Прабългарски епиграфски паметници

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Веселин Бешевлиев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2016

Вънемлите ви, читатели и слишатели, роде болгарски, кои ревнуете и усрдсвуете по своего рода и по свое отечество болгарское и желаете разумети и знати известно заради своего рода болгарского и за ваши отци и преотци, и царове и патриарси, и светих, како са исправо поживели и преишли. И въм потребно и полезно ест да знаете извесно деяния отец ваших, како що знают сви други родове и язици за нихеи род и азик, имают истории и сваки книжник от них знает и сказует и хвалит се за свои род и азик.

Паисий Хилендарски

Предговор

Измежду писмените извори за миналото на българския народ на първо място стоят така наречените първобългарски или прабългарски надписи. С това название се означават тези домашни писмени паметници, съставени на гръцки, прабългарски или старобългарски език, които произхождат от първобългарския период на Първата българска държава и са дело на онова неславянско племе, което е основало тази държава.

Прабългарските надписи съдържат ценни и автентични сведения за държавното и военното устройство у прабългарите, за техните строежи, за политическия им мироглед и за отношенията им с Византийската империя. Те разкриват неизвестни страници от историята на Първата българска държава и представляват същевременно главният и сигурен извор за езика на прабългарите.

За да станат тези извънредно важни надписи достъпни на по-широк кръг читатели, ще спомогне настоящото научно-популярно издание, което се гради на моето последно научно българско издание, обнародвано в Издателство на БАН под надслов «Първобългарски надписи», София, 1979. За да се получи обща и цялостна представа изобщо за прабългарските писмени паметници, споменати са и надписите, написани с рунно писмо, доколкото те са известни и отчасти разбираеми. В настоящото популярно издание не се отделя внимание на езиковите обяснения, отнасящи се за написаните на гръцки надписи, които са необходими за правилното им разбиране в строго научно издание. Вместо това са дадени подробни сведения, които осветляват съдържанието на надписите и ги поставят в съответната културна и историческа среда, като също така правят изложението по-интересно. Освен това някои тюркски езикови явления са разгледани доста подробно, за да може да се получи по-ясна представа за същността на прабългарския език, доколкото това е възможно от съществуващия материал и от проучванията.

Нерядко при тълкуването е изтъкната несигурността на някои обяснения, за да се запознае читателят, че не всичко е така ясно поради оскъдността и случайността на изворите за нашето минало.

Изложението започва с въвеждаща глава за епиграфиката като наука, с нейните цели, задачи и методи, за да се надникне, така да се каже, в лабораторията на епиграфската дейност.

В популярното издание авторът е направил отстъпление от досегашната употреба на термина «първобългарски» в полза на неточния «прабългарски», понеже той е по-известен на широката публика. От обширната литература върху нашето минало и по-точно за прабългарските надписи са отбелязани само някои по-важни съчинения, в които любознателният читател ще намери подробни указания.

Накрая дължа да изкажа моята благодарност на Издателство на Отечествения фронт, че прие да издаде настоящото популярно изложение на нашите най-стари домашни паметници и извори. Надявам се, че тази книга ще запълни една празнина в нашата научно-популярна книжнина, особено чувствителна пред настъпващата 1300–годишнина от основаването на българската държава.

От автора 

I. Епиграфика или наука за надписите

Писмените паметници, дошли до нас от далечното минало не чрез преписи, а направо, непосредствено, са предмет на специална наука, наречена «епиграфика», според, гръцката дума за надпис «епиграфе». От самото название се вижда, че се отнася за текст, написан на твърд или мек материал, като камък, метал, предмети от печена глина (тухли, съдове и др.), а също дърво, восъчни плочки, папирус, пергамент и пр., т. е. върху всякакъв вид материя, годна за писане в далечните времена. Епиграфиката обаче в тесен смисъл на думата се занимава предимно е написаното на твърд материал, като камък и пр. Написаното на папирус е предмет на друга наука, наречена «папирология». Това се дължи не само на писмения материал — папирус, но преди всичко на ръкописното писмо, с което са написани, на мястото, гдето се откриват — Египет, на характера на съдържанието им и свързването им с определени исторически епохи. С надписите върху монети, оловни печати, медальони и други подобни се занимават пак специални науки: с монетите — нумизматиката, а с оловните печати — сфрагистиката, които имат свои проблеми, методи и т. н. Всички тези науки все пак имат много общи неща помежду си извън писмото, което външно ги обединява. По същина те са сборни или комплексни науки. От една страна, те са помощни науки на историята, на гръцкото или латинското езикознание, на религията, на историята, на палеографията, на правните обичаи и на разни държавни и обществени институции и т. н., но, от друга страна, споменатите научни дисциплини са помощни науки на епиграфиката, папирологията, нумизматиката, сфрагистиката и пр. Основното условие за успешно и плодотворно занимание с епиграфиката е преди всичко отличното знаене на гръцки и латински език и доброто познаване на палеографията, историята, на различните държавни институции и т. н. Погрешно е да се мисли, че само с преписването на даден надпис, колкото и добър да е преписът, и неговото отпечатване, работата по издаването му е свършена.

За правилното разбиране и тълкуване на даден надпис «е необходимо преди всичко: 1) точен препис, 2) правилно разчитане, 3) правилно езиково, т. е. граматично разбиране и 4) правилното му поставяне в неговата историческа обстановка. Разбира се, към това се прибавят ред други изисквания, на които тук не ще се спираме.

Правилното разчитане на надписа зависи от правилното разчленяване или отделяне на думите една от друга. Почти без изключение отделните думи в надписите са издълбани не разделени с малки разстояния, както е сега, а свързани една с друга в непрекъсната редица, така наречената криптура кантинуата. При много надписи това е съществено затруднение дори за опитни епиграфи. Особена спънка в това отношение представляват непознатите местни названия, лични имена, титли и пр. Тук голяма роля играе способността на епиграфа да отгатва или да се досеща, накратко — интуицията. Добър пример за неправилно разчленяване е изразът КАНАСЮБИГИОМУРТАГ, с който започват много прабългарски надписи. Кое е правилното разделяне на това съчетание от букви? Името ОМУРТАГ се отделя лесно от общото цяло, понеже е добре известно. Останалите букви допускат най-различни разчленения. Карел и Херменгилд Шкорпилови(1), първите издатели на някои прабългарски надписи, са ги разделили на КАНАС и ЮБИГИ. Те са имали предвид известната тюркска владетелска титла КАН, а -АС са взели за гръцко окончание, понеже много гръцки думи завършват на -С. Но какво значи в такъв случай ЮБИГИ. Според В. Томашек(2) това е епитет със значение може би «възвишен», «славен», който прилича на подобни кумански думи. Това тълкуване беше възприето от всички, които са се занимавали с нашите надписи.

Горният израз представя очевидно домашната титла на български владетел. В тюркските езици, към които принадлежи прабългарският език, не се прави строго разграничение между прилагателно и съществително. Една и съща дума може да има и двете значения според мястото в словореда. Думите, които са употребени като прилагателни или имат предимно това значение, стоят на първо място, т. е. пред съществителното, както е на български, напр. Черно море, на османотурски Кара дениз или умен човек — акали адам, също на старотюркски билге каган — «мъдрият каган» и на прабългарски ичиргу боил — «вътрешен боил». Следователно мястото на ЮБИГИ, ако беше прилагателно, би противоречило на тюркския начин на изказване, а това ясно показва, че нито тълкуването, нито разчленяването на горния сложен израз е било правилно. Освен това в прабългарските надписи първият член на сложните български титли няма гръцкото окончание -С, напр. боила капхан или кана боила колобър. Ето защо, както показва вторият пример, буквата С не принадлежи към КАНА, а трябва да се причисли към ЮБИГИ, т. е. втората дума е гласяла СЮБИГИ или целият израз кана сюбиги. За значението на този израз ще говорим по-нататък. Нека приведем още два примера от нашите надписи. Във всички възпоменателни или надгробни надписи от времето на Омуртаг името на лицето, в чиято памет е издълбан известен надпис, започва с О-, напр. ОКОРСИС, ОТУРДАЧИС и пр. До неотдавна се приемаше, че това О принадлежи към началото на съответното лично име. Оказа се обаче, че то е всъщност гръцкият член за мъжки род при лични имена и че напр. буквеното съчетание ОКОРСИС трябва да се раздели на О и Корсис. Следователно името гласи Корсис, а не Окорсис. Причината за тази грешка се дължи на обстоятелството, че въпросните лични имена се срещат за пръв път и тяхната точна форма е неизвестна. В Мадарския надпис горе, пред коня, се намира буквеното съчетание ИСТЕСА ..., което Г. Фехер(3) четеше и допълни като ИСТЕСАМЕНОС, т. е. на гръцки «поставеният (от бога)». На скалата се чете почти ясно ИСТЕСАЛОНИКИН, което трябва да се раздели на ИС ТЕСАЛОНИКИН, т. е. в Солун. Очевидно написаното в надписите трябва да бъде преди всичко правилно разчленено и прочетено.

Второто, не по-малко важно условие за правилното разчитане и разбиране на надписите е безупречното познаване на гръцки и латински език. То е и условие, без което е невъзможно да се допълнят правилно малки или по-големи загубени или заличени места в надписите. Такива места или отделни думи са за епиграфа същински кръстословици. Едно допълване е само тогава вярно или вероятно, ако то е граматично правилно и не противоречи на духа на съответния език. То трябва да бъде безупречно не само в граматично отношение, но и по отношение на диалекта, ако се касае за надписи на диалект, и по отношение на историческия развой на езика, когато се касае за надписи от различни епохи. Пренебрегването на тези основни правила води към неправилно четене и разбиране на съдържанието на надписите, а оттам и към неправилно тълкуване. Това се вижда добре от следните два примера. В надписа под Мадарския конник се чете КРОУМЕС, което на времето даде повод на К. Шкорпил(4) да приеме, че в надписа става дума за Крум. Това бе възприето от Г. Фехер(5) и той обяви без други сигурни доказателства Мадарските надписи за надгробен паметник на Крум. Обаче на гръцки името на Крум се предава само с КРОУМОС, т. е. със завършък -ОС, а не с -ЕС, което за гръцкия език е невъзможно. В нашите надписи и византийските хроники името е написано само КРОУМОС. Следователно КРОУМЕС може да бъде част от име, а не самото име. От други места в надписа се вижда, че името е гласяло КРОУМЕСИС, а това не е името на Крум, както ще видим по-нататък. В края на горния десен надпис на Мадарския конник се чете МЕТЕМ. И тук същият учен си позволи една волност, като допълни мястото ЕСМЕТЕМЕ и обяви това за прабългарска дума ешмедеме със значение пиене и ядене, т. е. гуляй. Всъщност това буквено съчетание трябва да се раздели на MET EME, което е чисто гръцко и значи «с мене». Следователно за правилното четене и допълване на надписи не е достатъчно само познаването на гръцката или латинската азбука, на някои стереотипни формули или повърхностното знание на двата стари езика, както често се случва.

Нека се спрем и на един друг въпрос: какво е значението на надписите като исторически извор в сравнение например с византийските хроники и истории. Никой от този вид извори не е достигнал до нас в неговия първоначален, оригинален ръкопис. Сегашният издаден и отпечатан текст на тези извори се гради върху няколко ръкописа — преписа, направени десетки или стотици години по-късно от оригинала, най-често преписи от препис и от различни по образование лица. Така напр. важната за началото на българската държава «Кратка история» на патриарх Никифор, която е съставена навярно през 815 г., е дошла до нас в три ръкописа-преписа, от които единият се различава съществено от другите два. Най-старият препис е от IX в., а другите два — от XI–XII в. Вторият, не по-малко важен извор за същото време е хронологията на Теофан, която е написана също около 815 г. и е достигнала до нас наистина в повече преписи, но само 12 дават сравнително по-добър текст. Най-старият препис е от X в., а останалите — от XVI в. Но не винаги най-старият препис е и най-добрият. Всички тези ръкописи са преписи от преписи и не съдържат целия текст на извора. Чрез сравняване на отделните ръкописи-преписи се установява един текст, който се отпечатва. Обаче доколко този установен текст предава точно оригинала, остава неизвестно. Обикновено всеки ръкопис-препис съдържа най-различни правописни грешки, пропуски и изопачени места поради неправилно разчитане на почерка или на преписа, от който е преписан. Често в ръкописите окончанията са дадени съкратени или загатнати с надредни знаци. Тези съкращения при редки думи или названия могат да бъдат понякога неправилно развързани или разбрани. Някои от споменатите грешки са съществували вече в съчинението, което е било използвано от даден автор. Обикновено съчинението сега е загубено и ние не можем да проверим нито какви грешки е направил хронистът спрямо използвания от него извор, нито какво е съкратил, изпуснал или добавил. Така напр. разказите на Теофан и Никифор за началото на българската държава и за Кубрат и неговите синове са взети от един общ извор (или два подобни), днес загубен, който те предават в съкратен вид. Затова, сравнени, двата разказа показват малки или по-големи разлики.

Още по-характерен е случаят с хрониката на Малала, която съдържа сведения и за българите. На времето тя е била използвана от хрониста Теофан. Местата, които той привежда от Малала, се различават доста от достигналия до нас само в един ръкопис-препис текст. А това показва, че днешният единствен препис на Малала не предава оригиналния текст на хрониката.

Различното излагане на събитията у някои автори се дължи на идеологични причини, настроения, лични отношения към разказваното, към действуващите лица и т. н. Така напр. монахът Теофан и патриархът Никифор са били привърженици на иконопочитането. Никифор като патриарх се е придържал привидно към официалната линия. Затова, когато пишат за походите на мразения от тях иконоборец император Константин V срещу българите, те ги предават различно. Така напр. Теофан разказва, че когато този император се отправил на поход срещу българите в 760 г., претърпял страшно поражение в авангардния бой в прохода Веригава. Патриарх Никифор, който разказва за същия поход, не съобщава нищо за византийското поражение, а пише само за победата на императора над българите при крепостта Маркели, където е станало решителното сражение между българите и нахлулите ромеи. Очевидно Никифор предава само официалната версия от императорските военни бюлетини, от които е черпел сведенията си. Напротив, Теофан не се е смятал за задължен да следва тази версия, а дава това, което е чул или наистина е станало и което е могло да очерни омразния император-иконоборец. Същото е сторил и патриарх. Никифор в съчинението «Антиресис», т. е. Опровержение, което е насочено против верските схващания на император Константин V. Там той съобщава, че в кръвопролитното сражение при Анхиало в 763 г. ромеите едва победили българите с много тежки загуби и че императорът насмалко не загубил сражението, а във военните си бюлетини той лъжел и се хвалел прекомерно.

В противоположност на хрониките и историите надписите представляват неподправени документи, достигнали направо до нас като живи свидетели на станали събития или на съществуващи неща в миналото. Те не са минали през ръцете на многобройни преписвачи. Затова тяхната стойност като исторически извори е несравнимо по-голяма от стойността на другите писмени сведения. Докато хрониките и другите литературни извори са дошли в голям брой преписи, надписите са запазени само в един екземпляр, много рядко в повече. Както намирането на надписите се дължи на случайност, така и техните сведения са случайни. Те съобщават само отделни, единични неща от цялостния някога живот. В редки случаи дават нещо повече. Затова само въз основа на надписите не е възможно да се възстанови историческият развой на събитията. В това се състои единственият недостатък на надписите в сравнение с хрониките и историите, които се стремят да изложат събитията в хронологичен ред или като зависещи едно от друго, обаче често преиначени от лични схващания и тълкувания. Сравнени с литературните извори, надписите имат голямо предимство — тяхната обективност, в което се крие и неоценимата им стойност. Те съобщават неразкрасени и неизопачени фактите. Използването на писмените извори става само след внимателно критично разглеждане на сведенията, за да се установи доколко те предават обективно фактите и заслужават нашето доверие. Обаче това не може винаги да се постигне. Разбира се, и в епиграфските паметници може да има субективен елемент, но той поради непосредственото предаване е отражение на тогавашната действителност. Най-сетне, докато литературните извори могат да се смятат с малки изключения за вече открити, известни и рядко могат да се очакват нови, броят на епиграфските паметници постоянно расте.

Преди да завършим тази уводна глава, нека кажем нещо и за предварителната техническа работа при преписването на надписите. Най-напред те се преписват най-внимателно с всички грешки и повреди от камъка без всякакъв опит за разчитане, допълване или тълкуване. След това се снема книжен отпечатък от надписа обикновено с филтрова хартия. Намокрената хартия се поставя върху добре изчистената повърхност на надписа и с помощта на твърда и права четка се удря върху хартията, която под ударите се впива във всички вдлъбнатини на камъка. След като добре изсъхне хартията върху камъка, тя се отлепва внимателно. Така се получава съвършено точен отпечатък, наречен естампаж или абклач, който предава всички подробности на камъка заедно с надписа. Най-сетне надписът се фотографира по възможност контрастно. В кабинетна обстановка се проучват внимателно преписът, книжният отпечатък и фотографията, в резултат на което се установява точният текст. След тази предварителна работа се пристъпва към разчитане, разчленяване на думите, допълване, ако е нужно, и тълкуване на надписа.

II. Прабългарите

Около IV в., а може би и много по-рано, в западните покрайнини на планината Кавказ към Азовско море са обитавали голяма група или групи тюркоезични племена, известни на византийски, латински и арменски автори под името «българи». Къде са живеели преди това и какво точно означава тяхното име, са въпроси, на които отговорите при сегашните наши знания могат да бъдат предположения или догадки с различни степени на вероятност. Обикновено се приема, че те ще да са дошли от някои по-източни краища на обширната средноазиатска площ. Според по-старото, но погрешно тълкуване името българи идва от името на реката Волга. По-приемливи изглеждат някои нови тълкувания, като «смесен народ», «размирници», по името на някакво животно и пр.

Също така не е сигурно дали българите са били еднородни тюркоезични групи или разнородни. Последното ще да е по-вероятно. Във всеки случай те не са били хуни, както някои погрешно приемат. Българите са били може би обединение от различни тюркски племена, които са възприели името на управляващото племе, както това често се е случвало с други тюркски или сродни племена в огромната Централна Азия и както е случаят с днешното название българи, което българските славяни са наследили от управляващото ги някога едноименно тюркоезично племе.

Според арменската география на Ананий Ширакаци от втората половина на VII в. българите в кавказките земи се делели на четири племена, които се наричали според имената на тамошните реки: Купи-булгар, Дучи (или Кучи)-булгар, Олхонтор-блкар и Чдар-болкар. Племето Олхонтор се отъждествява с българите уногундури, които под предводителството на Аспарух основали в 681 г. българска държава в Долна Мизия и Мала Скития (дн. Североизточна България и Добруджа).

Обаче много години преди тази дата след разпадането на хунската държава на Атила в 453 г. се появяват българи по поречието на р. Тиса в т. нар. тогава област Панония (дн. Източна Унгария). Тези българи, които преди това влизали в състава на хунската държава, са били или откъснати и увлечени от хунския устрем на запад, или са напуснали доброволно селищата си и се присъединили към хуните. Дали са били едно от споменатите четири български племена при Кавказ, или са били нещо отделно от тях, е неизвестно. Също така няма сигурни сведения, дали са образували своя държава, или са влизали в някакво държавно обединение с германското племе гепиди, на които те били верни съюзници в борбите с готите и лангобардите. Дълго време тези българи преминавали Дунав и оплячкосвали богатите византийски земи, особено т. нар. префектура Илирикум, която по онова време обхващала приблизително западната половина на Балканския полуостров. Те са били привличани често като наемници във византийските войни, водени под началството на пълководците Велизарий и Нарсес в VI в. за отвоюване на Италия от остготите, които били образували там своя държава. Край на самостоятелността на панонските българи, каквато и да е била тя, поставили съюзените с лангобардите авари, които в 567 г. се опълчили срещу държавата на гепидите в Панония, завладели я и създали там своя аварска държава. През следващите години 568 и 569 Албоин, кралят на лангобардите, отвел със себе си много българи и гепиди и ги заселил в днешна Ломбардия, гдето чак до XV в. се среща името на българите било като местно, било като лично име. Все пак голям брой българи останали да живеят в Панония под аварска власт, където през 631/632 г. един техен вожд претендирал за аварския престол, но бил победен и прогонен заедно с привържениците си в Бавария, гдето били избити.

В 538 г. за кратко време се появила нова вълна българи на Балканския полуостров под началството на двама вождове. Те дошли откъм Азовско море, минали през Мала Скития (дн. Добруджа) и навлезли в Долна Мизия. Тук след първоначални успехи били разбити и прогонени. За тях съобщава хронистът Теофан, който взел това сведение от една по-пълна версия на хрониката на Малала. В достигналата до нас съкратена версия на същата хроника името българи е заменено с хуни.

Останалите в Кавказките земи българи образували държавно обединение, начело на което застанало племето уногундури. В състава на това обединение влизали и сродните с тях котраги. Византийските хронисти наричат тази България «голяма» за разлика от «малката» Дунавска България. Според хрониста Никифор Кавказка България била завладяна от аварите, които все пак й оставили някаква самостоятелност. Същият автор съобщава, че в началото на VII в. владетелят на уногундурите Кубрат прогонил аварския гарнизон от страната и възстановил нейната независимост. Това е станало може би по внушение на византийския император Хераклий (610–641), който по онова време воювал с аварите и имал интерес да им отвлече вниманието далеч от себе си или да отслаби тяхната мощ. След прогонването на аварите между Кубрат и Хераклий били установени най-приятелски връзки и дори Кубрат бил удостоен от императора с високата титла патриций.

Според византийските хронисти Кубрат имал пет синове. Докато той бил жив, те управлявали съгласно тюркския обичай отделни крайгранични области. След смъртта му под натиска на нахлуващите на запад хазари те били принудени да напуснат родната си земя с изключение на най-стария син Батбаян и да дирят нови селища за управляваните от тях български групи. Единият от синовете, който се наричал Алцеко или Алциок, се озовал с хората си чак в Италия в областта Кампобасо, гдето името българи било запазено дълго време. Вторият на име Кубер отишъл при аварите и станал с хората си временно техен поданик. По-късно той се отцепил от тях и се опитал безуспешно да основе своя държава с център Солун. Третият син, наречен Аспарух, след един престой от десетина години в Бесарабия в т. нар. Онглос, т. е. Ъгъл, разбил византийските войски на императора Константин IV (668–685), преминал Дунав, дошъл в Мизия и поставил началото на днешната българска държава.

При управлението на кан Крум Дунавска България се превърнала в мощна държава на Балканския полуостров, трета по значение след Византия и държавата на франките в Eвpoпa. Тя разширила значително територията си на юг и запад, а във времето на Крумовия син и наследник Омуртаг границите се разпрострели още по на запад. Тогава се създава голяма материална култура, за която говорят красноречиво монументалните строежи в столицата Плиска, Мадара, Силистра, на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре и др. В сравнително дълъг мирен период — от 816 до 831 г. — българската държава твори редица материални и духовни блага. Като съвършено естествена последица oт това се явяват и множество прабългарски надписи, достигнали до нас само отчасти.

От езика на прабългарите са дошли до нас само десетина думи и два надписа с гръцки букви, за които ще говорим, по-нататък. Повечето от думите са лични имена и титли, предадени в надписите на гръцки език, които се срещат отчасти и у други тюркски народи. В днешния български език има също малко остатъци от езика на прабългарите. Малкият брой думи обаче не може да даде цялостна представа за този език. Приема се, че той заедно с днешния чувашки е образувал особена група всред останалите тюркски езици и че в него е имало един не тюркски слой. В достигналите до нас прабългарски думи се забелязват следните две фонетични особености, които се споделят и от чувашки. Първо, това е т. нар. ротацизъм, т. е. срещу звука С в другите тюркски езици в прабългарски се явява Р, напр. думата шаран, която е наследена от прабългарски, гласи в османотурски сазан, на прабългарски колобър «водач», османотурски колагуз и т. н. Второ, звукът j- в началото на думите е преминал в С-, напр. на прабългарски сарак- (тон), на старотюркски jaraq «въоръжение». Освен това звукът Е е клонял повече към И, напр. биг = бег в титлата сюбиги, ичиргу = ичреки «вътрешен», Исбул, срв. на османотурски еш «другар» и др.

III. Български рунни надписи

От края на XVII в. насам стават известни множество загадъчни надписи в Северна Монголия, на брега на р. Орхон, областта на горното течение на р. Енисей и долината на р. Талас, написани с черти и резки, т. е. с т. нар. тюркски руни (от герм. Runne «тайна»), различни от германските. Всички опити на времето да бъдат разчетени останали безрезултатни. Били изказвани най-различни предположения за тяхната етническа принадлежност. Най-сетне в 1893 г. на датския езиковед В. Томсен(6) се удало да намери ключа и да прочете надписите. Оказало се, че техният език е старотюркски. По-нататък с тяхното четене се занимавали мнозина учени, предимно руски. Изследванията, главно на Орхонските надписи, установиха, че се касае за паметници от края на VII в. до първите години на VIII в. и че са отчасти надгробни надписи, издълбани в чест на тюркските владетели и сановници Кутлуг-каган или Илтериш, Билге каган или Могилян (734), Кюл-тегин (731) и техния съвременник, мъдрия военачалник Тони-кук. В тези надписи се разказва подробно за събития, свързани с живота и дейността на споменатите лица. Това са най-старите тюркски писмени паметници с историческо съдържание. По-късно бяха открити и други старотюркски рунни надписи.

Рунни тюркски надписи бяха намерени и в Югоизточна Европа: по камъни и стени на Маяцкото градище, недалеч от Воронеж(7); на бъклици, пазени в Новочеркаския музей(8); по камъни в градището Хумара, в Северен Кавказ(9); по стените на градището на Каракент(10), недалеко от последното и другаде. Тези рунни надписи, които са по-различни от Орхонските, още се разчитат.

Надписи с руни има и върху някои съдове от т. нар. златно съкровище от Над Сент Миклош (сега в румънска територия), което днес се намира във Виена(11). И на тези надписи четенето пръв установи В. Томсен(12). Обикновено те се смятат за български, обаче унгарският тюрколог Ю. Немет(13) прие, че те са написани на печенежки език, с което мнозина специалисти се съгласяват.

Рунно писмо е имало и унгарското племе секели, което е живеело в Трансилвания до около XV в. Всички рунни писмена се различават доста във фонетично отношение и начертание. Затова напоследък се говори за две различни рунни области: Азиатска — на изток от р. Талас, и Европейска — на запад от тази река.

Една трета група образуват многобройните рунни знаци, които се намират по камъни, глинени и други предмети в някогашните предели на България. Те се срещат навсякъде, гдето е имало прабългарски строежи, като Плиска, Мадара, Преслав, Силистра, на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре, върху един каменен блок в Шудиково, Югославия, и в скалната църква при Басараб, Северна Добруджа, където образуват цели надписи. От тези паметници се вижда, че рунното писмо е било добре известно и на прабългарите, за което има и писмени сведения. Арабският писател Ибн ал-Надим(14) съобщава, че както дунавските българи, така и тези от Волга били едни от онези народи, които си служили с писмо от резки. Това твърди и Черноризец Храбър в прочутата си възхвала на славянското писмо, която започва с думите: «И тъй славяните нямаха по-рано писменост. Но, когато бяха езичници, те четяха и гадаеха с черти и резки». От само себе си възниква въпросът, кои славяни е имал тук предвид Черноризец Храбър: всички славяни или определена група славяни. Поне засега не е известно славяните да са имали писмо, съставено от черти и резки. Ако се вземе предвид, че Черноризец Храбър е живял и писал в България, едва ли бихме сбъркали, ако приемем, че под славяни се разбират българските славяни или още по-точно самите българи. Наличието на рунни надписи в България и употребата на някои знаци за магически цели се покриват напълно с думите на Черноризец Храбър в началото на възхвалата, че българите чели и гадаели с черти и резки.

На прабългарските рунни знаци пръв обърна внимание К. Шкорпил най-напред в «Сборника за наука и народни умотворения» (VIII, 1892, 40), а после в «Известията на Руския археологически институт в Цариград» (X, 1905, 250–280 и таблици XCIX, L и LI), познат под името «Абоба — Плиска». Там бяха обнародвани над 138 знака, известни дотогава. В този брой влизат много варианти и съчетания, така че истинският брой е много по-малък. По-късно към тях бяха прибавени и други, намерени не само в Плиска, но също в Мадара, Преслав и другаде(15). Такива знаци бяха открити върху петте страни на каменен блок от развалините на малка църква в Шудиково(16) на десния бряг на р. Лин в подножието на планината Тифрана, Югославия, докъдето е достигала в IX в. българската държава.

Поради обстоятелството, че тези знаци се срещат обикновено единично, изказано беше предположението, че това са каменоделски знаци, цифри или тамги (на османотурски дамга), т. е. отличителни знаци, печати. Някои изследователи обаче, като напр. К. Шкорпил и др., изказаха мнение, че това са буквени знаци от някаква прабългарска азбука. В полза на това мнение говореше обстоятелството, че върху един каменен блок, намерен в Бяла, Варненско, са издълбани пет знака един след друг, върху една плоча от Кърки жаба (дн. Аспарухово, Михайловградско) шест, а върху блок от тронната палата в Плиска седем, които очевидно представляват вече надписи, а не каменоделски знаци, тамги или цифри. Най-сетне предположението, че голяма част от прабългарските знаци са всъщност букви, се оказа напълно вярно след откриването на повече от 60 надписа с прабългарски знаци или руни в скалната църквица при Басараб (Мурфатлар)(17) Северна Добруджа. Тук в един скалист рид от мека креда недалеко от Кюстенджа са издълбани две църквици една над друга, на които по стените са надраскани с остър предмет разни изображения и рунни надписи, а също старобългарски на кирилица. Проучванията на тези рунни надписи от специалисти тюрколози по рунно писмо, каквито досега не са направени, ще разкрият звуковата стойност на рунните знаци и ще установят тяхното съдържание. Обстоятелството, че те са надраскани по стените на християнска църква, показва, че ще да са издълбани след приемането на християнството в 865 г. За сега чрез сравняване помежду им могат да се установят някои общи съчетания от знаци, които представят цели еднакви изрази и морфологични елементи. В старотюркското рунно писмо(18), към което принадлежат и първобългарските рунни знаци, е забележително, че всеки рунен знак означава по начало една сричка, т. е. една определена гласна или съгласна, съответно съчетание от съгласна, свързана с гласна пред нея, напр. знакът Λ = Ч може да отбелязва сричките AЧ, ЯЧ, ЕЧ или само Ч. Много съгласни имат различни знаци според това, дали са свързани с предноезична или задноезична гласна. Посоката на писмото е отдясно наляво, рядко отляво надясно. В края на някои надписи от Басараб под последния знак се намира тамга, Най-сетне някои руни с едно и също значение се явяват в различни варианти. Ето защо един или няколко знака могат да означават една или повече думи.

В Добруджанските надписи, сравнени с по-старите три рунни надписа и с този от Шудиково, прави впечатление отсъствието на широко разпространеното съчетание IVI, което иначе се среща по най-различни предмети, като камъни, глинени съдове и пр. Това дава основание да се предполага, че това съчетание представя някакво религиозно езическо понятие, което противоречи на християнството и затова не може да стои в християнски храм. И обратно, честата употреба на рунния знак в рунните надписи от Басараб навежда на мисълта, че той изразява някакво християнско религиозно понятие. Този знак се среща сравнително рядко върху камъни от Плиска и другаде. Забележително е, че същият знак ! се явява в старотюркските рунни надписи от Орхон, Енисей и Талас, които се състоят от стотици рунни знака, само четири пъти с вероятното значение «възвишение». Тази разлика в употребата на двата знака в старите рунни надписи от Плиска и другаде и Басарабските и като се вземе предвид значението на ! в старотюркските надписи, позволяват да се приеме, че този знак в християнските рунни надписи означава «всевишен» или «господ», a IVI в езическите «Тангра» или «Тенгри», т. е. небесният или висшият бог на тюрките и българите(19).

Прабългарските руни са били използвани, както гръцките букви, освен за писмо още за цифри и каменоделски белези, а също за обозначаване на притежание, както германските руни. Най-сетне, пак както германските руни и гръцките букви, някои прабългарски знаци са имали и магическо значение, за което Черноризец Храбър изрично съобщава. Обаче трудно е да се разграничи отделната им употреба. С по-голяма вероятност може да се установи употребата им като магически знаци. Тук ще споменем най-напред една седмолъча розетка, намерена в Плиска(20). На лицевата страна се намира известният знак IVI, който в случая означава небето или небосклона. Ha обратната страна, която в средата има кукичка за надяване на връв, се намират във всеки от седемте лъча знаци, които по всяка вероятност означават известните тогава седем главни звезди: Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн. Тези звезди са играли важна роля в древната магия и по името на всяка една от тях са наречени седемте дни на седмицата в Асирия, Вавилон и Рим, а също и у старите германци. Розетката е била сигурно магически уред за предсказване на бъдещето, каквито са добре известни от древността. През кукичката на обратната страна се вдявал конец или връв, чрез който розетката се въртяла. Знакът или по-скоро денят, на който се спирало въртенето, показвал дали това, което ще се предприеме на посочения ден, ще бъде успешно или неуспешно. Тридесет и петият отговор на папа Николай I по допитванията на българите(21) съобщава, че българите, когато отивали в сражение, имали обичай да съблюдават дни и часове, за да има сражението щастлив изход. А в седемдесет и седмия отговор се задава следният въпрос: «Вие разправяте, че някой от гърците взимат затворена книга в ръце, и един от тях, взимайки една съвсем малка клечка, я тиква в самата книга, и ако от де и да е се добие някаква двусмислица, твърдели, че по този начин могли да знаят, каквото желаели. Вие, обаче, се допитвате, дали това трябва да се спазва или отхвърли»(22). От този въпрос се вижда, че гадаенето е било широко разпространено, и то официално, за да бъде предмет на запитване до папата. И освен това споменатото гадаене не е било много различно от гадаенето с розетата.

В Преслав е била намерена кръгла бронзова пластинка с диаметър 2 см с халкичка за окачване. На лицевата страна е врязан знакът IVI, а на задната шест пъти знакът V, и то така, че образува привидно кръст(23). Както знакът IVI, който е бил белегът на небето съответно на висшия бог Тангра, така и самостоятелният знак V са отблъсквали според вярването на българите злите сили, т. е. те са имали апотропейчно или отблъскващо значение подобно на кръстния знак у християните. Затова първият знак е врязан върху един пръстен от Престовац, Югославия, а вторият върху елипсовидната плочка на златен пръстен, намерен във Видин. Не по-друго значение е имал знакът IVI върху керемиди, тухли, каменни блокове и глинени съдове и предмети. Върху керемидите той е служил за гръмоотвод. Арабският писател Ибн Фадлан съобщава, че волжките българи имали особен страх от гръм. «Ако гръм удари къща, те не се приближават до нея и я изоставят, а също и всичко, каквото има вътре, хора, имущества и друго, докато времето я срути. Те казват: «Тази къща е от онези, на които бог се е разгневил.»(24) Следователно постройките, в основите на които са вградени каменни блокове с горния знак, са стояли под мощната закрила на висшия бог. Същият знак е бил поставян и на глинените съдове за здраве. Във връзка с това стои може би и петдесет и третият въпрос на българите до папа Николай I, с който питат дали е позволено да се поставя знамението на светия кръст върху трапезата, на която не присъствува свещеник или дякон, и да ядат(25). Знакът IVI е издълбан върху един каменен блок, намерен в Бяла заедно с други два, поставени от двете му страни. Същият знак с още няколко е издълбан и върху блока, намерен в Шудиково. Заслужава да се изтъкне, че два от трите знака върху блока от Бяла се срещат и върху блока от Шудиково. Общи знаци има и между блока от Шудиково и розетката. Тези общи знаци обединяват паметниците и показват техния единен произход. Може би знакът IVI върху двата блока, които са стояли в гранични области, са служили също за магическа отбрана или защита.

И така бронзовата пластинка със знака IVI е била амулет, който е предпазвала носителя й от болести, уроки и пр. За носенето на амулети съобщава изрично 79–ият отговор на папа Николай I: «Вие заявявате, че у вас има обичай немощните да носят някакъв амулет, окачен под шията» за да си възвърнат здравето»(26). Споменатият по-горе амулет има наистина халкичка за носене.

Очевидно прабългарските знаци не са били създадени в България, а са били донесени от българите от тяхната стара родина. Това се вижда не само от обстоятелството, че същите или подобни знаци се откриха в Южна Русия, в земи, обитавани някога от тюркски племена, като хазари и други, но и от наличието на пълни или близки съответствия с рунното писмо на старотюркските надписи от Орхон, Енисей и др.

След създаването на двете старобългарски азбуки, глаголица и кирилица, които почиват на фонетичния принцип — за всеки звук отделен белег, и възприемането на старобългарския език за църковен, съответно писмен, българското рунно писмо е било принудено да се оттегли. Това е станало обаче, както изглежда, с известни отстъпки в негова полза. Паякообразната рядка буква за X в глаголицата и кирилските букви ь, ъ, ѣ и ѫ приличат извънредно много на първобългарските рунни знаци със същото начертание. За произхода на тези букви, когато нито прабългарските знаци, нито надписите от Басараб бяха още известни, са изказвани най-различни, малко вероятни мнения, като напр. че произхождат от коптската азбука и т. н. Сега, когато са налице прабългарските руни, много пo-вероятно е да се приеме, че първообразът на споменатите букви се крие именно в тези рунни знаци, които са били, както се вижда от думите на Черноризец Храбър «черти и резки», добре известни на създателите на старобългарските азбуки.

IV. Прабългарските надписи на гръцки език

Българското рунно писмо е било трудно за четене и разбиране от чужденци. Затова още отрано се явяват опити да бъде заменено с гръцка и латинска азбука. Между прабългарските военни инвентарни надписи се намират два, един цял и един откъслек, които са съставени на прабългарски език, но написани с гръцки букви. За опити да се пише с гръцки и латински букви съобщава и Черноризец Храбър, който казва, че след приемането на християнската вяра славяните били принудени да пишат на езика си с гръцки и латински букви и възразява: «Но как може да се пише добре с гръцки букви «бог» или «живот» и пр.». Изказаната от Черноризец Храбър трудност за предаване на присъщи на старобългарския език звукове точно с гръцки важи и за тюркския език на българите, както се вижда от следните думи. В инвентарния надпис на прабългарски език думата estrogin е написана няколко реда по-долу и estrygin. Думата küpe в същия надпис е написана коuре в откъслека. Такива случаи се срещат в надписи и у автори при предаването на лични имена, напр. Омортаг покрай Омуртаг, Цок покрай Цюк и пр. В случая се касае за опит да се предаде с гръцки букви звук, който е гласял между О и Ю.

Мнозина не са разбирали първобългарския език. Славяните и гърците, които са влизали в състава на населението на българската държава, а също и чужденците, посетители на България, или никак не са го знаели, или са го познавали слабо. Прабългарският език е бил особено голяма пречка за надписи, предназначени за по-голям кръг читатели или за пропагандна цел. Ето защо прабългарите, както други тогавашни народи, започнали доста рано да съставят преди всичко официалните си надписи на гръцки език. Това било улеснено и от обстоятелството, че до идването на българите официалният език в завладените от тях земи е бил гръцкият. Така се създала една чисто българска литература, в която гръцкият език е бил взет само временно, на заем. Обаче както самият гръцки език, който не е тогавашният литературен език във Византия, а местно гръцко наречие, така и самите надписи не са подражание на гръцки, съответно византийски образци. По своето разнообразие и оригиналност те нямат съответствия и в тогавашния западен свят, в който официалният език също не е бил съответният народен, а латинският.

Откъм съдържание прабългарските гръцки надписи могат да се подредят в следните групи: 1) летописни, 2) триумфални, 3) строителни, 4) военни, главно инвентари на въоръжение, 5) възпоменателни или надгробни, 6) мирни договори и гранични, 7) графити и 8) надписи върху лекоподвижни предмети, като оловни печати, медальони, пръстени и пр.

Първобългарските надписи са намерени в различни времена и при различни обстоятелства. По една случайност най-късният от надписите е станал най-рано известен. В 1707 г. французинът отец Браконие видял в развалините на голямата базилика в стария запустял град Филипи между Драма и Кавала един летописен надпис от времето на кан Персиан, който той преписал. Този препис е бил издаван много пъти, без обаче да бъде свързван с българската история. С течение на времето надписът бил засипан с пръст и се смятал за загубен. Той беше наново открит в 1923 г., когато френската археологическа школа (институт) в Атина предприе разкопки в развалините на Филипи. Една година по-късно на същото място беше намерен краят на надписа, а през 1932 и 1933 г. — четири нови откъслека от същия надпис. След около сто години след намирането на първия надпис, през 1831 г. някой си Бланкенбург преписал строителен надпис върху мраморна колона от времето на кан Маламир, който хронологически предхожда първия. Третият по реда на откриването, но по-стар от първите два е строителният надпис на кан Омуртаг, който днес служи за подпорен стълб в църквата «Св. 40 мъченици» в Търново. Той за пръв път е бил видян и преписан от д-р Хр. Даскалов в 1858 г. при особени обстоятелства, за които ще разкажем на друго място. Унгарският пътешественик Феликс Каниц, който е дал ценни и интересни описания на живота в България преди Освобождението в съчинението си «Дунавска България и Балканът» (Лайпциг, 1879), видял в 1872 г. в Провадия два възпоменателни надписа от времето на кан Омуртаг, а в развалините на Плиска, които той сметнал погрешно за римски, две колони с триумфални надписи. По същото време той посетил скалите при c. Мадара и открил пръв за науката Мадарския конник и неговите надписи. Обаче и тях обявил погрешно за латински. Така станал известен и най-старият по време прабългарски надпис.

