Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Франсоа Шаму

Дизайн: Давид Нинов

София, 2015

Предговор към българското издание

Човек винаги е обръщал очи към миналото. Не от просто любопитство — там са неговите корени с последиците им. У всеки народ този интерес е предизвикан от един основен стремеж — да разбере извора на своята национална култура. Но коя национална култура е напълно самобитна? От зората на времето културни ценности са се възприемали, разменяли и предавали после на потомството. Историята на човешката цивилизация като цяло не би била разбрана без познаване на отделните цивилизации. А един от основните елементи на това, което наричаме европейска култура, е тази на Древна Гърция.

Сложен е пътят на гръцката култура. Нови открития и проучвания направиха нашите представи за нея днес по-точни и по-различни, отколкото преди няколко десетилетия. Класическа Гърция на 1–то хилядолетие наследи ценности от една друга, предходна епоха, известна с условното название критско-микенска, по името на две от главните й огнища — о. Крит и прославената от Омир Микена в Пелопонес, — и траяла до ХII–XI в. пр. н. е. Едно капитално откритие, ни даде възможност да я опознаем по-добре — разчитането на едната от тогавашните две писмени системи, писмото Б. А като последица от това — да разберем по-добре и наследството, което тя е оставила в Елада. Но древногръцката култура не е просто нейно продължение. Тя е качествено нова култура. Близкият изток е влиял на критско-микенската култура, но сега неговото влияние е особено силно и най-осезаемо през архаичния, период. Това обаче не направи от Гърция «източна» страна. Елинският народ пречупи чуждото през своя характер и темперамент, направи го свое и така обогати своята култура, без да обезличи нейната национална физиономия. Най-големият културен разцвет на Гърция е през V в. пр. н. е., век, известен още с названието «Периклов».

Но вече през «Перикловия век» се набелязват симптомите на кризата на античното общество, която доведе постепенно до големите промени в края на IV в. пр. н. е., свързани с името на Александър Велики. Неговите изключителни завоевания доведоха до създаването на големите монархии в егейската област, в които се развиваше обща по своите черта култура — «елинистичeската». Това название показва, че един от основните й елементи — но само елемент — е елинската. Рим влезе в контакт с този свят и постепенно го завладя, и така тази култура обогати неговата. Трайни ценности на тази елинистическо-римска култура се предадоха по-нататък на средновековна Европа, която въпреки своя мрачен мироглед ги пазеше латентно в себе си, за да разцъфнат отново през Ренесанса. Ренесанс не означава нищо друго освен възраждане на Античността. Да се възроди Античността — това е наивен начин на мислене и усещане, но той показва колко много Нова Европа е черпела от класическата древност и дължи на нея, а следователно и на Елада. Оттогава насетне Европа постоянно е търсела да влиза в контакт с това далечно минало и то я е обогатявало.

Днес ние не гледаме на Античността с влюбените и романтични — и заслепени — очи на Рафаел или Микеланджело и на другите от Възраждането, на Боало, Корней или Расин от епохата на френския класицизъм на XVII–XVIII в., на дейците от Френската революция или на Винкелман, Гьоте и Шилер от времето на немския хуманизъм. За нас класическата древност е завършен исторически период, който можем да наблюдаваме и изучаваме безпристрастно, но не и безстрастно, и затова можем да имаме по-ясна преценка за всичко и по-точно да установим истинските ценности. Винкелмановата формулировка «благородна простота и благородно величие» отдавна е изоставена като общоважеща за гръцкото изкуство. Периклова Атина с духовния си подем очароваше и заслепяваше и ставаше причина елинистическата епоха да се смята за по-малко ценна. Този начин на виждане е вече изживян.

Голямо е наследството и влиянието на класическата елинска и на другите последвали я антични епохи в областта на литературата, изкуството, философията. Дори в тези науки, които наричаме положителни. И до днес геометрията почива на Евклидовите принципи, учат Питагоровата теорема и Архимедовия закон и един Коперник промени виждането на света по податки в древните извори за хелиоцентричната система на Аристарх от Самос, потискана и преследвана от средновековната християнска догма и църква. А що да кажем за понятието атом?

Познаването на античната култура е от интерес и за нас, българите, и по особени причини. Земите, в които живеем, са част от онзи голям ареал, в който се разви и гръцката култура, и те са били в непосредствен контакт с нея. Те са част от елинистическия свят и са влизали в системата на Римската империя и споделили нейната съдба. Българската държава бе създадена в тези земи и нейната история и култура са във връзка с историята и културата на Византия. С познаването на тези епохи можем да изтъкнем по-ясно и нашите стойности.

* * *

Културата е нещо многостранно и тя може да бъде погледната от различни страни или да се поставят във фокус различни нейни области. Последното е задача на отделните дялове на съответната наука и с техните постижения се допълват или коригират нашите познания за цялостния културен процес. Такъв е именно случаят с античния свят, за който нашите знания днес са много по-богати от вчера и затова и отношението ни към него е по-различно, отколкото в миналото, и то върви към все по-голяма точност. Знания по-богати, но не винаги съвсем достатъчни, и често ученият се изправя пред тежки проблеми. Да се направи синтеза, и то в едно единствено съчинение, на това богатство от знания, достигнати във всички области на науката за древността, и то с познаването на всички проблеми, които тази наука поставя в клоновете си, давайки си сметка за това, което ни липсва или ще ни липсва — това смятам не само за крайно трудно, но и за невъзможно и не по силите на един човек. При това личните интереси на учения, свързани с частните въпроси, върху които работи, стават неволна причина било да убягнат от погледа му, било да не сложи достатъчно акцент на едни явления, колкото и на други, и това ще се отрази на равновесието в третирането на материята. Пък дали има човек, който да е еднакво господар във всички области? Само този, който е работил продължително и дълбоко в науката за древността и се е сблъскал с трудността и сложността на нейната проблематика, знае ясно това и има смелостта да го каже. Това съзнание има авторът на тази книга и пишещият тези редове го споделя. Но в тези обстоятелства лежи и благотворната причина отделни трудове да хвърлят различна светлина и тъй общата картина да става по-нюансирана.

* * *

Книгата, която държим в ръце, е написана от професора по антична и по-специално по древногръцка археология в Парижкия университет — Франсоа Шаму, един от най-добрите специалисти в тази област. Учен с широк диапазон, версиран изобщо в древността, фамилиаризирал се с ландшафта и с това, което до днес се е запазило на повърхността като останки или разкопките разкриват в земите, където тази култура се е развивала, и с лично проучване на паметниците и древните текстове, проф. Шаму се е постарал да ни представи старогръцката култура в нейните съществени области.

След един преглед на «предисторията» на класическата гръцка култура — микенската епоха, авторът се спира последователно на отделните исторически периоди: «Омировата» епоха, архаиката и класическата епоха с техните характерни черти и явления, за да премине към феномена война, която е едно цялостно отношение към света и поради това авторът ни запознава не само с военното дело, но и обръща внимание на войната като социално явление и психика; към религията, и то не за да ни представи едно систематично изложение, но за да покаже какво е схващането и отношението на древния грък към нея и какви са нейното място и роля в живота на отделния човек и на обществото; към това, каква е организацията на гръцкия град-държава и различията в отделните политически системи и какво е неговото отношение към гражданина и на гражданина към него; към литературата и философията; най-после към изкуството, при което авторът, показва как модерният човек трябва да накара археологическия паметник да заговори, как да разбере идеята и темата на твореца, защото «изкуство за изкуството» е теория, чужда на елинското съзнание. Но не всички дялове са разработени в еднаква степен. Например главата «Мислители и поети» е пo-скоро една стегната характеристика на философската мисъл и на литературата, докато тази за изкуството е с много по-широк диапазон. Други неща не са достатъчно или пък изобщо засегнати. Ние бихме очаквали например да бъдат посветени страници на общественото и юридическото положение на жената, да се каже нещо повече за семейния и всекидневния живот. Авторът сам има съзнанието за това и почтено предупреждава читателя и обяснява намеренията си в увода.

Но това, което е поднесено, дава ясна и добра картина на културния процес през третирания период. Към материята авторът се отнася със съзнанието, че Античността не трябва да се модернизира — да се привнасят при обяснението й чужди на нея елементи и така да получаваме погрешни представи. Той обича гръцката култура, но е чужд на нейната идеализация. Ценейки и изтъквайки нейните достойнства, той ни най-малко не затваря очи пред недостатъците й. Ако ни трябва пример, нека обърнем внимание на редовете за античната «демокрация», която той определя като фикция. Но има случаи, когато не можем да се съгласим с Шаму или да не отбележим известни грешки. Така например тримата големи трагици не могат да бъдат поставени на един и същ план при концепциите им за света и човека, за «Съдбата», и у Еврипид не е изтъкната кризата на полисното съзнание. Или при Тукидид, че не е показана ясно именно историческата критика, на която той е, така да се каже, основател и която е основна отлика при сравнението му с Херодот, или това, че у него не божествена промисъл ръководи човешките дела, както е у «бащата на историята». В друг случай, този път от областта на религията, имаме съвсем рационалистично обяснение: измиването на ръцете с вода преди жертвоприношение например е представено само като уважение към боговете, докато в същността си то е магически обред. Но такива места, редки мога да кажа, не са характерни за изложението. Няколко пасажа бяха променени или изоставени от автора или с негово съгласие.

Книгата е написана компетентно и изложението е ясно, без сложността на материята да затруднява мисълта или фразата, като в редица случаи все пак предполага известни предварителни знания.

Достойнствата й ce повишават от няколко допълнителни неща. Първото е подробният указател на думите и имената. Той не е просто списък с изредени думи и съответните страници, където те се срещат, но представя всъщност своего рода малък речник с енциклопедичен характер, който дава допълнителни знания. Този указател е от особена полза не само за по-доброто разбиране на текста, но има стойност сам за себе си. Второто нещо са хронологическите таблици, в които се съпоставят важните политически, военни и културни събития в гръцкия свят наред с подобни събития извън него. На трето, но не и на последно място, пред нас е богата и сполучлива илюстрация: 200 снимки към текста и 30 към указателя, с голяма художествена и естетическа стойност, и други 34 плана, карти, скици и рисунки към текста и указателя, всичко това с подробни обяснителни текстове(1), не само освежават книгата, но говорят образно на читателя и дават допълнителна информация към материята.

* * *

Проф. Шаму подготвя втори том — върху културата на елинистическата епоха. Докато за класическа Гърция имаме ясна обща концепция, за елинизма не е така. Още от времето на Дройзен той се разглежда като друга форма на елинския свят и култура, дори някои са толкова крайни, че виждат в лицето на Александър Велики обединителя на всички гърци и покорителя и цивилизатора на «варварите» — нещо като втора глава от «Историята на Гърция». Според мен това схващане трябва вече да се изживее. Ако се погледнат не само през очите на гръцкия свят, а и на другия, източния, явленията ще се покажат в много по-друга светлина. Интересно ще бъде как вещото перо на проф. Шаму ще представи тази сложна и многостранна епоха.

Проф. д-р Георги Михайлов

Предговор към френското издание

«Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха» на Франсоа Шаму е вторият том от една поредица, чието начало беше блестящо положено с «Римската цивилизация» на Пиер Гримал. Двата тома, които взаимно се допълват, идват да обогатят нашите познания за античния свят. Веднага обаче се забелязва известна разлика в начина, по който са замислени и разработени темите. Съдбата на Рим и на римския свят е обхваната цялостно в една единствена книга, а тук изследването и изложението, започвайки с Микена, има за предмет Гърция през архаичната и класическата епоха. Крит не е намерил място в тази книга, а елинистическият свят ще бъде обект на ново изследване, на друг труд. Всичко това налага няколко думи за пояснение.

Досега бяхме свикнали да разглеждаме общо т. нар. предгръцки цивилизации — цивилизациите на Крит и Микена — като някакъв блестящ увод към историята на гръцкия народ. Те идват непосредствено една след друга по време и Микена е възприела широко наследството на критския свят. Но ето, че едно изключително откритие, безспорно най-значителното през последните петдесет години, даде възможност да се разчете микенската писменост, наречена «линеар Б». То показа, че микенците са говорили гръцки диалект от архаичен тип и са познавали и почитали върховните богове на гръцкия пантеон. По тази причина микенската цивилизация се вмества безусловно в рамките на гръцкия свят. Само Крит трябва да остане настрана, защото, макар писмеността му да не е още разчетена, няма съмнение, че тя транскрибира един език, който не е гръцки, и че критяните са били средиземноморски народ, наречен с основание предгръцки. Затова и цивилизацията на Крит ще бъде разгледана в отделен том на тази поредица, който ще бъде посветен на ранната история на Близкия изток.

Съображението настоящата книга да завърши до началото на елинистическата епоха намира своето обяснение в естеството на темите и материала. Римската култура въпреки своето разпространение във времето и пространството запазва характера на взаимносвързано и реално единство. При гръцката култура не е така. В нея има едно рязко прекъсване, прекъсване, отбелязано със завоеванията на Александър Македонски. Именно тогава целият гръцки живот се преобразява пред погледа ни. Малките, незначителни по територия градове-държави на същинска Гърция попадат под властта на обширни държави с многобройно население, с огромни богатства, предимно източни и по географско положение, и по характер. Положението, ролята на личността, която е била толкoва важна, основна в рамките на гръцкия град, намалява и се заличава. От гражданин индивидът става поданик на монархически държави, където в личността на владетеля се обединяват всички власти и всички права. В религията центърът на тежестта също се измества и култът към владетеля събира масите в боготворене, съвършено чуждо на духовния строй на Древна Гърция. Така, историята е променила хода си и елинистическият свят заслужава да бъде предмет на самостоятелно изследване.

Настоящият труд следва общия план на книгите от тази поредица и предлага едно историческо изложение, после картина на самата култура и накрая подробен показалец, нещо като речник за по-лесни справки, и хронологически таблици. Показалецът и таблиците са изготвени с помощта на г-ца Вивиан Реньо от Френската археологическа школа в Атина. Текстът е придружен с богат илюстративен материал(2).

В първите страници Франсоа Шаму ни разкрива замисъла си: да предложи на читателя някои свои размишления върху основните аспекти на архаичната и класическата епоха. И наистина в целия този труд, достоен по своята строгост и изисканост за народа, за който се отнася, намира израз едно дълго общуване със страната и народа на Гърция, дълбока симпатия към една култура, с която ни свързват толкова много звена. Обширните литературни, епиграфски и археологически познания, плод на лични проучвания и открития, поддържат и подхранват непрекъснато интригата на книгата и й придават богатство, яснота и точност. Така се обяснява и онова, което прави най-силно впечатление тук — естественият начин, по който разсъжденията и идеите се раждат от непосредственото познание на местата, лицата и нещата.

Следвайки хода на събитията, човек остава с впечатлението, че раздробената до краен предел Гърция е била арена на непрекъснати войни и сражения. Политическият партикуларизъм е довел до безредие, отслабване и накрая до робство. Наистина древният грък е живял в рамките на града, град с ограничено население и територия, който въпреки това е властвувал над цялото му битие. Той се е сражавал за него, там е почитал богове, които е чувствувал близки до себе си и с които е общувал всекидневно, участвувал е пряко в ръководството и управлението му. Именно затова гъркът е съумял така ясно да определи отношенията между държава и личност и да формулира идеала на всеки политически живот — съгласието на гражданите в зачитането на законите.

Все пак чувството за солидарност, надхвърляйки границите на градовете, така ревниво затворени за всички останали, неведнъж е вдигало гръцкия народ на борба срещу завоевателя. Това чувство се е основавало на общността на езика и религията. Но, както с основание пише Франсоа Шаму, гръцкият народ повече от други народи се е нуждаел от литературата и изкуството си, за да опознае напълно себе си. В тези двe области изключителните дарби и трайните постижения твърде рано са укрепили духовното му единство. На необикновената красота на страната, на ярката й светлина съответствува блясъкът на творенията на духа и на произведенията на изкуството.

Така в нашите очи се доизгражда живата картина, в която Франсоа Шаму пресъздава един от периодите на човешката история, към който най-често ни отвеждат нашите спомени и нашата привързаност. Струва ми се, че на неговата книга е определено да пренесе голяма и трайна полза. Затова и трябва да му бъдем много признателни.

Реймон Блок

Увод

Съвременният свят дължи безкрайно много на гръцкия народ. Категориите на мисълта, с които все още си служим, са определени за пръв път от него. Ние му дължим нашите най-важни интелектуални оръдия, а също и основните начала на нашия морал. Римската империя се е подхранвала от гръцката цивилизация, приела е нейното наследство и го е предала на средновековна Европа, която посредством латинската традиция е съчетала много от него с основните черти на тържествуващото християнство. По-късно, през XV век, обществата на модерна Европа получиха отново непосредствен достъп до гръцките източници. Откривайки наново методите на мислене и възкресявайки за нов живот формите на изкуството, създадени и развити от Древна Гърция, те отбелязаха изключително бързо и бляскаво развитие. Разбира се, съвременната наука и техника оставиха далеч зад себе си постиженията на учените и инженерите от Античността. Но в линията на прогреса между тях и нас няма прекъсване и ние винаги сме се чувствували наследници на гърците в много сфери на нашата култура.

Ето защо остава така жив интересът на нашите съвременници към народа и културата, на които се чувствуваме толкова задължени. Този интерес може да бъде удовлетворен всестранно, защото източниците ни за опознаване на антична Гърция са изключително богати и разнообразни. Гръцкият език е представен с литературни текстове без каквото и да било прекъсване от VIII век пр. н. е.(3) до наши дни. Неотдавнашното разчитане на микенските плочки дори позволява (наистина с помощта на чисто административни документи, чието тълкуване е твърде трудно) да се върнем назад поне до XV век пр. н. е. Никой друг човешки език не предлага за проучване толкова богата литература, и то в продължение на толкова дълъг период, близо 3500 години. Наред с тези писмени източници археологията ни дава за Гърция извънредно богата и в общи черти много добре класифицирана документация. Паметниците, които археологията изучава след тяхното откриване, не само представляват интерес като извор на сведения за културата, на която са свидетели, но твърде често имат и естетическа стойност, към която ние сме отзивчиви и днес независимо от отдалечеността на времето. И накрая — а това също е благоприятно и не най-маловажно обстоятелство — страната, където са живели древните гърци, където те са изработили своята концепция за света и своята естетика, ни е леснодостъпна. В наши дни няма нищо пo-лесно от едно пътуване в Гърция и поне за известно време още ние имаме предимството с малко усилия да откриваме на гръцка земя в техния автентичен облик, пощадени в съществените си черти от еднообразието на съвременния живот, същите онези пейзажи, които са гледали Омир, Софокъл и Платон.

Това са средствата, с които разполага съвременният човек, стремящ се да опознае по-добре далечните начала на собствената си мисъл. Наистина темата е толкова обширна, че поразява непосветения; тя може с основание да смути и професионалния елинист, който съзнава несигурността на знанията си и слабостта на силите си, явно недостатъчни за такава огромна задача. Но причина ли е това да се отлага непрекъснато един опит за синтез, несъмнено много труден, но станал наложителен за всеки, който в наше време си дава сметка за голямата потребност на хората у нас да намерят ясна връзка със собствената си история? Те чувствуват нужда да се осигурят срещу опасностите, застрашаващи силата и дълготрайността на цивилизацията, която ни е направила това, което сме, но чиято универсална стойност и самобитност твърде често сме склонни да отричаме. Нека ясното съзнание за тази потребност на нашето време бъде оправданието, от което се е нуждаел авторът, за да се заеме с този труд.

Задачата, която си поставя авторът, не е и не би могла да бъде да обхване в рамките на само един том всичко онова, което трудът на елинисти, археолози, филолози и историци ни е разкрил от античния свят. Такава претенция би била смешна и той изрично я отхвърля. За подобна задача усилията на един живот не са достатъчни и каквито и старания да положи човек, един такъв труд ще страда винаги от някоя сериозна празнота или от някое голямо несъответствие в пропорциите. Тук целта е по-скоро да се поднесат на читателя в достъпна и спокойна форма някои размишления за основните аспекти на архаичната и класическата епоха, така, както ги вижда днес един човек, който двадесет и пет години се е занимавал с тяхното изучаване. Предметът на тези разсъждения, обхватът и насоката, която ще вземат, зависят до голяма степен от темите за изследване, които случаят е изпречил пред автора в научната му дейност. Ето защо разработката на някои въпроси може да изненада с пълнотата си за сметка на други теми, които може би ще се видят на читателя несправедливо пренебрегнати. Все пак по-добре беше открито да се поеме този риск, отколкото на всяка цена да се наложи едно лъжливо и изкуствено равновесие. Ако всяко човешко дело е несъвършено, то авторът би желал, драги читателю, тази книга да бъде поне добросъвестно написана.

* * *

Ние не мислим вече като Тен, че всичко или почти всичко може да се обясни с влиянието на природната среда и климата. Историята се прави именно от хората и те оползотворяват географските условия съобразно с упоритостта и находчивостта си. Вярно е обаче, че тези условия улесняват повече или по-малко съществуването на хората и от своя страна спомагат да се оформи характерът на отделните народи. А за всеки, който е посетил Гърция и съседните й земи, е очевидно, че този район на Средиземноморието е оказал най-благотворно влияние върху древните си обитатели. Ако за съвременните хора, притежаващи толкова различни средства да се справят с изискванията на земята и с капризите на климата, привлекателността на егейския свят си остава все още толкова силна, то каква ли е била тя по времето, когато зависимостта на човека от природните условия е била много по-осезателна, отколкото в наши дни! Да си припомним в общи черти какво представлява тази привилегирована земя.

Същинска Гърция заема южния край на Балканския полуостров. Тя има скромни размери: само 400 км делят масива на Олимп, който бележи северния край на Тесалия, от нос Тенар (или нос Матапан), най-южната точка на Пелопонес. Но тази малка страна е извънредно разчленена поради планинския си характер и силно нарязаните си брегове. Затова у онзи, който пътува през нея, тя и днес още оставя впечатлението, че е много по-обширна, отколкото би могло да се допусне от размерите й върху картата. Разнообразието на пейзажа, в който почти никога не отсъствува вертикалният елемент на планините, често съчетан с водната повърхност на морската шир, засилва още повече чувството за широта и простор, което очарова наблюдателя.

В континентална Гърция, която, отвъд Коринтския залив продължава с Пелопонеския полуостров (или Морея), почти навред се издигат не много високи, но стръмни планини (никоя от тях не достига 3000 м). Единствените две по-значителни равнини са Беотийската (в Античността голяма част от равнината е заемало сега пресъхналото езеро Копаис) и по на север Тесалийската равнина, единствената, къдетo ce случва хоризонтът да не е преграден от планини. Навсякъде другаде между планините и хълмовете се откриват само малки затворени котловини или крайбрежни терасовидни склонове, рядко по-дълги от 20 км. Между тези котловини разкъсаният релеф на терена обикновено дава възможност да се използуват тесни пътища, които минават покрай самия бряг или през лъкатушните и стръмни долини. За щастие морето, врязвайки се дълбоко между планините, предлага удобен път за съобщения: никоя точка в същинска Гърция не се намира на повече от 90 км от брега.

Островна Гърция е естествено допълнение на континентална Гърция. Островите на Егейско море са с по-голямо значение от Йонийските острови, които са донякъде изолирани край пустите пространства на централното Средиземноморие. Затворено на юг от дългата, тясна и висока преграда на остров Крит, чиято планина Ида достига почти 2500 м височина, и на север от бреговете на Македония и Тракия, Егейско море е осеяно с толкова много острови, че там кораб рядко губи сушата от погледа си. От Евбея до Родос Цикладите и Южните Споради (или Додеканезите) очертават между Гърция и Мала Азия един непрекъснат низ от изплували из водата земи. Благодарение на тези планински острови, убежище за мореплавателя, целият егейски басейн се е превърнал в нещо като придатък към Гърция.

