Малицки, П. История на Християнската църква. Т. I. Превод от руски език: М. Попов. С.: Издателство «ГАЛ-ИКО». 2001. 232 с.

История на Християнската църква

Том I

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Петър Малицки

Дизайн: Давид Нинов

София, 2017

Предговор

Петър И. Малицки е роден през 1852 г. Завършва Киевската духовна академия, след което дълги години е преподавател по История на Християнската църква в Тулската духовна семинария. Автор е на редица богословски изследвания, сред които заслужава да се спомене «Ръководство по история на Руската църква», получило още тогава висока оценка от Св. Синод на Руската православна църква. Най-известен от неговите трудове остава «История на Християнската църква» в 3 тома, който, макар и замислен като семинарски учебник, с пълнотата и научните си качества далече надхвърля това свое първоначално предназначение.

Първото руско издание на предлагания труд е осъществено в гр. Тула през 1909–1911 г. То е посветено на духовенството на Тулска епархия. По него е направен и първият превод на български език от Матей Попов, учител в Софийската духовна семинария, издаден с благословение на Св. Синод в София през 1927–1932 г. След като първото издание бързо се изчерпва, Матей Попов прави втори превод по третото руско допълнено и поправено издание на първите два тома. Те са издадени от Синодално издателство през 1951–1956 г. Третият том не е преиздаден, което още тогава го прави библиографска рядкост. В това второ издание е сменен правописът и са направени някои минимални корекции и допълнения, съобразно с поправеното трето руско издание. През 1994 г. Издателство «ГАЛ–ИКО» направи ново, почти стереотипно издание и на трите тома. По тази причина и в него са повторени някои неточности в изписването на имена на хора и географски обекти, остарели падежни форми и др. подобни. Въпреки това изданието се радваше на голям успех и тиражът му отдавна е изчерпан. Това доведе до решението на същото издателство за ново разширено, поправено и допълнено издание на «Историята...» на Малицки.

В настоящото издание си позволихме известна намеса в текста с оглед преодоляване на посочените по-горе неточности и стилистични слабости, както и за допълване и конкретизиране на някои факти. Заедно с това сме се старали да запазим стила и красивия изказ на автора максимално невредим. Това засяга най-вече първите два тома на книгата. Не така обаче стоят нещата с третия том (от 1054 г. до днес), в който се налагат много повече допълнения и добавяне на цели нови параграфи (най-вече за историята на Църквата през XX в.). Това доведе до решението на издателството и без това обемистият трети том да бъде допълнен и разделен на два тома, съобразно с българската традиция за периодизация на църковната история, според която събитията, разгледани в третия том обхващат два периода: трети — от 1054 г. до 1453 г. (съотв. 1517 г. за Западната църква) и четвърти — оттогава до наши дни (вж. § 2 на том първи).

Основно преработен, сверен и допълнен е географският показалец към том първи. Изцяло нов е именният показалец, както и всички показалци към останалите томове.

При транскрибирането на имената сме се съобразявали с утвърдените в богословските среди принципи, тъй като книгата е адресирана най-вече към изучаващите и занимаващите се с богословие, но и към всеки любознателен читател, който се интересува от тази проблематика.

С преиздаването на «История на Християнската църква» от П. И. Малицки, която представлява един пълен и завършен курс по Обща история на Църквата, българските читатели ще разполагат с ценно помагало, проследяващо неравния път на Църквата през вековете.

Настоящото издание се посвещава на 2000-та юбилейна година от Рождеството по плът на Богочовека Иисус Христос.

11 май 2000 г. София

Александър Омарчевски

Увод

Понятие за църковната история

Църковната история е наука, чиято задача е да представи в последователен и систематичен ред живота на Християнската църква от момента на нейното възникване до наше време. Съдържанието на тази наука по-подробно се изяснява от понятието за Църквата. Под думата Църква се разбира общество от хора, основателят на което е Сам Господ Иисус Христос. Членовете на това общество са обединени помежду си с една вяра в Иисус Христос като Бог Изкупител, с едно богослужение и тайнства, и в делото на спасението и нравственото усъвършенстване те се ръководят от специално поставени за това лица, съставляващи църковната йерархия. По такъв начин в понятието Църква влизат следните елементи: 1) Общество от вярващи; 2) Учение за вярата; 3) Богослужение и тайнства; 4) Църковна йерархия и 5) Нравствено усъвършенстване на членовете на Христовата църква. Всички тези елементи на църковния живот подлежат на историческо развитие.

Така например обществото на първите последователи на Христос, което образувало първото ядро на Християнската църква, се разраствало и развивало. Възникнало според притчата на Спасителя от синапово зърно, то се разраснало в гъстолистово дърво, което покрило със своите клони целия свят (Мат. 13:31–32). Оттук и първият раздел на историята на Християнската църква има за задача да покаже как се е разпространявала Християнската църква, като се посочат благоприятните условия, съдействали за нейното разпространение, и неблагоприятните обстоятелства, които спъвали нейното развитие.

Освен това учението на вярата, неизменно само по себе си както изцяло, така и в отделните си части, се е разбирало нееднакво в различните времена не само от отделни лица, но и от цели християнски общини. За да се установи неговото правилно разбиране, е била нужна усилена работа на най-добрите сили на християнското общество. Оттук, последователният преглед на разкриване и изясняване на църковното учение, като се посочат възникналите при това всевъзможни заблуди и борбите с тях, представлява нов раздел от историята на Християнската църква като наука.

Богослужението и тайнствата, установени в основните си и съществени свои части от самия Иисус Христос, с течение на времето, по силата на обстоятелствата, също така били допълнени с нови обреди и чинопоследования. При това не всички еднакво разбирали разните богослужебни въпроси, вследствие на което между членовете на Християнската църква възникнали разногласия, които пораждали разделения и разколи. Всички тези моменти в развитието на християнското богослужение е длъжна да изложи в последователен ред историята на Християнската църква като наука.

Най-после, християнското общество, под ръководството на установена от Бога йерархия, има за своя цел да достигне спасение и осъществяване на нравствения идеал, посочен от Основателя на Християнската църква на Своите последователи с думите: «Бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец» (Мат. 5:48). Но вярващите могат да достигнат тази цел само тогава, когато начело на управлението и ръководството на християнското общество стоят йерархически лица. В зависимост от разпространението на Християнската църква постепенно се е оформяло и развивало нейното управление. Започнало от най-простите форми, то с постепенното разпространение на Християнската църква приемало по-сложни форми. Оттук историята на Църквата като наука трябва да покаже как постепенно се е развивало управлението в Християнската църква, какви недоразумения и разделения са възниквали на тази почва, как йерархията е ръководела вярващите по пътя на тяхното спасение и в каква степен християнското общество се е приближавало или под влияние на неблагоприятни условия се е отклонявало от идеала на християнския живот.

По такъв начин разпространението на християнската вяра, изясняване учението на Христос от човешкия разум във връзка с възникналите всевъзможни заблуждения, християнското богослужение и църковното управление и най-после религиозно-нравственото усъвършенстване на членовете на християнското общество — ето въпросите, които в тяхното историческо разкриване съставят съдържанието на историята на Християнската църква.

Разделяне на църковната история на периоди

Животът на Християнската църква през изминатите 19 века се отличава с такива богати по съдържание и разнообразие външни и вътрешни прояви, че за основното им усвояване е необходимо да се ръководим от строго научен план. За такъв план, приет в науката, служи разглеждането на църковния живот по периоди. В историята на Християнската църква има такива събития, които служат за предел на един период на нейния живот и за начало на друг. Периодите в живота на Християнската църква са: първи период, започващ от основаването на Църквата и до тържеството й при Константин Велики (34–313); втори — от тържеството на Църквата при Константин Велики до отделянето на Западната църква от Източната (313–1054); трети — от отделянето на Западната църква до падането на Константинопол (1453) за Източната църква и до началото на Реформацията (1517) за Западната църква; и четвърти — от 1453 (съответно 1517 г.) до наше време.

Извори и помагала

При подробното и всестранно изучаване на историята на Християнската църква са необходими извори и помагала. Историческите извори се делят на монументални и писмени. Към монументалните се отнасят: църковни здания, икони, църковни принадлежности, разни изображения, надгробни паметници, както и надписи на камък и метал, на стени на здания, на мраморни плочи, на паметници, монети и т. н. Към писмените извори се отнасят книжните, написани на папирус, пергамент и хартия.

По своето съдържание писмените извори от общ характер се наричат първоизвори. Към тях се отнасят: книгите на Свещеното Писание, съчиненията на Светите Отци и църковните писатели, деянията на съборите, посланията на църквите и епископите, агиографската литература или житията на светците, разкази на съвременници за църковни събития.

Писмените извори от специален характер, които представят вече обработка на църковно-историческия материал, се наричат помагала. От помагалата от най-древно време важно значение при изучаване на църковната история имат: «Църковна история» и «Живот на Константин Велики»(1), от Евсевий, епископ Кесарийски († ок. 340 г.), Църковна история» от Сократ; «Църковна история» от Созомен; «Църковна история» на Блажени Теодорит, епископ Кирски (V в.); «Църковна история» от Евагрий Схоластик (VI в.) и др.

Но особено много църковно-исторически съчинения имаме от най-ново време. Чуждестранната литература, особено германската, е богата с капитални съчинения по църковна история. Разбира се, ние трябва предпазливо да се ползваме от тях, защото западните църковни историци в своите трудове често защитават онези вероизповедни системи, към които сами принадлежат. Това е една от причините, техните трудове често пъти да страдат от липса на безпристрастно, обективно отношение към историческите факти.

Най-значителните съчинения по църковна история на западни и руски православни учени са следните:

Протестантски

1. «Магдебургски центурии», в 13 тома, in folio, изд. 1559–1574 г. Това е общ труд на неколцина учени, започнат в Магдебург. Историята на Църквата тук се разглежда по векове. Оттук названието «центурии» (centum — век). Трудът е доведен до края на XVI в. и се отличава с полемичен характер. Неговите автори се стараят да оправдаят исторически лютеранското учение и да подкопаят католицизма.

2. «Обща история на християнската религия и църква», в 5 тома, от А. Неандер (1789–1850), и като увод към нея «Животът на Иисус» и «История на насаждането и управлението на Християнската църква чрез апостолите». Историята на Неандер се отличава с големи достойнства — дълбоката ученост у нея е съчетана с дълбоко религиозно чувство. Но за жалост, конфесионализмът на историка-протестант е наложил свой отпечатък върху неговата история. Неандер рязко прокарва протестантско-отрицателния възглед върху външния йерархически строй на Църквата. Оттук неговото отрицателно отношение към йерархията и към всичко, което е свързано с йерархическия строй — богослужение и събори. На тях той не отдава никакво значение.

3. «Пълна история на Християнската църква», в 5 тома, и «История на догматите» от Фердинанд Баур (1792–1860). Имайки огромна ерудиция, църковно-историческите трудове на Баур се отличават за жалост с рационалистичен характер. На християнството той гледа не като на откровена истина, а като на историческо явление, като на всяко друго явление. Но опитът да построи историята на Църквата по метода на развитието на абсолютната идея у Хегел е поставил Баур в твърде произволно отношение спрямо църковно-историческите факти. Той си е позволил много произволи при постройката на историята, пренасяне и разместване на църковно-историческите събития в друг ред. В научно отношение църковно-историческите трудове на Баур са слаби.

4. Адолф Харнак. В своите църковно-исторически трудове Адолф Харнак е изразител на същите отрицателно-рационалистични възгледи върху християнството и Християнската църква, както и Баур. Неговото главно съчинение «История на догматите», в 3 тома, (Tuebingen, 1932–1933), представя не обективно изложение на съдбините на Християнската църква, а оправдание на рационалистическите възгледи на своя автор. Със смела решителност, недостойна за сериозен учен, Харнак отрича едно, изопачава друго, заменя трето. Въобще, липсата на основателност и тенденциозността съставят качествата на църковно-историческите трудове на Харнак. Неговата популярност в Германия се опира на онзи безпочвен либерализъм, за който са ценни единствено либералните изводи, независимо от основанията, на които те се облягат.

Освен тези капитални трудове, немската църковно-историческа литература е богата с ръководства и учебници. Но на повечето липсва обективност. Техните автори се мъчат да оправдаят на църковно-историческа почва протестантския възглед на богословската школа, към чиито принципи се придържат.

От по-новите немски ръководства и учебници заслужават внимание:

1. «Историята на Църквата» от Шаф (изд. 1867 г.), и 2. «Църковна история» от Хахенбах († 1874 г.) — отличават се със сравнителна обективност, благороден тон и изящен език. 3. «Учебникът на Гизелер», в 5 тома — богат с цитати от първоизворите, приведени в текст под линия. 4. «Учебникът на Херцог» († 1882 г.). 5. «Църковна история» на Мьолер, в 2 тома (изд. 1889 г.) — отличава се с пълнота на сведенията. Разгледани са подробно йерархията, богослужението, монашеството. Курсът обгръща събитията до XVI в.

Католически

1. «Църковни летописи» (Annales ecclesiastici) на кардинал Цезар Бароний (1538–1607), в 12 тома, in folio. Те са написани в отговор на Центуриите и представляват апология на папството. Опитът да защити папството е довел Барони до тенденциозно тълкуване на всички църковно-исторически събития, които са в разрез със системата на папството.

2. «Църковна история» на Клод Фльори (1640–1722), в 20 тома, стигаща до 1414 г., представлява колосален труд. Изложението се отличава с простота и изящество, проникнато с любов към християнството и Църквата. Много подробно в неговия труд е изложена историята на първите векове на християнството.

3. «Мемоари» (Paris, 1693–1712) на Тилмон (1637–1698) за първите шест века на Християнската църква, в 16 тома, представляват капитално произведение. Те са основани на първоизворите, чрез които се води разказът, и са снабдени с обширни бележки, свидетелстващи за дълбоката ерудиция и самобитност на автора. Бележките са изложени на ясен, точен и прост език.

4. През XIX в. забележителни католически учени с църковно–исторически трудове са: Мьолер, Рорбахер, Дьолингер, Краус, Хергенрьотер, Функ, Дюшен и др.

Православни

Руската църковно-историческа литература е бедна откъм съчинения, обхващащи цялата история на Християнската църква. Тук ще споменем някои по-важни преводни и оригинални трудове:

1. «История на Християнската църква от апостолския век до наши дни» от Робертсон и Херцог (превод на Лопухин). В тази книга е отделено малко място за историята на Християнската църква през първите три века, а историята на Източната църква след разделението на църквите е съвсем пропусната.

2. «История на Християнската църква» от Функ (превод на Гидулянов). В това съчинение няма сведения за патрологическата литература през IV–XI в. и за историята на православния изток след разделението на църквите.

3. «История на Християнската църква до IV век» от Челцов, съставена предимно по Неандер.

4. «История на Християнската църква до разделението на църквите», изд. на К. П. Победоносцев.

5. «Църковна история» от Хассе (превод на Соколов).

6. «История на Църквата», т. I–III, от Гете (незавършен превод)(2).

7. «История на древната Църква» от Дюшен (превод на проф. Попов и Орлов).

8. «Лекции по история на древната Църква» от проф. Болотов (изд. под редакцията на проф. А. И. Брилиантов), т. I–IV — един капитален труд на голям специалист и остроумен, проницателен критик.

9. «Обща църковна история», в два тома, от Я. С. Елпидински — съдържа много сведения, но не обхваща историята на Църквата даже до разделението на църквите.

10. «Сборник от църковно-исторически съчинения» на А. П. Лебедев.

11. Летопис на църковните събития» от архимандрит Арсений.

12. «Първите дни на християнството» от Фарар (превод на Лопухин).

13. «Жuвom и трудове на светите Отци и учители на Църквата» от Фарар (превод на Лопухин).

14. «Лекции по история и вероучение на древната Християнска църква» от Б. M. Мелиорански и др.

Подготвяне на човешкия род към приемане на Христос Спасителя и встъпване в Църквата My. Политическо и религиозно-нравствено състояние на езическия и юдейския свят

Християнската църква възникнала, когато се явил сред хората Христос Спасител, но нейното възникване предшествало предварителна и продължителна подготовка на човечеството.

Тази подготовка започнала от първите дни на съществуването на човешкия род. Непосредствено след грехопадението на нашите прародители било дадено обещание и за бъдещия Изкупител на света. С вярата в това обещание живели най-добрите хора на древния свят, а с развитието на историческия живот човечеството по-силно и по-остро съзнавало нуждата от бъдещото изкупление. По пътя към Божия промисъл подготвителният процес на човечеството към приемане на Христос Спасителя имал двояка форма: положителна и отрицателна. По положителен начин се подготвял към приемане на Изкупителя юдейският народ, като народ избран и направляван от Бога. Обещанието за бъдещото изкупление, дадено първоначално на целия човешки род, получило в Откровението на този народ своето най-пълно и ясно разкритие. В свещените книги на еврейския народ са посочени ясно всички моменти на земния живот на Изкупителя — от Неговото раждане от Дева Мария във Витлеем до възнесението Му на небето и сядането Му отдясно на Бог Отец. А за да проникне по-дълбоко в съзнанието на народа, месианската идея била изразена в много образи и форми. Жертвоприношенията и различните обреди, празниците (Пасха) и постите (Денят на очищението) — въобще цялото църковно устройство на еврейския народ било начало на редица явления в живота на Християнската църква. Най-после, в самия политически бит на еврейския народ било дадено определено указание за времето, когато ще се яви обещаният Месия. За такова указание служило пророчеството на патриарх Яков за липсата на вожд от Юдея преди появяването в света на «Примирителя», Комуто ще се подчинят всички народи (Мих. 5:2). Такъв момент действително настъпил, когато на престола на Давид се възцарил Ирод Велики, родом от Идумея. Най-добрите хора от еврейския народ правилно разбирали всички тези признаци на настъпващото спасение. Те били в народа онова свято семе, което дало първите последователи на Христос и от които се образувало първото ядро на Християнската църква. Но подготвяйки избрания народ за приемане на Месия, Бог не ограничавал неговите естествени сили, не го принуждавал насила да разбере указанията и откровенията за Месия. Вследствие на това в разбирането на месианската идея сред еврейския народ възникнала заблуда. Мнозина от евреите, под влияние на тежките политически обстоятелства, разгрома на царството и загубване на политическата самостоятелност, започнали да очакват в лицето на Месия видим земен цар, който ще възвърне не само предишния блясък и слава на еврейския народ, но и ще му даде възможност да господства над целия свят. Пророческите образи за Месия като духовен цар те започнали да разбират в грубо осезателен смисъл — Неговото духовно царство от вярващи евреите започнали да си представят в смисъл на видимо земно царство. И затова мнозина от тях, отнасяйки се с доверие към всевъзможни самозванци, които им обещавали политическа свобода, не познали истинския Месия в лицето на смирения галилейски Учител. Тази заблуда била сериозна пречка за разпространението на християнството сред еврейския народ. Въобще в религиозния живот на евреите преди идването на Христос Спасителя се проявило активно търсене на религиозната истина. Под влиянието на това търсене възникнали сектите на фарисеите, есеите, терапевтите и садукеите. Фарисеите стоели в основата на тясноформалното отношение към Закона (Тора). В точното изпълнение на неговата буква те намирали целия му смисъл и всичката сила на добродетелта. При това Законът им бил претрупан с множество правила и предписания на еврейските равини, на които те обаче придавали също такова значение, както и на неговите основни изисквания. Есеите и терапевтите се стремили към по-одухотворено разбиране на религията, граничещо с отричане на нейната обредна страна. Садукеите внасяли в разбирането на религията рационалистичен елемент. Те дошли до отричане на безсмъртието на душата, възкресението на мъртвите, битието на духовния свят и Божия Промисъл. Наричали ги юдейски епикурейци. Но всичките тези сектанти били съгласни с едно, че очакваният Месия ще научи всички правилно да разбират Закона и ще разясни всички спорове, възникващи на религиозна почва.

По друг път се подготвял за приемане на Христос Спасителя езическият свят. Неговата подготовка имала отрицателна форма. Тя се състояла в това, че Бог, неизключвайки ги от Своето общо промишляване за света, предоставил на езичниците повече свобода в тяхното естествено развитие, оставил ги, по думите на апостола, да ходят по своите пътища (Деян. 14:16). Но този естествено-исторически процес на развитие на езическия свят завършил в края на краищата с пълното му съзнание, че е безсилен да устрои своя живот на началата на нормалното и здраво развитие. Това съзнание особено силно изпъкнало в религиозно-нравственото развитие на езическия свят.

Пред пришествието на Христос Спасителя религиозно-нравственото състояние на езическия свят представлявало ужасна картина. В Римската империя, в пределите на която през първите три века предимно се разпространявало християнството, религиозността паднала до най-ниска степен. Гръко-римската религия била подкопана от философския скептицизъм. Интелигентните класи на гръко-римското общество изгубили вяра в своите богове, смятайки ги за продукт на народната фантазия. Боговете и техните похождения били осмивани на театралните подиуми и театърът се явявал проводник на неверието сред простия народ.

Самото римско правителство подкопавало вярата в местните божества. За да свърже по-силно покорените народи с Рим, то дало място в римския пантеон на националните им божества наред с римските. Но това внимание към чуждоземните божества подкопавало вярата в народа към неговите собствени богове и неволно го заставяло да ги цени също толкова ниско, колкото оценявал божествата на чуждоземните народи. Самите жреци дотолкова изгубили вяра в своите богове, че при извършване на религиозни обреди не можели да се погледнат без смях един друг. И ако римското правителство със своите закони се е стараело да поддържа и пази народната религия, то го е правело, от една страна, по силата на консерватизма, свойствен на римския народ, а, от друга страна, по силата на убеждението, че държавният строй, силно свързан с религията, може да рухне, ако бъде разколебана отечествената религия.

С упадъка на религиозността паднала и нравствеността в гръко-римското общество. Вярата в Бога и отговорността пред Него за своите деяния слагат юзда на низките страсти на човешката природа. Загуби ли човек веднъж религиозната вяра, за проявление на неговата порочност не съществуват повече никакви прегради. Такова явление действително виждаме и ние в гръко-римското общество. Онези доблести, с които някога се гордеело римското общество — умереност в начина на живот, добросъвестност, честност и изпълнителност — напълно изчезнали. Те отстъпили място на личния егоизъм и користолюбие, разкош, плътоугодие и изнеженост. Съвременните писатели на тази епоха рисуват с най-мрачни бои нравствеността на римското общество...

«Навсякъде — казва философът Сенека, съвременник на апостолите — толкова много пороци и злодеяния се извършват, че е невъзможно да се изправят; кипи някаква си борба, в която хората се надпреварват кой кого да надмине в безчестие; всеки ден се развива все по-голяма и по-голяма жажда да се греши и да се пренебрегва всяко приличие. Стремежът към по-доброто, към това, което трябва да бъде, напълно е изчезнал: похот — ето какво е написано на лицето на всеки човек. Сега престъпленията вече не се скриват: те се виждат — всички непозволени неща се извършват публично; всеки е убеден, че невинността не само е рядко дело, но е невъзможно и неестествено. И ако само един или няколко хора биха така нагло нарушавали всички закони!

Всеки, като че ли по даден знак, е готов и бърза да извърши всякакво престъпление» (De ira, II, 8).

А гръцкият историк Полибий характеризира честността на своите съвременници:

«Аз не бих дал — казва той — ни един златен талант на грък, даже ако той би ми дал двадесет разписки със своя подпис и печат, заверени от съда, и с поръчителство на четиридесет свидетели».

Още по-ярка картина на това нравствено разложение на римското общество рисува св. ап. Павел в своето послание към римляните: Те (т. е. римляните), писал той, «бидейки изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба; пълни със завист, убийство, разпри, измама, злонравие». Те са «клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители». Те са «безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви» (Рим. 1:29–31). Нравственото съзнание до такава степен било притъпено в римското общество, че бил заглушeн и онзи естествен закон на съвестта, благодарение на който «езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното». Хората не правели разлика между добри и лоши постъпки, между дела законни и незаконни. Това различие било подсказвано, припомняно само от мъртвата буква на закона. «Аз узнах греха не инак, казва апостолът, освен чрез закона, защото и похотта не бих познал, ако законът не казваше: «Не похотствувай» (Рим. 7:7).

Такива били нравите на столичното общество. В провинциите нравите били по-добри. Но Рим, като столичен град, давал тон на цялата империя как да се живее. От него, като от център се пръскал онзи дух, онова настроение, с които живеело столичното общество. Разлагащият дух на столицата се възприемал леко, както това става навсякъде, от висшите провинциални класи, които пък влияели деморализиращо на низшите, пресушавайки в тях добрите, здрави сокове.

В тази атмосфера на безверие и нравствено разложение се задъхвали най-добрите хора на онова време. Вроденият в душата на човека религиозен инстинкт трябвало да бъде задоволен и между хората се започнало мъчително търсене на истинския Бог. В тази насока били изпитани всички известни религии и култове и колкото по-тайнствен бил един култ, толкова повече следовници имал. В това време мнозина започнали да обръщат внимание и на тайнствения еврейски Йехова. Мнозина от езичниците с желание се запознавали с религиозното учение на евреите.

Благодарение на еврейските свещени книги, преведени на гръцки език в Александрия още 276 години преди Рождество Христово, езичниците лесно могли да се запознаят с това учение. Юдеите на разсеянието(3) се ползвали с уважение сред езичниците и спечелили между тях много прозелити. Едни от езичниците приемали учението на еврейската религия, други пък заедно с учението приемали и цялата еврейска обредност. Първите се наричали прозелити на вратата, вторите — приозелити на правдата. Мнозинството пък от езичниците, не виждайки никаква надежда в настоящето и загубили всякаква вяра в бъдещето, се задъхвали от духовна пустота и търсили за себе си изход или в безумни оргии, или пък в самоубийство, което тогава било обикновено явление. Дори знаменитият философ Сенека, измъчен от печалната действителност, посочвал самоубийството като най-добър изход от непоносимото положение. Но естественият инстинкт на самосъхранение бил против такъв един ужасен изход и затова мнозина се примирявали с това положение, успокоявайки се с надеждата за скорошно и по-добро бъдеще.

Действително, по-добрите езичници очаквали спасението на света и забележително е, че това спасение очаквали не от хората, а от Бога.

Знаменитият философ на древността Платон още четиристотин години преди Рождество Христово писал: «На земята може да настъпи ред само тогава, когато някой необикновен божествен случай го въдвори между хората. Само Бог, скрит под образа на човек, ще ни разясни и нашите отношения към Него и нашите взаимни задължения един към друг». Същата мисъл, че спасението на хората е в Бога, е прокарана в една повест, появила се преди самото появяване на християнството, «За Психея или душата». Падналата душа, като оскърбила Бога със своето неверие, за което била изгонена от Неговото жилище, неспокойно блуждае, навсякъде Го търси, желаейки да изпроси от Него прошка. Тя търси и не може да Го намери ни в езическите храмове, ни в природата, ни даже в мира на тайнствените привидения; но любвеобилният Бог се умилостивява над нейните страдания, явява се при нея Сам и примирявайки се, сключва с нея свещен съюз и й възвръща първоначалния блажен живот.

Това очакване на висша помощ било много силно и получило широко разпространение между езичниците, особено пред самото Рождество Христово.

Според свидетелството на римските историци Светоний и Tацит между римляните и другите езически народи била широко разпространена мълвата, че «Изтокът скоро ще получи необикновена сила и от Юдея ще излязат върховни завоеватели на света». Римските поети възпявали очакваното появяване на чудесния избавител. Виргилий в своята знаменита четвърта еклога възпял младенеца, който трябвало да възстанови златния век. Този младенец ще слезне от небето и на земята ще възцари мир, щедро той ще излива своите дарове, стадата няма да се боят от лъвовете, яремът ще бъде снет от шията на работещия вол и земеделецът вече няма да работи с пот на челото си.

По такъв начин всичко показвало, че е настъпило времето да се яви Изкупителят на света. Него очаквали юдеите, на които Той бил обещан, Него очаквали и езичниците, които не вярвали, че със своите сили ще могат да намерят душевен покой сред вълненията на живота. И ето обещаният Месия се явил в света, посрещнат с радостно евангелско славословие: «Слава във висините Богу, и на земята мир, между хората благоволение» (Лук. 2:14). Той основал на земята благодатно царство на вярващи — Християнската църква, в която повикал всички страдащи и отрудени, обещавайки им успокоение.

Всесветското господство на Рим и политическото обединение под негова власт на почти всички известни тогава страни и народи, заедно с разпространението и господството на гръцкия и латинския език между образованите класи, били благоприятни условия за разпространението на това ново царство — Християнската църква. Проповедниците на учението на Христос, не излизайки от империята, знаейки само латински или гръцки език, могли да сеят семето на християнската проповед между всички народи, които влизали в състава на Римската империя.

Първи период: От основаване на Църквата до тържеството й при Константин Велики (34–313)

§ 1. Характер на периода: Християнската църква в борба с юдейството и езичеството

През първия период от своето съществуване животът на Християнската църква се развивал при такива изключителни условия, каквито не е преживявало нито едно от религиозните общества на древния свят. В продължение на три века Християнската църква била непризнато учреждение, което не било покровителствано от властите и законите. Римското правителство по съдбовна заблуда виждало в учението на Христос такава система, тържеството на която трябвало да повлече след себе си раздрусване и разрушаване на всички установени основи на държавния и обществения живот. Вследствие на това всичките сили на езическия свят — правителство и народ, учени и философи — се нахвърлили против Християнската църква и за нея остро стоял въпросът за самото й съществуване.

Но освен с езичеството, Християнската църква трябвало да води борба и с юдейския свят. Зародила се в центъра на юдейството, но скъсвайки с него всякакви връзки, тя срещнала в лицето на юдеите не по-малко ожесточени врагове. Юдеите виждали в християните изменници на своята религия и на своето отечество и затова с всички сили се стараели да им вредят. Под двойния натиск на такива сили — езичеството и юдейството — животът на Християнската църква се превърнал в тривековна тежка драма, в която течели цели потоци християнска кръв. Но на почвата, напоена с кръвта на християнските мъченици и изповедници, бързо растяла Християнската църква и победоносно отивала към своето тържество.

Тази победоносна борба на християнството с юдейския и езическия свят представлява и характерна черта на първия период на Християнската църква. Същата тази борба нагледно показала на враговете на християнството, че Християнската църква черпила своите сили от висш неизчерпаем извор, защото успяла да удържи победа не само над своите врагове, но в значителна степен развила и своя вътрешен бит върху онези начала, които й били завещани от нейния Глава Иисус Христос.

Първа глава: Начало на църквата и външното й състояние

§ 2. Основаване на Църквата от Господ Иисус Христос

Като благоустроено общество Християнската църква възникнала след възнесението на небето на своя Основател. Но основите, върху които тя трябвало да се съзижда, били положени от Него през три и половингодишното Му служение на човешкия род. През това време Той съобщил ново учение на вярата, учредил тайнства, установил в лицето на апостолите йерархия, на която дал право да учи, да свещенодейства, да връзва и развързва човешките съвести и показал на Своите последователи висш идеал на нравствено съвършенство — уподобяване на Бога. «Бъдете съвършени, казал Той, както е съвършен и небесният ваш Отец» (Мат. 5:48). На тези основи най-близките ученици на Спасителя — апостолите, а после техните приемници, били длъжни да устройват Християнската църква.

Но като получили от Иисус Христос специални права и пълномощия, апостолите не могли още да се освободят от погрешния възглед на своите съотечественици за делото на Христос. В лицето на Месия, както и мнозинството евреи, те били готови да видят могъщ земен цар и Неговото царство си представяли не като духовно благодатно царство, а като видимо земно, в което избраният еврейски народ ще има привилегировано положение. Че такова царство очаквали апостолите се вижда от въпроса, с който те се обърнали към своя Учител, придружавайки Го на Елеонската планина: «В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?» (Деян. 1:6).

За да се освободят от такива погрешни представи за Месия и Неговото царство и за да разберат своята задача в смисъл да насаждат на земята духовно благодатно царство, апостолите се нуждаели от висше озарение на своя разум. Иисус Христос обещал да им изпрати Духа Утешител, Духа на истината, който ще ги научи на всяка истина (Йоан. 14:16–17). Преди възнесението на небето Той им заповядал да не се отлъчват от Йерусалим, а да чакат изпълнението на това обещание (Лук. 24:49).

§ 3. Слизане на Свети Дух над апостолите. Първата проповед на апостол Петър (Деян. 1–2)

След възнесението на Иисус Христос на небето, апостолите, съгласно Неговата заповед, не се отлъчвали от Йерусалим. Заедно с Божията Майка и други вярващи те прекарвали времето в молитва, събирайки се за целта в една йерусалимска горница.

На десетия ден след възнесението на Спасителя, на великия еврейски празник Петдесетница, се изпълнило Неговото обещание за изпращането на Светия Дух над апостолите. В този ден градът Йерусалим имал особено оживен вид. Освен постоянните обитатели, през големите еврейски празници се събирали много евреи от Палестина и евреи на разсеянието, живеещи в разни страни на Гръко-римската империя. Тук идвали и езичници, приели еврейската религия с всичките й обреди и наричащи се пришелци на правдата на юдейската църква. В този свещен град те се събирали за молитва и особено за жертвоприношения, които по Мойсеевия закон могли да се извършват само в Йерусалимския храм. В 9 часа сутринта (по еврейското изчисление в третия час), когато всички апостоли се събрали в сионската горница, се чул шум от небето, който приличал на бурен натиск на вятър. Този шум се чул по посока на онази горница, където били събрани апостолите. Около нея се насъбрало множество народ, учуден от това явление. Още повече насъбралите се били удивени от онази картина, която се представила пред тях. Те видели огнени езици, които слизали над апостолите. В такъв вид Дух Свети слязъл над апостолите Христови. Благодатното озарение от Светия Дух се изразило у апостолите в способността да говорят на разни езици (т. нар. глосолалия). Юдеите на разсеянието, а също и прозелитите на юдейската църква, говорещи на езици на онези страни, където живеели, били удивени, когато слушали от устата на апостолите своята родна реч. На всички било добре известно, че апостолите били прости галилейски рибари, които знаели само своя роден език. Тогава апостол Петър се обърнал към събралия се народ със своята първа проповед за Христос. Озарени от Св. Дух, апостолите се отърсили от своите погрешни възгледи за Иисус Христос като земен цар. Пред тяхното просветлено съзнание той сега изпъквал като Изкупител на човешкия род от греха, проклятието и смъртта, като истински Месия и Основател на духовното царство на вярващите. Изразител на тази вяра на апостолите се явил апостол Петър. В своята въодушевена реч той, на основание преди всичко на пророчеството на Йоил (Иоил 2:28–32), обяснил на слушателите, че в дните на Месията Бог в изобилие ще изпрати на вярващите даровете на Св. Дух и че видяното от тях чудо — способността на апостолите да говорят на разни езици — е изпълнение на това пророчество, «защото Той е истинският Месия, обещан на избрания народ». Него не признахте «и след като приковахте с ръце на беззаконници, Го убихте; но Бог Го възкреси, като освободи от родилните мъки на смъртта, понеже тя не можеше да Го удържи» (Деян. 2:23–24). Слушателите, като чули това, на сърцата им станало умилно и питали какво да правят? Апостол Петър им казал: «Покайте се и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа за прошка на греховете; и ще приемете даровете на Светаго Духа» (Деян. 2:38). След тези думи на апостола около три хиляди души се обърнали към Христос. Кръстилите се в Христос били от палестинските юдеи, юдеите на разсеянието и прозелитите на правдата — езичници.

Разпространение на църквата христова между юдеите по времето на светите апостоли и гонението им

§ 4. Чудното изцеление на хромия от рождение и ново обръщане към Христос (Деян. 3)

Скоро след обръщането към Христос на три хиляди души в деня на Петдесетница, числото на вярващите още се увеличило. Веднъж апостолите Петър и Йоан отивали заедно в Йерусалимския храм. При така наречените Красни врата на храма попросил от тях милостиня един сиромах, хром от рождение. Ап. Петър му казал: «Сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи!» (Деян. 3:6). Хромият бедняк станал на краката си и влязъл заедно с апостолите в храма.

Понеже хромият бил добре известен на йерусалимските жители, неговото изцеряване привлякло множество любопитни. Ап. Петър се възползвал от това струпване на народа и се обърнал към него с втора проповед. В нея апостолът обяснил, че той извършил това чудо в името на Иисус Христос, Сина Божий, Когото те, юдеите, предали и от Когото се отрекли пред лицето на Пилат. «Вие се отрекохте от Светия и Праведния и поискахте да ви дари един човек-убиец, а Началника на живота убихте. Него Бог възкреси от мъртвите...» (Деян. 3:14–15). «И тъй, покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви» (Деян. 3:19). След въодушевената проповед на апостола, към Христос се обърнали около пет хиляди души.

§ 5. Отношение на юдейските власти към апостолската проповед (Деян. 4:1–31; 5:12–42)

Такъв бърз растеж на Християнската църква в Йерусалим предизвикал смущение сред вождовете на юдейската религия — първосвещениците и книжниците. Те мислели, че със смъртта на Иисус Христос ще изчезне всякакъв спомен за Него и Неговото учение. Сега видели, че последователите на Христос образували съвършено ново религиозно общество, което заплашва да разколебае юдейската религия и съвършено да подкопае тяхното влияние върху народа. Освен това те започнали да се опасяват, че под влияние на апостолската проповед могат да ги обвинят в убийството на истинския Месия. И затова решили да вземат строги мерки против тях. Апостолите Петър и Йоан, които след изцеряването на хромия станали особено известни между народа, били първата жертва на юдейските власти. Те били арестувани и пазени под стража. На другия ден ги повикали в Синедриона и разпитали с каква сила те изцерили хромия. Апостол Петър със силата на непоколебимо убеждение отговорил: «Нека бъде знайно на всички вас и на целия народ израилски, че чрез името на Иисуса Христа Назорея, Когото вие разпнахте, Когото Бог възкреси от мъртвите, чрез Него тоя стои пред вас здрав»... и че «под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим» (Деян. 4:10–12). Членовете на Синедриона нямало какво да възразят на апостолите, защото чудото, извършено от тях, всички виждали и никой не можел да отрече това. Те освободили апостолите, като им забранили да говорят и учат в името Иисусово. Но Петър и Йоан им отговорили: «Съдете дали е справедливо пред Бога — вас да слушаме повече, нежели Бога... ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули» (Деян. 4:19–20). И апостолите продължавали да проповядват.

Особено силно привличали към новото учение многото чудеса, извършвани от апостолите. Изнасяли болни на улиците, слагали ги на одъри и постелки, за да ги докосне поне сянката на минаващия Петър. Мълвата за чудесата на апостолите се разпространила и извън пределите на Йерусалим. Мнозина донасяли от околните градове в Йерусалим болни и всички те се изцерявали. Смутени от такова бързо увеличение на християнското общество, вождовете на юдейството — първосвещениците и книжниците — решили да вземат строги мерки против апостолите. Последните били хванати и хвърлени в тъмница. Но през нощта Ангел Господен отворил вратата на тъмницата и им заповядал да идат в храма и да проповядват на народа. На другия ден Синедрионът бил свикан да съди апостолите. Членовете на Синедриона обаче били силно смаяни, когато узнали, че вратата на тъмницата била заключена, стражата била на мястото си, а апостолите учили в храма. Апостолите били доведени под стража в Синедриона. «Не ви ли строго поръчахме, казали им членовете на Синедриона, да не поучавате в това име? Пък вие, ето, напълнихте Йерусалим с вашето учение и искате да направите да дойде върху нас кръвта на Тоя Човек.» Апостолите, както и по-рано, отговорили: «Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци» (Деян. 5:28–29). При това апостолите изобличили юдейските началници в убийството на истинския Месия. Членовете на Синедриона страшно се озлобили и били готови да убият апостолите. Но между тях бил уважаваният от целия народ законоучител Гамалиил, който се изказал против тази мярка и предотвратил този техен замисъл. Като напомнил на Синедриона, че и по-рано са се явявали лъжеучители — Тевда и Юда Галилеец, но те загинали и последователите им се разпръснали, той предложил да не закачат апостолите. «Ако тоя замисъл или това дело, казал той, е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци» (Деян. 5:38–39). Този съвет подействал. Апостолите само били бити, още веднъж им заповядали да не проповядват и ги пуснали.

§ 6. Св. първомъченик и архидякон Стефан (Деян. 6–7)

Броят на учениците Христови всекидневно се увеличавал. Апостолите разсъдили, че не е добре да оставят словото Божие и сами да се грижат за трапезите, и си избрали измежду множеството ученици седем дякони за водене на домакинството и общите трапези на йерусалимските християни. Всичките избрани били хора, изпълнени с Дух Свети и с мъдрост. Но между тях особено се отличавал с благодатни дарования св. Стефан. Той «извършвал големи чудеса и личби между народа» (Деян. 6:8). Юдейските законници — учените равини — влезли в спор със Стефан, разчитайки да го победят и с това да подкопаят значението на новото учение сред народа. Но те не могли да противостоят на мъдростта и духа, с които той говорил. Юдейските законници се озлобили, довели Стефан в Синедриона и го обвинили, че той «не престава да говори хулни думи против това свято място и против Закона..., против Мойсея и против Бога» (Деян. 6:11–13). Доведените от тях лъжесвидетели потвърдили думите им. В защита на своето учение св. Стефан произнесъл реч, в която изобличил самите евреи в нарушаване на Мойсеевия закон и в убиване на истинския Месия, за Когото предсказал Мойсей... «Кого от пророците, казал той, не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега» (Деян. 7:52). Със страшно негодуване, със скърцане на зъби членовете на Синедриона слушали изобличителната реч на Стефан. Когато пък Стефан, в състояние на духовен възторг, поглеждайки към небето, произнесъл думите: «Ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога» (Деян. 7:56), те започнали да запушват ушите си, нахвърлили се срещу него, извели го вън от града и хвърляли по него камъни. Св. Стефан се молил за своите врагове: «Господи, не им зачитай тоя грях» (Деян. 7:60). Той бил първият мъченик на Християнската църква, който със своята кръв запечатал истината на Христовото учение. Неговата смърт се отнася към 37-ата година след Рождество Христово. Паметта му у нас се празнува на 27 декември.

§ 7. Гонение против Йерусалимската църква; проповед на дякон Филип в Самария и обръщането на етиопския велможа (Деян. 8)

След смъртта на св. Стефан започнало открито гонение против Йерусалимската църква. То взело такива размери, че йерусалимските християни, спасявайки се от преследване, бягали от Йерусалим и се разпръснали по цяла Юдея и съседните на нея области. Но това само спомогнало за разпространението на новото учение. Един от седемте дякони, Филип, дошъл в Самария и проповядвал тук словото Божие. Самаряните «единодушно внимавали на това, що говорил Филип» (Деян. 8:6). Истината на християнското учение той потвърждавал с чудеса — изцерявал разслабени, хроми и обхванати от нечисти духове. В това време между самаряните имало един човек на име Симон Влъхва, който препоръчал себе си за «някой си велик човек» (Деян. 8:9). Със своите вълшебства и фокуси той смайвал самарийския народ, така че в него виждали «великата сила Божия» (Деян. 8:10). Чудесата на Филип така поразили Симон, че той, по примера на другите, се кръстил. Апостолите, като чули, че самаряните приели словото Божие, изпратили там Петър и Йоан, за да съобщят на кръстените чрез тайнството миропомазание благодатните дарове, понеже Филип като дякон извършвал сам тайнството кръщение. Апостолите положили върху кръстените ръцете си и те приели Светия Дух. Симон бил твърде смаян, като видял, че Дух Свети се давал чрез полагане на апостолските ръце. Той донесъл на апостолите пари и ги помолил да дадат и нему такава власт да преподава Св. Дух. Но ап. Петър го изобличил, като му казал: «Среброто ти да погине заедно с тебе, задето си помислил, че с пари се добива дарът Божий» (Деян. 8:20).

В същото време Филип, по внушение на Ангел Господен, се отправил на юг, по пътя, който водел от Йерусалим за Газа. Тука той срещнал един велможа на Кандакия, етиопска царица, обърнал го към Христа и го кръстил. Велможата бил прозелит на правдата и отивал в Йерусалим на поклонение. След това Филип проповядвал християнството в Азот и други градове.

§ 8. Чудесното обръщане на Савел (Деян. 9:1–30)

Колкото повече се разпространявала християнската вяра, толкова по-силно било противодействието срещу нея от страна на юдейските власти. Те не се ограничили с преследване на християните в Йерусалим. Като узнали, че мнозина от евреите в гр. Дамаск са приели християнската вяра, те упълномощили някой си юноша Савел да замине за там, да намери всички мъже и жени, които следват новото учение, и вързани да ги доведе в Йерусалим (Деян. 9:2). Този юноша принадлежал към юдеите на разсеянието. Той бил родом от Тарс, главен град на Киликия, в Мала Азия. Произлизал от видно еврейско семейство, което се ползвало с права на римско гражданство. В своя роден град той получил гръцко образование, а за изучаване на юдейското богословие още на млади години бил изпратен в Йерусалим, понеже неговите родители го подготвяли за равин. Учител на Савел бил известният законоучител и член на Синедриона Гамалиил. Под негово ръководство Савел всестранно и дълбоко изучил еврейското учение и еврейската обредност. Той по-добре от другите виждал опасността за еврейството от новата религия и затова станал страшилище за християните. Бил съпричастен към убийството на св. Стефан — дори пазел дрехите на убийците му. По време на гонението против Йерусалимската църква неговата ненавист към християните се проявила с пълна сила. Той се втурвал в къщите на християните, хващал мъжете и жените и ги завеждал в тъмница. От такъв човек дамаските християни трябвало да очакват страшно разорение. Но около Дамаск Савел бил чудесно обърнат към Христос. Изведнъж светлина от небето го огряла с такава сила, че той паднал на земята и загубил зрение. А от небето чул глас: «Савле, Савле, що Ме гониш? — Кой си Ти, господине, попитал Савел? — Аз съм Иисус, казал гласът, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен» (Деян. 9:4–5). Савел, разтреперан и ужасен, възкликнал: «Господи, какво искаш да направя?». Господ му казал да иде в града и да чака там указания. А в Дамаск в това време бил един от 70–те ученици на Иисус Христос, на име Ананий. Нему във видение се явил Господ и му заповядал да отиде при Савел и да го кръсти. Ананий се колебаел, защото добре му било известно колко зло той е направил на християните и с какви пълномощия се е явил в Дамаск. Но Господ му казал: «Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви» (Деян. 9:15). Ананий отишъл при Савел и като му съобщил волята на Господ, положил върху него ръце и изведнъж сякаш люспи паднали от очите му, той прогледал и се кръстил. Неговото обръщане се отнася към 37-ата година след Рождество Христово.

От момента на обръщането му в християнството Савел съвършено се изменил. Цялата си енергия, целия си ум, всичките си богати природни дарби той употребил за утвърждаване и разпространение на новото учение. Още в Дамаск той се показал такъв ревнител на новата вяра, че дамаските юдеи започнали денем и нощем да го дебнат пред градските порти, за да го убият. Но християните нощно време го спуснали в кошница зад градската стена и той заминал за Арабия, където в продължение на около три години проповядвал християнството (Гал.1:17–18). От Арабия той отново се завърнал в Дамаск и оттук вече се отправил в Йерусалим. Йерусалимските християни помнели Савел като гонител и го избягвали. Но апостол Варнава разсеял техните опасения, като им разказал историята на Савловото обръщане. Голямата ревност на Савел към християнската вяра озлобила евреите и те искали да го убият. Тогава християните го отправили в родния му град Тарс.

Разпространение на християнската църква между езичниците във времето на апостолите

§ 9. Основаване на Християнската църква в Кесария и Антиохия (Деян. 9:31–11:18–30)

През първите години от съществуването на Християнската църква се забелязва тази особеност, че апостолите насаждали християнството само сред юдеите и самаряните. Измежду езичниците само прозелитите на правдата се удостоявали с християнска проповед. В този случай апостолите строго спазвали заповедта на Спасителя: «И ще ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Юдея и Самария, и дори до край-земя» (Деян. 1:8). Такава постепенност била необходима, за да се избегне разцепление между християните юдеи. Мнозина от тях мислили, че старозаветният закон с всичките му обреди трябва да запази своята пълна сила и в християнството. И затова езичниците, за да станат християни, били длъжни предварително да приемат еврейската религия с всичките й обреди. Този възглед могъл силно да попречи за разпространението на евангелската проповед между езичниците, понеже мнозина от тях, приемайки учението на еврейската религия, не искали да приемат някои нейни обреди, особено обрязването. Но Бог открил в особено видение на апостол Петър, че е настъпило време да иде с проповед при езичниците, като от последните не било потребно да се иска да изпълняват принудително обредния закон на Мойсей. Това откровение било дадено при следните обстоятелства. След обръщането на Савел, гонението против йерусалимските християни се прекратило. Ползвайки се от това затишие, апостол Петър посетил някои християнски общини извън Йерусалим. Между другото той бил в Лида и Йопия. В Лида той изцерил разслабения Еней, който в продължение на осем години лежал на постелка. А в Йопия възкресил умрялата девица Тавита. Всички, които видели тия чудеса, се обърнали към Христос.

В Йопия ап. Петър отседнал в дома на Симон Усмар. След молитвата в горницата на къщата апостолът огладнял и изведнъж видял да се спуска към него от небето съд във вид на платнище, привързано за четирите краища. В него имало всякакви четириноги, влечуги и птици, яденето на които било забранено от Мойсеевия закон. И Петър чул глас, отправен към него: «Стани, Петре, заколи и яж!». Петър отговорил: «Не, Господи, защото никога не съм ял нищо мръсно или нечисто». Тогава гласът повторно се обадил: «Което Бог е очистил, ти не смятай за нечисто». Това се повторило три пъти и съдът пак се дигнал към небето (Деян. 10:10–16). Когато ап. Петър размишлявал за значението на видението, при него се явили пратеници от римския стотник Корнилий от Кесария, който, по откровение на ангел, го канел в къщата си, за да послуша неговите речи.

Корнилий бил човек «благочестив, богобоязлив и правел на народа много милостини». Той приел учението на еврейската религия, извършвал молитвите по еврейския закон, но не приемал обрязването. Такива езичници се смятали за прозелити на вратата и в очите на строгите евреи стояли на едно стъпало с езичниците. По време на молитва му се явил ангел и заповядал да изпрати да повикат ап. Петър, който ще му каже какво е нужно, за да се спаси той и целият му дом. Когато пратениците на Корнилий се явили при ап. Петър, той разбрал смисъла на видението, което му се случило. То значело, че езичниците, нечисти в очите на евреите, са достойни пред Бога да встъпят в Църквата Христова. Като взел със себе си някои християни юдеи, ап. Петър се отправил в дома на Корнилий и там проповядвал за Христос. Още апостолът не успял да свърши своята проповед, Дух Свети слязъл над неговите слушатели и те започнали да говорят на разни езици. Тогава Петър казал: «Може ли някой да възпре да се кръстят с вода тия, които приеха Дух Свети, както и ние?». И той кръстил Корнилий и целия му дом. С обръщането на Корнилий било поставено начало за разпространението на Църквата между езичниците. Това събитие се отнася към 40-ата година след Рождество Христово.

Обръщането на Корнилий, който принадлежал към прозелитите на вратата, съставлява преходно стъпало към разпространението на християнството между чистите езичници. Действително наскоро след обръщането на Корнилий възникнала християнска църква между езичниците във Велика Антиохия, главен град на римските владения на изток. Учението на Христос тук било пренесено от йерусалимските християни бежанци, които се спасявали от гонението, избухнало в Йерусалим след убийството на св. Стефан. Когато Йерусалимската църква узнала за обръщането на езичниците в Антиохия, за уредбата на Антиохийската църква апостолите изпратили там ап. Варнава. За по-голям успех в работата Варнава поканил Савел от Тарс. В продължение на цяла година те уреждали Антиохийската църква. В Антиохия за пръв път повярвалите в Христос започнали да се наричат християни, докато християните-юдеи наричали себе си вярващи или повярвали в Христос. Антиохийската църква станала център за разпространение на християнството между езичниците.

§ 10. Първо благовестническо пътешествие на апостол Павел (Деян. 12:24–14:28)

Като уредили Антиохийската църква, Савел и Варнава получили заповед свише да идат с проповед при езичниците в други страни. На едно от богослужебните събрания на антиохийските християни се чул глас: «Отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал» (Деян. 13:2). Антиохийските християни, след като се помолили, възложили ръце на тях и те тръгнали на път. От Селевкия, пристанище на Антиохия, те пристигнали на о. Кипър. Тяхната проповед тук имала голям успех. В числото на обърнатите към Христос бил и главният началник на острова римският проконсул Павел Сергий(4). На неговото обръщане силно се противопоставил един магьосник на име Вариисус. Но Павел, който изобличил влъхва като «враг на всяка правда» и «пълен с всякакво коварство и всякаква измама» (Деян. 13:10), го поразил със слепота. От о. Кипър Павел и Варнава преплували на южния бряг на Мала Азия и пристигнали в Антиохия, главен град на Писидия. Със своята проповед в писидийската синагога ап. Павел направил такова впечатление, че го помолили да проповядва и в следващата събота. В този ден се събрал почти целият град да слуша проповедта на апостола. Но юдеите, от завист към него, започнали да подстрекават народа против него. Тогава Павел казал на юдеите: «Първом вам трябваше да бъде проповядвано словото Божие, но понеже го отхвърляте и намирате сами себе си недостойни за вечен живот, ето, обръщаме се към езичниците» (Деян. 13:46). Езичниците били зарадвани от тези думи на апостола и групово се обръщали в християнството. Но юдеите постигнали своята цел. Те настроили против апостолите набожните и почтени жени и влиятелни люде и ги изгонили от града. От Антиохия те заминали в Икония, главен град на провинция Ликаония. Тук тяхната проповед, съпроводена с много чудеса, имала голям успех между юдеите и езичниците. Но неповярвалите юдеи и езичници, заедно със своите началници, така се озлобили против апостолите, че били готови да ги избият с камъни. Като узнали за това, те заминали в Ликаонските градове Листра и Дервия. В Листра(5) ап. Павел излекувал един хром по рождение. Това чудо така поразило жителите на града, че те сметнали апостолите за богове, явили се в човешки образ, и наричали Варнава — Зевс, а Павел — Хермес (Меркурий). А жрецът на Зевс, чийто идол се намирал в техния град, довел юнци и бил готов заедно с народа да извърши в тяхна чест жертвоприношение. Но апостолите крайно се възмутили от това, раздрали дрехите си и възкликнали: «Мъже, защо това правите? И ние сме подобострастни вам човеци и ви благовестим, да се обърнете от тия лъжливи богове към Бога Живий, Който е сътворил небето и земята, морето и всичко, що е в тях» (Деян. 14–15). Под влияние на думите на апостола народът се отказал от своето намерение. В същото време от Антиохия и Икония дошли тук юдеи и настроили езичниците против тях, казвайки, че апостолите не говорят нищо истинно, а за всичко лъжат. Езичниците се нахвърлили върху ап. Павел, пребили го с камъни и го извлекли вън от града, мислейки го за мъртъв. Като се свестил, апостолът дошъл в града, а на другия ден заминал в Дервия. След като проповядвали словото Божие в Дервия, апостолите се отправили в Антиохия, като на връщане посетили онези места, където по-рано проповядвали. Навсякъде те укрепявали и наставлявали новообърнатите във вярата и за ръководство на вярващите ръкополагали презвитери за всяка църква. Това първо пътешествие на ап. Павел се отнася към 45 или 46 г.