След освобождението на България в новата държава бил повикан на служба чехът-историк Константин Иречек, който предприел редица пътувания в България, разказани в прекрасното описание «Пътувания по България» (Пловдив, 1899). Той видял и преписал не само известните дотогава надписи, но и някои нови. К. Иречек оценил голямото историческо значение на прабългарските надписи и решил, както сам съобщава, да ги издаде в една малка сбирка. За съжаление той не изпълнил намерението си, понеже други научни изследвания го отдалечили от България.

И така издирванията и проучванията на надписите oт К. Иречек не добили естествения си завършек — сбирка от надписи. Затова много по-големи и по-важни са заслугите на Иречековите сродници и съотечественици Карел и Херменгилд Шкорпил. Тези двама братя, които могат да се смятат за създатели на днешната българска археологическа наука, са събирали и издавали, с особена ревност, археологически материали от новоосвободената българска земя. Покрай многото гръцки и латински надписи от по-старата епоха те са имали щастието да намерят и доста голям брой прабългарски. Новооткритите надписи заедно с някои вече известни от по-рано, но отново преписани, били издадени от двамата братя във виенското археологическо списание «Археоложки епиграфски известия от Австро-Унгария от 1891 до 1895 г.» с доста точни факсимилета и с ценни бележки от К. Иречек и В. Томашек за някои прабългарски титли.

Първият български учен, който е издавал прабългарски надписи и ги е използвал като извор за българската история, е многозаслужилият историк В. Н. Златарски. В няколко студии той разглежда и издава известните дотогава надписи. Работите на Златарски са разгледани вещо и доста подробно от К. Иречек в една рецензия(27), която, ако и да е кратка, е една от най-добрите статии, написани за нашите надписи. За пръв път тук се посочва, че гръцкият език на надписите е съвършено правилен и че не е нищо друго освен тогавашният говорим гръцки език. Това заключение на Иречек обаче не е било взето под внимание от лицата, които са издавали и тълкували по-късно надписите, поради което някои места в много надписи са останали тъмни или неправилно изтълкувани.

През следващите години най-голяма изненада е била откриването в 1898 г. на граничен надпис от времето на цар Симеон в околността на Солун при с. Наръш. Той е бил на няколко пъти издаван и коментиран. В редица изследвания на наши учени прабългарските надписи бяха предмет на проучвания.

Нов тласък в проучванията на нашите надписи дадоха предприетите в 1899 и 1900 г. разкопки на развалините на Плиска от Руския археологически институт в Цариград под ръководството на директора му Ф. Успенски и К. Шкорпил. Тези разкопки, както трябваше да се очаква, извадиха на бял свят още няколко прабългарски надписа, от които извънредно важен е строителният надпис на Омуртаг върху колона, откопана от Р. Попов в 1905 г. близо до с. Чаталар (дн. Цар Крум). Резултатите от разкопките заедно с всички известни дотогава (1905) надписи бяха обнародвани в 10–ия том на «Известията на Руския археологически институт в Цариград», известен под името «Абоба — Плиска». Надписите са издадени от Ф. Успенски. Към този том е приложен и един албум с факсимилета на надписите и фотографиите, които го правят особено ценен. Тук са събрани за пръв път почти всички прабългарски надписи. Надписите са издадени обаче незадоволително, а някои от тях явно погрешно допълнени. Освен това издателят е предал надписите не в техния оригинален правопис и език, а в правописа, важещ само за класическия гръцки език, и е направил по този начин изданието негодно за езикови проучвания.

Нов етап в издаването на нашите надписи бележи епиграфската сбирка на класическия филолог Е. Калинка «Антични паметници в България», излязла във Виена в 1906 г. Това издание може да се смята за образцово. Надписите са издадени не само с голяма точност, но са придружени с ценни езикови бележки. През годините, които предхождат Първата световна война, бяха обнародвани редица публикации, които допринесоха много за разбирането на нашите надписи.

След Първата световна война започна нов период, който се различава от предходния не по намиране на нови надписи, а по оживеното и задълбочено проучване. Подтик за това даде унгарският учен Г. Фехер с проучванията си върху материалната култура на прабългарите. Той пръв обърна сериозно внимание на Мадарския конник и неговите надписи. Още в 1896 г. К. Шкорпил беше обнародвал снетия от него препис на Мадарските надписи, който обаче стоеше пренебрегнат от науката. Г. Фехер, проучвайки този препис, дойде до убеждението, че едно ново преглеждане на надписите и преписване ще бъде от голямо значение за тяхното разбиране и тълкуване. По негово внушение в 1924 г. Археологическият институт построи скеле пред скалната стена, гдето са издълбани надписите, за да улесни тяхното проучване. Г. Фехер направи един сравнително точен и подробен препис на надписите около Мадарския конник и първия сериозен опит да ги допълни и изтълкува. По същото време К. Шкорпил независимо от Фехер сне нов препис, който на някои места е по-добър от този на първия. Излязоха също така редица статии и издания на надписи от наши и чужди учени, които допринесоха за изясняване на редица въпроси, свързани с надписите.

След Втората световна война най-важното събитие в българската епиграфия беше откриването на първия надпис на прабългарски език в околностите на Преслав. През следните години бяха намерени още два цели и няколко по-големи или по-малки откъслека от надписи. Особено забележително е откриването на надписа на чъргубиля Мостич в Преслав през 1952 г., съставен на старобългарски език. Така броят на целите прабългарски надписи и на множеството откъслеци се увеличи значително.

През лятото на 1954 г. Археологическия институт при БАН построи скеле пред Мадарския конник, за да се проучат отново както релефът, така и надписите около него от особена комисия, съставена от археолози и епиграфи, понеже бяха възникнали някои спорни въпроси около тези паметници. Резултатите бяха обнародвани в сб. «Мадарски конник».

В 1963 г. авторът на тези редове издаде в Берлин като издание на тамошната академия на науките пълен корпус на всички известни дотогава надписи заедно с най-малките откъслеци и други сродни паметници, придружени с обширен коментар и увод. С това се събраха на едно място не само всички надписи, но се направиха лесно достъпни, както за българи, така и за чужденци.

Впоследствие се откриха още два надписа, единият фрагментиран, а другият цял. Последният бе намерен при разкопки южно от голямата базилика при Плиска. Най-сетне намерени бяха в различни времена два неофициални надписа — графити, забавни драсканици върху камъни на войници, придружени с примитивни изображения.

Освен върху камък до нас са достигнали надписи и върху метални предмети, които се откриха напоследък. Това е един златен медальон на Омуртаг, сребърна чаша с надпис на външното дъно, златен пръстен с надписи и пет оловни печата. Тези печати се намират в частна сбирка и бяха обнародвани от притежателя им Г. Закос заедно с А. Веглари в един голям сборник от византийски оловни печати.

V. Прабългарската обществена и държавна структура

За прабългарската обществена и държавна структура дават сведения възпоменателните надписи, в които е даден и родът на починалия, и един строителен надпис от времето на кан Маламир, който поради това ще разгледаме тук, а не при строителните надписи. За да разберем по-добре съдържанието на надписа и да получим една по-ясна представа за обществения строй у прабългарите, потребно е да се кажат само няколко думи за този строй изобщо у тюркските народи.

Тюркските степни държави се състоят от две основни обществени единици: род и племе. Самата държава е представлявала обединение на няколко племена, често с различни езици и етническа принадлежност, при което името на ръководното племе е ставало название на цялото държавно обединение. Същата структура може да се установи и за прабългарите въз основа на надписите и някои други писмени извори. Пет от възпоменателните надписи, за които ще стане дума по-нататък, съобщават освен името на починалото лице още и неговия род. Те споменават следните родове: Чакарар, Кубиар, Ермиар, Кюригир и незапазено цяло име, завършващо на -дуар. От т. нар. Именник на българските князе са известни още родовете: Дуло, от който произхождали българските канове до около 760 г., Вокил или Укил, Угаин и Ерми, което е едно и също с Ермиар от възпоменателните надписи. Последната сричка -ар, на която завършват родовете в надписите, се тълкува обикновено като тюркско събирателно окончание със значение «хора», «люде». Следователно Ермиар ще значи «хората от Ерми», т. е. членовете на рода Ерми. Различно от -ар е окончанието -гир в родовото име Кюригир, за което ще говорим по-долу.

Според византийските хронисти Теофан и Никифор, Кубрат бил владетел на българското племе уногундури или оногундури в Кавказката област. Това племе под, формата Олхонтор-блкар заедно с Купи-булгар, Дучи-булкар и Чдар-болкар, които се споменават в арменската география на Анания Ширакаци, са образували държавно обединение, начело на което е стояло първото племе (вж. по-горе) под общото название българи. Към това обединение се числели, пак според двамата византийски хронисти, и котрагите, които не били българско племе, а само сродни с българите. Това се вижда както от името им, което у други византийски автори гласи котрагири, т. е. със същото окончание както родовото име Кюригир, а така също и от обстоятелството, че в разказите на Теофан и Никифор те се споменават винаги като нещо отделно от българите и България.

Ценни сведения за устройството и обществото в прабългарската държава дава споменатият по-горе строителен надпис от времето на кан Маламир. Този надпис, който е бил издълбан на мраморна колона, е сега загубен. В 1831 г. той е бил преписан от някой си Бланкенбург в Шумен. В превод надписът гласи:

«Кан сюбиги Маламир, от бога архонт:

Неговият стар боил капхан Исбул направи

този водоскок и го даде на архонта.

А архонтът даде на българите

много пъти ядене и пиене, а на боилите

и багаините даде големи подаръци.

Нека бог удостои от бога архонта

да преживее заедно с капхан Исбул

сто години».

Надписът е стоял до водоскок, както личи от израза «този водоскок». Разкопките в Плиска разкриха множество пръстени тръби от водопроводна мрежа. Прабългарската столица е била, както се вижда, добре снабдена с вода. Водоскокът е представлявал навярно голямо техническо постижение, което е заслужавало да се ознаменува с даване на подаръци и угощения. Обаче забележителното в приведения надпис не е постройката на водоскока, а сведенията за класовото разслоение и за лицата, изпълняващи върховната власт в държавата.

Според надписа имало две знатни съсловия — боили и багаини — и обикновен народ — българи. В старотюркските надписи от Орхон народът се нарича кара будун «прост народ» или тюрк будун «тюркски народ», което отговаря на българи в нашия надпис. Боилите, от чието название идва думата боляри, са били по-висшето съсловие. Те са заемали всички висши военни и административни служби. Багаините, които са били по-нисшето знатно съсловие, са изпълнявали по-нисши военни и административни служби. В тюркските държави, които са били преди всичко военни организации, едно и също лице е могло да изпълнява едновременно военна и цивилна служба. Боилите и багаините, които са заемали някаква служба, са имали особени служебни названия. Така напр. боилът Исбул се наричал капхан и управлявал заедно с кан Маламир държавните работи. Той бил същевременно главнокомандуващ на войските, както показват други надписи.

Маламир, който е държавният глава в нашия надпис, носи тюркската титла кан сюбиги покрай гръцката архонт. Първата дума на тази сложна титла кан е известната тюркска титла за владетел кан, хан или също каган. Втората част сюбиги представлява сложния български, съответно тюркски израз сю бег и, на който първата дума сю значи «войска», а втората бег (сив български) «господар». Последната сричка и е тюркският суфикс за притежание при думи, завършващи на съгласна. В тюркските езици в противоположност на индоевропейските, в които притежателят на даден предмет стои в притежателен родителен падеж (срв. лат. domus patris, нем. Das Haus des Vaters «къщата на бащата»), се изразява със суфикса -и или -си при думи, завършващи на гласна, прибавени не към притежателя, а към притежанието, напр. баба еви «къщата на бащата» или шейтан арабаси = лат. саrrus diaboli, нем. Der Wagen des Tenfels «колата на сатаната». И така сю бег-и значи «господар на войската», срв. в Орхонските надписи сюбаши «главатар на войската».

Капханът е бил, както вече се спомена, съвладетел или вторият владетел след кана и главнокомандуващ. Това важи за по-старата епоха. В разглеждания надпис в пожеланието за дългоденствие на владетеля се пожелава дълъг живот заедно с кана и на капхана. От един летописен надпис от времето на Персиан, който ще разгледаме по-нататък, се вижда, че капхан Исбул е бил и главнокомандуващ на войските. Положението на капхана в управлението на държавата като втори владетел, а във войската на главнокомандуващ се среща у много тюркски народи. То е най-добре засвидетелствувано у сродните с българите хазари. Византийският император Константин Багренородни (905–959), автор на няколко съчинения, съобщава в едно от тях, че хаганът и бегът на хазарите изпратили писмо до византийския император Теофил (829–842) с молба да им проводи спатарокандидата Петронас да помогне при постройката на град Саркел. От това известие се вижда, че държавата на хазарите се управлявала от каган и бег, които отговарят на кан и капхан в нашия надпис. Повече подробности за институцията на двойните владетели у хазарите дават някои арабски автори. Така Ибн Фадлан, пратеник на арабския халиф Муктедир (908–932) при волжките българи в 922 г., съобщава, че държавният глава на хазарите се наричал хакан, който живеел далеч от народа и се явявал пред, него само веднъж на четири години. Той имал заместник, наречен хакан бег, който ръководел държавните работи и предвождал войската.

Кога се е появила службата на капхана като помощник на владетеля и каква точно е била неговата служба в подробности, е неизвестно. Съществуването на съвладетел, в чиито ръце била съсредоточена държавната власт и военната сила, криело опасност вторият владетел да заеме мястото на първия. У Меровингите, първата кралска династия на франките, т. нар. майордом, т. е. по-големият или старшият в двореца, е играел ролята на капхана. В 751 г. последният крал меровинг Хилдерик III е бил свален от майордома Пипин Къси, който заел престола и основал династията Каролинги. Същото нещо се случило и в България. Кормесий, който бил, както по всичко личи, капхан, премахнал управляващия род Дуло и се опитал да издигне рода си Вокил или Укил около 760 г. За да се избягнат подобни случаи в бъдеще, българските владетели Кардам или Крум ще да са ограничили властта на капхана до положението на пръв военачалник след кана, понеже според византийските извори и двамата владетели са предвождали лично походите срещу Византия. Обаче, както изглежда, временно при младия и неопитен кан Маламир властта на капхана била отново засилена. Поемането на командуването на войските лично от държавния глава е изразявало именно титлата сюбиги. Тази титла е отбелязана засега само при владетелите Омуртаг и Маламир и може би и при Крум, който в един летописен надпис се нарича архонт сюбиги, т. е. гръцката дума за вожд и българският титулатурен израз сюбиги. Според едно сведение у огузите покрай сюбаши «главатар на войската» се употребявало и сюбеки «господар на войската».

Както в разглеждания надпис, така и в други българският владетел е наречен на гръцки архонт, т. е. предводител, вожд, велможа, което далеч не е равно на василевс «император». С тази титла византийците са означавали българския владетел и в хрониките, и в официалните документи, адресирани до него, като писма и др. Византийската дворцова канцелария е наричала архонти всички чуждестранни владетели, на които домашните титли не са били възприети. Същата титла носят държавните глави на Русия, на хърватите, на сърбите и др. Напротив, владетелят на Германия се нарича рекс, на Египет амир, на хазарите хаган, на Венеция дукс и т. н.

Употребата на думата архонт поради нейното двойно значение — владетел и първенец, велможа, е била много удобна за византийската дипломация, понеже чрез нея се изразявало същевременно второстепенното положение на чуждите владетели спрямо византийския император, спрямо когото те се явяват обикновени племенни вождове, велможи или първенци. Изтъкването на това положение отговаряло напълно на византийския политически мироглед, според който на земята има само един всемирен истински владетел, избраник и представител на бога — византийският император. Всички останали владетели били смятани за негови подчинени. Те били един вид императорски наместници във владените от тях страни, ако и да са били всъщност напълно самостоятелни и независими. Всяка промяна в това отношение е могла да става само със съгласието на византийския император, за да има международно значение.

В надписа капхан Исбул е наречен «неговият стар боил». Може би той е заемал капханската служба още при Омуртаг, предшественика на Маламир.

Не по-малко важен за военното, съответно държавното устройство на българската държава е надписът, намерен в Хамбарли (дн. Маламирово, Елховско). Той заедно с друг български летописен надпис е издълбан на лявата страна на една четиристранна антична ара, на лицевата страна на която се е намирала старогръцка надгробна епиграма, сега почти заличена. Камъкът, който е твърд, сив, мраморовиден варовик, е бил поставен при селската т. нар. Попова чешма между 1865 и 1870 г. и е служил да се изтупват на него прани вещи. Според едно сведение той е бил донесен от Хамбарлийското селище, което се намира на изток от селото, върху малката издигнатина «Клисе бунар» (Църковен кладенец), близо до една висока могила. На това място при прекопаване на ниви са били откривани основи на стари сгради, развалини на три църкви, мраморни колони, откъслеци от обработени камъни, римски и византийски монети, с една дума развалини на старо селища. Тук се е намирала вероятно Версиникия, която се споменува често в българо-византийските войни. Според друго сведение камъкът стоял първоначално върху по-малката от двете могили източно от селото до голямата могила, а според трето, което изглежда най-малко вероятно, той е бил донесен от Пашакьойското кале. По време на първата Европейска война с помощта на военните власти К. Шкорпил пренесъл камъка във Варненския археологически музей и така спасил от унищожение един от най-важните прабългарски надписи, както това е станало с надгробната епиграма на лицевата страна, поради изтупването на прането върху нея.

В 1884 г. двата прабългарски надписа заедно със старогръцката епиграма са били преписани от X. Шкорпил и издадени във виенското списание — «Археологически епиграфски известия». Това издание не е могло да влезе в научно обращение поради непълния и неточен препис. И двата надписа са извънредно мъчни за четене, понеже са издълбани много небрежно върху неогладена грапава повърхност. Това обстоятелство е причина както за несполучливия препис на X. Шкорпил, така и за съвършено погрешното четене и тълкуване на надписите от П. Ников в чешкото списание «Бизантинославика». Авторът на настоящите редове успя да прочете изцяло надписа на лявата страна и отчасти на дясната след многократни преглеждания при слънчева и изкуствена светлина.

Началото на надписа на лявата страна, който по време е по-стар от този на дясната, е отлющено и поради това са загубени около 9–10 реда. Останалата част, се чете добре и гласи в превод:

«... направих моя брат, а стратегът

Лъв да бъде негов подчинен.

От Бероя до ... Дултроини е пръв

ичиргу боилът Тук за дясната страна,

а стратезите Вардан и Яни (= Йоан)

негови подчинени. За лявата страна

на моята войска: за Анхиало, Дебелт,

Созопол, Ранули, е главатар

боилът капхан Иратаис, а Кордил и

Григора нему подчинени стратези».

Надписът представлява военна заповед, издълбана нa камък, и е единствена по рода си в епиграфиката. Тя съобщава разпределянето и съсредоточаването на българските войски за предстояща война с Византия. Началник на оперативното бойно ядро е бил самият български владетел кан Крум. Това е стояло в отлющената част. Бойното ядро се подпомагало или негов резерв е била войската на Крумовия брат, чието име, изглежда, не е стояло в надписа. Негов помощник е бил византийският стратег Лъв. Оттук нататък надписът се чете лесно. За командуващ на дясното крило на войската, което е било разположено от Бероя, т. е. Стара Загора, до неизвестното място Дултроини, е бил определен ичиргу боилът Тук. Негови помощници са били византийските стратези Вардан и Яни. Това крило е трябвало да отблъсва възможни неприятелски действия, изхождащи от областта на Пловдив, който по онова време се намирал във византийски ръце. Лявото крило е било поверено на боил капхана Иратаис. Негови подчинени са били пак двама византийски стратези, Кордил и Григора. Лявото крило е обхващало бреговата линия Анхиало, Дебелт, Созопол и Ранули. Мястото на последната географска точка е неизвестно, може би при устието на р. Ропотамо. Но вероятно и тя се е намирала на морския бряг, може би между Созопол и Маслен нос или още по на юг на място, удобно за морски десанти. Задачата на лявото крило е била, както се вижда от изброените географски точки, да охранява морския бряг от възможни византийски десанти.

Къде е било съсредоточено ударното ядро, надписът не съобщава. Но това може лесно да се отгатне. То е било настанено в областта на днешно Елхово с краен южен пункт Версиникия, която, както посочихме по-горе, се е намирала при днешно Маламирово.

Според надписа военното командуване е било разпределено между четирима военачалници: ударното ядро се командувало от Крум, резервната войска от неговия брат, източното крило край Черно море от боил капхана Иратаис, а западното от ичиргу боила Тук. Разделянето на държавата на три сектора във военно и административно отношение, което важи и за самата бойна сила, е характерно за тюркските народи. У старите тюрки, според сведенията на китайски и други източни извори, държавата се управлявала от владетел, наречен ябгу, и двама негови помощници, наречени шад. Единият от тях управлявал лявата страна, т. е. източната част на държавата, а другият дясната, т. е. западната. Централната част била в ръцете на самия ябгу. От двамата шадове управляващият източната част бил по-висш и обикновено наследник на трона. Подобно разпределяне е съществувало в XVII в. и у османските турци. Турският пътешественик Евлия Челеби съобщава, че имало двама военачалници, наречени бегове на дясното и лявото крило. Според друго известие западният бег командувал в Румелия, а източният в Анадола. Такова разпределение е съществувало, както изглежда, и в държавата на Кубрат, в която военното управление е било поверено на тримата му сина, които поради нахлуването на хазарите напуснали родината си, като всякой потеглил с подчинената нему войска, както съобщават изрично хронистите Теофан и Никифор.

И в Дунавска България от двамата военачалници, боил капханът Иратаис и ичиргу боилът Тук, първият, който командувал източното крило, е бил по-висш, както показва един летописен надпис, който ще разгледаме по-нататък и в който ичиргу боилът се явява подчинен на капхана.

Тюркските народи се различавали помежду си и от посоката за ориентация. Те възприемали определена небесна посока, която била меродавна в живота им. За едни от тях изгрев слънце или изток била свещена и меродавна, а за други юг, т. е. тази част от небосклона, където слънцето достигало най-високата си точка. Съобразно с възприетата небесна посока се определяли и понятията челна, лицева или предна страна и дясна и лява. При посока изток лявата страна се намирала на север, а дясната на юг. При основна посока юг лявата страна се падала на изток, а дясната на запад. За хуните, орхонските тюрки, аварите, хазарите, уйгурите и др. посоката изток е била меродавна, а за хуните от предхристиянската епоха, иранците, монголите, узбеките, волжките българи, китайците и др. посоката юг. У тези народи, у които посоката изток била меродавна, дясната страна се смятала за почетна, а за тези, които приемали посоката юг за меродавна, лявата страна била почетна. От нашия надпис, като се вземе предвид високото положение на капхана, се вижда, че лявата страна е била почетна, а посоката юг — меродавна. Това се съгласува с ориентацията на повечето прабългарски постройки, които имат север — юг. Големият дворец или тронната палата в Плиска е ориентиран не само в същата посока, но на северната страна се намира полукръгла абсида, в която вероятно е стоял тронът, както това е засвидетелствувано за някои тюркски владетели. Така според фламандския мисионер Вилхелм Рубрик дворецът на Мьонгке хан се простирал от север на юг, а ханът седял на северния край на издигната площадка. Венецианският пътешественик Марко Поло съобщава, че тронът на Хубилай хакан се намирал на северната страна на тронната зала, а той самият стоял с лице, обърнато на юг. Тронът на хана на узбеките се намирал в средата на северната страна на помещението. В Китай императорският трон бил обърнат на юг. У монголите и тунгузите входът на юртата се намирал на юг. Леглото на монголския глава на семейството било поставено на северната страна на юртата. В Плиска под големия дворец лежат останките от основите на по-голяма и по-стара сграда, наречена дворецът на Крум, която е ориентирана също север — юг. Т. нар. малък дворец в Плиска има същата ориентация. Така е ориентиран и дворецът в Преслав. Най-сетне и Мадарският конник е обърнат в посока север — юг. Всичко изтъкнато дотук дава право да се приеме, че и българите са смятали посоката север — юг за свещена, меродавна и че те под лява и дясна страна са разбирали изток и запад.

Като пръв военачалник след Крум в надписа е посочен неговият брат. Византийският хронист Теофан съобщава изрично, че той бил началник на отделна негова войска, с която обсаждал Одрин, когато Крум след победата при Версиникия се отправил с войската си за Цариград. Изглежда, че при Крум роднинските връзки наложили по-различно степенуване на военачалниците от обичайното. Старобългарският писател Йоан Екзарх съобщава в съчинението си «Шестоднев», че «и у българите князете управляват най-напред по реда на рода, синът на мястото на бащата и братът на мястото на брата, същото чуваме, че било и у хазарите». Според един китайски извор за тюрките: «Ако бащата или по-старият брат умре, неговата служба наследява синът или по-младият брат». Следователно у българите, както у други тюркски народи, е съществувал т. нар. сениорат, т. е. наследяване по старшинство. Т. нар. Цариградски синаксар, в достоверността на чиито сведения при наличието на сениорат у българите нямаме никакви основания да се съмняваме, съобщава, че след внезапната смърт на Крум на престола се възкачил Дукум, който наскоро починал. На негово място дошъл Дицевг. Но и той не управлявал дълго. Едва след смъртта на последния престолът бил зает от Омуртаг. Изхождайки от известието на Йоан Екзарх, има основание да се приеме, че Дукум и Дицевг са били братя на Крум, от които първият е бил по-старият. А това позволява да се допусне, че под «моя брат» в надписа се крие тъкмо Дукум, който е бил по ранг по-висш от боил капхана Иратаис и ичиргу боила Тук.

Тъкмо споменаването на брат военачалник показва, че надписът е от времето на Крум. Към това доказателство се прибавя още и следното. И тримата българи военачалници имат подчинени византийски стратези: братът един, а капханът и ичиргу боилът по двама. На пръв поглед наличието на византийски стратези на българска военна служба изглежда странно, дори невероятно. Обаче ако се вземе предвид, че по времето на Крум са отбелязани много случаи на бягство на недоволни византийци при българите, гдето те са получавали служба, всичко става ясно. Византийският хронист Теофан съобщава редица такива случаи. Така в 809 г. много висши византийски офицери избягали от войската на Никифор, понеже той ги заплашвал с тежки наказания, загдето допуснали Крум да превземе София. Между тях бил и спатарият Евматий, опитен механик. При Крум бил избягал и един арабин от Византия, също опитен механик, който научил българите да строят обсадни машини. В 811 г. от византийската войска, която се намирала в Маркели, избягал Византий, довереният прислужник на императора Никифор. Неизвестно кога дошъл в България като беглец и Константин Пацик, който се оженил за сестрата на Крум. За бегълци, и то тъкмо стратези, съобщава и надписът, съдържащ част от тридесетгодишния мирен договор между България и Византия (вж. по-нататък). Споменатите в нашия надпис стратези ще да са били някои от тези бегълци, които обаче не са принадлежали на командния състав, а са били навярно само военни съветници.

Изразите «моят брат» и «моята войска» показват, че надписът е бил издълбан по нареждане на самия Крум, чието име е стояло вероятно в началото на надписа. Следователно надписът е бил официален.

Предстоящият поход срещу Византия, във връзка с който е била издадена военната заповед, е несъмнено този от 813 г., когато Крум заедно с брат си потеглил с големи войски срещу Одрин и се установил на лагер във Версиникия. Тази крепост се е намирала според Теофан на около 30 мили, т. е. приблизително на 60 км от лагера на византийския император Михаил в Одрин. На това разстояние на север се намира дн. Хамбарлийско селище близо до с. Маламирово, Ямболско, от където произхожда нашият надпис. Ето защо може да се отъждествят почти със сигурност развалините на това селище с Версиникия. Византийските войски били заели позиции на Дервентските височини на сегашната българо-турска граница. В завързалото се кръвопролитно сражение на 22 юни 813 г. Крум разбил неприятелските войски и ги обърнал в паническо бягство. Спечелената битка отворила широко вратите за настъпление на юг. Крум се впуснал след бягащите византийски войски и скоро стигнал до Цариград. Неговият брат останал да обсажда Одрин. Надписът-заповед е стоял в самия стан на Крумовите войски и ще да е бил приготвен много преди сражението, може би април–май същата година, за да посочи на военачалниците разположението на войските и под чии заповеди са се намирали.

Нашият надпис е важен и в друго едно отношение. Войската е наречена с българската дума «сарактон». Тя е образувана, както вече казахме, от тюркската дума за въоръжение jaraq с гръцкото окончание -ton според гръцко-латинската дума за войска fossa-ton. Съгласно споменатия по-горе фонетичен закон, според който j- в началото на думите става в български и чувашки на С-, думата jaraq е станала на sarak — или с гръцкото окончание sarakton. Така надписът ни запознава и с една българска дума и с фонетичните закони на този език.

VI. Военни инвентарни надписи

Единствени по рода си и типични за прабългарската епиграфика са военните инвентарни надписи, които съдържат списъци на въоръжението, поверено на определен военен чин. Понеже те не се отнасят до едно точно определено лице, а за всяко лице, заемащо споменатия в надписа военен чин или служба в дадено укрепено място, в тях няма лични имена. Такива надписи са достигнали до нас цели или в откъслеци седем на брой, които дават също така известна представа за устройството на прабългарската войска.

Военните инвентарни надписи, които са били изложени вероятно на видно място в крепости и укрепени пунктове, са служили да улесняват проверката на въоръжението, което е било поверено на определено лице от командния състав на военната база. Те стоят очевидно в тясна връзка с четиридесетия отговор на папа Николай I(28), който гласи: «Вие (т. е. българите) заявявате, че имате обичай в отечеството ви да се изпраща от вашия господар, преди да пристъпите към война, един съвършено верен и съвършено разумен мъж, който да прегледа всички оръжия, коне и вещи, необходими за сражение; и онзи, у когото се окажат немарливо приготвени се наказвал със смърт». Това преглеждане е ставало въз основа на данните в изложените инвентарни надписи.

Забележително е, че с изключение на един надпис всички останали са намерени на места южно от Плиска пред старопланинските проходи като Върбишкия и Ришкия, т. е. пред входните врати за Дунавска България. Те са стояли в крепостите и укрепените места, които са отбранявали тези входни врати. Те показват колко добре е била укрепена областта между Мадара и Преслав, през която в 812 г. византийският император Никифор е нахлул в България. Един от инвентарните надписи е намерен при Шабла, което свидетелствува, че там е имало прабългарски укрепен пункт за евентуална отбрана от вражески десанти.

Инвентарните надписи са важни и в друго едно отношение. Те съобщават различни военни прабългарски чинове, които, ако и да не знаем точното им значение, увеличават нашите знания за прабългарския език.

Един от по-дългите инвентарни надписи, издълбан върху четвъртит блок, е намерен в с. Мадара, гдето е бил вграден вторично в съборената сега турска джамия, днес в музея при Мадарския конник. Той е издаден от Ив. Венедиков (Разкопки и проучвания IV, 1950, 181–184). Къде е стоял първоначално, не е известно. Обаче може да се предположи, че произхожда от околностите на с. Мадара. В превод гласи:

«+ Юк боилът има 26 ризници,

ичиргу багаинът 12,

зиткомирът 17, юк багаинът 22,

бири багаинът 22».

Кръстният знак, с който започва надписът и за който ще говорим при строителните надписи, показва, че се касае за официален документ. На първо място в списъка е даден юк боилът, който като боил е заемал по-висока служба. Обаче какво положение е имал в общата стълбица на чиновете, не може да се каже. За първата част на сложната титла са изказани различни предположения като, че тя е равна на тюркското уч «връх», «външен» или на йук «товар». Но тези предположения се натъкват на фонетични и транскрипционни трудности, които ги правят съмнителни. Във всеки случай юк показва службата, която боилът е заемал. Обстоятелството, че той е принадлежал към съсловието на боилите и че неговият брой на ризниците е най-голям и най-сетне, че стои на първо място, говори, че той е бил най-висшият чин измежду споменатите в надписа. По всяка вероятност количеството на ризниците и шлемовете, които са били поверени на всеки военен чин, е зависело от важността на укрепеното място и от броя на останалите началници.

Втората сложна титла ичиргу багаин означава буквално «вътрешен багаин». Както съсловната титла багаин, която е идвала след боилите, което се посочи вече по-горе, така и броят на ризниците, който е най-малък от всички споменати в надписа, показва, че ичиргу багаинът е бил не само по-нисш чин от юк боила, но и от останалите чинове. Думата ичиргу «вътрешен» сочи може би, че той е бил вътрешен на юк боила, т. е. негов адютант или помощник.

Трудно е да се установи значението на титлата зиткомир. Отсъствието на всякаква съсловна титла и малкият брой ризници свидетелствуват за неговия нисш чин, може би най-нисшият в надписа. Споменаването му след юк боила и ичиргу багаина означава може би, че и той се е числял към лицата, придадени в помощ на юк боила.

Двамата последни багаини изглежда да са имали еднакво или почти еднакво служебно положение. Първата част на бири багаин Ив. Венедиков сравни приемливо с първата част на сложната титла бори таркана, управителя на Белград по времето на княз Борис, който посрещнал тримата прогонени от Моравия ученици на Методий. Както бири, така и бори могат да се свържат с тюркската дума за вълк bōri, при което бири и бори представляват опити да се предаде на гръцки -ö-. Названието «вълк», ако наистина това означава бири, не стои изолирано в тюркските знатни титли. Ето що съобщава един китайски извор за тюрките: «Според тяхното предание тюрките вярвали, че предците им произхождат от вълчица. На върха на техните знамена са поставяли златна вълча глава. Техните гвардейски офицери се наричали фу-ли (т. е. бьори)». Заслужава да се отбележи, че знамената или отличителните знаци (signa) на римските легиони са били украсени също с животни на върха, като вълк, глиган, кон, орел, минотавър, а по-късно със змия от коприна. Те означавали не само принадлежността към определен легион, но и характера и храбростта на съответния легион. Може би и в нашия случай тези, които са носили названието вълк, да са образували особена бойна група.

В един много повреден инвентарен надпис, поради което само се споменава тук, намерен в местността Соук пунар при т. нар. Деведжийолу в землището на с. Длъжко, Шуменско, се чете думата «барс» като начало на някаква сложна титла. В старотюркските рунни надписи от Орхон се среща титлата барс бег. Думата барс означава на тюркски «тигър», «рис». Това дава основание да се приеме, че бири в разглеждания надпис ще да означава вълк.

Вторият инвентарен надпис е издълбан върху мраморна колона със запазен профил и с издълбан улей. Намерен е в местността Селище при Преслав, където е бил преупотребен в църква № 4, сега в музея в Преслав. И той ще произхожда от околността на града. В превод гласи:

«Сетит багаинът има в притежание

всичко 83 ризници

и всичко 70 шлема».

Сложната титла сетит багаин, която се среща само тук, също не е известно нито какво означава, нито какъв чин. От особено големия брои ризници и шлемове в сравнение с други инвентарни надписи може да се заключи, че сетит багаинът е бил висок военен чин или че той е бил началник на голям брой войници във важно укрепено място.

Третият цялостен надпис, издълбан също на мраморна колона, е намерен в гробищата Сал-муш при с. Шабла, сега в Археологическия музей в София. Издаден е за пръв път от К. Шкорпил (АЕМ, XVII, 1894, 208), а по-сетне и от други. В превод той гласи:

«Багатур багаинът има

ризници всичко 53 и

шлемове 45».

В началото на надписа е издълбан един прабългарски знак, който има навярно значението на кръстния знак в първия приведен надпис. Началото на сложната титла багатур багаин е думата багатур, която се среща и в руския език под формата богатыр, където тя е от тюркски произход. Тя значи «юнак», «герой». Така са били наричани, както изглежда, бойците, отличили се в сражения. Писателят Енодий (около 473–521) в похвалното си слово за готския крал Теодерих (454–526) съобщава, че у българите, които са обитавали в V в. Панония, «този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у които (т. е. българите) бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята несъмнено за по-благороден онзи, чието оръжие е било повече окървавено в сражение». Казаното тук е важело сигурно и за по-късните дунавски българи. Надписите, в които се споменава само едно военно лице, се отнасят навярно за малки укрепени пунктове.

От Преслав произхождат още два инвентарни надписа. Първият от тях, издълбан пак на мраморна колона, е много повреден и е имал, както се вижда от запазените думи, важно съдържание и се различава доста от общата схема на инвентарните надписи. Четат се следните отделни думи:

«...

неговите ризници са

... шлемове два ...

ризници ... и ...

— те имат самари 191,

a ризниците им са 192».

Първите три реда са съобщавали за личното въоръжение на командуващия чин, който е стоял в началото на надписа, а останалите редове за въоръжението на неговите войници. В предпоследния ред е стояла някаква дума, която е изразявала понятието «конници» или «войници от обоза». От нея е запазен само гръцкият член.

Вторият надпис е съставен на прабългарски език, написан с гръцки букви. Той е издълбан на гранитна колона с профил в горния край и е намерен в местността Бял бряг при Преслав, сега в музея на Преслав. Тук даваме неговата транскрипция с латиница:

zitko (i) itzirg-

u bule hum-

shi küpe yne´ t-

ulshi fm´ estro-

5 gin küpe ykz´ t-

ulshi ond´ turt-

una pila zopan

estrügin küpe k´

tulshi m´ alhasi

10 küpe a´ hlubrin a´.

Ив. Венедиков (ИАИ, XV, 1946, 146–160), който пръв издаде надписа, го тълкува сполучливо, както следва:

«Зитко ичиргу боил (има)

меки ризници 455, шлемове

540, люспести ризници

427, шлемове 854,

жупанът заедно с хората

си (?) има: люспести

ризници 30, шлемове 40,

верижни ризници 1, шлем 1».

Езиковото тълкуване на прабългарския текст още не е направено. Какво значи зитко в началото на надписа и в каква фонетична и морфологична форма стои ичиргу буле, както гласи в надписа, остават засега неизяснени. Точното значение на «туртуна пиле зопан» в 6–7 ред в оригиналния текст е също така неясно. В превода е дадено само неговото предполагаемо значение. По-добре стои положението с тълкуването на названията на отделните видове въоръжение. Ив. Венедиков прие правилно, че кюпе означава ризница и го свърза сполучливо с чувашкото кибе «дреха», татарското кьобе «ризница» и куманското хуба или кьобе със същото значение. Тук принадлежат вероятно къснолатинските zaba и zupa и нашето джубе от турски произход. Определението хумши на кюпе Венедиков свърза добре с руската дума юмшак или юшман, която означава верижна ризница и може да се сравни с тюркското yumšaq «мек». Съгласно българския фонетичен закон за преминаване на j- (= y-) в началото на думите в s- думата би трябвало да гласи * sumši: х- вм. с- или ш- представя може би българско фонетично явление (дисимилация?).

Ив. Венедиков изтълкува също сполучливо тулши като шлем и го свърза с осм.-турското и куманското тулга «шлем». Свързването му обаче с туча перенова в една българска народна песен е погрешно, понеже туча е всъщност туч «бронз», заемка от турски. За естрюгин, което малко по-долу се явява под формата естрюгин, определение на кюпе Ив. Венедиков прие, че е сродно с естаргон «тархус», растението Artemisia dracunculus, на което коренът прилича на змия и на което названието идва от гръцката дума дракон «змей». Френският тюрколог Ж. Дени обърна внимание на приликата между естрогин и Strigonium латинското название на унгарския град Esztergom и руското фамилно име Строгонов или Строганов, което има татарски произход. За редуването на -о- с -ю- говорихме вече в началото. Според даденото от Венедиков обяснение на естрогин то означава «люспест», т. е., направен от люспи. Последното определение алхаси на кюпе Венедиков свърза с чувашката дума алга «обица», осм.-турското халка и прие, че то означава ризница, направена от отделни халки. Следователно в единия случай се изтъква мекотата на ризницата, а във втория самата направа.

За хлубрин Венедиков предполага, че означава особен вид шлем. Най-сетне същият учен свърза думата туртуна с чувашката дума турду «племе», «семейство», което е много вероятно. Това тълкуване става още по-вероятно, ако се вземе под внимание, че зопан, т. е. жупан е бил глава на една жупа. Може би тук става дума за помощен славянски отряд.

Забележителна е голямата разлика в количеството на ризниците и шлемовете, които са били поверени на зитко ичиргу боила и на турту (-на) жупана. Тази разлика се дължи очевидно на обстоятелството, че първият като по висш военен е командувал по-голяма войскова част, а вторият като по-нисш по-малка. Може би тук се касае и за друго нещо. Изхождайки от предпоставката, че жупанът се среща като титла у славяните, би могло да се предположи, че малкият брой ризници и шлемове са принадлежали на малък брой славянски бойци. Споменатите в края на надписа една люспеста ризница и един шлем хлубрин са били вероятно въоръжението на самия жупан. Заслужава да се отбележи още, че броят на люспестите ризници спрямо шлемовете е двойно по-голям. От това Ив. Венедиков вади заключение, че само половината от войниците са имали ризници.

Този надпис е единственият, засега изцяло запазен паметник на прабългарски език, който дава известна представа за езика на прабългарите, ако и да не е всичко изяснено. Затова френският тюрколог Ж. Денк се изрази за езика на надписа така: «Човек се пита дори за момент, дали не се касае за някакъв неизвестен език, изпъстрен с тюркски технически изрази».

До нас е достигнал още един инвентарен надпис на прабългарски език с гръцки букви. За съжаление той представлява само откъслек. Издълбан е на мраморна колона и е намерен в развалините на малка църква при с. Цар Крум, сега в музея на Преслав. И той е издаден най-напред от Ив. Венедиков. Транскрибиран с латиница, надписът гласи:

... ORI ...

