник и книжовен деец на епохата се разнася и в съседните балкански страни Сърбия, Влашко, Молдова и в Русия. Неговите произведения стават известни сред народите на тези страни, приемат се от книжовниците и духовните дейци като необходими и много полезни. Авторитетът на Евтимий е толкова голям, че до него се допитват висши духовници от балканските страни, търсейки съвет по редица въпроси на богословието и нравствените отношения. Особено забележителни са посланията му до Киприян, когато последният е още атонски монах, и до угровлахийския митрополит Антим (в Румъния). Не без гордост като българин биографът му Григорий Цамблак пише в своето «Похвално слово за Евтимий»: «А кой народ, който е сроден с българите по език, не възприе неговите писания, неговите наставления, неговите трудове... и не само българите по пастирско жребие имаше за свои, но и всички на север до океана и на запад до Илирия към добрия мъж се стремяха и когато го виждаха, сякаш получаваха голямо съкровище, а когато го чуваха, смятаха, че са спасени»(36). С нескрита народностна гордост за Евтимий говори и Константин Костенечки: «Преди него книжнината в България беше загинала. Но благодарение на царя и патриарха тя разцъфтя. Светилник на търновските предели от Марица до скитските страни беше той»(37). Доколко Евтимий е почитан, уважаван и обичан от българския народ свидетелствуват и думите на видинския митрополит Йоасаф Бдински, който в житието на св. Филотея се провиква: «По-добре слънцето да беше угаснало, отколкото да замлъкне Евтимиевият език»(38).

Последните дни на Евтимий като търновски патриарх са свързани с трагичната съдба на Търновското културно средище и на престолния Търновград. Когато след тримесечна обсада градът е превзет от османлиите и подхвърлен на страшни разрушения и нечувана жестокост, Евтимий е осъден от поробителите да бъде посечен на градската стена. Помилван в последния момент, той бива изпратен на заточeние в Бачковския манастир, където, както се предполага, завършва земния си живот около 1404 г.

Наред с Евтимий в Търновското средище през онази епоха работят и редица други книжовници, имената на повечето от които обаче остават неизвестни. Виден книжовник и близък съратник, ученик и последовател на Евтимий е поп Герасим. В Търново около 1360 г. той преписва известния Евтимиев служебник. Заедно с няколко други книжовници — в Търново или в Света гора на Атон, той преписва някои произведения на Евтимий, които помества в т. нар. Зографски сборник.

В Търново се оформя и Търновската химнографска школа. Известни са имената на търновския поет Ефрем, на химнописците инок Макарий, инок Симеон и други(39). Най-високо в химнографското творчество стои Евтимий Търновски, който създава няколко химнографски творби: служби за царица Теофана и св. Петка и молебен-канон за царица Теофана(40).

За всестранното развитие на книжовния живот в Търновското средище и в Търновска България през последните две десетилетия на Втората българска държава голяма роля играе и цар Иван Шишман. Образован и културен български владетел, и той като баща си покровителствува книжнината, подтиква книжовниците и културните дейци към творчески дела. По негово настояване Евтимий пише житие на св. Петка Търновска и похвално слово за Константин и Елена. Цар Иван Шишман създава всичките необходими условия, за да се разгърне огромната книжовна и културна дейност на Евтимий и на прочутата Търновска книжовна школа. С негова помощ още с пристигането на Евтимий в Търново сред пролома на р. Янтра е издигнат величественият търновски манастир «Св. Троица». С царски хрисовули той обдарява и много други монашески обители, като им придава във владение земи, ливади, гори, рибни езера и много села заедно с имотите им. За неговата ктиторска дейност свидетелствуват Рилската грамота от 1378 г. и Драгалевската от 1380 г.

Дейността на Търновското средище и на Търновската книжовна школа има огромно значение не само за издигане равнището на средновековната българска култура, но и за укрепване на народностното съзнание на българския народ и на неговата религиозна привързаност. Благодарение именно на дълбоко народностния характер на Евтимиевата книжовна и културна дейност българският народ укрепва духовно, набира сили и се калява, за да навлезе в епохата на османското владичество с утвърдено народностно съзнание, религиозно сплотен и подготвен да устои през следващите пет века на жестоката асимилаторска политика на османските поробители и на гръцките фанариоти.

Подчертано народностният характер на Евтимиевото дело изиграва огромна роля за утвърждаването на българската книжовна традиция по българските земи и за устояването й през вековете на османското владичество. От особено голямо значение за това се оказва и фактът, че през годините на свободното съществуване на българската държава и особено след завладяването на Търново (1393) и на цялата българска държава (1396) плодовете на тази богата книжовна и културна дейност се разпространяват и в съседните балкански страни Сърбия, Румъния и особено в Русия, където възпитаниците на Търновското средище и на търновските манастири, ученици и последователи на търновския Патриарх Евтимий развиват и разширяват традициите на Търновската книжовна школа. Това допринася не само да оцелее част от българското книжовно наследство и да бъде спасена българската книжовна традиция, но и да се развие и обогати литературата, културата и езикът и на тези народи. Влиянието за формирането на книжовния език и литературните традиции на тези страни е известно в културната история като «второ културно влияние на България». То продължава да се чувствува няколко века след това, през което време правописът на Търновската книжовна школа служи за официален правопис в Молдова, Влашко и Русия, а богослужението в черквите и манастирите на тези страни се извършва на старобългарски език.

Бдинско средище

Значително средище на българската книжовност и култура в годините на Втората българска държава се оформя и във втората българска столица Бдин. С освобождаването на града през 1202 г. от войските на цар Калоян църковната независимост от Цариградската патриаршия е премахната и за пръв български митрополит на областта бива назначен йеромонах Стефан. Новият митрополит незабавно отменя от черквите и манастирите гръцкото богослужение, за нов митрополитски храм обявява черквата «Св. Богородица» и градът отново започва да се нарича с българското си име Бдин (Бъдин).

През втората половина на XIII в. Бдинската област се обявява за самостоятелно княжество, което в продължение на шест десетилетия неколкократно менява васалството си, а от 1332 до 1371 г. е неразделна част от Търновското царство. И макар сведенията да са твърде оскъдни, може с основание да се предполага, че през по-голямата част от този период в редица бдински черкви и манастири се води активна книжовна и културно-просветна дейност. Безспорно необходимите за богослужението ръкописни книги в Бдинското средище се съставят и преписват от търновски извод. Благоприятни условия за това се създават още при царуването на Иван Асен II. когато в западните предели на българската държава цари спокойствие и политическа стабилност. Тогава и културните връзки на Бдин с Търновград и с Търновското средище са твърде активни. Тази тенденция продължава да се развива и през следващия период. Известно е, че през втората половина на XIII в. руският митрополит Кирил III отправя молба към бдинския деспот Яков Светослав (1262–1277) да му изпрати от България за нуждите на руската църква Кръмчая книга (Номоканон). Яков Светослав откликва на молбата на митрополит Кирил III и издействува от търновския патриарх да се направи такъв препис от патриаршеския екземпляр. Според запазената приписка трима преписвачи начело с Йоан, наричан Драгослав, преписват Номоканона само за 50 дни (от 10 ноември 1261 до 7 януари 1262 г.) «в дните на цар Константин (Асен), по повеля и със заплащането на великия господин Яков Светослав, деспот на българите»(41). Книгата Яков изпраща на киевския митрополит със свое лично послание, като прибавя и посланието на преписвача Драгослав. Там тя получава широко разпространение чрез многобройни преписи, което свидетелствува за съществуването през онази епоха на културно общение между българския и руския народ. Българските богослужебни книги по онова време са известни и в Русия и задоволяват нуждите и на руската православна църква — един безспорен факт за най-ранното повторно проникване на българската книжнина в Русия.

От Бдинското средище произхожда известното Свърлижко евангелие, писано от Костадин Четец, наричан Войсил Граматик, в град Свърлиг, западната част на Бдинското княжество. Както гласи запазената приписка, ръкописът е предназначен за презвитер Георги, наричан поп Радослав, и е писан «в дните на цар Ивайло и при Нишавския епископ Никодим, в 1278–1279 г. когато гърците обсаждаха град Търново(42).

С възцаряването на Иван Александър на търновския престол през 1331 г. Бдинското княжество отново става неразделна част от българската държава. Неизвестно по какви причини през 1360 г. Иван Александър предава Бдинското княжество на сина си Иван Срацимир. След смъртта му и възкачването на Иван Шишман (1371–1393) на търновския престол Иван Срацимир (1371–1396) отхвърля всякаква зависимост от Търново и се обявява за пълновластен владетел на Бдинското царство. Десет години по-късно, в 1381 г. той прекъсва отношенията си с Търновската патриаршия и приема църковното върховенство на Цариградската патриаршия. С този си акт Иван Срацимир още повече изостря отношенията между двете български държави, нанася удар върху държавното и църковното единство на българската народност, отслабва съпротивителните сили на народа в борбата му срещу опасния враг — османските поробители. Той дори води братоубийствена война за откъсване на Средецката област от Търновското царство. Политиката на Иван Срацимир предизвиква недоволство сред народа и особено сред духовенството, които запазват привързаността си към Търновското царство.

В стремежа си да се укрепи като самостоятелен владетел и да съперничи на Търновското царство, Иван Срацимир полага грижи да изгради столицата Бдин като укрепен град и да го превърне в политически, книжовен и културен център на княжеството. Издига красиви дворци и жилищни сгради за своите велможи, боляри и духовенство, започва строежа на крепостта «Баба Вида», огражда с яки крепостни стени с бойници и кули вътрешната част на града. По това време в столицата Бдин и в областта са издигнати и много черкви и манастири(43). В самия град най-известен става манастирът «Св. Никола». В този манастир още в средата на XIV в. съществува училище, в което се учи бъдещият виден български духовник исихаст Ромил Бдински(44). Забележително огнище на духовна култура в столицата е и митрополитската черква «Св. Богородица», където по-късно вероятно биват положени мощите на св. Филотея, пренесени от Търново в Бдин след завладяването на Търновска България от османските турци.

През годините на Бдинското царство и на Иван Срацимир столицата Бдин е голям пристанищен и търговски град, който развива оживена търговия по Дунав с много средноевропейски страни. В своите писания много български и чужди писатели от онова време го наричат «многолюден» и «велик град, отрупан с богатства». Редица данни свидетелствуват за грижите на Иван Срацимир за развитието на образователното дело и книжнината, за икономическото укрепване на черквите и манастирите в царството и за превръщането им в активни средоточия на българската книжнина и духовна култура. По примера на своя баща и той вероятно си създава при двореца лична библиотека, покровителствува книжовното дело и като него поръчва да се съставят и препишат някои богослужебни и житийни книги. През тези епоха в Бдин вероятно към митрополитската черква «Св. Богородица» се оформя Бдинската книжовна школа, чиято дейност обаче не протича така многообразно и на такова високо литературно и художествено равнище, както тази в Търново.

Най-старият известен на науката ръкописен паметник от Бдинското книжовно средище е четириевангелието, преписано около средата на XIV в. (1348–1350) в Бдин «по времето на цар Иван Александър и патриарх Теодосий» и по настояването на тогавашния бдински митрополит Даниил(45). Изписан на пергамент с грубо и некрасиво писмо, ръкописът е дело на недостатъчно образован книжовник. След завладяването на Бдинското царство от турците през 1396 г. ръкописът бива пренесен по всяка вероятност на север от Дунав от избягали бдински духовници. Впоследствие Бдинското четириевангелие попада в светогорските манастири на Атон, откъдето (от манастира Каракал) английският пътешественик лорд Кързон го отнася в Англия; днес ръкописът се Съхранява в Британския исторически музей в Лондон.

Друг ценен книжовен паметник, съставен и преписан през 1360 г. в Бдин по поръка на царица Ана — жената на Иван Срацимир, е известният Бдински сборник. Ръкописът съдържа 13 жития и похвали за жени, пострадали за вярата и канонизирани за светици, като св. Текла, св. Варвара, св. Петка, св. Теофана, св. Мария Египетска и други. Единствен по своето съдържание, сборникът свидетелствува за интересите по онова време на бдинската управляваща аристокрация не само към евангелските събития, но и към житията на някои светци. Поместените в сборника жития имат апокрифен и полуапокрифен характер и служат за занимателни четива. В края на сборника е поместено «Слово за светите места в Йерусалим», което е и първият датиран пътепис в старата българска литература. Бдинският сборник е ценен паметник на българската средновековна книжнина и заради съдържащите се в него важни палеографски и езикови данни за езика и правописа на Бдинското средище. След покоряването на Бдинското царство от османските турци по пътищата на миграцията ръкописът попада в град Гант (Белгия), където се съхранява и днес(46).

От Бдинското средище произхожда също така и Бдинският апостол, запазен по-късно в Света гора на Атон. В приписката към ръкописа четем: «Написа тази книжка... Драган, заедно с брат си Райко, в дните когато маджарите владееха Бдин, и голяма мъка бе за народа по това време»(47). Запазена е и грамотата на Иван Срацимир за свободната търговия на брашовските търговци в смесена българо-сръбска редакция(48).

Оцелелите книжовни паметници от Бдинското културно средище са ценни и поради това, че те са единствените известни среднобългарски ръкописи от тази област, което повишава тяхната културна значимост. Може да се предполага, че когато в Търновското средище българската книжнина достига своя най-голям разцвет, в Бдинското книжовно средище и Бдинската книжовна школа са писани и други книги, унищожени вероятно по-късно или все още неизвестни за науката. Духовната светлина на Патриарх Евтимий и на Търновската книжовна школа, която, както пише Григорий Цамблак, огрява земите «на север до океана и на юг до Илария», осветяват духовния живот и на Бдинското царство. За това свидетелствува и книжовната дейност на най-видния представител на Бдинското книжовно средище духовникът Йоасаф Бдински, последният бдински митрополит.

Предполага се, че Йоасаф е пряк ученик или духовен последовател на Евтимий Търновски. По-късно той спечелва доверието на Иван Срацимир и в 1392–1393 г. бива ръкоположен от цариградския патриарх Антоний за бдински митрополит. През 1394 г. на два пъти Иван Срацимир изпраща митрополит Йоасаф и сина си Константин в Търново «по някои необходими и важни царски работи». Тези посещения са свързани вероятно със стремежите на видинския владетел и на самия Йоасаф Бдински да наследят разгромената Търновска патриаршия, без да подозират, че наближава и тяхната гибел.

При второто си посещение в Търново пратениците на Срацимир измолват от турския управител на града мощите на св. Филотея и тържествено ги пренасят в Бдин, където ги полагат в митрополитската черква «Св. Богородица». По този повод Йоасаф Бдински написва известното «Похвално слово за Филотея» — едно ценно произведение на Бдинското книжовно средище и на българската средновековна литература. В своята писателска дейност Йоасаф Бдински не само използува книжовните трудове на търновските писатели, но и възприема литературния език и житийния стил на Евтимий Търновски и прилага Евтимиевата езиково-правописна реформа. Особено ценни са страниците от неговото произведение, съдържащи исторически вести за Бдинското царство и за завладяването на Търново от османлиите.

През последните години от съществуването на Втората българска държава отношенията между Бдинската митрополия и Търновската патриаршия са твърде много влошени. В произведението на Йоасаф обаче ясно личи преклонението му пред славата и величието на Патриарх Евтимий и на търновската престолнина. Потресен от това, което очите му виждат в повалената някога «преславна» българска столица, той възкликва: О беда! Заради благочестието си биде заточен дори и патриархът, онова светило на светилата и христоподобен образ. Тогава мнозина казваха: «По-добре слънцето да угасне, отколкото да замлъкне Евтимиевият език!». Съжалявам те, о църкво, съжалявам те поради това неочаквано разорение! На тебе говоря, търновска славо! От каква на каква се превърна...»(49).

Въпреки усилията на цар Иван Срацимир и на митрополит Йоасаф Бдинското културно средище не успява да развие особено голяма книжовна дейност. Главните причини за това се крият в ограничените връзки на средището с големите културни центрове на епохата, каквито по онова време са Търново, Цариград и светогорските манастири на Атон, а така също и поради краткотрайното съществуване на Бдинското княжество и неговата постоянна политическа нестабилност. Всичко това не благоприятствува в Бдинското средище да израснат даровити културни дейци, да се утвърди дълготрайна книжовна и културна традиция и да бъдат създадени особено забележителни произведения на старата българска книжнина. Но и това, което е известно, представлява ценен принос в съкровищницата на българската духовна култура.

Врачанско средище

Важно книжовно средище през годините на Втората българска държава е град Враца със заобикалящите го манастири. По това време градът е разположен край тесния като врата прелом на планината и носи славянското име «Вратицата». Началото на духовния и културния живот на средището се поставя още след освобождението от византийското владичество. През XIII и особено през XIV в. Враца е не само голям административен, но и оживен търговско-занаятчийски център на Втората българска държава. През тази епоха в близката му и по-далечна околност възникват редица монашески обители, които поддържат връзки с града и развиват активна духовна и културно-просветна дейност. В много от тях се подвизават грамотни монаси и активни духовни дейци, които преписват и размножават необходимите богослужебни книги, обучават на четмо и писмо по-младите монаси. От това време са манастирите «Св. Неделя» и «Св. Троица», манастир с неизвестно име в района на крепостта «Вратцата», манастирът «Св. Иван Касинец» на запад от града и други(50). Особено известен става «царският» манастир «Св. Троица», основан от Иван Асен I в края на XII в. и превърнат в укрепен манастир. За вниманието, което търновските владетели обръщат на Врачанското културно средище и особено на манастира «Св. Троица», свидетелствува известният врачански надпис за даряването на манастира от българския цар Михаил II Асен (1246–1256)(51). Основите на старинната манастирска черква и стените на близката крепост и днес стърчат в местността Манастирски дол на 3 км югоизточно от Враца.

За съжаление за книжовната дейност на средището от онази епоха са запазени твърде малко исторически известия. Най-старият ръкопис, свързан с Врачанското книжовно средище, е т. нар. Врачанско евангелие — забележителен книжовен паметник и ценен извор за историята на българския книжовен език през средновековието. Писан на пергамент през втората половина на XIII в., той е най-старата ръкописна книга, преписана в България от руски оригинал, поради което е и първият документ за проникването на руското книжовно влияние в българския език. Макар да е открито във Враца, предполага се, че евангелието произхожда всъщност от по-северозападната част на българските земи(52).

От Врачанското книжовно средище е и т. нар. Банишко евангелие, писано от поп Йоан в края на XIII в. в манастира «Св. Никола» до с. Баница, Врачанско, един също така ценен книжовен и палеографски паметник от средновековието(53).

Някои податки сочат за развитието и на художествената култура в средището, главно на живописното изкуство. Запазени са кратки сведения за стенописната украса на черквата в село Каменно поле от XIV в., където изследователите откриват фрагменти от ктиторския портрет на цар Иван Александър(54).

Ловешко средище

През епохата на Втората българска държава Ловеч се изгражда като яка българска крепост и забележително митрополитско седалище. Още през първата половина на XIV в. той се очертава и като важно книжовно средище. По това време в града и в близката му околност възникват редица манастири с просветени монашески братства. Най-важното духовно огнище, откъдето се направлява цялостният духовен и културен живот на Ловешкото средище, по всяка вероятност е манастирът «Св. Георги», издигнат на височината Хисаря сред прочутата Ловешка крепост(55). Запазени са сведения за Сливекския манастир «Св. Богородица», известен с името «Ястреб» — един от малкото средновековни български манастири, който преживява османското нашествие и продължава да съществува през първите векове на османското владичество.

През първата четвърт на XIV в. управител на Ловешката крепост е боляринът Иван Александър, който през 1331 г. бива избран от болярския съвет в Търново за цар. Просветен българин, проявяващ интерес не само към църковно-религиозния живот, но и към книжовно-просветното дело, още когато е ловешки деспот, поръчва да му бъде преписан един сборник с църковно-религиозни и светски четива: жития, извадки от Номоканона, апокрифни разкази, сведения за седемте селенски събора и др., необходим му за просвещаване на болярското семейство и за украса на домашната му библиотека. Това е т. нар. Ловчански сборник, съставен и преписан според запазената приписка в ръкописа от монах Пахомий по времето на Иван Александър и сина му Михаил-Асен и при архиепископ Симеон(56).

Подборът на четивата за сборника и палеографската стойност на ръкописа показват, че по онова време в Ловешкото средище работят образовани монаси и подготвени книжовници, запознати добре със съществуващата старобългарска литература, които с умение и усърдие изпълняват възложената им от болярина владетел поръка. По всяка вероятност ръкописът е съставен и преписан в някой от големите и богати ловешки манастири, в библиотеките на които съставителите намират необходимите разнообразни религиозни и светски четива и където работят опитни калиграфи и изкусни доброписци.

Когато Иван Александър е избран за български цар, Ловчанският сборник по всяка вероятност бива пренесен в столицата, където дълго време краси царската библиотека. През 1392 г., предусещайки края на българската държава, трима търновски монаси — Софроний, Пимен и Силван, пренасят ръкописа на север от Дунав в новооснования от тях молдовски манастир «Нямц», където остава за употреба и съхранение до ново време (края на XIX в.).

Други ръкописи от Ловешкото средище от тази епоха досега не са открити. Може обаче с основание да се предполага, че такива са писани, и ако те оцеляват през вековете, все още остават неизвестни за науката или не са идентифицирани.

Червенско средище

Политическата нестабилност на Втората българска държава, острата класова борба и религиозната безпътица в страната принуждават все по-голям брой недоволни хора не само от онеправданите и експлоатирани народни маси, но и от по-издигнатите в културно и обществено отношение слоеве да напускат светския живот и да поемат пътя на монашеството. По онова време в различни райони на страната възникват не само големи манастирски комплекси, но и множество скални обители, в каквито се превръщат пещерите в Шуменската планина, хребетите южно от Провадия, Мадарските скали, пещерите по Искърското дефиле, край Търново, Враца, Никопол, Кула и други. Най-много пещерни манастири възникват по течението на р. Русенски Лом и в околностите на укрепения град Червен. Многобройните естествени скални пещери са приспособени за монашески килии, черкви и параклиси и в тях се заселват стотици монаси от различни краища на страната. Така възникват манастирите в местността Москов дол, манастирът до Червенската крепост край селото Крепча, Ивановският скален манастир и др., които постепенно оформят голямото Червенско духовно средище.

Предполага се, че скалните манастири от Червенското средище водят началото си от първите десетилетия на Втората българска държава, откогато всъщност в тях започва активен монашески живот. По онова време крепостният град Червен е голям административен, духовен и промишлено-търговски център, втори по значение и архитектурно достойнство след престолния Търновград. В града се намира седалището на червенския митрополит и голямата епископска черква, чиито останки и днес стърчат сред руините на старата крепост. Открити са основите и на още други 11 градски черкви.

Червенското средище се развива под непосредственото покровителство на търновските владетели и на духовните ръководители на българската държава през онази епоха. Макар да отстои на около 100 км от престолния град, връзките му с Търновското културно средище са непосредствени и трайни. В житието на търновския патриарх Йоаким I се разказва, че след като се завръща от Атон около 1215 г. той се поселва сред монасите от поречието на р. Русенски Лом. Йоаким изсича пещера край село Красен и събира много ученици. Българският владетел по онова време Иван Асен II, известен с покровителството си над много черкви и манастири, посещава отшелника и му предоставя «много злато», което той използува, за да изгради манастир «на името на великия архистратег Михаил» (ок. 1220–1230)(57). С основаването на този манастир по всяка вероятност се поставя началото на активния духовен живот на Червенското средище.

През 1232 г. Иван Асен II повиква Йоаким в Търновград и го издига за търновски патриарх. Връзките на Червенското духовно средище със столицата още повече се затвърдяват и разширяват. По-късно интерес към средището проявяват и други търновски владетели, с чиято щедра помощ то продължава да се разширява и уголемява. За това ни загатват имената и ктиторските портрети на някои по-сетнешни български царе, изписани в скалните черкви и килии. Такъв е случаят с надписа «цар Георги», който много изследвачи свързват с името на Георги Тертер II, считайки, че по някое време тук той монашествува. Разчетен в последно време, надписът гласи: «Аз. Иво Граматик, писах тези думи, когато поп беше цар Георги и аз дойдох от Романия...»(58). Споменати са имената и на други червенски граматици.

Особено голям интерес към Червенското средище проявява Иван Александър. Както се предполага, с негова помощ и съдействие е изписана «Църквата» на Ивановския скален манастир. Сред оцелелите стенописни изображения личи и ктиторският портрет на владетеля. С името на Иван Александър е свързано вероятно и наименованието на близкото село Иваново.

Според житийната литература при монасите в един от червенските манастири известно време пребивава видният български духовник Теодосий Търновски. Привлечен от славата на средището, тук той идва, «за да търси човека, който да го напъти в духовния живот не само със своята добродетел, но и с личното си благочестие, непоколебимата си вяра и спазване на божествените правила. Но поради това, че малко бяха тогава в България творците на добродетел, скоро той и оттам напусна»(59). По-късно Теодосий отново се завръща в Червенския манастир, което е доказателство за голямата привлекателна сила на средището с активния си религиозно-философски живот през XIV в.

За културния живот на Червенското средище свидетелствуват и многобройните надписи, подписи и рисунки по стените на пещерните черкви и манастири, между които имената на книжовници и граматици, пребивавали по някое време в средището и особено оцелелите до наши дни изключително ценни стенописни изображения. Най-стари от запазените стенописи са тези в пещерната черква в местността Господев дол. Макар и значително повредени, те свидетелствуват за творчеството на голям майстор живописец в стила на Търновската живописна школа. Сравнително най-добре обаче са запазени стенописите в «Църквата» на Ивановския скален манастир — на 4 км западно от днешното село Иваново, Русенско. Местността в този район е известна с наименованието «Писмата», защото отрано тук се знае, че по стените на много от скалните пещери е писано и рисувано.

«Църквата» представлява изкуствена пещера с обща дължина 16 м, ширина 3,50 м и височина 2,20 м, изсечена високо на 32 м в отвесна скала на десния бряг на р. Русенски Лом. Някога стените и таваните в наоса, преддверието и малкия параклис на скалната черквица били изцяло покрити с изящни стенописни изображения. До наши дни обаче достигат отделни фрагменти и само няколко по-цялостно запазени стенописни сцени — главно по таваните на трите помещения. И макар да не са изцяло представително изкуство, тези стенописи отразяват високите постижения в развитието на българската средновековна живопис. Нарисуваните сцени са многолюдни, многопланови, наситени с динамика и емоционалност. Особено внимание художникът отделя на човешките фигури, на техните елегантни и отмерени движения, отразява дълбоките им душевни преживявания. Налице е определена индивидуализация на човешките образи с добре изразени психологически състояния. Рисунките на голи тела говорят за анатомически познания на човешкото тяло. Там, където фигурите са облечени, формите на човешкото тяло прозират през одеждите. Особена емоционалност в изобразените сцени внасят женските фигури.

Макар времето и злосторна човешка ръка да са нанесли непоправими поражения на тези изключително ценни произведения на българската монументална живопис, все още може да се усети голямото богатство на колорита и забележителното умение на художника да създава сложни цветови съчетания. Той е истински виртуоз при пластичното моделиране на човешките лица и при графичното изобразяване на облеклата и движенията на човешките фигури.

Всичките тези ярки особености в творчеството на ивановския майстор живописец изтъкват приноса му в начеващия се през XIV в. хуманизъм в европейската живопис. Поради настъпилите по това време трагични събития тази тенденция не може да се развие по-нататък. Въпреки това стенописите в «Църквата» на Ивановския скален манастир са ярко свидетелство за висотата и изискаността на културния живот в Червенското духовно средище по времето, когато там живеят и работят просветени монаси, свързани с голямото изкуство и с духовния живот на Търновското културно средище и на Търновската книжовна школа. В науката е утвърдена оценката на ивановските стенописи като връх в постиженията на живописците от Търновската живописна школа, към които без съмнение принадлежи и ивановският даровит и вдъхновен художник. Заедно със стенописите от Бояна, Земенския манастир и черквата в с. Беренде, Софийско, те са един от най-ценните образци на българската средновековна монументална живопис, още повече, че от самата столица Търново не оцелява нито един по-цялостен паметник на българската художествена култура от онази епоха. За съжаление от Червенското духовно средище не са запазени никакви книжовни паметници. Не може да има обаче никакво съмнение, че тук, където живеят и работят толкова просветени и културни духовни дейци, които поддържат тесни връзки с Търновското книжовно средище и които водят многостранен духовен живот, се занимават и с книжовно дело, съставят и преписват различни богослужебни и житийни книги. Още повече, че и самите нужди на богослужебната дейност налагат това. По всяка вероятност богатата книжнина на Червенското средище, създадена на място или донесена отвън, бива безвъзвратно унищожена по време на по-сетнешните трагични събития, настъпили в историята на българския народ.

Сливенски манастири

Голямо и прочуто духовно средище възниква през годините на Втората българска държава в Сливенската планина. В своята «История славеноболгарская» Паисий Хилендарски пише: «Светият преподобен Теодосий Търновски, ученик на св. Григорий Синаит, просиял в Сливенската планина във времето на цар Иван, Асенов син, и патриарха св. Евтимий. Там царят съградил много манастири по подобие на Света гора Атонска и бил наставник на всички тия манастири»(60). Като се позовава на народното предание, Георги С. Раковски в книгата си «Няколко речи о Асеню Первому...» съобщава за една от височините край Сливен, наричана «Мала Света гора», на която по подобие на Атонската Света гора били построени от Иван Асен II двадесет и четири манастира(61). Очевидно големият брой на манастирите в Сливенската планина е плод на народното предание и на силното патриотично чувство на посочените автори. Безспорно е обаче съществуването на средището и неговата голяма известност през епохата на Втората българска държава. С това се обяснява и фактът, че видният български духовник Теодосий Търновски, един от приближените на цар Иван Александър монаси, напуска прочутите червенски и търновски манастири и се отправя на юг към далечното Сливенско духовно средище. Действително по онова време освен престолния Търновград няма друго селище, в което да са струпани на едно място толкова много манастири и скитове, както в Сливен и околната планина. И поради това през XIV в. градът се слави като второ по важност и значение религиозно и монашеско средище, една от крепостите на православното християнство в средновековна България. Това се потвърждава не само от многобройните народни предания и наименования на местности, реки и аязма, но и от извършените в ново време на отделни места археологически изследвания.

За възникването на многобройните сливенски манастири благоприятствува гористата местност в района и изобилните студени изворни води. За това съдействува и близостта на цариградските и атонските манастири. През Сливенската планина по онова време минава главният път от Цариград и Атонската Света гора за Търновград. Много български духовници на връщане от Цариград и атонските манастири навярно често спират в Сливенското духовно средище. Може би някои от тях се застояват за по-дълго време и предават на тамошните монаси придобитите си знания и впечатления от прочутата Света гора на Атон. Наблизо е и Парорийското духовно средище с прочутата исихастка школа на видния византийски духовник Григорий Синаит. Монасите от Сливенската «Мала Света гора» често посещават Синаитовия манастир и много от тях стават ревностни разпространители на исихасткото учение в България. Редица български владетели, боляри и войводи също посещават сливенските манастири и ги обдаряват богато със земи и църковни вещи. Скоро манастирските имоти обхващат цели села с най-плодородните земи, ливади, пасбища и гори, което създава благоприятни икономически условия за живота на средището.

За жалост за многобройните някога сливенски манастири днес напомнят само руини и легенди. Неизвестни са не само местата им, но и техните имена. Предполага се, че основната група манастири е разположена югозападно от стария Сливен в местността Кешишликя (място за монаси), там, където днес се разпростира старият квартал Клуцохор. Заобиколена с вековни гори, през онази епоха местността благоприятствува развитието на монашеския живот. Най-изтъкнатият изследвал на Сливенския край Стефан Табаков счита, че тук именно е центърът на прочутата Сливенска «Мала Света гора» с главен манастир Епикерниевия «Св. Богородица». За него споменава и цариградският патриарх Калист в житието на Теодосий Търновски(62).

Смята се, че друга група манастири от Сливенското духовно средище се разпростира по течението на Манастирска (Селищна) река, която се спуска от планината североизточно от стария град Сливен. Съществуването на манастири през онази епоха в този район се потвърждава и от някои частични археологически проучвания, извършени от видния чешки изследвал на българските старини Карел Шкорпил(63). Наред с някои по-малки манастирски черкви при изследванията тук са открити основите и на голям манастирски храм, посветен на «Св. Константин и Елена». Големият чешки учен и изследвал на българската история Константин Иречек счита, че в тази местност се намира старият Епикерниев манастир(64).

На север от Сливен на височината Бармук баир някога се издигал прочутият Сливенски манастир «Св. Георги», почитан от местното население. Османските завоеватели затриват народната светиня и на мястото й днес стои притулен само малък параклис.

Манастири през онази епоха съществуват и в по-отдалечената околност на Сливенското духовно средище. На около 5 км източно от града, край днешното село Сотиря са открити следите на друг манастирски комплекс, където според Шкорпил се намира Епикерниевият манастир. Тук най-голям и прочут е Сотирският манастир «Св. Петка», наречен по наименованието на близкото аязмо. Археологическите разкопки в местността разкриват основите на старата манастирска черква, издигната върху осем мраморни колони. В близост до манастира някога съществува старо градище с яки крепостни стени и със защитна кула (пирг). В нея монасите от манастира намират закрила в смутните времена на османските набези. През онази епоха Сотирският манастир, владеещ близките села, а и паланки и землища в някои по-далечни селища, става един от най-известните в областта. За съжаление и от този манастир нищо не оцелява до наши дни.

Разположено на главния път от Цариград за Търново и посещавано от много видни български духовни дейци, Сливенското средище поддържа активни духовни и културни връзки с редица средища в страната и вън от нейните предели. Особено дейни са връзките му с Парорийския манастир на Григорий Синаит, където процъфтява прочутата исихастка школа. В житийната литература се съобщава за продължителното монашествуване на Теодосий Търновски в сливенските манастири, който, когато научава за манастира на Григорий Синаит и за неговото религиозно-философско учение, напуска Сливенската планина и се поселва в Парория. Като парорийски монах Теодосий отново няколко пъти посещава сливенските манастири, където за известно време се подвизава неговият близък ученик и виден български духовник Роман.

Тези посещения Теодосий върши вероятно при честите си пътувания до престолния Търновград, за да моли Иван Александър за помощ срещу нападенията на османлиите над Парорийския манастир. Когато след смъртта на Григорий Синаит около 1348 г. Теодосий окончателно напуска Парорийската обител, той отново пристига в Сливенското духовно средище, за да вземе своя ученик Роман и двамата се отправят към Месемврийските манастири. За активното участие на Теодосий Търновски в живота на сливенските манастири съобщава и Паисий Хилендарски в «История славеноболгарская», когато пише, че «много негови (на Теодосий — б. а.) ученици просияли в тези манастири» и че някои от тях били издигнати за търновски патриарси и епископи из България(65).

Сливенското средище поддържа активни и постоянни връзки и с Търновското средище, които особено много се засилват след 1348–1350 г., когато Теодосий Търновски основава Килифаревския манастир с прочутата Килифаревска книжовно-просветена школа. Тогава по всяка вероятност много будни и просветни монаси от Сливенското средище, познаващи добре Теодосий и неговата духовна и културна дейност, се преселват в основания от него манастир, за да разширят образованието си. По-късно тези връзки още повече се засилват, когато Евтимий Търновски основава през 1371 г. в търновския манастир «Св. Троица» забележителната Търновска книжовна школа.

Безспорно духовната и културната дейност на Патриарх Евтимий и на Търновското културно средище оказват благотворно влияние върху развитието на Сливенското духовно средище. Евтимиевата книжовна и езиково-правописна реформа, която през онази епоха широко се разпространява по всички краища на българските земи, намира благоприятни условия за развитие и в Сливенското средище. Създадените обаче в него по онова време книжовни и културни паметници биват вероятно изпепелени по-късно от османските нашественици заедно с многобройните обители на Сливенската «Мала Света гора». Освен един препис на Поученията на Ефрем Сирин, извършен от монах Методий в Епикерниевия манастир(66), други книжовни паметници от Сливенското средище досега не са открити. Не са запазени и никакви исторически известия за гибелта на многобройните манастири. Според легендата, когато турците връхлитат с огън и меч над светите обители, населението и манастирските братя оказват ожесточена съпротива. Повече от триста монаси, потърсили убежище в Епикерниевия манастир, загиват от меча на поробителите. За тези трагични събития загатват и някои археологически изследвания в местността Кешишликя, където са открити следите от масово избиване на хора по онова време(67).

Манастирът в Парория

През XIV в. в пограничната между България и Византия местност, наричана Парория, възниква забележително духовно средище, което има голямо значение за развитието на културния живот в средновековна България. Според житийната литература около 1335 г. от Атонската Света гора тук пристига византийският духовник Григорий Синаит със свои ученици и следовници като носител на новото исихастко учение. На избраното от него място, «поставено извън света, човешкото общение и поселение и откъснато от светските дела, тъй като представляваше дълбока и мъчно проходима местност», той построява няколко килии и поставя началото на прочутия Парорийски манастир «Св. Богородица».

Историческите сведения за точното местонахождение на средновековна Парория и манастира на Григорий Синаит са твърде оскъдни. Преобладава мнението, че това е само част от Странджа планина, и то най-северното разклонение на т. нар. Вътрешна Странджа, която се намира в днешните предели на България(68). Относно мястото на манастира също се правят различни предположения. Най-приемливо е мнението, че Парорийският манастир се издига някога в гористата местност на южния склон на вододелното било между селата Заберново и Калово, на десния бряг на горното течение на р. Заберна, там, където днес е запазено малкото параклисче «Св. Петка»(69).

В продължение на петнадесет години (1335–1350) манастирът в Парория е главен манастир и лавра на Странджанското духовно средище, школа и разсадник на новото религиозно-мистично учение — исихазма. Привлечени от славата на основателя му като мъдрец и строг аскет, тук пристигат образовани монаси и духовници от Византия, България, Сърбия и Влашко, които бягат далеч от светския живот. Това са не само бележити духовници, но и просветени люде с неспокойни души, които непрекъснато се стремят към обновяване на душевния си мир. Самият Григорий Синаит е виден византийски богослов, мислител и църковен писател.

Наред с чисто отшелническите подвизи в Парорийския манастир се води и активна религиозно-просветна, преводаческа и книжовна дейност. Тук се четат произведенията на древни гръцки писатели и философи, изучават се писанията на бележити християнски духовници, превеждат се и се преписват много църковни книги, обогатява се агиографската литература с житията на нови светци. В манастира се оформя и развива исихастката духовна и книжовна школа. Самият Григорий Синаит в Парория пише някои от своите книги, между които и главното си произведение «Различни словеса за заповедите, догмите, мъките и обетите, а още и за помислите, страстите, добродетелите и молитвата». В този свой трактат от 150 глави той развива цялата си исихастка философска система за бога и човека.

Активната духовна и творческа атмосфера в манастира допринася за издигане образованието и мисълта на тамошните монаси. Неслучайно възпитаник на Парорийския манастир и достоен ученик на Григорий Синаит е видният византийски духовник Калист — един от най-образованите мъже на Византия през онази епоха, който по-късно бива избран за цариградски патриарх.

През школата на Григорий Синаит преминават и редица български духовни дейци и книжовници. Тук те не само усвояват исихасткото учение и стават негови ревностни разпространители в България, но придобиват и мъдрост, повишават образованието си, за да играят по-късно забележителна роля в развитието на българската книжовност и култура в страната.

Между първите български монаси, които се отправят за Парория, са Роман от търновския манастир «Св. Богородица Пътеводителка» и старец Иларион. Най-видният по онова време български духовник Теодосий Търновски пристига в Парория около 1337 г. от Епикерниевия манастир на Сливенската «Мала Света гора». Тук той скоро става един от най-близките ученици на Григорий Синаит и ревностен последовател на исихасткото учение. Като парорийски монах Теодосий отново неколкократно посещава манастирите в Сливенската планина, където пренася новото исихастко учение и откъдето завежда в Парория нови монаси. По поръка на Григорий Синаит той на два пъти се явява при българския владетел Иван Александър в Търново с молба да защити Парорийския манастир от нападенията на разбойници и турци. Иван Александър отпуска необходимите средства. Построени биват жилищни сгради, манастирска черква и отбранителна кула (пирг). С това малкото отшелническо поселище се превръща в голям манастирски комплекс. За тази владетелска помощ по-късно житиеписецът на Теодосий — цариградският патриарх Калист, му отправя възторжени хвалебствия. Наред с даренията по всяка вероятност манастирът получава от Иван Александър и дарствена грамота, която за съжаление не достига до наши дни.

В Парорийския манастир Теодосий остава до края на живота на Григорий Синаит (ок. 1346), след което въпреки настояванията на монашеското братство да приеме игуменството, той се завръща във вътрешността на България.

През първата половина на XIV в. освен Теодосий и Роман в Парорийския манастир монашествуват и българските духовници Григорий Доброписец, йеромонах Сава, Фудул, Тимотей, Иларион, Климент и други. На всички тях обучението в исихастката школа на Григорий Синаит се отразява твърде благоприятно. Самият Теодосий по-късно основава по примера на своя учител в близост до престолния Търновград прочутия Килифаревски манастир с Килифаревската просветно-книжовна школа. Роман става един от най-ревностните разпространители на исихазма в България. Дионисий и Григорий, които продължават работата си заедно с Теодосий и Роман в Килифаревския манастир и в Търновското средище, се изявяват като забележителни книжовници, преводачи и житиеписци. Известен преводач и книжовник от Парория е и духовникът Фудул. За неговата дейност се споменава в една приписка към т. нар. Хлудов сборник(70). По такъв начин Синаитовият манастир в Парория и неговата исихастка школа оказват благотворно влияние върху духовното и културното развитие на средновековна България и особено върху дейността на Търновското средище.