§ 11. Апостолски събор в Йерусалим (Деян. 15:1–35)

Разпространението на християнството между езичниците, без предварително приемане от тяхна страна на еврейската религия с всичките й обреди, смущавало съвестта на мнозина християни юдеи. Някои от тези ревнители на Мойсеевия закон дошли от Йерусалим в Антиохия и започнали да говорят на християните: «Ако не се обрежете по обреда Мойсеев, не можете се спаси» (Деян. 15:1). Между антиохийските християни започнали вълнения и спорове. За разрешаване на този въпрос те изпратили Павел и Варнава в Йерусалим, за да се посъветват с другите апостоли. От пребиваващите тук апостоли и презвитери на Йерусалимската църква в 51 г. се състоял събор. На този събор апостолите посочили против слепите ревнители на Мойсеевия закон онези факти на своята проповед между езичниците, от които било очевидно, че обредният закон на Мойсей е изгубил своето значение. Така апостол Петър съобщил за своята проповед в дома на Корнилий, където слушателите му, макар и необрязани, получили при все това даровете на Св. Дух. Апостолите Павел и Варнава посочили знаменията и чудесата, които Бог извършил чрез тях във време на тяхната проповед между езичниците. От тези речи на апостолите било очевидно, че обредният закон на Мойсей, като закон с временно значение, сега бил излишно бреме, от което трябвало да се освободят всички, които се обръщали в християнството. Тази мисъл подчертал в своята заключителна реч и предстоятелят на Йерусалимската църква, ап. Яков, брат Господен. Било решено да се отмени задължителността на обредния Мойсеев закон за езичниците, които приемали християнството, а да им се пише «да се въздържат от идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство» — пороци, които били особено разпространени между езичниците, и «да не правят на други онова, което не е угодно тям» (Деян. 15:29). Това съборно решение било писмено съобщено чрез Павел и Варнава и други избрани мъже на Йерусалимската църква на християнските общини, образувани от езичници.

§ 12. Второ пътешествие на апостол Павел (Деян. 15:36–18:6)

Наскоро след Апостолския събор ап. Павел с нови спътници, Сила и Тимотей, в 51–ва година извършил второто голямо апостолско пътешествие. Като посетил църквите, основани от него по-рано (в Дервия, Листра, Икония и Антиохия Писидийска), той проникнал във вътрешността на Малоазийския полуостров: преминал Фригия и Галатия и стигнал в Троада. Тук той получил откровение да отиде да проповядва в Македония. През нощта му се явил «един мъж македонец» (Деян. 16:9) и го молил да отиде в Македония и да помогне на нейните жители. Като пристигнали там, апостолът и неговите спътници няколко дена проповядвали във Филипи. Тяхната проповед тук имала голям успех. Едно обстоятелство обаче предизвикало негодувание против тях. Когато апостолът и спътниците му отивали в молитвения дом, една слугиня, която имала дар да предрича, вървяла след тях и постоянно повтаряла: «Тия човеци са раби на Бога Всевишний и ни възвестяват път за спасение» (Деян. 16:17). Апостол Павел изгонил от нея прорицателния дух и тя изгубила способността да предсказва бъдещето. Тогава господарите на слугинята, като видели, че с това се лишават от доходите, които получавали от нейните предсказвания, хванали Павел и Сила и ги обвинили пред воеводите, че «тия човеци, които са юдеи, бунтуват града ни и проповядват такива обичаи, каквито ние, като римляни, не бива нито да приемаме, нито да изпълняваме» (Деян. 16:20–21). Воеводите разкъсали дрехите им, заповядали да ги бият с тояги и ги хвърлили в тъмница. За да не избягат затворниците, тъмничният пазач оковал краката им във вериги. Но към полунощ станало земетресение, зданието на тъмницата се разтърсило, вратите се отворили и оковите на затворниците паднали. Тъмничарят, като видял сутринта, че вратите на тъмницата са отворени и мислейки, че затворниците са избягали, поискал да се убие. Но Павел го спрял. Това нещо тъй поразило пазача, че той паднал в нозете на апостолите и молил да го научат какво трябва да прави, за да се спаси. Той ги поканил у дома си, изслушал проповедта им за Христос и се кръстил с цялото си семейство. В това време началниците на града изпратили хора да му съобщят да освободи апостолите. Но ап. Павел заявил: «След като ни биха пред народа без съд и хвърлиха в тъмница нас, римски граждани, сега тайно ли ни пускат? Не, нека дойдат и ни изведат сами» (Деян. 16:37). Воеводите се изплашили, като узнали, че апостолите са римски граждани, поради което и не подлежали на телесно наказание. Те им се извинили и ги помолили да напуснат града. Апостолите дошли в Солун, където проповедта им също имала успех. Но неповярвалите юдеи подучили някои улични човеци и те предизвикали такова вълнение в града, че християните били принудени нощем да изпратят Павел и Сила в съседния град Берия. В този град юдеите с охота слушали апостолите, но скоро тук дошли юдеи от Солун и възбудили народа против тях. Тогава ап. Павел временно оставил тук спътниците си Сила и Тимотей, а сам заминал за Атина.

Град Атина представлявал особено добра почва за евангелската проповед. Атиняните в това време били известни със своето философско образование. По улиците и площадите на града се водели оживени спорове по разни въпроси, тъй че освен в синагогата апостолът намирал слушатели за проповедта си и под открито небе. Но горди със своето философско образование, философите от школата на стоиците и епикурейците високомерно и повърхностно се отнесли към апостолската проповед. Те не разбрали дори и най-важното от нея. Като чули в проповедта на апостола думите: Иисус и възкресение на мъртвите, те помислили, че той проповядва някакви нови богове и почнали да се подсмиват. Те го хванали и го довели в Ареопага, върховното атинско съдилище. Тук апостолът произнесъл една блестяща реч, която може да се нарече образец на ораторско изкуство и християнска проповед. «Мъже атиняни, започнал апостолът, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: «Незнайному Богу». За Тогова, прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам. Бог, Който сътвори света и всичко, що е в него, Той, бидейки Господ на небето и земята, не живее в ръкотворни храмове, нито приема служение от човешки ръце, като да се нуждае от нещо, но Сам дава на всички живот и дишане, и всичко» (Деян. 17:22–25). След това, като засегнал общия Божи промисъл за човешкия род, той завършил проповедта си с благовестие за Христос, възкръснал от мъртвите. Невярвайки във възкресението на мъртвите, философите от епикурейската школа започнали да се смеят над проповедника и казвали: «Друг път щем те послуша за това» (Деян. 17:32). Все пак проповедта дала своите плодове: мнозина повярвали в Христос, между които и Дионисий Ареопагит, член на Ареопага, и една жена на име Дамара.

Като напуснал Атина, ап. Павел пристигнал в Коринт, известен в онова време с богатството и образоваността на жителите си. Тук той прекарал година и половина. Проповедта му имала огромен успех: много юдеи и езичници се обърнали към Христос. Този успех смутил неповярвалите юдеи. Те го хванали и го изправили пред съда на проконсула Галион, обвинявайки го, че учи хората «да почитат Бога не по закона». Но проконсулът се отказал да съди апостола. «Юдеи, да имаше някоя неправда или злодеяние лукаво, по право щях да ви изслушам, казал той на юдеите. Но щом препирнята е за учение и за имена, и за вашия закон, разгледайте сами, защото аз не искам да бъда съдия в тия работи» (Деян. 18:14–15). А пък юдеите все още продължавали да се вълнуват. Със своите интриги те възбудили негодувание срещу себе си даже у езичниците. Последните, в присъствието на проконсула, хванали и набили началника на синагогата Состен. Тогава ап. Павел решил да напусне Коринт, толкова повече, че християнството тук пуснало дълбоки корени. Той заминал за Сирия и като посетил по пътя Ефес, побързал за празника, навярно Петдесетница, за Йерусалим, откъдето се завърнал в Антиохия.

§ 13. Трето пътешествие на апостол Павел (Деян. 18:23, 21:16)

Като престоял малко в Йерусалим и Антиохия, великият апостол предприел в 55-ата или 56-ата година трето пътешествие. Най-напред той посетил църквите, основани по-рано от него във Фригия и Галатия, и се установил в Ефес, където проповядвал цели две години. Град Ефес бил главен център на гражданското управление на цяла Мала Азия. Тук идвали по търговски, съдебни и административни работи жителите от другите градове и села на Мала Азия. Тук те имали възможност да чуят апостолската проповед и да я разнесат по своите родни места, тъй че, проповядвайки на жителите на Ефес, апостол Павел по такъв начин проповядвал на всички жители на Мала Азия — юдеи и елини. Апостолът имал поразителен успех в Ефес. Даже влъхвите и заклинателите — хора най-закоравели в своите суеверия — започнали да вярват в силата на името на Иисус Христос. Така някои от юдейските заклинатели започнали да употребяват вместо своите заклинателни формули, следните думи: «Заклеваме ви в Иисуса, Когото Павел проповядва». Но с това само било посрамено тяхното суеверие. Седемте синове на юдейския първосвещеник Скева направили такова заклинание над един бесноват. Но той им отговорил: «Иисуса познавам и Павел зная; но вие кои сте?» (Деян. 19:15). И бесноватият се хвърлил върху тях, набил ги и скъсал дрехите им, тъй че те, голи и ранени, избягали от къщи. Това станало известно на всички жители на Ефес и още повече спомогнало за успеха на апостолската проповед. Мнозина магьосници и заклинатели изгубили вяра в своето изкуство и изгорили заклинателните си книги.

Големият успех на апостола предизвикал смущение между неповярвалите езичници. Досега против Християнската църква предимно излизали евреите. Сега на борба против нея излезли езичниците. Между тях първи врагове на християнството се явяват хората, които били особено заинтересовани в съществуването на езическия култ. Това били жреците, които получавали голям доход от извършване на жертвоприношенията и другите обреди, и скулпторите на статуи, модели на храмове и разните за тях украшения, които добивали средства от своя занаят. Колкото повече се разпространявало християнството, толкова повече намалявали доходите на тези лица, защото намалявало и търсенето на техните произведения. Идолоделците в Ефес разбрали каква опасност заплашва техния занаят. И някой си от тях, среброковач на име Димитър, заедно с други свои събратя по занаят, възбудил много силно настроение против апостола. Той посочил на своите събратя опасността за тяхното благосъстояние, а на езичниците — че храмът на Артемида «ще дойде в презрение» и «ще загине величието на тази, която цяла Азия и вселената почита» (Деян. 19:27). Езичниците се изпълнили с ярост и в града се започнало вълнение. Насъбрала се тълпа от народ. Апостолът искал да отиде сред народа, но началникът на града го посъветвал да не се показва пред разбунтувалата се тълпа. Само благоразумната реч на последния успокоила народа. Той казал, че Павел и неговите спътници не са извършили никакво престъпление — нито храма на Артемида са обрали, нито богинята са хулили. Ако пък Димитър и другите художници имат да се оплакват против някого, то за това има власт и съдебни учреждения. А подобни безпорядъчни събрания могат да повлекат след себе си голяма отговорност. След тези думи тълпата се разотишла. А апостол Павел, след като дал наставления на ефеските християни, напуснал града. Като посетил църквите, основани по-рано от него в Македония и Гърция, той отплавал в Мала Азия. В гр. Милет той повикал презвитерите на Ефеската църква и им дал наставления. Апостолът предчувствал, че те няма да видят повече лицето му и затова неговото прощаване с паството му било особено трогателно. С плач и ридание християните изпратили апостола от Милет. На път за Йерусалим, в Кесария, пророк Агав предсказал на апостола очакващите го вериги в Йерусалим. Християните го молили да не отива в Йерусалим, но Павел отговорил: «Аз съм готов не само да бъда вързан, но и да умра в Йерусалим за името на Господа Иисуса» (Деян. 21:10–3). Към Петдесетница (58 или 59 г.) ап. Павел пристигнал в Йерусалим.

§ 14. Cв. апостол Павел в окови; изпращането му в Рим и последваща съдба (Деян. 21:17, 28)

Йерусалимските юдеи зорко следили ап. Павел. Те не могли да му простят за неговата измяна на юдейството и преминаване в християнството и особено за успеха на проповедта му между неговите съотечественици извън Палестина. Също и мнозина от йерусалимските християни юдеи били недоволни от апостола. Между тях имало много ревнители на Мойсеевия закон, които не могли да се примирят с решението на Апостолския събор за отменяне на този закон. Те обвинявали апостола, че обръщал езичниците, не задължавайки ги да изпълняват закона на Мойсей. Когато апостолът пристигнал в Йерусалим, юдеите и слепите ревнители на Мойсеевия закон между християните създали настроение против него в града. Смърт очаквала апостола от разярената тълпа. Началникът на римската стража го хванал, оковал го във вериги и го изпратил в крепостта. Юдеите продължавали да се вълнуват. Те искали на всяка цена апостолът да бъде осъден на смърт. Повече от 40 фанатици юдеи се заклели да не ядат и да не пият, докато не убият апостола. Началникът на стражата, като узнал за това, побързал да изпрати Павел под силна охрана в Кесария на съд пред прокуратора Феликс. Първосвещеникът Ананий и риторът Тертул лично се явили при Феликс и се помъчили да убедят последния да предаде Павел на юдеите, които да го съдят, но прокураторът отказал това. Сам Феликс дотолкова се заинтересувал от личността на Павел, че заедно с жена си Друзила, юдейка, пожелал да чуе учението му за Христос. Думите на Павел за въздържание, правда и бъдещ съд смутили Феликс и той го освободил, казвайки му, че друг път ще го чуе. При новия прокуратор Фест юдеите продължавали да интригантстват против Павел. В желанието си да угоди на юдеите Фест бил съгласен да им предаде апостола, но последният като римски гражданин поискал да бъде съден от съд на Кесария. Фест на драго сърце се съгласил на това, само и само да се освободи от един такъв затворник, който му причинявал толкова много грижи. В Кесария апостолът прекарал във вериги повече от две години. Преди да го изпратят в Рим, цар Агрипа и жена му Вереника пожелали да го чуят. Речта на ап. Павел произвела на цар Агрипа такова впечатление, че последният забелязал на Павел: «Още малко и ще ме убедиш да стана християнин» (Деян. 26:28).

Под строг надзор, заедно с други затворници, апостолът бил изпратен в Рим (60 г.). Пътуването било трудно и продължително. В Адриатическо море страшна буря настигнала кораба, с който пътувал. В продължение на две недели плаващите не видели ни слънце, ни звезди, загубили всякаква надежда за спасение и, очаквайки всеки час смъртта, не яли нищо. Апостолът обаче ги успокоявал, като им казвал, че всички ще се спасят, макар корабът и да погине. Действително около о. Малта (Деян. 28:1) корабът бил разбит от бушуващите вълни, но нито един от намиращите се на него не загинал. Най-после в 61–ва година апостолът пристигнал в Рим. В този град имало вече основана Християнска община и римските християни с радост го приели. Нему било позволено да живее в частна къща под слаб надзор, но след две години той получил пълна свобода. През цялото това време апостолът проповядвал християнството между юдеите и езичниците.

За по-нататъшната съдба на ап. Павел няма запазени подробни сведения. Предполагат, че той, след като бил освободен, извършил още едно пътешествие, но къде именно — не е известно: може би в Испания, както той предполагал да направи това (Рим. 15:24), а по-вероятно — на Изток; посетил разните християнски църкви, основани по-рано от него, и наново основал църква на о. Крит, като й поставил за епископ своя спътник Тит. В 67–а година Апостолът пак пристигнал в Рим в най-големия разгар на гонението на християните при император Нерон. Жертва на това гонение по старо църковно предание станал в 67–а година и великият благовестник на евангелската истина: като римски гражданин, по силата на привилегията, обезпечена му от jus civitatis, той бил посечен с меч.

За своята проповед предимно между езичниците той получил название Апостол на езичниците. По проявената от него енергия в делото на благовестието на Христовото учение той се явява такъв гигант, с когото не може да се сравни ни един от мисионерите след него. При цялата му физическа слабост, той проявил такава сила на духа, че за него нямало никакви пречки. Непрекъснати и тежки пътешествия по мъчнопроходими пътища; опасности от буйни реки и планински потоци, от върлуващи разбойници и разярени тълпи, безсънни нощи, студ, глад и жажда; бичувания и побои, удари с камъни и корабокрушения, окови в тъмници и мъченическа смърт — това са моментите, от които е съставен животът на великия апостол. Само благодатната сила на вярата Христова, непоколебимата убеденост в светостта и истината на своето дело превърнали този физически слаб човек в такъв колос, пред когото в изумление могат да се преклонят много други подвижници на вярата Христова. Великият апостол не се ограничил в своята дейност само с устна проповед. Като основал и уредил многочислени християнски църкви, неуморимият апостол ги ръководил и писмено. Той е написал до разни лица и християнски общини 14 послания (стигнали до нас), които са влезли в канона на Свещените книги на Новия Завет.

§ 15. Благовестнически подвизи на апостолите Андрей, Петър, Йоан Богослов, Яков Зеведеев, Яков, брат Господен, и др.

Едновременно с апостол Павел в разните места на Гръко-римската империя и извън нейните предели разпространявали християнството и другите апостоли. Те присърце взели заповедта на своя Учител — да отидат в света и да проповядват Евангелието на всички твари. До 45–ата година след Рождество Христово апостолите не излизали от Йерусалим, уреждайки тук с общи сили Християнската църква. Когато Йерусалимската църква била вече здраво уредена, апостолите заминали да проповядват в други страни. Но за тази дейност на апостолите има запазени малко точни и определени сведения. Известно е следното:

Cв. ап. Андрей Първозвани. За дейността на ап. Андрей, брат на ап. Петър, има запазени много малко сведения. Тези сведения са църковно предание. Той бил роден в галилейския град Витсаида и по занятие бил рибар. Наречен е Първозвани, защото е първият, който, по указание на св. Йоан Кръстител, тръгнал след Иисус Христос. Според по-късни предания той проповядвал в Кападокия, Галатия и Витиния, по бреговете на Черно море и в Скития (Южна Русия). По течението на р. Днепър той достигнал киевските възвишения, на едно от които забил кръст и изрекъл пророчество, че на тия възвишения ще възсияе Божията благодат и голям град с много църкви ще бъде построен. В гръцкия град Патрас апостолът претърпял мъченическа смърт чрез разпъване на кръст.

Cв. an. Петър. Ап. Петър, брат на ап. Андрей, по занятие също рибар, бил един от най-ревностните ученици на Спасителя. По природа той бил впечатлителен, с жив характер и горещ темперамент. С това се обяснява неговото често излизане пред другите апостоли, като че ли той бил най-главният или пръв между тях. Така, когато в Кесария Филипова Господ се обърнал към учениците Си с въпрос за кого те Го мислят, ап. Петър от името на всички отговорил: «Ти Си Христос, Синът на Живия Бог» (Мат. 16:16). В Гетсиманската градина едничък той с нож в ръка защитавал своя Учител; в деня на Петдесетница той пръв излязъл с проповед към народа. Но същите тези избухливост и впечатлителност на апостола били причината и за тежкия грях в неговия живот. Давайки на Тайната вечеря обещание на своя Учител да остане с Него, когато всички ще се разбягат, той в същата нощ три пъти се отрекъл от Него. Този свой грях той изкупил с горчиви сълзи и покаяние. След възкресението от мъртвите Господ, като се явил на учениците на брега на Тивериадското езеро, го възстановил в апостолско служение и апостолът станал най-ревностен разпространител на християнската вяра. За своята проповед предимно между юдеите той получил название Апостол на юдеите. Освен в Йерусалим Апостолът проповядвал християнството и в околностите му — Лида и Йопия. По особено Божие указание той отишъл в Кесария, в дома на стотника Корнилий. В 44–та година, вследствие грозящата го опасност от страна на Ирод Агрипа, той напуснал Йерусалим. Къде е проповядвал през това време апостолът — не е известно. В Йерусалим той се явил на Апостолския събор (51 г.), след което завинаги напуснал този град. Като посетил Антиохия (Гал. 2:11), апостолът проповядвал християнството на юдеите на разсеянието в Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния. Християните на тези области той ръководил след това и задочно, като им написал своето първо послание. След това със своя спътник Марко той проповядвал във Вавилон(6) (1 Петр. 5:13) и според преданието бил в Коринт. В царуването на Нерон апостолът пристигнал в Рим, където претърпял мъченическа смърт чрез разпъване на кръст с главата надолу съгласно изказаното от него желание (66 или 67 г.).

Пребиваването на апостола Петър в Рим е преплетено с много легенди и предположения, историческата достоверност на които няма възможност да се покаже. Разказват за борбата на апостола със Симон Влъхва и за тържественото посрамване на последния от апостола. Той бил повдигнат от бесовска сила във въздуха, но по молитвата на Петър паднал от височината и издъхнал. За последните дни от живота на апостола съществува следният разказ. По време на гонението християните склонили апостола да избяга от Рим. Но недалече от града той видял своя Учител, Който отивал по посока към Рим. Петър се обърнал към Него с въпрос: «Къде отиваш, Господи?». — «Отивам в Рим, за да пострадам още един път», отговорил Господ. В този отговор апостолът съзрял упрек за своето малодушие, върнал се в Рим и се предал в ръцете на мъчителите.

Не може да се приеме за вярно и преданието на Римската църква, че апостол Петър от 42 до 67 година, в продължение на 25 години е бил епископ на Римската църква, понеже през това време той е насаждал християнството в други места. От ап. Петър са останали две съборни послания.

Cв. ап. Яков Зеведеев, наричан старший за отличие от Яков Алфеев, бил син на рибаря Зеведей. Неговата дейност била съсредоточена в Йерусалим, където в 44–ата година умрял мъченически от меча на Ирод Агрипа.

Cв. ап. Йоан Богослов, брат на ап. Яков Зеведей, развил много по-широка дейност. Той бил възлюбленият ученик на Спасителя. Висейки на кръста, Иисус Христос нему поръчал да се грижи за Неговата Пречиста Майка и той до самата й смърт бил предан и грижлив Неин син. До успението на Божията Майка той предимно действал в Йерусалим и само по поръчка на апостолите, заедно с Петър, заминал в Самария. След смъртта на Св. Богородица (57 г.) ап. Йоан Богослов се отдалечил в провинция Асия и пребивавал в гр. Ефес. Църквата в този град се намирала в цветущо състояние и по своето значение била една от важните: тя стояла начело на всички малоазийски църкви и затова имала нужда от особено внимателно ръководство. Такъв ръководител след апостол Павел, който бил окован във вериги, за нея се явил Йоан Богослов. Той зорко пазил както тая, така и другите малоазийски църкви от всевъзможни лъжеучения и лъжеучители. В своите наставления и беседи ап. Йоан съветвал християните да не влизат в никакви сношения с еретиците, да не ги поздравяват и да не ги приемат вкъщи (2 Йоан. 1:7–10). Строг по отношение на еретиците, апостолът бил безгранично любвеобилен към другите, даже към големите грешници. У св. Климент Александрийски има запазен трогателен разказ, как той обърнал в пътя на истината един юноша разбойник. За да спаси юношата, апостолът сам отишъл в свърталището на разбойниците и със своето нежно обръщение и молба той подействал на младия разбойник, че той искрено се разкаял и станал пак примерен християнин. В 68–а година при император Нерон, по свидетелството на едни, или около 95–ата година при император Домициан, по твърдението на други, Йоан Богослов бил извикан в Рим и според църковното предание бил хвърлен в котел с кипящо масло, оттам излязъл невредим; освен това дали му да изпие питие, примесено с отрова, но и то не му причинило никаква вреда. Изпратен на заточение на о. Патмос, той получил тук откровение за бъдещата съдба на Християнската църква и целия свят. От о. Патмос той пак се върнал в Ефес, където и доживял до дълбока старост. Вследствие на старческа немощ в последните години от живота си той не могъл много да говори, но само повтарял думите: «Деца, обичайте се едни други». Когато го попитали защо повтаря все едно и също, той отговорил: «Това е заповедта Господня; ако изпълните нея, то и всичко ще изпълните». Апостол Йоан умрял в началото на II век при император Траян. Той ни е оставил едно Евангелие, три послания и Откровение (Апокалипсис).

Cв. ап. Яков, брат Господен. Според най-достоверното мнение той е син на Клеопа, брат на Йосиф Обручник, заради което се нарича и брат Господен. Принадлежал към 70–те ученици на Иисус Христос и бил пръв Йерусалимски епископ. Апостол Яков се грижил предимно за уредбата на Йерусалимската църква и както някои мислят, той никак не е излизал от Йерусалим. Като предстоятел на Йерусалимската църква ап. Яков бил председател на Йерусалимския събор (51 г.). Заради своя строг подвижнически живот, той се ползвал с общо уважение и от християни, и от юдеи. На юдеите особено се харесвало, че ап. Яков по национална традиция продължавал да изпълнява закона на Мойсей; за строгото изпълнение на този закон той бил наричан от народа Праведен. Мнозина от евреите само поради лично уважение към Апостола приемали християнството. Това не се харесвало на вождовете на юдейската религия и те замислили с помощта на ап. Яков да спрат растежа на Християнската църква в Йерусалим. На един от еврейските празници (62 г.) първосвещеник Анан заповядал да възкачат апостола на покрива на храма, като разчитал да чуе от него свидетелство против Христос. «Праведнико — обърнали се към него юдейските началници, — ти виждаш, че народът се заблуждава, кажи ни, къде води учението на Христа?» За голямо смущение на юдеите, праведникът отговорил: «Защо питате мене за Иисуса? Той седи на небесата отдясно на Всевишната Сила и отново ще дойде на облаците небесни». Между фанатиците се раздал вик: «И праведникът се заблуждава!». След това блъснали апостола от сградата на храма и започнали да го бият с камъни. Апостолът се молил за своите врагове: «Господи, прости им, защото не знаят какво правят». Един фанатик, по занятие тъкач, с един удар с кросно по главата доубил апостола (Евсевий Кес., Църк. ист., кн. II, 23). Смъртта на този праведник направила тежко впечатление и на самите юдеи. Постигналите ги след това бедствия, които завършили с разрушението на Йерусалим в 67 г. при Веспасиан и Тит, те си обяснявали като Божие наказание за това престъпление. От ап. Яков е останало едно съборно послание.

Cв. ап. Юда, брат на Яков Праведни, наричан Тадей. Той разпространявал християнството в Едеса, в Месопотамия. Има запазено предание, че едеският княз Авгар V изпратил писмо на Иисус Христос, молейки Го да дойде и да го изцери от болестта и даже да се засели в неговия град. Но Господ обещал да изпрати в Едеса едного от Своите ученици(7). Тази мисия паднала върху ап. Юда. Освен в Едеса той проповядвал християнството и в други области на Месопотамия и в съседната на нея Армения. В Армения той и загинал мъченически. От него е останало едно съборно послание.

Cв. ап. Симон Кананит, наричан Зилот, е брат на ап. Яков и Юда. Според преданието той поставил основите на християнството в Кавказ, в пределите на Грузия.

Cв. ап. Матей. Смятат го за едно и също лице с митаря Левий Алфеев, който бил събирач на данъци при Генисаретското езеро (Марк. 2:14; Лук. 5:27). По свидетелството на църковния историк Евсевий Кесарийски отначало той проповядвал на евреите, написал за тях Евангелие на еврейски език и след това заминал да проповядва на езичниците. Къде е проповядвал апостолът и как е завършил своя живот, не е известно.

Още по-оскъдни сведения има за другите апостоли.

Cв. ап. Яков Алфеев. Той е брат на ап. Матей. Според свидетелството на Блажени Теодорит той разпространявал християнството в Югозападна Палестина, в областите, съседни на Египет. Умрял мъченически в египетския град Остракина.

Cв. ап. Филип. За него се знае, че бил родом от Витсаида, проповядвал християнството във Фригия, където в гр. Йерапол живял до края на живота си.

Cв. ап. Вартоломей. Бил родом от Кана Галилейска. Той проповядвал християнството в Армения, където бил жив одран. По тази причина го изобразяват с нож в ръка и с подрязана кожа над петата.

За произхода на ап. Тома, наречен Дидим, няма сигурни данни. За кратковременното му съмнение във възкресението на Спасителя той бил упрекнат от Господа. Според преданието той проповядвал християнството в Партия и Индия, където и умрял от мъченическа смърт.

От 70–те ученици на Иисус Христос са известни със своята благовестническа дейност:

Cв. ап. Марк. Той принадлежал към числото на 70–те ученици на Иисус Христос и взимал участие в разпространение на християнството заедно с апостол Павел (Деян. 13:5–13); после проповядвал християнството заедно с Варнава на о. Кипър (Деян. 15:39). Като станал спътник на ап. Петър, той взел участие в неговата апостолска дейност. Според преданието той основал Александрийската църква и бил ръкоположен за неин епископ. По време на пребиваването на Петър в Рим, Марк, по молба на римските християни, написал Евангелие (между 61 и 65 г.). Според по-късните сведения той умрял след тежки изтезания от езичниците от мъченическа смърт в Египет.

Cв. ап. Лука. Според преданието бил антиохиец по произход. До обръщането си в християнство бил прозелит на юдейската църква. По време на второто пътешествие на ап. Павел той станал негов спътник и почти постоянен сътрудник (2 Тим. 4:10). Ап. Лука бил запознат с лекарското изкуство. Ап. Павел го нарича лекар (Колос. 4:14). Освен това, според преданието, владеел и живописното изкуство. Той нарисувал няколко изображения на Божията Майка, ап. Петър и ап. Павел. Според по-късни предания той умрял от мъченическа смърт — обесен бил от езичниците вместо на кръст, на маслиново дърво. От него са останали Евангелие и книгата «Деяния» на Светите апостоли.

§ 16. Гонения против Христовата църква от страна на юдеите

Бързото разпространение на християнството в Йерусалим и извън неговите предели срещнало ожесточени врагове преди всичко в лицето на юдеите. Не признавайки Иисус Христос за обещания Месия, те с цялата си злоба се нахвърлили и срещу Неговите последователи. Йерусалимската църква, възникнала в самия център на юдейството, най-напред изпитала тежестта на юдейските гонения. След втората проповед на ап. Петър се започнали репресии от страна на юдейските власти против апостолите. Те ги заключвали в тъмница, подхвърляли ги на бичувания, убили с камъни св. Стефан и след неговата смърт предприели гонения против всички християни на Йерусалимската църква. За щастие на йерусалимските и въобще на палестинските християни Юдея не била самостоятелна и юдейските власти нямали право сами да издават смъртни присъди. Римските управители пък в Юдея на първо време не различавали християните от юдеите и не намирали в учението на първите нищо такова, за което те трябвало да бъдат преследвани и убивани. Те даже сдържали в някои случаи злобата на юдеите. Тъй стотникът на римската стража взел ап. Павел под своя закрила, когато той бил заплашен със смърт от юдеите фанатици. Римските прокуратори в Палестина Феликс и Фест, независимо от всички интриги и домогвания на йерусалимските юдеи, не им предали ап. Павел. Само с това безсилие на юдеите се обяснява фактът, че кървавите жертви на юдейското гонение били сравнително малко. Но всеки път, когато юдейските власти чувствали що-годе някаква сила, се стараели да нанесат най-голяма вреда на християните. Така е било при юдейския цар Ирод Агрипа, внук на Ирод Велики. Ползвайки се от благосклонното разположение на римските императори Калигула и Клавдий, той съсредоточил в ръцете си управлението на цяла Палестина. Като желаел да угоди на юдеите, той предприел жестоко гонение против християните. Жертва на това негово гонение станал ап. Яков Зеведеев, брат на Йоан Богослов. По заповед на Ирод той бил посечен с меч (44 г.). Ирод искал да направи същото и с aп. Петър и го заключил в тъмница, но ангел Господен го извел от тъмницата и той се спасил от очакващата го смърт. Друго кърваво избухване на юдейската злоба против християните се случило в 62–ра година. Възползвайки се от отсъствието на прокуратора в Юдея, първосвещеник Анан взел властта в ръцете си и я използвал против християните. Негова жертва станал ап. Яков Праведни, предстоятел на Йерусалимската църква. Гоненията против християните от страна на юдеите извън Палестина са добре известни от дейността на ап. Павел. Навсякъде те вървели по стъпките на апостола, навсякъде се стараели да разбунват против него и народ, и местни власти. Въобще на първо време не толкова езичниците, колкото юдеите, са противодействали на апостолската проповед. Под тежкия натиск на юдейството Християнската църква в Палестина се е намирала до самото падане на Йерусалим.

§ 17. Разрушаване на Йерусалим и разпръскване на юдеите

Колкото повече се разпространявала и закрепвала Християнската църква, толкова повече Божият гняв се надвесвал над еврейския народ. Тежкото престъпление срещу Основателя на Християнската църква, с което изцапал ръцете си еврейският народ, още повече било утежнено с онази необикновена злоба, с която той се отнасял към Неговите последователи. Това и препълнило най-после чашата на Божието дълготърпение. Пророчеството на Спасителя, че от Йерусалим и храма няма да остане камък върху камък (Мат. 24:2), се изпълнило в буквален смисъл. За свое оръдие над еврейския народ Бог избрал римляните. В събитията на своята история евреите не искали да видят печата на Божието им отхвърляне: както и по-рано, те смятали себе си за избран народ и мечтаели да властват над целия свят. Тежкото пък владичество на Рим над Юдея и злоупотребите на римските власти в Палестина, придружени често с оскърбления на религиозното чувство на евреите, разпалвали в тях страшна злоба против техните потисници. Между тях се образувала особена партия «Зилоти» или «Партия на ревнителите на националните интереси», които поставили борбата с римляните за задача на своя живот. Евреите започнали да се готвят за въстание против римляните(8). Започнала страшна борба, в която евреите проявили голяма жестокост. Те изклали всички войници на римската крепост, които им се предали с условие, че ще им пощадят живота. Йерусалимските християни предвидили изхода на борбата и мнозина помнели пророчеството на Спасителя за съдбата на Йерусалим. Те побързали да напуснат града и по-голялата част се отдалечила зад р. Йордан в гр. Пела.

В същото време римските легиони под началството на Веспасиан, обсадили Йерусалим (67 г.). Скоро Веспасиан бил провъзгласен за император и обсадата на Йерусалим продължил синът му Тит. В Йерусалим по случай празника Пасха дошли повече от два милиона само мъже. Настъпил страшен глад. Всичко, което можело и което не можело да се яде, било унищожено. В града започнали да върлуват страшни болести, улиците били изпълнени с трупове. В продължение на два месеца зад градските стени били изхвърлени повече от 600 хиляди трупа. От глад мнозина избягали в римския лагер, но римските войници ги разпъвали на кръст. Нямало даже достатъчно дървета за кръстове. Безумната клетва на евреите: «Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни» (Мат. 27:25) — се изпълнила буквално. Въпреки безнадеждното си положение евреите се защитавали със страшна упоритост и отхвърлили всякакви преговори за предаване. Тогава Тит се разпоредил да се превземе градът с щурм, но заповядал да се запази храмът като чудо на изкуството. Юдеите обаче превърнали самия храм в крепост и с това погубили своята светиня. За да ги принуди да се предадат, един от римските войници хвърлил в храма пламтящ факел и зданието пламнало. Градът бил разрушен до основи. По време на обсадата загинали повече от един милион евреи; хиляди били отведени в робство и разпръснати по разни градове; мнозина били продадени на пазарите за роби в Азия, Африка и Европа.

Но този ужасен урок не вразумил евреите. В 131 г. те отново въстанали против римляните под предводителството на фанатика Бар-Кохба. Неговото име (Син на звезда) му внушавало мисълта, че той е онази «звезда на Яков», под образа на която Валаам предсказал явяването на Месия (Евсевий, Църк. ист., IV, 6). Въстанието било потушено. Император Адриан заповядал сега напълно да разрушат оцелелите части на Йерусалим и да преминат с плуг по неговите улици в знак на пълно унищожение на града. Върху развалините на Йерусалим била основана римска колония Елия Капитолина и на юдеите под страх от смъртно наказание било забранено да се доближават до нея.

Само един ден в годината (на 10 август — деня на изгарянето на първия храм от Навуходоносор и на втория от римляните) на тях им позволявали срещу пари отдалече да гледат своя роден град. На вратата на бившия свещен град било поставено изображение на свиня. По такъв начин на святото място била поставена «мерзостта на запустението», предсказана от пророка (Дан. 1:31).

С падането на Йерусалим и унищожението на храма бил разрушен центърът на юдейството. Юдеите вече не могли така да вредят на християните, както по-преди. Но злобата им против тях още повече се усилила. Отдалечаването на християните от Йерусалим в Пела дало повод на юдеите да гледат на тях като на изменници на своята родина. Но като нямали възможност да пакостят на християните сами, те се стараели да възбудят против тях римското правителство. В гоненията, които езичниците предприели против християните, юдеите винаги и навсякъде взимали най-живо участие.

Гонения на християните от страна на езичниците. Мъченици

§ 18. Причини за гоненията

С падането на Йерусалим гоненията против християните от страна на юдеите се прекратили. Но на Християнската църква било отредено да преживее по-тежки изпитания — гонения от езичниците, които продължили две и половина столетия. На първо време езичниците не преследвали християните. Те гледали на християнството като на секта, възникнала в юдейството. Юдейството пък било позволена религия в римската държава. Под етикета на юдейската религия и християнството се ползвало със същото право. Но с течение на времето езичниците видели, че християните образуват отделна религиозна общност, съществено отличаваща се от всички други, и предприели срещу тях открити гонения.

В гоненията против християните взимали участие и простият народ, и интелигенцията, и самото правителство. Общият мотив за гоненията бил ненавистта против християните, но у разните класи на гръко-римското общество тя се подклаждала по различен начин.

Простият народ ненавиждал християните, защото не бил запознат с християнското учение и със строя на християнския живот. Поради тази причина народът имал представа за християните като за безбожници. Обвинението в безбожие възникнало по един много естествен начин. Поради липсата на вътрешно съдържание в езическата религия широко била развита обредността. Езичниците имали великолепни храмове, олтари и изображения на различни богове. В храмовете се извършвали обилни жертвоприношения и други религиозни обреди. А християните на първо време нямали ни храмове, ни свещени изображения. Техните богослужебни събрания ставали в обикновени жилищни помещения. Мислейки, че същността на религията се състои в обредността, и съвършено не разбирайки християнското учение за поклонение на Бога с дух и истина, простият народ гледал на християните като на атеисти в грубия смисъл на думата. Незапознат с устройството на християнския живот, народът имал представа за християните като за развратни и престъпни люде. Тези обвинения почивали не на факти, а на абсурдни разкази за богослужебните събрания на християните. За да избегнат оскърбленията от страна на невярващите, християните се събирали в скрити места, където извършвали своето богослужение. Тук те извършвали тайнството «причастие», което у тях се наричало «вечеря на любовта». Преди извършване на тайнството, в знак на духовно единение и прошка, християните се целували един друг. Всичко това в разказите на езичниците се изобразявало по страшен начин. Обвинявали християните, че те убиват деца, ядат телата им и пият кръвта им, че на тези събрания се отдават на разврат и пр.

А заради това, че християните странели от езическите удоволствия и зрелища, мнозина ги обвинявали в ненавист към човешкия род. Простият народ вярвал на всичко това и бил готов да изтреби християните. Жреците и идолоделците, които били особено заинтересовани от съществуването на езическия култ, нарочно поддържали у простия народ тази омраза против християните, понеже тяхното благосъстояние било тясно свързано с процъфтяването на този култ. Като безбожници и престъпници, в очите на народа християните били омразни за боговете и виновни за всички обществени бедствия. Те трябвало да се изтребват, за да се избегне гневът на боговете. Сред народа се появили даже такива поговорки: «Не дава ли Бог дъжд, да отидем против християните»; «Разлее ли се Тибър до градските стени, християните да бъдат хвърлени на лъвовете».

Образованите езичници по свои съображения също ненавиждали християните. Към християнството те се отнасяли с недоверие поради факта, че то излязло от Юдея, страна, която не се отличавала ни с наука, ни с изкуство, ни с философия и проповедниците му били прости галилейски рибари. Затова образованите езичници и особено философите от разните школи наричали християните суеверци, мечтатели, фантазьори, «хвърчащи във въздуха» и пр.

При едно по-близко познанство на езичниците с християните, с течение на времето всички тези обвинения биха се разсеяли и народните маси биха изменили отношението си към християните. Но за съжаление против християните излязло самото римско правителство, което съзряло в тяхно лице общество, опасно за държавата. Според римските закони религиите се делели на позволени и непозволени. Към позволените се отнасяли всички национални религии, които изповядвали известни народи и съществували преди всичко в определени страни. Такива религии с нищо не заплашвали римската религия, понеже не претендирали за всесветско разпространение. Правителството пък охранявало римската религия със строги закони, като религия държавна, която освещавала целия строй и всички нрави на Римската държава. Правителството твърдо вярвало, че ако римската религия бъде разколебана, ще падне и самата държава. Затова служенето на боговете в Рим се смятало за служене на държавата: то било също такава държавна повинност, както плащането на данъци или службата във войската. Човек можел лично да не вярва в боговете, можел да ги презира, но всеки истински римлянин бил длъжен да участва в установените жертвоприношения и церемонии в чест на боговете, за да спечели тяхното благоволение, ако не лично за себе си, то поне за държавата. Християнството пък отричало всички религии и сочело само себе си за абсолютна истинна религия, която трябвало да обхване целия свят и всички народи. Християните не могли да принасят повелите на своята съвест в жертва на държавните интереси. Вследствие на това правителството гледало на тях като на политически престъпници, които, като отхвърляли отечествената религия подкопавали и държавния строй. То още повече се убедило в това, когато видяло, че християните отричат култа към императора, т. е. не го признават за бог, не се покланят на изображенията му, не принасят в негова чест жертви. Този култ бил особено популярен и разпространен в империята. Неговото признаване служело като признак на политическа благонадеждност, понеже императорът се смятал за въплъщение на държавата и в негово лице се боготворила самата държава. А поради това всички граждани на империята, при цялото различие на техните религиозни вярвания, били длъжни да му оказват божествени почести. Но християните и в това отношение правели изключение и по тази причина в очите на правителството те минавали за сборище от заговорници.

Всичко това, взето заедно, предизвикало онези страшни гонения на езичниците против Християнската църква, които продължили две и половина столетия. На тези гонения съчувствали и такива хора, които не виждали в християните нито врагове на отечеството, нито хора безнравствени и атеисти. Те станали врагове на християнството само затова, защото то проповядвало учение, което било коренно противоположно на техните възгледи, навици и обичаи. Християнското учение за равенство и братство на всички хора и народи не се харесвало на онези, които делели човешкия род на господари и роби и с презрително високомерие гледали на по-нисшите класи. Учението за въздържание и безкористие било противно на хората, привикнали на чревоугодие, оргии и безумен разкош. Християнското учение пък за любов към всички хора, без да се изключват и враговете, било съвършено непонятно за онези, които се ръководели в живота си от чувство на егоизъм. Всички такива хора, неспособни за нравствено прераждане, се явявали врагове на Църквата Христова.

По такъв начин едни причини за гоненията против християните били от обществен характер, а други — от политически. А съобразно с това и цялата епоха на гоненията срещу християните се дели главно на две части. До половината на III в. гоненията се отличават: 1) че в тях широко участие взимали народните маси, при което недоволството на тълпите често имало стихиен характер, като християните масово били избивани без следствие и съд. Правителството пък със своите закони се стараело да регулира гоненията и да ги постави в рамките на правилно съдопроизводство; 2) гоненията през това време възниквали понякога по случайни мотиви, съдържащи в себе си малко религиозни елементи, и 3) обхващайки по-малки или по-големи области от империята, гоненията рядко имали повсеместен характер. От половината на III в. начело на гоненията срещу християните застава самото правителство; гоненията се водят по религиозни подбуди и обхващат цялата Римска империя. През тази втора половина на гоненията ребром и решително бил поставен въпросът да остане ли езичеството господстваща религия в империята или то да отстъпи своето място на християнството.

Кратък исторически преглед на гоненията(9)

§ 19. Гонение при Нерон

Пръв гонител на Християнската църква бил един от най-жестоките римски императори — Нерон (54–68). Деспот и фантазьор, той не се спирал пред никакво престъпление за удовлетворяване на своите прищевки. Повод за гонение против християните послужил страшният пожар в Рим (64–65), който опустошил по-голямата част от града и лишил хиляди граждани от покрив и насъщен хляб. Това бедствие започнало на 18-и срещу 19–и юли: шест дена и седем нощи бушувал пламъкът, а последните негови искри изгаснали едва след десет дена. От Четиринадесет части на града оцелели само четири, а три изгорели до основи. Поведението на Нерон, който се възхищавал от картината на пожара, заедно с другите обстоятелства било за всички очевидно доказателство, че пожарът е бил предизвикан по желанието на императора. За да отклони от себе си избухналото обществено негодувание, Нерон обвинил в това християните. И понеже на християните гледали като на хора с позорен живот и човеконенавистници, то мнозина повярвали на тази клевета. Започнали изтезания на християните, които взели чудовищни форми; изтезанията били придружени със страшни подигравки и мъчения: обличали християните в зверски кожи и насъсквали срещу тях кучета, хвърляли ги в река Тибър, разпъвали ги на кръст, обливали ги със запалителни вещества и ги запалвали да горят вместо факли в градините на Нерон. А Нерон заедно със своите ласкатели се веселил и пирувал. Жертва на това гонение станали великите апостоли Петър и Павел. Колко време е продължило това гонение и какъв район е обхванало, не може да се определи.

§ 20. Гонение при Домициан

Втори гонител на християните бил император Домициан (81–96). Това е най-мнителният от всички римски императори. Той бил готов навсякъде да види заговор и измяна. По подозрение той умъртвил много сенатори. Имуществото на избитите се конфискувало в полза на държавата, а жените и родствениците им били изгонвани. Като узнал, че в Палестина живеят потомци на Давид, и опасявайки се, че те като членове на стар царски род могат да предявят права за юдейския престол, заповядал да ги повикат в Рим. В числото на последните били внуците на Юда, сродник на Иисус Христос. Но като видял пред себе си прости хора с мазоли по ръцете, цялото имущество на които се състояло от около 50 декара земя, и като узнал, че те очакват не земно царство, а небесно, той ги освободил да си отидат по домовете. Освен по политически подозрения Домициан предприел преследване на много римски граждани и по религиозни подбуди за «безбожие и възприемане на юдейски обичаи». Под името безбожници и приели юдейски обичаи се подразбирали християните, които правителството не считало още за отделно религиозно общество и не отличавало от юдеите. Жертва на това гонение бил консул Tum Флавий Климент, братовчед на Домициан, макар някои да се съмняват, че той е принадлежал към християнското общество. А жена му Домицила, несъмнено християнка, била заточена в рудниците на о. Пендатерия в Средиземно море, близо до гр. Неапол.

§ 21. Положението на християните при Траян, Адриан и Антонин Пий

От времето на император Траян (98–117) римското правителство започва да преследва християните за техните религиозни убеждения; то вече не ги смесва с юдеите. Император Траян и мнозина от императорите след него принадлежали към най-добрите управници на Римската империя. Те разбрали, че християните образуват отделно религиозно общество и изповядват такава религия, която не бива да се причислява към позволените. За начало на гонението срещу християните послужил указът на император Траян против тайните общества. Този указ бил издаден (99 г.) не против християните, но те се оказали неволни негови нарушители, понеже били принудени да се събират тайно за извършване на богослужението си.

Плиний Млади, проконсул на Витиния, като прилагал този указ, намерил толкова много християни в своята област, че не знаел какво да прави с тях. Той се обърнал за упътване към Траян. Императорът издал указ, с който за дълго се определяло безправното положение на християните в Римската империя и по който дълго след това се ръководило римското правителство. С този указ се забранявало на чиновниците да издирват християните, но те били длъжни да ги предават на съд и да ги принуждават да се откажат от вярата, когато ги доведат пред властта или частни лица направят донос против тях. В случай на упорство от страна на християните се заповядвало те да бъдат предавани на мъчения и смърт. С тази заповед Траян приложил към християните общия принцип на римската юрисдикция, по силата на който процесите против християните започвали само в случай, че налице има обвинител. Очевидно Траян не смятал християните за такива престъпници, за да ги издирват нарочно, но не ги смятал и за съвсем безвредни, за да не им се обръща внимание, когато те станат известни на правителството. В очите на Траян християните заслужавали смърт дори само за това, че не искали да изпълняват заповедите на властта. От указа на Траян особено много се възползвали фанатиците езичници и жреците: те довеждали групово християните на съд. В царуването на Траян умрели от мъченическа смърт: 120–годишният Йерусалимски епископ Симеон, разпънат на кръст, св. Игнатий Богоносец, епископ Антиохийски, и св. Климент, епископ Римски, заточен в Херсонес (Крим).

В своите отношения към християните се ръководили от указа на Траян и приемниците му — императорите Адриан (117–138) и Антонин Пий (138–161). Ако в тяхното царуване е имало някакви подобрения в положението на християните, то те имали частичен характер и не изменяли общото положение на Църквата. Така при Адриан бил издаден декрет, с който се забранявало да се убиват християните по искането на възбудената тълпа, а строго се предписвало да се извършва правилно съдопроизводство със спазване на всички формалности. При това, както изисквало римското право, за всяко злонамерено и недоказано обвинение против християните следвало да бъде наказван обвинителят. Но този указ не бил от особено значение. Настроената против християните тълпа често пъти заставяла проконсулите да нарушават този закон.

От сонма на мъчениците на това време особено поучително е мъченичеството на семейството, което се състояло от майка и трите й малолетни дъщери. Това са мъчениците София и нейните дъщери: Вяра (12 години), Надежда (10) и Любов (9). Те загинали в царуването на император Адриан. По доноса на езичниците Адриан поискал да доведат семейството при него. Като отивала на смърт, св. София убеждавала своите млади дъщери да утешат старостта й с твърдото изповядване на името Господне. Със своята твърдост и мъжество във вярата по време на изтезанията младите девици поразили самия Адриан. Една след друга светите девици били обезглавени с меч. На майката позволили да ги погребе. Съкрушена от страданието на своите деца, след три дена тя умряла (празн. 17 септ.).

При Антонин Пий в 155–156 г. бил изгорен на клада Поликарп, епископ Смирненски. Със своята смърт св. Поликарп показал на християните висок образец на героизъм, мъжество и спокойствие пред смъртта и висок пример на твърдост в своите убеждения. «Пожали своята почтена възраст, казал му проконсулът, не погубвай себе си, опомни се, поклони се на гения на кесаря, кажи — смърт на безбожниците (т. е. на християните) и похули Христа.» — «Аз служа 86 години на моя Христос, отговорил светият епископ, и никаква обида не съм имал от Него; как пък аз ще хуля моя Христос и Спасител?» — «Аз имам зверове, казал проконсулът, и ще те хвърля на тях, а ако не се боиш от зверове, ще те изгоря.» — «Временният огън, който угасва след няколко часа, не е страшен в сравнение с вечния огън», отговорил Поликарп. «Прави каквото искаш», били последните думи на светия епископ. Осъдили Поликарп на изгаряне. С невероятна бързина юдеите и езичниците струпали дърва за кладата. С необикновено спокойствие свещеномъченикът очаквал страшната минута. Той самичък си съблякъл дрехата и обущата и произнесъл благодарствена молитва, че се удостоява с честта на мъченичество. Когато поискали да го прикрепят към стълба на кладата с железни скоби, той казал: «Оставете ме така. Онзи, Който ми е дал сила да търпя огъня, ще ми даде сила и да стоя на кладата неподвижен». Кладата била запалена, но пламъкът, образувайки свод над светия епископ, не се докосвал до него. Тогава един от палачите убил Поликарп с меч. Бликналата кръв изгасила пламъка на кладата. Отново запалили кладата и тялото на светия мъченик било изгорено.

§ 22. Гонение при Марк Аврелий

При Марк Аврелий (161–180), приемник на Антонин Пий, положението на християните станало особено тежко. Макар той да не издал специален закон по отношение на християните, с неговото име се свързва най-жестокото гонение на християните. По много свои качества Марк Аврелий принадлежал към най-добрите императори на Римската империя. Той се отличавал с великодушие, справедливост, ум и философско образование, но за съжаление към християните изпитвал враждебни чувства. Те произтичали от неговите религиозни и философски убеждения. Въпреки своето философско образование Марк Аврелий бил много суеверен. Той искрено вярвал в съществуването на много богове и принасял толкова изобилни жертви, че даже езичниците ехидно се смеели над тази религиозност на императора. Марк Аврелий съвършено не бил запознат с християнството. Принадлежащ по своите философски убеждения към школата на стоиците, той, от висотата на своето философско високомерие, се отнасял презрително към християните. В своето съчинение «Размишления» той не споменава нито една дума за християнството и само мимоходом дава отзив за християнското мъченичество: на него той гледал като на неискрена показност и театрален патос. При такова настроение на императора против християните всеки момент могло да избухне гонение без всякакви укази. Почвата за него била готова в онези обществени бедствия, с които било богато царуването на Марк Аврелий. Страшна язва опустошавала империята от Етиопия до Галия. Наводнението на Тибър разрушило обществените житници и предизвикало глад в столицата. Империята била изтощена от продължителни войни на западните и източните й граници. Народните маси приписвали всички тези бедствия на гнева на боговете, раздразнени от християните. Между езичниците продължавали да се разпространяват старите разкази за безбожието и отвратителните обичаи на християните. За избухване на народното негодувание срещу християните бил достатъчен и незначителен повод от страна на Марк Аврелий. За такъв повод послужил неговият указ «Против суеверията», който не се отнасял непосредствено към християните. Неговото издаване се намирало във връзка с появяването при Марк Аврелий на множество всевъзможни скитници, влъхви и магьосници, които, използвайки обществените бедствия, увличали след себе си народа и го вълнували със своите предсказания. Но местните управители се възползвали от този указ и го прилагали към християните. Гонението започнало. В някои части на империята — в Мала Азия и галските градове Лион и Виен, гонението се извършвало с небивала дотогава жестокост. В галските градове християните били лишени от всякакви граждански права: за тях били затворени обществените домове, баните, пазарите; християните се страхували да се покажат на улиците: върху тях хвърляли камъни, биели ги, ограбвали ги и по разни начини ги изтезавали. Указът на Траян, който забранявал да се издирват нарочно християните, изгубил своята сила. Арести и издирвания на християни се извършвали в най-широки размери. Гонени били всички: и свободни и роби, и знатни и бедни. Християните били подхвърлени на ужасни мъчения, затваряли ги в душни тъмници, хвърляли ги за храна на зверовете. Злобата на езичниците против християните не се ограничавала само към живите, но не оставяла в покой и убитите християни. Глави без тела, овъглени части от ръце и крака били излагани на показ, а самите тела хвърляли на кучетата. Християните по никакъв начин не можели да получат за погребване телата на мъчениците. Останките им били изгаряни, а пепелта хвърляли в р. Рона. Също така жестоко било преследването на християните и в Мала Азия. Тук, по думите на апологета Мелитон Сардийски, «безсрамните доносници и грабители на чуждото добро явно разбойничествали, денем и нощем грабели в нищо невиновните жители». Марк Аврелий не само не спрял този бушуващ фанатизъм на езичниците, но му дал и своя санкция. На запитването на лионския проконсул какво да прави с арестуваните християни, в числото на които имало много римски граждани, императорът в духа на закона на Траян отговорил със следния едикт: «Упорстващите християни да се умъртвяват: римските граждани с меч, а останалите да се изпращат на зверовете (ad bestias)». Какъв район от империята е обхванало гонението при Марк Аврелий е трудно да се каже. По свидетелството на Целз християните били търсени навсякъде. И безспорно е, че положението им навсякъде е било тежко, но особено непоносимо то е било в Галия и Мала Азия, вследствие на което то е и отбелязано особено в християнските паметници от това време(10).

По време на царуването на Марк Аврелий Църквата се украсила с подвизите на много мъченици. Те били толкова много, че телата на мъчениците християни лежали понякога на купища по главните улици на градовете. По време на това гонение загинали от мъченическа смърт в Рим Юстин Философ (165 г.) със своите ученици, в Лион — 90–годишният Лионски епископ Потин и др.