... OKATU ...

... xd´ kаnе ...

... N kupesi ps´ ...

5 ... ZI kupesi pg´ ...

... OSH kupesi pe´ ...

Запазените в първите два реда букви могат да се допълнят като гръцки думи, напр. във втория ред l] ori[kia], т. е. ризници. Ако тези два реда са били наистина на гръцки език, то надписът е бил двуезичен: на гръцки и прабългарски. Запазената в третия ред дума кане е форма от владетелската титла кан с притежателния суфикс -е за думи, завършващи на съгласна. В останалите редове думата купеси е друга форма на кюпе в първия надпис, и то с тюркския посесивен суфикс -си за думи, завършващи на гласна. Следователно пред купе и съответното прилагателно е стояла дума, означаваща някакъв военен чин. За редуването на -ю- с -у- в кюпе — купе вж. по-горе.

В четвъртия и петия ред Ив. Венедиков предполага, че са стояли прилагателните естрогин «люспест» — и алхаси «верижен», от които са се запазили само последните букви. И така запазената част от надписа гласи: «... 604 кан ... ризници 86 ... ризници 83 ... ризници 85 ...».

Надписът произхожда може би от прабългарската крепост при Цар Крум, за която ще говорим при строителните надписи. В такъв случай надписът е издълбан в 822 г., когато е била построена крепостта, и е от времето на кан Омуртаг.

По изключение ние се спряхме по-дълго при двата прабългарски надписа и дадохме някои езикови обяснения, за да се види отчасти само характерът на прабългарския език и понеже това са единствените паметници на този език.

VII. Летописни надписи

Един не голям брой от достигналите до нас прабългарски надписи съобщава за военните подвизи на българите. Откъм съдържание те могат да се разделят на два вида: 1) летописни и 2) триумфални. От първия вид надписи, който ще разгледаме в тази глава, са запазени изцяло или в откъслеци 15.

За пръв път надписи с летописно съдържание се появяват във Вавилон и Асирия, откъдето те преминават у персите и в Египет. От тези страни те били възприети по-късно от владетелите на елинистическите държави, възникнали в Мала Азия и Египет след разпадането на македонската държава на Александър Велики, в които гръцкият език бил официален. Едва тогава се издълбават първите летописни надписи на гръцки език. Гръцките летописни надписи, както и прабългарските са имали главната цел да прославят делата на владетелите. Затова такива надписи няма в гръцките държавици-републики и в Рим през републиканската епоха. Гръцки летописни надписи са известни от Птолемей III (247–221), Антиох I (324–261), на нубийския владетел Силко от по-късно време и др. Но най-забележителни са: намереният в Анкара на латински език надпис на императора Август, от който се откриха дубликати и в други малоазийски градове, и гръцката версия на летописния надпис на сасанидския владетел Сапор I (241–272). Според един извор и западните тюрки имали обичай да правят летописни надписи, за да увековечат подвизите си. Тюркски летописни надписи бяха открити в басейна на реките Селенга и нейния приток Орхон в Централна Азия. Те са написани с рунно тюркско писмо и разказват за делата на тюркските владетели и пълководци от края на VII и началото на VIII в. Кюл-тегин, Билге каган и др. Трябва да се изтъкне обаче, че поне засега не са известни летописни надписи на византийски императори. Този факт е особено важен, понеже той показва, че прабългарските летописни надписи не са възникнали под византийско влияние. Дали обаче те имат някаква връзка с по-стари от този вид, като напр. надписа на Сапор I, с който имат известни допирни точки, не е сигурно. Трябва да се спомене, че от този сасанидски владетел са запазени скални релефи на конници, които идейно напомнят на Мадарския конник.

Обичая да се издълбават летописни надписи прабългарите са донесли по всяка вероятност от прародината си. В полза на това предположение говори съществуването на подобни надписи у тюрките, ако и да се различават значително в подробности и по това, че те са надгробни.

Имената Плиска, Мадара и Преслав са станали отдавна в нашето съзнание неразделна тройка. Спомене ли се Плиска или Преслав, неусетно изниква и името Мадара. За Плиска и Мадара може да се приеме със сигурност, че в миналото те са били тясно свързани. Но докато Плиска и Преслав са едни от най-старите местни имена у нас и на техните места не са съществували други по-стари или значителни отколешни поселения, за Мадара не би могло да се каже същото. Самото име Мадара е от гръцки произход и означава «гола скала». Същото име носят днес много подобни скалисти местности в Гърция. Това гръцко име не стои самотно в този край. В близко съседство до Мадарските скали се намира и друго гръцко селищно название, както е например името на днешния град Провадия, което идва от гръцката дума проватоу «овчарка». До около XVI в. грандът се е наричал ОВЕЧ, Овча град и Овче поле. Забележително е, че недалеч от Мадара и Провадия има селища с хубави славянски имена като Добрина, Венчан и др., които дават основание да се предполага, че и Мадара ще да е имала някога славянско или прабългарско име, днес завинаги забравено. Кога и кое е наложило гръцкото название, може само да се гадае. Може би това се дължи на монасите отшелници, които са обитавали около XIV в. издълбаните в скалите килии.

Мадара се отличава от Плиска и Преслав и в поселищно отношение. Голямата пещера с неокования някога буен извор и една по-малка пещера са привлекли отдавна човека, още в новокаменната епоха. Оттогава почти до наши дни подножието на величествената скална стена е било обитавано. Разкопките, които проведе Археологическият институт от 1924 до 1928 г., разкриха останки не само от неолитната епоха, но също от тракийско, римско, византийско, българско и турско време. За нас обаче са особено важни останките и находките от времето на прабългарите.

Наляво от каменните стъпала, които водят към подножието на Мадарския скален релеф, разкопките извадиха на бял свят основите на голяма постройка, ориентирана изток-запад. Нейният план представя два правоъгълника; вписани един в друг. Вътрешният правоъгълник е разделен на две помещения: едно по-малко на източната страна и едно по-голямо на западната. Над тази постройка е била издигната по-сетне трикорабна християнска базилика, днес вече разрушена. Християнската постройка дава основание да се приеме, че и прабългарската сграда е имала култово предназначение, т. е., че тя е била прабългарско капище. От най-дълбока древност е известен обичаят да се построяват религиозни сгради на стари култови места, гдето е имало по-рано светилище на някаква друга, по-стара религия. Ясни примери за наследяване на култовите места представляват случаите с превръщане на християнски църкви в турски джамии след завладяването на България от турците, както и обратното — превръщане на мохамедански джамии в християнски църкви след Освобождението. Тук принадлежат и многобройните църковища по височини, посветени често на св. Илия, който в такива случаи се явява наследник и заместник на езическия Хелиос. В Плиска са разкрити основите на две постройки със същия план: два правоъгълника, вписани един в друг, за които се приема също, че са били някога прабългарски капища. Върху една от тях е била построена по-късно християнска църква. На мястото на голямата базилика при вътрешния град на Плиска се е намирало някога езическо капище.

На южния край на терасата, под конника, разкопките разкриха една почти напълно разрушена църквица от късно време, вероятно XIV в., която стана забележителна по това, че е имала за престолен стълб мраморна колона с много повреден прабългарски надпис. От съдържанието на надписа, доколкото то е запазено и може да се възстанови с положителност, се вижда, че кан Омуртаг е извършил тук жертвоприношение на бог Тангра. Думата Тангра или Тенгри значи в тюркските езици «небе» и понеже тюрките са почитали небето като най-висш бог, то тази дума получила значението изобщо на върховен бог. Още преди откриването на надписа беше известно от един късен турски ръкопис, в който се изброяват имената на висшия бог в различни езици, че на български той се наричал Тангра. Сега надписът не само потвърди това сведение, но представлява единствения оригинален документ за съществуването на култ към Тангра у прабългарите. Колоната с този важен надпис едва ли е била донесена отдалеч. Тя е стояла нейде в подножието на скалите. За да се направи колоната подходяща за престолен камък в християнска църква, е бил отчасти унищожен езическият надпис.

Вероятното първоначално място на надписа някъде в подножието на Мадарските скали и не много далеч от голямата пещера му придават още по-голямо значение, ако се вземе под внимание следното известие за тюрките, което стои може би в някаква връзка с неговото съдържание. Според един китайски извор: «Каганът (на тюрките) живеел постоянно на планината Ту-киу-шан. Неговата дворцова шатра се отваряла на изток, понеже посоката, откъдето изгрява слънцето, била на почит. Всяка година каганът завеждал благородниците в пещерата на предците, за да извършат жертвоприношение. През второто десетдневие на петия месец те се събирали при река Тамир, за да отидат на същата планина и да принесат жертва на небесния бог». Жертвоприношения в чест на прадедите, и то на планини, се срещат и у други тюркски народи, напр., у хуните от предхристиянската епоха, у тюрките хитан и др. Поради голямото значение на тези жертвоприношения те са били извършвани не от обикновените жреци, но от самия държавен глава. Охридският архиепископ Теофилакт съобщава, че Омуртаг направил тържествено жертвоприношение, след което имало голям обед за присъствуващите. Дали надписът стои наистина във връзка със споменатите жертвоприношения у тюрките, е трудно да се каже. Все пак наличието на капище и на надписа показва, че мястото под конника е било култов център на прабългарите.

Но това, което направи Мадарските скали и тяхното подножие прочути, беше Мадарският конен релеф. Почти в средата на обърнатата към запад скална стена, на около 23 м от подножието й е издълбан релеф, който представя конник, обърнат в почетната посока север-юг с глава към зрителя, висок 2,60 м и дълъг 3,10 м. Зад коня следва куче, а под предните му крака лежи лъв, прободен от късо копие. Целият релеф е много пострадал от несгодите на времето. Зимните снегове, проливните дъждове и стичащата се отгоре, от платото вода, бури и буйни ветрове са нанесли големи повреди. Към всичко това се прибавя и разрушителната дейност на впилите се в скалата многобройни лишеи. Днес отблизо могат да се различат следните най-важни подробности. Релефът е ограден отчасти с жлеб и е бил покрит с червеникава мазилка, от която са се запазили тук-таме само следи. Тя е служила отчасти да го предпази от разрушение, отчасти да го изтъкне отдалеч. Лицето и тялото на ездача са обърнати към зрителя. Обилна коса се спуска чак до шията. Поради голямата ерозия от лицето не личат никакви подробности. Конникът носи широк надиплен кафтан. Десният крак, който добре личи, е обут в мека обувка без ток и вмъкнат в стреме. С лявата ръка държи юздите. Ездачът седи върху седло с висок гръб. На гърба си носи колчан.

Погледнат отдалеч, Мадарският конник прилича на т. нар. тракийски конници. Обаче между двата вида конни изображения съществува голяма разлика както в подробности и композиционно отношение, така и в идейно съдържание. Тракийските конници представляват ловна сцена, в която лъвът се явява помощник на ездача, а не преследваният дивеч както в Мадарския релеф. Затова няма тракийски конник, в който да е изобразен убит лъв. Кафтанът, с който е облечен ездачът, меката обувка без ток, седлото с висок гръб и особено стремето отделят рязко единия вид конници от другия. Стремето, което се явява в Европа едва в края на VI в., показва недвусмислено, че релефът трябва да се датира след VI в. Стилът на изработката сочи пак към същото време.

Мадарският конник е наистина също ловна сцена, в която обаче ездачът е представен като победител на най-мощното животно лъва, т. е. като триумфиращ. Най-близките успоредици на мадарската конна композиция са скалните релефи в Персия от времето на сасанидските царе Сапор I и др. и особено т. нар. сасанидски сребърни блюда с изображения на ловни сцени и простреляни лъвове. На мнозина тези успоредици могат да се видят много далечни, за да бъдат верни. Обаче не трябва да се забравя, че между българи и иранци, съответно перси, са съществували връзки още в тяхната кавказка родина, за които говори красноречиво името на основателя на Дунавска България Аспарух, което има ирански произход и значи «конник». Освен това по онова време сасанидската държава е съперничела по мощ и значение с Византия и е разпръсвала културата си далеч зад нейните предели. А що се касае за сасанидските сребърни съдове, то те са могли да стигнат до българите по чисто търговски път. Подобни или почти същите конни композиции се срещат и върху копринени платове от онова време. И тъй общото, което свързва всички тези конни изображения с Мадарския конен релеф, е желанието да се представи чрез тях владетелят като победител. В някои римски монети се явява една разновидност. Вместо лъв пред краката на коня лежи паднал неприятел, чрез което се изтъква още по-ясно идеята за победа и триумф. Същата сцена е изобразена и върху щита на Тервел върху оловния му печат.

Мадарският конник, който гледа повече от дванадесет века на минаващите под него люде, не е могъл да не възбуди народното въображение и да не създаде около себе си предания. Така според едно народно предание конникът представлява римски цар, който бил паднал по време на лов от скалите. Този цар бил живял в Плиска. Забележително е, че в това предание се е запазил смътен спомен за връзката на Мадара с Плиска.

През християнската епоха конникът бил отъждествен със св. Георги, победителят на ламята в църковните легенди. Това се вижда от някогашния обичай на турското население да посещава редовно скалите под конника на Гергьовден, да принасят курбан и да прекарват там целия ден във веселби, обичай очевидно наследен от предишното християнско население.

Кр. Миятев съобщава(29), че неотдавна в определен ден на годината идвали много туркини от селото Мадара в голямата пещера и там коленопреклонно отправяли молитви към някаква тайнствена божествена сила. Това се дължи вероятно на някакви религиозни традиции за култовото значение на Мадарските скали и тяхната пещера, преживели векове и десетилетия чак до наши дни, ако не са възникнали спонтанно в късни времена.

Днес Мадарските скали и техните старини са станали отново предмет на поклонение, но не вече от религиозни подбуди, а за да се отдаде синовна почит на това, което е останало още от нашите прадеди като културно наследство.

Пред, зад и под конника са издълбани надписи на гръцки език с хубави монументални букви, изпълнени с червеникава мазилка, които времето също не е пощадило. От някогашните големи надписи са останали днес жалки останки, които все пак позволяват да се проникне в тяхното някогашно съдържание. Височината, на която са издълбани надписите, не позволява да се разпознаят отдолу и да се четат. Само при добро взиране горе пред коня се забелязват букви. Затова унгарският пътешественик Феликс Каниц, който откри за науката Мадарския конник и неговите надписи, не е могъл отдолу с тогавашните слаби бинокли да прочете добре надписите и да установи характера на релефа. През 1872 г. той посетил мястото край с. Кюлевча, където през 1829 г. русите начело с Дибич разбили войската на Решид паша. Подбуден от разказите на местния учител и на един заможен селянин, Каниц се отправил за северната скална стена при Мадара. «Там, пише той, на едно изкуствено вдлъбнато, поради това защитено място на отвесно спускаща се варовикова стена, съгледах един релеф, в който веднага познах римска работа ... от двете страни на коня са издълбани около 8–10 много заличени редове от надпис, в които с помощта на бинокъла, понеже наблизо нямаше за съжаление никакво средство, за да се доближа, успях да прочета само името SEVER, а в ляво няколко цифри.»(30)

След освобождението на България през лятото на 1884 г. Константин Иречек посетил Мадарските скали. Ето що пише за надписа: «Този надпис не е латински, както Каниц е предполагал, а гръцки. С далекоглед можах да разпозная за съжаление само единични букви и някои срички. Четенето отдолу не е възможно, тъй като поради неравната, неизгладена плоскост горната част на буквите стой обикновено по-дълбоко от долната»(31).

В 1895 г. е било построено скеле, високо 25 м, от което К. Шкорпил направил препис от надписа. С това се постави начало на проучването на надписите около Мадарския конник. Обаче преписът поради някои неточности, а главно поради несвързаните, откъснати от околния текст думи и отделни срички остана не само неизползван, но дори забравен.

В 1924 г. унгарският учен Г. Фехер, който се занимаваше усилено с прабългарите, възбуди отново голям интерес към Мадарския конник и неговите надписи, за което единствен той има голяма, неоспорима заслуга. Той изтъкна в един доклад в Археологическия институт, че от преписа на К. Шкорпил може да се извлече нещо, но най-добре ще бъде, ако се издигне ново скеле пред релефа и надписите да се подложат на ново четене и преписване. Още същата година пред конника е било издигнато скеле и с четенето и преписването на надписите се заел Г. Фехер. Резултатите от проучването на надписите заедно с нов препис той издаде в особена книга през 1928 г.(32) Фехер успял да прочете цели нови думи и дори изречения. Пак в 1924 г. К. Шкорпил снел нов препис от надписите, който е много по-добър от първия му и на някои места е по-добър дори от този на Фехер. Споровете, които изникнаха около четенето и тълкуването на надписите, накараха автора на тези редове да ги проучи и препише лично от скеле, построено през 1935 г. През 1954 г. беше построено второ скеле, от което той заедно с една комисия от специалисти прегледа наново надписите, а специалистите проучиха конника. Така преписът на Фехер можа да се провери и на места да се допълни. Оказа се, че неговият препис с малки, но важни изключения е добър и заслужава внимание, обаче предложените от Фехер допълвания на полузапазени думи са често произволни и стоят в разрез с гръцкия език, а тълкуването му, което изхожда от недоказаната предпоставка, че се касае за надгробен надпис на Крум — невероятно. Тук беше направена една принципна и методична епиграфска грешка: да се приема за безспорно вярно четенето на името Крум, да се допълва и тълкува върху предварително съставено мнение и да се допълват заличените думи и срички на всяка цена. При Мадарските, както е при всички надписи, трябва да се излиза от сигурни четения, от безспорното и познатото, от място, което може да послужи за опорна точка, както е случаят със сигурното четене на името Тервел и «носоотрязаният император», които и самият Г. Фехер четеше, и след това да се пристъпи към допълване, ако това е възможно без насилие, и свързването на отделните думи в цялостна мисъл.

След това необходимо отклонение нека пристъпим към съдържанието на самите надписи около Мадарския конник. Те произхождат от три различни епохи, както показват имената на действуващите лица. Горните и най-старите са от времето на Тервел, чието име се чете безспорно на две места. Долният, под конника надпис е от времето на Кормесий, чието име се чете ясно също на две места. Надясно от този надпис пак под конника се намира друг, много изтрит, който принадлежи на по-късната епоха oт времето на Омуртаг.

Пред коня сега се чете:

«...

... при българите ...

…

... при Тервел

дойде, на носоотрязания

император

не повярваха

моите чичовци в

Солун и отидоха

в Кисинските (селища)

... негов един ...

чрез договор Тервел архонтът

на императора даде ...

... 5 хиляди ...

... (императо)рът

с мене добре победи».

В приведения откъслек ние имаме следните опорни точки, от които трябва да се излезе при тълкуването или свързването на надписа с исторически събития: Тервел, носоотрязаният император, моите чичовци в Солун и с мене добре победи. Следователно трябва да се подирят във византийската и българската история такива събития, в които споменатите двама — Тервел и носоотрязаният император — да са били действуващи лица.

В 695 г. византийският император Юстиниан II (685–695 и 705–711), който поради редица свои деяния станал омразен на византийския народ, бил свален от престола и носът му бил отрязан. Поради това обезобразяване той добил прозвището «ринотмет» или «ринокопимен», т. е. носоотрязан. Новият император Леонтий (695–698) заточил сваления Юстиниан в Херсон, Южна Русия. Този град по онова време бил във византийски ръце. Обаче нито отсичането на носа, нито заточаването в далечния Херсон не стреснали отмъстителния Юстиниан. Той мислел да се завърне на бащиния си престол и да отмъсти жестоко на враговете си. Той не криел намеренията си и затова властите в Херсон решили да го предадат на императора Тиберий II (698–705) в Цариград. Обаче Юстиниан, предупреден своевременно, избягал при хазарския хаган, който го приел с почести и го оженил за сестра си. Заканите на сваления император разтревожили много Тиберий в Цариград, понеже виждал, че възможността да се завърне на престола се увеличила, и той проводил пратеници при хазарския владетел с молба да му предаде заточеника. Хаганът решил да изпълни молбата, за да не се развалят добрите отношения с Византия. Юстиниан и този път навреме предупреден, успял да се измъкне с хората си от Хазария, след като убил собственоръчно изпратените при него хазари, за да го заловят. След редица приключения и опасно плуване с лодка по бурното Черно море се добрал до устията на Дунав и оттам проводил един от приближените си на име Стефан при българския владетел Тервел с молба да го приеме. След утвърдителен отговор той дошъл при българите. Очевидно е, че приведената по-горе запазена част от Мадарския надпис трябва да се свърже с разказаните накратко събития от византийската история, на които той се явява като продължение.

Но нека се върнем към разказите на двамата византийски хронисти Теофан и Никифор, от които черпим горните сведения. Според тези хронисти Тервел приел с големи почести Юстиниан, който поискал военна помощ, за да си възвърне трона и обещавал много дарове и дъщеря си за жена на българския владетел. Тервел се съгласил да му помогне, за което се заклел, и на следващата година 705 се отправил за Цариград заедно с Юстиниан и с цялата си войска от българи и славяни. Те пристигнали при столицата и се разположили на стан пред градските стени до т. нар. Харсийски врати. В продължение на три дни Юстиниан подканял гражданите да го приемат отново за император. Те не само отказали, но го ругаели и му се подигравали. През нощта на четвъртия ден Юстиниан с неколцина привърженици се вмъкнал в столицата през градския водопровод. Неговата поява предизвикала голямо смущение и той завладял града с други привърженици отвътре. Така той си възвърнал бащиния престол. В Мадарския надпис това е казано само с едно изречение: «императорът победи добре с мене».

По-нататък хронистът Никифор отбелязва: «С владетеля на българите Тервел, който бил на стан извън Влахернската стена, Юстиниан се отнесъл извънредно любезно, и накрая, когато Тервел дошъл при него, наметнал му царска хламида и го провъзгласил за цезар. Юстиниан го поканил да седне до него и заповядал на войските да се покланят на двамата. Надарил го с много дарове и го изпратил в страната му». Този откъслек от хрониката на Никифор се допълва от два други извора за същото събитие. Първият извор, един неизвестен автор, съобщава, че Тервел, господарят на България, и хазаринът Ибузир Глиабан стояли често в т. нар. базилика със златния покрив, където били дадени немалко уговорени дарове. Вторият извор, речникът на Суда (или Суидас), разказва, че Тервел бил поставил бойния си щит на изпъкналата страна и камшика, с който си-служил при езда, и трупал пари върху тях, докато се покрили. А като прострял копието си на земята, слагал до краищата му и на височина много копринени одежди. И като напълнил ковчежетата със злато и сребро, раздавал на войниците си, като пълнел дясната им ръка със злато, а лявата със сребро.

Титлата кесар (т. е. цезар), с която Юстиниан удостоил Тервел, била най-високата след императорската. В по-старо време кесарят бил наследникът на императорския престол. Във времето на Тервел тя била вече загубила първоначалното си значение, но все пак била най-високата титла, която давала право на царски почести като поклонение от страна на войската и др. За пръв и последен път с титлата кесар бил удостоен чужд владетел. Най-високата титла, която са получавали чужденци, е била патриций. Тервел, който добре съзнавал значението на титлата кесар, с гордост я поставил върху оловния си печат.

Така Тервел се завърнал в родината си богато възнаграден както с най-високата титла кесар, така и с многобройни дарове в дрехи и пари. Той се чувствувал действително като победител и триумфатор. За да увековечи делата си, той наредил да се извая триумфиращ конник и да се издълбае на скалната стена при Мадара съответен надпис. По всяка вероятност релефът и надписът не ще да са издълбани много след 705 г.

Горният Мадарски надпис съдържа и едно ценно сведение, което никой друг извор не дава, а именно: «На носоотрязания император моите чичовци в Солунско не повярваха». В прабългарските надписи нещата и събитията се предават в трето лице. Обаче за да се избегне двусмислието, в няколко случая се употребява първо лице, т. е. авторът на надписа говори в първо лице. Така в приведеното изречение употребата на местоимението «неговите» вм. «моите» би заблудило читателя на надписа, че става дума за чичовците на носоотрязания император, а не за тези на автора на надписа или по-точно на Тервел. Но кои са тези чичовци и защо не са имали доверие на Юстиниан II, ще стане ясно от следните редове.

Хронистите Теофан и Никифор разказват, че когато се разселвали синовете на Кубрат, четвъртият син, на когото името не споменават, преминал Дунав, дошъл в Панония, която била тогава в ръцете на аварите, и станал подвластен на аварския хаган.

В така наречените «Чудеса на св. Димитър Солунски» се разказва между другото и за опита на българите Мавър и Кубер да завладеят с хитрост град Солун(33). Ето какво се разказва накратко: В аварска Панония се намирали много ромеи, отвлечени по време на грабителски набези в земите на Византия. Те живеели заедно с българи, които се намирали също в Панония. За техен общ началник аварският хаган бил поставил българина Кубер. Този българин решил да премине Дунав и да основе държава на византийска територия. Кубер използвал желанието на отвлечените ромеи да се завърнат по родните си места, вдигнал поверения му народ заедно с българите, отправил се към Дунав, където завързал сражение с преследващия го аварски хаган, победил го, преминал на византийска земя и се разположил на стан в т. нар. Керамисийско поле, днес навярно Прилепско. Кубер решил в един таен съвет с приближените си да обсеби Солун и да образува там своя държава. Завладяването на града трябвало да стане, като се предизвика суматоха всред гражданите срещу Великден. За целта бил изпратен Мавър, най-видният от сановниците му, който бил много хитър и говорел освен български още гръцки, латински и славянски. Той се явил пред градските власти на Солун, като заявил, че избягал от Кубер и че бил негов противник. Властите го приели най-радушно, поверили му стражата на града, а императорът го провъзгласил за патриций и проконсул. За да си създаде своя войска, съгласно решението на съвета при Мавър идвали и други българи привидно като бегълци. Така той събрал голям брой бойци под своя команда. Но въпреки голямата тайна намеренията на Мавър и неговите българи достигнали до ушите на властите, които от своя страна ги съобщили на централната власт в Цариград. За защита на града бил изпратен адмирал Сисиний с флотата му, който наредил на Мавър да дойде с хората си в неговия лагер, а после го качил на кораб и изпратил при императора в столицата. Така намерението на Кубер да завладее отвътре Солун с хитрост пропаднало.

Историците Н. Милев(34) и В. Н. Златарски приеха(35), че Кубер е един и същ с четвъртия син на Кубрат, който се приютил при аварите. Против това отъждествяване, което възприемаме и ние, не могат да се направят сериозни възражения. То се потвърждава напълно от Мадарския надпис. С «моите чичовци» се означават очевидно братът на Аспарух, бащата на Тервел, и неговото семейство. По-късно, както изглежда, императорът Константин IV Погонат (668–685) разрешил на Кубер да се засели под планината Кисос, дн. Хортач в Халкидика недалеч от Солун, гдето са засвидетелствувани в късно време българи, и то езичници.

От изречението, че чичовците на Тервел не повярваха на носоотрязания император се вижда, че Юстиниан е поканил и тях да подпомогнат завръщането му на престола, като е обещавал да ги възнагради богато. Защо солунските българи се отнесли с недоверие към Юстиниан, може да се обясни двояко. Те не са вярвали или че той ще може да си възвърне трона, или че той ще изпълни обещанията си, което изглежда по-вероятно и за което те са имали основания, както показва следното.

Хронистът Никифор съобщава: «Юстиниан, след като получил императорската власт, нарушил нарежданията на баща си относно мира и останалия държавен ред. Заедно с това той развалил и сключения с българите мир (т. е. с българите на Кубер). А като довел конните войски в тракийските земи, отправил се веднага срещу славяните. Той нахлул чак до град Солун и като покорил много от тамошните славянски племена — едни с война, а други със спогодба, — прекарал ги през Абидос и ги настанил в т. нар. област Опсикион». Към това известие хронистът Теофан прибавя още следното: «На връщане Юстиниан бил причакан от българите в теснините на клисурата и едва успял да я премине, като голяма част от войниците му били избити и мнозина били ранени».

Докато по отношение на славянските племена в гореприведения откъс всички изследователи са единни, че това са славяните около Солун, то по отношение на българите, за които говори Теофан, има разногласие. С изключение на В. Н. Златарски всички приемаха, че става дума за дунавските българи. Обаче Златарски(36) изтъкна, че военните «действия са ставали недалеч от Солун», поради което «не може да се допусне, че Испериховите българи са достигнали по това време вече тъй надалеч на югозапад», и прие съвършено правилно, че въпросните българи са «македонските българи на Кубер» от «Чудесата на св. Димитър Солунски». В полза на мнението на именития български историк може да се прибави още и следният аргумент. Малко е вероятно да се приеме, че Тервел би се съгласил така на драго сърце и с клетва да рискува един несигурен поход срещу Цариград, за да върне отново на престола вероломния Юстиниан, ако този в миналото наистина е развалил мира с неговите българи. Напротив, тъкмо прекратяването на мира с Куберовите българи и походът срещу тях ги е правело спрямо обещанията на императора недоверчиви. Към това се прибавя може би и спогодбата с доброволно предалите се на Юстиниан славяни около Солун, която е била също така нарушена, защото едва ли е предвиждала изселването на славяните в Мала Азия. Те по-късно в една война с арабите се отцепили от византийските войски и преминали към арабите.

Вторият Мадарски надпис, който е издълбан под релефа, е също така много повреден и заличен и е разделен на две неравни половини от ерозията на скалата. От него могат да се прочетат следните откъслечни думи и изречения:

«... жълтици ... той даде ... жълтици

 архонтът ... войници ... архонтът

... гърците ... каквото ти давах, всяка година

ще давам, понеже ми

помогна ... всяка година ще даваме и архонта ...

императорът ...

и Крумесис архонта покани... архонтът...

като разпредели жълтиците

... започнаха ... това езеро ...

направи ... архонт ...

развалиха договорите ... война ... мир (?)

тогава ... име ...».

Споменаването на друг архонт, т. е. български владетел в отчасти запазения надпис, показва, че той вече не е от времето на Тервел и следователно не е продължение на горния надпис. За да се установи времето на надписа, а същевременно и за кой владетел става дума, трябва да се вземе за изходна точка пак цялостно изречение, а именно: «каквото ти давах, всяка година ще ти давам, понеже ми помогна». За каква помощ става дума тук и кой говори в първо лице?

Тук очевидно едва ли говори български владетел, понеже в този ранен период от българската история, към който трябва да се отнесе надписът, а също и по-късно, не е известно византийски император да е оказал помощ на българите, които по това време са за Византия все още смъртни врагове, грабители на ромейски земи. Тук не може да става дума и за помощта, оказана на Юстиниан II от Тервел, понеже българският владетел във втория Мадарски надпис носи друго име. Ето защо трябва да се приеме, че и тази помощ е била дадена пак от българите на византийски император. Но кога българите са се притекли на помощ на византийски император след Юстиниан?

Това е станало в 717 г. по време на арабската обсада на Цариград. През тази година арабите нападнали византийската столица и я обсадили по море и суша. В август същата година арабският пълководец Маслама застанал пред града с войски и флота. Положението на Цариград било много опасно. Византийците успели с т. нар. гръцки огън да унищожат арабската флота. А опитите на арабите да щурмуват стените на града пропаднали. Настъпилата зима през 717–718 г. била особено тежка и причинила смъртта на много араби. Същевременно в арабския стан настанал страшен глад. Към всичко това се прибавила и намесата на българите на страната на византийците. Хронистът Теофан съобщава, че българите избили 22 000 араби. Според една сирийска хроника от 846 г. арабският военачалник Убайда бил нападнал българите, но бил разбит от тях. Обаче според византийския хронист Никифор императорът Лъв III (717–741), във времето на когото арабите обсадили Цариград, бил поискал всъщност помощ от българите. Ето що пише той: «... патрицият Сисиний с прозвище Рендакий ... се намирал по това време в земята на българите, изпратен тогава от императора, за да получи от тях военна помощ срещу сарацините». Същото съобщава и Михаил Сириеца, който казва, че българите нападнали арабите по молба на Лъв III, и то в началото на военните действия. Това принудило арабите да изоставят обсадата на Цариград и да се оттеглят.

Една година (716) преди арабския поход българите сключили мирен договор с Византия. Теофан, който съобщава за това, пише, че договорът бил сключен при императора Теодосий Адрамитенец (715–717) и патриарх Герман (715–730) с Кормесий, тогавашния господар на България. Изхождайки от предпоставката, че в 716 г. владетел на България е бил все още Тервел, някои автори като Г. Баласчев(37), В. Н. Златарски(38) и др., приеха, че у Теофан има някаква грешка и че Кормесий стои погрешно вм. Тервел. Обаче в точността на Теофановите сведения нямаме никакви особени основания да се съмняваме. Напротив, всичко говори в тяхна полза. Затова историкът X. В. Хаусиг(39) допусна, че Кормесий трябва да е управлявал заедно с Тервел, че той ще да е бил негов съуправител. По-горе се посочи, че капханът е бил съуправител и главнокомандуващ на българските войски. Ето защо може да се приеме с голяма вероятност, че Кормесий е бил главнокомандуващият на българския поход срещу арабите. Той е ръководел военните действия било в качеството си на капхан, било поради напредналата възраст или болест на Тервел.

От изложеното дотук следва: 1) споменатата в надписа помощ, дадена на византийски император, ще да е същата, която е била оказана на императора Лъв III срещу арабите, 2) «това, което ти давах (до сега)» се отнася до задълженията на Византия да дават «червени кожи на стойност до 30 литри злато», както това е изрично определено в договора, сключен с Кормесий в 716 г. и 3) Крумесис от надписа и Кормесий от хрониката на Теофан са едно и също лице.

Срещу последното отъждествяване езиково нищо не пречи. Една първоначална форма Кормесий може да бъде предадена на гръцки като Крумесис. При предаването на чужди лични имена и думи на гръцки език, които имат в основата си звуковете -о- или -у-, често се явява колебание между тези два звука, напр. Kubratos покрай Kobratos у хронистите или в нашите надписи Омортаг покрай Омуртаг. Следователно Крумесис може да бъде Кромесис. Освен това при звука -р- се среща често в чужди думи метатеза или премятане в гръцки език, напр.: Kobratos покрай Krobatos или в нашите надписи Персиан срещу Пресиан» в други извори, trakanos вм. tarkanos или tromarhos вм. turmarhos. Срв. същото явление в български: върх и връх, грък, но гърци и пр. И така Крумесис отговаря на Кормесис, Кормесий, Кормисоп (в Именника на българските князе). Поради погрешно четене и разбиране на формата Крумесис К. Шкорпил обяви на времето, че в надписа се говори за Крум. Това погрешно тълкуване беше възприето от Г. Фехер и разпространено всред нашата общественост дори чак до наши дни.

Изречението «каквото ти давах, всяка година ще ти давам» е очевидно цитат от писмо на византийския император, с което той изявява готовност да се продължи мирният договор, и то по-точно клаузата за ежегодния данък, като изтъква за това благовидния предлог за оказаната помощ. Според хрониста Никифор подобно писмо императорът Лъв III действително е изпратил до българския владетел във връзка със следната случка. Сваленият от Лъв III и заточен в Солун предишен император Анастасий II, който преди възкачването се наричал Артемий, се опитал подобно на Юстиниан II да си възвърне престола с българска помощ. Той потеглил с българите и своите привърженици от Солун, придружени от флотилия от славянски еднодръвки и стигнали до Хераклея (дн. Ерегли) на Мраморно море, близо до Цариград. Тогава, съобщава Никифор, императорът Лъв изпратил писмо до българите, с което ги подканял да предпочетат мира и да му предадат бунтовниците. Българите почнали да се оправдават и извиняват и обещали да пазят условията на мира, като предали бунтовниците. Според Теофан императорът се отнесъл приятелски с българите. Разбира се, не може се каже дали цитатът е взет от споменатото писмо или от друго.

По-нататък в надписа се казва, че императорът изпратил някого и че архонтът Крумесис бил поканен. Това съобщение може би трябва да се свърже с думите на Теофан, че императорът се отнесъл приятелски с българите. Крумесис като главнокомандуващ българските войски е началствувал вероятно и войските, които са придружавали Артемий. Затова е възможно той да е бил поканен от императора на среща, на която последният се е показал приятелски настроен.

Все в този ред на предположения би могло да се приеме, че повторената няколко пъти дума «жълтици» в надписа се отнася тъкмо до плащания от Византия данък.

От запазените по-нататък откъслечни думи в надписа могат да се свържат с известна вероятност със събития oт нашата история само «това езеро», «развалиха договора» и «война». Византийският император Константин V (741–775) укрепил градовете по българо-византийската граница, в които заселил сирийци и арменци. Българите го сметнали за противно на мирния договор и поискали да получат от императора обезщетение за построените крепости. Но той отказал да го стори. Тогава те нахлули в Тракия и нанесли големи вреди, обаче императорът Константин V излязъл срещу тях и вероятно при старата крепост Бурдизон ги обърнал в бягство. Вероятно от тогава по този случай крепостта е била преименувана в Булгарофигон, т. е. Българско бягство.

По онова време българо-византийската граница е започвала навярно както по-късно крайграничният окоп Еркесия, от Мандренското езеро при Бургас, северно от развалините на стария град Дебелт. Този град е бил може би един от новоукрепените градове, в които били заселени арменци и сирийци. Ето защо може да се допусне, че долната част е разказвала за споменатите събития и че запазените откъслечно думи са принадлежали към този разказ.

Крумесис носи в надписа титлата архонт, т. е. владетел. Това показва, че надписът е бил издълбан вероятно след като Крумесис или Кормесий е станал самостоятелен владетел, т. е. след 750 г., когато той, който до тогава е изпълнявал службата капхан и при наследниците на Тервел избил членовете на владетелския род Дуло и се провъзгласил за български кан.

Третият и последен надпис на Мадарския конник, който е издълбан пак под релефа, надясно от току-що разгледания, е много повреден. Запазените думи: «... беше отхранен (т. е. угостен?) … развалиха и от бога Омуртаг архонт ... изпрати ... помогни ми ...» не дават сигурна опора не само за тълкуване, но дори и за предположения. Само последната дума би могла да се свърже с помощта, която Омуртаг дал на императора Михал II Балба срещу Тома Славянина. Но за това ще говорим по-нататък във връзка със строителния надпис от с. Цар Крум.

И така надписите около Мадарския конник са съдържали важни сведения за най-ранната история на България, които, ако бяха се запазили цели, щяха да обогатят значително знанията ни за нашето минало.

Върху лявата страна на античната надгробна ара от Хамбарли, за която говорихме по-горе във връзка с военната заповед на Крум, е издълбан друг летописен надпис, в който се разказват в телеграфен стил подвизите на същия владетел. Надписът с някои допълнения гласи в превод:

«Крум, архонтът сюбиги

излезе с войската си

срещу Адрианопол и

брат му не го забрави,

но излезе и той.

И бог му (т. е. Крум) даде

да опустоши следните

места и крепости: Сердика,

Дебелт, Констанция, Версиникия, Адрианопол.

Тези мощни крепости

той превзе. А на

останалите крепости

бог даде (т. е. вдъхна)

страх и те (т. е. гърците)

ги напуснаха и избягаха

и долната земя (т. е. дн.

Турска Тракия) той не

забрави тази земя, откъдето

беше излязъл с цялата

си войска и беше изгорил

нашите земи сам старикът

император, плешивият,

и завзел беше всичко и

беше забравил клетвите,

и излезе срещу него архонтът

Крум, за да воюва ...

и отиде, за да ...

опустоших ...».

Летописният надпис е издълбан, както военната заповед на дясната страна, без предварително оглаждане на грапавата повърхност на камъка, което затруднява извънредно много четенето и на места го прави дори несигурно. Буквите върху издадените части на арата, горе и долу, са почти заличени. Затова началото и краят на надписа не се четат с пълна сигурност. Освен това на места се срещат доста каменоделски грешки, които се дължат или на нечетлива чернова, или по-вероятно на неопитен местен каменоделец. При нови и многократни преглеждания на надписа не е изключено да се прочете нещо ново в слабо четливите места.

Надписът съобщава най-напред за похода на Крум срещу Одрин, в който, както вече се спомена по-горе, при разглеждането на военната заповед, издълбана на дясната страна на арата, е взел участие и неговият брат със своята войска. Името му и тук не се дава, понеже той е бил много добре известна личност. Благодарение на бога Крум бил превзел редица здраво укрепени византийски градове. Не е ясно дали под «бог» трябва да се разбира българският Тангра или богът на християните. Ако се вземе предвид, че надписът е стоял на място, обитавано от християни-византийци, то по-вероятно изглежда последното. Авторът на надписа е искал да изтъкне пред читателите християни, че войната на Крум е била справедлива и затова християнският бог му е помогнал.

Сердика, днешната българска столица София, е била превзета от Крум за първи път през 809 г. Тя е била може би пак отвоювана от византийците и по-късно отново завладяна от българите. Град Дебелт е бил стара римска колония, основана от императора Веспасиан и населена с римски ветерани, днес развалини при село Якезли, Бургаско, преименувано сега на Дебелт. Този град е бил важен център и седалище на епископ. Той е бил превзет от Крум в 812 г. Градът Констанция, за който арабският писател Идриси пише, че бил голям и добре населен град и имал земеделски култури и многобройни обработени полета, се постави от В. Томашек близо до Харманли, а от В. Н. Златарски южно от с. Оваджик (дн. Поляново, Хасковско), а от Ив. Велков — в местността Асара при град Марица. Градът е бил завладян от българите навярно в 812 или 813 г. При град Версиникия, както вече споменахме по-горе, Крум нанесъл през 813 г. тежко поражение на византийците. Последният споменат град Адрианопол (дн. Одрин) е паднал в ръцете на Крум в 813 г.