Повечето от островите имат скалиста почва, лишена от сладководна вода и не особено благоприятна за растителността. Само най-големите от Цикладските острови — Андрос, Тенос, Наксос, Парос и Мелос — предлагат по-добри условия. Вулканичният остров Санторин (Тера през Античността) дължи на своята варовита почва (пемза) особеното си плодородие, но липсата на естествено пристанище е попречила на неговото развитие. По-богати са островите край азиатския бряг — Лесбос, Хиос и Самос, едва разделени от континента с тясна ивица море; те участвуват съвсем естествено в живота на малоазийското крайбрежие. На юг Родос лежи малко отделен встрани. На север Самотраки, Тасос и трите дяла па Халкидика образуват най-издадените части на Тракия и Македония. Между тях и Цикладите се намират островите Лемнос, Скирос и Спорадският архипелаг, които бележат като полезни ориентири северната част на Егейско море.

Разбира се, между отделните райони на една толкова разнообразна страна има значителни различия: докато върховете на Пинд са покрити с алпийски гори, Делос и Китера са голи скали, а лете приветливите полета на Елада с вечнозелени хоризонти контрастират ярко с Тесалийската равнина, прашна и изгорена от слънцето. Но тези различия, освен в изключителни случаи, се проявяват само във вътрешността на страната, на чийто облик средиземноморският климат придава своеобразно единство. Още от Античността този климат е бил смятан за особено благоприятен. «Гърция е получила като дял — казва. Херодот — най-умерените годишни времена на земята» (III, 106). Морето, планините и най-вече етезийските ветрове (летните ветрове, които в Цикладите наричат мелтем) правят поносима горещината на дългото лято. Зимата, обикновено мека, е сезонът на дъждовете, но има и хубави слънчеви дни. Студът и мразът не са, разбира се, непознати и понякога пада сняг дори в Атика; но студът трае кратко, както са кратки и редките, но силни бури. Изобщо климатът е здрав и предразполага към живот на открито. Въздухът с право се слави с чистотата си: Еврипид възпява атмосферата на Атика като «най-светлата, която съществува» («Медея», 829–830). Ако истинските реки са рядкост, като Ахелой в Акарнания и Арахт в Епир, Пеней в Тесалия, Алфей в Аркадия и Елида, то поне не липсват извори, освен на Цикладите, където обикновено се използуват цистерни.

На тази земя виреят различни култури: житни (ечемик и пшеница), лозя, маслинови и смокинови дървета. Едрият добитък намира пасища само в планините или в Тесалийската равнина, чиито коне били прочути. Затова пък овце, кози и свине могат да пасат безпрепятствено храсталаците. През Античността дивечът е изобилствувал: питомни и диви зайци, диви птици, глигани, елени и лопатари. Имало е и хищници, мечки, вълци, дори лъвове, за които чак до класическата епоха са ходили на лов из планините на север. Езерата са предлагали на рибарите богат улов, например змиорки от езерото Копаис в Беотия, за Атина. А морската риба е била предмет на интензивен риболов — като се почне от дребната аншуа и сардините и се стигне до едрите тонове. Също така твърде отрано гърците се научили да отглеждат пчели. Земята и нейните недра предлагали различни богатства: чудесен строителен камък като камъка за дялане (или порос) от Сикион, сиво-синкавия варовик от Парнас и мрамора от Цикладите, Тасос и Атика; глината, която позволява да се строи с непечени тухли и стимулира развитието на керамиката, особено когато тази глина е, както в Атика, от изключително качество; полезни и благородни метали. В Евбея има мед, сребро се намира на Тасос, на Сифнос в Цикладите и най-вече в хълмовете на Лаврион, в самия край на Атика; злато — на Тасос и в съседна континентална Тракия. Въпреки че желязната руда е от средно качество, тя е много разпространена. На остров Мелос се намира в изобилие дори обсидиан, този черен, твърд и режещ като стъкло камък, толкова рядък и така ценен през неолитната епоха.

Така гръцката земя предлага благоприятни условия за съществуване на хората, но необходимо е още човек да бъде достоен за тях и да положи труд, за да ги оползотвори. Защото наред с природните преимущества не могат да се пренебрегнат и известни несгоди: опасността от земетресения съвсем не е въображаема. Коринт, Санторин, Кефалония са страдали жестоко от тях, страдат и в наши дни. Обработваемата земя е наистина добра, но тя заема само 18% от територията и земеделецът трябва непрестанно ту да се бори с ерозията, ту да напоява почвата по изкуствен начин. Извънредно голямата раздробеност на земята поради планинския й характер благоприятствува за възникването на малки политически единици, но пречи за създаването на голяма държава. Ако морето, което прониква навсякъде, улеснява съобщенията с външния свят, то размяната може да се осъществява единствено с цената на труд и изобретателност. Гърция може да изнася само продукти със сложен производствен процес като вино, дървено масло, благовония, теракоти, метални предмети, докато самата тя има нужда от известни суровини и преди всичко от жито. Слабото производство на зърнени храни е причина над нея да тегне постоянна заплаха от глад — колкото и малко да нарасне населението, то веднага усеща «недостига на земя», тази стенохория, която е била една от най-важните причини за гръцката емиграция в чужбина. Така гръцкият народ е бил обречен да се труди, да проявява интелигентност и да търси териториално разширение, за да не загине. Историята показва, че той е съумял с висок жизнен дух да се справи с тези не твърде благоприятни, но стимулиращи условия на съществуване.

Първа глава: Микенската цивилизация

През последните години ние станахме свидетели на едно събитие, което имаше голямо значение за изучаването на гръцката история: писмеността, наречена линеар Б, която до този момент си оставаше загадка, бе разчетена през 1953 г. от англичаните Вентрис и Чадуик, а успехите, постигнати оттогава насам, потвърдиха онова, което двамата английски учени бяха установили от самото начало; че транскрибираният на тази писменост език е гръцки. Това откритие има огромно значение може би не толкова поради съдържанието на текстовете, които вече разбираме, колкото поради новите перспективи, които то ни разкрива върху наченките на гръцката цивилизация. Наистина добре известно бе от легендарните предания, събрани в Омировите поеми, от историци и митографи, че индоевропейските народи, предшественици и близки родственици на гърците от героическите времена, са проникнали на полуострова през II хилядолетие пр. н. е. Според Омир те се наричали ахейци и се предполага, че тяхното име фигурира в някои египетски и хетитски документи. Приписваше им се определяща роля в развитието на т. нар. микенска култура, разкрита при разкопки в континентална Гърция и на много други места в средиземноморския басейн. Но твърде често се изтъкваше сродството на тази цивилизация с онази критска цивилизация, която сър Артър Еванс разкри в началото на века от руините на Кносос в Крит, и се бе наложило убеждението, че между разцвета на микенската култура към XIV–XIII в. пр. н. е. и наченките на архаична Гърция през VIII в. пр. н. е. е имало рязко и продължително прекъсване. Смяташе се, че тъмният период, който някои наричат «Гръцко средновековие», — недостатъчно познатите, но дълбоки сътресения, които прозират в негo, разделя два свята — пределинския свят от II хилядолетие пр. н. е., изчезнал през XII в. пр. н. е. в последователните вълни на дорийското нахлуване, и гръцкия свят в същинския смисъл на думата, който започва с Омир. Наистина от двадесетина години насам благодарение на многобройните вази, намерени предимно в некрополите на Атика, проучванията на археолозите позволиха да се нюансират тези гледища, като разкриха известна приемственост между микенското и геометричното изкуство от XII–VIII в. пр. н. е. За да се обозначат етапите на този преход, бяха създадени термините «субмикенски» и «протогеометричен», и се установи постепенно една относителна хронология на керамиката. Но учените все още се колебаеха да направят категорични изводи в исторически план и микенците продължаваха да бъдат считани за прагърци.

Именно това толкова общоприето мнение ние трябва да изоставим тук. Като разчетоха за пръв път документите, написани на линеар Б. Вентрис и Чадуик доказаха, че микенците са гърци или поне са говорили гръцки, което е същественото за нас, понеже принадлежността към гръцкия свят се проявява преди всичко в езика. Оттогава ние трябваше да приемем, че гръцката история и цивилизация започват не през VIII в. пр. н. е., а от момента, когато се появяват първите разчетени текстове, т. е. от средата на II хилядолетие пр. н. е., към края на XV в. пр. н. е., ако не и още по-рано. Цялата микенска цивилизация става вече част от гръцката, и то не като въведение към нея, а като първа глава от нейната история, която следователно започва поне 600 години по-рано, отколкото се смяташе преди това. И така, ние вече познаваме гръцкия език от текстове, които датират от XV в. пр. н. е. до наши дни, т. е. от един период, обхващащ над 3500 години — уникално явление, което има първостепенно значение за лингвистите. От друга страна, сега вече виждаме наченките на архаична Гърция не като начало, а като продължение или възраждане, и тази нова перспектива ни позволява да поставим ударението не върху прекъсването, а върху приемствеността. Микенската епоха излиза от рамките на предгръцката епоха, за да влезе в историята, и героите на епоса стават за нас отново хора.

* * *

Какво представлява впрочем това писмо, наречено линеар Б, чието разчитане доведе до такива последици? При разкопките в Кносос от 1900 до 1904 г. сър Артър Еванс извади на бял свят между другите изненадващи предмети и глинени плочки, на които личаха писмени, очевидно не алфабетични знаци. Първото класифициране даде възможност да се разграничат две доста близки, но все пак различни системи от символи с опростен рисунък, които бяха наречени линеар А и линеар Б. Броят на документите с линеар Б, намерени в Кносос, достигна до три хиляди. През 1939 г., малко преди Втората световна война, американският учен Карл Блеген, който проучваше терена на един микенски дворец в Пилос в Месения, откри още 600 плочки, написани на линеар Б, към които се прибавиха и други при подновените след войната разкопки; днес те са около хиляда на брои. Най-после английският археолог А. Дж. Б. Уейс и сътрудниците му, възобновявайки през 1950 г. проучванията в Микена, откриха в развалините на къщите, намирали се в съседство с крепостта, около 50 нови документа. Този изследователски материал се обогатява всяка година от непрекъснатите открития.

Още от самото начало учените положиха големи усилия да разчетат тези документи. Те грижливо ги сравняваха и класираха, но не успяваха да ги дешифрират, понеже не разполагаха с двуезичен текст, който да изиграе онази роля, която надписът от Розета изигра за Шамполион. Бяха принудени да се задоволяват само с налучквания, докато най-после младият английски архитект Майкъл Вентрис, изхождайки от хипотезата, че езикът на линеар Б е гръцки, установи с помощта на сънародника си Джон Чадуик задоволителни еквиваленти и системен метод за транскрибиране. В една статия, излязла през 1953 година в Journal of Hellenic Studies и посрещната с огромен интерес, те оповестиха първите си резултати и предложиха тълкование на 65 от 90–те символа, познати като линеар Б. Оттогава насам, въпреки внезапната смърт на Вентрис в 1956 г., разчитането продължава с жар и упоритост, потвърждавайки в основни черти откритието на преждевременно починалия млад учен.

Линеар Б е графична система, чиито символи в по-голямата си част представляват срички. Наред със знаците, които имат стойност на срички, има и някои идеограми, които изразяват цели думи (човек, жена, жито, колесница, чаша, бронз и пр.). Други символи представят бройни или мерни единици и накрая цифри. Тези знаци са били издълбавани с острие върху плочки от мека глина, които понякога имат правоъгълна форма, подобна на лист от тетрадка, върху която линиите на писмената вървят отляво надясно и обикновено са разделени една от друга с хоризонтална черта; други плочки са с тясна и продълговата форма и имат място само за един или два реда. Знаците се състоят от няколко черти, които образуват проста фигура. Само идеограмите напомнят понякога доста точно конкретен образ. Цифрите отговарят на десетичната система; освен това има специални знаци за дробите.

Съвсем ясно е, че системата за транскрибиране, която гърците са заимствували от критяните, първоначално не е била създадена за гръцкия език. Действително установяваме, че стойностите, които се дават на различни знаци от силабара, трябва да претърпят някои изменения, за да се получи единна транскрипция на някой гръцки диалект, макар и от много архаичен тип. Така повечето от дифтонгите не се означават като такива, не се прави разлика между дълги и кратки гласни, нито пък между глухи, звучни и аспирирали съгласни, нито между l и r. Например един и същ знак може да се чете ре или phe, друг ще се чете според случая или rо. От друга страна, крайните съгласни на всяка сричка, ако има такива, не се отбелязват. По такъв начин гръцката дума elephantei, означаваща «от слонова кост» (в дателен падеж), се пише на линеар Б е-re-pa-te, a doulos, означаваща «роб» (в именителен падеж), се пише do-e-ro.

От тези кратки бележки се вижда какви трудности се явяват при разчитането на въпросните текстове; но с изключение на няколко още неясни знака и някои не много сигурни транскрипции, проучванията, започнали през 1953 г., бележат постоянен напредък и принципът на разчитането, открит от Вентрис, вече не се оспорва; изхождайки от тези текстове, изтъкнати лингвисти вече са се заели да набележат основните линии на «микенската филология». Разбира се, ще трябва да минат години, за да се стигне до пълното разбиране на всички запазени документи. Но още отсега може да се посочат някои от сведенията, които те ни дават.

В микенските плочки не са намерени още нито литературни текстове, нито договори, нито кореспонденция или спогодби между владетели. Досега притежаваме само отделни архивни материали на интендантските служби при дворците в Кносос, Пилос и Микена. Срещаме описи на имущества, продукти, добитък, движими вещи, списъци на чиновници, работници и войници, ведомости за задължения към владетеля или за дарове на божествата. Очевидно тези документи не са били изготвени с трайно предназначение; те са имали чисто практическа роля и са служели само за водене сметките на двореца. Тъкмо затова те ни позволяват да проникнем непосредствено във всекидневието на първия гръцки народ, който срещаме в историята. Научаваме не само какъв език е говорил той, но и узнаваме нещо за обществената му организация. Владетелят управлява своите поданици и своята територия с помощта на чиновници, задължени да поддържат регистрите си в изправност. Данъците в натура попълват запасите на царя с жито, дървено масло, вино, мед, а също и с ароматични треви и подправки, мента, копър, сусам, кориандър, кимион. Стадата, които пасат далеч от двореца, се преброяват. Занаятчиите, свободни хора или роби, работят за господаря: на ковачите се доставя като суровина бронз на слитъци, грънчарите произвеждат различни видове вази, дърводелците и коларите изработват мебели, колесници, колела. Други текстове загатват за движение на войски или за военни действия по море. Най-после в някои се споменават имена на божества, на които се принасяли дарове.

* * *

Така пред нас оживява първата гръцка цивилизация в историята не с подробностите на политическите събития, но поне с някои страни на нейната религиозна и обществена организация. По времето, когато ни я разкриват микенските плочки, тя се е била вече установила от векове в басейна на Егейско море. В началото на II хилядолетие пр. н. е., изглежда, първите гърци се разселили в същинска Гърция, тръгвайки от северните области Македония и Тесалия, където били проникнали още преди това. Те се смесили със завареното там население, чиято производителна дейност познаваме от времето на неолита (до към средата на III хилядолетие пр. н. е.), а по-късно през т. нар. стара бронзова епоха (приблизително от 2500 до 1900 г. пр. н. е.). Пришелците наложили на тия стари жители езика си, индоевропейски език, който впоследствие станал микенският гръцки. Цивилизацията на т. нар. среднобронзова епоха, която продължава от 1900 до 1600 г. пр. н. е., е резултат от сливането между завоеватели и заварено население: докато се разпространява новият тип жилище с мегарон, наред с традиционната керамика с «матова украса» се появява и керамика, работена на грънчарско колело и имитираща форми на метални съдове, т. нар. минойска керамика.

От началото на късната бронзова епоха (около 1600 –1100 г. пр. н. е.) гърците от континента, които дотогава поддържали връзки предимно със североизточния район на Егейско море и с Цикладите, започнали да влизат все по-често в допир с минойския Крит. Тези връзки имали решаващо значение. Гръцките воини влезли оттогава в съприкосновение с една древна, блестяща и изтънчена цивилизация. През тази епоха Крит бил централизирана държава със столица Кносос, имаща над 50 000 жители, където царувал богат и могъщ монарх, заобиколен от аристокрация, обичаща дворцовия живот, украсените с фрески дворци, удобните вили, празниците и игрите. Благодарение на мощната флота критската търговия процъфтявала и разнасяла в други земи произведенията на едно самобитно и изящно изкуство. Твърде скоро гърците попаднали под влиянието на тези съседи от юг. След това ги обзело изкушението да отидат и видят отблизо страната, откъдето им идвали толкова богатства; добили склонност към мореплаването и скоро станали опитни майстори в тази област. Ако се придържаме към традиционното тълкуване на археологическите данни от времето на Еванс (съвсем неотдавна обаче поставено под съмнение), гърците стъпили на големия остров към 1450 г. пр. н. е. и унищожили минойската държава, като се настанили на нейно място. Тогава именно, от средата на XV в. до към XII в. пр. н. е., микенските гърци наложили властта си в басейна на Егейско море и разпространявали своите изделия в твърде обширен район — от Сирия и Египет до Южна Италия и Сицилия. Международната обстановка се оказала благоприятна, понеже двете големи държави, египетската и хетитската, били установили помежду си известно равновесие, а градовете на Палестина и Сирия, които ги разделяли и номинално зависели от едната или другата, се радвали на голяма свобода в икономическите си връзки. Гърците се възползували от това, за да разгърнат своята търговия в тези междинни области — на остров Кипър, където, изглежда, те се настанили здраво от това време нататък, в Угарит (Раз Шамра) на сирийския бряг и в сирийско-палестинския хинтерланд. Троянската война, която наистина се е състояла, както показаха неотдавна публикуваните американски разкопки, към края на XIII в. пр. н. е., е един от последните епизоди на тази експанзия, която веднага след това, през XII в. пр. н. е., била последвана от дълбок и продължителен упадък.

* * *

Този именно период на разцвет от края на XV до края на XIII в пр. н. е.. ние трябва да смятаме за първата гръцка цивилизация, която тогава достигнала връхната си точка. Тя е наречена микенска култура и под това име обикновено е позната поради голямото значение на археологическия обект в Микена, в Арголида, където германецът Шлиман направил през 1876 г. разкопки с изключителни резултати. Смелият изследвач се ръководел от желанието да намери гробницата на Агамемнон. Ако Фортуна не му отредила тази радост, тя му дала много повече, понеже цялата гръцка цивилизация от II хилядолетие пр. н. е., съвършено забравена дотогава, се появила изведнъж из земята на Микена. Един царски некропол със стели, грубо украсени със скулптури, разкрил съкровищата на изкопаните в земята гробове, където заедно с останките на покойниците били намерени оръжия и разкошни накити: диадеми, огърлици, пръстени, гривни, златни пластинки, пришити върху дрехите, златни колани и презрамници за мечове, златни портретни маски, възпроизвеждащи образите на погребаните, купи и вази от скъпи метали, инкрустирани саби и мечове с ножници, украсени със златни пулове. Всички тези блестящи предмети са събрани днес в голямата микенска зала на Националния музей в Атина и свидетелствуват за блясъка на гръцката династия, която е владеела Арголида през XVI в. пр. н. е. Това е в действителност датировката на този некропол, определена въз основа на археологическия материал от разкопките (керамика, предмети от слонова кост и метал).

Наследниците на тази династия през следващия век били погребвани в гробници със съвсем различна форма, които се смятат за едни от най-необикновените творения на Античността. Наричат се толоси по названието, което гърците давали на постройки с кръгъл план. Това са наистина кръгли помещения, издълбани в земята и покрити с коничен купол, изграден от последователни редове грижливо обработени каменни блокове. Влиза се през един непокрит коридор или дромос, кой го води до монументална, богато украсена врата. Най-забележителната от тези гробници, строена през втората половина на XIV в пр. н. е.., носи по традиция името «съкровищница на Атрей» и е вкопана в склона на хълма срещу акропола на Микена. Сводът е запазен непокътнат, но архитектурният декор на входа е унищожен. Внушителните размери на вътрешното пространство (високо над 13 м при диаметър 14,50 м), огромните блокове, които служат за горен праг на вратата (единият от тях тежи над 100 тона), както и качеството на градежа неизменно поразяват посетителя.

Същото удивление предизвиква и начинът на строеж на укрепленията от главния пояс, опасващ акропола. Прочутата «Лъвска порта» със стените и бастиона, които я фланкират, датира от средата на XIV в. пр. н. е. Изградена от огромни блокове, които са устояли на земетръси и на разрушителните действия на хората, тя все още има импозантен вид. Над горния праг голям монолитен релеф от сив камък заема облекчителния триъгълник; той представя «хералдичен» мотив: два лъва, изправени един срещу друг, стъпили с предните си крака на пиедестала на свещен стълб. Този пластичен мотив е заимствуван от критската изобразителна традиция, но на Крит не са намерени произведения на монументалната скулптура и тя трябва да е била характерна за гърците от континента.

Микена е разположена сред планината в дива местност, която наистина възкресява в съзнанието на съвременния човек онези мрачни трагедии, които във въображението на гърците от класическата епоха са сполетели рода на Атридите. В Арголидската равнина, на петнадесетина километра по на юг и само на два километра от морето, върху едно уединено възвишение стърчат други циклопски руини — останките от двореца на Тиринт. Ширината на крепостната стена, размерите на гигантските блокове, от които е изградена тя (с дължина до 3 м), са още по-внушителни, отколкото в Микена. И в Тиринт, както в Микена, крепостта е ограждала дворец, но тук планът е по-добре запазен. В Тиринт именно се появява за пръв път една архитектурна форма, към която гърците ще останат привързани: пропилеите, т. е. монументален вход, при който от двете страни на вратата, отворена в стена, има по едно преддверие с колони. Това решение е приложено и в двата последователни двора на двореца. В дъното на втория двор, заобиколен от останалите три страни с колонади, имало друго, по-обширно преддверие, което е водело през една предна стая до голямата зала. Голямата зала или мегарон с нейните хубави пропорции (около 12 × 10 м) и четири колони, носещи покрива около централното огнище, е същинското царско обиталище; там се е намирал тронът и там владетелят е възглавявал събрания и угощения. Този тип сграда с колонно преддверие между краищата (или анти) на надлъжните стени, с предна стая и с голяма зала предвестява плана на гръцкия храм: домът на царя ще стане дом на бога.

От всички микенски дворци, чиито останки са разкрити, най-добре е запазен този в Пилос, в Месения, недалеч от известния залив Наварин. От 1952 г. там започна разкопки една американска експедиция. Приписват го на династията на мъдрия Нестор, когото Омир е прославил в «Илиада». Главната част, където основите все още ясно личат, заема четириъгълна площадка с размери 55 × 30 м; в нейния център отново откриваме мегарона с четирите колони около огнището, пред който са се намирали предната стая и преддверието, водещо към малък вътрешен двор. Около тази главна анфилада се редуват многобройни по-малки помещения — спални, бани, канцеларии, различни складове, където големите делви, в които се пазели хранителните припаси, все още са наредени върху банкета на стената в специално предвидени за тях ниши. В една стая вляво от входа са намерени именно архивите с линеарното писмо Б, които прославиха тези разкопки; плочките от мека глина са се изпекли при пожара на двореца и така като по чудо са се запазили.

И тук, както в Тиринт и Микена, била предвидена изтънчена украса: под, настлан с гипсови плочи, стени, изписани с фрески, които след внимателно проучване можаха да бъдат задоволително възстановени. От двете страни на трона имало грифони, обърнати лице срещу лице, а до всеки от тях по една лъвска фигура. По-нататък един свирач на лира е седнал върху скала, а пред него се готви да отлети голяма бяла птица. В другите стаи имало изобразени ловни сцени. В Микена мегаронът е бил украсен с батални сцени.

