Залезът на спахийството

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Бистра Цветкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2016

Тази книга е в известен смисъл продължение на излязлата вече книга от същия автор «Турският феодален ред и българският народ».

Въз основа на изобилен материал от стари турски документи, хроники и политически трактати, български летописни разкази и приписки, сведения на западни пътешественици и наблюдатели в книгата са обрисувани промените в турския феодален ред от края на XVI в. до втората половина на XVIII в., до Възраждането. Много от източниците са нови, неизползувани досега в литературата.

В достъпно и увлекателно изложение са проследени измененията в спахийската система, опора на османския феодален режим и на османската военна мощ. Показано е разложението на всички османски учреждения, обособяването на нови отношения и порядки в стопанския и обществен живот. Разкрити са ония насоки на развитието, които довеждат по-късно до установяване на чифлиците и други форми, характерни за аграрната история на българското Възраждане.

Върху този фон е очертано положението на българския народ, отежнено при променените условия. Читателят може да види, как нарасналият гнет събуждал още по-твърдата решимост на българския народ за отпор срещу турския феодален ред и давал тласък на неговите освободителни тежнения и пориви.

Държавното съкровище в опасност

Изминали близо два века от ония страшни години, когато след продължителна героична съпротива българската държава рухнала под напора на османските нашественици. Близо два века над българската земя тегнел османският феодален ред. Над изстрадалия български народ плющял бичът на османските феодални господари, робска неволя помрачавала радостта на родната страна. Пустеели полетата покрай големите пътища, които на длъж и шир прорязвали българската земя. По тях често се движели скръбните върволици на заробени мъже, жени и невръстни деца, отвлечени от османските завоеватели за продан по робските пазари на империята. Още по-често отеквал зловещият тътен на спахийската конница и се точели мрачните редици на еничарската пехота, стръвно устремена към нови завоевания, към плячка и богатства.

Българският народ ведно с всички угнетени балкански народи, ведно със самата турска рая носел на плещите си непосилната тежест на спахийския порядък — опора на османската държава. Неговият труд, скромният добив от оскъдното парче земя бил ограбван безмилостно от хищни поземлени господари, спахии, владетели на гази-мюлкове и вакъфи, а и от самото върховно управление.

Но този военнофеодален ред, който тежко потискал многобройни народи, не останал непоклатим. В недрата му зреели нови кълнове, които скоро започнали да разклащат устоите му, да променят неговия лик.

Търговската дейност на империята през XVI–тото столетие се разраствала, балканските пазари се оживили. След като преминала опустошителната стихия на турското завоевание, в балканските земи се създали известни възможности за разрастване на производството в селото и града. Потребителните нужди на паразитните османски управници и войскови части, които охранявали установения порядък из различните балкански провинции, били известен подтик за търговската и занаятчийската дейност. Многобройното население в големите и малки градове се нуждаело от произведенията на селския труд, а селските труженици търсели все по-често начини да превърнат в пари житото, ечемика, зеленчука, плодовете, добитъка, за да изплатят данъците си. Те се стремели да продадат излишъка от своя добив, когато успеели да го запазят от посегателствата и произвола на своите господари. По тържищата на много от по-значителните селища в българските земи прииждали стоки от близколежащата им околност и от далечни краища. Все по-често по пътищата из вътрешността се нижели кервани на търговци от Венеция, Анкона, Дубровник, от руска, маджарска, влашка и молдавска земя или чак от Анадол.

Италианските морски търговски републики се стремели упорито да овладеят пазарите на средновековна Турция и да си обезпечат там широко поле за износ на нарастващото промишлено производство. Въпреки несигурните пътища и честите разбойнически нападения тия търговски връзки с балканските владения на Османската империя не прекъсвали. Чужденците успявали да си извоюват постепенно известни търговски и граждански придобивки и улеснения в пределите на империята и полека-лека да вземат в свои ръце основния износ и внос на османската държава.

На ежеседмичните пазари в по-големите градски средища на Балканите от ранна утрин кипвало оживление. Още в зори заскърцвали волските коли, препускали пъргави кочии, пристигали оседлани коне, катъри или магарета, а някъде дори и камили, натоварени със зърнени храни, брашно, плодове, пресен зарзават, мехове, пълни със сирене и зехтин, освен това — масло, гърнета, с кисело мляко и др. Докарвани били дърва за огрев и строителство, сурови животински кожи, гьон и топове чуждоземно сукно, плътна аба, шарени ямурлуци, пъстри килимчета от Бруса, всевъзможни кечета, рогозки и какво ли не още. Всред облаци от прах се стичали цели стада овце. Жалното им блеене проточено отеквало в утринната дрезгавина ведно с тежките стъпки на витороги биволи, на волове и крави, докарани все за продан на тържището или на градската кланица. Целият този оживен поток запирал по обичай пред градските порти и на влизане, и на излизане. Тук нарочен чиновник на властта налагал върху търговския внос и износ редовните търговски такси — т. нар. бачове.

Изливало се след това пъстрото множество към чаршиите и пазарищата, към кервансараите, където отсядали за отдих търговците от далечните земи, към дибоите(1), дето се складирали много от донесените за продан стоки. При самите покупко-продажби на градското тържище се събирали пак бачовете. Тези такси били задължителни и когато добитъкът бивал заклан на пазара или в местната кланица. Бачовете отивали в съкровището на местния феодален господар, към чийто спахилък, мюлк или вакъф спадало тържището. Понякога бачовете се прибирали от султански чиновници, ако градското средище попадало в обсега на султанските хасове или пък се поделяли между местните поземлени господари и органите на върховното управление. Приходите на по-едрите османски феодали от пазарни такси, налагани при търговската обмяна в техните владения, възлизали на десетки хиляди акчета. Господарят на хаса, към който през XVI в. спадал град Костур, напр. получавал 64 500 акчета доход само от бачове при общ доход от целите си имоти — 204 205 акчета. А владетелят на хаса, към който бил зачислен в края на XV и началото на XVI в. градът Серес, събирал бачове на стойност 90 000 акчета, а заедно с това и такси за преминаването на плавателни съдове по Струма и мостнина за прекарването на овце през същата река, довеждани вероятно за продан в града — всичко в размер на 20 000 акчета. Или с други думи — 110 000 акчета приход от търговската дейност при 80 576 акчета добив от други данъчни постъпления. Още по-големи са били приходите на ония представители на османската военнофеодална аристокрация, които разполагали с някаква власт в прибрежни градове — средища на речна или морска търговия. През XVI в. по р. Дунав съществувало известно търговско оживление. Откъм средноевропейските страни между български и румънски земи сновели плавателни съдове. Големите товарни кораби «донбаз», малките военни кораби «насад», турските «шайки», шлепове и салове кръстосвали по дунавските пристанища. Чак до Браила прониквали по Дунава и кораби, дошли през Черно море от Мала Азия. По Черноморието — пристанищата Варна и Калиакра, на Бяло море — особено Солун — приемали чужди и местни плавателни съдове. Търговски товари идвали през морето и от Дубровник, Египет, Венеция и Хиос. Корабите навлизали навътре в устието и на реката Струма. По долното течение на реките Марица и Струма се движели по-големи плавателни съдове. В пристанищата непрестанно пристигали или преминавали кораби, салове и ладии, натоварени със стоки. От тях се събирала обичайната такса за минаване (ресм-и абур), за влизане в пристанището (магерие) и мито (гюмрюк), ако корабите идели с търговски товари от чужда страна. Значителен дял от тия такси обогатявал могъщите и влиятелни османски служебни феодали. Неведнъж керваните на чуждите търговци се упътвали направо към житниците и стопанските помещения на тия феодали — било в самите градски средища, било в окръжаващите ги чифлици и имения. Тук били скътани излишъци от зърнени храни, животински кожи, вълна, пчелен восък и др., набрани от десятъците на подвластното население. От тия пълни складове чужденците изкупували и изнасяли сурови произведения за далечните италиански пазари, а в старите ковчежета и кемери на крупните османски феодали се трупали пари — блестяло златото на безчетните италиански дукати и турски флорини.

За потиснатите раи от пределите на всяко феодално владение станало съвсем обичайно и дори необходимо да продават и купуват на близкото тържище. Там те отнасяли за продан онова, което им оставало от добива, след като заделели немалка част от него за данъчните си задължения. Занаятчиите в градовете се нуждаели от суровини, добивани най-много на село — кожи, восък, вълна, дървен материал и пр. Градското население, всред което немалък слой били османските управници и войскови части и жителите, заети с други занятия, се нуждаели за ежедневната си прехрана и обзавеждане от селскостопанските произведения на обкръжаващия ги район. На тържището селяните не само продавали, но и купували онова, което не можели сами да си произведат — сол, захар, зехтин, внасяни най-често от по-далечни земи. Но да се свържат с местния пазар ги принуждавали и техните феодални господари, които изисквали все повече данъци в пари, вместо в натура. Прелистим ли страниците на стари, прастари дефтери, дето османските данъчни чиновници са записвали грижливо вида и размерите на всички данъци, които раите дължели на своите господари, ще видим, че все повече от тия данъци се заплащали в пари. Потоци сребърни акчета се изливали в господарските хазни.

По такива пътища именно се струпвали значителни парични средства в ръцете на по-едрите османски феодали. Обогатени, те се стремели да укрепват своята независимост. Пораснала у тях жаждата да отхвърлят опеката на върховната власт. Все по-малко ги блазнели вече подвизите по бойните полета. Войната ставала опасно и недоходно занятие. Още през последните десетилетия на XVI в. зачестили бойните неуспехи на империята. В 1571 г. турската флота била разбита при Лепанто от испанци и италианци. Завоеванията на османска Турция след това не били значителни. След упорити и изтощителни войни били обхванати в нейните предели о-в Крит и някои земи на Изток, отвоювани от Персия. Със сключването на Карловацкия мир през 1699 г. завършила продължителната и пълна с тежки поражения война на Турция срещу Австрия, Полша, Венеция и Русия. С този мир се извършила и първата международна подялба на османски владения. Занизали се по-късно неуспешни войни с големи загуби и жертви за османската власт — с Русия — 1711, с Австрия и Венеция — 1716–1718 г., с Австрия и Русия — 1735–1739 г., с Персия — 1722–1727, 1732–1736, 1742–1746 г. Област след област, придобивка след придобивка откъсвали враговете на Турция от просторните й преди това предели, разстлани в Европа, Азия и Африка. Дори османските придворни историци и писатели, които се надпреварват иначе да славят победоносните войни на Турция и войнските качества на султаните, не могат вече да скрият несполуките на полесраженията от XVII в. нататък. С особена тревога звучат признанията на османския политически писател Кучибей Гюмюрджински(2) за почти съвременни нему събития: «Персийският шах, освен няколкото провинции, които преди бе взел, ни отне такъв укрепен град, какъвто е Багдад ... Ето вече от няколко време се предприемат походи против него, за които се похарчиха безчислени пари от хазната, и всичко това напразно: не му се отне даже и едно селце с две къщи. Та с днешната войска не ще вземеш нищо». На европейския фронт положението не било по-успокояващо по думите на Кучибей, който се оплаква, че в края на XVI в. немският император завзел 30 погранични крепости, които владеел все още и в началото на XVII в.

При такива обстоятелства за забогателите едри служебни феодали войната престанала да бъде източник на обилна плячка. Тя носела неизвестности, неочаквани поврати, свързани с опасност за живота и материално разорение. Вместо тягостния, суров и неприятен живот на война забогателите спахии виждали в своите зиамети и хасове повече възможности за увеличаване на паричните средства чрез експлоатацията на зависимото население.

Ето защо през последните десетилетия на XVI в. едрите османски поземлени господари започнали все повече да влагат натрупаните парични суми в закупуване на феодални владения или пък се заели да изземат на откуп важни източници на доходи за държавата. Тия нови сили, които незабелязано подривали устоите на османския феодален ред, пряко или косвено били улеснявани и подтиквани от самата централна власт.

Пред прага на XVII–тото столетие над Османската империя надвиснала страшната сянка на тежка финансова криза. Продължителните и изтощителни войни на много фронтове поглъщали огромни държавни средства. Политическите неуспехи и загубата на някои доскоро подвластни земи съкратили приходите на държавната хазна. Чужди търговски кораби и кервани, устремени към Индия, все по-рядко преминавали през обширните владения на Османската империя. Те предпочитали по-удобния новооткрит път за Далечния изток. С това пресъхвал още един богат източник на приходи за османското държавно съкровище — таксите от транзитната търговия. Още в края на XVI в. османският хронист Мустафа Селяники с тревога отбелязва: «Доходите на хазната не покриват разходите и от това произлязоха огромни финансови затруднения».

Източниците от тази епоха представят единодушно застрашителната равносметка на главоломно разрастващия се недоимък в хазната:

През 90–те години на XVI в. в империята нахлуло американско злато и сребро, дошло през Испания чрез посредничеството на Генуа. Стопанският живот бил дълбоко разстроен. Основната османска монета — сребърното акче, се обезценила при разрастващия се недоимък на държавното съкровище и нахлуването отвън на благородни метали. Докато в течение на близо три века било отбелязано 40–50% намаление на неговата стойност, след 1584 г., за едно десетилетие само, то загубило 50% от стойността си. По сведения от тази епоха през 1587 г. грошът, който се равнявал на 40 акчета, се повишил до 50 акчета. До 40–те години на XVII в. грошът достигнал стойност 125 акчета. За да се справи с тия затруднения, османската държавна власт се устремила да търси начини за увеличаване постъпленията в държавното съкровище. Заплашена от тежка стопанска разруха, тя била заставена да намалява постоянно сребърната наличност в монетите, които сякла и пускала в обръщение. По думите на Мустафа Селяники към края на XVI в. от 100 дирхема(3) сребро започнали да се секат 800 акчета вместо 400, както било в миналото. През 1584 г. монетите още повече се променили, а през последните години на века те станали «по-тънки от лист хартия, леки като черничев лист и без стойност като капка роса». Съвременниците казвали, че «от едно акче се правят четири». В стопанския живот настъпили тежки затруднения. Из пазарските чаршии се водели непрестанни спорове между купувачи, търговци и сарафи заради непълноценните монети.

Всред тази бъркотия в монетното обръщение били въвлечени и всевъзможни фалшиви монети, поради които множество търговски сделки се осуетявали, избухвали нескончаеми разпри между продавачи и потребители. От друга страна, върховната власт строго изисквала данъците да се изплащат в пълноценни, официално признати монети. «Да внимавате, предупреждавала тя своите чиновници, да не събирате обезценени пари от раята.»

Някои османски политически деятели, загрижени поради стопанския упадък, препоръчвали на султаните да не секат лошокачествени монети и да съдействуват за тяхното отстраняване от пазара. Сам дефтердарят(4) Саръ Мехмед паша увещава султана да следи да не би у сарафите да има непълноценни монети. «Всесилни господарю, обръща се Кучибей Гюмюрджински към султан Ибрахим I, най-важна работа е грижата за сеченето (на монетите). Монетата е развалена.»

Нуждата от благородни метали за подобряване качеството на монетите нараснала извънредно много. Станало необходимо дори около 1623–1640 г. върховната власт да посегне на личните султански скъпоценности — да изпрати за претопяване в монетарницата златни вази от султанския харем, сребърни и златни юзди и стремена от султанската конюшня. Все по-често владетелите прибягвали към постъпленията в тяхната лична каса, за да преодолеят тежките изпитания в стопанския живот на страната, за да покрият растящия недоимък на хазната. В желанието си да намерят средства султаните посягали върху имуществата на свои богати сановници. Те не се стеснявали да припишат невероятни престъпления на жертвите си, да ги обвинят и екзекутират, за да се доберат до съкровищата им. Тези изстъпления нараствали, колкото повече се изостряло съперничеството и борбите в средите на османските управници, дворцовите интриги и съпътствуващата ги подозрителност на султаните.

Спахилъкът се дава на откуп

Напразни били обаче всички усилия за надмогване на финансовата криза. Те не можели да спрат дълбокия стопански упадък, който растял ежегодно. Ето защо османската власт се заела с други мероприятия, за да се справи временно със сполетелите я беди. Тя започнала все по-често да дава на откуп големи източници на доходи за държавата. Определяло се напр., че през текущата година властта преотстъпва на частни лица правото си да събира от немюсюлманската рая джизието (поголовния данък) от казите, разположени покрай пътя Белград — Цариград. Тя обявявала на публичен търг това свое право и предварително набелязвала, че бъдещият откупчик трябва да събере от обозначения район една точно определена сума за данъка джизие, възлизаща на десетки хиляди акчета.

При наддаването на търг правото на държавната власт върху някои данъци се предоставяло на онова лице, което предложело като откуп най-много пари и внесяло незабавно в съкровището една част от тях. Тия предплати срещу откупа били надежден източник на приходи за властта; чрез такива постъпления тя посрещала най-тежките си финансови затруднения. След като си откупел правото върху джизието от казите покрай големия път Белград — Цариград, откупчикът (т. нар. мюлтезим) получавал документ да събира данъка за срок от една, две или три години. До края на този срок той трябвало да издължи на държавата предварително уговорената сума на откупа.

По същия начин върховната власт предавала на откуп и други данъци. Сам Кучибей Гюмюрджински разказва, че още след като се съставели регистрите за облагане с данъка авариз, те ежегодно били продавани за пари. Постепенно върховното управление започнало да събира почти всички държавни данъци от раята посредством откупчици. Нещо повече, за да извлече за себе си по-голяма полза, то прибягнало и към други мерки. Създавало особен вид данъчно-териториални единици — т. нар. мукатаи. Мукатаите обхващали най-често доходите от един или няколко данъка в определено селище или район, от митници, солници, пристанища, монетарници и от земи, числящи се към султанските хасове. Мукатаи били обособявани още през XV в. Но едва през XVI в. те станали повсеместно явление и съвсем често започнали да ги отдават на откуп. Според сведения на стари турски документи от началото на XVI в. в Одрин напр. е имало мукатаи на джизието, събирано от хора без постоянно местожителство (джизие-и ява) и на няколко други данъка и приходи (ява, качкун и мевкуфат). Отделно съществувала и мукатаа на доходи от пазарна такса (ихтисаб) и налога, събиран при продажбата на масло. Създадена била все в Одрин мукатаа, която обхващала таксите, събирани при една от старите врати на Одринската крепост за внасяне на артикули на пазара, а още и от таксите, налагани на тържището за плодове, на тържището за зърнени храни и на пътното мито. В турски документи от 1647 г. четем. че дунавските пристанища Исакча (сега в Румъния) и Килия (сега в Бесарабската ССР) били мукатаи, давани на откуп. По-късни документи съобщават, че мукатаата на пристанищата Балчик, Каварна, Калиакра и числящите се към тях обекти в Силистренски санджак се простирала върху митническите такси, събирани от внасяните в тия пристанища стоки, върху десятъка, обичайните данъци, бадж-и пазар (пазарна такса), бадж-и гулле (такса от продажбата на зърнени храни), ресм-и фучу (налог върху бъчвите вино), ресм-и къшлак (данък за ползуване на зимно пасище), агъл агнам (данък за овча кошара) и др., записани като доход на пристанището Балчик.

Като отдавало на откуп такива именно мукатаи, върховното управление предоставяло на мюлтезимите (т. е. откупчиците) известна самостоятелност в обсега на взетите от тях мукатаи. При все това то се стремяло да си запази известен контрол над тях посредством назначавани от него длъжностни лица — т. н. мюфетиши. Те били натоварени да проверяват сметките на откупчиците. Но и за мюлтезимите откупничеството било твърде привлекателно занятие. Те далеч не се задоволявали с това да заместят обикновените държавни данъчни чиновници и чинно да издължат към съкровището събраните от тях данъци в определения от върховното управление размер. Като се ползували от правата си, те се стремели да налагат на населението данъците с по-голям размер от този, който върховната власт изисквала. Не винаги официалните регистри отразявали точно размера на данъците, които населението на определено селище или област било в състояние да плати. Понякога в тия регистри били вписани по-малки данъци от тия, които жителите всъщност можели да плащат. В такива случаи мюлтезимите засилвали натиска върху раята, за да осъществят за себе си значителна лична печалба. Само така те можели да покрият разходите си по изплащане на откупа, а и да си обезпечат допълнителни големи придобивки за лична полза.