На останалите крепости според надписа бог внушил страх и ромеите ги напуснали и избягали. Същото съобщава и хронистът Теофан. Той пише: «Българите, като узнали за размириците сред войските и че войниците се бунтуват поради страх от войната и от гарнизонната служба, завзели още по-голяма част от Тракия и Македония. Тогава християните (т. е. византийците), без някой да ги преследва, избягали и изоставили Анхиало и Бероя, а също и Никея и крепостта Проват и някои и други крепости, както и Филипопол и Филипи». Накрая Теофан заключава: «Това било божие наказание, което изобличавало лудостта на Никифор и чрез което рухнали в един миг привидните му успехи, с които се хвалел». Забележително е тук съвпадението между текста на надписа и разказа на Теофан. И според двата извора уплахата, която обзела жителите на добре укрепените селища, е станала по божия повеля. Това показва, че съставителят на гръцкия текст на надписа е бил християнин, може би монах, както и хронистът Теофан, които вярвали, че станалото е било божие наказание.

Надписът разказва по-нататък, че Крум не пропуснал да нахлуе в «долната земя», т. е. в сегашна Турска Тракия, откъдето Никифор бил потеглил с цялата си войска срещу българите и опожарил страната им. Очевидно тук надписът има предвид катастрофалния поход на Никифор в България отвъд Балкана в 811 г. Теофан съобщава, че Никифор «опожарил така наречения аул (т. е. дворец) на Крум», а един друг извор, че «опожарил всички жилища заедно с оградата от поставените едно до друго дървета ... (а войските) опожарявали непожънатите още ниви». Според надписа Никифор, който не се споменава по име, а се описва като стар и плешив император, бил забравил клетвите. За какви клетви става дума се вижда от Теофан, който пише за един мир, сключен между българи и византийци: «И те се заклеха взаимно: нито българите да излизат срещу Романия (т. е. Византия), нито императорът да се стреми да нахлуе в България». Нито нашият главен извор за тази епоха Теофан, нито някой друг извор говорят за мирен договор между българи и византийци. При все това трябва да е съществувал мирен договор между двете страни във времето на Крум, който ще да е бил сключен с предшественика на Никифор императрица Ирина (797–802). И за онази епоха не е било безразлично кой пръв нарушава мира. Един по-сетнешен византийски извор представя Крум като нарушител на мирен договор, докато българският надпис обвинява Никифор в нарушение на договорните клетви и в агресия. Това изтъкване на виновника за война, което има пропагандна цел, става добре разбираемо, ако се вземе предвид, че надписът се е намирал близо до византийската гранична област, която до неотдавна е била византийска територия и населението следователно е било ромейско.

Според надписа Никифор бил завзел всичко. Това съобщава и един гръцки извор: «Никифор мислейки, че е завзел цяла България ...», т. е. земите отсам Дунав. Накрая надписът е разказвал навярно за гибелта на Никифор през 811 г. в Старопланинските проходи.

Небрежното издълбаване на надписа, не много добрият гръцки език в стилно отношение и многото каменоделски грешки внушават мисълта, че надписът е бил издълбан по нареждане на местния български управител с помощта на местни хора.

За подвизите на Крум е разказвал и един голям летописен надпис от Силистра, от който до нас са достигнали три различни по големина откъслека. Като се има предвид съдържанието му, особено много трябва да се съжалява за неговата загуба.

Първият, най-големият откъслек е част от лявата страна на дебела мраморна плоча с размери 0,475 на 0,605 м, сега в Археологическия музей в София. Сведенията за мястото, където е намерен, са противоречиви. Според по-старо сведение той бил намерен на стария път от Тутракан за Силистра, а според друго по-късно произхождал от развалините на градището при Кадъкьой на Дунав (дн. Малък Преславец), между Тутракан и Силистра. Първото сведение изглежда по-вероятно. Останалите два откъслека са намерени в Силистра. От това може да се направи извод, че и първият откъслек, поне първоначално, е произхождал от същото място. Плочите, върху които е бил издълбан целият надпис, са били начупени в късно време на дребни парчета, за да могат да се използват за градеж или друга подобна цел. Вторият откъслек е продълговат и очукан от всички страни. Размерите му са 0,16 на 0,59 м. Намерен е в Силистра по време на румънската окупация на града. Сега в хранилището на Археологическия музей в Кюстенджа. Третият с размери 0,16 на 0,252 м е намерен също в Силистра в настилката на ул. «Раковски», сега в музейната сбирка на Силистра.

В превод трите откъслека гласят:

I. «...

и онзи побеждавайки отиде …

гърците в Маркели ...

като грифон, и влезе Никифор ...

от неговия яд да не се съберат ...

гърците и отново се събраха ...

гърците бог направи ...

ият бог направи и ...

и го срещнаха гърците ...

град и се спря в ...

отиде в Адрианопол и ...

и военачалниците ...

...».

II. «...

неговите войски ...

победи Крум и отиде ...

направи жертвоприношение на морето ...

…».

III. «…

... брата ...

... и умря ...

... императорът ...

...».

Отделните думи и изречения не дават възможност за сигурно тълкуване на всички откъслеци. Обаче и трите откъслека се свързват един с друг не само по отношение на материала — мрамор, палеография и местонахождение — Силистра, но и по действуващи лица. Това позволява да се приеме, че и трите откъслека са излезли не само от една и съща каменоделска работилница, но представляват части от един голям летописен надпис, издълбан вероятно върху няколко плочи.

В първия откъслек се споменава името Никифор, т. е. името на известния с това име византийски император, а византийците се наричат «гърци». Във всички прабългарски надписи, които са съставени в България, поданиците на Византийската империя носят това название, а не официалното «ромеи», както е във византийските надписи. Във втория откъслек се чете името на Крум, а в третия се споменава някакъв брат, вероятно братът на Крум. Тези три лица са играли, както е известно, главна роля в българо-византийските войни между 807 и 813 г. Следователно разказът в трите откъслека се отнася до събития, станали в този промеждутък от време. Обаче фрагментираното състояние на тяхното съдържание не позволява нито сигурното им хронологическо подреждане, нито сигурното им свързване с известни от другаде исторически събития.

За първия откъслек именитият английски историк Дж. Б. Бъри прие на времето, че той се отнася до неуспешния поход на Никифор през 807 г. поради споменаване на бунт в надписа, какъвто тогава действително е имало, а руският учен Ф. Успенски(41) — до похода в 811 г., или за участието на византийския пълководец Никифор Фока във войните с българите в 896 г. Последното предположение е невероятно и затова трябва да се изключи. От останалите две предположения второто е най-вероятно, а именно, че първият откъслек стои във връзка с Никифоровия поход от 811 г., понеже в похода от 807 г. Никифор не е стигал до споменатата в надписа крепост Маркели. Тази крепост се е намирала на тогавашната българо-византийска граница. Името «Маркеле» е тракийско с вероятното значение «мочурлив извор» и няма нищо общо с латинското лично име Marcella. Крепостта се локализира най-приемливо в развалините на т. нар. Карнобатски хисар от Ив. Пандалеев(42) и В. Аврамов(43). В похода от 811 г. избухнало голямо негодувание всред византийската войска. Теофан съобщава, че «мнозина бедняци, въоръжени със свои средства с прашки и криваци, ругаели заедно с войниците» императора. Когато войските стигнали при крепостта Маркели, Византий, любимият прислужник на Никифор, избягал при Крум, като задигнал със себе си императорските одежди и сто литра злато.

В запазената част на откъслека се сравнява вероятно Никифор с митичното същество «грифон». Това животно е играело голяма роля в тюркската митология, в която грифоните се смятали за врагове на народите, живеещи в Далечния север. Византийският историк Приск разказва, че народът, който живеел на брега на Океана, го напуснал, понеже се появили много грифони, които искали да унищожат човешкия род. Според средновековния писател Рабан Мавъра грифоните били олицетворение на яростта на преследвачите и високомерието на надменните. Всичко това добре подхожда за императора Никифор.

И в този надпис събитията стават по божия воля. Бог, може би християнският, бил направил нещо, което е било казано в загубената част. Също така не е известно какъв епитет, от който е запазен само краят, е имал бог и какво е направил в следващия ред. Епитетът е бил може би «християнският», «българският» или «милостивият», «всевиждащият», «справедливият» или нещо подобно. Според Теофан Никифор, когато навлизал в България, бил казвал: «Или бог, или неговият противник (т. е. сатаната) ме влачи, против волята ми».

Най-прекият път от Цариград за Плиска е минавал през Одрин, Версиникия, Маркели и през един от Старопланинските проходи, навярно Ришкия, направо за българската столица. Затова споменаването на Маркели и Одрин показва, че събитията са ставали по пътя, който е водел за тогавашна България, и че вероятно се касае за известния византийски поход от 811 г. Обаче какво точно е разказвал надписът, не може да се каже.

По-сигурно тълкуване допуска вторият откъслек. Ако жертвоприношението, за което се съобщава, е същото, което Крум е извършил пред Цариград, то откъслекът е разказвал за победата на Крум при Версиникия и за похода му срещу Цариград в 813 г. За това жертвоприношение съобщават двама византийски хронисти — Теофан и т. нар. Scriptor incertus, т. е. Неизвестният писател. Техните разкази се различават в подробностите и са много интересни, поради което заслужават да бъдат приведени изцяло тук. Теофан пише следното: «А новият Сенахерим Крум, възгордян от победата, като оставил брат си да обсажда с неговата войска Адрианопол, шест дена след като Лъв се възкачил на престола, нападнал с пехота и конници столицата и обикалял от Влахерните до Златната врата, показвайки своята мощ. Като извършил нечестиви и бесовски жертвоприношения на ливадата до Златната врата при морето, поискал от императора да забие копието си в самата Златна врата. А когато императорът не му позволил да направи това, завърнал се в палатката си». Същото с малко повече подробности разказва и Неизвестният писател: «И така българите без някой да ги пресрещне или да им попречи дошли чак до вратата и Крум като направил жертвоприношение според обичая си извън Златната врата, принесъл в жертва човеци и много добитък. Той намокрил краката си на брега на морето, облял се, поръсил войската си, която го акламирала и преминал през наложниците си, които му се кланяли и го славели. И това гледали всички от стените, без някой да се осмели да му попречи или да пусне стрела срещу него. И като изпълнил желанията си и каквото искал, обкръжил града и се установил на лагер». Тук не е място да се разглеждат подробно горните сведения на двамата византийски хронисти, но все пак ще отбележим накратко следното. Забиването на копието в Златната врата означавало символично и магическо завладяване на града. Подобни обичаи се срещат и у други народи. Императорът, който разбирал значението на това магическо деяние, отказал да изпълни желанието на Крум. Тогава българският владетел си послужил с други магически деяния. Той обкръжил града, ако и не напълно, което имало двояко значение: магическо, т. е. да свърже отбранителната сила на града, и правно, т. е. да придобие владение над града. И този вид магически обичаи са известни и у други народи. Жертвоприношението имало за дел да спечели благоволението на висшия бог за себе си и войската, а измиването с морска вода, която у много народи се смята за най-чиста, понеже морето не се замътва, е трябвало да пречисти както самия Крум, така и неговите бойци за предстоящото сражение (срв. в християнската църква поръсването със светена вода). При важни случаи жертвоприношението е извършвал самият кан, както посочихме по-горе.

Запазените в третия откъслек отделни думи в три реда са съвършено недостатъчни, за да могат да се свържат със събития, познати от други извори. Ако запазеният остатък от буква, отвесна чертица, след «император», може да се допълни като името на император Михаил I (811–813), то глаголната форма «умря» във втория запазен ред ще се отнася може би до смъртта на Ставракий, сина на Никифор, който бил тежко ранен в гърба в сражението в Старопланинския проход през 811 г. Той бил провъзгласен за император, но поради раната си бил принуден да се откаже от властта и не много след това починал. Но всичко това е несигурно.

Големите военни успехи на българския владетел Крум срещу Византия, особено поражението и гибелта на византийския император Никифор на 26 юли 811 г., което много рядко се е случвало, потресло всички ромеи и намерило голям отзвук както на Запад, така и особено в самата Византийска империя, за което свидетелствуват не само византийските хроники и други писмени текстове, но преди всичко едно анонимно описание на Никифоровия поход в България, което Ив. Дуйчев има щастието да открие във Ватикана. Тези подвизи на Крум са направили силно впечатление преди всичко на самите българи и са подигнали още повече тяхното самочувствие и те са ги увековечили с редица надписи.

За датата, когато е бил издълбан надписът с подвизите на Крум, към който принадлежат трите разгледани откъслека, може да се заключи отчасти от начертанието на буквите, които приличат донейде на тези в строителния надпис на Омуртаг в търновската църква «Св. 40 мъченици». Затова може да се приеме с голяма вероятност, че Крумовият надпис е бил издълбан от син му Омуртаг. В полза на това предположение говори и мястото, гдето са намерени откъслеците — Силистра, в който град според същия надпис Омуртаг построил великолепен дворец. Тук е бил поставен може би надписът с подвизите на Крум, за да напомня на поколенията за тях. Хубавата изработка на надписа подхожда за подобно видно място.

До нас са достигнали девет откъслека от надписи, които са имали вероятно също летописно съдържание, от времето на Крум или Омуртаг. На тях обаче се четат само отделни думи, титли и изречения. Обаче тези откъслеци не могат да се тълкуват със сигурност, поради което тук те се отминават.

От по-късно време са последните известни два летописни надписа, които са и най-късните. Първият от тях е от времето на Омуртаговия наследник Маламир. Той е издълбан или по-скоро надраскан върху твърда гранитна колона, което прави четенето много мъчно и на места несигурно. Особено началото и краят на редовете не са ясно четливи, може би полузаличени от времето. Някои букви са повторени от неука ръка в по-ново време или върху тях са издълбани нови букви. Всичко това затруднява извънредно много четенето. Поради това надписът прави впечатление на несполучлив опит да се издълбае надпис. Така биха се обяснили някои неясни места в началото и небрежното му издълбаване. В превод надписът гласи:

(Кан сюбиги Маламир)

«от бога архонт: дядо ми Крум намери

заедно с нас тези произведения (?). Баща ми

архонтът, като сключи 30–годишен мир, добре

живя с гърците и отначало и аз добре живеех,

но гърците опустошиха нашите земи и архонтът

Маламир, който управляваше заедно с капхан

Исбул, отиде с войска срещу гърците и опустоши

крепостта Проват и крепостта Бурдизон и земите

на гърците и придоби всякаква слава и дойде

във Филипопол и гърците избягаха и тогава капхан

Исбул заедно с преславния архонт направи

среща с филипополийците».

В началото на надписа заграденото със скоби не е издълбано или е заличено. Но това допълване се налага както от личното местоимение «ми» след думите дядо и баща, както и от израза «от бога архонт», а също от цялото съдържание на надписа. Думите по-нататък «намери заедно с нас тези творби» будят съмнение и не могат да се свържат със следващия текст. Тук бихме очаквали по-скоро изречение като «Дядо ми Крум воюва с гърците». В случая се касае може би за някаква каменоделска грешка или за смесване с друг надпис. Бележитият белгийски византолог А. Грегоар(44) свърза издълбания текст със следното съобщение на Теофан: «Разгневен от това злосторникът изпратил един отряд за грабеж в св. Мамант, изгорил тамошния дворец и като натоварил на коли медния лъв от хиподрума заедно с мечката и змея на водохранилището и избрани мраморни статуи, завърнал се». В приведения текст става дума за Крум, който след несполучливия и коварен опит да бъде убит от византийците пред Цариград, изпратил войска да задигне за отмъщение споменатите художествени творби и може би за бъдеща украса на изгорената от Никифор Плиска. Затова би могло да се допусне също, че надписът е стоял при тези мраморни творби.

За споменатия в надписа тридесетгодишен мир ще говорим при надписите с мирни договори. И в разглеждания надпис имаме смяна на първо с трето лице при глаголните форми за по-голяма яснота. Забележително е също така посочването, че Маламир управлявал заедно с капхан Исбул, което се изтъква и в пожеланието за дългоденствие в приведения по-горе строителен надпис на Маламир. По-нататък надписът съобщава, че българите опустошили, т. е. превзели крепостите Бурдизон и Проватон. За първата крепост (дн. Баба Ески) ще говорим при триумфалните надписи. Втората крепост е играла важна роля във войните между българи и византийци. Нейните развалини се намират на около 20 км североизточно от Одрин на скала над левия бряг на р. Св. Георги (дн. Правади дереси) южно от днешното село Правади. Крепостта е лежала на византийския военен път Одрин — Маркели. Епитетът на Маламир — преславният — отговаря на inclytos и еndoxos в титулатурата на византийските и западните владетели.

Сведенията за управлението на Омуртаговия наследник Маламир са извънредно оскъдни. Като се изключи съобщението на Теофилакт, архиепископ Охридски(45), че Омуртаг имал трима сина, от които по-старият се наричал Енравота, а също и Боин (навярно Боян), вторият Звинич или Звиница, а най-малкият Маламир, който наследил баща си, но починал «безвремeнно» (т. е. млад) три години след заповяданото от него посичане на брат му Енравота, горният надпис заедно с други два надписа са единствените извори за управлението и дейността на кан Маламир. Поради това някои учени (напр. Бъри) приеха съвършено погрешно, че Маламир е един и същ с неговия наследник Персиан. Все поради липса на по-подробни сведения точната дата на властта от Маламир, както и защо са били пренебрегнати първите двама Омуртагови синове, остават неизвестни. В. Н. Златарски(46) прие, че Маламир е управлявал от 831 до 836 г., а първият син Енравота е бил отстранен от престолонаследието поради симпатиите му към християнството, които довели до неговото посичане. За втория син Звинич може да се предположи, че е бил болнав и наскоро починал, в полза на което говори обстоятелството, че след смъртта на Маламир властта заел не той, а неговият син Персиан. Обаче не е изключена възможността Омуртаг да е пожелал сам приживе най-малкият син да заеме престола. Така или иначе Маламир станал български владетел доста млад. Що се касае за точната дата на неговото възкачване, трябва може би да се отмести с една-две години пo-назад от тази, която приема В. Златарски.

Около същото време станали промени и в управлението на Византия. Императорът Михаил II, с когото Омуртаг поддържал мирни отношения, починал в 829 г. и бил наследен от сина му Теофил. От нашия надпис трябва да се заключи, че новият византийски император, наскоро след като заел престола и преди да се заплете във войни с арабите в Мала Азия, се опитал да възвърне част от отстъпените на българите земи съгласно 30–годишния мирен договор и нахлул в пределите на България, надявайки се на лесен успех поради младостта и неопитността на новия български владетел Маламир. Обаче бил принуден да се завърне обратно било понеже срещнал силен отпор от страна на българите, било че в Мала Азия арабският халиф Мамун бил започнал вече военни действия срещу Византия. Отглас от тези събития в изопачен вид, изглежда, съдържа хрониката на Михаил Сирийски, според която българите били се подчинили на императора Теофил. По-късно или веднага след това българите нахлули в почти, оголената от византийските войски Тракия, завзели крепостта Проват и достигнали навътре чак до крепостта Бурдизон, т. е. до Баба Ески, която също завладели. След това те или срещнали съпротива, или се отказали да продължат похода към Цариград. Обаче те свърнали и се насочили към Пловдив под началството на Маламир и Исбул. Гръцкият гарнизон на града изглежда, че избягал при наближаването на българските войски. Тогава Исбул и Маламир влезли в преговори с населението на града, което вероятно предало града, както това може да се реши от следващия летописен надпис, в който се говори за български поход в Беломорието, който едва ли би могъл да бъде предприет, без да бъде Пловдив в български ръце.

Забележително е, че и тук военните действия на българите се явяват като последица от византийската агресия. Горните събития не са отбелязани от византийските хронисти, което не е рядко явление у тях. Това показва още веднъж голямото значение на прабългарските надписи като исторически извор.

Вторият и последен летописен надпис не е достигнал цял до нас. Запазено е само началото и краят, а също и незначителни откъслеци с по няколко букви. Те са издълбани върху две четвъртити плочи от едрозърнест мрамор с размери 1,23 на 1,19 м и 1,24 на 1,22 м. На първата плоча е повреден горният ляв ъгъл, а на втората десният. Освен това втората плоча има в средата дупка с улей, който е служил за прикрепване на някакъв предмет чрез олово, налято в дупката. Двете плочи и откъслеците са намерени при разкопките през 1923–1933 г. на голямата християнска базилика в античния град Филипи, 12 км северно от Кавала, Гърция. Сега се намират вероятно в музея при разкопките.

Началото на надписа е видял и преписал отец Браконие през 1707 г. Обаче с течение на времето той бил засипан и в 1923 г. отново открит. Целият надпис е бил издълбан върху шест плочи, както това може да се реши от двете запазени плочи и от достигналите незначителни откъслеци, които са били част от стилобата на базиликата, т. е. покритата с плочи основа, откъдето се издигали колоните. Следователно той е бил най-дългият или един от най-дългите прабългарски надписи. В превод началото и краят на надписа гласят:

«На многото българи

от бога архонтът

Персиан изпрати

капхан Исбул, като

му даде войски и

ичиргу боила и

кана боил колобъра.

И капханът

срещу смоляните

..........

..........

..........

..........

Който и да търси

истината, бог вижда,

който и да лъже, бог

вижда. На християните

българите направиха

много добрини.

И християните ги забравиха,

но бог вижда».

Забележително е началото на надписа. Всички известни досега официални надписи на Омуртаг и Маламир започват с формулата «кан сюбиги ... от бога архонт». Вместо това тук стои: «На многото българи от бога архонт». Тюркският израз «кан сюбиги» означава, както посочихме по-горе, кан вожд на войската. Дали във времето на Персиан той е загубил значението си и затова е бил изоставен или понеже в надписа вожд на войската е капхан Исбул, а не самият владетел, е неизвестно. Значението на израза «архонт на многото българи» е също неясен. Той може да се схване буквално, т. е. чрез изтъкване на големия брой българи се подчертава голямата мощ на българите, или стои може би във връзка със следните изрази в старотюркските надписи от Орхон: «не многобройните направих многобройни» и «малобройния народ аз направих многоброен». И двата израза се отнасят до тюркския народ.

За титулатурния израз «от бога архонт» ще говорим при строителните надписи.

Името на българския кан Персиан, което у Константин Багренородни гласи Пресиам, К. Иречек сравни с Прусиан, сина на цар Иван Владислав. Формата Пресиам до намирането на нашия надпис беше употребяваната в историческата книжнина. По-късно В. Н. Златарски посочи и формата Преасиан в т. нар. добавки, направени от Михаил, епископа на Девол, към Виенския ръкопис на византийския историк Йоан Скилица. Славянската етимология на името не е сигурна поради началото Пер-, което показва, че то не е съдържало т. нар. е двойно (= я), понеже името на славянското племе смоляни, което съдържа този звук, е предадено в надписа смолеани (срв. Преасиан). Славянското премятане при звука р, което във формите Пресиам, Преасиан и Прусиан (срв. Крумеcuс — Кормесий), ако се касае за едно и също име, е вече засвидетелствувано, във формата Персиан още не е настъпило.

Исбул и при кан Персиан е бил все още капхан. Следователно капханската длъжност е била изпълнявана от едно и също лице при много владетели. Срв. Кормесий, който е бил капхан при Тервел и наследниците му. Надписът съобщава още, че на капхан Исбул канът дал не само войски, но също и ичиргу боила, чието име не се споменава навярно поради по-нисшия му чин, и кана боил колобъра. В разгледания вече надпис с военната заповед видяхме, че ичиргу боилът е командувал дясното крило на българската войска, като се изтъкна, че той е бил по чин по-нисш от капхана. Настоящият надпис потвърждава това и показва, че той е бил подчинен на капхана във военно отношение.

Буквалният превод на ичиргу боил е «вътрешен боил», което беше дало повод на чешкия византолог Ф. Дворник и на унгарския тюрколог Ю. Немет да приемат, че той е бил един от «вътрешните боили», които споменава императорът-писател Константин Багренородни. В съчинението си «За церемониите» той съобщава, че когато идвали от България пратеници при византийския император логотетът, един от най-висшите сановници им задавал следните въпроси: «Как е духовният внук на нашия свещен император, поставеният от бога архонт на България? Как е поставената от бога архонтиса? Как са канар тикинът (т. е. престолонаследникът) и булият таркан (т. е. вторият син) и останалите му чеда? Как са шестимата велики боили? Как са и останалите вътрешни и външни боили? Как е целият народ?». Горното тълкуване е явно погрешно. Като се вземе предвид високото положение на капхана и ичиргу боила, очевидно е, че те са принадлежали към шестимата велики боили, а не към общия брой на вътрешните и външните боили. Освен това «ичиргу боил» е било служба, а не титла, както това ясно личи от определителния член в гръцки, който винаги придружава това обозначение, и особено от изразите в надгробния надпис на Мостич: «Мостич ..., който беше чръгу биля (т. е. ичиргу боил) при цар Симеон и при цар Петър ... и като остави чръгобилството...». Следователно ичиргу боилът е изпълнявал една точно определена служба както капханът. Определението «ичиргу» вътрешен, придворен показва, че той е бил intimus на българския владетел, т. е. най-близкият, придворният съветник на кана и негово доверено лице. В това си качество той е изпълнявал поверителни дипломатически мисии. Така в списъка на българските пратеници на VIII вселенски събор в Цариград през 869–870 г. стои на челно място Стасис зерко (т. е. ичиргу) боилът. В бележката на латински в евангелието от Чивидале името на същия Стасис идва веднага след имената на владетелската фамилия. Бележката гласи: «Тук са имена от България: на първо място техният княз Михаил (т. е. Борис) и брат му Докс и другият негов брат Гавраил, и неговата съпруга Мария и неговият син Расате и другият син Гавраил и третият син Симеон и четвъртият син Яков и неговата дъщеря рабиня божия Пракси и другата негова дъщеря Ана, Зергобула Стасис». Едно писмо на папа Йоан VIII от 879 г. е адресирано на първо място до Petro cerbule, т. е. до ичиргу боила Петър, който е означен като един от съветниците на Борис. Най-сетне неизвестният продължител на хрониката на Теофан съобщава, че цар Симеон изпратил Теодор, който бил негов ойкейос «домашен», т. е. принадлежащ към двореца или негов придворен, в Цариград в 895 г., за да откупи заробените от маджарите българи, а в 913 г., за да води мирни преговори с Византия. В последния случай той е приравнен с византийския магистер, който е бил първият сенатор и заместник на императора в негово отсъствие. Дипломатическите, мисии, с които Теодор е бил натоварен, показват, че той е бил сигурно също ичиргу боил и че неговото гръцко обозначение ойкейос е всъщност превод на тюркското «ичиргу», а названието магистер предава приблизително неговото служебно положение. Следователно мъчно може да се приеме, нека изтъкнем още веднъж, че ичиргу боилът, който във времето на Борис е оглавявал разни мисии и играл ролята на министър на външните работи, не е бил включен в числото на «великите боили» във въпроса на логотета, а в числото на обикновените «вътрешни и външни боили». Явно е, че с «вътрешни» и «външни» боили са били означавани друг вид боили. Може би онези, които са живеели в столицата (за израза «вътре» вж. при възпоменателните надписи), са били вътрешни, а външни, които са живеели и заемали служби извън столицата. Откога датира службата ичиргу боил е мъчно да се каже. Обаче същата или подобна служба е съществувала вероятно и у други тюркски народи, но под друго название. Според арабския писател Ибн Фадлан у хазарите на хакан бега, който отговаря по служба на капхана у българите, бил подчинен Kndr Haqan, а на този Ğawšigr. Един от последните двама е съответствувал на българския ичиргу боил.

Вторият висш сановник, който е бил придаден към капхан Исбул, имал званието кана боил колобър. Втората дума на тази сложна титла показва, че лицето е принадлежало към съсловието на боилите, а третата — неговото служебно положение, срв. боил капхан. От определителния гръцки член се вижда, че се касае за едно точно определено лице или служба, ако и да не е дадено личното име. Славистът Б. фон Арним посочи на времето, че колобър е станало в старобългарски на кълубр и че се среща в неизвестен старобългарски ръкопис в изречението: «Когато той излиза, придружава го голяма свита, а не само вървящите пред него кълубри». А В. Томашек сближи колобър с османотурското колагуз и с колабур, колобур в северните тюркски диалекти със значение «пътеводител», «водач». Сродно с колобър е аварското бооколобрас, което се среща у византийския историк Теофилакт Симоката и което той превежда с маг или жрец. Руският пътешественик Г. Н. Потанин съобщава, че с хулабыр, диалектна форма на колобър, в Източна Азия наричали лица, които живеели при храмовете и се занимавали да поставят три кола, облечени с горни дрехи, за отблъскване на градушките.

Докато участието на капхана и на ичиргу боила в похода като висши военачалници е ясно, то това на колобъра е неясно. От никой известен досега прабългарски надпис не личи той да е бил военно лице или да е командувал някаква войскова част. Обаче ако се вземе предвид, че у аварите т. нар. бооколобър е бил жрец или магьосник, а у някои азиатски народи той се занимавал с магическа дейност, трябва да се приеме, че и службата на колобъра е била подобна или същата. В такъв случай участието му в похода трябва да се свърже с 35-ия отговор на папа Николай I(47) по допитванията на българите: «Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате заклинания, игри, пеения и някакви гадания ...». Според китайски извори хуните от предхристиянската епоха «предприемали нападения или водили сражения при пълнолуние или нарастваща луна, а при намаляваща войниците се оттегляли». Същото съобщават и за тюрките: «Те изчакват малко преди пълнолунието, за да предприемат грабителските си походи». Готският историк Йорданес в «Гетика» разказва, че в навечерието на Каталаунското сражение Атила заповядал на предсказателите да изследват бъдещето. Те наблюдавали според техния обичай вътрешностите на закланите животни и резките по изчистените кокали и предсказали нещастния за хуните край на сражението. Тюрките хитан тръгвали на поход само ако резките и пукнатините по кокалите лопатки на овцете показвали добър изход. Византийските хронисти разказват за няколко загубени за ромеите сражения с тюркски народи поради магиите им. В 519 г. българите, които живеели в Панония (дн. Унгария), нанесли тежко поражение на византийските войски, понеже, както съобщава византийският историк Йоан Зонара, си послужили със заклинания и магии. Друг византийски извор Йоан Антиохийски предава, че хуните, които бунтовникът Виталиан водел със себе си и между които се намирали и българи, предизвикали в сражението при Калиакра с правителствените войски чрез магии толкова голям мрак (навярно слънчевото затъмнение през 514 г.), че очите им се покрили с тъмнина и те изпопадали в пропаст със стръмни брегове и там загинали. В речника на Суидас се намира подобно съобщение за аварите: «Поради проливния дъжд предизвикан от хитрините на аварите и съществуващата мъгла съгледвачите не били в състояние да разпознаят настъпващите неприятели». Най-сетне в същия речник е запазен откъслек от историята на византийския историк Менандър, който разказва: «Аварите възнамеряваха да нададат неприятен и див рев при започването на сражението и бойният вик, примесен с думкане на малки тъпани, така да усилят, че ромеите да изпаднат в страх и ужас».

Сложните магически обреди, от които зависел щастливият изход на сражението, са били извършвани очевидно от нарочно подготвени и умеещи лица. Те са ръководели военните действия според поличбите и чрез магически деяния. Следователно колобърите у българите са били магьосници, или т. нар. у тюркските народи шамани, на които са приписвани свръхестествени сили и качества. Затова тяхното участие във военните действия е било наложително, за да завършат успешно.

След това отклонение нека се върнем отново при титлата кана боил колобър. Значението на последните две части е, както видяхме, ясно. Не е ясно обаче значението на кана. Причината за това е самата форма с окончание -а. Тук бихме очаквали форма кан без всякакво окончание. Може би чрез тази форма боилът колобър се е означавал като «кански», т. е. придворен и е равно може би на ичиргу колобър в един възпоменателен надпис (за него по-нататък). По-малко вероятно изглежда значението «главен боил колобър».

Смоляните са били славянско племе в дн. Драмско, на които селищата не са точно установени. Сродни с това име са местните названия «Смолско» и «Смолян», производни на смола. Тук принадлежат племето смолени и град Смоленск в Русия. Трудно е да се каже в каква връзка са споменати смоляните. Капхан Исбул или се отправил срещу тях, което изглежда най-вероятно, или отишъл при тях.

Във втория откъслек, който представя края на надписа и е изцяло запазен, се казва, бог вижда както този, който търси истината, така и този, който лъже. Мъчно е да се каже за кой бог става тук дума, за християнския или за българския Тангра, понеже и за двата се вярва, че всичко виждат и отдават всекиму заслуженото. Монахът францисканец Йоханес де Плано Карпини, който бил изпратен от папа Инокентий IV в 1245 г. при великия кан на монголите в Азия, съобщава, че според вярването на монголите бог бил както дарител на щастие, така и наказващ. Уно Харва в изследването си върху «Религиозните представи на алтайските народи» пише: «Монголите вярват, че небето «вижда» всичко, поради което никой не може да скрие от него делата си. При полагане на клетва те казвали: «Нека небето го знае» или «Нека небето го види». Обаче наказанието на небето не се смята като отвъд смъртта, а се вярва, че постига съответния още в този живот».

Названието «християни» е равнозначно на «ромеи» и «византийци или гърци». С него си служат често и византийските хронисти. Така напр. Теофан пише: «На 20 юли, когато християните и българите застанали едни срещу други недалеч от Адрианопол, християните претърпели страшно поражение, а враговете имали толкова голям превес в боя, че повечето християни, без да видят дори първото сблъскване, побягнали с все сили».

Съдържанието на целия надпис може да се свърже със следните събития. След превземането на Одрин през 813 г. Крум преселил населението на града и околностите в т. нар. България отвъд Дунав (т. е. днешна Южна Бесарабия). Преселниците нарекли новите селища по името на старата си родина Македония, а себе си македонци. Обаче те не забравили родните си места и търсили само удобен случай да се завърнат отново там. Това им се удало едва през 837 г. Началникът на преселниците Кордил успял по някакъв хитър начин да отиде при тогавашния византийски император Теофил, който «го приел радостно и като разбрал какво иска, изпратил кораби да вземат македонците и да дойдат в столицата. Владетел на България бил Владимир (т. е. Маламир), внук на Крум и баща на Симеон. Преселниците решили да се преселят заедно с жените и децата си в Романия. Когато Михаил българинът (т. е. Персиан) излязъл на поход срещу Солун, те започнали да преминават реката с имуществото си». Това известие на византийския хронист, наречен Продължител на Георги Монах, в което има голямо объркване на имената на българските владетели, се допълва от друго, в което се казва следното: «След няколко дена бил вдигнат немалък бунт от управителя на онази Славиния. Потоци от кръв потекли като река и цялата област била опожарена и помрачена (Житие на св. Григорий Декаполит)». Вече първият издател на надписа Ф. Дворник свърза правилно горните две сведения със съдържанието на първата плоча. Но той прие погрешно, че българите поискали да се възползват от въстанието в Славиния, за да разпрострат властта си и върху тези славяни. Обаче това би значило не само нарушение на 30–годишния мирен договор, но и открито завладяване на византийска територия. Ето защо по-вероятно се явява следното тълкуване.

По същото време, когато управителят на Славиния се разбунтувал, византийският император Теофил бил зает с ожесточени борби с арабите в Мала Азия, които изисквали голямо напрежение и участието на цялата византийска войска. За да потуши бунта, императорът Теофил се обърнал като баща си Михаил II при въстанието на Тома Славянина за помощ към българския владетел. С повикването на български войски императорът целял може би същевременно да ги отвлече далеч от Северна България, за да улесни завръщането на македонците в родните им места. Българският владетел Персиан, неподозирайки нищо, се отзовал с готовност на молбата на императора, който му обещавал може би и някакви облаги. Персиан изпратил поради големината на въстанието силна войска под предводителството на двамата най-висши военачалници — капхана и ичиргу боила. По този начин Северна България била хитро оголена от войски. Това личи ясно от намерението на преселниците ромеи да преминат Дунав и да си пробият път по сухо през Северна България и от обстоятелството, че комесът, т. е. местният български управител на Добруджа, който преминал отвъд Дунав с малобройната си войска, поискал помощ от намиращите се наблизо маджари, а не от централната българска власт. Не след много дошли и изпратените от императора кораби, на които преселниците се качили заедно с имота си и се завърнали в родните си места.

По същото време българските войски, изпратени на помощ на византийските, бидейки в неведение за това, което се гласяло в най-североизточния кът на България, навлезли в Беломорието и достигнали до античния град Филипи, който завзели. Дали при това движение на юг те са воювали с племето смоляни или останали при тях на стан, не е известно, понеже то е било разказано в загубените три плочи от надписа. За да не би българите да излязат извън рамките на уговорената помощ и да се опитат да завладеят територии, бил изпратен в Христополис (дн. Кавала) цезарят Алекси Моселе, който следял както движението на българите, така и развоя на бунта. Междувременно българите узнали за завръщането на преселените в отвъддунавска България и разбрали, че са били жестоко измамени от византийците. Дали те прекратили след това похода и се завърнали без всякакви компенсации обратно, не е известно. Обаче българите останали достатъчно дълго време във Филипи, за да могат да издълбаят надписа върху петте плочи на стилобата на базиликата.

Едва ли би могло да се избере по-подходящо място от християнската базилика за издълбаване на надпис, в който християните са обвинени в тежки прегрешения, измама и лъжа и да се предостави на бога да им отдаде заслуженото възмездие.

Споменатите в надписа многото добрини, които българите са направили на християните, са били решителната помощ, оказана от Омуртаг, дядото на Персиан, на императора Михаил II, бащата на Теофил, и косвено на самия него по време на бунта на Тома Славянина, и тази, която била дадена сега на Теофил. Бунтът в Славиния е бил навярно потушен от българите или най-малко е стихнал при тяхната поява. Разбира се, тук може да се прави намек и за помощта на българите срещу арабите през 718 г., а също и за други неизвестни нам услуги. Разказаните събития са станали, както посочи Ф. Дворник през 837 г. Следователно от същото време ще произхожда и надписът.

Към прабългарските летописни надписи може да се прибави и един от по-късно време, от християнската епоха, който съобщава за покръстването на българите, понеже той все още е съставен на гръцки език. Той е издълбан на мраморен стълб, намерен в развалините на манастир в Балши, Албания, по време на Първата световна война. На лицевата страна се намират два надписа, разделени с кръст, който принадлежи към долния латински средновековен надгробен надпис. Сегашното местонахождение е неизвестно. Началото на надписа е отчупено. В превод той гласи:

«(+ Покръсти се от бога

архонтът на) България

Борис, преименуваният

Михаил, заедно с

дадения му от бога

народ в лето 6374».

При приемането на християнството Борис получил името на византийския император Михаил III (842–867), понеже той станал негов кръстник. Това име той носи в много официални и неофициални документи. Така в споменатия по-горе списък на българските пратеници на Вселенския събор от 869/870 г. в бележката в евангелието от Чивидале и в писмото на папа Йоан VIII от 879 г., у много византийски летописци и т. н. В датата на един надгробен надпис от Червен, Русенско, той носи същото име: « ... при славния и христолюбив архонт Михаил».

Титлата «архонт на България» стои и в споменатите по-горе въпроси на византийския логотет за здравето на българския владетел, а също и в адреса на официалните писма, изпратени до него от Византия. Византийската държава се е въздържала все още, както се вижда, да признае официално определението «на българите», понеже то не било само дословно подражание на императорската титла «василевс на ромеите», но имала и по-дълбоко политическо значение. Титлата «архонт на България» е означавала и е могла да се схваща и така, че съответното лице е било само управител на областта България, т. е. че то е било един вид императорски наместник в България, която преди идването на българите е била византийска провинция. Така се изразявала известна зависимост на българския владетел. Този политически момент ясно личи от обстоятелството, че византийският император Михаил I (811–813) пръв започнал да се нарича редовно «василевс (т. е император) на ромеите», за да се отличи от Карл Велики, който се провъзгласил по същото време за император. В. Н. Златарски прие, че посочената година 6374 от сътворението на света, т. е. 865/866 г. е годината на покръстването на българите. Други обаче оспориха това. Така А. Грегоар смята, че в посочената година е бил поставен надписът, което е малко вероятно.

Охридският архиепископ Димитрий Хоматиан съобщава в краткото «Житие на св. Климент Охридски», че в Кефалония имало каменни стълбове, запазени до негово време, на които било издълбано покръстването на българите. Един от тези стълбове е може би и нашият надпис.

Надписът е важен и като свидетелство за западната граница на българската държава. Село Балши е спадало към тогавашната българска територия.

VIII. Триумфални надписи

В тясна връзка с летописните надписи стоят триумфалните надписи или колони. Това са надписи върху колони с различни размери. На тези колони са издълбани само имена на крепости и места, които българите са превзели или където са водили победоносни сражения. По най-кратък начин само с едно местно име вм. подробен разказ те са напомняли на съвременниците и на идните поколения за българските военни подвизи. Такива колони не са известни от други страни. До нас са достигнали 25 колони, от които само 12 са изцяло запазени или със сигурно допълнени имена.

