История на България

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Иван Божилов, Вера Мутафчиева, Константин Косев, Андрей Пантев, Стойчо Грънчаров

Дизайн: Давид Нинов

София, 2017

Иван Божилов (старши научен сътрудник I ст., доктор на историческите науки) — България в епохата на Средновековието

Вера Мутафчиева (старши научен сътрудник I ст., доктор на историческите науки) — Българските земи в османската държава (XV–XVIII в.)

Константин Косев (член-кореспондент, доктор на историческите науки) — Българско възраждане

Андрей Пантев (професор, доктор на историческите науки) — Голямото начало на малкото княжество

Стойчо Грънчаров (старши научен сътрудник II ст., кандидат на историческите науки) — 1919–1944 година

Уводни думи

Тази кратка българска история обхваща периода 679–1944 г. Тя има петима автори, изброени в заглавието и в зависимост от хронологията на разглежданите от тях периоди.

Всеки от авторите застъпва собствени схващания за отрязъка от време и пълнежа му, над които е работил изследователски в течение на десетилетия. Тези схващания не са подведени под обща концепция, не са уеднаквявани в никое отношение. За разлика от досегашната историографска практика съдържащите се в книгата постановки, анализи и изводи не претендират да бъдат единствено възможните, задължителни, общовалидни. Вече бяха обнародвани и ще бъдат обнародвани тепърва други виждания върху родната история, както е навсякъде по света.

Предлаганата книга има широк адрес, затуй в нея отсъствуват строго научните позовавания под линия. В края на всяка част предлагаме къс списък на изследвания и публикувани документи, който би послужил на читателя за разширяване на познанията му върху даден период. Съставени са и хронологични таблици за по-важните споменати в текста събития и личности.

Въведение

Българските земи крият в недрата си или пък съхраняват на своята повърхност следи от присъствието на човека, които се отнасят към най-ранната историческа епоха — старокаменната или още палеолит. От времето на ранния палеолит (700 000 до 100 000 г. пр. Хр.) са открити някои инструменти като стъргалки и кремъчни остриета. Археологическите обекти, от които произхождат тези пособия, съпровождащи ежедневието на първобитния човек, са разположени предимно по десния бряг на Дунав и в Родопите. Познанията ни за най-ранното човешко общество се увеличават с настъпването на средния палеолит (100 000–40 000 г. пр. Хр.), който съвпада с междуледниковия и ледниковия период. Следите от живота на човека — кремъчни ядра (нуклеуси), кремъчни стъргалки, остриета от камък и кост, — познавал вече лова и използвал огъня, са разкрити преди всичко в някои пещери, използвани по разбираеми причини за жилища на големи групи хора. Това са Деветашката пещера, Самуилица II (край с. Кунино, Врачанско), пещерите край с. Белослав (Варненско), както и в Родопите. Този начин на живот, в общи линии, продължил през късния палеолит (40 000–10 000 г. пр. Хр.). През тази епоха човекът обитавал пещерите Миризливка (Видинско), Темната дупка (Карлуково), Бачо Киро (Великотърновско), Пещ (Врачанско), Малката пещера (Великотърновско), в Белослав и по Дунава, където се забелязва приемственост с предходната епоха.

От мезолита или среднокаменната епоха (10 000–6000 г. пр. Хр.) до нас са достигнали освен традиционната стъргалка, върхове за стрели, подсказващи наличието и употребата на лъка като оръжие и средство за осигуряване на прехраната. Случайно или не, тези материали произхождат пак от днешна Северна и Североизточна България — Побити камъни, Белослав, Девня.

През неолита или новокаменната епоха (6000–4000 г. пр. Хр.) човекът прави сериозна крачка, с чиято помощ обществото отива далече напред. Тази крачка е появата на земеделието като занятие, като поминък, осигуряващ прехраната поне толкова колкото ловът. Част от неолита, както и преходът към следващата голяма епоха, енеолитът (халколитът) или меднокаменната епоха (4000–3000/2750 г. пр. Хр.), са сравнително добре познати не само като облик на живота, но и като хронология благодарение на Карановската селищна могила, Новозагорско, разкопавана и проучвана от българските археолози в продължение на двадесетина години. Наред с традиционните инструменти от кремък, кост и рог човекът вече разкрива тайните на рудодобива и обработката на метала, изготвя оръдия на труда като брадви, тесли, сърпове (всичките от мед), натрупал е опит в керамиката, като създава интересни антропоморфни съдове. Всичко това водело към усъвършенствуване на производителните сили, към развитие на цялото общество и към появата на сериозни белези на разслояване — една картина, илюстрирана по великолепен начин от прочутото Варненско златно съкровище. През меднокаменната епоха човекът продължавал да използва пещерите като постоянни убежища, но вече изграждал и селища, които дори били укрепени с валове. Жилищата в тези поселения били вкопавани в земята, а стените им били изработвани от плет. Духовният живот бил сравнително богат, обвързан със специални светилища, голяма роля играела идолната пластика, погребенията или така наречените хокери (мъртвецът бил полаган в свито положение) били извършвани в плитки гробове.

Бронзовата епоха (3000/2750–1200 г. пр. Хр.), която се дели на ранен бронз (3000/2750–1900 пр. Хр.), среден бронз (1900–1500 пр. Хр.) и късен бронз (1500–1200 г. пр. Хр.), отбелязала съществен напредък в развитието на металургията на бронза (оттук и наименованието на самата епоха), усъвършенствуване на оръдията на труда и на керамичното производство, чийто най-съществен облик създават така наречените чаши «троянски тип». Селища от бронзовата епоха са открити край с. Езеро (Нова Загора), Побит камък (Разградско), в Сливенско, Русенско, Варненско, Врачанско. Изкуството на тази епоха се представя най-добре от скалните рисунки в пещерата Магура и от известното Вълчитрънско златно съкровище, което датира от времето на късния бронз (XIII–XII в. пр. Хр.).

През бронзовата епоха, както и през следващата старожелязна епоха (XII–VI в. пр. Хр.) може да се отъждестви населението на днешните български земи. Това са траките, за които бащата на историографията Херодот ще пише, че са един от най-многобройните народи, обитаващи познатия нему свят. Индоевропейският произход на траките е без всякакво съмнение, но въпросът, кога и как те са се появили на Балканския полуостров, няма еднозначен отговор. Две са теориите, които се опитват да намерят задоволително обяснение на този важен проблем. Според първата траките са автохтонно население, а според втората тяхната поява се дължи на миграционни процеси. Най-ранната история на траките е забулена в тайни, тъй като писмените извори за тях (самите траки са безписмен народ) са от сравнително по-късно време. Разбира се, някои откъслечни данни, както и археологическите материали, възстановяват отчасти тяхното минало, подсказват някои важни епизоди като участието на тракийския цар Резос в Троянската война или някои миграционни вълни в посока от Балканския полуостров към Мала Азия.

Седмото, а още по-ясно шестото столетие пр. Хр. ни дават сравнително пълна картина на тракийската племенна общност. Тази картина се изпълва преди всичко от наименованията на многобройните тракийски племена и тяхното местоположение. Трибалите заемали днешните северозападни покрайнини на България; сердите обитавали земите по средното течение на Искър; дентелетите живеели по долината на Струма, а по на юг от тях били медите; областта между горното течение на Искър, Витоша и Рила се заемала от бесите; по течението на Места живеели сатрите, а по долното течение на Вардар били разположени мигдоните; диобесите заемали земите по горното течение на Марица, а одрисите — може би най-многобройното тракийско племе — населявали териториите по средното и долното течение на Марица.

Времето, когато траките влизат в писаната история благодарение на близостта и връзките си с гръцкия свят съвпада с един процес, който оставя трайни дири както върху техните съдбини, така и върху културната история на днешните български земи. Това е гръцката колонизация (VIII–VI в. пр. Хр.), чиито обекти били последователно егейското крайбрежие (Стагира, Потидея, Абдера, Калхедон), Пропонтида (Византион, дн. Истанбул) и Евксинския понт или Черно море. По западния бряг на Черно море постепенно били основани гръцки колонии, на които било отредено да играят важна роля в съдбините на региона, а твърде често и извън него. Това са Аполония (Созопол — 610 г. пр. Хр.), Истрия (Истрос — 605 г. пр. Хр.), Одесос (Варна — 570 г. пр. Хр.), Томи (Констанца — първата половина на VI в. пр. Хр.), Круни — Дионисипол (Балчик — първата третина на VI в. пр. Хр.), Месамбрия (Несебър — 510 г. пр. Хр.), Калатис (Мангалия), Анхиало (Поморие) и др.

Тракийският свят от края на VI до края на III в. пр. Хр. бил здраво обвързан с класическа Гърция и по-сетне с елинистическия свят. Разбира се, тази обвързаност в никакъв случай не означава, че траките са били «затворени» на Балканите и техните контакти са били ограничени (вече бе споменато за тракийските миграционни движения и връзките с Мала Азия в една по-ранна епоха). Нещо повече, тъкмо в края на шестото столетие траките влезли в допир с една цивилизация, развиваща се твърде далече от Балканите. Става дума за двата персийски похода — първия на Дарий I, който през 514–513 г. пр. Хр., стъпвайки на полуострова, се отправил срещу скитите, и втория, на неговия пълководец Мегабаз (513–512 г. пр. Хр.).

Безспорно явлението, което заслужава най-голямо внимание, е възникването на Одриското царство (около началото на V в. пр. Хр.), свързано с името на Терес. Това най-значително, най-важно държавно образувание на траките преживяло своя разцвет през V–първата половина на IV в. пр. Хр. Може би най-бележитото събитие от историята на царството бил договорът, който неговият владетел Ситалк сключил с Атина, и участието на одрисите в Пелопонеската война (през 429 г. пр. Хр. те извършили един поход към Халкидическия полуостров и Македония).

Последните няколко десетилетия на IV в. пр. Хр. внесли съществени промени в съдбините на Одриското царство, а и на част от останалите тракийски племена. Тези промени били реално следствие от процесите, настъпили в гръцкия свят след възхода и разцвета на Македонската държава. През 342 г. пр. Хр. Филип II Македонски, след едно сражение при Амфиполис, нахлул по долината на Марица, а през следната, 341 г. пр. Хр. той положил основите на Филипопол (дн. Пловдив). Няколко години по-късно синът му Александър V Македонски (заслужил сетне прозвището Велики) нахлул дълбоко в Тракия и опустошил земите на гетите (дн. Добруджа) и трибалите. След смъртта на Александър (13 юни 323 г. пр. Хр.) голяма част от траките попаднали под властта на Лизимах, един от наследниците на Александър.

През първата половина на третото столетие пр. Хр. в съдбините на Тракия се намесили келтите, които се придвижвали от северозапад на югоизток, установили се на Балканския полуостров и създали свое царство със столица Тиле (279–278 г. пр. Хр.). Но келтското нашествие (към 212–211 г. пр. Хр. келтите били прогонени от въстаналите траки) не могло да промени съществено съдбините на Одриското царство.

Историята на траките трайно се обвързва от силата, която доминирала в средиземноморския регион. От края на трети и началото на втори век пр. Хр. Рим, след овладяването на Западното Средиземноморие (Иберийският полуостров и Северна Африка след сломяването на Картаген), насочил своя поглед към Балканите.

Усилията на Рим да овладее Балканския полуостров продължили почти две столетия. Тяхното подробно проследяване излиза извън рамките на този кратък очерк и затова само споменаваме основните събития, които по един или друг начин засягат траките. Тракийски войски за пръв път се сблъскали с римляните в прочутата битка при Пидна (168 г. пр. Хр.), която отворила пътя на Рим към трайното овладяване на Балканите. Десетилетия след това римската република се задоволявала с покоряването на гръцките земи, с образуването на провинция Македония, която създала организационния облик на римското присъствие на полуострова. Едва през първото столетие пр. Хр. Рим започнал да предприема поход след поход с една основна цел: налагане на римското господство над Тракия. През 60–59 г. пр. Хр. Гай Октавий начело на голяма войска навлязъл в Тракия и нанесъл тежко поражение на бесите. Цяло десетилетие, от 55 до 44 г. пр. Хр., римляните воювали срещу гетското царство на Буребиста, което заемало земите на днешна Добруджа, както и територии отвъд Дунава. През 15 г. пр. Хр. бесите въстанали, но Рим вече трудно можел да бъде възпрян. Последните свободни години на Одриското царство завършили с настъпването на първото столетие след Христа. Съпротивителните сили на Одриската държава били силно отслабени от продължителните войни и от сериозни междуособици. Против създаването на римската провинция Мизия (15 г. пр. Хр.) въстанали одрисите и койлалетите (21 г. пр. Хр.), но това въстание не могло да спре римските легиони. Гай Юлий Реметалк (38–44 пр. Хр.) бил последният тракийски цар, след който се създава римската провинция Тракия (45 г. пр. Хр.).

През 86 г. провинция Мизия била реорганизирана и от нея били създадени две нови провинции — Долна и Горна Мизия, които са изходна база на император Траян за завладяването на отвъддунавските земи и образуването на провинция Дакия.

В продължение на столетие и половина провинциите Горна и Долна Мизия и Тракия живеели, без да изпитат несгодите на войната. Те били приобщени към Римската империя и се превърнали в истински римски провинции. Не може да се отрече, че римляните освен завоеватели и окупатори били и цивилизатори. Римското присъствие се почувствувало преди всичко в организацията и развитието на градския живот. Старите гръцки колонии, особено по черноморското крайбрежие, увеличили своята роля като търговски центрове, през които на Балканите влизали стоките от Близкия изток. Особен разцвет преживели градове като Томи, Одесос, Византион. В някои случаи римляните основавали нови селища в близост до старите колониални центрове с цел да ограничат тяхната роля. И ако Марцианопол не успял да неутрализира Одесос, то Деултум до голяма степен намалил временно значението на Месамбрия. Нов статут получили и някои стари тракийски градове във вътрешността на полуострова като Сердика, Филипопол, Берое (вече като Августа Траяна). Но безспорно най-значителна била ролята на римляните в основаването на нови градове. Тук римската традиция била много силна и резултатна. Процесът бил добре познат: от временни военни гарнизони към постоянни лагери, от така наречените селища канабни до истински градски център. Най-значителни са следите от тази дейност край Дунава: Бонония (край Видин), Рациария (с. Арчар — Видинско), Алмус (Лом), Нове (край Свищов), Сексагинта приста (Русе), Дуросторум (Силистра), Капидава (дн. с. Капидава — Румъния), Диногеция (с. Гарван — Румъния). Към тях би трябвало да бъдат добавени и Никополис ад Иструм (с. Никюп), Ескус (с. Гиген), Ятрус (с. Кривина) и още по-навътре в страната Монтана и Абритус (Разград).

Първата грижа на римляните след създаването на нова провинция била да организират и построят нейната пътна мрежа. Най-важният път, построен от римляните, бил крайдунавският (той бил започнат още при император Тиберий, 14–31 г.), който се свързал със стария крайморски път. От особено значение за тракийските земи и връзките на Балканите с Мала Азия бил пътят от Централна Европа, който пресичал полуострова през Сингидунум (Белград) — Сердика — Филипопол — Адрианопол — Византион (на всеки 20 км била построена специална пътна станция). По-малки, но важни пътища свързвали Ескус със Сердика и Филипопол; Сердика с провинция Македония; Никополи ад Иструм с Марцианопол. Накрая трябва да бъде споменат известният Via Egnatia, който от адриатическото крайбрежие през Стоби — Солун — Филипи достигал до Византион и Мала Азия.

Включването на тракийските земи в провинциалната административна система на обширната и могъща Римска империя се отразило и на икономическия им облик. Особени грижи били полагани за развитието на традиционно силното земеделско производство и провинциите Тракия и Мизия се превърнали в големи износители на зърно и вино. Разцвет преживявала и още една традиционна стопанска дейност, каквото било рударството. Римляните бързо реорганизирали рудодобива и обработването на металите и по този начин засилили тяхното присъствие в икономическия живот на провинциите. Занаятите като цяло също преживели разцвет, тъй като били здраво обвързани с градостроителството и изграждането на пътната система.

Този мирен, дори до известна степен спокоен живот на тракийските земи бил нарушен към средата на третото столетие. И това не било случайно. Тъкмо тогава Балканите започнали да чувствуват тежестите на един процес, който оставил трайни дири в историята на Европа: Великото преселение на народите. През 248 г. готи и вандали за пръв път опустошили провинция Долна Мизия, достигайки до Марцианопол. Две години по-късно готите отново разорили Долна Мизия, но този път вече навлезли и в Тракия. А на следната, 251 г. в голямо сражение край Абритус загинал император Деций. Тези събития подсказали на римляните, че вече не са в състояние да защитават Дакия и през 270–272 г. империята евакуирала войските и администрацията си и изоставила отвъддунавските територии. По този начин Двете Мизии — Долна и Горна, отново станали гранични провинции.

През 330 г. император Константин I Велики, който вече бил свързал името си с един акт с голяма стойност — признаване на християнската религия, — сторил още една стъпка с историческо значение, а именно: окончателното пренасяне на столицата от Рим във Византион, наречен вече Константинопол. Този акт променил значително позицията на тракийските земи, особено на провинция Тракия, тъй като те били разположени в непосредствена близост до престолния град. Но тази съществена промяна, която безспорно оказала голямо влияние върху съдбините на тракийските земи, не могла да осигури тяхната безопасност. Дунавският лимес вече не бил толкова сигурен и твърде често бил преодоляван от врагове. Тези врагове и през четвъртото столетие били пак готите. През 348 г. големи групи готи преминали р. Дунав и се установили край Никополис ад Иструм, сред които бил прочутият епископ Улфила, превел Библията на готски език. Този опит за приобщаване на пришелците към империята не отклонил опасността от това най-активно германско племе и двадесетина години по-късно, през 366–369 г., се водела така наречената Първа готска война. През 376 г. готите, отново недоволни от политиката на Константинопол към тях, безпрепятствено опустошавали Тракия, а през 378 г. те нанесли тежко поражение на император Валент — поражение, в което загинал и самият император. През 382 г. нова голяма група готи се настанила в Мизия и получила статут на федерати.

През 395 г. едно събитие променило отново съдбата на Римската империя. Починал император Теодосий I (379–395), който преди смъртта си разделил империята на две половини — Източна (със столица Константинопол) и Западна (със столица Рим). Начело на двете империи застанали двамата сина на Теодисий — Аркадий I (395–408) на Изток и Хонорий (395–423) на Запад. Това събитие, което окончателно формирало Източната Римска империя, наречена от учените Византийска, съвпаднало с постепенното придвижване на готите на запад и с разпръсване на страха, който те вдъхвали в продължение на повече от едно столетие. Разбира се, това не означавало, че двете Мизии (а и образуваната вече Малка Скития, т. е. съвременна Добруджа) и Тракия оттук нататък били освободени от опасността, която носели със себе си пришелците. Напротив, през първата половина на V в. готите, като основни врагове на Източната империя, били заменени от хуните. В продължение на няколко десетилетия (422, 443, 447, 466–467 г.) хуните почти безпрепятствено кръстосвали и опустошавали Мизия и Тракия, дори превзели някои големи укрепени средища, сред които била и Сердика. Опасността от хуните постепенно отшумявала след поражението на Атила (451 г.) на Кампус Мориакус (Галия) и особено след неговата смърт (453 г.). Но тогава срещу Източната Римска империя или Византия се изправил нов противник — славяните.

Славяните са индоевропейци по произход, а тяхната прародина трябва да се търси на територията на съвременна Полша и отчасти в земите на Беларус, Украйна и Русия. Западната й граница минавала по р. Одер, а източната съвпадала отчасти с горното и донейде средното течение на р. Днепър; на север естествена граница била Балтийско море, а на юг Карпатите. Някъде на прехода между двете ери, под влияние на вътрешни социални и икономически процеси, праславянската общност започнала да се разпада и наченало формирането на три основни групи — западни, източни и южни славяни. Тъй като по това време те се намирали по границите с римския свят, имали щастието да попаднат в съчиненията на някои римски писатели и историци, които ги назовавали с общото име венеди. Може да се твърди, че преобладават сведенията за антите (в общи линии те се отъждествявали с източните славяни) и склавините, както ранновизантийските автори ще наричат южните славяни.

Историческите извори показват, че към края на V–самото начало на VI в. склавините вече обитавали някогашните римски провинции Панония (дн. Унгария) и Дакия, започнали да преминават Дунава и да опустошават балканските провинции на Византия. Тези първи нападения на склавините не се различавали по нищо от действията на техните предшественици (готи, хуни и др.): бързо нахлуване с цел грабеж и след това не по-малко бързо оттегляне в земите на север от Дунав. По време на такива нападения през 512 г. склавините или славяните, както ще ги наричаме оттук нататък, достигнали почти до подстъпите на Константинопол. Това принудило Анастасий I да нареди да бъде построена така наречената Дълга или Анастасиева стена, която пресичала югоизточния ъгъл на Тракия от море до море и предпазвала престолния град от подобни «варварски» нашествия.

През 513–518 г. отделни славянски групи подкрепяли командуващия византийските войски в Тракия Виталиан, който искал да узурпира императорската корона и три пъти атакувал самата столица. Славянските нападения срещу балканските провинции на империята зачестили по времето на Юстиниан I (527–565). Докато имперските войски воювали на изток срещу персите, в Африка срещу вандалите и в Италия срещу готите, възстановявайки някогашните граници на Римската империя (Средиземно море било превърнато във «византийско езеро»), славяни без особени трудности преминавали Дунава и грабели из Мизия и Тракия. Разбира се, император Юстиниан, чиито амбиции и политика насочвали погледа му другаде, не могъл да отмине с безразличие съдбата на балканските си провинции. Първата стъпка следвала старата римска максима «разделяй и владей»: ромеите привлекли на своя страна славянския вожд Хилвуд и се опитали да го използват като ръководител на военните действия срещу сънародниците му. Но тази политика (530–533) не могла да възпре славяните. Империята не могла да се задоволи само с тези опити и с цел да организира по-добре защитата на Мизия и Тракия предприела голямо строителство на крепости, разположени в няколко пояса (по Дунава, по Стара планина и на юг от нея). Но тези прегради не били достатъчно сигурни и славяните продължили почти свободно да кръстосват Балканите — през 545, 548, 549, 550, 555 г.

Промяната в отношенията между славяните и Византийската империя настъпила през втората половина на VI в. Причината за тази промяна се криела не толкова в самите славяни, колкото в появата на един нов фактор в международните отношения в Източна и Централна Европа. Това било тюркското племе авари, което в продължение на десетилетия, придвижвайки се от степите на Централна Азия към Средния Дунав, доминирало над част от славянските племена, приобщило ги към себе си, временно ги отклонило от пътищата, които те познавали и които водели към земите на юг от Дунава. В същото време нашествията из Мизия и Тракия не преставали, но вече първа сила били аварите, нерядко подпомагани от славяните. Няколко десетилетия Византия била много затруднена от постоянните, ежегодни аваро-славянски действия. Едва когато престолът бил зает от Маврикий (582–602), картината започнала да се променя. Новият император се опитал, не без успех, да пренесе войната срещу славяните на тяхна територия, т. е. на север от Дунава, в Дакия. Но и този ход донесъл само временни тактически успехи и не бил в състояние да реши «славянския проблем» (аварите скоро щели да се настанят трайно в някогашната римска провинция Панония и да отклонят погледа си от Балканите).

Най-добър пример за славянската политика към Византийската империя — а тя отдавна се била променила и отдалечила от първоначалните намерения, които се свеждали само до грабеж — били опитите за завладяване на Солун, втория по големина и значение имперски град на Балканите (а през втората половина на VII в. и в цяла Византия). Не е лесно да се обясни този почти фанатичен стремеж на славяните да станат господари на Солун. Но техните действия са факт, добре засвидетелствуван в «Чудесата на св. Димитър Солунски». Първата славянска атака срещу Солун била извършена през 586 г. Последвали подобни действия през 604, 615 (обсада, ръководена от Хацон), 618 (аваро-славянска обсада, продължила 33 дни) и особено през 676–678 г., когато затварянето на славянския вожд Пребънд довело до продължителна война.

Рухването на византийския лимес по р. Дунав, последвало смъртта на император Маврикий (602), както и стремежът за овладяване на нови земи за поселване позволили на славяните за кратко време да «пославянчат» голяма част от Балканския полуостров, както ще пише столетия по-късно византийският император Константин Багренородни. Кои са славянските племена, настанили се трайно в южнодунавските земи и приобщени голяма част от тях по-сетне към българската държава? В Мизия се поселили северите и седемте племена (или племето на седемте рода според други учени); по долината на Тимок живеели тимочаните, а на север-северозапад от тях се установили абодритите; по течението на Морава се намирали моравяните; в Македония се заселили ринхини, сагудати и драгувити, в Охридско и Битолско — верзитите, в Тесалия — велегизитите, в Епир — ваюнитите, по долното течение на Струма — стримонците (или струмците), а в Западните Родопи и долината на Места — смоляните.

Византийските автори, които са оставили подробни описания на нашествията на славяните, за щастие ни предлагат немалко сведения за ежедневния живот на славяните, за обществените им отношения, за техния духовен свят. Как би изглеждало едно табло на славянското общество през седмото столетие? Славянските селища били разположени по течението на реките, край блата и тресавища, в гористи местности (подобни селища са разкрити както на север от Дунав, така и на юг от реката, край Попина, Гарван, Нова Черна — всичките в Силистренско). Основното, традиционното жилище на славянското семейство била землянката, която имала четириъгълна форма и площ от 10–15 кв. м с под, измазан с глина, и огнище, изградено от камъни. Славяните се занимавали със земеделие и скотовъдство, но практикували и някои занаяти, сред които заслужава специално отбелязване грънчарството.

Славяните били политеисти, т. е. вярвали в многобожието; почитали орисници, русалки, самодиви. Те погребвали мъртвите си чрез трупоизгаряне, след което поставяли праха в специални погребални урни. Поради дълголетните стълкновения с империята византийските автори (преди всичко «Псевдо-Маврикий» в неговия «Стратегион») са оставили интересни описания на военните умения на славяните, като обикновено се набляга на хитростите, прилагани от тях (прочутото криене на дъното на реки или езера, като дишането се извършвало с помощта на тръстикови тръбички). А ако се вярва на «Чудесата на св. Димитър Солунски», при нападенията на покровителствувания от светеца град, славяните използвали редица обсадни уреди и машини.

Византийският историк Прокопий (VI в.) твърде обстойно говори за «демократичното» начало в обществения живот на славяните, докато «Псевдо-Маврикий» настоява на тяхното «безволие». Родовообщинните отношения характеризират структурата на славянското общество по време на нашествията и заселването на Балканите. Но специално внимание заслужава фактът, че по време на миграциите родовата община се разпадала и славянските племена постепенно преминавали към нова организационна структура — териториалната община. От рода (начело стоял старейшина) се отивало към по-висша структура — племето. То се формирало от съюз на родове, а по-късно на общини, и било управлявано от княз, както и от събрание на всички мъже, способни да воюват. Следващата стъпка била създаването на племенни обединения — без или с повод (обсадите на Солун). Като се добави и започналото разслоение, представата за славянското общество в средата на седмото столетие ще бъде сравнително пълна.

България в епохата на Средновековието

България 681–864: държава от «варварски» тип

Корените: българите(1)

За пръв път със собственото си име българите се появяват в Европа през 354 г. Тъкмо по това време един анонимен римски хронограф фиксира установяване на част от тях в земите на север от Кавказ. Но техните корени са били много по-стари, а изминатият исторически път — много по-продължителен. Откъде идват и кои са те? Къде се е намирала тяхната прародина и какъв е техният произход? Много са теориите, които се опитват да дадат отговор на тези твърде важни въпроси. Някои от тези теории са толкова причудливи, че едва ли заслужават отбелязване освен в най-специализираните изследвания. Днес с увереност може да се твърди, че мястото, където се е формирала българската племенна общност, трябва да се търси в Централна Азия, по-точно на северозапад от Памир и Тян Шан, в Алтай, а може би и още по на изток в Джунгария и Източна Монголия. Основание за това съвременната наука намира в древнокитайските летописи, където те присъствуват с името пу-ку (пу-гу, бу-гу) и живеят в близост с уйгурски и хунски племена. Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни, авари, хазари, огузи, печенези, кумани. Техният език — за него има категорични сведения, макар и в по-късно време у Захарий Ритор († 553), папа Григорий Велики (590–604), в «Чудесата на св. Димитър Солунски» — се отнася към западнохунския клон на тюркските езици и формира самостоятелна българска (или булгарска група), към която принадлежат още хазарският език, а от съвременните — чувашкият.

Не са никак малко и споровете около тълкуването на самото име българи, но в последно време се налага схващането, че то има тотемен произход, т. е. свързва се с името на животното-прародител. Засвидетелствувано е в различни варианти като булг-ан/а, булг-ин, булх-ън, булг-ар или бул-гачин, т. е. белка, златка, самур. Или казано по друг начин, българи означава «ловци на самури».

Съдбата на българите между III–II в. пр. Хр. и II в. е свързана трайно с хуните, а постепенното им движение от степите на Средна Азия към Европа е част от едно изключително социално и политическо явление, наричано Велико преселение на народите. Тази трайна връзка между българи и хуни е рефлектирала в най-значимия български исторически паметник от ранната епоха (VII в.) «Именник на българските владетели». Там началото на българската държавна традиция се свързва с възшествието на хунската държава и преди всичко с името на Атила (Авитохол от «Именника»). Тъкмо тази връзка — на социално, политическо и държавно ниво — отвежда българите от Азия в Европа, но твърде често ги оставя в сянка и затруднява съвременния изследовател, който трябва да възстановява историческото им минало. (Защото българите се явяват със собственото си име само тогава, когато действуват самостоятелно: случаят със заселването на част от тях в земите на север от Кавказ (354 г.) е достатъчно убедително доказателство). Този процес на движение не е равномерен (по време) и монолитен (по участие на всички българи), но неговите резултати са безспорни — докато една част от българите се установява в Северен Кавказ, друга — в Северното Черноморие (?), трета следва хуните чак до Централна и Западна Европа. Разгромът на хуните (451 г.) и последвалата смърт на Атила (453 г.) довели до разпадането на могъщата, но ефимерна хунска държава. Срутването на Атиловата държава, която дълги години всявала страх в Източната и Западната Римска империя, довело до разсейване на нейните поданици. Една част от тях безспорно поела по познатите вече пътища, но в обратна посока и се завърнала в Източна Европа. Сред тях били и българите (или голяма част от тях). Готският историк Йордан съобщава, че най-малкият Атилов син Ернах (Ирник от рода Дуло в «Именника») се заселил в extrema minoris Scythiae, т. е. крайния ъгъл на провинция Малка Скития (дн. Добруджа). Едва ли трябва да има съмнение, че заедно с хуните около дунавските устия са се настанили и българи. И оттук започва нова страница в историята на българите.

Освободили се от опеката на хуните — въпреки че останали дълго време под тяхната сянка и съвременните автори често ги смесвали, — българите навлезли в политическия живот на Източна Европа под собственото си име. През втората половина на петото столетие българите започнали все по-често да се появяват на Балканския полуостров първоначално като съюзници на Византийската империя във военните й действия срещу остготите (480, 486 г., а през 488 г. заедно с гепидите), а наскоро след това и като нейни врагове. За пръв път българите стъпили в земите на юг от Дунав през 493 г., след това през 499 и 502 г. През 513 г. българите се намесили активно във вътрешнополитическия живот на империята, като взели участие в бунта на Виталиан, който разтърсил не само североизточните предели на полуострова, но дори и Тракия. Макар и с различен ритъм, българските нашествия на Балканите продължили и до средата на VI в. — 535, 540, 552 г. Пак по това време, през четвъртото и петото десетилетие на века, много български групи участвували като наемници във войните, които император Юстиниан I водел за отвоюването на Италия.

Картината се променила рязко през втората половина на VI в. Изведнъж името българи изчезва от съчиненията на византийските историци и хронисти и като основни противници, а понякога партньори на Византия се появяват двете тюркски племенни общности, обитаващи Северното Черноморие — кутригурите (около Азовско море и р. Дон) и утигурите (на изток от Дон). Очевидно това са били двете основни групи, които някои автори (готският историк Йордан) наричат със събирателното понятие българи. Обособяването и укрепването на тези две големи групи българи принудили Византия да вземе мерки за тяхното неутрализиране. Обичайната политика на империята спрямо варварските народи — противопоставяне едни на други — довела до избухването на междуособна война между кутригури и утигури, в която последните (те били предводителствувани от Сандлих, титулуван от някои съвременни нему автори «цар») успели да надделеят. Дори едно от кутригурските племена (2000 воини заедно със семействата си) потърсило убежище във Византия. Но кутригурите скоро се съвзели и през зимата на 558–559 г. предприели голям поход срещу империята — една част от тях се насочила към Елада, друга към Галиполския п-ов, а трета, ръководена от техния вожд Заберган, атакувала Константинопол. Опасността за византийския престолен град била отстранена едва след като отбраната била поверена на прочутия и вече доста остарял пълководец Велизарий.

Усилията на Византия да отстрани опасността от кутригурите не дали резултат, но малко по-късно (около 562–565 г.) това било сторено от сродното на българите племе на аварите. Идвайки от Изток, преминавайки през Северното Черноморие, аварите покорили (или може би приобщили) кутригурите и увлекли част от тях със себе си към Централна Европа. По този начин отделни групи българи се настанили в Панония. Тези българи участвували във войните на лангобардския крал Албоин срещу Северна Италия и преди всичко във военните действия на аварите срещу Византия, своеобразен връх на който била голямата обсада на Константинопол (626 г.). Около 631–632 г. българите, които живеели в границите на Аварския хаганат, оспорили престола, но победени, били принудени да потърсят убежище в Бавария. Там тяхната съдба била твърде нерадостна: крал Дагоберт наредил на своите поданици в една нощ да се разправят с пришълците. От безмилостното клане сполучили да се спасят само 700 души, които се отправили към Италия.

Източният клон на българската племенна общност също имал променлива съдба, но за разлика от своите съплеменници тези българи били обвързани трайно със Западно-тюркския хаганат, когато към 567–568 г. били победени от хан Силджибу. Около половин столетие те били поданици на западнотюркските ханове и взимали активно участие в междуплеменните борби, чиято основна цел била притежание на върховната власт в хаганата. Сериозна промяна в политическия статут на българите настъпила към 630–632 г., когато, ръководени от Кубрат (Курт), вожд на българското племе уногундури, те успели да отхвърлят господството на западните тюрки и да създадат собствено държавно обединение, познато от византийските извори като Стара Велика (или Голяма) България.

Византийските автори са пестеливи, когато описват държавата на Кубрат (от рода Дуло), чиито корени според «Именника» били в общото минало на българите с хуните. Кубрат за пръв път в българската история сполучил да обедини под своята върховна власт всички или почти всички български племена от двата основни клона (източен и западен) — уногундури, котраги, оногури, утигури и остатъците от кутригурите (тези от тях, които не били увлечени на Запад от аварите). Границите на държавата, макар и с известна несигурност, могат да бъдат очертани по следния начин: на изток — р. Кубан, на юг — Азовско и Черно море, на север — р. Донец, и на запад — р. Днепър. Някои извори позволяват да се допусне, че средището (или дори столицата) на държавата се намирало в античния град Фанагория на Таманския полуостров. Освободил се от тюркската зависимост, Кубрат потърсил опора за своята самостоятелност във Византия. И той успял да я намери: през 635 г. българският хан сключил мир и съюз с византийския василевс Ираклий (610–641) и получил званието патриций.

Стара Велика България просъществувала около тридесет години. Кубрат починал наскоро след 663 и върховната власт била поета от първородния му син Батбаян (Баян). Тъкмо по това време на източните граници се появил нов и сериозен враг: хазарите. Събитията безспорно са били по-сложни от тези, които ни представят византийските автори, но резултатът е безспорен: българската държава се разпаднала на пет части — толкова, колкото били Кубратовите синове, — Батбаян начело на част от българите останал в старата родина и се подчинил на хазарите, друга част се отправила към Волга, където положила основите на нова държава (тя просъществувала до XIII в.), трета начело с Кубер достигнала Панония, а след това се установила в Македония, четвърта, предводителствувана от Алцеко, достигнала до Италия. Третият Кубратов син Аспарух (Исперих от някои български извори) повел най-известното българско племе уногундури към Балканския полуостров.

В продължение на столетия българите водели номадски начин на живот. Основен техен поминък било степното подвижно скотовъдство в неговите три форми, а именно: 1. Всички членове на племето чергаруват; 2. Чергарува цялото население, но само през определено време на годината; 3. Чергарува само определена част от населението. Наред с това българите практикували лов и риболов, а по-късно и земеделие. Познавали занаяти като грънчарство, железарство, кожарство, обработка на кост, на метали, различни строителни занаяти. Техните селища представлявали най-често номадски станове, разположени край реки, или аули, съставени от 20–30 семейства. Постепенно тези станове се превръщали в постоянни селища, част от които не били укрепени, а друга — обградени с ров. Обичайното им жилище била юртата.

Основната социална единица сред българите била номадската родова община, която осигурявала общото ползване на пасищата и становете, а основното ядро в социалната и политическата структура било племето. През шестото–седмото столетие сред българското общество се забелязвало напреднало разслоение и се формирала аристокрация. Войската на българите (само конна!) до голяма степен съвпадала с целия въоръжен народ. Леката и тежката конница били въоръжени с копия, саби, бойни брадви, кинжали, аркани и носели защитни ризници и шлемове.

Българите имали добре развита система от религиозни вярвания, те почитали свещените животни и практикували тотемизма, имали силен култ към предците и към небесните тела, вярвали в задгробния живот и се кланяли на върховния бог Тенгри (Тангра). Сред погребалните им обичаи преобладавало трупополагането. Българите използвали календарна система, почиваща на дванадесетгодишен лунен зодиакален цикъл.

Аспарух. Раждането на Дунавска България

Византийските автори, които описват разпадането на Кубратова България и съдбата на петимата му синове, са доста обстоятелствени на места, но пропускат един твърде важен детайл: движението на Аспарух и неговите българи (уногундурите, кутригурите и др.) от крайбрежието на Азовско море до земите на север от дунавските устия. За щастие тази празнота е запълнена от едно писмо на хазарския владетел Йосиф (X в.) до испанския сановник Хасдай ибн Шафрут. Ето какво четем там: «В страната, в която живея аз, преди живеели в. н. нт. р’ите (българите). Нашите предци, хазарите, воювали с тях. В. н. нт. р’ите били многобройни — така многобройни, както пясъкът в морето, — но не могли да устоят пред хазарите. Те изоставали своята страна и избягали, и те (хазарите) ги преследвали, докато не ги настигнали при реката на име Дуна (Дунав). Досега те са разположени на реката Дуна и в близост до Кустандина (Константинопол = Цариград), а хазарите заели тяхната страна и до днес».

Този текст съдържа може би някои преувеличения (дали хазарите наистина са преследвали Аспарух до Дунава?), но безспорно представя много точно българо-хазарския сблъсък и документира един твърде важен факт: Аспарух е повел на запад към Балканския полуостров най-значимата и най-многобройната част от българите. А че това наистина е било така, свидетелствува и неизвестният съставител на «Именник на българските владетели», който без колебание отбелязва, че Аспарухова България е единственият и пряк наследник на Кубратовата държава: «Тези пет князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунава Исперих (Аспарух) княз също и досега. Исперих княз управлява 61 години. Родът му беше Дуло...» и т. н.

Може би придвижването на Аспарух не е било така стремително, както ни го представя хазарският владетел Йосиф, но и едва ли е било много продължително. Вероятно на няколко етапа българите са успели да преодолеят разстоянието, което отделяло Кримския полуостров от Балканския полуостров (пресичайки Днепър и Днестър, както пише Теофан Изповедник), и заели земите на север от Долни Дунав. Средището на Аспаруховата държава, която и български, и чужди летописци схващат като България, бил Онгълът, т. е. територията, разположена в най-южната част на междуречието Прут и Серет. Избраното място, което от три страни се опирало на реки (Дунав, Прут и Серет), било укрепено. От север, откъм единствената незащитена от природата страна, е бил издигнат т. нар. Галацки окоп, който започвал от р. Серет, на 12 км от нейното устие, и е достигал до северния бряг на езерото Братеш (15 км на север от Галац).

Веднъж настанили се сигурно в тези земи, българите започнали твърде често да преодоляват Дунава и да нападат византийските провинции Малка Скития (дн. Добруджа), Долна Мизия (част от територията на дн. Северна България), а може би и Тракия. Колко години са продължили тези походи на юг от голямата река е трудно да се каже, но към края на 70–те години на VII в. Византия, след като отстранила временно опасността от арабите, заплашващи източните й провинции, започнала да съсредоточава войски в Тракия.

През 680 г., вероятно през лятото, византийският василевс Константин IV, «като въоръжил флота, потеглил срещу тях (българите) по суша и море, с намерение да ги изгони с война»... Византийската флота навлязла в Дунава и дебаркирала край Онгъла. Византийските автори Теофан Изповедник и патриарх Никифор, макар да представят малко пристрастно тези събития, но в общи линии те се развиват така: нито българите (в самото начало) са имали желание да напуснат укрепленията си, нито пък византийците са имали сили да атакуват Онгъла. Нещата се променили, когато след няколко дни византийският император напуснал войските си и се отправил към Месемврия (под предлог, че ще се лекува). Това събитие породило много слухове сред ромейските войски, разколебало ги и немалка част от тях се впуснала в бягство. Българите не пропуснали да се възползват от този шанс и нанесли тежко поражение на ромеите, което се оказало решително за изхода на тази военна кампания. Нещо повече. Аспарух се проявил не само като добър тактик, но и като още по-добър стратег. Българските войски за пореден път преодолели р. Дунав и без особено усилие успели да овладеят трайно територията до Одесос (Варна). Това завоевание било предпоставка за следваща стъпка: нападения на юг от Стара планина в Тракия; нападения, които вероятно са били извършвани през 681 г. Византия трябвало да приеме поражението и да сключи унизителен мирен договор с Аспарухова България: «принуден от това (непрекъснатите нападения на българите в Тракия), императорът сключил мир с тях (българите), като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото им грехове. Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички — на Изток и на Запад, на Север и на Юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски».

Така годината 681 станала повратен момент в историята на българската държава. Българите успели да овладеят големи територии на юг от Дунав (или «отсам Дунава» според «Именника») и което е по-важно, да изтръгнат със силата на оръжието си признанието на Византия да ги владеят. Така границите на държавата били значително разширени. Макар и с известни колебания те могат да бъдат определени по следния начин: България си запазвала териториите на север от Дунава (части от Влашката равнина, дн. Мунтения и Молдова), като североизточната граница вероятно преминавала по р. Днестър, на юг от Дунава източната граница била естествена — черноморското крайбрежие, южната граница без съмнение е преминала по Стара планина, а западната трудно би могла да бъде определена, макар и с известна точност. Важен акт, извършен вероятно още през 681 г., бил преместването на държавния център от Онгъла в Плиска.

Преобладаващата част от населението на земите, завладени от Аспаруховите българи, било славянско. Този извод може да се направи от византийските извори, които почти не говорят за присъствието на ромеи в двете бивши имперски провинции. Може да се допусне, че до събитията от 680–681 г. ромейското присъствие там се е ограничавало със служители в гражданската, църковната и военната администрация, които са се изтеглили на юг след поражението на империята (разбира се, това не изключва наличието на отделни групи византийци, главно в големите крайморски градове).

Положението на славяните се променило. До 681 г. те били поданици на Византийската империя или по-точно нейни федерати. Събитията променили техния статут, но само в един основен пункт. Славяните не били противници на Аспарух, не понесли тежестите и несгодите на войната, до голяма степен се намирали встрани от вихъра на военните кампании през 680–681 г. След окончателната победа на българите и сключването на мирния договор от поданици на Византия те станали поданици на България. Те продължили да изпълняват част от функциите си на федерати и преди всичко поели службата по охрана на границите на българската държава (седемте племена на запад срещу аварите, а племето севери на югоизток, около старопланинските проходи — Върбишкия или Ришкия). Наред с това те били принудени да се настанят в нови територии, за да освободят земи за онази част от българите, които се настанили трайно в областта между Стара планина и Дунав.

Почти по същото време, между 682–684 г., на Балканския полуостров се установила още една група българи. Това били българите, предводителствувани от Аспаруховия брат Кубер. След като прекарали петнадесетина години в Панония като поданици на аварския хаган, Кубер и неговите сънародници заедно с голяма група потомци на ромеи пленени и отведени в Панония преди няколко десетилетия, напуснали аварската държава, преминали Дунав и се спуснали на юг. Първоначално Кубер се настанил в Керамисийското поле (в близост до Битоля), а след това се придвижил още по на юг към Солун и направил опит с помощта на своя приближен Мавър да овладее този голям византийски град. След несполуката на този опит и преди всичко на опита да се създаде втора България, паралелна на Аспарухова България (някои откъслечни извори говорят за неясни връзки с Плиска), Куберовите българи се пръснали по територията на Македония и отчасти на Тракия, заживели на изолирани групи, които постепенно, в продължение на няколко столетия, били асимилирани от ромеите.

Краят на седмото столетие заварил на Балканския полуостров сериозна промяна — демографска, етническа, държавно-политическа. За пръв път от столетия хегемонията на Византия била нарушена и на полуострова се появила още една държава. Пробивът бил направен от България, която обхващала територии на север от Дунав, Добруджа и земите между Дунав и Стара планина. В продължение на две десетилетия, прекарани в мир, българската държава успяла да стъпи здраво на новите земи и да пусне корени. Изтичането на тези две десетилетия съвпаднало не само с края на едно столетие и началото на друго, но и със смъртта на първостроителя на държавата хан Аспарух. Ето как я представя неизвестният автор на «Български апокрифен летопис» (XI в.): «Цар Испор (Исперих — Аспарух) царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава». Историческата наука отдавна е освободила този текст от легендарните елементи и неясноти и е доказала, че хан Аспарух загинал в сражение с хазарите, на североизток от дунавските устия към 700–701 г.

В борба с Византия

Осмото столетие за България преминало под един знак — знака на борбата с Византия, борба, в някои моменти на живот и смърт, борба за оцеляване, самоопределение и самоутвърждаване. Тази борба била неизбежна и за двете страни — България трябвало да съхрани вече постигнатото, а Византия, като не забравяла позорното си поражение, се стремяла да възстанови предишните си позиции.

Първите две десетилетия на VIII в. обаче имали съвсем друг облик. При хан Тервел (701–718), син и наследник на хан Аспарух, България от първична, стихийна сила се превърнала в държава — партньор на могъщата Византия. През 704 г. българският владетел се отзовал на молбата на сваления император Юстиниан II (685–695), заточен в гр. Херсон (на Кримския п-ов), и решил да го подпомогне в опита му да си възвърне престола. На следната година с решителната подкрепа на българските войски Юстиниан II сполучил да овладее Константинопол. Новият василевс не закъснял да се отблагодари на българите и техния владетел за оказаната помощ: Тервел бил удостоен с най-високата титла «кесар», която дотогава се давала само на императора и членовете на семейството му; войските му получили богато възнаграждение, а към българската държава била присъединена областта Загоре (земите около Айтос, Сливен и Ямбол).

Следващото десетилетие отношенията между двете страни били противоречиви. На първо време Юстиниан нарушил мира и се опитал да си върне отстъпените земи (708 г.), но неуспешно, а след това, когато тронът му бил отново заплашен, бил принуден пак да потърси помощта на Тервел. Но тогава нахлуването на български войски във византийска Тракия не могло да помогне на василевса.

През 716 г. двете страни сключили така необходимия им мирен договор, с който се очертавали границите, фиксирал се годишният данък, който Византия продължавала да изплаща, определяло се връщането на политическите бегълци и се регламентирали икономическите връзки. Реална последица от уреждането на двустранните отношения била намесата на България за отхвърляне на арабската обсада на Константинопол (717–718).

Повече от три десетилетия и половина съдбините на България остават тайна за съвременните учени — липсата на извори не позволява те да бъдат изучени. Дори имената и редът на Тервеловите наследници предизвикват колебания.

Картината се променя, когато насочим нашия взор към втората половина на VIII век. Тогава в продължение на четвърт столетие България била обхваната от първата, и то доста силна социална и политическа криза. Тази криза имала две измерения — вътрешно и външно. Във вътрешен план се характеризира с междуособици и отслабване на владетелската власт, а във външен план със сериозен военен натиск от страна на Византия. Докато на българския престол само за двадесет години се сменили шестима владетели (някои от тях били принудени да потърсят убежище във византийския престолен град), византийският император Константин V Копроним (741–775) организира серия от девет похода (първият през 756, а последният през 775 г.) срещу България — по суша, но понякога и комбинирано с флота. Макар че държали страната в постоянно социално и военно напрежение, тези походи не постигнали търсения резултат. Нещо повече, неуспехът на последната военна кампания бил причина за смъртта на василевса.

Смъртта на Константин V, отстраняването на вътрешните смутове и появата на личности като хановете Телериг (768–777) и Кардам (777–803), които съумели да обединят българското общество, довели до постепенното преодоляване на тежкото състояние, в което била изпаднала страната. В самото начало на деветото столетие тя отново била в състояние да се развива пълноценно и да се противопоставя успешно на съседна Византия.

Хан Крум, който през 803 г. наследил хан Кардам, е този български владетел, с чието име се свързва първото успешно десетилетие на България през новия IX в. Ако трябва само с няколко кратки слова да се характеризира външнополитическата дейност на хан Крум, тя би изглеждала така: приобщаване към България на всички земи, населени с българи и славяни, сродни на тези, които вече били български поданици. Основните географски посоки на тази програма били: Юг — Югоизток — Македония (преди всичко по долината на Струма) и Тракия; северозапад, в посока към р. Тиса (тези земи били отвоювани от аварите, чиято държава била унищожена от Карл Велики) и североизток от Долни Дунав. Тази политика довела и до териториално разширение, особено на север от Дунав — една територия, която византийските автори наричат «България отвъд р. Дунав».

Заслужава отбелязване стратегията на хан Крум по отношение на Византия: той не само се стремял към овладяване на земи в Македония и Тракия, но на няколко пъти предприел масови изселвания на византийското население на Тракия (то било прехвърляно в «Отвъддунавска България») с цел да промени демографския и народностния облик на тази византийска област и по-лесно да я приобщи към България.

Най-добре засвидетелствувани в изворите са отношенията на хан Крум с Византия. Инициативата е била в ръцете на българския владетел. През 808 г. българската войска извършила успешен поход по долината на Струма, а на следващата, 809 г. хан Крум овладял Сердика (Средец) и нанесъл сериозен удар в стратегическите планове на империята. Две години по-късно, през 811 г., Византия преминала в контранастъпление, успяла да овладее българската столица Плиска (Крум се бил оттеглил от нея), но на 26 юли 811 г. император Никифор I, който се завръщал триумфално, е напълно разбит в един от старопланинските проходи (вероятно Върбишкия) и намерил там смъртта си. Тази победа очертала пътя на българските войски към Тракия и те в продължение на две години — 811–813 г. — били почти пълни господари на тези земи. Хан Крум достигнал до Константинопол и се опитал да го обсади, но настъплението му било прекъснато от внезапната му смърт в началото на 814 г.

Ползотворна е държавническата дейност на хан Крум. Една интересна византийска енциклопедия, наречена «Свидас» (X в.), разкрива законотворчеството на този бележит български владетел, което имало за цел да се замени обичайното право на българи и славяни (или част от него) със закони за «всички българи». Макар и нестроен, текстът, който е запазен, подсказва какви социални прояви и отношения са регулирали те: наказателни дейности срещу кражбите, клеветничеството и лъжесвидетелството, изкореняване на лозята (?) с цел ликвидиране на пиянството, преследване и унищожаване на просячеството (опит за спиране на обезземляването на селяните, както приемат някои учени).

В българската медиевистика се водят спорове за наследниците и приемника на хан Крум. Неяснотите на част от изворите дават основание на някои учени да твърдят, че през 814 г. върховната власт в България преминала в ръцете на Дукум и веднага след това на Дицевг — Диценг. Едва през 815 г. за български хан бил провъзгласен Омуртаг. По-вероятно е второто положение, при което за наследник на Крум се приема Омуртаг (или Муртаг, както го назовават повечето средновековни автори), вероятно негов син. Седемнадесетгодишното властвуване на Омуртаг твърде произволно се характеризира като мирно (противопоставено на десетилетието на Крум). Внимателното проучване на това властвуване показва, че подобна характеристика е невярна. Наистина новият владетел побързал да преустанови състоянието на война с Византия и сключил 30–годишен мир с империята, който бил спазван. Нещо повече, през 823 г. българският хан се притекъл на помощ на император Михаил II, като му помогнал да ликвидира опасността от узурпатора Тома Славянина (823 г.).

Историческите извори показват недвусмислено, че Омуртаг, след като уредил отношенията си с Византия, бил принуден да обърне своя поглед към териториите на България, намиращи се отвъд Дунава. По-сериозен бил конфликтът с франкската империя по времето на император Людовик Благочестиви. Причина за този конфликт, прераснал скоро във война, било отцепването от българската държава на славянските племена браничевци и абодрити, които проявили стремеж да се приобщят към франкската държава. Военните действия, съсредоточени в няколко военни кампании, започнали през 826 г. и продължили през 827 и 829 г. Българите използвали дори флота по Дунава и Драва и особено упорито воювали по течението на р. Тиса (според един от българските възпоменателни надписи в р. Тиса се удавил българският военачалник Онегавон или Негавон). Войната приключила с мирен договор, който определил точно границите между България и франкската империя.

Почти по същото време българската войска преминала р. Днепър, която фиксирала крайните североизточни предели на българската държава (друг български надпис е посветен на копан Окорсис или Корсис, намерил смъртта си във водите на Днепър) и се намесила в гражданската война, която по това време бушувала в Хазарския хаганат.

С името на хан Омуртаг се свързва изграждането на нова административна структура на България (ликвидиране на федеративния принцип и замяната му с държавни служители), разгърнатото монументално строителство, което трябвало да заличи пораженията от нахлуването на Никифор I (преди всичко опожаряването на Плиска) и жестокото преследване на християнската религия, проповядвана от византийски пленници, доведени в България по времето на хан Крум. По нареждане на българския владетел били екзекутирани епископите на Адрианопол (Одрин) и Девелт с част от най-приближените им хора.

Хан Омуртаг починал през 831 г. (българско пратеничество при Людовик Благочестиви свидетелствува за това събитие). Той имал трима синове. Съдбата на най-стария, Звиница, е неизвестна (обикновено се допуска, че той е починал преди 831 г.); вторият, Енравота (или още Войн), бил наказан със смърт заради привързаността си към християнството. Така български хан станал най-малкият му син Маламир (831–836). Краткотрайното управление на Маламир е твърде слабо познато. Няколко български надписа и откъслечни текстове от съчинения на византийски автори извеждат на преден план действията на капхан Исбул, който ръководил един сполучлив военен поход в Тракия, завършил с овладяването и присъединяването към България на Филипополис (Пловдив).

Каква е била съдбата на Маламир не се знае, но през 836 г. български хан вече е бил Персиан (836–852), син на Звиница и внук на Омуртаг. Откъслечните сведения, с които разполага науката, показват недвусмислено, че и този български владетел следвал традиционната вече политика на България, а именно: териториално разширяване на базата на приобщаване към българската държава на земи, населени с българи и славяни. Тази политика определяла военните действия на юг и преди всичко на югозапад. И наистина към 837–838 г. български войски достигнали до западната част на Халкидическия полуостров, постигнали важна победа край Сяр, овладели град Филипи и установили крайната южна точка на българските граници край устието на р. Струма. Няколко години по-късно (839–842?) българска войска се отправила на запад срещу сърбите, но тази военна кампания завършила с неуспех. Тези няколко събития, изцяло във външнополитически план, почти изчерпват това, което знаем за управлението на хан Персиан.

България — държава от «варварски» тип

Изминалите две столетия (681–852) били твърде важни за българската държава. Отличителните белези на този период са два, а именно: осъществяване на връзка с предходните столетия, продължаване на процеси, наченати през V–VII в., и развитието на тези процеси, преди всичко държавно-творческите, през следващите две столетия, формирането на българската държава, чието начало трябва да се търси в общото минало на българи и хуни, навлязло в сериозна и важна фаза и към средата на IX в. България вече била, общо взето, завършена ранносредновековна държава.

Начело на българската държава бил ханът, българин по произход; властта му била наследствена, макар че изключения от това правило, характерно за «варварските» народи, имало. Той имал широки пълномощия — управлението на държавата, военното командуване, отношенията с чужди държави, правораздаването, религиозните процедури. Провинциално-административната структура била от български произход, както и всички служби и наименования на служби и почетни титли. Най-висшите длъжностни лица в държавата, на които се опирал ханът, били капханът (първи помощник на владетеля, а според някои учени дори и изпълнявал функциите на съвладетел) и ичиргу боилът. Пълномощията на двамата се разпростирали както във външнополитическата (или дипломатическата), така и във военната сфера. Известни са сравнително многобройни служби, чиито наименования се образуват от съчетанията боил, багаин, таркан и др. Столетие и половина в провинциалната уредба на българската държава преобладавал известен федерализъм, чието ликвидиране започнало през управлението на хан Омуртаг. Важен белег на българската държава от тази епоха е постепенното, но сигурно и трайно изграждане на столицата Плиска, в която били съсредоточени всички функции на един столичен град.

Българското общество от периода VII–средата на IX в. се състояло от две основни етнически групи — българи и славяни, като отношенията между тях почивали на практиката «победители — покорени», установена през 680–681 г. Те са обитавали отделни територии, изграждали са отделни селища, което не възпирало връзките между тях. А известно смесване на двете групи към края на тази епоха (т. е. средата на IX в.) вече било факт. Историческите извори са недостатъчни, за да се характеризира вътрешното състояние на българското и славянското общество. Все пак т. нар. Крумово законодателство подсказва, че в началото на IX в. известно социално разслоение е било налице. В същото време многобройният корпус от български надписи от първата половина на IX в. документира възникването и формирането на българска аристокрация, от която се набирали служители в централната и провинциалната администрация, военните командири и своеобразният корпус или «каста» от т. нар. верни хора на владетеля.

Двете етнически групи — българи и славяни, имали собствени системи от религиозни схващания, обичаи и ежедневна практика. Докато българите се придържали към монотеизма, славяните практикували политеизма. Трудно е да се каже дали са съществували някакви по-сериозни противоречия — било на местно, било на държавно равнище. Но едно нещо ги е сближавало — противопоставянето на християнската религия, ясната позиция «българи — християни», т. е. ромеи, засвидетелствувана в прочутия надпис от Филипи, дори жестоките гонения и екзекуции по времето на хан Омуртаг засегнали и владетелското семейство.

Многообразието на правните системи е фактор, който действувал в продължение на столетия и оказвал силно влияние върху социалните отношения в ранносредновековните «варварски» държави. За съжаление положението в България през периода VII–средата на IX в. е неясно, и то поради липсата на извори. Все пак може да се допусне, че до покръстването в сила е било обичайното право на българите и съответно на славяните преди всичко в областта на «наказателната репресия, уредба на съдебния процес, на семейните, имуществените и наследствените отношения». В тази практика настъпили сериозни изменения едва след покръстването, когато бил изготвен и въведен нов, общ за всички поданици на държавата законодателен корпус.

Съществуването на две основни етнически общности (макар и с твърде различен статут, брой и т. н.) характеризира езиковата ситуация в страната през този период. Говоримите езици са били два — български и славянски. Трудно е да се каже дали е съществувал билингвизъм, т. е. дали представителите на едната общност са говорели на езика на другата и обратно. Но практиката в западноевропейските «варварски» държави ни подсказва, че по-скоро е било обратно — двата езика са били обособени според обособяването на двете етнически групи, т. е. съществувала е лингвистична граница, която все пак не е възпрепятствувала заемките между двата езика. Както всяка държава, така и българската е имала нужда от писмен език. Този език за България по това време е бил гръцкият — от една страна, той би могъл да бъде разбиран от българи и от славяни, от друга страна, той е бил основното средство в постоянните връзки на българите с ромеите.

Българската държава до 864 г. е била държава от «варварски» тип, твърде близка до един или друг западноевропейски модел (може би най-близо до франкската държава от времето преди Каролингите). Така тя се вписвала в един процес, който в продължение на няколко столетия довел до формирането на средновековната карта на Европа. Две били чертите, които давали собствен облик на България: късното приемане на християнството и изграждане на собствена идеология, на собствен историографски модел на собственото си минало.

България 864–1018: от «варварската» държава до царството

Княз Борис (852–889): въвеждане на християнската религия

Средата на деветото столетие донесла не само промяна на българския престол, но и открила нова епоха в българската история. Тази епоха или по-точно нейното начало се свързва с името на хан Борис (852–889), оставило трайни дири в паметта на българската църква и на целокупния български народ. Тази необичайна почит, единствена по рода си в българската историческа традиция, се дължи на ролята, която хан Борис е играл във въвеждането на християнството в българската държава.

Година след възшествието си на българския престол хан Борис в съюз с Велика Морава воювал срещу Людовик Немски. Изворите не разкриват напълно мотивите на българския владетел, започнал тази война, но не скриват неговото поражение. Със същия успех Борис воювал за пръв път в българската история срещу младата хърватска държава, а през 855–856 г. претърпял тежко поражение срещу традиционния си противник Византия. Неуспехът срещу ромеите, за разлика от първите две войни, довел до сериозни териториални загуби: България била принудена да се откаже от някои от черноморските градове, областта Загора и Филипопол (Пловдив).

Тази поредица от неуспехи не отказала хан Борис от активно участие в международния живот в Централна и Югоизточна Европа. В началото на 60–те години на IX в. се формирали две коалиции, на които предстоял тежък военен конфликт: Борис и Людовик Немски срещу сина му Карломан и Велика Морава. На по-заден план, но в никакъв случай пасивно, стояла Византия. И този път действията на българите не били много успешни, но особено решително било поражението във войната срещу Византия. Наистина България, въпреки че била победена, получила обратно областта Загора, но била принудена да приеме твърде сериозно политическо условие: да се откаже от съюза си с Людовик Немски и да въведе християнската религия с помощта на Константинопол. По този начин империята си разчиствала пътя към Централна Европа (по същото време за Велика Морава заминали византийските мисионери Константин Философ и Методий) и здраво привързвала към себе си България, вече християнска държава.