Каква е съдбата на Парорийското духовно средище след смъртта на Григорий, остава неизвестно. Според преданието около 1350 г. монасите сами опожаряват манастира, като предварително изнасят движимото имущество, за да не попадне в ръцете на османските нашественици. В близост до днешното село Голямо Буково (Коджа бук) те основават нов манастир, наречен «Св. Петка», който по-късно също бива разсипан от поробителите. За тези трагични събития обаче днес освен легенди и народни предания не са запазени никакви исторически известия.

Месемврийски манастири

Покрай брега на Черно море, в района на Месемврия и северно от града през XIII и XIV в. също израства голямо духовно и културно средище. Самият град Месемврия (дн. Несебър) по онова време е важен производителен и търговски център в тази част на българските земи и втори център на църковното строителство в страната. За съществуването на редица български манастири и скитове в града и в близката му околност се съобщава в някои запазени исторически документи от тази епоха. Споменават се манастирите «Св. Пресвета Богородица Елеуса» (издигнат над самия морски бряг в северната част на Месемврия), «Христос Акрополит» (върху източния нос на Месемврийския полуостров), «Агносоритис» (вън от стените на средновековния град, край морския бряг близо до пътя за Анхиало), манастирът «Св. Власи» (разположен край северния бряг на Месемврийския залив, дал името на съседното село Власи, на 10 км североизточно от града) и други. Споменатите манастири са подчинени на търновския патриарх до 1366 г., докогато Месемврия и околността на града се намират в пределите на българската държава. Запазени са три дарствени грамоти, които потвърждават съществуването на посочените монашески обители и дават някои сведения за положението им като ставропигиални манастири, когато преминават под върховенството на Цариградската патриаршия(71).

За манастира «Св. Пресвета Богородица Елеуса» се знае, че докато месемврийската област е в пределите на България, той е царски и патриаршески манастир. Когато обаче преминава във византийско владение, загубва правата си и бива обременен с данъци и задължения към Цариградската патриаршия. Това затруднява значително много културния живот на манастира. Монасите, повечето по всяка вероятност българи, са принудени да прибягват до грамотите на българските владетели, за да доказват правата и привилегиите си от миналото.

Манастирът «Христос Акрополит» също притежава много имоти и е в цветущо благосъстояние. След преминаването му в пределите на Византия и настъпването на смутни времена, загубва имотното си състояние и изпада в бедствено положение. Тогава именно някой си йеромонах Макарий с молба до цариградския патриарх поисква да му бъде отдаден манастира за частен, за да го възстанови със свои средства. С грамота от 1369 г. патриархът удовлетворява молбата на Макарий, предава му манастира и го назначава за доживотен игумен със званието архимандрит(72).

Месемврийските манастири играят важна роля в духовното и културното развитие на средновековна България. Тяхното значение още повече нараства, като се има предвид, че през тази епоха гръцкият елемент в югоизточната част на страната е твърде силен. С това се обяснява и големият интерес, и вниманието, с което ги удостояват както Цариградската патриаршия и византийските императори, така и местната власт, когато те попадат в пределите на византийската държава. За съжаление твърде малко са историческите сведения за книжовната и културната дейност в средището, каквато безспорно се води, когато месемврийската област се намира в пределите на Втората българска държава. Все пак от това, което оцелява, най-ярко доказателство за активния духовен живот на средището са многобройните черкви в самия град Месемврия, наброяващи по онова време около четиридесет. Те и днес силно впечатляват зрителя с многообразието на строителната си конструкция и особено с богатството на външната си украса.

Най-ранна и най-голяма от месемврийските черкви е Старата митрополия, в която се откриват следи от първоначалната й стенописна украса. Най-голям интерес предизвикват базиликата «Св. Стефан», запазена в първоначалния си вид, черквите «Пантократор», «Св. Йоан Неосветени» (Алитургис), чиято фасадна украса с керамични, пластични и колоритни елементи е единствена в страната, и други. Особеностите и високите постижения на това култово строителство свидетелствуват за съществуването на българска строителна школа през XIII–XIV в. в Месемврийското културно средище, характеризираща се с многообразие на архитектурните обеми и с богатство на пластичната и колоритна украса на фасадите. Изследвачите определят черквата «Св. Йоан Неосветени» като «лебедова песен на Несебърската школа в българската архитектура».

Времето и превратностите в историческата съдба на българския народ са унищожили не само външната, но и вътрешната декоративна украса на тези черкви, която несъмнено също е била с високи художествени достойнства. Оцеляват само няколко икони, между които иконата «Св. Никола с жития» (ХIII в.), прочутата двустранна икона «Христос Пантократор» и «Богородица Умиление», и иконата «Богородица Пътеводителка» с надпис от 1342 г., подарена на манастирския храм «Св. Богородица Елеуса» от Самуил, чичо на българския цар Иван Александър, при обновяването на манастира(73).

Наред с посочените черкви и манастири в Месемврия и близката околност на североизток от града, покрай брега на Черно море, в съседство със средновековната Емонска крепост и крепостта Козяк през онази епоха съществуват още няколко български манастира, най-известният от които е «Емонският «Св. Никола». В една грамота от неизвестен български владетел, с която се обезпечават привилегиите и сигурността на манастира, се съобщава за основаването му от бабата на този владетел — княгиня Севина(74).

Запазените исторически данни свидетелствуват, че през епохата на Втората българска държава в Месемврийското средище се води активна книжовна дейност, продиктувана от нуждите на църквата и от изискванията на манастирските устави. От създадената обаче тук богата среднобългарска книжнина са известни само няколко богослужебни книги, един сборник с 53 литургически, канонически и светски произведения в превод от византийски писатели, и т. нар. Месемврийска хроника, писана на гръцки език(75). Оцелява и едно тълковно евангелие, преписано в Анхиало през 1337 г. от монах Методий Гемист по времето на Иван Александър и търновския патриарх Теодосий(76).

Бачковски манастир

В Южна България най-голямото и забележително средище на българската книжнина и духовна култура е старият Бачковски манастир. В пределите на възстановената българска държава манастирът преминава през 1199 г., когато управител на Родопската област става боляринът Иванко. По времето на цар Калоян и по-късно, когато родопски деспот е Алексий Слав — сестрин син на Асеневци, Бачковският манастир продължава съществуването си като самостоятелен и независим от царската и патриаршеската власт грузински манастир. След Клокотнишката битка обаче, когато през 1230 г. Иван Асен II окончателно утвърждава властта на българската държава над Родопската област, владетелят обръща внимание и на прохода по течението на р. Чая (дн. Асеница), свързващ Тракийската низина с най-южните предели на страната. Тук той възстановява и здраво укрепва старата Петричка крепост, изградена високо на стръмната скала над реката на 3 км южно от Станимахос (дн. Асеновград). В съседство с крепостта Иван Асен II построява на два етажа прочутата Асенова черква «Св. Богородица» и я украсява изцяло със стенописи. Върху отвесната скала под крепостта в 1231 г. царят заповядва да се изсече надпис за възвеличаване на царската му власт(77).

Като голям покровител на много български черкви и манастири, предполага се, че по това време Иван Асен II подпомага и Бачковския манастир. Дарява го богато с черковна украса, поземлени владения и привилегии, издава му вероятно и дарствена грамота. За такива царски дарения ни загатват някои податки от по-ново време. Споменава се за пловдивски митрополит гъркът Григорий от края на XIX в., задигнал от хранилището на манастира две златни корони, един златен жезъл и царски хрисовул, подарени на манастира от Иван Асен II, унищожил много славянски ръкописи, някои от които писани на пергамент(78).

След смъртта на Иван Асен II през 1241 г. в продължение на един век Родопската област непрекъснато сменява господарите си. Едва след 1344 г. по времето на Иван Александър тя окончателно остава в пределите на българската държава. Поради честите войни и политическата нестабилност дотогава в тази част на страната Бачковският манастир изпитва значителни икономически затруднения и не е в състояние да поддържа черквите и жилищните си сгради. Оценявайки голямото му културно-народностно значение, Иван Александър го взема под свое покровителство, дарява го с много имоти и му предоставя необходимите средства за обновяване на манастирските черкви, жилищните сгради и за потягане на крепостните стени и отбранителната кула. Свидетелство за ктиторството на Иван Александър е запазено в гробищната черква на манастира — т. нар. Бачковска костница. Преустроена и обновена с негови средства, към старата й стенописна украса от времето на Григорий Бакуриани е прибавена и нова зография. По това време в преддверието на долния етаж на черквата костница в нишата на северната стена са изписани ктиторските портрети на първите основатели на манастира — Григорий Бакуриани и брат му Апасий, и на двама други дарители — монасите Гаврил и Георги. На горния етаж в една от нишите на преддверието на също така видно място е изписан и ктиторският портрет на самия цар Иван Александър. Надписът към изображението, унищожен по-късно при гръцкото владичество над манастира, гласи: «Иван Александър в Христа Бога благоверен цар и самодържец на българите и гърците». Стенописният образ на българския владетел и ктиторският надпис, изписани в един доскоро чисто грузински манастир, и то в една област, която по времето на Иван Александър е в южната покрайнина на страната, имат за онова време голямо патриотично и културно-народностно значение. Те напомнят и на следващите поколения, особено през епохата на османското владичество, за славата и величието на българската държава и на нейните владетели в миналото. Ктиторската дейност на Иван Александър се помни и през следващите векове. Дубровнишкият пътешественик Якуп Лукарич, който неколкократно посещава тези места през XVII в., научава за това от монасите в манастира(79).

До средата на XIV в. грузинският състав на Бачковския манастир остава непроменен. По времето на Иван Александър обаче поради установяването на османските турци в най-югоизточната част на Балканския полуостров притокът на грузински монаси намалява и в манастира започват да постъпват и монаси българи. В резултат на това до края на царуването на Иван Александър народностният състав на монашеското братство напълно се променя и манастирът се превръща в активно средище на българската духовна култура.

С промяната на монашеския състав се променя и характерът на бачковското манастирско училище. Постепенно в него започват да постъпват българчета и в обучението навлиза българският език. Много от тези просветени български младежи стават по-късно основатели на прочутата Бачковска книжовна и просветна школа. Както свидетелствуват историческите известия, по онова време и особено по времето на Патриарх Евтимий влиянието на Търновското книжовно средище и на търновската културно-просветна традиция се разпространява и в тази част на южните български земи. Българският книжовник Константин Костенечки съобщава за дяк Андрей (Андроник) от «Романийската област», който «от малък е ученик и последовател на Евтимий»(80).

Конкретните исторически известия за книжовната дейност в манастира по онова време са твърде оскъдни. Запазен е само един стихар на гръцки език от 1368 г., писан, както съобщава в приписката си авторът, «през царуването на нашите самодържавни царе Иван Александър и новопосветената Теодора»(81). По всяка вероятност богатата книжнина на средището от онази епоха бива унищожена по-късно от властвуващото в манастира гръцко духовенство през последните векове на османското владичество.

Изглежда, дейността на Бачковското културно средище е добре позната на Евтимий още докато е търновски патриарх, защото, когато по-късно настъпват трагичните за българската столица и за българския народ дни, по всяка вероятност той сам си избира Бачковския манастир за място на заточаването му от турците.

Наред с Бачковското средище активен духовен живот през онази епоха водят и редица други монашески обители, пръснати из обширната Родопска област или струпани по северните склонове на планината. Повечето от тях обаче биват разсипани при завладяването на българските земи от османските нашественици в края на XIV в. или при по-сетнешното насилствено помохамеданчване на българското население през XVIII в. Измежду оцелелите от тях най-известен е Кукленският манастир «Св. Козма и Дамян» («Св. Врачове»). Издигнат сред северните склонове на Родопите на 3 км югозападно от пловдивското село Куклен, през годините на Втората българска държава той се превръща във важно културно-просветно средище за българите. По онова време тук вероятно са преписвани някои богослужебни книги, за което свидетелствуват две оцелели четириевангелия от втората половина на XIV в. Близостта на Банковския манастир и авторитета на неговата книжовно-просветна школа оказват благотворно влияние върху дейността на Кукленския манастир. За книжовните и културните интереси и за народностния състав на монашеското братство в манастира загатва и известният Иван-Александров песнивец от 1337 г. Пренесен тук вероятно от някои от търновските духовници, придружаващи Евтимий Търновски при заточването му в Бачковския манастир, през цялата епоха на османското владичество той се съхранява и употребява от българските монаси в манастира.

Средецко средище

През годините на Втората българска държава Средец се утвърждава като едно от най-важните средища на българската духовна култура в страната. От византийското владичество градът е освободен през 1195 г. от победоносните войски на цар Асен I. Оттогава той неизменно остава в пределите на българската държава. Оценявайки голямото му стратегическо значение за българските земи и на Балканския полуостров, българските владетели отделят голямо внимание за потягане на старите крепости в града и областта и за издигането на нови твърдини. Забележителни в това отношение са усилията на болярина Константин Тих, който, преди да бъде избран от болярския съвет за търновски цар, е управител на Скопската и Средецката област. В резултат на тези грижи скоро Средец се превръща в крепост на българския дух и благоденствуващ град, «един от славните и забележителни градове в европейските предели, според общото признание», както за това по-късно пише Евтимий Търновски(82). Славата на града през онази епоха са и множеството черкви и манастири. Най-известен е манастирът «Св. Иван Рилски», в черквата на който повече от два века се покоят мощите на светеца. През 1195 г. Иван Асен I пренася мощите от Средец в новата престолнина Търновград. Тържествената процесия придружава игуменът на манастира и цялото монашеско братство(83).

Духовната и културната дейност в Средецкото средище особено много се активизира към средата на XIII в., когато управител на Средецката област става севастократор Калоян, «братовчед царев». По това време наред с оцелелите през византийското владичество стари български черкви и манастири, край близките крепости и сред най-красивите места в полите на Витоша, Лозенската планина и по южните склонове на Стара планина, възникват и множество нови обители. Предполага се, че тогава именно се оформя манастирската групировка от четиринадесет манастира, известна с името Софийска «Мала Света гора», създава се обликът на културния живот на Средецкото средище през епохата на Втората българска държава. В много от тези манастири възникват училища за млади монаси, граматици, книжовници и калиграфи, създават се художествени ателиета за украса на ръкописни книги и за стенописване на селищните и манастирските черкви.

Един от най-известните средецки манастири от онази епоха е Боянският «Св. Пантелеймон», издигнат в близост с Боянската крепост «Батил». През византийското владичество тук първоначално е изградена кръстокуполната черквичка «Св. Никола», която в старинния си вид достига до наши дни. След освобождението на България, когато през XIII в. управител на Средецката област става севастократор Калоян, той потяга старата Боянска крепост. Непосредствено до старата черква построява нова, по-голяма и по-просторна, която посвещава на «Св. Пантелеймон». По-късно, след смъртта на севастократор Калоян, около черквата се заселват монаси, построени биват жилищни сгради и Боянската черква става манастирски храм. На северната стена в долния етаж на т. нар. Калоянова черква е запазен ктиторски надпис за изграждането и за украсяването на черквата със стенописи през 1259 г. със средствата на севастократор Калоян(84). В надписа се говори и за роднинските връзки на Калоян с тогавашния български владетел Константин Тих-Асен. В гробищния параклис наред с ктиторските портрети на деспот Калоян и неговата съпруга деспотица Десислава са изписани и образите на цар Константин Асен и царица Ирина. Позовавайки се на тези факти, някои специалисти считат, че за украсата на Боянската черква е бил повикан някой от най-добрите тогавашни търновски зографи. Той именно създава през XIII в. край Средец един изключителен паметник на средновековната българска монументална живопис в стила на Търновската художествена школа, който днес заема почетно място сред най-ценните паметници на културата в Европа.

Наред с големите постижения в българската монументална живопис по онова време в Боянския манастир се води и оживена книжовна дейност. Както се предполага, в края на XII или в началото на XIII в. тук по всяка вероятност е писано известното Боянско евангелие — палимпсест — един от най-ценните паметници на българската средновековна книжнина, в който са отразени характерни промени в звуковия и граматическия строеж на българския език през онази епоха. Ръкописът е открит в Боянската черква през 1845 г. от руския учен В. И. Григорович. Днес се съхранява в Московската обществена библиотека «В. И. Ленин»(85).

Важен за българската книжнина от XIV в. е и прочутият Боянски поменик на средновековните български владетели(86). От Боянския манастир произхожда и един псалтир(87), писан през втората половина на XIII в., вероятно във връзка с построяването и изписването на Калояновата черква през 1259 г. Палеографските данни на ръкописа загатват за влияние на Търновската книжовна школа, а езиковите и правописните особености го свързват с книжовните средища на Западна България. Според свидетелството на В. И. Григорович през 1845 г. в черквата на стария Боянски манастир се съхранявали общо десетина стари ръкописа. Сведения за някои от тях се съдържат в сбирките на В. И. Григорович и П. А. Сирку. Повечето от тези ръкописи засега обаче остават неизвестни.

Друго важно огнище на българската средновековна книжовност и култура в Средецкото средище през онази епоха е Драгалевският манастир «Св. Богородица». За него историята съхранява сравнително най-точни данни, записани в дарствената грамота на цар Иван Шишман от 1378 г.(88) Основан от Иван Александър около 1348 г. и обявен за ставропигиален, той получава големи поземлени владения и социални привилегии от търновските владетели. Манастирският храм от онова време е типичен образец на малките болярски черкви, строени в Югозападна България преди османското владичество. Данни за първоначалната му стенописна украса не са запазени, но с основание може да се предполага, че и тя била създадена в духа на съществуващата в Средецката област художествена традиция. От вниманието, което българските владетели отделят на Драгалевския манастир, и грижите им за икономическото му издигане може да се съди за неговото значение като духовно и просветно огнище от Средецкото културно средище. Минават години, векове и манастирът продължава да се нарича «царски манастир Пресвета Богородица Витошка».

В обсега на Средецкото средище през онази епоха влизат още Бистришкият манастир «Св. Георги», Железнишкият «Св. Дух», Кокалянският «Св. Архангел Михаил», Урвичкият «Св. Никола», Германският «Св. Иван Рилски», Илиенският «Св. Илия», Кремиковският «Св. Георги», Куриловският «Св. Иван Рилски», Осеновлакският «Св. Богородица» и много други, за дейността на които обаче конкретни исторически данни не са известни.

Многобройните черкви и манастири в Средец и Средецката област са ярко свидетелство за активната духовна и културна дейност през епохата на Втората българска държава в Средецкото средище. В тях се подвизават просветени монаси и ревностни книжовници, които създават и размножават необходимата богослужебна, религиозно-философска и житийна литература. В града и в по-големите манастири на средището възникват множество манастирски училища за поддържане грамотността в селището и за повишаване образованието на монасите. Формира се Средецката книжовна школа, която развива и умножава културната традиция на Търновската книжовна школа. За съжаление книжовното богатство на Средецкото средище бива разграбено, разпиляно и унищожено през последвалите злощастни за българския народ векове на османското владичество. Засега са известни само прочутото Боянско евангелие, ценният Боянски поменик, Софийският псалтир от XIII в. Софийският сборник с църковно-религиозни и светски четива и т. нар. Софийско евангелие, писано през 1328–1329 г. в средецката митрополитска черква «Св. София» «по времето на българския цар Михаил Асен и софийския митрополит Йоан»(89). Предполага се, че и някои други от оцелелите от онази епоха отделни ръкописи и идентифицирани като произхождащи от западните предели на българските земи също може да са писани в Средецкото книжовно средище.

През 1382 г. след тримесечна обсада османските турци завладяват София чрез измама и подхвърлят на унищожение и опустошение многобройните черкви и манастири в града и цялата област, с което прекъсват богатия културен живот на Средецкото средище за продължително време.

Рилски манастир

Старият Рилски манастир, който победоносните български войски, предвождани от цар Асен I, освобождават от византийско владичество през 1195 г., активизира дейността си още през първите десетилетия на Втората българска държава. Към него българските владетели проявяват особено внимание. В известната Рилска грамота на цар Иван Шишман се споменава за дарения и царски грамоти, дадени му още от Иван Асен II и от сина му Калиман. За водената обаче книжовна дейност в средището по това време (XIII в.) свидетелствуват само две пергаментни евангелия(90).

През първата половина на XIV в. Рилският манастир преминава във владенията на деспот Драговол Хрельо, който, властвувайки в югозападната част на тогавашните български земи, си присвоява и земите по р. Струма и в Рила планина. Като израз на своята самостоятелност и господарско достойнство през 1335 г. той обновява Рилския манастир, построява нова манастирска черква и издига пететажна отбранителна кула, превръщайки обителта в непристъпна феодална крепост. Хрельовата черква достига до епохата на Българското възраждане, когато при изграждането на новата главна черква на манастира през 1834 г. бива съборена. За нея Неофит Рилски пише, че била голяма и «прекрасна», с два купола, наподобяваща черквите от атонските манастири. «Жалко е во истину много», пише той, «защото се лиши манастирю от драгоценна древност (антика)»(91).

Създадената още при Иван Рилски книжовна и културна традиция вероятно продължава да се развива и по-късно при благоприятните условия и щедрото покровителство на Хрельо войвода; конкретни писмени известия обаче не са запазени. Само иззиданият с червени тухли надпис на южната стена на отбранителната кула в памет на починалия владетел, както и надгробният надпис свидетелствуват за грамотността и поетичния дар на неизвестен граматик.

Съперничеството между отделните големи феодални владетели и особено между Търновското и Бдинското царство през последните две десетилетия на Втората българска държава още повече засилват политическата нестабилност в българските земи. За да привлече на своя страна монашеското братство на Рилския манастир и за да издигне авторитета на българската държава сред населението на западните й предели, в 1378 г. търновският владетел Иван Шишман издава в Средец специална дарствена грамота. С нея предава на Рилския манастир много земи заедно със селата и жителите им, обширни гори, ливади и рибни езера по поречието на Струма и в Рила планина. Обдарен с обширни имоти и обезпечен с големи привилегии, Рилският манастир се превръща през онази епоха в един от най-големите феодални владетели в българската държава.

Благоприятните икономически условия за живота на монашеското братство през по-голямата част на XIV в. привличат в манастира голям брой образовани монаси и книжовници от всички краища на страната, които активизират книжовната дейност. Същевременно в Рилската книжовно-просветна школа биват подготвени множество млади монаси, граматици и калиграфи, които преписват и размножават църковните книги не само за нуждите на манастира, но и за други духовни и културни средища в областта. От онази епоха въпреки многобройните по-сетнешни пожари и разрушения, които преживява Рилският манастир през вековете на османското владичество, до нас достигат още няколко ръкописни паметника. Запазено е едно четириевангелие, писано на пергамент и хартия през 1361 г., както гласи приписката, «в дома на бога и на светия отец Иван Рилски — чрез ръката и труда на многогрешния и смирен монах Симеон...»(92). По някое време в манастира попада и ръкописът на Йоан Лествичник, т. нар. Лествица(93). Преписан през 1364 г. в местността Усте край Търново, той свидетелствува за връзките на Рилския манастир с Търновското културно средище. Все тогава в манастира е преписано и съчинението «За любовта» на църковния писател Максим. В приписката си към ръкописа неизвестният български книжовник изразява страха на монашеското братство от приближаващото се османско нашествие и отправя гореща молба към бога «да бъде усмирен света и да се запази тази света обител»(94). Особено ценен ръкопис е Рилският сборник от XIV–XV в., съдържащ преписи на най-старите жития на Иван Рилски, между които житието от византийския писател Георги Скилица и първото проложно житие на светеца(95).

Непосредствено преди завладяването на Западна България от османските турци в Рилския манастир работят книжовниците Дометиан — игумен на манастира, Саватий — ученик и последовател на Дометиан, монах Симеон и други. Предусещайки голямата опасност за светата обител поради османското нашествие, особено след завладяването на София през 1382 г., Дометиан преписва в 1385 г. «Завета» на Иван Рилски. Скоро след това изплашените монаси укриват оригинала на «Завета», написан на пергаментни листа, заедно с други ценни ръкописи, чиято съдба за съжаление и до днес остава неизвестна. Макар оцелял в по-късни преписи, той свидетелствува за високата образованост на видния български духовник Иван Рилски и за началото на книжовна и културна традиция в основаната от него Рилска обител.

За активната книжовна и просветителска дейност в Рилското средище свидетелствуват и множество други ръкописи, четени и съхранявани през онази епоха в манастирската библиотека, каквито са «Паренесис» на Ефрем Сирин, службата на Иван Рилски, житието на Иван Рилски от Георги Скилица, псалтир от XIV в. и някои други богослужебни книги.

В резултат на многостранната книжовна и културна дейност до падането на България под османско владичество в манастирското книгохранилище и в черквата и параклисите на Рилския манастир се натрупват голямо количество ръкописна книжнина, ценни иконописни произведения, църковни вещи и др., създавани в манастирските скриптории и художествени ателиета в течение на векове или получавани в дар от посетители и далечни почитатели на видния български народен светец Иван Рилски и на неговата обител. И макар това, което оцелява през вековете на османското владичество, да е само една малка частица от огромното книжовно богатство на средището, създавано и събирано през средновековието, то все пак е достатъчно, за да представи Рилския манастир като едно от най-важните и забележителни средища на българската книжовност и култура през епохата на Втората българска държава. Дейността на рилските книжовници и културни дейци от онази епоха допринасят да се разшири още повече и здраво да се утвърди създадената отпреди книжовна и културна традиция. Благодарение на това въпреки превратностите в историята на българския народ и на Рилския манастир славата на обителта като най-важно духовно и културно-народностно средище не угасва през цялата по-късна епоха на османското владичество.

Наред с Рилския манастир и под неговото мощно духовно влияние в западните предели на българската държава през онази епоха възникват и се развиват и други български духовни и културни средища. Сред красивия Земенски пролом на левия бряг на р. Струма се издига прочутият Земенски манастир «Св. Йоан Богослов». Наред със забележителната архитектура на черквата манастирът е известен и с изключително ценните си стенописи от времето на последното изписване на черквата през 1354 г., представящи го като цялостен паметник на българското средновековно изобразително изкуство. И макар бележитият земенски живописец да не оставя никакви сведения за себе си, езиковите и калиграфските особености, които характеризират запазения четириредов възпоменателен надпис над входната врата на манастирската черква, ни представят един чист старобългарски език, на какъвто са написани среднобългарските книжовни паметници от XII–XIV в. — доказателство за народностната принадлежност на художника и на обителта.

За книжовната дейност на Земенския манастир не са запазени никакви писмени известия. Може обаче да се предполага, че в този важен български духовен център на Велбъждкото феодално княжество при покровителството на един образован и културен владетел живеят и работят образовани български монаси с книжовни интереси. Те поддържат по всяка вероятност активни духовни връзки с близките средища, каквито през тази епоха са Рилският манастир, Бобошевският, Батановският, Мрачкият и други манастири. За съжаление произведенията на земенските книжовници не достигат до наши дни или все още остават неизвестни за науката.

Повече исторически сведения са запазени за Мрачкия манастир «Св. Никола». Скътан сред хълмистата местност на 2 км североизточно от радомирското село Пещера, през епохата на Втората българска държава след царуването на Иван Асен II той се намира в погранична със сръбската държава област. Един от големите и заможни български манастири, Мрачкият манастир играе важна роля в културно-народностната политика на българските владетели, особено на цар Иван Александър. С известната Мрачка грамота, запазена по-късно в библиотеката на Хилендарския манастир на Атон, този български владетел дарява манастира през 1347 г. с много имоти и селища в Радомирско, Кюстендилско, Брезнишко и Софийско(96). В грамотата се съобщава за дарявания на манастира и от предишни български царе. Това дава основание да се предполага, че Мрачкият манастир възниква наскоро след освобождението на западните български земи от византийското владичество — по всяка вероятност още в края на XII в. по времето на Асеневци.

Сама по себе си Мрачката грамота е важен исторически и книжовен паметник, оцелял от онова време в неподправен вид и съдържащ ценни данни за правата на средновековните манастири като феодални владетели и за класовото разслоение на тогавашното българско общество(97). Наред с това грамотата свидетелствува за големите грижи и вниманието на българските владетели и особено на Иван Александър към Мрачкия манастир, за усилията му да го издигне като важно културно-народностно средище и крепост на българската народност в западните предели на тогавашната българска държава.

През онази епоха в Западна България съществуват още Трънският, Погановският, Билинският, Одоровският и други манастири, за книжовната дейност на които не са запазени исторически известия. В близост до град Брезник е друго голямо духовно средище, известно с наименованието «Бреза манастир». Заедно с манастирите по височините около града то образува т. нар. Брезнишко Седмопрестолие(98). Многобройните духовни огнища в тази отдалечена и откъсната тогава от главните културни средища на българските земи област поддържат грамотността и културно-народностното съзнание на тамошното население.

Мелнишко средище

През XIII–XIV в. град Мелник е едно от важните средища на българската култура в югозападните предели на българската държава. Възникнал, както се предполага, през VII–IX в. като българо-славянско селище, още при царуването на княз Борис и цар Симеон и особено по времето на Самуил градът се превръща в яка българска крепост и духовен център в тази част на страната. Безспорно върху културния живот на Мелнишкото средище през онази епоха благотворно влияние оказват искрите от богатия книжовен и културен живот на Преславското и Охридското средище, на Преспа и Брегалница.

Мелник преминава в пределите на възобновената българска държава още през 1195 г. след победоносното настъпление на освободителните войски на цар Асен I и отхвърлянето на византийското владичество. Около 1215–1218 г., сестриният син на първите Асеневци — деспот Алексий Слав, който владее Родопската област по онова време, премества столицата си от крепостта Цепина (Чепино) в Мелник. Тогава всъщност отново започва активният духовен и културен живот на средището. За това време византийският писател от XIII в. Георги Акрополит пише: «Като владееше силната и почти недостъпна за всички врагове крепост Мелник, Слав бе самодържавен господар и не се подчиняваше никому от околните владетели»(99).

За да издигне авторитета и значимостта на своята престолнина и да я превърне в духовно и културно средище на деспотството си, Алексий Слав полага големи грижи за изграждането на яки крепостни стени, великолепни дворци и множество черкви и манастири. Според дарствената му грамота (сигилий) от 1220 г. с негови средства е издигнат из основи, украсен и снабден с необходимите икони, утвари и свещени книги мелнишкият манастир «Св. Богородица Спилеотиса». В дар на манастира владетелят предава и близкото село Катуница заедно с жителите и цялото им имущество. По искане на монашеското братство манастирът е обявен за самостоятелен и независим от административната и църковната власт ктиторски манастир с големи привилегии.

Самата грамота на Алексий Слав, написана на гръцки език и подпечатана с печата на деспота, е забележителен книжовен паметник, който ни предоставя изобилни сведения за феодалните отношения по онова време, за устройството на монашеския живот, за високата образованост на мелнишката аристокрация и за развитието на културния живот в тогавашния град Мелник.

В близост до града вероятно през онази епоха е основан и прочутият Роженски манастир «Рождество Богородично». Преживявайки вековете на чуждото владичество, днес той се издига величествено сред стръмните пясъчни сипеи южно от пиринското село Рожен на 6 км източно от Мелник. В този манастир по всяка вероятност се подвизава голяма част от духовниците и културните дейци на Мелнишкото средище. Тук може би подготвени книжовници и калиграфи преписват и украсяват ценни за българската култура ръкописни книги. За съжаление не са запазени или все още не са известни на науката никакви книжовни паметници от Мелнишкото средище и от Роженския манастир, освен ръкописът «Тълкуванията на Йов», писан на гръцки език през XIV в.(100) По-късно през 1674 г. той бива отнесен от цариградския патриарх Доситей при едно посещение в манастира, а след време попада в йерусалимската черква «Гробът Господен», където се съхранява и днес(101).

След победата на Иван Асен II през 1230 г. при Клокотница и разгрома на епирското деспотство на Теодор Комнин владенията на деспот Алексий Слав отново влизат в пределите на централната българска държава. С това периодът на разцвет на българската книжовност и култура в Мелнишкото средище продължава още едно десетилетие.

Въпреки превратностите в политическата съдба на деспотството на Алексий Слав духовният живот в Мелнишкото средище се развива под влиянието на Търновското културно средище. Бидейки на кръстопътя между Атон и вътрешността на страната, то изпитва влиянието и на атонските манастири, особено в областта на иконописното изкуство. От друга страна, като се има предвид, че известно време деспот Слав е васал на латинския император Хенрих Фландърски в Цариград, то може с основание да се предполага, че върху естетическите вкусове и изискванията на мелнишката аристокрация влияние оказва и западната култура. За това може да се съди и от някои по-сетнешни сведения на гръцкия летописец Георги Амартол. По онова време, пише той, «в града живеят значителен брой благоприлични и знатни мъже, които по самия си вид се показали достойни за уважение и почит»(102).

След смъртта на Иван Асен II в 1241 г. и настъпването на упадък в българската държава заедно с голяма част от българските земи през 1254 г. и Мелник преминава под византийско владичество. И макар населението да запазва българския си народностен състав, в града се установява седалище на гръцка митрополия, подчинена на Цариградската патриаршия. Чрез нея започва усилено да прониква византийското религиозно влияние и да се настанява византийската духовна култура. Не помага и въстанието на мелнишкия войвода Драгота, който вдига българското население на бой срещу византийската власт. А когато в края на XIV в. османските завоеватели с огън и меч завладяват българските земи, заедно с цветущия средновековен град Мелник загиват и по-голямата част от забележителните паметници на българската книжовност и култура, създавани дотогава в Мелнишкото средище.

Средища в югозападните български земи

Особен интерес предизвиква дейността на средищата на българската книжовност и култура в югозападните предели на българските земи. Борбата за освобождението на тези земи от византийско владичество започва от първите години на Втората българска държава и продължава през цялото царуване на династията Асеневци. В 1194 г. цар Асен I освобождава Серес, а по-късно в резултат на победоносното настъпление на българските войски на югозапад под водителството на Калоян към възстановената българска държава бива присъединена по-голямата част от земите, които България владее преди падането й под византийска власт. Поради нарастващите обаче тенденции за разпокъсване още тогава някои български владетели, като Добромир Хриз в крепостта Просек (Македония), Алексий Слав в Мелник и др., се обявяват за независими господари. При Иван Асен II след 1230 г. в границите на българската държава влизат Южна Тракия, Македония и Албания до бреговете на Бяло и Адриатическо море. Едва тогава в страната настъпва по-голяма политическа стабилност и икономическо укрепване, което благоприятствува развитието на по-деен духовен и културен живот в цялата страна, в това число и в югозападните български земи. И макар по онова време, а и през цялата епоха на Втората българска държава в тази част на страната да не се създава единен център на културното развитие както Търновското средище в Източна България, книжовната и просветната традиция от времето на Климент и Наум продължава да се развива. И през тази епоха, независимо дали югозападните български земи влизат в пределите на централната българска държава, или са владения на обявили се за самостоятелни господари български владетели, както и когато са под чужда власт, главни книжовни и културни средища са монашеските обители и някои отделни селища.

Особено бързо се активизира книжовната дейност в Охридското средище. Тук още през първата половина на XIII в., между 1230 и 1241 г. по времето на Иван Асен II, в охридското село Равне книжовниците Йосиф, Тихота и Белослав съставят прочутия Болонски псалтир — един изключително ценен книжовен паметник на българската палеография и езикова история. Ръкописът съдържа различни богослужебни текстове, написани на кирилица. В тях се срещат и някои глаголически думи и цели изрази, което показва, че първоизворът му е друг по-стар глаголически ръкопис. Отделните текстове в псалтира се придружават и от музикални знаци, представляващи интерес за историята на българската музика. По някое време ръкописът става притежание на известния тогавашен граматик Теодор от същото село, който го продава «насред града Битоля» на йеромонах Даниил «за попадиините пръстени и два перпера»(103). Към средата на XVII в. псалтирът бива пренесен в Италия. Най-напред той попада в августинския манастир «Сан Салваторе» в град Болоня, а след това бива пренесен в Болонската библиотека, където се съхранява и днес(104).

Книжовници от Охридското средище превеждат на славянски език написаното на гръцки език през XIII в. от охридския архиепископ, гърка Димитър Хоматиан «Кратко житие на Климент Охридски»(105). Въз основа на гръцки извори е съставено на славянски език ново «Кратко житие на Наум Охридски»(106). Все през този период се преписват и някои от произведенията на старобългарските писатели от епохата на Първата българска държава, какъвто е случаят с «Проглас към евангелието» на Константин Преславски, поместен в едно пергаментно четириевангелие от XIII в.(107), и други.

От Охридското книжовно средище произхожда особено ценният пролог — синаксар, писан в края на XIV в. от неизвестен български книжовник. В него са поместени житията на Иван Рилски, Петка Търновска, Иларион Мъгленски и Михаил от Потука, съставени от Патриарх Евтимий Търновски, както и «Чудото на св. Георги с българина»(108). Подборът на четивата в сборника и характерният му среднобългарски правопис свидетелствуват за влиянието на Търновската книжовна школа през тази епоха върху културните дейци от Охридското средище. Пак тук през 1353 г. българинът монах Никодим превежда от гръцки на български език «Паренесис» на Ефрем Сирин(109).

За съжаление не са запазени никакви исторически известия за съществуването и за дейността на стария Климентов манастир «Св. Пантелеймон» в Охрид. Знае се само, че през 1295 г. в Охрид е изградена голяма черква «Св. Богородица», в която биват пренесени мощите на Климент Охридски. Оттогава населението започва да я нарича «Св. Климент». След завладяването на българските земи турците превръщат черквата в джамия на името на султан Мохамед.

Въпреки перипетиите на политическото владичество активна културно-народностна дейност продължава да развива старият Наумов манастир «Св. Архангел Михаил», издигнат още в 900 г. край брега на Охридското езеро. В резултат на тази дейност в книгохранилището на манастира се натрупва голямо количество стара ръкописна книжнина, която за съжаление бива разпиляна и унищожена през последния век на османското владичество от гръцките игумени на манастира.

Сравнително повече исторически известия от онази епоха са запазени за дейността на Скопското книжовно средище в някогашната Скопска епархия, където множество български монаси книжовници развиват българската книжовна традиция. В края на XIII и началото на XIV в. в Скопие и областта работи книжовникът поп Никола, наричан със светското име Брата. Тук той преписва няколко книги, между които известния Хлудов паремейник на пергамент, едно четириевангелие и апостол, предназначени, както сам съобщава в приписката си към ръкописа, за неговите събратя»(110). Преписаният от Никола пергаментен ръкопис по-късно попада в руския светогорски манастир «Св. Пантелеймон», където се съхраняват и до днес(111). От Скопското книжовно средище са известни още т. нар. Скопски миней от XIII в., съдържащ служба на Константин-Кирил Философ(112) един сборник от XIV в. с приписка от 1411 г.(113), цветен триод с приписка от 1392 г.(114) и триод от XIV–XV век(115).

През онази епоха в Скопската област съществуват множество български манастири, които също развиват активна културно-народностна дейност. Най-известният от тях е старият Виргински манастир «Св. Георги Бързия». Издигнат на височината Виргино бърдо близо до Скопие още в годините на Първата българска държава от цар Роман, сина на цар Петър, през XIII и XIV в. той владее обширни имоти и тридесет села и става най-големият и заможен български манастир в цялата Скопска епархия. Към него проявяват изключително внимание български и сръбски владетели. Особено много е почитан от българския владетел Константин Асен-Тих, който, преди да стане търновски цар (1258–1277), известно време е скопски болярин и управител на Скопската област. Със специална царствена грамота той потвърждава предишните правдини на манастира и богато го обдарява с още редица села в Скопска и Прилепска област с всичките им имоти и ловни места, воденици, търгове, панаири и метоси. Такава грамота издава през 1300 г. и сръбският крал Милутин, с която и той потвърждава старите правдини на Виргинския манастир, придобити от предишни византийски, сръбски и български владетели. За български покровители на манастира Милутин сочи българските царе Роман, Калоян, Иван Асен II и Константин Асен-Тих.

Разполагайки с огромни доходи и с редица социални и икономически правдини, през XIII и XIV в. Виргинският манастир привлича много грамотни и просветени монаси, превръща се в едно от забележителните книжовни и културно-просветни средища в страната. Произведенията на виргинските книжовници обаче биват унищожени по всяка вероятност по-късно през вековете на османското владичество, поради което досега не са открити от този манастир никакви ръкописни книги. От грамотата на Константин Асен-Тих става ясно, че игуменът на манастира по онова време Варлаам представя на българския владетел хрисовули от предишни български, сръбски и византийски владетели за даренията на манастира, което предполага, че заедно с тях в манастирското книгохранилище се пазят и употребяват и други книжовни паметници.

На 20 км от Скопие в полите на Църни връх се издига манастирът «Св. Димитър», известен с името Марков манастир. През втората половина на XIV в. той е обновен и развива оживена книжовна дейност. От ръкописното богатство на манастира до наши дни оцеляват значителен брой ръкописни книги: постен и цветен триод от XIII в.(116), пролог за март–август от 1370 г., миней от XIV–XV в.(117), един сборник с ценни произведения на старата българска литература от XIV в.(118), апостол, преписан през 1362 г. от книжовника йеромонах Варлаам(119), миней от 1388 г.(120) и един пролог за септември–ноември откъм средата на XIV век(121). По своето съдържание и езиков строеж запазените ръкописи от Марков манастир са ценни паметници за историята на българския език, свидетелствуващи за влиянието на Търновската книжовна школа върху тамошните книжовници.

