Божилов, И., Мутафчиева, В., Косев, К., Пантев, А., Грънчаров, С. История на България. С.: Издателска къща «Христо Ботев». 1994. 760 с.

История на България

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Иван Божилов, Вера Мутафчиева, Константин Косев, Андрей Пантев, Стойчо Грънчаров

Дизайн: Давид Нинов

София, 2017

Иван Божилов (старши научен сътрудник I ст., доктор на историческите науки) — България в епохата на Средновековието

Вера Мутафчиева (старши научен сътрудник I ст., доктор на историческите науки) — Българските земи в османската държава (XV–XVIII в.)

Константин Косев (член-кореспондент, доктор на историческите науки) — Българско възраждане

Андрей Пантев (професор, доктор на историческите науки) — Голямото начало на малкото княжество

Стойчо Грънчаров (старши научен сътрудник II ст., кандидат на историческите науки) — 1919–1944 година

Уводни думи

Тази кратка българска история обхваща периода 679–1944 г. Тя има петима автори, изброени в заглавието и в зависимост от хронологията на разглежданите от тях периоди.

Всеки от авторите застъпва собствени схващания за отрязъка от време и пълнежа му, над които е работил изследователски в течение на десетилетия. Тези схващания не са подведени под обща концепция, не са уеднаквявани в никое отношение. За разлика от досегашната историографска практика съдържащите се в книгата постановки, анализи и изводи не претендират да бъдат единствено възможните, задължителни, общовалидни. Вече бяха обнародвани и ще бъдат обнародвани тепърва други виждания върху родната история, както е навсякъде по света.

Предлаганата книга има широк адрес, затуй в нея отсъствуват строго научните позовавания под линия. В края на всяка част предлагаме къс списък на изследвания и публикувани документи, който би послужил на читателя за разширяване на познанията му върху даден период. Съставени са и хронологични таблици за по-важните споменати в текста събития и личности.

Въведение

Българските земи крият в недрата си или пък съхраняват на своята повърхност следи от присъствието на човека, които се отнасят към най-ранната историческа епоха — старокаменната или още палеолит. От времето на ранния палеолит (700 000 до 100 000 г. пр. Хр.) са открити някои инструменти като стъргалки и кремъчни остриета. Археологическите обекти, от които произхождат тези пособия, съпровождащи ежедневието на първобитния човек, са разположени предимно по десния бряг на Дунав и в Родопите. Познанията ни за най-ранното човешко общество се увеличават с настъпването на средния палеолит (100 000–40 000 г. пр. Хр.), който съвпада с междуледниковия и ледниковия период. Следите от живота на човека — кремъчни ядра (нуклеуси), кремъчни стъргалки, остриета от камък и кост, — познавал вече лова и използвал огъня, са разкрити преди всичко в някои пещери, използвани по разбираеми причини за жилища на големи групи хора. Това са Деветашката пещера, Самуилица II (край с. Кунино, Врачанско), пещерите край с. Белослав (Варненско), както и в Родопите. Този начин на живот, в общи линии, продължил през късния палеолит (40 000–10 000 г. пр. Хр.). През тази епоха човекът обитавал пещерите Миризливка (Видинско), Темната дупка (Карлуково), Бачо Киро (Великотърновско), Пещ (Врачанско), Малката пещера (Великотърновско), в Белослав и по Дунава, където се забелязва приемственост с предходната епоха.

От мезолита или среднокаменната епоха (10 000–6000 г. пр. Хр.) до нас са достигнали освен традиционната стъргалка, върхове за стрели, подсказващи наличието и употребата на лъка като оръжие и средство за осигуряване на прехраната. Случайно или не, тези материали произхождат пак от днешна Северна и Североизточна България — Побити камъни, Белослав, Девня.

През неолита или новокаменната епоха (6000–4000 г. пр. Хр.) човекът прави сериозна крачка, с чиято помощ обществото отива далече напред. Тази крачка е появата на земеделието като занятие, като поминък, осигуряващ прехраната поне толкова колкото ловът. Част от неолита, както и преходът към следващата голяма епоха, енеолитът (халколитът) или меднокаменната епоха (4000–3000/2750 г. пр. Хр.), са сравнително добре познати не само като облик на живота, но и като хронология благодарение на Карановската селищна могила, Новозагорско, разкопавана и проучвана от българските археолози в продължение на двадесетина години. Наред с традиционните инструменти от кремък, кост и рог човекът вече разкрива тайните на рудодобива и обработката на метала, изготвя оръдия на труда като брадви, тесли, сърпове (всичките от мед), натрупал е опит в керамиката, като създава интересни антропоморфни съдове. Всичко това водело към усъвършенствуване на производителните сили, към развитие на цялото общество и към появата на сериозни белези на разслояване — една картина, илюстрирана по великолепен начин от прочутото Варненско златно съкровище. През меднокаменната епоха човекът продължавал да използва пещерите като постоянни убежища, но вече изграждал и селища, които дори били укрепени с валове. Жилищата в тези поселения били вкопавани в земята, а стените им били изработвани от плет. Духовният живот бил сравнително богат, обвързан със специални светилища, голяма роля играела идолната пластика, погребенията или така наречените хокери (мъртвецът бил полаган в свито положение) били извършвани в плитки гробове.

Бронзовата епоха (3000/2750–1200 г. пр. Хр.), която се дели на ранен бронз (3000/2750–1900 пр. Хр.), среден бронз (1900–1500 пр. Хр.) и късен бронз (1500–1200 г. пр. Хр.), отбелязала съществен напредък в развитието на металургията на бронза (оттук и наименованието на самата епоха), усъвършенствуване на оръдията на труда и на керамичното производство, чийто най-съществен облик създават така наречените чаши «троянски тип». Селища от бронзовата епоха са открити край с. Езеро (Нова Загора), Побит камък (Разградско), в Сливенско, Русенско, Варненско, Врачанско. Изкуството на тази епоха се представя най-добре от скалните рисунки в пещерата Магура и от известното Вълчитрънско златно съкровище, което датира от времето на късния бронз (XIII–XII в. пр. Хр.).

През бронзовата епоха, както и през следващата старожелязна епоха (XII–VI в. пр. Хр.) може да се отъждестви населението на днешните български земи. Това са траките, за които бащата на историографията Херодот ще пише, че са един от най-многобройните народи, обитаващи познатия нему свят. Индоевропейският произход на траките е без всякакво съмнение, но въпросът, кога и как те са се появили на Балканския полуостров, няма еднозначен отговор. Две са теориите, които се опитват да намерят задоволително обяснение на този важен проблем. Според първата траките са автохтонно население, а според втората тяхната поява се дължи на миграционни процеси. Най-ранната история на траките е забулена в тайни, тъй като писмените извори за тях (самите траки са безписмен народ) са от сравнително по-късно време. Разбира се, някои откъслечни данни, както и археологическите материали, възстановяват отчасти тяхното минало, подсказват някои важни епизоди като участието на тракийския цар Резос в Троянската война или някои миграционни вълни в посока от Балканския полуостров към Мала Азия.

Седмото, а още по-ясно шестото столетие пр. Хр. ни дават сравнително пълна картина на тракийската племенна общност. Тази картина се изпълва преди всичко от наименованията на многобройните тракийски племена и тяхното местоположение. Трибалите заемали днешните северозападни покрайнини на България; сердите обитавали земите по средното течение на Искър; дентелетите живеели по долината на Струма, а по на юг от тях били медите; областта между горното течение на Искър, Витоша и Рила се заемала от бесите; по течението на Места живеели сатрите, а по долното течение на Вардар били разположени мигдоните; диобесите заемали земите по горното течение на Марица, а одрисите — може би най-многобройното тракийско племе — населявали териториите по средното и долното течение на Марица.

Времето, когато траките влизат в писаната история благодарение на близостта и връзките си с гръцкия свят съвпада с един процес, който оставя трайни дири както върху техните съдбини, така и върху културната история на днешните български земи. Това е гръцката колонизация (VIII–VI в. пр. Хр.), чиито обекти били последователно егейското крайбрежие (Стагира, Потидея, Абдера, Калхедон), Пропонтида (Византион, дн. Истанбул) и Евксинския понт или Черно море. По западния бряг на Черно море постепенно били основани гръцки колонии, на които било отредено да играят важна роля в съдбините на региона, а твърде често и извън него. Това са Аполония (Созопол — 610 г. пр. Хр.), Истрия (Истрос — 605 г. пр. Хр.), Одесос (Варна — 570 г. пр. Хр.), Томи (Констанца — първата половина на VI в. пр. Хр.), Круни — Дионисипол (Балчик — първата третина на VI в. пр. Хр.), Месамбрия (Несебър — 510 г. пр. Хр.), Калатис (Мангалия), Анхиало (Поморие) и др.

Тракийският свят от края на VI до края на III в. пр. Хр. бил здраво обвързан с класическа Гърция и по-сетне с елинистическия свят. Разбира се, тази обвързаност в никакъв случай не означава, че траките са били «затворени» на Балканите и техните контакти са били ограничени (вече бе споменато за тракийските миграционни движения и връзките с Мала Азия в една по-ранна епоха). Нещо повече, тъкмо в края на шестото столетие траките влезли в допир с една цивилизация, развиваща се твърде далече от Балканите. Става дума за двата персийски похода — първия на Дарий I, който през 514–513 г. пр. Хр., стъпвайки на полуострова, се отправил срещу скитите, и втория, на неговия пълководец Мегабаз (513–512 г. пр. Хр.).

Безспорно явлението, което заслужава най-голямо внимание, е възникването на Одриското царство (около началото на V в. пр. Хр.), свързано с името на Терес. Това най-значително, най-важно държавно образувание на траките преживяло своя разцвет през V–първата половина на IV в. пр. Хр. Може би най-бележитото събитие от историята на царството бил договорът, който неговият владетел Ситалк сключил с Атина, и участието на одрисите в Пелопонеската война (през 429 г. пр. Хр. те извършили един поход към Халкидическия полуостров и Македония).

Последните няколко десетилетия на IV в. пр. Хр. внесли съществени промени в съдбините на Одриското царство, а и на част от останалите тракийски племена. Тези промени били реално следствие от процесите, настъпили в гръцкия свят след възхода и разцвета на Македонската държава. През 342 г. пр. Хр. Филип II Македонски, след едно сражение при Амфиполис, нахлул по долината на Марица, а през следната, 341 г. пр. Хр. той положил основите на Филипопол (дн. Пловдив). Няколко години по-късно синът му Александър V Македонски (заслужил сетне прозвището Велики) нахлул дълбоко в Тракия и опустошил земите на гетите (дн. Добруджа) и трибалите. След смъртта на Александър (13 юни 323 г. пр. Хр.) голяма част от траките попаднали под властта на Лизимах, един от наследниците на Александър.

През първата половина на третото столетие пр. Хр. в съдбините на Тракия се намесили келтите, които се придвижвали от северозапад на югоизток, установили се на Балканския полуостров и създали свое царство със столица Тиле (279–278 г. пр. Хр.). Но келтското нашествие (към 212–211 г. пр. Хр. келтите били прогонени от въстаналите траки) не могло да промени съществено съдбините на Одриското царство.

Историята на траките трайно се обвързва от силата, която доминирала в средиземноморския регион. От края на трети и началото на втори век пр. Хр. Рим, след овладяването на Западното Средиземноморие (Иберийският полуостров и Северна Африка след сломяването на Картаген), насочил своя поглед към Балканите.

Усилията на Рим да овладее Балканския полуостров продължили почти две столетия. Тяхното подробно проследяване излиза извън рамките на този кратък очерк и затова само споменаваме основните събития, които по един или друг начин засягат траките. Тракийски войски за пръв път се сблъскали с римляните в прочутата битка при Пидна (168 г. пр. Хр.), която отворила пътя на Рим към трайното овладяване на Балканите. Десетилетия след това римската република се задоволявала с покоряването на гръцките земи, с образуването на провинция Македония, която създала организационния облик на римското присъствие на полуострова. Едва през първото столетие пр. Хр. Рим започнал да предприема поход след поход с една основна цел: налагане на римското господство над Тракия. През 60–59 г. пр. Хр. Гай Октавий начело на голяма войска навлязъл в Тракия и нанесъл тежко поражение на бесите. Цяло десетилетие, от 55 до 44 г. пр. Хр., римляните воювали срещу гетското царство на Буребиста, което заемало земите на днешна Добруджа, както и територии отвъд Дунава. През 15 г. пр. Хр. бесите въстанали, но Рим вече трудно можел да бъде възпрян. Последните свободни години на Одриското царство завършили с настъпването на първото столетие след Христа. Съпротивителните сили на Одриската държава били силно отслабени от продължителните войни и от сериозни междуособици. Против създаването на римската провинция Мизия (15 г. пр. Хр.) въстанали одрисите и койлалетите (21 г. пр. Хр.), но това въстание не могло да спре римските легиони. Гай Юлий Реметалк (38–44 пр. Хр.) бил последният тракийски цар, след който се създава римската провинция Тракия (45 г. пр. Хр.).

През 86 г. провинция Мизия била реорганизирана и от нея били създадени две нови провинции — Долна и Горна Мизия, които са изходна база на император Траян за завладяването на отвъддунавските земи и образуването на провинция Дакия.

В продължение на столетие и половина провинциите Горна и Долна Мизия и Тракия живеели, без да изпитат несгодите на войната. Те били приобщени към Римската империя и се превърнали в истински римски провинции. Не може да се отрече, че римляните освен завоеватели и окупатори били и цивилизатори. Римското присъствие се почувствувало преди всичко в организацията и развитието на градския живот. Старите гръцки колонии, особено по черноморското крайбрежие, увеличили своята роля като търговски центрове, през които на Балканите влизали стоките от Близкия изток. Особен разцвет преживели градове като Томи, Одесос, Византион. В някои случаи римляните основавали нови селища в близост до старите колониални центрове с цел да ограничат тяхната роля. И ако Марцианопол не успял да неутрализира Одесос, то Деултум до голяма степен намалил временно значението на Месамбрия. Нов статут получили и някои стари тракийски градове във вътрешността на полуострова като Сердика, Филипопол, Берое (вече като Августа Траяна). Но безспорно най-значителна била ролята на римляните в основаването на нови градове. Тук римската традиция била много силна и резултатна. Процесът бил добре познат: от временни военни гарнизони към постоянни лагери, от така наречените селища канабни до истински градски център. Най-значителни са следите от тази дейност край Дунава: Бонония (край Видин), Рациария (с. Арчар — Видинско), Алмус (Лом), Нове (край Свищов), Сексагинта приста (Русе), Дуросторум (Силистра), Капидава (дн. с. Капидава — Румъния), Диногеция (с. Гарван — Румъния). Към тях би трябвало да бъдат добавени и Никополис ад Иструм (с. Никюп), Ескус (с. Гиген), Ятрус (с. Кривина) и още по-навътре в страната Монтана и Абритус (Разград).

Първата грижа на римляните след създаването на нова провинция била да организират и построят нейната пътна мрежа. Най-важният път, построен от римляните, бил крайдунавският (той бил започнат още при император Тиберий, 14–31 г.), който се свързал със стария крайморски път. От особено значение за тракийските земи и връзките на Балканите с Мала Азия бил пътят от Централна Европа, който пресичал полуострова през Сингидунум (Белград) — Сердика — Филипопол — Адрианопол — Византион (на всеки 20 км била построена специална пътна станция). По-малки, но важни пътища свързвали Ескус със Сердика и Филипопол; Сердика с провинция Македония; Никополи ад Иструм с Марцианопол. Накрая трябва да бъде споменат известният Via Egnatia, който от адриатическото крайбрежие през Стоби — Солун — Филипи достигал до Византион и Мала Азия.

Включването на тракийските земи в провинциалната административна система на обширната и могъща Римска империя се отразило и на икономическия им облик. Особени грижи били полагани за развитието на традиционно силното земеделско производство и провинциите Тракия и Мизия се превърнали в големи износители на зърно и вино. Разцвет преживявала и още една традиционна стопанска дейност, каквото било рударството. Римляните бързо реорганизирали рудодобива и обработването на металите и по този начин засилили тяхното присъствие в икономическия живот на провинциите. Занаятите като цяло също преживели разцвет, тъй като били здраво обвързани с градостроителството и изграждането на пътната система.

Този мирен, дори до известна степен спокоен живот на тракийските земи бил нарушен към средата на третото столетие. И това не било случайно. Тъкмо тогава Балканите започнали да чувствуват тежестите на един процес, който оставил трайни дири в историята на Европа: Великото преселение на народите. През 248 г. готи и вандали за пръв път опустошили провинция Долна Мизия, достигайки до Марцианопол. Две години по-късно готите отново разорили Долна Мизия, но този път вече навлезли и в Тракия. А на следната, 251 г. в голямо сражение край Абритус загинал император Деций. Тези събития подсказали на римляните, че вече не са в състояние да защитават Дакия и през 270–272 г. империята евакуирала войските и администрацията си и изоставила отвъддунавските територии. По този начин Двете Мизии — Долна и Горна, отново станали гранични провинции.

През 330 г. император Константин I Велики, който вече бил свързал името си с един акт с голяма стойност — признаване на християнската религия, — сторил още една стъпка с историческо значение, а именно: окончателното пренасяне на столицата от Рим във Византион, наречен вече Константинопол. Този акт променил значително позицията на тракийските земи, особено на провинция Тракия, тъй като те били разположени в непосредствена близост до престолния град. Но тази съществена промяна, която безспорно оказала голямо влияние върху съдбините на тракийските земи, не могла да осигури тяхната безопасност. Дунавският лимес вече не бил толкова сигурен и твърде често бил преодоляван от врагове. Тези врагове и през четвъртото столетие били пак готите. През 348 г. големи групи готи преминали р. Дунав и се установили край Никополис ад Иструм, сред които бил прочутият епископ Улфила, превел Библията на готски език. Този опит за приобщаване на пришелците към империята не отклонил опасността от това най-активно германско племе и двадесетина години по-късно, през 366–369 г., се водела така наречената Първа готска война. През 376 г. готите, отново недоволни от политиката на Константинопол към тях, безпрепятствено опустошавали Тракия, а през 378 г. те нанесли тежко поражение на император Валент — поражение, в което загинал и самият император. През 382 г. нова голяма група готи се настанила в Мизия и получила статут на федерати.

През 395 г. едно събитие променило отново съдбата на Римската империя. Починал император Теодосий I (379–395), който преди смъртта си разделил империята на две половини — Източна (със столица Константинопол) и Западна (със столица Рим). Начело на двете империи застанали двамата сина на Теодисий — Аркадий I (395–408) на Изток и Хонорий (395–423) на Запад. Това събитие, което окончателно формирало Източната Римска империя, наречена от учените Византийска, съвпаднало с постепенното придвижване на готите на запад и с разпръсване на страха, който те вдъхвали в продължение на повече от едно столетие. Разбира се, това не означавало, че двете Мизии (а и образуваната вече Малка Скития, т. е. съвременна Добруджа) и Тракия оттук нататък били освободени от опасността, която носели със себе си пришелците. Напротив, през първата половина на V в. готите, като основни врагове на Източната империя, били заменени от хуните. В продължение на няколко десетилетия (422, 443, 447, 466–467 г.) хуните почти безпрепятствено кръстосвали и опустошавали Мизия и Тракия, дори превзели някои големи укрепени средища, сред които била и Сердика. Опасността от хуните постепенно отшумявала след поражението на Атила (451 г.) на Кампус Мориакус (Галия) и особено след неговата смърт (453 г.). Но тогава срещу Източната Римска империя или Византия се изправил нов противник — славяните.

Славяните са индоевропейци по произход, а тяхната прародина трябва да се търси на територията на съвременна Полша и отчасти в земите на Беларус, Украйна и Русия. Западната й граница минавала по р. Одер, а източната съвпадала отчасти с горното и донейде средното течение на р. Днепър; на север естествена граница била Балтийско море, а на юг Карпатите. Някъде на прехода между двете ери, под влияние на вътрешни социални и икономически процеси, праславянската общност започнала да се разпада и наченало формирането на три основни групи — западни, източни и южни славяни. Тъй като по това време те се намирали по границите с римския свят, имали щастието да попаднат в съчиненията на някои римски писатели и историци, които ги назовавали с общото име венеди. Може да се твърди, че преобладават сведенията за антите (в общи линии те се отъждествявали с източните славяни) и склавините, както ранновизантийските автори ще наричат южните славяни.

Историческите извори показват, че към края на V–самото начало на VI в. склавините вече обитавали някогашните римски провинции Панония (дн. Унгария) и Дакия, започнали да преминават Дунава и да опустошават балканските провинции на Византия. Тези първи нападения на склавините не се различавали по нищо от действията на техните предшественици (готи, хуни и др.): бързо нахлуване с цел грабеж и след това не по-малко бързо оттегляне в земите на север от Дунав. По време на такива нападения през 512 г. склавините или славяните, както ще ги наричаме оттук нататък, достигнали почти до подстъпите на Константинопол. Това принудило Анастасий I да нареди да бъде построена така наречената Дълга или Анастасиева стена, която пресичала югоизточния ъгъл на Тракия от море до море и предпазвала престолния град от подобни «варварски» нашествия.

През 513–518 г. отделни славянски групи подкрепяли командуващия византийските войски в Тракия Виталиан, който искал да узурпира императорската корона и три пъти атакувал самата столица. Славянските нападения срещу балканските провинции на империята зачестили по времето на Юстиниан I (527–565). Докато имперските войски воювали на изток срещу персите, в Африка срещу вандалите и в Италия срещу готите, възстановявайки някогашните граници на Римската империя (Средиземно море било превърнато във «византийско езеро»), славяни без особени трудности преминавали Дунава и грабели из Мизия и Тракия. Разбира се, император Юстиниан, чиито амбиции и политика насочвали погледа му другаде, не могъл да отмине с безразличие съдбата на балканските си провинции. Първата стъпка следвала старата римска максима «разделяй и владей»: ромеите привлекли на своя страна славянския вожд Хилвуд и се опитали да го използват като ръководител на военните действия срещу сънародниците му. Но тази политика (530–533) не могла да възпре славяните. Империята не могла да се задоволи само с тези опити и с цел да организира по-добре защитата на Мизия и Тракия предприела голямо строителство на крепости, разположени в няколко пояса (по Дунава, по Стара планина и на юг от нея). Но тези прегради не били достатъчно сигурни и славяните продължили почти свободно да кръстосват Балканите — през 545, 548, 549, 550, 555 г.

Промяната в отношенията между славяните и Византийската империя настъпила през втората половина на VI в. Причината за тази промяна се криела не толкова в самите славяни, колкото в появата на един нов фактор в международните отношения в Източна и Централна Европа. Това било тюркското племе авари, което в продължение на десетилетия, придвижвайки се от степите на Централна Азия към Средния Дунав, доминирало над част от славянските племена, приобщило ги към себе си, временно ги отклонило от пътищата, които те познавали и които водели към земите на юг от Дунава. В същото време нашествията из Мизия и Тракия не преставали, но вече първа сила били аварите, нерядко подпомагани от славяните. Няколко десетилетия Византия била много затруднена от постоянните, ежегодни аваро-славянски действия. Едва когато престолът бил зает от Маврикий (582–602), картината започнала да се променя. Новият император се опитал, не без успех, да пренесе войната срещу славяните на тяхна територия, т. е. на север от Дунава, в Дакия. Но и този ход донесъл само временни тактически успехи и не бил в състояние да реши «славянския проблем» (аварите скоро щели да се настанят трайно в някогашната римска провинция Панония и да отклонят погледа си от Балканите).

Най-добър пример за славянската политика към Византийската империя — а тя отдавна се била променила и отдалечила от първоначалните намерения, които се свеждали само до грабеж — били опитите за завладяване на Солун, втория по големина и значение имперски град на Балканите (а през втората половина на VII в. и в цяла Византия). Не е лесно да се обясни този почти фанатичен стремеж на славяните да станат господари на Солун. Но техните действия са факт, добре засвидетелствуван в «Чудесата на св. Димитър Солунски». Първата славянска атака срещу Солун била извършена през 586 г. Последвали подобни действия през 604, 615 (обсада, ръководена от Хацон), 618 (аваро-славянска обсада, продължила 33 дни) и особено през 676–678 г., когато затварянето на славянския вожд Пребънд довело до продължителна война.

Рухването на византийския лимес по р. Дунав, последвало смъртта на император Маврикий (602), както и стремежът за овладяване на нови земи за поселване позволили на славяните за кратко време да «пославянчат» голяма част от Балканския полуостров, както ще пише столетия по-късно византийският император Константин Багренородни. Кои са славянските племена, настанили се трайно в южнодунавските земи и приобщени голяма част от тях по-сетне към българската държава? В Мизия се поселили северите и седемте племена (или племето на седемте рода според други учени); по долината на Тимок живеели тимочаните, а на север-северозапад от тях се установили абодритите; по течението на Морава се намирали моравяните; в Македония се заселили ринхини, сагудати и драгувити, в Охридско и Битолско — верзитите, в Тесалия — велегизитите, в Епир — ваюнитите, по долното течение на Струма — стримонците (или струмците), а в Западните Родопи и долината на Места — смоляните.

Византийските автори, които са оставили подробни описания на нашествията на славяните, за щастие ни предлагат немалко сведения за ежедневния живот на славяните, за обществените им отношения, за техния духовен свят. Как би изглеждало едно табло на славянското общество през седмото столетие? Славянските селища били разположени по течението на реките, край блата и тресавища, в гористи местности (подобни селища са разкрити както на север от Дунав, така и на юг от реката, край Попина, Гарван, Нова Черна — всичките в Силистренско). Основното, традиционното жилище на славянското семейство била землянката, която имала четириъгълна форма и площ от 10–15 кв. м с под, измазан с глина, и огнище, изградено от камъни. Славяните се занимавали със земеделие и скотовъдство, но практикували и някои занаяти, сред които заслужава специално отбелязване грънчарството.

Славяните били политеисти, т. е. вярвали в многобожието; почитали орисници, русалки, самодиви. Те погребвали мъртвите си чрез трупоизгаряне, след което поставяли праха в специални погребални урни. Поради дълголетните стълкновения с империята византийските автори (преди всичко «Псевдо-Маврикий» в неговия «Стратегион») са оставили интересни описания на военните умения на славяните, като обикновено се набляга на хитростите, прилагани от тях (прочутото криене на дъното на реки или езера, като дишането се извършвало с помощта на тръстикови тръбички). А ако се вярва на «Чудесата на св. Димитър Солунски», при нападенията на покровителствувания от светеца град, славяните използвали редица обсадни уреди и машини.

Византийският историк Прокопий (VI в.) твърде обстойно говори за «демократичното» начало в обществения живот на славяните, докато «Псевдо-Маврикий» настоява на тяхното «безволие». Родовообщинните отношения характеризират структурата на славянското общество по време на нашествията и заселването на Балканите. Но специално внимание заслужава фактът, че по време на миграциите родовата община се разпадала и славянските племена постепенно преминавали към нова организационна структура — териториалната община. От рода (начело стоял старейшина) се отивало към по-висша структура — племето. То се формирало от съюз на родове, а по-късно на общини, и било управлявано от княз, както и от събрание на всички мъже, способни да воюват. Следващата стъпка била създаването на племенни обединения — без или с повод (обсадите на Солун). Като се добави и започналото разслоение, представата за славянското общество в средата на седмото столетие ще бъде сравнително пълна.

България в епохата на Средновековието

България 681–864: държава от «варварски» тип

Корените: българите(1)

За пръв път със собственото си име българите се появяват в Европа през 354 г. Тъкмо по това време един анонимен римски хронограф фиксира установяване на част от тях в земите на север от Кавказ. Но техните корени са били много по-стари, а изминатият исторически път — много по-продължителен. Откъде идват и кои са те? Къде се е намирала тяхната прародина и какъв е техният произход? Много са теориите, които се опитват да дадат отговор на тези твърде важни въпроси. Някои от тези теории са толкова причудливи, че едва ли заслужават отбелязване освен в най-специализираните изследвания. Днес с увереност може да се твърди, че мястото, където се е формирала българската племенна общност, трябва да се търси в Централна Азия, по-точно на северозапад от Памир и Тян Шан, в Алтай, а може би и още по на изток в Джунгария и Източна Монголия. Основание за това съвременната наука намира в древнокитайските летописи, където те присъствуват с името пу-ку (пу-гу, бу-гу) и живеят в близост с уйгурски и хунски племена. Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни, авари, хазари, огузи, печенези, кумани. Техният език — за него има категорични сведения, макар и в по-късно време у Захарий Ритор († 553), папа Григорий Велики (590–604), в «Чудесата на св. Димитър Солунски» — се отнася към западнохунския клон на тюркските езици и формира самостоятелна българска (или булгарска група), към която принадлежат още хазарският език, а от съвременните — чувашкият.

Не са никак малко и споровете около тълкуването на самото име българи, но в последно време се налага схващането, че то има тотемен произход, т. е. свързва се с името на животното-прародител. Засвидетелствувано е в различни варианти като булг-ан/а, булг-ин, булх-ън, булг-ар или бул-гачин, т. е. белка, златка, самур. Или казано по друг начин, българи означава «ловци на самури».

Съдбата на българите между III–II в. пр. Хр. и II в. е свързана трайно с хуните, а постепенното им движение от степите на Средна Азия към Европа е част от едно изключително социално и политическо явление, наричано Велико преселение на народите. Тази трайна връзка между българи и хуни е рефлектирала в най-значимия български исторически паметник от ранната епоха (VII в.) «Именник на българските владетели». Там началото на българската държавна традиция се свързва с възшествието на хунската държава и преди всичко с името на Атила (Авитохол от «Именника»). Тъкмо тази връзка — на социално, политическо и държавно ниво — отвежда българите от Азия в Европа, но твърде често ги оставя в сянка и затруднява съвременния изследовател, който трябва да възстановява историческото им минало. (Защото българите се явяват със собственото си име само тогава, когато действуват самостоятелно: случаят със заселването на част от тях в земите на север от Кавказ (354 г.) е достатъчно убедително доказателство). Този процес на движение не е равномерен (по време) и монолитен (по участие на всички българи), но неговите резултати са безспорни — докато една част от българите се установява в Северен Кавказ, друга — в Северното Черноморие (?), трета следва хуните чак до Централна и Западна Европа. Разгромът на хуните (451 г.) и последвалата смърт на Атила (453 г.) довели до разпадането на могъщата, но ефимерна хунска държава. Срутването на Атиловата държава, която дълги години всявала страх в Източната и Западната Римска империя, довело до разсейване на нейните поданици. Една част от тях безспорно поела по познатите вече пътища, но в обратна посока и се завърнала в Източна Европа. Сред тях били и българите (или голяма част от тях). Готският историк Йордан съобщава, че най-малкият Атилов син Ернах (Ирник от рода Дуло в «Именника») се заселил в extrema minoris Scythiae, т. е. крайния ъгъл на провинция Малка Скития (дн. Добруджа). Едва ли трябва да има съмнение, че заедно с хуните около дунавските устия са се настанили и българи. И оттук започва нова страница в историята на българите.

Освободили се от опеката на хуните — въпреки че останали дълго време под тяхната сянка и съвременните автори често ги смесвали, — българите навлезли в политическия живот на Източна Европа под собственото си име. През втората половина на петото столетие българите започнали все по-често да се появяват на Балканския полуостров първоначално като съюзници на Византийската империя във военните й действия срещу остготите (480, 486 г., а през 488 г. заедно с гепидите), а наскоро след това и като нейни врагове. За пръв път българите стъпили в земите на юг от Дунав през 493 г., след това през 499 и 502 г. През 513 г. българите се намесили активно във вътрешнополитическия живот на империята, като взели участие в бунта на Виталиан, който разтърсил не само североизточните предели на полуострова, но дори и Тракия. Макар и с различен ритъм, българските нашествия на Балканите продължили и до средата на VI в. — 535, 540, 552 г. Пак по това време, през четвъртото и петото десетилетие на века, много български групи участвували като наемници във войните, които император Юстиниан I водел за отвоюването на Италия.

Картината се променила рязко през втората половина на VI в. Изведнъж името българи изчезва от съчиненията на византийските историци и хронисти и като основни противници, а понякога партньори на Византия се появяват двете тюркски племенни общности, обитаващи Северното Черноморие — кутригурите (около Азовско море и р. Дон) и утигурите (на изток от Дон). Очевидно това са били двете основни групи, които някои автори (готският историк Йордан) наричат със събирателното понятие българи. Обособяването и укрепването на тези две големи групи българи принудили Византия да вземе мерки за тяхното неутрализиране. Обичайната политика на империята спрямо варварските народи — противопоставяне едни на други — довела до избухването на междуособна война между кутригури и утигури, в която последните (те били предводителствувани от Сандлих, титулуван от някои съвременни нему автори «цар») успели да надделеят. Дори едно от кутригурските племена (2000 воини заедно със семействата си) потърсило убежище във Византия. Но кутригурите скоро се съвзели и през зимата на 558–559 г. предприели голям поход срещу империята — една част от тях се насочила към Елада, друга към Галиполския п-ов, а трета, ръководена от техния вожд Заберган, атакувала Константинопол. Опасността за византийския престолен град била отстранена едва след като отбраната била поверена на прочутия и вече доста остарял пълководец Велизарий.

Усилията на Византия да отстрани опасността от кутригурите не дали резултат, но малко по-късно (около 562–565 г.) това било сторено от сродното на българите племе на аварите. Идвайки от Изток, преминавайки през Северното Черноморие, аварите покорили (или може би приобщили) кутригурите и увлекли част от тях със себе си към Централна Европа. По този начин отделни групи българи се настанили в Панония. Тези българи участвували във войните на лангобардския крал Албоин срещу Северна Италия и преди всичко във военните действия на аварите срещу Византия, своеобразен връх на който била голямата обсада на Константинопол (626 г.). Около 631–632 г. българите, които живеели в границите на Аварския хаганат, оспорили престола, но победени, били принудени да потърсят убежище в Бавария. Там тяхната съдба била твърде нерадостна: крал Дагоберт наредил на своите поданици в една нощ да се разправят с пришълците. От безмилостното клане сполучили да се спасят само 700 души, които се отправили към Италия.

Източният клон на българската племенна общност също имал променлива съдба, но за разлика от своите съплеменници тези българи били обвързани трайно със Западно-тюркския хаганат, когато към 567–568 г. били победени от хан Силджибу. Около половин столетие те били поданици на западнотюркските ханове и взимали активно участие в междуплеменните борби, чиято основна цел била притежание на върховната власт в хаганата. Сериозна промяна в политическия статут на българите настъпила към 630–632 г., когато, ръководени от Кубрат (Курт), вожд на българското племе уногундури, те успели да отхвърлят господството на западните тюрки и да създадат собствено държавно обединение, познато от византийските извори като Стара Велика (или Голяма) България.

Византийските автори са пестеливи, когато описват държавата на Кубрат (от рода Дуло), чиито корени според «Именника» били в общото минало на българите с хуните. Кубрат за пръв път в българската история сполучил да обедини под своята върховна власт всички или почти всички български племена от двата основни клона (източен и западен) — уногундури, котраги, оногури, утигури и остатъците от кутригурите (тези от тях, които не били увлечени на Запад от аварите). Границите на държавата, макар и с известна несигурност, могат да бъдат очертани по следния начин: на изток — р. Кубан, на юг — Азовско и Черно море, на север — р. Донец, и на запад — р. Днепър. Някои извори позволяват да се допусне, че средището (или дори столицата) на държавата се намирало в античния град Фанагория на Таманския полуостров. Освободил се от тюркската зависимост, Кубрат потърсил опора за своята самостоятелност във Византия. И той успял да я намери: през 635 г. българският хан сключил мир и съюз с византийския василевс Ираклий (610–641) и получил званието патриций.

Стара Велика България просъществувала около тридесет години. Кубрат починал наскоро след 663 и върховната власт била поета от първородния му син Батбаян (Баян). Тъкмо по това време на източните граници се появил нов и сериозен враг: хазарите. Събитията безспорно са били по-сложни от тези, които ни представят византийските автори, но резултатът е безспорен: българската държава се разпаднала на пет части — толкова, колкото били Кубратовите синове, — Батбаян начело на част от българите останал в старата родина и се подчинил на хазарите, друга част се отправила към Волга, където положила основите на нова държава (тя просъществувала до XIII в.), трета начело с Кубер достигнала Панония, а след това се установила в Македония, четвърта, предводителствувана от Алцеко, достигнала до Италия. Третият Кубратов син Аспарух (Исперих от някои български извори) повел най-известното българско племе уногундури към Балканския полуостров.

В продължение на столетия българите водели номадски начин на живот. Основен техен поминък било степното подвижно скотовъдство в неговите три форми, а именно: 1. Всички членове на племето чергаруват; 2. Чергарува цялото население, но само през определено време на годината; 3. Чергарува само определена част от населението. Наред с това българите практикували лов и риболов, а по-късно и земеделие. Познавали занаяти като грънчарство, железарство, кожарство, обработка на кост, на метали, различни строителни занаяти. Техните селища представлявали най-често номадски станове, разположени край реки, или аули, съставени от 20–30 семейства. Постепенно тези станове се превръщали в постоянни селища, част от които не били укрепени, а друга — обградени с ров. Обичайното им жилище била юртата.

Основната социална единица сред българите била номадската родова община, която осигурявала общото ползване на пасищата и становете, а основното ядро в социалната и политическата структура било племето. През шестото–седмото столетие сред българското общество се забелязвало напреднало разслоение и се формирала аристокрация. Войската на българите (само конна!) до голяма степен съвпадала с целия въоръжен народ. Леката и тежката конница били въоръжени с копия, саби, бойни брадви, кинжали, аркани и носели защитни ризници и шлемове.

Българите имали добре развита система от религиозни вярвания, те почитали свещените животни и практикували тотемизма, имали силен култ към предците и към небесните тела, вярвали в задгробния живот и се кланяли на върховния бог Тенгри (Тангра). Сред погребалните им обичаи преобладавало трупополагането. Българите използвали календарна система, почиваща на дванадесетгодишен лунен зодиакален цикъл.

Аспарух. Раждането на Дунавска България

Византийските автори, които описват разпадането на Кубратова България и съдбата на петимата му синове, са доста обстоятелствени на места, но пропускат един твърде важен детайл: движението на Аспарух и неговите българи (уногундурите, кутригурите и др.) от крайбрежието на Азовско море до земите на север от дунавските устия. За щастие тази празнота е запълнена от едно писмо на хазарския владетел Йосиф (X в.) до испанския сановник Хасдай ибн Шафрут. Ето какво четем там: «В страната, в която живея аз, преди живеели в. н. нт. р’ите (българите). Нашите предци, хазарите, воювали с тях. В. н. нт. р’ите били многобройни — така многобройни, както пясъкът в морето, — но не могли да устоят пред хазарите. Те изоставали своята страна и избягали, и те (хазарите) ги преследвали, докато не ги настигнали при реката на име Дуна (Дунав). Досега те са разположени на реката Дуна и в близост до Кустандина (Константинопол = Цариград), а хазарите заели тяхната страна и до днес».

Този текст съдържа може би някои преувеличения (дали хазарите наистина са преследвали Аспарух до Дунава?), но безспорно представя много точно българо-хазарския сблъсък и документира един твърде важен факт: Аспарух е повел на запад към Балканския полуостров най-значимата и най-многобройната част от българите. А че това наистина е било така, свидетелствува и неизвестният съставител на «Именник на българските владетели», който без колебание отбелязва, че Аспарухова България е единственият и пряк наследник на Кубратовата държава: «Тези пет князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунава Исперих (Аспарух) княз също и досега. Исперих княз управлява 61 години. Родът му беше Дуло...» и т. н.

Може би придвижването на Аспарух не е било така стремително, както ни го представя хазарският владетел Йосиф, но и едва ли е било много продължително. Вероятно на няколко етапа българите са успели да преодолеят разстоянието, което отделяло Кримския полуостров от Балканския полуостров (пресичайки Днепър и Днестър, както пише Теофан Изповедник), и заели земите на север от Долни Дунав. Средището на Аспаруховата държава, която и български, и чужди летописци схващат като България, бил Онгълът, т. е. територията, разположена в най-южната част на междуречието Прут и Серет. Избраното място, което от три страни се опирало на реки (Дунав, Прут и Серет), било укрепено. От север, откъм единствената незащитена от природата страна, е бил издигнат т. нар. Галацки окоп, който започвал от р. Серет, на 12 км от нейното устие, и е достигал до северния бряг на езерото Братеш (15 км на север от Галац).

Веднъж настанили се сигурно в тези земи, българите започнали твърде често да преодоляват Дунава и да нападат византийските провинции Малка Скития (дн. Добруджа), Долна Мизия (част от територията на дн. Северна България), а може би и Тракия. Колко години са продължили тези походи на юг от голямата река е трудно да се каже, но към края на 70–те години на VII в. Византия, след като отстранила временно опасността от арабите, заплашващи източните й провинции, започнала да съсредоточава войски в Тракия.

През 680 г., вероятно през лятото, византийският василевс Константин IV, «като въоръжил флота, потеглил срещу тях (българите) по суша и море, с намерение да ги изгони с война»... Византийската флота навлязла в Дунава и дебаркирала край Онгъла. Византийските автори Теофан Изповедник и патриарх Никифор, макар да представят малко пристрастно тези събития, но в общи линии те се развиват така: нито българите (в самото начало) са имали желание да напуснат укрепленията си, нито пък византийците са имали сили да атакуват Онгъла. Нещата се променили, когато след няколко дни византийският император напуснал войските си и се отправил към Месемврия (под предлог, че ще се лекува). Това събитие породило много слухове сред ромейските войски, разколебало ги и немалка част от тях се впуснала в бягство. Българите не пропуснали да се възползват от този шанс и нанесли тежко поражение на ромеите, което се оказало решително за изхода на тази военна кампания. Нещо повече. Аспарух се проявил не само като добър тактик, но и като още по-добър стратег. Българските войски за пореден път преодолели р. Дунав и без особено усилие успели да овладеят трайно територията до Одесос (Варна). Това завоевание било предпоставка за следваща стъпка: нападения на юг от Стара планина в Тракия; нападения, които вероятно са били извършвани през 681 г. Византия трябвало да приеме поражението и да сключи унизителен мирен договор с Аспарухова България: «принуден от това (непрекъснатите нападения на българите в Тракия), императорът сключил мир с тях (българите), като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото им грехове. Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички — на Изток и на Запад, на Север и на Юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски».

Така годината 681 станала повратен момент в историята на българската държава. Българите успели да овладеят големи територии на юг от Дунав (или «отсам Дунава» според «Именника») и което е по-важно, да изтръгнат със силата на оръжието си признанието на Византия да ги владеят. Така границите на държавата били значително разширени. Макар и с известни колебания те могат да бъдат определени по следния начин: България си запазвала териториите на север от Дунава (части от Влашката равнина, дн. Мунтения и Молдова), като североизточната граница вероятно преминавала по р. Днестър, на юг от Дунава източната граница била естествена — черноморското крайбрежие, южната граница без съмнение е преминала по Стара планина, а западната трудно би могла да бъде определена, макар и с известна точност. Важен акт, извършен вероятно още през 681 г., бил преместването на държавния център от Онгъла в Плиска.

Преобладаващата част от населението на земите, завладени от Аспаруховите българи, било славянско. Този извод може да се направи от византийските извори, които почти не говорят за присъствието на ромеи в двете бивши имперски провинции. Може да се допусне, че до събитията от 680–681 г. ромейското присъствие там се е ограничавало със служители в гражданската, църковната и военната администрация, които са се изтеглили на юг след поражението на империята (разбира се, това не изключва наличието на отделни групи византийци, главно в големите крайморски градове).

Положението на славяните се променило. До 681 г. те били поданици на Византийската империя или по-точно нейни федерати. Събитията променили техния статут, но само в един основен пункт. Славяните не били противници на Аспарух, не понесли тежестите и несгодите на войната, до голяма степен се намирали встрани от вихъра на военните кампании през 680–681 г. След окончателната победа на българите и сключването на мирния договор от поданици на Византия те станали поданици на България. Те продължили да изпълняват част от функциите си на федерати и преди всичко поели службата по охрана на границите на българската държава (седемте племена на запад срещу аварите, а племето севери на югоизток, около старопланинските проходи — Върбишкия или Ришкия). Наред с това те били принудени да се настанят в нови територии, за да освободят земи за онази част от българите, които се настанили трайно в областта между Стара планина и Дунав.

Почти по същото време, между 682–684 г., на Балканския полуостров се установила още една група българи. Това били българите, предводителствувани от Аспаруховия брат Кубер. След като прекарали петнадесетина години в Панония като поданици на аварския хаган, Кубер и неговите сънародници заедно с голяма група потомци на ромеи пленени и отведени в Панония преди няколко десетилетия, напуснали аварската държава, преминали Дунав и се спуснали на юг. Първоначално Кубер се настанил в Керамисийското поле (в близост до Битоля), а след това се придвижил още по на юг към Солун и направил опит с помощта на своя приближен Мавър да овладее този голям византийски град. След несполуката на този опит и преди всичко на опита да се създаде втора България, паралелна на Аспарухова България (някои откъслечни извори говорят за неясни връзки с Плиска), Куберовите българи се пръснали по територията на Македония и отчасти на Тракия, заживели на изолирани групи, които постепенно, в продължение на няколко столетия, били асимилирани от ромеите.

Краят на седмото столетие заварил на Балканския полуостров сериозна промяна — демографска, етническа, държавно-политическа. За пръв път от столетия хегемонията на Византия била нарушена и на полуострова се появила още една държава. Пробивът бил направен от България, която обхващала територии на север от Дунав, Добруджа и земите между Дунав и Стара планина. В продължение на две десетилетия, прекарани в мир, българската държава успяла да стъпи здраво на новите земи и да пусне корени. Изтичането на тези две десетилетия съвпаднало не само с края на едно столетие и началото на друго, но и със смъртта на първостроителя на държавата хан Аспарух. Ето как я представя неизвестният автор на «Български апокрифен летопис» (XI в.): «Цар Испор (Исперих — Аспарух) царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава». Историческата наука отдавна е освободила този текст от легендарните елементи и неясноти и е доказала, че хан Аспарух загинал в сражение с хазарите, на североизток от дунавските устия към 700–701 г.

В борба с Византия

Осмото столетие за България преминало под един знак — знака на борбата с Византия, борба, в някои моменти на живот и смърт, борба за оцеляване, самоопределение и самоутвърждаване. Тази борба била неизбежна и за двете страни — България трябвало да съхрани вече постигнатото, а Византия, като не забравяла позорното си поражение, се стремяла да възстанови предишните си позиции.

Първите две десетилетия на VIII в. обаче имали съвсем друг облик. При хан Тервел (701–718), син и наследник на хан Аспарух, България от първична, стихийна сила се превърнала в държава — партньор на могъщата Византия. През 704 г. българският владетел се отзовал на молбата на сваления император Юстиниан II (685–695), заточен в гр. Херсон (на Кримския п-ов), и решил да го подпомогне в опита му да си възвърне престола. На следната година с решителната подкрепа на българските войски Юстиниан II сполучил да овладее Константинопол. Новият василевс не закъснял да се отблагодари на българите и техния владетел за оказаната помощ: Тервел бил удостоен с най-високата титла «кесар», която дотогава се давала само на императора и членовете на семейството му; войските му получили богато възнаграждение, а към българската държава била присъединена областта Загоре (земите около Айтос, Сливен и Ямбол).

Следващото десетилетие отношенията между двете страни били противоречиви. На първо време Юстиниан нарушил мира и се опитал да си върне отстъпените земи (708 г.), но неуспешно, а след това, когато тронът му бил отново заплашен, бил принуден пак да потърси помощта на Тервел. Но тогава нахлуването на български войски във византийска Тракия не могло да помогне на василевса.

През 716 г. двете страни сключили така необходимия им мирен договор, с който се очертавали границите, фиксирал се годишният данък, който Византия продължавала да изплаща, определяло се връщането на политическите бегълци и се регламентирали икономическите връзки. Реална последица от уреждането на двустранните отношения била намесата на България за отхвърляне на арабската обсада на Константинопол (717–718).

Повече от три десетилетия и половина съдбините на България остават тайна за съвременните учени — липсата на извори не позволява те да бъдат изучени. Дори имената и редът на Тервеловите наследници предизвикват колебания.

Картината се променя, когато насочим нашия взор към втората половина на VIII век. Тогава в продължение на четвърт столетие България била обхваната от първата, и то доста силна социална и политическа криза. Тази криза имала две измерения — вътрешно и външно. Във вътрешен план се характеризира с междуособици и отслабване на владетелската власт, а във външен план със сериозен военен натиск от страна на Византия. Докато на българския престол само за двадесет години се сменили шестима владетели (някои от тях били принудени да потърсят убежище във византийския престолен град), византийският император Константин V Копроним (741–775) организира серия от девет похода (първият през 756, а последният през 775 г.) срещу България — по суша, но понякога и комбинирано с флота. Макар че държали страната в постоянно социално и военно напрежение, тези походи не постигнали търсения резултат. Нещо повече, неуспехът на последната военна кампания бил причина за смъртта на василевса.

Смъртта на Константин V, отстраняването на вътрешните смутове и появата на личности като хановете Телериг (768–777) и Кардам (777–803), които съумели да обединят българското общество, довели до постепенното преодоляване на тежкото състояние, в което била изпаднала страната. В самото начало на деветото столетие тя отново била в състояние да се развива пълноценно и да се противопоставя успешно на съседна Византия.

Хан Крум, който през 803 г. наследил хан Кардам, е този български владетел, с чието име се свързва първото успешно десетилетие на България през новия IX в. Ако трябва само с няколко кратки слова да се характеризира външнополитическата дейност на хан Крум, тя би изглеждала така: приобщаване към България на всички земи, населени с българи и славяни, сродни на тези, които вече били български поданици. Основните географски посоки на тази програма били: Юг — Югоизток — Македония (преди всичко по долината на Струма) и Тракия; северозапад, в посока към р. Тиса (тези земи били отвоювани от аварите, чиято държава била унищожена от Карл Велики) и североизток от Долни Дунав. Тази политика довела и до териториално разширение, особено на север от Дунав — една територия, която византийските автори наричат «България отвъд р. Дунав».

Заслужава отбелязване стратегията на хан Крум по отношение на Византия: той не само се стремял към овладяване на земи в Македония и Тракия, но на няколко пъти предприел масови изселвания на византийското население на Тракия (то било прехвърляно в «Отвъддунавска България») с цел да промени демографския и народностния облик на тази византийска област и по-лесно да я приобщи към България.

Най-добре засвидетелствувани в изворите са отношенията на хан Крум с Византия. Инициативата е била в ръцете на българския владетел. През 808 г. българската войска извършила успешен поход по долината на Струма, а на следващата, 809 г. хан Крум овладял Сердика (Средец) и нанесъл сериозен удар в стратегическите планове на империята. Две години по-късно, през 811 г., Византия преминала в контранастъпление, успяла да овладее българската столица Плиска (Крум се бил оттеглил от нея), но на 26 юли 811 г. император Никифор I, който се завръщал триумфално, е напълно разбит в един от старопланинските проходи (вероятно Върбишкия) и намерил там смъртта си. Тази победа очертала пътя на българските войски към Тракия и те в продължение на две години — 811–813 г. — били почти пълни господари на тези земи. Хан Крум достигнал до Константинопол и се опитал да го обсади, но настъплението му било прекъснато от внезапната му смърт в началото на 814 г.

Ползотворна е държавническата дейност на хан Крум. Една интересна византийска енциклопедия, наречена «Свидас» (X в.), разкрива законотворчеството на този бележит български владетел, което имало за цел да се замени обичайното право на българи и славяни (или част от него) със закони за «всички българи». Макар и нестроен, текстът, който е запазен, подсказва какви социални прояви и отношения са регулирали те: наказателни дейности срещу кражбите, клеветничеството и лъжесвидетелството, изкореняване на лозята (?) с цел ликвидиране на пиянството, преследване и унищожаване на просячеството (опит за спиране на обезземляването на селяните, както приемат някои учени).

В българската медиевистика се водят спорове за наследниците и приемника на хан Крум. Неяснотите на част от изворите дават основание на някои учени да твърдят, че през 814 г. върховната власт в България преминала в ръцете на Дукум и веднага след това на Дицевг — Диценг. Едва през 815 г. за български хан бил провъзгласен Омуртаг. По-вероятно е второто положение, при което за наследник на Крум се приема Омуртаг (или Муртаг, както го назовават повечето средновековни автори), вероятно негов син. Седемнадесетгодишното властвуване на Омуртаг твърде произволно се характеризира като мирно (противопоставено на десетилетието на Крум). Внимателното проучване на това властвуване показва, че подобна характеристика е невярна. Наистина новият владетел побързал да преустанови състоянието на война с Византия и сключил 30–годишен мир с империята, който бил спазван. Нещо повече, през 823 г. българският хан се притекъл на помощ на император Михаил II, като му помогнал да ликвидира опасността от узурпатора Тома Славянина (823 г.).

Историческите извори показват недвусмислено, че Омуртаг, след като уредил отношенията си с Византия, бил принуден да обърне своя поглед към териториите на България, намиращи се отвъд Дунава. По-сериозен бил конфликтът с франкската империя по времето на император Людовик Благочестиви. Причина за този конфликт, прераснал скоро във война, било отцепването от българската държава на славянските племена браничевци и абодрити, които проявили стремеж да се приобщят към франкската държава. Военните действия, съсредоточени в няколко военни кампании, започнали през 826 г. и продължили през 827 и 829 г. Българите използвали дори флота по Дунава и Драва и особено упорито воювали по течението на р. Тиса (според един от българските възпоменателни надписи в р. Тиса се удавил българският военачалник Онегавон или Негавон). Войната приключила с мирен договор, който определил точно границите между България и франкската империя.

Почти по същото време българската войска преминала р. Днепър, която фиксирала крайните североизточни предели на българската държава (друг български надпис е посветен на копан Окорсис или Корсис, намерил смъртта си във водите на Днепър) и се намесила в гражданската война, която по това време бушувала в Хазарския хаганат.

С името на хан Омуртаг се свързва изграждането на нова административна структура на България (ликвидиране на федеративния принцип и замяната му с държавни служители), разгърнатото монументално строителство, което трябвало да заличи пораженията от нахлуването на Никифор I (преди всичко опожаряването на Плиска) и жестокото преследване на християнската религия, проповядвана от византийски пленници, доведени в България по времето на хан Крум. По нареждане на българския владетел били екзекутирани епископите на Адрианопол (Одрин) и Девелт с част от най-приближените им хора.

Хан Омуртаг починал през 831 г. (българско пратеничество при Людовик Благочестиви свидетелствува за това събитие). Той имал трима синове. Съдбата на най-стария, Звиница, е неизвестна (обикновено се допуска, че той е починал преди 831 г.); вторият, Енравота (или още Войн), бил наказан със смърт заради привързаността си към християнството. Така български хан станал най-малкият му син Маламир (831–836). Краткотрайното управление на Маламир е твърде слабо познато. Няколко български надписа и откъслечни текстове от съчинения на византийски автори извеждат на преден план действията на капхан Исбул, който ръководил един сполучлив военен поход в Тракия, завършил с овладяването и присъединяването към България на Филипополис (Пловдив).

Каква е била съдбата на Маламир не се знае, но през 836 г. български хан вече е бил Персиан (836–852), син на Звиница и внук на Омуртаг. Откъслечните сведения, с които разполага науката, показват недвусмислено, че и този български владетел следвал традиционната вече политика на България, а именно: териториално разширяване на базата на приобщаване към българската държава на земи, населени с българи и славяни. Тази политика определяла военните действия на юг и преди всичко на югозапад. И наистина към 837–838 г. български войски достигнали до западната част на Халкидическия полуостров, постигнали важна победа край Сяр, овладели град Филипи и установили крайната южна точка на българските граници край устието на р. Струма. Няколко години по-късно (839–842?) българска войска се отправила на запад срещу сърбите, но тази военна кампания завършила с неуспех. Тези няколко събития, изцяло във външнополитически план, почти изчерпват това, което знаем за управлението на хан Персиан.

България — държава от «варварски» тип

Изминалите две столетия (681–852) били твърде важни за българската държава. Отличителните белези на този период са два, а именно: осъществяване на връзка с предходните столетия, продължаване на процеси, наченати през V–VII в., и развитието на тези процеси, преди всичко държавно-творческите, през следващите две столетия, формирането на българската държава, чието начало трябва да се търси в общото минало на българи и хуни, навлязло в сериозна и важна фаза и към средата на IX в. България вече била, общо взето, завършена ранносредновековна държава.

Начело на българската държава бил ханът, българин по произход; властта му била наследствена, макар че изключения от това правило, характерно за «варварските» народи, имало. Той имал широки пълномощия — управлението на държавата, военното командуване, отношенията с чужди държави, правораздаването, религиозните процедури. Провинциално-административната структура била от български произход, както и всички служби и наименования на служби и почетни титли. Най-висшите длъжностни лица в държавата, на които се опирал ханът, били капханът (първи помощник на владетеля, а според някои учени дори и изпълнявал функциите на съвладетел) и ичиргу боилът. Пълномощията на двамата се разпростирали както във външнополитическата (или дипломатическата), така и във военната сфера. Известни са сравнително многобройни служби, чиито наименования се образуват от съчетанията боил, багаин, таркан и др. Столетие и половина в провинциалната уредба на българската държава преобладавал известен федерализъм, чието ликвидиране започнало през управлението на хан Омуртаг. Важен белег на българската държава от тази епоха е постепенното, но сигурно и трайно изграждане на столицата Плиска, в която били съсредоточени всички функции на един столичен град.

Българското общество от периода VII–средата на IX в. се състояло от две основни етнически групи — българи и славяни, като отношенията между тях почивали на практиката «победители — покорени», установена през 680–681 г. Те са обитавали отделни територии, изграждали са отделни селища, което не възпирало връзките между тях. А известно смесване на двете групи към края на тази епоха (т. е. средата на IX в.) вече било факт. Историческите извори са недостатъчни, за да се характеризира вътрешното състояние на българското и славянското общество. Все пак т. нар. Крумово законодателство подсказва, че в началото на IX в. известно социално разслоение е било налице. В същото време многобройният корпус от български надписи от първата половина на IX в. документира възникването и формирането на българска аристокрация, от която се набирали служители в централната и провинциалната администрация, военните командири и своеобразният корпус или «каста» от т. нар. верни хора на владетеля.

Двете етнически групи — българи и славяни, имали собствени системи от религиозни схващания, обичаи и ежедневна практика. Докато българите се придържали към монотеизма, славяните практикували политеизма. Трудно е да се каже дали са съществували някакви по-сериозни противоречия — било на местно, било на държавно равнище. Но едно нещо ги е сближавало — противопоставянето на християнската религия, ясната позиция «българи — християни», т. е. ромеи, засвидетелствувана в прочутия надпис от Филипи, дори жестоките гонения и екзекуции по времето на хан Омуртаг засегнали и владетелското семейство.

Многообразието на правните системи е фактор, който действувал в продължение на столетия и оказвал силно влияние върху социалните отношения в ранносредновековните «варварски» държави. За съжаление положението в България през периода VII–средата на IX в. е неясно, и то поради липсата на извори. Все пак може да се допусне, че до покръстването в сила е било обичайното право на българите и съответно на славяните преди всичко в областта на «наказателната репресия, уредба на съдебния процес, на семейните, имуществените и наследствените отношения». В тази практика настъпили сериозни изменения едва след покръстването, когато бил изготвен и въведен нов, общ за всички поданици на държавата законодателен корпус.

Съществуването на две основни етнически общности (макар и с твърде различен статут, брой и т. н.) характеризира езиковата ситуация в страната през този период. Говоримите езици са били два — български и славянски. Трудно е да се каже дали е съществувал билингвизъм, т. е. дали представителите на едната общност са говорели на езика на другата и обратно. Но практиката в западноевропейските «варварски» държави ни подсказва, че по-скоро е било обратно — двата езика са били обособени според обособяването на двете етнически групи, т. е. съществувала е лингвистична граница, която все пак не е възпрепятствувала заемките между двата езика. Както всяка държава, така и българската е имала нужда от писмен език. Този език за България по това време е бил гръцкият — от една страна, той би могъл да бъде разбиран от българи и от славяни, от друга страна, той е бил основното средство в постоянните връзки на българите с ромеите.

Българската държава до 864 г. е била държава от «варварски» тип, твърде близка до един или друг западноевропейски модел (може би най-близо до франкската държава от времето преди Каролингите). Така тя се вписвала в един процес, който в продължение на няколко столетия довел до формирането на средновековната карта на Европа. Две били чертите, които давали собствен облик на България: късното приемане на християнството и изграждане на собствена идеология, на собствен историографски модел на собственото си минало.

България 864–1018: от «варварската» държава до царството

Княз Борис (852–889): въвеждане на християнската религия

Средата на деветото столетие донесла не само промяна на българския престол, но и открила нова епоха в българската история. Тази епоха или по-точно нейното начало се свързва с името на хан Борис (852–889), оставило трайни дири в паметта на българската църква и на целокупния български народ. Тази необичайна почит, единствена по рода си в българската историческа традиция, се дължи на ролята, която хан Борис е играл във въвеждането на християнството в българската държава.

Година след възшествието си на българския престол хан Борис в съюз с Велика Морава воювал срещу Людовик Немски. Изворите не разкриват напълно мотивите на българския владетел, започнал тази война, но не скриват неговото поражение. Със същия успех Борис воювал за пръв път в българската история срещу младата хърватска държава, а през 855–856 г. претърпял тежко поражение срещу традиционния си противник Византия. Неуспехът срещу ромеите, за разлика от първите две войни, довел до сериозни териториални загуби: България била принудена да се откаже от някои от черноморските градове, областта Загора и Филипопол (Пловдив).

Тази поредица от неуспехи не отказала хан Борис от активно участие в международния живот в Централна и Югоизточна Европа. В началото на 60–те години на IX в. се формирали две коалиции, на които предстоял тежък военен конфликт: Борис и Людовик Немски срещу сина му Карломан и Велика Морава. На по-заден план, но в никакъв случай пасивно, стояла Византия. И този път действията на българите не били много успешни, но особено решително било поражението във войната срещу Византия. Наистина България, въпреки че била победена, получила обратно областта Загора, но била принудена да приеме твърде сериозно политическо условие: да се откаже от съюза си с Людовик Немски и да въведе християнската религия с помощта на Константинопол. По този начин империята си разчиствала пътя към Централна Европа (по същото време за Велика Морава заминали византийските мисионери Константин Философ и Методий) и здраво привързвала към себе си България, вече християнска държава.

Налагането на новата вяра за задължителна религия в България било стъпка с изключително значение за българския народ и за българската държава. И е съвсем логично тази стъпка да бъде обвита с много легенди, които затрудняват разграничаването на действителността от измислицата. Така Краткото Кирилово житие (Успение Кирилово), както би трябвало да се очаква, отдава твърде много на покръстителната мисия на св. Кирил в областта на р. Брегалница, а Пространното Климентово житие пък отрежда голяма роля на св. Методий в кръщението на българския народ. Византийските автори съсредоточават своето внимание върху един по-интимен, по-личен план. Така например някои хронисти търсят влиянието на Борисовата сестра (прегърнала новата вяра, когато била във византийски плен) при вземането на важното решение, докато други пък приписват голяма роля на въздействието, което оказала върху българския хан картината «Страшният съд» (Второто Божие пришествие), нарисувана в един от Борисовите дворци от византийския монах и зограф Методий.

Легендите затова са легенди, защото представят нереално реалните исторически събития и процеси. Българската историческа наука е склонна да приеме две възможности (или два пътя) за християнизирането на страната: бавно и постепенно приобщаване на българите и славяните към християнската вяра или насилствено и бързо налагане на новата религия. В първия случай би трябвало да се проследят възможностите за подобна бавна еволюция и фактите, които я подкрепят. А те не са много: християнската религия, разпространявана и съществувала на територията на Малка Скития и Долна Мизия преди идването на Аспарух, но понесла тежък удар след това; християнизирането на славяни и българи, които обитавали византийските земи, присъединени към България през VIII–IX в.; най-сетне мисионерската дейност на византийските пленници в първите десетилетия на IX в., която завършила с жестоки репресии, които засегнали първородния син на хан Омуртаг Енравота (Войн), Мануил, епископ на Адрианопол, епископа на Девелт и др. Както се вижда, тези събития едва ли говорят за постепенното приобщаване на поданиците на българския владетел към християнската религия.

Втората възможност — насилствено, бързо налагане на новата вяра по решение на владетеля, също изисква мотивация. Какво е накарало българския хан да вземе подобно решение и защо го е взел точно тогава? Очевидно военното поражение от Византия през 863 г. би могло да бъде само повод, само събитие, което е ускорило решението или дори принудило Борис да изостави първоначалното си намерение за въвеждане на християнството с помощта на немски свещеници (част от споразумението с Людовик Немски) и да приеме посредническата роля на империята. Тогава? България вече била узряла, за да стори тази решителна стъпка. В продължение на две столетия тя успяла да се запази от външни въздействия, да съхрани собствения си облик. Но както нейното вътрешно развитие (процес на формиране на единна народност), така и безспорният факт, че бъдещето на Европа било в посока на универсалната християнска религия, подсказвали новия път. И това безспорно е определило решението на българския хан. А дали е било правилно, ще видим по-долу.

Легендите затова са легенди, защото ни поднасят действителността в романтична обвивка, в емоционална атмосфера, фактите са факти, защото са суховати, но в замяна на това точни. Много спорове са водени в коя година се е извършил самият акт на покръстването. Сочат се 863, 864, 865 или дори 866 г. А не липсва и компромисно решение: началният или първият акт (покръстването на самия Борис, който възприел името на своя кръстник — византийския василевс Михаил III, и най-приближените му) е бил извършен през 864 г. (или в края на 863 г.), а целият процес е продължил най-малко две-три години и приключил през 866 г.

Какви са били действията на хан Борис в тягостната атмосфера на сблъсъка между старото и новото? От своя духовен наставник (патриарх Фотий) той получил едно ръководство, което трябвало да насочва действията му и да го направи християнски владетел или както гласи насловът на това обширно съчинение: «Из посланието на светейшия константинополски патриарх Фотий до архонта на България — Каква е работата на архонта» (най-практическото заглавие, съхранено само в един от ръкописите). Но съветите и препоръките в това «ръководство за владетеля» били едно, а действителността в България — нещо съвсем друго. Конкретната реализация на кръщението — в индивидуален план отказ от старата вяра и прегръщане на новата, а в колективен — разрушаване на старите светилища (българските капища) и построяването на новите християнски храмове — довела до възникването на сериозна опозиция в страната. Последвалите събития, които могат да се характеризират като краткотрайна и може би локална гражданска война, са отразени преди всичко от западноевропейските хронисти, пишещи на латински (византийските летописци разказват за тези събития съвсем бегло), т. е. автори, които са били далече от мястото на събитието и са черпели сведения от втора и трета ръка. Това, разбира се, не означава, че те трябва да бъдат лишени от доверие.

А събитията са се развили съвсем просто: обясненията, че ханът «дал лош закон» и «отстъпил от бащината чест и слава», бързо прераснали в открит бунт, който обхванал Плиска с нейните околности и десетте комитата (така наречената Вътрешна област). Потушаването на бунта е обвито, както би трябвало да се очаква, в легенди, а основна роля в него играят трансцендентни сили. Но то е факт. Факт е и жестоката разправа на Борис с водачите на българската опозиция (избиване на 52 боили и техните семейства). Ликвидирането на тази съпротива на българската знат, която не желаела да се раздели с миналото, с традицията, с ежедневието си, открило пътя към масовото християнизиране на българи и славяни, към превръщането на християнството в задължителна за всички религия, към разрушаване на всички пътища за връщане назад, към езичеството (първа глава от съставения наскоро след това «Закон за съдене на хората» обявявала всеки поданик на българския хан, предприел подобен опит, за престъпник).

Последиците от покръстването трябва да се търсят не само в религиозен, но и в политически план. С приемането на християнството България встъпила във византийската общност, българският народ бил включен във «византийското семейство на народите», а българският владетел бил обявен за «духовен син» на византийския василевс, който според византийската политическа идеология стоял начело на това семейство от народи и владетели. Тези изменения във вътрешното положение и в международния статут на България създавали реална опасност от пълно подчинение на страната както в духовната област, така и в сферата на външната политика. Българският владетел трябвало да реагира по някакъв начин и да се опита, макар и частично, да излезе от византийския кръг. И той не закъснял да го стори.

Опитът на Борис да получи някаква форма на автономия за младата българска църква от Константинопол завършил с неуспех. Посланието на патриарх Фотий, за което вече стана дума, разглеждало въпросите на християнската религия в личен и морален аспект, но не и в социален и организационен план. Ето защо българският хан решил да се обърне към римския папа. В края на август 866 г. в Рим пристигнало българско пратеничество в състав: Петър, Йоан и Мартин. То предало на папа Николай I обширен текст с много въпроси, които вълнували Борис (в същото време друго българско пратеничество се отправило към Регенсбург с молба към Людовик Немски да проводи в България епископи и свещеници). Папа Николай I не закъснял да отговори на 115–те въпроса на българския хан в църковно-каноническата, религиознообредната, правнонаказателната сфера, ежедневието, военното дело. Текстът, изготвен в папската канцелария, бил по-близък до действителността, до живота от Фотиевото послание, но и той не давал положителен отговор на основното искане на Борис — автономия на църквата. «Отговорите» били връчени на хан Борис на 13 ноември 866 г. от папско пратеничество в състав: епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски (в началото на 867 г. в Плиска пристигнало и немско пратеничество, ръководено от епископа на Пасау Херменрих, но тъй като заварило в България римската делегация, напуснало страната).

Присъствието на римското духовенство в България, както и неговите действия за приобщаване на българите прозелити към римската църква положили началото на сериозен конфликт между Рим и Константинопол. Какво е било участието на Борис в този конфликт? Българският владетел съвсем не е бил пасивна фигура. Напротив, той твърде действено преследвал своята цел. През 867 г. в Рим пристигнало второ пратеничество (Петър, Сондоке, Георги, ичиргу боилът Стазис), което изложило пред папата молбата на Борис епископ Формоза да бъде ръкоположен за български архиепископ. Николай I отказал. Същата позиция по българския въпрос имал и неговият приемник Адриан II (867–872) (Николай I починал на 13 ноември 867 г.), който проводил в България ново пратеничество в състав: Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски. Наскоро след това, през февруари 868 г., заедно с Формоза Портуенски и Павел Популонски в Рим пристигнал постоянният пратеник на Борис Петър, който представил пред римския първосвещеник новото искане на българския хан: за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Мартин. Адриан II отново не приел българското предложение и се опитал да наложи своя кандидатура в лицето на поддякон Силвестър. Папското протеже не закъсняло да пристигне в Плиска, но след като се сблъскало с нежеланието на българите, било принудено да се върне в Рим. Борис отново настоял за едно от двете си предложения, а Адриан II отново се опитал да продължи тази игра на нерви, но вече било късно.

Българският хан разбрал, че всичките му усилия са напразни, и отново насочил своя поглед към Константинопол. А там заседавал поредният Вселенски събор (5 октомври 869–28 февруари 870 г.), който не само свалил патриарх Фотий и избрал за нов патриарх Игнатий, но и до известна степен помирил двете църкви. Но най-важното предстояло. На 4 март 870 г. на извънредно заседание, на което присъствувала и българска делегация (ичиргу боилът Стазис, багатур Сондоке и др.), младата българска църква била поставена под върховенството на Константинополската патриаршия. Така българският църковен въпрос намерил своето частично решение.

Решението на събора довело до отстраняване на римското духовенство от България, до ръкополагане на първи архиепископ на българската църква — Йосиф (според други извори Стефан), до разгърнато строителство на храмове и изграждане на първите епископски средища.

Римската църква, макар и отстранена, не се отказала от целта си да постави под своя юрисдикция България. Особено активен бил папа Йоан VIII, който многократно се обръщал с писма към хан Борис (872, 874, 878, 879 г.). Но българската църква вече била тръгнала по път, от който трудно би могла да бъде отклонена.

Нейната позиция укрепнала значително към 886 г. — промяна, свързана със съдбата на Кирило-Методиевото дело във Велика Морава. За по-голяма яснота трябва да се върнем към събитията от 60–те години на века. През 862 г. в Константинопол пристигнало пратеничеството на Ростислав, княз на Велика Морава. От името на своя владетел това пратеничество се обърнало към Михаил III (842–867) с молба в тяхната страна да бъдат изпратени духовници, които да проповядват Божието слово на славянски език. Изборът на византийския василевс се спрял на Константин Философ и по-стария му брат Методий, които отдавна се готвели за такава дейност и вече били изпълнявали мисионерски задачи. За кратко време, с помощта на създадената славянска азбука, двамата братя превели от гръцки на славянски език необходимата богослужебна литература. На следната, 863 г. Константин Философ и Методий, придружени от своите следовници, заминали за столицата на Велика Морава Велеград. Там тяхната дейност продължила повече от три години. През декември 867 г. те пристигнали в Рим, където били приети радушно, а папа Адриан II осветил славянските книги. По време на пребиваването си в Рим Константин Философ заболял тежко и приел монашеската схима и името Кирил. На 14 февруари 869 г. той починал и бил погребан в базиликата «Сан Клементе». След смъртта на Кирил делото на славянската книжовност останало в ръцете на Методий, който бил ръкоположен за архиепископ на Панония. Но още през 870 г. Методий бил изправен пред съд на германски епископи в Регенсбург, осъден и затворен в Евланген, където прекарал три години. През 873 г. той бил освободен и поставен от папата за архиепископ на Велика Морава със седалище във Велеград, където подхванал отново своето дело. На 6 април 885 г. починал архиепископ Методий. Неговата смърт разкрила за немското духовенство възможности да се опита да унищожи делото на двамата славянски първоапостоли. И наистина ожесточените спорове между славянското духовенство и немските свещеници скоро преминали в гонения и жестока разправа с най-изявените ученици и следовници на св. Методий. Те били измъчвани, затваряни в тъмници и дори продавани в робство. Трима от най-изтъкнатите измежду тях — Климент, Наум и Ангеларий — успели да се изплъзнат и да се отправят към България. Или както пише Климентовият житиеписец, «закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие». В Белград тримата били приети радушно от местния български управител и изпратени в Плиска, «защото [той] знаел, че България жадува за такива мъже». Наистина тримата (Ангеларий скоро починал) намерили най-топъл прием от българския хан и скоро пристъпили към организиране на две книжовни средища — Плиска (Наум) и Девол — Охрид (Климент).

През 889 г. в България била извършена неочаквана промяна. След 36–годишно властвуване хан Борис се оттеглил доброволно от престола и се покалугерил. Според едни автори (Регино) това се дължало на голямо християнско благочестие, на обхваналия го силен религиозен мистицизъм, а според други (Теофилакт Охридски) решението било взето поради тежко заболяване. Властта в страната била поета от най-стария от четиримата Борисови синове Расате или Владимир (889–893). През 892 г. новият владетел сключил съюз с немския крал Арнулф (887–899), насочен срещу Велика Морава и косвено срещу Византийската империя. Този ход породил недоволство в България, тъй като представлявал отклонение от традиционната провизантийска политика на Борис, провеждана в последните тридесетина години (някои изследвачи са склонни да допуснат, че Владимир е направил опит да забрани християнската религия и да възстанови езическите вярвания — действия, които допълнително засилили недоволството в страната). Владимир нямал възможност да продължи и разшири тази си политика, тъй като неговият баща напуснал манастира, където прекарвал дните си, успял да залови първородния си син, да го отстрани от престола и да го накаже жестоко, като наредил да го ослепят. За владетел той провъзгласил третия си син Симеон.

Цар Симеон (893–927): pax Symeonica

Възшествието на Симеон не е парадокс (както са склонни да го приемат някои учени), а историческа необходимост; неговото продължително царуване не е фойерверк на фона на средновековната тъма, а проявление на историческата действителност в България от края на IX и първите десетилетия на X в. Роден към 863–864 г. (патриарх Николай I Мистик го нарича «дете на мира»), отгледан и възпитан за разлика от първородния си брат като християнин, получил блестящо образование в най-изявения културен център на IX в. Константинопол, (кремонският епископ Лиудпранд по-късно ще го нарече «полугрък»), готвен за духовна кариера, Симеон изведнъж рязко променил пътя, който упорито следвал, и вместо глава на българската църква той станал княз на България. За щастие Симеон бил готов за подобно превъплъщение, готов бил да поеме историческата отговорност и да поведе България по нов път.

А България наистина имала нужда от нов водач — умен, прозорлив и решителен, защото положението й било трудно. От една страна, християнизирането давало възможност на България най-сетне да се приближи, да се приобщи към най-развитата, съвременна цивилизация — византийската, и чрез нея да достигне до най-ценното на класическата древност, да се развива, в рамките на универсалната християнска общност, която създавала устойчив облик на Европа през деветото столетие. В същото време, встъпвайки в така наречената Византийска общност, България била заплашена да попадне в широките обятия на византийското влияние, да бъде постепенно неутрализирана и дори обезличена, да стане лесна плячка на византийската реконкиста или както се изразяват някои учени, на pax Byzantina, т. e. да стане част от един свят, изграден по византийски образец и живеещ под византийско върховенство.

Симеон много добре разбирал това положение и за щастие бил твърде добре подготвен да насочи развитието на страната си по път, който би я извел от тази сложна и опасна обстановка. Израснал, възпитан и образован в Константинопол, той много добре схващал къде се криела истинската сила, истинското могъщество на империята — не толкова в нейните икономически възможности и човешки ресурси, колкото в нейната хилядогодишна култура, която давала възможност на всеки ромей да гледа презрително на всеки чужденец, на всеки «варварин». Младият български владетел разбрал добре, че трябва да направи преди всичко една решителна стъпка, а именно: да се изгради една нова цивилизация, която поне до известна степен би приближила българското общество или поне част от него до ромеите; цивилизация, която би вдъхнала увереност и самочувствие на българите, би им дала сили, макар и «византинизирани», да отстояват успешно собствената си идентичност.

Изграждането на новата християнска цивилизация започнало още през шестдесетте години на IX в., т. е. веднага след официалния акт на кръщението, и то в широк план — нова архитектура (строителство на храмове, предимно с базиликален план), ново право (превод на византийски законодателни текстове като «Еклога», «Номоканон», «Синтагма в 14 титула» и преди всичко изработване на български закони като «Закон за съдене на хората»), подготовка и въвеждане на славянския език и славянската писменост в литургията (между 886 и 893 г.) и др. Но това бил бавен и продължителен процес, за който се изисквало много време (освен всичко друго той спомагал повече за устойчиво присъствие на «византинизма», отколкото за неговото неутрализиране). На Симеон са били необходими други явления и други процеси, друг тип развитие, което в сравнително кратко време да даде своите плодове и основата за успешна борба с Византия в идеологически и политически план.

И тук ролята на Симеон е безспорна. Цяла серия текстове от епохата — «Златоструй», «Похвалата за цар Симеон» («Симеоновият сборник»), приписката на Григорий Презвитер Мних, бележка в късносредновековен ръкопис (XV–XVI в.), «Български апокрифен летопис» — разкриват по категоричен начин действията на Симеон за изграждане на едно ядро на новата цивилизация, ядро, което в крайна сметка създава нейния облик.

Безспорно трябва да се започне с идеята за нова столица. Преместването на държавното средище от Плиска (града, трайно свързан с българската държавност!) в Преслав (до 893 г. не особено значимо селище!) не е случайно явление. Без колебание анонимният автор на «Български апокрифен летопис» вмъква в своя текст: «И създаде [Симеон] градове велики по морето; и великият град Преслав той създаде, и там в него прие царството... И Преслав град той гради и създаде в 28 години...». Дали ще приемем числото за безусловно точно, няма особено значение. По-важно е друго. Замисляйки създаването на един нов Преслав — в това няма съмнение, — Симеон е следвал действията на Константин Велики. Очевидно Велики Преслав в Симеоновите представи е трябвало да се превърне за българите в това, което за римляните е бил Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничеща на византийската, да възвести началото на една нова империя и да се превърне в резиденция на един нов император.

Новата столица не е била само елемент от идеологията на Симеон, не е била само абстракция, а и материален израз или въплъщение на част от идеите на българския владетел. В Преслав е бил построен нов дворец на Симеон (преди всичко Тронната зала), чийто архитектурен облик «няма точен паралел сред паметниците на старобългарската архитектура». Рожба на традициите от Плиска и новаторството в интерпретации на стари образци, преславският дворец е уникална сграда, впечатлила Йоан Екзарх, който ни е оставил блестящо описание на тази великолепна творба на старобългарската архитектура. Велики Преслав бързо става център на новите веяния в религиозната архитектура. Тъкмо тук се извършва решителен преход от трикорабната базилика към кръстокуполната църква — безспорно най-популярната християнска храмова сграда от тази епоха в съседна Византия. В разкритите досега над двадесет кръстокуполни църкви от българската престолнина се различават три основни групи, най-значима от които е първата (кръстокуполна църква с четири свободни подпори и предабсидно пространство), наречена още «константинополски вариант» поради установените близки успоредици с византийската столица. Тъкмо тази група църкви (№ 1 и № 2 на Аврадака, църквата на Мостич, № 1 в местността Бял бряг и др.), която може да бъде наречена още и аристократична, е отговаряла най-добре на Симеоновите стремления за създаването на «цивилизация в цивилизацията».

Сякаш за да увенчае този «аристократичен» тип църковни сгради, но в същото време да се дистанцира от тях, Симеон е издигнал своята Златна кръгла църква. Нейният план (ротонда, съставена от три основни елемента, а именно: кръгъл наос, разделен на 12 екседри, правоъгълен притвор и квадратен атрий), необичайното за българската архитектура композиционно решение я превръща в единствена по рода си сграда. Тази констатация се подсилва от другия отличителен белег на Златната църква, т. е. пищна външна и вътрешна декорация — пластична, инкрустации с керамика и стъкло, пъстри подови настилки, мраморни плочи и керамична облицовка. Тъкмо за тази декорация се отнасят думите: «Промяната от едно публично и тържествено изкуство към едно частно и скъпоценно изкуство е може би най-впечатляващият облик на епохата ...». И наистина кръглата църква е и дворцова (на владетеля), и манастирска. Но тя е частна църква. Тя изразява вкуса на едно лице и е предназначена да приютява него, семейството му и най-висшите представители на аристокрацията — светска и духовна. Широката строителна програма в Преслав и нейното изпълнение станали причина за раждането на един изключителен феномен, който обвързал здраво името на Велики Преслав с изкуството на десети век. Става дума за прочутата преславска рисувана (художествена) керамика. Тя играе важна роля в развитието на преславското изкуство; тя е навсякъде — в стенната декорация и в подовата настилка (замества скъпите мрамори и още по-скъпите мозайки); тя е в църквата и в дома на българина под формата на икона (замества сполучливо дървената икона); тя е на трапезата на българския аристократ, подменяйки безценните и затова почти недостъпни златни и сребърни блюда.

Едновременно с изграждането на столицата, с развитието на изкуствата и художествените занаяти Симеон е отделял не по-малко време за развитието на книжовността. Той е разбирал добре, че същината на новата култура (т. е. византийската култура), където и да се разпространява, си остава винаги една и съща — византийска. Симеон е намерил изхода в промяната на формата. Ръководейки изграждането на другоезична, негръцка писмена култура (славянска), Симеон успял да се разграничи (а заедно със себе си и българския народ) до известна степен от Византия, вземайки от културата на империята това, което му е било необходимо, и избягвайки онова, което е криело в себе си заплаха за постепенното заличаване на народностния облик на българина.

Пристигането на свети Климент и свети Наум в Плиска, първите прояви на новата книжовна култура, въвеждането на славянския език в литургията, замяната на глаголицата с кирилицата са били първите крачки по път, който е трябвало да отведе българското общество до една нова по тип и по съдържание култура. И тъкмо тук са мястото и ролята на княз Симеон. Цитираните по-горе извлечения от някои творби на старата ни литература или приписки по някои ръкописни книги съдържат образа на владетеля, на «книголюбеца» Симеон. Това нито е случайно, нито е плод на ласкателните пера на дворцовите книжовници. Симеон твори, поръчва нови преводи, събира книги (гради библиотека!), тълкува ги...! Кои са били неговите сподвижници? Техните имена, поне на най-изтъкнатите, са добре познати: Епископ Константин, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Доксов, Григорий Презвитер, и, разбира се, намиращите се в Охрид, но съпричастни към преславската духовна атмосфера Климент и Наум. Разбира се, имало е и много други, работещи в дворцовия скрипторий, чиито имена времето е изличило (пък и на тях не е било съдено да се наредят до най-големите!). Тук става дума за нещо друго, за тези няколко талантливи и подготвени творци, които са подпомагали княза; творци, пред които той е излагал своите идеи и своите конкретни планове; творци, с които той е беседвал и обсъждал както близките си намерения, така и по-далечните си цели; творци, които са формирали един частен или дворцов кръг на Симеон, едно «мислещо общество» (по подобие на Фотий), един интелектуален заряд на обществото, с който владетелят е прекарвал голяма част от времето си. Какъв е обемът, какво е съдържанието на книжовната продукция, излязла от Преславския дворцов кръг? Да се надникне в «работната програма» на този затворен кръг от интелектуалци (затворен, защото е съставен от избраници, от талантливи творци и защото действува в ограничена, недостъпна за всеки социална среда) е и трудно, и лесно. Трудно е, защото липсва увереност, че познатите произведения са цялата продукция на Преславския кръг. И това естествено намалява нашите възможности за преценка. От друга страна, сред онова, което времето и враждебната ръка са пощадили, се открояват няколко основни групи книжовни произведения.

Групата, която би трябвало да бъде поставена на първо място, има проповеднически и поучителен характер, т. е. омилетична литература. Четирима автори оставят имената си като изявени майстори в тази област: Климент, Йоан Екзарх (и двамата автори на многобройни слова и поучения за различни празници), Константин Преславски с «Учително евангелие» и цар Симеон със «Златоструй», съдържащ избор от слова на св. Йоан Златоуст. Омилетичната литература не е била достатъчна да запознае българина, особено по-образования, с всички тайни на християнската духовност.

Необходими са били съчинения, които в сравнително достъпен вид да предложат на българското общество поне част от постиженията на християнската култура. Към тази група книжовни трудове се отнасят «Небеса» (или «Точно изложение на православната вяра») на Йоан Екзарх, «Черковно сказание» на Константин Преславски, преводът на «Четири слова против арианите» на Атанасий Александрийски, извършен от Константин Преславски по лично указание на цар Симеон. Това са трудове, които по един или друг начин са развивали основни «истини» на християнската вяра.

В същото време българското общество е имало нужда от творби с по-широк познавателен характер; творби, които разширявали кръгозора на българина от края на деветото столетие. Отговор на тази социална необходимост са така нареченият «Симеонов сборник» (познат по руски препис от 1073 г.) и преди всичко «Шестоднев» на Йоан Екзарх. Не биха могли да бъдат пропуснати произведения, които се вплитат в жанрови групи като публицистика или апология («За буквите» на Черноризец Храбър), летопис (кратки хроники), агиография, светска и църковна поезия или химнография («Похвалата за цар Симеон», «Азбучна молитва», Каноните на Наум и епископ Константин).

Ето това е ядрото на новата християнска цивилизация, за чието съзиждане цар Симеон е положил толкова много усилия. Това е онзи тип цивилизация, създадена едва ли не по внушението на един човек, отговаряща на изискванията (в много случаи) на твърде тясна социална група, но с огромно интернационално звучене.

Изграждането на Преславската цивилизация е онзи феномен, който не само създавал собствения облик на българина, отграничавайки го до известна степен от ромея, но и му вдъхвал определена увереност, която позволявала да се стори и следващата крачка. Но изграждането на новата цивилизация не е вървяло спокойно. България е била принудена в продължение на едно десетилетие да воюва четири пъти с Византия (894–896, 896–899, 901–902 и 904 г.). Това били войни, предизвикани от империята, и действията на Симеон са имали за цел възстановяване на статуквото или пък са преследвали малки териториални придобивки в една вече традиционна за българската политика посока — югозападните предели на полуострова. Симеон все още не е имал намерението да хвърли народа си в борба с могъщата империя. Макар че показал рядката способност да раздвоява своето внимание, ръководейки наред с другата си дейност военните стълкновения и дипломатическите ходове, той нямал желанието да се вплита в сериозни и продължителни военни конфликти. Времето за това още не било настъпило.

Отношенията между България и Византия се променили коренно след смъртта на император Лъв VI (912 г.). Престолонаследникът Константин VII Багренородни бил малолетен и управлението на империята било поето от неговия чичо Александър. Новият василевс не закъснял да прояви своето отношение към България. Той твърде грубо прекъснал разговорите със Симеоновото пратеничество в Константинопол, пристигнало за традиционното подновяване на мирния договор. Тази необмислена постъпка на Александър послужила на Симеон като повод да пристъпи към осъществяване на втората част от своята обширна програма.

През август 913 г. българският владетел начело на многобройна войска се появил край стените на Константинопол. След краткотрайна обсада двете страни се споразумели или по-точно империята била принудена да отстъпи: във Влахернския дворец патриарх Николай I Мистик благословил царската титла на българския владетел.

Веднага след това Симеон уговорил брак на една от своите дъщери с малолетния Константин VII и се завърнал в Преслав (по същото време вероятно и българският духовен глава получил сана патриарх), тъй като бил сключен «траен мир». Симеон се отправил към столицата си, тъй като бъдещето било пред него: василеопатор след осъществяването на брака (или след неговото окончателно договаряне), регент и съимператор на малолетния си зет и най-сетне «василевс и автократор на българи и ромеи». По този начин българският цар щял да постигне своята цел — да унищожи (или поне да видоизмени) византийската политическа идеология, да я подмени изцяло или отчасти със собствена политическа идеология с универсален характер. Тази негова програма била загатната с легендата на един печат, отсечен вероятно през 913 г.: «[На] Симеон василевс многая лета // Миротворец василевс многая лета». Какво означава миротворец? Разбира се, не сключване на пореден мирен договор, а установяване на строго определен ред, порядък, политическа структура на Универса, които съответствували на политическите схващания на българския владетел за един pax Symeonica, т. е. Симеонов свят.

Теорията е едно, а политическата практика друго. Византия не е могла да остане безучастна към една подобна програма, чието осъществяване е заплашвало нейната позиция на вечна империя (aeternitas imperii). И наистина твърде скоро ново регентство под ръководството на императрицата-майка Зоя отхвърлило постигнатите през август 913 г. споразумения.

Този враждебен акт открил пътя за въоръжен конфликт между двете страни, който продължил пет години, т. е. до 919 г. И наистина още през 914 г. войските на Симеон нахлули в Тракия, овладели Адрианопол (Одрин) и опустошили част от Македония. Решителният сблъсък станал през 917 г. Двете страни положили много усилия, за да се подготвят за него. Дипломатическата ловкост на Симеон се оказала на по-голяма висота и България влязла в този двубой с редица предимства. На 20 август 917 г. край бреговете на р. Ахелой (между Несебър и Поморие) цар Симеон нанесъл тежко поражение на ромеите. Но военната кампания не приключила с това сражение. Българите не пропуснали да се възползват от благоприятните обстоятелства, навлезли дълбоко в Югоизточна Тракия и в едно нощно сражение край Катасирти (близо до Константинопол) постигнали нова победа. Но вместо да продължи към столицата, Симеон решил да прекрати военните действия и да ги продължи през следващата година.

Този ход, който на пръв поглед изглежда странен, бил добре премислен. Преди решителната атака на византийската столица Симеон «усмирил» сърбите, които, подтиквани от Византия, се опитвали да се противопоставят в гръб на българите, и веднага след това извършил разорителен поход в Елада и Пелопонес. И когато вече очаквал резултатите от този военен и политически натиск, т. е. да се възстанови споразумението от 913 г., в Константинопол станали събития, които още веднъж, и то още по-решително изменили политическата обстановка. Тази промяна била свързана със стремителната кариера на друнгария (командуващ византийския флот) Роман Лакапин. Ловкият арменец успял да отстрани Зоя и омъжил дъщеря си Елена за Константин VII. Така той станал тъст на василевса и получил титлата василеопатор (май 919 г.). Оттук нататък било лесно. На 24 септември 920 г. Роман Лакапин бил провъзгласен за кесар, а на 17 декември същата година и за съимператор на своя зет. И така целта, преследвана от Симеон, била постигната от Роман Лакапин. Това, което било много трудно за осъществяване от един български владетел, твърде лесно било решено от един арменец, който живеел в империята.

Събитията от 919–920 г. убедили Симеон, че този път към реализиране на неговата обширна политическа програма бил вече преграден. Но не желаейки да отстъпи, той бил принуден да потърси други средства. А изборът не е бил голям: очевидно оръжията са били единствената възможност. И Симеон не се поколебал да мобилизира силите си и да ги хвърли в атака срещу империята, за да постигне това, което му било обещано, но вече чрез война.

Военните кампании следвали една след друга. Редували се дипломатически натиск с наказателни действия в западните части на Балканския полуостров. През 921 г., т. е. веднага след решителните събития в Константинопол, българските войски настъпили в Тракия. Нанесли поредното поражение на ромеите край Катасирти, а след това достигнали до предградията на византийската столица, разбили наново изпратените насреща им войски и опожарили дворците, разположени в Пиги и Стенон. Но Симеон не успял да пожъне резултата от тези успешни действия, тъй като в неговия тил сърбите отново се раздвижили. Твърде бързо българското протеже княз Захарий успял да се наложи над съперника си Павел Бранович и Сърбия отново била върната в орбитата на българското влияние. Този изход на «сръбската криза» позволил на Симеон да насочи пак вниманието си към Византия. През 922 г. българските войски се отправили към столицата, но преди това превзели и опустошили град Виза, а след това достигнали императорския град и опожарили така наречените дворци на света Теодора. Тези успехи на българските войски направили от Симеон почти пълен господар на Балканския полуостров, но не могли да осигурят крайния резултат от войната. Очевидно за превземането на Константинопол Симеон имал нужда от съюзник. И българският цар не се поколебал да го потърси първо в Египет, изпращайки свои посланици при Убайдалах Ал-Махди (909–934 г.), а след това и в Багдад. За съжаление и двата опита — не без намесата на ромейската дипломация — завършили без успех.

Тази несполука не била единствена. През 924 г. сръбският княз Захарий, дотогава покровителствуван от България, проявил открито своите враждебни намерения към българската държава. Нещо повече, сърбите успели да разбият изпратената срещу тях българска войска. Това неочаквано поражение, което не можело да окаже сериозно влияние върху българо-византийските отношения, било компенсирано с овладяването на Адрианопол от българите. Но този успех не придвижил Симеон към целта. И той се решил на един неочакван ход: среща с Роман I Лакапин. Срещата била осъществена на 9 септември 924 г. край Космидион (близо до Златния рог), но не довела до някакво сериозно споразумение. Все пак временното прекратяване на военните действия с Византия позволило на Симеон да се заеме по-решително със Сърбия, в резултат на което тя била присъединена към българското царство. Но наскоро след това срещу България се изправило Хърватското кралство (и то подтиквано от Византия). В краткотрайната война българската войска претърпяла тежко поражение (така поне твърдят византийските автори). Това била последната война на българския цар, който починал на 27 май 927 г.

Преждевременната смърт на българския цар сложила край на едно продължително властвуване, което впечатлява със своите резултати. Наистина Симеон не сполучил да осъществи цялата си програма — това не било по силите на българския народ и на българската държава, — но дългогодишните му усилия довели до изграждането на Преславската цивилизация с нейното огромно интернационално звучене, до формирането на впечатляваща политическа идеология, pax Symeonica, която макар и не доведена до край, донесла на българския владетел титлата цар, а на българския църковен глава сана патриарх. Този пробив във византийската политическа идеология преобразил България от «варварска» държава в християнско царство.

Цар Петър (927–970): епоха на отшелници и дисиденти

Смъртта на цар Симеон довела до рязка промяна във външната политика на България. Наистина на първо време наследникът на престола цар Петър (първородният син Михаил бил лишен от правото на престолонаследие и принуден да стане монах), който управлявал заедно с активното участие на вуйчо си Георги Сурсувул, направил опит да следва действията на своя велик баща, но поредното нахлуване на български войски в Тракия било по-скоро военна демонстрация, напомняне за българските възможности, отколкото проява на сериозни намерения. И наистина българите твърде бързо напуснали византийската територия, а наскоро след това двете страни започнали преговори за мир. Споразумението било постигнато след размяна на пратеничества: сключен бил тридесетгодишен мир, който бил скрепен, дори гарантиран, с брак между българския владетел и Мария (тя променила името си на Ирина — име, което постоянно трябвало да напомня за «дълбокия» мир между двете страни), дъщеря на най-големия син на Роман I Лакапин и негов съимператор Христофор. Този мир сложил край на амбициозната политика на България, но все пак реално осигурил титлата цар на българския владетел и достойнството патриарх на водача на българската църква.

Сключеният през 927 г. мир (бракът на царствуващата двойка бил осъществен на 8 октомври в Константинопол и след това в Преслав) наистина бил дълбок и траен. Двете страни, макар и по различни причини, имали нужда от него и не го нарушили. Тъкмо тази липса на събитийност в двустранните отношения определила отсъствието на България от съчиненията на византийските хронисти. Онова, което е отбелязано там, дава само отделни идеи за някои посоки, в които се развивала българската външна политика — маджарските нашествия на Балканите (включително и в българските земи) — 934, 948 г., десетилетието между 948 и 958, 962 г. За съжаление ние знаем само тези дати и нищо повече. Почти същото би могло да се каже и за събитията от 943 г., рефлектирали в известния надпис на жупан Димитър (открит в Северна Добруджа).

За щастие някои събития от вътрешната история на страната са по-добре познати. Първият факт, който заслужава особено внимание, е политическата нестабилност в България след смъртта на цар Симеон. Както бе отбелязано, първородният син на Симеон по неизвестни причини бил лишен от престолонаследие. Възшествието на Петър (син на покойния цар от втори брак) не само че не уредило проблемите с върховната власт, но на първо време дори задълбочило кризата.

Година след като цар Петър поел управлението на страната, по-малкият му брат Иван направил опит да узурпира престола, но бил заловен и хвърлен в тъмница. Впоследствие с помощта на Византия той успял да избяга и се установил в Константинопол. Две години по-късно в страната бил направен нов опит за сваляне на цар Петър от престола. Този път начело на заговорниците бил Михаил, чиито първи действия били успешни, но неочакваната му смърт сложила край на бунта (привържениците на Михаил се прехвърлили във Византия и се установили в Епир, по крайбрежието на залива Арта).

Религията е онази страна от живота на българското общество от цар Петрово време, която поднася някои интересни явления и процеси. Още Симеоновата епоха се характеризирала с развитието на монашеския живот, който се движел в руслото на византийския монахизъм (манастирите в престолния град, Охрид, разкритият напоследък голям манастирски комплекс край с. Равна). Но следващите десетилетия са интересни с появата на ярка фигура от друг тип — фигурата на отшелника. Това бил св. Иван Рилски, който след много години пустиножителство и отшелнически подвизи основал прочутия си манастир в планината Рила. Въздействието на житейското поведение и личните качества на св. Иван Рилски било такова, че неговите житиеписци единодушно говорят за срещата, която цар Петър потърсил с прочутия отшелник; а Заветът на св. Иван, починал на 18 август 946 г., оставил трайни дири не само в историята на Рилската обител и неговото братство, но и в историята на целокупното българско монашество.

Царуването на Петър е свързано с още едно изключително важно явление — появата на богомилското учение и движение. Макар че съществуват някои неясноти или несигурности, т. нар. Беседа на Презвитер Козма (безспорно най-изявения писател в следсимеоновата епоха) не оставя никакво колебание: това учение, залегнало в основите на силно и трайно движение, наречено така по името на първосъздателя си Богомил, възникнало и започнало да се разпространява в България по времето на цар Петър. Както Козма, така и някои по-късни автори, предимно византийски, създават сравнително пълна представа за философската същност на богомилството, отношението му към основните стълбове на християнството, обществените и нравствените възгледи на неговите последователи.

Богомилството (в самото начало привържениците на това учение се наричали християни) не се появило в празно пространство. Веднага след покръстването в България се появили привърженици на редица движения, учения, ереси, които търсели почва за развитие. Но безспорно най-голямо влияние сред българите прозелити имало павликянството (то имало своите корени в манихейството и масалиянството), което се разпространявало масово във византийска Тракия, край южните граници на страната. Основната философска идея, която формирала същността на богомилството, била дуализмът (той оказал силно въздействие върху богомилската космогония и есхатология). Богомилите говорели за небесно и земно царство, за невидим и видим свят, за «добро» и за «зло» и т. н. В своята теория и преди всичко в своята ежедневна религиозна практика те имали отрицателно отношение към книгите на Стария завет и отдавали своето предпочитание към Новия завет, особено на четирите евангелия. Богомилите категорично отхвърляли църковните институции, не признавали решенията на вселенските събори, отричали необходимостта от храмове и духовенство, светото кръщение, причастието и изповедта, отнасяли се с пренебрежение към култа към кръста, иконите и мощите на светците, към възкресението; чудесата и голяма част от църковните празници. Те отричали структурите на държавата и властта, проповядвали против богатствата и богатите, били за въздържание в личния живот.

Богомилството намерило добра почва предимно сред бивши свещеници и селяните, от които се формирали две категории привърженици на ереста: съвършени (от тях се излъчвали проповедниците и водачите) и обикновени последователи. Били организирани в общини (начело с дедец) и църкви.

* * *

Към средата на десетото столетие завършил в общи линии един сложен, понякога мъчителен и продължителен процес; процес, който постепенно обединил, слял българите, доведени някога от Аспарух, и славяните, които били заварени в долнодунавските земи, в една единна българска народност. Столетието, изминало от акта на кръщението, дало възможност на новите поколения да преодолеят различията, дори противоречията между едните и другите, да изповядват една обща религия — християнската, да творят съвместно една обща култура — християнската, да говорят на един общ език — славянския (той задължително звучал от амвоните на църквите и в ежедневието на всеки поданик на царя), да пишат — тези, които можели, разбира се — със славянски букви, да се обединят около българската царска идея и българската патриаршия, или казано по друг начин, да се почувствуват българи.

Богомилството — без да се преувеличава неговата роля в историята на България през втората половина на X в. — довело до някои негативни процеси, разделящи или дори противопоставящи отделни слоеве от българското общество. Тези процеси и техните сетнини рефлектирали върху различни слоеве от българския народ, прибавени към латентното състояние на страната — в продължение на десетилетия тя нямала сериозни международни сблъсъци и проблеми във външната си политика, — наистина поставяли България в особено състояние, което би могло да се характеризира като царство, белязано от славата на минали успехи и намалена готовност за ответна реакция при една или друга опасност. А такава опасност назрявала. Вярно е, че години наред в страната съществувало безспорно спокойствие, което се държало на сключения през 927 г. тридесетгодишен мир, така и на състоянието на съседна Византия (липсата на политическа стабилност, която била резултат от противопоставянето на Роман I Лакапин и синовете му на законния василевс Константин VII, както и на проблемите, които империята имала с арабите на източните си граници).

През 60–те години на X в. това положение се променило. От една страна, годините на мира, определени с договора от 927 г., отдавна били изтекли (след смъртта на царица Мария договорът бил подновен за неопределено време и гарантиран с присъствието на цар Петровите синове Борис и Роман в Константинопол, изпратени там като заложници), от друга страна, през 963 г. византийският престол бил узурпиран от прочутия пълководец Никифор Фока, чието име било обвързано с византийските победи срещу арабите.

Византийските историци отдават прекъсването на мирните отношения между България и Византия на емоционалната реакция или по-точно на избухването на новия василевс, предизвикано от пристигането на българското пратеничество във византийската столица, което трябвало да получи редовния годишен данък, плащан от империята на България. Плод на моментна реакция или на по-сериозни причини, но конфликтът между двете страни бил факт.

През 967 г. Никифор II Фока (963–969) предприел поход срещу България. Ромейската войска достигнала до Стара планина, но стъписана от трудностите, съпровождащи преминаването на проходите (а може би и под влияние на спомена за съдбата на Никифор I Геник през 811 г.), се завърнала в Константинопол, без да е сторила нищо.

Прославеният пълководец трудно можел да преглътне подобна несполука (особено след впечатляващите победи на Изток и освобождаването на остров Крит) и решил да се справи с България, като използва старата византийска практика да се потърси съюзник, който да поеме основната тежест в една война. Този съюзник бил намерен в лицето на киевския княз Светослав, който през 968 г. се появил с голяма войска на Дунава и овладял 80 селища и крепости, разположени по двата бряга на реката. България, която не могла да окаже сериозна съпротива на русите, била принудена да потърси помирение с Византия (между другото и империята съзряла в съюзника си вероятен силен противник). В същото време Светослав напуснал Балканите, тъй като печенезите заплашвали столицата му Киев. Но на следната година киевският владетел, съблазнен от перспективата за лесни завоевания или поне плячка, отново се появил в познатите му вече български земи. Българските войски пак били учудващо безпомощни и Светослав бързо станал пълновластен господар на Източна България. Междувременно цар Петър починал (30 септември 970 г.), а завърналият се от Константинопол престолонаследник Борис (заедно с брат си Роман), вече български цар, не само че не можел да се противопостави на русите, но дори не бил в състояние да изпълнява истинските си функции на цар и самодържец на България.

Последните събития повишили самочувствието и, разбира се, апетита на Светослав, който съзрял възможността да стане господар на Балканите или поне на част от тях. На първо време руският княз имал известни успехи във византийска Тракия, но новият василевс Йоан I Цимисхи (969–976) успял да организира войските си, да потърси подкрепления от източните провинции и да се противопостави успешно на русите, появили се на Балканския полуостров в резултат на неумелите действия на византийската дипломация. Към края на 970 г. Светослав претърпял първото си поражение край Аркадиопол (дн. Люлебургас), но сериозният сблъсък предстоял. И наистина през пролетта на 971 г. ромейските войски се отправили на север (русите се били изтеглили отвъд Стара планина), превзели българската столица Велики Преслав и обсадили Дръстър, където се бил укрепил Светослав. Обсадата, ръководена лично от Йоан I Цимисхи, продължила три месеца и приключила със споразумение, според което Светослав трябвало да напусне Балканския полуостров (той така и не могъл да се завърне в Киев, тъй като през зимата на 971–972 г. бил убит от печенезите). Йоан Цимисхи останал пълен господар на източнобългарските земи, установил в тях системата на византийската провинциална администрация и отвел българската царска фамилия във византийската столица. Цар Борис II не само украсил триумфа на василевса, който следвал старата римска традиция, но и бил деградиран публично — един акт, който символизирал унищожаването на българското царство.

Цар Самуил (976/997–1014): в борба за независимост

Събитията от 971 г. довели до унищожаването на българското царство или поне деградирането на цар Борис II символизирало подобно намерение на Византия. Но намеренията били едно, а действителността — съвсем друго. Йоан I Цимисхи присъединил източнобългарските земи към империята и ги включил в нейните провинциални административни структури. Но това съвсем не било достатъчно за унищожаване на българската държава. Изворите, с които разполагаме, не позволяват да се установи точната граница между покорените от Византия територии и онези, които останали извън обсега на военните действия, запазвайки своето свободно съществуване. Тъкмо тази западна половина на българското царство, която не била засегната от войната и не била обект на окупация, започнала да се консолидира. Началните стъпки на консолидацията са свързани с имената на четиримата синове на комит Никола: Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Няколкото години, които последвали, дали възможност на братята да обединят около себе си свободните български земи и да ги подготвят за нов сблъсък.

На 11 януари 976 г. изненадващо починал византийският василевс Йоан I Цимисхи. Това събитие било сигнал за действия на българите, чиято цел била запазване на независимостта, възстановяване на българската държавност в естествените й граници. Какви са били първите стъпки на четиримата братя? Лаконичните исторически извори подсказват отчасти техните намерения и планове: още в началото на годината най-старият брат Давид се насочил в посока към Костур и Преспа, но загинал от ръцете на скитници власи; почти по същото време вторият брат Мойсей настъпил в Източна Македония, обсадил град Сяр, но скоро намерил своята смърт край стените на града.

Възобновяването на военните действия изненадало империята, заварило я неподготвена и тя не могла да реагира бързо и сполучливо. Но в замяна на тази си пасивност на бойните поля тя проявила активност в друга посока. В Константинопол решили да освободят пленените през 971 г. цар Борис II и неговия бpат Рoман и да ги изпратят в България, разчитайки, че тяхната поява в страната ще внесе някаква промяна в положението или най-малко временно ще неутрализира действията на комитопулите (синовете на комит Никола). Тези надежди не се сбъднали, тъй като бившият цар загинал случайно при преминаване на българо-византийската граница, а неговият брат Роман, макар че достигнал до страната, не могъл да окаже сериозно влияние върху действията на Арон и Самуил. Византийските извори са противоречиви, когато, описват съдбата на Роман, но едно обстоятелство е безспорно: като зачитали неговия царствен произход, двамата братя нямали никакво намерение да го провъзгласят за български цар (може би слухът, че Роман е бил скопен по време на пребиваването си в Константинопол, не бил слух, а самата действителност). Така или иначе в продължение на двадесет години Роман присъствувал в българския политически живот (документирано чрез откъслечни споменавания в изворите), но в никакъв случаи ролята му не била решаваща. Двамата останали живи комитопули били тези, от които зависели съдбините на България. Особено силно било присъствието на Самуил. Действията на Самуил (а до известно време и на Арон) били подчинени на добре обмислен план за военни действия. В първите години българите настъпили на юг, към Епир, Тесалия, Елада и Пелопонес. Това настъпление било успешно и довело до овладяването на някои важни градове, сред които била Лариса. Разбира се, Византия не можела да не реагира и това водело понякога до сериозни промени в българските планове. През 986 г. младият василевс Василий II предприел първия си поход срещу България, полагайки началото на серия военни кампании, която продължила повече от тридесет години. Ромеите без особени затруднения (така поне говорят изворите) достигнали до Средец (София). Опитите им да овладеят града, който имал важна стратегическа роля, се оказали безуспешни и войската потеглила обратно. В прохода Траянови врата или наречен още Българска клисура (близо до Ихтиман) българите, чиито действия били ръководени от Самуил, нанесли голямо поражение на ромеите (17 август 986 г.).

Това поражение, както и започналите междуособици в империята, които продължили около три години (987–989), позволили на Самуил да премине към осъществяването на своя обширен план. След един конфликт между двамата братя, който струвал живота на Арон (вероятно наскоро след 986 г.), Самуил подготвил сериозно военно настъпление далече на североизток, което имало за резултат освобождаването на изконните български земи между Стара планина, Черно море и Дунав, както и на териториите отвъд дунавските устия (към 989–991 г.). Тези успешни действия довели до възстановяването на някогашното единство на българската държава, до консолидирането на българите и до събирането на онези сили, които правели жестокия двубой с Византия равностоен. Самуил се оказал не само достатъчно прозорлив, но и успял да осъществи още една изненадваща акция — български войски овладели Драчката област, както и части от Македония с градовете Верея и Сервия.

Свободата, с която Самуил разполагал при своите военни операции, била ограничена към 991 г. Тогава Василий II, който успял да се отърси от междуособиците и да утвърди властта си вътре в империята, започнал нова кампания срещу България. Усилията му били насочени главно към пределите на Македония, продължили около четири години, преследвали преди всичко тактически цели и не довели до сериозни резултати. Към 995 г. ромеите били принудени да изоставят балканския театър на военни действия и да насочат вниманието си на изток, където арабите отново заплашвали византийските граници.

Самуил не закъснял да се възползва от изтеглянето на основните ромейски сили на Балканите и да заеме опразненото пространство. През лятото на 995 г. той настъпил към Солун. Градът устоял на българската атака, но в сраженията между двете войски българите убили солунския дук Григорий Таронит и пленили неговия син Ашот. На следната година български войски отново настъпили в същата посока, но този път заобиколили Солун и нахлули в Халкидическия полуостров. Активните военни действия продължили и през 997 г., когато българите, предвождани лично от Самуил, настъпили дълбоко на юг, към Пелопонес. Но край река Сперхей ромейска войска, командувана от Никифор Уранос, разгромила безгрижно стануващата там българска армия. Самуил и синът му Гаврил Радомир едва сполучили да се изплъзнат от смъртната заплаха.

Това поражение не повлияло сериозно върху хода на българо-византийската война. То по-скоро имало локално звучене и принудило българите да се изтеглят по-бързо — нещо, което те вече били започнали. Но същата 997 г. наистина донесла промяна в позицията в страната. Тъкмо към това време изворите отнасят смъртта на Роман (според други автори тогава той бил пленен и впоследствие постъпил на византийска служба). Това събитие или по-точно изчезването на последния представител на законната династия, позволило да се пристъпи към уреждане на положението на Самуил, който в продължение на двадесет години стоял начело на държавната власт, ръководел външната политика и военните действия, но нямал определен официален пост. Гибелта на Роман (или трайното му установяване във Византия), както и предшествуващата я смърт на Арон направили от Самуил единствен, неоспорван от никого и пълновластен господар на България. Не оставало нищо друго, освен той да бъде обявен за цар и самодържец на българите.

Първите стъпки на Самуил като цар били в изненадваща посока, но те безспорно били важни и значителни, тъй като целели укрепване на тила на България. През 998 г. български войски извършили дълбок и опустошителен рейд из сръбските земи, пленили княз Иван Владимир и установили българско влияние над част от далматинското крайбрежие. Почти по същото време Самуил сключил съюз с Унгария — съюз, който бил скрепен с брак между сина на българския цар Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския крал Гейза. Но войната между България и Византия щяла да се реши в пряк военен двубой в самото сърце на Балканския полуостров.

Решителният сблъсък започнал в самото начало на новото хилядолетие, и то оттам, откъдето преди три десетилетия започнал упадъкът на българското царство. През 1000 г. голяма византийска войска, командувана от Никифор Ксифий и патриция Теодорокан, настъпила срещу източнобългарските земи, които дотогава оставали почти настрана от театъра на военните действия. Ромеите без особени затруднения покорили земите на юг и на север от Стара планина. Веднага след това ромейски войски се появили отново в Македония (1001 г.) и овладели градовете Воден, Верея, Сервия, Колидрон, а на следната година изненадващо навлезли в северозападните български предели и обсадили Видин. След тримесечна обсада градът бил превзет (в същото време маджарите, съюзът с които бил прекъснат, нахлули в отвъддунавските български земи) и Василий II се спуснал на юг. Той заобиколил Средец и достигнал до добре укрепения Перник, но защитниците на крепостта, командувани от Кракра, отблъснали всички атаки на ромеите. Цар Самуил решил да отвърне на удара с удар, и то в изненадваща за византийския василевс посока. Той се придвижил устремно към Тракия, дори достигнал Адрианопол (Одрин), но този поход бил по-скоро демонстрация на военна сила, отколкото сериозно намерение за овладяване на тамошните земи. Така първите пет години на новото хилядолетие донесли решителни успехи за Византия, които сякаш подсказвали крайния резултат от големия сблъсък.

Следващото десетилетие не било лишено от военни действия, но те имали локално значение и били преход към по-решителни събития. И наистина през лятото на 1014 г. голяма византийска войска, предводителствувана отново от Василий II настъпила през Солун по долината на Струма и достигнала до планината Беласица. Там, близо до днешното село Ключ, на 29 юли 1014 г. Василий II нанесъл тежко поражение на цар Самуил — поражение, което оказало силно, дори решително влияние върху по-нататъшния ход на войната и оставило трайни следи върху българската историческа памет; поражение, което донесло гибелта на много български войници и пленяването на 14 000 българи. Тъкмо жестоката разправа с тях — ослепяването им (рядко срещана в историята!) — довършила и самия цар Самуил, който починал на 6 октомври 1014 г., покосен от сърдечен удар.

Синът и наследникът на Самуил Гаврил Радомир, поел властта след смъртта на баща си, продължил сполучливо военните действия. Той успял да победи една византийска войска, командувана от солунския дук Теофилакт Вотаниат (той паднал в сражението убит лично от българския цар). Но тази победа, която повишила самочувствието на българите, не възпряла ромеите и по-нататъшното им настъпление (по същото време друга ромейска войска овладяла, макар и временно, Битоля). За съжаление на следната година друго събитие променило хода на отношенията между България и Византия: цар Гаврил Радомир бил убит от своя братовчед Иван Владислав (единствения жив син на Арон), който овладял престола.

Новият цар направил опит да промени политиката към империята и за пръв път в тези тридесет години започнал преговори за мир. Този опит бил безуспешен, тъй като за него било твърде късно: Византия вече се виждала победителка. Василий II предприемал поход след поход и овладявал една след друга българските твърдини. В същото време българският цар проявявал учудваща липса на поглед върху положението на бойните поля и прахосвал и последните си сили, за да овладее Дирахиум (Драч-Дуръс). През 1017–1018 г. Василий II засилил своя натиск (българите не сполучили да си осигурят помощта на печенезите, които по това време се намирали в земите на североизток от Долни Дунав), а Иван Владислав отново се озовал край стените на Драч, където безславно срещнал смъртта. Оттук нататък за Василий II било още по-лесно. Голяма част от българските велможи, останали без върховен предводител, започнали да се предават заедно със своите крепости. Царица Мария от своя страна уведомила писмено Василий II, че му предава българското царство. Последните огнища на съпротива — тримата синове на Иван Владислав Персиян, Алусиян и Арон, както и Ивац (в планината Томор) и Нестонг (в Сирмиум — Срем) не могли да окажат влияние върху крайния изход на продължилата десетилетия война. И България престанала да съществува като държава.

Второ българско царство (1186–1393/1396)

Под властта на Византия: 1018–1186

С покоряването на България Василий II осъществил една от вековните мечти на византийските василевси и отпразнувал един от най-големите си триумфи в петдесетгодишното си царуване. Победата сама по себе си имала много голяма стойност, но резултатите от нея не биха били дълготрайни, ако победените българи и тяхната земя не били приобщени към Византия. Усилията на Василий II били насочени в три посоки. Първата от тях имала етнодемографски характер и се изразила, от една страна, в приобщаване на българските велможи към византийската аристокрация (чрез раздаването на почетни дворцови титли, служби в администрацията и земи), а, от друга, в преселване на големи групи българи в най-отдалечените източни провинции на Византийската империя.

Втората мярка на византийския василевс засегнала териториалната цялост на българските земи, които били включени в системата на византийската провинциална административна структура. Земите между Стара планина, Черно море и Дунав били обединени в една административна единица или тема Парадунавон (Паристрион) с център Дръстър. Югозападните български области формирали темата България, като резиденцията на нейния управител (катепан или стратег) се намирала в Скопие. От най-отдалечените северозападни територии била създадена трета тема, наречена по името на града, в който пребивавал нейният управител, Сирмиум (Срем). Най-сетне, българските земи в Тракия, Черноморското крайбрежие и Източна Македония били присъединени към съседните им византийски теми. Българските земи на север от Дунав имали по-различна съдба: северозападът постепенно бил овладян от маджарите, а североизтокът след оттеглянето на ромеите попаднал под контрола на печенезите.

Третата грижа на византийския василевс била българската църква. Василий II веднага след края на войната унищожил Българската патриаршия и създал на нейно място автономната Българска или Охридска (по местопребиваването на архиепископа) архиепископия. Три грамоти, които василевсът издал през 1019, 1020 г. и малко след това, регламентирали нейните позиции, структура и епархиална мрежа. Двадесетина години по-късно от архиепископията бил откъснат Дръстър и неговата епархия и така тя добила своя завършен вид.

Българските земи — в резултат на завоеванието и на последвалите го административни разпоредби — били въвлечени в значително по-развита икономическа система (както в земеделието, така и в занаятчийството, търговията и данъчната система), а българското общество (доколкото било оцеляло) било приобщено към едно общество със многовековни традиции — факт, който имал както положителни, така и отрицателни страни. Ежедневието на българите се влошавало от зачестилите печенежки нашествия — естествен резултат от унищожаването на българската държава. Византия се оказала без достатъчно сили, за да защитава новата си дунавска граница, и тази слабост открила централните части на полуострова за номадските племена, идващи от североизток. А българската култура, лишена от покровителството на държава и църква, изпаднала в тежка криза и забавила развитието си.

Но идеята за българската държавност и за българското царство се оказала много жизнена и рефлектирала в някои интересни текстове (преди всичко в «Сказание на пророк Исай» или наречен още «Български апокрифен летопис»). Но по-важното е, че българите не само не се примирили с новото си положение, но и правели опити за възстановяване на българското царство. Тези опити могат да бъдат обособени в две групи. В първата могат да бъдат поставени всички усилия на българи «отгоре» да променят нещата, т. е. чрез овладяване на централната власт в империята (или чрез силово въздействие върху нея) да се постигне така желаната възобнова на българското царство. Такива опити били правени през първите две десетилетия, последвали падането на България, а именно: Елемаг и Гавра през 1019 г., Богдан, Глава и Гуделис през 1028 г., Прусиян (син на цар Иван Владислав), който искал «да завземе царската власт» заедно с Теодора (сестра на императрица Зоя) към 1028–1029 г., но не липсвали и по-късно — Роман Воила през 1050–1052 г., Борил — между 1078 и 1081 г., Арон и Теодор Арон към 1107–1108 г.

Несполуките на тези опити довели естествено и до другата възможност — масови движения «отдолу» за възстановяване на българската държава. Българите правели два пъти сериозни усилия да постигнат своята независимост: през 1040–1041 г. под водачеството на Петър Делян който бил провъзгласен за български цар, и през 1072–1073 г., но към тях могат да бъдат добавени и вълненията от 1066 (с център Тесалия и с участие на власите), от 1074 (бунт на Нестор в Дръстър) и 1078 г. (спонтанни движения в Средец и Месемврия). Така в продължение на почти едно столетие българите не се примирили със съдбата си и сторили немалко, за да отхвърлят ромейската власт и да възстановят свободна и независима България. По ред причини тези усилия на българския народ не довели до успешен край, умората и примирението си казали думата и искрицата надежда загаснала.

Иван I Асен(2) и Петър (1186–1197): възобнова на България

Движението на българите, ръководено от братята Асен и Теодор (Петър), към които не без основание трябва да сe добави и името на Калоян, съвпаднало по време с изчезването на една династия, която властвувала във Византия в продължение на столетие, и с появата на първите признаци на тотална криза, която повела империята към гибел. Това решително за съдбата на България движение било не толкова въстание (както го определя византийската гледна точка), колкото подновяване на войната, прекъсната през 1018 г., начало на война за възстановяване на българската независимост, на война за възобнова на българското царство.

Първите стъпки, сторени от българите, символизирали тъкмо това: по-старият от братята Теодор приел името Петър (споменът за цар Петър I заемал трайно място в историческата памет на българите), назовал се «цар на българите» и сложил знаците на царската власт — златна корона и червени обувки. По същото време или дори по-рано бил провъзгласен и български архиепископ — Василий.

Следващите действия били не по-малко важни и също изпълнени със символизъм. След като не сполучили да освободят някогашната столица Велики Преслав (градът, който приел първия български цар), Асеневци избрали за свой и на царството престолен град Търново. Там те обявили и своята политическа програма, която византийският историк Никита Хониат формулира накратко така: «да обединят в едно управлението на мизи и българи», т. е. населението на севернобългарските земи, наричани от византийските автори Мизия, и обитателите на южните и югозападните български области, от които през XI–ХII в. била сформирана византийската тема България. Или казано с други думи, целта на първите Асеневци била: възстановяване на българската държава в нейните етнически и политически граници отпреди 1018 г. — действия, белязани от знака на приемствеността и дълговечната историческа традиция.

Каква била реакцията на Византия, след като през пролетта на 1186 г. българите вече овладели «градчетата и населените местна оттатък Хемус»? През лятото на същата година ромейска войска, предвождана от император Исаак II Ангел, преодоляла Стара планина и се опитала да възстанови статуквото. Според някои извори Иван I Асен избягал на север от Дунав, а на брат му Петър било възложено управлението на земите между Балкана и голямата река. Василевсът решил, че е постигнал целта си и след като наредил да се изгорят все още неприбраните по полята храни, се завърнал в Константинопол.

Тържеството на ромеите било илюзорно. Иван I Асен едва изчакал оттеглянето на византийската войска и се завърнал от отвъддунавските земи с голяма помощна армия от кумани. И войната пламнала с още по-голяма сила. Исаак II Ангел реагирал веднага, но изпратените от него две войски, командувани от севастократор Йоан Дука Ангел и кесаря Йоан Кантакузин, били разбити от българите.

Третият опит на ромеите да наложат волята си се провалил още в самото начало: Алексий Врана, който трябвало да ръководи византийските воини, се разбунтувал и се обявил за претендент за престола. Този метеж продължил до пролетта на 1187 г. и позволил на българите не само да се консолидират, но и да преминат в настъпление.

Иван I Асен (по това време и той получил царска титла и управлявал съвместно с брат си, дори в много случаи заемал първото място) успял да организира, да събере необходимите сили и нахлул в Тракия. Там воините на българския цар нанесли три последователни поражения на ромеите — край Лардея (близо до Карнобат), Берое (Стара Загора) и Филипопол (Пловдив).

Тези успехи на българите подсказали недвусмислено, че положението се е променило, но Византия все още не искала да се примири с това. През 1188 г. Исаак II Ангел успял отново да проникне на територията, която била сърцевината на възобновената българска държава. Византийският историк Никита Хониат твърди, че ромеите обсадили град Ловеч, където се били укрепили Асеневци. Малко неясното описание на тези събития подсказва, че обсадата продължила три месеца, завършила без успех за ромеите и военните действия били прекратени, след като най-малкият от тримата братя Иваница (Калоян) бил изпратен във византийската столица като заложник.

През 1189 г. международното положение на Балканитe изведнъж се променило и България не пропуснала да ce възползва от тази промяна. На полуострова се появили част от войските на III кръстоносен поход, предвождани от Фридрих I Барбароса. На кръстоносците веднага била предложена помощ — 40 000 армия — срещу византийците, в замяна на която Петър трябвало да получи «императорската корона на гръцкото кралство». Или казано по друг начин, само три години след тържествения акт на възобнова на българската държава Иван I Асен и Петър вече подхванали Симеоновата политическа програма. Наистина преговорите между българите и кръстоносците не довели до търсения резултат, но появата на самата идея на възобновения pax Symeonica е знаменателна.

Оттеглянето на кръстоносците от Балканския полуостров възстановило старото съотношение и разположение на силите и българо-византийската война избухнала отново. През 1190 г. Исаак II Ангел за трети път — нещо непознато в отношенията между двете страни — преодолял Стара планина и обсадил престолния Търновград. Но и този път обсадата не била резултатна за ромеите. Твърде скоро василевсът бил принуден безславно да отстъпи и в Тревненския проход претърпял тежко поражение. Тази важна победа на българите открила нов период в отношенията между България и Византийската империя. През 1191 и през следната, 1192 г. Иван I Асен повел своите войски първо по Черноморското крайбрежие (околностите на Варна и Анхиало). След това изненадващо се появил в западните краища (край Средец и след това чак до Ниш) и най-сетне заплашил сериозно Филипопол. В отговор на тези действия византийският василевс посегнал не само към оръжията, но и към дипломацията. За да обезсили българо-сръбския съюз, сключен през 1189 г., Исаак II Ангел се опитал да привлече на своя страна унгарците. Тези усилия не довели до практически резултат, тъй като василевсът бил свален от престола от своя брат Алексий III Ангел. Новият император предложил на българите мир (той му бил необходим, за да стабилизира своята власт), но Иван I Асен отклонил това предложение.

Следващите две години били твърде успешни за българите. Първо те освободили Белград и Браничево и по този начин ликвидирали византийското присъствие в тази част на полуострова. Веднага след това Иван I Асен нанесъл две последователни и тежки поражения на ромеите край Серес. Тази серия от успешни действия, която бавно, но сигурно водела към осъществяване на програмата, изработена и провъзгласена през 1186 г., била брутално прекъсната. През 1196 г. в Търново бил организиран заговор (не без участието на пленения край Серес севастократор Исаак), начело на който бил Иванко. Иван I Асен бил убит и ръководителят на заговорниците овладял върховната власт в страната. Но този акт не могъл да промени съществено положението в България. Иванко — той разчитал на сериозна подкрепа от страна на ромеите — не успял да се задържи в столицата и бил принуден да бяга във Византия. А властта в Търново (и в българската държава, разбира се) преминала в ръцете на цар Петър II, който бил подпомаган от най-малкия брат Калоян. За съжаление и тази двойка не управлявала дълго. Още на следната 1197 г. Петър загинал при неясни обстоятелства. Така царският престол и ръководството на българските съдбини останали за Калоян.

Цар Калоян (1197–1207) и цар Иван II Асен (1218–1241): Renovatio Imperii Bulgarorum et Graecorum

Иваница, или както бил наречен по-късно, Калоян, се споменава за пръв път през 1188 г., когато бил изпратен в Константинопол като заложник. Колко време той е прекарал там (Никита Хониат пише за «дом на Иваница» във византийската столица) не се знае с точност. Но няма съмнение, че преди преговорите на Иван I Асен и Петър с Фридрих I Барбароса той вече се е бил завърнал в Търново (най-късно в началото на 1190 г.). През следващите шест-седем години за него се говори рядко, но може да се твърди без колебание, че и при Иван I Асен (особено след оттеглянето на Петър в Преслав) и при Петър (между 1196–1197 г.) Калоян е играл значителна роля в ръководството на държавните дела, преди всичко във военните кампании: «... грабеше и опустошаваше ромейските земи, подобно на покойния Асен, защото природата не бе вложила и у него никаква търпимост към нашата държава» (Никита Хониат).

Поемайки самостоятелно върховната власт в страната, Калоян имал една основна цел, а именно: освобождаване и обединяване на всички български земи, т. е. да следва политическата програма на братята си, обявена през 1186 г. В името на тази голяма цел той бил склонен да се съюзи дори с Иванко (той бил назначен от византийския василевс за управител на Пловдивската област) и с Добромир Хриз, който се обособил като самостоятелен владетел в Македония. Военните действия, водени на твърде широк фронт — Тракия (там действувал самият Калоян), Родопите (Иванко) и Македония (Добромир Хриз заедно с бившия византийски протостратор Мануил Камица), — продължили около пет години (1198–1202). Какви били резултатите от тях? Иванко след началните си успехи бил заловен и ликвидиран от ромеите, Добромир Хриз също бил неутрализиран, но Калоян успял да постигне малки, но важни успехи. Той установил свой преден пост в Тракия, като завладял Констанция (дн. Симеоновград), и сполучил да ликвидира окончателно византийското присъствие на север от Стара планина, освобождавайки Варна.

Петгодишната война завършила със сключването на мирен договор (той фиксирал извършените териториални промени), който бил необходим и на двете страни. За Калоян това била нова успешна стъпка, която трябвало да бъде затвърдена, а за Алексий III Ангел — получаване на известна сигурност откъм България, тъй като рицарите от IV кръстоносен поход вече били стъпили на Балканите.

Почти едновременно с военните действия срещу Византия България била принудена да воюва и на още един фронт, който се намирал в противна посока — далечния северозапад. Към 1202 г. маджарите окупирали Браничево, Белград и прилежащите им области — територия, която в продължение на столетие щяла да бъде обект на въоръжени конфликти между двете страни. Но твърде скоро българите успели да си възвърнат загубените земи и да възстановят статуквото на българо-унгарската граница.

Но едно събитие, което оставало в сянката на въоръжените сблъсъци, дало друга посока на българската външна политика. Към края на 1199 г. или самото начало на 1200 г. цар Калоян получил писмо от папа Инокентий III (1198–1216). Това писмо било инспирирано от амбициозната политика на римския прелат, попаднало в плодородна почва и породило богата и интересна кореспонденция, продължила седем години (през това време Инокентий написал на Калоян седем писма, а българският цар адресирал до папата пет писма). В тази кореспонденция, която била словесен израз на сериозна дипломатическа битка, българският владетел се оказал на висотата, на която се намирал безспорно неговият именит партньор. Калоян отговорил на първото папско писмо почти две години след неговото получаване (това изчакване трябва да се търси в събитията на Балканите, преди всичко в отношенията с Византия, а написването на отговора тъкмо по това време — преди 27 ноември 1202 г. — било предизвикано вероятно от превземането на Зара от рицарите на IV кръстоносен поход). След това преписката (по-късно в кореспонденцията с папата се включили княз Белота, архиепископ Василий и други прелати) придобила много по-интензивен характер, в резултат на което трима пратеници на Инокентий III посетили Търново. Тържественият момент настъпил през есента на 1204 г. На 15 октомври в българския престолен град пристигнал папският легат кардинал Лъв, който на 7 ноември помазал и посветил архиепископ Василий за примас на българската църква (българите схванали този сан, който означавал само първи, първенствуващ, като патриарх), а на следния ден, 8 ноември, той коронясал и благословил Калоян за рекс (rex) — титла, която българският владетел с мълчаливото съгласие на папата приел като цар (= император). Всичко това било регламентирано със Златопечатника, с който Калоян формално приел върховенството на Римската църква (края на 1203 г.).

Крайният резултат от преговорите между българския цар и римския папа, постигнат за сравнително кратко време, бил стимулиран от събитие, което щяло да определи бъдещето на Балканския полуостров за десетилетия напред. Това събитие било IV кръстоносен поход. И с него били принудени да се съобразят както Инокентий III, така и Калоян. Защото събитията се развивали много бързо и в неподозирана поне в началото посока. През ноември 1202 г. рицарите овладели с щурм адриатическия град Зара (венецианско владение, временно под властта на унгарския крал). На 18 юли 1203 г. флотата била вече край Златния рог, а на 1 август кръстоносците поставили на константинополския престол своето протеже Алексий IV. Само девет месеца по-късно, на 13 април 1204 г., рицарите овладели византийската столица (за пръв път в нейното почти деветстотингодишно съществуване). Новите господари на града край Босфора веднага пристъпили към подялба на Византия и изграждане на нова империя, позната като Латинска империя. На 9 май за император бил избран Бодуен, граф на Фландрия и на Ено, а на 16 май той бил тържествено коронясан в «Света София».

Как се отнесъл цар Калоян към събитията в Константинопол? Към края на 1203 г. той категорично отказал да признае върховенството на Византия — искане, отправено от името на Алексий IV след възшествието му на 1 август. Този естествен отказ на българския владетел не можел да не доведе до напрежение между двете страни и в същото време накарал Калоян да ускори преговорите с Инокентий III. През февруари 1204 г., независимо, че вече бил постигнал споразумение с папата, Калоян решил да се възползва от неизбежния сблъсък между рицарите и император Алексий V Мурзуфул (междувременно той успял да детронира Алексий IV) и предложил на ръководителите на кръстоносния поход да ги подпомогне със 100 000–на армия, ако му признаят суверенитета и царската титла. Рицарите отказали. След създаването на Латинската империя Калоян проводил ново пратеничество в Константинопол, този път с предложение за мир. И, разбира се, получил нов отказ. Нещо повече, заявено му било, че трябва да се откаже от престола, в противен случай латинците щели да нахлуят в Мизия (България).

Тази категорична позиция на новите владетели на Константинопол подсказала недвусмислено на цар Калоян, че предстои сериозен военен сблъсък. И българският владетел трябвало да бъде готов за него. Обвързването с Рим (ноември 1204 г.) очевидно не е било достатъчно и той решил, че му е необходима помощ. Този път освен към традиционните вече съюзници на Асеневци — куманите, и така наречените туркомани (споменати в Морейската хроника), Калоян се обърнал към нов, но за момента естествен съюзник, а именно: византийската аристокрация от Тракия и Македония. Причини за този странен на пръв поглед съюз имало достатъчно. Ромейските аристократи били подложени от новите властелини на унижения, а в много случаи и на преследване. Те били готови да воюват с латинците, но не били в състояние да им се противопоставят сами. И видели в лицето на българския цар своя естествен поддръжник: «И те [ромеите] тайно взеха пратеници от всичките градове на страната — пише Жофроа дьо Вилардуен — и ги изпратиха при Йоанис [Калоян], който беше крал на Влахия и България, който беше воювал с тях и постоянно воюваше: и те му известиха, че ще го обявят за император и че всички ще му се подчинят, и че ще убият всички франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като своите поданици...». Или ако трябва да се разтълкува този текст, представителите на ромейската аристокрация се съгласили да признаят Калоян за василевс на българи и ромеи и да започнат война срещу Латинската империя.

Калоян бил готов за подобно развитие на събитията и оттук нататък неговите действия били насочени към една основна цел: борба срещу латинците за наследството на Византия. И началото на този решителен конфликт не закъсняло. През ранната пролет на 1205 г. ромеите от Тракия въстанали срещу латинското господство и овладели някои от най-важните тамошни градове — Адрианопол, Аркадиопол, Димотика. Твърде скоро на юг потеглил и цар Калоян с 14 000 съюзници кумани и се установил край Адрианопол, където вече се намирала рицарската войска, предводителствувана лично от император Бодуен. След един лъжлив сблъсък на 13 април решителното сражение станало на 14 април 1205 г. Българите нанесли тежко поражение на латинците: император Бодуен срещнал смъртта си (според някои извори той бил пленен), граф Луи дьо Блоа и мнозина от най-висшите барони също били убити. Тази победа открила на цар Калоян пътищата за широко настъпление — първо към Константинопол, а към края на месец май–началото на юни той се насочил към Солунското кралство на маркиз Бонифаций Монфератски. Солун бил овладян (в ръцете на италианските рицари останал само акрополът на града) и Калоян решил да го постави под властта на своите ромейски съюзници и поданици.

Този жест на българския владетел за съжаление не могъл да заздрави българо-ромейското единство, което твърде скоро се пропукало. В Пловдив избухнал конфликт тъкмо на народностна основа и Калоян бил принуден да се намеси решително. Българският владетел не се поколебал да овладее града и след това се разправил безмилостно с водачите на ромейския бунт. Но това не помогнало за възстановяване на положението от началото на годината. С превземането на Пловдив бил сложен край на военните действия за 1205 г. Те били подновени още през януари 1206 г., когато българска войска разбила латинците край Русион (дн. Рускьой — Югоизточна Тракия — Турция), а през февруари сам Калоян потеглил към Тракия. Без особени усилия българите завладели голяма част от тамошните градове (тяхното население било прехвърлено на север, в България), а куманската конница безпрепятствено достигнала до Константинопол. След една безрезултатна обсада на Димотика (ромеите вече окончателно скъсали с цар Калоян) българите се оттеглили. Това позволило на латинците да организират поход, чиято цел била сваляне на обсадата на Станимака (Асеновград) и освобождаване на укрилия се там Рение дьо Три. Веднага след този малък успех на 16 август 1206 г. за император бил провъзгласен по-малкият брат на Бодуен, Анри, което позволило на Латинската империя отново да организира своите сили.

Следващата, 1207 г. започнала със създаването на съюз между цар Калоян и никейския император Теодор I Ласкарис, насочен срещу латинците. Българите отново воювали в Тракия и обсадили Адрианопол, а никейците настъпили в Мала Азия. Този път действията на Калоян не били резултатни главно поради неочакваното оттегляне на куманите и Анри, който успял междувременно да сключи мир с Теодор Ласкарис, за пръв път навлязъл в българските земи. Латинският император достигнал до старопланинските склонове и след като не сторил нищо повече, се оттеглил. Тази демонстрация не могла да промени съотношението на силите и затова в края на август 1207 г. Анри се срещнал със солунския крал Бонифаций и двамата постигнали споразумение за съвместни военни действия срещу Калоян. Този съюз не могъл да даде никакви практически резултати, тъй като на 4 септември българите нападнали край Мосинопол Бонифаций, който бил убит в сражението. Калоян не пропуснал да се възползва от това събитие, настъпил към Солун и го обсадил. За съжаление българският цар паднал убит в резултат на заговор, чиито нишки водели към ромеите от Солун (легендите представят св. Димитър Солунски като екзекутор на българския цар). Тялото на Калоян било пренесено в Търново и погребано в църквата «Св. Четиридесет мъченици», с което приключила една кратка, но забележителна епоха в историята на Второто българско царство.

* * *

Преждевременната смърт на цар Калоян открила трудно десетилетие за все още недостатъчно укрепналата България. Овакантеният престол станал обект на ожесточена борба между представителите на второто поколение Асеневци. Тази борба се водела предимно между братята Борил и Стрез и техния братовчед Алексий Слав, докато малолетните синове на Иван I Асен, Иван Асен и Александър били предварително отстранени и принудени да емигрират. В крайна сметка върховната власт била завзета от Борил, който за да легитимира позицията си, се оженил за вдовицата на вуйчо си Калоян. Този изход от междуособиците довел до известно разединение на България — Бориловият брат севастократор Стрез се обособил като самостоятелен владетел в земите по долината на Вардар. Същото сторил и Алексий Слав, но в Родопите. Това откъсване на важни територии от българската държава, преди тя да е постигнала окончателното си етническо и политическо обединение, се отразило твърде неблагоприятно както върху вътрешната й стабилност, така и върху международните й позиции.

В началото на своето царуване Борил се опитал да следва политическата програма на своя предшественик, но за съжаление практическите му действия нямали същите резултати. След едно несполучливо сражение срещу император Анри край Пловдив на 31 юли 1208 г. Борил потърсил съюзник в лицето на Никейския василевс Теодор Ласкарис. Действията на съюзниците не били особено успешни и поради това българският цар потърсил друга подкрепа (преди всичко своя брат Стрез) за война срещу Солун, но все със същия успех.

По това време Борил трябвало да обърне погледа си и към проблемите вътре в страната. През 1211 г. бил проведен събор срещу богомилската ерес, която взела големи размери, а в северозападните предели на страната избухнал бунт на местното болярство, за чието ликвидиране българският цар бил принуден да потърси съдействието на Унгария. Унгарците оказали търсената помощ, но Борил трябвало да заплати услугите им, като отстъпил земите около Белград и Браничево. По-нататъшните стъпки на Борил — съюз с Латинската империя, скрепен с брак между Калояновата дъщеря и император Анри (1213 г.) и Унгарското кралство, както и последвалата война срещу Сърбия — също не били особено плодоносни. Така дошла 1218 г., когато Търново бил обсаден от Иван Асен и Борил бил свален от престола.

* * *

Новият български цар Иван II Асен (1218–1241), син на «стария Асен», т. е. на Иван I Асен, бил изправен пред решаването на нелеки задачи — от една страна, да възстанови единството на страната, нарушено през 1207 г., и нейната вътрешна стабилност, сериозно разклатена през изминалото десетилетие; а от друга — да търси (и постигне!) така желаното териториално, народностно и политическо единение, което било основната цел на Асеневци, поставена още през 1186 г. В царуването на Иван II Асен могат да бъдат разграничени два добре обособени периода, а именно: 1218–1230 г. (той бил посветен предимно на решаване на първата задача, което било естествен преход към втората) и 1230–1241 г. Как са се развили събитията, довели до изпълнението на тази трудна и амбициозна програма?

Първата външнополитическа стъпка на Иван II Асен била наложена до известна степен от обстоятелствата, а именно: унгарският крал Андрей II, връщайки се от не особено сполучлив кръстоносен поход, бил принуден да сключи договор с българския цар, който бил скрепен с брак между Иван II Асен и дъщеря му Анна (Мария). Този брак донесъл на България двете области, Белградска и Браничевска, отстъпени на маджарите от Борил. По-нататъшната позиция на Иван II Асен била привидно пасивна. Тази пасивност се обяснява, от една страна, с умелото и търпеливо изчакване на българския владетел, а, от друга, с безспорната стратегическа позиция на България през това десетилетие — позиция, с която били принудени да се съобразяват останалите три страни в региона, а именно: Латинската империя, Никейската империя и набиращата сили Епирска държава на Теодор Комнин Ангел (от 1227 г. солунски василевс).

И наистина предложенията за съюз не закъснели. Към 1228 г. Теодор Комнин, в желанието си да си спечели подкрепата на България или поне да получи гаранция за нейния неутралитет при възможен бъдещ конфликт с Латинската империя, предложил на Иван II Асен договор, който бил скрепен с династически брак между Мария (дъщеря на българския цар от първия му брак) и деспот Мануил, брат на солунския василевс. По същото време, т. е. към 1228–1229 г., и латинците от Константинопол се обърнали към Иван II Асен. Но тук последвала доста сложна игра, която оказала сериозно въздействие върху международните отношения в европейския югоизток. На първо време константинополските барони наистина започнали преговори с българския цар, дори се разпространил слух за предложенията, които те му направили (брак между малолетната дъщеря на Иван II Асен Елена и малолетния император Бодуен) — слух, който постепенно се превърнал в трайна легенда, достигнала до нашето съвремие благодарение на италианския историк Марино Сануто. Но тези разговори били водени за прикриване на същинските действия на латинците — преговори с бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен. Докато българският цар приел с радост идеята за свързване на двете династии и очаквал нейното осъществяване, т. е. да стане тъст и настойник на малолетния император и да наложи своята воля в Константинопол, възпроизвеждайки Симеоновата програма, бароните тайно се споразумели с Жан дьо Бриен. Според това споразумение, подписано в италианския град Перуджа, дъщерята на бившия ерусалимски владетел трябвало да се омъжи за Бодуен, а самият той поемал властта в Константинопол до пълнолетието на своя зет. Такова било разположението на силите на Балканския полуостров — без да се забравя, разбира се, и Никейската империя, която изчаквала своя решаващ момент — и отношенията между тях към 1230 г. — година, която открила пътя към рязка промяна на политическата география на полуострова.

Пръв нарушил крехкото статукво солунският император Теодор Комнин и което е по-важно, първата му стъпка била погрешна. Вместо да търси по най-краткия път решение на основната си цел — възстановяване на Византийската империя в някогашните й граници и с някогашната й столица (Константинопол), самоувереният епирски владетел насочил войските си срещу България, чиито неутралитет вече си бил осигурил. На 9 март 1230 г. край село Клокотница българите, предвождани лично от Иван II Асен, нанесли голямо поражение на ромеите. Това поражение изведнъж сложило край на амбициите на Теодор Комнин, който заедно със семейството си попаднал в български плен. Нещо повече, епирската държава, която имала твърде кратко минало и не особено стабилна позиция, престанала да играе решителна роля в международния живот на европейския югоизток. След победното сражение българските войски настъпили устремно и без да срещнат сериозна съпротива, овладели голяма част от Тракия (с Адрианопол, Димотика и Волерон), Македония (със Серес, Пелагония-Битоля и Прилеп), Велика Влахия (или част от Тесалия) и Албания, или както е казано в надписа от търновската църква «Св. Четиридесет мъченици», «от Одрин до Драч». Българският цар проявил гъвкавост спрямо местния ромейски етнически елемент, запазил част от ромейската провинциална администрация, а друга подменил с българска, назначил български епископи и митрополити. Унищожавайки ефимерната империя на Теодор Комнин и присъединявайки към България изконни български територии, а и такива, които били населени с ромеи, Иван II Асен завършил делото на своя баща и чичовците си, като възстановил някогашната политическа, държавна и етническа цялост на България. За да приключи окончателно този процес, той трябвало да стори още една стъпка, която на пръв поглед имала формален характер, но много силно идеологическо звучене. И той сторил тази стъпка, подготвена отчасти от неговите предходници: през 1230 г. Иван II Асен приел титлата «цар на българи и гърци», припомняйки на своите партньори за политически идеи от времето на цар Симеон.

Българският владетел не пропуснал да демонстрира тази своя нова позиция, а именно: отсякъл първата в българската история златна монета; следвайки традициите на византийските василевси, той приел под свое покровителство Света гора и издал царствени грамоти в полза на редица тамошни манастири (Ватопед, Ивирон, Зограф, Великата Лавра «Св. Атанасий», Протата). В същото време, заблуден от латинските барони за възможен брак между дъщеря му Елена и Бодуен II, Иван II Асен вече се виждал и господар на Константинопол. Неслучайно той наредил в надписа от «Св. Четиридесет мъченици» да се включи следната фраза: «Но и те [франките] се покоряваха под ръката на моето царство, и благодарение на мене те прекарваха дните си...». Илюзията продължила само една година. През 1231 г. в Константинопол пристигнал Жан дьо Бриен и съгласно с договора от Перуджа (1228), той бил провъзгласен за император до пълнолетието на своя зет Бодуен II. Тези събития сложили край на легендата за българо-латинската брачна и политическа обвързаност и показали на Иван II Асен, че амбициите му за властвуване над Константинопол са срещнали сериозна преграда. При това положение на българския цар не му оставало нищо друго, освен да търси съюзник при евентуален сблъсък с Латинската империя. Единственият възможен съюзник би могла да бъде Никейската империя.

Дипломатическата подготовка на бъдещия съюз започнала с преговори, в основата на които била съдбата на българската църква. Стремежите на Иван II Асен и осъществяването на голяма част от тях през 1230 г. влизали в противоречие със статута на българската църква, която все още, макар и до известна степен формално, била обвързана с Рим. Опитите за промяна на това положение принудили примас или архиепископ Василий да се откаже от своята катедра и да се оттегли в Света гора. Това улеснило двустранните разговори (от никейска страна те се водели от анкирския митрополит Христофор), в резултат на което през 1234 г. за негов приемник бил интронизиран бившият атонски монах Йоаким и било възстановено каноническото единение с православната църква. Следващата стъпка вече била по-лесна. През 1235 г. в Калипол (Галиполи) се срещнали Иван II Асен и Йоан III Дука Ватацес, а веднага след това в Лампсак (на малоазийския бряг) в присъствието на българската царица никейският патриарх Герман извършил бракосъчетанието на българската княгиня Елена и престолонаследника Теодор Ласкарис. Последвали издаване на синодално решение за възстановяване на Българската патриаршия и политически съюз между България и Никейската империя.

Още през същата 1235 г. новите съюзници предприели общи действия срещу Латинската империя, които продължили и през следващата година, но вече без участието на България, тъй като операциите били по море (Йоан Ватацес безуспешно блокирал Константинопол). През същата година у Иван II Асен се прокраднали първите колебания относно политическата му обвързаност — колебания, които били предшествувани от нахлуване на маджарите в северозападните български земи и от писмо на папа Григорий IX. Българският цар разбирал, че губи първото място на Балканите и че няма да има Константинопол. Тъкмо по това време (1237 г.) починал Жан дьо Бриен и някои стари надежди на Иван II Асен пламнали отново. Той решил да се възползва от това събитие, прекъснал съюзния договор с Йоан III Дука Ватацес и предприел съвместни военни действия с латинците срещу Никея. Но твърде скоро той отново проявил своята колебливост, изоставил латинците, с които току-що се бил съюзил, и отново се върнал към договора с Никея (в някои извори се говори за «божие наказание», постигнало българското царско семейство: епидемия, разразила се в Търново, покосила царицата и едно от децата на царя, наказвайки по този начин неговата изменчивост). По този начин Иван II Асен отново бил подложен на упреци от страна на папата, бил принуден да пропусне участниците в поредния кръстоносен поход, но за щастие унгарският крал Бела IV, подтикван от Рим, не успял да предприеме нищо сериозно срещу България. През 1238 г. Иван II Асен се оженил за трети път за Ирина Комнина, дъщеря на пленения през 1230 г. Теодор Комнин, и подкрепил своя тъст в желанието му да овладее властта в Солун. Влиянието на българския цар се чувствувало и в Сърбия, където управлявал зет му Стефан Владислав. И когато от изток се задавала новата опасност за Европа, татарите, Иван II Асен неочаквано починал (юни 1241).

Първите петдесетина години от историята на Второто българско царство били не само години на освободителни борби, на външнополитически действия, на опитите за осъществяване на широка политическа програма, но и години на изграждане на държавата. Едва ли трябва да се напомня, че този процес е бил твърде сложен — от една страна, България вече е имала създаден държавен модел, резултат от продължително развитие (VII–XI в.), но, от друга, настъпилите промени в политическото развитие на Балканите оказвали своето влияние върху формирането на българските държавни структури. За съжаление този сложен процес е познат твърде слабо, тъй като запазените исторически извори напомнят за отделни явления, но не и за цялата картина.

Държавната власт е била съсредоточена в ръцете на владетеля. Според политическата теория царската институция е имала божествен произход, но в същото време нейните функции са били наследствени. За съжаление паметниците от ХIII в. не са засвидетелствували принципите на престолонаследието. Но ако се обърнем към текстовете от предходната епоха или към документи от следващото, четиринадесето столетие (грамотите на Иван Александър и Иван Шишман), ще добием сравнително ясна представа: царската власт се е предавала от баща на син и от брат на брат; само в редки случаи тя е могла да премине към други родственици. Първото десетилетие от историята на възобновена България предлага едно интересно явление, а именно: двувластието, споделянето на царското достойнство и особено върховната власт от двама души — Иван I Асен и Петър, Иван I Асен и Калоян, Петър и Калоян. Юридически царската власт е била неограничена — принцип, добре изразен с понятието «самодържец», което е било част от титулатурата на българските владетели. Българският цар е имал правомощия както в областта на светското, така и на каноническото право.

Владетелят е управлявал държавата с помощта на многобройна администрация, чиито служители той наричал «работници на царството ми». Централният апарат е почти неизвестен. В началото на ХIII в. се срещаме с коместабуларий Сергий, който оглавявал Калояновото пратеничество до папа Инокентий III, но не се знае каква е била неговата служебна позиция. Провинциално-административната структура е засвидетелствувана в някои официални документи, така че представите за нея са малко по-богати. Териториално българската държава е била разделена на области, носещи византийското наименование хора. От Дубровнишката грамота на цар Иван II Асен са известни повече от центровете на тези области: Браничево, Белград, Видин, Търново, Преслав, Карвуна (дн. Балчик), Боруй (дн. Ст. Загора), Одрин, Димотика, Скопие, Прилеп, Девол. А другият запазен документ от същия владетел — Ватопедската грамота (както и в грамотите на Константин Тих Асен, Иван Александър и Иван Шишман) — предлага дълъг списък с чиновници от провинциалната администрация: практор, севаст, дук, катепан, апокрисар, аподохатор и т. н. Очевидно тази терминология има гръцки произход и е заимствувана от съседна Византия, но какво е точното съдържание на всяко едно понятие на българска почва, невинаги може да се отговори със сигурност.

Възобновяването на българската държава било съпроводено с едно интересно и важно явление — израстване на нова аристокрация (в «Синодика на цар Борил» тя е наречена «болярство»), която в повечето случаи е имала слаби родословни връзки с миналото. Тъкмо на тази аристокрация, обединила се около първите Асеневци, било отредено да заеме върховете на българското общество, да се превърне в опора на българския цар в управлението на държавата. Тъкмо с тази обновена класа или по-точно с онази част от нея, която е била в най-близки роднински отношения с царствуващите династии, е свързано раждането на едно ново за българския политически, социален и до известна степен икономически живот явление, апанажа. Резултат от развитието на феодалния процес и на влиянието на западноевропейските феодални структури, апанажната форма на владение (обикновено обширна област, отстъпвана временно от царя на негов роднина) се появила в България още в първите години след възобновяването на държавата. Първият държател на апанажно владение бил Теодор Петър, който макар че запазил позицията на цар, получил от своя брат като апанаж Преславската област. Подобни владения се свързват с имената на Белота (вероятно в Северозападна България), Алексий Слав (в Родопите), Стрез (в Македония), севастократор Петър, деспот Яков Светослав, Шишмановци (Видин).

Позициите на българската аристокрация били регламентирани със специална система на дворцова йерархия или рангова таблица. За разлика от Първото царство, когато българската традиция не отделяла административната функция от почетната титла, през XIII в. възникнала по подобие на Византия нова система на дворцови достойнства — система, която била доразвита окончателно през XIV в. За съжаление не разполагаме с трактат, подобен на византийския «Псевдо-Кодинос», който представя подробно имперската йерархическа титулна система, но все пак може да се твърди, че българската действителност, поне в основни линии, не се отличавала значително от византийския модел. Както в Константинопол, така и в Търново най-високите санове, които българският цар раздавал на своите роднини и приближени, били деспот, севастократор, кесар, протосеваст, куропалат, севаст и др.

Ако трябва да хвърлим поглед върху българската икономика през този период, а и през следващото столетие, затрудненията няма да бъдат по-малко. И причините ще бъдат същите: липсата на извори. Наистина би могло да се представи процесът на селскостопанското производство или един сравнително подробен списък на занаятите, но все пак организацията, системата ще се изплъзне. Защото да се каже, че стопанството било феодално, ще бъде декларативно и ще следва теоретична схема, но не и българската действителност. Разбира, се трябва да бъде посочена нарастващата роля на градската икономика с по-нататъшното развитие на занаятчийското производство и търговията, налагащата се форма на парично стопанство (появяват се първите български монети), наченките на отхвърляне на протекционизма и създаване на отворена система в търговията, документирани с издаването на Дубровнишката грамота на цар Иван II Асен (през XIV в. договорът на Иван Александър с Венеция). Но това едва ли е достатъчно.

България в сянка: 1241–1300

Преждевременната смърт на Иван II Асен поставила сериозен проблем пред Асеневата династия и цялото българско общество. Покойният цар имал три брака и девет деца, сред които — двама сина, но и двамата непълнолетни. Овакантеният престол бил отреден за по-големия син Калиман Асен (1241–1246), който бил седем-осемгодишен. Възшествието на непълнолетния владетел почти съвпаднало с първото нашествие на татарите в българските земи (1243 г.), но през тези години основният противник на българското царство била Никейската империя, чиято мощ непрекъснато укрепвала. По традиция България била обект на папската политика (с писмо от 21 март 1245 г. до българския цар римският първосвещеник Инокентий IV се опитал да върне българите към католическата вяра), а латинците от Константинопол вече не били в състояние да влияят върху събитията на Балканите. Но всичко предстояло, когато дванадесетгодишният Калиман Асен починал — според едни извори от естествена смърт, а според друго известие той бил отровен (септември 1246 г.).

Според вече установената традиция българският престол бил зает от по-малкия син на Иван II Асен, Михаил II Асен (1246–1256), роден от третия му брак с Ирина Комнина. Малолетният цар не бил в състояние да управлява страната и ръководството на държавните дела било поето от регентство, сред което основна роля играела царица Ирина. Смяната на българския престол станала по време, когато Балканите навлизали в нов период, открит с поход на никейския император Йоан III Дука Ватацес. Никейският владетел не пропуснал да се възползва от създалото се положение: ромеите овладели Сереc, а сетне и Мелник. Този бърз успех бил ключ към по-нататъшните завоевания и в две посоки, а именно: в Македония, където на Йоан Ватацес се подчинили Стоб, Велбъжд, Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле и Просек, и в Тракия, където под никейска власт попаднали почти без съпротива Станимака, Цепина и градовете и селата в Родопската област (гранична линия станала р. Марица). Едва след това между Търново и Никея бил сключен мирен договор и Йоан Ватацес заявил, че няма да предприема нови завоевания.

Тези събития показали, че регентството, управляващо от името на Михаил Асен, не било в състояние да организира сериозно противодействие (Ирина се грижела повече за своето положение в Търново и за съдбата на Комниновата фамилия), проявило престъпно нехайство, което довело както до големите териториални загуби в Тракия и Македония, така и до новото откъсване на Браничевска и Белградска област. Мирът от 1246 г. не само документирал бързия срив на България, второстепенната й позиция на Балканите, но и безспорния факт, че тя започнала да плава във водите на Никея: през следващата, 1247 г. българската държава вече воювала заедно с Никея срещу Латинската империя.

Пробуждането на България настъпило след шест-седем години. Трудно е да се каже на какво се дължи оживлението в българската външна политика — на израстването на Михаил Асен или на подмяната на хората около него, — но то е безспорен факт. През 1253 г. бил сключен договор с Дубровник, който уреждал търговските отношения между партньорите, но и изграждал политически и военен съюз срещу Сърбия. Към това време се отнася и един опит на България да подкрепи амбициите на Михаил Палеолог за овладяване на императорския престол в Никея. Но сигнал за по-резултатна политика, насочена срещу основния противник — Никейската империя, — била смъртта на Йоан III Дука Ватацес (ноември 1254 г.). Михаил Асен (или хората от обкръжението му) решил да се възползва от смяната на василевсите в Никея и да си възвърне поне част от загубеното през 1246 г. В края на 1254 г. българските войски без особени усилия успели да овладеят Станимака, Перущица, Кричим, Цепина, областта Ахрида (без крепостта Манион), Устра, Перперакион, Кривус, Ефраим. Но този успех бил временен. През следващата, 1255 г. отново без решително сражение между противниците новият никейски василевс Теодор II Ласкарис (зет на Михаил Асен) успял да си възвърне загубените в края на предишната година крепости, без Цепина.

Този неуспех на България показал, че страната нямала достатъчно сили и последователна политика срещу Никея. Нещо повече, Михаил Асен проявил пренебрежение и безсилие по отношение на загубените територии в Македония. През 1255 г. жителите на Мелник въстанали срещу господството на никейците. Това въстание можело да се превърне в централно и обединително ядро на масово движение за освобождаване на Македония. За съжаление Търново не оказало никаква подкрепа на въстаниците и опитът им не сполучил. Нещо повече, това безразличие било началото на постепенно загубване на интереса на България към Македония. Големи територии, населени с българи, били оставени сами на себе си, на византийската власт и на нарастващите сръбски претенции.

Несполучливите действия на Михаил Асен не свършили с това. През 1256 г., след като сключил мир с Унгария и си осигурил помощ от куманите, българският цар настъпил в Тракия. Но последвалите събития били изненадващи. Българите с активното посредничество на руския княз Ростислав Михайлович (зет на Бела II и тъст на Михаил Асен) се съгласили да сключат неизгоден мир с Никея (запазване на установените през 1255 г. граници). Тези несполучливи действия вероятно били една от причините за заговора срещу Михаил Асен, в който българския цар бил убит от първия си братовчед Калиман (син на севастократор Александър).

Тази насилствена смърт на втория син на Иван II Асен била белег за навлизането на България в дълбока политическа криза. Цареубиецът Калиман се задържал на върха твърде кратко време, скоро бил убит и българският престол бил овладян от болярина Мицо, зет на Иван II Асен. Но с това гражданската война навлязла в нова фаза. От вътрешно дело на Асеневите потомци, които си оспорвали престола, тя се превърнала в антидинастическа, антиасеневска. Българското болярство, недоволно от последните Асеневци, решило да противопостави на Мицо Константин Тих. Последният получил сериозна поддръжка и успял да спечели двубоя. Това станало през 1257 г. Наистина Мицо не бил съкрушен окончателно и се оттеглил във владенията си в Месемврия, но към 1260–1261 г. той се споразумял с император Михаил VIII Палеолог, разменил владенията си срещу земи в областта на р. Скамандър (Мала Азия) и емигрирал във Византия. Така Константин Тих останал без противник вътре в страната.

Гражданската война приключила. Седемдесет години след възстановяването на българската държава за пръв път царските инсигнии били връчени на лице извън Асеневата династия. Въпреки изразената неприязън обаянието на първите Асеневци и почти трансцендентната идея за правата им върху царската власт били толкова силно вкоренени в съзнанието на българското общество, че новият владетел побързал да се приобщи към династията. Константин Тих сторил това по два начина. Първият бил съвсем елементарен, но в замяна на това твърде демонстративен: възприел фамилното име Асен. Вторият бил традиционен: оженил се за внучка на Иван II Асен, което го изравнило с Мицо, основния му съперник за царския венец.