Налагането на новата вяра за задължителна религия в България било стъпка с изключително значение за българския народ и за българската държава. И е съвсем логично тази стъпка да бъде обвита с много легенди, които затрудняват разграничаването на действителността от измислицата. Така Краткото Кирилово житие (Успение Кирилово), както би трябвало да се очаква, отдава твърде много на покръстителната мисия на св. Кирил в областта на р. Брегалница, а Пространното Климентово житие пък отрежда голяма роля на св. Методий в кръщението на българския народ. Византийските автори съсредоточават своето внимание върху един по-интимен, по-личен план. Така например някои хронисти търсят влиянието на Борисовата сестра (прегърнала новата вяра, когато била във византийски плен) при вземането на важното решение, докато други пък приписват голяма роля на въздействието, което оказала върху българския хан картината «Страшният съд» (Второто Божие пришествие), нарисувана в един от Борисовите дворци от византийския монах и зограф Методий.

Легендите затова са легенди, защото представят нереално реалните исторически събития и процеси. Българската историческа наука е склонна да приеме две възможности (или два пътя) за християнизирането на страната: бавно и постепенно приобщаване на българите и славяните към християнската вяра или насилствено и бързо налагане на новата религия. В първия случай би трябвало да се проследят възможностите за подобна бавна еволюция и фактите, които я подкрепят. А те не са много: християнската религия, разпространявана и съществувала на територията на Малка Скития и Долна Мизия преди идването на Аспарух, но понесла тежък удар след това; християнизирането на славяни и българи, които обитавали византийските земи, присъединени към България през VIII–IX в.; най-сетне мисионерската дейност на византийските пленници в първите десетилетия на IX в., която завършила с жестоки репресии, които засегнали първородния син на хан Омуртаг Енравота (Войн), Мануил, епископ на Адрианопол, епископа на Девелт и др. Както се вижда, тези събития едва ли говорят за постепенното приобщаване на поданиците на българския владетел към християнската религия.

Втората възможност — насилствено, бързо налагане на новата вяра по решение на владетеля, също изисква мотивация. Какво е накарало българския хан да вземе подобно решение и защо го е взел точно тогава? Очевидно военното поражение от Византия през 863 г. би могло да бъде само повод, само събитие, което е ускорило решението или дори принудило Борис да изостави първоначалното си намерение за въвеждане на християнството с помощта на немски свещеници (част от споразумението с Людовик Немски) и да приеме посредническата роля на империята. Тогава? България вече била узряла, за да стори тази решителна стъпка. В продължение на две столетия тя успяла да се запази от външни въздействия, да съхрани собствения си облик. Но както нейното вътрешно развитие (процес на формиране на единна народност), така и безспорният факт, че бъдещето на Европа било в посока на универсалната християнска религия, подсказвали новия път. И това безспорно е определило решението на българския хан. А дали е било правилно, ще видим по-долу.

Легендите затова са легенди, защото ни поднасят действителността в романтична обвивка, в емоционална атмосфера, фактите са факти, защото са суховати, но в замяна на това точни. Много спорове са водени в коя година се е извършил самият акт на покръстването. Сочат се 863, 864, 865 или дори 866 г. А не липсва и компромисно решение: началният или първият акт (покръстването на самия Борис, който възприел името на своя кръстник — византийския василевс Михаил III, и най-приближените му) е бил извършен през 864 г. (или в края на 863 г.), а целият процес е продължил най-малко две-три години и приключил през 866 г.

Какви са били действията на хан Борис в тягостната атмосфера на сблъсъка между старото и новото? От своя духовен наставник (патриарх Фотий) той получил едно ръководство, което трябвало да насочва действията му и да го направи християнски владетел или както гласи насловът на това обширно съчинение: «Из посланието на светейшия константинополски патриарх Фотий до архонта на България — Каква е работата на архонта» (най-практическото заглавие, съхранено само в един от ръкописите). Но съветите и препоръките в това «ръководство за владетеля» били едно, а действителността в България — нещо съвсем друго. Конкретната реализация на кръщението — в индивидуален план отказ от старата вяра и прегръщане на новата, а в колективен — разрушаване на старите светилища (българските капища) и построяването на новите християнски храмове — довела до възникването на сериозна опозиция в страната. Последвалите събития, които могат да се характеризират като краткотрайна и може би локална гражданска война, са отразени преди всичко от западноевропейските хронисти, пишещи на латински (византийските летописци разказват за тези събития съвсем бегло), т. е. автори, които са били далече от мястото на събитието и са черпели сведения от втора и трета ръка. Това, разбира се, не означава, че те трябва да бъдат лишени от доверие.

А събитията са се развили съвсем просто: обясненията, че ханът «дал лош закон» и «отстъпил от бащината чест и слава», бързо прераснали в открит бунт, който обхванал Плиска с нейните околности и десетте комитата (така наречената Вътрешна област). Потушаването на бунта е обвито, както би трябвало да се очаква, в легенди, а основна роля в него играят трансцендентни сили. Но то е факт. Факт е и жестоката разправа на Борис с водачите на българската опозиция (избиване на 52 боили и техните семейства). Ликвидирането на тази съпротива на българската знат, която не желаела да се раздели с миналото, с традицията, с ежедневието си, открило пътя към масовото християнизиране на българи и славяни, към превръщането на християнството в задължителна за всички религия, към разрушаване на всички пътища за връщане назад, към езичеството (първа глава от съставения наскоро след това «Закон за съдене на хората» обявявала всеки поданик на българския хан, предприел подобен опит, за престъпник).

Последиците от покръстването трябва да се търсят не само в религиозен, но и в политически план. С приемането на християнството България встъпила във византийската общност, българският народ бил включен във «византийското семейство на народите», а българският владетел бил обявен за «духовен син» на византийския василевс, който според византийската политическа идеология стоял начело на това семейство от народи и владетели. Тези изменения във вътрешното положение и в международния статут на България създавали реална опасност от пълно подчинение на страната както в духовната област, така и в сферата на външната политика. Българският владетел трябвало да реагира по някакъв начин и да се опита, макар и частично, да излезе от византийския кръг. И той не закъснял да го стори.

Опитът на Борис да получи някаква форма на автономия за младата българска църква от Константинопол завършил с неуспех. Посланието на патриарх Фотий, за което вече стана дума, разглеждало въпросите на християнската религия в личен и морален аспект, но не и в социален и организационен план. Ето защо българският хан решил да се обърне към римския папа. В края на август 866 г. в Рим пристигнало българско пратеничество в състав: Петър, Йоан и Мартин. То предало на папа Николай I обширен текст с много въпроси, които вълнували Борис (в същото време друго българско пратеничество се отправило към Регенсбург с молба към Людовик Немски да проводи в България епископи и свещеници). Папа Николай I не закъснял да отговори на 115–те въпроса на българския хан в църковно-каноническата, религиознообредната, правнонаказателната сфера, ежедневието, военното дело. Текстът, изготвен в папската канцелария, бил по-близък до действителността, до живота от Фотиевото послание, но и той не давал положителен отговор на основното искане на Борис — автономия на църквата. «Отговорите» били връчени на хан Борис на 13 ноември 866 г. от папско пратеничество в състав: епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски (в началото на 867 г. в Плиска пристигнало и немско пратеничество, ръководено от епископа на Пасау Херменрих, но тъй като заварило в България римската делегация, напуснало страната).

Присъствието на римското духовенство в България, както и неговите действия за приобщаване на българите прозелити към римската църква положили началото на сериозен конфликт между Рим и Константинопол. Какво е било участието на Борис в този конфликт? Българският владетел съвсем не е бил пасивна фигура. Напротив, той твърде действено преследвал своята цел. През 867 г. в Рим пристигнало второ пратеничество (Петър, Сондоке, Георги, ичиргу боилът Стазис), което изложило пред папата молбата на Борис епископ Формоза да бъде ръкоположен за български архиепископ. Николай I отказал. Същата позиция по българския въпрос имал и неговият приемник Адриан II (867–872) (Николай I починал на 13 ноември 867 г.), който проводил в България ново пратеничество в състав: Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски. Наскоро след това, през февруари 868 г., заедно с Формоза Портуенски и Павел Популонски в Рим пристигнал постоянният пратеник на Борис Петър, който представил пред римския първосвещеник новото искане на българския хан: за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Мартин. Адриан II отново не приел българското предложение и се опитал да наложи своя кандидатура в лицето на поддякон Силвестър. Папското протеже не закъсняло да пристигне в Плиска, но след като се сблъскало с нежеланието на българите, било принудено да се върне в Рим. Борис отново настоял за едно от двете си предложения, а Адриан II отново се опитал да продължи тази игра на нерви, но вече било късно.

Българският хан разбрал, че всичките му усилия са напразни, и отново насочил своя поглед към Константинопол. А там заседавал поредният Вселенски събор (5 октомври 869–28 февруари 870 г.), който не само свалил патриарх Фотий и избрал за нов патриарх Игнатий, но и до известна степен помирил двете църкви. Но най-важното предстояло. На 4 март 870 г. на извънредно заседание, на което присъствувала и българска делегация (ичиргу боилът Стазис, багатур Сондоке и др.), младата българска църква била поставена под върховенството на Константинополската патриаршия. Така българският църковен въпрос намерил своето частично решение.

Решението на събора довело до отстраняване на римското духовенство от България, до ръкополагане на първи архиепископ на българската църква — Йосиф (според други извори Стефан), до разгърнато строителство на храмове и изграждане на първите епископски средища.

Римската църква, макар и отстранена, не се отказала от целта си да постави под своя юрисдикция България. Особено активен бил папа Йоан VIII, който многократно се обръщал с писма към хан Борис (872, 874, 878, 879 г.). Но българската църква вече била тръгнала по път, от който трудно би могла да бъде отклонена.

Нейната позиция укрепнала значително към 886 г. — промяна, свързана със съдбата на Кирило-Методиевото дело във Велика Морава. За по-голяма яснота трябва да се върнем към събитията от 60–те години на века. През 862 г. в Константинопол пристигнало пратеничеството на Ростислав, княз на Велика Морава. От името на своя владетел това пратеничество се обърнало към Михаил III (842–867) с молба в тяхната страна да бъдат изпратени духовници, които да проповядват Божието слово на славянски език. Изборът на византийския василевс се спрял на Константин Философ и по-стария му брат Методий, които отдавна се готвели за такава дейност и вече били изпълнявали мисионерски задачи. За кратко време, с помощта на създадената славянска азбука, двамата братя превели от гръцки на славянски език необходимата богослужебна литература. На следната, 863 г. Константин Философ и Методий, придружени от своите следовници, заминали за столицата на Велика Морава Велеград. Там тяхната дейност продължила повече от три години. През декември 867 г. те пристигнали в Рим, където били приети радушно, а папа Адриан II осветил славянските книги. По време на пребиваването си в Рим Константин Философ заболял тежко и приел монашеската схима и името Кирил. На 14 февруари 869 г. той починал и бил погребан в базиликата «Сан Клементе». След смъртта на Кирил делото на славянската книжовност останало в ръцете на Методий, който бил ръкоположен за архиепископ на Панония. Но още през 870 г. Методий бил изправен пред съд на германски епископи в Регенсбург, осъден и затворен в Евланген, където прекарал три години. През 873 г. той бил освободен и поставен от папата за архиепископ на Велика Морава със седалище във Велеград, където подхванал отново своето дело. На 6 април 885 г. починал архиепископ Методий. Неговата смърт разкрила за немското духовенство възможности да се опита да унищожи делото на двамата славянски първоапостоли. И наистина ожесточените спорове между славянското духовенство и немските свещеници скоро преминали в гонения и жестока разправа с най-изявените ученици и следовници на св. Методий. Те били измъчвани, затваряни в тъмници и дори продавани в робство. Трима от най-изтъкнатите измежду тях — Климент, Наум и Ангеларий — успели да се изплъзнат и да се отправят към България. Или както пише Климентовият житиеписец, «закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие». В Белград тримата били приети радушно от местния български управител и изпратени в Плиска, «защото [той] знаел, че България жадува за такива мъже». Наистина тримата (Ангеларий скоро починал) намерили най-топъл прием от българския хан и скоро пристъпили към организиране на две книжовни средища — Плиска (Наум) и Девол — Охрид (Климент).

През 889 г. в България била извършена неочаквана промяна. След 36–годишно властвуване хан Борис се оттеглил доброволно от престола и се покалугерил. Според едни автори (Регино) това се дължало на голямо християнско благочестие, на обхваналия го силен религиозен мистицизъм, а според други (Теофилакт Охридски) решението било взето поради тежко заболяване. Властта в страната била поета от най-стария от четиримата Борисови синове Расате или Владимир (889–893). През 892 г. новият владетел сключил съюз с немския крал Арнулф (887–899), насочен срещу Велика Морава и косвено срещу Византийската империя. Този ход породил недоволство в България, тъй като представлявал отклонение от традиционната провизантийска политика на Борис, провеждана в последните тридесетина години (някои изследвачи са склонни да допуснат, че Владимир е направил опит да забрани християнската религия и да възстанови езическите вярвания — действия, които допълнително засилили недоволството в страната). Владимир нямал възможност да продължи и разшири тази си политика, тъй като неговият баща напуснал манастира, където прекарвал дните си, успял да залови първородния си син, да го отстрани от престола и да го накаже жестоко, като наредил да го ослепят. За владетел той провъзгласил третия си син Симеон.

Цар Симеон (893–927): pax Symeonica

Възшествието на Симеон не е парадокс (както са склонни да го приемат някои учени), а историческа необходимост; неговото продължително царуване не е фойерверк на фона на средновековната тъма, а проявление на историческата действителност в България от края на IX и първите десетилетия на X в. Роден към 863–864 г. (патриарх Николай I Мистик го нарича «дете на мира»), отгледан и възпитан за разлика от първородния си брат като християнин, получил блестящо образование в най-изявения културен център на IX в. Константинопол, (кремонският епископ Лиудпранд по-късно ще го нарече «полугрък»), готвен за духовна кариера, Симеон изведнъж рязко променил пътя, който упорито следвал, и вместо глава на българската църква той станал княз на България. За щастие Симеон бил готов за подобно превъплъщение, готов бил да поеме историческата отговорност и да поведе България по нов път.

А България наистина имала нужда от нов водач — умен, прозорлив и решителен, защото положението й било трудно. От една страна, християнизирането давало възможност на България най-сетне да се приближи, да се приобщи към най-развитата, съвременна цивилизация — византийската, и чрез нея да достигне до най-ценното на класическата древност, да се развива, в рамките на универсалната християнска общност, която създавала устойчив облик на Европа през деветото столетие. В същото време, встъпвайки в така наречената Византийска общност, България била заплашена да попадне в широките обятия на византийското влияние, да бъде постепенно неутрализирана и дори обезличена, да стане лесна плячка на византийската реконкиста или както се изразяват някои учени, на pax Byzantina, т. e. да стане част от един свят, изграден по византийски образец и живеещ под византийско върховенство.

Симеон много добре разбирал това положение и за щастие бил твърде добре подготвен да насочи развитието на страната си по път, който би я извел от тази сложна и опасна обстановка. Израснал, възпитан и образован в Константинопол, той много добре схващал къде се криела истинската сила, истинското могъщество на империята — не толкова в нейните икономически възможности и човешки ресурси, колкото в нейната хилядогодишна култура, която давала възможност на всеки ромей да гледа презрително на всеки чужденец, на всеки «варварин». Младият български владетел разбрал добре, че трябва да направи преди всичко една решителна стъпка, а именно: да се изгради една нова цивилизация, която поне до известна степен би приближила българското общество или поне част от него до ромеите; цивилизация, която би вдъхнала увереност и самочувствие на българите, би им дала сили, макар и «византинизирани», да отстояват успешно собствената си идентичност.

Изграждането на новата християнска цивилизация започнало още през шестдесетте години на IX в., т. е. веднага след официалния акт на кръщението, и то в широк план — нова архитектура (строителство на храмове, предимно с базиликален план), ново право (превод на византийски законодателни текстове като «Еклога», «Номоканон», «Синтагма в 14 титула» и преди всичко изработване на български закони като «Закон за съдене на хората»), подготовка и въвеждане на славянския език и славянската писменост в литургията (между 886 и 893 г.) и др. Но това бил бавен и продължителен процес, за който се изисквало много време (освен всичко друго той спомагал повече за устойчиво присъствие на «византинизма», отколкото за неговото неутрализиране). На Симеон са били необходими други явления и други процеси, друг тип развитие, което в сравнително кратко време да даде своите плодове и основата за успешна борба с Византия в идеологически и политически план.

И тук ролята на Симеон е безспорна. Цяла серия текстове от епохата — «Златоструй», «Похвалата за цар Симеон» («Симеоновият сборник»), приписката на Григорий Презвитер Мних, бележка в късносредновековен ръкопис (XV–XVI в.), «Български апокрифен летопис» — разкриват по категоричен начин действията на Симеон за изграждане на едно ядро на новата цивилизация, ядро, което в крайна сметка създава нейния облик.

Безспорно трябва да се започне с идеята за нова столица. Преместването на държавното средище от Плиска (града, трайно свързан с българската държавност!) в Преслав (до 893 г. не особено значимо селище!) не е случайно явление. Без колебание анонимният автор на «Български апокрифен летопис» вмъква в своя текст: «И създаде [Симеон] градове велики по морето; и великият град Преслав той създаде, и там в него прие царството... И Преслав град той гради и създаде в 28 години...». Дали ще приемем числото за безусловно точно, няма особено значение. По-важно е друго. Замисляйки създаването на един нов Преслав — в това няма съмнение, — Симеон е следвал действията на Константин Велики. Очевидно Велики Преслав в Симеоновите представи е трябвало да се превърне за българите в това, което за римляните е бил Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничеща на византийската, да възвести началото на една нова империя и да се превърне в резиденция на един нов император.

Новата столица не е била само елемент от идеологията на Симеон, не е била само абстракция, а и материален израз или въплъщение на част от идеите на българския владетел. В Преслав е бил построен нов дворец на Симеон (преди всичко Тронната зала), чийто архитектурен облик «няма точен паралел сред паметниците на старобългарската архитектура». Рожба на традициите от Плиска и новаторството в интерпретации на стари образци, преславският дворец е уникална сграда, впечатлила Йоан Екзарх, който ни е оставил блестящо описание на тази великолепна творба на старобългарската архитектура. Велики Преслав бързо става център на новите веяния в религиозната архитектура. Тъкмо тук се извършва решителен преход от трикорабната базилика към кръстокуполната църква — безспорно най-популярната християнска храмова сграда от тази епоха в съседна Византия. В разкритите досега над двадесет кръстокуполни църкви от българската престолнина се различават три основни групи, най-значима от които е първата (кръстокуполна църква с четири свободни подпори и предабсидно пространство), наречена още «константинополски вариант» поради установените близки успоредици с византийската столица. Тъкмо тази група църкви (№ 1 и № 2 на Аврадака, църквата на Мостич, № 1 в местността Бял бряг и др.), която може да бъде наречена още и аристократична, е отговаряла най-добре на Симеоновите стремления за създаването на «цивилизация в цивилизацията».

Сякаш за да увенчае този «аристократичен» тип църковни сгради, но в същото време да се дистанцира от тях, Симеон е издигнал своята Златна кръгла църква. Нейният план (ротонда, съставена от три основни елемента, а именно: кръгъл наос, разделен на 12 екседри, правоъгълен притвор и квадратен атрий), необичайното за българската архитектура композиционно решение я превръща в единствена по рода си сграда. Тази констатация се подсилва от другия отличителен белег на Златната църква, т. е. пищна външна и вътрешна декорация — пластична, инкрустации с керамика и стъкло, пъстри подови настилки, мраморни плочи и керамична облицовка. Тъкмо за тази декорация се отнасят думите: «Промяната от едно публично и тържествено изкуство към едно частно и скъпоценно изкуство е може би най-впечатляващият облик на епохата ...». И наистина кръглата църква е и дворцова (на владетеля), и манастирска. Но тя е частна църква. Тя изразява вкуса на едно лице и е предназначена да приютява него, семейството му и най-висшите представители на аристокрацията — светска и духовна. Широката строителна програма в Преслав и нейното изпълнение станали причина за раждането на един изключителен феномен, който обвързал здраво името на Велики Преслав с изкуството на десети век. Става дума за прочутата преславска рисувана (художествена) керамика. Тя играе важна роля в развитието на преславското изкуство; тя е навсякъде — в стенната декорация и в подовата настилка (замества скъпите мрамори и още по-скъпите мозайки); тя е в църквата и в дома на българина под формата на икона (замества сполучливо дървената икона); тя е на трапезата на българския аристократ, подменяйки безценните и затова почти недостъпни златни и сребърни блюда.

Едновременно с изграждането на столицата, с развитието на изкуствата и художествените занаяти Симеон е отделял не по-малко време за развитието на книжовността. Той е разбирал добре, че същината на новата култура (т. е. византийската култура), където и да се разпространява, си остава винаги една и съща — византийска. Симеон е намерил изхода в промяната на формата. Ръководейки изграждането на другоезична, негръцка писмена култура (славянска), Симеон успял да се разграничи (а заедно със себе си и българския народ) до известна степен от Византия, вземайки от културата на империята това, което му е било необходимо, и избягвайки онова, което е криело в себе си заплаха за постепенното заличаване на народностния облик на българина.

Пристигането на свети Климент и свети Наум в Плиска, първите прояви на новата книжовна култура, въвеждането на славянския език в литургията, замяната на глаголицата с кирилицата са били първите крачки по път, който е трябвало да отведе българското общество до една нова по тип и по съдържание култура. И тъкмо тук са мястото и ролята на княз Симеон. Цитираните по-горе извлечения от някои творби на старата ни литература или приписки по някои ръкописни книги съдържат образа на владетеля, на «книголюбеца» Симеон. Това нито е случайно, нито е плод на ласкателните пера на дворцовите книжовници. Симеон твори, поръчва нови преводи, събира книги (гради библиотека!), тълкува ги...! Кои са били неговите сподвижници? Техните имена, поне на най-изтъкнатите, са добре познати: Епископ Константин, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Доксов, Григорий Презвитер, и, разбира се, намиращите се в Охрид, но съпричастни към преславската духовна атмосфера Климент и Наум. Разбира се, имало е и много други, работещи в дворцовия скрипторий, чиито имена времето е изличило (пък и на тях не е било съдено да се наредят до най-големите!). Тук става дума за нещо друго, за тези няколко талантливи и подготвени творци, които са подпомагали княза; творци, пред които той е излагал своите идеи и своите конкретни планове; творци, с които той е беседвал и обсъждал както близките си намерения, така и по-далечните си цели; творци, които са формирали един частен или дворцов кръг на Симеон, едно «мислещо общество» (по подобие на Фотий), един интелектуален заряд на обществото, с който владетелят е прекарвал голяма част от времето си. Какъв е обемът, какво е съдържанието на книжовната продукция, излязла от Преславския дворцов кръг? Да се надникне в «работната програма» на този затворен кръг от интелектуалци (затворен, защото е съставен от избраници, от талантливи творци и защото действува в ограничена, недостъпна за всеки социална среда) е и трудно, и лесно. Трудно е, защото липсва увереност, че познатите произведения са цялата продукция на Преславския кръг. И това естествено намалява нашите възможности за преценка. От друга страна, сред онова, което времето и враждебната ръка са пощадили, се открояват няколко основни групи книжовни произведения.

Групата, която би трябвало да бъде поставена на първо място, има проповеднически и поучителен характер, т. е. омилетична литература. Четирима автори оставят имената си като изявени майстори в тази област: Климент, Йоан Екзарх (и двамата автори на многобройни слова и поучения за различни празници), Константин Преславски с «Учително евангелие» и цар Симеон със «Златоструй», съдържащ избор от слова на св. Йоан Златоуст. Омилетичната литература не е била достатъчна да запознае българина, особено по-образования, с всички тайни на християнската духовност.

Необходими са били съчинения, които в сравнително достъпен вид да предложат на българското общество поне част от постиженията на християнската култура. Към тази група книжовни трудове се отнасят «Небеса» (или «Точно изложение на православната вяра») на Йоан Екзарх, «Черковно сказание» на Константин Преславски, преводът на «Четири слова против арианите» на Атанасий Александрийски, извършен от Константин Преславски по лично указание на цар Симеон. Това са трудове, които по един или друг начин са развивали основни «истини» на християнската вяра.

В същото време българското общество е имало нужда от творби с по-широк познавателен характер; творби, които разширявали кръгозора на българина от края на деветото столетие. Отговор на тази социална необходимост са така нареченият «Симеонов сборник» (познат по руски препис от 1073 г.) и преди всичко «Шестоднев» на Йоан Екзарх. Не биха могли да бъдат пропуснати произведения, които се вплитат в жанрови групи като публицистика или апология («За буквите» на Черноризец Храбър), летопис (кратки хроники), агиография, светска и църковна поезия или химнография («Похвалата за цар Симеон», «Азбучна молитва», Каноните на Наум и епископ Константин).

Ето това е ядрото на новата християнска цивилизация, за чието съзиждане цар Симеон е положил толкова много усилия. Това е онзи тип цивилизация, създадена едва ли не по внушението на един човек, отговаряща на изискванията (в много случаи) на твърде тясна социална група, но с огромно интернационално звучене.

Изграждането на Преславската цивилизация е онзи феномен, който не само създавал собствения облик на българина, отграничавайки го до известна степен от ромея, но и му вдъхвал определена увереност, която позволявала да се стори и следващата крачка. Но изграждането на новата цивилизация не е вървяло спокойно. България е била принудена в продължение на едно десетилетие да воюва четири пъти с Византия (894–896, 896–899, 901–902 и 904 г.). Това били войни, предизвикани от империята, и действията на Симеон са имали за цел възстановяване на статуквото или пък са преследвали малки териториални придобивки в една вече традиционна за българската политика посока — югозападните предели на полуострова. Симеон все още не е имал намерението да хвърли народа си в борба с могъщата империя. Макар че показал рядката способност да раздвоява своето внимание, ръководейки наред с другата си дейност военните стълкновения и дипломатическите ходове, той нямал желанието да се вплита в сериозни и продължителни военни конфликти. Времето за това още не било настъпило.

Отношенията между България и Византия се променили коренно след смъртта на император Лъв VI (912 г.). Престолонаследникът Константин VII Багренородни бил малолетен и управлението на империята било поето от неговия чичо Александър. Новият василевс не закъснял да прояви своето отношение към България. Той твърде грубо прекъснал разговорите със Симеоновото пратеничество в Константинопол, пристигнало за традиционното подновяване на мирния договор. Тази необмислена постъпка на Александър послужила на Симеон като повод да пристъпи към осъществяване на втората част от своята обширна програма.

През август 913 г. българският владетел начело на многобройна войска се появил край стените на Константинопол. След краткотрайна обсада двете страни се споразумели или по-точно империята била принудена да отстъпи: във Влахернския дворец патриарх Николай I Мистик благословил царската титла на българския владетел.

Веднага след това Симеон уговорил брак на една от своите дъщери с малолетния Константин VII и се завърнал в Преслав (по същото време вероятно и българският духовен глава получил сана патриарх), тъй като бил сключен «траен мир». Симеон се отправил към столицата си, тъй като бъдещето било пред него: василеопатор след осъществяването на брака (или след неговото окончателно договаряне), регент и съимператор на малолетния си зет и най-сетне «василевс и автократор на българи и ромеи». По този начин българският цар щял да постигне своята цел — да унищожи (или поне да видоизмени) византийската политическа идеология, да я подмени изцяло или отчасти със собствена политическа идеология с универсален характер. Тази негова програма била загатната с легендата на един печат, отсечен вероятно през 913 г.: «[На] Симеон василевс многая лета // Миротворец василевс многая лета». Какво означава миротворец? Разбира се, не сключване на пореден мирен договор, а установяване на строго определен ред, порядък, политическа структура на Универса, които съответствували на политическите схващания на българския владетел за един pax Symeonica, т. е. Симеонов свят.

Теорията е едно, а политическата практика друго. Византия не е могла да остане безучастна към една подобна програма, чието осъществяване е заплашвало нейната позиция на вечна империя (aeternitas imperii). И наистина твърде скоро ново регентство под ръководството на императрицата-майка Зоя отхвърлило постигнатите през август 913 г. споразумения.

Този враждебен акт открил пътя за въоръжен конфликт между двете страни, който продължил пет години, т. е. до 919 г. И наистина още през 914 г. войските на Симеон нахлули в Тракия, овладели Адрианопол (Одрин) и опустошили част от Македония. Решителният сблъсък станал през 917 г. Двете страни положили много усилия, за да се подготвят за него. Дипломатическата ловкост на Симеон се оказала на по-голяма висота и България влязла в този двубой с редица предимства. На 20 август 917 г. край бреговете на р. Ахелой (между Несебър и Поморие) цар Симеон нанесъл тежко поражение на ромеите. Но военната кампания не приключила с това сражение. Българите не пропуснали да се възползват от благоприятните обстоятелства, навлезли дълбоко в Югоизточна Тракия и в едно нощно сражение край Катасирти (близо до Константинопол) постигнали нова победа. Но вместо да продължи към столицата, Симеон решил да прекрати военните действия и да ги продължи през следващата година.

Този ход, който на пръв поглед изглежда странен, бил добре премислен. Преди решителната атака на византийската столица Симеон «усмирил» сърбите, които, подтиквани от Византия, се опитвали да се противопоставят в гръб на българите, и веднага след това извършил разорителен поход в Елада и Пелопонес. И когато вече очаквал резултатите от този военен и политически натиск, т. е. да се възстанови споразумението от 913 г., в Константинопол станали събития, които още веднъж, и то още по-решително изменили политическата обстановка. Тази промяна била свързана със стремителната кариера на друнгария (командуващ византийския флот) Роман Лакапин. Ловкият арменец успял да отстрани Зоя и омъжил дъщеря си Елена за Константин VII. Така той станал тъст на василевса и получил титлата василеопатор (май 919 г.). Оттук нататък било лесно. На 24 септември 920 г. Роман Лакапин бил провъзгласен за кесар, а на 17 декември същата година и за съимператор на своя зет. И така целта, преследвана от Симеон, била постигната от Роман Лакапин. Това, което било много трудно за осъществяване от един български владетел, твърде лесно било решено от един арменец, който живеел в империята.

Събитията от 919–920 г. убедили Симеон, че този път към реализиране на неговата обширна политическа програма бил вече преграден. Но не желаейки да отстъпи, той бил принуден да потърси други средства. А изборът не е бил голям: очевидно оръжията са били единствената възможност. И Симеон не се поколебал да мобилизира силите си и да ги хвърли в атака срещу империята, за да постигне това, което му било обещано, но вече чрез война.

Военните кампании следвали една след друга. Редували се дипломатически натиск с наказателни действия в западните части на Балканския полуостров. През 921 г., т. е. веднага след решителните събития в Константинопол, българските войски настъпили в Тракия. Нанесли поредното поражение на ромеите край Катасирти, а след това достигнали до предградията на византийската столица, разбили наново изпратените насреща им войски и опожарили дворците, разположени в Пиги и Стенон. Но Симеон не успял да пожъне резултата от тези успешни действия, тъй като в неговия тил сърбите отново се раздвижили. Твърде бързо българското протеже княз Захарий успял да се наложи над съперника си Павел Бранович и Сърбия отново била върната в орбитата на българското влияние. Този изход на «сръбската криза» позволил на Симеон да насочи пак вниманието си към Византия. През 922 г. българските войски се отправили към столицата, но преди това превзели и опустошили град Виза, а след това достигнали императорския град и опожарили така наречените дворци на света Теодора. Тези успехи на българските войски направили от Симеон почти пълен господар на Балканския полуостров, но не могли да осигурят крайния резултат от войната. Очевидно за превземането на Константинопол Симеон имал нужда от съюзник. И българският цар не се поколебал да го потърси първо в Египет, изпращайки свои посланици при Убайдалах Ал-Махди (909–934 г.), а след това и в Багдад. За съжаление и двата опита — не без намесата на ромейската дипломация — завършили без успех.

Тази несполука не била единствена. През 924 г. сръбският княз Захарий, дотогава покровителствуван от България, проявил открито своите враждебни намерения към българската държава. Нещо повече, сърбите успели да разбият изпратената срещу тях българска войска. Това неочаквано поражение, което не можело да окаже сериозно влияние върху българо-византийските отношения, било компенсирано с овладяването на Адрианопол от българите. Но този успех не придвижил Симеон към целта. И той се решил на един неочакван ход: среща с Роман I Лакапин. Срещата била осъществена на 9 септември 924 г. край Космидион (близо до Златния рог), но не довела до някакво сериозно споразумение. Все пак временното прекратяване на военните действия с Византия позволило на Симеон да се заеме по-решително със Сърбия, в резултат на което тя била присъединена към българското царство. Но наскоро след това срещу България се изправило Хърватското кралство (и то подтиквано от Византия). В краткотрайната война българската войска претърпяла тежко поражение (така поне твърдят византийските автори). Това била последната война на българския цар, който починал на 27 май 927 г.

Преждевременната смърт на българския цар сложила край на едно продължително властвуване, което впечатлява със своите резултати. Наистина Симеон не сполучил да осъществи цялата си програма — това не било по силите на българския народ и на българската държава, — но дългогодишните му усилия довели до изграждането на Преславската цивилизация с нейното огромно интернационално звучене, до формирането на впечатляваща политическа идеология, pax Symeonica, която макар и не доведена до край, донесла на българския владетел титлата цар, а на българския църковен глава сана патриарх. Този пробив във византийската политическа идеология преобразил България от «варварска» държава в християнско царство.

Цар Петър (927–970): епоха на отшелници и дисиденти

Смъртта на цар Симеон довела до рязка промяна във външната политика на България. Наистина на първо време наследникът на престола цар Петър (първородният син Михаил бил лишен от правото на престолонаследие и принуден да стане монах), който управлявал заедно с активното участие на вуйчо си Георги Сурсувул, направил опит да следва действията на своя велик баща, но поредното нахлуване на български войски в Тракия било по-скоро военна демонстрация, напомняне за българските възможности, отколкото проява на сериозни намерения. И наистина българите твърде бързо напуснали византийската територия, а наскоро след това двете страни започнали преговори за мир. Споразумението било постигнато след размяна на пратеничества: сключен бил тридесетгодишен мир, който бил скрепен, дори гарантиран, с брак между българския владетел и Мария (тя променила името си на Ирина — име, което постоянно трябвало да напомня за «дълбокия» мир между двете страни), дъщеря на най-големия син на Роман I Лакапин и негов съимператор Христофор. Този мир сложил край на амбициозната политика на България, но все пак реално осигурил титлата цар на българския владетел и достойнството патриарх на водача на българската църква.

Сключеният през 927 г. мир (бракът на царствуващата двойка бил осъществен на 8 октомври в Константинопол и след това в Преслав) наистина бил дълбок и траен. Двете страни, макар и по различни причини, имали нужда от него и не го нарушили. Тъкмо тази липса на събитийност в двустранните отношения определила отсъствието на България от съчиненията на византийските хронисти. Онова, което е отбелязано там, дава само отделни идеи за някои посоки, в които се развивала българската външна политика — маджарските нашествия на Балканите (включително и в българските земи) — 934, 948 г., десетилетието между 948 и 958, 962 г. За съжаление ние знаем само тези дати и нищо повече. Почти същото би могло да се каже и за събитията от 943 г., рефлектирали в известния надпис на жупан Димитър (открит в Северна Добруджа).

За щастие някои събития от вътрешната история на страната са по-добре познати. Първият факт, който заслужава особено внимание, е политическата нестабилност в България след смъртта на цар Симеон. Както бе отбелязано, първородният син на Симеон по неизвестни причини бил лишен от престолонаследие. Възшествието на Петър (син на покойния цар от втори брак) не само че не уредило проблемите с върховната власт, но на първо време дори задълбочило кризата.

Година след като цар Петър поел управлението на страната, по-малкият му брат Иван направил опит да узурпира престола, но бил заловен и хвърлен в тъмница. Впоследствие с помощта на Византия той успял да избяга и се установил в Константинопол. Две години по-късно в страната бил направен нов опит за сваляне на цар Петър от престола. Този път начело на заговорниците бил Михаил, чиито първи действия били успешни, но неочакваната му смърт сложила край на бунта (привържениците на Михаил се прехвърлили във Византия и се установили в Епир, по крайбрежието на залива Арта).

Религията е онази страна от живота на българското общество от цар Петрово време, която поднася някои интересни явления и процеси. Още Симеоновата епоха се характеризирала с развитието на монашеския живот, който се движел в руслото на византийския монахизъм (манастирите в престолния град, Охрид, разкритият напоследък голям манастирски комплекс край с. Равна). Но следващите десетилетия са интересни с появата на ярка фигура от друг тип — фигурата на отшелника. Това бил св. Иван Рилски, който след много години пустиножителство и отшелнически подвизи основал прочутия си манастир в планината Рила. Въздействието на житейското поведение и личните качества на св. Иван Рилски било такова, че неговите житиеписци единодушно говорят за срещата, която цар Петър потърсил с прочутия отшелник; а Заветът на св. Иван, починал на 18 август 946 г., оставил трайни дири не само в историята на Рилската обител и неговото братство, но и в историята на целокупното българско монашество.

Царуването на Петър е свързано с още едно изключително важно явление — появата на богомилското учение и движение. Макар че съществуват някои неясноти или несигурности, т. нар. Беседа на Презвитер Козма (безспорно най-изявения писател в следсимеоновата епоха) не оставя никакво колебание: това учение, залегнало в основите на силно и трайно движение, наречено така по името на първосъздателя си Богомил, възникнало и започнало да се разпространява в България по времето на цар Петър. Както Козма, така и някои по-късни автори, предимно византийски, създават сравнително пълна представа за философската същност на богомилството, отношението му към основните стълбове на християнството, обществените и нравствените възгледи на неговите последователи.

Богомилството (в самото начало привържениците на това учение се наричали християни) не се появило в празно пространство. Веднага след покръстването в България се появили привърженици на редица движения, учения, ереси, които търсели почва за развитие. Но безспорно най-голямо влияние сред българите прозелити имало павликянството (то имало своите корени в манихейството и масалиянството), което се разпространявало масово във византийска Тракия, край южните граници на страната. Основната философска идея, която формирала същността на богомилството, била дуализмът (той оказал силно въздействие върху богомилската космогония и есхатология). Богомилите говорели за небесно и земно царство, за невидим и видим свят, за «добро» и за «зло» и т. н. В своята теория и преди всичко в своята ежедневна религиозна практика те имали отрицателно отношение към книгите на Стария завет и отдавали своето предпочитание към Новия завет, особено на четирите евангелия. Богомилите категорично отхвърляли църковните институции, не признавали решенията на вселенските събори, отричали необходимостта от храмове и духовенство, светото кръщение, причастието и изповедта, отнасяли се с пренебрежение към култа към кръста, иконите и мощите на светците, към възкресението; чудесата и голяма част от църковните празници. Те отричали структурите на държавата и властта, проповядвали против богатствата и богатите, били за въздържание в личния живот.

Богомилството намерило добра почва предимно сред бивши свещеници и селяните, от които се формирали две категории привърженици на ереста: съвършени (от тях се излъчвали проповедниците и водачите) и обикновени последователи. Били организирани в общини (начело с дедец) и църкви.

* * *

Към средата на десетото столетие завършил в общи линии един сложен, понякога мъчителен и продължителен процес; процес, който постепенно обединил, слял българите, доведени някога от Аспарух, и славяните, които били заварени в долнодунавските земи, в една единна българска народност. Столетието, изминало от акта на кръщението, дало възможност на новите поколения да преодолеят различията, дори противоречията между едните и другите, да изповядват една обща религия — християнската, да творят съвместно една обща култура — християнската, да говорят на един общ език — славянския (той задължително звучал от амвоните на църквите и в ежедневието на всеки поданик на царя), да пишат — тези, които можели, разбира се — със славянски букви, да се обединят около българската царска идея и българската патриаршия, или казано по друг начин, да се почувствуват българи.

Богомилството — без да се преувеличава неговата роля в историята на България през втората половина на X в. — довело до някои негативни процеси, разделящи или дори противопоставящи отделни слоеве от българското общество. Тези процеси и техните сетнини рефлектирали върху различни слоеве от българския народ, прибавени към латентното състояние на страната — в продължение на десетилетия тя нямала сериозни международни сблъсъци и проблеми във външната си политика, — наистина поставяли България в особено състояние, което би могло да се характеризира като царство, белязано от славата на минали успехи и намалена готовност за ответна реакция при една или друга опасност. А такава опасност назрявала. Вярно е, че години наред в страната съществувало безспорно спокойствие, което се държало на сключения през 927 г. тридесетгодишен мир, така и на състоянието на съседна Византия (липсата на политическа стабилност, която била резултат от противопоставянето на Роман I Лакапин и синовете му на законния василевс Константин VII, както и на проблемите, които империята имала с арабите на източните си граници).

През 60–те години на X в. това положение се променило. От една страна, годините на мира, определени с договора от 927 г., отдавна били изтекли (след смъртта на царица Мария договорът бил подновен за неопределено време и гарантиран с присъствието на цар Петровите синове Борис и Роман в Константинопол, изпратени там като заложници), от друга страна, през 963 г. византийският престол бил узурпиран от прочутия пълководец Никифор Фока, чието име било обвързано с византийските победи срещу арабите.

Византийските историци отдават прекъсването на мирните отношения между България и Византия на емоционалната реакция или по-точно на избухването на новия василевс, предизвикано от пристигането на българското пратеничество във византийската столица, което трябвало да получи редовния годишен данък, плащан от империята на България. Плод на моментна реакция или на по-сериозни причини, но конфликтът между двете страни бил факт.

През 967 г. Никифор II Фока (963–969) предприел поход срещу България. Ромейската войска достигнала до Стара планина, но стъписана от трудностите, съпровождащи преминаването на проходите (а може би и под влияние на спомена за съдбата на Никифор I Геник през 811 г.), се завърнала в Константинопол, без да е сторила нищо.

Прославеният пълководец трудно можел да преглътне подобна несполука (особено след впечатляващите победи на Изток и освобождаването на остров Крит) и решил да се справи с България, като използва старата византийска практика да се потърси съюзник, който да поеме основната тежест в една война. Този съюзник бил намерен в лицето на киевския княз Светослав, който през 968 г. се появил с голяма войска на Дунава и овладял 80 селища и крепости, разположени по двата бряга на реката. България, която не могла да окаже сериозна съпротива на русите, била принудена да потърси помирение с Византия (между другото и империята съзряла в съюзника си вероятен силен противник). В същото време Светослав напуснал Балканите, тъй като печенезите заплашвали столицата му Киев. Но на следната година киевският владетел, съблазнен от перспективата за лесни завоевания или поне плячка, отново се появил в познатите му вече български земи. Българските войски пак били учудващо безпомощни и Светослав бързо станал пълновластен господар на Източна България. Междувременно цар Петър починал (30 септември 970 г.), а завърналият се от Константинопол престолонаследник Борис (заедно с брат си Роман), вече български цар, не само че не можел да се противопостави на русите, но дори не бил в състояние да изпълнява истинските си функции на цар и самодържец на България.

Последните събития повишили самочувствието и, разбира се, апетита на Светослав, който съзрял възможността да стане господар на Балканите или поне на част от тях. На първо време руският княз имал известни успехи във византийска Тракия, но новият василевс Йоан I Цимисхи (969–976) успял да организира войските си, да потърси подкрепления от източните провинции и да се противопостави успешно на русите, появили се на Балканския полуостров в резултат на неумелите действия на византийската дипломация. Към края на 970 г. Светослав претърпял първото си поражение край Аркадиопол (дн. Люлебургас), но сериозният сблъсък предстоял. И наистина през пролетта на 971 г. ромейските войски се отправили на север (русите се били изтеглили отвъд Стара планина), превзели българската столица Велики Преслав и обсадили Дръстър, където се бил укрепил Светослав. Обсадата, ръководена лично от Йоан I Цимисхи, продължила три месеца и приключила със споразумение, според което Светослав трябвало да напусне Балканския полуостров (той така и не могъл да се завърне в Киев, тъй като през зимата на 971–972 г. бил убит от печенезите). Йоан Цимисхи останал пълен господар на източнобългарските земи, установил в тях системата на византийската провинциална администрация и отвел българската царска фамилия във византийската столица. Цар Борис II не само украсил триумфа на василевса, който следвал старата римска традиция, но и бил деградиран публично — един акт, който символизирал унищожаването на българското царство.

Цар Самуил (976/997–1014): в борба за независимост

Събитията от 971 г. довели до унищожаването на българското царство или поне деградирането на цар Борис II символизирало подобно намерение на Византия. Но намеренията били едно, а действителността — съвсем друго. Йоан I Цимисхи присъединил източнобългарските земи към империята и ги включил в нейните провинциални административни структури. Но това съвсем не било достатъчно за унищожаване на българската държава. Изворите, с които разполагаме, не позволяват да се установи точната граница между покорените от Византия територии и онези, които останали извън обсега на военните действия, запазвайки своето свободно съществуване. Тъкмо тази западна половина на българското царство, която не била засегната от войната и не била обект на окупация, започнала да се консолидира. Началните стъпки на консолидацията са свързани с имената на четиримата синове на комит Никола: Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Няколкото години, които последвали, дали възможност на братята да обединят около себе си свободните български земи и да ги подготвят за нов сблъсък.

На 11 януари 976 г. изненадващо починал византийският василевс Йоан I Цимисхи. Това събитие било сигнал за действия на българите, чиято цел била запазване на независимостта, възстановяване на българската държавност в естествените й граници. Какви са били първите стъпки на четиримата братя? Лаконичните исторически извори подсказват отчасти техните намерения и планове: още в началото на годината най-старият брат Давид се насочил в посока към Костур и Преспа, но загинал от ръцете на скитници власи; почти по същото време вторият брат Мойсей настъпил в Източна Македония, обсадил град Сяр, но скоро намерил своята смърт край стените на града.

Възобновяването на военните действия изненадало империята, заварило я неподготвена и тя не могла да реагира бързо и сполучливо. Но в замяна на тази си пасивност на бойните поля тя проявила активност в друга посока. В Константинопол решили да освободят пленените през 971 г. цар Борис II и неговия бpат Рoман и да ги изпратят в България, разчитайки, че тяхната поява в страната ще внесе някаква промяна в положението или най-малко временно ще неутрализира действията на комитопулите (синовете на комит Никола). Тези надежди не се сбъднали, тъй като бившият цар загинал случайно при преминаване на българо-византийската граница, а неговият брат Роман, макар че достигнал до страната, не могъл да окаже сериозно влияние върху действията на Арон и Самуил. Византийските извори са противоречиви, когато, описват съдбата на Роман, но едно обстоятелство е безспорно: като зачитали неговия царствен произход, двамата братя нямали никакво намерение да го провъзгласят за български цар (може би слухът, че Роман е бил скопен по време на пребиваването си в Константинопол, не бил слух, а самата действителност). Така или иначе в продължение на двадесет години Роман присъствувал в българския политически живот (документирано чрез откъслечни споменавания в изворите), но в никакъв случаи ролята му не била решаваща. Двамата останали живи комитопули били тези, от които зависели съдбините на България. Особено силно било присъствието на Самуил. Действията на Самуил (а до известно време и на Арон) били подчинени на добре обмислен план за военни действия. В първите години българите настъпили на юг, към Епир, Тесалия, Елада и Пелопонес. Това настъпление било успешно и довело до овладяването на някои важни градове, сред които била Лариса. Разбира се, Византия не можела да не реагира и това водело понякога до сериозни промени в българските планове. През 986 г. младият василевс Василий II предприел първия си поход срещу България, полагайки началото на серия военни кампании, която продължила повече от тридесет години. Ромеите без особени затруднения (така поне говорят изворите) достигнали до Средец (София). Опитите им да овладеят града, който имал важна стратегическа роля, се оказали безуспешни и войската потеглила обратно. В прохода Траянови врата или наречен още Българска клисура (близо до Ихтиман) българите, чиито действия били ръководени от Самуил, нанесли голямо поражение на ромеите (17 август 986 г.).

Това поражение, както и започналите междуособици в империята, които продължили около три години (987–989), позволили на Самуил да премине към осъществяването на своя обширен план. След един конфликт между двамата братя, който струвал живота на Арон (вероятно наскоро след 986 г.), Самуил подготвил сериозно военно настъпление далече на североизток, което имало за резултат освобождаването на изконните български земи между Стара планина, Черно море и Дунав, както и на териториите отвъд дунавските устия (към 989–991 г.). Тези успешни действия довели до възстановяването на някогашното единство на българската държава, до консолидирането на българите и до събирането на онези сили, които правели жестокия двубой с Византия равностоен. Самуил се оказал не само достатъчно прозорлив, но и успял да осъществи още една изненадваща акция — български войски овладели Драчката област, както и части от Македония с градовете Верея и Сервия.

Свободата, с която Самуил разполагал при своите военни операции, била ограничена към 991 г. Тогава Василий II, който успял да се отърси от междуособиците и да утвърди властта си вътре в империята, започнал нова кампания срещу България. Усилията му били насочени главно към пределите на Македония, продължили около четири години, преследвали преди всичко тактически цели и не довели до сериозни резултати. Към 995 г. ромеите били принудени да изоставят балканския театър на военни действия и да насочат вниманието си на изток, където арабите отново заплашвали византийските граници.

Самуил не закъснял да се възползва от изтеглянето на основните ромейски сили на Балканите и да заеме опразненото пространство. През лятото на 995 г. той настъпил към Солун. Градът устоял на българската атака, но в сраженията между двете войски българите убили солунския дук Григорий Таронит и пленили неговия син Ашот. На следната година български войски отново настъпили в същата посока, но този път заобиколили Солун и нахлули в Халкидическия полуостров. Активните военни действия продължили и през 997 г., когато българите, предвождани лично от Самуил, настъпили дълбоко на юг, към Пелопонес. Но край река Сперхей ромейска войска, командувана от Никифор Уранос, разгромила безгрижно стануващата там българска армия. Самуил и синът му Гаврил Радомир едва сполучили да се изплъзнат от смъртната заплаха.

Това поражение не повлияло сериозно върху хода на българо-византийската война. То по-скоро имало локално звучене и принудило българите да се изтеглят по-бързо — нещо, което те вече били започнали. Но същата 997 г. наистина донесла промяна в позицията в страната. Тъкмо към това време изворите отнасят смъртта на Роман (според други автори тогава той бил пленен и впоследствие постъпил на византийска служба). Това събитие или по-точно изчезването на последния представител на законната династия, позволило да се пристъпи към уреждане на положението на Самуил, който в продължение на двадесет години стоял начело на държавната власт, ръководел външната политика и военните действия, но нямал определен официален пост. Гибелта на Роман (или трайното му установяване във Византия), както и предшествуващата я смърт на Арон направили от Самуил единствен, неоспорван от никого и пълновластен господар на България. Не оставало нищо друго, освен той да бъде обявен за цар и самодържец на българите.

Първите стъпки на Самуил като цар били в изненадваща посока, но те безспорно били важни и значителни, тъй като целели укрепване на тила на България. През 998 г. български войски извършили дълбок и опустошителен рейд из сръбските земи, пленили княз Иван Владимир и установили българско влияние над част от далматинското крайбрежие. Почти по същото време Самуил сключил съюз с Унгария — съюз, който бил скрепен с брак между сина на българския цар Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския крал Гейза. Но войната между България и Византия щяла да се реши в пряк военен двубой в самото сърце на Балканския полуостров.

Решителният сблъсък започнал в самото начало на новото хилядолетие, и то оттам, откъдето преди три десетилетия започнал упадъкът на българското царство. През 1000 г. голяма византийска войска, командувана от Никифор Ксифий и патриция Теодорокан, настъпила срещу източнобългарските земи, които дотогава оставали почти настрана от театъра на военните действия. Ромеите без особени затруднения покорили земите на юг и на север от Стара планина. Веднага след това ромейски войски се появили отново в Македония (1001 г.) и овладели градовете Воден, Верея, Сервия, Колидрон, а на следната година изненадващо навлезли в северозападните български предели и обсадили Видин. След тримесечна обсада градът бил превзет (в същото време маджарите, съюзът с които бил прекъснат, нахлули в отвъддунавските български земи) и Василий II се спуснал на юг. Той заобиколил Средец и достигнал до добре укрепения Перник, но защитниците на крепостта, командувани от Кракра, отблъснали всички атаки на ромеите. Цар Самуил решил да отвърне на удара с удар, и то в изненадваща за византийския василевс посока. Той се придвижил устремно към Тракия, дори достигнал Адрианопол (Одрин), но този поход бил по-скоро демонстрация на военна сила, отколкото сериозно намерение за овладяване на тамошните земи. Така първите пет години на новото хилядолетие донесли решителни успехи за Византия, които сякаш подсказвали крайния резултат от големия сблъсък.

Следващото десетилетие не било лишено от военни действия, но те имали локално значение и били преход към по-решителни събития. И наистина през лятото на 1014 г. голяма византийска войска, предводителствувана отново от Василий II настъпила през Солун по долината на Струма и достигнала до планината Беласица. Там, близо до днешното село Ключ, на 29 юли 1014 г. Василий II нанесъл тежко поражение на цар Самуил — поражение, което оказало силно, дори решително влияние върху по-нататъшния ход на войната и оставило трайни следи върху българската историческа памет; поражение, което донесло гибелта на много български войници и пленяването на 14 000 българи. Тъкмо жестоката разправа с тях — ослепяването им (рядко срещана в историята!) — довършила и самия цар Самуил, който починал на 6 октомври 1014 г., покосен от сърдечен удар.

Синът и наследникът на Самуил Гаврил Радомир, поел властта след смъртта на баща си, продължил сполучливо военните действия. Той успял да победи една византийска войска, командувана от солунския дук Теофилакт Вотаниат (той паднал в сражението убит лично от българския цар). Но тази победа, която повишила самочувствието на българите, не възпряла ромеите и по-нататъшното им настъпление (по същото време друга ромейска войска овладяла, макар и временно, Битоля). За съжаление на следната година друго събитие променило хода на отношенията между България и Византия: цар Гаврил Радомир бил убит от своя братовчед Иван Владислав (единствения жив син на Арон), който овладял престола.

Новият цар направил опит да промени политиката към империята и за пръв път в тези тридесет години започнал преговори за мир. Този опит бил безуспешен, тъй като за него било твърде късно: Византия вече се виждала победителка. Василий II предприемал поход след поход и овладявал една след друга българските твърдини. В същото време българският цар проявявал учудваща липса на поглед върху положението на бойните поля и прахосвал и последните си сили, за да овладее Дирахиум (Драч-Дуръс). През 1017–1018 г. Василий II засилил своя натиск (българите не сполучили да си осигурят помощта на печенезите, които по това време се намирали в земите на североизток от Долни Дунав), а Иван Владислав отново се озовал край стените на Драч, където безславно срещнал смъртта. Оттук нататък за Василий II било още по-лесно. Голяма част от българските велможи, останали без върховен предводител, започнали да се предават заедно със своите крепости. Царица Мария от своя страна уведомила писмено Василий II, че му предава българското царство. Последните огнища на съпротива — тримата синове на Иван Владислав Персиян, Алусиян и Арон, както и Ивац (в планината Томор) и Нестонг (в Сирмиум — Срем) не могли да окажат влияние върху крайния изход на продължилата десетилетия война. И България престанала да съществува като държава.

Второ българско царство (1186–1393/1396)

Под властта на Византия: 1018–1186

С покоряването на България Василий II осъществил една от вековните мечти на византийските василевси и отпразнувал един от най-големите си триумфи в петдесетгодишното си царуване. Победата сама по себе си имала много голяма стойност, но резултатите от нея не биха били дълготрайни, ако победените българи и тяхната земя не били приобщени към Византия. Усилията на Василий II били насочени в три посоки. Първата от тях имала етнодемографски характер и се изразила, от една страна, в приобщаване на българските велможи към византийската аристокрация (чрез раздаването на почетни дворцови титли, служби в администрацията и земи), а, от друга, в преселване на големи групи българи в най-отдалечените източни провинции на Византийската империя.

Втората мярка на византийския василевс засегнала териториалната цялост на българските земи, които били включени в системата на византийската провинциална административна структура. Земите между Стара планина, Черно море и Дунав били обединени в една административна единица или тема Парадунавон (Паристрион) с център Дръстър. Югозападните български области формирали темата България, като резиденцията на нейния управител (катепан или стратег) се намирала в Скопие. От най-отдалечените северозападни територии била създадена трета тема, наречена по името на града, в който пребивавал нейният управител, Сирмиум (Срем). Най-сетне, българските земи в Тракия, Черноморското крайбрежие и Източна Македония били присъединени към съседните им византийски теми. Българските земи на север от Дунав имали по-различна съдба: северозападът постепенно бил овладян от маджарите, а североизтокът след оттеглянето на ромеите попаднал под контрола на печенезите.

Третата грижа на византийския василевс била българската църква. Василий II веднага след края на войната унищожил Българската патриаршия и създал на нейно място автономната Българска или Охридска (по местопребиваването на архиепископа) архиепископия. Три грамоти, които василевсът издал през 1019, 1020 г. и малко след това, регламентирали нейните позиции, структура и епархиална мрежа. Двадесетина години по-късно от архиепископията бил откъснат Дръстър и неговата епархия и така тя добила своя завършен вид.

Българските земи — в резултат на завоеванието и на последвалите го административни разпоредби — били въвлечени в значително по-развита икономическа система (както в земеделието, така и в занаятчийството, търговията и данъчната система), а българското общество (доколкото било оцеляло) било приобщено към едно общество със многовековни традиции — факт, който имал както положителни, така и отрицателни страни. Ежедневието на българите се влошавало от зачестилите печенежки нашествия — естествен резултат от унищожаването на българската държава. Византия се оказала без достатъчно сили, за да защитава новата си дунавска граница, и тази слабост открила централните части на полуострова за номадските племена, идващи от североизток. А българската култура, лишена от покровителството на държава и църква, изпаднала в тежка криза и забавила развитието си.

Но идеята за българската държавност и за българското царство се оказала много жизнена и рефлектирала в някои интересни текстове (преди всичко в «Сказание на пророк Исай» или наречен още «Български апокрифен летопис»). Но по-важното е, че българите не само не се примирили с новото си положение, но и правели опити за възстановяване на българското царство. Тези опити могат да бъдат обособени в две групи. В първата могат да бъдат поставени всички усилия на българи «отгоре» да променят нещата, т. е. чрез овладяване на централната власт в империята (или чрез силово въздействие върху нея) да се постигне така желаната възобнова на българското царство. Такива опити били правени през първите две десетилетия, последвали падането на България, а именно: Елемаг и Гавра през 1019 г., Богдан, Глава и Гуделис през 1028 г., Прусиян (син на цар Иван Владислав), който искал «да завземе царската власт» заедно с Теодора (сестра на императрица Зоя) към 1028–1029 г., но не липсвали и по-късно — Роман Воила през 1050–1052 г., Борил — между 1078 и 1081 г., Арон и Теодор Арон към 1107–1108 г.

Несполуките на тези опити довели естествено и до другата възможност — масови движения «отдолу» за възстановяване на българската държава. Българите правели два пъти сериозни усилия да постигнат своята независимост: през 1040–1041 г. под водачеството на Петър Делян който бил провъзгласен за български цар, и през 1072–1073 г., но към тях могат да бъдат добавени и вълненията от 1066 (с център Тесалия и с участие на власите), от 1074 (бунт на Нестор в Дръстър) и 1078 г. (спонтанни движения в Средец и Месемврия). Така в продължение на почти едно столетие българите не се примирили със съдбата си и сторили немалко, за да отхвърлят ромейската власт и да възстановят свободна и независима България. По ред причини тези усилия на българския народ не довели до успешен край, умората и примирението си казали думата и искрицата надежда загаснала.

Иван I Асен(2) и Петър (1186–1197): възобнова на България

Движението на българите, ръководено от братята Асен и Теодор (Петър), към които не без основание трябва да сe добави и името на Калоян, съвпаднало по време с изчезването на една династия, която властвувала във Византия в продължение на столетие, и с появата на първите признаци на тотална криза, която повела империята към гибел. Това решително за съдбата на България движение било не толкова въстание (както го определя византийската гледна точка), колкото подновяване на войната, прекъсната през 1018 г., начало на война за възстановяване на българската независимост, на война за възобнова на българското царство.

Първите стъпки, сторени от българите, символизирали тъкмо това: по-старият от братята Теодор приел името Петър (споменът за цар Петър I заемал трайно място в историческата памет на българите), назовал се «цар на българите» и сложил знаците на царската власт — златна корона и червени обувки. По същото време или дори по-рано бил провъзгласен и български архиепископ — Василий.

Следващите действия били не по-малко важни и също изпълнени със символизъм. След като не сполучили да освободят някогашната столица Велики Преслав (градът, който приел първия български цар), Асеневци избрали за свой и на царството престолен град Търново. Там те обявили и своята политическа програма, която византийският историк Никита Хониат формулира накратко така: «да обединят в едно управлението на мизи и българи», т. е. населението на севернобългарските земи, наричани от византийските автори Мизия, и обитателите на южните и югозападните български области, от които през XI–ХII в. била сформирана византийската тема България. Или казано с други думи, целта на първите Асеневци била: възстановяване на българската държава в нейните етнически и политически граници отпреди 1018 г. — действия, белязани от знака на приемствеността и дълговечната историческа традиция.

Каква била реакцията на Византия, след като през пролетта на 1186 г. българите вече овладели «градчетата и населените местна оттатък Хемус»? През лятото на същата година ромейска войска, предвождана от император Исаак II Ангел, преодоляла Стара планина и се опитала да възстанови статуквото. Според някои извори Иван I Асен избягал на север от Дунав, а на брат му Петър било възложено управлението на земите между Балкана и голямата река. Василевсът решил, че е постигнал целта си и след като наредил да се изгорят все още неприбраните по полята храни, се завърнал в Константинопол.

Тържеството на ромеите било илюзорно. Иван I Асен едва изчакал оттеглянето на византийската войска и се завърнал от отвъддунавските земи с голяма помощна армия от кумани. И войната пламнала с още по-голяма сила. Исаак II Ангел реагирал веднага, но изпратените от него две войски, командувани от севастократор Йоан Дука Ангел и кесаря Йоан Кантакузин, били разбити от българите.

Третият опит на ромеите да наложат волята си се провалил още в самото начало: Алексий Врана, който трябвало да ръководи византийските воини, се разбунтувал и се обявил за претендент за престола. Този метеж продължил до пролетта на 1187 г. и позволил на българите не само да се консолидират, но и да преминат в настъпление.

Иван I Асен (по това време и той получил царска титла и управлявал съвместно с брат си, дори в много случаи заемал първото място) успял да организира, да събере необходимите сили и нахлул в Тракия. Там воините на българския цар нанесли три последователни поражения на ромеите — край Лардея (близо до Карнобат), Берое (Стара Загора) и Филипопол (Пловдив).