Активна книжовна дейност развиват и някои от Струмишките манастири, където през XIII в. е написан известният Македонски или Струмишки апостол(122).

Важно духовно огнище в югозападните български земи през онази епоха е старият Трескавицки манастир «Успение Богородично» край град Прилеп. Активна книжовна дейност манастирът развива през XIII и XIV в., когато редица български, сръбски и гръцки владетели го обсипват с внимание. През 1336 г. сръбският крал Стефан Душан дарява манастира с много имоти. В издадената по случая дарствена грамота той потвърждава даряването на манастира и от предишни гръцки и български владетели, с което засвидетелствува съществуването на манастира през българско време. От онази епоха Трескавицкият манастир притежава три дарствени грамоти, от които едната на пергамент. Според една бележка към стар ръкопис през 1860 г. манастирската управа предава грамотите на сръбския войвода Михаил Бега с условие, пак да се върнат в манастира. По-нататъшната съдба на тези ценни исторически документи засега обаче остава неизвестна. Оцелява известният Трескавицки поменик, съдържащ имената на много български дарители и на някои молдовски боляри. По-късно и този ценен книжовен паметник изчезва от манастирското книгохранилище.

Оживена книжовна дейност развива прочутият битолски Слепченски манастир «Св. Йоан Предтеча», наричан от населението «Слепче». Тук през епохата на Втората българска държава са писани редица български ръкописни книги. При посещението си през 1845 г. В. И. Григорович открива в манастира голям брой славянски ръкописи. През 1916 г. българският учен академик Йордан Иванов изброява в книгохранилището му общо 70 стари ръкописни книги, някои от които от XIV век(123). За съжаление това огромно количество паметници на българската и на славянската книжнина изобщо бива разпиляно и унищожено. Оцелява един ценен сборник с поучения и слова, писан в края на XIV век(124). Типичен образец на ръкопис от Търновската книжовна школа от времето на Патриарх Евтимий Търновски, той е още едно свидетелство за здравите културно-народностни и книжовни връзки на югозападните български земи с Търновска България. Запазен е и един пентикостар с приписка от 1395 г., в която книжовникът дяк Димитър съобщава за «голямо запустение и голяма скръб от безбожниците измаилтяни, каквито не са били и не ще бъдат»(125).

По времето на Втората българска държава активна книжовна дейност развива Осоговският манастир «Св. Йоаким». Обителта възниква още през XII в. на мястото, където е погребан видният отшелник Йоаким Осоговски. Според някои данни в края на XIV в. манастирът бива обновен от Велбъждския владетел Константин Деянов. Създадената в средището българска книжовна традиция продължава да се поддържа и през най-тежките векове на османското владичество.

Голям и заможен български манастир през онази епоха е Лесновският «Св. Архангел Михаил», в който се води оживена книжовна дейност. Както се предполага, тук през втората половина на XIII в. поп Добрейшо написва известното Добрейшово евангелие(126). Украсен от самия автор с интересни цветни миниатюри на четиримата евангелисти, ръкописът се счита за представител на народното течение в българското илюстративно изкуство. Пак тук през 1330 г. книжовникът Станислав преписва проложното житие на Гаврил Лесновски, което помества в своя пролог с послеслов от същата година(127). По същото време той пише и миней (1342), поръчан от сръбския войвода Иван Оливер, обновител на манастира. Макар тогава Лесновският манастир да е под сръбско владичество, книжовникът Станислав пише произведенията си на български език — свидетелство за народностната принадлежност както на писателя, така и на духовното средище. През 1352–1353 г. също на български език в манастира е написан т. нар. Лесновски Паренесис с послесловие. В него името на българския владетел Иван Александър се споменава на първо място преди имената на сръбски и гръцки владетели(128). Този ръкопис е един от най-ценните и пълни преписи на българските преводи на съчинението на византийския богословски писател Ефрем Сирин. Все по това време в Лесновския манастир работи и книжовникът монах Симеон, който през 1361 г. преписва едно четириевангелие(129).

За съществуването на Лесновския манастир още преди сръбското владичество свидетелствува надписът на български език върху каменна плоча, зазидана отвън на абсидата на черквата(130). Това се потвърждава и от житието на Гаврил Лесновски. В него се говори за пренасяне на мощите на светеца през годините на Втората българска държава от търновския патриарх и полагането им в търновската черква «Св. Апостоли» на Трапезица(131). Манастирът е посещаван и даряван и от българския владетел Михаил Шишман(132).

Някои данни загатват за книжовна дейност и в близкия Карпински манастир. Известни са т. нар. Карпинско евангелие и един служебен миней от XIII–XIV век(133).

Забележително средище на българската книжнина по времето на Втората българска държава израства в град Сяр и в съседния манастир «Св. Йоан Предтеча». Макар областта значително време да се намира под чужда власт, през онази епоха тук процъфтява т. нар. Сярска книжовно-преводаческа школа, развиваща се под влиянието едновременно на Търновската и на Светогорската книжовна школа. Наред с византийските и сръбските монаси през втората половина на XIV в. в манастира «Св. Йоан Предтеча» продължително време работят бележити български книжовни дейци. Те поддържат активни духовни и културни връзки с престолния Търновград, със светогорските манастири и със Синайския манастир «Св. Екатерина». В средището се създават редица книжовни паметници с църковно-религиозно съдържание, някои от които биват разпратени и в други духовни средища. Още през 1360 г. серският митрополит Яков изпраща в Синайския манастир «Св. Екатерина» няколко ръкописа, писани по времето на цар Иван Александър в среднобългарска редакция. Това са постен и цветен триод, часослов, псалтир и един «Златоуст»(134). Особено ценен паметник на българската книжнина от онази епоха е сборникът «Златоуст», съдържащ слова на Йоан Златоуст, жития; проповеди и апокрифни разкази за четене по време на църковни празници. Езикът и правописът на този ръкопис е напълно идентичен с езика и правописа на ръкописите от Търновското книжовно средище(135).

Най-видният български книжовен деец от Сярското средище е Исай Серски, който превежда от гръцки на български език някои богословски книги. По настояване на серския митрополит Теодосий през 1371 г. той превежда и съчиненията на Дионисий Ареопагит, към които добавя и своя оригинален историко-летописен «Разказ за разорението на Македония от турците през 1371 г.»(136). Написано емоционално на говорим български език, произведението на Исай Серски съдържа ценни исторически сведения за голямото нещастие, сполетяло всички балкански народи в края на XIV в.

В Сярското книжовно средище са писани по всяка вероятност и други ръкописи на среднобългарски език. През 1839 г. при посещението си в манастира руският монах Партений намира в библиотеката повече от 1000 славянски ръкописа на кожа и хартия(137). За съжаление обаче, както установява по-късно В. И. Григорович, който посещава манастира шест години след това (1845), всичките те са били безогледно унищожени от гръцкото духовенство(138).

През годините на Втората българска държава в тогавашните югозападни български земи съществуват още редица български манастири, които водят активна книжовна и културно-народностна дейност. Оцеляват и много книжовни паметници, които обаче не съдържат конкретни данни нито за времето, когато са писани, нито за средището, от което произхождат, нито пък някакви известия за техните автори. Забележителен книжовен паметник от тази част на страната например е Аргировият триод от началото на XIII в., в който се откриват следи от глаголическо писмо(139). Особено ценен в художествено отношение български ръкописен паметник, украсен с цветни заглавки и инициали, е Радомировият псалтир, писан през последната четвърт на XIII век(140).

Ролята на книжовните и културните средища в югозападните български земи през годините на Втората българска държава е забележителна. Създадените в тях книжовни и културни паметници, опазени по-късно през вековете на османското владичество, допринасят не само за издигане културното равнище на околното население в годините на свободното съществуване, но съдействуват за запазване на българското народностно съзнание и за устояване на чуждите асимилаторски стремежи през епохата на робството. Българската книжовна и културна традиция от тази епоха пуска дълбоки корени, поддържа се и се развива и през най-тежките векове на османското владичество. За съжаление обаче огромното книжовно и културно богатство, създадено през епохата на Втората българска държава в тази част на българските земи, бива изпепелено през вековете на османското владичество или разграбено и разпиляно и в крайна сметка пак унищожено. Това, което оцелява и достига до наши дни, е една малка частица, но и тя е достатъчна, за да създаде макар и непълна представа за дейността на многобройните книжовни и културни средища през разглежданата епоха в югозападните български земи.

Средища извън пределите на страната

В духовното и културното развитие на българския народ особено важна роля играе Атонското средище. Още в най-ранния период от историята на християнска България при царуването на Симеон и Петър на Атон възникват първите български монашески общежития. Преданието разказва за трима братя българи — Арон, Мойсей и Иван Селима от Охрид, които около 919 г. поставят началото на българския Зографски манастир «Св. Георги»(141); за това се говори и в т. нар. Сводна грамота на Зограф(142). Исторически известия обаче за Зографския манастир са запазени от 972 г., когато той вече е записан в устава на Атон като манастир(143). Малко по-късно в едно предавателно свидетелство от 980 г. стои подписът и на игумена на манастира по това време йеромонах Макарий, българин, който владее глаголическото писмо и с него се подписва(144).

Макар други исторически данни за живота на Зографския манастир от онази епоха да не са известни, може да се предполага, че той още тогава поддържа връзки с България и се развива като активно средище на българската духовна култура. Предполага се също така, че българският цар Петър като голям покровител на монашеския живот и на манастирите щедро подпомага утвърждаването и на Зографския манастир като важна духовна твърдина за българите по онова време вън от пределите на страната.

Още през Ранното средновековие Света гора се превръща в средище на византийско-славянското книжовно и духовно общение. Трудностите и притесненията обаче, които настъпват за духовния и културния живот на българския народ през епохата на византийското владичество, особено след смъртта на Василий II Българоубиец, засягат живота и на българските манастири на Атон. След възстановяването на българската държава през 1187 г. и особено след утвърждаването на България при Иван Асен II като най-велика държава на Балканския полуостров и възстановяването на българската патриаршия в 1235 г. между Атонското духовно средище и българските земи се създават тесни духовно-религиозни и културни връзки.

Подтиквани от боголюбиви чувства, от желание за благочестиви дела и най-вече от съзнанието за голямата културно-народностна роля на светогорските манастири за духовното развитие на българския народ, владетелите на Втората българска държава проявяват към тях особени грижи. Според историческите известия през 1230 г. след победата при Клокотница над гърците Иван Асен II посещава Света гора на Атон и засвидетелствува покровителството си над българските и гръцките манастири. Дарява щедро Великата лавра «Св. Атанасий», Ватопедския манастир, манастира «Ивирон» и особено Зографския манастир, в който изгражда голяма отбранителна кула (пирг). Неговият стенописен образ и днес стои в историческия фриз на манастирската черква като обновител на цялата обител. За хрисовулите на Иван Асен II, дадени на лаврата «Св. Атанасий» и на други светогорски манастири, по-късно говори Евтимий Търновски в «Житие на св. Петка Търновска»(145). Дарствената грамота обаче, с която този български владетел дарява Зографския манастир, бива унищожена по-късно (1351) от сръбския деспот Стефан Душан(146). Оцелява само известната Ватопедска грамота от 1230 г. С нея Иван Асен II подарява на Ватопедския манастир селото Семалто, разположено в долината на р. Струма. По-късно цар Иван Александър подарява на Зографския манастир селото Хантак, за което издава Зографската грамота от 1342 г. Предполага се, че и други български царе и боляри през средновековието обдаряват българските и някои чужди манастири на Атон, конкретни сведения обаче за тези прояви не са запазени.

Броят на Атонските манастири през различните епохи е различен. И макар повечето от тях да са гръцки, основатели на някои от тях са български монаси или българи съдействуват за тяхното изграждане, разширяване и икономическо укрепване. Характерно е също така, че дълго време монашеските братства на много от атонските манастири не са напълно народностно обособени. В много от тях — не само в славянските, но и в гръцките — живеят и работят голям брой български монаси. Дори понякога за известно време българската народност преобладава в някои чужди манастири. Най-много монаси българи живеят в Хилендарския манастир, който още от 1189 г. става сръбски, в руския манастир «Св. Панталеймон», в гръцките манастири «Св. Павел», «Филотей», «Ватопед», «Ксеноф» и особено в лаврата «Св. Атанасий».

Атонското духовно средище оказва голямо влияние при създаването и развитието на средновековната българска духовна култура преди всичко като висша религиозно-философска школа, в която се възпитават и обучават, набират знания и духовна мъдрост много видни български духовни дейци. В атонските манастири се зараждат и оформят силни религиозно-философски движения, като исихазма, учението на Григорий Палама и др., които проникват в България и оказват влияние върху духовният живот на страната през онази епоха.

Най-голямо значение за българската народност има Зографският манастир «Св. Георги». Още с основаването си през X в. той установява връзки с родината и когато по-късно вече е голям и прочут манастир, особено след възстановяването на българската държава в края на XII в., в него пристигат голям брой български духовници, за да събират знания и мъдрост и да се подготвят за по-нататъшната си духовна и културно-просветна дейност. Редица трудолюбиви и грамотни монаси, книжовници и просветни дейци тук превеждат, съставят и преписват богослужебни книги, агиографски и религиозно-философски съчинения не само за нуждите на Зографския манастир, но и за другите манастири на Атон и в страната. За тази огромна книжовна дейност данни се съдържат в редица приписки към стари ръкописи, в някои исторически документи и особено в агиографската литература. Още тогава в книгохранилището на манастира се натрупва огромно количество ръкописни книги на среднобългарски език.

Според запазени исторически известия през XIII в. в Зографския манастир работи «грешният Радомир», който преписва и украсява с художествени илюстрации едно изборно евангелие (Радомирово) и т. нар. Зографски псалтир(147). В края на века по поръчение на игумена Никодим «многогрешният Добриян» преписва един миней, съдържащ и служби за Кирил и Методий(148). Известно време тук се подвизава и българският духовник Йоаким, издигнат по времето на Иван Асен II за търновски патриарх. По-късно, през първата половина на XIV в. в манастира живее Теодосий, който установява здрави връзки с тамошните монаси. Когато в средата на XIV в. става търновски патриарх, той не забравя своя Зографски манастир. В израз на голямата си благодарност изпраща на манастирските братя четириевангелие, преписано през 1348 г. в Търново, и преводите на Пандектите на Никон Черногорец («Тълкувания на Господните заповеди»).

В Зографския манастир, по-точно в неговата Селимска кула, през годините 1365–1370 г. пребивава Евтимий. Тук той идва от Великата лавра «Св. Атанасий» заедно с група свои ученици и сподвижници, където започва знаменитата си езикова и правописна реформа. В приписки към стари ръкописи и в житийната литература се споменава за работата и на други български монаси и книжовници, живеещи в Зографския манастир. В манастира попада и празничният миней на книжовника Даниил, в който той се подписва с глаголически букви(149). Около 1364–1365 г. духовникът Григорий Доброписец съставя и написва житие на своя учител Ромил Бдински. В манастира работи и монах Гаврил, който преписва преди 1360 г. постен триод и оставя в ръкописа обширна приписка за книжовния живот в средището, за преводаческата дейност на старец Йосиф и Закхей Философ Загорянин(150). В преписването на триода взема участие и монах Серапион.

За съжаление голяма част от книжовното богатство на Зографския манастир погива още през средновековието. В 1275 г. поради несъгласието на монасите от Зографския манастир с политиката на византийския император Михаил IV Палеолог за сближение и обединение със западната църква под върховенството на папата латински наемници от разбитата армия на кръстоносците разбойнически нападат манастира, разграбват имуществото му и подпалват изградената от Иван Асен II отбранителна кула. В пламъците на пожара мъченически загиват 22 монаси и 4 светски лица. Изгорени са и 193 стари ръкописа, повечето от които български, и то от времето на Първата българска държава(151). По този повод неизвестен български книжовник от началото на XIV в. написва «Разказ за зографските мъченици», поместван по-късно от български книжовници в редица сборници.

Въпреки сполетялото го нещастие Зографският манастир и след това си остава най-голямото атонско книжовно средище за българите и забележителна съкровищница на ценни произведения на старата българска книжнина, царски хрисовули, произведения на иконописното изкуство и художествените занаяти. Тук оцеляват през вековете общо 184 ръкописа, от които 17 от XIII в., 7 от XIII–XIV в. и 15 от XIV век(152). В манастира се пазят служби на Кирил и Методий, Иван Рилски и Петка Търновска, Първото житие на Наум (най-старото), Краткото житие на Климент Охридски, Зографската грамота на Иван Александър от 1342 г., Витошката грамота на Иван Шишман от 1378 г., грамотата на болярина Бранислав от 1372 г., ктитор на зографската черква, Младеновият апостол от 1359 г. и други. В съкровищницата на Зографския манастир е открит известният Драганов миней — един забележителен паметник на българската книжнина и художествена култура от XIII в. В него са поместени преписи на много ценни произведения на старата българска литература.

Наред със Зографския манастир с голяма слава и авторитет сред българския народ се ползува и Великата лавра «Св. Атанасий». В нея също продължително време живеят и работят видни български духовници и книжовни дейци. През първата половина на XIV в. в лаврата работи един изключително трудолюбив, високообразован и плодовит български книжовник, известен с прозвището «старец Йоан». Запознат добре с гръцката богослужебна литература и със състоянието на преводите й на български език по онова време, той отрано установява, че в резултат на недостатъчна грамотност на редица преписвачи и преводачи и на вмешателството им в каноничните текстове много от преводите вече не съответствуват на гръцките оригинали на каноничните книги. С много любов и книжовна ревност старец Йоан се заема отново да преведе от гръцки на български език редица богослужебни книги, други да прередактира, да поправи многото грешки и да ги разпрати за разпространение и употреба във вътрешността на страната. Запознат добре и с химнографията, той установява несъответствие между думите и старите мелодии в българските църковни химни. С голяма вещина се заема с поправянето и на песните в съответствие с българския език през XIV в., като допълва осмогласника на Йоан Дамаскин с преводи от по-нови гръцки църковни песни. Както съобщават учениците на старец Йоан, неговите песни са «сладки и звучни и мелодията им се съгласува с думите»(153). В многостранната си преводаческа, редакционна и преписваческа дейност старец Йоан се подпомага от много свои ученици и последователи, някои от които идват от Зографския манастир, от Хилендарския, от гръцкия «Св. Павел» и други. Известни са имената на Методий, Йосиф, Закхей, Теофан. Наред с монасите при него идват да се учат и светски лица. Така постепенно в лаврата «Св. Атанасий» се заражда движение за поправяне на старите български богослужебни книги. Възниква Светогорската книжовна и преводаческа школа, която изиграва голяма роля за по-нататъшното развитие на българската писменост и книжнина и за създаването на Търновската книжовна школа. За съжаление произведенията, написани от ръката на старец Йоан, не достигат до наши дни. Известни стават само преписите им, направени от негови ученици.

Виден български книжовник и преписвач от школата на старец Йоан в Атонското духовно средище е йеромонах Методий Светогорец. За него се предполага, че работи в лаврата «Св. Атанасий» през втората половина на XIV в. В приписката си към преписа на един октоих на старец Йоан, той свидетелствува че е негов ученик и добре познава делото на своя учител. Методий Светогорец назовава 15 негови произведения, (четириевангелие, апостол, литургия, типик, псалтир, богородичник, миней, октоих, богословие и други), като отбелязва, че са написани и още много други. С това той потвърждава голямата книжовна дейност на старец Йоан и на ръководената от него българска книжовна школа на Атон(154). Самият Методий преписва множество от поправените от старец Йоан български богослужебни книги, между които 7 псалтира, 5 литургии, 4 лествици и споменатия по-горе октоих. Повечето от известните ръкописи на Методий Светогорец са открити в Синайския манастир «Св. Екатерина», където по всяка вероятност биват пренесени в един по-късен период.

През първата половина на XIV в. в Лаврата работят българските книжовници старец Йосиф, Теофан и Закхей Философ, които превеждат от гръцки изводи и същевременно поправят някои стари богослужебни книги. Старец Йосиф превежда и изправя пълния текст на триода, а Закхей Философ прибавя към текста преведените от него в Цариград кратки поучения на византийския богослов Никифор Калис. С това си дело те се явяват предходници на Евтимий Търновски и на проведената от него книжовна реформа.

Към края на 1364 г. от цариградските манастири в Лаврата пристига и Евтимий. Тук той се запознава с книжовната дейност на старец Йоан и неговите съратници старец Йосиф и Закхей Философ, с ученика на старец Йоан — йеромонах Методий Светогорец и с преведените от тях и поправени богослужебни книги. От тях вероятно той възприема и идеята за основна поправка на преводите на най-важните богослужебни книги.

Край Великата лавра «Св. Атанасий» продължително време се подвизават духовникът исихаст Ромил Бдински и неговият житиеписец Григорий Доброписец. В атонските манастири близо десет години монашествува и видният български духовник Киприян. Тук той идва през 1364 г. заедно с Евтимий и престоява до 1374 г., когато отново заминава за Цариград, а оттам за Русия(156). Къде точно се подвизава Киприян и каква е неговата книжовна дейност на Атон, остава неизвестно. Благодарение обаче на образованието си, получено в Килифаревския манастир на Теодосий Търновски и в Атонското духовно средище, след време той се издига до най-високия пост в руската църква, става Московски и Всерусийски митрополит. Известно е също така, че от Атон Киприян отправя запитване до Евтимий в Търново около 1372–1373 г. по някои богословски въпроси и получава от него известното послание.

Много от атонските манастири през средновековието се превръщат в истински съкровищници на българската книжнина. Още тогава в манастирските книгохранилища постъпват множество богослужебни книги, житийна литература, исторически документи и други на български език. Една част от тях биват създадени на място в скрипториите на онези манастири, в които работят български монаси. Други пристигат от книгохранилищата и средищата във вътрешността на страната като дар на светогорските манастири от български владетели, духовници и знатни поклонници още през годините на свободното съществуване на българската държава. Открити са преписи и на някои произведения на старобългарски писатели от епохата на Първата българска държава, като «Шестоднев» на Йоан Екзарх Български в препис на Теодор Граматик от 1263 г., «Учително евангелие» на Константин Преславски, Симеоновият сборник от 1073 г., «Сказание за буквите» на Черноризец Храбър и други. Тук е запазено и посланието на Евтимий Търновски до видния български духовник Киприян, когато последният монашествува на Атон. В някои от атонските манастири по-късно попадат по пътищата на миграцията на книгата и редица български книжовни паметници от вътрешността на страната, които не са свързани с манастирите, в които се съхраняват.

Забележителна съкровищница на стара българска книжнина е Хилендарският манастир. В него и до днес се пазят известната Мрачка грамота на Иван Александър от 1348 г., с която владетелят дарява със земи Мрачкия манастир «Св. Никола», Виргинската грамота на българския владетел Константин Асен-Тих, известното четириевангелие на Георги Тертер II от 1322 г., Поп-Филиповият сборник от 1345 г. евангелието на поп Никола, преписано през 1469 г. в Драгалевския манастир край София, и други. В Хилендарския манастир обаче не само се съхранява старобългарска книжнина и ценни исторически документи. Тук се създават и някои нови произведения. В първата половина на XIV в. в манастира работи българинът книжовник монах Григорий, който през 1337 г. превежда едно евангелие от гръцки на български език(157). В края на века в Хилендарския манастир е съставен един сборник на старобългарски език с творби на Григорий Синаит, патриарх Филотей и седем канона на средновековния български поет Ефрем(158).

В гръцкия манастир «Св. Павел», в който през онази епоха живеят и работят много монаси българи, оцеляват изключително ценното Иван-Александрово четириевангелие от 1356 г. и Бдинското четириевангелие от 1348 г. Предполага се, че от 1364 г. до 1373 г. в манастира пребивава Киприян, а през 1380 г. и неговият родственик Григорий Цамблак. Във Ватопедския манастир се пази известната Ватопедска грамота на Иван Асен II от 1230 г., с която българският владетел подарява на манастира село Семалто, разположено в долината на р. Струма. Тук е и грамотата на мелнишкия деспот Алексий Слав от 1220 г. за основаването и даряването на манастира «Св. Богородица Спилеотиса» в Мелник.

Създадената българска книжовна и културна традиция в манастирите на Атонското духовно средище и натрупаното в тях огромно книжовно богатство от произведения на старобългарската книжнина през вековете на свободното съществуване на българската държава играе особено голяма роля в културно-народностното развитие на българския народ през първите векове на османското владичество, когато културният живот в поробените български земи е в упадък.

През XI–XII в. прочутият Синайски манастир «Св. Екатерина», разположен в подножието на планината Синай на Арабския полуостров, също се оформя като голямо православно духовно средище. Още тогава много монаси от славянските страни и от атонските манастири, в това число и много българи, вероятно поради притесненията на византийското духовенство в покорените български земи се преселват в този манастир. Със себе си те отнасят и необходимите им за по-нататъшната духовна и книжовна работа ръкописни книги. Там по всяка вероятност много от тях продължават книжовните си занимания, превеждат, съставят и преписват редица стари богослужебни и религиозно-философски произведения. Така още през средновековието в далечния Синайски манастир се пази и развива старата българска книжнина. В този манастир оцеляват четиридесет и седем славянски ръкописа, между които едни от най-старите и изключително ценни глаголически и кирилски ръкописи. Векове наред тук се съхраняват Синайският псалтир и Синайският евхологий (молитвеник) от XI в., част от Добромировото евангелие от началото на XII в., два неизвестни досега глаголически ръкописа от X в. и други(159). Книжовната дейност в Синайското духовно средище особено много се активизира през втората половина на XIV в., когато там биват пренесени някои от по-новите среднобългарски ръкописи, главно преписаните от йеромонах Методий Светогорец произведения на българския книжовник старец Йоан от лаврата «Св. Атанасий». Тогава вероятно е пренесен и преписаният от Методий октоих, съдържащ известната обширна приписка на преписвача с ценни известия за книжовната дейност на старец Йоан и за дейността на прочутата българска Светогорска преводаческа и преписваческа школа(160).

През онази епоха Синайският манастир поддържа активни духовни връзки не само с атонските манастири, но и с някои български книжовни средища от вътрешността на страната. За това свидетелствуват споменатите вече ръкописи, които серският книжовник митрополит Яков изпраща през 1360 г. в Синай. Всички те се схождат по език и правопис с ръкописите от Светогорската книжовна школа, а сборникът «Златоуст» е идентичен с ръкописите от Търновската книжовна школа. В постния триод преписвачът монах Гаврил оставя обширна приписка с ценни сведения за българската Светогорска школа. Някои от тези произведения са преписвани в Синайското духовно средище и от двама сръбски книжовници през 1374 г. Те ги определят като «правилен светогорски извод» и «нов извод на правилен български език», което е признание за авторитета на българската книжовна школа на Атон(161). В резултат на продължителната активна книжовна дейност до края на XVIII в. в библиотеката на Синайския манастир «Св. Екатерина» се натрупва голямо количество стари български ръкописни книги, някои от които писани на пергамент още през XI–XII в. За съжаление според историческите известия освен споменатите по-горе всички други ръкописи са унищожени(162).

В годините на Втората българска държава и особено през XIV в. българска книжнина се създава и съхранява и в някои от най-забележителните цариградски манастири, каквито по това време са Студитският «Св. Йоан Предтеча», «Св. Мамант», «Св. Богородица Памакариста», «Св. Богородица Енергетиса», «Св. Пантократор» и други. Наред с гръцките монаси в тях отрано се подвизават много български и руски монаси, които тук установяват тесни връзки помежду си и допринасят за разширяване на книжовното и културното общение между двата братски народа.

През 1363–1364 г. в прочутия Студитски манастир пребивава видният български духовник Евтимий Търновски. За прекараното време и за дейността му в манастира говори Григорий Цамблак в «Похвално слово за Евтимий». Както може да се предполага, в Студитския манастир по всяка вероятност Евтимий превежда от гръцки на среднобългарски език житието на Теодосий Търновски, написано след смъртта му през 1363 г. от цариградския патриарх Калист(163). Заедно с Евтимий в манастира работи и българският духовник Киприян, който още тук установява тесни връзки с руски духовници. По-късно (между 1383–1389) той отново се завръща в Студитския манастир. Според запазената приписка през 1397 г. тук Киприян преписва от български превод «Лествица» на Йоан Синайски, която по-късно отнася в Русия(165). Случаят свидетелствува за един от пътищата за проникване на «второто българско книжовно влияние» в Русия.

Както изглежда, в Студитския манастир през онази епоха и особено след падането на България под османско владичество (до средата на XV в.) биват пренесени доста стари български ръкописни книги, а може и някои там да са преведени от гръцки на български език. Тях именно руски монаси преписват и препращат в Русия, за което пише и руският учен Сирку(164). Според една запазена приписка тук след 1393 г. неизвестен български книжовник преписва сборника Златоуст, съставен в Търново още приживе на Евтимий Търновски като част от десеттомната поредица от произведения на българската литература(166). След време ръкописът попада в молдовския манастир «Молдовица», където се съхранява до ново време. За съжаление повечето от плодовете на книжовната дейност на българските монаси в Студитския манастир от този период остават неизвестни, тъй като след покоряването на Византия от турците манастирът бива разрушен от завоевателите и цялото му книжовно богатство погива.

Студитският манастир играе важна роля в развитието на духовния живот в България. Той оказва голямо влияние за устройството на българските манастири и за организирането на монашеския живот в страната. Неговият манастирски устав (типик) бива преведен на български език и се възприема от почти всички български манастири.

Средища през епохата на османското владичество

Османските завоеватели стъпват на Балканския полуостров като византийски наемници, а скоро след това започват широка експанзия срещу всички балкански народи. Опитът на балканските страни с общи усилия да спрат нашествениците завършва с тежко поражение през 1371 г. в битката при с. Черномен край Одрин. Феодалната разпокъсаност на балканските държави, противоречивите интереси и егоизмът на някои владетели и особено неразбирането каква смъртна опасност представлява османското нашествие за всички балкански народи улеснява завоевателите.

През онази епоха поради феодалната си раздробеност и вътрешна нестабилност България не е в състояние сама да окаже сериозна съпротива на турците. Известно е, че още приживе Иван Александър с лека ръка разделя държавата на две части — Бдинското царство предава на първородния си син Иван Срацимир, а Търновското запазва за себе си, като за свой съуправител назначава сина си Иван Шишман. В североизточните предели на страната — в Добруджа и по Черноморието, се обособява господството на феодалния владетел Добротица и на сина му Иванко. Значителна част от западните и югозападните български земи се управляват от самостоятелни феодални владетели, а други са под византийско или сръбско владичество.

Усетили разединението и слабостта на балканските държави, турците започват настъпление най-напред срещу Търновското царство. Цар Иван Шишман дълго време лавира, опитва се ту с обещания за лоялност към султана, ту с въоръжена сила да запази целостта и независимостта на страната. В ожесточени битки българският народ брани героично свободата на родината. Въпреки всичко нашествениците постепенно завладяват по-голямата част от българските земи и през пролетта на 1393 г. обсаждат Търново. Три месеца бранителите отбиват пристъпите на завоевателите, силите им обаче не достигат. На 17 юли турците с ярост нахълтват в крепостта и подлагат на огън и меч цветущия престолен Царевград-Търнов. По това време Иван Шишман се намира в крайдунавските земи, където под напора на завоевателите се затваря с част от войската си в крепостта Никопол. Турците лесно завладяват тази крепост, пленяват българските войски, а търновския владетел вероятно посичат. Три години по-късно, през 1396 г., под ударите на османските нашественици пада и другата българска столица — Бдин. Настъпва периодът на най-голямата катастрофа в историята на българския народ.

За тези трагични времена книжовникът българин Исай Серски живо и прочувствено пише: «...измаилтяните се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в робство, а онези, които останаха там, и тях несрета смърт ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога на света не е бивал... Уви! Какво предсмъртно зрелище настана! Опустя земята, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от страх... И наистина тогава живите облазяваха по-рано умрелите»(1).

Ударът върху българската държава е съкрушителен. Завоевателите разрушават и изпепеляват градовете, крепостите и селищата, разграбват и опустошават черквите и манастирите. С особено страшна сила се стоварва яростта им върху Търновград. Разграбени, опожарени и сринати със земята са царските дворци, величествената патриаршеска черква «Св. Възнесение», дворцовата черква «Св. Петка», в която Иван Александър провежда събора против богомилите, болярските черкви и замъци на Царевец и Трапезица. По най-жесток начин са избити първенците на града, а патриархът на българската църква Евтимий Търновски бива заточен в Родопите. И когато на следващата година видинският митрополит Йоасаф Бдински посещава Търново, той жалостно възкликва: «Съжалявам те, о църкво, съжалявам те поради това неочаквано разорение! На тебе говоря, търновска славо! От каква на каква се превърна!... А свещеници, уви! И люде и множество тълпи страдаха на открито, те нямаха нито молитвени домове, нито се ползуваха — подобно на нечестивците, от законни правдини»(2).

Такава съдба сполетява почти всички по-големи български градове и селища, които оказват съпротива на завоевателите. Престават да съществуват културните средища в Търново, Бдин, Средец, Червен. Разсипани и обезлюдени са Странджанското и Сливенското духовно средище. Погиват манастирите по долината на р. Рубенски Лом, в полите на Стара планина, Витоша, Родопите. Разграбено и разпиляно е огромното книжовно и културно богатство, създавано и събирано с векове. По-голямата част от духовниците и културните дейци са избити или прогонени. Заглъхват за дълго време многобройните манастирски училища и школи.

Преданията разказват за отчаянието на монасите от прочутия Парорийски манастир в Странджа планина, които сами разрушават обителта, за да не се гаврят със светините й османските завоеватели. Сливенските монаси твърдо и самоотвержено защитават светите обители и загиват сред развалините на прочутия Епикерниев манастир в местността Кешишликя. Трагични събития се разиграват и по долината на р. Искър край Коритенградската крепост. За героичната съпротива на българите свидетелствува и Боженишкият надпис, издълбан върху една скала в близост до старата Боженишка крепост. Владетелят на крепостта известява на поколенията: «Аз, Севаст Огнян, бях кефалия при цар Иван Шишман и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах за вярата на цар Шишман»(3).

Редица български писатели, които пишат непосредствено след трагичните събития, отразяват в някои свои произведения тежкото положение на българския народ по време на османското нашествие и след завладяването на България. Особено ярко е описанието на бележития славянски книжовник Владислав Граматик. В разказа си за пренасяне мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир той пише: «Запустяха напълно много области и села заедно със светите манастири и божествени храмове, унищожени от огън»(4). Настъпват времена на духовен упадък, на униние и отчаяние. Не помръква обаче народното съзнание, не угасва жаждата за свободен живот. Дълбоко в паметта на народа остава да тлее споменът за българското минало и да подклажда волята му за бунтове и въстания срещу поробителите. И те не закъсняват да избухнат още в първите години на робството.

Въпреки жестокостта и бруталността си завоевателите не успяват да унищожат всичко онова, което българинът създава през вековете на свободното съществуване. В затънтени краища на страната, из гористи и планински места, далеч от градовете и крепостите оцеляват отделни монашески обители и духовни огнища, където пламъкът на книжовния живот продължава да гори. Наред с някои по-малки манастири в Софийско, из Западна България и Македония незасегнати от разрушенията остават Рилският и Бачковският манастир. Запазвайки имотното си състояние, те продължават за известно време и дейността си като духовни и книжовни средища.

В книгохранилищата на оцелелите манастири, по таваните и подземията им, закопани в земята или зазидани в стените на старите храмове, родолюбиви монаси укриват спасените ценни ръкописни книги, царски хрисовули, скъпи църковни потреби, икони и манастирски типици. По стените на порутените манастирски черкви, по страниците на пожълтелите ръкописи остават изписани ликовете на български владетели, боляри и бележити народни светии, за да напомнят на поколенията за миналата слава и величие на България. В тези дни на всенародна покруса, когато турският ятаган заплашва живота на всеки българин, единствена утеха остават оцелелите християнски обители. Зад високите им каменни стени, в полумрака на манастирските черкви и сред тишината на монашеските килии продължава да живее споменът за миналото. В тях измъчената душа на поробения българин намира успокоение и упование в живота...

С настъпването на известно успокоение неизвестни духовници и книжовни дейци тръгват да обикалят порутените черкви и запустелите манастири, за да издирват оцелелите след пожарите и разрушенията книжовни и културни ценности. Още тогава биват събрани и укрити в манастирските книгохранилища голям брой стари ръкописи, които по-късно се превръщат в ценни извори за историческото и културното минало на народа ни. Наред с това просветени монаси започват с ревност да ги преписват и възраждат, да ги умножават и разпространяват из цялата страна, за да поддържат грамотността сред населението и будно българското народностно съзнание. Така малките монашески обители, скрити сред планинските усои, като тихи домашни огнища не оставят да загасне огънят на българската народностна свяст, да замлъкне българският език, да се затрие стародавната българска книжовна и културна традиция.

В тежките условия на живот през първите векове на османското владичество книжовната дейност сред българския народ се изразява предимно в преписване на произведенията на големите български писатели от ранното средновековие и от края на XIV в. — главно произведенията на Евтимий Търновски и преводите на съчиненията на някои византийски писатели. Благодарение на тази именно преписваческа дейност в оцелелите и възобновени монашески обители през XV и XVI в. и в някои средища вън от пределите на страната биват спасени от погиване не само голям брой забележителни произведения на българската книжнина, но с това устоява и самата книжовна традиция, за да бъде продължена от следващите поколения. Така още с падането на България под османско владичество манастирите се превръщат в единствени и най-важни средища на българската книжнина, истински съкровищници на културни ценности, непревзимаеми крепости на българския народностен дух през вековете.

Според историческите известия през двадесетте години на XV в. при размирното царувана на султан Мурад II (1421–1451) биват разорени и обезлюдени последните оцелели дотогава български манастири. Както отбелязват турски документи от втората половина на XV в., по това време в централните райони на страната съществуват само няколко манастирчета; в тях живеят по трима-четирима монаси, които обработват облагаемите манастирски имоти. Споменават се Басарбовският манастир до Русе, манастирът «Ястреб» и този до с. Коршуна, Ловешко, манастирът «Матеялъ», Брезнишко, и още 3–4 манастирчета в Северозападна България, които днес не са идентифицирани. Като облагаеми имоти повече манастири са отбелязани в югозападните български земи, без да е ясно дали те са действуващи монашески обители.

През втората половина на XV в., когато османските нашественици окончателно завоюват по-голямата част от земите на Балканския полуостров, в Османската империя настъпва известна вътрешна консолидация и по-голямо спокойствие за поробеното население. Преследвайки крайната си цел трайно да установят господството си над завоюваните земи и народи и да си обезпечат експлоатацията на трудовото население, турските султани се заемат с организирането на стопанския и духовния живот в покорените страни. Султан Мохамед II (1451–1481), след като в 1453 г. завладява Цариград и окончателно погребва Византийската империя, обещава религиозна свобода на християнското население и закрила на духовенството от държавната власт. Както пише съвременникът на тези събития книжовникът Димитър Кантакузин: «През времето на Мохамеда, животът ако и да бе станал тежък и непоносим изобщо, но на иночеството бе дадена пълна свобода и никой не се осмеляваше да го безпокои с каквото и да е, поради което то си отдъхна и се съвзе»(5). Обявената веротърпимост допринася в областите и селищата с по-компактно българско население да се съживи стопанският живот, да се активизират занаятчийството и търговията, отново да се изяви духовният живот на българите. Започват постепенно да се възстановяват и обновяват и отделни черкви и манастири, израз на устойчивостта на вярата и на възземането на българската народност. Тази благоприятна тенденция най-рано се проявява в Западна България, с което се начева мълчалива и упорита борба за възстановяване на непрекъснато разрушаваните и опустошавани български духовни огнища, борба, продължила през цялата епоха на османското владичество.

В края на XV и началото на XVI в. Османската империя достига своето най-голямо териториално разширение и с цялата си военна мощ се изправя пред стените на Виена и Будапеща в Централна Европа. Огромните богатства на завоюваните територии и безмилостната експлоатация на милионни поробени народи създават условия в страната да настъпи значителен икономически напредък. Особено много се развиват занаятите и търговията, и то най-вече, в по-големите градове и селища, разположени край главните пътища за настъпление на турските войски. Това са пътищата, водещи към бойните фронтове на Централна Европа. Военните успехи на турската армия и стопанският разцвет на държавата допринасят да се повиши самочувствието на управниците и на фанатизираното турско население. Това пък довежда до изостряне на верската нетърпимост и до рязка религиозна и народностна дискриминация спрямо поробения български народ. През първата половина на XVI в. султан Селим I (1512–1520) забранява строителството на християнски храмове и издава зловещата заповед: всички черкви да бъдат превърнати в джамии, а цялото християнско население насила помохамеданчено; тези, които откажат да приемат исляма, да бъдат избити. Наистина жестоката заповед напълно и повсеместно не се прилага, но все пак на населението отново е нанесен тежък удар.

Политиката на верска и народностна дискриминация, съпроводена с нечувани жестокости и издевателства спрямо поробеното българско население, продължава с неотслабваща сила и при царуването на султан Сюлейман II Свирепи (1520–1566). През тази епоха отново биват унищожени или обезлюдени почти всички оцелели или възстановени до това време български манастири в източната част на страната. Жестоката религиозна дискриминация и варварското отношение към поробените българи допринасят те рязко да се разграничат от турците и от исляма, да си създадат, както пише Христо Гандев, «свое защитно съсредоточаване в духовното българско достояние»(6), изразяващо се преди всичко в твърдото отстояване на собствената религия. Начева се мълчалива, но упорита и непрестанна съпротива срещу ислямския фанатизъм за отстояване на вярата и на българската народност.