Със своето търпение и мъжество християните мъченици нагледно показали на езичниците, че черпят своите сили от висш извор. Така престарелият епископ Потин, предаден на тълпата за поругание, с мъжество понесъл различните изтезания и умрял в задушна тъмница. Мъченикът Сакт така бил изтезаван и обезобразен, че не приличал на човек, но през цялото време на мъченията само повтарял трите думи: «Аз съм християнин». Особено удивителна била твърдостта на малолетните мъченици за християнската вяра. В Лион били подложени на мъчение девицата Бландина и нейният 15–годишен брат Понтик. Християните се опасявали, че младата Бландина не ще понесе жестоките изтезания. Но тя в продължение на цял ден с мъжество изтърпяла безброй мъчения. Палачите се изморили, мъчейки я, и най-после заявили, че тя ги е победила. По време на жестоките изтезания тя повтаряла само едно: «Аз съм християнка и ние нищо лошо не правим»; в същото време тя имала сила да поддържа бодростта на духа и у брат си.

§ 23. Гонение при Септимий Север

След Марк Аврелий жесток гонител на християните бил Септимий Север (193–211). По своите лични религиозни убеждения той изглежда не бил гонител на Църквата. Сам той нямал никаква определена религия и към хората с други религиозни убеждения се отнасял равнодушно. До заемане на престола той имал като кърмачка за своя син една християнка, а за другар в детските му игри — едно юдейско момченце. В началото на своето царуване Септимий Север даже направил много добрини на християните. Освободил няколко високопоставени лица, заподозрени и дадени под съд за принадлежност към християнството. В числото на приближените му имало немалко християни. По свидетелство на неговия съвременник Тертулиан той бил излекуван от очна болест от един роб-християнин, на име Прокул, комуто позволил да живее в двореца до самата му смърт. Но от десетата година на своето царуване станал жесток гонител на християните. По време на пътешествието си на изток той бил поразен от разпространението на християнството и опасявайки се за целостта на империята, решил да задържи разпространението на Църквата. Той издал закон (202 г.), с който под страх от тежки наказания се забранявало да се приема християнството. Разпореждането на императора изглежда се отнасяло до новите членове на Християнската църква. Онези пък, които изповядвали християнството от по-рано, не били застрашени от ударите на този закон. По такъв начин Септимий Север мислил съвършено да прекрати увеличаването на Християнската църква. Но местните управители дали по-широко приложение на този указ: те изправяли пред съда не само онези, които приемали за пръв път християнството, но и тези, които отдавна изповядвали тази религия. Гонението на християните имало толкова жесток характер и ударът бил толкова неочакван, че някои от тях помислили, че е настъпило времето на Антихриста.

Но Християнската църква и в това гонение дала удивителни примери на мъжество и търпение. По време на това гонение загинали от мъченическа смърт: в Александрия — ритор Леонид, баща на знаменития Ориген, и девицата Патамиена; в Лион — епископ Ириней; в Картаген — Фибия Перпетуа и робинята Фелицата. Страданията въобще на всички мъченици поразявали езичниците, но особено те се учудвали на мъжеството на жените Фибия Перпетуа, Патамиена и Фелицата.

Фибия Перпетуа, 22–годишна млада жена, по произход и мъж принадлежала към висшето общество. Нейната младост, красота и нежно телосложение възбуждали общо състрадание, когато тя била хвърлена в тясна и задушна тъмница. Освен телесните мъчения тя трябвало да се бори и с любовта си към своето малко кърмаче и с привързаността си към своя престарял баща. С цялата сила на своята бащинска любов той се мъчел да убеди дъщеря си да не се нарича християнка. «Дъще моя, казал той, смили се над моите бели коси, съжали се над своя баща, ако въобще съм достоен за това име. Спомни си за своя син, който без теб не ще живее...» При това той целувал ръцете й, падал на колене, скубел косите си и проклинал деня на своето рождение. Самият прокуратор бил трогнат от тази сцена. «Пожали, казал той на Перпетуа, белите коси на баща си, пожали своето дете и принеси жертва на боговете.» — «Не мога, отговорила Перпетуа, аз съм християнка.» И тя била хвърлена на дивите зверове. Но и в последния момент християнката мъченица дала пример на идеално чиста жена. Когато, изранена и обляна в кръв, тя паднала на арената, първото й движение било да поправи дрехата и прикрие голото си тяло. След това поправила разхвърляните си коси, забола ги с игли, понеже разпуснатите коси били символ на траур, а тя смятала мъченическата смърт за особено радостна. Cв. мъченица била доубита с меча на един гладиатор.

Cв. Фелицата била прислужница на Перпетуа. Заедно с нея споделяла страданията й в тъмницата. От тежките вълнения тя родила преждевременно. Раждането било мъчително. Войниците, които били там, се съжалили над нея и й казвали: «Ако ти сега тъй страдаш, то какво ще стане с тебе, когато те хвърлят на зверовете?». — «Сега, отговорила тя, аз страдам самичка, понеже страдам за себе си, а тогава аз ще страдам за другиго и този друг ще бъде в мене и ще страда за мене.» Cв. мъченица умряла от същата смърт, както и господарката й.

Младата девица. Патамиена, подложена на разни мъчения, ги понесла с такова спокойствие и мъжество, че удивила едного от войниците на име Василид, който се разколебал във вярата си. Съпровождайки светата мъченица до лобното място, той я защитил от оскърбленията на тълпата. А след нейната смърт, станал явен християнин и умрял мъченически за Христовата вяра.

§ 24. Положението на християните след Септимий Север до Деций Траян

След Септимий Север в продължение на 30 години (219–249) Християнската църква се радвала на мир. През това време Римският престол заемали т. нар. императори-еклектици (от гр. дума eklektikos — склонен да избира). Те усвоили възгледа върху религията на философите от неоплатоническата школа — че нито една религия не може да се смята за безусловно истинна, но всяка заключава в себе си част от истината. Поради това те се отнасяли с уважение към всички религии, а някои от тях поставяли християнската по-високо от всички други. Така Александър Север (222–235) с уважение се отнасял към личността на Иисус Христос. Бюстът на Христос стоял в неговата молитвена зала редом с бюстовете на езическите богове. Изречението на Спасителя: «Което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям» (Мат. 7:12), така му харесало, че той го поставил за девиз на много обществени здания. На езичниците той препоръчвал да се ръководят от примера на християните при избиране на кандидати на обществени длъжности — да избират най-достойните люде. При един спор между езичниците и християните за някакво място в Йерусалим, той взел страна на християните.

Известна промяна станала в положението на Църквата при приемника на Александър Север Максимин Тракиец (235–238). В царуването на последния избухнало гонение на християните, но то не било продължително и не засегнало всички християни. По свидетелство на Евсевий то било насочено главно срещу християнското духовенство — епископите, свещениците и дяконите. Но това гонение не било повсеместно и възникнало не от някакви особени религиозни причини. Като чужденец Максимин не бил предан на римската религия. Неговото управление било ознаменувано със систематичен грабеж на римските капища. Всичко, което било ценно в тях, се вземало в държавната каса и се претопявало в монети. Неговата ненавист към християните имала политическа подкладка. Стъпвайки на трона през трупа на своя предшественик, той се опасявал, че между християните ще се намерят защитници на Александър и ще подкопаят неговата власт. Но гонението се прекратило след една година, когато Максимин се убедил, че неговите подозрения към християните са неоснователни.

Християните се радвали на спокойствие и при приемниците на Максимин — императорите Гордиан (238–244) и Филип Арабин (244–249). У християните има запазено предание за тях, че били тайни християни. Всъщност те се ръководели само от еклектическия възглед върху религията, както и Александър Север. През това спокойно време Християнската църква толкова много се разпространила, че в Гръко-римската империя нямало град или село, където да не е имало християни. При основно запознаване с тяхното учение мнозина образовани и знатни люде го приемали. За езичниците ставало очевидно, че християнството отива с бързи крачки към своето тържество. Но фанатиците езичници не губели надежда да сломят този противник и затова тежки изпитания очаквали Църквата за в бъдеще. От средата на III в. действително започнали най-жестоките гонения.

§ 25. Гонение при Деций Траян

В средата на III в., по времето на император Деций Траян (249–251), гоненията на християните встъпват в нова фаза на развитие. Досега в тези гонения голямо участие взимали народните маси. Правителството понякога сдържало стихийните избухвания на тълпата против християните, изисквайки спрямо тях да се съблюдават законните норми на съдопроизводството. Сега самото правителство възбуждало гоненията на християните. Римското правителство окончателно се убедило, че християнството не е съвместимо с държавния строй на Рим и си поставило задачата съвършено да го задуши и да унищожи последователите му от лицето на земята. Вследствие на това гоненията имат систематичен характер: те се водят повсеместно. Всички християни, независимо от пол, възраст и обществено положение, били преследвани. Такъв рязък прелом в отношенията на държавната власт към християните настъпил при Деций Траян.

Деций Траян оставил след себе си спомен на добър управител. Но по отношение на християните той бил жесток гонител. Поставяйки си задачата да възстанови в пълен блясък всички древноримски учреждения, той виждал в християнската религия нещо ново, опасно за държавата. Римската религия от негова гледна точка заслужавала държавна поддръжка, понеже под сянката и покровителството на езическите богове била уредена могъщата Римска държава. Християнската религия пък, която подкопавала и отричала римската религия, заслужавала само заради това да бъде унищожена. Деций Траян решил да осъществи това и на дело. В края на 249 или в началото на 250 г. той издал едикт против християните, който имал ужасни последици за тях, понеже бил първият, предписващ поголовно гонение на християните. Всички местни управители били длъжни да преследват християните. Всички, които изповядвали християнството, трябвало да се отрекат явно от него и да докажат това свое отричане с жертвоприношение на боговете. В изпълнение на едикта в различните градове в помощ на римските агенти правителството назначавало до 5 души избрани граждани, които били длъжни да следят за принасянето на жертви от страна на християните. В определения ден всички християни от известен район, даже малолетните, били длъжни да се явят при жертвените олтари и не само да заявят своето отричане, а — особено по-известните от тях — и да принесат жертви на боговете. В случай на твърдост във вярата християните били подлагани на страшни мъчения, отличаващи се с голямо разнообразие. Правителството било убедено, че самите християни не са престъпници, обаче смятало религията им опасна за държавния строй. Поради това то се грижело не да изтреби колкото може повече християни, а гледало посредством мъчения да ги принуди да се откажат от вярата. Мъченията действително били ужасни — управителите на областите си съперничели един на друг в изнамирането им. С това може да се обясни фактът, че по време на това гонение имало много повече изповедници, отколкото мъченици. Освен обикновените християни, по време на това гонение претърпели мъчения мнозина от представителите на християнските църкви. От тях от мъченическа смърт умрял Фабиан, епископ Римски, и изповедниците Александър Йерусалимски, Карп Тиатирски и Вавила Антиохийски. Но по време на това гонение се забелязва и прелом в отношенията на простия народ към християните. Гонители против християнството били главно официалните представители на властта. Простият народ изглежда не само че се примирил със съществуването на християнството, но понякога изказвал на християните своето съчувствие и съдействие. Особено очебийно и в голяма степен такова съдействие простите езичници оказали на св. Дионисий Александрийски, който заедно с други четирима презвитери бил задържан под стража. За това нещо узнали някои селяни езичници, които отивали в едно близко село на сватба. Като стигнали в дома, дето била сватбата, те разказали на гостите за случилото се. Изведнъж всички като по даден знак скочили от местата си и бързо се отправили в града, където се намирал под стража Дионисий. Било вече тъмна нощ. Войници пазели епископа и неговите четирима спътници. Селяните се втурнали в дома с такъв вик, че войниците се изплашили и избягали. Оттук вече Дионисий заминал за някое неизвестно място, където се укривал дълго време. И много други епископи както от Египет, така и от други места, ако не при такова съдействие на езичниците, то при тяхното мълчаливо съчувствие, също могли да се укриват от гонителите. Така далеч от своето паство живял по време на това гонение св. Киприан, епископ Картагенски. А св. Григорий Неокесарийски с цялото си паство заминал в Понтийската пустиня и там останал до прекратяване на гонението.

Гонението при Деций, макар и да траяло кратко време — около една година, взело много жертви измежду членовете на Християнската църква. Освен мъчениците и изповедниците тя се лишила от много свои членове в лицето на отпадналите от вярата. Дълговременното затишие преди това гонение в голяма степен отслабило в християнското общество нравственото напрежение, с което живели християните в тревожното време преди това. В този спокоен период християнството приемали и такива, които не биха имали мъжество да го приемат по време на гонения. Те именно се оказали малодушни и отпадали от вярата. Степените на тяхното падение били различни: най-висша форма на падение съставяли sacrificati uthurificati, т. е. онези, които собственоръчно принасяли жертви на идолите, заколвали жертвени животни или кадели на олтара тамян. След това идели така наречените libellatici, т. е. ония, които, като не принасяли жертви, посредством подкуп получавали удостоверения (libelli), че са принесли жертва на боговете и затова не били подлагани на преследвания; по-нататък следвали падналите, които не се снабдявали с фалшиви удостоверения, но успявали да впишат имената си в списъците на жертвоприносителите (acta tacientes); най-после, някои християни предавали на агентите на властта Свещените книги или издавали своите братя. Те също се смятали за паднали под името предатели (proditores). В края на 250–ата година вниманието на Деций Траян било заето във войната с готите и гонението започнало да отслабва в самия Рим. На следната година Деций бил убит и гонението съвсем се прекратило.

§ 26. Гонение при Валериан

След Деций Траян жесток гонител на християните бил Валериан (253–260). В първите години на неговото царуване християните се ползвали с такъв мир и благополучие, с какъвто не се ползвали даже при императорите Александър Север и Филип Арабин. Но след четири години (257 г.) той също станал страшен гонител на християните. По свидетелство на св. Дионисий Александрийски той станал враг на християните по съвета на своя приятел фанатик Макриан. Какви обаче съображения е представил този фанатик на императора за възбуждане на гонението, не е известно. Валериан издал два едикта против християните: с първия се забранявало на християните да се събират на богослужение и да посещават гробищата. Виновните били изпращани на заточение и убивани. Вследствие на този едикт много епископи на Християнската църква били изпратени на заточение; много молитвени домове и християнски гробища били конфискувани за държавни нужди. Това разпореждане на императора било много несправедливо по отношение на християните: то било в разрез с римските закони, според които гробищата, независимо от това кой е погребан там, се смятали за свещени и се намирали под закрилата на законите. С това разпореждане Валериан искал да отнеме на християните възможността да устройват свои богослужебни събрания, за място на които служели предимно християнските гробища. Но този едикт не постигнал целта си: християнските свещеници извършвали евхаристията и богослужението в частни къщи, а умрелите християни били погребвани пак в гробищата, но тайно. Вследствие на това с друг едикт (258 г.) се предписвало всички предстоятели на християнските църкви — епископите, презвитерите и дяконите, а също и всички високопоставени лица да се принуждават да се откажат от християнството, като се лишават от имуществата и от правото на римско гражданство, а в случай на упорство — да бъдат посичани с меч. Знатните жени да се пращат на заточение. Очевидно императорът разчитал да разстрои християнското общество, лишавайки го от най-видните му членове и особено от йерархията. Започнало се жестоко гонение в духа и със същите мъчения както при Деций Траян.

По време на това гонение умрели с мъченическа смърт: Сикст, епископ Римски и Киприан, епископ Картагенски. Сикст бил хванат в катакомбите по време на богослужение. След произнасяне на смъртната му присъда палачите го завели обратно в катакомбите и му отрязали главата на същото място, където преди малко той извършвал евхаристията. Неговото епископско седалище било опръскано с кръв. По пътя към лобното му място го придружавал дякон Лаврентий. «Къде отиваш, отче, без сина си? Къде отива епископът без своя дякон?» — казал му последният със сълзи на очи. — «Престани да плачеш, отговарял епископът, ти скоро ще дойдеш след мене.» Действително след три дена Лаврентий бил арестуван; със своето търпение той удивил езичниците. Префект на Рим поискал от него да му предаде съкровищата на Римската църква, за които между езичниците се носела преувеличена мълва. Лаврентий събрал в двора на префекта бедните, които получавали помощ от църквата, и му казал: «Ето съкровищата на нашата църква». Раздразненият префект заповядал да вържат Лаврентий върху желязна решетка и да запалят под нея огън. Cв. мъченик не произнесъл нито дума. Когато обгоряла едната половина на тялото му, той спокойно казал на мъчителите: «Изпече се вече, обърнете!».

Някои християни обвинявали Киприан в малодушие и страхливост, задето по време на гонението при Деций Траян оставил паството си без ръководител. Но сега Киприан мъжествено посрещнал смъртта. Спокойно той се покачил на ешафода, коленичил, помолил се, благословил народа, сам завързал очите си и навел главата си, за да я отсекат, като се разпоредил да дадат на палача 25 златни монети.

Трябва да се отбележи, че простият народ и по време на това гонение се отнасял към християните спокойно, без ненавист и фанатизъм. Осъдените на изгаряне Фруктуоз, епископ Тераконски, и двамата дякони съпровождали до лобното място не само християните, но и езичниците, които обичали епископа за неговия благ характер. А дякон Флавиан, африкански мъченик в Нумидия, езичниците със сълзи на очи умолявали да принесе жертва на боговете, а след това да си живее така, както му е угодно. Когато това не им се удало, те искали с лъжа да спасят Флавиан, заявявайки пред съда, че той лъже, казвайки, че е дякон. Това заявление спряло за известно време произнасянето на смъртната присъда, но св. Флавиан не се възползвал от това обстоятелство, за да спаси живота си. Той подал писмено заявление, че е християнин и дякон и бил умъртвен.

§ 27. Гонение при Галиен

По време на царуването на Галиен (260–268), приемник на Валериан, настъпила промяна в отношението към християните. Император Галиен нямал определени религиозни възгледи. В областта на религията той бил еклектик, подобно на Александър Север, и във всяка вяра намирал нещо добро, достойно за уважение. Поради това той се отнесъл благосклонно към християните. Той отменил крайно несправедливото разпореждане на своя баща за християнските гробища и върнал на християните конфискуваните им молитвени здания и местата, където били погребани умрелите. Но при все това християнската религия си оставала все още непозволена. Издадените по-рано закони против християните не били отменени. Затова и при този император имало случаи на мъченичество. Така на основание закона на Траян в Кесария Палестинска за изповядване на християнската вяра бил посечен с меч Марин, човек от знатен произход, който бил на военна служба. Но разпореждането на императора имало твърде благоприятни последици за християните: то свързвало ръцете на езичниците, които, като виждали благосклонното отношение на императора към тях, намирали за неудобно да ги нападат. След Галиен Християнската църква, при официалната непозволеност на своето положение, повсеместно се ползвала с мир в течение на 40 години до встъпване на престола на Диоклециан.

§ 28. Гонение при Диоклециан и неговите съуправители и приемници

Последното най-жестоко гонение против християните станало в царуването на Диоклециан (284–305). Сам Диоклециан в продължение почти на 20 години не гонил християните. Но това още не значело, че той се ръководел от чувство на хуманност и справедливост към тях. Напротив, към християните той питаел и по религиозни, и по държавни съображения, враждебни чувства.

По своите религиозни възгледи той бил дълбоко предан на римското езичество. В неговия дворец постоянно се събирали на групи жреци и гадатели; тук всекидневно ставали гадания по вътрешните органи на животни (харуспиции). При започване на всяка важна държавна работа Диоклециан се допитвал до оракулите и гадателите. Естествено от такъв император християните не са могли да очакват нищо добро. Всяко негово стълкновение с християните на религиозна почва трябвало да завърши с трагични резултати за последните. Така още в първата година от встъпването му на престола по негова заповед в Рим мъченически били умъртвени няколко християни за отказа им да вземат участие в националния култ. В 302 г. по повод на несполучливо гадание по вътрешните части на животни Диоклециан изгонил от своята свита всички християни, понеже жреците обвинили тях за виновници за тази несполука. Заедно с това той заповядал да се очисти войската от всички, които изповядвали християнството. Ако Диоклециан в продължение на 20 години се въздържал да гони християните, той се ръководил не от някакви хуманни подбуди, а по-скоро от чисто държавни съображения. Общото неустройство на държавата и несигурността на собственото му положение на престола отвличали вниманието му от християнството. Когато прокараните от него реформи заздравили държавата, Диоклециан рязко изменил своето отношение към християните.

Но и през тези 20 години, когато той още не се бил проявил като гонител, положението на християните в някои части на империята било твърде тежко. То зависело от личното отношение към тях на съуправителите на Диоклециан, с които той, за удобство на управлението на империята, разделил своята власт. От тях най-зли врагове на християните били западният император Максимиан Херкул и особено източният кесар на империята Галерий, зет на Диоклециан. Те двамата страшно ненавиждали християните и затова от самото начало на царуването на Диоклециан положението на християните в техните области било крайно тежко. Максимиан Херкул бил груб войник, който поставял над всичко военната дисциплина и ненавиждал християните само затова, че християните войници се отказвали да участват в езическите жертвоприношения през време на походите. В това той съзирал нарушаване на дисциплината и тежко наказвал за такава проява(11). Но още по-силно ненавиждал и притеснявал християните кесар Галерий.

Само в онези части на империята, където лично управлявали на изток Диоклециан и на запад Констанций Хлор, кесар на Максимиан Херкул (в Британия и Галия), християните живеели спокойно. Особено благосклонно се отнасял към тях Констанций Хлор. Той ги смятал за най-добри поданици и ги ценял по-високо от езичниците. По своите религиозни възгледи се приближавал към християните. Той не бил многобожник; почитал единия Бог, а на другите богове гледал като на олицетворение на различните свойства на върховното същество (сила, мъдрост, красота и т. н.). Но най-зъл враг на християните, до фанатизъм предан на езичеството, бил кесар Галерий. Искайки да предизвика повсеместно гонение на християните, той се помъчил да въздейства и на Диоклециан. За подобни внушения в душата на Диоклециан имало готова почва. Уморен от държавните работи и лично неразположен към християните, Диоклециан попаднал под влиянието на своя зет, чиято популярност особено пораснала след блестящите му победи над персите (296–297).

В 303 г. Диоклециан издал в Никомидия първия едикт против християните. Те се лишавали от всички права, богослужебните им събрания били забранени, а храмовете им — обречени на разрушаване. Първа жертва на гонението станали никомидийските християни. Тяхната «великолепна църква», която била най-хубавата постройка в града, била разрушена до основи. Някои нови обстоятелства още повече настроили Диоклециан срещу християните. Императорът бил страшно възмутен, когато узнал, че при двора му има много християни, и даже неговата жена Приска и дъщеря му Валерия, жена на кесаря Галерий, се оказали тайни християнки. Освен това Галерий се постарал да усили злобата на Диоклециан, обвинявайки християните като виновници за пожара, станал в двореца, и за вълненията, избухнали в Сирия и Армения. След това Диоклециан издал един след друг още три едикта. Започнало най-жестоко гонение във всички части на империята, с изключение на областите, които управлявал Констанций Хлор. За да избегне упреците от страна на Диоклециан за неизпълнение на неговите разпореждания, Констанций Хлор разрушил само няколко християнски храмове. Гонителите си поставили за задача да изтребят самото име християнин, поради което това гонение със своята суровост и жестокост надминало всички по-раншни. Против християните били употребени всички принудителни средства, с които разполагала държавата. «Ако аз бих имал сто уста и железен език, казва Лактанций, очевидец на това гонение, и тогава не бих могъл да изчисля всички злини, да наименувам всички методи на изтезания.» Сам император Диоклециан дал пример на страшна жестокост против християните. В негово присъствие един от придворните християни, на име Петър, бил подложен на следните мъчения: бил бит с пръчки, докато месата му паднали от костите, след това полели раните му със смес от сол и оцет и най-после го изпекли на съвсем слаб огън. Разбира се, че провинциалните началници, за да угодят на императора, преминавали всякакви граници при изтезаванията на християните. Те проявили някаква адска изобретателност при прилагане на мъченията и дива виртуозност при изтезанията на християните. Изтезанията били не само мъчителни, но и възмутителни. Често пъти те до такава степен възмущавали нравственото чувство на християните, особено на жените, че някои от тях предпочитали самоубийството пред подобни изтезания. Гонението имало характер на някаква кланица. Само за един ден и на едно място числото на християнските мъченици достигало над сто души. Един град във Фригия бил изгорен с всичките му жители, понеже последните до един се оказали християни. Правителството тържествувало: то мислело, че християнството най-после ще бъде съвсем изтребено. Но тържеството било преждевременно. Кръвта на избитите християни послужила като семе, за да се появят нови християни. Редовете на убитите се попълвали от хиляди нови последователи на Христос.

В 305 г. Диоклециан се отказал от престола; примера му последвал и Максимиан Херкул, но гонението продължавало със същата сила. Галерий станал източен император, а кесар на Египет и Сирия — неговият родственик Максимин, който страшно ненавиждал християните. Само на запад християните се ползвали сравнително с мир. След Максимиан Херкул император на Запада станал Константин, син на Констанций Хлор. Той се отнасял към християните също така благосклонно като баща си. Само съуправителят на Константин, развратният кесар Максенций, продължавал да притеснява християните.

Но тази последна кървава борба на езичеството с християнството показала на езичниците, че християнството е сила, която не може да се сломи. Християните сами съзнавали у себе си тази сила. Те били вече не малка община, както преди, а многочислено общество, широко разпръснато из империята. Макар на изток да съставлявали само 1/12 част от населението, а на запад 1/15, те били уверени в своята победа над света. Християните вече смело отивали към съдебните трибунали, енергично протестирали против грубите насилия, извършвани над техните едноверци.

Гонителите най-много се смущавали от факта, че езическото общество не вземало никакво участие в гоненията против християните. Правителството не сполучило да възбуди грубите инстинкти на народните маси против тях. Езическото население не само не вземало никакво участие в преследването на християните, но и направо заставало на тяхна страна и се стараело да ги защити. Езичниците разбрали, че християните съвсем не са престъпници, които трябва да се изтребват. Те често рискували имуществото и свободата си, само и само да не издадат укрилите се в домовете им християни. Даже в редовете на римската администрация гонението не срещало съчувствие. Правителството се намирало в затруднение да си назначи достатъчно такива чиновници, които с готовност биха изпълнявали неговите разпореждания против християните. Мнозина от римските управители явно не изпълнявали задължението да избиват християните и използвали най-нищожния повод да заобиколят закона, за да ги пуснат на свобода.

§ 29. Прекратяване на гоненията

При такива условия римското правителство най-после осъзнало, че гонението против християните представлява безсмислена кланица, непостигаща своята цел. И сам Галерий, вдъхновителят на това гонение, решил да го прекрати. През есента на 310 г. той заболял от ужасна болест: червеи приживе започнали да ядат тялото му. Нито старанията на повиканите от целия свят лекари, нито принесените жертви на боговете, нито запитването на оракула Аполон не облекчили страданията на болния. За всички било ясно, че неизбежната развръзка била близка. В тежките минути на съдбоносната болест може би или под влияние на угризенията на съвестта си за невинно пролятата кръв, Галерий си спомнил за християните. Почти в навечерието на своята смърт той, заедно с посочения от него за император на Изтока Лициний и с западния император Константин, издал в 311 г. Едикт за прекратяване гоненията и предоставяне на християните пълна свобода в делата на вярата. С този едикт римското правителство тържествено признало, че е безсилно да задуши християнството. Едиктът оказал необикновено благотворно влияние върху целия християнски свят. Религиозният ентусиазъм, завладял християните, не се поддавал на описание. Тъмниците се отворили, заточените в рудниците били пуснати на свобода. Тълпи от освободени изповедници вървели по всички пътища и гръмогласно пеели псалми, възторжено посрещани и изпращани от местните християни. Даже самите езичници се радвали за прекратяването на гоненето.

Но гоненията не затихнали отведнъж. Кесарят на Изток Максимин не искал да признае нито император Лициний, нито подписания от него едикт, а кесарят на Запад Максенций заел също такава позиция към император Константин. Особено жесток бил Максимин. Изтезанията на християните в неговите области в продължение на 8 години (305–313) се отличавали не само с жестокост, но и с изтънчени по своята изобретателност мъчения над тях. Той сам се стараел да изнамери всевъзможни начини за изтезаване, за да осмее и унизи колкото може повече християните в очите на езичниците. Така старците в преклонна възраст, уважавани между християните, той принуждавал да се бият с юмруци в амфитеатъра, други пък заповядвал да скопят; едни от епископите назначавал за свинепасци, а други заставял да учат на езда конете от неговите конюшни. Неподчинявайки се на указа на императора, той издал от своя страна указ за възобновяване на гоненията. С последния се предписвало, щото всички негови поданици, не изключвайки и кърмачетата, да принесат жертва на боговете, да се напръскат с жертвена кръв всички продукти на пазара и пр. За да унижат християнската религия, прибягвали до най-възмутителни клевети. В училищата били въведени като учебник апокрифните «Деяния на Пилат», преизпълнени с богохулства против Спасителя. Жените с безнравствено поведение били принуждавани да дават лъжливи показания за мерзостите, в които те уж взимали участие между християните. Но в 313 г. Максимин бил свален от Лициний, а Максенций загинал в боя с Константин (312 г.). След това за християните от цялата империя настъпило спокойно време.

Така завършила почти тристагодишната борба на езичеството с християнството. В тази борба против християнството се съюзили всички тъмни сили на езичеството: предразсъдъци и суеверия, долни инстинкти на тълпата и могъществото на държавната власт. Но всичко това християнството победило със силата на своето вътрешно убеждение. На външната сила на езичеството то противопоставяло нравствената твърдост на своите мъченици и изповедници. То показало на езичниците, че почвата, напоена с кръвта на християнските мъченици, станала по-благоприятна за разпространение на Християнската църква. В това тържество на християнството, достигнато изключително с морални средства, се заключава най-ясното свидетелство на историята за духовното величие и нравствената мощ на Църквата Христова.

В това гонение Християнската църква дала много мъченици. Между тях като особено известни по своето обществено положение били: Антим, еп. Никомидийски; Петър, Доротей и Горгоний, които заемали важни длъжности при двора на Диоклециан; Петър, еп. Александрийски; учените презвитери: Лукиан Антиохийски и Памфил Кесарийски и много други.

Както и по-рано, християнските мъченици удивлявали езичниците със своята твърдост и търпение. Но особено поразителни примери на тези добродетели дали следните лица:

Cв. Георги Победоносец. При Диоклециан той заемал длъжността висш трибун във войската и бил близък на императора. Когато били издадени указите против християните, Георги решил да изобличи императора. Знаейки, че това може да коства живота му, той раздал богатството си на бедните и пуснал робите си на свобода. Като се явил при Диоклециан и неговите съветници, той ги изобличил в заблуждение и изповядал, че истинският Бог е Иисус Христос. Диоклециан бил много огорчен, задето такъв близък нему човек, когото той обичал, ce оказал християнин. Той употребил всички усилия, за да го застави да се отрече от Христос. Увещанията не помогнали и тогава прибегнали до най-жестоки мъчения. Георги бил затворен в тъмница, краката му оковали във вериги, а на гърдите му поставили тежък камък. След това го подложили на мъчения, заривали го в яма с вар, обували на краката му нагорещени железни обуща, обковани с гвоздеи отвътре, и го водили по улиците. Но Господ подкрепял светия мъченик. След тежките изтезания той получавал нови сили; при него се явявал Ангел Господен и изцерявал раните му. Той слушал ободряващ благодатен глас: «Георги, не бой се, аз съм с тебе». Най-после светият мъченик бил осъден на посичане с меч.

Cв. царица Александра. Със съдбата на вмч. Георги Победоносец тясно е свързана съдбата на света царица Александра, жена на Диоклециан. Тя била тайна християнка. Но мъченичеството на Георги така я поразило, че тя открито изповядала името на Христос и се хвърлила в краката на мъченика. Тя била осъдена на смърт заедно с него. С молитва на уста и с издигнати към небето очи тя отишла на смърт. По пътя тя помолила войниците да й позволят да си отдъхне и като се облегнала на една стена, спокойно умряла.

Cв. великомъченица Варвара. Тя била от знатен род. Баща й Диоскор бил груб фанатик езичник. По негово желание тя била възпитавана от наставница и няколко робини далеч от своите роднини и другарки в една кула, която бащата построил специално за нея. Вероятно по такъв начин той искал да запази дъщеря си от влиянието на християните. От кулата се откривала красива гледка. Любувайки се на красотата на обкръжаващата я природа, младата девица се обърнала с въпрос към своята наставница: «Кой е направил всичко това?». Отговорът на наставницата, че това са направили боговете, не я удовлетворил. Възползвайки се от свободата, в отсъствие на баща си, тя влязла във връзка с християните и в тяхното учение душата й намерила пълно удовлетворение и разрешение на въпросите, които я вълнували. Тя се покръстила. Когато баща й узнал за това, побеснял от яд. Той я подложил на жесток бой и я предал в ръцете на местния началник Мартин. След различните изтезания и мъки в затвора я осъдили на смърт и сам Диоскор отрязал главата й.

Cв. великомъченица Екатерина. Тя произлизала от царски род и била надарена с красота и ум. Родителите искали да я омъжат, но тя всеки път отказвала, намирайки кандидатите недостойни за себе си по красота и умствено развитие. Нейната майка, тайна християнка, се обърнала към един пустинник за съвет. Той посъветвал Екатерина да стане невеста на небесния Жених, Който превъзхожда всички и със Своята мъдрост, и със Своята красота. Пустинникът я просветил с християнската вяра и я кръстил.

В това време в Александрия пристигнал кесар Максимин. По този случай езичниците устроили голям празник с разни тържествени церемонии и жертвоприношения. Младата девица в деня на самия празник изобличила безумието на Максимин и нарекла езическите богове мерзки идоли. Младостта, красотата и знатният произход на младата изповедница направили силно впечатление на езичниците. Максимин искал на всяка цена да я отвърне от Христос. Той заповядал да я затворят в тъмница. Когато това не подействало, той се опитал да я съблазни с подаръци, слава и почести. Но всичко това било напразно. Тогава Максимин заповядал да я подложат на мъчения, но още в самото начало смъртното оръдие се счупило. След това светата мъченица била осъдена на посичане с меч.

Cв. великомъченик Димитрий Мироточиви. Той бил родом от гр. Тесалоника (дн. Солун) и както предполагат, бил славянин. Баща му, началник на града, и майка му били тайни последователи на Христос. Те с любов възпитавали своя единствен син в истините на християнската вяра. Родителите му повикали свещеник и тайно го кръстили. Димитрий бил вече пълнолетен, когато се поминали благочестивите му родители и останал наследник на голямо богатство. След смъртта на баща му император Максимиан назначил Димитрий за управител на Солун и му заповядал да очисти града от християните, като бъде убиван всеки, който призовава името на Разпнатия. Но Димитрий не само не преследвал християните, но явно изповядвал и прославял Иисус Христос. Така той станал за жителите на Солун нов апостол Павел, който в същия този град привеждал жителите му към познаване на истинския Бог. Скоро императорът узнал, за своя голяма изненада и огорчение, че Димитрий не само не изпълнява неговите заповеди и не преследва християните, но сам обръща другите към Христос.

Връщайки се от далечен поход, императорът трябвало да мине през Солун. Като узнал за скорошното пристигане на императора, Димитрий дал половината от своето богатство на верния си слуга Луп, а другото — раздал на бедните. Сега безстрашният воин Христов смело се обявил за християнин и започнал да изобличава езическото безбожие. По заповед на императора Димитрий бил затворен в тъмница. Но и тук той продължавал да слави Бога и да бъде за солунските християни висок пример на твърдост във вярата. Св. Димитрий бил осъден на смърт. На 8 октомври 306 г. войници влезли в тъмницата и го убили с копия. Вярващи християни взели тялото на св. мъченик и тайно го погребали.

След време в Солун бил построен голям храм в чест на св. Димитрий. Тук били поставени в сребърен ковчег мощите на светеца. Много болни и страдащи получили изцеление при неговия ковчег. От мощите му текло миро, поради което светецът е наречен «Мироточиви».

Cв. Анастасия. Тя била дъщеря на знатен и богат римлянин. Като станала християнка, особено се проникнала от християнска любов към ближните, в частност към бедните и затворените в тъмница. Тя посещавала затворите в Рим, оказвала всякаква помощ на затворниците и ги утешавала с думи. След смъртта на мъжа си Анастасия още повече разширила своята благотворителност: отивала по разните градове и облекчавала положението на затворниците; плащала пари на тъмничната стража, за да снема на страдалците железните окови, които им причинявали рани. За такива подвизи на човеколюбие тя била наречена «Оковоснимателка». Като узнали, че е християнка, осъдили я на страшна смърт. Привързали я към четири стълба и под нея запалили огън, но преди да избухне пламъкът, тя умряла.

§ 30. Отношение на езическите учени към християнството

Гонението против Християнската църква от страна на езическия свят не се ограничило само с груби материални средства. Едновременно с тях борбата против християните се водела и с духовно оръжие. Учените езичници напрягали всички сили на своя ум, за да оборят християнството с научни доводи. Те дали много отзиви и написали против него няколко специални съчинения, но в своето отношение към християнството стояли на същата гледна точка, на която стояло и правителството. Както и правителството, те били лишени от чувство на справедливост и безпристрастие към християните. Техните съждения за християнството страдали от липса на обективност. Този недостатък бил толкова общ у тях, че от него не могли да се освободят и най-справедливите като например Тацит, Плиний и Светоний. Безпристрастни в други отношения, те изгубвали това качество, когато въпросът се отнасял за християните, и обикновено смятали християнството като вяра «празна и безумна», като «ново зловредно и пагубно суеверие». Пристрастието до такава степен понякога поробвало техния ум, че те не забелязвали явните и груби противоречия в съжденията си за християните. Проконсулът на Витиния Плиний Млади, давайки отзив за християните като за хора предадени «на грубо и безмерно суеверие», в същото време характеризира християните с такива черти: «Всичката им вина, казва той, се състои в това, че в името на религията те се задължавали не да вършат някакво престъпление, а да не крадат, да не грабят, да не прелюбодействат, честно да пазят своята дума и да повръщат поверените им залози».

Но във втората половина на II столетие победоносното разпространение на християнството било тъй широко и повсеместно, че едно негово улично осмиване не постигало вече своята цел. Затова се направил опит да се подкопае християнството по пътя на научната аргументация. Сериозни негови противници станали професионалните представители на езическата наука — последователи на тогавашните философски школи: стоическата, епикурейската и неоплатоническата. Тяхното враждебно отношение към християнството произлизало от самото учение на тези школи.

Стоици. Основният възглед на стоиците върху света се отличавал с пантеистично-материалистичен характер. Те отричали битието на духовната същност като самостойна субстанция. Християнското учениe за Бога, душата и задгробния живот били за философите на тая школа глупости и безумие. В техните очи християните били просто хора побъркани и фантазьори, откъснати от действителността и хвърчащи във въздуха. Те порицавали у християните даже това, което сами учели. Проповядвайки пълно равнодушие към всички удоволствия и несгоди в света, пълна свобода и вътрешна независимост на духа от всякакви вълнения, те не давали никаква цена на същите тия качества у християните. В християнските доблести — безтрепетно мъжество и героизъм във време на изтезанията и пред самата смърт — те виждали проява на фанатизъм и театрален патос. Отнасяйки се презрително към християните, те даже не намирали за нужно подробно да се запознаят с тяхното учение. Дори такъв сериозен последовател на стоицизма като Марк Аврелий, изглежда, че е знаел малко за християнството. С това се обяснява защо от страна на стоиците не са останали съчинения, специално насочени против християнството.

Епикурейци: Целз и Лукиан. Още по-ожесточени в своите нападки против християнството били епикурейците. Те били груби материалисти. Цялото битие те ограничавали само с видимия свят, а удоволствията смятали за единствена цел на човешкия живот. Християнското учение за Бога и задгробния живот опровергавало всички основни положения на тази система.

Поради това епикурейците от своя страна направили опит да подкопаят християнството в самата му основа. Най-сериозен противник на християнството от тяхна страна излязъл Целз, съвременник на Марк Аврелий. По своите философски възгледи той бил еклектик, затова критикувал християнството от различни философски позиции. Той написал против християните съчинението «Истинно слово». То се е запазило до нас не в целия си вид, а в откъси, приведени в опровержението на Ориген против него. Съчинението на Целз е пропито със страшна ненавист към християните. Но сериозни доводи против християнството Целз не е могъл да приведе. Всичките му възражения са плод или на неговото недостатъчно запознаване с Християнската църква, или имат характер на необосновани твърдения. Така, неразличавайки истинската Християнска църква от разните еретически общества, той й приписва недостатъците на последните. Излизайки от лъжливата езическа представа за Бога и отричайки от епикурейска гледна точка Неговото участие в промишляването за света, той отхвърля възможността, че Бог може да се въплъти и яви в света. Християнското учение, че Бог, промишлявайки за света, особено се грижи за хората, и че самият свят е създаден за човека, му се вижда проява на смешното високомерие на християните. Според Целз светът толкова е създаден за хората, колкото и за животните. Бог не произвежда в него никакви промени. Злото съществува в света на същото основание, както и доброто: то не може нито да се увеличава, нито да се намалява, защото природата на цялото творение всякога е една и съща. С особена раздразнителност и злоба Целз напада личността на Основателя на Християнската църква. Нямайки сериозни доказателства, той повтаря разни нелепости и измислици, които били разпространени между юдеите относно Спасителя и Божията Майка. Той осмива произхода на Спасителя от скромно семейство, бедността на Неговите ученици, доверчивостта и простотата на християните и че те принадлежали преимуществено към нисшите класи на обществото. Всичко чудесно в евангелските повествования той отъждествява с магьосничество и измама. Иисус Христос по негово мнение бил мечтател и лъжец, който изучил в Египет разни фокуси и чародейства, с които и привличал към Себе Си хората от нисшата класа — митарите и рибарите. Той поставя християнството по-ниско от юдейството; вижда в него изопачаване на последното, като християните го смесили с разни заимствания от гръцки, египетски и други източници(12).

Но нападайки християнството, Целз инстинктивно съзнавал неговата сила и предчувствал победата му над езичниците. Заради това той предлагал на християните особен род компромис, с който на тях се гарантирало свободно съществуване. Нека те почитат единия върховен Бог, но в същото време да не избягват почитанието и на нисшите божества. Във всичко друго те могат да си останат християни. С други думи, Целз бил готов да се задоволи с някаква малка отстъпка от тяхна страна в полза на езичеството. Той молил, така да се каже, за своя култ една малка жертва от страна на християните.

По-малко сериозен противник на християните бил Лукиан Самосатски, съвременник на Целз. Целз искал да подкопае основите на християнството с научни доводи, а Лукиан се е стараел да унизи християнското общество в очите на езичниците чрез сатирата и насмешките. Лукиан впрочем осмивал не само християните. Езическата религия в неговите съчинения се осмивала с по-остър сарказъм, отколкото християнството. Никой от християните не е осмивал старите езически божества така силно, както Лукиан в своя «Разговор на боговете». Неговите насмешки не избегнали и философията. Не напразно можем да го наречем Волтер на своето време. Осмивайки езичеството във висшите форми на неговото проявление — религията и философията — Лукиан оказвал услуга на християнството. Но, от друга страна, и християнството в неговите очи не било нещо повече от суеверие, а християните били просто глупци, излъгани хора. Такъв възглед върху християните той изказал в своята сатирична повест «Перегрин Протей». Героят на тази повест Перегрин е престъпен и развратен човек, който, преследван от властите, намерил убежище в обществото на християните. Със своята лицемерна святост той спечелил между тях такова уважение, че станал даже предстоятел на християнска община. Като попаднал в ръцете на властта и бил заключен в тъмница, християните му донасяли много подаръци и той станал богат. Като излязъл от тъмницата, той напуснал християните и завършил своя безпътен живот с публично самоизгаряне във време на олимпийски игри, за да се уподоби със смъртта си на Херкулес. Заключението от тази повест по отношение на християните е такова: християните са хора добродушни и лековерни; тях може да излъже всеки нехранимайко от рода на Перегрин. За такъв лъжец той представлява и Основателя на християнството. «Техният пръв законодател, казва той, ги убедил, че всички, оставили нас и отхвърлили гръцките богове, които се молят на техния разпнат софист и живеят според Неговите предписания, са братя помежду си. Тези бедни хора вярват, че по тяло и душа са безсмъртни и ще живеят цяла вечност; затова те презират смъртта и мнозина от тях я търсят доброволно.» Нападките на Лукиан не могли да принесат съществена вреда на християните: те били, така да се каже, само една капка повече в онова море на лъжа и клевети, които в онова време езичниците приписвали на християните.

Неоплатоници. По-сериозни противници на християнството били неоплатониците. Към III в. християнството имало много големи успехи в Гръко-римската империя и езичниците предчувствали, че новата религия съвършено ще измести старата. Образованите езичници отдавна загубили вяра в боговете. Ако езичеството още се държало здраво, това се дължало само на обстоятелството, че то намирало опора, от една страна, в невежеството на народните маси, а, от друга, в поддръжката на правителството, което по политически съображения го защитавало. Но тези опори не били трайни. За да се гарантира съществуването на езическия култ в бъдеще и за да бъде той способен да се бори с християнството, било нужно да се реформира древното езичество на нови начала. С такава реформа се нагърбила новата философска школа, възникнала в III в. — неоплатонизмът(13). По отношение на езическата религия неоплатониците си поставили за задача да очистят езическите представи за Бога от грубия антропоморфизъм и да докажат божествения характер на нейния произход. Първата цел била постигната леко. Неоплатониците изтълкували грубия езически политеизъм и антропоморфизъм в смисъл на възвишен монотеизъм. Висшето върховно божество е едно, а отделните божества представляват от себе си само олицетворяване на неговите свойства. Много по-трудно било да се докаже божественият произход на езичеството. Грубите митове с много мръсното им съдържание като че ли изключвали всякаква възможност да се постави за разрешение един такъв въпрос, но неоплатониците не се спрели и пред тази неблагодарна задача. По пътя на алегорическото тълкуване на митовете неоплатониците открили в най-безобразното им съдържание дълбок поучителен смисъл. За да докажат божествения произход на езичеството, неоплатониците открили в него свои светии и чудотворци. Такъв чудотворец по жизнеописанията на Порфирий и Ямблих се явява Питагор (около 500 г. преди Рождество Христово). Но най-висш чудотворец неоплатониците виждали в лицето на Аполоний Тиански, магьосник и фокусник, живял в 90–те години на първото столетие, при Домициан. След повече от сто години, при Септимий Север, риторът Филострат написал «Жизнеописание на Аполоний Тиански», обрисувайки го като противообраз на Христос. Нему той приписал много факти от евангелските повествования за Спасителя, като ги изменил донякъде или заради оригиналност, или пък за да ги приспособи към езическите понятия. Според жизнеописанието на Филострат майката родила Аполоний по осеняване от бога Протей; лебеди пеели сладки песни при люлката на новородения младенец. Още като дете той проявявал признаци на чудесен дух. После се отдалечил в самотно място и след това често предприемал дълги пътешествия. В Индия изучил индийската мъдрост и след това тръгнал по света, за да преобразува езичеството. Той събирал около себе си ученици, проповядвал в разни градове на римската държава и извършвал безчислени чудеса: възкресявал мъртви, разбирал езика на зверовете и птиците и пр. При Домициан бил затворен в тъмница, но по чудесен начин изчезнал от ръцете на правосъдието и в същата вечер се явил на своите ученици и приятели в Путеол. Те се усъмнили в неговото действително явяване и повярвали само тогава, когато го попипали с ръцете си. На о. Родос той изчезнал, при което се чул глас: «Остави земята и иди на небето!».

Като създали свой езически Христос, неоплатониците се постарали да приведат в система и езическото вероучение. Даровитият представител на неоплатонизма Порфирий събрал в един сборник изреченията на оракулите и езическите богове. Този сборник бил своего рода езическа библия. Освен това предполагало се да се видоизмени езическия култ — да се отменят кървавите жертви и да се заменят с безкръвни: вместо мъртви церемонии, да се внесе в богослужението вероучителен елемент — молитви и проповеди. Такова реформирано езичество неоплатониците искали да противопоставят на християнството. Но реформата на езичеството свидетелствала за силното влияние на християнството върху самите реформатори. За обновяване на езичеството те не могли да намерят нищо по-добро, освен да се възползват от различните елементи, които взели от християнската религия.

Би трябвало да се очаква, че неоплатониците не ще се явят врагове на религията, от която те взели толкова много за обновяване на езичеството. В действителност станало обратното. Неизбежна била враждата на неоплатониците против християнството. Те искали да дадат на обществото обновена религия, а християнството отричало техния замисъл в самия принцип. Християните открито заявявали, че само тяхната религия е абсолютно истинна, а всички други религии са продукт на лъжата и фантазията. Вследствие на това неоплатониците правели опити да оборят християнството по научен път. Техните нападки против християнството имали по-сериозно значение, отколкото ония на другите философски школи, и това значение почивало не на силата на доводите им, а на безпристрастието, с което се отнасяли към християнството. Признавайки в последното много неща, които били достойни за уважение, те все пак го поставяли по-ниско от своето обновено езичество.

Порфирий и Йерокъл. Най-силен противник на християнството сред неоплатониците бил Порфирий (233–304). В ранни години той бил ученик на знаменития Ориген. Оттук възникнало предание, което няма никаква историческа достоверност, че той бил християнин. Порфирий бил дълбоко религиозен мислител, но по своя светоглед искрено бил предан на езичеството. Той написал съчинение в 15 книги, под заглавие «Пpomuв християните», от което се вижда, че бил по-основно запознат с християнството, отколкото предишните противници на Христовото учение. Съчинението на Порфирий се е запазило до нас в откъслеци в съчиненията на християнските писатели. По тези откъслеци се вижда, че той си е поставил за главна задача да посочи противоречието между Стария и Новия Завет и в учението на апостолите. Той се стараел да омаловажи значението на библейските пророчества, изказвайки подозрение в достоверността на пророческите книги и в частност на книгата на пророк Даниил. Порфирий отчасти отричал чудесата на Иисус Христос, отчасти ги съпоставял с чудесата на Аполоний Тиански. В характера на Иисус Христос не намира нравствена устойчивост и Го нарича изменчив и непостоянен човек(14). Недоразумението, възникнало между ап. Петър и ап. Павел (Гал. 2:11), му служи за основание да направи заключение, че апостолите не разбирали учението на Христос и при разномислието на първите ръководители на Църквата в нея очевидно не може да има истинно учение. Най-после, той прави такова възражение за християните: ако само в Иисус Христос има спасение и в никого другиго, то защо човечеството така дълго е било оставено без Него и в какво са виновни хората, живели преди Той да Се яви? Но не смятайки Иисус Христос за Бог, Порфирий не го нарича и лъжец. В своя сборник от изречения на оракулите («За философията на оракулите») в устата на един оракул той влага следните думи, отнасящи се към Иисус Христос: «Украсеният с мъдрост знае, че душата след раздялата с тялото остава безсмъртна; а душата на онзи мъж притежава най-висока степен на благочестие». «Иисус Христос, по отзива на самия Порфирий, е мъж благочестив, достоен за небето; невъзможно е да Го порицае човек, но не може да не съжалява за безумството на хората, почитащи Го за Бог. Тази благочестива и достойна за небето душа невинно станала предмет на ослепяване за онези хора, на които от природата не е съдено да познаят предвечния Бог.»

Но излизайки като враг на християнството, Порфирий не си давал сметка, че се намирал под силното влияние на християнските идеи. Неговото писмо към жена му Марцела, която някои смятат за християнка, е изпълнено с такива сентенции, които очевидно са взети от свещените книги на християните. Такива са например: «Роденото от плът е плът. Ние се възвишаваме към Бога по пътя на вярата, надеждата и любовта, но мъртвата вяра, непроявена в дела, е безплодна. Бог е свят, а затова сме длъжни да бъдем свети и ние. На Бога е угодна само такава молитва, която произлиза от чисто сърце. Не е възможно да се служи на Бога и в същото време да се угажда на страстите. Злото не е грях само по себе си, но човек извършва грях, когато избира злото. За да спасим душата, трябва да сме готови за смърт, защото по-добре е да умре човек, отколкото да оскверни душата си с порок. Ние ще достигнем нашето истинско отечество само тогава, когато се освободим от нашата смъртна природа».

По-малко сериозен противник на християните от страна на неоплатониците бил Йерокъл, управител отначало на Витиния, а после на Александрийската област. Неговото съчинение «Пpaвдuвo слово на християните», написано в най-големия разгар на гонението при Диоклециан, е нищожно в сравнение със съчинението на Порфирий. Не казвайки нищо ново, Йерокъл повторил онези клевети и басни, с каквито било изпълнено съчинението на Целз. Без всякакви доказателства той смята апостолите за лъжци. Поставя Аполоний Тиански далеч по-високо от Иисус Христос, а всички християни смята за глупави хора, които не могли да оценят своя чудотворец Христос както трябва. «Вие, писал той, почитате Христа за Бог затова, че Той извършвал чудеса, но елините не считат за Бог даже Аполоний, който извършил повече чудеса, а го смятат само за особено богоугоден човек.»

Всички старания на учените езичници да разколебаят християнството нямали никакъв успех. Те, напротив, съдействали за успеха на Християнската църква. С тяхното опровержение се заели цяло множество християнски писатели апологети. Опровергавайки победоносно доводите на езичниците, те нанасяли, от една страна, страшен удар на главната опора на езичеството — на неговата ученост, а от друга, давали на християнското вероучение твърда научна обосновка.

§ 31. Успехите на християнството в борбата с езичеството и разпространението му по времето на Константин Велики

След светите апостоли християнството, въпреки всевъзможните пречки, бързо започнало да се разпространява. Светото въодушевление на християните от онова време преодолявало всички пречки по пътя на разпространението на Христовото учение. С такова въодушевление особено се отличавали приемниците на апостолското служение — предстоятелите на църквите и особено онези от тях, които са били свидетели на неуморимата мисионерска дейност на апостолите. Няма възможност да се изброят всички пътища, по които християнството е прониквало сред езическия свят и е правило своите завоевания. Несъмнено е, че всевъзможните сношения на християните с езичниците са съдействали за разпространението между тях на новата вяра. Езичниците, като се запознавали по-отблизо с християните, неволно чувствали уважение към тях и мнозина ставали християни. Св. Юстин Мъченик в своята апология посочва, че обръщането на мнозина езичници било на почвата на техните житейски сношения с християните. Самите гонения против християните в пътя на Божия промисъл също се превръщали в средство за разпространение на Християнската църква.

Необикновеното мъжество и свръхчовешкото търпение на християнските мъченици и изповедници така поразявали езичниците, че те масово се обръщали към християнството. Кръвта на християните, по думите на Тертулиан, била семе за нови християни. Ако в апостолско време християнството се разпространявало предимно между нисшите, бедни класи на населението, ако висшите класи гледали на него отвисоко като на суеверие, произлязло от Юдея, то в следапостолско време християнството направило значителни придобивки сред висшите класи на гръко-римското общество. Във войската имало много християни; те заемали длъжности при царския двор, между тях се срещали лица, които се намирали в близко родство с императорите. Самите императори, гонители на християните, са дали красноречиво свидетелство за принадлежността на много лица от знатен произход и високо обществено положение към християнството. В указите за гонение против християните на императорите Валериан и Диоклециан се обръща особено внимание на такива християни. За широкото разпространение на християнството във II в. красноречиво свидетелство дава Тертулиан: «Ние — казва той — сме народ вчерашен и при все това сме изпълнили всички принадлежащи на вас места — градове, острови, замъци, села, събрания, лагери, дворец, форум. На вас оставяме само храмовете. Вие можете да преброите своите войски, а нашата численост само в една провинция ще бъде по-голяма». Това свидетелство на Тертулиан не е чуждо на риторическо преувеличение: езичниците в империята в сравнение с християните били мнозинство дори в началото на IV в. Но то безусловно е вярно в това отношение, че Християнската църква вече имала свои последователи между всички класи и прослойки в гръко-римското общество, имала навсякъде опорни точки за победоносната борба с езичеството.