В стремежа си да изкористи предимствата на откупничеството, централната власт започнала да разширява обсега на ония свои имущества, които биха могли да се използуват за тази цел. Това били султанските хасове (лични султански земи), с които тя най-безпрепятствено и неограничено разполагала. Ето защо още от XVI в. нататък държавата започнала да съдействува за изкуственото им разрастване По законни и незаконни пътища тя все по-често откъсвала земи от османското служебно земевладение и ги присъединявала към султанските хасове, за да отделя от тях мукатаи и да ги дава на откуп. Това се случвало често още от началото на XVI в. със спахийски земи, които били превръщани под една или друга форма в хасове, а отделни техни доходи — обособени в мукатаи и предадени в ръцете на откупчици — мюлтезими. Обезпокоен от тия порядки, които накърнявали устоите на спахийското земевладение, Кучибей Гюмюрджински отбелязва, че «противно на свещения закон» и «въпреки великия канун»(5) малките и големи служебни ленове били присъединявани към личните султански хасове.

Притисната от нуждата да търси все повече средства за преодоляване на застрашително увеличаващите се дефицити, държавната власт започнала да посяга още по-грубо върху служебните ленове. Съгласно османските закони служебните владения били раздавани само на лица, които се обвързвали с определени военно-административни задължения. Противно на това още през втората половина на ХVI в. държавата започнала да нарушава строго служебния характер на спахилъците и да ги дава под илтизам на случайни лица за кратки срокове. Така напр. през 1618 г. в Софийска нахия бил даден на откуп общ тимар на лицата Юсуф и Ахмед със задължението те да внесат на съкровището в предплата сумата 20 000 акчета. Кучибей Гюмюрджински с гняв осъжда наченките на тия прояви, тревожни за съдбата на османския военнофеодален ред. «Великият везир Рустем паша, пише той, грижейки се за увеличаване на държавната хазна, противно на свещения закон отдал на откуп личните султански имения и леновете.» През XVII– XVIII в. все по-често се споменава в официалните документи за преотстъпени на откуп тимари, зиамети или пък хасове, които принадлежели на висши османски функционери. Така напр. в началото на XVIII в. с. Бояна, Софийско, и неговият район, които влизали в хасовете на втория дефтердарлък(6), били отдадени на откуп на съдружниците Мустафа ага и Юсуф ага срещу 350 гроша.

Жаждата на властта да изтръгва значителни парични средства чрез откупи на държавни имущества нараснала до такава степен, че тя започнала да налага откупничеството и върху вакъфски земи. Такива земи били неотчуждаеми по закон. Държавата не можела под никакъв предлог да разполага свободно с този род владения. Но още в края на XV в. и особено от XVI в. нататък държавната власт започнала да нарушава строгата неприкосновеност на вакъфските имоти и да откъсва от тях части, които отдавала на откуп. По такъв начин е възникнала напр. още през 1482 г. мукатаата върху риболовищата в зиамета Острово, спадащо към Демирхисар. Тази мукатаа била оформена от имущества, които били откъснати от вакъфа на Халил паша. През 1657 г. на някой си Махмуд ага били дадени на откуп мукатаите на Никопол и спадащите към тях обекти, които се числели към мукатаите на вакъфа в полза на градовете Мека и Медина. На откупчика се дава право да събира данъците, които се полагат на вакъфа. През 1659–1660 г. някой си Хюсеин станал откупчик пък на мукатаата Ливадия, числяща се към румилийските вакъфи на султанката.

Като съдействувала в пълна мяра за развитието на откупничеството, държавната власт не можела нито да предвиди, нито да оцени последствията от неговото налагане. Тя все повече се излагала на растящите произволи на многобройните откупчици, все по-често се сблъсквала с отцепническите им стремежи. Поради увеличилите се финансови затруднения все повече властта се виждала принудена да дава на откуп известни мукатаи, дори когато условията на откупа не били твърде изгодни за нея. Колкото по-тежко държавата изпадала в нужда и недоимък, толкова повече нараствали изискванията на откупчиците, които започнали да й диктуват условията на откупа. През 1615 г. мукатаите на пристанищата Никопол, Силистра, Русе, Видин и Оряхово и спадащите към тях били откупени от трима евреи и други техни съдружници. Понеже те не били в състояние да уредят сметките си със съкровището, мукатаите били дадени на други двама откупчици срещу 45 407 655 акчета. Новите мюлтезими поискали да се назначи за мюфетиш на тяхната мукатаа и на Шуменска околия угодно на тях лице — дворцовият мюлязим Абделзаф — и да се даде повишение от 45 акчета на посочените от него служебни лица в мукатаата. Все през XVII в. леринският жител Махмудоглу Ахмед получил под илтизам пет мукатаи в Македония срещу 17 000 000 акчета. Той предявил съвсем необикновени претенции. Настоял негови близки хора да получат служби при върховното управление и повишение на заплатите им. Така напр. той поискал срещу сумата от 564 000 акчета, която наддал при търга, да бъде назначен за дворцов мутеферика (дворцов военен чин) някой си Мехмед Чаушоглу Али с първоначално възнаграждение от 30 акчета, да се даде увеличение в размер от пет акчета към заплатите, които получавали дворцовите мутеферики Мехмед и Дормуш и сам да бъде определен за мюфетиш на собствените си мукатаи. В случай пък, че тази служба бъде поверена другиму, Махмудоглу Ахмед предявява искане да му бъдат върнати 300 00 акчета от онова, което предложил в повече при наддаването. Явно е, че чрез тия условия, които откупчиците се стремели да натрапят на върховното управление, те целели да намалят, колкото е възможно повече, зависимостта на откупените мукатаи от държавната власт. Като осигурявали за себе си или за свои верни хора мюфетишлика — основната служба, посредством която държавата упражнявала надзор над мукатаите — откупчиците си обезпечавали пълни възможности да уреждат сметките на тия мукатаи в своя полза и в ущърб на властта. За да вземат в свои ръце мюфетишлика, те били готови да жертвуват грамадни суми.

Нуждата от средства заставяла държавата в много случи и да удовлетворява нарастващите искания на мюлтезимите и да им предоставя по този начин възможност за тяхно лично обогатяване чрез извънмерно ограбване на раята. Ето защо възможностите за овладяване на самостоятелно управление в мукатаите чрез заемане на всички служби — органи на държавната финансова опека — правели още по-примамливо откупничеството. Затова именно мюлтезимите не се плашели от многобройните рискове и трудности, с които било свързано събирането на държавни средства, а се надпреварвали да поемат на откуп най-разнообразни приходоизточници.

Откупчиците произхождали предимно из средите на по-едрите служебни феодали. Те били натрупали значителни парични средства, които се стремели да вложат в изгодни и приходоносни мероприятия. Наред с тях участвували и лица, които били пряко или косвено свързани с търговската дейност на империята и разполагали с много пари. Най-често това били евреи, които по думите на съвременници били «така обгърнали цялата търговия на Турция, че богатството и доходът на турците са в техни ръце». «Те са господари на цялата търговия, отбелязва един западен пътешественик, всичко става само с посредничеството (им) ... Една котка (дори) не може да се продаде или купи, без да мине през техни ръце! Те са, точно казано, посредници на цялата търговска обмяна.»

Естествено, че при такава голяма роля, която играели евреите в търговията на империята, у тях се трупали твърде много парични средства, които им позволявали да се занимават с откупничество. Между мюлтезимите на одринските мукатаи върху таксите на конския пазар, кланицата и робския пазар и върху одринската свещоливница се споменават имената на евреите Соломон, Абрахам, Мордохай, Самуил и др. В документи на еврейските равински съдилища и българските земи през XVI–XVII в. се споменават много евреи — откупчици на важни държавни обекти в Турция.

А в османските феодални регистри, в които ден по ден са зачислени приходите от дадени на откуп мукатаи, се споменават имената и на много откупчици — гърци, българи, арменци и други немюсюлмански поданици на империята.

Покрай всички тия обществени категории с откупничество се заели и лица от дворцовата аристокрация, дворцови военни чинове. В нарочните дефтери за мукатаите, които се пазели при върховното управление, са вписани много често лица от тия именно среди. Така напр. през 1647 г. дворцовият чиновник Юсуф и дворцовият чауш Арслан взели на откуп пристанището Килия и спадащите към него мукатаи. Мехмед Ибрахим Абдулах от 215 силихдарски бюлюк и Мустафа от същото военно поделение, Ибрахим кетхуда, началник на прислугата в дворцовия склад, участник в 123 спахийски бюлюк и Хюсеин от 53 спахийски бюлюк били откупчици през 30–те години на XVII в. на хасовете Симавна в Одрин и на държавните бозаджийски работилници и спадащите към тях мукатаи.

Участието на служебни феодали в откупничеството допринесло за упадъка на спахийството. По-съблазнителни ставали възможностите за лесно обогатяване чрез произволи в слабо контролираните от държавата мукатаи, отколкото военните задължения — опасна и изтощителна тегоба. По този начин и откупничеството отклонявало спахиите от непосредствените им служебни задължения и ги правело небрежни към тия задължения. Растяла у спахиите жаждата да се обогатяват посредством откупничеството. Някои от тях дори започнали сами да дават на откуп своите ленни владения или части от тях. Така през 1550 г. селата Балчай (?), Багчас (?) и Суходол в Софийско, които спадали към владенията на румилийския бейлербей, били дадени под илтизам на някой си Хюсеин, син на Али. Откупчикът платил 11 836 акчета на войводата на бейлербейските хасове. През 1618 г. Мехмед чауш, син на Ахмед от Цариград, дал на откуп за седем години зиамета си, който се простирал върху селата Жиковище и др. в нахиите Хорище и Насличе, санджак Паша(7), добива от чифлика си в Хорище и чифт черни биволи на лицето Дервиш челеби.

Но не само по този път откупничеството подривало османската спахийска организация. Както вече видяхме, и самата власт правела това усърдно, като посягала върху спахийските земевладения за да разширява за тяхна сметка обхвата на султанските хасове, да създава от тях мукатаи за откуп или да ги отдава направо на откупчици. По такъв начин много служебни ленове изпадали, макар и за кратки срокове, в ръцете на лица, чужди на старата служебна феодална аристокрация и на нейните обязаности към държавата.

Дворцовите чинове обсебват спахилъци

Едновременно с всичко това и други условия разклащали устоите на спахийската система. Все по-често под покровителството и по волята на върховното управление със служебни феодални владения започнали да се сдобиват представители на дворцовата аристокрация. Тия необичайни прояви за османския феодален порядък били улеснени от известни мероприятия на държавната власт. Със заповед от 1530–1531 г. тя отнела на бейлербейовете правото да раздават феодални владения с малки доходи и изцяло съсредоточила тази дейност в свои ръце. С това вече дворцовите служители и лица от султанското обкръжение по-лесно можели да се сдобият с феодални владения. Сам Кучибей Гюмюрджински е изразил опасенията си от отрицателните последствия на това нововъведение. Според него при стария порядък онеправданите от бейлербейовете при раздаването на ленове можели да търсят закрилата на върховната власт. След въвеждането на новия режим, ако великият везир надарил с ленове недостойни хора, нямало къде да се отправи оплакване за това. Улеснени от обстоятелствата, към края на XVI в. в много краища на българските земи получили спахилъци всевъзможни дворцови мутеферики и чауши. Около 1592 г. напр. в Скопско и между 1609–1618 г. в Софийско са регистрирани служебни ленове на редица мутеферики, тезкереджии, писари и писари-стажанти в султанския диван. Повечето от тия ленове били зиамети със значителен доход. Съвременникът на тия промени в спахийското земевладение Мустафа Селяники пише: «По-рано великият везир и бейлербеят съвместно сами раздаваха дирлици(8) на ония, които се прославяха с храбростта си... От времето, когато станаха промени в обичаите на османското правителство и на древните закони и султаните лично не отиват да воюват с неверниците, като изпращат от столицата сердарите(9) във войската, сердарите по свое усмотрение доведоха до това, че кълъчите(10) на ислямската войска бяха раздадени на чауши, писари, мутеферики, слуги на велможите и придворните пажове ...».

Наред с всички тях се стремели да получат спахилъци и други лица от султанските приближени, които нямали нищо общo с османската поземлена аристокрация. Като ставали господари на тимари, зиамети и хасове, те не се обвързвали с никакви служебни задължения към държавата. Между тях се промъквали дори хора от по-низши обществени среди, които се добирали по всякакви начини до султанския двор и така постигали целите си. Османските историци и политически писатели от тази епоха пишат с възмущение за домогванията на тия елементи, чужди на старата османска феодална аристокрация. «А в императорския харем, с гняв се провиква Кучибей, който яростно застава в защита на старите порядки, противозаконно проникнаха тюркмени, цигани, евреи, безверни и беззаконни мошеници и развратни граждани.» «Причина за безчестието, загрижено разказва Селяники, е това, че през царуването на покойния султан Мурад хан в харема проникнаха долни хора от инороден произход, а като сердари бяха причислени към военната категория деца на перси, цигани, евреи, лази, руснаци и граждани ...» Спахилъците изпадали във властта на лица, чужди на стария спахийски ред, и по други пътища. По думите на един тогавашен западен писател, който рисува упадъка на османските учреждения, пашите, дефтердарите и други длъжностни лица раздавали зиамети и тимари на слугите си, за да ги облагодетелствуват и да ги имат в случай на нужда като свои верни хора. Все тия непорядки рисува един западен източник от XVII в. с твърде любопитно заглавие «Османско огледало»: «От няколко години насам, четем в тази старопечатна книга, султанът си запазвал ленове, за да ги раздава на своите любимци. По същия начин постъпвали и висшите султански сановници. Голяма част от техните слуги притежавали ленове, без да се явяват в армията». Османският поет Вейси в нарочна поема от 1608 г. не е пропуснал да жигоса тия порядки. По неговите думи феодалната конница е занемарена, защото спахилъците се раздават на любимците на великия везир и на харема.

Всички тия случайни хора успявали да получат феодални владения и чинове чрез парите си, раздавани под формата на подкупи. И всред тях най-често се споменават евреите, които все така дейно се подвизавали като откупчици. Натрупали от търговия и лихварство големи парични средства, те все повече си пробивали път в недостъпното преди служебно земевладение, в средите на османската служебна феодална аристокрация.

Но спахилъците все повече се изплъзвали от рамките на обичайния порядък на раздаване и по пътя на откритата разпродажба. Още от началото на XVII в. се срещат документи за спахии, които продавали леновете си или част от тях, за лица, които се сдобивали с права над спахилъци срещу заплащане на крупни суми. В съдебен протокол от 26. X.–4. XI. 1612 г. е записано, че Хюсеин челеби от с. Бейли чифлик, Софийско, и брат му Ахмед челеби продали своя кълъч тимар с доход 6 000 акчета в с. Филиповци, Софийско. Купувачите Дуракбейзаде и Лиджан бей заплатили за това 22 000 акчета и овладели тимара. Ако се съди по имената и сановете, купувачите ще да са принадлежали очевидно към средите на по-богатите и влиятелни турци. Все в началото на XVII в. тимариотът Ибрахим беше от София продал на Бехмен бей, син на Абдулах, за 25 алтъна своята част от тимар в едно софийско село, който му носел 6000 акчета годишен доход. Явно е, че Ибрахим беше бил софийски гражданин, пребивавал очевидно далеч от своя тимар, като нарушавал с това установения ред в служебното земевладение. Откъснат така от тимара, очевидно лишен от интерес да го стопанисва, той прибягнал към непозволено прехвърляне на това имущество върху трето лице срещу заплащане. И тук стремежът за натрупване на парични средства у старите спахии подкопавал устоите на спахийското земевладение. По такъв начин се откривали пътища спахилъкът да тръгне от ръка на ръка въпреки ограниченията на установения ред. Случаят с тимара на Ибрахим беше не бил единичен. В известни случаи дори върховното управление допускало продажба на спахилъци, за да получи наведнъж крупни суми. В този смисъл трябва да се тълкуват например сведенията на един ферман от 25. II. 1619 г., в който се съобщава, че в Софийска нахия бил даден съдружнически тимар на двама турци — Юсуф и Ахмед, които платили за това сумата 20 000 акчета.

Така постепенно в системата на спахилъка се вмъкнали лица, които били съвсем чужди на каквито и да било войнски обязаности. И те подобно на забогателите по-едри служебни феодали гледали вече на спахилъка не като източник на доход за поддържането им в бойна готовност. С неутолима алчност те се стремели да се доберат до такива владения, да увеличават размера им по незаконни пътища, за да ги оползотворят в най-голяма степен като средства за лично обогатяване. Нахлуването на придворните, а наред с това и на много външни лица — носители на търговско-лихварски капитал в спахийското земевладение, било съпроводено с изтласкване на част от старите феодали. Още в края на XVI в. Селяники съобщава, че новите феодали успявали чрез подкупи да лишат ония, които били заслужили да получат феодални владения и сами да заемат тия владения. «Всеки от тях, четем пропитите със злъч редове на Кучибей Гюмюрджински, след като сам се облагодетелствуваше, доставяше няколко големи или малки феодални владения на своите сторонници и по такъв начин лишаваше военните от тяхната издръжка ... Въобще големите и малките феодални владения станаха жертва на велможите ...»

Дребните спахии обедняват

Ето как вече спахилъкът променял своя облик и предназначение. Но едновременно с това съвременниците на тази бурна епоха били свидетели и на други основни промени. Постепенно все повече спахилъци се съсредоточавали в ръцете на неголям брой земевладелци. Това вършели много често придворните любимци и чиновници и обкръжаващите ги тъмни личности, като намирали подкрепата на някой влиятелен покровител или си служели с всевъзможни измами. Към края на XVI в. канцелариите на върховното управление не смогвали вече да издават разпоредба след разпоредба с напразните усилия да преградят пътищата на тия измами. Не е единствен случаят напр. с някой си Мустафа, за който е дума в турски документ от 1592 г., запазен в Софийската народна библиотека. Този Мустафа успял да стане господар на спахилък в Скопско като доказал, че бил достигнал до поста чауш и че притежавал за всичко това султанска заповед, която изгубил. Под този измислен предлог той си извадил нова заповед и узаконил владението на спахилъка си. При една проверка се оказало обаче, че всичко това било измама. Но ако тази измама била открита и отстранена от върховното управление, колко други минавали незабелязано с негласната благословия и съдействие на висши държавни чиновници! По такъв начин именно едни и същи лица придобивали по няколко спахилъци, противно на установения отпреди ред, който запретявал владеенето на повече от един спахилък. Със същите средства действували и по-едрите служебни феодали. Но те успявали да придобият повече служебни ленове, като изваждали за тях берати на имената на свои приближени, роби или измислени лица. В действителност те сами обсебвали и владеели незаконно насъбраните ленове. Тъкмо такива прояви осъжда Кучибей Гюмюрджински: «Вече от колко време (насам) големите и малки ленове са във владение на бейлербейовете и санджакбейовете, везирските аги, у категорията на мутефериките, чаушите, писарите, у групата на немите и джуджетата(11), у султанските любимци и най-знатните от полковата челяд — едни от тях получиха берати за слугите си, други за неосвободените роби. Имената са на техните хора, а доходите — те сами поглъщат. Между тях има хора с по 20–30 даже 40 до 50 големи и малки ленове». Същото потвърждава и хронистът Селяники. Според неговите сведения дворцовите аристократи присвоили служебните ленове в пограничните области, като ги снабдили с берати на името на слугите от свитата си. Същите нередности признава и такъв висок сановник, като дефтердарят Саръ Мехмед паша. По думите му алайбейовете злоупотребявали със служебните си права, като вписвали някой тимар на измислено име, а после го присвоявали. Ония лица, които успявали да овладеят повече от законното количество ленове, изваждали берати за тях на името на робите си или на неизвестни хора. На всички е било известно, че те притежавали по пет-шест спахилъка. Прелистим ли старите битолски кадийски регистри, ще намерим често по страниците им следи от т. нар. сепет тимари, възникнали именно по начина, описан от Селяники. Дори чужденци, които посещавали Турция по това време, доловили тия нови явления в обществения живот. Един от тях — Турнефор, пише в пътните си бележки: «Везирите и управителите на провинциите се уреждат така добре с интригите си в двора, че леновете, дори които не са под тяхно управление, се дават на слугите им».