Тези успехи на българите подсказали недвусмислено, че положението се е променило, но Византия все още не искала да се примири с това. През 1188 г. Исаак II Ангел успял отново да проникне на територията, която била сърцевината на възобновената българска държава. Византийският историк Никита Хониат твърди, че ромеите обсадили град Ловеч, където се били укрепили Асеневци. Малко неясното описание на тези събития подсказва, че обсадата продължила три месеца, завършила без успех за ромеите и военните действия били прекратени, след като най-малкият от тримата братя Иваница (Калоян) бил изпратен във византийската столица като заложник.

През 1189 г. международното положение на Балканитe изведнъж се променило и България не пропуснала да ce възползва от тази промяна. На полуострова се появили част от войските на III кръстоносен поход, предвождани от Фридрих I Барбароса. На кръстоносците веднага била предложена помощ — 40 000 армия — срещу византийците, в замяна на която Петър трябвало да получи «императорската корона на гръцкото кралство». Или казано по друг начин, само три години след тържествения акт на възобнова на българската държава Иван I Асен и Петър вече подхванали Симеоновата политическа програма. Наистина преговорите между българите и кръстоносците не довели до търсения резултат, но появата на самата идея на възобновения pax Symeonica е знаменателна.

Оттеглянето на кръстоносците от Балканския полуостров възстановило старото съотношение и разположение на силите и българо-византийската война избухнала отново. През 1190 г. Исаак II Ангел за трети път — нещо непознато в отношенията между двете страни — преодолял Стара планина и обсадил престолния Търновград. Но и този път обсадата не била резултатна за ромеите. Твърде скоро василевсът бил принуден безславно да отстъпи и в Тревненския проход претърпял тежко поражение. Тази важна победа на българите открила нов период в отношенията между България и Византийската империя. През 1191 и през следната, 1192 г. Иван I Асен повел своите войски първо по Черноморското крайбрежие (околностите на Варна и Анхиало). След това изненадващо се появил в западните краища (край Средец и след това чак до Ниш) и най-сетне заплашил сериозно Филипопол. В отговор на тези действия византийският василевс посегнал не само към оръжията, но и към дипломацията. За да обезсили българо-сръбския съюз, сключен през 1189 г., Исаак II Ангел се опитал да привлече на своя страна унгарците. Тези усилия не довели до практически резултат, тъй като василевсът бил свален от престола от своя брат Алексий III Ангел. Новият император предложил на българите мир (той му бил необходим, за да стабилизира своята власт), но Иван I Асен отклонил това предложение.

Следващите две години били твърде успешни за българите. Първо те освободили Белград и Браничево и по този начин ликвидирали византийското присъствие в тази част на полуострова. Веднага след това Иван I Асен нанесъл две последователни и тежки поражения на ромеите край Серес. Тази серия от успешни действия, която бавно, но сигурно водела към осъществяване на програмата, изработена и провъзгласена през 1186 г., била брутално прекъсната. През 1196 г. в Търново бил организиран заговор (не без участието на пленения край Серес севастократор Исаак), начело на който бил Иванко. Иван I Асен бил убит и ръководителят на заговорниците овладял върховната власт в страната. Но този акт не могъл да промени съществено положението в България. Иванко — той разчитал на сериозна подкрепа от страна на ромеите — не успял да се задържи в столицата и бил принуден да бяга във Византия. А властта в Търново (и в българската държава, разбира се) преминала в ръцете на цар Петър II, който бил подпомаган от най-малкия брат Калоян. За съжаление и тази двойка не управлявала дълго. Още на следната 1197 г. Петър загинал при неясни обстоятелства. Така царският престол и ръководството на българските съдбини останали за Калоян.

Цар Калоян (1197–1207) и цар Иван II Асен (1218–1241): Renovatio Imperii Bulgarorum et Graecorum

Иваница, или както бил наречен по-късно, Калоян, се споменава за пръв път през 1188 г., когато бил изпратен в Константинопол като заложник. Колко време той е прекарал там (Никита Хониат пише за «дом на Иваница» във византийската столица) не се знае с точност. Но няма съмнение, че преди преговорите на Иван I Асен и Петър с Фридрих I Барбароса той вече се е бил завърнал в Търново (най-късно в началото на 1190 г.). През следващите шест-седем години за него се говори рядко, но може да се твърди без колебание, че и при Иван I Асен (особено след оттеглянето на Петър в Преслав) и при Петър (между 1196–1197 г.) Калоян е играл значителна роля в ръководството на държавните дела, преди всичко във военните кампании: «... грабеше и опустошаваше ромейските земи, подобно на покойния Асен, защото природата не бе вложила и у него никаква търпимост към нашата държава» (Никита Хониат).

Поемайки самостоятелно върховната власт в страната, Калоян имал една основна цел, а именно: освобождаване и обединяване на всички български земи, т. е. да следва политическата програма на братята си, обявена през 1186 г. В името на тази голяма цел той бил склонен да се съюзи дори с Иванко (той бил назначен от византийския василевс за управител на Пловдивската област) и с Добромир Хриз, който се обособил като самостоятелен владетел в Македония. Военните действия, водени на твърде широк фронт — Тракия (там действувал самият Калоян), Родопите (Иванко) и Македония (Добромир Хриз заедно с бившия византийски протостратор Мануил Камица), — продължили около пет години (1198–1202). Какви били резултатите от тях? Иванко след началните си успехи бил заловен и ликвидиран от ромеите, Добромир Хриз също бил неутрализиран, но Калоян успял да постигне малки, но важни успехи. Той установил свой преден пост в Тракия, като завладял Констанция (дн. Симеоновград), и сполучил да ликвидира окончателно византийското присъствие на север от Стара планина, освобождавайки Варна.

Петгодишната война завършила със сключването на мирен договор (той фиксирал извършените териториални промени), който бил необходим и на двете страни. За Калоян това била нова успешна стъпка, която трябвало да бъде затвърдена, а за Алексий III Ангел — получаване на известна сигурност откъм България, тъй като рицарите от IV кръстоносен поход вече били стъпили на Балканите.

Почти едновременно с военните действия срещу Византия България била принудена да воюва и на още един фронт, който се намирал в противна посока — далечния северозапад. Към 1202 г. маджарите окупирали Браничево, Белград и прилежащите им области — територия, която в продължение на столетие щяла да бъде обект на въоръжени конфликти между двете страни. Но твърде скоро българите успели да си възвърнат загубените земи и да възстановят статуквото на българо-унгарската граница.

Но едно събитие, което оставало в сянката на въоръжените сблъсъци, дало друга посока на българската външна политика. Към края на 1199 г. или самото начало на 1200 г. цар Калоян получил писмо от папа Инокентий III (1198–1216). Това писмо било инспирирано от амбициозната политика на римския прелат, попаднало в плодородна почва и породило богата и интересна кореспонденция, продължила седем години (през това време Инокентий написал на Калоян седем писма, а българският цар адресирал до папата пет писма). В тази кореспонденция, която била словесен израз на сериозна дипломатическа битка, българският владетел се оказал на висотата, на която се намирал безспорно неговият именит партньор. Калоян отговорил на първото папско писмо почти две години след неговото получаване (това изчакване трябва да се търси в събитията на Балканите, преди всичко в отношенията с Византия, а написването на отговора тъкмо по това време — преди 27 ноември 1202 г. — било предизвикано вероятно от превземането на Зара от рицарите на IV кръстоносен поход). След това преписката (по-късно в кореспонденцията с папата се включили княз Белота, архиепископ Василий и други прелати) придобила много по-интензивен характер, в резултат на което трима пратеници на Инокентий III посетили Търново. Тържественият момент настъпил през есента на 1204 г. На 15 октомври в българския престолен град пристигнал папският легат кардинал Лъв, който на 7 ноември помазал и посветил архиепископ Василий за примас на българската църква (българите схванали този сан, който означавал само първи, първенствуващ, като патриарх), а на следния ден, 8 ноември, той коронясал и благословил Калоян за рекс (rex) — титла, която българският владетел с мълчаливото съгласие на папата приел като цар (= император). Всичко това било регламентирано със Златопечатника, с който Калоян формално приел върховенството на Римската църква (края на 1203 г.).

Крайният резултат от преговорите между българския цар и римския папа, постигнат за сравнително кратко време, бил стимулиран от събитие, което щяло да определи бъдещето на Балканския полуостров за десетилетия напред. Това събитие било IV кръстоносен поход. И с него били принудени да се съобразят както Инокентий III, така и Калоян. Защото събитията се развивали много бързо и в неподозирана поне в началото посока. През ноември 1202 г. рицарите овладели с щурм адриатическия град Зара (венецианско владение, временно под властта на унгарския крал). На 18 юли 1203 г. флотата била вече край Златния рог, а на 1 август кръстоносците поставили на константинополския престол своето протеже Алексий IV. Само девет месеца по-късно, на 13 април 1204 г., рицарите овладели византийската столица (за пръв път в нейното почти деветстотингодишно съществуване). Новите господари на града край Босфора веднага пристъпили към подялба на Византия и изграждане на нова империя, позната като Латинска империя. На 9 май за император бил избран Бодуен, граф на Фландрия и на Ено, а на 16 май той бил тържествено коронясан в «Света София».

Как се отнесъл цар Калоян към събитията в Константинопол? Към края на 1203 г. той категорично отказал да признае върховенството на Византия — искане, отправено от името на Алексий IV след възшествието му на 1 август. Този естествен отказ на българския владетел не можел да не доведе до напрежение между двете страни и в същото време накарал Калоян да ускори преговорите с Инокентий III. През февруари 1204 г., независимо, че вече бил постигнал споразумение с папата, Калоян решил да се възползва от неизбежния сблъсък между рицарите и император Алексий V Мурзуфул (междувременно той успял да детронира Алексий IV) и предложил на ръководителите на кръстоносния поход да ги подпомогне със 100 000–на армия, ако му признаят суверенитета и царската титла. Рицарите отказали. След създаването на Латинската империя Калоян проводил ново пратеничество в Константинопол, този път с предложение за мир. И, разбира се, получил нов отказ. Нещо повече, заявено му било, че трябва да се откаже от престола, в противен случай латинците щели да нахлуят в Мизия (България).

Тази категорична позиция на новите владетели на Константинопол подсказала недвусмислено на цар Калоян, че предстои сериозен военен сблъсък. И българският владетел трябвало да бъде готов за него. Обвързването с Рим (ноември 1204 г.) очевидно не е било достатъчно и той решил, че му е необходима помощ. Този път освен към традиционните вече съюзници на Асеневци — куманите, и така наречените туркомани (споменати в Морейската хроника), Калоян се обърнал към нов, но за момента естествен съюзник, а именно: византийската аристокрация от Тракия и Македония. Причини за този странен на пръв поглед съюз имало достатъчно. Ромейските аристократи били подложени от новите властелини на унижения, а в много случаи и на преследване. Те били готови да воюват с латинците, но не били в състояние да им се противопоставят сами. И видели в лицето на българския цар своя естествен поддръжник: «И те [ромеите] тайно взеха пратеници от всичките градове на страната — пише Жофроа дьо Вилардуен — и ги изпратиха при Йоанис [Калоян], който беше крал на Влахия и България, който беше воювал с тях и постоянно воюваше: и те му известиха, че ще го обявят за император и че всички ще му се подчинят, и че ще убият всички франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като своите поданици...». Или ако трябва да се разтълкува този текст, представителите на ромейската аристокрация се съгласили да признаят Калоян за василевс на българи и ромеи и да започнат война срещу Латинската империя.

Калоян бил готов за подобно развитие на събитията и оттук нататък неговите действия били насочени към една основна цел: борба срещу латинците за наследството на Византия. И началото на този решителен конфликт не закъсняло. През ранната пролет на 1205 г. ромеите от Тракия въстанали срещу латинското господство и овладели някои от най-важните тамошни градове — Адрианопол, Аркадиопол, Димотика. Твърде скоро на юг потеглил и цар Калоян с 14 000 съюзници кумани и се установил край Адрианопол, където вече се намирала рицарската войска, предводителствувана лично от император Бодуен. След един лъжлив сблъсък на 13 април решителното сражение станало на 14 април 1205 г. Българите нанесли тежко поражение на латинците: император Бодуен срещнал смъртта си (според някои извори той бил пленен), граф Луи дьо Блоа и мнозина от най-висшите барони също били убити. Тази победа открила на цар Калоян пътищата за широко настъпление — първо към Константинопол, а към края на месец май–началото на юни той се насочил към Солунското кралство на маркиз Бонифаций Монфератски. Солун бил овладян (в ръцете на италианските рицари останал само акрополът на града) и Калоян решил да го постави под властта на своите ромейски съюзници и поданици.

Този жест на българския владетел за съжаление не могъл да заздрави българо-ромейското единство, което твърде скоро се пропукало. В Пловдив избухнал конфликт тъкмо на народностна основа и Калоян бил принуден да се намеси решително. Българският владетел не се поколебал да овладее града и след това се разправил безмилостно с водачите на ромейския бунт. Но това не помогнало за възстановяване на положението от началото на годината. С превземането на Пловдив бил сложен край на военните действия за 1205 г. Те били подновени още през януари 1206 г., когато българска войска разбила латинците край Русион (дн. Рускьой — Югоизточна Тракия — Турция), а през февруари сам Калоян потеглил към Тракия. Без особени усилия българите завладели голяма част от тамошните градове (тяхното население било прехвърлено на север, в България), а куманската конница безпрепятствено достигнала до Константинопол. След една безрезултатна обсада на Димотика (ромеите вече окончателно скъсали с цар Калоян) българите се оттеглили. Това позволило на латинците да организират поход, чиято цел била сваляне на обсадата на Станимака (Асеновград) и освобождаване на укрилия се там Рение дьо Три. Веднага след този малък успех на 16 август 1206 г. за император бил провъзгласен по-малкият брат на Бодуен, Анри, което позволило на Латинската империя отново да организира своите сили.

Следващата, 1207 г. започнала със създаването на съюз между цар Калоян и никейския император Теодор I Ласкарис, насочен срещу латинците. Българите отново воювали в Тракия и обсадили Адрианопол, а никейците настъпили в Мала Азия. Този път действията на Калоян не били резултатни главно поради неочакваното оттегляне на куманите и Анри, който успял междувременно да сключи мир с Теодор Ласкарис, за пръв път навлязъл в българските земи. Латинският император достигнал до старопланинските склонове и след като не сторил нищо повече, се оттеглил. Тази демонстрация не могла да промени съотношението на силите и затова в края на август 1207 г. Анри се срещнал със солунския крал Бонифаций и двамата постигнали споразумение за съвместни военни действия срещу Калоян. Този съюз не могъл да даде никакви практически резултати, тъй като на 4 септември българите нападнали край Мосинопол Бонифаций, който бил убит в сражението. Калоян не пропуснал да се възползва от това събитие, настъпил към Солун и го обсадил. За съжаление българският цар паднал убит в резултат на заговор, чиито нишки водели към ромеите от Солун (легендите представят св. Димитър Солунски като екзекутор на българския цар). Тялото на Калоян било пренесено в Търново и погребано в църквата «Св. Четиридесет мъченици», с което приключила една кратка, но забележителна епоха в историята на Второто българско царство.

* * *

Преждевременната смърт на цар Калоян открила трудно десетилетие за все още недостатъчно укрепналата България. Овакантеният престол станал обект на ожесточена борба между представителите на второто поколение Асеневци. Тази борба се водела предимно между братята Борил и Стрез и техния братовчед Алексий Слав, докато малолетните синове на Иван I Асен, Иван Асен и Александър били предварително отстранени и принудени да емигрират. В крайна сметка върховната власт била завзета от Борил, който за да легитимира позицията си, се оженил за вдовицата на вуйчо си Калоян. Този изход от междуособиците довел до известно разединение на България — Бориловият брат севастократор Стрез се обособил като самостоятелен владетел в земите по долината на Вардар. Същото сторил и Алексий Слав, но в Родопите. Това откъсване на важни територии от българската държава, преди тя да е постигнала окончателното си етническо и политическо обединение, се отразило твърде неблагоприятно както върху вътрешната й стабилност, така и върху международните й позиции.

В началото на своето царуване Борил се опитал да следва политическата програма на своя предшественик, но за съжаление практическите му действия нямали същите резултати. След едно несполучливо сражение срещу император Анри край Пловдив на 31 юли 1208 г. Борил потърсил съюзник в лицето на Никейския василевс Теодор Ласкарис. Действията на съюзниците не били особено успешни и поради това българският цар потърсил друга подкрепа (преди всичко своя брат Стрез) за война срещу Солун, но все със същия успех.

По това време Борил трябвало да обърне погледа си и към проблемите вътре в страната. През 1211 г. бил проведен събор срещу богомилската ерес, която взела големи размери, а в северозападните предели на страната избухнал бунт на местното болярство, за чието ликвидиране българският цар бил принуден да потърси съдействието на Унгария. Унгарците оказали търсената помощ, но Борил трябвало да заплати услугите им, като отстъпил земите около Белград и Браничево. По-нататъшните стъпки на Борил — съюз с Латинската империя, скрепен с брак между Калояновата дъщеря и император Анри (1213 г.) и Унгарското кралство, както и последвалата война срещу Сърбия — също не били особено плодоносни. Така дошла 1218 г., когато Търново бил обсаден от Иван Асен и Борил бил свален от престола.

* * *

Новият български цар Иван II Асен (1218–1241), син на «стария Асен», т. е. на Иван I Асен, бил изправен пред решаването на нелеки задачи — от една страна, да възстанови единството на страната, нарушено през 1207 г., и нейната вътрешна стабилност, сериозно разклатена през изминалото десетилетие; а от друга — да търси (и постигне!) така желаното териториално, народностно и политическо единение, което било основната цел на Асеневци, поставена още през 1186 г. В царуването на Иван II Асен могат да бъдат разграничени два добре обособени периода, а именно: 1218–1230 г. (той бил посветен предимно на решаване на първата задача, което било естествен преход към втората) и 1230–1241 г. Как са се развили събитията, довели до изпълнението на тази трудна и амбициозна програма?

Първата външнополитическа стъпка на Иван II Асен била наложена до известна степен от обстоятелствата, а именно: унгарският крал Андрей II, връщайки се от не особено сполучлив кръстоносен поход, бил принуден да сключи договор с българския цар, който бил скрепен с брак между Иван II Асен и дъщеря му Анна (Мария). Този брак донесъл на България двете области, Белградска и Браничевска, отстъпени на маджарите от Борил. По-нататъшната позиция на Иван II Асен била привидно пасивна. Тази пасивност се обяснява, от една страна, с умелото и търпеливо изчакване на българския владетел, а, от друга, с безспорната стратегическа позиция на България през това десетилетие — позиция, с която били принудени да се съобразяват останалите три страни в региона, а именно: Латинската империя, Никейската империя и набиращата сили Епирска държава на Теодор Комнин Ангел (от 1227 г. солунски василевс).

И наистина предложенията за съюз не закъснели. Към 1228 г. Теодор Комнин, в желанието си да си спечели подкрепата на България или поне да получи гаранция за нейния неутралитет при възможен бъдещ конфликт с Латинската империя, предложил на Иван II Асен договор, който бил скрепен с династически брак между Мария (дъщеря на българския цар от първия му брак) и деспот Мануил, брат на солунския василевс. По същото време, т. е. към 1228–1229 г., и латинците от Константинопол се обърнали към Иван II Асен. Но тук последвала доста сложна игра, която оказала сериозно въздействие върху международните отношения в европейския югоизток. На първо време константинополските барони наистина започнали преговори с българския цар, дори се разпространил слух за предложенията, които те му направили (брак между малолетната дъщеря на Иван II Асен Елена и малолетния император Бодуен) — слух, който постепенно се превърнал в трайна легенда, достигнала до нашето съвремие благодарение на италианския историк Марино Сануто. Но тези разговори били водени за прикриване на същинските действия на латинците — преговори с бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен. Докато българският цар приел с радост идеята за свързване на двете династии и очаквал нейното осъществяване, т. е. да стане тъст и настойник на малолетния император и да наложи своята воля в Константинопол, възпроизвеждайки Симеоновата програма, бароните тайно се споразумели с Жан дьо Бриен. Според това споразумение, подписано в италианския град Перуджа, дъщерята на бившия ерусалимски владетел трябвало да се омъжи за Бодуен, а самият той поемал властта в Константинопол до пълнолетието на своя зет. Такова било разположението на силите на Балканския полуостров — без да се забравя, разбира се, и Никейската империя, която изчаквала своя решаващ момент — и отношенията между тях към 1230 г. — година, която открила пътя към рязка промяна на политическата география на полуострова.

Пръв нарушил крехкото статукво солунският император Теодор Комнин и което е по-важно, първата му стъпка била погрешна. Вместо да търси по най-краткия път решение на основната си цел — възстановяване на Византийската империя в някогашните й граници и с някогашната й столица (Константинопол), самоувереният епирски владетел насочил войските си срещу България, чиито неутралитет вече си бил осигурил. На 9 март 1230 г. край село Клокотница българите, предвождани лично от Иван II Асен, нанесли голямо поражение на ромеите. Това поражение изведнъж сложило край на амбициите на Теодор Комнин, който заедно със семейството си попаднал в български плен. Нещо повече, епирската държава, която имала твърде кратко минало и не особено стабилна позиция, престанала да играе решителна роля в международния живот на европейския югоизток. След победното сражение българските войски настъпили устремно и без да срещнат сериозна съпротива, овладели голяма част от Тракия (с Адрианопол, Димотика и Волерон), Македония (със Серес, Пелагония-Битоля и Прилеп), Велика Влахия (или част от Тесалия) и Албания, или както е казано в надписа от търновската църква «Св. Четиридесет мъченици», «от Одрин до Драч». Българският цар проявил гъвкавост спрямо местния ромейски етнически елемент, запазил част от ромейската провинциална администрация, а друга подменил с българска, назначил български епископи и митрополити. Унищожавайки ефимерната империя на Теодор Комнин и присъединявайки към България изконни български територии, а и такива, които били населени с ромеи, Иван II Асен завършил делото на своя баща и чичовците си, като възстановил някогашната политическа, държавна и етническа цялост на България. За да приключи окончателно този процес, той трябвало да стори още една стъпка, която на пръв поглед имала формален характер, но много силно идеологическо звучене. И той сторил тази стъпка, подготвена отчасти от неговите предходници: през 1230 г. Иван II Асен приел титлата «цар на българи и гърци», припомняйки на своите партньори за политически идеи от времето на цар Симеон.

Българският владетел не пропуснал да демонстрира тази своя нова позиция, а именно: отсякъл първата в българската история златна монета; следвайки традициите на византийските василевси, той приел под свое покровителство Света гора и издал царствени грамоти в полза на редица тамошни манастири (Ватопед, Ивирон, Зограф, Великата Лавра «Св. Атанасий», Протата). В същото време, заблуден от латинските барони за възможен брак между дъщеря му Елена и Бодуен II, Иван II Асен вече се виждал и господар на Константинопол. Неслучайно той наредил в надписа от «Св. Четиридесет мъченици» да се включи следната фраза: «Но и те [франките] се покоряваха под ръката на моето царство, и благодарение на мене те прекарваха дните си...». Илюзията продължила само една година. През 1231 г. в Константинопол пристигнал Жан дьо Бриен и съгласно с договора от Перуджа (1228), той бил провъзгласен за император до пълнолетието на своя зет Бодуен II. Тези събития сложили край на легендата за българо-латинската брачна и политическа обвързаност и показали на Иван II Асен, че амбициите му за властвуване над Константинопол са срещнали сериозна преграда. При това положение на българския цар не му оставало нищо друго, освен да търси съюзник при евентуален сблъсък с Латинската империя. Единственият възможен съюзник би могла да бъде Никейската империя.

Дипломатическата подготовка на бъдещия съюз започнала с преговори, в основата на които била съдбата на българската църква. Стремежите на Иван II Асен и осъществяването на голяма част от тях през 1230 г. влизали в противоречие със статута на българската църква, която все още, макар и до известна степен формално, била обвързана с Рим. Опитите за промяна на това положение принудили примас или архиепископ Василий да се откаже от своята катедра и да се оттегли в Света гора. Това улеснило двустранните разговори (от никейска страна те се водели от анкирския митрополит Христофор), в резултат на което през 1234 г. за негов приемник бил интронизиран бившият атонски монах Йоаким и било възстановено каноническото единение с православната църква. Следващата стъпка вече била по-лесна. През 1235 г. в Калипол (Галиполи) се срещнали Иван II Асен и Йоан III Дука Ватацес, а веднага след това в Лампсак (на малоазийския бряг) в присъствието на българската царица никейският патриарх Герман извършил бракосъчетанието на българската княгиня Елена и престолонаследника Теодор Ласкарис. Последвали издаване на синодално решение за възстановяване на Българската патриаршия и политически съюз между България и Никейската империя.

Още през същата 1235 г. новите съюзници предприели общи действия срещу Латинската империя, които продължили и през следващата година, но вече без участието на България, тъй като операциите били по море (Йоан Ватацес безуспешно блокирал Константинопол). През същата година у Иван II Асен се прокраднали първите колебания относно политическата му обвързаност — колебания, които били предшествувани от нахлуване на маджарите в северозападните български земи и от писмо на папа Григорий IX. Българският цар разбирал, че губи първото място на Балканите и че няма да има Константинопол. Тъкмо по това време (1237 г.) починал Жан дьо Бриен и някои стари надежди на Иван II Асен пламнали отново. Той решил да се възползва от това събитие, прекъснал съюзния договор с Йоан III Дука Ватацес и предприел съвместни военни действия с латинците срещу Никея. Но твърде скоро той отново проявил своята колебливост, изоставил латинците, с които току-що се бил съюзил, и отново се върнал към договора с Никея (в някои извори се говори за «божие наказание», постигнало българското царско семейство: епидемия, разразила се в Търново, покосила царицата и едно от децата на царя, наказвайки по този начин неговата изменчивост). По този начин Иван II Асен отново бил подложен на упреци от страна на папата, бил принуден да пропусне участниците в поредния кръстоносен поход, но за щастие унгарският крал Бела IV, подтикван от Рим, не успял да предприеме нищо сериозно срещу България. През 1238 г. Иван II Асен се оженил за трети път за Ирина Комнина, дъщеря на пленения през 1230 г. Теодор Комнин, и подкрепил своя тъст в желанието му да овладее властта в Солун. Влиянието на българския цар се чувствувало и в Сърбия, където управлявал зет му Стефан Владислав. И когато от изток се задавала новата опасност за Европа, татарите, Иван II Асен неочаквано починал (юни 1241).

Първите петдесетина години от историята на Второто българско царство били не само години на освободителни борби, на външнополитически действия, на опитите за осъществяване на широка политическа програма, но и години на изграждане на държавата. Едва ли трябва да се напомня, че този процес е бил твърде сложен — от една страна, България вече е имала създаден държавен модел, резултат от продължително развитие (VII–XI в.), но, от друга, настъпилите промени в политическото развитие на Балканите оказвали своето влияние върху формирането на българските държавни структури. За съжаление този сложен процес е познат твърде слабо, тъй като запазените исторически извори напомнят за отделни явления, но не и за цялата картина.

Държавната власт е била съсредоточена в ръцете на владетеля. Според политическата теория царската институция е имала божествен произход, но в същото време нейните функции са били наследствени. За съжаление паметниците от ХIII в. не са засвидетелствували принципите на престолонаследието. Но ако се обърнем към текстовете от предходната епоха или към документи от следващото, четиринадесето столетие (грамотите на Иван Александър и Иван Шишман), ще добием сравнително ясна представа: царската власт се е предавала от баща на син и от брат на брат; само в редки случаи тя е могла да премине към други родственици. Първото десетилетие от историята на възобновена България предлага едно интересно явление, а именно: двувластието, споделянето на царското достойнство и особено върховната власт от двама души — Иван I Асен и Петър, Иван I Асен и Калоян, Петър и Калоян. Юридически царската власт е била неограничена — принцип, добре изразен с понятието «самодържец», което е било част от титулатурата на българските владетели. Българският цар е имал правомощия както в областта на светското, така и на каноническото право.

Владетелят е управлявал държавата с помощта на многобройна администрация, чиито служители той наричал «работници на царството ми». Централният апарат е почти неизвестен. В началото на ХIII в. се срещаме с коместабуларий Сергий, който оглавявал Калояновото пратеничество до папа Инокентий III, но не се знае каква е била неговата служебна позиция. Провинциално-административната структура е засвидетелствувана в някои официални документи, така че представите за нея са малко по-богати. Териториално българската държава е била разделена на области, носещи византийското наименование хора. От Дубровнишката грамота на цар Иван II Асен са известни повече от центровете на тези области: Браничево, Белград, Видин, Търново, Преслав, Карвуна (дн. Балчик), Боруй (дн. Ст. Загора), Одрин, Димотика, Скопие, Прилеп, Девол. А другият запазен документ от същия владетел — Ватопедската грамота (както и в грамотите на Константин Тих Асен, Иван Александър и Иван Шишман) — предлага дълъг списък с чиновници от провинциалната администрация: практор, севаст, дук, катепан, апокрисар, аподохатор и т. н. Очевидно тази терминология има гръцки произход и е заимствувана от съседна Византия, но какво е точното съдържание на всяко едно понятие на българска почва, невинаги може да се отговори със сигурност.

Възобновяването на българската държава било съпроводено с едно интересно и важно явление — израстване на нова аристокрация (в «Синодика на цар Борил» тя е наречена «болярство»), която в повечето случаи е имала слаби родословни връзки с миналото. Тъкмо на тази аристокрация, обединила се около първите Асеневци, било отредено да заеме върховете на българското общество, да се превърне в опора на българския цар в управлението на държавата. Тъкмо с тази обновена класа или по-точно с онази част от нея, която е била в най-близки роднински отношения с царствуващите династии, е свързано раждането на едно ново за българския политически, социален и до известна степен икономически живот явление, апанажа. Резултат от развитието на феодалния процес и на влиянието на западноевропейските феодални структури, апанажната форма на владение (обикновено обширна област, отстъпвана временно от царя на негов роднина) се появила в България още в първите години след възобновяването на държавата. Първият държател на апанажно владение бил Теодор Петър, който макар че запазил позицията на цар, получил от своя брат като апанаж Преславската област. Подобни владения се свързват с имената на Белота (вероятно в Северозападна България), Алексий Слав (в Родопите), Стрез (в Македония), севастократор Петър, деспот Яков Светослав, Шишмановци (Видин).

Позициите на българската аристокрация били регламентирани със специална система на дворцова йерархия или рангова таблица. За разлика от Първото царство, когато българската традиция не отделяла административната функция от почетната титла, през XIII в. възникнала по подобие на Византия нова система на дворцови достойнства — система, която била доразвита окончателно през XIV в. За съжаление не разполагаме с трактат, подобен на византийския «Псевдо-Кодинос», който представя подробно имперската йерархическа титулна система, но все пак може да се твърди, че българската действителност, поне в основни линии, не се отличавала значително от византийския модел. Както в Константинопол, така и в Търново най-високите санове, които българският цар раздавал на своите роднини и приближени, били деспот, севастократор, кесар, протосеваст, куропалат, севаст и др.

Ако трябва да хвърлим поглед върху българската икономика през този период, а и през следващото столетие, затрудненията няма да бъдат по-малко. И причините ще бъдат същите: липсата на извори. Наистина би могло да се представи процесът на селскостопанското производство или един сравнително подробен списък на занаятите, но все пак организацията, системата ще се изплъзне. Защото да се каже, че стопанството било феодално, ще бъде декларативно и ще следва теоретична схема, но не и българската действителност. Разбира, се трябва да бъде посочена нарастващата роля на градската икономика с по-нататъшното развитие на занаятчийското производство и търговията, налагащата се форма на парично стопанство (появяват се първите български монети), наченките на отхвърляне на протекционизма и създаване на отворена система в търговията, документирани с издаването на Дубровнишката грамота на цар Иван II Асен (през XIV в. договорът на Иван Александър с Венеция). Но това едва ли е достатъчно.

България в сянка: 1241–1300

Преждевременната смърт на Иван II Асен поставила сериозен проблем пред Асеневата династия и цялото българско общество. Покойният цар имал три брака и девет деца, сред които — двама сина, но и двамата непълнолетни. Овакантеният престол бил отреден за по-големия син Калиман Асен (1241–1246), който бил седем-осемгодишен. Възшествието на непълнолетния владетел почти съвпаднало с първото нашествие на татарите в българските земи (1243 г.), но през тези години основният противник на българското царство била Никейската империя, чиято мощ непрекъснато укрепвала. По традиция България била обект на папската политика (с писмо от 21 март 1245 г. до българския цар римският първосвещеник Инокентий IV се опитал да върне българите към католическата вяра), а латинците от Константинопол вече не били в състояние да влияят върху събитията на Балканите. Но всичко предстояло, когато дванадесетгодишният Калиман Асен починал — според едни извори от естествена смърт, а според друго известие той бил отровен (септември 1246 г.).

Според вече установената традиция българският престол бил зает от по-малкия син на Иван II Асен, Михаил II Асен (1246–1256), роден от третия му брак с Ирина Комнина. Малолетният цар не бил в състояние да управлява страната и ръководството на държавните дела било поето от регентство, сред което основна роля играела царица Ирина. Смяната на българския престол станала по време, когато Балканите навлизали в нов период, открит с поход на никейския император Йоан III Дука Ватацес. Никейският владетел не пропуснал да се възползва от създалото се положение: ромеите овладели Сереc, а сетне и Мелник. Този бърз успех бил ключ към по-нататъшните завоевания и в две посоки, а именно: в Македония, където на Йоан Ватацес се подчинили Стоб, Велбъжд, Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле и Просек, и в Тракия, където под никейска власт попаднали почти без съпротива Станимака, Цепина и градовете и селата в Родопската област (гранична линия станала р. Марица). Едва след това между Търново и Никея бил сключен мирен договор и Йоан Ватацес заявил, че няма да предприема нови завоевания.

Тези събития показали, че регентството, управляващо от името на Михаил Асен, не било в състояние да организира сериозно противодействие (Ирина се грижела повече за своето положение в Търново и за съдбата на Комниновата фамилия), проявило престъпно нехайство, което довело както до големите териториални загуби в Тракия и Македония, така и до новото откъсване на Браничевска и Белградска област. Мирът от 1246 г. не само документирал бързия срив на България, второстепенната й позиция на Балканите, но и безспорния факт, че тя започнала да плава във водите на Никея: през следващата, 1247 г. българската държава вече воювала заедно с Никея срещу Латинската империя.

Пробуждането на България настъпило след шест-седем години. Трудно е да се каже на какво се дължи оживлението в българската външна политика — на израстването на Михаил Асен или на подмяната на хората около него, — но то е безспорен факт. През 1253 г. бил сключен договор с Дубровник, който уреждал търговските отношения между партньорите, но и изграждал политически и военен съюз срещу Сърбия. Към това време се отнася и един опит на България да подкрепи амбициите на Михаил Палеолог за овладяване на императорския престол в Никея. Но сигнал за по-резултатна политика, насочена срещу основния противник — Никейската империя, — била смъртта на Йоан III Дука Ватацес (ноември 1254 г.). Михаил Асен (или хората от обкръжението му) решил да се възползва от смяната на василевсите в Никея и да си възвърне поне част от загубеното през 1246 г. В края на 1254 г. българските войски без особени усилия успели да овладеят Станимака, Перущица, Кричим, Цепина, областта Ахрида (без крепостта Манион), Устра, Перперакион, Кривус, Ефраим. Но този успех бил временен. През следващата, 1255 г. отново без решително сражение между противниците новият никейски василевс Теодор II Ласкарис (зет на Михаил Асен) успял да си възвърне загубените в края на предишната година крепости, без Цепина.

Този неуспех на България показал, че страната нямала достатъчно сили и последователна политика срещу Никея. Нещо повече, Михаил Асен проявил пренебрежение и безсилие по отношение на загубените територии в Македония. През 1255 г. жителите на Мелник въстанали срещу господството на никейците. Това въстание можело да се превърне в централно и обединително ядро на масово движение за освобождаване на Македония. За съжаление Търново не оказало никаква подкрепа на въстаниците и опитът им не сполучил. Нещо повече, това безразличие било началото на постепенно загубване на интереса на България към Македония. Големи територии, населени с българи, били оставени сами на себе си, на византийската власт и на нарастващите сръбски претенции.

Несполучливите действия на Михаил Асен не свършили с това. През 1256 г., след като сключил мир с Унгария и си осигурил помощ от куманите, българският цар настъпил в Тракия. Но последвалите събития били изненадващи. Българите с активното посредничество на руския княз Ростислав Михайлович (зет на Бела II и тъст на Михаил Асен) се съгласили да сключат неизгоден мир с Никея (запазване на установените през 1255 г. граници). Тези несполучливи действия вероятно били една от причините за заговора срещу Михаил Асен, в който българския цар бил убит от първия си братовчед Калиман (син на севастократор Александър).

Тази насилствена смърт на втория син на Иван II Асен била белег за навлизането на България в дълбока политическа криза. Цареубиецът Калиман се задържал на върха твърде кратко време, скоро бил убит и българският престол бил овладян от болярина Мицо, зет на Иван II Асен. Но с това гражданската война навлязла в нова фаза. От вътрешно дело на Асеневите потомци, които си оспорвали престола, тя се превърнала в антидинастическа, антиасеневска. Българското болярство, недоволно от последните Асеневци, решило да противопостави на Мицо Константин Тих. Последният получил сериозна поддръжка и успял да спечели двубоя. Това станало през 1257 г. Наистина Мицо не бил съкрушен окончателно и се оттеглил във владенията си в Месемврия, но към 1260–1261 г. той се споразумял с император Михаил VIII Палеолог, разменил владенията си срещу земи в областта на р. Скамандър (Мала Азия) и емигрирал във Византия. Така Константин Тих останал без противник вътре в страната.

Гражданската война приключила. Седемдесет години след възстановяването на българската държава за пръв път царските инсигнии били връчени на лице извън Асеневата династия. Въпреки изразената неприязън обаянието на първите Асеневци и почти трансцендентната идея за правата им върху царската власт били толкова силно вкоренени в съзнанието на българското общество, че новият владетел побързал да се приобщи към династията. Константин Тих сторил това по два начина. Първият бил съвсем елементарен, но в замяна на това твърде демонстративен: възприел фамилното име Асен. Вторият бил традиционен: оженил се за внучка на Иван II Асен, което го изравнило с Мицо, основния му съперник за царския венец.

Константин Тих Асен (1257–1277) е една от най-трагичните фигури в историята на Второто българско царство. Не му липсвали амбиции да възстанови някогашните позиции на България, но почти всичко, с което се захващал, завършвало с несполука. Сякаш някаква мрачна предопределеност тегнела над него. Две са посоките и страните, с които била обвързана трайно българската външна политика през периода 1257–1277 г.: югоизток и северозапад, Византия и Унгария. Характерът на българо-византийските отношения се определял от миналото на двете страни, но сякаш на преден план изпъквала ролята, която са играли двете съпруги на българския цар — Ирина Ласкарина и Мария Палеологина Кантакузина. Ирина питаела силна ненавист към Михаил VIII Палеолог заради обезнаследяването и ослепяването на своя брат Йоан IV Ласкарис и тази ненавист оказвала силно влияние върху политическите решения на нейния съпруг. От своя страна Мария мразела не по-малко вуйчо си Михаил VIII (по семейни и политически причини) и тази омраза давала облика на българо-византийските отношения през 70–те години на века. Трудно е да се разкрие точната причина — действие под влияние на съпружески гняв или качествата на Михаил VIII Палеолог като противник, но начинанията на Константин Асен нямали успех. Българският цар воювал неколкократно срещу империята — 1262–1263, 1264–1265 г., опитал се да постигне нещо с мирния договор от 1268 или 1269 г. или да се включи в коалиции, организирани срещу Византия, но всичките му действия били напразни.

Ако се обърнем към другия край на диагонала югоизток — северозапад (към Унгария), ще се види, че и там картината не била по-радостна. След едно бързо нахлуване в Северин (1260) българската държава не могла да се похвали с нещо по-сериозно. И което е по-важно, била принудена да изпита върху себе си ударите на все по-активизиращата се унгарска политика в югоизточна посока. През 1273 г. България била обект на разорително татарско нашествие, а след тази година татарите станали чести гости на Балканския полуостров и притискали все по-тежко българската държава. Външнополитическите усилия на Константин Асен надскочили балканските измерения, но усилията за приобщаване към антивизантийската лига, организирана от амбициозния неаполитански крал Шарл I Анжуйски, не донесли особени резултати.

Но най-неприятното за Константин Асен се зараждало вътре в страната. През 1277 г. в България започнало въоръжено движение срещу царя, ръководено от Лахана (според византийските автори), вероятно идентичен с Ивайло (от една приписка към български ръкопис от XIII в.). Това движение, което било опит да се реши започналата през 1256 г. династическа и политическа криза, чрез по-сериозна намеса на низините в българското общество, не могло да реши сериозните проблеми, но струвало живота на Константин Асен. В решителното сражение българският цар бил убит лично от предводителя на въстаниците (1277 г.). Това открило пътя на Ивайло към Търново и през пролетта на 1278 г. столицата била обсадена. Царица Мария и най-приближените й боляри били изправени пред труден избор. Защото освен Ивайло се появила и още една, не по-малко сериозна опасност. Тази опасност идвала от юг и се наричала Византия. Събитията в България привлекли вниманието на Михаил VIII Палеолог, който като опитен политик не пропуснал да се възползва от тях. За тази цел той решил да привлече Иван Асен, син на Мицо. Младият потомък на Асеневци бил оженен за императорската дъщеря Ирина и провъзгласен за български цар. Едновременно с това била подготвена ромейска войска, командвана от Михаил Глава Тарханиот, която трябвало да настъпи към България.

Царица Мария и болярите били принудени да сторят най-добрия избор, като не забравяли, че и опасността от татарите също не била за пренебрегване. Те предпочели споразумение с Ивайло. Това станало през пролетта на 1278 г., когато водачът на бунтовниците бил допуснат в столицата и провъзгласен за български цар. А последвалият брак между него и овдовялата царица Мария легитимирал позицията на новия владетел. По този начин събитията в България били завързани в сложен възел. В най-трудно положение бил Ивайло, тъй като трябвало да защитава нещо, към което протягали ръце и други: от североизток отново нахлували татарите, а от юг — ромеите начело с Михаил Глава. Ивайло — правилно или не — се отправил срещу татарите, сражавал се многократно с тях, а според някои извори дори бил обсаден в Дръстър. При това развитие на събитията южният фронт бил почти без защита и ромеите без особени усилия — така поне твърдят византийските автори — успели да навлязат в България. Но лесните победи не ги приближили значително до крайната цел. Едва когато се разнесъл слух за разгрома на Ивайло, «търновци» (вероятно висшата аристокрация) се решили да отворят портите на престолния град, да предадат царица Мария и сина й Михаил на ромеите и да приветствуват Иван III Асен като цар (пролетта на 1279 г.).

Оттук нататък България се оказала в странно положение: с цар, който воювал някъде на североизток срещу татарите и след това на юг срещу ромеите (през юли–август 1279 г. Ивайло разбил две ромейски войски, които идвали на помощ на Иван III Асен) и с още един цар, който господствувал едва ли не само над столицата и се чувствувал сигурен зад нейните стени. Това положение се изменило и усложнило още повече когато в Търново се заприказвало за заговор на Георги Тертер, зет на царя, деспот и без съмнение най-влиятелната личност в столицата. И възелът започнал да се разплита: Иван III Асен и съпругата му уплашени напуснали Търново и през Месемврия се добрали до Константинопол; Георги Тертер изведнъж се оказал господар на столицата, а пък Ивайло скоро останал без необходимите сили. Така в края на 1279 или самото начало на 1280 г. страната вече била под скиптъра на цар Георги I Тертер (1280–1292) (междувременно Ивайло се опитал да намери подкрепа сред доскорошните си врагове татарите, но скоро бил умъртвен).

Смъртта на Ивайло, бягството на Иван III Асен и възшествието на Георги I Тертер възстановили единството на страната, но това не ликвидирало тежката криза, в която България била попаднала още в средата на столетието. Наистина само две-три години по-късно Георги I Тертер укрепил властта си, тъй като Иван III Асен окончателно се отказал от претенциите си към българския престол — факт, включен в поредния българо-византийски договор. Но това почти не подобрило вътрешното състояние на страната и нейните позиции в международния живот на Балканите. Видин и неговата област се обединили под господството на Шишман, в Бранчевско властвували братята Дърман и Куделин, татарите продължавали да опустошават страната (особено тежък бил техният рейд през 1285 г.) и да налагат все по-силно влиянието си. Дори престолонаследникът Теодор Светослав бил изпратен като заложник в двора на татарския вожд Ногай. По същото време сърбите започнали активно настъпление в Македония и за няколко десетилетия лишили окончателно България от изконни земи. Единственият шанс за България да участвува активно в международния живот била замислената от неаполитанския крал Шарл I Анжуйски антивизантийска коалиция (заедно с Унгария, Сърбия и Венеция), но нейното формиране било преустановено след «Сицилианската вечерня» (1282 г.), т. е. след въстанието срещу анжуйците. И някак си съвсем естествено през 1292 г. Георги I Тертер се отказал от престола и потърсил убежище във Византия.

Властта в България преминала в ръцете на Смилец — един от най-изтъкнатите боляри в страната. Новият цар бил женен за дъщеря на севастократор Константин Палеолог (брат на Михаил VIII Палеолог), т. е. тя била братовчедка на император Андроник II Палеолог (1282–1328). И безспорно той е разчитал на подкрепа от Византия. Смилец потърсил с подобни средства и уреждане на отношенията си със Сърбия: дъщеря му Теодора била омъжена за бъдещия крал Стефан Урош III Дечански. Но този династически брак регистрирал само добра воля, но не възпрял сръбското овладяване на Македония. Като се прибави и вече традиционното татарско влияние, представата за безпомощността на българския цар да изведе страната си от тежката криза, става пълна. Шест години продължило царуването на Смилец. През 1298 г. той починал, без да е постигнал нещо по-значимо.

България пред залез: 1300–1393/1396

Със смъртта на Смилец кризата в България достигнала до най-високата си точка. По право престолът се падал на покойния му син Йоан или по-точно Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог, но реалната власт в страната била в ръцете на царицата-майка, която се опирала на своя зет Елтимир (брат на цар Георги I Тертер). Вдовствуващата царица, която търсела пътища за укрепване на своето положение в България, направила странен ход: предложила брачен съюз на сръбския крал Стефан Урош II Милутин — ход, който би трябвало да доведе до обединението на двете съседни страни. За щастие на българската държава тези опити срещнали нежеланието на партньора и ловките действия на Византия. Докато българската царица провеждала тази недалновидна политика, съдбата на България била вече решена другаде. Развихрилата се гражданска война сред татарите довела до смъртта на могъщия Ногай и неговият син Чака решил да потърси спасение в България и «правата» си върху българския престол (той бил зет на Георги I Тертер). Положението в страната било такова, че той наистина постигнал целта си, не без помощта на своя шурей Теодор Светослав. Така престолът на Асеневци преминал в ръцете на един татарин и падението на България достигнало до най-ниската си точка.

За щастие това необичайно положение във върховете на властта продължило твърде кратко време. За Теодор Светослав възшествието на Чака било само временно, преходно положение. Само няколко месеца по-късно, когато войски на новия хан на Златната орда Токту се появили край Търново, синът на Георги I Тертер успял да организира преврат, Чака бил умъртвен, а главата му била изпратена на татарския владетел. Така Теодор Светослав (1300–1322) станал български цар.

Новият цар заварил една изтощена от половинвековна криза страна. Видин продължавал да съществува като независима територия и нейният владетел Шишман (а по-късно синът му Михаил Шишман) почти не се съобразявал с Търново. Подобна полунезависима област започнала да се формира в Крън, където властвувал чичото на Теодор Светослав Елтимир (там на първо време намерила убежище и вдовицата на Смилец). Единственото благоприятно обстоятелство било в добрите отношения със Златната орда, която отстъпила на България земите между устията на Дунав и Днестър, с важния град Маврокастрон или Аспрокастрон (Белгород Днестровски).

Основните външнополитически усилия на Теодор Светослав били насочени на юг, към Византия. Тази политика е напълно обяснима: от една страна, към нея я тласкала традицията (Сърбия все още оставала «незабелязана»), а, от друга, във Византия намерили убежище, пак по традиция, двамата братя на покойния Смилец Радослав и Войсил, които в продължение на няколко години били остриетата на Византия в действията й срещу България. Но в самото начало империята направила опит да използва за своите цели Михаил Асен, син на Константин Тих Асен. Претендентът наистина се появил в България, но след като не постигнал нищо, дирите му се загубили.

Наскоро след това срещу България, по-точно срещу Крън, настъпила византийската войска, командувана от Радослав. Ромеите били разгромени, Радослав бил пленен, ослепен и върнат във Византия, а останалите пленници били разменени срещу Георги I Тертер (бившият цар бил изпратен от сина си да управлява Червен, а наскоро след това станал монах в някой от Ивановските скални манастири).

Българо-византийската война навлязла в решителна фаза през 1304 и продължила до 1307 г. Как се развили военните действия? Българската войска, предводителствувана от Теодор Светослав и Елтимир, без особени усилия овладяла територията между Стара планина и Странджа, с градовете Ктения, Русокастро, Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол. Византийците не останали безучастни и настъпили на север начело със съимператора Михаил IX Палеолог, Михаил Глава и Войсил. Сблъсъкът станал край р. Скафида на 23 август 1304 г. и завършил с краен успех на българите. Но византийците продължили своята кампания, като се насочили срещу Елтимир и овладели областта между Сливен и Копсис, а след това успели да си възвърнат и загубените през пролетта градове по Черноморието. Теодор Светослав и Елтимир също не бездействували и предприели ново настъпление (есента на 1304 г.), но били възпрени от каталански наемници.

През следващата, 1305 г. разположението на силите се променило — византийците успели да се споразумеят с Елтимир и той преминал на тяхна страна. Но това не разколебало българския цар, който без особени трудности ликвидирал съпротивата на своя чичо и присъединил неговите територии към българската държава. Решителните събития настъпили към края на 1306 г. и имали много неочакван характер: зимата на 1306–1307 г. била твърде тежка за Константинопол, чието население изпитвало несгодите на тежък и продължителен глад. Теодор Светослав не пропуснал тази възможност за уреждане на двустранните отношения, доставил житото, необходимо за изхранването на византийската столица, след което бил сключен мир между България и Византия. Мирът според обичайната практика бил съпроводен с брак между Теодор Светослав и Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог.

В продължение на петнадесетина години мирът между двете страни бил спазван стриктно или поне липсват сведения за неговото нарушаване. Тази липса на събития на българо-византийската граница налагала пълно мълчание на византийските хронисти и историци и ние знаем твърде малко за българското минало от това време. На фона на това мълчание изпъква едно събитие — през 1314 г. в Маврокастрон (или Аспрокастрон), т. е. Белгород Днестровски, бил убит един францискански монах. Това довело до конфликт между България и Генуа, до забрана на генуезката търговия с българските черноморски пристанища. Този конфликт приключил три години по-късно, през 1317 г., с възстановяване на търговските връзки между двете страни.

През 1321 или началото на 1322 г. Теодор Светослав починал и престолът бил наследен от сина му Георги II Тертер. Но изненадващата смърт на младия български цар (началото на 1323 г.) му попречила да разгърне своите действия — защита на Пловдив и настъплението към Адрианопол.

Прекратяването на Тертеровата династия изправило българската държава отново пред сериозен проблем, а именно: кой да поеме върховната власт в страната? Изминалите 50 (или дори 75) години показали до каква степен стабилността на страната — във вътрешен и външен план — била в зависимост от пътищата и средствата, използвани за овладяване на царския трон, от хората — понякога случайни, — които поемали короната и скиптъра и управлението на България. Подобен извод безспорно е бил направен и българската аристокрация посочила за приемник на последния Тертеровец Михаил III Шишман Асен. Този избор не бил случаен. Безспорно деспот Михаил е бил сред най-авторитетните представители на най-висшата българска знат. Това положение се дължало не само на позицията му на видински господар (отпреди 1313 г.) и зет на сръбския крал Стефан Урош II Милутин, а преди всичко на произхода му — Михаил бил най-сериозният претендент за българския престол сред потомците на Асеновата фамилия (той бил внук на Анна-Теодора, дъщеря на цар Иван II Асен от третия му брак). Неговият избор означавал не началото на нова династия, а възстановяването на старата и славна династия на Асеневци.

Краткото царуване на Михаил III Шишман Асен (1323–1330) е познато добре само откъм една страна: външнополитическата и свързаните с нея военни действия. За щастие изворите позволяват да се възстановят не само конкретните стъпки на новия български цар, но и неговата цялостна външнополитическа програма. Като потомък на Асеневци царят прегърнал основната идея на своите предходници, а именно: създаването на една голяма българска «държава от Византион (= Константинопол) до Истър (= Дунав)», както и освобождаването на Македония от сръбска власт и нейното повторно (след времето на Иван II Асен) обединение с България. Михаил Асен трябвало да осъществява своите намерения в сложна политическа обстановка във Византийската империя (гражданската война между Андроник II Палеолог и неговия внук Андроник III), от една страна, и все по-нарастващата сила на Сърбия, от друга.

Първите стъпки на Михаил Асен обаче имали много по-конкретна цел: възвръщането на земите между Несебър и Сливен, които Византия овладяла, възползвайки се от смъртта на Георгий II Тертер. Действията на българския цар били успешни, но в същото време те били помрачени от нелепото падане на Пловдив в ръцете на ромеите. Оттук нататък цар Михаил Асен преминал в настъпление и се изправил лице в лице с младия император (или по-точно съимператор на дядо си) Андроник III Палеолог. Конфликтът приключил (1324 г.) със сключване на мир и брак на Михаил Асен с вдовицата на Теодор Светослав Теодора (сестра на Андроник III). Мирният договор бил подновен през 1327 г., когато българският владетел се задължил да подкрепи Андроник III в борбата срещу дядо му, а византийският василевс трябвало да подпомага Михаил Асен в действията му срещу Сърбия. Наскоро след това събитие гражданската война във Византия избухнала отново и предимствата на Андроник III се очертали твърде бързо.

Развитието на военните действия подтикнало Михаил Асен да се намеси в конфликта на страната на стария император и да се опита да овладее византийската столица. За съжаление българският цар не преценил правилно обстановката, не само бил принуден да изтегли войските си от подстъпите към Константинопол, но и след активната намеса на Андроник III Палеолог, вече василевс и автократор (от 24 май 1328 г., когато неговият дядо абдикирал), бил принуден да сключи нов договор с империята (края на 1328 или самото начало на 1329 г.). Трудно е да се разшифрова формулировката «здрав и вечен мир и съюз», но последвалите събития показват, че в основата на договора залегнало българо-византийското сътрудничество, насочено срещу Сърбия.

И наистина през 1330 г. цар Михаил Асен, след като «византийската» му политика не била доведена до сполучлив край, се посветил на осъществяване на програмата си спрямо Сърбия, т. е. възпиране на сръбското настъпление в Македония, отхвърляне на сръбското господство над северозападните български земи и в крайна сметка унищожаване на сръбската държава (в подялбата трябвало да участвува и Византия). Подготовката на военните действия (Михаил Асен привлякъл на своя страна освен Византия, разбира се, влашкия войвода Иванко Басараб, Молдова и Черните татари) и първите стълкновения били сполучливи за българския цар. Но на 28 юли 1330 г. нищо неподозиращите българи, които разчитали на временното примирие, били нападнати от сръбските войски, командувани от престолонаследника Стефан Душан, и претърпели сериозно поражение. Самият Михаил Асен бил тежко ранен и починал от раните си или както твърдят други извори, бил екзекутиран по нареждане на Стефан Душан.

Поражението край Велбъжд (дн. Кюстендил) открило пътя, за пръв път в българската история, за проникване на сръбско влияние в България. Под натиска на победителката Сърбия и лично на Стефан Урош III Дечански Иван Стефан — син на Михаил Асен от първия му брак и лишен от престолонаследие през 1324 г. — бил измъкнат от несигурното положение, в което живеел вече шест години, и провъзгласен за български цар.

Властвуването на Иван Стефан било твърде краткотрайно, то продължило само седем-осем месеца и преминало под знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в страната. Щом научил за гибелта на цар Михаил, Андроник III потеглил срещу България и без много усилия завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол. Тази териториална загуба довела до конфликт между просръбската партия, оглавявана от бившата царица Анна и Белаур (брат на Михаил III Шишман Асен) и привържениците на Асеневци. Нещо повече, антисръбските настроения били достатъчно силни, за да доведат до открит бунт, който свалил от престола Иван Стефан и въздигнал за български цар Иван Александър.

Иван Александър (син на деспот Срацимир и Кера Петрица, сестра на Михаил III Шишман Асен) бил сред най-изявените български боляри — той имал най-високото дворцово достойнство деспот и владеел Ловеч и околните земи. Потомък на Асеневци и Тертеровци, племенник на Михаил III Асен — всичко това го направило естествен водач на антисръбските сили в България и най-изявен претендент на българския престол. И наистина през пролетта на 1331 г. Иван Александър вече стоял начело на българската държава. Това станало в труден за държавата и народа момент. Над България била надвиснала опасност от две страни — откъм традиционния противник Византия и от страна на Сърбия, която постепенно се превърнала в първа сила на Балканите. При това положение първите стъпки на новия владетел били направени на международното поле. През юли 1331 г. Иван Александър успял да си върне загубените година преди това градове, а на 18 юли край Русокастро той разбил ромейската войска, предвождана от Андроник III Палеолог. Военните действия приключили с мирен договор, сключен от двамата владетели, който предвиждал брак между първородния син на българския цар Михаил Асен и малолетната дъщеря на византийския василевс Мария (бракът бил сключен към 1338–1339 г.).

Сполучливо били решени и проблемите, които поставяли отношенията със Сърбия. През пролетта на 1332 г. сестрата на Иван Александър Елена се омъжила за сръбския крал Стефан Душан и този брачен съюз възстановил добрите отношения между двете съседни страни. Като се добави към тези два външнополитически успеха и ликвидирането на бунта на Белаур във Видин, ще се види, че само една година след възшествието си Иван Александър държал здраво властта в България, сполучил да заличи пресните рани (поражението от Сърбия и териториалните загуби, понесени от Византия).

Изминало почти едно десетилетие в мир и относително спокойствие, за което Иван Александър заслужил похвалите на книжовниците. Но на 15 юни 1341 г. починал Андроник III Палеолог и династическият проблем за Византия се превърнал в интернационална политическа и междудържавна криза. Но преди това едно събитие в Константинопол пряко засегнало България. Веднага след кончината на Андроник III във византийската столица се появил Шишман, един от синовете на Михаил III Шишман Асен (той пребивавал дълго време при татарите). Тази поява на възможен претендент за българския престол предизвикала смущение в отношенията между двете страни. Иван Александър се опитал да упражни влиянието си и да изиска Шишман да му бъде предаден, но не сполучил. Но скоро събитията във Византия взели такъв обрат, че Шишман бил забравен. В империята избухнала поредната гражданска война между привържениците на малолетния Йоан V Палеолог (основните фигури в тази групировка били майката Анна Савойска и Алексий Апокавк) и узурпатора Йоан Кантакузин. При това положение пред Иван Александър стоял въпроса: на чия страна да застане?

На първо време Иван Александър заел изчаквателна позиция. Безспорно той искал да си изясни силите и намеренията на двете страни и едва тогава да действува. Привлечен от слуховете, че сред привържениците на младия император имало групировка, която предпочитала да премине на страната на българския цар, отколкото да се подчини на Йоан Кантакузин, Иван Александър нахлул в Тракия, но опитите му да овладее Адрианопол и Димотика били безуспешни. На следната, 1342 г. българите бездействували (за разлика от сърбите) и едва през зимата на 1342–1343 г. Иван Александър, вече окончателно заел страната на малолетния Йоан V Палеолог, отново настъпил в Тракия и обсадил Димотика, където пребивавала Ирина, съпруга на претендента Йоан Кантакузин. Но флотата на смирненския турски господар Умур паша, която акостирала в устието на Марица, принудила войската на българския цар да се оттегли. Едва през 1344 г. Иван Александър успял да постигне това, към което се стремял през предните години. В замяна на помощ, която обещал на императрицата-майка Анна Савойска, той получил «градовете край Станимака и Цепина», общо девет: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник. Иван Александър се задоволил с тази териториална придобивка и не бързал да изпълни обещанието си. Той нямал намерение да се намесва по-активно в гражданската война във Византия и се отнесъл с безразличие към действията на Момчил (той умело лавирал между двете партии в империята), пропускайки възможността да разшири българската власт над Родопите (опитът му да задържи овладяната крепост Хиперперакион се оказал безуспешен). Оставен сам между два огъня, Момчил загинал в решително сражение с войските на Кантакузин и неговия постоянен съюзник Умур паша. Докато българският цар играел на дребно, Стефан Душан успял да овладее голяма част от Македония (без Солун) и да се провъзгласи, не без българско участие, за цар.

С тези скромни успехи Иван Александър дочакал пролетта на 1347 г., когато Йоан Кантакузин влязъл в Константинопол като съимператор на своя зет Йоан V Палеолог. Гражданската война приключила и Византия, макар и чувствително отслабена, отново била единна държава. Като се добави и Сърбия на Стефан Душан, която в момента била най-могъщата държава на Балканите, както и турците, които вече били реална заплаха, разположението на политическите сили съвсем не било благоприятно за България. Ето защо Иван Александър направил опити да изведе страната си от «балканската изолация». Към 1346–1347 т. бил сключен договор с Венеция, потвърден през 1352 г. с писмо на Иван Александър до дожа Андреа Дандоло. През същата година били направени опити за установяване на подобни отношения с Генуа. Но главната опасност вече идвала от турците и тя все повече се засилвала. Наистина през 1351 г. Йоан V Кантакузин направил опит да създаде коалиция от Византия, Сърбия и България, но усилията му се провалили поради нежеланието на Стефан Душан и подкрепилия го Иван Александър (вторият опит през 1363 г. също не довел до успех). Този негативен резултат бил почувстван веднага: през 1352 г. турците се установили за пръв път на полуострова, а от 1354 г. вече трайно присъствували в неговите съдбини. Но това не било единственото нещастие за Иван Александър. През 1363 г. в атмосферата на все по-нарастващата турска заплаха се водила последната българо-византийска война, а през 1365 маджарите овладели Видин и неговата област, откарали в плен Иван Срацимир и започнали да налагат католическата вяра сред българското население. За щастие маджарската окупация продължила само четири години, до 1369, когато широко интернационализираният конфликт бил разрешен в полза на България (разбира се, в замяна на някои отстъпки в Черноморската област).