Но разпространението на християнството в следапостолско време не се ограничило само в пределите на гръко-римския свят. Християнството проникнало не само в близки, но и в отдалечени от границите на римското владичество страни. Има много свидетелства за разпространението му извън пределите на Римската империя. «Не съществува, казва Юстин Мъченик, народ гръцки или варварски, или хора от друг народ — с каквито названия или обичаи те да се отличават, колкото и невежествени да са в изкуствата и земеделието, живеят ли те в палатки или странстват в покрити талиги — между които молитвата не би се възнасяла към Отца и Твореца на всички твари в името на разпнатия Иисуса» («Разг. с Трифон»). Ириней свидетелства, че в негово време много варварски народи по предание пазели в сърцата си вярата Христова, без помощта на мастило и хартия («Пpomuв ересите»). Тертулиан, като изброява народите, между които се разпространило християнството, поименно говори за онези, които не присъствали в Иерусалим на великия празник Петдесетница — маври, испанци, гали, британци, а също споменава за намиращите се извън римското владичество — сармати, даки, германи и скити. Ориген и африканският апологет Арнобий също говорят за разпространението на християнството между варварските племена.

В частност през тази епоха християнството се е разпространило в Европа:

а) Галия. Кой е бил първият проповедник на християнството в Галия не е известно. Но в половината на II в. тук вече имало цветущи църкви по бреговете на Рона в градовете Лион и Виен;

б) Британия. Преданието, че тук бил проповядвал християнството Йосиф Ариматейски, няма историческа достоверност. Но несъмнено е, че в южната част на Великобритания християнството е проникнало в най-първите времена, понеже тази част на острова е била покорена от римляните още при император Веспасиан. Всевъзможните сношения на местните племена с империята подготвили тук пътя и на християнството. По свидетелството на Тертулиан Евангелието се разпространило и в онези части на Великобритания, до които не са стигнали римляните. Може да се предполага, че в края на II в. и Шотландия е била посещавана от християнски мисионери;

в) Испания и Германия. За съществуването тук на църкви в края на II в. говори св. Ириней, епископ Лионски.

В Африка. В Египет, по-точно в Александрия, църквата била основана в апостолско време и достигнала тук пълен разцвет. Александрия станала център на християнска просвета. Влиянието на нейната богословска школа се простирало далеч зад пределите на Египет и се чувствало в целия християнски свят. От Египет християнството много рано проникнало в проконсулска Африка. Във II в. тук възникнала цветущата Северноафриканска църква с център гр. Картаген. Тук във II и III в. се провеждали големи събори, възникнала богословска школа, която дала знаменитите учители на Църквата Тертулиан и Киприан. От тук християнството се разпространило по северноафриканското крайбрежие в Киринея, Триполи, Мавритания и Нумидия. Също така то било разпространено и на юг от Египет сред коптското население. В началото на III в., при Септимий Север, имало изповедници на християнството в Тиваида, а във втората половина на III в. вече съществувал и превод на Новия завет на коптски език.

В Азия християнството се разпространило:

а) Арабия. В първите времена на християнството Арабия се деляла на две части: Велика Арабия, на Арабския полуостров, и Малка Арабия, която се намирала между Палестина и Дамаск. В Малка Арабия християнството проникнало още в апостолско време. Тук вероятно ап. Павел се е отдалечил от преследването на дамаските юдеи. Тук е идвал знаменитият Ориген, за да изобличи еретика Берил. Тук е имало епископски катедри (например Бострийската) и са се свиквали събори. Но християнски семена падали и във Велика Арабия. Там е идвал да проповядва християнството ап. Вартоломей и александрийският учен Пантен (II в.);

б) Персия. Християнството в Персия проникнало от Сирия. Господстващата тук до 226 г. династия на Арсакидите не се грижила особено за процъфтяването на националния култ и не пречила за разпространението на християнската вяра. В III в. имало вече толкова много християни, че според едно известие Ардашир I (224–241), първият основател на новата династия на Сасанидите, искал да обяви християнството за господстваща религия, но срещнал противодействие от страна на войската;

в) Месопотамия. В края на II в. християнството било широко разпространено в Месопотамия. Проповедта на ап. Тадей в Едеса и съседните на нея области имала такъв голям успех, че по достоверни сведения в края на II в. Едеса била вече християнски град и тук християнството било признато за държавна религия. В Осроенската провинция, чийто главен град бил Едеса, Християнската църква достигнала пълен разцвет. Тук често били свиквани събори, а самата Едеса станала център на християнска просвета — тук било открито християнско училище.

Освен в тези страни има свидетелства за разпространението на християнството в Мидия, Партия и Бактрия. По какви пътища то е проникнало тук, няма запазени достоверни сведения.

По такъв начин по времето на Константин Велики Християнската църква пуснала здраво корени не само в пределите на Гръко-римската империя, но постигнала значителни успехи и зад нейните граници.

§ 32. Император Константин Велики и едиктът от 313 г.

Когато император Константин I (306–337) встъпил на престола, за Християнската църква настанало спокойно време. Гоненията се прекратили и християнството окончателно възтържествувало над езичеството. Това тържество на християнството се предчувствало и от самите езичници, особено в последните години на гоненията против християните. Езичниците ясно виждали силата на християнския Бог, подкрепящ Своите последователи във време на страшните им изтезания. В последното гонение народните маси вече не участвали в изтреблението на християните, а много областни управители неохотно изпълнявали императорските укази. Но от римските цезари пръв император Константин Велики открито и смело признал силата на християнския Бог и изповядал Неговото могъщество.

За обръщането на Константин Велики към християнството твърде много спомогнали условията на домашното му възпитание и обстоятелствата на неговия живот. От баща си Констанций Хлор той наследил и монотеистически представи за Бога, и възгледа, че християните са честни хора и благонадеждни граждани на държавата. Пребиваването на Константин, в качеството му на заложник при двора на Диоклециан в Никомидия, още повече го сближило с християните. Там той бил свидетел на жестокото гонение против тях, видял тяхната твърдост и мъжество. Като се запознал по-отблизо с учението на Христос, дошъл до убеждението, че замяната на езичеството с християнството няма да има за последствие падането на империята, както погрешно мислили неговите предшественици, а ще спомогне за нейното обновяване с нови жизнени начала. Под влияние на всичко това в душата на Константин станал преврат. Липсвал му само повод, за да се обяви тържествено за християнин. Такъв повод било чудесното видение на кръста на небето. В навечерието на битката с Максенций император Константин бил обзет от мъчително безпокойство за изхода от сражението. Изведнъж, на залез слънце, той видял на небето кръст, образуван от звезди, с надпис: «С това ще победиш!». Константин бил поразен от това видение. През нощта му се явил Христос, заповядал му да направи хоругва с кръст и му казал, че с това знамение (знак) ще победи врага. Направената от Константин хоругва имала чудно действие: тя давала особена сила на войниците му. Максенций бил разбит (28 окт. 312 г.), избягал и се удавил в р. Тибър. Константин тържествено влязъл в Рим и за спомен от победата издигнал на площада статуя с кръст в ръка, с надпис: «С това спасително знамение (знак) аз спасих града от тирана». В началото на 313 г. в гр. Медиоланум (дн. Милано) император Константин заедно с Лициний издал манифест — т. нар. Милански едикт на веротърпимостта, според който всеки имал право да изповяда своята религия и се разрешавало свободно преминаване в християнството. Всички богослужебни здания и имущества, конфискувани при последното гонение, се връщали на християните. Ако при реставрацията на църковната собственост се окажели някои лица, понесли известни щети, те имали право да търсят обезщетение от държавата. С едикта от 313 г. било поставено началото на нов, спокоен и по-плодотворен период на развитие на църковния живот, а също така той предрешавал и въпроса за окончателната победа на християнството над езичеството. Без държавна поддръжка остарялата езическа религия, оставена сама на себе си, не могла да устои пред пълното с вътрешни сили и живот християнство.

Втора глава: Учението на църквата и нейната борба с ересите и разколите

§ 33. Извори на вероучението на новозаветната църква: канонът на свещените книги и Светото предание

Основите, на които трябвало да се изгради Християнската църква, били дадени в учението, съобщено на човечеството от нашия Господ Иисус Христос. Това учение както Той, така и Неговите апостоли първоначално разпространявали устно. Но светите апостоли още приживе изложили писмено учението на Христос и обстоятелствата на Неговия живот. По такъв начин се появили четири Евангелия — на Матей, Марк, Лука и Йоан. После, разпространявяйки учението на Христос, апостолите се грижели то да се пази в цялата му чистота и неизменност. Предвид на това те в специални послания към християнските общини им давали различни разяснения и наставления в духа на учението на Христос и ги предпазвали от лъжливото му разбиране. Освен това в отделна книга «Деяния на светите апостоли» св. ев. Лука е изложил първоначалната история на разпространението на християнството, а в книгата «Откровение» в тайнствена форма са показани бъдещите съдбини на целия свят и Християнската църква. Всичките тези творения на апостолите, като написани по вдъхновение свише, носят върху себе си печат на непогрешимост. Като такива те служат за главен извор на християнското вероучение. По силата на тази важност на апостолските послания Църквата с особена грижа се е старала да ги запази в първоначалния им вид. Тя се е постарала да образува сборник от апостолските писания и по такъв начин да ги отдели от обикновените човешки писания. Съставянето на такъв сборник се налагало и от обстоятелството, че мнозина еретици в желанието си да предадат особена санкция на своите съчинения, ги представяли за произведения на апостолите.

При съставянето на този сборник Църквата постъпвала с особена предпазливост; събирали се най-щателни сведения за всяка книга — действително ли тя има апостолски произход. Сборникът на апостолските писания получил название Канон на свещените книги на Новия Завет. Завършването му ставало постепенно. Някои книги влезли в канона едва в IV в., но за повечето книги нямало съмнение още във II в., както това се вижда от свидетелствата на Ириней Лионски, Климент Александрийски и Тертулиан.

За друг извор на християнското вероучение служило апостолското предание. Не всичко, което е учил Иисус Христос, е влязло в апостолските писания. «Целият свят не би побрал написаните книги, казва св. Йоан Богослов, ако би се писало подробно за всичко, което е учил и което е извършил Иисус Христос» (Йоан. 21:25). Също така, относно онези наставления, които Иисус Христос давал на апостолите в продължение на 40–те дена след възкресението Си от мъртвите, в книгата «Деяния» е дадено само краткото свидетелство, че Той ги учеше, като им «говореше за царството Божие» (Деян. 1:3). По такъв начин много от учението на Христос и особено за по-нататъшното устройство на Християнската църква апостолите предали устно на своите непосредствени ученици — техни приемници по служение. Така пазители на Преданието станали епископите, като приемници на апостолите и предимно онези от тях, катедрите на които били основани от самите апостоли. Но тъй като Преданието представлявало от себе си текущ елемент, нелишен от възможността да се изопачи, Църквата се отнасяла предпазливо към този извор. Тя признавала за извор на вероучението онова предание, което не противоречало на апостолските писания. Като извор на вероучението Преданието имало значение при изясняването на онези въпроси, за които нямало ясно указание в Св. Писание. На Преданието се опирали отците и учителите на Църквата при изобличаване на еретическите учения като на нови учения, които не знаела по-рано Църквата. На основата главно на Преданието била установена и достоверността на апостолските писания. С течение на времето устното Предание било облечено в писмена форма: то влязло в творенията на църковните отци и по такъв начин в бъдеще било запазено от всякаква повреда.

§ 34. Кратко изложение на църковното учение в символите

Свещеното Писание и църковното Предание, като извори на вероучението, поради своята пълнота и обширност не могли да бъдат достъпни за усвояване от всички вярващи. Независимо от това, че за тяхното усвояване се изисквало особено ръководство, но и самият начин на разпространение на писмените трудове в онова време чрез преписване, заради високите им цени ги правел недостъпни за много от християните. От друга страна всеки, както встъпващият, така и встъпилият вече в Християнската църква, бил длъжен да знае основните истини на християнското вероучение. За удовлетворяване на тази потребност още в първите времена започнали да съставят съкратени изложения на истините на християнската вяра. Те получили названието символи. Тяхното знание било задължително за всички християни, които при кръщаването били подлагани на изпит. Освен това тези символи били нужни като опровержение на разните неправилни тълкувания на основните истини на християнската вяра от еретиците. До Никео-Цариградския символ, който изразявал общото вярване на цялата Църква, не съществувал общ символ. Но както се вижда от запазилите се до наше време други символи (на Римската, Йерусалимската, Антиохийската, Кесарийската, Александрийската, Галската, Картагенската църква), Църквата пазела едно и също учение, защото тези символи, различни по редакция, са сходни по своето съдържание.

Лъжеучения

§ 35. Ереси

Въпреки голямата грижа на Църквата да запази своето учение в пълната му чистота, в първите времена още имало християни, които не се отнесли към учението на Христос с абсолютна вяра. Едни не могли да скъсат връзките с предишните си религиозни и философски възгледи и се мъчили да ги примирят с новото учение, а други пък не го намирали достатъчно пълно и внасяли в него свои измислици. Трети не могли да се помирят с тайнствеността на християнските догмати и се опитвали да им дадат обяснение, понятно за човешкия разум. На почвата на такова отношение към учението на Христос възникнали разни лъжеучения, наречени ереси(15).

Езичниците и юдеите, като врагове, били по-малко опасни за Църквата, отколкото еретиците. Първите създавали условия за укрепване и сплотяване на християнското общество, последните, напротив, внасяли в него отслабване, предизвиквайки вътре в него разделение и ожесточена борба.

Ересите в Християнската църква се явили още в самото начало на нейното съществуване. С тях се борили още светите апостоли и техните приемници — апостолските мъже. Много от посланията на апостолите и творенията на апостолските мъже били написани за изобличаване появилите се тогава лъжеучения. Ересите от първите три века били два вида: едни изопачавали цялото християнско вероучение, други — отделни негови части. Към първите спадат ересите на юдействащите християни и тия на езичестващите християни или гностиците.

§ 36. Юдействащи еретици: евионити и евионити гностици

Те са най-първите еретици в Християнската църква. Това се обяснява с факта, че Християнската църква, възникнала в центъра на юдейството, най-напред влязла в съприкосновение с него. Естествено възникнал въпрос за отношението на християнството към юдейството. На Апостолския събор (51 г.) този въпрос бил решен в смисъл, че старозаветният обредов закон на Мойсей, който имал временно, преходно значение, губел своята сила в християнството. Но с това определение на Апостолския събор слепите ревнители на Мойсеевия закон между християните не се помирили и образували особена секта на юдействащите християни. Отначало съществуването на тази секта не се забелязвало, понеже мнозина християни юдеи по национален навик продължавали да изпълняват Мойсеевия закон, като не го смятали задължителен за християните езичници. Такива християни се наричали назореи. Окончателното отделяне на юдействащите християни от общохристиянското общество се отнася към времето след разрушението на Йерусалим от Тит. За виновник на това отделяне считат някой си Тебутис, който, недоволен от това, че не го избрали за епископ, съблазнил много юдео-християни окончателно да скъсат връзките си с християнското общество.

Юдействащите християни се наричали още евионити. Това название произлиза от еврейската дума «евион» — беден. То им било дадено или затова, че те проявявали умствена нищета в разбиранията както на старозаветния закон, така и на новата християнска религия, или затова, че обществото им се състояло от бедни хора, които принадлежали към нисшия клас на народа. Заблужденията на евионитите се състояли в това, че те не признавали християнската религия за нова, най-съвършена, и предпочитали пред нея старозаветната религия. Те отричали учението за троичността на Бога, за божеството на Иисус Христос и Неговото свръхестествено рождение, като виждали в Него велик пророк, подобен на Мойсей. Цялата Му дейност те ограничавали само в разяснения и допълнения на старозаветния закон с нови правила. Признавайки, че старозаветният закон има пълна сила и в християнството, те строго спазвали обрязването, съботния ден, извършвали умивания и имали синагоги. Евхаристията извършвали с пресен хляб, употребявайки в чашата само вода. Евионитите освен това учили за настъпване на хилядогодишно видимо земно царство. За неговото основаване Христос отново ще възкръсне, ще покори всички народи и ще даде възможност на евреите да господстват над света. Център на това царство ще бъде Йерусалим. По такъв начин еретиците отричали най-главния догмат — изкуплението, който е основата на християнството. Освен това тази ерес се стремяла да лиши християнството от неговия универсален характер и да го заключи в тесните рамки на националната юдейска религия.

Другата група юдействащи еретици се наричала евионити гностици, понеже към юдейските възгледи те примесили и много езически. Като гностици те гледали на материята и на всичко чувствено като на зло. Оттук и тяхното отрицателно отношение към старозаветната религия в онази нейна форма, както тя е изложена в свещените книги на евреите. Според тях тази религия не е истинна, тя е изопачена; в нея влезли твърде много чувствени елементи, състоящи се от всевъзможни обреди, жертвоприношения и други церемонии. Първобитната истинска религия била дадена на първия човек, но той я изгубил след грехопадението; нея нееднократно възстановявал в човешкия род Божественият дух, който се явявал на земята в лицето на старозаветните праведници. Тази религия, според преданието, била дадена чрез Мойсей и се запазила сред неголяма група избрани израелтяни. За възстановяването и разпространението й в човешкия род Божественият дух се явил в лицето на Иисус Христос. По такъв начин Иисус Христос не е бил Бог-изкупител, а само учител, и учението My не е било някакво ново откровение, а възобновяване на онова, което било известно, макар и на малка група избрани хора. Като средство за въздигане на духовното над чувственото сектантите приемали строгия аскетизъм: те се въздържали не само от месо, но не употребявали даже яйца и мляко.

§ 37. Гностицизъм

Ересите на езичестващите християни или гностицизмът представлявали смесица на християнското учение отчасти с религиозните възгледи на юдеите, а главно с философските и религиозните възгледи на езичниците. Това смесване на християнството с елементи, съвършено чужди на неговата природа, произлязло по следния начин. Гръко-римската религия още преди появяването на християнството престанала да удовлетворява образованите хора и те я отхвърлили. Но по силата на присъщата потребност на човешкия дух да влезе в общение с Бога, образованите езичници търсили по-съвършена религия. Като не намирали повече удовлетворение и във философията, преживяла вече времето на своя разцвет и която в системата на скептицизма тържествено признала своето безсилие да намери истината, хората с потребност от религиозно знание се мъчили да намерят удовлетворение на тази потребност в други източници, развили се не на почвата на гръцката култура. Тогава те обърнали погледа си към религиозните вярвания на други страни и особено на вярванията на Изток, отличаващи се и със своята оригиналност и тайнственост. В Александрия, която станала тогава център на езическата ученост, а впоследствие и люлка на гностицизма, си дали среща най-различни течения на философската и религиозната мисъл. В школите на Александрия се преподавали ученията на Египет, Гърция, Палестина, Персия, Индия и Халдея. Под влияние на познанството с такива разнообразни източници на религиозно знание, у хората се създало еклектическо настроение. Във всички религии те виждали божествен елемент, намирали частичка истина, не приемайки в същото време ни една от тях за обладателка на пълната истина. На почвата на това смешение и взаимно проникване на различни религиозни и философски течения бил направен опит да се създаде такава религиозно-философска система, която би стояла по-високо от народните религии и в която мислещите хора биха могли да намерят удовлетворение на своите религиозни потребности. За построение на такава система се ползвали от еклектическия метод в най-широк размер: всичко, което било достойно за внимание в разните философски и религиозни учения, в което виждали израз на религиозната истина, се взимало и помествало в тази система. При това тук се внасяли много лични измислици и субективен оттенък. В такива учения виждали истинско религиозно знание или гносис (от гр. gnosis — познание). В тази фаза на своето развитие гносисът имал чисто езически характер. Като се появило християнството, мнозина такива езичници-еклектици и увличащи се от тези системи юдеи приели учението на Христос, но се отнесли към него не като хора на вярата, а като хора на критиката. От една страна, за тях било тежко да се откажат от своите предишни убеждения, добити с цената на усилена умствена работа, и затова се помъчили да ги съединят с новото християнско учение. От друга страна, като хора на науката, тях не ги удовлетворявала и християнската религия, недаваща изчерпателни отговори на разните въпроси за битието и живота. Вследствие на това те подхвърлили християнското вероучение на такава преработка, че то станало неузнаваемо. Но този опит имал за резултат само извращаването на християнското учение и появяването на т. нар. гностически ереси, възникнали вече на християнска почва. Тези ереси се наричат ереси на езичестващите християни, защото в тях имало повече езическо, отколкото християнско съдържание.

Действително съдържанието на гностическите системи представлява необикновена пъстрота на различни идеи и понятия. Митовете на езичеството тук стоят редом с повествованията на Евангелието, библейските разкази се попълват с цитати от Омир и Хезиод. Източната мистика и собствената фантазия също така дали изобилен материал за тези системи. Цялото това разнообразие на идеи, понякога съвършено противоположни, се привеждали към единство посредством алегорично тълкувание. Чисто християнският елемент в тези ереси е изразен в такава слаба степен, че те представляват по-скоро особени религиозно-философски системи, отколкото християнски ереси(16).

Същността на гностическите учения може да се изрази в следните положения. От вечност съществуват две начала — Бог и материя. Бог, като същество безпределно, неизразимо, вечно намиращо се в покой и затворено само в себе си, е първоизточник на доброто и духовния живот. Материята, напротив, е самостоятелно начало и източник на всичко чувствено, грубо в света. По такъв начин дуализмът съставлява основна черта на гностическите учения. Гностиците си представяли материята различно: едни виждали в нея груб, безжизнен хаос, без определени качества и лишен от всякаква самодейност. Други гледали на нея като на жива сила, насочена в своята дейност изключително към злото, и я отъждествявали със сатаната. Първият възглед господствал главно в Александрия и гностиците, които го усвоили, получили название александрийски.

Вторият възглед пък бил развит на Изток, в Сирия, където било силно влиянието на дуалистическата религия на Зороастър (Заратустра) с нейното учение за двете вечни начала — за добрия Ормузд и злия Ариман. Гностиците, които имали такава представа за материята, получили название сирийски(17).

Върховният Бог, по учението на гностиците, се отличава само по пълнота на съвършенствата, които, като от препълнен съд, изтичат от него във вид на други духовни същности, наречени еони. Процесът на еманацията на еоните гностиците си представят различно: в едни гностически системи числото на еоните достига до 365 и те изтичат поединично (Василид), у други — до 30 и те изтичат по двойки (Валентин). Всички еони в своята съвкупност съставляват плирома, т. е. пълнотата на духовния живот. По своите духовни качества еоните се различават съществено: по-съвършени са еоните, които по-рано са изтекли от върховната същност, и по-несъвършени са онези, които са изтекли по-после. Последният еон, като най-слаб, според учението на александрийските гностици, сам паднал в материята, а според учението пък на сирийските гностици злото царство на материята, под предводителството на сатаната, нападнало царството на светлината и със сила завлякло един еон. Попадналият в материята еон, като дух на ред и хармония, се старае да внесе порядък и в хаотичното царство на материята. Той е творец на видимия свят — или Демиург. Той е и душата на света. Но заключеното в този свят като в тъмница духовно начало се стреми да се освободи и да се възвърне към своя първоизточник. Оттук възниква борба между духовните и материалните елементи на света. Тази борба, съставлявайки същност на процеса на световния живот, се явява и източник на злото в света.

В този стремеж на духовното начало да се освободи от веригите на материята се достигат нееднакви резултати. Според александрийските гностици Демиург е по-силен от материята, която му противодейства като безжизнена маса и затова той, по внушение на Върховното същество, могъл да предприеме такива мероприятия в човешкия род, които подготвяли тържеството на духа над материята. Така внушил на хората добри правила, въвеждал между тях полезни учреждения, дал на еврейския народ закон. Според сирийските гностици Демиург, напротив, станал роб на материята или сатаната. И затова цялата му дейност в човешкия род била насочена към поробване на духа от материята. Всичко, което било наредено от него между хората, даже старозаветният закон, даден на евреите, било направено по внушение на сатаната. По такъв начин александрийските гностици признавали значението на старозаветната религия в делото на освобождението на духа от веригите на материята, докато сирийските гностици пък напълно отричали това значение. В това се заключава друго едно съществено различие между александрийския и сирийския гносис.

За окончателното освобождаване на духовното начало от веригите на материята, според учението на александрийските гностици, Върховният Бог изпраща най-висшия еон — Христос. Той се съединява с човека Иисус по време на кръщението и го оставя във време на страданията. Сирийските гностици пък учили, че той приел само вид на човек и страдал не действително, а привидно. Висшият дух не е могъл да приеме действително тяло, защото материята е източник на злото. Целта на неговото идване на земята била не да изкупи хората, а да ги научи на истинско религиозно знание и да им посочи средства за борба с материята и на тържеството над нея. Тези средства били аскетизмът, въздържанието от всички чувствени удоволствия — употребяване на вино, месо, встъпване в брак и т. н. Но някои от гностиците в борбата с материята считали за позволен разврата като най-действително средство, способстващо за разрушаване на телесната обвивка на духа. Тези гностици, като отричащи нравствения закон, получили название антиномисти. В тяхната среда веселието, пиянството и необузданото разпътство царували в най-широки размери. Очистените посредством аскетизма души се възвръщат в плирома, недостигналите пък очищение се подлагат на ново очистване чрез неколкократни преселения. Когато най-после всички души се освободят от веригите на материята и се възвърнат в плирома, в горния свят на еоните, тогава и всичко плътско и веществено ще се възвърне в своята първобитна пустота и безжизненост.

Към учението на Църквата гностиците се отнасяли пренебрежително. Те виждали в него нисша форма на откровението, дадена от Христа на простите хора. Висшата форма на откровението пък Той дал на избраните хора и нея притежават гностиците. За източник на своето учение те считали тайното предание, идващо от апостолите, и разните апокрифни съчинения. На православните християни те гледали като на душевни и плътски, а себе си сочели за хора духовно най-съвършени.

Изопачавайки въобще учението на Христос и мъчейки се да го заменят със своя измислена система, гностиците в частност отричали догмата на изкуплението, защото според тяхното учение слязъл на земята е не Бог в образ на човек, а второстепенно божествено същество и на кръста страдал или прост човек, или еон, но страданията му били не действителни, а привидни. Гностиците, които отричали действителността на въплъщението и смятали тялото на Иисуса Христа за призрачно, се наричали докети (от гръцката дума «докео» — изглеждам).

§ 38. Гностици от апостолския век

Гностическите ереси възникнали още в апостолско време. В апостолските послания те се наричат «лъжовна наука» (1 Тим. 6:20). Но пълен разцвет гностицизмът достигнал през II в.

От гностиците на апостолския век са известни следните:

Симон Влъхва. Той се смята за ересиарх в Християнската църква и предтеча на гностицизма. Според едни той произлизал от о. Кипър, а според други бил роден в самарийския град Хитум. От книгата «Деяния на светите апостоли» е известно, че той се представял пред самаряните «за някакъв си велик човек» и те виждали в негово лице «сила Божия». За учението на Симон Влъхва пълни и определени сведения не са се запазили. По свидетелството на св. Ириней Лионски Симон учил, че Бог съществува от вечност в дълбочината на непристъпна светлина; от Него изтекъл висшият еон — мисълта, или понятието на неговата душа — Ения. Този еон дал от себе си битие на други нисши еони, които създали видимия свят. Но тези еони дотолкова били поробени от материята, че встъпили в борба с висшия еон, виновника на тяхното битие — Божествената Ения, подхвърлили я на унижение и я заключили последователно в цял ред веществени тела. Така по едно време тя одушевявала тялото на жената на Менелай, Елена, и най-после била заключена в тялото на жена с неприлично поведение също на име Елена от Тир, която Симон направил своя спътница. Себе си Симон сочел за висш еон, който се явявал в света в различни форми: на Синай в образ Бог Отец, при Тиберий в образ на Син, в деня на Петдесетница във вид на Cв. Дух. Целта на неговото идване била да избави Ения от оковите на нейната плътска тъмница и да освободи хората от игото на онези еони, които били поробени от материята. Своето небесно посланичество Симон потвърждавал с всевъзможни лъжливи чудеса и фокуси, към които във времето на упадък на националните религии и започналото религиозно брожение суеверната маса се отнасяла с доверие. Учението на Симон не било дълговечно и неговите последователи не били много.

Керинт. С по-определен гностицизъм излиза друг еретик от апостолския век — Керинт. По произход юдеин, той получил образованието си в Александрия. В царуването на Домициан излязъл със своето учение в Палестина, а след това се преселил в Ефес. Учението на Керинт представлявало смес от гностицизъм и евионитство. С евионитите го сближавал възгледът за Иисус Христос като прост човек, роден по обикновен начин от Йосиф и Мария. С гностиците си приличал по въпроса за произхода на света и откровението на божеството в света. Светът е създаден не от върховен Бог, а от Демиург, който е бил и ръководител на човечеството в Стария Завет. Той дал на евреите закон, но него не бива да наричаме съвършен. Висшето откровение на божеството се извършило по време на кръщението на човека Иисус, когато над Него във вид на гълъб слязъл висшият еон — небесният Христос. Този еон му открил Върховния Бог, дал му сила да прави чудеса за потвърждаване истинността на учението си. Но по време на страданията висшият еон изоставил Иисус на кръста; по такъв начин страдал прост човек, смъртта на когото не е могла да има изкупително значение. Заедно с евионитите той учил за настъпване на хилядогодишно царство на земята. Св. Йоан Богослов, който живеел в Ефес, строго предпазвал християните от лъжеучението на този еретик(18).

В апостолско време имало и други гностици — докети и антиномисти. С докетите водели борба светите апостоли и техните ученици — апостолските мъже. Апостол Йоан Богослов в своите послания особено нападал докетите (1 Йоан. 4:2–3; 2 Йоан. 1:7). В посланията на св. Игнатий Богоносец се изобличават същите еретици. Гностиците — антиномисти в апостолско време се наричали николаити, понеже те считали за основател на своята секта Николай, един от седемте дякони на Йерусалимската църква. Те описвали неговия живот с разни недостойни измислици в антиномистически дух. Но св. Йоан Богослов ги нарича валаамитите на Новия Завет (Откр. 2:14–15). Както Валаам научил Валакий да съблазни евреите с разни плътски пороци, за да отстрани от тях милостта на Йехова, така и николаитите искали да приобщят християнското общество в оргиите на езическия разврат.

§ 39. Най-главни представители на александрийския и сирийския гностицизъм

Между гностиците на александрийското направление от II в. най-забележителни са:1) Василид от Сирия, основател на свое общество в Александрия (около 125 г.), и 2) Валентин, александрийски юдеин, действал предимно на о. Кипър, където и умрял (около 160 г.).

Между гностиците на сирийското направление особено забележителни са:

1) Сатурнин или Саторнил (117–138) и

2) Тациан, ученик на мъченик Юстин. За борба против материята той проповядвал най-краен аскетизъм. Неговите последователи не употребявали вино даже в евхаристията.

Между гностиците антиномисти най-типични представители са Карпократ и неговият син Епифан. Последният водил такъв развратен живот, че умрял на 17–годишна възраст. В негова чест последователите му построили храм на о. Кефалония.

Маркионитство. Особено положение между гностическите системи заема маркионитството. Негов основател бил Маркион, син на синопски епископ, отлъчен от Църквата за еретическо учение от собствения си баща. Той признавал християнството за съвършено ново откровение, което нямало никаква връзка със старозаветното откровение. Между старозаветното откровение и новозаветното учение той намирал непримиримо противоречие. В Стария Завет Бог се явява предимно като наказващ съдия, а в Новия Завет — като Бог на благост и любов.

Вследствие на това Маркион смятал Стария и Новия завет като откровение на два различни бога. Старозаветното откровение той приписвал на Демиург, старозаветен бог на правдата (правосъдието), а новозаветното — на Бога на благостта и любовта. Старозаветният Бог бил и създател на видимия свят. За извор на чувственото битие Маркион признавал материята, която смятал за вечна заедно с нейния владетел — сатаната. В системата на Маркион не се допускат никакви еони. За поддържане на нравствен порядък в света старозаветният еврейски Бог дал на хората закон, но не им посочил сили за неговото изпълнение. Неговите стари изисквания им създавали само страдания в тоя свят и адски мъчения след смъртта им. Тогава благият Бог изпратил висш месия в лицето на Христос, Своя Син, Който слязъл на земята и приел призрачно тяло. Той не се е родил от Дева Мария, а направо се е спуснал в Капернаумската синагога. Открил на хората истинския Бог на благостта и любовта, Когото те не познавали, а също им посочил и средства за освобождаване от властта на Демиург и пълна победа на духа над материята. Демиург Го довел до кръста, но страданията Му били привидни. Смъртта за него била необходима, защото иначе той не би могъл да освободи затворниците от ада, тъй като там имали достъп само умрелите.

По някои свои особености маркионитството се приближава към сирийския гносис. Но в много други отношения то представлява самобитна система. В противоположност на гностиците Маркион се старае да се представи за чист християнин. Той не признава никакво тайно предание и се ползва само от каноническите книги на самата Църква. Но неговото отношение към църковния канон е много свободно: в някои от свещените книги той прави промени, а други съвсем не признава. Съставеният от него канон се състои от измененото от него Евангелие и от 10 послания на ап. Павел — без пастирските послания и посланието към евреите. Заедно с това той бил враг на алегоризма, тъй широко практикуван в гностическите системи. В църковното устройство Маркион не се различавал много от Православната църква. С това се обяснява и особената устойчивост на маркионитството. В IV в. то представлявало значителна сила не само на Изток, но и на Запад. Неговото влияние се чувствало и в VI–VII в.

Гностическите ереси, откъсвайки от Християнската църква много от нейните членове, станали причина за намаляване количеството на нейния състав. Но тази загуба била попълнена с ония резултати, които се получили в борбата с гносиса за вътрешното развитие на Църквата. Тези ереси дали силен тласък за развитието на църковната писменост и богословската наука, за определяне канона на Свещените книги и за изясняване на истинското апостолско Предание.

§ 40. Манихейство

В средата на III в. Християнската църква била развълнувана от нова ерес, наречена манихейство. Названието си тя получила от името на своя основател Манес (Мани, 216–276). За личността на Манес са запазени различни и противоречиви данни. Най-достоверно изглежда, че той е бил по произход вавилонец и се е отличавал с голяма начетеност; бил запознат с математика, астрология, музика и живопис. Известно време той бил презвитер на християнската църква в Егвац, главен град на Персийската провинция Гуцитис, но бил изгонен от християнската община заради лъжливото му учение и отново станал маг. Препоръчвайки себе си за пратеник Божи, упълномощен да съобщи на хората истината, той искал да реформира персийската религия на Зороастър. Но поради самото противодействие от страна на масите, той се разделил и с тях и бил принуден да бяга от Персия (270 г.). По време на пътуването си из Индия и Китай той се запознал с учението на будистите. В една туркестанска пещера той обработил своето учение, като го илюстрирал с картини. Тази книга, пълна с поезия и величествени образи, получила значение на евангелие за манихеите. Когато се завърнал в Персия, където управлявал Бахрам I (274–277), магите го обвинили, че изопачил религията и го подхвърлили на ужасна смърт. Одрали му на живо кожата и го обесили на вратата на Хондисапура за страх на други вероотстъпници (277 г.).

В първоначалния си стадий на развитие манихейството нямало нищо общо с християнството. То било съвършено нова религия. Сблъсквайки се при своето разпространение с християнството и гностическите учения, то заимствало от тях някои възгледи. Но на християнските понятия бил даден такъв смисъл, който нямал нищо общо с учението на Църквата. Манихейството има по-голямо сходство с гностицизма, но от него се отличава с по-рязко изразен дуализъм. В гностицизма дуализмът изпъква предимно в нравствената област, като борба на доброто и злото, а в манихейството той се прокарва и в космологията, тъй като Манес смята различните стихии и елементи на световния живот за елементи или на царството на доброто, или на царството на злото.

Учението на Манес е следното: отвеки съществуват две начала — добро и зло. Доброто начало — Бог, с дванадесет чисти, излизащи от него еони, стои начело на царството на светлината. Злото — сатаната, дванадесет зли духове, е владетел на царството на тъмнината. Царството на светлината се състои от пет чисти елемента, а царството на тъмнината от пет нечисти стихии. В царството на светлината владеят ред и хармония, а в царството на тъмнината е безредие, хаос и постоянна борба между неговите обитатели. Първоначално двете царства съществували едно до друго, без даже да знаят за взаимното си съществуване. Но в своята междуособна борба демоните на злото царство достигнали границата на царството на благия Бог и, очаровани от неговия блясък, решили да го превземат и с общи усилия го нападнали. За да защити своето царство, благият Бог произвел от себе си еона, майка на живота, а този еон от своя страна произвел нов еон — първочовека Христос. Въоръжен с петте чисти стихии, първочовекът се спуснал в царството на тъмнината и започнал борба с демоните. Нo в тази борба той изнемогнал: демоните хванали част от него и от светлото му оръжие. Те щели изцяло да го завладеят, ако Отец на светлината по Негова молба не произвел и не му изпратил нов еон — животворящия Дух. Животворящият Дух изтръгнал от опасност половината от обхванатия първочовек и я пренесъл на слънцето. Другата половина пък на първочовека Иисус останала в царството на тъмнината. От смесване елементите на светлината и мрака се образувало трето средно царство — видимият свят. Иисус, пребиваващ в материята, станал в него световна душа. Но затворен в материята, той се стремял да се освободи от нея. Започнала световна борба между двете противоположни сили. За освобождаване на духовните елементи от материята помогнали и намиращите се на слънцето Иисус и Животворящият Дух. За да се противопостави на това освобождаване, сатаната създал човека по образа на първочовека Христос, разумната душа на когото съставят елементите на светлината. Но за да задържи в подчинение душата на този човек, сатаната му дал друга нисша душа, от веществена материя, пълна с чувственост и похот. Между тези души — добрата, обърната към светлината, и лошата, обърната към тъмнината, се води постоянна борба. За храна на чувствената душа сатаната позволил на човека да яде от плодовете на всички дървета, освен от плодовете на дървото на познанието. Плодовете на това дърво могли да разкрият в съзнанието на човека неговия небесен произход. Но намиращият се на слънцето Иисус, в образа на змия, склонил човека да престъпи тази заповед. За да помрачи проясненото съзнание на човека, Сатаната създал жената и възбудил човека към плътски връзки с нея. С размножаването на човешкия род разумната душа на човека, като се раздробява в отделни личности, става по-дребна и по-слаба и все по-силно се обвързва във веригите на материята. Всяка новородена личност става нова тъмница за духовното начало. Освен това сатаната завършил поробването на духа под материята и чрез лъжливите религии — юдейството и езичеството. Съзнанието на разумната душа било толкова заглушено в човешкия род, щото сатаната станал пълен негов владетел.

За да освободи духа и светлината от оковите на материята и мрака, Иисус слязъл от слънцето на земята. В призрачно тяло той живее между хората и привидно страда. Но страданията му символично представяли страданията на попадналия в материята Иисус. По този начин кръстните страдания на Спасителя според манихейството нямали никакво изкупително значение. Значение имало Неговото учение, но не това, което е изложено в евангелските и апостолски писания. Според учението на манихеите учението на Христос не било разбрано от апостолите, а след Неговото напускане на света то било съвсем изопачено. Като предвиждал това, Христос обещал да изпрати след Себе си в света Параклит, Духа-Утешител, за да възвърне чистотата на Неговото учение и да довърши делото Му. Такъв Параклит-Утешител се явил в лицето на Манес. С неговото появяване настанало царството Божие. Световната душа узнала за своя произход и постепенно се освободила от оковите на материята. Това освобождаване на духа станало у животните и растенията несъзнателно, а у човека — съзнателно. Като средство за освобождаване на Духа служил най-строгият аскетизъм: забранявали се бракът, употребата на вино, месо и въобще се препоръчвало грижливо отдалечаване от всяко влияние на материята и въздържане всякакво докосване с нея. Според манихейската система не само ловът, убиването на животни, късането на цветя, но даже и земеделието било потапяне в природата и изисквало очистване. За душите, не успели да се очистят в продължение на един живот, отново се започва процесът на очистване в нови тела. Чрез изгаряне на света ще се извърши последното очистване и тогава ще настъпи възвръщане на първичния дуализъм. Материята, лишена от всички части на светлината, отново ще потъне в нищожеството. Сатаната ще бъде победен и заедно със своето царство ще стане съвършено безсилен.

Обществото на манихеите се състояло от две рязко различни класи: а) избрани или съвършени и б) прости слушатели или народ. Съвършените се подлагали на строга дисциплина и всякакви лишения, каквито манихейската система изисквала. Само избраните се удостоявали с кръщение и като се признавали за хора, стоящи в най-близко общуване с Бога, ставали посредници между него и несъвършените членове на своята секта. Те давали опрощение на ония, които поради своите занятия, допирайки се до материята, се осквернявали и грешели.

Манихеите имали свое църковно устройство. Тяхната йерархия се състояла от глава, дванайсет учители, седемдесет и двама епископи, свещеници и дякони. Богослужението на манихеите се отличавало с простота и в много точки нарочно се противопоставяло на богослужението на Православната църква. Те отхвърляли християнските празници, неделния ден прекарвали в пост; при молитва се обръщали към слънцето; кръщението извършвали с масло и пр.

Манихейската ерес получила широко разпространение, на което обърнал внимание даже Диоклециан, който издал срещу нея строг закон. Със своя указ той впрочем я осъждал не като християнска ерес, а като учение, излязло от враждебното персийско царство. С това нареждане се заповядало да се изгарят учителите и книгите на манихеите, учениците да се изпращат в рудници, а ако това са длъжностни лица, да се изпращат на заточение; имотите им се конфискували. Християнските царе също преследвали манихеите, но манихейството се оказало по-жизнеспособно от останалите християнски ереси от първите векове. Въпреки цялата фантастичност на манихейската система, в нея имало такива възгледи, с които лесно и нагледно се обяснявали и проблемът на злото в света, и оня дуализъм, който всеки чувства в душата си и който ап. Павел тъй просто и ясно е изразил с думите: «Не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша» (Рим. 7:19). Тези възгледи не само са преживели системата на Манес, но са намерили своя отглас и в ересите от по-късните времена.

§ 41. Ерес на антитринитариите или монархианите

С манихеите в Християнската църква се завършва цикълът на ересите от общ характер, които като цяло изопачават системата на християнското вероучение. От средата на III в. те се сменят със заблуждения и лъжеучения по отделни въпроси на християнската вяра. Юдейската и езическата традиция, така силни сред християните на първите времена, сега започнали да отслабват. Под влияние на християнството се възпитали и израсли цели поколения. Освен това юдейството и езичеството били подкопани от съчиненията на християнските апологети и другите църковни писатели. Вниманието на християните вече почнало да се спира върху изясняването на отделни елементи от тяхното вероучение. Но при това някои от тях си послужили с едностранен метод за изясняване истините на вярата. Непостижимите тайни на откровението, дадени предимно за вярата, те подхвърлили на разсъдъчен анализ, искали да ги обяснят изключително посредством разума. На почвата на този рационализъм възникнали цял ред ереси в Християнската църква.

Първа от тези ереси била заблуждението относно догмата за Св. Троица. Учението на Православната църква, че Бог е един по същество, но троичен в лицата, и че лицата на Св. Троица при единство на божествената субстанция имат самостойно лично битие и са живи, реални божествени личности, за обикновения човешки разум представлява непостижима тайна. На човешкия разум в този догмат се представя вътрешно противоречие: ако Бог е един, то Той не може да има три лица; ако пък има три божествени лица, тогава не може да се говори за единство на Божеството. Това църковно учение за един и троичен Бог смущавало някои християни, особено от обърнатите от езичество. Отказали се от езическото многобожие, те били готови да видят същото в християнското учение за троичността, само че в малко по-смекчена форма: вместо многобожие — трибожие. Впрочем в новозаветното откровение са дадени толкова ясни и определени указания за троичността на лицата на Божеството, че е било невъзможно те да се отричат. Вследствие на това някои християни, не отричайки църковното учение за троичния Бог, дали на този догмат такова тълкувание, което всъщност води към отричане второто и третото лице на Св. Троица като самостоятелни живи същности и към признаване в Бога на едно лице. Такива християни получили име еретици антитринитарии, т. е., противотроичници (от гръцк. anti — против и лат. trinitas — троичност), и монархиани, т. е. признаващи едновластието на Бога в света, в смисъл на едно лице (от гръцк. monarchia — едновластие).

По начина на тълкуване и разбиране на църковното учение антитринитариите се разделяли на две групи: антитринитарии динамисти, виждащи в лицата на Св. Троица божествени сили (от гръцк. dynamis — сила), и антитринитарии модалисти, смятащи тези лица за форми и образи, чрез които се открива Божеството (modus — образ, вид).

Антитринитарии динамисти. Павел Самосатски. Учението на антитринитариите динамисти е следното: Бог е абсолютно единство, не съществува ни второ, ни трето лице: онова, което в откровението се нарича лица на Св. Троица, това не са живи същности, а божествени сили, които се проявяват в света. Второто лице на Св. Троица е божествена мъдрост. Тази сила се е проявила най-вече при създаването на света и се проявява в промишляването за него; Дух Свети е божествената сила, която се проявява в освещението на хората и съобщаването им на благодатните дарове, особено в тайнствата.

Най-типичен представител на тази еретическа група бил антиохийският епископ Павел Самосатски. Според учението на Павел Бог е едно лице; това пък, което се нарича Син Божи, е божественият разум, божествената мъдрост, нямащи лично ипостасно битие, също както разумът в човека не съставлява самостоятелна личност. Този божествен разум в по-голяма степен, отколкото във всички старозаветни праведници и пророци, се е проявил в лицето на Иисус Христос от момента на кръщението Му. Но след съединение с Христос, той не е станал личност. Него не можем да мислим като «същество, осъществено в тяло». По този начин според учението на Павел Христос не е бил богочовек, а прост човек, Комуто само във висша степен е била съобщена божествената мъдрост. Учението на Павел Самосатски било разгледано на големия Антиохийски събор в 264 г., но той успял да скрие истинския смисъл на своето учение. Едва в 268 или 269 г., на втория Антиохийски събор, той бил осъден. Преди този събор станал диспут между него и презвитер Малхион, който някога сам преподавал софистика в Антиохия. Само този диалектик принудил Павел да изложи определено учението си.

Антитринитарии модалисти. Презвитер Савелий. Модалистите също така отричали лицата в Бога. Само че в лицата на Св. Троица те виждали не сили, а форми и образи на откровение на Божеството в света. Пълен изразител на учението на антитринитариите модалисти бил Савелий, презвитер Птолемаидски (250–260). Според учението на Савелий Бог сам в Себе си, вън от Своята дейност и отношенията към света, е абсолютна монада, безразлично единство. Но влизайки в сношение със света, Той приема разни образи. В целия вехтозаветен период Той се явява като Отец; в Новия завет Бог приел образ на Син и в такъв образ пострадал на кръста. В слизането на Св. Дух се явил трети модус на божеството — Св. Дух. Понеже тези еретици допускали страдание на Бога Отец в образа на Сина, те се наричали още и патрипасиани (от лат. pater — Отец и passus — страдащ).

Против ереста на антитринитариите излязла да се бори Църквата. Заради нея в разните места, където се явявала тя, се провеждали събори — в Египет, Антиохия, Арабия. Против еретиците писали съчинения отците и учителите на св. Църква Дионисий Александрийски, Иполит Римски, Тертулиан, Ориген и др. Но макар и да била осъдена на времето си, тя все пак дала тласък за развитието на ересите през четвърти век. В борбата си срещу нея някои църковни писатели, отчасти поради полемическо увлечение, отчасти поради липса на точна богословска терминология, допускали такива изрази, които после послужили като основа за развитие на нови ереси.

Разколи

§ 42. Разколът на монтанистите

Освен заблужденията относно въпросите на вярата, в Християнската църква възникнали заблуждения и относно външния ред на църковния живот — богослужение, църковно управление и църковна дисциплина. Те се наричали разколи, а техните последователи, ако не се вслушвали в гласа на Църквата и се отделяли от нея, се наричали разколници. Но понякога разколът бил примесен с еретически мнения и тогава заемал средно място между ерес и разкол. От такъв именно характер е разколът на монтанистите. Заблудата им се състои главно в тяхното своеобразно учение за църковната дисциплина.

Разколът на монтанистите се появил в началото на втората половина на II в. Негов основател бил Монтан, роден в малкия градец Ардава, на границата между Фригия и Мизия. Преди да приеме християнството бил жрец на богинята Кибела. Когато станал християнин, той ознаменувал своето обръщане в християнството с особена ревност — отрекъл се от всичкото си имущество. Но като неук и прост човек, схванал само външната страна на християнството. Същественото в него, по негово мнение, била дисциплината и разните предписания за външното поведение на християнина. Човек с твърде нервна възприемчивост, с развито за сметка на разсъдъка въображение, Монтан бил способен към припадъците на екстаза и в това състояние приемал своите собствени мисли и фантазии за откровение свише. Животът на съвременното християнско общество му се виждал недостатъчно строг.

И действително в средата на II в. нивото на християнския живот започнало да се понижава в сравнение с миналото. В първите времена бил силно разпространен между християните очакваният край на света и близкото идване на второто пришествие. Това очакване естествено поддържало нравственото ниво на християнското общество на особена висота, понеже християните всеки час се готвели да срещнат Христос. Но минавали десетилетия и мисълта, че светът трябва скоро да свърши, губела своята сила. Освен това в Християнската църква започнали да влизат хора с невисока нравствена закаленост, често даже с користни сметки — да се възползват от християнската благотворителност. Строгите ригористи, които оценявали нравствения живот на християните в показаното време от гледище на идеалната чистота на апостолската Църква, не били доволни от нравствения живот на християните от гледище на идеалната чистота на апостолската Църква. Към тези ригористи и фанатици на външното благочестие принадлежал и Монтан. Той споделял вярата в скорошното настъпване на хилядогодишното царство на Христос на земята. Искал със засилване на църковната дисциплина да подготви християните за достойно влизане в това царство. Тази идея дотолкова го завладяла, че той започнал да се счита върховен пророк, орган на онзи Параклит, Духа Утешителя, Когото Иисус Христос обещал да изпрати. В ролята си на вдъхновен пророк Монтан изпадал в състояния на екзалтация и екстаз.

Тези негови пророчества съставляват характерна особеност на монтанизма. Особено високо се ценели пророчествата, получавани в състояние на екстаз и сън. Те се считали за чисто откровение на божеството, понеже в това състояние действието на ума спира и пророкът не може да внесе нищо лично, субективно в своите речи. От примера на пророка Монтан се увлекли мнозина и също се обявили за пророци. Църковният историк Евсевий Кесарийски обърнал особено внимание на двете монтанически пророчици — Прискила и Максимила, които като Монтан говорели «безсмислено, неуместно и странно» (Църк. ист., V, 16, 9).

Но съдържанието на новите пророчества или новите откровения на Параклит се отнасяли не до църковното учение, а до нови наредби и правила за външното поведение на християните. Въз основа на тези откровения монтанистите се стремели да въведат в живота на християнското общество най-строг ригоризъм. Те въвели нови пости и наредили строго да се спазват; втория брак считали за прелюбодеяние; забранявали военната служба; отхвърляли както светската ученост, така и разкоша в женското облекло и всички увеселения. Имали сурови правила за покаянието: всички, които извършвали тежки грехове след кръщението, бивали завинаги отлъчвани от Църквата; Църквата нямала право да им прощава, макар те да се разкайвали. По време на гоненията монтанистите усърдно се стремели към мъченически венец и всички средства за самосъхранение те смятали за непозволени.

Що се отнася до догматическото учение, монтанистите не допускали в него никакви изменения. Правилото на вярата у тях и у православните било едно и също. Но те и съществено се различавали от Църквата не само по въпроса за дисциплината. На своите пророчества те придавали по-голямо значение, отколкото на евангелските постановления и виждали в тях допълнително откровение към учението на Христос. Според учението на монтанистите в религиозно-нравственото си развитие хората са преживели разни фази: първоначално те се намирали в детинско състояние; под ръководството на старозаветния закон те встъпили в периода на отрочество; а Христос въвел Църквата и всички вярващи в състояние на юношество. Но с последвалите откровения на Параклит, действащ чрез Монтан и другите пророци и пророчици, за Църквата настъпила пълната възраст на Христовото изпълнение. По възгледа на тези сектанти Св. Дух открил много повече неща чрез Монтан, отколкото чрез всички пророци и апостоли; в монтанизма и неговите пророчества са разкрити по-високи тайни, отколкото в Евангелието.

Монтанизмът рязко се различавал от Православната църква и в йерархическия строй. Монтанистите имали свой патриарх и епископи и освен това те имали още йерархически лица, които по значение стоели по-високо от епископите — кенони. Местожителството на патриарха бил малкият градец Пепуза във Фригия, на който сектантите придавали тайнственото значение на Йерусалим; той ще бъде център на хилядолетното царство, което е било главен предмет на техните надежди и очаквания. Оттук те получили и името си пепузиани или катафригийци.

Монтанизмът започнал твърде бързо да се разпространява на Изток във Фригия, Тиатира, Тракия и Понт. Но там той срещнал силен отпор. Безумието на монтанистическата система, въпреки че тя подкупвала в своя полза чрез нравствената си строгост, било оценено тук както трябва. Църквата разбрала цялата крайност на това направление и ако то беше надвило, Църквата нямаше да стане така скоро световна историческа сила. Затворена между стените на манастира, тя не би могла да окаже широко влияние върху обществения живот и да стане победителка на света. При отрицателното пък отношение на монтанизма към науката и изкуството, Църквата не би развила нито богословската наука, нито църковното изкуство. Поради това почти всички налични литературни сили на онова време повели борба с монтанизма. Той бил осъден и на много събори. Но на Запад, където просветата била на по-ниско равнище, монтанизмът пуснал по-дълбоки корени. Неговите практически тенденции съвпадали с устройството на западния живот. Даже и римските епископи Елевтерий и Виктор се увличали от монтанизма. Монтанистичните възгледи наложили силен отпечатък в последно време върху някои учреждения на Западната църква. Но и на Изток монтанизмът съществувал несъмнено до VI в., понеже против монтанистите е издал указ (530–532) император Юстиниан Велики (527–565). Има сведения, че те са съществували до VIII в. Император Лъв III Исавър (717–741) издал закон, който принуждавал монтанистите да приемат православието. Но прилагането на този закон възбудило такъв фанатизъм у сектантите, че някои от тях се изгаряли живи заедно със своите молитвени домове.

§ 43. Хилиазъм

Към заблужденията на първите три века трябва да отнесем и очакването за видимо хилядолетно Христово царство на земята. Това учение, получило име хилиазъм, не може да се нарече ерес, понеже не променя нито един християнски догмат. То просто е погрешно богословско мнение. Зародишът на хилиазма трябва да търсим в предхристиянски времена. Под влияние на неблагоприятни политически условия — изгубване своята самостоятелност, робство под чужди народи — юдеите започнали да очакват в лицето на Месия не духовен учител, не избавител от проклятието на греха и смъртта, не основател на духовно царство от вярващи, а видим земен властелин, който ще възвърне в пълен блясък славата на еврейския народ. Приели християнството, мнозина юдеи пренесли очакването за видимо царство Христово и в Християнската църква. Почвата за разпространение на такива очаквания сред християните била благоприятна. Страшни природни явления и постоянните гонения срещу християните развивали у мнозина от тях отрицателно отношение към света и възбуждали хилиастични надежди за идването Господне. Мнозина разбрали обещанието на Спасителя за Негово славно второ идване на земята в хилиастичен смисъл. В подкрепа на своите очаквания хилиастите се позовавали на старозаветни и новозаветни пророчества, разбирайки ги в грубо буквален смисъл. Особено твърдо основание те намерили в книгата «Откровение», където е казано, че сатаната ще бъде завързан за хиляда години и че мъчениците за Христос ще оживеят и ще царуват с Него хиляда години (Откр. 20:2–7). Не само прости християни, но и някои отци и учители на Църквата споделяли хилиастичните надежди (Юстин Философ, Тертулиан, Ириней и др.). В някои църкви на Мала Азия, Фригия и особено Египет хилиазмът получил особено широко разпространение. Той бил възприет също и в учението на евионитите, Керинт и монтанистите.