Константин Тих Асен (1257–1277) е една от най-трагичните фигури в историята на Второто българско царство. Не му липсвали амбиции да възстанови някогашните позиции на България, но почти всичко, с което се захващал, завършвало с несполука. Сякаш някаква мрачна предопределеност тегнела над него. Две са посоките и страните, с които била обвързана трайно българската външна политика през периода 1257–1277 г.: югоизток и северозапад, Византия и Унгария. Характерът на българо-византийските отношения се определял от миналото на двете страни, но сякаш на преден план изпъквала ролята, която са играли двете съпруги на българския цар — Ирина Ласкарина и Мария Палеологина Кантакузина. Ирина питаела силна ненавист към Михаил VIII Палеолог заради обезнаследяването и ослепяването на своя брат Йоан IV Ласкарис и тази ненавист оказвала силно влияние върху политическите решения на нейния съпруг. От своя страна Мария мразела не по-малко вуйчо си Михаил VIII (по семейни и политически причини) и тази омраза давала облика на българо-византийските отношения през 70–те години на века. Трудно е да се разкрие точната причина — действие под влияние на съпружески гняв или качествата на Михаил VIII Палеолог като противник, но начинанията на Константин Асен нямали успех. Българският цар воювал неколкократно срещу империята — 1262–1263, 1264–1265 г., опитал се да постигне нещо с мирния договор от 1268 или 1269 г. или да се включи в коалиции, организирани срещу Византия, но всичките му действия били напразни.

Ако се обърнем към другия край на диагонала югоизток — северозапад (към Унгария), ще се види, че и там картината не била по-радостна. След едно бързо нахлуване в Северин (1260) българската държава не могла да се похвали с нещо по-сериозно. И което е по-важно, била принудена да изпита върху себе си ударите на все по-активизиращата се унгарска политика в югоизточна посока. През 1273 г. България била обект на разорително татарско нашествие, а след тази година татарите станали чести гости на Балканския полуостров и притискали все по-тежко българската държава. Външнополитическите усилия на Константин Асен надскочили балканските измерения, но усилията за приобщаване към антивизантийската лига, организирана от амбициозния неаполитански крал Шарл I Анжуйски, не донесли особени резултати.

Но най-неприятното за Константин Асен се зараждало вътре в страната. През 1277 г. в България започнало въоръжено движение срещу царя, ръководено от Лахана (според византийските автори), вероятно идентичен с Ивайло (от една приписка към български ръкопис от XIII в.). Това движение, което било опит да се реши започналата през 1256 г. династическа и политическа криза, чрез по-сериозна намеса на низините в българското общество, не могло да реши сериозните проблеми, но струвало живота на Константин Асен. В решителното сражение българският цар бил убит лично от предводителя на въстаниците (1277 г.). Това открило пътя на Ивайло към Търново и през пролетта на 1278 г. столицата била обсадена. Царица Мария и най-приближените й боляри били изправени пред труден избор. Защото освен Ивайло се появила и още една, не по-малко сериозна опасност. Тази опасност идвала от юг и се наричала Византия. Събитията в България привлекли вниманието на Михаил VIII Палеолог, който като опитен политик не пропуснал да се възползва от тях. За тази цел той решил да привлече Иван Асен, син на Мицо. Младият потомък на Асеневци бил оженен за императорската дъщеря Ирина и провъзгласен за български цар. Едновременно с това била подготвена ромейска войска, командвана от Михаил Глава Тарханиот, която трябвало да настъпи към България.

Царица Мария и болярите били принудени да сторят най-добрия избор, като не забравяли, че и опасността от татарите също не била за пренебрегване. Те предпочели споразумение с Ивайло. Това станало през пролетта на 1278 г., когато водачът на бунтовниците бил допуснат в столицата и провъзгласен за български цар. А последвалият брак между него и овдовялата царица Мария легитимирал позицията на новия владетел. По този начин събитията в България били завързани в сложен възел. В най-трудно положение бил Ивайло, тъй като трябвало да защитава нещо, към което протягали ръце и други: от североизток отново нахлували татарите, а от юг — ромеите начело с Михаил Глава. Ивайло — правилно или не — се отправил срещу татарите, сражавал се многократно с тях, а според някои извори дори бил обсаден в Дръстър. При това развитие на събитията южният фронт бил почти без защита и ромеите без особени усилия — така поне твърдят византийските автори — успели да навлязат в България. Но лесните победи не ги приближили значително до крайната цел. Едва когато се разнесъл слух за разгрома на Ивайло, «търновци» (вероятно висшата аристокрация) се решили да отворят портите на престолния град, да предадат царица Мария и сина й Михаил на ромеите и да приветствуват Иван III Асен като цар (пролетта на 1279 г.).

Оттук нататък България се оказала в странно положение: с цар, който воювал някъде на североизток срещу татарите и след това на юг срещу ромеите (през юли–август 1279 г. Ивайло разбил две ромейски войски, които идвали на помощ на Иван III Асен) и с още един цар, който господствувал едва ли не само над столицата и се чувствувал сигурен зад нейните стени. Това положение се изменило и усложнило още повече когато в Търново се заприказвало за заговор на Георги Тертер, зет на царя, деспот и без съмнение най-влиятелната личност в столицата. И възелът започнал да се разплита: Иван III Асен и съпругата му уплашени напуснали Търново и през Месемврия се добрали до Константинопол; Георги Тертер изведнъж се оказал господар на столицата, а пък Ивайло скоро останал без необходимите сили. Така в края на 1279 или самото начало на 1280 г. страната вече била под скиптъра на цар Георги I Тертер (1280–1292) (междувременно Ивайло се опитал да намери подкрепа сред доскорошните си врагове татарите, но скоро бил умъртвен).

Смъртта на Ивайло, бягството на Иван III Асен и възшествието на Георги I Тертер възстановили единството на страната, но това не ликвидирало тежката криза, в която България била попаднала още в средата на столетието. Наистина само две-три години по-късно Георги I Тертер укрепил властта си, тъй като Иван III Асен окончателно се отказал от претенциите си към българския престол — факт, включен в поредния българо-византийски договор. Но това почти не подобрило вътрешното състояние на страната и нейните позиции в международния живот на Балканите. Видин и неговата област се обединили под господството на Шишман, в Бранчевско властвували братята Дърман и Куделин, татарите продължавали да опустошават страната (особено тежък бил техният рейд през 1285 г.) и да налагат все по-силно влиянието си. Дори престолонаследникът Теодор Светослав бил изпратен като заложник в двора на татарския вожд Ногай. По същото време сърбите започнали активно настъпление в Македония и за няколко десетилетия лишили окончателно България от изконни земи. Единственият шанс за България да участвува активно в международния живот била замислената от неаполитанския крал Шарл I Анжуйски антивизантийска коалиция (заедно с Унгария, Сърбия и Венеция), но нейното формиране било преустановено след «Сицилианската вечерня» (1282 г.), т. е. след въстанието срещу анжуйците. И някак си съвсем естествено през 1292 г. Георги I Тертер се отказал от престола и потърсил убежище във Византия.

Властта в България преминала в ръцете на Смилец — един от най-изтъкнатите боляри в страната. Новият цар бил женен за дъщеря на севастократор Константин Палеолог (брат на Михаил VIII Палеолог), т. е. тя била братовчедка на император Андроник II Палеолог (1282–1328). И безспорно той е разчитал на подкрепа от Византия. Смилец потърсил с подобни средства и уреждане на отношенията си със Сърбия: дъщеря му Теодора била омъжена за бъдещия крал Стефан Урош III Дечански. Но този династически брак регистрирал само добра воля, но не възпрял сръбското овладяване на Македония. Като се прибави и вече традиционното татарско влияние, представата за безпомощността на българския цар да изведе страната си от тежката криза, става пълна. Шест години продължило царуването на Смилец. През 1298 г. той починал, без да е постигнал нещо по-значимо.

България пред залез: 1300–1393/1396

Със смъртта на Смилец кризата в България достигнала до най-високата си точка. По право престолът се падал на покойния му син Йоан или по-точно Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог, но реалната власт в страната била в ръцете на царицата-майка, която се опирала на своя зет Елтимир (брат на цар Георги I Тертер). Вдовствуващата царица, която търсела пътища за укрепване на своето положение в България, направила странен ход: предложила брачен съюз на сръбския крал Стефан Урош II Милутин — ход, който би трябвало да доведе до обединението на двете съседни страни. За щастие на българската държава тези опити срещнали нежеланието на партньора и ловките действия на Византия. Докато българската царица провеждала тази недалновидна политика, съдбата на България била вече решена другаде. Развихрилата се гражданска война сред татарите довела до смъртта на могъщия Ногай и неговият син Чака решил да потърси спасение в България и «правата» си върху българския престол (той бил зет на Георги I Тертер). Положението в страната било такова, че той наистина постигнал целта си, не без помощта на своя шурей Теодор Светослав. Така престолът на Асеневци преминал в ръцете на един татарин и падението на България достигнало до най-ниската си точка.

За щастие това необичайно положение във върховете на властта продължило твърде кратко време. За Теодор Светослав възшествието на Чака било само временно, преходно положение. Само няколко месеца по-късно, когато войски на новия хан на Златната орда Токту се появили край Търново, синът на Георги I Тертер успял да организира преврат, Чака бил умъртвен, а главата му била изпратена на татарския владетел. Така Теодор Светослав (1300–1322) станал български цар.

Новият цар заварил една изтощена от половинвековна криза страна. Видин продължавал да съществува като независима територия и нейният владетел Шишман (а по-късно синът му Михаил Шишман) почти не се съобразявал с Търново. Подобна полунезависима област започнала да се формира в Крън, където властвувал чичото на Теодор Светослав Елтимир (там на първо време намерила убежище и вдовицата на Смилец). Единственото благоприятно обстоятелство било в добрите отношения със Златната орда, която отстъпила на България земите между устията на Дунав и Днестър, с важния град Маврокастрон или Аспрокастрон (Белгород Днестровски).

Основните външнополитически усилия на Теодор Светослав били насочени на юг, към Византия. Тази политика е напълно обяснима: от една страна, към нея я тласкала традицията (Сърбия все още оставала «незабелязана»), а, от друга, във Византия намерили убежище, пак по традиция, двамата братя на покойния Смилец Радослав и Войсил, които в продължение на няколко години били остриетата на Византия в действията й срещу България. Но в самото начало империята направила опит да използва за своите цели Михаил Асен, син на Константин Тих Асен. Претендентът наистина се появил в България, но след като не постигнал нищо, дирите му се загубили.

Наскоро след това срещу България, по-точно срещу Крън, настъпила византийската войска, командувана от Радослав. Ромеите били разгромени, Радослав бил пленен, ослепен и върнат във Византия, а останалите пленници били разменени срещу Георги I Тертер (бившият цар бил изпратен от сина си да управлява Червен, а наскоро след това станал монах в някой от Ивановските скални манастири).

Българо-византийската война навлязла в решителна фаза през 1304 и продължила до 1307 г. Как се развили военните действия? Българската войска, предводителствувана от Теодор Светослав и Елтимир, без особени усилия овладяла територията между Стара планина и Странджа, с градовете Ктения, Русокастро, Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол. Византийците не останали безучастни и настъпили на север начело със съимператора Михаил IX Палеолог, Михаил Глава и Войсил. Сблъсъкът станал край р. Скафида на 23 август 1304 г. и завършил с краен успех на българите. Но византийците продължили своята кампания, като се насочили срещу Елтимир и овладели областта между Сливен и Копсис, а след това успели да си възвърнат и загубените през пролетта градове по Черноморието. Теодор Светослав и Елтимир също не бездействували и предприели ново настъпление (есента на 1304 г.), но били възпрени от каталански наемници.

През следващата, 1305 г. разположението на силите се променило — византийците успели да се споразумеят с Елтимир и той преминал на тяхна страна. Но това не разколебало българския цар, който без особени трудности ликвидирал съпротивата на своя чичо и присъединил неговите територии към българската държава. Решителните събития настъпили към края на 1306 г. и имали много неочакван характер: зимата на 1306–1307 г. била твърде тежка за Константинопол, чието население изпитвало несгодите на тежък и продължителен глад. Теодор Светослав не пропуснал тази възможност за уреждане на двустранните отношения, доставил житото, необходимо за изхранването на византийската столица, след което бил сключен мир между България и Византия. Мирът според обичайната практика бил съпроводен с брак между Теодор Светослав и Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог.

В продължение на петнадесетина години мирът между двете страни бил спазван стриктно или поне липсват сведения за неговото нарушаване. Тази липса на събития на българо-византийската граница налагала пълно мълчание на византийските хронисти и историци и ние знаем твърде малко за българското минало от това време. На фона на това мълчание изпъква едно събитие — през 1314 г. в Маврокастрон (или Аспрокастрон), т. е. Белгород Днестровски, бил убит един францискански монах. Това довело до конфликт между България и Генуа, до забрана на генуезката търговия с българските черноморски пристанища. Този конфликт приключил три години по-късно, през 1317 г., с възстановяване на търговските връзки между двете страни.

През 1321 или началото на 1322 г. Теодор Светослав починал и престолът бил наследен от сина му Георги II Тертер. Но изненадващата смърт на младия български цар (началото на 1323 г.) му попречила да разгърне своите действия — защита на Пловдив и настъплението към Адрианопол.

Прекратяването на Тертеровата династия изправило българската държава отново пред сериозен проблем, а именно: кой да поеме върховната власт в страната? Изминалите 50 (или дори 75) години показали до каква степен стабилността на страната — във вътрешен и външен план — била в зависимост от пътищата и средствата, използвани за овладяване на царския трон, от хората — понякога случайни, — които поемали короната и скиптъра и управлението на България. Подобен извод безспорно е бил направен и българската аристокрация посочила за приемник на последния Тертеровец Михаил III Шишман Асен. Този избор не бил случаен. Безспорно деспот Михаил е бил сред най-авторитетните представители на най-висшата българска знат. Това положение се дължало не само на позицията му на видински господар (отпреди 1313 г.) и зет на сръбския крал Стефан Урош II Милутин, а преди всичко на произхода му — Михаил бил най-сериозният претендент за българския престол сред потомците на Асеновата фамилия (той бил внук на Анна-Теодора, дъщеря на цар Иван II Асен от третия му брак). Неговият избор означавал не началото на нова династия, а възстановяването на старата и славна династия на Асеневци.

Краткото царуване на Михаил III Шишман Асен (1323–1330) е познато добре само откъм една страна: външнополитическата и свързаните с нея военни действия. За щастие изворите позволяват да се възстановят не само конкретните стъпки на новия български цар, но и неговата цялостна външнополитическа програма. Като потомък на Асеневци царят прегърнал основната идея на своите предходници, а именно: създаването на една голяма българска «държава от Византион (= Константинопол) до Истър (= Дунав)», както и освобождаването на Македония от сръбска власт и нейното повторно (след времето на Иван II Асен) обединение с България. Михаил Асен трябвало да осъществява своите намерения в сложна политическа обстановка във Византийската империя (гражданската война между Андроник II Палеолог и неговия внук Андроник III), от една страна, и все по-нарастващата сила на Сърбия, от друга.

Първите стъпки на Михаил Асен обаче имали много по-конкретна цел: възвръщането на земите между Несебър и Сливен, които Византия овладяла, възползвайки се от смъртта на Георгий II Тертер. Действията на българския цар били успешни, но в същото време те били помрачени от нелепото падане на Пловдив в ръцете на ромеите. Оттук нататък цар Михаил Асен преминал в настъпление и се изправил лице в лице с младия император (или по-точно съимператор на дядо си) Андроник III Палеолог. Конфликтът приключил (1324 г.) със сключване на мир и брак на Михаил Асен с вдовицата на Теодор Светослав Теодора (сестра на Андроник III). Мирният договор бил подновен през 1327 г., когато българският владетел се задължил да подкрепи Андроник III в борбата срещу дядо му, а византийският василевс трябвало да подпомага Михаил Асен в действията му срещу Сърбия. Наскоро след това събитие гражданската война във Византия избухнала отново и предимствата на Андроник III се очертали твърде бързо.

Развитието на военните действия подтикнало Михаил Асен да се намеси в конфликта на страната на стария император и да се опита да овладее византийската столица. За съжаление българският цар не преценил правилно обстановката, не само бил принуден да изтегли войските си от подстъпите към Константинопол, но и след активната намеса на Андроник III Палеолог, вече василевс и автократор (от 24 май 1328 г., когато неговият дядо абдикирал), бил принуден да сключи нов договор с империята (края на 1328 или самото начало на 1329 г.). Трудно е да се разшифрова формулировката «здрав и вечен мир и съюз», но последвалите събития показват, че в основата на договора залегнало българо-византийското сътрудничество, насочено срещу Сърбия.

И наистина през 1330 г. цар Михаил Асен, след като «византийската» му политика не била доведена до сполучлив край, се посветил на осъществяване на програмата си спрямо Сърбия, т. е. възпиране на сръбското настъпление в Македония, отхвърляне на сръбското господство над северозападните български земи и в крайна сметка унищожаване на сръбската държава (в подялбата трябвало да участвува и Византия). Подготовката на военните действия (Михаил Асен привлякъл на своя страна освен Византия, разбира се, влашкия войвода Иванко Басараб, Молдова и Черните татари) и първите стълкновения били сполучливи за българския цар. Но на 28 юли 1330 г. нищо неподозиращите българи, които разчитали на временното примирие, били нападнати от сръбските войски, командувани от престолонаследника Стефан Душан, и претърпели сериозно поражение. Самият Михаил Асен бил тежко ранен и починал от раните си или както твърдят други извори, бил екзекутиран по нареждане на Стефан Душан.

Поражението край Велбъжд (дн. Кюстендил) открило пътя, за пръв път в българската история, за проникване на сръбско влияние в България. Под натиска на победителката Сърбия и лично на Стефан Урош III Дечански Иван Стефан — син на Михаил Асен от първия му брак и лишен от престолонаследие през 1324 г. — бил измъкнат от несигурното положение, в което живеел вече шест години, и провъзгласен за български цар.

Властвуването на Иван Стефан било твърде краткотрайно, то продължило само седем-осем месеца и преминало под знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в страната. Щом научил за гибелта на цар Михаил, Андроник III потеглил срещу България и без много усилия завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол. Тази териториална загуба довела до конфликт между просръбската партия, оглавявана от бившата царица Анна и Белаур (брат на Михаил III Шишман Асен) и привържениците на Асеневци. Нещо повече, антисръбските настроения били достатъчно силни, за да доведат до открит бунт, който свалил от престола Иван Стефан и въздигнал за български цар Иван Александър.

Иван Александър (син на деспот Срацимир и Кера Петрица, сестра на Михаил III Шишман Асен) бил сред най-изявените български боляри — той имал най-високото дворцово достойнство деспот и владеел Ловеч и околните земи. Потомък на Асеневци и Тертеровци, племенник на Михаил III Асен — всичко това го направило естествен водач на антисръбските сили в България и най-изявен претендент на българския престол. И наистина през пролетта на 1331 г. Иван Александър вече стоял начело на българската държава. Това станало в труден за държавата и народа момент. Над България била надвиснала опасност от две страни — откъм традиционния противник Византия и от страна на Сърбия, която постепенно се превърнала в първа сила на Балканите. При това положение първите стъпки на новия владетел били направени на международното поле. През юли 1331 г. Иван Александър успял да си върне загубените година преди това градове, а на 18 юли край Русокастро той разбил ромейската войска, предвождана от Андроник III Палеолог. Военните действия приключили с мирен договор, сключен от двамата владетели, който предвиждал брак между първородния син на българския цар Михаил Асен и малолетната дъщеря на византийския василевс Мария (бракът бил сключен към 1338–1339 г.).

Сполучливо били решени и проблемите, които поставяли отношенията със Сърбия. През пролетта на 1332 г. сестрата на Иван Александър Елена се омъжила за сръбския крал Стефан Душан и този брачен съюз възстановил добрите отношения между двете съседни страни. Като се добави към тези два външнополитически успеха и ликвидирането на бунта на Белаур във Видин, ще се види, че само една година след възшествието си Иван Александър държал здраво властта в България, сполучил да заличи пресните рани (поражението от Сърбия и териториалните загуби, понесени от Византия).

Изминало почти едно десетилетие в мир и относително спокойствие, за което Иван Александър заслужил похвалите на книжовниците. Но на 15 юни 1341 г. починал Андроник III Палеолог и династическият проблем за Византия се превърнал в интернационална политическа и междудържавна криза. Но преди това едно събитие в Константинопол пряко засегнало България. Веднага след кончината на Андроник III във византийската столица се появил Шишман, един от синовете на Михаил III Шишман Асен (той пребивавал дълго време при татарите). Тази поява на възможен претендент за българския престол предизвикала смущение в отношенията между двете страни. Иван Александър се опитал да упражни влиянието си и да изиска Шишман да му бъде предаден, но не сполучил. Но скоро събитията във Византия взели такъв обрат, че Шишман бил забравен. В империята избухнала поредната гражданска война между привържениците на малолетния Йоан V Палеолог (основните фигури в тази групировка били майката Анна Савойска и Алексий Апокавк) и узурпатора Йоан Кантакузин. При това положение пред Иван Александър стоял въпроса: на чия страна да застане?

На първо време Иван Александър заел изчаквателна позиция. Безспорно той искал да си изясни силите и намеренията на двете страни и едва тогава да действува. Привлечен от слуховете, че сред привържениците на младия император имало групировка, която предпочитала да премине на страната на българския цар, отколкото да се подчини на Йоан Кантакузин, Иван Александър нахлул в Тракия, но опитите му да овладее Адрианопол и Димотика били безуспешни. На следната, 1342 г. българите бездействували (за разлика от сърбите) и едва през зимата на 1342–1343 г. Иван Александър, вече окончателно заел страната на малолетния Йоан V Палеолог, отново настъпил в Тракия и обсадил Димотика, където пребивавала Ирина, съпруга на претендента Йоан Кантакузин. Но флотата на смирненския турски господар Умур паша, която акостирала в устието на Марица, принудила войската на българския цар да се оттегли. Едва през 1344 г. Иван Александър успял да постигне това, към което се стремял през предните години. В замяна на помощ, която обещал на императрицата-майка Анна Савойска, той получил «градовете край Станимака и Цепина», общо девет: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник. Иван Александър се задоволил с тази териториална придобивка и не бързал да изпълни обещанието си. Той нямал намерение да се намесва по-активно в гражданската война във Византия и се отнесъл с безразличие към действията на Момчил (той умело лавирал между двете партии в империята), пропускайки възможността да разшири българската власт над Родопите (опитът му да задържи овладяната крепост Хиперперакион се оказал безуспешен). Оставен сам между два огъня, Момчил загинал в решително сражение с войските на Кантакузин и неговия постоянен съюзник Умур паша. Докато българският цар играел на дребно, Стефан Душан успял да овладее голяма част от Македония (без Солун) и да се провъзгласи, не без българско участие, за цар.

С тези скромни успехи Иван Александър дочакал пролетта на 1347 г., когато Йоан Кантакузин влязъл в Константинопол като съимператор на своя зет Йоан V Палеолог. Гражданската война приключила и Византия, макар и чувствително отслабена, отново била единна държава. Като се добави и Сърбия на Стефан Душан, която в момента била най-могъщата държава на Балканите, както и турците, които вече били реална заплаха, разположението на политическите сили съвсем не било благоприятно за България. Ето защо Иван Александър направил опити да изведе страната си от «балканската изолация». Към 1346–1347 т. бил сключен договор с Венеция, потвърден през 1352 г. с писмо на Иван Александър до дожа Андреа Дандоло. През същата година били направени опити за установяване на подобни отношения с Генуа. Но главната опасност вече идвала от турците и тя все повече се засилвала. Наистина през 1351 г. Йоан V Кантакузин направил опит да създаде коалиция от Византия, Сърбия и България, но усилията му се провалили поради нежеланието на Стефан Душан и подкрепилия го Иван Александър (вторият опит през 1363 г. също не довел до успех). Този негативен резултат бил почувстван веднага: през 1352 г. турците се установили за пръв път на полуострова, а от 1354 г. вече трайно присъствували в неговите съдбини. Но това не било единственото нещастие за Иван Александър. През 1363 г. в атмосферата на все по-нарастващата турска заплаха се водила последната българо-византийска война, а през 1365 маджарите овладели Видин и неговата област, откарали в плен Иван Срацимир и започнали да налагат католическата вяра сред българското население. За щастие маджарската окупация продължила само четири години, до 1369, когато широко интернационализираният конфликт бил разрешен в полза на България (разбира се, в замяна на някои отстъпки в Черноморската област).

Цар Иван Александър е този български средновековен владетел, който получил най-много хвалебствия от своите съвременници (разточителни със своите похвали приписки към деветнадесет ръкописа и сравнително многобройните портретни изображения). Но реалността била по-различна. България водила спрямо Византия станалата вече традиционна политика «на дребно», оставила Сърбия да изпълнява безпрепятствено своята програма или пък не реагирала както трябва. Не по-добро било и вътрешното състояние на страната (въпреки борбата срещу различните еретически движения и силно изразеното покровителство на манастирите и исихазма). Вследствие на определени процеси, развиващи се в българското общество, както и на проблеми, произтичащи от семейното положение на българския владетел (двата му брака и особено обстоятелствата при разрива и сключването на втория брак с еврейката Теодора), се очертавало разделение на страната. Между 1352 и 1355/1356 г. във Видин се настанил Иван Срацимир (син от първия брак на българския цар), който направил всичко, което било по силите му да формира самостоятелно царство. В същото време за престолонаследник в Търново (с титлата «млад цар») бил посочен Иван Шишман, първородният син на царя от втория брак. Като се добави към тази нерадостна картина и формиращото се в Добруджа владение на Тертеровите потомци Балик, Теодор и Добротица, което придобивало все по-голяма независимост, ще се добие пълна представа за процеса на разпадане на българското царство на «три Българии», описани малко по-късно от германския рицар Ханс Шилтбергер и споменати в един византийски текст. Тази България оставил на своите наследници цар Иван Александър, който починал на 17 февруари 1371 г.

Иван Шишман поел короната и скиптъра в изключително труден за България момент — момент, който би могъл да бъде характеризиран като «България на ръба на пропастта». Търновска България или една от «трите Българии», начело на която стоял младият цар, се изправила сама срещу турската опасност (както и останалите две). Историческите извори не само че не съдържат данни за някакво сближение между трите разделени части на страната, но и говорят ако не за противопоставяне между тях, то поне за все по-голямо разделение (Добротица и Иванко отдавна провеждали самостоятелни действия във всички области на международната политика, а през 1381 г. Иван Срацимир прекъснал връзката си с Търновската патриаршия и получил митрополит, назначен от Константинопол). Опитите на Иван Шишман да потърси съюзници извън кръга, в който били Видинското царство и Добруджа (Сърбия, Унгария), също не довели до положителни резултати и той сам трябвало да се противопостави на османците. И то само няколко месеца след възшествието си.

На 26 септември 1371 г. при Черномен, на брега на Марица турците нанесли катастрофално поражение на братята Вълкашин и Углеш. Тази паметна битка имала решително значение както за целия Балкански полуостров, така и за България. Иван Шишман бил принуден да преклони глава, да се признае за васал на султан Мурад и да пожертва сестра си Кера Тамара, която била изпратена в султанския харем.

На пръв поглед този мир или по-точно това формално подчинение, осигурило на България едно спокойно десетилетие. Но това било само на пръв поглед. Наистина спокойствие имало, но само за териториите на север от Стара планина. Всички български земи на юг от Балкана били оставени сами на себе си и естествено попаднали под османска власт. Тези завоевания били плацдарм за по-нататъшни военни действия срещу северните, северозападните и югозападните територии на полуострова. Особено решително значение имало падането на София (1385 г.) поради изключителния стратегически характер на града. Наистина победата на сърбобошнаците край Плочник през 1387 г. възпряла османците (Иван Шишман плахо демонстрирал своята независимост, като отказал да изпрати войски, които да подпомогнат Мурад), но това било само глътка въздух. Още на следващата, 1388 г. Мурад решил да се справи с Търновска България и Добруджа. Голяма турска армия, командувана от великия везир Али Паша, преминала Стара планина, овладяла Шумен и Провадия (според някои извори и Търново) и обсадила Иван Шишман в Никопол. Българският цар бил принуден да разчита на милостта на султана, съгласявайки се да отстъпи Силистра. След оттеглянето на турците земите на Търновското царство били разделени на две — един санджак с център Силистра и една втора провинция с главен град Търново, която била дадена на Иван Шишман, отново като турски васал.

Съдбата на онова, което било останало от Търновска България и нейния владетел, била вече решена. Но Иван Шишман получил малка отсрочка. Султан Мурад решил първо да се справи със Сърбия, но намерил своята гибел на Косово поле (1389 г.), където сърбите претърпели пълно поражение. То определило и положението на Търново; опитът да се потърси унгарска помощ не сполучил и Иван Шишман със страх очаквал бъдещето (междувременно в съдбата на Добруджа се намесил един нов фактор — влашкият княз Мирчо I Стари, но неговите опити да овладее тази българска земя не сполучили, тъй като султан Баязид бързо ликвидирал усилията на власите). Краят на Търновското царство настъпил през лятото на 1393 г. Голяма турска войска, предвождана от султана, преминала Стара планина и обсадила Търново (Иван Шишман отново се намирал в Никопол). На 17 юли 1393 г. престолният град паднал в ръцете на турците. Търновска България престанала да съществува, но нейният последен владетел продължил да бъде турски васал, пребивавайки в Никопол, още две години. На 29 октомври 1395 г. Иван Шишман бил обезглавен по нареждане на султан Баязид.

По същото време и Добруджа загубила своята независимост. Оставала «третата България» — Видинското царство. Вероятно след турския поход през 1388 г. на север от Стара планина Иван Срацимир също станал турски васал и дори допуснал във Видин турски гарнизон. Надеждите на цар Иван Срацимир да запази силно ограничената си власт под турски суверенитет сякаш щели да се оправдаят. Нещо повече, през лятото на 1396 г. на Долни Дунав се появила армията на унгарския крал Сигизмунд, която влязла във Видин, и неговият господар отхвърлил турската зависимост. Но радостта била твърде кратка. На 25 септември същата година край Никопол кръстоносната армия претърпяла катастрофално положение, което решило изхода на цялата кампания и в частност съдбата на малкото Видинско царство. В края на 1396 г. турците завладели Видин, пленили Иван Срацимир и го отвели в Бруса, където завършил живота си. Така изчезнала и последната свободна българска територия и над българските земи легнал дълбокия мрак на робството.

Българската култура: края на XII–края на XIV в.

Възстановяването на българската държава през 1186 г. изведнъж изменило, макар и на първо време в теоретичен план, условията, в които се развивала българската култура. Възобновила се връзката държава — култура, връзка, която била нарушена през 1018 г. с ликвидирането на самостойността на България. След почти две столетия българската култура отново можела да се опре на най-висшите държавни институции и преди всичко на тяхната финансова подкрепа.

Другата институция, която била здраво обвързана със съдбините на българската култура, била църквата — през първите няколко десетилетия архиепископията, а след 1235 г. възобновената патриаршия с престолен град Търново. Представителите на българската църква — нисши и висши духовници — не само подпомагали развитието на културните процеси, но и в не малко случаи изземвали ръководните функции на държавните институции или владетели, особено през четиринадесетото столетие.

Като се добави и засиленото присъствие на висшата аристокрация в културното ежедневие на страната — преди всичко чрез добре познатите форми на ктиторство, картината ще бъде почти завършена. Но не би могло да се пренебрегне и още едно обстоятелство: ролята на Търново в съдбините на късносредновековната българска култура. И то най-малко в две посоки: изграждането на нова столица с присъщите й задължителни атрибути, което само по себе си е изключителен културен феномен, и ръководната позиция на столицата (държавна власт, върховна религиозна власт, висша аристокрация) през по-голямата част от тези две столетия в развитието на културните процеси на територията на цялата страна, а понякога и извън нея.

Изграждането на задоволителна представа за българската култура, особено през тринадесетото столетие, никак не е лесно. В началните десетилетия все още съществували неяснота, неопределеност, откъслечност на явленията и особено на по-значимите процеси. Голяма част от тях били в своята първичност, в зародишен етап (разбира се, слабите ни познания могат да бъдат обяснени до известна степен с оскъдността на запазените извори). Стъпвайки на създаденото през предходните столетия — доколкото това било възможно, — все пак българската култура правела новите си крачки в една балканска културна атмосфера, която била доста противоречива, а именно: падането на Константинопол (1204 г.) лишило полуострова от водещ културен център, който почти през цялото Средновековие бил духовен и материален съзидател и разпространител на значими културни ценности, оказващи влияние върху културния облик на Балканите. От друга страна, ударът върху Византийската империя довел до миграцията, да разсейването на византийски творци, част от които намерили прием и в България, включвайки се по един или друг начин в развитието на българската култура. Създаването на Латинската империя и в частност обвързването на България с Рим теоретически откривали възможност, може би за пръв път от ранните векове на Средновековието, за по-близки връзки със западноевропейската цивилизация.

* * *

Един поглед върху литературните явления и процеси през тринадесетото столетие, независимо от всички трудности, съпътствуващи проучването, може да даде интересна картина. Кои са най-важните моменти, които създават облика на българската литература през тази епоха? Първата особеност, която заслужава внимание, е приемствеността — една характерна черта в българския духовен живот от това време, преди всичко в идеологията — между литературата на Първото българско царство и началните стъпки на литературния живот във възстановена България. Тази приемственост се изразява преди всичко в «пренасянето» на произведения от Златния век и тяхната преработка. Това са творби на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър или създаване на творби като «Успение Кирилово», с които не само се налага Кирило-Методиевският култ, но и се набляга на неговата българизация чрез идеята за дейността на Константин Философ-Кирил сред българите.

Втората важна особеност на литературния процес от първите десетилетия на тринадесетия век са добре забележимите стремления към синтез. Най-яркото проявление на този синтез са усилията за създаване на един «Национален празничен миней», чиято основна цел била да обедини репертоара на старобългарската химнография. Сред този тип паметници безспорно най-значима роля е изиграл прочутият Драганов миней.

И тъй като става дума за един всебългарски миней, не може да не се отбележи веднага формирането на Търновски химнографски цикъл, който е в тясна връзка с процесите, извършващи се в българската столица, преди всичко в създаването на нови култове чрез пренасянето на мощи на светци и светици, включени в един нов български календар. Творбите, които създават облика на търновския химнографски цикъл, кореспондират или дори се покриват с репертоара на корпуса агиографски произведения, които възникват по същото време. Това са служби за светците Иван Рилски (безспорно най-популярния български светец), Михаил Воин, Петка Търновска, Филотея, Иларион Мъгленски. Структурно и стилистично тези творби възхождат към традициите на Симеоновия век, а службата на св. Йоаким Осоговски подчертава връзката на престолния град с пределите на някогашна Самуилова България.

Както вече бе посочено, изграждането на Търновград като нов култов център — едно необходимо качество на столичния град — рефлектира в съставянето на житийни творби, които също като службите изграждат Търновски агиографски цикъл. Какво е характерното за този цикъл (освен че се покрива тематично с химнографията)? Жанровите форми, които се налагат по това време, са проложното и краткото житие, а най-важното явление е въвеждането на Пролога (вероятно началото на XIII в.), а по-късно и на Стишния пролог. Светците, за които са съставени жития, са същите, които бяха вече споменати, а именно: Иван Рилски (вече добре се оформя цял житиен цикъл за рилския светец), Михаил Воин, Иларион Мъгленски, Петка Епиватска или Търновска. Този кръг се разширява с имената на Гавраил Лесновски и на първия български патриарх след възстановяването на патриаршията Йоаким.

Картината на литературния живот не би била пълна, ако не се споменат първите стъпки на един летописен цикъл — преди всичко текстове, посветени на възстановяването на Патриаршията, съставянето на серия апокрифни творби като «Сказание за Сивила», «Видение на пророк Данаил», «Пандехово сказание», единични творби като «Бориловият синодик», «Берлинският сборник» или един от най-интересните паметници на българската проза от XIII век като «Стефанит и Ихнилат».

Последното явление, което безспорно прави впечатление и заслужава да бъде отбелязано, е липсата на имена на творци, на имена на хората, с които трябва да се обвържат споменатите процеси и конкретни творби. Тази липса е факт и тя има само едно обяснение, а именно: българският писател или книжовник от тринадесетото столетие все още не е излязъл от своята анонимност — явление, което може да има различни причини. Но едно е сигурно: ярките личности в българската литература все още не са се появили.

«Културата ражда култура» или «Новата култура се нуждае от стара култура». Едва ли трябва да се обяснява обстойно, че и българската култура от XIV в. (или в по-тесен смисъл литература) не прави изключение и тези стари максими важат и за нея. Но наред с това необходимо условие, изразяващо се преди всичко в натрупване — в натрупване на опит, на традиции, на създаване на средища с дълготрайна значимост, — не могат да се пренебрегнат и някои обстоятелства, които трябва да бъдат потърсени извън границите на България, в интернационален план.

Четиринадесетото столетие на Балканите има особен облик. Този облик се създава от една византийско-славянска общност, чиито основни измерения са свободното движение на идеи и преди всичко на хора, на изграждането на обща култура (особено литература), за която няма граници, на засилено действие и преди всичко на «наднационални» функции на стари културни средища като Константинопол, Солун, Света гора, изграждането на нови като Търново (от времето на Теодисий Търновски и Патриарх Евтимий) или пък възникване на временни, но твърде интензивни и значими центрове като Парория, която обвързва името си с развитието на исихазма — основно духовно явление, което до голяма степен създава идеологическата основа на общността. Най-интересната продукция на тези културни средища, на тази интернационална общност са билингвичните творби, които случайно или не се вместват предимно в границите на българската литература. Това са житието на св. Теодосий Търновски (автор константинополският патриарх Калист), житието на св. Ромил и по-късно житието на св. Козма Зографски.

Когато се говори за онзи фон, на който се репродуцира българската литература, разбира се, не бива да се пропуска още едно интересно явление, а именно: отварянето на границите — нещо, което дава възможност за проникване на идеи и на произведения — не само в балкански, но и на още по-широк международен план. Макар и недостатъчни на брой, но все пак в българската литература през XIV в. има творби, които говорят за влияние от Западна Европа («Троянската притча») или за контакти с Русия (Житие на св. Борис и св. Глеб). В същото време много по-добре е документирано така нареченото «второ южнославянско влияние в Русия» (основните заслуги в този процес без съмнение принадлежат на Търново) — трайно влияние, и то твърде разнолико — жанрови форми, стил и което е най-важно, движението на писатели (Киприан, Григорий Цамблак).

Българската книжовност през XIV в. има изявени центрове — разбира се, и много по-малки средища — и познава интересни организационни форми. На първо място безспорно трябва да бъде поставена столицата Търново. Онова, което заслужава най-голямо внимание, е вътрешната организация, в рамките на столицата, на литературния процес. Или ако това може да бъде представено по друг начин, става дума за ролята на двете основни социални групи, свързани с литературата: светската власт и църквата, българската аристокрация (включително царя) и духовенството, най-сетне мястото и ролята на цар — патриарх, дворец — патриаршия.

Наблюденията разкриват интересна картина. През първата половина на столетието, а дори и по-късно сякаш надделяват царят и дворецът. Многобройните паметници от епохата изтласкват напред името на Иван Александър. Но българският цар е само меценат, от двореца излизат исканията, но не идеите; поръчките, богато заплатени, се реализират от хора, които са извън царското обкръжение; това е литература, която се прави от обикновени книжовници (водеща, обединителна фигура липсва) за един елит.

Последните десетилетия на XIV в. са обхванати от промяна; промяна, която довежда до преместване на центъра от двореца в патриаршията; промяна, която извежда на преден план фигурата на Патриарх Евтимий, но вече фигура на мислител, на идеолог, на организатор и на творец. Преместването на центъра на книжовна дейност довежда до онова, което обикновено наричаме Търновска книжовна школа, чиито идеи и паметници надхвърлят не само престолния град, но и пределите на българското царство.

Другият важен център на българската литература през XIV в., особено през първата половина, се е намирал извън територията на страната. Това е Света гора. И обяснението на този странен на пръв поглед факт никак не е трудно. Както вече бе казано, Светата планина с двадесетте си основни манастира, с многобройните си килии и скитове е била един от основните центрове на византийско-славянската общност. И тъкмо тук, в българския Зографски манастир, в Хилендар, във Великата лавра «Св. Атанасий», книжовници като старец Йоан, Закхей Философ, Методий Светогорец, монах Гавраил, старец Йосиф, Серапион и вероятно мнозина анонимни творци развиват непозната дотогава книжовна дейност, преди всичко преводаческа и редакторска, дейност, която балансира усилията на Търново, уравновесява процесите в българската литература и подготвя почвата за разноликата дейност на Патриарх Евтимий, който ще обедини всичко в своята личност и хората около ceбe си.

Най-сетне, за да бъде завършена картината, трябва да се отбележи още един книжовен център, който в никакъв случай няма значимостта, ролята и мястото на Света гора или на Търново, но се нарежда веднага след тях. Това е Видин, град, който продължително време (поне от края на XIII в.) има особена, независима (или полунезависима) позиция, но през втората половина на XIV в. е столица на Иван-Срацимировото царство. Този факт не би могъл да не се отрази и на развитието на града като книжовно средище, в което се появяват творби като Четвероевангелието на митрополит Данаил (днес в Британския музей), един апостол от времето на унгарското господство (1365–1369) и преди всичко прочутия Бдински сборник (в Университетската библиотека на Гент), съставен от мъченичества и жития на жени светици.

«Новата култура се нуждае от стара култура.» Едва ли тази чисто теоретична констатация може да бъде оспорена, когато се изучава българската литература през XIV век. Няма никакво съмнение, че традициите на XIII в. са били онази основа, на която са стъпили литературните процеси от последното столетие на Българското средновековие. Но само основата не е била достатъчна. Необходими са били нови идеи, които да обновят българската литература, да я направят по-съвременна — идеи, които били почерпани от исихазма; необходими са били нови преводи, които да обогатят нейния фонд; необходими са били нови литературно-езикови и правописни норми, които да възстановят равновесието между езиковата действителност и книжовния поток; нов стил, който да направи по-изискани елитните произведения на литературата на XIV век.

Всички тези изисквания на времето, по-точно усилията за тяхното осъществяване, формирали мощно движение за обновление на българската литература (а в по-общ смисъл дори и на българската култура). Първите кълнове на това движение се появили в Света гора, в кръга на старец Йоан, а първите резултати от този духовен подем, обхванал група български монаси и книжовници, работещи в манастирите на Светата планина, не закъснели. Новите преводи, сред които се откроява Триодът, се разпространили не само сред българите, из различните краища на Балканите, но и достигнали до манастира «Св. Екатерина» в Синай.

Ролята на преход в това книжовно обновление изиграл кръгът около прочутия исихаст Теодосий Търновски, а неговата крайна фаза била въплътена в дейността на Патриарх Евтимий. Последният търновски патриарх бил безспорният ръководител на духовния живот (и в частност на литературните процеси) в България през последните три десетилетия на XIV век. На неговата наистина изключителна личност се дължат налагането на исихастките идеи, правописните реформи, довели до «изправлението» на българските книги, които поради отдалечеността във времето и многобройното си репродуциране се били отдалечили от първоначалните преводи; жанровото обогатяване на българската литература (категоричното налагане на Метафрастовия тип житие, появата на истинското похвално слово); изработването и налагането на един нов, блестящ литературен стил («плетение словес»). Патриарх Евтимий, освен големите му заслуги в организирането и ръководенето на литературните процеси, в изграждането на една школа, чиято значимост трябва да се търси далеч извън пределите на България, в границите на византийско-славянската общност, е бил изключителен творец. Самият той е автор на творби, в които най-добре рефлектират посочените идеи; творби, сред които безспорно се открояват четирите жития «написани по лепоте» и посветени на: св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. Петка и св. Филотея, както и четирите похвални слова в памет на св. Константин и св. Елена, св. Неделя, св. Михаил от Потука и св. Йоан, епископ на Поливот. Тези две страни от дейността на Патриарх Евтимий (разбира се, не бива да се забравя и неговото светителствуване между 1375 и 1393 г.) му отреждат място сред най-изявените личности на византийско-славянската религиозна и културна общност.

Този кратък обзор на състоянието и постиженията на българската книжовна култура (тук едва ли е възможно да бъде посочено всичко) не би бил пълен, ако не се отбележи още една характерна черта на XIV век. Това е личността на твореца, на писателя. Ако тринадесетото столетие е било столетие на творческата анонимност, то последвалото го четиринадесето столетие било столетие на личността. Това се дължи както на утвърдената традиция, на натрупаното самочувствие, така и на повелите на един век, който твърде много се отличавал от предходния. Когато говорим за българската литература, ние споменаваме не само имена на творби, но преди всичко имената на техните автори. Тези имена са многобройни. Но по-важното е друго: голяма част от тях са имена на писатели, на личности с висока позиция в обществото, нещо, което допълнително обосновава социалната значимост на твореца. Това е един Евтимий, който ръководи делата на българската църква в най-трудните години от нейното съществуване, това е неговият събрат Киприян, Киевски митрополит и всеруски духовен водач; това е Йосиф, митрополит на Видин; най-сетне това е Григорий Цамблак, който след дейността си в Молдова и Сърбия оглавява руската и литовската църква.

* * *

Ако напуснем скрипториите — там, където се творяла българската литература и книжнина, — ще попаднем в атмосфера, създавала материалната среда, в която е живял българинът от Късното средновековие, в селищата с тяхната гражданска и църковна архитектура, с паметниците на монументалната живопис и изящните изкуства. Опознаването на тази художествена среда, неразделна част от българската средновековна действителност през ХII–XIV в., би трябвало да започне със селищната система и градоустройство. За съжаление нашите представи, особено по втория въпрос, са непълни и ограничени. Тъй като те са в зависимост от степента на съхранение на късносредновековните български селища. Един бегъл поглед върху онова, което е запазено и днес разкрито по археологически път, както и върху писмените извори, ще ни покаже, че два са типовете селища, характерни за тази епоха, а именно; стари укрепени градове като Средец, Велбъжд, Мелник, Видин, Дръстър, Варна, Анхиало, Месемврия, Берое, Пловдив и нови селища, възникнали през Второто царство или развили се през тези столетия: Търново, Ловеч, Червен, Цепина и др. От гледна точка на градоустройството може би най-добри са нашите представи за престолния Търновград. Макар че археолозите разкриха строежи от ранновизантийската епоха, градът започва стремителното си развитие с възстановяването на българската държава и бързо се превръща в «Нов Цариград». Столицата се е състояла от няколко квартала или района според социалната стратиграфия и държавната администрация: Царевец, където е бил разположен дворецът на българските владетели, както и Българската патриаршия (комплекс от сгради около църквата «Възнесение Господне»), Трапезица — хълмът, който е бил предпочитаното място за живеене на българската аристокрация, кварталът, разположен между двата хълма и познат под името Асенева махала, «Момина крепост», «Френк Хисар» и др.

Безспорно най-интересната и най-впечатляващата постройка, извисяваща се над стръмните склонове и могъщите крепостни стени, е бил царският дворец, разположен върху три тераси — добил окончателния си вид след три строителни етапа (по време на първите Асеневци, Иван II Асен и Иван Александър). Дворецът има сложен план — безспорно плод на многобройните реконструкции, в които се отличават Тронната зала, дворцовата църква, жилищни и стопански помещения и многобройни пристройки. Строен или по-точно престрояван в продължение на почти две столетия, строен при други условия и възможности, строен със скромни материали (в стените са вградени или използвани вторично материали от ранни постройки — напр. римския град Никополис ад Иструм), царският дворец на Царевец в никакъв случай не би издържал сравнение с величествените дворци в Плиска и Преслав. И все пак това е архитектурният ансамбъл (особено с намиращата се в съседство патриаршия), който е създавал до голяма степен облика на «Новия Цариград» и е фокусирал в себе си погледа на българина от четиринадесетото столетие.

Представите или по-точно познанията ни за гражданската архитектура от XII–XIV в. са оскъдни. Обяснението е известно: твърде малко, дори почти нищо (като изключим, разбира се, укрепителните съоръжения) не е запазено върху повърхността, не е пощадено от несгодите на времето и човешката ръка. Затова пък паметниците на църковната архитектура са край нас и ни напомнят почти всеки ден за едно богато минало.

Когато се търсят най-общите, най-характерните черти на българската църковна архитектура, не може да не се започне с византийското влияние. Това, което си заслужава да бъде отбелязано веднага, е, че по-чувствително е влиянието на образци, които идват от провинциални центрове, отколкото от столицата на империята Константинопол. За разлика от византийските църкви в градежа на българските храмове много по-малко се използва тухлата или, казано по-друг начин, много малко са църквите, построени само от тухли; в повечето случаи се натъкваме на каменни градежи или по-рядко на смесена зидария, в която на тухлата се отрежда преди всичко ролята на декоративен елемент. Характерно за българските църкви от XII–XIV в. е пластичното разчленение на фасадите, предимно с псевдоконструктивни аркади, богатото цветово разнообразие — на строителен материал и редове (или други фигури) от цветни глазирани керамични форми, наличието на кула-звънарница, издигната над притвора и др. Най-блестящите образци на този тип църковни сгради трябва да се търсят в Търново, Несебър и в някои други центрове.

От гледна точка на плана църквите от XII–XIV в. могат да бъдат разделени на две основни групи. Първата от тях е църкви с надлъжна ос. Тази група от своя страна обединява две самостоятелни подгрупи, а именно: базилики («Св. Стефан» в Месемврия, «Св. Никола» в Мелник, «Св. Четиридесет мъченици» в Търново, църквите, разкрити в Ловеч, Шумен, край с. Лютиброд, и др.) и еднокорабни църкви (голям брой храмове, разкопани на Царевец, или следи, запазени на повърхността на хълма Трапезица, «Св. св. Петър и Павел» в Беренде, «Св. Никола» в Калотина, «Св. Богородица Петричка» в Асеневата крепост, църквите в Цепина, Шумен, Червен). Втората основна група е центрични църкви, която има значително по-богато вътрешно деление, а именно: четиристълбни кръстокуполни църкви («Св. св. Петър и Павел» в Търново, патриаршеската църква «Възнесение Христово» в престолния град, дворцовата църква «Св. Петка», «Св. Пантократор» и «Св. Йоан Неосветени» в Несебър, църквата в Земенския манастир), еднокорабни куполни църкви със стегнат кръст («Св. св. Архангел Михаил и Гавриил» в Несебър, едноименната църква в Бачково, църква № 2 в Червен), квадратни църкви с купол без свободни подпори (най-старата църква в Бояна, църквата в Долна Каменица, «Св. Тодор» в Бобошево, «Св. Никола» в Сапарева баня и др.) и най-сетне триконхални и четириконхални църкви («Св. Йоан Богослов» в Погановския манастир и др.).

Когато се говори за изящните изкуства, естествено е да се постави начело монументалната живопис. С кратки думи тя трудно би могла да бъде представена, но все пак няколко основни неща могат да бъдат отбелязани. През тези две столетия в българската монументална живопис — разбира се, изцяло с религиозен характер — рефлектират две епохи от византийската живопис, а именно: Комниновата живопис, чието влияние в България се открива през първите десетилетия на XIII в., и преди всичко на живописта на Палеологовата епоха, засвидетелствувана преди всичко през четиринадесетото столетие. От това се определят до голяма степен иконографските програми, стиловите особености, налагането на ктиторските портрети, някои нови веяния в духовната област и др. Ако трябва да се представят най-важните паметници от българската живопис от Второто царство, не могат да не бъдат посочени «Св. Четиридесет мъченици» в Търново (преди всичко с календарните сцени), както и църквите на Трапезица, Иваново — църквите «Господев дол», «Писмата — 2», «Затрупаната църква» («Св. Архангел Михаил»), църквата, «Св. Никола» и «Св. Панталеймон» в Бояна, Долна Каменица (особен интерес представляват ктиторските изображения на деспот Михаил и семейството му), Бачковската костница, Беренде, Земен, «Св. Йоан Кръстител» (Несебър), Паталеница, параклисът на последния етаж на Хрельовата кула и др.

Миниатюрната живопис, чиито корени възхождат в българското изкуство от края на IX началото на X в., получава най-високото си развитие през XIII–XIV в., а сред най-бележитите български паметници от този жанр безспорно трябва да бъдат поставени Четириевангелието на цар Иван Александър, съхранявано в Британския музей, илюстрованият ръкопис на българския превод на Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slavo 2), Томичовият псалтир и др. Важен дял от късносредновековното българско изкуство е иконописта. Богат и разнообразен е иконният репертоар — релефни икони от метал, дърво, кост, стеатит, но преди всичко отбелязване заслужават живописните икони, сред които днес се открояват «Св. Богородица Умиление» (Несебър), «Христос Вседържател» (Несебър), «Св. Богородица» (Несебър), «Св. Иван Рилски» (Рилски манастир), прочутата двустранна погановска икона — «Св. Богородица Катафиги и Йоан Богослов» и «Чудото в Латом», «Св. Арсений» (Рилски манастир), две икони, съхранявани в църковно-историческия музей — «Св. Климент Охридски» и «Св. Богородица Пътеводителка», «Св. Богородица Умиление» (Бачковския манастир) и др.

* * *

Покоряването на България от османските турци в края на четиринадесетото столетие сложило край на един голям период от историята на българската култура — периодът на Средновековието. Наистина голяма част от основните явления, създадени в продължение на повече от пет века, продължили своето съществуване, но вече в друга държавна, политическа и социална среда. Този коренно различен контекст се отразил твърде чувствително върху това, което наричаме българска средновековна култура. И все пак тъкмо тази деформирана до известна степен култура щяла да свързва, да обединява и в крайна сметка да съхрани българщината през следващите мрачни столетия.

Речник на специфичните термини, използвани в текста

Агиография — буквално литература, посветена на светците. Един от най-обемистите и най-важните дялове на старобългарската литература, съдържащ жития и похвални слова на светци.

Багаин — българска титла или наименование на служба, чието съдържание не е достатъчно ясно.

Боил — съсловна титла, която обикновено се употребява в съчетание с втора дума, означаваща службата, която боилът заемал в държавния апарат (напр. боила капхан, т. е. боилът, който е капхан — вж.).

Василеопатор — буквално «баща на василевса». Титла, създадена във Византия в самия край на IX в. и давана на тъста на византийския василевс (император).

Деспот — най-високата дворцова титла в ранговата таблица на Византия през XII–XV в., откъдето преминала и в България. Първоначално била давана на най-близките роднини на владетеля, а по-късно и на други представители на аристокрацията.

Исихазъм — от гръцкото понятие «исихия», т. е. покой, безмълвие. Религиозно учение, възникнало през първите десетилетия на XIV в. (корените му възхождат към XII в.), с най-изтъкнат проповедник Григорий Синаит (1253–1346). Мистична форма на отшелничество, средство за постигане на общение с Бога чрез двустепенно действие — «праксис» и «теория».

Ичиргу боил — втора по значение и по служба длъжност в държавната йерархия на Ранносредновековна България след капхана. функциите на ичиргу боилата (славянизирана форма «чъргубиля») са многобройни и са съсредоточени преди всичко във войската, дипломацията и централната администрация.

Капхан — първото лице след владетеля в държавния апарат на Първото българско царство. Главнокомандуващ и дипломат (своеобразен първи министър), а според някои учени и съуправител на владетеля.

Кесар — почетна титла от византийски произход, претърпяла дълга еволюция от «цезар» — «кесар» (титла на византийския император) до титла, присъждана на представители на аристокрацията и висши функционери. Заимствувана в България през XII–XIV в., но нямала голямо разпространение.

Коместабуларий — служба, чието наименование е заимствувано от Византия («комис ту ставлу») и на българска почва предадено с «комис с коне» или само «комис», т. е. лице, което е свързано с конната служба в столицата или провинцията.

Куропалат — титла, заимствувана от Византия, но с твърде неясно съдържание в средновековна България.

Манихейство — учение, възникнало в средата на III в., чийто основател е персиецът Манес. В основата на манихейството е дуалистичният възглед за устройството на света.

Масалианство — учение, което се появява през втората половина на IV в. в Мала Азия и негов проповедник бил Аделфиос. Характеризира се с гностически и умеренодуалистични схващания. Наименованието е от сирийски произход, равнозначно е на гръцкото «евхите», т. е. молещи се.

Миней — от гръцкото «минеон», т. е. месечник. Богослужебна книга на православната църква, в която подбраните текстове (преди всичко жития на светци или разкази за събития от църковния живот) са разположени в календарен ред според църковната година, която започва на 1 септември.

Пролог — календарен сборник, съдържащ кратки (проложни) жития на светци, които се четат в църквата на съответната дата.

Протосеваст — първи между севастите (вж.).

Севаст — почетна титла във Византия, употребявана и в Късносредновековна България (XIII–XIV) но с твърде различно съдържание — и като титла, и като наименование на служба.

Севастократор — византийска почетна титла, която следва непосредствено деспотската. В България е давана на най-близките роднини на царя, предимно през XIII в.

Скрипторий — място, където е съсредоточена основната книжовна дейност, т. е. преписване, украсяване и подвързване на книгите.

Таркан — българска титла, която означава висок ранг благородник. Обикновено се употребява в съчетание с друга дума — зера таркан, жупан таркан и др.

Тема — наименование на византийска провинциално-административна и военна единица през периода VII–XII век.

Химнография — песенна поезия, един от основните жанрове на старобългарската литература, обслужващ църквата.

Хора — административна единица от провинциалната уредба на Византия през XIII–XIV век. Засвидетелствувана и в България чрез грамотите на българските царе.

Библиография

Извори

Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1992.

Българската литература и книжнина през ХIII в. Редакция и съставителство Ив. Божилов и Ст. Кожухаров. С., 1987.

Гръцки извори за българската история. Т. II–XI. С., 1958, 1960, 1961, 1964, 1965, 1968, 1972, 1980, 1983.

Самият Търновград ще разтръби победите. Средновековни поети за България. Съставител В. Гюзелев. С., 1981.

Жофроа дьо Вилардуен. Завладяването на Константинопол. Превод от старофренски, предговор и бележки от Ив. Божилов. С., 1985.

Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. С., 1925 (фототипно издание: С., 1970).

Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931 (фототипно издание: С., 1970).

Ильинский, Г. A. Грамоты болгарских царей. Москва, 1911 (Variorum Reprints. London, 1970).

Латински извори за българската история. T. II–IV. С., 1960, 1965, 1981.

Стара българска литература. Т. 1–5. С., 1981, 1982, 1983, 1986, 1992.

— Т. 1. Апокрифи. Съставителство и редакция Д. Петканова. С., 1981.

— Т. 2. Ораторска проза. Съставителство и редакция Л. Грашева. С., 1982.

— Т. 3. Исторически съчинения. Съставителство и редакция Ив. Божилов. С., 1983.

— Т. 4. Житиеписни творби. Съставителство и редакция Кл. Иванова. С., 1986.

— T. 5. Естествознание. Съставителство и редакция А. Милтенова. С., 1992.

Изследвания

Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1969.

Бакалова, Е. Стенописите на църквата при село Беренде. С., 1976.

Бакалова, Е. Бачковската костница. С., 1977.

Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981.

Бешевлиев, В. Първобългари. История. С., 1984.

Божилов, Ив. Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X в. С., 1979.

Божилов, Ив. Цар Симеон Велики (893–927): Златният век на средновековна България. С., 1983.

Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186–1460). Генеалогия и просопография. С., 1985.

Божилов, Ив. Раждането на средновековна България (Нова интерпретация). — Исторически преглед, 1992, 1–2, с. 3–34.

Божков, А. Българската икона. С., 1984.

Български средновековни градове и крепости. Т. 1. Градове и крепости по Дунав и Черно море. Съставители А. Кузев и В. Гюзелев. Варна, 1981.

Ваклинов, Cm. формиране на старобългарската култура. С., 1977.

Грабар, А. Боянската църква. С., 1978.

Гюзелев, В. Княз Борис Първи. С., 1969.

Гюзелев, В. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България (XIII–XIV в.). С., 1985.

Данчева-Василева, А. България и Латинската империя (1204–1261). С., 1985.

Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител. С., 1947 (фототипно издание: София, 1990).

Дуйчев, Ив. Българско средновековие. С., 1972.

Дуйчев, Ив. Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981.

Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. I, 1, 2, II, III. C., 1918, 1927, 1934, 1940.

Литаврин, Г. Г. България — Византия (XI–XII в.). С., 1987.

Мавродинов, H. Старобългарското изкуство. С, 1959.

Мавродинов, Н. Старобългарското изкуство (XI–XIII в.). С., 1966.

Мавродинова, Л. Земенската църква. С., 1980.

Мутафчиев, П. История на българския народ. T. 1–2. С., 1943 (ново издание: С., 1986).

Мутафчиев, П. Избрани произведения. Т. 1–2. София, 1973.

Ников, П. Българо-унгарски отношения от 1257–1277 г. — СбБАН, XI (1920), XII + 220 с.

Прашков, Л. Хрельовата кула. С., 1973.

Чолова, Цв. Естественонаучните знания в средновековна България. С., 1988.

Юрукова, Й. и В. Пенчев. Български средновековни печати и монети. С., 1990.

Boshkov, A. La peinture bulgare des origines au XIXe. Recklinghausen, 1974.

Browning, R. Byzantium and Bulgaria. London, 1975.

Dujcev, Iv. Medioevo bizantino-slavo. Vol. I–III. Roma, 1965, 1968, 1971.

Dujcev, Iv. Slavia Orthodoxa. Collected studies in the History of the Slavic Middle Ages. Variorum Reprints. London, 1970.

Turdeanu, E. La littérature bulgare du XIVe siècle et sa diffusion dans les pays roumains. Paris, 1947.

Българските земи в Османската държава (XV–XVIII в.)

От сетните години на четиринайсети век до последната четвърт на деветнайсетия българските земи се намирали в границите на османската държава. Това не е период, а епоха, през която съдбата на българите била подчинена на една система, чужда им във всяко отношение. Подобни ситуации не били рядкост през Средновековието, когато държавните граници се разширявали или свивали единствено в зависимост от разполагаемите сили на даден владетел. На Балканите обаче — именно поради най-късното варварско нашествие откъм Азия — Средновековието имало по-голяма трайност, сравнено със Средна и Западна Европа.

Ранни форми на османската военна организация

Съвсем естествено е една номадска маса в хода на нашествие, чиято главна цел била плячката и едва по-късно — завземането на територия, да бъде организирана предимно на военна основа. Така и при османците критерият бойна ефективност определял твърде дълго структурата на държавната им система. Що се отнася до Балканите, първият й етап била формата «удж» — привнесена тук практика от анадолските бейлици (княжества) на селджукидите.

Не би отговаряла на реалността представата, че османската власт над земите ни веднага се наложила във вида, под който ни е позната. При началния тласък на завоеванията си в Европа пришълците били далеко от формацията империя. Тяхната държавна организация дълго още се наричала емират или бейлик, но дори и така не може да бъде приета за аналог на останалите, известни ни под същото название тюркски държавици из Мала Азия, възникнали при феодалната дезагрегация на селджукския Иконийски султанат. Защото тяхната поява и битие били резултат от развития феодализъм у селджуките, а бейликът, основан от Осман, син на Ертогрул, приемайки в себе си значителни номадски туркменски племена, представлявал по същността си по-ранен етап на държавност: варварският. В това се кореняла високата компресия, динамиката и мобилността на най-младия от анадолските бейлици — неговият човешки състав, с предимно животновъден, а не земеделски поминък, изтласкан от монголската експанзия из Средна Азия, продължил движението си в посока северозапад, като въвлякъл в това движение някои неуседнали племена от други малоазийски емирати.

Първите действия на османците отсам Проливите представлявали чести набези, които понякога преминавали във временно пребиваване върху някаква територия. В хода на тези действия се изтъкнали в качеството си на военачалници отделни племенни вождове или малоазийски феодали: Тимурташ, Лала Шахин, Евренос, Паша Йигит, Кьосе Михал и др. Тук се проявявала една характерна черта на варварството: емирът не бил суверен, камо ли абсолютен, а по-скоро «пръв между равните», типичен за прехода към раннофеодалните общества. От друга страна, въпросните «газии» (победители), сиреч предводители на дял от всеобщото военно опълчение, воювали до голяма степен за собствена и на бойците си сметка. Те ги издържали чрез плячката, част от която им се полагала, а една пета от цялата отдавали на емира в израз на неговото върховенство.

При своето най-ранно закрепяне върху балканска земя османците установили тук отделни «уджове». Из Анадола такава система обхващала граничните райони на бейлиците; докато големият процент население на селджукидските формации било вече уседнало и затуй с по-слаба боеспособност, тамошните емири използвали все още тюрки-номади като погранични защитници. Те били относително независими спрямо съответния емир, подчинявайки се на своите «уджбейове», какъвто бил и бащата на Осман, Ертогрул.

Въз основа на тази практика Мурад I (1359–1389) отдал първите уджове отсам морето: на Евренос бей — от Серско до Битоля; на Паша Йигит — в Скопско. Превзетите преди края на XIV в. части от Сърбия били обособени в Лаз-уджу. Такава била най-ранната териториална организация на нашествениците — организация и военна, защото предназначението й било да затвърди и разшири османските завоевания в Европа под командуването на уджбейовете. Разполагани по правило покрай подвижната западна граница на османците, по уджовете можело да се съди за перспективите на агресията им.

Още преди да стъпят върху балканска земя, османците създали бойно устройство, познато ни от други варварски общества — на военно задължени свободни селяни. Орхан I (1324–1359) ги поделил на конници и пешаци, известни като «ешкинджи» и «пиаде» или пък «яя» и «мюселем». Те представлявали османските ударни сили, които извършвали набези на вража територия, предхождащи завоюването й. Третият боен корпус бил еничарският, основан също от Орхан и замислен като лична гвардия на владетеля, съставена от бойци монаси. По закон, който се задържал в сила до средата на XVII в., еничарите бивали набирани чрез «кръвния данък» от децата на християните. Помохамеданчвани и възпитавани в турска среда, по-личните от тях включвали в корпуса, а с останалите попълвали помощни служби в дворците и владенията на султана или превръщали в «оземлени» роби. Според идеята на Хаджи Бекташ — дервишът идеолог на еничарството — участниците в този елитен корпус трябвало да живеят вкупом и се хранят от общ казан. Запретено им било да се женят и да имат мирен поминък. Не само ранните си успехи, но и немалко от по-късните свои победи османците, дължели на посочените, три военни формации, където всенародното опълчение се допълвало от професионални бойци. Из редовете на еничарството успоредно с духовенството задълго били подбирани османските държавници. Имайки за баща и майка султана, те му били фанатично предани, а всъщност представлявали негова лична собственост. Както приема турската историография, през XIV–XV в. у османците се създала системата «кул» сиреч роби, каквито били без изключение служещите в сферата на влacтта; техен неограничен господар бил владетелят, който ги издигал, използвал, снемал и най-често премахвал по собствена воля за всеки случай.

Ранни форми на земевладение у османците

През първия век на своята държавност османците едва ли успели да изградят аграрни институции и отношения, защото се намирали в непрестанни походи върху чужда земя. Но из Мала Азия те отчасти, доста нестройно и непоследователно възприемали заварени форми на земевладение и облагане — тях те черпели от улегналата практика на селджукидите. Дори до средата на XVI в. там се забелязвали остатъци от тия форми.

Основен приход на емира и военачалниците му, та и на обикновените редници била обилната плячка от най-плодородните през Средновековието територии. Откъслечни, по правило по-късни свидетелства приписват на Осман създаването на тимара, но от контекста им е ясно, че се касае не за известната ни военноленна система, а за разпределяне на управлението над завладените области между първенците на бейлика, което било свързано и с някакви приходи за тях. За реална система обаче не би могло да се говори до второто десетилетие на ХV век.

Освен врагове или съюзници на младата държава анадолските бейлици се явявали за нея и модел на социално-икономическо устройство, както и на управление. Иконийският султанат пък почерпил от опита на Иран, който селджуките владели през XI–ХII в., преди да заемат и част от византийските владения в Мала Азия. Почерпил той прочее и от опита на Византия. Така османците добавили немного към управленческите и икономическите институции, възприети или изработени от доосманските тюркски държави из казания ареал. Тази рецепция не била обаче въпрос на кратък период, тя представлявала процес, в който се вмесили влияния и от немюсюлманските завоювани страни. Особено що се отнася до стопанската структура и най-вече до инфраструктурите.

Както е редно, влиянието на изброените, по-напреднали от османското общества засягало предимно горните слоеве у османците. Уджът не удовлетворявал интересите на тези слоеве, понеже бил не собственост, не дори точно владение, а по-скоро началство над бойците от определена територия и администрирането й. Затуй още при първите емири техните военачалници се стремели да превърнат управленческите си правомощия в право на собственост над такава територия. Типичен пример в туй отношение е случаят с Евренос бей, получил като удж земите западно от Серес през 1385 г. Още на следната година Мурад I му разрешил да ги вакъфира — да създаде от приходите им религиозна фондация, управлявана от Евренос и потомството му «до края на света». Което означава, че уджът вече бил се превърнал в поземлен мюлк, тоест в пълна собственост на военачалника. Така в процеса на завоюване на балканските земи из тях били раздадени значителни владения на газиите по подобие на известната от доосманските ислямски феодални държави «икта» — пълна поземлена собственост. Тези владения невинаги водели началото си от уджове. Те били плод от двустранен интерес: държавата насърчавала своите именити военачалници и допринасяла за «съживяването» на даден район, а газията се сдобивал със значителна независимост.

Характерно е, че тъкмо нашите земи, завладени преди да се утвърдят институциите на фиска (бейт-ул мал), на мирийските земи, над които той имал върховна собственост, а също и на спахилъка като система — тъкмо нашите земи предоставили благодатна възможност за едрото мюлково земевладение. Някои по-известни мюлкове са: на Михал бей в Търновско и Плевенско, на Карлъзаде в Гьопсата, на Али бей и Ибрахим паша в Родопите, на Мустафа паша в Свиленградско, на Ахъ Челеби в Хасковско, на Фируз бей в Пловдивско, на Минет бей в Станимашко, на Паша Йигит в Скопско и пр. От изброяването им личи, че този род владения били ситуирани върху плодородни, предимно равнинни терени.

Османският централизъм

До управлението на Мурад I не би могло да се говори за османски аграрни институции — поземлените мюлкове били форма, изцяло унаследена. При този емир неговият кадъаскер Халил Чандарлъ създал държавната хазна (преди 1368 г.) и обявил под нейна върховна, собственост всички завладени земи, «мирийските». Този постулат идвал да аргументира, правото й да разпределя, отстъпва и продава, но най-вече да прибира данъците от населението на тези земи и от добива му. Изключение правели султанските хасове, чиито приходи осигурявали апанажа на владетеля. Наскоро Мурад I учредил и тимарската военна система, която играела ролята и на териториално-административна. Завзетите дотогава земи били разделени на две бейлербейства — Анадола и Румелия. Доста по-късно в европейските владения било образувано и Босненското. Подразделение на бейлербейството бил санджакът начело със санджакбей. Спахийството от санджака било сподобено с ленове, наричани според размера на приходите им тимари и зиамети. Такива ленове спахиите получавали срещу тескере, издавано им от бейлербея въз основа на бойна заслуга.

Няма сведения какъв дял от превзетата територия била отредена за спахилъка — по-късни свидетелства го отбелязват като 1/3 от цялата. Начертанието на Мурад I едва ли намерило, въплъщението си до смъртта му, тъй като той и войнството му почти неотклонно се оказвали в движение — било на Балканите, било в Мала Азия. Тъй или иначе, от османските хронисти узнаваме, че бойните си успехи въпросният емир дължал преди всичко на племенното опълчение и на еничарите, докато спахиите играели все още второстепенна роля на полесражението. Това съотношение се запазило и през управлението на Баязид I Светкавицата (1389–1402). Събитията, които последвали неговото поражение и плен в битката под Анкара срещу Тамерлан, а именно единайсетгодишната междуособица между синовете му, доказват, че свободното военно задължено селячество оказало съпротива срещу спахилъка, тоест срещу институцията на професионалните бойци-ленници; законодателните мерки на Мурад I щели да внесат разделение сред варварската равноправна маса, като привилегироват част от нея в качеството й на «харби» — военни. Но надмощието на Мехмед I (1413–1421) означавало тържество на спахийството над племенната войска. Незначителни отломки от нейната организация — стопанствата на яя и мюселеми — се запазили тук-там из земите ни чак до XVII в., но реално значение тя вече нямала. Така от времето на Мехмед I бил наложен във войската и земевладението спахилъкът, чийто възход се основавал върху концепцията за строг и последователен централизъм у османците.

Като държавна доктрина и осъществена практика той поначало е присъщ на източните феодални общества, чието изучаване задълго бе подчинявано на западния модел на историческо развитие — неслучайно многократните опити да бъде въведен в науката равноправен модел за «източния начин на производство» биваха категорично пресичани. При това беше и е очевидно, че западните въплъщения на феодализма не се схождат с картината на феодалния Изток. Една от чертите, характеризиращи източните общества от същия етап, е, че у тях централизмът предхожда, а и съпътствува цялото феодално развитие, стремейки се да го овладее и подчини на интересите си, докато на Запад абсолютизмът се появява като израз на последния етап от това развитие, бележещ всъщност края му. Борбата на западното бюргерство за освобождаване на градовете от феодална зависимост би била напълно безпредметна из Изтока, където градът през цялата епоха на феодализация и феодализъм е бил свободен, тоест подчинен пряко и единствено на централната власт. Затуй пък из източните градове не започва спонтанно създаване на промишленост, техен поминък си остават занаятите и търговията досами края на феодалното време.

Казаното, разбира се, не изчерпва различията между източния и западния модел на средновековно развитие. Османската държава, бидейки кръстопътна, предоставя особено познавателен пример за среща на тези модели. Но през XIV–XVI в. тя е поле, където действува преимуществено източната традиция, към която отнасяме и византийската, отразила се дотогава върху Балканите като цяло.

Прочее, управлението на Мурад I отбелязало първия ход в изграждането на османския централизъм, надценяван от науката и по обхват, и по дълбочина, и по трайност. Заслужава внимание фактът, че той бил концепиран, преди да бъде пристъпено към осъществяването му; през втората половина на XIV в. османците били все още варвари, та това, че бил учреден фиск с върховна собственост върху земята, сякаш не отговаряло на битието им — номадско и все походно. Този принцип обаче означавал безусловно, че централизмът ще бъде занапред фундамент на тяхната държава.

По шериатско право завладените земи следвало да имат три предназначения в зависимост от използването на рентата от тях. Една трета се полагала на владетеля като негов апанаж, втора трета можела да бъде вакъфирана, сиреч обслужвала разходите за ислямската общност, а последната трета трябвало да издържа войската. С други думи, равнопоставени според шериата били категориите султански хас, вакъф и тимар. Обективно погледнато, османският бюджет бивал функционално разпределен. Частта приходи, които пълнели султановата хазна, удовлетворявала разходите на двора заедно с придворните платени военни части — «шестте билюка», които всъщност били повече от билюци. Вакъфските земи издържали култовото строителство, образованието, градското благоустройство и подпомагането на социално слабите членове на мюсюлманската общност. Делът земи, включени в тимарската система, изхранвал спахийството — замислено като преобладаващ състав на походната войска.

Вероятно е излишно да се каже, че това мъдро разпределение на държавния бюджет било по-скоро концепция, отколкото реална практика, иначе едва ли и би могло, защото следвало да бъде осъществено в една средновековна действителност, противостояща по принцип на правовия ред и строгите норми, факт е обаче, че от Мехмед I до Сюлейман I (1520–1566) османското законодателство все по-детайлно и конкретно разработвало взаимоотношенията между фиска и спахиите, между спахията и раята, между раята и фиска, довеждайки тези законоположения до съвършенство. Обстоятелство, което едва ли е канализирало взаимно непримиримите интереси на трите страни, затуй пък се е отразило с трайна сила върху изучаването на Османската империя.

Ранно развитие на тимарската система

Учредяването на тимара като система естествено подкопало институцията на свободното селячество. Всеки яя или мюселем се стремял да се включи в спахилъка, като от селски стопанин се превърне в събирач на рента. С това се разпадала организацията на племенното войнство — част от контингента му преминала към спахийството, а друга — към военно незадълженото селячество.

Създаването на тимарската система изисквало тя да получи кодификация. Това може би започнало при Мурад I (без да имаме сигурни данни), продължило при Мехмед I с първата регистрация на спахийските тимари, но стигнало до обща законова норма едва при Мехмед II Завоевателя (1451–1481). Последният оправдано се провъзгласил за падишах, бидейки реален основоположник на Османската империя. Нему всъщност принадлежи окръглянето на идеята за твърд централизъм, отразена в кануннамето (законника) на Мехмед II.

Дотук османците съобразявали управлението си почти изцяло с шериата. Но специфичните реалности в тяхната прекалено пъстра по състав държава наложили успоредно с традиционното им духовно право да бъде създадена и светска кодификация — канунът (от гръцкото «канон»). Прочее, кануннамето на Мехмед II все още напомняло ненапълно изживяното от османците варварство; този законник е недиференциран, хаотичен. В него са поставени като равни по важност несъизмерими елементи, а именно: «1) изнасилването, 2) побоят, убийството и обидата, 3) винопитието, кражбата и клеветата, 4) четвърти дял от кануннамето на Мехмед хан». Именно последният този дял, за който законодателят дори не успял да намери заглавие, бил посветен на взаимоотношенията вътре в тимарската система, макар все още твърде бегло нормирани. При сравнение се оказва, че новооснованата Османска империя се намирала на равнището, отразено в Бургундската или в Салическата правда — едно състояние на преход от племенна организация към държава.

Не по-малко съществена била дейността на Мехмед II в практическото изграждане на тимарската система. Званието си Завоевател той получил не само заради това, че свършил с Византия, като превзел Константинопол, но най-вече за ликвидирането на сетните остатъци от княжествата на селджукидите в Анадола. Тамошните феодали дължели силата си на едрото феодално земевладение, по аналогия с което и из нашите земи бивали раздавани поземлени мюлкове, превръщани във вакъфи. С един акт от 1467 г. Завоевателят секуларизирал — в крещящо противоречие с шериата — всички аграрни вакъфи и ги поделил на тимари, с което удвоил приходите за спахилъка и определено подчертал значението на спахийството в цялостната структура на империята.

От тази — прекалено «светска», да кажем — позиция на Завоевателя се разразило недоволство сред мюсюлманските духовници, които вакъфите изхранвали охолно. Към него се добавила реакцията на тежките земевладелци от Анадола и Румелия. Веднага след ненавременната смърт на Мехмед II неговият син Баязид II (1481–1512) — ползващ се с подкрепата на засегнатите от секуларизацията — възстановил безусловното земевладение за сметка на спахилъка. Синът му Селим I Страшни (1512–1520), смятан за поставеник пък на тимариотите, се опитал да ограничи разпространението на вакъфите, като забранил да бъдат учредявани нови. Мярка, която търпяла значителни изключения.

Най-големи усилия да заздрави тимарската система и внесе ред в нея положил Сюлейман I (1520–1566). Наречен с право Кануни (Законодателя), през неговото управление били създадени законници за всеки отделен санджак на империята, в които се отчитали местните особености на терена, традициите, пазара и пр. В обемистото законодателство на този султан, чието време отбелязва разцвета на Османската империя, е отразена с пълна сила концепцията за централизма, опрян върху ленната войска, която из провинциите трябвало да представлява гръбнака на властта. Сиреч нейните началници да бъдат единствените и надеждни органи по места, а спахийството да организира и контролира селското производство там. При запознаване с това законодателство оставаме с впечатлението, че дотолкоз стройна, логично издържана и функционална система на управление и експлоатация едва ли е съществувала в друго средновековно общество.

Както личи от богатата документация по спахилъка, тимарът бил не земевладение в точния смисъл на думата, а отчисление на част от централизираната поземлена рента, над която имал строг контрол фискът. Тези части из нашите земи възлизали предимно на 2 до 5 хиляди акчета през XV в., когато един кон струвал 800–900 акчета, жребецът –1500, а средната надница на строителен работник била 10. Изобилни били и тимарите до и по 1000 акчета. Иначе казано, тимарът представлявал спахийската заплата, която титулярят му получавал под формата на поземлен данък, десятък и други дребни събирания от записаните нему домакинства. Тоест спахията имал определени права не над територия, а над фиксиран в берата му брой селски стопанства. Ако те се разроели, горницата образувала друг тимар. В известно село можели да съществуват два-три и повече тимара или пък две села да образуват един. В немалко случаи тимари били образувани от градски глоби и такси, несвързани изобщо със земята. Срещу своя доход спахията бил длъжен да поддържа кон, а ако тимарът му надвишавал минимума (различен за отделните области) — и допълнителен боец, когото да води на поход.

Тимарът не бил нито отчуждаем — титулярят му не можел да го продаде, менява, заложи, — нито унаследяван. Прерогативите на тимариота били подробно уточнени, ограничени били неговите правомощия. Характерно е, че въпреки разрешеното му лично стопанство в тимара (хаса), което трябвало да се състои от нива, лозе, градина, единствените налични из регистрите такива имоти били воденица, плодни дървета, тръстичища. С други думи — доходоносен обект, който не се нуждаел от стопанисване. По правило спахията не се занимавал със селско стопанство, бидейки твърде често на война или живеейки в града, финансов имунитет той изобщо нямал, понеже повече от половината приходи, извличани от записаните нему домакинства, прибирал фискът.

От казаното е явно, че османската централна власт възлагала върху спахийството значителна отговорност в не едно отношение, докато го възмездявала доста скъпернически. На такова мнение били, види се, и самите спахии. Още повече че централният кадастър определял далеко не най-добрите земи за тимарски. А в йерархията на спахилъка съществувала остра диференциация. Горната й граница достигали бейлербейовете с милионни хасове, следвани от санджакбейовете с неколкостотин хиляди акчета. Редки били зиаметите с номинали над двайсет хиляди, докато редниците от ленната войска — при споменатия среден размер за Румелия — много често падали под него, че и били принудени по двамина и трима да делят прихода от един тимар.

Голяма част от нашите и чуждите османисти обаче приемат спахията за основен експлоататор на раята, та и за феодал. Причината за това лежи в самата документална база по въпроса. Вече се каза: почти цялото законодателство третира взаимоотношенията рая — ленник — фиск. При закононарушения се намесвали местните кадии, а при по-тежки — санджакбейовете. Затуй и кадийските регистри съдържат предимно решения по този род материя. При периодично провежданите регистрации на леновете пък, които следвало да отбележат протеклите междувременно промени из селата, за да обособят нови тимари, били съставяни дефтери, където фигурира всяко акче, взимано от спахията срещу глоба, такса и пр. Тази колосална отчетност — да не говорим за останалите видове, посветени на спахилъка документи — създава убеждението, че той представлявал всеобхватна система, която османистите приемат за «феодално земевладение». А би трябвало неминуемо да се запитаме: при кой феодализъм държавната хазна е държала сметка за всяка пара, прибирана от феодала? Щом законодателство и администрация така зорко контролирали тимариотите и най-вече приходите им, дали спахията бил лице привилегировано? Нали всевъзможните феодални привилегии поначало биват обичайни, въпрос на надмощие и произвол, в които централната власт нямала възможност за намеса. Първата такава привилегия е имунитетът. А къде го имунитета на спахията с приход колкото да изхрани коня си? Не е ли по-уместно да го сравним със западноевропейския рицар, формално зачислен сред благородничеството (каквото тук се представлявало от «военните»)? Или пък Османската империя с право е смятана за някакъв «демократично деспотичен» феодализъм?

Феодализацията на османското общество

Пак по причини, които се коренят в изворовата наличност, почти извън обсега на изследванията е останал процесът, който бихме определили като феодализация на едно източно общество, османското.

От самото начало на държавата им горните слоеве у османците не можели да бъдат удовлетворени от условното — послужебното — земевладение, сиреч от тимара. Той бил свързан с тежки задължения, а и не бил наследствен. Достъпът до него бил съблазън за довчерашни редници от опълчението, но никакъв лен — дори от най-едрите — не отговарял на интереса на военачалниците газии, на везирите и придворните. Те се стремели към безусловни владения, каквито съществували в доосманските бейлици, и бързали да ги вакъфират, с което ги гарантирали за потомството си. Възползвайки се от своята близост с владетеля или направо бидейки от Османовата династия, вакъф-сахибите се сдобили с обширни земи още в хода на завоеванието.

Веднъж заложен като всеобща държавна доктрина, централизмът оправдано влязъл в разрез с безусловното земевладение и извършил много, за да го унищожи или поне да ограничи обхвата му. Но се оказало късно: вакъф-сахибите вече образували немалък и главно влиятелен слой, в състояние да отстои кръвните си интереси. Към него — това е показателно — редовно се присъединявали и висшите чинове на спахийската йерархия, които, понеже гледали на огромните си хасове като на преходна, свързана със службата им облага, отривисто си издействували и мюлкове, учредявайки от тях вакъфи. Така тяхната роля в разпределението на централизираната поземлена рента ставала двойствена, като, разбира се, надделявала у тях битността им на безусловни земевладелци. Султанът от своя страна бил не докрай решителен в стремежа си да отърве централизма от растящото могъщество на големите феодали: те образували най-близкото му, все по-многочислено обкръжение, от чието съдействие той се чувствувал зависим.

Цялата вътрешна история на Османската империя е всъщност арена на конфликти между отделните категории земевладелци, тъй като рентата от земите била единствен начин за разплащане на султана с неговите роднини, фаворити, висши и средни сановници, а накрая и с походната конница. Съвсем по реда си всички междуособици, дължими на обедняването на спахийството или неутолимите апетити на еничарите, имали за знаме «стария закон» — тоест възстановяване на пропорциите при разпределяне на поземлените приходи. При това е трудно да посочим периода, през който този закон да бил спазван.

Съотношението между отделните категории земевладение било динамично, обусловено от надмощието или отстъплението на съответствуващата му прослойка в йерархията на властта. Тези конфликти могат да бъдат проследени отчетливо до XVII в., докато спахийството все още играело своята роля на боен контингент.

Доказателства за това, че именно поземлените мюлкове и вакъфи били представителни за османския феодализъм, са следните. Първо: при тях сахибът имал права не над част от приходите на даден брой домакинства, а над територия с точно определени граници. Така увеличаването или намаляването на раята му било негова работа. Като резултат той заселвал или привличал във вакъфа си население и определял формите на експлоатацията му. Понеже в израз на височайше благоволение фискът отпускал често нему и събирането на поголовния данък или освобождавал вакъфската рая от държавни ангарии, вакъф-сахибът се сдобивал с финансов имунитет. Вакъфнамето — актът, с който всеки мюлк-сахиб основавал своя фондация — нормирал размера и формите на разхода й за определени цели. Дори процентът на този разход да представлявал нищожна част от общия неин приход, вакъфът минавал за «хайрие» — благотворителен. С останалата сума, понякога милионна, се разпореждал мютевелията, формално управител, а всъщност наследствен собственик на вакъфа. Без да влизаме в подробности, нека споменем, че съществувала и разновидността «евлядлък-вакъф» — вакъф за потомството. При нея учредителят завещавал целия приход от земите си на деца, внуци и правнуци до изчерпването им, а подир това — на ислямската общност.

Ето под тази благовидна форма поне една трета от мирийските земи били изведени от разпореждането на фиска и формирали «частен сектор» в земевладението, който не можем да определим другояче освен като феодален. Въпреки постановлението на шериата, че вакъфите били неизменни и неотчуждаеми «до края на света», те се намирали в активно движение — мютевелиите им ги продавали, залагали, разменяли, но и увеличавали чрез покупка на други вакъфи. Прочее, въпреки постановката в историографията ни, че земята в Османската империя през XV–XVIII в. била имобилизирана, извадена от оборот, реалността изглеждала другояче: през целия период съществували сделки със земя, и то земя в безусловна собственост. Иначе няма как да обясним факта, че през XIХ в. у нас аграрни вакъфи почти отсъствували, бидейки отдавна изкупени от страна на чифликчии или от селски общини, които ги използвали като мера и пасища.

Противостоенето между феодали и ленници прочее било неравно и не би могло да завърши в полза на спахийството. Защо тогава научната литература разглежда като основна институция на османския феодализъм тимарската система, а извън вниманието й са останали действително феодалните форми на земевладение? Каза се: заради документацията и по-точно нейното отсъствие, що се отнася до вакъфите. Тя по правило не представлявала дял от държавните архиви, тя се съхранявала в частни ръце — у потомството на завещателя, което в течение на векове (Евреносовите вакъфски земи например частично се запазили до Балканските войни) управлявало и експлоатирало даден вакъф. Голяма част операции, извършвани от мютевелиите, били противозаконни; досущ незаконно било разпределението на приходите им. И макар че мютевелията трябвало ежегодно да дава отчет на местния кадия за баланса на вакъфа, кадията отразявал това в определен регистър, който естествено някак си изчезвал. По съвсем изолирани случаи — какъвто е архивът на Евреносовци в Солун или на Гази Хусрев в Сараево — можем да си съставим представа за обемистото счетоводство и всестранни операции с добиви, рента и имоти, извършвани от вакъфа. Но по принцип вакъфските архиви се оказват недостъпни за изследване, ако изключим султанските вакъфи, всъщност държавни фондации.

Ето колко просто, но непреодолимо обстоятелство е причинило диспропорции и крещящи несъответствия в изучаването на османската аграрна структура, така важна, за да вникнем в българското подробско минало. Причина са състоянието, а също и тенденциозната насоченост на масата от изворите.

Османският развит феодализъм

Когато империята просперирала и придобивала нови територии, та султанът се оказвал достатъчно силен да надмогне опеката на магнатите, той се опитвал да повиши броя и престижа на спахийството, на което да се опре срещу тях. Така било при Мехмед I и Мехмед II, към същото се стремял Сюлейман I. Аналогична политика ни е известна от историята на повечето източни общества — японската династия Минамото (XII–XIV в.) използвала самураите срещу едрите феодали, а почти по времето на Сюлейман Иван IV Грозни създал опричнината, за да обуздае руското болярство. Но феодализмът по природата си е непримирим спрямо такава политика, преди да се е изживял. Нещо повече: веднъж укрепнали, османските едри земевладелци се домогвали към политически позиции. През периода до края на XVII в. тия стремежи имали за цел истанбулския двор, изразявали се в съперничество за везирски и други санове — за порции от централната власт. Едва през следващия век и при краха на спахийството влиятелните феодали осъзнали интереса си като участие в местната власт, а оттам и като самовластие.

Историографията дълго е идентифицирала упадъка на ленната система с разложението на феодализма у османците, при което е оставяла без пълнеж един двувековен социално-икономически хиатус от началото на XVII до това на XIX в. — що е имало там, двеста години все разложение ли?

Състоянието на проблема «разложение» дължим пак на изворите — този път политически трактати и хроники от XVII в., чиито автори — Кочи бей Гюмюрджински, Селяники, Айни Али, — бидейки говорители на спахийството и защитници на «стария закон», виждали в упадъка на спахилъка провал за цялото османско общество поради пакостните действия на «чужденците». Едва в наши дни бе уточнено, че въпросните консервативни идеолози са имали предвид обществен слой, «чужд» на спахийството в социален смисъл. По-точно — безусловните богати земевладелци.

В действителност, ако вземем под внимание иманентната същност на феодализма, османският добива завършената си характеристика точно където науката сочи началото на неговото разложение. Развитият феодализъм например не би съжителствувал със спахилъка, рожба на прехода към раннофеодална военна организация, наложен, а по-късно изкуствено поддържан от централната власт; не би търпял той и управлението над провинциите да бъде прерогатив на висшите спахийски чинове. Прочее, въпреки упоритите усилия на султаните да не допуснат натрупване на крупни богатства у частни лица, необвързани йерархично спрямо центъра, каузата на централизма била без перспектива: всяко трайно обществено формирование неизбежно води до имуществено поляризиране, което преминава и в социално.

И централната власт, уж крепителка на тимариотите, дейно участвувала в съсипията им, като превръщала спахийските земи в султански. Това се налагало от задълбочаващите се затруднения на фиска — също типично за развития феодализъм явление, тъй като все по-голяма част от поземлените приходи биват присвоявани от частни лица. Пасивните баланси на имперския бюджет станали хронично, а скоро и неизлечимо заболяване на османските финанси още в края на великолепното управление на Сюлейман I. Една империя, простряла се върху части от три континента, добре населени, богати на природна даденост и с икономика, традиционно развита от древността насам, не смогвала вече да уравновеси приходо-разхода си, та в течение на векове си помагала с външни заеми от далеко по-скромни държави. А при Сюлейман I тя подписала и първите капитулации, неравноправни търговски договори, които разрешавали на чужденците да внасят безмитно стоки на османския пазар.

Винаги жадният и по правило в дефицит държавен фиск дължал положението си не само на това, че със стагнацията на завоеванията секнали постъпления от плячка — те всъщност и дотогава отивали не у него, а в султановата хазна. Оставала му поне половината от рентата на тимарите, но другата половина от тази рента — спахийският дял — вече бивала изразходвана без ефект: на спахийството походите не можели да разчитат дори към края на XVI в., то системно и масово отсъствувало от бойния театър, понеже жалката му издръжка не компенсирала ни неговите усилия, ни риска. За да компенсира пък отсъствието му, султанът увеличавал наемните придворни части. Техните заплати идели от частната хазна на владетеля, който трябвало да разширява хасовете си, за да осигури тези огромни средства. Това можело да стане не за сметка на вакъфите, разбира се, а на спахийските тимари. Все по-голям брой от тях бивали комасирани, за да образуват нови хасове или да бъдат придадени към вече съществуващите.

Както при всеки централизъм, и у османците процъфтявала за чудо корупция — неслучайно «бакшиш» и «рушвет» са от турцизмите в езика ни. Особено обиграни в такава дейност били държавните финансови органи, затуй се наложила друга практика, известна и от по-рано: откупване на събиранията. Съответният откупвач внасял предварително при спечелен търг номиналния приход от даден обект — част от хас, пазарни и пристанищни мита, султанов вакъф и др., — а сетне събирал колкото могъл, но всякак над номинала. Веднъж разпространила се, тази практика пакостно процъфтявала. От нея печелел не фискът, понеже успоредно протичала «революцията на цените» из цяла Европа, сиреч бърза инфлация; печелели лихварите — набързо приели исляма гърци и евреи, а също и турци вакъф-сахиби или еничарски аги. Тогава властта взела да продава приходите си с години или десетилетие напред, което практически означавало, че получава от откупвачите само някакъв процент от реално полагаемото й се. Безмитната търговия, която упражнявали из Средиземноморието французи, англичани, венецианци и пр., също я лишавала от едно значително перо.

Все по-острите финансови затруднения принудили Портата да въведе още по-порочна система за реализиране на приходите си: «маликяне». Според нея откупвачите взимали на търг всички събирания от определена територия. Правото им върху тях било пожизнено и по нищо не се отличавало от владение, съпроводено с финансов имунитет. За да не го наречем феодална собственост, пречи обстоятелството, че маликянето не било унаследявано. Всъщност, ако забогателият от лихварството на покойния си баща негов син успявал да спечели новия търг, той на свой ред владеел пожизнено същото маликяне.

Този род владения наред с наличните вакъфи и произтеклите вече тук-там в пълна собственост чифлици дооформили картината на зрелия османски феодализъм. Спорадично се запазили отломки от спахилъка, без титулярите им обаче да се придържат о военните си задължения. Толкоз останало от «строгия и последователен» османски централизъм към края на XVII век.

Имунитетът — узаконен или не — обуславя разпадането на властта, по-точно нейното разделяне с участието на едрите феодали. Всевластни из провинциите, където се простирали техните земи, сега те не криели стремежа си към самовластие. Местните органи на центъра не били в състояние да им попречат, тъй като той нямал средства да поддържа ефективни репресивни сили из отдалечените райони. Донякъде и донякога такава роля следвало да играе еничарството, пръснато из всички градове на империята. Не че то действувало по заповедите на Портата или на своя истанбулски ага, но дивият произвол, който упражнявало там, не само всявал страх у раята, но и обуздавал възможните самозванци по места. През XVII в. обаче еничарите дотолкоз били се откъснали от първоначалното си предназначение, окопани в градския живот и земевладението, така били забогатели от лихварство, търговия и изнудване, че на тях Портата не можела да разчита нито като на участници в бойните й предприятия, нито като на блюстители на интересите й из провинциите. Още по-зле дори: понеже тъкмо еничарството особено се замогнало, ползвайки се от привилегиите си, то се явявало нескрит привърженик на децентрализацията, действувало в полза на местната, а не на държавната власт. Истанбулското пък еничарство, някогашна преторианска гвардия на султана, се претворило в опасна сбирщина, пред която треперили гражданите, а и Високата порта.

На фона на надвисващата дезагрегация на традиционните структури, пред лицето на растящата външна опасност най-болезненият за Портата въпрос си оставал ефективността на армията й. Той се изострил особено след поражението на османците при втората обсада на Виена (1683 г.). Налице бил парадокс: из имперската територия гъмжало от професионални войници или поне от въоръжени мюсюлмани без охота да преминат към мирен бит, но те не се вестявали, призовани на поход; хазната не можела да плати участието им. Скоро обаче щяло да се намери кой.

Аянлъкът

Градовете на Балканите под османска власт имали развитие, различно от това на западноевропейския средновековен град. По статут подчинени пряко на централната власт, за тях не важели феодални ограничения. Османските феодали пък не живеели по подобие на западните из своите владения — по предпочитание те обитавали градските административни центрове, където изобщо бил съсредоточен османският елемент: еничари, духовници, някакъв гарнизон. Тук, а не из населения предимно с българи градски хинтерланд мюсюлманите се чувствували по-сигурни, в своя среда, макар че и значителна част от гражданството била местна, немюсюлманска. Но не тя определяла физическия облик на града, нито на градските отношения.

Въпреки консерватизма на султановото законодателство, което спъвало конкуренцията в градското производство и търговията чрез овехтялата им регламентация и цехови ограничения; въпреки че липсата на правов ред застрашавала предимно забогателия инициативен гражданин — и нарочно християнина — градовете из нашите земи се развивали подчертано през XVI–XVII век. Още повече — през следващия. В резултат от дълготрайното и по-тясно, отколкото по селата съжителство между двата етнически елемента из градовете между тях се установило и делово взаимодействие. Мюсюлманите били най-чести клиенти на българския занаятчия, а за подобряване на битието си той разчитал на кредит от вакъфите, които имали задължения пък по градското благоустройство, строителство и пр. Тъкмо сред населението на града се зародили силите, заинтересовани не само в децентрализацията, но и в местното самоуправление. Икономически активни, по правило с по-широк кръгозор, тези елементи си давали сметка за настъпващото безсилие на султановата власт; в града тя вече се заявявала само чрез своите бирници, откупчици, прекупчици и всевъзможни емисари, в чиито нареждания никой не възнамерявал да се вслушва. За гражданството ставало ясно, че се налага да вземе защитата на интересите си в свои ръце.

Институцията на аянлъка датирала поне от XVI в., когато центърът се опирал върху някакъв брой градски първенци, задължени да провеждат заповедите му по места, тъй като собствените му органи още тогава били неефективни. Прочее, така посочените от кадията, а уж изборни аяни, тоест «очи» на властта (тук за отбелязване е множественото число), трябвало да осигурят успешното събиране на данъците. Но след средата на XVII в. терминът бива отнесен към коренно друга, към спонтанно утвърдила се институция, пак градска по същество. Аянът бил изборен, макар не съвсем, защото и не можело да бъде; като такъв се налагал сам чрез влияние, богатство и не на последно място чрез бойна сила най-могъщият мюсюлманин от града или околността. Той по правило издържал според парите си дружина от професионални насилници — от онези, които не се явявали на поход по султанов призив. За разлика от султана аянът плащал, и то добре. А бойци му били необходими, първо, за неговия «избор», за утвърждаването му като властник над района и, второ, за да отстоява срещу не един съперник своята позиция. Сега цялата онази маса от професионални, но прегладнели бойци мюсюлмани се ориентирала към многобройните аяни из Румелия. И образувала техните лични платени дружини. Така картината на един типичен феодализъм се попълнила до сетния щрих.

Започвал онзи етап, присъщ на феодалните общества изобщо, когато отрязъкът от раздробената власт зависел за своя размер изключително от силата, тоест от числото саби (или цеви). «Разбойничеството», известно от навечерието на Великата френска революция и досущ съвременно на описваните събития, поначало съпътствува сетния етап на феодализма — безпътицата на огромни маси, която предизвиква и огромен хаос.

Тук той бил подпомогнат от самата централна власт, която — бидейки без приходи и без сносна армия — потърсила спасение в «местните войски», от които се надявала да комплектува поход. Тях — всъщност своите платени дружини — трябвало да доведат под знамената аяните. Няма защо да се дивим, че през XVIII и началото на XIX в. ни една бойна кампания на Портата не приключила успешно. Разнопосочната сбирщина, която тя подкарвала срещу врага, обикновено се пръсвала още преди да наближи бойния театър.

Често, да не речем задължително, разцветът на феодализма довеждал до вътрешна война или поне до дълготраен конфликт между феодали и централна власт; през смутни времена е преминала почти всяка европейска държава на подобен етап. След средата на XVIII в., а категорично от 80–те му години, та до края на първото десетилетие от деветнайсетия, Османската империя била арена на колосално размирие, което вероятно би струвало раздела й, ако външните сили през същия период не били вплетени в коалиции и акции срещу революционна Франция.

Нека подчертаем, че първите и — оказва се — неизлечими урони нанесли на Високата порта не поробените, ами мюсюлманските провинциални нотабили, изградили могъществото си в разрез с държавната йерархия. Отцепничеството, друга типична черта на късния феодализъм, било върховна проява на анархията не само из Румелия, но и из Анадола, Леванта, Северна Африка. В българските земи този период е останал с названието «кърджалийско време», макар че не кърджалийството било определящият го компонент. По-скоро — аянлъкът и родените от неговия триумф над централизма местни структури. Излишно е в тях да търсим единство, те зависели от локалните условия. И тъкмо затуй били по-адекватни на разнородната картина, каквато представлявали османските провинции по онова време, отколкото натрапваните отгоре опити да бъде запазен «старият закон» или обратното: да бъде възродена чрез половинчати реформи централизацията на земя, приходи, войска.

Реалността, създала се из Румелия през «кърджалийско време», разкрива още една, характерна за развития феодализъм черта: поделяне на политическата власт. За населението от определен район най-могъщият местен първенец — аян или самовластен паша — бил не само земевладелец, но и управник, и военачалник.

Немислимият водовъртеж, който удавил Румелия, постепенно утихнал в някакъв спонтанно създал се ред. Хаосът се структурирал. Върху земите, където за десетилетие или по-дълго били се закрепили най-големите отцепници, като Осман Пазвантоглу, Тепеделенли Али, Тръстениклиоглу Исмаил, изникнали множество — стотици, твърдят свидетелствата — чифлици. Те как ли, ако не чрез покупко-продажба, били разположени върху вакъфска земя. А защо не и върху султански хасове. Факт е, че именно през визирания период самият султан Селим III (1789–1807) присъвкупил към своята хазна хиляди тимари, останали без титуляри, за да осигури издръжка на реформената армия, низамите. С други думи, процесът на орязване на вече съвсем ненужния спахилък продължавал. В него ще да взели бодро участие и отцепниците паши, и аяните при своето самовластие — чифлиците им нямало къде да се прострат освен върху занемарените или креещи тимари. Последните приходи от земи, предназначени някога за издръжка на ленната конница, били продадени на откупвачи. Прочее, краят на тимарската система, обявен формално през трийсетте години на следващия век, фактически настъпил много по-рано. Изместена дълго преди това от разнообразни форми на феодално земевладение със съдействието или в разрез с постановленията на централната власт, оттук нататък противостоенето в плоскостта на аграрните отношения щяло да се промени: започвало зараждането на частната собственост за сметка на феодалната.

* * *

В течение на последните десетилетия османският феодализъм бе предмет на научни спорове. Преобладаваща част от новата турска историография отричаше изобщо съществуването му, като наблягаше върху факта, че у османците не е имало лична зависимост на селянина от спахията, че са били допускани съдебни спорове между тия две страни и най-вече, че силният централизъм бил несъвместим с феодализма в познатия му вид. Тези аргументи не са без всякакво основание, но само ако приемем за феодализъм изключително неговия западноевропейски модел, който едва ли може да бъде универсализиран главно по причина на по-ограничения му — сравнен с източните средновековни общества — териториален обхват.

От обратна в дискусията страна марксистката историография, пренебрегвайки конкретните исторически реалности, подведе предубедено категориите на османските аграрни отношения под схемата на западния феодализъм. За тяхна основна институция бе обявена тимарската система, при което цялата теоретична конструкция страдаше от неубедителност. В защита на тия изследователи ще повторим, че османското законодателство и записана практика наистина създават впечатление, че спахилъкът е определяща, ако не единствена форма на земевладение и експлоатация в османската държава през периода до 1834 г. При това явно е, че ако препериодизираме вътрешната история на Османската империя, без да насилваме обективните факти, картината се очертава доста по-убедително. А именно:

Периодът XV–XVI в., приеман като «класически» за османския феодализъм, бил всъщност време на зараждане на феодалните институции. Същевременно тимарът заел в социално-икономическата структура мястото, което му се полагало, при прехода от варварство към феодализъм.

Следващият период — ХVII–ХVIII в., отбелязван много неопределено като «промени в османската феодална система» или «разложението» й, бил par exellence феодалният етап в развитието на османското общество не само по своите социално-икономически, но и по политическите си характеристики.

Консервативната роля на исляма, религия на свободните арабски номади, а също и държавната доктрина за централизма се оказвали пречка за диференциацията на онова общество. Оттам — противоречивите тенденции в управлението, стопанството и социума, траен резултат от сблъсъка между централизма и децентрализацията, а в крайна сметка — от неотстъпчивата идеологизация, типична за всички ислямски държави.

Българското общество под османска власт до Възраждането и до Източния въпрос

Кръгът проблеми, подчинени на тази тема, нямат еднозначен отговор в науката. До средата на века преобладаваше тезата, че положението на българите било «временно» подобрено през първите два века османско владичество. След това се наложи схващането, че такова подобрение нямало, напротив: българите страдали не дори еднакво, ами все повече през целия период на робството. Конкретизирано спрямо отделните подпериоди, това схващане, станало задължително за историографията ни, би довело до абсурден краен извод. А именно:

Османското нашествие било съпроводено с унищожаване на производителните сили и изтребване на населението — постановка, достатъчно крайна, за да обезсмисли всякакво по-нататъшно изследване по история на България от XV в. нататък. След като от 890 155 души българи през 1490 г. например само в течение на един век били унищожени 680 000. Прочее, българското население не се съвзело изобщо от тази демографска катастрофа. Друга трайна беда за народността ни бил кръвният данък, който отнемал периодично по 1/5 от мъжкия прираст на българите, докато женският се губел из турските хареми. Още по-жестоко нашият народ пострадал от помохамеданчванията, които само през XVII в. засегнали около 25% българи. Безогледната експлоатация, на която били подложени зависимите селяни в системата на спахилъка, не позволявала да се развие земеделското производство, понеже отнемала на селянина не само добавъчния, но и необходимия продукт. Неговото положение остро се влошило през и след XVII в., когато османците взели да търпят бойни неуспехи, та присъединяването на нови територии от тях окончателно спряло — тогава фиск и спахии усилили данъчния гнет като резултат от хроничния бюджетен дефицит. Образуването на чифлици към края на XVIII в. обезземлило голяма част от селяните при нова по вид и обем експлоатация. За бедите им допринесли военните провали на империята, корупцията, а по-късно и кърджалийството. И така нататък.

Абсурдът в горната, задължителна доскоро схема се състои в това, че, взимайки за изходна точка едно отрицателно състояние (унищожаване, обезлюдяване, колапс, катастрофа), от него нататък негативните добавки се натрупват интензивно, при което неминуемо се стига до картината nес plus ultra. Тя би трябвало да се закръгли много преди XIX в., щом имала за база казаното състояние. А причината за изведения тук абсурд се коренеше в това, че бе недопустимо да се изрече положително съждение за цялата подробска епоха. Докато на историка е ясно, че никой процес — особено с полухилядолетна трайност — няма как да представлява права линия, насочена само нагоре или само надолу; той бездруго бива изразен от лъкатушна крива.

Население

Не може да има спор по резултатите от османското завоевание за българите — определено най-неблагоприятните възможни, що се отнася до нашата историческа перспектива, погледната откъм XV век. Още веднага обаче възниква въпросът: толкова благоприятна ли била тя за нас в навечерието на османската напаст? Държавна раздробеност, чести войни, предизвикани от многостранен външен натиск, духовен разкол, вражда между българските царе и деспоти. Съвсем аналогична била ситуацията в Сърбия и Византия — отсъствие на стабилитет, при което никой от тукашните владетели не разполагал вече с достатъчно средства да издържа многобройна войска за защита на границите им. Такъв бива навсякъде из Европа стереотипът на развития феодализъм.

Той едва ли се отразявал положително върху българското стопанство през XIV в., върху действието на държавните механизми и ежедневието на българина. Към тази мрачна картина се добавили честите опустошителни ешкинджийски и юрушки набези, на които балканските владетели не смогвали да противопоставят надеждна сила — примерът с двете коалиции, оказали отпор на османското завоевание в битките при Черномен и Косово, са убедително доказателство за това.

Цялата втора половина на века прочее била запълнена от османски нападения, локални конфликти, плен и пожар — две балкански поколения не познали мир над земята си. Голямото разорение на България следва да бъде отнесено с пълна сила към онова време, последвано от падането на Търново и Видин.

Трудно е да си представим как гледал тогавашният поданик — особено селянинът — на своята и на чуждата държава, кое мотивирало предпочитанията или отрицанието му. Сигурно е обаче, че за него означавали много нещо единството на езика, на вероизповеданието (камо ли — на религията!), на местната традиция. Те ще да били определящи за отношението му към властта, в тях се ограничавало и съзнанието му за принадлежност към някакво цяло. Ако днес намираме броя им твърде малък, нека отчетем пък каква е била величината им — несравнено по-значима от днешната.

Така през вековете, за които говорим, населението на земите ни принадлежало към българския народ и носело съзнание за това, но неизбежен исторически катаклизъм го включил в държава, чужда му по език, религия, култура и бит. Това не ще рече, че то нямало участие в нейната структура, че не живеело съобразно с нея, че и тя не се съобразявала с наличието му. Според принципите на шериата още по изначално начертание османците предвиждали, че ще владеят територии с нееднородно по вяра население, тоест, че ще го управляват при нееднакъв режим. Тази концепция пронизала цялата история на Османската империя и в крайна сметка обусловила нейното разпадане. Защото официално признатите от нея немюсюлмански «джемаати» (общности, дискриминирани по религиозен признак) се запазили и дори били охранявани изолирано от ислямската, което ги улеснило да израстат в нации, когато им дошло време. Такъв се оказал обективният резултат от една последователна политика, чиято субективна цел била да огради привилегирования статут на мюсюлманите.

Извън съмнение свирепите набези на османците, а след това и завоюването на земите ни от тях нанесли тежки поражения върху населението им — така бивало през Средновековието при всички варварски нашествия. Онова, което тогава спасявало уседналите народи, били примитивните налични средства за изтребление, на които напълно отговаряли и средствата за самозащита. Тъй че за средновековен геноцид не може да става дума. Тогаз е трябвало, за да убиеш някого, преди това да го настигнеш, а оттам нататък изхода решавали ножовете, но по-често тояги, брадви и други подръчни сечива. Освен всичко релефът на нашата иначе кръстопътна земя, където все по някой нахлувал, за да граби и коли, предоставял неизброими спасителни възможности с мъчнодостъпните си, но сгодни за засада планини и проходи. Нека напомним още нещо забравено: през Средновековието тя била и много гориста.

Тук изтъкнахме общоизвестни истини, за да поставим под съмнение немалкото статистически опити, които идат да докажат извънредно големите, дори съдбоносни или невъзмездими демографски загуби, понесени от българите поради изтреблението, изселването и ислямизирането им през подробските векове — въз основа на такива опити днешните българи с право се питат: а кои и какви сме ние, след като тъй слаб се оказва биологичният континуитет между българското население от XIV в. и нас? За щастие реалната картина на нещата ще да била доста различна от числено изразените във въпросните изследвания резултати. И по-точно казано: тя е неизвестна, но достоверният факт, че българите днес са тук и възлизат на почти десет милиона (заедно със състава на тяхната диаспора), опровергава апокалиптичните изводи за съдбата им през XV век.

Преди всичко, за да твърдим колко и поради какво нашият народ катастрофално намалял при османското завоевание, необходимо е да знаем числеността му до въпросните десетилетия, както и броя на жертвите, които е дал до онзи исторически праг.

Второ: всички изчисления за понесените от него загуби почиват върху османски регистров материал. Дори днес, при утвърдени статистически форми, методи и техника, статистиката нерядко ни подвежда. А какъв ли е бил критерият, квалификацията и добросъвестността на османските писари, натоварени да регистрират българското население в началото на XV в., че и значително по-късно? Немалко са съмненията на османистиката спрямо «точните методи», прилагани към османски регистров материал.

Трето: съвсем задължителен за историографията е съпоставителният подход. Когато днешните балканци с оправдан от закъснялото им развитие исторически романтизъм, плод на трайно фолклорно мислене, изтъкват изключителната си орис, те едва ли я съпоставят с човешките загуби из останала Европа преди, по време и след османската напаст над Балканите. (Нека само споменем, че по същото време татарите все още са в Русия, че на ред европейски народи предстоят религиозните и династически войни, Инквизицията и много други.) Без това да означава, че леко сме се отървали в нашата история, налага се поне да признаем, че аналогии на собствената ни драматична съдба не били редки.

Процесът на османското завоевание, свързан с насилия и разорение, принудил част от българското население да се изтегли от равнините, пресечени от военни пътища, към затворените котловини и предпланините на тук непристъпните масиви. Практика, която не бива да абсолютизираме, понеже най-ранните османски регистрации доказват плътно българско присъствие и в Дунавската равнина, по-малко из Северна и Източна Тракия. Но истината е, че относително процъфтелите през турско наши селища са ситуирани почти без изключение из ниските планини и високи котловини. На скътано, на затулено. А движението към и от планината било характерно за целия период и донякъде диктувано от скотовъдния поминък на населението. По тази причина била нестабилна и селищната система у нас — села, а по-точно махали или колиби възниквали край егреци, кошари, мандри, за да се прехвърлят след някоя година към по-благодатно пасище. Понеже османската регистрация употребявала за всички тях означението «карие» — сиреч село, — учудваща е динамиката на селищната картина между две регистрации. Тя говори, че след завоеванието българите все още не били напълно уседнали, а начесто променяли живелищата си съобразно със сезона и добрите или лошите за пашата години. Този техен бит, всъщност цялостно битие, каквото е номадството, се задържало трайно и като резултат от робството — докато земеделецът бива уязвим, защото неговото имущество е недвижимо, скотовъдецът рискува по-слабо при обстановка на безправие и произвол: имотът му «има крака» и бързо става неуловим.

Бидейки до края на господството си над България малцинство из земите ни, още в началото му завоевателите се опитали да разредят коренното население чрез принудително изселване отвъд Проливите. Този метод се наложил по обективна необходимост: в течение на две столетия те установявали властта си над Мала Азия, която представлявала почти без прекъсване боен театър подобно на Източна Тракия през XIV в. Значително обезлюдени откъм производително население, тях османците следвало «да оживят», като подкарат от вече завладените балкански области селски и градски жители. На тяхно място — къде предначертано, къде спонтанно, се заселвали татари (от района около Самсун) или ислямизирани анадолски гърци, но най-малко тюрки, които попълвали предимно походната войска. Из обширните султански хасове в Източна Тракия пък били настанени хилядите християнски младежи, рекрутирани чрез кръвния данък, но невключени в еничарския корпус — там населението се характеризирало с изключителна пъстрота, бидейки подсилено и с роби, довлечени след османските набези далеко на запад и изток. За наличието на етнически разнородни групи в България допринесли големите военачалници-феодали, които от своя страна също оземлявали по нас робите си, получени като полагаема им се част от бойната плячка.

В хода на столетията из земите ни се наслоявало мюсюлманско население. Определяме го по религиозен знак, както е в източниците, че и както туй отговаряло на реалността. За безусловно тюркско по етническа принадлежност можем да приемем главно юруците, скотовъдци-номади на родовоплеменен стадий на развитие. Те и тук дълго продължили да водят привичния си волен живот, намирайки благоприятен терен и климат за своя изначален поминък. По-късно властта ги организирала в корпуса «евляд-и фатихан» — синове на победителите, — които обаче не се отличили с особени победи, бидейки непригодни за ред и дисциплина. Затворени в клановете си, те отбягвали местните уседнали жители, затуй и не оставили отчетливи спомени у потомците им.

Когато върху земята ни започнало усядане на мюсюлмани, те образували по предпочитание отделни села, наименувани на едного от заселниците. По-редки били смесените, обикновено многолюдни селища, където имало българска и турска махала. Няма по какво да отсъдим доколко тук се касаело до усядане на турци и доколко сместа се е получила от помохамеданчване на част от местните хора. Това може да се установи само при първо поколение мюсюлмански неофити, чиито бащи бивали регистрирани като «Абдулла» — раб Божи, — за да бъде избягнато християнското бащино име.

Би могло да се очаква — а и част от историографията го твърдеше, — че преобладаващ процент мюсюлмани се установили в градовете. Действително българинът-гражданин бил пряко изложен, по-трудно можел да се укрие от насилие. Изселването на търновци, които обживели занапред северните поли на Балкана, е заседнало в народната памет, но не изглежда техният пример да бил всеобщ: още най-ранните османски регистрации доказват превес на християни в българските градове. През XV в. мюсюлманите достигали до 1/3 от общия брой на градските жители, през XVI вече клонели към половината, а през XVII в. я надхвърлили. Това е закономерно, ако вземем под внимание къде и защо се концентрирал мюсюлманският елемент изобщо. Затуй пък през XVIII в. протекло вторично побългаряване на градовете из земята ни главно чрез приток откъм техния хинтерланд. Ще рече, въпреки уязвимостта на българските градове, по етнически състав те никога не станали турски. Много по-ярко обаче било преобладанието на българите из селата.

Когато отбелязват, че през епохата на робството растежът на българското население в количествен смисъл бил бавен, че в него наблюдаваме резки спадове през дадено десетилетие, необходимо е да имаме предвид някои обективни обстоятелства:

Преди всичко не Средновековието в Европа било епохата, през която народите й нараствали интензивно, както това става в Ново време. Чести и дълготрайни войни, епидемии, които понякога се превръщали в пандемии (какъвто е случаят с чумата в Англия през XVII в.), редовно висока детска смъртност, вълни на глад, предизвикани от засуха или източни скакалци — казаното е само част от действуващите против демографския прираст сили. Човекът можел евентуално да им излезе насреща с усилено възпроизвеждане — ако вярваме на регистрациите обаче, оказва се, че многодетството по нас е една от роя легенди, които образуват кръга, нека условно го наречем «доброто старо време». Дори да се раждали по много, онези деца рядко достигали зрялост; чак до XIX в. средната възраст на европееца била 40 години. Излиза, че и прословутото дълголетие на дедите ни принадлежи към същия тематичен кръг — именно заради рядката им поява ще да били запомнени многолетните индивиди. При така недостатъчно застъпване на поколенията нямало как — и без отрицателните фактори — да се осъществи голям демографски прираст.

По нас не се съобщава за вълни на смърт отглади, а само за «добри» или «лоши» години — тук климатът и почвата били от най-благоприятните в Европа. Затуй пък, както и другаде, работели епидемиите; те прореждали всяко поколение. Средновековната всеобща несигурност за живота на мирния човек важела и в Българско, подсилена от официално декретирана дискриминация на «гяурите», сиреч неверници. Кръвният данък, помюсюлманчването, изселванията откъсвали значителни части от народа ни, за да ги прибавят към чужди му етноси — това били явления, породени от общата неволя. Да не забравяме, че съществували и други: активните, перспективните елементи търсели своето добро другаде — из отдалечени краища на империята, където ги отвеждала жаждата да разбогатеят, да видят свят. Демографската картина на България наистина обедняла и количествено, и качествено през робството. За да се стигне до такъв ефект, не били необходими ни геноцид, нито масова насилствена асимилация — съвсем достатъчни били обективните, отрицателно действуващи в течение на векове обстоятелства.

Статут на селското население

Обявяването на земята извън чертите на селищата за мирийска всъщност означавало, че над цялостните приходи от нея, тоест над облаганията на населението, което я обработвало, имал разпореждане и контрол фискът. Неговите органи държели сметка за броя на раята, за обработваемите площи и за всяко акче, платимо от земеделеца. Не по-малко подробна била отчетността, чрез която те разпределяли приходите от мирийска земя — това се отнасяло най-вече за тимарската система, която трябвало да се издържа от 1/3 от общия поземлен приход.

Макар регистрите, съставяни централно, за да бъде под контрол цялостният кадастър и облагането на раята, да представляват основен източник, що се отнася до имотното състояние и поминъка на балканското население под османска власт, отново се налага да изтъкнем, че към тях следва да пристъпваме с резерва. Дори да бяхме сигурни, че през 1421 г., когато за първи път били съставени дефтери за раята в тимарите и приходите от нея, писарите успели да заварят на място всекиго селянина, да измерят орната му земя и пресметнат добива й, въз основа на което да отредят неговия десятък, и много прочее — дори ако бяхме сигурни в такова непросто постижение за неопитната още османска администрация, то трудно за допускане е, че тя смогвала да отрази всички промени, с които опитните пък предци на Андрешко смогвали да й попречат. А и съвсем чуждият за нашия етнопсихологически ландшафт истанбулски чиновник на твърда заплата трябвало да бъде незнайно честен, за да не претупа как да е задачата си из българския кър и да се прибере по живо, по здраво. Тук неуместната иначе ирония произтича от изследователската рецепция на всеки османски регистър — чист модел за отчетност през всички времена. Знае изследвачът: в историята на обществата чисти модели няма. Още по-малко — тогава, през XV–XVI в., характерни със съвършена наглед османска регистрация.

Съвсем обективна пречка да бъдат използвани «точни» методи въз основа на въпросния материал са и неизвестните ни, невинаги документално оповестени промени в османската финансова практика. Под впечатлението, че са настъпили резки, необясними изменения в броя на населението или в облагането му, може би всъщност става дума просто до въвеждане на нов критерий, на нова облагателна единица (все спорния състав на категорията «хане»), на нов счетоводен метод.

Балканското селско население участвувало по централно разпореждане в системата на тимарите, в хасовете или във вакъфските (преди това — поземлени мюлкове) владения. Там то подлежало на експлоатация, както бива с всяко производително население. Част от нейния резултат — поземления данък и десятъците, някой инцидентни събирания като такси и глоби — прибирал тимариотът. Останалата част — поголовният данък предимно, платим изключително от немюсюлманите — се полагала на фиска. В отделни, нередки случаи държавата отстъпвала на вакъф-сахибите и събиранията, върху които имала право тя. Държавното участие в присвояването възлизало приблизително на половината от цялостния приход. Освен това тимариотът не можел да увеличи полагаемата му се част произволно, докато фискът можел; така поголовният данък непрекъснато растял по абсолютна стойност. Чувствително разстройвали селското стопанство многочислените «обичайни данъци и държавни повинности» — неопределена категория, която имала и неопределено, но зловещо за селянина съдържание: при всякакви задачи и трудности централната власт подкарвала земеделеца на ангария по строителство, подвоз, укрепителни работи и т. н. или му стоварвала непосилни реквизиции на храни по разни поводи. От такива тежести, които или задълго откъсвали селянина от стопанството му, или изземвали от него зърното за посева, добитъка за оран, страдал и той, но и спахията. Неслучайно вакъфската рая често бивала освобождавана именно от този род задължения — това допринасяло чувствително за развитието на вакъфското стопанство в сравнение със спахилъка.

Големият спор, дали съществувала, или не лична зависимост на селянина от тимариота или вакъф-сахиба, би бил не труден за разрешаване, ако не бяха усилията да бъде приравнена към западния модел на феодализма османската ленна система, както и на тълкуването на два термина из османското законодателство: «сахиб-и арз» — господар на земята, и «сахиб-и райет» — господар на раята. Взет в контекста на същите източници, първият термин означавал, че спахията е длъжен да контролира движението на земята, владяна от приписаните му селски домакинства, а негово право срещу упражняване на този контрол било да прибира таксата за тапия, нещо като нотариални разходи. Колкото до втория термин, той уточнявал правото на тимариота върху така наречените «райетски данъци», тоест поземления (ресм-и чифт) и десятъка (ьошр, а побългарено — юшур). Въз основа на тези недвусмислено формулирани правомощия бе изградена насилената теза за крепостна зависимост на селянина от спахията.

Зависимост все пак имало, но тя била не спрямо тимариота, а спрямо фиска. Нормирана е във всеизвестната фетва от 1568/1569 г. на Абу Сууд, шейх-ул-ислям на Сюлейман I: «Плодоносните земи на тази област по този начин са държавни земи и е прието да се наричат мирийски. Те не са собственост на раята. Райетът ги владее в заем; обработва ги и ги засява, като дава десятък и поземлен данък. Но ако не ги обработва, въз основа на постановеното да бъде възстановено обработването им. Правораздаващите лица да не му се месят и не му пречат. Да ги владее както иска до смъртта си. Като умре, синовете му да го заместят и да ги владеят въз основа на старото постановление. Ако не остави синове, да се дават на други, способни да ги обработват лица, взимайки такса за прехвърляне, и те да ги владеят въз основа на старото постановление... Но ако някое лице пожелае да прехвърли някои от владените от него земи посредством спахията, който вземел от новото лице известна сума за прехвърлянето, това е съобразно с шериата и допустимо».

Не само от закона, но и от многочислени съдебни решения е явно, че селянинът действително можел да продаде, заложи, остави в наследство своята земя и стопанство. Неговите правомощия прочее били значително по-широки от тези на тимариота, що се отнася до земевладението. Качествената разлика между тях двама се кореняла в това, че селянинът плащал, а спахията прибирал «райетските данъци». Съществено е.

Важен белег за лична зависимост на земеделския производител нашата историография виждаше там, че можело той да бъде върнат в стопанството си в срок от 10, 15 или 20 години, ако го напуснел своеволно, а бъдел открит. Но други законови разпоредби уточняват съдържанието на горната. В смисъл: веднъж открит, беглецът или бивал връщан, или трябвало да изплати на спахията си глобата «чифт бозан» (опразнено стопанство), равна на едногодишните му задължения към неговия тимариот — съставена от поземления данък и средната аритметична от десятъка. Възмезден по този начин затуй, че напуснатата земя не му донесла приход през въпросната година, спахията я отдавал с тапия другиму, а беглецът си избирал ново местожителство — било в друго владение, било в града. От многобройни записани случаи се вижда, че тъкмо така и протичали те: касаело се не за лична зависимост, а за неизплатена глоба. Положение, непостижимо за крепостния селянин в Русия или Западна Европа до XVIII и дори до XIX век. И което определено означава, че в Османската империя селските производители представлявали всъщност държавни селяни, които можели да преминат в други категории. Това е логично: в кое да е село или в града поданикът трябвало да се издължи на фиска, да носи тегобата на всевъзможните «извънредни» данъци и ангарии.

Османската централна власт нямала интерес селянинът да се намира в по-голяма зависимост от тимариота, иначе последният би си осигурил имунитета, срещу който били насочени и законодателството, и разпорежданията й. Изключение тя правела за мюлковете и вакъфите, където съществували форми на разнообразна, обикновено по-близка до пълната лична зависимост. Там намираме например производители, обозначавани като «таалюкят», което и означава именно зависими, произхождащи вероятно от робите на сахиба. Друга разновидност пак точно била назована «муатък» — освободени роби. Из султанските хасове в Източна Тракия били настанявани т. нар. ортакчии — мъже от контингента, набиран чрез кръвен данък, но неприети за еничари; те не само нямали собствено стопанство, но не разполагали и със свои сечива, със свое зърно за посев. В изброените и други аналогични случаи били налице тъкмо крепостни, а дори и оземлени роби. Както казахме, притежаването на такива било привилегия на висшия слой феодали — за системата на спахилъка те били непознати. Финансовият имунитет, до какъвто се домогвали, а нерядко се и добирали феодалите, се оказвал с двузначен ефект. Истина е, че върху мюлкова или вакъфска земя селянинът ще да зависел по-силно от сахиба дори просто де факто — заради могъществото и влиянието на този феодал. Но пък потомствените господари на дадено владение били заинтересовани да пазят своето селячество от произвола на централните органи, от прекомерни държавни тегоби. Имали те интерес и в развитието на стопанството там, затуй привличали чрез известни облекчения на режима чужди селяни, «перакендета». Неслучайно из нашите земи тъкмо селищата из вакъфските земи процъфтявали и растели по брой на жители, тъкмо те били по-благоустроени и оживени от онези в тимарската система.

Като върховен разпоредител със земята и населението османската централна власт ги категоризирала според своите нужди и цели. Немалка част от поробените, били обособени в категории със специални задължения. Техните стопанства, наричани със славянското «бащини», не участвували ни в спахилъка, ни във вакъфи или хасове. В известен смисъл това били унаследени от заварените тук държави форми на свободно селско земевладение, каквото съществувало и у ранните османци (чифлиците на яя и мюселеми). Бащини имали войнуците, задължени срещу тях със служба около хилядите коне на султана и сановниците му в Истанбул или в походите; доганджиите — соколари, които отглеждали ловни хищни птици и ги предавали пак в Истанбул, след като ги дресират. Други категории рая носели задълженията си, без да владеят свободни стопанства, но срещу освобождаване от всякакви (с изключение на поголовния данък) други държавни събирания и ангарии. Към тях принадлежали мартолосите, своего рода местна милиция; дервентджиите — охрана на проходите из планините, и др. Трета група категории съставяла раята, задължена да доставя също срещу освобождаване от държавните събирания само един вид производство: дървени въглища, сол, селитра, масло. Затуй пък — в значително количество и по държавни цени.

Така всяка от категориите производително население получавала свой закон, който стимулирал нейните статут и режим. Не би могло да се съди дали централната власт имала особена полза от така детайлното диференциране на експлоатацията им или то й носело безброй разправии и неуредици. Там, където стройно замисленият механизъм засичал, тя закърпвала пробойната чрез практиката «ищиpa» — изкупуване. Също позната нам като «държавни доставки», задължителни естествено. Властта я налагала извън и независимо от «обичайните данъци», тоест също произволни събирания на каквото й потрябвало; за разлика от тях при «ищира» производителят получавал пари, макар и не толкоз, колкото би взел на свободния пазар. В своята цялост въпросните данъци и принудителното изкупуване се отразявали върху селското битие твърде тежко. Тогавашната производителност на труда не предвиждала значителни излишъци у стопанина, а властта нерядко посягала не само върху тях, но и върху част от необходимата прехрана на семейството му. Такъв ред на нещата принуждавал раята да търси и намира множество начини да се отклони от задълженията си.

Подчинявайки всичко възможно на идеята на централизма и на духа на шериата, османската власт се стараела да въведе равенство сред производителите, като ограничавала размера на земевладението им. То можело да възлиза на не повече от «чифт» — площ, която се обработва с един волски впряг. Според качеството на почвата чифтът варирал от 70 до 150 дюнюма (дюнюм = 913,3 кв. м). Селянин, чието стопанство не достигало този размер, се числял като малоземлен, «бенак». Ако обаче «отворел» нова земя за оран за сметка на пустеещата, от нея не давал ни данък, ни десятък в течение на 5 години.

Разбира се, това имуществено уравняване на селячеството не би успяло да се удържи дори за късо; фактът, че селянинът бил в правото си да купува, продава, менява и залага части от своя чифт, а също и поделянето на стопанството му при унаследяване, както и отварянето на нови орни площи бързо предизвикал разслояване по имуществен признак. Още през XVII в. били налице немалко обезземлени селяни, които променяли местожителството си в търсене на поминък. Трудно тогава все още това не било — съществували обширни вакъфи, които привличали нови селски стопани, обширни били и пустеещите или запустели по разни причини земи; българският терен предлагал и редки възможности за скотовъдство. Но при всички случаи нашето селячество се разслоявало.

Българските градове под османска власт

Други били статутът и поминъкът на българина — градски жител. Неслучайно законодателството говорело за «граждани и рая».

През XVI в. на Балканите 63% от регистрираните градове броели до 400 домакинства, 19% — от 400 до 800, 14% — от 800 до 1600, и едва 5% — над 1600 домакинства, което означава, че за «град» минавали предимно градчета и паланки. Само 1/3 от селищата под това название се оказвали действително градове, немного и немноголюдни из нашите земи при завладяването им от османците. Тъкмо те изпатили подчертано в хода на чуждата агресия и не затуй, че стените им затваряли примамливо богатство, а предимно заради самите стени; османците по правило не търпели укрепления из вътрешността на държавата си. От предпазливост: при евентуален бунт там можели да се залостят непокорниците.

Макар на първо време българското градско население да проредяло поради бойни действия и изселване — доброволно или насилствено, — едва към втората половина на XVI в. из нашите градове се забелязало преобладание на мюсюлманския елемент. Що се отнася до града от османския период, необходимо е да внесем известна яснота: доколко тези центрове оправдано били включени в тази категория. Към нея властите отнасяли неравностойни селища, стига те да били обявявани за средища на административно-териториална единица. Така София — след Одрин — станала център на Румелийското бейлербейство, чиито подразделения били различни по разно време. Доста устойчиви центрове на санджаци се оказали Силистра, Никопол, Видин, Кюстендил, Скопие, докато Търново или Пловдив трайно били средища на кази. Всъщност, когато визираме мястото на някой наш град под турско, винаги трябва да го съотнесем към конкретна година — османската административно-териториална система била твърде подвижна и невинаги е ясно защо. Но поначало даден район принадлежал към селище, прието за град, понякога означаван като «шехр» — укрепено място, или «касаба» — просто по-голямо селище, градче.

Административният белег обаче не може да превърне паланката в град — градът се характеризира с поминъка на жителите си, със специфична роля в икономиката на областта, която роля го поставя в определена корелация с хинтерланда му, а определя и неговото място в градската мрежа на държавата. Но по обратна връзка, ако същото селище останело достатъчно дълго административен център, в него се създавал пазар, променял се и поминъкът на жителите му — незначителната касаба се претворявала действително в град. Вече бе споменато, че такива израсли дори върху голо поле из големите вакъфи. Стигало вакъф-сахибът да построи джамия, към нея медресе, хан, кервансарай и безистен, което създавало условия за приток на дервиши, търговци, учащи се или просто пътници, започвал търговски и духовен обмен, засядали всякакъв вид странници, роели се дюкянчета и лавки, прииждали селяни да продават добитъка си. Образували се градове като Сараево например, заселен не дори върху голо поле, а по течението на планинска река във вакъфа на Гази Хусрев бег; израсъл Йенидже Карасу във вакъфа на Евренос, или пък Карлово във вакъфа на Карлъзаде. Докато Сараево скоро се прочуло като голям център на мюсюлманското богословие и книжовност, играейки немалка роля в ислямизирането на Босна, Карнобат станал известен като пазарище на зърнената търговия и джамбазлъка в своето благодатно поле. Израсли Стрелча и Копривщица — пример за млекопреработвателно производство във вакъфа на Михримах султан, или Арбанаси — тежко селище на тежки търговци с чужбина във вакъфа на Дамад Ибрахим паша, зет на Сюлейман I.

Многобройни били пътищата, по които едно селище на Балканите постепенно се издигало до град, а и невинаги селищата, означавани като «карие» — сиреч село, били земеделски по поминък — нека изброим същите Стрелча, Копривщица, Котел, Елена, а по-късно и Габрово, които до края на робството се числели за села, пък разчитали на неземеделски печалби, иначе казано, били градчета. Понякога дадено селище се развивало интензивно, загдето администрацията го определяла за етапна станция из големия път, тоест там имало «мензил». Пътната мрежа, организирана централно, предвиждала на етапите коне за смяна, зоб за тия коне, голям хан или кервансарай, гостилници, че и тържище. Повечето от тия станции следвали заварена хилядолетна традиция поне от българско, ако ли не от римско време, понеже пътищата са устойчиви срещу всички превратности. Други селища израствали благодарение на ежегодни панаири там, какъвто бил случаят с Узунджово.

Характерно за епохата на робството е, че османците — управляващи или нищи — предпочитали да обитават града, тъй като не се чувствували уютно из околността му. Спахийството дори тогава, когато не се намирало в поход, отбягвало да се установи из приписаните му села, затуй въпреки закона не създавало собствени стопанства там. Спахиите живеели по градовете, където получавали приходите си почти изключително в сухи пари. Из по-големите средища били разполагани и гарнизони, състоящи се от еничарска част или от «мухафъзи» — ленници с минимални тимари из близкия хинтерланд. Пак в града строели конаци мюлк- и вакъф-сахибите, поминавайки на широка нога. Вакъфската благотворителност — безплатни общежития, безплатна храна всеки петък — привличала към нашите градове немалко празноскитащи мюсюлмани от разни далечни краища на империята, привличала ята дервиши и прочие дребни духовници. Взети като цяло, изброените групи образували значителен процент консуматори при твърде охолен горен слой.

Тъй като престижният поминък за всички мюсюлмани бил военният, на тях дълго не могло да се разчита за мирно производство. По време на мир те просто изчаквали следващата война. По-късно — от XVII в. нататък, — когато бойните действия престанали да бъдат лукративни за османците, техните богати градски представители се заловили предимно за лихварство, по-рядко за търговия и занаятчийство, защото извличали значителни средства от големите си владения. Особено се проявили в тази насока еничарите, защитени от кастовите си привилегии. Те оформили имуществено силен и агресивен градски слой, облягайки се на своята съобщност — всъщност репресивна организация. С нея били принудени да се съобразяват не само социално слабите елементи, но и провинциалните управници, които с течение на времето не разчитали вече на централна поддръжка, та ставали зависими от местните нотабили и на първо място от еничарите.

Многочисленият непроизводителен процент мюсюлмани из нашите градове паразитирал за сметка на българското селячество, но, от друга страна, създавал работа за местните занаятчии, търговци, строители, понеже нуждите му били разнообразни и непрестанно растели. Това подпомагало развитието на занаяти и обмен в тези градове, привличало довчерашни селяни към тях. Градският живот бил вещо и подробно регламентиран от нарочни закони, обединени под термина «ихтисаб», които уреждали и контрола над занаятчийското производство, фиксирали максималните пазарни цени, постановявали глоби за нарушения на всяка норма. Тези законоположения османците унаследили от селджуките или от Византия (ако ги сверим със «Сиасет-наме» на Низам-ал Мулк и с «Книга на епарха»), което свидетелствува за развити пазарни отношения в Анадола и на Балканите през доосманско време.

Плътната регламентация на градското производство и пазара представлявала и защита за занаятчии и търговци, но и ограничавала тяхната инициатива, печалбите им, свободната конкуренция; типична проява на източния централизъм, тя била по същество феодална. Безусловното предимство на градовете в империята се кореняло в това, че те не спадали към феодалните владения, както било на Запад; тук градът се броял за «държавен». Държавата не препятствувала притока на селяни към градовете, ала всеки пришълец следвало да подпочне градското си съществуване от най-ниския пласт като слуга, общ работник, в добър случай — чирак. Пред бързото му замогване поставяли препятствия еснафите — също феодални по характера си цехови организации на занаятчии и търговци. Те били налице вече през XVI в. и строго се делели на християнски и мюсюлмански. Деление естествено не в полза на християнските. Еснафът изпълнявал не само функции по организация и регламентация на производството, по охрана на интереса на своите членове; той имал роля в благоустройството на града, в благотворителността, в образованието на младшите степени от занаята. Еснафите внасяли ред в стихията на производство и пазар, преследвали конкуренцията, следели за планомерното попълване на цеха с млади сили. Бидейки обаче проводници на икономическата концепция на централизма, тяхната прекалено корава регламентация и всестранен контрол ги превърнала в консервираща сила и спънка за преминаването от занаяти към промишленост.

Прочее, ако трябва да изброим институциите, които имали значение за градския живот, те са: вакъфът, еничарството, еснафите и кадилъкът.

Първата от тях — освен че се грижела за градското благоустройство и духовните нужди на мюсюлманите — играела неблаговидната роля на основен експлоататор на градските производители. Вакъфски били почти без изключение безистените, дюкяните, хамамите, работилниците. А също и строителните терени. (В някои балкански земи, като Босна например, гражданството до днес строи върху вакъфски парцели, за които плаща редовна рента.) Щом гражданинът решел да вдигне къща, влизал в договорни отношения с определен вакъф и «до края на света» потомството му се оказвало задължено към този вакъф. Речал ли да подхване занаят, трябвало да наеме вакъфски дюкян, склад, работилница. Понякога на вакъфа принадлежал дори инструментариумът, необходим за упражняване на занаята. При всички случаи занаятчията в града плащал и плащал на вездесъщата вакъфска институция, докато някой непрокопсан мютевелия не пристъпел към незаконна разпродажба на вакъфската «вечна» собственост — тогава производителят евентуално смогвал да откупи необходимите му помещения и терена под дома си. Най-едри печалби обаче пак вакъфите извличали от лихварство. Както се знае, в Османската империя за първи път банка била открита през XVIII в. — банката на семейство Арие в Самоков. (Австрийски евреи по произход, Арие пренесли у нас опита си в банковото дело.) Дотогава то било практикувано — освен от разбогатели еничари, търговци, земевладелци — предимно от вакъфите. При фиксирана от шериата лихва 10% те, разбира се, я увеличавали произволно. В хода на времето и на имуществената диференциация в българското село и град вакъфите натрупали огромни капитали — те били истински кредитни институти, в зависимост от които попадали все повече дребни собственици и производители.

Облагането на гражданите по своя обем едва ли се различавало от това на земеделците. И градският жител християнин изплащал поголовния данък, най-тежкото от всички. И той, ако владеел лозе, бахча или бостан, записани на някой спахия като приходоизточник, давал на тогова спахия десятък от добива си. Бидейки градски производител, плащал пазарните мита (бадж) за всичко, изнесено на пазара. А — каза се вече — обикновено бивал задължен спрямо някой от вакъфите било заради наем за дюкян, работилница, стопанска или жилищна постройка, било срещу това, че бил построил на вакъфска земя такова нещо. Прочее, ако теглим крайна сметка, неустановено е засега — поради разнообразие на конкретните случаи — кой от двамата, гражданин или селянин, подлежали на по-тежък данъчен режим.

Задължителните държавни доставки също били тежки и за единия, и за другия. Докато те нерядко лишавали селския производител дори от зърното му за пролетен посев, принуждавали занаятчията пък да се лиши от всякаква печалба, за да продаде по фиксирани цени на държавата изработените от него чизми, тъкан, сарашки принадлежности, подкови и др. Позволено е да предположим, че селянинът по-лесно укривал своето производство, но в града това било трудно поради съседи и близостта на държавни органи, поради по-голямата възможност за надзор.

Затуй, въпреки че статутът на гражданина в Османската империя ни изглежда по-сносен от селския, трябва да признаем, че — както навсякъде и винаги — градският човек бил по-беззащитен; избата под еднокатата ти къща не е надеждно укритие. Както би бил Балканът например.

Успоредно с упадъка на османския централизъм градът постепенно се измъквал изпод опеката на държавата — тук протичал процес, обратен на западния модел. Развитието на феодализма, застъпен от частните земевладелци, обикновено също жители на града, се отразило и върху градския живот. Аянлъкът всъщност се зародил из градовете: местните първенци избирали едного от своята среда, уж за да ги «представя пред властта». Практически неговата роля била противоположна — той натрапвал всевластието си над града и околността. Тъй след средата на XVIII в. градският живот придобил нови черти, което отговаряло и на нарасналото му значение върху общия фон на империята. Голямата анархия в Румелия активно допринесла за създаване на една от тези нови характеристики: самоуправлението.

Българската община

При анализ на кадийските регистри от XV–XVI в., където били вписвани всякакъв вид дела от компетенцията на съдебно-административния орган на властта, кадията, прави впечатление относително рядката поява на християнски имена, докато мюсюлманските присъствуват изобилно, при относително по-малък процент пък на мюсюлмани из нашите земи. Коя може да бъде причината за това, след като и християнинът — българинът в нашия случай — имал същите проблеми, каквито и мюсюлманинът? Отговорът може да бъде един: друга институция решавала тези проблеми. Коя именно? Българската селска или градска община. Нейните корени следва да отнесем към средновековната ни държава, където тя изпълнявала редица функции, служейки за трансмисия между власт и население и решавайки разнообразни казуси въз основа на обичайното право.

Това, че българските общини продължили да изпълняват същите функции и под османско владичество, явно било въпрос на двустранно съгласие. Съвсем естествено местното население държало на своите традиции, на представите си за ред и справедливост; естествено то настоявало за опазването на една от малкото собствени институции, които можели да бъдат опазени в една чужда му по цялостна идеология и практика държава. От обратна страна, османското управление — при средствата на Средновековието — не би било в състояние да реализира всички свои начертания и разпореждания до най-ниската степен на завладяното общество, до градските махали и селата, до всяко семейство. Необходимо било онова звено, което да я свърже с населението, не особено въодушевено да й сътрудничи, да я храни и изобщо да я търпи. Така тя предпочела да признае традиционните прерогативи на българските кнезове, примикюри, коджабашии или кехаи — съществували редица синоними за общинните старейшини. Изборно тяло от селски или махленски първенци избирало пък свой глава, човек, виден по имотност, опит и познания, който представлявал пред властта своите съселяни или съграждани. Той получавал позиция престижна, но не и завидна. Многостранни, нелеки били неговите задължения и отговорности.

Старейшините разисквали преди всичко делата от семеен и вещен характер, възникнали между съселяните им, отсъждали според българското обичайно право, запазило се в сила през целия период на робството. Очевидно в твърде редки случаи, ако една от страните оставала неудовлетворена от решението им, прибягвала до кадийския съд, но това едва ли било гледано с добро око от техните съселяни: да прибягваш до поганския закон, когато си имаш свой, от бащи и деди.

Задължително обаче пред кадията бивали водени делата между селяни и спахията им — обикновено такива са казусите, за които имаме османски свидетелства. Почти винаги те били печелени от тъжителите, на които навярно трябвало да стигне до зъби, за да се впуснат в съдебен спор, та тъжбите им били безспорни. Затуй пък ни е простено да се усъмним в законно обезщетената тяхна правота: все пак рая изстъпвала срещу държавния и военен човек.

Важна функция на старейшините била да определят режима и разпределянето на общинната земя — мерата, в която влизали пасища, гори, пустеещи, но годни за обработване площи. От значение за селяните бил и режимът на водите, нормиран също според обичайното право. Най-тежките си задължения съветът изпълнявал обаче, като разхвърлял данъци и принудителни доставки, като определял хора за държавни ангарии; размерът им следвало да бъде зависим от семейното и имотното състояние на селяните, фискът налагал такива тегоби «кесим», сиреч глобално, върху единицата село и слабо вероятно е да държал сметка за податните възможности на раята там, че дори и за броя й. Във връзка с тази практика ще да възниквали безчет спорове и оплаквания, докато старейшините се намирали между чук и наковалня. Пак кнезът, или както и да го наричали, трябвало да събере от всяка къща «кръвнина» — значителна глоба за извършено из селската мера престъпление, най-често убийство. Властта не си давала труд да разкрива такива нарушения, а кръвнината — «джюрм-ю джинайет», се полагала на спахията, нека се оправял той. Но понеже шериатът поддържал принципа на колективната отговорност, то селяните по принуда я носели наравно.

Част от своите стопански действия членовете на общината съобразявали с мнението на съвета от старци с оглед да бъдат опазени общите интереси на селото или градската махала. Пак съветът имал грижа за социално слабите, отделяйки им известна помощ от общия «сандък», сиреч каса. От нея общината черпела за извършване или поправка на местни строежи — водостоци, чешми, мостове, пътища и черкви. Колкото до изграждането на нови храмове, постъпките на общината били дълги и скъпо струващи. А все пак из България народът успявал да осъществи не един общ строеж чрез средствата и труда си.

Решаваща роля общината изиграла за съхраняване на българските традиции и християнски ритуали, на целия народен живот изобщо. Мъчно е да си представим как би бил осъществен континуитетът в него, ако българите под османска власт не разполагали с каква да е собствена институция, която ги обособявала като такива, раздавала правосъдие между тях и ги защитавала срещу неизмеримо по-могъщите институции на чуждата държава. Общината устройвала събори в чест на почитан светец, тя бдяла за спазване на християнските празници и добродетели, за изпълнение на ритуалите, с които българинът бивал приет в лоното на вярата, съчетавал се в брак и умирал, а подир смъртта му го поменавали по панихиди и задушници. Невъзможно било за член на общината да излезе из коловоза на този вековен неизменен ред. Чрез своята традиционна организация българите останали не ничии, а съобщни, отграничени от поробителите си, върху нещо опрени.

С течение на времето и с разслояване на българското общество растяла и тежестта на общините, умножавали се техните функции, тъй като — при наличие на вече по-богати, по-образовани българи — забогатявала и общината, разширявал се социалният й опит при взаимодействие с властта. Тя поемала защитата на обвинени или осъдени свои съселяни, както и грижи за вдовици, сираци, инвалиди. Работата й била съгласувана с църковното настоятелство — епитропите също отпускали средства за обществени нужди. От тях получавали заплатата си свещеникът и клисарят, пъдарят, а по-късно и даскалът от килийното училище.

Нов етап в развитието на българските общини настъпил, когато се набелязали първите наченки на децентрализация в структурата на Османската империя. Вече се каза, че този етап бил пряко свързан със създаването на разнообразни форми на самоуправление по места. Особено благоприятно за българите било това, че те разполагали с вече улегнали, вкоренени в народния бит собствени общини, та не потрябвало да изнамират сега форми на самоуправление, а просто разширили наличните. Общината определено допринесла за самоотбраната на българските селища през периода на анархията, когато се оказали необходими големи суми и труд за издигане на шарамполи, стени, кули, ровове около селищата. Също тъй — да бъде издържана многолюдна и на смени стража или от довчера мирни хора, или от професионални наемни бойци.

При некраткото развитие на тази самодейност българското общество се структурирало; изборните му органи вече осъществявали всички функции, включително и военноорганизационната. На места, където се стигнело до общо съгласие и бъдели събрани достатъчно средства, българите за първи път от падането на държавата им построили истински крепости и ги отстоявали по всички правила. Известни са случаите със Сливен, Котел, Трявна, Враца, Караеврен в Странджа и пр. Онези наши селища, които през въпросния период избягнали разорението си, дължели това на ефективността на своята самоорганизация, въплътена от общините.

Типично за десетилетията на хаоса е и това, че поради скъсване на връзките между център и провинции местната мюсюлманска власт взела да търси взаимодействие с българските общини. На тях твърде често разчитали и аяните в борбата си срещу Портата. Съвсем естествен съюз, тъй като и българите не милеели за султановото господство. Освен туй в смесените селища взаимноизгодно съчетавали усилията си българските и мюсюлманските общини, това налагали техните еднакви интереси в самоотбраната. Вероятно през онези десетилетия се осъществило най-тясно през епохата на робството ни разбирателство и единодействие между населението, противопоставяно дотогава, а особено след това по религиозен признак и по начин на живот.

Религиозна дискриминация

Държава теократична, чийто монарх бил и халиф (духовен глава на всички мюсюлмани по света), Османската империя била управлявана според шериата. Съгласно него друговерците от завоюваните земи ставали «покровителствувани» от правоверните, заради което трябвало да си плащат — такава била идеологическата аргументация за тяхното двойно по-тежко облагане. От това фискът печелел значително, защото поголовният данък (джизие) бил от основните му приходи. Особено като вземем под внимание, че не се разрешавало от него да бъдат образувани тимари. Освен туй на Балканите християнското население преобладавало до сами края на империята.

Ще рече, първа черта на дискриминацията по религиозен признак била разликата между християни и мюсюлмани в тяхната данъчна задълженост — разлика в отношението на фиска към едната и другата етническа група. Постепенно със заселването на мюсюлмани из земите ни данъчни тежести се стоварили и върху тях; поне събиранията, на които имал право спахията, не били различни от тези на «гяурите», ако изключим някакви три акчета в повече, които характеризирали християнския поземлен данък, сиреч «испенче». Смешна сума, тя все пак трябвало да подчертае, че двете религиозни общности не били равноправни.

Значителната отлика при облагането във вреда на «неверниците» намирала обосновката си там, че те не носели военна служба. Тъй като според исляма всяка война била метод за разпространяване на вярата, смятало се за изключено в османската армия да участвуват друговерци. Тази категорична забрана трябвало да осигури за мюсюлманите привилегията да бъдат военни (харби). Макар в специалната литература това обстоятелство да не е разтълкувано в съответствие с време и място, внимание то заслужава, имайки решаващи последици за едната и за другата страна.

През ония години военната обвързаност на стопанина за произволен срок от живота му била главна причина за системни неблагополучия в неговия дом, най-лошото от които бил гладът. Средновековните войни следвали начесто, да не кажем ежегодно. Със същата честота те разорявали производителите. Едно, че вража или на собствения им владетел войска непосредствено ги ограбвала. Второ: за месеци или години сам стопанинът отсъствувал, подкаран от царя или феодала си на поход. Нерядко не се и завръщал, невинаги поради пленничество или бойна смърт — малко ли възможности предлагала войната да се изтръгнеш из своето битие на зависим селянин, за да се зарееш по белия свят. Нямало правила за военната служба тогава, нямало и мира за средновековния малък човек, особено при развития феодализъм, когато междуособните войни зачестили до невъзможност.

Прочее, в битов смисъл изключването на българското мъжко население от военна повинност не може да бъде разглеждано само като дискриминация, тоест като ущърб в статуса му, макар да било замислено като такава. Но, от друга страна, то и било такава: пак през Средновековието службата на войник освобождавала селянина от усилен повседневен труд, донасяла му минимален дял от плячката, създавала за него известни перспективи да встъпи — ако дойде слука — във военната йерархия. Извън туй нека се опитаме да вникнем в манталитета на онзи необясним за нас човек: днес наистина всеки би се чувствувал честит, ако някак отбегне редовна военна служба, но за средновековния мъж бойното поприще било въпрос на престиж, на достъп до социална категория, по-висока от селячеството.

За разлика от шериата, канунът — светското законодателство — допускало християни до военнопомощните корпуси, дори ги набирало почти изцяло между тях. Тук обаче законът влизал в разрез с друго принципно постановление: гяурът нямал право на оръжие. Постановление уместно, защото лишавало подвластните от възможност да се въоръжат за метежни действия. Но погледнато откъм раята, запрещението да притежава и използва оръжие — в условията на внезапни неизброими опасности за мирния човек — означавало той да бъде предоставен на произвола. Тук обаче веднага се налага корекция: имало ли начин властта да контролира изпълнението на своите забрани? Из повечето наши градове съществували цели еснафи на тюфекчии, производители на огнестрелно оръжие, част от които — българи. Колкото до хладното оръжие, него бил в състояние да изработи и селският ковач. А колкото пък до укриването на едното и на другото, то едва ли било проблем в обстановката, за която е дума; целият кър, лесът и планината принадлежали на българина. На това никой не можел да попречи.

От друг, по-скоро символичен порядък се оказват някои запрети, които идели просто да унижат християнина. Неговото облекло трябвало да бъде тъмно, без украси. Вероятно, за да изпъква върху този фон салтанатът на сахибите. Ако съдим обаче по свидетелствата на тогавашни европейски пътешественици из земите ни, а също и по запазилите се наши традиционни женски носии, въпросната забрана нямала сила: за чудо извезани, дори претенциозни и всякак много пъстри били женските дрехи по нас. Възможно е мъжките да били съобразявани с предписанията — всъщност българската чернодрешковска носия немного се отличавала от турската, тоест отличавала се по цвят: докато турците се обличали в синьо, нашите носели кафяно или черновато. Вероятно за прабабите ни важало основно мюсюлманско правило: жената е извън правилата, да се занимаваш с нея е недостойно. Така жените в империята теоретично били недосегаеми, освен когато били съвсем досегаеми — при нерядко пряко насилие.

Забранявали на българина да язди кон пред турци — очевидно язденето характеризирало тогавашната мъжка независимост. Ако ли пък яхал из пътя си, длъжен бил да слезе и изчака разминаване с правоверния. По всяка вероятност българите изобщо отбягвали подобни срещи, защото и като пешаци можело да им се случи зло. Но народ открай време коневъден, едва ли османците успели да ги отучат от яздене чрез надзор и наказвания.

Имало обаче как да им се попречи да си строят черкви. Според постановленията заварените при османското завладяване храмове си оставали такива, каквито били, ала християните трябвало да издействуват разрешение дори за поправянето им. Чакали го обикновено с години не тъкмо поради забраната, а за да пуснат повече подкупи. Толкоз по-скъпо излизало на раята позволение за строеж на нова черква. Тя бездруго следвало да бъде без купол и камбанария, да напомня просто дом. Още по-добре — ако бъдела наполовина зарита в земята, за да не привлича гнева на мюсюлманите. А паството било известявано за литургия не с камбанен звън, ами с тъпия, гъгнив глас на дървено клепало.

Дребнаво унизителни, горните възбрани оскърбявали вярата на българина през векове, когато той имал за едничко упование своя бог — още по-тачен от него, загдето бил бусурмански противник. Поколения българи прибягвали сякаш скришом на църковна служба, длъжни били да не отдават ярка почит и възхвала на господа си, чествували християнските светци из горски поляни и при древните капища. Тези запрети имали обаче и съдбоносни последици: в течение на пет столетия българинът не строил, зидал, зографисвал, ваял нашироко и нависоко; не му се полагал никакъв монументален, култов или обществен строеж. През време, когато из останала Европа именно в областта на такова строителство се проявили изкусни архитекти, градостроители, иконописци, а скоро и светски художници, тук поробените струпвали как да е своите глинени къщя, слепи откъм улицата, на един кат, колкото могло по-неугледни. Нищетата, принудената скромност, незабележимостта станали условия да оцелееш. По този примитивен начин — унижавайки иновереца, лишавайки го от индивидуалност и от възможност да разгърне дарбите си — завоевателите смятали, че си осигуряват духовно надмощие, престиж, неуязвимост на господството им. Колкото и примитивен, ако такъв метод бъде прилаган със столетия, той постига немалко, макар не точно онова, което е целял.

Най-жестоко се отразили върху съзнанието на българите не изброените, несносно измислени мерки, които властта не била в състояние да осъществи повсеместно; най-жестокото бил страхът, породен, от официално прокламирания принцип за неравноправие, който произволът на всевъзможни сили — от местния субашия и лихварина-еничар, и подкупния кадия, и крадливия бирник, та до излезлия на лов паша — превръщал в безправие. Никой закон не препятствувал българина да забогатее. Българинът обаче не смеел да се издигне над средата си и особено да придаде израз на своето охолство или високо самочувствие, които тутакси биха привлекли върху него завистта и ненавистта на околните — било свои, било чужди. Дори днес, когато всеки под среден гражданин из Европа се представя по-богат и независим, отколкото е, у балканските народи отличаваме традиционна обща черта: да се жалят и окайват. Бившите неравноправни поданици на Османската империя по наследен навик се стараят да минат за бедни, болнави, несретни; тук благоденствието, макар относително, по правило е носело витална опасност. Тия самоналожени ограничения, прекалено дългата потиснатост, боязънта да изпъкнеш са породили друга, производна от посочената черта: тяга към имотното и социално равенство, спонтанна омраза към всекиго, духовно или материално независим, а особено към дръзкия. Щом аз съм зле, нека всички бъдем зле! Прекалено дълготрайно тукашният човек е потискал своя естествен порив към самореализация, инициатива и риск заради едното голо оцеляване. Впрочем режимът на неравноправие е дал исторически резултати.

Несправедливо би било обаче да го изключим от неговия — пак исторически — контекст: през феодално време не съществувало дори понятието равноправие, равнопоставеност пред закона. Другаде продавали крепостния без земя или разделяли семейства, продавайки момичето за слугиня, а момчето за войник. Или, убивайки свой селянин, господарят му отговарял пред съсловен съд, състоящ се от господари като него. Разликата между там и тук била, види се, в религиозната дискриминация. Вероятно за тогавашните християни било страшно да знаят, че безправен и безсилен да ги защити е техният бог. Съвсем оправдано днес ние не вникваме в логиката на тогавашните хора.

Ислямизацията

Що се отнася до битието на народа ни под османско, съществува явление, незагубило значението си до днес: помохамеданчване на част от българите. Явление, третирано обстойно, но невинаги обективно в балканските историографии, което е резултат от оправдани емоции: помохамеданчването било за тукашните народи демографска загуба, едва ли по-бледа от физическото унищожаване на неизвестен брой техни сънародници в хода на набезите, завладяването, по разни по-късни поводи или без повод. Правото на по-силния, типично за средновековните общества, тук било прилагано в повече насоки, загдето на българска земя съществували две взаимно непримирими религии, едната от които — дискриминирана по законен ред.

Според шериата при завземане на немюсюлманска територия от мюсюлмани последните имали за дълг да обърнат в правата вяра само езическо население — онова, което не притежавало «книга», тоест свещено писание. А християните спадали към «ехл-и китаб» — притежатели на такава, — при което Старият им завет бил равно валиден и за двете религии. По корана Исус (Иса) се явявал един от пророците на бога, сиреч Аллах, какъвто пророк отсетне бил и Мохамед. С една дума, «газиите» — победители за вярата и нейни разпространители — не били задължени да наложат исляма на поробените от тях християни. Намесили се обаче съображения от друг порядък — чисто политически.

Първоначално човешкият контингент, на разположение на завоевателите, се оказал недостатъчен за амбициозните цели, които те си поставили, та взели да го попълват за сметка на местните народи чрез кръвния данък и дори в спахийския корпус — през XV в. из западните краища на мюсюлманските владения намираме регистрирани голям брой спахии християни, които при следващите регистрации вече отсъствуват, подменени с мюсюлмани или пък с помюсюлманчени. Тъй като в Европа откъм Анадола прииждала на първо време само войска, неминуемо било тя да се сдобива с жени пак от покорените народи — неизвестна, но всякак голяма бройка, която не бива да пренебрегваме. Отвличани били при война хиляди роби, които военачалници и бойци използвали за домашна прислуга или ги разпродавали из робските пазари; това също добавило към мюсюлманството приток от християни, понеже според шериата правоверен не можел да държи роб от своята вяра. Повечето роби прочее успявали да приемат исляма, макар че интересът на господарите им диктувал противното. Все според шериата, ако осъден на смърт се помохамеданчел, помилвали го — догмат, който поставял мохамеданите в неизгодно положение спрямо друговерците.