Цар Иван Александър е този български средновековен владетел, който получил най-много хвалебствия от своите съвременници (разточителни със своите похвали приписки към деветнадесет ръкописа и сравнително многобройните портретни изображения). Но реалността била по-различна. България водила спрямо Византия станалата вече традиционна политика «на дребно», оставила Сърбия да изпълнява безпрепятствено своята програма или пък не реагирала както трябва. Не по-добро било и вътрешното състояние на страната (въпреки борбата срещу различните еретически движения и силно изразеното покровителство на манастирите и исихазма). Вследствие на определени процеси, развиващи се в българското общество, както и на проблеми, произтичащи от семейното положение на българския владетел (двата му брака и особено обстоятелствата при разрива и сключването на втория брак с еврейката Теодора), се очертавало разделение на страната. Между 1352 и 1355/1356 г. във Видин се настанил Иван Срацимир (син от първия брак на българския цар), който направил всичко, което било по силите му да формира самостоятелно царство. В същото време за престолонаследник в Търново (с титлата «млад цар») бил посочен Иван Шишман, първородният син на царя от втория брак. Като се добави към тази нерадостна картина и формиращото се в Добруджа владение на Тертеровите потомци Балик, Теодор и Добротица, което придобивало все по-голяма независимост, ще се добие пълна представа за процеса на разпадане на българското царство на «три Българии», описани малко по-късно от германския рицар Ханс Шилтбергер и споменати в един византийски текст. Тази България оставил на своите наследници цар Иван Александър, който починал на 17 февруари 1371 г.

Иван Шишман поел короната и скиптъра в изключително труден за България момент — момент, който би могъл да бъде характеризиран като «България на ръба на пропастта». Търновска България или една от «трите Българии», начело на която стоял младият цар, се изправила сама срещу турската опасност (както и останалите две). Историческите извори не само че не съдържат данни за някакво сближение между трите разделени части на страната, но и говорят ако не за противопоставяне между тях, то поне за все по-голямо разделение (Добротица и Иванко отдавна провеждали самостоятелни действия във всички области на международната политика, а през 1381 г. Иван Срацимир прекъснал връзката си с Търновската патриаршия и получил митрополит, назначен от Константинопол). Опитите на Иван Шишман да потърси съюзници извън кръга, в който били Видинското царство и Добруджа (Сърбия, Унгария), също не довели до положителни резултати и той сам трябвало да се противопостави на османците. И то само няколко месеца след възшествието си.

На 26 септември 1371 г. при Черномен, на брега на Марица турците нанесли катастрофално поражение на братята Вълкашин и Углеш. Тази паметна битка имала решително значение както за целия Балкански полуостров, така и за България. Иван Шишман бил принуден да преклони глава, да се признае за васал на султан Мурад и да пожертва сестра си Кера Тамара, която била изпратена в султанския харем.

На пръв поглед този мир или по-точно това формално подчинение, осигурило на България едно спокойно десетилетие. Но това било само на пръв поглед. Наистина спокойствие имало, но само за териториите на север от Стара планина. Всички български земи на юг от Балкана били оставени сами на себе си и естествено попаднали под османска власт. Тези завоевания били плацдарм за по-нататъшни военни действия срещу северните, северозападните и югозападните територии на полуострова. Особено решително значение имало падането на София (1385 г.) поради изключителния стратегически характер на града. Наистина победата на сърбобошнаците край Плочник през 1387 г. възпряла османците (Иван Шишман плахо демонстрирал своята независимост, като отказал да изпрати войски, които да подпомогнат Мурад), но това било само глътка въздух. Още на следващата, 1388 г. Мурад решил да се справи с Търновска България и Добруджа. Голяма турска армия, командувана от великия везир Али Паша, преминала Стара планина, овладяла Шумен и Провадия (според някои извори и Търново) и обсадила Иван Шишман в Никопол. Българският цар бил принуден да разчита на милостта на султана, съгласявайки се да отстъпи Силистра. След оттеглянето на турците земите на Търновското царство били разделени на две — един санджак с център Силистра и една втора провинция с главен град Търново, която била дадена на Иван Шишман, отново като турски васал.

Съдбата на онова, което било останало от Търновска България и нейния владетел, била вече решена. Но Иван Шишман получил малка отсрочка. Султан Мурад решил първо да се справи със Сърбия, но намерил своята гибел на Косово поле (1389 г.), където сърбите претърпели пълно поражение. То определило и положението на Търново; опитът да се потърси унгарска помощ не сполучил и Иван Шишман със страх очаквал бъдещето (междувременно в съдбата на Добруджа се намесил един нов фактор — влашкият княз Мирчо I Стари, но неговите опити да овладее тази българска земя не сполучили, тъй като султан Баязид бързо ликвидирал усилията на власите). Краят на Търновското царство настъпил през лятото на 1393 г. Голяма турска войска, предвождана от султана, преминала Стара планина и обсадила Търново (Иван Шишман отново се намирал в Никопол). На 17 юли 1393 г. престолният град паднал в ръцете на турците. Търновска България престанала да съществува, но нейният последен владетел продължил да бъде турски васал, пребивавайки в Никопол, още две години. На 29 октомври 1395 г. Иван Шишман бил обезглавен по нареждане на султан Баязид.

По същото време и Добруджа загубила своята независимост. Оставала «третата България» — Видинското царство. Вероятно след турския поход през 1388 г. на север от Стара планина Иван Срацимир също станал турски васал и дори допуснал във Видин турски гарнизон. Надеждите на цар Иван Срацимир да запази силно ограничената си власт под турски суверенитет сякаш щели да се оправдаят. Нещо повече, през лятото на 1396 г. на Долни Дунав се появила армията на унгарския крал Сигизмунд, която влязла във Видин, и неговият господар отхвърлил турската зависимост. Но радостта била твърде кратка. На 25 септември същата година край Никопол кръстоносната армия претърпяла катастрофално положение, което решило изхода на цялата кампания и в частност съдбата на малкото Видинско царство. В края на 1396 г. турците завладели Видин, пленили Иван Срацимир и го отвели в Бруса, където завършил живота си. Така изчезнала и последната свободна българска територия и над българските земи легнал дълбокия мрак на робството.

Българската култура: края на XII–края на XIV в.

Възстановяването на българската държава през 1186 г. изведнъж изменило, макар и на първо време в теоретичен план, условията, в които се развивала българската култура. Възобновила се връзката държава — култура, връзка, която била нарушена през 1018 г. с ликвидирането на самостойността на България. След почти две столетия българската култура отново можела да се опре на най-висшите държавни институции и преди всичко на тяхната финансова подкрепа.

Другата институция, която била здраво обвързана със съдбините на българската култура, била църквата — през първите няколко десетилетия архиепископията, а след 1235 г. възобновената патриаршия с престолен град Търново. Представителите на българската църква — нисши и висши духовници — не само подпомагали развитието на културните процеси, но и в не малко случаи изземвали ръководните функции на държавните институции или владетели, особено през четиринадесетото столетие.

Като се добави и засиленото присъствие на висшата аристокрация в културното ежедневие на страната — преди всичко чрез добре познатите форми на ктиторство, картината ще бъде почти завършена. Но не би могло да се пренебрегне и още едно обстоятелство: ролята на Търново в съдбините на късносредновековната българска култура. И то най-малко в две посоки: изграждането на нова столица с присъщите й задължителни атрибути, което само по себе си е изключителен културен феномен, и ръководната позиция на столицата (държавна власт, върховна религиозна власт, висша аристокрация) през по-голямата част от тези две столетия в развитието на културните процеси на територията на цялата страна, а понякога и извън нея.

Изграждането на задоволителна представа за българската култура, особено през тринадесетото столетие, никак не е лесно. В началните десетилетия все още съществували неяснота, неопределеност, откъслечност на явленията и особено на по-значимите процеси. Голяма част от тях били в своята първичност, в зародишен етап (разбира се, слабите ни познания могат да бъдат обяснени до известна степен с оскъдността на запазените извори). Стъпвайки на създаденото през предходните столетия — доколкото това било възможно, — все пак българската култура правела новите си крачки в една балканска културна атмосфера, която била доста противоречива, а именно: падането на Константинопол (1204 г.) лишило полуострова от водещ културен център, който почти през цялото Средновековие бил духовен и материален съзидател и разпространител на значими културни ценности, оказващи влияние върху културния облик на Балканите. От друга страна, ударът върху Византийската империя довел до миграцията, да разсейването на византийски творци, част от които намерили прием и в България, включвайки се по един или друг начин в развитието на българската култура. Създаването на Латинската империя и в частност обвързването на България с Рим теоретически откривали възможност, може би за пръв път от ранните векове на Средновековието, за по-близки връзки със западноевропейската цивилизация.

* * *

Един поглед върху литературните явления и процеси през тринадесетото столетие, независимо от всички трудности, съпътствуващи проучването, може да даде интересна картина. Кои са най-важните моменти, които създават облика на българската литература през тази епоха? Първата особеност, която заслужава внимание, е приемствеността — една характерна черта в българския духовен живот от това време, преди всичко в идеологията — между литературата на Първото българско царство и началните стъпки на литературния живот във възстановена България. Тази приемственост се изразява преди всичко в «пренасянето» на произведения от Златния век и тяхната преработка. Това са творби на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър или създаване на творби като «Успение Кирилово», с които не само се налага Кирило-Методиевският култ, но и се набляга на неговата българизация чрез идеята за дейността на Константин Философ-Кирил сред българите.

Втората важна особеност на литературния процес от първите десетилетия на тринадесетия век са добре забележимите стремления към синтез. Най-яркото проявление на този синтез са усилията за създаване на един «Национален празничен миней», чиято основна цел била да обедини репертоара на старобългарската химнография. Сред този тип паметници безспорно най-значима роля е изиграл прочутият Драганов миней.

И тъй като става дума за един всебългарски миней, не може да не се отбележи веднага формирането на Търновски химнографски цикъл, който е в тясна връзка с процесите, извършващи се в българската столица, преди всичко в създаването на нови култове чрез пренасянето на мощи на светци и светици, включени в един нов български календар. Творбите, които създават облика на търновския химнографски цикъл, кореспондират или дори се покриват с репертоара на корпуса агиографски произведения, които възникват по същото време. Това са служби за светците Иван Рилски (безспорно най-популярния български светец), Михаил Воин, Петка Търновска, Филотея, Иларион Мъгленски. Структурно и стилистично тези творби възхождат към традициите на Симеоновия век, а службата на св. Йоаким Осоговски подчертава връзката на престолния град с пределите на някогашна Самуилова България.

Както вече бе посочено, изграждането на Търновград като нов култов център — едно необходимо качество на столичния град — рефлектира в съставянето на житийни творби, които също като службите изграждат Търновски агиографски цикъл. Какво е характерното за този цикъл (освен че се покрива тематично с химнографията)? Жанровите форми, които се налагат по това време, са проложното и краткото житие, а най-важното явление е въвеждането на Пролога (вероятно началото на XIII в.), а по-късно и на Стишния пролог. Светците, за които са съставени жития, са същите, които бяха вече споменати, а именно: Иван Рилски (вече добре се оформя цял житиен цикъл за рилския светец), Михаил Воин, Иларион Мъгленски, Петка Епиватска или Търновска. Този кръг се разширява с имената на Гавраил Лесновски и на първия български патриарх след възстановяването на патриаршията Йоаким.

Картината на литературния живот не би била пълна, ако не се споменат първите стъпки на един летописен цикъл — преди всичко текстове, посветени на възстановяването на Патриаршията, съставянето на серия апокрифни творби като «Сказание за Сивила», «Видение на пророк Данаил», «Пандехово сказание», единични творби като «Бориловият синодик», «Берлинският сборник» или един от най-интересните паметници на българската проза от XIII век като «Стефанит и Ихнилат».

Последното явление, което безспорно прави впечатление и заслужава да бъде отбелязано, е липсата на имена на творци, на имена на хората, с които трябва да се обвържат споменатите процеси и конкретни творби. Тази липса е факт и тя има само едно обяснение, а именно: българският писател или книжовник от тринадесетото столетие все още не е излязъл от своята анонимност — явление, което може да има различни причини. Но едно е сигурно: ярките личности в българската литература все още не са се появили.

«Културата ражда култура» или «Новата култура се нуждае от стара култура». Едва ли трябва да се обяснява обстойно, че и българската култура от XIV в. (или в по-тесен смисъл литература) не прави изключение и тези стари максими важат и за нея. Но наред с това необходимо условие, изразяващо се преди всичко в натрупване — в натрупване на опит, на традиции, на създаване на средища с дълготрайна значимост, — не могат да се пренебрегнат и някои обстоятелства, които трябва да бъдат потърсени извън границите на България, в интернационален план.

Четиринадесетото столетие на Балканите има особен облик. Този облик се създава от една византийско-славянска общност, чиито основни измерения са свободното движение на идеи и преди всичко на хора, на изграждането на обща култура (особено литература), за която няма граници, на засилено действие и преди всичко на «наднационални» функции на стари културни средища като Константинопол, Солун, Света гора, изграждането на нови като Търново (от времето на Теодисий Търновски и Патриарх Евтимий) или пък възникване на временни, но твърде интензивни и значими центрове като Парория, която обвързва името си с развитието на исихазма — основно духовно явление, което до голяма степен създава идеологическата основа на общността. Най-интересната продукция на тези културни средища, на тази интернационална общност са билингвичните творби, които случайно или не се вместват предимно в границите на българската литература. Това са житието на св. Теодосий Търновски (автор константинополският патриарх Калист), житието на св. Ромил и по-късно житието на св. Козма Зографски.

Когато се говори за онзи фон, на който се репродуцира българската литература, разбира се, не бива да се пропуска още едно интересно явление, а именно: отварянето на границите — нещо, което дава възможност за проникване на идеи и на произведения — не само в балкански, но и на още по-широк международен план. Макар и недостатъчни на брой, но все пак в българската литература през XIV в. има творби, които говорят за влияние от Западна Европа («Троянската притча») или за контакти с Русия (Житие на св. Борис и св. Глеб). В същото време много по-добре е документирано така нареченото «второ южнославянско влияние в Русия» (основните заслуги в този процес без съмнение принадлежат на Търново) — трайно влияние, и то твърде разнолико — жанрови форми, стил и което е най-важно, движението на писатели (Киприан, Григорий Цамблак).

Българската книжовност през XIV в. има изявени центрове — разбира се, и много по-малки средища — и познава интересни организационни форми. На първо място безспорно трябва да бъде поставена столицата Търново. Онова, което заслужава най-голямо внимание, е вътрешната организация, в рамките на столицата, на литературния процес. Или ако това може да бъде представено по друг начин, става дума за ролята на двете основни социални групи, свързани с литературата: светската власт и църквата, българската аристокрация (включително царя) и духовенството, най-сетне мястото и ролята на цар — патриарх, дворец — патриаршия.

Наблюденията разкриват интересна картина. През първата половина на столетието, а дори и по-късно сякаш надделяват царят и дворецът. Многобройните паметници от епохата изтласкват напред името на Иван Александър. Но българският цар е само меценат, от двореца излизат исканията, но не идеите; поръчките, богато заплатени, се реализират от хора, които са извън царското обкръжение; това е литература, която се прави от обикновени книжовници (водеща, обединителна фигура липсва) за един елит.

Последните десетилетия на XIV в. са обхванати от промяна; промяна, която довежда до преместване на центъра от двореца в патриаршията; промяна, която извежда на преден план фигурата на Патриарх Евтимий, но вече фигура на мислител, на идеолог, на организатор и на творец. Преместването на центъра на книжовна дейност довежда до онова, което обикновено наричаме Търновска книжовна школа, чиито идеи и паметници надхвърлят не само престолния град, но и пределите на българското царство.

Другият важен център на българската литература през XIV в., особено през първата половина, се е намирал извън територията на страната. Това е Света гора. И обяснението на този странен на пръв поглед факт никак не е трудно. Както вече бе казано, Светата планина с двадесетте си основни манастира, с многобройните си килии и скитове е била един от основните центрове на византийско-славянската общност. И тъкмо тук, в българския Зографски манастир, в Хилендар, във Великата лавра «Св. Атанасий», книжовници като старец Йоан, Закхей Философ, Методий Светогорец, монах Гавраил, старец Йосиф, Серапион и вероятно мнозина анонимни творци развиват непозната дотогава книжовна дейност, преди всичко преводаческа и редакторска, дейност, която балансира усилията на Търново, уравновесява процесите в българската литература и подготвя почвата за разноликата дейност на Патриарх Евтимий, който ще обедини всичко в своята личност и хората около ceбe си.

Най-сетне, за да бъде завършена картината, трябва да се отбележи още един книжовен център, който в никакъв случай няма значимостта, ролята и мястото на Света гора или на Търново, но се нарежда веднага след тях. Това е Видин, град, който продължително време (поне от края на XIII в.) има особена, независима (или полунезависима) позиция, но през втората половина на XIV в. е столица на Иван-Срацимировото царство. Този факт не би могъл да не се отрази и на развитието на града като книжовно средище, в което се появяват творби като Четвероевангелието на митрополит Данаил (днес в Британския музей), един апостол от времето на унгарското господство (1365–1369) и преди всичко прочутия Бдински сборник (в Университетската библиотека на Гент), съставен от мъченичества и жития на жени светици.

«Новата култура се нуждае от стара култура.» Едва ли тази чисто теоретична констатация може да бъде оспорена, когато се изучава българската литература през XIV век. Няма никакво съмнение, че традициите на XIII в. са били онази основа, на която са стъпили литературните процеси от последното столетие на Българското средновековие. Но само основата не е била достатъчна. Необходими са били нови идеи, които да обновят българската литература, да я направят по-съвременна — идеи, които били почерпани от исихазма; необходими са били нови преводи, които да обогатят нейния фонд; необходими са били нови литературно-езикови и правописни норми, които да възстановят равновесието между езиковата действителност и книжовния поток; нов стил, който да направи по-изискани елитните произведения на литературата на XIV век.

Всички тези изисквания на времето, по-точно усилията за тяхното осъществяване, формирали мощно движение за обновление на българската литература (а в по-общ смисъл дори и на българската култура). Първите кълнове на това движение се появили в Света гора, в кръга на старец Йоан, а първите резултати от този духовен подем, обхванал група български монаси и книжовници, работещи в манастирите на Светата планина, не закъснели. Новите преводи, сред които се откроява Триодът, се разпространили не само сред българите, из различните краища на Балканите, но и достигнали до манастира «Св. Екатерина» в Синай.

Ролята на преход в това книжовно обновление изиграл кръгът около прочутия исихаст Теодосий Търновски, а неговата крайна фаза била въплътена в дейността на Патриарх Евтимий. Последният търновски патриарх бил безспорният ръководител на духовния живот (и в частност на литературните процеси) в България през последните три десетилетия на XIV век. На неговата наистина изключителна личност се дължат налагането на исихастките идеи, правописните реформи, довели до «изправлението» на българските книги, които поради отдалечеността във времето и многобройното си репродуциране се били отдалечили от първоначалните преводи; жанровото обогатяване на българската литература (категоричното налагане на Метафрастовия тип житие, появата на истинското похвално слово); изработването и налагането на един нов, блестящ литературен стил («плетение словес»). Патриарх Евтимий, освен големите му заслуги в организирането и ръководенето на литературните процеси, в изграждането на една школа, чиято значимост трябва да се търси далеч извън пределите на България, в границите на византийско-славянската общност, е бил изключителен творец. Самият той е автор на творби, в които най-добре рефлектират посочените идеи; творби, сред които безспорно се открояват четирите жития «написани по лепоте» и посветени на: св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. Петка и св. Филотея, както и четирите похвални слова в памет на св. Константин и св. Елена, св. Неделя, св. Михаил от Потука и св. Йоан, епископ на Поливот. Тези две страни от дейността на Патриарх Евтимий (разбира се, не бива да се забравя и неговото светителствуване между 1375 и 1393 г.) му отреждат място сред най-изявените личности на византийско-славянската религиозна и културна общност.

Този кратък обзор на състоянието и постиженията на българската книжовна култура (тук едва ли е възможно да бъде посочено всичко) не би бил пълен, ако не се отбележи още една характерна черта на XIV век. Това е личността на твореца, на писателя. Ако тринадесетото столетие е било столетие на творческата анонимност, то последвалото го четиринадесето столетие било столетие на личността. Това се дължи както на утвърдената традиция, на натрупаното самочувствие, така и на повелите на един век, който твърде много се отличавал от предходния. Когато говорим за българската литература, ние споменаваме не само имена на творби, но преди всичко имената на техните автори. Тези имена са многобройни. Но по-важното е друго: голяма част от тях са имена на писатели, на личности с висока позиция в обществото, нещо, което допълнително обосновава социалната значимост на твореца. Това е един Евтимий, който ръководи делата на българската църква в най-трудните години от нейното съществуване, това е неговият събрат Киприян, Киевски митрополит и всеруски духовен водач; това е Йосиф, митрополит на Видин; най-сетне това е Григорий Цамблак, който след дейността си в Молдова и Сърбия оглавява руската и литовската църква.

* * *

Ако напуснем скрипториите — там, където се творяла българската литература и книжнина, — ще попаднем в атмосфера, създавала материалната среда, в която е живял българинът от Късното средновековие, в селищата с тяхната гражданска и църковна архитектура, с паметниците на монументалната живопис и изящните изкуства. Опознаването на тази художествена среда, неразделна част от българската средновековна действителност през ХII–XIV в., би трябвало да започне със селищната система и градоустройство. За съжаление нашите представи, особено по втория въпрос, са непълни и ограничени. Тъй като те са в зависимост от степента на съхранение на късносредновековните български селища. Един бегъл поглед върху онова, което е запазено и днес разкрито по археологически път, както и върху писмените извори, ще ни покаже, че два са типовете селища, характерни за тази епоха, а именно; стари укрепени градове като Средец, Велбъжд, Мелник, Видин, Дръстър, Варна, Анхиало, Месемврия, Берое, Пловдив и нови селища, възникнали през Второто царство или развили се през тези столетия: Търново, Ловеч, Червен, Цепина и др. От гледна точка на градоустройството може би най-добри са нашите представи за престолния Търновград. Макар че археолозите разкриха строежи от ранновизантийската епоха, градът започва стремителното си развитие с възстановяването на българската държава и бързо се превръща в «Нов Цариград». Столицата се е състояла от няколко квартала или района според социалната стратиграфия и държавната администрация: Царевец, където е бил разположен дворецът на българските владетели, както и Българската патриаршия (комплекс от сгради около църквата «Възнесение Господне»), Трапезица — хълмът, който е бил предпочитаното място за живеене на българската аристокрация, кварталът, разположен между двата хълма и познат под името Асенева махала, «Момина крепост», «Френк Хисар» и др.

Безспорно най-интересната и най-впечатляващата постройка, извисяваща се над стръмните склонове и могъщите крепостни стени, е бил царският дворец, разположен върху три тераси — добил окончателния си вид след три строителни етапа (по време на първите Асеневци, Иван II Асен и Иван Александър). Дворецът има сложен план — безспорно плод на многобройните реконструкции, в които се отличават Тронната зала, дворцовата църква, жилищни и стопански помещения и многобройни пристройки. Строен или по-точно престрояван в продължение на почти две столетия, строен при други условия и възможности, строен със скромни материали (в стените са вградени или използвани вторично материали от ранни постройки — напр. римския град Никополис ад Иструм), царският дворец на Царевец в никакъв случай не би издържал сравнение с величествените дворци в Плиска и Преслав. И все пак това е архитектурният ансамбъл (особено с намиращата се в съседство патриаршия), който е създавал до голяма степен облика на «Новия Цариград» и е фокусирал в себе си погледа на българина от четиринадесетото столетие.

Представите или по-точно познанията ни за гражданската архитектура от XII–XIV в. са оскъдни. Обяснението е известно: твърде малко, дори почти нищо (като изключим, разбира се, укрепителните съоръжения) не е запазено върху повърхността, не е пощадено от несгодите на времето и човешката ръка. Затова пък паметниците на църковната архитектура са край нас и ни напомнят почти всеки ден за едно богато минало.

Когато се търсят най-общите, най-характерните черти на българската църковна архитектура, не може да не се започне с византийското влияние. Това, което си заслужава да бъде отбелязано веднага, е, че по-чувствително е влиянието на образци, които идват от провинциални центрове, отколкото от столицата на империята Константинопол. За разлика от византийските църкви в градежа на българските храмове много по-малко се използва тухлата или, казано по-друг начин, много малко са църквите, построени само от тухли; в повечето случаи се натъкваме на каменни градежи или по-рядко на смесена зидария, в която на тухлата се отрежда преди всичко ролята на декоративен елемент. Характерно за българските църкви от XII–XIV в. е пластичното разчленение на фасадите, предимно с псевдоконструктивни аркади, богатото цветово разнообразие — на строителен материал и редове (или други фигури) от цветни глазирани керамични форми, наличието на кула-звънарница, издигната над притвора и др. Най-блестящите образци на този тип църковни сгради трябва да се търсят в Търново, Несебър и в някои други центрове.

От гледна точка на плана църквите от XII–XIV в. могат да бъдат разделени на две основни групи. Първата от тях е църкви с надлъжна ос. Тази група от своя страна обединява две самостоятелни подгрупи, а именно: базилики («Св. Стефан» в Месемврия, «Св. Никола» в Мелник, «Св. Четиридесет мъченици» в Търново, църквите, разкрити в Ловеч, Шумен, край с. Лютиброд, и др.) и еднокорабни църкви (голям брой храмове, разкопани на Царевец, или следи, запазени на повърхността на хълма Трапезица, «Св. св. Петър и Павел» в Беренде, «Св. Никола» в Калотина, «Св. Богородица Петричка» в Асеневата крепост, църквите в Цепина, Шумен, Червен). Втората основна група е центрични църкви, която има значително по-богато вътрешно деление, а именно: четиристълбни кръстокуполни църкви («Св. св. Петър и Павел» в Търново, патриаршеската църква «Възнесение Христово» в престолния град, дворцовата църква «Св. Петка», «Св. Пантократор» и «Св. Йоан Неосветени» в Несебър, църквата в Земенския манастир), еднокорабни куполни църкви със стегнат кръст («Св. св. Архангел Михаил и Гавриил» в Несебър, едноименната църква в Бачково, църква № 2 в Червен), квадратни църкви с купол без свободни подпори (най-старата църква в Бояна, църквата в Долна Каменица, «Св. Тодор» в Бобошево, «Св. Никола» в Сапарева баня и др.) и най-сетне триконхални и четириконхални църкви («Св. Йоан Богослов» в Погановския манастир и др.).

Когато се говори за изящните изкуства, естествено е да се постави начело монументалната живопис. С кратки думи тя трудно би могла да бъде представена, но все пак няколко основни неща могат да бъдат отбелязани. През тези две столетия в българската монументална живопис — разбира се, изцяло с религиозен характер — рефлектират две епохи от византийската живопис, а именно: Комниновата живопис, чието влияние в България се открива през първите десетилетия на XIII в., и преди всичко на живописта на Палеологовата епоха, засвидетелствувана преди всичко през четиринадесетото столетие. От това се определят до голяма степен иконографските програми, стиловите особености, налагането на ктиторските портрети, някои нови веяния в духовната област и др. Ако трябва да се представят най-важните паметници от българската живопис от Второто царство, не могат да не бъдат посочени «Св. Четиридесет мъченици» в Търново (преди всичко с календарните сцени), както и църквите на Трапезица, Иваново — църквите «Господев дол», «Писмата — 2», «Затрупаната църква» («Св. Архангел Михаил»), църквата, «Св. Никола» и «Св. Панталеймон» в Бояна, Долна Каменица (особен интерес представляват ктиторските изображения на деспот Михаил и семейството му), Бачковската костница, Беренде, Земен, «Св. Йоан Кръстител» (Несебър), Паталеница, параклисът на последния етаж на Хрельовата кула и др.

Миниатюрната живопис, чиито корени възхождат в българското изкуство от края на IX началото на X в., получава най-високото си развитие през XIII–XIV в., а сред най-бележитите български паметници от този жанр безспорно трябва да бъдат поставени Четириевангелието на цар Иван Александър, съхранявано в Британския музей, илюстрованият ръкопис на българския превод на Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slavo 2), Томичовият псалтир и др. Важен дял от късносредновековното българско изкуство е иконописта. Богат и разнообразен е иконният репертоар — релефни икони от метал, дърво, кост, стеатит, но преди всичко отбелязване заслужават живописните икони, сред които днес се открояват «Св. Богородица Умиление» (Несебър), «Христос Вседържател» (Несебър), «Св. Богородица» (Несебър), «Св. Иван Рилски» (Рилски манастир), прочутата двустранна погановска икона — «Св. Богородица Катафиги и Йоан Богослов» и «Чудото в Латом», «Св. Арсений» (Рилски манастир), две икони, съхранявани в църковно-историческия музей — «Св. Климент Охридски» и «Св. Богородица Пътеводителка», «Св. Богородица Умиление» (Бачковския манастир) и др.

* * *

Покоряването на България от османските турци в края на четиринадесетото столетие сложило край на един голям период от историята на българската култура — периодът на Средновековието. Наистина голяма част от основните явления, създадени в продължение на повече от пет века, продължили своето съществуване, но вече в друга държавна, политическа и социална среда. Този коренно различен контекст се отразил твърде чувствително върху това, което наричаме българска средновековна култура. И все пак тъкмо тази деформирана до известна степен култура щяла да свързва, да обединява и в крайна сметка да съхрани българщината през следващите мрачни столетия.

Речник на специфичните термини, използвани в текста

Агиография — буквално литература, посветена на светците. Един от най-обемистите и най-важните дялове на старобългарската литература, съдържащ жития и похвални слова на светци.

Багаин — българска титла или наименование на служба, чието съдържание не е достатъчно ясно.

Боил — съсловна титла, която обикновено се употребява в съчетание с втора дума, означаваща службата, която боилът заемал в държавния апарат (напр. боила капхан, т. е. боилът, който е капхан — вж.).

Василеопатор — буквално «баща на василевса». Титла, създадена във Византия в самия край на IX в. и давана на тъста на византийския василевс (император).

Деспот — най-високата дворцова титла в ранговата таблица на Византия през XII–XV в., откъдето преминала и в България. Първоначално била давана на най-близките роднини на владетеля, а по-късно и на други представители на аристокрацията.

Исихазъм — от гръцкото понятие «исихия», т. е. покой, безмълвие. Религиозно учение, възникнало през първите десетилетия на XIV в. (корените му възхождат към XII в.), с най-изтъкнат проповедник Григорий Синаит (1253–1346). Мистична форма на отшелничество, средство за постигане на общение с Бога чрез двустепенно действие — «праксис» и «теория».

Ичиргу боил — втора по значение и по служба длъжност в държавната йерархия на Ранносредновековна България след капхана. функциите на ичиргу боилата (славянизирана форма «чъргубиля») са многобройни и са съсредоточени преди всичко във войската, дипломацията и централната администрация.

Капхан — първото лице след владетеля в държавния апарат на Първото българско царство. Главнокомандуващ и дипломат (своеобразен първи министър), а според някои учени и съуправител на владетеля.

Кесар — почетна титла от византийски произход, претърпяла дълга еволюция от «цезар» — «кесар» (титла на византийския император) до титла, присъждана на представители на аристокрацията и висши функционери. Заимствувана в България през XII–XIV в., но нямала голямо разпространение.

Коместабуларий — служба, чието наименование е заимствувано от Византия («комис ту ставлу») и на българска почва предадено с «комис с коне» или само «комис», т. е. лице, което е свързано с конната служба в столицата или провинцията.

Куропалат — титла, заимствувана от Византия, но с твърде неясно съдържание в средновековна България.

Манихейство — учение, възникнало в средата на III в., чийто основател е персиецът Манес. В основата на манихейството е дуалистичният възглед за устройството на света.

Масалианство — учение, което се появява през втората половина на IV в. в Мала Азия и негов проповедник бил Аделфиос. Характеризира се с гностически и умеренодуалистични схващания. Наименованието е от сирийски произход, равнозначно е на гръцкото «евхите», т. е. молещи се.

Миней — от гръцкото «минеон», т. е. месечник. Богослужебна книга на православната църква, в която подбраните текстове (преди всичко жития на светци или разкази за събития от църковния живот) са разположени в календарен ред според църковната година, която започва на 1 септември.

Пролог — календарен сборник, съдържащ кратки (проложни) жития на светци, които се четат в църквата на съответната дата.

Протосеваст — първи между севастите (вж.).

Севаст — почетна титла във Византия, употребявана и в Късносредновековна България (XIII–XIV) но с твърде различно съдържание — и като титла, и като наименование на служба.

Севастократор — византийска почетна титла, която следва непосредствено деспотската. В България е давана на най-близките роднини на царя, предимно през XIII в.

Скрипторий — място, където е съсредоточена основната книжовна дейност, т. е. преписване, украсяване и подвързване на книгите.

Таркан — българска титла, която означава висок ранг благородник. Обикновено се употребява в съчетание с друга дума — зера таркан, жупан таркан и др.

Тема — наименование на византийска провинциално-административна и военна единица през периода VII–XII век.

Химнография — песенна поезия, един от основните жанрове на старобългарската литература, обслужващ църквата.

Хора — административна единица от провинциалната уредба на Византия през XIII–XIV век. Засвидетелствувана и в България чрез грамотите на българските царе.

Библиография

Извори

Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1992.

Българската литература и книжнина през ХIII в. Редакция и съставителство Ив. Божилов и Ст. Кожухаров. С., 1987.

Гръцки извори за българската история. Т. II–XI. С., 1958, 1960, 1961, 1964, 1965, 1968, 1972, 1980, 1983.

Самият Търновград ще разтръби победите. Средновековни поети за България. Съставител В. Гюзелев. С., 1981.

Жофроа дьо Вилардуен. Завладяването на Константинопол. Превод от старофренски, предговор и бележки от Ив. Божилов. С., 1985.

Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. С., 1925 (фототипно издание: С., 1970).

Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931 (фототипно издание: С., 1970).

Ильинский, Г. A. Грамоты болгарских царей. Москва, 1911 (Variorum Reprints. London, 1970).

Латински извори за българската история. T. II–IV. С., 1960, 1965, 1981.

Стара българска литература. Т. 1–5. С., 1981, 1982, 1983, 1986, 1992.

— Т. 1. Апокрифи. Съставителство и редакция Д. Петканова. С., 1981.

— Т. 2. Ораторска проза. Съставителство и редакция Л. Грашева. С., 1982.

— Т. 3. Исторически съчинения. Съставителство и редакция Ив. Божилов. С., 1983.

— Т. 4. Житиеписни творби. Съставителство и редакция Кл. Иванова. С., 1986.

— T. 5. Естествознание. Съставителство и редакция А. Милтенова. С., 1992.

Изследвания

Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1969.

Бакалова, Е. Стенописите на църквата при село Беренде. С., 1976.

Бакалова, Е. Бачковската костница. С., 1977.

Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981.

Бешевлиев, В. Първобългари. История. С., 1984.

Божилов, Ив. Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X в. С., 1979.

Божилов, Ив. Цар Симеон Велики (893–927): Златният век на средновековна България. С., 1983.

Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186–1460). Генеалогия и просопография. С., 1985.

Божилов, Ив. Раждането на средновековна България (Нова интерпретация). — Исторически преглед, 1992, 1–2, с. 3–34.

Божков, А. Българската икона. С., 1984.

Български средновековни градове и крепости. Т. 1. Градове и крепости по Дунав и Черно море. Съставители А. Кузев и В. Гюзелев. Варна, 1981.

Ваклинов, Cm. формиране на старобългарската култура. С., 1977.

Грабар, А. Боянската църква. С., 1978.

Гюзелев, В. Княз Борис Първи. С., 1969.

Гюзелев, В. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България (XIII–XIV в.). С., 1985.

Данчева-Василева, А. България и Латинската империя (1204–1261). С., 1985.

Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител. С., 1947 (фототипно издание: София, 1990).

Дуйчев, Ив. Българско средновековие. С., 1972.

Дуйчев, Ив. Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981.

Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. I, 1, 2, II, III. C., 1918, 1927, 1934, 1940.

Литаврин, Г. Г. България — Византия (XI–XII в.). С., 1987.

Мавродинов, H. Старобългарското изкуство. С, 1959.

Мавродинов, Н. Старобългарското изкуство (XI–XIII в.). С., 1966.

Мавродинова, Л. Земенската църква. С., 1980.

Мутафчиев, П. История на българския народ. T. 1–2. С., 1943 (ново издание: С., 1986).

Мутафчиев, П. Избрани произведения. Т. 1–2. София, 1973.

Ников, П. Българо-унгарски отношения от 1257–1277 г. — СбБАН, XI (1920), XII + 220 с.

Прашков, Л. Хрельовата кула. С., 1973.

Чолова, Цв. Естественонаучните знания в средновековна България. С., 1988.

Юрукова, Й. и В. Пенчев. Български средновековни печати и монети. С., 1990.

Boshkov, A. La peinture bulgare des origines au XIXe. Recklinghausen, 1974.

Browning, R. Byzantium and Bulgaria. London, 1975.

Dujcev, Iv. Medioevo bizantino-slavo. Vol. I–III. Roma, 1965, 1968, 1971.

Dujcev, Iv. Slavia Orthodoxa. Collected studies in the History of the Slavic Middle Ages. Variorum Reprints. London, 1970.

Turdeanu, E. La littérature bulgare du XIVe siècle et sa diffusion dans les pays roumains. Paris, 1947.

Българските земи в Османската държава (XV–XVIII в.)

От сетните години на четиринайсети век до последната четвърт на деветнайсетия българските земи се намирали в границите на османската държава. Това не е период, а епоха, през която съдбата на българите била подчинена на една система, чужда им във всяко отношение. Подобни ситуации не били рядкост през Средновековието, когато държавните граници се разширявали или свивали единствено в зависимост от разполагаемите сили на даден владетел. На Балканите обаче — именно поради най-късното варварско нашествие откъм Азия — Средновековието имало по-голяма трайност, сравнено със Средна и Западна Европа.

Ранни форми на османската военна организация

Съвсем естествено е една номадска маса в хода на нашествие, чиято главна цел била плячката и едва по-късно — завземането на територия, да бъде организирана предимно на военна основа. Така и при османците критерият бойна ефективност определял твърде дълго структурата на държавната им система. Що се отнася до Балканите, първият й етап била формата «удж» — привнесена тук практика от анадолските бейлици (княжества) на селджукидите.

Не би отговаряла на реалността представата, че османската власт над земите ни веднага се наложила във вида, под който ни е позната. При началния тласък на завоеванията си в Европа пришълците били далеко от формацията империя. Тяхната държавна организация дълго още се наричала емират или бейлик, но дори и така не може да бъде приета за аналог на останалите, известни ни под същото название тюркски държавици из Мала Азия, възникнали при феодалната дезагрегация на селджукския Иконийски султанат. Защото тяхната поява и битие били резултат от развития феодализъм у селджуките, а бейликът, основан от Осман, син на Ертогрул, приемайки в себе си значителни номадски туркменски племена, представлявал по същността си по-ранен етап на държавност: варварският. В това се кореняла високата компресия, динамиката и мобилността на най-младия от анадолските бейлици — неговият човешки състав, с предимно животновъден, а не земеделски поминък, изтласкан от монголската експанзия из Средна Азия, продължил движението си в посока северозапад, като въвлякъл в това движение някои неуседнали племена от други малоазийски емирати.

Първите действия на османците отсам Проливите представлявали чести набези, които понякога преминавали във временно пребиваване върху някаква територия. В хода на тези действия се изтъкнали в качеството си на военачалници отделни племенни вождове или малоазийски феодали: Тимурташ, Лала Шахин, Евренос, Паша Йигит, Кьосе Михал и др. Тук се проявявала една характерна черта на варварството: емирът не бил суверен, камо ли абсолютен, а по-скоро «пръв между равните», типичен за прехода към раннофеодалните общества. От друга страна, въпросните «газии» (победители), сиреч предводители на дял от всеобщото военно опълчение, воювали до голяма степен за собствена и на бойците си сметка. Те ги издържали чрез плячката, част от която им се полагала, а една пета от цялата отдавали на емира в израз на неговото върховенство.

При своето най-ранно закрепяне върху балканска земя османците установили тук отделни «уджове». Из Анадола такава система обхващала граничните райони на бейлиците; докато големият процент население на селджукидските формации било вече уседнало и затуй с по-слаба боеспособност, тамошните емири използвали все още тюрки-номади като погранични защитници. Те били относително независими спрямо съответния емир, подчинявайки се на своите «уджбейове», какъвто бил и бащата на Осман, Ертогрул.

Въз основа на тази практика Мурад I (1359–1389) отдал първите уджове отсам морето: на Евренос бей — от Серско до Битоля; на Паша Йигит — в Скопско. Превзетите преди края на XIV в. части от Сърбия били обособени в Лаз-уджу. Такава била най-ранната териториална организация на нашествениците — организация и военна, защото предназначението й било да затвърди и разшири османските завоевания в Европа под командуването на уджбейовете. Разполагани по правило покрай подвижната западна граница на османците, по уджовете можело да се съди за перспективите на агресията им.

Още преди да стъпят върху балканска земя, османците създали бойно устройство, познато ни от други варварски общества — на военно задължени свободни селяни. Орхан I (1324–1359) ги поделил на конници и пешаци, известни като «ешкинджи» и «пиаде» или пък «яя» и «мюселем». Те представлявали османските ударни сили, които извършвали набези на вража територия, предхождащи завоюването й. Третият боен корпус бил еничарският, основан също от Орхан и замислен като лична гвардия на владетеля, съставена от бойци монаси. По закон, който се задържал в сила до средата на XVII в., еничарите бивали набирани чрез «кръвния данък» от децата на християните. Помохамеданчвани и възпитавани в турска среда, по-личните от тях включвали в корпуса, а с останалите попълвали помощни служби в дворците и владенията на султана или превръщали в «оземлени» роби. Според идеята на Хаджи Бекташ — дервишът идеолог на еничарството — участниците в този елитен корпус трябвало да живеят вкупом и се хранят от общ казан. Запретено им било да се женят и да имат мирен поминък. Не само ранните си успехи, но и немалко от по-късните свои победи османците, дължели на посочените, три военни формации, където всенародното опълчение се допълвало от професионални бойци. Из редовете на еничарството успоредно с духовенството задълго били подбирани османските държавници. Имайки за баща и майка султана, те му били фанатично предани, а всъщност представлявали негова лична собственост. Както приема турската историография, през XIV–XV в. у османците се създала системата «кул» сиреч роби, каквито били без изключение служещите в сферата на влacтта; техен неограничен господар бил владетелят, който ги издигал, използвал, снемал и най-често премахвал по собствена воля за всеки случай.

Ранни форми на земевладение у османците

През първия век на своята държавност османците едва ли успели да изградят аграрни институции и отношения, защото се намирали в непрестанни походи върху чужда земя. Но из Мала Азия те отчасти, доста нестройно и непоследователно възприемали заварени форми на земевладение и облагане — тях те черпели от улегналата практика на селджукидите. Дори до средата на XVI в. там се забелязвали остатъци от тия форми.

Основен приход на емира и военачалниците му, та и на обикновените редници била обилната плячка от най-плодородните през Средновековието територии. Откъслечни, по правило по-късни свидетелства приписват на Осман създаването на тимара, но от контекста им е ясно, че се касае не за известната ни военноленна система, а за разпределяне на управлението над завладените области между първенците на бейлика, което било свързано и с някакви приходи за тях. За реална система обаче не би могло да се говори до второто десетилетие на ХV век.

Освен врагове или съюзници на младата държава анадолските бейлици се явявали за нея и модел на социално-икономическо устройство, както и на управление. Иконийският султанат пък почерпил от опита на Иран, който селджуките владели през XI–ХII в., преди да заемат и част от византийските владения в Мала Азия. Почерпил той прочее и от опита на Византия. Така османците добавили немного към управленческите и икономическите институции, възприети или изработени от доосманските тюркски държави из казания ареал. Тази рецепция не била обаче въпрос на кратък период, тя представлявала процес, в който се вмесили влияния и от немюсюлманските завоювани страни. Особено що се отнася до стопанската структура и най-вече до инфраструктурите.

Както е редно, влиянието на изброените, по-напреднали от османското общества засягало предимно горните слоеве у османците. Уджът не удовлетворявал интересите на тези слоеве, понеже бил не собственост, не дори точно владение, а по-скоро началство над бойците от определена територия и администрирането й. Затуй още при първите емири техните военачалници се стремели да превърнат управленческите си правомощия в право на собственост над такава територия. Типичен пример в туй отношение е случаят с Евренос бей, получил като удж земите западно от Серес през 1385 г. Още на следната година Мурад I му разрешил да ги вакъфира — да създаде от приходите им религиозна фондация, управлявана от Евренос и потомството му «до края на света». Което означава, че уджът вече бил се превърнал в поземлен мюлк, тоест в пълна собственост на военачалника. Така в процеса на завоюване на балканските земи из тях били раздадени значителни владения на газиите по подобие на известната от доосманските ислямски феодални държави «икта» — пълна поземлена собственост. Тези владения невинаги водели началото си от уджове. Те били плод от двустранен интерес: държавата насърчавала своите именити военачалници и допринасяла за «съживяването» на даден район, а газията се сдобивал със значителна независимост.

Характерно е, че тъкмо нашите земи, завладени преди да се утвърдят институциите на фиска (бейт-ул мал), на мирийските земи, над които той имал върховна собственост, а също и на спахилъка като система — тъкмо нашите земи предоставили благодатна възможност за едрото мюлково земевладение. Някои по-известни мюлкове са: на Михал бей в Търновско и Плевенско, на Карлъзаде в Гьопсата, на Али бей и Ибрахим паша в Родопите, на Мустафа паша в Свиленградско, на Ахъ Челеби в Хасковско, на Фируз бей в Пловдивско, на Минет бей в Станимашко, на Паша Йигит в Скопско и пр. От изброяването им личи, че този род владения били ситуирани върху плодородни, предимно равнинни терени.

Османският централизъм

До управлението на Мурад I не би могло да се говори за османски аграрни институции — поземлените мюлкове били форма, изцяло унаследена. При този емир неговият кадъаскер Халил Чандарлъ създал държавната хазна (преди 1368 г.) и обявил под нейна върховна, собственост всички завладени земи, «мирийските». Този постулат идвал да аргументира, правото й да разпределя, отстъпва и продава, но най-вече да прибира данъците от населението на тези земи и от добива му. Изключение правели султанските хасове, чиито приходи осигурявали апанажа на владетеля. Наскоро Мурад I учредил и тимарската военна система, която играела ролята и на териториално-административна. Завзетите дотогава земи били разделени на две бейлербейства — Анадола и Румелия. Доста по-късно в европейските владения било образувано и Босненското. Подразделение на бейлербейството бил санджакът начело със санджакбей. Спахийството от санджака било сподобено с ленове, наричани според размера на приходите им тимари и зиамети. Такива ленове спахиите получавали срещу тескере, издавано им от бейлербея въз основа на бойна заслуга.

Няма сведения какъв дял от превзетата територия била отредена за спахилъка — по-късни свидетелства го отбелязват като 1/3 от цялата. Начертанието на Мурад I едва ли намерило, въплъщението си до смъртта му, тъй като той и войнството му почти неотклонно се оказвали в движение — било на Балканите, било в Мала Азия. Тъй или иначе, от османските хронисти узнаваме, че бойните си успехи въпросният емир дължал преди всичко на племенното опълчение и на еничарите, докато спахиите играели все още второстепенна роля на полесражението. Това съотношение се запазило и през управлението на Баязид I Светкавицата (1389–1402). Събитията, които последвали неговото поражение и плен в битката под Анкара срещу Тамерлан, а именно единайсетгодишната междуособица между синовете му, доказват, че свободното военно задължено селячество оказало съпротива срещу спахилъка, тоест срещу институцията на професионалните бойци-ленници; законодателните мерки на Мурад I щели да внесат разделение сред варварската равноправна маса, като привилегироват част от нея в качеството й на «харби» — военни. Но надмощието на Мехмед I (1413–1421) означавало тържество на спахийството над племенната войска. Незначителни отломки от нейната организация — стопанствата на яя и мюселеми — се запазили тук-там из земите ни чак до XVII в., но реално значение тя вече нямала. Така от времето на Мехмед I бил наложен във войската и земевладението спахилъкът, чийто възход се основавал върху концепцията за строг и последователен централизъм у османците.

Като държавна доктрина и осъществена практика той поначало е присъщ на източните феодални общества, чието изучаване задълго бе подчинявано на западния модел на историческо развитие — неслучайно многократните опити да бъде въведен в науката равноправен модел за «източния начин на производство» биваха категорично пресичани. При това беше и е очевидно, че западните въплъщения на феодализма не се схождат с картината на феодалния Изток. Една от чертите, характеризиращи източните общества от същия етап, е, че у тях централизмът предхожда, а и съпътствува цялото феодално развитие, стремейки се да го овладее и подчини на интересите си, докато на Запад абсолютизмът се появява като израз на последния етап от това развитие, бележещ всъщност края му. Борбата на западното бюргерство за освобождаване на градовете от феодална зависимост би била напълно безпредметна из Изтока, където градът през цялата епоха на феодализация и феодализъм е бил свободен, тоест подчинен пряко и единствено на централната власт. Затуй пък из източните градове не започва спонтанно създаване на промишленост, техен поминък си остават занаятите и търговията досами края на феодалното време.

Казаното, разбира се, не изчерпва различията между източния и западния модел на средновековно развитие. Османската държава, бидейки кръстопътна, предоставя особено познавателен пример за среща на тези модели. Но през XIV–XVI в. тя е поле, където действува преимуществено източната традиция, към която отнасяме и византийската, отразила се дотогава върху Балканите като цяло.

Прочее, управлението на Мурад I отбелязало първия ход в изграждането на османския централизъм, надценяван от науката и по обхват, и по дълбочина, и по трайност. Заслужава внимание фактът, че той бил концепиран, преди да бъде пристъпено към осъществяването му; през втората половина на XIV в. османците били все още варвари, та това, че бил учреден фиск с върховна собственост върху земята, сякаш не отговаряло на битието им — номадско и все походно. Този принцип обаче означавал безусловно, че централизмът ще бъде занапред фундамент на тяхната държава.

По шериатско право завладените земи следвало да имат три предназначения в зависимост от използването на рентата от тях. Една трета се полагала на владетеля като негов апанаж, втора трета можела да бъде вакъфирана, сиреч обслужвала разходите за ислямската общност, а последната трета трябвало да издържа войската. С други думи, равнопоставени според шериата били категориите султански хас, вакъф и тимар. Обективно погледнато, османският бюджет бивал функционално разпределен. Частта приходи, които пълнели султановата хазна, удовлетворявала разходите на двора заедно с придворните платени военни части — «шестте билюка», които всъщност били повече от билюци. Вакъфските земи издържали култовото строителство, образованието, градското благоустройство и подпомагането на социално слабите членове на мюсюлманската общност. Делът земи, включени в тимарската система, изхранвал спахийството — замислено като преобладаващ състав на походната войска.

Вероятно е излишно да се каже, че това мъдро разпределение на държавния бюджет било по-скоро концепция, отколкото реална практика, иначе едва ли и би могло, защото следвало да бъде осъществено в една средновековна действителност, противостояща по принцип на правовия ред и строгите норми, факт е обаче, че от Мехмед I до Сюлейман I (1520–1566) османското законодателство все по-детайлно и конкретно разработвало взаимоотношенията между фиска и спахиите, между спахията и раята, между раята и фиска, довеждайки тези законоположения до съвършенство. Обстоятелство, което едва ли е канализирало взаимно непримиримите интереси на трите страни, затуй пък се е отразило с трайна сила върху изучаването на Османската империя.

Ранно развитие на тимарската система

Учредяването на тимара като система естествено подкопало институцията на свободното селячество. Всеки яя или мюселем се стремял да се включи в спахилъка, като от селски стопанин се превърне в събирач на рента. С това се разпадала организацията на племенното войнство — част от контингента му преминала към спахийството, а друга — към военно незадълженото селячество.

Създаването на тимарската система изисквало тя да получи кодификация. Това може би започнало при Мурад I (без да имаме сигурни данни), продължило при Мехмед I с първата регистрация на спахийските тимари, но стигнало до обща законова норма едва при Мехмед II Завоевателя (1451–1481). Последният оправдано се провъзгласил за падишах, бидейки реален основоположник на Османската империя. Нему всъщност принадлежи окръглянето на идеята за твърд централизъм, отразена в кануннамето (законника) на Мехмед II.

Дотук османците съобразявали управлението си почти изцяло с шериата. Но специфичните реалности в тяхната прекалено пъстра по състав държава наложили успоредно с традиционното им духовно право да бъде създадена и светска кодификация — канунът (от гръцкото «канон»). Прочее, кануннамето на Мехмед II все още напомняло ненапълно изживяното от османците варварство; този законник е недиференциран, хаотичен. В него са поставени като равни по важност несъизмерими елементи, а именно: «1) изнасилването, 2) побоят, убийството и обидата, 3) винопитието, кражбата и клеветата, 4) четвърти дял от кануннамето на Мехмед хан». Именно последният този дял, за който законодателят дори не успял да намери заглавие, бил посветен на взаимоотношенията вътре в тимарската система, макар все още твърде бегло нормирани. При сравнение се оказва, че новооснованата Османска империя се намирала на равнището, отразено в Бургундската или в Салическата правда — едно състояние на преход от племенна организация към държава.

Не по-малко съществена била дейността на Мехмед II в практическото изграждане на тимарската система. Званието си Завоевател той получил не само заради това, че свършил с Византия, като превзел Константинопол, но най-вече за ликвидирането на сетните остатъци от княжествата на селджукидите в Анадола. Тамошните феодали дължели силата си на едрото феодално земевладение, по аналогия с което и из нашите земи бивали раздавани поземлени мюлкове, превръщани във вакъфи. С един акт от 1467 г. Завоевателят секуларизирал — в крещящо противоречие с шериата — всички аграрни вакъфи и ги поделил на тимари, с което удвоил приходите за спахилъка и определено подчертал значението на спахийството в цялостната структура на империята.

От тази — прекалено «светска», да кажем — позиция на Завоевателя се разразило недоволство сред мюсюлманските духовници, които вакъфите изхранвали охолно. Към него се добавила реакцията на тежките земевладелци от Анадола и Румелия. Веднага след ненавременната смърт на Мехмед II неговият син Баязид II (1481–1512) — ползващ се с подкрепата на засегнатите от секуларизацията — възстановил безусловното земевладение за сметка на спахилъка. Синът му Селим I Страшни (1512–1520), смятан за поставеник пък на тимариотите, се опитал да ограничи разпространението на вакъфите, като забранил да бъдат учредявани нови. Мярка, която търпяла значителни изключения.

Най-големи усилия да заздрави тимарската система и внесе ред в нея положил Сюлейман I (1520–1566). Наречен с право Кануни (Законодателя), през неговото управление били създадени законници за всеки отделен санджак на империята, в които се отчитали местните особености на терена, традициите, пазара и пр. В обемистото законодателство на този султан, чието време отбелязва разцвета на Османската империя, е отразена с пълна сила концепцията за централизма, опрян върху ленната войска, която из провинциите трябвало да представлява гръбнака на властта. Сиреч нейните началници да бъдат единствените и надеждни органи по места, а спахийството да организира и контролира селското производство там. При запознаване с това законодателство оставаме с впечатлението, че дотолкоз стройна, логично издържана и функционална система на управление и експлоатация едва ли е съществувала в друго средновековно общество.

Както личи от богатата документация по спахилъка, тимарът бил не земевладение в точния смисъл на думата, а отчисление на част от централизираната поземлена рента, над която имал строг контрол фискът. Тези части из нашите земи възлизали предимно на 2 до 5 хиляди акчета през XV в., когато един кон струвал 800–900 акчета, жребецът –1500, а средната надница на строителен работник била 10. Изобилни били и тимарите до и по 1000 акчета. Иначе казано, тимарът представлявал спахийската заплата, която титулярят му получавал под формата на поземлен данък, десятък и други дребни събирания от записаните нему домакинства. Тоест спахията имал определени права не над територия, а над фиксиран в берата му брой селски стопанства. Ако те се разроели, горницата образувала друг тимар. В известно село можели да съществуват два-три и повече тимара или пък две села да образуват един. В немалко случаи тимари били образувани от градски глоби и такси, несвързани изобщо със земята. Срещу своя доход спахията бил длъжен да поддържа кон, а ако тимарът му надвишавал минимума (различен за отделните области) — и допълнителен боец, когото да води на поход.

Тимарът не бил нито отчуждаем — титулярят му не можел да го продаде, менява, заложи, — нито унаследяван. Прерогативите на тимариота били подробно уточнени, ограничени били неговите правомощия. Характерно е, че въпреки разрешеното му лично стопанство в тимара (хаса), което трябвало да се състои от нива, лозе, градина, единствените налични из регистрите такива имоти били воденица, плодни дървета, тръстичища. С други думи — доходоносен обект, който не се нуждаел от стопанисване. По правило спахията не се занимавал със селско стопанство, бидейки твърде често на война или живеейки в града, финансов имунитет той изобщо нямал, понеже повече от половината приходи, извличани от записаните нему домакинства, прибирал фискът.

От казаното е явно, че османската централна власт възлагала върху спахийството значителна отговорност в не едно отношение, докато го възмездявала доста скъпернически. На такова мнение били, види се, и самите спахии. Още повече че централният кадастър определял далеко не най-добрите земи за тимарски. А в йерархията на спахилъка съществувала остра диференциация. Горната й граница достигали бейлербейовете с милионни хасове, следвани от санджакбейовете с неколкостотин хиляди акчета. Редки били зиаметите с номинали над двайсет хиляди, докато редниците от ленната войска — при споменатия среден размер за Румелия — много често падали под него, че и били принудени по двамина и трима да делят прихода от един тимар.

Голяма част от нашите и чуждите османисти обаче приемат спахията за основен експлоататор на раята, та и за феодал. Причината за това лежи в самата документална база по въпроса. Вече се каза: почти цялото законодателство третира взаимоотношенията рая — ленник — фиск. При закононарушения се намесвали местните кадии, а при по-тежки — санджакбейовете. Затуй и кадийските регистри съдържат предимно решения по този род материя. При периодично провежданите регистрации на леновете пък, които следвало да отбележат протеклите междувременно промени из селата, за да обособят нови тимари, били съставяни дефтери, където фигурира всяко акче, взимано от спахията срещу глоба, такса и пр. Тази колосална отчетност — да не говорим за останалите видове, посветени на спахилъка документи — създава убеждението, че той представлявал всеобхватна система, която османистите приемат за «феодално земевладение». А би трябвало неминуемо да се запитаме: при кой феодализъм държавната хазна е държала сметка за всяка пара, прибирана от феодала? Щом законодателство и администрация така зорко контролирали тимариотите и най-вече приходите им, дали спахията бил лице привилегировано? Нали всевъзможните феодални привилегии поначало биват обичайни, въпрос на надмощие и произвол, в които централната власт нямала възможност за намеса. Първата такава привилегия е имунитетът. А къде го имунитета на спахията с приход колкото да изхрани коня си? Не е ли по-уместно да го сравним със западноевропейския рицар, формално зачислен сред благородничеството (каквото тук се представлявало от «военните»)? Или пък Османската империя с право е смятана за някакъв «демократично деспотичен» феодализъм?

Феодализацията на османското общество

Пак по причини, които се коренят в изворовата наличност, почти извън обсега на изследванията е останал процесът, който бихме определили като феодализация на едно източно общество, османското.

От самото начало на държавата им горните слоеве у османците не можели да бъдат удовлетворени от условното — послужебното — земевладение, сиреч от тимара. Той бил свързан с тежки задължения, а и не бил наследствен. Достъпът до него бил съблазън за довчерашни редници от опълчението, но никакъв лен — дори от най-едрите — не отговарял на интереса на военачалниците газии, на везирите и придворните. Те се стремели към безусловни владения, каквито съществували в доосманските бейлици, и бързали да ги вакъфират, с което ги гарантирали за потомството си. Възползвайки се от своята близост с владетеля или направо бидейки от Османовата династия, вакъф-сахибите се сдобили с обширни земи още в хода на завоеванието.

Веднъж заложен като всеобща държавна доктрина, централизмът оправдано влязъл в разрез с безусловното земевладение и извършил много, за да го унищожи или поне да ограничи обхвата му. Но се оказало късно: вакъф-сахибите вече образували немалък и главно влиятелен слой, в състояние да отстои кръвните си интереси. Към него — това е показателно — редовно се присъединявали и висшите чинове на спахийската йерархия, които, понеже гледали на огромните си хасове като на преходна, свързана със службата им облага, отривисто си издействували и мюлкове, учредявайки от тях вакъфи. Така тяхната роля в разпределението на централизираната поземлена рента ставала двойствена, като, разбира се, надделявала у тях битността им на безусловни земевладелци. Султанът от своя страна бил не докрай решителен в стремежа си да отърве централизма от растящото могъщество на големите феодали: те образували най-близкото му, все по-многочислено обкръжение, от чието съдействие той се чувствувал зависим.

Цялата вътрешна история на Османската империя е всъщност арена на конфликти между отделните категории земевладелци, тъй като рентата от земите била единствен начин за разплащане на султана с неговите роднини, фаворити, висши и средни сановници, а накрая и с походната конница. Съвсем по реда си всички междуособици, дължими на обедняването на спахийството или неутолимите апетити на еничарите, имали за знаме «стария закон» — тоест възстановяване на пропорциите при разпределяне на поземлените приходи. При това е трудно да посочим периода, през който този закон да бил спазван.

Съотношението между отделните категории земевладение било динамично, обусловено от надмощието или отстъплението на съответствуващата му прослойка в йерархията на властта. Тези конфликти могат да бъдат проследени отчетливо до XVII в., докато спахийството все още играело своята роля на боен контингент.