Църквата смятала, че трябва да се бори с това заблуждение. По повод на хилиазма са ставали диспути, в които особено енергично участие взели римският презвитер Кай († 217 г.) и св. Дионисий Александрийски. Последният написал против хилиастите съчинението «За обещанията». Хилиастичното учение било разгледано даже на събора в 255 г. Но всички тези мерки се оказали безсилни. За изоставянето на хилиастичните надежди спомогнали изменилите се условия в живота на християните. От IV в. гоненията срещу тях престанали: Християнската църква влязла в света тържествуваща, християните започнали да се ползват от закрилата на властта и законите и хилиастичните надежди, като не намирали вече поддръжка в условията на времето, изчезнали сами по себе си.

§ 44. Разколът на Новат и Фелицисим

На почвата на дисциплинарната система на монтанизма в III в. в Картагенската и Римската църква възникнали ереси, които били наречени по името на своите водачи — Новат, презвитер на Картагенската църква, и Новациан, презвитер на Римската църква. Картагенският разкол на Новат бил една реакция против суровата покайна система на монтанистите, която съвършено разстройвала църковната дисциплина. В римския разкол на Новациан, напротив, се появил стремеж да се въведе тази система в общоцърковна практика. Тласък за възникването на двата разкола дал въпросът за приемането в Църквата на отпадналите от нея по време на гоненията.

Произход на разкола. В Картагенската църква били силни монтанистическите възгледи. Техен защитник и проводник бил талантливият картагенски презвитер Тертулиан. Негов горещ почитател бил знаменитият епископ на тази църква св. Киприан, при когото въпросът за падналите придобил особено остър характер. На първо време той бил привърженик на най-строга дисциплина по отношение на падналите. Според него само Бог може да прости греховете против Бога. Той се изказал за доживотно покаяние на падналите в тежки грехове против Бога. Даже и при настъпване на смъртта Църквата не трябвало да прощава такива грехове на каещия се. Но след време той стигнал до мисълта, че на падналите, след искрено проявено разкаяние, не трябва да се отказва помирение с Църквата. Киприан намирал, че е подигравка с падналите, от една страна, да ги убеждаваш да се покаят, а, от друга — решително да им отказваш помирение с Църквата, когато те биха могли да направят всичко, за да заслужат това помирение. Ходатайствата на изповедниците оказали влияние за този поврат към снизходителна дисциплина по отношение на падналите. Изпитали сами тъмничен затвор, окови и мъки, изповедниците на християнството знаели от свой опит колко мъжество е нужно, за да се запази твърдостта във вярата. Затова тяхното ходатайство за падналите пред Църквата имало особена сила. Имайки предвид това, Киприан възнамерявал да установи определен ред за приемане на падналите в Църквата. Но гонението на Деций му попречило да направи това. Той трябвало да се спасява с бягство и да ръководи работите на своята църква с послания от своето убежище. На оставените да ръководят Църквата презвитери дал нареждане да успокоят падналите с надежда за възвръщането им в Църквата, когато се прекратят гоненията, и въпросът за тях ще бъде разрешен на събора на епископите.

а) Разколът на Новат. След като Киприан напуснал Картаген, работите в Картагенската църква по отношение на падналите взели такава насока, която довела до разкол. Начело на разкола застанали презвитер Новат и дякон Фелицисим. Този разкол се подготвял още преди Киприан да напусне Картаген. От поставянето на Киприан на епископската катедра, наскоро след встъпването му в християнство, били недоволни някои презвитери, които отдавна били в клира и мечтаели за епископска катедра. Киприан успял да примири недоволните от него. Но сред тях Новат се оказал непримирим. В своята ярост против епископа той отишъл по-нататък: против волята на Киприан поставил за дякон при своята църква богатия и влиятелен човек Фелицисим, който и станал душа на партията на недоволните презвитери. Киприан не могъл да се отнесе спокойно към такова самоуправство, още повече че се носели слухове за злоупотреба от страна на Новат в управлението на църковните имоти, за неговото възмутително и жестоко отнасяне със своя престарял баща и бременната си жена. Киприан определил ден за проверка на делата на Новат. Но поради отдалечаването на Киприан от Картаген това следствие се прекратило.

Озлобен против своя епископ, Новат повел срещу него открита борба, прикривайки личните си сметки с него с дисциплинарния въпрос за падналите. Новат и Фелицисим, заедно с останалите си съмишленици, обявили самия Киприан за паднал, понеже той избягал от гонението. В противоположност на Киприан, те установили по отношение на падналите най-снизходителна дисциплина. Прикривайки се с уважението към изповедниците, те искали, въз основа на техните писмени ходатайства, на падналите да се дава незабавна и пълна прошка. Със своята угодливост към изповедниците те успели да ги привлекат на своя страна и да ги въоръжат срещу епископа. В своите ходатайства за падналите изповедниците повдигнали тона: те не молили, а диктаторски заповядвали за приемането на падналите. «Знай, писали изповедниците на Киприан, че на всички, за които ти се колебаеш, ние сме дали мир. Поръчваме ти да уведомиш за това и другите епископи.» Под влияние на такава опора и самите паднали повишили своите искания. Те обграждали на тълпи някои епископи и искали за себе си църковно общение не като милост, а като право, и предавали със заплашване своите грамоти на мира (libelli paсis). По този начин цялата дисциплина в Картагенската църква западнала. При всичкото уважение към изповедниците Киприан считал за нужно да им внуши да бъдат внимателни при издаването грамоти на мира и да ги дават на тези, чиито живот им е добре известен. На падналите пък внушавал да търсят със смирение общение с Църквата — «да тропат на вратата на Църквата, а не да ги трошат». Но всички тези съвети падали на камениста почва. Противниците на Киприан изразили в още по-крайна форма своето отчуждение от епископа. Киприан изпратил комисия, която да обсъди кому да се даде помощ от Църквата. Но Фелицисим заявил на своите единомишленици, че който получи помощ от Киприан, ще бъде лишен от общение с Църквата.

В това време гонението започнало да затихва и Киприан се завърнал в Картаген, където веднага той се погрижил да приведе в ред църковните работи и да уреди въпроса за падналите. В 251 г. в Картаген бил свикан събор на епископите. Новат и Фелицисим и техните съмишленици били отлъчени от Църквата. Било определено към падналите да се прилага различна дисциплина според степента на тяхното падение. Било решено да се постъпва най-строго с тези, които са принесли жертва на идолите. Те трябвало да се каят цял живот и само в последните минути могли да получат прошка. Но на следващия събор в 252 г. и по отношение на тях било допуснато смекчение, което се изисквало и от преките интереси на Църквата. Според думите на някои съвременници гонението на Деций покрило Църквата с развалини, отпаднали имало навред. Лишаването им завинаги от общение с Църквата би повлякло значително намаляване броя на християните и вместо добро би се нанесло на Църквата непоправимо зло: падналите могли да отидат или при еретиците, или просто да отпаднат от християнство в езичество.

Лишените от църковно общение, схизматици обаче не се спрели пред нищо, за да осъществят своите разбирания и намерения. Те си избрали свой епископ измежду презвитерите — Фортунат, намерили петима епископи, лишени по разни причини от църковно общение, които го посветили в епископски сан. За поддържане на своя авторитет те пуснали мълва, че техният епископ бил ръкоположен от 25 епископи. Но на страната на Киприан били всички африкански епископи; освен това той намерил поддръжка и в Римската църква. И поради това разколът на Новат не могъл да се усили и към IV в. той прекратил своето съществуване.

б) Разколът на Новациан. По-издръжлив се оказал разколът на Новациан в Рим. Той възникнал също в средата на III в., едновременно с картагенския разкол и по същия въпрос — за падналите. След римския епископ Фабиан, умъртвен при Деций Траян, Римската църква ce управлявала повече от година от презвитери. Измежду тях изпъквал със своята ученост и красноречие Новациан. Той бил човек със суров и мрачен характер. Понякога имал пристъпи на болезнена меланхолия. След това получил клиническо кръщение, но след като оздравял не се погрижил да завърши дара на кръщението с тайнството миропомазание. Въпреки това и въпреки желанието на клира и народа, Фабиан, желаейки да се възползва от услугите на този способен човек, го възвел в презвитерски сан. По въпроса за падналите отначало Новациан поддържал мнението, че те могат да бъдат допуснати до общение с Църквата, ако се намирали в опасност от смърт. Но след като на римската катедра бил избран Корнилий, обиден, Новациан съвършено променил мнението си по този въпрос.

Той започнал да учи, че падналите трябва да се надяват само на Божието милосърдие; те могат да бъдат уговаряни да се покаят, но Църквата няма право да им дава прошка и трябва завинаги да ги отлъчи от общение. Църква, която е в общение с грешници, губи своята чистота и святост. Като получил незаконно епископски сан, Новациан със своите последователи се отделил от Корнилий и се опитал да намери поддръжка в други църкви. Но Картагенската църква решително се изказала против Новациан като нарушител на църковното единство. Неговите пратениците даже не били приети в Картаген. Александрийската църква, в лицето на Дионисий, също не одобрила начина, по който действал Новациан. Само Антиохийският епископ Фабий, от уважение към строгостта на правилата на новациановата партия, бил на негова страна. Но въпреки че повечето християнски църкви го осъдили, новациановият разкол се оказал твърде жизнеспособен. Той се разпространил не само на Запад, но и на Изток. Особено благоприятна почва новацианите намерили в ония места, по които минало монтанистичното движение. А във Фригия станало сливане на новацианството с монтанизма. Правилото на новацианите за доживотно отлъчване от общината, което отначало се отнасяло само към отреклите се от вярата, било разпространено и върху всички онези, които след кръщението извършили тежки грехове. Те прекръщавали преминаващите към тях от Православната църква, смятайки общението с нея за нечисто. Себе си те наричали катари (чисти).

Що се отнася до догматическото учение, то в това отношение новацианите не допускали никаква погрешност. Те се отличавали от православните само със суровия ригоризъм на своята дисциплина и с погрешното мнение, че светостта на Църквата зависи от светостта и поведението на нейните членове. С тези сравнително несъществени разлики от Православната църква се обяснява и отношението на властта към новацианския разкол. Мнозина императори, като издавали укази за преследване на другите еретици, правили изключение в полза на новацианите. Новацианският разкол съществувал до VII в.

§ 45. Разколът на Мелитий в Египет

В началото на IV в. на почвата на йерархическите отношения възникнал разколът на Мелитий, Ликополски епископ в Египет. Произходът на разкола е такъв. Мелитий, епископ на гр. Ликопол в Горен Египет, започнал да нарушава правата на Александрийския архиепископ Петър. По време на гонението на Диоклециан много египетски епископи били арестувани. За управление на своите църкви те поставили презвитери — периодевти. Мелитий, без съгласието на тези епископи и без позволението на Александрийския архиепископ, започнал да поставя на тези катедри свои кандидати. По този начин, като хиротонисвал в чужди парикии, Мелитий нарушавал не само правата на другите епископи, но и правата на Александрийския архиепископ. Според въведения в Египет ред всички епископи трябвало да се посвещават или от Александрийския архиепископ, или поне с негово позволение. На събора в 305–306 г. Петър обвинил Мелитий в много противозаконни деяния. Мелитий бил свален, но образувал свое особено схизматическо общество, което заело враждебно отношение към Александрийските архиепископи(19). Освен църковна в мелитианския разкол имало и национална подкладка: в него се проявил стремежът на местното коптско население към собствена църковна автономия, понеже мелитианството било особено силно в Горен Египет, където мнозинството от населението били копти.

Мелитианският разкол не траял дълго. На Никейския събор били потвърдени правата на Александрийския архиепископ. Шестото правило на този събор предписвало «да се пазят древните обичаи в Египет, Либия и Пентапол, според които Александрийският епископ има власт над всички тези области, понеже и Римският епископ има това право». С това определение мелитианският разкол се осъждал в основата си. А за мелитианите съборът в особено послание определил: на Мелитий се оставял епископският титул, без право да извършва хиротония. Мелитианските епископи запазвали своя сан, без право да управляват църквите, докато са живи тези епископи, чиито катедри те заели. Те могат да ги заместят в случай на смърт, ако народът ги избере и Александрийският епископ ги утвърди. Последното наистина станало и мелитианският разкол започнал да изчезва. Но духът на съпротива срещу Александрийския епископ не могъл изведнъж да изчезне в мелитианското духовенство. И затова арианите в борбата си срещу Александрийските епископи лесно намирали съюзници сред тях. Вследствие на това мелитианите се ползвали в Египет със същата слаба репутация, както и арианите.

Трета глава: Духовна просвета, християнска писменост и богословска наука

§ 46. Образованието на християните през първите три века: християнски учители, епископски беседи, християнски училища и постепенното им развитие в научно-образователни учреждения

С появата на християнството се почувствала необходимост и от християнско образование за по-пълното усвояване и разбиране на християнската вяра. Най-лесно могли да задоволят тази необходимост училищата, но в първите времена християните нямали свои училища и задоволявали по друг начин своя глад от религиозно знание. Такъв начин посочили първите разпространители на християнството — светите апостоли. Приканвайки юдеите и езичниците да се обърнат към Христос, те обикновено се обръщали към тях с проповед, в която разкривали основните истини на християнската вяра. На този начин на религиозно обучение апостолите отдавали особено значение. Служението на словото (Деян. 6:2–4), т. е. наставлението на християните в истината на вярата, те смятали за свое висше призвание. Освен това за целите на религиозното образование на християните отчасти при апостолите, а известно време и след тях, служил специален учителски институт на пророците, учителите и странстващите апостоли. Тяхната учителска дейност ясно е засвидетелствана в най-древния паметник на християнската писменост «Учение на 12–те апостоли». С прекратяване работата на този специален институт на християнските учители, главни ръководители на християните за тяхното религиозно образование естествено били свещенослужителите и особено епископите като приемници на апостолите.

Освен проповедта, като средство за религиозно обучение на християните служели беседите, които държали епископите пред клира и народа. Християнската древност е запазила живо свидетелство за този начин, който епископите практикували при обучението на своето паство в истините на вярата. Св. Ириней, епископ Лионски, е писал следното за своя учител св. Поликарп Смирненски: «Аз мога да изложа неговите беседи с народа, да опиша неговото отношение към Йоан и другите очевидци на Господа, да изобразя как той сам е припомнял техните думи, как и какво е чувал от тях за Господа, как той е преразказвал за Неговите чудеса и учение». Но посочените начини по своето същество нямали характер на цялостна методическа система. Едно методическо обучение могло да се постигне само в училищата. По въпроса за училищата обаче в християнското общество имало две течения. Някои християни се отнасяли неодобрително към откриването на училища, опасявайки се, че училищното образование може да навреди на чистотата на вярата. Те се смущавали от училищата на гностиците, които били разсадници на лъжеучения. Други пък, най-добрите представители на християнското общество, намирали, че училищното образование е полезно за укрепване на вярата. Това течение надделяло и започнали да се откриват училища. В Александрия още в апостолско време възникнало християнско училище. То било основано според преданието от евангелист Марк и имало за задача да дава първоначални наставления на ония, които желаят да встъпят в Християнската църква, и се наричало огласително училище. По всяка вероятност огласителни училища били откривани при епископските катедри и в градовете с по-многобройно население. От тях се чувствала голяма потребност предвид масовото преминаване в християнството на езичници и някои юдеи.

Но наред с такива елементарни школи, във II в. вече започнали да възникват училища с по-широка постановка на обучението в тях. Тласък за тяхното развитие дали образованите езичници, приемащи християнството. Своята любов към езическата наука те пренесли върху християнството и го направили предмет на научно преподаване. Така възникнали училищата на християнските апологети. За образец на тия училища служили езическите философски училища, но преподаването в тях се водило в строго християнски дух. Заедно с това и първоначалните огласителни училища започнали постепенно да се преобразуват в научно-образователни учреждения. Такъв тип висше богословско училище към края на II в. било Александрийското огласително училище. Първоначалното елементарно образование в това училище не могло вече да отговаря на изискванията на времето. В първите векове на християнството гр. Александрия станал всесветско-научен, промишлен и търговски център. Александрийският музей с богатите си колекции и библиотека от 400 000 тома привличал тук учени от всички краища на света. В Александрия си дали среща най-разнообразни научни възгледи и философски учения. Сблъсквайки се лице в лице с различни представители на езическата наука, учителите на александрийското училище, в интерес на самото християнство, не могли повече да остават в рамките на елементарното преподаване на истините на християнската вяра. За да могат успешно да отбиват нападките на учените езичници против християнството, те били длъжни да се възползват от самото тяхно оръжие, т. е. да се обърнат към диалектиката, философията и другите науки. Под влиянието на такива условия александрийското огласително училище станало висше учебно заведение, един вид християнска академия. Със също такъв научен характер в III в. възникнали училищата в Рим, Кесария Палестинска, Йерусалим, Антиохия и както предполагат някои, в Едеса. Има запазени макар и непълни сведения за научната организация на тези училища. В римското училище се преподавали: тълкуване на свещения текст, граматика, логика, математика и емпирически науки. Били изучавани класическите писатели Аристотел, Теофраст, Гален и др. Но особено високо стояло преподаването на науките в александрийското училище в III в. при Ориген.

От Похвалното слово на св. Григорий Чудотворец към Ориген се вижда, че тук се преподавали логика, физика, геометрия и астрономия. Целият този курс на светски науки получавал широко християнско осветление. Във физиката се разкривали безпределното могъщество и мъдрост Божия в делото на творението. Астрономията имала за задача да възбуди ума към небесното и божественото. Но особено широко и дълбоко било поставено в училището религиозното обучение. Тук се излагало в широки размери християнското вероучение и нравоучение. То било съпоставено с религиозните и философските учения на езичниците, изтъквали се техните заблуди. От друга страна, посочвали се и ония светлинки на евангелската истина, които не били чужди на езическата древност.

Трябва да се предполага, че в другите училища обучението било поставено на същите начала. Съществена разлика имало само в тълкуването на Свещеното Писание. В александрийското училище например преобладавал алегорическият метод и обръщали предимно внимание за изясняване на тайнствения му смисъл. В антиохийското училище пък господствал историко-граматическият метод и бил изясняван предимно буквалният смисъл на Свещеното Писание.

§ 47. Езически училища и поглед върху езическото образование

Християнските училища само не били достатъчни за получаване на общо образование. Бедните и прости слоеве на населението, между които в първите три века предимно се разпространявало християнството, нямали достатъчно средства за устройството на свои училища. Поради това някои християни били принудени да посещават езически училища, където получавали своето общо образование, което имало езически характер, но по косвен начин оказвало съществена услуга и на християнската просвета. Обогатявайки се с всевъзможни научни познания и усвоявайки навик за правилно методическо мислене, християните, преминали курса на тези училища, били по-способни за дълбоко и всестранно разбиране на християнското вероучение и по-силни негови защитници в борбата с езичеството. Мнозинството от християнските учени от първите три века са получили своето образование в езическите училища. Със своята научна дейност те дали бляскаво доказателство каква голяма полза може да принесе езическата образованост за християнската просвета. Поради това нито християнските учени, нито просветените църковни пастири се отнасяли отрицателно към християните, които посещавали езически училища. Някои пък християнски писатели — Юстин Философ, Климент Александрийски и Ориген, особено високо ценили езическото образование. В езическата наука и особено във философията те намирали светлинки на оная истина, която в цялата й пълнота се открила в християнството. Вярно е, че Тертулиан се е отнасял отрицателно към езическата ученост, но неговото отрицание собствено се отнасяло не към езическото образование, а към приспособяването на изработените от философията умозрения към християнската догматика. Само у монтанистите било рязко изразено отрицателното отношение към светското образование, но Църквата не е одобрявала това.

§ 48. Християнска писменост; общ преглед на развитието на древнохристиянската писменост и особеното значение на древнохристиянските писатели и техните творби

С развитието на християнското образование в Църквата започнала да се развива и християнска писменост. Тя произтичала от естествената потребност на християнския дух по-пълно да изясни и разкрие своето вероучение. Но особен тласък за нейното развитие дали ересите.

На езическите заблуди трябвало да се противопостави истинското учение на Църквата, което да бъде разработено научно. В развитието на християнската писменост се забелязва строга постепенност. Тя започнала с най-простите форми на литературните произведения. Най-ранните паметници на християнската писменост представят не някакви научни трактати, разработени по методите на тогавашната наука, а просто и достойно изложение на истините на вероучението. Такава форма на писмеността напълно задоволявала потребностите на онова време. В апостолския век и в най-близкото до апостолите време не се чувствала никаква потребност за научно изложение на християнските истини. Изобилието на чудесата и благодатните дарования в онова време, а също и живите предания за Основателя на Християнската църква служили за най-доброто доказателство за истинността на новото учение. Тогава не е било нужно да се доказват истините на християнското учение, а е било достатъчно да се показват.

Но при цялата простота и достъпност на изложението на християнското учение тези ранни произведения на християнската литература имат особено значение. Те принадлежат на лица, които след апостолите били най-близки до първите времена на Християнската църква. Поради това техните свидетелства относно вероучението и църковния строй на онова време, като почерпани или от живото апостолско предание, или от лични наблюдения, имат особена ценност. Към тези най-древни паметници на християнската писменост се отнасят: а) Учението на 12–те апостоли и б) Писанията на апостолските мъже.

§ 49. «Учение на 12–те апостоли»

След апостолските писания като най-древен паметник на християнската писменост се явява «Учението на 12–те апостоли». Появяването на този паметник отнасят към 80–те години на първото столетие.

Съдържанието му се отнася главно до християнското нравоучение. Тук на християнина се посочват два пътя: пътя на живота, състоящ се в изпълнение на християнските заповеди, и пътя на смъртта, към която водят разните пороци, от които християните трябва да се въздържат. Но християнското нравоучение не се ограничава само с посочване на правилата за добър живот, а се свързва с положителното догматическо учение и се опира на него. Тук ясно са изразени вярата в жив, личен Бог, и изповядването на Господ Иисус Христос за Месия, за син на Давид и за Син Божий, Който е съобщил на хората началото на нов духовен живот, основал е Църквата като начало на Царството Божие и Който вторично ще дойде на земята при свършека на земния свят и възкресението на умрелите светии(20). За тайнствата кръщение и евхаристия тук се намират ясни указания, че това са такива свещенодействия, на които се отдавало тайнствено, благодатно значение и които имали изключителна важност в живота на християните. Най-после, в този паметник има указание и за йерархическия строй на онова време. От него се вижда, че в Християнската църква от самото начало на нейното съществуване имало приемствена непрекъснатост на йерархическото служение и постоянно се поддържала вселенската връзка на местните отделни църкви. Органът на тази връзка били странстващите апостоли — лица, които имали особени пълномощия за уредбата на Църквата. «Учението на 12–те апостоли» представлява скъпоценно свидетелство, че в Християнската църква още от първите моменти на нейното битие са съществували всички основни начала на църковния живот. Макар тези начала и да не са били разкрити тогава в цялата им пълнота и определеност, но в тях като в зародиш се е заключавал онзи строй на църковния живот, който получил пълното си развитие в по-сетнешните времена.

§ 50. Апостолски мъже; общ характер на техните творби

Ересите и заблужденията, при цялата им вреда за Църквата, са й оказали и съществена полза. Те много помогнали на християните да изяснят и разкрият своето вероучение. Борбата с еретиците по такъв начин съдействала и за развитие на църковната писменост. Първи представители на църковната писменост след апостолите са апостолските мъже. Под името апостолски мъже се разбират непосредствените ученици на апостолите, техни сътрудници в разпространение на християнството. Останалите от тях писмени произведения напомнят писанията на апостолите и по дух, и по форма. В по-голямата си част те са написани под формата на послания. Отличителна черта на творбите на апостолските мъже са неподражаемата простота и искреност на тяхното свето въодушевление. При защита на догматите на Евангелието и църковните учреждения те рядко прибягват към доводите на разума. Апостолското учение е главен извор и основа на техните наставления.

От апостолските мъже особено забележителни по своята дейност били:

Cв. ап. Варнава. Според преданието той принадлежал към числото на 70–те ученици на Иисус Христос, произхождал от юдеите на разсеянието от о. Кипър, и принадлежал към съсловието на левитите (Деян. 4:36). Той бил ревностен разпространител на християнската вяра. Дълбоко проникнат от учението на Христос за непритежателност, той продал своя имот и парите сложил пред краката на апостолите за общо ползване. Заедно с aп. Павел уреждал Антиохийската църква и му бил спътник в първото пътешествие. На Апостолския събор (51 г.) ап. Варнава заедно с останалите апостоли доказвал незадължителността на обредовия Мойсеев закон за приемащите християнството езичници. Избрал о. Кипър като място за своята проповедническа дейност, той умрял тук мъченически — бил убит с камъни от юдеите (в 72 или 76 г.). С името на ап. Варнава е запазено едно послание(21). Цялото съдържание на посланието се свежда до разкриване на основната мисъл, че в старозаветното откровение са дадени всички християнски истини; че старозаветното откровение по своето вътрешно съдържание принадлежи не на юдеите, а на християните, Старозаветните символи и обреди имали значение само заради това, защото били израз или на нравствени, или на догматически християнски идеи. Правилното разбиране на тези истини било възможно и до Христос; благодарение на такова разбиране са се спасявали старозаветните праведници. Но мнозинството евреи разбрали старозаветния закон външно, в грубо буквален смисъл. С появата на християнството този закон изгубил значение. В доказателство на своята основна мисъл авторът на посланието при тълкуване на старозаветните факти и събития се ползва с широко до крайност прилагане на алегорическия метод. Това послание очевидно е било предизвикано от появата в Църквата на юдействащи еретици.

Cв. Климент, епископ Римски. Той бил трети римски епископ (92–101) след Лин и Анаклет. Произлизал от богата езическа фамилия в Рим. В ранна възраст той бил откъснат от семейството си и изпитал тежки лишения. Майка му с двете по-големи деца отпътувала с кораб на Изток. Корабът бил разбит от буря и макар майката и двамата братя на Климент да се спасили, дълго време в Рим не било известно нищо за съдбата им. Бащата на Климент тръгнал да търси семейството си и дълго странствал по разни места. Самотността и раздялата от родното семейство наложили тъжен отпечатък върху Климент. Не намирайки утеха ни в разкоша, ни в удоволствията, той я намерил в християнското учение, с което го запознал един римски християнин. За да се запознае по-добре с това учение, той се отправил на Изток, където се срещнал с aп. Петър и бил обърнат от него в християнството. Наскоро той срещнал там и своите родители и братя, които също били приели християнството(22). Известно време той бил сътрудник на ап. Павел в разпространение на християнството (Филип. 4:3). Като се завърнал в Рим, Климент бил поставен за епископ на Римската църква. За ревността си към християнската вяра, при императора Траян той бил заточен в Херсонес, в Крим, където езичниците го удавили в морето. От Св. Климент е останало едно послание до Коринтската църква, написано (92–95) по повод на възникнали разногласия между коринтските християни.

Тези разногласия предизвикали големи неуредици в Коринтската църква. Увлечени от смутители, някои коринтски християни започнали да не се подчиняват на пастирите и незаконно отстранили няколко презвитери. В духа на християнската любов и кротост Климент призовавал коринтяните към единодушие и единомислие, посочвайки много примери от старозаветната история за гибелните последици от такива размирици.

Догматическите истини в посланието на Климент ясно изразяват мисли за предсъществането и божественото достойнство на Иисус Христос и за неразделната Му богочовешка личност.

Той нарича Христос «жезъл на Божието величие, в който почиват Божието могъщество и сила», «сияние на Божието величие, чрез което, като в огледало, виждаме чистото и пресветло лице на Бога». Особено се старае Климент да разсее съмнението на някои във възкресението на мъртвите. Тази истина той доказва не само с учението за Божиите свойства и с примера за възкресението на Спасителя, но и с образи от външната природа — поникване на семената, смяна на деня с нощта. Даже митичният разказ за птицата феникс, която изгаря и отново се възражда от своята пепел, му служи за подкрепа на тази истина.

Климент поставил началото на събиране на апостолските постановления в осем книги и 85 апостолски правила. Но тези сборници били завършени окончателно по-късно време.

Второто послание към коринтяните с името на Климент, написано във форма на проповед, не принадлежи на Климент: то се отнася към времето след него (ок. 130–145 г.). Но като древен паметник на християнската писменост, то заслужава внимание. Тук ясно е изразено вярването в Иисус Христос като Бог и съдия на живи и мъртви; Нему се приписва творческа дейност наравно с Бога Отец. Най-оригиналната мисъл на това послание е мнението, че християнството е по-старо от юдейството и затова трябва да се смята за единствена абсолютно истинна религия. Християнската църква е била основана преди «слънцето и луната». За доказателство на тази мисъл тук се привежда не по-малко оригиналното тълкувание на библейския разказ за сътворяването на мъжа и жената. Под мъж трябва да разбираме Христос, под жена — Църквата. Невидима и духовна в начало, както и Господ Иисус Христос, Църквата, въплътена в Христос за спасение на хората, станала видимо учреждение. Очевидно е, че в тази точка личи влиянието на гностиците и в частност на Валентин, според учението на когото една двойка еони, излязла от върховната същност, съставляват «човека и Църквата».

Cв. Игнатий Богоносец, трети антиохийски епископ, бил ученик на Йоан Богослов. Името си Богоносец той получил от християните заради това, че постоянно носел в сърцето си Господ Иисус Христос(23).

Като Антиохийски епископ той бил най-грижлив баща на своето паство. В 107 г. в Антиохия дошъл император Траян; езичниците се възползвали от неговото присъствие, за да обвинят християните. Те наклеветили последните, че не взели участие в тържественото посрещане на императора и посочили Игнатий като главен виновник за това. Раздразненият император осъдил Игнатий на разкъсване от диви зверове в Рим. Игнатий бил изпратен в Рим, конвоиран от десет войници. Като научили, че отвеждат на смърт великия Антиохийски епископ, християните от разни малоазийски градове на големи групи отивали при него, за да чуят наставленията му и да получат благословията му. Християнските църкви пращали свои представители да го поздравят. Поради оказаната му по такъв трогателен начин християнска любов, св. Игнатий написал към различните малоазийски църкви шест послания. В тях той предпазва християните от увлечения в лъжеученията на евионити и гностици.

От догматическите истини в посланията на Игнатий с особена настойчивост и сила се разкрива учението за двете природи на Христос. Противно на евионитите, които виждали в Христос само човек, и докетите, които виждали у Него само призрачно тяло, Игнатий твърдял, че по Своето Божество Христос преди вековете е бил у Отца и не е роден във време. Но бидейки Бог, Христос бил и истински, действителен човек.

Неговата човешка същност се доказва с произхода Му от Давидовия дом, раждането от Дева Мария, кръщението от Йоан и изпълнението на Закона, чисто човешкия начин на живот до възкресението и пребъдването Му в плът след възкресението: учениците се докосвали до Него; Той ял и пил с тях като същински човек в плът. На действителното въплъщение на Христос, на Неговата смърт и възкресение се основават и плодовете на Неговите изкупителни заслуги. Тези плодове са даряването на човека с нетление и възкресение в плът. Ако Христос имаше призрачна плът, ако Той призрачно беше страдал и възкръснал, тогава няма надежда и за нашето възкресение: то би трябвало да бъде също тъй призрак и самоизмама. Тогава и мъченичеството за Христос няма смисъл: мъченикът губи живот, без надежда да се върне към него.

Като средство против еретиците, които нарушават църковното единство, Игнатий сочи единението на вярващите с епископа. Той ги убеждава да не правят нищо, което се отнася до Църквата, без съгласието на епископа. Само свещенодействията, които извършва епископът или избрано от него лице, се смятали за действителни. Седмото послание на Игнатий към римляните било написано по особени подбуди. Като научил, че римските християни се грижат да го освободят от смъртта, той ги молил да не го лишават от възможността да запечата вярата си в Христос със собствената си смърт. Игнатий бил разкъсан от зверове в римския Колизеум (107 г.)(24).

Cв. Поликарп, епископ Смирненски. Той бил ученик на св. Йоан Богослов. Поставен от него за епископ на Смирненската църква, той повече от 40 години управлявал своето паство. Грижите му се простирали и върху други малоазийски църкви. За тяхно ръководство той написал много послания, от които се е запазило само едно — до филипяни. В това свое послание св. Поликарп излага наставления за хората от разните класи и възрасти, съобразно тяхното положение, и ги предпазва най-вече от ереси. Към еретиците Поликарп се отнася със същата строгост, както и Йоан Богослов. Запазило се е следното предание: В Рим Поликарп се срещнал с еретика Маркион и минал покрай него, без да го удостои с внимание. «Нима не ме познаваш?» — попитал Маркион. — «Не, в тебе познах първородния син на сатаната» — казал Поликарп. В царуването на Антонин Пий, около 155–156 г., Поликарп умрял мъченически на клада.

Ерм. Към творенията на апостолските мъже отнасят и книгата на Ерм «Пacmup». Точни сведения за автора на тази книга не са запазени. От самата книга се вижда, че той е бил добър човек, склонен повече към съзерцателен и уединен живот, отколкото към семеен и обществен. В семейния живот му се случило да преживее много огорчения и от жена си, която била свадлива и с несдържан език, и от децата си. По време на гоненията децата не само че се отрекли от християнството, но и издали родителите си на езическите власти. Поради това Ерм изгубил голяма част от своя имот и от богат станал почти последен бедняк. Това подтикнало както самия него, така и семейството му към разкаяние за сторените грехове. По древно свидетелство(25) Ерм бил брат на римския епископ Пий I, който заемал епископска катедра през II в. (140–155)(26).

Съдържанието на книгата е от нравоучителен характер, но нравоучението е изразено отчасти в положителна форма — във вид на заповеди за различните християнски добродетели, отчасти в символическа — във вид на сравнения, притчи и видения. Според тези форми на изложение книгата се разделя на три части: видения, заповеди, притчи или сравнения. Съществена част на книгата съставят четири видения. От тях особено значение има третото. Ерм вижда кула, която се строи върху вода. Камъните за постройката са различни: едни — гладки, други — грапави; някои се оказват съвсем негодни за постройката и биват изхвърляни настрана. Църквата, в образ на жена, обяснила на Ерм, че строящата се кула означава Църквата, водата — тайнството кръщение. Разнокачествените камъни означават, че членовете на Християнската църква са хора не еднакви по своето нравствено съвършенство. В четвъртото видение, под страшния звяр, който иска да погълне цял град, било открито на Ерм готвещото се против църквата гонение. Книгата е написана на гръцки, но е била преведена и на латински. Името на книгата се обяснява с това, че ангелът, който съобщил на Ерм откровението, имал вид на пастир и сам се наричал с това име.

§ 51. Християнски апологети и по-важни техни творби

След апостолските мъже представители на християнската писменост са християнските апологети. Така се наричали учените християни, които писали съчинения в защита на християнството. Преследвани най-жестоко от правителствата и силно нападани от учените езичници, християните не пропускали да отговарят на всичките тези нападки. От своя страна те вземали мерки за облекчение на положението си. Но вместо с груба сила, с която правителството искало да ги задуши, те се борили с духовни мерки. Християните отхвърляли всички насилия като противни на духа на християнската любов; те не прибягвали нито до заговори срещу правителството, нито до насилствени мерки срещу отделни негови представители. Като единствено средство за самозащита им служело словото на убеждението; с него те се и обръщали към своите противници. Много учени християни излезли със съчинения в защита на християнството. В тези съчинения те се мъчели да докажат на правителството, че то погрешно преследва християните. А на учените езичници се стремели да докажат неоснователността на техните възгледи. Тези защитници на християнството получили името апологети.

От тях със своята дейност в защита на християнството особено забележителни са следните:

Аристид, християнски философ, изпъква като най-ранен апологет. За личността на Аристид е известно само това, че бил родом от Атина. Със своята апология (открита едва в 1889 г.) той излязъл пред Антонин Пий (ок. 140 г.). Възприемайки Бог като същество абсолютно съвършено, неродено, несътворено и безсмъртно, Аристид подхвърля на остра критика религиозните вярвания на езичниците. Езическите богове са лъжливи дори само затова, че в представите на самите езичници се явяват или неабсолютни, или несъвършени в нравствен смисъл. Несъвършенството на гръцкия антропоморфизъм той илюстрира с отделни примери. Зевс например се превръща в животни или бездушни предмети, за да влезе в престъпни връзки със смъртни жени; Apec е войнствен, заядлив, завистлив към чужди стада и вещи, които си присвоява със силата на оръжието. Цялата пълнота на религиозната истина владеят само християните. Те се отличават и с чистотата на живота си. Всички нападки и подозрения срещу тях, заключва Аристид, са плод на клевета и несправедливост.

Cв. Юстин Философ. Още по-забележителен като апологет бил Юстин Философ. Родом от Флавия Неапол, древния Сихем, той получил солидно образование. Особено го привличала философията и в търсене на истината той бил последовател на различни философски школи. Но нито една философска система не го задоволявала. Под влияние на беседата с един старец на морския бряг, той стигнал до убеждението за несъстоятелността на философските учения в познаване на истината и започнал да изучава писанията на пророците и апостолите. Като станал християнин, Юстин не свалил от себе си философската мантия, но вместо на езическа мъдрост, станал усърден проповедник на евангелската истина. В Рим основал християнско училище и имал много ученици. Жестоките гонения срещу християните го подтикнали в защита на християнството пред правителството. Той излязъл пред Антонин Пий (138–161) с две апологии, от които особено забележителна по пълнота на съдържанието е първата или голямата апология. В нея Юстин изтъква цялата несъстоятелност на езическите обвинения срещу християните, че те са безбожници, врагове и смутители на държавното спокойствие и ред, безнравствени хора. Той запознава езичниците с християнското учение, изтъквайки превъзходството му пред техните философски учения и религиозни вярвания. За истинността на християнството Юстин привежда доказателства от гръцката философия.

Езическите философи, казва той, в лицето на своите най-добри представители, са били близки към същия извор на мъдрост и добро, който напълно се открил в християнството. Този извор е било предвечното Слово-Бог. До въплъщението в Христа То е действало в целия човешки род като Слово в семе. То се е давало на всички хора, според тяхната възприемчивост. И тези от дохристиянските хора, които са живели съобразно с внушенията на Словото, са били близки на християнската истина и могат да се нарекат християни в езичеството. Такива са например между елините Сократ, Хераклит и др. По този начин християнството учи онова, което древните мъдреци и поети вече са предчувствали. В Христа са се изпълнили всички старозаветни пророчества; за Него има указания в пророчествата на Сивилите. Но християнството неизмеримо превъзхожда езичеството, понеже то е свободно от онази безнравственост, която е свързана с езическия култ. Въздействието на християнството върху сърцата на хората Юстин изобразява в следната картина на духовно прераждане, което е станало в хората под влияние на новото учение: «По-рано ние намирахме удоволствие в прелюбодеянието, а сега обичаме само целомъдрието; преди се ползвахме с хитростите на магията, а сега сме се предали на благия и вечен Бог; по-рано ние повече се грижехме за придобиване на богатства и имоти, а сега и това, което имаме, внасяме в общината и делим с всички, които се нуждаят; по-рано ние се ненавиждахме един друг и не искахме да се ползваме от общо огнище, поради различни обичаи с другоплеменниците, а сега живеем заедно и се молим за нашите врагове и за тези, които несправедливо ни ненавиждат».

За да опровергае нелепите приказки на езичниците за богослужебните събрания на християните, Юстин твърде подробно описва християнското богослужение и обреди при извършване на тайнствата.

Cв. Юстин защитавал християнството не само от езичниците, но и от юдеите. Неговият «Разговор с Трифон юдеина» представлява апология на християнството пред юдейството. Юстин ясно и убедително доказва на юдеите, че старозаветният закон имал временен, преобразователен характер и е заменен с нов, даден за всички народи и времена. Това са предсказали и еврейските пророци. Те са предсказали и двукратното идване на Христос Спасителя в света: едно — унижено и безславно, когато Той пострадал за хората, и друго — страшно, когато Той ще дойде като съдия на всички. Ако юдеите се съблазняват от това, че Христос е разпнат на кръст, то с това те оскърбяват своите пророци. Юстин умрял мъченически при Марк Аврелий в 165 г.

Към времето на Юстин се отнася апологията, «Послание до Диогнет». По логичност на построение и правилност на аргументация тази апология представлява виден паметник на християнската писменост. Като доказва суетността на идолите и празнотата на еврейската обредност, апологетът рисува жалкото състояние на света до идването на Христос, сочи безкрайната Божия любов към човешкия род, проявена във въплъщението на Христос. В отговор на клеветите на езичниците, че християните са безнравствени хора, апологетът със силни думи рисува картината на живота на християните в негово време. «Християните, казва той, прекарват дните си на земята, но те са граждани на небето. Те се покоряват на законите, но със своя живот стоят над тях. Те всички обичат и всички ги преследват. Тях не познават и ги осъждат; умъртвяват ги, но те са живи. Те са бедни, но обогатяват мнозина. Те се лишават от всичко и всичко имат в изобилие. Тях проклинат, но те благославят. Каквото е душата в тялото, това са християните в света. Душата живее в тялото, но е безтелесна, тъй и християните живеят в света, но не са негови.»

Cв. Теофил, епископ Антиохийски († 181 г.), е съвременник на Юстин. Предизвикан от образования езичник Автолик, написал съчинение «За вярата», в три книги. В него Теофил доказва истината за Божието битие и на отговора на Автолик, че никой и никъде не е видял християнския Бог, той обяснява невъзможността Той да бъде видян с телесни очи, но Него можем да познаем в действията и явленията на природата. После изтъква на езичниците лъжовността на тяхното богопочитание и безсмислицата на техните съждения за произхода на света и човека; лъжовността пък на обвинението, че християните са безнравствени, той доказва с висотата и светостта на нравственото им учение. Накрая говори за древността на свещените християнски книги и тяхното превъзходство над съчиненията на езичниците.

Освен тези апологети Източната църква е дала и много други. Такива са: съвременникът на император Адриан Кодрат, епископ Атински, и съвременникът на Марк Аврелий Атинагор, християнски философ. Но от апологията на Кодрат се е запазил само малък откъслек. Цяла се е запазила апологията на Атинагор «Молба за християните». По съдържание тя е подобна на апологията на Юстин Философ и на «Посланието до Диогнет». За да обори нелепите обвинения срещу християните в безбожие, ядене на човешко месо и гнусни кръвосмешения, Атинагор се ползва от същите доводи, с които са си служили Юстин и авторът на «Послание до Диогнет». Особено силни доводи привежда апологетът в полза на християнското учение за еднобожието; доказателства за тази истина той намира в самото езичество — в свидетелствата на гръцките поети и философи. Езическият политеизъм е измислица на поетите. Орфей, Хезиод и Омир са дали и имената, и родословието на боговете. А с появата на пластиката, живописта и скулптурата са се появили изображения и статуи на боговете, така че може да се посочи точно кой художник е създал образа на това или онова езическо божество.

Езическата мъдрост, с която толкова са се гордеели езичниците, и заради която така презрително са се отнасяли към християните, наричайки вярата им «празна и безумна» (Цецилий в «Октавия»), «ново и зловредно, пагубно и грубо суеверие» (Тацит и Плиний), също била подхвърлена на силни критики от страна на християнските апологети. Освен тенденцията, която се прокарва у Юстин Философ и другите апологети, че християнското учение стои неизмеримо по-високо от философските езически учения, против езическата философия са писани и специални съчинения. Така, християнският философ Ермий (ок. 189 г.) в своето съчинение «Осмиване на езическите философи» направил смела критика на философските системи. Той изтъкнал всичките им противоречия по едни и същи въпроси и нагледно показал как объркват понятията в ума на хората. Със също такава безпощадна критика на езическата философия и въобще рязко отрицателно отношение към цялата гръко-римска култура се отличава «Реч против елините» на Тациан, ученик на Юстин Философ.

§ 52. Значение на християнските апологети

Съчиненията на християнските апологети имали огромно значение. Наистина те не постигнали своята цел — не оказали въздействие върху правителството, за да прекрати преследванията срещу християните. Римското правителство здраво поддържало погрешното мнение, че християнството е несъвместимо с държавния строй на Рим и като такова не може да се търпи. Но за обрата на общественото мнение в полза на християните, християнските апологети са имали голямо влияние. Повлияни от техните съчинения, мнозина езичници започнали да гледат съвсем с други очи на християнското общество и се освобождавали от предразсъдъци, разпространени между тях относно учението и живота на християните. Освен това християнските апологии представлявали вече една по-нататъшна стъпка в развитието на църковната писменост. При защита на християнството мнозина апологети не се ограничавали с просто изложение на истините на християнското учение, а се стараели и научно да ги обосновават и с това им придавали в очите на християни и на езичници голяма убедителност. По такъв начин техните съчинения се явяват подготвително стъпало за възникване в Църквата на научно богословие в пълния смисъл на тази дума.

§ 53. Възникване на богословска наука в Християнската църква. Отци и учители на Църквата

От втората половина на II в. християнската писменост навлиза в по-висок стадий на своето развитие. Нейни представители се явяват християнските мислители богослови, наречени отци и учители на Църквата. В техните творби истините на християнското вероучение се представят не във форма на просто изложение, както те са дадени в Откровението, а в научна постройка. Те правят също така опит да облекат в стройна система и цялото християнско вероучение, неизложено систематически в апостолските писания. Такава систематизация на църковното учение и изясняване на истините му по научен път се нарича в строг смисъл богословска наука. В апостолския век и в най-близкото до апостолите време от такова богословстване не е имало нужда. Много чудеса и благодатни дарове в онова време, а също и живите предания за Основателя на християнството са служили като най-добро доказателство пред християните за истинността на новото учение. Тогава било достатъчно само да се показват истините на християнското учение, а не и да се доказват. Такава непосредствена постановка християнските истини имат в християнските символи, в «Учението на дванадесетте апостоли» и в творенията на апостолските мъже.

Но с течение на времето се създали нови условия, които изисквали научно отношение към християнските истини. С отслабване на живото предание за първите времена на християнството, с намаляване проявата на извънредни благодатни дарове в Църквата, мнозина християни не се задоволявали вече само със сърдечна вяра, а искали да видят и научно обосноваване на своите вярвания. Стремежът към научно обосноваване на християнските истини проглежда още в творенията на най-ранните апологети (Аристид, Юстин Философ). Но главен подтик за възникване на научно богословстване била появата на гностическите и други ереси в Християнската църква и борбата с учените езичници. Гностиците подкупвали мнозина със стройността и логическата обработка на своите системи. Учените езичници пък искали да подкопаят християнството със своята мнимо научна аргументация. За да се води победоносно борбата с тези противници, необходимо било да се употреби срещу тях собственото им оръжие. На гностическите системи било необходимо да се противопостави също така стройна по външна обработка система на истинско християнско знание, а срещу учените езичници да се излезе със свои доводи в защита на християнството. Пред такава колосална задача не отстъпили християнските богослови на II и III в. Те сложили началото не само на научно богословстване, но и в голяма степен осъществили тази задача. При това, при обработката на християнското вероучение, християнските богослови отдали потребното и на езичеството. Те дали оценка от християнска гледна точка на древните философски и религиозни учения, заемайки от тях за своя християнски мироглед истинното и отхвърляйки всичко лъжовно.

§ 54. Богословски школи(27)

От самото начало богословската наука в Християнската църква тръгнала в две посоки. Едни от християнските богослови, смятайки човешкия разум за виновник на всички заблуди и ереси, отхвърляли философските умозрения и разсъдъчните съображения по въпросите на вярата. Те смятали за достатъчно, ако в изложението на истините на християнското вероучение се опират на доказателства само от Свещеното Писание и Свещеното Предание. На разума те признавали само значението на формална сила, която трябва да обработва и привежда в ред готовия материал, даван от Откровението, без да го допълва със свои съображения и изводи. Тези богослови създали особена школа или насока в богословската наука. Тази насока, опираща се на паметниците на вярата, Свещеното Писание и Свещеното Предание можем да наречем библейска или църковно-традиционна. Тя се развивала на Изток в Малоазийската и на Запад в Северноафриканската школа. Други християнски богослови, напротив, давали широко място на разума във въпроси на вярата, ползвали се от неговите умозрения и изводи при тяхното разяснение. Само при това условие те намирали възможност да създадат здрава научна почва за борба с еретиците и учените езичници. Тази насока господствала в Александрийската и Антиохийската школа. Но покрай сходството в основните методи на богословстване между тези школи, както ще видим по-после, имало и съществена разлика. Всяка от тях дала бележити църковни писатели богослови, които Църквата почита като свои отци и учители.

Малоазийска школа

Към писателите на Малоазийската школа принадлежат:

Cв. Мелитон, епископ Сардийски, съвременник на Марк Аврелий. Той бил плодовит църковен писател и богослов в пълния смисъл на тази дума. Но от многочислените му съчинения са се запазили само незначителни откъси, а от повечето са останали само заглавията.

Cв. Ириней, епископ Лионски. Най-добър представител на Малоазийската школа е Ириней, епископ Лионски. Той се родил в Мала Азия, в Смирна или околността, от родители християни (между 130–140 г.). От неговите наставници в християнската вяра особено известен бил св. Поликарп Смирненски, уроците и наставленията на когото той, както сам казва, твърдо пазел не на книга, а в своята памет. Но Ириней познавал основно и произведенията на езическите поети и философи, тъй че могъл да се нарече най-образован човек на времето си. От Изток св. Поликарп изпратил Ириней в Галия за помощник на епископ Потин. След Потин той заел неговото място и цели двадесет години като епископ неуморно проповядвал християнската вяра и сразявал еретиците. По възникналия тогава спор между папа Виктор и Малоазийските църкви по повод празнуването на Пасха той взел примирително посредничество. Със своето послание до Виктор, пълно с чувство на християнска любов и ревност за мира в Църквата, той съдействал за прекратяване на спора, който можел да свърши, заради неумерените претенции на Виктор, с разделяне на църквите. Според едно късно предание Ириней умрял мъченически с хиляди духовни свои чада по време на жестокото гонение при Септимий Север (ок. 202 г.).

Като богослов Ириней заема видно място. От многото негови творения (повечето послания) до нас е стигнало цяло, и то в латински превод, най-обширното съчинение: «Пem книги против ересите» или «Изобличение и опровержение на лъжеименното знание» (гръцкото заглавие) и «Доказателства на апостолската проповед», в арменски превод.

В своето богословстване Ириней изпъква като най-добър изразител на методите на богословстване, които били възприети от тази школа. В оборване на еретиците той се придържал предимно към Свещеното Писание и Свещеното Предание, без да отбягва впрочем и философско-диалектически методи. На разнообразните и взаимнопротиворечиви мнения на еретиците той противопоставял като главен аргумент едната истинска, вселенска вяра на Църквата. «Макар Църквата и да е пръсната по целия свят, тя обаче като че ли има една душа и едно сърце, съгласно проповядва и учи, като да има една уста. Макар в света да има различни езици, но силата на Преданието е една и съща. Основаните в Германия църкви вярват не иначе и предават не нещо друго от в Испания, Галия, на Изток, в Египет, Либия или в средата на света... И най-даровитият в словото от църковните предстоятели не ще възвести нещо друго в сравнение с това учение, защото никой не стои по-високо от Учителя, нито пък по-слабо надареният в словото ще изостави нещо от Преданието» (Против ересите 1, 10, 2). Против довода на гностиците, че апостолите предали някакво тайно и по-съвършено учение на някои избрани хора и това учение по предание е станало притежание на гностиците, Ириней говори следното: «Ако апостолите знаеха скрити тайни, те биха ги предали на ония, на които са поверили Църквата. Апостолите би трябвало да желаят, щото техните приемници да бъдат във всичко съвършени и безукорни». Чистотата и неповредеността на църковното предание Ириней доказва с непрекъснатата приемственост на епископското служение от апостолите. «Всички, които желаят да видят истината, казва той, могат да узнаят във всяка църква апостолското предание, известно на целия свят. И ние можем да изброим епископите, поставени от апостолите и техните приемници до нас, които нищо не са учели и не знаели онова, на което учат еретиците.» Тъй като гностиците изопачавали всички догмати на християнската религия, то Ириней, заедно с опровергаване на техните твърдения, излага подробно положителното учение на Църквата. Той говори за един Бог в три лица, за творението на духовния и физическия свят, за човека като нравствено-свободно същество, за неговото падение, за Спасителя и целта на въплъщението Му, за Църквата и йерархията, за тайнствата като благодатни средства за освещаване на човека, за последната съдба на света и човека.

По ясност на излагане, по гъвкавост и зрялост на съжденията, Ириней спада към най-видните писатели на древната Църква.

Cв. Иполит Римски. Св. Иполит, знаменит епископ и мъченик, е живял в края на II в. и първата половина на III в. Неговият живот е малко известен. Според собственото му свидетелство той бил ученик на Ириней Лионски. На Запад бил известен не само между християните, но и при двора на римските императори. Той ревностно работил за разпространението и утвърждаването на християнството и усърдно го защитавал от лъжеучения. Той пръв открил борбата срещу монархияните, изобличавал в увличане от тази ерес римските папи Зефирин (199–217) и Калист (217–222). С последния той рязко се отличавал по въпроса за църковната дисциплина. Калист бил привърженик на снизходителната дисциплина, а Иполит — на строгата. Привържениците на строгата дисциплина избрали Иполит за свой епископ. Но неговата партия била малочислена. Предполагат, че започналата борба между двете партии предизвикала намесата на властта и Иполит бил заточен в 235 г. на о. Сардиния, където наскоро и починал.

Иполит бил най-ученият мъж на своето време. Той се отличавал с обширни знания по философия и различни светски науки. От многочислените му съчинения особено значение имали неговите екзегетически трудове, но много от тях са изгубени, а от други са запазени само откъси. При тълкуване на Свещеното Писание, покрай буквалното изясняване на смисъла му, той доста широко се ползвал и от алегоричния метод. От запазените съчинения на Иполит забележителни са неговите «Философумена или опровержение на всички ереси» и «Изяснение за Христос и антихриста». Философумените на Иполит (в 10 книги) са написани подражателно на Ириней и на места представляват съкращение на неговите творения против ересите. Като не се спира много на отделните положения на еретическите учения Иполит разглежда техните основни положения, във връзка със самите извори на техния произход — мненията на древните философи и преданията на езическата митология. В съчинението «За Христос и антихриста» най-първо се говори за откровението на Бога-Слово до Неговото въплъщение и за въплъщението Му в образ на роб. После се решават въпросите: кой ще бъде Антихристът? В какъв вид ще се яви той, как ще лъже хората и ще властва над народа, как ще гони Божиите избраници и как, най-после, сам ще погине? Учението на Иполит за антихриста има голямо сходство с учението на Ириней Лионски по същия предмет.

Александрийска школа

С по-научен характер се отличавала насоката на Александрийската школа. При обработката на църковното учение тук се облягали не само на Свещеното Писание и Свещеното Предание, но и на широки философски умозрения. В тази школа философията добила огромно значение. Тя била ценена не само от формална страна като наука, която дава метод и форма за обработка на църковното учение, но й придавали и широко идейно значение. Във философските системи тук били изказвани много такива възгледи, които потвърждавали истинността на новозаветното откровение и служили като съединително звено между стария езически свят и християнския. На християнството в тази школа гледали не като на такова откровение, което стои без всякаква връзка с дохристиянската история на човечеството и е дошло, така да се каже, неочаквано. Напротив, то се подготвяло в плановете на Божието домостроителство и християнските идеи в различни форми могат да се намерят в езическия свят. За да установят възможно по-широко тази връзка на християнството с дохристиянския свят, учените от Александрийската школа се възползвали от метода на алегорично тълкуване книгите на Стария Завет. На буквалния исторически смисъл на Свещените книги тук придавали малко значение: под обвивката на буквата и под историческия разказ тук виждали тайнствен смисъл. По този път било леко да се сближат идеите на древната философия с библейското учение. Почвата за такава екзегетика в Александрия била готова. Александрийският юдеин Филон, съвременник на апостолите, дълбок и остроумен мислител, се опитал да сближи философията на Платон с религиозните вярвания на своя народ. Той допуснал такъв произвол при тълкуване на Библията, че превърнал в алегория почти всичко историческо в нея. В апологетически смисъл такъв метод давал богати резултати: той показвал на юдеите и езичниците, че християнството не е било чуждо на древния свят, че там, в езическата образованост, имало проблясъци на откровение, които в цялата си пълнота се изразили в християнството. Но неумереното приложение на алегорическия метод при тълкуване на Свещените книги представлявало и опасност: водело към произвол и превръщане на историческите разкази на Свещените книги в прости приказки и митове. Този метод така широко се прилагал в Александрийската школа, че се явява като характерна черта на нейната насока. Понеже в тази школа главно значение се придавало не на фактите, а на идеите, и целият стремеж на нейните екзегети бил насочен, така да се каже, да прозрат със своя ум тайнствения смисъл на Писанието, скрит под обвивката на буквата, то и насоката на тази школа трябва да наречем идеалистична или умозрителна. Също такъв стремеж към изяснение на тайнственото характеризира и догматическата дейност на тази школа.