Тези повели на исляма, явно несъвременни на османската действителност, отговаряли на патриархалните отношения, при които той бил възникнал. Неоправдано би било обаче да подценим въздействието на религията върху душевността и бита на мюсюлманите през XV–XVIII в.; консервативни по нагласа, те упорито спазвали религиозните изисквания и фанатично отхвърляли всякакви нововъведения в частния и обществения им живот, дано се опазят от гяурско влияние — факт, потвърден печално от цялата турска история почти до Танзимата. С други думи, рисковано от гледище на историзма би било да припишем на османските владетели целенасочена и последователна политика на асимилация извън нормите на исляма. А този стремеж е налице в част от балканските историографии.

При третиране на проблема нерядко се изпада например в модернизация, като на местните християни бива приписван манталитет, отговарящ на по-късна степен на развитие — национално самосъзнание, отстояване на националната гордост. Несигурната категория «народност» би трябвало, а не е запълнена с конкретно съдържание. Доста по-адекватно на визирания период би било да се говори за осъзната религиозна принадлежност, въпреки ярките още езически остатъци, и за нейното отстояване. По-силна обаче, отколкото се смята, ще да била по същото време връзката на индивида с рода и общината, с равните му по статут и съдба околни. Толкова по-съдбоносна я чувствувал тогавашният българин поради враждебната и опасна власт на друговерци. При съзнанието, че бива витално застрашен, отделният човек се вкопчвал в съобщността със своите себеподобни — откъсването си от тях той виждал като сигурна гибел, а за защита срещу неизброимите беди търсел опора само в своята малка общност. Страхът пред неизвестното — а неизвестност за него било всичко извън селото му — го привързвал о традицията, която строго предопределяла целия му земен път. Ако такова състояние на духа може да бъде взето за съдържание на чувството за народностна принадлежност, то бездруго било налице у българина от XV, XVI, XVII в., затуй пък нямало съвременен нему народ, у когото аналогично състояние да не съществувало — то било пълнежът на средновековния религиозен манталитет.

С него трябва да обясним факта, че в течение на половин хилядолетие мюсюлманска власт над Балканите тукашното коренно население не приело масово исляма. При преминаване в религията на завоевателите всеки, дискриминиран политически и верски, всеки двойно облагаем поданик се добирал до поне по-сносен живот: право да заема длъжност, да участвува в грабителските походи, да притежава роби и прочее. Из такъв път преминали, за да получат завидните си позиции везири и велики везири, висши, спахийски чинове и едри земевладелци или едри прекупвачи на фискални събирания — многобройни неофити в исляма. Направо редки били турците по произход, заемали изгодни места в системата на османска власт; по неписано правило тия места се полагали на помюсюлманчени християни. Дори не само из пределите на империята. Част от тях прибягвали в Константинопол от хабсбургските владения или от Италия; тази практика останала в сила чак до XX в., когато османците вече разполагали с потомствена аристокрация, с дълъг управленчески опит. Самото обстоятелство, че в Турция към висшите кръгове можел да се присъедини безроден, но способен «специалист», при условие да приеме исляма, привличало немалко чужденци към богатия на възможности Истанбул. Защото те идели от страни, където съсловният ред изключвал такава възможност.

Разбира се, казаното се отнасяло за човешка разновидност, крайно различна от селяните из Родопите, Подунавието и Балкана. По нас селяни и занаятчии — каквито българите били дори през Паисиево време — здраво се държели за сигурното: за своя чифт, дом, община, черква с попа-сват или за еснафа в града. Тук рискът да се откъснеш от потомствената си среда, губейки задължителната подкрепа на роднини и съселяни, изглеждал неприемлив. Един потурнак — ако не се потурчело цялото село — трябвало да го напусне, иначе изолацията му, а вероятно не само изолация, би била непоносима. А към кого да се приобщи извън селото си, след като мюсюлманите имали за неофита презрителното название «дьонме» — изменник? Ни при свои, ни при чужди, такава била перспективата за неофита, която оттласвала българина от съдбоносната крачка; за него рискът не бил равностоен на една слабо възможна печалба. Като прибавим към това общоизвестния факт, че всяко духовенство стряска пасомите си с наказание божие, което ще ги сполети било на този свят, а още по-страшно — на онзи, в катрана и вовеки, или пък възмездие ще сполети деца и внуци, всичко това, ако човек отстъпи от своя бог, то ясно е, че била необходима преголяма душевна дързост, за да станеш вероотстъпник. Нямало как да я прояви население, непреживяло ни религиозния разкол през Реформацията, ни освобождаването на личността през Ренесанса, нито запознаването с Хуманизма. Затуй пък из полуострова по стара традиция се ширели ереси, в тях били посветени немалко тукашни жители. Тъкмо техните предци векове по-рано събрали били смелост да се противопоставят на официалното вероизповедание, понесли изолация и анатема — преодолели онази вътрешна граница, която спирала ортодоксалните им сънародници. Еретикът схващал ортодоксията, въплътена през турско от Цариградската гръцка патриаршия и владиците й, като ненавистен враг. А османската администрация, без да се вълнува от вероизповедните различия между християнските си поданици, ги регистрирала и третирала в обща графа: «неверници». За общност помежду им обаче — стръвно разграничени отпреди столетия — не можело да става дума.

Тук е една от важните причини, щото из Балканския полуостров до днес да съществуват по-компактни групи «помаци» — запазили езика си помюсюлманчени. Чисто мюсюлмани те бивали рядко заради туй, че продължавали да живеят в християнска среда. Така при тях се създал някакъв религиозен и културен синкретизъм с превес на едната или другата религия, размесени с езичество, ерес и прочие компоненти. Немалко били и криптохристияни. А повечето, искрено убедени, че принадлежат към исляма, всъщност имали и имат слаба представа за неговата богословска и ритуална система, внасяйки в нея многобройни местни заемки.

Най-компактно помаци населяват Босна, където до османско време богомилството било държавно вероизповедание. По-малобройни групи се срещат из Беломорието, Северните и Източните Родопи. Павликянски били пък някои села в Ловешко и Никополско, в Пловдивско, чиито жители приели исляма. Това — погледнато откъм тогавашния българин, ако се стараем да си обясним защо у нас, че и на Балканите изобщо населението не преминало изцяло към исляма въпреки извънредно дългото мюсюлманско владичество над земите му. Но в корелацията рая — власт имало втора страна: именно властта. Разпространено в балканските историографии е мнението, че нейна политика спрямо подвластните иноверци било асимилирането им в господствуващата народност. Това мнение буди елементарен въпрос: защо не успяла да ги асимилира? Не по липса на време или репресивни възможности, разбира се. А поради какво?

Едва ли би звучал убедително отговорът, че балканските християни така твърдо държали на религията си, та всички насилия и методи от страна на властта останали напразни; съотношението на силите било неизчислимо по-голямо в нейна полза. Което не ще рече, че българите слабо държели на своята вяра, а че тяхната твърдост въпреки това би била безполезна. Неточно е и да се говори за османска политика изобщо — в течение на петстотин години тя се меняла в зависимост от обективни и субективни фактори. Обективният се състоял в това, че държавата нямала интерес да потурчи поробеното население, иначе би се сблъскала със сериозни проблеми. Първо, тя щяла да загуби много пари, понеже поголовният данък на християните бил за фиска основно приходно перо. Второ, приемайки исляма, християнинът получавал право на военна служба, а империята разполагала след XVI в. с прекален брой въоръжени мъже, които обаче нито участвували в поход, нито пък произвеждали, поминавайки как да е, сиреч за сметка на раята. Недълго подир това било преустановено събирането на християнски момчета за еничарския корпус, тъй като от него изхождали рой опасни властогонци или поне паразитиращи върху градското стопанство насилници, но не и бойци. С една дума, самата османска власт се отказала от притока на помюсюлманчени християни, дори ги имала в излишък.

Немалка роля за пропагандиране на исляма до въпросния период обаче вече били изиграли вакъфите като благотворителни и образователни ислямски фондации. Към строените от учредителите им, особено през XV в., джамии, духовни училища, ханове и кервансараи обикновено гравитирали молли и дервиши. Това били ревностни мисионери. Проповедите им — на неразбираем за християните език — едва ли били по-убедителни от възможността, която такава фондация предоставяла за по-сносен живот, за защита на селянина срещу произвола на държавните органи — за що-годе сигурност. Така вакъфите спомогнали за помохамеданчване на даден процент балканско население — по-значителен из Източна Тракия, Беломорието, Македония и Босна. За отбелязване е случаят със селата от Чепинското корито, вакъфирани от самия Сюлейман I. По предание — помохамеданчени чрез люто насилие, това не би могло да им се случи при техния статут на султански вакъф, нито пък населението им — по същата причина — би било включено в корпуса на войнуците. По-вероятно е въз основа на престижния си статут те да приели исляма по изключение. Прочее и езиковедите установиха, че летописният разказ на поп Методи Драгинов, единствено свидетелство за насилственото налагане на исляма из тия села, датира от XIX в. като израз на националното самоосъзнаване на българите.

Османската централна политика била едно, а провинциалната практика — друго. Из земите ни властвували едри феодали, които «оземлявали» своите пленници, тоест роби. За да се освободят от лична зависимост и станат селяни, те трябвало да приемат исляма. Бездруго съществували случаи, когато някой местен властимащ предприемал насилствени мерки за помюсюлманчване на тогова или оногова от раята. Другаде (из Герлово например) българите се оказвали в плътна турска среда, която постепенно ги всмуквала в исляма. Не е изключено предосманско тюркско население, каквото обитавало до XIV в. Североизточна България с Добруджа, да се е приобщило и религиозно към завоевателите мюсюлмани. С една дума: съществували разнообразни пътища и условия за откъсване на българи от традиционната им религия и за тяхната частична (при запазване на родния език) или пълна (при възприемане на турския) асимилация.

Най-тежки, но неподдаващи се на установяване в този процес загуби за демографията ни всъщност били не компактните, защото най-вече там ислямизацията се оказала частична, съпроводена понякога от криптохристиянство. Напълно се претопили обаче неофитите, приели исляма единично. Извънредно многочислени трафаретни молби говорят за нищетата на тогавашни християни, за безизходицата, която ги принуждавала да търсят спасение в господарската вяра. Дори това, че фискът (ако бъдела удовлетворена тяхната молба, а то зависело от ред случайни обстоятелства) бил длъжен да им изплати парична равностойност за един комплект мюсюлманско облекло, дори това се оказвало изход за молителите: сумата била равна на цената на волски впряг. А неоправдано би било да смятаме, че страхът пред бога бил по-силен от глада. Но единичните доброволни помохамеданчвания били именно пътят, изминат в течение на половин хилядолетие от незнаен брой християни, които спасявали гол живот. Тяхната асимилация се оказала категорична, защото ги изтръгвала из родната им среда.

В крайна сметка — без да можем да направим такава сметка — явно е, че значителен процент българско население било ислямизирано и дори потурчено. По този повод е законен не въпросът защо и как загубило то своята религия, а в други случаи и езика си, а въпрос, поставен диаметрално: защо не приело исляма цялото българско население, както това станало при завоеванията на арабите из Леванта, Северна Африка, Иран и Средна Азия? Също и в Анадола и при селджуките? Нима тамошните народи били по-слабо привързани към коренната си религия? Малоазийските гърци например, едно от най-ранно християнизираните населения на света? Ами персите с тяхната изконна дуалистична вяра, зороастрийството, което повлияло тъй много християнски ереси, та дало отражение чак в Северна Италия, Южна Франция и чак през Средновековието? Нима по-плитък корен от християнството на Балканите имала религията на древен Египет, дообогатена от елинизма, та онази страна, люлка на невероятно висока култура, се озовала издъно ислямизирана под властта на пустинните номади?

Ето колко въпроси произтичат от априорната постановка, че османците държели да потурчат подвластните им християни, но просто не успели поради съпротивата им. Всички неясноти биха отпаднали, ако променим изходната аксиома: османците нямали за цел да ислямизират подвластното население, тяхната концепция била друга: да обособят «джемаати» — общности — от отделните вероизповедания, като дискриминират членовете им, за да укрепят привилегиите на мюсюлманската, нейното господствуващо положение и самочувствие. Тази концепция не била тяхно изобретение — според нея управлявал още Рим. А дотолкова, доколкото на Балканите съществували помаци, че и голям процент потурчени, това било последица от изброените по-горе предпоставки и условия, но не и от асимилаторски акции.

Духовен живот

Представата ни, че под османска власт духовният живот у българите замрял или поне западнал, е неточна и произтича от друга неточност: нашите представи за българския духовен живот през XIV век.

Безусловно живописците в Бояна, Търново, Иваново и пр., както и Търновската книжовна школа бележат висок връх в културата на европейския Изток. Освен на творческия гений на отделни книжовници и живописци тези постижения се дължали на съществуващите в средновековна България институции, които насърчавали творчеството им и до голяма степен го направлявали, понеже нему били възложени не само естетически, но и обществени функции: да възпитава поданиците в чиста ортодоксия, да им внушава почит към българския престол, но и към онези добродетели, които трябвало да обслужат и заздравят общността, включена в границите на България. Ето защо с право се смята, че в някои произведения на автори от Търновската школа долавяме елементи на родолюбие, на осъзнатост на българите като народ.

Но до кого стигали тези изблици на висша за времето си мисъл? Кого ползвала естетическата стойност на създадения в Търново книжовен стил, наричан дълго след това «плетение словес», загдето действително представлявал донякъде самоцелно майсторство? Тъй както патосът на риториката може да се излее само в монолог, и забележителните произведения на късносредновековната ни книжовност едва ли имали за адресат някого извън кръга на високо посветените — някаква публика. Съвсем логично подир края на българските държави тези произведения намерили прием извън земите ни и пак у такива, посветени на ортодоксалната словесност, професионалисти. Не предполагаме обаче, че Евтимиевата правописно-езикова реформа стигнала дори до свещениците; тя засягала изключително тесния кръг на преводачи, преписвачи и автори от Света гора Търновска.

А много по-ниско, в приземния пласт на българското общество, продължавала, както и преди, да властвува и се възпроизвежда някаква синкретична народна култура, сплав от езичество и християнство, от митология, суеверия, обреди, от еретически сказания и буйни празненства. Важното било, че народът осъществявал своето без оглед на елитарната книжовност, в която се състезавали Търново и Видин и която — тъкмо преди залеза на държавността ни — се домогнала до изискания, почти стерилен вече византийски модел. Прочее, когато изтъкваме с основание, че през XIV в. българите се отличили с автори и произведения, които тепърва щели да повлияят духовното развитие на славянските народи, трябва изрично да подчертаем: това били автори и произведения, а не общо равнище на духовния живот. Така бива през Средновековието изобщо, когато човек или млад се женел, или пък млад се калугерял, което означава: съществувала рязка граница между битието на духовния и това на останалия вид човеци.

Погледната в такава светлина, българската подробска култура не тръгва към упадък след края на нашите средновековни държави. Тя просто се лишава от своя елитен слой, пряко обвързан с държавността ни и висшия ни клир; лишава се от меценати и от творци, подбирани централно, вероятно вещо. Но — позволено е да предположим — тези явления протичали извън вниманието на оногова българина, който открай време се осланял за напътствуването и образованието си на своите родители, на селските старейшини и попа в село. Така изброените били достатъчно, за да чувствува той душевен и духовен стабилитет, произтичащ от необходимите за цялостното му битие познания.

Известно е, че след падането на България нейните най-изтъкнати писатели поели в изгнание, отнасяйки на чужбина множество ръкописи — свои и чужди; постарали се тоест да спасят, което могли. Из православните държави те задълбочили пастирската си дейност, оплодили тамошната книжнина със своето майсторство. Константин Костенечки се приютил при двора на сръбския деспот Стефан Лазаревич, чието житие създал в стереотипа на Търновската школа. Григорий Цамблак, най-даровитият от Евтимиевите ученици, след смъртта на киевския и всерусийски митрополит Киприан, бидейки негов племенник и съратник из духовното поле, го наследил. Двама те направили много за обогатяването на руската житиеписна и църковнослужебна книжнина, като внесли в нея Евтимиевата реформа. А Цамблак — и като прославил последния български патриарх, комуто посветил шедьовъра си «Похвално слово за Евтимий».

Самият Евтимий, както научаваме от покъртителното повествование на ученика му, бил заточен от мюсюлманските завоеватели в Бачковския манастир, където не след дълго починал. Смъртта му сякаш символизирала трагичния край на самостойната Българска църква, чиито диоцези били предадени към гръцката Цариградска патриаршия. Само някои от западните ни области останали в духовно отношение подчинени на Охридската, чиято независимост от Цариград била доста формална, докато не била и премахната (1767 г.). Естествено гърци били и владиците из нашите земи. За да получат епархиите си те заплащали огромни откупи нa Портата, които след това безмилостно прибирали от своите пасоми. И макар някои от тях да съчувствували на християнията из Българско като Дионсий Рали, участник в заговора по Първото търновско въстание от 1598 г. взети най-общо, не оставили те добър спомен у населението, за чието напътствие и утеха длъжни били да служат. Във взаимоотношенията им с него ставало дума за много пари.

Не така стоели нещата с нисшето духовенство, енорийски свещеници, монаси, почти изцяло българи. Тъкмо през епохата на чуждото владичество тяхната роля в духовния ни живот нараснала извънредно. Попът не само бил основна фигура в българските общини, на него се разчитало и за образованието на децата там, и за всевъзможни съвети във връзка със здравето, с плодородието, с османските власти. Най-често попът представял селото пред последните. Това били контакти, нерядко тежки пo последици за селския гяур-папас, нали бирници, кадии и еничарски аги не се шегували при разговор. По задължение грамотен — макар да съществували изключения, — попът понякога се явявал и единственият такъв сред съселяните си; а необходимост от четмо и писмо била налице: да бъде прочетен или съставен документ, отнасящ се за общи интереси. Случвало се обаче попът да бъдел и по грамотен, отколкото налагали преките му функции — бивали сред тях и книжовни. Голяма част от опазените преписи, съставителство на сборници, авторство на летописни разкази, жития и пр., датиращи от османския период, принадлежат на перото на знайни и незнайни свещеници. Пак те умеели да подвързват изкусно и твърде изкусно да украсяват църковните ръкописни книги. Тук и там през най-тъмните за народа години и из най-неочаквани места се прочували преписвачи и калиграфи от поповете. Самоотвержения труд на малцина от тях можем да наречем творчество. Коравият църковен канон, историческата традиция, отсъствието на елитарни школи, които да развиват богословието чрез нови образци и похвати, принизените изисквания на паството, а също и липсата на връзки с християните от други страни — всичко това се отразило тежко на нашата книжовност. Но в никой случай не трябва да абсолютизираме въздействието на отрицателните фактори върху нея: тя съществувала и търсела ако не пътища, то поне пътеки, които да я свържат в единно цяло. Все пак, ако по земите ни в течение на петстотин години имало някаква българска организация, мрежа от големи и малки духовни центрове, това било църковната. Ако българският дух и съзнание за общност имали някаква опора, тя била религията, която давала някакъв идентитет на дискриминирания човек. Без нея той би бил ничий.

Още преди появата на османците на Балканите православните манастири играели роля на големи, често прославени духовни средища, където се формирали школи от преводачи, автори, живописци — тях поддържал обикновено владетелят или се ползвали от обширните си поземлени владения. Чуждата власт поначало потвърждавала завареното манастирско земевладение, разрешавала да бъдат правени нови дарения на манастирите. Те развивали и разностранна икономическа дейност с участието на монаси и послушници; разширявали манастирските строежи, възстановявали порутени или опожарени от османците сгради. Голямото оживление, което предизвиквали из манастирите някои християнски празници, носело също значителни приходи на братството. Разбира се, фискът взимал своето; взимали своето всевъзможни разбойници, за които тъкмо манастирът бил тлъста примамка. И въпреки всичко през целия период на робията тия духовни огнища запазили определящо важната си за бъдещето функция.

Замонашвали се обикновено онези българи, които привличал интелектуалният труд. Из манастирите те усъвършенствували своите умения, придобивали нови. Преписвачи, калиграфи и подвързвачи получавали там поръчки от далечни енории или разбогатели вярващи; оттам иконописците поемали към някое село, за да изографисат новата му черквица. От манастирите тръгвали и там се връщали, ако не загинели по пътищата на България, самотни таксидиоти, за да събират милостиня за манастира си. Пак те предлагали на местните свещеници преписи от богослужебни книги. Народът поддържал според силите си манастира като въплъщение на стремежа му да притежава по-високо от селската черква средище на вярата, на знанието. При неизброимите спънки, които османската власт поставяла пред християнското култово строителство, из земята ни точно тогава изникнали множество манастири. Неведнъж разграбвани и съсипвани, пак израствали из пепелищата си със средствата и труда на околното население, за да си има то годишен събор в манастира, да има светец покровител, а също и учени монаси подръка, които изцелявали, отбирали от билки и образовали недъгавите, негодни за мъжка работа деца. Огромна работа свършили за българина манастирите му по време, когато нямало кой друг да я върши.

Колкото до българската книжовност подир падането на столиците ни, тя просъществувала на високото си равнище и през XV век. Оттогава датира например Анонимната българска хроника — единствено наше оригинално историографско произведение, посветено на османското нашествие. През същото столетие работили Владислав Граматик и Димитър Кантакузин, свързани с Рилския манастир, особено плодовити и образовани книжовници. Владислав съставял обемисти сборници от творби на византийски и български автори. В тях проличава неговата широка осведоменост, познанията му в тогавашните науки. Като творец той станал известен с «Рилската повест» — вплетена в Евтимиевото житие на свети Иван Рилски; Владислав Граматик разказва как били пренесени мощите на светеца от Търново в едноименния му манастир — един текст, който обрисува състоянието на българското общество недълго след края на Второто ни царство. Не по-малко начетен от своя събрат бил Димитър Кантакузин, благороден византиец по потекло, работил също в Рилския манастир и поставил поетичната си дарба в служба на българската агиографска традиция. Двама те свидетелствуват, че — макар огнището на нашата средновековна литература да угаснало с края на Търново — светлината му все още огрявала книжовните средища, затулени из дебрите.

София не спадала към тях, бидейки прогласена за нова столица на Румелия, а тъкмо там през следващия век се създала несвързана вече с влиянието на Търново книжовна школа. Тя ни завещала имената на двама автори — поп Пейо и Матей Граматик — и на двама «нови» български светци: Георги и Никола Софийски. Техните жития имат непознати дотогава тематика и сюжет. Явно преди това време из Българско не били още мъртви надеждите във възкресението на държавата ни, но през шестнайсетия, век на неоспоримо османско надмощие, на султанови победи далеко отвъд границите на България, тези надежди ще да помръкнали, та били заместени от друга идея: да бъде опазена християнската вяра, да отхвърлиш съблазънта на исляма. Тъй от съдбата на двамина софийски занаятчии, горестна, но не и уникална, поп Пейо и Матей Граматик изплели нимбите на «нови» светци, чиято богоугодна заслуга се състояла в казаната идея. Съобразени с канона на православната агиография, тези жития дават път на един нов поток в църковната ни книжнина: демократичния. Българската литература, средновековно обвързана с държавните институции, по принуда почвала да се отвързва, да се приземява и търси почва в ниските обществени пластове. Такава тенденция тепърва щяла да се задълбочава и разширява. Неслучайно още преди турско из земята ни били разпространени апокрифите; сега нямало кой да преследва и унищожава «непроверените» книги. Но истина си е, че до нашето Възраждане книжнината ни оставала средновековна по дух и средства, като все по-слабо отговаряла на умствените необходимости на читателите си. Предългата й изолация от развитието на културния процес през преломни за европейската цивилизация векове се оказала съдбоносна за нас в отрицателен смисъл. Българската книжнина отразявала цялата консервативност на едно християнско общество, откъснато силом от интелектуалния напредък на християнска Европа, от бурния и през XV до XVIII в. културен развой. Този консерватизъм се изявил в реакция срещу усилията на францисканските мисионери из България в XVII в.; въпреки упованието, което част от българите изпитвали в напредването на австрийците, те не били склонни да променят вероизповеданието си, за да осъществят всестранен контакт с напредналите католически страни.

Тук се стигнало до парадокса: от една страна, приземеното православие допринесло решаващо за оцеляването ни под мюсюлманска власт, но, от друга страна — консервирайки нашия духовен живот на така примитивно равнище, — то предизвикало интелектуалното ни изоставане и изолация.

Когато говорим за ортодоксията под турско, нека я разбираме условно; тя не била ортодоксия в пълния й смисъл. Знайно е, че до падането на България християнството не било успяло да обсеби духовния мир на населението й, нито да заличи дохристиянските елементи в неговите вярвания, бит и поведение. Две могъщи средновековни институции — държава и църква — били упражнявали контрол над общественото съзнание у нас, налагали санкции при отклонения от официалната идеология и ритуал. При тогавашните възможности и методи обаче не е правдоподобно контролът и санкциите да постигали много; населението се отклонявало, и то как. Туй проличава от възмущението у някои негови по-късни наставници, у Йосиф Брадати например, писал през първата половина на XVIII в. — според него никъде из християнските земи не битували тъй много езически вярвания и първични суеверия, както сред българите. То е естествено: отървани от надзора на официалната им църква, изоставени без просветени пастири и проповедници, те волно изповядвали и езически, и еретически вярвания, спазвали разни вълчи и бабини празници, общували с русалии, спасявали се от върколаци — цялата разкошна древна митология, напластявана с хилядолетия по нас като смес от творчеството на голям брой етноси, се възродила пълнокръвно. Което не означава, че българите не смятали себе си за християни и не се държели упорито за християнството. Понякога — на много висока цена.

Всъщност защо не? Неприятна черта на всяко еднобожие е нетърпимостта спрямо останалите религии. Под турско българите внесли в своето християнство именно търпимост, като присъвкупили към него каквото им се нравело или намирали за полезно. Ако вярваме на някои убедителни изследвания, в православието по нас били нанесени корекции — то било «прочистено» — едва през Възраждането. Което не попречило на Софроний Врачански да се лекува и при доктори (sic), и при котленските баячки.

Пак липсата на официална култура и институциите й била причина в България под османска власт да избуи с велика сила народното творчество в пълната му гама. То трябвало да отговори на естетическата жажда, която, види се, не задължително произтича от висока образованост и добре заситени интелектуални интереси. Необходимостта да сътвориш красота, а сетне и да й се насладиш — пак парадоксално — намерила безбройни въплъщения тъкмо у християните под мюсюлманско робство. Къде другаде славянството създало епос, какъвто е този на южните славяни? Къде народната лирика достигнала подобни висоти на образност и обобщение, и деликатен рисунък? Из свободните земи (кои всъщност да наречем свободни до Великата френска революция?) хората се ползвали от централно насърчавана култура с автори под собствено име — там не било нужно всеки да твори за своите нужди. А тук се налагало. И сборът от тези безчет почерци дал във всички области на изкуството неповторима сплав — неповторима по цветове, ритми, звуци, форми и словеса. Немалка заслуга за нея имал източният й компонент — не и точно турският, защото самите турци заимствували почти изцяло творчеството си от Средна Азия, Иран, арабския свят. Това бил цял един, недоспоен от исляма културен универсум, в който се сблъсквали, но и съчетавали дълбоки, усъвършенствувани традиции. Включен в същата държава, която владеела и Балканите, той станал достъпен за тукашните творци или поне опосредствувано им влияел. Най-вероятно тази уникална среща (аналог тя има само на Иберийския полуостров от VIII–XV в.) се оказала плодотворна за взривната реализация на анонимния гений из Балканите под турско. Явление смайващо, а в крайна сметка трагично, загдето все пак било резултат от множество липси, от лишаване.

То напирало до сетните години под чуждата власт, като постигнало най-добрите си образци през Възраждането. Тогава — що се отнася до фолклора — за първи път били записани и по-стари негови варианти или пък нови редакции на същите. За съжаление той си остава недатиран, макар в ред случай да е явно, че бил вървял по свежи дири на събитията. Но по-често го интерпретирали с привнесено към стария сюжет актуално умонастроение; всяко време го нагласявало според своето разбиране и въжделения.

Тъй както българинът не си дава сметка, и днес неговите исторически представи до голяма степен почиват върху фолклора — неизкоренимо; такава сила има образността, замествала предълго позитивното знание. Дори се изкушаваме да заключим, че у нас се наблюдава вид трайно мислене, което следва да наречем фолклорно — почиващо върху представи, емоции и изводи от анонимния български епос.

Книжнината на българските католици от XVII в. не оказала влияние върху духовния ни живот. Писана на латински или на «илирийски» (смесица от хърватски и български), предназначена била за малобройното покатоличено население у нас. Ценна тя е с това, че разкрива образоваността и авторските възможности на онези наши сънародници, които се добрали до именити католически школи в Италия; доказва родолюбивата им ревност да внесат просвета сред българите, осъдени на килийно учение. Най-изтъкнат от тяхната среда бил Петър Богдан, комуто дължим едно описание на българските земи, а и история на България. На друг католик — епископ Филип Станиславов — дължим пък печатната българска книга «Абагар», издадена в Рим (1651 г.).

С по-значителен интерес се ползвали от същото столетие нататък т. нар. дамаскини — сборници със смесено съдържание, които преводачи и преписвачи съставяли по свой избор. Тях изработвали свещеници или монаси за поука и разтуха на грамотните българи. Този род доста разпространена литература свидетелствува, че у нас вече били налице читатели. На духовните им потребности дамаскинарите отговаряли не само с църковни текстове, а и със светски, че и с апокрифни. Приносът на дамаскините бил предимно в областта на езика, който постепенно преминавал към новобългарския в разните му наречия. Освен това дамаскинари почнали да излизат извън тесния кръг на духовниците — сред тях се намирали килийни даскали, занаятчии, по-рядко селяни. Тъкмо в техните произведения трябва да търсим прехода от богослужебна към светска литература при автори и читатели миряни. А авторите вече се професионализирали, някои от тях съставяли по десетки сборници. Колкото и спънато, у нас прониквал духът на Новото време.

Той идел и чрез контактите с българи — духовници или търговци, — които пътували отвъд границите на империята. Първоначално най-тесни били връзките им със Сърбия и Влашко, а от XVI в. нататък — и с Гърция, Русия, Австрия. Понеже собственото книгопечатане у нас закъсняло много, българските таксидиоти внасяли печатни църковни книги, по-евтини от преписите. Но най-съществени за умствения растеж на тези храбри пътешественици били впечатленията им от друг един свят, огрян от духовност, богат на събития и личности. Сравнени с него, манастирът в Черепиш или Седем престола, действителността на Хаджиоглу Пазарджик или Никопол изглеждала още по-безутешно. Вероятно оттам започвали да се пробуждат българите през XVII и XVIII в.: от сравняването. Полека то ставало достъпно за все повече от тях, които преодолявали границите и сиромашията си, боязънта пред османското всемогъщество. Българинът се учел да търгува, плъзнал и към Средна Европа, към Русия. На връщане носел познание, новини. Също и — книги, стампи. По-после — сечива, архитектурни образци, предмети на бита, елементи на живописта. Мода — с една дума.

У нас под турско прониквали повеи от две основни посоки: Изток и Запад. Значителна беда за българите била близостта на Истанбул — глава на Хидрата, — но нека не отричаме и положителната роля на тази близост. През въпросното време това бил най-многолюдният град на континента. Пъргави европейци вече били наясно, че нямало по-добра изгода от търговията с Леванта, че неизчерпаемите богатства на Османската империя биха облагодетелствували собствените им страни. След Сюлеймановото време Истанбул станал космополитно стълпотворение, където ислямът — въпреки агресивността си — не бил властен да ограничи влиянията от Запада. А в столицата редовно присъствували хиляди наши. Както е известно, през XIX в. тя представлявала най-голямата агломерация от българи. Що се отнася до предходните столетия, там ги водел още не интересът им, а държавните ангарии: в Истанбул тимарели султански и везирски коне българските войнуци, строели султановите имарети работници от всички български краища. Космополитният дух на Истанбул пропивал тяхното девствено съзнание, те разнасяли из селата си невероятни за околните новости.

От обратната страна — по Дунава — пътували предимно търговци. Понеже българинът търси из странство свой земляк, те отначало се установявали из поселенията на нашите чипровски бежанци, но сетне прониквали и по-дълбоко в Немско. Оттам внасяли не само майсторски сечива, но и мисли, идеи. От две посоки към земите ни веел вятърът на друго време. То трябвало да настъпи, не можело да не настъпи и за нас — макар разположени най-дълбоко в заробените предели, макар най-откъснати от връзка с християнския свят.

Особено място в духовното развитие на българите заел Атон, обетована земя за християните под робство. Мара Бранкович, жена на Мурад II и мащеха на Мехмед II, който високо я уважавал, издействувала от него да й разреши вакъф. Май че известната песен за цар Мурад Мари думаше имала за повод не Мария Десислава или Кера Тамар (дъщери на Иван Александър), а Мара Бранкович, превърната в «бяла българка», загдето докрай не приела исляма. Балканските православни ще да я тачели, понеже спечелила за поробените християни неоценимо добро: целия Атонски полуостров, който завещала на църквата. Към него — част от Родопите, позната като Доспат, на прозвището й: Деспина хатун. Прочее от средата на XV в. та до днес Атон си остава неприкосновена за светските власти територия. Там изградили свои манастири всички православни общности с грошовете на селяни и занаятчии. Големи, а навремето и богати обители, незастрашени от разорение заради високото име на Мара, това били университетите на балканското духовенство под робия. Там се стичали на свои или общински разноски по-будни попове, проявени монаси, за да задълбочат образованието си и се свържат със себеподобни. Там съществували през цялата епоха големи библиотеки от спасени при османската агресия ръкописи. (През Атон са преминали, за да ги намираме днес в далечна чужбина, най-ценните произведения от средновековната наша книжовност). Към Атон се стремели всички посветени на духа, за които била тясна селската черква, сиромашкият манастир. Да си пребивавал на Атон, означавало висша учена степен. И още: означавало политическа грамотност.

Получавали я съвсем немалко български духовници на ползу роду, та неслучайно Паисиевата история — крайъгълен камък в нашето Възраждане — е рожба на атонската атмосфера. Там унизеното православие чертаело (да употребим днешна дума) своята духовна стратегия. Невинаги съобразена с Цариградската патриаршия, защото Атон бил независим по волята на Мара.

Не се гаси туй, що не гасне — повторил поетът стара мъдрост. Тя бива потвърдена и от българския духовен живот под османска власт. При всеки организъм — а такъв е и обществото — нарушените функции на един орган биват поети от друг, за да оживее цялото; тази естествена замяна наричат компенсация. Историята на балканските народи доказва, че — веднъж заприщено чрез забраната за законни институции, държавно насочване и насърчения — духовното развитие намира друго русло, по-тясно, по-криволичещо. По-бавно затуй стига то до голямата шир, но я стига. Така и културата на българите, все още не догонила своето време, тече натам.

Някои наблюдения върху живота на българите през XV–XVIII век

В своето всъщност неизпълнимо намерение да обхване, нормира, регламентира и контролира — тоест да подведе под предначертан режим на експлоатация — цялото население на империята османската централна власт действително изработила структура, респектираща дори днешен политолог или икономист. При спазване на всички пропорции и при доза хумор (какъвто ислямът по принцип не познава) виждаме в османската система модел, сходен по амбициозност и упорство в приложението му — главно загдето не държал сметка за обективните закономерности и за реалността изобщо — с добре познат нам съвременен социално-икономически модел. Може би затуй, че и двата имат източен корен, а из Изтока субективният фактор открай време е имал по-широк обсег на реализация, отколкото на Запад. Още едно сходство между двата модела се оказва това, че те съществували като такива отнапред, на книга, докато действителността не само че не им се подчинила, но и настъпателно нанасяла върху схемата им своите логични корекции. На тях — непредвидените в концепцията корективи — властта отговаряла с колосално по обем законодателство, което представлявало мъртвородени пожелания за имотно, но не и социално равенство, за ред, подчинение и неизменност. Фактически обаче османската държава била управлявана не по кодекс, а чрез постановления, някои от които оставали в сила по-дълго, но предимно изобщо не влизали в сила, пренебрегвани дори от органите на властта.

За нея — централната власт — било важно системата на управление да изглежда строга, твърда, чак страховита. А животът на поданика си проправял път и през най-враждебна нему среда, за да изработи собствено корито с криволици и подмоли. Другояче изразено, народното битие си течало въпреки държавните норми, че обикновено и независимо от тях.

Колкото и неочаквано след опустошителното азиатско нашествие, земеделското производство из нашите земи придобило широк размах не само в количествено отношение, но и по разнообразие. За това допринесло интензивното движение на човешки маси от Мала Азия, а по-късно и от Близкия изток, Закавказието, Северна Африка, както и в обратна посока. Касаело се за земи с дълбока производствена култура не единствено в земеделието, но и в строителството, и в голям брой занаяти, които през Балканите прониквали навътре в Европа. Из целия онзи огромен ареал нямало вече граници, бойни действия, мита. Разширил се както никога дотогава търговският и производственият обмен, установени били еднакви норми и държавна защита на търговията. Но най-положително повлияло върху селското производство у нас ненаситното търсене на храни. Непрестанно увеличаващият се войскови контингент, разрастването на паразитствуващите градски слоеве — два елемента, които налагали да бъде увеличена експлоатацията над производителя, — от друга страна, способствували да се разшири и оживи вътрешният свободен пазар.

Всякакви аргументи в тази насока вероятно изглеждат пресилени върху черния фон на представата ни за робство, затуй нека дадем думата на някои документи. Например — «Закон за пазарните такси във Видин от 1586/1587 г.». От него се вижда, че на пазара в този град, вече през «периода на застоя», били продавани следните стоки: брашно, пшеница, ечемик, ръж, овес, просо, леща, фасул, нахут, ориз, мед, грозде, роби, коне, волове, биволи, овце, кози, платове (включително от сирийски коноп), кожи — сурови и обработени, мешина, кебета, тръстика, дъски за покрив, липови дъски, подпорни греди, дърва за огрев, греди за било на покрив, прясно сено, сухо сено, масло, стафиди, пипер, исиот, карамфил, канела, овче и говеждо месо, черни свине, пъпеши, дини, ябълки, круши, череши, спанак, черна ряпа, разни зеленчуци, лук, чесън, зеле, шарлаган, сирене, вълна, летви, памук, сапун, софри, гаванки, вино, лодки, въглища, грънци, моруна, осолена риба, дребна риба, сол, дървен материал за постройка на кораби, лен, хайвер, сом, пъстърва, шаран, ракия, оцет, смокини, стомана, къна, фурми, кестени, олово, оловна глеч.

Изброени по реда, в който ги упоменава законът, няма как да не заключим, че асортиментът им би представил добре всяко днешно пазарище на Балканите. Не за вярване е, че той датира от XVI в. и отразява търговията на един доста среден пазарен център в Българско. Преди повече от четиристотин години. А ако проследим мерните единици, в които била изчислявана въпросната стока — кола, конски товар, чувал, ладия, кантар (само за източните подправки), — ще си дадем сметка и за обема на обмена там.

Донякъде подведени от някои постановки, задължителни за историографията ни през последните десетилетия, трудно бихме възприели една и проста, но и голяма истина за живота на българите под турско: те произвеждали. Напук на дискриминацията, на всекидневната несигурност, на липсата на правов ред, българинът не през XIX в. — както сме изучавали, — а много по-рано се включил пълнокръвно и усилено в икономическата конюнктура, създадена като последица от османското владичество. Здрав инстинкт диктувал на предците ни, че тяхното оцеляване, че по-доброто бъдеще за потомците им може да бъде постигнато само чрез производство. Каквото и да ставало, да станело, господарите искали да ядат, да строят, да се наслаждават охолно. Тяхното охолство трябвало да бъде осигурено от раята, без нея не можело.

Действително невероятни като числа са балансите на големите вакъфи из нашите земи, едри износители на зърнени храни, на месо, лой, вълна, кожи и пр. Не по-вероятно звучат числата за овчите стада на българските джелепи, макар всеки овцевъд да криел колкото могъл брави овце. Маслари, кашкавалджии, кюмюрджии, солари — не чак толкоз многобройни българи снабдявали с храна бездънния имперски пазар. А имало и стока, която числата не биха побрали: труда на българското население. Неизчислим. Два, сетне три милиона българи изхранвали значителна част от империята. Като минимум: Истанбул и разположената из румелийските градове или на път към Средна Европа армия. И турското градско население по нас.

За да не бъдем голословни, ще приведем още един документиран факт. Задълго безспорна бе постановката, че през «кърджалийско време» протекло било крайното разорение на България. Отново — въз основа на данни, черпени из летописни бележки и фолклор. Едва ли някому би минало през ум да спори върху проявите на голямата анархия — много страшни, безусловно. Но и през ония, връхно тежки години на робията се състоял ежегодно един (не само той) от традиционните из земята ни панаири — Сливенският. Кому държало да се яви там с богата стока и да се прибере през Балкана или през Факия с богата печалба? На българския производител или българския търговец. Така, през територия, гъмжаща от убийци и обирници.

В 1799 г. — по време на най-горещите сражения между Пазвантоглу, Тръстеникли Исмаил, войските на Портата и още десетки известни кърджалийски главатари, българинът си гледал работата. С риск на живота, разбира се, но малцина ли пък негови забогатели сънародници били «печени върху тава» от кърджалиите, за да изкажат скритото имане? Опичали ги, без да го изкажат. Придобитото богатство било струвало толкоз високо на българина, че пред загубата му той избирал смъртта. Защото с тази «сирмая», както пише Софроний, а то означава капитал, синове и внуци щели да припечелят тройно, за да доживеят до възможно по-доброто бъдеще.

В 1799 г., каза се, протекъл по реда си Сливенският панаир. Имало голям алъш-вериш. Шест хиляди бостанджии — жандармерия на властта — охранявали търговските кервани, които се прибирали с добри пари у дома си. Кърджалиите на Кара Фейзи и Индже нападнали един от тия кервани само с 500–600 бойци. И се оттеглили с плячка, възлизаща на три милиона гроша — свидетелствува руският дипломатически агент в Истанбул Яковлев.

Което означава, че България произвеждала с все сили и по време на пълната несигурност за жътва, стада, дом и челяд. Само малка част от нейните търговци спечелила само на един панаир три милиона гроша — едва ли толкова пари притежавал някой от османските паши. Българинът не се скрил вдън земя, когато наоколо вилнеело диво размирие — със своите три милиона той вървял през Факия или Железни врата, където иззад всяка шумка го дебнала смърт.

Може би горните наблюдения влизат в разрез с тона на изложението, но те идат да отговорят на някои открити засега въпроси. Например: как се е стигнало до Българско възраждане, до необяснимо интензивния материален и духовен взрив на българската нация от Паисий нататък? Предлагаме следния отговор: постепенно, отдалеко, неуморно. Вярно е, че неведнъж през подробската ни история българинът правил доста ограничени и исторически безперспективни опити да отхвърли робството. Но онова, пред което историята не можела да не отстъпи, било осъщественото от него натрупване — натрупвал той производствен опит, пари, дързост. И познания, добити по близки и далечни пазари. Неговата дейност направила господарите му зависими от него, това е. За човек от такова качество проблемът да се освободи политически оставал проблем на време.

И вторият, често чуван въпрос: как сме оцелели в противостоене с неизмеримо по-силен враг? Тук отговорът е кратък: произвеждайки.

Външно — и вътрешнополитически събития през XV–XVIII век

Затуй че след края на XIV в. българските земи се оказали изцяло в Османската империя, съдбата на населението им била подчинена на нейните бойни удачи или неудачи, зависела от взаимоотношенията й с други страни. Тази зависимост понякога била правопропорционална, а друг път — обратно. Немислимо е прочее да изолираме освободителните прояви на българите от общия контекст на османската политическа история.

Разширение на османската държава. Константин и Фружин

След победата си под Никопол, където Баязид I Светкавицата сразил сборния кръстоносен поход на унгарския крал Сигизмунд и превзел Видинското българско царство, османците не продължили бойните си действия в западна посока; както и преди, най-важно за тях било да се справят с Константинопол. Тук обаче бойното щастие рязко изменило на Баязид: в тила му към Анадола напредвали ордите на Тамерлан. Свиквайки огромна армия, в която освен османци участвували войските на наскоро присъединилите се към тях анадолски бейлици, а също и бойни части от васална Сърбия, османският емир дал решаващо сражение на монголите при Анкара през 1402 г., претърпял жестоко поражение, изоставен от принудените си съюзници, и сам паднал в плен. Ето колко скоро поробителят на България трябвало да извърви Голготата, на която бил обрекъл Иван Шишман.

Пленничеството, а и последвалата смърт на Баязид I създали условия за единайсетгодишна междуособица между тримата му живи синове: Сюлейман, Мехмед, Муса. Все още неспоен конгломерат, Османският бейлик се разтресъл издъно, при което основна роля изиграли династиите на анадолските княжества; повечето от тях възстановили независимостта си. За цялата епоха на робството трудно бихме посочили време, по-сгодно за възстановяване на българската държава: лишени от ефектива на останалите бейлици, с поделени между Челебиите собствени бойни сили, османците били в реална невъзможност да се противопоставят на един евентуален съюз между християнските владетели от Югоизтока. Ако такъв съюз би се състоял.

Тук се налага да внесем яснота в някои хипотези, които хвърлят упрек върху още независимите или обвързани с васалитет спрямо османците не само балкански владетели от XV в. заради тяхното несъстояло се единодействие срещу нашественика или поне заради неефективността на действията им против него: не феодална Европа била в състояние да се мобилизира в защита пред лицето на последното, варварско по същество нашествие върху своя земя. В борбата на владетелите й до края на България, а и по-късно в течение на два века всъщност — Европа не намерила реакцията си срещу османците. В малкото сражения, които им дала (говорим за нея като цяло, макар да била представяна от отделни владетели и съюзи помежду им), тя неизменно търпяла провал. Както е известно от дългата й история до разглежданото време, спасение от варварите нямало, защото на техните неизброими опълчения тя противопоставяла малобройни платени професионални части. Докато най-сетне европейските държави въвели редовния военен набор. Тоест също достатъчен брой и неплатени бойци. Но дотогава имало време.

В хода на династическата междуособица, всъщност междувластие, някои балкански владетели, опитвайки се да привлекат и краля на Унгария, направили опити да реставрират своите държави и да изтласкат османците докъдето могло. От наша страна в тези акции се включили при разнообразни комбинации от 1404 до 1413 г. князете ни Константин и Фружин. Случвало се със сръбска или влашка помощ те да освободят някои български градове до пристигането на османска войска; навремени се състояли и сражения с нея. По-характерна за онзи период била обаче дипломатическата дейност на князете ни, които се стараели да привлекат унгарска, дубровнишка, албанска помощ в полза на поробена вече България. Тези им действия говорели по-скоро за безпочвен оптимизъм, отколкото за реална перспектива: балканските държави били така раздребнени, владетелите им — противопоставени взаимно, а напастта, за отпор срещу която пестели ограничените си сили, изглеждала така трайна, та всички техни благи обещания завършвали с частични акции или дори без такива. Съзнавайки обективната си военна недостатъчност, българските князе се решили да заложат на някого от Баязидовите синове в техния конфликт. Тъй като през 1407/1408 г. в съюз със сръбския деспот Стефан Лазаревич и влашкия войвода Мирча Стари Константин и Фружин били овладели някои градове из бившето Видинско царство, Сюлейман Челеби, който по същото време действувал из Румелия, разгромил войската им при Темска (близо до Пирот). Скоро обаче (1409 г.) се прехвърлил в Европа Муса Челеби, който опитал да привлече на своя страна тукашните християни. Той бил поддържан и от ранното спахийство, недоволно от влиянието на едрите мюлк — и вакъф-сахиби. На такива доста разнопосочни сили дължал Муса краткото си надмощие над своя брат Сюлейман. По-нататък съперничеството им протекло с променлив успех, при което нашите земи пак пострадали жестоко. Изглежда, че през 1413 г. българските князе и деспот Стефан видели у третия претендент — Мехмед Челеби — ако не съюзник, то поне умиротворител на съсипаните ни предели и го подкрепили срещу Муса в решаващата битка при Чамурли (Софийско). Така победител станал Мехмед I (1413–1421), от което българи и сърби само загубили, понеже тъкмо той заздравил османската власт над Румелия чрез военноленната система.

Почти десетгодишните вълнения из Българско, подклаждани и организирани от сетните Шишмановци, а особено пък крайният им резултат доказват доколко владетелите на Югоизтока обективно не били в състояние да отстоят земите си въпреки разстройството на османския ред. Може да допуснем, че те не били подкрепени масово и от местното население, което си давало сметка за тяхната слабост, та вероятно нямало интерес селищата му да преминават начесто от едни в други ръце — всяко такова събитие означавало пожар и грабеж. Въпреки това част от българите — предимно из източните ни краища — се влели в движението, оглавено от кадъаскера на убития Муса, шейха Бедреддин Симави. Едно мюсюлманско еретическо движение против напредващата феодализация в османската държава. То добило известни успехи тъкмо из българските земи, познали не една егалитарна ерес, и било първата проява на някакво взаимодействие между местното селячество и ниските слоеве турски колонисти. И, разбира се, било разгромено.

Оттогава нататък османците насочили набезите си в западна посока, като същевременно воювали и срещу възстановилите своята независимост анадолски бейлици. Относителното затишие тук дало възможност за интензивни преговори между владетелите, където участвувал като унгарски феодал и кралски пратеник княз Фружин.

Пак по това време из Европа се заражда за дълъг живот една нова проява на политическа мисъл: концепциите за отбиване на османската опасност. Тя донякъде се родеела с кръстоносната идея, бидейки нейно продължение на по-висок етап, понеже съвпаднала с европейския Ренесанс и Хуманизма. Европа не желаела да се примири с османското присъствие на континента, с агресията на османците. Първоначално наивни поради пълно непознаване на новопоявилия се противник, при задълбочаване на представите за неговата военна и административна организация тези концепции ставали по-аналитични и конструктивни, а също и многобройни. Тях с основание бихме посочили като едно от теченията в европейския Хуманизъм. Към същото течение следва да отнесем извънредно изобилните съчинения върху Турция, залели Европа, след като било изобретено книгопечатането — разкрепостеният стремеж към светско знание очевидно намерил особен интерес в чудноватата според християнските разбирания османска действителност. Друга проява на същия интерес били пътешествията из османските владения. Те започнали още преди падането на Константинопол и невинаги били въпрос на любознателност, затуй пък оставили пъстри следи в европейската пътеписна литература.

Кръстоносната идея въпреки провала на рицарството под Никопол през 1396 г. не угаснала и до средата на XV в. — нейна връхна акция били двата похода на Владислав III Ягело и Янош Хуниади срещу османците. Полският крал и войводата на Трансилвания след мъчителни преговори с Папството, с някои италиански републики събрали значителна войска и се впуснали през Сърбия към нашите земи. При Ниш те нанесли поражение на османската армия (1443 г.). Действията им били подкрепени от сръбския деспот Георги Бранкович и от българи из западните ни области. Без да срещне голяма съпротива, християнският поход освободил София и се насочил към Златица. Но настъпващата зима го принудила да свърне назад, а окопитилите се османски войски подложили на репресии българското население, което било съдействувало на Янош Хуниади. Явно одързостени от успехите си, предводителите на кръстоносците повторили своя поход и през следната година. Този път — без съюзничеството на Георги Бранкович. Сега те избрали друг маршрут, следвайки дунавския бряг, освободили редица градове и крепости, като достигнали Черноморието при Варна. Мурад II (1421–1451), който наскоро бил абдикирал в полза на сина си Мехмед II, внезапно се върнал на престола и повел голяма армия срещу кръстоносците. Битката се състояла при Варна и завършила с пълно поражение на християните, между които и много българи (1444 г.).

Двата похода на Владислав Ягело и Янош Хуниади, които не донесли никаква промяна в съдбата на българите, представляват завършека на кръстоносните походи за отхвърляне на османците в Азия. Уморени от напразни надежди, сетните балкански господари не присъединявали бойците си към чуждите — тъй Стефан Бранкович отказал подкрепа на втория Владиславов поход, а Скендер бег продължавал да отстоява Албания в отчаяно единоборство с Мурад II. Разгромът на християнството под Варна пък охрабрил османците и консолидирал окончателно държавата им. Още при Мурад II започнала подготовка за плътна обсада на Константинопол. Всички дотогавашни опити на василевсите да получат реална военна подкрепа от Запад не били довели до нищо съществено — Царицата на градовете беряла душа.

Още преди възшествието на Мехмед II (1451–1481) на азиатския бряг на Босфора била построена крепостта Анадолухисар. Сега за кратко време се издигнало съответствуващо й османско укрепление върху европейския: Румелихисар. В двете тях се струпали войските, предназначени да обсадят и щурмуват византийската столица. Тя никога не е принадлежала само на Византия. За балканското славянство Цариград бил всъщност средище на света му, велик за Средновековието град, с който свързало съдбата си целокупното православие. Не толкова материално, колкото духовно, той се явявал негова гордост и опора. Падането му в «погански», в «бусурмански» ръце се отразило пагубно върху последните огнища на съпротива из полуострова.

В бъдеще Константинопол — Цариград щял да носи името Истанбул; подир продължително клане над местните жители там пренесли от Одрин столицата си Османовци. На мястото на емирата им обявена била Османската империя, чийто владетел приел титлата падишах.

Мехмед II упорно си изработил прозвището Завоевател; с името му са свързани кървави успехи на османското оръжие. След като довършил Византия, той завзел остатъците от Сърбия, завоювал Морея и повечето егейски острови от венецианците, както и Босна. Сетне установил османски сюзеренитет над Влахия и Кримското ханство. В края на управлението си Мехмед II успял да се справи и с решителната съпротива на албанците. Пак тогава било окончателно сломено Караманското княжество с център Коня (Икония), с което османците овладели изцяло Анадола.

Въпреки прословутата си набожност синът му Баязид II (1481–1512) продължил завоевателната политика на баща си: присъединил Херцеговина, поставил във васална зависимост Молдавия и наченал османско-иранските конфликти, в които големи успехи постигнал наследникът му Селим I, по прозвище Страшни (1512–1520). Той го получил предимно заради разправата си с шиитските въстания из Анадола — напредващата социална диференциация в османското общество оттук нататък предизвиквала взривове най-вече у мюсюлманското население и по-рядко из християнските ареали. Изравнени по статут в огромната категория «гяури», християните от Югоизтока се озовали в непознато им дотогава равноправие, сиреч равно безправие. А безплодните опити на външни християнски сили през XV–XVI в. да ограничат османското разширение в Европа не стимулирали бунтовни настроения у балканските християни.

Тук е уместно да изведем пред скоби обстоятелство, важащо в нееднаква степен за целия период на Балканите под османска власт: освободителните опити на народите им по правило бивали производни от войните на османците в Европа и по-точно от онези войни, които протичали близко до полуострова. Това положение нямало нищо общо с интереса или желанията на подвластните. Те били затворени в империя, безусловно по-мощна от тях. Западните й граници след първата битка при Мохач (1526 г.) обхващали значителна част от Унгария, тоест отдалечили се от Балканите. Като завладели Закавказието и установили сюзеренитет над Крим, Черно море станало за османците вътрешно море — и по него българите нямали достъп до свободния свят. В началото на XVI в. османското господство се простряло върху целия Близък и Среден изток, обхванало част от Северна Африка — така империята контролирала и Средиземно море. При Селим I халифатът — духовно върховенство над всички мюсюлмани — преминал от египетската Мамелюкска династия у Османовци; това било и върховен политически престиж за държавата им. Очевидно е, че от Мехмед II нататък задълго потъмняла всяка освободителна перспектива за поробените.

Разцветът на Османската империя е свързан с управлението на Сюлейман I Законодателя, а според европейската традиция — Великолепни (1520–1566), оправдал и двете свои прозвища. Разширението на османските владения при него не било тъй значително. Превзети били Белград и Буда, за първи път била обсадена — без успех — Виена (1529 г.). Османците заели Родос, Триполитания, Алжир, воювали вече и с Полша.

От Сюлейманово време датира един исторически обрат, който в бъдеще щял да даде тежки отражения върху съдбата на поробените народи: Европа била заставена от неумолимата реалност да се примири с османското присъствие. То не изглеждало обратимо, дори напротив — застрашавало да се разраства в пространство и време. Докато, вплетена в религиозни и династични войни, Европа не била в състояние да му се противопостави равностойно. Така, доскоро решени поне на слово, диктувано от угасващата кръстоносна идея, да изпълнят дълга си в борба срещу настъпващия ислям, европейските владетели почвали да търсят взаимноизгодно разбирателство с Великия турчин, както вече наричали султана. През 1536 г. по предложение на френския крал Франсоа I между страната му и Османската империя бил сключен договор, с който се давали привилегии на френските търговци из Леванта — митнически и съдебни. Замислени като подкрепа за слабата страна — западната, — отпосле «капитулациите» станали основа за икономическата зависимост на Турция от Запада, защото поставяли местното производство в по-неизгодно положение от импорта.

Времето на Сюлейман Великолепни се отличило с високи постижения; на тукашните хора и на чужденците се струвало, че империята е орисана да пребъде — така стабилно изглеждало нейното законодателство, регламентацията на всички производствени и търговски дейности в нея, грижата на централната власт да категоризира поданиците си. А управлението на Сюлейман I всъщност дало тласък на нейния предълъг, неотвратим упадък. Той се заявил още при Селим II (1566–1574), наследил празна хазна поради великолепията на баща си. Спахийството пропадало под натиска на едрите феодали; то вече не изпълнявало службата си и дори самоволно напускало своите тимари, чиито приходи често били по-малки от тия на строителен работник. Понеже се налагало да бъде увеличен контингентът на наемните войски, а средства за това нямало, фискът се принудил да продава предварително на откупчици държавните приходи. Настъпила ситуацията, описана по-горе, при което хазната си оставала в хроничен дефицит, но разбогатели феодалите и лихварите. Това ново състояние на нещата поразило боеспособността на османските войски, чийто брой катастрофално намалял; намалявала и издръжката им.

Корупцията, този неизбежен спътник на всеки централизъм, всевъзможно подкопавала основите му. Започвало безогледно разграбване на държавните приходи, пагубно раздуване на придворните длъжности — набелязали се язвите, от които Турция нямало да се отърве до самия край на империята. Централната власт вече зависела от провинциалните големци за своите приходи и рекрутиране на «местни» войски. Започнала децентрализацията на държавата, за да премине по-нататък и в дезинтеграция.

Наченките на упадъка й се усетили още от края на XVI в., когато към бойния театър в Унгария потеглили едва около 7–8 хиляди спахии вместо 200 хиляди, както би трябвало. Това се казва катастрофа: едва половин век по-рано Сюлейман Великолепни бил обсаждал Виена и въпреки неговия неуспех австрийците се задължили да изплащат на султана ежегоден трибут, както и да не нападат владенията му в Унгария. Сега, след бойни действия с променлив успех, Хабсбургите отхвърлили тези позорни условия.

След смъртта на Сюлейман I османските султани вече не водели лично походите, замествали ги великите везири; намалявало и влиянието на владетеля върху държавните дела. Тях всъщност управлявала Портата — съветът на везирите, наричан и Висок диван. Едва ли по случайност от същото време нататък на османския престол се изреждали султани, неотличени с качества — османският монарх все повече се превръщал в символ на властта, но не и политически, не и военен деец. Порочната практика той да си взима жена от робините в дворцовия харем, а престолонаследникът да бъде възпитаван там, изцяло изолиран от външния свят, създала поредица от изнежени, безволни, необразовани, а нерядко и малоумни издънки на Османовата династия. Действувал безотказно законът, наложен от Мехмед II: всички султанови синове освен първородния да бъдат убивани при възшествието на брата им. Така в сарая Топкапъ, строен от Завоевателя, султанът се оказал просто заложник, често на случайни авантюристи, каквито бивали еничарският ага, началникът на евнусите, че и редица велики везири. Настъпило рязко разделение между централната висша администрация и реалните разпоредители с богатството и човешкия резерв на имперските провинции. Това разделение бързо преминало в непримирим конфликт, а понякога и във взаимноизгодни, но много вредни за държавата тайни сговори.

Вътрешните неблагополучия веднага се отразили върху междудържавния престиж на империята. Още през 1571 г. тя претърпяла голямо поражение в морската битка при Лепанто от страна на испано-венецианска ескадра — поражение, прието за край на нейното несъмнено бойно надмощие в Европа. По тази постановка може да се спори — дълго след Лепанто австро-турските, ирано-турските, а сетне и руско-турските войни не протичали еднозначно. Периодът, който следва, османската историография приема за «време на застой» (таваккуф деври). Констатацията обаче се отнася до нейните граници: те не само че дълго се запазили, но и тук-там се разширявали с превземането на Кипър, на Тунис и пр. Затуй пък помръкнала славата на непобедимото османско оръжие, нямало го суеверния страх пред Великия турчин.

За времето докъм края на XVI в. не са отбелязани особени вълнения сред поробените от османците народи — липсвали обективни условия за такива. В замяна на това зачестили бунтове и въстания сред мюсюлманското население, което също, макар в далеко по-слаба мяра, понасяло растящата корупция на властниците си, данъчния произвол, но най-вече страдало, че секва поминъкът, с който било приятно свикнало: бойната плячка от «дар-ул харб» («подлежащите» на завоюване чужди земи). Никаква плячка, ни роби. Това необичайно за правоверните поданици на Портата състояние не можело да не предизвика протеста им.

Спахийството, чиито тимарски приходи вече не били стимул за походно участие, масово пренебрегнало дълга си по време на австро-турската война от 1593–1606 г. Тъй като очаквали репресии за това, дезертьорите ги изпреварили и се вдигнали на въстание — т. нар. въстание на бегълците (фирари) в Анадола. Както виждаме, и те въставали не из Румелия, а далеко от столицата и военните й пътища — в дълбока Мала Азия. Въстаналите спечелили маса привърженици изсред селячеството, та се съпротивлявали успешно. През XVI и XVII в. изобщо турските селяни многократно се навдигали срещу властта. Това били известните въстания на джелялите, чието потушаване струвало на Портата цели наказателни походи из Анадола.

Колкото до европейските области на империята, тук честото и масирано придвижване на османски войски към и от фронтовете обричало на предварителен неуспех и жестока разправа всяка открита съпротива. Из Румелия в замяна на това се ширело хайдутството, присъщо на всички балкански народи от онзи период, че и на небалканските всъщност.

Въпреки похвалното усърдие на част от историографията ни, основано по-скоро върху фолклора, отколкото върху обективен анализ на това явление, няма как то да бъде отнесено към освободителните ни борби. «Разбойниците» са редовен, чак задължителен елемент на всяка феодална действителност. Просто загдето тя създавала възможност за хора, които не можели или не желаели да поминават мирно, да преживяват чрез грабеж и на воля. Хайдутството било по-скоро форма на лично освобождаване от установения ред, който по множество причини имало защо да бъде непоносим за поданика. Условия за такъв начин на живот били налице през цялото робство, ето защо хайдутите съществували — обикновено ненаказани — през всички етапи на периода; много нещо се променяло, хайдутите оставали. На първо място — поради органичната си връзка с населението, към което всъщност принадлежали. А също и поради българската природна среда, особено годна за укритие след успешни нападения и засади. Както е известно, османските органи и военни поделения отбягвали да навлизат не само из тукашните гористи планини, но и из планинските проходи, следвайки по правило «царския» друм пряко равнините.

Хайдушките дружини, обикновено малочислени, навремени образували и съединения, за да нападат търговски кервани, дори и чаршиите из някои селища, чифлиците, конаците на бейове и лихвари. Нападали изобщо имуществено силния, който почти винаги бил и турчин; по-охолните християни отбягвали да дават гласност на богатството си. Естествено предпочитана хайдушка цел било убийството на някой местен насилник, допринесъл за злощастието и на тогова хайдутина или на неговото семейство, на селото му. Оттам — разпространеното убеждение, че хайдутинът въплъщавал народната мъст над поробителя и нечестно богатия. (Излишно би било наистина да затриеш орач или дървар.) Така раята сътворила ореол за хайдутите, които и били роднини; тя и разчитала на тяхната намеса в безнадеждните за нея конфликти с местни властимащи. Обективно погледнато, страхът пред хайдутина бездруго стъписвал насилниците, нали такъв професионален стрелец се появявал ненадейно, че не и сам, свършвал своето, после ловко изчезвал.

Многобройните централни разпореждания за залавяне на отделни хайдути и дружини може да се дължат на две причини. Първа: явлението действително било силно разпространено и винаги налице. Втора: местните власти и органи едва ли се престаравали в борба срещу хайдутите, знаейки, че те са неуловими и неизтребими. При тогавашните бойни средства би било безумие да преследваш някого, когото не виждаш, но добре те вижда пък той. Прочее, ако свидетелствата говорят за заловени и обесени хайдути, това очевидно било въпрос на предателство или на пленяване в открит бой. Открити боеве обаче хайдутите избягвали, освен когато образували по-големи съединения.

Фолклорът ни, възпял българите извън закона, е пропуснал да отбележи, че съвсем немалко били и хайдутите-турци, чиито подвизи не се различавали от българските. И които били преследвани не по-милостиво. Ако случаите с турски дружини били все пак ограничени по брой и прояви, то се дължало на факта, че нищо не пречело на правоверния да граби и убива в качеството си на дезертьор и дори на редовен боец — нему не трябвало ни криене из шумата, ни ятаци по селата.

Хайдушки дружини и обединения от тях преминавали към друг вид дейност при войните между империята и християнски сили на Балканите — тогава те се озовавали в чуждите станове, поставяли се под заповедите на войводите на Влашко, Трансилвания или унгарски и австрийски командири, които ги ценели заради специфичния им боен опит и познания за пътищата, релефа, снабдяването върху наша земя. Полезни били те не само с професионализма си, но и заради връзките с раята. При такова взаимодействие определяща била религията — единствените военно опитни българи отдавали предпочитание на едноверците си в битките им срещу ненавистната власт над Българско. На всичко отгоре значителна част от наемните войски на изброените християнски владетели се състояли от нещо като хайдути — професионални бойци, които поминавали от война, както и от грабеж през мирни години. Върху чужда или върху своя земя, понеже нищо свое те всъщност си нямали.

В зависимост от условията на по-стегнат или по-хлабав ред над българските области хайдутството поемало в себе си по-малък или по-голям брой мъже извън закона. То се разразявало с особен размах през военни години, когато земята ни се превръщала в крайпътна ивица за марша на османските армии. Настъпващият тогава хаос и беззаконие, присъствието на анадолски и татарски маси, които се изхранвали както дошло, давали воля и на хайдушките прояви. Състояние, което падало с цялата си тежест върху мирния народ и живота на градовете по нас.

Австро-турски войни и свързаните с тях освободителни опити на българите. Католическата пропаганда у нас през XVII век

В течение на XVI и XVII в. се състояли девет войни между Портата и Австрия, в повечето от които на страната на Хабсбургите заставали и други европейски сили. Австрия се оказала онази християнска държава, която препречила пътя на мюсюлманите към Средна Европа. Това естествено станало причина поробените балкански християни да следят напрегнато нейните успехи, да се стремят към връзки с виенския двор.

През 1566 г. Сюлейман I се впуснал в нов поход с крайна цел: обсадата на Виена. Австрийците обаче го спрели под унгарската крепост Сигетвар, където султанът внезапно починал. Следващата война против Хабсбургите била обявена едва през 1593 г. По австрийски замисъл тя трябвало да се обърне в полза на «цялото християнство». Австрия и Папството призовали редица среди и владетели из Югоизтока към широка коалиция, но на призивите им откликнали само князете на Трансилвания, Влашко и Молдова.

През 1594 г. на наша земя стъпили войските на влашкия княз Михаил Храбри, които временно овладявали и разграбвали българските градове, недостатъчно охранявани от османски гарнизони. Освен из Северна България власите вършели набези и южно от Балкана, стигайки до Одрин. Те се възползвали от това, че вече чувствително дезорганизирана — султановата армия се намирала из Унгария, където действията се развивали не в нейна полза. Не печелели особено и австрийците обаче, изоставени от трансилванския княз Сигизмунд Батори, та в 1606 г. войната приключила с мира в Ситваторок, който свидетелствува, че силите на двете страни били вече изравнени при неблагоприятна за османците перспектива.

Още след поражението на османския флот при Лепанто сред балканските християни се наблюдавало оживление. Споменатата австро-турска война допринесла то да се разрасне. Безчинствата на разложената султанова войска на път към Унгария и влашките набези, които разорявали предимно Северна България, без вероятност да я освободят, утежнили положението на българите. А тукашните хайдушки дружини били одързостени от обстоятелството, че отсам Дунава преминавали техни събратя — също хайдути от разни балкански области, — които своевременно били пребягали при съюзените князе. Някои източници говорят, че през 1595 г. такива обединени дружини превзели дори София, за да я разграбят. Други пък нападнали Чипровци със същата цел. А през 1596 г. изпатил Бабадаг. Явно станало, че османската власт тук била немощна да се брани и срещу нередовни съединения.

Това създало у някои издигнати, свързани чрез търговията си с чужбина българи убеждението, че хаотичното раздвижване отсам Дунава трябва да бъде оглавено и насочено, за да добие реални резултати. Съставен бил заговор, който — ако вярваме на заявленията на някои участници в него — имал големи разклонения. Негови инициатори, изглежда, били дубровнишките търговци у нас Павел Джорджич и братя Соркочевичи; още през 1595 г. те осведомили трансилванския княз, че в България е налице готовност за въстание, което се нуждаело само от предводители. Скоро Джорджич преминал във Влашко и Трансилвания, служейки за връзка между заговорниците и тамошните князе. А тук останали да работят никополският първенец Тодор Балина, както и търновският митрополит Дионисий Рали, образован и политически активен грък.

Заговорът в България се разширявал, включвайки предимно християнското духовенство, но и по-будни хора измежду миряните. Неговите представители Джорджич и Балина посещавали не само Трансилвания, но и Прага, където били приети от Рудолф II. Разменени били предложения и обещания, завързала се преписка между заговорниците и казаните дворове, която траяла от 1595 до 1598 г. Тогава — през есента на 1598 — влашкият войвода Михаил Храбри преминал Дунава с войските си, разбил армията на силистренския паша и опожарил редица севернобългарски градове. Решили, че очаквания миг е настъпил, заговорниците обявили в Търново готвеното от дълго въстание. Сведенията за неговия ход са бегли и несигурни, но сигурното е, че то било потушено по обичайния за османците начин. Неизвестна остава съдбата на Тодор Балина, а Дионисий Рали избягал във Влашко. Същия път поели хиляди български изселници, което говори за мащаба на въстанието и за репресиите след него.

Колкото и неубедително преувеличени да изглеждат числата, съобщавани от заговорниците за евентуалния въстанически контингент, за разклоненията на съзаклятието и пр., Първото търновско въстание ще да представлявало най-добре подготвеният освободителен опит у нас през XVI век. В крайна сметка то дало и положителен резултат: поради трайната кореспонденция на заговорниците с князете на Влашко и Трансилвания, както и с Хабсбургите, тия външни сили почнали да виждат в наше лице евентуален боен сподвижник в противоосманските си инициативи; взели да гледат на българите като на реалност. Дотогава европейските господари били ги бъркали с гърци, расци (сърби) и кои още не, но подир усилната дипломатическа работа на Павел Джорджич, Тодор Балина и Дионисий Рали тукашното население отново било означавано със собственото му име. И което е не по-маловажно: слагали го в начертанията си османските врагове.

Кoлкото до това, че по време нa Пъpвото търновско въстание бил провъзгласен за негов вожд Шишман III, потомък на последните ни царе, най-правдоподобно е да става дума за мним Шишмановец — една разпространена през ония времена уловка на всевъзможни заговорници.

Въпреки поражението, което претърпяла от австрийците при Сент-Готар във войната от 1660–1664 г., Османската империя упорствувала в своя натиск към Средна Европа. Така през 1683 г., като се възползвали от борбата на някои маджарски феодали срещу Хабсбургите, османците пак се впуснали в поход през Унгария и за втори път достигнали австрийската столица. Обсадата й се затегнала от юли до септември; положението на Виена станало критично. Тогава й се притекъл на помощ полският крал Ян Собйески, който пропъдил многохилядната армия на великия везир Кара Мустафа. Остатъците от нея продължили да отстъпват с боеве, в които неизменно търпели провал. През 1684 г. се създала Свещена лига срещу Портата. Освен Полша към съюза се присъединила Венеция, а през 1686 — и Русия.

След втората несполучлива обсада на Виена османците загубили окончателно инициатива във войните на Запад. Още сега австрийските войски превзели последователно Буда (1686 г.), а през 1687–1688 г. Източна Унгария, Славония, Банат и Белград, като продължили в източна посока през сръбските и към българските земи. Азовските походи на Петър I (1695–1696) допълнително отслабили османците, които през 1697 г. претърпели ново голямо поражение от австрийска страна при Зента. Войната траяла до 1699 г., когато бил сключен Карловацкият мир. Според него Хабсбургите получили по-голямата част от Унгария, Хърватско, Славония и Трансилвания. Тези си сполуки Хабсбургите дължели не на особено подобрена своя бойна ефективност, а на настъпилата в началото на XVII в. и продължила да се развива криза на османската военна организация.

За българите тази война, траяла 23 години и завършила с неоспоримо надмощие на християнските сили, има особено значение — тя създала обективни условия за големи освободителни опити на някои слоеве българско население и останала свързана с последните ни надежди да отхвърлим чуждата власт с помощ от Запада. Тези опити имали своя предистория.

След Тридентския църковен събор (1545–1563) католицизмът се постарал да възстанови авторитета си из европейския Изток и да разшири влиянието си на Балканите, където почвали да проповядват протестантски мисионери. След мира от Ситваторок (1606 г.) Австрия издействувала пред Портата известни религиозни свободи за католиците под османска власт — у нас техният брой бил минимален, те произхождали от установили се тук през Второто ни царство саксонски рудничари. Но в 1622 г. Папството учредило нарочна Конгрегация за разпространение на вярата със задача да усили пропагандата на католицизма включително и в България. Тази задача поел Францисканският орден, чиито мисионери проникнали и у нас. Водени от босненеца Петър Солинат, те избрали за център на дейността си селата Чипровец, Копиловци, Железна и Клисура в северните склонове на Западния Балкан, където именно били се претопили, но завещали на местното население своето вероизповедание саксонските рудари. Традиционният поминък на тамошните българи си оставал рударството, както и майсторската обработка на среброто. Прочути надалеко с тия си умения, местните българи се отличавали с будност и относително богатство.

Възползвайки се от неприязънта на българите-павликяни из Свищовско и Никополско към Цариградската гръцка патриаршия (част от тях дори били приели исляма, за да не й бъдат подвластни в духовно отношение), францисканците успели да покатоличат друга част. Българското православно население обаче не се оказало податливо за пропагандата им, здраво привързано към църковните си обреди. Така католицизмът въпреки известни привилегии, които предлагал на своите едноверци, не получил забележимо разпространение у нас — до края на дейността си, вече като софийски епископ, Солинат покатоличил едва около 8000 българи.

Неговото място заел Илия Маринов, а Папството обявило францисканската мисия в България за отделна кустодия, към която спадало и Влашко. Следващият глава на българите-католици, чипровчанинът Петър Богдан Бакшев, получил високо образование в Италия. От 1640 г. той имал архиепископски сан. С неговото име са скрепени не само най-големите успехи на католичеството в Българско; Петър Богдан бил автор, който завещал точно, подробно описание на земите и населението ни през своя век, съставил кратка българска история, както и множество релации до Папството, където отчитал дейността на францисканците у нас.

Макар не многобройни, католиците в България бивали обособявани в епископии и архиепископии, поверявани на български францисканци, добили образование в Италия. С такива санове римската курия удостоила след Петър Богдан и Петър Парчевич, Филип Станиславов, Франческо Соимирович, Стефан Кнежевич, Антон Стефанов, а към кустодията принадлежали и монаси, които обслужвали малкото католически училища из някои селища. Вероятно съзнавайки, че разпространяването на католицизма у нас няма особена перспектива, въпросните духовници полагали усилия да образоват децата на своите едноверци, стараели се да просветят възрастните. Някои от тях залягали като книжовници, които печатали в Италия на хърватски, наричан «илирийски» език, за да обслужват католическите училища и в България.

Естествено католическата пропаганда имала за цел не толкова духовното приобщаване на поробените, колкото да подготви почва за евентуално напредване на християнски сили из Югоизтока — след първите поражения на османците такава перспектива не изглеждала отвлечена. От своя страна някои епископи и архиепископи, изпратени тук от Конгрегацията, поради българския си произход били наясно, че благото на българите може да бъде постигнато само с политически средства. Външната обстановка обективно подхранвала подобни намерения; растящата корупция в империята допускала и чужда пропаганда.

Ако католическата дейност из българските земи би спомогнала да се изгради като личност и се осъществи единствено Петър Парчевич, тя пак щеше да бъде оправдана от българско гледище — един неправдоподобен българин от може би най-тъмния за нас век на робството, седемнайсетия. Избледнял — подир две столетия на безотказно османско надмощие — бил споменът за нашата собствена държавност; събитията протичали далеко от пределите ни. А от никому неизвестното село Чипровец потеглило към Лорето в Италия единайсетгодишно момче със съзнание, че е издънка от български благороднически род. След като завършил Илирийския (сиреч — Южнославянски) колеж, Петър Парчевич следвал в Рим право и богословие, получавайки докторска титла. Конгрегацията го изпратила в родината му, където останал за кратко — той станал викарий на марцианополския (преславски) архиепископ със седалище в Молдова, а по-късно наследил диоцеза му. Последвали назначения в Трансилвания, пак в Молдова и пак в Българско. Ползвайки се с доверие у тамошните владетели, Парчевич участвувал дейно в не един проект за съюз между тях, Полша, Венеция и Австрия след 1647 г. Той сновял неуморно из чуждите дворове, поддържал връзки с францисканското духовенство у нас, давал уверения за боеготовност на българите и сведения за разстройство на османската власт. Посрещан навсякъде с уважение и съчувствие, с обещания за подкрепа, която обаче не се осъществявала. Затуй пък някои християнски владетели, убедени в дипломатическите способности на българския духовник, го използвали за сложни мисии. Така през 1657 — подир десетгодишни напразни усилия да издействува военна помощ за балканските християни — Парчевич като пратеник на австрийския император Фердинанд III успял да постигне помирение между Украйна и Полша. Заради своите заслуги пред Хабсбургите той получил благородническа титла.

Началото на война между Полша и Портата (1672 г.) дало повод за нова акция на П. Парчевич и П. Богдан в съгласие с князете на Влахия и Молдова. Пак Парчевич бил онзи, който се нагърбил да измоли подкрепа от християнските дворове в полза на Югоизтока. Обещал му я само полският крал, намирайки се във враждебни действия срещу османците. Колкото до Австрия и Венеция, те и този път се ограничили с добри пожелания. Тук внезапно се намесила Конгрегацията, която възразявала срещу политическата дейност на Парчевич, та още през 1672 г. му била отнела архиепископския сан. Сега тя му запретила да се яви пред папата в Рим, когото да запознае с българската кауза. Получавайки разрешение от нея едва през 1674 г., той се срещнал с някои кардинали и чужди посланици в Рим, които неотменно убеждавал в нуждата да бъдат предприети действия в защита на поробените му братя. Наскоро този самоотвержен говорител на балканското католичество и най-вече на българите починал в Рим (1674 г.).

Изключителната дипломатическа активност на даровития чипровчанин и високият достъп, с който се ползвал из близки до Балканите владетелски дворове, въпреки всичко останали безплодни; същите владетели виждали другояче своите интереси и те определяли поведението им. От друга страна обаче, бил ли Петър Парчевич изразител на едно реално състояние на духовете в България? Писмата, които си разменяли двамата с Петър Богдан, техните релации до Конгрегацията и посланията им до чуждите владетели не говорели ли за настроенията на твърде тесен кръг българи? Повече от вярно е, че населението на нашите земи ненавиждало мюсюлманската власт и желаело края й — в такъв смисъл свидетелствуват още първите пътешественици от Европа до Константинопол и обратно. Но едно е да желаеш освобождението си, а твърде различно — да се намираш в бойна готовност за извоюването му. Католическите ни духовници декларирали пред Европа второто, та не е чудно, че получавали само любезни обещания: светът бил наясно относно османската сила и възможностите на народа тук.

Споменавайки дейността и заслугите на тези наши духовници, с право говорим за «католическа интелигенция» при цялата условност на термина. Както и колкото да се бил стеснил кръгозорът на българите, каквито и поражения върху интелектуалния им живот да било нанесло господството на исляма, стигало някой българин да се озове в благоприятни за развитието му условия извън родината, за да докаже той високи способности, да се изяви и отличи като интелект. Именно въпросната интелигенция в лицето най-вече на Петър Богдан, Петър Парчевич и Филип Станиславов е доказателство за казаното.

Колкото до католическата пропаганда у нас, която и през най-добрите си години не печелела много привърженици, тя рязко западнала, след като Папството и по-точно Конгрегацията загубили интерес да я стимулират. Завършекът на религиозните конфликти в Европа след средата на века успокоил римската курия. Освен туй честите и дълги войни на Полша и Унгария срещу Портата ожесточавали османците спрямо католическите мисионери и тяхното паство. Още по-тежко станало положението им след разгрома на Чипровското въстание, след голямото изселване на чипровчани. Тъкмо онези българи били възприели от преданите си духовници известна култура, някаква политическа ориентираност в европейските дела — сега те завинаги напуснали Чипровец и околните села, които от средища на просвета се превърнали в изоставено пепелище. Колкото до покатоличените бивши павликяни от Никополско, Свищовско и Пловдивско, лишени от духовните си пастири, те доста формално принадлежали към католицизма. Така нетраен и ограничен по резултат бил замисълът на Рим да постави под свое влияние поробените балкански християни; той бил диктуван от конюнктурни политически съображения. Един след друг, нерядко в нищета, измрели католическите мисионери из Българско. Тяхната човешка драма била съпроводена от угризения, загдето с дейността си подвели към гибел своите доверчиви пасоми.

Затегналата се от 1645 до 1669 г. война между Венеция и Портата за Крит, последвана от австро-турска война (1683–1699) с втората обсада на Виена и отстъплението на османците през Унгария — всички тези събития отеквали сред българите, убеждавайки ги, че властта на султана не е непобедима и непоклатима. Още повече, когато при напредването си австрийските войски навлезли в Сръбско и доближили непосредствено Българско (1688 г.). Никога след междуособицата на Челебиите или набезите на Михаил Храбри по нас не била се очертавала по-подходяща обстановка за съгласувани действия между българите и външни сили.

Сред българските въстания от онези години най-напред бива споменавано Второто търновско (1686 г.). В добър случай то представлявало опит за въстание, при това освидетелствуван доста мъгливо. Има нещо легендарно в сюжета му, нещо трафаретно — в образа на действуващите лица: Ростислав Стратимирович, наричан «търновски княз», уж потомък на видинския сетен цар, московският патриарх Йоаким, а също и племенникът му Савелий Владимирович Дубровски. Не липсва и женска фигура — сестрата на Дубровски Мария, която патриархът сгодил за Ростислав. След посещението на последния в Москва, където получил подкрепата на Йоаким и благосклонността на цар Алексей Михайлович, още преди нашият княз да се завърне в Търново, за да оглави въстанието, заговорът бил издаден от един (разбира се) грък, а заговорниците — избити; големи османски части разорили старопрестолния град и изклали населението му. Току-що пристигнал, Ростислав все пак успял да се затвори в крепостта на Царевец, но подир превземането й се изтеглил с малцина привърженици в Балкана. Из Габровско към него се присъединили хиляди въстаници, придошли и дружини от Южна България, както и Савелий Дубровски, който бил минал през Истанбул и Одрин. Въстаниците се отправили към София, посрещнати от въстаналото й население. След жестоки боеве, в които паднали повечето им сподвижници, двамата тежко ранени водители били пренесени в Рилския манастир. Там ги скрили и лекували монасите, за да могат — едва през 1689 г. — да се доберат до Русия. От тези бунтовни вождове повели началото си две руски благородни семейства — Ростиславич и Дубровски.

Види се, сведенията за Второто търновско въстание се коренят в това семейно предание, дошло да обясни наченките на два руски помешчически рода. Но то едва ли е достатъчно, за да приемем това въстание за действително състояло се — твърде вероятно е да става дума за политически кроежи, за евентуален заговор, възникнал като последица от участието на Русия в Свещената лига срещу Портата, а също и от оживяването на руско-балканските църковни връзки. Тъй или иначе, описанието на развоя и краха му силно напомнят романтична легенда.

В замяна на туй Чипровското въстание от 1688 г. е безспорен и красноречив факт. То доказва, че самоотвержените усилия на нашата католическа интелигенция не били напразни — българските архиепископи наистина подготвили духа на своето малобройно паство за бойно единение с християнските сили при първа възможност. Тя се набелязала убедително след превземането на Белград от австрийците (1688 г.) и марша им към Ниш. Доловили я осезаемо българите-католици от Чипровския диоцез. Още повече, че смесени дружини от балкански християни били участвували на австрийска страна в боевете за Оршова и Кладово, тоест местното население разполагало вече с известен военен опит. Българите излъчили и депутации до чуждото командуване, дори до Виена, за да осигурят помощ за предстоящото си въстание. С други думи, касаело се за съгласувани действия.

Те протекли твърде организирано като за народна проява: две чети, водени от чипровчаните Георги Пеячевич и Богдан Маринов, които дотук били действували заедно с австрийците, сега се насочили към родното си село, откъдето ги посрещнали още четири; също толкова — от съседното село Копиловци. Раздвижването обхванало не само католическото, но и част от православното население на Северозападна България, което не означава, че то било и въоръжено. Затуй четите, добре снабдени с оръжие, се изтеглили на укрепен стан в местността Жеравица над с. Кутловица (днес Монтана). Малобройната въстаническа конница особено въодушевявала разбуненото население.

Макар срещу въстаниците да били използвани обединени сили на маджарския феодал Имре Тьокьоли и турски части, българите неколкократно смогвали да ги отбият. Но те пропуснали да приобщят свои сънародници от по-отдалечени райони, като разчитали главно на австрийското напредване. То обаче не се осъществило по посока Чипровец. Ограничавайки се в самоотбрана, въстанието било обречено. Османският съюзник Тьокьоли след упорити боеве разбил лагера на Жеравица и се нахвърлил върху Чипровец. Отчаяната съпротива на жителите му само отложила с няколко дни края на това цветущо село — турско-маджарските сили го превзели, оплячкосали и опожарили, като отвели немалко роби. Такава била съдбата и на околните села из Берковско, Ломско, Видинско. Онова тяхно население, което избягнало смъртта, отчасти се отправило към отвъддунавските земи под австрийска власт. Една малка част от него се завърнала по родните си места много по-късно. Разгромът на Чипровското въстание бил решаващ удар върху благосъстоянието на целия онзи район и върху католичеството у нас.

Тук вероятно му е мястото да отбележим тежестта на още една неизлечима беда за българите под османска власт: компактните изселвания. Макар робията да тегнела почти равномерно върху всички подвластни, случвало се в даден район и през конкретен период раята да се окаже в непоносими условия за съществуване. Това ставало или като следствие от бунтовни действия в този район, или поради съседството му с бойния театър, или в резултат от насилията, упражнявани от някой управник. Ако към тях се добавели неплодородни години — нещо твърде често като природна напаст, — населението се вдигало да търси избавление. Понякога то се изселвало от една в друга котловина или прехвърляло близката планина; такива вътрешни миграции били характерни за Средновековието изобщо. Друг път обаче, подгонена от жестоки репресии или от страх пред тях, раята се спасявала в чужбина, което поначало значело — отвъд Дунава. Така с течение на времето били създадени гъсти български поселения най-вече из Влашко, където едрото земевладение охотно поемало още и още работна ръка, а градовете — изкусни занаятчии. Изселването на Чипровец и околните селища обаче се насочило не към Влашко, а към Трансилвания и Банат, където българите-католици щели да се поставят под католическа власт и при пастири францисканци — познати им от старата родина. Получавайки там земи за заселване и нарочен статут, сънародниците ни продължили да живеят обособено, развили своя специфична култура, излъчвали из средата си образовани духовници, които способствували по-нататък за опазване на националната им самобитност. Дори до Втората световна война българските колонии из Влашко и Банат поддържали тази култура и училища на роден език, запазили връзките си със «стария край».

Изселничеството из България си оставало тежка рана върху народното ни битие, значителен демографски ущърб. А конкретно Чипровското лишило българите от един неголям, ала перспективен техен слой, ценен с относително високата си образованост и връзки с външния свят, както и със своя всепризнат професионализъм в металодобива и металообработването. Такава е изобщо характеристиката на изселничеството като явление — в него участвуват по-дейни, разчитащи на лични качества обществени групи и индивиди. Затуй и всеки народ губи от изселванията не само в количествено отношение.

Въпреки разгрома на въстанието в Северозападна България през 1688 г. българите не мирясвали, докато близо или върху техни земи се намирала австрийска войска. С нея те установили по-тясна съгласуваност чак през следващата година, което навежда на извода, че чипровчани просто били избързали със своята бунтовна акция. Отново през 1689 г. — по примера на П. Парчевич — значителна дипломатическа работа за свързване на Югоизтока с Виена извършил никополският епископ Антон Стефанов. Независимо от нея обаче самият ход на събитията допринесъл да бъде съгласувана борбата на местното население с австрийските командуващи. Така остатъци от чипровските чети, които водел Георги Пеячевич, а също и новообразувани такива се включили в австрийския марш през Ниш, Пирот и Видин до Белоградчик и Берковица; превзет — чак сега бил изпепеленият Чипровец. В началото на 1690 г. големи съединения от балканско население и неголеми австрийски поделения разгромили в Софийско по-многоброен противник; командуването правело оптимистични прогнози за по-нататъшното си напредване тук. Те се основавали предимно върху широката подкрепа на местни дружини.

Още преди това — през есента на 1689 г., когато бил превзет Ниш — се набелязало голямо раздвижване из западните български краища от Кюстендилско и Щипско до Неврокопско и Разложко — там изначално изобилствували хайдушки групи, та населението бивало въоръжено уж за отбрана срещу тях, — а планинският терен с теснини и проходи представлявал незаменима сгода за размирие. От тези традиционни опитности на местната рая решило да се възползва австрийското командуване, като насърчило набезите на изявените хайдушки войводи Страхил, а по-късно и Карпош. Първият го подпомогнал да заеме Кюстендил, а вторият оглавил въстанието в Източна Македония, известно под негово име. През октомври въстаниците овладели Куманово и Крива паланка, за да се съединят при Прищина с австрийците. Там командуващите провъзгласили вожда на бунта за «кумановски крал» и свой съюзник. Бойците на Карпош допринесли за влизането на австрийски части в Скопие, което било опожарено.

В своите въстанически действия населението почти изцяло се облягало на австрийското напредване, което обаче се ограничило по-скоро в налети на отделните отряди, отколкото в придвижване на фронт. При първото значително османско противодействие, което съкрушило отпора на въстаниците, укрепени в Крива паланка, те се пръснали. «Кумановският крал» бил пленен и набит на кол върху моста в Скопие. Австрийците нямали ни сили, ни намерение да поддържат въстаналото население, което понесло репресиите на властта в пълен размер.

През 1690 г. Мустафа Кьопрюлю, един от способните османски военачалници, изтласкал неприятеля от Североизточна Македония. И макар че войната траяла до 1699 г., тя вече не била съпроводена от въстания на местния народ. Това, че Австрия не се възползвала достатъчно от тях, е показателно: нейните интереси не съвпадали с неговите. Дотук тя била се ограничавала в обещания и общи проекти, в насърчаване на католическата пропаганда на Балканите, но не и в известна материална помощ за бедствуващите свои едноверци под робство. Хабсбургите изгодно си служели с каузата им, стараейки се да привлекат независимите владетели на европейския Изток като съюзници в своите войни срещу Портата, но ни веднъж не съобразили политиката си с благото на българи и сърби. Отношението на Австрия спрямо тях се откроявало така еднозначно, че го проумели дори онези, които твърде дълго — почти цяло столетие — не желаели да го проумеят, разчитайки на помощта й: след 1690 г. ни една война между Хабсбургите и Портата не предизвикала раздвижване на тукашното население в австрийска подкрепа.

Преломният XVIII век. Анархията

Осемнайсети век, векът на Просвещението и на Великата революция, не протекъл съвсем извън Балканите и империята изобщо. Оттогава датира едно често повтарящо се из европейския Изток явление: усилията за неговото вестернизиране. Не би могло да се каже, че наченките му тук закъснели — те били съвременни с опита на Петър I в същата насока. Неин първи проводник бил султан Ахмед III (1703–1730), който делегирал във френския двор свои пратеници да се запознаят със западните нововъведения в управлението, производството и начина на живот. От всичко това султанът успял да въведе в империята си само книгопечатането и барока в изкуството — от словесно до строително, — както и геометричните лехи с лалета по версайски образец, заради което неговото време било ознаменувано като «ляле деври» (период на лалето). То съвпаднало с нещо нехудожествено, но съществено: с голямо въстание на градския плебс в столицата под водачеството на Патрона Халил (1730 г.). Дотогава взривовете на недоволство из Турция били все селски. Това говори за растящата роля на градовете, за установилите се промени в тяхната социална структура, в съзнанието на гражданите, които дотогава едва ли били се самоосъзнавали. Въстанието се задържало цели два месеца, бидейки поддържано от столичните и извънстолични еничари. То струвало главата на великия везир Ибрахим паша и трона на Ахмед III. В него изпъква тенденция, която тепърва щяла да разгръща пакостната си сила: нищо не било в състояние да обедини разнородни слоеве в империята както повикът срещу каквито и да е нововъведения, смятани за «гяурски»; консервативната същност на исляма, вече изведена на по-висока идейна степен, щяла в бъдеще да спъва и дори опропастява всеки опит на светската власт за модернизиране на управлението, войската, производството, нравите. «За стария закон!» бил лозунгът, при който еничарството, духовенството и плебсът от градовете се вдигали като един човек против плахите, крайно належащи реформи. През XVIII в., та до Танзимата фанатичната реакция на низините причинила до голяма степен изоставането на Турция.

«Времето на застоя» в историята на османците през следния век преминало във «време на отстъплението» (риджат деври). Наистина, като изключим някои епизодични успехи в началото на XVIII столетие — краткото възвръщане на Азов и отвоюването на Морея от венецианците, — цялото то било запълнено за Портата с едри и по-малки загуби. А и въпросните две сполуки тя дължала на стечение на обстоятелствата: Северната война, в която русите били вплетени трайно, и Войната за испанското наследство, вързала ръцете на Австрия. Както през XVII в., териториалните загуби на османците били предизвикани от вътрешното състояние на империята. И макар нейните опасни врагове още да не били реорганизирали армиите си на принципа на редовния рекрут, то техните наемни бойни сили вече имали насреща си също османски наемници, а не опълчение, нито спахийство.

Разцветът на османския феодализъм дал през XVIII в. първи признаци на упадък, което, разбира се, не бива да схващаме опростено като разложение на обществото, изразено в корупция, дезорганизация и пр. А именно: начевали, все още само количествено, изменения в икономическата система, които щели да доведат до дълбока и трайна криза феодалната по същността си Османска империя. Тъй като в нея градовете — в съгласие с източната традиция — изначално били държавни, та централната власт била заинтересована от тяхното развитие и разрастване, до, а особено през XVIII в. достигнал видима интензивност градският живот. Като изключим градчетата из западните български краища, пострадали през последната за предидущото столетие австро-турска война, останалите градски центрове из вътрешността на Румелия и бреговете на Егейско море, както и из Анадола процъфтявали.

Тъкмо през XVIII в. и тъкмо поради оживяването на градския живот се забелязвали наченките на разминаване между господствуващата и подчинените народности в стопанско отношение. Мюсюлманските първенци се оказали свързани по-скоро с лихварство и най-много с търговия на едро със зърнени храни от своите поземлени владения, докато християните — поначало упорствуващи в производството — почнали да се утвърждават като скотовъдци, мандраджии, всякакъв род занаятчии. От дейността им естествено произтичали пари. Вече — много. Властта била склонна да ги брани, защото облагането им пълнело хазната, че и осигурявали паразитното съществуване на все по-растящата прослойка от управници, които брой нямали. Скупчени из големите градове, тези управници били номинални, но недосегаеми — те се облягали на потомствени позиции в земевладението, на високи връзки и главно на господарското си самочувствие. Между тях, от една страна, и градския активен елемент — от друга, се разширявала опасна пукнатина. Най-застрашително тя отделяла столицата от провинциите, сиреч деловите от консумиращите слоеве. А провинциите започвали да осъзнават не само своя интерес от нов вид управление, но и материалното си надмощие, опитността си в дела, недостъпни за изнежената османска аристокрация, изразходвала или провалила награбеното, вместо междувременно да го вложи в перспективна икономическа дейност.

През XVIII в. християни и евреи в империята правели уверени крачки към средноевропейските пазари, черпели опит от чуждестранни похвати в производство и търговия. А имперският пазар всъщност се превръщал в поле, където действували подвластните. Господарите се превръщали — говорим, разбира се, не за стоте процента — в слой, зависим от напредъка на политически дискриминираните. Този процес, който водел към резултати, обратни на желаните според османската държавна концепция, вкарал империята в онова състояние, което я направило «болния човек» на Европа.

Към положението на полуколония тя се плъзнала още когато през 1740 г. подписала «генерална капитулация»; с нея френските търговци получавали вечни привилегии на нейна територия. Такъв режим по-нататък си извоювали и други европейски държави. Техните дипломатически мисии в Истанбул ставали все по-многобройни и с по-значимо влияние над политиката на султана. Сега чуждият поданик не само не рискувал, пребивавайки из османските предели, но и бил белязан с неприкосновеност, с привилегии. Растящото присъствие на европейци из пристанищата и столицата на Турция създало пътя за проникване там на западни идеи, дори на «якобинството». В мюсюлманска среда и при тътена на наближаващата всестранна криза те получили странна реализация.

Пречка за консолидиране на доста разклатената през XVIII столетие османска държава била негодната й военна организация. Заради нейните закостенели недостатъци империята системно губела територии в Европа и Азия. Освен откъм Австрия вече и откъмто Русия, която с договорите в Кючюк Кайнарджа и в Яш (1774 и 1791) се заявила като съперник на Портата за господството и над Балканите. Успехите си европейското оръжие от ония години вече дължало на въвеждането на рекрута — наборната неплатена армия. Повече от наложително било Турция да се сдобие с такава. За целта обаче трябвало да бъдат отменени напълно небоеспособните корпуси на еничари, спахии и придворни платени части, тоест да бъде отменен «старият закон». С тази непосилна задача се наел Селим III (1789–1807). Наясно що за реакция има да очаква, той решил да създаде «новия ред» (низам-и джедид), без да ликвидира традиционните корпуси. Въпреки това срещу управлението му се надигнала огромна вълна, която съдържала в себе си многобройни, наглед несъвместими компоненти — тях обединявало недоволството от наличния ред на нещата, макар то да идвало от противоположни посоки.

Началото на анархията в Анадола и Румелия датирало всъщност отпреди реформените опити на Селим III — от седемдесетте години на века. У нас тя започнала като въоръжени съперничества между аяните, но много скоро включила като свой компонент кърджалийството. А в политическата история на българите под османска власт голямата анархия останала най-вече с отцепничеството на Осман Пазвантоглу от Видин.

Този потомствен видински еничар, дързък, образован и даровит политик, смогнал да превърне някогашната Срацимирова столица в крепост за центробежните сили в Румелия независимо от техния вид, а разновидностите им били множество. Пазвантоглу не загубил ни едно сражение против колосалните походи на Портата, обсаждали нееднократно Видин. Той изпращал делегации до някои европейски дворове, за да търси съюз с тях срещу султана. В самата му крепост нерядко присъствували явно или тайно чужди наблюдатели, а европейските посолства в Истанбул неуморно занимавали правителствата си с действията, идеите, практиката и перспективите на опасния за султана отцепник. И ако по същото време (1792–1807) легитимизмът в Европа не би бил дотолкова съсредоточен в борбата си срещу революционна Франция, дотам въвлечен в коалиции и войни против Консулството и империята, то съдбата на Пазвантоглу щеше да е друга. Но така, както зорко се интересували от неговите успешни акции, европейските сили все пак го имали за «демократ», за глава на «демократичната хидра в Румелия» и приравнявали събитията у нас с тези във Вандея. Пазвантоглу сам им давал козове: в стремежа си да образува независима от Портата държава той прибягвал до умна демагогия, привличайки — че и привлякъл — християните от нашия Северозапад и сръбския Изток. Затуй пък многохилядната му войска, съставена главно от кърджалии със свои главатари, се изхранвала за сметка на влашкото селячество в Олтения, та дори нахълтала и в Букурещ.

Вероятно тези били годините, през които се осъществило относително най-тясното взаимодействие между двата етноса върху наша земя, противопоставени дотогава, а и след това. Повлечени от вихъра на анархията, по необходимост се впрегнали не само в съвместна борба за защита на селищата си мирните жители на Румелия; тях обединило в различни дружини и размирието. Редица кърджалийски съединения — особено по-многобройните — били смесени по религиозен състав, докато други си оставали чисто турски или чисто български, но между тях се случвало да бъдат сключвани съюзи на равни начала. Особено допринесъл за такъв съюз Осман Пазвантоглу, към когото гравитирали българи, сърби, турци и помаци. Основният контингент на анархията обаче се оказал мюсюлманският и ето защо: той бил по-слабо уседнал. Прекалено трайно мюсюлманинът бил предимно военен, та огромното множество мъже, способни да поминат само чрез убийства и грабеж, ги направило постоянно подвижна, негодна за мирно съществуване човешка маса. Размирниците обаче не сложили в сметките си набиращата сили самоотбрана на работния човек, която накрай ги оставила без плячка, сиреч без хляб.

Пак по същото време за първи път от падането на България било разрешено на народа й да притежава и използва оръжие — за това имало нарочни фермани. Осман Пазвантоглу им отговорил с още по-нечувана мярка: каруци, натоварени с пушки и пищови, обикаляли селата на Видинско, Кладовско и Зайчарско, за да ги раздават на раята. Българинът отново — макар временно — получил право да бъде войник, факт, който рязко повишил неговото самочувствие и бойния му опит.

През 1802 и 1803 г. съединенията от кърджалийски дружини представлявали вече такава армия, че предприемали походи из цяла Източна Тракия и се явявали под стените на Истанбул. Паниката там била оправдана: макар не задълго, Румелия не била подвластна на Портата. Върху нейната карта чужд наблюдател отбелязал: «България — свободна земя».

Обстоятелството, че българите не се възползвали решаващо от анархията в Румелия, е обяснимо. За разлика от тях — възползвала се Сърбия. Нейното предимство се състояло в това, че между Белград и Истанбул се простирала именно Румелия, недостъпна поради размирието за султанови походи против белградските въстаници.

Краят на анархията настъпил с триумфа й, когато Мустафа Байрактар, русенски аян, повел срещу столицата обединените аянски сили — кърджалиите. Румелия превзела Истанбул (1807), но вождът й не успял да спаси злополучния реформатор Селим III. Въплъщавайки за няколко месеца реформите му, Байрактар на свой ред бил пометен от Втората константинополска революция (1808) — всъщност реакция на еничарите. Възцарил се Махмуд II (1808–1839), който в течение на почти двайсет години умело криел що замисля за еничарството.

Повече от три десетилетия нашите земи били подвластни на небивал хаос, а то означавало неспирни убийства, опожаряване на жътвата, повсеместен обир, както и нова вълна на изселничество; през размирното време кервани бежанци поели към Влашко и Молдова, а руски кораби товарели други, за да ги превозят до Таврия и брега на Украйна. В чужбина се създали български колонии, които изиграли важна роля през следващия век. А из българските земи били съсипани множество дотогаз охолни селища — причината за разорението им била тъкмо тяхното охолство.

«Кърджалийското» срязва историята ни като някаква граница между «преди» и «след».

Тази граница е обективно нанесена, кърджалийското време променило много нещо в живота на българите. Както всичко, което се задържи предълго, османското робство било се превърнало в привично ежедневие, за чието начало знаели броени хора. Неизменен изглеждал султановият ред и произтичащите от него беди, неизбежни като природни стихии. Сиромах или пряко сили разбогатял, всеки бил яко привързан о битието си. Без спомен за друг вид живеене, без бъдеще освен онова, което му налагала враждебната власт. А отведнъж редът на нещата се променил из корен; българите били поставени пред избор. Той ги отвел в разни посоки, свързал ги с отцепници-паши, с аяни или с български водители в самоотбраната, но бездруго ги принудил да стрелят. За три десетилетия скитня от един към друг лагер, съобразяване, битки, преговори, разорение или печалба българите излезли от състоянието на потомствено покорство, на еднообразно търпило.

Знаят се предпоставките за нашето национално пробуждане, но от тях пропускаме една: психологическата. Преди да се осъзнаеш като член на каква да е общност, необходимо ти е личностно самоосъзнаване и собствен екзистенциален избор. Много голям процент българи потрябвало да го направят точно през трийсетгодишната гражданска война в Румелия.

В едно от многото си качества — на етнопсихолог — Л. Каравелов ни показва в «Българи от старо време» резултатите от този тъй съществен избор: сибаритът, вътрешно освободеният, без сянка от робска потиснатост, ами с чувство за превъзходство, дядо Либен «на младини бил ходил с кърджалиите». То ще да означавало еталонно състояние за българина, чийто внук неминуемо става революционер. В това състояние на духа българите прекрачват прага на XIX столетие.

Такива били сетнините от голямата анархия. Подир вековно безвремие из земите ни се разразил обществен взрив, дълбоко разкъртване на пластовете, с което много нещо си отишло на мястото. Някак естествено при първите конвулсии на османската власт над Балканите започнало и националното Възраждане на тукашните народи.

Речник на специфичните термини, използвани в текста

ага — военен чин; влиятелен турчин

акче — аспра, османска монетна единица

алъш-вериш — вземане-даване; търговия; делови живот

апанаж — издръжка, обикновено на монарха или на едри сановници

аян — управител, избран, но обикновено узурпирал местната власт

аянлък — звание или територия на аяна

бадж — вътрешни пазарни мита

бащина — селско стопанство на християнин от раята със специални задължения

безистен — покрит базар

бейлербейство — най-голямата военна и административна териториална единица

бейлик — княжество

бейт-ул мал — османският фиск

бенак — малоимотен селянин

бостанджия — участник в жандармерията

билюк — дружина с различен по брой състав

вакъф — фондация, предназначена за благотворителни, благоустройствени цели или с цел да осигури имущество на завещателя за потомците му.

вакъфнаме — завещателен акт за създаване на фондация

войнук — участник в обозното обслужване на османската кавалерия

газия — победител; титла на военачалник, отличил се в «свещена» война на мюсюлманите срещу друговерци

дар-ул харб — «подлежаща на завоюване», т. е. немюсюлманска територия

дервентджия — участник в охраната на планински проходи, набирана от населението

дервиш — мюсюлмански монах

дефтер — регистър

джамия — мюсюлмански храм

джамбаз — търговец на добитък

джемаат — общност по религиозен признак; съдружество; военен корпус

джизие — поголовен данък, платим от всеки мъж — немюсюлманин, събиран от фиска

джюрм-ю джинайет — глоба за извършено престъпление, често заплащано солидарно от всички селски жители

доганджия — соколар

дьонме — вероизменник

дюнюм — мюсюлманска мярка за повърхнина, равна на 913,3 кв. м

евляд-и фатихан — «синове на победителите», османски военнопомощен корпус

евлядлък — синовен, т. е. потомствен вакъф, чиито приходи ползвали изключително потомците на завещателя му

емир — княз

емират — княжество; мюсюлманска държава, управлявана от емир

еничар — участник в еничарския корпус, рекрутиран чрез отнемане на християнски момчета от семействата им

еснаф — цехова организация, гилдия

ехл-и китаб — религиозна общност, която има «книга» — Свещено писание

ешкинджи — вж. мюселем

зиамет — ленно владение с приход от 20 до 100 хиляди акчета

икта — безусловно земевладение у арабите и из завладените от тях територии

имарет — комплекс от култови и обществени сгради, построени и издържани от някой вакъф

испенче — поземлен данък от 25 акчета, платим от селяните немюсюлмани

ихтисаб — категория такси и глоби в сферата на занаятчийското производство и градския пазар

ищира — принудителни доставки, налагани от османската власт и платими по цени, по-ниски от пазарните

кадилък — най-малкото съдебно и административно поделение на османската власт по места. Също: каза

кадия — османски съдебен и административен орган в градовете

кадъаскер — «военен съдия» с юрисдикция над цяло бейлербейство, висша съдебна инстанция за участниците в спахийския корпус

канун — светско законодателство у османците

кануннаме — светски законник

карие — село

касаба — градец

кервансарай — голяма крайпътна странноприемница

кесим — глобална сума

кнез — кмет

коджабашия — представител на селска или градска община

конак — резиденция; богат мюсюлмански дом

кул — роб

лен — послужебно, условно владение, чийто титуляр имал права над част от поземления му приход, докато изпълнявал военни задължения

ленник — участник в спахийския конен корпус, получаващ срещу службата си тимар

маликяне — финансова единица при откупуването на държавни приходи; пожизнено право върху данъците, събирани от определен район

мартолос — участник в охраната на застрашени места, набиран от населението

медресе — мюсюлманско висше духовно училище

мензил — пощенска етапна станция

мирийска земя — държавни земи, за каквито били обявени завоюваните територии

молла — мюсюлманско духовно звание

муатък — освободен роб

мухафъз — участник в крепостен гарнизон

мюлк — пълна собственост у мюсюлманите; до нея имали достъп балканските християни само що се отнася до имотите в чертата на селищата

мюселем — свободен мюсюлмански селянин, участник в племенното конно опълчение

мютевелия — управител на вакъф

неофит — новопосветен в дадена религия

нотабил — първенец

ортакчия — крепостен с робски произход

паша — висш османски военен чин

перакенде — другоселец; който е взел за обработване парцел не в землището на своето село

пиаде — вж. яя

примикюр — представител на известна християнска общност

райет — човек от раята

рая — категорията селско немюсюлманско население из ленните и други владения

ресм-и чифт — поземлен данък от 22 акчета, платим от земевладелците мюсюлмани

салтанат — великолепие, разкош, лукс

санджак — знаме; военна и административна териториална единица, подразделение на бейлербейство и съставена от няколко кази

сандък — каса

сарач — производител на конски принадлежности

сахиб — господар, собственик

сахиб-и арз — «господар на земята», т. е. онзи, който контролира земеползването и движението на земите

сахиб-и райет — «господар на раята», т. е. онзи, който има право над част от данъците й

спахилък — конен корпус, участниците в който черпели издръжката си от тимари

спахия — участник в спахийския конен корпус, получаващ срещу службата си тимар

султанат — мюсюлманска държава, управлявана от султан

таалюкят — освободен роб, «зависим» от бившия си господар

тескере — бележка; документ, издаван от спахийското началство, въз основа на който отличил се боец получавал по-голям тимар

тимар — военен лен в системата на спахилъка с приход до 20 хиляди акчета

тимариот — владелец на тимар

тюфекчия — производител на огнестрелно оръжие

удж — владяна от мюсюлмани област по границата с немюсюлманска държава

уджбей — османски военачалник над гранична област, която се смятала и за негово поземлено владение

хайрие — благотворителен вакъф, част от чиито приходи били предназначени за духовните потребности на мюсюлманите

халиф — най-високото духовно звание у мюсюлманите — наместник на Мохамед

хан — странноприемница в населено място

хане — дял, единица за данъчно облагане, състояща се от различен брой селски домакинства

харби — военни от всякакъв вид

хас — владение на султана или на най-големите сановници и военачалници

хаса — лично стопанство на тимариота

хатун — госпожа

чифлик — земеделско стопанство; термин, с който е означавана поземлена собственост от много различни видове

чифт — впряг; землена площ, обработвана с един впряг, различна за отделните райони

чифт бозан — напуснал стопанството си земеделец

шериат — мюсюлманско духовно право

шехр — град, обикновено укрепен

юруш — десятък

ял — свободен мюсюлмански селянин, участник в пешото племенно опълчение

Библиография

Ангелов, Б., Хр. Вакарелски. Трем на българската народна историческа епика от Момчил и Крали Марко до Караджата и Хаджи Димитър. С., 1939.

Богдан, Петър. Описанието на България от 1640 на архиепископа... Архив за поселищни проучвания, 2, 1939/1941, № 2.

Гандев, Хр. Българската народност през XV в. С., 1970.

Георгиева, Цв. Еничарите в българските земи. С., 1988.

Грозданова, Ел., Cm. Андреев. Българите през XVI век. С., 1986.

Григорий Цамблак. Похвално слово за Евтимия. С., 1971.

Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Кн. 2. С., 1944.

Дуйчев, Ив. Софийската католишка архиепископия през XVII в. С., 1939.

Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970.

Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско. Сборник за народни умотворения, наука и книгопис. 14, 1897.

Миятев, П. Маджарски пътеписи за Балканите. С., 1976.

Мутафчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през XV–XVI в. С., 1962.

Мутафчиева, В. Кърджалийско време. С., 1977.

Петров, П. Въстанието на Константин и Фружин. Известия на Института за история. Т. 9.

Смирнов, В. Д. Кучибей Гомюрджинский и другие османские писатели XVII века о причинах упадка Турции. С.-Петербург, 1873.

Снегаров, Ив. Турското владичество, пречка за културното развитие на българския народ и на другите балкански народи. С., 1958.

Станимиров, Св. Политическата дейност на българите католици през 30–те–70–те години на XVII век. С., 1988.

Тодоров, Н. Балканският град. С., 1973.

Турски извори за ajдутството и арамиството во Македонjа. Т. I–II. Cкoпje, 1961–1973.

Турски извори за българската история. Т. I–III, V–VI. С, 1964–1977.

Турски извори за историята на правото в българските земи. Т. I –II. С, 1961–1971.

Цветкова, Б. Паметна битка на народите. Варна, 1969.

Цветкова, Б. Проучвания на градското стопанство през XV–XVI в. С., 1972.

Българско възраждане

Формиране на българско национално самосъзнание

Преход от Средновековието към Новото време. Турското нашествие в Европа през XIV в. има катастрофални последици за по-нататъшната съдба на България. Завоевателят е безпощаден. Той унищожава българската държава и принуждава българския народ да живее в условията на една варварска източна сатрапия. По своя характер установената нова политическа система е своеобразен азиатски вариант на силно централизиран феодален абсолютизъм, изграден върху принципите на привилегиите и неограниченото господство на сравнително малобройна военизирана върхушка начело с турския султан. Властта се осъществява със средствата на извъникономическата принуда в съчетание с ожесточена народностна и религиозна дискриминация. Политическият и интелектуалният елит на страната е почти напълно унищожен или е принуден да напусне родината си. Прочутите книжовни средища, сътворили някогашната слава на старобългарската култура, бързо запустяват. Българската християнска православна църква е ликвидирана. Войнственият ислям става господствуваща религия. Градските центрове и плодородните полета се обезбългаряват. В тях се настаняват турската администрация и военните гарнизони, а земята се обсебва от доверените висши служители на султана, т. нар. спахии. Местното българско население търси спасение и поминък в планинските райони. Лишен от своя държавност, от културно-духовните си институции, българският народ се превръща в безправна «рая» по подобие на робите през Античността. Българите страдат от неограничените своеволия на «правоверните» завоеватели.

Тежкото и продължило няколко столетия чуждо владичество, изпълнено с насилия и мюсюлмански фанатизъм, забавя естественото развитие на българския народ и причинява болезнени травми върху неговата снага. Въпреки всички изпитания обаче българите не загиват. Те оцеляват благодарение на дълбоките си корени в миналото, чрез които всмукват животворни сокове от дълголетната си държавна традиция, сътворена от имперския блясък, политическата мощ и културните постижения на средновековна България. Съхранената историческа памет за славното минало е непресъхващият извор, който подхранва и крепи самочувствието на българите през годините на робските неволи, стимулира волята им за съпротива.

Съпротивата срещу окупаторите започва фактически още от първите дни на турското господство. Българският народ воюва непрестанно за правото си на свобода и човешко достойнство. Но борбата му против Османската империя, достигнала по онова време зенита на своето могъщество, е твърде неравна, стихийна, спорадична и отчаяна. Тя придобива организиран и целенасочен характер едва през годините на Възраждането. Това е епохата, когато съзрява, набира сили и се осъществява българската национално освободителна, буржоазнодемократична революция. По подобие на Западноевропейския ренесанс Българското възраждане е ферментационният процес на прехода от Средновековието към Новото време във всички сфери на материалния и духовния живот.

Възникване на буржоазно-пазарни отношения. Първите забележими признаци на възрожденския процес датират от XVII в. и са свързани със започналото разложение на централизираната военноленна спахийска система в империята. Столетия наред главният имперски източник на приходи е ограбваната плячка в безкрайните опустошителни войни из просторите на Азия, Африка и Европа. През XVII и особено през XVIII в. обаче Османската империя понася тежки поражения и е принудена да се брани. Приходите й от завоевателните войни секват завинаги. Това поражда и с течение на времето задълбочава неудържимия процес на вътрешно разложение и упадък. Настъпва времето, когато, за да компенсира приходите, придобивани от грабителски войни, империята е принудена да се самоиздържа чрез съзидателна трудова стопанска дейност. Но правоверните господари-мохамедани отдавна са загубили необходимата нагласа за подобно нещо. Привилегированото им положение ги обрича на неизбежна психологическа и дори биологическа леност. В съответствие с господарския си манталитет, чрез силата на властта и своето привилегировано положение те принуждават покорената рая да издържа и крепи империята на падишаха. Същевременно султанската върхушка осъзнава, че, ако иска да присвоява повече доходи, трябва да накара раята да създава колкото може повече блага. А това не става само с насилие, нужна е и известна заинтересованост. Затова наред с обичайната извъникономическа принуда, макар бавно и постепенно, пред покорените поданици в империята се откриват все повече възможности за стопанска инициатива. Във връзка с това настъпва чувствително оживление на стоково-паричните отношения върху основата на дребното стоково производство. Тъкмо това поражда коварния смъртоносен бацил, който заразява султанската държава от нелечима болест. Защото първата грижа на безправната рая, когато се замогне, е да подири правата си. По силата на своето дискриминационно положение българите, за да оцелеят, са принудени от обстоятелствата да проявяват многократно по-голяма активност и усърдие във всяко отношение. В ежедневната борба за съществуване те добиват солидна закалка, стават по-жизнеспособни.

Българите търсят и по интуиция намират щастливо спасение в демографския растеж, в трудовата стопанска предприемчивост, в рационалните знания и духовното си усъвършенствуване. Именно техният материален и духовен просперитет неусетно подронва от ден на ден устоите на турското господство. Не е случайно, че тъкмо подвластните народи, в това число и българите, играят водеща роля в процеса на зараждане и развитие на новите буржоазни обществени отношения в Османската империя. Точно това стои в основата на възрожденското обновление, обхванало българското общество през XVIII и XIX век.

България — житница на империята. Основното мнозинство от населението в България през възрожденската епоха съставляват селяните, които се занимават главно със земеделие и животновъдство. В условията на растящите пазарни отношения през този период българските селяни започват постепенно да се оземляват. Периодичните изменения в османското аграрно законодателство утвърждават частно-собственическите тенденции и разширяват възможностите за земеползване. Макар че формално-юридически земята продължава да се смята за собственост на държавата в лицето на султана, на практика селяните придобиват право да се разпореждат с нея, като организират индивидуални стопанства, в които започва да се прилага наемен труд. В такъв смисъл от временни наематели и ползватели на земята селяните неусетно се превръщат в нейни условни собственици. Те добиват дори правото да я продават и прехвърлят в наследство.

Първите стокови земеделски стопанства възникват още през XVIII век. Това са т. нар. чифлици — своеобразни селскостопански структури от фермерски тип. След поредната аграрна реформа през 1834 г., когато се премахва спахийсколенната система на земевладение, една значителна част от българските селяни стават фактически собственици на земя. Става дума за т. нар. райетски или свободни селяни.

Превръщането на все повече селяни в притежатели на земя естествено стимулира тяхната заинтересованост да произвеждат повече стокова продукция за пазара. Въпреки всевъзможните тежки данъци и примитивната техника по онова време българското възрожденско селско стопанство се оказва твърде продуктивно. То предлага значителни количества селскостопански произведения: зърнени храни (пшеница, царевица, ечемик, овес, просо, ръж, ориз, боб, грах, леща и др.), лен, памук, коноп, маслодайна роза, грозде, едър и дребен рогат добитък, коне, свине и т. н. България придобива по това време репутацията на най-богата провинция. Не без основание я наричат житница на империята. От тук се доставят много хранителни стоки за консумативните нужди на столицата, а голямо количество селскостопански продукти се изнасят в чужбина, главно за Централна и Западна Европа по река Дунав.

Силата на занаятчийския майсторлък. Икономическият подем през възрожденската епоха намира най-значително проявление в градското стопанство и промишлеността. Наистина тази сфера на икономиката заема относително малък дял, но тъкмо в нея като че ли най-релефно се открояват новите прогресивни форми и тенденции на общественото развитие.

Промишленото производство се осъществява главно от множество по вид и профил на дейност занаятчийски работилници. По това време са известни над 100 вида занаятчийски отрасли. Майсторите-занаятчии от отделните браншове се обединяват в свои цехови сдружения — т. нар. еснафи, чиято цел е да защитават професионалните им интереси. В условията на растящите стоково-парични отношения и пазарната конкуренция много занаятчии и дори цели занаятчийски отрасли пропадат. Много други обаче, които са свързани с местната суровинна база и традиция, успешно се приспособяват към динамиката на пазарната конюнктура и още повече се възмогват. В проспериращите занаятчийски предприятия успешно се внедряват все по-усъвършенствувани инструменти, технически приспособления, модерни уреди и технологии. Водната сила на балканските потоци находчиво се «впряга» и рационално се използва като източник на енергия. За първи път през тези години се появява парната турбина, зачестява употребата на съвременни вносни машини. Много възрожденски майстори проявяват дръзка предприемчивост, съчетана с изобретателност, сръчност и въображение. Благодарение на това някои от тях разширяват производствената си дейност. Появяват се по-големи манифактурни предприятия, в които все по-често се използват наемни работници. Върху основата на наемния труд и техническите нововъведения се увеличава производителността на труда, многократно нараства общият обем на промишлената продукция. Така в сферата на стопанския живот си пробиват път нов тип по-прогресивни — буржоазни, обществени отношения. Тяхното формиране, утвърждаване и разпространение е най-отличителното нещо, което характеризира развитието на българското градско стопанство през Възраждането.

Най-разпространената форма на буржоазно-капиталистически отношения е манифактурата. Известни са над 500 манифактурни предприятия. Възникват и първите фабрики. През 1834 г. предприемчивият българин Добри Желязков открива първата фабрика в Сливен, която произвежда вълнен текстил. Общо в страната през разглеждания период съществуват 11 фабрични предприятия.

Фабрично-манифактурното производство намира проявление предимно в текстилната промишленост (абаджийство и гайтанджийство), в копринарството, кожарството и кожухарството, в мелничарството, спиртоварството, розоварството, дървообработването, железодобива и металообработването, в производството на месни и млечни продукти, в скотобойната промишленост и други отрасли.

Профилирането и специализацията на производствената дейност пораждат необходимостта от по-тясно общуване и търговски обмен между различни райони на страната. Това стимулира развитието на вътрешната търговия и създава условия за обособяване на единен български национален пазар в пределите на Османската империя. Отначало ролята на търговски средища изпълняват т. нар. панаири. По-известни са панаирите в Узунджово, Неврокоп, Сливен, Карнобат, Прилеп и други градове. Постепенно обаче панаирите загубват своето значение като национални средища на търговския обмен. С усъвършенствуването на транспортните комуникации се засилват преките постоянни контакти между различните райони и селища.

Така се утвърждава уседналата търговска дейност. В почти всяко селище се създават постоянно действуващи търговски магазини. Търговията се превръща в самостоятелна и доходна професия, пряко свързана с производствено-стопанската дейност.

Важно значение за развитието на възрожденската икономика имат също непрестанно растящите делови връзки с напредналите европейски капиталистически страни. В резултат на зачестилите контакти с тях в България се инвестират значителни капитални средства, извършва се внос на модерни машини и технологии. През този период в пределите на страната са построени над 1000 км жп линии, изграждат се пристанищни съоръжения, телеграфни станции и други технически инсталации. По такъв начин чуждестранният капитал спомага обективно за развитието на местните производителни сили и приобщава страната към постиженията на европейската буржоазна цивилизация.

Особено много нараства международният стокообмен със страните от Централна и Западна Европа. Той се осъществява предимно от български търговски посредници, които натрупват значително състояние и създават собствени стопански кантори в много европейски градове. От тях по-известни са фирмите на братя Евлоги и Христо Георгиеви, братя Тъпчилещови, братя Робеви и др. По това време се създават и първите български акционерни дружества. Има сведения за около 40 подобни търговски и промишлени сдружения. Поставя се и началото на първите финансово-кредитни институции.

Икономическият просперитет на българите под властта на чуждите нашественици възвръща постепенно тяхното самочувствие. Материалното превъзходство над надменния завоевател им вдъхва сили, упование и дързост. Прокудени някога от своите домашни огнища към планинските чукари, след няколко века, закалени в неволи, българите се завръщат, за да завладеят отново свещената земя на предците си. Подобно на същинска лавина те се свличат от балканските склонове и заливат равнините на Мизия, Добруджа, Тракия и Македония чак до Бяло море и Цариград със здраво и жизнеспособно население. Докато правоверните турци се изтощават в изнурителни войни, затъват в дългове и горделиво безделие, презрените гяури с къртовски труд и пословична пестеливост откупват бейските имоти. Докато господствуващата турска народност се топи и линее, българската рая неудържимо нараства. Със своята стопанска активност, с невидимото оръжие на ралото и занаятчийския майсторлък тя овладява с всеки изминал ден плодородните поля и градовете, изпълвайки с присъствието си централните и източните зони на Балканския полуостров.

Ръст на демографския потенциал. Трудно може да се установи с точност общият брой на българското население през различните периоди на турското господство, включително и през епохата на Възраждането. Първите опити за преброяване на населението в империята се извършват едва през 30–те и 40–те години на XIX в., нo това става по крайно примитивен начин. Преброяванията се основават обикновено на сведения от регистри за данъците, които се събират и отчитат по домакинства, без да се смятат жените и децата. Според една подробна официална статистика от 1874 г. общият брой на населението в цялата империя възлиза на 27,3 млн. души, от които 9,4 млн. обитават европейска Турция. В тази статистика обаче не се посочва какъв е броят на отделните народности.

Несъвършенствата на тогавашните официални статистики за броя на населението могат частично да се коригират от данните на проучванията, извършени от мнозина европейски пътешественици-специалисти, между които има известни учени (географи, историци, етнолози, военни, писатели, публицисти, политици, общественици и др.). Те ни предлагат интересни и много ценни сведения за демографската картина на Балканите, в това число и за българските земи от 1850 до 1878 г. От данните, които съобщават пътешествениците, със сигурност може да се заключи, че броят на българското население през годините на Възраждането бързо нараства с високи темпове. Почти всички автори са единодушни в констатациите си за бурния растеж на българския етнически елемент, който според тях е най-многочислен в балканските владения на Османската империя. Според проучванията им броят на българите варира между 4 и 6 млн. души, които съставляват основното мнозинство от населението в областите Мизия, Добруджа, Тракия и Македония.

Българска национална културно-духовна идентификация. Икономическият подем и демографският растеж на българите през Възраждането протичат едновременно с тяхното духовно, културно-просветно развитие. По принцип стопанската дейност е немислима без светски знания. Ежедневната практическа нужда подтиква българина към повече знания. А растящите материални възможности му позволяват да разширява непрестанно своя достъп до духовните ценности. Животворната сила на познанието просветлява ума на възрожденския българин, галванизира родовата му историческа памет, пробужда и възстановява неговите етнически рефлекси от миналото. В такъв смисъл следователно само чисто количественият физически демографски растеж на населението едва ли би имал някакво значение, ако не протичаше едновременно и в тясна връзка с качествената индивидуална етническа идентификация на всеки човек при формирането му като личност. А тъкмо чрез просветата и културата се създава онази магическа духовна спойка между определен кръг от хора, която ги обособява именно като българи сред пъстрото християнско и славянско множество в империята. Културно-духовните постижения на българите намират проявление преди всичко в сферата на образованието. Само за няколко десетилетия, от 30–те до 70–те години на XIX в., в страната ни се появяват над 1500 училища, много български младежи получават модерно образование в чужбина; създава се периодичен печат; разгръща се разнообразна книжовна дейност; процъфтяват поезията, белетристиката, драматургията, театралното дело, живописта, художествените занаяти, резбарството, строителното изкуство и архитектурата; зараждат се научното и музикалното творчество; масово възникват читалища като средища на оживена художествена самодейност. В резултат на разностранната творческа активност се създават множество духовни творби, чиято културна стойност не помръква и до наши дни. През тези години израства и се множи българската интелигенция — духовният елит на възраждащата се нация. Без преувеличение може да се каже, че културните постижения на българите през разглеждания период са наистина смайващи. Те са смайващи, защото са постигнати в условията на една примитивна азиатска сатрапия, въпреки верско-народностната дискриминация и без каквото и да било съдействие на държавни институции.

Наред с просветата и културата изключително значение за националната идентификация на българите през Възраждането има и православната християнска религия. Тя е онзи надежден щит, който ги пази от духовно обезличаване в условията на агресивното мохамеданско обкръжение. Наистина българската църковна институция е ликвидирана, но българското духовенство продължава да съществува, макар и под опеката на гръцката Цариградска патриаршия. Намерило убежище буквално в дупките на непристъпните скални манастири-катакомби, това духовенство се оказва последната несломима крепост на българското самосъзнание. Интересното е, че по това време чисто конфесионалните функции на православното християнство остават на по-заден план. Основното призвание на православната религия през дългите столетия на чуждото господство е да служи като идейно-политически заслон срещу неприятеля в името на националноосвободителната кауза. Тази нейна отличителна особеност най-ярко се проявява през епохата на Възраждането, когато се разгръща мощно масово движение за независима българска православна църква. Усилията в това отношение се увенчават с успех през 1870 г. Учредяването на Българска екзархия е знаменателно събитие. Българският народ официално е признат за отделна самостоятелна етническа общност в империята. Това е първият симптоматичен предвестник на приближаващото национално освобождение.

Структура на българското възрожденско общество. Всестранният демографско-икономически и културно-духовен подем в българските земи под турска власт през XVIII и първите три четвърти на XIX в. създава обективно-материални условия и предпоставки за разгръщане на широко, масово и организирано националноосвободително движение. В недрата на българското възрожденско общество израстват и се множат нови сили, които не само са заинтересовани от премахването на чуждото национално потисничество, но разполагат и със сравнително добри материални възможности, имат достатъчно широк идейно-политически кръгозор, за да организират и оглавят движението. Именно това обогатява вековната стихийна съпротива срещу окупаторите с онзи катализиращ фермент, който й придава социален заряд, прави я системна и целенасочена.

Новите обществени сили израстват в средата на формиращата се буржоазна прослойка. Подобно на третото съсловие в навечерието на Великата френска буржоазна революция, българското общество също се състои главно от селяни, занаятчии и търговци, които под влиянието на растящите буржоазни обществени тенденции придобиват качествено нов облик. Те губят предишния си характер от времето на Средновековието и се вливат неусетно в редиците на формиращата се българска буржоазна обществена прослойка.

Възрожденското общество е сравнително хомогенно по своя състав. В него не съществуват особено драстични социални амплитуди, характерни за напредналите капиталистически страни. Но в хода на обществено-икономическото развитие израстващата българска буржоазна прослойка също преживява процес на вътрешна диференциация. В зависимост от величината на притежаваното имущество, според мястото и ролята и в стопанската дейност тя се разчленява на няколко групи, които условно наричаме едра, средна и дребна буржоазия.

В структурата на възрожденското общество се обособява и още една прослойка — тази на пауперизираните елементи (ратаи, калфи, наемни работници и други безимотни и малоимотни хора). Нейната численост през Възраждането е значителна, но обществената й ангажираност по понятни причини е сравнително ограничена. Хората от тази социална прослойка също участвуват, понякога дори масово и активно, в едни или други акции на националноосвободителното движение, но не като обособена и самостоятелна обществена сила, а винаги като придатък на буржоазията. Всички инициативи за сплотяване силите на възраждащата се българска нация в борбата за освобождение произхождат почти винаги от различните буржоазни среди. От техните редици се комплектува армията на българската национална революция, те оглавяват изграждането на национална просвета и култура, те ръководят движението за църковна независимост и стоят начело на борбата за политическо освобождение.

Зараждане на националноосвободителна идеология. Паисий Хилендарски (1722–1773). Началото на българското националноосвободително движение е свързано с името на отец Паисий Хилендарски. Прозорливият монах пръв усеща новите тенденции в развитието на българското общество още през средата на ХVIII в. и откликва на народните стремления към човешко достойнство и национална еманципация. Преживявайки болезнено злочестата участ на българите, застрашени от ерозията на времето да загубят народностното си съзнание, Отец Паисий се заема да възкреси историческата им памет, като запали факела на надеждата и озари спасителния път на избавлението.

Паисий Хилендарски е роден по всяка вероятност в Банско, Северна Македония, през 1722 г. В 1745 г. той се озовава в Хилендарския манастир (Света гора). Тук у него възниква идеята да опише историята на своя народ. С това начинание Паисий цели, от една страна, да обоснове историческото право на българите за свобода, а от друга — да възбуди патриотични и борчески пориви у сънародниците си. В името на тази цел той пристъпва с дръзновение и ентусиазъм към своето забележително дело. Преодолявайки големи трудности, свързани с издирването на необходимите материали и с влошеното си здравословно състояние, след няколко години упорити проучвания, Паисий завършва през 1762 г. своето знаменито съчинение «История славянобългарска».

По своето съдържание неговият труд коренно се различава от всичко писано в българската литература дотогава. Книгата на Паисий е проникната от войнствуващ патриотизъм. Тя е своеобразен манифест към българите за национално осъзнаване, за борба против чуждия гнет.

В предговора на своята история Паисий съветва читателите си да обичат своя език, своята родина и своето българско име, да не се срамуват, че са българи. Всеки българин, изтъква Паисий, трябва да знае и тачи своя роден език, да знае да чете и пише на български. Той остро порицава онези свои съотечественици, които се срамуват от българския си произход. Голяма заблуда е според него поведението на онези българи, които, за да изглеждат образовани и културни, пренебрегват своя произход и се обявяват за гърци.

Паисий описва историята на средновековната българска държава до падането й под турска власт. Очевидно съвсем съзнателно той възвеличава и дори преувеличава нейното политическо могъщество, както и големите й културни постижения. Не е случайно, че главният акцент се поставя върху блестящите военни победи на българските царе срещу такива именити противници като Византия, рицарите-кръстоносци и татарите. Специално се изтъкват храбростта на българите, подвигът на братята Кирил и Методий — създатели на старобългарската и славянската писменост, решаващият принос на България за разцвета на славянската култура и т. н. Особено ярко се очертава първостепенната роля на българската държава в европейския политически живот през Средновековието. Чрез драстичния контраст между славното минало и печалната робска действителност Паисий много находчиво внушава на своите читатели-сънародници повече самочувствие, галванизира духовната им енергия, за да ги подтикне към дързост и непокорство в борбата срещу всички врагове на българското отечество.

«История славянобългарска» фактически чертае перспективите на българската национална революция. Подобно на същинския фанфарен тръбач в стил ала кресчендото на Л. В. Бетовен в Петата симфония, Отец Паисий пробужда задрямалия дух на българския народ, за да го призове под бойните знамена на революцията. В този смисъл книгата му придобива стойност на стратегически програмен документ, който трасира основните насоки на националноосвободителното движение.

Добре съзнавайки историческото предназначение на своя труд, хилендарският монах сам се заема с неговото разпространение навред из българската земя. Надеждите на Паисий се сбъдват. Още с появата си тази чудотворна книга упражнява изключително силно въздействие върху голяма част от българското общество. Тя се предава от ръка на ръка между хората като драгоценна реликва. В трудните условия по онова време, когато още не е имало книгопечатане в България, Паисиевата история се разпространява невероятно бързо. Тя се преписва на ръка от ентусиазирани български патриоти, които възторжено откликват на съдържащите се в нея идеи. Досега са известни над 50 ръкописни преписа на «История славянобългарска».

Софроний Врачански поема щафетата на българската национална революция. Пръв преписвач на «История славянобългарска» и достоен последовател на Хилендарския монах е поп Стойко Владиславов. Той е роден в Котел през 1739 г. В продължение на около 20 години Стойко Владиславов работи едновременно като свещеник и учител в родния си град, където лично се среща с Паисий Хилендарски. Тази среща има съдбоносно значение в неговия живот. Оттук нататък той става обществен деец и самопожертвувателно се посвещава на националноосвободителната кауза. Първата му грижа е да препише Паисиевата история, от която оставя един екземпляр в котленската черква със заръката да се пази като светиня.

Подложен на репресии и издевателства от турската власт, Стойко Владиславов напуска родния си град и след дълги странствувания се озовава във Враца. През 1794 г. той е назначен за епископ във Врачанската епархия, като приема монашеското име Софроний Врачански.

Проявеното благоволение към Софроний от страна на гръцките църковни власти се дължи на анархията и вътрешните размирици, обхванали по това време султанската държава. Видинският управител Осман Пазвантоглу се провъзгласява за независим владетел в Северозападна България и започва война срещу султана. Град Враца и околностите му стават арена на ожесточени стълкновения между отцепниците и централната власт. Поради тази причина епископската длъжност във Врачанска епархия остава задълго вакантна. Така следва да си обясним проявеното предпочитание към българина Софроний за епископ във Враца.

С риск за живота си Софроний обикаля своята епархия през смутните времена и проповядва божието слово на български език. При едно от пътуванията му той е заловен от хората на Осман Пазвантоглу и е задържан като пленник във Видин. По-късно той успява да избяга в Букурещ, където разгръща активна книжовна и политическа дейност.

Най-голямо значение има неговият автобиографичен труд «Житие и страдания на грешния Софроний». На разбираем и достъпен език авторът описва с вълнуващо откровение покъртителни сцени от вилнеещия произвол в поробена България. Книгата му е своеобразен автентичен документ, който разобличава варварския деспотизъм в Османската империя. В това отношение тя е един от най-добрите образци в световната литература.

Софроний Врачански е автор и на първата новобългарска печатна книга, излязла през 1806 г. Тя представлява сборник от празнични поучения под заглавието «Неделник».

Едновременно с книжовните си занимания в Букурещ през това време Софроний израства като политически лидер от национален мащаб. Той организира и оглавява първата общобългарска политическа акция, чиято цел е да се постигне автономия на българите под егидата на руския император. Това става в хода на започналата през 1806 г. руско-турска война. В специално послание до цар Александър I от името на «всички свои сънародници» Софроний го моли да вземе под закрила българите и във връзка с това да разреши изграждането на отделна българска бойна формация в състава на руската армия. В Петербург се отнасят благосклонно към неговата молба. Руското главно командуване установява преки контакти със Софроний и го третира фактически като официален представител на целия български народ. По този начин българите за първи път се възприемат като партньори, т. е. обективно се признават за самостоятелен политически субект. Със съдействието на Софроний през 1810 г. се формира един боен отряд, наречен «Земское болгарское войско», който активно участвува във войната и особено се отличава при щурма на град Силистра.

Към края на своя бурен живот, изпълнен с много мъки и сурови изпитания, Софроний стига до убеждението, че най-важното условие за успеха на освободителното дело е културно-просветното издигане на българите. Те се нуждаят според него преди всичко от училища и просвета. Във връзка с това той препоръчва образованието, богослужението и книжнината да бъдат на говоримия народен български език, за да са достъпни на всички. С това Софроний цели да се култивира трайно у народа съзнанието за неговата българска национална принадлежност.

Революционната по своята същност дейност на Софроний Врачански намира достойни, приемници и последователи. Най-видни продължители на делото му са Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинов, които разгръщат широка книжовна и просветителска дейност сред българите в Македония. В началото на XIX в. двамата патриоти написват и издават няколко книги с религиозно поучително съдържание. Творчеството им намира възторжен прием сред населението на Югозападна България.

Просветата и духовната култура като оръжие на българската национална революция

Преходът от килийно към светско училище. Националноосвободителното движение намира най-широко проявление в борбата за изграждане на българска просвета и култура. В това отношение българите срещат значителни трудности, защото в сравнение с другите балкански провинции на Османската империя са лишени от пряк досег с напредналите европейски страни. А и близостта на имперската столица Цариград също ограничава пътищата за проникване на модерните духовни постижения на цивилизацията. До 30–те години на XIX в. българите са без свои светски училища, нямат периодичен печат, а книжовните прояви се броят на пръсти. Само в някои църкви и манастири по-будни монаси поддържат т. нар. килийни училища, в които ограничен брой български младежи получават най-елементарно образование, научавайки се да четат и пишат на старобългарски (черковнославянски) език.

Постепенно със зараждането и възмогването на търговско-промишлената буржоазия през Възраждането възниква и нараства необходимостта от светско образование. Българските граждани се нуждаят от повече знания по география, аритметика, естествена история, физика, чужди езици и т. н. В началото тези нужди се удовлетворяват от наличните гръцки училища.

Поради своето по-благоприятно геополитическо месторазположение гръцкият народ по-рано преживява възрожденския си възход и успява да създаде светски училища не само в Гърция, но и в редица български градове. Тези училища естествено играят положителна роля за разпространението на светски знания сред българите, за повишаване на грамотността и образованието на местното население. Едновременно с това обаче те се превръщат в удобно оръдие на Цариградската гръцка патриаршия за денационализация на българския народ в името на своите великогръцки хегемонистични претенции. Ето защо, щом почувствувала опасността от прекомерното разпространение на гръцката култура в България, българската буржоазия започва сериозно да мисли за необходимостта от откриването на български светски училища.

Пръв изразител на идеята за създаване на модерно българско училище е видният български книжовник и просветен деец д-р Петър Берон от Котел. Петър Берон получава високо за времето си образование в университетите на Хайделберг и Мюнхен (Германия), след което се посвещава на делото за просвета на народа си. В 1824 г. той издава книгата «Буквар», известна под името «Рибен буквар», в която излага своя проект за преустройство на българската просвета на нови начала.

Книгата на Берон съдържа няколко раздела: граматика, естествена история, аритметика, анатомия и литература, която включва различни мъдрости, поговорки, пословици и анекдоти за велики личности. Берон се обявява против старата килийна система на обучение и предлага нова модерна методика по подобие на известния по онова време Бел-Ланкастеров метод. Бероновият «Буквар» маркира началото на новобългарското образование.

Голяма роля за по-нататъшното развитие на просветното дело в България изиграват трудовете на украинския учен Юрий Иванович Венелин (1802–1839). Изучил историята и литературата на българския народ, той написва знаменитото си съчинение «Древните и сегашни българи». В този труд той доказва славянския произход на българите и родствената им близост с русите. Неговото съчинение, обнародвано през 1829 г., оказва силно въздействие върху българските просветни дейци и стимулира по-нататъшното развитие на българската просвета и книжнина. Особено голямо влияние книгата на Венелин упражнява върху българския търговец Васил Евстатиев Априлов.

Априлов е роден в Габрово през 1789 г. Още като невръстно дете той се заселва в Русия, където постъпва в гръцко училище. Впоследствие следва медицина във Виена, а след това се занимава с търговска дейност. Априлов е от онези българи, които под влияние на високата гръцка култура загубват съзнание за своята българска национална принадлежност, смятайки се за гърци. Книгата на Венелин «Древните и сегашни българи» обаче го преобразява, като го връща в лоното на българщината. От този момент Априлов с пълна енергия и ентусиазъм се посвещава на българското образователно дело.

В. Е. Априлов се заема да осъществи идеята на д-р Петър Берон за създаване на българско светско училище. С помощта на други габровски търговци — Никола Палаузов, братя Мустакови и др. той открива в родния си град Габрово през 1835 г. първото българско светско училище. За пръв учител е назначен монахът Неофит Рилски — един от най-видните книжовници по онова време.

След откриването на Габровското училище по негово подобие такива училища са създадени в редица други български градове, между които в Пловдив, Свищов, Копривщица, Котел и др. През 1840 г. в Плевен е открито и първото девическо училище. Около средата на XIX в. почти цяла България е покрита с гъста мрежа от училища както в градовете, така и в много села.

Едновременно с откриването на нови училища се усъвършенствува и процесът на преподаване. В резултат на това се появяват първите класни или средни училища в България, които дават по-високо образование на възпитаниците си. През 1876 г. общо в страната съществуват около 1500 начални, десетки класни училища и няколко гимназии. Появяват се и първите специализирани училища. В Свищов е открито търговско училище, а в Пловдив и Щип — педагогически училища за подготовка на начални учители. Сред българската общественост се обсъжда дори въпросът за откриване на университет.

Във връзка с бурното развитие на просветното дело особено голямо значение през Възраждането придобива проблемът за учителските кадри. В това отношение важно значение има подкрепата на Русия. Още в първите години, когато се полагат основите на новобългарското образование, Априлов препоръчва учителските кадри да се подготвят в Русия. Голям брой млади българи намират възможности по различни начини да постъпят в руски средни и висши училища. След завръщането си те отдават всеотдайно своите сили и знания за просвещението на българския народ. Освен за обучението на преподаватели Русия оказва значителна материална помощ за обзавеждане на българските училища с необходимия инвентар и учебни пособия.

Много българи получават също образование в западноевропейски училища и университети, както и в съседните балкански страни. Значителен е броят на учащите във Виена, Прага, Брашов, Табор, Париж, Лондон, Мюнхен, Лайпциг, Берлин, Женева, Атина, Белград, Загреб, Букурещ и др. Силно влияние върху българското просветно дело упражнява Франция чрез дейността на своите католически мисионери в Османската империя. Особено се открояват в това отношение двата реномирани лицея в Цариград — Бебек и Галата Сарай. Подобна роля играят също английските и американските протестантски училища, открити в имперската столица и някои по-големи български градове. От тях най-известен е Роберт колеж в Цариград, в който се учат много български младежи.

Между най-изявените учители-педагози от това време могат да се посочат имената на Найден Геров, Неофит Рилски, Христаки Павлович, Ботьо Петков, Иван Момчилов, Йоаким Груев, Илия Блъсков, Йосиф Ковачев, Сава Филаретов и др.

Главната тежест по издръжката на училищата пада върху самия народ. Градските и селските общини, като своеобразни органи на местно самоуправление се грижат за поддържането на училищата. Така че още от началото на своето съществувание образователното дело в България добива истински демократичен характер. Българските младежи имат право и възможност независимо от социалния си произход да учат безплатно.

Важно значение за развитието на новобългарското образование през тези години имат и училищата на българската емиграция в Румъния, Южна Бесарабия и Банат. От тях особено се отличава Болградското училище, което има общообразователен профил.

Бурният размах на образователното дело приобщава българите към културните постижения на цивилизацията, създава условия за формирането на новобългарския писмен и говорим език, дава тласък за развитие на книжовността, на литературата и изкуството, подхранва националното самосъзнание, укрепва обществените институции — общинските и училищните настоятелства, като най-активни стимулатори в процеса на формирането на българската нация. В резултат на просветния подем се формира и множи културният елит на израстващата нация — българската интелигенция.

Усилията на българския народ за изграждане на своя национална просвета са съпроводени от много трудности както от страна на турската власт, така и от страна на гръцкото духовенство. По инициатива на известния турски държавник Мидхат паша, управител на Дунавския вилает през 60–те години на XIX в., турското правителство подготвя проект за сливане на турските и българските училища. Тази реформа е замислена под предлог за развитие на просветното дело. Но на практика това означава унищожаване на българските училища чрез приравняването им към мохамеданските религиозни училища, които са на значително по-ниско равнище. При това в тези училища не се изучават светски предмети, а обучението се извършва на турски език. Така че този асимилаторски по същество антибългарски проект предизвиква основателно недоволство. Той е провален благодарение на спонтанните енергични протести на цялата българска общественост.

Не по-малко ожесточена е борбата на българските просветни дейци срещу гръцкото духовенство, което също по всевъзможни начини се опитва да осуети откриването на български училища. Особено остри форми придобива сблъсъкът с гръцкото духовенство в Македония, където начело на движението за българска просвета застават Димитър и Константин Миладинови, Йордан Константинов Джинот и други смели патриоти. Цариградската патриаршия предприема жестоки репресии срещу тях. В резултат на извършените арести, побоища и морален тормоз братя Миладинови загиват трагично като мъченици на българското просветно дело.

Постижения на художествената култура. Едновременно с развитието на новобългарското образование през Възраждането процъфтяват литературното творчество и книжовността. Мнозина от българските учители се изявяват и като даровити книжовници — учени, писатели, публицисти и т. н. Основателят на Габровското училище Васил Априлов е автор на няколко книги по въпросите на българското просветно дело и по проблемите на българския език. Неофит Рилски съставя първата българска граматика, речник на българския език и христоматия по българска литература. Голяма книжовна дейност разгръща един от лидерите на движението за църковна независимост — Неофит Бозвели. Заедно с учителя Емануил Васкидович Бозвели е автор на книгата «Славянобългарско детеводство», педагогическо изследване, в което се изтъква ролята на възпитанието за формиране на личността и характера. Като автори на учебни помагала и други литературни творби се изявяват също учителите Христаки Павлович, Иван Богоров, Константин Фотинов, Найден Геров и много други.

През 40–те години на XIX в. възниква българският периодичен печат. В 1844 г. Константин Фотинов издава в Смирна (Измир) първото списание — «Любословие», а през 1846 г. Иван Богоров издава в Лайпциг първия български вестник — «Български орел». От началото на 1848 г. в Цариград започва да излиза вестник «Цариградски вестник» под редакцията на Иван Богоров.

Броят на периодичните издания нараства много бързо. Само за две десетилетия има вече около 40 различни вестници и списания, които играят изключително важна роля в борбата на българския народ за просвета, култура и църковнонационална независимост. От цариградските вестници особено голямо значение в това отношение има вестник «Македония» под редакцията на П. Р. Славейков. Като общонационална политическа трибуна се изявява също вестникът на Раковски «Дунавски лебед». Сред емигрантския печат в Румъния най-много се открояват вестниците «Свобода» и «Независимост» на Любен Каравелов, а също «Дума на българските емигранти» и «Знаме» на Христо Ботев.

През 30–те години на XIX в. започва преходът от ръкописната към печатната книга. Оформят се няколко средища на българското книгопечатане — Цариград, Одеса, Букурещ, Виена и Крагуевац. Развитието на литературата подтиква българските книжовници да търсят начини и възможности за откриване на печатници. Първи, макар и неуспешни опити в това отношение правят В. Априлов в Габрово и Др. Цанков в Свищов.

Първата българска печатница се открива през 1838 г. от архимандрит Теодосий Синаитски в Солун. Тя съществува кратко време. Няколко години по-късно, в 1846 г., Никола Карастоянов открива друга печатница в Самоков. Сравнително най-добре е обзаведена печатницата в Цариград, открита от Иван Богоров през 1848 г. По-късно тази печатница се оглавява от Александър Екзарх, който може да се смята за пръв организатор на модерното българско книгопечатане. Под негово ръководство се издават десетки преводни и оригинални книги.

Изключителният стремеж на българите към образование намира израз в създаването на обществени читални, наречени читалища, в които задоволяват своите културни потребности по-възрастните хора. Читалищата се превръщат в истински разсадници на културата и в средища на народна художествена самодейност. В тях се изнасят беседи на научни теми, организират се театрални представления и други културни прояви. През Възраждането са известни около 130 подобни читалища.

Важно значение за културното развитие на страната имат също многобройните женски дружества, чиято задача е да просвещават възрожденската българка, приобщавайки я към постиженията на цивилизацията. Женските дружества съдействуват за издигане културния уровен на жените и тяхното активно участие в обществения живот.

В областта на науката най-голяма актуалност придобива историята, която стои в непосредствена връзка с основните политически проблеми на възрожденската епоха. Ето защо редица книжовници по онова време насочват вниманието си към изучаване на миналото на българския народ. В този смисъл Паисий Хилендарски намира много последователи. С проблемите на българската история се занимават в една или друга степен Христаки Павлович, Bacил Априлов, Георги Раковски, Спиридон Палаузов и др. Haй-виден български историк по това време е Марин Дринов, който поставя началото на модерната българска историография. Получил солидно специално историческо образование в Русия, проф. Марин Дринов обнародва редица изследвания по някои възлови въпроси на българската средновековна история.

Важно място в развитието на науката през Възраждането заема д-р Петър Берон. Той е автор на редица трудове из областта на философията, естествената история, математиката и медицината. Някои негови изследвания са на високо равнище за онова време и намират международно признание. Като учен от европейски и световен мащаб се откроява и проф. Никола Пиколо от Търново, който е един от най-добрите специалисти по въпросите на древногръцката литература. Проф. Пиколо чете лекции по въпросната специалност в Сорбоната.

Съществено значение за развитието на българската научна мисъл през Възраждането има създаването на Книжовно дружество през 1869 г. в румънския град Браила. Впоследствие от него израства съвременната Българска академия на науките.

От всички културни постижения на българския народ през възрожденската епоха най-големи успехи регистрира литературата. Началото на българската поезия поставя Найден Геров. По-известна е неговата поема «Стоян и Рада». Георги Раковски също изпробва своята поетична дарба. Неговата поема «Горски пътник» наистина не се отличава с голямо художествено майсторство, но затова пък откликва на проблемите пред българското общество. Чрез «Горски пътник» Раковски насочва българската поезия в служба на революционното дело. С мобилизиращо революционно съдържание са проникнати стиховете на народния поет от Сливен Добри Чинтулов. Неговите песни «Вятър ечи, Балкан стене», «Къде си, вярна ти любов народна», «Стани, стани, юнак балкански» и други добиват голяма популярност в цялата страна като същински химни на революцията. С патриотично-революционно съдържание са наситени също стиховете на Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Григор Пърличев и много други.

Огромна роля за развитието на българската поезия играе народното творчество, което е неоценима школа за мнозина поети. Затова не е случайно, че почти всички поети по онова време се занимават с издирване и събиране на народни песни. Съставят се различни антологии на народното творчество, между които особено голямо значение има сборникът «Български народни песни», обнародван от братя Миладинови през 1861 г.

Един от най-големите възрожденски поети е Петко Рачов Славейков (1827–1895) от Трявна. Той написва своите творби под прякото въздействие на народната песен. В творчеството му доминират стиховете с лирична и патриотична тематика. Славейков има голяма заслуга за усъвършенствуването на поетичната форма и изобщо за утвърждаването на българския книжовен език.

Българската поезия през Възраждането достига своя апогей чрез Христо Ботев. Творчеството на Ботев е най-тясно свързано с борбите на българския народ за свобода и независимост. Поетичният гений на Ботев служи на революцията. Някои от неговите стихотворения заемат видно място в световната литературна класика. Особено популярно е неговото стихотворение-балада «Хаджи Димитър», в което поетът възвеличава безсмъртието на героя, паднал за свободата на своята родина.

През това време започва творческата си дейност и народният поет Иван Вазов, който обнародва първите си стихосбирки «Пряпорец и гусла» и «Тъгите на България».

Наред с поезията се развива и белетристиката. Виден представител на този жанр в българската възрожденска литература е Васил Друмев със своята повест «Нещастна фамилия». Широка известност получава също повестта на Илия Блъсков «Изгубена Станка», в която се описват страданията на българите в условията на султанския деспотизъм.

Най-талантливият представител на белетристиката е Любен Каравелов — един от ръководителите на българската национална революция. Той е основоположник на художествения реализъм в българската литература. Творбите на Каравелов рисуват мракобесническата робска действителност в България и несломимата воля на българите да воюват за освобождението си. Най-известните му съчинения са «Крива ли е съдбата?», «Българи от старо време», «Маминото детенце» и др.

Заедно с развитието на литературата се появява и литературната критика. Нейният най-известен представител през Възраждането е Нешо Бончев (1830–1878). Неговите критични съчинения по въпросите на българската художествена литература имат съществен принос за утвърждаването на демократичното начало в българската поезия и белетристика.

През 50–те–70–те години на XIX в. се заражда и българската драматургия. В тази област изпробват дарованията си Васил Друмев, Добри Войников, Константин Величков, Илия Блъсков, Сава Доброплодни и др. Техните произведения са силно повлияни от сантиментализма и романтизма на ранната европейска драматургия. Същевременно творчеството им е проникнато от революционни и патриотични идеи, които откликват на духовните и естетичните потребности на възрожденския българин. В това отношение с особена популярност се ползват драмите на Д. Войников «Райна княгиня» и «Криворазбраната цивилизация», която не е загубила своята актуалност и до днес.

Най-значителни художествени постижения в областта на драматургията има Васил Друмев. Неговата драма «Иванко, убиецът на Асен I», посветена на историческа тема, повече от един век неотменно присъствува в репертоара на българската сцена.

Едновременно с развитието на драматургията се полагат основите на българския театър. Неговите първи изяви са тържествените годишни представления на учениците от класните училища, които играят малки сценки, диалози и хумористични пиеси. Първото градско театрално представление става в Шумен през 1856 г. На него е представена комедията на учителя Сава Доброплодни «Михаил» (Мишкоед). Същата година Ломското читалище представя мелодрамата «Многострадална Геновева», която впоследствие добива широка популярност и се играе при голям успех в много градове на страната.

Значителен принос за развитието на възрожденския театър има Добри Войников, който основава първата театрална трупа. В продължение на около десет години тази трупа играе различни представления пред публика от българската емиграция в Румъния. През 70–те години най-известни средища на българската театрална дейност са градовете Шумен, Лом, Русе, Търново, Свищов, Пловдив, Велес, Цариград и други. Макар и, общо взето, на ниско самодейно равнище, възрожденският театър е проникнат от революционния патос на епохата и служи на националноосвободителната кауза.

Заедно с театъра успешно се развива музикалното изкуство. През тези години се утвърждава модерната българска музика, която се отличава със своите мажорни оптимистични тонове. Това хармонира на укрепналото национално съзнание и порасналото самочувствие на българина. Така се появяват възрожденските бунтовни песни, в които кънти бойният зов на революцията.

Главният център на българската музикална култура през този период е Шумен, където учителят Добри Войников преподава на учениците нотно пеене и организира първите ученически състави с духови инструменти.

През възрожденската епоха голям разцвет преживява архитектурата. Българското строително изкуство намира най-пълно въплъщение в изграждането на величествената сграда на Рилския манастир, построен през 1834–1837 г. от майсторите Павел, Миленко, Алексей Рилец и Кръстьо Дебърлията. Рилският манастир, както и много други черковни постройки от това време със своите мащаби и изящество са ярко свидетелство за порасналата икономическа мощ и естетическа култура на възрожденския българин. Майсторството на възрожденския строител оставя неповторими образци на архитектурата в Банско, Копривщица, Трявна, Пазарджик, Жеравна, Търново, Пловдив и редица други градове, които и днес ни удивляват със своята красота, простота и функционалност. Особено се отличава като талантлив самобитен майстор-строител Кольо Фичето — автор на много мостове, къщи, чешми и пр. Негово дело са прочутите мостове в Ловеч и Бяла, предизвикващи удивление със своето оригинално конструкторско решение.

Голям напредък постига и изобразителното изкуство, намерило израз главно в дърворезбите и стенописите. Известни са множество образци на резбарското изкуство от онова време в Банско, Трявна, Копривщица, Тетевен и други градове, които будят възхищение. Особено забележителни по своята изработка са иконостасът на черквата «Света Богородица» в Пазарджик, иконостасът в Рилския манастир, таваните на Даскаловата къща в Трявна и др.

Стенописните изображения също поразяват с богатството на багрите и формите. Художествените произведения в живописта се отличават със своето реалистично съдържание. Българските художници черпят сюжети за своите изображения от действителността и по този начин разчупват църковно-религиозните схоластични канони на Средновековието. Прочут майстор-зограф от това време е Захари Зограф (1810–1853) — автор на множество черковни стенописи и светски портрети.

Най-изтъкнатите школувани възрожденски художници са Станислав Доспевски — завършил художествена академия в Русия, и Николай Павлович — получил рисувално образование във Виена и Мюнхен. Доспевски се изявява главно като пейзажист и портретист, а Павлович рисува картини с историческа тематика. Възкресявайки с високохудожествени емоционални образи славното минало на средновековна България, Николай Павлович внушава на българите дързост за борба срещу тираните на отечеството. Най-популярни са неговите картини «Минаването на Аспарух през Дунава», «Покръстването на Преславския двор» и др.

Борба за църковнонационална еманципация

Възникване на българо-гръцки църковен конфликт. Българското националноосвободително движение намира едно от най-ярките си проявления в борбата за извоюване на самостоятелна национална църковна институция. След падането на България под турска власт българската църква минава в административно отношение под управлението на Цариградската гръцка патриаршия, която е призната от завоевателите за единствен представител на всички християнски народи в Османската империя. Турските власти не правят разлика между отделните християнски народи на Балканския полуостров. Всички християнски области се смятат за т. нар. руммилет, т. е. за гръцки. В този смисъл българите губят своя «статут» като отделна и самостоятелна народностно-етническа общност. Те се третират от завоевателите просто като инородна немохамеданска маса.

Попаднала под опеката на гръцката Цариградска патриаршия, българската църква фактически преустановява своето съществуване. Постепенно, използвайки привилегированото си положение, гръцкото духовенство добива пълно надмощие в българските предели. Почти навсякъде българските владици и другите църковни сановници са заменени с гърци, а същевременно българският език в църковните служби също се заменя с гръцки. Заемането на каквато и да било длъжност в църковната йерархия става чрез откуп, което дава простор на корупцията. Всяка църковна длъжност се превръща в доходна сделка за лично обогатяване. Цариградският патриарх плаща голям годишен откуп на султана във вид на данък. Съответно всеки по-нисш църковен служител заплаща такъв откуп на по-горната инстанция, а цялата материална тежест на тази порочна система се стоварва като допълнително данъчно бреме върху народа. По-голямата част от гръцките духовни служители се отнасят високомерно към българите. Народностната дискриминация се проявява в опити за асимилация на българското население. По такъв начин българският народ се оказва под двоен гнет — към турското потисничество се прибавя и това на Цариградската патриаршия.

В първите векове на османското владичество както гръцкият, така и българският народ еднакво страдат от тиранията на нашественика, имат обща съдба, едни и същи врагове. Ето защо през това време между гърци и българи не съществува антагонизъм. Напротив, точно тогава съществуват множество примери на сътрудничество между двата народа в борбата им срещу общия неприятел. Гръцкото влияние в България наистина е голямо, но то се осъществява и разпространява по естествен начин, чрез историческата инерция на някогашната висока древна елинска култура, а също и поради по-напредналия процес във възрожденското развитие на Гърция. Поради тази причина гръцкото влияние прониква сред българите безпрепятствено, без каквото и да било противодействие. Това съответно означава, че през този период Цариградската патриаршия не провежда организирана и целенасочена дейност за асимилация на българите, просто защото това не е било необходимо. Асимилацията на българи, доколкото съществуват подобни случаи, се извършва по естествен начин от само себе си вследствие на икономическия, културния и политическия приоритет и надмощието на гръцкия елемент.