Съсредоточаването на служебните ленове у по-едрите поземлени владетели ставало и по пътя на насилственото заграбване на земи от по-малките служебни владетели. Тия опити зачестили особено към края на XVII в. и началото на XVIII в. Такъв случай има предвид напр. една заповед, издадена на 21. II.–2. III. 1719 г., отправена до румилийския валия и до софийския кадия. В нея е отбелязано, че спахията Зюлфикяр владеел тимар в Пиротска и Софийска нахия. Но субашията на дворцовия мутеферика Абдул Фетах, който притежавал зиамет в санджаците Паша, Кюстендил, Солун и Чирмен, завладял насила селото Слатинци, спадащо към тимара на Зюлфикяр.

В такава обстановка интригите и лъжливите донесения били мощно средство в ръцете на по-едрите спахии, за да заграбват леновете на тимариотите. По такива неверни донесения бил отстранен през 1608–1609 г. от тимар в санджака Паша спахията Дур Али, защото не бил изпълнил военната си служба. всъщност при направените проверки и в началото, и в края на войната той се оказал в редовете на армията.

Официално върховната власт се стремяла да пречи на такива противозаконни прояви. Но понякога нейните висшестоящи функционери вършели открити посегателства върху спахилъците, за да удовлетворят алчните стремежи на придворната аристокрация. На всевъзможни султански любимци и приближени били подарявани по такъв начин по-малки или по-големи земи, откъснати от обсега на спахилъците. Бележитият османски енциклопедист от XVII в. Хаджи Калфа разказва, че великият мюфтия Абул Меамин Мустафа получил в 1603–1604 г. като арпалък(12) един овакантен зиамет с доход 60 000 акчета. От зоркия поглед на Кучибей Гюмюрджински също не са убягнали подобни прояви. Той не пропуска да спомене, че някои от големите и малките ленове били присъединявани противозаконно към арпалъци и башмаклъци(13). Струпването на големи поземлени владения у по-едрите османски феодали проличава особено добре по официалните сведения за размера на бейлербейските хасове.

Нека разгърнем листовете на стари турски документи, които днес се пазят в архивите на Софийската народна библиотека. Ето между тях опис от 1604 г., където са регистрирани хасовете на везира Касъм паша в санджаците Агрибос, Янина и Тирхала (Гърция) с годишен доход от 1 203 969 и половина акчета. Само от пътните мита и бача в град Солун, който се числял към везирските хасове, се добивали 1 133 333 акчета; едногодишният приход на солунския ихтисаб възлизал на 151 666 акчета. Данните, които османският пътешественик Евлия Челеби изброява в пътните си бележки, са също красноречиви. По тия данни през втората половина на XVII в. румилийският бейлербей притежавал хас от 1 100 000 акчета, лозенградският санджакбей — от 200 000 акчета и пр.

Но това са доходите само от официално регистрираните служебни ленове. А покрай тях, както твърдят съвременниците на епохата историци и хронисти, едрите феодали са притежавали и други служебни владения, прикрити под законна външност. Действителният размер от доходите на всички поземлени имущества, които притежавал всеки от забогатяващите едри служебни феодали е възлизал несъмнено на стотици хиляди и милиони акчета.

Но едрото земевладение растяло в ущърб на по-малките ленове — тимарите, които съставлявали мнозинството от служебните феодални владения в империята. Докато санджакбейове, бейлербейове и придворните поглъщали село след село, землище след землище в обсега на техните зиамети и хасове, тимарите си оставали с незначителен доход. Приблизително по времето, когато Касъм паша владеел лен с доход от 1 203 969 акчета, а румелийският бейлербей имал хас от 1 100 000 акчета, в Скопско били раздадени тимари, чийто доход не надхвърлял 6 000 акчета. От 150 тимари в различни нахии на санджаците Кюстендил и Паша, регистрирани през 1591–1592 г. 128 са с доход 3 000 акчета. При това на дребните спахии били раздавани ленове в размер по-малък от този, който по право им се полагал (ноксан иле). По регистър от 1591–1592 г. седем от вписаните там 19 ленове (от които повечето тимари) са били дадени с недостиг. Недостигът на Мехмед, син на Хасан, бил в размер на 13 500 акчета. Мустафа, син на Мехмед, получил спахилък с недостиг 10 017 акчета, а Хасан чауш — с 13 635 акчета. Срещу тия порядки е насочена изрична султанска заповед, още от времето на Селим II (1566–1574 г.). В остро предупреждение до бейлербейовете се казва: «Ти позволяваш да се откъсват от цялостните ленове части с доход от 1 000 и повече акчета; ти издаваш берати само за част от лен, носещ 5–6 000 акчета доход, а останалото отнимаш от онзи, който е заслужил същия лен ...». «Овакантените ленове се раздробяват на малки части, тъй че едвам може да се намери пълен лен с доход от 10–15 000 акчета.»

При все това тимарското владение не преставало да се съкращава по обем за сметка на едреещите спахилъци на висши османски функционери. Но ако в миналото по-дребните служебни феодали успявали да преживеят въпреки незначителните си ленове, благодарение на плячката от победоносните бойни експедиции, в края на XVI в. положението коренно се изменило. От безуспешните вече войни тимариотите не можели да очакват плячка и обогатяване. Обезценяването на акчето, основната монета, посредством която ставало издължаването на данъците, донесло големи загуби за дребните спахии, тъй като значителна част от данъците на раята те събирали в пари. Само приходите от десятъка и отчасти от данъците саларие, адет-и харман и някои дребни обичайни даждия запазили натуралната си форма. Те съставлявали най-непроменливата част от данъците — не се влияели от колебанията в паричната обмяна. Но те били съвсем недостатъчен и ненадежден източник за поддържане на дребните спахии. А останалите парични данъци раята издължавала все по-нередовно, поради намалелите й податни възможности в резултат на общите промени в империята. Зачестили бягствата и изселванията на раите — така те се борели по своему срещу нарасналия гнет, търсели спасение от неправдите. Поради това тимарите на мнозина спахии оставали безлюдни, недоходни. Върху тях посягали с груба сила или измама и мнозина от новообособилите се едри поземлени господари. Сам Кучибей Гюмюрджински разказва, че докато някои спахии воювали на бойното поле, други пък, от средите на ония, които са прицел на неговия гняв и възмущение, се сдобивали с берати и незаконно събирали доходите от леновете на бойците. «По този начин големите и малките ленове бяха разнебитени», заключава съвременникът. Вследствие на всичко това някои от старите спахии до такава степен обеднели, че били принудени да извършват надничарска работа и да «стоят в сянката на презрението, хвърлени в бедност и унижение». Други пък напълно се разорили и от тях «не останало нито име, нито следа». Дефтердарят Саръ Мехмед паша отбелязва, че тимариотите били в окаян вид и по-голямата част се намирали «под покровителство», т. е. в някаква зависимост от по-властните феодали.

Все по-често достигат до върховното управление оплаквания и молби на обедняващите спахии. Те молят настоятелно да бъдат облекчени задълженията им, да бъде намален броят на въоръжените конници, които трябвало да подготвят за военно време, или пък размерът на паричния откуп за службата им (т. н. джебелу бедели). «Тимарът ми, състоящ се от с. Оризаре и др. в нахия Кърчова (Кичево), санджак Паша, е каменливо и недоходно място», пише един спахия. «Бедни сме, молим Вашето благоволение да ни опростите за текущата година полагаемия ни се джебелу бедели», обръщат се към султана четирима тимариоти, държатели на части от един тимар с две села.

Върху стария спахилък — опора на османската военна сила, бил нанесен удар и по други пътища — чрез разделянето му при унаследяване. Съвременниците съобщават, че в Румелия тия спахилъци се поделят на толкова равни части, колкото деца има умрелият спахия, освен ако не се касае до тимар с 3000 акчета доход. Само той преминава у първородния син. Разкъсването на тимарите и превръщането им в незначителни наследствени дялове заставяло върховната власт още по времето на Селим II да забрани раздробяването на спахилъците. Изрично било постановено при предаване в наследство да не се разделя на части ленът, а да се отреди в общо владение на всички наследници. Но и това не поставило преграда за неудържимото и бързо разоряване на дребните спахии.

Обречени на нищета, изложени на опасности в неуспешните вече походи, които не им носели както по-рано обилна плячка, те започнали да търсят всевъзможни други начини за препитание в ущърб на служебните си задължения.

Занемарявали тия си задължения и господарите на по-едри служебни владения. Но тук причините били други. При новите условия у тези забогатели феодали нараствала жаждата за натрупване на пари, които играели голяма роля в стопанския и политическия живот на империята. Ето защо те се устремили към това — да направят по-приходоносни своите феодални владения. Те постигали това, като засилили данъчния гнет над подвластната им рая или като започнали да раздават на откуп части от владенията си. Те не се грижели особено за стопанисване на тия си владения, не проявявали стремеж да направят нововъведения в производството. Всичко се свеждало само до прибирането на дохода, до възможно най-голямо ограбване на раята. А отдаването на откуп имало за тях почти същите предимства, както и за държавата— това било доста сигурен начин не само да получават доходите от леновете, без да полагат грижи, но и да трупат допълнителни средства от грамадните суми на самия откуп, внасяни от мюлтезимите.

Упадък на военната сила

Дълбоките изменения, които настъпили в спахийското феодално земевладение през XVI–XVII в., предизвикали пълен безпорядък в начина на описването им в регистрите на върховното управление. Още в началото на XVII в. османският политически писател Айни Али съобщава със загриженост за тия нередности. Според него объркването се дължало на това, че недостатъчно грижливо се отразявали в държавните регистри всички промени, станали с феодалните владения. Когато някой тимар останел без господар и се давал на известно лице, в съответния регистър не винаги било обозначавано това. Като се възползували от този пропуск, други лица си изваждали документ за овладяване на същия спахилък със стара дата. Когато берати на умрели тимариоти, чауши, мутеферики и писари попаднели у някого и неговото име съвпадало с името на умрелия, той лесно можел да се обяви за притежател на овакантеното владение и за носител на някой от изброените чинове, тъй като регистрацията на името на умрелия не се заличавала своевременно.

Подобни нередности се извършвали и в резултат на подкупи, дадени на някой висш чиновник или на служителите по тимарската регистрация. По този път се случвало един и същ тимар да бъде даден на много хора, които притежавали законни документи за владението му. «У всекиго има множество берати, пише Кучибей, и 15–20 утвърдителни документа. В документа на единия е записано: правото е на този. До султанския ми слух дойде, че неговият противник се нахвърлил чрез фалшификации и измама и извършил правонарушение. Да бъде въведен във владение този, а на противника да му се откаже.» В документите на противника му било вписано, че правото принадлежи нему и той трябва да владее спахилъка. «Ежегодно, добавя Кучибей, се пишат хиляди височайши берати и свидетелства, които едни други си противоречат. А вследствие на това положението на големите и малките феодални владения също така стана объркано до крайна степен.» Поради тия непорядки през XVII–XVIII в. множество феодални владения станали спорни. За тях избухнали нескончаеми разпри между всевъзможните кандидати, които всячески се стараели да докажат законните си права върху съответните владения. «Ако един от всички овакантени тимари, пише Айни Али, се дадеше на кандидат, не бе възможно той да осъществи правата си над него. Един и същ тимар бе вписан в берата на няколко души, които спореха, казвайки: «Той е върху мен от еди-кое си време». Турските документи от този род изобилствуват с оплаквания на спорещи помежду си претенденти за спахилъци. През 1592 г. тимарът на някой си Мехмед в Тетовско, владян преди това от починалия Хюсеин, бил оспорен от Ибрахим. Този Ибрахим успял с измама да промени в регистрацията на лена името Хюсеин с Хасан, твърдейки, че тимарът му бил прехвърлен от въпросния Хасан и той го владеел с берат от по-стара дата, Все такива спорове възникнали за владението на селото Караджа Ахмед и др. в Софийско — тимар на Мустафа чауш през 1610 г. Правото на законния спахия било неоснователно оспорвано от някой си Балъоглу Мехмед. През 1619 г. тимарът на Мустафа в с. Кумарица и др., Софийско, бил отнет, понеже тимариотът не участвувал във войната на Изток. Отнетият лен бил даден на Али Фочоглу. Изникнало отнякъде трето лице — Пиале, което оспорвало владението, като твърдяло, че му е даден същия тимар. Някой си Мустафа отнел тимара на спахията Кая в с. Вълковци, Софийско, и го прехвърлил на друг човек, който се сдобил с берат за този тимар през 1618 г. Според сведения на един султански ферман от 1613 г. до румилийския бейлербей и софийския кадия няколко души оспорвали тимара на ливанския писар Сеид Али в с. Храсинци, Пиротско, като уверявали, че същият тимар бил даден на тях.

Спахията Мустафа, тимариот на село в Пазарджишко, се оплакал през 1688–1689 г. пред султанския двор, че някой си друг Мустафа успял да си извади берат за същото село, като заявил, че е изгубил берата си. «Той се намесва във владението на истинския титулярен спахия Мустафа», съобщава султанската канцелария. «Боецът от войната в Иран, Синан, четем друг ферман от 1645 г., който владее тимар в каза Филибе, с доход 5200 акчета, се яви в дверите на щастието и донесе, че с измама лицето Хасан беше се е сдобил с берат за същия тимар, като му пречи да владее този тимар. Той моли султанско благоволение да се отнеме берата на Хасан беше и да му се забрани да се намесва във владението...»

Кучибей Гюмюрджински твърди още в началото на XVII в., че само една десета част от тимарите и зиаметите в империята били безспорни. Всички останали били спорни. Политическият наблюдател е загрижен, че от такива спорове великият везир нямал време да се занимава с държавните работи. «Повечето тимари, съобщава Айни Али, понастоящем са спорни.» Такива спорове можели да продължат с години и да се разрешат понякога във вреда на онзи, който имал законното право. Айни Али съвсем недвусмислено признава, че присъдата при подобни спорове се издавала в полза на този, който имал повече власт или пари. Хаджи Калфа описва подобен процес за спорен зиамет, който стигнал най-сетне до султанския двор. В края на краищата и на двамата претенденти били отрязани главите.

Промените в спахийското земевладение причинили пълен упадък на феодалното опълчение. Добралите се по различни начини до спахилъка нови феодали не само били неопитни във военното дело, но решително отказвали да изпълняват някакви служебни задължения към държавата. Заедно с по-едрите стари феодали и те се стараели да увеличат доходите от феодалните си владения и пренебрегвали всячески военната си служба. Все така се отклонявали от военните си обязаности и обикновените спахии поради упадъка на дребното спахийско земевладение и намаляването на неговата доходност. За да не участвуват в рискованите военни походи, по-богатите феодали се откупували, отклонявали се от службата чрез подкупи или изпращали слуги и наемници да ги заместват. Тревога прозира в редовете на хрониката, която Селяники съставил в края на XVI в.: «Служебните феодали, предавайки се на лични удоволствия, не отиват на война, а се откупуват ... Когато ние тръгнем против неверниците, конните придружители на нашата войска (спахиите) не идват».

По думите на Кучибей потъналите в разкош и излишества едри феодали вместо сами да служат във войската, «изпращат няколко хамали и камилари, всеки (от тях) на куц кон». Съвременник на тия промени отбелязва в съчинение върху устройството и облика на Османската империя: «Днес с такса, която заплащат заимите, могат да се освободят (от служба), нещо, което не смееше никой да поиска в миналото и което сега се отказва на тимариотите». Друг наблюдател от това време — Стефан Градич, нарича турските спахии «презрени, вяли, страхливи и сладострастни..., които за пари поставят вместо себе си наемници, повече християни ...». Айни Али иронично подмята, че по време на походи и при изпълнението на някакви служебни задължения на 10 ленни владения се явява по един човек. «Но по време на (прибиране) доходите за един тимар спорят 10 души.»

Напразно върховното управление изпращало заповед след заповед във военно време до местните власти да събират и отпратят в поход военните феодали от подведомствените им райони. Мнозина от тях не се явявали, а други бягали от бойното поле. През Австро-турската война 1593–1606 г. са отбелязани неведнъж бягства на спахиите от военната им служба. Така само след битката при Ягеле се установило, че били избягали 30 000 души.

Бягствата зачестили през XVII в. В едно свое писмо от 10. V. 1664 г. пътешественикът Таверние съобщава, че било наредено до 15. IV. с. г. да се съберат на служба всички военни. «Но по-голямата част (от тях) избягаха в планините и съвсем не искат да се явят там. Това така разгневи султана, че той изпрати множество комисари в различни посоки. Където ги заловяха, ги убиваха ...» През време на Австро-турската война — 1683–1699 г. — единичните или масовите отлъчвания от бойните действия били обичайна проява. Строгите заповеди на върховното управление се застигали една друга, повтаряли се настоятелни нареждания и заплахи за неотменно и незабавно събиране на спахийските бойни отряди. В една подобна заповед от 8–17. XII. 1684 г. до кадиите от средното крило на Румили се нарежда да се съберат от тази област всички дворцови мутеферики, чауши, писари в султанския диван и дефтерхането, за да участвуват в похода. В противен случай ще им бъдат отнети леновете. В друга заповед от 1680 г. се изисква от румилийския бейлербей незабавно да събере санджакбейовете, алайбейовете, заимите и тимариотите в лагера на Исакча. Ако при проверка се окажело, че някои са останали по домовете си, те щели да бъдат обесени пред вратите на къщите им.

Въпреки тия заплахи непокорството на спахиите растяло. Това тяхно поведение се долавя ясно в една султанска заповед от 1605 г., отправена до прилепския кадия. Там се съобщава, че тимариотът на село Черешово и др. в Прилепска нахия, Сюлейман, чауш при Високата порта, след завръщането си от поход преотстъпил своя тимар на сина си Мехмед, настанил се в градчето Прилеп и не се явявал вече на война. Въпреки нареждането всички пенсионирани спахии да участвуват в походите, той не се подчинявал на това, а подстрекавал и други пенсионирани спахии да постъпват така.

Мнозина от служебните феодали не само не се явявали в отрядите си, но не изпращали и бойците, които били длъжни сами да екипират и поддържат. Според Кучибей те не били в състояние да дадат на войската и двама такива бойци, тъй като пръскали средствата си за устройване на къщи, градини, кьошкове, закупували самурени шуби, скъпи дрехи и други украшения. Дефтердарят Саръ Мехмед паша съобщава, че ленни владетели, които трябвало да подготвят по един боец, вече не изпълнявали това си задължение.