Наистина този начин на градеж, при който основите на стените са от камък, а останалото — от непечени тухли, общите черти на плана с голям брой помещения, разположени около централен двор, и накрая главните декоративни мотиви издават силното влияние на Крит: «минойските» дворци в Кносос, Малия и Фестос са първообразите, по които са строени микенските дворци. Но въпреки очевидната приемственост последните имат свои особени черти, от които най-забележителна е мегаронът. Тази голяма централна зала с предна стая и преддверие с колони е непозната в минойската архитектура. Независимо от това, дали са я заимствували от Мала Азия или сами са я изнамерили, микенците я внедрили в сложния план на критските дворци, но същевременно откриваме у тях стремеж към симетрия и към подчертаване на средната ос, който бил съвършено чужд на архитектите от острова. Също така, заимствувайки от Крит техниката на фреската, те понякога я прилагали, за да представят сюжети — като напр. бойните сцени, — различни от онези, които се харесвали на критяните. Така в дворците, крепостите и монументалните си гробници първите гърци са оставили яркия отпечатък на своя самобитен принос в културата, която те възприели от други.

* * *

Същото се отнася и за керамиката, която има толкова голямо значение за изясняване разпространението и хронологията на микенската цивилизация. Дълго време се смяташе, че вазите от последния период на къснобронзовата епоха представляват просто последния, упадъчен стадий в развитието на критската керамика, такава, каквато я наследили занаятчиите от континента. Днес се приема, че микенската керамика заслужава да бъде изследвана отделно както заради изобилието й, така и заради оригиналния й характер. Специалистите са установили репертоара на формите и декоративните мотиви и това проучване е дало възможност тези вази да бъдат хронологично класирани с доста голяма точност. Имало е много центрове на производство: в Арголида, на Родос и Кипър, а също и в Атика, където фината глина и сръчността на местните занаятчии са допринесли за изключителното качество на тамошната продукция.

Микенските грънчари умело са изработвали вази с определени форми: делви с три дръжки, делви, наречени «стременни», с две дръжки, които се свързват в лъжливо устие, докато истинското устие е изместено малко по-надолу; кани за вино с хармонично удължено устие и дръжка, украсена с нервюри, очевидно подражание на метални образци; съдове за смесване на вино с вода, или кратери, с голямо тяло, много широко гърло и елегантно стеснена подставка; купи във форма на чаша с две дръжки, закрепени върху изтънено столче; голям брой малки вази, умалени версии на споменатите форми, от които най-характерна е малката «стременна» ваза с обло тяло. Украсата с черен или червеникав «фирнис» (цветът зависи от разликата в изпичането) е нанесена върху лъскава ангоба в кремав тон. Твърде често тази украса се свежда по същество до повече или по-малко гъсти хоризонтални линии, положени на подходящи места, за да се подчертае формата на вазата с чудно чувство за изящество и ритъм. Върху раменете също се появяват прости мотиви: раковини, мрежи, концентрични криви. В големите вази мотивите, заимствувани от критската керамика, са изпълнени с по-сигурен вкус, но са толкова стилизирани, че понякога е трудно да се разпознае, че са взети от природата. Например кой би могъл да отгатне без помощта на критските образци, че трите гъвкави спирали върху тялото на една кана всъщност произлизат от изображението на наутилоса, който вдига три от пипалцата над черупката си, за да му служат като платно? Така го описва Плиний Стари, който се интересувал от чудесата на природата. Така го е възпял и Калимах в една очарователна епиграма: «... Носех се някога върху морските вълни, разгръщайки платна пред повея на зефира...» Микенският художник е превърнал изящния образ в чисто графична схема, която следва извивката на вазата с неповторима елегантност.

Същата декоративна опростеност се среща в мотивите, представящи октопод или пурпурна мида, или в растителните елементи, всички наследени от Крит и всички претворени от изключителния талант на микенските гърци да опростяват рисунъка. Но освен това те са използували източници на вдъхновение, пренебрегвани от критските им предшественици; като сюжет за украсата на големите вази служат птици и животни, а също и човешката фигура, която дотогава се е срещала само във фреските. Най-вече кратерите предлагат подходяща повърхност за такива сцени, в които се виждат птица, която кълве врата на бик, или колесница с два коня, в която има двама пътника. Често рисунката в тези новаторски произведения е твърде несръчна, но повече от всички други те ни дават възможност да проникнем непосредствено в света на историята, както при известната ваза с микенските воини, или в света на легендата, както при кратера от Еикоми в Кипър, където някои откриват една митологична сцена, отзвук от която се е запазил в «Илиада».

Друг вид ценни документи за изучаване на микенската цивилизация са резбите върху слонова кост. В инвентарните описи, написани на линеар Б, се споменава често за мебели, украсени с релефи от слонова кост, изобразяващи хора или животни. При разкопките са намерени плочки от слонова кост, които биха могли да бъдат част от такива мебели; тяхната традиция се е запазила в гръцкия свят чак до византийската епоха. Така скулптираната фигура на воин или гравираните групи животни, намерени на остров Делос, са произведения, характерни за XIII в. пр. н. е. Наред с тях много ковчежета или кутии от слонова кост потвърждават разпространението на една техника от източен произход, към която микенските скулптори са проявявали особено предпочитание. Те са ваяли също кръгли скулптурни фигури, като намерената в Микена група от слонова кост, представяща две седнали жени, които са се прегърнали, и до тях момченце. Божества ли са това, или обикновени смъртни? Наистина не знаем и не можем да дадем сигурно тълкуване. Яркият реализъм, намерил израз в тези произведения, очевидно е близък до реализма, който откриваме в релефа с лъвовете на микенската крепост или в живописната украса на вазите с животински фигури. В своята зора гръцкото изкуство, дори когато заимствува от източната художествена традиция чудовища като грифоните, вече ги вижда със забележителна яснота и ги свежда до мярката на човешките представи.

* * *

Плочките с линеар Б, гробниците, крепостите и дворците, керамиката и накрая слоновокостните резби — това са документите, които ни помагат да нахвърлим все още твърде непълната картина на микенската цивилизация. Те ни разкриват един войнствен народ, здраво организиран в независими княжества. Владетелят, който носи омировската титла анакс, обитава богат и укрепен дом и ръководи с помощта на специални чиновници цялостната дейност на социалната общност, начело на която стои той: управлява поземлените имущества, дава работа на занаятчиите, осигурява поддържането на култовете. Войската, с която разполага, е добре въоръжена с бронзови оръжия — копие и меч, шлемове, понякога украсени с глигански зъби или с пъстри пера, кожени ризници с бронзови плочки. Конницата още не е позната, но елитните части се превозват на двуконни колесници. Военна флота охранява търговските кораби и предприема успешни грабителски набези в чужди земи. Пиратството, което се смята за благородно дело, и търговията поставят тези малки държави във връзка с целия егейски свят, от Троя до Крит през Цикладите и бреговете на Мала Азия. Както вече видяхме, очертава се едно силно течение на размяна по посока на източния свят през Родос и Кипър, където се създават трайни микенски колонии. Сирийският бряг, Палестина и Египет купуват гръцки произведения. В замяна те доставят тъкани, злато, слонова кост и подправки. Микенската търговия стига още по-далеч, до Сицилия, Липарските острови, Исхия и особено Тарент, където към 1400 г. пр. н. е., изглежда, е била основана търговска фактория от гърци, дошли от Родос. Така първата гръцка експанзия, изхождаща от Пелопонес и същинска Гърция, обхваща още през XIV и XIII в. пр. н. е. целия източен басейн на Средиземно море.

Този гръцки народ, който си служи така майсторски с търговията и меча, показва необикновена склонност към изкуството. Той е приел богатото и ярко наследство от Крит, което му дава образци и традиционни техники. Но той оплодява това наследство и го преобразява, като му налага своя отпечатък: чувството за величие и могъщество и онова двойствено, наглед противоречиво качество, което характеризира гръцкото изкуство от самите му наченки — реалистичното виждане и способността за абстракция. Оттук и архитектурното благородство на крепостните стени и гробниците му, съвършените форми на вазите, живият рисунък на релефите, в които дори непохватността на майсторите, още неовладели напълно природните форми, изразява с гениална находчивост първичните сили на живота. Това придава на най-добрите произведения някакво вътрешно напрежение, което и днес още ни вълнува, и не бива да се учудваме, че го намираме и на другия край на веригата — в шедьоврите на византийското изкуство.

Още тези гърци от най-ранната епоха са почитали същите богове, които ще бъдат богове и на далечните им потомци. Разчитането на линеар Б ни даде имената на много божества, на които микенците са правели приношения, и така разкри за наша най-голяма изненада, че повечето от олимпийските богове на класическия пантеон са били вече почитани през II хилядолетие пр. н. е. Нищо не показва по-добре гръцкия характер на жителите на Пилос, Кносос и Микена от това, че срещаме в техните плочки имената на Зевс и Хера, на Посейдон, Атина, Хермес, Артемида и Apec, та дори името на Дионис, за когото се смяташе, че е влязъл много по-късно в кръга на гръцките богове. Гръцкият политеизъм с цялото му богато многообразие се появява още отсега на същите онези места, където по-късно ще се издигат храмове и светилища. Дори не липсват посвещения на «всички богове», обединяващи в общ израз на почитание главните божества (или които ние смятаме за такива) и други, които по-късно ще бъдат повече или по-малко погълнати или засенчени от по-важни божества: така Ениалий, бог на войната, ще стане епитет на Apec; Пеан, бог на медицината, ще се отъждестви с Аполон; Ейлейтюя, богиня на раждането, дъщеря на Зевс и Хера, е била тясно свързвана с майка си, а героинята Ифимедия е била обичана от Посейдон. На тези различни богове и богини служат жреци и жрици, които понякога имат същите названия — например «ключар», — които ще им бъдат дадени по-късно от гърците на класическата епоха.

Твърде възможно е, но не е безусловно доказано, че тези божества, индивидуализирани от имената, с които ние сме свикнали, са били вече виждани от микенците в техния човекоподобен облик. На прочутия саркофаг от Агия Триада, върху който към началото на XIV в. пр. н. е. са изобразени едно до друго «минойски» възпоминания и «микенски» сцени, се вижда релефно изображение на божество с човешки образ, на което се поднасят приношения. Ако слоновокостната група с двете жени и детето, намерена в Микена, не е със сигурност религиозно изображение, то поне има основание да се разпознае образът на Аполон Алазиотас, богът на Аласия (античното име на Кипър), в любопитната бронзова статуетка с шлем с дълги рога, която неотдавна беше открита в Енкоми на Кипър, в едно светилище, свързано с голяма сграда. Тя е първообразът на цялата по-сетнешна гръцка скулптура.

* * *

Как тази толкова жизнеспособна цивилизация, този тъй предприемчив народ, това общество, наглед създадено върху толкова здрави основи, са могли да рухнат тъй бързо през XII в. пр. н. е.? Доскоро се позоваваха на дорийското нашествие, за да обяснят унищожаването на микенския свят и дълбокия упадък, който характеризира периода между XII и X в. пр. н. е. Дорийците били гърци на по-ниско стъпало на развитие, които, идвайки от планинските области на северозападната част на полуострова, завладели малко по малко Средна Гърция, по-голямата част от Пелопонес и накрая островите в южната част на Егейско море и самия Крит, придвижвайки се продължително и бавно в течение на целия XI в. пр. н. е. и на част от X в. пр. н. е. Понеже това проникване е било придружено от големи промени в бита, следствие от използуването на желязото, учените естествено бяха склонни да обясняват сътресението, унищожило микенската цивилизация, с идването на по-суровите и по-добре въоръжени северни завоеватели.

Днес тези наложили се от дълго време схващания са много оспорвани. По-точното проучване на микенските центрове не оставя впечатление за такова масово и пълно разрушение, за такъв пълен разрив с миналото, какъвто отначало смятаха, че виждат там. Изглежда, че упадъкът е протекъл на етапи и несигурността е растяла постепенно, предизвиквайки последователното изоставяне на пo-слабо защитените области. Появата на желязото и на новия начин на погребение чрез изгаряне, който започнал да измества заравянето, без съмнение предхождат идването на дорийските племена. Затова сме склонни вече да придаваме на дорийците по-малко значение като непосредствена причина за едно явление, което трябва да е започнало преди тяхното идване.

Изглежда, че едно обяснение, предложено неотдавна, отговаря доста добре на фактите. През XIII и XII в. пр. н. е. целият Близък изток около Източното Средиземноморие е бил арена на твърде сложни миграции. За тях знаем от египетски документи, в които многократно се говори за нападения, извършвани от «морските народи» — разнородна коалиция, в която сигурно са участвували и гръцки контингенти. Тези нахлувания, първоначално отблъсквани, а после отчасти успешни, нарушили сериозно политическото равновесие в Близкия изток. Хетитската държава рухнала. Египет се прибрал в областта на Нилската делта, изоставяйки азиатските си владения. Развитието на пиратството унищожило условията, които благоприятствували за търговията в източния басейн на Средиземно море. Микенците, които били пряко заинтересувани в тази търговия, пострадали твърде осезателно от нейното замиране. Скоро те се оказали откъснати от източните си партньори и принудени да се задоволяват само с ресурсите на собствената си земя. Тя никога не е била особено богата и не е могла да дава продукти, достатъчни за едно многобройно и привикнало на благоденствие население. Именно тогава, притиснати от нуждата, микенските царства трябва да са се обърнали едно срещу друго в редица междуособни войни, които довели последователно до частичното унищожение и после до пълната разруха на повечето от тях. С това се обяснява бързият упадък на тази култура, която накрая забравила дори източниците, от които се подхранвала, и някогашните си богатства, включително употребата на писмото линеар Б, и която загубила всякаква способност за обновяване поради повтарянето на все едни и същи, станали вече безплодни формули. И така, дорийците, които се настанили в голяма част от гръцките земи, намерили тук не някаква цивилизация в пълния й разцвет, която те брутално смазали, а една замираща култура и едно западащо общество. Тяхното идване трябва да е ускорило общото обедняване на Гърция и предизвикало изселване към по-богатите земи на малоазийския бряг, където елинизмът по-късно се издигнал отново до някогашната си сила и блясък. Връзките с външния свят били възстановени едва през IX в. пр. н. е. и същинска Гърция, отново в състояние да се обогатява от досега си с Изтока, започнала малко по малко да се съживява.

Втора глава: Геометричната цивилизация или Омирова епоха

През IX в. пр. н. е., когато след един мрачен и труден период гръцкият свят отново си възвърнал своята жизненост, той се появява пред нас в облик, съвсем различен от онзи, който е имал през микенската епоха. Упадъкът на ахейските държави и нашествието на дорийските племена предизвикали в продължение на три века движения на населението, които довели до дълбоки промени в разселването на гръцкия народ в басейна на Егейско море. Докато пришелците постепенно заели по-голямата част от континентална Гърция и Пелопонес, предишните обитатели, ако искали да се избавят от дорийското господство, напускали тези места, за да потърсят другаде по-гостоприемна земя. Ние почти не познаваме в подробности тези миграции, които продължили векове и споменът за които се запазил в паметта на гърците единствено във формата на предания, през които е твърде трудно да се види историческата действителност. Но сигурно е, че движението се е насочило към Изток, към Цикладите и малоазийския бряг, и че е завършило с трайното установяване на редица многолюдни и преуспяващи гръцки колонии по целия западен бряг на Мала Азия. Понеже най-големите от тези колонии говорели на йонийски диалект, историческият процес, който е довел до тяхното създаване, се нарича обикновено йонийска миграция. Този термин се противопоставя на израза дорийско нашествие и така се образува един приемлив за мисълта диптих. Но както дорийското нашествие, така и йонийското преселение не бива да се схващат като прост процес. Напротив, последните изследвания показват колко сложен и заплетен е бил той.

Още е твърде рано да искаме да проследим в подробности толкова сложното движение на този народ. Археологическите разкопки ще ни помогнат по-добре да уточним кога са дошли първите гръцки колонисти в различните точки по бреговете на Азия, отколкото критичното проучване на легендите и преданията. Тези разкопки са още в началото си, което е твърде обещаващо, както се видя в Смирна и Фокея. Засега се приема, че първите гръцки колонии в Мала Азия са създадени преди края на микенската епоха; изглежда, че гърците са дошли в Милет и Кларос към XIV в. пр. н. е., може би след критяните, които се били вече настанили там. После колонизацията се извършвала на последователни вълни с твърде различен произход и численост според това, как ахейското население на същинска Гърция е отстъпвало под напора на дорийското нахлуване; понякога те заемали нови места, прогонвайки местното население, понякога отивали да подсилят някоя съществуваща вече колония. Самите дорийци следвали това движение, завладявайки южните острови, Крит, Родос и различни точки на малоазийския бряг. През IX в. пр. н. е. тези миграции в по-голямата си част били завършени. Появата на една нова сила в сърцето на Мала Азия, лидийското царство, сложила край на експанзията на гърците към вътрешността. По това време разселването на гръцкото население около Егейско море, превърнало се в гръцко езеро, почти приключило, с изключение на северния бряг, който бил зает по-късно.

* * *

Древните правели разлика между гърците в зависимост от големите езикови дялове, основаващи се на диалектите, които те смятали, че отговарят на етническото деление. Макар днес учените да не държат строго на това съответствие, те все пак признават, че езикът в съчетание с институциите често пъти е онзи определящ елемент, който характеризира дадена област. В зависимост от това завладяването на егейския свят в края на големите разселвания, бележещи т. нар. тъмни векове, може да се очертае по следния начин:

Еолийските диалекти се говорят в северната част на малоазийската крайбрежна ивица, колонизирана от гърците, като се почне от ниската равнина на Хермос северно от Смирна и се стигне до брега срещу остров Лесбос, включително и самия Лесбос. Еолийските заселници дошли от Тесалия и Беотия, където след тяхното заминаване еолийският диалект бил силно обагрен под влиянието на северозападните гръцки диалекти. Племената, говорещи йонийски диалект, се установили в Атика, в Евбея, на Цикладите (с изключение на южните) и по малоазийското крайбрежие от Смирна до района северно от Халикарнас, както и на големите острови Хиос и Самос. Дорийските племена покорили, като им наложили езика си, Мегара, Коринт, Арголида, Лакония, южните Циклади (особено Мелос и Тера), Крит, Родос, Додеканезите и най-после, на азиатския бряг, Халикарнас и Книдос на територията на Кария. В северозападната част на континентална Гърция и в пелопонеските области Ахея и Елида се говорят т. нар. северозападни диалекти, които са много близки до дорийския: тези диалекти са упражнили силно влияние върху диалектите на Тесалия и Беотия. И накрая, в две твърде отдалечени една от друга области — Аркадия и остров Кипър — се запазил един диалект, наречен аркадо-кипърски, който, изглежда, е съхранил най-много общи черти със стария микенски език.

Това разпределение останало трайно. То имало последици както за политическата история, така и за цивилизацията. Общността или сродството на диалекта е било за гръцкия свят, така лесно разкъсван от вътрешни съперничества, фактор на единство или поне на солидарност между държавите. Това се вижда ясно през войните през V в. пр. н. е., когато Атина и Спарта с повече или по-малко успех са привличали всяка на своя страна йонийски и дорийски градове. Това се вижда и по-рано през X и IX в. пр. н. е., когато йонийските градове в Мала Азия се обединили в съюз. Вярно е, че общността на религиозните традиции, която както за йонийците, така и за дорийците допълвала общността на езика, трябва да е допринесла много да се подържа чувството за първоначалното им родство. У йонийците гражданите се разделяли обикновено на четири фили с традиционни имена и се чествувал празникът Апатурии. У дорийците се среща обикновено същото деление, но на три фили, и общи култове като култа към Аполон Карнейос. Разбира се, тези аналогии не изключват някои дълбоки различия между отделните градове, а понякога и ярко изразена враждебност между племена от една и съща група. Ето защо би било погрешно да се отдава на различията между дорийци и йонийци някакво изключително значение при разясняването на гръцката история. Все пак тези различия, колкото и малки да са в етническо отношение поради размесването на населението, са играли твърде осезаема психологическа роля, спомагайки за противопоставянето на Спарта и Атина, които намирали в принадлежността си към две различни групи на гръцкия народ удобно оправдание за своето съперничество.

В областта на културата разнообразието на диалектите си останало дълго време съществена черта на гръцкия свят. Гърците имали дълбокото чувство, че тяхното сродство почива върху общността на езика: именно това, че са говорели на гръцки език, ги е отличавало от «варварите» и е обуславяло в собствените им очи тяхната солидарност по отношение на останалия свят. А ако различията между местните говори са благоприятствували за съществуването на политически партикуларизъм в рамките на тази общност, то те са били същевременно източник на езиково богатство, нещо, което добре съзнавали писателите и поетите и което те плодотворно използували. Така, твърде рано се обособили няколко литературни езика, заимствували от един или друг диалект или от комбинацията на няколко от тях особеното си звучене и колорит, като въпреки това си оставали достъпни за всеки образован грък. Най-поразителният и същевременно най-старият пример е езикът на епоса, където в колкото сложен, толкова и хармоничен синтез се съчетават йонийски и еолийски елементи, подчинени на една изтънчена метрика. Този изкуствен език, предназначен единствено за епическия слог в хекзаметри, който никога не е бил говорен никъде, е имал необикновено щастлива съдба, тъй като не е излязъл от употреба до края на Античността, а дори и по-късно, в средите на византийските учени. Така в литературното творчество според това, дали геният на някой писател е намерил израз в един или друг жанр, диалектът, с който той си служел, се възприемал като подходящ за литературни произведения от същия вид и ставал предмет на подражание, без това да пречи на транспонирането му в някой друг диалект. Допускало се дори смесване на диалекти: хоровете в атическите трагедии са писани не на атически диалект, както останалата пиеса, а на един твърде произволен дорийски, който минавал за по-подходящ за хоровата лирика. От друга страна, комедията на Аристофан е постигала колоритно въздействие, като е изкарвала на сцената действуващи лица, говорещи на собствения си диалект.

Не бива да забравяме също така, че древните сами са нарекли дорийски и йонийски двата основни «ордера» или стила на своята архитектура. Действително от VI в. пр. н. е. нататък, когато тези стилове се явяват напълно оформени, приложението на единия или другия преобладава в различни области на гръцкия свят: дорийският — в континентална Гърция, а йонийският — в елинизираните райони на Мала Азия. Но тези различия не са били никога твърде строги и скоро някои архитекти се сетили да свържат двата ордера в един и същ монументален ансамбъл с оглед да се постигнат особени ефекти, както в Акропола на Атина, та дори в един и същ паметник, както в Пропилеите на архитекта Мнезикъл. И в архитектурата, и в литературата разнообразните вкусове и различните традиции на отделните клонове на гръцкия свят са допринесли за обогатяване на културата, която била тяхно общо достояние.