Най-напред К. Иречек(48) изказа предположението, че те са били донесени като трофеи по време на походите на цар Симеон от градовете, на които стоят имената върху колоните. По-късно той(49) прие, че това са вероятно победни знакове от завоевателните походи на Крум (около 813 г.) и че са стояли в някаква стълпова алея пред двореца на българския княз, която със своите надписи известявала имената на придобитите градове. Според Ф. Успенcкий(50) тези колони са от времето на цар Симеон между 923 и 924 г., както беше приел първоначално К. Иречек, и са били приготвени едновременно с постройката на голямата базилика в Плиска, в която са стояли като подпорни стълбове. В. Н. Златарски(51) отхвърли мнението на Успенски и възприе това на Иречек, което подкрепи с нови съображения. Към същото мнение се присъедини и К. Шкорпил(52). П. Ников(53) видоизмени мнението на Иречек в смисъл, «че тия колони са били издигнати не от самия Крум, а от неговия син и наследник (Омуртаг) ..., за да спомнят за блестящите победи и завоювания на Крум във Византия». Освен тези две мнения изказано е и трето от Е. Калинка(54), че много градове в Тракия се съюзили в ранното средновековие за отбрана срещу един общ враг българите и ще да са издигнали отделни крепости на застрашената граница. Това мнение е очевидно погрешно.

Обстоятелството, че споменатите в колоните крепости се намират предимно в сегашна Турска Тракия или в близката околност на Цариград, т. е. в някогашната византийска територия, показват ясно, че второто мнение на К. Иречек е право. То се подкрепя и от следното известие. В 813 г. след коварното покушение върху Крум византийският летописец т. нар. Неизвестен писател съобщава: «Тогава Крум, разгневен от станалото, заповядал на другия ден да опожарят и опустошат цялата околност. И като почнали да палят, изгорили всички големи църкви в отвъдната част на града (дн. Пера), които подновили Ирина, Никифор и Михаил, също и манастирите, дворците, къщите и предградията. И като стигнали до Св. Мамант, изгорили тамошните дворци и двете императорски спални, потрошили колоните, задигнали направеното от олово и изображенията на животни от Хиподрома, изклали всички пленници, а също и добитъка. Като преминали по цялото крайбрежие на Теснините (т. е. Босфора) и по-нагоре, опожарили всички търговски сгради и като взели много плячка, си отишли. Като завзели дясната част на града към изток (т. е. частта край Мраморно море), изгорили всичко извън Златната врата чак до Регион. А като дошли при Атира, сринали тамошната крепост и моста, който бил чуден и много укрепен. Като дошли при Силиврия, разрушили до основи тамошната крепост и изгорили църквите и къщите, а след това сринали крепостта Даонион. Те дошли и при града Хераклия, но като не могли да влязат в него, опожарили всички постройки на пристанището и около самия град. После дошли при Родосто и съборили и тази крепост, като изгорили всички постройки и църкви в града и избили там много народ. Дошли и при крепостта Панион, но намерили, че тя е здраво защитена, понеже имала много войска, и като не могли нищо да й направят, опожарили и съборили всичко извън крепостта. Те дошли и при Апри и това е крепост. И като срутили и опожарили и тази крепост, а също и извънредно много други крепости, отправили се оттам надолу в продължение на десет дни и навлезли в планината на Ганос. Там намерили много скрит народ и почти всичкия добитък на Тракия. Те избили хората, а многобройния добитък заловили и изпратили заедно с много жени и деца в България. После отишли при Ексамили и слезли до Абидос, и завили към Хебър и нагоре, и разрушили всички крепости от малки до големи чак до Адрианопол».

Запазените триумфални надписи допълват горното описание и стоят явно във връзка с него. Те чертаят ясно пътя на Крумовия поход, който е вървял по стария римски път Вия Егнация. Колоните са служили очевидно да прославят подвизите на Крум. Трудно е обаче да се отговори на въпроса, где са били поставени тези колони. Те са образували може би някаква триумфална алея, както е предполагал Иречек, или са стояли на видни места в столицата Плиска.

Всички надписи са издълбани върху мраморни колони, от които най-високата е 3,65 м, а най-ниската 1,40 м. Обаче по-голямата част от колоните са достигнали до нас в различни по големина откъслеци.

Триумфалните надписи се делят на две групи според това, дали се споменава сражение или крепост. Първият от първата група надписи е бил видян от Ф. Каниц през 1872 г. в развалините на голямата базилика при Плиска. От там той е бил пренесен в Каспичан на гарата, а след това в Шумен, сега в Археологическия музей в София. Първоначалното му местонахождение е неизвестно. В християнската базилика той е бил вторично употребен и на обратната страна на надписа е бил издълбан голям релефен кръст. Надписът гласи:

«+ Битка при

Серес».

Кръстът в началото на надписа показва неговия официален характер, за което ще говорим по-нататък. В. Н. Златарски(55) свърза съвършено правилно надписа със следното известие у Теофан: «През същата година (т. е. 809), когато се раздавала заплата на войската в Струмската област, българите извършили нападение и отнели цялата заплата — 1100 литри злато и избили много войска заедно със стратега и началниците. Имало и от останалите теми немалко гарнизонни началници и всички загинали там. Те взели и целия обоз и се завърнали». От нашия надпис може да се направи заключението, че сражението е станало при град Сер.

Вторият надпис от първата група се състои от два откъслека, намерени в двореца в Плиска, сега в Археологическия музей във Варна. Той гласи:

«+ Битка при

Тича».

Ако допълването Ти[ча], предложено от К. Шкорпил, е правилно, надписът ще се отнася за прочутото сражение на 26 юли 811 г. в Старопланинските проходи, в което загинал византийският император Никифор. Един византийски анонимен извор съобщава, че разгромяването на византийците станало при някаква река: «На това място се намирала много блатлива и мъчно проходима река». Тази река не може да бъде друга освен Тича.

Третият надпис от същата група е един откъслек, намерен в Плиска, който до 1955 г. е бил във Варненския археологически музей, а сега преместен в Шуменския. От надписа са запазени само сричките ... ИНИКИ, които позволяват да се допълни надписът:

«+ Битка при

Версиникия».

Ако надписът е допълнен правилно, той се отнася до следното известие на Теофан: «Към началото на месец юни Крум, вождът на българите, излязъл със своите войски, подозирайки, че християните са твърде много. А когато се разположил на стан във Версиникия на около 30 мили от императорския стан, Лъв, патриций и стратег на източните войски, и Йоан Аплакис, патриций и стратег на Македония, които били много склонни да завържат сражение с тях, били възпрепятствувани от императора поради лошите съветници... На 22 юни, когато християните и българите се строили едни срещу други недалеч от Адрианопол, християните претърпели страшно поражение, а враговете толкова много надделели в боя, че повечето християни, без да видят дори първото сблъскване, така силно побягнали, щото Крум, изненадан, помислил, че това е някаква засада и възпрял за малко своите от преследване. Но като видели, че те бягат неудържимо, започнали да ги преследват и избили голямо множество. Българите заловили и обоза и го оплячкосали. А императорът, бягайки се завърнал в града, като проклинал войските и техните началници и се кълнял, че се отказва от императорската власт».

Първият надпис от втората група е мраморна колона с релефен кръст настрана от надписа, намерена в развалините на голямата базилика в Плиска, отгдето е бил пренесен в Каспичан или Шумен и оттам в Археологическия музей в София. Надписът е цял и гласи:

«+ Крепост

Бурдизон».

Този надпис е бил за пръв път видян от унгарския пътешественик Ф. Каниц в 1872 г., който пише: «Недалеч от нас лежаха отлично запазени колони от два метра дължина и 0,70 м диаметър, които при по-близко разглеждане съдържаха също гръцки надписи». Въз основа на нашия надпис Каниц прибързано обявил развалините при Абоба за развалини на крепостта Бурдизон. Всъщност, както се вижда от други писмени извори, Бурдизон или още Бурдодизо и Бурдидизо (дн. Баба Ески) е станция на военния път Одрин — Цариград, който е започвал от Белград, минавал през София и Пловдив и стигал в Цариград. За последен път името се среща в летописния надпис на Маламир. Крепостта е била преименувана на Bulgarophygon, т. е. Българско бягство от императора Константин V Копроним (741–775) през 756 г. по случай победата му над българите или по-скоро по случай прогонването на нахлулите в Тракия българи. От тогава насам крепостта се нарича така у всички византийски хронисти. Обаче българите от народностно самочувствие продължили, както се вижда, да употребяват старото тракийско име на крепостта. Това е един от най-ранните примери за български патриотизъм и национална гордост. Тъкмо употребата на името Бурдизон показва, че надписът е издълбан от българите. Крепостта е била превзета от Крум в 812 или 813 г.

И следващият триумфален надпис от втората група е издълбан върху колона, намерена пак в развалините на голямата базилика, отгдето е била пренесена в с. Суютли (дн. Върбяне, Новопазарско), сега в Археологическия музей в София. Надписът е запазен цял и гласи:

«+ Крепост

Дидюмотихон».

Крепостта Дидюмотихон, което ще рече на български «Двойна стена», е днешната Димотика. Развалините на някогашната крепост се намират на върха на една скала. Тя е била превзета от Крум през 813 г.

В търновската църква «Св. 40 мъченици» се издига като подпорен стълб мраморна колона с триумфален надпис, на който първоначалното местонахождение е неизвестно, но вероятно и той е бил донесен както другите триумфални надписи от голямата базилика или изобщо от Плиска. В църквата колоната е обърната наопаки и затова надписът се намира на долния край. Той гласи:

«+ Крепост

Редесто».

Крепостта Редесто, днес Родосто в Турция на Мраморно море, се споменава изрично от Неизвестния писател в приведения по-горе текст, че е била разрушена от Крум в 813 г. Наличието на колоната с горния триумфален надпис, както и това на друга колона със строителен надпис от времето на Омуртаг като подпорни стълбове в църквата «Св. 40 мъченици» в Търново поражда един важен въпрос, а именно това случайност ли е или преднамереност. Че и двете колони са довлечени от Плиска, е повече от очевидно. Тога е станало през 1230 г., когато цар Ива» Асен II наредил да се построи църквата «Св. 40 мъченици» и да се издълбае на мраморна колона в чест на победата му над Теодор Комнин, императора на Солун, следния старобългарски надпис:

«+ В лято 6738 (т. е. 1230), 3–ти индикт. Аз Иван

Асен в Христа

Бога верен цар и самодържец на българите,

издигнах от

основа и с живопис украсих докрай пречестната

тази

църква в името на Светите 40 мъченици, с

помощта на

които в дванайсетата година от царуването си,

в която

година се изписваше (с живопис) този храм,

излязох

на война в Романия и разбих гръцката войска,

а самият цар кир Теодор Комнин взех в плен с

всичките

му боляри. И цялата земя от Одрин и до Драч

превзех,

гръцка още арбанашка (т. е. албанска) и сръбска;

а пък градовете,

които се намират около Цариград, и самия

този град владееха франките, но и те се

покоряваха

под ръката на моето царство, понеже нямаха

други

цар освен мене, и благодарение на мене те

прекарваха

дните си, тъй като Бог така заповяда, понеже

без него

нито дело, нито слово не се извършва. Нему

слава во

веки, амин».

И така въпросът, който изниква, е: има ли някаква връзка между прабългарските надписи и този на Иван Асен II и, ако няма, защо са били докарани двете колони чак от Плиска, когато е било по-лесно да се намери много по-близо съответен материал от недалечните развалини на античния град Никополис ад Иструм (дн. Никюп), които отстоят на около 20 км от Търново и откъдето са взети наистина камъни с надписи и вградени в основите на дворците или поставени като основи на колони в църквата «Св. 40 мъченици»? Не се ли е целяло с донесените от Плиска жалони да се свърже миналото с настоящето? Летописният надпис на Иван Асен II напомня много на летописните надписи на българските канове. Всичко това навежда неволно на мисълта, че тук не се касае за случайност, а за съзнателни постъпки. Че Асеневци са свързвали миналото с настоящето личи от думите на Калоян в писмата му до папа Инокентий III, с които иска да получи царско звание. В писмото си от 1202 г. Калоян пише: «Най-напред молим от римската църква ... корона и достойнство като възлюблен син, както имаха нашите стари царе. Единият беше Петър, а другият Самуил и другите, които ги предшествуваха в царуването, както намерихме записано в нашите книги», а в писмото си от 1203 г.: «... съгласно обичая на моите предшественици, царете на българите и власите: Симеон, Петър и Самуил, мои прародители и на всички останали царе на българите». Следователно наличието на двете колони в църквата «Св. 40 мъченици» едва ли се дължи на проста случайност.

К. Иречек(56) съобщава за един триумфален надпис, който бил донесен от Плиска и вграден в една турска къща в Шумен. Сега не се знае къде е надписът. Може би е унищожен. На надписа се четяло:

«+ Крепост

Теодоруполис».

Тази крепост се е намирала близо до Родосто или Чорлу в Турска Тракия. Според едно съобщение на Д. Стателов от Шумен имало там триумфален надпис, който гласял:

«+ Крепост

Теодосиуполис».

Според К. Шкорпил се касае за един и същи надпис. В такъв случай един от двамата преписвачи на надписа е сбъркал. Но не е изключена възможността да се касае наистина за два различни надписа. Според един гръцки списък на епархии старият град Апрос, за който в приведения по-горе текст от Неизвестния писател се съобщава, че бил разрушен от Крум през 813 г., бил преименуван на Теодосиуполис. Според друг църковен извор някой си Андрей бил епископ на Панион или Теодосиуполис. В приведените два извора трябва да се разбира може би не преименуване на град, а само епископ, който бил едновременно на два града (срв. Доростоло-Червенски митрополит): на Апрос и Теосиуполис или на Панион и Теодосиуполис. В такъв случай крепостта Теодосиуполис се е намирала между Панион и Апрос. Така или иначе областта, където се намирали крепостите Теодоруполис и Теодосиуполис, е била също опустошена от Крумовите войски през 813 г.

На една мраморна колона, на която десният горен край е повреден и е намерена в гробищата на с. Стоян Михайловски близо до Плиска, сега в Плиска, е издълбан следният надпис, на който крайните срички в първия и втория ред са отчупени:

«+ Крепост

Гариала».

Крепостта Гариала се споменава в епархийските списъци и се е намирала близо до Апрос. В 813 г. и тя ще е паднала в ръцете на българите.

Половина от разцепена на две мраморна колона с остатък от релефен кръст под надписа, намерена в развалините на северния кораб на голямата базилика в Плиска, сега в Археологическия музей в София. Надписът, на който втората половина липсва, но може със сигурност да се допълни, гласи:

«+ Крепост

Аркадиуполис».

Градът Аркадиуполис, сега Люле Бургас в Турция, е бил основан от императора Аркадий в 403 г. на мястото на стария град Бергуле, третата станция от Одрин за Цариград. Градът е бил превзет от българите в края на есента или началото на зимата на 813 г. Тогава, пише Неизвестният писател, «когато реките нямали много вода, излезли тридесет хиляди българи, целите облечени в желязо и като дошли чак до Аркадиопол, преминали реката Ригина (дн. Ергене), намерили много народ и го пленили. И преди да преминат обратно с пленниците, започнал да вали осем дни пороен дъжд и придошлата река станала като море и българите, понеже не могли да я преминат обратно, останали 15 дни заедно с пленените. И, ако да съобщили на Лъв да прати помощ, той не обърнал внимание, нито сам излязъл от столицата, нито изпратил други на помощ. А, когато сетне настъпило добро време и реката спаднала, българите накарали пленниците да отсекат дървен материал и да направят мост. Така те преминали отвъд с пленниците, наброяващи заедно с мъже, жени и деца 15 000. Те заграбили цялото им имущество: арменски покривки за легла и много други по-скъпи, много дрехи и медни съдове, натоварили всичко на коли, и като взели всичките им стада от говеда и овце, завърнали се в България».

Откъслек от мраморна колона, намерен в турските гробища на с. Долни Илджик (дн. Илия Блъсков), сега в Археологическия музей в София. Първият ред на надписа е отчупен. Допълнен, надписът гласи:

«+ Крепост

Визюе».

Bizye (дн. Виза), в полите на югозападните разклонения на Странджа планина в Турция, е бил в древността столица на тракийското племе асти. Градът е бил превзет от Крум навярно — 812 или 813 г. Около 650 г. славянските селища в югоизточния край на Балканския полуостров се простирали вече до този град, понеже, както съобщават Чудесата на Св. Димитър Солунски, Пербунд или Пребънд, вождът на славянското племе ринхини при Солун, като избягал от Цариград, се скрил в едно имение близко до града.

Два откъслека от мраморна колона с остатъци от релефен кръст на обратната страна на надписа, намерени в развалините на южния кораб на голямата базилика в Плиска, сега в Археологическия музей в София. Двата откъслека се допълват взаимно като:

«+ Крепост

Созополис».

Созопол, т. е. град на спасението, е новото име на старата гръцка колония Аполония, т. е. град на Аполон, основана около 610 г. пр. н. е. от малоазийския град Милет. Новото име се явява след 431 г. от н. е. Градът е бил превзет от Крум вероятно заедно с Дебелт в 812 г.

Откъслек от мраморна колона, намерен в нартекса на голямата базилика в Плиска, сега в Археологическия музей в Шумен. Първият ред на надписа и краят на името липсват. Допълнен гласи:

«+ Крепост

Месемврия».

Месемврия (дн. Несебър) е един от най-старите градове в България. Първоначално той е бил тракийско селище, както се вижда от името му. Неизвестно кога преселници дорийци от Мегара сеновали тук гръцка колония. За превземането на града от Крум през 812 г. Теофан съобщава следното: «През тази година Крум, вождът на българите, повел отново преговори за мир чрез Даргамер (т. е. Драгомир) с императора Михаил ... Писал на императора и за решението си: «Ако не побързаш с мира, по твоя вина ще се отправя с войска срещу Месемврия. Императорът, като научил това, по внушение на лошите си съветници, не приел мира ... Към средата на месец октомври Крум се отправил с войската си с бойни и обсадни машини, които научил да прави по вина на Никифор, погубителя на християните. Именно, един покръстен арабин, който бил много опитен в механиката, бил настанен в Адрианопол от Никифор, когато Никифор се отправил на поход. Той не го възнаградил с никаква достойна награда или благодеяние, като дори му намалил и заплатата, а когато започнал да недоволствува, набил го жестоко. Отчаян от това, той избягал при българите и ги научил на всяко изкуство за строене на бойни машини. Между това Крум, нападайки с тези машини, превзел града, като цял месец никой не му се противопоставил поради голяма глупост ... И на другия ден (5 ноември) дойде печалното съобщение за превземането на Месемврия, което изплаши всички като предизвестие за по-големи злини. Враговете намерили града изпълнен с всякакви неща необходими за живота на хората и го завладели заедно с Дебелт. Там намерили и 36 медни сифона и немалко количество от изхвърления чрез тях течен огън, както и множество злато и сребро».

Мраморна колона, намерена при с. Теке Козлуджа (дн. Избул), сега в Археологическия музей в Шумен. Надписът, на който първият ред липсва, гласи:

«+ Крепост

Вукелон».

Тази крепост, която се споменава и в някои писмени извори, се отъждествява от К. Иречек(57) и К. Шкорпил с развалините при с. Фикел (дн. Маточина).

Откъслек от мраморна колона, намерен северно от големия дворец в Плиска, сега в Археологическия Музей в София. От първия ред на надписа са запазени долните части на буквите, а на втория ред липсва краят. Надписът е гласял:

«+ Крепост

Скутарион».

Крепостта Скутарион се е намирала на 18 стадия от Одрин. Тя се споменава в епархийските списъци като седалище на епископ, подчинен на Пловдивския митрополит. К. Иречек(58) я отъждествява със с. Скутаре или Юскюдар (дн. Щит, Хасковско). Името значи «малък щит».

Откъслек от мраморна колона, намерен в двореца в Плиска, сега в Археологическия музей във Варна. От първия и втория ред са запазени само окончанията. Въпреки това надписът може да се допълни най-вероятно като:

«+ Крепост

Студион».

На камъка от надписа е запазено само -удион, което може да се допълни задоволително, както е предложено, понеже поне засега не е отбелязано друго местно име с този завършек, който впрочем е много рядък в гръцкия, между Черно море и долното течение на Марица. Студион се е наричал един от най-прочутите манастири в Цариград с църква «Св. Йоан Студиос» (дн. Имрихор джамия), построена от патриция Студиос в 463 г. Първоначално манастирът се намирал близо до Златната врата, извън градските стени. Във времето на императора Михаил I негов игумен бил Теодор Студит, голям враг на Крум и българите. Неизвестният писател съобщава изрично, че българите изгорили всичко извън Златната врата чак до Регион.

Освен разгледаните дотук триумфални надписи до нас са достигнали откъслеци от осем колони, от които на една е запазена изцяло думата «битка», а на останалите само думата «крепост» или началната й буква. От имената на крепостите има само отделни букви, и то от началото или края, които не дават възможност за сигурно или приблизително допълване. Голяма част от колоните с триумфални надписи са били използвани вторично като подпорни стълбове в голямата базилика в Плиска. Дали те са стояли някъде наблизо до нея или са взети от другаде, не може да се каже.

IX. Мирни договори

След надписите, които съобщават за сражения, естествено е да преминем към надписите, които говорят за мир. До нас са достигнали пет надписа, които съдържат мирни договори. За съжаление нито един от тях не е достигнал цял, а само в по-големи или по-малки откъслеци. Затова не можем да си съставим ясна представа за тяхната структура. Все пак запазеното позволява да се приеме, че те са имали следните съставни части: 1) увод, 2) мирни условия и 3) заключение с полагане на клетва и дата. Но преди да пристъпим към разглеждане на самите надписи, нека хвърлим бегъл поглед върху общите положения при сключването на византийските мирни договори.

Византийската империя е избягвала да сключва мирни договори и особено дълготрайни. Тя е предпочитала кратковременните примирия от 2 до 3 години. В редки случаи се съгласявала на мирни договори за повече от 30 години. Благодарение на едно доста подробно описание на преговорите за сключването на 50–годишен мирен договор между Византия и Персия в 628 г., което дава византийският историк Менандър, и въз основа на съдържанието на руско-византийски мирни договори, приведени в «Повесть временных лет», може да се състави доста ясна представа за начина и процедурата, по които са били сключвани мирните договори между Византийската империя и други страни.

Преговорите се водили от пратеници, снабдени с тайни пълномощия за максимум и минимум отстъпки, нейде близо до границата или в столицата на една от договарящите страни, и то винаги на тази, на която се прави предложение за мир. След дълги преговори и пазарлъци всяка една от двете преговарящи страни съставяла по един проектодоговор. Този проектодоговор съдържал само задълженията, които поемала страната, предлагаща проекта. Проектодоговорите се превеждали на езика на съответната противна договаряща страна, напр. византийският проектодоговор на персийски, а персийският на гръцки. След това пратениците сверявали двата проектодоговора и съгласували съществуващите различия. Ако двете страни намирали проектодоговорите за приемливи, съставяли две грамоти: едната на гръцки, а другата на езика на насрещната договаряща страна, при което всяка страна употребявала своите канцеларски и дипломатически формули. Най-сетне двете страни разменяли договорите: византийците получавали екземпляра на противната страна, а тази византийския. Освен това византийците получавали гръцкия превод на екземпляра на противната страна, а последната превода на византийския екземпляр на своя език. Преводите на оригиналите не носели печатите на пратениците, понеже те служили само като помощно средство за четене и разбиране на самите оригинали. Следователно всички страни получавали два екземпляра от договора: единия на езика на страната, с която бил сключен договорът, а другия превод на същия на своя език. Условията на договора били потвърждавани с взаимни клетви, положени според религията на съответната страна. Накрая договорът бил одобряван от владетеля на всяка страна, след което влизал в сила. Всяка една от договарящите страни притежавала екземпляр от условията и задълженията, които поемала противната страна. Всички тези договори независимо от това дали са предадени от византийските хронисти и други, или са дошли до нас на камък като надписи, съдържат само задълженията, поети от византийците. Това обстоятелство е особено важно за правилното разбиране на достигналите до нас, ако и в откъслечно състояние, мирни договори, сключени между България и Византия. Поради това задълженията на българите спрямо Византия остават неизвестни.

Като се изключи предаденият от Менандър текст на мирен договор, сключен между Византия и Персия в 628 г., и руско-византийските в «Повесть временных лет», единствените достигнали до нас оригинални международни документи от този вид са откъслеците от първобългарските надписи с българо-византийски мирни договори. Погледнато строго формално, като че ли тези надписи трябва да се изключат от първобългарските. Обаче ако се вземе предвид, че те съдържат условията и задълженията, поети от Византия, т. е. тези, които са били изработени, обсъдени и наложени от българските държавници и дипломати, то достигналите до нас мирни договори представят важен извор за българската история, понеже те дават ясна представа за основните линии на тогавашната българска държавна политика и за международните интереси на България.

Гръцкият език на надписите с мирни договори е по-изискан, отколкото на останалите надписи и се приближава почти до тогавашния литературен гръцки. Византийците носят официалното име «ромеи», а не «християни» или «гърци», както в същинските прабългарски надписи. И името «ромеи» стои винаги на първо място пред това на българите. Всичко това показва, че текстът на мирните договори е бил съставен в Цариград.

Най-цялостно и най-добре е запазен откъслекът от надпис, който ни предава условията на 30–годишния мирен договор, сключен между България и Византия в 815 г. Той е издълбан върху половина от огромна разцепена на две мраморна колона с отчупен долен и горен край. Камъкът е намерен при чешмата Сатма чешмеси до село Сюлеиманкьой (дн. Сечище, Новопазарско), донесен според местното предание от развалините на двореца (Сарайери) в Плиска, сега в Археологическия музей в София. Запазената част от надписа, известен по местонамирането като Сюлейманкьойски, гласи с допълнения в превод:

«...

известие ... и изпрати ...

... сключиха мир за 30 години. Първата от

договорените 11

глави се отнася до територията. Тя трябва да

бъде от Дебелт

до Перамокастел (или Потамокастел) и

между двата Авролева,

и до многото мостчета, и между Валзина

и Агатоники и до

Хеброс и до Констанция и до Макри Ливада и

до Хеброс и до

планината Хемус. Дотук стана определянето на

границата. Втора

глава за славяните, които са под императора:

те да останат

така, както бяха заварени, когато стана войната.

Трета глава

за останалите славяни, които не са подчинени

на императора

в крайбрежната област, той ще ги върне в селищата им.

Четвърта

глава за пленените християни и за заловените

... за

турмарсите, спатариите и комесите: ще даде ...

за бедните

войници: душа срещу душа. Два (или две

хиляди) бивола ще даде

за заловените извън крепостите, ако ... селата.

Ако е избягал стратег - - -

- - -».

Началото на надписа е загубено. Обаче полузапазените думи «известие» и «изпрати» показват, че надписът или договорът е започвал с уводна част, в която се е съобщавало накратко кои са сключили мирен договор и че една от договарящите страни, навярно българите, е изпратила пратеници до другата. Такива уводни части имат и руско-византийските мирни договори от IX в., приведени в прочутия руски летопис «Повесть временных лет»: «В лето 6420 (911 г.) Олег изпрати своите хора за да сключат мир и да поставят ред между руси и гърци ...», «В лето 6453 (945 г.) Роман, Константин и Стефан проводиха пратеници при Игор за да сключат първия мир. И Игор води разговори с тях за мира. Игор изпрати своите хора при Роман. А Роман свика боляри и сановници. Доведоха руските пратеници и той им заповяда да говорят и да запишат двата разговора на хартия ...». За съдържанието на уводната част може да си съставим представа и от следните места у византийските писатели. Историкът Менандър съобщава: «И тъй, понеже мирният договор беше като наполовина направен, владетелите на ромеите и персите решиха да живеят в най-пълен мир, заради това Юстиниан изпрати Петър ..., който води разговори с Хосрой за цялостен договор ... там се изпрати и пратеника на персите ... и като се събраха така пратениците ... пристъпиха към съвещание». Подобно нещо пише Теофан за арабите: «И изпраща пратеници при самодържеца Константин, искайки мир, като обеща да плаща годишен данък на императора. А императорът като прие тези пратеници и тяхната молба, изпрати с тях в Сирия патриция Йоан ... за да уговорят подходящото с арабите и да сключат мирен договор». Също: «Българите ..., като се уплашили, изпратили боила чигат с молба да сключат мир. Императорът, като ги видял, много се зарадвал и направил мир». От приведените места може да се направи заключението, че загубеното начало на надписа е имало подобно съдържание.

Броят на годините показва, че се касае за същия мирен договор, за който споменават разгледаният вече летописен надпис на Маламир и хронистът, наречен Продължителят на Теофан, а именно: «Когато сключвали с клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, наречени българи».

Тридесетгодишният срок за траенето на мирни отношения се среща и при други византийски мирни договори. Така Теофан съобщава: «Мир като от бога съгласуван се възвести от ромеи и перси и се определи 30 години» или «Това беше уредено между двете страни да се пази в продължение на 30 години широк мир между ромеи и араби». Числото 30 години не е случайно избрано. То съдържа два пъти по 15 години, т. е. два индиктионни цикъла (вж. за това при строителните надписи).

Според надписа мирният договор е съдържал 11 глави. Почти същия брой 10 глави е имал и мирният договор, сключен между Византия и Персия в 562 г. Към десетата глава обаче е имало и добавки.

Споменатите, отчасти запазени, отчасти допълнени местни названия, откъдето е започвала или минавала граничната линия, са иначе добре известни от други надписи или византийски извори. Границата е започвала от град Дебелт, за който вече говорихме по-горе, и е минавала през някаква крепост с начална буква П-, която може да се допълни като Перамо- или Потаму-кастел, т. е. Бродова или Речна крепост. Следователно границата е пресичала някаква река, вероятно Средечката (т. е. Карабунарска), която най-добре подхожда в случая, или нейния голям ляв приток. Още по-мъчно е да се определи името на следващото местно название. Запазената част от името «двата» показва, че се касае за две еднородни или едноименни географски понятия като реки или височини. Тук едва ли може да става дума за две едноименни реки, каквито в тази област няма. Запазеният остатък от буквата А или X показва, че местното название е започвало с една от тези букви. Най-вероятно е допълнението: Авролева. С това име се означавали две височини, както се вижда от следното място у Теофан: «Кардам дошъл при Гористия Авролева ... а императорът отишъл при Голия Авролева». Затова най-вероятно се явява възприетото допълване. На времето К. Иречек(59) прие, че първата височина е Сакар планина, а втората Дервишката могила. Тези отъждествявания обаче противоречат на посоката на пътя, по който са се движели както византийските, така и българските войски при походите си едни срещу други, поради което те трябва да се отхвърлят. Двете височини Авролеви отговарят най-добре по местоположение само на т. нар. Бакаджици, Големия и Малкия. Това отъждествяване се подкрепя и от данните на надписа, според които двете височини се намирали близо до голяма река с много мостчета или бродове. Тази река не може да бъде друга освен Тунджа. Между двата Бакаджика минава и граничният окоп Еркесия, който поне в началото е следвал в общи черти границата, определена в надписа.

Границата е минавала по-нататък при Валзина, което местно име се среща само тук и не е локализирано. Допълненото градско име Агатоники К. Иречек отъждестви с едноименното средновековно епископско седалище, което той постави на север от Одрин, а братя Шкорпилови — в южните склонове на Сакар планина, в местността Кючюк Стамбул до с. Саранли (дн. Оряхово, Хасковско). За Констанция говорихме вече при летописния надпис на Крум от Маламирово. Макри Ливада, т. е. Дългата ливада, която К. Иречек(60) отъждестви с Хасковското поле, наречено на турски Узунджово, т. е. Дълго поле, което представлява превод на гръцкото название. От този географски пункт границата е завивала право на север, както показва последното географско име — Хемус планина. С думите «Дотук стана определянето на границата» е завършвала първата глава от мирния договор.

Така очертаната граница е следвал в общи линии най-големият и най-известният граничен окоп Еркесия, който осигурявал южната граница между България и Византия(61). Названието «Еркесия» е турско и ще рече «Земен прорез». Окопът започва при с. Горно Езерово на южния край на Бургаското езеро и върви в права линия на югозапад до Дебелт. Тук той се разклонява, като една част отива на изток към река Средечка, а друга, т. е. главният окоп продължава в северозападна и западна посока. При с. Люлин от главния окоп се отделя друго разклонение на юг, което прави голям полукръг към запад и се съединява отново с главния окоп. Това отклонение се нарича «Циганска Еркесия». По-нататък главният окоп продължава между двете възвишения Бакаджиците. Оттук посоката на окопа е югозападна. Той прекосява река Тунджа при с. Тервел, върви все в същата посока между височините Св. Илия и Манастир, завива на юг близо до с. Оброчище и се загубва североизточно от град Марица в посока към река Сазлийка. Неговата дължина е 137 км.

Според арабския писател Масуди (X в.) страната на българите била оградена с плет от тръни, който стоял като стена върху насипа на окопа. Дали това известие се отнася до окопа Еркесия или изобщо за границите на България, не може да се каже. Обаче означението «Големия окоп» у византийския историк Скилица има предвид очевидно Еркесията. Според това окопът е съществувал вече в 967 г. Точната дата на неговото построяване е спорна. Според В. Н. Златарски(62) той е бил построен във времето на Тервел, според К. Шкорпил(63) във времето на Кормесий, според Н. Благоев(64) в 705 и 814 г., а според. В. Аврамов(65) при цар Петър. Обаче една такава дълга отбранителна линия може да бъде построена само в мирни времена, каквито са настъпили между България и Византия след сключването на 30–годишния мир при Омуртаг. Затова изказаното от К. Иречек(66) и Дж. Бъри(67) мнение, че това е станало във времето на Омуртаг, ще отговаря на истината. Най-старото отбелязване на този окоп, ако и погрешно, е върху три карти на прочутия френски картограф Г. Делил, а именно картата на северната част на Гърция от 1708 г., означена като Fossa, върху картата на Унгария от 1703 г. като Fossé de Visi и в картата на Гърция от 1707 г. само като Fossé.

Втората глава на мирния договор се занимава с положението на славяните. Първата точка е определяла положението на подвластните на византийския император славяни. Тези славяни се намирали на византийска територия, която се е простирала на юг и запад от установената в първата глава граница, в Странджанско, Родопската и Пловдивската област. Те са запазвали според договора първоначалното си положение, т. е. status quo ante bellum.

Следващата глава или по-скоро точка се отнася до славяните, които не са били подвластни на императора и са обитавали крайморската област, т. е. Черноморското крайбрежие. Това са, както вече правилно прие В. Н. Златарски(68), независимите или полузависимите славяни в България в Черноморската област. За тях се предвиждало да бъдат върнати в техните селища. Вероятно някои oт тези славяни са били насила отвлечени във Византия. Още при основаването на българската държава славянското племе севери е било преселено от предната част на прохода Веригава, вероятно дн. Ришкия на изток, т. е. в източните разклонения на Стара планина, на което било възложено да пази новата държава откъм Византия, може би при условие, че то ще запази самостоятелността си и че участието му в походи ще става срещу заплащане. Теофан съобщава, че Тервел, когато се отправил за Цариград, със сваления император Юстиниан, «вдигнал цялата нему подчинена войска от българи и славяни». Следователно славянската войска е била отделна от тази на българите. Теофан и Никифор предават, че в кръвопролитното сражение при Анхиало (дн. Поморие) в 763 г. българският вожд (навярно капхан) Телец имал за съюзници множество славяни (според Теофан 20 000), които живеели близо. Те заели позиции в укрепленията вероятно в източните издънки на Стара планина, за да пазят било левия фланг, било от възможни опити за нахлуване в България през техните земи. По-късно, в 764 г., византийците отвлекли Склавун, вожда на северите, от България под предлог, че правел много злини в Тракия, а всъщност за да оголят от защита най-източните Старопланински проходи, през които Константин V в 765 г. наистина се опитал да навлезе в България.

В 811 г. Крум наел срещу заплащане бойци и от околните славянски племена за засадата, в която загинал византийският император Никифор. На тържествените угощения, устройвани от Крум, в които той пиел от чашата, направена от Никифоровия череп, канени били и славянските вождове, които навярно като участници в засадата пиели от същата чаша. Най-сетне за наказателния поход срещу вероломния император Лъв V през 814 г. Крум наел пак бойци от всички Славинии. Приведените сведения показват, че в югоизточната част на тогавашна България са живеели наистина славянски племена, които са били почти независими, поради което те са били наемани за участие в походи срещу заплащане. Ето защо трябва да се приеме като сигурно, че в мирния договор става дума тъкмо за тези независими от императора славяни в Черноморската област. Отвлечените оттам славяни на византийска територия е трябвало да бъдат върнати в селищата им.

Забележителен е интересът в надписа, който проявяват българите както към живеещите на тяхна територия славяни, така и към подвластните на императора на византийска земя. Наистина напълно естествено е България като полуславянска държава да се интересува за съдбата както на собственото си славянско население, така и за това, живеещо извън нея. Тук е играло обаче важна роля, както изглежда, друго политическо обстоятелство. Българите са разбрали доста рано, че разширението на държавата им в югоизточна посока към Цариград или обсебването на този град е без изглед за успех, понеже мощната византийска империя не би допуснала никога нито едното, нито другото. Всички по-раншни опити на авари, перси и араби да завладеят Цариград се провалили. Дори Крум, разярен от коварното нападение върху него при Цариград, не се опитал да превземе града, но се задоволил да опустошава, граби и опожарява само неговия хинтерланд. Затова българските владетели още при Телериг насочили погледите cи на югозапад към области с гъсто славянско население, което по-лесно биха приобщили към българската държава, отколкото населените предимно с гърци земи. Дори те по-късно предприели пагубната за прабългарския етнически характер на държавата стъпка, като заедно с християнството въвели за официален славянския език, езика на преобладаващото славянско население. Ето защо българите са настоявали в мирния договор положението на славяните, подвластно на императора, да остане същото, както преди войната, т. е. да не променят нито местожителството си, нито племенното си устройство.

В следващата глава на договора се разглежда въпросът за откупуването на различните видове пленени византийци, означени общо като «християни». В подробности се различават два вида пленници: военни лица, пленени в сражения или крепости, и цивилни, заловени в крепостите. От изброяването на военните чинове и титли като турмарх, спатарий и комес се вижда какви важни лица са паднали в ръцете на българите. Турмархът е командувал една турма, т. е. около 3000 човека и е бил най-висшият чин след стратега. Спатарият е била висша почетна титла, която се давала на видни военни. Комес се наричали също висши военни чинове и сановници, напр. командуващият военната област тема, управител на област и пр. Тук става дума навярно за втория вид сановници. За тези висши военнопленници е бил определен голям откуп, който не е запазен в надписа.

Византийската войска се състояла от военни области в провинциите, наречени теми, на които войниците представлявали селска милиция, и от стануващите в Цариград тагми, които били образувани от професионални войници. С израза «бедните войници» (в надписа буквално «бедната войска») се означават войниците от темите, които наистина са били бедни. «Императорът Никифор, съобщава Теофан, бил събрал войски не само от Тракия, но и от отвъдните (т. е. малоазийските) теми, мнозина бедняци, въоръжени със свои средства с прашки и сопи, с които потеглил срещу българите.» Договорът е имал предвид очевидно тези войници. Те е трябвало да бъдат разменени душа за душа, т. е. византиец за българин. За заловените извън крепостите, ако те (тук камъкът е повреден) може би са се укрили в селата, се предвиждало да бъдат откупени, както изглежда, срещу два бивола за лице. А може би за всичките е трябвало да се заплати две хиляди бивола, ако цифрата 2 е издълбана погрешно вм. 2000.

Следващата глава или точка е била посветена на бегълците или дезертьорите. Как е гласяла тя, не може да се каже, понеже от нея е запазено в надписа само началото, в което се споменават само дезертьорите стратези. За нейното вероятно съдържание дават известна представа следните места от византийските извори. Историкът Менандър пише за византийско-персийския мирен договор от 562 г.: «Точка 6. Ако някои през времето, докато е траела войната, са преминали било при персите от ромеите, било от персите при ромеите, ако по тяхна воля пожелаят да се завърнат в страната си, да не им се пречи, нито да се поставят някакви задръжки. Обаче онези, които са преминали по време на мир. т. е. са избягали от едните при другите, да не се приемат, но по всякакъв начин и против желанието, им да се предават на тези, от които са избягали». Теофан съобщава, че в мирното предложение на Крум от 812 г. е стояла следната клауза: «Освен това бегълците от едната и другата страна да бъдат връщани взаимно, дори ако се случи да заговорничат срещу властите». Следователно и в двата мирни договора се е предлагало премахване на азилното право. Дали същата точка е съдържал нашият надпис, е неизвестно.

Тази глава не е била последна. От началото на надписа се вижда, че главите са били 11. Следователно сегашният последен ред на откъслека не представлява края на договора. От предложенията на Крум за мир с Византия в 812 г. може да се направи заключението, че надписът ще да е съдържал и клауза за търговията между двете страни. Освен това един арабски извор съобщава още: «Беше сключено примирие между гърци и българи, потвърдено с клетва и установяващо, че в продължение на 30 години двата народа не ще правят походи един срещу друг». Според това известие мирният договор ще да е съдържал и една клауза, в която двете договарящи страни се задължавали да не предприемат никакви враждебни действия една срещу друга в продължение на 30 години. Такава клауза е имал според Теофан и мирният договор от 774 г.: «И те взаимно се заклели: нито българите да излизат срещу Романия (т. е. Византия), нито императорът да се стреми да нахлуе в България. И съставили помежду си за това писмен договор».

И тъй от това, което е запазено и сигурно допълнено в надписа, може да се установи следната схема на договора. Той е започвал с уводна част, в която се съобщавало между кои и за колко години е бил сключен договорът, а също и колко глави е съдържал. След това са били изложени отделните глави, от които са запазени следните пет: 1. Определяне на границата. 2. Установяване положението на славяните, които са подвластни на императора. 3. Връщане на отвлечените неподвластни на императора славяни, живеещи в Черноморското крайбрежие, в селищата им. 4. Откупуване на пленените военни лица и на заловените в крепостите. 5. Въпросът за дезертиралите или избягали стратези. Забележително е, че в договора е била определена само новата граница на юг и югоизток. От това може да се заключи, че границата на югозапад и запад оставала старата, която следвала, както изглежда, Стара планина.