Асимилаторските домогвания на гръцкото духовенство започват по-късно, едва през първата половина на XIX в., когато българският народ постига известни, по-забележими резултати в своето възрожденско обществено-икономическо, културно-просветно и политическо развитие, т. е. когато усеща силата си и проявява претенции за самостоятелност.

Забелязвайки първите пориви на българите към самостоятелност, Цариградската патриаршия предприема съответно първите системни и целенасочени действия за укрепване на своята власт в България чрез денационализация на местното население. Тази политика на гръцкото духовенство особено ясно се откроява след 1830 г., когато се образува независимата гръцка държава. От този момент нататък Цариградската патриаршия се превръща постепенно в проводник на шовинистичната т. нар. мегали идея на гръцката буржоазия за велика Гърция в границите на някогашната Византийска империя. Възползвано от покровителството на турската власт и привилегированото си положение, гръцкото духовенство рязко засилва духовния тормоз върху българите, като върши повсеместни и всевъзможни злоупотреби. Това възбужда бурно недоволство и спонтанно движение на българите за църковнонационална независимост. Още от самото начало тази борба придобива ясно изразен революционно-политически характер.

Първият спорадичен опит за изгонване на гръцкия владика и замяната му с българин става във Враца през 1824 г. начело с Димитраки Хаджитошев. Подобни спонтанни акции се осъществяват и в някои градове на Западна България и Македония. За истинско начало на църковнонационалното движение се смята годината 1838, когато възниква конфликт между гръцкия митрополит Панарет в Търново и местните жители. Търновци предприемат силна атака за отстраняването на Панарет. Акцията добива широк мащаб и обхваща цялата епархия.

Междувременно през 1839 г. Високата порта оповестява реформения указ, известен под името «Гюлхански хатишериф», в който тържествено се прокламират равни права за всички поданици на империята, в това число и за българите. Шумно прокламираните права чрез Хатишерифа остават обаче само едно обещание без всякаква практическа стойност. Все пак обявеният реформен акт послужил на българите като законно основание да поставят редица въпроси, свързани със задоволяването на някои искания, едно от които е замяната на гръцкия владика Панарет с българина Неофит Бозвели. Това искане не е удовлетворено. Турското правителство застава на страната на Цариградската патриаршия, която чрез клевети и инсинуации злепоставя българите и техните искания.

Провалът на търновската акция обаче се превръща в сигнал за разрастване на широко масово движение на българите против гръцкото духовенство. Движението придобива общонационален обхват. Начело застава споменатият учител и книжовник Неофит Бозвели — човек с изключителна енергия и способности, присъщи на народен водач от голяма величина. Подкрепян от своите съмишленици, Бозвели предприема дръзки предизвикателни действия срещу Цариградската патриаршия. В тази битка той привлича на своя страна като съюзник влиятелни по онова време кръгове от полската емиграция в имперската столица.

Съзирайки в лицето на Бозвели опасен противник, гръцкото духовенство го дискредитира в очите на Високата порта чрез клеветнически инсинуации. В резултат на това Бозвели е арестуван и изпратен на заточение в Хилендарския манастир (Света гора). През 1844 г. той с риск за живота си отново се озовава в Цариград и подновява с още по-голяма енергия борбата против патриаршията. Бозвели намира тук верен съмишленик в лицето на изявения български патриот Иларион Стоянов Михайловски, известен по-късно под името Макариополски. Двамата се очертават като най-видни ръководители на движението за църковна независимост през този период.

До средата на XIX в. българите не предявяват открито искания за самостоятелна българска църква. Техните искания, формулирани в едно специално програмно послание на Н. Бозвели и Ил. Макариополски до султана през 1844 г., се състоят в следните няколко точки: 1. Гръцките владици в България да бъдат заменени с българи; 2. Богослужението да се извършва на български език; 3. Владиците да получават точно определено възнаграждение; 4. Българският народ да има свои църковни представители в Цариград, за да представляват българските национални интереси пред Високата порта; 5. Българите да имат своя черква в имперската столица и да издават свой вестник.

Въпреки, общо взето, скромните претенции, изявени в българските искания, Цариградската патриаршия ги отхвърля и предприема широка клеветническа кампания, за да дискредитира Неофит Бозвели и Иларион Макариополски пред турската власт. Отново следват жестоки репресии срещу водачите на движението, в резултат на което и двамата са интернирани в Света гора, където Неофит умира скоропостижно през 1848 г.

Временните неуспехи обаче не сломяват решимостта на българите да продължат борбата срещу гръцкото духовенство. Дори нещо повече — борбата се засилва с всеки изминал ден, добива все по-организиран и масов характер. Благодарение на проявената настойчивост движението за църковна независимост регистрира първия си сериозен успех. През 1849 г. със специален ферман турското правителство е принудено да разреши на българите да имат своя църковна община в Цариград начело с български владика. С този акт то фактически за първи път официално признава българите за отделна народностна общност в империята. В резултат на това веднага се формира многочислена българска църковна община, в която влизат видни представители на българската колония в имперската столица. Активна роля във връзка с изграждането на общината играе Александър Екзарх, който започва издаването на първия местен български вестник «Цариградски вестник». Заможният българин Стефан Богориди, издигнал се като висш турски сановник, подарява своя къща за сграда на откритата общинска черква, която по името на дарителя е наречена «Св. Стефан». Няколко години по-късно, през 1858 г., Иларион Макариополски е ръкоположен за владика. Оттук нататък Цариградската българска община се утвърждава като главен ръководител на движението за църковна независимост, което достига своя най-голям размах през годините след Кримската война.

Учредяване на Българска екзархия. През 1856 г. султанското правителство оповестява нови реформи в империята. Това е т. нар. Хатихумаюн. В него отново се обещават граждански права и равенство на всички поданици. И този път обещанията остават без реални последици. Все пак дотолкова, доколкото в Хатихумаюна се предвиждат и църковни преобразования, той дава основания на българите да поставят пред турското правителство въпроса за църковна и гражданска автономия. Чрез всевъзможни интриги Цариградската патриаршия и този път успява да осуети удовлетворяването на българските претенции.

Отказът на Високата порта да изпълни българските искания се превръща в сигнал за масови насилствени действия срещу гръцкото духовенство. Българите по места направо изгонват гръцките владици и духовни сановници. Първи дават пример в това отношение жителите на Кукуш. Оттук акцията бързо се разпространява в цяла България. Повсеместните бунтовни действия се ръководят и координират от Цариградската българска община. Haй-активна роля по това време в нея играят видните български обществени дейци П. Р. Славейков, Найден Геров, Тодор Бурмов, Александър Екзарх, Христо Тъпчилещов, д-р Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич и др.

По инициатива на Цариградската община, изразявайки волята на всички българи, на Великден, 3 април 1860 г. Иларион Макариополски тържествено провъзгласява отделянето на българската църква от патриаршията. Този акт се посреща с огромно задоволство в цялата страна. Но радостта е преждевременна. Официалното уреждане на въпроса отново се усложнява поради упоритата съпротива на Цариградската патриаршия. В резултат на нейните интриги лидерите на българската църковна община са подложени на репресии.

Движението за църковна независимост се усложнява междувременно и от вмешателството на великите сили. Франция и Англия в стремежа си да се противопоставят на руското влияние на Балканите предприемат действия, които затрудняват българското движение за църковна независимост. През 60–те години на XIX в. в България пристигат много католически и протестантски мисионери, които разгръщат силна агитация за откъсването на българите от православието и респективно от сферата на руското влияние. Особено голямо усърдие в това отношение проявява католическата пропаганда, която се стреми да приобщи България към Римокатолическата църква. Католическата пропаганда обаче няма особено голям успех. Българите трудно се поддават на тези домогвания. Само една малка част от местната общественост проявява известна склонност, и то главно по тактически причини, да приеме католицизма. Така се появява т. нар. униатско движение начело с видния общественик Драган Цанков. Скоро обаче униатското движение започва да заглъхва, лишено от всякаква популярност сред населението.

Руската политика също създава трудности на движението за независима българска църква. Руското правителство се придържа към принципа за запазване единството на православието в Османската империя под егидата на Цариградската патриаршия. Поради това Русия застава на страната на патриаршията в българо-гръцкия църковен конфликт. Тя се надява, че по този начин ще може по-лесно да запази в своята орбита всички православни народи на Балканите. Всичко това се отразява неблагоприятно върху усилията на българите за извоюване на независима църква. Постепенно обаче поради разрастването на българското църковнонационално движение руската дипломация е принудена да промени становището си по този въпрос, заемайки една по-компромисна позиция. Новият руски посланик в Цариград граф Н. П. Игнатиев проявява разбиране към исканията на българите и оказва съдействие пред Високата порта за благоприятното разрешаване на българския църковен въпрос.

Към края на 60–те години на XIX в. Цариградската патриаршия фактически няма повече реална власт в българските земи. Гръцкото духовенство почти навсякъде е отстранено. Църковните институции се оказват в ръцете на български сановници. Съществуващото положение обаче трябвало да получи официална санкция от страна на турското правителство. Високата порта умишлено протака решаването на въпроса с цел да продължи колкото може по-дълго конфликта между българи и гърци. Едва когато положението става неудържимо и се появяват признаци за още по-широко разрастване на българската революция, турското правителство решава да отстъпи. На 28 февруари 1870 г. Високата порта издава ферман за учредяването на самостоятелна Българска екзархия, която обхваща почти всички български области в Мизия, Тракия, Добруджа и Македония. Две години по-късно се конституира Българската екзархия начело с първия български екзарх Антим I. Това е крупно завоевание на българското националноосвободително движение — българите са официално признати като самостоятелна етническа общност в империята.

Въоръжени изяви на националната революция

Хайдушко движение. Националноосвободителното движение намира най-радикално проявление във въоръжената политическа борба. Въоръжените действия през ранния възрожденски период продължават да се изразяват предимно в стихийни регионални акции. Опитите за общонационални действия са едва в своя зародиш. Както и преди, най-разпространеният начин на въоръжени прояви са почти непрестанно съществуващите хайдушки чети.

Хайдушкото движение се засилва особено много към края на ХVIII и началото на XIX в. във връзка с вътрешните размирици и анархията, обхванали империята. Многобройни хайдушки дружини кръстосват през този период балканските дебри като израз на непреклонната решимост на българите да воюват за свободата си. По-известни са четите на популярните хайдушки войводи Страхил, Мануш, Индже, Кара Танас и други, възпети в народния епос като храбри народни закрилници.

В духа на създалата се дълголетна традиция хайдушкото четническо движение продължава да съществува без прекъсване чак до 70–те години на XIX век. Интересни са причините, които принуждават много българи да поемат кръста на хайдушките неволи. Най-честата причина за това е накърнената лична или семейна чест. Не материалните несгоди и беднотията, а главно нараненото човешко достойнство от страна на тираните-завоеватели кара хората да «хващат горите», за да дирят справедливост със силата на оръжието. Обикновено в такива случаи целта е отмъщение срещу конкретен субект, но на практика този субект се идентифицира с цялата султанска власт и господствуващата привилегирована турска мохамеданска народност. Така че мотивацията за хайдушка дейност поначало се универсализира и само от обществените условия, от цялостната обстановка зависи дали хайдутинът ще се превърне от стихиен бунтар в осъзнат национален революционер. Точно по този начин израстват мнозина от най-видните участници и лидери на националната революция. Известни са например имената на Панайот Хитов, Филип Тотьо, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Христо Македонски, Ильо Марков, Иван Кулин, Жельо Христов, Симо Соколов и много други, които преминават суровата школа на хайдушките чети, за да станат истински революционери с национално значение. Може би точно затова, когато по-късно освободителното движение добива общонационален и организиран характер, голяма част от неговите лидери така трудно превъзмогват дълбоко вкоренения синдром на т. нар. четническа тактика.

Българите воюват за свободата си под чужди знамена. Своеобразна форма на въоръженото националноосвободително движение през първата половина на XIX в. е участието на българите в руско-турските войни и национално-революционните акции на съседните балкански народи.

Честите войни на Русия срещу Турция през ХVIII и XIX в., независимо от користните домогвания на руския царизъм, оказват благоприятно отражение върху балканските националноосвободителни движения. Те обективно отслабват Османската империя и в такъв смисъл Русия се възприема като съюзник от подвластните на султана народи. Всяка руско-турска война предизвиква революционно-политическо оживление, поражда надежди и оптимизъм. Тъкмо през този период се създава и постепенно укрепва увереността на българите, че освобождението им е възможно да се постигне с помощта на Русия.

Голямо значение в това отношение има руско-турската война от 1768–1774 г., която предизвиква въодушевление сред българите. Във връзка с подготовката на военната кампания руският полковник Каразин, българин по произход, е изпратен в България да провери какви възможности съществуват за участие на българите на страната на руската армия. Каразин разпространява сред местното население специално възвание от името на руското командуване в този смисъл. Българите, както се очаквало, откликват ентусиазирано на призива. В хода на войната се образуват няколко български бойни отряда, които активно се сражават на страната на руската армия под командата на руския генерал Суворов. Особено се отличават българските доброволци в битката при село Козлуджа (днес, Суворово).

Кючуккайнарджишкият мирен договор от 1774 г. не решава въпроса за освобождението на България, но в резултат на победата във войната Русия получава правото да бъде официален покровител на християнските народи в Османската империя. Този политически резултат засилва руското влияние на Балканите, а това от своя страна укрепва репутацията на Русия като съюзник на местните народи.

Подобно въздействие оказва и следващата победоносна война на Русия срещу Османската империя през 1787–1791 г., завършила с Яшкия мирен договор. В нея българите също участвуват активно на руската страна, но това става твърде спонтанно и неорганизирано.

По-различен характер има участието на българите в руско-турската война от 1806–1812 г. Както стана дума, в хода на тази война се създава своеобразен общобългарски политически център в Букурещ начело със Софроний Врачански. От името на целия български народ Софроний осъществява преки контакти и за първи път води официални преговори с руската страна за организирано участие на българите във войната със своя самостоятелна бойна формация в състава на руската армия. При това за пръв път се формулират условията за участието на българите във войната. Като преценява обективно все още скромните възможности на българите за самостоятелен политически живот, Софроний възприема и лансира политическата идея за автономия на българите под скиптъра на руския цар. Това е първият опит за създаване на политическа платформа в хода на националноосвободителното движение. В резултат на преговорите с руското командуване се създава през 1810–1811 г. споменатата «Българска земска войска», която участвува активно в бойните действия при обсадата на Силистренската крепост.

Намирайки се в началния стадий на своето възрожденско развитие, българският народ все още не е в състояние през тези години да постави достатъчно остро на дневен ред въпроса за освобождението на България. Затова през разглеждания период българите се сражават за своята свобода под чуждо знаме. Освен в руско-турските войни те активно участвуват и в националноосвободителните движения на съседните балкански народи, които по известни обективни причини са по-напреднали в развитието си.

Множество български доброволци се присъединяват към сръбските въстаници през 1804 г. В станалите сражения против турците се отличават двамата хайдушки войводи Кондо и Велко, които застават на сръбска страна. В услуга на сръбското въстание се поставя и българинът Петър Ичко от село Катраница, Воденско. По същия начин реагират българите, когато избухва гръцкото национално въстание през 1821 г. Само че участието им този път е значително по-масово. Сформирани са няколко многочислени бойни доброволчески отряда, от които една част се присъединява към Александър Ипсиланти (офицер от руската армия), който води боеве срещу турците на румънска територия, а друга част се насочва към вътрешността на Гърция. Българските доброволци участвуват активно в сраженията. Най-много се отличават отрядите на Хаджи Христо, Петър Моралията, Хаджи Михаил и други.

Въпреки самопожертвователността на гръцките въстаници и постигнатите временни успехи в бойните действия въстанието им е смазано жестоко от превъзхождащите сили на противника. Извършените репресии срещу гръцкия народ предизвикват широко възмущение в цяла Европа. Това дава повод на Русия да се намеси в балканския конфликт в полза на гърците, започвайки поредната война срещу Османската империя през 1828 г. Под командата на генерал Дибич Забалкански руската армия нанася поражение на турците, преминава южно от Балканския хребет и овладява Одрин. Според подписания Одрински мирен договор през 1829 г. Гърция получава статут на самостоятелна държава.

Много българи участвуват активно във войната като доброволци в състава на руската армия и помагат по този начин за освобождението на Гърция. Особено се отличава отрядът начело с капитан Георги Мамарчев, българин на служба като офицер в руската армия. Неговият отряд се сражава в битката за превземането на Силистра.

Активното участие на българските доброволци във войната на руска страна им дава основание да предявят искане в хода на Одринските мирни преговори за отделянето и на България като независима държава. В този смисъл настойчиво ходатайствуват пред руското главно командуване Георги Мамарчев и други видни български общественици. Българските искания обаче не се възприемат от руската страна. Поради относителната изостаналост на българите в сравнение със своите съседи въпросът за освобождението на България по това време не фигурира като задача за решаване в руската външнополитическа стратегия. При това положение десетки хиляди българи, страхувайки се от очаквани репресии на турските власти, напускат родните си места след изтеглянето на руската армия и се заселват във Влашко, Бесарабия и Южна Русия.

Въпреки настъпилата покруса след неблагоприятното развитие на събитията спрямо България у българите още повече се утвърждава убеждението, че освобождението на страната им е възможно само чрез руска военна помощ. Освобождението на Сърбия и Гърция с помощта на Русия подхранва сред българските дейци идеята, че ако българският народ се вдигне на самоотвержена борба срещу тираните и покаже, че е зрял и достоен за свобода чрез всеобщо въстание, Русия непременно ще го подкрепи. Тази идея намира активен съмишленик в лицето на Георги Мамарчев, назначен след Одринския мир за кмет на окупирания от руската армия град Силистра.

Велчова завера. Въодушевен от мисълта да предизвика руска въоръжена помощ чрез едно мащабно българско въстание, Мамарчев се заема енергично с неговата подготовка. За тази цел той установява връзки с видни свои съмишленици в Търново, където се полагат основите на широка конспиративна организация. В подготовката на замисленото въстание водеща роля има търновският търговец Велчо Атанасов, наричан Джамджията. Поради тази причина замислената въоръжена акция е известна под името Велчова завера.

Заговорът в Търново постепенно се разраства и обхваща цялата Търновска област. Създава се специален организационен комитет начело с Велчо Атанасов, който изработва подробен план за въстанието. За главнокомандуващ на въоръжените въстанически сили е определен капитан Мамарчев.

През пролетта на 1835 г., точно в разгара на приготовленията, турската власт разкрива заговорниците и ги арестува. Велчо Атанасов и неговите най-близки сподвижници са осъдени на смърт, а Георги Мамарчев като руски поданик е изпратен на заточение в Мала Азия. Лишено от своите ръководители, замисленото въстание пропада.

Въстания на селяните в Северозападна България. Едновременно с подготовката на въстанието в Търново, през 1835 г. избухват големи селски бунтове в Западна България. Турското правителство в съответствие с обещаните реформи премахва през 1834 г. спахийската ленна система на земевладение. Това означавало, че селяните стават непосредствени владетели на земята, като заплащат данъци само на държавата. Турските бейове спахии от този край обаче, възползвани от разложението в администрацията на централната власт, обсебват по насилствен начин земята на българските селяни и отказват да се подчинят на реформените разпоредби. Централната власт не е в състояние ефикасно да им се противопостави. Турските бейове с помощта на корумпираните султански чиновници ограбват българските селяни по най-разбойнически начин с всевъзможни насилия и злоупотреби. Всичко това възбужда спонтанно недоволство и принуждава местните селяни да се заловят за оръжието.

Най-напред в началото на 1835 г. въстават селяните от 16 села в Северозападна България. На следващата година въстанието обхваща Берковска, Белоградчишка и Пиротска околия. Общо в него участвуват около 5–6 хиляди души. Макар лошо въоръжени и не добре организирани, въстаниците се сражават продължително време с изключително ожесточение. Турската власт сломява съпротивата им с големи усилия.

През следващата, 1837 г. революционното брожение в Пиротска и Берковска околия избухва с нова сила. Този път въстанието е по-добре организирано под ръководството на Върбан Панов и Кръстю Нешин. За да сломи бунта, турското правителство е принудено да прибегне до голяма редовна армия с кавалерия и артилерия.

Въпреки последвалите репресии селските въстания в Западна България продължават и през 40–те години на XIX век. В 1841 г. избухва въстание в Нишкия пашалък. То е оглавено от Милое Йованович, Никола Сръндак, Стоян Чавдар, Станчо Бояджиев и др. В съвместната борба срещу общия неприятел българските и сръбските селяни използват най-примитивни средства — коси, топори и криваци. Само една малка част от тях имали пушки. Въпреки отчаяната съпротива на селяните въстанието е смазано с голяма жестокост от редовна войска и башибозушки шайки. Хиляди мъже, жени и деца са избити, стотици къщи — опожарени и ограбени, десетки хиляди души емигрират в Сърбия.

Специалният френски анкетьор икономистът А. Бланки, който посещава въстаналите области по-късно, описва покъртителни факти за извършените кървави изстъпления. Чрез Бланки цяла Европа научава за случилото се в България. Мнозина представители на европейската демократична общественост остро порицават палачите на българския народ и изразяват своята солидарност чрез съчувствие и морална подкрепа.

Въстанието на селяните в Нишкия район през 1841 г. предизвиква верижна реакция от революционни брожения и в други краища на империята. Същата година избухва въстание на гърците в Тесалия и на остров Крит, чиято цел е да се присъединят към Гърция.

Браилски бунтове. Настъпилата политическа криза в империята активизира и българската емиграция в Румъния. През 1841 г. в град Браила се формира една чета начело със сръбския капитан Владислав Татич. В нея участвуват освен български и няколко гръцки емигранти. Замислената бунтовна акция се превръща в проява на бойната солидарност между българи, сърби и гърци в борбата им срещу общия неприятел.

Организираната чета в Браила се готви усилено за прехвърляне в България. Но точно в деня на нейното отпътуване неочаквано тя се натъква на препятствие от страна на браилските власти. Васалният на султана влашки княз Гика, опасявайки се от нежелани усложнения със своя сюзерен, заповядва на войската си да нападне четниците, за да предотврати преминаването им през Дунава. На Браилското пристанище се завързва истинско сражение. Четата е разгромена и замислената акция пропада преждевременно.

През следващата, 1842 г. една група от български и гръцки емигранти-съмишленици организират нов въстанически отряд в Браила. Този път бунтовното начинание е оглавено от младия български патриот Георги Стойков Раковски, който прави тогава първите си стъпки в революционното поприще. И този опит обаче завършва без успех. Акцията е осуетена по насилствен начин от браилските власти пак с оглед на тяхната лоялност към султана. Раковски е заловен и осъден на смърт, но по пътя на транспортирането му в Цариград той успява да избяга и емигрира във Франция.

През 1843 г. българските емигранти в Браила отново организират въоръжена чета. Този трети по ред заговор се оглавява от Васил Вълков. Замислената бунтовна инициатива обаче има същата участ. Васил Вълков и неговите сподвижници са арестувани от румънските власти и осъдени на каторжна работа.

Видинско въстание. Революционното брожение на селяните в Северозападна България достига своята кулминация по време на т. нар. Видинско въстание през 1850 г. То обхваща няколко околии — Видинска, Кулска, Белоградчишка и Ломска.

Най-активна роля в подготовката на въстанието имат селските кметове Цоло Тодоров, Иван Кулин, Петко Маринов и др. Ръководителите на четирите околии се събират на 1 юни 1850 г. в Раковишкия манастир, за да изработят съгласуван план на въстанието. Според плана най-напред трябвало да се овладеят градовете Лом, Видин и Белоградчик — главните опорни пунктове на турската власт в Северозападна България. За военни ръководители на въстаническата армия са определени капитан Кръстьо от с. Раковица и Първан Върбанов.

В началото на юни 1850 г. въстанието избухва съгласно предварително набелязания план. Това е една от най-масовите въоръжени акции на българското националноосвободително движение до този момент. В Ломско въстаниците достигат около 2000 души, във Видинско — над 3000, а в обсадата на Белоградчик участвуват над 10 000 души.

Въпреки неговата многолюдност въстанието е бързо потушено от турската редовна армия и башибозушките хайки. Селяните се сражават почти с голи ръце срещу добре въоръжения и многочислен противник. След разгрома на въстанието нова кървава вълна от репресии залива цяла Северозападна България.

Селското въстание от 1850 г. въпреки поражението му нанася тежък удар върху устоите на султанската власт. Сериозно разтревожено от зачестилите селски бунтове, турското правителство е принудено да вземе мерки за изпълнение на обещаната аграрна реформа. Наистина селяните получават исканата земя, но са принудени да я заплатят в определен срок, което облагодетелствува отново бившите земевладелци — турските бейове.

* * *

Поредицата от селски въстания в Западна България, Велчовата завера и Браилските бунтове са ясен симптом на растящия революционен подем в българските земи. Всички бунтовни начинания са резултат на спонтанни действия, без внушения и подстрекателства от външни сили. По този начин българският народ демонстрира, че има възможности и намерения да подири правата си със силата на оръжието. В този смисъл селските въстания и опитите за въстания са своеобразна школа за усъвършенствуване на тактическите форми и организацията на политическата борба за национално освобождение.

Въоръжени действия по време на Кримската война. Руско-турската война от 1853–1856 г. или т. нар. Кримска война предизвиква ново политическо оживление сред българите. Всеобщо е убеждението, че този път идва ред на българското освобождение. Обладани от подобна увереност, много български патриоти насочват усилията си за подготовка на всенародно въстание, което трябвало да започне в момента, когато руската армия стъпи на българска земя. Особено активна дейност в тази насока разгръща Георги Раковски.

Веднага след обявяването на войната Раковски основава в Цариград т. нар. Тайно дружество, чиято задача е да подготви българското население за въоръжени действия в помощ на руската армия. С подкрепата на свои турски приятели и съмишленици, демонстрирайки умишлено пълна лоялност към султанското правителство, Раковски прониква до щаба на турската армия, заемайки отговорна длъжност. Това му дава възможност да обикаля безпрепятствено много български селища, където създава тайни дружества. Същевременно Раковски установява връзка с руското командуване в Румъния и по конспиративен начин му предава информация за дислокацията на турските войски, както и други сведения с поверителен военен характер. Разузнавателната дейност на Раковски в полза на Русия обаче е разкрита от турската полиция. Той е арестуван и изпратен под конвой в Цариград за съдебно следствие. По пътя към имперската столица Раковски успява да избяга от ареста и организира малка бойна чета, с която обикаля из Стара планина в очакване на руските войски.

По същото време друг български патриот, Павел Грамадов, подобно на Раковски усилено подготвя населението в Македонската област за въстание. В същия смисъл действува и Никола Филиповски в Търновския регион.

До началото на Кримската война Никола Филиповски се намира в Румъния като емигрант. По поръчение на тамошните българи той отива в Търново, където извършва усилена агитация сред населението за въстание в подкрепа на руската армия. Под негово ръководство се създават тайни дружества в Търново, Горна Оряховица, Елена, Габрово и в други селища. Във въстаническата подготовка се включват широки слоеве от населението в Търновския регион. Очакваната руска военна офанзива предизвиква всеобщ ентусиазъм сред българите. Поражението на Русия във войната обаче попарва техните надежди. Англия, Франция и Австрия се намесват активно във военните действия на страната на Турция, вследствие на което Русия губи войната.

Въпреки всеобщата покруса от злощастното развитие на събитията българите все пак решават да вдигнат въстание, макар да съзнават, че то е предварително обречено. Целта им е чрез въоръжени действия да изразят своя протест срещу решенията на току-що завършилата Парижка мирна конференция, която оставя България под властта на султанското мракобесие.

През юли 1856 г. Никола Филиповски обявява въстанието в Търновско. Той организира една голяма чета от неколкостотин души, с която води няколко отчаяни самопожертвувателни сражения срещу явно превъзхождащите сили на редовната турска армия. В една от битките край Габрово четата на Филиповски е напълно разгромена.

Подобно въстание избухва и във Видинско начело с местния български патриот Димитър Петрович. И тази въстаническа акция, известна под името Димитракиева буна, е подавена в кръв от явно преобладаващите сили на противника.

В трагичната развръзка на въоръжените действия по време и непосредствено след Кримската война се забелязва началото на нещо ново в хода на националноосвободителното движение. Най-неочаквано българската революция се оказва пред сериозни допълнителни затруднения, свързани с ожесточената борба между великите сили на международната арена.

Българската освободителна кауза в тресавището на Източния въпрос

Източният въпрос в международните отношения. В хода на многобройните отчаяни и неуспешни опити за освобождение българите естествено усещат явното военно превъзходство на противника. Макар да преживява болезнен процес на вътрешно разложение и упадък, Османската империя разполага по това време с несравнимо по-голям военен потенциал.

Ако нещо в тази империя е на сравнително сносно равнище, това са армията и полицейско-репресивният апарат. Очевидно султанът много добре е разбирал, че армията и полицията са главната опора на деспотичната му власт. Само благодарение на тях той може да държи в покорство постоянно бунтуващата се рая в огромните простори на империята си. Затова султанът полага специални грижи за тяхната поддръжка. Преобладаващата част от ресурсите на държавния бюджет отиват за армията и полицията. За същата цел се използват и кредитите, получавани от многобройните външни държавни заеми.

Според една най-обща приблизителна равносметка, направена от чуждестранни политически наблюдатели през 70–те години на XIX в., съотношението между въоръжените сили на балканските националноосвободителни движения, взети заедно и поотделно, от една страна, и тези на Османската империя, от друга, са някъде около 1 към 100 в полза на султана. Тази преценка едва ли е много далеч от действителното положение, като се има предвид, че тогава империята е разполагала с огромни човешки и материални ресурси, обхващащи обширни територии на три континента. Султанът може във всеки момент да разчита на военен контингент, възлизащ на около 1 млн. души редовна и нередовна армия. А войниците на тази армия се отличават със своя пословичен верско-мюсюлмански фанатизъм. Същевременно командирският състав на армията се състои от опитни офицери, голяма част от които са чужди наемници, главно от Англия, Франция и Прусия. Към всичко това следва да се припомни и всеизвестният факт, че имперската армия е осигурена с достатъчно количество най-модерно вносно стрелково оръжие, разполага с морски и речен боен флот, артилерия, кавалерия и т. н.

С една дума, ясно е, че балканските освободителни движения, включително и българското, имат насреща си несравнимо по-силен противник. Наивно би било при това положение да се смята, че българската революция има някакви реални изгледи за успех по онова време, разчитайки само на собствените си сили. Затова за нея въпросът за съюзниците придобива ключово стратегическо значение. Належащата потребност от съюзници предразполага българите да виждат във всеки достатъчно силен противник на Османската империя онази надеждна опора, която може да гарантира крайния успех на освободителната кауза.

Още много по-рано, далеч преди Възраждането, българите отправят взор към други европейски страни, воюващи срещу Турция, с надеждата за евентуална помощ. Най-напред подобни надежди се възлагат на Австрия, а по-късно на Русия.

През XVII и особено през XVIII в. Русия се очертава като най-активен противник на султанската империя. Родствената близост с руснаците по линия на общия славянски произход и източноправославната религия, както и успехите на руското оръжие в няколко последователни войни срещу Турция пораждат и с течение на времето засилват вярата на българите, че точно Русия е единствената велика сила, която може реално да им помогне.

Руските монарси от своя страна много старателно и целенасочено подхранват подобна увереност сред подвластните християнски и славянски народи на Балканите. Още през XVI в. цар Иван Грозни за пръв път огласява освободителната мисия на Русия, като заявява недвусмислено, че целта му е да освободи Цариград от игото на полумесеца. На тази основа възниква и се разпространява известната легенда за Дядо Иван. Същата насоченост на руската политика се откроява още по-ярко при Петър Първи и Екатерина Велика. Споменатите двама владетели увеличават многократно руската мощ и още повече засилват натиска върху Османската империя. Стремежът им е на всяка цена да изведат Русия до топлите южни морски пътища. Според техните тогавашни геополитически представи пътят за възхода на руската империя като велика сила неизбежно трябва да мине през Босфора и Дарданелите — изходните двери към Леванта и световните простори. Оттук произтича следователно системната агресивна ориентация на Русия спрямо черноморските проливи и техния хинтерланд Балканския полуостров.

С оглед осигуряването на подобна настъпателна политика в това направление руските царе усърдно се стараят да привлекат на своя страна подвластното на султана християнско и славянско население. Те възприемат местните освободителни движения като важен съюзник, който би могъл рационално да се използва в угода на руската политика. Затова се създава цялостна добре обмислена идейно-политическа доктрина с пропагандна насоченост, намерила концентриран израз в ключовия девиз «Москва — Трети Рим». С течение на времето въпросната доктрина все по-широко се прилага в две основни модификации според конкретния случай. В едни случаи се акцентира православната вяра, а в други — общославянската идея. В България по понятни причини пропагандата се осъществява и по двете линии. Така че под знамето на православието и славянофилството Русия най-искрено се старае да изгражда ореола на своята репутация като съюзник, защитник и покровител на балканските народи в името преди всичко на своите собствени интереси. Защото, колкото повече расте и крепне вярата у балканските народи в спасителната мисия на Русия, толкова повече се разширяват и утвърждават нейните позиции на Балканите. В този смисъл очевидно сантименталната легенда за Дядо Иван може да се разглежда като резултат от съзнателна пропагандна манипулация, която се основава на съществуващото обективно съвпадение на политическите интереси.

Напористата руска експанзия срещу Османската империя неизбежно поражда силно противодействие от страна на някои западни държави — главно на Великобритания, Франция и Австрия (по-късно Австро-Унгария). Въпросните държави също имат свои интереси на Балканите и в района на Близкия изток, поради което остро се противопоставят срещу руското проникване в този регион. Те решително се обявяват в защита на Османската империя и статуквото в европейския Югоизток. В такъв смисъл съответно се проявява тяхната враждебност спрямо местните националноосвободителни движения. Между Русия, от една страна, и западните държави, от друга, се очертава едно непрестанно съперничество по този въпрос, което често пъти стига до остри конфликти и стълкновения. Така възниква крайно заплетен възел от сложни противоречия, известен под името Източен въпрос, който неотменно присъствува през целия XIX в. като невралгичен проблем в международните отношения. Ожесточената борба на международната арена за наследството на т. нар. болен човек край Босфора пряко рефлектира върху балканските освободителни движения. От това, кои политически фактори и тенденции доминират в Източния въпрос, зависи фактически дали революцията на Балканите ще бъде в подем или застой. Това означава, че всяко революционно движение срещу султанската власт, за да се добере до успешна развръзка, неизбежно трябва да премине през безкрайните мъчителни лабиринти на заплетения Източен въпрос.

Руската агресивна политика по отношение на Турция е обективно благоприятен външнополитически фактор за балканските освободителни движения. Но в условията на създалата се комплицирана обстановка във връзка с Източния въпрос този фактор не може сам по себе си да задействува автоматично и да постигне очаквания ефект, ако не бъде индуктиран в достатъчна степен от вътрешните освободителни движения. Или, с други думи, руската подкрепа би имала някакъв ефикасен резултат само при положение, че е налице достатъчно мощно и добре организирано вътрешно движение от общонационален мащаб, подобно например на сръбското през 1804, или на гръцкото през 1821 г. В този смисъл, ако вътрешният фактор е определящ, външният е решаващ. Това е една от съществените отличителни особености на балканските националноосвободителни движения през разглеждания период.

През първата половина на XIX в. Русия почти напълно доминира в Източния въпрос. След разгрома на Наполеонова Франция тя добива явно надмощие в политическия живот на Европа. По нейна инициатива през 1815 г. се създава т. нар. Свещен съюз на европейските короновани владетели. Предназначението му е зорко да охранява неприкосновеността на легитимния ред в стария континент срещу всякакви революционни посегателства от социален и национален характер. Руският самодържец става стожер на реакцията, консерватизма и мракобесието в Европа. Това съответно означава, че и по отношение на Източния въпрос Русия си осигурява монополни позиции. Точно тогава по заръка на царя Азиатският департамент при руското външно министерство в Петербург изработва цялостна стратегия за руската политика на Балканите, като се определят нейните основни приоритети и акценти. Любопитна е градацията на приоритетите: 1. Сърбия и Черна гора, 2. Гърция и 3. България.

Главните руски съперници на Балканите — Великобритания, Австрия и Франция, ангажирани със свои вътрешни и други проблеми, нямат възможност през тези години ефикасно да й се противопоставят. Това развързва ръцете на руския цар, който само чака удобен повод за нов удар срещу Турция. Подходящият повод скоро се явява в лицето на гръцкото въстание през 1821 г. Блюстителят на европейското статукво — руският император, който уж е против всяка революция, не се колебае в случая да застане веднага на страната на гърците срещу султана. Така се стига до поредната руско-турска война от 1828–1829 г. Точно в най-критичния момент, когато гръцкото въстание е напълно сломено, походът на генерал Дибич Забалкански увенчава гръцкото освободително движение с успешен финал. Съгласно Одринския мир (1829 г.) Гърция получава статут на автономно княжество.

Такъв статут според същия договор получава и Сърбия, макар нейното освободително движение да минава през по-сложни перипетии. Първото сръбско въстание започва още в 1804 г. с руска благословия и обещания за подкрепа. Подкрепата се оказва чрез започналата нова война срещу Турция през 1806 г. Благодарение на нея сръбското въстание начело с Кара Георги постига успех. Но успехът е временен. След нашествието на Наполеон в Русия през 1812 г. султанът незабавно си възвръща позициите в Сърбия, като смазва местното движение. Второто сръбско въстание начело с княз Милош Обренович започва едва след руската победа над Наполеон. Отново с активната помощ на Русия сръбската революция постига най-сетне своите цели чрез Одринския мир в 1829 г.

Почти по аналогичен начин завоюват своята автономия и двете румънски княжества Влашко и Молдова. Това става в резултат на руско-турската война през 1853–1856 г. Макар и неуспешна за Русия, тази война дава възможност на споменатите страни да се откъснат окончателно от орбитата на Османската империя.

Край на руската хегемония в Източния въпрос. През 1853 г. царското правителство по силата на навика самонадеяно предприема поредната военна кампания против Турция. Този път обаче в защита на султана се обявяват традиционните западни съперници на Русия в Ориента — Великобритания, Франция и Австрия. Така започва и цели три години продължава една от най-ожесточените войни във връзка с Източния въпрос, известна под името Кримска война. Поради своето финансово-икономическо и материално-техническо превъзходство коалицията на западните държави получава явно надмощие в хода на бойните действия. Русия е принудена да капитулира.

На Парижката мирна конференция през 1856 г. страните-победителки диктуват на Русия много тежки и дори унизителни условия за мир. Подписаният мирен договор регламентира в подробности всички териториални въпроси, утвърждава нов режим на корабоплаването през черноморските проливи, санкционира измененията в статута на балканските страни. Оттук нататък целостта на Османската империя се гарантира от колективното поръчителство на всички европейски държави, подписали Парижкия мирен договор. А в него изрично е записано, че Русия няма право едностранно да покровителствува балканските страни и да се меси в техните вътрешни работи без общото съгласие на силите-гаранти. Освен това договорът постановява Русия да отстъпи Бесарабия на Молдовското княжество, забранява преминаването на военни кораби през черноморските проливи, отнема правото на Русия да поддържа военен флот в Черно море и да строи арсенали и укрепления по черноморската си граница.

Парижкият договор е тежък удар за Русия. С него се слага край на руската хегемония в Източния въпрос. Държавите-победители установяват пълно надмощие в международните отношения. Възползвани от превъзходството си, те създават ефикасна бариера за предотвратяване на евентуални по-нататъшни опити на Русия за едностранно вмешателство на Балканите. Това според тях може да се постигне чрез реформиране и модернизиране на Османската империя, като по този начин се запази и укрепи нейната цялост. Твърдата гаранция на статуквото, наложена от т. нар. Кримска конфигурация на силите, фактически довежда до «замразяване» на Източния въпрос. Всяко революционно начинание, насочено към промяна на статуквото в Турция, се възприема оттук нататък с подозрението, че то непременно е дело на руски внушения. Затова западните съюзници от Кримската коалиция са настроени по принцип отрицателно и реагират враждебно срещу всички бунтовни прояви в империята. При подобни случаи те застават твърдо на страната на султана и са готови винаги да му окажат нужната финансово-икономическа, политическа и военна подкрепа. Това пък съответно означава, че местните освободителни движения, включително и българското, не могат да разчитат на симпатии и съдействие от тяхна страна.

Промяна на руската политика по Източния въпрос. Русия преживява поражението си в Кримската война много болезнено, като истинска катастрофа. Цар Николай I скоропостижно издъхва, покрусен от краха на амбициозните си планове. Неговият наследник Александър II получава тежко наследство — вътрешна разруха и международна изолация. Войната ярко разкрива цялата несъстоятелност на феодално-крепостническа Русия. Налице са всички белези на дълбока вътрешна криза — икономическа и техническа изостаналост, пълно финансово разстройство, старомодна армия и крайно бюрократичен, корумпиран държавноуправленски апарат. В цялата страна се надига стихията на народното недоволство, зачестяват революционните брожения. Всичко това принуждава Александър II и неговото правителство да набележат цялостна реформена програма за вътрешно преустройство на руската империя. Замислената програма за реформи предопределя съответно новия курс на руската външна политика. Царуването на Александър II е обременено от постоянния кошмар на кримската катастрофа. Затова неговият външнополитически курс се отличава с подчертана умереност и сдържаност. Предишната експанзивна агресивност е силно смекчена. Главната цел на царското правителство през следващите години е да превъзмогне ограниченията на Парижкия договор, да преодолее международната изолация на Русия и да възстанови нейния престиж като велика сила. Тази сравнително скромна цел се отразява и върху руската политика по Източния въпрос.

Източният въпрос губи предишното си приоритетно значение и е подчинен на други по-значими глобални руски външнополитически интереси, ориентирани предимно към Средна Азия, Далечния изток и Централна Европа във връзка с германския проблем. Разбира се, както и преди, Балканският полуостров продължава да е обект на специален интерес като зона на руското влияние. Но в това се влага вече друг, по-различен смисъл. Главното сега е да се запазят завоюваните по-рано тук позиции с цената на толкова войни и жертви. А това би могло да стане според руските държавници само ако балканските народи продължават и занапред да виждат в лицето на Русия свой защитник и покровител. С оглед на тази цел се набелязват разнообразни начини да им се оказва и по-нататък съответна подкрепа и съдействие, но само в културно-духовно отношение. Сиреч става дума за подкрепа и съдействие на базата на съществуващото положение и в рамките на дипломатическите възможности. На практика това означава, че Русия ще избягва занапред остри кризисни политически конфликти на Балканите, които биха могли да я въвлекат в пряк военен двубой с Турция. Военната алтернатива изобщо отпада като вариант за действие през тези години в плановете и намеренията на руското държавно ръководство.

Главният стратег и осъществител на новия руски външнополитически курс княз А. М. Горчаков формулира възприетата от правителството тактика по Източния въпрос със следните думи: «Интересите на Русия повелително налагат в нашата политика по този въпрос (Източния въпрос) да се стреми не към неговото ускорено решаване, а напротив — към спокойно изчакване на естествената развръзка на нещата». Във връзка с това ръководителят на руската дипломация определя основните принципни положения на провежданата от него политика: 1. Да се изчакват събитията, като се полагат усилия за предотвратяване на остри катаклизми; 2. При възникване на конфликтни ситуации в Османската империя Русия да действува винаги съвместно със силите-гаранти на Парижкия договор от 1856 г. или с т. нар. европейски концерт, както се изразява Горчаков; 3. Руската политика по Източния въпрос да се осъществява в европейски план, т. е. в контекста на глобалните приоритетни интереси; 4. В случай на революционни брожения в Турция Русия да се стреми към запазване на статуквото, като действува за мирното уреждане на конфликта само по дипломатически път и 5. В случай че се наложи промяна на статуквото на Балканите по насилствен начин, т. е. чрез война, Русия да действува на всяка цена само съвместно с останалите велики сили от «европейския концерт» или със съюзните държави от Съюза на тримата императори (Германия, Австро-Унгария и Русия).

Изброените принципни изходни позиции на новата руска политика по Източния въпрос след Кримската война недвусмислено подсказват, че българите не могат практически да разчитат на активна военнополитическа подкрепа от руска страна.

Стагнация в българското освободително движение. Кримската война бележи повратен момент в хода на балканските освободителни движения. Времето на «лесните» и «безпроблемни» победоносни войни на Русия срещу Османската империя приключва безвъзвратно. Създалата се нова политическа конфигурация в съотношението на силите по Източния въпрос е коренно различна в сравнение с тази през първата половина на XIХ в., когато се решава съдбата на съседните народи — сърби, гърци и румъни. Българската революция, закъсняла в развитието си, пропуска фатално своя шанс и се озовава през 60–те и 70–те години на века в изключително утежнена ситуация. Тя се изправя фактически сама срещу Османската империя, зад която стоят нейните могъщи западни покровители. Така че не е чудно защо тъкмо тогава, когато се създават най-благоприятни вътрешни обективно-материални условия и предпоставки за размах на националноосвободителното движение, се появяват очевидни признаци на стагнация в революционните действия. Сложната, крайно неблагоприятна международна обстановка и съдбовната обвързаност на освободителното движение с голямата политика на великите сили се отразява затормозяващо върху българския народ, парализира до голяма степен неговата политическа активност и революционна енергия.

Обстоятелствата са буквално драматични. Освободителната кауза изисква от българите не просто смели рисковани действия, а самопожертвувателна борба. Рискът в случая е недостатъчен, нужна е готовност за пълна саможертва. Но подобно нещо, разбира се, е немислимо в масов мащаб. Затова е съвсем обяснимо обстоятелството, че въоръжените революционни акции въпреки всички усилия не добиват през тези години така желания и очакван масов характер. Мечтата на Раковски да види под бойните знамена на революцията десетки и стотици хиляди българи си остава само една мечта.

И още нещо. Прави впечатление, че популярната мълва за Дядо Иван изобщо не присъствува в политическите платформи на движението през 60–те и 70–те години. Очевидно за разлика от обикновените български хора прозорливите лидери на революцията си дават ясна сметка, че при създалата се ситуация не може да се разчита на Русия. Затова те се опитват да търсят макар и не така надеждни съюзници, като отправят погледи към съседните балкански страни.

С една дума, конкретните политически обстоятелства, свързани с Източния въпрос, изправят българското националноосвободително движение пред мъчителна дилема. Очертават се две възможности. Първата е т. нар. конформистка алтернатива. Според този вариант за действие освободителното движение трябва да се стреми към постепенни придобивки чрез реформи и компромиси за автономно обособяване на българите в рамките на Османската империя. Въпросният вариант не предполага въоръжени силови действия, освен като тактически ход при изключителни обстоятелства. Неговите предимства са, че по този начин се избягват рисковани сблъсъци с турската власт и масови кръвопролития. За сметка на това обаче денят на освобождението се губи в далечината на необозримото бъдеще. Привържениците на този вариант създават през 60–те и 70–те години на XIX в. няколко организационни центъра, които осъществяват активна политическа дейност в духа на техните убеждения.

Другият вариант, напротив, предвижда решителни и енергични безкомпромисни действия. В този случай целта е чрез общонационална въоръжена акция да се възпламени отново Източният въпрос с оглед създаването на по-благоприятни възможности за радикално политическо решение на въпроса за българското освобождение. На тази именно прагматична цел е подчинен целият стратегически замисъл, възприет от привържениците на алтернативата за безкомпромисни действия. Наистина този вариант е свързан със самопожертвувателни действия, предполага неизбежни кръвопролития, но затова пък разкрива възможности да се ускори денят на освобождението. Може би тъкмо това примамливо преимущество осигурява на този вариант явно надмощие в хода на националната революция. За политическите лидери от радикалното направление е очевидно, че назряващата революция трудно би могла да разчита на успех със силата на оръжието в пряк двубой на бойното поле срещу Османската империя. Но същевременно те си дават ясна сметка, че само със силата на оръжието в самопожертвувателна борба биха могли да се създадат реални възможности и предпоставки за евентуално политическо решение на българския въпрос. Само по този начин българската революция може да стане субект на действие в хода на Източния въпрос и да индуктира достатъчно силно неговата развръзка в желаната насока с оглед на българските интереси. Именно в контекста на така изложената обяснителна схема за спецификата на революционния процес през 60–те и 70–те години на XIX в. е възможно адекватно да се възприемат и логично да се осмислят отделните конкретни прояви в хода на освободителното движение.

Преход към организирано националнореволюционно движение

Георги С. Раковски (1821–1867) — патриарх на националната революция. Преходът от стихийните политически борби към организирано въоръжено националноосвободително движение е свързан с живота и делото на Г. С. Раковски.

Раковски посвещава целия си живот на борбата за освобождение. Важно значение за формирането му като революционер има школата на бунтовните заговори и четническото движение. През 1842 г. той участвува във втория Браилски бунт, а по-късно, по време на Кримската война (1853–1856), оглавява малка хайдушка чета, с която обикаля из балканските райони в очакване на руските войски. Междувременно Раковски активно участвува в движението за църковнонационална независимост. Преминал през горнилото на драматични изпитания, той се калява като професионален революционер, израства като политически деец и ръководител от национален мащаб.

След Кримската война Раковски съсредоточава усилията си в борбата за политическо освобождение, като изхожда от убеждението, че радикалното решение на българския въпрос може да се постигне единствено чрез въоръжена борба и безкомпромисни революционни действия. Благодарение на своя богат революционен опит в множество бунтовни начинания дотогава, Раковски достига до по-широко и зряло виждане за бъдещите перспективи и насоки на революционното движение. В това отношение му помага природната дарба на талантлив организатор, както и неговата висока култура. Той има възможност да посети много страни, живее известно време в Русия, Австрия, Сърбия, Гърция, Румъния и Франция. Раковски получава солидно за времето образование, създава си многобройни връзки с различни обществени дейци, прониква до управляващите кръгове в Гърция, Сърбия и Румъния.

Раковски е известен също като виден книжовник и публицист. Издава вестниците «Бъдещност», «Бранител», «Българска дневница» и «Дунавски лебед». Както чрез своята публицистика, така и в знаменитата си поема «Горски пътник» той обобщава и осмисля дългогодишния си революционен опит, като изразява вижданията си за по-нататъшните насоки на борбата за освобождение. Основната му мисъл, прокарана в «Горски пътник», е, че разпокъсаните действия на многобройните хайдушки чети, чиято цел е отмъщението, не могат да имат желания резултат. Според него е време да се обединят всички усилия в единен общонароден поток за цялостно освобождение на България. В този дух Раковски посочва, че само с решителни, добре организирани и целенасочени действия на революционните сили в цялата страна ще може да се нанесе осезателен удар на турската власт, а българският народ ще демонстрира пред целия свят своята сила и мъжественост, ще защити достойно правото си на свободно и самостоятелно развитие. Едва тогава българите биха могли да се надяват и очакват така желаната помощ от страна на външни сили. Само онзи, който е силен и дързък да потърси правата си с оръжие в ръка, според Раковски заслужава и получава уважение и подкрепа. «Ако юнашки се въздержим, казва Раковски в поемата си «Горски пътник», Запад нам ще са омилостиви! Север же помощ нами даде, братска любов ще нами покаже!»

Достигнал до едно твърдо убеждение в необходимостта от организирани общонационални революционни действия, Раковски пристъпва към енергична пропаганда на своите виждания сред българската общественост. Скоро около него се обединяват мнозина млади съмишленици и последователи. Това насърчава още повече Раковски и го подтиква към практически действия.

През 1861 г. между Турция и Гърция възниква остър конфликт. Като се възползва от създалата се напрегната политическа обстановка, Раковски решава да подготви за кратък срок общо въстание в България. За осигуряване успеха на замисленото начинание той влиза във връзка и преговаря със сръбските управляващи среди за координация на действията против общия неприятел. През тези дни Раковски живее с убеждението, че един военнополитически съюз на федеративни начала между балканските страни би бил от голяма полза за българското освободително движение. С оглед на това най-напред се ориентира към Сърбия, имайки предвид създалата се през 1861 г. благоприятна политическа обстановка.

Раковски излага подробно своя план за тактиката на предстоящата въстаническа акция в т. нар. План за освобождението на България, изработен в края на 1861 г. Според този план всеки революционер-патриот от вътрешността на страната трябва да се приготви самостоятелно, като си набави необходимото оръжие, а също и съответното бойно снаряжение. Едновременно с това планът предвижда изграждането на специални тайни комитети, които трябва да извършат мобилизация на населението за масово участие във въстанието. Въпросните комитети според Раковски ще изпълняват агитационни, а не организационни задачи. Всички предварително подготвени хора само ще очакват сигнала за въстание, който ще се даде от ръководния център.

По-нататък Раковски предвижда да се сформира добре обучен въоръжен полк в Сърбия от около 1000 души с две оръдия. Този полк ще «маршира по Балкана право за Търново, като се даде сигнал навсякъде да се дигнат с една прокламация или с друг някой си знак, да пресекат телеграфите и да затворят пътищата на пощите». Минавайки по билото на Стара планина от сръбската граница на запад до Черно море на изток, полкът ще увлича населението след себе си и ще расте на брой. Когато стигне и превземе Търново, полкът според Раковски щял да се превърне в голяма армия от 150 000 души, от които най-малко 100 000 ще са въоръжени. В края на краищата той очаквал, че ще въстанат общо около 500 000 българи, от които поне 100 000 ще бъдат въоръжени.

Планът предвижда също да се създаде т. нар. Върховно ръководство на въстанието, което ще осигурява едновременно командуването на въоръжените действия на българската войска и ще организира временно управление в овладяната територия на въстаналите области. Във връзка с това още през 1862 г. Раковски създава в Белград «Привременно българско правителство», оглавявано от него. Пълномощията на правителството са да ръководи всички работи, свързани с предстоящото въстание.

Съгласно набелязания план още през пролетта на 1862 г. Раковски пристъпва към комплектуването на голяма бойна формация от български доброволци, известна под името Първа българска легия. В легиона на българския Гарибалди, както го наричат съвременниците, се включват много млади български патриоти, възторжени последователи на Раковски. Между участниците в легията са известните хайдушки войводи, които през тези дни се превръщат в истински национални революционери. Такива са например Иван Кулин, Христо Македонски, Стефан Караджа, Ильо Марков и др. Тук получава революционното си кръщение и Васил Левски.

Едновременно с организацията на легията Раковски изпраща свои емисари-агитатори в страната, които съгласно плана трябва да осъществят връзки с действуващите местни хайдушки чети с оглед обединението на всички налични въоръжени сили в единен въстанически поток. Задачата им е също да агитират населението да се готви за решителния бунтовен час.

Голяма агитационно-пропагандна роля в това отношение играе популярната поема на Раковски «Горски пътник», както и неговият вестник «Дунавски лебед», добил значение като главна трибуна на революционната подготовка. Чрез страниците на своя вестник Раковски отправя призиви към българския народ за въстание. «Ставайте, братя, на оръжие, мало и голямо, за нашата мила свобода и независимост! Турското царство вече пропада, пише Раковски, ... Европа и цял просвещен свят са разположени да действуват за нашата свобода, но трябва ние да почнем и да покажем, че в нашите жили тече още старобългарска юнашка кръв и че мъчителите не са я съвсем изпили... Нека никой не мисли, продължава Раковски, че свободата се добива без кръв и без скъпоценни жертви! Нека никой не чака от другиго да го освободи. Нашата свобода от нас зависи! Нека всеки запише в сърцето си святата възторгна реч — Свобода или Смърт, и с пламенен меч да върви в бойното поле под знамето на непобедимия български лъв!»

Междувременно събитията се развиват в неблагоприятна посока. Българската легия начело с Раковски дейно участвува в започналата сръбско-турска война и получава първото си бойно кръщение в сраженията при обсадата на Белградската крепост. Във военните схватки с неприятеля българските легисти проявяват храброст и умение. Въпреки това обаче войната между Сърбия и Турция скоро приключва. Конфликтът се урежда по дипломатически път, а в резултат на това българската легия е разпусната. По този начин планираното въстание в България се осуетява.

Независимо от неуспеха на замисленото начинание, създадената Първа българска легия и плановете на Раковски за освобождение на България, макар и прекалено оптимистични, имат важно значение с оглед по-нататъшното развитие на българското революционно движение. С тях се слага началото на организирана борба, оглавена от единен общобългарски революционен център, полагат се основите на т. нар. четническа тактика като първи етап на националноосвободителното движение. Със своите замисли, проекти и действия Раковски полага началото, начертава насоките, вдъхва оптимизъм, възпитава цяло поколение от революционни дейци и патриоти, които превръщат делото на революцията в своя основна професия.

Политически групировки в средите на българската емиграция. Още през годините на Кримската война с благословията на руската дипломация едрите български търговци в Румъния създават т. нар. Средоточно българско попечителство или Епитропия. Въпросната политическа организация е замислена като официално българско представителство с оглед да съдействува на руската политика в хода на войната и след нея, като всички се надявали, че развръзката на събитията ще бъде благоприятна за Русия. Русия обаче губи войната, вследствие на което Епитропията не проявява особена активност. През следващите години в съответствие с въздържаната политика на руското правителство по Източния въпрос тя продължава да съществува, но не върши нищо. За да прикрият нейната политическа физиономия, ръководителите й решават през 1862 г. да я обявят за благотворително дружество под наименованието «Добродетелна дружина». Въпреки това организацията продължава дълго време да бездействува. Едва през 1866 г. във връзка с настъпилото оживление по Източния въпрос, свързано с въстанието на остров Крит, дейците на Добродетелна дружина предприемат някои действия в унисон с тактическите маневри на руската дипломация.

Най-активна роля в организацията Добродетелна дружина или Комитета на старите, както я наричали, играят Христо Георгиев, Марин Бенли, Георги Шопов, Михаил Колони, д-р Петър Протич, Васил Рашеев, д-р Георги Атанасович, Иван Бакалоглу, Найден Геров и др. Дейците от тази политическа групировка са заможни представители на българската едра буржоазия, видни интелектуалци и искрени патриоти. Тяхната обществено-политическа дейност е подчинена изцяло на стремежа им да служат на националноосвободителната кауза. Те обаче са твърдо убедени, че българското освобождение е възможно само с руска помощ. Затова Добродетелна дружина изцяло се поставя в услуга на руската политика, отзивчиво изпълнява всички руски искания и търпеливо изчаква момента, когато ще дойде ред и на българското освобождение.

В 1866 г. обаче този ден е все още твърде далеч и дейците на Добродетелна дружина добре съзнават това. Руската дипломация иска от тях съдействие за други неща, по-важни за нея в момента. Русия е разтревожена от току-що създадената дуалистична австро-унгарска държава, която не скрива намеренията си да проникне на юг към Балканския полуостров. За да й прегради пътя в това направление, руската дипломация лансира идеята за сближението на сърби и българи в една по-голяма държава. На 14 януари 1867 г. Добродетелна дружина изработва «Програма за политически отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение». Програмата предвижда българите и сърбите да създадат единна държава под името Българо-Сърбия или Сърбо-България начело с династията на Обреновичите. Общата държава щяла да има правителство, съставено от сърби и българи, и общо Народно събрание (Скупщина).

По внушение на руското правителство Сърбия приема по принцип предложението на Добродетелна дружина. На 5 април 1867 г. Комитетът на старите организира разширено събрание с участието на видни български съмишленици от Румъния и България. На него присъствуват 35 души крупни търговци и интелектуалци, които обсъждат въпросите, свързани с конкретното осъществяване на програмата. Но осъществяването й предполага преди всичко България да е свободна, поради което дискусиите на събранието се свеждат на практика до главния въпрос — «да се изнамери средство за освобождението на България». В приетия от събранието протокол се казва, че тази цел може да се постигне само чрез братското сближение на сърби и българи, които имат вековни дружески връзки и обща историческа съдба. Същевременно в протокола се изброяват условията за създаването на бъдещата българо-сръбска дуалистична държава. Този път тя е наречена Югославянско царство, в което двете страни запазват своята относителна самостоятелност, а в границите на България се включват областите Тракия и Македония. Протоколът предвижда съглашението между двете страни да влезе в сила веднага след подписването му от сръбското правителство и ръководството на Добродетелна дружина. Сръбското правителство обаче, макар да приема всички условия на съглашението със специална официална декларация, отказва да го подпише и предлага това да се отложи за по-късно.

Активните дипломатически преговори на «старите» със Сърбия под егидата на Русия имат очевидно за цел да ангажират колкото може повече и двете страни за българската освободителна кауза. Опитите в това отношение обаче не постигат желания резултат. Остава само надеждата, че в бъдеще те ще бъдат по-благосклонни към българите. В очакване на по-добри дни Добродетелна дружина ограничава до минимум политическата си дейност.

В духа на своите планове за дуалистична българо-сръбска държава тя предприема някои действия, целещи да й създадат нужното реноме пред сръбските партньори като влиятелна и водеща политическа сила в българското освободително движение. Такъв характер имат нейните опити за изграждане на конспиративна организация в някои български градове. По-известен е например създаденият конспиративен комитет от Марин Бенли в Свищов. По същите съображения Добродетелна дружина оказва материално съдействие на четническата акция, подготвяна от Панайот Хитов през 1867 и участвува в създаването на Втора българска легия в Белград през 1868 г.

Малко по-късно обаче, в съответствие с новите тактически ходове на руската дипломация за сътрудничество с Турция, Добродетелна дружина се ориентира изненадващо към идеята за българо-турска дуалистична държава начело с турския султан. Тази идея е развита в специално послание до Парижката конференция на великите сили през януари 1869 г. във връзка с обсъждането на Критския въпрос. Въпросното послание, изпратено по внушение на руската дипломация, сериозно дискредитира «старите» в очите на българската общественост като колаборатори с противника. От този момент тяхната политическа роля в хода на националноосвободителното движение намалява и те потъват задълго в бездействие.

Твърде близка до Добродетелна дружина по състав и политическа ориентация е организацията на българската емиграция в Русия, известна под името Одеско българско настоятелство. В нея членуват също богати търговци и интелектуалци начело с видния български патриот Николай Миронович Тошков. Някои от членовете на настоятелството поддържат пряк и непрекъснат контакт с дейците от Добродетелна дружина и дори участвуват в съвместни инициативи. Такъв е например случаят с политическото събрание от 5 април 1867 г. в Букурещ, на което се обсъжда въпросът за създаването на българо-сръбска държава.

Одеското българско настоятелство е създадено официално с императорски указ през 1858 г. под името «Настоятелство на одеските българи, събиращи дарения в империята за бедните български православни черкви и училища». Както личи от императорския указ, настоятелството е замислено като благотворителна организация без право на политическа инициатива. Това в никой случай не удовлетворява членовете на организацията, които възнамеряват да вършат политическа дейност в името на българската национална независимост. Те обаче са принудени да се съобразяват с изискванията на руската политика в момента. А тази политика след Кримската война се отличава със своята въздържаност по отношение на Османската империя.

Като се отказва от всякаква употреба на сила срещу Турция, руското правителство същевременно започва да проявява специално внимание на обществените организации като удобни канали за усилване на руското влияние в балканските провинции на султанската империя. Със съгласието и поощрението на правителството точно през тези години се създава Московският славянофилски благотворителен комитет, който си поставя за цел да снабдява с книги славянските училища и библиотеки в Османската империя, да прави дарения на черкви, манастири и читалища, да обучава безплатно младежи в руски учебни заведения и прочие. Царското правителство се надява, че Славянският комитет ще бъде ефективно средство за насаждане на руското влияние в този регион, и с оглед на това разрешава този комитет да се ползва от протекцията и да действува пряко под контрола на Азиатския департамент при руското министерство на външните работи. Това респективно означава, че и българските емигрантски организации, намиращи се под руско влияние подобно на Одеското настоятелство, Добродетелна дружина и други, също трябва да функционират в съгласие с възприетия политически курс и да обслужват руските интереси в момента. За разлика от Добродетелна дружина обаче, която стриктно изпълнява руските изисквания, Одеското настоятелство си позволява често пъти да се отклонява от предписанията на руската дипломация и да действува в духа на своите предпочитания. Не са редки случаите, когато отделни дейци от Одеското настоятелство и особено неговият лидер H. M. Тошков оказват активно съдействие на редица радикални политически инициативи в хода на националноосвободителното движение. Известна е например отзивчивостта, която проявява Н. М. Тошков към Г. Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Панайот Хитов, Филип Тотьо, Христо Ботев и други радикално настроени дейци на движението.

В средата на 60–те години българската емиграция в Румъния създава друга политическа организация — това е т. нар. Български таен централен комитет (БТЦК). Този комитет за разлика от споменатите политически групировки не е обвързан с руската политика. БТЦК е основан през 1866 г. от бившия съратник на Раковски Иван Касабов. В него освен Касабов участвуват българските патриоти Димитър Диамандиев, Стефан Репов, Иван Адженов, Атанас Андреев и др. Комитетът е замислен в резултат на надеждите, идващи от румънското правителство, което в дадения момент решава да се възползва от съдействието на българското революционно движение с оглед на свои конюнктурни политически цели. Румънското правителство предлага на българите съюз — «свещена коалиция» за общи действия срещу Високата порта. Съгласно уговорката с румънските управници БТЦК си поставя за задача да подготви по спешност въстание в България. Във връзка с това дейците на БТЦК пристъпват към създаване на тайни комитети в редица български селища. Междувременно обаче в политиката на Румъния настъпва внезапна промяна в смисъл на помирение с Турция. Този обрат на нещата изведнъж охлажда революционния ентусиазъм на дейците от БТЦК. Те се отказват от намерението си да правят въстание и възприемат съвсем друга конформистка и миролюбива политическа ориентация. Под впечатлението на току-що създадената австро-унгарска дуалистична държава БТЦК стига до идеята за турско-българска дуалистична монархия под върховенството на султана.

Тези нови политически идеи са мотивирани подробно в специален мемоар до султана през 1867 г. В него се настоява за образуване на турско-българска държава, в рамките на която да се създаде автономно българско конституционно царство със своя войска, народно събрание и администрация. Предлага се начело на дуалистичната монархия да застане султанът.

Призовавайки Високата порта за изграждането на подобна държава, съставителите на мемоара се стараят да обосноват политическата целесъобразност на исканата от тях реорганизация, като изтъкват изгодите от нея както за Турция, така и за България. Същевременно обаче предложението до султана се прави под формата на ултиматум. Мемоарът завършва с предупреждението, че ако Високата порта не се съгласи с предявените към нея разумни искания, българският народ ще бъде принуден да прибегне към оръжието. «Ако гласът на българите, се казва в мемоара, остане без отзив, страшната отговорност за следствията, които биха могли да произлязат, ще падне върху ония, които биха взели в презрение законните желания на един цял народ.»

Съвсем очевидно е, че БТЦК няма сериозни намерения, а и възможности да изпълни заканите си за насилствени въоръжени действия. В този смисъл мемоарът има характер на политически блъф. Високата порта изобщо не реагира и го отминава с презрително мълчание. Това обаче не означава, че мемоарът на БТЦК остава незабелязан. Напротив, той постига определен ефект. Все пак самият факт, че се появява официална декларация от името на общобългарски политически център, прави достатъчно силно впечатление и намира съответен отзвук. От една страна, мемоарът предизвиква известно безпокойство у Високата порта, доколкото в него звучат ултимативните претенции на непокорната вече рая, а, от друга, той внушава известна доза оптимизъм и самочувствие у българите, насърчава техните освободителни стремления. Ефектът му се подсилва и от обстоятелството, че той съвпада по време с последвалата четническа акция на Панайот Хитов и Филип Тотьо през същата година.

Самият БТЦК непосредствено след огласяването на мемоара в началото на 1867 г. преустановява фактически своята активна политическа дейност. Продължава да излиза само неговият печатен орган в. «Народност», който с революционна фразеология се старае да поддържа фикцията за съществуването на организацията. Този комитет не е способен да изпълни заканите си за решителни силови въоръжени действия срещу Високата порта и не предприема нищо след отхвърлянето на мемоара. Но това, което той не е в състояние да стори по едни или други причини, го правят други политически групировки от българската революционна емиграция.

Почти едновременно с основаването на БТЦК в Румъния се създава още една организация, наречена Върховно народно българско тайно гражданско началство, чийто основател е Г. Раковски. Тази организация се състои от седем членове: председател, подпредседател и петима върховни съветници. Задачата на новооснования комитет е да формира и изпраща въоръжени чети в България под единно ръководство с координирани действия. По този начин Раковски цели, в духа на старите си предначертания, да създаде единна въоръжена четническа армия, подчинена на рационален стратегически замисъл и строга дисциплина. Във връзка с това Раковски изработва специален устав — «Привременен закон за народните горски чети за 1867 лето». В него той доразвива политическата си идея за четническата тактика на революционното движение.

Привременният закон е най-голямото постижение на Раковски като идеолог и стратег на българското организирано национално революционно движение. Придобитият горчив опит от сътрудничеството със сръбското и румънското правителство, които с користни цели експлоатират българската революция с оглед решаването на свои конюнктурни политически задачи, без сериозни намерения за съюз и единодействие с българите, принуждава Раковски да промени първоначалните си виждания за стратегията на своята четническа тактика. Докато в началото той отдава първостепенно значение на външните сили като съюзници в борбата против общия неприятел, по-късно, през 1866–1867 г., акцентът на неговия стратегически замисъл пада върху собствените сили на българския народ. Основната цел на Раковски, заложена в Закона за народните горски чети, е: чрез изграждането на единна четническа армия, състояща се от множество отряди под общо командуване, да освободи българското националноосвободително движение от опеката на чужди сили и да го избави от стихийното влияние на случайни обстоятелства. По този начин Раковски се доближава плътно до идеята за превръщането на българската революция в еманципирана, самостоятелна политическа сила, която би могла при благоприятни обстоятелства в развоя на Източния въпрос да упражни нужното въздействие върху хода на събитията в желаното направление с оглед на българските интереси. Раковски обаче не е в състояние да осъществи своите намерения. В хода на започналата подготовка за изграждане на организирано четническо движение главният войвода — бъдещият главнокомандуващ на българските въоръжени сили, умира скоропостижно от коварна болест и завещава политическите си прозрения на своите съмишленици.

Четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо през 1867 г. Между най-близките съмишленици на Раковски, които се заемат със задачата да осъществят неговите предначертания, е прочутият в миналото хайдушки войвода Панайот Хитов. Той решава най-напред да подготви две малки чети, с които искал да сондира обстановката в България с оглед създаването на бъдещата четническа армия. С материалната подкрепа на Христо Георгиев от Добродетелна дружина и със съдействието на Никола Балкански, роднина на Раковски и негов верен последовател, П. Хитов подготвя две малки чети, с които се отправя през пролетта на 1867 г. в България. Едната чета от около 30 души начело с Хитов преминава река Дунав при Тутракан и се насочва през Делиормана към Сливенския Балкан. В нея участвуват Васил Левски като знаменосец, бившият хайдушки войвода Жельо Христов, Иван Кършовски, секретар-писар на четата, и др. Другата чета, състояща се от 35 човека под командата на Филип Тотьо, се отправя през Свищов в посока към Централна Стара планина. Съгласно предварителната уговорка двете чети трябвало да се срещнат в околностите на Хаинбоаз, след което, преценявайки конкретната обстановка, да уточнят по-нататъшните си действия.

По пътя си към Стара планина Хитовата чета среща известен брой млади български патриоти, които изявяват желание да се присъединят към четата. Това създава у Хитов впечатление, че народът е готов за бунт, и той решава незабавно да обяви въстание. Изпълнен с подобни намерения, войводата организира общо събрание на четниците, което се провежда на 28 май в Балкана. На това събрание по предложение на Хитов е изработен и приет нов «Закон за българското народно въстание, по който ще се управлява българската народна войска в 1867 г.». Този документ повтаря в общи линии изработения преди това от Раковски «Привременен закон за народните горски чети». Различието е главно в това, че в Хитовия закон въпросът за въстанието се поставя като съвсем близка предстояща задача. Във връзка с това в него се набелязват редица конкретни мерки и правила за воденето на бойни действия в хода на въстанието. В член шести на този закон се посочва например, че веднага след като се обяви въстанието, главният войвода трябва да направи преглед на военната сила, с която разполага въстанието, и да я разпредели в пет главни отделения. Първото отделение се предвижда да охранява т. нар. средоточие — щаба на въстанието. А останалите четири отделения трябвало да действуват съответно както следва: две от тях ще се движат в Северна България от запад на изток и другите две — в Южна България от изток на запад.

Въпреки изработения подробен план за въстание неблагоприятното стечение на обстоятелствата много скоро заставя Хитов да се откаже от намеренията си. Полученото известие, че четата на Филип Тотьо е разбита в сражение край с. Върбовка, окончателно разсейва илюзорните надежди, че е възможно да се обяви въстание в този момент. След близо тримесечно пребиваване в Балкана заедно с остатъците от Тотьовата чета П. Хитов се оттегля на запад по билото на Стара планина и след редица въоръжени стълкновения с турски потери се прехвърля в Сърбия.

Български комитет на Любен Каравелов в Белград. По същото време, когато Раковски създава в Румъния Върховното народно българско тайно гражданско началство, в Сърбия се появява още една подобна организация. Неин основател е бележитият революционер-демократ и писател-белетрист Любен Каравелов. Л. Каравелов по собствен път също стига до идеята, че е назряла необходимостта от организирани и целенасочени действия в общонационален мащаб за освобождението на България. Придобил високо образование в Русия, влизайки в досег с най-прогресивните идеи по онова време и опознал революционния опит на други народи, Каравелов изказва още през 1861 г. идеята за създаване на организация, която да подготви и ръководи по предварително набелязан план националноосвободителната борба на българите. Проникнат от тази идея, по време на пребиваването си в Белград той предприема опит за осъществяването на своите намерения. По инициатива на Каравелов и под негово ръководство в 1867 г. се създава т. нар. Български комитет, чиято задача е чрез организиране и прехвърляне на въоръжени чети на българска територия под общо командуване да се даде тласък на местното националноосвободително движение. Комитетът е замислен като централизирана организация със свой устав и програма, в които ясно се подчертава нейният радикален революционен характер.

Най-близки сътрудници на Каравелов в основания комитет са бившият съратник на Раковски от времето на Първа българска легия Иван Кулин, както и българските родолюбци Еремия Петров и П. Пешов. С активното съдействие на поменатите дейци и при благосклонното отношение на сръбските официални власти Българският комитет разгръща активна дейност за комплектуването на една голяма бойна формация от български емигранти. В резултат на положените усилия се създава т. нар. Зайчарска чета през 1867 г., която наброява около 500 души. Нейното прехвърляне в България обаче се осуетява пак поради настъпилата внезапна промяна в политиката на сръбското правителство.

Поразителното сходство в целите и намеренията на двете политически групировки — в Белград и Букурещ, съвпадението на замислените четнически действия по време, както и общата им привързаност към принципите на четническата тактика дават основания да се предположи, че Българският комитет на Л. Каравелов и Зайчарската чета са дело на съгласувани намерения с оглед изграждането на български въоръжени сили в духа на замислите, заложени от Раковски в «Закона за народните горски чети».

Появата на въоръжени чети в Балкана през 1867 г. и ултимативният мемоар до султана от дейците на БТЦК по същото време се оказват фактически две естествено свързани прояви в хода на революционното движение, независимо че са дело на различни идейно-политически групировки. Обективната, макар и чисто случайна връзка между тях придава по-голяма политическа тежест както на мемоара, така и на четите. Колкото и да са незначителни по броя си, четите на П. Хитов и Ф. Тотьо постигат сравнително голям политически ефект. В контекста на ултимативния мемоар от началото на годината Високата порта възприема четите като опасен симптом на надигащата се българска национална революция. По-важен е обаче техният ефект по отношение на българския народ. Мълвата за присъствието на популярния по онова време войвода Панайот Хитов с въоръжена чета в Балкана от името на таен комитет и ехото от битката при с. Върбовка се разнасят мигновено навред по цялата българска земя. От уста на уста се разпространяват преувеличени версии за «хвърковатия» Филип Тотьо войвода, за силата и «чутовните подвизи» на българските «комити». Всичко това окриля, ободрява духа, поддържа патриотичния бунтовен тонус на българите, вдъхва им вяра и упование, създава условия за политическо оживление.

Четническа акция на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Още по-голям политически ефект постига четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през знойното лято на 1868 г. Инициативата за нейната организация принадлежи изцяло на двамата войводи. Но тяхното начинание се явява като естествено продължение на политическата линия, начертана от Раковски.

В подготовката на четническата акция от 1868 г. оказват съдействие широк кръг дейци, принадлежащи към различни групировки на българската революционна емиграция в Румъния, гравитиращи около съществуващото по това време т. нар. Българско общество. В тази своеобразна патриотична организация, възникнала спонтанно под лидерството на богатия търговец Димитър Ценович и със съдействието на Иван Касабов, се включват хора от фиктивно съществуващия БТЦК, последователи на Раковски от Върховното народно българско тайно гражданско началство, привърженици на Добродетелна дружина и други патриотично настроени български емигранти. С активната подкрепа на организацията «Българско общество» двамата войводи — Хаджи Димитър Асенов от Сливен и Стефан Тодоров Караджа от Тулча, формират една чета от 129 храбри и решителни българи, готови да умрат за свободата на България.

Четата е осигурена материално с облекло, оръжие и боеприпаси от заможните представители на българската емиграция, някои от които лично се включват в нея. Политическата подготовка за преминаването на четниците в страната се извършва чрез страниците на вестник «Народност», който разгръща през тези дни усилена революционна агитационна кампания.

На 6 юли 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминават с дружината си р. Дунав недалеч от Свищов при устието на р. Янтра. Оттук започва техният кървав поход към Балкана под бойното знаме, върху което блестят думите «Свобода или смърт». По предварително набелязания план четата трябвало да достигне Стара планина, където ще се създаде Привременно българско правителство, чиято цел ще бъде да обяви и оглави общо въстание на българския народ.

Предприетата четническа акция сериозно обезпокоява турското правителство, което незабавно взема мерки за унищожаването й. Високата порта нарежда на Мидхат паша, тогавашния валия на Дунавския вилает, да бъде безпощаден към бунтовниците-комити. Валията хвърля срещу тях значително количество войска и полиция. По пътя си към Стара планина четата още в самото начало се натъква на неприятелски потери и оттук нататък се зареждат цял низ от кръвопролитни неравни битки с превъзхождащия противник. В драматични сражения край Караисенските лозя, Карапановата кория, местностите Дебел дял и Кълнъдере в околностите на с. Вишовград четниците записват славни страници в българската история, проявявайки изключителна храброст, издръжливост и пълно себеотрицание. Падат много жертви, но четата, макар и в твърде намален състав, стига до билото на Стара планина, недалеч от връх Бузлуджа. На 18 юли същата година в последната битка почти всички четници са убити, включително и легендарният войвода Хаджи Димитър Асенов.

Драмата на тези доблестни мъже, поели съзнателно и доброволно мъченическия кръст на саможертвата, е нещо много симптоматично и показателно. Сякаш самите обстоятелства предопределят драстичната им постъпка. За пръв път българското освободително движение пролива организирано и целенасочено толкова много кръв наведнъж. Подобно безпрецедентно «безумие» подсказва и внушава на българите, че делото на освобождението наложително изисква своя кървав данък. Във всеки случай не е случайно, че тъкмо това «безумие» на Хаджидимитровци възбужда с такава колосална мощ поетичното вдъхновение на Христо Ботев, за да го възпее по блестящ начин, а по-късно сам да го извърши, и то буквално както тях.

Революционната акция на Хаджи Димитър и Стефан Караджа по своите политически резултати и значение е най-голямата изява на организираното националноосвободително движение дотогава. Четата допринася за изостряне на политическата криза в империята. Нейният широк отзвук както в страната, така и сред дипломатическите канцеларии дава отражение върху редица други политически събития, включително и за по-бързото разрешаване на българския църковен въпрос, за признаването на българския народ като отделна национална общност в Османската империя.

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа има и това важно значение, че спомага да се видят още по-ясно недостатъците на четническата тактика като форма на борба. Опитът от несполуката да се осъществи мащабно въстание с помощта на чети заставя българските революционни дейци да потърсят по-ефективни начини, за да ангажират повече хора от народа в делото на националната революция. Постепенно започва да ферментира идеята за необходимостта от продължителна, системна и планомерна подготовка на народа във вътрешността на страната. Оформя се нова тактика на революционното движение.

Изграждане на Вътрешна революционна организация (ВРО)

Васил Левски (1837–1873 г.). Преходът от четническа тактика към изграждане на вътрешна революционна организация е свързан с дейността на легендарния апостол на българската свобода Васил Иванов Кунчев — Левски. Той е роден на 6 юли 1837 г. в Карлово. Революционната му дейност започва през 1861 г. като участник в Първа българска легия на Раковски в Белград. По-късно той е знаменосец в четата на П. Хитов, а през есента на 1867 г. се включва в редовете на т. нар. Втора българска легия, основана в сръбската столица. Въпросната легия е една от поредните модификации на четническата тактика в нейния първоначален вариант. Тя се появява на бял свят, както беше упоменато, по внушение и с материалното съдействие на руското правителство в резултат на постигнатото споразумение между Добродетелна дружина и сръбското държавно ръководство. Целта е да се подготвят български доброволци за военни специалисти с оглед на евентуални въстанически действия в България. В легията са привлечени много български емигранти от Сърбия и Румъния, а също и от вътрешността на страната.

Основното ядро на въпросната военна формация съставляват хората от четите на П. Хитов и Ф. Тотьо, които точно по същото време се озовават в Сърбия. Между тях е и Васил Левски. Пред очите на бъдещия апостол отново се разиграва познатата драма. Едва създадена, легията споделя същата участ, както предишната през 1862 г. И този път Сърбия урежда възникналия конфликт с Високата порта по дипломатически път, а с това присъствието на българска военна формация в Белград става нежелателно. Легията е разпусната, а легистите по етапен ред са заставени да напуснат Сърбия.

Горчивият опит от неколкократните безуспешни инициативи за освобождение на България поражда у Левски мисълта, че е крайно време да се потърсят нови начини за политическа въоръжена борба. В него постепенно съзрява идеята, че за да има успех националноосвободителното движение, е необходимо да се изгради цялостна система от революционни конспиративни комитети във вътрешността на страната, които да се заемат със задачата да подготвят и организират българите с оглед тяхното активно участие в едно масово общонационално въстание. Според Левски само по този начин българското националноосвободително движение би могло да се избави от зависимостта на користната политика на чуждите правителства, само така борбата за освобождение ще придобие наистина сериозен, организиран и целенасочен характер, ще стане дело на целия народ.

Тези схващания на Левски се доизбистрят напълно едва след две продължителни обиколки из България в края на 1868 и лятото на 1869 г. По време на обиколките си из страната той посещава множество градове и села, среща се с различни хора, установява връзки и добива непосредствени впечатления за настроенията на хората, опознава условията и възможностите за предстоящата си дейност. В хода на продължителните странствувания, благодарение на изключителния си политически усет, присъщ за деец от най-голям ранг, Левски стига до твърдото и непоколебимо убеждение, че въстание в България не ще може да се осъществи без предварителна дълга, упорита и системна подготовка, без да се възпламени бунтовната революционна енергия на обикновените хора.

Първите две обиколки в страната Левски извършва по собствена инициатива, но с материалната подкрепа на дейците от кръга на «Българско общество» в Букурещ. За да има повече авторитет обаче при контактите си с различните хора от вътрешността и за да гледат на него като на упълномощено лице, той взема със себе си отпечатани прокламации към българския народ от името на «Привременното правителство в Балкана» (това са същите позиви, които използва четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа), с които се удостоверява, че Левски не е случаен човек, а пълномощник и довереник на българска политическа организация в Румъния.

След неуспеха на четническата акция през 1868 г. в редовете на революционната емиграция настъпва известно униние. Различните политически групировки, обезсърчени от неуспехите на движението, се увличат в безкрайни безплодни спорове относно по-нататъшните перспективи на борбата за освобождение. Така че Левски действува напълно самостоятелно, използвайки само внушаващата респект фирма на уж съществуващ някакъв български революционен комитет в Румъния.

Васил Левски е едно наистина необикновено явление като личност и революционер, сякаш специално изпратен от провидението за предстоящата мисия. У него намират щастливо съчетание цял букет от най-прекрасни лични качества, така необходими за истински професионален революционер и ръководител от голям мащаб. Левски намира радушен прием, верни последователи и съмишленици в средите на всички прослойки от българското общество. Според сведенията още по време на втората си обиколка той започва да основава първите революционни комитети в духа на все по-ясно назряващата идея за изграждане на повсеместна вътрешна конспиративна организация.

С ясно оформени схващания за новата насока на освободителното движение и това, което предстои да се извърши, Левски се озовава през лятото на 1869 г. в Румъния. Там той прави опити да убеди различните представители на българската революционна емиграция в необходимостта от нов начин за действие, излагайки своите схващания. Неговите усилия и старания в тази насока обаче остават напразни. Улисани в спорове, повечето от емигрантските дейци се отнасят с недоверие, а и с известно пренебрежение към плановете му.

При това положение през пролетта на 1870 г. Левски отново се връща в България и с колосална енергия пристъпва към осъществяване на своите планове. До края на 1870 и през цялата 1871 г. той успява да изгради гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна Вътрешна революционна организация (ВРО) със свой устав, програма и строга дисциплина. По такъв начин Левски се издига постепенно като главен организатор, ръководител и идеолог на българското националноосвободително движение, пренасяйки за пръв път центъра на борбата вътре в самата страна.

Без да има високо образование и теоретическа подготовка, в хода на непосредствената си дейност той израства като крупен идеолог и главен стратег на революцията. В многобройните си писма и в изработения от него проектоустав на организацията Левски по блестящ начин изразява своите модерни революционно-демократични възгледи, които и днес продължават да звучат актуално. В знаменитата си «Нареда» той формулира целите и задачите на ВРО по следния начин: «... С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република — (народно управление). На същото това място, което са нашите деди със силата на оръжието и със своята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничари и в което владей правото на силата, да се повдигне храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности: българи, турци, евреи и прочие щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере».

Създаването на Вътрешната революционна организация — безсмъртното творение на Левски, е най-голямото постижение на българската национална революция. Левски обосновава необходимостта от строга конспирация в действията на организацията, като издига на предна позиция за ръководители такива люде, които са «разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни» — качества, които той сам притежава. Проницателен и сърдечен, Левски има изумителната способност да убеждава хората и да им внушава мислите си, да печели съмишленици, да ги възпламенява с огъня на родолюбието. Чрез създадената организация той създава и възпитава цяла плеяда от професионални революционери, готови за саможертва в името на святото освободително дело. Само за няколко години благодарение на него българският народ прави истински скок в своето политическо израстване.

Не по-малко поразителен е и идейният свят на Апостола. Просто е невероятно как този човек с почти елементарно образование стига до висините на революционно-демократичната мисъл през онази епоха. Левски мечтае за истинска народна свобода — политическа и социална. «И ние сме хора, пише той, и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни — там, дето живее българинът, — в България, Тракия и Македония.» Мечта на Апостола е личната и човешката свобода, свободата на словото и печата, равноправието между хората независимо от тяхната народност, вяра и гражданско положение. Политическият му идеал е «чистата и свята република». В условията на народностна и религиозна дискриминация геният на Левски надраства националната ограниченост на епохата, за да търси бленувания ред на социалната справедливост и демокрацията. Не е за учудване, че реалното и легендарното отдавна са слети в едно, когато става дума за Левски, за да изградят безсмъртния му лик у всеки българин в събирателен образ на кристално чист патриотизъм и интернационализъм, в истински идеал на борец за свобода, справедливост и социален прогрес. В този смисъл той е български феномен, който едва ли има аналог в световната история.

Формиране на нов революционен център в Букурещ. Любен Каравелов (1834–1879). Много големи заслуги за прехода към следващия етап в развитието на националноосвободителното движение има и Любен Каравелов — една от най-ярките личности от епохата на Възраждането. Той е роден в Копривщица през 1834 г. Произхожда от заможно семейство, което му осигурява високо образование и възможности да прояви своя изключителен талант като писател, публицист и общественик. Каравелов получава солидна теоретическа подготовка по време на десетгодишното си пребиваване в Русия. Там той влиза в досег с прогресивните идеи на руските революционери-демократи и мислители от ранга на Чернишевски, Херцен, Добролюбов и др., общува с хора като И. Г. Прижов, запознава се с постиженията на западноевропейската революционна мисъл и практика. Всичко това му помага да израсне като най-колоритна фигура в идейно-теоретическо отношение сред българската революционна емиграция. Благодарение на своя безспорен политически и чисто човешки авторитет, след Раковски той се утвърждава като всепризнат духовен ръководител на българската революционно настроена емиграция и упражнява силно влияние върху нейната политическа и идейна насоченост. Голямата популярност на Каравелов по онова време се дължи и на неговата ярко изявена писателска дарба като майстор-белетрист и войнствуващ публицист.

Целия си талант Каравелов посвещава на революционното дело. Той също осъзнава недостатъците на практикуваната дотогава четническа тактика и по свой път стига до идеята за създаване на революционна организация, която трябва да подготви българския народ за въстание. В духа на новите си разбирания от есента на 1869 г. Каравелов започва да издава в Букурещ своя знаменит вестник «Свобода», който се превръща в главен пропагандатор на революционната въоръжена борба като единствено възможен начин за постигането на политическо освобождение. Едновременно с революционната агитация чрез този вестник Каравелов излага в популярна форма своя мироглед. Скоро около него се оформя цяла група от идейни и политически съмишленици, към която гравитират бивши дейци от саморазпусналия се БТЦК, хора от кръга на Раковски и революционно настроени емигранти от средата на «Българско общество» и читалището «Братска любов». В новата политическа формация фактически се сливат различни идейни течения на революционната емиграция, обединени от назрялата необходимост за създаване на общ център на националноосвободителното движение. Спонтанно възникналата нова политическа групировка е изцяло под влиянието на Любен Каравелов и неговите идейно-политически схващания.

Смятайки се изразител на вече съществуваща организация, Каравелов изработва специална програма, в която под формата на информация или декларация излага целите и задачите на революционното движение. За пръв път тази програма е публикувана на 1 август 1870 г. в руското емигрантско списание «Народное дело», издавано в Женева. «Нашата свещена обязаност, се казва в програмата, се състои сега само в това да очистим своята земя от правителствената чиновническа нечистотия и да обезпечим своята народна, политическа и обществена свобода.» Програмата предвижда да се създаде избираемо правителство, което ще изпълнява волята на народа, а също да се образува Южнославянска или Дунавска федерация на свободни земи от типа на Швейцарския кантонален съюз, при зачитане на историческите и народностните права на всеки народ. По-нататък в нея се казва: «Ние желаем за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна, с една дума, свобода человеческа и затова желаем такава съща свобода и на нашите приятели и съседи. Ние не желаем да владеем над другите, затова и не позволяваме да ни владеят и другите! Ние ще употребим против турското правителство такива също мирни средства, каквито бяха употребени против гръцкото духовенство; само в най-крайний случай ние ще употребим против тях оръжие, огън и нож!».

Основните идейни постановки, застъпени в този документ, по-късно Каравелов доразвива в брошурата си «Български глас», отпечатана също в Женева през 1870 г. В нея между другото, се казва: «Дошло е време да победиме и ние. Който с внимание разгледа българските работи, той твърде лесно може да се увери, че часът на нашето освобождение е вече настъпил... Началото вече е положено... а от нас зависи да го довършим и да изречем тия велики думи; ние сме свободни, ние сме люде, ние сме българи и гордеем се със своето име българин! Но за да бъдем в състояние да изречем тия думи, ния трябва да работиме, да напрягаме сичките си умствени и телесни сили, за да освободим своята земя и своите личности от физическия турски ярем... Но за да дойдем до това, ние не трябва да се надяваме вече, както сме се надявали досега, на другиго, т. е. да не чакаме помощ и поддръжка нито от една европейска държава... Само тоя народ може да каже, че желае да достигне своята лична и народна свобода, който се надее само на своите сили, на своите умствени способности... Който иска народна свобода, свободна държава и човешки правдини, той трябва да се приготви мъжки и да употреби сичките си сили, сичките си старания и сичките си средства, които са потребни за бой, т. е. да прежали живота си, па да се земе за пушка, за сабля, за револвер, пищов, нож, шиш, топор, коса, сопа, кой с каквото може и кой каквото има и да откупиме свободата си и отечеството си. Но преди сичко секи българин трябва да има пред очите си следующето: колкото повече българи, бошняци и сърбе се повдигнат изведнъж, толкова по-малко ще се пролее человеческа кръв и толкова по-лесно ще да достигнем своите цели. Освен това българското движение требва да стане извътре, а не отвън, както биваше досега, защото напразно ще да се пролива българската кръв».

Със своята блестяща публицистика и чрез страниците на вестник «Свобода» Каравелов упражнява силно влияние върху, хората около него, превръща се в истинска идейно-политическа школа за съвременниците си. Под неговото благотворно влияние се формира цяла генерация от български професионални революционери-патриоти. В такъв смисъл е безспорно неговото влияние и върху Васил Левски. Последният жадно поглъща и творчески осмисля с проникновения си ум цялото богатство на идеи и теоретически прозрения, с които изобилствуват страниците на вестник «Свобода». Левски високо цени и уважава Каравелов. Не един път той дава израз на възхищението си от него.

Български революционен централен комитет (БРЦК). Любен Каравелов и неговите съмишленици споделят по принцип идеята за изграждане на вътрешна революционна организация, но въпреки това отначало проявяват известно недоверие към работата на Левски в страната. Малко по-късно — през 1871 г. — обаче, когато Апостолът имал вече зад себе си една изградена в общи линии конспиративна организация с всичките и присъщи атрибути (устав, програма, ръководни органи, цялостна структура с централизиран апарат и дисциплина, тайна полиция, тайна поща и пр.), неговият авторитет изведнъж рязко нараства. Емигрантският революционен център начело с Каравелов гледа вече с други очи на Левски и подхванатата от него работа. С делата си Апостолът им внушава респект, уважение и възхищение.

И от двете страни се проявява склонност към сближение и сътрудничество с оглед обединението на усилията в името на общата цел. Двете страни започват преговори, в резултат на които вътрешните и външните революционни сили се обединяват в единен фронт.

Първото общо събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) се провежда от 29 април до 5 май 1872 г. в Букурещ. Дейците от Вътрешната революционна организация са представени с 33 мандата, а емигрантският център със 17. Още на първото заседание е избрана комисия в състав: Любен Каравелов, Васил Левски, Киряк Цанков и Тодор Пеев, която трябвало да подготви проекти за програма и устав на обединената организация. В приетата програма се подчертава, че главната цел на БРЦК е освобождението на България и възстановяването на българската държава. Във връзка с това се обосновава необходимостта от революция — «морална и с оръжие». В програмата се предвижда възможността бъдещата българска държава да участвува в евентуална федерация на «свободните земи», но за разлика от «Наредата» на Левски не се уточнява формата на нейното политическо управление. Този въпрос по тактически съображения се отлага за решаване едва след победата на революцията.

Подобни революционно-демократични принципи са застъпени и в изработения устав на организацията. В него се изтъква, че БРЦК ще изпълнява функции на привременно правителство, което има само за цел да подготви и извърши революцията. С оглед на това задачата му е «да разпространява идеите за бунт в нашия народ чрез пропаганда, която ще се прави чрез частните комитети и чрез печата». Определят се и прерогативите на БРЦК. Изрично е подчертано, че само БРЦК има право и може да осъществява връзки, за да преговаря от името на българския народ с външни сили за сключване на съюзи, за искане на помощ и пр.

Програмата и уставът на организацията, приети на Общото събрание, съдържат основните идейно-политически схващания, изразени преди това в «Наредата» на Левски и в т. нар. Програма на БРЦК от 1870 г., изработена от Каравелов. В името на организационното единство и двамата допускат известни компромиси. Докато в програмата доминират постановките на Каравелов, развити от него през 1870 г. в брошурата «Български глас», то в устава се съдържат почти всички основни елементи, залегнали преди това в «Наредата» на Левски. Общо взето, и двата документа, приети на събранието, са крупно постижение в развитието на българската революционно-демократична мисъл и практика през епохата на Възраждането. В тях намират израз най-напредничавите идейно-политически ценности на онова време, проникнати от стремежа на човечеството към свобода, братство, равенство и социална справедливост.

В съответствие с утвърдения устав на БРЦК Общото събрание избира свое ръководство в състав: Любен Каравелов — председател, Киряк Цанков — зам.-председател, Олимпий Панов — секретар, Димитър Ценович — касиер, и членове Васил Левски и Панайот Хитов.

На Общото събрание на БРЦК през април–май 1872 г. Левски наистина прави някои отстъпки на емигрантските дейци в името на единодействието, но успява да наложи основната си идея — да се подготви и осъществи въоръжена революция в България. При това той запазва под свой контрол създадената от него Вътрешна революционна организация. Съгласно чл. 2 от устава всеки член на БРЦК, където и да се намира, може да представлява комитета и да действува от негово име, ако притежава специално пълномощно. Левски получава такова пълномощно, което му дава право «да представлява Българския революционен централен комитет във всичко и действията му са неограничени, разбира се, по пределите на устава».

След обединението на вътрешните и външните революционни сили, станало на Общото събрание на БРЦК в Букурещ, настъпва очевиден подем в революционното движение. На 1 юни 1872 г. Левски се завръща в България и с удвоена енергия продължава работата си за укрепване и разширяване на комитетската мрежа. Усилията му са насочени към по-нататъшно усъвършенствуване на организационната структура и най-важното — за осигуряване на необходимите средства и оръжие. ВРО бързо се разраства, изграждат се окръжни центрове, множат се частните революционни комитети. Бунтовните приготовления обхващат все по-обширни райони на страната. Ала точно в разгара на това небивало революционно оживление настъпват злощастни събития, които нанасят тежък удар на националноосвободителното движение.

Гибелта на Апостола. В хода на своята крайно опасна и деликатна конспиративна дейност Левски стриктно се придържа към принципите на революционната дисциплина. Същото безусловно изискване се отнася до всички комитетски дейци. Не един път той предупреждава членовете на организацията, че за всяка задача е необходимо да се подбират подходящи хора с оглед на техните индивидуални възможности, качества и способности. В това отношение неговият помощник — видният български патриот от Трявна Ангел Кънчев, напълно оправдава доверието на Апостола. При опит да премине в Румъния за изпълнение на поставената му задача, за да не попадне в ръцете на врага, той самоотвержено слага край на живота си в русенското пристанище. За разлика от него, другият помощник на Левски Димитър Общи се оказва неподходящ за възложената му отговорна дейност. Той проявява не един път авантюристични наклонности, които грубо нарушават революционната дисциплина. Левски своевременно забелязва неговите своеволия и прави опит да го отстрани от организацията. За жалост това не му се отдава. На 22 септември 1872 г. въпреки забраната на Левски Димитър Общи организира нападение на турската поща край Арабаконак. Рискованата акция завършва успешно, но турската полиция незабавно залавя похитителите, в това число и Д. Общи, които са подложени на съдебно следствие. За да покаже, че действията на участниците в обира имат политически характер, а не са обикновен криминален случай, тщеславният и примитивен бунтар прави пълни самопризнания пред турските власти, които имат фатални последици.

Левски научава за този провал в хода на една от обиколките си в Южна България. Първата му грижа е да предупреди всичките комитетски дейци за необходимостта от незабавни предпазни мерки. Реакцията на централата в Букурещ обаче е по-различна. Л. Каравелов в качеството си на председател на БРЦК настоява да се даде сигнал за незабавно общо въстание. Левски категорично възразява срещу това прибързано решение и отказа да го изпълни.

За разлика от емигрантските дейци, В. Левски много по-добре е запознат с обстановката в страната и съвсем точно преценява съотношението на силите между революцията и нейния противник. Той съзнава напълно изключителните трудности, пред които е изправено българското освободително дело, без каквото и да било подценяване на военнополитическите сили на Османската империя. Ето защо Левски е много далеч от илюзорните надежди, че при тогавашните скромни възможности, с които разполага, българският народ ще успее да надмогне силите на неприятеля, за да го сломи в пряк двубой на бойното поле със силата на оръжието. Стратегическият му замисъл е по-различен, а именно — народът да се подготви «поне толкова», колкото е потребно, за да се осигури «една добра сетнина в предприятието ни». Или, с други думи, чрез системна подготовка да се създаде максимално боеспособна вътрешна революционна организация със свои собствени въоръжени сили. Така българският народ ще стане политически фактор, който при подходящи условия ще може да упражнява съответното ефективно въздействие върху развръзката на събитията с оглед на българските интереси.

Разсъжденията на Апостола в този дух се споделят и от останалите дейци на комитетската организация в страната. Старозагорският революционен комитет например, след като обсъжда Каравеловото искане за незабавно «повдигане на революцията», отговаря по следния твърде показателен начин: «След едно дълго и сериозно размишление... нашето мнение беше съвсем противно... По решение на туй събрание написа се в този дух писмо от страната ни до ЦК да се предварди засега пламването на революцията... И според наставленията на Аслан Дервишооглу (един от псевдонимите на Левски) и най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да излезе със сполука таквоз бързо движение, когато ний в нищо не сме приготвени».

Отговорът на старозагорските дейци, споделящи мнението на Левски е пределно ясен: часът на въстанието още не е настъпил. След повече от тригодишна интензивна подготовка за въстание Апостолът категорично преценява — «ний в нищо не сме приготвени». Естествено възниква въпросът: кога тогава ще настъпи този дългоочакван час според него, след като е убеден, че «нивга не можем се приготви като другите сили»? Един мъдър и прозорлив политически ръководител от ранга на Левски не би могъл да се ангажира с еднозначен отговор на подобен сакрален въпрос. Отговорът обаче лесно може да се подразбере, защото се съдържа в самата логика на неговите разсъждения и действия. Съгласно тази логика единствено и само конкретните политически обстоятелства могат да определят часа на въстанието. А дотогава българският народ трябва да се подготвя търпеливо и с усърдие, за да посрещне както подобава часа на голямото изпитание като активен субект на действието. Тъкмо тази проста, но желязна и реалистична логика в разсъжденията и действията на Апостола го извисява като безподобен майстор и проникновен стратег на националната революция. Не е случайно, че той предвижда удивително точно събитията, станали няколко години по-късно. Но още по-важно е, че Левски обективно присъствува, макар и задочно, в тези събития чрез съвкупните резултати от своята титанична дейност, без която те едва ли щяха да са възможни.

Обзет от тревожни мисли за съдбата на революцията, Левски спешно се отправя за Букурещ. Той бърза да изложи и защити пред останалите дейци на БРЦК своето становище във връзка с възникналата критична ситуация след арабаконашката авантюра. На път за румънската столица Левски се озовава на 25 декември 1872 г. в Ловеч — главното средоточие на ВРО в страната. Тук той грижливо прибира наличната архивна документация на организацията и се отправя към злощастното Къкринско ханче. Същата нощ той е заловен там от турската полиция, която отдавна е по следите му. След продължителна процедура за установяване на неговата самоличност Левски е изправен пред специален съд в София заедно с Димитър Общи и останалите арестувани комитетски дейци. Пред съда великият българин за сетен път с неподражаема достолепност защитава честта на България и делото на националната революция. Той е осъден на смърт и обесен на 6 (19) февруари 1873 г. в София. Зловещото бесило го вгражда мигновено за вечни времена на челно място в пантеона на българската свобода.

Криза в революционното движение. Непосредствено след трагичната гибел на Левски в революционното движение настъпва продължителен, близо двегодишен период на организационен и политически застой. Лишена от своя създател, ръководител и стратег, революционната организация преживява мъчителни дни на обща покруса и безпомощност. Между отделните дейци се появяват разногласия и спорове. Отново възкръсват надеждите за помощ отвън и се засилва тенденцията българското националноосвободително движение да попадне под опеката на чужди сили.

През 1873 г. Търновският комитет поема функциите на главно революционно средище, обявявайки се за Централен комитет. Той прекъсва връзките си с БРЦК в Букурещ и самостоятелно предприема действия за подготовка на въстание. Двата комитета, външният и вътрешният, оспорват помежду си ръководната роля в движението. Дисциплината в организацията, насаждана така настойчиво от Левски, започва застрашително да се руши.

Без съгласуваност с БРЦК и Л. Каравелов Търновският комитет чрез П. Хитов влиза във връзка със сръбското правителство и води преговори за съвместни действия. Почти по същото време Л. Каравелов също се обръща към сръбското правителство със същата цел. Сърбия обаче няма намерение в този момент да воюва, поради което отклонява предложенията за сътрудничество.

Оказали се в безизходно положение, дейците от Търновския комитет решават да свикат събрание на представители от всички вътрешни частни революционни комитети, за да се обсъдят по-нататъшните перспективи на движението. Това събрание се провежда през март 1873 г., но на него не се вземат никакви конкретни решения. Единственият резултат от него е решението отново да се осъществи връзка с емигрантския център на организацията, т. е. с БРЦК. За тази цел се приема предложението за свикване на ново общо събрание, на което да се вземат необходимите мерки за укрепване на организацията. Подобно решение от своя страна взема и БРЦК начело с Л. Каравелов. Очевидно безпомощността принуждава както вътрешните, така и външните дейци отново да влязат във връзка помежду си и заедно да търсят спасителния изход.

Междувременно с оглед да не се допусне разложение в редовете на създадената комитетска организация в страната става наложително да се упълномощи едно лице, което подобно на Левски да обикаля комитетите по места и да се грижи за тяхното укрепване. С тази задача е натоварен бившият активен сътрудник на Апостола от Сливен Атанас Узунов. Дейността му обаче продължава само около един месец. Скоро той е заловен от турската полиция в Хасково, осъден и изпратен на заточение в Мала Азия. Така пропада първият опит за намиране на равностоен заместник на Левски.

В съответствие с намеренията на вътрешните и външните лидери на революционното движение да обединят усилията си на 11 и 12 май 1873 г. в Букурещ се провежда замисленото т. нар. Главно събрание на представители от БРЦК и от комитетите в страната, фактически от България участвуват само двама души. На събранието се решава да бъде отменен уставът на БРЦК, изработен от Левски, а също да се изпратят в страната няколко чети, чиято цел е да сондират има ли готовност за въстание. Решенията на това «Главно» събрание вместо да укрепят организацията, обективно още повече засилват настъпилата анархия. Отново ce съживяват овехтелите методи на четническата тактика и импровизацията.

Сравнително по-активна дейност във вътрешността на страната извършват Търновският и Русенският комитет, които поддържат поотделно постоянна връзка с войводата П. Хитов, пребиваващ по това време в Белград, търсейки неговото съдействие. По внушение на Хитов и двата комитета предприемат през 1874 г. инициатива за свикване на друго Главно събрание на БРЦК. В резултат на техните усилия на 20 и 21 август 1874 г. в Букурещ се провежда т. нap. Второ главно събрание с участието на емигрантски дейци и пълномощници на комитетите от България. И този път емигрантските представители съставляват мнозинство. Събранието избира нов състав на комитета, наречен «Временен Централен комитет», в който влизат Любен Каравелов, Киряк Цанков, Олимпий Панов, Тодор Пеев и Христо Ботев. Задачата на този комитет е да подготви друго Главно събрание, на което трябвало да участвуват представители от всички комитети в България и Румъния. Освен това се взема решение да се възложи на Русенския комитет задача да координира мерките по укрепване на комитетската мрежа в страната, както и да подготви нелегалното прехвърляне на делегатите за планираното ново Главно събрание в румънската столица.

С оглед на възложената му отговорна задача Русенският комитет търси друго подходящо лице за заместник на Левски. За такъв е определен младият патриот Стефан Стамболов. През ноември същата година Стамболов предприема продължителна обиколка из България и прави опити да съживи дейността на заглъхващите комитети. Турската полиция обаче скоро влиза по дирите му и го принуждава преждевременно да се оттегли.

Задълбочаващата се криза в революционното движение предизвиква известни колебания и смущения в нежната писателска душа на Любен Каравелов. У него съзрява постепенно намерението да напусне редиците на революцията. В навечерието на планираното ново Главно събрание на дейците от БРЦК той изненадващо обявява в последния брой на вестник «Независимост», че е «принуден от самите обстоятелства да напусне своите досегашни занимания».

От този момент нататък сред революционната емиграция в Румъния най-активно като лидер се очертава Христо Ботев. Веднага след спирането на вестник «Независимост», за да не остане организацията без свой печатен орган, Хр. Ботев пристъпва още на 7 декември 1874 г. към издаването на нов революционен вестник — «Знаме».

В обстановка на организационно разложение и анархия се провежда следващото, трето по ред Главно събрание на организацията след смъртта на Левски. То се провежда на 26 декември 1874 г. пак в Букурещ. На него се оформят две политически групировки с различни виждания относно по-нататъшните перспективи на движението. Едната група се оглавява от Каравелов, а начело на другата застава Христо Ботев. Събранието преминава в остри спорове и разногласия между представителите на очерталите се групировки, без някакви конкретни решения.

В края на краищата делегатите избират една петчленна комисия, на която е възложено да подготви ново събрание през март следващата година. Комисията е в състав: Любен Каравелов, Киряк Цанков, Иван Адженов, Христо Ботев и един представител от България, който трябвало да се уточни допълнително. Избраната комисия обаче не извършва нищо. В съответствие с обявените си намерения да напусне своите досегашни революционни занимания Каравелов започва да издава научно-популярното списание «Знание» и престава да се занимава с организационни въпроси. По такъв начин българското революционно движение навлиза във фазата на пълен застой точно в навечерието на приближаващата нова политическа криза във връзка с Източния въпрос. В този съдбоносен момент на българската политическа арена се появяват нови лидери, между които особено се откроява Христо Ботев.

Подем на националната революция — Априлско въстание

Нови импулси в Източния въпрос. През 60–те години на XIX в. в Европа стават важни събития, които разрушават напълно утвърдената Кримска коалиционна политическа конфигурация на силите в международните отношения и създават предпоставки за ново оживление на Източния въпрос. Радикалните изменения на политическата обстановка в стария континент са свързани с офанзивата на Прусия за обединение на Германия под върховенството на пруската Хохенцолерска династия.

Главният стратег и осъществител на това амбициозно начинание е известният немски държавник Ото фон Бисмарк. Пътят на германското обединение минава през три последователни войни — срещу Дания (1864 г.), срещу Австрия (1866 г.) и срещу Франция (1870–1871). Във връзка с политическото осигуряване на тази широкомащабна кампания Бисмарк прилага много гъвкава тактика, в която особено важна роля се отрежда на Русия. В случая се експлоатира нейната болезнена чувствителност по Източния въпрос и в такъв смисъл Бисмарк проявява изненадващо засилен интерес към така наричаната от него «ориенталска язва».

Отношението на Бисмарк към Източния въпрос се основава на принципа на политическите компенсации. Според него Прусия, респективно Германия, няма преки делови и политически интереси в Ориента, което й дава благоприятни възможности да се възползва от балканския конфликт между силите-съперници в името на германската кауза. Бисмарк изхожда от презумпцията, че за разлика от другите западни страни Германия в никаква степен не е заинтересована от запазване целостта на Османската империя и статуквото на Балканите. Напротив, прогнилата султанска държава е според него най-подходящата изкупителна жертва, за чиято сметка би могъл да изгражда необходимата му ефективна съюзническа система. В «болния човек» край Босфора Бисмарк открива онази ценна «ориенталска валута», която има особено висока стойност в Петербург. С тази именно валута той се надява да заплаща и спечели благоволението и съдействието на Русия за обединението на Германия и нейната консолидация като велика сила на континента.

Поради същите съображения Бисмарк проявява учудваща за онова време благосклонност към националноосвободителните движения на Балканите, виждайки в тях потенциален съюзник на германската политика в Централна Европа. Във войната срещу Австрия и непосредствено след нея например Прусия доста рационално се възползва от унгарското национално движение, установявайки с него пряко сътрудничество и взаимодействие. Едновременно с това Бисмарк зорко следи събитията в Сърбия и Румъния през 1866–1868 г., живо се интересува от развоя на нещата около Критското въстание и внимателно проучва какви са капацитетните възможности на българското освободително движение. Пруската дипломация с усърдие ги насърчава и възлага известни надежди на тях като съюзници за миниране на австрийските позиции във фланг и тил.

Особено полезен е Източният въпрос за Бисмарк по време на офанзивата срещу Франция. Тъкмо чрез Източния въпрос, като поощрява по всевъзможни начини руските домогвания за ревизия на Парижкия мирен договор от 1856 г., той успява да привлече Русия на своя страна, което в края на краищата осигурява успеха на Прусия във войната. Източният въпрос оправдава напълно възлаганите му надежди в Берлин. Осъщественото на тази основа руско-пруско сътрудничество добре помага на Прусия срещу Франция, а на Русия — да се избави от сковаващите я клаузи на Парижкия мирен договор.

Войните на Прусия и появата в резултат на тях на обединена Германия като велика сила в Централна Европа коренно променят съотношението на силите в международните отношения. Франция и Австрия — едни от главните руски съперници в Източния въпрос, са силно омаломощени извън строя. Кримската коалиционна политическа конфигурация на силите фактически преустановява съществуванието си. А това съответно означава, че твърдата «желязна» гаранция на статуквото в Османската империя изведнъж омеква. Създалата се нова политическа обстановка на международната арена създава условия за ново динамизиране на Източния въпрос. В неговото все още мъртво вълнение проблясват първите признаци, които вещаят скорошни експлозии.

Активната германска политика в Европа естествено поражда надежди и оптимизъм сред българите. Точно в годините на отчайваща стагнация и безпомощност сякаш самото провидение най-неочаквано им предлага нов своеобразен съюзник. Този съюзник се проявява, разбира се, индиректно по косвен начин, но затова пък достатъчно категорично и въздействуващо.

Германия обективно е съпричастна на българската освободителна кауза. Наистина е парадоксално съвпадението или по-точно съчетаването на техните иначе доста разнопосочни интереси. На практика обаче се получава така, че както Германия, така и българското освободително движение при създалата се конкретна ситуация в еднаква степен се нуждаят и очакват от Русия, освободена от прангите на Парижкия договор, да възобнови своята традиционна настъпателна политика срещу Османската империя. Българите се надяват на това по силата на отдавна създадения условен исторически рефлекс на Балканите, че освобождението е възможно само чрез руско-турска война, а Германия — защото само по този начин тя може да постигне целите си във възникналия френско-германски конфликт през 70–те години.

Източният въпрос под знака на френско-германския конфликт. Франция понася болезнено последиците от поражението си във войната срещу Прусия. Освен уронения престиж и накърненото й самочувствие на велика сила тя губи богатите области Елзас и Лотарингия и е заставена да плаща огромни репарации. Естествено Франция трудно може да се примири с положението си на второстепенна държава. Още непосредствено след подписването на Франкфуртския мирен договор през май 1871 г. тя започва усилено да се подготвя за реванш. Във връзка с това френската дипломация полага усилия да си осигури надеждни съюзници. В Париж най-много разчитат в това отношение на Англия, Русия и Австро-Унгария.

Войнствените антигермански настроения във Франция естествено предизвикват тревога в Берлин. Бисмарк е убеден, че когато се съвземе и стъпи на крака, тя непременно ще се опита да си възвърне загубените позиции. Затова той решава да действува изпреварващо, като й нанесе още един превантивен удар, докато все още Германия има явно превъзходство над противника. Така на френско-германската граница се създава силно напрежение, което всеки момент заплашва да прерасне във военно стълкновение. Френско-германският конфликт става първостепенен невралгичен проблем в международните отношения, който изцяло фокусира вниманието на великите сили през първата половина на 70–те години.

Плодотворните резултати от руско-германското сътрудничество до 1871 г. чрез Източния въпрос дават основания на Бисмарк да се надява, че и занапред ще може да разчита на Русия като тилна опора и заслон, охраняващ Германия от враждебни коалиции в процеса на нейната консолидация като велика сила на континента. Той се надява, че Русия както дотогава ще застане твърдо на немска страна във възникналия френско-германски конфликт.

Руската дипломация обаче в лицето на нейния ръководител княз Горчаков вижда в прекомерно растящата мощ на обединена Германия сериозна опасност, която нарушава европейското равновесие на силите, а това крие потенциална заплаха за Русия. Затова той се отнася крайно резервирано към щедрите Бисмаркови обещания за подкрепа по Източния въпрос. Горчаков смята, че ако Русия се възползва от предложените съблазнителни услуги, неизбежно ще се окаже ангажирана за целите на немската политика срещу Франция. А запазването на силна Франция според него е многократно по-важно за Русия като контрабаланс на германската мощ в Централна Европа, отколкото всякакви съмнителни, рисковани и ненужни придобивки на Балканите. Подобно на Бисмарк, Горчаков също интерпретира Източния въпрос в контекста на френско-германските противоречия, но в обратен смисъл. Докато Бисмарк се надява да спечели Русия за съюзник срещу Франция чрез нейния постоянен плътен ангажимент в «ориенталските крамоли», Горчаков обратно — чрез една умерена и непретенциозна политика спрямо Източния въпрос се стреми да не обвързва Русия с ангажименти към агресивната немска политика срещу Франция.

В съответствие с тази принципна външнополитическа позиция царското правителство най-старателно се пази от всякакви сблъсъци и усложнения по Източния въпрос. А относителното спокойствие на Балканите през първата половина на 70–те години му дава чудесна възможност успешно да се намесва като арбитър във френско-германските спорове, естествено, в полза на Франция. Благодарение главно на руската дипломатическа намеса е превъзмогната надвисналата военна заплаха върху Франция в критичната кризисна ситуация през 1873–1874 г. От арбитражната си роля Русия извлича добри политически дивиденти. Напрежението във френско-германските отношения смекчава значително противоречията между силите-съперници по Източния въпрос. Дори нещо повече. Очертава се явна тенденция на сближаване и единодействие между Русия, Англия и Австро-Унгария на антигерманска основа. Най-голяма заслуга за така очерталата се безпрецедентна кристализация на политическите сили има княз Горчаков, който рационално се възползва от резултатите на своята въздържана политика по Източния въпрос и от съществуващото относително спокойствие на Балканите в момента.

Силно разтревожен от антигерманските проявления в поведението на царското правителство начело с Горчаков, германският канцлер решава своевременно да противодействува, като прибягва отново до «услугите» на Източния въпрос. Само че този път използва други негови свойства. Освен като средство за политически компенсации «ориенталската язва» според него може да бъде и чудесно оръдие за политически натиск спрямо Русия с оглед дискредитирането на Горчаковия външнополитически курс в очите на царя и пред руската общественост. Тази идея възниква у Бисмарк след получената по агентурен път от Петербург строго поверителна информация относно действителните планове и намерения на Русия във връзка с Източния въпрос. А получената информация гласи: В настоящия момент тук всички са единодушни, че Русия няма готовност, възможности и интерес за настъпателни действия на Балканите. Ако обаче бъдат застрашени нейните позиции в този регион, спечелени с толкова много войни и жертви, тя ще бъде принудена на всяка цена да ги защитава, дори и със силата на оръжието. Тази ценна информация дава основание на Бисмарк да се надява, че има шанс да преобърне нещата в своя полза. У него се утвърждава убеждението, че Германия може да се отърве от досадното опекунство на Русия във френско-германския конфликт само ако тя затъне достатъчно плътно в тресавището на «ориенталското блато».

Това е възможно обаче само при положение, че на Балканите отново избухне достатъчно мощна бунтовна експлозия, например като въстанието в Босна и Херцеговина, започнало малко по-късно. Германският канцлер очаква с нетърпение подобна развръзка. Но нему не е присъща пасивната изчаквателна позиция, при която ще трябва да разчита само на сляпата случайност. Затова полага необходимите усилия да подпомогне пръста на съдбата. Разбира се, това става съвсем дискретно зад кулисите на дипломацията. И все пак съществуват достатъчно улики, че Германия има безспорни «заслуги» за ускоряването на пламналия бунтовен пожар в Османската империя през лятото на 1875 г., който възвестява началото на нова фаза в развитието на Източния въпрос. По този начин очакваният ефект е постигнат — вниманието на великите сили се пренасочва буквално мигновено от бреговете на Рейн към Балканския полуостров. Пред българското освободително движение възникват оптимистични перспективи.

Начало на Източната криза (1875–1878). През лятото на 1875 г. избухва въстание в Херцеговина, което веднага обхваща и Босна. Въстанието възпламенява отдавна тлеещия Източен въпрос, който отново става централен проблем в международните отношения. На Балканите възниква извънредно сложна ситуация, известна в историята като Източна или Балканска криза. Тук се концентрира вниманието на всички велики сили, които в една или друга степен участвуват в драматичните перипетии на нейната развръзка.

Въстанието в Босна и Херцеговина се посреща по различни начини от участниците в конфликта. В Берлин например то предизвиква едва сдържано задоволство, в Париж и Лондон — сериозно безпокойство, а в Петербург се посреща с много голяма тревога. Руската дипломация незабавно предприема енергични действия за бързо мирно уреждане на конфликта. Целта е на всяка цена да се предотврати евентуален двустранен военен сблъсък с Турция. Руските дипломатически инициативи в това отношение обаче се провалят една след друга. Голяма роля за това неблагоприятно развитие на нещата играе германската дипломация. Като официален съюзник и партньор на Русия Германия активно се включва във всички мирни дипломатически акции, но по понятни причини съдействува на практика за техния провал. Конфликтът на Балканите от ден на ден все повече се разраства и задълбочава.

Възникналата кризисна ситуация във връзка с Източния въпрос създава благоприятни възможности за активизиране на българското освободително движение. Новият подем е свързан с дейността на поета-революционер Христо Ботев.

Христо Ботев (1848–1876). Христо Ботев е роден в Калофер на 25 декември 1848 г. Баща му Ботьо Петков, виден български учител и книжовник, възпитава сина си в дух на патриотизъм и отрано го насочва към света на просветата и знанията. Завършил начално и прогимназиално образование в Калофер, той заминава през 1863 г. да учи в Русия, където постъпва в Одеската мъжка гимназия като стипендиант на Одеското българско настоятелство. Ботев прекарва в Русия три години, които оказват силно влияние за неговото идейно израстване. Там се запознава с творчеството на руските революционери-демократи Александър Херцен, Николай Чернишевски и други, чете с увлечение произведенията на големите руски поети и писатели. Чрез руската литература Ботев влиза в досег с постиженията на западноевропейската революционно-демократична мисъл. Особено му допадат анархистичните идеи на П. Ж. Прудон и М. А. Бакунин.

В 1867 г. Ботев се завръща в родния си град, където за кратко време става учител. Там прави силно впечатление на калоферската общественост със своите бунтарски и анархистически възгледи. На 11 май по случай деня на братята Св. св. Кирил и Методий Ботев произнася пламенна реч, която предизвиква възторг у младежта, но същевременно поражда безпокойство сред по-консервативно настроени калоферци. Същата година Ботев напуска завинаги родния си град и отива в Румъния. Там се свързва с българската революционна емиграция и изцяло посвещава живота си на националноосвободителното движение.

Младият Ботев попада в обкръжението на Любен Каравелов, който най-много импонира на неговия темперамент и идейната му нагласа. В тази духовна среда той бързо израства като колоритна личност сред своите съмишленици благодарение на яркия си публицистичен талант. Особено силно впечатление правят дръзките му публицистични изяви в неговите вестници «Дума на българските емигранти» и сатиричния «Будилник». Същевременно той активно сътрудничи на Каравеловите издания «Свобода», а след това на «Независимост».

През тези години блясва с голяма сила и поетичната муза на Христо Ботев. Той постига своя творчески апогей чрез магията на художественото слово. Неговите стихове са истински триумф на човешките възможности за постигане на пълна хармония между словесното художествено майсторство и богатството на мисловното съдържание. Вълнуващите стихове и огнените публицистични страници на поета-революционер разкриват един необятен и богат мисловно-идеен свят. Това е един свят, проникнат от емоции, силни страсти и чисто човешка душевност. Естествено в центъра на този свят стои съдбата на българския народ и проблемите, свързани с борбата му за свобода и независимост. Прави впечатление обаче, че проблемите на българската революция са експонирани и се третират винаги в широкия контекст на универсалните актуални проблеми на деня, които вълнуват цялата тогавашна европейска и световна общественост.

Получил солидни знания чрез интензивно самообразование, Христо Ботев възприема и творчески осмисля всички най-напредничави идеи на тогавашната руска и западноевропейска революционно-демократична мисъл, както и идеите на анархизма и утопичния социализъм. С буйния си нрав и присъщата му емоционалност Ботев проявява подчертан пиетет към всичко бунтарско ново, допада му нестандартното и еретичното. А всичко това е спонтанен израз на откровен протест и отрицание на стария свят, основан на съсловни привилегии и брутално насилие, изпълнен с лицемерие, коварство, суета и човешка несправедливост. Навярно така следва да си обясним някои Ботеви мисли и твърдения, които може би днес звучат някак странно и неубедително.

Под влияние на утопичния социализъм например Ботев изразява схващането, че българският народ може да премине направо към социализма, като избегне пороците на тогавашната отблъскваща капиталистическа действителност. Зародиша на бъдещото социалистическо общество той съзира в селските задруги, в занаятчийските еснафи и културно-просветните организации. Според него селяните са главна движеща сила на революцията и обществения напредък. Под влияние на подобни идеи Ботев изразява възхищението си от борбата на италианските революционери-демократи и възторжено приветствува парижките комунари.

Христо Ботев е горещ привърженик на идеята за обединение на всички балкански народи в единен братски съюз. Но този съюз според него може да се осъществи единствено от самите балкански народи, като се игнорират техните користолюбиви монархически правителства. Само свободните хора, превъзмогнали опекунството на тираните, могат да се обединят във федеративен истински братски съюз на справедливи и демократични основи. Ботев смята, че подобен съюз е възможен и с турския народ в името на общата борба против феодалния гнет и султанския деспотизъм. «Сегашният обществен ред, пише Ботев, който допуща да има султани и капиталисти, е изворът на страданията и на турците, и на българите. Затова всеки, който е обезправен от този ред, който е осъден от него да се бори с нуждата и глада, който мрази своето скотско положение и желае да се избави от него, е наш приятел и брат.»

Със всичките си забележителни достойнства на ярко изявена личност, точно в момента на най-голямата организационна безпомощност, Ботев става всепризнат политически лидер на националноосвободителното движение. Критичният момент и екстрените обстоятелства просто го заставят да оглави революцията. Сякаш самият гребен на революционната вълна го тласка и понася в буйния водовъртеж на събитията. Преценявайки адекватно възникналата политическа обстановка във връзка с въстанието в Босна и Херцеговина, Ботев с изненадващ интуитивен рефлекс на прозорлив политически ръководител очертава през лятото на 1875 г. стратегическите насоки на движението. Чрез страниците на своя вестник «Знаме» той определя целта на движението така: «... за революция народна, незабавна, отчаяна... Нашето съществувание като народ, пише той, е съмнително, ако ние не вземеме участие в съсипването на Турция... сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ний сме достойни за свобода... ако не искаме да бъдем последни, а може би и забравени при решението на Восточния въпрос». По-нататък Ботев добавя: «Захваща се вече драмата на Балканския полуостров. Многословният Восточний вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена на Европа, стъпи вече в своя трети акт и няма съмнение, че той ще да се изкара до края... Европа и политическите обстоятелства дават политическа свобода и самостоятелност само на тогова, който сам може да я добие... Тук се изисква протест, бунт, въстание, революция... Остава само едно: да драснем кибрита и под светлината на огъня да нагазим в кървавата революция, която е единственият път за нашето спасение... Освен това Русия, която се е приготвила да нанесе и последния удар на Парижкия трактат, не ще да допусне щото нито Англия, нито Франция, нито която и да е държава да се умеси във вътрешните дела на Турция. Нейният съюз с Австрия и Прусия е следствие на нейните намерения да играе първа роля на Восток и да има пълно влияние на Балканския полуостров. От тая точка на зрението Русия не ще никога да компрометира себе си пред своите съвременни братя».

Анализът-апел на Ботев е точно в духа на радикалната ориентация на движението. Мотивацията му е ясна и логична. Нужни са незабавни, решителни и самопожертвувателни действия, за да не се пропусне съдбовният момент с оглед политическото решение на българския въпрос. Това е фактически същата позиция, същата стратегическа линия, следвана преди това от Раковски и Левски, с тази разлика, че докато те подготвят българите за решителния час на битката, т. е. подготвят обстоятелствата, Ботев е в нова ситуация, когато очакваният час вече е настъпил и тъкмо обстоятелствата изискват и повелително налагат незабавни енергични действия.

Подготовка на въстание в страната. По инициатива на Ботев на 12 август 1875 г. в Букурещ се свиква поредното «Главно» събрание на БРЦК. Събранието набелязва конкретен план за организиране по спешност на въстаническа акция в България. Цялата страна е разделена на райони, във всеки от които се предвижда да бъдат изпратени специални пълномощници на БРЦК за укрепване на съществуващата от времето на Левски конспиративна комитетска организация и за агитация сред населението. Най-активна дейност в това отношение извършват двамата пратеници на БРЦК Стефан Стамболов — в Старозагорска област, и Никола Обретенов — в Русенско. Освен това комитетът възлага на Панайот Хитов и Филип Тотьо да комплектуват две чети, с които да преминат в страната като ядро на въстаническите сили. Специална делегация е упълномощена да осъществи връзка с въстаниците в Босна и Херцеговина за сътрудничество и взаимодействие. Ботев се ангажира със задачата да събере средства за въстанието от българската емиграция в Южна Русия и да призове тамошните офицери на руска служба от български произход за командири на въстаническите отряди.

В съответствие с решенията на БРЦК Ст. Стамболов се озовава в Стара Загора и незабавно пристъпва към подготовка на местното население за въстание. Мнозинството от членовете на революционния комитет подкрепят безрезервно планираната инициатива и предприемат енергични действия. Все пак прибързаността в действията оказва своето неблагоприятно отражение върху замислената акция.

На 16 септември в района на Стара Загора наистина започва въстание, но поради недостатъчната предварителна подготовка и липсата на съгласуваност с останалите райони то бързо е потушено. Подобни прибързани опити за въстание се правят в Русенско и Шуменско, но и те завършват безуспешно.

Гюргевски революционен комитет и неговите решения. Неуспешният опит за въстание през септември 1875 г. не отчайва българските революционни дейци. За тях повече от ясно, че при създалата се безпрецедентна политическа ситуация само от българите зависи в каква насока ще се развие по-нататък Източният въпрос, от българската революция зависи дали България ще присъствува в дневния ред на масата на политическите преговори. Това е толкова очевидно, че дори и английският вестник «Таймс», известен със симпатиите си към султанска Турция, коментирайки създалата се обстановка на Балканите, прогнозира с тревога, че спасяването на Османската империя би станало невъзможно, ако бунтовните пламъци обхванат и България. «Колкото и да е мрачно бъдещето на Турция пише вестник «Таймс», то ще стане по-мрачно, ако въстанието в Босна и Херцеговина продължи още няколко месеца, ако Австрия и Русия отпуснат юздите на Сърбия и Черна гора и ако пламъкът на недоволството достигне до България. Тогава Източният въпрос може да приеме тази форма, от която дипломацията с всички сили се старае да го отклони.»

Ръководителите на българската национална революция осъзнават повелята на деня и изискванията на момента. Като поемат цялата огромна историческа отговорност, те преценяват, че е настъпил дванадесетият час на освободителното дело и обстоятелствата налагат борба на живот и смърт, борба докрай. Ставайки изразител на общото настроение през тези дни, Никола Обретенов в едно писмо до майка си — известната баба Тонка Обретенова, изрича следното знаменателно заклинание: «Както и да е, ний не ще оставим Турция на мира; или ще измрем всинца, или ще освободим България».

Обладани от подобна самопожертвувателна решимост, ръководителите на революционното движение се събират към края на 1875 г. в румънския град Гюргево, където фактически формират нов център на движението, известен под името Гюргевски революционен комитет. В него участвуват Никола Обретенов, Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов, Стоян Заимов и др. Новосъздаденият комитет поема в свои ръце ръководството на българското националноосвободително движение. Единодушно е решението му през пролетта на 1876 г. да се организира въстание в България. Във връзка с неговата подготовка Гюргевският комитет разделя страната на четири революционни окръга — Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски.

Първи революционен окръг обхваща централната зона на Северна България с център Търново. Във Втори окръг влиза Югоизточна България с център Сливен. Северозападна България с център Враца е Трети окръг. Югозападните райони и Пловдивска област с център Пловдив влизат в Четвърти окръг. За всеки окръг е определен по един главен отговорник, наричан апостол, и двама помощници. Тяхната задача е да организират подготовката и да координират въстаническите действия по места. За главни отговорници или апостоли са определени съответно Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Стоян Заимов и Панайот Волов. Гюргевският комитет предвижда и пети революционен окръг с център София, но това не се възприема. Решава се границите на окръзите да стигат до там, докъдето се разпростира революционната пропаганда на организаторите.

Гюргевският комитет очертава в най-общи линии стратегическия план и тактиката на бъдещото въстание. Тактическият замисъл предвижда изграждането на няколко големи опорни бази на въстаническите сили в планинските райони, където трябвало да се изнесе цялото население с необходимото продоволствие и боеприпаси за организиране на продължителна отбрана дотогава, докато се намесят великите сили. Тактиката на гюргевските дейци, както се вижда, е подчинена на основния стратегически замисъл за политическо решение на българския въпрос в общия комплекс на Източния въпрос. С въстанието следователно се преследва една съвсем рационална и достижима цел, без да се хранят илюзорни надежди, че с него ще може да се разгроми противникът на бойното поле със силата на оръжието.

Във връзка с материалната подготовка на въстанието Гюргевският комитет предвижда във всеки окръг да се извърши цялостен опис на хората, въоръжението, добитъка и всичко друго, което би имало значение в хода на въстаническите действия. За осигуряване на опитни военни командири е решено да бъдат призовани всички български офицери на служба в армиите на Сърбия, Румъния и Русия.

Гюргевският комитет препоръчва на определените ръководители по окръзи да се опрат в своята дейност на създадените от Левски тайни революционни комитети. Само по този начин те биха успели за кратко време да мобилизират и сплотят българския народ за предстоящата самопожертвувателна битка с врага. На 25 декември 1875 г. денонощните заседания на Гюргевския комитет приключват. Получили своите пълномощия, изпълнени с непоколебима решимост, апостолите прекосяват замръзналите води на река Дунав, нещо като Рубикон в случая, за да се превърнат от този момент в истински заложници за свободата на България.

Подготовка и ход на въстанието. Подготовката на въстанието протича по различен начин в отделните райони на страната. Нейната интензивност и ефективност зависи от много неща, но преди всичко от организационно-агитаторските способности на главните апостоли, и техните помощници, от активността на местните дейци, от компактността на българското население, както и от големината на наличните турски военно-полицейски сили. Във Втори (Сливенски) и в Трети (Врачански) окръг например подготовката е много затруднена поради присъствието на големи неприятелски военни поделения. Пo-успешно се извършвала подготовката в Първи (Търновски) революционен окръг, където активно се проявяват голям брой местни дейци, между които най-ярко блестят имената на Цанко Дюстабанов, Бачо Киро Петров, Xpисто Кapaминков, Тодор Левтеров, Сидер Грънчаров, Стефан Пешев, Йонко Карагьозов, Тома Кърджиев и десетки други знайни и незнайни храбри български мъже.

Най-успешна е подготовката в Четвърти (Пловдивски) революционен окръг, където център става град Панагюрище. Тук се откроява личността на Георги Бенковски, чиито силно изявени организационно-агитаторски способности по неоспорим начин го утвърждават като всепризнат ръководител на въстанието. В този окръг революцията също ражда цяло съзвездие от активни поборници. Най-много се изявяват със самоотвержените си действия Васил Петлешков. Спас Гинев, Павел Бобеков, Тодор Каблешков, Петър Бонев, Гене Телийски, Иван Соколов, Кочо Честименски, Георги Икономов, Найден Дринов, Георги Тиханек, Захари Стоянов и стотици други доблестни патриоти.

Масираната революционна агитация на апостолите и техните помощници увлича сравнително голяма част от населението в бунтовните приготовления. През пролетта на 1876 г. много селища са обхванати от небивала бунтовна треска на оживление. Цялото българско население без разлика на възраст, пол и имотно състояние става съпричастно на делото. Със своята фанатична решителност водачите на въстанието вдъхват у хората увереност в сполуката на предстоящото начинание. В тези дни на масова патриотична екзалтация българите усещат сякаш силата и единството си. Техните мисли и действия находчиво се манипулират и стимулират с помощта на мистичната формула, съдържаща се във фамозната фраза «Туркия ке падне», чиито букви, разшифровани с цифри от църковния календар, съвпадат точно с годината 1876. Това се възприема като знамение на съдбата. Народното въображение няма граници. То превръща всичко желано в безспорно доказано, в нещо реално и сигурно. Всеобщата хипноза надвива и притъпява вкоренения вековен страх на хората, прави ги дръзки и решителни. За оптимистичното настроение допринася и символиката на въстаническото знаме, ушито от панагюрската учителка Райна поп Георгиева. То е осветено тържествено по подходящ начин със силно емоционално въздействуваща ритуална церемония. Върху знамето са извезани българският лъв и заклинателните думи «Свобода или Смърт». Бунтовният ентусиазъм се насърчава от широко разпространяваните стихове и песни на Д. Чинтулов, Хр. Ботев и Ст. Стамболов, които стават истински химни на революцията.

Важен момент в подготовката на въстанието е събранието в местността Оборище, състояло се от 14 до 16 април 1876 г. На него представителите на комитетите от целия Пловдивски революционен окръг уточняват някои въпроси, свързани с координацията на въстаническите действия, както и пълномощията на централното ръководство.

Ускорено от непредвидени обстоятелства, въстанието избухва на 20 април 1876 г. в Копривщица. От тук бунтовната стихия бързо се разпространява във всички посоки и обхваща редица райони в Средногорието, северните склонове на Родопите, прибалканските селища в Северна и Южна България. Най-драматични са сраженията в Панагюрище и околностите му, в Клисура, Перущица, Батак, Дряновския манастир, край селата Батошево, Кръвеник и Ново село (Ловешко). Въстаническата тактика е в съответствие с предварително набелязаното изискване за възможно по-продължителна отбрана на подготвените опорни бази.

Станалите сражения с явно превъзхождащите сили на противника изобилствуват с ярки прояви на самопожертвователност. Най-фрапиращите случаи в това отношение са: боевете край местността Еледжик в Средна гора начело с Гене Телийски; защитата на обсадения Дряновски манастир, в която се отличават Бачо Киро, Христо Караминков и Тодор Левтеров; драматичните битки край Батошево, Ново село и Кръвеник в подножието на връх Марагидик, в които юнашки се сражават Йонко Карагьозов, Цанко Дюстабанов и всички останали четници; колективното покъртително фамилно самоубийство на Кочо Чистеменски и другарите му в черквата «Св. Архангел» в Перущица; саможертвата на Васил Петлешков, изгорял на кладата като заложник в Брацигово, масовата трагична гибел на батачани и т. н.

Легендарен символ на Априлската епопея е т. нар. Хвърковата чета на войводата Бенковски. Твърде интересна е ролята на този конен отряд в хода на въстанието. С него Бенковски обикаля селата в Средногорския район и увлича масово населението в пламъците на бунта. Toй върши товa целенасочено чрез подходящи тактико-психологически похвати, които изключват възможността на по-нерешителните люде за отстъпление или пасивност. Така че дори и тези, които се колебаят, се оказват по неволя ангажирани в огнената стихия. Това е един твърде характерен детайл в проявленията на българската национална революция. Нека си припомним, че през 60–те години българите, които са готови за саможертва, са рядко явление. Такива като Хаджи Димитър, Стефан Караджа и техните другари са само изключения. С изграждането на ВРО Васил Левски създава и възпитава цяла генерация от самоотвержени професионални революционери, готови да умрат по всяко време за България. А през екстремната пролет на 1876 г. Бенковски направо заставя и онези, които не са готови за подобен самоотвержен подвиг, да сторят това по необходимост. Такава е неумолимата, но неизбежна логика в еволюцията на българското националноосвободително движение при тогавашните условия.

Поход на Ботевата чета. Въстаническите действия на територията на Трети (Врачански) революционен окръг се ограничават почти напълно с похода на Ботевата чета. Тази акция бележи подобаващия финал на въстанието, в която най-релефно се откроява дълбокият политически смисъл на кървавата драма в България.

Още в своя знаменит призив за «отчаяна революция» от лятото на 1875 г. с оглед постигането на желаните политически дивиденти Христо Ботев залага по презумпция идеята си за необходимостта от саможертва. Според него българският народ трябва да плати с драгоценна кръв освобождението си. Такава е повелителната логика на съдбовния момент. Лично той няма колебания в това отношение. Решението да се жертва за свободата на България е категорично и широко е огласено по подобаващ начин. Същевременно Ботев чудесно разбира, че сама по себе си саможертвата е съвсем недостатъчна и безсмислена, ако не се извърши по един достатъчно атрактивен начин така, че да предизвика необходимия широк обществен резонанс и да постигне желания политически ефект. Ботев сериозно се тревожи, че неравните кървави битки в страната и цялата българска драма изобщо могат да останат скрити от погледа на европейската общественост. Затова той полага специални усилия да привлече вниманието на европейците към България, и то още докато въстаническата стихия продължава. Чрез страниците на своя пръв и последен брой на вестник «Нова България», отпечатан на 6 май същата година, сиреч в разгара на въстанието, Ботев бърза по спешност да съобщи на света, че българската революция е вече факт. Това съобщение за него е по-важно дори от личното му участие в сраженията. Едва след това, след издаването на вестника, той пристъпва към четническата акция, но я подготвя по такъв начин, че да предизвика на всяка цена шоков ефект.

Обстоятелството, че въстанието е вече фактически потушено, не го смущава. Според него по-важното в случая е то да завърши с такъв драстичен финал, та цял свят да чуе за дързостта на българите в името на свободата. От тази гледна точка операцията с парахода «Радецки» е наистина находчиво политическо решение. А още по-важно е нейното безупречно изпълнение по специално подготвен за целта сценарий, добре съобразен с психологическата нагласа на европейската публика.

С около 200 храбри българи Ботев завладява австрийския параход «Радецки» и прекосява р. Дунав до българския бряг недалеч от с Козлодуй. Преди да стъпи на парахода той изпраща предварително добре обмислен текст на телеграма до вестниците Journal de Geneve и La Republique Française, в която известява световната общественост за мисията на четниците, като изразява увереността си, че «европейските образовани народи, и правителства ще им протегнат приятелска ръка». B същия дух е съставен и ултиматумът до капитана на кораба «Радецки» Дагоберт Енглендер.

На 17 май 1876 г. четата потегля от козлодуйския бряг в посока към Врачанския балкан. По пътя си тя води ожесточени боеве с преследващи я турски военни части. В едно от сраженията край местността Камарата на 20 май същата година смъртоносен вражески куршум, пронизва гърдите на войводата Христо Ботев. Сбъдва се «молитвата» на поета-революционер — той умира за свободата на България.

След неговата смърт четата фактически престава да съществува. Но ефектът от акцията е постигнат. Пикантната новина за «аферата Радецки» и гибелта на поета-бунтовник намират веднага подобаващо място в информационните съобщения на почти целия европейски печат. Впрочем прави впечатление, че до края на юни 1876 г. от всички съобщения и коментари в чуждестранните вестници за българското въстание близо две трети се отнасят за сензационната «афера Радецки» и дръзката постъпка на даровития българин, станал жертва на султанското мракобесие в Балкана, подобно на същински герой от антична трагедия.

Военен разгром на въстанието и неговите политически резултати. Както се очаквало, въстанието завършва с поражение. Едва ли може изобщо да се допусне, че при тогавашното реално съотношение на силите то има някакъв шанс за успех. Не е възможно с оскъдното въоръжение, състоящо се от допотопни пушки-кремъклийки, саморъчно направени патрони-фишеци и черешови топчета, да се надмогне една модерна войска, разполагаща с достатъчно количество винчестери, манлихери и Крупова артилерия. Сраженията по фронтовете на въстанието са явно неравностойни и във всички случаи предварително обречени. От такава гледна точка то наистина изглежда твърде жалко и безсмислено като някаква нелепа авантюра. Но същевременно от политическа гледна точка, по силата на обективните обстоятелства, въстанието завършва с успех. Военното му поражение мигновено се превръща в политическа победа. «Лудите глави» се оказват прави. С всичките си неудачи на бойното поле като политическа акция въстанието има своя дълбок и безспорен рационален смисъл.

Априлското въстание през 1876 г. продължава около един месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната, а в него участвуват близо 10 000 души въоръжени бойци. В някои области цялото население се включва във въстаническата стихия особено в началната фаза на събитията. В такъв смисъл въстанието действително има масов всенароден характер като най-крупна въоръжена изява на българската национална революция.

Въстанието е потушено с изключителна жестокост. Над 30 000 души мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди хора са подложени на репресии и терор, стотици селища са ограбени и опожарени. Извършените злодеяния след въстанието създават дълбока пропаст между българите и султанската власт. По-нататъшното им съжителство става невъзможно. Неслучайно главният герой на въстанието Георги Бенковски, когато наблюдава от върховете на Средна гора пламъците, обхванали българските селища, възкликва с думите: «Моята цел е постигната. В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, от която той никога не ще оздравее. А Русия — нека тя заповяда!». В същия дух преценява смисъла на въстанието и Тодор Каблешков: «Не в куршума на кремъклийката се надявах, а в гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия...». Най-показателни в това отношение са изявленията на Цанко Дюстабанов пред турските следствени органи след въстанието: «Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във ваши ръце, че със сила не ще ви надвием; но зная още, че вие сте варвари и тирани, че заради въстанието ще се нахвърлите върху невинни и мирни жители и ще извършите зверства. Нашата цел не е била да ви надвием със сила, а само да ви предизвикаме да направите зверствата, които вече премного направихте и благодарение на които се компрометирахте пред целия образован свят. И тая наша цел е достигната вече. И тъй, ние ви победихме».

Априлското въстание демонстрира пред цял свят варварския лик на султанската деспотична власт в България. А това пък от своя страна дискредитира политиката на онези държави, които покровителствуват Османската империя и прословутото статукво на Балканите. Чрез въстанието българският народ печели горещите симпатии на цялата световна общественост, която остро осъжда султанския режим и неговите поддръжници. По този начин политическата криза в Османската империя навлиза в критична фаза, а Източният въпрос се превръща до голяма степен в Български въпрос.

Световната общественост в защита на българите. Събитията в България през април–май 1876 г. намират широк отзвук в цял свят. Отзвукът съчетава две неща: от една страна, се изразява респект и възхищение от доблестните дела и саможертвата на борците за свобода, а от друга — съчувствия към пострадалите от репресиите, примесени с възмущение и порицание на палачите на българския народ.

Извършените кръвопролития и жестокости от турската власт много скоро стават достояние на световната общественост чрез съобщенията на английски, руски, френски, американски, немски и други дипломати и журналисти. Важна роля в това отношение имат дописките на американския протестантски мисионер Е. Пиърс, на Я. Макгахан, Ю. Скайлер, Иван дьо Вестин, княз А. Церетелев, д-р Карл Шнайдер и др. В своята кореспонденция освен личните си впечатления те отразяват цялата информация, която постъпва нелегално от всички краища на страната.

По инициатива на руското правителство е създадена международна анкетна комисия, която трябвало да обследва пострадалите райони. Активна роля в нея играят американският дипломат в Цариград Юджин Скайлер и княз Алексей Церетелев — руският консул в Одрин. Към анкетьорите впоследствие се присъединяват и кореспондентът на английския либерален вестник «Дейли нюз» Я. А. Макгахан, който написва цяла серия вълнуващи статии, направили силно впечатление на световната общественост. Благодарение на информациите в печата Англия е обхваната от масово движение на солидарност към българския народ. То е насочено срещу консервативното правителство на Дизраели (лорд Биконсфилд) — най-изявения защитник на Османската империя. Огромно впечатление правят брошурите на У. Гладстон — водача на английската либерална партия, която тогава е в опозиция, който остро заклеймява палачите на българския народ и порицава английското правителство като съучастник в извършените престъпления. В резултат на това широки слоеве от английската общественост се запознават отблизо с положението в България. В цяла Англия се организират множество протестни митинги и събрания, събират се помощи за пострадалите и т. н. В защита на българите издигат глас такива бележити представители на английската и световната културна общественост като Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд и други.

В полза на българите се застъпва и големият френски писател Виктор Юго. През тези дни той изрича следните гневни думи: «Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат... Трябва да се сложи край на империите, които убиват. Нека обуздаем фанатизма и деспотизма! Стига войни, убийства и кланета!».

Видният френски публицист Емил де Жирарден също дава израз на вълненията си, породени от кървавите ужаси в България. По този повод той публикува редица изобличителни статии. Широко движение на солидарност се разраства и в Италия. В много италиански градове се организират митинги, създават се комитети за оказване помощ на пострадалите. Най-ярък израз на тези благосклонни чувства дава известният италиански революционер-демократ Джузепе Гарибалди. Той изрича най-топли думи на симпатии към българите за «техните злощастия и героизъм».

Своята солидарност към българския народ изразяват и представители на обществеността във всички славянски страни, както и в много други страни от Европа и Америка. Германският канцлер княз Бисмарк също присъединява своя глас към възмутеното световно обществено мнение. В една своя реч пред Райхстага той заявява, че след извършените кръвопролития в България за Османската империя не може повече да има място в Европа.

Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се разгръща масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост енергично настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Най-известните представители на руската културна общественост се присъединяват към движението в защита на българския народ. Особено се изявяват в това отношение Л. Н. Толстой, И. С. Тургенев, Ф. Достоевски, Д. Менделеев, В. Гаршин, В. Верешчагин и др.

По настояване на Русия и под влияние на световното обществено мнение през есента на 1876 г. се създава специална международна комисия от представители на великите държави, която е натоварена да разследва на място извършените жестокости в България. Комисията скоро потвърждава истинността на съобщенията за кланетата и насилията, извършени от турските власти. Изнесените факти за престъпленията не изменят обаче позицията на правителствата, поддържащи целостта на Османската империя. Това се отнася главно за правителството на Великобритания. Въпреки това политическата криза на Балканите продължава неудържимо да се задълбочава. През юни 1876 г. Сърбия обявява война на Турция, като се надява, че Русия ще я последва.

Политическа активност на българската емиграция. Задълбочаващата се политическа криза във връзка с Източния въпрос след въстанието активизира дейността на българската емиграция в Румъния. БРЦК възобновява съществуванието си под името «Българско централно благотворително общество» (БЦБО). Активна роля в него играят Киряк Цанков, Петър Енчев, Иван Грудов, Георги Золотов, Иван Вазов, Олимпий Панов, Стефан Стамболов и др.

Комитетът оповестява, че неговата цел е да събира помощи за пострадалите от Априлското въстание в България, фактически обаче задачата му е друга — да събира средства за въоръжаването на български доброволчески отряди за участие в състава на сръбската армия във войната срещу Турция.

Под ръководството на БЦБО за кратко време в Сърбия се изпратени над 2000 души доброволци. Най-активно в това отношение се проявява П. Хитов, който сформира няколко доброволчески чети под командуването на войводите Ф. Тотьо, Хр. Македонски, Ив. Кулин, Симо Соколов и др. В помощ на Сърбия идват и много доброволци от Русия начело с генерал Черняев, който става главнокомандуващ на сръбската армия.

Българските отряди вземат активно участие в сръбско-турската война. В съответствие с плановете на БЦБО те трябва да се превърнат в ударна сила за ново въстание, когато сръбските войски навлязат в България. С оглед на това комитетът усърдно продължава да набира доброволци и планира да подготви цяла българска дивизия от 10 000 души.

Едновременно с подготовката на въоръжени действия българската емиграция предприема и дипломатически постъпки за политическо решаване на българския въпрос. Със съгласието на руския посланик в Цариград граф Н. П. Игнатиев е подета инициативата да се изпрати специална българска делегация в Европа, която да изложи пред ръководителите на великите държави българските искания. С тази отговорна мисия са натоварени двамата видни общественици Драган Цанков и Марко Балабанов. Българският екзарх Антим I и Евлоги Георгиев осигуряват замислената дипломатическа акция в организационно-политическо и финансово отношение.

Двамата български пратеници напускат тайно имперската столица Цариград и в началото на август 1876 г. се озовават най-напред във Виена. След това те последователно посещават Париж, Лондон, Рим, Берлин и Петербург. Д. Цанков и М. Балабанов връчват на шестте велики държави специален меморандум с българските искания. Българските пълномощници са посрещнати най-радушно в Берлин и Петербург, където им оказват голямо внимание. В Петербург ги приема лично цар Александър II, който им обещава, че Русия непременно ще окаже подкрепа на българския народ.

Българският въпрос на Цариградската конференция. Най-после идва дългоочакваният ден, в който българският въпрос не само присъствува, но е в центъра на вниманието на европейския ареопаг на великите сили. Сбъдва се призивът-прозрение на Христо Ботев от лятото на 1875 г., че «сега е най-сгодно време» чрез «незабавна» и «отчаяна революция» да «вземеме участие в съсипването на Турция», «ако не искаме да сме последни, а може би и забравени при решението на Восточния въпрос». В резултат на Априлското въстание тази цел е постигната — Българският въпрос заема подобаващо място в дневния ред на свиканата през декември 1976 г. Цариградска посланическа конференция на великите сили.

На конференцията участвуват пълномощници на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия. Надеждите на руското правителство, че ще успее да постигне дипломатическо решение на конфликта се дължат на проявеното компромисно становище от страна на английския специален пълномощник. Руската делегация също проявява максимална отстъпчивост. В резултат на направените взаимни отстъпки маркиз Р. Солсбъри и граф H. Игнатиев стигат до съгласие по всички основни принципни въпроси още на предварителните преговори. Към постигнатото от тях споразумение се присъединяват и останалите участници на конференцията.

Според изработения проект за реформи в европейска Турция, одобрен от всички пълномощници на силите, България получава административна автономия в своите естествени граници, обхващащи областите Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. Тези граници съвпадат в общи линии с териториалния обхват на Българската екзархия съгласно султанския ферман от 1870 г. По настояване на английския и австро-унгарския представител обаче българската автономна област е разделена на две части — Източна с център Търново и Западна с център София.

Това споразумение на великите сили, макар да не решава българския въпрос според надеждите и очакванията на българите, има историческо значение. За първи път подобен авторитетен международен форум официално признава българския народ като отделна и самостоятелна етническа общност с ясно очертани териториални граници.

След постигнатото единодушие по основните въпроси на 25 декември същата година официално се открива Цариградската конференция, която трябвало да обсъди и реши всички неща, свързани с учредяването на двете български автономни области. Чрез своя втори делегат на конференцията обаче, посланика в Цариград X. Елиът, английската дипломация дезавуира собствения си официален представител и постигнатите от него предварителни споразумения. Очевидно английското правителство преценява отстъпките на руската дипломация като проява на слабост. Убедена, че Русия не е готова да воюва, Англия решава да действува безкомпромисно от позиция на силата. По нейно задкулисно внушение Високата порта отхвърля демонстративно решенията на конференцията

За този печален обрат голяма «заслуга» има и германската дипломация, която обаче изхожда в действията си от коренно противоположни съображения. Докато Дизраели и Елиът провалят конференцията с оглед запазване на статуквото, то Бисмарк, напротив, вижда в нейния провал чудесна възможност за разрушаване на статуквото, и то непременно чрез една руско-турска война.

Дръзкото предизвикателство на Високата порта, отхвърляйки решенията на великите сили, прозвучава като истинско предизвикателство, но преди всичко спрямо Русия. Въпреки това обаче руското правителство и този път не се решава да прибегне до оръжието, а започва да обмисля други дипломатически инициативи, като продължава да се надява на мирен изход. В началото на 1877 г. граф. Н. Игнатиев обикаля Европа и съгласува с кабинетите на великите сили нов проект за колективна нота до Турция. В този документ се предявяват толкова скромни искания към Високата порта, че дори Дизраели Биконсфилд го окачествява като символичен акт, с който Русия очевидно цели само да си осигури «златен мост» за отстъпление с достойнство. От формална гледна точка мисията на Игнатиев завършва успешно. На 31 март 1877 г. в Лондон е подписан т. нар. Лондонски протокол, към който се присъединяват и останалите страни-участнички в Цариградската конференция. Няколко дни по-късно Високата порта отхвърля по същия безцеремонен начин и това искане на силите, окуражена чрез тайни сигнали от Лондон и Берлин, че освен Русия никой не стои сериозно зад него.

Възстановяване на българската държава. При създалата се критична ситуация в развоя на Източната криза Русия няма повече друг изход, освен да обяви война на Турция. В противен случай тя рискува да разруши своята репутация като покровител и надежден съюзник на балканските славяни под турска власт, а това съответно означава да подрони позициите си на Балканския полуостров. Съдбоносната за българите десета по ред руско-турска война става неизбежна.

На 24 април 1877 г. след драматични дебати в руското държавно ръководство цар Александър II обявява война на Османската империя. Съдбовното решение е възлов момент, който увенчава с успех усилията на българската революция като активен политически субект в хода на Източната криза. Това е безспорно постижение, защото именно българската революция чрез Априлското въстание е един от важните фактори, които налагат в края на краищата така желаната промяна на курса на руската външна политика по Източния въпрос. Същевременно обаче точно в този момент българската революция сякаш изведнъж престава да бъде активен политически субект в по-нататъшната развръзка на събитията. Радикалната алтернатива в нейното проявление изчерпва своите възможности. По силата на обективни политически обстоятелства оттук нататък българското освободително движение се превръща в пасивен обект на голямата политика без всякакви възможности за влияние върху финалната развръзка. В заключителната фаза на Източната криза всичко се решава без българския народ и мимо неговата воля от всемогъщите короновани владетели на Европа в съответствие с техните интереси и претенции.

Известието за обявената война предизвиква всеобщо въодушевление сред българите. Окрилени от помощта на силния съюзник, хиляди доброволци масово се стичат под бойните знамена за участие във войната. За разлика от времето на Априлското въстание този път психологическата нагласа на хората е друга. Те са без задръжки и колебания. Вече не става дума за саможертва, а просто за нормален човешки риск с всички изгледи и дори гаранции за успех на делото. Освен официално формираното Българско опълчение в хода на войната възникват спонтанно множество въоръжени отряди. Според някои приблизителни изчисления около 35 хиляди българи активно участвуват в сраженията. Тяхното участие с основание може да се смята за своеобразна изява и естествено продължение на националната революция.

Както се очаквало, Русия се оказва твърде неподготвена за наложилото й се тежко изпитание. Едва ли е случайно, че от обявяването на войната до началото на офанзивата (27 юни 1877 г.) изминават близо три месеца, през които няколко пъти се променя планът на бойните действия. А самите бойни действия продължават с голямо напрежение цели осем месеца. Руската армия преживява изключително критични моменти, от които най-драматични са боевете край Стара Загора, на връх Шипка и при обсадата на Плевен. Все пак с цената на огромни материални и човешки жертви руската армия преодолява упоритата съпротива на противника. На 3 март 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор, според който се възстановява българската държава.

Основни източници

Ангелов, Б. Съвременници на Паисий. T. I–II. С., 1963.

Априлов, В. Събрани съчинения. Под ред. на М. Арнаудов. С., 1940.

Априлско въстание 1876 г. Сборник от документи под ред. на Ал. Бурмов. Т. I–III. С., 1954–1956.

Архив на Възраждането. Т. I. Под ред. на Д. Страшимиров. С., 1908.

Архив на Г. С. Раковски. Т. I. Писма и ръкописи на Раковски. Съст. Г. Димов. С., 1952; T. II–IV. Писма до Раковски. Под ред. на Н. Трайков. Подготвил за печат В. Трайков. С., 1957, 1966, 1969.

Бозвели, H. Съчинения. Подбор и ред. С. Таринска. 1968.

Бурмов, Ал. Христо Ботев и неговата чета. Под ред. на Кр. Шарова. С., 1974.

Бурмов, T. Българо-гръцка църковна разпра. С., 1902.

Васил Левски. Документално наследство. Под. ред на К. Възвъзова и Н. Генчев. С., 1973.

Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. С., 1951.

Георгиева, Цв., Цанев, Д. Документи за историята на българския народ XV–XIX век. С., 1985.

Документи за българската история. T. I–IV. С., 1931–1951.

1. Геров, Н. Архив на Найден Геров 1857–1876. Подреден от Т. Панчев. Под ред. на М. Попруженко. Т. I. С., 1931. Т. II. С., 1932.

2. Документи из турските държавни архиви (1564–1908). Подбрал и превел П. Дорев. Т. I. С., 1940. Т. II. С., 1942.

3. Документи за новата история на българския народ из Виенските държавни архиви (1830–1877). Събрал П. Ников. Под ред. на Стоян Романски. Т. I. С., 1948. Т. II. С., 1951.

Записки на Христо Македонски 1852–1877. Под ред. на Н. Ферманджиев. С., 1983.

Каравелов, Л. Събрани съчинения. T. I–IX. Под ред. на Цв. Унджиева, Д. Леков, П. Тотев. С., 1965–1968.

Публицистиката на Любен Каравелов. Подготвил за печат М. Димитров. Т. I. С., 1958.

Касабов, Ив. Моите спомени от възраждането на българите с революционни идеи. С., 1905.

Кирил, патриарх Български. Граф Н. П. Игнатиев и българския църковен въпрос. Изследвания и документи. T. I. С., 1958.

Обретенов, Н. Спомени за българските въстания. С., 1942.

Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. I. Освободительная борьба южных славян и России (1875–1877). Москва, 1961.

Паисий Хилендарски. История славянобългарская. Под ред. на Йордан Иванов. С., 1914.

Славейков, П. Р. Съчинения. Т. I–II. Под. ред. на Цв. Македонска. С., 1969.

Софроний Врачански. Житие и страдания грешнаго Софрония. Под. ред. на П. Динеков. С., 1966.

Софроний Врачански. Избрани произведения. Под ред. на П. Динеков. С.,1946.

Страшимиров, Д. Васил Левски — живот, дела, извори. Т. I. Извори. С., 1929.

Тодоров, Н. Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали. С., 1953.

Тодоров, H., Трайков, В. Български участници в борбата за освобождението на Гърция. С., 1971.

Тодоров-Хиндалов, Вл. Въстания и народни движения от предосвободителна България. С., 1929.

Турски извори за българската история. Под ред. на Хр. Гандев и Г. Гълъбов. Т. I–II. С., 1959–1960.

Хитов, П. Моето пътуване по Стара планина. Под ред. на Св. Гюрова. С., 1962.

Цветкова, Б. Хайдутството в българските земи XV–XVIII век. С., 1971.

Библиография

Ангелов, Б. Паисий Хилендарски. С., 1984.

Арнаудов, M. Неофит Хилендарски Бозвели 1785–1848. Живот, дело, епоха. T. I–II. С., 1971.

Боршуков, Г. История на българската журналистика 1847–1877. С., 1965.

Бурмов, Ал. Български революционен централен комитет (1868–1876). С., 1943.