* * *

Обикновено IX и VIII в. пр. н. е. се наричат геометрична епоха поради оригиналния характер на керамиката от това време. Наистина по местата, които били обитавани през тази епоха, се намират вази или поне фрагменти, чиято украса се състои предимно от прави линии и прости геометрични мотиви. Дълго време появата на този стил се свързваше с дорийското нашествие; в него виждаха влиянието на нов дух, донесен от завоевателите, дошли от север. Това обяснение на фактите днес вече не е приемливо: ходът на разкопките показа, че геометричният стил далеч не е плод на някаква революция във вкусовете, дошла като резултат от внезапна промяна на етническата среда, а бавно и постепенно е еволюирал от микенската традиция. Особено забележително е, че такава приемственост е установена именно в Атика, където дорийският елемент никога не е прониквал и където въпреки това геометричната керамика е достигнала несравнимо съвършенство. Но същата бавна еволюция се забелязва и другаде. За да обозначат етапите й, археолозите са въвели термините «субмикенски» и «протогеометричен», които при липсата на всякакви сигурни исторически данни позволяват да се нахвърли една, макар и относителна, хронология на тези тъмни векове. Приема се, че субмикенският период е продължил приблизително от края на XII в. пр. н. е. до средата на XI в. пр. н. е. (± 1100–1050 пр. н. е.), а протогеометричният започва от средата на XI в. пр. н. е. и стига до началото на IX в. пр. н. е. (± 1050–900 пр. н. е.). В рамките на геометричния стил в същинския смисъл на думата керамолозите различават чисто геометричен или старогеометричен стил, който трае от около 900 г. пр. н. е. до малко преди средата на VIII в. пр. н. е.; развит или зрял геометричен стил от към средата на VIII в. пр. н. е., създал прекрасни шедьоври, в които сред геометричните мотиви вече се появява стилизирана човешка фигура, и най-после новогеометричен стил, отговарящ по време на края на VIII в. пр. н. е., при който фигуралните изображения добиват по-голямо значение и предизвикват бързото разпадане на същинския геометричен стил.

Трябва да се поясни, че тези разделения се опират главно на проучвания на атическата керамика, която е най-добре позната. В другите краища на гръцкия свят често се установява известно забавяне на развитието в сравнение с Атика: трудните съобщения през «тъмните векове» са допринесли за изоставането в най-отдалечените области. Но в общи черти еволюцията навсякъде е същата.

Не бива да ни учудва, че се придава толкова голямо значение на керамиката при установяване хронологията на този период от гръцката история. За «тъмните векове» ни липсват политически факти, а археологическите изследвания, от които единствено можем да черпим сведения, трябва да се основават върху онези документи, които най-често се намират при разкопките, т. е. върху фрагментите от печена глина: те наистина имат троякото преимущество, че произхождат от предмети за широка употреба, т. е. разпространени са навсякъде, че са относително лесни за класифициране въз основа на рисуваната им украса, чийто стил се развива, и най-после затова, че са обикновено добре запазени, тъй като ако вазите от рисувана теракота се трошат лесно, то поне фрагментите им устояват без видими повреди на разрушителното действие на времето. Ето защо, пародирайки думите на поета, бихме могли да кажем: само отломъкът познава вечността.

Геометричната керамика е позната на много места в гръцкия свят: в Коринт, Аргос, Беотия, на Цикладите и особено на Тера, Родос, Кипър, та дори в Италия. Но именно в Атика може да се проследи най-добре нейното развитие още от субмикенската епоха благодарение на разкопките на некрополи, какъвто е некрополът на Керамейкос близо до един квартал на Атина, където някога са живели много грънчари, дали му и името си. Вън от града, близо до Дипилонската врата, е имало гробище, в което са погребвали покойници и през класическата епоха. Находките от най-старите гробове, намерени там при направените между двете световни войни разкопки, разкриха особената форма на тези погребения чрез изгаряне, които се появяват още през субмикенската епоха, стават обичайни през X в. пр. н. е. и продължават и през следващите векове, въпреки че тогава отново се появяват погребенията чрез заравяне, обред, който не струва толкова скъпо. В една обикновена яма, изровена в земята, се полагат урната с пепелта и няколко вази като приношение за мъртвия. Този гроб се запълва до половината с пръст, а на повърхността се поставя надгробна плоча, която служи като стела, и често една голяма ваза, предназначена за възлиянията, които са съществен елемент от погребалния култ. Понятно е, че това гробище и подобните нему некрополи, какъвто е елевзинският, са били особено богати с керамика.

Формите на вазите (амфори, кратери, кани, купи, чаши, кутии с похлупак, наречени пиксиди) са се развивали в точно определена посока: различните части на вазата (например тялото и гърлото при амфората) се отделяли все по-ясно, вместо да се свързват с меки извивки, както е обичайно за микенската керамика. Изглежда, че по това време се появява един все по-взискателен архитектурен усет, налагащ вазата да се изгражда като сбор от ясно разграничени елементи. Смелостта на грънчарите расте едновременно с майсторството им; тя ще ги доведе до създаването на истински теракотни паметници, каквито са амфорите и погребалните кратери от Дипилон, които достигат човешки ръст и представляват изключителни технически постижения.

Украсата от черен фирнис първоначално била полагана върху светла глина, а по-късно, през протогеометричния период, започнали да покриват с фирнис цялата ваза, като оставяли върху гърлото или върху раменете четвъртито поле за геометричния мотив: концентрични кръгове или полукръгове, вълнообразни и начупени линии, ивици от триъгълници или ромбове, карирани или шахматни правоъгълници. Пластичната красота на тези вази с яркия контраст на светло върху черно и строгата елегантност на рисунъка са за нас необикновено привлекателни. По това време се появява мотивът на меандъра, който вече бил познат в Египет и на Крит, но който гръцкото изкуство така широко е използувало, че сме го нарекли гръцки. Обогатявайки се непрестанно, репертоарът на украсата се насочва и към живия свят; но формите, които той черпи от него, остават подчинени на силно абстрактна интерпретация. Твърде схематизирани фигури на животни в черен силует образуват фризове, които едва се различават от фризовете с чисто геометрични мотиви; птиците и четириногите са по-скоро знаци, отколкото одушевени форми, които се повтарят непрекъснато като шарка на килим. Това разширяване на репертоара подтиква грънчаря да отделя все повече място за украсата, която накрая заема почти цялата повърхност на вазата.

Огромните амфори и кратери от Дипилон датират от периода на зрелия или новия геометричен стил. Пред тези паметници човек остава изумен от изтънчения вкус, с който са разположени орнаменталните пояси: избраният мотив всякога подхожда съвършено за мястото, което му е определено, а освен това симетричните и аналогичните елементи са разположени с тънък усет в рамките на композиция, обмислена до най-малката подробност. Едно нововъведение с големи последици е появата на човешката фигура, третирана също така условно, както и животните. Все пак, когато са започнали да представят човешки фигури, изкушението да ги включат в композирана сцена е било голямо. Това е станало върху голямата амфора от Дипилон, където в четириъгълното поле, оставено между двете дръжки, е поместена сцена на оплакване на мъртвец, положен на погребално легло и заобиколен от седнали или прави опечалени фигури. Вярно е, че всички тези схематизирани лица са еднакви: те не се различават нито по дрехите, нито по пола си. Но жестът, с който двете ръце държат главата, вече изразява определено чувство; човешкият елемент, който тяхното присъствие внася в една чисто абстрактна композиция, ще подействува като разлагащ фермент, който твърде скоро ще промени характера на украсата. Ако бързото развитие на сцените с човешки фигури е отличителен белег за атическия геометричен стил, то същевременно свидетелствува за изключителните дарби на един народ на художници, който в тази област излязъл далеч пред всички останали гърци.

* * *

Първенството на Атина в геометричната керамика засенчва другите прояви на материалната култура през тази епоха. Архитектурата е позната само от няколко плана на храмове или къщи, възстановени върху основите, които единствени са се запазили досега. Голям брой бронзови статуетки, излети масивно, датират още от VIII в. пр. н. е.; те представляват стилизирани животни или човешки фигури, доста сходни с рисуваните силуети от последния период на геометричния стил. Някои имат подставка, използувана като печат. Други са били монтирани върху вази или върху големи бронзови триножници, от които са намерени много изпотрошени екземпляри. Трети пък са служели за дарове в светилищата. Геометрически рисунки са украсявали бронзовите фибули, необходима принадлежност за закопчаване на дорийските дрехи, които се драпирали върху тялото и не били зашити. Статуетките от теракота възпроизвеждат същите схематични модели като бронзовите, с изключение на особените «камбановидни» идоли от Беотия с прибавени крака и с тяло, което понякога е украсено с рисувани геометрични мотиви. Всичко това обаче бледнее пред големите атически вази. Но Гърция през геометричната епоха е направила нещо много повече за цивилизацията — тя е дала азбуката и Омир.

Гърците са възприели финикийската азбука вероятно през IX или в началото на VIII в. пр. н. е. Най-старите азбучни надписи датират от втората половина на VIII в. пр. н. е. Като приспособили за своите потребности остроумното фонетично записване, изнамерено от финикийците, гърците въвели в него един нов елемент с изключително значение — записването на гласните, което семитите не практикували. Може би споменът за стария микенски силабар, в който ясно се разграничавали сричките с различен вокализъм, е допринесъл за това обогатяване на азбучната система, като й е придал общозначима стойност. Тази нова техника на писане се развила бързо и — с известни различия в подробностите — се разпространила в целия гръцки свят. От нея по-късно произлезли латинската азбука и повечето от азбуките на новото време.

Навярно не е случайно, че първите две литературни произведения «Илиада» и «Одисея» сега се датират от повечето учени през IX в. пр. н. е. или по-скоро през VIII в. пр. н. е., т. е. по времето, когато гърците започнали да си служат с азбучно писмо. Въпреки че Омировият проблем е извънредно сложен, много читатели днес долавят строгата съразмерност на конструкцията, която и едната, и другата поема разкриват на всеки, който ги изучава без предубеждения. Още древните, които са познавали Омировия текст безкрайно по-добре от нас, не са се съмнявали в общия първоизточник на двете поеми; малцина от тях са допускали хипотезата, че «Илиада» и «Одисея» не са написани от един и същ автор, а най-добрият литературен критик на Античността, Аристарх, който така умело е откривал по-късните добавки в традиционния, текст, се е борил ожесточено срещу тези «сепаратисти» или хоризонти както са ги наричали тогава. Аз от своя страна съм склонен да приема това вече толкова авторитетно мнение, което анализите на известни съвременни учени потвърждават, като посочват от единия до другия край на поемите съответствия, разкриващи една конструкция, изградена съзнателно от един и същ творчески дух.

Защото колкото и да е била упражнена паметта на поетите, посветили се на епическата декламация, не можем да си представим, че подобен резултат е могъл да бъде постигнат без помощта на писмо. Въпреки че епическият стил със своите формули все още пази черти на устния стил, трябва да допуснем, че авторът на «Илиада» и «Одисея», макар едно късно предание да го представя като сляп, е записал още от самото начало големите си произведения. Така също най-старите гръцки надписи, които притежаваме, като надписа, който обещава на най-добрия танцьор като награда атическата ваза, върху която е написан, или надписа, който беше неотдавна разчетен върху чашата на Нестор, открита в Исхия (и двата датират от втората половина на VIII в. пр. н. е.), потвърждават, че епическият език и стихосложение са били още през тази епоха широко разпространени както в Атина, така и в далечните колонии на западното Средиземноморие.

Самото съвършенство на двете поеми показва, че те бележат завършека на една дълга традиция. Древните са разбирали това, тъй като Аристотел пише в своята «Поетика»: «Ние не познаваме нито една подобна поема, създадена от предшественици на Омир, но всичко показва, че е имало много такива поеми». Изчезването на цялата предишна литература се дължи без съмнение на липсата на подходящ способ за записване: микенският силабар, ако е останал в употреба (което не е никак сигурно), е бил твърде несъвършен, за да послужи за увековечаване на едно дълго литературно произведение. Затова пък Омир е могъл да използува азбуката и неговото произведение е хвърлило в забрава всички други, които са го предхождали.

Много градове са си оспорвали честта да бъдат негово родно място. Но все едно дали той е роден в Хиос, в Смирна, в Колофон, в Иос или в Куме, сигурно е, че поетът е създал произведението си в района на йонийските градове на Мала Азия. През VIII в. пр. н. е. те вече процъфтявали след първоначалните трудности в своето развитие. Обединени в съюз от дванадесет града, свързани от сроден език и религия, като общия култ на Посейдон, който те извършвали в общойонийското светилище на нос Микале, свързани с Атина по чувство и исторически спомени, те имали здрава социална организация, чийто основен елемент била аристокрацията на големи поземлени собственици, държащи в ръцете си фактическата власт, независимо от това, дали били групирани или не около един цар. Именно в дворците на тези йонийски благородници били рецитирани за пръв път «Илиада» и «Одисея». Едната извиквала от далечното минало спомена за чутовния поход, спомен, скъп за гърците, живеещи на азиатска земя; те с право виждали в ахейската експедиция срещу Троя предвестник на йонийската колонизация в Мала Азия, а разказите за чудните военни подвизи допадали на знатните слушатели, самите те ревностни любители на лова и военните упражнения. Другата очаровала въображението с разказа за далечни приключения из западните морета, в каквито моряците от Евбея и същинска Гърция по примера на финикийците започнали отново да се впускат. Войната и пътешествията, тези две форми на човешка дейност доставяли добър материал за епос. През «тъмните векове» споменът за ахейския свят се запазил чрез онези поетически произведения, за които творчеството на Омир свидетелствува, че са съществували, но които то впоследствие засенчило. След откритията на микенската археология и още повече след разчитането на линеар Б днешните коментатори охотно подчертават в Омировите поеми всичко онова, което може да се свърже с тази микенска традиция, и наистина значението на това наследство от II хилядолетие пр. н. е. е много голямо. Но би било погрешно да се отрича, че Омир, който е живял през геометричната епоха, дължи много и на своето време. Дължи му по-специално един съществен елемент от своята поезия, а именно сравненията, често твърде разширени, на героични събития със случки от всекидневния живот, похват, който му позволява да направи света на епоса разбираем за слушателите си, позовавайки се на опита от всекидневния им живот. Той му дължи и онова непосредствено и лично познаване на природата и хората, което и в «Одисея», и в «Илиада» ни кара да се приобщим изцяло към преживяванията на героите и възстановява пред нас с убедителна достоверност естествения кадър на техните приключения. Оттук и чувството на проста правда, което все още ни внушава магията на стила, като четем поемите, и което им придава някаква вечна младост.

Не без основание от няколко години насам наблягат често върху сходството на Омировото изкуство с изкуството на най-хубавите геометрични вази. Композиционен усет за изграждане на големи, тънко сглобени ансамбли, ясна представа за йерархията в религиозната и социалната, а така също и в естетическата сфера, непрекъсната намеса на един бистър ум, който тълкува света като функция от човека и изгражда произведението си според неговите духовни изисквания — двете големи йонийски епопеи ни разкриват всичко това, което намираме и в шедьоврите на атическите керамици от VIII в. пр. н. е. Но има нещо още по-показателно. Когато през втората половина на века вазописците в Атина започнали да оставят по-голямо място за изображения на фигури, те рисували върху големите кратери сцени на сухопътни и морски битки, чието сродство с подобни сцени в «Илиада» е било изтъквано неведнъж. Тези творби, макар и често запазени във фрагментарно състояние, ни дават все пак важни указания. Като запазва връзката с традицията, от която взема малките схематични фигурки, керамикът ги оживява чрез точно означение на някоя поза или жест, и това им придава необикновена правдивост. Не е ли забележително, че Омир, когато описва нещо, постъпва точно по същия начин, като от една сложна действителност подбира съществения или характерен детайл и запазва само него, за да го запечата трайно в паметта ни? Изкуството на поета и изкуството на художника почиват върху съвършеното владеене на един занаят, който им дава готови формули или шаблони, разработени от техните предшественици; но собственият им творчески гений вдъхва на традиционните елементи нов живот благодарение на проницателността и правдивостта на личното им виждане за света. Изразната сила на творбата, чувството за пълнота и съвършенство, което ни внушава тя, се дължат именно на това равновесие между наследството от миналото, съзнателно прието от твореца, и оригиналния принос на един ум, който върви направо към същественото. Срещата на две форми на изкуството, принадлежащи към толкова различни сфери, но вдъхновени толкова явно от един и същ дух, е твърде красноречива черта на културата.

* * *

С Омир и с геометричната атическа керамика гръцкото общество от VIII в. пр. н. е. ни се представя в най-благоприятния си облик. Другата му страна ни е представена от един друг поет, по-суров и не така привлекателен — Хезиод, който е живял вероятно през втората половина на века, ако не и по-късно. Той познавал произведенията на Омир, на когото при случай е подражавал точно и с когото според една късна легенда, много популярна в училищата, се е състезавал. За разлика от йонийския поет той не е живял в дворците на могъщите: бил е селянин от Беотия и е имал малко стопанство близо до градчето Аскра в полите на Хеликон, недалеч от една долина, посветена на музите. Запазени са две от неговите поеми, и двете написани в епичен стил — «Теогония», или родословие на боговете, и «Дела и дни», земеделска и дидактична поема. Във втората той често ни говори за себе си, за размишленията и грижите си. Докато личността на Омир изцяло се губи зад творбата му, произведението на Хезиод въпреки стиловите формули и известна непохватност на формата звучи твърде индивидуално и ни описва достоверно съдбата на дребния земеделец в Гърция от геометричната епоха.

Тази съдба положително не е била завидна. Селянинът се труди с пот на чело над късчето земя, изложен на последователните изпитания на годишните времена. Трудът е негов закон. Ако има щастие, той може и да натрупа богатство, което единствено носи уважение. Но семейните и съседските кавги дават поводи за процеси, които царете, т. е. велможите, често решават с несправедливи присъди, след като са били подкупени с подаръци. Хезиод пламенно призовава справедливостта и изразява вярата си в безпристрастието на върховния бог Зевс; но именно с това разкрива колко рядко в неговите очи тази справедливост е била зачитана. Постоянното призоваване на тази божествена абстракция показва поне силата на една морална потребност, която е възникнала у отрудените граждани, недоволни от условията на живот и съзнаващи, че заслужават по-друго нещо. В гръцките градове това е било източник на социални конфликти, които през следващия период довели до голямото начинание на далечната колонизация и до дълбоки политически сътресения.

Трета глава: Архаичната епоха (от VIII до VI в. пр. н. е.)

В предходните глави бяха разгледани основните прояви на цивилизация, които придават на геометричната епоха определящо значение за историята на Запада. Уместно е сега да припомним в общи черти най-важните събития, които бележат развитието на гръцкия народ от VIII до VI в. пр. н. е., от момента, когато след «тъмните векове» ние успяваме отново да доловим неговия ход, до Гръко-персийските войни, когато съдбата на гърците отново е поставена на карта. Сведенията за този период ни дават възможност само в редки случаи да проследим в подробности историята, която, особено в началото, е много размесена с легендарни елементи. Но за разлика от «тъмните векове» архаичната епоха не се губи в пълен мрак. Въвеждането на азбучното писмо е давало възможност да се пазят архивни документи: списъци на сановници, списъци на победители в състезания, отговори на оракули, а по-късно текстове на закони, декрети и договори. Списъкът на победителите на Олимпийските игри, който по-късно е послужил за основа на обща хронология, е започнат в 776 г. пр. н. е. при учредяването на тези общогръцки празници. Към края на VIII в. пр. н. е. с поета Евмел от Коринт плахо се появява нещо като историография, всъщност все още неосвободена от традициите на епоса. Големите историци от V в. пр. н. е. Херодот и Тукидид са използували умерено тези извори в зависимост от своите нужди. Благодарение на тези текстове, които археологията понякога допълва или потвърждава, ние можем да набележим в общи черти историята на този сложен процес, в хода на който завършило бавното формиране на класическия елинизъм.

Вместо да се опитваме да проследим подробностите на това развитие, често несигурни и непълни, в рамките на всеки град, по-добре е да хвърлим общ поглед, който ще ни помогне да разберем общата насока в еволюцията на архаичния свят независимо от местните проблеми, които със своята сложност трудно се поддават на анализ. Съществените явления са следните: широко разпространената социална криза, водеща началото си от неравното разпределение на поземлената собственост, предизвикала масово изселване, което довело до създаването на гръцки колонии далеч отвъд границите на егейския свят — от Черно море до Испания; понеже тази емиграция не била достатъчна да се реши проблемът, вътрешните конфликти в градовете се изострили и често водели до силни вълнения и до установяване на нови режими като тиранията; накрая, едновременно с политическите събития, един голям факт от областта на културата характеризира целия този период: подновяването на тесните връзки с Изтока. Да разгледаме последователно тези моменти.

* * *

Социалната криза ни се разкрива в своите последици и в сведенията на Хезиод, които всъщност се отнасят предимно за една област — Беотия, и за определена епоха — края на VIII в. пр. н. е. В тесните рамки на градовете-държави, възникнали от единия до другия край на гръцкия свят по двата бряга на Егейско море, живеели във всяка област по няколко хиляди души, които си поделяли ресурсите на една територия със скромни размери. Всяка от тези политически единици, състояща се било от разпръснати селища или от някой по-голям град, който стоял начело, имала монархическо управление, за каквото ни говорят Омировите поеми — потомствен владетел, подпомаган от главите на големите семейства, ръководел съдбините на малката държава. Кръвните или религиозните връзки, фамилните родове или геноси, групите, свързани от общ култ, или фратрии, споявали донякъде тези политически единици. В града-държава властта се намирала в ръцете на едрите собственици на земята, най-важния източник на богатство, които единствени разполагали със средства, за да поддържат коне, необходими за бойните им колесници, и за да се снабдяват със скъпо и тежко въоръжение. Тази поземлена аристокрация често свеждала монарха до положението на пръв между равните; царската функция била само титла, една от многото магистратури, имаща предимно религиозен характер. Но заедно с това в хода на неизбежната еволюция икономическите устои на този социален ред се променяли. Наследствената система, изглежда, се е свеждала обикновено до равната подялба на имотите между преките наследници. Когато собственикът на един парцел земя е имал повече от един син, при смъртта му имуществото се раздробявало на части, които при всяко следващо поколение ставали все по-малки; много скоро собствениците на тези малки парчета земя изпадали в мизерно положение и обедняването им ги заставяло или да задлъжнеят, или да постъпят на служба у някой богаташ, който се възползувал от случая, за да сложи рано или късно ръка на малкото им стопанство. Оттук и общата тенденция към съсредоточаване на земите в ръцете на неколцина привилегировани, докато все по-нарастваща маса от населението трябвало да се труди при тежки условия, като рискувала да загуби икономическата си независимост, та дори, поради задлъжняване и заробване за дългове, и самата си свобода. Това явление, описано тук съвсем накратко и схематично, наблюдаваме почти навсякъде в гръцкия свят в началото на архаичната епоха; заедно с нормалния растеж на населението то подтикнало гърците към колониалната авантюра.

Древните са определили доста общо тази най-важна причина за емиграцията като «липса на земя» или стенохория. На практика случаите, които принуждавали колонистите да тръгват по чужди земи, били твърде различни: съперничества между политически водачи, жажда за приключения, изгнаничество, на което била осъждана част от социалната общност, и по-късно предприемчивият дух, подхранван от стремежа към политическо или търговско господство. Но почти винаги в основата е стояла необходимостта да се разреши радикално проблемът за пренаселеността или поземлената криза.

Обстоятелствата, при които се създавали колониите, така са покорявали въображението на съвременниците, на преселниците и на техните потомци, че около тях са възникнали повече легенди, отколкото за каквото и да било друго. Все пак имаме достоверни разкази за редица колонии, които ни дават доста ясна представа за обичайния ход на тези начинания. Да вземем за пример малкия вулканичен остров Тера (сега Санторин) на Цикладите, откъдето тръгнала една експедиция за Африка малко след средата на VII в. пр. н. е. Събитията около това пътуване са ни предадени с големи подробности от Херодот (IV, 150 и сл.), чийто разказ в основни черти се потвърждава по любопитен начин от един надпис в Кирена, датиращ от IV в. пр. н. е., но отразяващ една по-стара традиция, която сигурно не е текстът на Херодот. Съвпадането на двата извора е повече от показателно.