Доказателства за това, че именно поземлените мюлкове и вакъфи били представителни за османския феодализъм, са следните. Първо: при тях сахибът имал права не над част от приходите на даден брой домакинства, а над територия с точно определени граници. Така увеличаването или намаляването на раята му било негова работа. Като резултат той заселвал или привличал във вакъфа си население и определял формите на експлоатацията му. Понеже в израз на височайше благоволение фискът отпускал често нему и събирането на поголовния данък или освобождавал вакъфската рая от държавни ангарии, вакъф-сахибът се сдобивал с финансов имунитет. Вакъфнамето — актът, с който всеки мюлк-сахиб основавал своя фондация — нормирал размера и формите на разхода й за определени цели. Дори процентът на този разход да представлявал нищожна част от общия неин приход, вакъфът минавал за «хайрие» — благотворителен. С останалата сума, понякога милионна, се разпореждал мютевелията, формално управител, а всъщност наследствен собственик на вакъфа. Без да влизаме в подробности, нека споменем, че съществувала и разновидността «евлядлък-вакъф» — вакъф за потомството. При нея учредителят завещавал целия приход от земите си на деца, внуци и правнуци до изчерпването им, а подир това — на ислямската общност.

Ето под тази благовидна форма поне една трета от мирийските земи били изведени от разпореждането на фиска и формирали «частен сектор» в земевладението, който не можем да определим другояче освен като феодален. Въпреки постановлението на шериата, че вакъфите били неизменни и неотчуждаеми «до края на света», те се намирали в активно движение — мютевелиите им ги продавали, залагали, разменяли, но и увеличавали чрез покупка на други вакъфи. Прочее, въпреки постановката в историографията ни, че земята в Османската империя през XV–XVIII в. била имобилизирана, извадена от оборот, реалността изглеждала другояче: през целия период съществували сделки със земя, и то земя в безусловна собственост. Иначе няма как да обясним факта, че през XIХ в. у нас аграрни вакъфи почти отсъствували, бидейки отдавна изкупени от страна на чифликчии или от селски общини, които ги използвали като мера и пасища.

Противостоенето между феодали и ленници прочее било неравно и не би могло да завърши в полза на спахийството. Защо тогава научната литература разглежда като основна институция на османския феодализъм тимарската система, а извън вниманието й са останали действително феодалните форми на земевладение? Каза се: заради документацията и по-точно нейното отсъствие, що се отнася до вакъфите. Тя по правило не представлявала дял от държавните архиви, тя се съхранявала в частни ръце — у потомството на завещателя, което в течение на векове (Евреносовите вакъфски земи например частично се запазили до Балканските войни) управлявало и експлоатирало даден вакъф. Голяма част операции, извършвани от мютевелиите, били противозаконни; досущ незаконно било разпределението на приходите им. И макар че мютевелията трябвало ежегодно да дава отчет на местния кадия за баланса на вакъфа, кадията отразявал това в определен регистър, който естествено някак си изчезвал. По съвсем изолирани случаи — какъвто е архивът на Евреносовци в Солун или на Гази Хусрев в Сараево — можем да си съставим представа за обемистото счетоводство и всестранни операции с добиви, рента и имоти, извършвани от вакъфа. Но по принцип вакъфските архиви се оказват недостъпни за изследване, ако изключим султанските вакъфи, всъщност държавни фондации.

Ето колко просто, но непреодолимо обстоятелство е причинило диспропорции и крещящи несъответствия в изучаването на османската аграрна структура, така важна, за да вникнем в българското подробско минало. Причина са състоянието, а също и тенденциозната насоченост на масата от изворите.

Османският развит феодализъм

Когато империята просперирала и придобивала нови територии, та султанът се оказвал достатъчно силен да надмогне опеката на магнатите, той се опитвал да повиши броя и престижа на спахийството, на което да се опре срещу тях. Така било при Мехмед I и Мехмед II, към същото се стремял Сюлейман I. Аналогична политика ни е известна от историята на повечето източни общества — японската династия Минамото (XII–XIV в.) използвала самураите срещу едрите феодали, а почти по времето на Сюлейман Иван IV Грозни създал опричнината, за да обуздае руското болярство. Но феодализмът по природата си е непримирим спрямо такава политика, преди да се е изживял. Нещо повече: веднъж укрепнали, османските едри земевладелци се домогвали към политически позиции. През периода до края на XVII в. тия стремежи имали за цел истанбулския двор, изразявали се в съперничество за везирски и други санове — за порции от централната власт. Едва през следващия век и при краха на спахийството влиятелните феодали осъзнали интереса си като участие в местната власт, а оттам и като самовластие.

Историографията дълго е идентифицирала упадъка на ленната система с разложението на феодализма у османците, при което е оставяла без пълнеж един двувековен социално-икономически хиатус от началото на XVII до това на XIX в. — що е имало там, двеста години все разложение ли?

Състоянието на проблема «разложение» дължим пак на изворите — този път политически трактати и хроники от XVII в., чиито автори — Кочи бей Гюмюрджински, Селяники, Айни Али, — бидейки говорители на спахийството и защитници на «стария закон», виждали в упадъка на спахилъка провал за цялото османско общество поради пакостните действия на «чужденците». Едва в наши дни бе уточнено, че въпросните консервативни идеолози са имали предвид обществен слой, «чужд» на спахийството в социален смисъл. По-точно — безусловните богати земевладелци.

В действителност, ако вземем под внимание иманентната същност на феодализма, османският добива завършената си характеристика точно където науката сочи началото на неговото разложение. Развитият феодализъм например не би съжителствувал със спахилъка, рожба на прехода към раннофеодална военна организация, наложен, а по-късно изкуствено поддържан от централната власт; не би търпял той и управлението над провинциите да бъде прерогатив на висшите спахийски чинове. Прочее, въпреки упоритите усилия на султаните да не допуснат натрупване на крупни богатства у частни лица, необвързани йерархично спрямо центъра, каузата на централизма била без перспектива: всяко трайно обществено формирование неизбежно води до имуществено поляризиране, което преминава и в социално.

И централната власт, уж крепителка на тимариотите, дейно участвувала в съсипията им, като превръщала спахийските земи в султански. Това се налагало от задълбочаващите се затруднения на фиска — също типично за развития феодализъм явление, тъй като все по-голяма част от поземлените приходи биват присвоявани от частни лица. Пасивните баланси на имперския бюджет станали хронично, а скоро и неизлечимо заболяване на османските финанси още в края на великолепното управление на Сюлейман I. Една империя, простряла се върху части от три континента, добре населени, богати на природна даденост и с икономика, традиционно развита от древността насам, не смогвала вече да уравновеси приходо-разхода си, та в течение на векове си помагала с външни заеми от далеко по-скромни държави. А при Сюлейман I тя подписала и първите капитулации, неравноправни търговски договори, които разрешавали на чужденците да внасят безмитно стоки на османския пазар.

Винаги жадният и по правило в дефицит държавен фиск дължал положението си не само на това, че със стагнацията на завоеванията секнали постъпления от плячка — те всъщност и дотогава отивали не у него, а в султановата хазна. Оставала му поне половината от рентата на тимарите, но другата половина от тази рента — спахийският дял — вече бивала изразходвана без ефект: на спахийството походите не можели да разчитат дори към края на XVI в., то системно и масово отсъствувало от бойния театър, понеже жалката му издръжка не компенсирала ни неговите усилия, ни риска. За да компенсира пък отсъствието му, султанът увеличавал наемните придворни части. Техните заплати идели от частната хазна на владетеля, който трябвало да разширява хасовете си, за да осигури тези огромни средства. Това можело да стане не за сметка на вакъфите, разбира се, а на спахийските тимари. Все по-голям брой от тях бивали комасирани, за да образуват нови хасове или да бъдат придадени към вече съществуващите.

Както при всеки централизъм, и у османците процъфтявала за чудо корупция — неслучайно «бакшиш» и «рушвет» са от турцизмите в езика ни. Особено обиграни в такава дейност били държавните финансови органи, затуй се наложила друга практика, известна и от по-рано: откупване на събиранията. Съответният откупвач внасял предварително при спечелен търг номиналния приход от даден обект — част от хас, пазарни и пристанищни мита, султанов вакъф и др., — а сетне събирал колкото могъл, но всякак над номинала. Веднъж разпространила се, тази практика пакостно процъфтявала. От нея печелел не фискът, понеже успоредно протичала «революцията на цените» из цяла Европа, сиреч бърза инфлация; печелели лихварите — набързо приели исляма гърци и евреи, а също и турци вакъф-сахиби или еничарски аги. Тогава властта взела да продава приходите си с години или десетилетие напред, което практически означавало, че получава от откупвачите само някакъв процент от реално полагаемото й се. Безмитната търговия, която упражнявали из Средиземноморието французи, англичани, венецианци и пр., също я лишавала от едно значително перо.

Все по-острите финансови затруднения принудили Портата да въведе още по-порочна система за реализиране на приходите си: «маликяне». Според нея откупвачите взимали на търг всички събирания от определена територия. Правото им върху тях било пожизнено и по нищо не се отличавало от владение, съпроводено с финансов имунитет. За да не го наречем феодална собственост, пречи обстоятелството, че маликянето не било унаследявано. Всъщност, ако забогателият от лихварството на покойния си баща негов син успявал да спечели новия търг, той на свой ред владеел пожизнено същото маликяне.

Този род владения наред с наличните вакъфи и произтеклите вече тук-там в пълна собственост чифлици дооформили картината на зрелия османски феодализъм. Спорадично се запазили отломки от спахилъка, без титулярите им обаче да се придържат о военните си задължения. Толкоз останало от «строгия и последователен» османски централизъм към края на XVII век.

Имунитетът — узаконен или не — обуславя разпадането на властта, по-точно нейното разделяне с участието на едрите феодали. Всевластни из провинциите, където се простирали техните земи, сега те не криели стремежа си към самовластие. Местните органи на центъра не били в състояние да им попречат, тъй като той нямал средства да поддържа ефективни репресивни сили из отдалечените райони. Донякъде и донякога такава роля следвало да играе еничарството, пръснато из всички градове на империята. Не че то действувало по заповедите на Портата или на своя истанбулски ага, но дивият произвол, който упражнявало там, не само всявал страх у раята, но и обуздавал възможните самозванци по места. През XVII в. обаче еничарите дотолкоз били се откъснали от първоначалното си предназначение, окопани в градския живот и земевладението, така били забогатели от лихварство, търговия и изнудване, че на тях Портата не можела да разчита нито като на участници в бойните й предприятия, нито като на блюстители на интересите й из провинциите. Още по-зле дори: понеже тъкмо еничарството особено се замогнало, ползвайки се от привилегиите си, то се явявало нескрит привърженик на децентрализацията, действувало в полза на местната, а не на държавната власт. Истанбулското пък еничарство, някогашна преторианска гвардия на султана, се претворило в опасна сбирщина, пред която треперили гражданите, а и Високата порта.

На фона на надвисващата дезагрегация на традиционните структури, пред лицето на растящата външна опасност най-болезненият за Портата въпрос си оставал ефективността на армията й. Той се изострил особено след поражението на османците при втората обсада на Виена (1683 г.). Налице бил парадокс: из имперската територия гъмжало от професионални войници или поне от въоръжени мюсюлмани без охота да преминат към мирен бит, но те не се вестявали, призовани на поход; хазната не можела да плати участието им. Скоро обаче щяло да се намери кой.

Аянлъкът

Градовете на Балканите под османска власт имали развитие, различно от това на западноевропейския средновековен град. По статут подчинени пряко на централната власт, за тях не важели феодални ограничения. Османските феодали пък не живеели по подобие на западните из своите владения — по предпочитание те обитавали градските административни центрове, където изобщо бил съсредоточен османският елемент: еничари, духовници, някакъв гарнизон. Тук, а не из населения предимно с българи градски хинтерланд мюсюлманите се чувствували по-сигурни, в своя среда, макар че и значителна част от гражданството била местна, немюсюлманска. Но не тя определяла физическия облик на града, нито на градските отношения.

Въпреки консерватизма на султановото законодателство, което спъвало конкуренцията в градското производство и търговията чрез овехтялата им регламентация и цехови ограничения; въпреки че липсата на правов ред застрашавала предимно забогателия инициативен гражданин — и нарочно християнина — градовете из нашите земи се развивали подчертано през XVI–XVII век. Още повече — през следващия. В резултат от дълготрайното и по-тясно, отколкото по селата съжителство между двата етнически елемента из градовете между тях се установило и делово взаимодействие. Мюсюлманите били най-чести клиенти на българския занаятчия, а за подобряване на битието си той разчитал на кредит от вакъфите, които имали задължения пък по градското благоустройство, строителство и пр. Тъкмо сред населението на града се зародили силите, заинтересовани не само в децентрализацията, но и в местното самоуправление. Икономически активни, по правило с по-широк кръгозор, тези елементи си давали сметка за настъпващото безсилие на султановата власт; в града тя вече се заявявала само чрез своите бирници, откупчици, прекупчици и всевъзможни емисари, в чиито нареждания никой не възнамерявал да се вслушва. За гражданството ставало ясно, че се налага да вземе защитата на интересите си в свои ръце.

Институцията на аянлъка датирала поне от XVI в., когато центърът се опирал върху някакъв брой градски първенци, задължени да провеждат заповедите му по места, тъй като собствените му органи още тогава били неефективни. Прочее, така посочените от кадията, а уж изборни аяни, тоест «очи» на властта (тук за отбелязване е множественото число), трябвало да осигурят успешното събиране на данъците. Но след средата на XVII в. терминът бива отнесен към коренно друга, към спонтанно утвърдила се институция, пак градска по същество. Аянът бил изборен, макар не съвсем, защото и не можело да бъде; като такъв се налагал сам чрез влияние, богатство и не на последно място чрез бойна сила най-могъщият мюсюлманин от града или околността. Той по правило издържал според парите си дружина от професионални насилници — от онези, които не се явявали на поход по султанов призив. За разлика от султана аянът плащал, и то добре. А бойци му били необходими, първо, за неговия «избор», за утвърждаването му като властник над района и, второ, за да отстоява срещу не един съперник своята позиция. Сега цялата онази маса от професионални, но прегладнели бойци мюсюлмани се ориентирала към многобройните аяни из Румелия. И образувала техните лични платени дружини. Така картината на един типичен феодализъм се попълнила до сетния щрих.

Започвал онзи етап, присъщ на феодалните общества изобщо, когато отрязъкът от раздробената власт зависел за своя размер изключително от силата, тоест от числото саби (или цеви). «Разбойничеството», известно от навечерието на Великата френска революция и досущ съвременно на описваните събития, поначало съпътствува сетния етап на феодализма — безпътицата на огромни маси, която предизвиква и огромен хаос.

Тук той бил подпомогнат от самата централна власт, която — бидейки без приходи и без сносна армия — потърсила спасение в «местните войски», от които се надявала да комплектува поход. Тях — всъщност своите платени дружини — трябвало да доведат под знамената аяните. Няма защо да се дивим, че през XVIII и началото на XIX в. ни една бойна кампания на Портата не приключила успешно. Разнопосочната сбирщина, която тя подкарвала срещу врага, обикновено се пръсвала още преди да наближи бойния театър.

Често, да не речем задължително, разцветът на феодализма довеждал до вътрешна война или поне до дълготраен конфликт между феодали и централна власт; през смутни времена е преминала почти всяка европейска държава на подобен етап. След средата на XVIII в., а категорично от 80–те му години, та до края на първото десетилетие от деветнайсетия, Османската империя била арена на колосално размирие, което вероятно би струвало раздела й, ако външните сили през същия период не били вплетени в коалиции и акции срещу революционна Франция.

Нека подчертаем, че първите и — оказва се — неизлечими урони нанесли на Високата порта не поробените, ами мюсюлманските провинциални нотабили, изградили могъществото си в разрез с държавната йерархия. Отцепничеството, друга типична черта на късния феодализъм, било върховна проява на анархията не само из Румелия, но и из Анадола, Леванта, Северна Африка. В българските земи този период е останал с названието «кърджалийско време», макар че не кърджалийството било определящият го компонент. По-скоро — аянлъкът и родените от неговия триумф над централизма местни структури. Излишно е в тях да търсим единство, те зависели от локалните условия. И тъкмо затуй били по-адекватни на разнородната картина, каквато представлявали османските провинции по онова време, отколкото натрапваните отгоре опити да бъде запазен «старият закон» или обратното: да бъде възродена чрез половинчати реформи централизацията на земя, приходи, войска.

Реалността, създала се из Румелия през «кърджалийско време», разкрива още една, характерна за развития феодализъм черта: поделяне на политическата власт. За населението от определен район най-могъщият местен първенец — аян или самовластен паша — бил не само земевладелец, но и управник, и военачалник.

Немислимият водовъртеж, който удавил Румелия, постепенно утихнал в някакъв спонтанно създал се ред. Хаосът се структурирал. Върху земите, където за десетилетие или по-дълго били се закрепили най-големите отцепници, като Осман Пазвантоглу, Тепеделенли Али, Тръстениклиоглу Исмаил, изникнали множество — стотици, твърдят свидетелствата — чифлици. Те как ли, ако не чрез покупко-продажба, били разположени върху вакъфска земя. А защо не и върху султански хасове. Факт е, че именно през визирания период самият султан Селим III (1789–1807) присъвкупил към своята хазна хиляди тимари, останали без титуляри, за да осигури издръжка на реформената армия, низамите. С други думи, процесът на орязване на вече съвсем ненужния спахилък продължавал. В него ще да взели бодро участие и отцепниците паши, и аяните при своето самовластие — чифлиците им нямало къде да се прострат освен върху занемарените или креещи тимари. Последните приходи от земи, предназначени някога за издръжка на ленната конница, били продадени на откупвачи. Прочее, краят на тимарската система, обявен формално през трийсетте години на следващия век, фактически настъпил много по-рано. Изместена дълго преди това от разнообразни форми на феодално земевладение със съдействието или в разрез с постановленията на централната власт, оттук нататък противостоенето в плоскостта на аграрните отношения щяло да се промени: започвало зараждането на частната собственост за сметка на феодалната.

* * *

В течение на последните десетилетия османският феодализъм бе предмет на научни спорове. Преобладаваща част от новата турска историография отричаше изобщо съществуването му, като наблягаше върху факта, че у османците не е имало лична зависимост на селянина от спахията, че са били допускани съдебни спорове между тия две страни и най-вече, че силният централизъм бил несъвместим с феодализма в познатия му вид. Тези аргументи не са без всякакво основание, но само ако приемем за феодализъм изключително неговия западноевропейски модел, който едва ли може да бъде универсализиран главно по причина на по-ограничения му — сравнен с източните средновековни общества — териториален обхват.

От обратна в дискусията страна марксистката историография, пренебрегвайки конкретните исторически реалности, подведе предубедено категориите на османските аграрни отношения под схемата на западния феодализъм. За тяхна основна институция бе обявена тимарската система, при което цялата теоретична конструкция страдаше от неубедителност. В защита на тия изследователи ще повторим, че османското законодателство и записана практика наистина създават впечатление, че спахилъкът е определяща, ако не единствена форма на земевладение и експлоатация в османската държава през периода до 1834 г. При това явно е, че ако препериодизираме вътрешната история на Османската империя, без да насилваме обективните факти, картината се очертава доста по-убедително. А именно:

Периодът XV–XVI в., приеман като «класически» за османския феодализъм, бил всъщност време на зараждане на феодалните институции. Същевременно тимарът заел в социално-икономическата структура мястото, което му се полагало, при прехода от варварство към феодализъм.

Следващият период — ХVII–ХVIII в., отбелязван много неопределено като «промени в османската феодална система» или «разложението» й, бил par exellence феодалният етап в развитието на османското общество не само по своите социално-икономически, но и по политическите си характеристики.

Консервативната роля на исляма, религия на свободните арабски номади, а също и държавната доктрина за централизма се оказвали пречка за диференциацията на онова общество. Оттам — противоречивите тенденции в управлението, стопанството и социума, траен резултат от сблъсъка между централизма и децентрализацията, а в крайна сметка — от неотстъпчивата идеологизация, типична за всички ислямски държави.

Българското общество под османска власт до Възраждането и до Източния въпрос

Кръгът проблеми, подчинени на тази тема, нямат еднозначен отговор в науката. До средата на века преобладаваше тезата, че положението на българите било «временно» подобрено през първите два века османско владичество. След това се наложи схващането, че такова подобрение нямало, напротив: българите страдали не дори еднакво, ами все повече през целия период на робството. Конкретизирано спрямо отделните подпериоди, това схващане, станало задължително за историографията ни, би довело до абсурден краен извод. А именно:

Османското нашествие било съпроводено с унищожаване на производителните сили и изтребване на населението — постановка, достатъчно крайна, за да обезсмисли всякакво по-нататъшно изследване по история на България от XV в. нататък. След като от 890 155 души българи през 1490 г. например само в течение на един век били унищожени 680 000. Прочее, българското население не се съвзело изобщо от тази демографска катастрофа. Друга трайна беда за народността ни бил кръвният данък, който отнемал периодично по 1/5 от мъжкия прираст на българите, докато женският се губел из турските хареми. Още по-жестоко нашият народ пострадал от помохамеданчванията, които само през XVII в. засегнали около 25% българи. Безогледната експлоатация, на която били подложени зависимите селяни в системата на спахилъка, не позволявала да се развие земеделското производство, понеже отнемала на селянина не само добавъчния, но и необходимия продукт. Неговото положение остро се влошило през и след XVII в., когато османците взели да търпят бойни неуспехи, та присъединяването на нови територии от тях окончателно спряло — тогава фиск и спахии усилили данъчния гнет като резултат от хроничния бюджетен дефицит. Образуването на чифлици към края на XVIII в. обезземлило голяма част от селяните при нова по вид и обем експлоатация. За бедите им допринесли военните провали на империята, корупцията, а по-късно и кърджалийството. И така нататък.

Абсурдът в горната, задължителна доскоро схема се състои в това, че, взимайки за изходна точка едно отрицателно състояние (унищожаване, обезлюдяване, колапс, катастрофа), от него нататък негативните добавки се натрупват интензивно, при което неминуемо се стига до картината nес plus ultra. Тя би трябвало да се закръгли много преди XIX в., щом имала за база казаното състояние. А причината за изведения тук абсурд се коренеше в това, че бе недопустимо да се изрече положително съждение за цялата подробска епоха. Докато на историка е ясно, че никой процес — особено с полухилядолетна трайност — няма как да представлява права линия, насочена само нагоре или само надолу; той бездруго бива изразен от лъкатушна крива.

Население

Не може да има спор по резултатите от османското завоевание за българите — определено най-неблагоприятните възможни, що се отнася до нашата историческа перспектива, погледната откъм XV век. Още веднага обаче възниква въпросът: толкова благоприятна ли била тя за нас в навечерието на османската напаст? Държавна раздробеност, чести войни, предизвикани от многостранен външен натиск, духовен разкол, вражда между българските царе и деспоти. Съвсем аналогична била ситуацията в Сърбия и Византия — отсъствие на стабилитет, при което никой от тукашните владетели не разполагал вече с достатъчно средства да издържа многобройна войска за защита на границите им. Такъв бива навсякъде из Европа стереотипът на развития феодализъм.

Той едва ли се отразявал положително върху българското стопанство през XIV в., върху действието на държавните механизми и ежедневието на българина. Към тази мрачна картина се добавили честите опустошителни ешкинджийски и юрушки набези, на които балканските владетели не смогвали да противопоставят надеждна сила — примерът с двете коалиции, оказали отпор на османското завоевание в битките при Черномен и Косово, са убедително доказателство за това.

Цялата втора половина на века прочее била запълнена от османски нападения, локални конфликти, плен и пожар — две балкански поколения не познали мир над земята си. Голямото разорение на България следва да бъде отнесено с пълна сила към онова време, последвано от падането на Търново и Видин.

Трудно е да си представим как гледал тогавашният поданик — особено селянинът — на своята и на чуждата държава, кое мотивирало предпочитанията или отрицанието му. Сигурно е обаче, че за него означавали много нещо единството на езика, на вероизповеданието (камо ли — на религията!), на местната традиция. Те ще да били определящи за отношението му към властта, в тях се ограничавало и съзнанието му за принадлежност към някакво цяло. Ако днес намираме броя им твърде малък, нека отчетем пък каква е била величината им — несравнено по-значима от днешната.

Така през вековете, за които говорим, населението на земите ни принадлежало към българския народ и носело съзнание за това, но неизбежен исторически катаклизъм го включил в държава, чужда му по език, религия, култура и бит. Това не ще рече, че то нямало участие в нейната структура, че не живеело съобразно с нея, че и тя не се съобразявала с наличието му. Според принципите на шериата още по изначално начертание османците предвиждали, че ще владеят територии с нееднородно по вяра население, тоест, че ще го управляват при нееднакъв режим. Тази концепция пронизала цялата история на Османската империя и в крайна сметка обусловила нейното разпадане. Защото официално признатите от нея немюсюлмански «джемаати» (общности, дискриминирани по религиозен признак) се запазили и дори били охранявани изолирано от ислямската, което ги улеснило да израстат в нации, когато им дошло време. Такъв се оказал обективният резултат от една последователна политика, чиято субективна цел била да огради привилегирования статут на мюсюлманите.

Извън съмнение свирепите набези на османците, а след това и завоюването на земите ни от тях нанесли тежки поражения върху населението им — така бивало през Средновековието при всички варварски нашествия. Онова, което тогава спасявало уседналите народи, били примитивните налични средства за изтребление, на които напълно отговаряли и средствата за самозащита. Тъй че за средновековен геноцид не може да става дума. Тогаз е трябвало, за да убиеш някого, преди това да го настигнеш, а оттам нататък изхода решавали ножовете, но по-често тояги, брадви и други подръчни сечива. Освен всичко релефът на нашата иначе кръстопътна земя, където все по някой нахлувал, за да граби и коли, предоставял неизброими спасителни възможности с мъчнодостъпните си, но сгодни за засада планини и проходи. Нека напомним още нещо забравено: през Средновековието тя била и много гориста.

Тук изтъкнахме общоизвестни истини, за да поставим под съмнение немалкото статистически опити, които идат да докажат извънредно големите, дори съдбоносни или невъзмездими демографски загуби, понесени от българите поради изтреблението, изселването и ислямизирането им през подробските векове — въз основа на такива опити днешните българи с право се питат: а кои и какви сме ние, след като тъй слаб се оказва биологичният континуитет между българското население от XIV в. и нас? За щастие реалната картина на нещата ще да била доста различна от числено изразените във въпросните изследвания резултати. И по-точно казано: тя е неизвестна, но достоверният факт, че българите днес са тук и възлизат на почти десет милиона (заедно със състава на тяхната диаспора), опровергава апокалиптичните изводи за съдбата им през XV век.

Преди всичко, за да твърдим колко и поради какво нашият народ катастрофално намалял при османското завоевание, необходимо е да знаем числеността му до въпросните десетилетия, както и броя на жертвите, които е дал до онзи исторически праг.

Второ: всички изчисления за понесените от него загуби почиват върху османски регистров материал. Дори днес, при утвърдени статистически форми, методи и техника, статистиката нерядко ни подвежда. А какъв ли е бил критерият, квалификацията и добросъвестността на османските писари, натоварени да регистрират българското население в началото на XV в., че и значително по-късно? Немалко са съмненията на османистиката спрямо «точните методи», прилагани към османски регистров материал.

Трето: съвсем задължителен за историографията е съпоставителният подход. Когато днешните балканци с оправдан от закъснялото им развитие исторически романтизъм, плод на трайно фолклорно мислене, изтъкват изключителната си орис, те едва ли я съпоставят с човешките загуби из останала Европа преди, по време и след османската напаст над Балканите. (Нека само споменем, че по същото време татарите все още са в Русия, че на ред европейски народи предстоят религиозните и династически войни, Инквизицията и много други.) Без това да означава, че леко сме се отървали в нашата история, налага се поне да признаем, че аналогии на собствената ни драматична съдба не били редки.

Процесът на османското завоевание, свързан с насилия и разорение, принудил част от българското население да се изтегли от равнините, пресечени от военни пътища, към затворените котловини и предпланините на тук непристъпните масиви. Практика, която не бива да абсолютизираме, понеже най-ранните османски регистрации доказват плътно българско присъствие и в Дунавската равнина, по-малко из Северна и Източна Тракия. Но истината е, че относително процъфтелите през турско наши селища са ситуирани почти без изключение из ниските планини и високи котловини. На скътано, на затулено. А движението към и от планината било характерно за целия период и донякъде диктувано от скотовъдния поминък на населението. По тази причина била нестабилна и селищната система у нас — села, а по-точно махали или колиби възниквали край егреци, кошари, мандри, за да се прехвърлят след някоя година към по-благодатно пасище. Понеже османската регистрация употребявала за всички тях означението «карие» — сиреч село, — учудваща е динамиката на селищната картина между две регистрации. Тя говори, че след завоеванието българите все още не били напълно уседнали, а начесто променяли живелищата си съобразно със сезона и добрите или лошите за пашата години. Този техен бит, всъщност цялостно битие, каквото е номадството, се задържало трайно и като резултат от робството — докато земеделецът бива уязвим, защото неговото имущество е недвижимо, скотовъдецът рискува по-слабо при обстановка на безправие и произвол: имотът му «има крака» и бързо става неуловим.

Бидейки до края на господството си над България малцинство из земите ни, още в началото му завоевателите се опитали да разредят коренното население чрез принудително изселване отвъд Проливите. Този метод се наложил по обективна необходимост: в течение на две столетия те установявали властта си над Мала Азия, която представлявала почти без прекъсване боен театър подобно на Източна Тракия през XIV в. Значително обезлюдени откъм производително население, тях османците следвало «да оживят», като подкарат от вече завладените балкански области селски и градски жители. На тяхно място — къде предначертано, къде спонтанно, се заселвали татари (от района около Самсун) или ислямизирани анадолски гърци, но най-малко тюрки, които попълвали предимно походната войска. Из обширните султански хасове в Източна Тракия пък били настанени хилядите християнски младежи, рекрутирани чрез кръвния данък, но невключени в еничарския корпус — там населението се характеризирало с изключителна пъстрота, бидейки подсилено и с роби, довлечени след османските набези далеко на запад и изток. За наличието на етнически разнородни групи в България допринесли големите военачалници-феодали, които от своя страна също оземлявали по нас робите си, получени като полагаема им се част от бойната плячка.

В хода на столетията из земите ни се наслоявало мюсюлманско население. Определяме го по религиозен знак, както е в източниците, че и както туй отговаряло на реалността. За безусловно тюркско по етническа принадлежност можем да приемем главно юруците, скотовъдци-номади на родовоплеменен стадий на развитие. Те и тук дълго продължили да водят привичния си волен живот, намирайки благоприятен терен и климат за своя изначален поминък. По-късно властта ги организирала в корпуса «евляд-и фатихан» — синове на победителите, — които обаче не се отличили с особени победи, бидейки непригодни за ред и дисциплина. Затворени в клановете си, те отбягвали местните уседнали жители, затуй и не оставили отчетливи спомени у потомците им.

Когато върху земята ни започнало усядане на мюсюлмани, те образували по предпочитание отделни села, наименувани на едного от заселниците. По-редки били смесените, обикновено многолюдни селища, където имало българска и турска махала. Няма по какво да отсъдим доколко тук се касаело до усядане на турци и доколко сместа се е получила от помохамеданчване на част от местните хора. Това може да се установи само при първо поколение мюсюлмански неофити, чиито бащи бивали регистрирани като «Абдулла» — раб Божи, — за да бъде избягнато християнското бащино име.

Би могло да се очаква — а и част от историографията го твърдеше, — че преобладаващ процент мюсюлмани се установили в градовете. Действително българинът-гражданин бил пряко изложен, по-трудно можел да се укрие от насилие. Изселването на търновци, които обживели занапред северните поли на Балкана, е заседнало в народната памет, но не изглежда техният пример да бил всеобщ: още най-ранните османски регистрации доказват превес на християни в българските градове. През XV в. мюсюлманите достигали до 1/3 от общия брой на градските жители, през XVI вече клонели към половината, а през XVII в. я надхвърлили. Това е закономерно, ако вземем под внимание къде и защо се концентрирал мюсюлманският елемент изобщо. Затуй пък през XVIII в. протекло вторично побългаряване на градовете из земята ни главно чрез приток откъм техния хинтерланд. Ще рече, въпреки уязвимостта на българските градове, по етнически състав те никога не станали турски. Много по-ярко обаче било преобладанието на българите из селата.

Когато отбелязват, че през епохата на робството растежът на българското население в количествен смисъл бил бавен, че в него наблюдаваме резки спадове през дадено десетилетие, необходимо е да имаме предвид някои обективни обстоятелства:

Преди всичко не Средновековието в Европа било епохата, през която народите й нараствали интензивно, както това става в Ново време. Чести и дълготрайни войни, епидемии, които понякога се превръщали в пандемии (какъвто е случаят с чумата в Англия през XVII в.), редовно висока детска смъртност, вълни на глад, предизвикани от засуха или източни скакалци — казаното е само част от действуващите против демографския прираст сили. Човекът можел евентуално да им излезе насреща с усилено възпроизвеждане — ако вярваме на регистрациите обаче, оказва се, че многодетството по нас е една от роя легенди, които образуват кръга, нека условно го наречем «доброто старо време». Дори да се раждали по много, онези деца рядко достигали зрялост; чак до XIX в. средната възраст на европееца била 40 години. Излиза, че и прословутото дълголетие на дедите ни принадлежи към същия тематичен кръг — именно заради рядката им поява ще да били запомнени многолетните индивиди. При така недостатъчно застъпване на поколенията нямало как — и без отрицателните фактори — да се осъществи голям демографски прираст.

По нас не се съобщава за вълни на смърт отглади, а само за «добри» или «лоши» години — тук климатът и почвата били от най-благоприятните в Европа. Затуй пък, както и другаде, работели епидемиите; те прореждали всяко поколение. Средновековната всеобща несигурност за живота на мирния човек важела и в Българско, подсилена от официално декретирана дискриминация на «гяурите», сиреч неверници. Кръвният данък, помюсюлманчването, изселванията откъсвали значителни части от народа ни, за да ги прибавят към чужди му етноси — това били явления, породени от общата неволя. Да не забравяме, че съществували и други: активните, перспективните елементи търсели своето добро другаде — из отдалечени краища на империята, където ги отвеждала жаждата да разбогатеят, да видят свят. Демографската картина на България наистина обедняла и количествено, и качествено през робството. За да се стигне до такъв ефект, не били необходими ни геноцид, нито масова насилствена асимилация — съвсем достатъчни били обективните, отрицателно действуващи в течение на векове обстоятелства.

Статут на селското население

Обявяването на земята извън чертите на селищата за мирийска всъщност означавало, че над цялостните приходи от нея, тоест над облаганията на населението, което я обработвало, имал разпореждане и контрол фискът. Неговите органи държели сметка за броя на раята, за обработваемите площи и за всяко акче, платимо от земеделеца. Не по-малко подробна била отчетността, чрез която те разпределяли приходите от мирийска земя — това се отнасяло най-вече за тимарската система, която трябвало да се издържа от 1/3 от общия поземлен приход.

Макар регистрите, съставяни централно, за да бъде под контрол цялостният кадастър и облагането на раята, да представляват основен източник, що се отнася до имотното състояние и поминъка на балканското население под османска власт, отново се налага да изтъкнем, че към тях следва да пристъпваме с резерва. Дори да бяхме сигурни, че през 1421 г., когато за първи път били съставени дефтери за раята в тимарите и приходите от нея, писарите успели да заварят на място всекиго селянина, да измерят орната му земя и пресметнат добива й, въз основа на което да отредят неговия десятък, и много прочее — дори ако бяхме сигурни в такова непросто постижение за неопитната още османска администрация, то трудно за допускане е, че тя смогвала да отрази всички промени, с които опитните пък предци на Андрешко смогвали да й попречат. А и съвсем чуждият за нашия етнопсихологически ландшафт истанбулски чиновник на твърда заплата трябвало да бъде незнайно честен, за да не претупа как да е задачата си из българския кър и да се прибере по живо, по здраво. Тук неуместната иначе ирония произтича от изследователската рецепция на всеки османски регистър — чист модел за отчетност през всички времена. Знае изследвачът: в историята на обществата чисти модели няма. Още по-малко — тогава, през XV–XVI в., характерни със съвършена наглед османска регистрация.

Съвсем обективна пречка да бъдат използвани «точни» методи въз основа на въпросния материал са и неизвестните ни, невинаги документално оповестени промени в османската финансова практика. Под впечатлението, че са настъпили резки, необясними изменения в броя на населението или в облагането му, може би всъщност става дума просто до въвеждане на нов критерий, на нова облагателна единица (все спорния състав на категорията «хане»), на нов счетоводен метод.

Балканското селско население участвувало по централно разпореждане в системата на тимарите, в хасовете или във вакъфските (преди това — поземлени мюлкове) владения. Там то подлежало на експлоатация, както бива с всяко производително население. Част от нейния резултат — поземления данък и десятъците, някой инцидентни събирания като такси и глоби — прибирал тимариотът. Останалата част — поголовният данък предимно, платим изключително от немюсюлманите — се полагала на фиска. В отделни, нередки случаи държавата отстъпвала на вакъф-сахибите и събиранията, върху които имала право тя. Държавното участие в присвояването възлизало приблизително на половината от цялостния приход. Освен това тимариотът не можел да увеличи полагаемата му се част произволно, докато фискът можел; така поголовният данък непрекъснато растял по абсолютна стойност. Чувствително разстройвали селското стопанство многочислените «обичайни данъци и държавни повинности» — неопределена категория, която имала и неопределено, но зловещо за селянина съдържание: при всякакви задачи и трудности централната власт подкарвала земеделеца на ангария по строителство, подвоз, укрепителни работи и т. н. или му стоварвала непосилни реквизиции на храни по разни поводи. От такива тежести, които или задълго откъсвали селянина от стопанството му, или изземвали от него зърното за посева, добитъка за оран, страдал и той, но и спахията. Неслучайно вакъфската рая често бивала освобождавана именно от този род задължения — това допринасяло чувствително за развитието на вакъфското стопанство в сравнение със спахилъка.

Големият спор, дали съществувала, или не лична зависимост на селянина от тимариота или вакъф-сахиба, би бил не труден за разрешаване, ако не бяха усилията да бъде приравнена към западния модел на феодализма османската ленна система, както и на тълкуването на два термина из османското законодателство: «сахиб-и арз» — господар на земята, и «сахиб-и райет» — господар на раята. Взет в контекста на същите източници, първият термин означавал, че спахията е длъжен да контролира движението на земята, владяна от приписаните му селски домакинства, а негово право срещу упражняване на този контрол било да прибира таксата за тапия, нещо като нотариални разходи. Колкото до втория термин, той уточнявал правото на тимариота върху така наречените «райетски данъци», тоест поземления (ресм-и чифт) и десятъка (ьошр, а побългарено — юшур). Въз основа на тези недвусмислено формулирани правомощия бе изградена насилената теза за крепостна зависимост на селянина от спахията.

Зависимост все пак имало, но тя била не спрямо тимариота, а спрямо фиска. Нормирана е във всеизвестната фетва от 1568/1569 г. на Абу Сууд, шейх-ул-ислям на Сюлейман I: «Плодоносните земи на тази област по този начин са държавни земи и е прието да се наричат мирийски. Те не са собственост на раята. Райетът ги владее в заем; обработва ги и ги засява, като дава десятък и поземлен данък. Но ако не ги обработва, въз основа на постановеното да бъде възстановено обработването им. Правораздаващите лица да не му се месят и не му пречат. Да ги владее както иска до смъртта си. Като умре, синовете му да го заместят и да ги владеят въз основа на старото постановление. Ако не остави синове, да се дават на други, способни да ги обработват лица, взимайки такса за прехвърляне, и те да ги владеят въз основа на старото постановление... Но ако някое лице пожелае да прехвърли някои от владените от него земи посредством спахията, който вземел от новото лице известна сума за прехвърлянето, това е съобразно с шериата и допустимо».

Не само от закона, но и от многочислени съдебни решения е явно, че селянинът действително можел да продаде, заложи, остави в наследство своята земя и стопанство. Неговите правомощия прочее били значително по-широки от тези на тимариота, що се отнася до земевладението. Качествената разлика между тях двама се кореняла в това, че селянинът плащал, а спахията прибирал «райетските данъци». Съществено е.

Важен белег за лична зависимост на земеделския производител нашата историография виждаше там, че можело той да бъде върнат в стопанството си в срок от 10, 15 или 20 години, ако го напуснел своеволно, а бъдел открит. Но други законови разпоредби уточняват съдържанието на горната. В смисъл: веднъж открит, беглецът или бивал връщан, или трябвало да изплати на спахията си глобата «чифт бозан» (опразнено стопанство), равна на едногодишните му задължения към неговия тимариот — съставена от поземления данък и средната аритметична от десятъка. Възмезден по този начин затуй, че напуснатата земя не му донесла приход през въпросната година, спахията я отдавал с тапия другиму, а беглецът си избирал ново местожителство — било в друго владение, било в града. От многобройни записани случаи се вижда, че тъкмо така и протичали те: касаело се не за лична зависимост, а за неизплатена глоба. Положение, непостижимо за крепостния селянин в Русия или Западна Европа до XVIII и дори до XIX век. И което определено означава, че в Османската империя селските производители представлявали всъщност държавни селяни, които можели да преминат в други категории. Това е логично: в кое да е село или в града поданикът трябвало да се издължи на фиска, да носи тегобата на всевъзможните «извънредни» данъци и ангарии.

Османската централна власт нямала интерес селянинът да се намира в по-голяма зависимост от тимариота, иначе последният би си осигурил имунитета, срещу който били насочени и законодателството, и разпорежданията й. Изключение тя правела за мюлковете и вакъфите, където съществували форми на разнообразна, обикновено по-близка до пълната лична зависимост. Там намираме например производители, обозначавани като «таалюкят», което и означава именно зависими, произхождащи вероятно от робите на сахиба. Друга разновидност пак точно била назована «муатък» — освободени роби. Из султанските хасове в Източна Тракия били настанявани т. нар. ортакчии — мъже от контингента, набиран чрез кръвен данък, но неприети за еничари; те не само нямали собствено стопанство, но не разполагали и със свои сечива, със свое зърно за посев. В изброените и други аналогични случаи били налице тъкмо крепостни, а дори и оземлени роби. Както казахме, притежаването на такива било привилегия на висшия слой феодали — за системата на спахилъка те били непознати. Финансовият имунитет, до какъвто се домогвали, а нерядко се и добирали феодалите, се оказвал с двузначен ефект. Истина е, че върху мюлкова или вакъфска земя селянинът ще да зависел по-силно от сахиба дори просто де факто — заради могъществото и влиянието на този феодал. Но пък потомствените господари на дадено владение били заинтересовани да пазят своето селячество от произвола на централните органи, от прекомерни държавни тегоби. Имали те интерес и в развитието на стопанството там, затуй привличали чрез известни облекчения на режима чужди селяни, «перакендета». Неслучайно из нашите земи тъкмо селищата из вакъфските земи процъфтявали и растели по брой на жители, тъкмо те били по-благоустроени и оживени от онези в тимарската система.

Като върховен разпоредител със земята и населението османската централна власт ги категоризирала според своите нужди и цели. Немалка част от поробените, били обособени в категории със специални задължения. Техните стопанства, наричани със славянското «бащини», не участвували ни в спахилъка, ни във вакъфи или хасове. В известен смисъл това били унаследени от заварените тук държави форми на свободно селско земевладение, каквото съществувало и у ранните османци (чифлиците на яя и мюселеми). Бащини имали войнуците, задължени срещу тях със служба около хилядите коне на султана и сановниците му в Истанбул или в походите; доганджиите — соколари, които отглеждали ловни хищни птици и ги предавали пак в Истанбул, след като ги дресират. Други категории рая носели задълженията си, без да владеят свободни стопанства, но срещу освобождаване от всякакви (с изключение на поголовния данък) други държавни събирания и ангарии. Към тях принадлежали мартолосите, своего рода местна милиция; дервентджиите — охрана на проходите из планините, и др. Трета група категории съставяла раята, задължена да доставя също срещу освобождаване от държавните събирания само един вид производство: дървени въглища, сол, селитра, масло. Затуй пък — в значително количество и по държавни цени.

Така всяка от категориите производително население получавала свой закон, който стимулирал нейните статут и режим. Не би могло да се съди дали централната власт имала особена полза от така детайлното диференциране на експлоатацията им или то й носело безброй разправии и неуредици. Там, където стройно замисленият механизъм засичал, тя закърпвала пробойната чрез практиката «ищиpa» — изкупуване. Също позната нам като «държавни доставки», задължителни естествено. Властта я налагала извън и независимо от «обичайните данъци», тоест също произволни събирания на каквото й потрябвало; за разлика от тях при «ищира» производителят получавал пари, макар и не толкоз, колкото би взел на свободния пазар. В своята цялост въпросните данъци и принудителното изкупуване се отразявали върху селското битие твърде тежко. Тогавашната производителност на труда не предвиждала значителни излишъци у стопанина, а властта нерядко посягала не само върху тях, но и върху част от необходимата прехрана на семейството му. Такъв ред на нещата принуждавал раята да търси и намира множество начини да се отклони от задълженията си.

Подчинявайки всичко възможно на идеята на централизма и на духа на шериата, османската власт се стараела да въведе равенство сред производителите, като ограничавала размера на земевладението им. То можело да възлиза на не повече от «чифт» — площ, която се обработва с един волски впряг. Според качеството на почвата чифтът варирал от 70 до 150 дюнюма (дюнюм = 913,3 кв. м). Селянин, чието стопанство не достигало този размер, се числял като малоземлен, «бенак». Ако обаче «отворел» нова земя за оран за сметка на пустеещата, от нея не давал ни данък, ни десятък в течение на 5 години.

Разбира се, това имуществено уравняване на селячеството не би успяло да се удържи дори за късо; фактът, че селянинът бил в правото си да купува, продава, менява и залага части от своя чифт, а също и поделянето на стопанството му при унаследяване, както и отварянето на нови орни площи бързо предизвикал разслояване по имуществен признак. Още през XVII в. били налице немалко обезземлени селяни, които променяли местожителството си в търсене на поминък. Трудно тогава все още това не било — съществували обширни вакъфи, които привличали нови селски стопани, обширни били и пустеещите или запустели по разни причини земи; българският терен предлагал и редки възможности за скотовъдство. Но при всички случаи нашето селячество се разслоявало.

Българските градове под османска власт

Други били статутът и поминъкът на българина — градски жител. Неслучайно законодателството говорело за «граждани и рая».

През XVI в. на Балканите 63% от регистрираните градове броели до 400 домакинства, 19% — от 400 до 800, 14% — от 800 до 1600, и едва 5% — над 1600 домакинства, което означава, че за «град» минавали предимно градчета и паланки. Само 1/3 от селищата под това название се оказвали действително градове, немного и немноголюдни из нашите земи при завладяването им от османците. Тъкмо те изпатили подчертано в хода на чуждата агресия и не затуй, че стените им затваряли примамливо богатство, а предимно заради самите стени; османците по правило не търпели укрепления из вътрешността на държавата си. От предпазливост: при евентуален бунт там можели да се залостят непокорниците.

Макар на първо време българското градско население да проредяло поради бойни действия и изселване — доброволно или насилствено, — едва към втората половина на XVI в. из нашите градове се забелязало преобладание на мюсюлманския елемент. Що се отнася до града от османския период, необходимо е да внесем известна яснота: доколко тези центрове оправдано били включени в тази категория. Към нея властите отнасяли неравностойни селища, стига те да били обявявани за средища на административно-териториална единица. Така София — след Одрин — станала център на Румелийското бейлербейство, чиито подразделения били различни по разно време. Доста устойчиви центрове на санджаци се оказали Силистра, Никопол, Видин, Кюстендил, Скопие, докато Търново или Пловдив трайно били средища на кази. Всъщност, когато визираме мястото на някой наш град под турско, винаги трябва да го съотнесем към конкретна година — османската административно-териториална система била твърде подвижна и невинаги е ясно защо. Но поначало даден район принадлежал към селище, прието за град, понякога означаван като «шехр» — укрепено място, или «касаба» — просто по-голямо селище, градче.

Административният белег обаче не може да превърне паланката в град — градът се характеризира с поминъка на жителите си, със специфична роля в икономиката на областта, която роля го поставя в определена корелация с хинтерланда му, а определя и неговото място в градската мрежа на държавата. Но по обратна връзка, ако същото селище останело достатъчно дълго административен център, в него се създавал пазар, променял се и поминъкът на жителите му — незначителната касаба се претворявала действително в град. Вече бе споменато, че такива израсли дори върху голо поле из големите вакъфи. Стигало вакъф-сахибът да построи джамия, към нея медресе, хан, кервансарай и безистен, което създавало условия за приток на дервиши, търговци, учащи се или просто пътници, започвал търговски и духовен обмен, засядали всякакъв вид странници, роели се дюкянчета и лавки, прииждали селяни да продават добитъка си. Образували се градове като Сараево например, заселен не дори върху голо поле, а по течението на планинска река във вакъфа на Гази Хусрев бег; израсъл Йенидже Карасу във вакъфа на Евренос, или пък Карлово във вакъфа на Карлъзаде. Докато Сараево скоро се прочуло като голям център на мюсюлманското богословие и книжовност, играейки немалка роля в ислямизирането на Босна, Карнобат станал известен като пазарище на зърнената търговия и джамбазлъка в своето благодатно поле. Израсли Стрелча и Копривщица — пример за млекопреработвателно производство във вакъфа на Михримах султан, или Арбанаси — тежко селище на тежки търговци с чужбина във вакъфа на Дамад Ибрахим паша, зет на Сюлейман I.

Многобройни били пътищата, по които едно селище на Балканите постепенно се издигало до град, а и невинаги селищата, означавани като «карие» — сиреч село, били земеделски по поминък — нека изброим същите Стрелча, Копривщица, Котел, Елена, а по-късно и Габрово, които до края на робството се числели за села, пък разчитали на неземеделски печалби, иначе казано, били градчета. Понякога дадено селище се развивало интензивно, загдето администрацията го определяла за етапна станция из големия път, тоест там имало «мензил». Пътната мрежа, организирана централно, предвиждала на етапите коне за смяна, зоб за тия коне, голям хан или кервансарай, гостилници, че и тържище. Повечето от тия станции следвали заварена хилядолетна традиция поне от българско, ако ли не от римско време, понеже пътищата са устойчиви срещу всички превратности. Други селища израствали благодарение на ежегодни панаири там, какъвто бил случаят с Узунджово.

Характерно за епохата на робството е, че османците — управляващи или нищи — предпочитали да обитават града, тъй като не се чувствували уютно из околността му. Спахийството дори тогава, когато не се намирало в поход, отбягвало да се установи из приписаните му села, затуй въпреки закона не създавало собствени стопанства там. Спахиите живеели по градовете, където получавали приходите си почти изключително в сухи пари. Из по-големите средища били разполагани и гарнизони, състоящи се от еничарска част или от «мухафъзи» — ленници с минимални тимари из близкия хинтерланд. Пак в града строели конаци мюлк- и вакъф-сахибите, поминавайки на широка нога. Вакъфската благотворителност — безплатни общежития, безплатна храна всеки петък — привличала към нашите градове немалко празноскитащи мюсюлмани от разни далечни краища на империята, привличала ята дервиши и прочие дребни духовници. Взети като цяло, изброените групи образували значителен процент консуматори при твърде охолен горен слой.

Тъй като престижният поминък за всички мюсюлмани бил военният, на тях дълго не могло да се разчита за мирно производство. По време на мир те просто изчаквали следващата война. По-късно — от XVII в. нататък, — когато бойните действия престанали да бъдат лукративни за османците, техните богати градски представители се заловили предимно за лихварство, по-рядко за търговия и занаятчийство, защото извличали значителни средства от големите си владения. Особено се проявили в тази насока еничарите, защитени от кастовите си привилегии. Те оформили имуществено силен и агресивен градски слой, облягайки се на своята съобщност — всъщност репресивна организация. С нея били принудени да се съобразяват не само социално слабите елементи, но и провинциалните управници, които с течение на времето не разчитали вече на централна поддръжка, та ставали зависими от местните нотабили и на първо място от еничарите.

Многочисленият непроизводителен процент мюсюлмани из нашите градове паразитирал за сметка на българското селячество, но, от друга страна, създавал работа за местните занаятчии, търговци, строители, понеже нуждите му били разнообразни и непрестанно растели. Това подпомагало развитието на занаяти и обмен в тези градове, привличало довчерашни селяни към тях. Градският живот бил вещо и подробно регламентиран от нарочни закони, обединени под термина «ихтисаб», които уреждали и контрола над занаятчийското производство, фиксирали максималните пазарни цени, постановявали глоби за нарушения на всяка норма. Тези законоположения османците унаследили от селджуките или от Византия (ако ги сверим със «Сиасет-наме» на Низам-ал Мулк и с «Книга на епарха»), което свидетелствува за развити пазарни отношения в Анадола и на Балканите през доосманско време.

Плътната регламентация на градското производство и пазара представлявала и защита за занаятчии и търговци, но и ограничавала тяхната инициатива, печалбите им, свободната конкуренция; типична проява на източния централизъм, тя била по същество феодална. Безусловното предимство на градовете в империята се кореняло в това, че те не спадали към феодалните владения, както било на Запад; тук градът се броял за «държавен». Държавата не препятствувала притока на селяни към градовете, ала всеки пришълец следвало да подпочне градското си съществуване от най-ниския пласт като слуга, общ работник, в добър случай — чирак. Пред бързото му замогване поставяли препятствия еснафите — също феодални по характера си цехови организации на занаятчии и търговци. Те били налице вече през XVI в. и строго се делели на християнски и мюсюлмански. Деление естествено не в полза на християнските. Еснафът изпълнявал не само функции по организация и регламентация на производството, по охрана на интереса на своите членове; той имал роля в благоустройството на града, в благотворителността, в образованието на младшите степени от занаята. Еснафите внасяли ред в стихията на производство и пазар, преследвали конкуренцията, следели за планомерното попълване на цеха с млади сили. Бидейки обаче проводници на икономическата концепция на централизма, тяхната прекалено корава регламентация и всестранен контрол ги превърнала в консервираща сила и спънка за преминаването от занаяти към промишленост.

Прочее, ако трябва да изброим институциите, които имали значение за градския живот, те са: вакъфът, еничарството, еснафите и кадилъкът.

Първата от тях — освен че се грижела за градското благоустройство и духовните нужди на мюсюлманите — играела неблаговидната роля на основен експлоататор на градските производители. Вакъфски били почти без изключение безистените, дюкяните, хамамите, работилниците. А също и строителните терени. (В някои балкански земи, като Босна например, гражданството до днес строи върху вакъфски парцели, за които плаща редовна рента.) Щом гражданинът решел да вдигне къща, влизал в договорни отношения с определен вакъф и «до края на света» потомството му се оказвало задължено към този вакъф. Речал ли да подхване занаят, трябвало да наеме вакъфски дюкян, склад, работилница. Понякога на вакъфа принадлежал дори инструментариумът, необходим за упражняване на занаята. При всички случаи занаятчията в града плащал и плащал на вездесъщата вакъфска институция, докато някой непрокопсан мютевелия не пристъпел към незаконна разпродажба на вакъфската «вечна» собственост — тогава производителят евентуално смогвал да откупи необходимите му помещения и терена под дома си. Най-едри печалби обаче пак вакъфите извличали от лихварство. Както се знае, в Османската империя за първи път банка била открита през XVIII в. — банката на семейство Арие в Самоков. (Австрийски евреи по произход, Арие пренесли у нас опита си в банковото дело.) Дотогава то било практикувано — освен от разбогатели еничари, търговци, земевладелци — предимно от вакъфите. При фиксирана от шериата лихва 10% те, разбира се, я увеличавали произволно. В хода на времето и на имуществената диференциация в българското село и град вакъфите натрупали огромни капитали — те били истински кредитни институти, в зависимост от които попадали все повече дребни собственици и производители.

Облагането на гражданите по своя обем едва ли се различавало от това на земеделците. И градският жител християнин изплащал поголовния данък, най-тежкото от всички. И той, ако владеел лозе, бахча или бостан, записани на някой спахия като приходоизточник, давал на тогова спахия десятък от добива си. Бидейки градски производител, плащал пазарните мита (бадж) за всичко, изнесено на пазара. А — каза се вече — обикновено бивал задължен спрямо някой от вакъфите било заради наем за дюкян, работилница, стопанска или жилищна постройка, било срещу това, че бил построил на вакъфска земя такова нещо. Прочее, ако теглим крайна сметка, неустановено е засега — поради разнообразие на конкретните случаи — кой от двамата, гражданин или селянин, подлежали на по-тежък данъчен режим.

Задължителните държавни доставки също били тежки и за единия, и за другия. Докато те нерядко лишавали селския производител дори от зърното му за пролетен посев, принуждавали занаятчията пък да се лиши от всякаква печалба, за да продаде по фиксирани цени на държавата изработените от него чизми, тъкан, сарашки принадлежности, подкови и др. Позволено е да предположим, че селянинът по-лесно укривал своето производство, но в града това било трудно поради съседи и близостта на държавни органи, поради по-голямата възможност за надзор.

Затуй, въпреки че статутът на гражданина в Османската империя ни изглежда по-сносен от селския, трябва да признаем, че — както навсякъде и винаги — градският човек бил по-беззащитен; избата под еднокатата ти къща не е надеждно укритие. Както би бил Балканът например.

Успоредно с упадъка на османския централизъм градът постепенно се измъквал изпод опеката на държавата — тук протичал процес, обратен на западния модел. Развитието на феодализма, застъпен от частните земевладелци, обикновено също жители на града, се отразило и върху градския живот. Аянлъкът всъщност се зародил из градовете: местните първенци избирали едного от своята среда, уж за да ги «представя пред властта». Практически неговата роля била противоположна — той натрапвал всевластието си над града и околността. Тъй след средата на XVIII в. градският живот придобил нови черти, което отговаряло и на нарасналото му значение върху общия фон на империята. Голямата анархия в Румелия активно допринесла за създаване на една от тези нови характеристики: самоуправлението.

Българската община

При анализ на кадийските регистри от XV–XVI в., където били вписвани всякакъв вид дела от компетенцията на съдебно-административния орган на властта, кадията, прави впечатление относително рядката поява на християнски имена, докато мюсюлманските присъствуват изобилно, при относително по-малък процент пък на мюсюлмани из нашите земи. Коя може да бъде причината за това, след като и християнинът — българинът в нашия случай — имал същите проблеми, каквито и мюсюлманинът? Отговорът може да бъде един: друга институция решавала тези проблеми. Коя именно? Българската селска или градска община. Нейните корени следва да отнесем към средновековната ни държава, където тя изпълнявала редица функции, служейки за трансмисия между власт и население и решавайки разнообразни казуси въз основа на обичайното право.

Това, че българските общини продължили да изпълняват същите функции и под османско владичество, явно било въпрос на двустранно съгласие. Съвсем естествено местното население държало на своите традиции, на представите си за ред и справедливост; естествено то настоявало за опазването на една от малкото собствени институции, които можели да бъдат опазени в една чужда му по цялостна идеология и практика държава. От обратна страна, османското управление — при средствата на Средновековието — не би било в състояние да реализира всички свои начертания и разпореждания до най-ниската степен на завладяното общество, до градските махали и селата, до всяко семейство. Необходимо било онова звено, което да я свърже с населението, не особено въодушевено да й сътрудничи, да я храни и изобщо да я търпи. Така тя предпочела да признае традиционните прерогативи на българските кнезове, примикюри, коджабашии или кехаи — съществували редица синоними за общинните старейшини. Изборно тяло от селски или махленски първенци избирало пък свой глава, човек, виден по имотност, опит и познания, който представлявал пред властта своите съселяни или съграждани. Той получавал позиция престижна, но не и завидна. Многостранни, нелеки били неговите задължения и отговорности.

Старейшините разисквали преди всичко делата от семеен и вещен характер, възникнали между съселяните им, отсъждали според българското обичайно право, запазило се в сила през целия период на робството. Очевидно в твърде редки случаи, ако една от страните оставала неудовлетворена от решението им, прибягвала до кадийския съд, но това едва ли било гледано с добро око от техните съселяни: да прибягваш до поганския закон, когато си имаш свой, от бащи и деди.

Задължително обаче пред кадията бивали водени делата между селяни и спахията им — обикновено такива са казусите, за които имаме османски свидетелства. Почти винаги те били печелени от тъжителите, на които навярно трябвало да стигне до зъби, за да се впуснат в съдебен спор, та тъжбите им били безспорни. Затуй пък ни е простено да се усъмним в законно обезщетената тяхна правота: все пак рая изстъпвала срещу държавния и военен човек.

Важна функция на старейшините била да определят режима и разпределянето на общинната земя — мерата, в която влизали пасища, гори, пустеещи, но годни за обработване площи. От значение за селяните бил и режимът на водите, нормиран също според обичайното право. Най-тежките си задължения съветът изпълнявал обаче, като разхвърлял данъци и принудителни доставки, като определял хора за държавни ангарии; размерът им следвало да бъде зависим от семейното и имотното състояние на селяните, фискът налагал такива тегоби «кесим», сиреч глобално, върху единицата село и слабо вероятно е да държал сметка за податните възможности на раята там, че дори и за броя й. Във връзка с тази практика ще да възниквали безчет спорове и оплаквания, докато старейшините се намирали между чук и наковалня. Пак кнезът, или както и да го наричали, трябвало да събере от всяка къща «кръвнина» — значителна глоба за извършено из селската мера престъпление, най-често убийство. Властта не си давала труд да разкрива такива нарушения, а кръвнината — «джюрм-ю джинайет», се полагала на спахията, нека се оправял той. Но понеже шериатът поддържал принципа на колективната отговорност, то селяните по принуда я носели наравно.

Част от своите стопански действия членовете на общината съобразявали с мнението на съвета от старци с оглед да бъдат опазени общите интереси на селото или градската махала. Пак съветът имал грижа за социално слабите, отделяйки им известна помощ от общия «сандък», сиреч каса. От нея общината черпела за извършване или поправка на местни строежи — водостоци, чешми, мостове, пътища и черкви. Колкото до изграждането на нови храмове, постъпките на общината били дълги и скъпо струващи. А все пак из България народът успявал да осъществи не един общ строеж чрез средствата и труда си.

Решаваща роля общината изиграла за съхраняване на българските традиции и християнски ритуали, на целия народен живот изобщо. Мъчно е да си представим как би бил осъществен континуитетът в него, ако българите под османска власт не разполагали с каква да е собствена институция, която ги обособявала като такива, раздавала правосъдие между тях и ги защитавала срещу неизмеримо по-могъщите институции на чуждата държава. Общината устройвала събори в чест на почитан светец, тя бдяла за спазване на християнските празници и добродетели, за изпълнение на ритуалите, с които българинът бивал приет в лоното на вярата, съчетавал се в брак и умирал, а подир смъртта му го поменавали по панихиди и задушници. Невъзможно било за член на общината да излезе из коловоза на този вековен неизменен ред. Чрез своята традиционна организация българите останали не ничии, а съобщни, отграничени от поробителите си, върху нещо опрени.