Българската нация през Възраждането. Сборник от изследвания. С., 1980.

Велики, К. Браилските бунтове 1841–1843. С., 1968.

Гандев, Хр. Проблеми на Българското възраждане. С., 1976.

Генчев, H. Българско възраждане. С., 1988.

Генчев, H. Левски, революцията и бъдещия свят. С., 1973.

Генчев, Н. Одеското българско настоятелство. — В: Годишник на Софийския университет, 1970, кн. III. История. С., 1972.

Генчев, Н. Франция в българското духовно възраждане. С., 1979.

Дамянов, С. Франция и българската национална революция. С., 1968.

Димитров, А. Училището, прогресът и националната революция. С., 1987.

Димитров, Стр. Въстанието от 1850 г. в Северозападна България. С., 1972.

Димитров, Стр., Манчев, К. История на балканските народи XV–XIX век. С., 1971.

Динеков, П. Възрожденски писатели. С., 1962.

Дойнов, Д. Национално-революционните борби в Югозападна България през 60–те и 70–те години на XIX век. С., 1976.

Дойнов, С. Българското националноосвободително движение 1800–1812. С., 1979.

Жечев, Н. Букурещ — културно средище на българите през Възраждането. С., 1991.

Жечев, Н. Браила и Българското културно-национално възраждане. С., 1970.

Жечев, Н. Велчова завера (1935). С., 1985.

Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. С., 1975.

Икономиката на България. Т. I. C., 1969.

История на българската литература. Т. II. Литературата на Възраждането. С., 1966.

Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим I (1816–1888). С., 1956.

Косев, Д. Към историята на революционното движение в България през 1867–1871 г. С., 1958.

Косев, Д. Русия, Франция и българското освободително движение (1860–1869). С., 1978.

Косев, Д. Петко Рачев Славейков. Обществена и политическа дейност. С., 1986.

Косев, К. Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение 1856–1878 г. С., 1978.

Косев, К. За капиталистическото развитие на българските земи през 60–те и 70–те години на XIX век. С., 1968.

Косев, К. Панайот Хитов — живот и революционна дейност. С., 1963.

Косев, К., Жечев, H., Дойнов, Д. История на Априлското въстание 1876. С., 1986.

Лалков, М. Балканското националноосвободително движение през XIX век (1804–1878). С., 1982.

Мавродинов, Н. Изкуството на Българското възраждане. С., 1957.

Маждракова-Чавдарова, О. Четата на Поп Харитон 1876. С., 1963.

Маркова, З. Българското църковнонационално движение до Кримската война. С., 1976.

Маркова, З. Българската екзархия 1870–1879. С., 1989.

Маркова, З. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. С., 1967.

Митев, Й. История на Априлското въстание 1876. Т. I–III. C., 1986.

Мутафчиева, В. Книга за Софроний. С., 1978.

Мутафчиева, В. Кърджалийско време. С., 1977.

Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковнонационални борби и постижения. С., 1971.

Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762–1962). Сборник от изследвания. С., 1962.

Пантев, А. Българският въпрос във Великобритания 1876–1878. С., 1981.

Паскалева, В. Българката през Възраждането. С., 1984.

Паскалева, В. Средна Европа и земите по Долния Дунав през XVIII и първата половина на XIX век. С., 1986.

Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. I–IV. С., 1976–1978.

Радкова, Р. Българската интелигенция през Възраждането XVIII–първата половина на XIX век. С., 1986.

Радкова, Р. Неофит Рилски и новобългарската култура. С., 1983.

Радкова, Р. Рилският манастир през Възраждането. С., 1972.

Смоховска-Петрова, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. С., 1964.

Стоянов, З. Записки по българските въстания 1870–1876. С., 1981.

Страшимиров, Д. История на Априлското въстание. Т. I–III. Пловдив,1907.

Тодоров, Н. Балканският град XV–XIX век. С., 1972.

Тодоров, Н. Филики етерия и българите. С., 1965.

Тодорова, М. Англия, Русия и Танзиматът. С., 1980.

Тонев, В. Добруджа през Възраждането. С., 1973.

Трайков, В. Георги Стойков Раковски. Биография. С., 1974.

Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. С., 1974.

Унджиев, Ив., Унджиева, Цв. Христо Ботев. Живот и дело. С., 1975.

Христов, Хр. Българските общини през Възраждането. С., 1973.

Христов, Хр. Освобождението на България и политиката на западните държави 1877–1878. С., 1968.

Христов, Хр. Паисий Хилендарски. Неговото време, жизнен път и дело. С., 1972.

Цанев, Д. Българската историческа книжнина през Възраждането XVIII–първата половина на XIX век. С., 1989.

Шарова, Кр. Любен Каравелов и българското освободително движение 1860–1867. С., 1970.

Шишманов, Ив. Избрани съчинения. Т. I. Българско възраждане. Студии. Под ред. на Г. Димов, С., 1965.

Голямото начало на малкото княжество

Часът на избавлението. Руско-турската освободителна война (1877–1878)

Разпространените решения на Цариградската посланическа конференция завършват драматичния и продължителен процес на институционализирането на българския етнос и окончателно вграждат българския въпрос в дискусиите за бъдещето на Европейска Турция. Оттогава нататък създаването на българска държавна организация независимо от статута, размерите и условностите на нейното изграждане вече няма алтернатива въпреки скептицизма и съпротивата на определени политически сили и стопански заинтересовани среди в Средна и Западна Европа. От пролетта на 1877 г. дипломатическата предистория на Освободителната руско-турска война навлиза в съществено променена фаза. Тя е създадена както от тайната или явната съпротива на турската дипломация, така и от сложените подписи от страна на представителите на великите сили под очертаните граници на българския елемент на Балканския полуостров. Неговият обхват и обем респектираше сам по себе си. Цариградската конференция потвърди и очерталата се още в началото на ноември 1876 г. нова руска политика на Балканите. Публичното порицание от страна на самия руски император Александър II на безславното поражение на Сърбия в една война, започната от нея и подпомагана от руска страна, свидетелствува за преместването на акцента на руската политика към българите.

Така България става постепенно център на Голямата балканска криза независимо от плановете, целите и вариантите в разрешаването на тази поредна криза в общия контекст на Източния въпрос. Темата България вече се разисква, а това е най-значимият пробив в заговора на мълчанието по отношение обема, разпространението и националния потенциал на българите, преднамерено или невежествено създаван в продължение на столетия.

Това означава, че вече не само се обсъжда българският въпрос, както е на Цариградската конференция от декември 1876 г., а се проектират вариантите, границите и условията за създаването на българска държава — тема, дискутирана конкретно в руския двор още през октомври 1876 г. При това се допуска и въпросът за голяма България, и то от двустранна австро-руска инициатива, при положение че Босна и Херцеговина станат изцяло австрийска сфера на влияние, което често се подразбира и като окупация на тези области. На 15 януари 1877 г. по нареждане на Горчаков Новиков подписва с Андраши военната спогодба съгласно с Будапещенската конвенция. Тя предвижда конкретни действия в случай на онова, което вече става — ако конференцията пропадне и се създаде ново обстоятелство, каквото в случая става обявяването на конституция от турска страна, Русия да започне войната, а Австро-Унгария да запази добронамерен неутралитет и осуети евентуални опити за интервенция на силите срещу Русия. Хабсбургската империя си запазва правото да избере момента за окупация на Босна и Херцеговина. Армиите на двете сили не следва да нарушават териториалното пространство на Сърбия, Черна гора и Новопазарския санджак.

Тази военна конвенция има предназначението на спогодба, регулираща преминаването на руските войски по време на бъдещата война през австрийски земи, а също и режима по корабоплаването по долния Дунав. Но тя носи и значително политическо съдържание, защото предопределя не само военната стратегия и тактика, но и държавно-политическото устройство на бъдещите свободни славянски земи, център на които става нова България. Започнали върху основата на Райхщадските споразумения, преговорите за тази реорганизация на Европейска Турция регламентират българските земи като зона на руски бойни действия и район на специални интереси на руската политика.

Следва да отбележим, че паралелно с протоколното сътрудничество между австро-унгарската и руската политика в навечерието на войната, т. е. през пролетта на 1877 г., съществува и едно постоянно съперничество, при което Австро-Унгария се съгласява условно на евентуална руска освободителна акция в източната част на Балканския полуостров, най-вече поради мъдрите съвети на райхсканцлера на Германия Ото фон Бисмарк. Тези съвети могат да бъдат сведени до намерението на обединената наскоро Германия да отклони окончателно Австро-Унгария от някога общогерманските дела, а също и основателното предположение, че при война между Русия и Турция при силно протурската позиция на Англия Бисмарк ще стане арбитър и балансьор в заплетения Източен въпрос, поне що се отнася до Балканите и особено до България. От 23 октомври 1876 г. Австро-Унгария вече е частично готова да преговаря за бъдещата българска държавна независимост, но срещу добрата цена за «свободна ръка» в Босна и Херцеговина. Това поставя вечния въпрос за подялба между Австро-Унгария и Русия на бъдещите свободни зони на Европейска Турция и за поставяне на демаркационна линия на техните интереси — един дипломатически шлагер в европейската и балканската история, който ще свърши едва в навечерието на Първата световна война. Австрийската окупация на Босна и Херцеговина и българското освобождение от страна на Русия стават паралелна по време и мащаб военно-дипломатическа комбинация, при която интересите на първата са гарантирани, докато бъдещето на влиянието на втората зависят от последвалите събития и обстоятелства, както впрочем и наистина става!

На 26 декември 1876 г. вече пристигналият във Виена руски генерал Н. Н. Обручев донася една карта на Балканите, която става клин в австро-руските отношения, сравнително добри и сравнително координирани дотогава. Използвайки коледните празници за балове, вечеринки и приеми, руските дипломати чрез Обручев се опитват да получат австрийското потвърждение за бъдещите граници на България, съответствуващи на вече очертаващите се етнически реалности на заеманите от турците части от Балканския полуостров.

Историята на тази карта на бъдеща България е много важна, за да видим едно паралелно австро-руско потвърждение на решенията на Цариградската конференция от декември 1876 г., а и за да установим разликите в отношенията на Русия и на Австро-Унгария към бъдещите обособени национални формации в държавни единици. Проектът на княз Церетелев, руски консул в Пловдив, и на Юджийн Скайлър, секретар на американската легация в Цариград, който съвсем наскоро пристига на Балканите, предвижда границите на България в тяхната етнографска, езикова и историческа аргументация. Подобно на германския нововъзникналият балкански национализъм приема тогава езика като главен индикатор за етническа принадлежност и национално самоопределение. По този проект разделянето на България на две провинции, които могат да запазят формата на двата бивши вилаета, цели да се предотврати негодуванието от създаване на «голямо българско княжество», което биха могли да изразят не само някои велики сили от типа на Англия, но и вече установените, но още нереализирали своето национално държавно обединение балкански държави.

Когато проектът за границите на България чрез Скайлър става известен на британското правителство, започва една продължителна дипломатическа дискусия, която се пренася после и във вестниците, за вертикално разделение на България по проекта на граф Игнатиев или хоризонталната демаркационна линия — Дунавски и Софийски вилает под едно управление, а Одрински вилает с части от Македония — под друго. Поставяме сравнително по-пространно обяснение на този проект, защото той, въпреки че предвижда, още не налага една зловеща идея, която триумфира на Берлинския конгрес (1878 г.) и която е лансирана още през времената на българския църковен въпрос — принципът на «свиването» на българите в границите между Дунав и Стара планина, където според гърците и по-късно според Бисмарк била «същинска» България.

Всичките прения и разисквания на прелиминарната (предварителната) конференция относно двете карти на България и особено австро-английското предпочитание за хоризонтално деление на България, многократно изявени само от страна на Лондон, свидетелствуват, че независимо от настояванията за една или друга демаркационна линия, поне що се отнася до западните граници на българската държава, те съвпадат с очертанията на Санстефанска България. Това е основен принцип на конструкция в новата държава, който придобива договорно признаване. В същото време с двете Будапещенски конвенции, от януари и март 1877 г., Австро-Унгария и Русия доуточняват сътрудничеството си по евентуалните териториални промени при наближаващата война на принципа — Босна и Херцеговина за Виена, Бесарабия за Петербург.

В съществуващата огромна литература по дипломатическата предистория на Освободителната война продължава да стои един възлов въпрос — обект на отколешни и днешни политически спекулации и тълкувания. Става дума за прословутия член 3 от Втората Будапещенска конвенция, подписана на 18 март, но традиционно често датирана като първата — 15 януари. В началния текст на този член има изречение: «В случай на териториална промяна или на разпадане на Османската империя установяването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено». Дали с този първоначален текст Русия не е предала идеята за целокупното българско държавно обособяване, което не е осъществено тогава за нито една славянска държава, или царската дипломация не е имала предвид изключването на създаване на голяма Сърбия, голяма Черна гора или тяхното обединение през Новопазарския санджак? Понеже териториалното устройство на България, Албания, Тесалия, Румелия, Епир, Крит и Цариград е обект на отделни текстове с договорна сила, някои са склонни да приемат, че това не се отнася за българската държава. Но независимо от нескончаемите синтактични разбори и юридически тълкувания на този текст важно е да отбележим едно императивно обстоятелство — създаването на България се приема в хипотетичен смисъл, само като евентуален вариант в комбинациите, засягащи териториалния въпрос на Балканите. Основният ключов принцип и начало на тези преобразувания стои и зависи от победата на Русия във войната. В случай на друг изход конструирането на български автономни провинции или независима българска държава изобщо не се предвижда като международно договорно и съюзническо задължение между отделните сили и най-вече между най-заинтересованите — Русия и Австро-Унгария. Съществуващата многосмислена условност на всички договори, протоколи, конвенции и меморандуми се свежда практически до една алтернатива — България би могла да се обособи, но в случай на руско поражение би могла и да не се обособи в самостоятелна държавна единица с регламентиран предварително или импровизиран след войната и мирните договори статут. Тази особеност е важна с оглед на частичния спад на пробългарското движение в Англия и останалата част от Западна Европа от декември 1876 г. нататък.

През ранната пролет на 1877 г. пред руската политика на Изток се изправят няколко неумолими импулсивни фактора, които поощряват императора да пренебрегне настойчивите опасения от война на Балканите, поднасяни му непрекъснато като евентуална заплаха от страна на военния и финансовия министър на империята, от някои англофилски среди от елита на царската дипломация и от комплексите, натрупани по време на унизителното поражение и унизителния мир след Кримската война през 1856 г. На първо място Русия се чувствува достатъчно договорно защитена срещу евентуалното възобновяване на кримската коалиция, което тогава е практически невъзможно. Това означава, че тя се надява на двустранна война с Турция, в чийто победоносен изход малцина са се съмнявали. Силното пробългарско настроение и панславистки акции създават увереност у привържениците на военния вариант в разрешаването на проблеми, възникнали през голямата балканска криза след 1875 г., за готовност сред руската общественост за понасяне на лишения, изпитания и дори евентуални временни тактически неуспехи и дипломатически провали. Растат и опасенията в Санкт Петербург от спадането на мощната пробългарска агитация, която все още изглежда да е в състояние да «върже» ръцете на една сериозна антируска и протурска военнополитическа инициатива от страна на консервативния кабинет в Лондон. В руските обществено-политически среди, макар и не съвсем ясно, преобладава желанието за реванш след поражението в Крим и след успехите на руското проникване в Средна Азия, което по същество връща значимостта, мощта и влиянието на Русия на европейския континент. С други думи, надделява библейският повик, че е «настъпил часът!». Каквото и да приписваме в мотивацията, намеренията и плановете на тези решения, това е и дългоочакваният, изстраданият и най-вече заслуженият час и на българското избавление!

Междувременно турското правителство продължава своята флагрантна съпротива срещу колективните, макар и далеч не равностепенни и едносмислови внушения на великите сили към реални стъпки за излизане от кризата чрез приемане на част от решенията на Цариградската конференция. Погрешно информирано, а и приемайки желаното за възможно, новото султанско правителство се надява на ефективна помощ от страна на Англия и дори опитва да блъфира Лондон, предприемайки действия, които външно изглеждат координирани с британската легация в Цариград. В турската преса, излизаща на европейски езици, се поместват селективни извадки от британската преса и дипломатическа кореспонденция, намекващи за недопустимостта от преминаването на Дунава от руската армия и опасностите от пресичането на Стара планина. Султанът нарежда да се свикат от резервите над 120 000 души, съсредоточени в Европейска Турция, и демонстративно транспортира своята бойна ескадра в пълен състав от Мраморно море в Босфора, което е повече от намек за готовност за активна военна кампания срещу атака, идваща от север и северозапад. Извършени са и вътрешни размествания в крепостните центрове в североизточна и северозападна България край Дунав. И двете страни очакват благоприятна дипломатическа обстановка и военнополитическо сътрудничество от допълнителен произход и характер — Турция — от Англия, а и от неохотата на Австро-Унгария от засилването на Русия в източната част на Балканите, а Русия — от съюзническите преддоговорености в системата на Съюза на тримата императори от 1873 г. и от политико-моралния климат, създаден в Европа в полза на българското освобождение.

В този момент, началото на съдбоносния за българите април 1877 г., малко преди да загърмят топовете, става ясно, че няма алтернатива, а и че нейното изобретяване ще има само временен ефект. Българите вече са «изиграли» своята последна мъченическа роля, започнала от столетия чрез съзаклятия, бунтове, въстания, дипломатически акции и участие в общобалканската национална революция. Настъпва часът на «другите». В него българското присъствие, участие и съдействие може да бъде игнорирано само при недобронамереност, неосведоменост, враждебност или всичките, взети заедно. Завършва временно българската драма от пролетта на 1876 г., пробила последните бентове на мълчание и пренебрежение, за да даде възможност на една велика имперска сила да изпълни историческата си мисия на Балканския полуостров.

В навечерието на Руско-турската война от 1877–1878 г. се проявяват някои вече установени елементи и фактори в политико-дипломатическата история на Балканите. Те ще запазят своето действие и значение за следващото столетие — принципите за раздел на този район от страна на заинтересованите сили, идеята за противопоставяне на прекаленото уголемяване на една държавна единица там като начало за общославянско обединение, произтичащата от това особеност на предпочитание на една балканска сила в зависимост от конюнктурата или добре преценената историческа перспектива; скритият стремеж за засилване на вече развилите се противоречия между балканските етноси и държави и накрая идеята за решаването там на общоевропейски конфликти. Мрачната категоризация «барутно буре» тръгва на дълъг път.

В обстановка на необичаен и трескав ентусиазъм сред руското общество, където славянофилско-православната мистика за «спасение на братята християни» е естествено балансирана с прагматизма на политическата обстановка, започва най-честната война в историята на руския царизъм, сравнима по популярност и благородство само с Отечествената война от 1812 г. На 3 април 1877 г. е проведена частична мобилизация, която не оставя никакво съмнение относно предназначението й като начално съсредоточаване на войски към бъдещия балкански военен театър. За главнокомандуващ на действуващата в този район армия е назначен демонстративно братът на императора — великият княз Николай Николаевич. Очертават се две главни направления при предстоящия конфликт — Балкански и Кавказки, което означава приближаването на тотална война между двете имперски сили. С това са съобразени и конкретните планове за воденето на война с Турция, съставени в начален вид още през есента на 1876 г. от вече споменатия генерал H. H. Обручев, а по-късно развити по време на самата Балканска криза от полковник Н. Д. Артамонов.

Важно обстоятелство в тези планове представлява идеята, че руската армия ще води бойни настъпателни действия в «своя» среда, а не в демографски вакуум, който затруднява придвижването, продоволствието, разузнаването и усвояването на завзетите позиции, селища и райони. Това означава разбиране на активното сътрудничество на българското население и на високата степен на националнореволюционна активност и зрялост, която то ще покаже в предстоящата военна кампания. Това предвиждане за благоприятните условия в диапазона на действие на руската армия в българските земи става и един от аргументите в дългото обмисляне и колебание относно обявяването на самата война. В тази светлина можем да осмислим и противоречията вътре в руския политически елит около идеята на княз А. М. Горчаков за «малката» война с Турция. Това не е само план за бързо поражение на Турция и след това предаване на съдбата на нейните балкански провинции в ръцете на т. нар. европейски концерт — теза, предизвикала неистови негодувания сред войнствуващия славянофилски елит в Москва и Петербург. Това е и надежда, че веднъж предоставена малка самостоятелна териториална площ за бъдеща българска държава, тя ще е в състояние да продължи «сама» по-нататък въпреки съпротивата на други сили — предположение, поне през 1885 г. напълно потвърдено от самите българи. Между панславистките екзалтации и опасенията за възраждане на антируския «кримски» дух стои тогава слабото, но реално предположение за продължаване на войната от страна на самите българи, особено в тази точка и дух, който предвижда създаването и разширяването на тяхната бъдеща държава. Без да преувеличаваме или надценяваме тази ясно прокрадваща се между различните варианти за войната възможност, ние не следва да я възприемаме само като емоционална аргументация. Нейната значимост е хроникирана от различни британски, френски и дори американски наблюдатели на Кримската кампания между 1853 и 1856 г., някои от които още тогава уведомяват своите централи за значението на настроенията на българското население в неизбежната според тях нова и решителна въоръжена колизия между Русия и Турция като опит за реванш в близко време. Голямата политическа активност на българската революционна емиграция след Априлското въстание вероятно съживява това наблюдение.

И така, на 12 април 1877 г. руският император Александър II най-сетне подписва манифест, който с различни чувства и очаквания предусещат всички. «Изчерпвайки докрай нашето миролюбие — патетично прокламира Манифестът, — ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия.» По-нататък след кратките емоционални припомняния за достойнство и справедливост следва императивната част: «Ние заповядваме да се навлезе в пределите на Турция!». Това е истинското начало на очакваната война. Този път руският император тръгва със своя народ за избавлението на друг — благородство, слабо познато в дългата история на Романови.

Още в деня на обявяването на войната Дунавската армия преминава р. Прут и се насочва към форсирането на Дунав. Часът на прякото стълкновение е близко! Това предизвиква благодарствен възторг на българската емиграция в Румъния и на онези българи в империята, които вече знаят. Но още в началото на този свещен поход проличават вековните дефекти в руската военнооперативна доктрина, познатите недъзи на царската администрация и трудностите, за които противниците на войната в самата Русия апокалиптично предупреждават. Всичко върви с опасна бавност, което окуражава не само турците, но и дипломатическите противници на българското освобождение от Лондон до Виена. Операцията по прехвърлянето на войската през Дунав се отлага. Всички разбират, че веднъж преминат, този воден път може да се окаже после унищожителна преграда в случай на неуспех и наложено евентуално отстъпление. И това става още в началото на кампанията. Най-сетне, в зората на 15 юни, 14 пехотна дивизия на генерал М. И. Драгомиров стъпва на отвъдния български бряг. Въпреки значителните за тази начална операция жертви Свищов става първият освободен български град. Ефектът на изненадата е частично реализиран, защото турците очакват пресичането на реката в други райони, в друго време и с други сили.

Войната е преведена на българска територия и се води главно в три фронтови направления — Източен отряд, командуван от престолонаследника Александър Александрович, Западен отряд под началството на генерал Н. П. Криденер и др. и Преден отряд с командуващ генерал Й. В. Гурко, комуто ще бъде съдено да влезе в българската престолнина Велико Търново. Военната кампания в чисто тактически план се развива в характерните за две изостанали от европейския модернизъм сили и условия. Въпреки героизма на руските войници и таланта на повечето офицери и генерали кампанията започва с неочаквани затруднения за руската армия. Ако достигането до балканските хребети се оказва в началния период сравнително лесно поради дислокацията на основната турска бойна мощ в северозападния ъгъл на империята, то на 19 юли 1877 г. при подстъпите на Стара Загора се разиграва първото сериозно стълкновение между двете армии, в което вземат участие и храбрите български опълченци. Подложеният на варварски пожар град, на който стават свидетели и разгневени американски мисионери, е сериозен сигнал, че разгромът на турската армия няма да бъде толкова лесен, както изглежда по време на подготовката и в първите дни на войната. Нещо повече в аналите на войната е записано и отстъплението в посока Казанлък, дадено от разумния генерал Н. Г. Столетов. Тогава по решение на Главното командуване Предният отряд, комуто е възложено с бързи действия да се прехвърли в Южна България, е разформирован, а части от него са насочени към атака на старопланинските проходи или към защита на овладените вече от руската армия планински теснини.

В същото време към Стара планина е осъществено паралелно съсредоточаване и придвижване на бързо сформиран турски армейски корпус под командуването на Сюлейман паша. Това придвижване остава неизвестно за руското разузнаване, въпреки че се извършва под носа на съседните войски и на обезпокоеното българско население. Чак на 5 август става ясно, че турската армия се насочва към Шипченския проход, където тя има числено превъзходство. Създава се критично положение, застрашаващо връщането на цялата руска армия приблизително към позициите, завоювани след форсирането на Дунав. Като не забравяме, че такава крепост и гарнизон като Видин стои още непоклатимо в турски ръце, можем да си представим стратегическата важност от предстоящото военно стълкновение при Шипка.

Има толкова многозначителна символика в един напълно реален факт — в едно от двете най-решителни сражения в цялата освободителна кампания се прославят с право и българските опълченци. Дълго преди техния нечуван подвиг да бе така патетично възпроизведен в една поетична епопея, всеки военен наблюдател би разбрал, че защитата на Шипка е спасение на цялата война. И при най-хладното възпроизвеждане на обстановката, създала се в навечерието на турската атака срещу Шипка, която може да се категоризира като начало и на тяхна контраофанзива от много по-голям мащаб за цялата война, ще се уверим, че чутовната храброст на опълченците спасява цялата съдба на войната. Така на 9 август започва едно сражение, което предотвратява опитите на турците да преминат в контраатака. За последствията днес можем само да гадаем, ако Шипка бе паднала. Преустроените в кръгова защита от генерал Столетов опълченци успяват да издържат на непрекъснати тотални атаки до онзи късен следобед на 11 август, когато пристига спасителното руско подкрепление, командувано от ген. Ф. Ф. Радецки.

Междувременно от падналия в руски ръце на 3 юли Никопол се насочва към Плевен Пета пехотна дивизия. Докато текат драматичните сражения по балканските проходи, турската главна квартира най-сетне разбира, че Видинската крепост не е пряко застрашена и заповядва на стационирания от дълго време там талантлив турски военачалник Осман паша да достигне Плевен и се заеме с отбраната му. На 7 юли, само четири дни след падането на Никопол, Осман заедно с армията си е вече в очертанията на Плевенската крепост. Шипка е спасена, но цялата кампания е отново застрашена, и то още на севернобългарска територия.

Плевенската епопея е добре известна днес. В литературата се нарича руска бойна слава, в турската история тя е символ на мъжество и военен талант от страна на «защитниците» на крепостта. Тежките и кръвопролитни сражения се отразяват неблагоприятно на обществения и дипломатическия климат в полза на освободителната мисия на Русия и моделират облика на турците като сражаващи се за независимостта на държавата си отбранители. Темата «Плевен» предизвиква журналистическа и дипломатическа треска в цяла Европа и сгромолясването на града анулира внезапно възникналите надежди за руско поражение сред антируските среди в Средна и Западна Европа. С победите при Шипка и Плевен руската армия триумфира, макар и с цената на непоправимо закъснение и тежки загуби в жива сила, техника и финанси. Близо шестмесечната обсада на Плевен, записана завинаги в аналите на световната военна история, завършва с освобождаването на града и пленяването на 40 хиляди войници заедно с елита на действуващото офицерство в Европейска Турция. Оттогава започва и необремененото от никакви резервни съображения общо руско настъпление и в края на декември ген. Гурко най-сетне навлиза в Софийското поле. На 23 декември пада бъдещата българска столица — София. Настъпилият явен обрат в развитието на бойните действия в полза на Русия с очевидната безперспективност на каквато и да е надежда за повторение на кризите при Шипка и Плевен, отказът на Англия да окаже конкретна помощ на Турция в хода на самата война принуждават турското командуване, а и самия султан да търсят принудително примирие, за да се предотврати по-нататъшното слизане на руската армия към Цариград и Проливите.

Преговори между двете страни започват още в Казанлък на 8 януари 1878 г. След тяхното прекъсване руската армия продължава своя триумфален поход, пада Одрин, а на 22 януари войските на ген. Гурко достигат Егейско море при Дедеагач. Разправят, че султанът сам чува в столицата грохота на руската артилерия, а главното командуване на руската армия вече се е преместило от Казанлък в самия Одрин! Тежката война има тежък за Османската империя край.

На 19 януари с Одринското примирие се прекратяват военните действия между Русия и Турция, а на 19 февруари (трети март) след 17 дни драматични преговори е подписан знаменитият Санстефански мирен договор, който обединява «двете Българии» в меридианите на очертаните две области още на Цариградската посланическа конференция. Войната завършва, идва време на една друга враждебност, реализирана по-ефектно без бойни средства. Преди да се насочим към безпрецедентното отрицание на собствени констатации за етническите реалности на Балканите и географския обхват на българската нация от страна на великите сили, е необходимо да видим Санстефанския договор и създаването на българската държава в началото на 1878 г. в общия контекст на българската национална революция и на еволюцията на Източния въпрос като предмет на европейската дипломация.

Как се стига до 3 март, кои са пътищата до него и най-вече кой върви по тях? По пътя от Кишинев до Сан Стефано и Егея заедно с нашите напети опълченци крачат и великите сенки и неунищожими духове на няколко поколения революционери, хайдути, книжовници, политици и въстаници. Те създават онзи климат на отрицание на чуждото господство в нашите земи, който прави възможна освободителната акция на Русия. В този смисъл често пъти незримото присъствие на българския народ в неговото национално освобождение не бива да бъде свеждано и ограничавано само със съпроводителни акции по време на войната като продоволствена помощ, разузнавателни сведения, стопанско сътрудничество, битова и медицинска подкрепа. Нито пък да бъде отнасяно само до милостта на състрадателна Европа, която благоволява да забележи, че един народ е клан, и при това незаслужено. През нощта на 20 срещу 21 юни 1877 г., когато опълченците с трепет целуват земята на Свищов, те вероятно са си спомняли не само Ботев, а и едно няколковековно и няколкопоколенно мълчаливо мъченичество на един народ, който напук на разнолики присъди и мегаломански напъни упорито е отказвал да загине, въпреки че е бил най-забравеният етнос на Балканите! Мракът е пробит не от милостива благодетелност, а единствено чрез този отказ. С подписването на договора е вдигната тежката завеса на един преднамерен заговор за откъсването на българите от европейската политическа и културна система, от еврохристиянската цивилизация изобщо, въпреки че тъкмо те стоят в нейните исторически темели. Започва една друга драма, с нови борби, нови периоди, нови триумфи и поражения!

Отново България. Санстефанският мирен договор (1878 г.)

От декември 1876 г. нататък българският въпрос заема централно място не само в разгарящата се общобалканска криза, започнала с гръмването на една пушка в Невестино, но и в многовековния Източен въпрос. Наблюдаваме внезапна, но силна инверсия в мястото на България във военнополитическите комбинации и дипломатически прения в сравнителен план. От нищо или почти нищо (да не забравяме, че докато падаха главите на батачани и бе вече завършило мъченичеството на Перущица, за България още не ставаше и дума в разговорите между Берлин, Виена и Петербург) тя става «всичко» по отношение на противопоставяне, сближаване или компромис в дипломатическия свят преди, по време и след войната от 1877–1878 г. Въпреки мъчителните затруднения при Плевен руската армия успява да предотврати чрез изпреварване допусканата съпротива на Англия, особено след като е прехвърлено билото на Стара планина и ключът на тази неутрализация стои в джоба на канцлера Ото фон Бисмарк. Но императивите на Одринския протокол, назован «Основания на мира» и подписан още на 19 януари 1878 г., предизвикват недоволството не само на Англия и Австро-Унгария. Германия разбира, че е отишла твърде далеч във възпирането (пряко) на Австро-Унгария и (косвено) на Англия. Играта на Бисмарк вече загубва поне за Германия своя балансиращ подход и ефект.

Между Одринското примирие и Санстефанския мирен договор стават важни промени в баланса на политическите и военностратегическите сили в източната част на Балканския полуостров. В Англия се надига силна джингоистка (шовинистическа) вълна, насочена в упрек към изоставянето на Турция и недоволство от поведението на Германия. Няколко английски броненосеца, въпреки че са окачествени по-късно като «плаващи музейни експонати», демонстративно преминават в Мраморно море и насочват оръдията си срещу близкостоящите руски предни части. Когато в началото на януари 1878 г. вече е дипломатическа тайна намерението на императора армията да навлезе в Цариград, а руски отряд от 10 хил. души се настанява в градчето Сан Стефано, руско-турското напрежение достига до точка на всеобщ европейски конфликт, формулата — британска ескадра през Дарданелите — руска окупация на Цариград, поставя султана в тежка позиция на държавник, подведен от много страни и в същото време загубил една пряка война. На 17 февруари на турските пълномощници в текущите преговори е връчен ултиматум, че ако Турция не приеме руските условия, атаката срещу Цариград е въпрос на денонощие. Това е пътят от Одринското примирие до Санстефанския мир, а руските условия почти изцяло влизат в договорните задължения между двете страни съгласно с този мир. С него се създава и регламентира държавата България, факт, останал завинаги в световната история независимо от всички последвали трагически предпоставки, промени и превратности. Границите на нова България, четвъртата славянска държава в Европа, обхващат цяла Северна България, без Северна Добруджа, която минава към Румъния като компенсация за подвизите на румънците при Смърдан и Гривица, цяла Тракия, без Гюмюрджина и Одринско, и цяла Македония, без Солунската област и Халкидическия полуостров. На Сърбия се дават част от западните български земи. Фактически това е приблизително сливане на двете области, формулирани по етнически и езиков признак още на конференцията през 1876 г.

България получава статут на автономно трибутарно (васално) княжество със свое правителство, администрация и войска. Според договора Турция няма право да държи войска в България, докато на Русия се предоставя време от две години да устрои държавните институции на новата формация, което допълнително е гарантирано със задачата и пълномощията на руското управление да охранява вътрешния ред и защитава външните граници на новата държава. Създава се един парадокс, при който трибутарното княжество, формално подчинено в известни условности и форми на султана, фактически ще бъде устроено и защитавано от историческия враг на османското присъствие в Европа — Русия. Териториалните клаузи на Санстефанския договор осъществяват почти изцяло българското национално обединение тогава, въпреки че оставят Северна Добруджа вън от границите на България. Осигурили излаз на България на Бяло море и предоставящи на Румъния компенсация заради присъединението на Бесарабия, авторите на проекта на договора вероятно са се надявали да не предизвикат голямо недоволство от страна на българите в това отношение, защото очаквали, че те ще разберат потребностите на другата страна от излаз на море.

Въпреки че е прецедент в историята на националноосвободителните движения и постижения в Европа, Санстефанският договор отговаря не само на изконните етнокултурни и исторически обхвати на българската нация, но и на елементарната морално-политическа справедливост. Той регламентира важни, макар и не равностепенни и разнообемни придобивки и за другите балкански народи. Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна държавна независимост и благоприятни ректификации (поправки) на държавните си граници. Сърбия освен това получава Нишката област като награда за нейното включване във войната на страната на Русия след падането на Плевен.

Разбира се, не бива да забравяме, че останалите балкански държави с продължителен държавен живот още от началото на XIX век не бяха завършили своето национално-териториално обединение. Гърция още не бе обединена в континенталните си граници. Но следва да имаме предвид, че Санстефанският мирен договор бе една реална индикация за етническото превъзходство на българския елемент на Балканите като обем, обхват и численост и това не може да не бъде отразено при елементарното добросъвестно и необременено от пристрастия наблюдение. Освен това той представлява и напълно заслужена морално-историческа реабилитация за вековете особено тежка изолация на българския етнос, който бе жестоко и трудно поправимо откъснат от големите движения, идеи и промени на европейския континент от средата на XVI век. И ако една Италия или дори една Германия бяха цялостно обединени в държавен план няколко години преди Санстефанския договор, то българите се чувствуват съпричастни към незримата си държавност с много по-голямо основание, отколкото, да речем, сицилианците към Италия или баварците спрямо Германия от 1871 г. Така че, макар и прекалено напреднал като вариант за национално обединение, при наличието на една поетапна европейска традиция в държавнообединителните и централизаторските процеси Санстефанският договор с принадлежната към него карта на държавата България има етноисторически, геополитически и морални причини, основания и оправдания.

Но с оглед на суровите реалности на държавнополитическия баланс на Балканите и Европа Санстефанска България е трудно защитима най-вече поради големината в сравнителен план на една нова държава, на която тогава всички поради невежество или недобронамереност гледат като на изкуствена конструкция, насочена да служи за мост при близкото ново придвижване на руската армия или руското влияние на Балканите и Източното Средиземноморие. Нито едно от тези две предположения не е осъществено, но като конюнктурна аргументация тогава те притежават реална, заплашителна и непоклатима стойност, дори и за умерените доброжелатели на българската държавно-национална еманципация.

Берлинският конгрес (1878 г.)

Санстефанският мирен договор внезапно демонстрира една трагическа условност в историческата реалност на българския елемент на Балканите — от една страна, той е най-голям като обхват, а, от друга, той е най-закъснелият по скорост и мащаб на държавно образувание гост в европейската политическа система. Последно държавно творение за XIX век в Европа, България не можеше да бъде по-голяма дори и от онези балкански държавици, които явно й отстъпваха по демографски, стопански и териториален потенциал, но които вече бяха установили някакъв тип отношения и перспективи с отделните велики сили. За кой ли път българите следваше да срещнат и приемат шлагерната историческа истина, че невинаги побеждава доброто дело или се реализира справедливата кауза и програма.

Традиционният събитийно повествователен разказ за разкъсването на Санстефанска България на пет части от страна на европейската дипломация не може да бъде разбран, ако не повторим или прибавим към междувремието от Одрин до Сан Стефано няколко важни обстоятелства — триумфиращата руска армия, задъхана от един изтощителен и кръвопролитен поход, едва ли би могла да посрещне каквито и да било по-нататъшни тактически изпитания на балканския военен театър, като се има предвид очертаващата се английска съпротива срещу напредването дори и с километър повече. Недоволството на Австро-Унгария от нарушаването на Райхщадското споразумение и на Будапещенските конвенции можеше лесно да трансформира крехките австро-руски коалиционни отношения в открито враждебни. Макар и изразил двусмислено доволство от мира в Сан Стефано, канцлерът Бисмарк разбира, че отново ще му се наложи да «избира» между Виена и Петербург, а след 1866 г. Германия винаги е предпочитала първата столица.

Усилията на руската дипломация да запази завоюваното с толкова много кръв в Сан Стефано среща и нарастващата опозиция от някои среди в руската дипломация от типа и ранга на граф П. Шувалов — посланик в Лондон, който предупреждава, че маниакалният максимализъм на императора по отношение на освободените славянски територии на Балканите може да въведе Русия в изолация, която да анулира смисъла на Съюза на тримата императори и дори да се доближи до обстановката през 1853 г., в навечерието на Кримската война. В такава именно обстановка руската дипломация възприема идеята за нов компромисен мирен договор, още повече че в повечето случаи по силата на т. нар. неписана европейска конституция създаването на нови държави след 1815 г. следва да бъде признато от всички велики сили и това правило е особено свирепо спазвано при решаване на отделни проблеми в различните фази на Източния въпрос. Друго решение често означава реална опасност от европейска война. Сложните перипетии и борби вътре в руското общество, политически сили и дипломатически групировки, вариращи от обвинения в «робско раболепие пред Европа» до предупреждения за забрава на кримската катастрофа, свидетелствуват, че Санстефанският договор бе фактически сключен, за да се осигури пространство за неизбежното дипломатическо отстъпление тогава, когато млъкват оръдията.

В този контекст възникват два възлови фактора, които ще заведат представителите на всички велики сили на Берлинския конгрес. Първият е посредническата роля на Бисмарк, който възприема поне декларативно ролята на неутрален арбитър в англо-руско-австрийските колизии по условията на Санстефанския договор, и разговорите на граф П. А. Шувалов с външния министър Робърт Солзбъри в Лондон, в които се постигат споразумения по англо-руските противоречия по договора. Важно е да отбележим, че най-тежката цена на тези споразумения, известни като Лондонски протокол, е драстичното намаляване на българската държава, което Русия приема срещу присъединяването към нея на Бесарабия, Карс и Батуми, а също и териториалните придобивки на Черна гора и Сърбия. Минималният предварителен реванш, постигнат по отношение на българския въпрос, е неясното предварително съгласие на Англия за широка автономия на двете области, които ще бъдат извлечени от Санстефанска България и конструирани паралелно, но отделно. Тези споразумения, сключени на 18 май и станали достояние на европейската общественост благодарение разкритията на един второстепенен вестник «Глоуб», предизвикват негодувание и в Русия, и в Англия, и то в смисъл, че са направени прекалено големи отстъпки на съответната страна. Това свидетелствува за наличието на специфични крайности в англо-руските противоречия, много по-непреодолими, отколкото тези в Съюза на тримата императори. Последвалите разговори относно раздела на Санстефанска България, особено най-важният от тях — къде да се разположи Софийският санджак, имат характер на вече приетата дипломатическа капитулация от страна на Русия по отношение размерите на новоосвободената българска земя.

През горещото лято в Берлин прозвучава неумолимият глас на Бисмарк: «Господа, събрали сме се тук да осигурим европейски мир, а не щастието на българите!». Кой знае защо българското обединение в естествени етнически пространства се смята за заплаха за европейския мир! И то от страна на «честния арбитър», който неведнъж е изразявал презрителното си безразличие спрямо балканските славяни и недвусмислени съмнения за техните съзидателни способности. Продължителните разисквания на Берлинския конгрес, на който присъствуват представителите на всички велики сили, въпреки че правят корекции и по други точки от Санстефанския договор, са насочени пряко към българския въпрос, поради който е и свикан конгресът. Съгласно с неговите клаузи между Дунав и Стара планина се създава самоуправляващо се и трибутарно княжество, в чиито граници е включен и Софийският санджак. Част от Южна България под наименованието Източна Румелия е оставена под политическата и военната власт на Портата, но получава вътрешна независимост в администрацията, просветното дело, културното строителство и пр. Всички останали земи, включени в анулирания Санстефански договор — Македония, Беломорска Тракия и по-голямата част от Одринска Тракия, са върнати безусловно във владение на султана с познатото настояване за въвеждане на локални реформи и административни подобрения. Двегодишният срок, предвиждан за руското административно управление на новосъздаденото княжество, е съкратен на десет месеца.

Това е всичко, което остава от санстефанския идеал и неговия неколкомесечен живот като държавнотериториална формация. Тази покруса дойде като внезапен поразителен гръм за опияненото от вкуса на свободата всебългарско население, легна като тежка сянка върху по-нататъшното българско политическо поведение и създаде продължителна депресия, която в критични ситуации, изискващи спокойствие, мъдрост и добри нерви, продуцираше често гибелна, обездвижителна невроза. Именно така започва новата история на България, сведена до малко зависимо княжество на север от Балкана, с една измислена държава-сестра, чиито поданици се назоваваха с комичното име «румелийци», с една територия — люлка на българското културно възраждане и безценен резерв за стопанска и гражданска модернизация, върната в системата на полуфеодална сатрапия, и най-вече с едно горчиво и при това поредно разочарование от Европа. Но тъкмо тази несправедливост като че ли акумулира и съсредоточи българската национална енергия в държавно-институционално творчество. В България не се появи нито политическа, още по-малко културна ксенофобия. Тя тръгна към Европа с надежда и амбиция, че нейната свобода и държавна еманципация не е милостиво дарение, а културно-историческа потребност за стария континент. С всичките жестоки несправедливости и безцеремонни ампутации на територии, стопанско-търговски възможности и стратегически гаранции създаването на държавата България става най-сетне реален факт в европейската политика, факт, който скоро ще стане фактор.

Принципите на държавната уредба и институционалното устройство на България, подобно на проблемите, свързани с нейните териториални обхвати, бяха обмисляни, променяни и проектирани дълго преди раждането на новата балканска държава. Те следваше да бъдат реализирани през временното руско управление на княжеството, което имаше предназначение да положи основите на обществените функции на новосъздадените държавни институции, за да могат да продължават да изпълняват своето функционално предназначение и след като България бъде оставена «сама» в своя държавнополитически, стопански и граждански живот. Именно така и пристъпва към своята работа създадената още преди войната служба за българското държавно устройство, възглавявана отначало от княз Вл. Черкаски, а после от известния княз Дондуков-Корсаков. В изграждането на българската държавно-административна система специалната Канцелария за гражданско управление прилага паралелния метод на въвеждане на някои руски стереотипи на администриране и разделение на държавните институции, а също и модели от модерното европейско административно устройство.

Най-напред са създадени 8 губернии и 56 окръга. Очаквайки по-дълъг период за устройство и управление на българските територии, сега руските служби бързат със създаването на различни комисии, финансови и съдебни органи, първоначални гаранции за ред и законност в страната и пр. Върху принципа 4 стражари на 1000 души се формира бъдещата българска полиция. Приложен е руският опит в устройството на съобщителните мрежи, въведен е принцип за избирането на кметовете и пр. Всичко това става още преди завършването на войната, «в движение» заедно със стратегическото усвояване на завзетите територии. След смъртта на Черкаски, починал в деня на Сан Стефано, се полагат началата на българската армия, а когато на 8 май 1878 г. княз А. Дондуков-Корсаков встъпва в длъжността руски императорски комисар в България, временното руско управление навлиза в най-активната си съзидателна фаза. Учредени са централните държавни институции, привлечен е активен потенциал от български политически, хуманитарен и технократски елит от страната и отвън, трасирани са точните граници на княжеството, създадена е княжеска канцелария още преди да бъде номиниран, избран и признат българският монарх. Всичко това несъмнено допринася в значителна степен за стабилизирането на началния държавен живот на княжеството и за неговото национално-политическо бъдеще изобщо. България става държава още преди самите български държавни мъже да поемат прякото управление на нейните съдбини. Това е безспорна историческа заслуга на Русия спрямо България, която е продължение и потвърждение на нейната освободителна мисия сред балканските християни.

По време на това съзидателно, а в някои отношения и спасително управление на руската администрация в България се появяват първите малки симптоми на неразбирането от руска страна на възможностите, чувствеността и тревогите на триумфиращия български национализъм. С такта на Дондуков, като по-умерен и либерален човек, фактически се разминава и първото руско-българско недоразумение, когато дори в самата Русия се говори за «туркестано-полски» подход на системата Черкаски при контактите с българската политическа и административна интелигенция — опасност толкова голяма, че дори и такъв консерватор като М. Катков се разтревожва в «Московские ведомости» от нея. «Руската историческа мисия» към българите рискува да бъде компрометирана още при първото си съприкосновение на местна почва, въпреки все още сакралния образ на Северната империя в психологията на политическото мислене на българите. Опасностите, които застрашават младото княжество още в началото на неговото присъствие на Балканите, силното протестно движение срещу решенията на Берлинския конгрес и срещу метежа в Родопите, в който активно участие вземат представителите на временното руско управление, нарастващият престиж на граф Игнатиев и княз Дондуков-Корсаков, успехите в институционалната уредба на княжеството и пр. временно предотвратяват задаващата се възможна колизия или поне недоволство между българите и представителите на руската администрация. Когато през август 1878 г. е свикан вече вторият набор под знамената на новата българска войска, а месец преди това в София е открито първото военно училище, позитивите на руското управление в страната стават ясни дори и за критиците му вътре в Русия, между които продължава да стои военният министър генерал граф Д. Милютин. В началото на 1879 г. княжеството притежава не само изградена държавна система в основните сфери на обществения живот, националното стопанство и народната отбрана, образованието и данъчно-финансовата система, но и достатъчно опитен персонал да заеме длъжностите, постовете и предназначенията на тези системи. Тъкмо по това време почти всички тези длъжности са заети от българи, въпреки че Дондуков продължава да стои начело на административното управление на страната. Предстои най-важната стъпка по пътя на българското държавно строителство — приемането на българската конституция.

Конституционна България (1879 г.)

От времената на април 1876 г. нататък никога българската държавно-политическа съдба не е зависела толкова пряко и много от самите българи, както на дебатите на учредителите в Търново на онзи паметен ден на 10 февруари 1879 г. Два дни преди това е сключен окончателният Руско-турски мирен договор, а три месеца по-късно е и формално обявено, че султанът се съгласява на руското внушение да се въздържи от вкарването на свои гарнизони в някои опорни точки и големи селища в Източна Румелия. Това внася значително облекчение в общия ритъм на политическия живот на държавите «сестри» веднага след Освобождението и става допълнителна причина за свободните и открити дебати на Учредителното събрание, което следва да приеме конституцията и да се заеме с по-нататъшната организация на държавата. Проект за българска конституция, назован условно Органически устав, е представен от С. Лукиянов още през октомври 1878 г. В него влизат основните принципи на руското виждане за бъдещата българска държава, основани на идеята, че независимостта на България и нейното засилване в държавностопански и външнополитически план не възпрепятствуват, а улесняват руското влияние в тази страна. Този проект предвижда значително по-големи граждански свободи, отколкото в самата Русия — една традиция на руската имперска политика, често проявявана по отношение на Финландия, Полша и др., но много рядко проработила в очакваното направление и резултат.

Въпреки че е представена като императорско дарение на българите, тази конституция несъмнено отчита традициите и възможностите на българите в културно-просветното дело, в общинското самоуправление, във външнополитическите им контакти и в демократическите наслоения въпреки чуждоземния национален деспотизъм и духовно потисничество. Когато този проект получава благословията на императорската канцелария и към края на декември 1878 г. се връща с малки поправки в България, е обявено свикването на Учредителното събрание. В неговото участие в строителството на държавата вече наблюдаваме бъдещите изяви на държавническата мъдрост на българите, изумила света.

Във Велико Търново идват 229 народни представители, събрани в старата престолнина чрез сложна система дори и за европейската практика, въпреки че техният състав отразява добре баланса на политическите сили. Едно предизвикателство към Европа и удовлетворение за наранената национална чувствителност е присъствието и на депутати, представящи «другите земи», сиреч онези, откъснати от българския държавен организъм чрез решенията на Берлинския конгрес. Достолепният Търновград става свидетел на великата скръб и гордата надежда на учредителите, които поставят най-напред на обсъждане «общонародния въпрос», т. е. въпроса за откъснатите български територии, по-напред и с по-голяма значимост, отколкото самия проект за конституция. В деликатното отсъствие на княз Дондуков съзидателна дейност фактически започва в следващите заседания, в които неотслабената празничност на обстановката, лицата и настроенията е съпроводена с остри дискусии, някои от които придобиват израз и характер на принципни противоречия. Става дума за текстовете на конституцията, която вече е предрешена като наименование — Търновска, в които са отразени различните схващания не само за самата конституция, но и за бъдещето на освободената българска държава.

В хода на пренията между учредителите се ражда партийната система у нас, въпреки че значителни елементи от теория, институционален опит и идейни предпочитания са привнасяни или от възрожденското наследство, или поради внушения отвън. Но независимо от полемиките между тези, които вече ще се наричат либерали и консерватори, дискусиите показват не само професионалната политическа и държавническа зрялост на учредителите. Те свидетелствуват за способностите на българския политически елит за собствени решения и собствени отговорности, пред които невинаги натежават могъщите авторитети от Изток. Когато на 21 март 1879 г. е представен за обсъждане рапортът на 15–членната комисия за основните начала на конституцията, някои предварително регистрирани рестрикции (ограничения) върху правото на пряко участие в политическия живот в страната като двустепенни избори, избирателен ценз, двукамарен парламент и други са посрещнати с емоционален гняв от страна на либералите като П. Р. Славейков и Петко Каравелов. Започва една политическа колизия. Тя дълго време ще доминира в българския политически живот, дори и тогава, когато пред него стоят много по-съдбоносни задачи, решения и опасности — поетапно ли да бъдат осъществени модернизацията и демократизацията на страната или «отведнъж», в смисъл на въвеждане на най-високите като достижения модели и стереотипи в управлението на страната, създавани и изпробвани на друго място в продължение на столетия. Моралната и социалната атрактивност на втория път стои вън от всякакво съмнение. Тя отговаря и на интелектуалния дух и климат в страната, на моралната природа на българите, които по думите на наш влиятелен възрожденец «изпитват отвращение спрямо неравенството». Всякаква умереност, препоръчвана като евентуална преграда срещу злоупотребите и най-вече демагогията в управлението, често се категоризира и приема като посегателство спрямо идеите и идеалите на българската традиция и върху принципите на великия XIX век!

Именно такава евровъзрожденска нагласа и реакция осуетява някои консервативни тенденции в българското държавно устройство, лансирани от групата около д-р Константин Стоилов и често подкрепяни от руска страна вътре и вън от България. Конституционните дебати по този начин са фокусирани не толкова върху степените и ефектите в реалното функциониране на отделните институции или принципи, а върху абстракции като «неверие» и «доверие» към народа, до идеализиране или принизяване на политическите и националните ресурси на страната. Върху този принцип се очертава разделението между консерваторите, представени в личностен план от К. Стоилов, Григор Начович, Димитър Греков и либералите. Така отпадат такива предложения на консерваторите като сенат, ценз и др.

Влиянието на либералите при обсъждането на конституцията предрешава в значителна степен нейния окончателен вариант и приемането й от учредителите. Търновската конституция е приета окончателно на 16 април 1879 г. и с кратки прекъсвания и поправки към нея остава основен закон за страната до края на 1947 г.

Според конституцията България е наследствена конституционна монархия (тук учредителите нямат много възможности, варианти и избор), като наследството върви по линия на първороден мъжки престолонаследник. Законодателната власт е предоставена на Народно събрание, но се одобрява като актове от княза, който от своя страна пък няма право на законодателна инициатива. Обикновеното народно събрание следва да се свиква ежегодно през октомври, а неговите членове — народни представители — изразяват волята на 10 000 население, допуснато до гласоподаване, изискващо минимални ограничения за мъжки пол — 21–годишна възраст, а всеки грамотен поданик над 30 години може да бъде избиран. Народното събрание става основен орган на държавната власт, докато изпълнението на законодателните постановления е възложено на Министерския съвет. По този начин е завършен своеобразният триъгълник на върховната власт в страната — княз — Министерски съвет — Народно събрание, което е една модерна функционална конструкция, филтрирана от най-доброто от европейската и балканската конституционна практика. В чисто формалните зони на конституционалните гаранции Търновската конституция предоставя широки граждански права и личностни свободи за изява на целокупното население. Тя осигурява право на сдружения, организации, отхвърля цензурата, гарантира собствеността и сигурността на етническите и политическите малцинства в страната. Специална фраза в нейния текст патетично декларира, че всеки роб, попаднал на българска земя, става автоматически свободен. Ако помним, че класическо робство от античен тип тогава съществуваше само в Бразилия, можем да разберем интимната същност на този израз като намек, че България е отечество и на онези българи, които поради решенията на Берлинския конгрес са останали насилствено емигранти без придвижване, т. е. останали са вън от пределите на своята историческа и етническа родина.

Тази особеност е конституционен израз на познатата специфика в българския политически свят след Освобождението. Тя се изразява във важното обстоятелство, че националната енергия се съсредоточава в реализацията на един географско-териториален идеал, напълно справедлив и реален като проява на естествен иредентизъм (борба за защита на сънародниците, останали под чужда власт), но силно възпрепятствуван от суровата политическа конюнктура. Привлекателният магнетизъм на санстефанизма в българската политическа психология и поведение често неволно оставя на заден план спокойното обсъждане на принципите и методите в държавното устройство и особено възможностите за изпълнение на тяхното функционално предназначение. Веднага въведеното всеобщо избирателно право — необяснимо чудо в балканската политическа история в ново време — създава добра основа за политически демократизъм, който обаче в повечето случаи си остава архаичен, изкуствено прикачен или вграден апендикс в една още неподготвена за него среда. Както правилно са забелязали други изследователи, когато се провеждат свободни избори по-късно, Народното събрание е така фрагментаризирано, че не е в състояние да взема решение и приема закони, а последвалият личен режим не само не е в противоречие с функциониращата парламентарна система, а става възможен именно поради нейното цялостно или частично съхранение. Такива парадокси стават ежедневие в трудното строителство на българската политическа демокрация.

Либерализмът на Търновската конституция се изразява повече в хуманитарен и абстрактен план — тя предвижда общи права и свободи, но не регламентира строго взаимоотношенията между отделните институции и органи на властта, предоставя правото на монарха да разпуска и свиква Народното събрание, не регламентира точно като време и срок периодичните избори и условията преди, през и след тях. Тези генетични дефекти на Търновската конституция, заложени тъкмо в нейната конкретна част, създават теоретическа възможност от недоразумения, сблъсъци и злоупотреби от страна на трите изразители и участници в упражняването на държавната власт, особено в критични обстановки. Негативното несъответствие между формално-юридическото и фактически-приложното функциониране на органите на политическото представителство и управленческа практика е породено от самата конституция, която създава възможности за нейното нарушаване.

Тази незабележима неяснота в някои точки на конституцията, неизбистреността на нейните императиви по отношение на спазване на определен ред, срок, механизъм и др. невинаги се връзват добре с принципния демократизъм, който носи тя в чисто сравнителен план.

Погледнато във формален план, България става по-демократична страна от Англия или Швеция, но не като реалност, не като функция на определени структури, а като декларирани възможности за достъп до лостовете на държавното управление в чисто теоретически план. Свободното участие на широк социален диапазон от политически сили прави България поразително демократична страна, сравнима с най-добрите стандарти на атлантическата политическа култура и практика. Това е голямото начало на малкото княжество, за жалост оползотворено после в твърде малък от очаквания мащаб и спряло по пътя на своето съзидателно възпроизвеждане.

На 17 април 1879 г. е свикано Първото велико народно събрание, което избира младия офицер, участник в Освободителната война — Александър Батенберг — немски принц и потомък на полска аристократка, любимец на Европа и пратеник на Царя Освободител. Великото народно събрание гласува единодушно за този кандидат и понеже събитието е доволно знаменателно, за да има нещо друго в дневния ред на това историческо заседание, възбудените и горди депутати с чувство за изпълнен дълг и светли надежди се прибират шумно по домовете си.

Установяването на конституционно управление в България и появата на поименен български монарх на престола на Асеневци открива ерата на «истинската» българска история. Българският фактор в решаването на стопански, териториални, политически и военностратегически проблеми на Балканите придобива онази реална значимост, при която той не може да бъде решаван само «отвън».

Княжество България, обхващащо 63 752 кв. км и население малко повече от 2 млн., пo силата на своето разположение и най-вече поради трудно скриваното обстоятелство за етническа близост с по-голямата част, от останалите под османска власт български християни, веднага става обект на особено внимание. Несъответствието между обем на етнос и обхват на държава е стъписващо. Гневната реакция срещу Берлинския конгрес, избухването на 5 октомври 1878 г. на Кресненско-Разложкото въстание, дейността на създадените в цялата страна комитети «Единство», чието наименование означава и тяхната програма и цел, много скоро напомнят на късогледата европейска администрация, че българите няма да приемат абсурдното обстоятелство вън от държавата им, и то в непосредствена близост да живеят повече българи, отколкото вътре, в тесните държавни територии. Още повече че в първите си стъпки на област с предвидено особено устройство и автономен статут, нелепото държавно изобретение се изяви по естествен и мирен път като втори български държавно-национален център.

Изграждането на Източна Румелия в много отношения дублира устройството на княжеството. Тя обхваща територия от 32 978 кв. км с население 815 951 души и административен център Пловдив. Административната уредба и гражданското управление на Източна Румелия предвиждат няколко институционални източника, които, макар и с други имена, следват една модерна схема за разпределение и баланс на властите. Основният законодателен орган става Областното събрание, в което влизат 56 души. То избира един десетчленен Постоянен комитет с делегирани на събранието пълномощия между сесиите. Изпълнителната власт е възложена на особено административно тяло — така нареченият Директорат, чийто шестчленен състав по същество има предназначението на министерски съвет. Самата област е разделена на 6 департамента и 28 кантона, които отговарят съответно на българското разбиране за окръзи и околии. Европейската комисия за Източна Румелия, която на 16 април 1879 г. приема основните решения за изграждането на тази провинция, налага три официални езика в нея — български, гръцки и турски. С това е направен опит да се обезводни като факт и реалност господствуващото положение на българския елемент в тази област. В дипломатическата кореспонденция, а често и в пресата, законодателни постановления, юридически и други процедури е наложено наименованието «румелиоти», което следва да обедини разноликото според някои членове на тази комисия население на тази област.

Цялото културно-политическо, стопанско и административно развитие на Източна Румелия още в първите години анулира по категоричен начин плахата идея за преднамерено дебългаризиране. Става точно обратното. Мирният триумф на българите там е експониран като позитивен пример за цялата европейска действителност, за победа чрез мирен сблъсък на превъзхождащ етнически елемент въпреки преднамерените неблагоприятни ограничения. При първите избори на 17 октомври 1879 г. от 56–те депутати 46 се оказват българи. Въпреки силните вътрешни противопоставяния на партиен принцип между отделните групировки сред българското население политическият живот в Източна Румелия минава под неумолимия знак и перспектива за обединение с княжеството. Главните управители на областта — Алеко паша, а после и Гаврил Кръстевич, не могат, а и не искат да ограничат това направление в развитието на областта. Източна Румелия става и една от зоните на развитието на българската култура и нейната преориентация към по-високите изисквания на европейските модели и стандарти. Казано лаконично, румелийците не искат да бъдат такива и показват пред света, че изкуствените идеи за изкуствени нации поне в този район на света са мъртвородена враждебност спрямо българското племе.

Сравнителната лекота в реализацията на този труден и решителен успех е породена от важното първоначално обстоятелство, залегнало като особена уговорка в Органическия устав на Източна Румелия. Тя предвижда, че в окръзите, околиите и общините на тази област трябва да се използва езикът на мнозинството от населението. Тази важна предпоставка на практика погребва прокламираното триезичие, което бе замислено като опит за обезличаване на българския състав на Източна Румелия и изобщо разводняване на проблема за преобладаващия етнос там. С това бе сравнително безопасно подминат замисълът за изобретяване на изкуствени етнически формации, твърде удобен за онези, които се намират в малцинствено статистическо положение, но са силни със стопански позиции или с подкрепа отвън. Българите преодоляват първия подводен камък на европейската дипломация и балканската конюнктура и се запътват към нови обединителни хоризонти.

«Българското чудо». Балканска демокрация в действие (1879–1885)

Въпреки че никога не е било напълно игнорирано, изненадващото постижение на българската държавност в първите години след Освобождението често е убягвало от вниманието на изследователи и повествователи. То е поставяно често в зависимост от съзидателната дейност на временното руско управление, което е ускорило, но не е създало българското «чудо» в очите на света. Днес, а още повече доскоро това определение може да звучи комично, дори гротескно през погледа и скептицизма на съвременния наблюдател. Но не и тогава. Понятието «чудо», появило се в европейската преса, дипломатическа кореспонденция и пътеписна литература, в действителност изразява повече изненада, отколкото премерена реакция спрямо една пряка действителност. Тази изненада е предизвикана от очакванията, че българите едва ли ще са в състояние да развият самостоятелни институции, служби, системи, въобще всички форми и органи на модерната държавност. Преживели вече горчиво разочарование от държавно-конституционния живот на една Гърция, гледана като люлка на демокрацията и дори приемник на свещената антична цивилизация от авторитети като Байрон и Дьолакроа, европейските наблюдатели на балканското политическо развитие предполагат, че България ще бъде най-драстичният пример за институционално безсилие, въпреки че мнозина от тях, посетили тази земя преди Освобождението, обръщат внимание на високия културен и стопански потенциал на българския етнос. Но инерцията и неблагоприятният облик винаги преобладават в сравнителен план. Поради това, че в повечето случаи от българите със спокойствие не се очаква нищо, а те правят много повече от другите, с много голямо историческо темпо, в по-широк тематичен и географски обхват и най-вече с много по-убедителна историческа устойчивост и перспектива.

Политическата система, изобретена, обсъдена и приета във Велико Търново, започва своето приложение незабавно след пристигането на първия български монарх — княз Александър Батенберг. Най-напред самият той разбира, че да се управляват българите не е толкова лесно и просто, а още по-малко забавно. Идеята да се управлява страната чрез пряко или косвено руско участие не се оказва толкова лесно осъществима не само поради липсата на елементарна синхронизация между личностите и институциите, провеждащи тази идея, но и поради наличието на такъв политически образователен елит в българското общество, за което 22–годишният княз няма истинска представа.

Борбата за формите и пътищата на българското управление, осъществявана от либерали и консерватори, поставя пред страната една мъчителна дилема — как да се извърши модернизацията и стопанската преориентация, как правилно и ефективно да функционират нововъведените модерни системи и структури на властта, как да се натрупа национално богатство и да се осигури гражданският мир и в същото време да се проявят принципите на най-напредналата западноевропейска демокрация, залегнали в Търновската конституция. Казано по друг начин, пред българското общество възниква едно драматично противоречие — несъвместимостта между рационалната модернизация и институционалните нововъведения, суровите принципи на европейската пазарна икономика, от една страна, и принципите на социалната справедливост, демокрация и стопански либерализъм, в името на които и с надеждите на които бе възкръснала новата българска държава. Изискванията за бърз стопански прогрес изключваха онази патриархална социална справедливост, която бе рисувана в декларации и програми и имаше малко общо със състрадателния хуманизъм.

Тази историческа несъвместимост, проявила се в историята на всички модерни общества, определя и отношенията между либерали и консерватори в първите години.

През юли 1879 г. Александър Батенберг назначава първото българско правителство с министър-председател Тодор Бурмов, с Д. Греков и Гр. Начович — министри, и с полк. Паренсов като министър на отбраната. Това е консервативно правителство въпреки очевидното надмощие на либералите в страната. В Първото обикновено народно събрание кабинетът на Бурмов може да разчита приблизително на гласовете на около 30 от 170–те депутати. През ноември Народното събрание е разпуснато, още на следващия ден е съставено ново правителство начело с митрополит Климент (Васил Друмев).

Този малък епизод от българската политическа история, който неправилно се нарича «криза» в историко-политическия смисъл на тази дума, свидетелствува както за недостатъците на конституцията, така и за демонстрираните възможности за спазване на нейните демократични принципи. Направен е опит да се състави правителство от малцинството, но машината на парламентарната демокрация и конституционна неумолимост дава на такова правителство само няколко месеца живот. Българската демокрация проработва, макар и тогава само в силата на отрицанието.

През март 1880 г. на власт в България идва правителство, възглавявано от Драган Цанков. Това е първото естествено появило се, а не назначено правителство и с него е фиксиран знаменателният факт за тържеството на парламентарната демокрация в страната. С него България става истинска конституционна монархия, което от своя страна отваря широкия друм на законодателни актове и държавни начинания, които правят страната динамично просперираща формация при цялата дебелащина на ориенталското ни наследство като нрави, поведение и такт.

Така дори и в краткия първи етап от историята на българската държава в нея са поставени основите на дипломатическата служба, данъчната, банковата и финансовата система, муниципалните организации, етапизираното образование, изградени са воинската повинност и армията, развити са пощенските и други съобщителни служби. Осъществена е църковната и административната уредба на отделните области, функционира избирателната система. Управленският апарат — от селските пъдари до премиер-министъра, стои на мястото си. Продължен е по мирен начин аграрният преврат в смисъл на преразпределение на част от поземлената собственост, направени са първите стъпки по поощряване на местната търговия и бъдещата промишленост. На 17 декември 1880 г. Второто обикновено народно събрание приема избирателен закон, който на практика предоставя неограничени права на мъжкото население да избира и да бъде избирано.

Едно сравнение. Съгласно с избирателния закон на обединената през 1871 г. Италия, приет през 1882 г., само 7% от мъжкото население имат достъп до избирателните урни.

Всеобщото избирателно право създава условия за развитието на една популистка концепция в политиката, построена върху спекулативни програми и обещания и изразяваща само външно традиционен битов демократизъм. А един от главните уроци от световната история е, че прогресивната или ретроградната тенденция в националното битие на всяка страна зависи най-вече от съответния политически климат и демографска среда, в които се изпробва и прилага. В първите стъпки на своето държавно развитие България се оказва поразително демократична страна най-вече поради осъществената още във възрожденската епоха социална нивелация, при която отблъскващите крайности, познати в европейската история, практически отсъствуват. България като област в Европейска Турция в много сфери, като стопанство, образование и др., се оказва по-напреднала страна, отколкото свободните Сърбия, Черна гора и отчасти Румъния. Неслучайно пътешествениците, посетили българските земи в навечерието на Освобождението, наричат османската власт тук «победения завоевател». Без да преувеличаваме тази зависимост, следва да отбележим, че тъкмо този относителен просперитет на населението създава привлекателната илюзия, че новата държава е в състояние веднага да адаптира и вгради европейските модели на тогавашната демокрация в крайния им завършен вид и функция. България «бърза» да стане европейска страна. С малки паузи и отстъпления това темпо в разглеждания тук период не застрашава сериозно насоките и резултатите от това малко изкуствено ускорение.

Приемат се в галоп, без продължителни дискусии, серия законодателни постановления, които гарантират юридически функционирането на държавните институции и органи на управление между сесиите на Народното събрание. През декември 1880 г. правителството на П. Каравелов получава правото да управлява със законови разпоредби — започва поредицата прецеденти, често определяни като пълномощия срещу пълномощията. Това косвено натоварване на изпълнителната власт със законодателна сила несъмнено стабилизира началния държавнически ритъм на страната. Но видяно от друг ъгъл, то създава идеята за управление чрез особени пълномощия, която по-късно ще бъде реализирана по съвсем различен от първоначалните замисли начин и най-вече със съвсем друга цел. Изобщо законодателната дейност на първите народни събрания обръща най-напред внимание на институционалното строителство, което се осъществява с непознати за балканската практика темпове.

Ако първото българско правителство веднага след назначаването си съставя 12 проектозакона, то това от март 1880 г. предлага значително повече, които са приети незабавно от Народното събрание. В годините след пълномощията, между 1884 и 1885 г., са приети още 49 закона, регулиращи отделни страни от българския институционален, политически, културен и стопански живот.

На 27 януари 1881 г. българското правителство се отнася пряко към представителите на великите сили, като протестира срещу третирането на българите в Европейска Турция и настоява за изпълнение на реформените проекти, предвидени за нея по Берлинския договор. Това е израз на самочувствие и единство. Лоялната партийна борба, модерната партийна полемика в пресата, дискусиите в парламента, развитието на партийните ядра в провинцията сигнализират за добро начало, изразено най-вече в употребата на законни средства, мерки и изяви в борбата за власт и в държавното строителство.

Противно на апокалиптичните предсказания на вътрешни пророци и външни наблюдатели, държавната машина функционира и при либералното управление и само тогава поради предимството на мнозинството се постигна успокоителният ефект на приеманите закони и разпоредби.

Острите партийни и личностни полемики, които често са поощрявани или възпирани отвън, постепенно се насочват и дори централизират около една появила се още на Учредителното събрание тема — правата на монарха и духа на конституцията. Всичко останало придобива функционален от това противопоставяне характер, в смисъл на мнение и позиция. От емоционалната тема за титулуването на княза — «Светлост» или «Височество», до правото му да назначава правителства без мнозинство, както бе направено с първия български кабинет — всичко се свежда до тълкуването на конституцията и до зрелостта на българите да я спазват.

Идеята, че конституцията е трудно приложима за българските условия в този си текст и че това излага на опасност стабилитета на държавата и пречи на изпълнението на нейните външни и вътрешни исторически задачи, не е идея само на непрекъснато оплакващия се от липса на власт княз. Тя е и искрена загриженост на някои консервативни дейци, които, разбирайки европейския граждански и политически опит, намираха, че следва да се «върне» назад темпото на българската демокрация, за да бъде спасена тя от реверси и непоправими деформации. Но независимо от степента на тези опасения и тяхната истинска мотивация сблъскването между привържениците и ревизионистите на конституцията поднесе първото сериозно изпитание на българското държавно-политическо развитие. Не по друг начин, а с решение на Народното събрание Търновската конституция е внезапно суспендирана. Този тригодишен период от българската история, разположен в хронологическите граници — 27 април 1881 — 6 септември 1883 г., — е познат с названието «държавен преврат», довел до така наречения режим на пълномощията. Причините за установяването на тази особена форма на управление в България лежат в противоречията между либералните идеи и настроения и по-умерените потребности в българската политическа модернизация, от една страна, и нескриваната неприязън на част от отговорните за руската политика личности спрямо забележителното развитие на българския политически либерализъм, от друга. Допълнителни фактори несъмнено се присъединяват към тази обща причинна връзка — негативната преднамереност на княза към конституцията, още преди да пристигне в България, успехът на либералната пропаганда да портретира консерваторите в неблагоприятния «чорбаджийски» имидж, което от своя страна предизвиква ненужна агресивност на самите тях, а също и провала на княжеския институт да създаде условия за добри и съзидателни отношения между княза и новата българска интелигенция.

Независимо дали е класически държавен преврат или ограничаване само на парламентарно-конституционния живот, след като самата конституция е суспендирана, промяната от април 1881 г. е първата плесница за младата българска демокрация. Завръщайки се от погребението на убития руски император Александър II, княз Батенберг е придружен от един финландско-шведски офицер на руска служба — генерал Казимир Густавович Ернрот — личен приятел на българския монарх, военен министър на българите, администратор, ползващ се с доверието на новия император. Междувременно в Русия Батенберг се уверява, че новият руски владетел има твърдото намерение да ликвидира и малките наченки на конституционно управление там, започнати в края на живота на Царя-Освободител. Убеден, както и повечето тогавашни консерватори, че конституцията е пречка за по-динамичното развитие на страната, Батенберг, усещайки, а може би и получавайки пряката руска подкрепа, извършва регламентирано посегателство на конституцията, облечено в мантията на държавна загриженост и народна воля.

Между 14 и 21 юни са проведени избори под строг контрол и брутални мерки против привържениците на княза. За членове на Великото народно събрание са избрани удобни и послушни за предстоящата антиконституционна операция депутати, някои от които са искрено убедени в необходимостта от този акт за доброто на страната. На 1 юли 1881 г. не другаде, а в Свищов — първият свободен български град — се свиква ноторното II велико народно събрание. Събранието с гласуване отменя Търновската конституция и делегира своите пълномощия на държавния глава за седем години, като предвижда свикването след това на ново Велико народно събрание с цел окончателното преразглеждане на конституцията въз основа на натрупания през предстоящите години опит и възможности.

Установеният по формално-конституционен път режим на пълномощията, при който между 1 юли 1881 и 23 юни 1882 г. в България няма министър-председател, а тази функция е прехвърлена на княза, поставя много въпросителни пред бъдещето на българската държава. Оказва се, че могат успешно да се осъществяват антиконституционни акции по парламентарен път. На 1 ноември 1881 г. са проведени избори за нов институционален орган — Държавния съвет, чийто председател става авторитетният Тодор Икономов. Отношението спрямо тази институция е първата причина и проява на разцепление вътре в Либералната партия, толкова силна доскоро със своето единство. Петко Каравелов за разлика от Драган Цанков се обявява принципно против създаването на Държавен съвет и към края на 1881 г. заедно с П. Р. Славейков, З. Стоянов и др. попълват състава на новата политическа емиграция след 1879 г., заминавайки за съседна Източна Румелия или в Румъния (Гюргево).

Временното отслабване на Либералната партия вследствие успехите на преврата не донася автоматическо засилване на консервативните сили в страната, както се очаквало. Расте не популярността на княза, който е персонифициран с промяната най-вече поради предварителните си предупреждения за абдикация, ако не се «узаконят» някои негови условия. И когато в политическия живот на княжеството настъпва периодът на реализация на декларациите, става ясно, че не данъчни облекчения и не спокойствие за съзидание носи новата система на управление. Насърчителното законодателство в полза на търговията и премахването на някои бюрократични затруднения не променят диктаторския характер на управлението, което става ясно и за по-малко просветените поданици. Настъпва «времето на генералите», когато руската политика, а и самият княз смятат, че най-голямата сигурност за съюзнически връзки и за ред в страната е условието България да бъде управлявана от руски чиновници като министри.

След посещението на Александър Батенберг през април 1882 г. в Петербург от 23 юни 1882 до 7 септември 1883 г. България има министерство с премиер руският генерал Леонид Соболев, плътно подкрепяно от българските консерватори. По-малко от месец след това Тодор Икономов подава оставка като председател на Държавния съвет, който загубва своята административна независимост. Българското правителство на Соболев се опитва да реши националните проблеми на страната единствено в полза или в близост на интересите на Русия. Възниква т. нар. железопътен въпрос, означаващ проектиране на жп система на страната в интерес на нейното приобщаване към Запада или в полза на руското проникване към същия район, но през българска територия. Политиката на Соболев, по присъдата на руския историк С. Д. Сказкин, може да се приеме като етап от русификацията на България и превръщането й в задунайска губерния — фраза, чувана често в онези времена. Куриозното е, че с очертаващия се провал в административната и институционалната политика на генералския режим, възникват и подозренията спрямо Батенберг от руска страна, които после ще бъдат декларирани открито. Следва да отбележим, че в борбата против режима на пълномощията забелязваме един многозначителен парадокс — повечето политически сили в страната търсят активно сътрудничеството с генералите и руските дипломати, независимо дали става дума за заздравяването на режима или за неговото сваляне. Тази двузначност се отнася до персоната и ролята на княза и това ще стане една угнетителна традиция в българската политическа история, където забележителните изключения в това отношение само ще потвърждават желязното повтарящо се правило.

Консолидацията на либералните сили в страната показва зрелостта и устойчивостта на търновските традиции в българското общество, колкото и кратки да са те като календарна хронология. В началото на 1883 г. режимът на пълномощията като идея, администрация и престиж стремително запада. Оказали се в неочаквана изолация, консерваторите търсят контакти с умерените либерали. Рязкото изменение в политическия баланс вътре в страната се дължи на два фактора: провал на идеята за вътрешна стабилизация чрез пълномощията и липса на достатъчно надеждна опора от руска страна, защото разпорежданията на представителите от Русия са противоречиви или неприемливи поради своята императивна крайност. В новата българска държава постепенно се създава непреодолимото впечатление, което после за някои ще стане убеждение, че следването на руските съвети невинаги отговаря на благото на отечеството, още повече когато тези внушения са крайно противоречиви. Пряка тенденция от тази зависимост става драстичната нетърпимост между Соболев и българските националисти консерватори, което се изразява във външнополитическите акции на правителствата. Когато на 4 септември 1883 г. е постигнато споразумение между консерватори и либерали за отстраняването на руските генерали от българското държавно управление, става ясно, че българската демократическа идея и българската външнополитическа независимост са в агресивно контранастъпление. По-късно се постига споразумение и за възобновяване на конституцията. Не бива да игнорираме важното обстоятелство, че по време на тези необикновено драматични промени Батенберг разисква предпочитанията си по-скоро да абдикира, отколкото да се съпротивлява на русите вътре и вън от страната. Рисковете от завръщането на конституцията и нормалния парламентарен живот в княжеството са поети от елитните политически сили по мирен и почти елегантен начин. Консерваторите предпочитат да загубят завинаги своето политическо влияние, отколкото да бъдат проводници на чужди диктаторски принципи и методи в българското държавно управление. Те си отиват тихо, но с чест от българската политическа драма, която, без да подозират самите те, тепърва започва.

«Износването» на режима на пълномощията не бива обаче да бъде гледано само от негативни показатели. Несъмнено в българското политическо мислене се насажда пагубната идея, че «може и така», което на нас, на немци, италианци, японци и унгарци не е донесло нищо хубаво. Но в същото време тъкмо през тези две години се създава равномерен ритъм на стопански взаимоотношения, компрометира се, макар и частично, политическата и гражданската демагогия, създават се темелите на управляваната централизирана държава. Режимът на пълномощията бе и особен опит за модернизация и централизация на управлението. България едва ли би понесла изпитанията на кризите от 1885–1887 г. без този период, колкото и отблъскващ да е той за тогавашните непредвидливи съвременници.

Доста скептичен по отношение на българските либерали, княз Батенберг е принуден да се присъедини към тях с признанието за провала на режима на пълномощията, не толкова като политическа програма и административен реформизъм, колкото като намеса в дълбоко демократичния дух на българите, при които ирационалният стремеж към абстрактна справедливост се оказва по-силен и значим, отколкото прозаичните съзидателни и постепенни мерки в строителството и стабилизацията на държавата. Със своята колеблива природа, но верен политически инстинкт Александър I Български накрая решава да се раздели със своите помощници отвън, още повече че защитниците му вътре в страната стават все по-малко. На 6 септември 1883 г. новото III обикновено народно събрание възстановява Търновската конституция, която оттогава нататък става символ на българската демокрация. На 5 декември Държавният съвет прекратява своята дейност, което окончателно преустановява режима на пълномощията. Между 7 септември 1883 и 23 юни 1884 г. князът назначава правителство на Драган Цанков въпреки резервите и възраженията на «каравелистите». Режимът на пълномощията, провалил се като обществено-политическа акция, но и създал психологическите и институционалните предпоставки за бъдещата българска сигурност, остава в историята. Той дава два урока на българските поколения. Първият е, че не може да бъде манипулирано едно народно представителство с антипарламентарни начертания, и вторият — че на страната са потребни граждански мир и държавен стабилитет за извършващата се стопанска и институционална модернизация. Този външно противоречив, но вътрешно зависим и допълващ се извод от ранното българско политическо наследство след Освобождението, интуитивно или поради политически интелект, е различно осмислян от българските държавници, но никога не е лекомислено пренебрегван, поне до началото на XX век.

Оттогава просветените политически българи започват да се замислят върху отделните текстове на конституцията, които звучат като музика за ухото, но са доста съмнителни като практическо приложение. Дали държавата прави хората, или хората правят държавата? Този мъчителен въпрос застава пред българското общество и не слиза оттогава до наши дни. Като конституция на прецедентите, а не толкова на елементарните поправки, Търновската конституция не става гарант за парламентаризма, дори и когато е триумфално възстановена от победилия български либерализъм. Нейният основен дефект — дебалансирането на властта — вече носи изпитания за българското демократично и прогресивно развитие. А те тепърва предстоели, и то не само в една насока...

Всяка предпазлива проява от страна на княза и българските сили на плаха и условна самостоятелност след изгонването на генералите Соболев и Каулбарс от страната се приема често в Петербург за антируско начинание. Тъкмо по това време руският пратеник на българския престол княз Александър I вече се споменава в руската дипломатическа кореспонденция като «чужд и враждебен на руските интереси», въпреки често засвидетелствуваната от княза лоялност към новия руски император Александър III — реакционер и амбициозен самодържец.

Когато през есента на 1884 г. в българската столица пристига новият дипломатически агент на Русия А. И. Кояндер, той веднага предупреждава директора на Азиатския департамент И. А. Зиновиев: «Докато в лицето на българския княз виждаме враг, ние не можем да разчитаме на него... но следва и открито да установим, че най-враждебно към нас се отнасят либералите». Тази странна и немотивирана трансформация от симпатии и подкрепа към резерви, макар и персонифицирани в княза, не застрашава ембрионалната българска демокрация. Тя успява да възстанови конституционния живот и управление по мирен път, без ексцесии, без улични стълкновения и без политически затворници. Този реален исторически факт става второто доказателство за наличие на българско чудо, което следваше да бъде потвърдено по един изумителен за цяла Европа начин през страшните и славни времена на незабравимото българско Съединение.

Още преди да започнем разказа за първото напълно самостоятелно българско дело в новата ни история през 1885 г., следва отново да се върнем към причините за «отскачане» на малкото българско княжество от приписвания и предричания му второкачествен статут в балканската политическа и стопанска система. Несъмнено продължителните натрупвания през възрожденската епоха, сравнително лекият режим на пътувания, стопански инициативи и образование в системата на османското владичество, развитието на българската общинска демокрация и достъпите чрез една имперска територия до различни точки на света създават условия за изграждането на една солидна хуманитарна и политическа интелигенция, която извлича от опита на националноосвободителното движение и рациото на държавното строителство. Брилянтното поколение български политици през разглеждания период в по-голямата си част се изграждат още преди Освобождението, макар че малцина от тях съединяват в практика ръководство на национални съзаклятия и управление на държавни съдбини. Това изненадващо за другите богатство от управленчески елит е персонален адекват на напредналата фаза в сравнителен план на българското стопанско, културно и политическо развитие още в условията на османската власт. В този смисъл българското чудо не се пръква от нищото, а е естествено продължение на една историческа традиция и перспектива.

Дипломатическата, политическата и емоционалната подготовка на българското съединение е органическа част от началната фаза на това чудо, което след 1885 г. вече окончателно престава да бъде приемано с инерцията на едно дълбоко вкоренено пренебрежение. Пътищата на този триумфален епизод в новата българска история са предмет на следващото изложение.

Пътищата на първото българско обединение (1885 г.)

Когато на 30 септември 1884 г. е сключена митническа спогодба между Княжество България и Източна Румелия, малцина наблюдатели очакват, че тя ще има толкова кратък живот. Но от нейните постановления за безмитен внос на основните произвеждани стоки в двете страни неосведомен чужденец едва ли би забелязал, че тази условна стопанска интеграция е последната стъпка от една продължителна съединистка кампания, преминала през много разочарования, тревоги и надежди, но никога не изоставена като първостепенна, неизбежна и предстояща акция на населението на двете разделени държави. Защото историята на Източна Румелия в значителна степен наподобява развитието на княжеството в политически, културен, институционален и дори демографски план въпреки комичните гранични постове на вакарелските възвишения. В края на 1883 г. на авансцената на българската партийнополитическа драма изпъква вече противопоставянето на двете либерални партии. Разпускането със заповед на Гаврил Кръстевич на Областното събрание заедно с Постоянния комитет, излъчван от него, осъществено на 27 август 1884 г., създават възможност на свалените от власт либерали (казионисти) отново да подхванат съединистката идея. Тогава настъпва часът на възраждането на никога неугасналата идея за близък съюз, чието осъществяване има нужда от кратка ретроспекция.

Българското освобождение през 1878 г. става и отправната точка на един друг общ път, отново задръстен от тежки исторически препятствия — пътят към обединението. Последното понятие става политически и емоционален символ не само на изконните надежди на българите, но и парола за онова единство, без което тяхната близка реализация става практически невъзможна.

В началото има само протести. Изпращат се мемоари до европейските държави, в Македония избухва Кресненско-Разложкото въстание. Всенародният стремеж за обединение на българските земи в една държава се проявява при свикването на Учредителното събрание във Велико Търново, което приема конституцията на свободното княжество. Тук се събират представители от всички части на България, споени от общото възмущение. «Княжеството — пише в. «Витоша» — е надеждата и на Македония, и на Южна България.»

В църквата «Св. Никола» в старопрестолния град започват бурни обсъждания на общонародния въпрос. Но опитът да се използва този пръв форум за отхвърляне решението на Европа е осуетен. Поставено в политическа изолация и ангажирано със сложни вътрешни проблеми, руското правителство след войната избягва всякакви затруднения от външнополитическо естество. То бърза с административното устройство на свободното княжество.

Депутатите са принудени да започнат сами. Приет е чл. 39 на Търновската конституция, който прокламира духовното единство на българите в лицето на екзарха независимо от тяхното политическо разпокъсване. А в това време из европейските столици обикалят двама румелийски пратеници — Иван Евстатиев Гешов и д-р Георги Янкулов. Те са натоварени със задачата да пледират каузата на южнобългарското население, като молят за отстъпки при прилагане решенията на Берлинския договор за областта. Това е първото, но не единствено предизвикателство срещу този диктат.

Преосмислило опита на протестните пориви и наивитет на българите в първите месеци след Берлинския договор, след 1879 г. съединисткото движение навлиза в зрялата фаза на комбинираните инициативи на масов натиск, външнополитически инициативи на княжеското правителство на официално равнище и по линията на «личната» дипломация и рутинната вътрешна подготовка за революционен акт. То става истинско народно дело, носещо не само идеите и идеалите на българската национална революция, но и традициите и особеностите на нейната практическа организационна структура. Своеобразен преход към съединисткото движение осъществяват комитетите «Единство». По отношение на вътрешните условия в Източна Румелия съединисткото движение практически няма местни противници. То е насочено много повече срещу обременения, наложени изкуствено отвън, отколкото срещу притесненията на вътрешната администрация. През април 1880 г. с одобрението на княза по европейските порти хлопат Константин Величков и Димитър Наумов. Този плах опит за съединение убеждава, че е необходима по-търпелива работа.

В средата на май 1880 г. в Сливен се свиква събрание на представителите от всички градове и села в Южна България. На него присъствуват като делегати от княжеството Стефан Стамболов и Георги Живков. По настояване на Стамболов делегатите избират Централен комитет и набелязват неговата първоначална дейност. В него влизат Константин Величков, Иван Стефанов Гешов, свещеник Георги Тилев, д-р Георги Странски и д-р Георги Хаканов. През ноември 1882 г. правителството на генералите в княжеството назначава Петър Берковски за специален княжески политически агент в Източна Румелия. Той има за задача, както сам пише, «да работи по съединението на тази последната с княжеството под ръководството на тукашното руско консулство».

Европейската политическа обстановка не е благоприятна за реализация на съединистката идея. Нито една от великите сили не иска да посрещне изпитанията на една опасна ревизия на Берлинския договор. Балканските монарси проявяват станалата вече нарицателна вътрешна слабост. След преврата от 1881 г. софийският княз Батенберг стремително губи престиж в чужбина, стабилитет вътре в страната и доверие в Петербург. Пред дейците на Съединението стои мълчаливата неизвестност — какво да бъде направено, за да се спре нарастващата враждебност на Европа спрямо обединителната активност на българите в Източна Румелия, която вече не може да бъде скривана. Тесните културни и политически контакти между София и Пловдив, очевидната изява на областта като българска административна единица, трескавата дейност на комитетите за съединение вещаят скорошен пореден политически взрив в центъра на Балканите, чийто евентуален изход никой не би могъл с точност да подскаже.

1884 г. носи нови надежди за българите. В княжеството е възстановен конституционният режим. В първите месеци на 1884 г. Източна Румелия е залята от митинги, на които се настоява за обединение със свободното княжество. Успехът на подетата акция проличава най-ясно на 1 април, когато Народната партия успява да превърне митинга, свикан в полза на Богориди, в съединистка демонстрация. Напрежението се повишава.

Въпреки че оценяват неблагоприятната международна обстановка, съединистите изпращат отново двама свои представители — Иван Ст. Гешов и Христо Христов — да пледират за каузата пред европейските държави. На път за Европа те спират в София, където разговарят с министър-председателя Драган Цанков. Мисията на румелийските пратеници остава без резултат. Напразно Гешов и Христов тропат по европейските врати. Гладстон, тогава министър-председател на Англия, отказва да ги приеме. В Париж ги отпращат любезно, а във Виена — със съжаление. До Петербург не стигат. Цяла Европа стои зад Берлинския договор.

Докато великите сили притискат княжеското правителство, комитетското движение прехвърля Балкана. Южнобългарското население не остава назад от своите северни братя и също основава комитети. На 10 февруари 1885 г. в Пловдив се създава комитет, наречен по-късно Български таен централен революционен комитет. Инициативата принадлежи на апостола от Априлското въстание Захари Стоянов. През март 1885 г. БТЦРК издава първото си «Възвание към българите в Източна Румелия». В него комитетът открито се обявява против по-нататъшното съществуване на Източна Румелия като откъсната от княжеството област. Опълченските дружини организират митинги в подкрепа на националното обединение. Неуспехът на усилията да се подпомогне българското население в Македония и Одринско по дипломатически път подтиква македонските комитети в княжеството и Източна Румелия към организиране на въстанически движения. Под ръководството на комитета на 19 май 1885 г. в столицата на областта тържествено се чествува деветгодишнината от героичната смърт на Христо Ботев.

Богатият опит на дейците от княжеството, Македония и Източна Румелия довежда до заключението, че при суровите реалности на тогавашната политическа обстановка съединистката акция следва да бъде осъществена само в една посока, като Македония и Одринско са видени като следваща стъпка по този път. Всички усилия са концентрирани към Източна Румелия, към която са насочени политическите и интелектуалните сили на нацията. Пътищата на българското съединение се вливат в един по-малко съединистки път, чието успешно извършване изисква повече усилия, повече мъдрост, но и по-малко жертви.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив изглежда необичайно притихнал. По калдъръмените улички на града се чуват само стъпките на патрулните войници. Но в затъмнените къщи комитетските дейци чакат уговорения сигнал. В това време към града се промъкват въстаническите отряди. Първа пристига Голямоконарската чета, водена от опълченеца Продан Тишков с прозвището Чардафон Великий, а след нея част от станимашките въстаници. Със специално възвание, написано от Захари Стоянов, БТЦРК се обръща към народа и го призовава към готовност за отбрана на Съединението.

На 6 септември 1885 г. България осъмва с радостна вест: Съединението е провъзгласено. Край на разделянето на Северна и Южна България. Всички европейски осведомителни агенции разнасят новината, която пресича и Атлантика. Поставено пред свършен факт, българското правителство приема извършения акт, а Александър Батенберг издава официален «Указ на обединението». «Двете Българии» стават една!

Паметната акция в Пловдив от септември 1885 г. се извършва, когато между Княжество България и Източна Румелия не е преставала да съществува общност, когато двете правителства са подготвили с целенасочени мерки едно своеобразно «съединение» на духа. Това предхожда и предопределя дипломатическото, политическото и административното съединение. Актът от 6 септември е подготвен и осъществен от БТЦРК, но в защита на делото се включват всички среди на българското общество — от народните маси и интелигенцията до правителството и княза. Чувството за национална общност и стремежът към оцеляване и напредък чрез единство не са накърнени от неизбежните дребни партийни страсти или лични амбиции. И източнорумелийската администрация, и княжеските правителства, и дипломати, военни и публицисти, официални и неофициални пратеници — всички следват и се подчиняват на високия политически градус на съединисткото движение. Княжеските войници се прегръщат с жандармерията при влизането на българската войска в Пловдив.

Българската общественост и отделните български политически дейци независимо от острите вътрешни разногласия успяват да оползотворят съществуващите противоречия между великите сили и чрез своята търпелива тактика на изчакване постепенно довеждат до взаимна неутрализация на тяхното противодействие на Съединението.

Съединението завинаги отстранява измислицата за Източна Румелия, провокативно създадена от англо-германската дипломация в Берлин. Изкуственото разделение на «румелийци» и българи, което застрашава националното единство на българския народ, е пометено от самия народ. Дилемата «румелийци или българи» е решена завинаги.

От гледна точка на по-сетнешните събития можем сериозно да се позамислим каква етническа изобретателност можеха да проявят враговете на това единство, ако делото от 6 септември 1885 г. не бе така решително започнато в Пловдив, така умело защитавано в София, отстоявано в Копенхаген, Виена, Лондон, Париж и Цариград и така храбро защитено при Сливница и Драгоман.

В дипломатическата история на Съединението българите осъществяват един важен подход, слабо познат в практиката на европейските освободителни движения. Онези дейци, личностно обвързани с нарушаването на един европейски договор, след 6 септември отстъпват тактично мястото на дипломатите от кариерата, които осъществяват неговата дипломатическа защита.

Успехът на Съединението, колкото и условен да е той в сравнение с националните стремежи, свидетелства, че малките държави могат да избягнат в известна степен постоянната намеса на европейските сили по решаващи въпроси от тяхното национално и държавно развитие. Обединението на двете части на България през 1885 г. придобива облика на пример с историческо значение за националноосвободителните и обединителните движения през деветнадесети век. Напразно ще търсим външни вдъхновители, крепители и защитници на българското съединение. То е българско дело и българско завоевание.

При обявяването на Съединението Ст. Стамболов се обръща към българския княз Ал. Батенберг с предупредителната, но реална дилема: «Пред Вас, Ваше Височество, се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив (т. е. Съединение и слава — бел. авт.) ... другият е през Свищов, Дунава и Дармщат (т. е. абдикация и забрава — бел. авт.)». Била е необходима изключителна решителност от страна на амбициозния млад монарх, за да избере първия път — той знае, че рискува най-много престола, без това застрашен, но си осигурява славата. Но за българския народ този път означава неизвестностите на едно предизвикателство към Европа, което би могло да му струва много скъпо. По-късно, на полето на честта, българският княз става първият балкански монарх, заслужил такава бойна почит с малко помпозното име — «героят при Сливница».

Като дръзко предизвикателство срещу Берлинския конгрес Съединението не можеше да не предизвика общобалканска криза и да не стане обект на спешни дипломатически консултации, инициативи и решения. При възприемането на Съединението от 1885 г. настъпва една странна само за непросветените свидетели външнополитическа инверсия. Русия, създателката на голяма България, се противопостави на съединисткия акт, та макар и под несъстоятелния претекст, че не одобрява начина, по който той е извършен, докато английското правителство, което стои в центъра на заговора срещу България през лятото на 1878 г. в Берлин, след много бърза и кратка консултация се обяви в негова защита.

Разбира се, тези противоположни позиции не следва да се абсолютизират. Нито една велика сила не можеше открито да одобри нарушение на договор, подписан от нея, още повече извършен от незначително периферно княжество между Дунав и Стара планина. Това е едно класическо нарушение на статуквото и намеса във «вътрешните работи» на Турция от гледна точка на международното право и европейската източна практика.

Допълнителен благоприятен фактор в реализацията на Съединението е обстоятелството, че всички сили, дори и Русия, предупредиха разгневената Порта, да не влиза, в Източна Румелия, а настръхналата Гърция да запази спокойствие с предупреждение за морска блокада. Опитите за антибългарско обединение между Сърбия, Гърция и Румъния от края на септември пропадат след енергичните заплахи на разтревожената европейска дипломация. Тези мерки са продиктувани от наложилото се твърдо убеждение, че българите «пипат» много сериозно този път и че работата няма да свърши, а ще се усложни, ако им бъде даден елементарен урок по послушание.

Веднъж убедили се в българския произход, характер и целенасоченост на септемврийската акция, великите сили постъпват по съвсем друг начин и със съвсем друг подход спрямо София дори и когато формално осъждат по протоколна необходимост този дързък акт.

На 24 октомври 1885 г. в Цариград е свикана конференция на равнище посланици за справяне с усложненията, предизвикани от българската акция. Именно на нея рязко се откроява различната от другите сили позиция на Англия, чиито представители в Пловдив и в София по-рано са видели и преценили близката самостоятелна значимост на българската държава. Излизането на Англия от позицията на блюстител на Берлинския договор до условен, но реален защитник на Съединението е предизвикано и от увереността, че абсурдната позиция на Русия «Съединение без Батенберг» също не предвижда възстановяване на стария режим в Пловдив. Дори и да приемем, че Солзбъри не е знаел за предварителните ангажименти на Русия спрямо евентуалното съединение, взети през 1881 г., в системата на Съюза на тримата императори, той разбира, че е настъпила крайна негативна еволюция на русите спрямо някогашното им любимо дете — Батенберг, а с това и към България.

Сръбско-българската война (1885 г.)

Проточилите се заседания на конференцията в Цариград, които в много отношения напомнят на тези през декември 1876 г., са внезапно прекъснати от светкавичната новина, че Сърбия обявява война на България на 2 ноември и че вече е нарушила българските държавни граници. Този отблъскващ прецедент в новата история на сръбско-българските отношения, при който една славянска страна напада с коварство и в гръб съседна сила, която се обединява за сметка на общия враг, налага траен, а в някои отношения трудно поправим отпечатък на подозрения, стигащи до абсурдна ненавист. «На Европа се пада да отсъди — четем в нотата на българския външен министър Илия Цанов по този повод — кой в настоящия момент е поел инициативата за тази война и на коя страна е правото.» От кулоарите на заседателните зали и зелените маси съдбата на българското съединение вече се решава на бойното поле. Историята на тази умопомрачителна акция на Сърбия срещу българите е добре известна днес. Тя е позната в европейската военна история и като «война на генералите срещу капитаните». Защото след Съединението и пристигналото неодобрение от страна на Александър III последва един също безумен акт, който също ще се помни от българите — императорът нарежда на руските учители на българското войнство — офицерите на българска служба — да напуснат армията. И това става в момент на смъртна опасност не само за съдбата на Съединението, но и за независимостта и самото съществуване на цялата държава! Така българите остават сами на света, излъгани от Освободителката и подло нападнати от «братята-славяни» откъм северозапад при една напълно незащитена граница. Българската драма продължава с нови неизвестности, промени и обрати.

След един паметен марш от южната граница до подстъпите на София във време, когато руските офицери чакат в София сръбските победители, българската армия извършва истински чутовен подвиг, помнен, но слабо оценяван и при най-патриотичните ни изригвания на програмирана гордост. В тези дни всички съпричастни към Съединението — от Батенберг до последния набран доброволец за армията, показват всичко друго освен липса на кураж, увереност в бъдещето и готовност за саможертва пред олтара на обединеното отечество. Патетиката става прозаично ежедневие, а партийната полемика — атавизъм от близкото минало. Българите са единни като никой друг път пред лицето на една многолика и многостранна унищожителна опасност!

Изпитанията на една война, в която слисана Европа научава за всеобхватната, от редутите на Видин до хълмовете на Гургулят, победа на българите, извоюваният с храброст и умереност мир с крал-Миланова Сърбия внасят категоричен обрат в самото третиране на източнорумелийския въпрос. Започва нова фаза в дипломатическата история на Съединението, в която вече се търсят формули и комбинации за неговото приемане в приемлива за Турция конфигурация и в успокояваща за останалите балкански сили форма. Военният триумф на българите става безценен дипломатически капитал за съединистката кауза въпреки отчайващото и губително упорство на Русия.

Извоюваният от българите мир в кампанията през есента на 1885 г., когато само намесата на Австро-Унгария, защитаваща своето унизено протеже крал Милан, спасява Сърбия от тежък, да не кажем пълен военен разгром, е разменен само за една условна сигурност — неразрушимостта на съединителния акт от 6 септември. Българската войска принудително е евакуирана от Пирот въпреки петициите и изявите на местното население за присъединяване към историческото отечество. Сключеното на 9 декември примирие между Сърбия и България предвижда до края на годината армиите да се оттеглят в границите преди войната и подписването на мирния договор да стане след два месеца. Като че ли в тази коварна война няма брутални агресори и подло нападната в тила братска държава, няма победени и победители! Решителните сражения при Сливница на 5, 6 и 7 ноември, контранастъплението при Гургулят, падането на Пирот, незабравимата защита на Видинската крепост са сведени само до протоколно дипломатическо признаване на акция, която отдавна е завършила в Пловдив.

На 20 януари 1886 г. е сключено споразумението между България и Турция за преминаването на Източна Румелия в управление на българското княжеско правителство. На 3 март след продължителни преговори с Букурещ е подписан мирният договор между България и Сърбия, който възстановява териториалното положение между двете страни от преди войната. Най-сетне на 5 април 1886 г. е подписан т. нар. Топханенски акт, който окончателно признава Съединението при съгласието на великите сили. Двете области запазват статута си, но българският княз се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия за срок от 5 години, след което следва да се потвърди. Започва институционалното Съединение още от 1 януари, когато се осъществява скрито сливане на двете административни структури. Съединена България има вече 23 окръга, 84 околии, 70 града и 4684 села. Общата й територия обхваща 96 345 кв. км. Още на извънредната сесия на Четвъртото обикновено народно събрание българското правителство хладнокръвно демонстрира и институционалното съединение между държавите сестри, като на заседанията присъствуват и депутати от Източна Румелия в противоречие със споразуменията, санкциониращи административното различие между двете области, които в парламентарен смисъл трябваше да останат разделени. Общобългарското народно събрание превръща крехката трибутарна държавица, стеснена до Стара планина, в значима балканска сила. За пръв път в Тронното слово на княза през юни 1886 г. не се споменава нищо за Русия. Някои приемат този стъписващ факт като израз на тактичен укор за поведението на императора по време на Съединението и се надяват противоестествената неприязън да бъде навреме спряна. Други са вбесени от черната неблагодарност на «немеца» и виждат в това основание за руската враждебност спрямо него. Започва едно често срещащо се печално повторение в българската история, тръгнало във времената на Санстефанския договор — в часа на победата да не се вижда близката опасност от последствията, радостта от постигнатото скоро да бъде помрачена от тревогите на внезапните нови изпитания. Тъкмо така става и веднага след Съединението.

Ако на Общобългарското народно събрание всички дейци и партии изразяват възторжено задоволство от победната акция между София и Пловдив, то около начините на нейната реализация и бъдещето на свободна България се развихрят постепенно остри полемични обвинения. Задава се вече отблизо тягостната неизвестност в руско-българските отношения, която не вещае нищо добро за нова България. Когато още на 17 юни временно управляващият руската легация в Цариград Ону връчи нота на Портата, протестираща от името на Русия срещу присъствието на източнорумелийските депутати в Народното събрание, става ясно, че императорът не смята работата за приключена. Още от пролетта на 1886 г. в Сърбия, която не може да се примири с унизителния разгром през войната, са свикани два войнишки набора. В дипломатическата кореспонденция се вмъква темата за сръбски реваншизъм, а и за нещо по-страшно — между май и август е забелязано едно недекларирано единство между Русия, Сърбия и Турция срещу българското правителство, което не изключва възстановяването на турската администрация в Източна Румелия.

В тази напрегната обстановка морално-историческият кредит на Русия сред българите, създаден в продължение на столетия, стига до точката на пълно изчерпване. Откритата позиция на Русия, окуражаваща детронацията на Батенберг, не само злепоставя руската дипломация в цяла Европа, но и буди недоумение сред българската общественост, защото Петербург защитава княза във времена на най-ниската му популярност в страната и посяга на неговата княжеска прерогатива тъкмо в момента, когато той е заслужил една трогателна реабилитация пред своя народ. Българите следва да избират между Русия и своя княз и мнозина политически дейци с пълната убеденост, че служат на отечеството си, предпочитат първата. Във вестници, заседателни зали и кафенета се носи предсказанието, че «немеца ще си отиде» и че «злото е в двореца». Разграничилите се още след Освобождението русофилски и русофобски политически сили, възникнали инцидентно, при разглеждане на един или друг въпрос, в който има съществен елемент от външнополитическа намеса, се приближават до линията на пряко противопоставяне.

Като че ли новото политическо русофобство у нас е русофилство, преобърнато с главата надолу от внезапната и неочаквана враждебност на една сила, която по думите дори на Стамболов «бе свята за нас».

През юни главата на българското правителство Каравелов, придружаван от председателя на Народното събрание Стамболов, отиват при приемника на Кояндер — новият дипломатически агент П. Богданов, и го молят Русия да не се вторачва толкова в персоната на княза, «защото той е твърде ограничен от конституцията, за да играе важна роля в бъдещите пътища на България» — твърдение, несъмнено преувеличено, но добронамерено. Напразно. Телеграмата, долетяла веднага от Петербург, изразява не само несъвместимост между руското благоразположение към България и присъствието на Батенберг там. Предстоят подхвърляния за недоверие към самия Каравелов. България следва да пожертвува своя княз срещу неясното обещание за възвърнато благодетелство. Междувременно с типични за методиката на руската политика категоричности и колебания вървят плановете за подкрепа и дори организация на таен заговор срещу княза. Пътищата на българското обединение, в които септември 1885 г. е само важна стъпка, тръгват към едно опасно вътрешно разединение, трагично забавило предстоящите обединителни хоризонти!

Сами на света (1886–1887)

В ранното утро на 9 август 1886 г. още спящата София е събудена от една зашеметяваща новина. Князът е детрониран и вече е на път да напусне страната. Група офицери, представени от Н. Груев, Анастас Бендерев и Радко Димитриев, принуждават с оръжие в ръце българския монарх да подпише манифест за своята абдикация. Започва една продължителна и пагубна драма, чийто обхват по време и последици в перспектива тогава никой не е очаквал, независимо от политическите си пристрастия. Превратът е осъществен в особено историческо междувремие. Изборите в съединена България през юни 1886 г. носят съкрушителен удар по цанковистката русофилска опозиция, като заздравяват общонационалното настроение срещу руския патронаж във вътрешната и външната политика. От друга страна, дирижираната от Русия дипломатическа изолация на България, въпреки поощрителните възторзи от Виена и Лондон, финансовите обременения, слуховете за предстояща война със Сърбия, нарастването на междупартийните борби и др., създават впечатление за крещяща необходимост от решителна промяна за стабилизацията на страната. Мнозина български политически дейци, прославили се в кампанията срещу сръбските офицери, и скептични по отношение на симпатиите от Запада интелектуалци са склонни да приемат условията на Русия не за да се възстанови нейното покровителство, а за да се спре очевидният саботаж от нейна страна спрямо българските политически акции. А раболепната телеграма на Драган Цанков до Александър III, в която съобщава на самодържеца, че България е в нозете му, е направо отблъскваща. Офицерите детронатори действуват по мистично емоционален метод, разчитайки на магията на вече извършеното действие. Но българите са вече пораснали. В провинцията веднага е организиран енергичен контрапреврат, който прави българското безкняжие поне тогава само неколкодневно. Вече изгрялата звезда на Ст. Стамболов застава начело на съпротивата срещу кукленото правителство на митрополит Климент. Всичко е загубено. Не поради благородството да избягнат гражданска война, както често се пише, а поради пълната институционална и морална безпомощност, детронаторите позорно се оттеглят, оставили на прищевките на съдбата привлечените от тях войници и офицери. Между 12 и 16 август България е управлявана от правителство на П. Каравелов, чиято задача е да се успокои страната и да се подготвят условията за безпрепятственото и мирно завръщане на законния български княз в страната. Сам противник на преврата, Каравелов обаче не приема рисковете на една крайна политическа реставрация. Идва поредното назначено правителство.

На 16 август 1886 г. с прокламация, издадена от Ст. Стамболов, е назначено правителство с министър-председател В. Радославов, който е организирал в деня на преврата съмишлениците си в отделна политическа формация, групирана около «Народен вестник».

На 17 август при едно емоционално посрещане на българска земя Батенберг отново възстановява прерогативите си в управлението на страната. Но за много кратко време и с печален за самия него край. «Героят при Сливница» като че ли е изчерпал политическото си мъжество под сръбските куршуми. Лесно подведен от присъствието на руски консул в Русе, князът изпраща една верноподаническа депеша до капризния Александър III, която напомня тази на Драган Цанков. Надявайки се на чувства, а не на реалности, изразявайки емоции, а не възможности, Батенберг без знанието на Стамболов пише, че след като е получил короната от Русия, той е готов отново да я постави на разположение на сина на Царя-Освободител. Но все пак става дума за българската корона, а не за европейската династическа диадема! Смразяващият отговор-телеграма на царя, в който има израз «не бих могъл да одобря завръщането Ви», поставя княза в създадена от него безизходна позиция. На 26 август Батенберг абдикира «доброволно и окончателно». И двете определения, особено първото, са далеч от истината. Неговото последно задължение към страната, обичала го повече, отколкото уважавала, е да състави регентски съвет. Първото в историята на България регентство попълват Ст. Стамболов, П. Каравелов и проявилият се по време на контрапреврата пловдивски офицер Сава Муткуров.

«Българската криза» от 1886–1887 г. е в значителна степен програмирана от особения статут, който е даден на новата държава на Берлинския конгрес през лятото на 1878 г., а и от условностите на Топханенския акт от април 1886 г. Тази криза е отражение или по-точно реакция на външна намеса, регламентирана по силата на тогавашното международно право, конкретно специфицирано по отношение на България чрез клаузите на Берлинския конгрес. Защото кризата не е само патологично състояние на политическия живот в страната, нито само котерийна борба за власт, нито дори самоцелна амбиция на една или друга сила за налагане на собствени решения или собствени виждания при нейното решаване. Тя е преди всичко драматичен опит на вътрешните политически сили в страната да решат изкуствено създадените или случайно възникналите проблеми на държавата по свой път и със свои методи. В този смисъл можем да видим идентичност в програмите и в действията на почти всички партийни изяви независимо от често пъти отблъскващите реверанси на някои от тях спрямо една или друга велика сила.

Успехът на руската дипломация при отстраняването на Батенберг създава измамното впечатление в Петербург, че «гласът на Русия» (израз на Катков) е всемогъщ в България и че само по пътя на крайни методи, включително и използването на сила вътре и вън от страната, може да се стигне до задоволително за Русия решение на българския въпрос.

Въпреки че по времето на цялата криза Александър III носи лична и непрекъсната отговорност за изострянето и скъсването на руско-българските дипломатически отношения, тази идея не е чужда на значителна част от ръководителите на тогавашната руска империя. Отказ от всякакъв разумен компромис, който да държи сметка за съотношението на силите вътре в България, упоритост при поддържане на компрометирани принципи и методи в българската политика на царизма, прибягване към недостойни методи като опити за корупция, заговори и убийства в крайна степен правят тази политика по време на кризата един от най-зрелищните провали на руската дипломация за целия XIX век. От друга страна, именно върху фона на «българската криза» най-ярко се проявяват и най-дълбоко се вкореняват познатите в балканската политическа концепция действия на политическо русофилство и русофобство в България.

Равномерните хронологически жалони на кризата, която съвпада поразително точно като тактически синкопи с европейската военна криза, в същото време започват така — от 19 октомври отново във Велико Търново заседава III велико народно събрание с председател Георги Живков, сменен по-късно от Добри Ганчев. Бърза се с избора на княз. Тази тревожна и трескава нетърпеливост не е самоцелна амбиция да се използва политическата конюнктура, както може да изглежда на непросветения читател. Липсата на персона на българския престол означава опасен прецедент и реална, при това законосъобразна възможност да се възстанови положението в Източна Румелия от преди Съединението. Само напомняме, че българският управител се назначава за временен управител на тази бивша «небългарска» област, а след като него го няма, не е ли перфектен повод и международно основание това за Турция да «въдвори ред»? Това, че Батенберг е яростно и безславно премахнат от Русия, но на власт остават онези сили, които утвърждаваха антируската политика на страната, т. е. че се създаде едно своеобразно двувластие със сравнително равен баланс като социална опора, създава и опасност от такива безредици, при които всяка външна намеса би могла да изглежда оправдана. Българите бързат, най-вече стреснати от такава евентуалност, а не от маниакална пристрастеност да си намерят владетел.

Именно поради тези основания без много внимателни и тактични консултации на 29 октомври бе избран принц Валдемар Датски, който косвено се отказа от престола, предоставяйки приемането на избора от благоразположението на северния двор в Петербург. Става ясно, че работите вървят зле за княжеството без държавен глава. На 1 ноември 1886 г. настъпва важна промяна в състава на регентството — III велико народно събрание избира Ст. Стамболов, Сава Муткуров и Георги Живков за регенти, които ще продължат да бъдат такива до избора на Фердинанд. Нарастващата ескалация във враждебния диалог между София и Петербург има много измерения — руската преса подема неистова кампания срещу «узурпаторите», на която «Свобода» и други вестници отговарят с още по-недостойна и агресивна невъздържаност. Сблъсъците и изпитанията продължават, криза след криза, заплаха след заплаха, заговор след заговор. Добронамереният към българите престижен руски историк П. Милюков сравнява тази обстановка в България със страстите и крайностите на якобинския режим по време на Великата френска революция от 1793–1794 г. Степента на тези всеобхватни стълкновения са преднамерено и изкуствено ускорявани, но едва ли могат да бъдат избягнати. Допълнителен катализатор в тази умопомрачителна колизия внасят и «емигрантите за кауза» — русофилските емигрантски центрове в Румъния, Русия и Цариград, които обсипват Портата и представителите на великите сили с петиции, молби и мемоари за «спасяването» на България. Така протичат зимните месеци на 1886–1887 г. Драматичният разрив с Русия донася на България симпатии, но не и подкрепа. Дори между регентството и правителството няма изградена обща позиция по вътрешно и външнополитическите начинания и перспективи за българското княжество. Съветите на Петко Каравелов за умереност и чувство за бъдеще в руско-българските отношения вече не впечатляват никого от управляващия тогава елит. Вече отбелязаната промяна в регентството, породена от оставката на Каравелов, предизвикала и формалната оставка на Стамболов и Муткуров, означава не само недоверие спрямо първия, но и демонстрира решително да се следва курсът, взет още с абдикацията на Батенберг.

На 28 октомври, още при нормални руско-български взаимоотношения, Димитър Греков съобщава за коментарите в Цариград относно кандидатурата на грузинския принц Николай Мингрели — личност, обсъждана с такава цел още преди проваления избор на Валдемар Датски. Започва «аферата Мингрели», която има собствен принос в разгорещените дебати между великите сили и в руско-българския «диалог». Разпространеното преднамерено твърдение, че Мингрели не може да бъде български княз, защото не е християнин, не отговаря на истината. Неговата кандидатура се приема комично и не е подкрепяна дори от Драган Цанков. Поредният гаф на руската дипломация, последван и с една правителствена декларация, обявяваща България като място на «анархия, революция и омраза към Русия».

Започва паметен конфликт в българо-руските отношения без паралел по политическа ненавист и лекомислени крайности в цялата история на Европа след Берлинския конгрес. Този двубой е една от най-драстичните промени в политическата обстановка на континента, несъмнено най-яркото произшествие в нейната дипломатическа история и същевременно най-противоестественото противопоставяне след векове условно, но постоянно и реално стратегическо сътрудничество. Засилването на репресиите срещу привържениците на проруската ориентация на страната е съпроводено, а в повечето случаи предшествувано от припрените и груби опити на Русия да смъкне законното регентство и постави на власт русофилската опозиция. Тъкмо в тези две крайности не успяват да намерят мястото и отношението си умерените политически лидери от типа на Петко Каравелов, а по-късно и Константин Стоилов и Григор Начович, които предпазливо или принудително слизат един по един от авансцената на ставащата все по-зловеща, българска политическа драма. Още в началото на септември руското правителство предприема една учудващо несръчна акция, чийто резултат става по-късно нарицателен като комично сгромолясала се помпозна мисия. В София със специални пълномощия на императора на 13 юни 1886 г. пристига генерал барон Николай Каулбарс, който още при Батенберг често намеквал за възстановяването на приятелските връзки между руското и българското офицерство след сръбско-българското примирие през есента на 1885 г.

Мисията на Каулбарс, който, не зачитайки правителствените и държавните органи в страната, трябва да предава лично и да нарежда лично волята на императора, е енергично и повсеместно конфронтирана от наранения, но самоуверен български национализъм. Нетактичните и брутални действия на Каулбарс показват на българите, а и на европейската дипломация слабостта на руската позиция в България. Неговите максималистични условия, предадени по крайно заповеднически начин, включващи разтурянето на Народното събрание и отстраняването на регентството, пораждат контрапродуктивен ефект. «Софияското» на Каулбарс по отношение на «неблагодарните българи», безпомощността и неохотата на руския външен министър Н. Гирс предизвикват една друга безумна и импотентна акция — на 7 октомври е предварително съобщено, че руски военни кораби ще акостират във Варна. Мисията им не е изяснена, но посланието е повече от ясно. На 13 октомври един клипер — «Забияка» — хвърля котва във Варна, а четири дни по-късно към него се присъединява и друг — «Память Меркурия». Днес ние добре знаем, че руското правителство изобщо не е обсъждало сериозно една окупаторска акция към България. И тъкмо поради това тази оперетна акция придобива още по-голямо безсмислие. Тя дава отлична пропагандна тематика на крайните русофоби и създава условия политическото русофилство да бъде спекулативно идентифицирано с национално предателство. Когато на места някои офицери от типа на Димитър Филов разговарят с барон-генерала, а в страната се заговаря за тайни комитети, създавани от последователите на Драган Цанков, политическата температура в страната е изведена до опасно висок градус. И все пак и русофили, и русофоби си остават сами на света. Нито от Изток, нито от Запад се задават спасителните гаранции за българската териториална цялост и политическа независимост, нито от руската «нормализация», нито от възторзите за «българската твърдост» във Виена и Лондон.

Регентството и правителството обсъждат дори съпротива срещу евентуална руска атака, макар че по-голяма е опасността от запад и юг. След многото инциденти, при които Каулбарс губи балтийско аристократическата си сдържаност, той взема влака за Цариград. На 6 ноември последва един немислим само преди две години акт — Русия скъсва дипломатическите си отношения с България, чийто създател и покровител бе в продължение на години. Тези сривни промени във външнополитическата позиция на България ускоряват процеса на консолидиране на стамболовистите, отхвърлили колебливия каравелизъм в своите действия и облегнали се на провинциалните дружества «България за себе си».

Несигурността на българското безкняжие създава условия за по-нататъшна ескалация във вътрешната борба и във външнополитическите комбинации. Протежетата на Катков и Каулбарс — офицерите Бендерев и Груев — са изпратени в Букурещ за създаване на «Централен комитет» с цел борба срещу регентството. Подвизавалият се в България руски дипломат Хитрово принуждава румънския премиер Йон Братиану да не пречи на конспираторите. Руското представителство в Цариград планира съсредоточаване на емигранти в Одрин с идеята за нахлуване в Източна Румелия. В Северна и Южна България се заговаря за «руски въстанически бюра», а щедрата финансова подкрепа на бъдещите бунтовници е подплатена с организационен опит в изграждането на военни комитети. През декември 1886 г. лидерите на българската емиграция вграждат завинаги имената си в политическите български предателства, като отправят станалия завинаги нарицателен и при следващите исторически времена «махзар», в който се искало султанът да упражни правата си в Източна Румелия, като се намеси със сила и свали българското правителство. Накрая, на 17 февруари 1887 г. избухват военните бунтове на русофилски настроените офицери от Силистренския и Русенския гарнизон. Повечето от тях са герои от войната през 1885 г., но има съществена разлика в идеите и плановете на един Бендерев или на един Олимпий Панов. Има сериозни предположения, че някои от офицерите са бързали да свалят регентството, за да предотвратят окупацията на Русия. Но повечето мислят точно обратното. Днес ние можем само да предполагаме пътищата на България в случай на успех на този бунт.

Бързата разправа с бунтовниците създава възможност за репресивни актове от широк мащаб. Екзекутирани са не само водачите на въстанието, но е подложен на унизителна репресивна процедура и Петко Каравелов, малтретиран по личната заповед на премиера Васил Радославов. Дори и съчувстващите на режима външни сили не одобряват действията по ликвидацията на заговора. Но през тези времена не само в България неуспешните военни съзаклятия се наказват тъкмо по този жесток начин.

Дунавските бунтове засилват припряността на регентството и правителство да бързат. Още на 20 ноември 1886 г. за европейските столици заминава тричленна делегация в състав: К. Стоилов, Константин Хаджикалчов с тревожен сигнал: «Търсим княз!». Ласкавите суперлативи във Виена, Рим и Лондон не успокояват българските дипломати, които разбират, че тъкмо безкомпромисната позиция на Русия принуждава сили като Франция и Германия да проявят проруска сдържаност. «Ние ви поздравяваме за куража, но няма да воюваме за вас, ако сте пряко застрашени» — така може да бъде просто лаконизирано протоколното и светското гостоприемство, оказано на българите около Коледа в Западна Европа. Новата година не вещае нищо добро за преодоляването на кризата. Опозиционната формация вътре и вън от страната няма обща програма за действие, докато още в началото на април 1887 г. стават ясни различията между Радославов и Рачо Петров, от една страна, и Стефан Стамболов и Захари Стоянов, от друга. През март 1887 г. пълномощникът на правителството К. Стоилов, впечатлен от уверенията на външния министър Гр. Начович, който предполага, че сключеното същия месец т. нар. Средиземноморско съглашение между Англия, Австро-Унгария и Италия гарантира българската независимост, отново заминава в Европа в търсене на княз. Нервите на българските управляващи кръгове са опънати до степен, която предполага блъфиране. В пресата се коментират инсинуираните идеи за връщане на Батенберг, за обявяване на независимост и дори на република. Заинтересовани от антируския курс на правителството на Радославов и от твърдата позиция на регентството, европейските сили още не се решават да поощрят открито нито един от номинираните персони за български монарх. Всяка сила търси, както преди в Гърция и Румъния, в монархическия избор средство за политическа конфронтация със собствения противник, но чрез чужди конфликти, жертви и размирици.

В такава обстановка постепенно надделява името на кандидатура, коментирана още по време на мисията на тричленната българска делегация през 1886–1887 г. — името на Фердинанд Кобург Гота — също немски принц, роден във Виена, и горд внук на «краля-гражданин» Луи Филип. На 27 май 1887 г. Гр. Начович изпраща до българския дипломатически агент в Цариград д-р Георги Вълкович една колкото тъжна, толкова и решителна телеграма: «Щом е невъзможно да се избере Александър Батенберг, не остава друг освен Кобурга». Проточилият се избор на български княз отива към своето условно, но дългоочаквано решение. Междувременно Стамболов вече е успял да проведе такива избори за Велико народно събрание, което да подкрепи всяка правителствена кандидатура. Започва нов епизод в българския княжески въпрос.

Между Изтока и Запада. Стамболовият режим (1887–1894)

Особеното стратегическо разположение на българската държава, а оттам и на нейното историческо бъдеще, отразено в заглавието, не е мотивирано само от познатите външнополитически показатели, нито от тяхната противоположна като перспективна ориентация крайна предопределеност. Заглавието отразява мобилното състояние на българското общество във всичките му зони — от стопанска до културна еволюция, от граждански добродетели до институционална модернизация. Неутешителната констатация, че България става пълноценна държава тъкмо в период на извънредни обстоятелства, може да бъде притъпена с наблюдението за всепризнат успех на българите в паралелното отстояване на национална независимост и приобщаване към най-високите принципи и стандарти на държавно строителство.

Преди да се обърнем към онези времена, които завинаги си отиват и завинаги остават в българското политическо мислене, следва да посочим, че идването на Фердинанд в България не е една весела разходка в гонитба за слава и династия за втория български монарх. Каквито и суетни тръпки да са съпътствували неговото опасно решение, дори и да приемем, че само амбиции са преодолели страховете и предпазливостта, идването му в българските земи е и израз на смелост, която другите, вероятно не по-малко суетни и амбициозни, не са дръзнали да проявят. Само да напомним, че кавалкадата кандидатури за неудобния български престол включва Михаил Кантакузин, Алеко Богориди паша, принц Олденбург, бащата на Батенберг — княз Александър Хесенски, самият Батенберг, сръбския и румънския крал, втория син на шведския крал принц Оскар Чарлз Август, дори и турския султан. В началото на юни 1887 г. фактически остават само две сериозни кандидатури — на Фердинанд Сакс Кобург Гота и на вече споменатия Ал. Хесенски. Идва все пак по-приемливият като компромис кандидат.

Хронологическата повествователност на времената след 25 юни 1887 г., когато III велико народно събрание с овации избира Фердинанд, маркира началото на новата българска драма. На 28 юни е съставено правителство начело с К. Стоилов, а на 30 юли възторжената видинска общественост посреща на примитивния пристан изтънчен аристократ, който се е запътил за Русе, но най-вече към Велико Търново, за да почете традицията и се закълне пред конституцията. Клетвата е произнесена пред строгия поглед и почитателното мълчание на депутатите на Великото народно събрание, леко разтревожени от зачестилите велики събрания в отечеството им. Консолидацията на новото управление е институционализирана в новото правителство, съставено на 21 август 1887 г., където най-сетне Ст. Стамболов е министър-председател.

С идването на Фердинанд настъпва условна нормализация на държавния живот въпреки крайно несигурното му положение като монарх, непризнаван от силите. Вътрешната русофилска опозиция, окуражена от принудителното непризнаване на княза от Турция, Англия и Австро-Унгария, засилва своята съпротива. Неуморимият Драган Цанков продължава своите интриги пред Портата и руския двор, уверявайки европейските представители, че евентуална акция срещу режима в София не е революция, а законен акт на отстраняване на незаконен монарх. Дори и българската църква се произнася отрицателно относно законното присъствие на Фердинанд като княз на България. Куриозно е да отбележим, че в нейната аргументация не влизат доводи като католицизма на Фердинанд, който той в началото лекомислено демонстрира, а това, че новият княз не е одобрен от Русия.

Армията се оказва по-надеждна защитница на новия режим. В края на годината решително е ликвидиран нов опит за влизане в България от чета, съставена от руси, българи и черногорци, водени от вече проявилия се в българските бунтове майор Д. Набоков — племенник на руския министър на правосъдието. Замислено като превземане на Бургас и смъкване на Фердинанд и Стамболов, това навлизане в България е спряно, с което руските опити за организиране на подобни преки военни акции са прекратени. Руската дипломация се ориентира към демонстративна подкрепа на вътрешни вълнения, но е конфронтирана от вътрешната консолидация и от благоразположението на Англия и Австро-Унгария, на което не са чужди и някои влиятелни германски дипломатически среди около Фридрих фон Холщайн.

Въпреки че никога не установяват приятелски, а може би и никога добри отношения, единството на Стамболов и Фердинанд символизира стабилността на един нов ред, който цяла Европа официално още не признава... Нека напомним обременителното първо условие, че макар и избран от българския парламент, монархът следваше да бъде признат отначало от Турция, а после и от великите сили. Натискът от тяхна страна спрямо Цариград прави турския приоритет само формален и в този случай най-значимото е отношението и решението на Русия, която продължава заедно с Австро-Унгария официално да се приема за по-специално заинтересованата сила в източната част на Балканския полуостров. Непризнаването на Фердинанд от Турция и силите създава нова възможност на руската политика да продължава своите планове, насочени към провокиране на турска намеса в България, която с идването на новия княз, противно на очакванията, вместо да отслабне, се засилва стремително. Държавата все още има крещяща потребност от допълнителна институционална направа.

Българското политическо и стопанско развитие е доминирано от нарастващия могъщ авторитет и решителни действия на българския министър-председател Стамболов. То често се нарича тогава и днес «Стамболовият режим». За приемането и отхвърлянето на тази категоризация има доволно убедителни причини.

Изборната победа на правителствените сили и на стамболовистите от 9 октомври 1887 г. укрепват позициите на Стамболов, който веднага, още в средата на следващия месец, провежда първата редовна сесия на Обикновеното народно събрание. Започва времето на интензивна законодателна дейност. Наред с някои актове като Закона за изтребление на разбойничеството и Закона за печата, които хвърлят мрачна сянка върху позитивното държавно творчество, тъкмо на тази първа сесия се приемат и закони, които имат подчертано протекционистичен характер. Други закони защитават ембрионалния стадий на местната промишленост и поставят в благоприятно положение българското модерно стопанство по отношение на кредити, тарифи, акцизи и др. Греховните заложби в тези инициативи се проявяват по-късно. Тяхното негативно приложение е много по-малко в сравнителен план, отколкото близките ефекти от преустройството на българската икономика в съответствие с европейския пазар, изисквания и перспективи. С това Стамболовото правителство въпреки резкия си външнополитически завой осъществява една съзидателна институционална и юридическа приемливост, която в края на века ще изведе България в много силна позиция на Балканите.

Четвъртото велико народно събрание и Петото обикновено продължават държавническата грижа за бъдещето. Забележителен в това отношение е чл. 2 от Закона за сключването на търговските договори, който предвижда концесии за изнасянето на български индустриални и земеделски произведения в чужбина. През 1889 г. е създадена и индустриална комисия към Министерството на народното просвещение, която предвижда финансова помощ от страна на държавата за развитието на промишлеността, а също и специални средства за изучаване състоянието и перспективите на народното стопанство. В тази си дейност държавата и правителството продължават тежката борба срещу режима на капитулациите. Насърчаването на българския износ следва да бъде съпроводено с предоставяне на широк простор на чуждите капиталовложения, но на строгия принцип на държавния протекционизъм.

От края на 1887 г. при извънредно трудни обстоятелства и неотминала опасност, правителството на Стамболов полага законодателните основи на стопанското изграждане и административната централизация на държавата. Тя се простира от насърчаването на българското овцевъдство и износа на абите през възстановяване на тепавичарници до изграждане на модерна комуникационна мрежа за бъдещите търговски контакти на българските земи с останалия близък и далечен свят. Държавата откупува жп линията Русе — Варна и започва строеж на нови линии и пристанища. През 1892 г. се открива и първото Пловдивско изложение. Депутатите и министрите, които приемат тези закони независимо от другите им съображения, мотиви и намерения, програмират просперитета на няколко поколения напред българи дори и тогава, когато лично са се обогатявали пряко от тях.

Тъкмо през това оспорвано и днес време, на 1 октомври 1888 г. е открито Софийското висше училище (бъдещият университет). Подновяват се обществените функции на читалищата, още незаглушени от бруталния марш на партийните клубове и митинги откриват се изложби и пристанища. От 1892 г. започва да излиза сп. «Мисъл», създадена е трупата «Сълза и смях», през 1893 г. е основано Българското инженерно архитектурно дружество, а също и първата организация на българските художници. По изчисленията на Любен Беров общата численост на интелигенцията през 1888–1900 г. се увеличава почти два пъти, като през 1900 г. е 6 на сто oт cтoпaнcки aктивнoто нaceлeние на страната. Започват урбанистични акции за благоустройство и битово-хигиенна култура, поставят се началата на общинските здравни служби, пенсионното дело, модернизацията на образованието и здравеопазването и пр. Не, Стамболовото време не може да се запомни само с насилия, фалшификации и дебелащини, макар че те също не бива да бъдат забравяни.

Именно в такъв смисъл можем да потвърдим, че България стои между Изтока и Запада и в чисто стопанско-институционален план. Тя започва да става европейска държава и едно от многото случайни национални произшествия в нашата история е обстоятелството, че тъкмо тогава тя е дълбоко разединена и външно сериозно застрашена. Управлението на Стефан Стамболов, оставило дълбоки рани и незабравими победи в нашето историческо битие, може да бъде окачествено основно в няколко изявени насоки. На първо място, то несъмнено показа на външния свят, че българската история се прави «вътре» в страната — тенденция, започнала през 1885 г. и потвърдена по категоричен, макар и често болезнен начин между 1886 и 1894 г. Без да споделяме апокалиптичните предсказания на Стамболовия в. «Свобода», който често рисува тягостната картина на руски гренадири и казаци, маршируващи пред Народното събрание, следва да потвърдим, че заплахите за държавната независимост и териториалната цялост на страната не са били фикция. Те идват най-вече от нейния лабилен статут на особена формационна единица. При един сериозен демарш пред Портата, съпроводен с лесно инсцениран вътрешен инцидент, тази територия може да бъде нарушена без особени дипломатически усложнения, още по-малко защита от страна на външни сили. В този смисъл «твърдата ръка» на Стамболов е невинаги изискана като дипломатически изказ и невинаги адекватна на степента на руските вмешателства. Но тя несъмнено е предизвикана реакция от упоритото късогледство на руската политика и дипломация, която безразсъдно погребва естествените вековни, почти митологически предимства и емоционално обаяние, което Русия има в българската етническа памет.

Поведението на Стамболов не е самоцелно противопоставяне, а липса на друг изход освен капитулация пред руските ултиматуми. В руската програма приятелска България означава това, което е тя до 1885 г. — управлявана в най-значимите зони на властта от руски офицери и чиновници, включително до премиер-министър.

Една страна в управлението на Стамболов несъмнено буди най-големи възражения дори и между външните му политически адмиратори. Още при изборите за Петото народно събрание през есента на 1887 г. в провинцията стават непознати дотогава стълкновения между различни политически групи, някъде завършили кръвопролитно. Споменатият Закон за изтребление на разбойничеството налага и познатото, да речем, в Мексико, нововъведение на т. нар. екзекуция. Според него непокорните или нелоялни селища в случай на необходимост от присъствие на войска там следва да се наемат с нейното продоволствено снабдяване. Развива се един наследствен дефект в нашето политическо и гражданско поведение, който тепърва ще ни съпътствува — партийната лоялност и подкрепата на властта се приемат като професионално предимство в кариерата и откриват пътища за преуспяване с държавни служби, офицерски промоции, търговски концесии и пр.

Поставени са началата на принудителното приспособяване към властта, внезапно реагиращо при нейните промени и запазило се при неутешителната характеристика за нашия национален характер с анекдотичната фраза: «Горе-долу Стамболов!». Най-пагубното в тази практика не са толкова култивираното сервилничене спрямо властта, представено като национална добродетел, нито дори толкова насилията над гражданските свободи. С оглед на историческата перспектива пораженията се изразяват най-вече в своеобразния олигархически парламентаризъм, който се развива у нас и стига до степента на парламентарна диктатура. Става ясно, че «може и така», особено що се отнася до избирането на членовете на парламента, който от своя страна често придобива формално пълномощия за издаване на репресивни закони под прозрачния воал на конституционализма и законността. Тук не можем със същата категоричност да твърдим, че всичко това е предизвиканата реакция, макар че отделни моменти от същата зависимост не липсват.

При по-задълбочено вникване в явлението Стамболов като личност, режим, време и най-вече историческа необходимост можем да забележим една сурова реалност, която не е отминала нито една държава, нация и дори континент. Императивните изисквания за всяка модернизация, особено ако тя има амбицията или необходимостта да настигне други постижения, налага вътрешна стабилизация на стопанския живот на страната и «успокояването» на политическите страсти, което често йезуитски се нарича граждански мир. В Западна Европа индустриализацията е един от главните процеси, довели до преминаването към демократични преобразувания и организирани политически партии. Последните се появяват там няколко десетилетия, след като тази индустриализация е значително напреднала, а в Англия дори завършила. Точно обратното е валидно за страни като България, където индустриализацията пропада въпреки активната подкрепа на държавата, а се развихрят политически страсти, които допълнително възпрепятствуват този и бездруго слаб като мащаб процес. Машинално адаптираните модели не функционират, защото не са еволюирали на местна почва, а се изпробват в крайния им като продукт вид — резултат от продължителни и поетапни експерименти, проекти и варианти в чужбина. Централизацията на властта става при Стамболов необходимост за стопанския либерализъм, който неговият кабинет ускорява като политика независимо от методите и средствата на тази припряна централизация. Тъкмо при Стамболов става драстично ясно това, което е забелязвано от консерваторите, но е доволно непопулярно като емоция, за да бъде разбрано и възприето преди. Институционализираните граждански свободи при неподготвено общество забавят стопанската модернизация и влагат в самите демократични институции противоположни функции, които омаловажават и дори компрометират самото им съществуване.

Това, разбира се, не оправдава вътрешната политика на Стамболовото управление, но обяснява партийната патология във вътрешнополитическия живот на страната. Веднъж лишена от възможностите за парламентарна борба, опозицията още по време на регентството възприема агресивна тактика на тотална съпротива, което пък от своя страна довежда до познатите ни отблъскващи репресии от страна на властта.

Продължавайки практиката от времената на регентството, българската емиграция в Турция, Румъния, Русия и Сърбия плете заговор след заговор, без да разбира, че тези планове не застрашават само режима, но и целостта на държавата, люшкана в голямата политическа дискусия между великите сили, за които нейната независимост или гибел означава само епизодичен ход в борбата за господство в Европа. Разкритието на вътрешен заговор през януари 1890 г. в Софийския гарнизон изпраща на бесилото довчерашен железен защитник на режима майор Коста Паница. Неуспешният атентат срещу Стамболов на 15 март 1891 г. и случайното убийство на министъра на финансите Христо Белчев отварят възможности за безпрецедентните репресии, които порицават дори симпатизантите на Стамболов отблизо и далеч. Следващата година последва убийството на д-р Георги Вълкович в Цариград. Вече не се разбира кой е започнал пръв и докъде ще се стигне. Стамболов изпъжда някои провинциални владици, прекалено встрастили се в проруски пристрастия, политическа дейност и апокалиптични предсказания. «Нека оставим Стамболов да носи сам отговорността за своето управление» — четем в една преписка между Стоилов и Начович през 1888 г., когато те напускат правителството не от идейни подбуди, нито от неодобрение като принцип, а от уплаха пред лицето на нарастващата остра конфронтация. Стамболов остава все повече сам в своите действия и решения, но неговата непоколебима увереност в правотата на провежданата тогава линия не трепва.

Често цитираната фраза за «вътрешното убеждение» и неговата непоколебимост да внедри собствено политическо решение има и многозначително продължение. Той се обръща към народните представители и казва: «А после вие ще ме съдите!». В този смисъл Стамболов не е самозабравил се до опиянение властник, демонстриращ безнаказано господство, а политик, позабравил модерната демагогия на още младата българска демокрация, но не забравил собствена отговорност, която тогава значи смъртна опасност. Защото фразата за «вътрешното убеждение» не би си позволил никой политик в Западна Европа, подчинявайки се на парламентарния жаргон и все още полезните пропагандни условности.

Можем ли да назовем управлението на Стамболов диктатура? Този въпрос следва да бъде задаван само по отношение на конкретни сфери от българския политически живот. Диктатор ли е той по отношение на образованието, културата, стопанската дейност, духовните ни връзки със славянството изобщо, външнополитическите ни акции и инициативи? После дали неговата диктатура не е предизвикана не само от лоялно политическо несъгласие, но и от една пагубна за цялата държава дейност като например слабо познатото и до днес разбойничество, възникнало като индикатор за слабостта на държавата? От близо 70–те вестника, излизащи по негово време в страната, повечето се оказват опозиционни като политическа позиция. Констатация, твърде несъвместима със страшното определение режим, нали? Диктатурата на Стамболов е специфична и селективно насочена. Той не преследва сурово социалистите, защото те не само че са комично малко като брой, но и защото не поддържат най-опасната тогава за държавата теза — подчинението към една външна сила, която доскоро бе спасителна, а днес чужда на българските държавни и национални интереси.

Противно на вкоренените дълбоко клишета и стереотипи външната политика на кабинета на Стамболов не търси непременно безсмислени стълкновения, предизвикателства, вестникарски оплювания и подигравки с Русия само за да се заговори за «българския Бисмарк». Тъкмо обратното. Стамболов прави неколкократни опити чрез мисии или разговори да намери път за помирение и възстановяване на руско-българските отношения, предвиждайки дори собствената си оставка. Той е категоричен само в едно — колкото и нелюбим и далечен от българската историческа традиция да е новият княз, той трябва да остане на трона в София! Оттам нататък всичко може да бъде обсъждано, но тъкмо и там се разбиват опитите за помирение. Настъпва час на взаимна ненавист, стигаща до отблъскващи словесни изстъпления, проявени и от двете страни.

Външната политика на Стамболов се основава върху две основни предпоставки — англо-руския антагонизъм, пронизал цялата история на XIX в., с изключение на краткия съюз срещу Наполеон, и несигурността и недоверието, съществуващо в разграждащата се австро-немско-руска коалиция, въпреки т. нар. Договор за презастраховка от юни 1887 г. Понеже вижда българските територии, останали вън от пределите на държавата най-вече като културно пространство, Стамболов настоява за предварителна, внимателна и продължителна акция на етническа консолидация преди други форми и изяви на националноосвободителното движение в Македония и Одринско. Това означава училища, владици, книги и най-вече увеличаването на престижа на княжеството, което става притегателен център като уважавана майка-отечество от задграничните българи. Тази мъдра тактическа линия изисква добри отношения с Турция, които обаче никога не продуцират сервилност. С комбинация от лоялност и заплашителни предупреждения Стамболов успява да извоюва oт Портата със съдействието на Англия берати за български владици в Скопска и Охридска епархия, посрещнато с гняв в Атина и Белгpaд. Този акт е пpинудителнo пoтвъpждeниe нa фермана от 1870 г. за българската етническа принадлежност на местното християнско население и за регламентираното право на България да се грижи и защитава правата на своите сънародници там. Този голям успех на българската обединителна програма затвърждава единодействието между Българската екзархия в Цариград и кабинета на Стамболов въпреки различното им отношение по «руския въпрос».

При съмнителните предложения от Н. Пашич, министър-председател на Сърбия (1889 г.) и Х. Трикупис, министър-председател на Гърция (1891 г.) Стамболов отстоява и прилага спасителния мъдър принцип за единството на българската етническа територия в Македония и Одринско. Неговият отказ от дележ надделява над измамните и суетни съблазни за временен успех и това негово поведение е и най-значимото теоретическо послание към бъдещите конструктори на българската външна политика, за жалост изоставено поразително скоро от следващото поколение.

След дълги дипломатически перипетии през 1889 г. Англия, а после Германия, Франция, Швейцария, Белгия и Австро-Унгария сключват преки стопански спогодби с България. Англия отпуска държавен заем — всичко това в предизвикателство към договорната зависимост на България. През 1889 г. се открива българско дипломатическо агентство във Виена, а на Стамболов са оказани държавни почести не другаде, а в Цариград. Следващата година тезата за «узурпаторите» на властта в София, поне в този дух, е мъртва!

Дори и при синтактично сравнение в донесенията на чуждите дипломатически представители «преди» и «след» Стамболов можем да уловим едно преобладаващо и естествено възникнало уважение към България като държава въпреки нескриваното отвращение към някои страни от българските граждански и политически нрави. Но цената за стопанско-административните, държавно-централизаторските и външнополитическите успехи също не е малка. Страстите около кризата и избора на Фердинанд опошляват зараждащата се идеологическа основа на политическия модернизъм в България.

Партийната политическа система на практика рухва — Либералната партия, отделила четири партийни формации, престава да съществува в предишното си предназначение, а елитната Консервативна партия е отдавна мъртва. Това разпадане е последвано от конюнктурно прегрупирване и организационно изграждане на силната Народнолиберална партия, наричана Стамболовистка, която подобно на другите фракции — каравелисти, цанковисти и радослависти — е основана повече на злободневна ангажираност спрямо конкретни събития и външнополитически предпочитания или личностни авторитети, отколкото на принципни различия. Обстоятелството, че до признаването на Фердинанд външните сили контактуват с правителството и с председателството на Народното събрание, а не с княза, стимулира безконтролен стремеж към коридорите на властта и засилва моралната и политическата корупция.

Спечелените от управляващата партия на 26 август 1890 г. и на 18 април и 18 юли 1893 г. избори създават пагубното за националната психика убеждение, че може да се осъществяват добри за държавата дела с насилнически методи. Колкото по-явни стават съзидателните постижения на Стамболовия кабинет, толкова по се развива манията за безпогрешност у неговия председател и толкова по-свободен за интриги се чувствува доскоро предпазливият монарх. През същата 1893 г. се създава от Радославов, Стоилов, Начович и Димитър Тончев т. нар. съединена опозиция, която търси по-умерен стил и начин за провеждане на несъмнено успешната политика на страната. България става постепенно «западна» страна, а за това е необходим и «по-западен» кабинет с неприсъщите за Стамболов рафинирани маниери, имидж и политически такт.

В страната все по-релефно се откроява контрастната диспропорция между успехите на стопанския и институционалния модернизъм, благоприятните баланси от държавния национализъм и нарастващата външнополитическа значимост на правителството и тягостната вътрешна обстановка на партийни заслепения, които Стамболов вече не успява да канализира и контролира.

Но има и нещо друго, удобно забравяно днес. В световната политическа обстановка се извършват слепи процеси на промени в баланса на силите, непредвидени, а в началото и незабелязани от никого. Те се изразяват най-общо в преодоляването на старите противоречия на континента и в колониалните пространства и постепенното формиране на нови съюзнически отношения, немислими само преди пет години.

Балканският вариант на тази съдбоносна промяна се изразява в решителната преориентация на Русия към Сърбия като стратегически съюзник, особено след монархическата промяна през 1889 г. Това не става, защото Русия се «разсърдила» на Стамболов и си «отмъстила» на българите, както повърхностно и несериозно се обяснява, а поради схванатата от руските държавници близка перспектива за неизбежен конфликт между нея и немския свят, който тогавашните и предстоящите договори отлагат, но не предотвратяват. Инверсията от Сърбия към България, осъществена от руската политика след сръбско-турската война от 1876 г., се извършва точно в обратната посока. Това намалява предишните стойности на българския фактор в европейската политика. От трета страна, веднъж усетил относителната стабилност на своето място в софийския дворец, Фердинанд започва да изпитва суетна досада от патронизиращото присъствие на могъщия и популярен премиер, подплатена с опасенията от ставащите все по-ненавиждани вътре и неодобрявани отвън негови методи за осигуряване на «реда и спокойствието». Едва ли обаче Фердинанд е имал интерес от последвалото оставката само с година убийство на Стамболов. Допускам, че по-скоро той се е надявал да държи «българския Бисмарк» винаги в резерва като грозно заплашителен вдигнат пръст срещу бъдещите си непослушни министри. Но личните отношения между двамата бяха достигнали точката на трудно преодолима в бъдеще вражда.

Именно при такава обстановка настъпва скандалният край на седемгодишното управление на най-значимия български държавник, чието противоречиво наследство и независим дух вечно преследват психологията и въображението на българското политическо мислене. Настъпва часът на по-умерените политически дейци и управници, които обаче не са толкова невзрачни, за да ликвидират очевидните активи на Стамболовото управление. Защото станалата вакханалия след падането на Стамболов през 1894 г. и онова гротескно развихрило се студентско хоро около неговия гроб година по-късно за всеобщо щастие не означават скъсването на държавно строителната приемственост. Не се започва отново, а след отрицанията постигнатото се продължава.

България, стояща между Изтока и Запада, се приближава стремително към втория ориентир и нейната значимост в началото на XX в. е несъмнено велик исторически продукт на бурните, отблъскващи и величави времена между 1886 и 1894 г. Преминат е един съдбовен кръстопът, който на мнозина тогавашни съвременници изглежда, че никога няма да застане отново пред българската историческа участ. Защото те вече са усетили трезвото опиянение, че много неща в своята история могат да правят и сами! Българите излизат от сянката както на руския, така и на австрийския орел. Стереотипният образ на България е променен завинаги!

Звезден миг (1894–1912)

Съставянето на новото правителство на Константин Стоилов на 19 май 1894 г. възстановява никога неунищожената българска демокрация. Този акт също е куриозно показателен. Все пак кабинетът не е изведен от мнозинство на парламента, а се очаква «после» парламентът да го подкрепи. На власт идва Народната партия, която от 22 септември издава знаменития в. «Мир». Правителството на Стоилов осъществява една похвална градивна приемственост без паралел в нашата история. Продължена е мъдрата политика на Ст. Стамболов по отношение на предварителната консолидация на българския елемент в Македония. През 1897 г. султанът дава берати за нови български владици в Битоля, Дебър и Струмица паралелно с откриването на български търговски агентства в Солун, Битоля и Скопие. Поощрителното за индустриализацията на страната законодателство продължава в същата посока. Приети са Закон за местната индустрия (декември 1894 г.), търговски споразумения с разширен обхват с Австро-Унгария, Германия, Италия, Франция, Англия, Русия и др. през 1896–1897 г. В същото време е приет и знаменитият Търговски закон от 1896 г. Изграден по холандски модел, той просъществува чак до 1947 г. и е пример за балансирано съчетаване на държавен протекционизъм и поощрения за чужди инвестиции, незастрашаващи местните производители.

Централен външнополитически проблем на кабинета Стоилов е възстановяването на руско-българските дипломатически отношения и оттам — признаването на българския княз, който вече се е оженил и има наследник. Да напомним, че след дебати от две седмици Стамболов убеждава Народното събрание да приеме промяната на чл. 38 от Конституцията с 245 срещу 13 относно вероизповеданието на българския престолонаследник при абсолютното мълчание на руското правителство по този въпрос. А през вековете руско-български връзки и отношения православието е най-силната и действуваща връзка между двете страни. Когато шест месеца след падането на Стамболов умира непримиримият Александър III, сантименталната верска връзка става важна реална мотивация в предприетите от Стоилов и Фердинанд стъпки към нормализация на руско-българските отношения. През февруари 1896 г. с жестове, гримаси и изявления на баща мъченик Фердинанд се съгласява за отмяна на чл. 38 и малкият католик Борис минава в лоното на православието. Това е княжеската жертва за една политическа акция, започнала незабавно след падането на Стамболов — помирение с цел признаване. Няколко месеца по-късно новият цар Николай II и император Франц Йосиф ще се разберат през април 1897 г. да поставят Балканите «върху лед» чак до 1908 г., т. е. да се изпълни старата австро-руска идея за раздел чрез спиране на националноосвободителната революция на полуострова. Ентусиазмът за ново приятелство между България и Русия постепенно заглъхва. Фердинанд е признат през 1896 г. за законен монарх и княз на България, но руско-българските отношения никога не възстановяват топлината и взаимната полезност от великите освободителни времена на 1876–1879 г.

След гласувания още в края на 1894 г. Закон за амнистия от избраното през септември същата година ново Народно събрание в България се завръщат Др. Цанков и другите политически емигранти. Започва оформянето на новата партийна структура в България, отговаряща на силно измененото и стопанско и политическо развитие, на възстановяването на възможностите за независима личностна изява в политиката и пр. В края на века в страната се създават седем партии — Народнолиберална (Стамболовистка), Либерална (Радославистка), Народна (Народняшка), Демократическа (Каравелистка), Прогресивно-либерална (Цанковистка), Български земеделски народен съюз и Българска работническа социалдемократическа партия. В началото на века наблюдаваме разцепление сред Демократическата партия, в Либералната и на БРСДП. Пред прага на съдбовни изпитания близо 4,5–милионното население на България има вече 10 партии. Днес вече е неудържима като обяснение банализираната формула каква част от буржоазията стои зад дадена партия, понеже партиите у нас са повече на брой, отколкото частите буржоазии.

Несъмнено многообразието на политическата система у нас е един познат в историята държавнополитически пубертет, който невинаги е изживян напълно. Присъствието на личностен принцип при партийната принадлежност също има несъмнено влияние върху отделните пристрастия и предпочитания. Наличието на ярки политически индивидуалности у нас до края на века поражда и идентификацията на партия с лидер и често се свързва, макар и неофициално, с нейното наименование — каравелисти, тончевисти, радослависти, стамболовисти, цанковисти и пр. Но мозаичната пъстрота на партийните образувания не следва да бъде приемана само под негативен показател. Причините за разцепления, конфликти и сдружения лежат в социалното многообразие на българското общество и на бързото политическо съзряване, в което партийният лидер не е обожествявана месианска личност, а деец, способен да реализира предпочитани социалнополитически решения.

Стремителният подем в стопанския и културния живот в страната несъмнено се отразява в това политическо огледало въпреки дебелащината в българските партийни страсти.

«Филите» и «фобите», отначало емоционално мотивирани в своите мистически или поне архаични предпочитания, също са обект на своеобразна модернизация. Нормализацията на руско-българските отношения показва зрялост, при която русофили от типа на Васил Друмев и Др. Цанков или русофоби от ранга на Ст. Стамболов слизат символично от сцената, след като са изиграли своята съзидателна и разрушителна роля в политическата поляризация. Светът разбира, че с България вече не може както преди. Динамиката на нейното развитие преобразява живота на нацията, която вече е в състояние да подпомага дори и онези, които са останали вън от нейните държавни граници.

След оставката на правителството на К. Стоилов (януари 1899 г.) в една калейдоскопска последователност се изреждат правителства, при които е изявен като практика т. нар. личен режим — едно общобалканско политическо явление. Още тогавашните съвременници разбират парадоксалната зависимост, че този режим е могъл да се появи и развие тъкмо при условие на запазване на парламентарната демокрация — куриоз, който още преди войните е видян като интересна научноизследователска политоложка тематика. Функционирането на личния режим, подготвено от възможностите на различни тълкувания и произволно прилагане на определени конституционни положения, връзките на двореца с армията и пр., още не означава антидемократична предопределеност като реалност и господствуваща тенденция. Този режим често преодолява последната дума на княза не само поради неговите амбиции да управлява, каквито не липсваха и дори не липсват и днес у всички монарси, а поради създадения политически климат в страната — наследство от векове гонения, които не могат да не се отразят върху българския национален характер поне в политическата област. Личният режим е колкото поражение, толкова и победа, колкото пасив, толкова и актив на българската демократическа традиция. Победа и актив като оцеляване. В този смисъл личният режим има и положителни баланси в българската държавно-творческа идея въпреки отблъскващите си външни черти на банална източнобалканска сервилност, нетърпима за един Стамболов. Най-важното в неговите позитиви е, че той не е връщане към азиатската сатрапия, на която у нас има още живи свидетели. Наистина влиянието на Народното събрание намалява, без да загуби своето значение в българската политика, но тази загуба не става за сметка на правителството. То, а не някаква болезнена диктаторска амбиция предоставя възможности за Фердинанд, който може да си позволи и по-големи волности от тези, доброволно и усърдно предоставени му от онези, които са толкова различни като поведение в опозиция и на власт.

Обсебеното лесно от него право на властораздаване става възможно от старанията на отделните партийни елити да бъдат «извикани» да управляват, без много да са загрижени за предварителната победа на изборите. Нито едно правителство не се осмелява да се откаже от тази милост. Това не е слабост, а доброволен стремеж за угодничество, което условно намалява само когато отделните партии изпадат в княжеска немилост или в опозиция. Настъпва време, при което се оказва, че конституцията може и да не бъде спазвана, без непременно да е суспендирана. Недекларираното господство на княза върху Външното и Военното министерство обаче още не означава, че монархическият институт упражнява решаваща роля в управлението на засилващата се българска държава. Ускорените темпове на индустриалната революция, повишеният стандарт на производствено-техническия потенциал на българската икономика, основаното на 14 май 1895 г. Българско икономическо дружество съдействуват за практическа преценка и прогнозиране на стопанския и търговския просперитет в страната.

При управлението на демократи и прогресивно-либерали (1901–1903) модерните принципи при развитието на страната са затвърдени. От 1887 до 1900 г. грамотността в България е повишена със скорост, непозната в балкански периметри. В края на века българската държава харчи значително повече за образование, отколкото всички останали балкански държави, тя е на първо място по брой на ученици и учители на полуострова. При синхронизираното сътрудничество между княжеството и екзархията независимо от конюнктурни политически и други различия се развива просветното дело в Македония и Одринско, в българските училища в Тулча и Кюстенджа. Една селска страна като България продуцира интелигенция, сравнима по всички показатели с гръцката. Със Закона за народната просвета от 1900 г. се регламентира окончателно цялостната структура на учебната система в България — процес, продължил по-бързо, отколкото в обединените през 1871 г. Италия и Германия. Български студенти следват в Швейцария, Белгия, Русия, Германия и дори в САЩ.

Увлечени в разбираемо отрицание на негативните страни от българското политическо развитие по това време данъчни обременения, фалшификации на изборите, злоупотреби с властта от община до парламент, корупция, стремително увеличаващи се данъци и селски бунтове, ние трудно забелязваме бързия напредък на държавата, видян в сравнителен план. Несъмнено цената на този напредък означава бедност, жестокост и невежество за много хора, но трудно ще намерим благоприятно изключение в този процес в цялата световна история.

Финансово-аграрната криза между 1897–1902 г. посреща през януари 1899 г. назначеното правителство на Димитър Греков, който след смъртта на Ст. Стамболов до 1897 г. е лидер на Народнолибералната партия. Това правителство още на 1 октомври същата година подава оставка поради властнически амбиции на В. Радославов, който остава министър на вътрешните работи. Фердинанд и този път се спира на Либералната партия, но назначава за премиер личното си протеже Тодор Иванчов. Безцеремонните методи и мащаби на ограбванията на селяните предизвикват селски вълнения в Шабла и Дуранкулак, Добруджа. На 1 април 1900 г. войскови части стрелят по невъоръжени бунтовници, при което са убити 96 души. Невъзможно е да се усмирят безредиците с хора от типа на Радославов. На 19 февруари 1901 г. е сформиран коалиционен кабинет начело с лидера на Демократическата партия П. Каравелов, който полага усилия да изведе страната от тежкото финансово положение — процес, започнат от него, но продължен успешно от новото правителство на Прогресивно-либералната партия, съставено от д-р Стоян Данев още на 21 декември.

От май 1903 г. България среща един от най-съзидателните си етапи в своя държавнополитически живот. Настъпва времето на т. нар. Втори стамболовистки режим. Има много интерпретации на внезапното прекъсване на управлението на Прогресивно-либералната партия на д-р Ст. Данев, поставила си нереалистичната амбиция да възстанови завинаги загубеното доверие между Русия и България. Известна е сцената, при която Фердинанд, вече познаващ слабостите на българското гражданско поведение, грубо принуждава правителството да си отиде, без да търси с особено усърдие някакъв приличен светски или конституционно-парламентарен претекст за това. Но лекотата, с която Фердинанд просто изгонва правителството, не се дължи само на неговата безцеремонност или на традиционната безпомощност на правителствата, толкова силни със своята твърдост, когато са в опозиция. Следва да отбележим, че тактическата безпътица на правителството на Данев е проявена не от бездарие от негова страна. Предопределеното изоставяне на България от страна на Русия става причина за неговата импотентност не само в областта на външната политика. Тук се задоволяваме само с едно сравнително съпоставяне. Тъкмо когато България истински прелива от искрена и демонстративна признателност, когато в нея никнат и се освещават паметници, увековечаващи руската саможертва за нейната независимост, когато през пролетта на 1902 г. е сключена в петерхофския дворец тайната руско-българска военна конвенция, в присъствието на целия кабинет и княза руската дипломация осъществява демарш, отново погребващ руско-българското политическо приятелство. Тя настоява пред Портата за назначаването на сръбския митрополит Фирмилиан в Скопие, с което сръбската пропаганда получава институционален терен за проникване и официално признаване за намеса. Този прецедент засилва новите измерения на македонския въпрос и проправя пътя на гибелния принцип на дележ на тази българска област, върнал се като пагубен бумеранг върху съдбата на «същинска» България. Така дори и най-русофилското правителство у нас до войните не успява да преодолее пропастта, създадена между двете държави. Това не е ничия вина, а неумолима съдба на вековно политическо сътрудничество. Сърбия е станала завинаги по-важна за Русия не от сантименти и традиции, а поради динамиката на световната политическа обстановка.

Идването на стамболовистите на власт носи допълнително засилване на монархическата институция. Начална точка в пропагандата и програмата на управляващата партия е «създаване на народна династия», което е и едно косвено признание за разрив между стамболовистите и двореца след падането и посичането на Ст. Стамболов.

На 15 януари 1904 г. по идея на Д. Петков се приема Закон за особата, последван от увеличаването на цивилната листа на княза. В същото време, подобно на първото си управление, стамболовистите прилагат интензивна законодателна дейност, насочена към по-нататъшната либерализация и модернизация на стопанския и индустриалния растеж на страната. Още в края на 1903 г. се прилага европейската система на косвените данъци, приет е Закон за разработването на общинските мери, при който селяните могат да изкупуват до 2/3 от тях. Държавата увеличава източниците за хазната си, а обемът на производството в селското стопанство нараства стремително — в сравнение с 1899–1900 г. той е увеличен по продукция 2,5 пъти. Земеделските каси се централизират в банкова институция, а от 1904 г. е въведена нова митническа тарифа, която отменя адвалорното (съответствуващо на стойността) облагане, останало от турската данъчна система. Въведен е държавен монопол върху най-употребяваните вносни стоки, високо (до 15 на сто) се обмитяват вносните земеделски продукти. България постига значителен успех в проникването на европейския пазар — през 1907 г. отново два пъти и половина е нараснал външнотърговският баланс в сравнение с този от 1902 г. През 1905 г. се приема нов Закон за насърчаване на местната промишленост и търговия и за търговско-индустриалните камари. По-изгодни стават условията в търговските спогодби, сключени с Русия, Германия, Англия, Франция, Турция и Румъния (1905–1907 г.). А със Сърбия (1905 г.) се подписва договор за митнически съюз, с който се въвежда безмитна търговия за някои стоки.