Надписът е съдържал, както изтъкнахме по-горе, само условията, поети от Византия, т. е. представлява византийският екземпляр на мирния договор със задълженията, поети само от императора. Затова какви са били българските задължения, остава неизвестно. Надписът представлява може би и извлечение от пълния текст.

Надписът е издълбан не много след сключването на мирния договор, за който са предложени различни дати. Според Дж. Бъри(69) той е бил сключен в 814 г. Тази дата се приема от повечето историци(70). А. Бурмов(71) предложи годината 819–820. Тези датировки са неприемливи поради следните причини. Дицевг, вторият наследник на Крум, който управлявал не повече от година, започнал жестоки гонения на всички пленници християни. Неговият наследник Омуртаг продължил гоненията на християните византийци, поради отказа им да се откажат от християнството. Тези преследвания на пленниците християни са станали очевидно между 814 г., т. е. след смъртта на Крум, и сключването на тридесетгодишния мирен договор, понеже е невероятно да се приеме, че такива видни християни пленници като епископите на Одрин, Дебелт и Никея и стратезите Лъв и Йоан, които са били погубени според житийни извори заедно с много други знатни християни, са останали пленници у българите, за да загинат мъченически въпреки възможността да бъдат откупени съгласно мирния договор. Според т. нар. Цариградски синаксар митрополитът на Одрин Мануил загинал мъченически заедно с други християни на 22 януари. Тази дата не принадлежи на 814 г., понеже тогава Крум е бил още жив, а гоненията са започнали през управлението на Дицевг. Тя не принадлежи и на 816 г., понеже масовото преследване на християните е започнало във времето на Омуртаг по всяка вероятност през март 815 г. Това може да се заключи от проповедта на Теодор, игумена на манастира Студион, в която той съобщава, че християните, пленени от българите, били насилвани по време на големите Великденски пости да ядат месо. Тази проповед е била държана малко преди или след третото заточение на Теодор Студийски, което е станало през пролетта на 815 г. Двете кратки управления на Крумовите наследници Дукум и Дицевг са траели от 13 април 814 г. до февруари или март 815 г., когато Омуртаг ще да е заел престола. Във всеки случай според споменатия житиен извор Дицевг е бил още владетел на 22 януари 815 г., когато е бил погубен одринският митрополит Мануил. Следователно трябва да се приеме, че тридесетгодишният мирен договор е бил сключен не по-рано от пролетта на 815 г., вероятно в края на годината. Горната датировка не противоречи и на сведението на Генесий, според което в 823 г. се изпълвало почти първото десетилетие от тридесетгодишния мир.

През 1875 г. около гара Каспичан се намирал откъслек от мраморна колона, на който първоначалното местонахождение е неизвестно, но по всяка вероятност е бил донесен от Плиска. По-късно той е бил пренесен в Ески Джумая (дн. Търговище), а оттам в Археологическия музей в София. Откъслекът съдържа 9 реда гръцки надпис с грижливо издълбани букви, подобни на тези в надписа с 30–годишния мирен договор. Съдържанието на откъслека, отчасти допълнено, гласи:

«- - -

- - - в - - -

[определиха граници] постоянни от селата - - -

[между

[ро]меи българи. II глава. (За славяните (?)

под импера)тора

и под архонта - - -

нека останат така. За [неподчинените славяни

на(?)]

императора да не - - -».

Откъслекът принадлежи към лявата половина на голям надпис. Обаче несигурно допълнените думи и букви не дават възможност за безупречното му тълкуване или датиране. Очевидно откъслекът е част от мирен договор, който, както изглежда, допълнително е уреждал мирните отношения между България и Византия след сключването на тридесетгодишния мир. Кога е станало това, не може да се определи. В. Н. Златарски(72) е склонен да свърже договора с намесата на българите в гражданската война във Византия в 823 г. За това по-нататък.

Особено забележителен е следващият откъслек с отчасти по-добре запазен текст от 14 реда. Той съдържа заключителната част на договор, сключен между България и Византия през 820 г. И този надпис със сравнително хубави букви е издълбан върху мрамор. Той е намерен в гробищата между селата Сенебир (дн. Сини вир, Шуменско) и Карабашли (дн. Черноглавци). Откъде е бил донесен е неизвестно, но по всяка вероятност ще произхожда пак от Плиска. Сега се намира в Археологическия музей в София. Надписът е част от лявата половина на по-голям текст. Допълнен отчасти, гласи в превод:

«- - -

- - -

- - - негов - - -

ако императорът изле]зе, забравяйки

клетвите, не]ка бог му

отдаде - - -) Цюк и

- - -] брат

му - - - ]името е

на архонта Омуртаг], а времето

беше от прише]ствието на истинския бог

820, а от сътворението на све]та 6328. Направиха

мир и] положиха клетва за

написаното] в успоредните]

хартии».

Дадените допълвания са само отчасти сигурни. Те служат да направят запазения текст разбираем, като посочват вероятното съдържание на откъслека. Обаче допълването «ако императорът излезе» може да се смята за сигурно, понеже глаголът «излизам» е гръцкият термин в нашите надписи, а също и у византийските хронисти, за «излизам на поход», «предприемам поход». А клауза за взаимно въздържане от походи на едни срещу други е обичайна и е съществувала, както се изтъкна, и в 30–годишния мирен договор. За спазването на тази клауза, както и за целия договор са били полагани клетви. За нарушението на положените клетви се употребява на гръцки благовидният израз «забравям». И понеже клетвите се полагат пред бога, то и наказанието на клетвопрестъпника се е възлагало на бога, както се вижда и от израза в нашия надпис «нека бог му отдаде», т. е. възмездие.

Прабългарското име Цюк е едно и също с Цок от т. нар. Месецослов на императора Василий, според който той е стоял начело на християнските преследвания при Омуртаг. Той е бил вероятно ичиргу боил и затова може би тъждествен с Тук в разгледаната вече военна заповед, където би могло да се приеме, че Toukos е издълбано погрешно вм. Tzoukos. Цюк е бил, както изглежда, водачът на българската делегация за мирни преговори.

Допълването в последните редове се гради върху места като: «След като бяха направени два такива общи взаимни писмени договора с клетви и бяха връчени един на друг» у Теофан или: «Ние написахме този договор на две харти и едната харта е в нашето царство и на нея има написани кръст и нашето име, а на другата имената на вашите пратеници и гости» в руските мирни договори, приведени в «Повесть временных лет».

Забележителна е двойната дата, която в тази епоха се среща рядко. Днес надписът завършва с ред 14. Дали са следвали и други редове, не може да се установи. Но и да е имало още редове, те не ще да са били повече от един-два, понеже откъслекът представлява очевидно края на сключен договор между България и Византия през лято 6328 от сътворението на света или 819/820 г. от пришествието на истинския бог.

В. Н. Златарски(73), който прие погрешно, че годината 6328 от С. М. отговаря на 823 г., отнесе надписа към времето на българската намеса въз въстанието на Тома Славянина срещу императора Михаил II. Обаче датировката, възприета от Златарски, изключва това предположение. Датата 819/820 г., когато е бил сключен договорът, съвпада с датата (25 декември) 820 г., когато Михаил II след убийството на Лъв V заел императорския престол. Ето защо много по-правдоподобно е да се приеме, че договорът е бил сключен от новия император, за да потвърди сключения 30–годишен мирен договор с убития император Лъв V, понеже положените от него клетви за спазване на мира не са задължавали и Михаил II.

Освен разгледаните три откъслека от надписи с мирни договори до нас са достигнали още седем, намерени в Плиска, с по няколко букви или запазени цели думи, които не дават възможност да се установи, дали те са отломки от разгледаните вече надписи или от други. На един от тях се чете само «Глава 10 за ...», от което се вижда, че мирните договори са съдържали най-малко десет глави, а на друг, който изглежда да е един от най-старите договорни надписи, е запазено: « ... години ... българите, ако...», вероятно начало на договор. Тези отломки свидетелствуват, че между България и Византия е имало много мирни договори и за желанието на българите да живеят в мир с мощната си съседка.

Преди да завършим тази глава, нека разгледаме и един граничен надпис, достигнал в три екземпляра, два намерени при с. Наръш (сега Неа Филаделфия), 22 км северно от Солун, и един при с. Вардаровци (сега Аксиохорион), 32 км северозападно от Солун. Сведението за последния надпис не е сигурно. Тези три надписа са от времето на цар Симеон и следователно принадлежат на християнската епоха. Но поради гръцкия език, на който са съставени, поради владетелската титла «от бога архонт» и най-сетне поради тюркската титла на един от висшите сановници и тюркското лично име на другия, при чието управление са били поставени надписите, те все още спадат към прабългарските надписи. Oт тези надписи само един е още налице. Той е издълбан на мраморна колона и се намира в Археологическия музей в Цариград. Надписът върху втората мраморна колона е бил полузаличен. Запазеният надпис гласи в превод:

«Лето 6412 от сътворението на света, индиктион 7.

Граница на ромеи и българи

при Симеон, архонт от бога на българите,

при Теодор олгу таркан и

при Дристър комита».

Редът на народностните названия «ромеи и българи», който се среща и във втория откъслек от мирен договор, показва, че текстът на надписа не е бил съставен в България. Името на българите във втория екземпляр на надписа, сега загубен, има гръцката народна форма «вургари» вм. «вулгари», която също говори за грък съставител.

Първата част на сложната титла «олгу таркан» се тълкува различно. Още първите издатели на надписа я свързаха с тюркското огул или, оглу «син». Обаче това тълкуване изглежда малко вероятно. Затова тюркологът П. Витек сближи олгу с тюркското улуг «голям», «велик», което е по-подходящо. Все пак трябва да се отбележи, че в един от Орхонските надписи се среща личното име Огул таркан, което напомня на олгу таркан в нашия надпис.

Старотюркската титла таркан е означавала особено висок ранг благородник. Тарканите се ползвали с много големи привилегии. Титлата таркан е носел и вторият син на българския владетел. Той се наричал булиас таркан, т. е. боил таркан. В Орхонските надписи Тоникук, най-висшият съветник и пълководец на тюркския каган Кутлуг, се нарича боилът бага таркан. Г. Баласчев(74), Ф. Успенски(75) и Й. Иванов(76), които са се занимавали с нашия надпис, приеха, че Теодор е същият Теодор, който бил най-приближеното лице на Симеон (вж. пo-гope). Това отъждествяване В. Н. Златарски(77) с право отхвърли.

Вторият висш сановник Дристър има титлата комис, т. е. областен управител. В «Житието на 15–те Тивериополски мъченици» се разказва, че по заповед на Симеон комитът Дистър пренесъл, мощите на светците Сократ и Теодор от Тивериупол (дн. може би Струмица) в Брегалница. Очевидно Дристър и Дистър са едно и също лице.

Горният надпис е единственият известен надпис от средновековието, който е стоял на границата между две държави. Според този надпис българо-византийската граница се е намирала на около 20 км северно от Солун. В. Н. Златарски свърза установяването на тази граница с превземането на Солун от арабите през 904 г. и изоставянето му от същите, след получаване на откуп. Тогава съобщава византийският дипломат Лъв Магистър (също Хиросфакт), «когато българите искаха да заселят превзетия от агаряните Солун, аз го възвърнах, като ги убедих и отстраних». Според именития български историк това е станало срещу отстъпване на земи близо до Солун и във връзка с тези събития надписът е бил поставен.

Намирането на Симеоновия пограничен надпис предизвика на времето голям шум. Дълго време надписът е стоял на една височина 22 км от Солун над реката Галик. Околното население смятало колоната с надписа за надгробен камък. Пръв, който узнал за съществуването на надписа, е бил датският археолог К. Ф. Кинх. По-късно за него научават Ф. Успенски, директор на Руския археологически институт в Цариград, А. Мордман, германски генерален консул в Солун, който се интересувал от археологически находки, и българският търговски агент А. Шопов в същия град. По молба на Ф. Успенски управляващият руското генерално консулство в Солун К. Лишин потърсил колоната в околностите на селата Алджилар, Наръш и Аджигьол, понеже точното местонахождение не било известно. В началото на ноември 1897 г. Лишин след дълго дирене я открил в Наръш, гдето копирал и фотографирал надписа. Понеже фотографията не била сполучлива, той посетил няколко дена по-късно отново Наръш, направил книжен отпечатък, т. нар. естампаж, и отново я фотографирал. Отпечатъкът и фотографията били изпратени веднага на Ф. Успенски в Цариград. За съществуването на надписа се разчуло в Солун и той бил донесен в зимника на валийското управление от турските власти. Оттам той бил изпратен по-сетне в Цариград. През декември 1897 г. А. Шопов съобщил за надписа в София заедно с препис и описание на колоната. Известието за съществуването на надпис от цар Симеон не останало без отзвук и в България. Тогавашните софийски вестници «Знаме» и «България» съобщили за него заедно с превод в началото на януари 1898 г. Същата година Г. Баласчев обнародвал надписа с подробен коментар в мартенската книжка на тогавашното хубаво списание «Български преглед». Публикацията на Баласчев разгледал критично с поправки и добавки В. Н. Златарски в 15–ия том на «Сборник за народни умотворения и книжнина». Междувременно надписът беше издаден и от Ф. Успенски в третия том на «Известия на руския институт в Цариград».

Датският археолог К. Ф. Кинх видял колона с името на Симеон и при с. Вардаровци на левия бряг на Вардар, което съобщил на германския консул А. Мордман. Мордман посетил селото, за да види колоната, но му било казано, че гърци я пренесли в някакъв манастир. А секретарят на българското търговско агентство Колушев узнал, че наистина такава колона имало, но тя паднала във Вардар, понеже се намирала над самия бряг.

Въпреки че колоните с граничния надпис били три, дълго време нито една не била налице. През 1908 г. Й. Иванов търсил в цариградския музей да намери поне пренесения там надпис, обаче никой нищо не знаел. Това дало повод на някои гърци да твърдят, че надписите са били фалшиви и че били дело на българската пропаганда в Македония. Единственото доказателство за съществуването на Симеонов надпис бил изпратеният на времето отпечатък в Руския археологически институт в Цариград.

През 1899 г. Министерският съвет в София взел решение да се направи опит да се пренесе надписът в България или като се откупи за 120 лири, или като се издействува по дипломатически път той да бъде подарен от султана на българския княз. Обаче тези опити излезли неуспешни. Оттогава за надписа не се чува вече нищо.

През 1937 г. унгарският учен Г. Фехер открива колоната с надписа в двора на Археологическия музей в Цариград до т. нар. Чинили-кьошк. По-късно тя била пренесена в зала XX на музея, гдето авторът на тези редове я видя доставена в левия ъгъл на залата.

X. Строителни надписи

Огромните монументални строежи в Плиска, Мадара, Преслав и другаде показват, че българите не са водили само войни и сключвали мирни договори с Византия. В мирно време те са развивали голяма строителна дейност, с която са искали да разкрасят на първо място столицата си Плиска със строежа на внушителни и красиви сгради и да съперничат в това отношение дори на византийската столица. За тази дейност на българите свидетелствуват не само останките от монументалните градежи в Плиска и другаде, но и четири достигнали до нас строителни надписа. Като се изключи най-старият от тях, останалите са почти изцяло запазени. Два от тях, от времето на Омуртаг, са съставени по следната схема: 1) Титла и име на кана, 2) местопребиваването на същия, 3) какво и къде е построено, 4) цел (само в единия от тях), 5) пожелание за дълголетие на кана и 6) дата. Запазените изцяло надписи са поставени от името на кана.

Най-старият строителен надпис е издълбан върху варовиков блок, на който лявата страна и горният край са отсечени. Според едно сведение той произхождал от развалините на кулата върху могилата при с. Войвода, Шуменско, и е бил зазидан в селската джамия, сега в Археологическия музей в София. В превод надписът гласи:

«- - - и укрепи и

- - - беше остаряло и го

възстанови и ... въведи войска

и - - - даде на...».

Подлогът на запазените глаголни форми е вероятно българският владетел. Надписът е съобщавал за възстановяването на някаква постройка, навярно крепост. Касае се може би за античното селище при с. Войвода, което следният текст на византийския историк Лъв Дякон позволява да се отъждестви с Диния: «Между другото по пътя (за Силистра) императорът (т. е. Йоан Цимисхи) превзел така наречената Плиска и Диния». От това място се вижда, че Диния се е намирала между Плиска и Силистра при Войвода, където единствено има големи антични развалини.

Особено забележителни и важни са двата строителни надписа на Омуртаг, които съобщават не само за строежи, но дават важни данни за титулатурата на българския владетел, дворцовия церемониал и пр. и съдържат отзвук от съвременни събития.

Откриването на първия надпис има дълга история, която заслужава да се даде тук накратко. Откривателят на надписа е д-р Христо Даскалов от Трявна, който през 1858 г. бил за късо време в Търново. Ето какво пише той за откриването на надписа.

«Търновските жители, християни и турци, вярват, че Теке джамиси т. е. църквата «Св. 40 мъченици» крие нещо необикновено, свръхестествено. Носела се мълва, че всяка година, когато наближи есента, в среднощна, потайна доба излизали бродещи сенки на мъртъвци или зли духове в гробището на двора й и че на връх девети март т. е. в деня на «Светите четиридесет мъченика», се появявала всред нощ на църковния олтар жена с неземна красота, облечена изцяло в бяло и с разпуснати, позлатени коси. Тя стояла там в пълно мълчание, като че ли се молила богу. Сетне запалвала свещник, обикаляла вътре в джамията, спирала се на много места и коленопреклонно се отдавала на молитви. После вратата се отваряла сама и тя излизала на двора. Там, щом се покажела, надигал се страшен шум от пляскане на крила, яростен смях, скърцане на зъби, тракане на надгробни плочи, плискане на вълните на река Янтра и други зловещи неща. След това настъпвала гробна тишина. В същото време бялата жена обикаляла три пъти джамията и бодро отивала при гробовете, спирала се пред много от тях, повдигала плочите им, влизала вътре и палела свещи. После се спущала към брега на реката, измивала си там лицето и ръцете, а понякога се изкъпвала, сетне се връщала, изкачвала се на минарето, обикаляла го три пъти и впивала очи в отсрещния бряг, в Трапезица. На края, когато пуквала зората, ставала постепенно невидима и изчезвала през цялата година. Този, който я виждал, ставал щастлив, а болните изцелявали. Обаче онези, които не вярвали и мохамеданите заплащали любопитството си с тежка болест.»

По онова време входът в турските джамии бил строго забранен за християни. Осмелилите се да го прекрачат бивали убивани с камъни. Загадъчните и странни слухове около джамията, някога свещен християнски храм, възбуждали любопитството на лекаря Христо Даскалов и той копнеел да влезе в джамията. На помощ му дошъл един щастлив случай. Жената на шейх-ефенди, управителя на джамията, се разболяла и шейхът се заел да я лекува сам с лекарства, които уж му предписвал пророкът. Обаче положението на жена му ставало от ден в ден по-лошо. Гордостта на шейха ефенди не му позволявала да се обърне към градския лекар и така да си подкопае престижа. Д-р Христо Даскалов решил да използва това обстоятелство, като си предложи услугите да я лекува. Чрез един свой приятел той се представил на шейха за лекар французин, минаващ случайно през Търново. На третия ден след запознаването шейхът го повикал и го приел много любезно. Даскалов бил въведен при болната жена, която лежала на една рогозка. В присъствието на мъжа й прегледал обвитата като мумия болна, като шейхът поставил ръката му върху лявата страна на гърдите й, която била отвита само малко. Разбира се, от този преглед не излязло нищо. Но Даскалов, за да спечели благоволението на шейха, го поласкал, като казал, че той съвършено правилно лекува жена си и че Даскалов се чувствува щастлив да се запознае с такова светило всред тъмния кръг на търновските жители. На излизане Даскалов се обърнал и срещнал две искрящи точки, вперени в него. Това били очите на шейховата дъщеря, която според чужди уверения била много хубава. По-нататък Даскалов така повел разговора с шейха, че той му предложил да разгледа отвътре джамията. Даскалов заедно с приятеля си влязъл в джамията, развълнувани от това, че стъпвали в джамия, «която някогаш е била Велика Лавра на православието и паладиум на българския народ». Те били, пише по-нататък Даскалов, «поразени от 6–тях мраморни колони». «На едната от тях, която се намерва до вратата на джамията, има издълбан един гръцки надпис, който започва още от тавана и се продължава без малко до долната част на колоната.»

Горният много съкратен преразказ е из едно писмо на д-р Хр. Даскалов до руския учен О. М. Бодянски от 1859 г., в което се съобщава за открития надпис заедно с един незадоволителен препис, обнародван в изданията на Московския университет (вж. за него в осмия том на «Сборник за народни умотворения и наука»). Същата година в българското списание «Български книжици» (1859, 410–411) П. Р. Славейков обнародва препис на същия надпис, като отбелязва: «Паметниците що излагами по-долу, има ги и до днес съществуват, но де са и от кого са избродени оставами за други път да го кажем». Това ни кара да мислим, че те са били съобщени на П. Р. Славейков пак от д-р Хр. Даскалов, чието име и местонахождение не се съобщават, за да не се навреди било на откривателя, било на паметника. По-нататък Славейков пише: «I–я и II–я паметници са колони, които са и до днес на мястото си дето са поставени в зданието и на тях са издълбани писмената... за опазванието на тези древности ний има да благодарим на честта, която ги е потулила от очите на Гръцките в Търново владици; защото имаме очевидни доказателства за други таквизи паметници, как са немилостиво изтребени. Господ да им плати според делата им». Вторият паметник, за който става дума, е колоната с приведения по-горе надпис на Иван Асен II.

През 1871 г. Ф. Каниц посетил Търново и съобщава: «По моя молба ходжата отвори вратата на джамията ... Една изправена на ляво колона показваше надпис около два метра дълъг. Той е навярно същият, който Даскалов обнародва. Написан на варварски гръцки език, той ще да произхожда от Омортаг, наследника на великия фино-български владетел Крум. Аз трябваше да се откажа да го препиша, понеже моите много бележки изглеждаха да безпокоят моя стар имам-чичероне, а неговата добра воля ми беше още необходима».

Обнародваният от Даскалов препис на Търновския надпис на Омуртаг станал известен на всички онези, които по онова време се интересували от историята на българите. Така К. Иречек дава преписа заедно с превода на Даскалов в труда си върху българската история и забелязва: «Този забележителен стълб е стоял вероятно по-рано в споменатата в надписа гробница край брега на Дунав и оттам е бил пренесен в Търново. За народността, годината и религията в надписа няма и помен. Някои редове са тъмни и се нуждаят от основателно обяснение». От други учени обаче той е бил посрещнат скептично може би поради негодния препис или поради невероятността да съществуват надписи от предхристиянския период на българската държава. Руският учен В. Макушев се усъмнил в истинността на надписа и писал: «Това не е ни повече, ни по-малко освен pia fraus (т. е. свещена измама) на българските патриоти».

След освобождението на България в новата държава бил поканен на служба чехът историк, известният К. Иречек, който предприел редица пътувания из страната, за да я опознае. През есента на 1880 г. Иречек на път за Западна Европа минал през Търново, гдето останал два дни. Тук първото му желание било, както сам пише, да посети църквата «Св. 40 мъченици», за да провери доколко е вярно съобщението на Даскалов за Омуртаговия надпис, за съществуването на който у него се появило вече известно съмнение. Иречек останал много изненадан, когато видял с очите си надписа. През 1884 г. след едно дълго пътуване из България Иречек се отбил в Търново, преди да се завърне в София, и снел точен препис от надписа. Копирането на надписа било доста трудно поради липса на стълба, та станало нужда някои места да бъдат прегледани по-късно допълнително от гимназиалния учител Трайчо Китанчев и други лица. Сега надписът влязъл вече в научно обращение и е издаван и коментиран от историци като В. Н. Златарски, Ф. Успенски, Г. Баласчев и Г. Фехер.

Надписът е издълбан върху колона от тъмен сиенит, висока 4 м. Първоначалното й местонахождение е неизвестно, но вероятно е било Плиска. В превод надписът гласи:

«+ Кан сюбиги

Омортаг

обитавайки в

стария си

дом, направи

преславен дом

на Дунав и по

средата на двата

всеславни дома, като

измерих (разстоянието)

направих на средата

могила и от самата среда

на могилата до стария, ми

дворец има 20 000 разтега

и до Дунав има 20 000 разтега.

Самата могила е всеславна

и след като измериха

земята, направих този надпис.

Човек и добре да живее,

умира и друг се ражда. Нека

роденият по-късно, като гледа

този надпис, да си спомня за

оногова, който го е направил. А

името на архонта е Омортаг кан

сюбиги. Нека бог да го удостои да

преживее сто години».

Кръстният знак в началото на надписа е т. нар. символично призоваване на бога — invocatio symbolica, с което са започвали и завършвали официалните документи на византийските императори. Този обичай е бил възприет и от канцеларията на кана, за да се изрази равенството на българския владетел с византийския император по отношение на знаците на царския сан. Същото значение е имала и хризмата, т. е. Христовият монограм, който се среща в два възпоменателни надписа. В миналото тези два християнски знака се смятаха обикновено като доказателство, че надписите са били издълбавани от християни. Знаците стоят обикновено пред императорската титла в официалните византийски документи, а също и във византийските строителни надписи. Под византийско влияние те се срещат и в документите на кралете на франките. Че кръстният знак е показвал официалния характер на документите, се вижда от следното писмо на Лъв Магистър или Хиросфакт, отправено до цар Симеон: «Получих писмото ти, което нямаше в началото, както е обичаят, кръстния знак ..., с неначертания в началото знак някак незабелязано даде да се подразбере неистинност... И така ние ще повярваме на онова, което е написано по-рано ..., но и поради това, че в началото имаше кръстния знак ...».

С кръст започват и девет триумфални надписа, а също и един със списък на въоръжение, за да се изтъкне техният официален характер.

За домашната титла кан сюбиги говорихме вече по-горе. Името Омуртаг е написано в надписите като Омортаг и като Омуртаг, т. е. с О вм. У във втората сричка. За това колебание в предаването на звука У вж. по-горе. То се дължи вероятно на ударението в тюркските езици, което пада върху последната сричка на думата, напр. Алѝ пашá, а не Áли пашá, садразáм, сундурмá и пр. Поради това звукът У се чувал неясно, ту като У, ту като О. Срв. употреба, което се чува и като опотреба и др.

Със «стар дом» се означава Плиска или по-скоро дворецът на кана в Плиска. Следователно строежът е бил извършен, когато Омуртаг е живеел в стария си дворец. Това е особен начин на приблизително датиране, което се среща в документите на германските императори от същото време. В надписа се забелязва смяна на лицата в глаголните форми, а именно трето с първо лице. Това обаче не значи и смяна на действуващите лица. Разстоянията са дадени в разтег, на гръцки оргия, която е била равна на 1,78 м. Освен тази атическа оргия е имало една по-дълга, наречена царска, равна на 2,10–2,134 м, която е била заета от Египет и се употребявала и във Византия. В нашия надпис става дума за последната оргия. Изразът «Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил» отговаря почти напълно на: «Затова заповядахме да го напишат, щото този, който бъде след нас, да узнае това име и нашата храброст и господарство» в големия надпис на сасанидския владетел Сапор I (241–272), в който се разказват неговите подвизи. Изразът напомня още в Орхонските надписи на изразите: «аз заповядах да издигнат вечен камък и написах: Гледайки го, знайте, че този камък... аз, който написах този надпис, съм неговият племенник Йолиг-тегин» и «Аз заповядах да напишат това за тюркския народ на Билге каган, аз мъдрият Тоникук». А в най-стария: уйгурски паметник с дидактическо съдържание т. нар. Кудатгу билиг, т. е. Наука за щастието се казва: «Чрез две неща човек не остарява: неговото добро дело и второ неговата добра дума. Човек се ражда и умира. Гледай: останали са неговите добри думи: Гледай: с неговите думи е останало неговото име». Дали има някаква връзка между нашия надпис и приведените изрази, е мъчно да се установи.

Изразът «Името на архонта беше Омортаг» посочва не само той е авторът на надписа, но служи същевременно и като дата за времето, когато е издълбан надписът. Това ясно личи от края на следващия строителен надпис, където е дадена наистина дата, вж. по-нататък.

Накрая надписът завършва с пожелание за дълголетие на кана. Това пожелание, наречено на гръцки «полихронион», представлява акламация, заета от византийския дворцов церемониал (срв. нашето «многая лета» или «За много години»). Пожеланието за дългоденствие е една от най-старите акламации. Тя се среща вече в персийския царски двор и в този на т. нар. елинистически владетели. В Рим през императорската епоха тя е една от обичайните акламации за императорите и е била викана почти при всеки подходящ случай, но особено при коронации, триумфи и пр. От Рим тя е преминала във Византия, а оттам и у франките във времето на Карл Велики. За акламации у българите съобщават и византийските хронисти. Често привежданият Неизвестен писател разказва, че по време, на обсадата на Цариград в 813 г. Крум бил акламиран от войската. В 923 или 924 г. пред стените на Цариград Симеон бил също акламиран от войските си на гръцки език като император. Забележително е, че акламацията за дълголетие е била възприета от нехристияните българи без промяна, ако и да се отправя молбата за дълголетие към християнския бог. За тях акламацията е била, както изглежда, строго определена формула, от която не бивало нищо да се изпуска или променя, както в магическите заклинания, за да може да окаже своето действие.

В «История на българите» К. Иречек пише (стр. 101): «Тоя забележителен стълб стоял по-преди в споменатата в надписа гробница край Дунава и оттам бил пренесен в Търново», понеже прие, че тумба означава в надписа гробница, а не могила, както е всъщност. Това погрешно мнение възприе и В. Н. Златарски, който дори го подкрепи със следните обяснения(78): «Няма съмнение, че в toumba, лат. tumba трябва да видим латинизирана гръцката tymbos «надгробен надпис, гроб, гробница». Наистина гръцката дума тумба е заемка от латински, но тя значи могила, както в българския, където тя е заемка от гръцки. В действителност строителният надпис е бил поставен, за да ознаменува постройката на нов великолепен дворец на Дунава. За спомен на това дело е била насипана могила, която се намирала на еднакво разстояние между новия дунавски дворец и стария в постоянната резиденция на Омуртаг. Обичаят да се издигат могили за ознаменуване на някое важно събитие се среща и у други народи. Така Тамерлан издигнал в 1391 г. могила с надпис за спомен от похода му срещу Токтамиш.

Споменатият в надписа стар дом се е намирал в Плиска, както се вижда от следващия строителен надпис. Домът или по-скоро Плиска е отстоял от Дунава според надписа на 40 000 оргии или разтега. Това разстояние се равнява на 71 км и 200 м, ако се вземе за основа атическата оргия, което е малко вероятно. Ако се вземе обаче за мярка царската оргия, което в случая е по-вероятно, разстоянието ще бъде около 84 км или 85 км и 360 м. По въздушна линия Плиска се намира от Дунав наистина на 84 км. На това разстояние отстоят, както изтъкна Успенски (или К. Шкорпил(79)), две точки: Кадъкьой (дн. Малък Преславец) и град Силистра. Той прие първата точка и изказа мнение, че това са развалините на т. нар. Горно Градище при Кадъкьой. Това мнение беше възприето от повечето изследователи, напр. В. Н. Златарски. Що се касае до могилата, която била издигната по средата на двата дома, Успенски отъждестви с голямата могила при с. Мумджилар (дн. Свещари). Тази могила се намира на 46 км от Плиска и на 41 км от Кадъкьой. И двете отъждествявания се оказаха погрешни, понеже извършените през 1948 г. разкопки при Кадъкьой не дадоха такива материали, от които да може да се заключи с положителност, че там се е намирал наистина дунавският дворец на Омуртаг или изобщо някакъв прабългарски строеж. Също разкопките на Мумджиларската могила през 1930 г. показаха, че могилата произхожда по всяка вероятност от V в. пр. н. е. А В. Н. Златарски(80), който прие, че в надписа става дума за гробница, беше на мнение, че тя се е намирала в малката крепост Ташламахле, Акаданларско (дн. Дуловско).

След като археологическите разкопки показаха, че локализирането на новия дворец в Кадъкьой трябва да се изостави, като най-вероятна се явява локализацията в Силистра. Предприетите напоследък разкопки в този град разкриха типична прабългарска надстройка над античната крепостна стена, а недалеко от нея под една модерна къща основите на градска врата с характерен прабългарски строеж, както в Плиска. От същия град произхождат трите откъслека от голям летописен надпис, разгледан вече по-горе, който е разказвал за делата на Крум и на който грижливата изработка показва, че той е бил изложен на някакво важно място, като напр. дворец. Според т. нар. Български апокрифен летопис българският цар Испор (т. е. Аспарух) бил съградил големи градове: на Дунава град Дръстър, а във вътрешността град Плиска. Това сведение въпреки легендарния си характер заслужава внимание, понеже то почива на истински исторически факти, а не е плод на авторска фантазия и представлява очевидно късна реминисценция за някогашни строежи на български владетел в Силистра и Плиска. Това сведение би могло да се свърже със съдържанието на горния надпис. Заслужава да се изтъкне, че цар Симеон в отговора си на едно от писмата на императора Роман Лакапин посочва само Доростол, т. е. Силистра като пример за това, че българските земи са били някога византийски. От това ясно се вижда, че Силистра е бил най-забележителният град след Плиска в пределите на прабългарската държава на север от Стара планина и единственият укрепен град още от старо време. Според продължителя на Георги Монах — Симеон бил намерил убежище в този град, когато бил разбит от маджарите през 895 г. Според Константин Багренородни обаче Симеон се бил скрил в крепостта Мундрага. Обикновено се приема, че в случая става дума за два различни града. Тук едва ли се касае за две различни места или града или за някакво противоречие в изворите. Напротив, те изглежда да се допълват взаимно. Защото може да се допусне, че Мундрага е било името на крепостта или цитаделата на Силистра(81), срв. Кремъл в Москва, Храдчане в Прага, Акропол в Атина и пр. Следователно може да се приеме, че продължителят на Георги Монах дава предимство на името на града, а Константин Багренородни — на името на крепостта и че Симеон се е скрил в Силистренската крепост. В. Н. Златарски(82) допусна може би с право, че Мундрага е бил новият дом на Дунава, за който говори надписът. Това предположение на Златарски, към което се е присъединил и белгийският византолог А. Грегоар, заслужава особено внимание.

Кр. Миятев(83) изказа друго мнение, а именно, че Омуртаговият преславен дом на Дунав се е намирал на един наносен остров на Дунава на около 20 км източно от Силистра в румънска територия, наречен на румънски Пъкуюл луй Соаре. На този остров разкопките от 1957 г. насам разкриха останките на огромна прабългарска крепост, която по размери (2,5 ха) може да съперничи на т. нар. вътрешен град на Плиска. В полза на горното предположение би могло да се изтъкне обстоятелството, че в надписа не се споменава името на Силистра, както би трябвало да се очаква, ако се касаеше за този град. Обаче в надписа не е споменато и името на Плиска. Развалините на крепостта на острова могат да принадлежат също на Мундрага, както прие А. Кузев(84) и които могат да се означат също като Силистренска крепост по името на най-близкия град. Бъдещите разкопки в Силистра ще допринесат може би за окончателното разрешаване на въпроса.

Тъкмо на средата между Плиска и Силистра при с. Кладенци, по-рано Кърк бунар, на височината между Буюклийската река и Шахинларската долина, на пътя от Пирликьой (дн. Градница) за Шахинлар (дн. Нова Камена) ce намира укреплението Кърк бунар или Хисарлък. На запад от укреплението до самото с. Кладенци се издига доста голяма могила с триангулационен знак, на склоновете на която е имало турски гробища, а на юг от нея е съществувала група девташлари, както при Плиска. Местоположението на тази могила позволява да се отъждестви с могилата, спомената в надписа.

Съобщението за измерване на разстоянието между могилата и двата дома е също много важно, понеже то свидетелствува за землемери у прабългарите в IX в. и че са правени измервания на земни площи. Това съобщение покрай големите строежи в Плиска говори за техническа култура у прабългарите.

Трудно е да се установи точната дата на надписа. Сравнен със следващия строителен надпис, който носи датата 822 г. той изглежда по-стар от него, поне що се касае до палеографията му, която се приближава до откъслеците от летописния надпис, намерени в Силистра. Ето защо надписът ще е издълбан преди 822 г.

Вторият строителен надпис на Омуртаг няма някаква особена история около неговото намиране, но затова дава извънредно ценни исторически сведения. В края на археологическите разкопки в Плиска, предприети от Руския археологически институт в Цариград през 1905 г. било възложено на известния наш праисторик Рафаил Попов, участник в разкопките, да откопае колоната, от която се подавала малка част в нива близо до с. Чаталар (дн. Цар Kрум). Р. Попов изпълнил възложената му задача и откопал една голяма колона от варовик с надпис, висока около 6,15 м. Днес долният край на колоната е отчупен и височината й е само 3,83 м. В долния край на надписа е правен някога опит да се пресече колоната на две, поради което той е повреден. Иначе надписът е добре запазен и гласи в превод:

«Кан сюбиги

Омуртаг е в

земята, гдето се е родил

от бога архонт.

Обитавайки стана

в Плиска, съгради малък

стан на Тича и премести (там)

войската си срещу

гърци и славяни. И

направи изкусно мост

на Тича заедно с малкия стан

и четири колони и отгоре на

колоните постави два лъва.

Нека бог удостои поставения

от бога архонт, като гази добре

с крака си императора, докато

тече Тича и докато ...,

като владее над многото българи

и като подчинява враговете си

да проживее в радост и веселие

сто години. А времето, когато

се съгради (това), беше по български

сигор елем, по гръцки 15 индиктион».

Официалната гръцка титла на българския владетел «от бога архонт» се явява тук за първи път. Гръцката титла само архонт е била, както вече се посочи, много по-нисша от титлата на византийския владетел «василевс» и е изразявала известна зависимост от последния. Обаче след победата на Крум над императора Никифор на 26 юли 811 г. положението на България и нейния владетел коренно се променило. Тази победа, както и следващите изтъкнали превъзходството на българския владетел над византийския. Пред вратите на Цариград се изправила една мощна държава с претенции за равенство. Отношението на привидна подчиненост спрямо византийския император не е могло да се запази и занапред и да бъде мълчаливо търпяно от българския владетел. По някакъв начин неговата пълна независимост и равенство с византийския император е трябвало да се изрази. И наистина от Омуртаг нататък в строителните и други надписи се явява титлата «от бога архонт», поставена след прабългарската титла на кана. Тя се среща за пръв път в горния надпис, но липсва във вече разгледания строителен, който е по-стар. Тя не е издълбана и във всички възпоменателни надписи може би, понеже те са били, така да се каже, за домашна употреба. Титлата «от бога архонт» е образувана по подобие на византийската императорска титла «от бога василевс», която се среща върху монетите на императорите от Константин V до Василий I, върху по-старите императорски оловни печати и в акламациите «от бога василевс на войската» и «от бога василевс на вселената» у Константин Багренородни. Императорската титла стои във връзка с представата, че императорите са поставени от бога, че те са богоизбрани, която представа води началото си още от предхристиянската епоха. След приемането на християнството римските, съответно византийските императори почнали да се смятат за богоизбрани и боговенчани.

Преди години именитият ориенталист Й. Маркварт изказа предположението, че титлата «от бога архонт» е може би превод на старобългарската титла «станал чрез небето кан» и «поставеният от небето кан». Това мнение трябва да се отхвърли не само по чисти вътрешни причини, че гръцкия израз отговаря само по смисъл на тюркския, а не представлява негов точен превод, но и поради обстоятелството, че на гръцки изразът «от бога» представлява старинна стереотипна формула. Обаче от това още не следва, че представата за божествения произход на царската власт, която съществува у всички народи, включително и тюркските, не е съществувала у прабългарите. Тук става дума не за самата представа, но за нейното изразяване чрез заета от Византия формула от титулатурата на византийския император и чрез която се изтъква равенството на българския владетел с това на Византия.

Обстоятелството, че титлата «от бога архонт» носят не само Омуртаг, Маламир и Персиан, но и Симеон и че във времето на последния тя е била официалната от Византия призната титла на българския владетел, като това се вижда от адреса на писмата, отправени до него от канцеларията на византийския император, от въпросите на логотета за здравето на същия, задавани на българските пратеници, и от кореспонденцията на патриарх Николай Мистик със Симеон, в която сам патриархът го титулува така, показва, че почива върху двустранно съглашение между България и Византия, сключено още във времето на Омуртаг. Забележително е, че изразът «от бога» в титулатурата на византийския император е заменена в IX в. с израза «в бога», т. е. в името на бога може би поради възприемането му от българския владетел, за да се създаде все пак разликата между двама държавни глави.

Владетелят у тюркските народи се смятал, както вече се каза, за поставен от небето или дори син на небето — Тенгри. В старотюркските надписи от Орхон Биле каган е «станал чрез небето каган». Джингис е бил кан на монголите чрез вечното небе. Шенг-цунг, владетелят на тюрките хитан, започва едно писмо от 1024 г. до Махмуд Кара-хан, емира на Хоросан, така: «Господарят на небето ни отстъпи царската власт над лицето на тази широка земя и ни даде в притежание областта заета от многобройни племена». Според китайските извори каганът на тюрките се наричал още «роден от небето» или «син на небето». Така един тюркски каган носи титлата «От небето роденият, мъдрият, свещеният син на небето, каган на империята на великите тюрки». Издателят на китайските извори Лиу Мау-Цай в коментара си отбелязва, че изразът «син на небето» е съзнателно подражание на най-високата китайска титла и според това изразява претенция за равенство с китайския владетел. Същата тази претенция за равенство с византийския василевс изразява и формулата «от бога» в титлата на българския кан.