Централната власт непрекъснато правела опити да се справи с отлъчванията, като периодически провеждала проверки — т. нар. йоклама. При такива проверки се отстранявали от служебното феодално земевладение всички ония, които не изпълнявали обязаностите си. Авторите на политически трактати през XVI–XVII в. препоръчват йокламите като едно от най-важните средства за преодоляване на безпорядъка в спахийската феодална система. Така още в края на XVI в. един от османските политически деятели — Молла Хасан, доказва нуждата от провеждане на щателни проверки. Айни Али подчертава, че при такива именно проверки се вписват бегълците в йоклама-дефтерите и чрез това излизат наяве множество тимари, които следва да бъдат отнети от техните притежатели, дезертирали от службата си. Недисциплинираните служебни феодали намирали начини да заобиколят и този контрол на централната власт. Така мнозина от тях се явявали или изпращали свои заместници при проверката и след това напускали службата си. Кучибей съобщава, че забогателите ленни владетели полагали във време на война усилия да бъдат изправни при проверката. Според документ от 1578 г. тимариотът Мустафа, който владеел лен в Силистренски санджак и бил длъжен да служи по охраната на крепостта Каменица, избягал от служба след проверката, проведена от Халил паша.

И така вместо отговорностите и опасностите на службата османските феодали предпочитали спокойния и охолен живот далеч от нея, обезпечен чрез приходите от леновете или от други предприятия. Затова придворният поет Вейси открито заклеймява тия представители на феодалната аристокрация, които нямат друг интерес, освен парите. Затова и Кучибей говори за тях с истинско презрение: «Сами те са в разкош и удоволствия и не искат да знаят, даже целият свят да се разруши ... Те не знаят що е война ... живеят по княжески, съвсем не им идва на ум да помислят за вярата и държавата...». Пътешественикът Пигафета (1567 г.) отбелязва също тези промени в бита на спахиите: «Сега вместо уважението към тази бедност и суровост в живота, която съществуваше по времето на първите османски султани, се забелязва голям разкош и блясък». Венецианският посланик в Турция Лоренцо Бернардо съобщава в донесенията си до венецианския сенат в края на XVI в., че по примера на султана «всички светли паши, санджакбейове и бейлербейове и всички отделни войници искат да си стоят у дома, да се наслаждават на удоволствия, като избягват колкото може повече да отиват на война заради опасностите и неудобствата». Един руски пътешественик, който пребивавал в Турция през XVII в., забелязал също, че спахиите са вече неспособни за военно дело и предпочитат да си седят спокойно по домовете. Френският дипломат в Турция — дю Виньо, също свидетелствува за променените нрави на османските феодални господари. Той отбелязва, че те са удобно устроени в къщите си, ядат деликатни ястия, пият питиета, смесени с кехлибар, вино и ракия, спят на легла от лебедови пера, обличат се в злато, коприна и скъпи кожи. А даже и когато отиват на война, те съвсем не се държат войнски, а влачат след себе си целите си свити, коне и огромен багаж, като не държат сметка, че многобройните безполезни гърла на тяхното обкръжение обричат на глад останалите бойци.

Поради всичко това броят на спахийското опълчение намалял катастрофално. При султан Сюлейман I в началото на XVI в. само от Румелия били набирани 20 000 боеспособни и готови за бран конници, докато през XVII в., според сведенията на Кучибей, не само от Румелия, но и от Анадол и от други провинции се явявали едва 7–8 000 военни, и то повече наемници и слуги на спахиите.

Непрестанното намаляване на спахийското опълчение заставило властта да увеличи броя на платената армия. От 41 479 души. през 1562 г. в 1609 г. тя вече наброявала 91 202 души, а при султаните Осман II (1618–1622 г.) и Мустафа I (1622–1623 г.) броят й достигнал до 100 000 души. Това нарастване на платената армия създало нови затруднения на османската държава. «Нима ще стигнат заплати за такова количество войници», възклицава с негодувание Кучибей. Лишена от средства, върховната власт невинаги била в състояние да изплаща заплатите на войските, нито да им дава обичайните поощрения — бакшиши, при възшествието на султаните и по други поводи. Заплащането ставало с непълноценни монети. Това заставяло войниците и техните началници да търсят други начини за препитание в ущърб на службата си. Те изоставяли казармите, променили строгия си войнишки бит, плъзвали по селищата из цялата страна и започвали да упражняват всевъзможни странични занятия. «Те не знаят вече, пише споменатият дю Виньо, що е ред и в най-малката битка. Задоволяват се само с това бързо да заемат първи някой пост, да вдигат голям шум и да всяват страх чрез ... ужасните викове, с които тръгват за някоя акция. Когато осъществяват някоя придобивка, то е поради ужаса, слабата съпротива, която срещат, и поради (наличността на) много родоотстъпници с тях и по-скоро поради многобройността си, отколкото заради познанията си по военно дело или за истинска доблест ...»

Всички източници от тази епоха единодушно подчертават, че боеспособността на платената армия намаляла и поради това, че се променил нейният състав. Наред със старите бойци, които изменили поведението си поради променените условия, тук проникнали случайни и непосветени във военното изкуство лица. Един западен наблюдател от това време отбелязва, че мнозина големци изпращали във войската слугите си, за да се отърват от това да им плащат заплати. Разбира се, тия случайни пришълци в армията не се явявали на служба в определеното време. «Към спахиите и еничарите се зачисляват лица, които не са вписани никъде в регистрите на другите войници и които наистина не отиват никога (на война). Тъй че безброй скитници и престъпници са под покровителство, като че ли понастоящем са на служба.»

Еничарите, които били считани за най-дисциплиниран военен корпус, противно на старите закони и обичаи започнали да се женят, търсели различни начини за лесна печалба. И чужди наблюдатели, и висши османски сановници единодушно признават това всеобщо разложение на еничарството в империята. Блаунт разказва, че корпусът бил в голямата си част разкапан, защото еничарите изменили на старите си порядки и започнали «да се женят и стават търговци». Още в края на XVI в. венецианският посланик Л. Бернардо ги счита за «жалка и долна пасмина». Обеднели, лишени от редовна заплата, те били заставени, по думите му, да служат на частни лица, евреи и др., за да се препитават. «Те почти всички са женени, отбелязва в своето описание върху вътрешното състояние на Турция Мишел Фебюр. Противно на стария обичай упражняват занаяти, държат дюкяни и търгуват също като другите.» Кучибей разказва, че еничарите често обсебвали данъчните регистри на отделни области и ги разпродавали на търг на различни откупчици, срещу което получавали пари. Те се пръскали навред из селищата, ставали най-често търговци и лихвари. С нарастваща алчност се стремели да натрупат богатства по различни безчестни начини. Дубровнишкият търговец Павел Джорджич си спомня например, че в миналото в града Провадия, който той посещавал по търговски дела, имало само четирима еничари. Към края на XVI в. те нараснали на 80, занимавали се вече с лихварство — взимали 100% лихва за три месеца и заставяли длъжниците си да им работят ангария. Богати и влиятелни, те вилнеели и безчинствували в селището като налагали волята си на официалните представители на властта. В Провадия те заплашили със смърт кадията, за да му натрапят несправедлива присъда във вреда на безправната рая. «Еничарите се женят напълно свободно, потвърждава пътешественикът Рико. Те се освобождават от задълженията си към своите оди (поделения), за да се занимават усърдно със занаяти. (Тия занаяти) могат да им докарат средства, за да поддържат семействата си, които те не могат да изхранват с даваните им малко акчета.»

В отрядите на платената армия навлизали все повече случайни хора от най-различни обществени среди, за които службата била само средство за обезпечаване на лично благополучие. Офицерските чинове започнали да се разпродават или били достъпни само посредством заплащане на богати подкупи. «Когато произвеждаха някого яябашия или бюлюкбашия(14), казва Кучибей, вземаха от него по 1000–2000 гроша.» По такъв път до тия военни корпуси се добирали «граждани, турци, цигани, перси, лази, скитници, водачи на катъри и камили, хамали, разбойници, мошеници и др.».

Един съвременник обяснява тия промени с нововъведенията в начина на събиране на момчета за еничари, т. н. девширме. Принудително завличаните от домовете им християнски деца били замествани вече с деца на мюсюлмани. Чиновниците, които били изпратени да налагат страшния данък из немюсюлманските селища, предпочитали да получат прескъпи откупи от родителите на набелязаните деца. Вместо тях те закупували децата на бедни турци. По този начин еничарският корпус изгубвал първоначалния си състав и облик. За това допринесло и официалното премахване на девширмето през XVIII в.

Разраствало се всеобщото разтление на старата военнофеодална държава, появили се хиляди и хиляди мними еничари, които нито принадлежали в действителност към корпуса, нито изпълнявали някакви задължения. Дори от погледа на чужди наблюдатели не са убягнали тия необичайни прояви. В стремежа си да се изплъзнат от тежки данъчни и други задължения мнозина се обявявали за еничари, като предварително си откупвали с пари покровителството на висши чиновници. «От тази действителна смесица на истински с неистински еничари, разказва съвременник, техният брой е нараснал днес на повече от 100 000 души, пръснати в цялата империя.»

Подобно на феодалното опълчение, платената армия все повече понижавала своята боеспособност. Непокорство, отлъчване от служба, изплъзване от възложени обязаности изпълват ежедневието на тия войскови части, на които върховното управление най-много разчитало. Десетки, стотици документи от времето на Австро-турската война — 1683–1699 г. са преизпълнени с тревожни разпоредби да се вдигнат еничарите на бойна нога. От тях проличава, че множество еничари отказвали да ходят на война и се укривали из различни селища в страната. В един от тях например, издаден през 1685 г., се съобщава, че изпратените от Одрин на фронта еничарски щурмоваци, спахии, джебеджии и топчийски щурмоваци са избягали. Според сведенията на Кучибей бойците от платената армия «отиват на поход, когато пожелаят. Нито един не се подчинява, няма страх и почтителност към върховната власт». В една стара френска книга върху нравите и обичаите в Османска Турция преди няколко столетия, чийто автор рисува дълбокото разложение на спахийския ред, четем: «На война спахийският корпус е само объркано множество от хора без държание. Те не са разпределени нито в отряди, нито в поделения. Придвижват се по взводове, сражават се безредно и малко искат да знаят дали да бъдат, или да не бъдат в бойния лагер». За да избягнат тежестите на военната служба, като използуват същевременно привилегиите на своя чин, офицерите от платената армия се обявявали за инвалиди и получавали за това съответната пенсия. Това нарушение се постигало лесно, както свидетелствува Рико — било чрез подкуп, било като се посочела някоя незначителна стара рана. «Поради това, казва Рико, днес сред турците се срещат голям брой здрави и силни военни под името «мъртви заплати», които служат само за изчерпване финансите на султана.»

Нередовните възнаграждения и изплащането им в непълноценни монети предизвиквали честите бунтове и вълнения на постоянната армия. С течение на времето войниците и офицерите от тази армия станали истински бич за централната власт. Те изявявали хиляди прищевки, сваляли и качвали по свой вкус висши дворцови чиновници, дори и султани. Няма историческо съчинение или хроника от тази епоха, в които да не са описани тия нескончаеми смутове. Султанът неизбежно бързал да стовари своите отговорности върху някой от близките си помощници — великия везир или дефтердаря. Дворът изтръпвал пред въоръжените нападения на разярените платени бойци, които с крясъци налитали и искали отговорност за неизпълнени към тях обещания и задължения на върховното управление. Разбеснялата се тълпа утолявала най-често жаждата си за мъст, след като заставяла султана да обезглави някой от сановниците си. Извоювали закъснялото или неплатено възнаграждение, разюзданите бойци от платената армия подновявали своите изстъпления. Затова съвременниците пишат с толкова отвращение за тях. «Непокорни, лениви, гнусни, далеч не войнствени, отбелязва Стефан Градич, тия презрени уроди са способни само на грабежи, тяхното своеволие мина границите.» «Еничарите, прибавя към тази неласкава характеристика Фебюр, които бяха някога силата и опората на Османската империя, са днес нейната разруха ...»

Държавните служби се разпродават

Залезът на спахийството довел до дълбоко разтление в административния ред на империята. И тук службите станали достъпни срещу подкупи. Подкупността добила такива размери, че според Селяники станало абсолютно невъзможно да се свърши каквато и да било работа без подкуп. Всеки, който разполагал с повече пари, можел да се добере до някакъв пост. Държавата, която се нуждаела постоянно от средства, насърчавала такива порядки. Тя започнала да дава на откуп за по-кратък или по-дълъг срок различни служби. Така например през 1688–1689 г. службата «кехая(15) на чаушите» била дадена на някой си Мустафа. След него на същата служба бил назначен срещу откуп друг Мустафа, унаследен от Махмуд. Този Махмуд бил заставен да дава ежегодно на съкровището по 500 гроша и по 10 души бойци във време на война. През 1698–1699 г. тази служба била откупена от Мехмед, а в 1700–1701 г. от Ахмед, през 1702–1703 г. — от първия титуляр Мустафа. В 1704 г. ново лице искало да вземе на пожизнен откуп службата, като внася по 250 гроша ежегодно на съкровището. Според стар турски документ от 1714 г. службата на мартолоски бюлюкбашия в Ловчанска околия била дадена на откуп до края на живота на някой си Мехмед срещу 200 000 акчета.

Много често постовете направо се разпродавали. «Турците купуват службите си твърде скъпо, бележи познатият ни вече дю Виньо, не по цената и стойността на всяка длъжност, но чрез подкупи и подаръци, които трябва да правят, за да се доберат до нея.» Дубровнишкият търговец Павел Джорджич, който в края на XVI в. оглавил едно от първите по-големи въстания — Търновското, — свидетелствува, че по това време вече административните служби и съдебните длъжности се продавали. «Даже висшите длъжности, установява със смущение Селяники, започнаха открито да се продават.» Кучибей разказва, че дори учените степени в попрището на т. нар. улеми се купували и по този начин до съдийските и учителските места проникнали случайни хора. «Писарите на войводи и полицейски надзиратели и някои лица от простия народ си закупиха за 5000–10 000 акчета степента «кандидат» и след туй в скоро време станаха учители и кадии.» Откупът и разпродажбата на постовете довели до това, че всеки чиновник започнал да препродава или да дава на откуп службата си, за да се обогатява и да се отърве от неприятни служебни тежести. Като признава, че всички места се продавали на най-високи цени, Хаджи Калфа добавя, че онзи, който купел подобно място, се стремял да възстанови похарчените пари, и то с печалба, и затова го продавал на друг. По този път в чиновническия апарат на империята проникнали случайни и най-често съвсем неподходящи лица. «Длъжностите, бележи Кучибей, се даваха в голямата им част на недостойни хора.» «Недостойните и неспособните, невежи и безделници идват и заемат държавните служби», тревожно отбелязва Селяники. Препредаването или откупването на постовете от лице на лице се отразили най-отрицателно върху изпълнението на самата служба. Настървени за натрупване на печалби, подкупни и покварени, османските чиновници във всички области на администрацията гледали на службата си като на източник на власт и лесно забогатяване. Сам придворният поет Вейси признава, че висшите държавни служители били покварени насилници. Във всички среди шествувало признанието, че «рибата се вмирисва откъм главата». Всеизвестно било, че тази иносказателна мисъл жигосва направо върховното управление и неговите висшестоящи служители.

Органите на османското правораздаване, които имали много широки функции и влияние в обществения живот на нашите селища, също били засегнати от общата вътрешна дезорганизация. Всички съвременници отбелязват недвусмислено промените в османското съдопроизводство. Дубровнишкият търговец Павел Джорджич подчертава в своя политически доклад от 1597 г., че «продажбата на съдийските места е била и е причина, че оттогава насам кадиите присъждат в полза на ония, от които получават по-голяма сума пари, а тия лошавини извършват без никакъв свян». «В империята се търпят невъобразими оскърбления, бликат с възмущение редовете, написани от дю Виньо, който очевидно е познавал дълбоко недъзите на залязващата вече империя през XVII в. Всички, които раздават правосъдие, избират грижливо случаи да правят това, за да ограбят чужд имот. Когато не се извършва нито кражба, нито убийство в обсега на тяхното ведомство ... те знаят добре да предположат такова нещо. Нареждат да се пролее кръв в махалата, имат си назначени крадци или пък карат да се разбие вратата на някой дюкян, изискват (обезщетение) за кръвта — 40 000 акчета да им ги плати махалата, като налагат с тояги по ходилата най-бедните или пък ги затварят. Те постъпват така и при кражба, като заставят –– (жителите) да им докарат крадеца, нещо невъзможно, защото той е човек на съдията или пък ги осъждат на големи глоби. Понеже (тия глоби) не са определени, както и кръвнината, тези нещастници (набедените) могат да се отърват само с пари, повече или по-малко, според възможностите им. Лъжесвидетелите, които са много обичайни в империята, причиняват голям безпорядък. Има ги за всяка работа и на всякаква цена. Те си имат агенти или заклети преводачи, които присъствуват на съдебното заседание и не пропускат да предложат свидетели.» Това са всъщност наетите лъжесвидетели, които лесно можели да превърнат срещу пари неправдата в правда и истината в лъжа.

Още по-страшни порядки в съдопроизводството рисува друг чужд наблюдател. «Нима не е известно, пише той, че правосъдието се продава на публичен търг, че спорещите страни спазаряват присъдата, че най-добра винаги е каузата на онзи, който дава повече или знае да прави по-приятни подаръци?» Случвало се например кадията да призове някого и да го обвини, че не прибира онова, което има да взема от длъжниците си. По думите на кадията той желае по този начин да се изплъзне от съда (посредством който се извършвали такъв род операции и съдът получавал от това надлежни такси, б. м.). Кадията отивал дори дотам, че назовавал пред изумения човек някакъв мним негов длъжник. Той му предлагал да подели с него сумата, която ще получи от измисления длъжник. Ако лицето се противопоставяло на тази измама, кадията довеждал «длъжника» и заставял двамата да се регистрират пред съда в нарочен акт, като изтръгвал по този начин възнаграждение за себе си.

В други случаи кадията викал човек, който бил спечелил известен процес и настоявал той да му отстъпи половината от сумата, която осъденият трябвало да му плати. Кадията привеждал за това беззаконие следния довод: щом печелившата страна е водила съдебен процес, тя не е съвсем невинна и следователно трябва да има възмездие за това. Най-доброто, на което можело да се разчита в такива случаи, е било човек да се отърве с малък подкуп за съдията. Понякога дори кадиите издавали присъди, противоположни на тия, които вече издали веднъж под предлог, че са били зле осведомени по делото. Поради тия и десетки други порочни порядки в османското съдопроизводство един съвременник е произнесъл безпощадната оценка: «Правосъдието на османците, пише той, е достигнало такава крайна несправедливост, че ако дяволите биха били поставени за съдии с пълно разрешение да се ползуват както искат от властта и както намерят за добре, вярвам, че и те биха се срамували да вършат това, което правят турците». Съдебните служители си позволявали и много други своеволия. Понеже чрез шериатския съд ставало разхвърлянето на редица данъчни задължения, съдебните служители изкористявали случая, за да налагат тия задължения в по-голям от законния размер и да прибират връхнината за себе си. Такива злоупотреби предизвикали през 1729 г. изрична и строга заповед на централната власт до видинския кадия, до всички кадии в голяма част от балканските земи и до други длъжностни лица. В заповедта се подчертава, че съдебните служители трябва да бъдат образец на честност и безкористие. Въпреки това те се осмелявали да задържат в себе си незаконно глоби при разпределението на данъците авариз, нузул, джизие и имдад-и хазерие и да ги налагат в по-голям размер, за да задържат известни суми и за себе си.

Повсеместно разложение и неудържим упадък обхванали всички учреждения на империята. «Продажността на военните чинове, опустошението на областите ..., липсата на упражнения във войсковите части, слабото възнаграждение за добрите дела и големият брой безполезни гърла са такова злоупотребление, че се състезават за отслабването на монархията», четем оценката на един западен източник от времето на всеобщото разложение в империята. «С една дума, обобщава картината на разрастващото се разтление Рико, това е управление, в което няма нищо почтено, нищо справедливо, нищо похвално и в което не намираме нито подчинение, нито единство, нито вярност.»