В края на XVI и началото на XVII в. в Османската империя се появяват първите признаци на настъпващ упадък. Неуспехите, които турската армия понася в продължителните войни с Австрия, Унгария, Полша и Русия, се отразяват върху цялостния живот на империята. Настъпва постепенно разпадане на военно-спахийската феодална система и формирането на нова паразитна придворна аристокрация. Тежестите на военната и стопанската криза се стоварват преди всичко върху обеднялото до краен предел и измъчено поробено население, което още повече затруднява изявата на духовната и културно-просветната дейност на българския народ.

Все по-чести и брутални стават насилията и безчинствата на поробителите над религиозните чувства и църковните институции на християните. Както съобщава поп Методий Драгинов от с. Корова, през 1657 г. насилствено бива помохамеданчено част от българското население в Централните Родопи. Тогава именно в района от Костенец до Станимака (дн. Асеновград) са разсипани 33 манастира и 218 черкви. Масови помохамеданчвания са извършени и на север от Балкана. Този период от османското владичество се оказва най-труден. Българският народ обаче не влачи безропотно хомота на робството, а все по-често вдига бунтове и въстания, разгръща широко хайдушко движение, оказва въоръжена съпротива срещу гнета и безчинствата на поробителите. В културното развитие отливите се редуват с приливи по различно време в различните райони на поробените български земи. Води се упорита борба за запазване на българската народност. В тази борба ролята на манастирите е забележителна. С духовната си, книжовна и културно-просветна дейност те допринасят за спасяването на българския народ от асимилиране.

Още през първите векове на робството, когато книжовният и културният живот в градовете и в по-големите селища започва да запада и когато част от българското население се увлича да говори и пише на гръцки език, българските манастири ревниво пазят жив и чист родния език. В повечето от тях книжовният и говоримият език си остава българският. Същевременно писанията на монасите книжовници, на зографите, множеството приписки по стари църковни книги, кондиките, сметководните тефтери, ктиторските надписи и др. непрекъснато обновяват книжовния език с говорима реч. През значителен период от епохата на османското владичество в много от манастирите богослужението се запазва на църковнославянски език като израз на българската народностна принадлежност.

Скрити из планинските усои, далеч от погледа на поробителите, българските манастири дълго време са единствените училища, а монасите — единствените учители на българското население. Най-напред се появяват килийните училища. Големите и заможни манастири издържат по няколко такива. Само Рилският манастир има повече от петдесет килии и метоси в различни градове и села, в които учителствуват рилски монаси. Чрез килийните училища и метосите, които особено много се увеличават през XVIII в., манастирите поддържат по-тесни връзки с народа, обхващат все по-голям брой от населението и по този начин демократизират образованието и просветното дело в страната. Почти всички просветени люде сред българския народ през първите четири века на робството — духовници, писатели, книжовници и народни будители, получават образование, каляват волята и духа си и укрепват народностното си съзнание при обучението в килийните училища. С право Георги Димитров казва, че «...нямаше да имаме днешната нова, демократична България..., ако в онова време тъмно, черно робско минало не бяха нашите манастири..., които съхраняваха националните чувства, националната гордост на българите и им помагаха да се запазят от загиване като нация»(7).

Различните социално-икономически и политически условия през отделните периоди на османското владичество в различните райони на страната определят дейността на многобройните български книжовни и културни средища. В периоди на икономически подем, когато административната власт в Османската империя е стабилна и държавните интереси изискват смекчаване на религиозната дискриминация, за българския народ настъпват сравнително благоприятни условия за възстановяване и обновяване на старите духовни огнища и за активизиране на тяхната дейност. Когато обаче настъпват смутни времена, обикновено при кризисни ситуации за върховната власт или след претърпени поражения от турската армия, в страната се засилват религиозните погроми и изстъпления, в резултат на което българските духовни огнища отново биват подложени на разорение и запустение.

Средища в югозападните български земи

В края на XIV в. югозападните български земи се намират под владичеството на сръбски крале и на някои самостоятелни феодални владетели. От нашествениците те биват завладени в един по-късен период, поради което там до по-късно продължава сравнително спокойно да се развива духовният и културният живот на българското население. Към средата на XV в. османските завоеватели завладяват с огън и меч и тези земи. Тогава биват унищожени голяма част и от средищата на българската книжовност и култура. Макар историческите известия за съдбата на многобройни обители в тази част на страната да са твърде оскъдни, с положителност се знае, че сред пожарите и разрушенията изчезват завинаги такива забележителни стари български духовни и културно-просветни средища, като Климентовия манастир «Св. Пантелеймон» край брега на Охридското езеро, манастира «Св. Богородица» на о. Ахил сред Преспанското езеро, големия Виргински манастир «Св. Георги Бързия» край Скопие, Брегалнишките манастири и много още други, някои от които повече никога не биват възстановени.

Все пак поради планинския характер на този район и разположението му встрани от главните пътища за настъпление на турските войски от София към Белград и Централна Европа там оцеляват значително повече духовни средища, отколкото в другите области на завладените български земи. За това допринася и слабата съпротива, която оказват на завоевателите тамошните владетели. В някои случаи, за да запазят имотите и привилегиите си, те доброволно предават владенията си на турците и стават техни васали. В тези именно оцелели духовни средища се приютяват редица прокудени български монаси от източните предели на страната след падането на Търновското и Бдинското царство. В тях те намират благоприятни условия за книжовните си и културни занимания. Така за известно време средищата на българската книжовност в този най-ранен период на османското владичество се преместват в югозападните български земи. Благоприятна роля за това изиграва и обстоятелството, че другата българска църква — Охридската архиепископия, в диоцеза на която продължително време влизат Видинската и Софийската епархия, успява да се запази като самостоятелна и независима от Цариградската патриаршия и дълго време покровителствува тамошното християнско население и неговите църковни институции. От особено голямо значение се оказва здравата книжовна и културно-просветна традиция в Охридското средище, създадена още през IX–X в. по времето на Климент и Наум, която продължава да се поддържа през вековете на османското владичество.

С настъпването в края на XV и през XVI в. на значителен икономически подем в османската империя известни условия за развитието на книжовния и културния живот се създават и в югозападните български земи. Много от старите манастири, заглъхнали след османското нашествие, започват отново да се съживяват и да се въздигат с подкрепата на околното население и на по-заможни градски и селски първенци, да увеличават монашеските си братства и да привличат грамотни и просветени духовни дейци. Особено бързо се активизира книжовната дейност в старото Охридско средище. Още през XV в. в Охрид са преписани един празничен миней със служби на Климент Охридски, някои преводи на съчиненията на видни византийски писатели, едно четириевангелие от йеромонах Никодим(8), Номоканон от Матей Властар, употребяван в охридската черква «Св. Богородица»(9), и други. По-значително активизиране на книжовната дейност в средището се забелязва през първата половина на XVI в., когато българският охридски архиепископ Прохор, българин по народност, поръчва да се изпишат възпоменателни надписи в патриаршеската черква «Св. Богородица» и да се препишат някои богослужебни и религиозно-философски съчинения на български език. По негова заповед в 1542 г. са преписани или отново преведени от гръцки език съчиненията на Дионисий Ареопагит и на Йоан Дамаскин, а през 1543 г. са преписани и някои богослужебни книги за нуждите на патриаршеската черква(10). Пак по заповед на Прохор в 1547 г. отново са преписани преводите на съчиненията на Йоан Дамаскин и на Григорий Палама(11).

Според някои данни още през първия век на османското владичество активна книжовна дейност продължава да се развива и в стария български манастир «Св. Наум». Още тогава и особено през следващите векове в средището се натрупва голямо количество българска ръкописна книжнина. За активната културно-народностна дейност в него свидетелствуват и честите по-сетнешни обновявания на манастирската черква. При изписването й през 1806 г. са презографисани ктиторският портрет на княз Борис I и образите на светите седмочисленици: Кирил и Методий, Климент, Наум, Сава, Ангеларий и Горазд. От това време в черквата е и сцената «Кръщаването на дъщерята на княз Борис — Ана, от Наум Преславски».

Преживявайки превратностите на историята, манастирът «Св. Наум» остава яка твърдина на българския народностен дух. През последните векове на робството по стародавна традиция той се ползува с щедрата помощ и на някои влашки войводи. За това свидетелствуват запазените 8 дарствени грамоти, между които от Александър Ипсиланти (1781), Георги Караджа (1782), Михаил Вода Супул (1784) и други(12). При посещението си в манастира през 1845 г. руският учен В. И. Григорович узнава, че всички стари български ръкописи са унищожени от гръцкия игумен на манастира Дионисий(13).

Книжовна дейност по онова време се води и в град Щип. Тук поп Рале преписва един требник, а поп Иван Милошев заедно с брат си Никола от с. Пископие, Дебърско, написва пролог, в който поместват и най-старото житие на Наум Охридски(14).

Незасегнат от разрушенията и опустошенията на османското нашествие остава Слепченският манастир «Св. Йоан Предтеча» (Битолско). Още в края на XIV в. и през първата половина на XV в. тук се пишат и преписват на български език богослужебни книги и житийна литература(15). Не е лек обаче животът на българските книжовници по онова време в средището. В една приписка от 1395 г. към пентикостар от Слепченския манастир дяк Димитър съобщава за «голямо запустение и голяма скръб от безбожниците измаилтяни, каквито не са били и не ще бъдат»(16).

Славата на манастира като забележително духовно средище се разнася по всички краища на страната още преди покоряването на тези земи от турците. След настъпилия погром на Търновското и Бдинското царство в края на XIV в. редица книжовници от източните предели се установяват в югозападните български земи. Със себе си те донасят и някои от своите ръкописни книги. Един сборник с поучения и слова, писан в края на XIV в. вероятно в Търновското книжовно средище, се употребява през XV в. в Слепченския манастир. Според оставените приписки от по-късно време ръкописът се съхранява и чете в манастира през цялата епоха на османското владичество(17). Най-много книжовната и културната дейност в манастира се активизира през XV–XVI в. От това време са запазени редица книжовни паметници, което дава основание на някои учени да считат, че през тази епоха тук се премества центърът на Охридската книжовна школа(18).

Около средата на XVI в. в Слепченския манастир работи трудолюбивият и високопродуктивен български книжовник Висарион Дебърски. Школуван калиграф и оформител с висока езикова култура и с изискан естетически вкус към изписването и художественото оформяне на ръкописната книга, той преписва и художествено украсява голям брой богослужебни и религиозно-философски книги, като нерядко внася и свои съждения и тълкувания. Изследвайки подробно и задълбочено книжовната дейност на Висарион Дебърски, Боню Ангелов счита, че изпод неговото перо са излезли около 30 ръкописни книги, от които около 20 датирани. От тях по-важни са: сборник с богословски трактати (около 1540), Дионисий Ареопагит (1542), Библейски книги (до 1544), миней за февруари (до 1546)(19), Поучения на Кирил Александрийски (1547)(20), Словеса вкратце... (съкратена редакция на «Сказание о писменех» от Константин Костенечки), «Златоуст» (1548)(21), четириевангелие с тълкувания от Теофилакт Охридски (1548), четириевангелие (1548), Слепченски поменик, писан от Висарион до 1548 г. за Слепченския манастир «Св. Йоан Предтеча» (Продром), миней за юли (1549) със служби за неславянски светци, в който накрая е прибавена и служба за Йоан Предтеча като патрон на манастира(22). Висарион Дебърски преписва също така сборник с философско-богословски и езикови трактати (около 1544–1555)(23) пролог за септември–февруари (1550)(24), т. нар. Слепченски писмовник, писан от Висарион в Слепченския манастир по времето на охридския архиепископ Прохор (до 1550) и предназначен за ползуване от монасите в същия манастир, стишен пролог за септември–февруари (1551), сборник с творби на Дионисий Ареопагит (1553)(25), стишен пролог за месеците март–август (1554)(26), в който Висарион се наименова йеромонах Варлаам, четириевангелие (от около 1555–1556), сборник с философско-богословски трактати (1565)(27) и други.

Заедно с Висарион Дебърски в Слепченския манастир, вероятно като негови последователи или ученици, работят българските книжовници Пахомий Слепченски, Матей Слепченски и Сисой. От Пахомий са известни следните ръкописи: требник (1540), миней (1545), сборник с аскетически съчинения, миней (1546–1547), миней за юни (1547), миней (1550), Пролог за март–август (1560), миней за октомври (1575), панегирик от втората половина на XVI в., «Паренесис» на Ефрем Сирин от средата на XVI век(28). Матей Слепченски работи в манастира през втората половина на XVI в. От него са известни само два ръкописа — «Диоптра» на Филип Монотроп от 1563 г. и книга на пророците(29). Подборът на такива съчинения със сложно философско-религиозно съдържание свидетелствува не само за високата образованост на книжовника Матей, но и за интереса на тогавашната българска интелигенция към философските въпроси. Книжовникът Сисой се проявява като непосредствен сътрудник на Висарион Дебърски и взема участие в преписването през 1544 г. на библейски книги.

Известни са и други ръкописи, писани през XV, XVI и XVII в. в Слепченския манастир. Всичко това и особено огромната книжовна дейност на Висарион Дебърски дава основание да се говори за съществуването на Слепченска книжовна школа през епохата на османското владичество. Руският учен славист и пътешественик В. И. Григорович и свещеникът събирач на стари славянски ръкописи архимандрит Антонин, които посещават манастира съответно през 1845 и 1865 г., откриват в книгохранилището му множество стари ръкописи. През 1916 г. българският учен Йордан Иванов намира в библиотеката на манастира около 70 славянски ръкописа от XIV в. и по-нови. От запазените от Слепченския манастир ръкописи особен интерес предизвиква Слепченският писмовник с образци за писма, съставен около средата на XVI в. и използуван от монасите при кореспонденцията им с други духовни средища и лица(30). Ценност за науката представлява и Слепченският поменик. Той се изписва в манастира от втората половина на XVI в. и свидетелствува за авторитета на средището, за голямата му известност, за връзките му с други манастири и с населението от околните селища.

Благодарение на почитта и подкрепата на околното население въпреки многократните разрушения и ограбвания от разбойнически банди през XVI в. Слепченският манастир непрекъснато бива обновяван. Дейността му на активно духовно средище през вековете на османското владичество е доказателство за здравата българска книжовна традиция в тази част на българските земи. Тази традиция Слепченският манастир «Св. Йоан Предтеча» продължава да поддържа и през епохата на Българското възраждане. От това време обаче е известен само вторият Слепченски поменик, започнат през 1792 г.(31) Голяма част от книжовното богатство на манастира бива унищожена или разпиляна именно през тази епоха от гръцкото монашество, настанило се в обителта. Манастирът пострадва и от произволите на местните феодали, и от нападенията на разбойнически банди през XVIII в.

Някои манастири още в началото на османското владичество си спечелват покровителството и на отделни турски султани. Известно е например, че султан Баязид потвърждава привилегиите на Трескавицкия манастир «Св. Богородица». Обновен през 1430 г., манастирът развива оживена книжовна дейност. Около средата на века тук се подвизава книжовникът монах Никола, който през 1468 г. преписва няколко богослужебни книги(32). През 1690 г. йеромонах Нектарий подвързва някои от книгите на манастира, като в един от ръкописите оставя следната приписка: «Тогава Халил паша разби с войските си Скопие и Качаник и сече Скопската нахия. Тогава беше голямо зло и скъпия»(33). В приписката се загатва вероятно за някакво значително надигане на населението в тази част на българските земи срещу безчинствата на поробителите, потушено с голяма жестокост от турците. В края на XVII и началото на XVIII в. в Трескавицкия манастир работи и книжовникът йеромонах Захарий, който преписва четири ръкописа(34).

Трескавицкият манастир поддържа книжовната традиция и през епохата на Българското възраждане. Когато през 1845 г. В. И. Григорович посещава манастира, открива в него множество ръкописи, безразборно разхвърлени из тъмните ъгли на черквата. Според някои податки към средата на XIX в. «църковните тавани, троновете, олтарите и зазиданите кубета» все още са «препълнени с купища стари ръкописи»(35). За съжаление огромното книжовно богатство на Трескавицкия манастир бива разпиляно и унищожено в края на османското владичество. В наши дни са известни само няколко ръкописа, между които един миней, писан през 1712 г. от йеромонах Захарий(36), едно четириевангелие и поменикът на манастира, започнат през XVII в. За други шест български ръкописни книги от Трескавицкия манастир, съхранявани в наши дни в Краковската университетска библиотека, съобщава Иван Богданов(37).

Едно от най-важните духовни средища в тази част на българските земи през епохата на османското владичество е старият Кичевски манастир «Св. Богородица Пречиста», известен с наименованието «Крънино». През 1564 г. манастирът бива обновен и скоро се превръща в активно културно-народностно средище, което играе важна роля в борбата на българското население срещу елинизаторските стремежи на гръцките владици. В тази борба много българи — игумени на манастира, непрекъснато биват клеветени от гръцкото духовенство пред турците и изпращани на заточение. Въпреки това обаче през всичките периоди на османското владичество в Кичевския манастир се пишат и преписват богослужебни книги на български език за нуждите на близките и по-далечни селищни и манастирски черкви. С течение на времето в манастирската библиотека на Кичевския манастир се натрупват голям брой стари ръкописи, някои от които дори писани на пергамент. През 1848 г. при освещаването на новия манастирски храм гръцкият владика Милетий заповядва те да бъдат изгорени и заменени с нови(38) под предлог че са «стари». Оцелява само едно четириевангелие, което по-късно игуменът на манастира йеромонах Симеон подарява на руската пътешественичка М. Карлова(39). Запазен е манастирският поменик от XVI в.(40), свидетелствуващ за голямата известност и за почитта към манастира на жителите от различни градове и села на областта.

Още в най-ранните години на османското владичество в Скопие продължава да се води активна книжовна дейност. Ревностни книжовни дейци усърдно преписват необходимите богослужебни книги дори в дните на османското нашествие. Както вече се спомена, през 1392 г. монах Стефан преписва в Скопие един цветен триод. С бележката си в ръкописа той известява за поробването на града през същата година от турците(41). Поп Никола (родом от Скопие) през 1393 г. преписва една книга в манастира Слепче и подвързва друга в града през същата година(42). Друг книжовник на име Милой преписва през 1420 г. в Скопие — вероятно в девическия манастир — един миней. В обширната си приписка към ръкописа той горещо благодари на монахините, които са му помагали при работата(43). Известен е и друг един миней, писан в Скопие през 1451 г.(44)

Наскоро след османското поробване биват възобновени и някои от пострадалите черкви и манастири в Скопската област. Както свидетелствува обаче една приписка в ръкопис от Нерезкия манастир «Св. Пантелеймон» от 1535 г., те отново биват разсипани от османските поробители. Повод за такова масово разорение на селищните храмове и монашески обители става вероятно повсеместно надигане на поробеното население в областта. След погрома духовният живот в Скопие бива възобновен едва през втората половина XVI в. По това време културният деец Кара Трифон открива книжарница в града и разпространява книгите на Яков Крайков, печатани във Венеция(45). Отново просветени духовни дейци и учители от селищните и манастирските килийни училища продължават да преписват богослужебни книги и да разпространяват грамотност сред българското население. По онова време в Скопие са издигнати множество величествени черковни сгради, украсени богато със стенна живопис и иконостаси с изящни дърворезби, което свидетелствува също за голямата културна дейност в средището.

Като важно средище на българската книжнина в Скопската област се очертава Лешочкият манастир «Св. Атанасий». В него продължително време работи Кирил Пейчинович — един от първите български възрожденски дейци. Като игумен на манастира и сам книжовник той допринася много за активизирането на книжовната дейност в средището. Тук написва и книгата си «Утешение на грешните», както сам отбелязва, «на прост език български от Долна Мизия Скопска и Тетовско...»(46). По всяка вероятност под негово ръководство в манастира се учат и проявяват и други книжовници и духовни дейци, но техните произведения не са ни известни. За такава дейност се загатва в някои бележки към един миней от 1623 г.(47), употребяван в Лешочкия манастир. На първата корица на ръкописа е нарисуван графичен образ на Кирил Пейчинович в монашеско облекло. Автор на изображението е неговият близък сътрудник и земляк йеромонах Арсений, който изписва и своя лик.

Продължително време в Лешочкия манастир се чете един тълковен псалтир с бележки от 1620, 1737 и 1788 г.(48) Интересни са странствуванията на един миней за февруари, писан през 1550 г. във Велковийския манастир «Св. Георги», Гостиварско, който след това се употребява последователно в Шишевския манастир край р. Треска, в манастира «Св. Архангел Михаил» и най-сетне в Лешочкия манастир «Св. Атанасий». В ръкописа са оставени приписки от четци през 1733, 1804 и 1825 г.(49)

Редица данни свидетелствуват за активна книжовна дейност в Марковия манастир, Скопско. Тук още през 1434 г. се изявява йеромонах Авксентий(50). В един панегирик от XIV в., съхраняван в манастира, са оставени много приписки от четци и преписвачи, работещи в средището през следващите векове. Книгата е подвързана през 1673 г. лично от скопския митрополит Теодосий(51). В края на XVIII в. в Марковия манастир се подвизават грамотни монаси и родолюбиви игумени, които в приписки и бележки към четените ръкописи изразяват ненавистта си към алчността на гръцкото духовенство. В една бележка към миней от XIV–XV в., който се пази в Хлудовата сбирка в Москва, през 1799 игуменът на манастира Хрисант пише за голямото сребролюбие на скопския митрополит Антим, който «не щади ни черкви, ни вдовици»(52).

През 1801 г. за игумен на Марковия манастир идва Кирил Пейчинович, родом от с. Теорце, близо до Лешок. Буден българин с жив интерес към книжнината, той превръща манастира в активно книжовно средище. В бележки по много от старите ръкописи той изразява недоволството си от гръцките духовни власти, които имат лошо отношение към манастира. Особено големи са грижите му за запазване на културното наследство — той усърдно обновява изпокъсаните стари ръкописни книги. За тази му дейност в средището свидетелствуват множество стари ръкописи от XIII и XIV в., изпъстрени с негови и на други четци и преписвачи приписки и бележки. В Марковия манастир Кирил Пейчинович пише и своята книга «Огледало» «на прост и некнижовен български език от Долна Мизия», отпечатана през 1811 г. в Будин.

Забележително книжовно средище в Скопската област е и Жегликовският манастир «Св. Богородица», наричан още Матейче. Тук през първия век на османското владичество видният южнославянски книжовник Владислав Граматик преписва редица църковни произведения, с които обогатява както сръбската, така и българската книжнина. Откъслечни исторически известия са запазени и за редица други духовни огнища в югозападните български земи, които през различни периоди на османското владичество развиват активна книжовна дейност. Австрийският пътешественик Стефан Герлах съобщава, че видял през 1578 г. край Суха Клисура (дн. Крива Паланка, Югославия) «един малък манастир, наречен «Св. Димитър», с петима монаси, които поддържат едно българско училище и учат да четат и пишат и други, също да пеят българска литургия»(53). В Крива Паланка по-късно живее и работи първият български книжовник на Националното възраждане в югозападните български земи Йоаким Кърчовски. Тук той пише своята първа книга под заглавие «Повест за страшния съд и второто Христово пришествие», която отпечатва през 1814 г. в Будин. Както е отбелязано в предисловието на автора, а това се вижда и при четенето на книгата, тя е написана «на простейший язик болгарский, за ползуване от простейших человеков и неграмотних»(54).

За активна книжовна дейност свидетелствуват много стари ръкописи в Битолския манастир край с. Буково. Запазени са едно четириевангелие на пергамент, пролог от XVI–XVII в., миней за ноември и един печатан октоих от 1539 г., открити през 1865 г. от руския учен изследовател архимандрит Антонин на тавана на манастирската черква(55).

Едно от най-забележителните средища на българската книжовност през епохата на османското владичество в югозападните предели на тогавашните български земи е град Кратово с околните български манастири. В края на XIV в., когато българската държава бива завладяна от османските турци, Кратовската област влиза в пределите на Велбъждското княжество на Константин Деянов. Последният е васал на турската власт и поради това стопанският и културният живот в града продължават да се развиват сравнително спокойно. Като средище на развито рударство и оживена търговия от него се заинтересува и османската власт след преминаването на областта във владенията на империята. Много кратовски князе и боляри, запазвайки имотното си състояние и социалните си привилегии, дълго време поддържат будно народностното си съзнание и подпомагат развитието на книжовния живот в средището. От XVI в. е известно името на кратовския знатен първенец княз Димитър, за когото се споменава в едно четириевангелие, писано през 1562 г. в Кратово от поп Йоан Кратовски. Същият този княз е известен и като ктитор на Слепченския манастир. Споменава се и за кратовския княз Никола Бойчик, който през 1581 г със свои средства препокрива с оловни плочи сградите на Лесновския манастир. От Кратово са още княз Андрей, кюстендилският митрополит Михаил и Георги Кратовски (Софийски), загинал мъченически в София през 1515 г. за вяра и за народност, провъзгласен по-късно от българската църква за светец.

Българската книжовна и културно-народностна традиция в Кратово и областта се проявява още през XV в. По това време в града и в околните манастири се подвизават образовани български монаси и граматици, които пишат и преписват богослужебни книги. Дейността им става известна и те получават поръчки не само от кратовските черкви и манастири, но и от по-отдалечените краища на поробените български земи. Още тогава (1466) охридският архиепископ гъркът Доротей поръчва на кратовския книгописец дяк Димитър Кратовски да препише за охридската съборна черква преведения от по-рано Номоканон. В обширното си послесловие към ръкописа книжовникът разказва за борбата на охридските български боляри против Доротей(56). Преписвайки Номоканона, дяк Димитър внася някои свои поправки в превода, което показва, че той е не само известен писател, но и изкусен преводач. За съжаление сведения са запазени само за преписваческата му дейност(57). По това време в Кратово се проявява и книжовникът Гюро, който преписва един синаксар-панегирик, запазен по-късно в Зографския манастир. Както съобщава Гюро в приписката си към ръкописа, той е ученик на своя дякон, което означава, че още тогава в средището съществува килийно училище(58).

Особено активна става книжовната дейност в Кратовското средище през XVI в., когато тук се създава известната Кратовска калиграфско-художествена школа за производство на ръкописни книги. Един от най-просветените книжовници и талантлив художник миниатюрист, който преписва и украсява по това време в Кратово редица богослужебни книги за български черкви и манастири, е Йоан Кратовски. Още през 1526 г. той преписва един молитвеник за своя баща(59). По-късно, през 1563 г. по поръка на софиянеца Матей Граматик преписва за софийската черква «Св. София» четириевангелие»(60), а през 1567 и 1579 г. преписва и художествено украсява един служебник и четириевангелие «за любимому ми брату поп Йоан от Сардакии»(61). Употребявано дълго време в Кокалянския манастир, четириевангелието става известно като Кокалянско евангелие.

Поп Йоан Кратовски преписва и украсява богослужебни книги и за Рилския манастир и за някои от светогорските манастири на Атон. В Зографския манастир днес се съхраняват едно негово четириевангелие, преписано през 1558 г. в Кратово, и друго — от 1569 г.(62)

Наред с преписваческата си дейност поп Йоан е известен и като талантлив калиграф и художник миниатюрист. Неговите ръкописни книги се отличават със съвършенство на писмото и с изисканост на художествената украса.

През XVI в. заедно с поп Йоан Кратовски в Кратовското средище работи и книжовникът поп Лазар. Нему през 1564 г. е поръчано да състави един обширен сборник с църковни четива. В сборника си той помества и написаното от Матей Граматик (Ламбадарий) «Житие на Никола Нови Софийски» и една обща похвала на софийските мъченици Георги и Никола(63). Според запазената приписка в сборника този книжовник известно време работи в кратовския манастир «Св. Богородица», където преписва през 1571 г. един миней(64). Известен книжовник от Кратовското средище е и йеромонах Селвестър, който се подвизава в кратовския манастир «Пирг» и в 1538 г. преписва един служебен миней(65).

За многостранната книжовна и културна дейност на кратовските книжовници и за връзките им с много други духовни средища свидетелствува едно писмо на поп Лука от Кратово до Слепченския манастир, писано през 1543 г. и поместено в известния Слепченски писмовник(66). От Кратово произхожда и книжовникът българин дяк Велко Попович. Като емигрант в Будапеща и Фружка гора той преписва през 1704 т. три сборника с разнообразно съдържание. В приписките си към ръкописите навсякъде отбелязва, че е «родом от българските земи, от място Кратово...». В един от сборниците си Велко Попович помества и съчинението «Сказание за буквите» на Константин Костенечки, което е указание за интереса му към старата българска книжнина и към българската народност(67).

Активна книжовна и културна дейност през онази епоха развиват и близките до Кратово български манастири, подпомагани щедро от заможни кратовски първенци. Старият Пчински манастир, останал незасегнат при османското нашествие, още през първия век на робството активизира дейността си. Както свидетелствува запазеният възпоменателен надпис над входната врата, старата манастирска черква бива обновена и украсена със стенописи през 1489 г. «със средствата на Марин от Кратово, син на поп Радон»(68). Тук наред с другите светци са изписани в цял ръст и образите на българските народни светци Иван Рилски, Прохор Пчински, Йоаким Осоговски и Гаврил Лесновски. В олтара на черквата, където е гробът на основателя на манастира Прохор Пчински, е запазен старинен стенописен образ и на Климент Охридски с надпис на български език.

През 1878 г. сръбският учен Василевич установява, че в Пчинския манастир се съхраняват голям брой стари ръкописи, от които «са вдигнати цели товари». Сам той прибира 33 от най-ценните и ги отнася в Белград(69). Това е едно категорично доказателство, че по онова време манастирът е забележително средище на славянската книжовност. Безогледното разхищение и унищожение на книжовното му богатство лишава науката от ценни извори за историята на българската култура и за дейността на средището през дългите векове на неговото съществуване. Известни стават само един сборник от първата половина на XV в., съдържащ «Прения на Григорий Омириятски», «Тълкуванията на Йоан Златоуст върху псалтира» и някои други слова(70), и един служебен миней за юни, писан през 1510 г.(71)

Важно културно средище в Кратовската област е и Осоговският манастир, който още през втората половина на XV в. също активизира дейността си. По това време вече манастирът поддържа връзки с богатата Дубровнишка република. Както свидетелствуват запазените исторически документи, през 1474 г. той получава от Съвета на републиката помощ в размер на 20 жълтици(72).

Данни за съществуването на Осоговския манастир и за дейността му през последните десетилетия на XV в. и за някои други събития по това време се съдържат в т. нар. Сарандопорска летопис, съхранявана в Сараевския музей. Известен книжовник, който работи в манастира, е йеромонах Онуфрий. Неговият ръкопис «Житие на Григорий Омириятски» се съхранява в сръбския манастир «Лепаване»(73).

През 1586 г. силно земетресение разрушава сградите на Осоговския манастир и той изпада в бедствено положение. Още същата година пратеничество от областта начело с кюстендилския митрополит Висарион, в което влизат осоговският игумен Герваси и йеромонах Стефан от Билинския манастир, посещава Москва с молба пред руския цар Фьодор Иванович да помогне за възстановяването на манастира и да стане негов ктитор(74). Не са известни данни за оказаната му помощ, но се знае, че в скоро време манастирът бива обновен, монашеството се увеличава и стопанството на обителта укрепва. През XVII в. Осоговският манастир вече е голям и заможен. За неговото богатство и разкошна уредба пишат турският географ Хаджи Калфа (1656) и турският пътешественик Евлия Челеби (1661). През 1686 г. ипекският патриарх Арсений Черноевич посещава манастира и остава възхитен от уредбата и голямото му богатство. Това личи от бележката, която патриархът оставя в едно четено в манастира четириевангелие. В манастира той вижда много златни и сребърни кандила, скъпи напрестолни кръстове, чаши, потири и други църковни вещи, подарявани в продължение на много време от знатни поклонници.

Без съмнение завидното икономическо състояние на Осоговския манастир по онова време благоприятствува активизирането на книжовната дейност. За писането на богослужебни книги в манастира загатват редица приписки към стари ръкописи, цитирани от предишни изследвали(75). През 1690 г. обаче поради неуспеха на турската армия във войната с Австрия разгневени турски банди разграбват и разрушават до основи Осоговския манастир. Средището отново изпада в бедствено положение, от което се избавя едва към средата на миналия век.

Най-големият манастир от Кратовското книжовно средище, който развива активна книжовна дейност през цялата епоха на османското владичество, е Лесновският манастир «Св Архангел Михаил». При завладяването на Велбъждското княжество от турците в началото на XV в. манастирът запазва имотното си състояние и продължава духовната си дейност. По това време активна помощ му оказват някои заможни кратовски и злетовски граждани, с чиято помощ са поддържани в добро състояние жилищните сгради и уредбата на манастира. Най-напред го подпомага кратовският първенец Константин. Както свидетелствува една приписка в стар ръкопис, през 1558 г. Лесновският манастир основно е обновен от кратовеца Никола Пепик и брат му Георги. Те отново съграждат черквата и манастирските метоси, купуват му разни църковни вещи и му предават във владение много недвижими имоти(76). В 1581 г. сериозна помощ му оказва и княз Никола Бойчик, който препокрива манастирските сгради с оловни плочи(77). За книжовната дейност в манастира през този период ни загатва само един псалтир, писан от йеромонах Калиник(78). Тук по някое време се употребява и известният Бдински апостол от 1428 г.(79)

Сведения от по-късно време свидетелствуват за непрекъснатите грижи на околното население за поддържане и добруване на обителта — през 1635 г. е докарана вода и е построена голяма чешма, през 1647 г. със средствата на ктиторите Михаил и сина му Иван отново е изградена магерницата. След време обаче «поради турски зулуми» Лесновският манастир запада. Налага се в 1660 г. кюстендилският митрополит Михаил да изпрати писмена молба до руския цар в Москва да вземе под свое покровителство манастира. В отговор руският владетел издава разрешение всеки 5 години пратеничества на манастира да посещават Русия за събиране на помощи. В 1666 г. кратовският митрополит Анани отправя друго послание до руския цар Алексей Михайлович, с което го моли да отпусне помощ за възстановяване на порутените сгради на Лесновския манастир и да му стане нов ктитор(80).

Особено ефикасна помощ на манастира оказва околното население, което не оставя за дълго в беда своята светиня. Още през 1672 г. имотни граждани от Крива река и Крива Паланка възстановяват монашеските килии и разрушената трапезария и подаряват на манастира редица вещи. Средището се замогва и отново става един от големите български манастири в областта. По онова време тук работи книжовникът Константин, който в 1688 г. преписва книгата «16 пророци», в която оставя обширна приписка(81).

Както свидетелствува едно «Изяснително писание», прибавено към ръкописното житие на Гаврил Лесновски, Лесновският манастир се ползува с голяма известност, радва се на почитта не само на околното българско население, но и чак в молдовските, влахо-богданските и маджарските земи, откъдето редица боляри, свещеници и монаси му изпращат големи дарения. От своя страна манастирът покровителствува множество по-малки манастири, скитове и постници в околността. По някое време в областта се създава голяма манастирска групировка, в която се подвизават над 200 монаси. Всяка неделя те се събират в Лесновския манастир, за да присъствуват на тържествената служба в манастирския храм.

Според една приписка от по-късно време в ръкописен месецослов от XV в. Лесновският манастир е активно духовно средище и през XVIII в., когато в него постъпват и млади монаси. Тук през 1717 г. се замонашва някой си поп Коре, изпратен след това за игумен на Карпинския манастир(82). През 1724 г. в манастира съществува килийно училище и в него учителствува хаджи Исай Лесновеца(83).

През дългите векове на съществуване и на активен книжовен живот в книгохранилището на Лесновския манастир се натрупва голямо количество ръкописни книги. Много данни за това се съдържат в изследванията на сръбския учен Л. Стоянович(84). За съжаление през последния век на османското владичество богатата книжнина на манастира бива разнесена и разпиляна от разни посетители или от чужди пътешественици. Както установяват някои изследвачи, по времето на Аври паша двама сърби задигат от Лесновския манастир «три товара ръкописи». И макар похитителите да са възпрепятствувани от намесата на кратовските първенци, съдбата на тези ръкописи след това остава неизвестна(85).

Активна книжовна дейност през епохата на османското владичество развива Карпинският манастир край с. Стражин. Някога той е голям и заможен манастир с близо 300 души монашеско братство(87). Продължително време в него работят образовани монаси и книжовни дейци, които натрупват в книгохранилището на средището значително количество ръкописни книги. Според съставения опис на имуществото на Карпинския манастир през 1846 г., нанесен в кондиката на някогашната Кюстендилска митрополия, негова собственост се оказват: 11 различни пергаментни ръкописа, 12 минея, 1 октоих, 1 ирмология, 1 кириякодромион, 2 апостола и 1 голям псалтир(88). От този манастир са известни още един постен триод, преписан през XV в. от йерей Стойко и преподвързан по-късно (1671) от презвитер Йоан в близкия Лесновски манастир, и Карпинското евангелие, писано в манастира през 1592 г.(89) В Карпинския манастир по онова време съществува килийно училище. В него на няколко пъти идва видният български възрожденец Кирил Пейчинович.

Мелнишко средище

През епохата на османското владичество въпреки силното гръцко религиозно влияние в южните български земи Мелник си остава важно църковно и културно средище за българите. Със стабилизирането на Османската империя в града и областта настъпва известно стопанско оживление — развиват се лозарството, винарството, производството и обработката на тютюн, активизира се търговията с близки и далечни пазари на Османската империя. Мелнишките търговци на вино и тютюн търгуват в Цариград, Солун и в редица европейски градове, замогват се бързо и започват да строят къщи като крепости. Същевременно те заделят средства и за обновяването на някои стари черкви и манастири, издигат нови храмове в града и околността. Като техни ктитори те наемат едни от най-добрите атонски и местни живописци за изписването на иконите и стените на черквите. За нуждите на действуващите селищни и манастирски черкви са преписвани и необходимите богослужебни книги.

В духовната култура на Мелнишкото средище забележителна роля играе старият Роженски манастир. По всяка вероятност книжовната и художествената традиция на някогашната Роженска калиграфско-художествена школа не е забравена. За съжаление не са запазени никакви писмени известия за съдбата на манастира след завладяването на Мелник и областта от турците в края на XIV в., както и за първия век на османското владичество. Както сочат някои данни, Роженският манастир е обновен в края на XVI в. Тогава вероятно е построена и украсена със стенописи голямата трикорабна и триабсидна безкуполна манастирска черква, която, възстановявана и обновявана многократно след пожари и частични разрушения, достига до наши дни. През време на дългото съществуване на манастира за нуждите на богослужението в манастирския храм тук са преписвани и необходимите богослужебни книги. Но поради унищожителния поход на фанариотите през епохата на Българското национално възраждане срещу всичко българско както в манастира, така и в цялото Мелнишко средище не са оцелели никакви книжовни паметници.

Рилски манастир

Поради отдалечеността си от главните пътища за настъпление на османските войски на запад и със застъпничеството на велбъждския деспот Константин Деянов, който в края на XIV в. става васал на турците, Рилският манастир се запазва от унищожение и продължава за известно време културно-народностната си дейност. Още в началото на робството рилското монашество успява да се сдобие със специални фермани от турските султани Баязид I (1389–1402) и Мохамед I (1413–1421), гарантиращи имотното му състояние и придобитите отпреди социални привилегии. Това създава известна сигурност и спокойствие за монашеското братство и благоприятствува поддържането на книжовната традиция в манастира. В края на XIV и началото на XV в. в средището вероятно продължават да работят просветеният рилски игумен Дометиан, неговият ученик Саватий и някои други книжовни дейци, но сведения за тяхната дейност не са запазени. Последният ръкопис, преписан през този период в манастира от неизвестен книжовник, е от 1430 г. В приписката си към ръкописа преписвачът съобщава за поробването на България от турците и за погубването на последния български средновековен владетел в Самоков(90).

Около тридесетте години на XV в. при царуването на Мурад II, когато в Османската империя настъпва известна нестабилност и зачестяват разбойническите нападения над оцелелите български църковни институции, Рилският манастир бива опустошен и изпада в бедствено положение. В една заповед, издадена през 1402 г. и препратена на управителя на Румелия, е записано: «Монасите, които живеят като рая в Рилския манастир и притежават досега височайши царски актове за правото на свободно живеене, заявяват и се оплакват така: «Нашите имоти и земи, които владеем още от старо време, постепенно се отнемат от ръцете ни и нас ни унищожават. В тези наши имущества нахлуват насила чужди хора, завладяват имотите ни, а самите нас против волята на шериата и канона ни прогонват, разпръскват, като казват, че те щели да ги владеят»(91).

За тежкото положение на Рилския манастир през този период и за неговото разорение и западане свидетелствува и съвременникът Владислав Граматик в своя «Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир». За това се споменава и във възобновения през 1466 г. договор за взаимна помощ с руския светогорски манастир «Св. Пантелеймон». И действително през тридесетте години на XV в. манастирът запада много, бива изоставен от монасите и запустява за около три десетилетия.