От тези два текста се вижда, че към средата на VII в. пр. н. е. о. Тера преживял период на безредици като последица от лоши реколти. Запитан от владетеля на острова, делфийският оракул го посъветвал да изпрати експедиция в Либия, за да основе там колония. Жителите на о. Тера се подчинили неохотно; свиканото от царя събрание на гражданите решило да възложи командуването на експедицията на някой си Батос. Бъдещите преселници били набирани, като всяко семейство трябвало да даде по един син. Онези, които били определени по този начин, били задължени да отплуват под страх от смъртно наказание и да се заселят в новата колония. Не им се разрешавало да се върнат на Тера, освен ако след пет години упорит труд начинанието се проваляло напълно. Така организиран, определеният контингент се качил на две пентеконтори (кораби с по 50 гребци), което ще рече, че той трябва да е наброявал най-много 200 души. Двата кораба пристигнали в Итанос на Крит, където наели един критски пилот и отплували за Либия. Там спрели край източния бряг на Киренайка на едно неудобно островче, което им послужило като база за проучване на континента. От този преден пост те се отправили към вътрешността, влезли в допир с местното население, което ги посрещнало благосклонно, и след като се установили временно за шест години в Източна Киренайка, се заселили окончателно във вътрешността на страната, на края на едно високо плато, сред плодородна местност с обилен извор и добре напоявани земи, подходящи за земеделска колонизация. Според общоприетата хронология град Кирена е основан през 631 г. пр. н. е. и в продължение на тринадесет века, до идването на арабите в 642 г., се радвал на цветущо благоденствие на тази африканска земя.

Тази история, за която имаме щастието да сме особено добре осведомени, е твърде характерна. В нея намираме най-съществените елементи, които се срещат в почти всички разкази за основаване на колонии: икономическа и социална криза, която предизвиква решение за емигриране; допитване до оракула в Делфи, който трябва да даде на начинанието поръчителството на неоспорим религиозен авторитет и може би също така, поради многото запитвания от този род, полезни съвети за посоката, в която трябва да се отправят, за да се избягнат сблъсквания с други преселници; намеса на държавата под формата на декрет на събранието за организиране на експедицията и за посочване на водача и участниците, заставени да се изселят под заплахата от най-сурови санкции; заминаване на една малка група, защото в тесните рамки на гръцкия град тежкият социален проблем е можел да бъде разрешен с изселването само на неколкостотин души; отсядането им на крайбрежен остров близо до някоя непозната страна, за да си осигурят подслон, преди да проникнат във вътрешността, и накрая окончателно основаване на земеделска колония на подходящо място с вода и годни за обработване земи. Всичко това, в различни варианти според обстоятелствата, може да се срещне в историята на много други колонии, създадени в отговор на същата необходимост и преживели подобни перипетии.

В Кирена и на много други места гърците не се натъкнали, поне в началото, на враждебно отношение от страна на местните жители; те имали работа с номадски племена, които не се тревожели от трайното заселване на чужденци на тяхна земя. Но тази миролюбива колонизация нямала навсякъде успех. На някои места, както в Южна Италия, колонистите трябвало да водят дълга и тежка борба, за да сломят съпротивата на «варварите». Най-поразителен е без съмнение случаят с Тарент, за който ни разказва гръцкият пътешественик Павзаний, писал през II в., но използувал стари източници: «Тарент бил колонизиран от спартанците и основател на града бил спартанецът Фалант. Избран да командува колонизационната експедиция, Фалант получил от Делфи предсказание, че ще завладее земя и един град, когато усети дъжд от ясно небе. В момента самият той не се замислил над смисъла на предсказанието и не намерил за необходимо то да му бъде разяснено от тълкувателите, на които това било професия. Повеждайки корабите си, той слязъл в Италия. Там извоювал редица победи над местното население, но не успял нито да завземе някой град, нито да завладее някаква територия. Тогава си спомнил за оракула и си казал, че богът му предрекъл нещо невъзможно, защото никога не вали дъжд от чисто и ведро небе. Тъй като изпаднал в обезсърчение, жена му, която го придружавала при пътуването, се опитала да го утеши: взела главата му на коленете си и започнала да го пощи. При това занимание, като се замислила над положението на мъжа си, което не се подобрявало, от жал към него се разридала. Като падали сълзите й, намокрили косата на Фалант и ето че той изведнъж разбрал предсказанието, защото жена му се наричала Айтра, ще рече «ведро небе». Още следната нощ той нападнал Тарент, най-големия и най-цветущия град по крайбрежието, и го превзел от «варварите».

Въпреки анекдотичния си и легендарен характер този разказ показва ясно какви мъчнотии са срещнали гръцките колонисти, за да се заселят в областта на Апулия, където месапийците се съпротивлявали още от самото основаване на колонията в края на VIII в. пр. н. е. и не престанали да ги безпокоят и по-късно. Той показва също и важната роля, която играел при основаването на всяка колония водачът на експедицията, който носел званието основател, ойкист, и който под покровителството на божеството помагал на колонистите да се справят с изпитанията. Разбираме защо тези хора, натоварени с изключително тежка отговорност, били възнаграждавани и с изключителни почести: след смъртта им те обикновено били хероизирани и на гроба им бил учредяван култ.

* * *

Бихме искали да можем да проследим в подробности тази удивителна експанзия на гръцкия народ, но често липсват сигурни документи, особено за ранните епохи, а от друга страна, колониите са били твърде многобройни, за да могат да се посочат тук всичките без известен подбор. Освен това някои от колониите, след като окончателно са установявали на територията си, на свой ред се размножавали, изпращайки заселници в съседни области. Пък и трудно е да се различат ясно последователните етапи на едно движение, което е продължило близо три века в най-различни посоки. Без съмнение би могло да се твърди с основание, че колониите от началния период, някъде до средата на VII в. пр. н. е., са били предимно земеделски поселища, предизвикани от социалната криза, за която говорихме по-горе, докато търговията е придобила по-голямо значение в по-късния период, но това развитие, което действително се наблюдава, съвсем не е така точно определено и не позволява да се очертаят строго хронологически граници на колонизацията като цяло. Затова ще се задоволим да говорим за нея, както обикновено се прави, в рамките на големи географски райони.

В зората на VIII в. пр. н. е. източният басейн на Средиземно море откривал свободен терен на гърците само към север. Вътрешността на Мала Азия, планинска и мъчнодостъпна, не привличала много този народ, който не обичал да се отдалечава от морето. Асирийците и финикийците пречели на всякакво проникване в Киликия или Сирия. Нещо повече, те се закрепили на Кипър и там гърците трябвало да се съобразяват с тях. На юг Египет, макар обезсилен и разпокъсан, бил твърде гъсто населен, за да може лесно да бъде завладян. Единствено северните брегове на Егейско море не принадлежали на многобройни и организирани народи. Те привлекли още през първата половина на VIII в. пр. н. е. колонисти от Евбея, където два съседни града, Халкида и Еретрия, взели инициативата за подобни преселвания. Въпреки че тяхната хронология е съвсем малко известна в подробности, в тази област изникнали бързо една след друга колонии и поради големия брой поселища от Халкида (около тридесет) тя получила името Халкидика. Трите полуострова, на които се разчленява, Палене, Ситония и Акте, били завзети със сила; най-големите градове там били Менде в Палене и Тороне в Ситония. Малко по-късно била основана Метоне на македонския бряг по средата между Олимп и дъното на Термейския залив. Повечето от тези градове си останали малки и се славели само с качеството на вината си. Най-могъщият град, Потидея, на Паленския провлак, бил основан едва към края на VIII в. пр. н. е. от заселници, дошли не от Евбея, а от Коринт.

На изток тракийският бряг, където живеели войнствени племена, привлякъл йонийци от Цикладите. През първата половина на VII в. пр. н. е. преселници, дошли от Парос, основали на о. Тасос град недалеч от устието на р. Нестос и от планинския масив Пангей. Както на самия остров, така и на континента имало големи златни мини, от които впоследствие колонията забогатяла. Но това преселване, в което взел участие и поетът Архилох, станало с цената на ожесточени битки с траките; така тасосци завзели голяма част от земята, която се простира между устието на Нестос на изток и устието на Стримон на запад, създавайки по този начин предпоставките за бъдещето си благополучие. Отвъд Стримон, на източния бряг на Халкидика, гърци от о. Андрос основали към средата на VII в. пр. н. е. градовете Акант и Стагира. На изток от Нестос по същото време йонийци от о. Мелос се заселили в Маронея, докато други, дошли от Клазомене, напразно се опитвали да удържат Абдера в борбата със съседните тракийски племена; един век по-късно други йонийци, които персите прогонили от Теос, се върнали в Абдера и този път се задържали там. Още по на изток, при устието на р. Хеброс, бил основан Енос от еолийски преселници, докато други еолийци в началото на VII в. пр. н. е. заели Самотраки. От този момент крайбрежието и островите от Олимп до Тракийския Херсонес се оказали под контрола на гърците.

Проникването в Черно море през Протоците и Пропонтида (Мраморно море) започнало вероятно към края на VIII в. пр. н. е., но първите заселища били пометени от кимерийските племена и настаняването на гърците било забавено с половин век. Най-късно към VIII в. пр. н. е. милетците основали Кизик на южния бряг на Пропонтида; в 676 г. пр. н. е. трябвало да го изградят наново след едно нападение на кимерийците. Малко след това били основани редица други селища и особено Абидос на азиатския бряг на Хелеспонта (Дарданелите). Между Абидос и Кизик фокийците се настанили в Лампсак. На европейския бряг, в Сестос, на Хелеспонта, се заселили еолийци от Лесбос, а по-късно, към 600 г. пр. н. е., йонийци от Самос основали Перинт. Но един град от същинска Гърция, Мегара, се явил в тази област като съперник на гръцките градове от Мала Азия; в 676 г. пр. н. е. Мегара изпратила една колония в Халкедон, на азиатския бряг на Босфора, а шестнадесет години по-късно, в 660 г. пр. н. е., основала на отсрещния бряг град Византион, град, на който предстояло голямо бъдеще. Това, че мегарците изчакали шестнадесет години, за да се настанят във Византион, предизвикало, както ни казва Херодот, неодобрителното учудване на един персийски пълководец от времето на Дарий. Така или иначе, оттогава мегарските колонии на Босфора контролирали достъпа до Черно море.

Гърците го нарекли Понтос Евксейнос, гостоприемно море, като евфемизъм (вместо Аксейнос — негостоприемно) поради страшните бури, бушуващи в това море без острови, и поради мъглите и теченията, които са опасни за корабоплаването. Въпреки това те изследвали бреговете му на изток от Босфора по посока към Кавказ и Колхида, легендарната земя на Златното руно, а и на север отвъд устието на Дунав до Крим. И тук, както в Пропонтида, Милет играл челна роля, следван от Мегара. Към 630 г. пр. н. е. милетци се установили окончателно в Синопе по средата на северния бряг на Мала Азия. По-късно, към VI в. пр. н. е., те основали Амисос на изток от Синопе. Самият Синопе изпратил колонисти още по на изток в Трапезунд. Благосъстоянието на тези гръцки градове не се дължало само на скотовъдството, риболова и земеделието; там морската търговия намирала доходен пазар, защото някои стоки пътували по суша през високите плата на Мала Азия от Синопе и Амисос до Киликия, която се намирала срещу о. Кипър.

Плавайки покрай европейския бряг на Черно море, милетците скоро стигнали до Дунав; малко на юг от реката те основали Истрос към средата на VII в. пр. н. е. Десет години по-късно се настанили в Олбия на устието на реките Буг и Днепър, която нарекли Бористен. Преди края на VII в. пр. н. е. те построили пристанището Аполония (Созопол) на тракийския бряг, после, по на север — Одесос (Варна). През първата половина на VI в. пр. н. е. достигнали до Крим (Таврическия Херсонес) и там основали последователно Пантикапей (Керч) и Теодосия; към края на века достигнали до най-вътрешната част на Азовско море, където основали град Танаис при устието на р. Дон. Най-после били създадени пo-малки търговски фактории на самия кавказки бряг, като Фазис и Диоскуриада. По-малко активните мегарци основали към 560 г. пр. н. е. Понтийска Хераклея между Босфора и Синопе, а по-късно, през 510 г. пр. н. е., Месамбрия (Несебър) между Аполония и Одесос. Едва към 422 г. пр. н. е. жителите на Понтийска Хераклея се настанили в Херсонес, в най-южната част на Крим.

Мегарската и особено милетската колонизация на Черно море имат особен характер: повечето от градовете, разпръснати в тази обширна област, били предимно търговски селища, твърде изолирани сред «варварските народи», с които често трябвало да водят преговори и на които се съгласявали да плащат данъци. Но природните богатства на тези далечни страни дали възможност да се развие изгодна търговия, от която се възползувала същинска Гърция: желязо, олово и мед от рудниците на Тракия, дървен материал от вътрешността на Балканския полуостров, сушена и пушена риба от богатите с улов големи устия на реките, тракийски и скитски роби и преди всичко жито от черноземните райони на Южна Русия — това са най-важните стоки, които гръцките кораби търсели в търговските селища на Черноморието. В замяна те доставяли произведения на гръцките занаятчии: накити и вази от златарските работилници, керамика, вина, зехтин и парфюми, на които «варварите» били големи любители. В местните гробове на Тракия и Южна Русия са намерени много съкровища, които показват широкия обхват на тази търговия; един вид атически вази от IV в. пр. н. е. е така богато, представен в погребалния инвентар на Крим, че са го нарекли «стил Керч».

* * *

Твърде различен характер имала колонизацията в Италия и Сицилия; там съществували не само малки търговски фактории, но и богати колонии с благоденствуващо население, които живеели самостоятелно и допринасяли много за разцвета на гръцката цивилизация. Проникването на гърците на Запад е блестяща страница от гръцката история.

Тя започва в много ранни времена с основаването на Куме в Кампания през 757 г. пр. н. е. според общоприетата хронология, която се потвърждава от археологията. Двадесетина години преди това евбейците вече били заели о. Исхия (Питекуса), преди да минат на континента. Така Куме, колония на Халкида, се оказал още от самото начало най-северният гръцки град в Италия, край богатата кампанска равнина, и могъл да установи търговски връзки по море с етруските, които владеели северната част от полуострова. По същото време други преселници от Халкида се настанили в Наксос близо до Таормина в Сицилия, откъдето почти веднага изпратили заселници на юг, към Катания и Леонтини. Към 740–730 г. пр. н. е. друга група халкидци основали Занкле (Месина), после Регион на калабрийския бряг, от другата страна на протока; както мегарците при Босфора, халкидците контролирали вече ключовия пункт за преминаване на север. Впрочем ние намираме и на запад мегарци, също, така предприемчиви, както по Черно море; тяхната колония Мегара Хиблея е основана по същото време на юг от Леонтини. Най-после в 733 г. пр. н. е. коринтянинът Архий избрал за заселване удобното място на бъдещата Сиракуза, откъдето прогонил сикулите, които живеели там; скоро Сиракуза станал най-цветущият гръцки град в Сицилия. Сиракузците разширили земите си към вътрешността, където основали Акре, и стигнали до южния край на острова. После, придвижвайки се по южния бряг в западна посока, колонизирали Камарина в началото на VI в. пр. н. е.

Други гърци обаче ги изпреварили в това движение на запад. Още през първите години на VII в. пр. н. е. една съвместна експедиция на родосци и критяни се настанила в Гела, в една плодородна равнина; един век по-късно, към 580 г. пр. н. е., жителите на Гела изпратили заселници в Агригент. Още по на запад мегарците от Мегара Хиблея били вече основали Селинунт към средата на VII в. пр. н. е. На северния бряг единственият голям гръцки град бил Химера, колония на Занкле, основана по същото време като Селинунт. Така или иначе западният край на Сицилия останал в ръцете нa местното племе елими и на финикийците, които след основаването на Картаген се били установили трайно там. Те водили чести войни с гърците, които никога не успели да ги изтласкат оттам и дори загубили една толкова важна позиция като Селинунт в края на V в. пр. н. е.

Едновременно със завладяването на Сицилия станало и завладяването на Южна Италия. Към 720 г. пр. н. е. колонисти от Ахея в Пелопонес слезли в Сибарис, равнина в западния край на Тарентския залив, която веднага започнали да обработват. Един сухоземен път през планините на Калабрия водел до Тиренско море, като с това се избягвало заобикалянето през Месина. По на юг други ахейци основали Кротон, който по-късно станал съперник на Сибарис и накрая, през 511–510 г. пр. н. е., го унищожил. Но междувременно сибаритите изпратили преселници в Метапонт, в дъното на Тарентския залив, и в Посейдония, на брега на Тиренско море в Лукания, по-известен под латинското му име Пестум. В края на VIII в. пр. н. е. бил основан Тарент, най-могъщият град в областта, от спартанци при обстоятелствата, за които разказахме по-горе; отличното пристанище и плодородният хинтерланд допринесли за бързото му процъфтяване. Най-после, през първата четвъртина на VII в. пр. н. е., локрийците основали в края на италийския ботуш колонията Епизефирски Локри. Осеяна по цялото крайбрежие с многолюдни и оживени гръцки градове, Южна Италия наистина заслужила името Велика Гърция, с което започнали да я назовават.

Пътят, който водел от стара Елада до нея, минавал по бреговете на Акарнания и Епир, а след това по канала на Отранте. Естествено било този път също да бъде осеян с гръцки колонии. Най-старата била Коркира (Корфу), държана първо от Еретрия в началото на VIII в. пр. н. е., а после завзета от коринтците към 733 г. пр. н. е., по времето, когато те отивали да основат Сиракуза. По-късно Коринт засилил контрола си върху излазите на Коринтския залив към запад и север, като изпратил заселници в Левкадия, Амбракия и Анакторион, после по на север, в илирийска Аполония. Но коркирците вече ги били изпреварили, като основали Епидамнос (Дурацо) на адриатическия бряг. Когато в края на VI в. пр. н. е. атинските кораби стигнали до устието на По, за да занесат там хубавите вази, които неотдавна бяха намерени в етруския некропол на Спина, те могли да акостират в гръцки пристанища далеч зад канала Отранте.

* * *

Най-далеч на запад достигнали йонийците. Херодот ни е разказал историята на един търговец от Самос, който през 639 г. пр. н. е., пътувайки за Египет, бил изхвърлен най-напред на бреговете на Киренайка; после бурята го подхванала оттам и го отнесла до Херкулесовите стълбове (Гибралтарския проток). Корабът ги преминал и накрая хвърлил котва на испанска земя при устието на Гуадалкивир близо до Кадикс, в една област, непозната дотогава на гърците, които я нарекли Тартесос. Товарът, който самоският търговец взел от там, му донесъл богатство и той се отблагодарил за това на боговете, като подарил на светилището на Хера в Самос огромна бронзова ваза, която Херодот е видял и описал. Изглежда, че в Испания се намирало предимно сребро и мед. Йонийските моряци от Фокея се специализирали в този вид търговия, в която местното население, изглежда, е участвувало охотно от края на VII до средата на VI в. пр. н. е. Въпреки конкуренцията на моряците от Картаген, които посещавали западните брегове на Средиземно море и имали търговски фактории в Испания, на запад от Сицилия, в Сардиния и Балеарските острови, фокейците достигнали до испанските пристанища, плавайки край северния бряг. Така към 600 г. пр. н. е. те се настанили в Масалия (Марсилия), където един от тях, Протис, се оженил за Гиптис, дъщеря на владетеля на тази област. Градът бил не само земеделска колония, а и център на търговията с вътрешността на страната. По брега на Франция масалиотите основали много търговски фактории: Агате (Агд) на запад, Олбия (Иер), Антиполис (Антиб) и Никея (Ница) на изток. Други фокейци установили пристани на испанския бряг: Емпорион (Ампуриас), Хемероскопион (близо до нос Нао) и дори Майнаке (Малага). Когато метрополията Фокея била завзета от персите през 545 г. пр. н. е., част от жителите й пристигнали в Марсилия и по-късно се установили в Алалия, на източния бряг на Корсика.

Това нахлуване на гърците в западното Средиземноморие било посрещнато враждебно и от картагенците, и от етруските. В 540 г. пр. н. е. съюзените им флоти влезли в голямо морско сражение край Сардиния с флотата на фокейците от Алалия. Въпреки че изходът от битката останал нерешен, гърците загубили толкова много кораби (две трети от флотата си), че трябвало да изоставят Корсика и да се оттеглят в Южна Италия, където основали Елея (Велия) в Лукания, южно от Пестум. Също и в Испания натискът на Картаген принудил фокейците да изоставят Майнаке (Малага). Те обаче задържали позициите си в Галия и Каталония.

* * *

В Африка присъствието на картагенците пречело на всяко посегателство върху Магреб (арабско название на Северна Африка — б. пр.). Но Киренайка, зеленеещо се сред пустинята плато, привлякла гръцки преселници през втората половина на VII в. пр. н. е. Видяхме при какви обстоятелства хората на Батос от о. Тера основали Кирена през 631 г. пр. н. е. Новият град бързо процъфтял и се развил в богата земеделска колония с помощта на преселници от Пелопонес, Цикладите и Родос. Той отблъснал нападенията на съседните либийци, които известно време били подкрепяни от фараона Априес, и сам основал други колонии в тази област: Барка на стотина километра западно от Кирена и Евхеспериди (Бенгази) на западния бряг, срещу пустинните пространства на Голяма Сирта. Характерно е, че и Кирена, и Барка били построени на възвишения и във вътрешността на страната. Сигурно двата града са имали пристанища, които им давали излаз на морето, но най-важното за гърците, които живеели в Либия, било притежаването и използуването на обработваеми земи. Те успешно се заели с тази задача и скоро Киренайка станала една от житниците на античния свят.

По на изток Египет, богата и гъсто населена страна със стара цивилизация, не бил подходящ за създаване на колонии. През микенската епоха гърците поддържали оживени връзки с него, но тези връзки доста отслабнали и дори съвсем се прекъснали през «тъмните векове», а асирийското владичество не благоприятствувало за тяхното подновяване. Едва когато след 663 г. пр. н. е. Псаметих I освободил Египет от чуждо иго и го възстановил като единна държава, гърците отново получили достъп в страната. Фараонът от саитската династия и наследниците му действително повикали йонийски и карийски наемни войници, чиито имена четем върху надписите на Абу Симбел в долината на Горен Нил. Гръцките войници на служба при египетския владетел довели след себе си търговци и търговията между егейския свят и Египет отново разцъфтяла. Трайното установяване на търговски фактории обаче не било предоставено на свободната инициатива на гърците. Войниците естествено били настанени в лагери, какъвто бил лагерът при Дафне на северния бряг на Делтата, на Пелузийския ръкав на Нил. Що се отнася до търговците, на тях им било отредено като място за търгуване и за стоките Навкратис, западно от Делтата, близо до Канопския ръкав на реката. Археологическите документи показват, че гърците дошли в Навкратис през последната четвъртина на VII в. пр. н. е., но едва при фараона Амазис (568–526 г. пр. н. е.), който бил елинофил, статутът на града бил точно определен. Гърците имали право на автономно управление и свобода да отслужват култовете си. Дванадесет града си поделяли отговорността в тази привилегирована фактория; това били все градове в Мала Азия като Милет, Фокея, Книдос и Халикарнас, големи острови като Самос, Хиос и Родос. Само Егина представлявала същинска Гърция в това съглашение. Предприятието имало удивителен успех до покоряването на Египет от Камбиз през 525 г. пр. н. е.: гръцки кораби докарвали сребро от рудниците на Сифнос или от Тракия, а товарели оттам зърнени храни от Делтата. Всички печелели от тази изгодна търговия.