Как раята да търпи такава несправедливост!

Спахилъкът безвъзвратно залязвал. Първоначалните изменения в стария феодален ред, които разклатили устоите на османската държава, се задълбочавали през втората половина на XVIII в. Забогателите някогашни спахии и ония, които по незаконни пътища се добрали до служебни владения, се стремели да отхвърлят досадната зависимост от върховното управление. В покоите на пищните сараи, които те си устройвали в градовете, всред примамния блясък на скъпоценната покъщнина, на препълнените с жени и робини хареми те дори не си спомняли за военните обязаности. Дръзко се изплъзвали от тях, даже когато султанските вестоносци им донасяли строги заповеди с недвусмислени предупреждения и заплахи.

След смъртта на мнозина спахии техните потомци правели всичко, за да опазят за себе си бащиното наследство, без да спазват установения ред при унаследяване на спахилъците. Оттук до превръщането на служебните владения в пълна частна собственост пътят бил кратък и лесен. Кучибей Гюмюрджински се оплаква, че мнозина от новите феодали слагали ръка върху обработваеми земи и села, числящи се от векове към служебните ленове и ги превръщали по различни начини в башмаклъци, арпалъци или в наследствена, частновладелска земя.

Други пък търсели законни прикрития за попълзновенията си, за да откъснат владенията си от държавната зависимост. Те започнали да ги превръщат във вакъфи. Първи поели по този път още през XVI в. владетелите на гази-мюлковете, за да осигурят за поколенията си най-изобилните приходи от имотите си. Но през XVII в. нерядко се вакъфирали и спахилъци, за да се превърнат в неотчуждаеми и по-независими от султана владения, както и за да се запазят в наследство приходите на потомците на заинтересованите им господари. Шериатската запрета да не се вакъфират условни служебни владения изгубила прежната си сила. Наглите владетели на спахилъци я пренебрегвали, и то в съюз и под закрилата на кадиите — пазителите на шериатския порядък.

Рушала се връзката на спахилъка с централната власт. Служебните тежести, които той носел, се заличавали. За това допринасяли и някои промени в откупничеството в края на XVII и началото на XVIII в. Веднъж въведено от държавната власт, за да облекчи затрудненото й положение, откупничеството следвало неумолимия ход на своето развитие. Никакви законодателни мерки не можели да изличат отрицателните последствия от тази система. Откупчиците на различни мукатаи започнали все по-често сами да дават на откуп наетите от тях приходоизточници с цел да припечелят повече пари от тия прехвърляния. Стар документ от 1636 г. потвърждава, че откупчикът на мукатаите от данъците бейт-юл-мал-и амме и хаса и др. в Скопие дал от своя страна на откуп наетия от него обект на някой си Юсуф ага срещу 773 898 акчета. При тия преоткупвания все по-често се сменяли мюлтезимите, сроковете на илтизамите били краткотрайни. Всеки нов откупчик се впускал да граби раята с по-голямо настървение от своя предшественик, за да се възползува от непродължителното си господство в известен район и да натрупа лесни печалби. Така разореното зависимо население ставало лош данъкоплатец за държавата. Често сменящите се преоткупчици, които не били непосредствено зависими от върховната власт, невинаги устоявали на поетите задължения към първоначалния откупчик, отговорен направо пред върховното управление. Това създавало допълнителни усложнения, които в последна сметка лишавали държавната хазна от очакваните парични постъпления. Ето защо върховната власт се опитала чрез законодателни мерки да спре непрекъснатите преоткупвания. Тя въвела нов начин за откуп — т. нар. маликяне или доживотно откупване. В 1694–1695 г. бил разпратен султански ферман, който нареждал да се установят маликянета в някои източни провинции на империята (Дамаск, Алеп, Диарбекир, Мардън, Адана, Малатия, Токат, Айнтап и пр.). Скоро маликянето се наложило и в други райони, в това число и на Балканския полуостров. Откупчикът на маликяне поемал мукатаата за цял живот. Той бил длъжен да внася на държавното съкровище значителна първоначална вноска (мал-ъ муаджеле), редовна ежегодна вноска (мал) за определения откуп и да даде допълнителни суми в размер на 1/10 от откупа, наречени калемие (регистраторски разноски). Само след смъртта на откупчика държавата си възвръщала правото да предаде на друго лице маликянето.

Въвеждането на маликянето не спряло преоткупванията на мукатаите. Те продължили да се извършват и през XVIII в. Дългосрочното отдаване под илтизам на различни приходоизточници, на феодални владения (предимно хасови земи) дало тласък на отцепническите сили в упадащата империя. Притежателите на маликянета станали истински самостоятелни господари в откупените от тях владения. В това отношение те до голяма степен напомняли владетелите на гази-мюлковете. Зависели от централната власт дотолкова, доколкото били длъжни да й изплащат ежегодната вноска за откупа. При това подобно на мукатаите и маликянетата все по-често започнали да се преоткупват или продават от едно лице на друго и с това да се изплъзват съвсем от опеката на централната власт. В документ от 1709 г. се съобщава, че мукатаата на Русе и други зависими от нея обекти била маликяне на силихдарския началник (пръв султански оръженосец). Това маликяне било взето на откуп от русенския войвода за една година. В съдебен протокол от 1712 г. намираме още сведения за подобни прояви. Притежателите на маликяне от митата на пристанищата Кара-Харман и Мангалия (сега в Румъния) и спадащите към тях обекти продали това маликяне на някой си Али бей. Съгласно условията на маликянето новият му владетел имал право над митата и таксите ихтисаб и ихзарие от пристанището Кара-Харман, над пазарния бач върху зърнените храни, бъчвите вино, печалбите, над данъците за зимно пасище и кошара (къшлак и агъл агнам), вписани като доход на балчишката мукатаа. Правата на новия господар на маликянето се простирали и върху т. нар. такса зарар-и касабие на пристанищата в посочените по-горе мукатаи и върху данъците бейт-юл-мал-и амме и хаса, върху джизието от хасовете Ески Истамболлук (т. е. дн. Преслав), глобите и налозите джюрм-ю джинает, ява, качкун, мал-и гаиб и мал-и мевкуд на околиите Провадия, Омур Факих, Чардак (в Добруджа), Хаджиоглу Пазаръ (дн. Толбухин) и пр.

Разбира се, и при тия прехвърляния и разпродажби на маликянета държавата не се интересувала много от смяната на владетелите, а от редовните постъпления на доходите. Но преоткупванията накърнявали много често целостта на тия постъпления. Те били свързани с неприятни за държавата усложнения. При такива преоткупвания именно владелците на маликянета и мукатаи правели всичко възможно да изнудят държавата и намалят зависимостта си от нея. С такива намерения напр. продавачите и купувачите на мукатаи и маликянета нареждали при официалната регистрация на извършваните прехвърляния да бъде вписвана по-ниска от действителната откупна вноска на съответния обект. С това се целяло да бъде измамена държавната власт, за да плащат бъдещите владелци на маликянетата по-малки вноски на държавата. При откупите и преоткупванията на мюлтезимите върховното управление изгубвало възможността да контролира редовните вноски от маликянетата. Многобройните откупчици не се издължавали редовно и нанасяли с това щети на съкровището. Така напр. в 1709 г. притежателите на маликянето върху мукатаа за тютюна в Никополски санджак не били издължили на държавата сумата 671 1/2 гроша от добива на посочената мукатаа. Лицето, което откупило в началото на XVIII в. мукатаата Власина, отказвало да плати дълга си. Изискана била султанска заповед да се продаде в полза на съкровището имуществото на неиздължилия се откупчик.

Наред с това властта е била принудена често да се справя с всевъзможни спорове за владението на мукатаи и маликянета, които възниквали между многобройните им притежатели, преоткупчици и разни външни лица. През 1699 г. някакви лица се месели незаконно във владението на Елхадж Хасан и Мустафа, които притежавали съдружнически като маликяне Габровската мукатаа. Според ферман от 1684 г. двама откупчици (единият от тях бил румилийският бейлербей, а другият — везирът Мехмед паша) на берковския хас си оспорвали правото на дохода от този хас за месец март. През 1699 г. откупчикът на мукатаата Ески Истамболлук (дн. Преслав) и спадащите към него обекти, взети като маликяне, се оплакал, че войводата на русенските хасове му пречел да упражнява законните си права върху с. Божичен, Русенско, част от неговото маликяне. Разбира се, подобни спорове били удобен предлог за откупчиците да забавят или да не издължат вноските си по откупа.

Всички тия обезпокояващи прояви, които застрашавали редовните приходи за държавното съкровище, заставили властта да отмени официално тази система през 1714–1715 г. Две години след това обаче тя отново възстановила маликянетата. При възстановяването пламнали ожесточени спорове за владението на старите маликянета. През 1717–1718 г. Синан ага, мюлтезим на село в Пловдивско, взето като маликяне, поискал да си възвърне правата върху това село, когато били възстановени маликянетата. При това възстановяване селото, за което е дума, било причислено към султанските хасове, без да бъде възвърнато на стария му мюлтезим.

Ето как чрез откупничеството и особено чрез маликянетата все повече земи за феодална експлоатация попадали в ръцете на лихвари или забогатели по други начини лица, които самоволно се разпореждали с приходите от откупения обект и с раята — източник на тия приходи.

Едновременно с това нараснали трудностите на централната власт, която непрестанно страдала от неустойките на откупчиците и все по-малко била в състояние да проследява сметките им и да възпира изнудванията им. Затова именно мнозина османски политически писатели още от XVII в., загрижени за съдбата на западащата империя, изявявали открито отрицателното си отношение към откупничеството. Пристрастени защитници на стария спахийски порядък, те сипели укори върху откупничеството, в което виждали заплаха за военната централизирана държава. Не друг, а сам дефтердарят Саръ Мехмед паша изрично подчертава през XVII в., че налозите не бива да се дават на откуп, а трябва да се поверяват на сигурни и честни хора — данъчни органи на властта.

Хищни феодали, алчни да натрупат богатства, непокорни и своеволни в своите владения, жадни за лесни печалби откупчици, финансово изтощена държава с подкупни и безчинствуващи чиновници, разпусната армия, озверена от нередовни заплати и чести военни поражения превърнали в непоносима тежест съществуването на многобройните обикновени труженици в българските земи. Опразването на държавната хазна, обезценяването на сребърното акче и всички произлезли от това смущения в стопанския живот довели до голямо поскъпване на продуктите от първа необходимост. «Цените на облеклото и хранителните продукти се покачиха», оплаква се Селяники. Това, което преди се продавало за едно акче, сега струвало десет акчета, според сведенията на друг политически деятел от края на XVI в. — Молла Хасан.

По белите полета на една старославянска черковна книга граматици и духовници с покъртителна простота и вълнение са изразили народното тегло от нарастващата скъпотия. Според една приписка от 1605 г. скъпотията била толкова голяма, че баща чедото си продавал за хляб, син — баща си, кум — кума си, брат — брата си. «Оле беда!» — вайка се съвременникът. Увеличаването на цените и не редките природни бедствия причинявали повсеместен глад. «И в то време беше туга от туркъ, оплаква се съвременник в една приписка от 1572 г., и глад велика по васей земли, чловек чловека да попере.» И вь то лѣто бџсть крѣпкь гладь, якоже ḵловѣкḱмъ ḱть своих животь лишати се, четем друга приписка от 1608 г. ḱх бѣда, ḱх тìга, ḱх скрьбџ въ то лѣто ḱть проклѣти ḵеда агарѣнскџхь на христpанскџи род ḱх, ḱх, ḱх...

Скъпотията и гладът са предизвиквали загриженост във висшите управляващи кръгове. Тия стопански усложнения, които разорявали раята, засягали пряко и държавната хазна. Обеднелите данъкоплатци не били в състояние да изпълняват задълженията си към нея. Ето защо политическите писатели от XVII в., които препоръчват средства на султаните за заздравяване на залязващия спахийски строй, съветват настоятелно върховната власт да поддържа строго определените цени по пазарите в империята. От голямото поскъпване на живота страдало най-много зависимото население. И без това слабите му покупателни възможности съвсем намалели.

Едновременно с това нараствали данъците на феодалните владетели, които при новите условия се стремели да изтръгнат все повече парични средства от подвластната си рая. Постепенното обособяване на служебните феодали и откъсването им от контрола на върховното управление им позволявало да изтръгват много често безнаказано и произволно парични средства или продукти от зависимото население. Те вършели това обикновено при мълчаливото съгласие на подкупните местни административни органи и на кадията, където напразно раята търсела правда и закрила срещу тия посегателства. В това отношение най-много свобода за действие имали владетелите на везирските хасове, на гази-мюлковете и управителите на вакъфите, тъй като разполагали с много по-голяма самостоятелност, оградени за вмешателството на султанските чиновници.

Нарасналият стремеж на новите феодали за обогатяване ги тласкал към всевъзможни данъчни произволи и нововъведения в техните ленове. Те все по-често заставяли подвластните си раи да им издължават в пари основния натурален данък — десятъка. Още в 1550 г. селяните от софийското село Губислав се оплакват пред съда, че техният спахия Мехмед ги принуждавал противозаконно да му дават десятъка в пари. В началото на XVII в. войводата на хаса, към който се числели софийските села Горубляне, Орман (вер. дн. Лесново, Елин Пелинско) и Крив, бил наложил раята от тия села да му издължава десятъка в акчета, и то на стойност двойно по-висока, отколкото съответните зърнени храни имали на местното тържище: пшеницата — по 120 акчета на киле, когато тя струвала на пазара 60 акчета, а ечемикът — по 65 акчета на киле, когато той струвал 30 акчета, за овцете им вземал по 250 акчета за 100 овце, вместо по 50 акчета, по 120 акчета ресм-и агъл (данък за кошара) и гулямие на всеки 100 овце. А по закон се заплащало по 5 акчета ресм-и агъл и по 20 акчета гулямие на всеки 300 овце. Войводата Ахмед им взимал също и по една овца на всеки 100 овце.

Спахиите се опитвали да упражняват и по друг начин натиск върху селяните, за да превърнат десятъка в паричен данък. Те отказвали да го приемат в определеното време. През 1618 г. пак жителите на с. Горубляне се оплакали, че местният забит — еничаринът Ахмед, не събирал по жътва десятъка, а много по-късно, като им го изисквал в по-голям размер.

Други феодали пък събирали от раята даждия, над които нямали законно право. За това ни разказва например един документ, запазен в архивите на Парижката национална библиотека. През XVI в. раи от едно пловдивско село отишли да се оплачат чак в султанския двор от попълзновенията на местния спахия. Те заявили, че обработвали землището на това село и както му е редът, плащали на своя забит полагаемите му се данъци и десятъка. Но забитът започнал да им изисква налога ресм-и отлак за добитъка. В султанската заповед, издадена по този повод, се напомня, че ресм-и отлак плащат само лица, дошли отвън с добитъка си в известен спахилък и незачислени като негова рая, които не се занимават със земеделие и не плащат другите раятски данъци. Този ресм-и отлак им бил изискван за водата и пашата, които ползувал техният добитък в пределите на спахилъка.

Все така се стремял да заобиколи законния ред с користни намерения и войводата Ахмед ага. Софийският жител Иван, син на Храно, имал лозе в околностите на близкото село Драгостинци (Драгостинци, Софийско). Той притежавал документ, че не плаща повече от 25 акчета дьонюм акчеси. По закон лозя, обложени с дьонюм акчеси (налог върху земята с лозови насаждения), не били натоварвани с десятък. При все това войводата, за който е дума в документа от 1618 г., изисквал от Иван и десятък за лозето му.

Един през друг в различни предели на българските земи феодалните владетели се надпреварвали да отрупват с данъци раята си — да увеличават по размер старите и да налагат нови. Според султанска заповед от 1588 г. до охридския бей Мустафа спахиите от охридския район заставяли насилствено раята да им дава безплатно фураж и храни, при все че по закон тия облагания следвало да се заплащат на селяните. Заимът Мустафа чауш събирал от своя зиамет в скопския санджак през 1595 г. по два пъти годишно вместо по един път полагаемия му се доход. Така той просто разорил подвластните му селища. През 1618 г. селяните от с. Драгостинци протестирали, че спахията им изисквал по-високи от законните данъци. Някои спахии с нараснали отцепнически тежнения се стремели да отклонят подвластната си рая от данъчните й задължения към върховната власт. Подбудите при такива прояви са ясни — феодалните господари се стремели да използуват за себе си и в ущърб на държавната хазна във възможно по-голяма степен податните сили на раята. Така действували например спахиите Арнауд Хамзаоглу, Туруд и Небиоглу Налбант Меми в Кюстендилско през 1592 г. Когато дошъл чиновникът по събиране на джизието, те заплашвали подвластните си раи, че ще ги наказват жестоко и убиват, ако издължават на държавата джизието си. При вестта за тия прояви върховната власт се отзовала незабавно и разпоредила да се вземат бързи мерки. Това нейно усърдие не било от загриженост за участта на изтерзаната рая, а от страх да не се накърнят по някакъв начин постъпленията в държавното съкровище.

Картина на необуздан произвол ни разкрива султанска заповед до русенския кадия от XVIII в. Забитът на вакъфа, посветен на джамията на султанката Михримах, подлагал на непоносими издевателства вакъфската рая в редица села от нахията Чернови (Червен). След като издължели десятъка си в размер на една осма от поземления добив и предадели заедно с това своето саларие, забитът ги заставял да пренасят храните до хамбара му. Искал им такса за това, че пазарът бил близо (акраб-и пазар), произволните такси «агалък и тузлук», и то в натура — по един шиник зърнени храни от мюсюлманското население и по пет шиника от немюсюлманската рая. Налагал им също паричните такси кятибие (за писарски разноски) и хидметкярие (откуп за прислуга), безплатно взимал от тях храни и зоб за добитъка. Понякога умишлено не им прибирал юшура, за да изчака по-добри пазарни цени за него. След това нахълтвал със свои хора по селата и насила задигал селския добив.

Данъчните тежести на някои селища се увеличили и поради постоянните спорове между многобройните служебни владетели, които по незаконен начин се сдобивали с документи за владеене на един и същи спахилък. Имало случаи по двама или трима от тия претенденти, докато били в спор помежду си, да събират от съответните села неколкократно данъците, които селяните трябвало да плащат само веднъж в годината на своя господар. През XVII в. и в началото на XVIII в. османските служебни феодали и особено ония, които били по-богати и властни, посягали и върху чужди поземлени владения, за да изтръгнат парични средства по незаконен път.

«Образец между кадиите и съдниците, рудник на добродетелта и словото, наший господин, кадията на Бабадаг, щом пристигне настоящата заповед, да знаеш следното — гласи обръщението на една султанска заповед от 1731 г. Назърът на вакъфите на Айше султан и Гази Ибрахим паша в санджак Силистра, прославеният между равните Сюлейман ага изпрати оплакване до дверите на щастието...» В това оплакване се съобщавало, че приближени хора на висши феодали — военноадминистративни служители (миримираните, мириливите, субашите) и други властници, нарушавали неприкосновеността на вакъфските села Захиркьой, Серай, Гарван и др. в нахия Хърсово (в Добруджа, сега Румъния). Те незаконно изисквали от вакъфската рая масло, мед, зърнени храни, налозите «бадихава», глобата джюрм-ю джинает и други данъци от категорията «текялиф-и йорфие ве ава, риз-и дивание».

Не били пощадени от този натиск и жителите на градовете. През 1715 г. раята от Видин например се оплаква чак на султана, че видинският комендант още от 1708 г. насам започнал да им събира по-големи данъци от законните. За данъка испенче — по 44 пари, за кошер пчели — по 10 акчета, за дьонюм лозе — повече от обозначеното в списъците. А сеймените незаконно събирали по 3 гроша сейменски налог. Тия, които не плащали посочените данъци, били оковавани във вериги и им удряли по 1000 тояги. От тоя побой около 15 души рая били ранени и осакатени.