Това приложение и продължение на принципите в политиката на Стамболов се простира и до модерното преустройство на въоръжените сили и съдебната власт, териториално-селищното развитие, транспорта и строителството.

В социалноосигурителната сфера е въведена модерната здравна политика, подобрява се медицинското обслужване, популяризира се битовата хигиена. На 30 декември 1903 г. е приет Закон за опазване на общественото здраве, а на 22 януари 1905 г. — Закон за защита на детския и женския труд, с който, поне като законодателство, България се нарежда сред най-напредналите държави в света, На 19 януари 1904 г., създаденото при Стамболов Висше училище става Софийски университет. Три години по-късно е приет Закон за квалифицираните работници, регламентиращ статута на техническата интелигенция.

Активното законодателство на втория стамболовистки режим извежда окончателно България от балканската периферия. Тъкмо по това време нейният напредък не слиза от страниците на европейската преса до степен, че един потомствен британски дипломат Чарлз Елиът укорява «Таймс», че пише повече за България, отколкото за такива «благородни» държави като Холандия и Дания. Ексцентричният американски президент Теодор Рузвелт произнася знаменитата фраза, че по темпове на развитие и приобщаване към прогреса българите могат да бъдат сравнявани само с японците.

Без да абсолютизираме или да се прехласваме пред тези атрактивни категоризации, следва да отбележим, че след 1903 г. България излиза в много силна позиция на Балканите въпреки Илинден. Ако «българското чудо» след Освобождението е предизвикано от непознаване на българския национален потенциал, тогава вече става точно обратното — тъкмо на България се предрича историческото бъдеще на полуострова като държава, нация и стопанско-интелектуални ресурси.

Националноосвободителни движения в Македония и Тракия

Драстичните отклонения от равномерния съзидателен ритъм на държавното строителство, придружавани от изкуствено създавани кризи и външнополитически затруднения, се отразяват осезателно върху развитието на българското националноосвободително движение след Берлинския конгрес, което е отново изкуствено забавено от непрекъснато възникващи препятствия. Съдбата на българите в откъснатите земи в Македония, Тракия, Северна Добруджа и Западните покрайнини не е само въпрос на облекчения от обременителните данъчни и социални притеснения, от засиления административен и верски терор или от унищожаване на институционалните му представителства, създадени преди 1878 г. Останалите «отвън» българи изпитват духовната потребност за принадлежност към българската държава. Това е особено достойнство на българската обединителна акция след 1878 г., която не се извеждаше само от социалнополитически мотиви и фактори, ни от «ножа и вилицата». Типичен случай в това отношение представлява вече успялото съединистко движение.

Съединението означаваше нови данъчни задължения вече спрямо княжеството, закриване на синекурни длъжности и административни институции, воинска повинност за младежите, неизбежното преместване на стопанския, културния и политическия център в столицата и пр. Въпреки че съществуват някои особености в различните части от териториалния обхват на българския етнос в това отношение, засягащ отношения с Турция, Румъния и Гърция, това е обща обединителна черта на българската национална революция и поредното потвърждение за опорочаването на незабравените решения на Цариградската конференция от декември 1876 г.

След преодоляването на «българската криза» 1886–1894 г. и сътресенията от социалнополитически характер в края на века наблюдаваме едно «завръщане» на българския въпрос в неговото истинско съдържание — не детронация и абдикация на Батенберг, не признаването на Фердинанд, не отпускането на заем и справянето със селското недоволство, а завръщане към онова съдържание, което никога не го е напускало — проблемът за по-нататъшното, след 1885 г., освобождение и обединение на българската етническа територия.

Най-драматичният период от българското политическо развитие се оказва подготвителен период за по-сериозните изяви на българската обединителна програма. Българското учебно и църковно дело в Македония фактически подготвя създаването през 1893 г. на революционна политическа организация, чиито идейни и организационни принципи са изведени от убеждението и сигурността на мирното господство на българския елемент там като обем, статистика и потенциал. Създаденото през 1897 г. в Солун Българско тайно революционно братство през 1899 г. се обединява с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМРО), след което започва приложение на четническата тактика, което е модерна тогава институционална форма за водене на националноосвободителна война в сътрудничество с близка, подпомагаща я държавна политика.

Динамиката в идеологията, тактиката, състава и програмата на освободителното движение вътре и вън от пределите на Македония и Одринско отразяват тактически различия и се съобразяват с неочакваните завои и съюзнически комбинации в европейската политическа конюнктура. Българските правителства и общественост си «отдъхват» от крайностите на външнополитическите изпитания след признаването на Фердинанд и се обръщат към онзи държавен национализъм, който само Стамболов можеше да провежда в извънредни обстоятелства. Настъпва окончателният превес на националния въпрос в българската външна политика — доста закъснял, но не и безнадеждно пропуснат като възможност и реализация. Българската политика непрекъснато съчетава умерени държавни постъпки пред великите сили, лоялни декларации спрямо балканския мир и тайна, макар и условна и неравностепенна подкрепа на вътрешното революционно движение, което придобива самостоятелна сила и организационна независимост.

Ако приемем разумния прагматизъм през 1885 г. в отказа на правителството и съединистките дейци да разпространят движението и в Македония, то втората наложена ограниченост в българската външнополитическа концепция се изразява в съсредоточаването на усилията към македоно-одринските българи. Това несъмнено има приоритетна значимост, но още тогава създава впечатление за евентуално ново стратегическо отстъпление по отношение на посоки и територии. В същото време обаче е твърдо запазена и изразена идеята за запазване на целостта на Македония като географско-етническа територия с преобладаващо български характер. Убеждението в това именно превъзходство поощрява както българските правителства, така и вътрешните комитети, организации и общества да настояват за изпълнение на благоприятния чл. 23 от Берлинския договор, който предвижда такива реформи в тази област, чието изпълнение се смята за път към административна автономия от типа на източнорумелийската до 1885 г. Присъединяването на Македония е изконна справедливост и тайната надежда за всички българи. Но изпитали горчивината на Берлинския договор и безразличието спрямо въстаническите и протестните движения против него, те разбират необходимостта от обособяване на българите най-напред в двете области — Македония и Одринско. Искането за автономия става израз на сигурността на българските правителства в етническата принадлежност на тези области. Организираното освободително движение в Македония стои също зад тази идея по изпълнение на реформените проекти, продължила чак до 1908 г., защото разбира, че тъкмо чрез свободна административна акция «побългаряване» на Македония и Одринско бъдещата свобода и независимост на тези земи няма да бъдат експонирани пред Европа като опасно засилване на и бездруго задминаващото «старите» балкански държави българско княжество.

Неуспехът на четническата акция, станал за кратко време очевиден в края на XIX в., въпреки институционалната регламентация на тази тактика, а също и австро-унгарско-руското споразумение от 1897 г. за «замразяването» на политическата и националноосвободителната динамика на полуострова, принуждава дейците на ВМОРО да търсят алтернатива за спасяване на Македония. Уставът на организацията, приет на втория й конгрес в Солун през 1896 г., предвижда наред с развитие на културно-просветна пропаганда и разпространение на революционните идеи «чрез печат и устно» в подготовка на «едно повсеместно въстание». Настъпва една триединна и тристепенна тактика, включваща четническия институт, полусекретно съгласуване с постъпките на княжеското правителство и местна подготовка, съобразена с българската въстаническа традиция на една въоръжена освободителна акция. Липсата на координация на тези три двигателни фактора в българската национална революция в Македония и Одринско, започнали като чисто организационен спор по координация в началото на 1901 г., застрашават единството на общобългарското движение в двете области, наблюдавано с враждебност не само от Турция, но и от сърби и гърци. Идеята за «внесена» революция, изкуствено трансплантирана върху македоно-одринската територия, е нервно конфронтирана от местните лидери на организацията, което постепенно води към създаване на две освободителни организации, създадени от еднакви подбуди и цели, но разбиращи ги различно като средства, методи и време на реализация.

Запасният генерал Иван Цончев от името на Върховния комитет смята, че трябва да се бърза и през есента на 1902 г. негови съмишленици организират т. нар. Горноджумайско въстание, избухнало в близост до българската граница. Дейците от ВМОРО се противопоставят на въстанието, категоризирайки го като безсмислена и предизвикателна авантюра, за която следва да заплатят българите отвъд Рила. Въпреки бързата му ликвидация това въстание предизвиква неочаквано силен резонанс в европейската общественост и дипломация и поради това то не погребва надеждите за близка нова бунтовническа акция.

Повтаря се един многозначителен прецедент — правят се отстъпки пред българското правителство по един или друг проблем от националните безредици в Македония и Одринско, а това е недекларирано признание за етническите, моралните, стратегическите и историческите мотиви в приоритетите на българската позиция в македонския въпрос. Надеждата и увереността нарастват въпреки разногласията «вътре» и «вън», въпреки репресиите на османската администрация, въпреки предупрежденията за «спокойствие и благоразумие» от Виена и Петербург.

През декември 1902 г. в София пристига със специална визита царският външен министър граф В. Ламздорф. През декември д-р Ст. Данев нарежда разтурянето на македонските комитети в България и дори произвежда арести на известни македонски дейци, пребиваващи в България. Борис Сарафов е арестуван още през 1901 г. Това не е пореден проруски реверанс, а надежда, че австро-руските проекти за реформи, още необявени тогава, ще свършат по-добра работа, отколкото кафанската храброст на комитаджиите в България. Но не става така и контрареволюционната предназначеност на реформите става очевидна не само като текстов замисъл, но и като пряко приложение. «Пъдарските реформи» правят за смях не само Турция, но и онези, които се опитват да ги наложат. В тази обстановка конгресът на ВМОРО, свикан през януари 1903 г., взема решение за обявяване на въстанието.

Макар и в частични, а понякога и сериозни разногласия със софийските кабинети, «вътрешните» македонски дейци интуитивно или по убеждение чувствуват бъдещата подкрепа на една засилваща се всяка година държава, която те смятат за своето историческо отечество. Освен с тази надежда решението е мотивирано с благоприятния за македонското дело баланс в политическата обстановка в Европа — оценка, оказала се преувеличена като перспектива. Решението е подкрепено и от Задграничното бюро на организацията в София.

Но подготовката на въстанието е осъществена в условията на гибелни личностни противопоставяния и организационни безредици. В края на април стават координираните бомбени атентати в Солун, а в следващия месец 18 българи са «наказани» в Битоля за престъпленията. Невъзмутимостта на правителството на Данев разгневява българското обществено мнение, още непримирило се с провала във Фирмилиановия въпрос. Политически интелигентно замислената, благородно започната и храбро насочена координационна дейност между София и македонските комитети излиза от контрола на тези, които се надяват да повторят източнорумелийския вариант, не разбирайки много по-сложните времена, терени и обстоятелства. Така неумолимо потребната синхронизация пред лицето на много опасности и бариери постепенно отстъпва на амбициозни проекти и начинания, от които предварително отслабват бъдещата мощ и единство на замислената акция.

Някои дейци от ВМОРО, между които и Гоце Делчев, възразяват срещу въстанието. Те се отнасят не само скептично спрямо поведението на «просветена» Европа, но и не са сигурни в надеждността на българската държавна подкрепа. Но всички се подчиняват на общото решение, с което и започва агитационната, организаторската, дипломатическата и военнотехническата подготовка за близкото въстание. Като негов географски център бе замислен районът на Битоля и Странджанските покрайнини. Тъкмо в разгара на тази трескава подготовка Гоце Делчев пада край с. Баница, Серско, пронизан от турски куршум.

През май 1903 г. вече Дамян Груев свиква в с. Смилево конгрес на Битолския революционен окръг, за да се съставят конкретният план и начин на действие. В този план присъствуват разностилни елементи от «герилска» тактика, всенародно въстание, комитетска структура, апостолски водачества и емоционални апели към Европа, напомняния на чуждестранни мнения и свидетелства. Въстанието пламва на 20 юли (2 август н. ст.) 1903 г., Илинден, най-мощно и всеобхватно в Битолския революционен окръг. Набелязваме поразителни паралели и сходства в положителен и отрицателен план от времето на априлската епопея от 1876 г. Властта в Битолска, Охридска, Костурска, Кичевска, Леринска и Прилепска кааза е почти изцяло в ръцете на въстаниците. След един драматичен щурм срещу гр. Крушово в историята на Балканите се появява една малка република — Крушевската, начело с учителя Никола Карев и шестчленно правителство, което веднага прокламира верските и етническите права на българи, власи и гръкомани. Няколко дни по-късно — на 6 август (19 август н. ст.) (Преображение), българите от Одринския вилает се присъединяват към въстаналите си братя, последвани от тези в Солунския вилает. Илинденско-Преображенското въстание е най-значимата освободителна акция в Европейска Турция след април 1876 г. Отново срещу българите се запътват елитни турски части, а светът започва своето поредно състрадателно наблюдение. Виждаме идейно повторение на пробългарската агитация между юни и декември 1876 г. и очевидната приемственост в двете въстания като етническа освободителна изява. Заговаря се за «Гладстонова традиция» по отношение морално-политически и религиозни симпатии към поредното българско въстание.

Колкото по-близко става крушението, толкова по-невротизирана е българската политическа общественост, не приела своето безсилие. Чуват се призиви за военна намеса, обвинения в безотговорна пасивност или напомняния за онези авантюристични поощрения, за които сега плащат с живота си македоно-одринските българи.

В страната настъпват гражданска криза и военна треска. Антитурските настроения са допълнени от шока при радостта на гърци и сърби от потушаването на въстанието. Това балканско веселие бе назовано от лейди Едит Дърам «отблъскваща новост». То едва ли е новост за българите. България за последен път е изправена пред дилемата — намеса или поражение, умереност или революция, и нейният тогавашен избор в интерес на балканския мир не й донася нищо хубаво. Тя «слуша» Европа не от малодушие или от липса на възможности за намеса. Нейното въздържание е наложено от мъдрата предпазливост, че окураженията за въвличане пряко в конфликта (тайно от Англия) и заплашителните предупреждения за ненамеса от странния тандем Австро-Унгария — Русия са в еднаква степен подвеждащи в тази критична ситуация.

Турците са оставени да се справят за кой ли път с варварски похвати при подобни действия, докато Англия не си помръдва пръста нито при османските репресии, нито когато България е конфронтирана от австро-руска забрана. Тук при горчивата безпомощност на България, гледаща до границите си мъченичествата на своите съотечественици, отново изпъква една трудно преодолима бариера в нейната стратегическа стойност в променената политическа обстановка в Европа. Тя се изразява в парадоксалното обстоятелство, че спрямо нейните територии няма сериозни стратегически стремления и претенции нито една от великите сили, за да може България да търси силен, сигурен и възпиращ контрабаланс в друга съюзническа коалиция. В това отношение геополитическата динамика в позицията на България е точно обратната на тази на Сърбия, която чрез Русия отива към Франция и после към Англия.

Междувременно тримесечните тежки боеве между илинденци и османската армия продължават. Въпреки предупрежденията на европейските сили Турция си «свърши добре работата» при ликуванията на нашите съседи. Загиват около 6000 души, опожарени са над 200 села, близо 25 000 души поемат неизвестния път на емиграцията. Липсата на помощ отвън предопределя и предрешава трагичния край на едно усилие, заляло с драматизма си европейската преса дълго преди и дълго след неговата въоръжена изява.

От есента на 1903 г. започва нов етап от изпълнението на реформените проекти за реорганизация на османските вилаети в Европа, наложено на Портата. След поредния отчаян вик на българите в Европейска Турция към световната съвест европейската дипломация предлага нова реформена имитация. Тя е мъртвородена, защото цели запазване на статуквото. Забравила емоционалните си стресове от поведението на братята християни по времето на Илинден, България запазва основния и вече традиционен принцип в своята политика — общобалканско, а не сепаративно съглашение върху основата на сътрудничеството в зони, където участниците в това сътрудничество имат етническо превъзходство или непреодолими стопанско-комуникационни държавни потребности.

Трагическата неспособност на България да се намеси в помощ на въстаниците засилва убеждението на българския политически елит в необходимостта от умерен, но общ и постоянен дипломатически натиск при евентуална втора обединителна акция в Македония. На България не й стига вече и времето. Триумфът на Съединението, темповете в българската държавнополитическа и стопанска динамика, въстанието от 1903 г. прозвучават като тревожен предупредителен сигнал не само за Турция, която вече споделя наблюдението на западните дипломати, че неин наследник на Балканите ще става вече не Гърция, а България. Заедно с позитивните тенденции за балканско сътрудничество между освободените християнски сили шествува и една проявена през 1885 г., но родена дълго преди това време идея. Тя цели обединение срещу ставащия все по-силен и сплотен български етнос на полуострова, чието евентуално държавно обособяване в пълен обем би създало най-голямата държава в региона.

Българските политически сили се терзаят как да приспособят принципа на неделимостта на Македония със злободневните императиви за единодействие с останалите балкански държави, на които явно в критичен момент трудно може да се разчита. България предпазливо поема рискован път. Поне тогава никой не е виновен за тази неблагоприятна двойственост, защото няма трета възможност.

Отказ от дележ на Македония не означава за България отказ от балканско сътрудничество. Тя влиза в преговори и подписва съглашение с Турция (март 1904 г.), със Сърбия (април 1904 г.), провежда отделни преговори с Черна гора (1904–1905 г.). Идеята за сръбско-български митнически съюз разярява Австро-Унгария, понеже стопанското сътрудничество се приема като начало на културно-политическа интеграция, при която дори македонският въпрос може да престане да бъде пропаст между тях.

След 1885 г. Хабсбургската империя преднамерено тласка Сърбия в разширение към македонските земи. Провалът на сръбско-българската митническа конвенция свидетелствува, че външни сили все още могат да влияят чувствително на самостоятелните контакти между балканските държави.

Обявяване независимостта на България (1908 г.)

Злорадството заради Илинден е преодоляно от трезвата българска политика. Пред нея стои проблем, без чието решение не може да се пристъпи към други стратегически решения — скъсване със статута на формално зависимо княжество. Предстои обявяване на пълна и безусловна независимост — работа мъчна, рискована, но не и невъзможна за държава, вървяща въпреки раните си напред.

Накратко припомняме, че главното бреме за България според Берлинския договор е прехвърлянето на особения режим на капитулациите, създаден в Турция още през 1535 г. върху българската държава. Това на практика означава, че всички улеснения за чужденци и чужди инвестиции, юридически режим, заемна политика и митническотарифни условия, потвърдени от Турция през XIX в., са задължителни и за българската държавна територия. България няма право на самостоятелни легации, чуждите представители имат статут на агенти, както и нейните. Тя не може да екстернира чужденец, макар че Стамболов постъпва така с Гастон Шадурн през 1891 г., няма право да сключва договори, заеми и конвенции без посредничество на Портата и пр. Българският васалитет означава и 2 950 000 лева данък на турската империя.

Цялата дейност на българската държава е насочена към обезсилване или ограничаване на капитулационния режим. На втората мирна конференция в Хага през 1907 г. България взема участие и е третирана като суверенна държава. Това отразява в значителна степен фактическото й международно състояние. Но като цялостна система васалитетният режим продължава да бъде юридическа реалност, която винаги би могла да бъде използвана не само като второкласно третиране на българската държава, но и за намеса в нейните вътрешни работи. Да напомним, че капитулационният режим облагодетелствува такива държави като Холандия, Испания, Гърция и това накърнява националното чувство на българите в емоционален план. И след 1896 г., при признаването на Фердинанд, Източна Румелия още не е легитимно интегрална българска територия, а област, управлявана от български княз, въпреки че депутатите и от двете области още от юни 1886 г. заседават заедно.

Идеи, проекти, слухове и надежди за провъзгласяване на българската независимост тръгват по европейската политическа сцена и задкулисните шептения още веднага след 1885 г. Правните и финансовите затруднения от нейния многосмислов васалитет тежат над българското политическо и стопанско развитие. След Съединението българската държава плаща заради Източна Румелия още 130 000 турски лири анюитет (годишна вноска). Освен това в Берлинския договор е включен член по предложение на Италия, Франция и Австро-Унгария, който запазва действията на договорите за търговия и мореплаване, сключени от Турция.

Българското общество, правителствата и княжеската канцелария напрегнато очакват благоприятна политическа обстановка и подготвят изкусна дипломатическа акция за отмяната на този обременителен и унизителен статут. През 1903 г. австро-унгарският император Франц Йосиф подшушва на Николай II, че може да има и още един цар в Европа. Последният Романов подигравателно се разсмива, без да подозира, че за реализацията на този слух ще способствува след пет години собственото му правителство. Подходяща обстановка настъпва внезапно, както често се случва в българската история. Но само подготвените реализират позитивно-конюнктурния шанс.

През юли 1908 г. избухва Младотурската революция, чието предназначение е изпреварване на очертаващата се нова намеса на Европа и в склерозиралата османска администрация. В своята амбиция да възстановят престижа на компрометираната държава след прокламирането на Хуриета (свобода) цариградските реформатори предприемат опити за възстановяване на българската зависимост спрямо Портата, често заобикаляна от българската политика. «Обновяването на империята» противно на първоначалните очаквания, особено в Македония, изостря турско-българските отношения.

В София скоро разбират, че въпреки патетичните декларации това е отново имитация на модернизация и че се очертава вътрешнополитическа нестабилност и външностратегическа изолация на новия режим. Българската дипломация предприема предпазливо сондажи за реакцията от провъзгласяването на независимостта в Петербург, Лондон, Париж и Берлин. Става ясно, че политиката на статуквото на Балканите, възприета от Австро-Унгария и Русия през 1897 г. и потвърдена през 1903 г, подлежи на благоприятни промени. Възстановява се старата линия на разделение въпреки непроменените взаимни подозрения. До юли 1908 г. амбициозният австро-унгарски външен министър барон Ерентал търси сътрудничеството на Русия за окончателното интегриране на Босна и Херцеговина в територията на Хабсбургската империя, за да ограничи сръбската помощ за славянското освободително движение в империята.

На 16 септември в Бухлау Ерентал се среща със своя руски колега А. Изволски. Обсъждат се обстоятелствата, при които Русия да не възрази на австро-унгарската акция в Босна, ако Виена се отнесе съчувствено към проекта на Петербург за свободно преминаване на нейните бойни кораби през Дарданелите. Потребност, трескаво търсена от руското командуване след унизителната военноморска катастрофа при Цушима по време на Руско-японската война от 1905 г. Допълнителна тема е съгласието за примиряването с обявяването на българската независимост, която и бездруго става все по-очевидна като практика. Ерентал изкусно надлъгва Изволски в тези договаряния, за което последният се оплаква после.

Австро-унгарските териториални придобивки са съгласувани с благоприятните рискове от обявяването на независимост. В този контекст става ясно, че при полусекретната мисия във Виена Фердинанд получава необичайни за дипломатическата условност поощрения. Съгласието е декларирано лично от Франц Йосиф. На връщане князът нарежда на своя нов министър-председател Александър Малинов незабавно да се върне във Велико Търново. Там на 22 септември 1908 г. от българската поща полита поредната балкано-европейска сензация — България категорично отхвърля васалитета от Турция и се обявява за независима държава. Рухва още една договорна злонамереност на европейската дипломация. Една монархическа амбиция, лелеяна още от 1887 г., става част от многовековна национална мечта и политически стремеж. Освирканият през 1907 г. владетел става персонификация на справедлива кауза. Личностната щета на риска в този случай е плътно покривана от всенародна подкрепа, сравнима само със септемврийските дни на 1885 г. И все пак тук има нещо малко различно...

Ако приемем близкото до истината обстоятелство, че Ерентал в името на родината си е измамил Изволски, в което като дипломация няма нищо укорително, то българският компонент в балканската криза през 1908 г. — независимостта — е експонирана като съгласувана с Австро-Унгария акция. Видяно през лупата на очертаващите се антагонизми между немския свят и западните демокрации, към които ще бъде повикана Русия, тази координация има далечни негативни за българите последствия. Изработената в Мюнхен изящна корона на Фердинанд, готова цял месец преди самата декларация от 22 септември, като че ли слага отличителен етикет на българите на различие въпреки признаваната им справедлива кауза. Разправят, че когато Николай II чува, че Фердинанд заедно с обявяването на българската независимост е назован и цар, изпада в истинска ярост и обявява приетата и одобрена от Народното събрание титла «цар» като «акт на маниак». Самодържецът не знае, че такава българска институция има дълго преди изобщо да се чува за «другите» царе.

Прочетената в строената от цар Иван II Асен църква «Св. Четиридесет мъченици» декларация за българската независимост най-сетне завършва съзидателния цикъл от възстановяването на българската държавност. Последва очакваната реакция от страна на Цариград и общоевропейско напрежение — България е заплашена с търговска война, митнически затруднения, икономически санкции и дори въоръжена агресия. Турция поставя на европейско обсъждане въпросите за източнорумелийския дълг, изчислен на обща сума 3 млн. турски лири, изкупуването на българската част от румелийските железници и др. Наред със стопанско-финансовите условия в двустранните турско-български преговори е поставен въпрос за ректификация на границите, подобна на тази с Кърджалийската околия при условното приемане на Съединението. Последва мобилизация на българската армия и категоричен отказ от българската страна, адресиран паралелно до всички велики сили. Самото обстоятелство, че се водят преговори, вече внушава идеята за свършен факт в признаването на българската държавна независимост.

Голямото начало на малкото княжество продължава, но вече княжеството не е така малко и слабо дори и в европейски измерения. Последват четири двустранни спогодби, уреждащи финансовите проблеми между България и Турция, постигнати със съдействието и добронамереното участие на руската дипломация, която се отказва от крупни годишни суми, дължими й от Турция съгласно с Берлинския договор срещу регулирането на българо-турските баланси в бъдещите плащания между тях. С това Русия засвидетелствува благоразположение към България, целещо да ограничи рецидивите на нарастващо отчуждение между София и Петербург по времето на управлението на втория стамболовистки режим.

Така от 22 септември нататък България окончателно отхвърля своя ограничен международен статут и става изцяло суверенна национална държава. Това увеличава нейния престиж в Европа и в представите на нейните сънародници въпреки разрухата от лятото на 1903 г. Босна и Херцеговина остават за близките десет години в състава на Хабсбургската империя. Поредната балканска криза приключва този път в полза на България.

Духът на април 1876 г. шествува по българските земи в нови национални измерения. В българския политически свят има всичко друго освен еднообразие. Въпреки горещите петдневни дебати, в които правителството е обвинено дори и в предателство спрямо славянството заради координацията с Австро-Унгария, а Ал. Стамболийски обявява, че независимостта е компрометирана чрез персоната на Фердинанд, страстите поутихват. Успехът е очевиден и траен!

Българската независимост отива в историята и е записана като най-забележителното постижение на идейния наследник на П. Каравелов — Ал. Малинов. Новото правителство възстановява престижа на академичните свободи, отменя някои ограничителни по отношение на печата условия. Законът за образованието от 1908 г. повишава участието на държавата в образованието. Настъпва едно облекчение, позволяващо съзидателна подготовка за нова активна намеса в македонския въпрос. Това е вторият «отдих» за България, който е кратък, но не и загубен като историческо междувремие.

От септември 1908 г. до началото на Междусъюзническата война през 1913 г. идва най-високата степен на българското присъствие в балканската и европейската политика, което е така рутинно възприето, че престава да бъде назовавано «чудо». Правото на справедливостта става правото на силата и обратно — благородни амбиции се приближават до национално-държавните възможности. В българската столица по правило и необходимост резидират повечето европейски журналисти, акредитирани на Балканите. Европейските външни министерства изпращат най-способните си дипломати тук, етнолози, историци и военни експерти от САЩ до Швеция наблюдават българското държавно, стопанско и културно строителство. На България и «върви», защото в нейния национално-политически живот, въпреки всички отблъскващи дебелащини и пороци, надделява великата идея за «незавършеното дело», която респектира и вдъхновява и най-прозаичните и пресметливи кариеристи и спекуланти в политика, стопанство и институционално строителство.

Онова, което с досада и изкусно прикриван срам наричаме «личен режим», е също програмирано или подсъзнателно подчинено на тази магическа и властна идея за обединение, каквото и да й приписваме като мотив и перспективно намерение. Симеон Радев вижда като «епопея» кризата от 1886–1887 г. Тя генерира кратко, но трайно натрупване на национална енергия, конкретни постижения и близки перспективни възможности, което при цялата си недовършеност и инцидентни отклонения прави България първа балканска сила. Тя вече може да си отдъхне и съсредоточи вътрешно. Въпреки че внася машини, апарати, модерна технология, България демонстрира стопански подем, който не я прави стратегически зависима в политическо отношение. Това се дължи в значителна степен на относителната стабилност в екзистенциалния и политическия статут на българското селячество, застанало в устойчивите темели на държавната икономика.

Още в началото на XX в. забелязваме увеличение на заетостта в селското стопанство и дори относително намаление на градското население в сравнителен план, което е поразително изключение за общоевропейските тенденции при подобни условия.

Без да подминаваме познатата в художествената и научната литература нищета в българското село, която не е в никакъв случай атавизъм в новата история на Европа, не можем да не забележим, че в сравнение с цялото останало балканско селячество, испанските, ирландските, сицилианските, латиноамериканските селяни българският селянин се развива в значително по-сносна среда и възможности за личен просперитет. Поне между годините 1899 и 1912 г. този просперитет е очевиден за всички чужди наблюдатели, особено в съпоставителен балкански план. В основата на консумацията и продукцията стои именно усърдната дейност на дребния и средния селянин, който е преобладаващата фигура в системата на владеенето и стопанисването на земята.

Отмяната на всички мита и тарифи върху внасяната агротехника, насърчаването на отглеждането на нови култури от страна на държавата е значително по-слабо, отколкото поощрителният протекционизъм спрямо индустрията, но там постиженията са значително по-малки. Увеличаването на населението не предизвиква «глад за земя» въпреки някои тягостни изключения, обикновено в непродуктивните райони на страната. Още през 1904 г. земеделските политически дейци, обезпокоени от тази зараждаща се тенденция, пропагандират идеята за законодателно ограничение на поземлената собственост до твърдо фиксиран максимум. През 1903 г. само 130 000 селяни нямат своя земя.

Започналият още през 1879 г. процес на приобщаване и вграждане на страната в европейската стопанска структура, система и търговско-производствен цикъл довежда до един условен, но реален просперитет, при който България изпреварва своите съседи по всички показатели. Укрепването на българската държава, продължило между 1879 и 1908 г. и сравнимо с онзи процес на движение от ханство към царство от VII до IX в., се развива в навечерието на първия световен конфликт в човешката история.

От 1894 г. държавата поощрява с различни методи вече 72 фабрики от местната промишленост. През 1911 г. подобен тип стопанско-производствени единици стават 3027 с 15 886 души заета работна ръка. Въпреки че създаването на законите се оказва значително по-лесно, отколкото тяхното приложение като модернизационен ефект, страната продължава своето непознато в балканската история темпо на приобщаване към европейската стопанско-политическа система. Отменянето на архаични данъчни задължения след данъчната реформа от 1894 г. открива широк простор за стопанската инициатива, износът на отличната българска селскостопанска продукция се премества от стария Левант към Средна и Западна Европа.

От началото на новия XX в. българската държава предприема активна заемна политика най-вече на парижкия паричен пазар. Последвалият индустриален подем след 1905 г. довежда до разширена външна търговия, подобрения в търговските комуникационни мрежи, нови стопански пунктове, привлекателни възможности за инвестиция на австро-унгарски, белгийски, френски и германски капитали, внос на модерни индустриални изделия.

Вътрешният оборот на страната през 1911 г. е повишен три пъти в сравнение с този от 1887 г., а индустриалната продукция през 1910 г. е четири пъти по-висока от тази от 1900 г. От три милиона население през 1893 г. България през 1912 г. вече брои близо 4,5 милиона поданици на Третото българско царство.

От август 1887 до юли 1913 г. в България управляват чрез собствени или коалиционни кабинети пет партии. Най-продължително се задържа Народнолибералната — до май 1894 г. и после май 1903–януари 1908 г. Развитието и разнообразието на партийните формации и сравнително лоялната политическа борба между тях е също елемент на политико-институционална модернизация. Създаването на партийна система у нас, започнало още при дискусиите по изработването на конституцията и завършило през първото десетилетие на XX в., е силно повлияно от европейската партийно-политическа структура, идеология и практика, но невинаги е защитено с наличието на съответни социално-политически сили, които да стоят зад определена партийна платформа. Така този модерен, но изкуствено ускорен процес е съпътствуван с профанизация, имитация и комични отклонения от това, което се търси като политически резултат.

Индикаторите и ориентирите, системообразуващите и системоутвърждаващите фактори в партийното изграждане са външнополитически, прагматично-злободневни и идеологически. И русофобският, и русофилският блок са доста сходни по политическа идеология партийни образувания и обратното — свирепото партийно противопоставяне в социален план не изключва сътрудничество в смисъл на ориентация към чужда сила като съюзник. Ако приемем, че националнообединителният въпрос има уникалното историческо предназначение да обединява всички партии, то правителствата на тези партии често пъти не потвърждават известни тактически компромиси или стратегически предопределености. Поведение и действия в опозиция и на власт са флагрантно различни. Впечатляващи явления у нас са не толкова появата, колкото темпото на разрастване и влияние на Българския земеделски народен съюз, който след 1901 г. се включва като авторитетна опозиционна сила в парламентарния живот, и създадената през 1891 г. БРСДП, пледираща за социалистически обществен ред в страната. Разцеплението през 1903 г. в БРСДП поражда непримиримост, еволюираща до патологическа враждебност между двете фракции. Въпреки това и БЗНС, и «двете БРСДП» се експонират като демократични сили, появили се като реплика на европейското политическо развитие, търсещо алтернативи пред прага на развихрящи се страсти за колонии и господство в света.

През юни 1906 г. първият историк на американското методистко мисионерство в България Дора Дейвис пише, че страната е станала «съвременна вестникарска знаменитост». Разбира се, подобни често срещани тогава категоризации не бива да бъдат абсолютизирани. Закъснялото включване на България в европейския исторически процес е скъсявано, а не ликвидирано като политическо пространство и хронологическа дистанция. Чак до 1911 г. 70 на сто от българския внос са промишлени изделия, което тогава се приема за показател на архаична икономика. Българският търговски баланс с малки изключения е постоянно пасивен. До 1913 г. България е длъжница на европейските банки с 12 заема на обща стойност 841 млн. лева. Още през 1907 г. само за погасяване на лихвите България отделя близо 25 на сто от гласувания бюджет. От 13–те застрахователни дружества през 1911 г. 9 са контролирани от чужденци не като личности, а като представители на небългарски банкови и финансови институции.

Но тъкмо на този фон и в такава обстановка, предопределена от кодирания исторически ген на българското племе, можем още по-добре да видим и разберем възхода на България, взет естествено в балкански рамки, измерения и сравнения. Нейното неочаквано бързо пътуване от статут и имидж на бедния роднина на Европа до първата балканска сила не може да бъде пренебрегвано, забравяно или обезличавано. В този период България отказва да бъде земя, чието историческо бъдеще е предрешено само чрез системата на т. нар. европейски концерт. Тя не е безлична и лабилна част от играта на сфери на влияние. Тя е първата малка страна не само на Балканите, показала, че «подкрепа от» не означава «зависимост от», и това е истинският и практико-теоретичен принос в историята на политическото съприкосновение между малки страни и велики държави. Мнозина гадаят какво ще спечели тази страна в близкото бъдеще, но българите сами вече знаят какво са «загубили» — своята повелителна предопределеност на зависима и патронизирана държава! Изсмяла се над договорни забрани и геополитически присъди от другите, България се завръща уверено в Европа и влиза отново в нейната съдба и история.

От въстания към войни (1912–1918)

Още в първите години на второто десетилетие на новия век става все по-ясно, че Европа, а и светът стоят пред прага на война въпреки мирните конференции и «отбранителните договори». С хладен политически реализъм велики сили и малки държави прогнозират и преценяват своето място в приближаващия се конфликт и най-вече евентуалните последици от него за собствената им политическа и национална участ. Никога дотогава не се е говорило толкова за мир и не се е подготвяла така хладно война! В психологията на българското общественополитическо мислене и национално самочувствие е дълбоко вкоренен принципът на санстефанизма като основателен вариант на справедлив балкански иредентизъм без квадратен километър извъннационален експанзионизъм. Фактически България още в началото на века е единствената балканска държава, която тогава и после не претендира за райони в извънбалкански географски рамки. След 1903 г., когато паралелно с развитието на българското националнообединително движение на македоно-тракийските българи се засилват претенциите на Сърбия и Гърция към тези земи, санстефанизмът предизвиква тактическа невроза, която внася първите колебания относно възможностите за неговата близка териториална реализация.

Българското дело в Македония и Одринско като етническа изявеност, организационна и национална зрялост и след 1903 г. е същото. В навечерието на 1908 г. там действуват около 70 чети със състав от 800 до 1000 души. Въпреки тактическите си различия продължава реформисткото и революционното сътрудничество между екзархията, Върховния комитет в княжеството и ВМОРО, известно на чуждите дипломатически представители. Престижни образователни институции, като гимназиите в Солун, Битоля, Одрин, Сяр, Скопие и Охрид, функционират по български модел и с българска учебна програма. Институционалната политика на българската държава е «прехвърлена» върху учебното дело там. В навечерието на войната в Македония и Одринска Тракия има 12 такива гимназии, а българските читалища, църкви, общини продължават своята възрожденска традиция. В тази настъпателна консолидация лежи обаче един зловещ парадокс.

След 1908 г. съдбата на българите в откъснатите земи е допълнително застрашена. Още след 1903 г. към турската власт се присъединяват често пъти в координиран ритъм и сръбската, и гръцката пропаганда, станали генератори на антибългарско единство. Прокламираното от младотурците равновесие на всички народности в европейските вилаети на империята се оказва поредната и очаквана ориенталска мистификация.

Българското националноосвободително движение в Македония и Одринско е изправено пред изпитания, създадени от вътрешни борби, стигащи до нечувано братоубийство, от засилването на въоръжените акции на Сърбия и Гърция, от трудностите при възстановяване на нелегалната си структура след бързо разбраната измама на Цариград през 1908 г. В страната надделява мнението, че трябва да се направи нещо с оглед на европейската политическа динамика, като се предпочете по-малкото зло — съюз с балканските страни против общия исторически неприятел. Епидемичният колапс на турското управление в Албания през лятото на 1912 г. сигнализира нарастваща слабост на страна, която още е във война с Италия. Много българи искрено и не без основание смятат, че това са златната възможност и историческият час за македоно-одринските им братя. Междубалканската конфронтация отстъпваше на идеята за ликвидация на Европейска Турция. Балканските правителства, преодолявайки симпатии или антипатии, се приближават едно до друго, съпроводени при това сближение с окуражителни или предупредителни сигнали от страна на балканската общественост.

До 1912 г. българската национално-политическа доктрина е построена върху предварителното условие на отказ от подялбата на Македония. Тя е третирана от българите като културна, а не политическа територия. Декларираната готовност за сътрудничество на Балканите има предвид сътрудничеството по други национално-териториални въпроси, изразено например в двете Критски въстания. Но приложението на предвидената по чл. 23 от Берлинския договор реформена акция в Македония, съдбата на сключените споразумения и установените контакти с другите балкански страни и най-вече — последствията от Илинденското въстание от 1903 г., изправят българската политика пред перспективите от нова разправа на турските власти от една страна, и пред враждебността на балканските столици към българското дело в Македония от друга. Българите, поставени при същите робски условия на живот като преди 1878 г., застрашени от чисто физическо изтребление, пледират пред българското правителство и общественост за необходимостта да се направи «каквото може», да се пристъпи към разумен компромис в името на всички балкански народи, все още застрашени от непроменения турски религиозен и политически гнет.

В политическата обстановка в навечерието на Балканската война съвместно съществуват противоречиви политически тенденции, които благоприятствуват за решаването на националния и териториалния въпрос на Балканите, а другите представляват съществена пречка. На първо място стои острото съперничество между балканските страни по македонския въпрос, което не е преодоляно въпреки предупреждения на влиятелни политически авторитети. Македония става микрокосмосът на Европа. Някои политически партии виждат в нея перспективен модел на обединителното звено на близката балканска федерация. Но става точно обратното.

Обездвижена от сложността на суровите реалности, българската политика е пред прага на съдбоносни решения. Първата стъпка на нов политически реализъм е разбирането, че измъчена Македония може да бъде освободена само с обединени усилия в системата на общи коалиционни или съюзнически действия. Стоящата на три континента Османска империя следва да бъде предизвикана от съюзнически държави, които разбират, че могат да бъдат силни и победоносни само чрез своето единство. Но този път българската политика и дипломация стигат до три важни предварителни решения — България следва да стане инициаторката на балканския съюз, нейната инициатива трябва да покаже не само историческия й приоритет в Македония, но и налагащото се убеждение, че тя е водещата държава на Балканите, и, трето, че съюзническите решения е необходимо да получат гаранция поне от една от силите.

Българските политически сили се обръщат към Русия, която е ограничила, но не е изоставила своя вековен принцип на последователно изтласкване на османското присъствие в европейския континент. От 1908 г. нататък българската политика, ръководена от Ал. Малинов, се стреми да спечели руското съгласие в многовариантно проектираните инициативи за освобождението на Македония. Когато през март 1911 г. става важна правителствена смяна, изтласкала на кормилото на българското управление добре гледани в Петербург дейци като Иван Ев. Гешов и д-р Ст. Данев, тази идея тръгва към реализацията. Временната компромисна пауза в австро-руските противоречия от края на века е изживяна. Руското правителство се «завръща» в Европа след поражението през 1905 г. с амбиции за засилване на влиянието си на Балканите така както след поражението си през Кримската война от 1853–1856 г. В един балкански съюз вече създадената Антанта вижда контрамярка срещу австро-германската военнополитическа структура, «заместила» Англия като крепител на османския интегритет.

Балканската война (1913 г.)

Трескавото въоръжаване на големите империалистически сили, търговската конкуренция, локалните войни и дипломатическите кризи между 1904–1911 г. правят всякакво допълнително съюзническо начинание пълно с взривен заряд към приближаващата се световна война. Това кара балканските политици в София, Белград и Атина да бързат. Следва особено интензивен период на контакти между Белград и София, а по-късно и отделно между София и Атина, който е изпълнен с предварително договаряне относно условията на участие в съюза, пропорциите на поемането на военностратегическия съюзнически дълг и най-вече — на оползотворяването на евентуалния победоносен изход на войната. Веднъж отстъпило в посока към дележ на Македония, българското правителство е колебливо по отношение на степените и районите на компромис. То все повече се огъва на наложените му от белградския кабинет на М. Милованович неясни корективи, увеличаващи «сръбската част» на освободената територия. На 29 февруари 1912 г. е подписан сръбско-българският договор, допълнен и уточнен със сключената през май същата година военна конвенция. Това е гръбнакът на бъдещия балкански съюз. В най-чувствителната точка на сръбско-българските прения — разпределянето на османското «наследство» — той предвижда България да получи всички земи източно от Родопите и р. Струма, а Сърбия — областта на север и запад от Шар планина. Отличителното в този договор са условностите и неяснотите по отношение на разграничителната линия на сръбските и българските териториални интереси. Очертават се няколко варианта на т. нар. спорна и безспорна зона, първата от които следва да получи България, а втората зависи от арбитража на руския цар.

Самото отделяне на тези територии, независимо как те са назовани, представлява онзи компромис с националните идеали на българите, който по-късно ще стане причината за горчиви разочарования и напразно дадени жертви. В стремежа си да побърза с освобождаването по «друг начин» българското правителство фактически нарушава етническото единство на българите. Но има ли алтернативна реалност?

Компромисът прави възможен Балканския съюз, но в същото време създава завинаги юридическа и дипломатическа основа за фалшиви тълкувания на географските граници на българския етнос. Водена от идеята за създаване на антигермански и антиавстрийски блок на Балканите, руската дипломация тайно одобрява сключения съюз, с което общобалканското военнополитическо обединение се решава с необикновена бързина.

През май 1912 г. е сключен «Договор за отбранителен съюз» между България и Гърция, който е осъществен с активното сътрудничество на английския журналист и експерт по македонския въпрос Джеймс Баучър. В гръцко-българското споразумение обаче липсва изобщо клауза за териториално разделение. С вербален ангажимент към тези две звена от съюзи се присъединява и Черна гора. Така се очертават организационните, политическите и военностратегическите контури на балканската коалиция.

В нея има доста договорни двусмислености — заряд за бъдещи враждебни разногласия. Единственото обединително звено в нея фактически е общата вражда към общия угнетител, докато явните или прикритите разногласия са много. Поне временно и с цената на опасен компромис от българска страна е осъществена вековната мечта на прогресивните дейци на балканската революционна идея — съюз срещу ненавижданата Османска империя. Осъществена е първата обща еманципация на балканските правителства от безцеремонната намеса на великите сили — повечето от тях узнават за Балканския съюз едва след сключването му въпреки предварителните прогнози. Възвърната е стратегическата роля на Русия като обединителен и позитивен фактор в балканската история.

Македонските и тракийските българи, изстрадали потисничество и съпротива, отправят надежди към войските на съюзените държави. Те още не знаят, че правителството, дворецът и монархът в София са възприели двусмисленостите на дележа. Повечето българи в самото княжество също не знаят колко крехка и в близка перспектива е постигнатата общност. Именно поради тази причина мобилизацията на българската армия пред прага на войната е извършена с такъв патриотичен подем, имащ малко паралели и аналози в световната история.

Един тъжен и показателен епизод — под натиска на съюзниците България се отказва от програмираната идея за въстание в Македония и Одринско, което да избухне паралелно и съгласувано със започването на войната.

Не за пазари и ресурси, не за трон и служби, не за престиж в чужбина и влияние на Балканите тръгват българите на война. Нито пък в пристъп на мегаломански арогантен национализъм. Тяхната единствена цел е освобождението на поробените сънародници — порив, толкова дълбоко вкоренен в психологията и манталитета на българското политическо мислене, че и царският манифест за обявяването на войната изразява неговата емоционална привлекателност.

До края на септември членовете на Балканската лига — Сърбия, Гърция, България и Черна гора, обявяват мобилизация. Когато, както това се очаква, Портата отхвърля съюзническата нота за административна автономия, балканските й провинции започват «стоте дни» на балканското единство. В турско-балканските отношения настъпва непреодолима криза. Пресата, общественото мнение, политическите партии в балканските страни настръхват.

На 5 октомври 1912 г. България започва своята Балканска война. Мечтата на българите и страховете на европейската дипломация стават действителност. Сформираните три български армии са съсредоточени и насочени към стратегически най-трудно овладяемите насоки и територии. Като военно, стопанско и национално усилие България изнася най-голямата тежест от войната — факт, поне тогава неоспорван от никого.

Българската армия показва на света вече позабравения пример как се сражава за национално избавление. Българският войник плаща с кръвта си за дилетантските експерименти на българската дипломация. В сравнително съпоставяне делът на България има и чисто цифрови характеристики. Българската армия е 592 хиляди, от които действуващата армия е 386 хиляди. Сърбия разполага с войска от 190 хиляди, Гърция — 120 хиляди, Черна гора — 30 хиляди.

Европа е стъписана от стратегическия талант и доблестен героизъм на българското войнство. За кампанията в Тракия се четат лекции отвъд Атлантика, пишат се книги, правят се специални анализи. Интересът към българския боен опит по суша достига до Япония. Пада последната преграда на пренебрежението, скептицизма, съмнението в способността на българите да правят своята собствена история. Колко са примерите в историята на стария континент, при които можем да наблюдаваме такова поразително, при това почти неорганизирано взаимодействие между редовна армия, опълченци, доброволци, местно население.

Подвизите на армията, стремителното настъпление и овладяване на стратегическите височини, обсади, преодоляване на опорни пунктове и пр. са морално-историческата реабилитация срещу едно безпримерно потисничество.

Но докато българската армия реализира най-тежката, най-голямата и най-кръвопролитната тактическа задача от общосъюзническия план, българската дипломация, а и командуването на армията не полагат достатъчно усилия за политическото осигуряване на постигнатите победи в бъдещето. Докато армията изпълнява своя съюзнически дълг, Белград и Атина са повече загрижени кой да овладее териториите след тяхното изоставяне от неприятеля. В Белград не бързат по изпълнението на териториалните клаузи на сръбско-българския договор за разпределение на Македония. Гръцките военноадминистративни власти се настаняват в по-голямата част от Егейска Македония.

По-наблюдателните български политици отправят писма до столиците на съюзническите държави, пълни с тревога относно неспазването на поетите задължения, прибързаност в администрирането, инциденти между съюзническите части и пр.

На 20 ноември 1912 г. грохотът на оръдията временно затихва. Подписано е примирие между воюващите сили, без Гърция. Най-сетне идва очакваната тишина по фронтовете. Поне дотогава кръвта, жертвите, страданията и напрежението изглеждат оправдани.

Но граничните и териториалните диспути между съюзниците, толкова силни довчера със своето единство, заглушават радостта от общата победа. На 10 декември в Лондон се провеждат фактически две политически консултации. От една страна, заседават посланиците на Русия, Франция, Германия, Австро-Унгария и Италия, а, от друга, се срещат делегациите на победоносните съюзници и на Османската империя. Българската делегация е ръководена от д-р Стоян Данев. Свикването на посланическа конференция свидетелствува за общоевропейския характер на войната и за сериозните промени, които е донесла тя. Разчитайки на австро-германска подкрепа, султанското правителство забавя преговорите и се опитва да изостри вътрешносъюзническите отношения на балканските победители. Русия е недоволна от избухването на войната. Тя смята Балканския съюз като свой стратегически резерв. Но поставена пред свършен факт, тя се стреми да запази особената си позиция на Балканите.

Англия и Франция подкрепят руската политика за максимално признаване на териториалните резултати от бойните действия. Крайно разочарована от очакваната от Виена и Берлин дипломатическа подкрепа, османската политика в началото на януари 1913 г. се оказва в пълна изолация. Както през 1876 г. на 10 януари 1913 г. в Цариград е извършен преврат, чиято главна цел е предотвратяването на исканото от балканските съюзници и великите сили отстъпване на всички земи на Запад от линията Мидия — Енос. Това предизвикателство преустановява мирните преговори и на 21 януари 1913 г. българската армия възобновява атаките при Одрин.

Започва вторият етап от войната, който на 13 март бързо е решен и една фраза облетява цяла Европа: «Одрин капитулира!». Ослепителната победа на българите категорично прекратява всякакви проекти за по-нататъшна съпротива. Балканската война завършва. На 17 май 1913 г. В договорна форма е потвърдено извоюваното с оръжие — линията Мидия — Енос е демаркационната черта на символичното османско присъствие на европейския континент. Неуспехът при Чаталджа не засенчва славата и триумфа при Одрин. Това е краят на онова, което за жалост ще бъде наречено само Първата балканска война.

Българската армия, която след Одрин е категоризирана от английски експерт като «най-добрата бойна машина за своя размер в Европа», не само че поставя на колене вековен угнетител, но и оказва огромна военностратегическа и тактико-политическа услуга на всички участници в Балканския съюз. България изнася главните изпитания на война, водена от съюзнически позиции и с договорни ангажименти. Основателната критичност по отношение на лекомислието на монарха и неговото обкръжение, неспособността на ген. Михаил Савов да оцени създалото се съотношение на силите на бойния театър, необузданите апетити на останалите съюзници, позицията на царизма и на останалите велики сили са анализ на грешки, а не на причини. Самият израз «Балкански войни», под който се разбира войната от 1912 г. и Междусъюзническата война от 1913 г., която допринася много за утвърждаването на термина «балканизация» в световния политически речник, следва да бъде възприеман с ограничителни уговорки. Въпреки скритите потенциални разногласия и най-вече секретните координации от страна на останалите съюзници срещу България след победата в края на 1912 г. Първата балканска война не може да бъде идентифицирана с Междусъюзническата война въпреки тяхната хронологическа близост и генетична връзка. Първата е обща цел, втората е онова, което ще влезе в литературата и пропагандата като «коварство». Но не от страна на България, при все че на нея именно лепва това дамгосващо обвинение. Тук жертвата става виновник.

В решителния час на изпитанието пред общия враг съюзническите армии показват пред очите на Европа какво означава балканското единство в действие. Но не можем да заобиколим незаличимото обстоятелство, че България е онази страна в балканската коалиция, чиито претенции за териториално разширение са естествени и не нарушават етническото равновесие на Балканския полуостров. На нея е отказано владеенето на земи, които не само че са категоризирани като български по национална принадлежност, но и са предоставени според подписаните договори. Именно това пренебрежение към етническите реалности и възмутителното неспазване на договорни задължения генерира зловещата репутация на Балканите като лаборатория на противоестествени усложнения, застрашаващи европейския мир.

Преди всичко Балканската война е велико събитие в новата българска история независимо от горчивината на скоро последвалия трагичен обрат при нейните териториални последствия. Общата победа на съюзниците спасява значителна част поробено население от една от отблъскващите форми на потисничество, познати на планетата. Създадена е независима албанска държава. За пореден път е дискредитирана турската система на управление в цивилизована Европа, отново блясва военноинституционалната импотентност на османската административно-политическа структура. Ликвидирани са анахронизми на феодално-авторитарните отношения на Балканите, осигурени са минималните, но крайно необходими условия за развитието на модерни обществено-икономически отношения.

Територията на България след победата в Балканската война се приближава до 176 хил. кв. км, нейното външнотърговско проникване е осигурено с предоставения й достъп до Егейско море. Разширението на България в посока към Проливите, въпреки че става за сметка на други части от Македония, увеличава нейната стратегическа стойност в европейски измерения. Българската държава оправдава в значителна степен приписаните й от края на века политически перспективи.

Всичко това е проиграно през два кратки междувоенни периода и от опиянението на славата българите са изправени пред безизходицата на отчаянието.

Маршът на съдбата. Междусъюзническата война (1913 г.)

Когато Шукри паша предава сабята си на българския генерал Никола Иванов, когато българската артилерия респектира всички журналисти и военни експерти, а изразът «на нож» влиза в жаргона на пехотната стратегия, вече всички приемат, че триумфът на съюзниците е триумф на България, която потвърждава облика си на най-силната и най-популярна балканска сила. Остава да се гарантира и нейната бъдеща значимост, въпреки че във войната тя получава териториални придобивки, непропорционални както на дела й в нея, така и неадекватни по чисто етнически показатели.

Падането на Одрин е колкото решаващо за изхода на цялата Балканска война бойно събитие, толкова и разграничителна линия в единството на антитурската коалиция от 1912 г. Изправената пред нечуван разгром Турция стои на втори план в перспективните комбинации между съюзниците, докато между тях се възстановяват никога незаглъхналите вътрешни противоречия. Още докато след тежки боеве Седма рилска дивизия достига градовете Дойран и Кукуш, а Македоно-одринското опълчение прекосява Западна Тракия, гръцките, а после и сръбските държавници и генерали се замислят как да предотвратят по-нататъшния победен марш на българската армия.

На 26 октомври 1912 г. турското командуване предоставя на гърците Солун без бой в същия ден, в който българските войски достигат в непосредствените му околности. Поради слабата съпротива сръбската армия установява бърз контрол по долината на р. Вардар. При все че на 17 май 1913 г. съюзниците слагат подписите си под Лондонския мирен договор, там остават много въпросителни относно разделението на освободените територии както в тълкуване на предварителните договорености, така и като самоопределение на местното население. Още преди подписването на договора сръбският премиер Никола Пашич открито поставя искане за ревизия на предишните споразумения. Започват предупредителни и заплашителни послания и сигнали, престрелки между позициите на съюзниците, сръбска окупация на т. нар. спорна зона. Задава се и сянката на косвената намеса на Румъния. Победоносната, но крайно изтощена българска армия, която се бие на главния стратегически коридор на войната, има малобройни части в самата Македония.

Дипломатическото късогледство в София насочва българските усилия пряко към Цариград, без сигурни гаранции за освобождаването на Македония и Източна Тракия, където българските съюзници се държат съвсем не като такива. Разбираемото опиянение, заляло българското общество, създава мании за безпогрешност и склонности за максимализъм в българските управляващи среди. Те виждат очертаващата се изолация на България в балканския баланс не като опасност и бъдеща слабост, а като условие да продължат триумфа по-нататък. Това е заблуда както във военностратегическо, така и в дипломатическо отношение. Европейската преса ръкопляска на храбрите българи, но нейните правителства предпазливо наблюдават стремителното засилване на тяхната държава. Антантата се стреми да неутрализира нарастващите противоречия между съюзниците, докато Австро-Унгария и отчасти Германия търсят ликвидацията на целия проруски блок. Отново българската кауза автоматично и механически е свързана с амбицията на немските сили въпреки липсата на генетическа и логическа връзка между тях.

В краткото напрегнато състояние между Балканската и Междусъюзническата война българското правителство и генералитет надценяват собствените си възможности и игнорират нарастващата над България опасност. Нито срещите между Гешов и Пашич в Цариброд, нито кореспонденцията между балканските монарси и общественици, нито предупрежденията на императора Николай II с призиви за спасяване на «славянската кауза» могат да предотвратят задаващото се свирепо стълкновение. Проявила способност за компромисен реализъм, без особени скрупули, по време на преговорите по сключването на Балканския съюз, сега българската политическа интелигенция загубва чувство за реална оценка на съотношението на силите и защитния потенциал на държавата. А това е загуба на политически нерви, отсъствие на представа за собственото си място, значимост и величие.

В края на май 1913 г. цяла Европа знае за назряването на териториалния конфликт между бившите съюзници. Общността на сръбско-гръцките интереси в Македония, потвърдени от войната със завземането на български етнически територии, е постоянен фактор за задкулисни комбинации и секретни договорености между двете държави. Още преди подписването на Лондонския мирен договор Белград и Атина сключват общ таен антибългарски протокол, който е последван от военно споразумение. Това обстоятелство е важно като календарно събитие не само за да се отхвърли тезата за българското «коварство», а за да видим и гибелната тенденция в българската политика, насочена тъкмо в очакваната от Сърбия и Гърция насока. София прави точно така, както искат в свой интерес Белград и Атина. Според този договор двете страни установяват обща граница помежду си в Македония. Въпреки че не е запознато с клаузите на това споразумение, българското правителство е частично осведомено за него и тръгва на решителна стъпка «всичко или нищо» като превантивна акция срещу подготвяно нападение. Идва един край, който мнозина смятат за ново начало.

Царят прегръща идеята на «военната партия» в България, която напълно съвпада с мегаломанските напъни на височайшата особа. На 16 юни 1913 г. българската армия по всички фронтове предприема атака в Македония, където настъпват Втора и Четвърта армия. Сърби и гърци тъкмо и това чакат с нетърпение и готовност. Крахът започва. Европейското обществено мнение не е запознато в детайли за сръбско-гръцките кроежи, нито за нарушаването на договорните задължения по териториалните въпроси от края на войната, още по-малко за провокативните действия на сръбските и гръцките власти в «освободените земи». Преобладаващото мнение в Европа и Северна Америка приема лекосмилаемата версия за внезапна и вероломна атака от страна на сила, която си е въобразила, че може всичко, и е окуражавана от Виена. В тези обстоятелства сръбските и гръцките войски предприемат общо настъпление по цялата линия на фронта в Македония. Следва още по-глупава заповед от българска страна за спиране на атаките. В Букурещ това и чакат. Много е лесно да се прекоси една незащитена територия и да се стигне на 40 км до София. Турция ли няма да се възползва от това? Въпреки предупрежденията на Русия турската армия пресича договорната демаркационна линия Мидия — Енос и си връща почти цяла Одринска Тракия. България се оказва във война със Сърбия, Гърция, Черна Гора, Турция и Румъния. Нейната дипломация не е осигурила дори текстуално поне един неутралитет в подобна обстановка. Още един прецедент.

Българската въоръжена акция срещу Гърция и Сърбия е образец на отрицателен назидателен опит как не трябва да се вземат съдбоносни решения. Тя показва колко е гибелно за всички, когато политиците решават военностратегически офанзиви, а генералите преценяват общата политическа ситуация в района и вън от него. Коментираното от Стивън Констант в книгата му «Фердинанд Лисицата» писмо на ген. Савов до Фердинанд е типичен израз на това фатално разминаване. В писмото генералът основателно поставя дилемата «атака или демобилизация», защото е преценил изчерпващите се възможности на армията, а също и враждебния срещу съюзниците дух в българската армия. Но той е видял и опасностите в продължаване на тогавашното състояние на нито мир, нито война в чисто оперативен план, докато политиците не преценяват това като стратегическа конюнктура. Безумната идея за кратка наказателна акция, за да се даде урок и да се спрат провокативните предизвикателства на довчерашните партньори, би могла и да има ефект, ако е покрита с предварителни дипломатически покрития. Такива няма. Нещо повече. Северна България е безразсъдно оставена без отбрана, като се разчита на румънското джентълменство или на общата хипноза от могъществото на българската армия. А възможности за осигуряване на румънския неутралитет не липсват още преди Балканската война, дори и с цената на минимални компенсации, които после можеха да бъдат върнати по мирен начин.

Това дипломатическо невежество е особено важно, ако приемем констатацията, че намесата на Румъния до голяма степен предрешава българското крушение от 1913 г. С основание можем да допуснем, че въпреки умората и напускащото ни военно щастие българската армия вероятно би могла да се справи само с Гърция и Сърбия. Но ключът на балканското равновесие е неволно предоставен на Румъния, която е едновременно в съюзнически отношения с Австро-Унгария и Турция. Реваншът на последната е в значителна степен повлиян от румънската инициатива, осъществена с такава обяснима лекота в една оголена територия.

В този контекст следва да бъде разбирано нарицателното по-късно понятие «престъпното безумие», което преди фаталната атака на 16 юни 1913 г. употребяват малцина, а като дипломатическа и стратегическа заплаха то вече доволно злокобно виси над главите на нашите прадеди. Оттогава в българското самочувствие се е загнездила натрапчивата мания да се търсят виновници. Ако са няколко, те едва ли биха могли да обърнат така безвъзвратно курса на българската и балканската история. Още не сме се замисляли дали няма значение и общественият климат? Днес ние вече знаем, че няма сериозна документация, доказваща пряката вина на българския монарх в това действие. Вярна е и обратната зависимост, че то става с неговото очевидно одобрение. На българския управленчески елит тогава просто не издържат нервите и те правят точно това, което със злорадо самодоволство очакват враговете на България. Българските политици още не са проумели, че Сърбия отдавна е станала по-важна от България за Франция и Русия, въпреки уверенията в обратен смисъл от Петербург. Друго фатално дипломатическо заблуждение е дилетантското предположение, че Турция и Румъния няма да се намесят.

Идеята, че българското нападение срещу бившите й съюзници компрометира освободителното дело на България на Балканите, намира лесно прием сред европейската публицистика най-вече поради обстоятелството, че именно тя е инициатор на възобновяването на бойните действия. Единодушно е мнението, че след бляскавия триумф през 1912 г. България през следващата година преживява най-ниската точка на своето национално развитие след Освобождението. Не е съвсем така. Дори и след това тя остава по-голяма от Гърция и Сърбия, а репутацията на нейната армия остава непокътната. Спряното българско настъпление на 18 юни, отхвърлянето на сръбските войски между 20 юни и 17 юли от българската територия след сраженията при Княжевац, Пирот, Кочани и Царево, румъно-сръбската среща при Белоградчик на 27 юни свидетелствуват за слабост на дипломацията, но не и на армията.

На 4 юли 1913 г. в София вече е съставена правителствена коалиция от Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия с министър-председател Васил Радославов. Именно този кабинет приема унижението да иска примирие още на 18 юли и да посрещне жестоката участ на победена държава с непобедена армия. Всичко свършва за около месец. Очертаващата се безизходна обстановка за България предрешава и характера на сключения на 28 юли мирен договор в Букурещ между Сърбия, Румъния, Гърция и Черна гора, от една страна, и България, от друга. Според него Сърбия и Гърция си поделят почти цяла освободена Македония, като за България остават само Родопите, Пиринският край и Западна Тракия между реките Струма и Места. Румъния получава Южна Добруджа. На 16 септември същата година друг мирен договор, подписан в Цариград, принуждава България да отстъпи извоюваната Източна Тракия без Малко Търновско, Свиленградско и Царевско. Най-авторитетният чужд експерт по балканските работи и активен посредник в сключването на Балканския съюз Дж. Баучър категоризира Букурещкия мирен договор като «най-голямото дипломатическо престъпление на века».

Видян през трезвия поглед на една по-спокойна равносметка, този договор не е толкова гибелен като териториално решение въпреки разграбването на български етнически пространства. България успява да запази своята значимост като потенциал и дори като територия. Злокобната функция на Букурещкия договор има друго, по-важно нещастно предназначение за българите, особено с оглед сгъстяващите се над Европа облаци на очакваната всесветска война.

Гранитната логика, че победената страна няма приятели, тепърва ще се намесва в българската историко-политическа участ, фаталният обрат в нея след разгрома през 1913 г. има други перспективни измерения. България попада в стратегически безизходна позиция, много по-страшна, отколкото през войната й с четирите държави. Тя практически става трудно удовлетворим потенциален съюзник в сложните комбинации и презастраховки на великите сили в Европа и на Балканите. Оказва се, че тя има териториални претенции към всички останали балкански държави без Черна гора и Албания. Никой вече не се интересува много, че тези претенции са основани върху почитания доскоро национален признак и принцип на Балканите.

Съюзнически или съгласувани с България действия от страна на извънбалканска сила означават автоматически влошаване, ако не и конфликт в отношенията на тази сила с Гърция, Румъния, Сърбия и дори Турция. Казано по друг начин, това означава, че сключването на съюз с България означава пренебрегване на почти всички останали балкански сили, което не може да бъде осъществено без силни предпочитания и сериозни рискове. Един вечен проблем в новата история на българите придобива измерения на трудно преодолима пропаст. Това е въпросът за намиране на стратегически съюзник, чиято програма да бъде идентична като принцип и като методика с новите стойности на българската външна политика. Тези последствия от българския разгром през 1913 г. са по-страшни от териториалните загуби, защото те създават още една негативна предпоставка в политическата участ на България, носеща нови изпитания.

След 1913 г. българската дипломатическа дейност, политическа и научна пропаганда са в постоянно състояние на обяснение за стореното. Разбира се, за този, който иска или му е удобно да ги слуша. Внезапно България става държавата ревизионист на Балканите в чисто политико-стратегически смисъл и следва да търси сили, които имат същите цели и програми в другите части на Европа. Никой не пита вече за основателността на този ревизионизъм. Самостоятелните изявления на учени, журналисти и общественици, и бездруго недостатъчно силни, заглъхват в общия грохот на приближаващата се война.

Знаменитата анкета Карнеги, която излиза с безпрецедентното решение в полза на една победена страна, нейният състав от авторитетни експерти потвърждава основателността на българската национално-териториална програма. Но тя е публикувана точно в навечерието на войната. Нейните заключения не се поместват в политическата аргументация в следващите преговори и териториални проекти. Всички са сърдити на България, а тя е излъгана от всички. Визитите на Фердинанд във Виена, Берлин и Париж не носят практически нищо. Руската дипломация иска помирение между България и Сърбия като здрава бариера срещу Австро-Унгария, но не иска да пожертвува нищо от своето име на защитник на Сърбия. Англия се стреми да държи настрана българите от своя съюзник Русия повече, отколкото да възстанови нейната позиция на Балканите. Просръбският тон на френската преса и позицията на френската дипломация на преговорите в Букурещ по въпроса за Кавала са смъкнали до необичайно ниско ниво престижа на тази страна в българската столица. Англо-френският отказ да спре намесата на Турция възобнови спомените от 1876 и 1878 г. Единствено Русия е направила нещо, преустановявайки румънското по-нататъшно настъпление и окупация. Но това става, след като българското правителство дава гаранция за отнемането на Южна Добруджа. Двойствената политика на Петербург не може да намери разбиране от страна на българите, особено след като става известно, че руският външен министър Сергей Сазонов е бил склонен да отстъпи не само «спорната», но и «безспорната» зона от Македония по договореностите на Балканския съюз на Сърбия още преди да започне Междусъюзническата война. Безразличието на Германия и предпазливостта на Австро-Унгария довършват панорамата на българската дипломатическа изолация, която е точен адекват на нейното политическо поражение.

Настъпва кратко време за отрезвителна равносметка. България е загубила 55 хиляди души на бойните полета, 105 хиляди още изпълват полевите болници с тежки наранявания, националната икономика понася внушителни загуби от 2 милиарда лева. Недоверието към правителствата, които и да са те, и към двореца се засилва, а това означава всеобща слабост. Изборите за XVI обикновено народно събрание на 24 ноември 1913 г. индикират продължаващото разочарование и гняв спрямо анонимните виновници за катастрофата. Те са спечелени от опозицията, която вече сипе огън и жупел срещу отговорните за бедата, без да е ясно кои са те. В. Радославов още смята, че е призван да управлява. На 23 декември бе съставено правителство, председателствувано отново от него, което свидетелствува за милостивата подкрепа на монарха към този политик. Познатата вече практика да се назначава правителство без мнозинство в парламента бързо води до разпускането на Народното събрание. Машината на българската демокрация все още работи, дори и в мъчителните и опасни времена на следвоенната криза. На 23 февруари 1914 г. се провеждат нови избори и очакванията на Радославов за победа се сбъдват. В XVII народно събрание доминира познатата либерална опозиция, съставена от трите либерални фракции. Нещастието започва да изглежда поправимо. Българският национален живот възстановява своя ритъм.

България се насочва към стопанска и политическа терапия, която да възстанови нейния имидж и най-вече позиция пред света. Настъпва временно успокоение и съсредоточаване, което не закъснява да се отрази в икономическите показатели на страната. Още в началото на 1914 г. статистиката отразява повишение на продукцията в селскостопанската и промишлената област. Подкрепата за Радославов идва и от гласовете на новоосвободените територии, повече от Тракия, отколкото от Македония. Придобитото в резултат от войната най-сетне е забелязано въпреки горчивите провали в Междусъюзническата война. Все пак България е спечелила територия, а не е загубила в чисто сравнителен и обемен план. Светлите идеали за всебългарско еднократно обединение са помръкнали, но не изглеждат безнадеждно проиграни, както е в действителност. България заканително свива своите знамена, но не и знамената на своето бъдеще. Към нейната територия се понася поток от бежанци — една вечна тема и явление в нашата нова история, — които предпочитат победена и изнурена, но родна майка отечество. От Южна Добруджа, Тракия и Македония идват българи, които не могат да живеят повече вън от историческото отечество. Отново както през 1903 г. този процес показва на всички етнически чии са земите, преминали в другите балкански кралства. България събира сили. Нейната решимост за реванш за 1913 г. е по-голяма от тази на Франция през 1871 г.

Първата световна война (1915–1918)

Идеите и проектите за близък реванш са обсебили трескаво българското общество, отказало се да приеме парадоксите на едно внезапно и мъченическо поражение. Възражда се позитивната идея, че миналото може да бъде забравено, а България е в състояние да посрещне отново напрежението и изпитанията на нова, този път по-добре обмислена освободителна война. Уголемяването на балканските държави за сметка на български етнически зони не плаши българската политическа тактика, но внася невроза на едно изкуствено избързване. Българският реваншизъм, уверен в ненарушеното военно превъзходство на армията, има основание за тази невротична припряност, защото методиката на дебългаризация на «освободените» области е приложена още в хода на Балканската война. Мирните варианти на този реваншизъм изглеждат наивни и призивите за антивоенна политика, лозунгите за мир и балканска федерация на социалистите предизвикват негодувание или насмешка. Сгъстяващите се облаци над европейския и световния мир окуражават близките български намерения за крайната победа на етническата и моралната справедливост на Балканите.

Управляващата коалиция на Радославов преценява заплашителната агресивност на австро-германския блок като благоприятна възможност за координация или присъединяване на българската политика към този солиден военнополитически съюз.

Прогресивната, Народната и Радикалната партия сочат бъдещето на България на страната на Антантата. Те застъпват идеята за мирен реваншизъм, но не изключват и военен вариант за възвръщане на заграбеното. Силното френско-руско пристрастие спрямо Сърбия е най-слабата точка на тази тактическа прогноза, която по-късно ще демонстрира своята предполагаема несъстоятелност.

Поляризацията в българското общество на темата «с кого» постепенно придобива драстичните контрасти на временната българска криза през 1886–1887 г. Тези противоположни, а понякога и враждебни до несъвместимост концепции обаче никога не водят до онези крайности, изискващи предварителни договорни обвързвания, предварително предрешили присъединяването на България към неприятелски коалиции. Въпреки ясно изразените предпочитания дискусията се води открито и изключва принципа на предварителната съюзническа принадлежност. България бе научила урока си от близкото минало и нетърпеливо, но внимателно чака хода на европейската история.

Развръзката на една дълго натрупвана конфронтация не закъснява. Един изстрел в Сараево на 28 юни 1914 г. поваля не само австро-унгарския престолонаследник, но и крехкия европейски мир. Сложната система на договорни задължения, гаранции, условия и ангажименти, създадена през последните 50 години, «проработва» този път с пълна сила. Единствената възможна война в Европа става всеобщата война. Верижната реакция от австро-сръбската война въвлича чрез предварителните споразумения европейските велики сили, а след тях и другите държави. След виенския ултиматум до Белград следват навързаните една за друга декларации за обявяване на война, с което агресивният заряд на «отбранителните» договори избухва с унищожителна сила. След време на европейския континент стъпват във военна униформа американци, египтяни, австралийци и сенегалци. Загърмяват «оръдията на август 1914 г.». Най-удивителното в тази непозната дотогава по мащаб драма е, че три държави от балканския регион, който е едно от огнищата на войната, запазват за сравнително дълго време стриктен в смисъл на участие неутралитет.

На Балканския полуостров започва една друга битка, водена с мирни средства, но с не по-малко упорито настървение — войната за спечелване на съюзници от страна на двете противопоставили се в окопите военнополитически формации — Антантата и Тройния съюз.

Сараевската криза и последвалият я световен конфликт изострят вътрешнопартийната борба в България. Правителствената коалиция се обявява на страната на Централните сили, докато опозиционната група — Народняшка, Прогресивна и Демократическа партия — изразяват становище да се използва затрудненото положение на Сърбия и се поиска чрез Антантата ревизия на Букурещкия договор като условие за съюз. Земеделци, радикали, широки социалисти и особено БРСДП (т. с.) заемат принципно твърда антивоенна позиция. В парламента Ал. Стамболийски дори изразява надежда в скорошната победа на «нашите братя сърбите» срещу Австро-Унгария. Д. Благоев и неговите съмишленици се позовават отново на идеята за федерация като единствената алтернатива за реализацията на заплашения национален идеал на българите вън от страната. Една колкото и привлекателна, толкова и неосъществима идея, преминала през главите на не един политик, държавник и мислител на Балканите, еднакво безпомощен при нейното конкретно осъществяване.

Няма по-неподходящо време от това за напомняне на тази илюзия.

Ако Балканският съюз е нещастието на България отначало като осъдителен компромис, а после като осъдително лекомислие, то избухването на Първата световна война, противно за тогавашните преценки и очаквания, не би могло да стане в по-неблагоприятно за България време, условия и обстоятелства. Тя не може да остане неутрална след толкова търсене на тактически шанс, но няма и толкова голям избор, колкото изглежда в началото, формулата за българското участие във войната е предварителната гаранция за чувствителна ревизия на Букурещкия договор.

Декларираният от Радославов неутралитет на България има не само предназначението да успокои разтревоженото относно прибързани решения обществено мнение, но и да повиши цената на българското влизане във войната и да се печели време за анализ на развоя на бойните действия. Поне в началото на войната България отново възвръща своята стратегическа стойност, и то чрез онова, което обикновено й носи повече нещастия — нейното разположение като територия и център на полуострова.

Още на другия ден след декларацията за неутралитет правителството на Радославов представя един проект за договор между България и Централните сили, предаден във Виена чрез австро-унгарската легация в София. Той е замислен още през юли 1914 г. Понеже Румъния още влиза в Тройния съюз, създаден през 1882 г., а Гърция още не е обявила официално своята позиция, този проект изразява пряк ревизионизъм само срещу Сърбия, която е вече във война и е главната точка на стратегическа опора на Антантата. С това фактически е открита борбата за България, към чието привличане на своя страна прави значителни усилия и Антантата. Значимостта на България след започването на войната е възстановена поради влизането на Турция във войната на страната на Централните сили на 30 октомври 1914 г.

Българската територия става важно съединително звено между тези сили и Цариград, особено като се има предвид, че транзитът на немско оръжие, муниции и други военни материали няма друг маршрут освен през нея. Евентуалното осуетяване на тази важна комуникация сериозно ограничава ефекта на германо-турското военно сътрудничество и, обратно, свободният транзит засилва Турция като форпост на Централните сили в Източното Средиземноморие. Решението да се позволи или забрани този транзитен превоз още в първите месеци на войната придобива стратегическо значение.

С разрастването на бойните действия на Източния и Западния фронт забелязваме едно трезво отдръпване на българското правителство спрямо евентуално сътрудничество с Централните сили, защото в София разбират, че конфликтът няма да приключи скоро и ще има унищожителни последствия за тези, които загубят войната. Проявило инициатива за обвързване още преди войната, чак до лятото на 1915 г. българското правителство води поведение на изчаквателно протакане, оправдавайки се с правдоподобната аргументация за недостатъчната подготвеност на армията, още невъзстановена от тежките боеве срещу Турция, а после и срещу бившите балкански съюзници.

В навечерието и в хода на преговорите за присъединяването на България нейното общество изживява своеобразна духовно-политическа криза. Въпреки нарастващата популярност на песента «Съюзници-разбойници» у нас все още не се е затвърдил трайно «образът на врага». Българинът има основание да се чувствува измамен не само от Сърбия, но и от поведението на френско-руската дипломация. Традиционното преклонение към великите култури на тези страни продуцира устойчив респект, защото в продължение на векове оттам българите се учат на добро и зло, на културен и политически прогрес. Това са духовните измерения на политическото русофилство и франкофилство у нас. Те произтичат от наивната увереност в това, че в час на изпитания тези държави — едната поради своето славянско величие, другата поради своята историческа предопределеност, ще носят справедливостта и продължението на свещеното наследство от идеалите и принципите на XIX век. Но когато загърмяват оръдията, работите тръгват съвсем иначе...

Първоначалното равнодушие спрямо българския неутралитет на дипломацията на Антантата, който, с изключение на някои чисто славянски заклеймителни екзалтации в Русия, е приет с протоколна благодарност, дава път на една по-пряка заинтересованост в началото на 1915 г. Тя е генерирана от дебаркирането на австралийски и новозеландски части в подкрепа на Англия за операцията срещу Турция в Галиполския полуостров. В края на април 1915 г. последната велика сила — Италия — обявява война на Австро-Унгария и така се присъединява към Антантата.

Привличането на България като цел се движи с еднаква скорост и значение с приближаването на фронтовата линия и с окончателното избистряне на съюзническата принадлежност на балканските държави. Англо-френско-руската дипломация се стреми да компенсира неблагоприятното развитие на бойните действия (при които френската столица бе временно преместена от Париж в Бордо) с обещания за териториални компенсации за победителите при бъдещото устройство на следвоенна Европа. България както преди 1913 г. отново става по-значима за съюзник държава. Нейното възлово разположение и нейният боен потенциал придобиват нова значимост, еднакво влияеща върху развоя на войната на Източния и на Западния фронт.

През ранното лято на 1915 г. военната позиция на Антантата сигнализира близка катастрофа — отстъплението на русите в Полша, безизходната позиция на англичаните в Дарданелската операция, безрезултатната позиционна война на Западния фронт не застрашават с нищо първоначалните завоевания на австро-германската армия. При тази обстановка Антантата предлага на българското правителство незабавно влизане във войната на нейна страна с привлекателни обещания за изпълнения на една голяма част от претенциите на нейния реваншизъм от 1913 г. Но не последват никакви гаранции, а и съседните балкански държави, особено Сърбия, заявяват, че не се чувствуват обвързани с нищо, предложено от представителите на Антантата в София или по друг канал. Независимо от нескриваните си прогермански предпочитания, кабинетът и самият монарх не могат да приемат предложения, които могат да повторят в същия вариант българската изолация между Балканската и Междусъюзническата война. Този път за зла участ българските политици и държавници се оказват по-предпазливи, отколкото е необходимо. Вкопчили се в буквата и договорната стойност на лансираните в перспектива обещания, те не могат да предскажат крайния изход от войната. Българската общественост е силно впечатлена от победите на Централните сили, също от неефикасността на военния потенциал на Русия и Франция. Защитаваните от опозицията предложения на Антантата тогава, когато стават частично известни, са лесно контрирани не само с показване на картата на военните действия, но и с лесно възникващия въпрос: «Ами ако се повтори случаят с арбитража на Русия през Балканската война? Дали като победителка Сърбия ще се съгласи да отстъпи метър от Македония?». Тези опасения са много основателни, след като Сърбия при изключително трудното си положение не дава и дума да става за ревизия на нейните териториални завоевания в Македония. Въпреки напрежението на приближаващата се война българското общество запазва, общо взето, климат на търпимост и свободно обсъждане на отделните варианти за присъединяване или запазен неутралитет. Публично експонираните проекти и съображения често стигат запретителната критична граница на държавни и военнополитически тайни. Тази свобода се простира от дефицита в бюджета до тайните преговори. Всичко това е осъществено в условията на наложени ограничения на декларираното извънредно положение, последвало това за неутралитета. Въпреки забраните различни становища са възприемани сериозно и често самият Радославов влиза в инициативен контакт с Антантата.

Разбирането на българското решение за влизане във войната на страната на Централните сили следва да бъде вградено в конкретната събитийна обстановка в тогавашния момент, а не с оглед на последвалата победа на Антантата. На България й е все по-трудно да остава неутрална. Австро-германската оферта през януари 1915 г. с признаването на нейните етнографски права в Македония и възможност да си ги възстанови е поставена изключително в зависимост от присъединяването на българските войски към Централните сили, атака и окупация на сръбска територия. На България й е дадено ясно да разбере, че тя може да гарантира своите бъдещи реабилитации в балканския териториален въпрос само чрез военно съучастие и в никакъв друг случай. При активната враждебност на Сърбия предложенията на Антантата изглеждат много по-несигурни, отколкото тези на страните, воюващи с нейните покровители. Търсейки промяна в несправедливостите от 1913 г., България влиза в инструментариума на антисръбската комбинация на Австро-Унгария. Но в светлината на предоставените й възможности тогава България е направила правилния избор.

Ако следва да лаконизираме резултатите от съперничеството за спечелването на България през «българското лято» на 1915 г., тогава можем да ги сведем до една проста, но многозначителна констатация. Австро-германският блок успява да убеди своя съюзник Турция да отстъпи на България нейни територии, докато дипломацията на Антантата въпреки своите вече закъсняващи усилия не може да направи същото със своите настоящи и бъдещи съюзници на Балканите. Преговорите на българското правителство с представители на Антантата ускоряват готовността на Виена и Берлин за гарантирани отстъпки, особено онези, изкопчени от Цариград. Но в тази поразяваща със своята простота зависимост прозират по-далечно създадени стратегически близости, генерирани от агресивния реваншизъм на първия германски райх, през активните комплекси на Виена и решимостта на България на всяка цена да анулира губителния за нея Букурещки договор от 1913 г. Така, видяно отвън, справедливата българска националноосвободителна програма се свързва с една чужда за нея борба за господство в Европа. България застава в една завоевателна коалиция със своите локални и етнически оправдани военни цели. Настъпва колкото странна, толкова и логична инверсия в българската външна политика. Тя се насочва към съюз отначало с Турция, а после и с Германия срещу все още по-популярните в София Франция, Русия и Англия, зад които обаче стои техният съюзнически еквивалент на Балканите.

«Българското лято» приключва със съдбоносна есен. С енергичното посредничество на Виена и Берлин е подписана турско-българска конвенция. Портата отстъпва безусловно областта на запад по течението на р. Марица до Одрин. Димотика преминава в български ръце. Одринската жп линия от Свиленград до Дедеагач минава в българска собственост. България не поема никакви военнополитически задължения в замяна на тези турски отстъпки, клаузи за военно сътрудничество нямаше.

Почти по същото време, на 24 август 1915 г., е сключена военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България, която фактически присъединява последната към Централните сили. Съюзният договор защитава България от външно нападение, като в същото време й предоставя «спорната» и «безспорната» зона в Македония, като и се обещават земите по горното течение на р. Морава до сливане на Българска и Сръбска Морава. Последната част е единственият договорен прецедент в българската политика, предвиждащ присъединение на небългарски земи. Отстъпените на Гърция и Румъния по Букурещкия мирен договор от 1913 г. земи следва да бъдат върнати плюс ректификацията на българо-румънската граница, предвидена от Берлинския договор. Военен заем от 200 милиона франка скрепва териториалните клаузи на съюзния договор, като първите 50 милиона следва да се изплатят още в деня на българската мобилизация.

По-нататък българската част от историята на Първата световна война е добре известна. На 14 октомври с манифест цар Фердинанд обявява война на Сърбия. Военните действия са предприети предварително. Българите влизат в Щип, Велес, Куманово, Скопие и Охрид. Падат завзети Неготин, Пирот и Ниш. Бързо е пресечен пътят на сръбската армия към Македония. Тя е принудена да се изтегли през албанските планини и достигайки Адриатика, е евакуирана по море до о-в Корфу. Сърбия престава да съществува като военен фактор. Съответно на 15, 16, 19 и 20 октомври Англия, Франция, Италия и Русия обявяват война на България. Българската армия е изправена срещу войските на Антантата, към които по-късно се присъединява и Гърция. Тя заема позиция на около 500 км от Албания до р. Места.

След като Румъния преминава на 28 август 1916 г. на страната на Антантата, вярна на своя съюзнически дълг и търсеща реабилитация за непрокараното румънско настъпление през 1913 г., България на 1 септември обявява война и на нея. Българската кавалерия за кратко време превзема Добрич, Тутракан, Черна вода, Хърсово.

Бойният дух и воинските добродетели от 1912 г. са съживени и потвърдени по бляскав начин. Действуващите в Македония Първа и Втора българска армия се бият в собствена етническа среда, която не разбира защо войски на почитаните Англия и Франция защитават там чужда политическа кауза. След спектакулярния провал на дарданелската операция срещу Втора армия се изправя съглашенска армия, задържаща по-нататъшното българско настъпление. Българската армия им нанася тежко поражение при Криволак, което открива възможност за навлизане в гръцка територия. Българското настъпление на Южния фронт е спряно единствено от германското командуване, опасяващо се от реакцията на Гърция. Българската национална идея като че ли е на път да бъде осъществена.

До края на 1916 г. българската армия е извоювала всичко, което е българско. В страната властвува всеобщ ентусиазъм, неподозиращ близката сурова развръзка. Германското влияние и пропаганда набират ежедневно скорост и мащаб. Някои неодобрения на поведението на германското командуване на Балканите, а също и предупрежденията за възможен обрат във войната са удавени в общия възторг от реалностите на «националното единство», възприемано най-вече в териториален план. Но войната се затяга, а с нея и продоволствената криза, която не е напуснала страната още от Балканската война.

През 1917 г. германското командуване категорично поставя Моравската област, цяла Румъния, включително и Добруджа, под общото командуване на генерал фон Макензен. Въпреки протестите от София Добруджа престава да снабдява армията и цивилното население с продоволствени стоки. Затягащият се германски контрол предизвиква недоволство сред част от наранения политически елит и особено висшето офицерство, но слабо се отразява върху слепия оптимизъм на българското общество. Като че ли България боледува за втори път от болестта на заслужения и извоюван, но временен триумф.

На 7 май 1918 г. в Букурещ е подписан договорът между Четворния съюз (Германия, Австро-Унгария, Турция и България) и Румъния, с който Румъния излиза от войната като победена страна. Кой тогава може да предположи, че тя ще стане четвъртата по големина държава в Европа само след година и половина? Според този мирен договор Южна Добруджа се връща на България, но в Северна се установява т. нар. Кондоминимум, съвместно владение от силите, подписали договора. Това също предизвиква остро недоволство и дори министерска оставка на Добри Петков.

Докато българите отново виждат реалностите на своето обединение, на световния военен театър работите вземат сериозен обрат в полза на Съглашението. В страната се надигат гласове, и то от партийни лидери, гласували военните кредити в Народното събрание, че България се е превърнала в германски наемник. Мълчалите дотогава скептици относно изхода на войната се разграничават бързо и явно. Авторитети като Найчо Цанов и Ал. Стамболийски поставят под съмнение не само моралните мотиви на българското участие във войната, но и изгледите за победа в нея. А те стават от обезпокоителни до застрашителни.

В края на януари 1917 г. Германия обявява неограничена и безусловна подводна война, за което по специален пратеник е уведомено българското правителство. Ефектът на загубите за Съглашението по морета и океани е далеч по-малък, отколкото моралният контрапродукт на тази инициатива. В отговор на потопяването на лайнера «Лузитания» през април 1917 г. САЩ се присъединява със специален статут на асоциирана сила към Антантата и нейната морска пехота стъпва на френския бряг. На европейския боен театър военната инициатива преминава в ръцете на Съглашението.

Българската армия, уморена от неспирни атаки и придвижвания, измъчвана от глад и холера, до лятото на 1918 г. запазва своя боен дух и воински морал. Но броженията не закъсняват, въпреки че следват по време «женските бунтове» и политическите раздвоения вътре в страната. Вече през лятото на 1918 г. избухват няколко бунта на недоволство и неподчинение. До март 1918 г. армията има вече 450 души, осъдени на смърт за неподчинение, вражеска агитация или дезертьорство.

Руската революция от 1917 г. достига до фронтовете, а в позициите на тесняците се посочва примерът на руските войници. Въпреки че разложителната дейност няма сериозен успех, тя е подплатена с пораженията на австро-унгарската армия, с притискането на Турция в Месопотамия и с българското настъпление, което, веднъж спряно, като че ли не може да продължи. Англия и Франция стоят срещу българска Македония с армиите си със същата твърдост, с която техните учени и журналисти от типа на Емил Буске, У. Монро, братята Бъкстон и особено Дж. Баучър не промениха мнението си за етническата справедливост и моралната основателност на българската политика. Въпреки че след превземането на Белград и Букурещ Германия се чувствува господарка на Балканите, тя отказва помощ на българската армия на Македонския фронт.

В българските политически среди, а и в двореца започват да се замислят. България е осъществила своята териториална програма, а австро-германските идеи за континентално господство не предизвикват никакви въодушевления в българското общество. Русия е вън от играта. Положението на фронтовете не се развива добре. Чрез своя зет Димитър Ризов В. Радославов се опитва да установи контакти с руските представителства в Норвегия и Швеция още в началото на 1917 г. Следва внимателен сондаж чрез нашата емиграция и със специални емисари в Швейцария с представителите на Антантата и на САЩ. Прокламираните през следващата година 14 точки на президента У. Уилсън и особено допълнителните Четири принципа създават надежди, че националният признак и принадлежност ще бъде спазен в териториалното устройство на Балканите независимо от изхода на войната. Но това оказва повече демобилизиращ ефект, отколкото реални надежди. Очакванията за признаване на българския етнически характер на Македония, Добруджа, Западните покрайнини и пр. се стопяват с хода на продължаващите боеве.

С надежда за измъкването от войната и запазване поне на част от придобитото Фердинанд обръща внезапно гръб на своя верен Радославов и съставя едно правителство с прозападна ориентация. На 21 юни 1918 г. България осъмва с коалиционен кабинет от Демократическата и Радикалдемократическата партия, чийто председател става авторитетният Александър Малинов. Това е рискована сигнализация за възможно излизане от войната и дори бърза преориентация, която не можеше да не бъде забелязана в Берлин и Виена. Но още от средата на юли българското разузнаване вече е установило масирано съсредоточаване на силите на Антантата в Южномакедонския фронт, в което участвуват и сръбски части.

Поражението (1918 г.)

На 14 септември 500 оръдия започват да бълват огън срещу българските позиции, подготвяйки атака, при която французи, сърби и сенегалци превъзхождат два пъти по техника и жива сила измъчената българска войска. Започва артилерийска подготовка за решителна битка на Балканския фронт — сражението при Добро поле. След три дни тежки боеве гладната и боса армия е принудена да отстъпи след упорита съпротива. След толкова победи българите познават горчивината и отчаянието на поражението. Нещастието им е, че след много спечелени битки те храбро губят най-важната, последната. Най-сетне на 18 септември 1918 г. е пробит и Българският фронт. Оттам нататък вече всичко е предрешено и загубено. Освен воинската чест.

На 21 септември стеклите се след пробива при Добро поле разбунтували се войнишки части при Пехчево, Берово и Царево село се обединяват в две дружини и се насочват към Горна Джумая и Дупница. Като че ли са малко тогавашните и предстоящите нещастия на България. Но трупаното негодувание за неоползотворени победи и безсмислено пролята кръв естествено е най-силно и основателно в самата войска. На 24 септември въстаналите войници превземат щаба на българската армия в Кюстендил. На 27 в Радомир — главният сборен пункт на въстаниците — Райко Даскалов обявява свалянето на монархията и провъзгласяването на България за република с временно правителство, оглавявано от Ал. Стамболийски.

Два дни преди това в щаба на съглашенската армия в Солун вече е пристигнала правителствена делегация, водена от Андрей Ляпчев, която предлага примирие, сключено в същия град на 29 септември. Войната свършва в деня на разбиването на бунтовническите войнишки части при подстъпите за столицата. Славната война има безславен, а и срамен край.

Оттогава няма какво повече да се разказва. Не защото няма събития, а защото техният изход е предрешен. На 3 октомври с патетичен манифест е обявена абдикацията на цар Фердинанд. Наследява го Борис III. България преживява нова национална катастрофа и тази дума ще бъде в словото, мисълта и манталитета на всички. Разединението пред лицето на близката опасност не закъснява. На 18 ноември правителството на Ал. Малинов подава оставка в знак на протест срещу прибързаното предаване на Южна Добруджа на Румъния. Десет дни по-късно е съставено ново коалиционно правителство с участието на народняци, демократи, радикали, широки социалисти, прогресисти и земеделци с министър-председател Теодор Тодоров.

На 8 май 1919 г. е осъществена нова реорганизация на кабинета, в който влизат народняци, прогресисти, широки социалисти и земеделци със същия премиер. Но избори въпреки всичко се провеждат и те показват политическата температура на времето и моралното здраве на българския народ. В отчаяно търсене на алтернативи, в люто заканване към виновниците и в граждански климат на безверие и далечни надежди след изборите на 17 август 1919 г. в XVIII ОНС БЗНС получава 27,5 на сто от гласовете, а БКП — 20,7 на сто. Това явление е типично за победените във война страни. Само Италия излиза от войната със същите признаци и резултати, въпреки че е в съюза на победителите.

В подготовката за сключване на мирен договор с победителите, в които са и Сърбия, Румъния и Гърция, българската общественост развива трескава дейност в събиране и предоставяне на научна документация относно националната принадлежност на земите, за които се бие българската армия. Но не побеждава правото дело там, където е загубена цяла война.

На 7 октомври 1919 г. е съставен трети коалиционен кабинет от земеделци, народняци и цанковисти с министър-председател Ал. Стамболийски, чиято звезда стремително изгрява. Само двадесет дни след заемането на премиерското кресло той подписва в кметството на предградието Ньой в Париж договор, който ще нанесе нова рана на българската държава и на българската историческа участ. Това е диктат от типа на Букурещкия, при който от България не се взема кой знае какво, защото то е заграбено още през 1913 г. От нея са отнети Южна Добруджа, Западните покрайнини, дадени на Сърбия през 1913 г., Беломорска Тракия, Струмишко. Наложени са тежки репарации от 2 250 000 000 златни франка, платими за 37 години при лихва 5 на сто. Страната е лишена от правото да има армия. Настъпва третото след Берлин (1878 г.) и Букурещ (1913 г.) разделение на България, този път най-тежко, защото предоставя нейни територии на победителки в световна война, установили трайни съюзнически отношения с могъщи световни сили. Така България се нарежда с останалите победени държави — Германия, с която е сключен Версайският договор на 28 юни 1919 г., Австрия, с която е сключен договор в Сен Жермен на 10 септември, Унгария — в Трианон на 2 юни 1920 г., Турция — в Севър на 10 август същата година.

На Парижката конференция тържествува принципът «Горко на победените!». Бруталното поведение на победителите спрямо българския въпрос и българската делегация има едно забележително, но слабо ефективно изключение. В продължилите между 12 януари 1919 и 10 август 1920 г. преговори само САЩ ограничено, но последователно защитават своя бивш неприятел България.

Нито една от великите сили от Антантата няма конкретна териториална програма за Балканите. Това създава възможност за балканските държави победителки Сърбия, Гърция и Румъния да предоставят, защитят и в значителна степен да реализират максималния вариант на собствените си експанзионистични планове, които са само санкционирани от техните съюзници. Необходимостта Англия и Франция да поддържат постоянни съюзници на Балканите постепенно се трансформира в частична, но реална зависимост на тези страни от поведението и исканията на техните балкански партньори. Още по време на «българското лято» през 1915 г. това е демонстрирано по убедителен начин — Сърбия не позволи на англо-френската дипломация да бъде постигнат балансиран и реално приложим стратегически съюз с България. На Парижката мирна конференция историята се повтаря със същата категорична сила. Не, «малките държави» не са агънца. Техните водачи и представители често налагат на европейските лидери собствени решения.

Само американската делегация в Париж има различно становище и на 4 юни 1919 г. оттам достига съобщение във Вашингтон за «учудващото пренебрежение спрямо приведените свидетелства за националната принадлежност на спорните области». Още младенец в лабиринтите на европейската политика и в заплетените балкански дела, американската делегация успява само да спаси част от Западните покрайнини от българската територия, чието оставане в българската държава се дължи изключително на нея. Всичките й други свидетелства за Македония, Тракия и Добруджа, изведени от научно-историческа и етническа документация, остават незачетени, а понякога и нечути. След Парижката мирна конференция повечето американски участници са единодушни, че «балканският въпрос е най-драматичният на конференцията». Българският териториален въпрос стои в неговия център. Симпатиите на американците не се изразяват в реална подкрепа, но поднасят отново на света истината за българските национално-политически усилия във външната политика. Американската делегация в Пaриж, която отначало държи на запазването на България в границите от 1913 г. е принудена да отстъпи под натиска на съюзниците си. Компенсационната система и принципите за възнаграждаване на съюзническа принадлежност надделяват над великите идеи и идеали на модерния национализъм, който неотдавна е преобразил самата Европа.

Започнатата на широк периметър и с високи скорости антибългарска пропаганда на страните от балканската Антанта придобива крайно агресивни, преднамерени и пагубни за имиджа на българите параметри. Навсякъде се пише, говори се и се разпространяват отблъскващи митове за «българските жестокости», появява се познатият от преди 1870 г. образ на варварина българин, скъсал с предишния си културен живот, хун по произход манталитет и надежди, жесток със слабите и раболепен със силните. В една усърдно циркулираща брошура по време на Парижката мирна конференция озаглавена «Нацията-парвеню», българите са окачествени като «най-ниският антропологически тип в Европа, с изключение на албанците, но по доблест стоящи далеч зад тях».

Оттогава България е държавата инвалид на Балканите. Нейното развитие в стопанско, стратегическо и социално-политическо отношение до голяма степен е предопределено от тази ампутация. Нейната вина е много по-малка, отколкото нейното жестоко и непоправимо наказание. Тази вина ще тежи на съвестта и ще бъде носена от всички минали и бъдещи поколения. Цялото следвоенно развитие на България, а и последвалото поведение към предстоящата нова световна война се развива под тази невротична депресия, която хвърля дълбока сянка върху онзи оптимизъм и онези големи задачи, които историята й отрежда още в зората, на нейното завръщане в Европа.

Над България пада тежката завеса на трагически реверс, ако не и на отрицание на толкова съзидателни и обещаващи исторически натрупвания. Конюнктурният рефлекс, кариеристичното патриотарство, късогледата неспособност да се оцени политическата динамика в една по-далечна перспектива, с една дума, всичко онова, което днес политолозите хладно биха категоризирали като «криза в ръководството», нарежда българите не само на губещата, но и на морално непривлекателната страна. Една възходяща нация се разплаща твърде скъпо за грешките на шепа дипломати, политици и държавници.

Мрачното посрещане на българската делегация, идваща от Париж, на софийската гара като че ли символизира върховете на онази общонационална потиснатост, която дълго време ще преследва и терзае българската политическа психология. Наследството на Ньойския договор ще виси винаги над главите на българските политици и водачи на обществено мнение и ще парализира българския политически и интелектуален елит, правейки го често и лесна плячка за мними пророци, демагози, назидатели и спасители.

Равносметката

Несъмнено в четиридесетте години държавен живот от Освобождението до Първата световна война България излиза с положителен баланс въпреки военните поражения, въпреки кризата през 1886–1887 г., въпреки селските вълнения през 1899–1900 г., въпреки политическата деморализация след Букурещкия и Ньойския мирен договор. В началото на нейното развитие възниква дилемата индустрия или земеделие, традиционализъм или модернизъм. И двете алтернативи се оказват трудно осъществими. Във всички сфери на обществения живот — стопанство, институционално строителство, култура и образование, политическа борба и социален ред — напредъкът на България е бърз като темпо и всеобхватен като мащаб. Тя е съвсем различна от онова малко трибутарно княжество между Дунав и Стара планина, прието с толкова иронични резерви в европейската държавно-политическа структура. Стабилитетът на държавата, осигуряването на гражданския мир и на условията за стопанска модернизация не са заплатени с цената на политическата свобода или с външнополитическа зависимост. При всички условности на една такава констатация България е демократична държава, чиято система функционира въпреки временните паузи и дефекти. Тя е станала част от успоредните процеси на европеизация, достигащи Япония. Тази констатация придобива допълнителна значимост, ако припомним, че социалнополитическата демокрация не е хуманитарна благотворителност, а прагматично рацио за материален и духовен прогрес, което дава резултати само при конкретно приложение. България в тези години показва, макар и в ограничена степен, съзидателните предимства на модерната демокрация. Този пръв период от историята на Третото царство остава в досегашните ни анали като време на действуваща, а не декларирана демокрация. Тъкмо в тази си същност България побеждава вътре и вън от страната и това принуждава другите да се съобразяват с нея. От инцидентен факт в европейската политика България става активен фактор. Два пъти — през 1886–1887 г. и през лятото на 1915 г., този фактор става централен за цяла Европа. По този особен начин четвъртата славянска държава се приближаваше до Запада.

Всичките символи и показатели на прогрес — комуникации, законодателство, прираст на населението, търговия, здравеопазване, държавно образование, театър, кино, радио, библиотеки и пр., са внедрявани с поразителна бързина след тяхното изобретяване или утвърждаване в Европа. Още в края на миналия век България застава на първо място по грамотност на Балканите. При рекрутирането на българската армия за войните през 1912 г. българската младеж отбелязва високия процент от 80 на сто грамотност, което е престижен показател и за средния европеец. Наличието на земя или по-точно отсъствието на глад за нея гарантира българското стопанско развитие, което от своя страна създава социалните условия за обществената стабилност като състояние и перспектива. Умерената социална нивелация на българското общество, наследена още от времената на турското владичество, решеният в голяма степен още преди Освобождението аграрен въпрос, традициите на общинското самоуправление и замахът при стопанските операции, създаден още при неотдавнашното наличие на чужд, но достъпен имперски пазар, са онези предпоставки, предоставили възможността за бързото приобщаване, а в някои отношения и вграждане на България в европейския културно-политически и стопански свят. Повечето от българските интелектуалци и политици са създадени още преди Освобождението и техният опит, самочувствие и кръгозор са насочени към строителството на националната държава. Самородни гиганти от ранга на Ст. Стамболов в политиката, Иван Вазов в литературата, Захари Стоянов и в двете дълго време превъзхождат култивирания в Средна и Западна Европа политически и интелектуален елит у нас.

В какво се изразяват историческите успехи на България през този период? Несъмнено в способностите да осъществи социален и национален иредентизъм, който до 1912 г. изглежда гарантиран като устойчива социална и външнополитическа тенденция. Усилията на държавата да реализира бърза и ефективна модернизация също имат значителен ефект. България скъсява една продължително налагана по насилствен път историческа дистанция между нея и модерна Европа. Това ни прави склонни да мислим, че вече позабравената фраза на един политик за достигане на другите за години, равни на векове, е частично, но истински реализирана тъкмо по времето на тази съзидателна фаза. Разбира се, България достига и задминава поне до 1912 г. другите балкански страни, но не се изравнява с останалата част от напредничава Европа. Не експлоатацията и егоцентризмът на великите сили, както често сме свикнали да мислим, обяснява това забавяне и този неуспех. Точно обратното — недостатъчната заинтересованост към България и балканския регион от страна на тези сили.

В продължение на десетилетия Балканите, а България като географски център там са особен район на световен интерес, но само в геостратегическо, а не в политическо и стопанско отношение. Това обяснява защо други периферии като Скандинавия и Иберийския полуостров по-бързо се приобщиха към «центъра», а и защо много страни от «третия свят» днес ни карат мълчаливо да признаваме, че в много отношения европейските Балкани си остават «четвърти» или «пети» свят!

Втората причина се изразява с познатата трагическа последица от нашето фатално историческо закъснение вследствие от турското нашествие в Югоизточна Европа. Тук не става дума за календарно, хронологически изразено закъснение, а за създаване на такава стопанска и политическа конюнктура, при която нашето завръщане в Европа ни поставя пред свършен факт като възможности за стопанска и културно-политическа интеграция. Нерешеният национален проблем непрекъснато и допълнително забавя общата държавна модернизация.

Когато България се присъединява към европейската стопанска мрежа, тя няма какво особено да предложи за обмен и партньорство. Селскостопанската продукция от Дания, Унгария, Холандия и Италия, зърнените доставки от Америка и Австралия, решаването на продоволствените проблеми в индустриалните общества я оставят без избор в един свят, където има друго търсене на търговско партньорство и взаимна заинтересованост. В това отношение България, както и повечето балкански страни си остават бедните роднини и неканените гости в Европа. В една епоха на неспирни колониални прониквания и модерни индустриални нововъведения нито едното не минава през Балканите, още по-малко не води към тях. За Европа Балканите си остават преди всичко транзитна стратегическа територия само в случай на остри стълкновения, но не и зона на сериозен икономически интерес. В това отношение Европа просто не се нуждае от Балканите и със забележителното изключение на Австро-Унгария всяка велика сила има добри резервни варианти в случай на изгубване на влиянието си на Балканския полуостров. При такава обстановка трайно сътрудничество е трудно осъществимо въпреки неговите плодоносни прояви в отделни области на стопанската модернизация. Тази несъвместимост е и отговор на въпроса защо въпреки всички усилия на държавата дори и умерено програмираната индустриализация в България пропада.

После има и нещо друго. Ако признаем неумолимата истина, че модернизацията е все пак един насилствен процес, то създадената след Освобождението популистка концепция за демокрация работи на практика точно срещу нея. В България има демократична конституция и демократично конституирани като структура институции, но има малко демократи като личностна дейност и функциите на демократичните институции не са адекватни на техния първоначален замисъл. Някой трябва да плати за модернизацията с лишения и безправие. Всеобщото избирателно право, еднокамарният парламент, гражданските права и свободи, липсата на регламентирани привилегии по рождение и пр. несъмнено имат атрактивен облик за чужденеца — наблюдател на българската действителност, но са нещо различно в конкретната демографска среда, особено в провинцията. Една обща маса, особено когато в нея отсъствуват традиции на политическо образование и критична ориентация, много по-лесно подлежи на заблуди, корупции и злоупотреби, отколкото ограниченият на елитарен принцип достъп до пряката политическа дейност, осъществен чрез регламентирана селекция. Това обяснява защо например в Унгария в края на века няма такава политическа корупция, каквато в демократическа в сравнение с нея България. Ако напомним, че въпреки политическите права в България обикновено процентът на гласувалите поне в началото на века е 32,5 на сто, можем да си представим кой и как участвува в моделирането на политическите структури, институции и решения от национално значение.

В това отношение съществува и един постоянен вакуум между селото и града не като социална пропаст, а като личностна и формационна амбиция. Политическите дейци са били винаги приемани като «граждани», отдалечили се или по-точно измъкнали се от идиотизма на селския живот и затова отчуждени от селските политически интереси. Оттук можем да започнем да търсим феноменалното значение на Земеделската партия у нас, нейното следвоенно управление и внезапната популярност на нейните представители и водачи.

Противопоставянето на тези разнолики и противоречиви тенденции и явления в българския национален живот след Освобождението дава една константна величина на относителен напредък, непознат в предишните и бъдещите етапи на българското историческо развитие.

При всичките условности и въпросителни, които лесно могат да възникнат, в тези години България е съединила държавно-творческата идея, националния прогрес и демокрацията в триединно равностепенно действие. Това прави този етап от нейната история така уникално различен.

Библиография

Гамбаров, Ю. Политическите партии и тяхното минало и настояще. С., 1906.

Георгиев, В. Буржоазните и дребно-буржоазните партии в България 1934–1939 г. С., 1971.

Георгиев, В. Образуване на Националлибералната партия. — Изв. на ист. д-во, бр. 30, 1977.

Георгиев, В. Образуване на Обединената Народнопрогресивна партия. — ИВИД, 1980.

Георгиев, Г. Образуване и начална дейност на Либералната (Радославистка) партия в България (1886–1894). — Ист. пр., 1992, кн. 1–2.

Гешева, Й. Съюзяване и разединяване между умерени либерали и консерватори (1883–1885). — Ист. пр., бр. 3, 1984.

Гешева, Й. Идеология и програми на Консервативната партия (1879–1886). — Ист. пр., кн. 3, 1986.

Гергинов, Ал. Парламентаризмът и поемането на властта. С., 1907.

Грънчаров, Ст. Политическите сили и монархическият институт в България 1886–1894. С., 1984.

Грънчаров, Cm. България на прага на 20–ото столетие. С., 1986.

Грънчаров, Cm. Монархическият институт. — В: Сб. Проблеми на новата и най-новата политическа история на България. С., 1991, 63–83.

Дамянов, С. България във френската политика 1878–1918. С., 1985.

Димитров, Ил. Князът, Конституцията и народът. С., 1972.

Димитров, Ил. За либерално или консервативно държавно управление. — В: България 681–1981. С., 1981.

Димитров, Ил. Преди сто години. Съединението. Исторически очерк. С., 1985.

Дойнов, Д. Кресненско-Разложкото въстание. С., 1979.

Дойнов, Д. Комитетите Единство. Ролята и приносът им за Съединението 1885 г. С., 1985.

История на България. Т. VII, 1878–1903. С., 1991.

История на Сръбско-българската война 1885. С., 1971.

Йотов, Й. Василев, К., Поборникова, Ст., Колева, Т. Димитър Благоев — Биография. С., 1979.

Йовков, Ив. Кобургът. С., 1980.

Crampton, R. Bulgaria 1878–1918, A. History, East European monographs. N. Y. 1983.

Кашинцев, Ив. Петко Каравелов и его место в истории Болгарии — письмо из Софии. — Вестник Европы, 1903, N 4.

Кепов, Ив. История на Княжество България. С., 1933.

Князете ни. Опит за осветление дейността на княз Александър Батенберг и княз Фердинанд Кобургготски у нас въз основа на официални документи. 4. I. Александър в колебание. С., 1907.

Koniqslov, I. Ferdinand von Bulgarien. Munchen, 1970.

Констант, Cm. Фердинанд лисицата. С., 1991.

Косев, К. Стефан Стамболов — революционер и държавник. — В: Стефан Стамболов — революционер и книжовник. В. Търново, 1988.

Костов, Е. Генерал Рачо Петров — жизнен и професионален път. — Ист. пр., 1992/6 76–96.

Кох, А. Александър Първий български княз. Пловдив, 1885.

Лалков, М. Балканската политика на Австро-Унгария 1914–1917. С., 1983.

Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–1913. С., 1982; Българското крушение 1913. С., 1991.

Маджаров, М. От самовластие към свобода и законност. С., 1936.

Манолова, М. Създаване на Търновската конституция. С., 1980.

Манолова, М. Парламентаризъм в България — 1879–1894. С., 1989.

Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история. С., 1909.

Междусъюзническата война 1913. С., 1963.

Миланов, П. Идеята за създаване на военна партия в България по страниците на политическия печат (юли–август 1895). — ВИС, 5, 1987.

Митев, Тр. Широкият социализъм — 1892–1900. С., 1989.

Мишев, Р. Австро-Унгария и България 1879–1894. Политически отношения. С., 1988.

Натан, Ж. Стопанска история на България. С., 1957.

Начович, Т. Дворцовият режим в България. С., 1899.

Николова, В. Към характеристиката на Народнолибералната партия 1894–1908. — Ист. пр., 1976, кн. 3.

Николова, В. Образуване на правителството на К. Стоилов (1894). — Векове, 1891, кн. 5.

Николова, В. Буржоазните политически партии в България в края на XIX в. Доклади. Българската държава през вековете. 1. Българската държава през епохата на капитализма. С., 1982, 502–509.

Николова, В. За ролята на монарха в политическия живот на България в края на XIX в. — Ист. пр., 1984, № 2.

Николова, В. Народната партия и буржоазната демокрация. Кабинетът на К. Стоилов 1894–1899. С., 1986.

Николова, В. Политическите партии в България (1885–1918). Общи черти и специфика. — В: Сб. Проблеми на новата и най-новата политическа история на България. С., 1991, 48–83.

Новакова, К. Печатът и личният режим на Фердинанд. С., 1975.

Огнянов, Л. Борбата на БЗНС против Първата световна война. С., 1977.

Огнянов, Л. Българският земеделски народен съюз 1899–1912. С., 1990.

Панайотов, Ив. Българската криза в Европа (1885–1889). С., 1924.

Пандев, К. Националноосвободително движение в Македония и Одринско 1878–1903. С., 1979.

Пантев, А. Попов, Р. Шарова, Кр. Стателова, Ел. Тодорова, Цв. Външната политика на България и опозиционните партии (1900–1914). — В: Известия на Института за история. Т. 23, 105–146.

Пантев, А. Англия срещу Русия на Балканите — 1879–1894. С., 1972.

Пантев, А. Противоречивото наследство на Стефан Стамболов. — Векове, 1981, № 5.

Пантев, А. Петков, П. САЩ и България по време на Първата световна война. С., 1983.

Пантев, А. Видян от близо и далеч: Стефан Стамболов — революционер и книжовник. В. Търново, 1988.

Папанчев, А. Едно престъпно царуване, Фердинанд I, цар на българите. С., 1946.

Пеев, П. Фердинанд I, цар на българите. С., 1942.

Пенков, С. Международни договори на България (681–1947). С., 1992.

Попов, Ж. Народнолибералната (стамболовистка) партия в България — 1903–1920. С, 1986.

Попов, Р. Монархическият институт, буржоазните партии и проблемата за конституционното управление в България в началото на XX в. Доклади. Българската държава през вековете. 1. Българската държава през епохата на капитализма. С., 1982, 464–476.

Попов, Р. Балканската политика на България 1894–1898. С., 1984.

Попов, Р. България и Русия (1894–1898). С., 1985.

Попов, Р. Дружинките и България за себе си (1886–1887). — Ист. пр., 1991, кн. 11.

Попов, P. България на кръстопът. Регентството 1886–1887. С., 1991.

Попов, P. Австро-Унгария и реформите в Европейска Турция 1903–1908.

Радев, С. Строителите на съвременна България. Т. I, II. С., 1973.

Саздов, Д. Петко Каравелов в навечерието и по време на Учредителното събрание. — В: Търновските законодатели. Юбилеен сборник. С., 1980, 88–105.

Саздов, Д. Буржоазните партии в България в края на XIX и началото на XX в. — История и обществознание, 1887, № 2.

Саздов, Д. Демократическата партия в България 1887–1908. С., 1987.

Саздов, Д. Българските социалисти и проблемът за националното обединение на българския народ (1885–1903). — Годишник на катедрите по марксизъм-ленинизъм при висшите учебни заведения. История на БКП. Т. XXII, кн. 1. С., 1988, 3–59.

Саздов, Д. Създаване на многопартийната политическа система на нова България (1879–1918). — В: Проблеми на новата и най-новата политическа история на България. С., 1991, 3–48.

Сакъзов, Я. Социалисти, демократи и социалисти доктринери. — Работническа борба, бр. 29 от 22. XI. 1904.

Сакъзов, Я. Цезаризъм или демокрация. С., 1905.

Сборник 100 години от създаването на Търновската конституция. С., 1986.

Семов, М. Великите сили и българската национална драма. С., 1991.

Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. Т. I–II. С., 1983.

Списаревски, К. Д. Прогресивно-либералната партия и Драган Цанков. С., 1919.

Стамболийски, Ал. Принципи на БЗНС. С., 1919; също в Избрани произвед. С., 1979.

Стателова, Ел. Политика, партии и печат на българската буржоазия — 1909–1912. С., 1973.

Стателова, Ел. Дипломацията на Княжество България 1879–1886. С., 1979.

Стателова, Ел. Източна Румелия, 1879–1885. С., 1983.

Стателова, Ел. Пантев, А. Съединението — 1885. С., 1985.

Стефанов, Хр. Българската Радикална партия 1906–1949. С., 1984.

Стоянов, Ив. Либералната партия в Княжество България 1879–1886. С., 1989.

Танкова, В. Образуване на Народната партия в Пловдив (1894). — ИМНБ. Т. 11. Пловдив, 1985.

Танкова, В. Проблеми на организационното устройство и развитие на Народнолибералната партия (1886–1894). — Векове, 1988, № 5.

Ташев, Т. Животът на летописеца Захарий. Част III. Пловдив, 1989.

Тодоров, Г. Д. Временното руско управление в България през 1877–1879 г. С., 1958.

Тодоров, Г. Временното отменяне и възстановяване на Конституцията в Княжество България (1881–1883). С., 1991.

Топалов, Вл. Основаване на българския земеделски народен съюз. — ИИИ. Т. 8. 1960.

Топалов, Вл. Към историята на радослависткия режим (19. I–27. XI. 1990). — Ист. пр., 1961, № 6.

Топалов, Вл. Политическата дейност на БЗНС през 1900–1901 г. — ИИИ. Т. 10. 1962.

Топалова, Цв. Обявяване независимостта на България 1908 г. и политиката на империалистическите сили. С., 1960.

Тодорова, Цв. Отново за «преврата» през 1881 г. и режима на пълномощията. — ИБИД, кн. XXXV, 1983, 81–123.

Тодорова, Цв. Дипломатическа история на външните заеми на България 1888–1912. С., 1971.

Тошев, А. Балканските войни. Т. I, II. С., 1929.

Търновските законодатели, юбилеен сборник. С., 1980.

Харизанов, Ив. Принос към характеристиката на нашите партии. — Демократически преглед, 1906, № 3.

Христов, Хр. България, Балканите и мирът 1919. С., 1984.

Цанов, А. С. Александър Батенберг. С., 1895.

Цар Фердинанд. Съвети към сина. С., 1991.

Юрданов, Ю. Българският либерализъм. С., 1926.

Политическите партии

Втората половина на 1879 г. — Създава се Либералната партия. Създава се Консервативната партия.

1881 г. — Създава се Либералната (Казионна) партия в Източна Румелия. Създава се Народната партия в Източна Румелия (Лъжесъединисти).

1883–1884 г. — Либералната партия в княжеството се разцепва на цанковисти и каравелисти.

1886–1888 г. — Образува се Либералната (Радославистка) партия.

1886–1890 г. — Образува се Народнолибералната (Стамболовистка) партия.

1891 г. — Образува се БСДП.

1892 г. — Образува се БСДС.

1894 г. — БСДП и БСДС се обединяват и образуват БРСДП. Образува се Народната (Народняшката) партия.

1896 г. — Каравелистите приемат името Демократическа партия.

1899 г. — Цанковистите приемат името Прогресивно-либерална партия. Образува се БЗНС.

1903 г. — БРСДП се разцепва и се образува БРСДП (т. с.) и БРСДП (ш. с.).

1904 г. — Образува се Младолибералната (Тончевистка) партия.

1905 г. — Образува се Радикалната партия.

1919–1944 година

След като излезе от Първата световна война, България се озова в един свят, доста по-различен от предвоенния. Обликът, природата, ходът и завършекът на войната се оказаха пълна изненада за всички участвуващи в нея — от войниците в окопите до стратезите и политиците. Стоте години след Наполеоновите войни бяха преживени без общоевропейски конфликт. Постъпателното развитие и технологичният напредък през този сравнително мирен век вляха огромна, многократно увеличена мощ у големите държави. В резултат на това първата голяма европейска и впоследствие световна война след две индустриални революции придоби непознати дотогава черти. Тя се оказа много по-продължителна от очакванията, изискваше пренапрежение на всички сили. От традиционна войната се превърна в тотална. Тотални, изискващи безусловни капитулации, бяха и пораженията.

Европа си остана център на международните отношения, но международната система реално доби световните си измерения. С намесата си Съединените щати решиха войната в полза на Съглашението и за пръв път показаха, че са изключително силен европейски и световен фактор, макар че след това се прибраха в съзнателно търсена изолация. На Изток растеше мощта на Япония, дала заявката си за нова световна сила още в Руско-японската война през 1904–1905 г.

В самата Европа четири империи изчезнаха от политическата карта. Османската империя беше на път да стане нова Турция — първата ислямска светска държава под водителството на Кемал Ататюрк. Австро-Унгария беше разчленена, като остави в наследство на разделилите си я стари и нови малки държави повечето от националните си проблеми. Империята на Хохенцолерните стана т. нар. Ваймарска германска република и временно беше изключена от състава на великите сили. Руското самодържавие беше пометено от две революции, проведени в по-малко от една година.

Под съмнение се поставяха много традиционни ценности. Победители имаше, но доволните бяха малко, а спокойни нямаше. Народите бяха обезверени, настръхнали и недоволни. Войната освен всичко друго беше и школа за насилие. Ленин и останалите специалисти по превръщане на империалистическите войни в граждански и по правене на революции бяха прави, че пушките могат да стрелят не само в посоката, заповядана от генералите.

А в Европа имаше милиони човеци с пушки. Войната ги беше научила как се постигат цели с оръжие. Тя им беше показала каква огромна сила са. Болшевиките в Русия съумяха да използват тяхната енергия, като им посочиха и цел. С победата на Октомврийската революция започна провеждането на най-големия и най-зловещ социален експеримент в човешката история в привидно примамлив опит да се свали раят на земята. Наскоро след това последваха революции в Унгария и в Германия.

Победата на руската революция наруши идеологическата и политическата еднородност на Европа и на света. По същото време европейският парламентаризъм беше в криза, чиито симптоми ясно се бяха показали и преди войната (особено ярко в Италия например). Болшевизмът с опита си да изнася по организиран начин революции в други страни още повече задълбочи тази криза. На болшевишкия тоталитаризъм се търсеха крайни противоположни решения по-скоро като идеология, защото болшевишката практика често повече или по-малко успешно беше копирана. През 20–те и 30–те години в Европа вирееха фашистки, авторитарни, диктаторски режими.

В областта на международните отношения властвуваха страх и все по-нарастващо с течение на времето насилие. Управляващият елит на Франция, най-мощната във военно отношение след края на войната държава, беше почти в паника пред очакван реванш на Германия. Франция, която запази демократичните си структури, първа въведе насилието като средство на външната политика с известната формула за «омиротворение чрез сила» (pacification par force). Тази формула беше приложена при окупацията от френски и белгийски войски на Рурската област през 1923 г., която целеше да накаже Германия заради неизпълнението на репарационните й задължения. Френските съюзници Югославия, Чехословакия, Румъния, а също и Гърция имитираха поведението на големия си покровител и заемаха често заплашителни пози към Унгария, България, Австрия и Албания.

През 30–те години шампиони на агресивен курс станаха Германия и Италия в Европа и Япония в Азия. Образуваното след войната Общество на народите (ОН) се оказа негодно като средство за опазване на мира. За щастие на България единственият случай на ефективна намеса на ОН беше през 1925 г., когато то принуди Гърция да оттегли войските си, нахлули в района на Петричко.

Балканите при цялата си специфика следваха общите европейски тенденции. В Югославия и Румъния монархиите вървяха към установяване на свои диктатури. В Турция Кемал Ататюрк въведе етатизма. В Гърция се редяха военни преврати. България имаше свой оригинален принос в отглеждането на авторитарни управленски форми. Тя не можеше да не бъде податлива на веянията (болшевишки и фашистки), които идваха от европейския идеологически и политически климат, защото страната само за шест години претърпя две национални катастрофи — през 1913 и 1918 г. Унизена и разорена, България попадна във враждебното обкръжение на съседите си. Откъсването на големи части от националната снага предизвика националноосвободително движение, особено силно в Македония, но също в Тракия и в Южна Добруджа. Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) със своите съперничещи си и взаимно изтребващи се крила усложняваше още повече вътрешнополитическото положение.

При тези изключително трудни условия страната съумя да не изостане в стопанско отношение от съседите си. Напрегнатият духовен живот даде значителни културни постижения. Войната обаче доведе до частична загуба на държавния суверенитет след влизането в Оста на 1 март 1941 г., а след преврата на 9 септември 1944 г. този суверенитет беше загубен почти напълно.

Едно от психологическите следствия на голямата война беше обезценяването на човешкия живот. Това се наблюдаваше в Европа, най-силно, разбира се, в Русия, но Балканите и България се нареждаха след нея. В името на върховни държавни, национални или класови интереси хладно и някак делнично се пресмяташе цената на човешките глави. В нощта на преврата на 9 юни, като се отдаде на подобно счетоводство, социалдемократът Димо Казасов заключи: «Нашите глави, ако не са по-скъпи, в никой случай не са по-евтини от главата на царя».

През август 1923 г. водачът на ВМРО Тодор Александров в едно свое писмо също «изчисляваше», «че десет-двадесет глави са нищо пред съществуването на България».

Има и едно още по-категорично изказване: «Аз съжалявам, когато се случи да спорят помежду си македонските деятели, да се карат или даже да прибягват до убийства. Но предпочитам убийствата помежду им, отколкото да няма македонски борци, да няма мъка и грижи за Македония. Нека има различия, но да не престава борбата. Вътрешните македонски борби са за мене само признак за голямата динамика на тая борба, която все пак е свързана с Македония и един ден ще доведе до освобождението». Тези ужасни думи принадлежат на проф. Любомир Милетич, автор освен на всичко друго и на дълбоко хуманната книга «Разорението на тракийските българи».

Казаното от Милетич показва до каква степен насилието беше станало норма в мисленето и поведението на тогавашния елит на нацията. Така всъщност се основаваше и извеждаше зловещата формула «Убивам, следователно съществувам». Най-последователно към тази формула се придържаха българските комунистически водачи.

Предлаганият тук текст не е история в точния смисъл на думата, защото в него липсва или само косвено е намекнато за миналото на творците на материалните и духовните блага — народа и интелигенцията. Написаното тук отново е един разказ за политическите събития и личности, за една историческа драма, в която няма положителни герои. То е по-скоро една провокация под формата на повествование. Провокацията естествено е към бъдещите изследователи. Колкото до досегашните изследвачи на този период, чужди и най-вече български, то те са хвърлили огромен труд главно за издирване на важни исторически факти. Интерпретацията обаче понякога (по понятни причини) е ужасяваща в точния смисъл на думата. Този важен отрязък българска история е безутешно затлачен с идеологеми, с чудовищно нарушаване на пропорциите. На една, и то не най-важната, политическа сила са посветени масата от изписаните страници, и то в безсрамно апологетичен дух. Други политически сили са безмерно и дори несправедливо ругани, а важни исторически процеси просто са оставени без внимание.

В собствените си опити за полемика с утвърдени схващания неизбежно съм допуснал пропуски, диспропорции и положително спорни тълкувания.

Режимът на БЗНС (1919–1923)

На 27 ноември 1919 г. името на парижкото предградие Ньой стана един от злощастните символи в неравната българска историческа съдба. На този ден в общината на предградието министър-председателят Александър Стамболийски подписа катастрофалния за България мирен договор със силите на Съглашението. С клаузите на договора — политически, териториални, стопански, репарационни, военни — изкристализираха непосредствените и дългосрочните проблеми на страната. Всички те бяха трудни, но Българският земеделски народен съюз (БЗНС), чийто водач беше ръководителят на правителството, със самочувствие предлагаше идеи за разрешаването на много от тях. Във формулирането им решителна роля беше играл самият Ал. Стамболийски.

Ал. Стамболийски беше изключително дейна личност. До голяма степен на неговите усилия през десетилетието преди войната се дължеше превръщането на БЗНС от професионална и просветна в политическа организация. Стамболийски съчини и провъзгласи основните принципи в идеологията на съюза. Те бяха доста еклектично и нескопосано обосновани в теоретично отношение, но земеделският вожд държеше на тяхната практическа стойност и умееше разбираемо да ги излага.

За разлика от марксизма Стамболийски пропагандира, че обществото се дели не на класи, а на съсловия. Тъй като най-голямото съсловие в България е селското и тъй като държавата съществува и се развива благодарение на неговия труд, то и политическата власт според Стамболийски следвало да бъде в негови ръце. Това щяло да осигури истинско народовластие. В интерес главно на селското съсловие било необходимо да се проведат коренни реформи в полза на развитието на дребната собственост и производство, като заедно с това ще се отхвърли и експлоатацията на селото от града. В политическата област това щяло да доведе до отмирането на традиционните буржоазни партии. Те със своето слабо влияние способствували за налагането на личен режим от страна на монарха. Възгледите на земеделците бяха открито републикански, но не изискваха непременно промяна на формата на управление, още повече ако царят бъде поставен на онова място, което му определяше Конституцията.

В България, страна с около 80% селско население, подобни проповеди звучаха убедително. Не така беше в Европа. Там също имаше държави с приблизително същия процент земеделско население, с аграрни партии или движения, но те и идеите им не намираха такъв отзвук или влияние. Причините за това се кореняха в обстоятелството, че ако почти навсякъде селячеството беше аполитично, то в България след Освобождението то преживя един рядко срещан по своята интензивност процес на политизация. Олевяващите в резултат от военните катастрофи селски маси намираха в лицето на БЗНС готова в организационно и идеологическо отношение водеща сила. Тя имаше ясно изразени амбиции да поеме политическата власт, и то от името и в интерес на селяните. След края на войната БЗНС многократно увеличи своята членска маса и се превърна в най-мощната политическа сила. За България се откри възможност за приложение на един фантастичен социален експеримент, този на самостоятелното земеделско управление.

Идеите на БЗНС бяха облечени в привлекателни и искрено доброжелателни към селячеството формулировки. Те обаче съдържаха открити и скрити несъвършенства и приложението им можеше да ги направи в много отношения опасни за обществото. В своята същност икономическите възгледи на земеделците за закрила и предимствено развитие на дребната селска собственост може би не бяха така опропастителни, както пряко противоположните им идеи на руския марксизъм за свръхиндустриално развитие. Това обаче не ги правеше перспективни, тъй като приложението им би хвърлило страната в другата крайност на едно също така еднопосочно, но земеделско развитие. Българското стопанство и без това едва от началото на века беше започнало да придобива не така мощни елементи на хармоничност, а Първата световна война го бе довела до разруха.

Премахването на експлоатацията на селото от града по начина, по който си го представяха земеделците, можеше и да не направи селата така цветущи, както ги описваше Стамболийски в мечтателните си речи. Затова пък съсипването и опустошаването на градовете щеше да е сигурно. Противопоставянето на селячеството на другите съсловия означаваше изостряне на противоречията с градската буржоазия, включително и с най-предприемчивата й част, с наемните работници, а в политически план с традиционните и със социалистическите партии. Най-накрая земеделската идеология изправяше селяните и срещу преобладаващата част от интелектуалците, защото каквото и да е, но културата в сърцевината си е градска. Всичко това не можеше да не повиши общественото напрежение. Идеологическата решителност на земеделците лесно можеше да премине в практическа политическа грубост и непримиримост. Това пък криеше опасността от установяване на селска диктатура — антибуржоазна, антипролетарска и на всичкото отгоре антиинтелектуална. Много от това наистина се случи при самостоятелното земеделско управление, но в края на 1919 и началото на 1920 г. него още го нямаше.

На състоялите се на 19 август 1919 г. парламентарни избори шестте буржоазни партии получиха 66 места в Народното събрание. Земеделците имаха 85 депутати, комунистите — 47, и социалдемократите — 38. При липса на самостоятелно мнозинство и при отказа на БКП и на БРСДП за парламентарно сътрудничество БЗНС състави на 7 октомври коалиционно правителство, като включи в състава му двама народняци (Михаил Маджаров и Атанас Буров) и един прогресивно-либерал (д-р Стоян Данев). При такъв кабинет и при сложилата се парламентарна обстановка страната трудно можеше да се управлява. БЗНС не желаеше сътрудничеството на традиционните партии, а комунисти и социалдемократи не даваха подкрепата си на земеделците. Стамболийски виждаше изхода в насрочването на нови парламентарни избори с надеждата чрез тях да си осигури самостоятелно мнозинство. След като се върна обаче от Ньой в София, той завари страната в напрегнато състояние, което му поставяше за разрешаване проблеми от друг порядък.

През 1919 г. стачните действия растяха непрекъснато и въвличаха все повече работници. В 135 стачки участвуваха около 80 хил. души. През декември стачната вълна достигна своя връх. В края на месеца избухна обща транспортна стачка. От 29 декември 1919 до 3 януари 1920 г. се проведе и национална политическа стачка, но железничарите продължиха да стачкуват и след нея. Правителството действуваше твърдо. То използваше полицията и армията, а получи подкрепа и от окупационните войски на Съглашението. На 19 февруари стачката завърши с поражение.

Ръководството на стачката беше поето от БКП и БРСДП и оглавяваните от тях профсъюзи. Тези две партии с един бузлуджански (от 1891 г.) корен впоследствие взаимно се обвиняваха за неуспеха на стачката. Същественото обаче беше, че още със старта на своето все още несамостоятелно управление БЗНС влезе в противоборство с работниците и с техните партии. За цялото време до 1923 г. между комунисти и земеделци съществуваха доста странни взаимоотношения. Имаше редки моменти на нелоялно сътрудничество, но през повечето време тези две най-големи тогава политически сили си разменяха силни удари над и под кръста. По едно и също време и БЗНС, и БКП се намираха в своеобразен «учебен» етап в развитието си. Едните се обучаваха на управление, а другите на болшевизация, която се оказа заразителна.

Болшевизацията

Комунистите носеха името си съвсем отскоро. Техният I конгрес се състоя от 25 до 27 май 1919 г. Иначе това беше XXII конгрес на БРСДП (т. с.). Марксистката партия извършваше поредното си обновление или казано на тогавашния й жаргон, тя се превъоръжаваше с идеите на болшевизма. В България превъплъщението на социалдемократите (от «тясна» порода) в комунисти се отдаде по-лесно, отколкото това стана навсякъде другаде в Европа и на Балканите. Преди войната те бяха малобройна дисциплинирана партия, водена от предани на праволинейния марксизъм интелектуалци като Димитър Благоев и Георги Кирков. В идейно отношение те бяха близо до болшевизма, но бяха по-реалистични от него, защото не възприемаха и не прилагаха марксизма така творчески, както това правеше Ленин. Главната си задача те виждаха в това да помагат на буржоазията със съвети, с безжалостна критика или със стачки как да направи държавата, капитализма и пролетариата, че чак след това да й вземат властта чрез революция. Поради това тесняците благоразумно не се набъркаха във войнишките вълнения през 1918 г.

Иначе догматизмът на тесните социалисти ги улесни да възприемат Лениновия болшевизъм. Като за правоверни марксисти решителен за тях беше фактът за победата на една пролетарска революция в една не така пролетарска страна. Поради това те добиха теоретическата готовност да приемат, че революцията може да се осъществи и преди буржоазията да е свършила главната работа (т. е. изграждането на капитализма), при това само в една страна, и то не от най-развитите, а тъкмо обратното — в най-слабото звено на капитализма.

През март 1919 г. се проведе I конгрес на Комунистическия интернационал (КИ). Тесните социалисти влязоха в него като съучредители, без да присъствуват на конгреса и без дори да са запознати с неговите решения. За сметка на това те заедно с болшевиките бяха единствените, които образуваха Коминтерна като единни партии. Останалите съучредители бяха малобройни отцепнически крила на социалдемократическите партии. Способността на българските комунисти за монолитност им беше зачетена и впоследствие те редовно биваха издигани на най-високи постове в Коминтерна и в неговите поделения.

На първия конгрес на БКП официално бяха приети на въоръжение болшевишките революционни средства. В програмната декларация се казва: «Опитът на революцията в Русия и другите страни посочи ясно новите средства за революционна борба на пролетариата — от масовата акция и масовата политическа стачка до въоръженото въстание». Това не бяха голи декларации. Въоръжено въстание нямаше, но през цялата 1919 и началото на 1920 г. компартията се упражняваше в болшевизъм. Бяха проведени стотици масови акции и стачки, коя от коя по-политически, защото малко от тях имаха предвид действителните икономически интереси на трудещите се. Венецът беше транспортната стачка. Тя претърпя пълно поражение, но беше отчетена като най-висок връх в работническите борби, обогатила класата със значителен политически опит. Превъзнасянето на пораженията и критиката, че постиженията са били още по-големи, си остана траен стил на комунистическите политически анализи, и не само на българските.

Приложението на новите болшевишки методи беше възможно, защото условията го позволяваха. Разочарованието от традиционните партии и тежкото следвоенно положение въведоха в редовете на БКП много хора. В навечерието на конгреса членският състав се увеличи 7 пъти в сравнение с този от 1915 г. и съставляваше 22 533 души. Нарастването се дължеше главно на притока от селяни, които съставляваха 2/3 от членовете. В ръководството на партията това будеше тревога. Там се опасяваха да не би да се размие класовият работнически характер на партията. Всъщност преобладаването на селяните беше белег за бъдещ отлив на партийни членове при една нормализация на положението в страната. Все пак на разположение на партията имаше много хора и тя с присъщата й дисциплинираност можеше да си позволи всякакви експерименти, изискващи масовост.

Новите условия и новите средства на борба оформиха и съответен тип ръководители, умеещи да манипулират масите. Такива бяха Васил Коларов и Георги Димитров. Д. Благоев след транспортната стачка се оплакваше от тяхната напоритост и безсмислена безкомпромисност, донесла ненужни страдания на работниците. Затова пък КИ умееше да забелязва и да цени този тип на напълно професионализирали се вече революционери. В тяхното поведение все още се наблюдаваше по-скоро склонност към авантюрите на революционното действие. Скоро обаче под благосклонното и възпитателното въздействие на КИ те, без да загубят авантюризма си, щяха да придобият и хладната безстрастност и безочие при игра със съдбата на хиляди хора.

Заедно с болшевизирането си БКП постепенно губеше и онази самостоятелност, която притежаваха тесните социалисти. На «тесните» им беше и несравнимо по-лесно да я отстояват в условията на по-голяма равнопоставеност в членството във Втория интернационал. Третият интернационал беше друго. Той беше в подчинение на една партия и на една държава. Седалището му беше в Москва. Стратегията и тактиката на комунистическите партии се определяше от КИ. Пак от там зависеха до голяма степен статутът, финансовото положение и дори животът на ръководните им кадри.

В началото на болшевизацията си БКП продължаваше да се придържа към тесняшкото и всъщност класическо Марксово схващане, че в слаба страна като България социалистическата революция може да бъде успешна само след нейната победа в развитите европейски страни. Д. Благоев съчини и математическата формула на българската революция, според която «у нас революцията ще зависи три четвърти от положението вън, в капиталистическите страни, и една четвърт ще зависи от положението вътре». Наличието на тази формула показва, че партията тогава все още притежаваше някаква идеологическа независимост от Коминтерна и следователно и някакъв реализъм. В хода на болшевизацията БКП съумя да преодолее и независимостта, и реализма си. От друга страна обаче, формулата за «трите четвърти» по това време не беше чак такава голяма ерес от коминтерновско гледище. Критиките дойдоха чак след като трябваше да се обоснове «правилността» на септемврийската авантюра от 1923 г. През 1919–1920 г. нещата стояха иначе и в КИ.

Ленин изобрети, а след това съумя и да осъществи схващането за победата на революцията в «слабото звено». Той обаче не се отказа от идеята за общоевропейска и световна революция. В Коминтерна бяха определили и маршрута на революцията — Русия — Централна Европа и главно Германия и оттук разрастването й в целия континент. България и Балканите оставаха като резервен вариант. И този околен маршрут на революцията щеше да се изпробва по-късно, макар че по това време той вече се скицираше.

На 15 януари 1920 г. в София бе проведена учредителната конференция на Балканската комунистическа федерация (БКФ), пряко подчинена на КИ. Тук се състояха и втората (1921 г.), и четвъртата (1922 г.) конференция на БКФ. Това също беше показател за предимственото за Коминтерна значение на българските пред останалите балкански комунисти.

Първата конференция на БКФ по ленински издигна лозунга за самоопределение на балканските народи и също по ленински веднага го обезцени с обяснението, че истински възможно е самоопределението само в рамките на балканска съветска федеративна република. Това означаваше, първо, социално освобождение чрез общобалканска комунистическа революция и, после, национално освобождение по съветски образец. Три месеца по-късно КИ одобри лозунга за балканска съветска федерация, но с маршрутната добавка, че балканската федерация трябва да включи и дунавските страни. Коминтернът предписваше на революцията да се движи по стария път на азиатските завоеватели с прицел Виена и Берлин. По-късно БКП прие тази препоръка.

Първият конгрес потвърди и принципа на демократическия централизъм при вземане на решения. В условията на болшевизация обаче на думичката «демократически» беше съдено да се сведе до прилагателно, поставено за благозвучие. Така малко хора командуваха партията, като се осигуряваше и нейната желязна дисциплина. И ако тези хора попаднеха под влиянието на една чужда сила, каквато беше Коминтернът, то нещата можеха да добият зловещ характер. И те го добиха...

«Демократическият централизъм» започна да действува веднага. Вечерта след завършването на конгреса тайно се събраха петдесетина партийци с боен опит и квалификация. Те поставиха основите на нелегалната военна организация на партията. Предвид боевия, революционен характер на болшевизиращата се БКП това беше логично и заедно с това много опасно в национален мащаб.

В обезоръжена от Ньойския мирен договор България темата за оръжията беше актуална. Стремежът към придобиването им доби ненормални размери. Извън разрешените от договора въоръжени сили се създаваха легални, полулегални и нелегални военизирани организации от най-различна порода. БЗНС си създаде партийна полиция, наречена «Оранжева гвардия». За офицерите беше естествено да скрият каквото могат от оръжието, търсено от органите на Съглашението. Не беше речено обаче, че това оръжие ще бъде предоставено на държавата. Офицерите си създадоха своя добре въоръжена тайна лига. Освен това революционните организации на останалите извън пределите на страната българи също бяха въоръжени. Към всичко това се притуряше и военната организация на БКП с нейните прокламирани държавноразрушителни цели. («Буржоазната държавна машина — се казва в програмната декларация на БКП — трябва да бъде разрушена и на нейно място създадена друга нова държава.») Толкова много петимни за оръжие хора, при толкова много социално и национално напрежение, в една така унизена и изтръпнала страна... Това не вещаеше нищо добро.

Болшевизацията на партията продължи и през следващите години. На третия си конгрес през 1921 г. тя възприе ленинското учение за селяните като съюзник на пролетариата. Гвоздеят на учението беше, че на селяните трябва да се внуши, че само победата на пролетарската партия може да им осигури благоденствие, та по този начин селяните да вземат властта от буржоазията и да я дадат на комунистите. В Русия то се случи и знаем какво «благоденствие» последва за селяните, както впрочем и за работниците.

Селяните естествено са безимотни, дребни, средни и едри. Според ленинизма безимотните и бедните са естествен съюзник на пролетариата, средните трябва да се неутрализират, а едрите са врагове. Конкретните критерии при определянето на тези категории с изключение на първите обаче са доста сложни. Любопитно е, че Д. Благоев с една вече демодираща се щедрост отнасяше към малоимотните селяни притежателите на земя до 100 дка, а към средните — тези със 120–180 дка.

Четвъртият конгрес на БКП възприе и тактиката на Коминтерна за единен антикапиталистически и антифашистки фронт. Това обаче не беше проява на склонност към сътрудничество с БЗНС или други леви сили. Единодействието се разбираше в смисъл трудещите се да напуснат БЗНС, БРСДП и другите партии и да се наредят под знамето на БКП.

Реформи, «оранжев болшевизъм», легална и нелегална опозиция

Веднага след приключването на транспортната стачка Ал. Стамболийски настоя пред царя да бъде разпуснато XVIII обикновено народно събрание. В края на март 1920 г. бяха проведени нови парламентарни избори. Земеделците спечелиха 110 депутатски места, но и те не бяха достатъчни за съставяне на самостоятелно правителство. Това стана възможно след като мнозинството в Народното събрание отне мандатите на 13 депутати, 9 от които бяха комунисти. На 21 май 1920 г. беше съставено еднопартийно правителство на БЗНС начело с Ал. Стамболийски.

Правителството разгърна широка законодателна дейност, чиято цел беше дълбоко да се реформира страната съобразно с програмата на БЗНС. Законът за трудовата поземлена собственост (всъщност аграрна реформа) въведе лимит от 300 дка за владеене на обработваеми площи. От отчуждените и държавните се образува държавен поземлен фонд, от който се раздаваха земи на безимотни и малоимотни селяни, а също така и на хилядите бежанци от откъснатите и дадени на съседните страни български територии.

Създаден бе държавен институт за търговия със зърнени храни — Консорциум. Данъчната система беше ориентирана към повишено облагане на градската буржоазия. В големите градове се учредиха жилищни комисии. На тях бяха предоставени големи правомощия — да изселват спекуланти и морално разложени лица, да закриват заведения и др. подобни.

Оригинална беше правителствената идея, застъпена в приетия закон за трудовата повинност. За извършване на големи държавни строежи мъжете при навършване на 20 г., а девойките — 16 г., задължително биваха мобилизирани в трудовата армия. Това беше и прикрит начин да се заобиколят военните клаузи на мирния договор, който ограничи драстично възможностите за поддържането на редовна наборна армия. Чрез института на трудовата повинност младежите можеха да преминат и курс на строева подготовка и военно обучение.

Цяла серия закони бяха гласувани в областта на народното просвещение и културните институти. Спорен характер имаше една реформа, която твърде много опростяваше българския правопис.

Социалните нововъведения на БЗНС бяха критикувани и от традиционните буржоазни партии, и от комунистите. Приложението им се извършваше некомпетентно и често беше съпроводено с корупция. Обновяването на държания апарат с привърженици на БЗНС, често без необходимия опит и квалификация, но с вредителното самомнение на невежеството, спъваше нормалния ход на бюрократичната машина. За това допринасяше нежеланието на буржоазни, елементи в министерства, ведомства и съдилища да прилагат реформите или дори саботажните действия. Свободата, на действие на правителството се възпрепятствуваше и от Съюзническата контролна комисия. Не бяха съвсем стройни и редиците на БЗНС.

Зад лявото крило на съюза начело с Ал. Стамболийски и Райко Даскалов вървеше основната членска маса. Поради несъгласие с техните възгледи едни от основателите на БЗНС — Йордан Пекарев през 1918 г. и Димитър Драгиев през 1919 г., се отцепиха и създадоха самостоятелни организации. Вътре в съюза обаче постепенно се оформи умерено крило. То беше за запазване на някои черти на буржоазния управленчески политически стил и не изключваше възможността да се търси сътрудничеството на десните опозиционни политически сили при провеждането на политиката на БЗНС. Тази групировка се ръководеше от Марко Турлаков, Константин Томов и Христо Манолов. Към тях проявяваха симпатии и други видни дейци на съюза като Александър Оббов, Стоян Омарчевски, Александър Манолов и др.

Освен тях обаче съществуваше и крайно ляво крило от по-млади и влиятелни членове като Крум Попов, Спас Дупаринов, Стоил Стефанов, Димитър Кемалов и др. В края на 1921 г. те създадоха таен комитет, наречен Комитет за селска диктатура. Комитетът си постави за цел да воюва срещу десни и корумпирани членове на съюза, а също така и срещу разлагащи го пришълци. Комитетът се ползваше от симпатиите на Ал. Стамболийски и най-близките му сътрудници. Хората на Комитета за селска диктатура се назначаваха на ключови държавни и партийни постове. Кметът на София Крум Попов и началникът на държавна сигурност Стоил Стефанов, редакторът на «Земеделско знаме» Стоян Калъчев бяха измежду тях.

През пролетта на 1922 г. с правителствено одобрение Комитетът за селска диктатура започна да създава свои въоръжени ядра, секции и отряди, които си присвояваха правото да съдят и дори да наказват със смърт врагове и изменници. През есента на същата година идеята на привържениците на селската диктатура беше възприета и от Постоянното присъствие на БЗНС. На 31 октомври 1922 г. с негово тайно окръжно беше оповестено създаването на Земеделска народна гвардия, за чийто главнокомандуващ бе избран Р. Даскалов. Популярното название на тази сила беше Оранжева гвардия. Оранжевата гвардия, и то съвсем не случайно, водеше до асоциация с Червената гвардия — военно-полицейската сила на болшевиките. Това беше пряка заемка от арсенала на болшевишката репресивна практика. И нещата не свършваха само дотук.

От края на 1922 и през първите няколко месеца на 1923 г. се засили своеобразният процес на болшевизация на БЗНС под въздействието на Комитета за селска диктатура. Основните Ленинови постулати от теорията за пролетарската диктатура бяха възприети и пригодени към нуждите на БЗНС за установяване на селска диктатура, която през пролетта на 1923 г. си избра комунистите за главен враг. Ал. Стамболийски и с него съюзът и правителството постепенно, но доста бързо се приобщаваха към болшевишките идеи на Комитета за селска диктатура.

Впрочем земеделското правителство още от началото на управлението си проявяваше непозволена твърдост към политическите си противници. През пролетта на 1920 г. Стамболийски публично се хвалеше, че притежава необходимите енергия и решителност, за да се справи с комунистическия проблем, с буржоазните партии, а също така да не дава възможност на царя да си направи личен режим, какъвто бе имал Фердинанд. И това не бяха голи думи. Стамболийски отне на царя и поста на главнокомандуващ и си го присвои, с което обаче още повече намали симпатиите към себе си сред мнозинството от офицерите.

Борис III пое короната на 24 години и началото на неговото царуване наподобяваше това на баща му според формулата на известния френски политик от XIX в. Тиер — «царува, но не управлява». Иначе приликите на Борис с масивния, високомерен и суетен Фердинанд не бяха много. Изключваме, естествено, прочутия из цяла Европа кобургски нос. Крехък, скромен, любезен и дори плах, младият цар даваше вид, че се задоволява с това да царува, без да управлява. Стамболийски обаче не му даваше много възможности дори да царува. И все пак Борис някак успяваше да запази царското си достойнство. Никое негово официално разпореждане не можеше да има законна сила, ако не беше подписано от министър. Заедно с това обаче и никой законодателен и официален държавен акт не се смяташе за законен, ако не носеше и подписа на царя, и това понякога озаптяваше грубоватия селски водач. Фердинанд навремето правеше истерични сцени на всесилния Стамболов, ако преценеше, че не зачитаха особата му. Борис избра кротка, маневрена, но по-ефективна тактика. Той се научи умело да се крие из любимите си планини или из провинциалните си резиденции, когато не беше съгласен с някое правителствено решение.

След войната общественият престиж на буржоазните партии падна. Правителството на БЗНС полагаше усилия, за да не им даде възможност да се съвземат. Трите либерални партии, управлявали страната през 1913–1918 г., бяха обезглавени. Още коалиционното правителство арестува през ноември 1919 г. и даде под съд министрите от кабинета на д-р Васил Радославов като причинители и виновници за втората национална катастрофа. Те получиха затворнически присъди за различни срокове. Самият Радославов избяга в Германия още през септември 1918 г. Не беше подведен под съдебно преследване и д-р Никола Генадиев, водач на едно от крилата на Народнолибералната (стамболовистката) партия. Той беше се обявил против въвличането на България на страната на Централните сили във войната. Поради участието му в нашумялата Деклозиерова афера Генадиев беше съден, осъден и от лятото на 1915 до есента на 1918 г. пролежа в затвора. Там завърза близки отношения със Стамболийски. Впоследствие правеше безуспешни усилия да ги използва, за да склони земеделския водач към сътрудничество с буржоазните партии.

През 1920 г. трите либерални партии се обединиха в Националнолиберална партия. Същата година двете бивши русофилски партии — Народната и Прогресивно-либералната, управлявали страната през Балканските войни от 1912–1913 г., също се обединиха под фактическото ръководство на народняка Ат. Буров. И други две партии — Демократическата и Радикалдемократическата, през същата 1920 г., водеха преговори за сливане, но без успех. През следващите две години продължаваха да се полагат подобни обединителни усилия. Всички те се провеждаха между партии без принципни различия едни с други. При липсата на обществен кредит това беше естествена самозащитна реакция за издигане на авторитета им. В известен смисъл обаче доста беше разширен съставът на буржоазния политически елит.

В света на политическите идеи и на политическото действие влязоха и нови, не така изкушени дотогава в политиката хора — безпартийни интелектуалци, банкери, индустриалци, офицери. От средата на 1921 г. постепенно започна да се създава организация, съставена от тези хора, но също така и от водачи на буржоазни партии. При образуването й значителна организираща роля изигра и Великата масонска ложа на България. Организацията беше наречена «Народен сговор» и през пролетта на 1922 г. тя вече беше реален политически факт.

Народният сговор нямаше характер на партия с амбиции да завземе властта. Тя имаше по-скоро претенцията да бъде идеен и пропаганден център, нещо като мозъчен тръст за сплотяване, идеологическо обновяване и реорганизиране на буржоазните политически сили. Значителни лични усилия за организирането на Народния сговор и за избистрянето на неговите възгледи и програма положи Александър Греков, син на един от «строителите» на следосвобожденска България — Димитър Греков. Интелигентен, образован и тактичен, с връзки във всички буржоазни среди, той умело действуваше за тяхното сплотяване. Наред с него и с Ат. Буров водеща идеологическа роля в Сговора играеха професорите Александър: Цанков, Петко Стайнов, (тогава доцент), Д. Мишайков и др. Те бяха даровити учени и внимателно следяха развитието на модерните западни обществени, политически, икономически и държавноправни идеи. Тяхната платформа настояваше за сплотяване на буржоазията, за да влезе тя решително в ролята си на ръководна класа в живота на обществото, та да се отнеме властта на земеделците и да се отстрани комунистическата опасност. Те препоръчваха социален мир и справедливост, като на държавата и на една силна власт отреждаха ключова роля за постигането на тези цели, включително и като бъдат накърнени някои материални интереси на буржоазията (селска и градска).

Първоначално Народният сговор препоръчваше стриктно конституционни действия за смяната на земеделското правителство. Засилването на ролята на държавата се предвиждаше да става по законен парламентарен път. Кризата на парламентаризма в Европа естествено се отчиташе. Правеха се доста точни анализи на тази криза и в България. Петко Стайнов пише: «Преди всичко целият наш народ е недозрял политически, той не е имал още време да се възпита в здрави политически традиции и чувства на държавност, поради което леко изпада в прекаленост било на личния дворцов режим, било на личния партиен и дори диктаторски режим. Това е вярно за цялата българска маса». При това обаче почвата на парламентарната демокрация не се напускаше. От друга страна, според П. Стайнов управленческата система не би трябвало да бъде и като довоенната, а да се реформира, организира, да стане по-просветена и компетентна, но всичко това посредством конституционни механизми.

С горните възгледи бяха съгласни повечето от водачите на Сговора. Трудно е в тях да се открие някаква фашизация, каквато дълго време и много (не всички) марксисти историци у нас обосноваваха и приписваха в една или друга степен на Народния сговор.

Естествено интересът и симпатиите към италианския фашизъм бяха силни заради неговите успехи най-вече срещу комунистите. Такъв интерес и симпатия съществуваха дори в Англия например, и то от хора, които нямаха нищо общо с фашизма като идеология. После не бива да се забравя, че непосредствено след завземането на властта от Бенито Мусолини през есента на 1922 г. не бяха наложени в пълнота тоталитарните структури на фашизма. Парламентът и партиите не бяха премахнати. Независимо от симпатиите си към методите на Мусолини сговористите бяха внимателни и не препоръчваха безкритичното им копиране. Сговористкият в. «Слово» обясняваше, че фашизмът е учение и движение, което е враг на социализма, но че може да бъде пагубен и за демокрацията, което не е желателно у нас.

Климатът в България и в Европа позволяваше да се развият фашистки идеи и убеждения, включително и сред част от хората в Народния сговор, но при създаването му тях ги нямаше. Известен тласък за развитието на подобна тенденция можеше да даде поведението на БЗНС и БКП. «В България — писа в. «Мир» през август 1922 г. — още няма фашисти, но дружбаши и комунисти правят всичко, за да ги създадат.» Събитията скоро потвърдиха тази констатация.

На 6 юли 1922 г. след продължителни преговори бе създаден Конституционният блок. Това беше ново партийно обединение от Демократическата, Обединената народнопрогресивна и Радикалната партия. Едни от най известните представители на Народния сговор — Ат. Буров (Обединена партия), А. Ляпчев, Гр. Василев (Демократическа партия), участвуваха в преговорите за образуване на Конституционния блок и влязоха в неговото ръководство. От страна на Сговора образуването на Конституционния блок се разглеждаше като една от първите практически стъпки за обединение на буржоазните политически сили. За себе си Сговорът оставяше ролята на интелектуален ръководител и координатор на буржоазията.

Конституционният блок прокламира като своя цел установяването на парламентарен режим съгласно с Търновската конституция. Започна подготовка на масови акции. Тактиката не се различаваше много от тази, приложена в края на Стамболовия режим. Тя беше насочена към това да се убеди монархът да свали правителството на земеделците и при ново коалиционно правителство на буржоазни партии да проведе нови парламентарни избори. Това обаче, на което се реши Фердинанд едва на седмата година от управлението на Стамболов, едва ли Борис щеше да се реши да направи в третата година от управлението на Стамболийски. Земеделското правителство предприе бързи и решителни мерки за смазване на буржоазната опозиция.

На 17 септември 1922 г. блоковите партии насрочиха свой масов събор в Търново. Този събор съставляваше част от масова акция за легално сваляне на земеделското правителство. За същия ден и в същия град Земеделският съюз обяви свикване на конгрес на цвеклопроизводителите. За разправа с блокарите бяха призовани дружбите от цяла Северна България. Комитетът за селска диктатура издаде окръжно за ликвидирането на блоковите водачи. Окръжното не влезе в сила благодарение намесата на Р. Даскалов. Обаче влакът, с който пътуваха блокарите, беше изтърбушен от селски тълпи, а водачите на Конституционния блок бяха жестоко малтретирани. Мнозина от тях скоро напуснаха страната поради страх за живота си. Тези страхове не бяха съвсем безоснователни. На 21 май 1922 г. падна убит председателят на Народния сговор Ал. Греков, а през юли същата година друг виден негов член — Пандо Чуклев. И двете убийства останаха неразкрити, но оставиха съмнение за подбудителство или съучастие на правителството.

БЗНС продължи настъплението срещу буржоазните партии. На 19 ноември 1922 г. беше проведен референдум за съдене на кабинетите на Ив. Ев. Гешов (1911–1913 г.), д-р Ст. Данев (1913 г.) и Ал. Малинов (1918 г.). За съденето гласуваха 600 455 души срещу 205 512. Мнозина от най-видните водачи на опозицията отидоха в затвора.

На референдума БКП гласува в единна листа с БЗНС. Изобщо през 1922 г. отношенията между комунисти и земеделци бяха сравнително най-добри. Още през пролетта комунистите влязоха в т. нар. техническо сътрудничество с БЗНС. БКП беше снабдена не без съдействието на съветското разузнаване с документи за преврат, готвен уж от белогвардейските войски на барон Врангел, настанени в България. БЗНС «осуети» заговора, още повече че това му помагаше в диренето на възможности за диалог със съветската дипломация, към което се стремеше по същото време. След референдума обаче отношенията между БЗНС и БКП тръгнаха в противоположна посока.

Търновските събития и референдумът внесоха обрат и в стратегията на буржоазните политически сили. В техните среди възникна и бързо започна да се развива мнението, че е невъзможно свалянето на БЗНС да се извърши с легални средства. При това положение решаваща роля започваха да играят военните. Освен връзките си с буржоазните партии и най-вече с Народния сговор те разполагаха и със собствена стройна и добре въоръжена организация — Военния съюз.

След войната по-голяма част от офицерите останаха вън от казармите, оказвайки се в бедствено материално и в унизително обществено състояние. През октомври 1919 г. беше създаден Военният съюз, който включваше офицери от действуващата армия и от запаса. Съюзът се изграждаше върху конспиративни принципи. Ръководството му поддържаше тесни връзки с командуването на армията и фактически тя се намираше под негов контрол.

Земеделското правителство не разполагаше със средства, за да удовлетвори материалните нужди на офицерите (особено на тези от запаса). Липсваше му и умение да привлече офицерството на своя страна. През октомври правителството разтури Военния съюз и изпрати в запаса известните нему ръководители. В известен смисъл този удар стегна редиците на Военния съюз, преминал в нелегалност. Той очисти състава си от симпатизанти на БКП и БЗНС и избистри политическите си възгледи, които се покриваха с тези на Народния сговор. В съюза участвуваха и оказваха реално влияние много политици от всички буржоазни партии в качеството им на запасни офицери. От друга страна обаче, офицерските среди поради своята организираност, склонност към действие, включително и към приложение на терор, бяха по-податливи да възприемат фашистки идеи и методи. А това беше и един канал за проникването им и в буржоазния политически лагер, особено след като много от партийните лидери се оказаха в затвора или вън от страната.

Външна политика

По време на земеделското управление министър-председателят лично ръководеше външната политика. Според чужди дипломатически документи той признаваше, че не претендира да е експерт по външните работи, но че няма да се затрудни да опознае тяхната материя. Вероятно е така. Във всеки случай личното му присъствие във външнополитическите дела беше колоритно и понякога зашеметяващо. Динамика и замах Стамболийски прояви и в тази област. На съюзните конгреси той можеше да произнася по петнадесетчасови речи. Предприемаше ли дипломатическо турне из Европа, то траеше сто дни, а при завръщането си в България от Русе до София произнасяше 17 речи. Стилът му на общуване беше така прям и лишен от дипломатическа предпазливост, че изумяваше чуждите държавници. Външнополитическите му изказвания в страната, още повече освободени от такт, имаха разтърсващ, а понякога взривителен отзвук сред българското общество. И то не беше за учудване. Доста често външнополитическите проблеми ставаха по-важни от вътрешнополитическите. И тези проблеми не бяха един и два.

От всички победени държави след края на войната България се намираше в най-неизгодно положение. Тя беше отвсякъде оградена със свои противници от войните през 1912–1918 г. Нито една действителна или потенциална велика сила нямаше по това време важни мотиви да бъде благоразположена към България.