Около 1460 г. в изоставения и запустял Рилски манастир се заселват трима братя монаси — Йоасаф, Даниил и Теофан от с. Граница, Кюстендилско, синове на крупнишкия митрополит Яков. Подтикнати от родолюбиви чувства и монашеска ревност, те се заемат да въздигнат из руините светата обител. В това народностно дело им помагат заможни жители от съседните села и особено ктиторът Георги. Със свои средства и със съдействието на своите последователи в скоро време те издигат жилищните и стопанските сгради, обновяват и украсяват старата «прекрасна» черква на манастира от времето на деспот Хрельо. Отец Давид, който става пръв игумен на възстановения манастир, построява из основи черквата «Св. Апостоли Петър и Павел» в метоха «Орлица». Изглежда манастирските сгради придобиват предишната си красота и обаяние, защото видният южнославянски писател Владислав Граматик пише, че «тяхното изящество и красота, подобно на някой магнит при вида на желязото, подтикват и сега към боголюбива ревност не само мнозина местни жители от тамошната област, но вече и от далечните»(92).

За да укрепи авторитета си и да разшири културната си дейност, Рилският манастир установява връзки с известния Жегликовски манастир в Скопска Черна гора, който по това време се радва на благоденствие и в който се води активен книжовен живот. През 1466 г. манастирът възобновява договора си за културно общение и взаимна помощ и с руския светогорски манастир «Св. Пантелеймон». Двата манастира още отпреди, макар да имат самостоятелни управления, образуват една общност. Тази връзка поставя началото на взаимоотношенията между духовните средища на българи и руси през епохата на османското владичество.

По това време рилското монашество научава, че мощите на Иван Рилски се намират в епископската черква в Търново. Със съдействието на Кера Тамара — дъщеря на деспот Бранкович и вдовица на султан Мурад II, братята възобновители на манастира издействуват султанско позволение и през 1469 г. по най-тържествен начин пренасят мощите на светеца от Търново в Рилския манастир. Шествието минава през Никопол (Никюп) и София и навсякъде бива посрещано и изпращано с голяма почит и уважение от българското население. Това изключително събитие придобива голямо културно-народностно значение за онова време. Манастирът укрепва икономически, издига авторитета си и славата му отново започва да се разнася по всички краища на страната. Към възобновената обител се устремяват множество монаси и културни дейци, които в скоро време я превръщат в най-голямото и активно книжовно и културно-народностно средище на българския народ през османското робство.

Началото на книжовната дейност след възстановяването на манастира се поставя още на тържеството на 1 юли 1469 г. при полагане мощите на Иван Рилски в главната манастирска черква. На това тържество присъствува книжовникът велможа Димитър Кантакузин, който произнася предварително съставеното и написано за случая похвално слово за светеца(93). По-късно (1473–1478) той написва «Служба за Иван Рилски», «Житие с похвала на Иван Рилски», «Молитва към св. Богородица», «Похвално слово за Димитър Солунски», «Послание до свещеноинока Исай» и др.(94), с което се активизира книжовният и културният живот в средището. Особено ценно е съставеното от Димитър Кантакузин «Житие с похвала на Иван Рилски», съдържащо редица исторически известия за събитията отпреди падането на България под османско владичество, за печалната картина на робството и за състоянието на манастира до възстановяването му през 1460 г.

Дейността на Рилския манастир значително се активизира при игуменството на Теофан — третият от братята възобновители. По негово време биват възстановени тесните връзки с Жегликовския манастир, където работи един от най-образованите книжовници на XV в. Владислав Граматик. Предполага се, че известно време Владислав пребивава в Рилския манастир и може би става свидетел на пренасянето на мощите на Иван Рилски, което събитие по-късно описва като очевидец. Още през 1469 г. по поръка на Димитър Кантакузин в Жегликовския манастир Владислав Граматик съставя т. нар. Загребски сборник (770 л.) със смесено съдържание. В него помества творби и от средновековни български писатели. По-късно (1473) пак там той съставя сборника «Адрианти» с 31 беседи — предимно от Йоан Златоуст. Особено ценен е сборникът на Владислав от 1479 г. — известният Рилски панегирик (735 л.), съставен по искане на управата на Рилския манастир. В него са поместени общо 111 жития, похвални слова и беседи от видни византийски богословски писатели, шест творби на Евтимий Търновски, «Житие на Стефан Дечански» от Григорий Цамблак, «Похвално слово за Филотея» от Йоасаф Бдински, житията на Иван Рилски, Григорий Синаит, Теодосий Търновски, Димитър Солунски и други. Включени са и някои произведения от по-старата българска литература, като «Пространно житие на Кирил Философ», «Похвално слово за Кирил и Методий» от Климент Охридски и други. От подбора на произведенията в сборника личи интересът му към българската история, дълбокото патриотично чувство и доброто познаване на средновековната българска литература. Най-ценното и оригинално произведение на Владислав Граматик е т. нар. Рилска повест за пренасяне мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир. В науката съществува мнение, че повестта е написана наскоро след събитието и поместена в съкратен вариант в сборника от 1479 г. като продължение към житието на Иван Рилски от Евтимий Търновски. Произведението предизвиква интерес преди всичко като реалистично изображение на социалната обстановка в страната и народностните прояви на българското население още през първото столетие на османското робство. Авторът често дава израз на ненавистта си към поробителите и на патриотичните си чувства. С особена гордост Владислав Граматик пише за Рилския манастир като «наистина велико светило за целия свят, стена и основа на вярата, красота на пустинята и украшение за монашеството...»(95). А когато говори за трагедията, сполетяла в близкото минало всички български светини, той с мъка съобщава: «Тогава се събори и съвършено запустя и пресветата обител на богоносния отец, която е в Рилската пустиня...»(96). В повестта се съдържат и ценни исторически известия за възобновяването на манастира от тримата братя монаси през 1460 г.

Йордан Иванов счита, че известно време Владислав Граматик живее и твори в Рилския манастир, събира около себе си ученици и последователи и възобновява Рилската книжовна школа(97). Известен книжовник от този период е монах Гавраил, който през 1479 г. по поръчение на игумена на манастира Теофан съставя и преписва един сборник със слова на Йоан Златоуст(98). Един от най-продуктивните книжовници през първите години след възстановяването на манастира е йеромонах Мардарий Рилски. Исторически известия свидетелствуват, че той е сътрудник на Владислав Граматик и работи под неговото непосредствено ръководство. Досега са известни около десетина негови ръкописни книги. Най-напред, пребивавайки в с. Ежово, Серско, през 1480 г. по поръка на игумена на Рилския манастир Теофан Мардарий преписва «Шестоднев» на Йоан Златоуст, преведен преди това от Владислав Граматик(99). По-късно (1483) в Рилския манастир той съставя голям сборник (панегирик) със смесено съдържание. В него са поместени общо 86 слова, поучения, жития, повести и др., между които и творби на Климент Охридски, Евтимий Търновски, Григорий Цамблак и други. Поместено е и житието на Иван Рилски от Евтимий заедно с Рилската повест на Владислав Граматик. В повестта Мардарий вмъква и някои свои допълнения и разяснения, които го представят като сведущ и просветен книжовник с писателско дарование. Все по това време той преписва и един служебен миней за септември(100). Последната му книга е панегирикът от 1509 г.(101) Мардарий Рилски работи предимно в Рилския манастир, повечето от неговите произведения обаче са пръснати из разни библиотеки извън страната: два сборника и един пролог се съхраняват в Ленинград (ГПБ), «Шестоднев» — в Москва (ГПБ), два други сборника и един миней за февруари — в Букурещ, един празничен миней е в манастира «Св. Пантелеймон» на Атон и само сборникът с беседи на Йоан Златоуст и панегирикът от 1483 г. са в библиотеката на Рилския манастир(102).

През 1483 г. и началото на XVI в. в средището работят поп Радослав и още двама книжовници, които преписват молитвослов и часослов(103). През втората половина на XV в. рилският книжовник монах Давид съставя и преписва сборник с канони, служби и жития на Иван Рилски, требник от края на XV в. и един служебен миней за март от 1487 г.(104) През този период особено активно се изявява в средището книжовникът монах Спиридон, ученик на Мардарий Рилски. В 1503 г. по поръка на игумена на манастира Калиник той преписва един апостол(105) и четириевангелие(106), а по-късно по настояване на игумена Теоктист преписва и някои други произведения. Негово дело са преписите на стишен пролог, служебен миней за февруари с авторски допълнения, служебен миней за януари, служба и житие на Георги Нови Софийски и служебен миней за август(107). През 1503 г. един неизвестен книжовник от Рилското средище преписва четириевангелие, отнесено по-късно в Румъния(108). Все около това време (в 1509 г.) «недостойний Даниил йеромонах Хилендарски» от Казанлък преписва в манастира служба, канони и жития на Иван Рилски(109). През 1539 г. друг неизвестен рилски книжовник по настояване на игумена йеромонах Иларион и на цялото братство съставя сборник с жития, предназначен за светогорския манастир «Ксеноф»(110); в него той помества и жития на българския народен светец Иван Рилски. Споменава се за книжовната дейност и на йеромонах Атанасий Рилски от 1542 г.(111) Все по това време друг неизвестен книжовник съставя «Повест за връщане мощите на Иван Рилски в Рилския манастир», наситена с много патриотични чувства(112). В 1559 г. в манастира е писано едно четириевангелие и друго — през третата четвърт на XVI в.(113)

Създадената през този ранен период ръкописна книжнина в Рилския манастир и донесената отвън умножават книжовното богатство на средището, което се превръща в непресъхващ извор на познания и мъдрост за книжовници и културни дейци от цялата страна през всички периоди на османското владичество. Макар предимно богослужебни книги, предназначени да задоволяват нуждите на черквите в манастира, литературните произведения на рилските книжовници показват устойчивостта на българската книжовна традиция в Рилското средище и в цялата страна, допринасят да се пази и развива тази традиция, да се поддържа жив българският език и будно българското народностно съзнание. Рилските книжовници от този период обаче не само преписват църковно-религиозни произведения на други автори. Много често те внасят в преписваните от тях книги и някои свои допълнения и пояснения за исторически събития или за непосредствената действителност, с което разнообразяват съдържанието и обогатяват познавателната им стойност. Така постъпват книжовниците Мардарий Рилски, Димитър Кантакузин и особено Владислав Граматик. Последният допълва написаното от Евтимий Търновски през XIV в. житие на Иван Рилски със своя оригинален разказ за пренасяне мощите на светеца от Търново в Рилския манастир.

Наред с богослужебните книги в Рилското средище се съставят и преписват и сборници със смесено съдържание — главно жития, служби, повести и други. Предназначени да служат за извънцърковно четене и образоване на монасите и на грамотни светски лица, те задоволяват културните нужди на по-широк кръг от тогавашните български читатели. Тези именно сборници най-често използуват манастирските таксидиоти в проповедническата си дейност, когато учат и просвещават младежите и по-възрастните хора в килийните училища към метосите в селищата. Същевременно в Рилския манастир идват монаси и просветени люде от разните духовни средища на страната. Тук те придобиват познания и опитност в книжовното дело, използуват написаните и съхраняваните в манастирските книгохранилища ръкописни книги за своята практическа богослужебна дейност и за творческите си дела. Всичко това допринася за по-широкото разпространение на книжнината по българските земи през епохата на робството, за демократизиране на образованието и просветата.

Въпреки зачестилите през XVII и XVIII в. разбойнически нападения, опожарявания, грабежи и непрестанно увеличаващите се данъци и налози върху земите и доходите, в резултат на което Рилският манастир преживява големи икономически затруднения, той винаги като феникс се възражда из руините и пепелищата за нов живот. Тук всякога просветени монаси, книжовници, дяци, граматици и зографи продължават да преписват и да украсяват богослужебни книги, да съставят сборници с богословски и светски четива за духовните нужди на търсещите просвета поробени българи, да поддържат развитието на книжовния и културния живот в средището и страната. През цялата епоха на османското владичество в Рилския манастир звучи българска реч, българската книга винаги е на почит и уважение и българската книжовна традиция тук никога не заглъхва.

В манастира отрано съществува килийно училище за подготовка на монаси и граматици. И макар през онази епоха в килийните училища да се изучават най-вече църковни дисциплини, те допринасят за запазването на българския език и за усвояването на елементарна грамотност, съдействуват за поддържането на българския народностен дух. Голяма роля за поддържане на грамотността сред българското население през онази епоха играят многобройните метоси на Рилския манастир в различните градове и селища из страната, където учителствуват рилски монаси таксидиоти. В тях се обучават на грамотност голям брой деца, младежи и възрастни мъже. С това манастирските училища допринасят за по-голямото демократизиране на просветата и образованието сред българския народ.

В края на XVI в. в Рилското средище работят редица книжовници, които знаят добре гръцки език. Някои от тях вероятно превеждат на български език съчинението на Дамаскин Студит «Съкровище», с което се поставя началото на т. нар. дамаскинарска книжнина в България. Още тогава дамаскинарските произведения се пишат на книжовен език, близък до народния говор. Съставят се и се преписват и сборници със смесено съдържание. От този период в Рилския манастир са запазени много недатирани ръкописни книги от неизвестни автори.

Особено много се активизира книжовното дело в манастира през XVII в. В 1602 г. духовникът Никифор заедно с още един книжовник преписват служебник със служба и житие на Иван Рилски; книгата се използува в манастирската черква(114). През 1653 г. игуменът на манастира Атанасий преписва два минея, които, след като ги подвързва поп Милетий, биват изпратени за приложение в Зографския манастир на Атон(115). В 1656 г. неизвестен рилски книжовник написва канони на Иван Рилски(116). През този период (XVI–XVII в.) книжовникът Даниил — монах и презвитер в Рилския манастир, пише ново житие на Иван Рилски. Образован и начетен българин, той познава не само българските жития на светеца, но и редица агиографски трудове на гръцки език. Както сам съобщава в заглавието на ръкописа, за написването на новото житие на Иван Рилски той се ползува и от някои чужди източници. В произведението си Даниил разказва увлекателно за събития, изразява ярко патриотичните си чувства и съобщава за някои книжовни прояви в страната. Това е най-обширният и най-интересният животопис на българския народен светец Иван Рилски(117).

През 1734 г. в Рилския манастир известно време престоява видният български книжовник и културен деец Партений Павлович от Силистра. Тук той прави препис на Рилската грамота от 1378 г. Все по това време в манастира работи и един неизвестен книжовник, който през 1737 г. написва ценната Рилска летопис(118). Друг също така неизвестен книжовник през 1718 г. пише книгата «Чудеса Богородични»(119).

През епохата на османското владичество в църковно-административната организация на Рилския манастир настъпват чести промени — манастирът преминава ту под юрисдикцията на Охридската (до 1557), ту на Печката (до 1776), а от 1776 г. и на Цариградската патриаршия. Независимо от това обаче той никога не загубва самостоятелността си при решаването на своите духовни и културни дела. През цялата епоха на османското владичество в манастира се говори на български език, богослужебната и книжовната дейност се извършва само на български език. Интересно е да се отбележи, че тук никога не се подвизават гръцки монаси и не се пишат книги на гръцки език. Дори висши гръцки духовници, които посещават манастира по нареждане на Цариградската патриаршия, оставят подписите и бележките си по богослужебните книги на манастира само на български език(120).

Авторитетът и славата на Рилския манастир като най-голямо българско духовно и културно средище след възстановяването му през 1460 г. бързо расте и още в началото на XVI в. той става известен и извън пределите на българските земи. За да изрази уважението и почитта си към мощите на прославения български светец Иван Рилски, молдовският владетел Йоан Богдан III (1504–1517) подарява на манастира в 1511 г. две скъпи покривки за мощите на светеца. Подарък от Влашко е един художествено украсен епатрахил, изработен по указание на влашкия митрополит Симеон в 1550 г.

За активните културни връзки на Рилския манастир с влашките и молдовските земи свидетелствуват и многото ръкописни книги, писани в манастира и впоследствие пренесени и разпространявани във Влашко и Молдова. Някои книжовни паметници изминават обратния път. Известното Крупнишко евангелие от XVI в., писано на север от Дунав и подвързано от софийския златар Матей, е подарено на манастира през 1577 г. от крупнишкия митрополит Йоасаф(121). Прочутото Сучавско евангелие, преписано и богато украсено с художествени миниатюри през 1529 г. от монах Макарий в молдовския манастир «Путна», след време попада в Рилския манастир, където се съхранява и днес(122). Друго евангелие, отпечатано във Влашко, бива подарено на манастира през 1597 г.(123)

С почит и уважение Рилският манастир се ползува и в сръбските земи. През XVI в. рашкият митрополит Стефан посещава манастира и му подарява един богато украсен епатрахил.

Още в ранните векове на своето съществуване Рилският манастир поддържа активни духовни и културни връзки с атонските манастири, които връзки продължават да се развиват и през вековете на османското владичество. Много рилски монаси посещават Атон и престояват продължително време в светогорските манастири, придобиват знания, обменят културни ценности, правят различни дарения. Рилският манастир се ползува от помощта и съдействието на Зографския и на Хилендарския манастир в административната, духовната и културната дейност. В най-тежките години помощ му оказва и руският манастир «Св. Пантелеймон», където, както се предполага, са пренесени и съхранявани известно време някои от най-ценните рилски книжовни паметници(124).

Рилският манастир пръв от всички български манастири установява връзка с Русия. Пратеничество на рилското монашеско братство посещава руската страна още през 1558–1559 г. При това посещение рилското пратеничество получава грамота от руския цар Иван IV Грозни (1533–1584), с която му се разрешава свободно да събира помощи за манастира. Освен Москва то посещава Троицко-Сергиевския манастир и манастирите във Владимировска и Ярославска губерния(125). По-късно през 1584 г. в Москва пристига четиричленно пратеничество начело с игумена на манастира Калист, което отново получава грамота от цар Фьодор Иванович за свободно събиране на помощ в Русия. След едно продължително прекъсване през 1628 г. пратеничество на Рилския манастир, водено от архимандрит Стефан, отново посещава Русия(126). Този път пратениците носят две писма молби от рилското братство до руския цар Михаил Романов (1613–1645) и до патриарха, които молби сами по себе си са ценни паметници на българската книжнина.

С дейността си рилските пратеничества допринасят твърде много за издигане авторитета на Рилския манастир и за разпространяване на култа на Иван Рилски в Русия. Още през XVI в. в Русия започват да се преписват и отпечатват жития и служби на Иван Рилски и да се рисуват икони с неговия образ. Освен това пратеничествата на Рилския манастир, които многократно обикалят страната и посещават руски черкви и манастири, получават парични помощи и скъпи дарове, които отнасят в манастира. По време на посещенията си рилските монаси отблизо опознават великата руска страна и руския народ, информират руското общество за тежкото положение на българите под османско иго. Заедно с материалната подкрепа те донасят надеждата и вярата за освобождение с помощта на Русия. По такъв начин Рилският манастир най-рано допринася за укрепване дружбата между двата братски славянски народа.

Първите три века от османското владичество са изключително тежки за развитието на книжовната дейност в Рилското средище. Въпреки това той устоява на чуждото духовно влияние, запазва се като една от най-ярките твърдини на българския народностен дух. С настъпването на стопански напредък през XVIII в. се създават по-благоприятни условия и за живота в Рилския манастир. Разположен във вътрешността на страната, той е по-достъпен за многобройните поклонници, които нямат възможност да посетят далечния Атон. Към него се стичат големи групи миряни от всички краища на българските земи с най-различни дарения. Имената на множество дарители — търговци, занаятчии и обикновени селяни, се четат из манастирските книги и в сметководните тефтери. През този именно период Рилският манастир установява връзки с почти всички икономически укрепнали селища в страната, от които получава многократно големи парични помощи и недвижими имоти. Особено активни са връзките му с Копривщица, Карлово, Сопот, Панагюрище, Казанлък, Чирпан, Пловдив, Пазарджик, Враца, Тетевен, Габрово и други селища от централните райони на страната, а също и с югозападните български земи. Дарения и помощи Рилският манастир получава и от редица замогнали се българи, които по онова време живеят в Австрия, Румъния и Русия.

Укрепвайки икономически, Рилският манастир има вече възможност да започне широко строителство. И когато през 1778 г. разбойнически банди опожаряват голяма част от жилищните му сгради, управата бързо ги възстановява. В края на XVIII в. са изградени черквата «Успение Богородично» при метоха Пчелино и гробищната черква «Въведение Богородично». Последната е построена и изцяло украсена със стенописи през 1795 г. със средства на самоковския митрополит Филотей и игумена на манастира по това време Герасим. Създадената в черквата монументална живопис е дело на неизвестен даровит майстор живописец с утвърден художествен стил.

През 1799 г. със средства на заможния български гражданин Йоан Калпакчи от Стара Загора е построена и изписана от зографи на Самоковската иконописна школа черквата «Св. евангелист Лука» при постницата «Св. Лука» на североизток от манастира. През 1805 г. в близост до същата постница е изградена и черквата «Покров Богородичен», украсена със стенописи през 1811 г. от Тома Вишанов — основателя на Банската живописна школа. Малко по-късно (през 1820) е издигната и черквата при гроба на Иван Рилски.

В началото на XIX в. започва строителството на огромния централен манастирски ансамбъл. В продължение на 30 години са издигнати днешните четириетажни жилищни сгради и новата главна манастирска черква «Успение Богородично». Архитектурното оформление на сградите се отличава с голямо разнообразие от арки, колонади, чардаци и покрити дървени стълбища. С внушителните си размери и малки прозорчета като бойници манастирските стени отвън придават на архитектурния ансамбъл вид на крепост. Главната манастирска черква е строена през годините 1834–1837 от майстор Павел от с. Кримин. Стенописната й украса създават най-изтъкнатите майстори живописци от Самоковската и Банската живописна школа. В резултат на тази огромна строителна и художественотворческа дейност към средата на XIX в. Рилският манастир израства като най-голям архитектурен и живописен ансамбъл не само по българските земи, но и на Балканския полуостров — израз на високото национално самочувствие и осъзнато достойнство на българина през епохата на националното възраждане, свидетелство за жизнеността на възродената българска нация.

През епохата на Българското национално възраждане Рилският манастир продължава да е забележително средище на българската книжнина и художествена култура. В Рилската книжовна школа, която по това време ясно очертава своя народен характер, работят образовани и опитни книжовни дейци. Те не само продължават българската книжовна традиция, но стават проводници и на нови веяния в старата българска литература. В техните произведения постепенно проникват елементи със светски характер. Все по-често авторите започват да говорят за себе си, за своята книжовна работа, за целта, която искат да постигнат, като пишат книги. Все по-открито те изявяват патриотичните си чувства и настроения, осъзнават по-дълбоко дълга си към своя поробен народ, дават израз на повишеното си самочувствие. Характерно е и това, че те по-често директно се обръщат към своите читатели, съветват ги или пък ги укоряват заради техните предразсъдъци или чуждопоклонство, стремят се да пробудят у тях верското и народностното съзнание. Един от първите и най-ярки изразители на тези нови явления в културния живот на страната е рилският книжовник Йосиф Брадати. С неговата дейност се свързва възникването през XVIII в. на новата Рилска книжовна школа на т. нар. книжовници дамаскинари.

Йосиф Брадати става известен с многобройните си сборници с новобългарски преводи на словата на Дамаскин Студит, Теодор Студит, Йоан Златоуст и др., някои от които сам превежда от гръцки на български език. Най-напред такъв превод на дамаскинарски сборник той извършва през 1740 г. в едно село, името на което в ръкописа е нечетливо(127). Впоследствие в продължение на няколко години след усилен труд Йосиф Брадати успява да преведе почти цялото «Съкровище» на Дамаскин Студит, като отделни слова от него помества в различните сборници. През 1741 г. като послушник в Рилския манастир той пише първия си Рилски сборник, а през 1742 г. — третия си сборник(128). На следващата година Йосиф Брадати е в с. Оризаре, Щипско, по манастирски работи и пише нов сборник-дамаскин, преведен от него от гръцки извод(129). През 1744 г. той се завръща в Рилския манастир и продължава да превежда и да преписва Дамаскиновите слова. В манастира Йосиф престоява продължително време, но като рилски таксидиот, ръководен от грижата си да просвещава своя народ, той обикаля страната, застоява се в метосите и селищата и навсякъде разнася своите дамаскинарски сборници за четене и преписване. Известно време пребивава във Враца, Самоков, с. Рельово и др., където пише някои от по-късните си произведения.

Образован, трудолюбив и родолюбив българин, Йосиф Брадати пише книгите си на разбран за народа език, близък до говоримия, и става най-авторитетният и най-известният по онова време книжовник в страната. Неговите дамаскинарски сборници се отличават с разнообразно и поучително съдържание, изобилствуват с авторски преработки и допълнения. Написани на простонароден език, те намират широко разпространение сред грамотното българско население, оказват благотворно влияние за прехода от старобългарската към новобългарската литература. Наред с това те отразяват новото отношение на автора към книжовното дело, внасят нови светски елементи в религиозната тематика.

Заедно с Йосиф Брадати в Рилското книжовно средище през тази епоха работят и редица други книжовници, които също съставят, превеждат и преписват сборници със смесено съдържание и дамаскинарски произведения. Много от тях са негови ученици и последователи и преписват съставените и преведените от него дамаскини. Около средата на XVIII в. в манастира работи високообразованият духовник митрополит Серафим от Разлог, който през 1753–1757 г. е игумен на Рилския манастир. Един от най-известните и талантливи ученици на Йосиф Брадати е книжовникът Никифор Рилски от с. Арбанаси, Великотърновско, който превежда, съставя и преписва главно дамаскинарски произведения(130). В продължение на 22 години — от 1753 до 1775 г., той написва голям брой ръкописни сборници, от които до нас достигат около двадесет и пет ръкописа. Грамотен, изискан и школуван книжовник с развит естетически вкус към книгата, Никифор Рилски влага голямо старание при изписването на произведенията си. Той ясно съзнава необходимостта да се пише за народа на разбран, говорим език и в това е неговата най-голяма заслуга. И макар че превежда точно от оригиналите или преписва от произведенията на други книгописци, той внася и някои свои оригинални встъпления. Неговата най-голяма заслуга обаче е, че наред с произведенията на видните български средновековни писатели той преписва и помества в един от своите сборници през 1772 г. и «История славеноболгарская» на Паисий Хилендарски, която намира горещ прием сред рилското монашество и многобройните поклонници на манастира. За това високо патриотично дело голяма заслуга има и тогавашният игумен на Рилския манастир йеромонах Герасим. Научавайки за преписа на Алекси Велкович-Самоковеца на Паисиевата история, той пожелава да я има и в Рилския манастир и нарежда на Никифор да я препише.

Друг бележит деец на Рилското книжовно средище и представител на Рилската книжовна школа от онази епоха е Теофан Рилски(131). Въпреки че по-голямата част от живота си прекарва като рилски таксидиот по градовете и селата далеч от манастира, той винаги с гордост изтъква, че е рилски монах. С преписването и размножаването на избраните от него дамаскинарски произведения Теофан също се стреми да просвещава народа, да му принася «велика полза». В Рилския манастир той съставя и преписва през 1791 г. един сборник със служби и жития на Иван Рилски(132). От това време е известна и дейността на поп Йоаникий, който през 1789 г. пише в Рилския манастир канон молебен на Иван Рилски(133), на йеромонах Спиридон Рилски, който в края на XVIII в. преписва «Пророчество на йеромонах Агатангел»(134) и един сборник със смесено съдържание(135).

Възрожденските тенденции в книжовната дейност на някои от рилските монаси от този период намират израз в патриотичните им чувства и в стремежа да помогнат за просвещаването на своя народ и най-вече в усилията им да внесат някои поправки и допълнения в преписите на Паисиевата «История славеноболгарская». С това те целят по-обосновано да докажат величието и славата на българския народ в миналото и правото му на свободен живот в епохата на робството. Особено характерна в това отношение е дейността на Паисий Рилски. През 1817 г. той съставя един сборник с поучителни слова(136), а през 1825 г. въз основа на вече написаните истории на Паисий Хилендарски и на Спиридон от манастира «Нямц» в Молдова написва нова история на българския народ(137).

Според някои автори в Рилския манастир известно време пребивава и Паисий Хилендарски. Тук той вероятно получава образованието си и най-напред се запознава с материали от българската история в богатата манастирска библиотека, които по-късно използува при написването на своята «История славеноболгарская(138). За това ни загатват и думите му за светата Рилска обител като «голяма българска полза и похвала» и «голяма полза за всички българи».

Славата на Рилския манастир като най-голямо духовно и културно средище по българските земи отдавна е известна сред духовенството на Влашко и Молдова. Особено активни книжовни връзки манастирът поддържа с молдовския манастир «Нямц», където през всичките периоди на османското владичество над българските земи работят множество български и други славянски книжовници и духовни дейци. И когато през последните десетилетия на XVIII в. за манастира «Нямц» настъпват тревожни дни, много от неговите монаси забягват и се преселват в Рилския манастир. Донасяйки със себе си някои от ръкописите на своя манастир, тук те продължават своите книжовни занимания, като създават значителен брой нови ръкописни произведения. В библиотеката на Рилския манастир днес се пазят 14 ръкописа, които са донесени от манастира «Нямц» или са създадени в Рилското средище от нямцовски книжовници(139). Монасите от «Нямц» и донесените от тях ръкописи оказват положително влияние върху книжовната дейност на Рилското средище през този период, особено в украсата и художественото оформление на ръкописите.

От нямцовската група монаси, установили се на работа в Рилския манастир, е и книжовникът йеромонах Спиридон Габровски. Със себе си той вероятно донася оригинала на своята «История во кратце о болгарском народе словенском», която рилските монаси с интерес четат, изучават и използуват за своите произведения. В Рилския манастир през 1795 г. Спиридон съставя служба на Теодосий Търновски и преписва житието му, написано от Калист. В предисловието си към службата той съобщава някои допълнителни данни относно заминаването на Теодосий за Цариград, за смъртта му и за причисляването му към светците по решение на цариградския синод(140).

Създаването на ръкописни книги в Рилското книжовно средище е свързано и с тяхното външно оформяне и запазване за поколенията. В средището работят опитни книговезци, които подвързват ръкописите с кожени и дървени подвързии и по такъв начин ги запазват от повреда при продължителната им употреба. Много от тези книговезци са грамотни хора, оставят приписки и бележки в подвързаните от тях книги, с което напомнят за себе си и за своето скромно дело.

Наред с книжнината през епохата на Българското национално възраждане в Рилското средище се води активна и многообразна просветна и образователна дейност. В килийното училище на манастира се обучават голям брой младежи, едни от които получават първоначалната си грамотност, а други разширяват познанията си и се подготвят за духовници, граматици, книжовници и народни учители. Възпитаници на рилското килийно училище са Неофит Рилски — родоначалникът на новобългарското училище, Христаки Павлович и редица други видни просветители и възрожденски дейци.

Освен килийното училище в манастирските сгради Рилският манастир открива такива училища и в различни градове и в някои по-големи селища из страната, където учители са рилски монаси таксидиоти. И макар да запазват религиозно-догматичния си характер, килийните училища все още си остават и през XVIII в. единствената образователна форма и продължават да играят прогресивна роля в културното развитие на българския народ. В тях се обучават на писменост и елементарна грамотност не само децата и младежите, но и възрастни мъже от околните селища, с което допринасят за по-широкото разпространение на просветата и образованието сред поробеното българско население. Особено полезна е просветителската и проповедническата дейност през тази епоха на рилските монаси таксидиоти, които обикалят страната и събират помощи за манастира. Това са обикновено по-възрастни монаси, образовани и опитни в проповедническата дейност, инициативни и контактни личности. По своя инициатива те събират младежи от околните селища, откриват килийни училища към манастирските метоси и сами водят обучението в тях. Монасите таксидиоти са най-ревностните проповедници сред българското население и сами понякога извършват богослужебната дейност в енорийските храмове, където няма свещеници. Наред с това те издирват по-заможни българи, които желаят да помогнат на манастира. Събират многобройни поклонници и на групи ги отвеждат в манастира. Тук те се запознават с историческите и културните забележителности на обителта, слушат нравоучителни и патриотични беседи от просветени български проповедници на роден български език. Така с цялата си книжовна, просветна и културно-народностна дейност през епохата на османското владичество Рилският манастир се превръща в един от важните фактори за Българското национално възраждане.

Възстановяването на Рилския манастир през втората половина на XV в. и превръщането му в скоро време в забележително средище на българската книжнина и култура подтиква към активизиране и други духовни средища в западните български земи и в Софийско. От особено значение е обновяването през 1488 г. на стария Руенски (Бобошевски) манастир «Св. Димитър», сгушен на източния склон на връх Руен недалеч от Бобошево.

Според историческите известия още в началото на османското владичество султан Мурад I обявява с. Бобошево, Кюстендилско, за свой хас, подарява го на дъщеря си Меляк Исмахан Султан и с нарочен ферман го обявява за привилегировано селище. В селото се създават по-спокойни условия за живот. Това обстоятелство привлича по-будни и грамотни българи, активизира културната дейност в средището. Още по-благоприятни условия се създават през XVII в., когато в селището настъпва значителен стопански напредък. Бобошевското население започва само да се грижи за обновяването и украсата на старите черкви «Св. Пророк Илия» (1678) и «Св. Атанасий» (1688). Към последната черква по това време се открива и килийно училище. За нуждите на обновените черкви се доставят необходимите богослужебни книги, някои от които биват преписани вероятно в Руенския манастир. Още през XVI в. в манастира съществува килийно училище, чиито монаси учители се занимават и с преписването на книги. По-късно вероятно през последната четвърт на XVII в., в средището е съставен и преписан т. нар. Бобошевски дамаскин, изпъстрен с приписки на четци, които свидетелствуват за интереса по онова време към такъв род произведения(141). Бобошевският манастир разполага и със значителен брой ръкописни и печатни книги, донесени от други книжовни средища. В манастирската черква продължително време се чете т. нар. Бобошевско евангелие, преписано преди това през 1565 г. в манастира «Успение Богородично» над с. Батановци, Радомирско(142). Ръкописът е богато украсен с цветни илюстрации и представлява ценен паметник на българската книжнина и художествена култура от онази епоха. В манастира се чете и известното евангелие на поп Петър, писано през 1578 г. в софийското село Пролеша(143). Според някои податки много от ръкописните книги на Бобошево, между които и такива, писани «на заечка кожа», се пазят дори до освобождението на България от османско владичество(144).

Книжовна дейност по онова време се води и в Погановския манастир «Св. Йоан Богослов». Както изглежда, манастирът преживява османското нашествие без особени сътресения, защото черквата и жилищните сгради остават незасегнати от разрушенията. Към края на XV в., когато настъпват по-благоприятни времена и манастирът отново бива населен с монаси, монашеското братство се заема с украсата на изградената още през 1392 г. манастирска черква. Според възпоменателния надпис над входната врата стенописната украса на черквата в Погановския манастир е създадена през 1500 г., т. е. 110 години след нейното построяване. При спокойното съществуване на манастира през XVI и XVII в. в него се създават условия за развитие и на книжовна дейност. В един осмогласник от XV в. е оставена приписка от 1747 г., в която се съобщава за преписването на много книги за снабдяване дори и на околните черкви и манастири(145). За ръкописи от Погановския манастир говори и К. Иречек. Той споменава, че при посещението си в манастира видял един поменик с имената на българските царе, 9 ръкописни книги на хартия, едно евангелие, триод, два стихара, един миней и други(146). За съжаление от книжовното богатство на манастира до днес все още нищо не е открито. Запазен е само дървеният трикрил поменик от XVI в., на лявото крило на който са изписани в твърде разбъркан ред имената на българските царе. Това свидетелствува за народностното съзнание на манастирското братство и на околното население, което прави дарения, за да се изпишат имената на средновековните български владетели. Споменава се и за друг ръкописен поменик, разнасян из Белград и Цариград, след което и неговите следи се загубват.

Софийско средище

В София изглежда ожесточението на османските завоеватели не е така силно, както при завладяването на престолния Търновград, поради това и разрушенията на културните паметници не са така големи. Все пак при обсадата и особено при преодоляването на съпротивата на околните крепости турците разрушават близките до тях монашески обители и духовни огнища. Тогава са опустошени манастирът «Св. Иван Рилски» в София, Куриловският манастир. Кремиковският, Кладнишкият, Студенечкият, Лозенският, Германският, Бистришките манастири, Урвичкият манастир и още много други, макар старинните черкви на някои от тях да оцеляват. Разгромена е славната софийска «Мала Света гора», която близо два века през епохата на Втората българска държава създава облика на духовния и културния живот на Софийското средище и на Софийската книжовна школа. Опустошен е Драгалевският манастир, сринати са жилищните му сгради, но старинната черква от времето на Иван Александър се запазва. Като по чудо оцелява Боянският манастир «Св. Пантелеймон», но той бива изоставен от монасите и престава да съществува като манастир; след време черквата му се превръща в енорийски храм. Незасегнат остава Илиенският манастир «Св. пророк Илия», който за известно време запазва имотното си състояние и продължава да съществува като заможен манастир. Поради непрекъснатите притеснения на друговерците той също бива изоставен от монашеското братство и запустява за дълго време.

Според някои данни не е разрушен и Кокалянският манастир, където подгонени монаси от Урвичкия манастир укриват някои ценни реликви на българското минало(147). В София оцеляват старинните черкви «Св. Георги», «Св. София», «Св. Марина», «Св. Петка Самарджийска», «Св. Лука» и др., както и старинният манастир «Св. Илия» в източната част на града. След преминаването на огнената буря на османското нашествие някои от тях възобновяват духовната си дейност.

Оценявайки голямото значение на София за империята, османската власт обявява града за столица на румелийския бейлербей. В него се настаняват силен гарнизон и важни административни учреждения, което допринася да се установи по-добър вътрешен ред и сравнително по-голямо спокойствие и законност, отколкото в другите покорени български селища. Разположено на важния международен път между Изток и Запад, в селището скоро оживява стопанският живот — главно занаятите и търговията. Всичко това съдействува в София да се съберат повече просветени и грамотни хора, да се съживи и активизира още в първите години на робството духовният и културно-просветният живот. В изоставените и опустошени манастири се завръщат някои от прокудените духовници, оцелелите градски черкви отварят вратите си за християнското богослужение. Ето защо редица чужди пътешественици, които прекосяват Софийското поле през първата половина на XV в., споменават София като «прочут в наше време град», «голям град, който е най-хубавият в цяла България»(148).

В София и Софийско през този най-ранен период на османското владичество християнското богослужение на български език в оцелелите градски и манастирски черкви било израз на народностна принадлежност и мълчалива съпротива срещу османската власт. По всяка вероятност още тогава по-смелите книжовници и грамотни духовници отново посягат към перото и хартията, за да препишат някои стари богослужебни книги или се заемат с обучението на по-млади монаси на четмо и писмо. Не са запазени обаче никакви конкретни писмени известия за книжовната дейност по това време в средището.

По-благоприятни условия за активизиране на духовния живот на българите в Софийското средище се създават през втората половина на XV в., когато в София настъпва по-голямо оживление на търговията и занаятите. Градът привлича все повече грамотни и просветени люде. Възползувайки се от обявената от султан Мохамед II верска търпимост, по-видните софиянци започват открито да проявяват своята верска и народностна принадлежност. Особено силно се раздвижват духовете при пренасяне мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир. За известно време шествието спира в София и мощите престояват шест дни в митрополитската черква «Св. Георги». В изблик на християнско благочестие и повишено народностно съзнание българите масово се стичат на поклонение пред мощите. По-заможните се стремят с дарения да засвидетелствуват почитта си към светеца и своята верска принадлежност. Писателят Владислав Граматик, който вероятно присъствува на събитието, пише за жеста на имотна жена, която подарява ковчег от негниещо дърво за мощите, а мъжът й купува за ковчега нов покров за шест жълтици. Особено трогателна е раздялата на софиянци с мощите на прославения български светец и патрон на града. Когато шествието се отправя за Рилския манастир, цялото население излиза извън града, а по-заможните, които имат коне, го съпровождат до с. Владая. Някои дори го придружават до манастира, където присъствуват на голямото тържество при полагане на мощите на светеца в главната черква на манастира.

Преминаването на шествието с мощите на Иван Рилски през София активизира културно-народностните прояви не само в града, но и в близката му околност. Във връзка с това събитие вероятно още през същата година (1469) във възобновения около средата на XV в. Драгалевски манастир «Св. Богородица Витошка» поп Никола преписва едно четириевангелие, запазено по-късно в Хилендарския манастир на Антон(149). Поп Никола е грамотен монах, син на обновителя на Драгалевския манастир Радослав Мавър. Неговото име е записано във възпоменателния надпис на черквата от 1476 г. като «граматик», който вероятно ръководи книжовната дейност в манастира. Очевидно по това време манастирът отново е населен с монаси и в него съществуват известни условия за книжовна дейност. Царското покровителство над манастира в миналото продължава да се помни и преписвачът на евангелието го нарича «царски манастир».

При завладяването на българските земи османската власт не унищожава всички български боляри и местни владетели, не изравнява в една обща безправна маса тогавашното българско общество. Отделни боляри и първенци — особено тези, които не оказват съпротива на турските войски — при известни условия запазват своите привилегии и имотно състояние. Потомци на тези именно български първенци, които, макар и да приемат доброволно чуждата власт, запазват вярата и народностното си съзнание и когато през втората половина на XV в. настъпват по-благоприятни условия за духовен живот на християнското население, те първи се заемат да възстановят изоставените и порутени български духовни огнища. Такъв е софийският болярин Радослав Мавър. Осемдесет години след поробването на България той пръв дръзва да обнови старата черква на Драгалевския манастир. Ръководен не само от религиозни чувства, но и от народностно самосъзнание и повишено самочувствие, Радослав Мавър изисква от майсторите зографи наред с евангелските сцени и образите на светци в преддверието на малката драгалевска черква да изпишат образите и имената на всички членове на семейството му.