Вероятно подобен опит бил направен и в Посейдейон (Ал Мина) при устието на Оронт в Сирия. При неотдавнашните разкопки там е намерена микенска керамика, но също и архаични гръцки фрагменти, които свидетелствуват за внос на гръцки произведения между средата на VIII и края на VII в. пр. н. е. Не знаем обаче дали действително на това място е имало постоянна фактория; финикийци и асирийци, изглежда, систематично са изтласквали гърците от бреговете на Сирия и Палестина. На Кипър гърци и семити си поделяли острова. Първите владеели по-голямата част със Саламин, Солой и Пафос, вторите заемали югоизточната му част с Аматонт и Китион. Кипърският елинизъм запазил жизнеността си, за което свидетелствува епическата поема «Кипърски песни», създадена от поета Стасин в Омировата традиция; но повече от всякъде другаде в Кипър се чувствували източните влияния и архаичните скулптури, намерени на острова, дължат на тях съвсем особената си красота.

* * *

Докато гръцкият народ се разпръснал така от Испания до Кавказ, какво ставало в същинска Гърция и Йония? Видяхме, че колонизацията била последица на една социална криза, широко разпространена в егейския свят. Вътрешното политическо развитие и стълкновенията между градовете разкриват други аспекти на тази криза, докато гръцката цивилизация се развива и обогатява благодарение на връзките с Изтока.

През VIII и VII в. пр. н. е. в гръцкия свят се появява онази оригинална политическа форма, каквато е градът-държава, т. е. държава със скромни размери, в чийто център е един град, седалище на обществените институции и гражданските култове. Навсякъде, където се създават градове, често от обединяването (синойкизъм) на няколко селски поселища, ние наблюдаваме възникването на тази политическа единица по мярката на човека: тя е рамката, в която се е развила класическата култура. Размножаването на гръцките градове е явление толкова удивително, колкото е разпространението на техните колонии; има стотици от тях, чиято история е останала неизвестна за нас, но които все пак са показали трайна виталност. Всеки град е имал нищожна територия; така например във Фокида върху обща площ от 1650 кв. км се наброявали двадесет и два независими града. Крит, чиято повърхност възлиза на 8500 кв. км, бил разделен на стотина малки държави: още Омир го нарича острова «със сто града». Коринт със своите 880 кв. км или Аргос с 1400 кв. км вече представляват големи държави. А що се отнася до Атина (2500 кв. км) или Спарта (8400 кв. км заедно с Месения), това били държави с изключителни размери. Както видяхме, колониалните градове, дори когато искали да разширят територията си към вътрешността, също не надминавали тези размери. Кирена и Сиракуза, които били най-могъщите, владеели територия по-малка от един френски департамент. Не бихме могли да разберем гръцката история, ако не държим сметка за това необикновено политическо раздробяване, а създаването на конфедерации и съюзи било само полумярка с ограничено действие.

Съзнанието на гърците, че принадлежат към една общност, чийто израз и символ от 776 г. пр. н. е. нататък станали Олимпийските игри, не пречело нито на съперничеството, нито на войните помежду им. Местният патриотизъм, подклаждан от поетите, поддържал и изострял конфликтите. Изискванията на въоръжената борба довели до увеличаване броя на войниците, наложили промени във въоръжението и тактиката; като последица от това настъпило нарушаване на социалното равновесие. Вътрешни кризи и войни в чужди земи — ето картината, която ни предлага архаична Гърция в перспективата на времето, опростяваща и уедряваща нещата.

В развитието на Гърция, което е извънредно сложно в подробности, могат да се набележат няколко основни линии: в областта на вътрешната политика много градове претърпяват политически и социални промени, в резултат на които се увеличава броят на гражданите и се отрежда по-голямо място на най-бедните граждани. В сферата на отношенията между градовете няколко държави играят водеща роля: едни се проявяват с търговската си дейност — такива са градовете на Евбея и преди всичко Коринт, други се налагат с военната си сила, като Аргос и най-вече Спарта. От VI в. пр. н. е. растящата мощ на Атина става факт с решаващо значение. Същевременно на другия бряг на Егейско море цветущите малоазийски гръцки градове попадат първо във васална зависимост от Лидия, а по-късно биват заробени от персите. Тогава над Гърция надвисва една външна опасност; тя довежда до Гръко-персийските войни. Ще разгледаме последователно тези различни аспекти на архаичната гръцка история.

* * *

Повечето гръцки градове през VIII в. пр. н. е. имали аристократически режими, в чиято основа било господството на едрите поземлени собственици. Дори по времето, когато все още съществувала наследствената монархия, властта се намирала в ръцете на земевладелците. Те били собственици на земята, откъдето идва името им «притежатели на земята», геомори в Самос и гамори в Сиракуза. Те имали конете, необходими за колесниците, върху които според ахейския обичай, илюстриран още върху вазите от Дипилон, се качвали тежко въоръжените воини, които единствени могли да решат изхода на една битка; оттук името «гледачи на коне», хипоботи, с което гордо се кичели знатните на Халкида в Евбея. Наследствената система, системата на заемите в натура и заробването за дългове довели до уедряване на поземлената собственост и обедняване на дребните и средните селяни, които се противели на този ред. Но ето че неочаквано се появило едно ново обстоятелство: военната тактика се променила в тяхна полза. Поединичните двубои на знатните от двата противни лагера, които пристигали на бойното поле с колесниците си, отстъпили място на едно нововъведение с огромни последици и по-резултатно като метод на воюване — маневрирането в сгъстен ред на пехотната дружина или фаланга. С големия си кръгъл щит, шлема, бронята и наколенниците си тежко въоръженият войник или хоплитът, въоръжен с копие и меч, образувал заедно с другарите си компактна и страшна маса, срещу която отделните воини, носени от колесници, не могли да направят нищо. Скоро всяка войска трябвало да има такъв боен корпус, формиран от добре въоръжени пехотинци, които вече не се нуждаели от колесница, а от оръженосец, който да им помага да носят снаряжението си. Хоплитите се набирали измежду средните и дребните собственици, които имали средства да си набавят въоръжение и да поддържат слуга, но не могли да си купят кон. Необходими за войската, тези хора скоро поискали да получат своя дял от политическите отговорности. Това било причината за много от по-сетнешните реформи. Впрочем ще видим по-нататък как същите причини породили подобни явления, когато развитието на военната флота наложило да се привлекат много голям брой гребци за ескадрите; гребците, бедни хора, не притежаващи друго богатство освен ръцете си, ще поискат също да играят някаква роля в града и с това ще ускорят политическите промени в редица приморски държави.

Борбата срещу привилегиите на аристокрацията — политически, юридически и поземлени — често довеждала до това, че всички власти се съсредоточавали в ръцете на един човек. Когато това било арбитър, избран от враждуващите социални групи, този облечен с извънредна власт човек давал закони на града, които страните се задължавали да спазват. Архаичната епоха в Гърция била златният век на законодателите. Законодателят е можел да бъде чужденец, към когото се обръщали заради славата му на мъдрец или защото се надявали, че ще бъде по-безпристрастен, понеже не бил замесен по рождение в местните вражди. Така, за да реформират своите институции, киренците към средата на VI в. пр. н. е. повикали в Либия един мъдрец от Мантинея. Ефес се обърнал към атинянин, Тива — към един законодател от Коринт. Другаде жителите обличали в доверието си някой съгражданин, за да възстанови реда и закона. През първата половина на VII в. пр. н. е. Залевк от Епизефирските Локри бил най-старият от тези полулегендарни личности. Дракон от Атина към 625–620 г. пр. н. е. принадлежал към атическата аристокрация, както и Солон в началото на VI в. пр. н. е. В Митилена на о. Лесбос законодателят Питак възстановил гражданския мир, като упражнявал върховната власт в продължение на десет години. Със своята твърдост, справедливост и умереност той заслужено бил причислен към Седемте мъдреци, въпреки че сметнал за необходимо да накаже с изгнание поетите Алкей и Сафо.

Повечето от тези законодатели се занимавали с едни и същи основни проблеми. Преди всичко трябвало да се кодифицира правото на собственост, най-вече на поземлената собственост, защото политическата сила се поставяла в зависимост от притежанието на някакво богатство, каквото обикновено представлявала земята; оттук и значението, което придавали на разпорежданията на закона за наследствата, за да се избегне както прекаленото раздробяване, така и прекомерната концентрация на имуществата. С тази грижа се обясняват предписанията срещу разкоша било в облеклото на жените, било в погребалните церемонии; така се отстранявала една от основните причини за разпиляване на наследствата. Втората им задача била да се изготвят по-справедливи правни разпоредби, за да се премахнат злоупотребите и «кривите присъди» на знатните, срещу които се опълчил Хезиод; като създавали закони, често твърде строги, какъвто бил законникът на Дракон, но на които всички се подчинявали, те се стремели да задоволят едно от важните искания на простолюдието. Накрая те се занимавали с въпроса за убийствата; обичаят на личното отмъщение, който в случай на убийство увековечавал вендетата от семейство на семейство и от род на род, те заменили с държавно правосъдие, свързано с религиозни предписания, което въпреки крайната си строгост освободило донякъде индивида от неговата зависимост от рода или геноса.

Тези реформи не изглежда да са плод на някакви революционни замисли; напротив, техните създатели искали да поддържат равновесието на традиционното общество, което в техните очи символизирало добродетелта. Но консервативните им тежнения не им попречили да осъзнаят необходимостта от задоволяване на разумните искания на народа. Там, където това им се удало, т. е. в повечето градове, вътрешната политическа еволюция се осъществявала мирно в рамките на аристократическия и цензов режим, който умеел да бъде гъвкав, когато било необходимо.

Затова пък, когато законодателят не успявал в задачата си или въобще не търсели услугите му, трябвало да се прибягва до сила. Там също ролята на личността била първостепенна: архаичната епоха в Гърция е също така епоха на първите тирани.

Названието тиран, чийто несъмнено чужд произход си остава спорен, означавало първоначално всяко лице, облечено във върховна власт; отначало не правели разлика между тиран и цар, базилевс. По-късно това название давали на узурпаторите, които завземали властта и я задържали със сила. Така думата е придобила пейоративен оттенък, който вече се чувствува у Херодот и се засилва при Платон и философите от IV в. пр. н. е. Но тиранията ни интересува не толкова заради моралния й аспект, с който се занимават писателите и моралистите, а поради ролята, която тя е играла в гръцките градове от архаичната епоха. Тукидид с обичайната си прозорливост отлично е разбрал това, когато пише: «Изобщо тиранията се установява в града, когато доходите нарастват». Под това той разбира, че забогатяването от занаятчийство и търговия става нов източник на социално неравновесие в държавата и засилва политическите вълнения. Поради отказа на поземлената аристокрация да удовлетвори исканията им, останалите социални класи се виждат принудени да се доверят на някой енергичен и безскрупулен човек, който чрез насилие или хитрост се добира до властта и сломява съпротивата на знатните. Често този човек сам е бил благородник, заемащ вече важна служба в държавата: Кипсел, първият тиран на Коринт, произхождал от семейството, което управлявало града, и вероятно бил главнокомандуващ, когато наложил тиранията. Аркезилай III от Кирена бил детрониран цар, който си възвърнал царството като тиран и впоследствие продължил да управлява с тирански методи. Други имали по-скромен произход: Ортагор, първият тиран на Сикион, бил син на месар. Но всички ловко и решително използували местните условия, за да постигнат целта си.

Те застават начело на недоволните — било на бедните, като Теаген от Мегара, който си спечелил популярност, като накарал да изколят стадата на богатите, било на дребните селски собственици, като Пизистрат от Атина, или на някоя етническа група от населението, която се смятала за потискана, като Клистен от Сикион, водил политика враждебна на дорийците, които дотогава били управляващият елемент в града. Тиранът си създава или изисква да му се определи лична охрана, дорифори или копиеносци, с което си осигурява безопасност и уважение. Набира ги често измежду наемните войници, които още по това време се предлагат на всеки, който е готов да заплати услугите им. Той използува тази сила, за да сломи аристокрацията, когато тя отказва да го признае: така Пизистрат изгонил фамилията на Алкмеонидите, Аркезилай III конфискувал владенията на благородниците от Кирена и раздал земите им на привържениците си, Тразибул от Милет посъветвал Периандър от Коринт (ако не е било и обратното, понеже и двете версии на анекдота са засвидетелствувани) да реже главите, които стърчат, както той покосил с пръчката си по-високите класове. Същевременно тиранът удовлетворява някои от исканията на средната класа и простолюдието; в Атина именно Пизистрат решил практически проблема за дълговете и селската собственост, с който преди него се занимавал Солон. Той започнал широко строителство както заради собствения си престиж, така и за да създаде работа на занаятчиите и да облекчи материалното съществуване на гражданите. Поликрат от Самос заповядал на инженера-архитект Евпалин от Мегара да построи подземен акведукт, който един век по-късно предизвикал възхищението на Херодот, както и един вълнолом в дълбоки води. Той построил наново колосалния храм на Хера, «най-големия от всички храмове, които съм видял», както ни казва пак Херодот. Пизистрат и синовете му постъпили по подобен начин, като докарали в центъра на Атина вода от планината Химет до «Чешмата с деветте чучура», чието местоположение още е спорно, и като започнали строежа на храма на Зевс Олимпийски, който не могли да завършат. Батос IV, наследникът на Аркезилай III, цар и тиран като баща си, издигнал в Кирена храм на Зевс, който си останал най-големият гръцки храм в Африка.

Тираните насърчават също така изобразителните изкуства и литературата поради склонността си към разкош, а и за да направят впечатление на народа. Те правят богати дарения на големите общогръцки светилища, както Кипсел, който построил съкровищницата в Делфи и посветил на храма на Хера в Олимпия едно ковчеже от слонова кост, което било толкова разкошно, че Павзаний през II в. го описва с най-големи подробности. Клистен от Сикион наредил да издигнат в Делфи паметник, чийто скулптирани методи, за щастие вече намерени, илюстрират легенди, грижливо подбрани от него в духа на антидорийската му политика. Периандър приел и почел в Коринт поета Арион, когото, както разказва легендата, един делфин избавил от жестокостта на пиратите. Поликрат приел в двора си поета Ибик от Регион и приятния Анакреон от Теос по същото време, когато поръчал на Теодор от Самос, най-известния тогавашен художник-гравьор, да изработи прочутия му пръстен. Пизистрат и синовете му направлявали чудния разцвет на атическото изкуство през втората половина на VI в. пр. н. е.; те привлекли в Атина Симонид от Кеос, както и Анакреон след падането на Поликрат и направили първото грижливо издание на Омировите поеми. През първата половина на V в. пр. н. е., когато тираните в същинска Гърция вече изчезнали, тираните на Сиракуза Гелон и Хиерон повикали при себе си поетите Симонид и Бакхилид от Кеос, както и самия Пиндар, който по-късно отишъл при Аркезилай IV в Кирена.

Политиката на тираните по отношение на чуждите държави, било гръцки или «варварски», трудно може да се определи от пръв поглед. Някои от тях се впускат в грабежи или завоевания: Кипсел насърчавал основаването на коринтски колонии в Северозападна Гърция, като Левкада и Амбракия; Периандър отново поставил Коркира под влиянието на Коринт и основал в Палена град Потидея, който скоро станал най-важната гръцка колония в Халкидика. Поликрат воювал срещу Милет, нахлул в Цикладите и завладял о. Ренея, който присъединил към Делос. Аркезилай III подчинил останалите гръцки градове в Киренайка — Барка и Евхеспериди. Но изобщо тираните не се стремили много към външни завоевания. Загрижени да затвърдят властта си и, ако е възможно, да увековечат династията си, те укрепвали военната си сила, за да се застраховат срещу вътрешни и външни посегателства, а не за да водят завоевателна политика. Към края на VI в. пр. н. е. Батос IV от Кирена се въздържал да подкрепи спартанеца Дорией, който потърсил помощта му, за да основе колония в зоната на картагенското влияние, там, където по-късно била издигната Лептис Магна; отказът на тирана на Кирена станал причина за неуспеха на това начинание. Пизистрат ограничил външните си амбиции със завладяването на Сигей на малоазийския бряг, близо до Дарданелите; иначе той проявявал ловкост и миролюбие спрямо съседите си и установил приятелски отношения с други тирани, като Лигдам от Наксос и Поликрат. Самият Поликрат, въпреки че на няколко пъти се поддал на изкушението да бъде въвличан във военни авантюри, се стремял да поддържа добри отношения с мощните източни монархии: сключил съюз с фараона Амазис, после доставил кораби на Камбиз, когато царят на персите нападнал Египет; въпреки това обаче той бил убит по-късно при една клопка, устроена му от персите. В градовете на Йония тираните се приспособили към персийското владичество и приели да играят ролята на сатрапи. Такава била и политиката на монарсите от династията на Батиадите в Киренайка. В Сицилия пък към края на V в. пр. н. е. по силата на обстоятелствата Гелон и по-късно Хиерон станали водачи на елинството срещу етруските и картагенците.

Логиката на тиранската власт, дори когато тя била замаскирана под формата на наследствена монархия, както в Кирена, довеждала неизбежно до падането й под ударите на нейните противници, т. е. на лишените от власт привърженици на аристократическата партия, щом силата и прозорливостта на тирана отслабнели. Затова, въпреки стремежа на всеки от тях да си създаде династия, малцина постигали това и никоя от тези династии не е надживяла третото поколение: в Коринт Кипсел и Периандър успели да задържат властта от 657 до 586 г. пр. н. е. (според общоприетата хронология, която някои съвременни учени съкращават с около тридесет и пет години), но наследникът им бил убит; в Атина, където управлявали синовете на Пизистрат Хипарх и Хипий, единият бил прободен с кама от тираноктоните Хармодий и Аристогейтон в 514 г. пр. н. е., а другият бил прогонен в 510 г. пр. н. е.; в Сиракуза управлявали Гелон и после брат му Хиерон от 485 до 466 г. пр. н. е., но тиранията била премахната още същата година, когато умрял Хиерон. В Кирена внукът на Аркезилай III, Аркезилай IV, третият и последен от тираните-царе от рода на Батиадите, бил съсечен към 440 г. пр. н. е. в Евхеспериди, след като го прогонили от столицата му по време на едно въстание. И така, макар тиранията да била широко разпространена в гръцкия свят от средата на VII до средата нa V в. пр. н. е., тя не могла да се задържи дълго в никой отделен град. Но този краткотраен режим, въпреки че, общо взето, е оставял горчив спомен поради суровите методи, прилагани от тираните, не е имал само злополучни последици. В известни случаи тиранията е била необходим етап по пътя, който водел към демокрацията: това е особено ясно в Атина, то се отнася и за Коринт, за Кирена и за градовете в Сицилия, като Сиракуза и Гела, където тиранията била сменена от умерен аристократически режим. Често тираните поне съумявали да дадат силен тласък на икономическото и културното развитие на градовете, които те управлявали, като същевременно допринасяли за премахване или смекчаване на старите социални различия. Най-после, с изключителната си личност най-прочутите тирани от архаичната епоха са предизвикали оня интерес, изпълнен с възмущение или с възхищение, който е намерил ярък израз в «Историята» на Херодот, толкова богата с портрети на тирани. Като порицава необузданите им амбиции и липсата на чувство за мярка, наблюдателният историк от Халикарнас не крие човешкия си интерес към своите герои. Въображението на гърците било изпълнено със спомена за изключителните мъже, които със своите природни дарби, енергия или пороци се откроявали така ярко от останалите смъртни.

* * *

Не е ли именно поради недоверието си към отделната личност, че Спарта, най-голямата и най-силната държава в същинска Гърция през архаичната епоха, е останала «без тиран», атиранеутос, както я нарича Тукидид? Във всеки случай историкът подчертава, че спартанската политика била враждебна на тиранията и наистина Спарта се обявила против Поликрат и Пизистратидите. Тя свалила Лигдам от Наксос. Привлякла за свои съюзници Коринт и Сикион едва след падането на техните тирани. Причината за това е, че нейните политически и социални институции, основани на строга йерархия, били в пълно противоречие с така необходимата за тираните демагогия. Възможно е дори, както се твърди напоследък, този режим да е бил установен като «алтернатива на тиранията», за да се разреши с други средства вътрешната криза, от която страдала и Спарта, както всички останали гръцки градове. Тези реформи, които ще бъдат разгледани по-късно, се приписват от античната традиция на прочутия законодател Ликург, чиято личност за нас е съвсем легендарна и който ще да е живял към края на IX в. пр. н. е. всъщност Лакедемон (другото име на Спарта), изглежда, е развивал постепенно своите институции и обичаи до към средата на VI в. пр. н. е., след което те останали непроменени чак до края на класическата епоха. Една важна причина за тази еволюция е политиката на териториална експанзия, която водила спартанската държава още в началото на архаичната епоха: на нея тя дължи своето величие, своите слабости и своето своеобразие.

Дорийските завоеватели, които се заселили в плодородната долина на Еврота, не се задоволили да завладеят цяла Лакония между успоредните планински вериги Тайгет и Парнон. Те скоро поискали да се разширят и на изток, отвъд Парнон до Егейско море, и така се сблъскали с интересите на Аргос, който владеел целия бряг до о. Китера. Това дало повод за продължителен конфликт, в който накрая Спарта взела превес, но той довел до трайна вражда между двата съседни града, въпреки че и двата били дорийски по език и по уредба. На север лакедемонците се разширили за сметка на Аркадия и откъснали от нея редица планински области, граничещи с тяхната територия. Но най-големи последици имало решението им да нахлуят в Месения, зад преградата на Тайгет. Спарта завладяла тази област през втората половина на VIII в. пр. н. е. с цената на двадесетгодишна война (740–720 г. пр. н. е.) срещу месенците, които яростно се борили за свободата си. Когато най-после съпротивата им била сломена, цялата страна била заробена и жителите доведени до положение на илоти, близко до робството. Оттогава богатата равнина на Месения между Тайгет и планината Итоме трябвало да доставя на спартанците повечето от необходимите им продукти, добивани с труда на илотите. Това завоевание отклонило Спарта от колониални начинания, като се изключи колонизирането на Тарент, за което имало особена причина: заселниците, които завел Фалант, били всъщност незаконните деца, родени в Спарта през дългото отсъствие на спартанските хоплити.

Със завладяването на Месения Спарта станала най-могъщата държава в Пелопонес, но месенците, третирани много жестоко, мислели само как да разкъсат веригите си. Въстанието на илотите към средата на VII в. пр. н. е. едва не станало причина за гибелта на Спарта и довело до втората Месенска война, от която Спарта излязла победителка едва след тридесетгодишна борба (650–620 г. пр. н. е.); бойните песни на поета Тиртей спомогнали да се поддържа у спартанските войници дух на победители. В тази война те усъвършенствували тактиката на фалангата и благодарение на бойната си дисциплина спечелили победа над въстаналите и над техните съюзници от Аргос и Аркадия. Но необходимостта да запази Месения се отразила тежко върху съдбата на самата Спарта. За да бъдат в състояние всеки момент да посрещнат опасностите, които ги застрашавали, спартанците си наложили начин на живот, изцяло подчинен на военните изисквания: покорство, колективен живот, непрекъснати упражнения, съсредоточаване на командуването в ръцете на малко хора. По неумолимата си вътрешна логика тази сурова система трябвало да доведе до все по-голяма и по-голяма суровост: след бляскавия период, последвала втората Месенска война, от средата на VI в. пр. н. е. културата на Спарта бързо западнала. Красивата керамика, която изнасяли в Самос, Кирена, Тарент и Етрурия и която съперничела на коринтската, изчезнала напълно. Градът престанал да отваря вратите си за йонийските хора на изкуството, като например Батиклес от Магнезия, който след средата на VI в. пр. н. е. построил прочутия «трон» на Аполон в Амикле. Не идвали вече чуждестранни поети, за да правят по-хубави тържествата им, както това сторили през VII в. пр. н. е. Алкман от Сарди или Терпандър от Лесбос. Спарта наистина станала страшна сила, чието превъзходство в Гърция било неоспорвано. Целият Пелопонес без Аргос и Ахея влязъл в една съюзна система, в която Спарта имала ръководна роля, както ясно се вижда от формулата «спартанците и техните съюзници», употребявана оттогава насетне. Но тази сила не служела на голяма политика. Спарта живеела затворена в себе си, без амбиции за нови завоевания, доволна да задържи постигнатото и да се радва на славата на военната си мощ и строгата добродетел, която имала сред гръцките градове.