В надписа с гръцката от латински произход дума kampos «поле, лагер, стан» се предава вероятно тюркското орду, орту, орда, което значи също «стан, войска, дворец». В един от Орхонските надписи се казва: «Враговете огузи нападнали нашия лагер — орду», а в друг: «там аз наредих да устроят своя бял лагер и дворец — орду престол». Днешното лошо значение — думата «орда» е добила по-късно, когато започнали да нахлуват пълчищата на монголи и др. азиатски народи в Европа. Срв. в български език подобна промяна в значението на «пълк(оводец)» и «пълчища».

Пожеланието или акламацията за дългоденствие е същото, както в разгледания вече Омуртагов строителен надпис, само че в много разширен вид. Тук се открояват две основни пожелания или акламации, към които се прибавят още други три, изразени граматично чрез причастия, в оригинала. Първото пожелание е «поставеният от бога архонт да гази с крака си добре императора». Тази акламация стои в тясна връзка с известния триумфален обичай, наследен от римската епоха, който обаче има източен произход, да се гази или стъпва върху шията на пленен неприятелски вожд в знак на победа. Константин Багренородни дава подробно списание на триумфалното газене в т. нар. Константинов форум в Цариград: «... логотетът заедно с доместика на схолите дига главата, т. е. (пленения) първи емир и го слага под краката на императора и той го гази по главата с десния крак. Протостраторът поставя императорското копие върху шията му, което императорът държи с дясната си ръка. Веднага всички пленници падат по лице на земята ... После започва великата ектения чак до думите: да постави под краката им всеки враг и неприятел ...». Пленниците и този, когото императорът гази, стават ... и псалтовете ... начеват да славят така: «многая лета на императорите», «на победителите императори многая лета» ... «сине божи, намножи годините им» ... «да расне царството на ромеите», «да расне победата и щастието на ромеите» ... «нека бог направи многогодишно свещеното ви царуване, на многая лета».

Този символичен акт на триумф е намерил отражение в римските и византийските монети от IV и V в., а също в пластичното и иконографското изкуство. От Византия триумфалното газене преминало и у прабългарите. Така нареченият Цариградски синаксар съобщава, че Крум, след като превзел Одрин, свалил на земята архиепископа на града Мануил и стъпил на врата му. Отзвук от този обичай се е запазил и в нашия израз: «да му стъпя на врата».

Второто пожелание е: «да владее над многото българи». У тюркските народи се смятало за голямо достойнство или заслуга на владетеля, ако през неговото управление нему подвластният народ се увеличи било поради създаване на по-добри битови условия, било поради отсъствие на епидемии или глад, било поради придобивка на нови земи. Така в Орхонския надпис на Кюл-тегин се казва: «малобройния народ направих многоброен». Подобна акламация-пожелание е съществувала и във Византия: «Нека се увеличи царството на ромеите».

На трето място идва пожеланието: «да проживее в радост и веселие», което изразява понятието «щастлив». Тук се отразява идеалът на византийския император за щастлив живот на земята. Според един византийски текст императорът Теофил: «(После любопитният император) казал на предсказателя и гадателя: Какво да направя и какво да извърша, за да преживея целия мой живот в щастие и благоденствие и в триумфална победа?». Най-сетне изразът «докато тече Тича» предава символично понятието «вечно».

Преди да разгледаме двойния начин на датиране по български и гръцки, трябва да обърнем внимание на подреждането. Най-напред е дадена българската дата, а после гръцката. У тюркските народи летоброенето е ставало според един дванадесетгодишен животински цикъл, в който всяка година носи името на определено животно, а месеците се означават с поредно числително. Самата година е била лунна. У българите имената на годините били както у монголите: 1) мишка (или плъх), 2) говедо (или бик), 3) тигър, 4) заек, 5) дракон, 6) змия, 7) кон, 8) овца, 9) маймуна, 10) кокошка, 11) куче и 12) свиня. След всеки дванадесет години те започвали да се броят отново според имената на животните. Това летоброене е засвидетелствувано добре в т. нар. Именник на българските князе, гдето годините на възкачването на всеки княз са означени по този начин. В нашия надпис датата сигор елем значи: година говедо, месец първи. Това неудобно летоброене, при което една точна хронология без други леточислени и определени показатели е невъзможна поради повтарящото се всеки 12 години едно и също годишно наименование, е приравнено в надписа със също така неопределеното византийско летоброене по индиктиони. В стария Рим всеки 5 години се определял данъкът, който се разгласявал чрез известие, наречено на латински indictio. По-късно вероятно във времето на императора Адриан (117–138) с това название започнал да се означава период от три индиктиона, т. е. 15 години, през който определеният данък бил един и същ. Същевременно с индиктион се означавала всяка година със съответното поредно число от 15–годишния период. Последното значение станало белег за датиране във Византия. Датирането с индиктиони се употребявало най-напред в Египет, а след това се явява в Мала Азия и Италия. Всеки индиктион на 15–годишния цикъл е започвал във Византия на 1 септември и завършвал на 31 август, поради което се явява една разлика от 4 месеца между византийската индиктионна година и нашата, започваща на 1 януари. Ето защо византийската година не се покрива с нашата по отношение на началото и края. Тя има и друго едно неудобство. Без някакви други хронологически показатели тя няма никаква стойност като точна дата. Тя добива значение само когато е придружена от друга определена дата, като напр. от годината от сътворението на света. Наистина тази година има едно измислено начало, от което броенето на годините започва, но то е съгласувано с други точно определени дати.

В тюркските християнски надгробни надписи от XIV в. от Седморечието близо до днешната съветско-китайска граница и написани със сирийско писмо се дава най-напред годината според селевкидската или Александровата ера, която започвала от 311 г. пр. н. е., а след това според тюркското летоброене — по дванадесетгодишния животински цикъл, напр.: «По летоброението на хан Александър хиляда шестстотин двадесет и пет (1313–14), а по тюркски година барс (т. е. тигър). Този гроб е на верующата Майфра». По този начин се уточнявало неопределеното тюркско летоброене.

Византийският индиктион се е употребявал дълго време в папската канцелария. Той е бил възприет от лангобардите и каролингите и е станал белег на царско достойнство. Поради това той е бил възприет и от канцеларията на българския кан. С употребата на индиктиона, с който са били датирани официалните документи на византийските императори, Омуртаг е искал още веднъж да изтъкне равноправието си с тях. Петнадесетият индиктион отговаря на годината 822 или още по-точно на 1. X. 821–31. VIII. 822 г. от нашето летоброене.

Първият издател на надписа Ф. Успенски(85) прие, че в него става дума за дворец, който бил построен в Преслав, а мостът се намирал до северния вход на Върбишкия проход. Тълкуването на Успенски беше възприето с малки промени от всички, които са се занимавали с надписа. Според Успенски построяването на двореца на Тича означавало всъщност преместване на столицата от Плиска в Преслав. На това се противопостави В. Н. Златарски(86), който прие, че в случая се касаело само за основаването на Преслав. Подобно мнение изказа и Дж. Бъри. Срещу тези нищо необосновани мнения се обяви В. Аврамов(87). Той, като обръща внимание на обстоятелството, че там, гдето е откопана колоната с надписа, има остатъци от големи строежи и че самата колона поради огромните си размери не е могла да бъде донесена допълнително от другаде (т. е. от Преслав), към което би могло да се добави още и несполучливият опит да се пререже колоната на две за по-лесно пренасяне, а е била издигната на самото място, заключава съвършено правилно и убедително, че въпросната крепост е била построена там, гдето е намерена колоната, т. е. при с. Чаталар (дн. Цар Крум). Мнението на В. Аврамов беше блестящо потвърдено от разкопките през 1958 и 1959 г., извършени на десния бряг на р. Камчия (Тича) в местността Хисаря, два километра южно от с. Чаталар. Те разкриха останките на крепост с прилежащо селище. Те доказаха още, че гръцката дума aulion е правилно изтълкувана като малък военен стан. В развалините беше намерен и мраморен лъв, вероятно един от тези, за които съобщава надписът.

Разкритият военен стан се е намирал почти на еднакво разстояние (около 20 км) от двата старопланински прохода — Ришкия и Върбишкия, а от окопа Еркесия, който, както казахме, е следвал в общи черти граничната линия, определена в надписа с 30–годишния мирен договор, на около 100 км. Следователно той не е служил за защита нито на старопланински проходи, нито на българо-византийската граница, а е бил военна база, в която са били cъсредоточени войски за евентуални операции, както се казва в самия надпис, срещу гърци и славяни.

Във всички известни досега прабългарски надписи гърците се явяват като неприятели на българите. За пръв път в този надпис се споменават като врагове и славяните. От пожеланието за дълголетие се вижда, че както гърците, така и славяните са имали за вожд византийския император, за когото се изказва пожелание да бъде винаги газен от българския кан. Обаче в 822 г., когато надписът е датиран, отношенията между тогавашния византийски император Михаил II и Омуртаг са били не само мирни, но дори най-приятелски.

В 820 г. навръх Рождество Христово пред олтара на църквата «Св. София» в Цариград по време на църковната служба бил убит византийският император Лъв V от привържениците на някогашния негов сподвижник Михаил Аморейски. Този бил провъзгласен веднага за император. Почти около същото време в Мала Азия Тома, друг сподвижник и близък приятел на убития император, който произхождал от малоазийските славяни, събрал около себе си голям брой привърженици от местното население и се опълчил срещу Михаил, новия император. Той успял да увеличи бързо силите си и неговото движение, което имало не само политически, но и социални и религиозни подбуди, взело застрашителни размери. Голяма част от византийските земи в Мала Азия и малоазийската флота на Византия се присъединила към него. Освен това той получил дейна подкрепа от арабите и бил коронясан за византийски император от Йов, патриарха на Антиохия. През октомври или ноември 821 г. той преминал в Европа. Тук Тома привлякъл на своя страна голяма част от населението на Тракия и славяните около Солун и започнал да обсажда същата година Цариград. Обсадата продължила цялата зима. В края на есента или началото на 823 г. кан Омуртаг изпратил на Михаил II войски на помощ срещу бунтовника. Според хрониста Георги Монах, който е съвременник на събитията, Омуртаг бил повикан на помощ от Михаил, а според хронистите Генесий и продължителя на Теофан българският кан бил предложил помощта си по свой почин. Освен това последните двама хронисти като че ли искат да свържат някак си българската помощ с тридесетгодишния мирен договор. Генесий пише: «А Мортагон, господарят на българите, като чул, какви големи събития са станали в царския град, проводил пратеници, чрез които поискал да му отиде на помощ. Че вече се изпълвало почти първото десетилетие на тридесетгодишния мирен договор, сключен от императора Лъв с тях». Почти същото съобщава и Теофановият продължител: «Мортагон, царят на българите (мълвата, че императорът на ромеите бил обсаден, беше достигнала вече по цялата вселена) изпратил тайно неколцина при императора, чрез които му обещавал да изпрати по свой почин съюзна войска и бил съгласен да му даде достатъчна помощ ... понеже искал с това да потвърди направения от предишния император Лъв с него тридесетгодишен мирен договор и да го направи по-здрав». Обаче и според двамата хронисти Михаил решително отказал да приеме предлаганата помощ, която все пак била изпратена. В посланието, което императорът Михаил проводил на Запад в 824 г. до Лудвиг Благочестиви, императора на франките след потушаването на бунта на Тома, той излагал как са се развили нещата и как той победил бунтовника. Тук не се споменава нищо за помощта на Омуртаг. Според посланието излиза, че Михаил се справил с Тома без чужда помощ. Обаче българската помощ е имала решаващо значение за победата на Михаил. Посланието е давало следователно официалната или императорската версия на събитията, без да споменава нещо, което би могло да накърни престижа на Михаил. И в други императорски послания събитията, засягащи българите, се излагат доста изопачено. Вече патриарх Никифор пише за посланията на императора Константин V относно походите му в България: «А каквото малко да е извършил и не заслужаващо никакво внимание, както това става известно от посланията му до жителите на столицата, когато ги прочетем. В тях служителят и другарят на лъжата е надул много неща». Хронистът Теофан съобщава за императора Никифор във връзка с похода му за отвоюване на Сердика: «А Никифор, за голямо безчестие, се потрудил да убеди със клетвени послания столицата, че бил отпразнувал Великден в двореца на Крум». Най-сетне Неизвестният писател пише за императора Лъв V: «Лъв ... изпратил във всички градове и земи послание; намерих българите близо до столицата и чрез моята мъдрост и храброст и заповед, като застрелях първенеца им, прогоних всички: по този начин умря нашият враг».

Официалната версия не е била изцяло възприета от Генесий и Теофановия продължител. Все пак те са направили малки отстъпки, които проличават в подчертаното изтъкване, че Омуртаг по свой почин предложил и изпратил военна помощ въпреки отказа на Михаил да я приеме. Ето защо съобщението на Георги Монах, че императорът Михаил е молил за помощ, трябва да отговаря на истината.

Българо-византийският договор от 820 г. и изпратената помощ от Омуртаг на Михаил II показват достатъчно ясно, че отношенията между българския кан и византийския император между 821 и началото на 822 г. са били не само мирни, но дори подчертано приятелски и дружелюбни.

Тома Славянинът, според Георги Монах, ако и да погубил много българи от изпратената помощ, бил принуден да се скрие и укрепи в Аркадиопол, а според Генесий и Продължителя на Теофан той бил напълно разбит в сражението при Кедукт, което имало решаващо значение за края на въстанието. Следователно в пожеланието за дългоденствие на Омуртаг не може да става дума за Михаил II, а за друго лице, което също било смятано за император. А това лице може да бъде само Тома Славянинът, който, както вече се спомена, е бил наистина провъзгласен за император от Антиохийския патриарх. От пожеланието да бъде газен византийският император може да се заключи, че Омуртаг го е смятал също за почти император. Но Тома е бил смятан и за гръко-славянски вожд. В споменатото послание на Михаил до германския император Лудвиг Благочестиви се казва изрично, че всред войските на бунтовника е имало и славянски племена от околностите на Солун. И така станът на Тича е бил построен за съсредоточаване на българските войски срещу въстаналите гърци и славяни.

При това положение на нещата изниква въпросът, кога е бил издълбан надписът — преди или след намесата на Омуртаг срещу Тома. Надписът е бил издълбан очевидно след завършването на строежа, който е бил започнат много преди посочената дата. Омуртаг е изпратил помощ естествено след строежа, т. е. в 822 г. Трудно е обаче да се каже дали това е станало през есента на 822 г., или през пролетта на следващата година. Така или иначе в нашия надпис се е запазил отзвук от намесата на Омуртаг във византийската гражданска война между Тома Славянина и Михаил II. Дали тогава или при сключването на договора от 820 г. на Омуртаг е била призната титлата «от бога» и царско достойнство, които в надписа така настойчиво се изтъкват с израза «от бога архонт в земята, където се е родил», е вероятно, ако и не сигурно. Последният строителен надпис е от времето на кан Маламир. Той беше вече разгледан в пета глава: «Прабългарската обществена и държавна структура». Затова тук не ще се спираме повече на него.

XI. Възпоменателни надписи

Последната група прабългарски надписи, които са дошли до нас цялостни или почти цялостни, са дванадесет възпоменателни надписа. Обикновено ги наричат надгробни. С изключение на един, който принадлежи на християнската епоха, всички останали са съставени по следната схема: 1) титла и име на кана, 2) името на покойника, 3) неговата титла и служба, 4) участието му в угощенията на кана, 5) къде или от какво е починал, 6) към кой род принадлежи (не винаги). Тази схема рязко отделя прабългарските възпоменателни надписи от съвременните на тях християнски надгробни надписи на гръцки или латински език. Ето как гласи един гръцки надгробен надпис от Варна: «+ Тук лежи Маркел с блажената памет десетник от отряда на комеса Дудоос от кастела Руна. Почина през месец април, индиктион 11». Голямата разлика между двата вида надгробни надписи навежда на мисълта, че прабългарските едва ли са били надгробни в обикновения смисъл на думата, а по-скоро възпоменателни, издълбани по заповед на кана, за да се увековечи покойникът. В такъв случай те не са стояли върху гробове, а на видни места, където са могли да изпълнят своето предназначение. Само за някои от тях може да се приеме, че са били наистина върху гробове, както е случаят с надписа на Мостич и може би на Турдачис.

Първият от тази група надписи е издълбан върху колона от варовик, висока 1,69 м. Първоначалното й местонахождение е неизвестно, сега в Археологическия музей в София. През 1872 г. Ф. Каниц видял надписа пред Чобан джамия в Провадия. В превод той гласи:

«+ Кан сюбиги Омуртаг:

Корсис копанът беше

мой сътрапезник и

като отиде във войската,

удави се в река Днепър.

Той беше от рода Чакарар».

Кръстът, в оригинала хризма, т. е. Храстовият монограм, не е подражание на кръста в християнските надгробни надписи, а показва официалния характер на надписа (вж. по-горе). Един труден въпрос представя израза «Кан(а) сюбиги Омуртаг» в началото на надписа. Каква езикова форма е «кана» и дали тук трябва да се подразбира глаголът «казва» или «съобщава» или се касае за особен тюркски начин на изразяване. Върху тези въпроси няма да се спираме, понеже те принадлежат към обсега на тюркологията, която в случая не ни занимава.

Българското лично име Корсис се среща тук за първи път. Неизвестно е значението на титлата «копан». Тя е може би сродна с чешкото и полското «пан» — господин.

Изразът «мой сътрапезник», с който предаваме гръцкия израз «мой хранен човек» или «храненик», означава очевидно някаква особена привилегия и чест, която е стояла във връзка с устройваните от кана угощения. За да се разбере по-добре значението на този израз, ще приведем следното. Историкът Амиан Марцелин разказва, че Антонин, който избягал при персийския цар Сапор, бил приет радушно от него и удостоен с тиара, която давала право на участие в царската трапеза. Участието в императорската трапеза било голяма чест и във Византия. На тържествени угощения в двореца на определени големи празници били канени патриархът, висши сановници и др. Константин Багренородни съобщава, че императорът Лъв I бил поканил на угощение в двореца по случай възкачването си на трона не само т. нар. препозити, патриции и други висши служебни чинове, но и някои войскови началници и войници. В гръцкия текст е казано буквално, че той ги е «хранил». Към този глагол принадлежи и «хранен» човек в нашите надписи.

И у тюркските народи голямо значение са имали угощенията, които били свързани с особени церемонии и на които участвували много гости, наредени по ранг и значение от ляво и дясно на владетеля или домакина. За тържествени угощения у прабългарите съобщават няколко извора. На първо място стои строителният надпис на Маламир, който разгледахме в главата за структурата на българската държава. На угощението, устроено по случай постройката на водоскок, взели участие не само боили и багаини, но и обикновеният народ. На двете знатни класи били раздадени големи подаръци. Дарове са получавали и участниците на императорските угощения във Византия. Обстоятелството, че угощението е отбелязано изрично в прабългарския строителен надпис, показва голямото значение на тези угощения. За тържествени угощения у прабългарите с много участници съобщават още Теофан и Теофилакт Охридски. Общите ядения и пияния са имали, както у първобитните племена, и магическо значение. У тях всеки, комуто е било позволено да яде заедно с дадена група лица, се свързва с тях в свещен съюз: приемането в общи угощения значи и установяване на защитни и мирни отношения. Тази магическа връзка проличава ясно в разказа на Теофан, че Крум карал поканените на угощение славянски първенци да пият също от чашата, направена от черепа на Никифор, в която вярвали, че се крие свръхестествена сила. Още по-ясно личи мистичното в разказа на Теофилакт Охридски. След тържествено жертвоприношение Омуртаг поканил християнина Кинам да вземе участие в пищно угощение заедно с българи. Поканата била решително отхвърлена от Кинам, понеже той не искал да има нищо общо с езичниците българи. И днес поканата за обед или вечеря не е загубила значението си като оказване на чест.

Високата чест да бъде поканен на тържествените угощения на българския кан не е могла да не бъде изрично спомената покрай титлите и служебното положение на съответното лице във възпоменателните надписи, поставени от името на самия кан.

Посочването на рода на починалия се среща само в пет надписа. То служи не само за да изтъкне неговия благороден произход, но и да се различи от лица със същото име, понеже бащиното му име не се дава. Тук се касае за нещо подобно както гентилните (родовите) имена у старите римляни и посочването на рода в Гърция през по-старата епоха, напр.: Архин Ампрактиотецът от рода на Кипселидите. Същото се забелязва в средновековна Италия, напр.: Lorenzo di Cosimo dei Medici.

Родът Чакарар трябва да се свърже според Г. Фехер с турското čakyr «ястреб», а според К. X. Менгес с čaqar «укрепено място, крепост». Завършекът -ар се тълкува обикновено като тюркското är, ir или äri «хора». К. X. Менгес прие, че това е старинният тюркски колективен суфикс -аr, är. Следователно Чакарар ще значи «Чакаровци».

Надписът е единственият писмен извор, който съобщава за български военни действия в областта на р. Днепър. В. Н. Златарски(88) прие, че те са били насочени срещу маджарите, които по това време, изглежда, са се спускали вече към Днепър. Той датира надписа между 818 и 820 г. или 823 г. Според Г. Баласчев(89) походът бил предприет срещу славяните. К. Иречек(90), а напоследък и А. И. Божилов(91) допуснаха, че походът е бил насочен срещу хазарите.

Вторият възпоменателен надпис е издълбан върху мраморна колона, висока 1,82 м, която в средата е малко повредена. В 1872 г. според Ф. Каниц тя се намирала пред турската джамия в Провадия. Там я видял и К. Иречек през 1884 г. Разбира се, това не е било нейното първоначално местонахождение, което е неизвестно. По-късно тя е била преместена пред турското училище пак в Провадия и оттам в Археологическия музей в София. В. превод надписът гласи:

«+ Кан сюбиги Омуртаг:

Негавонаис зера тарканът

беше мой сътрапезник

Като отиде във войската,

той се удави в река Тиса.

Той беше от рода Кубиар».

Името Негавонаис, което иначе е неизвестно, може да се сравни с прабългарските имена Иратаис и Мармаис по окончание. Зера таркан е прабългарска сложна титла с неизвестно значение. Първата част «зера» трябва може би да се свърже с тюркското jär, осм.-тур. yer, чуваш, šer «земя». Втората част таркан показва, че Негавонаис е бил от привилегированата класа на тарканите (вж. за нея по-горе). Заслужава да се отбележи, че титлата таркан не е свързана с класите боил и багаин. Родовото име Кубиар тюркологът К. X. Менгес свързва с тюркското quba «жълтеникав, червеникав, рус». Родовото име напомня прабългарското лично име Кубер, което е може би от същия корен.

Айнхард, биографът на Карл Велики, съобщава, че в 827 г. «българите изпратили войска на лодки по река Драва, разорили с огън и меч славяните, които живеели в Панония, изгонили техните вождове и им назначили български управители». А в така наречените «Фулденски летописи» се разказва, че и в 829 г. «българите, като дошли с лодки по река Драва опожарили някои селища на франките, разположени покрай реката». С тези две известия за български военни действия в Панония К. Иречек(92), а след него В. Н. Златарски(93) и Г. Баласчев(94) свързаха съдържанието на надписа, от което се вижда, че при р. Тиса е имало български войски. За присъствието на българи тъкмо при Тиса се е запазило едно неясно сведение у т. нар. Унгарски аноним, унгарска хроника на латински език от сравнително късно време — XII в.: «земята, която лежи между Тиса и Дунав, великият Кеан, вождът на българите, дядо на вожда Салан завладя чак до границите на рутените и поляците и засели там славяни и българи». Според унгарския учен Г. Моравчик под Кеан се крие Крум, а под Салан Симеон. Вероятно в един от тези походи е загинал зера тарканът Негавонаис.

Забележителен е и следният възпоменателен надпис, който поражда важни въпроси. Той е намерен в Плиска при разкопки на голямата базилика и издълбан също върху мраморна колона, висока 1,84 м. В превод гласи:

«Кан сюбиги Омюртаг:

Шун, жупан тарканът

беше мой сътрапезник

и умря във

войската. Родът му

беше Кюригир».

Надписът има някои езикови особености, които го отделят от другите възпоменателни. Името Омуртаг е написано на гръцки Omyrtag. Това може да бъде грешка на каменоделеца, който е пропуснал да издълбае О след М, понеже на гръцки звукът У се пише с две букви ОУ. Обаче по-вероятно е, че Omyrtag е друга форма на Омуртаг, понеже прабългарският звук У е звучал между О-У-Ю. Примери за това се срещат в двата инвентарни надписа на прабългарски език, в които kуре и estrygin стоят покрай kоуре и estrogin. Краят на надписа гласи: «Родът му беше» срещу «Беше от рода» в другите възпоменателни надписи. Самото родово име Кюригир завършва на -гир, а не на -ар, както в другите надписи. Завършекът -гир е характерен за тунгузите евенки, у които с него са образувани множество родови и племенни имена, напр.: Горагир, Дулигир, Самагир и др. Според А. Ф. Анисимов(95) родовите имена на -гир са производни от имена на животни, напр. Горагир от гуран «див козел». Основата куре, кури се среща у евенките, а един народ в Орхонските надписи се нарича курикан. Поради това може да се приеме, че Кюригир стои вм. Куригир, както Омюртаг вм. Омуртаг. Характерното за евенките окончание -гир показва, че заселилите се в днешна Северна България прабългари не са били еднородна етническа група, което се вижда и от различната ориентация на разкритите досега прабългарски гробове във Варненско.

Както личното име Шун, така и титлата му жупан таркана не са известни от другаде. Особен интерес представлява титлата. С жупан се означавали началниците на жупите, т. е. общините у южните славяни. Обаче името Шун и най-вече неговото родово име показват, че жупан тарканът Шун не е бил славянин. Това може да се види и от високия му ранг таркан. Следователно трябва да се приеме, че началниците на славянските жупи не винаги са били славяни. Приведеният по-горе текст на Айнхард съобщава изрично, че вождовете на славяните в Панония били прогонени и на тяхно място поставени български управници. Шун е бил може би един от тях. И в България някои славянски общини са имали навярно жупани българи.

Въз основа на буквите надписът може да се датира към 822 г. Следващите два надписа, които не са запазени цели, са последните с посочване на рода на покойника. От първия надпис до нас са достигнали три откъслека от мраморна колона, намерени до североизточната част на окопа при Плиска, днес за съжаление загубени. К. Шкорпил, който съобщава за тях, не е напълно сигурен в принадлежността на трите откъслека един на друг. Те изглежда да принадлежат на различни надписи, с което се обяснява необичайната дължина на двата реда в началото на надписа, понеже те са много дълги за личното име и титлата. Отсега запазеното се чете в превод:

«+Ка[н сюбиги Ом]ур[таг]:

— — —

— — —

беше мой сътрапезник

и като отиде във

войската умря във войната.

Беше от рода — — — дуар».

Войната, за която става дума, не може да се определи, понеже надписът не дава никакви указания. Също така не е възможно да се каже как е гласяло родовото име.

Вторият надпис е откъслек от варовикова колона, намерен близо до с. Могила, отгдето бил пренесен в Нови пазар, сега в Археологическия музей в София. Началото на надписа е загубено, но по подобие на другите запазени възпоменателни надписи може да се приеме, че е започвал също с «Кан сюбиги Омуртаг». В превод запазената част гласи:

«[Кан сюбиги Омуртаг:]

— — —

жупанът беше мой

сътрапезник и като се

разболя, умря. Беше

от рода Ермиар».

Забележително е тук родовото име Ермиар, което без завършека -ар се среща под формата ЕРМИ и в «Именника на българските князе». Според този паметник от рода Ерми бил Гостун, за който се съобщава, че бил наместник в Кавказка България две години.

В следните три почти изцяло запазени възпоменателни надписа родът не се посочва. Първият от тях е откъслек от мраморна колона, висока 0,64 м, намерена близо до с. Суютли (дн. Върбяне, Новопазарско), отгдето в 1900 г. е била пренесена в Нови пазар и оттам в Археологическия музей в София. В превод надписът гласи:

«Кан сюбиги Омуртаг:

Славнас багатур багаин

беше мой сътрапезник

и като се разболя, умря».

В този надпис, както вече се каза, родът на покойника не се посочва. Той е бил посочван може би само при знатните лица като таркани, членове на известни родове или на тези, които са загинали в сражения.

Вторият надпис е издълбан върху мраморна колона, висока 1,25 м, намерена в голямата базилика до Плиска, отгдето е била пренесена пак в с. Суютли и използвана за улей на чешма, поради което средата на надписа е повредена. След това тя е била донесена в Нови пазар и оттам в Археологическия музей в София. В превод надписът гласи:

«Кан сюбиги Омуртаг:

Колобърът ичиргу

колобърът беше мой

сътрапезник и умря

вътре».

Трудно е да се каже с положителност дали Колобър е лично име, което не е невъзможно, или каменоделец е издълбал по недоглеждане два пъти думата колобър. Титлата ичиргу колобър значи вътрешен или придворен колобър. За значението на колобър вж. по-горе. Колобърът е починал «вътре», т. е. в страната, а не в сражение. По същия начин гласи и един старотюркски надпис: «Аз умрях вътре в Тюргешката държава».

Третият и последен цял надпис е издълбан върху варовикова плоча с размери 1,67–1,88 × 0,61–0,82 м. Той е намерен вторично употребен като похлупак на каменен саркофаг, източно от южната апсида на голямата базилика в Плиска през 1970 г., сега в Археологическия музей в Шумен. В превод надписът гласи:

«Кан сюбиги Омуртаг:

Турдачис,

кандидатът

беше мой

сътрапезник и

умря вътре».

Прабългарското лично, име Турдачис се среща тук за пръв път. Византийската служебна титла кандидат се явява в прабългарските надписи също за пръв път. Корпусът на кандидатите, наречен така, понеже носили бяла униформа, е бил учреден от римския император Александър Север (208–235) или Гордиан III (238–244). Във византийския императорски двор кандидатите са били личната охрана на императора или императорската гвардия. Те стояли постоянно в двореца с изключение на случаите, когато е трябвало да придружават императора. Кандидатите взимали дейно участие в разните церемонии в императорския двор и присъствували на приемите на чуждите посланици. Имало различни кандидати: пехотинци, конниците, на хиподрома и др. Те принадлежали към т. нар. царски хора и били канени заедно с другите императорски придворни на устройваните от императора угощения.

У прабългарите титлата кандидат е била очевидно заета от византийския дворцов церемониал. Каква точно е била службата на кандидатите в двореца на българския кан, е трудно да се каже поради липса на други данни. Все пак може да се приеме с голяма, вероятност, че тя ще да е била подобна на тази на кандидатите във византийския императорски двор.

До нас са достигнали и два откъслека от варовикови колони с части от възпоменателни надписи. Първият откъслек, висок 0,72 м, е намерен при с. Калугерица, Шуменско, сега в Музея при Мадарския конник. Запазената част допълнена гласи в превод:

«[Кан сюбиги Омуртаг]:

— — — [тарканът

беше мой сътрапезник

и умря в — — —».

Краят на надписа може би трябва да се допълни «във войната»:

На втория откъслек е запазена само уводната формула: «Кан сюбиги Омуртаг». Откъслекът е намерен в Плиска, сега в Археологическия музей във Варна.

Последният възпоменателен надпис на гръцки език е от времето на кан Маламир. Той е издълбан на колона с повреден долен край, висока 1,36 м, намерена в турските гробища при с. Насърлие (дн. Радко Димитриево, Шуменско), отгдето е била пренесена най-напред в Шуменското окръжно управление, а сетне в Археологическия музей в София. В превод надписът гласи:

«Кан сюбиги

Маламир: Чепа

боготор боила

беше

кулубър

и на архонта

сътрапезник

и като

се разболя

умря

и се постави

това

за негов

спомен».

Прабългарското лично име Чепа се среща само тук. Формите боготор (т. е. багатур) и кулубър (т. е. колобър) са може би видоизменени под влияние на славянския български език, който не може да не е оказвал влияние върху тюркския български. Редакцията на Маламировия надпис се различава значително от тази на Омуртаговите от същата група. Той е съставен в трето лице, а не в първо. Краят му може да се сравни със заключителните формули на християнските надгробни надписи от по-старата епоха, към които представлява преход.

Най-сетне до нас са достигнали и два надписа на старобългарски език, които вече са надгробни. Първият от тях е издълбан върху варовиков блок с повреден десен край и размери 0,41 × 0,40 м, намерен при малката църква на югозападния склон на Шуменската крепост, сега в Археологическия музей в Шумен. Надписът се състои от два реда и гласи:

ОСТРО — — —

БОГОIN — — —

Името Остро ... е вероятно славянско, срв. Остромир, но не е изключено да бъде и от друг произход. Богоин представлява очевидно славянизирана форма на прабългарската класова титла багаин със закономерно застъпване на неудареното чуждоезиково А с О в славянски, срв. поган от лат. paganus, Тимок от Timacus и пр.

Надписът е вероятно надгробен и един от най-старите кирилски старобългарски надписи. Той произхожда от IX в., когато още са съществували двете прабългарски класи боили и багаини.

Вторият надпис е издълбан върху правоъгълна плоча от сив глинен варовик, с размери 1,02 × 1,035 м, намерена върху гроб в разрушена църква в местността Селище в Преслав, сега в Археологическия музей в София. Надписът, който е на старобългарски език, гласи на новобългарски:

«Тук лежи Мостич

бивш

чръгубиля при

цар Симеон

и при цар Петър.

На осемдесет

години като

остави чръгубилството

и целия си

имот стана черноризец

и в това положение завърши

своя живот».

Изразът «Тук лежи» отговаря напълно на уводната формула в християнските гръцки и латински надгробни надписи със същото значение. Началото на надписа е съгласувано следователно с християнските надгробни надписи. Следващите редове обаче напомнят все още прабългарските възпоменателни надписи на гръцки език.

Личното име Мостич, което се явява засега само тук, изглежда славянско както по основа, така и по окончание. Обаче успоредици за това име няма в славянските езици. По окончание то може да се сравни с прабългарските лични имена като Звинич, сина на Омуртаг, Сигрич, пълководец на цар Симеон, Есхач, велможа на Борис, аварското Ермич, хазарското Балгич, куманското Кич. Но не е изключена възможността името да бъде иранско, срв. Мастас, Мастус със славянския преход на неударено или кратко А в О, за който споменахме вече при богоин.

Чръгубиля е очевидно славянизирана форма на ичиргу боил. Посочването, че Мостич бил чръгубиля при Симеон и Петър и че оставил чръгубилството, показва ясно, че ичиргу боил не е било титла, а служба. Краят на надписа отговаря на «почина» в християнските надгробни надписи. Черноризец означава монах. Надгробният надпис на Мостич се различава съществено от гръцките възпоменателни надписи на Омуртаг, но стои сравнително близо до надписа на Чепа от времето на Маламир и е съставен отчасти по образец на гръцките християнски надгробни надписи. В него обаче липсва монашеското име на Мостич и датата на смъртта. Първият издател на надписа Ст. Станчев (Ваклинов) допусна възможността Мостич да е същият онзи неназован по име ичиргу боил у Константин Багренородни, който бил изпратен от цар Симеон през пролетта на 924 г. против сърбите.

Двата старобългарски надгробни надписа принадлежат на друго време, на християнската епоха. Обаче поради запазването на старите прабългарски титли богоин и чръгубиля те представляват съединителното звено между езическия и християнския период на българската държава.

С тези два надписа се свършват запазените изцяло или отчасти официални прабългарски надписи. Освен тях до нас са достигнали и множество дребни откъслеци с една или повече букви, за които не може да се каже нищо положително. Намерени са също така четири надписа с гръцки букви, но на непознат език, за които може да се предполага, че са също прабългарски не само поради това, че са намерени в Североизточна България, но и поради думата «зера», която се среща в един възпоменателен надпис като първа част на титла (вж. по-горе) и която значи може би «земя». Бъдещите проучвания вероятно ще установят по-точно тяхната етническа принадлежност.

XII. Графити

Два графита върху каменни блокове, които представляват забавни драсканици на войници през свободното време и които придружават неумели рисунки, могат да се причислят към прабългарските надписи, ако и да нямат официален характер, поради гръцкия език, на който са съставени, и особено поради споменатите в единия от тях прабългарски лични имена и местонахождение.

Първият от тях, надраскан върху варовиков блок, намерен в Плиска, сега в Археологическия музей в София, представлява рисунка на конник и на две човешки фигури, придружени от следния надпис на гръцки език:

«Тук бяха: велемощният

Пумир

Негюн

Петър».

Първото лично име Пумир е прабългарско и може да се сближи по окончание с Маламир и Хумир от един оловен печат (вж. по-долу) и за началото с Пузан. Второто Негюн е също прабългарско и с началото си напомня на прабългарските лични имена като Негавонаис във възпоменателен надпис, Небул, Нестонг и др.

Вторият подобен надпис придружава рисунка на две фигури на кон, от която едната е много дребна. Той е надраскан на вътрешната страна на развалините на южната градска стена на Преслав. В превод гръцкият надпис гласи:

«Силното с Александър в Романия»

или

«Силен с Александър в Романия».

С Романия се означава, както е известно, източната Римска империя или Византия. Това название се среща вече в IV в. и се е запазило до късно в българския език в израза «отивам на Романя», т. е. на жътва в Южна България.

Вероятно рисунката и надписът стоят във връзка с някой български поход във Византия, в който са взели участие споменатите двама в надписа. По-дребният войник, който е бил вероятно предмет на подигравка, няма име. Първият издател Д. Овчаров датира надписа в първата, половина на X в.

XIII. Надписи върху метални предмети

Към прабългарските надписи върху камък трябва да се прибавят и няколко надписа върху леко подвижни предмети от метал: шест оловни печата, златен медальон, сребърна чаша и златен пръстен.

а) ЛЕГЕНДИ НА ОЛОВНИ ПЕЧАТИ

Оловните печати, за които ще стане по-нататък дума не са самите оригинали, а оловни отпечатъци в позитив на гравирани в негатив надписи и изображения върху два срещуположни зъба на особени железни клещи, пригодени за целта. Между тези два зъба е било поставено оловно парче, върху двете страни на което чрез силен натиск или удар се е получавал позитивният образ на съответния печат. Оловните печати, на които през особена дупка е била прокарвана повезка, са придружавали документи, писма и др., за да удостоверят тяхната истинност или непокътнатост. В редки случаи вм. олово се е употребявало злато. От средновековието до нас са достигнали хиляди такива оловни печати, от които шест принадлежат на българи.

Най-старият български оловен печат, с който започваме тази глава, има гръцки надпис от двете страни, ограден със зрънчест кръг. Неговият произход е неизвестен. Днес частно притежание. Надписът гласи:

лице: (Печат на) «Мавр, патриция»

опако: «и архонта на сермесианите и българите».

Печатът принадлежи на Мавър, сподвижник на Аспаруховия брат Кубер. За Мавър съобщава т. нар. Чудеса на св. Димитър Солунски, които приведохме вече. Според «Чудесата» Мавър бил провъзгласен от императора за консул, т. е. exconsul, което е било само титла. От надписа на печата се вижда, че той е бил провъзгласен всъщност за патриций. Тази титла е била най-високата, която се давала на чужденец по онова време. От печата се вижда още, че Мавър бил архонт. Тази титла не означава тук държавен глава, владетел, както в надписите, а вожд. Той бил предводител на сермесианите и българите. Сермесиани, на гръцки Sermesianos, е производно от името на града Срем, на гръцки Sermion покрай Sirmion (дн. Сремска Митровица) в Югославия. «Чудесата» съобщават още, че пленените от аварите населения от Балканския полуостров на византийската империя «те завлякoxa цялото това население в отвъдната земя към Панония до р. Дунав. Главен град на тази провинция беше някога така нареченият Сирмиум. И тъй, там, споменатият хаган настани целия пленен народ, вече като подвластен нему. Именно оттогава те се смесиха с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха извънредно голям народ».

Забележително е, че в печата на първо място стоят сермесианите, а на второ българите, ако и Мавър да е бил българин. Причината за това е може би, че първите са били ромеи. В Сремската област се споменават българи още в края на V в. преди създаването на българската държава в 681 г. Това са т. нар. панонски българи, които са имали там нещо като държава. Те се споменават често в изворите. По-късно, когато аварите завладяват Панония, те стават техни поданици. Българите на Кубер, както изглежда, са се присъединили към тях.

Особено важен за българската история е вторият оловен печат, на лицевата страна на който се намира допоясно изображение на владетел с островърха брада и спусната надолу дълга коса, облечен в ризница и с шлем на главата. В дясната ръка държи зад гърба си напреко копие, а в лявата щит, който я закрива. Щитът е полукръгъл украсен с изображение на конник с насочено копие срещу паднал неприятел. От ляво и дясно на владетелския образ се намират по една шестолъчна звезда. Всичко е оградено със зрънчест венец. На задната страна се намира кръст, на който в средата и на краищата са поместени букви, които дават на гръцки надписа: «Богородице, помози». В четирите полета, образувани от рамената на кръста, се чете пак на гръцки: «Тервел цезар». Или целият надпис на печата гласи:

«Богородице, помагай на Тервела цезар».

Произход неизвестен, сега частно притежание. Образът на лицевата страна е подражание на образите на императорите Константин IV (668–685) и на Тиберий II (698–705) върху техните монети — солиди, а също в печата на Тиберий II. Следователно образът на Тервел представлява само едно условно изображение на владетел, може би с някои индивидуални черти като коса и брада.