Запазените от това време (1476) стенописни изображения в драгалевската манастирска черква са може би първият опит след поробването на България да се продължи традицията на Търновската живописна школа от XIV в. Поради това те са важен етап в развитието на българската художествена култура. Същевременно те свидетелствуват, че още в началото на възстановяването на българската художествена традиция, когато в условията на чуждото владичество дейността на книжовници и просветители е особено много ограничена и затруднена, църковната живопис играе важна роля за опазването на българския език, писменост и българското народностно съзнание.

Макар да не са запазени други писмени сведения за книжовната дейност в Драгалевския манастир през XV в. освен евангелието на поп Никола от 1469 г., може да се предполага, че както този книжовник, така и неговите сътрудници и последователи по това време пишат и преписват и някои други богослужебни книги. За съжаление те вероятно не оцеляват до наши дни. Пренасянето на ръкописа на поп Никола още тогава в Хилендарския манастир, където се съхранява и днес, свидетелствува за връзките на Драгалевския манастир с Атонското духовно средище. Самият ктиторски надпис, изписан на седем реда при обновяването на манастирската черква през 1476 г., е важен палеографски паметник, свидетелствуващ за възникването още по това време на калиграфска школа в манастира.

По-късно (през XVI и XVII в.) Драгалевският манастир се превръща в средище на Софийската книжовна школа, където се води организиран книжовен и просветен живот. Тук вероятно през 1534 г. по поръчка на софийския терзия Милич и на жена му Кера е написано т. нар. Драгалевско евангелие, обковано през 1648 г. с богато украсена и позлатена обковка(150). В манастира през този период работи книжовникът дяк Владко. През 1598 г. той завършва един илюстрован псалтир, пренесен и запазен по-късно в Иверския манастир на Атон(151). От него е известно и едно четириевангелие, преписано вероятно също в Драгалевския манастир през XVI в.(152) В началото на XVII в. в манастира работи и известният книжовник Йов Шишатовац. През 1612 г. той преписва т. нар. Боянски поменик, открит през 1845 г. в Боянската черква от В. И. Григорович(153).

Възобновителната дейност, която последва пренасянето на мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, постепенно се разпространява и върху някои други изоставени български духовни огнища в Софийска област. В 1493 г. със средствата на богатия софийски болярин Радивой и със съдействието на софийския митрополит Калевит е възстановен и обновен старият Кремиковски манастир. С възстановяването се възобновява и книжовната му дейност. Още тогава по поръка на софийския митрополит Калевит дяк Вук от София преписва вероятно в манастира известното Кремиковско евангелие, което софийските жители Крагуа и съпругата му Драгана подаряват на манастирския храм. Писано с едър полуустав и изпъстрено с красиви заглавки и великолепни многоцветни заставки, ръкописът е забележителна проява на книжовната дейност на Софийското средище в края на XV в. и ценен паметник на българската книжнина от тази епоха. С него се поставя може би началото на Кремиковската калиграфска школа, ръкописи от която се появяват по-късно. За това ни загатва Кремиковският поменик-триптих, писан през XVI в., който предизвиква интерес и като паметник на книжнината.

През XVI в. ислямският фанатизъм и религиозната дискриминация към българското население вземат твърде уродлива форма. Българите обаче твърдо и упорито опазват вярата си! За вяра и народност в София мъченически загиват Георги Софийски (Кратовски) през 1515 г. и Никола Софийски през 1555 г., канонизирани по-късно от българската църква за светци. За верската устойчивост на софиянци свидетелствуват и дванадесетте черкви с 12 свещеници, които населението поддържа по това време в града. Пътешественикът Стефан Герлах, който през 1578 г. преминава през София(154), съобщава за съществуването по това време и на две училища — едното към митрополитската черква «Св. Марина», а другото — в града. В тях се учат да четат и пишат българчета и се възпитават повечето български свещеници(155). Нуждата от богослужебни и религиозно-поучителни книги за черквите и училищата предизвиква появата на преписвачи доброписци и на граматици в града. Софийският книжовник Матей Граматик съобщава, че през 1555 г. в София има свещеници, дякони, ритори, певци и добри книжовници, някои от които дори съставят песни и похвали за мъченика Никола Нови Софийски(156).

В икономическо отношение през XVI в. София се очертава като център на развито рударство, напреднало занаятчийство (особено златарство) и с организирано еснафство. Изкусни майстори златари създават забележителни произведения, каквито са например обковката на известното Крупнишко евангелие от 1577 г. на Матей Златар, на евангелието в черквата «Св. Петка Самарджийска» от 1581 г. и други. Софийски еснафски сдружения и замогнали се занаятчии стават ктитори и със свои средства възобновяват някои от порутените софийски черкви и манастири.

Важно значение за активизиране на културния живот в Софийското средище имат връзките на населението с Рилския манастир и с някои други средища. По онова време заможни граждани от София поддържат връзки и със светогорските манастири на Атон — особено с Хилендарския и Зографския, които имат свои имоти в града и получават доходи. Много софиянци посещават атонските манастири и се записват в поменика на Зографския манастир като дарители на обителта. Някои от тях отиват дори до Синай и Йерусалим и стават хаджии. По онова време софийското духовенство поддържа връзки и с Русия. В 1558 г. в Москва пристига митрополит Григорий с молба към руския цар Феодор Иванович да помогне за обновяването на старата софийска черква «Св. София»(157).

Следвайки стародавната традиция, заможни софийски граждани поръчват да се препишат в София или в Кратовското книжовно средище някои богослужебни книги, които закупуват и подаряват за употреба в софийските селищни и манастирски черкви. Още през 1493 г. софийският митрополит Калевит поръчва да се изпише известното Кремиковско евангелие. Благочестивата ктиторка Кера и дъщеря й Мария предоставят средства за изработването през 1581 г. на обковка от сребро и злато за едно четириевангелие, което подаряват на софийската черква «Св. Петка Самарджийска»(158). Матей Граматик и поп Йоан също поръчват да се препишат някои богослужебни книги за софийските черкви.

Особено ярка проява на активния книжовен живот на българското население през XVI в. в Софийското средище е делото на поп Пейо и Матей Граматик. Поп Пейо живее и работи в София в края на XV и първата половина на XVI в. Като местен човек образованието си получава по всяка вероятност в училището при митрополитската черква «Св. Марина», където след това остава за свещеник. Ученолюбив и трудолюбив духовник, надарен с голяма любознателност, поп Пейо е най-просветеният българин по това време в града. Той си спечелва голям авторитет, почит и уважение сред българското население и турските първенци и играе важна роля в културния живот на Софийското средище. Като писател и книжовник е известен с две свои произведения — Житие и Служба за св. Георги Нови Софийски, изгорен в София през 1515 г. заради отказа му да приеме исляма. Макар поп Пейо да създава произведенията си в духа на традиционната агиографска литература, той твърде реалистично отразява събитията, на които сам е свидетел и участник, рисува личности, които на живо познава, изразява обществената си ангажираност и своето силно патриотично чувство. Следвайки литературната традиция от времето на Търновската книжовна школа, той издига житийния жанр на още по-високо равнище, доближава го до нуждите и изискванията на живота. В резултат на това създава едно напълно оригинално литературно произведение.

Друг бележит книжовник от Софийското средище, който също така правдиво отразява социалната действителност и културното ниво на София през XVI в., е Матей Граматик. Основното си образование и той получава в софийските училища, след което по пътищата на самообразованието придобива широки богословски и литературни познания. Благодарение на образованието си и дългогодишната служба на ламбадарий при митрополитската черква «Св. София» той си спечелва авторитет на уважаван духовник сред софийското общество. Своето единствено литературно произведение — «Житие на Никола Нови Софийски», загинал мъченически през 1555 г. за християнската вяра и за българската народност, Матей Граматик написва наскоро след гибелта на мъченика. В него той вярно отразява духовния живот в София по онова време и особено борбата на българите срещу османския фанатизъм. Изпъстрено с многобройни исторически и географски описания и написано с патриотично чувство, житието на Никола Нови Софийски е ново постижение в развитието на българската литературна традиция.

Наред с поп Пейо и Матей Граматик в София и в Софийското културно средище по онова време работят и други книжовници, които написват оригинални произведения, свързани със съдбата на мъчениците за вяра и народност. Известни са една Служба на Никола Нови Софийски и Обща похвала за софийските мъченици. Тези литературни произведения отразяват живота на действителни герои, свидетелствуват за повишеното патриотично чувство и народностно съзнание сред софийската интелигенция по онова време. Те са ярка проява на книжовния и културния живот през XVI в. и показват, че българската книжовна традиция от времето на Евтимий Търновски, Григорий Цамблак и Константин Костенечки е жива и, макар и бавно, продължава да се развива. Все по това време е написан и известният Апокрифен сборник с четива, близки до богомилската книжнина. Съставен от неизвестен автор и разпространяван в Софийското културно средище през XVI в., той свидетелствува за разностранните интереси сред софийските писатели и читатели.

Забележителен български книжовник, зограф и обновител на много черкви и манастири в Софийското средище в края на XVI и началото на XVII в. е отец Пимен Зографски (Софийски). Както съобщава неговият житиеписец — ученикът му Памфилий, той е роден в София. Преди да стане зографски монах, шест години учи четмо и писмо, черковно пеене и зография при учителя си Тома в просветната и живописна школа на софийската черква «Св. Георги». След като завършва образованието си, Пимен заминава за Атон, където дълго време се занимава с книжовна дейност, иконопис и манастирско строителство в Зографския манастир и в някои други атонски манастири. През втората половина на XVI в. той се завръща в своя роден град София и се отдава на активна обновителна и зографска дейност.

Книжовникът Пимен Зографски е известен само с две свои произведения — един октоих от края на XVI в.(159) и миней за ноември, писан според запазената в него приписка през 1618 г. в Зографския манастир и предназначен за обновения по това време Сеславски манастир в Софийско(160). Може да се предполага, че той пише и други някои произведения, които по всяка вероятност биват затрити или все още остават неизвестни за науката. Пимен се изявява най-вече със своята зографска дейност. Както пише житиеписецът му Памфилий, той възстановява и украсява със стенописи 300 черкви и 15 манастира в Софийско, между които Черепишкия манастир на р. Искър и Суходолския манастир във Видинската епархия(161). Умира в Черепишкия манастир, а мощите му биват пренесени по-късно в Суходолския манастир.

В Софийското средище през онази епоха се води значителна учебно-възпитателна и образователна дейност. Много от софийските книжовници и културни дейци се учат и образоват при софийските учители Тома, Пимен, Яким и други. Някои от тях, след като получат образованието си в училищата и школите на града, продължават книжовната си и културна дейност в близките и по-далечни манастири. Известен софийски книжовник и културен деец, възпитаник на софийските училища е йеромонах Даниил. През 1598 г. той започва да пише псалтир в една от големите по онова време черкви в София — «Св. Никола». След като оставя работата по псалтира да продължат братята му граматик Стоян и дяк Владко, Даниил продължава книжовната си дейност във Врачанския манастир «Св. Троица» и най-вече в Етрополския манастир — в прочутата Варовитецка книжовна школа, и обогатява българската книжнина с преписите на много богослужебни книги.

От София е и известният варовитецки книжовник Василий Софиянин, който също работи в Етрополския манастир. Видният български книжовник и печатар Яков Крайков, роден и образовал се в София, през втората половина на XVI в. отпечатва във Венеция много книги на български език.

Наред с многостранната книжовна и културна дейност на софийските книжовници в София пристигат ръкописни произведения и от други книжовни средища на страната, продавани или само подвързвани в града. Особено много ръкописни книги за софийските градски черкви се доставят от калиграфско-художествената школа в Кратово. През 1563 г. софийският книжовник Матей Граматик поръчва на поп Йоан Кратовски да препише едно четириевангелие за софийската черква «Св. София», което по някое време се чете и в софийската черква «Св. Никола Мали»(162). Четец на ръкописа от по-късно време съобщава в една своя бележка, че книгата на два пъти е залагана за дългове към владиката и отново откупувана за черквата през 1622 и 1646 г. Пак Йоан Кратовски през 1567 г. съставя и преписва един служебник за духовния си брат поп Йоан от София(163).

Сведения за книжовната дейност в Софийското средище са запазени и от по-късно време. През 1612 г. книжовникът Йов Шишатовац преписва в Драгалевския манастир т. нар. Боянски поменик. Ръкописни бележки сочат за употребата на едно четириевангелие в черквата «Св. Никола», което, подвързано през 1696 г., продължава да се чете в същата черква и през 1753 г.(164) През 1704 г. поп Младен Мали преписва от ръкописа на Пимен Зографски «Служба на св. Кирик и Юлита», която, след като се чете известно време в софийската черква «Св. Архангел Михаил» и в Лозенския манастир «Св. Спас», е продадена на манастира «Св. Кирик и Юлита», Царибродско(165). От XVI в. произхожда и т. нар. Софийска летопис(166). Известен е и един сборник, писан също през XVII в. и употребяван в София(167).

За поддържане на книжовния и културния живот в Софийското средище важна роля играят не само черквите, които по това време съществуват в града, но и някои пръснати из гънките или притулени в полите на Витоша, Люлин, Плана, Верила и Стара планина манастири. За тях с особено възхищение говори софийският писател Матей Граматик. Нарича ги «пречисти и свети манастири,... места за ликовете на светии и живелища за иноци...»(168). От това време е известен т. нар. Урвишки сборник, употребяван в Кокалянския манастир, в който е поместено бележитото «Слово за Михаил и Гаврил» от Климент Охридски(169). В този манастир през 1579 г. е писано т. нар. Кокалянско евангелие(170). На запад от София в манастира «Успение Богородично» над с. Батановци работи книжовникът йеромонах Гаврил, който през 1564 и 1565 г. преписва последователно миней със служба на св. Петка, св. Пантелеймон и Иван Рилски(171) и едно четириевангелие(172). Малко по-късно (в 1578 г.) в софийското село Пролеша «многогрешният и последен от свещениците» Петър, ученик и последовател на Йоан Кратовски, също преписва едно четириевангелие. Известно време ръкописът на поп Петър престоява в черквата «Св. Архангел Михаил» в Дупница (дн. Станке Димитров), след което се използува продължително време в Бобошевския манастир «Св. Димитър»(173). В софийското село Бухово през 1567 г. е писано четириевангелие, което йеромонах Василий подвързва по настояване на ктитора Стоян Божков вероятно в Буховския манастир(174).

Всичките тези евангелия, минеи, служебници и други богослужебни книги наред с няколкото жития, писани през епохата, когато самото съществуване на българската народност е застрашено, играят забележителна роля. Те служат не само за задоволяване на богослужебните нужди на селищните и манастирските черкви, но допринасят и за поддържане жив българския език и българската книжовна и културна традиция. Те именно осигуряват приемственост в просветата и образованието на поколения български книжовници и културни дейци и поддържат будно българското народностно съзнание. Плодовете на тази богата книжовна дейност на Софийското средище стават известни и в Русия. Те допринасят за развитието на дружбата между двата братски народа. Руски писатели пишат и преписват през XVI в. жития и служби за новите български светци. Известни са «Житие на Георги Нови Софийски», съставено от йеромонах Илия в гр. Псков през 1539 г. по разкази на монасите очевидци Прохор и Митрофан, и «Служба на Георги Нови Софийски» от поп Василий(175), разпространени в многобройни преписи. Предполага се, че Илия Псковски е запознат с житието на светеца, написано от поп Пейо в София.

Многообразната книжовна дейност в Софийското средище през този период се обединява от някои общи идеи и тенденции. Особено ярко се проявява стремежът на авторите, следвайки традициите на Търновската книжовна школа от XIV в., по-реалистично да изобразяват заобикалящата ги действителност, по-често да пишат за нуждите на народа, да възхваляват подвига на съвременниците — мъченици за вяра и народност. Много от тези произведения са не само близки по тематика, но и по правопис, което загатва за съществуването на единен център на образование и просвета и за общи насоки на книжовната дейност. Всичко това дава основание на литературните историци да говорят за съществуването през този период на Софийска книжовна школа, обединяваща дейността на книжовниците в София и в близките или по-далечни селища и манастири в областта.

По всичко изглежда, че през следващия период от епохата на османското владичество (XVII–XVIII в.) културният живот в Софийското средище е твърде много затруднен. И когато през втората половина на XVIII в. започва Българското възраждане, София вече е един изостанал в икономическо и културно отношение град. Българското население по това време е извънредно много обедняло и притеснено от поробителите. Поради това и условията за развитие на българската книжовност са много неблагоприятни. В края на XVIII и началото на XIX в. София претърпява няколко кърджалийски погрома. Биват разсипани и много от софийските манастири. Въпреки тези трудности откъслечни данни свидетелствуват за съществуването и през този период на грамотни и просветени хора в селището, проявяващи интерес към българската книжнина и грижещи се за оцелялото книжовно наследство на средището. Наличните ръкописни книги усилено се четат и преминавайки от ръце на ръце, се повреждат и става нужда да бъдат преподвързвани. През XVIII в. поп Димитър подвързва ръкописното житие на Георги Софийски, четено в Кремиковския манастир. Поп Младен подвързва апостол за Елешнишкия манастир. Особено активна книжовна дейност в града развива Мано Кръстев Калпакчи. За времето от 1770 до 1795 г. той преписва няколко ръкописа(176), между които и един дамаскин(177). За книжовните интереси на този преписвач свидетелствува и фактът, че той притежава сбирка от стари ръкописи, сред които и един сборник от XV в. с разкази от «Александрията» и «Троянската притча»(178). През 1763 г. неизвестен книжовник преписва в София едно четириевангелие вероятно за някой от софийските манастири(179). Активен софийски книжовник от края на XVIII в. е поп Стефан. През 1798 г. той преписва житието на Георги Нови Софийски(180). Негови се считат и други четири ръкописа, съхранявани в Софийската народна библиотека и в Църковния историко-археологически музей в София(181). Към края на XVIII в. в града съществува духовно училище, поддържано от еснафите, в което наред с литургията и черковното пеене се изучава калиграфско изкуство и иконография(182). По това време в София съществуват и около десетина черкви, в които служат двадесет свещеници.

Дейността на Софийското средище през епохата на османското владичество обхваща не само културните прояви на черквите и манастирите в града и близката околност, но и на манастирите в по-отдалечените предели от ареала на обширната тогава Софийска митрополия. Куриловският манастир, възникнал още в годините на Първата българска държава, при завладяването на София от турците през 1382 г. бива разрушен от поробителите и в продължение на повече от две столетия е в запустение. Едва в 1593 г. със средствата на ктитори от близките села Доброславци и Кумарица бива възобновен, а три години по-късно — в 1596 г., с помощта на софийския хлебарски еснаф черквата е украсена със стенописи(183). Данните обаче за книжовната дейност на манастира са твърде оскъдни. Известни са само т. нар. Куриловско евангелие, отпечатано във влашката столица Търговище през 1512 г. и четено по-късно в манастира, и едно ръкописно евангелие от XVI в., което е ценен паметник на българската ръкописна орнаментика(184). По всяка вероятност грамотни монаси в манастира преписват и някои други богослужебни книги за нуждите на черквата, но те не достигат до наши дни.

След преминаването на бурята на османското нашествие е възстановен и старият Осеновлакски манастир, наричан «Седемте престола». В началото на XVI в. тук е писано или само четено едно четириевангелие, в което е оставена приписка от 1511 г.(185) Данни за дейността на манастира са записани в един служебник от 1554 г. — печатно издание на Божидар Вукович(186), и един сборник, писан на хартия от монах Евтимий през 1643 г.(187)

В началото на XVII в. възниква и Сеславският манастир «Св. Никола», на 2 км северно от софийското село Сеславци. Според най-новите изследвания манастирската черква е построена из основи и украсена изцяло със стенописи през 1616 г. при ктиторството на йеромонах Даниил с участието на околното население(188). Просторна, еднокорабна и едноабсидна безкуполна сграда с наос и преддверие, тя е една от забележителните черкви в тогавашната Софийска митрополия и в Софийското средище. Стенописната й украса е ценен образец за развитието на църковната живопис по онова време не само в Софийско, но и за останалата част от поробените български земи.

Още от самото начало Сеславският манастир става важно духовно и културно средоточие с оживена книжовна дейност. За нуждите на възобновеното богослужение в манастира се полагат усилия за набавяне на необходимите богослужебни книги. Една от първите книги, получени в манастира, е Ноемврийският миней на Пимен Зографски, съставен и преписан според оставената приписка от 1618 г., докато Пимен още се подвизава в Зографския манастир или при някое негово повторно отиване в Атон. Връзката с Атон установява вероятно първият игумен на Сеславския манастир ктиторът йеромонах Даниил, който може и да е някой от сподвижниците на Пимен Зографски. Относно книжовната дейност в манастира в историческите известия се споменава за работата на един неизвестен граматик(189). Най-ярко свидетелство обаче са множеството други ръкописи, употребявани през XVII в. в манастира и запазени днес в Софийската народна библиотека и в Църковния историко-археологически музей в София. Известни са един пролог, писан още през XV в.(190), миней за февруари и март от XVI в.(191), празничен миней от XV в.(192), четириевангелие от средата на XVII в.(193) апостол от края на XVII в.(194) и други.

Все по това време е основан или обновен Елешнишкият манастир «Св. Богородица» наричан още «Яковщица». Скътан нагоре по течението на малката рекичка Яковщица в подножието на величествения старопланински връх Мургаш, според историческите известия в края на XVI и през XVII в. в него се води активна книжовна дейност. През тази именно епоха манастирът неколкократно е обновяван и разширяван. Нуждата от богослужебни книги предизвиква тяхното написване в средището или набавянето им от други книжовни средища. Най-ранните сведения за това се съдържат в един триод, употребяван в манастира през XVI век(195). Тук известният книжовник Байчо Граматик преписва през 1577 г. едно четириевангелие, което по-късно се употребява и в Етрополския манастир (Варовитец)(196). В началото на XVII в. (1603) книжовникът Петър преписва служебен миней за март(197). Вероятно пак в манастира книжовникът йеромонах Никодим преписва друг служебен миней, откупен и предаден за четене в манастирския храм през 1604 г. от жител на близкото село Елешница(198). Служебен миней е откупен от жител на с. Враждебна и също подарен на манастира(199). През тази епоха в Елешнишкия манастир се ползуват и някои ръкописи от други книжовни средища, с които той поддържа активни духовни и културни връзки. В 1637 г. варовитецкият книжовник Рафаил преписва в Етрополския манастир един служебен миней и лично го отнася в Елешнишкия манастир(200). В приписка към ръкописа от по-късно време се съобщава за четенето на ръкописа в манастира и през 1730 г. В апостол, притежание също на манастира, известният софийски книжовник поп Младен Мали съобщава в приписката си, че подвързва книгата за Елешнишкия манастир(201). Известни са и други ръкописни книги, служили през различно време на манастира и прибрани по-късно в библиотеката на Църковния историко-археологически музей в София.

Духовна и културно-народностна дейност развива, и Лозенският манастир «Св. Спас» особено през XVII в., когато тук възниква и калиграфска школа(202). От манастира е известен един панегирик, писан през XVI в., в който е оставена приписка за мъченията на самоковския епископ Симеон(203). През 1671 г. граматик Никола от софийското с. Горни Лозен съставя и написва т. нар. Германски сборник, в който помества служби и жития и на българските народни светни Иван Рилски и Йоаким Осоговски, съдържащи ценни исторически известия. Граматик Никола е просветен книжовник, учил се, както сам пише, при известния софийски учител Яким. В приписката си към ръкописа той съобщава и някои данни за книжовната дейност в Лозенския манастир(204). В други бележки към миней-пролог, писан от Роман Загорец през 1694 г., «у манастир више село Горни Лозен «Св. Възнесение»(205) също се споменава за оживената книжовна дейност в средището. Тук се употребява и един ръкопис със «Служба на св. Кирик и Юлита» с бележки на софийския книжовник поп Младен Мали от 1704 г.(206) В началото на XVIII в. Лозенският манастир бива опустошен и разрушен от поробителите и за известно време запустява.

През епохата на османското владичество културно-народностна дейност развиват още Германският манастир, Кокалянският, Илиенският, Алинският, Кладнишкият, Горнобанският, Дивотинският, Мало-Маловският и много други от Софийското средище. Активни духовни огнища, средоточия на будни и грамотни български духовни и културни дейци, те допринасят не само за верското противопоставяне на османския фанатизъм, но и за поддържане грамотността и будно народностното съзнание на българското население в областта. В тях се пишат и преписват през различните периоди на османското владичество вероятно множество богослужебни и други книги, за които обаче днес са запазени само откъслечни сведения.

Видинско средище

При завладяването на Бдинското княжество през 1396 г. от османските завоеватели втората българска столица Бдин не пострадва така жестоко, както старопрестолния Търновград. Оцелява крепостта «Баба Вида», пощадени са и някои от черквите и манастирите в града и в областта. Не прекъсват за дълго време църковният и културният живот в средището. След стихването на военните действия богослужението в черквите и манастирите се възобновява. Отново се преписват и разпространяват някои от основните богослужебни книги. Още през 1407 г. във Видин е преписано едно четириевангелие, а две десетилетия по-късно — в 1428 г., книжовникът Драйко преписва известния Бдински апостол(207). Поради големия страх обаче от жестокостите на османските поробители много видни български духовници и културни дейци от Бдинското средище още в първите години на османското владичество емигрират на север от Дунав. Поради това постепенно заглъхва за продължително време книжовният живот и в прочутото Бдинско средище.

Процесът на възстановяване и обновяване на разрушените и опустошени български духовни огнища и активизирането на книжовния живот, което се наблюдава в края на първия век на османското владичество, постепенно обхваща и северозападната част на българските земи. Според историческите известия през 1531–1535 г. във Видинската област вече съществуват 26 малки манастира, записани в турските документи като тимарски имоти и обработвани от по 2–3 монаси(208). Малко по-късно биват възстановени и някои от по-големите и известни бдински манастири, като Суходолският, обновен през 1606 г. от Пимен Зографски, Изворският, Брусарският и др., които за известно време възобновяват духовната си дейност. Скоро обаче те отново биват подхвърлени на разрушение и опустошение при стълкновения на турски и австрийски войски или от скитащи турски банди.

През втората половина на XVIII в. северозападните български земи са подложени на грабежи и безчинства от кърджалии и бандите на отцепилия се от централната власт видински управител Осман Пазвантоглу. Голяма част от населението се разбягва из околните планини или се преселва отвъд Дунав. Въпреки тежките условия на живот прояви на книжовна дейност във Видинската област са отбелязани и през този период. Най-ранното известие се отнася до Радослав Радоевич, който през 1768 г. преписва във Видин едно молитвениче(209). Известно време в града пребивава и видният български книжовник дамаскинар Тодор Врачански. Тук той съставя и преписва през 1775 г. своя голям сборник с поучителни слова «Маргарит». В областта особено ярко се откроява книжовната дейност на поп Пунчо, който работи на изток от Видин в с. Мокреш, Ломско. През 1796 г. той съставя и подготвя за печат един сборник от 383 листа. В него помества три поучителни слова на Дамаскин Студит и множество религиозни разкази, жития на християнски светци, между които и житията на св. Петка Търновска и на Иван Рилски(210). Най-ценното в този сборник са разказите за цар Асен Стари, за Иван Александър, за покръстването на русите, за руския цар Петър и особено поместената преправка на Паисиевата «История славеноболгарская». Това придава на сборника на поп Пунчо голяма историческа и културна стойност, подчертава патриотичната насоченост на неговата книжовна дейност.

Просветен и образован българин, поп Пунчо пише «на прост език за прости люде». Съзнавайки ясно, че неговата книга е нужна за просвещаването на монаси, свещеници и обикновени хора, той не преписва буквално чуждите произведения. Като ги преразказва в голяма степен и като съкращава или добавя някои неща от себе си, той прави разказа си по-непринуден, съдържанието — по-достъпно и по-разбираемо за обикновения читател. Така преразказани, чуждите произведения стават негови творби и той не съобщава имената на действителните автори. Изглежда обаче, че поп Пунчо много държи неговото име да стане известно, поради което на много места съобщава за себе си, изразявайки ясно своето съзнание за извършеното дело и за отговорността, която носи.

Предполага се, че сборникът на поп Пунчо не е негова единствена книжовна творба. По всяка вероятност той пише и други книги, за което ни загатва неговият обработен почерк, лекотата на изказа и особено неговото съзнание, че с книжовната си дейност допринася голяма полза за просвещаването на своя поробен народ. Поп Пунчо е и добър художник илюстратор. Той сам украсява сборника си с цветни заглавки, инициали, миниатюри, като помества и някои свои примитивни изображения.

Във Видинското средище продължава книжовната си дейност и Софроний Врачански, когато по принуждение прекарва три години в града. Тук през 1802 г. той съставя два обемисти сборника с разнообразно съдържание, известни като Видински сборници. В единия от тях Софроний помества седемдесет и девет свои поучения и словосказания за различни църковни празници, а в другия — поучителни приказки, митологията на Синтипа Философа, Езопови басни, философски мъдрости и нравоучителни разкази. С тези си произведения той се стреми да подпомогне свещениците в тяхната проповедническа дейност.

Интересно явление в културния живот на българския народ е превръщането на будното българско рударско селище Чипровци в най-голямото средище за разпространение на католическа пропаганда и просвета в северозападните български земи. Много католически мисионери от този край през XVI и XVII в. получават високо образование на Запад, главно в Италия и Австрия. Усвоявайки западната култура, те се връщат в своя край, където откриват български училища, стават народни учители, пишат и превеждат на български език много книги, които отпечатват в Италия и Австрия и ги разпространяват в България. Будни и предприемчиви българи, чипровските католически мисионери стават не само проповедници на католицизма в България, но и борци за освобождението на българския народ от чуждо иго. Католическата пропаганда отваря един прозорец за поробения български народ към тогавашна Европа, съдействува за поддържане на народностното съзнание и повишаване самочувствието на българите. Най-видните проповедници на католицизма в България през тази епоха Илия Маринов, Петър Богдан, Петър Парчевич, Иван Лилов, Филип Станиславов и др. са и видни български книжовници и културни дейци, патриоти. С книжовната си дейност те допринасят за запазването на българския език и култура, за повишаване на образованието сред българското население и за поддържане будно българското народностно съзнание.

Началото на книжовната дейност на Чипровското средище подготвя софийският католически владика Илия Маринов (1580–1641), от когото обаче не са известни книжовни произведения. Виден чипровски книжовник и просветен деец е Петър Богдан Бакшич (1601–1674), който през 1638 и 1643 г. издава в Рим две свои книги с преводен характер(211). Особено ценно е неговото «Описание на България», отпечатано през 1640 г. на латински език и разпространено сред католиците в България. Проникнато от народностни и патриотични тенденции, произведението съдържа редица данни за състоянието на духовната култура на българския народ по онова време. Петър Богдан пише и други произведения, между които и «История на католическата църква в България», която не успява да отпечата.

С Чипровското книжовно и културно средище е свързана и дейността на Филип Станиславов — никополски католически владика, който през 1651 г. издава в Рим един молитвеник, написан на латиница и известен с името «Абагар». Макар посветена изцяло на целите на католическата пропаганда в България, книгата има значение в културното развитие на българския народ преди всичко като първата новобългарска печатна книга. Особено ценно в нея е послесловът, в който Филип Станиславов се нарича «от велика България епископ» и посвещава труда си на «своя български народ».

От Чипровци произхожда и Кръстю Пейкич. След разгрома на Чипровското въстание през 1688 г. той емигрира в чужбина, където написва някои произведения, посветени на религиозно-догматични спорове(212).

Многообразната книжовна и културно-народностна дейност на организаторите и проводниците на католическата пропаганда в северозападната част на българските земи през XVI–XVII в. дава основание на някои литературоведи да говорят за съществуването на Чипровска книжовна школа в България през вековете на османското владичество(213).

Врачанско средище

Опустошителното нашествие и жестоката асимилаторска политика на османската власт не успяват да затрият народностното съзнание на българското население във Врачанска област. Към края на XV и през XVI в. известна част от населението на Враца се замогва. Градът се превръща не само във важен административен център в тази част на Османската империя, но и в значително търговско и занаятчийско средище. С помощта на околното население биват възобновени някои от близките и по-далечните монашески обители, като «Св. Троица», «Св. Неделя», «Св. Богородица», «Св. Иван Касинец», Мътнишкият манастир, Черепишкият, Тържишкият, Долнобешовишкият, Градешнишкият и някои други. Създават се по-благоприятни условия за активизиране на книжовната дейност. И макар запазените исторически сведения за града и околните манастири от онази епоха да са твърде оскъдни, в известна степен се очертава общото състояние на Врачанското книжовно средище.

Най-ранните известия за книжовни прояви от периода на робството във Врачанско са записани в един псалтир от 1559 г., намерен в манастира «Св. Илия» до с. Старо село(214), и в кратката записка от неизвестен преписвач в ръкописен служебник-молитвослов, писан в Мътнишкия манастир през 1578 г.(215) Пак през XVI в. във врачанското село Брест е преписвано и украсено т. нар. Врачанско евангелие, обковано по-късно през 1623 г. в позлатена обковка(216). В 1632 г. даскал Тодор преписва един псалтир (наустница) вероятно за изучаване от учениците му в килийното училище, което той ръководи(217). През 1644 г. във Враца се употребява един ръкописен Номоканон, за което ни известява в бележката си четецът Димитър(218). Книжовникът даскал Рашо, който работи в града, преписва през 1644 г. едно четириевангелие(219). Според друго известие през XVI–XVII в. по поръчение на дяк Дионисий книжовникът Богдан Граматик преписва един октоих(220). Бележка от 1666 г. съобщава, че в града е преписан един сборник с църковно-религиозни четива. Ръкописът е подвързан от монах Кирил от Враца и отнесен в Зографския манастир(221). От Врачанското средище произхожда и един цветен триод с приписка от 1682 г.(222) Друг такъв ръкопис — пролог, писан през 1656 г. във Враца, бива закупен от хаджи Сава от книжовника поп Петър и отнесен също в Зографския манастир(223). От Врачанското средище произхождат и някои други ръкописни книги, в които не са оставени конкретни данни за книжовниците или за мястото и времето на тяхното изписване.

Във Врачанското средище отрано се развива и просветното дело. Тук още през 1632 г. поп Тодор открива първото килийно училище, в което близо две десетилетия учи децата на четмо и писмо. През 1632 г. в някое от врачанските училища се образова и поп Спас от Пирдоп, който след това открива килийно училище в родния си град(224). Създадената в средището културно-просветна традиция продължава да се развива и през следващия век. В периода между 1714 и 1732 г. родолюбивите врачански граждани Константин и поп Димитър — баща и син, поддържат в града килийно училище. Известни врачански учители са поп Матей (1640), поп Младен (1640), поп Никола (1654) и други.

Както свидетелствуват историческите данни, по-голямата част от книжовната и културно-просветната дейност на Врачанското средище се води в близките и в по-далечните монашески обители. Един от най-рано възобновените врачански манастири (първата половина на XVI в.) е Бистрешкият манастир «Св. Йоан Богослов», наричан още «Св. Иван Пусти» и «Св. Иван Касинец». Първоначално манастирът е пещерен и монасите живеят из някои от близките пещери. Впоследствие сред малката полянка в подножието на отвесни скали, които шеметно се извисяват над голямата пещера, населението изгражда жилищните сгради и манастирския храм. Като активно духовно средище манастирът «Св. Иван Пусти» изпраща свои представители за помощ в Русия. Негово пратеничество през 1629 г. посещава Москва.

Забележителна книжовна дейност развива Врачанският манастир «Св. Троица». За значителен период от време след завладяването на българските земи от османските нашественици неговата съдба остава неизвестна. Предполага се, че запада през първия век на османското владичество. Възстановен по-късно, в края на XVI в. той вече е заможен манастир. Според запазени писмени известия в началото на XVII в. манастирът «Св. Троица» се превръща във важно и активно средоточие на българската книжовност във Врачанската област. Особено голяма активност проявява игуменът Варлаам (1605–1618). Ревностен и ученолюбив българин, той привлича в манастира значителен брой грамотни и просветени монаси, които започват активна книжовна и калиграфска дейност. В 1605 г. книжовникът дяк Драгул от близкото с. Каменно поле по настояване на игумена Варлаам съставя сборник с молитви и един часослов(225). Същият книжовник, както се съобщава в оставената от него приписка, пак по искане на Варлаам в 1609 г. «в манастира «Св. Троица» близо до Враца» преписва миней за август(226). Все по това време тук работи и книжовникът Йов Шишатовац, известен ни от Софийското книжовно средище. В 1608 г. той преписва един служебен миней за февруари(227) и служебен миней за март(228). В този манастир се подготвя и разширява писателската си дейност и забележителният по-късно варовитецки книжовник, калиграф и художник йеромонах Даниил Етрополски. Тук той идва от Софийското средище и в 1616 г. по настояване на игумена Варлаам в манастира «Св. Троица» преписва едно четириевангелие, което монах Макарий закупува и прилага за употреба в манастирската черква(229). От четириевангелието оцелява само листът с приписката на Даниил, вложен по-късно в известното Черепишко евангелие. В манастира «Св. Троица» през 1632 г. по времето на търновския митрополит Макарий Даниил преписва и един октоих(230). Един век по-късно (1732) поп Спас от Пирот тук подвързва някои ръкописи, между които и октоиха на Даниил. В обширната си приписка подвързачът съобщава за грабежите и безчинствата на кърджалиите в областта и за тежкото положение на българското население(231). Във врачанката черква «Св. Никола» се съхраняват и някои други ръкописни книги, които по палеографски данни се схождат с ръкописите на йеромонах Даниил Етрополски.

Значителната книжовна продукция на манастира «Св. Троица» край Враца свидетелствува за организирана книжовна дейност в средището, предназначена да задоволи не само богослужебните нужди на манастира, но и на други черкви и манастири в областта. По всяка вероятност по това време в манастира се води организирана учебно-възпитателна и калиграфско-художествена дейност за подготовка на млади и ученолюбиви монаси и книжовници от средището. В килийното училище на манастира през 1678 г. учителствува монах Калиник.

Врачанският манастир «Св. Троица» просъществува до началото на XIX в., когато окончателно бива разрушен от поробителите(232).

Друго духовно огнище от Врачанското средище, в което по това време също се води активен книжовен живот, е Мътнишкият манастир «Св. Никола», издигнат сред гористата местност на 15 км западно от Враца. От този манастир произхождат един служебник-молитвеник от 1632 г.(233) и пролог от 1635 г. за март–август писан от дяк Йоан и употребяван в Етрополския манастир «Св. Троица»(234). Направените в Мътнишкия манастир преписи на някои богослужебни книги сочат за съществуването по това време на преписваческа школа, в която се създават ръкописни книги и за други селищни и манастирски черкви в областта.

Голямо и забележително книжовно средоточие във Врачанската област е прочутият Черепишки манастир «Успение Богородично», разположен сред живописния Искърски пролом. Кога точно възниква манастирът, не е известно. За началото му загатва един устав (типик), писан през ХIV–ХV в.(235) Името му се свързва с легендата за героичната съпротива на войските на цар Иван Шишман в този район срещу османските поробители в края на XIV век, защитаващи свободата на отечеството. След битката дълго време тук се белеят черепите на падналите в лютата бран български войници, поради което населението започва да нарича местността Черепич, а манастира — Черепишки(236). След поробването на българските земи известно време манастирът пустее. Възобновен по-късно, по време на австро-турските войни той отново е опустошен и разсипан. В своята «История славеноболгарская» Паисий Хилендарски съобщава за обновяването на манастира в края на XVI в. от Пимен Зографски(237). Изглежда, че още преди това манастирът съществува и в него се води активна книжовна дейност. През XVI в. тук е писано известното Черепишко евангелие, обковано през 1612 г. от чипровските майстори златари Никола и Пала с позлатена металическа обковка. Ръкописът е украсен с великолепни художествени миниатюри, растителни орнаменти, заглавки и други. Очевидно по това време — началото на XVII в., в манастира работят изкусни калиграфи и даровити майстори живописци с изтънчен естетически вкус. В Черепишкия манастир е писано и друго четириевангелие, в което попада известната приписка на йеромонах Даниил Етрополски от 1616 г. Продължително време ръкописът се чете във врачанската черква «Св. Никола», където се съхранява и днес(238).

През епохата на османското владичество Черепишкият манастир поддържа активни връзки с редица селища и манастири в страната и вън от нейните предели, посещават го монаси, обменя с тях богослужебни книги. Един требник, писан в Тетевенския манастир през 1600 г. от йеромонах Василий, по-късно се чете в Черепишкия манастир(239). Известно време в манастира се използува и панегирикът на Даниил Етрополски, писан през 1623 г. в Търново. В него са поместени житията на Иван Рилски, Иларион Мъгленски и Петка Търновска от Евтимий Търновски и известното «Похвално слово за Михаил и Гаврил» от Климент Охридски. През 1630 г. неизвестен черепишки книжовник преписва един апостол за нуждите на манастирската черква «Благовещение». По-късно ръкописът бива подарен на Зографския манастир(240). Данни за дейността на манастира са отбелязани и в ръкописната книга за дарения «Катасник» от 1684 г.(241)

При големи затруднения Черепишкият манастир се обръща за помощ към руското духовенство и Русия. Още през 1628 г. игуменът на манастира йеромонах Теофан изпраща в Москва монах Олимпий с мисия за събиране на помощи(242).

Някои данни свидетелствуват за книжовна дейност и в Струпецкия (Тържишкия) манастир «Св. Илия». Тук през 1559 г. неизвестен книжовник преписва един псалтир(243). От този манастир произхождат т. нар. Райков апостол, писан през XVI в.(244), и един молитвеник от 1600 г.(245) Създадени са вероятно и други ръкописни книги, които не са стигнали до наши дни.