С течение на времето и с разслояване на българското общество растяла и тежестта на общините, умножавали се техните функции, тъй като — при наличие на вече по-богати, по-образовани българи — забогатявала и общината, разширявал се социалният й опит при взаимодействие с властта. Тя поемала защитата на обвинени или осъдени свои съселяни, както и грижи за вдовици, сираци, инвалиди. Работата й била съгласувана с църковното настоятелство — епитропите също отпускали средства за обществени нужди. От тях получавали заплатата си свещеникът и клисарят, пъдарят, а по-късно и даскалът от килийното училище.

Нов етап в развитието на българските общини настъпил, когато се набелязали първите наченки на децентрализация в структурата на Османската империя. Вече се каза, че този етап бил пряко свързан със създаването на разнообразни форми на самоуправление по места. Особено благоприятно за българите било това, че те разполагали с вече улегнали, вкоренени в народния бит собствени общини, та не потрябвало да изнамират сега форми на самоуправление, а просто разширили наличните. Общината определено допринесла за самоотбраната на българските селища през периода на анархията, когато се оказали необходими големи суми и труд за издигане на шарамполи, стени, кули, ровове около селищата. Също тъй — да бъде издържана многолюдна и на смени стража или от довчера мирни хора, или от професионални наемни бойци.

При некраткото развитие на тази самодейност българското общество се структурирало; изборните му органи вече осъществявали всички функции, включително и военноорганизационната. На места, където се стигнело до общо съгласие и бъдели събрани достатъчно средства, българите за първи път от падането на държавата им построили истински крепости и ги отстоявали по всички правила. Известни са случаите със Сливен, Котел, Трявна, Враца, Караеврен в Странджа и пр. Онези наши селища, които през въпросния период избягнали разорението си, дължели това на ефективността на своята самоорганизация, въплътена от общините.

Типично за десетилетията на хаоса е и това, че поради скъсване на връзките между център и провинции местната мюсюлманска власт взела да търси взаимодействие с българските общини. На тях твърде често разчитали и аяните в борбата си срещу Портата. Съвсем естествен съюз, тъй като и българите не милеели за султановото господство. Освен туй в смесените селища взаимноизгодно съчетавали усилията си българските и мюсюлманските общини, това налагали техните еднакви интереси в самоотбраната. Вероятно през онези десетилетия се осъществило най-тясно през епохата на робството ни разбирателство и единодействие между населението, противопоставяно дотогава, а особено след това по религиозен признак и по начин на живот.

Религиозна дискриминация

Държава теократична, чийто монарх бил и халиф (духовен глава на всички мюсюлмани по света), Османската империя била управлявана според шериата. Съгласно него друговерците от завоюваните земи ставали «покровителствувани» от правоверните, заради което трябвало да си плащат — такава била идеологическата аргументация за тяхното двойно по-тежко облагане. От това фискът печелел значително, защото поголовният данък (джизие) бил от основните му приходи. Особено като вземем под внимание, че не се разрешавало от него да бъдат образувани тимари. Освен туй на Балканите християнското население преобладавало до сами края на империята.

Ще рече, първа черта на дискриминацията по религиозен признак била разликата между християни и мюсюлмани в тяхната данъчна задълженост — разлика в отношението на фиска към едната и другата етническа група. Постепенно със заселването на мюсюлмани из земите ни данъчни тежести се стоварили и върху тях; поне събиранията, на които имал право спахията, не били различни от тези на «гяурите», ако изключим някакви три акчета в повече, които характеризирали християнския поземлен данък, сиреч «испенче». Смешна сума, тя все пак трябвало да подчертае, че двете религиозни общности не били равноправни.

Значителната отлика при облагането във вреда на «неверниците» намирала обосновката си там, че те не носели военна служба. Тъй като според исляма всяка война била метод за разпространяване на вярата, смятало се за изключено в османската армия да участвуват друговерци. Тази категорична забрана трябвало да осигури за мюсюлманите привилегията да бъдат военни (харби). Макар в специалната литература това обстоятелство да не е разтълкувано в съответствие с време и място, внимание то заслужава, имайки решаващи последици за едната и за другата страна.

През ония години военната обвързаност на стопанина за произволен срок от живота му била главна причина за системни неблагополучия в неговия дом, най-лошото от които бил гладът. Средновековните войни следвали начесто, да не кажем ежегодно. Със същата честота те разорявали производителите. Едно, че вража или на собствения им владетел войска непосредствено ги ограбвала. Второ: за месеци или години сам стопанинът отсъствувал, подкаран от царя или феодала си на поход. Нерядко не се и завръщал, невинаги поради пленничество или бойна смърт — малко ли възможности предлагала войната да се изтръгнеш из своето битие на зависим селянин, за да се зарееш по белия свят. Нямало правила за военната служба тогава, нямало и мира за средновековния малък човек, особено при развития феодализъм, когато междуособните войни зачестили до невъзможност.

Прочее, в битов смисъл изключването на българското мъжко население от военна повинност не може да бъде разглеждано само като дискриминация, тоест като ущърб в статуса му, макар да било замислено като такава. Но, от друга страна, то и било такава: пак през Средновековието службата на войник освобождавала селянина от усилен повседневен труд, донасяла му минимален дял от плячката, създавала за него известни перспективи да встъпи — ако дойде слука — във военната йерархия. Извън туй нека се опитаме да вникнем в манталитета на онзи необясним за нас човек: днес наистина всеки би се чувствувал честит, ако някак отбегне редовна военна служба, но за средновековния мъж бойното поприще било въпрос на престиж, на достъп до социална категория, по-висока от селячеството.

За разлика от шериата, канунът — светското законодателство — допускало християни до военнопомощните корпуси, дори ги набирало почти изцяло между тях. Тук обаче законът влизал в разрез с друго принципно постановление: гяурът нямал право на оръжие. Постановление уместно, защото лишавало подвластните от възможност да се въоръжат за метежни действия. Но погледнато откъм раята, запрещението да притежава и използва оръжие — в условията на внезапни неизброими опасности за мирния човек — означавало той да бъде предоставен на произвола. Тук обаче веднага се налага корекция: имало ли начин властта да контролира изпълнението на своите забрани? Из повечето наши градове съществували цели еснафи на тюфекчии, производители на огнестрелно оръжие, част от които — българи. Колкото до хладното оръжие, него бил в състояние да изработи и селският ковач. А колкото пък до укриването на едното и на другото, то едва ли било проблем в обстановката, за която е дума; целият кър, лесът и планината принадлежали на българина. На това никой не можел да попречи.

От друг, по-скоро символичен порядък се оказват някои запрети, които идели просто да унижат християнина. Неговото облекло трябвало да бъде тъмно, без украси. Вероятно, за да изпъква върху този фон салтанатът на сахибите. Ако съдим обаче по свидетелствата на тогавашни европейски пътешественици из земите ни, а също и по запазилите се наши традиционни женски носии, въпросната забрана нямала сила: за чудо извезани, дори претенциозни и всякак много пъстри били женските дрехи по нас. Възможно е мъжките да били съобразявани с предписанията — всъщност българската чернодрешковска носия немного се отличавала от турската, тоест отличавала се по цвят: докато турците се обличали в синьо, нашите носели кафяно или черновато. Вероятно за прабабите ни важало основно мюсюлманско правило: жената е извън правилата, да се занимаваш с нея е недостойно. Така жените в империята теоретично били недосегаеми, освен когато били съвсем досегаеми — при нерядко пряко насилие.

Забранявали на българина да язди кон пред турци — очевидно язденето характеризирало тогавашната мъжка независимост. Ако ли пък яхал из пътя си, длъжен бил да слезе и изчака разминаване с правоверния. По всяка вероятност българите изобщо отбягвали подобни срещи, защото и като пешаци можело да им се случи зло. Но народ открай време коневъден, едва ли османците успели да ги отучат от яздене чрез надзор и наказвания.

Имало обаче как да им се попречи да си строят черкви. Според постановленията заварените при османското завладяване храмове си оставали такива, каквито били, ала християните трябвало да издействуват разрешение дори за поправянето им. Чакали го обикновено с години не тъкмо поради забраната, а за да пуснат повече подкупи. Толкоз по-скъпо излизало на раята позволение за строеж на нова черква. Тя бездруго следвало да бъде без купол и камбанария, да напомня просто дом. Още по-добре — ако бъдела наполовина зарита в земята, за да не привлича гнева на мюсюлманите. А паството било известявано за литургия не с камбанен звън, ами с тъпия, гъгнив глас на дървено клепало.

Дребнаво унизителни, горните възбрани оскърбявали вярата на българина през векове, когато той имал за едничко упование своя бог — още по-тачен от него, загдето бил бусурмански противник. Поколения българи прибягвали сякаш скришом на църковна служба, длъжни били да не отдават ярка почит и възхвала на господа си, чествували християнските светци из горски поляни и при древните капища. Тези запрети имали обаче и съдбоносни последици: в течение на пет столетия българинът не строил, зидал, зографисвал, ваял нашироко и нависоко; не му се полагал никакъв монументален, култов или обществен строеж. През време, когато из останала Европа именно в областта на такова строителство се проявили изкусни архитекти, градостроители, иконописци, а скоро и светски художници, тук поробените струпвали как да е своите глинени къщя, слепи откъм улицата, на един кат, колкото могло по-неугледни. Нищетата, принудената скромност, незабележимостта станали условия да оцелееш. По този примитивен начин — унижавайки иновереца, лишавайки го от индивидуалност и от възможност да разгърне дарбите си — завоевателите смятали, че си осигуряват духовно надмощие, престиж, неуязвимост на господството им. Колкото и примитивен, ако такъв метод бъде прилаган със столетия, той постига немалко, макар не точно онова, което е целял.

Най-жестоко се отразили върху съзнанието на българите не изброените, несносно измислени мерки, които властта не била в състояние да осъществи повсеместно; най-жестокото бил страхът, породен, от официално прокламирания принцип за неравноправие, който произволът на всевъзможни сили — от местния субашия и лихварина-еничар, и подкупния кадия, и крадливия бирник, та до излезлия на лов паша — превръщал в безправие. Никой закон не препятствувал българина да забогатее. Българинът обаче не смеел да се издигне над средата си и особено да придаде израз на своето охолство или високо самочувствие, които тутакси биха привлекли върху него завистта и ненавистта на околните — било свои, било чужди. Дори днес, когато всеки под среден гражданин из Европа се представя по-богат и независим, отколкото е, у балканските народи отличаваме традиционна обща черта: да се жалят и окайват. Бившите неравноправни поданици на Османската империя по наследен навик се стараят да минат за бедни, болнави, несретни; тук благоденствието, макар относително, по правило е носело витална опасност. Тия самоналожени ограничения, прекалено дългата потиснатост, боязънта да изпъкнеш са породили друга, производна от посочената черта: тяга към имотното и социално равенство, спонтанна омраза към всекиго, духовно или материално независим, а особено към дръзкия. Щом аз съм зле, нека всички бъдем зле! Прекалено дълготрайно тукашният човек е потискал своя естествен порив към самореализация, инициатива и риск заради едното голо оцеляване. Впрочем режимът на неравноправие е дал исторически резултати.

Несправедливо би било обаче да го изключим от неговия — пак исторически — контекст: през феодално време не съществувало дори понятието равноправие, равнопоставеност пред закона. Другаде продавали крепостния без земя или разделяли семейства, продавайки момичето за слугиня, а момчето за войник. Или, убивайки свой селянин, господарят му отговарял пред съсловен съд, състоящ се от господари като него. Разликата между там и тук била, види се, в религиозната дискриминация. Вероятно за тогавашните християни било страшно да знаят, че безправен и безсилен да ги защити е техният бог. Съвсем оправдано днес ние не вникваме в логиката на тогавашните хора.

Ислямизацията

Що се отнася до битието на народа ни под османско, съществува явление, незагубило значението си до днес: помохамеданчване на част от българите. Явление, третирано обстойно, но невинаги обективно в балканските историографии, което е резултат от оправдани емоции: помохамеданчването било за тукашните народи демографска загуба, едва ли по-бледа от физическото унищожаване на неизвестен брой техни сънародници в хода на набезите, завладяването, по разни по-късни поводи или без повод. Правото на по-силния, типично за средновековните общества, тук било прилагано в повече насоки, загдето на българска земя съществували две взаимно непримирими религии, едната от които — дискриминирана по законен ред.

Според шериата при завземане на немюсюлманска територия от мюсюлмани последните имали за дълг да обърнат в правата вяра само езическо население — онова, което не притежавало «книга», тоест свещено писание. А християните спадали към «ехл-и китаб» — притежатели на такава, — при което Старият им завет бил равно валиден и за двете религии. По корана Исус (Иса) се явявал един от пророците на бога, сиреч Аллах, какъвто пророк отсетне бил и Мохамед. С една дума, «газиите» — победители за вярата и нейни разпространители — не били задължени да наложат исляма на поробените от тях християни. Намесили се обаче съображения от друг порядък — чисто политически.

Първоначално човешкият контингент, на разположение на завоевателите, се оказал недостатъчен за амбициозните цели, които те си поставили, та взели да го попълват за сметка на местните народи чрез кръвния данък и дори в спахийския корпус — през XV в. из западните краища на мюсюлманските владения намираме регистрирани голям брой спахии християни, които при следващите регистрации вече отсъствуват, подменени с мюсюлмани или пък с помюсюлманчени. Тъй като в Европа откъм Анадола прииждала на първо време само войска, неминуемо било тя да се сдобива с жени пак от покорените народи — неизвестна, но всякак голяма бройка, която не бива да пренебрегваме. Отвличани били при война хиляди роби, които военачалници и бойци използвали за домашна прислуга или ги разпродавали из робските пазари; това също добавило към мюсюлманството приток от християни, понеже според шериата правоверен не можел да държи роб от своята вяра. Повечето роби прочее успявали да приемат исляма, макар че интересът на господарите им диктувал противното. Все според шериата, ако осъден на смърт се помохамеданчел, помилвали го — догмат, който поставял мохамеданите в неизгодно положение спрямо друговерците.

Тези повели на исляма, явно несъвременни на османската действителност, отговаряли на патриархалните отношения, при които той бил възникнал. Неоправдано би било обаче да подценим въздействието на религията върху душевността и бита на мюсюлманите през XV–XVIII в.; консервативни по нагласа, те упорито спазвали религиозните изисквания и фанатично отхвърляли всякакви нововъведения в частния и обществения им живот, дано се опазят от гяурско влияние — факт, потвърден печално от цялата турска история почти до Танзимата. С други думи, рисковано от гледище на историзма би било да припишем на османските владетели целенасочена и последователна политика на асимилация извън нормите на исляма. А този стремеж е налице в част от балканските историографии.

При третиране на проблема нерядко се изпада например в модернизация, като на местните християни бива приписван манталитет, отговарящ на по-късна степен на развитие — национално самосъзнание, отстояване на националната гордост. Несигурната категория «народност» би трябвало, а не е запълнена с конкретно съдържание. Доста по-адекватно на визирания период би било да се говори за осъзната религиозна принадлежност, въпреки ярките още езически остатъци, и за нейното отстояване. По-силна обаче, отколкото се смята, ще да била по същото време връзката на индивида с рода и общината, с равните му по статут и съдба околни. Толкова по-съдбоносна я чувствувал тогавашният българин поради враждебната и опасна власт на друговерци. При съзнанието, че бива витално застрашен, отделният човек се вкопчвал в съобщността със своите себеподобни — откъсването си от тях той виждал като сигурна гибел, а за защита срещу неизброимите беди търсел опора само в своята малка общност. Страхът пред неизвестното — а неизвестност за него било всичко извън селото му — го привързвал о традицията, която строго предопределяла целия му земен път. Ако такова състояние на духа може да бъде взето за съдържание на чувството за народностна принадлежност, то бездруго било налице у българина от XV, XVI, XVII в., затуй пък нямало съвременен нему народ, у когото аналогично състояние да не съществувало — то било пълнежът на средновековния религиозен манталитет.

С него трябва да обясним факта, че в течение на половин хилядолетие мюсюлманска власт над Балканите тукашното коренно население не приело масово исляма. При преминаване в религията на завоевателите всеки, дискриминиран политически и верски, всеки двойно облагаем поданик се добирал до поне по-сносен живот: право да заема длъжност, да участвува в грабителските походи, да притежава роби и прочее. Из такъв път преминали, за да получат завидните си позиции везири и велики везири, висши, спахийски чинове и едри земевладелци или едри прекупвачи на фискални събирания — многобройни неофити в исляма. Направо редки били турците по произход, заемали изгодни места в системата на османска власт; по неписано правило тия места се полагали на помюсюлманчени християни. Дори не само из пределите на империята. Част от тях прибягвали в Константинопол от хабсбургските владения или от Италия; тази практика останала в сила чак до XX в., когато османците вече разполагали с потомствена аристокрация, с дълъг управленчески опит. Самото обстоятелство, че в Турция към висшите кръгове можел да се присъедини безроден, но способен «специалист», при условие да приеме исляма, привличало немалко чужденци към богатия на възможности Истанбул. Защото те идели от страни, където съсловният ред изключвал такава възможност.

Разбира се, казаното се отнасяло за човешка разновидност, крайно различна от селяните из Родопите, Подунавието и Балкана. По нас селяни и занаятчии — каквито българите били дори през Паисиево време — здраво се държели за сигурното: за своя чифт, дом, община, черква с попа-сват или за еснафа в града. Тук рискът да се откъснеш от потомствената си среда, губейки задължителната подкрепа на роднини и съселяни, изглеждал неприемлив. Един потурнак — ако не се потурчело цялото село — трябвало да го напусне, иначе изолацията му, а вероятно не само изолация, би била непоносима. А към кого да се приобщи извън селото си, след като мюсюлманите имали за неофита презрителното название «дьонме» — изменник? Ни при свои, ни при чужди, такава била перспективата за неофита, която оттласвала българина от съдбоносната крачка; за него рискът не бил равностоен на една слабо възможна печалба. Като прибавим към това общоизвестния факт, че всяко духовенство стряска пасомите си с наказание божие, което ще ги сполети било на този свят, а още по-страшно — на онзи, в катрана и вовеки, или пък възмездие ще сполети деца и внуци, всичко това, ако човек отстъпи от своя бог, то ясно е, че била необходима преголяма душевна дързост, за да станеш вероотстъпник. Нямало как да я прояви население, непреживяло ни религиозния разкол през Реформацията, ни освобождаването на личността през Ренесанса, нито запознаването с Хуманизма. Затуй пък из полуострова по стара традиция се ширели ереси, в тях били посветени немалко тукашни жители. Тъкмо техните предци векове по-рано събрали били смелост да се противопоставят на официалното вероизповедание, понесли изолация и анатема — преодолели онази вътрешна граница, която спирала ортодоксалните им сънародници. Еретикът схващал ортодоксията, въплътена през турско от Цариградската гръцка патриаршия и владиците й, като ненавистен враг. А османската администрация, без да се вълнува от вероизповедните различия между християнските си поданици, ги регистрирала и третирала в обща графа: «неверници». За общност помежду им обаче — стръвно разграничени отпреди столетия — не можело да става дума.

Тук е една от важните причини, щото из Балканския полуостров до днес да съществуват по-компактни групи «помаци» — запазили езика си помюсюлманчени. Чисто мюсюлмани те бивали рядко заради туй, че продължавали да живеят в християнска среда. Така при тях се създал някакъв религиозен и културен синкретизъм с превес на едната или другата религия, размесени с езичество, ерес и прочие компоненти. Немалко били и криптохристияни. А повечето, искрено убедени, че принадлежат към исляма, всъщност имали и имат слаба представа за неговата богословска и ритуална система, внасяйки в нея многобройни местни заемки.

Най-компактно помаци населяват Босна, където до османско време богомилството било държавно вероизповедание. По-малобройни групи се срещат из Беломорието, Северните и Източните Родопи. Павликянски били пък някои села в Ловешко и Никополско, в Пловдивско, чиито жители приели исляма. Това — погледнато откъм тогавашния българин, ако се стараем да си обясним защо у нас, че и на Балканите изобщо населението не преминало изцяло към исляма въпреки извънредно дългото мюсюлманско владичество над земите му. Но в корелацията рая — власт имало втора страна: именно властта. Разпространено в балканските историографии е мнението, че нейна политика спрямо подвластните иноверци било асимилирането им в господствуващата народност. Това мнение буди елементарен въпрос: защо не успяла да ги асимилира? Не по липса на време или репресивни възможности, разбира се. А поради какво?

Едва ли би звучал убедително отговорът, че балканските християни така твърдо държали на религията си, та всички насилия и методи от страна на властта останали напразни; съотношението на силите било неизчислимо по-голямо в нейна полза. Което не ще рече, че българите слабо държели на своята вяра, а че тяхната твърдост въпреки това би била безполезна. Неточно е и да се говори за османска политика изобщо — в течение на петстотин години тя се меняла в зависимост от обективни и субективни фактори. Обективният се състоял в това, че държавата нямала интерес да потурчи поробеното население, иначе би се сблъскала със сериозни проблеми. Първо, тя щяла да загуби много пари, понеже поголовният данък на християните бил за фиска основно приходно перо. Второ, приемайки исляма, християнинът получавал право на военна служба, а империята разполагала след XVI в. с прекален брой въоръжени мъже, които обаче нито участвували в поход, нито пък произвеждали, поминавайки как да е, сиреч за сметка на раята. Недълго подир това било преустановено събирането на християнски момчета за еничарския корпус, тъй като от него изхождали рой опасни властогонци или поне паразитиращи върху градското стопанство насилници, но не и бойци. С една дума, самата османска власт се отказала от притока на помюсюлманчени християни, дори ги имала в излишък.

Немалка роля за пропагандиране на исляма до въпросния период обаче вече били изиграли вакъфите като благотворителни и образователни ислямски фондации. Към строените от учредителите им, особено през XV в., джамии, духовни училища, ханове и кервансараи обикновено гравитирали молли и дервиши. Това били ревностни мисионери. Проповедите им — на неразбираем за християните език — едва ли били по-убедителни от възможността, която такава фондация предоставяла за по-сносен живот, за защита на селянина срещу произвола на държавните органи — за що-годе сигурност. Така вакъфите спомогнали за помохамеданчване на даден процент балканско население — по-значителен из Източна Тракия, Беломорието, Македония и Босна. За отбелязване е случаят със селата от Чепинското корито, вакъфирани от самия Сюлейман I. По предание — помохамеданчени чрез люто насилие, това не би могло да им се случи при техния статут на султански вакъф, нито пък населението им — по същата причина — би било включено в корпуса на войнуците. По-вероятно е въз основа на престижния си статут те да приели исляма по изключение. Прочее и езиковедите установиха, че летописният разказ на поп Методи Драгинов, единствено свидетелство за насилственото налагане на исляма из тия села, датира от XIX в. като израз на националното самоосъзнаване на българите.

Османската централна политика била едно, а провинциалната практика — друго. Из земите ни властвували едри феодали, които «оземлявали» своите пленници, тоест роби. За да се освободят от лична зависимост и станат селяни, те трябвало да приемат исляма. Бездруго съществували случаи, когато някой местен властимащ предприемал насилствени мерки за помюсюлманчване на тогова или оногова от раята. Другаде (из Герлово например) българите се оказвали в плътна турска среда, която постепенно ги всмуквала в исляма. Не е изключено предосманско тюркско население, каквото обитавало до XIV в. Североизточна България с Добруджа, да се е приобщило и религиозно към завоевателите мюсюлмани. С една дума: съществували разнообразни пътища и условия за откъсване на българи от традиционната им религия и за тяхната частична (при запазване на родния език) или пълна (при възприемане на турския) асимилация.

Най-тежки, но неподдаващи се на установяване в този процес загуби за демографията ни всъщност били не компактните, защото най-вече там ислямизацията се оказала частична, съпроводена понякога от криптохристиянство. Напълно се претопили обаче неофитите, приели исляма единично. Извънредно многочислени трафаретни молби говорят за нищетата на тогавашни християни, за безизходицата, която ги принуждавала да търсят спасение в господарската вяра. Дори това, че фискът (ако бъдела удовлетворена тяхната молба, а то зависело от ред случайни обстоятелства) бил длъжен да им изплати парична равностойност за един комплект мюсюлманско облекло, дори това се оказвало изход за молителите: сумата била равна на цената на волски впряг. А неоправдано би било да смятаме, че страхът пред бога бил по-силен от глада. Но единичните доброволни помохамеданчвания били именно пътят, изминат в течение на половин хилядолетие от незнаен брой християни, които спасявали гол живот. Тяхната асимилация се оказала категорична, защото ги изтръгвала из родната им среда.

В крайна сметка — без да можем да направим такава сметка — явно е, че значителен процент българско население било ислямизирано и дори потурчено. По този повод е законен не въпросът защо и как загубило то своята религия, а в други случаи и езика си, а въпрос, поставен диаметрално: защо не приело исляма цялото българско население, както това станало при завоеванията на арабите из Леванта, Северна Африка, Иран и Средна Азия? Също и в Анадола и при селджуките? Нима тамошните народи били по-слабо привързани към коренната си религия? Малоазийските гърци например, едно от най-ранно християнизираните населения на света? Ами персите с тяхната изконна дуалистична вяра, зороастрийството, което повлияло тъй много християнски ереси, та дало отражение чак в Северна Италия, Южна Франция и чак през Средновековието? Нима по-плитък корен от християнството на Балканите имала религията на древен Египет, дообогатена от елинизма, та онази страна, люлка на невероятно висока култура, се озовала издъно ислямизирана под властта на пустинните номади?

Ето колко въпроси произтичат от априорната постановка, че османците държели да потурчат подвластните им християни, но просто не успели поради съпротивата им. Всички неясноти биха отпаднали, ако променим изходната аксиома: османците нямали за цел да ислямизират подвластното население, тяхната концепция била друга: да обособят «джемаати» — общности — от отделните вероизповедания, като дискриминират членовете им, за да укрепят привилегиите на мюсюлманската, нейното господствуващо положение и самочувствие. Тази концепция не била тяхно изобретение — според нея управлявал още Рим. А дотолкова, доколкото на Балканите съществували помаци, че и голям процент потурчени, това било последица от изброените по-горе предпоставки и условия, но не и от асимилаторски акции.

Духовен живот

Представата ни, че под османска власт духовният живот у българите замрял или поне западнал, е неточна и произтича от друга неточност: нашите представи за българския духовен живот през XIV век.

Безусловно живописците в Бояна, Търново, Иваново и пр., както и Търновската книжовна школа бележат висок връх в културата на европейския Изток. Освен на творческия гений на отделни книжовници и живописци тези постижения се дължали на съществуващите в средновековна България институции, които насърчавали творчеството им и до голяма степен го направлявали, понеже нему били възложени не само естетически, но и обществени функции: да възпитава поданиците в чиста ортодоксия, да им внушава почит към българския престол, но и към онези добродетели, които трябвало да обслужат и заздравят общността, включена в границите на България. Ето защо с право се смята, че в някои произведения на автори от Търновската школа долавяме елементи на родолюбие, на осъзнатост на българите като народ.

Но до кого стигали тези изблици на висша за времето си мисъл? Кого ползвала естетическата стойност на създадения в Търново книжовен стил, наричан дълго след това «плетение словес», загдето действително представлявал донякъде самоцелно майсторство? Тъй както патосът на риториката може да се излее само в монолог, и забележителните произведения на късносредновековната ни книжовност едва ли имали за адресат някого извън кръга на високо посветените — някаква публика. Съвсем логично подир края на българските държави тези произведения намерили прием извън земите ни и пак у такива, посветени на ортодоксалната словесност, професионалисти. Не предполагаме обаче, че Евтимиевата правописно-езикова реформа стигнала дори до свещениците; тя засягала изключително тесния кръг на преводачи, преписвачи и автори от Света гора Търновска.

А много по-ниско, в приземния пласт на българското общество, продължавала, както и преди, да властвува и се възпроизвежда някаква синкретична народна култура, сплав от езичество и християнство, от митология, суеверия, обреди, от еретически сказания и буйни празненства. Важното било, че народът осъществявал своето без оглед на елитарната книжовност, в която се състезавали Търново и Видин и която — тъкмо преди залеза на държавността ни — се домогнала до изискания, почти стерилен вече византийски модел. Прочее, когато изтъкваме с основание, че през XIV в. българите се отличили с автори и произведения, които тепърва щели да повлияят духовното развитие на славянските народи, трябва изрично да подчертаем: това били автори и произведения, а не общо равнище на духовния живот. Така бива през Средновековието изобщо, когато човек или млад се женел, или пък млад се калугерял, което означава: съществувала рязка граница между битието на духовния и това на останалия вид човеци.

Погледната в такава светлина, българската подробска култура не тръгва към упадък след края на нашите средновековни държави. Тя просто се лишава от своя елитен слой, пряко обвързан с държавността ни и висшия ни клир; лишава се от меценати и от творци, подбирани централно, вероятно вещо. Но — позволено е да предположим — тези явления протичали извън вниманието на оногова българина, който открай време се осланял за напътствуването и образованието си на своите родители, на селските старейшини и попа в село. Така изброените били достатъчно, за да чувствува той душевен и духовен стабилитет, произтичащ от необходимите за цялостното му битие познания.

Известно е, че след падането на България нейните най-изтъкнати писатели поели в изгнание, отнасяйки на чужбина множество ръкописи — свои и чужди; постарали се тоест да спасят, което могли. Из православните държави те задълбочили пастирската си дейност, оплодили тамошната книжнина със своето майсторство. Константин Костенечки се приютил при двора на сръбския деспот Стефан Лазаревич, чието житие създал в стереотипа на Търновската школа. Григорий Цамблак, най-даровитият от Евтимиевите ученици, след смъртта на киевския и всерусийски митрополит Киприан, бидейки негов племенник и съратник из духовното поле, го наследил. Двама те направили много за обогатяването на руската житиеписна и църковнослужебна книжнина, като внесли в нея Евтимиевата реформа. А Цамблак — и като прославил последния български патриарх, комуто посветил шедьовъра си «Похвално слово за Евтимий».

Самият Евтимий, както научаваме от покъртителното повествование на ученика му, бил заточен от мюсюлманските завоеватели в Бачковския манастир, където не след дълго починал. Смъртта му сякаш символизирала трагичния край на самостойната Българска църква, чиито диоцези били предадени към гръцката Цариградска патриаршия. Само някои от западните ни области останали в духовно отношение подчинени на Охридската, чиято независимост от Цариград била доста формална, докато не била и премахната (1767 г.). Естествено гърци били и владиците из нашите земи. За да получат епархиите си те заплащали огромни откупи нa Портата, които след това безмилостно прибирали от своите пасоми. И макар някои от тях да съчувствували на християнията из Българско като Дионсий Рали, участник в заговора по Първото търновско въстание от 1598 г. взети най-общо, не оставили те добър спомен у населението, за чието напътствие и утеха длъжни били да служат. Във взаимоотношенията им с него ставало дума за много пари.

Не така стоели нещата с нисшето духовенство, енорийски свещеници, монаси, почти изцяло българи. Тъкмо през епохата на чуждото владичество тяхната роля в духовния ни живот нараснала извънредно. Попът не само бил основна фигура в българските общини, на него се разчитало и за образованието на децата там, и за всевъзможни съвети във връзка със здравето, с плодородието, с османските власти. Най-често попът представял селото пред последните. Това били контакти, нерядко тежки пo последици за селския гяур-папас, нали бирници, кадии и еничарски аги не се шегували при разговор. По задължение грамотен — макар да съществували изключения, — попът понякога се явявал и единственият такъв сред съселяните си; а необходимост от четмо и писмо била налице: да бъде прочетен или съставен документ, отнасящ се за общи интереси. Случвало се обаче попът да бъдел и по грамотен, отколкото налагали преките му функции — бивали сред тях и книжовни. Голяма част от опазените преписи, съставителство на сборници, авторство на летописни разкази, жития и пр., датиращи от османския период, принадлежат на перото на знайни и незнайни свещеници. Пак те умеели да подвързват изкусно и твърде изкусно да украсяват църковните ръкописни книги. Тук и там през най-тъмните за народа години и из най-неочаквани места се прочували преписвачи и калиграфи от поповете. Самоотвержения труд на малцина от тях можем да наречем творчество. Коравият църковен канон, историческата традиция, отсъствието на елитарни школи, които да развиват богословието чрез нови образци и похвати, принизените изисквания на паството, а също и липсата на връзки с християните от други страни — всичко това се отразило тежко на нашата книжовност. Но в никой случай не трябва да абсолютизираме въздействието на отрицателните фактори върху нея: тя съществувала и търсела ако не пътища, то поне пътеки, които да я свържат в единно цяло. Все пак, ако по земите ни в течение на петстотин години имало някаква българска организация, мрежа от големи и малки духовни центрове, това било църковната. Ако българският дух и съзнание за общност имали някаква опора, тя била религията, която давала някакъв идентитет на дискриминирания човек. Без нея той би бил ничий.

Още преди появата на османците на Балканите православните манастири играели роля на големи, често прославени духовни средища, където се формирали школи от преводачи, автори, живописци — тях поддържал обикновено владетелят или се ползвали от обширните си поземлени владения. Чуждата власт поначало потвърждавала завареното манастирско земевладение, разрешавала да бъдат правени нови дарения на манастирите. Те развивали и разностранна икономическа дейност с участието на монаси и послушници; разширявали манастирските строежи, възстановявали порутени или опожарени от османците сгради. Голямото оживление, което предизвиквали из манастирите някои християнски празници, носело също значителни приходи на братството. Разбира се, фискът взимал своето; взимали своето всевъзможни разбойници, за които тъкмо манастирът бил тлъста примамка. И въпреки всичко през целия период на робията тия духовни огнища запазили определящо важната си за бъдещето функция.

Замонашвали се обикновено онези българи, които привличал интелектуалният труд. Из манастирите те усъвършенствували своите умения, придобивали нови. Преписвачи, калиграфи и подвързвачи получавали там поръчки от далечни енории или разбогатели вярващи; оттам иконописците поемали към някое село, за да изографисат новата му черквица. От манастирите тръгвали и там се връщали, ако не загинели по пътищата на България, самотни таксидиоти, за да събират милостиня за манастира си. Пак те предлагали на местните свещеници преписи от богослужебни книги. Народът поддържал според силите си манастира като въплъщение на стремежа му да притежава по-високо от селската черква средище на вярата, на знанието. При неизброимите спънки, които османската власт поставяла пред християнското култово строителство, из земята ни точно тогава изникнали множество манастири. Неведнъж разграбвани и съсипвани, пак израствали из пепелищата си със средствата и труда на околното население, за да си има то годишен събор в манастира, да има светец покровител, а също и учени монаси подръка, които изцелявали, отбирали от билки и образовали недъгавите, негодни за мъжка работа деца. Огромна работа свършили за българина манастирите му по време, когато нямало кой друг да я върши.

Колкото до българската книжовност подир падането на столиците ни, тя просъществувала на високото си равнище и през XV век. Оттогава датира например Анонимната българска хроника — единствено наше оригинално историографско произведение, посветено на османското нашествие. През същото столетие работили Владислав Граматик и Димитър Кантакузин, свързани с Рилския манастир, особено плодовити и образовани книжовници. Владислав съставял обемисти сборници от творби на византийски и български автори. В тях проличава неговата широка осведоменост, познанията му в тогавашните науки. Като творец той станал известен с «Рилската повест» — вплетена в Евтимиевото житие на свети Иван Рилски; Владислав Граматик разказва как били пренесени мощите на светеца от Търново в едноименния му манастир — един текст, който обрисува състоянието на българското общество недълго след края на Второто ни царство. Не по-малко начетен от своя събрат бил Димитър Кантакузин, благороден византиец по потекло, работил също в Рилския манастир и поставил поетичната си дарба в служба на българската агиографска традиция. Двама те свидетелствуват, че — макар огнището на нашата средновековна литература да угаснало с края на Търново — светлината му все още огрявала книжовните средища, затулени из дебрите.

София не спадала към тях, бидейки прогласена за нова столица на Румелия, а тъкмо там през следващия век се създала несвързана вече с влиянието на Търново книжовна школа. Тя ни завещала имената на двама автори — поп Пейо и Матей Граматик — и на двама «нови» български светци: Георги и Никола Софийски. Техните жития имат непознати дотогава тематика и сюжет. Явно преди това време из Българско не били още мъртви надеждите във възкресението на държавата ни, но през шестнайсетия, век на неоспоримо османско надмощие, на султанови победи далеко отвъд границите на България, тези надежди ще да помръкнали, та били заместени от друга идея: да бъде опазена християнската вяра, да отхвърлиш съблазънта на исляма. Тъй от съдбата на двамина софийски занаятчии, горестна, но не и уникална, поп Пейо и Матей Граматик изплели нимбите на «нови» светци, чиято богоугодна заслуга се състояла в казаната идея. Съобразени с канона на православната агиография, тези жития дават път на един нов поток в църковната ни книжнина: демократичния. Българската литература, средновековно обвързана с държавните институции, по принуда почвала да се отвързва, да се приземява и търси почва в ниските обществени пластове. Такава тенденция тепърва щяла да се задълбочава и разширява. Неслучайно още преди турско из земята ни били разпространени апокрифите; сега нямало кой да преследва и унищожава «непроверените» книги. Но истина си е, че до нашето Възраждане книжнината ни оставала средновековна по дух и средства, като все по-слабо отговаряла на умствените необходимости на читателите си. Предългата й изолация от развитието на културния процес през преломни за европейската цивилизация векове се оказала съдбоносна за нас в отрицателен смисъл. Българската книжнина отразявала цялата консервативност на едно християнско общество, откъснато силом от интелектуалния напредък на християнска Европа, от бурния и през XV до XVIII в. културен развой. Този консерватизъм се изявил в реакция срещу усилията на францисканските мисионери из България в XVII в.; въпреки упованието, което част от българите изпитвали в напредването на австрийците, те не били склонни да променят вероизповеданието си, за да осъществят всестранен контакт с напредналите католически страни.

Тук се стигнало до парадокса: от една страна, приземеното православие допринесло решаващо за оцеляването ни под мюсюлманска власт, но, от друга страна — консервирайки нашия духовен живот на така примитивно равнище, — то предизвикало интелектуалното ни изоставане и изолация.

Когато говорим за ортодоксията под турско, нека я разбираме условно; тя не била ортодоксия в пълния й смисъл. Знайно е, че до падането на България християнството не било успяло да обсеби духовния мир на населението й, нито да заличи дохристиянските елементи в неговите вярвания, бит и поведение. Две могъщи средновековни институции — държава и църква — били упражнявали контрол над общественото съзнание у нас, налагали санкции при отклонения от официалната идеология и ритуал. При тогавашните възможности и методи обаче не е правдоподобно контролът и санкциите да постигали много; населението се отклонявало, и то как. Туй проличава от възмущението у някои негови по-късни наставници, у Йосиф Брадати например, писал през първата половина на XVIII в. — според него никъде из християнските земи не битували тъй много езически вярвания и първични суеверия, както сред българите. То е естествено: отървани от надзора на официалната им църква, изоставени без просветени пастири и проповедници, те волно изповядвали и езически, и еретически вярвания, спазвали разни вълчи и бабини празници, общували с русалии, спасявали се от върколаци — цялата разкошна древна митология, напластявана с хилядолетия по нас като смес от творчеството на голям брой етноси, се възродила пълнокръвно. Което не означава, че българите не смятали себе си за християни и не се държели упорито за християнството. Понякога — на много висока цена.

Всъщност защо не? Неприятна черта на всяко еднобожие е нетърпимостта спрямо останалите религии. Под турско българите внесли в своето християнство именно търпимост, като присъвкупили към него каквото им се нравело или намирали за полезно. Ако вярваме на някои убедителни изследвания, в православието по нас били нанесени корекции — то било «прочистено» — едва през Възраждането. Което не попречило на Софроний Врачански да се лекува и при доктори (sic), и при котленските баячки.

Пак липсата на официална култура и институциите й била причина в България под османска власт да избуи с велика сила народното творчество в пълната му гама. То трябвало да отговори на естетическата жажда, която, види се, не задължително произтича от висока образованост и добре заситени интелектуални интереси. Необходимостта да сътвориш красота, а сетне и да й се насладиш — пак парадоксално — намерила безбройни въплъщения тъкмо у християните под мюсюлманско робство. Къде другаде славянството създало епос, какъвто е този на южните славяни? Къде народната лирика достигнала подобни висоти на образност и обобщение, и деликатен рисунък? Из свободните земи (кои всъщност да наречем свободни до Великата френска революция?) хората се ползвали от централно насърчавана култура с автори под собствено име — там не било нужно всеки да твори за своите нужди. А тук се налагало. И сборът от тези безчет почерци дал във всички области на изкуството неповторима сплав — неповторима по цветове, ритми, звуци, форми и словеса. Немалка заслуга за нея имал източният й компонент — не и точно турският, защото самите турци заимствували почти изцяло творчеството си от Средна Азия, Иран, арабския свят. Това бил цял един, недоспоен от исляма културен универсум, в който се сблъсквали, но и съчетавали дълбоки, усъвършенствувани традиции. Включен в същата държава, която владеела и Балканите, той станал достъпен за тукашните творци или поне опосредствувано им влияел. Най-вероятно тази уникална среща (аналог тя има само на Иберийския полуостров от VIII–XV в.) се оказала плодотворна за взривната реализация на анонимния гений из Балканите под турско. Явление смайващо, а в крайна сметка трагично, загдето все пак било резултат от множество липси, от лишаване.

То напирало до сетните години под чуждата власт, като постигнало най-добрите си образци през Възраждането. Тогава — що се отнася до фолклора — за първи път били записани и по-стари негови варианти или пък нови редакции на същите. За съжаление той си остава недатиран, макар в ред случай да е явно, че бил вървял по свежи дири на събитията. Но по-често го интерпретирали с привнесено към стария сюжет актуално умонастроение; всяко време го нагласявало според своето разбиране и въжделения.

Тъй както българинът не си дава сметка, и днес неговите исторически представи до голяма степен почиват върху фолклора — неизкоренимо; такава сила има образността, замествала предълго позитивното знание. Дори се изкушаваме да заключим, че у нас се наблюдава вид трайно мислене, което следва да наречем фолклорно — почиващо върху представи, емоции и изводи от анонимния български епос.

Книжнината на българските католици от XVII в. не оказала влияние върху духовния ни живот. Писана на латински или на «илирийски» (смесица от хърватски и български), предназначена била за малобройното покатоличено население у нас. Ценна тя е с това, че разкрива образоваността и авторските възможности на онези наши сънародници, които се добрали до именити католически школи в Италия; доказва родолюбивата им ревност да внесат просвета сред българите, осъдени на килийно учение. Най-изтъкнат от тяхната среда бил Петър Богдан, комуто дължим едно описание на българските земи, а и история на България. На друг католик — епископ Филип Станиславов — дължим пък печатната българска книга «Абагар», издадена в Рим (1651 г.).

С по-значителен интерес се ползвали от същото столетие нататък т. нар. дамаскини — сборници със смесено съдържание, които преводачи и преписвачи съставяли по свой избор. Тях изработвали свещеници или монаси за поука и разтуха на грамотните българи. Този род доста разпространена литература свидетелствува, че у нас вече били налице читатели. На духовните им потребности дамаскинарите отговаряли не само с църковни текстове, а и със светски, че и с апокрифни. Приносът на дамаскините бил предимно в областта на езика, който постепенно преминавал към новобългарския в разните му наречия. Освен това дамаскинари почнали да излизат извън тесния кръг на духовниците — сред тях се намирали килийни даскали, занаятчии, по-рядко селяни. Тъкмо в техните произведения трябва да търсим прехода от богослужебна към светска литература при автори и читатели миряни. А авторите вече се професионализирали, някои от тях съставяли по десетки сборници. Колкото и спънато, у нас прониквал духът на Новото време.

Той идел и чрез контактите с българи — духовници или търговци, — които пътували отвъд границите на империята. Първоначално най-тесни били връзките им със Сърбия и Влашко, а от XVI в. нататък — и с Гърция, Русия, Австрия. Понеже собственото книгопечатане у нас закъсняло много, българските таксидиоти внасяли печатни църковни книги, по-евтини от преписите. Но най-съществени за умствения растеж на тези храбри пътешественици били впечатленията им от друг един свят, огрян от духовност, богат на събития и личности. Сравнени с него, манастирът в Черепиш или Седем престола, действителността на Хаджиоглу Пазарджик или Никопол изглеждала още по-безутешно. Вероятно оттам започвали да се пробуждат българите през XVII и XVIII в.: от сравняването. Полека то ставало достъпно за все повече от тях, които преодолявали границите и сиромашията си, боязънта пред османското всемогъщество. Българинът се учел да търгува, плъзнал и към Средна Европа, към Русия. На връщане носел познание, новини. Също и — книги, стампи. По-после — сечива, архитектурни образци, предмети на бита, елементи на живописта. Мода — с една дума.

У нас под турско прониквали повеи от две основни посоки: Изток и Запад. Значителна беда за българите била близостта на Истанбул — глава на Хидрата, — но нека не отричаме и положителната роля на тази близост. През въпросното време това бил най-многолюдният град на континента. Пъргави европейци вече били наясно, че нямало по-добра изгода от търговията с Леванта, че неизчерпаемите богатства на Османската империя биха облагодетелствували собствените им страни. След Сюлеймановото време Истанбул станал космополитно стълпотворение, където ислямът — въпреки агресивността си — не бил властен да ограничи влиянията от Запада. А в столицата редовно присъствували хиляди наши. Както е известно, през XIX в. тя представлявала най-голямата агломерация от българи. Що се отнася до предходните столетия, там ги водел още не интересът им, а държавните ангарии: в Истанбул тимарели султански и везирски коне българските войнуци, строели султановите имарети работници от всички български краища. Космополитният дух на Истанбул пропивал тяхното девствено съзнание, те разнасяли из селата си невероятни за околните новости.

От обратната страна — по Дунава — пътували предимно търговци. Понеже българинът търси из странство свой земляк, те отначало се установявали из поселенията на нашите чипровски бежанци, но сетне прониквали и по-дълбоко в Немско. Оттам внасяли не само майсторски сечива, но и мисли, идеи. От две посоки към земите ни веел вятърът на друго време. То трябвало да настъпи, не можело да не настъпи и за нас — макар разположени най-дълбоко в заробените предели, макар най-откъснати от връзка с християнския свят.

Особено място в духовното развитие на българите заел Атон, обетована земя за християните под робство. Мара Бранкович, жена на Мурад II и мащеха на Мехмед II, който високо я уважавал, издействувала от него да й разреши вакъф. Май че известната песен за цар Мурад Мари думаше имала за повод не Мария Десислава или Кера Тамар (дъщери на Иван Александър), а Мара Бранкович, превърната в «бяла българка», загдето докрай не приела исляма. Балканските православни ще да я тачели, понеже спечелила за поробените християни неоценимо добро: целия Атонски полуостров, който завещала на църквата. Към него — част от Родопите, позната като Доспат, на прозвището й: Деспина хатун. Прочее от средата на XV в. та до днес Атон си остава неприкосновена за светските власти територия. Там изградили свои манастири всички православни общности с грошовете на селяни и занаятчии. Големи, а навремето и богати обители, незастрашени от разорение заради високото име на Мара, това били университетите на балканското духовенство под робия. Там се стичали на свои или общински разноски по-будни попове, проявени монаси, за да задълбочат образованието си и се свържат със себеподобни. Там съществували през цялата епоха големи библиотеки от спасени при османската агресия ръкописи. (През Атон са преминали, за да ги намираме днес в далечна чужбина, най-ценните произведения от средновековната наша книжовност). Към Атон се стремели всички посветени на духа, за които била тясна селската черква, сиромашкият манастир. Да си пребивавал на Атон, означавало висша учена степен. И още: означавало политическа грамотност.

Получавали я съвсем немалко български духовници на ползу роду, та неслучайно Паисиевата история — крайъгълен камък в нашето Възраждане — е рожба на атонската атмосфера. Там унизеното православие чертаело (да употребим днешна дума) своята духовна стратегия. Невинаги съобразена с Цариградската патриаршия, защото Атон бил независим по волята на Мара.

Не се гаси туй, що не гасне — повторил поетът стара мъдрост. Тя бива потвърдена и от българския духовен живот под османска власт. При всеки организъм — а такъв е и обществото — нарушените функции на един орган биват поети от друг, за да оживее цялото; тази естествена замяна наричат компенсация. Историята на балканските народи доказва, че — веднъж заприщено чрез забраната за законни институции, държавно насочване и насърчения — духовното развитие намира друго русло, по-тясно, по-криволичещо. По-бавно затуй стига то до голямата шир, но я стига. Така и културата на българите, все още не догонила своето време, тече натам.

Някои наблюдения върху живота на българите през XV–XVIII век

В своето всъщност неизпълнимо намерение да обхване, нормира, регламентира и контролира — тоест да подведе под предначертан режим на експлоатация — цялото население на империята османската централна власт действително изработила структура, респектираща дори днешен политолог или икономист. При спазване на всички пропорции и при доза хумор (какъвто ислямът по принцип не познава) виждаме в османската система модел, сходен по амбициозност и упорство в приложението му — главно загдето не държал сметка за обективните закономерности и за реалността изобщо — с добре познат нам съвременен социално-икономически модел. Може би затуй, че и двата имат източен корен, а из Изтока субективният фактор открай време е имал по-широк обсег на реализация, отколкото на Запад. Още едно сходство между двата модела се оказва това, че те съществували като такива отнапред, на книга, докато действителността не само че не им се подчинила, но и настъпателно нанасяла върху схемата им своите логични корекции. На тях — непредвидените в концепцията корективи — властта отговаряла с колосално по обем законодателство, което представлявало мъртвородени пожелания за имотно, но не и социално равенство, за ред, подчинение и неизменност. Фактически обаче османската държава била управлявана не по кодекс, а чрез постановления, някои от които оставали в сила по-дълго, но предимно изобщо не влизали в сила, пренебрегвани дори от органите на властта.

За нея — централната власт — било важно системата на управление да изглежда строга, твърда, чак страховита. А животът на поданика си проправял път и през най-враждебна нему среда, за да изработи собствено корито с криволици и подмоли. Другояче изразено, народното битие си течало въпреки държавните норми, че обикновено и независимо от тях.

Колкото и неочаквано след опустошителното азиатско нашествие, земеделското производство из нашите земи придобило широк размах не само в количествено отношение, но и по разнообразие. За това допринесло интензивното движение на човешки маси от Мала Азия, а по-късно и от Близкия изток, Закавказието, Северна Африка, както и в обратна посока. Касаело се за земи с дълбока производствена култура не единствено в земеделието, но и в строителството, и в голям брой занаяти, които през Балканите прониквали навътре в Европа. Из целия онзи огромен ареал нямало вече граници, бойни действия, мита. Разширил се както никога дотогава търговският и производственият обмен, установени били еднакви норми и държавна защита на търговията. Но най-положително повлияло върху селското производство у нас ненаситното търсене на храни. Непрестанно увеличаващият се войскови контингент, разрастването на паразитствуващите градски слоеве — два елемента, които налагали да бъде увеличена експлоатацията над производителя, — от друга страна, способствували да се разшири и оживи вътрешният свободен пазар.

Всякакви аргументи в тази насока вероятно изглеждат пресилени върху черния фон на представата ни за робство, затуй нека дадем думата на някои документи. Например — «Закон за пазарните такси във Видин от 1586/1587 г.». От него се вижда, че на пазара в този град, вече през «периода на застоя», били продавани следните стоки: брашно, пшеница, ечемик, ръж, овес, просо, леща, фасул, нахут, ориз, мед, грозде, роби, коне, волове, биволи, овце, кози, платове (включително от сирийски коноп), кожи — сурови и обработени, мешина, кебета, тръстика, дъски за покрив, липови дъски, подпорни греди, дърва за огрев, греди за било на покрив, прясно сено, сухо сено, масло, стафиди, пипер, исиот, карамфил, канела, овче и говеждо месо, черни свине, пъпеши, дини, ябълки, круши, череши, спанак, черна ряпа, разни зеленчуци, лук, чесън, зеле, шарлаган, сирене, вълна, летви, памук, сапун, софри, гаванки, вино, лодки, въглища, грънци, моруна, осолена риба, дребна риба, сол, дървен материал за постройка на кораби, лен, хайвер, сом, пъстърва, шаран, ракия, оцет, смокини, стомана, къна, фурми, кестени, олово, оловна глеч.

Изброени по реда, в който ги упоменава законът, няма как да не заключим, че асортиментът им би представил добре всяко днешно пазарище на Балканите. Не за вярване е, че той датира от XVI в. и отразява търговията на един доста среден пазарен център в Българско. Преди повече от четиристотин години. А ако проследим мерните единици, в които била изчислявана въпросната стока — кола, конски товар, чувал, ладия, кантар (само за източните подправки), — ще си дадем сметка и за обема на обмена там.

Донякъде подведени от някои постановки, задължителни за историографията ни през последните десетилетия, трудно бихме възприели една и проста, но и голяма истина за живота на българите под турско: те произвеждали. Напук на дискриминацията, на всекидневната несигурност, на липсата на правов ред, българинът не през XIX в. — както сме изучавали, — а много по-рано се включил пълнокръвно и усилено в икономическата конюнктура, създадена като последица от османското владичество. Здрав инстинкт диктувал на предците ни, че тяхното оцеляване, че по-доброто бъдеще за потомците им може да бъде постигнато само чрез производство. Каквото и да ставало, да станело, господарите искали да ядат, да строят, да се наслаждават охолно. Тяхното охолство трябвало да бъде осигурено от раята, без нея не можело.

Действително невероятни като числа са балансите на големите вакъфи из нашите земи, едри износители на зърнени храни, на месо, лой, вълна, кожи и пр. Не по-вероятно звучат числата за овчите стада на българските джелепи, макар всеки овцевъд да криел колкото могъл брави овце. Маслари, кашкавалджии, кюмюрджии, солари — не чак толкоз многобройни българи снабдявали с храна бездънния имперски пазар. А имало и стока, която числата не биха побрали: труда на българското население. Неизчислим. Два, сетне три милиона българи изхранвали значителна част от империята. Като минимум: Истанбул и разположената из румелийските градове или на път към Средна Европа армия. И турското градско население по нас.

За да не бъдем голословни, ще приведем още един документиран факт. Задълго безспорна бе постановката, че през «кърджалийско време» протекло било крайното разорение на България. Отново — въз основа на данни, черпени из летописни бележки и фолклор. Едва ли някому би минало през ум да спори върху проявите на голямата анархия — много страшни, безусловно. Но и през ония, връхно тежки години на робията се състоял ежегодно един (не само той) от традиционните из земята ни панаири — Сливенският. Кому държало да се яви там с богата стока и да се прибере през Балкана или през Факия с богата печалба? На българския производител или българския търговец. Така, през територия, гъмжаща от убийци и обирници.

В 1799 г. — по време на най-горещите сражения между Пазвантоглу, Тръстеникли Исмаил, войските на Портата и още десетки известни кърджалийски главатари, българинът си гледал работата. С риск на живота, разбира се, но малцина ли пък негови забогатели сънародници били «печени върху тава» от кърджалиите, за да изкажат скритото имане? Опичали ги, без да го изкажат. Придобитото богатство било струвало толкоз високо на българина, че пред загубата му той избирал смъртта. Защото с тази «сирмая», както пише Софроний, а то означава капитал, синове и внуци щели да припечелят тройно, за да доживеят до възможно по-доброто бъдеще.

В 1799 г., каза се, протекъл по реда си Сливенският панаир. Имало голям алъш-вериш. Шест хиляди бостанджии — жандармерия на властта — охранявали търговските кервани, които се прибирали с добри пари у дома си. Кърджалиите на Кара Фейзи и Индже нападнали един от тия кервани само с 500–600 бойци. И се оттеглили с плячка, възлизаща на три милиона гроша — свидетелствува руският дипломатически агент в Истанбул Яковлев.

Което означава, че България произвеждала с все сили и по време на пълната несигурност за жътва, стада, дом и челяд. Само малка част от нейните търговци спечелила само на един панаир три милиона гроша — едва ли толкова пари притежавал някой от османските паши. Българинът не се скрил вдън земя, когато наоколо вилнеело диво размирие — със своите три милиона той вървял през Факия или Железни врата, където иззад всяка шумка го дебнала смърт.

Може би горните наблюдения влизат в разрез с тона на изложението, но те идат да отговорят на някои открити засега въпроси. Например: как се е стигнало до Българско възраждане, до необяснимо интензивния материален и духовен взрив на българската нация от Паисий нататък? Предлагаме следния отговор: постепенно, отдалеко, неуморно. Вярно е, че неведнъж през подробската ни история българинът правил доста ограничени и исторически безперспективни опити да отхвърли робството. Но онова, пред което историята не можела да не отстъпи, било осъщественото от него натрупване — натрупвал той производствен опит, пари, дързост. И познания, добити по близки и далечни пазари. Неговата дейност направила господарите му зависими от него, това е. За човек от такова качество проблемът да се освободи политически оставал проблем на време.

И вторият, често чуван въпрос: как сме оцелели в противостоене с неизмеримо по-силен враг? Тук отговорът е кратък: произвеждайки.

Външно — и вътрешнополитически събития през XV–XVIII век

Затуй че след края на XIV в. българските земи се оказали изцяло в Османската империя, съдбата на населението им била подчинена на нейните бойни удачи или неудачи, зависела от взаимоотношенията й с други страни. Тази зависимост понякога била правопропорционална, а друг път — обратно. Немислимо е прочее да изолираме освободителните прояви на българите от общия контекст на османската политическа история.

Разширение на османската държава. Константин и Фружин

След победата си под Никопол, където Баязид I Светкавицата сразил сборния кръстоносен поход на унгарския крал Сигизмунд и превзел Видинското българско царство, османците не продължили бойните си действия в западна посока; както и преди, най-важно за тях било да се справят с Константинопол. Тук обаче бойното щастие рязко изменило на Баязид: в тила му към Анадола напредвали ордите на Тамерлан. Свиквайки огромна армия, в която освен османци участвували войските на наскоро присъединилите се към тях анадолски бейлици, а също и бойни части от васална Сърбия, османският емир дал решаващо сражение на монголите при Анкара през 1402 г., претърпял жестоко поражение, изоставен от принудените си съюзници, и сам паднал в плен. Ето колко скоро поробителят на България трябвало да извърви Голготата, на която бил обрекъл Иван Шишман.

Пленничеството, а и последвалата смърт на Баязид I създали условия за единайсетгодишна междуособица между тримата му живи синове: Сюлейман, Мехмед, Муса. Все още неспоен конгломерат, Османският бейлик се разтресъл издъно, при което основна роля изиграли династиите на анадолските княжества; повечето от тях възстановили независимостта си. За цялата епоха на робството трудно бихме посочили време, по-сгодно за възстановяване на българската държава: лишени от ефектива на останалите бейлици, с поделени между Челебиите собствени бойни сили, османците били в реална невъзможност да се противопоставят на един евентуален съюз между християнските владетели от Югоизтока. Ако такъв съюз би се състоял.

Тук се налага да внесем яснота в някои хипотези, които хвърлят упрек върху още независимите или обвързани с васалитет спрямо османците не само балкански владетели от XV в. заради тяхното несъстояло се единодействие срещу нашественика или поне заради неефективността на действията им против него: не феодална Европа била в състояние да се мобилизира в защита пред лицето на последното, варварско по същество нашествие върху своя земя. В борбата на владетелите й до края на България, а и по-късно в течение на два века всъщност — Европа не намерила реакцията си срещу османците. В малкото сражения, които им дала (говорим за нея като цяло, макар да била представяна от отделни владетели и съюзи помежду им), тя неизменно търпяла провал. Както е известно от дългата й история до разглежданото време, спасение от варварите нямало, защото на техните неизброими опълчения тя противопоставяла малобройни платени професионални части. Докато най-сетне европейските държави въвели редовния военен набор. Тоест също достатъчен брой и неплатени бойци. Но дотогава имало време.

В хода на династическата междуособица, всъщност междувластие, някои балкански владетели, опитвайки се да привлекат и краля на Унгария, направили опити да реставрират своите държави и да изтласкат османците докъдето могло. От наша страна в тези акции се включили при разнообразни комбинации от 1404 до 1413 г. князете ни Константин и Фружин. Случвало се със сръбска или влашка помощ те да освободят някои български градове до пристигането на османска войска; навремени се състояли и сражения с нея. По-характерна за онзи период била обаче дипломатическата дейност на князете ни, които се стараели да привлекат унгарска, дубровнишка, албанска помощ в полза на поробена вече България. Тези им действия говорели по-скоро за безпочвен оптимизъм, отколкото за реална перспектива: балканските държави били така раздребнени, владетелите им — противопоставени взаимно, а напастта, за отпор срещу която пестели ограничените си сили, изглеждала така трайна, та всички техни благи обещания завършвали с частични акции или дори без такива. Съзнавайки обективната си военна недостатъчност, българските князе се решили да заложат на някого от Баязидовите синове в техния конфликт. Тъй като през 1407/1408 г. в съюз със сръбския деспот Стефан Лазаревич и влашкия войвода Мирча Стари Константин и Фружин били овладели някои градове из бившето Видинско царство, Сюлейман Челеби, който по същото време действувал из Румелия, разгромил войската им при Темска (близо до Пирот). Скоро обаче (1409 г.) се прехвърлил в Европа Муса Челеби, който опитал да привлече на своя страна тукашните християни. Той бил поддържан и от ранното спахийство, недоволно от влиянието на едрите мюлк — и вакъф-сахиби. На такива доста разнопосочни сили дължал Муса краткото си надмощие над своя брат Сюлейман. По-нататък съперничеството им протекло с променлив успех, при което нашите земи пак пострадали жестоко. Изглежда, че през 1413 г. българските князе и деспот Стефан видели у третия претендент — Мехмед Челеби — ако не съюзник, то поне умиротворител на съсипаните ни предели и го подкрепили срещу Муса в решаващата битка при Чамурли (Софийско). Така победител станал Мехмед I (1413–1421), от което българи и сърби само загубили, понеже тъкмо той заздравил османската власт над Румелия чрез военноленната система.

Почти десетгодишните вълнения из Българско, подклаждани и организирани от сетните Шишмановци, а особено пък крайният им резултат доказват доколко владетелите на Югоизтока обективно не били в състояние да отстоят земите си въпреки разстройството на османския ред. Може да допуснем, че те не били подкрепени масово и от местното население, което си давало сметка за тяхната слабост, та вероятно нямало интерес селищата му да преминават начесто от едни в други ръце — всяко такова събитие означавало пожар и грабеж. Въпреки това част от българите — предимно из източните ни краища — се влели в движението, оглавено от кадъаскера на убития Муса, шейха Бедреддин Симави. Едно мюсюлманско еретическо движение против напредващата феодализация в османската държава. То добило известни успехи тъкмо из българските земи, познали не една егалитарна ерес, и било първата проява на някакво взаимодействие между местното селячество и ниските слоеве турски колонисти. И, разбира се, било разгромено.