Изобразеният конник с копие, насочено срещу паднал неприятел пред краката на коня, е символичен израз на победа или триумф и се среща вече в монетите на пеонския цар Патрай (340–315 пр. н. е.) и особено често в римските монети от императора Домициан (81–96) насам, а също и върху други предмети. Върху една монета на императора Комод (180–192) е изобразен лъв със забито в него копие вм. човек. Същата тази идея е вложена, както вече се изтъкна и в Мадарския конник. Следователно Тервел не само носи символично победата на щита си, но е заповядал да се извая този символ и на Мадарските скали.

Формулата «Богородице, помози или помагай» е само външно подражание на надписите върху византийски печати без вътрешно религиозно съдържание, както пожеланието за дългоденствие в надписите. Отсъствието на формулата «на твоя раб», която се среща в печатите на християните, показва, че Тервел не е бил християнин.

Патриарх Никифор съобщава, както вече се каза при Мадарските надписи, че Юстиниан II, след като заел престола, наметнал на Тервел царска хламида и го провъзгласил за цезар, т. е. за втори по ранг след императора, вж. за това при Мадарските надписи.

Оловният печат на друг български владетел е дошъл до нас в два екземпляра. На лицевата страна е предаден кръстовидно следният гръцки надпис:

«Христе, помагай на твоя раб».

А на обратната страна в пет реда пак на гръцки:

«Телерюг, богохранимия патриций».

И двата надписа са оградени със зрънчест кръг. Произход неизвестен, сега в частно притежание.

Този печат принадлежи на българския владетел Телерюг, който поради неизвестни причини се отказал от престола в 777 г., избягал при византийския император Лъв IV (775–780) и приел християнството. Императорът му дал титлата патриций и го оженил за Ирина, братовчедката на неговата съпруга. Забележителна е формата на името Телерюг срещу Телериг у византийския хронист Теофан, който съобщава за този български владетел. В печата Телерюг се нарича «твой раб», което заедно с «богохранимия патриций» показва, че той е бил вече християнин.

Печатът, който следва, ако и да не е на владетел, е също много забележителен и важен. На лицевата му страна е изобразен орел с издигнати крила и с глава, обърната надясно, над която в кръстовидна форма се чете на гръцки:

«Богородице, помагай».

А на обратната страна гръцкият надпис гласи:

«на Баян, патриция и стратега».

Не е известно къде е намерен печатът, сега частно притежание. Името Баян е от монголски произход и се среща често у старите българи. Така напр. най-малкият син на цар Симеон се наричал Баян, за когото се вярвало, че бил голям магьосник. Същото име под славянизираната форма Боян се употребява и до днес в България.

Притежателят на печата е очевидно от тюркски произход и езичник, както може да се заключи от отсъствието на израза «твоят раб». По всяка вероятност той е бил българин на византийска военна служба. Високата титла патриций издава неговия знатен произход. Хронистът Никифор съобщава, че българите след поражението при Маркели в 756 г. били принудени да изпратят собствените си деца във Византия, за да сключат мир с победителя император Константин V. Очевидно това са били деца на знатни българи. Едно от тях е бил вероятно и споменатият в печата Баян. В 766 г. българите свалили от власт, както съобщава пак същият извор, владетеля Умар, поставен от Савин, който избягал в Цариград, и провъзгласили на негово място «Токт, мъж българин, брат на Баян». Тогава византийският император Константин V сметнал мира с българите за нарушен и нахлул в България. Българите избягали в горите при р. Дунав, гдето мнозина били убити, между които били «и Токт заедно с брата си Баян». Баян е бил, както се вижда от титлата му патриций в печата, видно и добре известно лице в Цариград, което обстоятелство е използвал Никифор, за да представи чрез него на тогавашните си читатели неизвестния иначе Токт. Ето защо може да се приеме, че Баян от печата, който се датира в средата на VIII в., е било едно и също лице с Баян у хрониста Никифор.

Последният оловен печат, който се намира също в частната сбирка на Г. Закос в Базел и на който произходът е също неизвестен, има на лицевата страна гръцки кръстовиден надпис, ограден с венец:

«Богородице, помагай».

А на обратната страна в три реда пак на гръцки и оградено също с венец:

«на твоя раб Хумир».

Издателят на печата Г. Закос(96) го датира в първата половина на VIII в. Името Хумир, което по окончание напомня на Пумир в надписа-графит от Плиска (вж. по-горе), е навярно също прабългарско. А изразът «твоя раб» доказва, че той е бил християнин, може би покръстен.

Вече от България произхожда следният оловен печат, намерен във Варна, сега в Археологическия музей в Русе. Той има светлозелена патина. На лицевата страна е представен двураменен кръст върху олтар с гръцки надпис, а на обратната страна има гръцки надпис в пет реда, ограден със зрънчест венец. Надписът гласи на лицевата страна:

«Господи, помагай на твоя раб».

А на обратната страна:

«Йоан багатур кан Иртхитюенски».

Титлата багатур кан показва ясно, че се касае за българин, който, както показва изразът «твоя раб», е бил християнин. Прилагателното Иртхитюенски може да е образувано от местно или родово име. Словоредът в надписа е характерен за печатите от XI–XII в.

Притежателят на печата е иначе неизвестен. Употребата на вече изчезналия в гръцкия език дателен падеж показва, че печатът е бил приготвен в Цариград, гдето в по-изискания гръцки се срещат старинни форми.

Преди години (1905) друг екземпляр от същия оловен печат, намерен навярно в Цариград, беше издаден от руския учен Б. Панченко, който не бе разчел правилно надписа. Той го датира в X в.

б) ЗЛАТЕН МЕДАЛЬОН

На Царевец в Търново при разкопки на една разрушена жилищна сграда е бил намерен златен медальон, на който е гравирано допоясно изображение на владетел, голобрад и със спусната коса, облечен в дивитисион и наметнат с хламида, закопчана с кръгла фибула на дясното рамо, а на главата корона с кръст и висулки. В дясната ръка държи кръст, а в лявата, свита пред гърдите, т. нар. торбичка акакия. Над изображението има следи от халкичка за окачване, сега отчупена. В горната половина се намира полукръгъл негръцки надпис със смесени гръцки и латински букви:

CANE SYBHГI ωΜΟΡΤΑΓ

т. е. Кан сюбиги Омортаг. Обратната страна е гладка и празна.

Втори екземпляр от същия медальон е бил намерен преди много години в гроб до с. Тюрк Арнаутлар (дн. Белоградец), Варненско, сега загубен. Той е бил издаден на времето от К. Шкорпил(97), който обаче не разчел и не разбрал надписа.

Формата CANE, с която започва надписът, представлява по всяка вероятност титлата кан = gаn = саn с тюркски суфикс за притежание -Е (или -I) по подражание на гръцки родителен падеж, който се среща в надписите на някои византийски оловни печати, за да посочи техния притежател. Тази употреба на притежателния суфикс, несвойствена на тюркския начин на изказване, е не само сляпо подражание на гръцките надписи по печатите, но е била улеснена от обстоятелството, че в надписа на медальона няма дума, която да изразява понятието медальон и при която всъщност трябваше да стои притежателният суфикс. Ако изказаното предположение е вярно, то надписът на медальона е на прабългарски език.

Самото изображение представлява също подражание на образите на византийските императори върху златните им монети солиди от средата на VIII до около средата на IX в. При тези слепи подражания на надписи и образи върху оловни печати и златни монети на византийските императори особено впечатление прави отсъствието на титулатурната формула «от бога архонт» в надписа на медальона. В това отношение той може да се сравни с началото на Търновския строителен надпис на Омуртаг, където въпросната формула също отсъствува и в който името на кана гласи също Омортаг, т. е. с О във втората сричка. Това дава право да се предположи, че медальонът трябва да се датира по същото време, както Търновският строителен надпис, т. е. преди 822 г., когато формулата, «от бога архонт» се явява за пръв път във втория строителен надпис на Омуртаг от цар Крум.

Според Маламировия строителен надпис, приведен в V глава, българският владетел имал обичай, както византийският император, да раздава при тържествени угощения подаръци на багаините и боилите. Медальонът е бил вероятно един от тези дарове.

в) ЗЛАТЕН ПРЪСТЕН

В т. нар. външен град на Плиска е бил намерен златен пръстен. Върху лицевата страна на правоъгълната плоча, която се намира по средата на пръстена, е гравиран, следният гръцки надпис:

«Тези пръстени дава архонтът».

Начертанието на някои букви сочи към времето на Омуртаг. Пръстенът, както се вижда от неговия надпис, е бил също подаряван от кана при тържествени случаи.

г) СРЕБЪРНА ЧАША

Последният прабългарски епиграфски паметник е една сребърна чаша с богата украса, която има на външното дъно допълнително прибавена пластинка с гръцки надпис от шест реда. Първият ред на надписа е гравиран допълнително, както личи от по-дребните букви и мястото на кръста във втория ред вм. в първия. В превод надписът гласи:

«Господи, помози».

«+ Сивин велик жупан в България.»

Поради допълнителното прибавяне на първия ред се явява едно привидно граматично несъгласуване в гръцкия език: след «Господи, помози» не идва съответният пряк падеж, но надписът продължава в именителен. Допълнителното гравиране на формулата «Господи, помози» може да се обясни двояко: или се касае за пропуск на гравьора, или тя е била прибавена след като Сивин е приел християнството. Последното предположение е най-вероятно.

Прабългарското лично име Сивин, което вече първият издател Т. Тотев свърза правилно с името на българския кан Савин, дава възможност да се реши задоволително спорният въпрос за личността на Винех, който в «Именника на българските князе» заема мястото на Савин. Виенският учен В. Томашек изведе на времето името от осм. тур. sävän «обичащ». По-късните изследователи одобриха тази етимология и приведоха още sevin към sev «обичам», срв. осм. тур. sevmek «обичам» и sevda «любов», което е минало в българския език. Името може да се свърже и с тюркското sävin, säbin «радвам се», осм. тур. sevinmek. Разликата между sävin, sevin и Сивин е само гласната в първата сричка. Тук се касае за преход на Е в I, както в сю-биг-и вм. сю-бег-и, или за слабо произношение на неудареното е, както в български «зилен» вм. «зелен». Пълно изчезване на неудареното е има може би в името на Омуртаговия син Звинич, гр. Zvinitzis, известно под погрешната форма Звиница. То ще да отговаря на старотюркското svinč от sevinč «радост», също осм. тур., употребявано често като лично име. В. Н. Златарски(98) смята името Звиница за славянско.

Със Сивин трябва да се свърже Винех в «Именника», който по време на управлението отговаря на Савин. Винех е произлязло от Сивинех, като преписвачът на «Именника» е схванал погрешно първата сричка за старобългарското показателно местоимение СИ «този», поради което го е изпуснал в преписа като излишно. Завършекът -ех е вероятно някакъв тюркски суфикс. Византийските хронисти Теофан и Никифор са приравнили името на българския кан с добре известните имена латинското Сабинус и Сава, които се употребяват и в гръцки. Преди много години един прочут румънски учен, приемайки името за латинското Сабин, обяви съвършено произволно и преднамерено, че той е бил румънин и че тогавашните български владетели са били от романски произход.

Словоредът на титлата жупан велик в гръцкия оригинал, т. е. съществително — прилагателно вм. обратното се дължи може би на влиянието на българската титла жупан таркан. В Сърбия, Далмация и други западнославянски страни държавният глава е имал титлата «велик жупан». Така напр. в достигналия до нас оловен печат на Стефан Неман надписът гласи: «+ Печат на Стефан Неманя, велик жупан». В ктиторската грамота на Хилендарския манастир, в който той станал монах, се чете: че бог е дал на гърците императора, на унгарците краля и продължава: «също така в своята голяма и неизмерима милост и човеколюбие дари на нашите прадеди и нашите деди да управляват тази сръбска земя и ... постави за неин велик жупан мене, който при светото кръщение бях наречен Стефан Неманя». От приведения пасаж се вижда, че великият жупан е бил държавен глава в Сърбия. Оттук би следвало да се приеме, че Сивин е бил също държавен глава на България. Обаче двете титли са еднакви само по форма, но не и по значение. Очевидно Сивин е бил само най-големият от другите жупани в България. Забележително е, че великият жупан от надписа на чашата и жупан тарканът във възпоменателния надпис не са били славяни. Най-висшите жупани са били, както изглежда, прабългари. Поставянето на българи за жупани на славянските общини в България е станало вероятно във времето на Омуртаг, който е искал чрез това да създаде централизъм в държавното управление и да държи по-здраво славяните, намиращи се в пределите на българската държава.

В гръцкия оригинален текст на надписа се казва, че Сивин бил велик жупан във, а не на България. По същия начин е казано във втория строителен надпис на Омуртаг, че той е архонт в земята, гдето се е родил. В случая се касае за надделяване на местната представа «къде» над обичайната за притежание «на нещо», срв. например: той е чиновник на общината и той е чиновник в общината, или дворецът на Плиска и дворецът в Плиска. Обаче не е изключено да се има предвид тук, че Сивин е един от великите жупани в България, а не единственият велик жупан на България.

В гръцкия текст на надписа стои Bourgaria вм. Boulgaria, което е гръцка народна форма с обичайния преход на гръцки на звука 1 в r.

Формулата «Господи, помози» приближава надписа до надписите в оловните печати. Първоначално надписът е служил да посочи притежателя на чашата, преди да се постави прибавката на горната формула.

XIV. Канска канцелария

Съставянето на надписите, тяхното редактиране на гръцки език, правилната употреба на титулатурата на кана, датирането и акламациите в тях, както всичко свързано с тяхното издълбаване и поставяне на място, а също кореспонденцията на кана с чужди владетели, на първо място с византийския император, за която свидетелствуват канските оловни печати, и други някои официални прояви предполагат очевидно една особена служба в двореца на кана. Следователно трябва да се приеме по необходимост, че е съществувала дворцова канцелария, уредена вероятно по византийски образец. В тази канцелария е имало лица, вещи в гръцкия език и запознати с византийските дворцови обичаи и протокол. Употребата на някои типични християнски изрази и доброто познаване на гръцкия език, ако и простонароден, показват, че тези лица са били гърци, може би монаси от още запазените византийски манастири в България. Персоналът на канцеларията на Каролингите в Германия от Пипин насам са били предимно духовници, а във времето на Лудвиг Благочестиви начело на канцеларията са стояли почти лица само от благороден произход и с известно политическо положение. И у прабългарите ще да е било същото.

Кой е съставял първоначалния текст на надписа, е мъчно да се каже. За възпоменателните и за инвентарните надписи може да се приеме, че те са били дело на самата канцелария, понеже са съставени по точно определена схема. Договорните надписи, на които текстът е бил установяван в Цариград, и строителните надписи, които са били съставяни в канцеларията, са били проверявани и одобрявани сигурно от някой висш сановник, като напр. oт ичиргу боила, който е отговарял, както изглежда, отчасти на византийския логотет на дрома, който съставял подобни документи във Византия. По-мъчно е било съставянето на летописните надписи. Първоначалният текст на тези надписи е бил съставян без съмнение от българин, който е имал известни писателски качества и е бил може би дворцов летописец. След това надписът е бил превеждан на гръцки и редактиран от грък. Дали първоначалният текст е бил променян и доколко от редактора грък, трудно е да се установи. Във всеки случай началото на българската прозаична писменост представляват тези надписи.

Мъчно може да се определи и участието на българския владетел в съставянето на надписите. Дали той е давал само заповед за тяхното написване, или е взимал някакво по-дейно участие, е неизвестно. Обаче летописните, строителните и възпоменателните надписи са били поставяни oт негово име и затова някои изцяло запазени надписи започват с неговата титла и име и с кръст.

Първоначалният текст е бил написван на някакъв вид хартия, от която каменоделецът го е издълбавал на камък. В договорния надпис oт 820 г. се споменава изрично думата хартия. Очевидно този надпис е препис на камък от тази хартия.

XV. Първоначално местонахождение и по-късна съдба на надписите

За първоначалното място на прабългарските надписи руският учен Ф. И. Успенски(99) пише следното: «Тези надписи в чест на държавни деятели и герои се намирали първоначално на мястото на стария стан или аул, а после са били пренесени на други места». Подобно мнение изказа и историкът П. Ников(100). Според него те «са били издигнати и стояли на разни обществени места в Плиска, несъмнено във вътрешния град». Тези мнения важат може би само за някои видове надписи. Защото малко е вероятно всички надписи без разлика на тяхното съдържание и брой да са стояли на едно и също място. За договорните надписи може да се приеме с голяма вероятност, че те са стояли в Плиска навярно на видно място и са образували един вид каменна държавна архива на открито. Летописните надписи са били изложени пак в столицата или в друг важен център, като нaпp. Силистра, и то може би в двореца на кана. Онези надписи обаче, които са имали пропагандно значение, са стояли на важни в обществено и военно отношение места. Така надписът на Персиан, се е намирал в голямата базилика на древния град Филипи, за да бъде четен от всички християни. Античната ара, на която са издълбани надписите от Хамбарли (Маламирово), се е издигала на надгробна могила близо до важния военен път от крепостта Проват за Стара планина, гдето е била навярно крепостта Версиникия. Строителните надписи са стояли очевидно при постройките, за крито става дума в надписите. Инвентарните военни надписи са били изложени на видно място в съответните военни пунктове или крепости. Най-сетне възпоменателните надписи са стояли на видни места във или около Плиска, но едва ли върху гробове. Триумфалните надписи са образували някаква триумфална алея, както предполага К. Иречек(101), или са стояли на видни места във или около столицата.

Съдбата на прабългарските надписи от деня на тяхното издигане до днес е била в повечето случаи много печална. Голяма част от тях е била използвана още в старо време за постройки или за други цели и по този начин или спасени от загиване, или тъкмо поради това унищожени. Почти всички триумфални колони имат голям релефен кръст, който, е издълбан след надписа в по-късно време. Те са били употребени, както изглежда, вторично като подпорни стълбове в голямата базилика в Плиска и с издълбаването на кръст върху тях те са били един вид християнизирани.

В 1230 г., когато е била градена църквата «Св. 40 мъченици» в Търново от цар Иван Асен II, е била домъкната вероятно от Плиска колона с най-дългия изцяло запазен надпис и поставена там като подпорен стълб. В разкопките през 1926 г. при с. Мадара близо под релефа беше открит откъслек от колона, която е служила за подпрестолен камък на разрушена, сега църквица. При събарянето на турската джамия в Мадара се намери вграден камък с надпис, който по този начин е бил спасен от загиване. В Аврадака при Преслав в местността Бял бряг е била открита гранитна колона с първия надпис на прабългарски език в олтара на една църква, гдето е служила за поставка на олтарната трапеза. В развалините на църква от IX–X в. до с. Чаталар (Цар Крум) е бил намерен откъслек от колона с втория надпис на прабългарски език. Много колони с надписи, са били използвани за турски надгробни камъни. Две колони с надписи са били издълбани за улей на чешми. Античната ара с двата надписа от Хамбарли е била поставена на една чешма, за да се изтупва на нея прането, поради което надписите са повредени много. Неизвестно кога и от кого е бил правен опит да се пресече на две колоната с втория строителен надпис на Омуртаг, поради което той е отчасти повреден. Надписът, който описвал делата на кан Крум, от Силистра е бил начупен на малки части, удобни за строеж, от които днес са останали само три. Голям брой от множеството малки фрагменти са били употребени като строителен материал в по-късните градежи в Плиска. На подобни причини се дължи изчезването на мраморната колона на кан Маламир, която Бланкенбург видял в Шумен през 1831 г. Така са загубени много надписи, унищожавани от невежество.

Днес по-голямата част от запазените надписи се намират в Археологическия музей в София, а само по няколко надписа, и то най-вече фрагменти, в Плиска, Преслав, Мадара, Варна и Шумен. Пограничният надпис от времето на цар Симеон се пази в Археологическия музей в Цариград, надписът от Филипи се намира вероятно в музей при развалините, надписът с името на Крум от Силистра е бил занесен от румънските окупационни власти в Кюстенджа, Румъния, гдето сега се намира в склада на музея, а надпис с името на Борис за покръстването може би във Виена.

XVI. Прабългарските надписи като исторически извор

Прабългарските надписи без оглед на техния характер ни запознават с редица неизвестни иначе лица и факти от историята, бита и културата на нашите прадеди, както и с някои техни институции, за които те представляват единственият извор. Особено важни са летописните и договорните надписи. Някои събития, за които се разказва в първия вид надписи, не се споменават у византийски и други хронисти. Така напр. никой византийски извор не съобщава за поканата до солунските българи да вземат участие във възстановяването на императора Юстиниан II. Никъде не се говори за отношенията между българи и византийци във времето на кан Маламир или за похода на капхан Исбул в Беломорието във времето на кан Персиан. Никъде не се споменават имената на капханите Иратаис и Исбул или за ичиргу боила Мостич. Никой византийски извор не дава подробно условията на 30–годишния мирен договор, нито за сключването на договор в 820 г. и т. н. Следователно явно е, че надписите са незаменим първокласен извор и съобщават повече от византийските и западните хронисти, които по една или друга причина са премълчали някои събития.

Надписите представят не само българското историческо предание, но те съобщават и българското становище по някои събития и служат за политическа пропаганда. Кан Омуртаг подобно на съвременните общественици е използувал строежа на стана при Тича, за да съобщи на по-широк кръг лица българското становище по въпроса за суверенитета на българския държавен глава и оттам на българската държава. Надписът от обикновено съобщение за постройка се превърнал в политически манифест. Но не само този надпис е използван за политическа пропаганда. Летописният надпис върху античната ара от с. Хамбарли обвинява император Никифор в погазване на мирния договор и в агресия, а походът на Крум за възмездие е станал по божия повеля и следователно е оправдан. В летописния надпис от Филипи християните, т. е. византийците, се обвиняват направо в измама и неблагодарност. Този пропаганден характер на прабългарските надписи свидетелствува от своя страна, че те не са възникнали под чуждо, напр. византийско влияние.

XVII. Оригиналност и културно-историческо значение на прабългарските надписи

Прабългарските надписи представляват културна проява от първостепенно значение, която трябва да се преценява в нейната широта и дълбочина. Очевидният и безспорен факт, че прабългарите са оставили писмени паметници на камък, се пренебрегва често поради наличието на многобройните антични гръцки и латински надписи. Обаче ако се постави въпросът кой е издълбавал надписи преди прабългарите на Балканския полуостров, ще се види, че това са сторили само две високоразвити култури — старогръцката и римската, у които писменост и писмовни традиции са съществували от хилядолетия. По-късно отчасти по стар навик, отчасти чрез посредничеството на християнството обичаят да се издълбават надписи преминава и върху тези народи, които се явяват преки или непреки техни наследници по земя или живеят по същите места, където са се развивали горните култури. Напълно естествено е следователно в огромната Византийска империя да се намират гръцки надписи, ако и не в такова количество, в каквото би трябвало да се очаква, от епохата, когато се появява и съществува Първата българска държава. Надписи на латински език има и в онези средновековни държави на Запад, които са възникнали в пределите на някогашната Римска империя и в които по традиция латинският език е бил официален. Обаче трябва веднага да се отбележи, че тези надписи нито са така многобройни, нито така съсредоточени било по време, било по място, нито така разнообразни, както прабългарските. Ако се отправи поглед и към германските племена, ще се окаже, че с изключение на 7–8 кратки старинни надписа върху предмети у тях няма надписи от вида на прабългарските. А съвършено излишно би било да се търсят надписи от същата епоха в съседните на България страни, като Сърбия, Румъния или в някои по-далечни, като Унгария, Полша и др., които по това време изобщо не са съществували или са били в своето зачатие.

Но докато надписите във Византия представляват продължение на стара традиция, което важи и за някогашните провинции на Римската империя, като Галия, Испания и самата Италия, а също и за страните, в които християнството е било възприето, напр. германските народи, то появата и съществуването на прабългарските надписи не се дължи нито на традиция, нито на влияние на християнската църква. Тези надписи са съвършено самобитно явление, което стои уединено всред средновековната култура на съседни и по-далечни народи. Този факт не може нито да се отрече, нито да се омаловажи.

Обстоятелството, че прабългарските надписи са съставени на гръцки език, на пръв поглед като че ли намалява тяхното значение и ги свежда до една разновидност на многобройните гръцки антични надписи, намерени в България. Обаче това е само привидно така. Употребата на гръцкия народен говорим език и разните видове надписи, за които в гръцката епиграфика не могат да се намерят образци за подражание, показват, че тук не се касае нито за традиция, нито за продължение на една практика. Трябва да се изтъкне, че първите прозаични съчинения на никой народ не са написани на неговия език, но на езика на друг, по-стар народ, който е притежавал от дълго време богата писменост и литературно обработен език. Това на пръв поглед чудновато явление се дължи преди всичко на обстоятелството, че културното развитие на народите не е ставало едновременно. Затова у даден народ, когато е станало нужда да се запишат някои неща, той е вземал наготово, така да се каже, назаем или под наем изразните средства, писмото и езика от по-напредналите в това отношение народи, докато родният език добие необходимите писмени качества. Така първите прозаични съчинения в Рим не са на латински, а на гръцки. Най-старите исторически съчинения в Германия, Чехия, Полша и др. са написани на латински, а не на съответния народен език. Също и в Румъния първите исторически съчинения са съставени на старобългарски, който дори дълго време е бил официалният език в румънските държавици. В Европа започват да пишат на родните езици едва в IX в. Изключение от това не правят и прабългарите. Двата надписа, съставени на прабългарски език, произхождат също от IX в. Обаче това не е било единствената причина за съставянето на прабългарските надписи на гръцки език. Тук е играла главна роля една друга причина.

Обикновено надписите се издълбават по две причини. Едни от тях имат чисто практическо предназначение, напр. да означат притежателя на даден предмет, да пояснят или съобщят някои неща и пр. Към тази първа група спадат прабългарските инвентарни и военни надписи. Обаче други надписи се поставят, за да запазят и предадат на идните поколения, съответно да прославят събития, делата или спомена за някои лица. Измежду прабългарските надписи такива са летописните, триумфалните, строителните и възпоменателните. Тези надписи не биха могли да постигнат целта си, ако бяха написани със старотюркското рунно писмо или съставени на езика на прабългарите.

За обединението на разнородните етнически групи — староседелци, гърци и славяни, които прабългарите заварили при завладяването на Дунавска България, и за успешната политическа пропаганда всред тях и посетителите чужденци, на първо място византийци, е бил необходим език, който е бил разпространен и разбираем oт мнозина. Най-естествено е било да се възприеме гръцкият език, който до неотдавна в завладяната земя е бил официалният държавен език и на който разнородното етническо население се е разбирало помежду си. Същото направили и арабите в завладените от тях византийски земи, където те запазили за известно време гръцкия език. Но този език като международен е бил добре познат и на прабългарите в Кубанска България. Още в старо време гръцкият език е бил говорен и писан в старите гръцки колонии по северния черноморски бряг и по-сетне в тамошните византийски владения. В т. нар. Боспоранско царство при Азовско море, чиито жители били иранци, той е бил официалният език, на който са били издълбавани и надписите на боспоранските владетели. Заслужава да се отбележи още, че големият надпис на персийския цар Сапор I, в който се разказват и прославят делата на този сасанидски владетел, е бил издълбан освен на официалния туземен език и на гръцки, за да може да бъде четен и от чужденци и да стане достъпен на повече лица. Следователно употребата на гръцкия език в прабългарските надписи е съвършено естествено явление и затова не може да служи като омаловажаващ момент при тяхната преценка. След възприемането на християнството и създаването писменост на славянски език гръцкият е трябвало да отстъпи постепенно мястото си на първия. Все пак той е бил предпочитан за пропагандни и външнополитически цели, като напр. погранични надписи и други тем подобни.

Оригиналността на първобългарските надписи личи ясно в тяхното разнообразие. За някои видове или няма изобщо съответствие, както е случаят с инвентарните и триумфалните, или има само приблизителни в гръцката и латинската епиграфика, както с летописните и строителните надписи. Очевидно е следователно, че прабългарските надписи представляват нещо самобитно, българско. Те не са възникнали нито под чуждо влияние, нито като подражание на византийски или други образци. Те датират от много рано. Хронистът Теофан съобщава, че в 812 г. кан Крум предложил на византийския император Михаил I да сключат мир при същите условия, при които Кормесий бил сключил в 716 г. Условията на този мирен договор, сключен преди около сто години, Крум е могъл да знае само от някакъв писмен документ, намиращ се в България. Ако се вземе предвид, че за българите камъкът е играел ролята на писмен материал и важността на документа, и че мирните договори от времето на Омуртаг са съхранени на камък, а не написани на тленен материал като хартия, пергамент или дори папирус, то трябва да се приеме, че и договорът от 716 г. е бил също издълбан на камък. Следователно обичаят да се записва, съответно издълбава на камък всичко по-важно, за да се запази за вечни времена, датира у първобългарите вече в 716 г. Но тази практика е била още по-стара, както се вижда от надписите около Мадарския конник, от които най-старият е бил издълбан около 705–707 г. Всичко това дава право и основание да се приеме, че обичая да се издълбават надписи прабългарите са донесли от родината си при Кубан. Следователно те са дошли на Балканския полуостров с известни писмени традиции. Трябва да се отбележи, че нито хуни, нито авари са оставили надписи. В това отношение българите се явяват на по-високо културно стъпало от тях.

Затова съществуването на прабългарските надписи и тяхното голямо разнообразие поставят въпроса за културното ниво на българите в съвършено друга светлина и говорят решително против необоснованото схващане и твърдение, че те са били шепа чергари без особена висока материална и духовна култура. Обаче фактът, че те са успели да създадат държава на територията на най-могъщата империя в Източна Европа и са съумели да я отбраняват векове срещу тази империя, опровергава категорично подобно схващане.

Решенията и нарежданията да се приготвят и издълбаят надписи, както и всичко свързано с това, извършвано очевидно от придворна канцелария, са изхождали безспорно от определен, организиран културен център, който не е могъл да бъде друг освен седалището на тогавашната българска върховна власт — столицата Плиска. А ако се вземе предвид изразеното в прабългарските надписи желание да се прославят делата на дедите и да се остави на идните поколения нетленен спомен за тях, то престолният град не може да се е състоял от невзрачни колиби, а от монументални каменни строежи. И наистина огромните развалини на Плиска са осезаемо потвърждение на това отдавнашно великолепие.

Прабългарските надписи са не само неоценими извори за нашето минало. Те отразяват не само висока самобитна култура, но предполагат по необходимост и съществуването на голям устроен градски център. И обратното, този забележителен с руините си център свидетелствува за висока материална и духовна култура. Едното е немислимо без другото. И днес след 1300 години надписите и развалините на Плиска будят у своите потомци по замисъл и размери оправдана гордост, удивление и възхищение.

Бележки

1. Archäologisch-epigraphische Mitteilungen aus Oesterreich-Ungarn (AEM), Wien, XVII, 1894, с. 199–201, 208; XIX, 1896, с. 237–248.

2. Пак там, XIX, с. 238. В. Томашек в статията: Bulgaroi, Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft, III, 1897, с. 1045 не споменава вече това тълкуване. Очевидно той се е отказал мълчаливо от него.

3. Фехер, Г., Надписът на Мадарския конник, С., 1928, с. 34–36,

4. AEM, XIX, 1896, с. 248.

5. Фехер, Г., пос. съч., с. 54.

6. Déchiffrement des Inscriptions de l’Orhon et de l’Jenissei, Copenhague, 1894.

7. Артамонов, M. И., Надписи на баклажках Новочеркасского музея и на камнях городище, Советская археология, 19, 1954, с. 263–268.

8. Пак там, с. 267.

9. Кузнецов, В. А., Надписи Хумаринского городище, Советская археология, 1, 1963, с. 298–305.

10. Хабичев, М. А., О древнетюркских рунических надписях в алански катакомбах, Советская археология, 2, 1970, с. 64–69. Срв. също А. М. Щербак, О рунических письменности в юго-восточной Европе, Советская тюркология, 4, 1971, с. 76–82.

11. Németh, J., The runiform inscriptions from Nagy Szent-Miklós and the runiform scripts of Eastern Europe, Acta Linguistica Academiae Scientiarum Hungaricae, 21, 1971, с. 1–52.

12. Une inscription de la trouvaille d’Or de Nagy Szent-Miklós, Copenhague, 1917, с. 325–353.

13. Németh, J., пос. съч., с. 9. Вж. обаче С. Г. Кляшторный, Хазарская надпись на амфоре с городища Маяки, Советская археология 1, 1979, 275.

14. Ibn Fadlan’s, Reisebericht von A. Zaki Validi Togan, Leipzig, 1939, с. 194.

15. Дончева-Петкова, Л., Знаци върху археологически паметници от средновековна България VII–X век, С., 1980.

16. Pudić, Iv., Sudikovski znaci, Naučno društvo Bosne i Herzegovine, Codišnjak — III, Centar za Balanološka ispitavanja, Saraevo, 1965, с. 179–185.

17. Beševliev, V., Beobachtungen über die protobulgarischen Runeninschriften bei Basarab, Известия на Народния музей — Варна, XIII, 1977, с. 49–55 с литература.

18. Айдаров, Г., Язык Орхонских памятников древнетюркской письменности VIII века, Алма-Ата, 1971, с литература.

19. Бешевлиев, В., Значението на първобългарския знак IVI, Известия на Народния музей — Варна, XV, 1979, с. 17–24.

20. Пак там, 20 и cл.

21. Дечев, Д., Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите, С., 1940, с. 65.

22. Пак там, с. 103.

23. Бешевлиев, В., Първобългарски амулети, Известия на Народния музей — Варна, IX, 1973, 53–63.

24. Ibn Fadlanis, пос. съч., с. 64 и 185.

25. Пак там, с. 81 и cл.

26. Пак там, с. 105.

27. Archiv für slavische Philologie, 21, 1899, с. 610–613.

28. Дечев. Д., пос. съч., с. 67 и cл.

29. Миятев, Кр., Мадара и Мадарският конник, Българска историческа библиотека, III, 1, 1930, с. 25.

30. Kanitz, F., Dona u-Bulgarien und der Balkan, III, Leipzig, 1879, c. 112.

31. Иречек, К., Пътувания по България, Пловдив, 1899, с. 869.

32. Фехер. Г., Мадарският конник, С., 1928.

33. Lemerle, P., Les plus anciens racueils des Miracles е Saint Démétrius I, Paris, 1979, с. 222–234.

34. Милев, H., Кубрат от историята и Кубер в «Чудесата на св. Димитрия Солунски», Периодическо списание, 71, 1910, 7–8, с. 557–586.

35. Златарски, В. H., История на българската държава, I, С., 1918, с. 121 и cл.

36. Пак там, с. 159 и cл.

37. Баласчев, Г., Българският господар Тервел, Периодическо списание, 57, 1898, с. 58.

38. Златарски, В. Н., пос. съч., с. 159 и сл.

39. Haussig, H.-W., Protobulgarische Fürstenliste, Altheim, F. und Haussig, H.-W., Die Hunnen in Osteuropa, Baden-Baden, 1958, c. 22.

40. Бъри, Дж. Б., България през IX в., Известия на историческото дружество, IV, 1915, с. 117.

41. Успенский, Ф., Надписи староболгарскiя, Известия Русскаго археологическаго института в Константинополе (ИРАИК), X, 1905, с. 229.

42. Панталеев, Ив., По въпроса за местонахождението на крепостта Маркели, Известия на българския археологически институт, I, 1924, с. 227–228.

43. Аврамов, В., Юбилеен сборник Плиска — Преслав, I, 1926, с. 191–217.

44. Grégoire, H., Les sources épigraphiques de l’histoire bulgare, Byzantion, 9, 1934, с. 774–776.

45. Писмата на Теофилакт Охридски, превел от гръцки митрополит Симеон, Сборник на БАН, кн. XVII, С., 1931, с. 248–250.

46. Златарски, В. Н., пос. съч., с. 332–337 и 447–459.

47. Дечев, Д. пос. съч., с. 65.

48. Иречек, К., Периодическо списание, II, 1882, с. 58–59.

49. Иречек, К., пос. съч., с. 238.

50. Успенский, Ф., ИРАИК, X, с. 182–189.

51. Златарски, В., Н., пос. съч., с. 430.

52. Шкорпил, К., Надписи от първото българско царство, Byzantinoslavica, II, 2, 1930, с. 194–195.

53. Ников, П., Българска историческа библиотека, IV, 1, 1931, с. 33.

54. Kalinka, Е., Antike Denkmäler in Bulgarien, Wien, 1905, с. 116.

55. Златарски, В. H., пос. съч., с. 251–252 и 431.

56. Иречек, К., пос. съч., с. 238.

57. Пак там, с. 695.

58. Пак там, с. 695.

59. Пак там, с. 696.

60. Пак там, с. 480, заб. 80.

61. Пак там, с. 682–687 и Д. Овчаров, Наблюдения и археологически разкопки на пограничния вал «Еркесия» в Южна България, Годишник на Софийския университет, Филологически и исторически факултет, 63, 1970, с. 445–462.

62. Златарски, В. И., пос. съч., с. 180.

63. Шкорпил, К., ИРАИК, X, 1905, с. 564 и cл.

64. Благоев, H., Пограничният окоп Еркесия, Сборник в чест на Л. Леже, С., 1925, с. 297 и cл.

65. Абрамов, В., пос. съч., III, 1929, с. 38 и cл.

66. Иречек, К., пос. съч., с. 682 и cл.

67. Bury, J. В., The Bulgarian Ireaty of A. D. 814 and the Great Fence of Ihrace, The English Historical Review, April 1910, с. 288.

68. Златарски, В. Н., пос. съч., с. 302.

69. Bury, J. В., пос. съч., с. 276 и cл.

70. Напр. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 299.

71. Бурмов, А., История на България, С., 1954, с. 88.

72. Златарски, В. Н., пос. съч., с. 310, заб. 4.

73. Пак там, с. 310.

74. Баласчев, Г., Новонайденият надпис от времето на цар Симеон, Български преглед, IV 12, 1898, с. 73.

75. Успенский, Ф., ИРАИК, III, 1898, с. 187.

76. Иванов, Йop., Български старини из Македония, 2 изд., С., 1931, с. 18 и сл.

77. Златарски, В. Н., пос. съч., I, 2, с. 314, заб. 3.

78. Златарски, В. Н., пос. съч., I, 1, с. 447.

79. Шкорпил, К., ИРАИК, X, с. 551.

80. Златарски, В. Н., пос. съч., 329.

81. Византийската писателка Ана Комнина (вж. Извори за българската история, XV, с. 62) съобщава, че Дристра, т. е. Силистра имала два акропола, т. е. крепости на височини, дн. може би Меджиди табия и Араб табия. Малко по-нататък на същото място тя пише, че над града се издигал рид, който бил най-удобен от всички за лагер. Тук се има предвид сигурно дн. Меджиди табия.

82. Златарски, В. Н., пос. съч., с. 328, заб. 4.

83. Миятев, Кр., Архитектурата в средновековна България, С., 1965, с. 44–47 и 236, заб. а.

84. Кузев. А., За имената на средновековната крепост на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре, Известия на Народния музей — Варна, XIII, 1977, с. 57–69.

85. Успенский, Ф., ИРАИК, X, с. 547 и сл.

86. Златарски, В. Н., пос. съч. I, 1, с. 322–325, I, 2, с. 254–255.

87. Аврамов, В., пос. съч., II, с. 3–94.

88. Златарски, В. Н., пос. съч., I, 1, с. 307.

89. Баласчев, Г., сп. Минало, I, 1909, 3, с. 232.

90. Jiroček, К., Geschichte der Serben, I, Gotha, 1911, с. 194.

91. Božilov, I., Bulgarian Historical Review, I, 1973, с. 71–76.

92. Иречек, К., пос. съч., с. 859.

93. Златарски, В. Н., пос. съч., с. 315.

94. Баласчев, Г., пос. съч., с. 230.

95. Анисимов, А. Ф., Религия звенков, М., 1958, с. 153.

96. Zacos, G. and Veglery, A., Byzantine Lead Seals, Basel, I, 1972, N 3010.

97. Шкорпил, К., ИРАИК, X, с. 387, обр. 51.

98. Златарски, В. H., пос. съч., с. 334, заб. 1.

99. Успенский, Ф. И., История византийской империи, II, 1, Л., 1927, с. 266.

100. Ников, П., Българска историческа библиотека, IV, 1931, 1, с. 30 и 32.

101. Иречек, К., пос. съч., с. 238.

Друга използвана литература

Станчев, Ст., Надгробният надпис на чъргубиля Мостич от Преслав, Надписът на чъргубиля Мостич, С., 1955, с. 3–18.

Venedikov, Iv. Trois inscriptions protobulgares, Разкопки и проучвания, 4, 1950, с. 177.

Dvornik, F., Deux inscriptions gréco-bulgares de Philippes, Bulletin de correspondance hellénique, 52, 1928, 125–143.

Deny, J., Une inscription en langue protobulgare, Revue des études byzantines, 5, 1947, 235.

Marquart, J., Die Chronologie der alttürkischen Inschriften, Leipzig 1893.

Marquart, J., Osteuropäische und ostasiatische Streifzüge, Leipzig, 1903.

Menges, K. H., Altaic elements in the Proto-Bulgarian Inscriptions, Byzantion 21, 1951, с. 85–118.

Потанин, Г. H., Путешествiе 1884–1886. Тангутско-тибетская окраина, Китая и центральная Монголия, Имппер. Русск-Географ, об. 1, Петербург, 1895, с. 367–376.