Алчни за бързо забогатяване, непокорни пред повеленията на върховната власт, османските служебни феодали не само се стремели да увеличат данъчните тежести на зависимото население. Те всявали ужас сред раята с безконечните си издевателства. Така например спахията на село Костаниче Русенско, през 1735 г. вилнеел денонощно с няколко разбойници и пиянствувал. В чифлика си, който се намирал в селото, давал убежище на разбойници, нападал с тях и ограбвал дори мюсюлмани, залавял и нанасял побой на невинни хора и пр.

Държавата също утежнила данъчното бреме. Опразненото вече държавно съкровище, непреодолимите финансови затруднения налагали това. Данъците се уголемявали ежегодно, въвеждани били и нови данъчни задължения. Според Кучибей Гюмюрджински, докато през 1582 г. раята била длъжна да дава данък върху овцете в размер по едно акче на две глави, в началото на XVII в. за всяка овца се давало по едно акче. Данъкът джизие започнал да се събира от 1691 г. не на хане, а на глава. При това въведен бил нов начин на облагане. За всяко податно селище бил определен известен брой данъчни карти. Те трябвало да се разпределят между раята съобразно с имотното й състояние. Картите били три групи — за по-заможните, за средноимотните и за малоимотните. В зависимост от това джизието било налагано в по-големи или по-малки размери. По думите на дубровнишкия търговец Павел Джорджич там, където по-рано се плащали по 60 акчета на глава, около 1594 г. вече започнали да се плащат по 400–500 акчета.

При събирането на джизието непрестанно били извършвани всевъзможни произволи и беззакония. Те зачестили в началото на XVIII в. През 1727/1728 г. например населението на Самоковска каза се оплакало за следното: От старо време в тази каза били раздавани 4200 карти за джизието, плащано съвместно с Ихтиманска каза. В Самоковско имало работници в железните рудници. Освен това през лятото, когато се разхвърляло джизието върху раята, тук пребивавали и много овчари, довели овцете си на летните пасища. Поради това в казата били раздадени в повече 1800–1900 карти. Дошъл през зимата джизиедарят, който откупил събирането на джизието при този уголемен брой карти. При разпределянето им той обложил противозаконно старците, слепите, куците и децата. Останалите карти ги раздал така, че на къща се падали по два-три дяла. Поради тия насилия раята се пръснала и била разорена. Един чужд пътешественик през XVIII в. отбелязва също в дневника си, че събирачите на джизието притесняват извънредно много българите-християни, карат ги да им плащат за 18–месечни деца, макар според турските закони всички деца до 16–годишна възраст следва да бъдат освободени от този данък.

Данъците от групата текялиф-и йорфие ве авариз-и дивание, които се изисквали отначало еднократно при определени поводи, сега станали ежегодни, умножили се по вид и нараснали по размери. От 40 акчета на хане(16) аваризът достигнал до 325 акчета, а данъкът нузул се покачил от 30 до 600 акчета. Принудителните изземания и изкупувания на храни, припаси и занаятчийски произведения под формата на сюрсат зехиреси и ищира поглъщали не само незначителния излишък от добива на обикновените труженици, но понякога и насъщното. Броят на данъчните дялове (хане), който се възлагал и на отделните селища, не винаги бил съобразяван с податните възможности на раята от тия селища. В 1660 г. населението от с. Данишменд, Одринско, било накарано да достави 7 коли ечемик. То обаче не било в състояние да изпълни доставката и помолило да му се опрости задължението. Жителите на с. Арбанаси, Търновско, подали молба до султана през 1686 г., в която донасят, че не са в състояние да издължат възложената им ищира от ечемик и пшеница. С подобна молба от 1692 г. селяните на с. Клисали, Одринско, заявяват, че от възложените 380 килета пшеница-ищира предали 340 килета и не са в състояние да дадат повече. «Положението ни е окаяно», оплакват се те.

Грабителството на държавата стигало дотам, че тя не държала сметка дали отделни провизии, които се изисквали от населението в даден район, се произвеждали там. Така постъпила тя например през последните две десетилетия на XVII в. с раята от околията Караферия (Бер, Македония). Вместо паричния данък авариз, тук било наложено даждие в натура — определено количество селитра. В околията нямало селитра и жителите били принудени да плащат прескъп откуп за нея — по 1800 акчета на хане. Това буквално ги разорявало. През 1693 г. населението на Бунархисарско се оплаквало, че мубаширите(17) му изисквали доставки от ечемик. В околията липсвали храни. Молителите искат изкупуването на ечемика да стане от места, гдето има храни, а те самите да бъдат освободени. Поради бедствия, войни или феодален гнет някои селища намалявали числено. Османската данъчна регистрация не отразявала това и върху намалелите жители оставал да тежи непроменен броят на ханетата, както това било преди. В 1688 г. жителите на с. Хасанлу, Бургаско (може би Хасаноглу, дн. с. Александрово в Ямболско) съобщили, че поради разпръсването на селяните те останали само 37 души. При все това джелепкешаните (овцевъдите) от селището били обложени с доставка на 175 овце. Те не могат да изпълнят това непосилно задължение. В молба от 1692 г. раята на с. Кузлуджа, Одринско, донася, че не може да издължи тазгодишната си ищира-пшеница не само защото почвата е камениста и неплодородна, но защото храните им били нападнати от скакалците молят да им се опрости изкупуването. Доставките на занаятчийски произведения се застигали така, че годишно се събирали по няколко пъти, понеже не се вземали под внимание възможностите на занаятчиите. Тия отежнени облагания, които стопански разстройвали зависимото население, са подтикнали Кучибей Гюмюрджински да съветва султана ищирата да се извършва на 5 години веднъж, понеже «раята е крайно обедняла и се е разбягала от селата».

Непрестанните войни и нуждата от поддържане на нарастващата по брой платена армия заставяли държавната власт да увеличава и зачестява принудителните изземвания и изкупувания на храни и припаси. Кадийските регистри от XVIII в. са почти на всяка страница изпълнени със сведения за облагането на раята с извънредни данъци. На едно място четем списък на селища с броя на ханетата за събиране на авариз, нузул, ищира; на друго — съдебни протоколи с официално потвърждение за издължени доставки, на трето — оплакване от тежки облагания.

През XVII в. се появили и нови извънредни данъци, най-често събирани в полза на висши държавни сановници: имдад-и хазерие и имдад-и сеферие, които се налагали за нуждите на бейлербейовете, в мирно и военно време, произволните взимания «нал беха» и «кафтан беха» — възмездие за подковите, които турските властници изхабявали за конете си и за стойността на скъпите им дрехи. Тях върховната власт упорито отказвала да узакони, но те при все това били наложени чрез феодалния произвол. Никнели един след друг по повод и без повод и други данъци като ресм-и горнина (вероятно налог върху дървата за огрев), диш хакъ (за изхабяване зъбите на турските управници, когато се хранели за сметка на подвластното население) и пр. Станало съвсем обичайно през XVIII в. всички разноски, направени от санджакбейските чиновници по най-различни законни и незаконни поводи да се стоварват върху гърба на населението и се събират като данъчно облагане.

Страдания понасяли и ония среди от раята, които били натоварени с издръжката на т. нар. мензили (пътни станции). Паричните помощи, които се събирали от тях, били с неопределен размер. Самото население, което живеело в близост с големите пътища, ставало често жертва на безчинствуващи пътуващи чиновници, мубашири и куриери. Бедствувала например през XVIII в. раята от Шуменско, заставена да дава 1000 гроша за провадийския мензил. Поради това че през този край минавал път и непрестанно шетали мубашири и куриери, жителите обеднели. Разходите на околията станали големи, населението затънало в дългове и достигнало до пълно разорение.

Налагането на извънредните данъци е било съпроводено с обичайните произволи, които станали повсеместни през XVII–XVIII в. Под законно прикритие много често самата държавна власт се опитвала да изнуди раята при събирането на т. нар. ищира. Официално било прието доставките да бъдат заплащани по определени от държавата цени, по-ниски от пазарните. Постоянният недоимък на хазната обаче не й позволявал винаги да се издължава към населението. Ето защо все по-често през XVII в. заплащането се уреждало по следния начин: на раята било обещавано намаляване или опростяване на известни данъци за сметка на онова, което държавата и дължала. Впоследствие обаче, когато идвало ред да се събират въпросните данъци, чиновниците пренебрегвали обещаните облекчения и събирали тия данъци изцяло. По този начин принудителните изкупувания се превръщали в безвъзмездни изземвания. Много често самите мубашири си позволявали произволно да изискват и събират от раята по-голямо количество от определените изкупувания. Те измервали предадените като ищира храни произволно. Отбягвали да си служат с официално въведеното подпечатано киле и използували друго киле с по-голяма вместимост, за да изтръгнат повече провизии от раята. Така постъпил например назначеният по събиране държавната закупка от пшеница в Солунска и околните кази — Ахмед бей. Той измервал исканото жито не с подпечатаното киле (солунското голямо киле съдържа 90 оки, а средното — 80 оки), а вземал едно киле пшеница за три цариградски килета и на всеки десет килета отбивал по едно киле.

В известни случаи мубаширите създавали големи неприятности на раята, като отказвали да приемат исканите от нея изкупени храни. През 1712 г. жителите от Пловдивска и Пазарджишка околия натоварили на свои коли и закарали в пристанището Бургас изкупените от тия околии храни. Чиновникът по изкупуването обаче отказал да ги приеме под предлог, че изкупените до този момент провизии били достатъчни. Населението протестирало, като подчертало, че извозило исканите храни с 30 коли, взело хамбари под наем, за да складира тия храни, направило разноски. Неприетите храни трудно можели да се върнат обратно и щели да изгният по складовете, без да се зачете при това, че доставката на Пловдивско и Пазарджишко е изпълнена.

При заплащането на изкупеното мубаширите произволно намалявали определените от държавата цени, за да отделят за себе си връхнината от държавните средства. Понякога те дори си позволявали да не изплатят въобще изкупеното. По такъв повод през 1710/1711 г. се оплакал и еснафът на мутафчиите от Силистра. Те издължили доставка от чували за поставяне на пексимет(18) и следвало да получат за това от мубашира на 11 чувала по 2 гроша. Но мубаширът не им платил. В доклада на великото везирство до султанската канцелария е изразена настоятелната повеля да не се допуска подобна злоупотреба.

Много злоупотреби и насилия били извършвани при изкупуването на продукти за преминаващите през известни области чужди посланичества. Съвсем обичайно било в такива случаи михмандарите(19) и други длъжностни лица, които придружавали посланичествата, за да уреждат прехраната и квартируването им из пътя, да грабят най-безсъвестно населението под предлог, че вземат законна ищира. Така например михмандарят, който водел английското посланичество, придружавано от пътешественика Й. Бошкович, заставял населението от бедното българско село Канара да му плати в брой 104 пиастри извън иззетите съестни продукти. В преславското село Драгоево същият михмандар направил всичко възможно да изтръгне от селяните 80 пиастри покрай припасите, които те изправно доставили. Понеже населението отказало да се подчини на тази произволна заповед, петима от селските първенци били задържани като заложници и поведени към Шумен за обяснение пред кадията. «Заложниците ни следваха с вързани на гърба ръце, пише Бошкович. Между тях имаше един, който бе на твърде напреднала възраст и куц. Другите с мъка можеха да ни следват по добрия път, дето каруците вървяха бързо. Поради това те опитаха да се качат на колите, карани с коне, обаче бяха бити жестоко от арабаджиите, т. е. турските колари. Някои се бяха качили отзад на каруците, когато изведнъж пристигна началникът на тези колари, който беше малко надалеч. Той заудря жестоко нещастния куц старец и го принуди да слезе. Неколцина от нашите хора се притекоха, за да му попречат да не го бие повече и да отстранят този разярен човек, чиито очи блестяха от гняв. Той изтъкваше като предлог, че тези нещастници не му били дали предната вечер известно количество ечемик, «който той несправедливо им беше поискал». В разказа си за михмандарите Бошкович добавя:

«Те вземат предварително (пари) за сметка на данъка ..., при все че в заповедта на Портата(20) не се споменава за пари в брой, а само за товарни коли и за провизии. Михмандарите имат обичай да вършат един вид търговия с тия положения, от които те печелят на едро. Те наемат на най-евтина цена товарни коли за голямо разстояние път и купуват конете за своя сметка. След това карат да им се плаща с пари в брой, колкото за колите, толкова и за продуктите, които не вземат в натура. Това им създава още едно улеснение да изкористяват».

Нарастващото бреме на извънредните данъци е възбудило тревогата на хрониста Мустафа Селяники още в края на XVI в.: «Извънредните данъци, пише той, започнаха един след друг да се налагат произволно на поданиците в страната ... В провинциите на държавата извънредните данъци доведоха раята до това, че й дотегна и този свят, и всичко, което се намира в него».

Едновременно с тежестите на данъците се увеличили и мъчителните повинности. Властта въвеждала все нови и нови форми на принудителен труд. Постоянните войни и влошеното политическо положение на империята заставяли властта непрекъснато да се грижи за укрепителните съоръжения в пограничните райони, за поддържане и поправяне на пътищата, отдето преминавали войските, за превозването на храни и припаси до мензилите или до бойните лагери на армията. Напразно населението умолявало властта да държи сметка за силите и възможностите му. Напразно то напомняло, че е претоварено от задължения и обедняло от войни, бедствия и разорение. В изложение от 1697/1698 г. се съобщава, че на немюсюлманите от Ениджевардарско било наредено да дадат и през текущата година, както по-рано, 15 коли за принудителна работа. Тия 15 коли обаче били разхвърляни в миналото както върху мюсюлманското, така и върху немюсюлманското население. Сега обаче мюсюлманското население е зарегистрирано като пехотни войници и освободено от извънредни данъци и държавни повинности. При това положение възложената повинност не е по силите на немюсюлманите. Според донесение на софийския кадия от 8. VI. 1702 г. населението от Брезнишко заявило, че не е в състояние да събере исканите 19 аргати за строежите в Нишката крепост, тъй като е крайно бедно. Ако го заставят да стори това, то ще се разори и ще се разпръсне. Бедност и глад притискали раята от Битолско през 1721 г. Същата година властта изискала от нея 30 коли за принудителна работа, въпреки че предната година населението дало само 10 коли. Битолският кадия бил заставен да уведоми властта, че поради глад и беднотия раята не може да изпълни исканото, още повече, че то било много по-тежко от миналите години. «Разорени сме и сме съсипани», оплаква се населението от Бабадажко през 1723 г., като помолило да се намали броят на 35–те волски коли, изискани от властта за строежите във Видинската крепост.

При налагането на всевъзможните повинности изстъпленията нямали край. В софийския турски архив е запазено например изложение на българското население в Бунархисарско от началото на XVIII в., в което се съобщава, че това население дало принудително 40 коня за военни нужди. Селяните били бити и насилвани да доставят ечемик за прехраната на тия коне. Лейди Монтегю, която посетила България в началото на XVIII в. с едно посолство, разказва с възмущение в писмата си как турците отказвали да дадат възнаграждение на много нещастни хора, които принудително извозвали багажа на посолството. Добитъкът им бил съсипан от умора. «Те дойдоха около къщата, пише лейди Монтегю, и плачеха, скубеха си косите и брадите, така че (можеха) да затрогнат и най-безчувственото сърце. Но те получиха само удари с тояги, които им нанесоха наглите военни лица.»

Бошкович съобщава, че когато екипажът на посланичеството се нуждаел от добитък или коли, михмандарят и другите придружители на чужденците най-безотговорно завличали такива коли и добитък, където и да ги намерят из пътя и то, без да мислят дори за изплащане на възнаграждение или за връщане на добитъка и колите. Извън всичко това чиновниците, които налагали повинностите, вършели злоупотреби, упражнявали насилия и взимали подкупи, за да освободят едного или другиго от тежка принудителна работа. Затова в султанските заповеди, с които се изисква набиране на хора, добитък или коли за известна повинност, непрекъснато се напомня на длъжностните лица да не грабят раята, да не вземат повече, отколкото е определено и да не вършат насилия. Такива порядки има предвид една заповед от 7. IV. 1590 г. до кюстендилския и кратовския кадия за набиране на работници — специалисти за строеж на крепостта Качаник. В нея звучи строгото предупреждение: «Но пазете се във връзка с това да грабите раята и да угнетявате».

Още по-безогледни от феодалите и държавните чиновници при събирането на данъчните задължения от раята били откупчиците. Те полагали всички усилия да направят в най-висша степен доходни своите краткотрайни откупи в стремежа си не само да издължат на държавата или на някое частно лице откупната цена, но и да извлекат известни печалби. Ето защо те влагали особено усърдие в това да налагат данъците в двоен и троен размер. Кучибей разказва, че откупчиците събирали по 700–800 акчета джизие и авариз и по 7–8 акчета на овца вместо по едно акче. Историкът Селяники съобщава, че през последните десетилетия на XVI в. «доходите от мукатаите попаднаха в ръцете на увълчени мюлтезими». Друг турски автор — Карачелебизаде — пише към средата на XVII в. следното: «Лицето, което е взело на търг (т. е. станало е откупчик), се смята в известен смисъл натоварено от самото правителство да задоволи алчността си за сметка на бедния народ. Управниците не са достойни да сложат край на тия злоупотреби; ако оплакващите се успеят да съобщят в Цариград, хвърлят ги в затвор или ги бият; щастлив е този, който се измъкне здрав и читав». Според един турски документ от 1728 г. мюлтезимът на половин мукатаа, образувана от ихтисаба на град Серес, откупена като маликяне, угнетявал сереското население и предизвикал с това всеобщо възмущение. Изстъпленията му вероятно били в такъв размер, че властта се видяла принудена да му отнеме маликянето, като отправила предупреждение до своите местни органи, че ще заточи на остров Кипър въпросния откупчик, ако продължава да безчинствува. Понякога откупчиците на известно феодално владение или данък и самите феодални господари или държавни чиновници посягали едновременно да вземат едни и същи данъци от зависимото население. През 1727 г. охридските валии дали на откуп правото си да събират от тамошната рая данъка имдад-и хазерие. Впоследствие въпреки условията на откупа те изисквали споменатите данъци едновременно с двамата откупчици. Тези беззакония били съпроводени с упорит натиск над раята и станали причина да се разбягат тринадесет от селата в Охридска околия. Според един протокол на еврейския съд от XVI в. евреите във Видин били насилвани да плащат данъците си и на държавните органи, и на откупчиците на тия данъци.

Жаждата на феодали и на държава да увеличават приходите си ги подтиквала да нарушават и данъчните облекчения на известни слоеве от населението, натоварени със специални задължения: войнуци, доганджии, дервентджии, мартолоси и пр. Все по-често през втората половина на XVIII в., притисната от нужда поради нескончаемите си войни, османската власт възлагала принудителни доставки и на специалните категории, при все че по закон те били освободени от всички извънредни данъци. Така например със заповед от 1688 г. до кадията на Джумапазар (Македония) и до други длъжностни лица се нарежда за прехраната на армията, воюваща в Гърция, да се събират ечемик, брашно, булгур и чисто масло не само от обикновеното население, но и от ония, които били освободени от извънредни данъци. Все за нуждите на армията, която участвувала в Австро-турската война, се изисква със заповед от 1691 г. цялото население, включително и освободените от извънредни данъци в Солунско, Авратхисарско (Кукушко) и Ениджевардарско да бъде заставено да приготви определено количество пексимет. Пак от това време — 1685 г., е и една заповед, с която се нарежда да се събере от населението в Брезнишко за армията ечемик, брашно, овце, бито масло, мед, дърва и слама под формата на данъка сюрсат зехиреси. Със същото облагане трябвало да се натоварят и ползуващите се с данъчни облекчения. През 1697/98 г. редица български околии трябвало да дадат хранителни продукти за военни нужди и с тази доставка били задължени и освободените от извънредни данъци. Но обременяването на специалните категории население с извънредни данъци се случвало не само във военно време. През XVIII в. все повече били пренебрегвани данъчните облекчения на освободените и при други поводи. Така например със заповед от 1702 г., с която се изисквали 500 килета ечемик за прехраната на конете в държавния обор в Одрин, се нарежда изрично този ечемик да се изкупи от цялото население включително и от «освободените».