Главната задача на учените богослови от тази школа била да въздигнат простата вяра до степен на разумност, да придадат на християнското вероучение научна форма, като се възползват за неговата обработка от всичко, което би могло да се вземе от езическата образованост. С други думи, те искали да създадат такава богословска системa, която по стройност и логичност да не отстъпва на философските системи и в същото време по съдържание да бъде християнска. В такава система те виждали истинския християнски гносис, противоположен на езическия. За изходно начало в своето богословстване александрийците вземали вярата като основа на всяко знание и необходимо условие за всяко разсъждение за божествените предмети. «Вярата е също така необходима за живота на духа, както дишането за живота на тялото.»

Такава насока в Александрийската школа се затвърдила вече към втората половина на второто столетие. Най-главни нейни представители били следните лица:

Пантен († 203 г). За него са запазени малко сведения. Според свидетелството на Евсевий той бил роден в Атина и принадлежал към школата на стоиците. По свидетелството на Ориген той пръв се възползвал от езическата ученост за защита на християнството. Пантен пътувал по мисионерска работа в Индия, навярно в щастлива Арабия, и намерил там според преданието копие от Евангелието на Матей на еврейски език. Като учен той бил прочут с тълкуването си на Свещеното Писание, но от трудовете му са запазени само два незначителни откъса.

Cв. Климент Александрийски. Приемник на Пантен в Александрийската школа бил Тит Флавий Климент, Александрийски презвитер. Той произлизал от езическа фамилия и получил солидно философско образование, но то не го задоволявало и затова станал християнин. Как е станало обръщането му в християнство не е известно. За довършване на образованието си Климент пътувал на Изток и на Запад, като навред наблюдавал и изучавал обичаите на юдеи, езичници и християни. Особено обичал да беседва с християни, които още помнели времето на апостолските ученици. От тях той се надявал да узнае чисти предания за първите времена на християнството. Огромно влияние върху него имал Пантен, който го заинтересувал и с християнската философия. Той с успех учителствал 12 години в Александрийската школа (191–202), която след смъртта на Пантен оглавил. По време на гонението при Септимий Север, което било особено силно в Александрия, той се отдалечил отначало в Йерусалим, където основал християнско училище, а после — в Антиохия. Дали се е върнал в Александрия, не е известно. Починал около 215 г.

Научната дейност на Климент била насочена към научното обосноваване на истините на християнското вероучение. «Апостолите и пророците, разсъждавал той, били просветени от Св. Дух, но ние, в желанието си да разберем смисъла на техните писания, не можем да се надяваме на също такова божествено вдъхновение; вместо него, нам може да послужи само научното образование.» Климент поставил високо научното и философското образование при изследването на въпросите на вярата. Според него философията, като изследване на истината, винаги е водила към Оногова, Който е истината. Както Законът бил водач на евреите към Христос, така и философията подготвяла гърците към Евангелието: тя им заменяла писаното откровение. Но философията не изгубила своето значение и в християнството. Първата основа на всяко християнско значение е вярата, но за утвърждаване във вярата служи философията. Под философия обаче Климент разбирал не тази или онази философска система, не тази или онази философска насока, а всичко най-добро, което се заключава в тези системи, което учи на «праведен живот и благочестиво знание». Климент направил опит под ръководството на вярата да основе истински християнски гносис, за да го противопостави на лъжливия гносис на езическите философи и езичестващите еретици на Християнската църква.

Съчиненията на Климент. Най-главни съчинения на Климент са: «Пpompenmuк или увещателно слово към елините», «Педагог» и «Стромати» (килими, пъстри тъкани). По своето вътрешно съдържание те са тясно свързани помежду си и образуват едно цяло. В «Протрептика» са развити следните основни положения: Бог просвещавал хората от самото начало. Еврейския народ Той възпитавал чрез Мойсей и пророците, а гърците поучавал чрез техни мъдреци. Законът у юдеите и философията у гърците са отделни прояви на едно и също «евангелско приготовление», «откъслеци от едната вечна истина из богословието на вечно живото Слово»; поради това и в езичеството най-добрите хора се покланяли на същия този жив Бог, на Когото се покланят и християните. Но най-великото и царствено дело Божие е спасението на човека чрез въплъщението на Словото, което е изворът на истинската слава на човечеството, основата на всички надежди на човека, разяснение на всичките негови недоумения и посочване на неговото крайно предназначение. Целта на човека е да достигне богоподобие. Затова именно и Бог Слово е приел човешка плът, та да покаже на човека как да постигне това богоподобие. В «Педагог» той развива мисълта, че християнството е нов живот, който се гради под непосредственото ръководство на Словото. Понеже в християнството самото Божествено Слово се явява «педагог» на човека, то целият живот на християнина трябва да бъде негово възпитание към висше умствено и нравствено съвършенство. Към това съвършенство трябва да се стреми истинският гностик. В «Педагог» се излагат правила за християнско поведение с оглед към различните обстоятелства и случаи в живота. Тези правила понякога се отличават с елементарен характер, но те са били нужни особено за ония, които току-що са встъпвали в християнството направо от блатото на калното езичество и имали нужда от християнско възпитание. Излагайки правилата за всекидневния живот, Климент със силни изрази рисува картината на друг живот на съвременното нему общество, който трябва да бъде чужд на християните. Тук ние срещаме закачливи изображения на лакомника, светския франт, начервената, напарфюмирана и отрупана с перука и всевъзможни украшения модна жена и др. В «Стромати» Климент се старае да покаже какъв трябва да стане християнинът, преминал школата на християнското възпитание. Тук той изобразява идеала на истинския гностик, в когото вярата е издигната до степен на разумна увереност; нравствените черти на неговия гностик много напомнят чертите на стоическия мъдрец.

Климент бил не по-малко силен и при изобличаване на езичеството. В «Протрептик», като вещ познавач на езичеството, той изобличава с необикновена сила и убедителност езическите митове, мистерии, игри, оракули и жертви. С език, напомнящ книгата Премъдрост Соломонова, той изобличава безсмислиците на идолослужението. «Пароският камък е хубав, казва той, но не и Нептун. Прекрасна е и слоновата кост, но не и Зевс Олимпийски. Материята има нужда от изкуството, а Бог няма нужда от нищо. Истинските образи на Бога са живите човеци.» Климент се обръща към езичниците с въодушевен призив да оставят върховете на своите свещени планини Хеликон, Парнас и Китерон и да се обърнат към Сион и към Христос, единствен извор на истина, добро и безсмъртие. Климент е бил не само християнски мислител, но и религиозен поет. Своето съчинение «Педагог» той завършва с химн в чест на Иисус Христос, където Спасителят се нарича добър пастир, орач на нивата, кормчия, пътеводна звезда, вечно светещ лъч на светлината.

Ориген (185–254). Най-бележит и типичен представител на Александрийската богословска школа бил Ориген. В негово лице умозрителната насока на тази школа достигнала своя пълен израз. Син на учения александрийски ритор Леонид, Ориген бил най-даровитият член на това семейство. Още в детинство той проявил рядка любознателност. При първоначалното си обучение под ръководството на своя баща Ориген му задавал такива въпроси, които често смущавали учения ритор. Домашното си образование Ориген завършил в Александрийското училище под ръководството на св. Климент Александрийски. Но това образование не могло да му даде онези обширни и многостранни знания, с които той учудвал и християнските, и езическите учени на своето време. Школските си познания той допълнил и разширил със собствен постоянен и упорит труд. Надарен с любознателен ум и с жажда за знания, Ориген имал необикновено силна, твърда воля и настойчив характер. Когато през гонението при Септимий Север арестували баща му Леонид и го затворили в тъмница, 17–годишният Ориген поискал заедно с него да сподели мъченическата смърт. С големи усилия майката отклонила сина си от това намерение: тя му взела обущата и дрехите и не му дала възможност да излезе от къщи. Тогава Ориген написал на баща си писмо, в което го молел да не измени своите християнски убеждения заради обич към семейството си. След смъртта на Леонид грижата за издръжката на семейството, състоящо се от майката и шестима братя, легнала върху Ориген. Той работил упорито и изкарвал прехраната от частни уроци. Александрийският епископ Димитрий забелязал големите дарби на Ориген и след като Климент напуснал Александрия, го назначил за учител в александрийското училище. Тогава Ориген бил едва на 18 години.

Като учител той спечелил такава слава, че затъмнил всички свои предшественици. Стените на александрийското училище не могли да побират онези, които искали да слушат неговите уроци. Между слушателите му имало хора от различна възраст и образование. Даже езическите учени и философи, юдеите и гностиците се интересували от уроците на Ориген. Учудвайки слушателите със своята ученост, Ориген поразявал всички и с начина си на живот. Той бил велик подвижник и аскет: никак не вкусвал вино, спял на голи дъски, постил до изтощаване на организма си, не носел обувки и имал само една дреха. По-голямата част от нощта той прекарвал в научни занимания. Преподавал безплатно. Той бил дотолкова беден, че се принудил да продаде библиотеката си и от получената сума се издържал няколко години. В своето поведение Ориген се отличавал със строгост, граничеща с ригоризъм. Понеже между слушателите му имало и много млади жени, той се опасявал, че, при голямото озлобление на езичници и юдеи против християните, може да бъде заподозрян в някои нередни работи. Ето защо, за да се постави над всички възможни клевети и като разбрал в буквален смисъл думите на Господа, че някои стават скопци заради Царството небесно, Ориген сам се скопил.

Ориген се ползвал с голямо влияние даже между езическото население на Александрия. От св. Епифаний Кипърски е запазен следният разказ: Езичниците искали да се възползват от личността на Ориген, за да придадат авторитет на някои свои суеверия. Александрийското простолюдие го хванало, облякло го в дрехите на жрец на Серапис и като го поставило на стъпалата на великия храм, заповядало му да раздава палмови вейки на поклонниците на идола. Ориген отстъпил пред това насилие, но като давал палми в ръцете на народа, гръмко викал: «Пристъпвайте и вземайте палми не идолски, а Иисус Христови».

В продължение на тринадесет години Ориген упорито се трудил в Александрия. Понеже учениците му станали твърде много, той се принудил да ги раздели на две групи: по-неподготвените той предоставил на своя ученик Херакъл, а с по-издигнатите се занимавал сам. За жалост, неговата плодотворна работа била прекъсвана от тревожните обстоятелства на времето. В самото начало на своята дейност, при гонението на Септимий Север, за своето явно съчувствие към християните, които придружавал до съда, ешафода и позорния стълб, убеждавайки ги да бъдат твърди, той си спечелил такава омраза от страна на езичниците, че веднъж те насмалко щели да го убият с камъни. Друг път къщата му била заобиколена от тълпа и той се спасил, като преминал през други къщи. В 215 г. Ориген трябвало да напусне Александрия за известно време. Император Каракала (211–217), кръвно обиден за някакви си саркастични стихове, с които александрийците оскърбили него и майка му, предприел ужасно изтребление на жителите на града. През ужасните дни на това клане и последвалите смутове всички опити на Ориген да продължи учителската си работа били невъзможни, защото яростта на Каракала била насочена най-силно срещу учените. Ориген трябвало да бяга не само от Александрия, но и от Египет. Убежище намерил в Кесария Палестинска. Местните епископи Теоктист Кесарийски и Александър Йерусалимски се отнесли с почит към него. Те смятали, че такъв светилник на знание и вяра не трябва да се скрива под крина(28) и повикали Ориген да изнесе няколко проповеди по време на богослужението. Димитрий Александрийски страшно възнегодувал за това и с остри изрази заявил на палестинските епископи, че тяхната постъпка е безпримерна. Палестинските епископи отговорили на Димитрий не по-малко рязко, че той греши и с примери му доказали, че в постъпката им няма нищо незаконно. Но това писмо не убедило Димитрий и той поискал Ориген да се върне в Александрия. Последният се покорил, но от това време отношенията между епископа и него станали напрегнати. Димитрий започнал да завижда на славата му. Наистина името на Ориген като учен гърмяло далеч зад пределите на Александрия. От личността му се интересували хора с високо обществено положение. Един арабски вожд го повикал да побеседва с него и Ориген отпътувал за Арабия. Майката на император Александър Север го повикала в Антиохия, за да послуша беседите му за християнството. Ориген тръгнал за Антиохия, придружен от охрана, и живял там в голяма почит. Несъмнено е, че с неговото влияние върху Юлия Мамея се обяснява фактът, че синът й Александър Север се отнасял благосклонно към християните и високо ценял учението на Христос. В 228 г. Ориген пътувал в Гърция с цел да изобличи някаква ерес, която се била появила там. Очевидно Църквата в Гърция искала да се възползва от учеността и съвета на такъв авторитетен човек. На път за Гърция той посетил своите палестински приятели — епископите Теоктист и Александър. От внимание към високата и достойна личност на Ориген, те го посветили в презвитерски сан, но кой знае защо, допуснали нарушение на каноническото правило, като не поискали за това посвещение съгласието на Димитрий Александрийски, към чиято епархия Ориген принадлежал. Димитрий бил крайно възмутен от постъпката на палестинските епископи и неговият гняв с цялата си тежест се излял върху Ориген, когато той към 231 г. се завърнал в Александрия. Недружелюбните обноски на епископа взели такъв характер, че Ориген не намирал за възможно да остане повече в Александрия, напуснал завинаги този град и отишъл в Палестина. Но за Димитрий това било малко. Той свикал в Александрия един след друг два събора (231–232) и на тях осъдил Ориген. Обвинили го заради напускането му на Александрия, за това, че се бил скопил, което според Димитрий било пречка за встъпване в духовен сан, и най-вече за някои негови мнения, които изглеждали доста свободни. Ориген бил отлъчен от Църквата и лишен от презвитерски сан.

Ориген се заселил в Кесария Палестинска, която в онова време била център на гражданския и културния живот на цялата провинция. За научните занятия на Ориген тя имала по-големи удобства, отколкото Иерусалим. Тук той основал християнско училище, което достигнало такъв разцвет, че започнало да съперничи на александрийското. В Кесария се занимавал с тълкуване на Светото Писание. В петък и сряда, а понякога всеки ден, а даже и по два пъти на ден, той тълкувал Библията на събралия се в църквата народ. От Кесария Ориген два пъти пътувал в Арабия: веднъж го повикали арабските епископи, за да възвърне в истинския път брат им Берил, епископ Бострийски, преминал към патрипасианите (244 г.). Със своята кротост, със своята диалектика и превъзходна ученост той успял да изтъкне твърде нагледно заблуждението на Берил, който от своя страна благодарил на Ориген, задето го върнал в пътя на истината. Втори път той отишъл там (248 г.), за да обори заблуждението на психопанихитите, които проповядвали, че душата умира заедно с тялото и заедно с него ще възкръсне. Ориген и тук убедил главния лъжеучител да се откаже от своето заблуждение (Евс. Кес., Църк. ист. 6, 37). По такъв начин, докато в отечеството си Ориген бил обявен за еретик, на Изток в него виждали опора на православието. Гонението при Деций Траян (250 г.) показало, че Ориген бил готов да защитава християнството не само на думи, но бил готов да пожертва и живота си за Христос. В това гонение той бил хванат в Тир, подложен на мъчения и хвърлен в тъмница. След Деций той получил свобода, но сломен от мъките, не могъл вече да се възстанови и в 254 г. умрял на 69 години(29).

Научната дейност на Ориген. Като учен Ориген заема изключително място между християнските писатели не само от своето време, но и от следващите векове. Благодарение на редките си природни дарби и упорит труд, той придобил такива обширни познания в различни области на науката и живота, че стоял с цял ръст по-високо от съвременните нему учени и се смятал за чудо по ученост за своето време. Той бил не само християнски мислител и философ, но и учен в най-широк смисъл на думата. Нито един от църковните учители от първите три века не е проявил в такава широта богословско знание във всичките му разнообразни отрасли, както това сторил Ориген, и заедно с това никой от тях не е написал толкова съчинения, колкото е написал той. За своята необикновена сила и енергия в научната си дейност той получил название адамант, т. е. твърд като елмаз. Според свидетелството на древните той бил написал около 6000 съчинения. Ако предположим, както мислят някои, че, благодарение на грешка на преписвачите, тази цифра е уголемена 10 пъти, то и това количество изисква изключителни сили и дарби.

Но покрай дарбите, изумителната енергия и трудолюбие, такава обширна дейност Ориген в голяма степен дължи на своя приятел и почитател Амвросий. Ориген го обърнал в православие от гностическата ерес. Амвросий оценил дарбите на своя велик учител и станал негов меценат. Цялото свое богатство той употребил, за да облекчи научната дейност на Ориген. Всички необходими му ръкописи Амвросий набавял със свои средства. Той също подбуждал Ориген настойчиво да се отдава на научни занимания и много от своите съчинения Ориген написал по съветите и указанията на Амвросий. Накрая той създал подходяща обстановка за научната работа на Ориген, която облекчавала и ускорявала научните му трудове. Амвросий със свои средства наемал 7–8 бързописци, които били при Ориген на смени и записвали под диктовка думите му; също толкова писари и калиграфи изготвяли техни копия. Може с увереност да се каже, че ако Ориген нямаше такъв просветен покровител, какъвто бил за него Амвросий, той не би развил така таланти си. При своята бедност той не би могъл да намери нито необходимите ръкописи, нито би създал такава благоприятна обстановка за своята научна дейност.

Научните трудове на Ориген били разнообразни: те обемат почти всички области на църковното знание. Най-капиталните негови трудове били тези по изправяне на текста на Свещените книги и неговото тълкуване. Приетият за обща употреба от християните текст на 70–те тълкуватели бил силно нападан от страна на юдеите. Те го поставяли по-долу от по-късните гръцки преводи на Акила, Теодотион и Симах. Ориген си поставил за задача да докаже достойнството и превъзходството на превода на 70–те в сравнение с другите преводи. Освен това той се погрижил да поправи и погрешните места на този превод, пропуските и прибавките, които естествено могли да се появят поради разпространението на текста чрез преписване. Като сравнил текста на 70–те с еврейския и по-късните гръцки преводи, Ориген разположил всички тези текстове в успоредни колонки в следния ред: 1) оригиналният еврейски текст; 2) същият текст, написан с гръцки букви; 3) преводът на Акила; 4) преводът на Симах; 5) преводът на 70–те и 6) преводът на Теодотион. Според тези шест колонки този труд е бил наречен Хекзапли. А понеже към него били прибавени още два непълни превода от неизвестни автори, той се наричал и Октапли. Този колосален труд, който само Ориген можел да извърши, продължавал повече от 28 години и бил завършен малко преди смъртта му. Оригиналният ръкопис, който се пазел в Кесария, бил унищожен, както предполагат, при разрушението на Кесарийската библиотека от арабите в 653 г. Той никога не бил преписан изцяло, но от него били правени преписи на отделните колонки.

Не по-малко обширни били трудовете на Ориген и по тълкуването на Свещените книги. Според запазени свидетелства Ориген написал обяснения на цялото Свещено Писание освен на Откровението. Върху едни книги той написал обширни коментари, а върху други — кратки забележки (схолии) и беседи. При тълкуването на Свещеното Писание Ориген строго се придържал към приетия в Александрийската школа алегорически метод, доведен от него до крайност. Според приетия тогава възглед за троен състав на човешката природа от тяло, душа и дух, Ориген и в смисъла на Свещеното Писание виждал същата троичност: тяло на Писанието е неговият буквален смисъл, душа — нравственият, и дух — тайнственият. Както висшият Дух съставя същността на човека, така и истината се съдържа в тайнствения смисъл на Писанието. Буквалният смисъл на Писанието има малко значение. Ориген го сравнявал с черупка, под която е скрит бисерът. Но в търсене на тайнствения смисъл Ориген преминавал позволените граници: цели исторически повествувания той превръщал в басни и алегории. Така според Ориген библейските разкази, че Бог създал света за шест дни, че Той говорел с първите хора, ходел с тях из Рая, разказите за разни събития от живота на патриарсите, особено онези, които изпъквали със своите човешки слабости — всичко това не отговаряло на действителността, всичко това било само обвивка на тайнствения смисъл.

Ориген е забележителен и като полемист. На него принадлежи забележителният апологетически труд «Против Целз» в 8 книги. Със силата на своя талант и с цялата тежест на своята аргументация Ориген стъпка след стъпка разбива своя противник. Той показва на Целз, че неговата представа за Бога и излизащото оттук заключение за невъзможно въплъщение е принципно лъжливо; неговият опит да приравни евангелската история към мит е несъстоятелна. Иисус Христос е живял в историческо време, цялата Негова дейност, Неговите чудеса и най-великото чудо — възкресението Му от мъртвите, са се извършили в такава обстановка и при такива условия, че лъжата е невъзможна. Въобще доказателствата на Ориген относно божествеността на лицето на Иисус Христос и Неговото въплъщение, а също Неговото възкресение и евангелските чудеса са толкова силни, че те се привеждат в съчиненията на богословите и в днешно време. Относно издевателствата на Целз над простотата и безизкуствеността на светите книги на християните, Ориген отговаря, че благодарение на тази простота всеки селянин сега знае повече за Бога и за света, отколкото философите.

Догматични съчинения на Ориген. Особености на неговите богословски възгледи. В своите богословски възгледи Ориген, както и Климент, широко се опирал на философски умозрения. Подобно на Климент той придавал голямо значение на философията при изясняване въпросите на вярата. В своето съчинение «Стромати» Ориген искал нагледно да покаже, че естественият човешки разум в своите най-добри учения се приближава към християнството. С тази цел, успоредно с християнските догмата, в «Стромати» той излага най-добрите мнения на гръцките философи.

Богословските възгледи на Ориген са изложени в неговото съчинение «За началата», т. е. за основните истини на християнството, съчинение дошло до нас в латински превод. Това е първият опит да се положи основа на богословска система, на първа догматика в Християнската църква. В своите богословски възгледи Ориген се намирал под силното влияние на философската система на Платон. Основните положения на неговото богословстване са следните: Бог е най-високо духовно същество; никаква човешка представа не може да изразява Неговата същност. Както окото може да възприема само слабата светлина на свещта и не може да понася блясъка на слънцето, така и нашият човешки разум не може да си състави съответно понятие за Бога. Като всемогъщо същество и владетел на всичко, Бог винаги е проявявал Своето всемогъщество и господство. Поради това е невъзможно да допуснем, че творението е станало във времето и че Бог е бил някога празен. Вследствие на това творението от нищо трябвало да произлиза вечно. Имало е много светове до създаването на този свят, множество ще има и след свършването на този свят. До сътворението на света бил създаден светът на духовете. Но те паднали или били свалени в материалния свят, за да се очистят и изправят. Изправянето на душите се постига чрез страдания. Но техните страдания не могат да бъдат вечни. Ще настъпи време, когато всичко ще възстанови своето единство с Бога и сам сатаната ще се разкае.

Своеобразните възгледи на Ориген за произхода и края на световния живот могат по-подробно да се изложат в следния очерк. До сътворението на видимия свят бил създаден светът на чистите духове, които били определен брой. Всички духове били по природа равни помежду си. Но в своето досветовно съществуване те паднали. Степента на тяхното падане била различна, а съответно с това се изменили тяхната природа и тяхното състояние. Онези, които по-малко се отклонили от Бога, образували ангелските чинове от разни степени. Съгрешилите повече станали духове на тъмнината, а най-тежко съгрешилият дух станал дявол. Душите на хората са също паднали духове. Поради охладняване на тяхната любов към Бога станало и охладняване на тяхната природа. Под влиянието на този нравствен студ тяхната природа дотолкова станала плътна, че те станали вече не духове, а души(30). За съществуването на такива души било потребно по-грубо материално тяло. Поради това бил създаден и видимият материален свят. В него били свалени душите, които чрез съзнаване на своето отдалечаване от Бога да бъдат очистени и възстановени в предишното им състояние. Пребиваването на душите в материалния свят имало за резултат едни души да възвърнат предишната си непорочност, а други — по-дълбоко падение. Такива души отново се изпращали в материални тела. Такъв очистителен процес за едни души се завършва в един свят, за други се продължава в редица светове, които идват един след друг. И затова е имало много светове до настоящия свят, много ще има и след свършека на този свят. Във всеки от тези светове ще излязат да действат едни и същи души, но тяхната дейност не е повторение на преживяното по-рано, а се проявява в нови форми. Поради това животът на всеки от тези светове си има своята отделна история. Крайната цел на съществуването на душите е тяхното очистване и възвръщане в първоначалното им състояние.

Целият този очистителен процес се извършва под въздействието на великия Цар на мира — Божественото Слово. Едни той лекува и просвещава, други поразява със земни скърби и страдания. Той е алфата и омегата на човешката история и най-скритият смисъл на световните явления. За изкупление на душите Той се явил на земята и приел човешко тяло и душа. Като основа за съединяване на Неговия абсолютен дух с човешката душа послужил единственият чист дух, който не съгрешил заедно с другите. Чрез постоянно съзерцаване с Логоса, той се съединил с Него.

Без това посредничество въплъщението и изкуплението биха били невъзможни. Изкуплението станало не само за нисшия свят, но и за цялата вселена, за всички същества на небето и земята. Но очистителният процес на душите става постепенно. За човека той започва в земния живот и продължава след смъртта. След смъртта душите престояват известно време на земята и тук довършват започнатото в тялото познаване природата на човека, животните, историята на Израил и тайнствения смисъл на неговите обреди. После те преминават във висшите сфери, населени с духове, и ги опознават. И само след това достигат обещаната страна на чистите духове. Чистите души след смъртта се присъединяват към сонма на висшите същества. Грешните и плътски души дълго се скитат около своя гроб. Тяхното очистване става чрез страдание. Но понеже злото няма самостоятелно значение и не може да съществува вечно, то и наказанията заради него имат само изправителен характер и не могат да бъдат вечни. При това не трябва и да си представяме огъня на геената като нещо материално, веществено. Това е огън на съвестта, който изгаря греховете: непроницаемата тъмнина е тъмнина на незнанието на духовете, отдалечени от Бога. Но състоянието на тези духове не е безнадеждно; ще настъпи време на тяхното очистване. Даже сам сатаната ще се разкае. При окончателното свършване на всичко душата ще бъде в особено прославено тяло, приспособено за друг свят. Тогава ще настъпи възстановяването на единството. Синът ще предаде на Бог Отец цялото царство и всичко ще се покори доброволно на волята на Отца.

Освен тази своеобразна космология и есхатология на Ориген, в неговото съчинение «За началата» били допуснати грешки в учението за лицата на Св. Троица. Имайки предвид учението на еретиците антитринитарии, които сливали лицата на Св. Троица, Ориген, в опита си по-релефно да представи тяхното различие, преминал границите на православното учение и изпаднал в крайна субординация. Според неговото учение само Бог Отец е Бог в същински смисъл или Самобог. Син Божи по Своята същност е по-долу от Бог Отец; божествените свойства не могат да Му принадлежат в цялата си пълнота. Знанието на Сина е по-несъвършено, отколкото знанието на Бог Отец. Също и Светия Дух, макар и да има самостоятелна ипостас, представя същност, подчинена не само на Бог Отец, но и на Бог Син. Тази субординация Ориген прокарва в разграничението даже на сферите на дейност на лицата на Света Троица. Сферата на дейност на Отца е най-обширна: тя се простира върху цялото битие. Дейността на Сина обхваща само съществата, надарени с разум; а дейността на Св. Дух се ограничава само с ония разумни същества, които се стремят към святост и я достигат.

Също и по въпроса за изкуплението Ориген изказал особени възгледи. Смятайки страданията на Спасителя за изкупителна жертва за човечеството, той мисли, че този откуп Христос е дал на дявола, който властвал над хората по право. Христос му дал под форма на плащане Своята душа. Но като я получил, дяволът не можал да я овладее и да я задържи.

Всички тези неточности и грешки на Ориген се изкупуват с онези колосални заслуги, които той е принесъл на Църквата със своите научни трудове. Нито един от неговите предходници не е внесъл толкова много в съкровищницата на църковното знание, колкото е внесъл Ориген; нито един от тях не е проявил такава сила на мисълта и широчина на богословските възгледи, както това направил Ориген. Могъщото влияние на Ориген върху църковната наука не се ограничило само с неговото време; с неговите съчинения са възпитани множество знаменити богослови и в по-ново време.

За жалост, заслугите на Ориген били недостатъчно оценени после. Рядко се случвало друг исторически деец да бъде достигнат от такава печална съдба, каквато е достигнала Ориген. Някои от неговите мнения са били осъдени и даже името му било анатемосано на Цариградския събор в 543 или 544 г. Но личността на Ориген изпъква в друга светлина, ако вземем под внимание, че неговите мнения неправилно са били тълкувани още докато той е бил жив, в съчиненията му се правели тенденциозни прибавки, най-после, името му често се смесвало с имената на други двама оригеновци, един от които бил платонически философ, а другият се наричал нечист и бил основател на безнравствената секта оригенианци. Сам Ориген желаел във всичко да се придържа към твърдите основания на християнското учение; той предлагал своите собствени умозрения смирено и не ги смятал за повече от свои лични предположения. Неговите неточности и грешки могат до голяма степен да се обяснят и с липсата по онова време на точна и сигурна богословска терминология. Ясно потвърждение на това намираме във факта, че на времето обвинявали Ориген в склонност към савелианство и арианство — заблуждения, диаметрално противоположни по своя характер. Най-близките до Ориген богослови — великите отци на Църквата Атанасий, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Василий Велики, Амвросий Медиолански и др. — не виждали в грешките и неточностите на Ориген ерес. Те горещо го защитавали от подобни укори. За обвинение на Ориген в ерес липсвал характерният и съществен признак — онова упорство, с което еретиците, въпреки изобличенията и гласа на Църквата, защитавали своите мнения.

Cв. Дионисий Александрийски. След Ориген виден представител на Александрийската школа бил неговият ученик Дионисий, епископ Александрийски. Той произлизал от знатно езическо семейство (род. около 190 г.). Подобно на Юстин Философ, той дълго време търсил истината и най-после я намерил в Евангелското учение. Наскоро след като станал християнин и приел презвитерски сан, Дионисий бил назначен за началник на Александрийското огласително училище (231 г.). Шестнадесет години изпълнявал тази длъжност с велика слава и в полза на Църквата. По единодушното желание на клира и народа той бил избран за епископ на Александрийската катедра (248 г.) — пост, който заемал до смъртта си (264 г.). Пастирската дейност на Дионисий била насочена най-вече против съвременните му еретици и разколници (монархияни, новациани, хилиасти). Той се отнасял към заблуждаващите се в духа на християнската кротост и любов и с успех ги връщал в Църквата. В спорните тогава въпроси — за кръщението на еретиците и приемането на падналите — той се явявал като посредник и миротворец между предстоятелите на църквите не само на Изток, но и на Запад. В гонението на Деций Траян той, подобно на своя съвременник Киприан, се скрил в едно безопасно място, а в гонението на Валериан прекарал три години в Либийската пустиня. След шестнадесетгодишно управление на Александрийската църква той умрял в 264–265 г.

Дионисий бил плодовит писател, но от многото му творения нито едно не е стигнало цяло до нас. Съчиненията му по съдържание се отличават с разнообразие. От догматическите му съчинения са забележителни: 1) философско-богословският трактат «За природата». В него се оборва епикурейско-атомистическият възглед за произхода и съдбата на света и по устройството на света и човека се доказва зависимостта му от всеблагия и премъдър Бог; 2) «Четири книги против Савелий». В това съчинение Дионисий употребил такива изрази за определяне отношението на второто лице към първото, които могат да се разберат в смисъл, че Син Божий не е едносъщен с Бога Отец, а сътворено, подчинено Нему същество. Това смутило мнозина християни и Дионисий в специална апология «Изобличение и оправдание» в православен дух изложил своето разбиране на догмата; 3) съчинение «За обещанията» против хилиастите. В него той прокарва мисълта, че обещанието за царството Христово трябва да се разбира не в чувствен, а в духовен смисъл. Доказателства за тази си мисъл той черпи не само от Откровението, но и от разглеждане свойствата на човешката природа.

Освен споменатите вече, на Дионисий принадлежат още и следните съчинения: «За мъченичеството», похвално слово за Ориген, написано след смъртта му, и много послания по различни църковни въпроси.

Григорий Чудотворец. Кесарийското училище, основано от Ориген, също дало бележити писатели богослови. От тях най-известен е св. Григорий Чудотворец. Той се родил в Неокесария (ок. 221 г.), в богато езическо семейство, с високо и почетно положение. На 14–годишна възраст той загубил баща си. Майка му искала да го възпита за обществена дейност и го съветвала да започне изучаването на юриспруденцията. Но обстоятелствата се стекли по-иначе. Зетят на Григорий получил в Кесария важна длъжност и го извикал там заедно с брат му. В Кесария Григорий се учил под ръководството на Ориген. Попаднал под влиянието на мощния гений на Ориген, той вече не можел да се освободи от него. Благодарение на това у Григорий се създало твърдо християнско настроение. Като се завърнал у дома си, макар че бил твърде млад едва 20–годишен — той бил избран за епископ на свободната катедра. Григорий така бил смутен от този избор, че се опитал да се скрие, но бил намерен и заставен да приеме сана. Като епископ проявил неуморна мисионерска дейност. Когато встъпил на катедрата, в неговата епархия имало само 17 християни, а след смъртта му в нея останали само 17 езичници. Заради своята високо християнска дейност той се удостоил с чудотворен дар, поради което и получил името чудотворец. В гонението на Деций Траян се отдалечил на скрито място и съветвал другите да се спасяват с бягство. Умрял през 270 г. От творбите му са известни следните: 1) «Символ на вярата», съобщен му по чудо, според свидетелството на св. Григорий Нисийски, от Божията Майка и св. Йоан Богослов; 2) Каноническо послание» и 3) «Панегирик на Ориген».

Cв. Методий Олимпийски. Своеобразните възгледи на Ориген, противоречащи на църковното Предание, станали рано предмет на църковна полемика. Те предизвикали тревога даже сред някои от учениците му. Като негов голям противник се изявил и Методий Олимпийски, наричан още Патарски(31). Той умрял мъченически при Галерий през 310–311 г.

Методий бил един от най-образованите богослови на своето време. От неговите съчинения с догматико-полемичен характер са известни: 1) «Пpomuв неоплатоника Порфирий», запазено в малки откъси у св. Йоан Дамаскин; 2) «За свободната воля» — против учението на валентинианите, в което той опровергава лъжливото положение на гностиците, че за извор на злото служи не свободната воля на човека, а материята, съвечна на Бога.

От нравоучителните му съчинения е забележително: «Пupъm на десет девици». Това е едно обширно разсъждение под формата на разговор между девици, изобразяващи различни християнски добродетели, за чистотата на девството и неговото предимство пред съпружеството. Диалектическата точност на изследването, строгата логическа постройка на мисълта и склонността към тълкуване на Св. Писание съставляват отличителната черта на творбите на св. Методий и показват, че той се е намирал под силното влияние на Ориген. Но в същото време той подложил на строга критика възгледите на своя учител. В трактата «За възкресението» той опровергал мнението на Ориген, че сегашното тяло, в което живее и действа човек на земята, няма да възкръсне, а душата ще има ново ефирно тяло. В съчинението «За сътворените неща» подлага на критика мнението на Ориген, че творението от нищо произлиза от вечност и че светът е съвечен на Бога. В съчинението «Пpomuв Ориген за Питониса» той не се съгласява с мнението на Ориген, че извиканият от аендорската магьосница дух (1 Цар. 28 гл.) бил действително на Самуил. Против тази полемика в защита на Ориген излязъл неговият ученик Памфил, кесарийски презвитер.

Cв. Памфил, презвитер Кесарийски. Богословското си образование той получил в александрийското училище. Като презвитер в Кесария той продължавал делото на Ориген. На неговата научна ревност дължала своето устройство богатата Кесарийска библиотека, чието начало поставил Ориген. За тази библиотека той събрал множество ръкописи на Св. Писание и творенията на светите отци. Той бил голям познавач на текста на Свещените книги. Техните преписи, прегледани от него, се ценели особено високо. Той бил страстен почитател на Ориген. Намирайки се в тъмница, св. Памфил написал «Апология на Ориген» в 5 книги. Това негово съчинение било довършено от приятеля му Евсевий, кесарийски епископ, който, в знак на особено уважение към паметта на учения кесарийски презвитер, прибавил към своето име името Памфил. Памфил умрял мъченически по време на гонението при Максимин в началото на IV в. (16 февр. 309 г.).

Антиохийска школа

Третата богословска школа възникнала в края на III в. във Велика Антиохия, главен град на източните римски владения. Неин център бил антиохийското богословско училище. Тази школа се отличавала със своята рационалистическа ориентация. Дълбокият идеализъм на александрийците, който често увличал тяхната богословска мисъл в такива трансцендентни висоти, че тя се откъсвала от Свещеното Предание, тук не се ценял. Стремежът бил към такова изясняване на християнските истини, което да бъде напълно достъпно за обикновеното човешко разбиране. Разликата на Антиохийската школа от Александрийската особено изпъквала в тълкуването на Свещеното Писание. В Александрийската школа давали предимство на тайнствения смисъл и често пъти му принасяли в жертва буквалния, историческия смисъл на Писанията. В Антиохийската школа, напротив, се стараели да изяснят буквалния, историческия смисъл на Писанието и едва след като той бивал изяснен, намирали за възможно да преминават към висшия смисъл и то само там, където той можел да се намери без насилие върху буквата на Писанието и без отричане на историческите факти. В Александрийската школа, в търсене на тайнствения смисъл, тълкуванието често преминавало в произвол, в един вид изкуство, а в Антиохийската школа то имало по-научна постановка. Тази школа била основана от учените презвитери на Антиохийската църква Доротей (ок. 290 г.) и Лукиан († 312 г.). Пълното си развитие тя достигнала в IV и V в. Но тогава именно се проявила и едностранчивостта на онези принципи, които били поставени в основата на богословстването както на тази, така и на Александрийската школа. Тази едностранчивост станала причина да се появят нови ереси в Християнската църква.

Северноафриканска школа (латински писатели)

До края на II столетие църковен литературен език бил гръцкият. На него били написани даже такива съчинения, които имали специално назначение за римските християни (Послание на ап. Павел до Римляните и послание до същите от св. Игнатий Богоносец). Но от края на II в. на Запад се развива не само църковна писменост, но в Северна Африка възниква и цяла богословска школа. Писателите на тази школа, също така, при доказателствата на истините на вярата, се опирали предимно на Свещеното Писание и църковното Предание.

Най-забележителни представители на църковната латинска писменост от това време били:

Минуций Феликс († 210 г.). Той е забележителен като апологет. За него няма запазени сведения. Известно е само, че той бил прочут римски адвокат. Нему принадлежи забележителният богословски апологетически трактат «Октавий», под формата на диалог между християнин и езичник. Той е написан с художествен език и е проникнат с чувство на дълбоко въодушевление. Покрай сходството в много доводи в полза на християнството с другите апологети, Минуций оборва частно възражението на езичниците, че християните не заслужават внимание само заради това, че те, макар неуки и бедни хора, се залавят да изследват небесни неща. «Всички хора, казва Минуций, без разлика на пол, възраст и състояние, са създадени разумни и способни да разбират. Мъдреците и философите, преди да станат такива, са били също така неуки и необразовани хора. А обстоятелството, че християнството се излага в проста, безизкуствена реч, доказва само неговата истинност, понеже истината няма нужда от приправките на красноречието.» Минуций привежда силни доказателства в защита на християнското учение за еднобожието и против езическия политеизъм, в полза на Божието вездесъщие, за края на света и възкресението на мъртвите. На отрицателите на задгробния живот той прави между другото такава забележка: «Мнозина, казва той, съзнават своите грехове и очакват справедливо наказание. Затова те биха предпочели да бъдат напълно унищожени и това те желаят не защото са убедени, че след смъртта от човека нищо не остава, а защото за тях е по-приятно да бъдат унищожени, отколкото да възкръснат за наказание».

Тертулиан (Квинт Септимий), Картагенски презвитер (155–223?). Той е бележит богослов на Северноафриканската школа. Син на римски стотник от Картаген, Тертулиан получил солидно образование. Той бил отлично запознат с история, митология, физика, философия и още други науки. Гръцкия език владеел така добре, че можел с лекота да пише на него. Но главната му специалност била юриспруденцията и до обръщането си в християнството бил адвокат. Природно надарен с много таланти и горещ темперамент, Тертулиан бил натура, която не знаела средина, а изцяло и напълно се изливала във всички свои действия, дори и в грешките. Като езичник той водел разпуснат живот. На 30–ата си година станал християнин и окончателно скъсал всички връзки с езичеството. На всичко, което имало отношение към последното, той почнал да гледа като на осквернение за душата си. С всичките сили на своя дух Тертулиан се отдал на новото учение и станал пламенен и решителен негов защитник против еретици и езичници. Бил забележителен църковен писател. Пръв започнал да пише на латински език и се смята за пръв по време латински богослов. За жалост увлечението му по монтанизма сложило силен отпечатък върху много от неговите творби. В своето богословстване Тертулиан се явява рязък противник на философията и философските умозрения в областта на вярата. Своето остро отричане на езичеството той пренесъл и върху езическата философия. Вярващите, по мнението на Тертулиан, нямат нужда и не трябва да се обръщат към философията, понеже християнинът е ученик на самото небе, «а какво общо има Христос с Платон, Атина с Йерусалим, Академията с Църквата?» «Философията е майка на всички ереси, философите са патриарси на еретиците.» Неговият принцип на богословстване е: в областта на откровеното учение разумът безусловно да се подчинява на простата вяра(32).

Но това отричане на философията и философстването като спомагателни средства за изясняване християнското вероучение било у Тертулиан по-скоро един теоретически принцип. В действителност той изпъква като твърде силен и смел философ и самостоятелен мислител. Той разбирал, че простото посочване на догматическите формули не може да задоволи изискванията на човешкия разум.

Съчиненията на Тертулиан. Тертулиан бил плодовит и многостранен писател. Съчиненията му стоят в тясна връзка с обстоятелствата на неговото време, така че по тях можем да си съставим пълна картина на църковния живот в онази епоха. Жестоките гонения против християните, разпространението на гностическите ереси и ереста на антитринитарите, упадъкът на нравите, въпросите за църковната дисциплина — всичко това било предмет на съчиненията на Тертулиан. Според характера на съчиненията му можем да разгледаме Тертулиан като апологет, догматик и моралист.

Като апологет Тертулиан заема видно място. Неговите апологетични съчинения: «Апологетика», «Две книги до народите» и «За свидетелството на душата» се отличават с поразителната смелост на тона, сарказмите и иронията към езичниците, заедно с основателността на доводите в полза на християнството. Той порицава езичниците за омразата им към християните и обяснява произхода на последната с тяхното невежество и непознаване на християните. Престъпленията, в които езичниците обвинявали християните, той пренася върху самите тях и техните богове. «Ако християните бяха такива престъпници, както ги рисуват езичниците, говори той със сарказъм, то техният Юпитер, бидейки отцеубиец и разпътен прелюбодеец, би трябвало да се смята християнин.» Боговете на езичниците той сравнява с онези жалки и престъпни същества, с които те пълнят своя тартар. В порив на благородно негодувание за несправедливото отношение на езичниците към християните и дълбоко проникнат от убеждението, че истината е на страната на християните, той с крайно презрителен тон се обръща към езичниците обикновено в такава форма: О, miserae atque miserande nationes («О, жалки и за съжаление народи!»). Като доказателство за истинността на християнството, Тертулиан сочи и необикновено бързото му разпространение в негово време.

Още по-важно в апологетично отношение е съчинението на Тертулиан «За свидетелството на душата». Тук той излиза с необорим аргумент в полза на християнството, като прокарва мисълта, че човешката душа носи в себе си вродено доказателство за истините на християнството. Стига само душата да се освободи от онова, което е добила от лошо възпитание и извратени страсти, и тя поглежда към небето, понеже там вижда жилището на живия Бог, от Когото произлиза. Това свидетелство на душата е по-силно от всякакви доказателства, понеже тук се чува гласът на самата природа на душата, която красноречиво говори, че човешката душа по природа е християнка.

Апологетичният трактат на Тертулиан «Пpomuв юдеите» по изложение и доказателства има твърде близко сродство със съчинението на Юстин Философ «Разговор с Трифон Юдеина». Новото в този трактат е само разсъждението за седмините Даниилови и за това, че дадената на Адам заповед съдържала в себе си целия следващ Закон.

Видно място Тертулиан заема като догматик.

Догматическите му възгледи са изложени в неговите съчинения против еретиците: «Пpomuв Маркион», «Против Валентин» и «Против Праксей»; «За давността против еретиците», «Против Хермоген», «За плътта на Христа», «За възкресението на тялото», «За душата», «За кръщението». При опровержение на еретиците Тертулиан най-вече и отстъпвал от своя принцип за подчинение разума на простата вяра. В борбата си с тях той широко се ползва не само с философски съображения, но и нерядко се осланя даже на мнения на езически философи. Но при това Тертулиан твърдо прокарва мисълта, че само Църквата, основаваща се на апостолското предание и спазваща вярно това предание, владее истината. Всичко, което е извън Църквата, е чуждо на благодатните дарования. В отношенията си към еретиците Тертулиан е неумолимо строг. Православните той сравнява с риби, живеещи в прясна вода, с обитателите на Ноевия ковчег, спасени в него от потопа, а еретиците нарича рожба на змии ехидни, влачещи своето жалко съществуване в кални блата. Той отрича на еретиците всяко право да спорят с православните по верски въпроси. Те нямат право да спорят даже на основата на Библията, понеже само Църквата, като пазителка на апостолското предание, може правилно да я тълкува.

Особеност на догматическите и нравствените възгледи на Тертулиан. Догматическите възгледи на Тертулиан в някои точки не съвпадали с учението на Църквата. Неговите представи за Бога носят печата на антропоморфизма. Той бил готов да представя Бога в телесна форма с всички атрибути на телесно същество — очи, за да наблюдава хората, ръце, за да ги защитава, уши, за да слуша молитвите им, сърце, за да ги обича. Тертулиан също така признава, че за душата е невъзможно да съществува без тяло или някаква телесна форма. Недопускайки предсъществуването на душите, Тертулиан учил, че душата се ражда заедно с тялото. Душата и тялото са така тясно свързани, че са немислими едно без друго. Те заедно благоденстват и заедно страдат и тук и в бъдещия живот.

Тертулиан съществено се различавал и от църковното учение за взаимоотношението на лицата на Св. Троица. По този въпрос той развил субординационизма в крайна форма и учил, че до сътворението на света само Бог Отец имал лично битие. Син Божи бил Негова мисъл или вътрешно слово. Това вътрешно слово станало личност от момента, когато Бог произнесъл първото творческо слово: «Да бъде светлина!». По такъв начин Син Божи като божествена мисъл е съществувал вечно, а като личност Се е родил преди самото създаване на света. И Тертулиан направо казва, че е имало време, когато Син Божи като отделна личност не е съществувал и Божеството на Сина е по-несъвършено в сравнение с Божеството на Отца. Според Тертулиан Бог Отец е цяла субстанция, а Син — само част от тази субстанция (derivatio et portio).

Особено положение заема Тертулиан и като моралист. Нравственото му учение е изложено в много негови съчинения: «За търпението», «За покаянието», «За молитвата», «До съпругата», «За облеклото на жените», «За зрелищата», «За поста», «Увещание към целомъдрие», «За еднобрачието», «За свенливостта».

Нравствените възгледи на Тертулиан се отличават с крайно ригористичен характер и суровост. В тази област той се явява решителен привърженик на монтанизма. Както и монтанистите, той се отнасял враждебно към изкуството, въставал против всички украшения и увеселения. Той се въоръжил срещу зрелищата и театъра и нарича театъра дело на дявола (diaboli negotium); строго осъжда всички удоволствия и казва, че християнинът трябва да намира своето блаженство само в Бога и в четене на Неговото Слово. Той смятал неприлично за християнина да носи военна служба, не само защото с военната служба тогава било свързано изпълняване на езически церемонии, но и затова, че смятал войната за нехристиянско дело. Но с особена строгост се отличавали възгледите на Тертулиан относно брака. Излизайки от мисълта за светостта и неразкъсваемостта на брака, той мислил, че смъртта не разрушава брака и брачният съюз ще продължава и след смъртта. По силата на това разбиране Тертулиан, заедно с монтанистите, отхвърлял втория брак.

Погрешните възгледи на Тертулиан в догматиката, увлечението от монтанизма в нравоучението, резките му нападки срещу църквата дисциплина помрачили славата му. Но Църквата се отнесла към него с кротост и дух на милостиво опрощение. Тя оценила неговата ревност във вярата и го причислила към своите учители.

Cв. Киприан. Друг бележит богослов от Северноафриканската школа бил св. Киприан, епископ Картагенски. Той се родил в началото на III в. (201 г.) в Картаген, от богата фамилия, получил отлично образование и бил учител по красноречие. До 45–годишна възраст той бил езичник и се отличавал с не особено безукорен живот. Като станал християнин, той съвсем се изменил: отказал се от богатство, почести и удоволствия и се отдал на молитва и изучаване на Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели. С особено внимание се отнасял към Тертулиан, когото наричал свой учител. Две години след покръстването си (246 г.) Киприан бил ръкоположен за презвитер, а след година бил избран за епископ. Като епископ проявил силна ревност за благото на Църквата и спечелил такава любов у своето паство, че неговите почитатели откупили градините и нивите му, които той продал в полза на бедните, и му ги върнали. Дейността на Киприан била предимно от църковно-практически характер. Времето, когато той управлявал Картагенската църква, било твърде тревожно и изисквало напрегната дейност. От една страна, Църквата търпяла страшни гонения от императорите Деций и Валериан, а, от друга — вълнували я разни спорове — за кръщението на еретиците и за приемане в Църквата на падналите. Въпросът за приемане на падналите взел такъв остър характер, че предизвикал разколи в Римската и Картагенската църква. По тези въпроси Киприан взимал най-близко участие. Всичките си усилия той насочил към това — да отстрани разните недостатъци в църковния живот и особено да премахне разколите, които заплашвали единството на Църквата. За жалост, дейността му срещнала външни пречки. През гонението на Деций Траян, за доброто на Църквата и по внушение свише, той се спасил с бягство и цели 14 месеца се крил от гонителите. Макар и далеч от паството си, той се грижил за него и го ръководил чрез пастирски послания. В бягството на Киприан мнозина били готови да видят признак на малодушие и страхливост. Но в царуването на Валериан Киприан доказал, че не страхът от смъртта, а ползата на Църквата го принудила да прибегне до такава мярка на самозапазване. Той храбро посрещнал смъртта: бил посечен с меч (258 г.).

Съчиненията на Киприан. Литературната дейност на Киприан се намира в тясна връзка с обстоятелствата на неговото време и напълно отразява неговата епоха. В писмото си «До Донат» той рисува, от една страна, картината на своето духовно възраждане под влияние на християнството, а, от друга страна, с ярки краски изобразява суетността и нечестието на онзи свят, от който се отказал, когато станал християнин. В съчиненията «За благото на търпението» и «За ревността и завистта», написани по повод възникналия между Римската и Картагенската църква спор за кръщението на еретиците и заплашващ със скъсване на отношенията помежду им, той с примери от Светото Писание ги уговаря да имат помежду си търпение и снизходителна любов. В съчиненията «За смъртността» и «За добрите дела и благотворителността», написани по повод епидемията в Картаген и отвличането на много християни в Нумидия от варварите, той се старае да ободри християните да не се боят от смъртта и ги подканва да помагат на всички пострадали, безразлично дали са християни, или езичници. В книгата «До Деметриан» Киприан защитава християните от обвиненията на езичниците, че те били причина за обществените бедствия. В съчинението «За суетата на идолите» и «Свидетелства против юдеите» той изобличава заблужденията на езичниците и юдеите. Но в тези съчинения Киприан подражава на мъченика Юстин, Тертулиан и Минуций Феликс, като повтаря техните доводи и взема от техните трактати цели страници. Широко място в съчиненията му «За падналите» и «За облеклото на девствениците» заемат и дисциплинарни въпроси. В решаването на тези въпроси Киприан стои най-близо до Тертулиан, но е чужд на неговите преувеличения и неправилности. Неговият учител на тази почва бил увлечен в разкол, а главната идея на ученика била единството на видимата Църква. Освен това на Киприан принадлежат 65 писма, имащи голямо историческо значение поради указанията, които се срещат в тях по разни въпроси от църковния живот по онова време. Във всички посочени съчинения Киприан изпъква не толкова като богослов, отколкото като църковно-практичен деец.

Главният предмет на богословстването у Киприан съставлява Църквата и нейният вселенски характер. Учението на Киприан за Църквата е изложено в неговия трактат «За единството на Църквата» (De unitate ecclesiae). Единството на Църквата, което той разбира в смисъл на единение и съгласие на всички поместни църкви по всички въпроси на вярата, се явява главно противодействие срещу разпространението на ересите и разколите. Църквата е една, защото въпреки многочислеността на своите членове тя съставлявала едно неделимо цяло, едно общество. Тя е една или по-добре казано единствена (unica sola), защото освен нея няма друга църква, в която би могъл човек да се спаси в името на Иисус Христос. За доказване единството на Църквата Киприан ползва примери и сравнения от външната природа и свещената история. Както множество лъчи имат за свой извор слънцето, както много клонки израстват на един корен, както множество ручеи се разливат от един и същ поток, така и всички християни, колкото и да са те, са длъжни да бъдат в единение с Църквата — общото тяхно слънце, корен и извор. Ако отделим лъча от слънцето, той изгасва, ако отсечем клончето от дървото, то изсъхва, ако отделим ручея от неговия извор, той пресъхва. Който се отделя от Църквата, той се отделя от своята майка, а комуто Църквата не е майка, нему Бог не е баща. Заради това всички, които се отделят от Църквата, са лишени от надеждата за спасение, както извън Ноевия ковчег никой не е могъл да се спаси. На онзи, който се е отделил от Църквата, даже чудесата и мъченическата смърт не могат да се зачетат като заслуга. Той сравнява разколниците с шайка разбойници и ги съди много по-строго от най-тежките грешници.

Киприан обосновава исторически своето учение за единството на Църквата по този начин. Макар че Иисус Христос е дал на всички апостоли еднакви права, но единството на своята Църква предсказал в това, че първо само на ап. Петър казал думите: «Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно» (Мат. 16:18–19). Приемниците на апостолското служение са епископите. Епископството съставлява съществен признак на всяка местна църква: «Където е епископът, там е и Църквата; епископът е в Църквата, и Църквата е в епископа, и който не е с епископа, той не е и в Църквата». Но при равенството на всички апостоли и всички епископи, естествено е, че висшата власт в Християнската църква може да има само съборът на епископите. От тези разсъждения на Киприан е явна сама по себе си неоснователността на претенциите на римските папи за еднолична власт в Християнската църква.