Извън Пелопонес въоръжените конфликти не били по-малко чести. Към края на VIII в. пр. н. е. двата евбейски града Халкида и Еретрия, проявили най-голяма активност в началния период на колонизацията, се изправили един срещу друг във война за владеенето на Лелантийската равнина, която се простирала между тях. В тази Лелантийска война, която накрая Еретрия загубила, участвували повечето гръцки градове, както ни разказва Тукидид. За нея не знаем нищо повече, но тази бележка на историка показва до какви големи усложнения е могла да доведе и най-дребната разпра в гръцкия микрокосмос. В началото на VI в. пр. н. е. се водили други войни между Мегара и Атина за о. Саламин; Солон и по-късно Пизистрат извоювали победата за Атина. Един местен спор между два малки фокидски града, Делфи и Криса, имал сериозни последици, защото Делфи бил едновременно седалище на оракула на Аполон и седалище на Амфиктионията, който съюз обхващал дванадесет племена от Североизточна Гърция. Този съюз се намесил в конфликта и обявил на Криса Първата свещена война (600–590 г. пр. н. е.): Криса била победена и разрушена, а територията й посветена на Аполон. Малко по-късно, през 582 г. пр. н. е., за пръв път били отпразнувани Питийските игри. Престижът на Делфи нараснал много от това и тесалийците, които ръководили операциите срещу Криса, дълго време имали голямо влияние в Амфиктионията.

Така между архаичните гръцки градове често избухвали войни: те били за тях голяма и постоянна грижа. И въпреки това войните не пречели никак на икономическото развитие, когато условията били благоприятни за него. Примерът с Коринт е особено показателен: разположен на провлака с двете си пристанища, едното на запад близо до града, другото на изток, на Саронския залив, Коринт заемал особено благоприятно положение по пътя на стоките, които се пренасяли между Егейско и Йонийско море. Градът съумял да го използува, най-напред при управлението на голямата фамилия на Бакхиадите и после при двамата последователни тирани Кипсел и Периандър. Видяхме как Коринт насочил колониалните си интереси към моретата и пазарите на Запада, както и към Халкидика, където основал Потидея. На собствена територия Коринт се опитал безуспешно да прокопае провлака, за да свърже двете морета, а по-късно построил една писта, настлана с плочи, диолкос, върху която теглели с въжета корабите от единия бряг на провлака до другия. Коринт бил място не само за преминаване, но и голям занаятчийски център. Керамиката, която се произвеждала там още от геометричната епоха, била извънредно изобилна и разпространена по целия гръцки свят, особено на Запад: ясно изразената еволюция на нейния стил (протокоринтски до последната четвъртина на VII в. пр. н. е., коринтски до края на VI в. пр. н. е.) дава на археолозите ценни указания за датиране на разкопките. Разбира се, някои видове вази, като шишета за парфюми, не пътували празни, а служели за износ на продукти, произвеждани в Коринт. Друг източник на печалби било металообработването: много оръжия, огледала, бронзови съдове излизали от неговите работилници. За да закриля търговията си, Коринт построил мощна военна флота. Именно на коринтяните Тукидид приписва създаването на триерите, кораби с три реда гребци, които превъзхождали пентеконторите. Благодарение на своите занаятчии, на флотата и търговията си Коринт станал най-цветущата държава на Гърция през първата половина на VI в. пр. н. е.

Разрастването на търговията тогава било улеснено от едно нововъведение — сеченето на монети от сребро. Според легендата лидийците, които имали в земята си залежи от електрон — естествена сплав от злато и сребро, първи използували този метал за монети. В същинска Гърция единственият метал, който можел да се употреби за тази цел, бил среброто; към средата на VII в. пр. н. е. царят на Аргос Фидон сякъл първите сребърни монети и същевременно въвел цяла система за мерки и теглилки. Оттогава гърците разполагали вече със средство за размяна, което било много по-удобно от железните шишове или оболи, които първоначално изпълнявали тази роля.

Големите градове скоро започнали да секат свои монети, които били различавани и гарантирани с нарочна емблема: «костенурка» на Егина, «жребец» на Коринт и «кукумявка» на Атина. На измервателната система на Фидон, която наричали също егинска, съперничели впрочем други системи, особено евбейската, която била възприета от Коринт и по-късно от Атина. Това породило усложнения, които гърците никога не могли да разрешат изцяло. Но въпреки това монетното обръщение дало забележителен тласък на търговията.

Наистина, едва когато започнала да сече монети в началото на VI в. пр. н. е., Атина могла да се намеси дейно в икономическия живот. Любопитно е, че Атика, където видяхме, че през микенската и геометричната епоха се е развила блестяща култура, преживяла известен упадък през VII в. пр. н. е. Не може да се приеме, че творческите възможности на жителите й намалели, защото и днес ние оценяваме по достойнство протоатическата керамика, която ни е оставила тази епоха; но нейното разпространение било ограничено само в съседните области, сигурен белег за вътрешно отслабване, което се потвърждава недвусмислено от историческите сведения, колкото и неясни да са те. Атина страдала от същата политическа и социална криза, както и останалите гръцки градове: изключителна власт, съсредоточена в ръцете на големите родове или геноси, непоносимо задлъжняване на селяните, недостатъци на правораздаването, намиращо се изцяло в ръцете на аристокрацията, нарастващият брой на личните отмъщения. Няколко плахи опита за реформи пропаднали и младият и амбициозен Килон се опитал да наложи тирания. Но съпротивата на благородниците, ръководени от рода на Алкмеонидите и неговия вожд Мегакъл, му попречили; репресиите били толкова жестоки, че някои от съмишлениците на Килон, които се укрили в едно светилище, били избити там, като с това било погазено правото на убежище. Това светотатство дълго тежало над рода на Алкмеонидите, които били прогонени заедно с водача си. Два века по-късно Перикъл, който по майчина линия произхождал от този род, все още бил укоряван за наследствения позор — избиването на привържениците на Килон. Критянинът Епименид дошъл да направи очищение на града (632 г. пр. н. е.).

След този неуспех атинският законодател Дракон бил натоварен да реформира правосъдието; той съставил много строг кодекс, който носи неговото име. Като фиксирал за пръв път атическото право във формата на писани закони, той заменил личните отмъщения със законна процедура пред държавни съдилища. Освен това, правейки разлика между преднамерено и неволно убийство, той уточнил понятието лична отговорност. Така самоволието и всемогъществото на големите родове се оказали доста ограничени.

Но социалната криза не могла да бъде разрешена с тези мерки. Това станало задача на мъдрия Солон, едновременно поет, политик и търговец, когото през 594–593 г. пр. н. е. избрали на високата длъжност архонт с пълни законодателни пълномощия. Той започнал с опрощение на всички дългове и с премахване на техните последствия върху лицата и имотите. Заробването за дългове било забранено. Различни законодателни мерки ограничили тираничната сила на родствените връзки вътре в геноса. Закони за ограничаване на разкоша и разходите запрещавали пищните погребения, които давали повод на големите родове да изтъкват богатството и мощта си. Редица конкретни икономически мерки имали за задача да подпомагат развитието на земеделието и търговията. Солон реформирал системата на мерките и теглилките и въвел евбейската монетна система; тази реформа освободила Атина от икономическото влияние на Егина, която използувала «Фидоновата» система. Благодарение на среброто от държавните мини в Лаврион в южния край на Атика скоро Солоновите пари добили призната стойност на международния пазар.

Другите мерки били от политическо естество. Гражданите се делели, от една страна, на четирите традиционни йонийски фили, към които те принадлежали по рождение, а от друга, на четири категории данъкоплатци, определени по годишния доход от земите. Солон не променил това двойно разделение, но постановил заемането на обществени служби да става въз основа на данъчната категоризация, като по този начин направил възможен достъпа до тях за всеки, който забогатее. Той учредил един Съвет от четиристотин члена, избиран всяка година по 100 души от всяка фила, който подготвял работата на Народното събрание. Накрая създал народен съд, Хелиея, чиито членове се избирали измежду всички граждани и който по-късно играл съществена роля в атинската демокрация, защото, както казва Аристотел по този повод, «чрез правото на глас, с който разполага в съда, народът същевременно участвува в управлението».

Солоновите реформи поставили в много отношения основите на по-сетнешния демократичен режим на Атина. Но въпреки това те не донесли граждански мир; и двете партии — знатните и народът, очаквали нещо повече от този прозорлив и умерен законодател. Тридесет години по-късно, през 561–560 г. пр. н. е., Пизистрат, благородник от Браурон, с дързък държавен преврат заел Акропола и установил тирания. Два пъти лишаван от власт, той успял и двата пъти да си я възвърне и при смъртта си в 528–527 г. пр. н. е. предал тиранията на двамата си сина Хипарх и Хипий, които мирно управлявали до 514 г. пр. н. е., когато тираноубийците или «тираноктоните» Хармодий и Аристогейтон убили Хипарх по лични причини, нямащи нищо общо с политиката. Хипий се задържал на власт, докато бил прогонен през 510 г. пр. н. е. при една спартанска интервенция, извършена по искане на Алкмеонидите, противници на тирана, и по съвета на делфийския оракул.

Въпреки че по-късно извиквала такава омраза в паметта на атиняните, тиранията донесла на Атина значителни предимства. Враг на големите родове, чието богатство идвало от огромните земеделски владения, Пизистрат съчувствувал на дребните селски собственици; с различни средства той спомогнал за създаването на една независима и здрава селска класа, привързана към земята, която обработвала със собствените си ръце. Поземленият проблем, който Солон не успял да разреши, най-после бил уреден. От друга страна, Пизистрат развил сеченето на монети със сребро от Лаврион и заменил върху тях различните емблеми на големите родове с новите образи на богинята Атина и на кукумявката, символи на атинската държава. Тези монети се разпространили и извън Атина; те се срещат от Египет до Халкидика, от Хиос и Кос до Тарент. От около 550 г. пр. н. е. нататък атическата «чернофигурна» керамика започнала да измества коринтската по всички външни пазари, в Етрурия, Египет, Кирена и покрай Черно море. Внушителните строежи в самата Атина и насърчаването на изкуството са все прояви на благоденствието, което градът дължал до голяма степен на умното управление на своите тирани.

След падането на Хипий се оформили две партии — едната привърженичка на аристокрацията и на Спартанския съюз, а другата, ръководена от Клистен от рода на Алкмеонидите, държаща страната на народа. След едно нападение на спартанците, което претърпяло неуспех, Клистен се наложил над противниците си и въвел нови важни политически реформи: така се родила атинската демокрация. Разнородната коалиция, в която наред със Спарта влезли Коринт, Халкида и беотийците, се разпаднала, без да отбележи някакъв успех; беотийците и халкидците, останали сами, били напълно разбити през 506 г. пр. н. е. и тази побода донесла на Атина земи в Евбея, на които тя за пръв път заселила колонисти — полуселяни, полувойници, наречени клерухи. С новата си политическа уредба и със своята армия, която току-що доказала блестящо силата си, градът на Палада можел вече да играе решителна роля в събитията, които по-късно довели до конфликт между гръцкия свят и азиатската империя на Ахеменидите.

* * *

Още от времето, когато се настанили на западния бряг на Мала Азия, гърците поддържали постоянни връзки с местните държави във вътрешността на страната. Разкопките, които сега се правят в столицата на Фригия Гордион, ни разкриват постепенно и все по-ясно културата на царството на Мидас, на когото легендата приписва баснословно богатство. Когато това царство било унищожено при едно нахлуване на кимерийците в началото на VII в. пр. н. е., главна сила в Мала Азия станала Лидия със столица Сарди. През първата половина на VII в. пр. н. е. Гигес основал династията на Мермнадите, чиито най-бележити владетели били Алиат в началото на VI в. пр. н. е. и после Крез (560–546 г. пр. н. е.). Под водачеството на тези предприемчиви владетели Лидия разширила връзките си с йонийските градове до такава степен, че упражнявала върху тях истински протекторат. След дълъг период на вражди Алиат съумял да постигне мир с Милет, да сключи договор за приятелство и да отвори държавата си за гръцките търговци. Започнала изгодна размяна между йонийските пристанища, които внасяли стоки от Египет и Черно море, а също така и от самата Гърция и крайния Запад, и пазара на Сарди, който се славел като град на разкоша и удоволствията. Гърците твърде скоро се приспособили към не особено тежката зависимост от изтънчените владетели, които се отнасяли с уважение към единството: Алиат се оженил за гъркиня, а Крез приел в двора си Солон; и двамата отрупвали с разкошни дарове светилището в Делфи, а в замяна на това делфийците дали на Крез право на гражданство. Благодарение на тези приятелски отношения с Лидия гръцките йонийски градове през първата половина на VI в. пр. н. е. преживели период на голям разцвет. Разпространението на обикновената йонийска керамика, която служела за амбалаж на произведенията за износ, свидетелствува убедително за това: тя се среща навсякъде — в Етрурия, в Прованс, в Испания, в Навкратис и в колониите по Черно море. Едновременно с икономическото си развитие Йония преживяла и блестящ културен подем; докато в Ефес бил издигнат големият храм на Артемида, който по размери може да се сравни само с Херайона на Самос, милетци като Талес, който предсказал едно слънчево затъмнение през 585 г. пр. н. е., или Анаксимандър, автор на първото познато ни гръцко произведение в проза (546 г. пр. н. е.), дали първия рационален облик на науката и философията.

Но твърде отдавна вече влиянието на източната мисъл и най-вече на източните изкуства налагало своя отпечатък върху цялата гръцка култура. В нашите археологически класификации VII в. пр. н. е. и първата половина на VI в. пр. н. е. се наричат ориентализиращ период. Търговията с източните пазари, най-напред чрез посредничеството на финикийците, а по-късно направо по море, както и по суша през Мала Азия, разпространила из целия гръцки свят произведенията на източните майстори: златарски изделия, тъкани, слоновокостна скулптура, бронзови предмети. Явлението, което констатирахме през микенската епоха, се повтаря — влиянието от Азия се отразява силно на нравите, мисълта и изкуството. Източната мода на дълги, богато украсени дрехи, разкошни накити, парфюми, скъпи предмети, изнеженост и лукс във всекидневния живот проникнали в йонийските гръцки градове, а и в богатите колонии на Запад, търгуващи с Изтока и с етруските, които пък се намирали под силното влияние на малоазийските си традиции. Религиозните вярвания и митове получили нов облик по подражание на източните традиции: Ефеската Артемида, Афродита от Пафос, Аполон от Дидима (до Милет) са приели немалко черти на азиатски божества. За Херакъл от Тасос се смятало, че имал финикийски произход. Чудовищата, които митологията охотно възприела — сфинкс или грифон, Горгона или Химера, Сирена или Пегас, произхождат от азиатския фолклор или са заимствувани от негови произведения. Декоративното изкуство както в златарството, така и в керамиката възпроизвеждало типични за източното изкуство мотиви, които особено чрез тъканите се разпространили из цяла Гърция: фризовете от непрекъснато повтарящи се животни, като че ли отпечатани с цилиндрите-печати, които гравирали художниците от Близкия изток, са съществен елемент от украсата на красивите «ориентализиращи» вази на родоската и коринтската керамика. Дори в музиката малоазийският принос е значителен: гърците му дължат двата основни лада — фригийския и лидийския.

Но както през микенската епоха, въпреки всеобхватното критско влияние, така и сега ярката самобитност на гръцката култура не могла да бъде погълната от източните влияния. Дори в Йония архитектурата останала в основата си гръцка, а в керамиката на Хиос, както и в саркофазите от Клазомене или в йонийските хидрии от Цере (Италия), винаги се чувствува характерният усет на гърка за яснота и ред, неговата реалистична наблюдателност, постоянната намеса на художника, който внася нещо лично в произведението, щом то излезе от сферата на обикновената утилитарна продукция. Гръцката архаика намерила във връзките си с Изтока източник за обогатяване и тя нашироко го използувала; но тя не искала да измени на себе си. Навярно това не проличава никъде така ясно, както в Атика през втората половина на VI в. пр. н. е., в изящната група на Корите на Акропола, чиято елегантност и облекло са съвсем йонийски, но чиято поза и израз се отличават с онази сдържаност и свенливост, които са присъщи на идеала за гръцката жена. Едва забележимата усмивка върху мраморните им лица положително не е проста условност; тя е израз на онзи вътрешен живот, който прави от статуята личност, твърде различна от безименните изображения на Изтока.

В същото време обаче, когато това изкуство и тази култура се обогатявали от азиатското влияние, без да се оставят да бъдат завладени от него, се задала една страшна опасност, идваща от същия този Изток, който дотогава бил източник на богатство и печалби, а сега внезапно се превърнал в смъртна заплаха за гръцкия свят. Към средата на VI в. пр. н. е. се появила една нова сила в лицето на персийската държава, основана в сърцето на Иран от Ахеменида Кир. За няколко години този завоевател и гениален политик, тръгвайки от царството на медите, на които станал владетел, унищожил мощта на Крез (546 г. пр. н. е.), завладял цяла Мала Азия, подчинил гръцките градове по крайбрежието и много от островите по Егейско море. После завладял Вавилон и цяла Предна Азия от Средиземно море до Месопотамия. Неговият син Камбиз покорил Египет (525 г. пр. н. е.). През 522 г. пр. н. е. на престола на Ахеменидската империя се възкачил един голям владетел — Дарий, който замислил да разшири още по-надалече нейните граници. В редица случаи той срещал на пътя си гърците от същинска Гърция: Спарта подкрепяла Крез срещу Кир и имала враждебно отношение към персийската империя; Атина отказала да разреши завръщането на Хипий, подкрепян от персите. През 499 г. пр. н. е. една персийска военна експедиция се опитала безуспешно да покори о. Наксос в Цикладите. Този неуспех насърчил йонийците да въстанат; те получили от Атина подкрепление от двадесет кораба и други пет кораба от Еретрия. След това изпратили един експедиционен отряд в долината на Хермос, където превзели и опожарили Сарди, като не пощадили светилището на Кибела, почитана от лидийците. Тогава всички гръцки градове в Азия се присъединили към бунта, а атиняните се завърнали по домовете си. Но Дарий реагирал бързо и резултатно; превземането на Милет през 494 г. пр. н. е. след морската битка при островчето Ладе, където йонийската флота претърпяла поражение, отбелязало края на бунта. Милетците били отведени масово в робство, светилището на Аполон в Дидима — разграбено, а свещените дарове били отнесени като плячка в Суза, където един от тях е намерен в наши дни. Малко след това, през 492 г. пр. н. е., една персийска армия, командувана от Мардоний, минала Протоците и възстановила властта на Дарий в Тракия и Македония, които били вече покорени веднъж по-рано, преди бунта в Йония, заедно с гръцките градове в областта. Две години по-късно, в 490 г. пр. н. е., една персийска армия, командувана от Датис и Артаферн, тръгнала от Киликия; непосредствената й задача била да накаже Атина и Еретрия за помощта, която двата града оказали по време на бунта в Йония. Но в случая несъмнено се преследвали по-амбициозни политически цели — да се подчини цяла Гърция на властта на Великия цар. В изпитанието на Гръко-персийските войни трябвало да се реши съдбата на независимата гръцка цивилизация. Славата и заслугата на Атина се състои в това, че тя веднага разбрала опасността и непоколебимо се изправила срещу нея.

Четвърта глава: Класическата епоха (от Гръко-персийските войни до възцаряването на Александър Македонски, 490–336 г. пр. н. е.)

В похода, командуван от Датис и Артаферн, участвували значителни пехотни и конни сили (вероятно 25 000 души), които били пренесени през морето под защитата на военни кораби. Хипий, бившият тиран на Атина и син на Пизистрат, придружавал персите с намерението да възстанови властта си в Атика с тяхна помощ. Той разчитал на подкрепата на някои съмишленици сред населението измежду онези, които си спомняли за управлението на Пизистратидите като за «златен век». По пътя флотата опожарила Наксос, покорила Цикладите, опустошила територията на Каристос в Евбея, после достигнала до Еретрия, която паднала след шестдневна обсада поради предателство. След това, като приближила до Атика, тя стоварила десантни части в Маратонския залив срещу о. Евбея. Хипий бил съветник на персите при техните операции.

Изправена пред тази непосредствена опасност, Атина изпратила бързоходец в Спарта да поиска помощ. Но спартанците, възпрепятствувани от един религиозен обичай, потеглили едва след новолунието, което настъпило шест дни по-късно; когато пристигнали, всичко било свършено. Атинското народно събрание решило да приеме битката на открито поле, вместо да изчака нападението зад стените на града. Милтиад, един от избраните десетима стратези, който преди това имал работа с персите във връзка с едно начинание на атинската колониална политика в Тракийския Херсонес, спомогнал да надделее това решение. Пак той изиграл решаваща роля в битката, като накарал главнокомандуващия армията Калимах да опита бойното щастие на войските без отлагане. Сблъскването станало призори в един септемврийски ден на 490 г. пр. н. е. Подсилени с хиляда войника, дошли от Платея, вярна съюзница на Атина, хоплитите нападнали тичешком персийската пехота, която била поне два пъти по-многобройна от тях, и след тежък ръкопашен бой я обърнали в бягство. Неприятелската флота прибрала победените и вдигнала котва. Калимах и около двеста атиняни паднали в битката и били погребани на самото място в обща могила, която и сега още се издига сред маслинови дървета над крайбрежната равнина на Маратон. Персите загубили близо 6500 души. Милтиад и стратезите още същия ден се отправили с войската към Атина и пристигнали навреме, за да предотвратят един опит за десант във Фалерон. Като видели, че брегът е защитаван, Датис и Артаферн се отказали от по-нататъшни действия и се върнали в Азия, отнасяйки плячката и пленниците, взети от Евбея и Цикладите.

В очите на Дарий тази военна операция могла да мине за полууспех. Наистина Атина избягнала отмъщението на Великия цар, но Еретрия, другият град, който се провинил в това, че подпомогнал разбунтувалите се йонийци, бил жестоко наказан. Пленените еретрийци били депортирани в Ардерика северно от Суза, в областта Луристан, където вече експлоатирали един петролен извор; петдесет години по-късно, когато ги посетил Херодот, те все още пазели езика и нравите си. Оплячкосването на евбейските градове и на Наксос, и големият брой пленници, което било положителният резултат от похода, не могли да бъдат забравени въпреки неуспеха на десанта в Атика. Атина не губела нищо, ако изчаква: сега станало ясно, че за да се подчини Гърция на властта на царя, не бил достатъчен само десантен корпус, подкрепян от флота. Дарий подел наново проекта си за нахлуване в Гърция в голям мащаб, но бунтът в Египет забавил осъществяването му. Междувременно Дарий умрял (486 г. пр. н. е.) и наследникът му Ксеркс трябвало първо да възстанови реда в Египет, преди да мисли за нов поход в Европа.