Турските архиви са пълни с документи, от които личи, че твърде често по съвсем произволен начин «освободените» били притеснявани с незаконни данъчни задължения. Още в 1575 г. войнуците от Софийско се оплакали, че били неправилно регистрирани като джелепи. А това предполагало те да отглеждат и доставят на държавата определен брой овце. През 1604 г. войнуците от Софийско, Пиротско и Брезнишко протестирали срещу това, че данъчните чиновници изисквали от тях насила разни данъци, при все че те били освободени от испенче, извънредни данъци и пр. Пак в началото на XVII в. забитите в Златишко тормозели тамошните ястребари (атмаджаджии)(21) с искането да им плащат по 300 акчета за налога «мюрде беха»(22) вместо по 32 акчета. Соколарите от софийското село Филиповци пък били притеснявани, като им се налагали незаконно извънредни данъци. Бейлербейовете и санджакбейовете отсядали по къщите им, грабели храни и фураж. Войнуците от Софийско, Пиротско и Брезнишко също се оплакали през 1604 г., че държавните данъчни чиновници събирали от тях насила разни данъци, при все че те се ползували с данъчни облекчения. Някои села, спадащи към вакъфа на султан Сюлейман в околиите Димотика и Джесир Еркене (Източна Тракия, сега в Турция) били насилвани от юваджията Узун Кюпрю да дават вълна, при все че вакъфската рая била освободена от тия задължения. В много фермани, които уреждат положението на Рилския манастир, се говори за насилията на властниците, които нарушавали обезпечените от векове права на манастирското население, освободено от извънредни данъци и повинности.

По такъв начин променените условия допринесли да се изравнят по данъчен режим различните групи от населението, да се заличават известни облекчения и правдини на специалните категории население, които в миналото държавата им обезпечила в замяна на тежките обязаности към нея.

Данъчният гнет и произволи, които съпътствували залеза на спахийството, вътрешният упадък на империята не само потискали зависимото население, но разстройвали дълбоко стопанския живот в българските земи. Подгонени от страшните данъчни чиновници, угнетени от нищета и ежедневни унижения, селяните напускали родните си огнища и бягали надалеч да търсят закрила и облекчение. Трудно е да се изброят турските документи, в които се съобщава не само за бягства и изселвания на отделни селяни, но и на цели села.

Занизват се кервани след кервани по пътищата. Убити от мъка селяни, натоварили оскъдната си покъщнина, вървят подир колите и пресипнало подвикват на уморените волове. Тук-там подтичват зли овчарски кучета. Тревожният им лай отеква в утринната дрезгавина. Изпод чергилата шават дребни деца, старци замислено и тъжно са свели глави на гърдите си. Влачи се подир обоза добитъкът на селяните, които бързат да осъмнат някъде на по-притулено място, в гора или далеч от голям път. Придавените вопли на жените се носят над тия тъжни шествия. Изселниците вървят и вървят без надежда, за да попаднат скоро под бича на нов поземлен господар.

Докладите на католическите духовници в българските земи през XVII в. са пълни със съобщения за запуснати селища, изоставени поради данъчни притеснения. «Никога не е имало такова преследване против бедните християни, както сега, пише католическият архиепископ и пламенен родолюбец Петър Богдан. Те са измъчвани от мнозина. (Гнетят ги), на първо място, големите данъци, които те още не са платили, после (ги измъчва) управителят ... и най-после съдията или кадията ... И последните не правят нищо друго, освен да търсят хиляди начини, за да могат да наложат някаква тегоба на бедните християни, мнозина от които са избягали във Влашко заедно със своите семейства, а други са отишли да се оплакват в Цариград на султана ...»

Най-чести през XVII и особено през XVIII в. били бягствата от вакъфски, хасови и дервентджийски селища. По-голямата независимост на вакъфите и хасовете давала повече възможности на вакъфските управители и войводите да увеличават произволно гнета над подвластното им население. Дервентджиите пък живеели при особено трудни условия. Те били ежедневно насилвани и ограбвани от пътници, чиновници и разбойници в местата, които охранявали. Данъчните им облекчения все по-малко се зачитали и специалната им повинност се превърнала в бреме за тях. Особено типична е в това отношение участта на дервентджийските села Сърница и Амалика, Оряховско, около 1712 г. Те пазели прохода, който водел по пътя край р. Огоста и охранявали пътници и търговци, идещи от Белград, Видин и други земи. Но дервентджиите понасяли непрестанно насилия от минаващите войски и служители. Поради това те се разпръснали по далечни краища.

Изселванията на раята предизвиквали големи затруднения за управниците. Местните феодали били засегнати от намаляване броя на подвластната им рая. А държавната власт се смущавала от това, че поради изселванията данъчните власти не винаги можели бързо да обхванат избягалите раи. От друга страна, данъците на изселниците се стоварвали върху останалите раи в същото село или в района. По този начин те понасяли тежко данъчно претоварване и това допринасяло още повече за разоряването на местата с разселени жители. Изселванията извън пределите на империята особено след въстания и войни засягали тежко държавното съкровище, защото намалявали приходите от джизието.

Всичко това вдъхвало загриженост и безпокойство всред управляващите среди. Османските политически писатели се надпреварват да убеждават султаните, че е нужно да се пази раята от разорение, защото тя е «хазна на падишаха». Кучибей Гюмюрджински открито отбелязва, че «раята е крайно обедняла и се е разбягала от селата», че «някои села не били в състояние да понесат угнетенията на притеснителите и разорените им жители се разбягвали: «нито име, ни знак не оставало от тях». Мустафа Селяники също подчертава, че «поданиците на страната са напълно разорени» вследствие на тежките извънредни данъци и изстъпления на местните феодали и султански чиновници.

Разюзданите и подкупни административни служители на властта се надпреварвали със събирачите на данъците в ограбването и угнетяването на раята. Те се стремели да изтръгнат от населението в подвластните им области преди всичко разноските, които направили, за да си откупят съответните постове. Извън това повсеместно установеният режим на разпродажба и откупничество на служби за кратки срокове ги подтиквал към открит грабеж. За малко време те искали да натрупат много пари от беззащитната рая. По сведенията на един чужденец през периода на упадъка висшите чиновници, които закупували постовете си, щом ги заемели, мислели само да съберат пари и да покрият направените дългове при откупуване на службата си. «Те правят това в кратко време от страх да не би някоя непредвидена заповед да ги отзове.» Евреите давали заемите на новите паши, за да си купят постове. Те ги и научавали, по думите на чуждия наблюдател, на хиляди способи да смучат кръвта на народа, най-вече на християните. Французинът дьо Брев добавя към всичко това, че османските сановници, които закупили службите си, мислели не само за това да съберат пари, за да погасят задълженията си. «Те искат да разполагат (със средства), за да купят друг (пост), ако ги лишат от онзи, на който са.»

«Веднъж заели поста си, пише познатият ни вече дю Виньо, те бързат, понеже за кратко време биват там, да ограбват и тормозят народа. Така си възстановяват незабавно разноските и се стремят да имат много повече, за да минат на друга служба, гдето ще грабят, както и на предишната. По този начин се явяват безбройно множество крадци, които не ще се свършат никога. Те отнемат имота и всички богатства на народа. Чрез тях (тия имоти и богатства) минават от по-низшите чинове към по-големите и стигат най-сетне до великия везир.» «Пашите са малки царе в провинциите, отбелязва Рико за върховните представители на османската провинциална администрация; те упражняват почти същата власт като султана, както над имота, тъй и над живота на отделните хора. Те ги осъждат понякога на смърт в гнева си, без никакъв процес ... Те вършат хиляди безредия, когато отиват на мястото, гдето ще управляват. Техните хора разоряват полетата, крадат, грабят и опустошават селата, през които минават ... Биха могли да се направят цели томове за техните насилия, които премълчавам.» Друг чужденец, Филипо, пише, че турският султан «упражнява над поданиците си деспотична власт, третира ги като роби ... Останалите управители следват в това примера на султана, разорявайки напълно провинциите, дето са изпратени да управляват».

Бейлербейовете и санджакбейовете злоупотребявали със служебните си права по всякакъв начин. Най-често те предприемали обиколки из подведомствените им селища и използували това, за да грабят раята. «По три пъти месечно те извършват нашествия върху поданиците на държавата, пише Селяники, и (всеки път) вземат най-малко 70–80 акчета приветствени пари (селямлък). А субашите ежемесечно заявявали: «Начало на месеца е, ще вървя да помогна да се провери моето счетоводство» и от всяко село събират по 70–80 акчета. А освен това, заявявали те (на селяните): ние всички ще бъдем тая нощ гости във вашето село и затова [за нас] ще бъдат нужни значителни разноски. И за заплащане на храната, виното, кебапа и други продукти се вземат още по 70–80 акчета.» В стотици турски документи се описват подобни похождения на османски сановници и многобройните им придружители, от които буквално пропищявали цели области. Англичанката лейди Монтегю пише с възмущение в едно от писмата си от 1717 г.: Когато пашите пътували, «тия потисници, недоволни и след като са изяли всичко, що е от естество да задоволи апетита им и апетита на многобройната им свита, но имат още и безсрамието да изискват от бедните селяни това, което те наричат пари за зъбите: това е данък, за да служи на пашите за обезщетение за зъбите, които са изхабили, консумирайки селските продукти»(23).

Все по-дръзки и безогледни ставали попълзновенията на местните турски величия в края на XVII и началото на XVIII в. В султанска заповед се съобщава, че видинският комендант Хасан паша от 1697 г. насам бил обхванат от жажда за мъст, несправедливо убил двама души, а на други хора ударил по 200–300 тояги и ги наранил. Глобявал хората незаконно, грабел пари, имоти, вещи.

Истинска напаст за раята станали и военните от най-висшите началници до най-обикновените бойци. «Наглостта на конната и пехотна армия, четем у Рико, е по-непоносима. Офицерите допущат, когато отиват от една област в друга, да се откъсват части с по 20–30 коня, които шетат тук и там и които, след като са живели у селяните, колкото си искат, ги насилват да им дават пари и дрехи и отвеждат децата им да ги продават като роби.» Още Павел Джорджич отбелязва, че в началото на Австро-турската война (1593–1606 г.) «еничарите и спахиите, които отиваха да се бият, лишаваха населението от необходимите имущества), насилваха децата пред очите на техните бащи и майки ...».

Най-страшни били войсковите части, които се връщали от полесраженията. Те плъзвали от село на село, озлобени и жадни за плячка. Неуспели в похода, те се стремели да наваксат тук загубеното. Сърцераздирателни вопли се издигали над селищата, гдето те грабели, безчестели, избивали. След преминаването им години наред раята не смогвала да се съвземе стопански, тя ставала неспособна не само да изплаща данъците си, но дори и да се изхранва. «Гнетът, под който пъшкат селяните, съобщава в едно свое писмо от април 1717 г. лейди Монтегю, ги е принудил да напускат колибите и да изоставят обработката на нивите си: всички те са били плячка на еничарите, когато на тези последните им се нравело да ги ограбят ...»

Угнетените люде не можели да намерят закрила и удовлетворение в подкупния вече турски съд. «Ако ти попиташ за работите на съдиите, саркастично забелязва османският поет Вейси, възможно ли е да се опишат те; когато господин съдията е твой враг, търси помощ само в бога!» Не един съдебен протокол от това време отразява това пристрастие на турските съдници, и то особено по отношение на българите. В един от тях например от 29. III. 1700 г. е отбелязано, че българинът Иван, син на Никола от гр. Видин, потърсил подкрепата на турския съд срещу турчина Уста Омер, който присвоил незаконно лозето му. Въпреки че Иван представил и свидетели, които потвърдили горното, а турчинът не можал да доведе свидетели в своя полза, съдът отдал доверие нему и узаконил без колебание грабежа. Вместо да раздават правосъдие, кадиите подобно на всички османски чиновници, тръгнали по селата, отсядали по домовете на раите и ги заставяли даром да ги хранят, изисквали им грамадни суми като съдебни разноски. Когато умрял някой, те без съгласието на наследниците насила разделяли имуществата, като се стараели да увеличат и своите такси по делбата. Събирали незаконно за себе си част от завещаните суми и заставяли дори понякога людете да им слугуват безплатно по домовете.

Тежкото бреме на раята, засиленият произвол достигнали до такъв предел, че дори сам познатият ни придворен писател Кучибей Гюмюрджински се видял заставен да признае: «Но как раята да изтърпи такова притеснение! Как народът да понася такава несправедливост! ... С една дума такова притеснение и угнетение, в което се намират бедните селяни, никога в нито една страна на света, в нито една държава не са съществували ...». Кучибей изразява красноречиво безпокойството на известни управляващи кръгове, които долавят, че упадъкът на стария спахийски ред и свързаното с него разорение на раята пресушават приходите на държавата от редовните данъци, подронват устоите на самата власт. Затова привържениците на стария ред с толкова загриженост виждат в бедственото положение предизвестие за гибел на собственото си господство: «Издъхващите хлад въздишки на угнетените, добавя Кучибей, съкрушават домовете; сълзите в очите на страдалците потапят държавата във водата на гибелта ...».

Селяните се разоряват. Поява на чифлици

Претоварена с данъчни задължения, заставена често да продава на безценица своя ограничен добив, за да издължи данъците си в пари, изложена на произволи и насилия, раята в българските земи все по-често прибягвала към заеми с грамадни лихви. Тя заемала по-значителни суми от някои феодали, от други властници или от обикновени лица, които ограбвали населението чрез лихварство. Така през 1618 г. селяните от с. Житен, Софийско, взели в заем от сердаря Мустафа бей 50 000 акчета с лихва 1000 акчета, за да изплатят джизието си. През 1656 г. жителите на с. Маротин (дн. Мартен), Русенско, взели в заем от Мехмед ага 87 500 акчета, пак за да издължат джизието си. В 1699 г. селяни от с. Бъзовец, Русенско, взели заем от дъщерята на някакъв чауш Рахиме Хатун 360 гроша, пак за издължаване на данъци. Лихвите на подобни заеми са били много тежки и са поставяли раята в такава зависимост от заемодавците, че според думите на Павел Джорджич «всички са погребани без надежда да могат да се освободят … даже ако продадат всичкото имане заедно с децата си». Стотици документи от това време свидетелствуват за страданията на раята от разрастващото се лихварство. Още в 1574 г. се съобщава за произволите на петима лихвари — двама турци от Кичево и трима българи от селата Сърбица и Ново село. Когато се събирал харачът (т. е. джизието) и данъкът върху овцете, немюсюлманите били принудени да бягат в планините. Лихварите внасяли частично данъците на селяните, а след това ги събирали от тях изцяло в пари. В Охридско през 1606 г. имало доста лихвари, които давали на раята пари под лихва. После те събирали повече от законното, като ограбвали парите и земеделския добив на селяните.

През 1720 г. във Видинския съд било регистрирано оплакването на българина Станко от с. Дреновец. Той съобщил, че една година преди това взел заем от 42 гроша под лихва от някакво военно лице — Ибрахим, от ротата на Хайдар ага. Турчинът му наложил незаконна лихва от 7 1/2 гроша. Станко върнал на лихваря 20 гроша от заема. Но по-късно в околностите на Белоградчик лихварят с насилие му отнел още 14 гроша с намерение очевидно да не бъдат официално приспаднати към дълга на Станко. През 1731 г. жителите на с. Даделигар, Зъхненско, се оплакали, че 16 години по-рано те взели под лихва 725 гроша от синовете на бившия серески ага за покупка на ечемик. От жителите на Серес те получили под лихва още 460 гроша, от лицата Хайдар и Хасан взели няколко кесии акчета, все за набавяне на ечемик. От хаджи Омер раите взели 1000 гроша и от други трима още малко пари. Те не били в състояние да изплатят дълговете си при тия тежки лихви и били подложени на угнетение от страна на лихварите. Помолили да им се отсрочи издължаването в течение на 10 години. По сведения на един съдебен протокол на софийския кадия от 1728 г. селяните Тодор и Никола Антови от с. Биримирци били затворени, понеже изпаднали в пълно разорение и не можели да изплатят заема си към някакво местно турско величие — Омер Али бей от София в размер 41 гроша. Цели села били обхванати от мрежите на лихварството. В наследствения акт на един умрял лихвар Мустафа ага, син на Абдулах от София, през 1739 г. били вписани между другото следните негови неполучени вземания:

От жителите на с. Браниче, Кушница, Енруд, околия Знеполе — 250 гр.

От жителите на селата Летница, Бошница, Реброво, същата околия — 562,5 гр.

От Митре и сина му, жители на Бошница, Знеполско — 75 гр.

От същия Митре и друг Митре от с. Бошница — 8 гр.

От Тодор, с. Балшовче, Софийско — 2400 гр.

Ясно е, че населението прибягвало към «услугите» на лихварите, за да внесат вместо тях данъците им, с което се обвързвали с тежки и неизплатими понякога задължения към тия лихвари. След смъртта на един крупен одрински лихвар и откупчик — Сюлейман ага, се установило, че той имал да събира следните дългове:

Дълг от раите на с. Папас карие (сега в Турция) — 10 500 гроша.

За джизието на същите раи, което лихваринът внасял заради тях — 1417 гроша.

Дълг от раите на с. Дервиш тепе (Дервишка могила, Хасковско) — 21 250 гроша.

За джизието на същите раи, което лихваринът внасял заради тях — 1137 гроша.

Дълг от раите на с. Мешели (сега в Турция) — 8876 гроша.

За джизието на същите раи — 960 гроша.

Или всичко — 44 104 гроша дълг.

За дългове и заеми с неизплатими лихви все по-често раята била заставяна да залага имотите си на заемодавците и лихварите. В началото на XVII в. например Павел, Янко, Васьо и Петре от махалата Иван в Самоков се оплакали, че някакъв местен лихвар Елхадж Халил чауш им заграбил пет самокови, седем оджака (пещи за рудата), една мелница и ливадите в околностите на с. Сестримо заради дългове на бащите им. Отнемането на толкова ценно имущество, между което и големи съоръжения за железодобив, било истинско разорение за раята.

Увеличаването на данъчния гнет заставяло зависимото население да се обвързва все повече и повече с пазара, за да превръща в пари своя добив и да издължава непосилните си данъци. Всичко това допринасяло да се задълбочат различията в имущественото и общественото положение на раята. Още през XVI в. тия различия се изявили. В изворите от това време нататък се споменават лица от средите на раята, които станали събирачи или дори откупчици на данъци, влагайки в такива предприятия вероятно парите си, натрупани от търговско-лихварска дейност. Като заможна прослойка всред населението и особено между българското население се очертали т. н. джелепкешани, едри овцевъди, натоварени да доставят за държавни нужди определен брой овце. Някои от тях притежавали стада с по няколко стотин и дори хиляди овце. По сведения на османската регистрация през 1576 г. в 13 околии в българските земи е имало 3750 българи-джелепкешани, които следвало да дадат на държавата 131 750 овце.