Сред живописните врачански предпланини в полите на гористия вр. Чичера, на 6 км от гр. Роман е скътан малкият Долнобешовишки манастир «Св. Архангели Михаил и Гаврил». Възникнал още в годините на втората българска държава, в началото на османското владичество изпада в продължително запустение. През XVI в. е построена или обновена сегашната малка черква и манастирът възобновява дейността си. Неин строител е майстор Павел от близкото село Долна Бешовица. По това време черквицата вероятно е украсена със стенописи, фрагменти от които са запазени в малката олтарна абсида. За книжовната дейност в Долнобешовишкия манастир свидетелствуват един ирмилогий, преписан от неизвестен книжовник през 1549 г.(246), молитвослов от 1600 г. и един требник от XVII в.(247) През първата половина на XVIII в. в манастирската черква е ползуван един псалтир, в който през 1734 г. четци оставят своите кратки бележки(248).

Врачанското средище играе важна роля в културното развитие на българския народ през епохата на Ранното българско възраждане. Създадената тук книжовна традиция продължава активно да се развива, за което особено много благоприятствува настъпилият през XVIII в. значителен икономически подем в града и областта. Към средата на века във Враца се появяват книжовници с оформено съзнание за нуждата от по-широка просвета сред народа. По това време средището засилва връзките си със светогорските манастири Зограф, Хилендар, Ватопед, с Рилския манастир и с някои други манастири от вътрешността на страната. Хилендарският и Рилският манастир поддържат свои метоси във врачанската черква «Св. Никола», които се превръщат в просветни огнища за ученолюбивите младежи от града и областта(249). Тук често и за продължително време пребивават рилски монаси таксидиоти. Те не само събират помощи за манастира и проповядват в черквите, но и учителствуват в килийното училище и продължават книжовните си занимания. Около средата на XVIII в. във Враца се подвизава просветеният рилски монах и книжовник Йосиф Брадати. През 1749 г. «в дом Димитрия певец, Цветков син» той довършва своя сборник с жития на св. Амвросий Медиолански, започнат през 1745 г. в щипското село Оризаре. Следващата година книжовникът съставя и написва в града два свои дамаскина(250). Във Враца вероятно Йосиф пише и други някои от своите произведения, за което се загатва в отделни запазени части от негови ръкописи(251). Макар и с църковно-поучителен характер, произведенията на Йосиф Брадати допринасят твърде много за просвещаването на българското население във Врачанското средище, поддържат будно народностното му съзнание и го предпазват от вредното чуждо влияние.

Във Враца Йосиф Брадати подготвя свои ученици и ревностни последователи в книжовното дело. Най-видният от тях и активен книжовен деец от Врачанското средище през тази епоха е поп Тодор Врачански. Трудолюбив и усърден книжовник, той написва около десетина съчинения, повечето от които обемисти проповеднически сборници с огромен брой поучителни слова, жития и други. По-важните от тях са един дамаскин (1748), сборник със слова (1756), тълковно евангелие (1758), втори дамаскин (1760), трети дамаскин (1761), четвърти дамаскин (1772), сборник «Маргарит» (1775), сборник със слова (1789), второ тълковно евангелие и други(252). Тодор Врачански преписва главно съчиненията на Йосиф Брадати. Наред с това в сборниците си той помества и някои произведения, които сам превежда от гръцки език. Като преписва чуждите произведения, той се стреми да ги направи по-достъпни и разбираеми за обикновения и недостатъчно грамотен читател и слушател. За целта си служи с език, близък до говоримия, като вмъква свои добавки и разяснения по разглежданите въпроси. В сборника си от 1761 г. (дамаскин), който представлява огромен том от 112 броя слова, жития и поучения, той пише: «Много труд положих, доде я изписах и от много изводи приложих тълкувания»(253).

Като цяло творчеството на Тодор Врачански има просветителски характер, разкрива духовното състояние на българското общество по онова време. В редица свои произведения той критикува невежеството, особено на жените, които вярват в различни езически отживелици. Наред с това той изтъква и задълженията на учителите и свещениците за просвещаването на народа. Книжовник с будно народностно съзнание, Тодор Врачански отправя в произведенията си силни упреци към българите, приемащи исляма. Не е безинтересно да се знае, че в някои свои добавки и пояснения той открито говори против приемането на чуждата вяра, и то няколко години (1758) преди появата на «История славеноболгарская» на Паисий Хилендарски. Защитавайки християнската вяра, той ясно съзнава, че защитава българската народност, над която виси смъртна опасност. Книгите му изиграват голяма роля за просвещаването на българите, предизвикват ревност и усърдие към знание и просвета, носят възрожденски дух.

В книжовната си дейност Тодор Врачански се подпомага от свои ученици и последователи, поради което основателно е да се приеме съществуването по това време на книжовна школа във Врачанското средище. Най-видният негов следовник е монах Теофан Рилски(254), който по примера на своя учител се посвещава на книжовното дело. Като таксидиот на Рилския манастир той се числи към рилското монашеско братство, но живее и работи предимно във Враца, Пазарджик и Белово, където пише своите произведения. Във Враца Теофан Рилски усърдно преписва сборниците на поп Тодор Врачански. При това той до такава степен усвоява от него калиграфията на ръкописа, че дори уеднаквява писмото си с това на своя учител. От Теофан Рилски са известни общо около десетина ръкописа, няколко от които са писани във Враца(255). В произведенията си той също си служи с език, близък до говоримия, и вмъква редица свои допълнения и пояснения към текста. В тях именно проличава неговото патриотично чувство и народностно съзнание, проявява се загрижеността му за съдбата на българската народност.

Друг виден български книжовник от Врачанското средище през тази епоха и последовател на Тодор Врачански е Йоан Врачански — вероятно свещеник в градската черква «Св. Възнесение»(256). От него е известен един обемист сборник (Поп Йоанов дамаскин) от 1788 г. с разнообразно и твърде интересно съдържание от отделни жития на видни църковни дейци, много разкази, повести и проповеднически слова. В този сборник са поместени едно ново житие на Иван Рилски, писано от монах Даниил Рилски в края на XVI или първата половина на XVII в. в Рилския манастир, разказ за живота на монашеството и повестта за Варлаам и Йоасаф. Макар и да преписва чужди произведения, в добавките си Йоан Врачански изразява ясно стремежа си да просвещава читателите, да въздействува върху верското и народностното съзнание на българите.

Във Враца през 1794 г. пристига поп Стойко Владиславов от Котел и бива ръкоположен за епископ. Тук той идва със своя голям опит на проповедник, учител и книжовник с високо народностно съзнание, вече направил два преписа от «История славеноболгарская» на Паисий Хилендарски. Въпреки кърджалийските погроми, които преживява по това време областта, дейността на епископ Софроний във Врачанското средище оказва силно влияние върху развитието на книжовната и културно-просветната дейност в средището. Предполага се, че тук той пише и някои дамаскинарски произведения, а неделните си слова, четени при проповедите във врачанските черкви, помества по-късно в своите Видински сборници.

Врачанските книжовници от този период (XVIII в.) допринасят много за създаването и разпространението на дамаскинарската книжнина, спомагат за разширяване на познанията на читатели и слушатели, за разчупване на консерватизма на религиозната книжнина, като внасят в нея редица светски елементи и доближават книжовния език до говоримия. Това е техният голям принос в процеса на начеващото се Българско възраждане.

Етрополско средище

През XVI–XVII в. нараства културно-народностната роля на селищата и манастирите в планинските райони — главно на север от Балкана, където българите преобладават. Редица планински градчета придобиват привилегиите на войнигарски, дервентджийски и др. селища. Поради географското си разположение и наличието на полезни изкопаеми някои от тях израстват като рударски и занаятчийски центрове, каквито са Чипровци, Етрополе, Троян, Габрово и др. на север от Стара планина, Кратово и Банско — в Северна Македония, Самоков — в Софийско, и други. В тези райони много български манастири запазват народностния си характер и продължават да извършват богослужението си на български език. Поради това през тази епоха тяхната роля за развитието на българската книжовност и култура е забележителна. Възникнали или обновени след османското нашествие като обикновени монашески общежития, те постепенно се превръщат в културно-просветни средища за околното население. Такъв е известният Етрополски манастир «Св. Троица», наричан още «Варовитец», който величествено се извисява на старопланински горист склон на 5 км източно от Етрополе.

За възникването на Етрополския манастир не са запазени никакви писмени известия. Легендите и народните предания отнасят началото му към XII в.(257) Според някои изследвачи той е основан през годините на Втората българска държава, а според други — през XVI в. Каква е съдбата на манастира при османското нашествие и в първите векове на робството, също остава неизвестно. Разрушен по всяка вероятност от поробителите или изоставен от монасите, той дълги години пустее. Възобновен от околното население в края на XV или през XVI в., Етрополският манастир започва да играе важна роля в културното развитие на българското население. В края на XVI в. и първата половина на XVII в. той се превръща в най-голямото книжовно средище на север от Стара планина.

По това време Етрополе е оживен рударски и занаятчийски център. Заедно с българите в него живеят и работят и преселници от тогавашните северни сръбски провинции. Оживеният стопански живот на селището, доброто му материално състояние и отдалечеността от главните административни центрове на Османската империя създават благоприятни условия за по-спокоен живот на населението и за формирането на Етрополското книжовно средище. Главна роля тук играе Етрополският манастир «Св. Троица» и неговата прочута Варовитецка калиграфско-художествена школа. Още в края на XVI в. в манастира се подвизават редица просветени монаси и книжовници, които усърдно преписват и украсяват богослужебни книги не само за нуждите на манастира и черквите в Етрополе, но и за черквите и манастирите и в по-отдалечени места. Някои от ръкописите на Варовитецката книжовна школа достигат дори до светогорските манастири на Атон, където се съхраняват и днес. Още през 1595 г. неизвестен книгописец и художник миниатюрист преписва и украсява с цветни заглавки, винетки и линейни плетеници едно четириевангелие, откупено от жители на близкото село Добревци и подарено за четене в местната черква «Св. Никола»(258).

Особено благоприятни условия за книжовна работа в средището се създават през 30–те и 40–те години на XVII в. По това време тук вече работят добре подготвени калиграфи, граматици и художници илюстратори, като йеромонах Даниил, дяк Рафаил, граматик Йоан, Василий Софиянин и много други, чиито имена остават неизвестни. Най-продуктивният, опитен и талантлив книжовник от Варовитецката калиграфско-художествена школа и безспорно един от най-известните български културни дейци от онова време е Даниил Етрополски. Сведенията за неговата най-ранна книжовна дейност ни отвеждат най-напред в Софийското културно средище. Известно време той работи във Врачанския манастир «Св. Троица», където вероятно разширява образованието си и преписва няколко богослужебни книги. Изглежда, че още в началото на книжовната си дейност неговото основно занимание е художествената украса на ръкописите, поради което тогава той се подписва «Даниил Мазач».

В 1620 г. Даниил напуска Врачанското средище и се озовава в Етрополския манастир. Тук още същата година при игумена Антоний преписва стишен пролог с проложни жития за септември–февруари(259). Ръкописът съдържа житията на Петка Търновска, Иван Рилски, Иларион Мъгленски и Михаил Войн и е откупен и приложен от етрополски гражданин за четене в манастирската черква. Скоро обаче книжовните интереси на Даниил Етрополски го отвеждат в Търново, където в някой от възстановените по това време търновски манастири преписва няколко богослужебни книги. В началото на 30–те години той отново се завръща в Етрополския манастир и продължава активно калиграфско-художествената си дейност. През 1632 г. по настояване на игумена Варлаам преписва петогласник(260), през 1638 г. завършва постен триод(261), а наскоро след това — в 1640 г. заедно с книжовника Никола преписват часослов и дамаскин(262). През 1643 г. преписва един служебен миней за юни(263).

Ръкописите на Даниил Етрополски са изписани с оригинално калиграфско писмо и украсени с изящни орнаменти. Изискан и оригинален калиграф, даровит художник илюстратор, той внася много нови елементи в създаваните от него български ръкописни книги. Поради това Даниил има голяма заслуга за оформянето на прочутата Варовитецка калиграфско-художествена школа и за постигнатите от нея завидни резултати(264).

Наред с йеромонах Даниил в края на 30–те и началото на 40–те години от XVII в. в Етрополския манастир работи и дяк Рафаил. През 1637 г. той преписва един служебен миней за май, който сам отнася и продава на монашеското братство в Елешнишкия манастир, Софийско(265). В 1639 г. Рафаил преписва служебен миней за април(266), а през 1642 г. заедно с друг неизвестен книжовник — служебен миней за юни(267). В 1643 г. той е избран за игумен на Етрополския манастир и като такъв активно подпомага книжовната дейност на средището.

Друг известен граматик и деец на Варовитецката книжовна школа, който работи в Етрополския манастир и в Етрополе, е дяк Йоан. В манастира пребивава по времето на игумена Захарий. През 1635 г. пише и украсява един пролог, а през 1636 г. преписва втората половина на започнатия от даскал Кою от Тетевен стишен пролог за март–август, съдържащ проложни жития на светии от неславянски произход(268). Ръкописът откупува поп Павел и го подарява за четене в етрополската черква «Св. Архангел Михаил». По-късно дяк Йоан става свещеник в някоя от черквите в Етрополе, където през 1639 г. пише служебник за черквата «Св. Никола» в с. Челопеч(269). През 1658 г. преписва и художествено украсява едно четириевангелие(270). Той е и добър книговезец и сам подвързва някои от своите ръкописи. Все по това време в манастира се подвизава и книжовникът Тихан от софийското село Видраре. През 1636 г. при игумена Захарий той преписва книгата «Богородични канони»(271).

В началото на 40–те години в Етрополското книжовно средище работи и книжовникът Василий Софиянин, който преди това се проявява в Софийското средище. Тук той преписва няколко минея. Преписаният през 1642 г. миней книжовникът сам отнася и подарява на Зографския манастир(272). Василий е добър миниатюрист и украсява с изящни цветни заглавки и заставки ръкописите си.

В Етрополския манастир се изявява и книжовникът граматик, Богдан. По настояване на игумена Дионисий той преписва октоих, подвързан пак в манастира през 1717 г. от поп Вълчо(273). Неизвестен книжовник преписва през 1644 г. празничен миней за август, откупен и приложен за ползуване в черквата на Етрополския манастир(274). Споменават се още имената на поп Урош като илюстратор, на граматик Никола от Етрополе, на поп Йоан, даскал Тодор и други. Редица запазени ръкописни книги от Етрополското книжовно средище свидетелствуват за активна дейност и на други калиграфи, граматици и миниатюристи, чиито имена обаче остават неизвестни. Такъв един неизвестен богато надарен калиграф и орнаменталист преписва и украсява през 1635 и 1641 г. при игумена Захарий няколко служебни минея.

Преписваческа и книжовна дейност по това време се води и в Етрополе, главно в черквата «Св. Архангел Михаил». За това загатват приписките към няколко оцелели ръкописа от селището(275).

Интересен паметник на българската книжнина от Етрополското средище е поменикът на Етрополския манастир, започнат още през 1648 г. от Теодосий(276). Поради силния преселнически елемент в района в поменика фигурират повече имена на сръбски владетели и духовници, отколкото на български. Наред с това поменикът е изпълнен с имена на дарители, манастири и селища от близки и по-далечни краища на български земи, което свидетелствува за голямата популярност на Етрополския манастир и за подкрепата, която му оказва българското население.

Етрополското книжовно средище става известно не само с голямото си производство на ръкописни книги за богослужението в редица български черкви и манастири. Тук в прочутата Варовитецка калиграфско-художествена школа се създава нов тип писмо с предимно орнаментален характер, известно в науката като «етрополско писмо» или «етрополски калиграфски полуустав»(277). То се употребява за писане не само в Етрополското книжовно средище, но и в други старопланински и средногорски книжовни средища. При него оригинална е не само калиграфията на буквите, оформящи т. нар. везано писмо, но и самата украса на ръкописите. В нея преобладават орнаменталните композиции от еднолинейни и многолинейни преплетени кръгове, съживени от вмъкнатите в тях зооморфни, антропоморфни и тератологически мотиви.

Наред с чисто производствената дейност по преписването и украсяването на ръкописите имаме основание да считаме, че във Варовитецката книжовна школа се провежда обучение и на много млади монаси, калиграфи и художници илюстратори, които след това продължават дейността си в Етрополското средище или в някои други средища из страната. В редица ръкописи са оставени приписки и за работата на майстори книговезци, подвързали множество ръкописни книги в Етрополския манастир. Тяхното изкуство при книговезкото оформяне на ръкописите допринася извънредно много за запазването на големия брой ръкописи от Етрополското книжовно средище. Добри книговезци и грамотни люде, те високо ценят своя труд и твърде често оставят имената и бележките си в подвързаните от тях ръкописи. Особено трудолюбив и усърден е Вълчо йерей от Етрополе, който подвързва няколко ръкописа(278).

Тетевенско средище

Активно книжовно средище през значителен период от епохата на османското владичество се създава в с. Тетевене (дн. гр. Тетевен). За това допринася икономическото укрепване на селището през втората половина на XVII и през целия XVIII в., преобладаващото българско население и особено силното влияние на близкото Етрополско книжовно средище. Тетевенските книжовни и културни дейци се съсредоточават около съществуващите по това време няколко черкви в селището и най-вече в близките два манастира — Тетевенския «Св. Илия» и Гложенския «Св. Георги». В двата манастира отрано съществуват килийни училища.

Издигнат в северозападната част на Тетевен в подножието на старопланинския връх Острец, манастирът «Св. Илия», както се предполага, води началото си от годините на Втората българска държава. За това свидетелствува старата част на сегашната манастирска черква, наподобяваща по своя строителен план и по архитектурното си оформяне на триконхалните еднокуполни черкви в Трънския, Пещерския и Погановския манастир, строени в края на XIV в. За това напомня и един служебен миней за август, писан в средището още през XIII в.(279)

През първото столетие на османското владичество съдбата на Тетевенския манастир е неизвестна. Някои данни загатват за неговото съществуване в края на XV в., от когато е запазено едно четириевангелие(280). Повече сведения за книжовната дейност в средището са запазени от края на XVI и от XVII в. Известен тетевенски книжовник е йеромонах Василий, който през 1600 г. преписва в манастира един требник(281). Пак в манастира или в селището са писани още няколко ръкописни книги: триод от 1584 г.(282), четириевангелие от края на XVI или началото на XVII в.(283), ръкописен апостол от 1689 г., подарен от тетевенски жители на близкия Гложенски манастир(284), сборник от слова (дамаскин), писан през XVII в.(285), пролог от XVII в.(286) и други.

С Тетевенското книжовно средище е свързана дейността и на даскал Кою (Койко) Граматик от с. Брестница, Тетевенско. Образован българин, вероятно учител в някое от тетевенските училища, той се занимава и с преписването на богослужебни книги. От него са известни един октоих, писан през 1609 г., постен триод от 1619 г., писан в Гложенския манастир и един пролог за месеците март–август с кратки жития на християнски светци, между които и едно житие на българския светец Иван Рилски(287). В постния триод от Гложенския манастир даскал Кою оставя приписка с обширни сведения за манастира, за подвизаващите се там монаси, за самия себе си и други. В пролога се съобщава, че първата част е преписана от даскал Кою, а втората част от етрополския книжовник поп Йоан през 1636 г.(288) Предполага се също така, че в Тетевенския манастир по някое време се подвизава и варовитецкият книжовник йеромонах Даниил Етрополски. Тук през 1644 г. той завършва един апостол, откупен от ктитора на манастира Райко Стойнов и приложен за четене в манастирския храм «Св. Илия»(289).

За по-късната книжовна дейност в средището сведения се появяват едва в началото на XVIII в., когато през 1705 г. книжовникът Стойо Граматик, учител по това време в тетевенското килийно училище, подвързва в манастира някои богослужебни книги(290). Натрупаното значително количество ръкописни книги, резултат на активната книжовна дейност в манастира през изминалия период, е унищожено по-късно през смутните кърджалийски времена.

Богослужебни книги са писани и подвързвани и в някои от тетевенските черкви и в килийните училища на средището. За това ни загатват някои приписки към оцелели ръкописи и няколко обковки на ръкописни евангелия, запазени в музейната сбирка на града. Едната обковка е от 1656 г., а другата — от 1675 г. Изработени са от сребро и богато украсени с емайл и скъпоценни камъни.

По всичко изглежда, че между Тетевенското и Етрополското книжовно средище съществуват тесни връзки. За това недвусмислено говорят запазените приписки по ръкописните книги от Тетевенското средище и сродството в писмото и художественото оформяне на ръкописите. Очевидно книжовниците от Тетевенското средище изпитват силното влияние на прочутата Варовитецка калиграфско-художествена школа.

Според летописната бележка на поп Велчо село Тетевене бива изгорено от кърджалиите през 1801 г. Тогава вероятно погиват повечето от книжовните паметници на Тетевенското средище. Оцеляват само махалата Манастирски дол и манастирът «Св. Илия», но и неговото книжовно богатство е разграбено и унищожено.

Ловешко средище

След завладяването на България от османските завоеватели Ловеч остава седалище на голяма епархия, в диоцеза на която влизат Калугерово, Орхание, Етрополе, Тетевен, Троян, Златица и Пирдоп. След османското нашествие в града и областта оцеляват няколко черкви и манастири, които след време възобновяват духовната си дейност. Още през 1535 г. в градската черква «Св. Неделя» поп Радомир преписва един празничен миней(291). Книжовната дейност в средището обаче особено много се активизира през втората половина на XVI в., когато на работа тук се установява книжовникът Петър Граматик. Грамотен преписвач, просветен и трудолюбив духовник, той владее ресавската редакция. През 1554 г. преписва в Ловеч едно четириевангелие. Впоследствие от ръкописа оцелява само един лист фолио с известната обширна приписка на автора(292). В 1555 г. пак в града той преписва друго четириевангелие(293). По това време в Ловеч или в близкия манастир «Ястреб» се оформя преписваческа школа, която придобива широка известност и получава поръчки за преписи на богослужебни книги и за други духовни средища. През 1558 г. търновският митрополит Йоаким поръчва в Ловеч да се препише едно четириевангелие, което той предоставя на търновския манастир «Св. Троица», разположен в местността Усте на север от Търново(294). Същата година Петър Граматик преписва и друго четириевангелие, пренесено по-късно в Молдова и запазено до днес в брашовската черква «Св. Николай»(295). От този книжовник е известно още едно четириевангелие. В приписката си към него той съобщава, че се подарява на манастирската черква «Успение Богородично» и накрая добавя: «писа се в манастира на р. Осъм, наричан «Ястреб», при духовника Паисий»(296).

За поддържане на активната книжовна дейност в Ловешкото средище твърде много допринасят няколкото ловешки манастира, от които най-известен става манастирът «Ястреб», разположен в местността Сливек на север от Ловеч. Преживявайки османското нашествие, в началото на XV в. той е зарегистриран като тимарски имот. По-късно през втората половина на века в турските документи е отбелязан като малък манастир със седем души монаси. След време, благодарение на подкрепата на местното население и на някои финансови облекчения от страна на османската власт, манастирът «Ястреб» укрепва икономически и започва активна книжовна дейност. Според някои данни известно време тук работи споменатият книжовник Петър Граматик. В края на XVI или в началото на XVII в. тук се подвизава и книжовникът Ангелак Граматик. За него се предполага, че съставя и преписва известния Дринов сборник, в който е поместен и най-старият препис на Бориловия синодик от 1211 г.(297) По същото време в манастира е открито килийно училище за млади монаси и за поддържане на грамотността сред местното население(298). За книжовна дейност тук се споменава и в една приписка от 1661 г. към четириевангелие, писано през XV–XVI в. в манастира(299). Известен книжовник от манастира «Ястреб» е Душко Граматик. През 1686 г. той преписва в Ловеч един требник(300). Споменава се и за дейността на йеромонах Стефан Ловечки (1661 г.), който преди това като емигрант в Молдова преписва през 1655 г. църковно-славянската граматика на Мелетий Смотрицки в митрополитската черква на молдовската столица Търговище.

Преживявайки неколкократни опустошения и разорения от поробителите, около 1689 г. манастирът «Ястреб» бива окончателно разорен и повече за него в историческите документи не се споменава.

През епохата на османското владичество край Ловеч съществуват още няколко други монашески обители. Това са споменатият в кондиката на Етрополския манастир Батулски манастир «Св. Атанас»(301), манастирът «Св. Георги» в местността Бяла река при с. Деветаки, неизвестен манастир в местността Калугерица при с. Слатина, манастирът в с. Крушуна, споменат в турските документи заедно с манастира «Ястреб», манастирът «Св. Спас» в местността Манастир кузу при с. Смочан и други(302). В повечето от тези манастири също работят просветени духовници и книжовни дейци, за които обаче след разрушаването на манастирите са запазени само откъслечни данни. Някои податки загатват за оживена дейност в Смочанския манастир «Св. Спас», особено през XVI–XVII в.(303) и в Батулския манастир, където през 1646 г. е преписан един триод.

От Ловешкото средище произхожда известният Ловчански сборник, съставен и преписан в края на XV в. Ръкописът е ценен български книжовен паметник с енциклопедичен характер, съдържащ разнообразни преводни и оригинални съчинения. Между другото в него са поместени и две от произведенията на видния български книжовник Константин Костенечки: «Пътуване до Палестина» и «Описание на светите места». В сборника се намира и приписката му с данни за заточаването на последния български патриарх Евтимий Търновски в Бачковския манастир, за дяк Андрей (Андроник) и за дейността на Бачковската книжовно-просветна школа в началото на XV в.(304) През 1768 г. хилендарският проигумен Даниил преписва в Ловеч една книга, попаднала след това в Хилендарския манастир, където се съхранява и днес(305).

Многообразната книжовна и културна дейност в Ловешкото средище е свързана до голяма степен с дейността и на метосите, които тук поддържат Рилският, Хилендарският, Троянският и Гложенският манастир, към някои от които съществуват килийни училища.

В края на XVI в. (1600) сред красивата долина на р. Черни Осъм на десетина километра от Троян възниква прочутият Троянски манастир «Св. Богородица», едно от най-забележителните духовни огнища в страната. Още през 1765 г. по времето на игумена Никифор в манастира е открито първото килийно училище за децата от околността. По-късно (1785) поради честите нападения на кърджалии килийното училище се премества в основания по това време от игумена Паисий манастирски скит «Св. Никола». Тук в продължение на няколко десетилетия се съсредоточава цялостният книжовен и културно-просветен живот на средището. От това време са известни имената на монасите книжовници и учители в Троянския манастир Никола Върбанов, Манасий, Спиридон, Калиник, Никифор йеротей, Рувим, Партений Дамянов и други. Особено активен и ученолюбив е йеромонах Манасий, който, преди да се установи в Троянския манастир, посещава светогорските манастири, работи в молдовския манастир «Нямц» в школата на Паисий Величковски заедно с българския възрожденски книжовник Спиридон Габровски. Когато Манасий пристига в Троянския манастир през 1794 г., със себе си той донася някои ръкописи и печатни книги от манастира «Нямц». Тук той преписва през 1786 г. донесения от Молдова сборник със слова и поучения на св. Нил Сорски. От него по-късно игуменът Партений прави извлечение и съставя уставите на скитовете «Св. Никола», и «Св. Йоан Предтеча». Някои изследвачи предполагат, че заедно с Манасий от манастира «Нямц» в Троянския манастир пристига и йеромонах Спиридон, който носи със себе си своята «История во кратце о болгарском народе словенскому» и тук написва «Служба на Теодосий Търновски»(306). В скита «Св. Никола» активни книжовници са и монасите Никифор и Рувим, които написват житие на светеца Онуфрий Габровски. Освен това йеромонах Никифор съставя устав на новоселския девически манастир, а йеромонах Рувим от своя страна превежда от гръцки «на прост език български» сборника «Алфавит духовний» с 33 поучителни слова и стихословия по Давидовите псалми(307).

Възпитаник на Троянския манастир е и видният български духовник и просветител Йосиф Соколски. Тук той започва книжовната си дейност, като преписва житието на Онуфрий Габровски. В манастирската библиотека по това време вече се събират много ръкописни книги, писани от книжовници в манастира или постъпили като дарения от частни лица. Най-старият и ценен книжовен паметник е т. нар. Троянски дамаскин, писан през втората половина на XVII в., съдържащ приписки от 1785–1788 г. В Троянския манастир през XVIII в. е писана и Лествица от Йоан Синайски.

Търновско средище

През 1393 г. османските завоеватели разрушават и опустошават престолния град Търново, нанасят съкрушителен удар върху културния живот на Търновското средище. Някои податки обаче навеждат на мисълта, че въпреки големите разрушения при завладяването на града отделни черкви и манастири оцеляват за известно време. Други от пострадалите при разрушенията, след като настъпва известно успокоение през втората половина на XV в., биват частично възстановени и пригодени за богослужебните нужди на християнското население. В разказа на книжовника Владислав Граматик за пренасяне мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469 г. се говори за съществуването на архиепископска черква по това време в града, в която са прибрани и се пазят скрито мощите на прославения български народен светец. Става ясно също така, че има и свещеници, които извършват богослужение в някои от запазените или възстановени градски черкви и че те заедно с населението в града енергично се противопоставят на пратениците на Рилския манастир да вдигнат и изнесат мощите на Иван Рилски от старата българска столица. С това въпреки претърпения страшен погром от предишното поколение жителите на Търново дават израз на патриотичните си чувства и на почитта си към народния светец и на своето възстановено самочувствие. Става нужда да се намесят турските управници, за да се реши възникналият спор и мощите да бъдат пренесени.

От някои данни в разказа на Владислав Граматик личи, че по това време търновското духовенство поддържа връзки с духовници и от някои други краища на страната. В Търново пристигат «по работа» монаси не само от Рилския манастир, но и от Пловдивската област. Това говори за съживяване на църковния и културно-народностния живот в българската престолнина. Може да се предполага, че още тогава в оцелелите духовни огнища на града и в близката му околност просветени търновски монаси и свещеници се заемат с преписването на някои от спасените богослужебни книги, така необходими за възобновеното богослужение в оцелелите и възстановени търновски селищни и манастирски черкви. Известен е обаче само един октоих, писан от дяк Никола през втората половина на XVI в. в Търново(308).

По-благоприятни условия за книжовна дейност в Търново и областта настъпват едва през първата половина на XVII в. Това вероятно привлича един от най-видните български книжовници и културни дейци на епохата — Даниил Етрополски, който от 1622 г. до 1626 г. се установява на работа в Търновското средище. По поръчение на тогавашния търновски митрополит Гаврил през 1622 г. той съставя и написва един от най-ценните си ръкописи — панегиричен сборник, в който помества житията на Петка Търновска, Иван Рилски, Иларион Мъгленски от Евтимий Търновски и «Похвално слово за Михаил и Гаврил» от Климент Охридски(309). Пак в Търново през 1625 г. Даниил преписва и богато украсява едно четириевангелие(310), а през 1626 г. съставя и написва друг панегиричен сборник от 352 листа с неделни и празнични поучения(311). По-късно сборникът бива продаден на гръцкия светогорски манастир «Ксеноф» за 1200 аспри. Тази богата книжовна дейност на Даниил Етрополски в Търново свидетелствува за порасналите нужди на богослужението и повишените културни интереси на българското население в Търновското средище.

По всяка вероятност в обновените по онова време стари селищни и манастирски черкви в града и околността се приютяват и други просветени монаси, които също се занимават с книжовна дейност. В последно време бяха открити някои нови и неизвестни досега ръкописи от XVI, XVII и XVIII в., потвърждаващи този извод. Споменават се имената на книжовниците поп Съби, граматик Тетиани, граматик Тодор и други(312).

С настъпването на по-благоприятни времена и със смекчаването на религиозната дискриминация биват възобновени и някои други духовни огнища в областта, в които се начева активен книжовен живот. С дейността си, следвайки стародавната традиция, те допринасят за цялостния облик на Търновското средище през епохата на османското владичество. Счита се, че най-рано (още през 1442 г.) е възстановен прочутият Килифаревски манастир на Теодосий Търновски, разрушен от турците още преди завладяването на престолния Търновград. Според някои изследвани около 1586 г. манастирът вече е преместен край р. Белица, където се издига днешният Килифаревски манастир(313). По време на Търновското въстание през 1598 г. тук намират убежище разбитите въстаници, поради което турците избиват монасите и опустошават манастира. Останалите живи монаси се разбягват и едва в 1625 г. отново се завръщат, за да възстановят черквата и построят нови жилищни сгради. При потушаването на Второто търновско въстание през 1686 г. турците отново разсипват манастира(314).

Сигурни данни за изграждането на Килифаревския манастир на сегашното място край р. Белица имаме от 1718 г., когато е построена старата манастирска черква «Рождество Богородично» с двата параклиса, посветени на Иван Рилски и на Теодосий Търновски.

Конкретните писмени известия за книжовна дейност през тази епоха в Килифаревския манастир са твърде оскъдни. Като се има предвид обаче славата на средището и богатата му книжовна традиция в миналото, може с основание да се предполага, че през отделните периоди от робството тук също са писани и преписвани необходимите богослужебни книги. Известни са още 5 ръкописни книги от манастира, между които един октоих от 1492 г., писан от свещеноинок Евгений в стила и правописа на Търновската книжовна школа от края на XIV в., псалтир от началото на XV в. и пентикостар от XVII в.(315) Написването на Килифаревския октоих сто години след разгрома на Търновското книжовно средище и завладяването на България от османските турци свидетелствува за устойчивостта на българското книжовно предание и в тази част на поробените български земи.

Все по това време е възобновен вероятно и старият Преображенски манастир в Дервентския пролом северно от Търново. По данни от архивните материали през XVI и XVII в. той поддържа активни духовни връзки с Русия и с някои руски манастири. В 1590 г. в състава на монашеско пратеничество начело с търновския митрополит, което посещава Москва във връзка с учредяването на Московската патриаршия, влиза и игуменът на Преображенския манастир архимандрит Методий(316). По-късно (1645) представител на манастира прави опит отново да посети Русия, но поради това, че в документите му е посочено покровителството над манастира от молдовския войвода Матей, посещението не се осъществява(317). В друго съобщение се говори за посещението на игумена на Преображенския манастир Леонтий в Русия през 1712 г.(318)

Най-много данни са запазени за съществуването и за дейността на Търновския манастир «Св. Троица». Както се предполага, той също бива разрушен и опустошен от поробителите през злополучната 1393 г. Възобновен след време, към края на XV в. манастирът се замогва и през XVI в. вече отново става известен с културно-народностната си дейност не само по българските земи, но и далеч на север в земите на Влашко и Молдова. Славата му на царски и патриаршески манастир от времето на цар Иван Шишман и патриарх Евтимий Търновски продължава да се помни. Много влашки и молдовски владетели, вземайки го под свое покровителство, продължават да го наричат в грамотите си «Шишманов манастир». Известни са 11 дарствени грамоти, четири от които са открити зазидани в стените на старата манастирска черква. През XVI в. манастирът «Св. Троица» се подпомага от влашкия войвода Даду Велики и от Михня I, а през XVII в. — от Матей Басараб и Щербан Кантакузин, които се задължават да му предават по 30 жълтици и 500 гроша годишно «за разноски». Благодарение на тази подкрепа и помощта на околното население манастирът преодолява многобройните опустошения през смутните кърджалийски времена и продължава културната си дейност през цялата епоха на османското владичество. За книжовните и просветните интереси на монашеското братство свидетелствува четириевангелието, писано в гр. Ловеч през 1558 г. от Петър Граматик и откупено за манастира «Св. Троица»(319). По всичко изглежда, че по време на кърджалийството богатата книжнина на средището бива безвъзвратно унищожена. Откъслечни данни за културно-просветната дейност на манастира са запазени от XVII в. По това време тук съществува килийно училище, в което през 1678 г. при игумена монах Варлаам и при учителя монах Калиник се учи граматик Янкул(320).

Оскъдни са сведенията за дейността и на някои други търновски манастири. Старият Плаковски манастир «Св. Илия», разрушен от турците при завладяването на България в края на XIV в., бива възобновен по-късно и в края на XVI в. вече развива книжовна дейност. Според възпоменателния надпис манастирската черква е обновявана и през 1643 г. по настояване на монах Йоаникий. В манастирския поменик се споменава за обновяване на Плаковския манастир и през 1700 г. с дарения на жителите от околните села(321). От този период са запазени някои старопечатни книги, употребявани в манастира през 1698 г.(322)

През ранните години на Българското възраждане Плаковският манастир се утвърждава като важно духовно и културно-народностно огнище. Многобройните ръкописни и старопечатни книги, четени в манастира по това време, биват унищожени по-късно при опожаряването на средището от кърджалиите. Големи поражения на културното наследство в манастира нанася и фанариотът Йосиф, назначен за игумен от търновския митрополит в края на XVIII в. Оцеляват само един молитвослов, съставен и преписан в манастира от Петко Граматик през 1775 г. и подвързан от известния книжовник Дойно Граматик, и един четиригласник, писан от йеромонах Митрофан в 1790 г.(323)

В началния период на Българското възраждане голяма част от старите търновски манастири отново биват обновени. Активизирането на църковно-религиозния живот и цялостната културно-народностна дейност в Търновското средище става израз през този период на пробуденото народностно съзнание на българина, на стремежа му към по-възвишен духовен живот. Това намира отражение и в книжовната дейност, за което свидетелствуват редица исторически данни. Известният възрожденски книжовник Стоян Кованлъшки, който работи в търновското село Кованлък (дн. Пчелище), преписва няколко ръкописа. Негов е един от най-старите преписи (1783) на Паисиевата «История славеноболгарская». През 1784 г. той съставя и едно малко сборниче с жития на светци. Двадесетте Теодорини митарства и други църковно-религиозни произведения(325). В приписка към последния ръкопис сведения за себе си оставя и неизвестният дотогава книжовник Душко Граматик от с. Джулюница, Търновско(326). През 1796 г. Стоян Кованлъшки преписва един сборник с жития и поучения(327), а в 1799 г. и един дамаскин(328).

В Търновско през епохата на Ранното българско възраждане в средоточия на просветна и книжовна дейност се превръщат и някои развиващи се в икономическо отношение балкански селища с по-компактно българско население. Според отделни податки още в края на XVII в. в Трявна съществува килийно училище и в него високообразовани за времето си учители развиват активна книжовна дейност. Най-старият известен тревненски книжовник даскал Стоян Кроснев преписва през първата половина на XVIII в. известния Тревненски дамаскин(329). Калиграфската му и книжовна школовка са основание да се предполага, че това не е единственото му книжовно дело. След Стоян Кроснев следва цял род летописци и книжовници — Никола поп Йовчев, Йовчо поп Николов (поп Йовчо), поп Койчо поп Николов(330). Поп Йовчо е известен със своя летопис, който, макар и писан по-късно, обхваща събития още от XVII в. (от 1680 г. до 1869 г.). Летописа продължават неговият син и внук. В края на XVIII в. в Трявна работят и други известни книжовници и преписвачи на богослужебни книги, като Петър Киселковски, Минчо Станев, Димитър Попски, Петър Сапунов и други(331).

Грамотни и просветени люде през тази епоха се подвизават и в тогавашното с. Елена, Търновско, които се занимават с книжовна и културна дейност. Тук всякога живее чисто българско население и селището става известно още в края на XVIII в. не само с домашната си индустрия, но и като активно духовно и просветно средище. В Елена Хилендарският манастир отрано поддържа свой метох с килия, в която учителствуват просветени Хилендарски монаси таксидиоти. Данните обаче за книжовната дейност на селището са твърде оскъдни. Счита се, че при опожаряването му от кърджалиите през 1800 г. в старата черква «Св. Никола» погиват много стари ръкописи, някои от които дори написани на пергамент(332). Оцеляват само едно четириевангелие от XVI в.(333), известният Еленски дамаскин от XVII в.(344) и един сборник със смесено съдържание, писан през 1800 г. от Стоян Граматик(335). За съществуването на книжовна традиция в Елена свидетелствува и дейността на поп Дойно Граматик, който като учител в еленското училище през 1784 г. преписва Паисиевата «История славеноболгарская». В преписа, който е един от първите преписи на историята на Паисий, Дойно внася и някои свои допълнения и разяснения или преразказва със свои думи някои моменти от историята, за да я направи по-разбрана и убедителна за читателите. Все от тия съображения и особено с цел да въздействува по-емоционално с патриотични елементи той помества в преписа на историята и две песни за хан Крум и цар Самуил(336). В послесловието си Дойно Граматик дава израз на съзнанието си за изпълнен дълг към своя народ. Подтиква бъдещите читатели на «История славеноболгарская» да преписват и разпространяват книгата и да я пазят като особено полезна за народа. По всяка вероятност този препис на Паисиевата история не е единственото книжовно дело на Дойно Граматик, но други конкретни данни за книжовната му дейност не са открити. Знае се само, че той е и добър подвързвач на ръкописни книги, който полага голямо старание за запазването им за поколенията. Сам подвързва своя препис на Паисиевата история заедно със «Стематографията» на Христофор Жефарович.

Котел

Едно от най-будните балкански селища с чисто българско население е Котел, който през епохата на Ранното българско възраждане се превръща в активно средище на българската книжовност и просвета.