Оттогава нататък османците насочили набезите си в западна посока, като същевременно воювали и срещу възстановилите своята независимост анадолски бейлици. Относителното затишие тук дало възможност за интензивни преговори между владетелите, където участвувал като унгарски феодал и кралски пратеник княз Фружин.

Пак по това време из Европа се заражда за дълъг живот една нова проява на политическа мисъл: концепциите за отбиване на османската опасност. Тя донякъде се родеела с кръстоносната идея, бидейки нейно продължение на по-висок етап, понеже съвпаднала с европейския Ренесанс и Хуманизма. Европа не желаела да се примири с османското присъствие на континента, с агресията на османците. Първоначално наивни поради пълно непознаване на новопоявилия се противник, при задълбочаване на представите за неговата военна и административна организация тези концепции ставали по-аналитични и конструктивни, а също и многобройни. Тях с основание бихме посочили като едно от теченията в европейския Хуманизъм. Към същото течение следва да отнесем извънредно изобилните съчинения върху Турция, залели Европа, след като било изобретено книгопечатането — разкрепостеният стремеж към светско знание очевидно намерил особен интерес в чудноватата според християнските разбирания османска действителност. Друга проява на същия интерес били пътешествията из османските владения. Те започнали още преди падането на Константинопол и невинаги били въпрос на любознателност, затуй пък оставили пъстри следи в европейската пътеписна литература.

Кръстоносната идея въпреки провала на рицарството под Никопол през 1396 г. не угаснала и до средата на XV в. — нейна връхна акция били двата похода на Владислав III Ягело и Янош Хуниади срещу османците. Полският крал и войводата на Трансилвания след мъчителни преговори с Папството, с някои италиански републики събрали значителна войска и се впуснали през Сърбия към нашите земи. При Ниш те нанесли поражение на османската армия (1443 г.). Действията им били подкрепени от сръбския деспот Георги Бранкович и от българи из западните ни области. Без да срещне голяма съпротива, християнският поход освободил София и се насочил към Златица. Но настъпващата зима го принудила да свърне назад, а окопитилите се османски войски подложили на репресии българското население, което било съдействувало на Янош Хуниади. Явно одързостени от успехите си, предводителите на кръстоносците повторили своя поход и през следната година. Този път — без съюзничеството на Георги Бранкович. Сега те избрали друг маршрут, следвайки дунавския бряг, освободили редица градове и крепости, като достигнали Черноморието при Варна. Мурад II (1421–1451), който наскоро бил абдикирал в полза на сина си Мехмед II, внезапно се върнал на престола и повел голяма армия срещу кръстоносците. Битката се състояла при Варна и завършила с пълно поражение на християните, между които и много българи (1444 г.).

Двата похода на Владислав Ягело и Янош Хуниади, които не донесли никаква промяна в съдбата на българите, представляват завършека на кръстоносните походи за отхвърляне на османците в Азия. Уморени от напразни надежди, сетните балкански господари не присъединявали бойците си към чуждите — тъй Стефан Бранкович отказал подкрепа на втория Владиславов поход, а Скендер бег продължавал да отстоява Албания в отчаяно единоборство с Мурад II. Разгромът на християнството под Варна пък охрабрил османците и консолидирал окончателно държавата им. Още при Мурад II започнала подготовка за плътна обсада на Константинопол. Всички дотогавашни опити на василевсите да получат реална военна подкрепа от Запад не били довели до нищо съществено — Царицата на градовете беряла душа.

Още преди възшествието на Мехмед II (1451–1481) на азиатския бряг на Босфора била построена крепостта Анадолухисар. Сега за кратко време се издигнало съответствуващо й османско укрепление върху европейския: Румелихисар. В двете тях се струпали войските, предназначени да обсадят и щурмуват византийската столица. Тя никога не е принадлежала само на Византия. За балканското славянство Цариград бил всъщност средище на света му, велик за Средновековието град, с който свързало съдбата си целокупното православие. Не толкова материално, колкото духовно, той се явявал негова гордост и опора. Падането му в «погански», в «бусурмански» ръце се отразило пагубно върху последните огнища на съпротива из полуострова.

В бъдеще Константинопол — Цариград щял да носи името Истанбул; подир продължително клане над местните жители там пренесли от Одрин столицата си Османовци. На мястото на емирата им обявена била Османската империя, чийто владетел приел титлата падишах.

Мехмед II упорно си изработил прозвището Завоевател; с името му са свързани кървави успехи на османското оръжие. След като довършил Византия, той завзел остатъците от Сърбия, завоювал Морея и повечето егейски острови от венецианците, както и Босна. Сетне установил османски сюзеренитет над Влахия и Кримското ханство. В края на управлението си Мехмед II успял да се справи и с решителната съпротива на албанците. Пак тогава било окончателно сломено Караманското княжество с център Коня (Икония), с което османците овладели изцяло Анадола.

Въпреки прословутата си набожност синът му Баязид II (1481–1512) продължил завоевателната политика на баща си: присъединил Херцеговина, поставил във васална зависимост Молдавия и наченал османско-иранските конфликти, в които големи успехи постигнал наследникът му Селим I, по прозвище Страшни (1512–1520). Той го получил предимно заради разправата си с шиитските въстания из Анадола — напредващата социална диференциация в османското общество оттук нататък предизвиквала взривове най-вече у мюсюлманското население и по-рядко из християнските ареали. Изравнени по статут в огромната категория «гяури», християните от Югоизтока се озовали в непознато им дотогава равноправие, сиреч равно безправие. А безплодните опити на външни християнски сили през XV–XVI в. да ограничат османското разширение в Европа не стимулирали бунтовни настроения у балканските християни.

Тук е уместно да изведем пред скоби обстоятелство, важащо в нееднаква степен за целия период на Балканите под османска власт: освободителните опити на народите им по правило бивали производни от войните на османците в Европа и по-точно от онези войни, които протичали близко до полуострова. Това положение нямало нищо общо с интереса или желанията на подвластните. Те били затворени в империя, безусловно по-мощна от тях. Западните й граници след първата битка при Мохач (1526 г.) обхващали значителна част от Унгария, тоест отдалечили се от Балканите. Като завладели Закавказието и установили сюзеренитет над Крим, Черно море станало за османците вътрешно море — и по него българите нямали достъп до свободния свят. В началото на XVI в. османското господство се простряло върху целия Близък и Среден изток, обхванало част от Северна Африка — така империята контролирала и Средиземно море. При Селим I халифатът — духовно върховенство над всички мюсюлмани — преминал от египетската Мамелюкска династия у Османовци; това било и върховен политически престиж за държавата им. Очевидно е, че от Мехмед II нататък задълго потъмняла всяка освободителна перспектива за поробените.

Разцветът на Османската империя е свързан с управлението на Сюлейман I Законодателя, а според европейската традиция — Великолепни (1520–1566), оправдал и двете свои прозвища. Разширението на османските владения при него не било тъй значително. Превзети били Белград и Буда, за първи път била обсадена — без успех — Виена (1529 г.). Османците заели Родос, Триполитания, Алжир, воювали вече и с Полша.

От Сюлейманово време датира един исторически обрат, който в бъдеще щял да даде тежки отражения върху съдбата на поробените народи: Европа била заставена от неумолимата реалност да се примири с османското присъствие. То не изглеждало обратимо, дори напротив — застрашавало да се разраства в пространство и време. Докато, вплетена в религиозни и династични войни, Европа не била в състояние да му се противопостави равностойно. Така, доскоро решени поне на слово, диктувано от угасващата кръстоносна идея, да изпълнят дълга си в борба срещу настъпващия ислям, европейските владетели почвали да търсят взаимноизгодно разбирателство с Великия турчин, както вече наричали султана. През 1536 г. по предложение на френския крал Франсоа I между страната му и Османската империя бил сключен договор, с който се давали привилегии на френските търговци из Леванта — митнически и съдебни. Замислени като подкрепа за слабата страна — западната, — отпосле «капитулациите» станали основа за икономическата зависимост на Турция от Запада, защото поставяли местното производство в по-неизгодно положение от импорта.

Времето на Сюлейман Великолепни се отличило с високи постижения; на тукашните хора и на чужденците се струвало, че империята е орисана да пребъде — така стабилно изглеждало нейното законодателство, регламентацията на всички производствени и търговски дейности в нея, грижата на централната власт да категоризира поданиците си. А управлението на Сюлейман I всъщност дало тласък на нейния предълъг, неотвратим упадък. Той се заявил още при Селим II (1566–1574), наследил празна хазна поради великолепията на баща си. Спахийството пропадало под натиска на едрите феодали; то вече не изпълнявало службата си и дори самоволно напускало своите тимари, чиито приходи често били по-малки от тия на строителен работник. Понеже се налагало да бъде увеличен контингентът на наемните войски, а средства за това нямало, фискът се принудил да продава предварително на откупчици държавните приходи. Настъпила ситуацията, описана по-горе, при което хазната си оставала в хроничен дефицит, но разбогатели феодалите и лихварите. Това ново състояние на нещата поразило боеспособността на османските войски, чийто брой катастрофално намалял; намалявала и издръжката им.

Корупцията, този неизбежен спътник на всеки централизъм, всевъзможно подкопавала основите му. Започвало безогледно разграбване на държавните приходи, пагубно раздуване на придворните длъжности — набелязали се язвите, от които Турция нямало да се отърве до самия край на империята. Централната власт вече зависела от провинциалните големци за своите приходи и рекрутиране на «местни» войски. Започнала децентрализацията на държавата, за да премине по-нататък и в дезинтеграция.

Наченките на упадъка й се усетили още от края на XVI в., когато към бойния театър в Унгария потеглили едва около 7–8 хиляди спахии вместо 200 хиляди, както би трябвало. Това се казва катастрофа: едва половин век по-рано Сюлейман Великолепни бил обсаждал Виена и въпреки неговия неуспех австрийците се задължили да изплащат на султана ежегоден трибут, както и да не нападат владенията му в Унгария. Сега, след бойни действия с променлив успех, Хабсбургите отхвърлили тези позорни условия.

След смъртта на Сюлейман I османските султани вече не водели лично походите, замествали ги великите везири; намалявало и влиянието на владетеля върху държавните дела. Тях всъщност управлявала Портата — съветът на везирите, наричан и Висок диван. Едва ли по случайност от същото време нататък на османския престол се изреждали султани, неотличени с качества — османският монарх все повече се превръщал в символ на властта, но не и политически, не и военен деец. Порочната практика той да си взима жена от робините в дворцовия харем, а престолонаследникът да бъде възпитаван там, изцяло изолиран от външния свят, създала поредица от изнежени, безволни, необразовани, а нерядко и малоумни издънки на Османовата династия. Действувал безотказно законът, наложен от Мехмед II: всички султанови синове освен първородния да бъдат убивани при възшествието на брата им. Така в сарая Топкапъ, строен от Завоевателя, султанът се оказал просто заложник, често на случайни авантюристи, каквито бивали еничарският ага, началникът на евнусите, че и редица велики везири. Настъпило рязко разделение между централната висша администрация и реалните разпоредители с богатството и човешкия резерв на имперските провинции. Това разделение бързо преминало в непримирим конфликт, а понякога и във взаимноизгодни, но много вредни за държавата тайни сговори.

Вътрешните неблагополучия веднага се отразили върху междудържавния престиж на империята. Още през 1571 г. тя претърпяла голямо поражение в морската битка при Лепанто от страна на испано-венецианска ескадра — поражение, прието за край на нейното несъмнено бойно надмощие в Европа. По тази постановка може да се спори — дълго след Лепанто австро-турските, ирано-турските, а сетне и руско-турските войни не протичали еднозначно. Периодът, който следва, османската историография приема за «време на застой» (таваккуф деври). Констатацията обаче се отнася до нейните граници: те не само че дълго се запазили, но и тук-там се разширявали с превземането на Кипър, на Тунис и пр. Затуй пък помръкнала славата на непобедимото османско оръжие, нямало го суеверния страх пред Великия турчин.

За времето докъм края на XVI в. не са отбелязани особени вълнения сред поробените от османците народи — липсвали обективни условия за такива. В замяна на това зачестили бунтове и въстания сред мюсюлманското население, което също, макар в далеко по-слаба мяра, понасяло растящата корупция на властниците си, данъчния произвол, но най-вече страдало, че секва поминъкът, с който било приятно свикнало: бойната плячка от «дар-ул харб» («подлежащите» на завоюване чужди земи). Никаква плячка, ни роби. Това необичайно за правоверните поданици на Портата състояние не можело да не предизвика протеста им.

Спахийството, чиито тимарски приходи вече не били стимул за походно участие, масово пренебрегнало дълга си по време на австро-турската война от 1593–1606 г. Тъй като очаквали репресии за това, дезертьорите ги изпреварили и се вдигнали на въстание — т. нар. въстание на бегълците (фирари) в Анадола. Както виждаме, и те въставали не из Румелия, а далеко от столицата и военните й пътища — в дълбока Мала Азия. Въстаналите спечелили маса привърженици изсред селячеството, та се съпротивлявали успешно. През XVI и XVII в. изобщо турските селяни многократно се навдигали срещу властта. Това били известните въстания на джелялите, чието потушаване струвало на Портата цели наказателни походи из Анадола.

Колкото до европейските области на империята, тук честото и масирано придвижване на османски войски към и от фронтовете обричало на предварителен неуспех и жестока разправа всяка открита съпротива. Из Румелия в замяна на това се ширело хайдутството, присъщо на всички балкански народи от онзи период, че и на небалканските всъщност.

Въпреки похвалното усърдие на част от историографията ни, основано по-скоро върху фолклора, отколкото върху обективен анализ на това явление, няма как то да бъде отнесено към освободителните ни борби. «Разбойниците» са редовен, чак задължителен елемент на всяка феодална действителност. Просто загдето тя създавала възможност за хора, които не можели или не желаели да поминават мирно, да преживяват чрез грабеж и на воля. Хайдутството било по-скоро форма на лично освобождаване от установения ред, който по множество причини имало защо да бъде непоносим за поданика. Условия за такъв начин на живот били налице през цялото робство, ето защо хайдутите съществували — обикновено ненаказани — през всички етапи на периода; много нещо се променяло, хайдутите оставали. На първо място — поради органичната си връзка с населението, към което всъщност принадлежали. А също и поради българската природна среда, особено годна за укритие след успешни нападения и засади. Както е известно, османските органи и военни поделения отбягвали да навлизат не само из тукашните гористи планини, но и из планинските проходи, следвайки по правило «царския» друм пряко равнините.

Хайдушките дружини, обикновено малочислени, навремени образували и съединения, за да нападат търговски кервани, дори и чаршиите из някои селища, чифлиците, конаците на бейове и лихвари. Нападали изобщо имуществено силния, който почти винаги бил и турчин; по-охолните християни отбягвали да дават гласност на богатството си. Естествено предпочитана хайдушка цел било убийството на някой местен насилник, допринесъл за злощастието и на тогова хайдутина или на неговото семейство, на селото му. Оттам — разпространеното убеждение, че хайдутинът въплъщавал народната мъст над поробителя и нечестно богатия. (Излишно би било наистина да затриеш орач или дървар.) Така раята сътворила ореол за хайдутите, които и били роднини; тя и разчитала на тяхната намеса в безнадеждните за нея конфликти с местни властимащи. Обективно погледнато, страхът пред хайдутина бездруго стъписвал насилниците, нали такъв професионален стрелец се появявал ненадейно, че не и сам, свършвал своето, после ловко изчезвал.

Многобройните централни разпореждания за залавяне на отделни хайдути и дружини може да се дължат на две причини. Първа: явлението действително било силно разпространено и винаги налице. Втора: местните власти и органи едва ли се престаравали в борба срещу хайдутите, знаейки, че те са неуловими и неизтребими. При тогавашните бойни средства би било безумие да преследваш някого, когото не виждаш, но добре те вижда пък той. Прочее, ако свидетелствата говорят за заловени и обесени хайдути, това очевидно било въпрос на предателство или на пленяване в открит бой. Открити боеве обаче хайдутите избягвали, освен когато образували по-големи съединения.

Фолклорът ни, възпял българите извън закона, е пропуснал да отбележи, че съвсем немалко били и хайдутите-турци, чиито подвизи не се различавали от българските. И които били преследвани не по-милостиво. Ако случаите с турски дружини били все пак ограничени по брой и прояви, то се дължало на факта, че нищо не пречело на правоверния да граби и убива в качеството си на дезертьор и дори на редовен боец — нему не трябвало ни криене из шумата, ни ятаци по селата.

Хайдушки дружини и обединения от тях преминавали към друг вид дейност при войните между империята и християнски сили на Балканите — тогава те се озовавали в чуждите станове, поставяли се под заповедите на войводите на Влашко, Трансилвания или унгарски и австрийски командири, които ги ценели заради специфичния им боен опит и познания за пътищата, релефа, снабдяването върху наша земя. Полезни били те не само с професионализма си, но и заради връзките с раята. При такова взаимодействие определяща била религията — единствените военно опитни българи отдавали предпочитание на едноверците си в битките им срещу ненавистната власт над Българско. На всичко отгоре значителна част от наемните войски на изброените християнски владетели се състояли от нещо като хайдути — професионални бойци, които поминавали от война, както и от грабеж през мирни години. Върху чужда или върху своя земя, понеже нищо свое те всъщност си нямали.

В зависимост от условията на по-стегнат или по-хлабав ред над българските области хайдутството поемало в себе си по-малък или по-голям брой мъже извън закона. То се разразявало с особен размах през военни години, когато земята ни се превръщала в крайпътна ивица за марша на османските армии. Настъпващият тогава хаос и беззаконие, присъствието на анадолски и татарски маси, които се изхранвали както дошло, давали воля и на хайдушките прояви. Състояние, което падало с цялата си тежест върху мирния народ и живота на градовете по нас.

Австро-турски войни и свързаните с тях освободителни опити на българите. Католическата пропаганда у нас през XVII век

В течение на XVI и XVII в. се състояли девет войни между Портата и Австрия, в повечето от които на страната на Хабсбургите заставали и други европейски сили. Австрия се оказала онази християнска държава, която препречила пътя на мюсюлманите към Средна Европа. Това естествено станало причина поробените балкански християни да следят напрегнато нейните успехи, да се стремят към връзки с виенския двор.

През 1566 г. Сюлейман I се впуснал в нов поход с крайна цел: обсадата на Виена. Австрийците обаче го спрели под унгарската крепост Сигетвар, където султанът внезапно починал. Следващата война против Хабсбургите била обявена едва през 1593 г. По австрийски замисъл тя трябвало да се обърне в полза на «цялото християнство». Австрия и Папството призовали редица среди и владетели из Югоизтока към широка коалиция, но на призивите им откликнали само князете на Трансилвания, Влашко и Молдова.

През 1594 г. на наша земя стъпили войските на влашкия княз Михаил Храбри, които временно овладявали и разграбвали българските градове, недостатъчно охранявани от османски гарнизони. Освен из Северна България власите вършели набези и южно от Балкана, стигайки до Одрин. Те се възползвали от това, че вече чувствително дезорганизирана — султановата армия се намирала из Унгария, където действията се развивали не в нейна полза. Не печелели особено и австрийците обаче, изоставени от трансилванския княз Сигизмунд Батори, та в 1606 г. войната приключила с мира в Ситваторок, който свидетелствува, че силите на двете страни били вече изравнени при неблагоприятна за османците перспектива.

Още след поражението на османския флот при Лепанто сред балканските християни се наблюдавало оживление. Споменатата австро-турска война допринесла то да се разрасне. Безчинствата на разложената султанова войска на път към Унгария и влашките набези, които разорявали предимно Северна България, без вероятност да я освободят, утежнили положението на българите. А тукашните хайдушки дружини били одързостени от обстоятелството, че отсам Дунава преминавали техни събратя — също хайдути от разни балкански области, — които своевременно били пребягали при съюзените князе. Някои източници говорят, че през 1595 г. такива обединени дружини превзели дори София, за да я разграбят. Други пък нападнали Чипровци със същата цел. А през 1596 г. изпатил Бабадаг. Явно станало, че османската власт тук била немощна да се брани и срещу нередовни съединения.

Това създало у някои издигнати, свързани чрез търговията си с чужбина българи убеждението, че хаотичното раздвижване отсам Дунава трябва да бъде оглавено и насочено, за да добие реални резултати. Съставен бил заговор, който — ако вярваме на заявленията на някои участници в него — имал големи разклонения. Негови инициатори, изглежда, били дубровнишките търговци у нас Павел Джорджич и братя Соркочевичи; още през 1595 г. те осведомили трансилванския княз, че в България е налице готовност за въстание, което се нуждаело само от предводители. Скоро Джорджич преминал във Влашко и Трансилвания, служейки за връзка между заговорниците и тамошните князе. А тук останали да работят никополският първенец Тодор Балина, както и търновският митрополит Дионисий Рали, образован и политически активен грък.

Заговорът в България се разширявал, включвайки предимно християнското духовенство, но и по-будни хора измежду миряните. Неговите представители Джорджич и Балина посещавали не само Трансилвания, но и Прага, където били приети от Рудолф II. Разменени били предложения и обещания, завързала се преписка между заговорниците и казаните дворове, която траяла от 1595 до 1598 г. Тогава — през есента на 1598 — влашкият войвода Михаил Храбри преминал Дунава с войските си, разбил армията на силистренския паша и опожарил редица севернобългарски градове. Решили, че очаквания миг е настъпил, заговорниците обявили в Търново готвеното от дълго въстание. Сведенията за неговия ход са бегли и несигурни, но сигурното е, че то било потушено по обичайния за османците начин. Неизвестна остава съдбата на Тодор Балина, а Дионисий Рали избягал във Влашко. Същия път поели хиляди български изселници, което говори за мащаба на въстанието и за репресиите след него.

Колкото и неубедително преувеличени да изглеждат числата, съобщавани от заговорниците за евентуалния въстанически контингент, за разклоненията на съзаклятието и пр., Първото търновско въстание ще да представлявало най-добре подготвеният освободителен опит у нас през XVI век. В крайна сметка то дало и положителен резултат: поради трайната кореспонденция на заговорниците с князете на Влашко и Трансилвания, както и с Хабсбургите, тия външни сили почнали да виждат в наше лице евентуален боен сподвижник в противоосманските си инициативи; взели да гледат на българите като на реалност. Дотогава европейските господари били ги бъркали с гърци, расци (сърби) и кои още не, но подир усилната дипломатическа работа на Павел Джорджич, Тодор Балина и Дионисий Рали тукашното население отново било означавано със собственото му име. И което е не по-маловажно: слагали го в начертанията си османските врагове.

Кoлкото до това, че по време нa Пъpвото търновско въстание бил провъзгласен за негов вожд Шишман III, потомък на последните ни царе, най-правдоподобно е да става дума за мним Шишмановец — една разпространена през ония времена уловка на всевъзможни заговорници.

Въпреки поражението, което претърпяла от австрийците при Сент-Готар във войната от 1660–1664 г., Османската империя упорствувала в своя натиск към Средна Европа. Така през 1683 г., като се възползвали от борбата на някои маджарски феодали срещу Хабсбургите, османците пак се впуснали в поход през Унгария и за втори път достигнали австрийската столица. Обсадата й се затегнала от юли до септември; положението на Виена станало критично. Тогава й се притекъл на помощ полският крал Ян Собйески, който пропъдил многохилядната армия на великия везир Кара Мустафа. Остатъците от нея продължили да отстъпват с боеве, в които неизменно търпели провал. През 1684 г. се създала Свещена лига срещу Портата. Освен Полша към съюза се присъединила Венеция, а през 1686 — и Русия.

След втората несполучлива обсада на Виена османците загубили окончателно инициатива във войните на Запад. Още сега австрийските войски превзели последователно Буда (1686 г.), а през 1687–1688 г. Източна Унгария, Славония, Банат и Белград, като продължили в източна посока през сръбските и към българските земи. Азовските походи на Петър I (1695–1696) допълнително отслабили османците, които през 1697 г. претърпели ново голямо поражение от австрийска страна при Зента. Войната траяла до 1699 г., когато бил сключен Карловацкият мир. Според него Хабсбургите получили по-голямата част от Унгария, Хърватско, Славония и Трансилвания. Тези си сполуки Хабсбургите дължели не на особено подобрена своя бойна ефективност, а на настъпилата в началото на XVII в. и продължила да се развива криза на османската военна организация.

За българите тази война, траяла 23 години и завършила с неоспоримо надмощие на християнските сили, има особено значение — тя създала обективни условия за големи освободителни опити на някои слоеве българско население и останала свързана с последните ни надежди да отхвърлим чуждата власт с помощ от Запада. Тези опити имали своя предистория.

След Тридентския църковен събор (1545–1563) католицизмът се постарал да възстанови авторитета си из европейския Изток и да разшири влиянието си на Балканите, където почвали да проповядват протестантски мисионери. След мира от Ситваторок (1606 г.) Австрия издействувала пред Портата известни религиозни свободи за католиците под османска власт — у нас техният брой бил минимален, те произхождали от установили се тук през Второто ни царство саксонски рудничари. Но в 1622 г. Папството учредило нарочна Конгрегация за разпространение на вярата със задача да усили пропагандата на католицизма включително и в България. Тази задача поел Францисканският орден, чиито мисионери проникнали и у нас. Водени от босненеца Петър Солинат, те избрали за център на дейността си селата Чипровец, Копиловци, Железна и Клисура в северните склонове на Западния Балкан, където именно били се претопили, но завещали на местното население своето вероизповедание саксонските рудари. Традиционният поминък на тамошните българи си оставал рударството, както и майсторската обработка на среброто. Прочути надалеко с тия си умения, местните българи се отличавали с будност и относително богатство.

Възползвайки се от неприязънта на българите-павликяни из Свищовско и Никополско към Цариградската гръцка патриаршия (част от тях дори били приели исляма, за да не й бъдат подвластни в духовно отношение), францисканците успели да покатоличат друга част. Българското православно население обаче не се оказало податливо за пропагандата им, здраво привързано към църковните си обреди. Така католицизмът въпреки известни привилегии, които предлагал на своите едноверци, не получил забележимо разпространение у нас — до края на дейността си, вече като софийски епископ, Солинат покатоличил едва около 8000 българи.

Неговото място заел Илия Маринов, а Папството обявило францисканската мисия в България за отделна кустодия, към която спадало и Влашко. Следващият глава на българите-католици, чипровчанинът Петър Богдан Бакшев, получил високо образование в Италия. От 1640 г. той имал архиепископски сан. С неговото име са скрепени не само най-големите успехи на католичеството в Българско; Петър Богдан бил автор, който завещал точно, подробно описание на земите и населението ни през своя век, съставил кратка българска история, както и множество релации до Папството, където отчитал дейността на францисканците у нас.

Макар не многобройни, католиците в България бивали обособявани в епископии и архиепископии, поверявани на български францисканци, добили образование в Италия. С такива санове римската курия удостоила след Петър Богдан и Петър Парчевич, Филип Станиславов, Франческо Соимирович, Стефан Кнежевич, Антон Стефанов, а към кустодията принадлежали и монаси, които обслужвали малкото католически училища из някои селища. Вероятно съзнавайки, че разпространяването на католицизма у нас няма особена перспектива, въпросните духовници полагали усилия да образоват децата на своите едноверци, стараели се да просветят възрастните. Някои от тях залягали като книжовници, които печатали в Италия на хърватски, наричан «илирийски» език, за да обслужват католическите училища и в България.

Естествено католическата пропаганда имала за цел не толкова духовното приобщаване на поробените, колкото да подготви почва за евентуално напредване на християнски сили из Югоизтока — след първите поражения на османците такава перспектива не изглеждала отвлечена. От своя страна някои епископи и архиепископи, изпратени тук от Конгрегацията, поради българския си произход били наясно, че благото на българите може да бъде постигнато само с политически средства. Външната обстановка обективно подхранвала подобни намерения; растящата корупция в империята допускала и чужда пропаганда.

Ако католическата дейност из българските земи би спомогнала да се изгради като личност и се осъществи единствено Петър Парчевич, тя пак щеше да бъде оправдана от българско гледище — един неправдоподобен българин от може би най-тъмния за нас век на робството, седемнайсетия. Избледнял — подир две столетия на безотказно османско надмощие — бил споменът за нашата собствена държавност; събитията протичали далеко от пределите ни. А от никому неизвестното село Чипровец потеглило към Лорето в Италия единайсетгодишно момче със съзнание, че е издънка от български благороднически род. След като завършил Илирийския (сиреч — Южнославянски) колеж, Петър Парчевич следвал в Рим право и богословие, получавайки докторска титла. Конгрегацията го изпратила в родината му, където останал за кратко — той станал викарий на марцианополския (преславски) архиепископ със седалище в Молдова, а по-късно наследил диоцеза му. Последвали назначения в Трансилвания, пак в Молдова и пак в Българско. Ползвайки се с доверие у тамошните владетели, Парчевич участвувал дейно в не един проект за съюз между тях, Полша, Венеция и Австрия след 1647 г. Той сновял неуморно из чуждите дворове, поддържал връзки с францисканското духовенство у нас, давал уверения за боеготовност на българите и сведения за разстройство на османската власт. Посрещан навсякъде с уважение и съчувствие, с обещания за подкрепа, която обаче не се осъществявала. Затуй пък някои християнски владетели, убедени в дипломатическите способности на българския духовник, го използвали за сложни мисии. Така през 1657 — подир десетгодишни напразни усилия да издействува военна помощ за балканските християни — Парчевич като пратеник на австрийския император Фердинанд III успял да постигне помирение между Украйна и Полша. Заради своите заслуги пред Хабсбургите той получил благородническа титла.

Началото на война между Полша и Портата (1672 г.) дало повод за нова акция на П. Парчевич и П. Богдан в съгласие с князете на Влахия и Молдова. Пак Парчевич бил онзи, който се нагърбил да измоли подкрепа от християнските дворове в полза на Югоизтока. Обещал му я само полският крал, намирайки се във враждебни действия срещу османците. Колкото до Австрия и Венеция, те и този път се ограничили с добри пожелания. Тук внезапно се намесила Конгрегацията, която възразявала срещу политическата дейност на Парчевич, та още през 1672 г. му била отнела архиепископския сан. Сега тя му запретила да се яви пред папата в Рим, когото да запознае с българската кауза. Получавайки разрешение от нея едва през 1674 г., той се срещнал с някои кардинали и чужди посланици в Рим, които неотменно убеждавал в нуждата да бъдат предприети действия в защита на поробените му братя. Наскоро този самоотвержен говорител на балканското католичество и най-вече на българите починал в Рим (1674 г.).

Изключителната дипломатическа активност на даровития чипровчанин и високият достъп, с който се ползвал из близки до Балканите владетелски дворове, въпреки всичко останали безплодни; същите владетели виждали другояче своите интереси и те определяли поведението им. От друга страна обаче, бил ли Петър Парчевич изразител на едно реално състояние на духовете в България? Писмата, които си разменяли двамата с Петър Богдан, техните релации до Конгрегацията и посланията им до чуждите владетели не говорели ли за настроенията на твърде тесен кръг българи? Повече от вярно е, че населението на нашите земи ненавиждало мюсюлманската власт и желаело края й — в такъв смисъл свидетелствуват още първите пътешественици от Европа до Константинопол и обратно. Но едно е да желаеш освобождението си, а твърде различно — да се намираш в бойна готовност за извоюването му. Католическите ни духовници декларирали пред Европа второто, та не е чудно, че получавали само любезни обещания: светът бил наясно относно османската сила и възможностите на народа тук.

Споменавайки дейността и заслугите на тези наши духовници, с право говорим за «католическа интелигенция» при цялата условност на термина. Както и колкото да се бил стеснил кръгозорът на българите, каквито и поражения върху интелектуалния им живот да било нанесло господството на исляма, стигало някой българин да се озове в благоприятни за развитието му условия извън родината, за да докаже той високи способности, да се изяви и отличи като интелект. Именно въпросната интелигенция в лицето най-вече на Петър Богдан, Петър Парчевич и Филип Станиславов е доказателство за казаното.

Колкото до католическата пропаганда у нас, която и през най-добрите си години не печелела много привърженици, тя рязко западнала, след като Папството и по-точно Конгрегацията загубили интерес да я стимулират. Завършекът на религиозните конфликти в Европа след средата на века успокоил римската курия. Освен туй честите и дълги войни на Полша и Унгария срещу Портата ожесточавали османците спрямо католическите мисионери и тяхното паство. Още по-тежко станало положението им след разгрома на Чипровското въстание, след голямото изселване на чипровчани. Тъкмо онези българи били възприели от преданите си духовници известна култура, някаква политическа ориентираност в европейските дела — сега те завинаги напуснали Чипровец и околните села, които от средища на просвета се превърнали в изоставено пепелище. Колкото до покатоличените бивши павликяни от Никополско, Свищовско и Пловдивско, лишени от духовните си пастири, те доста формално принадлежали към католицизма. Така нетраен и ограничен по резултат бил замисълът на Рим да постави под свое влияние поробените балкански християни; той бил диктуван от конюнктурни политически съображения. Един след друг, нерядко в нищета, измрели католическите мисионери из Българско. Тяхната човешка драма била съпроводена от угризения, загдето с дейността си подвели към гибел своите доверчиви пасоми.

Затегналата се от 1645 до 1669 г. война между Венеция и Портата за Крит, последвана от австро-турска война (1683–1699) с втората обсада на Виена и отстъплението на османците през Унгария — всички тези събития отеквали сред българите, убеждавайки ги, че властта на султана не е непобедима и непоклатима. Още повече, когато при напредването си австрийските войски навлезли в Сръбско и доближили непосредствено Българско (1688 г.). Никога след междуособицата на Челебиите или набезите на Михаил Храбри по нас не била се очертавала по-подходяща обстановка за съгласувани действия между българите и външни сили.

Сред българските въстания от онези години най-напред бива споменавано Второто търновско (1686 г.). В добър случай то представлявало опит за въстание, при това освидетелствуван доста мъгливо. Има нещо легендарно в сюжета му, нещо трафаретно — в образа на действуващите лица: Ростислав Стратимирович, наричан «търновски княз», уж потомък на видинския сетен цар, московският патриарх Йоаким, а също и племенникът му Савелий Владимирович Дубровски. Не липсва и женска фигура — сестрата на Дубровски Мария, която патриархът сгодил за Ростислав. След посещението на последния в Москва, където получил подкрепата на Йоаким и благосклонността на цар Алексей Михайлович, още преди нашият княз да се завърне в Търново, за да оглави въстанието, заговорът бил издаден от един (разбира се) грък, а заговорниците — избити; големи османски части разорили старопрестолния град и изклали населението му. Току-що пристигнал, Ростислав все пак успял да се затвори в крепостта на Царевец, но подир превземането й се изтеглил с малцина привърженици в Балкана. Из Габровско към него се присъединили хиляди въстаници, придошли и дружини от Южна България, както и Савелий Дубровски, който бил минал през Истанбул и Одрин. Въстаниците се отправили към София, посрещнати от въстаналото й население. След жестоки боеве, в които паднали повечето им сподвижници, двамата тежко ранени водители били пренесени в Рилския манастир. Там ги скрили и лекували монасите, за да могат — едва през 1689 г. — да се доберат до Русия. От тези бунтовни вождове повели началото си две руски благородни семейства — Ростиславич и Дубровски.

Види се, сведенията за Второто търновско въстание се коренят в това семейно предание, дошло да обясни наченките на два руски помешчически рода. Но то едва ли е достатъчно, за да приемем това въстание за действително състояло се — твърде вероятно е да става дума за политически кроежи, за евентуален заговор, възникнал като последица от участието на Русия в Свещената лига срещу Портата, а също и от оживяването на руско-балканските църковни връзки. Тъй или иначе, описанието на развоя и краха му силно напомнят романтична легенда.

В замяна на туй Чипровското въстание от 1688 г. е безспорен и красноречив факт. То доказва, че самоотвержените усилия на нашата католическа интелигенция не били напразни — българските архиепископи наистина подготвили духа на своето малобройно паство за бойно единение с християнските сили при първа възможност. Тя се набелязала убедително след превземането на Белград от австрийците (1688 г.) и марша им към Ниш. Доловили я осезаемо българите-католици от Чипровския диоцез. Още повече, че смесени дружини от балкански християни били участвували на австрийска страна в боевете за Оршова и Кладово, тоест местното население разполагало вече с известен военен опит. Българите излъчили и депутации до чуждото командуване, дори до Виена, за да осигурят помощ за предстоящото си въстание. С други думи, касаело се за съгласувани действия.

Те протекли твърде организирано като за народна проява: две чети, водени от чипровчаните Георги Пеячевич и Богдан Маринов, които дотук били действували заедно с австрийците, сега се насочили към родното си село, откъдето ги посрещнали още четири; също толкова — от съседното село Копиловци. Раздвижването обхванало не само католическото, но и част от православното население на Северозападна България, което не означава, че то било и въоръжено. Затуй четите, добре снабдени с оръжие, се изтеглили на укрепен стан в местността Жеравица над с. Кутловица (днес Монтана). Малобройната въстаническа конница особено въодушевявала разбуненото население.

Макар срещу въстаниците да били използвани обединени сили на маджарския феодал Имре Тьокьоли и турски части, българите неколкократно смогвали да ги отбият. Но те пропуснали да приобщят свои сънародници от по-отдалечени райони, като разчитали главно на австрийското напредване. То обаче не се осъществило по посока Чипровец. Ограничавайки се в самоотбрана, въстанието било обречено. Османският съюзник Тьокьоли след упорити боеве разбил лагера на Жеравица и се нахвърлил върху Чипровец. Отчаяната съпротива на жителите му само отложила с няколко дни края на това цветущо село — турско-маджарските сили го превзели, оплячкосали и опожарили, като отвели немалко роби. Такава била съдбата и на околните села из Берковско, Ломско, Видинско. Онова тяхно население, което избягнало смъртта, отчасти се отправило към отвъддунавските земи под австрийска власт. Една малка част от него се завърнала по родните си места много по-късно. Разгромът на Чипровското въстание бил решаващ удар върху благосъстоянието на целия онзи район и върху католичеството у нас.

Тук вероятно му е мястото да отбележим тежестта на още една неизлечима беда за българите под османска власт: компактните изселвания. Макар робията да тегнела почти равномерно върху всички подвластни, случвало се в даден район и през конкретен период раята да се окаже в непоносими условия за съществуване. Това ставало или като следствие от бунтовни действия в този район, или поради съседството му с бойния театър, или в резултат от насилията, упражнявани от някой управник. Ако към тях се добавели неплодородни години — нещо твърде често като природна напаст, — населението се вдигало да търси избавление. Понякога то се изселвало от една в друга котловина или прехвърляло близката планина; такива вътрешни миграции били характерни за Средновековието изобщо. Друг път обаче, подгонена от жестоки репресии или от страх пред тях, раята се спасявала в чужбина, което поначало значело — отвъд Дунава. Така с течение на времето били създадени гъсти български поселения най-вече из Влашко, където едрото земевладение охотно поемало още и още работна ръка, а градовете — изкусни занаятчии. Изселването на Чипровец и околните селища обаче се насочило не към Влашко, а към Трансилвания и Банат, където българите-католици щели да се поставят под католическа власт и при пастири францисканци — познати им от старата родина. Получавайки там земи за заселване и нарочен статут, сънародниците ни продължили да живеят обособено, развили своя специфична култура, излъчвали из средата си образовани духовници, които способствували по-нататък за опазване на националната им самобитност. Дори до Втората световна война българските колонии из Влашко и Банат поддържали тази култура и училища на роден език, запазили връзките си със «стария край».

Изселничеството из България си оставало тежка рана върху народното ни битие, значителен демографски ущърб. А конкретно Чипровското лишило българите от един неголям, ала перспективен техен слой, ценен с относително високата си образованост и връзки с външния свят, както и със своя всепризнат професионализъм в металодобива и металообработването. Такава е изобщо характеристиката на изселничеството като явление — в него участвуват по-дейни, разчитащи на лични качества обществени групи и индивиди. Затуй и всеки народ губи от изселванията не само в количествено отношение.

Въпреки разгрома на въстанието в Северозападна България през 1688 г. българите не мирясвали, докато близо или върху техни земи се намирала австрийска войска. С нея те установили по-тясна съгласуваност чак през следващата година, което навежда на извода, че чипровчани просто били избързали със своята бунтовна акция. Отново през 1689 г. — по примера на П. Парчевич — значителна дипломатическа работа за свързване на Югоизтока с Виена извършил никополският епископ Антон Стефанов. Независимо от нея обаче самият ход на събитията допринесъл да бъде съгласувана борбата на местното население с австрийските командуващи. Така остатъци от чипровските чети, които водел Георги Пеячевич, а също и новообразувани такива се включили в австрийския марш през Ниш, Пирот и Видин до Белоградчик и Берковица; превзет — чак сега бил изпепеленият Чипровец. В началото на 1690 г. големи съединения от балканско население и неголеми австрийски поделения разгромили в Софийско по-многоброен противник; командуването правело оптимистични прогнози за по-нататъшното си напредване тук. Те се основавали предимно върху широката подкрепа на местни дружини.

Още преди това — през есента на 1689 г., когато бил превзет Ниш — се набелязало голямо раздвижване из западните български краища от Кюстендилско и Щипско до Неврокопско и Разложко — там изначално изобилствували хайдушки групи, та населението бивало въоръжено уж за отбрана срещу тях, — а планинският терен с теснини и проходи представлявал незаменима сгода за размирие. От тези традиционни опитности на местната рая решило да се възползва австрийското командуване, като насърчило набезите на изявените хайдушки войводи Страхил, а по-късно и Карпош. Първият го подпомогнал да заеме Кюстендил, а вторият оглавил въстанието в Източна Македония, известно под негово име. През октомври въстаниците овладели Куманово и Крива паланка, за да се съединят при Прищина с австрийците. Там командуващите провъзгласили вожда на бунта за «кумановски крал» и свой съюзник. Бойците на Карпош допринесли за влизането на австрийски части в Скопие, което било опожарено.

В своите въстанически действия населението почти изцяло се облягало на австрийското напредване, което обаче се ограничило по-скоро в налети на отделните отряди, отколкото в придвижване на фронт. При първото значително османско противодействие, което съкрушило отпора на въстаниците, укрепени в Крива паланка, те се пръснали. «Кумановският крал» бил пленен и набит на кол върху моста в Скопие. Австрийците нямали ни сили, ни намерение да поддържат въстаналото население, което понесло репресиите на властта в пълен размер.

През 1690 г. Мустафа Кьопрюлю, един от способните османски военачалници, изтласкал неприятеля от Североизточна Македония. И макар че войната траяла до 1699 г., тя вече не била съпроводена от въстания на местния народ. Това, че Австрия не се възползвала достатъчно от тях, е показателно: нейните интереси не съвпадали с неговите. Дотук тя била се ограничавала в обещания и общи проекти, в насърчаване на католическата пропаганда на Балканите, но не и в известна материална помощ за бедствуващите свои едноверци под робство. Хабсбургите изгодно си служели с каузата им, стараейки се да привлекат независимите владетели на европейския Изток като съюзници в своите войни срещу Портата, но ни веднъж не съобразили политиката си с благото на българи и сърби. Отношението на Австрия спрямо тях се откроявало така еднозначно, че го проумели дори онези, които твърде дълго — почти цяло столетие — не желаели да го проумеят, разчитайки на помощта й: след 1690 г. ни една война между Хабсбургите и Портата не предизвикала раздвижване на тукашното население в австрийска подкрепа.

Преломният XVIII век. Анархията

Осемнайсети век, векът на Просвещението и на Великата революция, не протекъл съвсем извън Балканите и империята изобщо. Оттогава датира едно често повтарящо се из европейския Изток явление: усилията за неговото вестернизиране. Не би могло да се каже, че наченките му тук закъснели — те били съвременни с опита на Петър I в същата насока. Неин първи проводник бил султан Ахмед III (1703–1730), който делегирал във френския двор свои пратеници да се запознаят със западните нововъведения в управлението, производството и начина на живот. От всичко това султанът успял да въведе в империята си само книгопечатането и барока в изкуството — от словесно до строително, — както и геометричните лехи с лалета по версайски образец, заради което неговото време било ознаменувано като «ляле деври» (период на лалето). То съвпаднало с нещо нехудожествено, но съществено: с голямо въстание на градския плебс в столицата под водачеството на Патрона Халил (1730 г.). Дотогава взривовете на недоволство из Турция били все селски. Това говори за растящата роля на градовете, за установилите се промени в тяхната социална структура, в съзнанието на гражданите, които дотогава едва ли били се самоосъзнавали. Въстанието се задържало цели два месеца, бидейки поддържано от столичните и извънстолични еничари. То струвало главата на великия везир Ибрахим паша и трона на Ахмед III. В него изпъква тенденция, която тепърва щяла да разгръща пакостната си сила: нищо не било в състояние да обедини разнородни слоеве в империята както повикът срещу каквито и да е нововъведения, смятани за «гяурски»; консервативната същност на исляма, вече изведена на по-висока идейна степен, щяла в бъдеще да спъва и дори опропастява всеки опит на светската власт за модернизиране на управлението, войската, производството, нравите. «За стария закон!» бил лозунгът, при който еничарството, духовенството и плебсът от градовете се вдигали като един човек против плахите, крайно належащи реформи. През XVIII в., та до Танзимата фанатичната реакция на низините причинила до голяма степен изоставането на Турция.

«Времето на застоя» в историята на османците през следния век преминало във «време на отстъплението» (риджат деври). Наистина, като изключим някои епизодични успехи в началото на XVIII столетие — краткото възвръщане на Азов и отвоюването на Морея от венецианците, — цялото то било запълнено за Портата с едри и по-малки загуби. А и въпросните две сполуки тя дължала на стечение на обстоятелствата: Северната война, в която русите били вплетени трайно, и Войната за испанското наследство, вързала ръцете на Австрия. Както през XVII в., териториалните загуби на османците били предизвикани от вътрешното състояние на империята. И макар нейните опасни врагове още да не били реорганизирали армиите си на принципа на редовния рекрут, то техните наемни бойни сили вече имали насреща си също османски наемници, а не опълчение, нито спахийство.

Разцветът на османския феодализъм дал през XVIII в. първи признаци на упадък, което, разбира се, не бива да схващаме опростено като разложение на обществото, изразено в корупция, дезорганизация и пр. А именно: начевали, все още само количествено, изменения в икономическата система, които щели да доведат до дълбока и трайна криза феодалната по същността си Османска империя. Тъй като в нея градовете — в съгласие с източната традиция — изначално били държавни, та централната власт била заинтересована от тяхното развитие и разрастване, до, а особено през XVIII в. достигнал видима интензивност градският живот. Като изключим градчетата из западните български краища, пострадали през последната за предидущото столетие австро-турска война, останалите градски центрове из вътрешността на Румелия и бреговете на Егейско море, както и из Анадола процъфтявали.

Тъкмо през XVIII в. и тъкмо поради оживяването на градския живот се забелязвали наченките на разминаване между господствуващата и подчинените народности в стопанско отношение. Мюсюлманските първенци се оказали свързани по-скоро с лихварство и най-много с търговия на едро със зърнени храни от своите поземлени владения, докато християните — поначало упорствуващи в производството — почнали да се утвърждават като скотовъдци, мандраджии, всякакъв род занаятчии. От дейността им естествено произтичали пари. Вече — много. Властта била склонна да ги брани, защото облагането им пълнело хазната, че и осигурявали паразитното съществуване на все по-растящата прослойка от управници, които брой нямали. Скупчени из големите градове, тези управници били номинални, но недосегаеми — те се облягали на потомствени позиции в земевладението, на високи връзки и главно на господарското си самочувствие. Между тях, от една страна, и градския активен елемент — от друга, се разширявала опасна пукнатина. Най-застрашително тя отделяла столицата от провинциите, сиреч деловите от консумиращите слоеве. А провинциите започвали да осъзнават не само своя интерес от нов вид управление, но и материалното си надмощие, опитността си в дела, недостъпни за изнежената османска аристокрация, изразходвала или провалила награбеното, вместо междувременно да го вложи в перспективна икономическа дейност.

През XVIII в. християни и евреи в империята правели уверени крачки към средноевропейските пазари, черпели опит от чуждестранни похвати в производство и търговия. А имперският пазар всъщност се превръщал в поле, където действували подвластните. Господарите се превръщали — говорим, разбира се, не за стоте процента — в слой, зависим от напредъка на политически дискриминираните. Този процес, който водел към резултати, обратни на желаните според османската държавна концепция, вкарал империята в онова състояние, което я направило «болния човек» на Европа.

Към положението на полуколония тя се плъзнала още когато през 1740 г. подписала «генерална капитулация»; с нея френските търговци получавали вечни привилегии на нейна територия. Такъв режим по-нататък си извоювали и други европейски държави. Техните дипломатически мисии в Истанбул ставали все по-многобройни и с по-значимо влияние над политиката на султана. Сега чуждият поданик не само не рискувал, пребивавайки из османските предели, но и бил белязан с неприкосновеност, с привилегии. Растящото присъствие на европейци из пристанищата и столицата на Турция създало пътя за проникване там на западни идеи, дори на «якобинството». В мюсюлманска среда и при тътена на наближаващата всестранна криза те получили странна реализация.

Пречка за консолидиране на доста разклатената през XVIII столетие османска държава била негодната й военна организация. Заради нейните закостенели недостатъци империята системно губела територии в Европа и Азия. Освен откъм Австрия вече и откъмто Русия, която с договорите в Кючюк Кайнарджа и в Яш (1774 и 1791) се заявила като съперник на Портата за господството и над Балканите. Успехите си европейското оръжие от ония години вече дължало на въвеждането на рекрута — наборната неплатена армия. Повече от наложително било Турция да се сдобие с такава. За целта обаче трябвало да бъдат отменени напълно небоеспособните корпуси на еничари, спахии и придворни платени части, тоест да бъде отменен «старият закон». С тази непосилна задача се наел Селим III (1789–1807). Наясно що за реакция има да очаква, той решил да създаде «новия ред» (низам-и джедид), без да ликвидира традиционните корпуси. Въпреки това срещу управлението му се надигнала огромна вълна, която съдържала в себе си многобройни, наглед несъвместими компоненти — тях обединявало недоволството от наличния ред на нещата, макар то да идвало от противоположни посоки.

Началото на анархията в Анадола и Румелия датирало всъщност отпреди реформените опити на Селим III — от седемдесетте години на века. У нас тя започнала като въоръжени съперничества между аяните, но много скоро включила като свой компонент кърджалийството. А в политическата история на българите под османска власт голямата анархия останала най-вече с отцепничеството на Осман Пазвантоглу от Видин.

Този потомствен видински еничар, дързък, образован и даровит политик, смогнал да превърне някогашната Срацимирова столица в крепост за центробежните сили в Румелия независимо от техния вид, а разновидностите им били множество. Пазвантоглу не загубил ни едно сражение против колосалните походи на Портата, обсаждали нееднократно Видин. Той изпращал делегации до някои европейски дворове, за да търси съюз с тях срещу султана. В самата му крепост нерядко присъствували явно или тайно чужди наблюдатели, а европейските посолства в Истанбул неуморно занимавали правителствата си с действията, идеите, практиката и перспективите на опасния за султана отцепник. И ако по същото време (1792–1807) легитимизмът в Европа не би бил дотолкова съсредоточен в борбата си срещу революционна Франция, дотам въвлечен в коалиции и войни против Консулството и империята, то съдбата на Пазвантоглу щеше да е друга. Но така, както зорко се интересували от неговите успешни акции, европейските сили все пак го имали за «демократ», за глава на «демократичната хидра в Румелия» и приравнявали събитията у нас с тези във Вандея. Пазвантоглу сам им давал козове: в стремежа си да образува независима от Портата държава той прибягвал до умна демагогия, привличайки — че и привлякъл — християните от нашия Северозапад и сръбския Изток. Затуй пък многохилядната му войска, съставена главно от кърджалии със свои главатари, се изхранвала за сметка на влашкото селячество в Олтения, та дори нахълтала и в Букурещ.

Вероятно тези били годините, през които се осъществило относително най-тясното взаимодействие между двата етноса върху наша земя, противопоставени дотогава, а и след това. Повлечени от вихъра на анархията, по необходимост се впрегнали не само в съвместна борба за защита на селищата си мирните жители на Румелия; тях обединило в различни дружини и размирието. Редица кърджалийски съединения — особено по-многобройните — били смесени по религиозен състав, докато други си оставали чисто турски или чисто български, но между тях се случвало да бъдат сключвани съюзи на равни начала. Особено допринесъл за такъв съюз Осман Пазвантоглу, към когото гравитирали българи, сърби, турци и помаци. Основният контингент на анархията обаче се оказал мюсюлманският и ето защо: той бил по-слабо уседнал. Прекалено трайно мюсюлманинът бил предимно военен, та огромното множество мъже, способни да поминат само чрез убийства и грабеж, ги направило постоянно подвижна, негодна за мирно съществуване човешка маса. Размирниците обаче не сложили в сметките си набиращата сили самоотбрана на работния човек, която накрай ги оставила без плячка, сиреч без хляб.

Пак по същото време за първи път от падането на България било разрешено на народа й да притежава и използва оръжие — за това имало нарочни фермани. Осман Пазвантоглу им отговорил с още по-нечувана мярка: каруци, натоварени с пушки и пищови, обикаляли селата на Видинско, Кладовско и Зайчарско, за да ги раздават на раята. Българинът отново — макар временно — получил право да бъде войник, факт, който рязко повишил неговото самочувствие и бойния му опит.

През 1802 и 1803 г. съединенията от кърджалийски дружини представлявали вече такава армия, че предприемали походи из цяла Източна Тракия и се явявали под стените на Истанбул. Паниката там била оправдана: макар не задълго, Румелия не била подвластна на Портата. Върху нейната карта чужд наблюдател отбелязал: «България — свободна земя».

Обстоятелството, че българите не се възползвали решаващо от анархията в Румелия, е обяснимо. За разлика от тях — възползвала се Сърбия. Нейното предимство се състояло в това, че между Белград и Истанбул се простирала именно Румелия, недостъпна поради размирието за султанови походи против белградските въстаници.

Краят на анархията настъпил с триумфа й, когато Мустафа Байрактар, русенски аян, повел срещу столицата обединените аянски сили — кърджалиите. Румелия превзела Истанбул (1807), но вождът й не успял да спаси злополучния реформатор Селим III. Въплъщавайки за няколко месеца реформите му, Байрактар на свой ред бил пометен от Втората константинополска революция (1808) — всъщност реакция на еничарите. Възцарил се Махмуд II (1808–1839), който в течение на почти двайсет години умело криел що замисля за еничарството.

Повече от три десетилетия нашите земи били подвластни на небивал хаос, а то означавало неспирни убийства, опожаряване на жътвата, повсеместен обир, както и нова вълна на изселничество; през размирното време кервани бежанци поели към Влашко и Молдова, а руски кораби товарели други, за да ги превозят до Таврия и брега на Украйна. В чужбина се създали български колонии, които изиграли важна роля през следващия век. А из българските земи били съсипани множество дотогаз охолни селища — причината за разорението им била тъкмо тяхното охолство.

«Кърджалийското» срязва историята ни като някаква граница между «преди» и «след».

Тази граница е обективно нанесена, кърджалийското време променило много нещо в живота на българите. Както всичко, което се задържи предълго, османското робство било се превърнало в привично ежедневие, за чието начало знаели броени хора. Неизменен изглеждал султановият ред и произтичащите от него беди, неизбежни като природни стихии. Сиромах или пряко сили разбогатял, всеки бил яко привързан о битието си. Без спомен за друг вид живеене, без бъдеще освен онова, което му налагала враждебната власт. А отведнъж редът на нещата се променил из корен; българите били поставени пред избор. Той ги отвел в разни посоки, свързал ги с отцепници-паши, с аяни или с български водители в самоотбраната, но бездруго ги принудил да стрелят. За три десетилетия скитня от един към друг лагер, съобразяване, битки, преговори, разорение или печалба българите излезли от състоянието на потомствено покорство, на еднообразно търпило.

Знаят се предпоставките за нашето национално пробуждане, но от тях пропускаме една: психологическата. Преди да се осъзнаеш като член на каква да е общност, необходимо ти е личностно самоосъзнаване и собствен екзистенциален избор. Много голям процент българи потрябвало да го направят точно през трийсетгодишната гражданска война в Румелия.

В едно от многото си качества — на етнопсихолог — Л. Каравелов ни показва в «Българи от старо време» резултатите от този тъй съществен избор: сибаритът, вътрешно освободеният, без сянка от робска потиснатост, ами с чувство за превъзходство, дядо Либен «на младини бил ходил с кърджалиите». То ще да означавало еталонно състояние за българина, чийто внук неминуемо става революционер. В това състояние на духа българите прекрачват прага на XIX столетие.

Такива били сетнините от голямата анархия. Подир вековно безвремие из земите ни се разразил обществен взрив, дълбоко разкъртване на пластовете, с което много нещо си отишло на мястото. Някак естествено при първите конвулсии на османската власт над Балканите започнало и националното Възраждане на тукашните народи.

Речник на специфичните термини, използвани в текста

ага — военен чин; влиятелен турчин

акче — аспра, османска монетна единица

алъш-вериш — вземане-даване; търговия; делови живот

апанаж — издръжка, обикновено на монарха или на едри сановници

аян — управител, избран, но обикновено узурпирал местната власт

аянлък — звание или територия на аяна

бадж — вътрешни пазарни мита

бащина — селско стопанство на християнин от раята със специални задължения

безистен — покрит базар

бейлербейство — най-голямата военна и административна териториална единица

бейлик — княжество

бейт-ул мал — османският фиск

бенак — малоимотен селянин

бостанджия — участник в жандармерията

билюк — дружина с различен по брой състав

вакъф — фондация, предназначена за благотворителни, благоустройствени цели или с цел да осигури имущество на завещателя за потомците му.

вакъфнаме — завещателен акт за създаване на фондация

войнук — участник в обозното обслужване на османската кавалерия

газия — победител; титла на военачалник, отличил се в «свещена» война на мюсюлманите срещу друговерци

дар-ул харб — «подлежаща на завоюване», т. е. немюсюлманска територия

дервентджия — участник в охраната на планински проходи, набирана от населението

дервиш — мюсюлмански монах

дефтер — регистър

джамия — мюсюлмански храм

джамбаз — търговец на добитък

джемаат — общност по религиозен признак; съдружество; военен корпус

джизие — поголовен данък, платим от всеки мъж — немюсюлманин, събиран от фиска

джюрм-ю джинайет — глоба за извършено престъпление, често заплащано солидарно от всички селски жители

доганджия — соколар

дьонме — вероизменник

дюнюм — мюсюлманска мярка за повърхнина, равна на 913,3 кв. м

евляд-и фатихан — «синове на победителите», османски военнопомощен корпус

евлядлък — синовен, т. е. потомствен вакъф, чиито приходи ползвали изключително потомците на завещателя му

емир — княз

емират — княжество; мюсюлманска държава, управлявана от емир

еничар — участник в еничарския корпус, рекрутиран чрез отнемане на християнски момчета от семействата им

еснаф — цехова организация, гилдия

ехл-и китаб — религиозна общност, която има «книга» — Свещено писание

ешкинджи — вж. мюселем

зиамет — ленно владение с приход от 20 до 100 хиляди акчета

икта — безусловно земевладение у арабите и из завладените от тях територии

имарет — комплекс от култови и обществени сгради, построени и издържани от някой вакъф

испенче — поземлен данък от 25 акчета, платим от селяните немюсюлмани

ихтисаб — категория такси и глоби в сферата на занаятчийското производство и градския пазар

ищира — принудителни доставки, налагани от османската власт и платими по цени, по-ниски от пазарните

кадилък — най-малкото съдебно и административно поделение на османската власт по места. Също: каза

кадия — османски съдебен и административен орган в градовете

кадъаскер — «военен съдия» с юрисдикция над цяло бейлербейство, висша съдебна инстанция за участниците в спахийския корпус

канун — светско законодателство у османците

кануннаме — светски законник

карие — село

касаба — градец

кервансарай — голяма крайпътна странноприемница

кесим — глобална сума

кнез — кмет

коджабашия — представител на селска или градска община

конак — резиденция; богат мюсюлмански дом

кул — роб

лен — послужебно, условно владение, чийто титуляр имал права над част от поземления му приход, докато изпълнявал военни задължения

ленник — участник в спахийския конен корпус, получаващ срещу службата си тимар

маликяне — финансова единица при откупуването на държавни приходи; пожизнено право върху данъците, събирани от определен район

мартолос — участник в охраната на застрашени места, набиран от населението

медресе — мюсюлманско висше духовно училище

мензил — пощенска етапна станция

мирийска земя — държавни земи, за каквито били обявени завоюваните територии

молла — мюсюлманско духовно звание

муатък — освободен роб

мухафъз — участник в крепостен гарнизон

мюлк — пълна собственост у мюсюлманите; до нея имали достъп балканските християни само що се отнася до имотите в чертата на селищата

мюселем — свободен мюсюлмански селянин, участник в племенното конно опълчение

мютевелия — управител на вакъф

неофит — новопосветен в дадена религия

нотабил — първенец

ортакчия — крепостен с робски произход

паша — висш османски военен чин

перакенде — другоселец; който е взел за обработване парцел не в землището на своето село

пиаде — вж. яя

примикюр — представител на известна християнска общност

райет — човек от раята

рая — категорията селско немюсюлманско население из ленните и други владения

ресм-и чифт — поземлен данък от 22 акчета, платим от земевладелците мюсюлмани

салтанат — великолепие, разкош, лукс

санджак — знаме; военна и административна териториална единица, подразделение на бейлербейство и съставена от няколко кази

сандък — каса

сарач — производител на конски принадлежности

сахиб — господар, собственик

сахиб-и арз — «господар на земята», т. е. онзи, който контролира земеползването и движението на земите

сахиб-и райет — «господар на раята», т. е. онзи, който има право над част от данъците й

спахилък — конен корпус, участниците в който черпели издръжката си от тимари

спахия — участник в спахийския конен корпус, получаващ срещу службата си тимар

султанат — мюсюлманска държава, управлявана от султан

таалюкят — освободен роб, «зависим» от бившия си господар

тескере — бележка; документ, издаван от спахийското началство, въз основа на който отличил се боец получавал по-голям тимар

тимар — военен лен в системата на спахилъка с приход до 20 хиляди акчета

тимариот — владелец на тимар

тюфекчия — производител на огнестрелно оръжие

удж — владяна от мюсюлмани област по границата с немюсюлманска държава

уджбей — османски военачалник над гранична област, която се смятала и за негово поземлено владение

хайрие — благотворителен вакъф, част от чиито приходи били предназначени за духовните потребности на мюсюлманите

халиф — най-високото духовно звание у мюсюлманите — наместник на Мохамед

хан — странноприемница в населено място

хане — дял, единица за данъчно облагане, състояща се от различен брой селски домакинства

харби — военни от всякакъв вид

хас — владение на султана или на най-големите сановници и военачалници

хаса — лично стопанство на тимариота

хатун — госпожа

чифлик — земеделско стопанство; термин, с който е означавана поземлена собственост от много различни видове

чифт — впряг; землена площ, обработвана с един впряг, различна за отделните райони

чифт бозан — напуснал стопанството си земеделец

шериат — мюсюлманско духовно право

шехр — град, обикновено укрепен

юруш — десятък

ял — свободен мюсюлмански селянин, участник в пешото племенно опълчение

Библиография

Ангелов, Б., Хр. Вакарелски. Трем на българската народна историческа епика от Момчил и Крали Марко до Караджата и Хаджи Димитър. С., 1939.