През май–юли 1920 г. гръцки войски в противоречие с Ньойския договор окупираха Западна и Източна Тракия. След последвалата конференция в Сан Ремо съглашенското управление в Западна Тракия бе ликвидирано и тя заедно с източната част на областта бе разделена между Турция и Гърция.

Обективна стратегическа цел на българската външна политика между двете световни войни беше ревизията на Ньойския договор. Тази цел не влизаше в противоречие с международното право, включително с клаузите от Ньой, стига да се преследваше по мирен път, от който не се отклони нито едно българско правителство. Пактът на Обществото на народите беше съставна част на Ньойския договор, а чл. 19 от този пакт предвиждаше възможност за ревизия на мирните договори при наличие на съгласие на всички засегнати и заинтересовани държави.

Целта на въпросната ревизия беше насочена в три главни направления: 1) намаляване на непосилното бреме на репарациите; 2) премахване на военните клаузи, ограничаващи количеството и качеството на българските въоръжени сили и санкциониращи съществуването на обширна демилитаризирана зона в Тракия; и 3) ревизия на териториалните клаузи.

Опитът на земеделското правителство да постигне реално облекчение по изплащане на репарациите остана безуспешен. По въпроса за военните клаузи неговите действия се ограничиха до някои най-общи внушения, правени по други поводи, които естествено не бяха чути. За мирно преразглеждане на териториалните клаузи изобщо не можеше да става дума. Известно териториално значение можеше да придобие чл. 48.

Според този член Главните сдружени и съюзени сили се задължаваха да бъде гарантирана свободата на български икономически излаз на Егейско море. Условията на тази гаранция обаче не бяха определени и трябваше да бъдат фиксирани допълнително. Българската дипломация действуваше за такова тълкуване на чл. 48, че този излаз да не минава през турска или през гръцка територия, а през коридор — или териториално принадлежащ на България, или с автономен статут, или под попечителството на великите сили. Министър-председателят лично се зае с решаването на въпроса. По време на стодневната си дипломатическа обиколка из Европа в края на 1920 и началото на 1921 г. той безуспешно се опитваше да убеди Англия, Франция и Румъния в справедливостта на българското искане за териториален излаз на Егейско море. През лятото на 1922 г. предвид предстоящата конференция за Проливите в Лозана българската дипломация отново положи много усилия в същата насока пред Англия, Франция, Италия, Румъния, Югославия и дори Съветска Русия. На конференцията в Лозана българската делегация се водеше от Ал. Стамболийски. Въпросът за български излаз на Егейско море обаче изобщо на беше поставен на конференцията.

Друга грижа на българската държава беше положението на българското население в съседните страни. Югославия, Гърция и Румъния бяха подписали договор за справедливо отношение към малцинствата, но той драстично се погазваше. Българите бяха подлагани на политически, икономически, религиозен и културен гнет, на разорение и асимилация. Правителството на Ал. Стамболийски не постигна напредък в това отношение. Само с Румъния започнаха преговори по т. нар. спорни или «висящи» въпроси, засягащи положението на българите в Южна Добруджа, но до някакъв конкретен резултат не се достигна.

Естествено за България, както и за всяка държава, основна външнополитическа цел беше оцеляването на страната, запазването на нейната цялост, и суверенитет. За времето след Първата световна война заплахите за България в това отношение бяха много по-големи, отколкото за мнозинството други държави. Непосредствено след войната България бе с непълен суверенитет, тъй като бе поставена под контрола на силите победителки в лицето на Междусъюзническата контролна комисия и по-късно на нейния Ликвидационен орган. Това положение просъществува до 1927 г.

Непосредствено след войната в Югославия се появи и получи почти официален характер доктрина за създаване в бъдеще на «Интегрална Югославия», която да погълне и България. Освен това Югославия, Гърция и Румъния с обединени усилия правеха всичко възможно, за да не дадат възможност на България да се съвземе, като нерядко заемаха заплашителна позиция към нея. По-късно към тях се присъедини и Турция.

През 20–те години най-често прилаганата форма за колективен натиск спрямо България от страна на Югославия, Румъния и Гърция беше подаването на колективни ноти, в които от българското правителство се искаше да предотврати преминаването на чети от българска на територията на съседните й страни. Първата такава нота бе подадена на 11 април 1921 г. Поведението на Югославия издаваше недвусмислени признаци, че нотата може да бъде последвана от нейна военна интервенция. Правителството на Земеделския съюз веднага съумя да отклони удара, като веднага интернационализира проблема. То предложи да се проведе международна анкета по пограничните инциденти или пък войски на държавите от Съглашението да заемат пограничните райони и да обезпечат тяхната сигурност. В Лондон, Париж и Вашингтон отклониха предложенията на българското правителство. Предупредена обаче беше и Югославия да не предприема действия срещу България, което предизвика силно недоволство в Белград. Този метод на българската дипломация успешно продължи да бъде прилаган от земеделското и от следващите правителства при подаването на подобни ноти.

Освен всичко друго съседните на България страни пристъпиха и към формално образуване на антибългарски съюзи. През 1920–1921 г. чрез двустранни договори между Чехословакия, Румъния и Югославия беше създадена Малката Антанта. Политически и военно тя беше насочена против Унгария, а румъно-югославският договор — и против България.

При тези условия централна непосредствена задача на българското правителство беше да разхлаби, а по възможност и да разкъса задушаващия обръч на изолацията като главно условие за постигането на останалите си външнополитически цели.

България първа от победените страни влезе в образуваното след войната Общество на народите (ОН) и с готовност прие прокламираните от него принципи за обща сигурност, сътрудничество и закрила на националните малцинства, което остана трайна характеристика на българската външна политика. Влизането в ОН и предаността към неговите начала се смяташе и като малък отдушник при безутешната външнополитическа изолация. Като друго средство за излаз от изолацията бяха усилията да се създаде нова представа за следвоенна България. Израз на тези усилия бяха стриктното спазване на тежките условия на мирните договори, лоялното и дори покорно поведение към великите сили победителки, политиката на добросъседство към всички заобикалящи я държави.

Най-значителни конкретни усилия в прокарването на път за излаз от изолацията бяха положени в уреждането на отношенията с Югославия. Защо тъкмо с Югославия, а не с някой друг съсед? С Гърция не можеше, тъй като тогава се работеше за излаз на Егейско море. С Румъния — също не, защото отчетливата етническа разлика на българското население в Добруджа от румънското и изолираността на областта в перспектива можеше да я направят приемлив обект за български аспирации. За Турция не се мислеше, защото тя беше в много неясни отношения с великите сили. Отгоре на всичко Ал. Стамболийски беше убеден, че Македония завинаги е загубена за България. Според него откритото зачеркване на Македония от списъка на евентуални български претенции щяло да улесни постигането на нейната автономия. То пък би било път към образуването на южнославянска федерация, в която да влезе и България. Така начертаната политическа линия излизаше далеч извън рамките на онова, което се разбира обикновено под понятията «добросъседство» или «сближение». Такава линия всъщност означаваше, въпреки всички уговорки, възприемане на белградската доктрина за «интегрална Югославия». Наличието на подобни мисли не поставя под съмнение многократно доказания патриотизъм на Ал. Стамболийски и неговите съидейници. Тези мисли обаче бяха и погрешни, и утопични за момента. Дори при най-добро югославско желание великите сили и другите балкански държави не биха допуснали разрастването на югославския конгломерат. Правителствената политика не беше съобразена с чувствата на българското население в Македония, което беше подложено на терор и асимилация. Тази политика изправяше правителството срещу македонското революционно движение, срещу мнозинството от българското общество и срещу царя, който очевидно би бил пожертвуван при евентуалното й осъществяване. Освен това в Земеделския съюз имаше среди, които не споделяха идеите на водача си.

Ал. Стамболийски се зае да прилага предначертанията си с познатата ни вече негова целеустременост и дипломатическа непохватност. Той буквално преследваше югославския премиер Никола Пашич с предложения и щедри отстъпки, които изненадваха европейския дипломатически свят и възмущаваха българската общественост. В края на май 1921 г. верният привърженик на Стамболийски — министърът на вътрешните работи Александър Димитров — посети Пашич в Белград, за да го убеди, че българското правителство ще направи всичко, за да разчисти пътя за сближение между двете държави. Ал. Димитров прие всички югославски искания и най-вече пое ангажимента да се спре дейността на ВМРО и да се гласува суров закон за преследване на четите, образувани на българска територия. Земеделското правителство съвестно изпълни този ангажимент. И не само това. Ал. Димитров изрази готовност да бъдат приети и сръбски официални органи в българските погранични райони, за да действуват съвместно с българските, което беше несъвместимо със суверенитета на страната. Такава нечувана отстъпчивост стъписа и опитния Пашич, който отговори уклончиво. Почти същите сцени се разиграха и при срещата на Ал. Стамболийски с Пашич в Белград, състояла се на 8–9 ноември 1922 г. Тя получи още по-голям обществен отзвук, защото след нея българският държавник плисна буйното си красноречие в публични изказвания, в които не спести обидни думи за българското население в Македония.

Венец на тази политика беше Нишкото споразумение от март 1923 г. за съвместно осигуряване на спокойствието на българо-югославската граница и за унищожаване на четническото движение. Текстът на споразумението отразява пълното отстъпление на българската дипломация пред всички главни, че и второстепенни югославски искания. Точната оценка на тогавашния британски пълномощен министър в София Уйлям Ърскин гласи, че прокараният в Нишкото споразумение принцип на взаимността е «фикция, имаща за цел да запази престижа на българското правителство».

ВМРО и други националноосвободителни организации

След катастрофата в Първата световна война в България намериха приют хиляди бежанци от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. Те образуваха свои културни и политически дружества и заедно с това бяха почва за възникналото в откъснатите земи националноосвободително движение, което навсякъде носеше своите особености. Културни и обществени организации в България имаха и българите от Банат, Бесарабия и Северното причерноморие.

В Тракия и най-вече в западната й част до 1923 г. в организираното движение се осъществи «брак по сметка» между българи и турци срещу гръцката окупация. Реалната полза от неговата дейност извлече Турция, която утвърди своята власт над Одринска Тракия.

През ноември 1919 възникна съюзът «Добруджа». В него се набелязаха три течения. Първото беше за освобождение на Добруджа от румънска власт чрез легална борба и за присъединяването й към България, без да се преминава през етап на автономия на областта. Автономистите, начело на които беше д-р Петър Вичев, се обявяваха за единна, свободна и независима Добруджа. В лозунга за автономия те влагаха тактическо съдържание — т. е. че бъдеща независима Добруджа неминуемо ще се обедини с България. Комунистите в съюза съгласно с възгледите на Комунистическия интернационал и БКФ смятаха, че Добруджа ще се освободи в хода на пролетарска революция и ще се устрои като съветска или работническо-селска република, която ще бъде част от балканско-дунавска федерация. Заинтересоваността на Съветска Русия от дестабилизация на непосредствения съсед и от влязлата в пределите на Румъния Бесарабия оказваше силно влияние върху добруджанската организация. От март до септември в процес на формиране беше Вътрешна добруджанска революционна организация (ВДРО). Тя стана масова организация за нелегална въоръжена борба и до края на април 1923 г. имаше 130 организации и 1000 членове в Добруджа, без да се броят комитетите на ВДРО в България.

Македонското националноосвободително движение имаше традиции, организационен опит и многобройни кадри. В края на 1919 г. неговата организация ВМРО се възстанови. Висш ръководен орган беше конгресът. Най-силно лично влияние в организацията имаха Тодор Александров, ген. Ал. Протогеров и Петър Чаулев. Между тях обаче невинаги съществуваше съгласие, възникваха и съперничества. Организацията разполагаше с добре комплектуван и функциониращ четнически институт — най-многобройният и най-организираният в сравнение с всички националноосвободителни движения на Балканите. Целта и на тази организация беше независима македонска държава, предвид невъзможността поради външни условия да се действува за обединение на Македония с България. Естествено и тук преобладаващото число членове се надяваха на бъдещо обединение с българската държава.

През 1920 г. ВМРО проведе серия от масови нахлувания на добре екипирани и съгласувани в действията си чети във Вардарска Македония като демонстрация на решимост и непримиримост към чуждонационалното господство. Целта беше да се даде международна гласност на проблемите на населението в областта, та великите сили да наложат на Югославия да прилага Договора за малцинствата. Гласността бе постигната, но не и желаните действия от страна на силите.

В традициите на македонското движение обаче влизаха също и разногласията и разцепванията. През 1920 г. се създаде нова организация, с името «федеративна». Различията на федератистите с автономистите бяха повече на лична почва, но това още повече спомогна спорът между тях да придобие кървав характер, федератистите образуваха контрачети и се опитаха да завладеят базите на ВМРО в Пиринска Македония. Взаимноизтребителната война се пренесе главно в границите на България.

Обстоятелството, че щабовете на националноосвободителните движения и техните бази за формиране на чети бяха в България, правеше двусмислено положението на държавата. То служеше като повод на съседните страни за заплашителни действия. Традиционна беше и несъгласуваността между правителствата и македонското националноосвободително движение. И преди войните моментите на сътрудничество бяха редки, а надлъгването за постигане на конюнктурни вътрешнополитически и външнополитически цели на единия или на другия фактор — редовна практика. След Първата световна война развитието на тази тенденция доведе дотам, че ВМРО остана важен фактор във вътрешнополитическия живот на страната, влизайки в сложни взаимоотношения с правителствата. Случваше се, търсейки подкрепа, ВМРО да се окаже в услуга и на чужди сили — Италия, СССР, а после Германия. Неизбежният резултат беше, че главното предназначение на организацията — да бъде инструмент на каузата на македонските българи — бързо се обезличаваше и накрая съвсем изчезна.

Специално по време на земеделското управление отношенията между правителството и ВМРО бяха натегнати с тенденция на изостряне, водеща до нетърпимост. За правителството ВМРО беше сериозна пречка предвид следваната политика на сближаване с Югославия. БЗНС взе под своя закрила федератистите и им съдействуваше да оглавят движението, за да бъде то под правителствен контрол. Особено изявен в тази дейност беше вътрешният министър Ал. Димитров, който съдействуваше за формирането на федератистки чети през лятото на 1920 г.

По това време Пиринска Македония беше «държава в държавата», където властта на ВМРО беше по-силна и уважавана от тази на официалната администрация. Опитът на федератистите да изтласкат автономистите оттам и да «върнат» правителствения контрол върху района не успя, но беше пролята кръв и там, и във вътрешността на страната. БЗНС използваше федератистите и за работи, които съвсем не бяха «македонски». Така например въоръжени федератистки групи взеха участие в «цвеклопроизводителната» акция на земеделците срещу Конституционния блок през септември 1922 г. в Търново.

Избухналата междуособна борба в крилата на македонското революционно движение вземаше застрашителни размери. На 21 юни 1921 г. тя отнесе живота на един от основателите и ръководителите на македонското националноосвободително движение, съидейника на Гоце Делчев — Гьорче Петров, убит от екзекутор на ВМРО. На 22 октомври жертва на автономистки атентат падна и Ал. Димитров.

През есента на 1922 и началото на 1923 г. в Пиринска Македония се водеше истинска война, която правителството и федератистите загубиха и чийто истински потърпевш беше населението. София също беше част от «бойния театър». На 22 декември 1922 г. срещу Райко Даскалов, а на 4 февруари 1923 г. срещу Ал. Стамболийски и други министри се извършиха несполучливи атентати от страна на ВМРО.

БЗНС нямаше намерение да търпи дълго поражението от ВМРО. Привържениците на компромисно решение като военния министър К. Томов бяха елиминирани. Носители на непримиримостта бяха хората от Комитета за селска диктатура. Към тях макар с известни колебания се присъедини и Ал. Стамболийски. Между правителството и ВМРО повече мостове почти не съществуваха. Нишката спогодба изгори и всяка надежда за построяване на нови. Позицията на още една мощна сила в назряващия преврат срещу земеделското правителство беше предопределена.

Пътят към 9 юни

Разнообразни събития и процеси насищаха периода на земеделското управление. През последните му месеци те го пренаситиха, но и получиха яснота и насоченост. Резултатите от взаимодействието им удовлетвори едни, съкруши други и изненада всички.

В марксистката ни историография често се пише, че в началото на 1923 г. БЗНС изпаднал в криза, но това не отговаря на истината. Окуражен от победата в референдума от началото на 1923 г., Земеделският съюз решително тръгна по пътя на установяване на тоталитарна диктатура. Успоредно с това завършваше процесът на неизповяданото превъоръжаване на съюза с идеите на ленинизма. Заимствувайки желязната революционна логика на Ленин, оранжевите му последователи определяха селската диктатура като висша форма на демокрация, защото селяните бяха огромното мнозинство на народа. Съсловната теория се преобразуваше в класова. БЗНС преставаше да бъде организация на всички селяни, а само на класата на трудовото селячество. Оттук нататък беше лесно. Тази класа се обявяваше за «хегемон» на мирната революция, а БЗНС за «авангард» на класата. «Авангардът» пък си имаше вожд в лицето на Ал. Стамболийски, който започваше да съсредоточава в ръцете си пълнотата на властта. В изказванията му все по-често звучаха обертоновете на месианско предопределение и непогрешимост. «Ще рискувам и с главата си — казваше той, — защото това, което върша, аз го върша в името на най-върховните интереси на България. Никой не може да ме отклони от взетото решение.»

Колкото до размахването на «железни юмруци» и «цепеници» срещу враговете, за които «прошка няма», то те нямаха непременно ленински произход. Такива неща българската действителност сама си раждаше, и то доста от преди Стамболийски и още повече след него.

И както често става, преди да тръгнат към властта, диктаторите очистват редиците си, за да има монолитност. Тъкмо това се случи на 8–10 февруари 1923 г., когато беше свикан така нареченият «Малък конгрес» на БЗНС, на който присъствуваха членове на върховни съюзни и държавни звена и близки на Стамболийски хора. От съюза и от държавната власт бяха изхвърлени М. Турлаков, К. Томов, Хр. Манолов, които си позволяваха да възприемат народовластието с понятията на парламентарната демокрация. Заедно с тях от правителството беше отстранен и Р. Даскалов — втората по значение фигура в БЗНС. И не ли, защото при всяка диктатура място за втори няма?

«Малкият конгрес» беше чистка, а не криза. Затова пък Стамболийски каза, че международното положение на страната «не е розово», а вътрешното — «много лошо». То така си и беше. Но тъкмо такива ситуации дават онази плодоносна почва, върху която растат диктатурите. Естествено нужни бяха и врагове. По тази точка проблеми нямаше. БЗНС имаше врагове, и то много. От всички тях като главни обаче Стамболийски назова македонствуващите и комунистите. А известно е, че в насилственото сваляне на земеделците първите изиграха скромна роля, а вторите — никаква. Буржоазните политически сили, разбира се, бяха преследвани от режима наред с всички останали. Отсъствието им от оценката на Стамболийски за «главната опасност» говореше обаче за неразумното им подценяване.

Следващата стъпка на БЗНС беше и стратегически, и тактически много добре издържана. Тя се свеждаше до предсрочно разпускане на Народното събрание и след това насрочване на нови избори. Очакваше се те да бъдат спечелени с голямо мнозинство. И за да бъде то колкото се може по-убедително, преди да бъде разпуснато, събранието гласува специален недемократичен нов избирателен закон, облагодетелствуващ БЗНС. Целта беше да се узакони по този начин планираната диктатура. Десет години по-късно и хитлеристката диктатура в Германия дойде по парламентарен път. Тя беше законно избрана от мнозинството на населението.

В предизборния период Народният сговор отново влезе в ролята си на координатор на буржоазните политически сили. Той предложи в политическата игра отново да бъде вкаран царят, който да отстрани земеделците от власт и да повери провеждането на изборите на служебно правителство. Това не стана. Сговорът препоръчваше обединение на опозиционните буржоазни партии в предстоящите избори, което в неговите органи се наричаше «общограждански фронт». Както се вижда, въведената от комунистите политическа мода — народните фронтове, не отмина и Народния сговор.

По някаква не много понятна «диалектическа» логика марксистките автори по едно време търсеха упорито в обединението на буржоазните партии един от елементите на «фашизацията» им. Но буржоазните партии не пожелаха да възприемат «фашисткото» поведение на единството. Негативното постижение на Народния сговор беше, че поне Конституционният блок не се разцепи по време на избирателната компания. Впрочем «избирателна кампания» е силно казано. Преди изборите възможностите за публични изяви на буржоазните партии и на БКП бяха почти изцяло парализирани чрез насилия.

Резултатите от изборите, проведени в условия на терор и машинации, бяха такива, каквито се очакваха. БЗНС с 569 139 гласа (52,7%) благодарение на избирателния закон получи 86,5% от местата в Народното събрание.

След изборите от 22 април маршът на БЗНС към диктатура продължи с усилен темп. Арестите на комунисти и буржоазни политици продължаваха. Спираха се политически издания, между които и органът на Народния сговор в. «Слово».

Готвеше се и проект за нова конституция. Според съществуващи податки в документи тя следваше да узакони една тоталитарна диктатура и да придаде на монархическия институт безобидни церемониални функции.

Вземаха се спешни мерки за въоръжаване, укрепване и обучение на Оранжевата гвардия. На тайни сборища нейните членове произнасяха специална клетва. Числеността й беше между 70 000–105 000 души.

Сродни по политическо умонастроение на земеделците, комунистите понякога доста добре схващаха обновяващата се същност на БЗНС и пътя, по който той бе тръгнал. В политическите анализи на БКП, разводнени от нереалистични лозунги и от видения за Народен фронт, работническо-селско правителство и други подобни, от време на време се срещаха и точни попадения. Още през февруари 1923 г. в серия статии «Работнически вестник» съзря тоталитарната ориентация на БЗНС и охарактеризира «земеделската тирания» като «фашистка». След изборите Висшият партиен съвет ги определи като «банкрут на народовластието» и правилно предвиди, че ще последва «епохата на изключителните закони».

В буржоазния лагер също не бяха лишени от чувствителност към хода на събитията, към решително противопоставяне от типа «кой-кого». В обстановка, когато се налагаха незабавни действия, военните някак естествено изместиха политиците, още повече че много от кадърните бяха избягали в чужбина. Военният съюз взе решение да нанесе изпреварващ удар, като организира преврат. Подготовката му се извършваше строго конспиративно. Толкова конспиративно, че и досега не са известни всички перипетии по осъществяване на заговора. И все пак всички заинтересовани сили имаха някакви сведения за него или поне се досещаха.

Царят разполагаше с достатъчно източници на информация, но той умишлено не желаеше да ги ползва, за да не носи отговорност със знание на конкретни подробности. Така той си запазваше свобода на действие, какъвто и обрат да вземеха събитията.

ВМРО не взе пряко участие в преврата, но неговите действия отвличаха правителствените сили. В навечерието на преврата около София все пак се мяркаха автономистки чети. Други чети бяха използвани да вършат черна екзекуторска работа при подавяне на огнищата на земеделска съпротива след 9 юни.

Комунистите, от една страна, подцениха възможността за осъществяване на преврат, а, от друга, със злорадство очакваха сблъсъка между «градската и селската буржоазия».

Най-лошо се ориентираха в обстановката земеделците. Те имаха достатъчно податки за готвещия се заговор, но подцениха опасността. Самият Стамболийски в нощта на преврата беше в родното си село Славовица, без да подозира нищо. В случай че ръководството на БЗНС реалистично бе преценило силата на Военния съюз и опасността, която идеше от него, то Съюзът с обезвреждането на заговора щеше да има на разположение и необходимия повод за въвеждане на диктатурата. На 9 юни БЗНС не само пропусна шанса си, но претърпя разгром, който му струваше многобройни човешки жертви.

Превратът беше подготвен за нощта на 8 срещу 9 юни и осъществен професионално. Щабът на операцията се намираше в дома на един от водачите на Военния съюз — ген. Русев. Тук бяха и други ръководители на съюза — полковниците Иван Вълков, Христо Калфов (доскоро адютант на цар Борис), Кимон Георгиев и подполковник Никола Рачев. Имаше и цивилни: проф. Александър Цанков от Народния сговор, либералът Боян Смилов, радикалът Петър Димитров, демократът Владимир Моллов, народнякът Цвятко Бобошевски и социалдемократът Димо Казасов. Ролите бяха разпределени. Военните осъществяваха техническото ръководство. Цивилните се занимаваха главно със съставяне на новото правителство, с изготвяне текстовете на прокламацията до народа и на официалните царски укази. Утринта завари столицата овладяна от превратаджиите без жертви. В провинцията не беше така.

Въпреки отличната подготовка на преврата на много места из цялата страна оказаха съпротива, в която според някои данни участвуваха над 100 000 души. Сам Стамболийски застана начело на зле въоръжените си сподвижници от Пазарджишко. На втория ден от преврата пред очевидното превъзходство на противника той разпусна хората си и започна да се крие из селата. Три дни след това беше предаден от седем души селяни на шпиц-командата на «черния» капитан Ст. Харлаков и след инквизиции бе садистично убит. Жертви станаха още стотици земеделци. Колелото на насилието започна да се търкаля с нарастваща скорост по опасния политически наклон, който придобиваше българската история.

Политическа криза. Стабилизация. Нови кризи (1923–1934)

Деветоюнците на власт (1923–1926)

Сутринта на 9 юни проф. Александър Цанков, Димо Казасов, Боян Смилов, Петър Тодоров и трима офицери, между които полковник Иван Вълков, отидоха в двореца Врана. Те носеха със себе си указите и прокламацията до народа, за да бъдат подписани от цар Борис. Царят се беше скрил някъде из парка, за да размисля и за да въведе бъдещите си министри в своя стил на царуване.

Царят имаше за какво да мисли. «Верноподанните» му военни и новоизпечени държавници невинаги в миналото бяха спазвали дължимото уважение към монархията като институция и към Борис като нейно личностно въплъщение. И особено когато царят отказваше да се ползва от конституционните си прерогативи и от онази роля, която му отреждаше Народният сговор в своята политическа игра... Така например непосредствено след като земеделците грубо разпръснаха събора на Конституционния блок през септември 1922 г., в. «Слово» писа: «Ако при тези условия царят не вземе неизбежното решение (да поиска оставката на правителството на БЗНС — бел. авт. С. Г.), ако в моменти, критически за страната, той отсъствува от сцената, тогава какво ще бъде неговото предназначение като конституционен фактор? Или трябва да приемем за правилно твърдението на заинтересовани демагози, че държавният глава би бил само ням и безпристрастен зрител? Не би ли бил в такъв случай той съвършено излишен?». Стана обаче точно обратното! В нощта и утрото на преврата Борис III беше «съвършено потребен» за легализацията на новата власт.

Царят не беше лишен от онази интелигентност, която да му позволи добре да схване положението. Утрото на 9 юни даваше възможност на Борис III едва ли не за пръв път действително да встъпи в конституционните си функции на държавен глава. Затова обаче той трябваше да санкционира един противоконституционен акт. Подобна ситуация едва ли можеше да предизвика у царя положителни емоции.

Физическа смелост на царя не му липсваше. Времето на войните и сетнешната му биография го доказват. Той обаче беше напомпан от психологически комплекси. И то беше обяснимо. Почва даваше недългата история на българската монархия след 1879 г., която той задължително знаеше, както и съжителството му с един по умонастроението си маниакално монархичен и нелишен от авантюризъм владетел. У него естествено се роди комплекс на монархически антиавантюризъм. От друга страна, Стамболийски го беше лишил и от реално влияние върху политическата власт, което го правеше и политически плах. Самообвиненията му в политически хермафродитизъм от това време показваха, че царят беше паднал до най-ниската точка на владетелско самочувствие, до неговото дъно. Но това беше проява и на рефлекс за монархическо самооцеляване. Борис беше стъпил «на дъното» и оттук насетне можеше да се изтласква само «нагоре». Царят не рискува да поиска оставката на Стамболийски, чиято реакция беше непредвидима и зад когото очевидно вървеше мнозинството от народа. На него обаче не му беше приятно и да започне да се проявява като държавен глава с одобрението на държавен преврат.

Сутринта на 9 юни в двореца Врана се разви «игра на нерви». И Борис, и превратаджиите залагаха на една и съща карта. Новоизпечените държавници заплашваха с обявяване на република, ако царят не дойде и не легализира новата власт. Борис пък, след като се яви пред тях след четири часа «размисъл», заплашваше с абдикация. Накрая в името на «върховните държавни интереси» сговористите и лигарите не обявиха република, а царят с неудоволствие подписа исканите документи.

Превратът беше посрещнат с одобрение и получи подкрепата на всички буржоазни партии («партии на реда», както сами се наричаха). Извършителите на преврата — Военният съюз и Народният сговор — съставиха собствено правителство, за което се опитаха да внушат, че има националноспасителен характер, изкарвайки го по-широко представително, отколкото беше. Това стана възможно благодарение на особеностите на Сговора като политическа организация. В правителството влязоха четирима безпартийни сговористи и по един представител на партиите от Конституционния блок, от Националлибералната партия и от БРСДП (всички те обаче членуваха в Народния сговор). Правителството беше възглавено от безпартийния сговорист проф. Ал. Цанков. Под пълния контрол на Военната лига бяха поставени Военното, Вътрешното и отчасти Външното министерство.

Веднага след преврата твърде много нарасна политическата роля на военните. Те не за пръв път се намесваха в политиката. На 9 август 1886 г. офицери детронираха княз Ал. Батенберг и пак офицери го върнаха на престола. И едните, и другите тогава нямаха политически опит и политически амбиции. Военните през 1923 г. имаха малко по-добро политическо образование. Съчетанието между техния превъзходен боен професионализъм, политическата им полуинтелигентност и прекалената твърдост на методите им не вещаеше нищо добро за бъдещето на страната. Отрицателните резултати започнаха да се проявяват още в хода на преврата и непосредствено след него. Съпротивата на земеделците беше сломена с излишно старание и суровост. Зверски бе убит Ал. Стамболийски. С одобрението на режима екзекутор на ВМРО простреля посред бял ден на 26 август 1923 г. Райко Даскалов в Прага. Превратът завари Даскалов на поста дипломатически представител в Чехословакия. Там той беше образувал Задгранично правителство и представителство на БЗНС.

Правителствената програма беше издържана върху началата на Търновската конституция. В нея обаче особено силно ударение се слагаше върху модната в тогавашната политическа мисъл в Европа идея за повишената роля на държавата. На нея и особено на изпълнителната власт се отреждаше ръководна роля в развитието на стопанството и в поддържането на социалния мир в страната. В аграрната политика за пореден път се въвеждаше принципът «земята за тези, които я обработват», но също се предвиждаше ревизиране на аграрната реформа на БЗНС. Държавата ставаше арбитър в социалните конфликти. Изискваше се спазване на трудовото законодателство и се обещаваше създаването на нови закони в полза на работниците и занаятчиите. Предвиждаше се и да се въведе много тежко облагане на високите доходи. За отбелязване е, че впоследствие всичко това беше изпълнено.

Веднага след 9 юни и стихийно, и целенасочено започнаха действията за сплотяване на буржоазните политически сили. Идеята беше старата — да се създаде мощна политическа формация или партия, която да обединява «партиите на реда». Първоначално усилията се насочиха към превръщането на Народния сговор в такова политическо съсредоточие. По едно стечение на обстоятелствата представителите на тази елитарна организация, които гледаха на себе си като на политически експерти със съвещателно предназначение, станаха управляващи и се опитаха да превърнат Народния сговор в партия, в която по един или друг начин да се влеят и останалите «партии на реда». Опитът не успя. Междувременно престана да съществува и Конституционният блок. Накрая на 10 август беше образувана нова единна партия с наименованието Демократически сговор. В него влязоха Народният сговор, Демократическата партия, Радикалната партия и Обединената народнопрогресивна партия.

Демократическият сговор се създаде след много сложни преговори, подтиквани и улеснявани от Военния съюз, ВМРО и масонската ложа и одобрени от царя. Демократическият сговор обаче не беше монопартия на буржоазията. Извън него останаха либералните партии. Освен това влезлите в него политически формации запазваха своята автономност и собствените си структури. Демократическият сговор не беше монопартия, а конфедерация или дори още по-хлабавото — коалиция от партии. При това самото създаване на тази коалиция послужи като повод за последвали разцепления и в четирите съставки на Сговора. С течение на годините отломките от сговористките партии и техните лидери щяха да се пръсват в разни цветове на политическия спектър. В момента на създаването си обаче и през следващите няколко години Демократическият сговор изигра важна политическа роля.

Програмата на Сговора не се различаваше от правителствената, а в основата и на двете най-много начала бяха взети от програмата на Радикалдемократическата партия. При създаването си през 1904 г. тя беше лява партия, а БКП я търсеше за съучастник в планирания от него Народен фронт и след като тя беше влязла в Демократическия сговор.

Две-три поколения историци-марксисти превъзходно познаваха и програмата, и структурата, и целите, и политиката, и идеологическата нехомогенност на Демократическия сговор. Въпреки това не остана кладенец, от който те да не изкараха вода, за да доказват, че Сговорът и наложеният от него режим били фашистки. Изключения наистина имаше, но тъкмо толкова, колкото да потвърдят правилото. Историографската ситуация беше странна, но по комунистическия начин на мислене напълно логична. Можеше ли в България да няма фашизъм, след като Коминтернът навремето беше казал, че има и че тази постановка беше преповторена безброй пъти от Г. Димитров, от В. Коларов и от наследилите ги комунистически водачи?! Така България се сдоби с най-оригиналния фашизъм в света. Навсякъде другаде един от лакмусите за неговото различаване беше враждебното му отношение към евреите и масонството. За България такъв лакмус не съществуваше. Сред онези, които марксистите наричат фашисти, имаше някои евреи (дори ционисти) и много масони.

На България все ще се случи да е първенец по антивъстания. В нея феодализъм може да не имало, но е имало единственото в света победило антифеодално въстание начело с Ивайло, фашизъм нямаше, но в България се било провело първото антифашистко въстание в света — Септемврийското от 1923 г. По едно време според марксистката историография се оказа, че през 1923 г. е имало две антифашистки въстания — едно нулево и едно първо. Опитите за въоръжена съпротива на земеделците срещу преврата бяха наречени Юнско антифашистко въстание, но то не получи номер, защото «първо» трябваше да бъде организираното от комунистите.

Политическа криза (1923–1925)

Ръководството на БКП още се наслаждаваше на борбите между «двете крила на буржоазията», когато го поля студеният душ на коминтерновското неодобрение. На 14 юни с телеграма от Москва беше съобщено, че там се тревожат от пасивността на комунистите и им препоръчаха да предприемат «бързи и решителни действия даже със Стамболийски». Намекваше се, че БКП не била достатъчно болшевизирана, тъй като не следвала тактиката на болшевишката партия по време на Корниловия метеж (тогава болшевиките подкрепиха Временното правителство, което на 7 ноември 1917 г. свалиха).

ЦК на БКП обаче не бързаше да се доболшевизира. Примерът на БЗНС му беше показал, че стремителната болшевизация води до стремителен разгром. ЦК отговори, че в България няма гражданска война (така беше) и необходимост от въоръжена намеса на партията няма. Вироглавието на БКП вбеси КИ и Карл Радек обвини българските комунисти в сервилна инертност и безгръбначна капитулация. Очевидно това бяха черти, необходими на БКП, но те трябваше да се проявяват само по отношение на Коминтерна.

В края на юли сговористите освободиха В. Коларов от затвора и той се зае да възстанови партийното покорство към Москва. Това беше осъществено на организираното от него съвещание на ЦК между 5 и 7 август, което взе решение за вдигане на антиправителствено въстание. Създаде се военнотехнически комитет за провеждането му начело с Коста Янков. Прокламираната цел на въстанието беше не налагане диктатура на пролетариата, а установяване на работническо-селско правителство. Това беше съобразено с новите виждания на Коминтерна за създаване на единни фронтове от леви сили начело с комунистите. Идеологическата подготовка на въстанието в този смисъл беше възложена на Г. Димитров. През втората половина на август той написа няколко статии за единния фронт. В тях се набелязваше една по-гъвкава линия по въпроса. Вместо дотогавашните опити да се отвлече трудовата членска маса на другите партии, за да се подреди тя под червеното знаме, в августовските си писания Г. Димитров разглеждаше единния фронт като партийна коалиция. Призивите, предложенията и преговорите със земеделци, социалдемократи и радикали за реално осъществяване на тази цел не доведоха до практически резултат. Те не изпитваха доверие към комунистите. Беше постигната договореност единствено с малка група леви земеделци начело с Петко Д. Петков, Николай Петрини и др. Всъщност повечето от тях бяха влезли в БЗНС по поръчение на БКП.

През втората половина на август беше постигнато споразумение между БКП и ВМРО. БКП се задължаваше да не вдига въстание в Пиринския край, срещу което ВМРО обеща своя неутралитет. В хода на последвалите събития и едните, и другите не спазиха поетите ангажименти.

Българските комунисти обосноваха решението си за въстание със започналата на 9 юни «криза по въпроса за властта». Нито те, нито московските идеолози обаче си припомниха за една от ключовите Ленинови постановки — тази за революционната ситуация. И тя, и каквито и да са други важни условия и причини за въстание в страната липсваха. В България, както и в цяла Европа след 1921 г. се забелязваше бързо спадане на масовите движения с революционна ориентация.

Не всичко беше наред и с ролята на БКП като авангард на работническата класа. В «трансмисията» на партията с пролетариата — подконтролните й профсъюзи — членуваха само 1/10 от всичките работници, от които пък отново само 1/10 (3553 души) бяха комунисти. Това беше съществена причина, за да не може да се разчита на успех в градовете. Пролетарската партия трябваше да провежда въстанието в изолирани селски райони.

Едва ли сред ръководителите на БКП и на КИ са били много (ако изобщо ги е имало) онези, които сериозно са вярвали в успеха на въстанието. То обаче, успешно или не, влизаше в стратегическите схеми на Интернационала. «Перманентна революция» по повече или по-малко преки маршрути през Унгария, Германия и накрая Италия не се получи. Тогава в средите на Коминтерна започнаха да се обсъждат околни пътища за революцията, например през Балканите. Това вече не беше много сериозно, а беше преход към замяна на концепцията за «перманентната революция» с тази за «социализъм в една страна», т. е. възможността победилият в Русия болшевизъм да оцелее сред враждебния капиталистически свят. Самата действителност налагаше тази концепция, но в изработването на нейните формули най-голям принос имаше Сталин.

През 1927 г. Сталин със свойствения му схематичен стил посочи трите елемента, върху които се градеше съветското оцеляване: собствената сила на Съветския съюз; силата и слабостта на капиталистическите страни; и силата и слабостта на потиснатите класи и техните революционни движения по целия свят. На практика това означаваше да се използват революционните движения като средство за отслабване на капиталистическите страни в интерес на запазването на Съветска Русия. Пак Сталин през 1924 г. изрази тази мисъл така: «Победилият в една страна пролетариат противостои на останалия капиталистически свят, привличайки на своя страна потиснатите класи на другите страни, повдигайки въстания в тези страни против капиталистите и в случай на необходимост използвайки въоръжена сила против експлоататорските класи и техните правителства».

Въстанието се подготвяше несръчно. В по-голямата част от страната дори комунистите не посрещнаха решението с ентусиазъм. Известна готовност за масово участие имаше в селски райони, където не бе още сломено желанието за съпротива срещу налагането на деветоюнския режим. Тайната за предстоящото въстание също не беше опазена и правителството взе съответни предварителни мерки. Чрез образцово проведена акция на 12 септември полицията арестува около 2500 най-дейни комунисти из цялата страна. Между тях беше и отговорникът за военнотехническото осигуряване на въстанието — К. Янков. След този удар и при очевидната подготвеност на правителството за разправа с въоръжено брожение обявяването на въстание от престъпна авантюра щеше да се превърне и в провокация, даваща в ръцете на властта повод за разправа с хиляди хора. За жалост тъкмо това се случи. При това ЦК действуваше мудно.

На 15 септември ЦК в пълно противоречие с конкретните условия прецени, че въстанието е неизбежно. Цели пет дни след това, на 20 септември, ЦК отново се събра, за да избере Главен революционен комитет, състоящ се от В. Коларов, Г. Димитров и Гаврил Генов. Датата на въстанието беше определена за 22 срещу 23 септември. Междувременно обаче още на 13 септември въстанаха в с. Мъглиж, Казанлъшко, където за четири часа беше установена работническо-селска власт. Последваха и други неуспешни въстанически действия в Стара Загора, Нова Загора и околните села, в Чирпанско и Казанлъшко.

Главният революционен комитет си избра за седалище гр. Фердинанд, а за център на въстанието — Северозападна България. Не е необходимо специално военно образование и опит (нямаха ги и водачите на бунта), за да се разбере, че въстанието беше лишено от стратегически замисъл, от елементи на повсеместност и от надежди за успех. И най-бегъл поглед върху картата на България е достатъчен да се установи това. Впрочем, откъдето и да се гледа картата, не е трудно да се забележи също, че избраният за център на въстанието район беше най-удобен за спасяването на водачите в най-враждебната на деветоюнския режим съседна държава Югославия.

И наистина за три-четири дни войската възстанови правителствената власт във Врачанско, Видинско, Кулско, Белоградчишко въпреки храбрата съпротива на подведените от комунистическото ръководство въстаници. На 28 и 29 септември част от тях заедно с водачите си пресякоха границата с Югославия. В. Коларов и Г. Димитров се добраха до Виена, откъдето изпратиха отворено писмо до работниците и селяните в България. В него се казваше, че борбата продължава, и на смелите борци се препоръчваше да държат главата си изправена. Но това не беше лесно.

Режимът се разправи с повалените си противници с терористично усърдие и с излишна жестокост. Според данни на БКП избитите през септември 1923 г. бяха около 5000 души, а много повече бяха арестуваните и изтезаваните. С действията си властите създадоха почва за контранасилия.

На 18 ноември бяха проведени парламентарни избори, които бяха спечелени от правителството с помощта на терор и фалшификации. За БКП и БЗНС все пак бяха подадени 336 000 гласа.

През управлението на сговористкото правителство белезите на преодоляване на следвоенната стопанска криза добиха явни очертания. Земеделското производство достигна и надмина предвоенните си показатели. Разшириха се посевните площи. Настъпиха качествени изменения в селскостопанската продукция по посока на увеличаване добивите на технически култури (памук, тютюн, маслодайни растения, захарно цвекло). Наличието на многобройно самозадоволяващо се селско население не даде възможност инфлацията да се развихри с такива темпове, както тези в модерни държави като Германия. Това пък спомагаше за разцвета на банковото дело.

Чрез данъчната и митническата политика на държавата и други нейни насърчителни мероприятия се съживяваше индустрията, която се модернизираше и разкриваше нови отрасли. Независимо от тежките репарационни задължения и другите стопански клаузи на Ньойския договор, независимо и от трудния бежански проблем (бежанците бяха над 200 000) България се изравняваше по икономическо развитие със своите съседи, като в много отношения ги надпреварваше с темповете си. При тези благоприятствуващи стопански условия обаче страната беше в нестабилно вътрешно състояние, което се дължеше най-вече на политически причини. Конфликтът между сговористите и комунистическата партия в съюз с малобройна група леви земеделци не губеше своята острота и понякога придобиваше черти на гражданска война.

В България малко след въстанието беше съставен нов ЦК на БКП начело със Станке Димитров. Във Виена беше образувано Задгранично бюро на БКП. То трябваше да държи под контрол ЦК и да му препраща инструкциите, идващи от Коминтерна. «Съратниците» Димитров и Коларов разпределиха помежду си отговорните функции. Димитров остана във Виена, а Коларов отиде в Москва, за да осъществи връзката с КИ. С коминтерновски пари във Виена продължи издаването на «Работнически вестник», който по нелегални пътища се изпращаше в България.

БКП не снемаше курса на въоръжена борба. В България след въстанието се появиха партизански чети, в чиито действия понякога имаше и разбойнически прояви. Линията на БКП продължаваше да има по принцип същия разрушителен характер, довел до Септемврийското въстание. В Москва обаче съществуваше колебание за избора на стратегически път, по който да се дестабилизират Балканите: да се подпалят ли те отведнъж или фитилът за тяхното взривяване да бъде запален отпърво в България. В тези условия натежа авторитетното мнение на ръководството на БКП, изразено от В. Коларов в началото на 1924 г. с думите: «Различията във възгледите за основните положения на плана за работа на Балканите могат да се дефинират така: едни заявяват — общобалканска революция и въстание в България като епизод от нея; ние заявяваме — въстанието в България под хегемонията на комунистите (курсивът е на В. Коларов) ще открие нови хоризонти за революционното движение на Балканите... Общобалканската революция е много сложна за подготовка и скъпа работа. Нашият план е практически по-лек за осъществяване и принципиално по-издържан...». «Планът Коларов» показва, че ръководството на БКП напълно беше изживяло деветоюнския си комплекс на временно бездействие и че беше вече на върха на болшевизацията си. С този план се пестяха парите на Коминтерна и се опростяваше пътят за постигане целите на Москва. Този план показваше също, че БКП беше уникално явление и сред извратения комунистически свят. Нямаше друга комунистическа партия, която да притежава такава вярност към Коминтерна и такава готовност да жертвува собствения си народ и държава в името на чужди интереси. Това си остана основна, трайна, наследствена черта на БКП през цялото й съществуване.

«Планът Коларов» беше «спуснат» за изпълнение на БКП на първата нелегална нейна конференция, проведена на 16 и 17 май 1924 г. на Витоша. Витошката конференция реши, че революционната криза не е преодоляна и че са налице условията за ново въстание. Всички партийни сили се насочиха към неговата подготовка. Бе създаден военен център към ЦК. Всъщност условията за въстание през май 1924 г. бяха още по-нищожни от тези през септември 1923 г., но то бе насрочено за септември 1924 г.

БКП усвояваше Лениновите постановки за съчетаване на легалните и на нелегалните форми на борба, като упорито търсеше пътища за тяхното приложение. След 1923 г. във възгледите на партийното ръководство залегна концепцията, че е необходимо да съществува малобройна, но подчиняваща се на желязна дисциплина нелегална комунистическа партия. Нейното ръководство се състоеше от особена, непозната дотогава обществена категория хора, които сами се наричаха «професионални революционери». Трудът на тази «професия» се заплащаше от КИ.

В същото време за нелегалната партия трябваше да има и различни легални проявления с по-широко членство. Този принцип беше неотклонно спазван до 1944 г. В съгласие с него в началото на 1924 г. беше създадена Партия на труда. Това стана малко след публикуването на Закона за защита на държавата (ЗЗД), от чиито текстове беше ясно, че БКП ще бъде обявена вън от закона. През април ЗЗД влезе в сила и Върховният касационен съд въз основа на неговите членове постанови разтурването не само на БКП, но така също на Партията на труда, на Комунистическия младежки съюз, на работническата кооперация «Освобождение» и на Общия работнически синдикален съюз. Имуществата на тези организации бяха конфискувани.

Разправата на режима с комунистическите формации излизаше далеч извън твърде разширените рамки на суровите законодателни мерки. Зачестиха политическите убийства, организирани от хора на Военния съюз. Софийските улици станаха твърде опасно място за известни комунисти. Куршумите на убийци повалиха Димо Хаджидимов, Бижо Бакалов, Тодор Страшимиров, Харалампи Стоянов и др. комунисти. Застрелян бе и един от водачите на земеделската левица — Петко Д. Петков. Не беше пощаден и водачът на Националлибералната партия Никола Генадиев, когото сговористите подозираха, че с действията си ще разедини и отслаби буржоазния политически лагер.

Ответните действия на комунистическия военен център, диктувани от Коминтерна, не закъсняха. На 13 април 1925 г. в прохода Арабаконак беше устроена засада на цар Борис. Запазвайки хладнокръвие и съобразителност, царят съумя да избегне смъртта. Не се удаде същото на ген. Коста Георгиев — един от основателите на Военния съюз и правителствен депутат. Той бе застрелян в София няколко часа след покушението срещу царя. Опелото му се състоя на 16 април в църквата «Св. Неделя». На него присъствуваше голямата част от политическия и военния елит. Очакваше се на службата да присъствува и Борис, но той не дойде. Монтирана в тавана на катедралата адска машина събори централния купол върху присъствуващите. От министрите убити нямаше, но със своите 160 жертви атентатът в църквата «Св. Неделя» беше един от най-ужасяващите за времето си.

Реакцията на режима беше страшна. За кратко време бяха арестувани около 13 000 души, половината от които бяха съдени и осъдени. Военните съдилища работеха с пълна сила и издадоха множество смъртни присъди по «бързата процедура», които бяха веднага изпълнявани. Трима от заловените атентатори за назидание бяха публично обесени в София. Такова нещо от дълго време не се беше случвало, но то се вписваше в атмосферата на терор и несигурност, тегнеща в страната. Комунистическата партия и левите земеделци загубиха най-дейните си хора. Разгромен беше военният център на компартията воглаве с неговия ръководител Коста Янков. Голям беше броят на извършените без съд и присъда убийства.

В това време на насилие част от интелигенцията за пореден път в българската история понесе с достойнство и неустрашимост кръста на народното страдание. Отвлечени и тайно избити бяха поетите Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, журналистът Йосиф Хербст. Впоследствие комунистите ги наредиха в своя пантеон, но те не бяха комунисти. Режимът ги затри, затова че не се примириха с неговата жестокост, защото вдигнаха глава в защита на жертвите и най-вече заради разобличаващата безчовечието му мощ на тяхното талантливо слово.

БКП формално сне курса на въоръжена борба на Московското съвещание през 1925 г. и на Виенския пленум през 1926 г., т. е. тогава, когато железните клещи на властта я бяха лишили от възможности за дейност. Тогава и по-късно с един превръщащ се в типичен стил вината за довелия до толкова жертви провокационен, ултраляв терористичен курс беше хвърлена върху вътрешното ръководство на БКП и най-вече върху военната организация на ЦК, макар те да бяха приложили коминтерновските инструкции. Целта естествено беше да се спаси престижът на Коминтерна и на подчиненото му Задгранично бюро.

Кървавите събития през 1923–1925 г. имаха потискащ психологически ефект върху царя. В края на 1923 г. в писмо до баща си той наричаше царуването си «печален занаят». Налягаха го зловещите предчувствия за собствената му съдба. И това беше обяснимо. Борис III не можеше да се изолира напълно от отговорност за вършените от режима и военните злодеяния, най-малкото защото беше приел новата власт и според Конституцията утвърждаването на смъртните присъди трябваше да носи неговия подпис, колкото и да се опитваше да не го прави. Тази особеност на печалния му занаят обаче, както и безотговорността на политици и военни създаваше у царя психологическа почва, която години по-късно щеше да го снабдява с личностни основания за овладяване на властта в непозволена от Конституцията степен.

Външна политика (1923–1926)

Превратът от 9 юни 1923 г. влоши външнополитическото положение на страната. За югославското правителство не беше тайна сътрудничеството между ВМРО, сговористите и Военния съюз. То прие събитията в България от юни 1923 г. като удар върху Ньойския договор и Нишкото споразумение. На границата бяха струпани значителни войскови части, очакващи заповед за нахлуване в българска територия. Англия и Франция не допуснаха югославско нападение, но положението на България оставаше лошо и поради продължаващите контакти между Белград, Атина и Букурещ на антибългарска основа.

Правителството на проф. Ал. Цанков използваше революционните събития като претекст, за да извоюва правото на режима да поддържа редовна войска за запазване на вътрешния ред против заплахата на болшевизма. Постепенното, практическо изменение на военните клаузи на Ньойския договор се превърна в главна непосредствена външнополитическа задача на сговористкото правителство. Като допълнителен аргумент за отменянето им се изтъкваше и необходимостта от войска за охрана на границите (главно с Югославия) от нахлуването на чети на ВМРО.

Извършването на пробив в Ньойския договор обаче не беше леко осъществимо. Съседите на България се опасяваха, че след една ревизия на военните клаузи биха последвали други български ревизионистични искания. Наистина по време на въстанието през 1923 г. и след атентата в «Св. Неделя» през 1925 г. на българското правителство бе разрешено да привлече на свое разположение допълнителни военни контингенти. Веднага след закрепването на режима обаче бяха предприети действия за стриктно спазване на българските ангажименти по военните клаузи на Ньойския договор. Когато през декември 1924 г. проф. Ал. Цанков посети Букурещ и Белград, категорично му бе казано, че не ще бъде допуснато превъоръжаването на България. Конференцията на представители на Малката Антанта в Букурещ от 9–11 май 1925 г. прокламира ясно, че Чехословакия, Румъния и Югославия ще подкрепят българския режим, но не ще допуснат допълнително увеличаване на военните ефективи на България, нито въвеждането на военна повинност в нея, което би било «противно на фундаменталните бази на самите договори».

За Франция, главния крепител на следвоенната система от мирни договори, беше ясно, че може да повлияе върху установеното на Балканите разположение на силите. По този въпрос обаче отношението на Франция се определяше от отношението на нейните съюзници Югославия и Румъния. И Франция се обяви против отстъпки на България във връзка с военните клаузи на Ньойския договор. За тази френска позиция несъмнено важна роля играеха и съображенията да не се допусне прецедент за нарушаване на договорите, който би могъл да бъде използван и от други победени държави и преди всичко от Германия. Към тази гледна точка се присъединиха Англия и фактически и Италия. Всичко това провали едно от основните усилия на българската дипломация през 1923–1926 г. за отменяне на военните клаузи на Ньойския договор.

С ниския си международен престиж, при своята външнополитическа изолация и при дезинтересираността на големите държави от България сговористкото правителство нямаше голям избор на средства за разрешаване на външнополитическите си проблеми. Поради това не се пренебрегваха и скромните възможности, които можеше да предложи в това отношение Обществото на народите. Така след масовото избиване на българи от с. Търлис, Драмско, през юли 1924 г. с посредничеството на ОН беше подписан протоколът Калфов — Политис за закрила на малцинствата в България и Гърция. В него изрично се признаваше българската национална принадлежност на славянското население в Егейска Македония. Това беше удар за Югославия, която не признаваше българския характер на населението в Македония. Под силен натиск на белградската дипломация, която заплаши, че ще денонсира договора си с Гърция, гръцкият парламент отказа да ратифицира протокола Калфов — Политис.

През октомври 1925 г. последва българо-гръцки инцидент, когато войскови части на диктатора Пангалос окупираха Петричко. Българското правителство се отказа да приложи подготвения от генералния щаб план за въоръжен отпор. То се обърна за защита към ОН и вследствие неговата намеса конфликтът бе прекратен. По този начин в нерадостната история на неефективността на международната организация беше вписан първият и единствен факт за действена негова намеса в сериозни международни усложнения.

Националноосвободителни движения (1923–1926)

След 9 юни настъпиха сериозни изменения в българските националнореволюционни организации. Във всички тях се оживиха връзките с комунистите. Това беше в съгласие с линията на Коминтерна. В нея се набелязваха някои промени в акцентите. След неуспеха на въстанието от септември 1923 г. започна да преобладава схващането, че ВМРО е по-силна от БКП, и усилията се насочиха към нейното овладяване от КИ по самостоятелен път или с помощта на комунистите в България. Прокламираната цел беше постигането на единен балкански революционен фронт. Както и по-преди главна изпълнителска роля се отреждаше на българските комунисти. Снабдяването с оръжие и пари си оставаше главната коминтерновска примамка.

Политиката на деветоюнското правителство улесняваше контактите на ВМРО с Коминтерна. Т. Александров даде подкрепата си на Сговора, но ВМРО не получи нищо в замяна. Напротив, правителството на Цанков беше принудено да потвърди лоялността си към Нишкото споразумение, което водеше към влошаване условията за работа на организацията. За това още през юни 1923 г. делегация на ВМРО замина за Москва за разговори с ръководители на Коминтерна и на съветската държава.

Ако КИ имаше намерение да използва членската маса на ВМРО като ударна сила в една близка революция, то ръководството на организацията също имаше свои задни мисли. Освен удовлетворяването в някаква степен на вечния глад за оръжие и пари връзките с КИ бяха нужни на ръководството на организацията и като средство за политически натиск. Болшевизирането на ВМРО нямаше да бъде приятно нито за софийските управници, нито за силите-победителки. Чрез изтъкването на възможността да получи покровителство от Москва ръководството на ВМРО не беше далеч от мисълта да направи и едните, и другите по-сговорчиви — едните, за да улеснят дейността на организацията в България, другите — за да принудят Гърция и Югославия към отстъпки в полза на българското население от Македония.

Московското посещение донесе обещания за материална и морална помощ на организацията, но до конкретно споразумение не се достигна. Отношенията на ВМРО и БКП обаче се подобриха. Споразумението за неутралитет през Септемврийското въстание беше видимият израз. БКП обаче веднага проигра спечеленото. Тя наруши и споразумението, вдигайки въстание в Пиринския край, което безпощадно беше потушено с помощта на ВМРО.

В тракийското и в добруджанското националноосвободително движение също се наблюдаваше засилена дейност на комунистите. На 17 септември 1923 г. нелегалният конгрес на Тракийската организация в Хасково избра «ляво» ръководство, което прояви склонност към сътрудничество с БКП. Във ВДРО връх взеха ултралевите комунисти, свързани с военната организация на ЦК, и от «десните» — активни членове на Военния съюз. Тази неестествена симбиоза беше извършена за сметка на автономистите, имащи доверието на д-р Петър Вичев. Всъщност справили се с вичевистите, и комунисти, и лигари поведоха подмолна борба за надмощие във ВДРО и най-вече за овладяване на нейния четнически институт. Главен войвода и организатор на добруджанските чети беше комунистът Дочо Михайлов.

От края на 1923 и през цялата 1924 г. КИ и неговите поделения обръщаха засилено внимание на балканските националноосвободителни движения. На тях се отреждаше ролята на постоянно огнище на напрежение и дестабилизация на Балканите. Извън тази обща формула в отделни случаи КИ възлагаше на комунистите в националноосвободителните движения и попътни конкретни задачи, обслужващи съветската политика.

След деветоюнския преврат и при силно влошените българо-югославски отношения Румъния зае покровителствена позиция към режима в София. Букурещката дипломация целеше да задълбочи българо-югославските противоречия и заедно с това да провежда антибългарските си начинания в Южна Добруджа в затруднено положение на България. Всъщност правителството на проф. Ал. Цанков не получи действена поддръжка от Румъния по никой от засягащите я проблеми. В своята изолирана позиция обаче то приемаше с благодарност дори чисто словесните румънски декларации за добросъседство. За Съветска Русия обаче и наличието на такова платонично «добросъседство» беше неприемливо. КИ, БКФ и БКП настояваха за повишена дейност на Добруджанската организация, тъй като «нейните действия в Добруджа ще бъдат един постоянен клин в отношенията между Румъния и Цанкова България».

В средите на КИ най-значително внимание се отдаваше естествено на македонското националноосвободително движение, тъй като то бе най-значително по размери и разполагаше с най-мощна организация. От това време започнаха да се прокрадват в документите на КИ фантастичните тези за наличието на македонска и тракийска, а малко по-късно и на добруджанска нация. Видни български комунисти от ранга на Г. Димитров и В. Коларов не само възприемаха и пропагандираха, но и дейно участвуваха при фабрикуването на подобни тези.

За комунистите-интернационалисти понятието «национално предателство» или «национален нихилизъм» не съществуваха, освен ако не бяха адресирани към нечия буржоазия. То е защото по коминтерновска дефиниция интернационализмът е висша форма на патриотизъм към първата в света държава на победилата революция, която е и родина на всичко прогресивно по земята. Интересното при всичко това е, че В. Коларов и Г. Димитров упорито, подмолно и ловко работеха сред ръководните съветски фактори, за да се наложат като най-добрите експерти по балканските национални въпроси. Те успяха да наложат БКП и българските комунисти като главни изпълнители на коминтерновските предначертания. Неслучайно в КИ, когато се разискваха въпроси на балканските националноосвободителни движения, това бяха преди всичко въпроси на българите извън пределите на България. Мислели ли са Коларов и Димитров, че като правят от българите нации на «македонци», «тракийци» и «добруджанци» (оставащи все пак българи), то в бъдещата балканска федерация българите биха имали решаващо влияние, още повече че български комунисти се предполагаше да бъдат нейните конструктори? Ако да, то те са имали наивността да вярват, че такова нещо като балканска федерация изобщо е било осъществимо. Ако пък не, отговорите биха могли да бъдат много и между тях едва ли би се намерил ласкав за българските комунистически водачи.

След московското посещение преговорите между ВМРО и съветски представители продължиха във Виена. Те вървяха много трудно поради различието в целите, преследвани от ВМРО и от Съветска Русия, а също и поради разногласията между тримата македонски ръководители Т. Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев.

По същото време Цанковото правителство търсеше сближение с Югославия и Румъния на почвата на единна борба против «болшевизма» и заедно с това против четите на националноосвободителните движения. През пролетта на 1924 г. властите в България предприеха широки арести и гонения на македонски дейци и по този начин буквално насметоха ВМРО в съветски ръце. Виенските преговори потръгнаха. На 6 май беше подписан печално известният Майски манифест на ВМРО. С него организацията се нареждаше в съюз с класовото движение в борба против социалното и класовото потисничество, против балканския и европейския империализъм. На остра критика беше подложено българското правителство и масите от България и Македония се призоваваха на решителна борба против него. Потвърждаваше се курсът на въоръжена борба против денационализаторската политика на Югославия и Гърция, и то в съюз с всички угнетени народности и с всички други революционни антицентралистични сили в Югославия. Манифестът носеше подписите на Т. Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев. Т. Александров изпитваше големи колебания при извършването на такава решителна програмна преориентация на организацията. Поради това той не подписа собственоръчно документа. С неговото съгласие подписът му беше положен от Протогеров и Чаулев в негово отсъствие. Впрочем собственоръчно или не, и тримата подписали този злокобен документ бяха погубени наред с много други македонски дейци от ръцете на убийци. А в разигралите се кървави драми пръст имаха и функционерите на Коминтерна.

Малко след подписването на Майския манифест беше определен и крайният срок за избухване на новото комунистическо въстание в България. Той, спомена се по-горе, беше септември 1924 г. Макар новопланираното въстание да беше с малко шансове за успех, то обещаваше да създаде много повече неприятности на властите от това през 1923 г., след като до комунисти и земеделци щеше да се нареди и отлично въоръжената с богат боен опит и самоотверженост на членовете си македонска организация. Между комунистическите и македонските водачи обаче се бе простряла атмосфера на недоверие и подозрителност. Поради това коминтерновските среди поеха не пътя на сътрудничеството, а онзи на подчинение или дори на завладяване на ръководството на ВМРО. Първа стъпка в тази насока беше да се окаже натиск върху организацията, като се отнеме възможността на Т. Александров да лавира между Цанков и БКП. Против изричното нежелание на Т. Александров Майският манифест беше публикуван. Г. Димитров лично настояваше за това.

Т. Александров и Ал. Протогеров нарекоха публикувания текст на манифеста «фалшификация» и се отрекоха от подписите си. Но косата на смъртта беше вече тръгнала към върховете на организацията.

Опозицията срещу Т. Александров вътре във ВМРО беше оглавена от известния главорез Алеко Василев, тогава ръководител на помощната организация на ВМРО в Пиринска Македония. Алеко Василев беше свързан и с правителствените кръгове, които на всяка цена желаеха да осуетят съюза между ВМРО и БКП. На 31 август 1924 г. хора на Алеко Василев простреляха в гърба Т. Александров. Ал. Протогеров, който имаше остро лично съперничество с Т. Александров, изглежда, също беше причастен към убийството.

Гибелта на Т. Александров беше запазена в тайна. Веднага след смъртта му един от младите дейци на организацията — Иван (Ванче) Михайлов, изготви щателен план за отмъщение, който беше проведен на 12 септември в Горна Джумая. Между убитите беше Алеко Василев. Ал. Протогеров този път беше пощаден. Екзекуторските екипи на Ив. Михайлов започнаха да вилнеят из цяла Пиринска Македония и в по-големите градове на България, избивайки множество федералисти и левичари (вкл. комунисти и земеделци) от македонското движение. След това убийствата се пренесоха и в чужбина. През декември 1924 г. в Милано бе убит П. Чаулев. На 8 май 1925 г. във виенския «Бургтеатър» ефектно бе прострелян по време на представление Тодор Паница. Хладнокръвната извършителка беше бъдещата съпруга на Ив. Михайлов Менча Кърничева. Зловещата фигура на самия Ванче Михайлов със свойствения му стил започна да се налага бързо в организацията. След него вървяха най-младите и енергични хора на ВМРО. Ген. Протогеров обаче запазваше значително влияние сред по-старите кадри. Съперничеството между Михайлов и Протогеров ставаше видимо и се развиваше към конфликт, за което спомагаха и важни тактически различия. Дотогавашните форми на борба — масово движение, нахлувания на големи чети в Македония, обхващане на населението в конспиративна мрежа, ставаха все по-неприложими поради жестоката разправа на югославските власти и поради затрудненията, идещи от страна на българските. Хората около Протогеров обаче продължаваха да настояват за тяхното по-нататъшно използване. Методите на индивидуален терор, препоръчвани и прилагани от Михайлов, бяха по-безболезнени за населението в Македония. Пренасянето им и в редиците на самото движение обаче би ги лишило и тях от перспектива. А тъкмо това щеше да се случи през следващите години.

След като не можаха да превземат ВМРО, БКФ и КИ решиха да създадат нова македонска революционна организация, която да бъде под пълен техен контрол. Програмните й документи също бяха изготвени от БКФ и КИ. Така през есента на 1925 г. беше създадена ВМРО (обединена) с периметър на действие главно Вардарска Македония. Като крайна цел се издигаше извоюването на независима Македония и Балканска федерация в зависимост от развитието на общата класова борба. Способът за постигането на целта бяха масови революционни действия. Новата организация се противопоставяше на всички други македонски организации, на които лепна етикетите «предателски» и «шовинистични». ВМРО (об) беше малобройна.

Явления, подобни на тези в македонското националноосвободително движение, се наблюдаваха и при специфичните условия на тракийското и на добруджанското революционно движение. След започването на преговори между ВМРО и Съветска Русия в писмо до В. Коларов Г. Димитров настояваше представители на КИ да влязат във връзки и с ръководителите на добруджанското и на тракийското движение. Условията за действие на комунистите в организациите на българска територия обаче бяха крайно неблагоприятни.

«Десните» от тракийското движение дейно подпомагаха правителството в борбата му против БКП и готвеното от нея въстание през есента на 1924 г. На практика влиянието на «левите» беше премахнато във Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО).

В съюза «Добруджа» от лятото на 1924 г. доминираха привърженици на Ал. Цанков, макар че комунистите запазваха известно присъствие със свои комунистически фракции. Иначе се наблюдаваше успоредност в действията на комунистите по отношение на ВМРО и ВДРО. На 7 май в ЦК на ВДРО бе обсъден въпросът за подновяване на връзките със Съветска Русия с цел да се получат оръжие и материална помощ. С мисията бе натоварен Върбан Петров, който потърси съдействието на Коста Янков и Г. Димитров. В. Петров се свърза и с представители на ВМРО. До подписване на конкретни споразумения със съветски представители обаче не се достигна. След убийството на Т. Александров и във ВДРО доверието към комунистите беше подронено.

От есента на 1924 г. започна образуване на комфракции във ВДРО. ЦК на БКП отчете като грешка враждуването с автономистите и с решение на Президиума на БКФ от 10 ноември същата година бе дадена директива за «тактично» разцепление на ВДРО и формиране на нова организация. Сценарият, който доведе до убийството на Т. Александров, беше прилаган и тук.

Комфракциите във ВДРО бяха тясно свързани с военната организация на ЦК на БКП и бяха въвлечени в българския вътрешнополитически живот. През пролетта на 1925 г. беше нанесен комбиниран удар срещу ултралевичарската групировка във ВДРО, общо срещу левицата на националноосвободителното движение и срещу комфракциите от страна на управниците в България и в Румъния. Онова, което оцеля, се превърна в ядро на бъдещата Добруджанска революционна организация (ДРО). Тя се появи малко преди ВМРО (об). КИ използваше добруджанското революционно движение като опитна лаборатория за действията си спрямо ВМРО. Учредителната конференция се състоя във Виена през септември 1925 г. Присъствуваха Георги Кроснев — представител на революционните комитети в Добруджа, Петър Нейчев — пълномощник на КИ, д-р П. Вичев — представител на революционно настроената емиграция в България, и други. ДРО възникна като съюз на комунисти и автономисти с вътрешнопротиворечива платформа. В програмните и документи отново се срещат понятия като «добруджански народ». Надделяваше комунистическо-федералистки вариант за задачите и целите на ДРО. Направляването на дейността й беше възложено на БКП и на РКП, между които не се поддържаха необходимите контакти, а съществуваха и различия в становищата им по редица въпроси. ДРО беше малочислена конспиративна формация. И това ставаше по време, когато правителството прилагаше ограничителни мерки и спрямо ВДРО, а сред дейците на легалното движение в Добруджа се ширеше дух на разцепление и враждебност.

Второ сговористко правителство (1926–1931)

Бурното време, в което управляваше Демократическият сговор, не допринесе за укрепването му като мощна политическа сила, както беше планиран. В края на 1923 и началото на 1924 г. от неговите редове излязоха повечето от демократите и радикалдемократите, които възстановиха самостоятелното си партийно съществувание. В онова, което оцеля от Демократическия сговор, продължаваха да съжителствуват групи с различен политически произход и възгледи. Самите те се наричаха «племена». Проф. Цанков водеше племето на «чистите» сговористи (дошлите от Народния сговор). Племето на Андрей Ляпчев се състоеше главно от останалите в Сговора демократи, а това на Ат. Буров — от бившите народняци. Хората на Ляпчев и Буров съставляваха т. нар. партийни среди в Сговора. Те още отначало не позволиха на Цанков да стане «шеф» на партията, като му вързаха ръцете с разнородно по състав Централно бюро. Независимо от това докъм средата на 1925 г. тон в държавата и в партията даваха «чистите» сговористи, свързани тясно с Военния съюз.

От лятото на 1925 г. «партийните среди» в Сговора започнаха да придобиват по-голямо влияние и да изместват компрометиралите се с репресивния си стил привърженици на Цанков. Заедно с това «партийните» присъединиха усилията си към тези на опозицията за извършване на правителствена промяна. Вън от страната Цанков също не се радваше на популярност. Специално Англия оказа значителен натиск за неговата смяна.

На 4 януари 1926 г. проф. Ал. Цанков подаде оставката на правителството си. Новото второ поред сговористко правителство беше съставено от «партийните среди» с министър-председател А. Ляпчев и външен министър Ат. Буров. «Чистите» сговористи и свързаните с Военния съюз обаче не загубиха напълно позициите си. Проф. Ал. Цанков стана председател на Народното събрание, а военен министър беше ген. Ив. Вълков.

В областта на стопанската и на социалната политика второто сговористко правителство продължи насоките на предшествуващото го. Бяха издадени редица законодателни актове за закрила и насърчение на местната промишленост. Чрез закона за държавен контрол върху частните индустриални предприятия правителството потвърди предпочитанието си към повишена роля на държавата в стопанския живот. Усилията на Сговора не останаха без резултат, още повече че първите няколко години от управлението му съвпаднаха с най-значителното следвоенно стопанско съживяване и с благоприятна международна икономическа конюнктура. Скромни, но видими бяха усилията за насърчаване науката и образованието. Най-значителни и най-плодотворни бяха усилията на правителството за нормализирането на вътрешнополитическия живот.

През февруари 1926 г. беше гласувана амнистия. Тя беше частична и условна. От освободените 7000 затворници само 1157 бяха по ЗЗД и освен това условието беше в срок от 3 г. да не извършват политически престъпления. В противен случай плюс новата присъда те трябваше да доизлежат и старата.

Политическите сили (1926–1931)

Отказът на правителството от бруталните методи на предишния режим и стопанското стабилизиране на страната постепенно водеха до успокояване на политическия климат. БКП, намираща се извън закона, също намираше възможности за изява. Тя разполагаше със свои печатни органи. Още през лятото на 1925 г. бяха възстановени нейните профсъюзи под наименованието Независими работнически професионални съюзи. Маскировката «независими» естествено не можеше да заблуди властите. Вървеше и процес на изнамиране на легални форми на проявление на БКП. През февруари 1927 г. се роди и легалната Българска работническа партия, ръководена фактически от БКП. На парламентарните избори през май 1927 г. комунистите успяха да вкарат четирима свои представители в парламента.

В края на 20–те години БКП и БРП в страната бяха оглавени от сравнително млади хора. Между тях и задграничното представителство възникнаха разногласия, които прераснаха в конфликт. Впоследствие вътрешните комунистически ръководители бяха наречени леви сектанти. Всъщност обаче идейни различия между «вътрешни» и «външни» по същество нямаше. Задграничните бяха също толкова «леви» и също толкова «сектанти», колкото и цялото коминтерновско движение тогава. Шестият конгрес на Коминтерна от 1928 г. беше избрал за главен враг на комунистите социалдемократическите и селските движения, които съответно бяха наречени социалфашистки и аграрофашистки. Тази линия с прилежащите й клишета беше следвана от българските комунисти и в страната, и вън от нея. Противопоставянето на другите леви сили чертаеше перспективата на самоизолация на комунистите в страната. «Приносът» на вътрешните дейци в тази насока беше по-голям, просто защото те практически бяха по-ангажирани с осъществяването на коминтерновските предначертания. Иначе конфликтът на Г. Димитров и В. Коларов с тези от страната беше от вида «външни» срещу «вътрешни» и имаше повече личностен характер. КИ взе страната на своите проверени и неведнъж изпитани хора. През август 1930 г. неговият изпълнителен комитет излезе със специална резолюция по българския въпрос, в която бе дадена поддръжка на старите «септемврийски» кадри.

Нормализирането на политическата атмосфера в страната по различен начин се отрази на другите политически сили. Като цяло политическата картина се отличаваше с разпокъсаност, боричкания, ежби между партиите и вътре в самите партии. Търсеха се и се сключваха нетрайни, а често и безпринципни коалиции. Характерно за времето бе възраждането на БЗНС към политически живот. Опитите в това отношение до времето на втория сговористки режим бяха безуспешни. През Цанковия терор по-дейните участници от комитетите за селска диктатура и левите земеделци бяха физически унищожавани. Онези, които оцеляха, се ориентираха към по-традиционни възгледи от буржоазно-демократически вид. Фрагментарността не отмина и БЗНС. До края на 1926 г. се оформиха БЗНС «Врабча 1» и БЗНС «Оранжев». Скоро в ръководството на БЗНС «Врабча 1» се наложи Димитър Гичев, към когото се присъедини Константин Муравиев. Това беше най-масовата организация на земеделците. Начело на БЗНС «Оранжев» застана К. Томов. Продължаваха доста хилавото си съществувание и БЗНС «Стара Загора» начело с Д. Драгиев, както и една група около Й. Пекарев.

От останалите опозиционни сили с най-значителен авторитет се ползваше Демократическата партия. Нейните ръководители Ал. Малинов, Никола Мушанов и др. се смятаха за бъдещ резерв и най-вероятен наследник на сговористите във властта. Очевидно беше обаче, че собствените сили на тази партия бяха недостатъчни и че тя трябва да търси съюзници, което правеше и по времето на изборите през втория сговористки режим. Радикалите бяха малобройни, при това разделени в две отделни партии. И останалите партии бяха без особено влияние и можеха да натежат в някаква посока само в някакъв род коалиции, каквито непрекъснато търсеха.

При управлението на второто сговористко правителство Демократическият сговор също изживяваше еволюция и все повече придобиваше облика на останалите партии. «Племената» на Буров, на Ляпчев и на Ал. Цанков водеха подмолна борба за превъзходство, която често приемаше открити форми. Така напр. цанковисти и част от привържениците на Буров през януари 1929 г. успяха да отстранят миналия на страната на Ляпчев министър на войната ген. Ив. Вълков. През май 1930 г. проф. Ал. Цанков влезе в кабинета като министър на просветата, но противоречията му с Ляпчев не намаляха.

Външна политика (1926–1931)

По времето на второто сговористко правителство международното положение на България продължаваше да бъде много сложно. Общото стабилизиране в Европа обаче беше ознаменувано и с настъпването на нов етап във външнополитическите отношения на континента.

Неуспехът на Франция с окупацията на Рурската област (като санкция заради неизпълнението на германските репарации) през 1923 г. показа, че по основния за нейната външна политика въпрос — германския, за нея беше невъзможно да следва политика, противоположна или дори само несъобразена с политиката на големите й съюзници от войната. Това очерта нова тенденция в развитието на европейската политика на Франция, чийто изразител стана външният министър Аристид Бриан. Една от първите стъпки на новия шеф на Ке д’Орсе (френското външно министерство) беше подписването на Локарнските споразумения с Англия, Италия и Германия през октомври 1925 г. Договорите гарантираха границите в Западна Европа (преди всичко френско-германската чрез Рейнския пакт) и привързваха по-сигурно Англия към Франция в случай на война. Всъщност обаче чрез Рейнския пакт Англия добиваше ролята на арбитър в германо-френските отношения. Германия пък за пръв път се третираше като равна с победителите от войната. Липсата на гаранции за източните германски граници подкопаваше сигурността на малките страни в Централна и Югоизточна Европа. В Локарнските споразумения имаше нещо от духа на бъдещия Мюнхен, доколкото те изолираха малките европейски държави и Съветския съюз от европейските работи. Договорът между четирите западни сили фактически беше насочен и срещу принципите на ОН за всеобща сигурност, защото гарантираше такава само за Западна Европа и пренасяше «бурето с барута» на изток. Германският канцлер Густав Щреземан, който подписа Локарнския договор, заяви: «Локарно запази за нас Рейнската област и ни откри нови възможности на изток». А на изток бяха и френските съюзници, поради което Локарнският пакт имаше и скрита антифренска насоченост.

Преди и след сключването на Локарнските споразумения на Балканите настъпи голямо дипломатическо оживление. Предлагаха се голямо количество балканско-локарнски (и най-често псевдолокарнски) комбинации с различно предназначение. Имаше обаче една обща черта в подхода на българските съседи към проектите за балканско Локарно, която ги различаваше от класическото Локарно. Ако в последното Германия бе въздигната в равноправен партньор на западните сили, то на Балканите никой не възнамеряваше да позволи на България подобен статут между нейните съседи. Много от проектите направо изключваха България.

Второто сговористко правителство се появи в момент на най-усилена дейност на Англия, Франция и Италия за създаване на балканско Локарно. Всяка от трите държави преследваше собствени цели и предлаганите проекти се изключваха и неутрализираха един друг. Нито една балканска страна не бе във възторг от идеята. Налагаше се общото желание да не се правят каквито и да било отстъпки на България. Българското правителство се отнасяше отрицателно както към френския, така и към британския проект, основани на запазване на статуквото. Италианските проекти за балканските комбинации дори по форма нямаха много общо с Рейнския пакт.

Хегемонистичните стремежи на фашистка Италия на Балканите и в дунавския район не бяха тайна за никого. За кратко време след подписването на итало-югославския договор от януари 1924 г. докъм началото на 1926 г. Мусолини мечтаеше да си проправи път към надмощие в балканско-дунавския район чрез итало-унгарско-югославски договор. Идеята беше да се разбие Малката Антанта и да се изтласка френското влияние. Мусолини изостави този проект и се насочи към друг, подчинен на същата идея и също толкова нереалистичен, колкото и предният. Този път комбинацията трябваше да включва освен Италия още Румъния, Унгария и България.

Италианската идея се провали, но заедно с това даде добра възможност да се прояви един от основните принципи на българската политика, спазван чак до включването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. — принципът за необвързаност. До 1923 г. с непохватните си жестове за сближаване с Югославия Ал. Стамболийски не спазваше този принцип. До 1926 г. Ал. Цанков нямаше възможност да покаже отношението си към него, тъй като към България не се проявяваше интерес като политически партньор. Едва дипломатическата шетня около балканското Локарно представи на правителството на Ляпчев международна трибуна за проява на този български принцип.

Промяната в общия европейски климат и дипломатическата активност на Балканите леко повиши значението на България в международен план. Единствената практическа изгода, която страната можеше да извлече от това, беше да се издействува външен заем за уреждане проблема с българските бежанци. Но и това не беше никак леко осъществимо. Преговорите с английски и американски банки вървяха сравнително благоприятно. Югославия, Румъния и Гърция обаче обединиха усилията си, за да предотвратят постигането на този български успех. Те отправиха меморандум до ОН, в който се отричаше основателността на българското искане за заем. На 11 юли 1926 г., в деня, когато Ляпчев съобщи в Народното събрание, че заемът за настаняване на бежанците вече е договорен по принцип, трите съседки на България отправиха колективна нота с настояване да се вземат мерки срещу нахлуването на въоръжени «банди» от България в Македония и Добруджа. Нотата беше издържана в заплашителен тон. Сведенията от чужбина, получавани от българската дипломация, недвусмислено потвърждаваха, че колективната постъпка на трите балкански държави беше предприета с цел да се осуети получаването на «бежанския заем» от страна на България.

В усилията на българската дипломация за получаване на заем вля усилията си и Борис III. Правителството здраво държеше юздите на външната политика. Постепенно, но неотклонно обаче се повишаваше оперативната значимост лично на царя. От 1926 г. нататък той започна да прави ежегодни обиколки из столиците на Европа. Личните му качества се оказаха подходящи за трудната политика, която България бе принудена да провежда в стеснения периметър на външната си дейност. За разлика от баща си Борис се държеше без пози и снобизъм, естествено, скромно и умерено. Тактично той се опитваше да разсее представата за България като войнствена, реваншистка държава и понякога успяваше, поне в личен план.

В края на 1926 г. въпреки противодействието на съседите на българското правителство беше отпуснат заем. За да се установи контрол по употребата на заема, в България пристигна френският финансист Рьоне Шарон. Заемът беше използван по предназначение и 132 000 ха земя бяха дадени за настаняване на бежанците.

През 1928 г. след разрушителното земетресение в Пловдивско и Чирпанско правителството поиска нов заем, наречен стабилизационен. Получените заеми имаха, общо взето, оздравително за българското стопанство значение. Не за дълго обаче...

От 1929 г. се разрази световна криза на свръхпроизводство, която особено зле се отрази на земеделски страни като България. Земеделското производство тук не намаля, а дори се увеличи, но цените на земеделските произведения спаднаха близо два пъти само за една година. Намалената покупателна способност на селското население доведе до стагнация в промишлеността при трикратно намаляване на външната търговия на страната. Националният доход на страната от 46 600 000 лв. през 1926 г. спадна на 26 300 000 лв. през 1932 г., а доходите на човек от население — повече от два пъти. Броят на безработните достигаше 100 000 души.

Националноосвободителни движения (1926–1931)

След 1926 г. в националноосвободителните движения продължаваха да се развиват тенденции, заложени в предишния период. Те обаче даваха често резултати, различни от очакваните. Най-голяма динамика отново се наблюдаваше в българското националноосвободително движение в Македония. Ив. Михайлов постепенно налагаше тактическите си виждания върху цялата организация и имаше намерение да оглави еднолично нейното ръководство.

През 1926–1928 г. налаганият от Михайлов курс на индивидуален терор доведе до извършване на успешни атентати срещу най-известни притеснители на българското население от средите на югославската войска, жандармерия и администрация. Измежду тях бяха командирът на Брегалнишката дивизия ген. Ковачевич, В. Прелич, М. Каламатиев. Ранен беше министърът на вътрешните работи Жика Лазич. Заедно с това демоничната дейност на Ванче Михайлов се насочи и в България. Там се подготвяше поредният конгрес на ВМРО.

Ив. Михайлов не желаеше да се отдава на словесни пререкания с крилото на ген. Протогеров. Новият кандидат за вожд на движението беше осъзнал, че силата му е другаде. Не в думите, а в делата. И то какви дела... На 7 юли 1928 г. беше застрелян Ал. Протогеров. Обявената причина беше участието на Протогеров в убийството на Т. Александров. Междуособната война във ВМРО пламна отново. Изтребвани бяха най-вече протогеровистите. От тях обаче останаха достатъчно хора, които имаха храбростта и способността да оформят документи в смисъл, че и протогеровска ВМРО съществува. Освен с химически моливи и с пишещи машини те се оправяха и с пистолети. Михайловистите обаче ги превъзхождаха и в едното, и още повече във второто.

Чрез терор и страх Ив. Михайлов стана безспорен водач на ВМРО. Само че това вече не беше старата организация. И не само заради саморазправите в нея. Тях ги имаше и преди. Но преди ВМРО имаше доверието и подкрепата на населението в Македония и разполагаше с разклонена организационна мрежа там. От края на 20–те години обаче организацията бързо губеше и популярността, и връзките си сред всички среди на българите в Македония. Катастрофално спадна и популярността на организацията сред влиятелни политически и интелектуални кръгове в чужбина. ВМРО започна да се изражда в затворена терористична организация със специалитет — ефектни убийства. Оттук насетне малко значение имаха прокламираните цели — било то «административна автономия» или «независима Македония». За тях нямаше кой да се бори от името на ВМРО в самата Македония.

Изглеждаше сякаш, че чрез превъплъщението си и чрез своята дейност ВМРО сама разчистваше почва за дейността на ВМРО (об). Наистина имаше нещо такова. Освен комунистите към ВМРО (об) бяха привлечени някои левичарски настроени млади автономисти (бивши привърженици на ВМРО) във Вардарска Македония. Броят на членовете на обединистите обаче никога не надхвърли 101 души, като половината от тях бяха от Брегалнишко. ВМРО (об) продължаваше да има бюрократичен лозунгаджийски подход. В ръководството й съществуваха принципни разногласия и лични съперничества. По сложен начин се съгласуваха цели и конкретни прояви с непрекъснато менящия мнението си КИ и неговите поделения. Всичко това правеше ВМРО (об) неповратлива и я лишаваше от шанс да запълни вакуума, оставен от ВМРО. Имаше обаче и нещо друго, по-важно.

В края на 20–те и началото на 30–те години чуждонационалният терор в Македония продължаваше да бъде все така свиреп, често преминаващ в пълна непоносимост. Това ставаше особено след нахлувания на чети или след михайловистки атентати. Условията за дейност на каквато и да е българска организация бяха сведени до невъзможен минимум. Освен това у населението, оставайки в масата си с българско национално съзнание, си пробиваше път отчаянието, че не ще е възможно подобряване на положението му именно като на българско. Това беше твърде опасно. Отделни представители на деловата буржоазия търсеха и понякога намираха начини за приспособяване към югославските власти.

Мнозинството от младите интелектуалци забягна в България. Имаше обаче и такива, които търсеха своите възможности в Югославия. Всичко това бележеше първите все още бледи симптоми за бъдеща поява на националноразрушителни тенденции сред населението в Македония, които да разчистят пътя за настъплението на македонизма. Не ще съмнение, че важна роля за тези развития играеха и щяха да играят и занапред българските комунисти, командувани от Коминтерна. Създадената от тях ВМРО (об) едва припламна докъм 1927 г., но след няколко провала през 1927 и 1929–1930 г. тя загасна, макар да продължи да се води по коминтерновските книжа като действуваща. Тази немощ сближаваше обединистите с протогеровистите. Двете псевдоорганизации без доверие опираха рамената си и с по единия си останал крак се мъчеха да докажат съществуванието си. Имаха го по документи, но нямаха хора.

При второто сговористко правителство десничарската Вътрешна тракийска организация се разпореждаше в Източните и Централните Родопи по начина, по който ВМРО вършеше това в Пиринска Македония. През октомври 1927 г. ВТРО се трансформира в Комитет за свободата на Тракия.

Условията в Добруджа значително се различаваха от тези в Македония и Тракия. Тук в организираното революционно движение комунистите имаха преобладаващо влияние. При изграждането на ДРО в Южна Добруджа главна роля изиграха комунистът Георги Кроснев и комунистическата чета на Дочо Михайлов и на Димитър Дончев-Доктора. Дейността на ДРО се ръководеше главно от БКП и БКФ, откъдето идваха оръжието, парите и печатните материали. До есента на 1926 г. ДРО създаде над 50 селски комитета с 500–600 души членове.

Представител на ДРО в България беше председателят на съюза «Добруджа» — левият автономист д-р П. Вичев. В съюз с неговите привърженици комунистите имаха намерение да превземат «от долу» легалната организация в страната. Д-р Вичев пък настояваше за създаване на нова организация.

1926 г. беше лоша година за добруджанци. През юли за три-четири дни румънски жандармерийски банди избиха 45 селяни от селата Старо село, Сеново, Денизлер и др. Само месец след това българска полицейска потеря обгради и след сражение погуби Дочо Михайлов и трима негови четници. Съществуват някои съмнения, че разочарован от коминтерновските игри, Дочо Михайлов умишлено се е подложил на куршумите. Както и да е, но след неговата кончина приключи четническият период на борбата в Добруджа.

През 1927 г. последва ново преустройство на ДРО, продиктувано от КИ. Организацията премина под ръководството на РКП. По това време Коминтернът попадна под пълен контрол на Сталин. Новият курс на КИ беше компартиите и ръководените от тях организации да имат готовност за конфликт от типа «Класа против класа». В новите програмни документи на ДРО организацията се прокламираше като обединение на всички потиснати националисти. Г. Кроснев беше изваден от ръководството на ДРО.

Промените в ДРО бяха ознаменувани с масово напускане на нейните комитети. Една от главните причини беше, че РКП настоя ДРО да се включи в Работническо-селски блок. Програмно искане на блока беше нежелана от селяните национализация на земята.

По същото време легалното движение в Южна Добруджа направи безуспешен опит да създаде българска миноритарна партия, такава каквато имаха унгарското и германското малцинство. Всъщност най-ефикасна дейност сред българското население развиваха Българските културни общества (БКО). Там обаче също имаше фракционност и съперничества. Остри борби избухваха при разпределяне на парите, тайно изпращани от българската държава. Опитите на комунистите да превземат ръководствата на БКО и да насочат тяхната дейност по класово-сектантски път също снижаваха резултатността на усилията на обществата. Някои «класови» комунистически акции предизвикваха силна ответна реакция от страна на румънските власти и водеха до преследване на всичко българско.

«Пробивът» на Народния блок (1931–1934)

В края на 20–те и началото на 30–те години българското общество беше в особено състояние. Политизацията му нарасна видимо. В недрата му се развиваха разнопосочни процеси. Стопанската криза повиши интереса към политиката на повече хора и както навсякъде доведе до нарастване на поляризацията. В левия край на политическата скала стояха БКП и легалното й проявление БРП с младежките им организации и създадения през 1930 г. Български общ народен студентски съюз (БОНСС). В страната се разпространяваха около 40 периодични комунистически издания. Между БКП и БРП на практика не съществуваха никакви различия. Сектантският курс с еднаква левичарска настървеност се следваше от ръководствата и на двете партии. Дейността се свеждаше до безразборна стачна борба, при което стачките често бяха икономически необосновани и с излишно завишаван политически характер. Безплодната конспиративност, веенето на червени знамена по комунистическите празници, пръскането на позиви даваха поводи на полицията за разправа с партийните активисти. При всичко това отношението към двете партии от страна на членската им маса беше различно. Едно ядро членуваше и в двете партии. В края на 1932 и началото на 1933 г. се забеляза отлив от редиците на БКП, а в същото време членовете на БРП нараснаха от 15 000 на 35 000 души. До голяма степен това се дължеше на обстоятелството, че съдебното преследване за противодържавна дейност беше по-сурово по отношение на нелегалните комунисти.

Важно е да се отбележи, че комунистическите формации не притежаваха монопол върху работническата класа. Работници членуваха във всички останали политически партии, като значителен брой от тях бяха сред привържениците на проф. Ал. Цанков. Това не беше изненадващо предвид безогледната социална демагогия на цанковистите. Странно беше, че значителна част от членската маса на такава типична буржоазна партия като Демократическата бяха работниците. То се дължеше на модернизираните възгледи на тази партия, които включваха програмни цели за социална закрила на работническата класа, а също и на действителните усилия на демократите да ги приложат, когато участвуваха в управлението, и то в условията на бушуваща криза.

Крайната десница се заемаше от хората на Ал. Цанков. През май 1932 г. те излязоха от Демократическия сговор и образуваха Народно социално движение (НСД). То нарасна докъм 100 000 души.

Още в наименованието на формацията понятието «движение» сочеше враждебното отношение към партиите като такива. Движението взе на въоръжение опита, идеите и политическите платформи на италианския фашизъм и на германския националсоциализъм. Според проф. Ал. Цанков обаче идеологията на неговата формация си била «чисто български продукт». За «чистота» естествено и дума не може да става. Отричането на парламентарната демокрация като ефективна форма на управление, идеите за доминираща роля на държавата в стопанския и социалния живот бяха общи за всички фашистки и авторитарни идеологии, ширещи се в Европа. Завишената роля на държавата се забелязваше дори в страни с демократично устройство. Вярно е обаче, че цанковистките идеи имаха своите корени още в дискусиите около създаването на Народния сговор в началото на 20–те години, но и тогава те бяха заимствувани отвън. Принципът на вождизма и опитът за създаване на масова партия (който донякъде успя) допълваха фашисткия облик на Цанковото движение. Оригиналното в него беше отчитането на селския характер на страната и препоръката държавата да се ангажира с решаването на аграрните въпроси, за да се предотврати установяването на «селска диктатура», на «един влошен режим на Стамболийски».

Друга сравнително масова и стройно организирана профашистка младежка организация беше Съюзът на българските национални легиони. Имаше и разни повече или по-малко малочислени фашистки организации като «Млада България», Български съюз «Родна защита», «Кубрат». Често към профашистките формации се причислява и Всебългарският съюз «Отец Паисий», основан през 1927 г. Програмата му включваше цели като: «Повдигане духа на нацията, за самосъзнанието на българския народ за запазване и закрепване на племенните му добродетели, за противодействие на теченията, които застрашават народното единство». Съставът му беше интелигентски, а дейността му по-скоро пропагандна. Поради всичко това «Отец Паисий» беше просветна, патриотична или в краен случай националистична организация.

Мълчаливо и в сянка Военната лига внимателно наблюдаваше политическия живот. Със запазения порочен деветоюнски опит Лигата имаше готовност да излезе отново на политическата сцена, в случай че преценеше това за необходимо. Военният съюз не беше единен. Сред него се развиваха дори някои противомонархически тенденции. С тези си особености Военният съюз все пак беше достатъчно силен, за да натвори политически пакости, подобни на деветоюнската, макар да беше съмнително дали би могъл самостоятелно и за дълго да упражнява политическата власт. Най-влиятелната негова част — офицерите около Кимон Георгиев и Дамян Велчев, беше идейно и личностно свързана с политическия кръг «Звено».

Политическият кръг «Звено» беше организиран по инициатива на бившия социалдемократ деветоюнец Димо Казасов. Деветоюнска беше и традицията в политическото мислене на звенарите. Те, както и цанковистите развиваха идеи от времето на Народния сговор, но в малко по-друга насока. «Звено» също отричаше демократично-парламентарната система, която наричаше «диктатура на тълпата». И звенарите бяха против Търновската конституция и партиите. Начело на властта те искаха да видят «интелектуалния елит на нацията». Себе си, както навремето някои сговористи, те смятаха за политически експерти, а не властогонци. Поради това те си останаха тъкмо онова, което се наричаха — «политически кръг», и не се стремяха да получат някаква масова подкрепа. Свързаността им с Военния съюз обаче можеше да ги превърне при едно деветоюнско развитие на нещата в «интелектуален елит» на власт.

Описаната поляризация в българското общество нямаше такъв остър характер, както в други балкански и европейски страни. Мнозинството от хората, интересуващи се от политика, не се присъединиха нито към крайната левица, нито към крайната десница, а се придържаха към повече или по-малко традиционни демократически принципи. Средата на политическия спектър в България обаче приличаше повече на политическо тресавище. Тя също си имаше нещо като левица, десница и център. Продължаваше да съществува и да се развива роенето на множество партии и партийки.

Наляво с най-значителна членска маса и най-значителна обществена подкрепа стоеше БЗНС «Врабча 1». Ориентацията на по-голямата част от селячеството към «Врабча 1» донякъде беше повлияна от олевяването на селячеството вследствие разрушителното действие на кризата. Самата организация обаче не целеше постигането на повторно издание на режима на Стамболийски. Наред с другите организации на БЗНС нарастваше влиянието на земеделците от вестник «Пладне», които през 1932 г. образуваха още един БЗНС със същото наименование. Между различните земеделски съюзи съществуваха постоянни боричкания, нетрайни сдружения, преливания на членската маса, като най-значим и влиятелен си оставаше «Врабча 1».

Двете националнолиберални партии със своите малобройни привърженици гледаха надясно. Най-авторитетната буржоазна партия беше Демократическата. Тя имаше желание да поеме властта, но собствените й сили бяха недостатъчни. Поради това тя задължително трябваше да търси съюза на други политически сили, между които почти задължително трябваше да бъде привлечен БЗНС «Врабча 1». Към това действително се тръгна, и то по следния начин.

През 1929–1931 г. противоречията в Демократическия сговор ставаха все по-остри и неразрешими. Опитите да бъдат привлечени опозиционни партии в управлението пропаднаха. През април 1931 г. Ляпчевото правителство беше принудено да подаде оставка. Цар Борис даде мандат за съставяне на кабинет на водача на демократите Александър Малинов, но с връзващото ръцете му условие в управлението да участвуват отново сговористите. При последвалите преговори се изясни, че Демократическият сговор не само желае да участвува в новото правителство, но и да запази в него ключовите министерства. Тогава Борис III върна отново управленската «топка» в ръцете на Ляпчев. Подновеното сговористко правителство нямаше дълъг живот. През лятото на 1931 г. изтичаше мандатът на Народното събрание и за 21 юни бяха назначени парламентарни избори. За тях се готвеха и Сговорът, и опозицията.

Демократическата партия стана инициатор за създаването на голяма коалиция. Главните усилия бяха хвърлени за спечелването на БЗНС «Врабча 1». Без него преодоляването на Демократическия сговор едва ли би било възможно. Заедно с това Демократическата партия трябваше да бъде гарант за политическата благонадеждност на БЗНС «Врабча 1» пред двореца и пред военните, за които спомените за режима на Стамболийски бяха все още пресни и кошмарни. Допълнителна изгода от привързването на «Врабча 1» към буржоазния политически лагер щеше да бъде предотвратяването на евентуален земеделско-комунистически съюз, който поне за момента беше невъзможен поради нежеланието на БЗНС, а и поради безумната сектанщина на комунистите.

Усилията на демократите дадоха резултат. Количествено по-силният БЗНС не се възпротиви да приеме политическото попечителство на демократите. Идеята беше, че с участието си в едно бъдещо управление земеделците ще бъдат в състояние да докажат, че са скъсали с политическите крайности на земеделския режим от 1919–1923 г. и че в едно още неопределено бъдеще ще бъдат в състояние да добият отново самостоятелна власт в рамките и съобразно с предписанията на Търновската конституция. Така демократи и земеделци станаха основа за широка коалиция, наречена Народен блок. В нея влязоха още радикалите на Ст. Костурков и националлибералите от крилото на Георги Петров.

В изборите, проведени на 21 юни 1931 г., Народният блок спечели убедителна победа с 590 000 гласа, подадени за него, и със 150 места в Народното събрание. 89 от тях бяха на земеделците. Опозицията беше добре представена. Демократическият сговор имаше 78 депутати. Безспорен беше успехът на комунистите — 31 места в парламента, за които бяха подадени 170 000 гласа.

В новообразуваното правителство водеща роля имаше Демократическата партия. Министър-председателят Ал. Малинов беше титуляр и на външното министерство. Ключовите министерства — на вътрешните работи и на финансите, бяха оглавени съответно от Никола Мушанов и д-р Александър Гиргинов. Н. Мушанов пое и министерството на здравеопазването. БЗНС «Врабча 1» получи три министерски поста — на земеделието, това на обществените сгради, пътищата и благоустройството, а също и на просветата. Националлибералите имаха две министерства, а радикалите — едно. Министър на войната стана ген. Атанас Кисьов. През октомври Ал. Малинов отстъпи премиерския пост на Н. Мушанов, който пое и външното министерство. Ал. Малинов стана председател на Народното събрание.

Веднага след съставянето на правителството блоковата коалиция пристъпи към разпределяне на постовете в местните органи на изпълнителната власт. И тук демократите добиха преобладаващо влияние. Най-ощетени бяха земеделците, които получиха само две места за окръжни управители.

Партизанщината и службогонството бяха едва ли не рождени язви на българската демокрация. Поетата от второто сговористко правителство тенденция за демократизация на живота в началото на блоковото управление се прояви тъкмо с посочените отрицателни черти. Съставът на административните органи на всякакво равнище стремително се обновяваше съобразно с партийната принадлежност на тези, които ги оглавяваха. Пощаден беше само полицейският апарат, където промените бяха незначителни. Положението в страната не предразполагаше за стресово персонално обновяване на полицията. Кризата продължаваше да поражда социално и политическо напрежение, често изкуствено подклаждано от провокационни действия на сектантите-комунисти.

Проблемите на страната бяха много и сериозни. Непосредствената най-важна задача на правителството беше бързо и ефикасно въвеждане на мерки за ограничаване на разрушителното действие на кризата и за оздравяване на финансите, като се направи възможното за облекчаване положението на населението.

Ударите на кризата най-тежко засегнаха селяните и земеделското стопанство. Поради това още бившето правителство половин година преди поемането на властта от блокарите беше създало Дирекция за закупуване и износ на зърнени храни — Храноизнос. Тя трябваше да изработи механизми за контрол на цените и за изнасянето на зърнопроизводството, като това се свърже с данъчното обезпечаване. Храноизнос трябваше да координира интересите на производителите (но те бяха едри и дребни, различаваха се по райони и вид зърнопроизводство), както и тези на фиска. В положение «цяло агне — сит вълк», при което не беше много ясно кой е «агнето» и кой «вълкът», по въпроса за Храноизнос се разгоряха бурни спорове в парламента, правителството и сред заинтересовани обществени и политически организации, както и сред икономистите. Законодателните решения (подкрепени и от сговористите) запазиха Храноизнос като голямо държавно търговско предприятие, но без монополни права в търговията със зърнени храни. Споровете за неговата ефективност за омекотяване на кризата продължават в научните среди и до днес, като в някои случаи критичният тон се изтегля до пълно отрицание на правителствените действия. Забравя се обаче, че тези действия бяха искрен израз на един настоятелен опит на държавата да подпомогне селото. Условията обаче бяха такива, че подобен опит не би могъл да бъде изцяло успешен.

Блоковото правителство разви и друга законодателна дейност в подкрепа на селяните. Направени бяха някои данъчни облекчения, а също и улеснения при оземляване на обезземлени селяни. Чрез съответни законодателни актове се поощряваше развитието на технически култури — тютюн, цвекло, лен, коноп, памук, пашкули, ориз, рози и др.

Предприети бяха мерки за контрол върху дейността на едрите капиталистически картелни обединения, като се посегна и на техните печалби, но без те да се омаломощават като носещи по своята същност и по-висока степен на организация на производството. Учреди се Комисарство по продоволствието, което в случай на нужда имаше правомощия да нормира цените на хранителните стоки. Въведени бяха някои облекчения и за занаятчиите.

По времето на управлението на Народния блок бяха предприети доста широки действия за централизиране на местното самоуправление и за подчиняването му до голяма степен на държавната администрация. Резултатите имаха двойствен характер. От една страна, това доведе до премахване на местни органи, дублиращи в дейността си централните. Така се намаляваше местната бюрокрация и се осъществяваха икономии. От друга страна обаче, този подход намаляваше възможностите на местното самоуправление, което най-добре познаваше нуждите на населението експедитивно да решава ежедневно възникващите проблеми. А общините още от времето на Възраждането бяха добили значителен и оригинален полезен опит. Нужно е да се отбележи обаче, че във всички други балкански страни държавата беше централизирала и поставила в подчинение местното самоуправление на практика още през XIX в. В този смисъл действията на блоковия режим уязвяваха (понякога небезоснователно), но не унищожаваха местното самоуправление.

«Коравата» демокрация

Навремето Г. Димитров определи управлението на Народния блок като пробив във фашистката диктатура. Впоследствие в марксистката българска историография се разгоря нещо като талмудистка дискусия при тълкуването на дефиницията на «вожда и учителя на българския народ». «Пробивът» се търсеше в какво ли не, размерите му варираха от широка пробойна до микроскопичен процеп. Естествено сравнения между характера на блоковия и на втория сговористки режим почти не се правеха, защото сговористите по дефиниция си бяха определени като фашисти. И тъй да е, но с какво блоковото управление беше по-малко фашистко от второто сговористко? Смислен отговор не беше даден. И не можеше...

В управлението на блока съществуваше приемственост със сговористите в принципите за уредба на държавата и във функционирането на нейния организъм. Блокарите не спряха и процеса на нарастване ролята на държавата в стопанския и социалния живот на страната. Обикновено последното се смята като една от основните характеристики на тоталитарните доктрини. И то е така, но зависи от степента. Тоталитарните идеологии и практики отреждат на държавата (винаги срасната и подконтролна на една-единствена партия) абсолютна власт в абсолютно всички житейски сфери, та чак до пълна национализация на личността и в най-интимните нейни взаимоотношения. Такова нещо нямаше не само при Ляпчев, но и при Цанков. Всъщност при Ляпчев започна процес на преодоляване на Цанковата авторитарност, на нормализация и демократизация на политическия живот и този процес бе продължен от блоковото правителство. Заедно с това ролята на държавата и на изпълнителната власт растеше, но без да се намалява значението на демократично избраното Народно събрание. (Между другото сговористите ще да са били доста хилави фашисти, след като допуснаха нормални избори с пълното съзнание, че могат и да ги загубят). Всички основни правителствени действия и решения получаваха законодателна обосновка и облик в парламента, като понякога за тях гласуваше и част от опозицията, а се случваше против да се обявяват правителствени депутати. Блокарите, както и сговористите, гласуваха ограничена политическа амнистия. И двата режима преследваха комунистите, но им даваха възможност за политическа и печатна изява.

Имаше обаче нещо много специфично в политическия живот на страната, което го отличаваше от много други сходни по стопански и социални структури държави. Навсякъде другаде в Европа икономическата криза водеше до установяване или до укрепване на авторитарни или фашистки режими. В България демократизирането на вътрешнополитическото положение започна по време на стабилизацията, но не беше преустановено по време на кризата.

Изборите през 1931 г. ясно показаха демократичния инстинкт на гласоподавателите. Силно раздробената партийна структура едва ли съответствуваше напълно на масовите настроения. И все пак в тежките времена на кризата в България се осъществяваше един от най-трудните управленски модели на демокрацията — коалиционният. Почти подвиг беше, че твърде разнородният по състав Народен блок успешно и не без далновидност се справяше с проблемите на страната.

Странностите на българското историческо битие обаче наистина нямат край. Тъкмо когато през 1932–1933 г. започнаха да се появяват симптоми за преодоляване на стопанската криза, в коалицията прогресивно растяха политическите противоречия, които впоследствие докараха страната до състояние на неуправляемост.

По онова време наричаха управлението на Народния блок «корава демокрация». То наистина беше такова. Блокарите дойдоха на власт с ясно изразеното намерение да действуват решително за «затвърждаването на мира и реда в държавата». Изследвачите на периода са категорични, че на практика умиротворението на страната се осъществяваше чрез репресивни мерки срещу комунистите, докато към фашистките организации отношението се вписваше в традиционните схеми на буржоазната демокрация. Няма съмнение, че този извод е верен, но не е докрай обяснен.

Фашистките организации преди всичко не представляваха непосредствена опасност за реда в държавата и за властта на блока. Те имаха малко представители в Народното събрание и никакви — в органите на местното самоуправление. Тяхната креслива пропаганда и шумните им сборища все още не нарушаваха с нещо сериозно конституционния порядък.

С комунистите беше друго. Те имаха силна парламентарна група в Народното събрание. На общинските избори през 1932 г. те получиха много гласове. В редица села комунистите съумяха да създадат свои комуни. Разгромен за блока беше резултатът от изборите за Софийски общински съвет на 21 септември 1932 г. БРП спечели 20 000 гласа срещу 10 000, подадени за Народния блок. Освен това комунистите бяха добили значителен опит в съчетаването на легалните с нелегалните форми на борба. Техните действия често нарушаваха границите на конституционно установения обществен ред. Подклажданите от тях стачки и демонстрации редовно придобиваха провокационен и антиконституционен политически характер.

Отговорът на правителството също беше лишен от конституционна галантност. То бързо усвои комунистическите способи на съчетание на законни и незаконни средства на борба срещу БКП, БРП и подопечните им организации. Срещу тях бяха възбудени редица процеси по ЗЗД. През юни 1932 г. беше заведен процес срещу ЦК на БКП и ЦК на БКМС, при което подследствените бяха подложени на инквизиции. През същата година Софийският окръжен съд касира избора на 15 комунисти, избрани за съветници в столичната община, която не можа да стане комуна. През април 1933 г. въз основа на чл. 20 от ЗЗД беше касирана парламентарната група на БРП.

Извънсъдебният терор се практикуваше от полицията и от ВМРО. Имаше случаи на убийства на комунисти в полицията, а и по улиците на София. Между жертвите, застреляни на улицата, бяха секретарят на ЦК на БКП Никола Кофарджиев и секретарят на ЦК на БРП Петко Напетов.

Външна политика и националноосвободителни движения (1931–1934)

Докъм 1933 г. проблемите на външната политика не стояха в центъра на дейността на блоковото правителство. Не особено активната дипломатическа работа беше насочена главно към подпомагане на усилията за разрешаване на проблемите, възникващи от икономическата криза. Непосредствено свързани с тях бяха и действията за облекчаване на репарационното бреме, а и за отхвърляне в някаква степен на военното неравноправие на страната според клаузите на Ньойския договор. Заедно с това се правеха плахи опити за пробив в балканската изолация чрез натрупване на предпоставки за евентуално бъдещо сближение с Югославия. Резултатите по всички тези линии не бяха насърчителни. Важно за перспективите на външнополитическото положение на страната обаче беше обстоятелството, че по тези проблеми българската дипломация се оказа по определен начин свързана с позициите на Германия.

По време на кризата за България беше извънредно важно да намери външни пазари за своите земеделски произведения и тютюн. Тук обаче тя срещаше конкуренцията на останалите балкански и на други страни със сходни стопански структури от Югоизточна Европа. Всички те не можеха да се съревновават с евтината продукция на земеделски гиганти като САЩ, Канада и страните от Южна Америка. Единствената държава, която проявяваше интерес към българския износ, беше Германия. Именно по време на кризата започна нарастващата стопанска обвързаност на България от Германия. При липсата на възможности за избор на друг търговски партньор българското стопанство неизбежно попадаше в зависимост от конюнктурата на германския пазар и трябваше да се приспособява към него. Това внасяше промени и в структурата на земеделското производство (например осъществяваше се преориентиране към индустриални култури). Германия диктуваше и вида на разплащанията. При липса на солидна собствена валута тя внасяше в България машини и промишлени стоки. Стопанското съчетание на индустриална със земеделска страна имаше своите добри страни. Еднопосочното обвързване с Германия обаче криеше големи опасности. В най-непосредствен план търговските операции винаги бяха по-неизгодни за България.

В перспектива българското стопанство можеше да се превърне в придатък към германското. Това пък неименуемо щеше да доведе до политически притеснения. Германия и (кайзерова и Ваймарска) имаше традиции в използването на стопанското и културното проникване като оръжие за налагане на политическо влияние. Този подход се прилагаше и към другите балкански страни, но най-изразено спрямо България. С идването на националсоциалистите на власт в началото на 1933 г. натискът в тази насока ставаше все по-настоятелен и брутален. Призивите на българските политици и на царя към Англия и Франция да се намесят, за да разхлабят задушаващата стопанска прегръдка с Германия, не получаваха съчувствен отговор, макар че и дипломатите на тези страни също даваха настоятелни тревожни сигнали в този смисъл.

Възможностите за налагане на германското политическо влияние в България се увеличаваха поради съвпадението на главните външнополитически цели на двете страни. Българската дипломация по необходимост разчиташе, че всеки пробив на Германия във Версайската система би могъл в някаква степен да облагодетелствува и България. След идването на власт на Народния блок германският пълномощен министър в София д-р Рюмелин окачестви отношенията с България като «изключително приятелски», тъй като те имаха «своето най-висше практическо значение за България в това, че всичко, което постигаме по въпросите на репарациите и разоръжаването, ще бъде в нейна полза». Така и беше. И все пак българската дипломация беше достатъчно сръчна, за да не допусне чак до 1941 г. политическо обвързване на България с Германия.

Идването на Хитлер на власт в Германия динамизира изключително много международните отношения в Европа и на Балканите. Съдено беше на трима българи да изиграят известна роля в германската вътрешнополитическа история от онова време. По времето на кризата поляризацията в германското общество беше достигнала връхната си точка. На 30 януари 1933 г. Хитлер беше назначен за канцлер. На 5 март 1933 г. бяха насрочени парламентарни избори. Победата на националсоциалистите в тях съвсем не можеше да се смята за сигурна. Твърде силни бяха социалдемократическата и комунистическата партия. Тогава Хитлер и Гьоринг съчиниха една от най-големите политически провокации на века. Те наредиха да бъде подпалена сградата на Райхстага на 27 февруари. Това дело беше приписано на комунистическата партия, която била действувала в полза на широка международна конспирация, ръководена от Коминтерна. По същото време в Германия нелегално пребиваваха Г. Димитров, Благой Попов и Васил Танев. Те бяха арестувани и върху тях бе хвърлено обвинението, че по инструкции на КИ са контролирали изпълнението на коминтерновския заговор от германските комунисти.

Непосредствената цел беше постигната. В условията на развихрилия се масов терор националсоциалистите вкараха в Райхстага необходимото им количество депутати. На последвалия процес българите се държаха мъжествено и достойно. Дръзки, красноречиви и откровено комунистически бяха речите на Г. Димитров пред съда. Той убедително разобличи провокацията с подпалването на Райхстага. В Европа и вън от нея се разгърна масово движение в защита на подсъдимите. Дори българският цар тайно ходатайствува пред Гьоринг за оправдаването на Димитров. Съдът не можа да намери доказателства за вината на тримата българи и беше принуден да ги оправдае. Получили съветско гражданство, те заминаха за Съветския съюз през февруари 1934 г.

С поведението си пред съда Г. Димитров наистина нанесе първия морален удар върху германския фашизъм, както е прието да се казва. Самият Димитров обаче беше една едра илюстрация на онзи тип болшевишки революционери, който така добре е описан от Солженицин: неустрашим пред буржоазните власти и плах, безпомощен и сервилен пред сталинското сатрапство. На Димитров беше даден постът генерален секретар на Коминтерна, на който покорно провеждаше линията, диктувана от Сталин. И от това високо място обаче той не можеше да помогне много на стотиците комунисти българи (да не говорим за чуждестранните), измъчвани и избивани в сибирските лагери. Не успя да спаси от тях дори Благой Попов.

След 1933 г. опасността от избухване на война в Европа нарастваше с всяка изминала година. Агресивният характер на политиката на фашистка Италия и особено на нацистка Германия беше очевиден. Възможни жертви бяха голям брой европейски държави, между които и балкански. В европейската и световната политика се оформиха два основни подхода към растящата военна заплаха. Единият от тях препоръчваше «умиротворителен» курс на отстъпки към агресивните държави. Главен негов представител и практически реализатор бе Великобритания. Подобен подход не бе в състояние да възпре агресията. Неговото предназначение беше да я отклони от западноевропейските държави и да я насочи към страните от Централна и Югоизточна Европа и към Съветския съюз. Това бе нереалистичен и опасен подход, включително и за привържениците му. Чрез него войната не можеше да бъде предотвратена, а и западноевропейските държави не бяха спасени от нейните ужаси.

Другият подход бе твърдият съвместен отпор срещу всякаква агресия, т. е. политика на колективна сигурност. На видимата външнополитическа плоскост политиката на колективна сигурност най-последователно се провеждаше от Съветския съюз, чувствуващ се потенциално най-застрашен при евентуален голям военен конфликт. Нейната същност кратко и точно беше формулирана от съветския външен министър Максим Литвинов в крилатия израз «Мирът е неделим». Но 30–те години бяха един от най-нестабилните периоди в международните отношения.

Европейската и световната международна среда беше разнородна. Към силовите и геополитическите противопоставяния се бяха прибавили силни социални и идеологически различия. Имаше демократични и фашистки държави и една комунистическа. Всичко това повиши до непозната степен подозрителността и недоверието. Липсваше политическа съгласуваност между Англия, Франция и САЩ. Съперничества имаше между фашистките държави.

Могъщият вече международен потенциал на СССР беше разгърнат и приложен с достойнство и сръчност от М. Литвинов — един от най-блестящите дипломати на времето си. Сред международната общност обаче съмненията в искреността на руската политика бяха твърде силни и небезоснователни. Те идеха от характера на съветския режим, от ролята на официалната външна политика в него и от мястото на самия Литвинов в комунистическата йерархия.

Комисариатът на външните работи не беше много на почит сред съветските структури. Имаше времена, когато не цялата и не най-важната част от външната политика се водеше от външнополитическия комисариат. Първият му шеф Георгий Чичерин не се ползваше с голямо доверие в Политбюро. Към него като заместник и за да го наблюдава, беше прикрепен старият болшевик Майер Валах с псевдонимите Папаша и Максим Литвинов. След 1930 г. Литвинов възглави Външното министерство, а след 1933 г. му беше дадена пълна свобода да провежда политика на колективна сигурност. В Русия обаче винаги е имало привърженици на сближение с Германия. В Съветския съюз, изглежда, че такъв беше Сталин. Погледната в тази светлина, политиката на Литвинов можеше да се тълкува и като притискаща Германия към сближение със Съветска Русия. През вековете, когато между Русия и Германия съществуваше сближение или съюз, в Европа нямаше голяма война. През 1939 г. това правило бе опровергано. Но дотогава имаше доста време.

След идването на Хитлер на власт особено се активизира италианският ревизионизъм. През март 1933 г. по предложение на Мусолини започнаха преговори за сключване на пакт между Италия, Германия, Великобритания и Франция — т. нар. Пакт на четирите. Целта му беше да създаде своего рода директория, която да решава всички важни европейски въпроси. Пактът беше изцяло насочен срещу Съветския съюз и срещу интересите на всички малки европейски страни.

Проектът и преговорите за сключване на Пакт на четирите бяха посрещнати със силна тревога от държавите от Малката Антанта. Основната причина за нея бе предвидената в проекта ревизия на договорите. Съществуваха сериозни опасения, че в интерес на едно сближение с Италия и Германия френското правителство би могло да се съгласи с евентуални промени на статуквото в Централна и Югоизточна Европа. Основателно безпокойство предизвикваше и идеята за директория на четирите. Осъществяването й щеше да издигне ролята на Германия и Италия в международните отношения. Това би засилило позициите на държавите — противници на версайската система от договори, щеше да намали значението на Франция и респективно да отслаби външнополитическата роля на малките страни победителки.

През 30–те години основна цел на българската външна политика продължаваше да е постигането на мирна ревизия на Ньойския договор на основание на чл. 19 от Пакта на Обществото на народите. Това бе далечна цел и нейното осъществяване зависеше много повече от развитието на международните отношения, отколкото от собствените усилия на България. В практическата си дейност българската дипломация се стремеше да намери изход от изолацията на Балканите чрез сближение с Югославия (бавно развиващ се процес през 30–те години), като се търсеха пътища за установяване на добросъседски отношения и с другите балкански държави и особено с Турция.

Главен принцип на българската външна политика през този период бе необвързаността към военнополитически блокове. Според концепциите на българските дипломати отстояването на този принцип щеше да се затрудни извънредно много при евентуална остра поляризация на големите империалистически държави. Поради това българската дипломация гледаше благоприятно на опитите за сближение между западните буржоазнодемократични и фашистките държави и в кръга на възможностите си им съдействуваше. Въпреки естествения за всяка малка страна страх от установяване на директория на великите империалистически сили управляващите кръгове в България не посрещнаха така остро преговорите от първата половина на 1933 г. за сключване на Пакта на четирите, целещи именно такава директория. Предвиденият в проекта за този пакт принцип за ревизия на договорите дори предизвика предпазлива симпатия към него.

Към идеята за изграждане на система за колективна сигурност срещу агресора с участието на СССР българската дипломация се отнасяше с недоверие и подозрение. Осъществяването на тази идея щеше да доведе до крушение надеждите за разбирателство между големите западноевропейски държави. Освен това непосредствено след идването на Хитлер на власт един от елементите на идеята за колективна сигурност бе противопоставянето на опитите за изменение на европейското статукво, доколкото това можеше да окуражи нацистите. Това влизаше в противоречие с българската политика на мирен ревизионизъм.

През есента на 1933 г. в столиците на българските съседи възникна идеята за сключване на балкански гаранционен пакт. Особено настоятелен беше румънският външен министър Николае Титулеску. България също бе поканена да участвува, но идеята беше отклонена от министър-председателя и министър на външните работи Н. Мушанов. Това беше естествено, защото от България се изискваше да преподпише едно влошено издание на Ньойския договор, като се откаже от всяка възможност за неговата ревизия. Искаше се българският отказ и от чл. 19 на Пакта на ОН. Титулеску обясняваше, че мирна ревизия по чл. 19 не е възможна, защото зависи от съгласието на заинтересованите държави, което те никога не биха дали. На 9 февруари 1934 г. в Атина външните министри на Румъния, Югославия, Турция и Гърция подписаха Балканския пакт, който постави основите на един нов военнополитически регионален блок — блока на Балканското съглашение (Балканската Антанта). Чрез клаузите на Балканския пакт четирите страни взаимно гарантираха сигурността на балканските си граници даже и срещу евентуална мирна ревизия. Сключените по-късно в рамките на Балканския пакт двустранни, тристранна и четиристранна военна конвенция предвиждаха съвместни действия и взаимно оказване на военна помощ на държавите членки в случай на агресия, в която би участвувала някоя балканска държава, но само срещу балканската държава агресор (а в някои случаи и срещу Унгария).

Острието на Балканското съглашение беше насочено срещу България и в известен смисъл срещу Албания и Унгария. В този си вид то не можеше да служи като средство за спиране на агресията, но влошаваше положението на България. Въпреки всичко обаче интересът към България растеше. През август 1933 г. тя беше посетена от френския министър-председател Едуард Ерио, а през април 1934 г. — от германския външен министър барон фон Нойрат.

По времето на управлението на Народния блок кървавата взаимно изтребителна война между протогеровисти и михайловисти продължи. Протогеровистите явно губеха. В упадък беше и тракийската организация, която се саморазпусна след 19 май 1934 г.

Известно организационно разрастване имаше в ДРО, но тя бе в плен на левосектантството, чийто главен носител беше Димитър Ганев. Влошени бяха отношенията с автономистите начело с д-р П. Вичев. След неговото убийство през 1933 г. автономизмът прекрати съществуването си като идейно течение.

Разложение на блока

В края на 1933 и началото на 1934 г. противоречията в правителството на Народния блок се засилиха и уверено го водеха към разложение. Българската парламентарно-демократична система никога не беше достатъчно зряла, за да може продължително и успешно да прилага коалиционния модел на управление. В случая с Народния блок причините за растяща негодност на режима бяха до болка банални — борба между не много хомогенно споени партньори за повече и по-доходоносни министерства. У БЗНС «Врабча 1» крепнеше убеждението, че неговият стаж в управлението под настойничеството на Демократическата партия беше вече преминал с успех, че земеделците бяха дали достатъчно доказателства за способността си да присъствуват и работят в традиционната система, рамкирана от Търновската конституция. Поради това те искаха под контролните им министерства да се увеличат от три на четири, за да отговарят на действителната им тежест в парламента.

В същото време малките партии на радикалите и на националлибералите, въпреки че продължаваха да се разцепват, нямаха желание да се разделят с позициите си в правителството, докато пък демократите настояваха да имат водеща роля в него. Може би недъзите на българската система биха били изживени по естествения път на еволюцията «опит — грешка — нов опит» в едни по-спокойни времена. Но времената не бяха такива. Из цяла Европа атаките — идеологически (невинаги лишени от основание) и на практика — срещу парламентарната система бяха настойчиви и успешни. И тъкмо по това време България даваше очебийни доказателства за неефективност на партийно-парламентарните режими. Освен това страната не беше нито толкова политически уравновесена, нито толкова богата като, да речем, Чехословакия, за да си позволи пълзящото придвижване по линията «опит — грешка — нов опит», макар че пътят му все още не беше блокиран.

През първата половина на 1935 г. изтичаше мандатът на XXIII народно събрание. Резултатите от бъдещите избори за ново събрание щяха да дадат възможности за най-различни комбинации. Не беше изключено обаче и БЗНС «Врабча 1» да вземе подавляващо мнозинство, особено ако влезеше в някакъв вид сътрудничество с комунистите. Гичев и хората му изключваха такава възможност, но призракът на един нов чисто земеделски режим не даваше покой и на традиционните партии, и на Военния съюз, и на крайната десница, и на царя. Въпреки прилежанието си Гичевият БЗНС не бе получил още признание за политическа благонадеждност. Мисълта за оздравяване и преобразуване на политическата система в България беше овладяла всички най-важни отговорни, неотговорни и безотговорни фактори.

От Европа идваха множество рецепти за тоталитарно или авторитарно «оздравяване» на обществото. Само малобройни фашистки среди правеха от тях «чисти» несполучливи копия с претенции за приложимост към България. Сериозните политически сили ги вземаха под внимание в различна степен и в различен смисъл, но със стремеж да се отчита спецификата на България. Много професори и поне средно интелигентни хора вирееха из всички политически средища, та платформите и препоръките им имаха най-малкото в словесно отношение приличен и логичен вид — нещо, което допринасяше за объркването на обществото.

Цанковото движение беше с нараснало самочувствие и не криеше намерението си да убеди царя да му възложи съставянето на правителството, което да произведе избори и да наложи нова политическа система, клоняща към тоталитарен тип.

Военният съюз беше готов да свали партийно-парламентарната система по силов начин. Идеята беше след това безпартийното правителство да бъде оглавено от най-влиятелните партийни водачи, които под контрола на военните със собствените си ръце да въведат авторитарна антипартийна система. Най-влиятелните личности в съюза — К. Георгиев и Д. Велчев, бяха съумели да привлекат множество млади офицери и да осигурят неговата масовост и ефективност. Те обаче нямаха необходимата политическа опитност и ориентация. При наличието на различни крила в съюза, с различно отношение към проблемите на страната и към царя младите офицери биха могли да станат обект на различни политически внушения и манипулации, а техните колебания можеха да повлияят в една или друга посока върху линията на Военния съюз.

До 1934 г. царят се беше учил да реагира на събитията, а не да ги води. Идейните социални разсъждения и строежът на дългосрочни политически програми не бяха най-силните страни на неговия интелект. Борис III обаче имаше вече доста богат практически опит. Той беше съжителствувал с различен тип управления — от оранжевия авторитаризъм на Стамболийски и кървавия на Цанков, през нормализацията на Ляпчев до «коравата», но скапваща се от партизанщина демокрация на Народния блок. Поради износването на всички тези режими у царя никнеше убеждението, че нишките на властта трябва да се съсредоточат в собствените му ръце. Без да търси някакви идейни обосновки и без да разработва подробни политически планове, у Борис се оформяха цели, чието изпълнение той търсеше най-често във възможностите, предлагани от момента.

През 1934 г. намеренията на царя бяха сходни с тези на Военния съюз, но той желаеше да постигне антипартийно и антипарламентарно реформиране на системата по конституционен път. Това означаваше на блоковия режим да му се даде още малко време живот, за да се достигне до пълната степен на разложение на парламентарно-партийната демокрация. После под ръководството на двореца (пак по подобие на гледището на Военния съюз) правителство, съставено от авторитетни партийни водачи, трябваше да реформира страната по желания от царя начин.

Особено противна за царя беше намесата на военните в политиката. По времето на Ляпчев той беше успял да доведе до почти пълно спиране дейността на Военния съюз. През началото на 30–те години съюзът обаче отново прояви политически интерес. Една от основните цели на бъдещото реформиране за царя беше връщането на военните в казармите.

Интересното е, че много от тези, срещу които бяха насочени антидемократичните помисли, също споделяха мисълта за реформиране на политическата система. Демократи около Ал. Малинов и бивши народняци около Ат. Буров възраждаха идеи от началото на 20–те години за драстично (дори законодателно) намаляване на броя на партиите, за намаляване броя на депутатите в Народното събрание, за по-нататъшно увеличаване ролята на изпълнителната власт, включително и с принудително организиране на трудещите се в казионни профсъюзи.

В средата на май 1934 г. една правителствена криза спусна флага пред старта на състезанието на различните платформи за разрешаване проблемите на политическото положение. В началото на месеца Народното събрание бламира министъра на железниците Ст. Костурков — водач на едното крило на радикалите. На 14 май Н. Мушанов подаде оставката на кабинета.

Цанковото движение беше обявило датата 20 май за свой конгрес. Смяташе се той да бъде импозантна проява на мощта на цанковистите. Цанков се надяваше, че царят няма да устои на натиска и ще му възложи съставянето на правителство. Военният съюз планираше тайно политически преврат. Водеха се преговори с Мушанов, Гичев и Цанков за съставяне на новото правителство. Царят, който имаше непълна, но достатъчна информация за ставащото около него, този път беше решил да изпревари всички. У него възникна фантастичната идея да съюзи кръвните врагове БЗНС «Врабча 1» и цанковистите и на тях да повери изпълнението на своите намерения. Удобствата за царя бяха очевидни. Неестественият съюз между противници би направил двореца арбитър и неоспорим ръководител на политическия процес. Само дето тази идея беше неосъществима... Гичев отказа да преговаря въпреки готовността на Цанков. При това положение на пътя за действие на Военния съюз не стоеше никой. На 19 май, без каквито и да е затруднения, той овладя властта в страната.

Авторитарно време (1934–1941)

19 май 1934 г. Военните на власт

Цар Борис III обичаше психологическите ефекти. Ако на 9 юни 1923 г. той изтормози превратаджиите, като се скри, то на 19 май 1934 г. той ги изненада. В 3,30 часа сутринта неговият адютант ген. Панов се появи пред тях, за да им заяви, че Негово Величество очаква Кимон Георгиев и ген. Пенчо Златев. Те веднага се отзоваха. У себе си носеха два документа — указ за назначаване на ново правителство и акт за абдикация. В случай че царят не подпишеше първия, превратаджиите щяха да го принудят да подпише втория. Борис без съпротива подписа исканото, но не пропусна да ги укори, че са действували прибързано и с това са сторили грешка.

Още навремето БКП оцени режима, наложен след 19 май, като открита военнофашистка диктатура. Това определение безропотно беше възприето от марксистката историография у нас като в неговите рамки се даваха различни тълкувания. Тогавашната действителност сякаш даваше достатъчно основания, за да се твърди, че деветнайсетомайският режим е и диктатура, и военна, и фашистка.

Действията на българската политическа сцена след 19 май се развиваха с ускорен темп. Датата 19 май беше специално избрана. Малко преди това из столицата се носеха много политически слухове. Оттогава насетне слуховете — верни, неверни или донякъде верни, възникващи спонтанно или специално пускани — щяха да придават специфичен оттенък на политическата атмосфера и да играят важна роля в събитията. Та един от най-настоятелните слухове беше, че по подобие на прословутия «поход към Рим» на черноризците на Мусолини след конгреса на Цанковото движение привържениците му щели да предприемат «поход към София» и да завземат властта. Това едва ли би могло да се случи, но пък правеше психологическите условия благоприятни за извършване на преврат. А превратаджиите искаха да изпреварят цанковисткия конгрес и от опасения да не би царят да се поддаде на натиска и да повери на проф. Цанков мандата за съставяне на правителство. Поради това те нанесоха удара си, без да са завършили преговорите с БЗНС «Врабча 1» и със самия Цанков. Нямаше шансове, че Цанков или Гичев ще се ангажират с новия режим. Поради това в новото правителство начело с Кимон Георгиев (той пое и Министерството на правосъдието) водеща роля играеха хората на Военния съюз и на «Звено». В кабинета влязоха и три треторазредни политически фигури: отцепникът от БЗНС «Врабча 1» Никола Захариев получи Министерството на съобщенията, цанковистът проф. Янаки Моллов — на просвещението, а демократът Константин Батолов (дотогавашен пълномощен министър в Париж) с разрешение на Ал. Малинов — Външното министерство.

Пропагандната машина на режима веднага беше пусната на високи скорости. Тя затрещя и засвятка с едни наистина твърде близки до фашистките фразеология и митотворчество.

Дори онази изключителна роля на пропагандата, която й отреди новият режим, беше заета от фашистките държави. Превратът беше представен като революция. Тя щяла да разруши ретроградната политическа система на диктатурата на «числата» и на «тълпата». Обещаваше се настъпването на нова ера, когато на мястото на тяснопартийния и класовия егоизъм ще се установи управление в името и в интерес на цялата нация. На държавата и на изпълнителната власт се отреждаше предимствено място. Икономиката щяла да бъде дирижирана от държавата, и то с обуздаване на «паразитния и спекулативния капитал». Властта щяла да се упражнява от компетентни представители на политическия елит. Държавата щяла да въдвори социален мир, включително и чрез въвеждане на корпоративния принцип. И като връх на всичко това описаната система на управление се представяше като възвръщане към традициите на Възраждането, прекъснати от Търновската конституция с нейните привнесени отвън и несвойствени на българската душевност принципи.

Красноречиви бяха и действията на деветнайсетомайци. Те веднага захванаха да рушат заварената система. Народното събрание беше разпуснато. Предвиждаше се образуването на седем съсловни организации, от които щеше да се формира намален по състав парламент, като в него щеше да присъствува и «политически коректив», който да балансира съсловността. Идеята се доближаваше и очевидно бе заета от корпоративността на италианския фашизъм. Режимът започна да реди съсловните организации, но работата не му спореше, пък и време не му достигна.

Законността си правителството основаваше на чл. 47 от Конституцията, според който «ако би държавата да се заплашва от някоя външна или вътрешна опасност, то Министерский съвет ... може да издава наредби и да прави разпореждания, които имат задължителната сила на закон». От 19 май 1934 до 9 септември 1944 г. всички български правителства до някаква степен се опираха на чл. 47. Много трудно беше обаче да се докаже, че те действуваха в условията на външна или вътрешна опасност. Злоупотребата с чл. 47 правеше тези правителства полунезаконни.

Чрез чл. 47 деветнайсетомайският режим си присвои правата на законодателната власт и започна да издава наредби, имащи сила на закон. Най-значителната наредба-закон беше тази от 14 юни 1934 г., с която се забраняваха всички политически партии и организации. Заедно с това бяха премахнати конституционните права за свобода на словото, сдруженията, на мисълта. Беше въведена цензура. Всъщност Конституцията, без официално да се отменя, на практика не се спазваше в най-важните й части.

Наредбата-закон за забрана на партиите не се прилагаше с еднакво усърдие към всички политически сили. Организационният живот на партиите беше прекратен. На буржоазните партийни водачи обаче им се даваше възможност за задкулисни разговори и събирания, внимателно следени от властите. Деветнайсетомайците не желаеха да затварят напълно пътя за диалог с политически фигури. Те не изключваха възможността да приобщят някои от тях към сътрудничество с режима или като присъствие в «политическия коректив». Когато обаче контактите между политиците взимаха антиправителствена насока, те биваха прекъсвани, а политиците биваха строго предупреждавани, интернирани или затваряни.

Най-сурово режимът се отнасяше към комунистите. Срещу тях бяха проведени няколко големи процеса. Извънсъдебната разправа продължи да бъде в ход. ВМРО също попадна извън закона. Нейни дейци бяха арестувани, но Ив. Михайлов се укри и после забягна в Турция. Към протогеровистите обаче властите бяха по-снизходителни, тъй като те споделяха външнополитическата ориентация на режима към сближение с Югославия и Франция.

Много силен удар беше нанесен върху местното самоуправление, от който то не можа да се възстанови до 1944 г. На селските кметове беше поверена почти цялата пълнота на властта. Самите кметове обаче бяха назначавани и подчинени на централната администрация. От тях се изискваше да бъдат със завършено висше гражданско или военно образование. Новите кметове бяха посрещнати като «чуждо тяло» в селската среда. Те не познаваха проблемите на селото, нито дори пребиваваха постоянно в поверените им места. Повечето от тях гледаха на постовете си като на трамплин за скок в кариерата. По този начин в селата се насаждаше трайно отчуждаване, недоверие и враждебност към държавата.

Все по същата линия на централизация беше въведена реформа на териториално-административното деление. Шестнадесетте окръга бяха преобразувани в седем области, а 2552–те селски общини бяха уедрени в 837.

В стопанската политика деветнайсетомайците продължиха възходящата линия за ръководство на икономиката от държавата. Бяха въведени монополи на спирта, солта, петрола, тютюна.

В социалната област се предприемаха стъпки за подпомагане на работниците и занаятчиите. Оригинална черта на режима беше проявеното от него силно поощрение на кооперативното движение. Предвиждаше се Българската земеделска и кооперативна банка да се превърне в сигурна опора за организираните кооперации и да ги насочи към по-тясно взаимодействие с останалите съставки на икономиката на страната. С цел да се придаде на стопанството по-цялостен облик, за да може то по-удобно да се «дирижира» от държавата, бяха създадени нови звена и банки като Експортния институт, Погасителна каса, банка «Български кредит».

Деветнайсетомайският режим започна и широкообхватно реформиране на държавния апарат. Той наистина страдаше от партизанска анархия, некомпетентност и неефективност. Уволнени бяха над 6000 чиновници. Под лозунга за справяне с анархията и некомпетентността всъщност се извършваше и чистка на политически неблагонадеждни за режима лица, като новоназначените често не бяха по-способните.

Големият брой персонални промени в държавния апарат обаче имаше и друга страна. Той ясно показваше, че в страната беше налице голяма чиновническа маса. Тя се създаваше като следствие на партизанската подмяна в множество ведомства при смяната на всеки режим. Сред тази маса имаше много негодни служители, но и много вещи в административните дела лица. Формулата за решаване на чиновническия въпрос беше проста: държавните служители да са несменяеми, но и деполитизирани. С тази формула бяха съгласни почти всички политически сили, но никоя от тях не съгласуваше действията си по чиновническия въпрос съобразно с нея, когато беше на власт. След 19 май 1934 г. все пак се набеляза нарастващ стремеж за издигането на държавния служител като специалист, експерт в своята област. Този процес се развиваше, без да бъде изцяло завършен, до 9 септември 1944 г., когато бе рязко прекършен, както и цялостното дотогавашно развитие.

При деветнайсетомайския режим полицията, без да бъде реконструирана изцяло, получи по-широки функции и авторитет. Дирекцията на полицията доби по-голяма самостоятелност и възможности за контрол върху поделенията си в провинцията. За да може по-лесно да се контролират движението на населението и особено противниците на режима, беше въведена адресна регистрация по местожителство.

На организирането на обществото се отделяше не по-малко внимание, отколкото на организацията на икономиката и на държавата. Според звенари и лигари то също трябваше да се «дирижира», макар употребяваните понятия да бяха по-благозвучни — например «народно единство», «хармония на интересите», «класов мир» и др. подобни. За целта беше създадена специална Дирекция на обществената обнова. На нея се дадоха широки пълномощия за организиране на обществения живот, за идеологическа обработка на масите и за пропаганда. Особено много усилия се хвърлиха за създаване на единна младежка организация. Обновата положи основите и на казионния Български работнически съюз. Обновата трябваше да бъде и нещо като мозъчен тръст на режима. Тя не само трябваше да проучва и ръководи обществения живот, но на нея й се възлагаше и изработването на политическата стратегия на режима, както и на неговата идеология.

Интензивната дейност на Обновата даде наченки на процеси и институции, които щяха да се развият сетне. Постигнатото обаче беше далеч от желаното и очакваното. Главното — да се положат надеждни основи, върху които да се гради единството на българския народ (морално и политическо, както сполучливо се изразяваха по-късно) — не й се удаде. Българите добре, делово и, когато бе необходимо, храбро се справяха в казармите и във войните. Вън от казармите обаче техният скептичен дух, поне тогава, трудно се поддаваше на униформиране. Освен това Обновата работеше на импулси, често й сменяха директори с различни виждания за нейното приложение. Единството сред деветнайсетомайците, както в цялото общество и в неговите съставки, беше дефицитно. И по отношение дейността на Обновата имаше съществени различия за непосредствените й цели, тяхната поредност, пътищата за постигането им, за мястото и силата на ударенията при нейното функциониране.

Не е трудно да се забележи, че много от реченото и от стореното от деветнайсетомайците звучеше и изглеждаше по фашистки. Заетото от класически фашистките държави творчески се прилагаше в българските условия. И както обикновено става в България, пропагандата беше гръмка, но практически направеното не задоволяваше винаги дори извършителите му. Деветнайсетомайци се показаха добри рушители на парламентарно-партийната система. Съзиданието във фашистки стил, въпреки някои сполуки, им се удаваше значително по-трудно.

След всичко казано онова, което установиха деветнайсетомайци, беше ли военнофашистка диктатура, както настояват мнозинството историци-марксисти у нас? Че то бе донякъде диктатура и че беше военна, изглежда, няма спор. Членове на Военния съюз се настаниха и в множество чисто цивилни централни и местни ведомства и в техните поделения. Колкото до фашисткия характер на деветнайсетомайската система, възникват съмнения.

Интересна беше масовата реакция на хората от народа и готовността им да съдействуват на режима. С преодоляването на кризата започна отлив на интереса към политиката и на желание за намеса в нея от страна на мнозинството от населението. Заедно с това растеше отвращението към партизанлъка в политическия живот поради недостойните борби и срамните съперничества из всички етажи на властта в края на управлението на Народния блок. Обикновените хора посрещнаха с апатия, може би с вяла симпатия и дори със спорадични приветствия преврата от 19 май и първите изявления на извършителите му. Жените бяха измежду най-симпатизиращите на първите стъпки на деветнайсетомайци най-малкото заради това, че той върна от кръчмите мъжете по домовете им. (Кръчмата открай време беше особена институция — нещо като клуб за «бистрене на политика» и място за среща и спорове на различно мислещи хора. Деветнайсетомайци отнеха много от темите на политиканствуващите българи.) Интересното е и че много странящи от политиката интелектуалци посрещнаха с предпазлива симпатия преврата, с надежда, че той наистина ще отвори път на компетентността и професионализма в живота на страната. Важно е да се отбележи, че всички, които наблюдаваха дори с благожелателен интерес действията на деветнайсетомайския режим, останаха пасивни. Този режим не може да се окачестви като фашистки поради най-простата и очевидна причина, че не съумя да стане тоталитарен. Традиционното недоверие и едва прикритата враждебност на българите към държавната власт правеха от тях твърде кораво тесто, за да бъдат те омесени и влети в тоталитарни формички въпреки усилията на режима. На българската «военнофашистка диктатура» не й достигаха и други важни фашистки белези. Тя не беше антисемитска и изобщо й липсваха каквито и да са националистически фобии на един етноцентризъм, от какъвто също беше лишена. И при нея, както и при деветоюнската власт, вирееха много масони. Един от тях, и то велик майстор на масонската ложа — П. Мидилев, — беше и министър.

Особеностите на българското историческо битие по още по-странен начин се отразяват в марксистката историография. Едни от най-упоритите доказвачи на «фашисткия» характер на деветнайсетомайския режим са тези, които в работите си последователно разкриват тъкмо обратното. Става дума за добри професионалисти, които пишат за развитието на демократични и други политически сили от 19 май 1934 г. нататък, фактически те възсъздават картината на плуралистичното в политическо отношение българско общество. Макар и под интерпретационната шапка на гранитните и «непоклатими» партийни оценки, те разкриха наличието и силата и на такива «несъществени» фактори и сили като буржоазните партии и организации.

Твърди се, че деветнайсетомайският преврат бил едно от най-злокобните и с най-тежки последици събитие в най-новата българска история, защото с него бил поставен стартът на онова развитие, което доведе до закрепване на монархофашистката диктатура, до съсредоточаването на властта в ръцете на царя и групираните около него генерали, висши чиновници и политически кариеристи. Твърди се още, че деветнайсетомайският преврат бил имал много по-тежки последици за народа и страната, отколкото превратът на 9 юни.

Привеждам тези оценки не само защото те са илюстративни за фалша на марксистката ни историография. Действително злокобното в тях е, че хуманитарната наука история, обяснявана и от най-способните марксистки автори, добива противочовешки характер. След 9 юни последваха събития, които много наподобяваха гражданска война. Те взеха живота на хиляди хора, за това пък ръководството на БКП, на чиято съвест тежаха повечето от жертвите, разиграваше ефектна революционна роля. След 19 май постепенно се достигна до относително успокоение на обществото, при което дейността на БКП се обезличаваше. И това било злокобно... Не забравяме, че съпротивата от лятото на 1941 г. насетне не възникна на българска почва, а беше изкуствено насадена от Москва.

След 19 май политическите партии и организации бяха лишени от възможности за изява. Така политически живот в пълнокръвния смисъл на думата липсваше. Политическа атмосфера обаче имаше, тъй като възможности за демонстрация на отношение по важните въпроси на положението в страната по един или по друг начин се намираха. Традиционните български партии, общо взето, пасивно, но с интерес наблюдаваха импровизациите на деветнайсетомайци. Този интерес беше различен — от благожелателен (напр. БЗНС «Ал. Стамболийски», част от сговористите на Петко Стайнов и Стойчо Мошанов) през неангажиран до отрицателен (напр. БЗНС «Врабча 1»). Единствено социалдемократите посрещнаха преврата с ясно изразено неодобрение и протест.

Реакцията на БКП беше типично сектантска. В резолюцията на ЦК по повод преврата се нанизаха небивалици от рода «колкото по-зле, толкова по-добре»: че 19 май доказал правилността на генералната политическа линия на партията, че той рязко изменил съотношението на класовите сили в полза на революцията, че е разкрил «фашисткото погромаджийско лице» на всички буржоазни партии, в това число на БЗНС и БРСДП, че при новите условия масите по-лесно щели да възприемат програмата на БКП, за въоръжено въстание и съветска власт. ЦК вещаеше пълно разложение на БЗНС и БРСДП и призоваваше към осъществяване на единен революционен фронт, за победа и съветска власт. Като първа стъпка ЦК приканваше трудещите се да обявят обща политическа стачка. В действителност обаче в страната не бе отбелязана никаква проява на публично неодобрение или протест към преврата от страна на трудещите се.

След 19 май цар Борис беше поставен в притеснено положение. За втори път след 9 юни 1923 г. му се налагаше да узаконява с подписа си едно дошло по нелегитимен начин правителство. Алтернативата отново беше абдикация, но този път водачите на режима К. Георгиев и особено главната фигурата на Военния съюз потайният Д. Велчев бяха доста по-зле настроени към царя. В правителствената прокламация, издадена след преврата, монархическата институция не се споменаваше. Новите властници не смятаха да заменят установената форма на управление с републиканска. Те нямаха стройна и в подробности разработена конкретна програма за политическата система, която щяха да наложат. Началата, върху които щеше да се основава тази система, обаче им бяха по-ясни. А в тях на монархията като институция не се отреждаше съществена роля. И в идейно отношение, и в практическата си дейност деветнайсетомайци, първо, пренебрегваха цар Борис III и, второ, отнемаха важна част от неговите конституционни прерогативи. Например най-важните нововъведения, прилагани чрез наредбите-закони, не се съгласуваха с царя.

Накърняването на царския престиж и роля обаче имаха отрицателно въздействие и върху положението на самите деветнайсетомайци. Буржоазната опозиция, общо взето, беше за запазване на Търновската конституция. Така режимът действуваше в една враждебна нему политическа среда. От друга страна, царят ставаше естествен център, около който се обединяваха недоволните от вършещото се след преврата.

Реакцията на Борис III към деветнайсетомайския режим беше типична за неговата политическа психика. Повече инстинктивно, отколкото съзнателно, той пасивно оставяше на превратаджиите да му разчистят почвата за бъдещ негов си авторитаризъм. Той се отказваше от възможната роля да застане начело на противниците на деветнайсетомайци. И това беше естествено, защото за царя Конституцията бе притеснителна. Борис обаче неангажиращо стимулираше партийните ръководства да градят надежди, че той ще е фактор за възстановяване на конституционния порядък. Заедно с това правеше каквото може, за да възпре откритата съпротива срещу деветнайсетомайския режим.

Основната грижа на Борис III беше да събира популярност за себе си. Той преодоляваше личната си нагласа и започна да използва всякакви публични поводи, за да получава симпатии за особата си и за институцията, чийто носител беше. И успяваше. Успяваше и в политиката си на пасивност. По това време в частни писма се подписваше «Търпениев». Царят основателно смяташе, че времето работи за него и поради растящите промонархически настроения в обществото, а и поради развитието на разложителни процеси в режима.

Сред управляващите след 19 май липсваше единство. Противоречия имаше между звенарите и военните. Имаше разногласия и за начина на налагане на новата система — дали старата система да се изкорени отведнъж или да се използват някои традиционни нейни структури в един повече или по-малко плавен преход. Още по-важно беше, че единство нямаше и в редиците на Военния съюз — материалната сила на преврата. В него се набелязаха три крила — промонархическо, антимонархическо и умерено. Някои капитани и майори бяха недоволни от царя и смятаха, че бавното им израстване в звания и длъжности се дължи на него. Повечето от офицерите обаче бяха политически не много добре ориентирани и от това, накъде щяха да се люшнат те, щеше да зависи и развитието на лигата. Естествено по възпитание, манталитет и начин на живот мнозинството от тези хора бяха монархисти.

През есента на 1934 г. напрежението между двореца и режима растеше и понякога ставаше видимо. Изходът от положението обаче не зависеше от това, коя от двете страни щеше да надделее, тъй като царят продължаваше да демонстрира пасивност. Изходът щеше да се реши в борбата между крилата във Военния съюз. Към средата на декември се носеха упорити слухове, че се подготвя създаването на Държавен съвет с много широки пълномощия, начело на който щял да застане Д. Велчев. Говореше се дори за образуването на регентство. В тези условия монархистите настояваха пред царя и пред военния министър да се предприемат решителни мерки за смяна на правителството. Проблемът беше решен едва след като умереното крило на лигата в лицето на военния министър ген. П. Златев премина на промонархически позиции и взе инициативата в ръцете си. Умерените не се задоволяваха с частични кабинетни реконструкции и поискаха цялостната оставка на правителството. Тя беше дадена и на 23 януари 1935 г. България имаше ново правителство начело с ген. П. Златев.

Преход към личен режим на царя (1935–1936)

Събитията около съставянето на кабинета на ген. П. Златев доразкриха интересни вътрешнополитически тенденции в развитието на положението, установено с преврата на 19 май. Пучът срути много нещо от старата система, но не въведе някаква стройна конструкция в замяна. Авторитарната насока обаче ясно се набелязваше. Демокрацията не получи шанс да се развива еволюционно по принципа «опит — грешка — опит — резултат», но този шанс като че се откриваше пред авторитаризма.

На 23 януари 1935 г. новото правителство публикува декларация, в която се казваше, че то ще продължава да развива деветнайсетомайските идеи. Тъкмо правителствената промяна обаче прогони от властта хората, най-ярко формулирали идеите на 19 май и работили най-усърдно за осъществяването им. Те бяха звенарите и противомонархистите от Военния съюз начело с Д. Велчев. Държавният апарат и полицията бързо бяха прочистени от техни привърженици. На 8 февруари Д. Велчев беше изключен от Военния съюз.

Отстранените от властта не бяха чужди на мисълта насилствено да се върнат начело на държавното кормило. Най-изпечените превратаджии впоследствие щяха да тръгнат към сближение с комунистите и със Съветския съюз. Придобитият на 9 юни 1923 г. и на 19 май 1934 г. опит щеше да бъде приложен на 9 септември 1944 г.

Превес в правителството на П. Златев имаше умереното крило на Военния съюз, чиито ръководители желаеха да запазят водещата роля на лигата в преустройството на държавата. Те обаче не разполагаха с достатъчно сила, за да налагат безпрепятствено гледищата си. Измежду най-сериозните им задкулисни противници беше дворецът. Умерените в лигата или не забелязваха, или подценяваха опасността, идваща от там. А точно по това време царят започна да навлиза в най-дейния период на монархическата си кариера.

До средата на 30–те години Борис беше доста напреднал в усвояването на «печалния си занаят», но се бе показал предимно като пасивен емпирик. Дори с такова поведение обаче той превъзхождаше балканските си колеги. Българският цар не беше тъй политически и обществено самотен в страната си като праволинейния и лишен от гъвкавост автократ Александър Караджорджевич. Борис не изпита и травмите, на които беше подложена гръцката корона от следващите една след друга военни диктатури. Не се поддаде той и на непопулярната политическа и лична импулсивност на румънския Карол.

В умонастроението на Борис скептицизмът и отрицанието преобладаваха над градивността. Той трудно си представяше какви качества трябва да притежава българската държавна машина, но много добре знаеше каква тя не би трябвало да бъде. От практически опит той беше отхвърлил като неефективни (а и неудобни за него) авторитарни режими от земеделски или военен тип, както и демократически управленски модели като блоковия с тяхната партизанска неразбория. Царят беше убеден, че властта в страната трябва пряко и напълно да зависи от волята му и това бе едва ли не единствената положителна опорна точка в политическо му мислене. Но в началото на 1935 г. и на нея Борис можеше да опре лост за собствено политическо действие. Положението даваше достатъчно основания и поводи, които да изведат царя от състояние на бездействие. Обстановката му предлагаше непосредствена цел. Нейната емпирична формула беше: военните да се приберат в казармите. Военните, и то от всякакъв десен — антимонархисти («кемалисти», както ги наричаше царят), умерени и монархисти, трябваше да бъдат отстранени от сферата на властта.

Умерените и монархистите свалиха борисофобите. Умерените преобладаваха в правителството и не криеха амбициите си да установят трайна ръководна роля на Военния съюз в управлението. Според царската формула обаче, ред беше и на умерените, и на целия Военен съюз да бъдат лишени от намеса в политиката. За изпълнението на тази задача не можеше повече да се разчита на естествения ход на развитие на нещата и се налагаше дворецът да играе действена роля. Царят се справи с ролята си сръчно и в един отличен задкулисен стил. Преди всичко той умееше да крие намеренията си, но успешно допринасяше за създаване на впечатление за преходност на правителството на ген. Златев.

Борис прилагаше умело техниките на двойна и тройна политическа игра. Характерно беше отношението му към Народното социално движение. Включването на двама видни цанковисти в правителството (Моллов и проф. Л. Диков) подхранваше илюзии у проф. Ал. Цанков, че в близко бъдеще ще може да пипне юздите на властта. Царят не желаеше да допусне това, но без да разубеждава Цанков, успешно използваше НСД като противотежест на лигата в правителството. Цанков и движението му имаха за Борис и друго предназначение в българския политически покер. Цанков беше отлична карта за блъф пред буржоазните привърженици на Търновската конституция. НСД беше крайна фашистка алтернатива по въпроса за властта. Борис размахваше като плашило цанковистката опасност, когато желаеше да неутрализира буржоазната опозиция и в повечето случаи успяваше. От друга страна, дворецът намираше морална и обществена подкрепа от буржоазните политически среди в подмолната си борба с Военния съюз. Тези среди се надяваха, че царят впоследствие ще възстанови конституционния режим. Борис и на тях не създаваше пречки в строежа на въздушни кули.

Описания владетелски стил българският монарх прилагаше до края на живота си. Той разиграваше много политически сили, като дърпаше нишките в желаната от него насока. Една от причините за сполуките му беше, че успяваше да не обезверява партньорите в благоразположението си към тях. Когато те бяха разочаровани от едно или друго развитие на събитията, царят даваше вид, че станалото не е било по негово желание, а че е бил принуден да го приеме вследствие действието на независещи от него обстоятелства и сили. По този начин той отстраняваше (или смекчаваше) недоволството към себе си и го насочваше върху нечии други глави.

Първият значителен успех на самостоятелната политическа изява на Борис III беше отбелязан с елиминирането на Военния съюз, което протече в няколко етапа. Началото се сложи със замяната на правителството на ген. П. Златев. Кабинетът беше слаб, без обществена поддръжка и при войска, разколебана в политическите си предпочитания.

Военният съюз взе решение да интернира Ал. Цанков и К. Георгиев на черноморския остров Света Анастасия по обвинение в противоправителствена дейност. На 18 април заповедите за ареста и интернирането им бяха подписани от министъра на вътрешните работи полк. Крум Колев без знанието на останалите членове на правителството. Веднага последва оставката на трите политически лица в кабинета — цанковистите Моллов и Диков и демократа К. Батолов. Това предизвика и цялостната правителствена оставка. Военният съюз, вече под ръководството на К. Колев, реши, че става дума за обикновена кабинетна реконструкция. За министър-председател беше предложен Димо Казасов, при когото лигата имаше намерение да продължи да ръководи страната. Неочаквано за всички царят отказа кандидатурата на Д. Казасов и предложи своя — Андрей Тошев.

Внезапният ход на царя съдържаше риск, но той беше добре пресметнат. Пред Военния съюз имаше две възможности — да приеме царския кандидат или да въведе диктатура с чисто военно правителство. И двата варианта имаха своите привърженици. Борис направи още една решителна крачка. Той лично поиска съдействие от показали умереност генерали на висши постове и без повече преговори с лигата на 21 април 1935 г. обяви чрез манифест назначаването на ново правителство начело с А. Тошев.

Никога дотогава Борис не беше показвал толкова решителност накуп. Нейната проява възхити и поуплаши и царските хора, и самия цар. Всъщност непосредствена опасност не съществуваше. Борис точно бе уловил изгодата на момента. Лигата не можеше да действува поради разединението в редиците й. На готовите за разправа с царя им бе необходимо време за конспиративно обособяване. И наистина неочакваната действеност на монарха препрати решителни офицери от умереното крило като К. Колев към групата на Д. Велчев. Към такава ориентация предпазливо се насочваше и влиятелният Владимир Заимов. Съзаклятието зрееше, но непосредствената опасност за трона беше още далече.

Обявяването на правителство с царски манифест беше новост за България. То показваше, че Борис III прави решителен излаз от позиция «царуване» и встъпваше в тази на «управление». Съдържанието на манифеста очертаваше насоките на управлението, което монархът имаше намерение да наложи. Царят се солидаризираше с делото на 19 май категорично: «Българи — се казваше в манифеста, — от крачката, която се направи в живота на държавата на 19 май 1934 г., няма да се отстъпи». В манифеста имаше познати думи за преобразуване на държавата и за водещата роля, която й се отреждаше в живота на обществото с цел да се постигне «бързо съживяване на стопанството, решителна подкрепа на бедствующите слоеве на населението, заздравяване на вътрешния ред на страната по пътя на помирението и умиротворението». Важен момент беше обещанието, че «набелязаните преобразования ще намерят израз в една одобрена от народа Конституция, в която ще бъдат зачетени националните традиции от времето на Възраждането, както и идеите на 19 май, понесени с такъв идеализъм от армията ни».

Това за възрожденските традиции и за идеализма на армията си беше чист блъф. Непосредствената цел на Тошевото правителство, според както я виждаше царят, беше тъкмо преодоляване влиянието на военните във властта и изпращането им заедно с «идеализма» им в казармите. Успоредно с това идваше изготвянето на Конституцията. В правителството имаше представители на Военния съюз от монархическото крило, но те нямаха водеща роля. На тях беше възложено да изкоренят политическото влияние на лигата. В кабинета имаше и три политически лица — Н. Йотов (земеделец), Стойчо Мошанов (сговорист) и Т. Кожухаров (цанковист). Показателно за бъдещите намерения на царя беше включването на трима безпартийни специалисти. Най-важният измежду тях беше външният министър Георги Кьосеиванов. Той беше способен дипломат от кариерата, бивш пълномощен министър в една от най-трудните балкански столици — Белград, и бивш началник на дворцовата канцелария. Той се отличаваше със спокойствие и изтънчени похвати в работата си, а освен това беше убеден противник на демократичното управление с многобройни партии.

Правителството веднага захвана изготвянето на нова Конституция. Подготвени бяха най-малко два варианта. Идеята беше да се намали ролята на Народното събрание за сметка на тази на изпълнителната власт, при което министрите да бъдат отговорни само пред царя.

Отношението към буржоазните партии, беше двойствено. В края на юни Министерският съвет издаде наредба-закон за изменение и допълнение на наредбата-закон за забрана на политическите партии. С нея още по-сурово се наказваха проявите на публична и скрита политическа дейност. Възможностите в тази насока се съкращаваха до парализиращ минимум за изява на партиите. От друга страна, царят не беше чужд на мисълта да привлече авторитетни политически фигури на своя страна, но без да поема ангажимент пред техните партийни формации. Поради това не бе попречено на партийните водачи да проведат серия от разговори най-вече в дома на Ал. Малинов. От двореца беше лансирана идеята за изграждането на политическа сила на основата на обща борба против диктаторските попълзновения на Военния съюз. Буржоазните водачи нямаха нищо против да сътрудничат на царя против Военния съюз, но като цяло се обявяваха за възстановяване на Търновската конституция. Колкото до комунистите, те веднага обявиха Тошевото правителство за «военнофашистко» и призоваха на масова борба против него, което не намери желания отзвук.

Една прибързана стъпка на антимонархисти и умерени във Военния съюз улесни царя в разправата му с лигата. На 2 октомври Д. Велчев влезе тайно в България от Югославия, за да оглави насилствена акция на лигата. Не беше извършена никаква подготовка, а Велчев беше арестуван. Правителството обяви военно положение и вдигна невъобразима шумотевица, за да използва случая за съкрушителна разправа с Военния съюз, който от това време на практика престана да бъде политически фактор в страната. В последвалия по-късно процес Д. Велчев, К. Станчев, К. Колев и Р. Календаров бяха осъдени на смърт. Царят замени смъртните присъди с доживотен затвор. Арестувани бяха още д-р Г. М. Димитров и Вл. Заимов, които бяха оправдани.

Събитията около «военната конспирация» изхабиха окончателно правителството на А. Тошев. За министър-председател бе избран Г. Кьосеиванов, но царят се колебаеше относно характера на бъдещия кабинет. Кьосеиванов настояваше да се състави безпартиен чиновнически кабинет. Царят обаче все още преговаряше с партийни водачи с оглед да ги привлече (но не като партийни фигури) в кабинета или пък да спечели подкрепата им за едно чиновническо правителство.

В края на краищата царят се остави да бъде убеден от Кьосеиванов. Новото правителство беше с почти напълно обновен състав от неизвестни в политиката хора, които минаваха за специалисти. Постът на военен министър беше зает от ген. Христо Луков, човек енергичен и изявен враг на Военния съюз. Вътрешнополитическото положение в страната в момента и за дълго време щеше да крие неизвестности, които щяха да подхранват разнопосочни тенденции. Царят още при Тошевото правителство беше станал централна фигура в полето на властта. Той обаче продължаваше да няма представа в каква точно насока да я упражни. В най-близък политически план той остави на новото правителство да продължи инерцията от стария кабинет за пълно елиминиране на Военния съюз. Това беше задача на вчерашния ден, но дейният ген. Луков я разреши изчерпателно и дори с елементи на театралност. На 2 март 1936 г. на събрание на офицерите от столичния гарнизон той обяви разтурянето на Военния съюз, публично поднесе извинението на армията за намесата й в политическия живот на страната и тържествено обеща, че това повече не ще се повтори.