Разположен на един от главните старопланински пътища от Тракия за Северна България, през него преминават и отсядат в петнадесетте му хана много пътници и търговци. Заради това котленци получават от османската власт привилегията сами да си избират местния управител, да плащат намалени данъци и да не работят ангария. На турско население се забранява да се заселва в Котел. Дори войска не може да отсяда в селището в мирно време. Всичко това благоприятствува тук отрано да се развият някои занаяти, търговията и манифактурното производство, по-свободно да се изразява в културно-народностно отношение българското население. За значителен период от епохата на османското владичество и особено през втората половина на XVIII в. Котел е едно от най-важните средища на Българското национално възраждане. Тук отрано съществува килийно училище с учители, които се занимават и с книжовна дейност. Още през XVI в. се споменават имената на поп Дяхо (или Дечо?), който преписва един триод, Драгота Граматик, поп Люцкан от Ичера (1592), Граматик Тодор Люцканов (1639) и др., които оставят бележки в четените от тях ръкописни книги. В Котленско е четен и един сборник с църковни четива, писан във Влашко през XVI в.(337)

Създадената книжовна традиция особено много се развива през XVIII в., когато Котел вече става известно книжовно и просветно средище. Тук през 1728 г. книжовникът Добри поп Георгиев преписва един молитвеник, а към средата на века котленският даскал поп Милко създава в селището своя преписваческа школа. Образован и активен книжовник, Милко Котленски написва няколко ръкописа, между които един часослов от 1748 г.(338), друг часослов от 1752 г.(339) и трети часослов без уточнена датировка(340). Все по същото време той пише един дамаскин(341), пак часослов и втори дамаскин(342). При изписването им и при художественото украсяване книжовникът проявява изискан художествен вкус.

В школата на поп Милко се учат и работят няколко котленски книжовници. Авторитетът му на книжовник с голям опит и знания е твърде голям и учениците му се стараят не само точно да преписват неговите книги, но и да подражават на почерка и на художествените му похвати. Известно време в школата на поп Милко се учи и поп Стойко Владиславов, бъдещият Софроний Врачански. Тук пламва любовта на големия възрожденски деец към книжовното дело и народната просвета. В селището се откриват и няколко други частни килийни училища, между които и това в дома на поп Стойко Владиславов. Те допринасят още повече за разпространението на грамотността и просветата сред населението.

В родния си град Котел Софроний учителствува близо 20 години. През това време той се занимава и с книжовно дело. Още преди да се запознае с Паисий Хилендарски и с неговата «История славеноболгарская», Софроний се изявява като ревностен поклонник и преписвач на дамаскинарската книжнина. Още през 1765 г. той преписва т. нар. Котленски дамаскин с притурка от преписвача(343). Три години по късно (1768) преписва часослов и молитвеник(344). Предполага се, че в Котел той пише и други някои книги, които все още не са известни на науката.

Като активно културно-просветно и книжовно средище Котел е известен и на Паисий Хилендарски. Тук той най-напред донася своята «История славеноболгарская», от която Софроний прави първия препис. От Котел започва и разпространението й сред българския народ, за да запали искрата на Българското национално възраждане. По-късно (1781) за свои лични нужди Софроний прави и втори препис на Паисиевата история. И само това да беше написано в Котел, щеше да е достатъчно за неговата културно-народностна прослава.

По онова време в Котленското средище се проявяват и някои други книжовни дейци, които преписват предимно църковно-религиозни книги. През 1771 г. поп Тодор заедно с поп Величко преписват един тропар, а през 1777 г. поп Величко сам написва втората част на ръкописа(345). Друг котленски книжовник — Димо Грешният, през 1789 г. преписва часослов(346). В края на XVIII в. в средището е съставено и преписано т. нар. Котленско сборниче с църковни четива(347).

Просветна и книжовна дейност през онази епоха развиват и някои от близките до Котел селища, като Жеравна, Тича, Градец, Ичера и други. Това дава основание на изследвачите да говорят за съществуването на Котленска книжовна школа(348). Някога Жеравна е притежавала множество стари ръкописи, някои дори от XII–ХIII в., за които днес са запазени откъслечни сведения(349). Тук през 1772 г. йеромонах Макарий Хилендарски преписва Паисиевата история — т. нар. Жеравненски препис. В нея през 1776 г. поп Георги оставя кратка бележка, от която става ясно, че наскоро след като Софроний преписва историята, тя е четена и преписвана и в съседните селища. От Жеравна произхожда монах Йосиф Хилендарски. Той написва в метоха на Хилендарския манастир една църковна книга за нуждите на богослужението в своето село, в която разяснява нуждата от просвета на народа и голямото значение на книгите за просвещаването на хората, обръща се към читателите с поръка да ги пазят и размножават. През XVIII в. в Жеравна съществува и килийно училище, в което се учи бъдещият виден български възрожденски деец Райно Попович. В Тича по онова време също се пазят и четат доста стари ръкописни книги. Запазени са обаче само едно четириевангелие от втората половина на XVI в.(350) и други две четириевангелия, открити от Георги С. Раковски(351).

Тази богата културно-просветна и книжовна дейност в Котел обяснява появата по-късно на такива видни дейци на Българското национално възраждане, като Неофит Бозвели, Георги Стойков Раковски, д-р Петър Берон, Георги Мамарчев и други.

Бачковски манастир

През първите векове на османското владичество в южната част на българските земи най-важно средище на българската книжовност и култура е старият Банковски манастир. Както се предполага, тук след разгрома на престолния Търновград през 1393 г. бива отведен на заточение българският патриарх Евтимий Търновски. С пристигането му книжовната и културно-просветната дейност на средището се активизира. Както пише в своето «Похвално слово за Евтимий» Григорий Цамблак, «при него се стича местното население на цялата околна страна на оная планина, както някога се стича при Йоан Кръстител цялата юдейска страна»(352). С присъщия си духовен жар и тук Евтимий просвещава и поучава населението от околността, насърчава го да не губи вяра и надежда в бъдещето, да пази свято християнската си вяра и търпеливо да понася постигналото го голямо нещастие. Скоро около Евтимий се събират последователите му от Бачковското книжовно средище, които преди това възприемат неговите литературни и книжовни указания. Идват и някои от по-младите му ученици и последователи от страната, което обновява и още повече разраства Бачковската книжовно-просветна школа.

По всичко изглежда, че турските нашественици, които завладяват Пловдивската област и Родопите още през 1363 г., след разгрома на Търново и завладяването на България през 1393–1396 г. известно време не притесняват приютилите се в Бачковския манастир български духовни дейци: от тази част на страната вече нищо не застрашава победата им. Това благоприятствува в значителна степен културно-просветната и книжовната дейност в Бачковското средище. В Бачковския манастир, отдаден на любимите си книжовни и просветни занимания, Евтимий прекарва остатъка от живота си и, както се предполага, умира около 1404 г.

След смъртта на Евтимий Търновски Бачковското книжовно средище продължава още известно време дейността си под ръководството на дяк Андрей (Андроник). Очевидно по това време в манастира все още съществуват сравнително по-спокойни условия за културно-просветна и учебно-образователна дейност. В началото на XV в. тук пристига и един от най-младите духовни ученици и последователи на Евтимий — Константин Костенечки. Той се учи и усвоява търновската езиково-правописна и литературна реформа при Евтимиевия ученик, високообразования български книжовник дяк Андрей. И ако по-късно Константин Костенечки се проявява като един от най-видните български книжовници на епохата, верен последовател и продължител на делото на Евтимий и на търновската книжовна традиция вън от пределите на българските земи, това той дължи на обучението и на високото си образование, което получава в Бачковското средище и в Бачковската книжовно-просветна школа. За това сам той говори в трактата си «Сказание за буквите», написан в Ресавския манастир (дн. СФРЮ); това се споменава и в обширната приписка на Константин Костенечки, поместена в известния Ловчански сборник от XVI в. Изглежда, че още при пребиваването на Константин в Бачковския манастир условията в средището се влошават и той се вижда принуден да напусне българските земи и да се установи на работа из духовните средища на все още свободната тогава съседна сръбска държава.

В 1410 г. турският султан Муса (наричан в народните песни Муса Кеседжията) опожарява Пловдив и опустошава Родопската област. Пострадва и Бачковският манастир. Дейците на Бачковското книжовно средище се разбягват и неговият ръководител дяк Андрей се озовава в тогавашна Сърбия. Манастирът обаче не запустява напълно, защото след време, когато преминава опасността, дяк Андрей се завръща и става негов игумен. Сведения за това се съдържат в поменика-пентоптих от XVII в. и в един служебник на гръцки език от 1428 г.(353) За един продължителен период от време — близо два века след това, данни за съществуването и дейността на Бачковския манастир почти липсват. Възможно е за известно време средището да е изоставено от монасите. Нямаме обаче основание да считаме, че през целия този период манастирът пустее, защото в края на XVI в. старият Бачковски манастир вече е заможен и прочут с голямо монашеско братство. Както съобщава възпоменателният надпис върху мраморната трапеза, през 1601 г. е построена манастирска трапезария за сто души. От този момент в средището се разгръща голямо строителство. В 1604 г. е издигнат новият съборен храм «Св. Богородица», в 1618 г. е построен метохът, а в 1722 г. са изградени жилищните сгради, стопанските постройки и зимникът на манастира.

Построената по това време главна манастирска черква на Бачковския манастир е забележителен паметник на българската църковна архитектура и изкуство. Просторна и внушителна кръстокуполна триабсидна сграда, по архитектурното си оформяне, по строителния план и по своята монументалност тя е единствената българска черква от строените през цялата епоха на османското владичество до средата на XIX в. Черквата е украсена със забележителна живопис през 1643 г. от даровит неизвестен зограф. Преди това (1601) е изписана манастирската трапезария. Тук живописта прави изключително впечатление с обширната си тематика и с голямото си образно и колоритно богатство. Неизвестният майстор живописец е превърнал засводената манастирска трапезария във великолепна художествена галерия, каквато рядко се среща по нашите земи от онази епоха.

Масовото помохамеданчване на българското население в Родопите през втората половина на XVII в., когато са разсипани 33 манастира и 218 селищни черкви, изглежда не засяга Бачковския манастир. В средището съществуват сравнително благоприятни условия за развитието на книжовната традиция от времето на Евтимий Търновски и дяк Андрей. През 1706 г. френският писател Пол Люка посещава манастира и отбелязва, че по това време «манастирът е обитаван от сто монаси и няма в съседство никакво друго жилище». «Може да се каже, продължава пътешественикът, че тези монаси са между скалите и в истинско усамотение. Но те не са по-диви от това. Тук всеки бива добре посрещнат. Пътниците намират тук всички удобства: за тях е направена нарочна сграда, където са обслужвани много чисто. Черквата и всичките жилищни помещения на монасите са оградени в замък и затворени с три хубави врати.» Пол Люка съобщава и за голямата библиотека на манастира. В нея той видял «множество великолепни ръкописи; но е невъзможно да придобиеш нито един от тях, те (монасите — б. а.) се възмущават даже ако се заговори да бъдат купени»(354).

През 1720 г. пътешественикът Дриш, който на път за Цариград минава през Пловдив, съобщава, че в Бачковския манастир живеят вече около 300 монаси, но имотът им стига за 30 души. Очевидно по това време имотите на манастира са разграбени и присвоени от османските поробители, поради което обителта запада за продължително време.

Неизвестно кога в Бачковския манастир се настанява гръцко духовенство и гръцкото църковно влияние става господствуващо в средището. Гръцките духовници фанариоти повеждат поход за унищожаване на старите български ръкописни книги, ктиторските надписи и портрети по стените на черквите и параклисите, историческите документи и всякакви културни ценности от български произход. Според историческите сведения обаче връзките на Бачковския манастир с българското население от близките и далечните краища на страната не отслабват. Особено голяма е подкрепата и помощта на редица видни български чорбаджии от Копривщица и Пловдив. Те подпомагат обновяването и разширяването на манастира през епохата на Българското национално възраждане, стават негови ктитори и спомоществователи и поддържат българския дух в средището.

Без съмнение в периода на Ранното българско възраждане в Бачковския манастир са писани книги и на български език, но поради продължителното гръцко църковно влияние и особено в резултат на злосторната дейност на фанариотите те биват унищожени. Засега е известен само т. нар. Бачковски дамаскин от XVIII в. Съставен в Бачковския манастир, за него се предполага, че е нов превод на някои от словата на Дамаскин Студит(355). Тук вероятно през 1783 г. е преписано и Житие на Димитър Солунски(356).

Кукленски манастир

При завладяването на Пловдив и Родопската област от турците незасегнат остава и старият Кукленски манастир «Св. Козма и Дамян». Разположен встрани от главните пътища и притулен сред северните склонове на Родопите, той продължава известно време духовната си дейност. Не е изключено след унищожаването на Търновското културно средище и поробването на България тук да са намерили убежище някои от учениците на Евтимий Търновски, следващи го при заточаването му в Родопите, или пък да са дошли наскоро след това в манастира. Те именно може би пренасят прочутия Иван-Александров песнивец от 1337 г., четен и грижливо пазен в Кукленския манастир през цялата епоха на османското владичество.

По всичко изглежда, Кукленският манастир като по чудо остава незасегнат при насилственото помохамеданчване на българското население в Родопската област през XVII в. След стихването на османския фанатизъм в тази част на страната още през XVII в. в манастира се създават благоприятни условия за развитие на българската книжнина. На работа в средището се установяват добре подготвени книжовници, калиграфи и художници илюстратори. Тук те не само създават ръкописни книги, но и обучават млади граматици (дяци) и краснописци. Интересно е да се отбележи, че в манастира по онова време се подвизават и творят не само книжовници монаси, но и светски лица. В резултат на всичко това още през XVII в. в Кукленския манастир се оформя Кукленската калиграфско-художествена школа, в която усилено се пишат и преписват предимно богослужебни книги. Предполага се, че известно време в средището работи и видният средногорски книжовник Аврам Димитриевич от с. Сушица (дн. гр. Карлово). С дейността си той допринася за умножаването на книжовното богатство на средището и за обучението на по-младите книжовници. Един негов миней, писан през 1660 г. в Сопотския манастир «Св. Спас», и един сборник с богословски четива от 1674 г.(357) продължително време се употребяват в Кукленския манастир.

През XVI–XVII в. с книжовна дейност в средището се занимават и редица други книжовни дейци. Известни са имената йеромонах Сидор, който идва от Горно воденския манастир, йеромонах Анани, Кръстю Граматик и други. Йеромонах Сидор работи в манастира през XVI в. и от него е известно само едно четириевангелие(358). Най-известният обаче и най-плодовит книжовник от Кукленското средище е Кръстю Граматик, който живее и твори в манастира през втората половина на XVII в. Тук той преписва редица богослужебни книги, от които засега са известни пет ръкописа. Само през 1695 г. Кръстю Граматик съставя и преписва миней за март, миней за юни и миней за ноември(359). През 1696 г. той пише миней за септември(360) и един откъс от миней от края на XVII в. с неуточнена датировка(361). Като се има предвид голямата продуктивност на книжовника (само за 1695 г. три минея) и отличната му школовка, може с положителност да се счита, че той преписва и много други книги, пръснати сега из библиотеките и музеите на страната и все още неидентифицирани или пък безследно изчезнали през последните векове на османското владичество.

Кръстю Граматик е не само плодовит книгописец, но той е и изискан калиграф и художник илюстратор. Ръкописите му са грижливо изписани с ясен, четлив и обработен почерк, а отделните страници са изпъстрени с орнаменти и миниатюри, нарисувани с художествен вкус. Неговите книги са с добро художествено оформление. Умението си на калиграф и художник Кръстю Граматик изгражда, както се предполага, под влиянието на средногорския книжовник Аврам Димитриевич — по всяка вероятност като негов непосредствен ученик. Това той сам засвидетелствува в приписката си от 1695 г. към миней за май, писан от Аврам Димитриевич през 1660 г. и четен в Кукленския манастир(362). Като сравнява ръкописите на Кръстю Граматик с тези на Аврам Димитриевич по почерк, художествена украса и по съдържание, Боню Ангелов установява «изключително голяма прилика» между тях. Това дава основание на специалиста да твърди убедително, че кукленският книжовник школува при Аврам Димитриевич, че е негов достоен ученик и продължител на делото му(363).

От Кукленското книжовно средище произхождат и някои други книги, писани от неизвестни книжовници през XVI и XVII в. Известни са два осмогласника, един апостол, триод и други(364). Употребявани са и някои печатни книги, между които служебник от Боживар Вукович, печатан във Венеция през 1554 г.(365), един осмогласник, отпечатан през 1639 г. в Лвов(366). През 1697 г. йеромонах Методий подарява на манастира един руски печатен пролог. В бележката си към книгата дарителят съобщава, че «монасите от манастира отдавна желаят да се сдобият с руски книги от Москва»(367). Известни са и други ръкописни и печатни книги, пренесени от светогорските манастири на Атон, от Рилския манастир, Бачковския манастир, Етрополския манастир, от Аджарското книжовно средище и употребявани в Кукленския манастир.

Сведенията за книжовната дейност в Кукленския манастир през XVIII в. са твърде оскъдни. През този период гръцкото църковно влияние в южната част на Родопската област особено много се засилва. Обсебвайки ръководството на някои български манастири — в това число и на Кукленския манастир, гръцкото духовенство повежда безпощадна борба срещу българската писменост и българското книжовно наследство. Тогава вероятно голяма част от книжовното богатство на Кукленския манастир бива разпиляна и унищожена. Запазената малка част стари ръкописи в средището, някои дори от XIV в., свидетелствува за устойчивостта на българската книжовна традиция, която въпреки всички трудности и тук никога не заглъхва. Това допринася за опазването на българския език и на българското народностно съзнание в тази част на страната.

През XVI и XVII в. редица подбалкански и средногорски селища с по-компактно българско население, които отрано поддържат оживен икономически живот и придобиват някои специални привилегии от османската власт, се превръщат в средища с активна книжовна и културно-просветна дейност. Така още през 1602 г. в Копривщица книжовникът Добре преписва един цветен пентикостар, в който разни четци от 1768 г. оставят кратки бележки(368). Все по това време е писан и известният Копривщенски дамаскин(369). През 1582 г. Петър Граматик съставя и преписва в с. Мирково един сборник със смесено съдържание, в който помества и някои апокрифни слова(370). В началото на XVII в. неизвестен книжовник съставя в близкото село Протопопинци т. нар. Протопопински дамаскин с бележка от 1614 г. — един от най-старите известни преписи на словата на Дамаскин Студит(371).

Книги през тази епоха се пишат и в с. Сушица (дн. гр. Карлово). Икономическото състояние на селището през XVII в. благоприятствува активизирането на книжовната и просветната дейност. Предприемчиви и делови в стопанската дейност, сушичани проявяват ревност и в духовните дела. С тяхна помощ се осигурява снабдяването на черквите и близките манастири с необходимите богослужебни книги. Най-голямо развитие книжнината добива през втората половина на XVII в., когато в средището работи даскал йерей Аврам Димитриевич(372). Активен и трудолюбив книжовник, той преписва и художествено украсява значителен брой ръкописни книги. Въз основа на палеографските и художествените данни Боню Ангелов идентифицира следните негови произведения(373): псалтир от 1638 г.(374), служебник от 1656 г.(375), миней за октомври, писан през 1660 г. в Сопотския манастир «Св. Спас». Тази последна книга вероятно използува Кръстю Граматик в Кукленския манастир, за да се усъвършенствува в калиграфията и илюстративното изкуство, и в нея оставя своя приписка от 1695 г.(376) От Аврам Димитриевич са още апостол от 1660 г.(377), Богородични канони от 1666 г.(378), псалтир от 1669 г., запазен в Зографския манастир(379), сборник от 1674 г. с църковно-религиозни произведения(380). Счита се, че Аврам Димитриевич пише и следните недатирани ръкописни книги: Троянски дамаскин от XVII в.(381), втори Троянски дамаскин (съхранява се в Троянския манастир), Еленски дамаскин(382), дамаскин от XVII в.(383), служебник(384), требник(385), втори требник (молитвеник)(386), часослов от средата на XVII в.(387), «Чудесата на Богородица»(388) и един цветен триод(389).

Повечето от ръкописите на Аврам Димитриевич са с църковно-религиозно съдържание и са предназначени да задоволяват богослужебните нужди на черквите и манастирите. В някои от тях обаче той вмъква и свои добавки и разяснения с цел да подпомогне просвещаването на читателите. По-голяма просветителска стойност имат сборниците му и дамаскините с поучителни слова и извънчерковни четива. Неговите ръкописи са написани на разбран и ясен книжовен език, близък до народния говор, което е една от големите му заслуги в книжовното дело.

Аврам Димитриевич се изявява не само като плодовит и усърден книжовник, той е изкусен калиграф и даровит художник илюстратор. Ръкописите му са богато украсени с цветни заглавки, винетки и със значителен брой художествени миниатюри. Неговият почерк е школуван, обработен и изискан. С високите си художествени достойнства произведенията на Аврам Димитриевич служат за образец в работата на по-младите книжовници при усвояването на калиграфското изкуство и художествената украса на ръкописните книги. Както вече се спомена, счита се, че той е учител и на големия български книжовник Кръстю Граматик от Кукленския манастир. Сравнявайки проявите на книжовниците от Сушица и Аджар, Боню Ангелов стига до извода, че в тяхното книжовно дело има много общи неща — в подбора на изводите, в почерците и в художествените похвати при украсата на преписаните от тях ръкописни книги, — което навежда на мисълта за взаимно познаване и влияние и дори за обща книжовна школа(390).

Някои податки загатват за книжовна дейност и в Калофер. Тук през XVI в. книжовникът Драган Николов преписва един осмогласник(391). През епохата на Ранното българско възраждане в средището работи високообразованият духовник и ученолюбив книжовен деец йеромонах Памво Калоферски. През 1773 г. той преписва някои от съчиненията на средновековния църковен писател Симеон Нови Богослов (X–XI в.)(392), а през 1788 г. преписва и граматическото съчинение «Грамматика словенская правильное синтагма» на руския деец Мелетий Смотрицки по преписа на «многогрешния Михаил» от с. Врачеш, Етрополско(393). В това, че поп Памво се заема да препише едно чисто светско езиково съчинение за нуждите на образованите българи, се състои неговата най-голяма заслуга като книжовник в началото на Българското възраждане. То свидетелствува, от една страна, за любовта на автора към родния български език и, от друга — за появилата се вече по това време нужда сред просветените българи, главно учители и книжовници, от едно такова специално граматическо съчинение.

Аджарско средище

Активно книжовно средище в южните български земи е средногорското селище Аджар (дн. с. Свежен), Карловско. Закътано сред дебрите на Средна гора, далеч от главните центрове на османската администрация, векове наред селището живее сравнително спокойно в условията на робството. И тук чисто българското население свято тачи вярата и народността си. В старата селска черква «Св. Никола» няколко грамотни свещеници не само извършват богослужението на български език, но и ревниво пазят и поддържат и българската книжовна традиция. На тях заможни и грамотни люде от селището поръчват да преписват необходимите богослужебни книги. Още през XVI в. в Аджар е писан един осмогласник. При дългата употреба на ръкописа в селищната черква няколко листа от книгата се откъсват и книжовникът Станко Граматик през XVIII в. отново ги изписва(394). По-благоприятна обществено-психологическа атмосфера в селището се създава през XVII в. Това допринася Аджар да се превърне в активно книжовно и културно-просветно средище. През 1630 г. тук вече съществува килийно училище, което поддържа грамотността и интереса към просвета сред местното население. В 1634 г. поп Йовко от Етрополе, вероятно свещеник по това време в черквата «Св. Никола» и учител в килийното училище, преписва един часослов за българската черква в Пловдив. През 1636 г. той преписва и един цветен триод, закупен от овчаря Байо и подарен на черквата «Св. Георги»(395). Според някои данни поп Йовко се занимава и с превеждане на богослужебни книги от гръцки език.

Известен книжовник и изкусен калиграф от Аджарското средище по онова време е даскал Недялко. През 1652 г. той преписва едно четириевангелие с хубав едър шрифт, което богато украсява с цветни винетки, заглавни букви и с цветни миниатюри на пишещите евангелисти(396). Умението си на книжовник и калиграф даскал Недялко предава и на сина си даскал Филип. През втората половина на XVII в. даскал Филип сам съставя в Аджар празничен миней(397), изписан с орнаментно писмо и изящно украсен с цветни заглавки и редица миниатюри с религиозни и светски изображения. Очевидно писачът е не само изкусен калиграф, но и даровит живописец.

По-късно (1685) даскал Филип преписва един псалтир, попаднал след време в Хилендарския манастир(398), и един требник, съхраняван в Софийската народна библиотека(399). Все по това време (1686) двамата аджарски книжовници даскал Недялко и даскал Филип съставят и преписват сборник с 32 поучителни слова на Дамаскин Студит, известен като Аджарски дамаскин(400). Ръкописът е забележителен с богатото си съдържание и с художествената си украса от цветни винетки, заглавни букви и цветни миниатюри. Художествената украса — дело вероятно на даскал Филип — свидетелствува за висотата на българското илюстративно изкуство по това време. От този книжовник е и един псалтир, писан в средището през 1692 г.(401)

От Аджарското средище произхожда и т. нар. Рилски дамаскин, писан от даскал Филип и попаднал по-късно в Рилския манастир, където се съхранява и днес(402). Предполага се, че неговият първообраз е донесен от рилски монаси таксидиоти, които по онова време поддържат активни духовни връзки с подбалканските и средногорските селища. Аджарски е и требникът, състоящ се от два ръкописа, от които вторият е преписан от даскал Филип(403). В Аджарското книжовно средище е писан вероятно през XVI–XVII в. сборник с 47 апокрифни разказа(404) и друг сборник със смесено съдържание от втората половина на XVIII в.(405)

Като се имат предвид опитността и голямата ревност в книжовното дело на даскал Недялко и на сина му даскал Филип, може с основание да се счита, че от двамата аджарски книжовници има и други ръкописни книги, пропаднали по-късно или все още неизвестни за науката(406). Сравнявайки палеографските особености на известните им ръкописи, Боню Ангелов идва до извода, че произведенията са близки с тези на Етрополската (Варовитецката) книжовна школа. Твърде вероятно е двамата аджарски книжовници да работят под въздействието на етрополските книжовни дейци. Някой изследвачи говорят дори за съществуването на Аджарско-Карловска книжовна школа, която се развива под силното влияние на Етрополската калиграфско-художествена школа.

Книжовна дейност през онази епоха се води и в Пазарджик. Още в края на XVI в. (1593) тук е писан един требник, в който през 1595 г. поп Йоан, свещеник в черквата «Св. Неделя» в близкото с. Дебращица, оставя своя приписка(407). Градът поддържа активни културни връзки със Зографския, с Хилендарския и особено с Рилския манастир, който тук открива свой метох с килийно училище. Известно време като таксидиот на Рилския манастир в Пазарджик пребивава книжовникът Теофан Рилски. Наред с духовната си дейност и събирането на помощи и поклонници за манастира тук той върши и книжовното си дело. Само през 1778 г. Теофан преписва в града два дамаскина(408), едно тълковно евангелие и съчинението «Чудеса на Богородица»(409). Книгите му се отличават от чисто каноничната литература по разнообразното си религиозно-поучително съдържание и най-вече с книжовния си език, близък до говоримия. Това ги прави интересни и достъпни за широк кръг читатели. С писането на книги той се стреми да помогне за издигане грамотността на своя народ. Начинът на писане и подборът на тематиката, който Теофан Рилски прави, свидетелствуват за разнообразните нужди на богослужението в черквите на града и за повишените културно-просветни интереси на читателите.

През XVIII в. в Пазарджик работи и дамаскинарят преводач даскал поп Параскев. От него е запазен само един дамаскинарски сборник с отбелязани годините 1752 и 1794(410). През 1795 г. в града се изявява и книжовникът поп Йоан(411). Споменава се и за книжовната дейност на поп Върбан, съставил и преписал едно сборниче със слова и патерични разкази(412).

Самоков

Забележително средище на българската книжнина през Ранното българско възраждане се създава в Самоков. Благоприятните икономически условия и подходящата обществено-психологическа атмосфера, която съществува от недотам притесненото положение на българското население, съдействуват в града да израснат повече грамотни хора и да се поддържа будно българското народностно съзнание. От не по-малко значение се оказва и обстоятелството, че още през XVI в. Самоков е седалище на голяма епархия, влизаща до 1721 г. в диоцеза на Ипекската патриаршия. През този период за самоковски митрополити са назначавани предимно българи, които подкрепят религиозните и културно-народностните прояви на българското население в средището.

За активния духовно-просветен и книжовен живот в средището извънредно много допринасят близостта и тесните му връзки с Рилския манастир. Много рилски монаси се учат в самоковските килийни училища и много будни младежи от града стават рилски монаси. Видни рилски книжовници продължително време работят в Самоков. Същевременно богати самоковски търговци, занаятчии и духовни лица подпомагат изграждането на рилския манастирски ансамбъл.

Самоков поддържа активни духовни и културни връзки и със светогорските манастири на Атон. Още през XVII в. наред с килийното училище на Рилския манастир тук действуват и килийните училища към метосите на Зографския, Хилендарския и Иверския манастир(413). За едно такова училище се споменава още през 1639 г. в приписка към самоковски ръкопис(414).

Както е отбелязано в кондиката на митрополитската черква, през XVIII в. в Самоков вече има няколко частни и едно общо килийно училище(415). По-късно в център на учебното и просветното дело в града се превръща известният девически метох, който възниква през 1770–1772 г. Килийно училище към метоха най-напред открива бабата на Константин Фотинов — Фота, с което се поставя началото на девическото образование в България.

С възникването на църковните и културните потребности на жителите на града и областта и с развитието на образованието и просветното дело се създават благоприятни условия за развитието и на книжнината. По всичко изглежда, че още през XVI в. в Самоков се намират богослужебни книги, от които се ползуват и свещениците в областта. През 1601 г. поп Никола от близкото село Ковачевци идва в града, за да си препише някои богослужебни книги, необходими му при богослужението в селищната черква(416). На работа в Самоков през XVIII в. идват видни духовници и културни дейци и от други културни средища на страната. Продължително време в града пребивава рилският духовник Йосиф Брадати. В дома на самоковеца Йоан Ерина той завършва своя сборник с дамаскинарски произведения, започнат преди това във Враца(417). В Самоков Йосиф работи през 1752 и през 1755 г. — вероятно като рилски таксидиот, а може би и като учител в местното килийно училище, когато съставя и преписва второ тълковно евангелие(418).

През втората половина на XVIII в. в Самоков живее и работи местният книжовник поп Алекси Велкович Попович(419). Ученолюбив и грамотен българин, по всичко изглежда, той е добре известен на Паисий Хилендарски. Нему последният предоставя своята «История славеноболгарская» да я препише през 1772 г.(420) Това е всъщност единственият ръкопис, който ни е известен от този самоковски книжовник, но и той е достатъчен поп Алекси Велкович да се нареди измежду първите български възрожденски писатели. Направеният от него препис на Паисиевата история, както се предполага — в оригинал, е вторият известен препис, от който по-късно е направен рилският препис. Предполага се също така, че Алекси Велкович пише и други някои книги, които по-късно погиват или все още остават неизвестни за науката. Като активен деец на Самоковското средище той се грижи за умножаване на книжовното богатство. На това той се учи от баща си поп Велко, който още през 1745 г. подтиква Йосиф Брадати да преведе в Самоков от гръцки на български език житието на мъченицата Петка Римлянка(421).

Книжовна дейност през тази епоха се води и в някои от селищата на самоковската епархия. В близкото до Самоков с. Рельово през 1754–1755 г. пребивава рилският книжовник Йосиф Брадати(422). По това време в селището работи и книжовникът Янкул Хрельовски, който под влиянието на Йосиф ревностно преписва някои негови произведения. Предполага се, че преди това Янкул учи в Самоков и в Рилския манастир, след което се установява в Рельово. Досега са известни две негови произведения(423), представляващи обемисти сборници с трудове на други автори, които той сам подбира и преписва. Изпълнени с поучително съдържание и написани на достъпен за тогавашния читател български език, сборниците на Янкул Хрельовски допринасят за просвещаването на широк кръг читатели по онова време.

Просветно-книжовна дейност се забелязва и в съседното самоковско село Белчин, от което няколко ръкописа от XVI в. постъпват по-късно в Софийската народна библиотека «Кирил и Методий». Тук през 1774 г. книжовникът дяк Негро заедно с друг неизвестен книжовник преписват един требник(424).

Българска книжовност извън страната

Завоювайки българските земи в края на XIV в., османските нашественици разрушават и унищожават материалните ценности, разграбват и опустошават духовните огнища, избиват или отвеждат в робство хиляди българи. Те не успяват обаче нито да унищожат българския народ, нито да погубят всичките му просветени люде. В хода на османското нашествие много български книжовни дейци, зографи и духовни служители, които преживяват катастрофата и успяват да се спасят от ятагана на поробителя, напускат родните си огнища и забягват в съседните балкански страни Сърбия, Влашко, Молдова и дори в Русия. В новите си местоживелища прокудените български културни дейци създават нови духовни средища, където продължават да развиват книжовната традиция на загасналите вече духовни центрове в завладяната българска държава.

Най-видният български книжовник от тази епоха, достойният ученик и последовател на Патриарх Евтимий Търновски — Григорий Цамблак напуска страната още преди завладяването й от турците. След продължителен престой из атонските и цариградските манастири в края на XIV в. се озовава в Сърбия, където за известно време става игумен на прочутия Дечански манастир. Тук той написва житие на Стефан Урош III Дечански, разказ за пренасяне мощите на св. Петка Епиватска от Търново във Видин и оттам в Сърбия и някои поучителни слова. Издържани изцяло в духа на Търновската книжовна школа и на Евтимиевата литературна традиция, те са написани в изискан и реалистичен художествен стил — особено в описанията на околната среда, събитията и личностите. С тези свои произведения Григорий Цамблак разпространява и затвърдява на сръбска почва търновската литературна традиция, издига я на по-високо художествено равнище. С това той не само прави принос в по-нататъшното развитие на българската литературна традиция, но обогатява духовната култура и на сръбския народ.

Забележителна е дейността и на Константин Костенечки — най-младия духовен ученик на Евтимий Търновски и продължител на търновската книжовна традиция на сръбска почва. След като учи известно време в Бачковската просветно-книжовна школа и усвоява Евтимиевата литературна и езиково-правописна реформа при неговия ученик дяк Андрей, около 1410 г. той емигрира в Сърбия. Отначало продължава учението си при сръбския патриарх, а след това се установява като учител и книжовник в Белград в двора на сръбския крал Стефан Лазаревич. В Сърбия Константин Костенечки работи за формирането и обогатяването на сръбския книжовен език и сръбската литература в духа на Търновската книжовна школа. Литературното му творчество, от което най-известни произведения са «Разяснено изложение за буквите», «Житие на Стефан Лазаревич» и «Пътуване до Палестина», представлява развитие на търновската литературна и езикова традиция на сръбска почва — явление, което става известно като «ресавска редакция»(425). Редактирани по този начин и преписани, средновековните български книжовни паметници получават широко разпространение в Сърбия, западните български земи и дори в Румъния. Привързаността си към Евтимий и към неговото литературно дело Константин Костенечки изразява в своего «Разяснено изложение за буквите», където пише: «Ако и да не съм съвършен художник, защото не достигнах великия онзи художник на славянската писменост, казвам отценачалника търновски господин Евтимий, който наистина се яви като светило на онези страни и даже и досега е чак до реката, която се нарича Марица, и в Скитските страни и в Загорис...».

В Сърбия емигрира и ръководителят на Бачковското средище и Бачковската книжовна школа дяк Андрей. Като непосредствен ученик на най-видния български духовник и книжовен деец на епохата — Евтимий Търновски, той е приет радушно в сръбските духовни средища и остава за известно време на работа в Печката патриаршия. Там по времето на сръбския патриарх Никон и княз Стефан Лазаревич (1389–1427) в 1425 г. той съставя сборник (панегирик) с 34 оригинални и преводни агиографски текстове от предвизантийската и византийската църковна литература, между които и трите произведения на Евтимий Търновски — житията на Петка Търновска, на Иван Рилски и на Иларион Мъгленски, както и «Похвално слово за Михаил и Гаврил» от Климент Охридски(426). Подборът, който дяк Андрей прави на произведенията от българската литература, разкрива неговите културно-народностни подбуди, желанието му да напомни на своите сънародници за неотдавнашното свободно политическо и духовно съществуване на българския народ и на българската държава, за българските духовни ръководители и прославени народни светители, внушавайки с това на поробените си братя да пазят чиста и непорочна християнската си вяра. Изглежда, през тази епоха това е особено необходимо за утвърждаването на християнството пред лицето на друговерците. С право някои изследвали определят панегирика на дяк Андрей като «жива връзка» с Търновската книжовна школа на Евтимий Търновски от края на XIV в.(427)

За съжаление сведенията за живота и дейността на този виден български книжовник от първите десетилетия на османското владичество са твърде оскъдни и се съдържат главно в приписката, която дяк Андрей оставя в края на своето единствено достигнало до нас произведение. Образован български книжовник и културен деец, дяк Андрей вероятно пише и други ръкописни книги, неизвестни досега на науката или пък безследно изчезнали. В последно време стана известен един сборник, наречен «Книга Григория Цамблака», съдържащ само произведения на Григорий Цамблак. В оставената приписка авторът съобщава името си дяк Андрей, без да отбележи годината и мястото на преписването. Счита се, че ръкописът е от втората половина на XV в., поради което авторът не може да бъде Евтимиевият ученик дяк Андрей (Андроник), а само съвременник на Константин Костенечки(428).

Най-много български културни дейци в периода на османското нашествие емигрират на север от Дунав в земите на влашкото и молдовското княжество. Това се обяснява преди всичко със здравите културни връзки между народите от двете страни на голямата река още през годините на Втората българска държава и особено през втората половина на XIV в., когато авторитетът на българската средновековна култура е всепризнат и българският патриарх Евтимий Търновски е известен като най-голям славянски писател и най-виден духовник на православното славянство по това време. През тази епоха в прочутите български книжовни школи на Теодосий Търновски в Килифаревския манастир и на Евтимий Търновски в манастира «Св. Троица» край Търново се обучават много монаси от Влашко и Молдова, които след това стават ревностни разпространители на българската книжнина на славянски език в своите страни. Съществуват и близки родствени връзки между българските царе и влашките и молдовските владетели. Иван Александър е зет на угро-влахийския войвода Иванко Басараб — женен е за неговата дъщеря Теодора, майката на Иван Срацимир. Съпругата на княз Иван Срацимир Ана е дъщеря на влашкия войвода Александър Басараб. Между Иван Срацимир и брашовските търговци съществуват добри отношения. Със специална грамота той им разрешава свободна търговия в земите на Бдинското княжество.

Голяма част от населението на север от Дунав през онази епоха говори на славянски език, помни славянския си произход и добре разбира писанията на българските книжовници. Поради всичко това още преди падането на България под османско владичество плодовете на Търновската книжовна школа намират широко разпространение в земите на Влашко и Молдова. Още тогава богослужението в тамошните черкви и манастири се извършва на български език. На този език се говори в домовете на феодалната аристокрация, на него се пишат кореспонденциите във владетелските канцеларии, издават се грамотите на влашките и молдовските владетели. Всичко това обяснява радушния прием, който тук намират прокудените по време на османското нашествие български духовници и културни дейци.

Според историческите известия първите манастири във Влашко и Молдова възникват още през втората половина на XIV в. Техни основатели стават пришълци от България и ученици на видните български духовни дейци Теодосий Търновски и Евтимий Търновски. Тези манастири влашките и молдовските владетели вземат под свое покровителство, обезпечават ги с привилегии, даряват им имоти и необходимите църковни книги и вещи и им създават благоприятни условия за многостранен духовен живот. Още тогава редица манастири във Влашко и Молдова се превръщат във важни средища на българската книжнина. В тях просветени монаси и книжовници преписват и разпространяват на български език произведенията на Търновската книжовна школа.

Славянската книжнина във влашкото и молдовското княжество особено много се разраства с прииждането на прокудените от турските нашественици български духовни дейци. Напускайки духовните си огнища, българските монаси отнасят със себе си ценни ръкописни книги, художествени предмети и особено своята висока образованост, големите си духовни познания и умението си на книжовници, писатели, майстори зографи и строители. На влашка и молдовска земя те издигат черкви и манастири, откриват към тях училища за обучение на млади монаси на славянска писменост, организират зографски ателиета, калиграфски и художествени школи. Основаните по тяхна инициатива тамошни манастири поемат ролята на изпепелените или заглъхнали български духовни огнища в покорените български земи.

Като грамотни и образовани люде българските преселници биват привлечени за учители по славянски език в училищата или към владетелските дворове, назначавани биват на отговорни държавни длъжности в княжеските канцеларии, стават първите преписвачи и съставители на сборници с произведения на средновековните български писатели. Всичко това благоприятствува не само за запазването на част от българската книжнина, но и за разпространението на българската книжовна традиция сред населението на Влашко и Молдова и за създаването на богата влашко-българска книжнина през първите векове на османското владичество.

Османското нашествие не засяга влашките и молдовските земи, чиито владетели своевременно приемат васалството на султана. В тях се запазват сравнително по-благоприятни условия за книжовна дейност. От голямо значение се оказва и покровителството на влашките и молдовските владетели, които както някога българските царе и боляри щедро покровителствуват духовните средища и развитието на славянската писменост в своите владения. Десетки дарствени грамоти свидетелствуват за тяхната многообразна ктиторска и меценатска дейност.

Най-важните духовни средища във Влашко и Молдова, в които продължително време работят много български културни дейци, са манастирите: Водица, Тисмана, Нямц, Путна, Бистрица, Сучевица, Дрогомирна, Митру, Молдовица и други. Манастирът «Водица» възниква през 1371–1372 г. по инициатива н