Имуществените различия всред зависимото население и особено всред българите се задълбочили по-късно. През втората половина на XVII в. и особено през XVIII в. по пазарите на империята нараствало търговското оживление. Обособили се някои постоянни тържища, където ежегодно се стичали търговци от цялата империя на панаир, за да закупят и разпродадат в големи количества стоки. Документи от края на XVI в. споменават за такъв значителен панаир в селото Доляни, Струмишко. Тържището с всичките му приходи от пазарни такси спадало към вакъфа на великия везир Рустем паша. В началото на XVIII в. панаирът в Свищов привличал вече търговски кервани от имперските провинции и от чужди страни. Но през XVIII в. постепенно българските земи се включили в обсега на средноевропейската търговия: в търговската дейност започнали да участвуват все по-дейно и българи, произведенията на българската земя и особено памукът на Македония се изнасяли чак в Германия. Между 1700–1750 г. саксонските предприятия преработвали македонски памук. В самото начало на XVIII в. български търговци докарвали вече големи товари коприна в трансилванския град Темешвар (дн. Тимишоара). Българска вълна се разпродавала през 1729 г. на лайпцигския пазар. Все по това време търговията с памук и вълна в Сибиу и Брашов била в ръцете на български търговци. Стари източници споменават дори името на един от тия българи — някой си Щерьо от Никопол. Разрастването на пазара, на търговската дейност през XVIII в. допринасяло още по-силно да се задълбочи разслоението в средите и на селската, и на градската рая. Тук се обособили по-заможни слоеве — забогатяващи търговци, лихвари и дори откупчици на данъци. Вече видяхме, че се споменават българи-лихвари: Петко и Стоян от с. Сърбица и Нисе от Ново село в Македония. За една българка-лихварка — Дойна Иванова от София, се споменава в съдебен протокол от 1728 г. във връзка със спора й за прибиране на лихви от жител на с. Горни Костинброд, Софийско, срещу даден му от нея заем.

Немалко българи-търговци вече се подвизавали през XVIII в. и по далечните пазари в чужди земи. По такива пътища — чрез търговия, откупничество, едро скотовъдство, лихварство и пр., постепенно укрепвали имуществено известни прослойки от зависимото население. От тях се обособили по-късно т. нар. чорбаджии, които станали ревностни крепители на османския насилнически ред.

От друга страна, обикновените труженици все повече обеднявали. Разорени от тежки данъци, ограбвани ежедневно от феодали и чиновници, оплячкосвани от минаващи войскови части, заставяни от неволята да се преселват от място на място, много от раите оставали без земя и имущество. Земята им заграбвали всевъзможни лихвари — турци и други лица, които се стремели да създадат самостоятелни доходни стопанства, необвързани със задължения към държавната власт — т. нар. чифлици. Плячка на такива нови поземлени господари ставали землищата на цели селища, притиснати от непосилни данъчни задължения. Така напр. в 1723 г. селяните от селата Кърджалар, Вълчища и Копанос, околия Мелики, (Македония), задлъжнели към четирима лихвари-откупчици, които им изисквали данъците неколкократно и така ги съсипали. Злощастните раи били принудени да изоставят селата си, а земята им била присвоена от похитителите и превърната в чифлици. Около средата на XVIII в. селяните от селата Мелики и Чукурово, Берско, изпаднали в тежки задължения към турци и българи-лихвари от гр. Бер. Нуждата ги заставила да продадат имотите си. Те станали плячка на хищните лихвари. Още през втората половина на XVII в. и особено през XVIII в. по този път в недрата на разлагащия се турски феодален ред започнали да се обособяват нови земевладения — чифлиците.

Нарасналият стремеж у променените по облик феодали да увеличат приходите от земите си и да намалят своята зависимост към централната власт ги тласкал към посегателства върху селската земя. От същите подбуди се движели и забогателите лихвари и всевъзможни турски властници, които започнали да отнемат насила земята на разоряващите се селяни.

Тия прояви започнали още през втората половина на XVI в. По сведенията на един документ от 1572 г. ходжата на Лерин притискал раята, като искал да заграби земята й. Сам Павел Джорджич набляга в доклада си на това, че еничарите, плъзнали из селищата в страната, вилнеят, занимават се с лихварство и ограбват най-добрата част от земята на раята. През 1605 г. спахията на с. Черешово и други в Прилепско — Сюлейман чауш, не само че тормозел раята с тежки данъци, но и заграбил и овцете на село Локвица, незаконно присвоил селските пасища, избил овчарите и оплячкосал всичко. В десетки протоколи на спахийските съдилища в българските земи през XVII и XVIII в. се изнасят случаи на подобни осъществени или неосъществени опити за незаконно отнемане на селска земя. Обезземлените селяни се пръскали из градовете да търсят препитание или ставали аргати и ратаи в новообразуваните чифлици. В подробни данъчни регистри от втората половина на XVII в. например в Търновския край са записани немалък брой аргати, които очевидно работели в чифлиците на тамошни поземлени господари. Възникването на чифлиците вървяло бавно, в различните български краища — по различен път. Някъде то било улеснено от самата власт. Тя вече не се грижела толкова да опази неприкосновеността на държавните земи, на служебното земевладение, и без това подкопано и видоизменено от настъпилите нови условия. Ръководела се както винаги от това да обезпечи за съкровището сигурни приходи. Ето защо тя започнала да дава под аренда хасова земя на различни частни лица, които образували по този начин чифлици. Тя разпродавала имотите на екзекутирани властници и така узаконявала все повече свободната покупко-продажба на държавната земя. Ръководена от същите подбуди, върховната власт напр. предприела от 1701 г. нататък разпродажба на тапии за владение на хасовете в Северозападна България. Така се откривала пълна възможност за властимащите и богати турци да си закупят с тапии селски землища и да образуват чифлици.

Обособяването на чифлишките стопанства започвало много често по съвсем незабелязан начин. Отначало лицата, които се стремели да създадат свои чифлишки стопанства, закупували някоя воденица или пчелин върху безстопанствена земя и постепенно по законни и незаконни начини разширявали властта си върху прилежащите ливади, ниви и пр. Тук изниквали скоро допълнителни стопански помещения — хамбари, обори. Гордо се възправяла тежка неколкокатна каменна кула. А някъде в дъното на чифлишкия двор притулени, дрипави и бедни кацвали жилищата на ратаите, които обработвали земята на новите чифлици. През втората половина на XVII в. до средата на XVIII в. се появили чифлици тук-там в Македония, Северозападна България, в Подунавието. В Русенско например по това време имало до 13 чифлика и особено в района на Червена вода, която спадала към хасово владение. Най-голямо място всред тия чифлици заемали крайградските чифлици. Чифлишките господари се стремели да бъдат близо до по-значителните градски тържища — удобен пазар за производството в техните чифлици. Всички те използували труда на чифлигари, зависими в една или друга степен от техния произвол.

Ето как упадъкът на спахилъка довел до нов вид феодални владения, свързани с оживяващите се пазари на империята — т. н. чифлици, които се разраснали през втората половина на XVIII в. Те все повече стеснявали обсега на старото феодално земевладение, изгубило вече почти напълно служебния си характер.

Вътрешното разтление и увеличеното безправие на зависимото население създавали благоприятна обстановка за изострянето на религиозно-народностната нетърпимост спрямо българския народ. Османските властници извършвали и данъчни насилия, и всички други издевателства много по-необуздано и безнаказано над българите, отколкото над турското население. Това има предвид познатият ни Бошкович в пътните си бележки, когато разказва за турските колари и михмандари: «Тяхното нахалство спрямо християните беше извънмерно. Те никога не пропущаха да ги наричат «гяури», много ругателен епитет у тях, който означава неверник». Между турците, които съпровождали Бошкович и неговите спътници, имало и един еничарин. «В турските села той не смееше да вдигне очите си, отбелязва Бошкович. Но когато бе въпрос за християни, той вземаше надменен вид, повишаваше гласа си, служеше си някой път и с тояга, тъй че вдъхваше ужас на ония, които го виждаха.» Ограниченията и посегателствата върху религиозната принадлежност на немюсюлманското население, която в онова време означавала преди всичко народностна принадлежност, преминали всякакъв предел. Турските управници не се колебаели да издават заповеди за разрушаването на новопостроени християнски черкви. С ферман от 1613 г. до кадиите в Охридски санджак се нарежда строго да се разрушат всички черкви, които били изградени без разрешение, с изключение на онези, които били съсипани по време на завладяването, а по-късно възстановени в стария им вид. В друг такъв ферман от 1693 г. се заповядва да се разруши новопостроената черква в Каварна, на чието място и преди това имало черква, пак принудително разрушена само защото била в съседство с турската джамия. Докладите на католическите духовници в България изобилствуват с покъртителни разкази за жестокостите и униженията, на които непрекъснато били подлагани всички иноверни религиозни служители. През 1663 г. Петър Богдан пише следното: «В манастирите идват често на гости турци, на които духовниците и дори сам архиепископът прислужват; за голямо свое неудобство последният трябва да седи с тях и да ги търпи до среднощ, да слуша мръсни и неприлични думи, да държи последно място, да им става и смирено да им угажда, както робът на своя господар. На това отгоре трябва да дава на конете им сено и ечемик, а на тях, както и на слугите, тъй и на господарите, да слага богата трапеза, да им постила, да им пали свещи, а зиме да им приготвя и огън, и дърва, да им докарва per fas et nefas всичко, каквото им се иска: брашно, масло, месо, кокошки; впрочем понякога към думите и укорите се прибавят плесници и удари, на които не може да се отвърне». Според един турски документ от 1695 г. видинският кадия не позволявал на българите в града и подведомствените му околии да погребват умрелите си, преди да му платят пари за погребението. Умрелите трябвало да стоят непогребани по три-четири дни, ако раята не издължала тези незаконно изисквани такси.

Политическият упадък на Османската империя, пораженията, които тя търпяла вече на различни фронтове, събудили надежда за освобождение у поробените балкански народи. Все по-често всред тях се разгарял пламъкът на освободителни въстанически движения. Всичко това създавало обстановка на несигурност за турската феодална власт. При тези условия, улеснена от режима на религиозно-народностната дискриминация на немюсюлманите, османската феодална власт зачестила опитите за насилствено обезличаване и асимилация на българския народ чрез масови помюсюлманчвания. В края нa ХVII в. като неудържима стихия се разляла яростта и фанатизмът на османските управници над редица български области, гнезда на волно и непокорно население, огнища на вековни бунтовни традиции. Тогава били подложени на принудителна ислямизация българите от Чепинския и Разложкия край, от Ловешкия и Тетевенския край, в Карнобатско, в района на Герлово и Тузлука (Сланник). В началото на XVIII в. помюсюлманчванията продължили. Тогава били помюсюлманчени някои селища в Родопите и Пиринския дял на Неврокопския край (сега Гоцеделчевско).

* * *

Така в течение на близо две столетия (от края на XVI до края на XVIII в.) се стопило могъществото на страшното някога спахийство. Разложение и поквара обхванали всички учреждения на османския феодален порядък. Никакви мероприятия на държавната власт не могли да спрат неудържимия залез на служебното земевладение. Пораженията на фронтовете се редували и застигали с проявите на вътрешно безредие, на безизходни стопански затруднения, военни бунтове и въстания на угнетения народ. Лихварството, откупничеството, разгръщането на вътрешния пазар и нарасналото значение на парите подкопали устоите на спахилъка, променили неговата същност, подготвили почвата за наченките на чифликчийството. Залезът на спахийството направил непоносимо бремето на османския феодален ред както за българската, така и за самата турска рая. Данъчният гнет преминал всякакви граници, произволът на властниците се превърнал в закон, посегателствата на господарите над народа намирали закрила и оправдание всред висшестоящите кръгове и пристрастното правосъдие.

Измененията в османския феодален ред продължили да се задълбочават през втората половина на XVIII в. и през XIX в. Те довели до окончателната гибел на спахилъка, а заедно с това и на целия онзи порядък, върху който се крепяла Османската феодална империя.

Угасвал блясъкът на спахийството, а все по-силно се надигал борческият кипеж на угнетените народни маси. Разтлението на османската власт, на нейните основни учреждения, за чиято прежна здравина и устойчивост скърбят Кучибей Гюмюрджински и неговите съмишленици, били тласък за разгръщането на народната борба срещу феодалното угнетение. Подкопаните устои на спахийския ред, съпътствуващите го военни поражения на империята насърчавали поробените към по-дръзновени усилия за разплата с тираните, за премахване на насилническите порядки. Бунтовният огън обхващал всички среди от българското общество — от измъчените селяни, притиснати от ежедневните произволи на господарите до отрудените градски занаятчии и претоварените от задължения войнуци, соколари и дервентджии.

Векове наред този свободолюбив борчески устрем се предавал от поколение на поколение, за да пламне най-сетне с пълна сила в огъня на всенародната въоръжена революция.

Бележки

1. Търговски складове.

2. Кучибей е бил османски дворцов сановник, немюсюлманин по произход, родом от Албания или Македония. Приближен на султаните Мурад IV и Ибрахим I, през 1630 и 1640 г. той им връчил изложения, т. нар. рисале. В тях Кучибей се опълчвал срещу проявите на разложение всред спахийството и набелязвал препоръки за възвръщане към стария военноспахийски ред — опора на османската държава, крепител на господството й над покорените народи.

3. Дирхем — мярка за тегло = 3,207 гр.

4. Един от тримата върховни финансови началници в империята.

5. Става дума за мюсюлманското религиозно право (шериат) и за законодателството на османските султани.

6. Службата на втория от тримата дефтердари.

7. Санджакът Паша обхващал Одринско, Елховско, Пловдивско, Родопите и Беломорието, долините на р. Места и Долна Струма, Вардарската долина и долината на р. Бистрица.

8. Общо наименование за всички служебни ленове в Турция.

9. Военачалници на цялата армия или само на един военен сектор. Тази титла се давала на т. н. «кубе везири», когато бивали назначавани да участвуват в поход.

10. Спахилъците.

11. Придворни пажове, които пазели пред султанския кабинет, докато султанът преговарял с великия везир. Те се обяснявали помежду си с жестове.

12. Извънредно дарение, направено от султана на някой висш сановник.

13. Феодални владения, подарявани в лична собственост на султанските майки и жени.

14. Военни чинове от еничарския корпус.

15. Кехая (кетхуда) — помощник и представител на висши държавни функционери.

16. Данъчни дялове, облагателни единици, които обхващали от 3–15 домакинства.

17. Специални чиновници, изпратени със задачата да събират извънредни данъци.

18. Сухари.

19. Михмандар — съпроводител на чужди посланичества, който се грижел за снабдяването им по пътя, за настаняването им по време на почивка и пр.

20. Висока порта — канцелариите на великото везирство. Общо наименование за върховната власт, за правителството.

21. Като доганджиите — категория население, натоварено да отглежда, дресира и доставя ястреби за султанския двор.

22. Този налог плащали доганджии и атмаджаджии през годините, в които не улавяли и не представяли ловни птици в двора.

23. Става дума за «диш хакъ».

Турски думи

Адет-и харман — натурален данък, събиран от немюсюлманската рая в размер на две килета пшеница и две килета ечемик от всяко селско стопанство (бащина).

Авариз — паричен данък, събиран от държавата в замяна на облагане върху продукти и припаси.

Авариз-и дивание ве текялиф-и йорфие — група данъци и повинности, познати под името «извънредни», налагани от държавата.

Алайбей — командир на полк в спахийското опълчение, подведомствен на санджакбея.

Алтън — златна монета.

Бейлербей (мир-и миран) — управител на бейлербейство.

Бейт-юл-мал-и (амме ве хаса) — такса, свързана с наследство.

Берат — султански указ за назначаване или грамота за владетелски права върху служебно феодално владение.

Бюлюк — войскови отряд.

Вакъф — неотчуждаемо имущество, с част от чиито доходи се поддържали благотворителни и религиозни учреждения.

Вилает (бейлербейство) — най-голямата административна единица в Османската империя.

Войвода — административен управител и фискален орган в хасови и вакъфски владения.

Гулямие — такса, налагана в полза на събирачите на данъци.

Дефтердар — върховен финансов началник. В Османската империя имало трима дефтердари — един за Румелия, друг — за Анадол, трети — за Сирия, Египет и Диарбекир. При Сюлейман I имало и един за Унгария. 2. Началник на финансовото управление във всеки вилает.

Дефтерхане — върховно учреждение, където се съхранявали официалните документи за поземлените владения и за приходите от тях.

Джебеджи — корпус от османската армия на заплата, на който било възложено изготвянето на оръжие и военни съоръжения, опазването на това оръжие и разпределянето му по различни бойни части.

Джюрм-ю джинает — група глоби за различни престъпления.

Диван — висш държавен съвет.

Забит — спахийски наместник, помощен орган на вакъфските управители, натоварен с полицейски задължения.

Зиамет — служебно феодално владение с годишен доход над 19 999 акчета, давано на спахии срещу задължението да служат във феодалното опълчение.

Имдад-и хазерие — данък, събиран за нуждите на бейлербейовете в мирно време.

Ихзарие — вероятно такса за съдебно призоваване.

Ихтисаб — пазарна такса.

Ищира — принудителни държавни изкупувания на храни, припаси и занаятчийски произведения от населението.

Каза — административно-съдебна единица, по-малка от санджак.

Качкун — такса, налагана при продажба на избягал роб или робиня.

Киле — мярка за измерване на зърнени храни, различна по размер в различни области на Турция.

Испенче — поземлено-личен данък на немюсюлманската рая.

Крила (ляво, средно и дясно) — в Румелия — военно разделение, при което всяко от крилата имало определен териториален обхват.

Мал-и гаиб — налог, събиран при продажба на имуществото на починал, който има наследник, живущ на друго място.

Мал-и мевкуд — налог, подобен на мал-и гаиб, събиран, когато не се знаело нищо за наследника на починалия.

Мартолоски бюлюкбашия — началник на мартолосите — отначало военна формация на християнски бойци на османска служба, а по-късно категория население, натоварено да охранява пътища и проходи.

Мефкуфат — отдел при дефтерхането, който ръководел събирането на отделни данъци; доходи от вакантни тимари.

Мутафчия — занаятчия, майстор на козиняви материи.

Мутеферика — служебни лица от свитата на султана и везирите.

Мюлязим — военен чин.

Назър — надзирател на вакъф, контролен орган на вакъфското управление.

Нахия — административна единица, по-малка от каза.

Нузул — паричен данък, налаган от държавата в замяна на натурално даждие от хранителни продукти.

Ока — мярка за тегло = 1283 гр.

Саларие — натурален данък, събиран върху земеделския добив, едновременно с десятъка.

Санджак (лива) — административна единица, по-малка от вилает.

Санджакбей (мир-и-лива) — военноадминистративен управител на санджак.

Силихдари — поделение от платената армия султански оръженосци.

Сюрсат (сюрсат зехиреси) — принудителни държавни изземвания на храни и припаси от населението.

Тезкереджии — висши чиновници, чиято длъжност била да четат прошенията, подадени до върховното управление и да вписват решенията по тях.

Топчийски щурмоваци — от корпуса на топчиите-бойци от платената армия, които участвували в производството и ремонта на артилерийските оръдия и при привеждането им в действие по време на бой.

Тимар — служебно феодално владение с годишен доход до 19 999 акчета, давано на спахии срещу задължението да служат във феодалното опълчение.

Хас — 1. Султански — земи във владение на султана и неговото семейство 2. — везирски — служебни феодални владения с годишен доход над 100 000 акчета.

Чауши — дворцов чин, султански носители на заповеди до провинциалните управители, по-късно — пазачи, вратари в двора на великия везир.

Юваджия — соколар, натоварен да наглежда гнезда на соколи в гористи места и да доставя соколи за султанския двор.

Ява — такса, събирана при продажбата на безстопанствен добитък.

Шериат — система от правни предписания и разпоредби, изградени съобразно с повеленията на мюсюлманската религия.