Богдан, Петър. Описанието на България от 1640 на архиепископа... Архив за поселищни проучвания, 2, 1939/1941, № 2.

Гандев, Хр. Българската народност през XV в. С., 1970.

Георгиева, Цв. Еничарите в българските земи. С., 1988.

Грозданова, Ел., Cm. Андреев. Българите през XVI век. С., 1986.

Григорий Цамблак. Похвално слово за Евтимия. С., 1971.

Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Кн. 2. С., 1944.

Дуйчев, Ив. Софийската католишка архиепископия през XVII в. С., 1939.

Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970.

Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско. Сборник за народни умотворения, наука и книгопис. 14, 1897.

Миятев, П. Маджарски пътеписи за Балканите. С., 1976.

Мутафчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през XV–XVI в. С., 1962.

Мутафчиева, В. Кърджалийско време. С., 1977.

Петров, П. Въстанието на Константин и Фружин. Известия на Института за история. Т. 9.

Смирнов, В. Д. Кучибей Гомюрджинский и другие османские писатели XVII века о причинах упадка Турции. С.-Петербург, 1873.

Снегаров, Ив. Турското владичество, пречка за културното развитие на българския народ и на другите балкански народи. С., 1958.

Станимиров, Св. Политическата дейност на българите католици през 30–те–70–те години на XVII век. С., 1988.

Тодоров, Н. Балканският град. С., 1973.

Турски извори за ajдутството и арамиството во Македонjа. Т. I–II. Cкoпje, 1961–1973.

Турски извори за българската история. Т. I–III, V–VI. С, 1964–1977.

Турски извори за историята на правото в българските земи. Т. I –II. С, 1961–1971.

Цветкова, Б. Паметна битка на народите. Варна, 1969.

Цветкова, Б. Проучвания на градското стопанство през XV–XVI в. С., 1972.

Българско възраждане

Формиране на българско национално самосъзнание

Преход от Средновековието към Новото време. Турското нашествие в Европа през XIV в. има катастрофални последици за по-нататъшната съдба на България. Завоевателят е безпощаден. Той унищожава българската държава и принуждава българския народ да живее в условията на една варварска източна сатрапия. По своя характер установената нова политическа система е своеобразен азиатски вариант на силно централизиран феодален абсолютизъм, изграден върху принципите на привилегиите и неограниченото господство на сравнително малобройна военизирана върхушка начело с турския султан. Властта се осъществява със средствата на извъникономическата принуда в съчетание с ожесточена народностна и религиозна дискриминация. Политическият и интелектуалният елит на страната е почти напълно унищожен или е принуден да напусне родината си. Прочутите книжовни средища, сътворили някогашната слава на старобългарската култура, бързо запустяват. Българската християнска православна църква е ликвидирана. Войнственият ислям става господствуваща религия. Градските центрове и плодородните полета се обезбългаряват. В тях се настаняват турската администрация и военните гарнизони, а земята се обсебва от доверените висши служители на султана, т. нар. спахии. Местното българско население търси спасение и поминък в планинските райони. Лишен от своя държавност, от културно-духовните си институции, българският народ се превръща в безправна «рая» по подобие на робите през Античността. Българите страдат от неограничените своеволия на «правоверните» завоеватели.

Тежкото и продължило няколко столетия чуждо владичество, изпълнено с насилия и мюсюлмански фанатизъм, забавя естественото развитие на българския народ и причинява болезнени травми върху неговата снага. Въпреки всички изпитания обаче българите не загиват. Те оцеляват благодарение на дълбоките си корени в миналото, чрез които всмукват животворни сокове от дълголетната си държавна традиция, сътворена от имперския блясък, политическата мощ и културните постижения на средновековна България. Съхранената историческа памет за славното минало е непресъхващият извор, който подхранва и крепи самочувствието на българите през годините на робските неволи, стимулира волята им за съпротива.

Съпротивата срещу окупаторите започва фактически още от първите дни на турското господство. Българският народ воюва непрестанно за правото си на свобода и човешко достойнство. Но борбата му против Османската империя, достигнала по онова време зенита на своето могъщество, е твърде неравна, стихийна, спорадична и отчаяна. Тя придобива организиран и целенасочен характер едва през годините на Възраждането. Това е епохата, когато съзрява, набира сили и се осъществява българската национално освободителна, буржоазнодемократична революция. По подобие на Западноевропейския ренесанс Българското възраждане е ферментационният процес на прехода от Средновековието към Новото време във всички сфери на материалния и духовния живот.

Възникване на буржоазно-пазарни отношения. Първите забележими признаци на възрожденския процес датират от XVII в. и са свързани със започналото разложение на централизираната военноленна спахийска система в империята. Столетия наред главният имперски източник на приходи е ограбваната плячка в безкрайните опустошителни войни из просторите на Азия, Африка и Европа. През XVII и особено през XVIII в. обаче Османската империя понася тежки поражения и е принудена да се брани. Приходите й от завоевателните войни секват завинаги. Това поражда и с течение на времето задълбочава неудържимия процес на вътрешно разложение и упадък. Настъпва времето, когато, за да компенсира приходите, придобивани от грабителски войни, империята е принудена да се самоиздържа чрез съзидателна трудова стопанска дейност. Но правоверните господари-мохамедани отдавна са загубили необходимата нагласа за подобно нещо. Привилегированото им положение ги обрича на неизбежна психологическа и дори биологическа леност. В съответствие с господарския си манталитет, чрез силата на властта и своето привилегировано положение те принуждават покорената рая да издържа и крепи империята на падишаха. Същевременно султанската върхушка осъзнава, че, ако иска да присвоява повече доходи, трябва да накара раята да създава колкото може повече блага. А това не става само с насилие, нужна е и известна заинтересованост. Затова наред с обичайната извъникономическа принуда, макар бавно и постепенно, пред покорените поданици в империята се откриват все повече възможности за стопанска инициатива. Във връзка с това настъпва чувствително оживление на стоково-паричните отношения върху основата на дребното стоково производство. Тъкмо това поражда коварния смъртоносен бацил, който заразява султанската държава от нелечима болест. Защото първата грижа на безправната рая, когато се замогне, е да подири правата си. По силата на своето дискриминационно положение българите, за да оцелеят, са принудени от обстоятелствата да проявяват многократно по-голяма активност и усърдие във всяко отношение. В ежедневната борба за съществуване те добиват солидна закалка, стават по-жизнеспособни.

Българите търсят и по интуиция намират щастливо спасение в демографския растеж, в трудовата стопанска предприемчивост, в рационалните знания и духовното си усъвършенствуване. Именно техният материален и духовен просперитет неусетно подронва от ден на ден устоите на турското господство. Не е случайно, че тъкмо подвластните народи, в това число и българите, играят водеща роля в процеса на зараждане и развитие на новите буржоазни обществени отношения в Османската империя. Точно това стои в основата на възрожденското обновление, обхванало българското общество през XVIII и XIX век.

България — житница на империята. Основното мнозинство от населението в България през възрожденската епоха съставляват селяните, които се занимават главно със земеделие и животновъдство. В условията на растящите пазарни отношения през този период българските селяни започват постепенно да се оземляват. Периодичните изменения в османското аграрно законодателство утвърждават частно-собственическите тенденции и разширяват възможностите за земеползване. Макар че формално-юридически земята продължава да се смята за собственост на държавата в лицето на султана, на практика селяните придобиват право да се разпореждат с нея, като организират индивидуални стопанства, в които започва да се прилага наемен труд. В такъв смисъл от временни наематели и ползватели на земята селяните неусетно се превръщат в нейни условни собственици. Те добиват дори правото да я продават и прехвърлят в наследство.

Първите стокови земеделски стопанства възникват още през XVIII век. Това са т. нар. чифлици — своеобразни селскостопански структури от фермерски тип. След поредната аграрна реформа през 1834 г., когато се премахва спахийсколенната система на земевладение, една значителна част от българските селяни стават фактически собственици на земя. Става дума за т. нар. райетски или свободни селяни.

Превръщането на все повече селяни в притежатели на земя естествено стимулира тяхната заинтересованост да произвеждат повече стокова продукция за пазара. Въпреки всевъзможните тежки данъци и примитивната техника по онова време българското възрожденско селско стопанство се оказва твърде продуктивно. То предлага значителни количества селскостопански произведения: зърнени храни (пшеница, царевица, ечемик, овес, просо, ръж, ориз, боб, грах, леща и др.), лен, памук, коноп, маслодайна роза, грозде, едър и дребен рогат добитък, коне, свине и т. н. България придобива по това време репутацията на най-богата провинция. Не без основание я наричат житница на империята. От тук се доставят много хранителни стоки за консумативните нужди на столицата, а голямо количество селскостопански продукти се изнасят в чужбина, главно за Централна и Западна Европа по река Дунав.

Силата на занаятчийския майсторлък. Икономическият подем през възрожденската епоха намира най-значително проявление в градското стопанство и промишлеността. Наистина тази сфера на икономиката заема относително малък дял, но тъкмо в нея като че ли най-релефно се открояват новите прогресивни форми и тенденции на общественото развитие.

Промишленото производство се осъществява главно от множество по вид и профил на дейност занаятчийски работилници. По това време са известни над 100 вида занаятчийски отрасли. Майсторите-занаятчии от отделните браншове се обединяват в свои цехови сдружения — т. нар. еснафи, чиято цел е да защитават професионалните им интереси. В условията на растящите стоково-парични отношения и пазарната конкуренция много занаятчии и дори цели занаятчийски отрасли пропадат. Много други обаче, които са свързани с местната суровинна база и традиция, успешно се приспособяват към динамиката на пазарната конюнктура и още повече се възмогват. В проспериращите занаятчийски предприятия успешно се внедряват все по-усъвършенствувани инструменти, технически приспособления, модерни уреди и технологии. Водната сила на балканските потоци находчиво се «впряга» и рационално се използва като източник на енергия. За първи път през тези години се появява парната турбина, зачестява употребата на съвременни вносни машини. Много възрожденски майстори проявяват дръзка предприемчивост, съчетана с изобретателност, сръчност и въображение. Благодарение на това някои от тях разширяват производствената си дейност. Появяват се по-големи манифактурни предприятия, в които все по-често се използват наемни работници. Върху основата на наемния труд и техническите нововъведения се увеличава производителността на труда, многократно нараства общият обем на промишлената продукция. Така в сферата на стопанския живот си пробиват път нов тип по-прогресивни — буржоазни, обществени отношения. Тяхното формиране, утвърждаване и разпространение е най-отличителното нещо, което характеризира развитието на българското градско стопанство през Възраждането.

Най-разпространената форма на буржоазно-капиталистически отношения е манифактурата. Известни са над 500 манифактурни предприятия. Възникват и първите фабрики. През 1834 г. предприемчивият българин Добри Желязков открива първата фабрика в Сливен, която произвежда вълнен текстил. Общо в страната през разглеждания период съществуват 11 фабрични предприятия.

Фабрично-манифактурното производство намира проявление предимно в текстилната промишленост (абаджийство и гайтанджийство), в копринарството, кожарството и кожухарството, в мелничарството, спиртоварството, розоварството, дървообработването, железодобива и металообработването, в производството на месни и млечни продукти, в скотобойната промишленост и други отрасли.

Профилирането и специализацията на производствената дейност пораждат необходимостта от по-тясно общуване и търговски обмен между различни райони на страната. Това стимулира развитието на вътрешната търговия и създава условия за обособяване на единен български национален пазар в пределите на Османската империя. Отначало ролята на търговски средища изпълняват т. нар. панаири. По-известни са панаирите в Узунджово, Неврокоп, Сливен, Карнобат, Прилеп и други градове. Постепенно обаче панаирите загубват своето значение като национални средища на търговския обмен. С усъвършенствуването на транспортните комуникации се засилват преките постоянни контакти между различните райони и селища.

Така се утвърждава уседналата търговска дейност. В почти всяко селище се създават постоянно действуващи търговски магазини. Търговията се превръща в самостоятелна и доходна професия, пряко свързана с производствено-стопанската дейност.

Важно значение за развитието на възрожденската икономика имат също непрестанно растящите делови връзки с напредналите европейски капиталистически страни. В резултат на зачестилите контакти с тях в България се инвестират значителни капитални средства, извършва се внос на модерни машини и технологии. През този период в пределите на страната са построени над 1000 км жп линии, изграждат се пристанищни съоръжения, телеграфни станции и други технически инсталации. По такъв начин чуждестранният капитал спомага обективно за развитието на местните производителни сили и приобщава страната към постиженията на европейската буржоазна цивилизация.

Особено много нараства международният стокообмен със страните от Централна и Западна Европа. Той се осъществява предимно от български търговски посредници, които натрупват значително състояние и създават собствени стопански кантори в много европейски градове. От тях по-известни са фирмите на братя Евлоги и Христо Георгиеви, братя Тъпчилещови, братя Робеви и др. По това време се създават и първите български акционерни дружества. Има сведения за около 40 подобни търговски и промишлени сдружения. Поставя се и началото на първите финансово-кредитни институции.

Икономическият просперитет на българите под властта на чуждите нашественици възвръща постепенно тяхното самочувствие. Материалното превъзходство над надменния завоевател им вдъхва сили, упование и дързост. Прокудени някога от своите домашни огнища към планинските чукари, след няколко века, закалени в неволи, българите се завръщат, за да завладеят отново свещената земя на предците си. Подобно на същинска лавина те се свличат от балканските склонове и заливат равнините на Мизия, Добруджа, Тракия и Македония чак до Бяло море и Цариград със здраво и жизнеспособно население. Докато правоверните турци се изтощават в изнурителни войни, затъват в дългове и горделиво безделие, презрените гяури с къртовски труд и пословична пестеливост откупват бейските имоти. Докато господствуващата турска народност се топи и линее, българската рая неудържимо нараства. Със своята стопанска активност, с невидимото оръжие на ралото и занаятчийския майсторлък тя овладява с всеки изминал ден плодородните поля и градовете, изпълвайки с присъствието си централните и източните зони на Балканския полуостров.

Ръст на демографския потенциал. Трудно може да се установи с точност общият брой на българското население през различните периоди на турското господство, включително и през епохата на Възраждането. Първите опити за преброяване на населението в империята се извършват едва през 30–те и 40–те години на XIX в., нo това става по крайно примитивен начин. Преброяванията се основават обикновено на сведения от регистри за данъците, които се събират и отчитат по домакинства, без да се смятат жените и децата. Според една подробна официална статистика от 1874 г. общият брой на населението в цялата империя възлиза на 27,3 млн. души, от които 9,4 млн. обитават европейска Турция. В тази статистика обаче не се посочва какъв е броят на отделните народности.

Несъвършенствата на тогавашните официални статистики за броя на населението могат частично да се коригират от данните на проучванията, извършени от мнозина европейски пътешественици-специалисти, между които има известни учени (географи, историци, етнолози, военни, писатели, публицисти, политици, общественици и др.). Те ни предлагат интересни и много ценни сведения за демографската картина на Балканите, в това число и за българските земи от 1850 до 1878 г. От данните, които съобщават пътешествениците, със сигурност може да се заключи, че броят на българското население през годините на Възраждането бързо нараства с високи темпове. Почти всички автори са единодушни в констатациите си за бурния растеж на българския етнически елемент, който според тях е най-многочислен в балканските владения на Османската империя. Според проучванията им броят на българите варира между 4 и 6 млн. души, които съставляват основното мнозинство от населението в областите Мизия, Добруджа, Тракия и Македония.

Българска национална културно-духовна идентификация. Икономическият подем и демографският растеж на българите през Възраждането протичат едновременно с тяхното духовно, културно-просветно развитие. По принцип стопанската дейност е немислима без светски знания. Ежедневната практическа нужда подтиква българина към повече знания. А растящите материални възможности му позволяват да разширява непрестанно своя достъп до духовните ценности. Животворната сила на познанието просветлява ума на възрожденския българин, галванизира родовата му историческа памет, пробужда и възстановява неговите етнически рефлекси от миналото. В такъв смисъл следователно само чисто количественият физически демографски растеж на населението едва ли би имал някакво значение, ако не протичаше едновременно и в тясна връзка с качествената индивидуална етническа идентификация на всеки човек при формирането му като личност. А тъкмо чрез просветата и културата се създава онази магическа духовна спойка между определен кръг от хора, която ги обособява именно като българи сред пъстрото християнско и славянско множество в империята. Културно-духовните постижения на българите намират проявление преди всичко в сферата на образованието. Само за няколко десетилетия, от 30–те до 70–те години на XIX в., в страната ни се появяват над 1500 училища, много български младежи получават модерно образование в чужбина; създава се периодичен печат; разгръща се разнообразна книжовна дейност; процъфтяват поезията, белетристиката, драматургията, театралното дело, живописта, художествените занаяти, резбарството, строителното изкуство и архитектурата; зараждат се научното и музикалното творчество; масово възникват читалища като средища на оживена художествена самодейност. В резултат на разностранната творческа активност се създават множество духовни творби, чиято културна стойност не помръква и до наши дни. През тези години израства и се множи българската интелигенция — духовният елит на възраждащата се нация. Без преувеличение може да се каже, че културните постижения на българите през разглеждания период са наистина смайващи. Те са смайващи, защото са постигнати в условията на една примитивна азиатска сатрапия, въпреки верско-народностната дискриминация и без каквото и да било съдействие на държавни институции.

Наред с просветата и културата изключително значение за националната идентификация на българите през Възраждането има и православната християнска религия. Тя е онзи надежден щит, който ги пази от духовно обезличаване в условията на агресивното мохамеданско обкръжение. Наистина българската църковна институция е ликвидирана, но българското духовенство продължава да съществува, макар и под опеката на гръцката Цариградска патриаршия. Намерило убежище буквално в дупките на непристъпните скални манастири-катакомби, това духовенство се оказва последната несломима крепост на българското самосъзнание. Интересното е, че по това време чисто конфесионалните функции на православното християнство остават на по-заден план. Основното призвание на православната религия през дългите столетия на чуждото господство е да служи като идейно-политически заслон срещу неприятеля в името на националноосвободителната кауза. Тази нейна отличителна особеност най-ярко се проявява през епохата на Възраждането, когато се разгръща мощно масово движение за независима българска православна църква. Усилията в това отношение се увенчават с успех през 1870 г. Учредяването на Българска екзархия е знаменателно събитие. Българският народ официално е признат за отделна самостоятелна етническа общност в империята. Това е първият симптоматичен предвестник на приближаващото национално освобождение.

Структура на българското възрожденско общество. Всестранният демографско-икономически и културно-духовен подем в българските земи под турска власт през XVIII и първите три четвърти на XIX в. създава обективно-материални условия и предпоставки за разгръщане на широко, масово и организирано националноосвободително движение. В недрата на българското възрожденско общество израстват и се множат нови сили, които не само са заинтересовани от премахването на чуждото национално потисничество, но разполагат и със сравнително добри материални възможности, имат достатъчно широк идейно-политически кръгозор, за да организират и оглавят движението. Именно това обогатява вековната стихийна съпротива срещу окупаторите с онзи катализиращ фермент, който й придава социален заряд, прави я системна и целенасочена.

Новите обществени сили израстват в средата на формиращата се буржоазна прослойка. Подобно на третото съсловие в навечерието на Великата френска буржоазна революция, българското общество също се състои главно от селяни, занаятчии и търговци, които под влиянието на растящите буржоазни обществени тенденции придобиват качествено нов облик. Те губят предишния си характер от времето на Средновековието и се вливат неусетно в редиците на формиращата се българска буржоазна обществена прослойка.

Възрожденското общество е сравнително хомогенно по своя състав. В него не съществуват особено драстични социални амплитуди, характерни за напредналите капиталистически страни. Но в хода на обществено-икономическото развитие израстващата българска буржоазна прослойка също преживява процес на вътрешна диференциация. В зависимост от величината на притежаваното имущество, според мястото и ролята и в стопанската дейност тя се разчленява на няколко групи, които условно наричаме едра, средна и дребна буржоазия.

В структурата на възрожденското общество се обособява и още една прослойка — тази на пауперизираните елементи (ратаи, калфи, наемни работници и други безимотни и малоимотни хора). Нейната численост през Възраждането е значителна, но обществената й ангажираност по понятни причини е сравнително ограничена. Хората от тази социална прослойка също участвуват, понякога дори масово и активно, в едни или други акции на националноосвободителното движение, но не като обособена и самостоятелна обществена сила, а винаги като придатък на буржоазията. Всички инициативи за сплотяване силите на възраждащата се българска нация в борбата за освобождение произхождат почти винаги от различните буржоазни среди. От техните редици се комплектува армията на българската национална революция, те оглавяват изграждането на национална просвета и култура, те ръководят движението за църковна независимост и стоят начело на борбата за политическо освобождение.

Зараждане на националноосвободителна идеология. Паисий Хилендарски (1722–1773). Началото на българското националноосвободително движение е свързано с името на отец Паисий Хилендарски. Прозорливият монах пръв усеща новите тенденции в развитието на българското общество още през средата на ХVIII в. и откликва на народните стремления към човешко достойнство и национална еманципация. Преживявайки болезнено злочестата участ на българите, застрашени от ерозията на времето да загубят народностното си съзнание, Отец Паисий се заема да възкреси историческата им памет, като запали факела на надеждата и озари спасителния път на избавлението.

Паисий Хилендарски е роден по всяка вероятност в Банско, Северна Македония, през 1722 г. В 1745 г. той се озовава в Хилендарския манастир (Света гора). Тук у него възниква идеята да опише историята на своя народ. С това начинание Паисий цели, от една страна, да обоснове историческото право на българите за свобода, а от друга — да възбуди патриотични и борчески пориви у сънародниците си. В името на тази цел той пристъпва с дръзновение и ентусиазъм към своето забележително дело. Преодолявайки големи трудности, свързани с издирването на необходимите материали и с влошеното си здравословно състояние, след няколко години упорити проучвания, Паисий завършва през 1762 г. своето знаменито съчинение «История славянобългарска».

По своето съдържание неговият труд коренно се различава от всичко писано в българската литература дотогава. Книгата на Паисий е проникната от войнствуващ патриотизъм. Тя е своеобразен манифест към българите за национално осъзнаване, за борба против чуждия гнет.

В предговора на своята история Паисий съветва читателите си да обичат своя език, своята родина и своето българско име, да не се срамуват, че са българи. Всеки българин, изтъква Паисий, трябва да знае и тачи своя роден език, да знае да чете и пише на български. Той остро порицава онези свои съотечественици, които се срамуват от българския си произход. Голяма заблуда е според него поведението на онези българи, които, за да изглеждат образовани и културни, пренебрегват своя произход и се обявяват за гърци.

Паисий описва историята на средновековната българска държава до падането й под турска власт. Очевидно съвсем съзнателно той възвеличава и дори преувеличава нейното политическо могъщество, както и големите й културни постижения. Не е случайно, че главният акцент се поставя върху блестящите военни победи на българските царе срещу такива именити противници като Византия, рицарите-кръстоносци и татарите. Специално се изтъкват храбростта на българите, подвигът на братята Кирил и Методий — създатели на старобългарската и славянската писменост, решаващият принос на България за разцвета на славянската култура и т. н. Особено ярко се очертава първостепенната роля на българската държава в европейския политически живот през Средновековието. Чрез драстичния контраст между славното минало и печалната робска действителност Паисий много находчиво внушава на своите читатели-сънародници повече самочувствие, галванизира духовната им енергия, за да ги подтикне към дързост и непокорство в борбата срещу всички врагове на българското отечество.

«История славянобългарска» фактически чертае перспективите на българската национална революция. Подобно на същинския фанфарен тръбач в стил ала кресчендото на Л. В. Бетовен в Петата симфония, Отец Паисий пробужда задрямалия дух на българския народ, за да го призове под бойните знамена на революцията. В този смисъл книгата му придобива стойност на стратегически програмен документ, който трасира основните насоки на националноосвободителното движение.

Добре съзнавайки историческото предназначение на своя труд, хилендарският монах сам се заема с неговото разпространение навред из българската земя. Надеждите на Паисий се сбъдват. Още с появата си тази чудотворна книга упражнява изключително силно въздействие върху голяма част от българското общество. Тя се предава от ръка на ръка между хората като драгоценна реликва. В трудните условия по онова време, когато още не е имало книгопечатане в България, Паисиевата история се разпространява невероятно бързо. Тя се преписва на ръка от ентусиазирани български патриоти, които възторжено откликват на съдържащите се в нея идеи. Досега са известни над 50 ръкописни преписа на «История славянобългарска».

Софроний Врачански поема щафетата на българската национална революция. Пръв преписвач на «История славянобългарска» и достоен последовател на Хилендарския монах е поп Стойко Владиславов. Той е роден в Котел през 1739 г. В продължение на около 20 години Стойко Владиславов работи едновременно като свещеник и учител в родния си град, където лично се среща с Паисий Хилендарски. Тази среща има съдбоносно значение в неговия живот. Оттук нататък той става обществен деец и самопожертвувателно се посвещава на националноосвободителната кауза. Първата му грижа е да препише Паисиевата история, от която оставя един екземпляр в котленската черква със заръката да се пази като светиня.

Подложен на репресии и издевателства от турската власт, Стойко Владиславов напуска родния си град и след дълги странствувания се озовава във Враца. През 1794 г. той е назначен за епископ във Врачанската епархия, като приема монашеското име Софроний Врачански.

Проявеното благоволение към Софроний от страна на гръцките църковни власти се дължи на анархията и вътрешните размирици, обхванали по това време султанската държава. Видинският управител Осман Пазвантоглу се провъзгласява за независим владетел в Северозападна България и започва война срещу султана. Град Враца и околностите му стават арена на ожесточени стълкновения между отцепниците и централната власт. Поради тази причина епископската длъжност във Врачанска епархия остава задълго вакантна. Така следва да си обясним проявеното предпочитание към българина Софроний за епископ във Враца.

С риск за живота си Софроний обикаля своята епархия през смутните времена и проповядва божието слово на български език. При едно от пътуванията му той е заловен от хората на Осман Пазвантоглу и е задържан като пленник във Видин. По-късно той успява да избяга в Букурещ, където разгръща активна книжовна и политическа дейност.

Най-голямо значение има неговият автобиографичен труд «Житие и страдания на грешния Софроний». На разбираем и достъпен език авторът описва с вълнуващо откровение покъртителни сцени от вилнеещия произвол в поробена България. Книгата му е своеобразен автентичен документ, който разобличава варварския деспотизъм в Османската империя. В това отношение тя е един от най-добрите образци в световната литература.

Софроний Врачански е автор и на първата новобългарска печатна книга, излязла през 1806 г. Тя представлява сборник от празнични поучения под заглавието «Неделник».

Едновременно с книжовните си занимания в Букурещ през това време Софроний израства като политически лидер от национален мащаб. Той организира и оглавява първата общобългарска политическа акция, чиято цел е да се постигне автономия на българите под егидата на руския император. Това става в хода на започналата през 1806 г. руско-турска война. В специално послание до цар Александър I от името на «всички свои сънародници» Софроний го моли да вземе под закрила българите и във връзка с това да разреши изграждането на отделна българска бойна формация в състава на руската армия. В Петербург се отнасят благосклонно към неговата молба. Руското главно командуване установява преки контакти със Софроний и го третира фактически като официален представител на целия български народ. По този начин българите за първи път се възприемат като партньори, т. е. обективно се признават за самостоятелен политически субект. Със съдействието на Софроний през 1810 г. се формира един боен отряд, наречен «Земское болгарское войско», който активно участвува във войната и особено се отличава при щурма на град Силистра.

Към края на своя бурен живот, изпълнен с много мъки и сурови изпитания, Софроний стига до убеждението, че най-важното условие за успеха на освободителното дело е културно-просветното издигане на българите. Те се нуждаят според него преди всичко от училища и просвета. Във връзка с това той препоръчва образованието, богослужението и книжнината да бъдат на говоримия народен български език, за да са достъпни на всички. С това Софроний цели да се култивира трайно у народа съзнанието за неговата българска национална принадлежност.

Революционната по своята същност дейност на Софроний Врачански намира достойни, приемници и последователи. Най-видни продължители на делото му са Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинов, които разгръщат широка книжовна и просветителска дейност сред българите в Македония. В началото на XIX в. двамата патриоти написват и издават няколко книги с религиозно поучително съдържание. Творчеството им намира възторжен прием сред населението на Югозападна България.

Просветата и духовната култура като оръжие на българската национална революция

Преходът от килийно към светско училище. Националноосвободителното движение намира най-широко проявление в борбата за изграждане на българска просвета и култура. В това отношение българите срещат значителни трудности, защото в сравнение с другите балкански провинции на Османската империя са лишени от пряк досег с напредналите европейски страни. А и близостта на имперската столица Цариград също ограничава пътищата за проникване на модерните духовни постижения на цивилизацията. До 30–те години на XIX в. българите са без свои светски училища, нямат периодичен печат, а книжовните прояви се броят на пръсти. Само в някои църкви и манастири по-будни монаси поддържат т. нар. килийни училища, в които ограничен брой български младежи получават най-елементарно образование, научавайки се да четат и пишат на старобългарски (черковнославянски) език.

Постепенно със зараждането и възмогването на търговско-промишлената буржоазия през Възраждането възниква и нараства необходимостта от светско образование. Българските граждани се нуждаят от повече знания по география, аритметика, естествена история, физика, чужди езици и т. н. В началото тези нужди се удовлетворяват от наличните гръцки училища.

Поради своето по-благоприятно геополитическо месторазположение гръцкият народ по-рано преживява възрожденския си възход и успява да създаде светски училища не само в Гърция, но и в редица български градове. Тези училища естествено играят положителна роля за разпространението на светски знания сред българите, за повишаване на грамотността и образованието на местното население. Едновременно с това обаче те се превръщат в удобно оръдие на Цариградската гръцка патриаршия за денационализация на българския народ в името на своите великогръцки хегемонистични претенции. Ето защо, щом почувствувала опасността от прекомерното разпространение на гръцката култура в България, българската буржоазия започва сериозно да мисли за необходимостта от откриването на български светски училища.

Пръв изразител на идеята за създаване на модерно българско училище е видният български книжовник и просветен деец д-р Петър Берон от Котел. Петър Берон получава високо за времето си образование в университетите на Хайделберг и Мюнхен (Германия), след което се посвещава на делото за просвета на народа си. В 1824 г. той издава книгата «Буквар», известна под името «Рибен буквар», в която излага своя проект за преустройство на българската просвета на нови начала.

Книгата на Берон съдържа няколко раздела: граматика, естествена история, аритметика, анатомия и литература, която включва различни мъдрости, поговорки, пословици и анекдоти за велики личности. Берон се обявява против старата килийна система на обучение и предлага нова модерна методика по подобие на известния по онова време Бел-Ланкастеров метод. Бероновият «Буквар» маркира началото на новобългарското образование.

Голяма роля за по-нататъшното развитие на просветното дело в България изиграват трудовете на украинския учен Юрий Иванович Венелин (1802–1839). Изучил историята и литературата на българския народ, той написва знаменитото си съчинение «Древните и сегашни българи». В този труд той доказва славянския произход на българите и родствената им близост с русите. Неговото съчинение, обнародвано през 1829 г., оказва силно въздействие върху българските просветни дейци и стимулира по-нататъшното развитие на българската просвета и книжнина. Особено голямо влияние книгата на Венелин упражнява върху българския търговец Васил Евстатиев Априлов.

Априлов е роден в Габрово през 1789 г. Още като невръстно дете той се заселва в Русия, където постъпва в гръцко училище. Впоследствие следва медицина във Виена, а след това се занимава с търговска дейност. Априлов е от онези българи, които под влияние на високата гръцка култура загубват съзнание за своята българска национална принадлежност, смятайки се за гърци. Книгата на Венелин «Древните и сегашни българи» обаче го преобразява, като го връща в лоното на българщината. От този момент Априлов с пълна енергия и ентусиазъм се посвещава на българското образователно дело.

В. Е. Априлов се заема да осъществи идеята на д-р Петър Берон за създаване на българско светско училище. С помощта на други габровски търговци — Никола Палаузов, братя Мустакови и др. той открива в родния си град Габрово през 1835 г. първото българско светско училище. За пръв учител е назначен монахът Неофит Рилски — един от най-видните книжовници по онова време.

След откриването на Габровското училище по негово подобие такива училища са създадени в редица други български градове, между които в Пловдив, Свищов, Копривщица, Котел и др. През 1840 г. в Плевен е открито и първото девическо училище. Около средата на XIX в. почти цяла България е покрита с гъста мрежа от училища както в градовете, така и в много села.

Едновременно с откриването на нови училища се усъвършенствува и процесът на преподаване. В резултат на това се появяват първите класни или средни училища в България, които дават по-високо образование на възпитаниците си. През 1876 г. общо в страната съществуват около 1500 начални, десетки класни училища и няколко гимназии. Появяват се и първите специализирани училища. В Свищов е открито търговско училище, а в Пловдив и Щип — педагогически училища за подготовка на начални учители. Сред българската общественост се обсъжда дори въпросът за откриване на университет.

Във връзка с бурното развитие на просветното дело особено голямо значение през Възраждането придобива проблемът за учителските кадри. В това отношение важно значение има подкрепата на Русия. Още в първите години, когато се полагат основите на новобългарското образование, Априлов препоръчва учителските кадри да се подготвят в Русия. Голям брой млади българи намират възможности по различни начини да постъпят в руски средни и висши училища. След завръщането си те отдават всеотдайно своите сили и знания за просвещението на българския народ. Освен за обучението на преподаватели Русия оказва значителна материална помощ за обзавеждане на българските училища с необходимия инвентар и учебни пособия.

Много българи получават също образование в западноевропейски училища и университети, както и в съседните балкански страни. Значителен е броят на учащите във Виена, Прага, Брашов, Табор, Париж, Лондон, Мюнхен, Лайпциг, Берлин, Женева, Атина, Белград, Загреб, Букурещ и др. Силно влияние върху българското просветно дело упражнява Франция чрез дейността на своите католически мисионери в Османската империя. Особено се открояват в това отношение двата реномирани лицея в Цариград — Бебек и Галата Сарай. Подобна роля играят също английските и американските протестантски училища, открити в имперската столица и някои по-големи български градове. От тях най-известен е Роберт колеж в Цариград, в който се учат много български младежи.

Между най-изявените учители-педагози от това време могат да се посочат имената на Найден Геров, Неофит Рилски, Христаки Павлович, Ботьо Петков, Иван Момчилов, Йоаким Груев, Илия Блъсков, Йосиф Ковачев, Сава Филаретов и др.

Главната тежест по издръжката на училищата пада върху самия народ. Градските и селските общини, като своеобразни органи на местно самоуправление се грижат за поддържането на училищата. Така че още от началото на своето съществувание образователното дело в България добива истински демократичен характер. Българските младежи имат право и възможност независимо от социалния си произход да учат безплатно.

Важно значение за развитието на новобългарското образование през тези години имат и училищата на българската емиграция в Румъния, Южна Бесарабия и Банат. От тях особено се отличава Болградското училище, което има общообразователен профил.

Бурният размах на образователното дело приобщава българите към културните постижения на цивилизацията, създава условия за формирането на новобългарския писмен и говорим език, дава тласък за развитие на книжовността, на литературата и изкуството, подхранва националното самосъзнание, укрепва обществените институции — общинските и училищните настоятелства, като най-активни стимулатори в процеса на формирането на българската нация. В резултат на просветния подем се формира и множи културният елит на израстващата нация — българската интелигенция.

Усилията на българския народ за изграждане на своя национална просвета са съпроводени от много трудности както от страна на турската власт, така и от страна на гръцкото духовенство. По инициатива на известния турски държавник Мидхат паша, управител на Дунавския вилает през 60–те години на XIX в., турското правителство подготвя проект за сливане на турските и българските училища. Тази реформа е замислена под предлог за развитие на просветното дело. Но на практика това означава унищожаване на българските училища чрез приравняването им към мохамеданските религиозни училища, които са на значително по-ниско равнище. При това в тези училища не се изучават светски предмети, а обучението се извършва на турски език. Така че този асимилаторски по същество антибългарски проект предизвиква основателно недоволство. Той е провален благодарение на спонтанните енергични протести на цялата българска общественост.

Не по-малко ожесточена е борбата на българските просветни дейци срещу гръцкото духовенство, което също по всевъзможни начини се опитва да осуети откриването на български училища. Особено остри форми придобива сблъсъкът с гръцкото духовенство в Македония, където начело на движението за българска просвета застават Димитър и Константин Миладинови, Йордан Константинов Джинот и други смели патриоти. Цариградската патриаршия предприема жестоки репресии срещу тях. В резултат на извършените арести, побоища и морален тормоз братя Миладинови загиват трагично като мъченици на българското просветно дело.

Постижения на художествената култура. Едновременно с развитието на новобългарското образование през Възраждането процъфтяват литературното творчество и книжовността. Мнозина от българските учители се изявяват и като даровити книжовници — учени, писатели, публицисти и т. н. Основателят на Габровското училище Васил Априлов е автор на няколко книги по въпросите на българското просветно дело и по проблемите на българския език. Неофит Рилски съставя първата българска граматика, речник на българския език и христоматия по българска литература. Голяма книжовна дейност разгръща един от лидерите на движението за църковна независимост — Неофит Бозвели. Заедно с учителя Емануил Васкидович Бозвели е автор на книгата «Славянобългарско детеводство», педагогическо изследване, в което се изтъква ролята на възпитанието за формиране на личността и характера. Като автори на учебни помагала и други литературни творби се изявяват също учителите Христаки Павлович, Иван Богоров, Константин Фотинов, Найден Геров и много други.

През 40–те години на XIX в. възниква българският периодичен печат. В 1844 г. Константин Фотинов издава в Смирна (Измир) първото списание — «Любословие», а през 1846 г. Иван Богоров издава в Лайпциг първия български вестник — «Български орел». От началото на 1848 г. в Цариград започва да излиза вестник «Цариградски вестник» под редакцията на Иван Богоров.

Броят на периодичните издания нараства много бързо. Само за две десетилетия има вече около 40 различни вестници и списания, които играят изключително важна роля в борбата на българския народ за просвета, култура и църковнонационална независимост. От цариградските вестници особено голямо значение в това отношение има вестник «Македония» под редакцията на П. Р. Славейков. Като общонационална политическа трибуна се изявява също вестникът на Раковски «Дунавски лебед». Сред емигрантския печат в Румъния най-много се открояват вестниците «Свобода» и «Независимост» на Любен Каравелов, а също «Дума на българските емигранти» и «Знаме» на Христо Ботев.

През 30–те години на XIX в. започва преходът от ръкописната към печатната книга. Оформят се няколко средища на българското книгопечатане — Цариград, Одеса, Букурещ, Виена и Крагуевац. Развитието на литературата подтиква българските книжовници да търсят начини и възможности за откриване на печатници. Първи, макар и неуспешни опити в това отношение правят В. Априлов в Габрово и Др. Цанков в Свищов.

Първата българска печатница се открива през 1838 г. от архимандрит Теодосий Синаитски в Солун. Тя съществува кратко време. Няколко години по-късно, в 1846 г., Никола Карастоянов открива друга печатница в Самоков. Сравнително най-добре е обзаведена печатницата в Цариград, открита от Иван Богоров през 1848 г. По-късно тази печатница се оглавява от Александър Екзарх, който може да се смята за пръв организатор на модерното българско книгопечатане. Под негово ръководство се издават десетки преводни и оригинални книги.

Изключителният стремеж на българите към образование намира израз в създаването на обществени читални, наречени читалища, в които задоволяват своите културни потребности по-възрастните хора. Читалищата се превръщат в истински разсадници на културата и в средища на народна художествена самодейност. В тях се изнасят беседи на научни теми, организират се театрални представления и други културни прояви. През Възраждането са известни около 130 подобни читалища.

Важно значение за културното развитие на страната имат също многобройните женски дружества, чиято задача е да просвещават възрожденската българка, приобщавайки я към постиженията на цивилизацията. Женските дружества съдействуват за издигане културния уровен на жените и тяхното активно участие в обществения живот.

В областта на науката най-голяма актуалност придобива историята, която стои в непосредствена връзка с основните политически проблеми на възрожденската епоха. Ето защо редица книжовници по онова време насочват вниманието си към изучаване на миналото на българския народ. В този смисъл Паисий Хилендарски намира много последователи. С проблемите на българската история се занимават в една или друга степен Христаки Павлович, Bacил Априлов, Георги Раковски, Спиридон Палаузов и др. Haй-виден български историк по това време е Марин Дринов, който поставя началото на модерната българска историография. Получил солидно специално историческо образование в Русия, проф. Марин Дринов обнародва редица изследвания по някои възлови въпроси на българската средновековна история.

Важно място в развитието на науката през Възраждането заема д-р Петър Берон. Той е автор на редица трудове из областта на философията, естествената история, математиката и медицината. Някои негови изследвания са на високо равнище за онова време и намират международно признание. Като учен от европейски и световен мащаб се откроява и проф. Никола Пиколо от Търново, който е един от най-добрите специалисти по въпросите на древногръцката литература. Проф. Пиколо чете лекции по въпросната специалност в Сорбоната.

Съществено значение за развитието на българската научна мисъл през Възраждането има създаването на Книжовно дружество през 1869 г. в румънския град Браила. Впоследствие от него израства съвременната Българска академия на науките.

От всички културни постижения на българския народ през възрожденската епоха най-големи успехи регистрира литературата. Началото на българската поезия поставя Найден Геров. По-известна е неговата поема «Стоян и Рада». Георги Раковски също изпробва своята поетична дарба. Неговата поема «Горски пътник» наистина не се отличава с голямо художествено майсторство, но затова пък откликва на проблемите пред българското общество. Чрез «Горски пътник» Раковски насочва българската поезия в служба на революционното дело. С мобилизиращо революционно съдържание са проникнати стиховете на народния поет от Сливен Добри Чинтулов. Неговите песни «Вятър ечи, Балкан стене», «Къде си, вярна ти любов народна», «Стани, стани, юнак балкански» и други добиват голяма популярност в цялата страна като същински химни на революцията. С патриотично-революционно съдържание са наситени също стиховете на Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Григор Пърличев и много други.

Огромна роля за развитието на българската поезия играе народното творчество, което е неоценима школа за мнозина поети. Затова не е случайно, че почти всички поети по онова време се занимават с издирване и събиране на народни песни. Съставят се различни антологии на народното творчество, между които особено голямо значение има сборникът «Български народни песни», обнародван от братя Миладинови през 1861 г.

Един от най-големите възрожденски поети е Петко Рачов Славейков (1827–1895) от Трявна. Той написва своите творби под прякото въздействие на народната песен. В творчеството му доминират стиховете с лирична и патриотична тематика. Славейков има голяма заслуга за усъвършенствуването на поетичната форма и изобщо за утвърждаването на българския книжовен език.

Българската поезия през Възраждането достига своя апогей чрез Христо Ботев. Творчеството на Ботев е най-тясно свързано с борбите на българския народ за свобода и независимост. Поетичният гений на Ботев служи на революцията. Някои от неговите стихотворения заемат видно място в световната литературна класика. Особено популярно е неговото стихотворение-балада «Хаджи Димитър», в което поетът възвеличава безсмъртието на героя, паднал за свободата на своята родина.

През това време започва творческата си дейност и народният поет Иван Вазов, който обнародва първите си стихосбирки «Пряпорец и гусла» и «Тъгите на България».

Наред с поезията се развива и белетристиката. Виден представител на този жанр в българската възрожденска литература е Васил Друмев със своята повест «Нещастна фамилия». Широка известност получава също повестта на Илия Блъсков «Изгубена Станка», в която се описват страданията на българите в условията на султанския деспотизъм.

Най-талантливият представител на белетристиката е Любен Каравелов — един от ръководителите на българската национална революция. Той е основоположник на художествения реализъм в българската литература. Творбите на Каравелов рисуват мракобесническата робска действителност в България и несломимата воля на българите да воюват за освобождението си. Най-известните му съчинения са «Крива ли е съдбата?», «Българи от старо време», «Маминото детенце» и др.

Заедно с развитието на литературата се появява и литературната критика. Нейният най-известен представител през Възраждането е Нешо Бончев (1830–1878). Неговите критични съчинения по въпросите на българската художествена литература имат съществен принос за утвърждаването на демократичното начало в българската поезия и белетристика.

През 50–те–70–те години на XIX в. се заражда и българската драматургия. В тази област изпробват дарованията си Васил Друмев, Добри Войников, Константин Величков, Илия Блъсков, Сава Доброплодни и др. Техните произведения са силно повлияни от сантиментализма и романтизма на ранната европейска драматургия. Същевременно творчеството им е проникнато от революционни и патриотични идеи, които откликват на духовните и естетичните потребности на възрожденския българин. В това отношение с особена популярност се ползват драмите на Д. Войников «Райна княгиня» и «Криворазбраната цивилизация», която не е загубила своята актуалност и до днес.

Най-значителни художествени постижения в областта на драматургията има Васил Друмев. Неговата драма «Иванко, убиецът на Асен I», посветена на историческа тема, повече от един век неотменно присъствува в репертоара на българската сцена.

Едновременно с развитието на драматургията се полагат основите на българския театър. Неговите първи изяви са тържествените годишни представления на учениците от класните училища, които играят малки сценки, диалози и хумористични пиеси. Първото градско театрално представление става в Шумен през 1856 г. На него е представена комедията на учителя Сава Доброплодни «Михаил» (Мишкоед). Същата година Ломското читалище представя мелодрамата «Многострадална Геновева», която впоследствие добива широка популярност и се играе при голям успех в много градове на страната.

Значителен принос за развитието на възрожденския театър има Добри Войников, който основава първата театрална трупа. В продължение на около десет години тази трупа играе различни представления пред публика от българската емиграция в Румъния. През 70–те години най-известни средища на българската театрална дейност са градовете Шумен, Лом, Русе, Търново, Свищов, Пловдив, Велес, Цариград и други. Макар и, общо взето, на ниско самодейно равнище, възрожденският театър е проникнат от революционния патос на епохата и служи на националноосвободителната кауза.

Заедно с театъра успешно се развива музикалното изкуство. През тези години се утвърждава модерната българска музика, която се отличава със своите мажорни оптимистични тонове. Това хармонира на укрепналото национално съзнание и порасналото самочувствие на българина. Така се появяват възрожденските бунтовни песни, в които кънти бойният зов на революцията.

Главният център на българската музикална култура през този период е Шумен, където учителят Добри Войников преподава на учениците нотно пеене и организира първите ученически състави с духови инструменти.

През възрожденската епоха голям разцвет преживява архитектурата. Българското строително изкуство намира най-пълно въплъщение в изграждането на величествената сграда на Рилския манастир, построен през 1834–1837 г. от майсторите Павел, Миленко, Алексей Рилец и Кръстьо Дебърлията. Рилският манастир, както и много други черковни постройки от това време със своите мащаби и изящество са ярко свидетелство за порасналата икономическа мощ и естетическа култура на възрожденския българин. Майсторството на възрожденския строител оставя неповторими образци на архитектурата в Банско, Копривщица, Трявна, Пазарджик, Жеравна, Търново, Пловдив и редица други градове, които и днес ни удивляват със своята красота, простота и функционалност. Особено се отличава като талантлив самобитен майстор-строител Кольо Фичето — автор на много мостове, къщи, чешми и пр. Негово дело са прочутите мостове в Ловеч и Бяла, предизвикващи удивление със своето оригинално конструкторско решение.

Голям напредък постига и изобразителното изкуство, намерило израз главно в дърворезбите и стенописите. Известни са множество образци на резбарското изкуство от онова време в Банско, Трявна, Копривщица, Тетевен и други градове, които будят възхищение. Особено забележителни по своята изработка са иконостасът на черквата «Света Богородица» в Пазарджик, иконостасът в Рилския манастир, таваните на Даскаловата къща в Трявна и др.

Стенописните изображения също поразяват с богатството на багрите и формите. Художествените произведения в живописта се отличават със своето реалистично съдържание. Българските художници черпят сюжети за своите изображения от действителността и по този начин разчупват църковно-религиозните схоластични канони на Средновековието. Прочут майстор-зограф от това време е Захари Зограф (1810–1853) — автор на множество черковни стенописи и светски портрети.

Най-изтъкнатите школувани възрожденски художници са Станислав Доспевски — завършил художествена академия в Русия, и Николай Павлович — получил рисувално образование във Виена и Мюнхен. Доспевски се изявява главно като пейзажист и портретист, а Павлович рисува картини с историческа тематика. Възкресявайки с високохудожествени емоционални образи славното минало на средновековна България, Николай Павлович внушава на българите дързост за борба срещу тираните на отечеството. Най-популярни са неговите картини «Минаването на Аспарух през Дунава», «Покръстването на Преславския двор» и др.

Борба за църковнонационална еманципация

Възникване на българо-гръцки църковен конфликт. Българското националноосвободително движение намира едно от най-ярките си проявления в борбата за извоюване на самостоятелна национална църковна институция. След падането на България под турска власт българската църква минава в административно отношение под управлението на Цариградската гръцка патриаршия, която е призната от завоевателите за единствен представител на всички християнски народи в Османската империя. Турските власти не правят разлика между отделните християнски народи на Балканския полуостров. Всички християнски области се смятат за т. нар. руммилет, т. е. за гръцки. В този смисъл българите губят своя «статут» като отделна и самостоятелна народностно-етническа общност. Те се третират от завоевателите просто като инородна немохамеданска маса.

Попаднала под опеката на гръцката Цариградска патриаршия, българската църква фактически преустановява своето съществуване. Постепенно, използвайки привилегированото си положение, гръцкото духовенство добива пълно надмощие в българските предели. Почти навсякъде българските владици и другите църковни сановници са заменени с гърци, а същевременно българският език в църковните служби също се заменя с гръцки. Заемането на каквато и да било длъжност в църковната йерархия става чрез откуп, което дава простор на корупцията. Всяка църковна длъжност се превръща в доходна сделка за лично обогатяване. Цариградският патриарх плаща голям годишен откуп на султана във вид на данък. Съответно всеки по-нисш църковен служител заплаща такъв откуп на по-горната инстанция, а цялата материална тежест на тази порочна система се стоварва като допълнително данъчно бреме върху народа. По-голямата част от гръцките духовни служители се отнасят високомерно към българите. Народностната дискриминация се проявява в опити за асимилация на българското население. По такъв начин българският народ се оказва под двоен гнет — към турското потисничество се прибавя и това на Цариградската патриаршия.

В първите векове на османското владичество както гръцкият, така и българският народ еднакво страдат от тиранията на нашественика, имат обща съдба, едни и същи врагове. Ето защо през това време между гърци и българи не съществува антагонизъм. Напротив, точно тогава съществуват множество примери на сътрудничество между двата народа в борбата им срещу общия неприятел. Гръцкото влияние в България наистина е голямо, но то се осъществява и разпространява по естествен начин, чрез историческата инерция на някогашната висока древна елинска култура, а също и поради по-напредналия процес във възрожденското развитие на Гърция. Поради тази причина гръцкото влияние прониква сред българите безпрепятствено, без каквото и да било противодействие. Това съответно означава, че през този период Цариградската патриаршия не провежда организирана и целенасочена дейност за асимилация на българите, просто защото това не е било необходимо. Асимилацията на българи, доколкото съществуват подобни случаи, се извършва по естествен начин от само себе си вследствие на икономическия, културния и политическия приоритет и надмощието на гръцкия елемент.

Асимилаторските домогвания на гръцкото духовенство започват по-късно, едва през първата половина на XIX в., когато българският народ постига известни, по-забележими резултати в своето възрожденско обществено-икономическо, културно-просветно и политическо развитие, т. е. когато усеща силата си и проявява претенции за самостоятелност.

Забелязвайки първите пориви на българите към самостоятелност, Цариградската патриаршия предприема съответно първите системни и целенасочени действия за укрепване на своята власт в България чрез денационализация на местното население. Тази политика на гръцкото духовенство особено ясно се откроява след 1830 г., когато се образува независимата гръцка държава. От този момент нататък Цариградската патриаршия се превръща постепенно в проводник на шовинистичната т. нар. мегали идея на гръцката буржоазия за велика Гърция в границите на някогашната Византийска империя. Възползвано от покровителството на турската власт и привилегированото си положение, гръцкото духовенство рязко засилва духовния тормоз върху българите, като върши повсеместни и всевъзможни злоупотреби. Това възбужда бурно недоволство и спонтанно движение на българите за църковнонационална независимост. Още от самото начало тази борба придобива ясно изразен революционно-политически характер.

Първият спорадичен опит за изгонване на гръцкия владика и замяната му с българин става във Враца през 1824 г. начело с Димитраки Хаджитошев. Подобни спонтанни акции се осъществяват и в някои градове на Западна България и Македония. За истинско начало на църковнонационалното движение се смята годината 1838, когато възниква конфликт между гръцкия митрополит Панарет в Търново и местните жители. Търновци предприемат силна атака за отстраняването на Панарет. Акцията добива широк мащаб и обхваща цялата епархия.

Междувременно през 1839 г. Високата порта оповестява реформения указ, известен под името «Гюлхански хатишериф», в който тържествено се прокламират равни права за всички поданици на империята, в това число и за българите. Шумно прокламираните права чрез Хатишерифа остават обаче само едно обещание без всякаква практическа стойност. Все пак обявеният реформен акт послужил на българите като законно основание да поставят редица въпроси, свързани със задоволяването на някои искания, едно от които е замяната на гръцкия владика Панарет с българина Неофит Бозвели. Това искане не е удовлетворено. Турското правителство застава на страната на Цариградската патриаршия, която чрез клевети и инсинуации злепоставя българите и техните искания.

Провалът на търновската акция обаче се превръща в сигнал за разрастване на широко масово движение на българите против гръцкото духовенство. Движението придобива общонационален обхват. Начело застава споменатият учител и книжовник Неофит Бозвели — човек с изключителна енергия и способности, присъщи на народен водач от голяма величина. Подкрепян от своите съмишленици, Бозвели предприема дръзки предизвикателни действия срещу Цариградската патриаршия. В тази битка той привлича на своя страна като съюзник влиятелни по онова време кръгове от полската емиграция в имперската столица.

Съзирайки в лицето на Бозвели опасен противник, гръцкото духовенство го дискредитира в очите на Високата порта чрез клеветнически инсинуации. В резултат на това Бозвели е арестуван и изпратен на заточение в Хилендарския манастир (Света гора). През 1844 г. той с риск за живота си отново се озовава в Цариград и подновява с още по-голяма енергия борбата против патриаршията. Бозвели намира тук верен съмишленик в лицето на изявения български патриот Иларион Стоянов Михайловски, известен по-късно под името Макариополски. Двамата се очертават като най-видни ръководители на движението за църковна независимост през този период.

До средата на XIX в. българите не предявяват открито искания за самостоятелна българска църква. Техните искания, формулирани в едно специално програмно послание на Н. Бозвели и Ил. Макариополски до султана през 1844 г., се състоят в следните няколко точки: 1. Гръцките владици в България да бъдат заменени с българи; 2. Богослужението да се извършва на български език; 3. Владиците да получават точно определено възнаграждение; 4. Българският народ да има свои църковни представители в Цариград, за да представляват българските национални интереси пред Високата порта; 5. Българите да имат своя черква в имперската столица и да издават свой вестник.

Въпреки, общо взето, скромните претенции, изявени в българските искания, Цариградската патриаршия ги отхвърля и предприема широка клеветническа кампания, за да дискредитира Неофит Бозвели и Иларион Макариополски пред турската власт. Отново следват жестоки репресии срещу водачите на движението, в резултат на което и двамата са интернирани в Света гора, където Неофит умира скоропостижно през 1848 г.

Временните неуспехи обаче не сломяват решимостта на българите да продължат борбата срещу гръцкото духовенство. Дори нещо повече — борбата се засилва с всеки изминал ден, добива все по-организиран и масов характер. Благодарение на проявената настойчивост движението за църковна независимост регистрира първия си сериозен успех. През 1849 г. със специален ферман турското правителство е принудено да разреши на българите да имат своя църковна община в Цариград начело с български владика. С този акт то фактически за първи път официално признава българите за отделна народностна общност в империята. В резултат на това веднага се формира многочислена българска църковна община, в която влизат видни представители на българската колония в имперската столица. Активна роля във връзка с изграждането на общината играе Александър Екзарх, който започва издаването на първия местен български вестник «Цариградски вестник». Заможният българин Стефан Богориди, издигнал се като висш турски сановник, подарява своя къща за сграда на откритата общинска черква, която по името на дарителя е наречена «Св. Стефан». Няколко години по-късно, през 1858 г., Иларион Макариополски е ръкоположен за владика. Оттук нататък Цариградската българска община се утвърждава като главен ръководител на движението за църковна независимост, което достига своя най-голям размах през годините след Кримската война.

Учредяване на Българска екзархия. През 1856 г. султанското правителство оповестява нови реформи в империята. Това е т. нар. Хатихумаюн. В него отново се обещават граждански права и равенство на всички поданици. И този път обещанията остават без реални последици. Все пак дотолкова, доколкото в Хатихумаюна се предвиждат и църковни преобразования, той дава основания на българите да поставят пред турското правителство въпроса за църковна и гражданска автономия. Чрез всевъзможни интриги Цариградската патриаршия и този път успява да осуети удовлетворяването на българските претенции.

Отказът на Високата порта да изпълни българските искания се превръща в сигнал за масови насилствени действия срещу гръцкото духовенство. Българите по места направо изгонват гръцките владици и духовни сановници. Първи дават пример в това отношение жителите на Кукуш. Оттук акцията бързо се разпространява в цяла България. Повсеместните бунтовни действия се ръководят и координират от Цариградската българска община. Haй-активна роля по това време в нея играят видните български обществени дейци П. Р. Славейков, Найден Геров, Тодор Бурмов, Александър Екзарх, Христо Тъпчилещов, д-р Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич и др.

По инициатива на Цариградската община, изразявайки волята на всички българи, на Великден, 3 април 1860 г. Иларион Макариополски тържествено провъзгласява отделянето на българската църква от патриаршията. Този акт се посреща с огромно задоволство в цялата страна. Но радостта е преждевременна. Официалното уреждане на въпроса отново се усложнява поради упоритата съпротива на Цариградската патриаршия. В резултат на нейните интриги лидерите на българската църковна община са подложени на репресии.

Движението за църковна независимост се усложнява междувременно и от вмешателството на великите сили. Франция и Англия в стремежа си да се противопоставят на руското влияние на Балканите предприемат действия, които затрудняват българското движение за църковна независимост. През 60–те години на XIX в. в България пристигат много католически и протестантски мисионери, които разгръщат силна агитация за откъсването на българите от православието и респективно от сферата на руското влияние. Особено голямо усърдие в това отношение проявява католическата пропаганда, която се стреми да приобщи България към Римокатолическата църква. Католическата пропаганда обаче няма особено голям успех. Българите трудно се поддават на тези домогвания. Само една малка част от местната общественост проявява известна склонност, и то главно по тактически причини, да приеме католицизма. Така се появява т. нар. униатско движение начело с видния общественик Драган Цанков. Скоро обаче униатското движение започва да заглъхва, лишено от всякаква популярност сред населението.

Руската политика също създава трудности на движението за независима българска църква. Руското правителство се придържа към принципа за запазване единството на православието в Османската империя под егидата на Цариградската патриаршия. Поради това Русия застава на страната на патриаршията в българо-гръцкия църковен конфликт. Тя се надява, че по този начин ще може по-лесно да запази в своята орбита всички православни народи на Балканите. Всичко това се отразява неблагоприятно върху усилията на българите за извоюване на независима църква. Постепенно обаче поради разрастването на българското църковнонационално движение руската дипломация е принудена да промени становището си по този въпрос, заемайки една по-компромисна позиция. Новият руски посланик в Цариград граф Н. П. Игнатиев проявява разбиране към исканията на българите и оказва съдействие пред Високата порта за благоприятното разрешаване на българския църковен въпрос.

Към края на 60–те години на XIX в. Цариградската патриаршия фактически няма повече реална власт в българските земи. Гръцкото духовенство почти навсякъде е отстранено. Църковните институции се оказват в ръцете на български сановници. Съществуващото положение обаче трябвало да получи официална санкция от страна на турското правителство. Високата порта умишлено протака решаването на въпроса с цел да продължи колкото може по-дълго конфликта между българи и гърци. Едва когато положението става неудържимо и се появяват признаци за още по-широко разрастване на българската революция, турското правителство решава да отстъпи. На 28 февруари 1870 г. Високата порта издава ферман за учредяването на самостоятелна Българска екзархия, която обхваща почти всички български области в Мизия, Тракия, Добруджа и Македония. Две години по-късно се конституира Българската екзархия начело с първия български екзарх Антим I. Това е крупно завоевание на българското националноосвободително движение — българите са официално признати като самостоятелна етническа общност в империята.

Въоръжени изяви на националната революция

Хайдушко движение. Националноосвободителното движение намира най-радикално проявление във въоръжената политическа борба. Въоръжените действия през ранния възрожденски период продължават да се изразяват предимно в стихийни регионални акции. Опитите за общонационални действия са едва в своя зародиш. Както и преди, най-разпространеният начин на въоръжени прояви са почти непрестанно съществуващите хайдушки чети.

Хайдушкото движение се засилва особено много към края на ХVIII и началото на XIX в. във връзка с вътрешните размирици и анархията, обхванали империята. Многобройни хайдушки дружини к