Лактанций (ок. 250–ок. 330) Той получил солидно образование. При император Диоклециан заемал риторска катедра в главната Никомидийска школа и бил известен като знаменит ритор и поет. Неговите съчинения били ценени високо в древността, особено заради стила. Йероним го наричал християнския Цицерон, други — Григорий Богослов на Западната църква. От съчиненията му особено забележителни са: 1) «Божествени наставления» (Institutiones divinae). Това е най-последната по време, но най-блестящата и обширна християнска апология. Тук той развива мисълта, че в езическия свят няма нито истинска мъдрост, нито истинска религия; религията и мъдростта (философията) в езичеството съществуват отделно. Освен това те са съединени една с друга така, че религията е немислима без мъдростта и мъдростта — без религията. Такова хармонично съчетание на мъдростта и религията има само в християнството. Тази мисъл Лактанций фактически доказва, като критикува философските учения на Питагор, Сократ, Цицерон и др. и като излага положителното учение на християнството; 2) «За гнева Божи» (De ira Dei). В това съчинение авторът оправдава отнасянето на думата «гняв» към Бога. Според Лактанций Бог не може да бъде безучастен към доброто и злото; по своето правосъдие Той естествено трябва да наказва за злото, т. е. да се гневи; 3) «За смъртта на гонителите» (De mortibus persecutorum) е съчинение от исторически характер. В него се разказва за смъртта на императорите, гонители на християнството: Нерон, Домициан, Валериан, Диоклециан, Галерий, Максенций и Максимин. Съчиненията на Лактанций, въпреки многото им достойнства, имат и свои недостатъци. В тях се вижда пристрастното отношение на автора към мненията на неговите противници и погрешни съждения. Той споделя хилиастични възгледи и субординационизма относно второто лице на Св. Троица.

Четвърта глава: Устройство и управление на църквата

§ 55. Клир и миряни

От самото начало на своето съществуване Християнската църква започнала да се устройва съгласно онези основи, които й посочил Иисус Христос. Още в Своя земен живот Той показал, че в Неговата Църква не всички членове могат да заемат еднакво положение. От многочислените Свои последователи Той избрал само 12 ученици, поставил ги особено близо до Себе Си и им дал такива права и пълномощия, каквито не е давал на останалите вярващи в Него. На тях Той дал право да връзват и развързват човешките съвести, като казал: «Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето» (Мат. 18:18), «На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат» (Йоан. 20:23). Единствено на тях Той дал право да учат вярващите, да свещенодействат и да ги ръководят: «И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа» (Мат. 28:19), «Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята» (Лук. 10:16). Най-после само тях след възкресението Си от мъртвите в продължение на 40 дни Той учил на тайните на царството Божие (Деян. 1:3). Оттук естествено е, че апостолите, а после и техните приемници, трябвало да заемат в Християнската църква особено началстващо положение. Те образували йерархията или свещеноначалието. По отношение на вярващите те били техни учители и ръководители в делото на спасението. Другата група членове на Християнската църква образувал простият народ или миряните. Те, според думите на апостола, са Божия нива (1 Кор. 3:9), на която пастирите на Църквата трябва да насаждат семената на християнството. Клирът и миряните били тъй тясно свързани помежду си, защото образували, под главенството на Христос, едно цяло тяло Христово или Църква. Покрай участието в църковното управление, във времето на апостолите, при изобилието на благодатни дарове, на някои миряни мъже се давало правото на публична проповед или увещание в църква (1 Кор. 14:34; 1 Тим. 2:12). Но, за да не би такова живо участие на всички членове в изграждането на Църквата да се изроди в произвол, безвластие и неуредици и за да може това изграждане през всички промени на времето да става планомерно в духа на Христовото учение, ръководството и надзорът за това бил даден на йерархическите лица. Върху тях лежала и отговорността пред Бога за различните неуредици в Църквата, ако те ставали по тяхна вина.

§ 56. Извънредни дарби и служби в апостолския век

Апостоли. Първите йерарси или свещеноначалници в Християнската църква били апостолите. Но тяхното служение било извънредно, поради извънредните пълномощия и изобилието на благодатни дарове, които Иисус Христос им бил дал. Извънредните дарове на апостолите се състояли в дара на безпогрешно разбиране учението на Христос, в дара на говорене на езици, в извършване на чудеса и в пророчестване. Поради особените пълномощия и пълнотата на благодатни дарове, апостолите се явяват йерарси и уредници не само на местните църкви, но и на цялата Вселенска църква. Всичко, което те са наредили по църковното устройство и което са проповядвали, носи печатът на безпогрешност и трябва да остане непроменено за всички бъдещи времена. Служението на апостолите, като извънредно, се ограничавало с времето на техния живот и не било повторимо в следващите времена на Църквата.

Евангелисти. Също такова извънредно служение в апостолско време било служението на евангелистите. Евангелисти в широк смисъл могат да се наричат всички благовестници на Христовото учение, но в тесен смисъл на думата под името евангелисти се разбират хората, които, под ръководството на Св. Дух, писмено са изложили учението и обстоятелствата от живота и дейността на Христос Спасителя. Евангелисти били както самите апостоли (Матей и Йоан), така и техните спътници и най-близки ученици (Марк и Лука).

Към извънредните служби на апостолското и най-близкото до него време, в смисъл на неповторимост в по-късно време, се отнасят и службите на пътуващите апостоли, пророци и учители.

Пътуващи апостоли. Пътуващите апостоли били лица, които имали особени пълномощия в строежа на Христовата църква. Навярно, те са били най-близки ученици на самите апостоли, от които получили тези пълномощия. Задължението им било да поучават християните в истините на вярата. Службата им не се свързвала с някоя определена местна църква, а се простирала върху цялата Църква. Те постоянно пътували, преминавайки от една християнска община в друга. В своя живот пътуващите апостоли били аскети. Те трябвало да се откажат от своята собственост и нищо да не вземат за път, освен хляб. Пътуващият апостол могъл да остава в християнската община само един ден и само при особена нужда могъл да престои два дена. А ако той оставал в общината трети ден и искал от нея пари, вече се смятал не за апостол, а за лъжепророк. В такива черти службата на пътуващите апостоли е обрисувана в старохристиянския паметник «Учение на 12–те апостоли». Службата на пътуващите апостоли осигурявала единството на църковното устройство и вселенската връзка между местните църкви. А когато тази връзка била осигурена чрез други форми, особено чрез съборите, службата на пътуващите апостоли се прекратила.

Пророци. Сходна със службата на пътуващите апостоли била службата на пророците в християнските общини. Главно тяхно задължение било да проповядват Евангелието. Но пророците не били длъжни да прехождат от място на място. Пророкът могъл да се засели при някоя християнска община за по-продължително време. От нея той получавал и средства за живот, като му отделяли част от целия имот. В сравнение с пътуващите апостоли, издръжката на пророците била напълно осигурена. Проповедта на пророците не винаги се състояла в предсказване на бъдещето. Те главно поучавали християните във вярата и в християнската нравственост. Най-често пророците изразявали тези поучения в особено екстатично състояние. Но от «Учението на 12–те апостоли» се вижда, че в службата на пророците твърде рано започнали да се вмъкват злоупотреби. Между истинските пророци започнали да се явяват и лъжливи. В състояние на екзалтация и екстаз те понякога изказвали и вършели много странни и съблазнителни неща, с което и възбуждали недоверие в народа. Подобни явления естествено подкопавали значението на пророческия институт в Християнската църква и още в началото на II в. за този институт вече не се чува нищо.

Учители. Освен странстващите апостоли и пророци, с религиозното обучение на вярващите се занимавали специални учители или дидаскали. За тях също се споменава в «Учението на 12–те апостоли». Подобно на странстващите апостоли и те водили живот на странстващи и получавали средства за своята издръжка от християнските общини. Тяхната дейност не е достатъчно изяснена в «Учението на 12–те апостоли». Несъмнено е едно, че те се ползвали с голямо уважение в християнските общини. На тях гледали като на лица, които обладавали висши благодатни дарования. Но с течение на времето този институт започнал да губи своето значение. Вдъхновеното учителство на дидаскалите започнало да се обръща в обикновено светско. Те започнали да изпадат в заблуда, а поведението им не било в съгласие с тяхното учение. Институтът на дидаскалите надживял обаче пророците и странстващите апостоли. За него се говори до средата на III в.

Освен тези служби в апостолско време и прости вярващи са получавали в изобилие различни благодатни дарове: дар на пророчество, дар на владеене на разни езици и дар на тълкуване на езици. За тези благодатни дарове споменава ап. Павел в посланието към Коринтската църква (1 Кор. 12:10). С течение на времето едни от тези дарове се прекратили, други се явявали по-рядко, понеже Християнската църква дотолкова закрепнала, че могла да расте и да се разширява с помощта на ония благодатни дарове, които се намират в нея невидимо и се дават на вярващите чрез нейните тайнства.

§ 57. Степени на постоянната йерархия

Извънредното служение на апостолите било временно явление в Християнската църква и се прекратило с преминаването им в отвъдното. За постоянно ръководство на Църквата, по силата на дадените им от Основателя на Църквата пълномощия, апостолите установили степените на постоянната йерархия.

Дякони. Първата от тези степени била дяконската. Създаването й било предизвикано в Йерусалимската църква от икономически подбуди. Йерусалимските християни на първо време имали общи имоти и общи трапези. Отначало всички стопански работи на Йерусалимската община завеждали апостолите. Но с нарастване броя на вярващите, апостолите не могли, без вреда за висшите интереси на своето служение, правилно да следят за разпределение на хранителните продукти между вярващите, поради което на тази почва започнали да изникват различни недоразумения. Тогава апостолите предложили на вярващите да изберат помежду си седем души, които да завеждат стопанската част на Йерусалимската община. Апостолите сложили ръце върху избраните и им предали благодат за изпълнението на тази служба. Тези лица получили названието дякони. От Йерусалимската църква дяконството преминало в повечето останали църкви, като запазило числото седем. Работата на дяконите не се ограничавала само със завеждането на църковното имущество и надзора за правилната му употреба. Те били длъжни да следят за реда в богослужебните събрания, да помагат на епископа и презвитера при извършване на богослужението и тайнствата; на тях се давало право да проповядват, а при особени случаи — и да извършват свето кръщение (напр. дякон Филип в Самария, срв. Деян. 8:34–38).

Презвитери. Щом като апостолите пренесли своята проповедническа дейност извън пределите на Йерусалим, се появила нужда от нова йерархическа степен, каквато била презвитерската. Като основавали християнски църкви, апостолите не могли да остават постоянни техни ръководители. Тяхна задача била да разнесат християнското благовестие, колкото може по-далеч. Но за да не остават християнските общини без ръководители във вярата и извършители на богослужението, те избирали измежду християните хора, отличаващи се с умствена и нравствена зрялост, с твърда вяра и с ясно разбиране на Христовото учение, и им предавали по-големи пълномощия, отколкото на дяконите. Тези лица получили названието презвитери, т. е. старейшини, което говорело отчасти за тяхната физическа, а най-вече за тяхната духовна зрялост. Понякога апостолите, които завеждали лично една или друга община, ръкополагали за свои помощници презвитери. Презвитерите извършвали богослужението и тайнствата и ръководили религиозно-нравствения живот на вярващите. Те контролирали и дейността на дяконите.

Епископи. Третата най-висша степен в йерархията е епископската. Отначало Върховният надзор върху цялата църква изпълнявали апостолите. Но по естествения закон за смъртните апостолите трябвало да очакват края на своето земно съществуване. И за да не остава Църквата без върховно ръководство, те още приживе оставили приемници на своето служение. На тях, чрез ръкополагане, те предали върховните йерархически правомощия. Тези приемници на апостолската служба получили названието епископи, т. е. надзорници. Първите епископи на християнската църква били най-близките ученици на апостолите, техните спътници и помощници в апостолските им дела. Така Тимотей, епископ на Ефеската църква, и Тит — на Критската, били спътници на ап. Павел; Поликарп Смирненски и Игнатий Богоносец били ученици на Йоан Богослов. Те се отличавали с високи нравствени качества, дълбоко разбиране на християнските истини и опитност в делото на управлението. Названието епископ се давало в апостолско време и на презвитерите. Въз основа на това протестантите отхвърлят епископската степен като установена от апостолите. Но от същите апостолски писания се вижда, че разликата между епископите, като преки приемници на апостолите, и презвитерите била съществена. На първите се предоставяли изключителни правомощия: да награждават особено усърдните в службата и в проповядване на словото Божие презвитери, да ръкополагат в свещенство достойните кандидати (1 Тим. 5:17–19). Но във външното положение на епископи и презвитери във времето на апостолите нямало особена разлика. Апостолите със своя голям авторитет засенчвали, така да се каже, епископите. Но когато апостолите не били вече между живите, значението на епископите, като приемници на цялата пълнота на апостолската служба, изпъкнало с пълна сила. Освен това за въздигането на епископите над другите членове на йерархията способствало и обстоятелството, че с прекратяване в Църквата на служението на странстващите апостоли, пророци и дидаскали, учителството било съсредоточено главно в ръцете на епископите.

§ 58. Нейерархически църковни длъжности

Успоредно с разпространението и увеличението на членовете на християнските общини и църковният живот в тези общини значително се усложнил. За правилното му ръководене вече не стигали онези органи на управлението, които образували църковната йерархия. Поради това станало нужда да се създадат някои други спомагателни длъжности, които, без да бъдат йерархически, причислявали лицата, които ги заемали, като служещи при църквата, към клира. Така в помощ на дяконите била създадена длъжността на иподяконите; те се посвещавали в длъжност чрез възлагане на ръце. За четене при богослужението на отделни раздели от старозаветните и новозаветните книги, без Евангелието, била създадена длъжността на четците. До половината на III в. тази длъжност била особено почетна. Четенето на тогавашните ръкописи, където нямало нито препинателни знаци, нито интервали между думите, изисквало особено изкуство, което Църквата високо ценила. От четците се изисквало не само едно механично четене на Свещените книги, но и тяхното публично тълкуване. Но от III в. работата на четците била ограничена само с четенето на Свещените книги, без правото да ги тълкуват. С тази длъжност тогава обикновено започвала службата при църквата. За водене на църковното пеене била въведена длъжността на певците. За надзор на църковните здания и за да не влизат в богослужебните места отлъчени от Църквата еретици, юдеи и езичници била създадена длъжността на парамонарите или вратарите. За прислужване на епископа по време на богослужението били отредени аколути, образуващи свитата на епископа. В някои църкви имало длъжност на заклинатели. На тях било възложено да се грижат за духовния надзор на бесноватите, над които те трябвало да произнасят църковни молитви и заклинателни формули. Но понеже заклеване имало и при извършване на тайнството кръщение, тяхната длъжност се простирала и върху оглашените. Да се определи точно времето, по което тези длъжности са възникнали, е невъзможно. За тях се споменава в стари паметници от II и началото на III в. (съчиненията на Тертулиан, апостолските постановления и писмата на Киприан).

Освен тези длъжности в апостолско време се явила още длъжността на дяконисите. Тази длъжност заемали стари вдовици или девици. Те били длъжни да се грижат за болни и бедни жени, да дават съвети на жени и моми, да надзирават оглашените жени, да помагат на свещениците при извършване на тяхното кръщаване и да пазят реда при богослужението в женското отделение.

§ 59. Избиране и посвещаване на духовните лица; издръжка на клира

При избиране на духовни лица Църквата се водела от онези наставления, които апостолите дали относно кандидатите за свещенство. Апостол Павел в своите пастирски послания до Тит и Тимотей (1 Тим. 3:2–12; Тит. 1:5–9) подробно изтъква умствените и нравствените качества на кандидатите за свещенство. В умствено отношение те трябвало да се отличават с учителност и сила на словото, «да наставляват в здравото учение и да изобличават ония, които се противят». В морално отношение апостолът изисква от тях да се отличават с трезвост, целомъдрие, гостолюбие и кротост; най-после, те трябва да се отличават с опитност и практичност — качества, които да проличават в техния домашен живот, «защото, който не умее да управлява собствената си къща, как ще се грижи за църквата Божия?». С високи морални качества трябвало да се отличават даже и жените на кандидатите за свещенство. Въобще за църковни служби трябвало да се избират хора дотолкова безупречни, че да бъдат уважавани не само от християните, но и от езичниците. Допълнителните указания към кандидатите за свещенство се срещат в Апостолските правила, съставени въз основа на апостолското предание. Хора с физически недъзи — глухи, слепи и бесновати, женените за вдовица, блудница, робиня и актриса, а също и роби, без съгласието на господаря си, не могат да бъдат причислени към клира (Правила 18, 78, 79, 82).

Що се отнася до избора на йерархическите лица, то в него миряните вземали голямо участие. Този начин на избиране бил осветен от апостолите при избора на дяконите на Йерусалимската църква. В случаите, когато християнската община била твърде голяма и не било удобно всички нейни членове да вземат участие в избора, тя назначавала за свои представители специални пълномощници. С особена тържественост ставали изборите на епископ. В тях участвали не само клирът и миряните на местната църква, но и епископите от най-близките провинции. Св. Киприан нарича участието на епископите от близките провинции в избора на епископ, и то в присъствие на народа, божествено и апостолско предание (Пис. 67). А според апостолските постановления (кн. 8) в избора на епископа трябва да участват 12 съседни епископи. При избора на кандидата за епископска длъжност не смятали за пречка неговото семейно положение, стига само да отговарял на всички други условия и да бъде, съгласно указанията на Апостола (2 Тим. 3:2), мъж на една жена, т. е. да не бъде второбрачен. А поради това семейните епископи в древните времена не са били изключително явление. След избирането на кандидата за църковна длъжност и след одобряване на избрания от цялата Църква се произнасял общ възглас — аксиос (достоен) и след това се извършвало посвещаването. Презвитерите и дяконите ръкополагал епископът на местната църква. Епископа пък ръкополагали епископите на околните църкви, при което, съгласно първото апостолско правило, ръкополагането извършвали двама или трима епископи.

Начините на издръжка на християнския клир в първите три века били неопределени. Понеже Християнската църква е била непозволено общество, то и клирът й не могъл да разчита на някаква помощ от държавата. Членовете на клира не могли да разчитат на достатъчни средства и от приносите на своите пасоми, понеже в първите времена християнството се разпространявало предимно между нисшите и бедни слоеве на населението. По такъв начин встъпващите в клира се ръководели не от сметки за издръжка, а от висши духовни подбуди. Те даже рискували да изгубят и тези имоти и средства, които притежавали лично, понеже по време на гоненията имотите на християните били конфискувани и жертва на гоненията били най-често духовните лица. При това положение членовете на християнския клир добивали средства за издръжка със собствените си ръце от занятия, които били съвместими със служението на Църквата. В това отношение те имали предвид примера на ап. Павел, който заедно с благовестието правел палатки, за да се издържа.

Но още в това ранно време доброволните приношения на християните дотолкова се увеличили, че по-късно те станали главният източник за издръжка на клира на Църквата. В някои места (Картаген) за издръжка на духовенството устройвали всекимесечни събирания на средства. В други църкви в полза на духовенството отделяли част от сумите, събирани за църковни нужди. Най-после, в полза на духовенството, по примера на старозаветната църква, правели приношения и в натура, състоящи се от хляб, вино, плодове и разни продукти. Нужно е при това да се отбележи, че тези подаръци се приемали само от достойни хора. Когато Маркион паднал в ерес и се отделил от Църквата, му била възвърната цялата сума, която той бил подарил на Църквата. Размерът на доходите, получавани по такъв начин, бил различен в различните места, а поради това и издръжката на клира не била еднаква.

§ 60. Външната организация на Църквата; древни парикии; епископски катедри; взаимоотношения между епископите; епископски събори

В първите времена от съществуването на Християнската църква всяка християнска община, начело със своя епископ, образувала самостоятелна църква. Всички членове на тази община се събирали на богослужение в едно помещение. След време членовете на християнските общини в градовете дотолкова се увеличили, че било физически невъзможно да се събират в едно място за богослужебни събрания(33). Поради това предстоятелят на градската църква, епископът, разделял своето паство на групи, посочвал им място за събиране, назначавал им презвитери и дякони. По такъв начин се образували градски енории, намиращи се под върховното ръководство на своя епископ. Скоро към градските църкви започнали да се присъединяват и да стават зависими от техните епископи селските църкви. Тази зависимост произлязла най-естествено. Християнството прониквало в селата от градовете и селските общини устройвали своите работи с участието на най-близките до тях градски епископи. Последните посвещавали за тях духовни лица.

По такъв начин естествено започнал да се прокарва такъв ред в отношенията на градските църкви към селските, какъвто бил приет в гражданските отношения. Както в гражданско отношение на известен град били подчинени най-близките села и колиби, така и в църковно отношение най-близките до известна градска църква селски християнски общини минавали под нейна зависимост. Градските църкви заедно със селските образували църковни окръзи, които отначало се наричали парикии(34), а после започнали да се наричат епархии. Те образували местни църкви, наричани на името на онези градове, където били епископските катедри. Те се наричали и просто катедри, понеже епископската катедра съставлявала съществения признак на всяка църква и без нея не могло да има църква. По своята големина най-старите епархии били твърде малки. В IV в. те заемали пространство в диаметър не повече от 30 км.

Начело на всяка местна църква или парикия стоял епископ като приемник на апостолското служение. Той съсредоточавал в себе си цялата пълнота на йерархическо служение и административен надзор в границите на църковния окръг. Следял за чистотата на вероучението, за реда на богослужението, ръкополагал презвитери и дякони и ръководил религиозно-нравствения живот както на пастирите, така и на пасомите в своята епархия. При малките размери на епархиите епископът имал възможност не само да се грижи за управлението на епархията, но и да извършва требите. Епископът бил главен извършител на тайнството кръщение, а също така с негово съгласие се сключвали браковете. В управлението на епархията, под главното ръководство на епископа, взимали участие клирът и миряните. Презвитерите и избраните между миряните лица образували при епископа съвет, който обсъждал всички по-важни въпроси по управлението на епархията. Но с течение на времето значението на презвитерите в работите на църковното управление постепенно намалявало и църковната власт се съсредоточила само в ръцете на епископите. Това било продиктувано и от обстоятелствата на времето. Борбата с еретиците, особено с гностиците, се водила с успех на почвата на Преданието. А пазители на апостолското предание били епископите като непосредствени приемници на апостолското служение. Дяконите имали значение в управлението като изпълнителни органи на епископските наредби, а поради това те били в особено близки отношения с епископите. Поради това апостолските постановления наричат дяконите слух, очи, уста, сърце и даже душа на епископа (11, 44).

Освен градски епископи имало и селски епископи или хорепископи. Те управлявали самостоятелно онези селски църкви, които възникнали независимо от градските църкви. Когато пък селските общини започнали да се групират около градските и станали зависими от тях, то и хорепископите станали зависими от градските епископи.

В отношенията си едни към други епископите на християнските църкви били равни по права йерарси. Това равенство на правата им произлизало от това, че всички апостоли, приемници на чието служение са епископите, били равни помежду си. Нито на едного от Своите апостоли Иисус Христос не е предоставил преимуществени права за еднолично управление в Църквата Си. Най-добро доказателство за това служи фактът, че възникналият в апостолско време въпрос за задължителността на обредовия Мойсеев закон бил разрешен не от едноличната власт на някой апостол, а от общия глас на апостолите на Апостолския събор (51 г.). По този начин съборът, при равенство на всички йерарси, изпъква като висша инстанция на църковното управление.

В съборните определения се изразявал гласът не на едно лице, а на цялата Църква, ръководена от Св. Дух. Този ред светите апостоли установили и за следващите времена. С 37–ото свое правило те постановили епископите да свикват събори два пъти в годината за разсъждаване «върху догматите на благочестието» и за разрешаване на «възникнали църковни противоречия». И наистина, още след апостолското време във всички най-важни случаи епископите са прибягвали до съборни съвещания. Въпреки неблагоприятните условия, когато е трябвало християните да устройват тайно даже своите богослужебни събрания, и то нощем, съборната дейност на Църквата се развила значително. В първите три века станали около 47 събора. Но пълното свое развитие съборната дейност на Църквата достигнала в следващия период на църковния живот.

§ 61. Апостолски престоли; стремеж на римските епископи за надмощие

Въпреки равните права на всички епископи, някои от тях, по силата на особеното историческо значение на своите катедри, още в най-ранно време се ползвали с повече почит и по-силно влияние върху църковните работи. Такива катедри, особено славни по своето историческо значение, били катедрите, основани от самите апостоли и известно време ръководени лично от тях. Такива катедри на Изток били: Антиохийската, Александрийската, Ефеската и Йерусалимската, а на Запад — Римската. Тези катедри се наричали апостолски катедри (sedes apostolicae). За издигане на тези катедри над другите помагало и гражданското значение на градовете, където те се намирали. Градът Антиохия бил главен град на римските владения на Изток, Александрия бил главен град на целия Египет, Ефес — на Мала Азия, а Рим — столица на цялата империя. Вследствие на това епископите от другите градове гледали на епископите на тези катедри като на старейшини и пазители на апостолското предание и към тях те се обръщали за разрешение на разни недоумения. На съборите естествено на тях принадлежало правото на председателство и самите събори се свиквали по тяхна инициатива. Те привеждали в изпълнение съборните решения. С тяхно дейно участие ставало избирането на епископите за малките градове. Те вземали участие и при тяхното посвещение. Но признавайки им първенство по чест, епископите на малките градове не им били подчинени. Те гледали на тях само като на по-стари събратя: признавали ги за първи между равните (Primus inter pares).

Но това предимство по чест римските епископи се опитали да превърнат в предимство и по власт. Още в най-ранно време те проявили стремеж към еднолично управление на Църквата или за първенство над нея. Основание за това те търсели в особеното положение на тяхната катедра дори и сред катедрите от апостолски произход. Римската църква била църква на императорския град и за целия обширен по пространство Запад тя била единствена апостолска църква и майка на повечето западни църкви. Според преданието тя била основана с делата и украсена с мъченическия венец на апостолите Петър и Павел. Тя била силна с броя на своите членове и със своето богатство, което й давало възможност не само да поддържа едно външно църковно надмощие над всички други църкви, но и да изпраща големи помощи на по-бедни църкви в други страни. Най-после, във време на гоненията, които всякога и преди всичко заплашвали Римската църква, членовете й често показвали такава твърдост и устойчивост във вярата, че възбуждали учудване и служили като пример за подражание на другите християнски общини. Всичко това поставяло Римската църква и нейните йерарси толкова високо в очите на целия християнски свят, че всички негови йерарси без съпротива признавали преимуществото по чест на римския епископ. Но същите дали и силен отпор на папските претенции за първенство в Църквата. Такива претенции през II в. проявил папа Виктор (189–199) по повод спора с Малоазийските църкви за времето, кога да се празнува Пасхата, и в III в. папа Стефан (254–257) по повод спора с Африканските църкви по въпроса за прекръщаването на еретиците. Тези претенции били изразени в такава форма, че заплашвали да разделят Църквата. Но Малоазийските и Африканските епископи изразили протест против тези претенции и не признали на папите правото да разрешават еднолично общоцърковните въпроси и да заповядват на християнските църкви.

В тази борба с властолюбивите домогвания на Рим било изяснено между другото истинското учение за единството на Църквата. Св. Ириней Лионски в своето послание към папа Виктор и особено в съчинението «Против ересите» и св. Киприан Картагенски в съчинението «За единството на Църквата» развили и обосновали догматически и исторически положението, че единството на Църквата се гради не на едноличния авторитет на този или онзи епископ, а на единството на учението на вярата и апостолското предание, на единството на църковното устройство и на вселенската връзка на църквите и на единството на висшия църковен авторитет. Но този авторитет, при равенство на правата на апостолите и техните приемници-епископи, може да бъде гласът не на едно лице, а на цялата Църква. Израз на такъв глас може да бъде само съборът на епископите.

Богослужение и християнски живот

§ 62. Характер на християнското богослужение

Като същество духовно-телесно, човек е длъжен да участва в служението на Бога с цялата си природа. Своето вътрешно религиозно настроение той е длъжен да изразява и външно. Най-пълен външен израз на религиозното чувство на вярващите е богослужението. В Християнската църква то е възникнало още в първите моменти на нейното съществуване. По своя характер християнското богослужение напълно отговаряло на възвишения дух на християнската религия и стояло несравнимо по-високо от богослужебните култове на другите религии. В богослужебния култ на римляните всичко се свеждало до мъртвата обредност; произнасяните там молитвени формули по своята остарялост били непонятни за самите жреци; в източните култове богослужението представлявало множество оргии, в които мястото на благоговението често заемал доведеният до изстъпления екстаз. В Юдейската църква извършването на богослужението било свързано само с едно място — Йерусалимския храм. В Християнската църква, при универсалността на християнската религия, това не е било така. Християнското богослужение, както се вижда от беседата на Иисус Христос със самарянката, трябвало да се извършва не само в Йерусалимския храм, но и на всяко място. Освен това във старозаветната църква, при нейния предобразователен характер, обредността е имала съществено значение. Във всеки обред там се изразявала една или друга идея на бъдещето изкупление. Тя давала смисъл и значение на обреда. Поради това и всяка промяна в обреда водела след себе си и повреждане на изразяваната от него идея. Затова точното изпълнение на обредността в старозаветната църква било оградено със строги законоположения. В новозаветната Църква обредността имала значение дотолкова, доколкото тя служела, от една страна, за израз на онези догматически и нравствени идеи, които са дадени в новозаветното откровение, а от друга страна, доколкото тя напомняла и оживявала в съзнанието на вярващите разни факти от живота на Основателя на Християнската църква и многочислените ратници и ревнители на вярата.

Предвид на това значение на обредността, в съставните части на християнското богослужение получили преобладаващо значение онези елементи, които имали силата да възбудят религиозно-нравствено настроение у вярващите. В състава на богослужението влизали: четене и обяснение на Свещеното Писание, молитви, песнопения и извършване на тайнството Евхаристия. Определянето кои части от Свещените книги ще трябва да се четат на първо време, зависело от онези, които са извършвали богослужението, но с течение на времето този избор бил точно определен: четивата се приспособявали и към възпоменаваните събития и към настроението на вярващите. Отначало само свещениците четели откъси от Свещените книги, но когато съставът на четенето при богослужението силно се увеличил, започнали да назначават и четци. На първо време книгите на Свещеното Писание се четели по всички църкви на гръцки език, а когато вярващите не го разбирали, прочитаното се превеждало. Във II в. вече се появили и преводи на други езици. В западните църкви влязъл в употреба латинският превод (Versio Itala), в Сирия — Пешито(35). След четенето на Св. Писание епископът или презвитерът произнасял проповед или поучение. В това поучение или се обяснявало прочетеното, или се посочвало как да се прилага то в живота на вярващите. Молитвите в апостолския век се отнасяли до същите теми, за които Църквата се моли и сега (1 Тим. 11:1–2). Във втори век започнал да се установява определен ред на молитвите. Дяконите трябвало да дават знак кога и за какво да се молят вярващите. Оттук са получили своя произход ектениите (от гръцкото ek — из и teinô — протягам). Пеенето на псалми и химни също се практикувало в апостолския век. Ап. Павел говори за псалми, песнопения и духовни песни (Ефес. 5:19). Според свидетелство на християнски (Евсевий Кесарийски) и езически (Плиний Млади) писатели християните са съставили много химни за прослава на Христос. Един подобен химн от св. Климент Александрийски е стигнал и до нас. Навярно откъс от християнски химн е приведен и в посланието на ап. Павел до Тимотей (2 Тим. 11:11–13), като се съди по размерно построената реч в този откъс.

§ 63. Извършване на тайнствата

Съществена част на християнското богослужение съставлявали тайнствата. Те се смятали за проводници на благодатта между християните, чиято носителка и пазителка била Христовата църква. На тях гледали като на наредба от божествен произход. От самото начало на своето съществуване Християнската църква е признавала седем тайнства и в различните писатели се срещат свидетелства именно за толкова тайнства.

Що се отнася до извършването на тайнствата, то в древната Църква имало някои особености, отнасящи се не до същността на тайнствата, а до тяхната обредна страна.

Кръщение. Първото тайнство, което се извършвало над повярвалите в Христос, било кръщението. То било, така да се каже, вратата, през която се влизало в Христовата църква. Кръщението се извършвало съгласно заповедта на Спасителя: «Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа» (Мат. 28:19), след предварително поучаване във вярата. В първите времена това поучаване било непродължително и особена подготовка за тайнството кръщение нямало. Достатъчно било, след кратко запознаване с истините на християнството, кандидатът да заяви, че вярва в Христос, за да се удостои с кръщение. Но когато броят на християните започнал да расте се оказало, че в Христовата църква встъпвали понякога лица, недостатъчно твърди в християнските си убеждения. Във време на гоненията те не проявявали нужното мъжество и отпадали от вярата, причинявайки с това съблазън в средата на вярващите. Затова Църквата намерила за нужно да подлага желаещите да приемат християнството на особен изпит, изисквайки от тях по-основно запознаване с истините на християнската вяра. Продължителността на тази подготовка за кръщение, наречена оглашение, била различна. В «Апостолските постановления» срокът на оглашението се определя на три години (8:32), в определенията на Елвирския събор (305 г.) за оглашение се определят две години. Но в особени случаи се допускало значително съкращаване; например, ако оглашаваният бил твърде тежко болен, кръщавали го веднага. Също така срокът за оглашение се съкращавал и по време на гоненията, понеже самото приемане на християнството в такова време вече само по себе си свидетелствало за мъжеството и твърдата вяра на приемащия го. Редът на оглашението в различните църкви бил различен. В някои били установени три степени на оглашение. Най-ниската степен на оглашение били слушателите. Те слушали от притвора четенето на Светото Писание, молитвите и поученията. Втората степен образували оглашените в същински смисъл или коленопреклонните. Те стоели в самия храм до извършването на тайнството евхаристия, а после, като изслушвали на колене молитва от настоятеля, излизали от църквата. Третата степен образували готвещите се към просвещение, т. е. към кръщение. На тази степен оглашените се намирали твърде кратко време. Но, от друга страна, самото време на кръщението понякога било отсрочвано за неопределено време от самите оглашени. Поради вярването, че кръщението умива не само първородния грях, но и лично извършените грехове, имало обичай да се отлага кръщението даже до смъртния одър. Но този обичай никак не е бил одобряван, както се вижда от «Апостолските постановления» (6:15), от съчиненията на Тертулиан, Киприан и Ориген. Още в началото на оглашението вярващите се отделяли от езическото и юдейското общество и получавали нови имена или в чест на светии, или названия на християнски добродетели (Вяра, Надежда, Любов и др.).

Кръщението се извършвало обикновено на Пасха и особено в събота на Страстната седмица, или на празниците Петдесетница и Богоявление.

За извършване на кръщението се уреждали специални отделения с кръщелни или баптистерии понякога в притвора, понякога отделно от него. Извършването на кръщението било придружено с доста сложни обреди. С обредната страна на кръщението ни запознават апологията на св. Юстин, съчиненията на Тертулиан и особено поученията за тайнствата от св. Кирил Йерусалимски. Свидетелството на св. Кирил Йерусалимски датира от IV в., но несъмнено то се отнася до такива наредби при извършването на кръщението, които били установени значително по-рано. От тези паметници ние узнаваме следното: доведени в притвора, обръщащите се към Христос били длъжни преди всичко да заявят тържествено, че се отричат от езическия свят, който в очите на християните бил царство на сатаната и в който хората служили на демоните. Това отричане от владетеля на това царство се изразявало в такава форма: кръщаваният се обръщал на запад, като страна на тъмнината и царство на дявола, простирал ръце и казвал: «Отричам се от тебе, Сатана, и от всички твои работи, и от цялата ти гордост, и от цялото ти служене». След това над него се прочитали особени заклинателни молитви. Скъсал със своето минало, кръщаваният се обръщал на изток, страната на светлината, и произнасял изповядването на вярата: «Вярвам в Отца и Сина и Св. Духа и в едното кръщение на покаянието». След това му снемали дрехата и го намазвали с елей в знак на присаждането му към плодоносната маслина — Иисус Христос. След свършване на кръщението, следвали други символически действия: обличали новокръстения в бели дрехи — в знак на чистота и невинност, давали му да вкуси мляко и мед — в знак на влизането му в духовното обетовано царство Ханаан, и му връчвали светилник — в знак на неговото просвещение.

Самото кръщение се извършвало чрез трикратно потапяне във вода с произнасяне на думите: «В името на Отца и Сина и Св. Духа». Но е имало примери на кръщаване чрез поръсване или обливане. Такава форма се практикувала в случаите, когато нямало вода; когато се кръщавали затворници в тъмница и особено, когато трябвало да се кръстят болни. Такова кръщение се наричало клиническо (от гръцки — «лежащ на креват»). В апостолско време кръщението се извършвало не само над възрастни, но и над деца. Че кръщаването на деца има апостолски произход, за това има много основателни предположения. Известни са в апостолско време кръщенията на цели семейства, без най-малко упоменаване, че някой член от семейството се лишавал от кръщение поради незряла възраст. Първите ясни наставления за кръщаване на деца намираме у св. Ириней Лионски, а Ориген отнасял този обичай към апостолското предание. Макар че Тертулиан се изказвал против прибързаното кръщаване в «невинна възраст», самото му възражение сочи, че това е било вече установен обичай. При това и сам той допускал, че децата могат да се кръщават в случай на опасност от смърт. При кръщаване на децата имало възприемници. За това свидетелства Тертулиан.

Миропомазване. За да бъде утвърден кръстеният в новия живот, в който той встъпва чрез кръщението, нему се давали благодатни сили чрез тайнството миропомазание. В апостолско време то се извършвало чрез възлагане на ръце и негови извършители били апостолите, а после и приемниците на тяхното служение — епископите. Но с увеличаване числото на вярващите, извършването на това тайнство било предоставено на презвитерите. В западните църкви обаче това право си запазили епископите. Вследствие на това миропомазването се извършвало непосредствено след кръщаването само в случаите, когато кръщението се извършвало или от епископ, или в негово присъствие. В другите случаи то се отлагало дотогава, докато стане възможно да се получи от ръцете на епископа. Но наред с възлагането на ръце несъмнено още в апостолско време, по примера на старозаветната църква, съществувал и друг начин за извършване на това тайнство — чрез помазване със Св. миро.

Тайнствата кръщение и миропомазване поставяли вярващия в жива, органическа връзка с Християнската църква, той ставал пълноправен член на християнската община и му се давал достъп до всички части на християнското богослужение.

Тайнство Евхаристия(36). Вечери на любовта. Най-главната част на християнското богослужение съставяло извършването на тайнството Евхаристия. Понеже в него вземали участие почти всички вярващи, то богослужението, при което се извършвало, получило названието литургия (от гръцки — обществено дело). В апостолско време тайнството Евхаристия се извършвало всеки ден, под името «преломяване на хляба». За да се помни, че то било установено от Иисус Христос на обща трапеза, християните също го извършвали на общи трапези, които наричали агапи или вечери на любовта. За извършване на евхаристията вярващите донасяли хляб и вино. Оттук названието просфора — принос. По този начин хлябът, който се употребявал за тайнството, бил обикновено качество, именно кисел. Виното, по приетия на Изток обичай, се смесвало с вода, но за този обичай имало чисто християнско основание: от прободеното ребро на Спасителя изтекли кръв и вода. Пред освещаването на даровете се поменавали имената на приносителите, а също и на тези светии и умрели членове на Църквата, които заслужавали особен спомен. Но съединението на евхаристията с вечерите на любовта било свързано с големи неудобства и с различни безредици. В посланието си до коринтските християни (1 Кор. 11:20–22) ап. Павел ги упреква, че някои от тях прекомерно се наяждали и напивали, други се хвалили пред бедните със своите приношения и даже се срамували да участват заедно на вечерите с бедните и от низък произход люде. Освен това тайното извършване на вечерите на любовта давало повод на езичниците да обвиняват християните, че ядат телата на младенци и вършат безнравствени дела. Най-после указът на Траян против тайните организации не позволявал да стават подобни тайни събрания. Поради това в края на I или в началото на II в. агапите били отделени от тайнството евхаристия, а след — време напълно прекратени. Извършването на Евхаристията било присъединено към утринното богослужение. Оттук възникнала разлика между частите на съединеното богослужение. Първата част съставлявала литургията на оглашените, втората — на верните. На първата могли да присъстват всички, които се готвели да приемат Светото кръщение. На литургията пък на верните могли да присъстват само вярващите, които се намирали в пълно общение с Църквата. Понеже евхаристията се смята за главен белег на духовен съюз на вярващите, то причестяването било задължително за всички членове на Църквата, с изключение на ония, които били лишени от това право. Затова всички ония, които присъствали при извършване на тайнството, се причестявали. За болните и затворените в тъмница били оставяни части от светите тайни и след свършване на богослужението били разнасяни от дяконите.

Покаяние. При извършване на тайнството покаяние Църквата се ръководила от заповедта на Спасителя, дадена на апостолите: «Каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето» (Мат. 18:18). Вследствие на това на първо време покаянието се извършвало пред апостолите, а после правото за неговото извършване апостолите чрез ръкополагане предали на другите йерархически лица — епископите и презвитерите. Но по отношение на особено тежки грехове, каквито са например отстъпничеството от вярата, предателство спрямо братята по време на гоненията, ерес, разкол и други чувствени пороци, Църквата налагала по-строги форми на покаяние. Тези грехове са могли да предизвикат съблазън и смут в цялата християнска община и да дадат повод на враговете на християните за разни хули върху чистотата на християнския живот. От такива грешници се искало открита публична изповед на греховете пред цялата Църква. Такива грешници обикновено се отлъчвали от Църквата. Но понеже отлъчилите се изказвали желание пак да се съединят с нея, то Църквата намирала за нужно предварително да ги подложи на специално изпитание. То се състояло в преминаване на особени степени на покайна дисциплина, при което на каещите се налагали, във вид на епитимии, различни подвизи. Те пазили особени пости, освен установените от Църквата, обличали се в парцаливи дрехи, посипвали главата си с пепел. Не може точно да се определи времето, но в III в. покайната дисциплина вече получила определена форма. Каещите са били разделени на четири степени: плачещи, които стояли вън от храма и със сълзи молели влизащите в храма християни да ги простят и приемат в общение; слушащи, които от притвора, заедно с оглашените, слушали четенето и молитвите, и коленопреклонени или припадащи; те стоели в задната част на храма и при започване тайнството евхаристия, като изслушвали коленопреклонно специална молитва, излизали заедно с оглашените от храма. Четвърта степен съставлявали стоящите в храма заедно с вярващите. Те не се допускали само до евхаристията. Цялото това изпитание преминавало обикновено под ръководството на епископите, на които се давала свобода да го съкращават, съобразявайки се не само с поведението на каещите се, но с целия им живот и с личните им особености. При съкращаване срока на покайната дисциплина се давало голямо значение на ходатайствата на изповедниците. Техният глас имал сила особено за отпадналите от вярата, понеже те от собствен опит знаели колко мъжество и духовна сила са нужни, за да се устои във вярата по време на мъчение. След свършване времето на покайната дисциплина се извършвало тържествено примирение на каещите се с Църквата (restitutio in расет). То се придружавало с особени обреди: над тях се прочитала простителна молитва и им се давала целувка на мира. С течение на времето Църквата намерила за добре да смекчи покайната дисциплина. Откритото или публично покаяние, което особено за мнозина се виждало твърде тежко и било способно даже да ги отблъсне от Църквата, започнало постепенно да излиза от употреба и да се заменя с устна изповед пред духовника.

Свещенство. Тайнството свещенство се извършвало чрез ръкополагане. В началото ръкополагането извършвали апостолите, а след това те предоставили това право на своите приемници — епископите, които единствени имали право да съобщават даровете на Св. Дух на избраните за йерархическа служба в Църквата.

Брак и елеосвещение (маслосвет). С какви обреди се извършвали тези тайнства, подробни сведения не са запазени. Но тайнственото им и благодатно значение в живота на християните ясно е засвидетелствано в писанията на апостолите. Бракът според апостола бил «велика тайна», символ на съюза на Христос с Църквата (Ефес. 5:31–32). На елеосвещението ап. Яков приписва сила не само за изцеление на телесни болести, но и за лекуване на духовни недъзи — прощаване на грехове (Иак. 5:14–15).

§ 64. Спорове за кръщаването на еретиците

По въпроса за извършване на тайнството кръщение в средата на III в. възникнали някои недоразумения и спорове. Кръщението, според вярването на Църквата, е духовно раждане. И както раждането в живота е неповторим акт за човека, така и кръщението трябва да бъде неповторимо. Но изникнал въпросът как да се постъпи с ония, които са получили кръщение от еретици и разколници? Трябва ли да се признава такова кръщение за действително или не? При решението на този въпрос се сблъскали две практики и два възгледа.

Африканските църкви, начело с Картагенската, не признавали кръщението на еретиците и отново кръщавали кръстените от тях. Горещ защитник на този ред бил знаменитият св. Киприан Картагенски. Изхождайки от схващането, че Църквата е не само една (una), но и единствена (unica), той твърдял, че освен нея няма друга Църква и което не е в Църквата, то не е Църква. Даже сектантските мъченици за Христос не могат да се смятат за изповедници. За тях даже кръщението с кръв не може да се смята за действително: не може да счита Бога свой баща онзи, който не счита Църквата своя майка. Поради това всички сектанти били те еретици, или разколници, той еднакво признава за врагове на Господа и антихристи (adversarii Domini er antichristi). Като такива те нито могат да имат кръщение, нито благодат, понеже нямат Църква; те са същото, каквото са езичниците; дохождащите от тях в Църквата трябва да се кръщават като некръстени.

Към друга практика се е придържала Римската църква. Неин защитник бил папа Стефан (254–257). Той развивал мисълта, че кръщението е само по себе си действащо тайнство на благодатта Божия над хората. То не зависи от убежденията на свещеника, който го извършва, и даже извършено от неверен или еретик има пълна сила, стига само да е било извършено според нареждането на Христос в името на Отца и Сина и Cв. Духа. Както печатът има пълно значение, независимо от този, който го слага, така и благодатта в кръщението действа независимо от този, който го извършва. Затова, за приемане в църковно общение на кръстени еретици, достатъчно е само да се възложат на тях ръце.

По повод на това разногласие между папа Стефан и св. Киприан произлязло спречкване, което взело остър характер. На африканските събори в Картаген в 255 и 256 г. кръщението на еретици и схизматици било признато за недействително. Киприан изпратил актовете на събора със свое послание на Стефан. При това той му писал, че не въздига своя възглед в закон, задължителен за всички епископи, и че всеки епископ в дадения случай трябва да се ръководи от своите собствени убеждения и от своята отговорност пред Бога. Но Стефан, който споделял възгледа за особеното значение на римския епископ в Християнската църква, се отнесъл високомерно към това послание. Той не само отказал на Киприановите пратеници църковно общение, но дори и обикновено човешко гостоприемство: не само не ги приел и изслушал, но и забранил на своето паство да им дава подслон и да ги приема в домовете си. Към африканските епископи той отправил послание, с което категорично искал, те да приемат еретиците в общение чрез възлагане на ръце. Папата наричал Киприан лукав работник, лъжехристиянин и лъжеапостол и изглежда отказвал църковно общение на него и привържениците му. Също такива искания папата предявил и към други епископи на Изток, между които и на Фирмилиан, епископ на Кесария Кападокийска. В този спор взел участие св. Дионисий Александрийски. Той взел ролята на примирител, макар и да намирал практиката на Римската църква за по-правилна. Дионисий писал на папата да не нарушава църковния мир и му напомнял, че църквите, които не са съгласни с него, се облягат във всеки случай върху постановленията на своите древни и авторитетни събори. В това време Киприан свикал в Картаген нов събор (256 г.). Въпросът за кръщаването на еретиците бил отново разгледан, основанията повторени и усилени и било потвърдено старото решение. На страната на Киприан застанал и Фирмилиан. За Стефан той се е изразил, че като отлъчил всичките източни църкви, папата всъщност е отлъчил самия себе си от Църквата. Този спор надживял действащите лица. Той продължил да вълнува Църквата и след това и заглъхнал от само себе си. Окончателно решение по него е било взето едва в 314 г. на събора в гр. Арл, Южна Галия (правило 8), който постановил, че еретиците, които се връщат в Църквата, трябва да се разпитват как вярват в Св. Троица и ако вярват православно, да се приемат без прекръщаване. В този смисъл било взето решение по този въпрос и на вселенските събори.

§ 65. Свещени времена — празници

Празници. За участието на християните в богослужението Християнската църква установила богослужебни времена. Още от най-ранни времена тя отбелязвала някои часове от деня и някои дни от седмицата и годината или като особено тържествени, или като особено печални по спомена за свързвани с тях събития. Дните, посветени на радостни събития в Християнската църква, станали празници; дните, посветени на печални възпоменания, станали дни за пост. Свещени часове на деня за християните били третият, шестият и деветият. С тях християните свързвали разни събития из живота на Църквата: с третия час — спомена за слизането на Св. Дух, с шестия — спомена за разпъването на Спасителя, с деветия — спомена за Неговата кръстна смърт. От дните на седмицата християните още от апостолско време вместо еврейската събота започнали да празнуват първия ден на седмицата — неделята, в памет на възкресението на Спасителя. Но в някои църкви, образувани от евреи, продължавали да празнуват съботата.

От годишните празници най-ранни били празникът Пасха и Петдесетница. Пасхата се посвещавала на тържественото възкресение на Спасителя и избавянето на човешкия род от робството на дявола, както старозаветната Пасха била отредена в памет на избавлението на евреите от египетското робство. Петдесетницата се празнувала в памет на слизането на Св. Дух над апостолите. В еврейската църква този празник се съединявал със спомена за Синайското законодателство. В Християнската църква с него бил свързан споменът за новото християнско законодателство в този смисъл, че, озарени от Св. Дух, апостолите вярно разбирали всички наставления и закони, дадени от Иисус Христос, относно уредбата на благодатното царство на вярващите — Християнската църква. Но освен общите с евреите празници, Християнската църква започнала да отрежда нови празнични дни в памет на важни събития от своята история. Такива най-ранни празници били: Кръщение Господне, Рождество Христово, Възнесение на Спасителя, Сретение Господне, Влизането в Йерусалим, Благовещение. От ранно време християните започнали да отреждат празници и в чест на светиите. Дните на смъртта им се смятали за особено големи празници. Те се наричали дни на раждането им за вечен живот (dies natales). В тези дни на гробовете им се извършвало богослужение, четели се описания за живота и страданията им, като се приканвали християните да подражават на техните добродетели; извършвала се евхаристия и цялото това тържество завършвало с вечеря на любовта. Едни от най-рано отредените празници в чест на светци били тези на св. първомъченик и архидякон Стефан, на св. апостоли Петър и Павел, на св. Йоан Предтеча, на св. Йоан Богослов и на Витлеемските младенци.

Пости. Най-рано били отредени следните пости: през седмицата — в сряда, като възпоменание, че в този ден било решено да бъде предаден Спасителят на смърт, и в петък, за спомен на Неговите кръстни мъки. От постите през годината най-ранен е бил постът през Cв. Четиридесетница, в памет на четиридесетдневния пост на Спасителя и за достойно приготовление на християните за великия празник Пасха. Продължителността му в началото не била еднаква, но в IV в. вече този пост на Изток бил определен на 7 седмици. От обичая на християните да се подготвят за велики празнични дни чрез пост възникнали и други пости: рождественски, на св. апостоли и Богородичен пост. Тяхната продължителност била определена окончателно в по-късно време. Относно постите известна особеност е допусната на Запад. Там, вместо в сряда, започнали да постят в събота, в противоположност на евреите, които считали съботата за празничен ден.

§ 66. Спорове за празнуване на Пасхата

В края на II в. между някои църкви възникнали спорове за времето на празнуване на Пасхата. Същността на споровете била — от кой ден трябвало да се започне празнуването. При решаването на този въпрос практиката на църквите била различна от самото начало. Малоазийските църкви започвали празнуването на Пасха едновременно с евреите — в 14–ия ден на м. Нисан (март); но тъй като с това число се свързвал споменът за осъждане Спасителя на смърт, затова те наричали това празнуване кръстна Пасха, а след един ден вече празнували възкресната Пасха в памет на Христовото възкресение. При такъв ред на празнуване възкресната Пасха могла да съвпадне с всеки ден на седмицата в зависимост от това, в който ден се случвал 14-и Нисан. За оправдание на своята практика Малоазийските църкви се позовавали на преданието на aп. Филип и Йоан Богослов.

Мнозинството пък християнски църкви, в това число и Римската, следвали друга практика. Те също празнували и кръстна и възкресна Пасха, само че кръстната Пасха празнували в първия петъчен ден след 14–и Нисан, а след един ден — възкресната Пасха. Празнуването на Възкресение Христово винаги съвпадало с неделния ден на седмицата. В своята практика те се осланяли на преданието на ап. Павел.

Тази разлика не възбуждала спорове до втората половина на II в. и според свидетелството на историка Евсевий Кесарийски едва на Лаодикийския събор (167 г.) «произлязъл голям спор за Пасхата», а също и в други места станали събори и съвещания на епископите по този въпрос. В резултат от тези съвещания било решено Възкресение Христово да се празнува в неделен ден. Но силата на обичая излязла по-силна от съборните определения. Малоазийските църкви продължавали да празнуват Пасхата както по-рано — едновременно с евреите. Римският епископ Виктор (189–199), основавайки се на предимствата по чест на своята катедра, направил опит да разреши този въпрос като едноличен съдия. Той поискал от Малоазийските църкви да възприемат практиката на Римската църква. Но Ефеският епископ Поликарп, от името на ефеския събор, се изказал решително за практиката на Малоазийските църкви и категорично заявил несъгласието си с искането на Виктор. Тогава Виктор прибягнал до решителна мярка: той изглежда отлъчил със своите грамоти Малоазийските християни от общение с Църквата. Но епископите от Малоазийските и други църкви, като не признавали във Вселенската църква юрисдикцията на едноличния авторитет, не отдали на това никакво значение. За тази мярка открито осъдили Виктор даже много от ония епископи, които смятали реда за празнуване на Пасха в Римската църква за най-правилен. А Лионският епископ Ириней написал на Виктор послание от името на Галските църкви, в което решително изразил своето неодобрение и несъчувствие с неговите постъпки. Той посочил на Виктор, че в християнските църкви има различие и в други обреди, но това не им пречи да бъдат помежду си в мир и единство. Гласът на Ириней имал особено значение, понеже сам той лично давал предимство на реда за празнуването на Пасха в Римската църква. Всички тези спорове обаче не дали определени резултати и разликата в празнуването на Пасха съществувала до първия вселенски събор (325 г.). На него било по-точно определено времето за празнуване, при което главно било взето предвид празнуването в Римската църква, т. е. християнската Пасха трябвало винаги да съвпадне с неделния ден на седмицата. Но упоритите привърженици на старината не се помирили с това определение и образували незначителна секта, която била наречена секта на четиринадесетниците. Тази секта съществувала до V в.

§ 67. Свещени места

Християните на първо време нямали особени места, пригодени за извършване на богослужението. Йерусалимските християни се събирали на молитва в Йерусалимския храм, а за извършване на собствени християнски обреди се събирали в частни домове. Вън от Йерусалим частните домове станали от самото начало предимно места за богослужебните събрания на християните. Достатъчно обширната, продълговата зала, наречена триклиниум, която всеки състоятелен грък или римлянин имал в къщата си, била удобно място за богослужебните събрания на християните. За разлика от езичниците християните не наричали своите богослужебни места храмове: в първите времена те се наричали: дом Божий, дом Господен, църква, молитвен дом. По време на гоненията, когато събранията на християните са били особено строго следени, те извършвали богослуженията си извън града, в глухи места и пещери, а около Рим — в гробниците, разположени под земята в няколко етажа, във вид на кръстосващи се в разни посоки коридори, наричани катакомби. Но с течение на времето християните започнали да строят особени здания, нарочно пригодени за богослужебни събрания. Такива сгради те строили през времето, когато гоненията се прекратявали. Първото свидетелство за съществуване у християните на особени богослужебни сгради се среща в Тертулиан в края на II в. За тяхното украсяване християните не жалели скъпи материали. Така например църквата в Никомидия, построена почти до самия дворец на Диоклециан, била по-великолепна от много здания в императорската столица. А когато Църквата постигнала своето пълно тържество, християнските храмове започнали да поразяват със своето великолепие. По външен вид християнските храмове наподобявали кораб, а по вътрешно устройство приличали на старозаветния храм. Вътрешността на храма се разделяла на три части: притвор, отделение за вярващите и олтар за извършителите на богослужението. Притворът се отделял от средната част на храма с решетка или даже с глуха стена. В него стоели оглашените и каещите се от разни степени. Тук ставало и кръщението на встъпващите в християнство, за което в притвора понякога се правели неподвижни басейни или кръщелни. Втората част на храма се разделяла на особени отделения за мъже и жени. Принадлежности на тази част били амвон, в средата на храма, на който четците и певците вършели своята работа, и трапеза на предложението, на която се слагали приносите на вярващите, необходими за извършване на тайнството Евхаристия. Тази част в началото се отделяла от олтара с решетка, която после, с развитие на иконописта и въвеждането на иконите в църковна употреба, започнали да заменят с икони, откъдето получил своя произход иконостасът. Принадлежностите на олтара били св. престол и дякониконът — специално отделение за църковни съсъди, а с течение на времето тук била пренесена и трапезата на предложението, която получила названието жертвеник. За украсяване на храмовете християните на първо време се възползвали от езическото изкуство — архитектура, живопис, скулптура, — придавайки му християнски характер. Но с течение на времето Църквата създала и свое собствено християнско изкуство.