Генералът беше искрен, но още в края на 1935 г. звенари и бивши офицери, привърженици на Д. Велчев, бяха възстановили тайно Военния съюз, който придоби левичарско-републикански облик. В конспиративната лига бяха привлечени само шепа хора, но те имаха симпатизанти сред действуващите офицери, а може би и някакви нелегални контакти с тях. Новата заговорническа организация не беше опасна за момента, но можеше и да стане. Тя установи връзки с комунистите, а те, винаги усетливи към нелегална дейност, се опитваха да насаждат свои виждания сред нейните редици, за да могат при нужда да я използват като свое оръдие.

Царят, верен на емпиричната си политическа нерешителност, се вслушваше във всякакви внушения, изхождащи от правителството или от политически среди, наблюдаваше внимателно развитието на разнопосочни тенденции, като очакваше обстановката да му подскаже някакви по-твърди ориентири за поведение.

Липсата на ясен курс от страна на двореца се отрази и върху правителството на Кьосеиванов. То от самото си съставяне придоби характер на временно и преходно. Неговата декларация беше по-неопределена от позицията и на Тошевото правителство. Тя се позоваваше на манифеста от 21 април, но в нея не се поемаха твърди ангажименти било за изготвяне на Конституция, било за провеждане на парламентарни или общински избори. Затова пък имаше обилие от общи изрази като «нормализиране на положението на страната», «успокоение», «обединение на всички здрави национални сили».

Колкото и странно да е, но тъкмо тези вече изтъркани фрази бяха ключови за разбиране на дейността на правителството. «Нормализацията» за онова време се свеждаше до намиране на обществена опора за безпартийния режим. Грубо казано, възможни бяха два варианта за разрешаване на проблема: създаване на обществена сила по казионен път и чрез противопоставяне на традиционните буржоазни политически сили или използване ресурсите на старите политически формации, които заедно с това да бъдат елиминирани. Двата варианта като тенденции се проявиха в самото правителство, като първата му, не в чист вид, се възглавяваше от министър-председателя, а втората — от военния министър. И двете посочени тенденции имаха своите основания в политическото състояние на българското общество.

Сред българския народ продължаваше да съществува широк пласт от аполитични, разочаровани или временно незаинтересовани от политиката хора. При някакво рязко изменение в политическата обстановка тяхното поведение беше непредсказуемо и с тях бяха принудени да се съобразяват всички политически фактори. Не е много лесно дори днес да се установи разпределението на силите и в чисто политическия спектър на страната. През първата половина на 1936 г. от десния ъгъл набираше скорост движението на проф. Ал. Цанков, което се намираше в периода на най-големия си възход. От ляво БКП с много по-малобройните си симпатизанти не можеше да осигури необходимата противотежест на цанковистите. От лятото на 1935 г. обаче в тактиката на Коминтерна ставаха значителни изменения, които както винаги огледално се отразяваха в дейността (или поне в официалния курс) на БКП.

През август 1935 г. в Москва се проведе Седмият конгрес на КИ. На него Г. Димитров беше избран за генерален секретар. Той изнесе и основния доклад, който препоръча на комунистическите партии по-гъвкав подход в тяхната дейност. Поредната комунистическа мимикрия трябваше да придаде по-цивилизован външен вид на партиите, контролирани от КИ. Прокламираната цел се съдържаше във формулата за изграждането на единни фронтове против настъплението на фашизма. Ленинско-сталинското гледище за тези фронтове за изземване «от долу» на членската маса на пролетарски и други леви партии от страна на комунистите временно беше изоставено. Единните фронтове се разбираха като широки коалиции дори с десни, но антифашистки партии, при което водещата роля на комунистите не се издигаше като непременно условие. Това даваше възможност на комунистическите партии да се приобщят към нормалния политически живот и да проникнат дълбоко в него. За страни като България обаче съществуваше опасност чрез по-рафинирани похвати да се провежда една по-вероломна обществено вредна политика на комунистите.

Задграничното бюро тутакси продиктува новите коминтерновски постановки на БКП и те бяха възприети от нейния ЦК на Шестия й пленум от февруари 1936 г. Новият курс на партията повиши нейната тежест в политическия живот на страната, още повече че тя официално се обяви за възстановяване на Търновската конституция, което обаче беше неискрен тактически ход. Към БКП започнаха да гравитират леви крила от буржоазни и дребнобуржоазни партии, а също и нелегалните звенари и членове на лигата. Въпреки винаги живите си съмнения към комунистите буржоазните партии невсякога бяха в състояние да отклонят диалога с тях. БКП успя да осъществи контакти и с БЗНС (във всичките му разновидности), със Социалдемократическата партия, с Радикалната партия и дори с Демократическата партия, без да споменаваме други дребни партийки. Така че комунистите разшириха своята почва за дейност и започнаха да стават политически фактор, без обаче да уравновесят влиянието, което цанковистите имаха в десния фланг на политическата скала.

Политическата среда в България продължаваше да бъде аморфна и неуморно и безплодно политиканствуваща. БЗНС «Врабча 1» беше най-масовата сила и вече не криеше амбициите си да възглави една коалиция при очаквано възвръщане на Конституцията. Демократическата партия държеше на самостоятелната си изява, като ревниво се стремеше всякакви съвместни партийни действия да се извършват по нейна инициатива и под нейно ръководство. Царят поддържаше по различни начини диалога си с партийните среди. Той често се връщаше под различни форми към идеята си за коалиция между цанковисти и гичевисти. Целта беше да се обезсили лагерът на буржоазните партии, като в същото време се предотврати и опасността от самостоятелно цанковистко управление. Идеята беше неосъществима, макар на моменти Цанков да изглеждаше склонен да я приеме. Въпреки неуспеха си дворецът не се уморяваше да лансира тази неестествена комбинация и това си имаше своите причини. В случай че цанковистко-гичевистка коалиция се окажеше невъзможна, то това щеше да даде нови доводи за политическото безплодие на партиите и за нуждата от укрепване на царедворската безпартийна власт.

През май 1936 г. обаче картата за партийната безпомощност беше избита от царската колода. На политическата сцена малко изненадващо се появи концентрация от пет партии — БЗНС «Врабча 1», Социалдемократическата партия, Националлибералната партия на Б. Смилов, Радикалната партия на Г. П. Генов, Демократическия сговор. Коалицията доби наименованието «Петорка» и на 1 юни подаде адрес до царя. Адресът кратко и точно описваше създаденото след 19 май 1934 г. ненормално положение. Търновската конституция беше защитена от спекулации, противопоставящи я на Възраждането, и беше наречена най-скъпа негова рожба. Настойчиво се изискваше нейното възстановяване по инициатива на царя.

Адресът предизвика стъписване в двореца и в правителството. Демократическата партия самостоятелно беше развила идентични с тези на Петорката искания. Малките «партии на реда» също ги споделяха. Комунистите подкрепяха исканията за възвръщане на Конституцията. Възникна опасност от обединение на цялата опозиция (без движението на Ал. Цанков) срещу царедворския режим. Това принуди царя отново да излезе иззад кулисите. И този път той изигра ролята си умело.

От 6 юни Борис проведе серия от аудиенции с водачи на партиите. Той разговаряше с тях поотделно, като пренебрегна наличието на Петорката. Борис въведе политиците в обсъждането на извънредно сложната материя за създаване на широко коалиционно правителство под негов контрол. Искрени или не, тези негови сондажи, както и да завършеха, биха били от полза за двореца, тъй като инициативата беше в негови ръце. Постигането на някакво общо междупартийно съгласие беше съмнително, но ако това станеше, то би дало на царя така необходимата му социална опора, за да реди правителство и държава според собствените си виждания. Ако ли пък не, той пак можеше да прави същото, оправдавайки се с несговорчивостта на партиите. В този случай съвместно противодействие на опозицията не се очакваше. Царят даваше неопределени надежди за възстановяване в някаква степен на конституционния режим и поради това политиците и от Петорката, и от останалите партии решиха лоялно да изчакат царското решение.

Инициативата беше в ръцете на царя, но той прояви отново своята умереност. На Кьосеиванов беше наредено да проведе преговори за включване на някои политически фигури в правителството. Но като принципен противник на партиите министър-председателят извъртя нещата така, че успя да привлече само двама цанковисти и в правителството продължиха да преобладават безпартийните. Резултатът от юнското политическо раздвижване беше, че на 4 юли беше проведена една незначителна кабинетна реконструкция.

Второто правителство на Кьосеиванов също имаше преходен характер и направо си го заявяваше. То си поставяше за цел да изработи нов избирателен закон и да проведе законодателни избори до края на октомври. Това беше знаменателна стъпка. За пръв път един царедворски кабинет си поставяше ясно определени задачи за ясно определени срокове. Това, което последва обаче, беше всъщност един широкообхватен сондаж на двореца за настроенията и намеренията на политическите сили и за техния реален отзвук в обществото. Дали такава е била действителната цел от страна на царя, е трудно да се каже, но през лятото и есента на 1936 г. на практика бяха възвърнати конституционните права и свободи относно словото, печата, събранията. Политическите сили, включително комунистите, можеха да изразят становищата си за положението и за изхода от него.

Поради включването на цанковисти в правителството най-обнадежден се почувствува Ал. Цанков. Той отново показа излишен оптимизъм и реши, че едни скорошни избори ще му докарат със съдействието на държавния апарат мнозинство в Народното събрание, за да състави самостоятелно правителство. Предизборната му подготовка включваше създаване на бойна организация от хитлеристки тип. Под името «национална отбрана» или «милиция» тя се комплектуваше от членове на фашистките организации «Кубрат», «Родна защита», «Български фашисти» и НДС. Върховен началник й беше самият Цанков. Самонадеяното поведение на професора постави движението му в пълна изолация не само по отношение на буржоазните партии, но и по отношение на двореца. Оттогава насетне тръгна и криволичещото западане на НСД. За това допринесе и обстоятелството, че от края на годината за продължителен период секнаха финансовите инжекции за движението, идващи от Германия.

На страниците на буржоазния печат се разгоря интересна дискусия по цялата материя на Търновската конституция, при което въпреки нюансите в мненията се демонстрираше вярност към изначалните й устои. Възстановяването на организационния партиен живот вървеше с бързи темпове. Заедно с това «партиите на реда» показаха доверие към двореца и проявиха готовност да оставят политическата инициатива в царски ръце с надеждата, че той ще възстанови конституционния порядък. Стана ясно, че и някаква единна платформа на «партиите на реда» не можеше да се очаква.

При това положение сред Кьосеивановото мнозинство в правителството през есента зрееше мисълта да се възстанови чисто безпартийният характер на кабинета. Следващата стъпка трябваше да бъде изменение на избирателните закони и провеждане не на парламентарни, а на общински избори. Това щеше да послужи като политически отдушник на обществото и заедно с това като генерална проверка за неговите настроения. От нея щеше да зависи бъдещото поведение на режима. Царят колебливо скланяше към тази гледна точка.

Много важна роля по това «либерално» време изигра полицията. Тя неотклонно следеше проявите на всички политически сили. Извън тази рутинна дейност обаче на нея й се придаде и ролята на прогностичен социологически център на правителството. На полицейските инспектори беше възложено провеждането на сериозна анкета за политическите настроения на населението. И те се справиха със завиден успех, независимо от някои обясними залитания да представят желаното от правителството за действително. Обобщенията на Дирекцията на полицията показваха, че мнозинството от населението е аполитично или е в полза на безпартиен режим; че него го интересуват най-вече местни интереси и затова настоява за общински съвети с изборни кметове. Този род социологически проучвания трайно щяха да останат във функциите на полицията и след това и да влияят върху взимането на политическите решения. Няма съмнение, че полицейската анкета изигра своята роля при промяната на правителството и на тактическата линия на двореца през есента на 1936 г. На 23 октомври 1936 г. беше извършена поредната реконструкция на правителството на Г. Кьосеиванов, с която то възвърна напълно безпартийния си облик.

Според изследователите на този период от българската история със съставянето на третия кабинет на Кьосеиванов в България се случило нещо много важно и то е, че бил приключил процесът на утвърждаване на монархофашизма. А защо? Това си остава едва ли не фирмена тайна на специалистите-марксисти. Единствения, и то формален довод, който те сочат, е, че в България от края на 1936 г. до самото навечерие на деветосептемврийския преврат правителствата бяха все безпартийни. Иначе в най-едри щрихи между това, което се вършеше от втория и от третия кабинет на Кьосеиванов, едва ли биха могли да се видят някакви съществени разлики. Но вероятно различията се отдаваха на някаква зловеща прозорливост на цар Борис, която му липсваше, но каквато неизменно му приписват историците марксисти. Та със своята пъклена сръчност царят водел всички за носа към своята заветна цел — установяване на монархофашистка диктатура. Че царят беше първокласен политически играч монархоемпирик — това да. Но да измисли монархофашизма?!

Съставянето на такава главоблъсканица беше по силите само на диалектическия марксизъм. Колкото безсмислено във физиката звучи понятието дървено желязо, толкова в политиката същото значение има и понятието монархофашизъм. Освен това появи се и още по-абсурдното определение за Борис като «цар-фюрер». Възможно е в една монархия да има фашизъм (Италия например), но никоя уважаваща себе си монархическа доктрина не би допуснала симбиозата между монархия и фашизъм. Според всяка недиалектическа логика въздигането на монарха във фюрер би означавало снижението му в ранг. На кой монарх би му притрябвало да бъде водач дори и на най-тоталитарната партия, след като той по дефиниция олицетворява в себе си единството на цялата нация. Да не говорим за това, че нашият цар и да бе имал безумието да става фюрер, никога не бе имал на разположение такава «държавна партия». Но в България не само монархофашизъм, но и обикновен фашизъм нямаше. На 23 октомври 1936 г. режимът беше толкова фашистки, колкото и този на 19 май 1934 г. Линията за ръководната роля на държавата в обществено-политическия живот на страната продължи да върви във възходяща посока. Стигна се до почти пълна регламентация на икономическия живот и до ефективна регулираща роля на държавата в отношенията между труда и капитала. Но всичко това, и дори още по-добре организирано, беше присъщо не само на тоталитарните, но и на най-демократичните държави особено в навечерието и по време на Втората световна война. Тази държавна политика допринесе за бързото преодоляване на последствията от кризата, за зараждането на видим стопански подем, за подобряване на общото жизнено равнище в страната.

В решаването на ежедневните въпроси на населението служителите-специалисти в държавните ведомства, общо взето, се оказаха по-кадърни от предишни партизански назначения. За това и безпартийните режими получиха сравнително широка обществена подкрепа. При това обаче характерният за българското общество политически плурализъм под най-различни форми и със знанието на държавните институции вирееше до самия край на «монархофашизма» през 1944 г.

Тогава какво беше управлението на цар Борис? На практика изглежда, че то беше единственият, и то конституционно утвърден личен режим на монарха в България. Личен режим имаше и Фердинанд, но той не измени и една буква от Конституцията, за да го облече в законни дрехи, както това правеха повечето от балканските му колеги. Фердинанд ловко се ползваше от незрелостта и недъзите на българския политически живот и безогледно качваше и сваляше правителства по собствено виждане и за собствено удобство. Борис впоследствие прокара изменения, с които и формално въведе Народното събрание в подчинено положение, при което Министерският съвет беше отговорен само пред самия него. За разлика от фанфаронските похвати на баща си обаче Борис много внимателно се ползваше с прерогативите си, държейки, доколкото е възможно, сметка за промените в пулса на обществото. Режимът на цар Борис беше значително по-умерен от този на другите балкански монархии. Така например в българския парламент при «монархофашизма» винаги съществуваха опозиционни групи и понякога те бяха много силни.

Съблазнявам се да продължа с историческите паралели, макар да съзнавам, че те са опасно и несигурно нещо. Според мен режимът на Борис много малко наподобяваше съвременните нему тоталитарни и фашистки модели. Много по-близък беше той в същността си до бонапартистките монархии от средата на XIX век и особено на техния, пруско-германски вариант. Монархът беше начело. Той си назначаваше правителство. На парламента му се разрешаваше да гласува бюджета. Всичко това водеше до силно орязване на политическите права на гражданите. В законодателно отношение обаче правата на личността бяха не по-малки от тези в демократичните държави, а спазването им се съблюдаваше дори още по-строго. Става дума естествено за свобода на слово, печат, сдружавания, собственост, образование и т. н. Такъв тип управление желаеше да въведе княз Ал. Батенберг в зората на третата българска държава, но не успя. Към осъществяване на мечтата му явно се стремеше цар Борис през последното десетилетие на живота си. До голяма степен той съумя да наложи в България една обогатена с модерни етатистки похвати и доктрини бонапартистка, авторитарна монархия.

Царският режим (1936–1941)

Второто правителство на Г. Кьосеиванов започна дейността си с подготовката на общинските избори. За целта беше изработен нов избирателен закон, който максимално да стесни възможностите на опозицията. Законът беше публикуван на 18 януари 1937 г. Според него кандидатурите за общински съветници трябваше да се поставят еднолично. Кандидатите не можеха да се издигат от партии и организации. Специално се наблягаше, че кандидатите не трябва да изповядват «комунистически и анархистически идеи» или «противодържавни разбирания». Със закона се увеличаваше образователният ценз за кандидатите, които трябваше да бъдат мъже над 30–годишна възраст. Утвърждаването на кандидата се възлагаше на кмета, който да гарантира лоялността му към режима. Забраняваха се всякакви антиправителствени агитации и се предвиждаха многобройни санкции за неизпълнението на закона. Законът разшири избирателните права и на омъжените жени майки. Обявяваше се, че изборите ще се проведат в различните области през четирите неделни дни на март. Това даваше възможност да се концентрират значителни полицейски части там, където се провеждат избори.

Опозиционните сили също се готвеха за изборите. Петорката се споразумя за съвместни действия с БКП, Демократическата партия и част от БЗНС «Пладне». Петорката подготви «Всенародно искане» за възстановяване на Търновската конституция, което бе прието като платформа за всички нефашистки партии и групи. Започнаха да се създават конституционни клубове по места. Петорката изработи оригинален изборен план, който беше одобрен и от останалите опозиционни сили. Конституционните клубове агитираха да не се издигат кандидати, а в изборите да се участвува с лозунг за възстановяване на Конституцията, с недействителна бюлетина или с бял плик. Идеята беше по този начин изборите да се превърнат в допитване до народа по конституционния въпрос. Петорката се надяваше да получи два милиона лозунга и така да принуди двореца и правителството да възстановят конституционния режим.

Изборните резултати поляха опозицията със студен душ. Те всъщност потвърдиха правилността на изводите на полицейската анкета от 1936 г. Проведени в условия на терористичен натиск от страна на властите, изборите дадоха следните резултати: от гласувалите 1 799 980 избиратели само 363 902 бяха гласували с лозунги и недействителни бюлетини, а 1 436 078, или повече от 80% — с действителни бюлетини.

Марксистките автори твърдят, че тези резултати не свидетелствуват за народно доверие към режима, тъй като близо милион и четвърт от избирателите не били дали своя вот и по този начин общинските съветници били избрани с по-малко от половината от общия брой на избирателите. Тази сметка не е много точна. Между негласувалите вероятно имаше опозиционно настроени, които не биха желали безсмислено да дават недействителен вот. Огромната част от тях обаче ще да са били аполитични хора, което всъщност беше изгодно за безпартийния режим.

Резултатите от общинските избори дадоха увереност на правителството да пристъпи и към подготовка на парламентарни избори. Вътре в кабинета обаче продължаваха да съществуват разногласия между групите на министър-председателя Кьосеиванов и военния министър Луков. Първият поддържаше безпартийния вариант на управление, а вторият беше за включване в правителството на политици от десните партии. Поредната кабинетна реконструкция през май 1937 г. не премахна разногласията.

Компромис между двете групи в правителството беше изработването на нов закон за законодателните избори през октомври същата година. Броят на депутатите се намаляваше от 274 на 160. Избирателни права се предоставяха на жените и на студентите. Всеки кандидат регистрираше кандидатурата си еднолично и в една колегия. Избирателните колегии се сформираха произволно от 20 до 40 хиляди избиратели, така че да се улесни избирането на правителствени кандидати.

През януари 1938 г. беше извършена нова реконструкция на кабинета на Кьосеиванов. От правителството беше изваден ген. Луков, което означаваше, че дворецът скланяше да поддържа линията на премиера за безпартиен облик на управлението и неотстъпчивост към буржоазната опозиция. Последваха нови ограничителни изменения в избирателния закон. Изборите бяха назначени за четирите неделни дни на март 1938 г. Правителствената програма в предизборната кампания се представяше като «нова демокрация» без «пакостното наследство на партизанството», а «стегната и дисциплинирана», пропита от идеята «за обществена солидарност». Изтъкваше се за момента принципът за безпартийност на управлението при надмощие на правителството над Народното събрание.

Режимът имаше проблеми с представянето на собствени безпартийни кандидати. Поради това то предприе значителни усилия да приобщи голям брой привърженици на бившите политически партии, главно хора от местно значение. Намериха се много лица, които се поддадоха на ухажванията на режима преди всичко поради кариеристични съображения. Това беше и белег за упадък на буржоазните партии.

За изборите се готвеше и опозицията. Тя съумя да запази постигнатото на общинските избори единство.

Предизборната борба носеше напрегнат характер и се провеждаше в условия на терор. Вършеха се множество арести и обиски. Против антиправителствените депутати се подаваха контестации, на основата на които съдебните власти им отказваха регистрация. Въпреки това опозицията получи широко представителство в Народното събрание. От 160 депутати 97 бяха правителствени, а 63 — опозиционни. В действителност парламентарната картина беше много по-сложна. Сто и петдесет от всичките депутати в миналото членуваха в политически партии. Правителственото мнозинство не беше единно.

Свои привърженици, съставляващи групи, имаха министър-председателят, Ст. Мошанов и Ив. Багрянов. В опозицията деветте привърженици на БЗНС «Пладне» се опитваха да провеждат самостоятелна политика. По-късно шест души от тях бяха касирани. Бяха касирани и двама комунисти. Главната цел на правителството беше да се гласуват издадените след 19 май 1934 г. наредби-закони и с това да се легализира режимът. Целта беше постигната.

От своя страна опозицията в лицето най-вече на БЗНС «Врабча 1» изнесе принципна борба за възстановяване на Търновската конституция и свързаните с нея свободи и преди всичко свободата на словото и на печата. Опозицията прояви своя градивен дух, като подкрепи някои полезни предложения на мнозинството.

През есента на 1938 г. беше бламирано правителството, като за него от 136 присъствуващи 67 гласуваха «за» и 69 «против». Последва включването на Ив. Багрянов, проф. Богдан Филов и Добри Божилов в кабинета. Това показваше, че въпреки че правителството не се смяташе за отговорно пред Народното събрание, а само пред царя, то дворецът донякъде се съобрази с правилата на конституционния режим. Положението на мнозинството в Народното събрание обаче едва ли удовлетворяваше монарха.

В Европа скоростно се развиваха събития, които уверено водеха до избухването на нова голяма война. Проблемите на външнополитическата ориентация добиваха все по-голяма тежест в развитието на политическите сили и във взаимоотношенията между тях. През пролетта на 1939 г. Петорката на практика не съществуваше. Подписването на германо-съветския пакт от 23 август 1939 г. предизвика промяна в позициите на БКП. БКП одобри пакта и съобразно с насоките на съветската политика подложи на яростна критика партии и групировки с англо-френска ориентация. Партията се оттегли от политиката на сътрудничество с опозицията и издигна на преден план изпълнението на чисто социални задачи.

На 1 септември 1939 г. с нахлуването на германски войски в Полша започна Втората световна война. Пред двореца възникна необходимостта от по-плътен контрол върху властта. Народното събрание с широко представена опозиция и с несигурно и неуверено мнозинство можеше в бъдеще да създава неудобства в провеждането на вътрешната и на външната политика, насочвана от царя. През октомври XXIV ОНС беше разпуснато.

Изборите за ново ОНС бяха насрочени в неделите от края на декември 1939 до края на януари 1940 г. В ход с още по-голямо усърдие бяха пуснати всички познати похвати за печелене на избори от страна на правителството. Съзнателно се увеличаваха трудностите за регистриране на опозиционните депутати. Надзорът на полицията върху провеждането на предизборната кампания беше строг. В избирателните колегии, където имаше утвърден само един кандидат, той се обявяваше за избран без гласуване. Имаше осем такива случая и всичките бяха на правителствени депутати.

Важна роля в предизборната кампания придобиха концепциите на политическите сили по външната политика. Голямата част от буржоазната опозиция беше за неутралитет на страната, но с англо-френска ориентация. Правителствената платформа също носеше неутрален характер, но съобразен с германската позиция. Заедно с това се изтъкваха добрите взаимоотношения със Съветския съюз, настъпили след подписването на германо-съветския пакт. Комунистите се произнасяха остро против Англия и Франция като подпалвачи на война и настояваха за сближение и съюз със Съветския съюз.

Правителството с 58% от подадените гласове получи необходимото му мнозинство в Народното събрание, в което вкара 140 от общо 160 депутати. Комунистите имаха 10 депутати, БЗНС «Пладне» — 5 депутати, а БЗНС «Врабча 1» — нито един. В предишното Народно събрание БЗНС «Врабча 1» имаше най-много мандати от опозицията — 29.

На 15 февруари 1940 г. Кьосеиванов си подаде оставката по «здравословни причини» и беше изпратен като пълномощен министър в Швейцария. Министърпредседателският пост бе зает от проф. Богдан Филов. След смяната «на върха» не последва видимо изменение в политическата линия на правителството. Слизането на Г. Кьосеиванов от политическата сцена обаче беше белег за намерението на двореца да осигури пълно подчинение над изпълнителната власт и в личностен план. Кьосеиванов се беше изявил като способен и ловък политик и беше си завоювал престиж. Той имаше собствени идеи за вътрешната и за външната политика, която трябваше да води правителството, а тези идеи невинаги съвпадаха с намеренията на царя. Проф. Б. Филов беше известен историк и археолог, но не беше обигран в политиката. Като му поверяваше премиерския пост, цар Борис се надяваше, че още по-здраво ще държи в ръцете си нишките на вътрешната и особено на външната политика в пълното с изненади военно време.

Постепенно в правителството се формира ръководна четворка от старши министри — министър-председателя Б. Филов, министъра на войната ген. Теодосий Даскалов, министъра на вътрешните работи Никола Габровски и министъра на външните работи Иван Попов. Четворката заедно с царя обсъждаше, ключовите въпроси от вътрешната и от външната политика на държавата и вземаше политически решения, понякога без дори да уведоми останалите членове на правителството.

Режимът с ускорен темп продължи линията за установяване на още по-категорично превъзходство на изпълнителната над законодателната власт. Бяха гласувани закони, които твърде много повишаваха правомощията на отделните министерства и на правителството като цяло. Комплексен характер имаше законът за гражданската мобилизация, приет през април 1940. Законът осигуряваше ръководната роля на правителството в организирането на държавата в условията на войната. Държавата взимаше върху себе си грижата да осигури снабдяването на всички отрасли на народното стопанство с работна ръка и със суровини и материали. Предвиждаха се възможности за сключване на принудителен заем от населението.

На Министерския съвет се предоставяха пълномощия за вземане на мерки за «опазване на народа от духовно и материално увреждане». Това включваше действия против шпионажа и зловредната пропаганда, като се установи надзор върху печата и кореспонденцията и като се ограничи правото на сдружаване и на събрания. Освен това се подлагаха на съдебно преследване «укриването или унищожаването на стоките, повишаването на цените над нормите, снабдяването с излишни запаси и укриването на печалбите». Законът за гражданска мобилизация отнемаше правото на работниците да сменят местоработата си и да искат увеличение на надниците си.

Друг комплексен закон беше този за осигуряването и регулирането на цените. С него регулирането и надзорът върху цените се разпространяваха почти над всички стоки. Създадената през юни 1940 г. Дирекция на външната търговия постави под наблюдение всяка една експортна сделка.

Тежките икономически условия, в които изпадна страната вследствие войната в Европа, задължително тласнаха правителството към установяване на пълен стопански контрол и на дирижирана икономика. По този начин отрицателните последствия за жизнения стандарт на населението можеха да се ограничат, но не и да се премахнат. Независимо от регулирането им цените растяха. Разрастваха се спекулата и «черната борса». Увеличаваше се безработицата. В същото време войната наближаваше границите на страната. В скоро време събитията щяха да принудят управниците на България да определят по категоричен начин отношението си към воюващите и невоюващите велики сили.

Външна политика (1934–1941). Присъединяване към Тристранния пакт

Деветнайсетомайският режим наред с всички нововъведения положи и нови ударения върху българската външна политика. Новото правителство възстанови дипломатическите отношения със Съветския съюз и пое курс на сближение с Франция. Жестовете на българската дипломация не намериха очаквания прием във френската столица. Франция не се възползва от възможността да установи влиянието си върху българската политика. От Париж сухо препоръчаха на България да уреди отношенията си със своите съседи и да влезе в Балканското съглашение. Този път не можеше да доведе до българо-френско сближение. При това положение от София продължиха усилията за постигане на българо-югославско сближение като възможен изход от външнополитическата изолация.

През средата на 30–те години външнополитическото напрежение в Европа растеше. След италианската агресия в Етиопия ОН гласува икономически санкции срещу Италия. България беше между страните, които приеха политиката на санкции. Решението й не бе взето леко. Тогава Италия все още мечтаеше да възглави недоволните от мирните договори страни и от нея България можеше да разчита ако не на друго, то поне на морална поддръжка. Българската дипломация се реши да постави на риск тази поддръжка, за да застане зад скъпоценния за нея принцип за закрила на държавния суверенитет на малките държави от страна на международната организация.

На 16 март 1935 г. Германия отхвърли едностранно военните клаузи на Версайския мирен договор и въведе задължителна военна повинност. Англия и Франция не реагираха. На 2 май 1935 г. бе подписан съветско-френски пакт за взаимопомощ. На 16 май 1935 г. бе подписан и аналогичен съветско-чехословашки договор. Франция обаче следваше британската политика на примирение към агресивната политика на Германия.

На 7 март 1936 г. Германия окупира с войските си демилитаризираната Рейнска област. Не последваха надлежни стъпки за възстановяване на статуквото. Външнополитическата инициатива на континента премина в ръцете на фашистките държави. Франция се обезличи като велика сила. Тя не съумя да реагира в защита на собствените си интереси и у малките нейни съюзници възникнаха основателни опасения, че тя не би им се притекла на помощ, в случай че бъдат заплашени от агресия.

Управляващите среди посрещаха с предпазлива симпатия ударите, които рушаха Версайската система. Те обаче не можеха да одобрят начините, по които се вършеше това. У тях растеше тревогата, че с действията си Германия може да предизвика европейски конфликт, в който България би била беззащитна.

В София не се поддадоха на съблазни да се копира германското поведение, както това правеха например в Будапеща. Българските правителства много добре съзнаваха, че онова, което се позволяваше на Германия, не можеше автоматично да бъде допуснато и за България. Поради това те не отхвърлиха открито военните клаузи на Ньойския договор, а поеха пътя на тайното въоръжаване. Единствената държава, която откликна на тези български намерения, беше Германия. Едностранното обвързване на България с Третия райх в областта на въоръженията и бойната техника носеше нерадостна политическа перспектива, по-нерадостна дори от растящата стопанска зависимост от Германия. По онова време обаче за райха Югославия беше много по-интересна от България. Привличането на Югославия към германската сфера на влияние имаше дълбок стратегически замисъл срещу Франция и подопечните й блокове като Малката Антанта и Балканското съглашение.

На 24 януари 1937 г. беше подписан пакт за «вечно» приятелство между България и Югославия. Пактът малко поразхлаби обръча около България, макар че не отменяше задълженията на Югославия към Балканското съглашение в случай на негов конфликт с България. Българо-югославският пакт обаче беше един от факторите, които можеха да променят акцентите в политиката на България за мирна ревизия на териториалните клаузи на Ньойския договор.

Чрез договора с България Югославия се подсигуряваше срещу евентуални български претенции.

Гръцко-турската военна конвенция от 20 октомври 1937 г. сложи началото на един допълнителен военнополитически съюз (скрепен още повече с парафирането на 28 февруари 1938 г. на гръцко-турски допълнителен договор, официално подписан след два месеца), който гарантираше двете страни срещу българския ревизионизъм, и то в случай дори и ако Балканският пакт по една или друга причина не влезеше в действие. Следователно в отношенията си с България само Румъния разчиташе единствено на Балканския пакт. Ясно беше, че при това положение бе напълно възможно и логично при благоприятни условия евентуалните български претенции за ревизия на договорите да се насочат най-напред към Румъния.

От края на 1937 г. Великобритания доби решително водещата роля в англо-френския съюз и фактически подчини политиката му на британската имперска стратегия. Преговорите между Хитлер и британския външен министър лорд Халифакс от ноември 1937 г. поощриха германския експанзионистичен натиск на Изток и очертаха насоките на бъдещата мюнхенска политика. Англия обаче беше силно заинтересована да предотврати германското придвижване през Балканите и Средиземно море към Близкия и Средния изток. Това доведе до значително активизиране на английската политика в средиземноморските и балканските страни и преди всичко в Турция.

В британското външно министерство смятаха, че най-добре ще осъществят целите на политиката си при запазване на мирните отношения на Балканите и се страхуваха от такава ориентация на някои от балканските страни, която би могла да ги противопостави във враждебни блокове. За да не допусне прекомерно засилване на германското влияние в нежелана от нея посока, британската дипломация се стремеше да попречи на евентуално насочване на България към Третия райх. С тази цел Англия поощряваше сближаването на България с Турция и с Гърция, а и с Балканското съглашение.

От своя страна от есента на 1937 г. Германия се стремеше да препятствува всяко сближение на България с Балканското съглашение и със западните държави. Едно от основните средства на хитлеристката дипломация за въздействие в тази насока беше готовността на Германия да доставя на България оръжия и кредити. При това положение във Форин офис (британското външно министерство) към края на годината се наложи становището, че е възможно сближаване на България с Балканското съглашение на основата на договаряне относно отменяне на военните клаузи на Ньойския договор. Всички английски основания за приетия начин на приобщаване на България се засилиха много и станаха актуални след аншлуса на Австрия към Германия през март 1938 г.

С изпълнението на британската идея сред страните от Балканското съглашение се нае Турция. От турска и от английска страна беше сондирана и България, чиято дипломация създаваше подходяща атмосфера за сключване на споразумение.

На 31 юли 1938 г. Г. Кьосеиванов и упълномощеният от Балканското съглашение ген. Метаксас подписаха в Солун споразумение, което задължаваше договарящите се страни да не прибягват до сила във взаимоотношенията си. Споразумението отмени военните ограничения за България от Ньойския договор. Така Солунското споразумение по същество беше мирна ревизия на важна част от Ньойския договор. Важно беше, че България с него не поемаше нови ангажименти и не променяше дотогавашното си отрицателно отношение за участие в Балканския пакт. Спогодбата ликвидира обаче демилитаризираната зона в Тракия (установена от Лозанската конференция). С това се укрепваше гръцката и турската граница там и се засилваха позициите на Гърция и на Турция, които под английско покровителство продължаваха да развиват своя съюз. Това значително намали и без това нищожната възможност на България за някакви претенции към двете страни и конкретно по наболелия въпрос за излаз на Егейско море, против който беше и Англия. Такова геополитическо положение естествено заостряше вниманието на българската дипломация към дирене на възможности за решаване на въпроса за Южна Добруджа. И все пак...

Все пак за България най-важното не беше поправянето на териториални несправедливости, особено ако за тях трябваше да се плати цената на присъединяване към някой от враждуващите блокове. Главната грижа на България беше да остане вън от възможен военен конфликт в Европа. Българската дипломация съдействуваше съобразно с възможностите си за укрепването на европейския мир и особено за избягване на война между Третия райх и западните демокрации. Поради това в тревожните дни преди Мюнхенското споразумение лично цар Борис с готовност прие и сръчно изпълни посредническа роля между Англия и Германия, наивно надявайки се, че отстъпката ще предотврати военния сблъсък. Естествено българският цар не беше съществен фактор за сключване на споразумението, но приносът му и според двете страни беше неоспорим.

На 30 септември 1938 г. ръководителите на правителствата на Германия, Италия, Англия и Франция подписаха Мюнхенското съглашение. Хитлеристите безпрепятствено получиха Судетската област от Чехословакия. Равновесието на силите в Европа се наклони в полза на Германия. Европейските международни отношения навлязоха в нов етап, водещ към началото на опустошителния световен пожар, който избухна единадесет месеца след сговора в Мюнхен.

В официалната българска политика се засилиха надеждите за мирна ревизия. Управляващите среди обаче бяха крайно внимателни да не предприемат действия, които в още не напълно ясното международно положение можеха да доведат до влошаване отношенията на страната с нейните съседи.

Българското правителство, без официално да повдига въпроса за Южна Добруджа, се опита да си осигури международна подкрепа, така че при подходящ момент да може да го постави. Първите стъпки в тази насока се направиха в края на октомври и началото на ноември 1938 г. и продължиха до началото на войната. Бяха сондирани правителствата на Турция, Германия, Югославия, Англия, СССР, САЩ, Франция. Те показаха убеждението на европейските правителства и на американските дипломати, че рано или късно Румъния ще трябва да направи отстъпки в Южна Добруджа. Върху Букурещ обаче не се оказа никакъв натиск, за да не се изпусне Румъния като съюзник в назряващия конфликт. Стигаше се най-много до деликатни най-общи съвети за отстъпчивост спрямо България.

В Мюнхен Хитлер изпълни основното от «националната» си програма. Смяташе се, че Германия се бе обединила в етническите си граници. Версайските ограничения престанаха да съществуват за нея. На 15 март 1939 г. обаче германските войски окупираха останалата част от Чехословакия. «Жизненото пространство» престана да бъде само сфера на политически и икономически интереси. Започна неговото фактическо завоюване. По този начин илюзиите, че с изпълнението на «националната» програма хитлеристката експанзия ще бъде прекратена, бяха пометени. В Европа горещото дихание на идващата война започна да се чувствува съвсем осезателно.

На континента съществуваха три центъра на сила: англо-френският блок, Германия и СССР, и съответно три възможни комбинации между тях. Политиката на великите сили стана извънредно двулична и вероломна. През пролетта и лятото се водеха англо-френско-съветски, англо-германски и германо-съветски преговори.

Балканите бяха един от най-важните пунктове в стратегията на всеки от трите силови центъра. Всички балкански страни бяха подложени на извънредно силен натиск. Всеки предпочиташе да има на своя страна обединени в някакъв блок Балкани или поне повечето от балканските страни. Историята беше доказала, че Балканите са необединими, или по-точно, че те можеха да бъдат обединени в една съдба само под петата на един завоевател. Така и в навечерието на Втората световна война всяка балканска страна беше заета със собственото си оцеляване. Условията, които създаваха великите сили, никак не допринасяха за създаване на балканска солидарност. Сходства по отношение на ориентацията се набелязваха между Турция и Гърция, свързани с британската политика. България, Югославия и Румъния маневрираха между великите сили в една политика на неангажираност, която обаче клонеше към Германия и обслужваше преди всичко нейните интереси.

Оказа се, че при сложната обстановка в Европа и света най-много шансове за успех имаше комбинацията между тоталитарните държави. Преговорите между Съветския съюз и Германия обаче не вървяха гладко. Това даде възможност на България за втори (но не за последен) път да играе посредническа роля между великите сили. През юли 1939 г. германо-съветските преговори претърпяха поредно прекъсване при една изпълнена с напрежение международна обстановка. Тогава нервите на съветската дипломация не издържаха и тя потърси по косвен начин посредничеството на българската легация в Берлин. Българските дипломати разбраха отлично ролята си и в резултат на нейното изпълнение преговорите бяха продължени. На 23 август Йоаким фон Рибентроп и Вячеслав Молотов подписаха договор за ненападение. Секретната част на договора решаваше съдбата на Полша, прибалтийските държави и фактически на Бесарабия и Северна Буковина. Договорът реши и съдбата на мира. На 1 септември германските войски нахлуха в Полша. На 17 същия месец ги последваха съветските войски, които окупираха «своята» част от Полша. Последвалите споразумения и съвместни действия на Германия и Съветския съюз оформиха отношенията им до сътрудничество във форми, близки до фактически съюз.

При започването на Втората световна война България обяви неутралитет, но го стори доста късно — едва на 15 септември. Г. Кьосеиванов обясняваше това с желанието българският неутралитет да се разграничи по време и форма от неутралитета на останалите балкански страни, като подчертае необвързаността на българската външна политика.

С избухването на Втората световна война въпросът за възвръщането на Южна Добруджа продължи да стои на първо място в българската външнополитическа програма за мирна ревизия. Времето обаче не беше подходящо за непосредствени действия по решаването му. Запазването сигурността на страната беше главната грижа на ръководителите на българската външна политика. Те изпитваха недоверие към всички съседи на България. Страх внушаваше турската военна заплаха в Тракия. В София бяха убедени в съществуването на антибългарско съглашение между Турция и Румъния. Българското правителство бе информирано и за приготовленията на турския, гръцкия и румънския генерален щаб за колективна превантивна акция против България с цел да я неутрализират в случай на германско нападение срещу Румъния или на италианско — срещу Гърция.

Българските управници бяха твърде загрижени за крайния изход от войната и за отражението му в България, което можеше да бъде съдбоносно. Лично цар Борис не вярваше в победата на германците. Огромното предимство, което обаче имаше Германия в Югоизточна Европа в началния период на войната, тласкаше България подобно на Унгария, Югославия и Румъния към сближение с фашистките държави.

Подписването на германо-съветския договор внесе затопляне и в българо-съветските отношения. Пактът оказа до известна степен възпиращо въздействие върху военната заплаха на българската южна и северна граница. Забеляза се прогрес в развитието на българо-съветските икономически, културни и спортни контакти. Българското правителство обаче внимателно избягваше по-тясно сближение със Съветския съюз на политическа основа, дори и когато се предлагаше подкрепа по въпроса за Южна Добруджа.

До края на март 1940 г. българското правителство смяташе, че териториалните въпроси между България и Румъния ще се решат на бъдещата мирна конференция. То се надяваше, че тогава България ще може да получи Южна Добруджа, без да се подлага на рисковете от преждевременни действия. В началото на април обаче настъпиха промени в българската позиция. На съвещание в българското външно министерство от 4 април се взе решение да се напусне изчаквателната позиция по въпроса за мирно възвръщане на Южна Добруджа и да се започне дипломатическа акция за разрешаването му. Това решение беше плод на преценката, че и англо-френският блок, и силите на Оста, и Съветският съюз, и САЩ, и балканските съюзници на Румъния — Турция и Югославия — по принцип признаваха справедливостта на българските искания.

Решението да се действува по добруджанския въпрос преди края на войната не внесе елементи на хазартност в българската политика. Действията в тази насока продължиха да са подчинени на главната грижа да се запази страната вън от конфликта, поради което се наблягаше, че възвръщането на Южна Добруджа трябва да стане мирно.

Основният обект на дипломатическите действия на България беше Германия. Разчиташе се, че тя заедно с Италия ще може да склони Румъния към мирни отстъпки. В тази насока се използваха всякакви доводи, но най-вече се спекулираше с позицията на англо-френския блок и особено на Съветския съюз със скритата заплаха, че възвръщането на Южна Добруджа може да се извърши с тяхна подкрепа и без Германия.

През лятото на 1940 г. събитията се развиваха главоломно бързо. На 22 юни капитулира Франция. На 26 юни съветското правителство връчи на Румъния нота за предаване на Бесарабия и Северна Буковина на СССР. Румъния прие съветските искания и на 30 юни 1940 г. новата съветско-румънска граница бе вече установена. Така се постави началото на процеса на ревизия на границите в Югоизточна Европа и обективно се създадоха условия за решителни български действия по добруджанския въпрос.

Българските дипломати продължаваха да търсят преди всичко подкрепата на Германия, като най-силна и въздействуваща беше «руската» карта. Вече се говореше за възможността България да получи Южна Добруджа «като подарък от ръцете на Съветския съюз». В Берлин си даваха сметка, че това няма характер само на блъф. След като на 2 юли Хитлер издаде заповед да се изготви план за нападение срещу Съветския съюз, Германия не можеше да си позволи съветската позиция по добруджанския въпрос да доведе до разширяване на съветското влияние в България. Берлин упражни силен натиск върху Букурещ и го принуди да даде съгласието си да започне преговори с България.

Преговорите, започнали на 19 август в Крайова, протичаха мъчително и трудно главно заради неотстъпчивостта на румънската страна, която се стремеше да направи възможно най-малки отстъпки и да проточи решаването на въпроса. Румънските делегати настояваха Силистра и Балчик да останат в румънска територия или за Балчик да изтръгнат поне статут на свободен град. Сериозни затруднения създадоха и прекомерните румънски претенции по финансовите въпроси, искането за голяма продължителност на периода за изтегляне на румънците от Южна Добруджа (на различните заседания то варираше от десет седмици до три месеца от момента на подписване на българо-румънското съглашение), искането българите от Северна Добруджа задължително да се преместят в България, а румънците от териториите, които предстоеше да бъдат възвърнати на България, да имат свобода на избор.

Българските дипломати абсолютно категорично настояваха за възвръщането на цяла Южна Добруджа и за двуседмичен срок за опразването й от румънците и изискваха размяната на населението да няма задължителен характер нито за българите от Северна Добруджа, нито за румънските колонисти в Южна Добруджа.

След продължителни спорове на 7 септември беше подписан Крайовският договор за възвръщане на Южна Добруджа на България, допълнен с няколко спогодби и приложения. Крайовският договор съдържаше и клауза за задължителна размяна на населението — да бъдат репатрирани равен брой румънци от Южна Добруджа и българи от Северна Добруджа.

Независимо че някои клаузи на Крайовския договор и редица изисквания във връзка с приложението му бяха неизгодни за българската страна и за интересите на българското добруджанско население, българският народ прие сключването му като акт на национално освобождение на Южна Добруджа. На 21 септември 1940 г., възторжено посрещната, българската армия започна да влиза в областта.

В двореца и из върховете на българската дипломация времето на възторзи беше кратко. През есента на 1940 г. тъмните облаци на нови грижи и опасности затлачиха отвсякъде хоризонтите на българската външна политика. На 27 септември беше подписан Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония. В средата на следващия месец фон Рибентроп официално покани България да се присъедини към пакта. Италия отправи същата покана, като я придружи с предложение България да участвува и в предстоящото нападение срещу Гърция. Малко преди това Борис беше предупреден от английския крал, че ако германски войски бъдат допуснати в България, то територията й ще се превърне в боен театър. И това не беше всичко. През ноември същата година се водеха тайни съветско-германски преговори, една от основните точки на които пряко засягаше и България. Преговорите се водеха с цел да се сключи съюз между двете държави. Едно от съветските искания беше СССР да разполага в България със същия статут, с който Германия се ползваше в Румъния. Какво ще рече това?

След териториалните загуби на Румъния през лятото и есента на 1940 г. (Бесарабия, Северна Буковина Трансилвания, Южна Добруджа) властта беше поета от диктатора ген. Й. Антонеску, който обвърза страната с Германия. В Румъния навлязоха огромно количество германски войски. Румънските пристанища и летища се превърнаха в германски бази. Същото или поне свои военни бази искаше Съветският съюз в България. Хитлер отказа. Тогава Сталин предприе натиск върху България.

На 24 ноември в София пристигна главният секретар на съветското външно министерство Аркадий Соболев. Със себе си той носеше предложение за сключване на пакт за взаимна помощ между двете страни. Предложението учтиво, но категорично беше отхвърлено от българското правителство. Това даде повод на БКП да проведе най-масовата си кампания за натиск върху управляващите среди за цялото си съществувание до 1944 г.

На 25 ноември Г. Димитров нареди на ЦК на БРП в София да се разгърне масова кампания в подкрепа на сключване на пакта. Димитров разкри и съдържанието на най-примамливите части от съветското предложение. На 27 ноември ЦК нa БРП обяви партийна мобилизация. Бяха поставени в действие и всички подопечни на комунистите организации. Манипулацията с русофилските настроения на населението имаше поразителен ефект. По време на така наречената Соболева акция до ръководните органи бяха изпратени стотици хиляди писма и подписи в защита на пакта. Имаше събрания, митинги, протести и какво ли още не. Такава грандиозна заблуда, превърната в масово движение в борба за попадане в политическа зависимост, българската (а друга?) история не познава.

На 6 декември ЦК на БРП с гордост можеше да докладва на Задграничното бюро: «Партията е мобилизирана. Изпратила е куриери по цялата страна; може без преувеличение да се твърди, че не е останал ъгъл в страната, дето да не се знае за предложението... Партията прояви удивителна енергия и организираност... Предложението навсякъде се посреща от народа с радост и въодушевление. Пощата е засипана с писма и телеграми за пакта».

Естествено голямата част от буржоазната опозиция схвана действителния смисъл на съветското предложение, не се подведе и подкрепи правителствения отказ. Това обаче малко можеше да успокои царя. Натискът на другата велика сила ставаше все по-настоятелен и заплашителен.

Докато траеше Соболевата акция, бяха се натрупали допълнителни фактори, които утежняваха българската съпротива срещу присъединяването към Тристранния пакт. Към пакта вече се бяха присъединили Унгария, Румъния, Словакия. От друга страна, на Мусолини не му «вървеше» във войната срещу Гърция.

Хитлер пък не можеше да си позволи да започне война със СССР, докато в тила му, на Балканите, не настъпеше спокойствие. Решението беше германски войски да се справят с Гърция. Те трябваше да бъдат изпратени от Румъния и задължително да минат през България, и то независимо от това дали тя е, или не е съюзник на Германия. Подробностите на това решение бяха разработени от върховното командуване в известния план «Марита».

Царят беше в състояние близко до паника. Той съзнаваше огромната отговорност, която поема с присъединяването към пакта, още повече че, както се изтъкна, никак не вярваше в крайната германска победа. От друга страна, отлагането на окончателния отговор не можеше да продължава дълго. Близки до него по умонастроение в «четворката» бяха военният министър Даскалов и особено външният министър Ив. Попов. Последният заявяваше дори, че ще се самоубие, но няма да сложи подписа си под Тристранния пакт (той наистина не подписа пакта и по-късно се самоуби поради неговите последствия за България). Останалите двама от «четворката» — Филов и Габровски, бяха с «чисти» съвести. Те бяха убедени привърженици на пълното обвързване на България с Германия. На 20 януари 1941 г. на осемчасово заседание на Министерския съвет беше обсъден въпросът за присъединяването на България към Оста. Алтернативата за отказ беше формулирана във вида «Можем ли да се противопоставим на евентуално германско преминаване през България?». На този въпрос без пререкания беше даден отрицателен отговор.

Оттогава до наши дни дори в научната литература спорадично се появяват несъгласия с тази позиция. И днес могат да се чуят «съвети» с късна дата към царя и правителството в стил: «Отказвате пакта. Влизаме във война с Германия. Следват жертви и окупация, но затова пък България гордо се нарежда на страната на победителите». И в този случай познатата комунистическа «жертвоготовност» върви с пълна сила. Обаче...

Обаче колкото и многовариантна да е историята, възможност за подобен на гореописания вариант за България тогава не съществуваше. Липсваха каквито и да са морални и психологически предпоставки за неговото изпълнение. Можеше ли българският народ и неговата армия да бъдат накарани да отидат на доброволно заколение? И то на страната на силите, които му наложиха Ньойското унижение и страдание? И то в непосредствена подкрепа на Гърция — противник в две неотдавнашни войни и открит враг след тях? И то срещу държава, която макар и в собствен интерес, но беше подкрепила България по въпроса за Южна Добруджа.

Заседанието от 20 януари взе съдбоносното, но неизбежно решение за присъединяване към Оста. Царят, подкрепен и от някои министри, обаче беше за максимално отлагане подписването на пакта. Той настояваше то да стане едновременно с навлизането на германските военни части или непосредствено преди това. Царят искаше също в България да има достатъчно силен контингент германски войски, който да може да се справи с враждебни действия срещу страната, идещи отвън.

На 1 март 1941 г. Богдан Филов подписа във Виена протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт. Същия ден германските войски преминаха Дунав по посока към Гърция. Българското население посрещна чуждите войски без видими прояви на враждебност и дори с радушие. Такава беше реакцията и на мнозина участници в Соболевата акция. Разликата за тях беше несъществена. И СССР, и Германия бяха все още приятелски държави.

От 1 март 1941 г. нататък българският държавен суверенитет беше поставен под една голяма, потискаща въпросителна.

* * *

След 19 май 1934 г. националноосвободителното движение в Македония загуби организирания си характер. Неговите ръководни центрове в България на практика престанаха да съществуват. Съпротивата срещу официалната югославска политика за сърбизация легна върху самото население. Тази политика взе още по-драстични форми, след като членът на ВМРО Владо Черноземски на 9 октомври 1934 г. застреля в Марсилия крал Александър Караджорджевич и рани смъртоносно френския външен министър Луи Барту.

След 19 май 1934 г. в България бяха разтурени и добруджанските емигрантски организации. Легалното и нелегалното движение в Добруджа продължи да съществува, но беше разкъсвано от остри вътрешни борби и изпадна в криза. Докъм средата на 1935 т. сектантският курс продължи да властвува в дейността на ДРО. Извършваше се «техническа» въстаническа подготовка и се провеждаха необосновани акции, които през пролетта на 1935 г. доведоха до три големи провала и дадоха на румънските власти повод за закриване на Българските културни общества.

По същото време буржоазните дейци в Добруджа бяха заети в поредния опит за организиране на българска национално-малцинствена партия. ДРО и РКП положиха много усилия да провалят този опит и да поставят в неблагоприятна светлина «миноритарите» пред населението. Това се отрази крайно отрицателно върху състоянието на неговия дух, а в перспектива утежни и дейността на самата ДРО.

От средата на 30–те години насетне насоките в работата на ДРО станаха противоречиви и непоследователни, което беше предпоставено от изменчивата политика на Коминтерна, следваща извивките на съветския външнополитически курс.

Народнофронтовската линия на Коминтерна се вписваше в политиката на Съветския съюз за колективна сигурност. Поради това ИККИ задължи ДРО да заеме категорично антиревизионистична позиция. В крайните левичарски оценки българската политика за мирно възвръщане на Южна Добруджа се квалифицираше като «шовинистична», «фашистка» и др. подобни. В някои моменти членовете на организацията се призоваваха да бъдат готови да воюват дори «с оръжие в ръка» за териториалната цялост на Румъния срещу «фашистка» България.

Антинационалната политика на ДРО внесе объркване сред привържениците и сред добруджанското население, а организационната и идейно-политическата криза в самата организация се задълбочи. Израз на това беше големият сребърненски провал през 1936 г., вследствие на който организацията в Силистренски окръг беше разгромена (над 1200 души бяха арестувани, от тях 374 души бяха под следствие и 92 души — осъдени). Оттогава връх в развитието на ДРО взе ликвидаторската тенденция. Провежданият от ръководния актив на ДРО политически курс имаше пропагандно-декларативен характер и на практика невинаги се възприемаше от редовите членове на организацията.

През 1939–1940 г. организацията съществуваше в условия на фактическа самоликвидация.

Епилогът на Третото българско царство (1941–1944)

«Новите» земи

В деня на подписването на Тристранния пакт малката група опозиционни депутати подадоха обща интерпелация в Народното събрание с протест, че правителството е заблуждавало народа за истинските си намерения. ЦК на БРП нарече присъединяването към Тристранния пакт «фатална стъпка» и отново настоя за съюз със СССР.

Друга насока взе реакцията на БЗНС «Пладне» (кръга около Г. М. Димитров — Гемето). Пладненци още преди 1 март се бяха свързали с английското и с югославското разузнаване, откъдето получаваха материална подкрепа. Заговорниците разчитаха на югославско нахлуване в страната на 12 срещу 13 април, което да свали правителството. Предвиждаше се българските заговорници да подкрепят акцията със саботажни действия и политическо съдействие. Полицията напълно разкри заговора и арестува много пладненци, 30 от които осъди. Гемето успя да се скрие и да избяга извън страната. Отначало в Ерусалим, а после в Кайро той създаде Български национален комитет. През юни 1941 г. започнаха предаванията на радио «Свободна и независима България», което информираше за военнополитическото развитие в света и изпращаше антиправителствени и антигермански призиви до населението.

Опозицията като цяло призоваваше към политика на неутралитет, а това беше и искреното желание на управляващите. Събитията обаче се развиваха бързо и в посока, която поставяше под съмнение възможностите за провеждане на самостоятелна държавна политика.

На 25 март към Тристранния пакт се присъедини Югославия. Два дни след това ген. Душан Симович извърши преврат и застана начело на правителството. Същия ден Хитлер подписа директива, която решаваше съдбата на Югославия. На 5 април СССР и Югославия подписаха договор за ненападение и дружба. На следващия ден Германия и Италия атакуваха Югославия. На 18 април влезе в сила подписаното предния ден споразумение за пълна и безусловна капитулация на Югославия. На 27 април беше покорена континентална Гърция, а в началото на юни под окупация се намираше вече цялата гръцка територия.

Преди началото на операцията за завоюване на Югославия водещите сили на Оста — Германия и Италия — предложиха на българското правителство да участвува с войски в нападението. Последва мотивиран български отказ. Обстоятелството, че той беше приет без особени затруднения, показваше, че българското правителство все още имаше някаква възможност да взема самостоятелни външнополитически решения.

На 19 и 20 април 1941 г. Германия разреши и допусна влизането на български войски във Вардарска Македония и в Беломорска Тракия. Тези земи, които в официалните документи и в печата се наричаха «нови», «новоприсъединени» или «новоосвободени», останаха под българска администрация до есента на 1944 г.

«Новите земи» спечелиха на Борис прозвището «Обединител». Тази мода на кръщаване обаче отдавна беше минала. Още през XIX в. владетелите не се кичеха с такива средновековни прякори, макар че Фердинанд сигурно съжаляваше, че не бе прикачил към името си някоя романтична дрънкулка. Но «Търпениев» с лошото си настроение и с още по-лошите си предчувствия трябваше да изтърпи и осъществяването на неуместни чужди мечти и на снобизма на държавниците си.

«Новите» земи минаха под българско управление, без да бъде пролята българска кръв. Окончателното решаване на териториалните въпроси обаче можеше да стане едва след края на войната, а дотогава имаше още много време. Освен това райхът тълкуваше «новите» земи като отдадени за администриране на България, а не като неразделна част от българската държава. По този начин Германия разполагаше с още едно средство да изнудва България и да я държи в подчинение. Но дори и тъй под българско управление не попаднаха всички земи, към които България имаше справедливи аспирации. Германия запази под собствен контрол част от Западна Тракия, създавайки неутрална зона на изток от линията Свиленград — Дедеагач. Неутралната зона фактически беше германски протекторат с гръцка администрация. Егейска Македония с над 200 хил. души българско население остана в окупирана Гърция. В нея българите успяха да наложат свое общинско самоуправление. В Югозападна Македония обаче Германия наложи гръцка администрация.

От придадените под българска администрация територии бяха образувани три области с главни квартири в Скопие и Битоля за Македония и в Ксанти за Тракия с Източна Македония и островите Тасос и Самотраки.

Правителството възприе най-добрия подход към «новите» земи. То въведе в тях изцяло българското законодателство. Продължилата и по времето на войната тенденция за нарастване на ролята на изпълнителната власт в «новите» земи обаче беше по-ярко изразена, отколкото във вътрешността на страната.

Българската администрация трябваше да се справя с многобройни затруднения в «новите» земи. Антибългарската политика на Гърция и на Югославия между двете световни войни беше проредила твърде много българския етнически елемент, като при това беше прогонила най-събудената негова част — интелигенцията. Много от бежанците не бързаха да се завърнат по родните си места, основателно опасявайки се от нови неблагоприятни териториални промени след края на войната. Въпреки това до пролетта на 1942 г. от прогонените преди от Беломорска Тракия близо 200 000 души българи повече от половината пожелаха да се завърнат. Това бяха предимно земеделски семейства. Българската администрация работеше ефективно и успя да овладее процеса на завръщането, като не допусна стихийност, а заедно с това осигуряваше жилища и възможност за задоволяване нуждите от земя, инвентар и добитък.

Със завръщането на бежанците в «новите» земи в тях се възстановяваха български черкви, училища, читалища и културни центрове благодарение на всеотдайния труд на множество учители, духовници и културни дейци, които освен всички други трудности трябваше да срещнат пасивната или въоръжена съпротива на местното инородно население. Българското административно, стопанско и културно присъствие в «новите» земи се различаваше чувствително от германското и италианското присъствие в окупираните от германски и италиански войски територии. Поради това земите под българска администрация се възстановиха най-бързо след войната.

Начало на комунистическата съпротива

На 22 юни 1941 г. хитлеристките войски нахлуха в Съветския съюз. Войната придоби коренен обрат. Голямата промяна на военностратегическата и военнополитическата обстановка в света се почувствува веднага и в България. В деня на нападението министър-председателят Б. Филов записа в дневника си: «Според получените сведения от София и провинцията войната между Германия и Русия се посреща от населението с изненада и униние».

Същия ден ЦК на БРП издаде позив, който окачестви войната на Германия срещу СССР като «най-разбойническата война», която историята познава. Като главна задача се поставяше искането «да не се допусне по никакъв начин използването на своята земя и своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм». Освен това българските комунисти се призоваваха «да съдействуват за пълния разгром на фашистка Германия и нейната армия». Два дни по-късно разширеното заседание на Политбюро на ЦК на БРП по доклад на Трайчо Костов се изказа още по-категорично. Решението беше да се пристъпи незабавно към подготовка за въоръжена борба срещу хитлеристките нашественици и българските монархофашисти.

Вследствие дългия си опит партийното ръководство в страната беше предугадило този път решението на Задграничното бюро (Г. Димитров, В. Коларов, Станке Димитров (Марек) и Г. Дамянов). Задграничното бюро одобри решението на Политбюро и на 1 юли му изпрати допълнителни разяснения: «На дадения етап на световната война — се казваше в специалната резолюция — не стоят задачи нито за пролетарска диктатура и съветска власт, нито за социализъм... Сега трябва да има само един фронт — антифашисткият фронт, и никакви други».

Комунистите никога не обясниха свястно защо на 1 март 1941 г. условия за въоръжена съпротива нямаше и как те изневиделица се появиха на 22 юни същата година.

На 5 август Г. Димитров изпрати до Антон Иванов директива, която ясно показва в чии ръце бе поставено ръководството на българската комунистическа съпротива. Ставаше дума да се вдига или да не се вдига въстание. «След щателно обсъждане на въпроса в най-авторитетно място (явно с висши съветски органи, а защо не и със самия Сталин? — бел. авт. С. Г.) дойдохме единодушно до извода, че въстание в настоящите условия би било преждевременно и обречено на разгром... Сега трябва да се набират сили, да се готвим, да укрепваме позициите в армията и в стратегическите пунктове.»

Съществуват в марксистката историография стотици малки и големи изследвания, които разглеждат някои или всички аспекти на въоръжената съпротива през 1941–1944 г., и въпреки това отговор на някои немаловажни въпроси няма. Например беше ли съпротивата законна? Естествено пред марксизма като идеология такъв въпрос не може въобще да стои. Революцията и всякакво друго насилие за него е нормален и дори закономерен начин за извършване на коренни обществено-политически промени. Но това, че марксизмът не си задава някои въпроси, не означава, че те въобще не съществуват.

Някъде докъм края на 50–те години под влияние на комунистическата пропаганда от времето на войната се пишеше в историческите работи, че България след 1 март 1941 г. била под «немскофашистка окупация». Впоследствие тази очевидно невярна постановка беше изоставена. И наистина страната беше запазила всички характеристики на своята държавност, а и важни черти на своя суверенитет. Тогава дойде пък марксистката историографска гордост, че България единствена от страните сателити на Германия имала силно изразена въоръжена съпротива. Но след като страната притежаваше всичките необходими държавнически атрибути, то единственият законен начин за противопоставяне на властта беше легалната опозиционна дейност. При това в България тази дейност се ограничаваше, но се допускаше. Насилието беше противозаконно. То беше и двойно противозаконно, защото съпротивата се ръководеше отвън и в интересите на чужда държава. Извинението с присъствието на германски войски в страната е несериозно. Наистина от време на време изгаряше по някой склад с кожухчета, предназначени за германските войски, или пък се оплячкосваше по някоя мандра (любим борчески обект за партизаните) с кашкавал за немските войници. Въоръжената борба обаче се водеше с много малки изключения против българската войска и полиция. Жертвите на индивидуалния терор също бяха българи.

Законно основание за съпротива имаха може би само евреите, които според приетите закони се обявяваха за втора категория граждани и бяха подложени на преследвания. Поради това и техният брой в съпротивителното движение беше значителен. Имаше в него също арменци, мюсюлмани и др. народности.

Има и нещо друго. Периодът от 1941–1944 г. беше покрит с плътна историографска «съпротивителна» завеса, сякаш че по това време освен съпротива и ограбване на българското стопанство от германците друго не е имало. Други проблеми и аспекти се разглеждат спорадично и немарливо.

Няма дума, че съпротивата е важен проблем, но поне докъм втората половина на 1943 г. той не стоеше в центъра на политическата сцена. В началото съпротивата се изразяваше в саботажни действия на бойни групи в големите градове. Появиха се и малобройни партизански чети. Все пак до есента на 1943 г. броят на партизаните едва ли надвишаваше 750 души.

На 23 юли 1941 г. от съветска територия започна предавания радиостанция «Христо Ботев». Тя се ръководеше от ЗБ. По-късно през есента в разрез с международните норми пак от съветска територия започна да предава на вълните на Радио София и радиостанцията «Народен глас» с говорител члена на ЗБ Станке Димитров (Марек). Емисии на български език имаше и Радио Москва.

На разположение на ЗБ, пряко подчинено на специални съветски органи, в страната през 1941 г. имаше около 10 хил. комунисти и два пъти повече ремсисти, без да се броят симпатизантите. Това не беше значителна обществена сила, но със своята организираност, дисциплина, вкус към конспиративност и безогледност в използването на насилие те можеха да създадат доста проблеми на властите.

Правителството, царят и военното разузнаване бяха наясно с намеренията на Хитлер на изток доста преди 22 юни. Изглежда, че между главните и недотам главни световни фактори само за Сталин хитлеристката агресия срещу Съветския съюз беше пълна изненада.

Властите в България предусещаха не само нападението, но добре познаваха и «своите» комунисти, та предвидиха и реакцията им. На 22 юни заседаваше спешно не само Политбюро на БРП, но и правителството. Интересното е, че на тези заседания, както впоследствие се оказа, се е осъществило нещо като «национално съгласие». Правителството не по-малко от комунистите желаеше да не допусне изпращане на български войски на Източния фронт. Но то се оказа готово и да нанесе превантивен контраудар срещу комунистическата конспирация. Беше взето решение за засилване наблюдението над комунистите и за бързо неутрализиране на по-видните партийни и ремсови функционери. Комунистическите народни представители бяха поставени под домашен арест, а по-късно — касирани.

Полицията действуваше бързо, брутално и сръчно. Бяха заловени 222 активни комунисти, които бяха въдворени в концлагери. Открити и обезвредени бяха много от бойните групи в градовете. Разкритията и провалите на партийни и ремсови организации следваха един след друг. Основното средство на полицията — агент-провокатори, бяха внедрени в партията.

Съветските отговорници за българската съпротива не ще да са имали високо мнение за местното ръководство на партията. В края на август с две подводници и няколко самолетни рейда (посредством парашути) в България бяха доставени 56 български политемигранти. Подводничарите и парашутистите бяха обучени в СССР и бяха изпратени, за да възглавят съпротивата в България. Българската полиция обаче се справи, общо взето, добре с тях. Осемнадесет души бяха убити в сражения, трима се самоубиха, а двадесет и осем бяха заловени. Само седем души оцеляха за предназначението си.

Чрез агент-провокатор беше разкрита и заловена по-голямата част от състава на ЦК. Технически сътрудник на ЦК беше и талантливият поет-комунист Никола Вапцаров. Партията не оцени таланта му, като направо го пожертвува, възлагайки му най-отговорни и опасни постове. Въпреки почти пълните признания на процеса срещу ЦК бяха издадени дванадесет смъртни присъди. Една от тях беше тази на Н. Вапцаров. Трайчо Костов беше осъден само на доживотен затвор благодарение на личната намеса на царя.

Много голяма част от партизаните и техните ятаци бяха членове или симпатизанти на различни крила на БЗНС. Партизанските чети приютиха обаче и някои престъпни елементи.

Курсът на въоръжена борба на БКП беше възприет и от средите на «Звено» и на Военната лига, които не разчитаха на партизанското движение, а на един успешен преврат. Останалата част от опозицията вмести дейността си в законните рамки на участие в Народното събрание и на мирни форми на противопоставяне на правителството. Представителите на опозицията също бяха подлагани на преследвания, арести, интернирания, които обаче бяха по-меки от мерките срещу комунистите.

В първите няколко месеца след присъединяването към Тристранния пакт положението на България беше сложно, но не по-тежко от това на останалите европейски съюзници на Германия. Най-значителният фактор за поддържане на що-годе външна и вътрешна стабилност беше обстоятелството, че за разлика от Италия, Унгария, Румъния, Словакия и Финландия България съумя да остане вън от войната на Германия със Съветския съюз.

В последно време в печата проникнаха множество предположения за възможна посредническа роля на България между Съветския съюз и Германия през есента на 1941 г. Убедителни документални доказателства за това още не са представени, но вероятността за посредническа мисия на България не би трябвало да се отхвърля с лека ръка. Ако Сталин действително е искал да направи големи отстъпки на Хитлер, за да излезе от войната с Германия, то той едва ли би могъл да намери по-добър посредник от българската дипломация. Тя и българският цар и преди това бяха доказали, че притежават достатъчно такт, умение и дискретност за изпълнение на подобна мисия. При това България беше запазила дипломатическите си отношения със Съветския съюз. Някоя от неутралните страни едва ли би могла да бъде предпочетена, тъй като връзките на европейските страни с Англия и САЩ бяха силни и съществуваше опасност от изтичане на информация, което за Съветския съюз беше твърде нежелателно. Тъкмо по същото време се водеха усилени англо-съветски преговори за оформяне на техния антигермански съюз, което се насърчаваше и от Щатите.

Крехката и относителна стабилност на България беше описана в средата на октомври 1941 г. по следния начин от един добре информиран външен наблюдател — американският пълномощен министър в София Джордж Ърл:

«1. Царят е по-популярен от когото и да било преди, защото (първо) той пази страната вън от войната и (второ) спечели за България повече територия, отколкото някой е могъл да се надява. Неговата популярност ще продължава дотогава, докато страната му остане в мир.

2. Днес царят има абсолютна власт. По един дискретен и деликатен начин, без никога да показва своята намеса, той управлява България точно така, както желае.

3. Без да участвува във войната, той подпомага Германия против Русия по всички възможни начини, считайки като почти всички състоятелни българи, че болшевизмът е далеч по-голяма опасност за България, отколкото германският националсоциализъм.

4. Аз мисля, че царят не обича германците, но вярва, макар и не толкова, колкото преди, че могат да спечелят войната. Обаче ако Германия започне да показва признаци на поражение, България ще бъде между първите, които ще напуснат потъващия кораб.

5. Че царят не желае да разруши всичките си мостове за отстъпление, личи от неговото крайно внимателно и приятелско отношение към мене лично и към легацията, макар някои от колегите ми да ме уведомяват, че в очите на германците «аз съм най-непопулярният човек».

Външнополитическото равновесие на България беше много уязвимо. То се основаваше на обстоятелството, че България, бидейки съюзник на воюващата Ос продължаваше да бъде невоюваща страна.

Всяко значително изменение на военнополитическото развитие в света поставяше под въпрос това равновесие, още повече че то зависеше и от способността на България да устои на германския натиск. Същността и действителните размери на българския суверенитет постоянно бяха подлагани на изпитание и проверка.

Не изминаха и два месеца след написването на цитирания по-горе документ, когато дойде японската атака над Пърл Харбър, което окончателно определи мястото на Съединените щати като участник в световната война. На 11 декември съюзните на Япония Италия и Германия също влязоха във война със САЩ. Те поискаха България да се присъедини към тях. Правителството се подчини и два дни по-късно с одобрението на Народното събрание беше обявена война на САЩ и на Англия. Обяснението беше, че войната ще е «символична» и без конкретни последствия за България. Естествено, както съюзът с една велика държава не може да бъде равноправен, така и войната с велика държава не може да бъде «символична». Обявяването на войната беше извършено по настояване на съюзниците, но невъзможността да се устои на техния натиск показваше ограничеността на българския суверенитет. Царят осъзнаваше напълно състоянието. Той прие с раздразнение официалното въвличане на България във войната. По вече утвърдения си навик той поне пред непосредственото си обкръжение хвърли вината за новата неприятност върху правителството. Пред своя душеприказчик Любомир Лулчев царят заяви, че нямал нищо общо с обявяването на войната и наруга с нецензурни думи министрите си. Това беше ненужно. Откакто царят беше поел (макар и задкулисно) пълнотата на властта, за всичко — и хубаво, и лошо, което ставаше в и с България, отговорността носеше лично той.

Международното положение на България беше парадоксално. Тя нямаше никакви собствени мотиви да обяви война на САЩ, но го направи. Обратно — поведението на Съветския съюз даваше поводи за скъсване на отношенията и за обявяване на война, но България не го стори. Враждебни и несъвместими с международното право бяха рейдовете на съветски подводници и самолети, нарушаващи българското териториално пространство и доставящи в страната въоръжена чужда агентура с очевидно противодържавно предназначение. В България беше разкрита и широка съветска шпионска мрежа. На всичкото отгоре СССР заради свои интереси ръководеше въоръжената комунистическа съпротива, чиято крайна цел беше насилствено сваляне на официалната власт. Въпреки това България не само че не обяви война на СССР, но и всячески се стремеше да я избегне. За щастие тя съумя в тези си усилия въпреки бруталните германски настоявания в обратен смисъл. Това българско поведение беше оценено «по достойнство» от Сталин. Доказателството: на 5 септември 1944 г. Съветският съюз без какъвто и да е повод вероломно обяви война на България, с което подготви бъдещата си фатална намеса във вътрешнополитическия живот на страната.

България не стоеше много добре и спрямо малките държави в Оста. Те настояваха в Берлин да се сложи край на «привилегированото» й положение и България да влезе във войната със Съветския съюз като всички тях. Румъния беше получила от германците огромни съветски територии (извън Бесарабия и Северна Буковина) заради участието си във войната. Тя обаче до август 1944 г. непрекъснато интригуваше в Берлин срещу България с цел да получи обратно цяла Южна Добруджа или част от нея като по-верен и по-заслужил съюзник на германците.

Понякога се наблюдаваше и обратна тенденция — за съгласуване политиката между Унгария, България и Румъния по отношение на големия им покровител Германия. Към края на войната се правеха дори слаби сондажи за общо напускане на «потъващия кораб». Взаимните подозрения обаче бяха силни, страхът от германското възмездие голям. Поради това елементите на сътрудничество между малките германски съюзници се разпукваха като сапунени балони едва ли не в момента на своята поява.

През зимата и пролетта на 1942 г. България беше подложена на силен германски натиск, за да скъса официалните отношения със Съветския съюз. Положението на царя и правителството се утежняваше от обстоятелството, че германският дипломатически натиск се комбинираше случайно или не и с действията на крайно дясната профашистка опозиция. Тя се състоеше от немалобройните привърженици на проф. Ал. Цанков, а също и от Националните легиони, намиращи се под ръководството на генералите Никола Жеков и Хр. Луков. Профашистката опозиция обвиняваше царя и правителството в недостатъчно твърда прогерманска политика, с каквато те свързаха осъществяването на българските национални идеали. Цар Борис лично се намеси, за да предотврати насърчаването на опозицията от страна на официални германски институции и ведомства.

Междувременно правителството сравнително добре успяваше да се справя със стопанската обстановка в страната, влошена поради значителните разходи по поддържане на свои и германски военни части и поради големи задължения към Германия. Още в началото на 1941 г. бяха приети закони за стимулиране на селскостопанското производство и животновъдството, за опрощаване на някои задължения, за данък върху военновременните печалби, за пенсиониране на членовете на селскостопанските задруги.

Заедно с това се приеха нови закони, ограничаващи дейността на опозицията. Чрез тях държавата засилваше контрола си върху обществения живот и формите на сдружавания на гражданите. Нови регламентации бяха наложени в овреме одържавените профсъюзи. Държавата пое пълния контрол и върху издаваните учебници. Премахната на практика беше автономията на университета и на читалищата. В Народното събрание гласът на опозицията можеше да се чуе само чрез силните речи на Н. Мушанов и Петко Стайнов (те протестираха остро и срещу «символичната» война).

През април 1942 г. беше извършено обновяване на кабинета. Колебливите, проявяващи съмнения в германската победа министри Ив. Попов и Т. Даскалов напуснаха правителството.

На 17 юли 1942 г. по радиостанция «Хр. Ботев» от Москва беше прочетена програма на Отечествения фронт за спасяването на България. За такава организация никой в страната не беше чувал, но ето че тя имаше и наименование, и разгърната програма. По-късно през септември 1942 г. в брой 1 на в. «Работническо дело» беше публикувана декларация на БРП, с която се обявяваше, че партията приема програмата на ОФ за своя програма. От тази декларация личи, че инициативата за изграждане на ОФ принадлежала на «група общественици».

Кои бяха тези общественици? Къде те се събраха, за да обсъдят такава една разгърната програма? Кога и за колко време я обсъдиха? Имаше ли разногласия по някои точки или алтернативни предложения? Повечето от тези въпроси са наивни. Понякога обаче историческото знание има нужда от отговор тъкмо на наивни въпроси, за да внесе яснота в сложната си материя.

«Обществениците», знае се, бяха българските комунисти в Москва — Димитров, Коларов и други като тях, оцелели от сталинския терор. Тяхното революционно минало беше навнесло много кървави бъркотии в близката до онова време българска история в полза на право или криво разбрани съветски интереси. За поредна гигантска провокация ли става дума, биха се запитали много от истинските общественици в България. И дали инициативата беше на българските комунисти в Русия или на техните хазяи? Че Коларов и Димитров можеха сами да съчинят една отечественофронтовска програма, едва ли има съмнение. Те обаче не можеха да пристъпят към нея и още по-малко да я обявят без съответно височайше разрешение.

В края на 1941 и началото на 1942 г. германските войски претърпяха голямо поражение под Москва. Малко след това обаче те се съвзеха и през 1942 г. Германия достигна своя военен апогей. Съветският съюз, върху когото легна главната тежест на ужасяващия натиск на германската военна машина, повече от всякога се нуждаеше от всякаква помощ и отвсякъде. Противогерманските действия от всякакъв вид в тила на райха бяха една от важните грижи на съветската военновременна стратегия. Разстройването на единството на германските сателити с райха и внасянето на противоречия и сред малките съюзници на Оста беше съставна част на тази стратегия. Дванадесетте точки на отечественофронтовската програма трябваше също да й служат. Независимо от присъствието на неизбежен военновременен пропагандистки баласт положенията, залегнали в програмата, бяха много грижливо формулирани, за да привлекат колкото се може по-голяма част и от така наричаните буржоазни антифашистки сили.

Измежду дванайсетте неотложни задачи № 1 беше «да не се допусне въвличането на България в престъпната, гибелна за българския народ хитлеристка война». Тази точка би могла да привлече цялата нефашистка опозиция. В нейна полза биха се произнесли и много от правителствените привърженици и с положителност — самият цар Борис, който на практика с маневрената си политика работеше за изпълнение на най-важния пункт от отечественофронтовската програма. Както и тази, следващите точки приличаха повече на призиви, отколкото на изпълними в близко бъдеще предначертания. Искаше се оттеглянето на българския окупационен корпус от Сърбия. (Според Н. Мушанов това не бивало да бъде непосредствена задача. Тя можела да се осъществи след решаването на българския национален въпрос, за който впрочем по стар комунистически рефлекс в програмата имаше само няколко неясни думи за споразумение с балканските народи чрез дружба и сътрудничество на България със СССР, Англия, САЩ и др. на основата на Атлантическата декларация. Становището на Мушанов се споделяше от нефашистките и некомунистическите сили). Искаше се още разкъсването на съюза на България с Германия и с Оста; спиране на износа на храни и материали за нея; политическа амнистия; премахване на антиконституционните закони; да се изтръгне армията от ръцете на «монархофашистката клика» и да се дадат политически права на военните; да се разтурят фашистките организации; да се осигури народният поминък; да се изкорени расовата ненавист.

Официозните доскоро тълкуватели на партийната идеология и тактика първо цитират и после с упоение преразказват всички точки на отечественофронтовската програма и посочват коя от тях как някога я е измислил и използвал Ленин в далновидната си (а тя беше вероломна) политика за завземане на властта. Краят на анализа обаче съдържа хвалби не за това, което се съдържа в програмата, а за това, което липсва в нея, а именно специфично комунистическите, антикапиталистически задачи. Това било, за да се примамят масите («още неподготвени») и буржоазията и да не би да се обидят Англия и САЩ. Успокоение, че социалните цели не са забравени, носеше само партийното коварство в Ленинов стил — че в хода на борбата партията можело и трябвало да насочва масите към победа на демокрацията така, че да бъдат катурнати и демокрацията, и капитализмът, та да се установят диктатурата на пролетариата и «благоденствието» на комунистическия тоталитаризъм. След като се свърши с апологията на партийното двуличие (обикновено наричано «реализъм», «гъвкавост» или «способност за компромиси»), започват жалбите от нефашистката опозиция в стил колко подозрителна и недоверчива била тя към «чистите» подбуди на комунистите.

По нареждане на «групата общественици» от Москва ЦК на БРП веднага започна дейност във връзка с програмата на ОФ. Отговорници за нея бяха Цола Драгойчева и Кирил Драмалиев. В работата се набелязаха два подхода. При единия на ОФ се гледаше като на партийна коалиция, при другия — като на движение. Първият подход се прилагаше към буржоазните водачи, а вторият — към масите.

ЦК на БРП бързо влезе във връзка с всички нефашистки партии и групи. Готовност за включване в ОФ проявиха само представители на «Звено» и на БЗНС «Пладне».

В различните му варианти отказът на буржоазните дейци от взаимодействие с комунистите съдържаше два основни мотива. Единият се отнасяше до отхвърляне на незаконните способи на съпротива, прилагани от БРП. Другият слагаше ударение върху нереалистичността и несвоевременността на формулираните в програмата задачи. Често в оценката на положението се чуваха и оптимистични изказвания за ролята на царя, който щял навреме «да напусне германците и да се прехвърли в служба на съюзниците» (Н. Мушанов).

В същото време активистите на БРП и РМС получиха указания да влизат в непосредствена връзка с масите. Започна организиране на комитети на ОФ по места, които, доколкото се създадоха, се превърнаха в поделения на партията.

Спасението на българските евреи

В изготвения през 1942 г. в Германия план за така нареченото «окончателно решение» на еврейския въпрос в цяла Европа срещу името на България беше внесена цифрата 48 хил. евреи. Те трябваше да бъдат депортирани в източните области на райха (Полша) и върху тях да се приложи «окончателното решение» — умъртвяването им.

До началото на 40–те години в България еврейски въпрос не беше имало. Антисемитизъм като проява на обществена, етноцентрична и психологическа неприязън — също. Антисемитизмът обаче беше един от главните пунктове в идеологията на националсоциализма и в неговата практика. Правителството, решило да се присъедини към Тристранния пакт, трябваше да се приспособява и към противоеврейските фобии на своя голям съюзник. Малко повече от два месеца преди подписването на протокола за участие в Тристранния пакт в Народното събрание беше внесен законопроект за Закон за защита на нацията (ЗЗН). Опозицията (включително и проф. Ал. Цанков) разкри антиконституционната същност на законопроекта. Множество обществени, професионални организации, Светият синод, отделни видни личности с протестите си подкрепиха опозицията. Независимо от това на 24 декември 1940 г. ЗЗН беше приет от правителственото мнозинство. В много отношения ЗЗН копираше германските антиеврейски закони. Законът имаше комплексен характер. Първият дял имаше «заклинателен» характер и беше озаглавен «За тайните и международни организации», където се развиваше и преследваше идеята за световния ционистки заговор. Ограничителните разпоредби забраняваха на лица от еврейски произход да бъдат приемани за български поданици, да бъдат избираеми, да заемат държавни, общински и други служби, да се откупуват от военна служба, да встъпват в брак или в извънбрачно съжителство с лица от български произход, да държат българи за прислуга. Бяха предвидени и ограничения при постъпването в учебни заведения и т. н. Освен това се въвеждаше и разорителен данък върху еврейското имущество.

Тормозът над еврейското население, упражняван от властите, се засилваше с натиска, идващ от германска страна. Жълти звезди, конфискации на имущества, устройване на принудителни еврейски бригади за тежка физическа работа и др. подобни съставляваха външната страна на едно неравноправно положение, налагано по «законен път».

Българското население, държавни служители (понякога срещу подкуп), включително висши чиновници и сановници правеха възможното за обезсилване на практическото приложение на ЗЗН и за намаляване на отрицателните му последствия върху живота на евреите. Царят, който имаше доста еврейски приятелства, поощряваше задкулисната съпротива срещу противоевропейските мерки и сам дискретно санкционираше редица индивидуални действия в подкрепа на еврейските семейства. В многонационалната «синя» кръв на Борис III положително имаше и няколко еврейски капки. Царят сигурно ще си е спомнил, че навремето Кобургготския дом сам търсеше сродяване с богатото унгарско покатоличено еврейско семейство Кохари и го получи чак като прикачи тяхното име към това на Кобургите. Впоследствие беше необходимо специално разрешение от папата, за да отпадне тази плебейско-еврейска съставка от наименованието на аристократическия род.

Независимо от всичко обаче обръчът около българските евреи се затягаше. През август 1942 г. беше създадено Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ). Неговият началник Александър Белев се беше обучавал в Германия на антиеврейско законодателство и беше черпил от богатия германски практически опит. Той започна педантична подготовка за изземане на еврейските имущества, за съсредоточаване на софийските евреи в провинцията и за привеждане на цялото еврейство в готовност за депортация. Българското правителство обаче внимателно отклоняваше германските покани да започне операцията по депортирането.

През февруари 1943 г. под силен германски натиск беше подписана спогодбата Белев — Данкер, според която 20 хил. евреи от «новите» земи трябваше да бъдат депортирани. Понеже в «новите» земи нямаше повече от 14 хил. евреи, Белев беше готов да включи в квотата 6 до 8 хил. български евреи. Царят обаче забрани тяхната депортация.

На 17 март 1942 г. депутати от Народното събрание, които включваха опозицията заедно с Ал. Цанков и с подпредседателя на парламента Димитър Пешев, изпратиха остър писмен протест до министър-председателя по повод антиеврейската политика на правителството. Въпреки това през март около 11 400 евреи от Тракия, Македония и Пиротско бяха депортирани в Полша. Освен всичко друго това още веднъж доказа колко крехък беше българският суверенитет и колко нездраво скрепени за българската държава бяха «новите» територии. Между другото българските власти до края на пребиваването си в «новите» земи не направиха дори опит да изпратят в Народното събрание техни представители.

През пролетта на 1943 г. опасността и за българските евреи нарастваше ежедневно. Лом и Сомовит бяха избрани за етапни центрове, в които да се съсредоточат българските евреи, откъдето до края на септември трябваше да бъдат депортирани. Започна се със заповеди за изселване на софийските евреи. Българската общественост настръхна. В защита на евреите се надигнаха общественици, политици (включително правителствени симпатизанти), висшият клир, най-значителните имена сред интелигенцията и много, много обикновени хора. Напрежението в столицата достигна своя връх по време на празника на българската култура 24 май. След това всичко някак утихна, без да последва някаква драматична развръзка с щастлив или нещастен край. Нещата се развиха в типичния за Борис маневрен стил на делнична неопределеност и сръткавост. Депортирането на българските евреи не беше отменено, но то и не се състоя. Изселванията и приложението на антисемитските закони продължиха, но евреите на България не споделиха съдбата на съплеменниците си от Германия, от окупираните територии и от сателитните на райха държави. В България евреи загинаха, но заедно с българи в борба за една лично от тях избрана политическа кауза, а не защото бяха евреи.

Спасяването на българските евреи беше непознато явление за тогавашна почти изцяло покорена Европа. То беше заредено с важен непосредствен политически смисъл, като показа, че орязаният български суверенитет все още съществуваше и намираше сили за изявата си. Това беше постижение за цялата нация, без да се изпуска важната роля на двореца и дори съдействието на отговорни представители на властвуващия режим. Още по-големи са дълбоките исторически, морални и чисто хуманитарни измерения на спасяването на българските евреи.

Опазването на страната от пряко участие във войната, недопускането дори на символични български бойни формации на Източния фронт беше другото голямо българско национално постижение в годините на войната. То имаше същия непосредствен политически смисъл, както и перспективни измерения, подобно на спасяването на евреите.

«Камуфлажно» време»

Залезът на германската военна мощ започна да става видим от края на 1942 г. През октомври силите на британския генерал Бернард Монтгомъри разгромиха при Ел Аламейн в Северна Африка армията на ген. Ервин Ромел. Още по-блестяща беше съветската операция при Сталинград, където на 2 февруари 1943 беше пленен остатъкът от 6–а армия заедно с командуващия я фелдмаршал фон Паулус. Стратегическата инициатива преминаваше в ръцете на съюзниците.

България беше чувствителна към големите военнополитически промени в света. Германия и Съветският съюз подложиха на силен натиск своите клиентели в страната. Райхът изискваше от правителството «да се стегне» и да се справи с въоръжената опозиция. В резултат на това се засилиха преследванията на партизаните от пролетта нататък, но нелегалната съпротива не бе сломена.

От своя страна Съветския съюз чрез ЗБ настояваше пред «своите хора» да се масовизират и да повишат своята вредителска ефективност. Съпротивата обаче не беше толкова силна, че да провежда значителни акции. Затова пък «черните ангели» от градските бойни групи на Славчо Радомирски успяха да хвърлят в паника столицата чрез изпитания метод на индивидуалния терор.

Като начало екзекуторски екип ликвидира един агент-провокатор. На 12 февруари 1943 г. в собствената му квартира беше застрелян ген. Христо Луков. Два месеца по-късно, рано сутринта в центъра на София същата участ постигна бившия социалдемократ, тогава редови правителствен депутат Сотир Янев. През май посред бял ден куршумите на терористите покосиха жестокия комунистически гонител, бившия директор на полицията полк. Атанас Пантев.

Софийските улици и дори собствените им домове станаха опасно място за големци. В изпълнената със страх обстановка обаче имаше и ирония. Куршумите на убийците сякаш бяха предназначени да правят услуга на царя. Луков и Пантев бяха крайно прогермански настроени. Техните остри критики срещу Борис и правителството, че не са намерили полагаемото място на България във войната на страната на Германия, създаваха затруднения на Борис в политиката му за неучастие във военните действия. За кратко време дори възникнаха подозрения, че дворецът има пръст в покушенията.

Следващата набелязана жертва беше техническият отговорник за заглушаване на радиостанция «Хр. Ботев». Този път в два последователни неуспешни атентата загуби понесоха и терористите. Масираните действия на полицията заплашваха да изтребят до крак малкото оцелели «черни ангели». ЦК, смъмрен и от ЗБ, сне четиримесечния курс на индивидуален терор.

След описаните събития нито Германия беше доволна от ефикасността на правителството, нито Съветският съюз — от борческите възможности на ЦК на БРП. Интересно е, че в отговор и правителството, и ЦК приложиха една и съща оправдателна тактика. Те развиха широка камуфлажна дейност, за да докажат, че все пак нещо вършат. През пролетта и лятото на 1943 г. правителството изготви и се опита да приложи план за създаване на обществено-политическа организация Български народен съюз, наречен отпосле Обществена сила като ефективна трансмисия между властите и масите. Населението посрещна с видимо безразличие правителствената инициатива.

По същото време ЦК реши да обяви, че настъпва нов етап в развитието на антифашистките сили. Разработен беше амбициозен оперативен план. Партизанските чети бяха претенциозно наречени Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА) със свой Главен щаб. Страната беше разделена на 12 въстанически оперативни зони (ВОЗ), също със свои щабове. Новата шарка върху лицето на съпротивата обаче не промени нейната същност. Населението (включително комунистите) отказваше да попълва партизанските чети. Тр. Костов дори от затвора предупреди, че престараването с курса на масовизация на съпротивата може да вкара партията в изолация.

Известно оживление в дейността на партизаните настъпи през лятото на 1943 г. То бе ознаменувано с разгром на редица мандри и с набези в незащитени села, където бяха наказвани кметове и сътрудници на властта.

Отечественият фронт също показа външни признаци на действеност. На 10 август беше създаден Център на ОФ. БРП беше представена с К. Драмалиев, «Пладне» — с Н. Петков, Социалдемократическата партия — с Григор Чешмеджиев, «Звено» — с Д. Казасов. «Значимостта» на събитието по нищо не се усети в страната.

Държавната криза (1943–1944)

През лятото на 1943 г. в Европа протичаха събития, които уверено водеха към вече неизбежния край на войната. На 10 юли беше извършен англо-американски десант в Сицилия. Към края на месеца Италия практически излезе от войната и дори ангажира значителни германски военни сили. През август на Източния фронт при Курската дъга се водеше гигантска битка. На 23 същият месец германците там претърпяха пълен разгром. Предстоеше навлизането на съветските войски в Полша и техният поход в Европа към сърцето на Германия — Берлин.

Сред управляващите и буржоазната опозиция в България възникнаха прогнози за скорошен съюзнически десант на Балканите. Посрещана с тревога от едни и с надежда от други, тази перспектива във всеки случай изглеждаше по-благоприятна от възможността в България един ден да влезе Червената армия. Българската дипломация с одобрението на двореца направи опити да влезе във връзка със западните съюзници. Тези опити обаче бяха неофициални и нерешителни, пък и не срещнаха поощрението на ответната страна.

По време на битката при Курската дъга Хитлер привика цар Борис при себе си в Главната квартира на Източния фронт. Срещата се състоя на 14 август. За разлика от много подобни срещи този път Хитлер разиграл пред царя буйствени, гневни сцени. Според някои сведения той безапелационно поискал българско военно участие на Източния фронт, но срещнал отпор от страна на Борис III. На 15 август унил и обезсърчен царят се завърна в София. На 28 август той почина.

Внезапната смърт на царя от тогава до наши дни поражда съмнения, че не е естествена. Възникнаха версии за отравянето му от германци, италианци, англо-американци, руснаци и български комунисти. Съществува мнение, че царят се е самоубил. Силни поддръжници има и тезата, че Борис III се е поминал от естествена смърт. Въпросът остава открит. Както и да е, но смъртта на царя беше голямо събитие за България. Тя беше посрещната едва ли не с общонационална скръб. С тъга и загриженост за бъдещето на България възприеха кончината му дори неговите политически противници.

Изглежда, безспорно е, че смъртта на Борис Кобургготски беше и последният негов крупен политически акт. Поради нея и след нея въпросът за изпращане на български войски на Източния фронт постепенно загуби своята сериозност. Германците смятаха, и може би с основание, че царят като личност и като институция беше единственият обединителен и стабилизиращ фактор в българското общество. В силата на режима, наследил Борис, те нямаха голямо доверие. Не беше много политично да се изпращат синовете на България на Изток във време, когато повсеместно в нея гаснеха надеждите в непобедимостта на германското оръжие. Българските войници с русофилството си едва ли биха били полезни на руския фронт, пък и България вероятно би се превърнала в размирен и опасен за германците тил.

Поради малолетството на Симеон беше съставено регентство от брата на Борис княз Кирил, проф. Богдан Филов и бившия военен министър Никола Михов. Регентството беше одобрено с открито гласуване на Народното събрание. Началните ходове на режима не вещаеха нищо добро. Конституцията предписваше, че член на царското семейство не може да участвува в регентството и че то трябва да бъде гласувано от Велико народно събрание. Така че регентството беше противоконституционно и по състав, и по начин на утвърждаване. В страната възникна особена положение на незаконност. Незаконната съпротива се противопоставяше на незаконния режим. Това напомняше обстановката от 1923–1925 г., когато и правителствените, и комунистическите действия бяха незаконни. Правните аспекти на ситуацията бяха външен израз на държавната криза в България през 1943–1944 г. Тази криза все още не беше се превърнала в пълна обществена криза. Отказът на режима да проведе избори за ВНС очевидно говореше за неувереност в обществената реакция и за страх той да се види изправен пред парламент с много опозиционни представители. От друга страна, съпротивата далеч не бе така всенародна, както я представяха понякога комунистите. Режимът не беше силен, а съпротивата беше все още слаба. У тези две страни обаче беше оръжието и въоръженото им противопоставяне внасяше задълбочаващи се черти на гражданска война в положението. Изменението в съотношението на силите вътре в страната зависеше от общия ход в развитието на войната, а това означаваше отслабване на режима и засилване на съпротивата.

С първите си стъпки правителството се зае да заздрави положението си в страната. То разгласи решението си да помилва разкаялите се партизани и ги призова да напуснат нелегалната си дейност. Резултатът не беше удовлетворителен. За борба с партизаните през октомври 1943 г. започнаха да се създават военно-полицейски формирования, така наречените ловни дружини. Те трябваше да придобият съответен опит, за да изпълнят предназначението си за водене на бойни действия в условията на партизанска война. Това беше преход към създаване на държавна жандармерия в подчинение на МВР. Тя обаче трябваше да има военна подготовка и дисциплина. Законът за държавната жандармерия беше гласуван на 26 януари 1944 г.

През 1944 г. съпротивата се разрастваше, макар и не с темповете, желани от комунистите. Тя постепенно започна да губи «мандраджийския» си характер. Схватките и понякога сраженията с жандармерията добиваха все по-ожесточен характер. Войната се водеше без всякакви правила и придобиваше изключително жесток характер и от двете страни. Безмилостното взаимно изтребление се разпростираше и върху цивилното население, което даваше много невинни жертви, безоснователно обвинявани, че сътрудничат на едната или другата страна. Затворите се пълнеха. Съдилищата — правителствени или партизански — издаваха бързо изпълняващи се смъртни присъди, но смъртта покосяваше виновни и невинни все по-често и без следа от някакво правно позоваване.

Влошаването на положението на властвуващите стана явно в края на 1943 и началото на 1944 г., когато «символите» на войната с Англия и САЩ започнаха да се изсипват във вид на авиационни бомби над София и над други големи градове. Бомбардировките ставаха все по-жестоки и внасяха силно допълнително разстройство в живота на страната. Външната политика ставаше все по-внимателна, но не и резултатна, защото се основаваше не на действителни, а на вероятностни фактори. Правителството разчиташе на надеждите си за развитието на събитията, а не на действителността. То се въздържаше да поема нови ангажименти спрямо Германия, но не се решаваше да скъса с нея, пък и никой не му даваше някакви гарантиращи подтици в тази насока. Безпочвени бяха надеждите му, че макар и загубила войната, Германия ще остане страна в бъдещата мирна конференция. Също толкова безпочвени бяха и прогнозите за разцепление в коалицията между Съветския съюз и западните съюзници. Продължаващите контакти с англо-американците носеха неофициален характер и бяха посрещани студено. Заедно с това зачестяваха съветските ноти да се прекрати ползването на българската територия за осъществяване на германски военни цели.

Развитието на военнополитическата обстановка в света стимулира англо-американски ориентирана легална опозиция, която се превърна реално в трети политически фактор в страната. Комунистите от ОФ бяха в постоянна връзка с нея, но буржоазните партийни лидери отхвърляха участието си в него. Фактически те бяха единствената политическа сила, която действуваше със стриктно законни средства. По непосредствената инициатива на Н. Мушанов на 1 септември 1943 г. беше създаден център на легалната опозиция, който излезе със специална декларация за промени в политическото положение на страната. Знаменателно беше, че тази декларация беше подписана и от некомунистически представители на ОФ — от звенара К. Георгиев и пладнара Н. Петков. Това беше начало на една тенденция. Възможно е непосредственият подтик за такова действие да е бил продиктуван от желанието на некомунистите в ОФ да започнат да играят някаква балансираща роля в политическия живот или да служат като свързващо звено за създаване в бъдеще на една широка антиправителствена опозиция. Не е изключено обаче те да са имали подозрения в искреността на комунистите поради твърде изменчивата им и конюнктурна политическа линия. И действително «диалектическите» промени в политиката на БРП след 9 септември превърнаха съюзника им Д. Петков в най-голям неин враг.

На 1 юни 1944 г. беше назначено правителство начело с Ив. Багрянов. Новото правителство продължи в същия стил маневреността на старото във външнополитическата област. То засилваше дистанцираността си от Германия, но без да мисли за скъсване с нея, което положително можеше да доведе до окупация на страната с всички ужасяващи последствия. Правителството беше готово да излезе от състоянието на война с Англия и Франция и да изтегли окупационния корпус от «новите земи», за което особено настояваше Съветският съюз. Надеждите бяха да се предотврати по някакъв начин носещото огромна опасност влизане на съветски войски в България.

Развитието на военните действия стесняваше извънредно много маневреното пространство на режима. Пет дни след съставянето му в Северна Франция съюзниците откриха Втория фронт. Червената армия продължаваше настъплението си в Полша. Предстоящо беше влизането й в Румъния. При тази обстановка режимът реши да се справи поне с въоръжената съпротива вътре в страната. След неуспеха на призивите за примирение, помилване и установяване на граждански мир в края на юли и началото на август беше предприет най-големият опит за смазване на партизанското движение. Изтреблението на партизаните и техните помагачи взе небивало жесток характер, като много често влизаха в приложение комплект от военнопрестъпни мерки. И за двете страни вземането на пленници престана да бъде военен обичай. Съпротивата претърпя огромни загуби, но продължи да съществува.

На 20 юли бе проведен неуспешният опит за атентат на полк. Щауфенберг срещу Хитлер. Тази илюстрация на военнополитическото отслабване на Райха пряко тласна управниците на България към по-решителни външнополитически действия. На 22 юли правителството помоли бившия председател на Народното събрание англофила Стойчо Мошанов да проучи възможностите за излизането на България от състояние на война с Англия и с Америка. Правителството изпрати официално предложение до американската страна да започнат преговори за сключване на примирие и мир. И в тази насока обаче нещата се развиваха с безперспективна, макар и обяснима мудност. На 10 август Ст. Мошанов замина за Анкара. У англо-американците обаче, изпълняващи някои договорености със Сталин, липсваше особена охота да преговарят в отсъствието на Съветския съюз.

Междувременно контактите между легалната опозиция и ОФ зачестиха. На 6 август се състоя съвместно заседание на представителите на двете опозиционни сили. Легалната опозиция предложи да се състави широка национална коалиция, която да поеме властта и съдбините на страната. В този дух беше подписана декларация от 13 общественици. Четирима от тях бяха от ОФ, между които и един комунист. На 12 същия месец декларацията беше връчена на регентството. В нея се искаха бързи решения за предпазване на България от пламъците на войната; правителството да не се смята повече за обвързано с Германия, тъй като Тристранният пакт след излизането на Италия от войната повече не съществува; да се излезе от състоянието на война с Англия и Щатите; да се води приятелска политика спрямо Съветския съюз; да се спазва строго Конституцията, прокламираща демократичните права и свободи на гражданите, да се образува конституционно правителство.

Изглеждаше сякаш, че целта, която БРП от средата на 30–те години преследваше, бе постигната. Декларацията всъщност можеше да послужи за основа за създаване на единен общонационален фронт на опозицията. В този момент обаче настъпи поредната извивка в комунистическото поведение. ЦК веднага оповести подписването на декларацията от комунистите като тактическа грешка. БРП, насочвана от ЗБ, възприе курс на самостоятелно завземане на властта посредством доминирания от нея ОФ. В този смисъл от името на ОФ беше издадена отделна декларация.

Правителството също реши да прояви отстъпчивост. Между 17 и 21 август се състоя извънредна сесия на Народното събрание. В програмната си реч Ив. Багрянов възприе много от внушенията на легалната опозиция, на която основа възникнаха търкания между правителството и регентството.

Шеметният ход на събитията обаче лишаваше България от възможността сама да си решава проблемите. На 20 август започна Яшко-Кишиневската операция на Червената армия. На 23 август румънският прогермански режим беше смъкнат. На 24 август новото румънско правителство обяви война на Германия. Съветските войски достигнаха в непосредствена близост до България.

На 26 август регентството реши да пристъпи към създаване на правителство от антифашистки сили. Същия ден излезе и окръжно № 4 на ЦК на БРП. То предвиждаше да се предприемат редица мерки в подготовка за завземане на местната власт от страна на Отечествения фронт. По отношение на централната власт не се казваше нищо конкретно (свалянето на монархофашисткия режим, разбира се, присъствуваше, но то си беше припев на комунистическата пропаганда още от 22 юни 1941 г.). В окръжното липсваха и всякакви конкретни срокове. Съзнавайки слабостта си, комунистите нищо не желаеха да предприемат, без да имат пълната сигурност на съветските танкове зад гърба си. Така че с окръжно № 4 не се започна непосредствената подготовка за завземането на властта, както обикновено може да се прочете. В това отношение то си остана пълен «кьорфишек». Иначе обаче то изигра своята психологическа роля, като подготвяше партийните кадри за настъпващите съдбоносни дни. В политически смисъл окръжното оставяше на партията развързани ръцете и за самостоятелно действие, и за преговори с партньорите от ОФ, и за преговори дори с режима.

На 26 август правителството обяви, че ще спазва «пълен неутралитет» в германо-съветската война, ще продължи сондажите за примирие с Англия, САЩ, ще разоръжава чуждите войски, преминали на българска територия.

На 27 и 29 август регентите водиха разговори с представителите на буржоазната коалиция. Мандатът за съставяне на правителството беше предоставен на Константин Муравиев от «Врабча 1». В кабинета влязоха петима представители на БЗНС «Врабча 1», трима на Демократическата партия, един — на Народняшката, и един безпартиен. Няколко министерства без титуляри се пазеха за членове на ОФ, който под натиска на комунистите не участвуваше в преговорите за съставяне на правителство. В лицето на военния министър Иван Маринов обаче ОФ имаше свой съчувственик, макар той официално да не представяше фронта. На 6 септември Ив. Маринов дори заяви на регентите, че властта трябва да се предаде на ОФ.

На 4 септември програмната декларация на правителството обозначи решителен преход към възстановяването на демокрацията. То заяви, че преустановява изпълнението на смъртните присъди, и обяви амнистия. Разпускаше се XXV ОНС. Разтуряха се всички фашистки организации. Отменяше се антиеврейското законодателство. Разформироваше се жандармерията. Реши се освобождаването на Б. Филов от регентския съвет. Обяви се за излизането от състояние на война с Англия и САЩ и за скъсване на съюзните отношения с Германия. На 6 септември на нея и бе обявена война.

Естествено такава широкообхватна програма не можеше да бъде осъществена за няколко дни. Репресивните структури на старата власт едва що започваха да се рушат, и то отгоре надолу. През краткото управление на Муравиевото правителство и особено през първите му дни стълкновенията между полицията и партизаните не намалиха ожесточението си.

Отношенията с Германия бяха един от най-невралгичните проблеми на правителството. Скъсването с нея не трябваше да доведе до окупация на страната (Унгария например беше окупирана от германски войски, въпреки че беше германски съюзник). Тъкмо пленяването на Щаба на българската дивизия в Скопие на 4 септември доведе до решението да се обяви война на Германия. Министерският съвет заседаваше по въпроса, когато дойде и другата разтърсваща новина — на България бе обявена война от Съветския съюз. Денят беше 5 септември 1944 г.

Ходът на съветското правителство беше зашеметяващ. Той изненада и неговите съюзници. На 6 септември английският посланик в Москва К. Кер в присъствието на американския посланик Аверил Хариман заяви на Вячеслав Молотов, че «той е упълномощен да изрази учудване по повод на това, че съветското правителство обявява война на България». Поводите за учудване не бяха малко. Още на 1 септември англо-американците бяха преустановили водените в Кайро преговори със Ст. Мошанов. Един от мотивите беше да се вземат предвид и интересите на СССР и неговите представители също да вземат участие в преговорите. Освен това се предвиждаше, ако военнополитическата обстановка го наложеше, то влизането на съветски войски в България да може да се извърши с някакво приятелско споразумение с демократичното и доброжелателно настроено към Съветския съюз правителство на К. Муравиев.

Актът от 5 септември лиши България от всякакъв шанс да заеме достойно място на бъдещата маса на мирните преговори. Запазването на дипломатическите отношения с един, и то най-главния от съюзниците през цялата война й открехваше някаква възможност за по-снизходително третиране. Героичното, струващо много жертви участие на България в заключителния етап на войната можеше да разшири тази възможност. Безполезната от военностратегическа гледна точка война на Русия срещу България превърна всичко това в пепел. На всичкото отгоре България я чакаха и унизителна окупация, и съюзническа контролна комисия, каквато имаше след Първата световна война. Говори се, че дори титовисткият представител в Москва Моша Пияде след като научил за обявяването на войната, не скрил радостта си за това, което очаква България.

В едно отношение обявяването на войната с България не можеше да измени съществено нейната съдба. В едно небрежно изписано невзрачно листче в характерен имперски стил Сталин и Чърчил бяха разделили в проценти влиянието си на Балканите. За България то беше 75% съветско и 25% западно. Възможно е с обявяването на войната Сталин да е искал да отмъкне и британските проценти влияние в България, особено ако комунистите се наложеха с «всенародно въстание». Не е случайно, че тъкмо на 5 септември Георги Димитров изпрати директива с последните си напътствия за подготовката и провеждането на въстанието. Същия ден Политбюро на БКП с представители на Главния щаб на НОВА претвориха тези напътствия в оперативен план.

Иначе комунистите също бяха изненадани от войната с Русия. Бързият ход на събитията и предстоящото влизане на Червената армия не им даваше необходимото време да си «спретнат» в страната една прилична революционна ситуация, за което бяха мечтали цели 25 години. Поради това «всенародното антифашистко въстание» беше пълна бутафория. Правителството беше дало нареждане да не се оказва никаква съпротива на навлизащите съветски части, а по тяхно искане да им се предава и българското оръжие. Местната власт беше в състояние на пълна дезорганизация. На «героичното» завземане на градове и села от партизаните всъщност никой не се противопоставяше. Разбиването на вратите на затворите също не срещаше съпротива.

Най-смешно беше в София. Правителството нямаше нито сили, нито енергия и най-малко желание, за да се противопоставя на хода на събитията. И въпреки това комунистите не можаха да измислят нещо що-годе сценично революционно преди идването на руснаците. Знаеше се, че главните части на съветската армия ще преминат Дунав сутринта на 8 септември. Така че нощта на 8 срещу 9 септември беше определена за решителното сваляне на правителството. Началникът на полицията полк. Чавдаров още на 6 срещу 7 септември беше обещал неутралитета на столичната полиция и той се спази. В София бяха вкарани някои партизански сили като Шопския отряд и някои други партизански части. Те обаче бяха толкова малобройни, че едва ли стигаха и за охрана на ключовите сгради, които се очакваше да се завземат. Главните военни сили, с които разполагаше ОФ, бяха военни части под контрола на офицери звенари или на техни симпатизанти. Поради всичко това «всенародното въстание» в София по необходимост трябваше да се осъществи чрез обикновен военен преврат. Това не представляваше никаква трудност. Малко след 2 ч. на 9 септември 1944 г. правителството беше арестувано от верни на «Звено» офицери.

След като всяка евентуалност от риск беше отстранена, във Военното министерство бяха докарани с коли членовете на Политбюро на БРП и стратезите на всички преврати от 9 юни до 9 септември — К. Георгиев и Д. Велчев. В 6 часа сутринта българският народ чу по радиото състава на правителството, което бил издигнал в резултат на вдигнато от него въстание, за което и не подозираше. За министър-председател беше обявен К. Георгиев. Комунистите, пладнарите и звенарите имаха по четирима министри, социалдемократите и независимите интелектуалци — по двама. Регентският съвет беше разпуснат и по решение на Министерския съвет за регенти бяха назначени Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов. За законността на тези ходове е излишно да се гадае. Тя сама се налагаше в ритъма на мирния марш на формированията на Трети украински фронт, чиито бойци и бойна техника бяха възторжено обкичени с прекрасните цветя на есенна България. В този Украински фронт много скоро щяха да се влеят синовете на България и да полагат костите си под крилатия лозунг «Всичко за фронта, всичко за победата», която за България се оказа поредна катастрофа.

Някои екстрасенси и нумеролози са се заели да ни внушат, че неизменната деветка в датите на превратите през 1923, 1934 и 1944 г. носела нещастие за нацията. В цифри не вярвам, но третата «деветка» наистина беше фатална. Тук думата има не «кабалата», а специалистите. А те казват: «На 9 септември 1944 г. завърши в основни линии демократическият етап на развитието на революционния процес». Имало ли го е, нямало ли го е този процес, но оттук насетне постановената революция се развихри и налагаше своята «народна», «народнодемократическа» и многовидова «социалистическа система» от един почти лабораторно чист тоталитарен тип. На няколко пъти българската история е била пречупвана в гръбнака на своето развитие и битие. Но може би никога така гилотинно отсичащо...

Библиография

Беров, Л. Външната търговия между България и Германия между двете световни войни (1919–1939). — В: Българо-германски отношения и връзки. Т. 1. С., 1972, 295–322.

Беров, Л. История экономического развития в Болгарии. С., 1980.

Беров, Л. Към въпроса за външнотърговската ориентация на българския фашизъм (1929–1944). Трудове на Висшия икономически институт. С., 1954, № 1, 121–222.

Беров, Л. Положението на работническата класа в България при капитализма. С., 1968.

Боев, П. Конгрес исторически. Първият конгрес на Българската комунистическа партия (тесни социалисти). 25–27 май 1919 г. С., 1980.

Боев, П. Из историята на комунистическото движение на Балканите. 1917–1923. С., 1972.

Василев, В. Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения. С., 1991.

Генчев, Н. Външната политика на България през началния период на Втората световна война (1939–1941). — ГСУ, ФИФ, т. 63, кн. III, 1971.

Генчев, Н. Външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война (септ. 1938 г.–септ. 1939 г.). — ГСУ, ФИФ, т. 61. С., 1968, 129–182.

Георгиев, В. Буржоазните и дребнобуржоазните партии в България (1934–1939). С., 1971.

Георгиев, В. Масонството в България. С., 1986.

Георгиев, В. Народният сговор 1921–1923 г. Към началната история на фашизма в България. С., 1989.

Горненски, Н. Въоръжената борба 1941–1944 г. С., 1971.

Гонев, Д. Идеята за автономия като тактика в програмите на националноосвободителното движение в Македония и Одринско. 1893–1941. С., 1983.

Гришина, Р. П. Возникновение фашизма в Болгарии. 1919–1925. С., 1976.

Груев, Ст. Корона от тръни. С., 1990.

Димитров, В. Г. Малцинствено-бежанският въпрос в българо-гръцките отношения 1919–1939. Благоевград, 1982.

Димитров, И. Англия и България (1939–1941). Навечерието и началото на Втората световна война. С., 1983.

Димитров, И. България на Балканите и в Европа. С., 1980.

Димитров, И. Българо-италиански политически отношения. 1922–1943. С., 1976.

Димитров, И. Българската демократична общественост, фашизмът и войната. С., 1976.

Добринов, Д. Майският манифест и създаването на ВМРО (обединена) (1924–1925). — В: Политически партии, организации и управления в България. (1879–1944). С., 1983, 208–242.

Икономиката на България в шест тома. Т. I. Икономиката на България до социалистическата революция. С., 1969.

История на антифашистката борба в България 1939–1944. Т. I. 1939–1943. С., 1976; Т. II. 1943–1944. С., 1976.

История на България. Т. III. Колектив. С., 1964.

Казасов, Д. Бурни години 1918–1944. С., 1949.

Кацаркова, В. Икономическите отношения на България с балканските държави през периода между двете световни войни (1919–1941). С., 1989.

Колев, С. Борбата на БКП за Народен фронт 1935–1939 г. С., 1959.

Косев, Д. Септемврийското въстание 1923 г. 2 изд. С., 1973.

Кратка история на Добруджа. Колектив. Варна, 1986.

Кузманова, А. От Ньой до Крайова. Въпросът за Южна Добруджа в международните отношения (1919–1940). С., 1989.

Мачев, К., В. Бистрицки. България и нейните съседи 1931–1939. Политически и дипломатически отношения. С., 1978.

Марков, Г. Българо-германски отношения 1931–1939. С., 1984.

Мигев, В. Утвърждаване на монархофашистката диктатура в България 1934–1936 г. С., 1977.

Мигев, В. «Цанковото движение» и развитието на монархофашистката диктатура в България през 1937–1939 г. — Годишник на Софийския университет, ФИФ, 1968, т. 62, кн. III, 343–385.

Митев, Й. Фашисткият преврат на девети юни 1923 г. и юнското антифашистко въстание. С., 1973.

Митев, Тр. Българската работническа класа и Септемврийското въстание 1923. С., 1983.

Мичев, Д., Л. Панайотов, К Палешутски. Македонският въпрос и българо-югославските отношения. С., 1991.

Наумов, Г. Работническата партия в България. С., 1980.

Недев, Н. Александър Стамболийски и заговорът. С., 1984.

Недев, Н. Генерал Владимир Заимов. С., 1973.

Палешутски, К. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918–1941. С., 1983.

Петрова, Д. БЗНС и Народният фронт (1934–1939). С., 1967.

Петрова, Д. БЗНС през периода на икономическата криза (1929–1934). С., 1979.

Петрова, Д. Самостоятелното управление на БЗНС 1920–1923. С., 1988.

Петрова, Д. БЗНС в края на буржоазното господство в България (1939–1944 г.). С., 1970.

Петрова, Сл. Деветосептемврийската социалистическа революция 1944 г. С., 1981.

Радулов, Ст. Управлението на БЗНС и българската буржоазия. С., 1984.

Сирков, Д. Външната политика на България 1938–1941. С., 1979.

Спасов, Л. Българо-съветски дипломатически отношения 1934–1944. С., 1987.

Тодоров, П. Освободителните борби на Добруджа. Добруджанската революционна организация 1925–1940. С., 1992.

Тошкова, В. България в балканската политика на САЩ 1939–1941. С., 1985.

Тошкова, В. България и Третият райх. С., 1975.

Трифонов, Ст. Българското националноосвободително движение в Тракия. 1919–1934. С., 1988.

Трифонов, Ст. Съдбата на българска Тракия (1919–1925). — В: Известия на Института за история. Т. XXV. С., 1981.

Турлаков, М. История, принципи и тактика на Бълг. Земеделски народ. съюз. Ст. Загора, 1929.

Филов, Б. Дневник. Под общата редакция на проф. д-р Илчо Димитров. С., 1986.

Христов, Хр. България, Балканите и мирът 1919. С., 1984.

Чичовска, В. Соболевата акция. С., 1972.

Bell, J. D. Peasant in Power. Alexander Stambolijski and the Bulgarian Agrarian National Union 1899–1923. Prinseton Univ. Press, New Jersey, 1977.

Хронологическа таблица

354 — Най-ранно споменаване на българите в Анонимния римски хронограф

499 — Нападения на българите

515 — Нахлуване на българите на Балканския полуостров

540 — Нашествия на българите из Балканските владения на Византия

545–555 — Ежегодни нахлувания на славяните на Балканите

558 — Българско нападение начело със Заберган в околностите на Константинопол

581–586 — Славянски нападения в земите на юг от Дунав

586 — Първа славянска обсада на Солун

602 — Поход на византийския пълководец Петър срещу славяните в Дакия

604 — Втора славянска обсада на Солун

615 — Трета славянска обсада на Солун

618 — Четвърта славянска обсада на Солун

626 — Обсада на Константинопол от авари, българи, славяни и перси

632 — Раждане на Стара Велика (или Голяма) България

635 — Пратеничество на хан Кубрат до император Ираклий и сключване на договор между България и Византия

668 — Заселване на българите начело с Алцеко в Северна Италия

668 (?)–700 — Аспарух, хан на българите

676–678 — Двегодишна война на славянските племена

680 — Сражението край Онгъла

681 — Мирен договор между България и Византия

682–684 — Заселване на Кубер в Македония и опитът му да завладее Солун

700–721 — Управление на хан Тервел

705 — Поход на Тервел към Константинопол и възстановяване на Юстиниан II на престола. Присъединяване на областта Загора към България

716 — Договор между Тервел и Теодосий III

717–718 — Разгром на арабите край Константинопол от войските на Тервел

756–775 — Походи на император Константин V срещу България

768–777 — Хан Телериг

777–803 — Хан Кардам

803–814 — Хан Крум

809 — Войската на хан Крум превзема Средец

811, 26 юли — Разгром на Никифор I от хан Крум във Върбишкия проход

812 — Българите превземат Месемврия

813 — Хан Крум пред стените на Константинопол

814, 13 април — Смъртта на хан Крум

814–831 — Хан Омуртаг

815 — Сключване на 30–годишен мир с Византия

823 — Участие на Омуртаг в ликвидирането на опита за узурпация на Тома Славянина

827–829 — Война с франкската държава

831–836 — Хан Маламир

836–852 — Хан Персиан

837–838 — Поход на хан Персиян и капхан Исбул към Източна Македония и присъединяване на част от нея към България

852–889 — Хан (княз) Борис

853 — Война на България с немското кралство

854 — Войни със Сърбия и Хърватско

855–856 — Война между България и Византия

863 — Мисия на Кирил и Методий във Велика Морава

863 — Война между България и Византия

864–866 — Покръстване на българите

865 — Бунт на българските боили срещу новата вяра

866 — Българска мисия в Рим и папско пратеничество в Плиска

869, 14 февруари — В Рим умира св. Кирил

870, 4 март — Решение на VIII вселенски събор в Константинопол за българската църква

885, 6 април 886 — Умира св. Методий

886 — Климент, Наум и Ангеларий пристигат в България

889–893 — Управление на Расате-Владимир

893–927 — Княз (цар) Симеон

894–896 — Първа война с Византия

896–899 — Втора война с Византия

901–902 — Нападения на българите в западните части на Балканския полуостров (околностите на Драч)

904 — Нападение на българите в областта на Солун

907, 2 май — Умира княз Борис

910, 23 декември — Умира св. Наум

913 — Война с Византия и обсада на Константинопол; Симеон е провъзгласен за цар на българите

916, 27 юли — Умира св. Климент

917, 20 август — Цар Симеон разбива ромеите при Ахелой

921 — Победа на българите при Пиги

922 — Ново нападение на българите срещу Константинопол

923 — Опит на цар Симеон за съюз с арабите от Египет и Багдад

924, 9 септември — Среща на цар Симеон с император Роман I Лакапин край Константинопол

926 — Несполучлива военна кампания срещу Хърватско

927, 27 май — Умира цар Симеон

927–970 — Цар Петър I

927 — Сключване на 30–годишен мир с Византия

928 — Бунт на Иван, третия син на цар Симеон

930 — Бунт на първородния син на Симеон Михаил

946, 18 август — Умира св. Иван Рилски

967 — Поход на Никифор II Фока срещу България

968 — Първи поход на киевския княз Светослав срещу България

969 — Втори поход на Светослав в България

970, 30 януари — Умира цар Петър I

970–971 — Цар Борис II

971 — Покоряване на Източна България от император Йоан I Цимисхи

976 — Давид, Мойсей, Арон и Самуил — синове на комит Никола — възобновяват военните действия срещу Византия

986, 17 август — Самуил разбива войските на Василий II в Ихтиманския проход

990–991 — Освобождаване на Източна България

995–996 — Походи на Самуил към Солун и Халкидическия полуостров

996/997 — Поход на Самуил в Пелопонес и поражение на българите край река Сперхей

997 — Провъзгласяване на Самуил за цар

998 — Поход на цар Самуил срещу сърбите и пленяване на княз Иван Владимир

1000 — Повторно покоряване на Източна България от Византия

1003 — Василий II превзема Видин, а Самуил напада Адрианопол (Одрин)

1014, 29 юли — Поражение на цар Самуил край с. Ключ

1014, 6 октомври — Умира цар Самуил

1014–1015 — Цар Гаврил Радомир

1015–1018 — Иван Владислав, последен владетел на Първото българско царство

1018 — Василий II покорява България

1018–1186 — Византийско господство над българските земи

1019 — Опит на Елемаг и Гавра за възстановяване на българската държава

1040–1041 — Петър Делян е провъзгласен за цар и води неуспешна война за възстановяване на българското царство

1066 — Въстание на българи и власи в Тесалия

1072 — Нов опит на българите, ръководени от Георги Войтех, да възобновят своята държава

1074 — Бунт на Нестор в Дръстър

1186 — Асен и Теодор-Петър започват война за възстановяване на българското царство и държавно-политическо обединение на всички някогашни български земи

1186–1188 — Походи на император Исаак II Ангел срещу България

1190 — Разгром на Исаак II Ангел в Тревненския проход

1195 — Иван I Асен разбива ромеите при Сяр

1196 — Иван I Асен е убит от Иванко

1197 — Цар Петър също е убит

1197–1207 — Цар Калоян

1198–1202 — Война на цар Калоян срещу Византия

1202–1203 — Мир между България и Византия

1200–1207 — Кореспонденция между цар Калоян и папа Инокентий III

1204, ноември — Уния с Римската църква

1205, 14април — Цар Калоян разгромява император Бодуен край Адрианопол (Одрин)

1207, 4 септември — Българи убиват край Мосинопол солунския крал Бонифаций

1207, октомври — Цар Калоян е убит край стените на обсадения от войските му Солун

1207–1218 — Цар Борил

1208, 31 юли — Край Пловдив Борил търпи поражение от латинския император Анри

1211, 11 февруари — Събор срещу богомилите в Търново

1218–1241 — Цар Иван II Асен

1230, 9 март — Цар Иван II Асен разгромява епирския владетел Теодор Комнин край Клокотница

1235 — Възстановяване на Българската патриаршия

1241, юни — Умира цар Иван II Асен

1241–1246 — Цар Калиман I

1242–1243 — Първо нахлуване на татарите в България

1246–1256 — Цар Михаил II Асен

1246 — Император Йоан III Дука Ватацес завладява част от българските земи в Тракия и Македония

1253 — Договор между България и Дубровник

1254–1256 — Несполучлива война на България срещу Никейската империя

1256 — Калиман II убива цар Михаил II Асен и се провъзгласява за български владетел

1256–1257 — Гражданска война между претендентите за престола Мицо и Константин Тих

1257–1277 — Цар Константин Тих Асен

1259–1260 — Война с Унгария

1262–1263 — Неуспешна война срещу Византия

1277 — Начало на движението на Ивайло и убийството на цар Константин Асен

1278 — Ивайло — узурпатор в Търново

1279–1280 — Иван III Асен — цар в Търново

1280–1292 — Цар Георги I Тертер

1292–1298 — Цар Смилец

1298–1300 — Малолетният Иван IV (Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог)

1300–1322 — Цар Теодор Светослав

1304 — Победа на българите над ромеите при р. Скафида

1307 — Сключване на траен мир с Византия

1322–1323 — Георги II Теодор

1323–1330 — Цар Михаил III Шишман Асен

1324 — Възшествие на Орхан I на турския престол

1330, 28 юли — Поражение на българите от сръбските войски край Велбъжд. Смъртта на цар Михаил III Асен

1330–1331 — Цар Иван Стефан

1331–1371 — Цар Иван Александър

1331, 18 юли — Победа на Иван Александър над Андроник III Палеолог край Русокастро

1341–1347 — Намеса на българите в гражданската война във Византия

1343–1345 — Момчил — самостоятелен владетел в Родопите

1352 — Стъпване на турците на Балканския полуостров

1359–1389 — Султан Мурад I

1365–1369 — Унгарско господство над Видин

1366 — Поход на граф Амедей VI Савойски по българското Черноморие

1371, 17 февруари — Умира цар Иван Александър

1371–1393/95 — Цар Иван Шишман

1371, 26 септември — Битката при Черномен. Българският цар — васал на султан Мурад

1385 — Турците превземат София

1388 — Поход на Али паша срещу България

1389 — Битката на Косово поле

1389–1402 — Баязид I Светкавицата

1393, 17 юли — Турците превземат Търново

1395, 29 октомври — Екзекутиран е цар Иван Шишман

1396, 25 септември — Поражение на кръстоносната войска на крал Сигизмунд при Никопол

1396 — Завладяване на Видин и смъртта на цар Иван Срацимир

1402–1413 — Междуособица между Баязидовите синове Сюлейман, Муса и Мехмед, разиграла се и на Балканите

1404–1413 — Освободителни опити на българите от нашия Северозапад, започнали с въстанието на Константин и Фружин

1413 — Възшествие на Мехмед I, управлявал до 1421

1421 — Възшествие на Мурад II, управлявал до 1451

1443 — Първи поход на Владислав III Ягело (Варненчик) и Янош Хуниади

1444 — Втори поход на същите и разбиването им при Варна

1451 — Възшествие на Мехмед II Завоевателя, управлявал до 1481

1453 — Превземане на Константинопол от османците

1481 — Възшествие на Баязид II, управлявал до 1512

1512 — Възшествие на Селим I Страшни, управлявал до 1520

1520 — Възшествие на Сюлейман I Законодателя (или Великолепни), управлявал до 1566

1529 — Първа обсада — безуспешна — на Виена от османците

1529 — Първата битка при Мохач. Османците превземат Белград и Буда

1566 — Възшествие на Селим II, управлявал до 1574

1571 — Поражение на османския флот при Лепанто от страна на испано-венецианската ескадра

1593–1606 — Австро-турска война, завършила с мира от Ситваторок

1594 — Михаил Храбри, княз на Влахия, напада османските владения южно от Дунава

1595–1596 — Български хайдушки дружини нападат София, Чипровци и Бабадаг

1595–1598 — Павел Джорджич, Тодор Балина, Дионисий Рали и братя Соркочевичи съставят заговор, влизайки във връзка с Трансилвания и Австрия

1598 — Първо търновско въстание

1622 — Папството учредява Конгрегация за разпространение на вярата, чиято пропаганда прониква и в България

1640 — Петър Богдан Бакшев е ръкоположен за архиепископ на България

1645–1669 — Венецианско-турска война, «Критската» война

1647–1674 — Усилена дипломатическа дейност на Петър Парчевич за привличане на външна помощ към каузата на българското освобождение

1647 — В Рим умира Петър Парчевич

1683–1699 — Австро-турска война, завършила с Карловацкия мир

1683 — Втора — безуспешна — обсада на Виена

1684 — Създаване на «Свещената лига» от Австрия, Полша, Венеция и Русия срещу османците

1686 — Австрийците превземат Буда

1686 — Второ търновско въстание

1688 — Австрийците превземат Белград

1688 — Чипровско въстание и изселване на българи от нашия Северозапад в Банат

1689 — Бунтовни движения из западните български краища

1690 — Карпошовото въстание

1703 — Възшествие на Ахмед III, управлявал до 1730

1722–1733 — Паисий Хилендарски

1730 — Въстание на градския плебс в Истанбул, воден от Патрона Халил

1739–1813 — Софроний Врачански

1740 — Портата подписва с Франция «генерална капитулация»

1785–1848 — Неофит Бозвели

1789 — Възшествие на Селим III, управлявал до 1807

1789–1847 — Васил Априлов

1792 — Осман Пазвантоглу отцепва Видинско до смъртта си през 1807

1793–1882 — Неофит Рилски

1800–1871 — Петър Берон

1802–1803 — Кърджалийски походи до Истанбул

1804 — Участие на българи в Първото сръбско въстание

1806 — Софроний Врачански издава първата новобългарска печатна книга «Неделие» в гр. Римния (Румъния)

1807 — Първа константинополска революция

1808 — Втора константинополска революция

1809 — Софроний Врачански сформира първия български емигрантски политически център в Букурещ

1810–1853 — Захари Зограф

1811 — Организирана Българската земска войска, взела участие в състава на руската армия през руско-турската война от 1806–1812 г.

1810–1862 — Димитър Миладинов

1812–1875 — Иларион Макариополски

1816–1888 — Екзарх Антим I

1817–1892 — Иван Богоров

1821–1867 — Георги Раковски

1821–1827 — Участие на български доброволци в гръцкото въстание

1822–1886 — Добри Чинтулов

1824 — Петър Берон издава първия български учебник «Рибен буквар»

1826–1877 — Станислав Доспевски

1827–1895 — Петко P. Славейков

1828–1829 — Участие на български доброволци в руско-турската война

1829 — Ю. Венелин издава книгата си «Древните и сегашни българи»

1830–1862 — Константин Миладинов

1830–1893 — Григор Пърличев

1833–1878 — Добри Войников

1843 — Премахва се спахийската система

1834 — Добри Желязков-Фабрикаджията открива в Сливен първата българска фабрика за вълнен текстил

1835, 2 януари — Открива се първото светско училище в Габрово

1834–1879 — Любен Каравелов

1835 — Велчова завера в Търново

1835–1894 — Николай Павлович

1835, 1836, 1837, 1841 и 1850 — Селски въстания в Северозападна България (в Берковско, Пиротско, Нишко, Ломско, Белоградчишко и Видинско)

1837, 6 юли–1873, 6 (19) февруари — Васил Левски

1837–1868 — Хаджи Димитър Асенов

1838–1900 — Васил Друмев, по-късно Климент Търновски

1838–1906 — Марин Дринов

1839, 3 ноември — Обявява се Гюлханския хатишериф

1838 — Архимандрит Теодосий Синаитски открива първата българска печатница в Солун

1840–1868 — Стефан Караджа Тодоров

1840 — Първото българско девическо училище се открива в Плевен

1841–1843 — Браилски бунтове

1844 — Константин Фотинов издава в Смирна първото българско списание «Любословие»

1846 — Иван Богоров издава в Лайпциг първия български вестник «Български орел»

1848–1876 — Христо Ботев

1849 — Българите в Цариград откриват свой църковен храм

1850–1921 — Иван Вазов

1853–1876 — Тодор Каблешков

1854 — Основано е Одеското българско настоятелство

1856, 15 февруари — Обявен е Хатихумаюнът

1856 — Опит за въстание на капитан Никола Филиповски в Търново

1856 — Основани са първите читалища в Лом, Свищов и Шумен

1856 — Димитракиевата буна във Видинско

1857 — Излиза от печат книгата на Раковски «Горски пътник»

1859 — Жителите на гр. Кукуш официално се отделят от Цариградската гръцка патриаршия

1860, 3 април — Отделяне на българската църква от Цариградската патриаршия

1861–1862 — Първа българска легия в Белград

1862 — Образувана е «Добродетелната дружина» в Букурещ

1862 — Опит за въстание на Хаджи Ставри в Търновско

1866 — Основаване на Българския таен централен комитет (БТЦК) в Букурещ

1867 — Четническата акция на Панайот Хитов и Филип Тотьо

1867–1868 — Втора българска легия в Белград

1868, 6–18 юли — Боен път на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

1868, 11 декември — В. Левски предприема първата си обиколка в България

1869, 1 май — Втора обиколка на Левски в България

1869 — Основаване на Българското книжовно дружество в Браила

1870, 28 февруари — Ферман за учредяване на Българска екзархия

1870–1871 — Васил Левски изгражда Вътрешна революционна организация в България

1872, 29 април–5 май — Общо събрание на външните и вътрешните революционни дейци в Букурещ. Приемат се програмата и уставът на БРЦК

1872, 1 юли 1872 — В. Левски започва последната си обиколка в България

1872 — Изградена е Българската екзархия начело с Екзарх Антим I

1872, 22 септември — Димитър Общи напада турската поща в Арабаконашкия проход на Стара планина

1872, 26 октомври — Арестуван е Димитър Общи. Начало на провала във ВРО

1872, 26 декември — Васил Левски е арестуван в Къкринското ханче недалеч от Ловеч

1873, 5–12 януари — Съдебният процес срещу Васил Левски в София

1873, 14 януари — Васил Левски е осъден на смърт

1873, 6 февруари — Обесването на Васил Левски

1874, 20–21 август — Общо събрание на БРЦК в Букурещ

1875, 12 август — Общото събрание на БРЦК взема решение за подготовка на въстание в България

1875, 16 септември — Опит за въстание в Стара Загора, Русенско и Шуменско

1875, декември — Създаване на Гюргевския комитет, който взема решение за подготовка на ново въстание в България

1876, 12 април — Събрание на делегатите от VI революционен окръг в Оборище

1876, 20 април — Начало на Априлското въстание в Копривщица

1876, 6 май — Христо Ботев издава в. «Нова България»

1876, 16–20 май — Боен път на Ботевата чета

1876, 10 юли — Основаване на Българско централно благотворително общество (БЦБО) в Букурещ

1876, август — Образуване на българска доброволческа бойна формация, взела участие в Сръбско-турската война

1876, — август–септември — Дипломатическата мисия на Марко Балабанов и Драган Цанков пред европейските кабинети

1876, 5 септември — Уйлям Гладстон издава брошурата си «Българските ужаси» в Лондон

1876, 18–19 ноември — Народен събор, свикан от БЦБО в Букурещ. Изработване на програма за политическо решение на българския въпрос

1876, 23 декември — Цариградска посланическа конференция

1877, 15 януари — Военна конвенция между Русия и Австро-Унгария

1877, 18 март — Будапещенска конвенция

1877, 31 март — Подписан e Лондонският протокол от великите сили

1877, 9 април — Високата порта отхвърля исканията на силите

1877, 12–24 април — Манифест за обявяване на войната

1877, 7–11 август — Боевете на Шипка

1877, 10 декември — Падането на Плевен

1878, 19 февруари — Одринското примирие

1878, 19 февруари–3март — Санстефански мирен договор

1878, 31 март — Начало на Българската армия — «Земска войска»

1878, 8 май — Княз Дондуков-Корсаков встъпва в длъжност руски императорски комисар в България

1878, 1 юни–1 юли — Заседава Берлинският конгрес

1878, 1 юли — Подписан e Берлинският договор

1878, 4 юли — Въведено e Временното руско управление в Свищов с губернатор Найден Геров и вицегубернатор М. Балабанов

1878, 18 септември — В Цариград започва работа Международна комисия за изготвяне на Органическия устав на Източна Румелия

1878, 5 октомври — Избухва Кресненско-Разложкото въстание

1879, 10 февруари — Открито e Учредителното събрание

1879, 14 април — Приет е Органическият устав

1879, 16 април — Приета e Търновската конституция

1879, 17 април — Избран е първият български княз Александър Батенберг

1879, май — Руските войски и администратори напускат България. Завършва ВРУ

1879, 15 май — В Пловдив пристига главният управител Алеко Богориди

1879, 5 юли — Образувано е първото българско правителство от консерваторите с министър-председател Тодор Бурмов

1879, септември — октомври — Избори за Първото ОНС

1879, 7 октомври — Избори за Областно събрание в Източна Румелия

1879, 22 октомври — Открито е I областно събрание в Източна Румелия

1879, 24 ноември — Разтурено е I ОНС и е назначено ново правителство начело с Васил Друмев (Митрополит Климент)

1880, януари — Избори за II ОНС

1880, 25 март — Образувано е I либерално правителство

1880 — Първи опит за съединение

1881, 27 април — Извършен е държавен преврат

1881, 14–21 юни — Избори за II ВНС

1881, 1 юли — В Свищов е свикано II ВНС. То гласува пълномощията на княза

1882, 23 юни — Образуван е кабинет начело с руските генерали Соболев и А. Каулбарс

1882, ноември — Избори за III ОНС

1883, 6 септември — Пада режимът на пълномощията и се възстановява Конституцията

1883, 7 септември — Назначено е коалиционно правителство от умерените либерали и консерватори с министър-председател Др. Цанков

1883, 5 декември — Приет е законопроект за изменение на Конституцията

1883, 31 декември — Назначено е хомогенно правителство на умерените либерали с министър-председател Драган Цанков

1884, 27 май — Избори за IV ОНС

1884, 30 юни — Образувано е правителство на крайните либерали начело с Петко Каравелов

1885, 10 февруари — В Източна Румелия е образуван БТЦРК

1885, 6 септември — Провъзгласено е Съединението

1885, 9 септември — Батенберг приема Съединението

1885, 24 октомври — Открита е Цариградската конференция

1885, 2 ноември — Сърбия обявява война на България

1885, 5–7 ноември — Решителни боеве при Сливница

1885, 16 ноември — Войната е прекратена

1885, 9 декември — Подписано е примирието

1886, 3 март — Подписан е Букурещкият мирен договор

1886, 24 март — Подписан е Топханенският акт, с който се признава Съединението

1886, 9 август — Извършен е преврат от офицери русофили. Министър-председател е Митрополит Климент

1886, 10 август — Започва контрапревратът

1886, 12 август — Образувано е правителство начело с Петко Каравелов. Обявен е регентски съвет

1886, 14 август — Ст. Стамболов с телеграма кани Батенберг да се завърне

1886, 17 август — Александър Батенберг е върнат в Русе

1886, 22 август — Батенберг пристига в София

1886, 26 август — Образувано е ново правителство начело с В. Радославов. Назначено е регентство — Стамболов, Каравелов и подполковник Муткуров. Батенберг абдикира

1886, 19 октомври — П. Каравелов си подава оставката и е заместен от Г. Живков

1886, ноември — ВНС избира за княз Валдемар Датски, който под натиска на Русия отказва да дойде в България

1887, 17–19 февруари — Избухват бунтовете на гарнизоните в Силистра и Русе

1887, 25 юни — За княз на България е избран Фердинанд Сакс Кобургготски

1887, 27 юни — В. Радославов подава оставка на кабинета

1887, 28 юни — Образувано е ново правителство начело с К. Стоилов

1887, 29 юли — Фердинанд пристига в България

1887, 2 август — Фердинанд е коронясан за княз на българите в Търново

1887, 10 август — Фердинанд пристига в София

1887, 20 август — Образувано е правителство от Стефан Стамболов

1891, 15 март — Атентат против Ст. Стамболов. Убит е министърът на финансите Христо Белчев

1892, 15 август–1 ноември — Организирана е I земеделска промишлена изложба в Пловдив

1893, 23 октомври — Образувано е ВМОРО

1894, 18 май — Пада правителството на Стамболов

1894, 30 януари — Ражда се престолонаследникът Борис

1894, 19 май — Образувано е правителство начело с К. Стоилов

1895 — Образуван е ВМК

1895, лятото — Организирана е от ВМК четническа акция в Македония

1896, 2 февруари — Помирение с Русия и признаване на Фердинанд от Русия, Турция и останалите велики сили за княз на България

1899, 14 януари — Пада правителството на К. Стоилов

1899, 19 януари — Образува се правителство начело с Греков

1899, 1 октомври — Образувано е правителство начело с Т. Иванчов

1900, 27 ноември — Нов безпартиен кабинет на Т. Иванчов

1901, 9 януари — Нов служебен кабинет на ген. Р. Петров

1901, 19 февруари — П. Каравелов образува коалиционно правителство на Демократическата и Прогресивно-либералната партия

1901, 21 декември — Д-р Ст. Данев образува хомогенен кабинет на Прогресивно-либералната партия

1902, 31 май–13 юни — Сключена е военна конвенция между България и Русия

1902, септември — Горноджумайското въстание

1903, 3 май — Образувано е правителство на Народно-либералната партия начело с безпартийния ген. Рачо Петров

1903, 4 май — Убит е Гоце Делчев

1903, 2 и 19 август — Обявено е Илинденско-Преображенското въстание

1904, юли — Образуван е Общият работнически синдикален съюз

1906, 22 октомври — Ген. Р. Петров е заменен с Димитър Петков

1907, 3 януари — Открит е Народният театър «Иван Вазов», а Фердинанд е освиркан от студентите

1907, 26 февруари — Убит е Димитър Петков. Назначен е Димитър Станчов

1907, 3 март — Д. Станчов е заменен с д-р П. Гудев

1908, 16 януари — Образувано е правителство на Демократическата партия с министър-председател Александър Малинов

1908, 11 юли — Избухва Младотурската революция

1908, 22 септември — Провъзгласена е независимостта на България

1911, 16 март — Образувано е коалиционно правителство между Народната и Прогресивно-либералната партия

1911, ноември — Масови кланета в Щип (Македония)

1912, 29 февруари — Сключен е Съюзен договор между България и Сърбия, придружен с таен анекс, тайна военна конвенция и няколко допълнителни споразумения

1912, 16 май — Подписан e «Отбранителен договор» с Гърция, насочен срещу Турция, който е придружен с тайна военна конвенция

1912, юли — Масови кланета в Кочани (Македония)

1912, юли — Формиран е Балканският съюз

1912, 1 октомври — Ултимативна нота на балканските държави до Турция. Настояват за изпълнение на чл. 23 от Берлинския договор

1912, 2 октомври — Сключено е примирие между Турция и Италия

1912, 5 октомври — Започва Балканската война

1912, 29 октомври — Турция по телеграфа иска да сключи примирие. Фердинанд скрива телеграмата от съюзниците и продължава войната

1912, 4 ноември — Започва атаката на българската армия при Чаталджа

1912, 20 ноември — Подписано е примирие с Турция, което не се подписва от Гърция. Започват преговорите за мир в Лондон

1913, 10 януари — Младотурски преврат в Турция

1913, 17 януари — Прекъснати са преговорите за мир в Лондон

1913, 21 януари — Подновени са военните действия

1913, 13 март — Пада Одринската крепост

1913, 1 април — Постигнато е съгласие между Турция и България за спиране на военните действия

1913, 26 април — Подписан е договор в Петербург между България и Румъния, с който се отстъпва Силистра на Румъния

1913, 17 май — Подписан е мирен договор между балканските държави в Лондон

1913, 18 май — Правителството на Иван Гешов подава оставка

1913, 19 май — Подписан е таен военнополитически договор между Сърбия и Гърция

1913, 1 юни — Образувано е правителство начело със Ст. Данев

1913, 16 юни — Започва Междусъюзническата война

1913, 27 юни — Румъния обявява война на България

1913, 30 юни — Турската армия започва настъпление в българската територия

1913, 4 юли — Образувано е правителство на трите либерални партии начело с В. Радославов

1913, 18 юли — Сключва се примирието и започват преговори за подписване на мирен договор

1913, 28 юли — Букурещки мирен договор

1913, 16 септември — Между България и Турция е сключен Цариградския мирен договор

1914, 1 август — Започва Първата световна война

1915, 17 септември — На аудиенция при Фердинанд отиват лидерите на буржоазните опозиционни партии Иван Гешов, Ал. Малинов, Ст. Данев, Н. Цанов и Ал. Стамболийски

1915, 14 октомври — България обявява война на Румъния

1918, 7 май — Подписан е мирен договор в Букурещ между Германия, Австро-Унгария, България и Турция, от една страна, и Румъния, от друга, според който последната излиза от войната. Южна Добруджа се връща на България

1918, 21 юни — Създадено е коалиционно правителство с министър-председател Александър Малинов

1918, 18 септември — Пробив на силите на Съглашението при Добро поле

1918, 29 септември — Солунското примирие между България и Антантата

1918, 3 октомври — Абдикация на цар Фердинанд

1919, март — Проведен е първият конгрес на Комунистическия интернационал

1919, 25–27 май — Провежда се ХХII конгрес на БРСДП (т. с.), станал Първи конгрес на БКП

1919, 19 август — Проведени са парламентарни избори

1919, 7 октомври — БЗНС съставя коалиционно правителство

1919, октомври — Създаден е Военният съюз

1919, 27 ноември — Ал. Стамболийски подписва Ньойския договор

1919, ноември — Възниква съюзът «Добруджа»

1919, краят — Възстановява се ВМРО

1919, 29 ноември–1920, 3 януари — Проведена е обща транспортна стачка

1920, 15 януари — В София е проведена учредителната конференция на Балканската комунистическа федерация (БКФ)

1920, 21 май — Ал. Стамболийски съставя самостоятелно земеделско правителство

1920, май–юли — Гръцки войски окупират Източна и Западна Тракия

1920, лятото — Създава се федеративна ВМРО и федеративни чети

1920–1921 — Чрез двустранни договори между Румъния, Югославия и Чехословакия се образува Малката антанта

краят на 1920 и началото на 1921 — Ал. Стамболийски прави 100–дневна обиколка из европейски столици.

1921, 11 април — Правителствата на Румъния, Гърция и Югославия подават колективна нота до българското правителство срещу преминаването на чети от българска на територията на съседните страни

1921, май — Министърът на външните работи Ал. Димитров посещава Н. Пашич

1922, 21 май — Убит е Ал. Геров, председател на Народния сговор

1922, 6 юли — Създава се Конституционният блок

1922, юли — Убит е Пандо Чуклев, виден член на Народния сговор

1922, 17 септември — Провежда се масов събор на Конституционния блок в Търново

1922, 17 септември — Провежда се конгрес на цвеклопроизводителите

1922, 31 октомври — Разпратено е тайно окръжно за създаване на Земеделска народна гвардия (Оранжевата гвардия) начело с Р. Даскалов

1922, 8–9 ноември — В Белград се провежда среща на Ал. Стамболийски с Н. Пашич

1922, 19 ноември — Провежда се референдум за съдене на кабинетите на Ив. Ев. Гешов (1911–1913), д-р Стоян Данев (1913) и Ал. Малинов (1918 г.)

1922, 22 декември — ВМРО прави неуспешен атентат срещу Р. Даскалов

1923, януари — Френски и белгийски войски окупират Рурската област

1923, 4 февруари — ВМРО прави неспешен атентат срещу Ал. Стамболийски и други министри

1923, 8–10 февруари — Провежда се т. нар. малък конгрес на БЗНС

1923, март — Сключва се Нишкото споразумение между България и Югославия

1923, 22 април — Провеждат се предсрочни избори за Народно събрание

1923, 9 юни — Извършен е държавен преврат

1923, юни — Делегация на ВМРО се среща в Москва с представители на Коминтерна.

1923, 5–7 август — На съвещание на ЦК на БКП се съвзема решение за провеждане на антиправителствено въстание.

1923, 26 август — Р. Даскалов е застрелян в Прага от екзекутор на ВМРО

1923, 12 септември — Полицията арестува около 2500 най-дейни комунисти

1923, 13 септември — Преждевременно избухва въстание в с. Мъглиж, Казанлъшко

1923, 15 септември — ЦК на БКП преценява, че въстанието в България е неизбежно

1923, 17 септември — Провежда се нелегален конгрес на Тракийската организация в Хасково.

1923, 20 септември — ЦК на БКП избира Главен революционен комитет на предстоящото въстание.

1923, нощта на 22 срещу 23 септември — Дата, определена от ЦК на БКП за начало на антиправителственото въстание. В Северозападна България въстанието избухва

1923, 28–29 септември — Част от разгромените въстаници от Северозападна България се изтеглят към Югославия.

1923, 18 ноември — Проведени са парламентарни избори

1924, 6 май — Ал. Протогеров и П. Чулев подписват Майския манифест на ВМРО

1924, 6–17 май — На Витоша се провежда нелегална конференция на БКП

1924, юли — Подписан е протоколът Калфов — Политис за закрила на малцинствата в България и Гърция

1924, 31 август — Убит е Тодор Александров

1924, 12 септември — Екзекуторски екипи на Ив. (Ванче) Михайлов провеждат терористични действия в Горно Джумайско

1924, 10 ноември — Издадена е директива на БКФ за разцепление във Вътрешната добруджанска революционна организация

1924, декември — В Милано е убит П. Чаулев

1925, 13 април — Извършен е опит за атентат срещу цар Борис при прохода Арабаконак

1925, 13 април — В София е застрелян ген. Коста Георгиев, правителствен депутат, един от основателите на Военния съюз

1925, 16 април — Комунистите извършват атентат в софийската църква «Св. Неделя»

1925, 8 май — Във виенския Бургтеатър Т. Паница е прострелян от М. Кърничева

1925, 9–11 май — Провежда се конференция на Малката антанта в Букурещ, на която присъствува и български наблюдател

1925, лятото — Възстановени са Независимите работнически профсъюзи

1925, септември — Провежда се учредителна конференция на Добруджанската революционна организация във Виена

1925, октомври — Войскови части на диктатора Пангелос окупират Петричко

1925, есента — Създава се ВМРО (обединена)

1926, 4 януари — Проф. Ал. Цанков подава оставка на оглавеното от него правителство. Образува се правителство на Демократическия сговор начело с А. Ляпчев

1926, февруари — Гласува се частична и условна амнистия

1926, 11 юли — Правителствата на Румъния, Югославия и Гърция подават колективна нота до българското правителство срещу нахлуването на въоръжени «банди» в Македония и Южна Добруджа

1926, 26 юли — Румънски жандармерийски банди извършват погром над българите в с Старо село, Силистренско

1926, краят — На България е отпуснат така нареченият «бежански заем»

1927, февруари — Образува се легална Българска работническа партия (БРП)

1927, май — Провеждат се парламентарни избори

1927, октомври — Вътрешната тракийска революционна организация се трансформира в Комитет за свободата на Тракия

1928, 7 юли — Застрелян е Ал. Протогеров

1930 — Създава се Българският общонароден студентски съюз (БОНСС)

1931, април — Ан. Ляпчев подава оставка

1931, 21 юни — Провеждат се парламентарни избори

1931, краят на юни — Назначено е правителство на Народния блок

1931, юни — Започва съдебен процес срещу ЦК на БКП и ЦК на БКМС

1931, 21 септември — Провеждат се избори за Софийски общински съвет

1932, май — Крайната десница, начело с проф. Ал. Цанков излиза от Демократическия сговор и образува Народното социално движение (НСД)

1933, 30 януари — А. Хитлер е назначен за райхсканцлер

1933, 27 февруари — Нацистите инсценират подпалването на Райхстага

1933, август — Френският министър-председател Е. Ерио посещава България

1933, септември — Убит е д-р П. Вичев, водач на автономистите в добруджанското националноосвободително движение

1934, 9 февруари — Румъния, Югославия, Гърция и Турция сключват Балканския пакт

1934, февруари — Г. Димитров получава съветско гражданство и заминава за Москва

1934, 19 май — Извършен е държавен преврат

1934, 14 юни — Приета е Наредба-закон за забрана на всички политически партии и организации

1934, 9 октомври — Членът на ВМРО Владо Черноземски убива в Марсилия югославския крал Александър и смъртно ранява министъра на външните работи на Франция Л. Барту

1935, 23 януари — Цар Борис III назначава ново правителство начело с ген. П. Златев

1935, 16 март — Германия въвежда задължителна военна повинност

1935, 21 април — Цар Борис III назначава правителство начело с А. Тошев

1935, август — В Москва се провежда Седмият конгрес на Коминтерна

1936, февруари — Провежда се пленум на ЦК на БКП

1936, февруари–март — Проведени са масови арести на българи от с. Сребърна, Силистренско, срещу които румънските власти завеждат съдебен процес

1936, 2 март — Военният съюз е обявен за разтурен

1936, 7 март — Германски войски окупират демилитаризираната Рейнска област

1936, май — Образува се т. нар. Петорка като коалиция на пет буржоазни партии

1936, 1 юни — Петорката подава адрес до царя с искане да се възстанови Търновската конституция

1936, 6 юни — Цар Борис III има аудиенция с водачите на няколко опозиционни партии

1936, 23 ноември — Начело на правителството е назначен Г. Кьосеиванов

1937, 18 януари — Публикуван е нов закон за избор на общински съветници

1937, 24 януари — България и Югославия сключват пакт за «вечно» приятелство

1937, март — Проведени са избори за общински съветници

1937, есен — Правителството на Кьосеиванов е бламирано

1938, 28 февруари — Парафиран е гръцко-турски договор, сключен два месеца по-късно

1938, 30 септември — Сключва се Мюнхенското споразумение за Судетската област

1939, 15 март — Германски войски окупират Чехословакия

1939, 23 август — Подписан е германо-съветския пакт

1939, 1 септември — Германия нахлува в Полша. Избухва Втората световна война

1939, 15 септември — България обявява неутралитет

1939, 17 септември — Съветски войски навлизат в Полша и окупират част от нея

1939, октомври — Разпуснато е XXIV ОНС

1939, декември–1940, януари — През неделните дни се провеждат избори за ОНС

1940, 15 февруари — Г. Кьосеиванов подава оставка. Министър-председател става проф. Богдан Филов

1940, 4 април — Провежда се съвещание в Министерството на външните работи, на което се взема решение, че би могло да се действува за мирното възвръщане на Южна Добруджа и преди края на войната

1940, 26 юни — Съветското правителство подава нота до Румъния за предаване на Бесарабия и Северна Букувина на СССР

1940, 30 юни — Установена е новата съветско-румънска граница

1940, юни — Създава се Дирекция за вътрешна търговия

1940, 19 август — В румънския град Крайова започват българо-румънски преговори за Добруджа

1940, 7 септември — Сключен е Крайовския договор за възвръщане на Южна Добруджа към България

1940, 21 септември — Българската армия (съгласно с Крайовския договор) започва да навлиза в Южна Добруджа, от която са се изтеглили румънските войски

1940, октомври — В Северна Африка британските войски разгромяват армията на ген. Ромел

1940, 24 ноември — В София пристига Аркадий Соболев, главен секретар на Комисариата по външните работи, с предложение за сключване на българо-съветски пакт за взаимопомощ

1940, 25 ноември — Г. Димитров нарежда на ЦК на БКП да проведе кампания в подкрепа на предложението на Соболев

1940, 27 ноември — ЦК на БКП обявява партийна мобилизация за подкрепа на пакта за взаимопомощ със СССР

1940, 24 декември — Приет е Закон за защита на нацията

1941, 20 януари — Провежда се заседание на Министерския съвет по въпроса за включване на България във войната

1941, 1 март — България се присъединява към Тристранния пакт

1941, 25 март — Югославия се присъединява към Тристранния пакт

1941, 27 март — В Югославия става държавен преврат

1941, 5 април — Югославия и СССР сключват договор за ненападение и дружба

1941, 19–20 април — Германия дава съгласието си български войски да навлязат във Вардарска Македония и Беломорска Тракия

1941, 27 април — Континентална Гърция е покорена от германските и италианските войски

1941, 22 юни — Германия напада Съветския съюз

1941, 24 юни — Провежда се решително заседание на Политбюро на ЦК на БКП, на което се взема решение за незабавна подготовка за въоръжена борба

1941, юни — Цялата територия на Гърция попада под окупация

1941, 23 юли — От съветска територия започват предаванията на радиостанция «Хр. Ботев»

1941, 11 декември — Италия и Германия влизат във война със САЩ

1942, 17 юли — По радиостанция «Хр. Ботев» е прочетена програмата на Отечествения фронт (ОФ)

1942, август — Създава се Комисарство по еврейските въпроси

1942, септември — В. «Работническо дело» публикува декларация на БРП, че приема програмата на ОФ като своя програма

1943, 6 февруари — При Волгоград окончателно са разбити немските войски. Пленен е фелдмаршал фон Паулус

1943, 12 февруари — Застрелян е в дома си ген. Хр. Луков

1943, февруари — Подписана е спогодба за депортиране на 20 000 евреи от «новите» български земи. Цар Борис забранява към квотата да бъдат включени евреи от границите на България отпреди войната

1943, 17 март — Група депутати отправят писмен протест срещу антиеврейската политика на правителството

1943, март — Около 11 400 евреи от Тракия, Македония и Пиротско са депортирани в Полша

1943, лятото — ЦК на БРП обявява партизанските чети за Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА) със свой Генерален щаб. Страната е разделена на 12 въстанически зони (ВОЗ)

1943, 10 юли — Осъществен е десант на англо-американски войски в Сицилия

1943, 10 август — Създаден е център на ОФ

1943, 14 август — Цар Борис се среща с Хитлер в Главната квартира на фюрера на Източния фронт

1943, 15 август — Цар Борис се завръща в София

1943, 23 август — Германските войски претърпяват пълен разгром при Курската дъга

1943, 28 август — Умира цар Борис

1944, 1 юни — Назначено е ново правителство начело с Ив. Багрянов

1944, 20 юли — Извършен е неуспешен атентат срещу Хитлер

1944, 6 август — Провежда се съвместно заседание на представители на ОФ и на легалната опозиция, на което се подписва Декларация за съставяне на национална коалиция

1944, 10 август — Ст. Мошанов заминава за Анкара да преговаря с англо-американците за сключване на примирие и мир

1944, 12 август — Декларацията на националната коалиция е връчена на регентството

1944, 17–21 август — Провежда се извънредна сесия на Народното събрание

1944, 23 август — В Румъния пада правителството на генерал Йон Антонеску

1944, 24 август — Румъния обявява война на Германия

1944, 26 август — Излиза Окръжно № 4 на ЦК на БРП, което предвижда да се предприемат мерки в подготовка за завземане на местната власт от ОФ. Правителството обявява, че ще спазва пълен неутралитет в германо-съветската война и че ще продължава сондажите за примирие с Англия и САЩ

1944, 27–29 август — Регентите провеждат разговори с представителите на буржоазната коалиция. На К. Муравиев е предоставен мандат за съставяне на правителство

1944, 1 септември — Англо-американците преустановяват преговорите със Ст. Мошанов в Кайро

1944, 4 септември — Новото правителство начело с К. Муравиев обявява програмната си декларация за решителен преход към възстановяване на демокрацията и предприема редица мерки в тази посока. България обявява, че излиза от състоянието на война с Англия и САЩ и скъсва съюзните отношения с Германия

1944, 4 септември — Пленен е Щабът на българската армия в Скопие

1944, 5 септември — Съветският съюз обявява война на България

1944, 5 септември — Г. Димитров изпраща директива за подготовка и провеждане на въстание. Политбюро на БКП и представители на Главния щаб на НОВА разработват оперативен план на въстанието

1944, 6 септември — България обявява война на Германия

1944, 8 септември — Главните части на съветската армия преминават Дунав

1944, нощта на 8 срещу 9 септември — Правителството е арестувано

1944, 9 септември — По радиото е обявен съставът на новото правителство на ОФ

Бележки

1. На читателя вероятно ще направи впечатление, че тук и по-нататък употребявам понятието българи вместо наложилото се пра(първо)българи. Обяснението, което дължа, е следното: На всички е добре известно, че изворите предлагат едно-единствено име и то е българи (Βούλγαροι — bulgares, с различни деформации, разбира се); добре е известно и още нещо — понятието пра(първо)българи има научен произход. То се появява непосредствено преди Втората световна война, но се налага категорично веднага след нея от марксистката историография с идеята, че така се разграничават българите от формиралата се по-късно българска народност. Подобен подход, освен че противоречи на нашите извори, е и ненаучен. Това, че името е винаги едно и също (Βούλγαροι — българи), а съдържанието му до известна степен се променя, не е никакво основание за посегателство от съвременната наука. Крайно време е да възстановим историческата реалност и да отхвърлим една безспорна историческа несправедливост. — Бел. авт.

2. Тук и по-нататък римската цифра се изписва след личното име на съответния владетел, а не след фамилията му, тъй като тя означава поредния номер на едноименните лица от една или друга династия. — Бел. авт.