Християнско изкуство. Своето начало то води от най-ранно време. От всички изкуства живописта била най-удобно средство за нагледно изразяване на християнските идеи. И затова най-хубавите украси на християнските храмове били живописните изображения. В древните християнски храмове и катакомби имало немалко такива изображения. За сюжети служели разни събития из старозаветната и новозаветната история. Така например в катакомбите най-често се срещат следните изображения: кръщението на Спасителя, възкресението на Лазар, чудесното насищане с хлябовете, св. Йоан Предтеча; а от старозаветните събития — изображението на рая (при входа на църквата), за да напомня, че изгубеният от прародителите рай е възвърнат на хората от Изкупителя на човешкия род; изображението на Йов, Йона, жертвоприношението на Исаак, продаването на Йосиф от братята му, като предобрази на страдащия Спасител; изображението на Даниил в ямата с лъвовете и на тримата отроци във Вавилонската пещ, като предобрази на страданията на самите християни между езичниците. Освен това християните много употребявали и символични изображения. От тях особено почитано било изображението на кръста като символ на спасението на човешкия род. Тъй като езичниците осмивали християните, че почитат кръста като оръдие за позорно наказание, християните скривали неговото изображение или под формата на котва, или под гръцката буква таф (τ). Освен кръста християните обичали да изобразяват гълъб, понеже той напомнял много събития от старозаветната и новозаветната история; кораб като образ на Църквата, плаваща по вълните на житейското море и стремяща се през бурите към тихо пристанище; Добрият пастир, агне, лоза, като образи, които Иисус Христос Си приписвал. Твърде често се срещало и изображението на риба, понеже рибата напомняла и водата на живота, и водата на кръщението, а най-вече за това, че гръцкото название на риба (ιχθυς) в своите пет букви, ако всяка от тях стане заглавна, съдържа пълното име на Иисус Христос(37). Понякога рибата изобразявали заедно с хлябове. Това било символ, че Иисус Христос е духовен хляб за вярващите.

Иконопочитание. Освен символични изображения християните в най-древно време имали и икони в собствен смисъл на тази дума. По общоцърковно предание към времето на Спасителя се отнася произходът на Неговия Неръкотворен образ, а евангелист Лука, пак според преданието, нарисувал иконата на Божията Майка. По свидетелството пък на Евсевий християните имали изображения на Иисус Христос и aп. Петър и Павел. Тези изображения били предмет на религиозно почитание у християните. По такъв начин основите за развитието на иконопочитанието били положени в най-ранните времена на Християнската църква. Но в първите три века иконопочитанието не могло да получи широко разпространение по чисто външни причини. Християните дълго време нямали постоянни богослужебни места, където иконите биха могли да намерят най-подходящо за своето предназначение помещение. Освен това имало много малко икони поради липсата на сюжети от чисто християнски характер. На Църквата предстояло още да преживее периода на мъченичеството и изповедничеството, когато тя излъчила множество велики подвижници на вяра и търпение, образите на които по-късно били отпечатани не само в паметта на християните, но и в живописното изкуство. Най-после, въвеждайки иконите в църковна употреба, Църквата, поради духовното развитие на своите членове, намирала за необходимо да спазва известна постепенност и предпазливост. С иконопочитанието е било възможно да се смути религиозното чувство на встъпващите в християнството юдеи и езичници. Първите могли да видят в иконопочитанието нарушение на една от основните заповеди на Синайското законодателство, а последните — политеизъм в нова форма, от който те се отричали, приемайки християнството. Но от IV в. не съществували вече условия, пречещи за разпространението на иконопочитанието, и иконите влезли в общоцърковна употреба. Те станали най-хубавата украса на християнските храмове.

Християнски живот

§ 68. Живот на християните; християнски обичаи

Животът на християните от първите три века представлява във висша степен светла картина и пълен контраст в сравнение с живота на езичниците. Особено поразява със своя идеализъм и чистота животът на християните от апостолско време. Първите християни доказали със своя живот до каква степен е могъщо учението на Христос и какви нови начала то внася в човешките отношения. Проникнати от чувство на вяра и съзнание за великата Божия милост, явена на човешкия род в тайната на изкуплението, първите християни изразявали своето чувство на благодарност към Бога в молитвата. Наставлението на апостола: «Непрестанно се молете» (1 Сол. 5:17), те разбирали не в смисъл само на постоянно молитвено настроение, но отчасти и буквално. Те ежедневно се събирали в храма за молитва и слушали проповедите на апостолите, а в неделни дни се събирали в домовете си за преломяването на хляба, т. е. за извършване на тайнството Евхаристия. Във взаимоотношенията си те се ръководели от заповедта на Спасителя за равенство и братство на всички хора. Вместо себелюбието, което било основата на житейските отношения у езичниците, първите християни в основата на своите отношения положили чувството на любовта. Всички те били свързани с такава любов, че «множеството повярвали имаха едно сърце и една душа». Израз на това чувство у тях били общността на имуществата и общите трапези: «Никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо». Мнозина от тях, които притежавали земи или къщи, ги продавали, а парите давали на апостолите за общи нужди (Деян. 4:32–35). Вследствие на това между йерусалимските християни нямало нуждаещи се. С течение на времето, при нарастване броя на вярващите, общността на имотите и общите трапези се прекратили, но християнската любов намерила нови форми за своя израз. Тя се проявявала в най-широка и разнообразна благотворителност: в грижи на християните за бедните, престарелите, вдовиците и сираците; в помощ на братята, взети под стража и затворени в тъмница; в щедри дарове на една християнска община за облекчение нуждите и бедствията на друга; в събиране пари за откуп на пленници; в т. нар. одобрителни или препоръчителни писма, които се давали на християните, отиващи в други страни. На основание на тези писма пътуващите християни се допускали не само до духовно общение във всяка църква, но получавали и право на услуги от нейните членове. Със средствата на някои църкви се издържали хиляди бедни. Така към средата на III в. Римската църква издържала 1500 бедни и немощни, а Антиохийската — 3000 души.

Благодарение на това чувство на християнска любов в християнските общини особено се подобрило положението на обезправените и унижените, на робите, жените и децата. Без да изменя установилите се по онова време социални форми на живот, християнството създало съвсем нови отношения между хората от различни класи и положения. Робите, които старият свят считал за одушевени вещи, били издигнати до равнището на духовно братство със своите господари. Със своята проповед за това, че робите и господарите са еднакво отговорни пред Бога, че робите и господарите са еднакво братя в Христос, че господарят е също така изкупен от Господа роб, християнството възвисило роба в духовно отношение — от вещ то го издигнало до равнището на човек. В християнските семейства робите заемали положение не толкова на роби, колкото на членове.

Съществено се променило в християнските общини и положението на жената. В езическия свят жената се намирала в унизено положение: у гърците тя била робиня на мъжа, у римляните, макар и да се ползвала с голямо уважение, все пак в сравнение с мъжа тя била съвършено безправна. Древността никога не е признавала на жената пълно човешко достойнство. Изцяло човек бил само мъжът. Християнството освободило жената от това робство и от това безправие; то поставило жената в духовно и религиозно отношение наравно с мъжа; в християнските семейства жената не била слугиня на мъжа, а негова помощница. И наистина християнските жени достойно изпъквали като майки, които възпитавали своите деца за Църквата, като дякониси, като мъченици и изповедници, които заедно с мъжа се борили за вечен, неувяхващ венец.

Даже в положението на децата в християнското семейство настанала промяна. Евангелието първо им дало човешки права. В древността децата били съвсем безправни. Бащата могъл свободно да се разпорежда с тях по своя воля. Той могъл да ги изхвърли на улицата и да ги убие — законът му давал това право. Платон и Аристотел гледали снизходително на проявата на този безчовечен деспотизъм на родителите към децата. Християнството научило родителите да гледат на своите деца като на дар Божий, като на връчен им залог, за който те били отговорни пред Бога. Като говорело за задълженията на децата към родителите, то говорело и за задълженията на родителите към децата; то им поставяло висока задача — да ги възпитават като Божии чада за Неговото царство (Ефес. 6:1–4). Въпреки че властта на родителите оставала голяма, все пак тя не могла вече да се проявява по отношение на децата в такива чудовищни форми както в езичеството.

Християнската любов не е била тясно национално чувство, както в юдейския народ. Тя се отличавала със също такъв универсален характер, както самото християнство. Както живителните слънчеви лъчи падат върху добри и зли, върху праведни и неправедни, така и християнската любов сгрявала със своята топлина приятели и врагове, едноверци и друговерци, юдеи и езичници. Много случаи на такова проявление на християнска любов по отношение на своите врагове ни дава християнската древност. В страшното време на гоненията ние не виждаме от страна на християните никакви случаи на насилие към своите притеснители: нито заговори против правителство, нито опити за убийство на правителствени хора. С особено пълен блясък се проявявала християнската любов към враговете езичници по време на обществени бедствия. В Александрия, при св. Дионисий Александрийски, и в Картаген, при св. Киприан, в средата на III в. върлувала епидемия. Езичниците, ръководени от чувство на егоизъм, оставяли своите близки без помощ, бягали даже от роднини, изхвърляли на улиците полумъртви, оставяли мъртви без погребение. Християните, напротив, с пълна самоотверженост, не жалейки своя живот, помагали както на свои, така и на чужди. Въобще всички отношения на християните към езичниците били проникнати с висок морал: правдивост и честност, липса на лъжа и измама — качества, които поразявали езичниците, когато им се случвало отблизо да се запознаят с християните. Под влияние на такова запознаване много езичници ставали християни. Също и някои владетели, близко запознати с християните, като например Александър Север и Констанций Хлор, поставяли християните високо заради техния живот. Констанций Хлор смятал християните за най-добри поданици на държавата.

Християните поразявали езичниците не по-малко и с целия строй на живота си. В избора на занаятите и развлеченията те спазвали голяма строгост. Всичко, което не било съвместимо с изискванията на християнството, те отхвърляли; всичко, което смущавало тяхната християнска съвест, те се стараели да отбягват. Някои занятия като например тези на прорицатели, актьори, гладиатори, конници, идолоделци, съвсем били забранени на християните. От този, който се занимавал с някое от тия занятия, в случай на обръщане в християнството, се искало да се откаже от него и да си намери друго и докато си намери нова работа, той се издържал от Църквата. Безусловно било забранено на християните да посещават амфитеатрите, където ставали борби на гладиатори и зверове, жертва на които често ставали те самите. Те се въздържали даже да посещават театъра, понеже съдържанието на театралните представления често се вземало от езическата митология. Посещението на театъра било за тях до известна степен равносилно на участие в идолослужение, в делата на дявола и тъмнината. Освен това театралните зрелища в онова време получили такъв характер, че само деморализирали зрителите. Актьорите произнасяли на сцената такива речи и монолози, които се стеснявали да произнасят в кръга на своите семейства и познати. Даже към изучаването на някои науки християните се отнасяли предосъдително. Така някои църковни писатели не ценели високо философията. Християните отхвърляли и астрономията, понеже тя била във връзка с астрологията. Те не искали да четат своята съдба по звездите и да очакват помощ от богове, имената на които носели тогава планетите. Със строгостта на християнските нрави се обяснява и фактът, че учения като монтанизма и новацианския разкол имали особен успех. Проповядваният от тях ригоризъм съвпадал с общите морални тенденции на християните от онова време.

Изобщо религиозността поставила печат на целия живот на християните от онова време. Тази религиозност се проявявала и във всички случаи на всекидневния живот. Под нейно влияние у християните възникнали много благочестиви обичаи. Така, преди всяка работа, при отиване и връщане, при обличане и обуване, при умиване, при запалване на светлина, при лягане и ставане, те правели кръстен знак. И това не било просто механичен навик, а жив спомен за Разпнатия. Преди всяко ядене те не само се молели, но и вземали част от донесения от църквата благословен хляб. Своите къщи и разните предмети от покъщнината си те украсявали със свещените символни изображения: кръст, гълъб, риба и др. Езичниците имали обичай да съпровождат брачното тържество с особено пиршество; у християните, напротив, всички шумни пиянски обреди били забранени. Бракът се смятал за божествено установление и се извършвал със знанието и съгласието на общината и с благословение на свещеника. Бракове, сключени без църковна благословия, не се смятали за действителни. В езичеството бракът се смятал като средство за увеличаване на гражданите в държавата, «а християнският брак, според думите на св. Климент Александрийски, бил школа на добродетели за брачните, за тяхното собствено възпитание и за възпитание на децата им за вечността. Всеки дом, всяко семейство са длъжни да бъдат отражение на Църквата». С особено висока почтителност се отличавал обичаят на християните да погребват умрелите. Гърците и римляните изгаряли телата на мъртвите, което не съответствало на християнския възглед за тялото като носител на безсмъртен дух, заради това християните приели еврейския обичай за помазване и погребване на телата. Погребението се извършвало с четене на молитви и песнопения. Годишнината от смъртта отбелязвали с приноси, агапи, извършвало се тайнството Евхаристия, при което в църковните молитви умрелият се споменавал по име. Съгласно християнския възглед за смъртта като временно успение, самите места за погребение се наричали заспивалници и имали свещено значение: на християнските гробища или заспивалници ставали религиозните събрания на християните и се извършвали богослужения.

Но при цялата висота и чистота на християнския живот през първите три века, той имал и недостатъци. На християнската нива, според притчите на Спасителя, заедно с пшеницата израствали и плевели. Тези недостатъци изпъкват даже в живота на християните през апостолско време. От апостолските послания виждаме, че между християните изниквали партии, караници и спорове, съблазнителни тъжби; проявявало се високомерно странене на богати от бедни при общите вечери на любовта, недостойно приемане на светото причастие, груби чувствени грехове (кръвосмешение) (1 Кор. 2:10–12; 11–12 срв.; Иак. 2 гл.). Слабите членове на християнските общини търпели обиди от по-силните членове. В Йерусалимската църква на общите трапези при раздаване на хранителните продукти някои вдовици били онеправдавани, от което произлизал ропот. Имало опити да се излъжат самите апостоли, макар измамниците Анания и Сапфира и да понесли за това жестоко наказание (Деян. 5:2). С течение на времето, когато Християнската църква значително нараснала числено, в нея се появили още повече слаби християни. Във време на гоненията в християнската община обикновено влизали хора нравствено закрепнали. Но по време на затишие тук попадали немалко такива, които били недостатъчно твърди в своите убеждения, които влизали в християнското общество не толкова заради самото християнство, колкото заради широко практикуваната в него благотворителност. Между такива християни имало и мнозина недостойни елементи. По време на гоненията със своята страхливост и несигурност те създавали съблазън в християнското общество. Мнозина от тях изменяли на вярата и се отричали от Христос. У такива християни се появявали и всякакви пороци. Даже изповедниците не били чужди на недостатъци. Някои развили в себе си до такава степен високомерието, че се поставяли по-горе от църковните власти, обръщали се към тях със заповеди, както това е било в Картаген по въпроса за падналите.

Но тези недостатъци далеч не били общи: в сравнение с цялата християнска маса тях можем да наречем недостатъци на малцина. Сам св. Киприан, като рисува с мрачни бои поведението на изповедниците, прави забележката че «поради лошата и развалена нравственост на малцина, се помрачава честната слава на мнозина». Изобщо, картината на християнския живот през първите три века блести със светли бои. Християните от онова време със своя живот могат да служат за пример и образец на християните от по-късните времена. Авторът на «Посланието до Диогнет» е имал пълно основание да каже за тогавашните християни следното:

«Живеейки в плът, християните живеят не по плът; намирайки се на земята, те все пак са граждани на небето. Те се покоряват на приетите закони, но по живот стоят по-високо от законите. Те обичат всички и от всички търпят гонение. Те са бедни, но обогатяват мнозина. Тях проклинат, а те благославят. Накратко казано, каквото е душата в тялото, това са християните в света. Плътта ненавижда душата без причина и воюва с нея за това, че тя й пречи да се ползва от удоволствия: и светът ненавижда християните без причина затова, че те са противници на удоволствията. Както душата обича враждебната плът, така и християните обичат своите врагове». Даже езичниците са се произнасяли похвално за живота на християните. Проконсул Плиний Млади писал на Траян следното за християните: «Цялата им вина се състои в това, че в името на религията си те се задължават не да вършат някакво престъпление, а да не крадат, да не грабят, да не прелюбодействат, честно да пазят думата си и да връщат поверените им залози».

Аскети. При общо високото равнище на християнския живот от онова време, животът на някои християни по своята строгост се издигал и над това равнище. Освен изпълнението на задължителните за всички християни изисквания на евангелския морал, между християните се намирали и такива ревнители на християнския живот, които доброволно извършвали особени подвизи. Те се отказвали от света и всички негови удоволствия, отричали се от семеен живот, раздавали имота си на бедните, прекарвали времето в усилен пост и молитви, живеели в пустини и пещери. Такива подвижници били наричани аскети (на езика на древните философи аскетизъм значи упражнение в добродетел и особено в подчинение на собствената воля). На първо време те живеели в градовете и селата и не образували особено общество с определен устав. Но животът в света сред тревоги и вълнения, особено във време на гоненията, не предоставял благоприятни за подвижничеството условия. Поради това мнозина от тях започнали да се отдалечават в пустинни места и там, далеч от обществото, се предавали на подвизите на уединението. Тези подвижници получили името анахорети (отшелници) и иеремити (пустинници). От тези подвижници особено забележителен бил Павел Тивейски. Във време на гонението при Деций той, 15–годишен младеж, отишъл в Тиваидската пустиня и проживял в нея повече от 80 години, хранейки се с корени и треви и прекарвайки времето си в молитва. Тези подвижници поставили начало на монашеството, животът на което се определял с особени правила и устави.

Бележки

1. Това са две различни произведения на Евсевий Кесарийски: «Църковна история», в 10 книги и «Животът на Константин». Бел. ред.

2. «История на Християнската църква от Рождество Христово до наши дни» в 3 тома от Р. Ф. Гете. Бел. ред.

3. Разпръснатите по света евреи; еврейската диаспора. Бел. ред.

4. Предполагат, че в памет на това обръщане апостолът приел името Павел. Поне навсякъде в книгата «Деяния» от този момент той се нарича Павел, тогава, когато до това време навсякъде се наричал Савел.

5. В други източници името на града е Пистра. Бел. ред.

6. Под Вавилон едни преносно разбират Рим, други — римската крепост в Египет и трети, най-после, гр. Вавилон, чиито остатъци тогава още били запазени и там живеели много евреи.

7. В Църковната история на Евсевий са поместени писмото на Авгор и отговорът на Иисус Христос (кн. 1, 13).

8. Някои особени знамения, станали няколко години преди това, предсказвали страшната катастрофа за евреите. Така на празника Пасха медната източна врата, която с труд отваряли двадесет човека, сама се отворила. На празника Петдесетница се чул шум като че ли от стъпки на отдалечаващи се хора и ясно се раздал глас: «Да бягаме оттук»; в облаците се виждали отряди от конници, които се сражавали на бойни колесници. Четири години преди войната един евреин, на име Иисус, ходил по града и викал: «Горко на Йерусалим и храма». Ослепените от чувство на ненавист против Рим евреи не отдали значение на тези предсказания и подигнали бунт.

9. При разглеждане на гоненията са взети предвид само онези моменти, когато те са имали особено ожесточен характер. Всъщност те са продължавали непрекъснато. Изстъпления против християните, било по инициатива на отделни управители или по искането на възбудената тълпа, имало и при такива императори, които според преданието на християните се смятали за тайни християни.

10. Има запазен разказ, че във втората половина на своето царуване Марк Аврелий изменил отношението си към християните и от гонител станал техен покровител. Като повод за такава промяна послужило следното обстоятелство. По време на неговия поход против квадите (174 г.) цялата римска армия била застрашена да погине от жажда. Но след молитвите на християнските войници завалял изобилен дъжд и опасността преминала. За благодарност Марк Аврелий уж издал декрет, с който се забранявало да се преследват християните и заповядвал да се изгарят живи онези, които обвинявали християните само за това, че са християни. За спомен от това събитие един от римските легиони бил уж наречен мълниеносен (fulminatrix). За съжаление този разказ не може да се смята исторически достоверен. Марк Аврелий съвсем не приписвал спасението на своята армия на християните. Според едно езическо предание дъждът започнал да вали вследствие заклинанията и молитвите на египетския маг Арнифус или даже по молитвата на самия Марк Аврелий. Също така и легионът под име «мълниеносен» съществувал много по-рано — още при Август. Най-после, жестоките гонения против християните, особено в галските градове, които са започнали във втората половина на неговото царуване, биха били невъзможни, ако Марк Аврелий беше издал приписвания му декрет.

11. Има запазено предание, че той не се поколебал да изтреби цял християнски легион войници от 6600 човека (legio thebaica — Тивански легион).

12. Съчинението на Целз, независимо от слабите му и неубедителни доводи против християнството, все пак има голямо значение. То се явява прототип и първоизточник на противохристиянските съчинения в следващите времена. В тях по друг начин се възпроизвеждали същите възражения, каквито изказал Целз в своето «Истинно слово». Даже корифеите на неверието и рационализма в ново време — Щраус и Енан — в своите доводи против християнството не са отишли по-далеч от Целз.

13. Като философска система неоплатонизмът бил възраждане на философията на Платон със задача да обедини нейните идеи не само с философските идеи на Аристотел и стоиците, но и с източните религиозни възгледи и митовете на гръцката религия. Неоплатонизмът по такъв начин представлявал колкото философска, толкова и езическо-богословска система.

14. Изводът е направен поради неправилно разбрания факт в Евангелието от Йоан 7:2–10).

15. Ерес на гръцки значи «разделяне», «отделяне», тъй като еретиците обикновено внасяли разделяне сред християнското общество и сами се отделяли от него.

16. В гностическите ереси особено силно изпъквало убеждението на образованите езичници, че християнството ще победи езичеството. За спасяване на последното е бил направен опит за сближаване на езическите идеи с християнските под формата на гносиса (В. Болотов).

17. Тази класификация на гностическите системи, предвид на тяхното крайно разнообразие, може да се смята само за приблизително вярна.

18. Запазил се е следният разказ: веднъж Йоан Богослов отишъл на баня с учениците си. Като видял там Керинт, той казал: «Да бягаме оттука, за да не се сгромолясат върху нас сводовете на банята, понеже тук е врагът на Христовата истина — Керинт».

19. Свидетелството на Епифаний Кипърски, че скъсването между Мелитий и Петър възникнало по въпроса за приемане в Църквата на отпадналите, не може да се смята за вярно.

20. В този пункт очевидно е намерило израз вярването на много християни от онова време в двоякото възкресение: отначало възкръсване на праведниците за блаженство с Христос в Неговото видимо, хилядогодишно царство на земята, и след това възкръсване на грешниците за съд над тях. Авторът на «Учението на 12–те апостоли» говори за първото възкресение.

21. В историческата наука надделява мнението, че посланието не е автентично. Като се съди по това, че при описание на юдейските обреди в посланието са допуснати неточности и грешки, каквито не е могъл да допусне ап. Варнава, левит по произход, можем да се усъмним в това, че то е писано от него.

22. Сведенията за живота на Климент до встъпването му на Римската катедра са взети от източници, историческата достоверност на които не може изцяло да бъде призната. Това са т. нар. лъжеклиментини. Те имат няколко редакции: а) беседи на Климент; б) спомени на Климент, и в) съкратени и откъслечни фрагменти из беседите и спомените.

23. Така сам Игнатий обяснява своето название. На въпроса на император Траян: «Кой е Богоносец?», Игнатий отговорил: «Този, който носи Христос в сърцето си». Преданието, че Игнатий получил това название, защото Господ, като благославял децата, го взел на ръце, не може да се смята достоверно. Тогава би трябвало да се нарича «Богоносен», а не «Богоносец».

24. Не се знае точно кога е умрял св. Игнатий. Историците се колебаят между годините 104 и 117.

25. Мураториев фрагмент около 200 година.

26. Мнението, което пръв изказал Ориген, че авторът на «Пастир» е същият онзи Ерм, за когото ап. Павел споменава в посланието си до римляните (16:14), не може да се приеме за достоверно. На това противоречи самото съдържание на книгата. За религиозно-нравственото състояние на християнското общество в нея се отбелязват такива недостатъци, които не подхождат за живота на християните в апостолско време, а започнали да изпъкват много по-късно. А възгледът на автора за състава на членовете на Църквата, очевидно насочен против тесния и едностранен възглед на монтанистите за Църквата като общество изключително от светци, служи за ново основание да отнесем книгата към половината на II в. — епохата на монтанизма.

27. Под богословски школи трябва да се разбират не специални учебни заведения, а насоки на богословската наука, в основите на които лежали определени принципи на богословстването. Тъй като тези насоки се зародили в учебните заведения, то последните дали своето име на първите.

28. Преносно «под похлупак» — Бел. ред.

29. Някои учени отнасят смъртта на Ориген към 251 и 253 г., а съответно с това връщат назад и годината на раждането му.

30. За да се разбере това, трябва да се има предвид, че на гръцки «дух» се нарича «пневма», а «душа» — «психи», от психос — студ.

31. Някои предполагат, че той едновременно е управлявал църквите в Олимп и Патара.

32. Този принцип той формулира в положения, които не допускат никакви отстъпки на разума. «Родил се Син Божи, казва той, и това не е срамно, макар за разума да е срамно. Умрял Син Божи — това е безусловно вярно, макар за разума да е нелепо. Погребан, Той възкръснал — това е несъмнено, макар за разума да е невъзможно.»

33. В средата на III в. в Римската църква имало до 30 хиляди християни.

34. «Парикия», гръцка дума, значи окръг, в който жителите се смятали с права на чужденци. Понеже християните били като чужденци в заобикалящия ги свят, то те се и наричали парики — чужденци и пришълци (Еф. 2:19; Евр. 11:9; Деян. 7:29).

35. Пешито — буквален, пряк, защото в него, без разяснения, направо се предават думите на оригинала.

36. Причастие. Бел. ред.

37. Ι.Χ.Θ.Υ.Σ. = Ιησους Χριστος, Θεου Υιος, Σϖτηρ — Иисус Христос, Син Божи, Спасител.

Показалец на географските имена

Адриатическо море

Азия (Асия) — област, заемаща цялата югозападна половина на Мала Азия.

Азия Мала — целият малоазийски полуостров. В гражданско отношение се делила на две сравнително равни части: на североизточна — Понт, и югозападна — Азия (Асия). Едната и другата също се делели на провинции или области.

Азот — главен град на филистимците (по-късно в Палестина).

Александрия — главен град на Египет.

Антиохия — в Сирия, главен град на римските владения на Изток, известна под името Антиохия Велика, за разлика от другите градове със същото име.

Арабия Велика — Арабски полуостров.

Арабия Малка — неголяма римска провинция между Палестина, Сирия и Египет.

Ардава — малък град на границата между Фригия и Мизия в Мала Азия.

Арелат (дн. Арл) — град в Южна Галия.

Армения — най-източната римска провинция в Мала Азия.

Атина — главен град на римската провинция Ахайя, столица на Древна Гърция.

Африка — континент.

Бактрия — страна на изток от Каспийското море.

Берия — град в Македония, дн. Бер, посетен от ап. Павел по време на второто му пътешествие.

Британия — римска провинция (дн. Англия).

Вавилон — древен град на р. Ефрат, на 80 км от дн. Багдад. Политическа и религиозна столица на Вавилония. Някои мислят, че това е Рим, други виждат град в Среден Египет, до Мемфис.

Виен — град в Южна Галия (дн. Франция).

Витиния — в Мала Азия, най-западната от нейните провинции, разпростирала се по южните бреговете на Черно море.

Витлеем — град в Палестина, на 9 км югоизточно от Йерусалим.

Витсаида (Витсаида Юлия) — рибарско селище в Галилея до Генисаретското езеро.

Газа — един от петте най-важни филистимски града, югозападно от Йерусалим.

Галатия — римска провинция в Мала Азия.

Галия — римска провинция (дн. Франция).

Генисаретско (Галилейско, Тивериадско) езеро — езеро в Палестина.

Германия (Горна и Долна) — римска провинция.

Гръко-римска империя — вж. Римска империя.

Гърция — държава на Балканския полуостров.

Гуцитис — персийска провинция.

Дамаск — главен град на Сирия.

Дервия — град на Ликаонската област в Южна Мала Азия.

Днепър — река в Русия.

Евгац — главен град на персийската провинция Гуцитис.

Европа — континент.

Египет — римска провинция в Североизточна Африка.

Едеса — главен град на провинция Озроена в Месопотамия.

Елия Капитолина — град, построен върху развалините на разрушения Иерусалим.

Ефес — главен град на цялата Азийска област в Мала Азия, на брега на Егейско море.

Идумея — област в Южна Юдея.

Икония — главен град на Ликоанската област в Южна Мала Азия.

Индия — държава в Азия.

Испания — обширна област в Западна Европа, обединяваща няколко римски провинции.

Йерапол — град във Фригия, в Мала Азия. Тук е умрял и погребан aп. Филип.

Йерусалим — главен град на Палестина.

Йопия (дн. Яфа) — на Средиземно море, пристанище на Йерусалим, на северозапад от него.

Йордан — река, пресичаща Палестина и образуваща Йорданската долина, която е най-ниската в света — до 394 м под морското равнище.

Кана Галилейска — неголямо галилейско селище, намиращо се на 120 км от Йерусалим и на 14 км северно от Назарет.

Кападокия — римска провинция в Източна Мала Азия.

Картаген — град в Северна Африка, на Средиземно море.

Кесария Кападокийска — главен град на провинция Кападокия в Мала Азия и на цялата Понтийска област.

Кесария Палестинска — на Средиземно море, на 105 км северозападно от Йерусалим. По време на римското владичество е била център на гражданското управление над Палестина.

Кесария Филипова — древният град Дан в Северна Галилея, при изворите на р. Йордан.

Кефалония — остров в Средиземно море.

Киликия — провинция в Южна Мала Азия, между Сирия на изток и Исаврия на запад.

Кипър — остров в североизточната част на Средиземно море, срещу Сирия и Киликия.

Киринея — пристанищен град на Средиземно море в Северна Африка, център на едноименна провинция.

Китай — държава в Азия.

Китерон — планина в Гърция.

Константинопол (древния Византион, Цариград, дн. Истанбул) — град на Босфора. От 330 г. столица на Източната Римска империя, а от 1453 г. е столица на Османската империя.

Коринт — град в Южна Гърция.

Крим — полуостров Херсонес Таврически в Черно море.

Крит — остров на юг от Гърция.

Либия — област на северния бряг на Африка.

Лида — град на север от Йерусалим.

Ликаония — провинция в Югоизточна Мала Азия, на север от Памфилия и Киликия.

Ликопол (дн. Юзеф) — в подножието на Либийските планини в Горен Египет.

Лион — град в Южна Галия.

Листра — град в Ликаония в Мала Азия.

Мавритания — римска провинция в Северна Африка.

Магдебург — град в Германия.

Македония — римска провинция на Балканския полуостров.

Мала Азия — полуостров.

Малта — остров в Средиземно море.

Медиоланум (дн. Милано) — град в Северна Италия.

Месопотамия — територията между реките Тигър и Ефрат.

Мидия — провинция на юг от Каспийско море.

Мизия — римска провинция.

Милет — главен град на провинция Кария в Мала Азия, на юг от Ефес.

Неапол — град на о. Пендатерия в Средиземно море.

Неокесария — главен град на провинция Понт, в Мала Азия, на 12 км от Черноморското крайбрежие.

Никомидия — главен град на Витиния.

Нумидия (дн. Алжир) — област в Северна Африка, граничеща на изток с Картагенската област.

Олимп — планина в Гърция.

Осроена — римска провинция с главен град Едеса.

Остракина — град в Египет.

Палестина — римска провинция на Арабския полуостров, родина на евреите.

Парнас — планина в Гърция.

Партия — област на изток от Каспийско море.

Патара — град в провинция Ликия, в Южна Мала Азия, на брега на Средиземно море.

Патмос — остров в Средиземно море.

Патрас (дн. Патра) — град в Гърция.

Пела — град в Палестина.

Пендатерия — остров в Средиземно море.

Пентапол — област на северния бряг на Африка, на запад от Египет.

Пепуза — град във Фригия.

Персия — държава в Азия.

Писидия — област в Мала Азия.

Понт — диоцез, заемащ цялата североизточна половина на Мала Азия.

Путеол — град в Индия.

Рим — столица на Римската империя.

Римска империя — най-голямата ранносредновековна държава, обхващаща територии в Европа, Азия и Африка.

Родос — остров в Средиземно море.

Рона — река в Галия.

Самария — древен град, столица на Израил, разрушен през 331 г. пр. Хр. от Александър Велики.

Сардиния — остров в Средиземно море.

Селевкия — град в Сирия, пристанище на Антиохия Велика.

Синай — свещена планина на евреите.

Сион — един от хълмовете на Йерусалим.

Сирия — в древно време това пространство се деляло на три части: Сирия — северната част, Финикия — средната, и Палестина — южната.

Сихем — град в Палестина, на 50 км от Йерусалим.

Скития — областта между Черно и Каспийско море.

Смирна — град в Западна Мала Азия, на Егейско море.

Солун — вж. Тесалоники.

Средиземно море — разделя Европа от Азия и Африка.

Тарс — главен град на Киликия, в Южна Мала Азия.

Тесалоники (дн. Солун) — град в Македония, на Егейско море (посетен от ап. Павел за пръв път в 51 г.).

Тиатира — град в Западна Мала Азия.

Тибър — река в Италия.

Тиваида — така се нарича целият Южен или Горен Египет с главен град Тива.

Тир — главен град на Финикия.

Тракия — римска провинция на Балканския полуостров, която се простира от Стара планина до Бяло, Черно и Мраморно море.

Триполи — област в Северна Африка.

Троада — на западния бряг на Мала Азия.

Тула — град в Русия.

Филипи — град в Македония, недалеч от Беломорското крайбрежие (посетен от ап. Павел за първи път в 51 г.).

Флавия Неапол — древния град Сихем в Палестина.

Фригия — област в римската провинция Азия.

Халдея — южната част на Вавилония, в Югозападна Азия.

Ханаан — крайбрежните райони на Сирия, Палестина и цяла Финикия.

Хеликон — планина в Гърция.

Херсонес — град на полуостров със същото име (дн. Крим).

Хитун — град в Самария.

Шотландия — най-северната област от Британския остров, част от Великобритания.

Юдея — древна държава на евреите.

Показалец на личните имена

Авгар V (13–50 г.) — княз на Едеса.

Автолик (III в.) — образован езичник, когото опровергава св. Теофил Антиохийски.

Агав — пророк, един от 70–те ученици на Иисус Христос.

Агрипа — вж. Ирод Агрипа.

Адам — първият човек.

Адриан — римски император (117–138).

Акила (II в.) — юдеин-евионит, превел ок. 140 г. Ст. Завет на гръцки език.

Александра († 303 г.) — съпруга на император Диоклециан, осъдена на смърт като християнка.

Александър — еп. на Йерусалим (213–251 г.).

Александър Север — римски император (222–235).

Амвросий — eп. на Медиоланум (339–397).

Анаклет — eп. на Рим.

Анан — първосвещеник на Юдея.

Ананий — еп. на Дамаск (I в.), един от 70–те ученици на Иисус Христос.

Анания — измамница от апостолско време.

Анастасия († 290 г.) — великомъченица, пострадала при Диоклециан.

Андрей Първозвани — един от 12–те апостоли, брат на св. ап. Петър.

Антим, eп. на Никомидия († 303 г.) — свещеномъченик.

Антонин Пий — римски император (138–161).

Аполон — бог на светлината в древногръцката митология.

Аполоний Тиански — магьосник и фокусник от I в., обявен от неоплатониците за чудотворец.

Ардамир I (224–241) — основател на династията на сасанидите.

Apec — гр. бог на войната.

Ариман — древноперсийски бог на тъмнината, злото и смъртта.

Аристид (II в.) — християнски философ и апологет.

Аристотел (384–322 г. пр. Хр.) — древногръцки мислител, философ.

Арнифус— египетски Бог.

Арнобий Старши (III–IV в.) — християнски апологет.

Арсений (1830–1908) — архимандрит, руски църковен историк.

Артемида — гр. богиня на лова.

Атанасий, еп. на Александрия (ок. 293–373) — виден богослов, борец срещу арианството.

Атинагор (II в.) — християнски апологет, философ.

Бар-Кохба, Симеон (†135 г.) — водач на юдейското въстание срещу Рим (132–135 г.).

Бароний, Цезар (1538–1607) — римски църковен историк, летописец.

Баур, Фердинанд (1792–1860) — немски протестантски богослов, основател на Тюбингенската школа.

Бахрам I (273–276) — цар на Персия.

Берил, еп. на Бостра (III в.) — еретик-адопцианин в Малка Арабия, обърнат от Ориген в православието.

Бландина († 177 г.) — християнска мъченица от Лион.

Болотов, В. В. (1853–1900) — руски църковен историк.

Брилиантов, А. И. — руски църковен историк.

Вавила († 250 г.) — еп. на Антиохия, мъченик.

Валаам — старозаветен пророк (Числ. гл. 22–24).

Валак — моавитски цар (Числ. гл. 22–24).

Валентин († 160 г.) — египетски религиозен философ, основател на Александрийската и Римската гностическа школа.

Валериан — римски император (253–260).

Валерия — дъщеря на император Диоклециан, тайна християнка.

Варвара († ок. 200 г.) — великомъченица, дъщеря на фанатика-езичник Диоскор.

Вариисус (Елима) — магьосник и лъжепророк, ослепен от св. ап. Павел (Деян. 13:6–11).

Варнава — апостол-мисионер, сътрудник на св. ап. Павел, един от 70–те ученици на Иисус Христос.

Вартоломей — един от 12–те апостоли, проповядвал християнството във Велика Арабия и Армения.

Василид (†ок. 125 г.) — гностик от Сирия.

Василий Велики (ок. 329–379) — еп. на Кесария Кападокийска, виден богослов, борец срещу арианството.

Вереника — съпруга на Ирод Агрипа.

Веспасиан — началник на римските легиони, по-късно обявен за император (69–79).

Виктор I — eп. на Рим (189–199).

Волтер (1694–1778) — френски писател, философ и оратор.

Вяра († 126 г.) — девица-мъченица (12–годишна) за християнската вяра.

Гален (129–216) — древногръцки физик, писател и философ.

Галерий — кесар на Източната Римска империя (293–305), римски император (305–311).

Галиен — римски император (260–268).

Галион (ок. 5 г. пр. Хр.–65) — римски проконсул в Ахаия, (вж. Деян. 18:12–17), брат на Сенека.

Гамалиил — фарисей, учител на св. ап. Павел.

Георгий Победоносец († 303 г.) — висш трибун при император Диоклециан, мъченик за вярата.

Гете, Р. Ф. (1816–1892) — френски църковен историк.

Гидулянов, П. В. — руски църковен историк.

Гизелер, Йохан-Лудвиг (1792–1854) — немски църковен историк.

Горгоний († 303 г.) — придворен на император Диоклециан, мъченик за вярата.

Гордиан— римски император (238–244).

Григорий Богослов (ок. 330–389) — еп. на Назианз в Кападокия, бележит богослов и борец срещу арианството.

Григорий Неокесарийски Чудотворец (ок. 213–270) — еп. на Неокесария Понтийска.

Григорий Нисийски (ок. 335–394) — еп. на Ниса Кападокийска, виден богослов, борец срещу арианството.

Давид — цар на Юдея (1055–1015 г. пр. Хр.).

Дамара — съпруга на Дионисий Ареопагит, първата християнка в Атина.

Даниил — библейски пророк.

Деметриан — езичник, срещу когото в 252 г. писал Киприан Картагенски.

Деций Траян — римски император (249–251).

Димитър — среброковач в Ефес, противник на ап. Павел (Деян. 19:23–40).

Димитрий — eп. на Александрия (188–230).

Димитрий Мироточиви Солунски († 306 г.) — великомъченик.

Диогнет — езически философ-историк, учител на император Марк Аврелий.

Диоклециан — римски император (284–305).

Дионисий Велики (ок. 190–264) — еп. на Александрия.

Дионисий Ареопагит (I в.) — член на Ареопага, обърнат от св. ап. Павел в християнската вяра (Деян. 17:34), първи епископ на Атина, мъченик.

Диоскор — баща на св. Варвара.

Домициан — римски император (81–96).

Домицила — съпруга на римския консул Тит Флавий Климент, мъченица.

Донат (III в.) — приятел на св. Киприан Картагенски, до когото е адресирано съчинението му «До Донат».

Доротей — придворен на император Диоклециан, мъченик за вярата.

Доротей († ок. 290 г.) — презвитер, основател на Антиохийската школа.

Друзила — съпруга на прокуратора на Юдея Феликс.

Дьолингер, Игнац фон, (1799–1890) — немски църковен историк.

Дюшен, Луи (1843–1922) — френски църковен историк.

Евагрий Схоластик († ок. 600 г.) — църковен историк.

Евсевий (ок. 265–339) — еп. на Кесария Палестинска, църковен историк.

Екатерина († ок. 305 г.) — великомъченица от Александрия.

Елевтерий — еп. на Рим (175–189).

Елена — в древногръцката митология съпруга на Менелай, цар на Спарта, дъщеря на Зевс и Леда.

Елена (I в.) — от гр. Тир, спътница на Симон Влъхва.

Елпидински, Я. С. — руски църковен историк.

Еней — разслабен, изцерен от св. ап. Петър (Деян. 9:32–35).

Епифан (II в.) — гностик-антиномист.

Епифаний (ок. 315–403) — еп. на гр. Констанция на о. Кипър.

Ерм (I в.) — един от апостолските мъже.

Ермий (II в.) — християнски апологет.

Заратустра (ок. 628–551 г. пр. Хр.) — религиозен реформатор, основател на зороастризма в Персия.

Зевс — върховен бог в древногръцката митология.

Зефирин — еп. на Рим (199–217).

Зороастър — вж. Заратустра.

Игнатий Богоносец († ок. 110 г.) — eп. на Антиохия.

Иисус Христос — Името на Спасителя Иисус Христос.

Иполит Римски (ок. 170–235) — църковен писател, презвитер.

Ириней (ок. 130–203) — eп. на Лион в Галия.

Ирод Агрипа I — внук на Ирод Велики, цар на Юдея.

Ирод Велики — цар на Юдея (37 пр. Хр.–4 г.).

Исаак — в Ст. Завет син на Авраам и Сара.

Йерокъл (III–IV в.) — неоплатоник, управител на Витиния и Египет.

Йероним Блажени — велик учител на Западната църква.

Йехова (Яхве) — бог в юдейската религия.

Йоан Богослов — апостол и евангелист.

Йоан Дамаскин († 776) — богослов.

Йоан Предтеча (Кръстител).

Йов — библейски патриарх.

Йоил — библейски пророк.

Йона (VIII в. пр. Хр.) — библейски пророк.

Йосиф — в Ст. Завет син на Яков и Рахил.

Йосиф Ариматейски — таен ученик на Иисус Христос, член на градския съвет на Йерусалим.

Йосиф Праведни (Обручник) — съпруг на св. Дева Мария.

Кай († 217 г.) — римски презвитер.

Калигула — римски император (37–41).

Калист I — еп. на Рим (217–222).

Кандакия — етиопска царица, (вж. Деян. 8:26–40).

Каракала — римски император (211–217).

Карп (III в.) — eп. на Тиатира, мъченик при Деций Траян.

Карпократ — гностик (II в.).

Керинт — гностик от апостолския век.

Киприан — еп. на Картаген (ок. 200–258).

Кибела — тракийска богиня.

Кирил — eп. на Йерусалим (ок. 315–386).

Клавдий — римски император (41–54).

Климент (ок. 150–215) — презвитер на Александрия, апологет.

Климент — еп. на Рим (92–101).

Кодрат (II в.) — апологет, еп. на Атина.

Константин I Велики — римски император (305–337).

Констанций I Хлор — кесар на Британия и Галия (293–306).

Корнилий — римски стотник, езичник-прозелит, обърнат в християнството от св. ап. Петър (вж. Деян. 10 гл.).

Краус, Фр. Кс. (1840–1901) — немски църковен историк.

Лаврентий († 258) — архидякон, мъченик.

Лазар — възкресен от Христос.

Лактанций (ок. 250–330) — християнски апологет.

Лебедев, А. П. († 1910 г.) — руски църковен историк.

Леонид († 202 г.) — ритор от Александрия, баща на Ориген.

Лин — еп. на Рим.

Лициний († 325 г.) — римски император (308–324).

Лопухин, А. П. (1852–1904) — руски църковен историк.

Лука — един от 70–те ученици, евангелист, спътник на св. ап. Павел.

Лукиан Антиохийски (ок. 240–312) — презвитер, мъченик, основател на Антиохийската богословска школа.

Лукиан Самосатски (II в.) — епикуреец, съвременник на Марк Аврелий.

Лъв III Сириец — римски император (717–741).

Любов († 126 г.) — девица-мъченица (9–годишна) за християнската вяра.

Макриан (III в.) — езичник-фанатик.

Максенций — кесар на Западната Римска империя (305–306), римски император (306–312).

Максимиан Херкул — римски император (286–305).

Максимин Тракиец — римски император (235–238).

Максимин — кесар на Египет и Сирия (305–310), римски император (310–313).

Максимила (II в.) — пророчица, монтанистка.

Малхион — презвитер в Антиохия.

Манес (216–274) — вавилонски презвитер в гр. Евгац, основател на манихейството.

Марин (III в.) — мъченик от Кесария Палестинска.

Мария, св. Дева Богородица — майка на Иисус Христос.

Марк — един от 70–те ученици, евангелист.

Марк Аврелий — римски император (161–180).

Маркион (II в.) — основател на гностическото течение на маркионитите.

Марцела (III в.) — съпруга на неоплатоника Порфирий.

Матей — един от 12–те апостоли, евангелист.

Мелиорански, Б. М. (1870–1906) — руски църковен историк.

Мелитий (III–IV) — еп. на гр. Ликопол в Горен Египет, разколник.

Мелитон (II в.) — еп. на гр. Сарди в провинция Лидия, съвременник на Марк Аврелий.

Менелай — цар на Спарта.

Методий († 311 г.) — eп. на Олимп и Патара в Ликия, църковен писател, мъченик.

Минуций Феликс (II в.) — християнски апологет.

Мойсей (XIII в. пр. Хр.) — водач на евреите, който ги отвежда в Обетованата земя Ханаан, автор на Петокнижието.

Монтан (II в.) — еретик-фанатик, основател на монтанизма.

Мьолер, Йохан Адам (1796–1838) — немски църковен историк.

Навуходоносор II — цар на Вавилон (ок. 605–561 г. пр. Хр.).

Надежда († 126 г.) — девица-мъченица (9–годишна) за християнската вяра.

Неандер, А. (1787–1850) — немски църковен историк.

Нептун — гр. бог на моретата.

Нерон — римски император (54–68).

Новат (III в.) — презвитер, разколник в Картагенската църква.

Новациан (ок. 200–258) — презвитер, разколник в Римската църква.

Омир — древногръцки епически поет.

Ориген (185–254) — най-видният представител на Александрийската богословска школа.

Орлов, А. П. — руски богослов.

Ормузд — древноперсийски бог на светлината, доброто, творец на всички богове и материални блага.

Орфей — древнотракийски митически поет, певец и музикант.

Павел — апостол, най-ревностният разпространител на християнството сред езичниците.

Павел Самосадски — еп. на Антиохия.

Павел Сергий (I в.) — римски проконсул на о. Кипър (Деян. 13:5–12).

Павел Тивейски (ок. 230–341) — подвижник, основател на монашеството, преживял в пустинята 80 години.

Памфил (240–309) — презвитер в Кесария Палестинска, мъченик за вярата при Максимин.

Пантен (II в.) — виден учител в Александрийската богословска школа.

Параклит — Дух-Утешител в системата на монтанизма и манихейството.

Патамиена (III в.) — девица от Александрия, мъченица за вярата при Септимий Север.

Перегрин — герой от повестта на Лукиан Самосатски «Перегрин Протей».

Петър — апостол, един от най-близките ученици на Иисус Христос.

Петър († 311 г.) — eп. на Александрия, мъченик.

Петър († 303 г.) — християнин, придворен на Диоклециан, мъченик за вярата.

Пий I — еп. на Рим (140–155).

Пилат — римски прокуратор на Юдея.

Питагор (ок. 580–500) — древногръцки учен, философ, обявен от неоплатониците за чудотворец.

Платон (428–348) — древногръцки философ и писател.

Плиний Млади (61–113) — проконсул на римската провинция Витиния.

Победоносцев, К. П. (1827–1907) — руски църковен историк.

Полибий (ок. 200–118) — древногръцки историк.

Поликарп (ок. 70–156) — еп. на Смирна, мъченик.

Поликарп (II в.) — еп. на Ефес.

Понтик (II в.) — 15–годишен мъченик за вярата от Лион.

Попов, Е. Н. — протойерей, църковен историк, преводач.

Порфирий (233–304) — неоплатоник.

Потин (†177 г.) — eп. на Лион в Галия, мъченик.

Приска — съпруга на император Диоклециан, тайна християнка.

Прискила (II в.) — пророчица, монтанистка.

Протей — в гръцката митология, морско същество, син на бог Посейдон.

Робертсон, Джеймс — английски църковен историк.

Рорбахер, Рене Франсоа (1789–1856) — френски църковен историк.

Савел — рожденото име на св. ап. Павел.

Савелий Птолемаидски — презвитер (250–260).

Сакт (II в.) — мъченик за вярата в Галия.

Самуил — библейски пророк.

Сапфира — измамница от апостолско време.

Светоний (ок. 69–122) — римски историк и писател.

Сенека (ок. 55 г. пр. Хр.–39) — римски писател.

Септимий Север — римски император (193–211).

Сикст II — еп. на Рим (257–258).

Сатурнин (Саторнил) (117–138) — гностик от Сирия.

Сила — един от 70–те ученици, спътник на св. ап. Павел при II–то му пътешествие.

Симах (II в.) — преводач на Ст. Завет на гръцки език.

Симеон († ок. 107 г.) — еп. на Йерусалим.

Симон Влъхва (I в.) — маг (вж. Деян. 8:9–24).

Симон Кананит — апостол, брат на Яков и Юда.

Симон усмарят — човекът, у когото отседнал св. ап. Петър в Йопия (вж. Деян. 9:43).

Созомен (ок. 400–450) — църковен историк.

Сократ (470–399) — древногръцки философ.

Состен — началник на синагогата в Коринт.

София († 126 г.) — мъченица за вярата, майка на мъчениците Вяра, Надежда и Любов.

Стефан († ок. 37 г.) — първомъченик и архидякон, един от 70–те ученици.

Стефан I — еп. на Рим (254–257).

Тавита — девица, възкресена от ап. Петър.

Тадей — проповедник в Едеса.

Тациан (ок. 120–173) — гностик, ученик на Юстин Философ, апологет.

Тацит (ок. 56–120) — римски историк.

Тевда — лъжеучител, самозванец (вж. Деян. 5:36).

Теодорит (ок. 393–458) — еп. на Кир, провинция Ефратисия.

Теодотион (II в.) — юдеин-елинист, преводач на Ст. Завет на гръцки език.

Теоктист (III в.) — еп. на Кесария Палестинска.

Теофил (†181 г.) — еп. на Антиохия.

Теофраст (ок. 372–287) — древногръцки философ, ученик на Аристотел.

Тертул (I в.) — ритор в Кесария Палестинска.

Тертулиан (155–223) — християнски апологет.

Тиберий — римски император.

Тилмон (1637–1698) — френски църковен историк.

Тимотей — един от 70–те ученици, спътник на св. ап. Павел при II–то му пътешествие.

Тит — римски император (79–81).

Тит — еп. на Крит, съратник на св. ап. Павел.

Тома — един от 12–те апостоли.

Траян — римски император (98–117).

Трифон — юдеин, герой от творба на Юстин Философ.

Фабиан — еп. на Рим (236–250).

Фабий — еп. на Антиохия.

Фарар, Ф. У. (1831–1903) — английски религиозен писател.

Феликс (I в.) — римски прокуратор на Юдея, съдил ап. Павел.

Фелицата († ок. 202 г.) — робиня от Картаген, мъченица за вярата.

Фелицисим (III в.) — дякон, разколник в Картагенската църква.

Фест (I в.) — римски прокуратор на Юдея.

Фибия Петпетуа († ок. 202 г.) — мъченица за вярата от Картаген.

Филип — един от 12–те апостоли.

Филип — един от 7–те дякони в древната Йерусалимска църква.

Филип Арабин — римски император (244–249).

Филострат (ок. 170–245) — ритор, неоплатоник.

Филон (ок. 15 г. пр. Хр.–ок. 45) — юдеин от Александрия, писател-историк, философ.

Фирмилиан († 269 г.) — еп. на Кесария Кападокийска.

Флавиан († ок. 257 г.) — дякон, мъченик за вярата в Нумидия при император Валериан.

Фльори, Клод (1640–1722) — френски църковен историк.

Фортунат (III в.) — епископ-разколник в Картаген.

Фруктуоз († ок. 257) — еп. на Таракона в Испания, мъченик за вярата при император Валериан.

Функ, Фр. Кс. (1840–1907) — немски църковен историк.

Хахенбах, Карл Рудолф — немски църковен историк.

Харнак, Адолф фон (1851–1930) — немски църковен историк.

Хассе, Фр. Рудолф (1808–1862) — немски църковен историк.

Хегел, Г. В. Ф. (1770–1831) — немски философ.

Хезиод (VIII–VII в. пр. Хр.) — древногръцки писател.

Хераклит Ефески (ок. 544–483 г. пр. Хр.) — древногръцки философ.

Херакъл — ученик на Ориген.

Херкулес — в древногръцката митология, най-прочутият от героите, син на Зевс и Алкмена.

Хермес — древногръцки бог, син на Зевс, покровител на пътниците и търговците.

Херцог, Йохан Якоб (1805–1882) — немски църковен историк.

Хергенрьотер, Йозеф (1824–1890) — немски църковен историк, кардинал.

Христос — вж. Иисус Христос.

Шаф, Филип (1819–1893) — американски църковен историк.

Щраус, Давид Ф. (1808–1874) — немски философ, историк, богослов.

Целз (II в.) — епикуреец, съвременник на Марк Аврелий.

Цецилий (II в.) — писател-езичник.

Цицерон (106–43 г. пр. Хр.) — римски писател, ритор и философ.

Челцов, И. В. (1828–1878) — руски църковен историк.

Юда — апостол, брат на св. Яков брат Господен.

Юда Галилеец — лъжеучител (вж. Деян. 5:37).

Юлия Мамея — майка на император Александър Север.

Юстин Философ († 165 г.) — апологет, мъченик за вярата.

Юстиниан I Велики — римски император (527–565).

Юпитер — върховен римски бог.

Ямблих (ок. 250–330) — неоплатоник.

Яков Алфеев — един от 12–те апостоли, брат на св. ап. и еванг. Матей.

Яков — библейски патриарх, син на Исаак и Ревека.

Яков, брат Господен (Праведни) — един от 70–те ученици, първи епископ на Йерусалимската църква.

Яков Зеведеев — един от 12–те апостоли, брат на св. ап. и еванг. Йоан Богослов.