Това, което за персите било само незначителен неуспех, изглеждало в очите на гърците и си остава с право в паметта на хората победа с огромни последици. За пръв път страшната персийска войска, която дотогава минавала за непобедима, била обърната в бягство от хоплитите на открито поле. Атина само със собствените си сили извършила този подвиг. Градът на Кекропс, горд с древните си традиции и с новия си разцвет, завинаги се увенчал с военна слава, каквато дори успехът му в Халкида през 506 г. пр. н. е. не можал да му донесе. Наред със Спарта, която, дотогава нямала съперник във военното дело, той спечелил престиж който подхранвал пробудените му амбиции. Но преди всичко опитът на Дарий срещу Атина накарал гърците по-ясно от когато и да било преди това да осъзнаят какво представлява елинството в сравнение с могъщата азиатска империя. Тук въпросът се поставял не само за живота и независимостта на един народ, но и за бъдещето на една цивилизация. Каквито и да били преди това за Атика облагите от режима на Пизистратидите, присъствието на Хипий в обоза на персийската армия добило значението на символ. В лицето на младата гръцка демокрация, решила мъжествено да се изправи срещу чуждото нашествие, намерила израз волята на целия гръцки народ да отхвърли робството. Наистина много гърци попаднали или щели да попаднат под робството, наложено им от други гърци. Но този път не се отнасяло до обикновен конфликт, в който «войната, майка на всички неща», както казва Хераклит, изправя хората и техните необуздани стремежи един срещу друг. Малката завоевателна експедиция на Датис и Артаферн се явявала като опит да се наложи не само чуждо господство над Гърция, но и една чужда политическа философия, философията на големите източни държави, където под властта на царя, облечен с божествени права, живеят не граждани, а поданици, една безименна и робска маса, в която личността се изгубва. Това е съдбата, която бойците при Маратон — маратономахите — отказали да приемат за себе си и за братята си и за своите потомци. Срещу една Азия, за чието могъщество, богатство и величие те прекрасно знаели, че се крепят на подчинението на човешките маси на капризите на един абсолютен монарх, те защитили с оръжие в ръка юридическия идеал за държавата, изградена от свободни личности. Когато при първите лъчи на една лятна утрин войниците на Милтиад с кръгли щитове в ръка и размахвайки дългите си копия се втурнали срещу персите, чиято тъмна маса се откроявала на фона на блестящата морска шир, те се сражавали не само за себе си, но и за един мироглед, който по-късно щял да стане общо достояние на Европа.

* * *

Втората Гръко-персийска война имала съвсем друг характер. Приготовленията, които Ксеркс започнал през 483 г. пр. н. е., са прословути; той не само събрал големи сухопътни и морски войски, но и се заел със строежа на внушителни съоръжения, като прокопаването на канал през провлака Акте (полуострова на планината Атон) в Халкидика, за да избегне флотата му заобикалянето на този опасен нос, където корабите на Дарий десет години преди това, в 492 г. пр. н. е., претърпели тежки загуби по време на операциите по северните брегове на Егейско море. Ясно било, че нашествието е предстоящо и че този път прицелна точка на Великия цар ще бъде цяла Гърция.

В Атина Милтиад умрял в немилост след една несполучлива експедиция срещу о. Парос. Темистокъл, най-влиятелният политически водач, видял опасността и предвидил мерките, за да се справи с нея; по негов съвет народът решил извънредните доходи от сребърните мини в Лаврион да се предназначат за създаването на флота от 200 триери. Спарта, опираща се на древната си слава и на поддръжката на своите съюзници, застанала начело на гръцките градове, решили да се борят дружно за свободата си. Сложен бил край на междуособните войни. Представителите на различните държави се събрали на Истма (Коринтския провлак) и обсъдили стратегията, която трябвало да следват, като възложили главното командуване на спартански военачалници. Аргос, Ахея, Етолия и Крит останали неутрални. Гелон, тиранът на Сиракуза, бил поканен, но отказал помощта си, понеже не искали да го признаят за водач на коалицията. Впрочем едно съглашение, сключено между персийския цар и Картаген, помогнало да се отклони сицилийския тиран от участие в една далечна авантюра, когато пуническата опасност можела да възникне отново всеки момент.

Войските на Ксеркс, събрани в северозападна Мала Азия, започнали да преминават Хелеспонта в началото на юни 480 г. пр. н. е., като използували понтонни мостове, които персийските инженерни части прехвърлили през протока между Абидос и Сестос под ръководството на гръцкия инженер Харпал. Флота от 1200 кораба охранявала сухопътните операции и подпомагала снабдяването на войските, които наброявали няколкостотин хиляди души. Всички провинции на огромната империя дали свои контингенти, чийто живописен и пъстър облик Херодот нашироко описва. В състава на морските сили влизали финикийски, египетски, киликийски и кипърски ескадри, а също и 300 гръцки кораба, съоръжени от йонийците и от подчинените на царя острови. Ксеркс прекосил Тракия и тамошните гръцки колонии, превърнати вече в персийска сатрапия, после Македония, съюзница на ахеменидската монархия, проникнал в областта на Олимп и Тесалия; гърците били изнесли отбранителната си линия по на юг. Тесалийците и беотийците (без Платея и Теспия) минали на страната на Ксеркс.

Първата сухопътна битка станала при Термопилите, теснина между морето и планинската верига Калидром, през която армията по необходимост трябвало да мине и която се смятала за непревзимаема. В първите дни на август 480 г. пр. н. е. персите разбили тази защитна позиция, която една тяхна колона обходила по планинска пътека. Известени навреме, гръцките войски се изтеглили на Коринтския провлак, като оставили на мястото само цар Леонид с неговите триста спартанци, които заедно с неколцина беотийци от Теспия паднали в боя до един. Тяхната саможертва въодушевила гърците за борба и била прославена от поета Симонид в епиграмите, издълбани по-късно върху общия гроб на тези герои: «Пътнико, съобщи на спартанците, че тук лежим, подчинявайки се на техните закони».

По същото време гръцката флота, съсредоточена близо до нос Артемизион в северния край на о. Евбея, влязла за пръв път в бой с ескадрите на Великия цар, които се спускали от Терма, град в Македония на мястото на бъдещата Тесалоника (Солун). Макар и твърде пострадали от ураган, който разбил 400 кораба върху скалистия полуостров Магнезия, египетските и азиатските кораби издържали двудневните сражения с променлив успех. При вестта за изоставянето на Термопилите гръцката флота се оттеглила на юг и хвърлила котва близо до о. Саламин, откъдето могла да защитава фланга на укрепленията на Коринтския провлак.

През Фокида, която опустошили, и Беотия, която ги посрещнала като съюзници, персите нахлули в Атика. Съобразявайки се с едно предсказание, атиняните напуснали града и избягали на корабите, които ги евакуирали на Саламин и в Трезен. Малкият гарнизон, оставен на Акропола, се защитавал храбро, докато бил поголовно избит. Атина била подложена на грабеж и пожар. Така Ксеркс отмъстил за опожаряването на светилищата на Сарди от йонийците, каквото било желанието на Дарий.

Преди да атакува отбраната на провлака, царят трябвало да унищожи гръцката флота, която все още се намирала при Саламин. Вестоносци му описвали разногласията и колебанията на пълководците, които предвождали съюзените гръцки войски под върховното командуване на спартанеца Еврибиад. Атинянинът Темистокъл преценил, че трябва да се започне незабавно сражение в саламински води, където тясното пространство би попречило на неприятеля да разгърне цялата си флота, за да се възползува от численото й надмощие. Той действувал ловко, за да осуети един проект за оттегляне към Истма: персите, които той се погрижил да бъдат своевременно осведомени за това, препречили с една ескадра западния ръкав на Елевзинския залив, през където гръцките кораби можели да се изтеглят. Така на гърците не оставало нищо друго, освен да влязат в бой. Една сутрин в края на септември 480 г. пр. н. е. флотата на Великия цар начело с финикийски кораби проникнала в широката едва един километър теснина между Саламин и атическия бряг. Ксеркс наредил да му се направи трон върху склоновете на планината Айгалеос, за да наблюдава победата на своите ескадри. Гръцките кораби били в бойна готовност; съобразно с тактиката, препоръчана от Темистокъл, флотата използувала маневрените си качества, за да притисне неприятелските кораби, които, разположени в твърде сгъстен боен ред, си пречели един на друг. Намиращите се на корабите хоплити, които били по-добре въоръжени от азиатските и египетските си противници, надделели в абордажните сражения. Атиняните и егинците, двата най-многобройни контингента в гръцката флота, си съперничели по храброст и ловкост. След яростно и безредно сражение корабите на Великия цар променили посоката си и побягнали към Фалерон, а гърците до падането на нощта подложили на ужасна сеч претърпелите корабокрушение противници, които избивали, както казва Есхил, «като риби-тонове». По-малко от 400 гръцки кораба нанесли тежко поражение на една три пъти по-голяма флота.

Макар и отслабена от тежките загуби, тази флота си оставала все още силен противник. Персийската армия била непокътната. Но за Ксеркс това било вече достатъчно, а и есента била твърде напреднала. Царят дал заповед за отстъпление, като изпратил флотата направо към Хелеспонта, а сам той се върнал по суша с войската; нужни му били 45 дни мъчителен поход, за да стигне до Азия. Той оставил обаче в Тесалия един от пълководците си, Мардоний, със значителни сили, които трябвало да презимуват там, за да подновят операциите през пролетта.

В 479 г. пр. н. е., щом прибрали жетвата в началото на юли, Мардоний нахлул в Атика, чиито жители били отново евакуирани на Саламин. Като научил, че съюзническата гръцка армия напуснала Пелопонес, той сам се оттеглил в Беотия, оставяйки след себе си Атика в развалини и опустошени полета. Той изчакал гърците при излаза на проходите на Китерон близо до реката Азоп. Войската му била многобройна и в отлична форма. Към персийската и азиатската пехота се присъединили отряди от беотийски и фокидски хоплити. Особено внушителна била конницата, подсилена с тесалийски, беотийски и македонски ескадрони. Гръцката войска, командувана от спартанеца Павзаний, племенник на цар Леонид, наброявала 40 000 хоплити, от които 10 000 спартанци и 8000 атиняни, без да се броят леко въоръжените части. Тя преминала Китерон и заела позиция в полите на планината срещу персийските линии близо до град Платея. В продължение на три седмици противниците се наблюдавали взаимно, като през това време гърците били постоянно обезпокоявани от набезите на вражеската конница. Една заповед за оттегляне, дадена от Павзаний, но зле изпълнена от подчинените му, дала повод на Мардоний да премине реката Азоп с пехотата си, за да нападне дезорганизираните гърци. Но те устояли твърдо на удара; особено спартанците доказали традиционната си храброст, отблъснали нападението на персите, на свой ред атакували и обърнали неприятеля в бягство. Мардоний намерил смъртта си в битката. Атиняните, разположени в лявото крило, заставили беотийците да отстъпят. «Варварският» лагер паднал в ръцете на гърците и те избили всички, които им попаднали там. Остатъците от армията на нашествениците се оттеглили на север, охранявани от конницата си. След двадесетдневна обсада Тива предала персийските привърженици. Победителите могли заслужено да прославят победата си, като поставили оброци в големите светилища, каквато е прочутата колона със змиите в Делфи — този път Гърция била окончателно спасена.

Битката при Платея, която станала една година след саламинската, отстранила заплахата, която петнадесет години тегнела над елинския свят, но не сложила край на Гръко-персийските войни. Същия ден, когато Павзаний сразил Мардоний по полетата на Беотия, гръцката флота, командувана от спартански военачалник, спечелила още една голяма победа. Повикана от йонийците, които искали да се избавят от ахеменидско иго, тя преминала в офанзива. Персийската флота се отказала от сражението и била изтеглена на суша близо до нос Микале, на азиатския бряг срещу Самос, а екипажите се присъединили към войските, останали в областта, за да организират укрепен лагер. Гърците дебаркирали и превзели с пристъп лагера, а йонийските контингенти, включени в персийската войска, минали на тяхна страна. Победата при Микале донесла на гърците морската хегемония в Егейско море. Йонийците прогонили почти отвсякъде неприятелските гарнизони и представителите на Великия цар. Гръцката флота пък се отправила към Хелеспонта, за да разруши понтонните мостове, построени от Ксеркс в Протоците, но една буря я била вече изпреварила. Тогава флотата се върнала в Гърция, но атинският контингент останал в Протоците и обсадил Сестос, който паднал през зимата. През пролетта на 478 г. пр. н. е. атинският стратег Ксантип, бащата на Перикъл, донесъл в Атина заедно с голяма плячка въжетата, с които били привързани едни за друг понтоните, носещи мостовете на Ксеркс. Тези трофеи, които били посветени на боговете в големите светилища, увеличили славата на Атина, която оттогава взела в свои ръце военната и политическата инициатива в операциите срещу Азия.

* * *

«От Гръко-персийските войни до Пелопонеската война — ни разказва Тукидид — спартанците и атиняните ту воюваха едни срещу други, ту срещу собствените си съюзници, които искаха да се освободят от тяхното влияние, ту, сключвайки примирие, непрекъснато подобряваха военните си средства и обогатяваха опита си в сраженията.» Гледан ретроспективно, този петдесетгодишен период, пентеконтаетия, се възприема от историка като подготовка за конфликта, до който неизбежно трябвало да доведе съперничеството между двата големи гръцки града. Спарта, чийто авторитет дотогава бил неоспорван, гледала с тревога как мощта на Атина се разраства дотам, че разклаща собственото й влияние дори в самия Пелопонес. Този възход е факт с огромно значение не само за историята на Гърция, но и за цялата наша цивилизация, защото именно издигайки се до челна роля в политическата и военната сфера, Атина могла да разгърне целия си гений в областта на мисълта, литературата и изкуството. Половината столетие от 480 до 430 г. пр. н. е. с основание е останало в паметта на хората под името «Периклов век»: той дал на гръцката цивилизация решителен тласък и я озарил с блясък, който не е престанал да сияе до ден днешен.

От зимата на 478–477 г. пр. н. е. Атина организирала с йонийските градове на Мала Азия и островите съюз, който имал за цел да продължи войната с персите. Те все още представлявали заплаха и винаги съществувала опасност от подновяване на тяхното нашествие. Градовете в Мала Азия, край Протоците и Егейско море, които били непосредствено застрашени, се нуждаели от постоянната защита на мощна флота. Само Атина била в състояние да им я даде; без съмнение общността на традициите между Атина и Йония улеснила този съюз, но главният фактор бил, разбира се, интересът. Атина поставила флотата си на разположение на съюза и поела командуването на съюзните сили. Градовете, които не могли да предоставят кораби, се задължили да дават годишна финансова вноска, принос, чийто размер бил пресметнат и разпределен с голяма справедливост от Аристид. Съюзната каса, управлявана от атински ковчежници, била поставена под закрилата на Аполон в светилището на о. Делос, в сърцето на Цикладите, свещено място за йонийците от векове. Под ръководството на атински пълноводци последователни акции осигурили надзора над Протоците и прогонването на персийските гарнизони от Тракия, създали условия за изграждането на атински военни колонии (клерухии) на устието на Струма и на о. Скирос и осуетили на о. Наксос един опит за отцепване. Най-после, около 467 г. пр. н. е., Кимон, синът на Милтиад, отплувал с многобройна ескадра, за да пресрещне персийската флота край южния бряг на Мала Азия; в Памфилия при устието на река Евримедон той спечелил двойна битка по море и по суша, която затвърдила победата при Микале. Сигурността на гръцките градове в Егейско море била обезпечена.

През това време водещите фигури от втората Гръко-персийска война слезли от сцената в атмосфера на скандали. Павзаний, победителят при Платея, проявил лични амбиции, несъвместими с традициите на спартанската държава. Лишен от командуването, той влязъл в тайни връзки с Великия цар; кроежите му били разкрити и той бил оставен да умре от глад в светилището, където потърсил убежище. Темистокъл, същинският победител при Саламин, също изпаднал в немилост. Той направил още една услуга на отечеството си, като подбудил атиняните въпреки желанието на Спарта да издигнат отново градските стени, разрушени от персите, и да укрепят Пирея. Но превратностите на политиката го лишили от доверието на атинските граждани и той бил остракизиран. Той се оказал замесен в преговорите на Павзаний с Персия и поради това бил преследван от атинските и спартанските емисари. Темистокъл успял да им се изплъзне само като потърсил закрилата на Артаксеркс, синът на Ксеркс, който го приел благосклонно и му дал земи в Анатолия, където скоро след това, към 460 г. пр. н. е. умрял.

Докато Атина, лишена от Темистокъл, намерила в лицето на Кимон водач, способен да води енергична политика, Спарта изпаднала в големи затруднения. Тя трябвало още един път да се справя със съседния Аргос, неин стар неприятел. По-късно избухнал бунт на илотите, който довел до трета десетгодишна война в Месения (469–460 г. пр. н. е.). През 468 г. пр. н. е. страшно земетресение разрушило почти изцяло града; необходима била цялата енергия на цар Архидам и пословичната спартанска дисциплина, за да се спаси държавата от пълна катастрофа. Ето защо Спарта не могла да се възползува от първите затруднения, които Атина срещнала в стремежа си към хегемония. Когато през 465–464 г. пр. н. е. о. Тасос, намиращ се срещу тракийския бряг, поискал да напусне Атинския съюз, той напразно се обърнал за помощ към спартанците, и Кимон след двегодишна обсада успял да подчини непокорния остров. Нещо повече, Спарта трябвало да поиска подкрепа от атиняните, за да сломи окончателно съпротивата на месенците. Кимон бил изпратен с експедиционен корпус, но не успял в опита си да превземе крепостта в планината Итона, където били избягали бунтовниците. Спартанците го отпратили безцеремонно. Това дало повод за открито скъсване на отношенията между двете държави: въоръжената борба трябвало да разреши скритото съперничество между тях, продължаващо вече двадесет години.

Вътрешнополитическото развитие на Атина благоприятствувало за враждебно отношение към Спарта. Кимон открай време симпатизирал на консервативните традиции на Спарта. Но въпреки извоюваните от него победи той бил подложен на остракизъм през 461 г. пр. н. е. и не можал да попречи на демократическата партия, водена от Ефиалт и от младия син на Ксантип — Перикъл, да прокара реформи, които лишавали ареопага, съставен от бивши архонти, от цялото му политическо влияние, като му оставяли само съдебни функции за случаите на убийство и светотатство. Съветът на петстотинте и съдът на хелиеята, чийто състав бил по-демократичен, поели другите функции, упражнявани дотогава от ареопага. Въпреки че Ефиалт бил убит почти веднага, тези мерки се задържали, откъдето и предупреждението на Есхил в «Орестия». (458 г. пр. н. е.): «Отхвърляй анархията, както и деспотизма!» («Евмениди», 525–526 г. пр. н. е.). В същото време Атина започнала нападателни действия едновременно срещу Персия и срещу Спарта и нейните съюзници. Докато засилвала отбранителните си средства, като построила от града до Пирея непрекъснати защитни стени, т. нар. Дълги стени, тя изпратила една флота в помощ на един либийски вожд близо до Мемфис, който се опитвал да вдигне Египет срещу Великия цар. След няколко начални успехи експедицията завършила катастрофално през 454 г. пр. н. е.; почти цялата войска била унищожена. В същинска Гърция Атина си обезпечила поддръжката на Мегара, дотогава съюзница на Спарта, воювала срещу Коринт и сломила военната мощ на Егина (457 г. пр. н. е.), като по този начин си осигурила пълна свобода на действие в Саронския залив. През 457 г. пр. н. е. Атина претърпяла поражение в Беотия, при Танагра, от една спартанска армия, която след победата се върнала в Пелопонес. Атиняните се възползували от това, за да затвърдят властта си в Централна Гърция. После започнали военноморски операции, ръководени отчасти от Перикъл, по бреговете на Пелопонес. В Навпакт в Западна Локрида атиняните изградили силен опорен пункт, чиято защита поверили на месенци, прогонени от спартанците; така те могли да упражняват контрол и над Коринтския залив, както вече контролирали Саронския залив.

Десетилетието от 460–450 г. пр. н. е. имало решаващо значение за Атина. Тогава именно Перикъл, роден в знатна фамилия (към 495 г. пр. н. е.), родствена на Алкмеонидите, станал главният вдъхновител на атинската политика. Красив, привлекателен, образован, отличен оратор и опитен военачалник, той се ползувал с пълното доверие на демократите, които ценели високите му качества и гледали на него като на неподкупен човек в политическо и във финансово отношение, и му останали верни до края въпреки нападките на комическите поети, които симпатизирали на противниците му. Той хранел огромни амбиции по отношение на родината си и като прозорлив политик не се смущавал от излишни скрупули, когато подбирал средствата, за да ги осъществи. Убеден с основание, че атинският народ притежава изключителни качества, той считал, че тези качества му дават право на хегемония и го задължават да я постигне; така той стигнал до онази завоевателска доктрина, която неговите съотечественици лесно възприели. Народът виждал всички преимущества на това положение, защото добивал ръководна роля вече не само в един съюз, а в истинска империя и защото финансовите средства на лигата щели да му доставят допълнителни субсидии: отпускането на всекидневна заплата на съдиите в хелиеята, увеличаването на броя на чиновниците в метрополията и извън нея, войнишките заплати и обезщетения, от всичко това, както ни казва Аристотел, са живели повече от двадесет хиляди граждани. Като се прибавят и представителните строежи, които Перикъл започнал на Акропола и на които работили стотици работници в продължение на повече от двадесет години, виждаме колко изгодна за материалните интереси на народа била политиката на Перикъл, без да се говори за удовлетворението на «националното» му самолюбие. През 454–453 г. пр. н. е. съюзната хазна била пренесена от о. Делос в Атина, минавайки така от покровителството на Аполон под покровителството на богинята Атина; въпреки че тази мярка била оправдана със заплахата, която представлявала персийската флота за Цикладите след атинското поражение в Египет, всъщност това било политически ход, с който Атина изцяло взела в свои ръце делата на съюза. Съюзните градове били сведени фактически до положението на градове-поданици, а съюзът се превърнал в империя.

Перикъл с подкрепата на Кимон, когото върнали от изгнание, действувал решително и енергично. Поражението в Египет и завоевателните стремежи на Атина накарали много от съюзните градове да минат на персийска страна. За да имат развързани ръце, атиняните сключили примирие със Спарта. След това се заели да върнат към подчинение отцепилите се съюзници. Щом възстановили властта си, те подновили войната с персите: Кимон поел командуването на една ескадра, която отплувала, за да даде сражение в кипърски води. Там умрял от болест през време на боя, след като спечелил нови успехи. През 449–448 г. пр. н. е. се започнали преговори, които завършили с мир, наречен мирът на Калий — по името на главния атински делегат. Автономията на гръцките градове в Азия била осигурена. Военните кораби на Великия цар не трябвало повече да се мяркат между Памфилия и Босфора. Атина пък се задължила да не напада териториите на Великия цар. Възстановяването на мира гарантирало сигурността на йонийците, което било и прокламираната цел на Делоския съюз, и морската търговия станала отново свободна.

Атина се възползувала от това, за да затвърди още повече господството си над своите «съюзници»: тя увеличила броя на военните колонии, или клерухиите, основани в съюзнически земи, често упражнявала контрол над вътрешната политика на държавите-градове, като покровителствувала техните демократически партии, наложила употребата на атинската монета и на атическата система за мерки и тежести. Икономическата и политическата експанзия вървели ръка за ръка. Спарта обаче не бездействувала на континента. Тя започнала Втората свещена война срещу фокидците, които били съюзници на Атина, за да запази от тяхно посегателство автономията на Делфи. Атина реагирала, но срещнала големи трудности в Средна Гърция, където много беотийски градове се показали неприятелски настроени към нея. Един атински корпус претърпял тежко поражение при Коронея (446 г. пр. н. е.); атиняните трябвало да опразнят цяла Беотия. Мегара и цяла Евбея се разбунтували. Накрая една спартанска армия стигнала чак до Елевзина. За щастие на атиняните военачалникът на тази армия не продължил офанзивата, а се оттеглил назад. Перикъл се възползувал от това и наказал сурово въстаналите евбейци. Тогава, в 446–445 г. пр. н. е., сключил със Спарта тридесетгодишен мир, който установил известно равновесие между силите на атинската държава, която загубила повече от континенталните си съюзници (с изключение на Платея и Навпакт), но все още господствувала над Егейско море, и пелопонеския блок, воден от Спарта, който укрепнал с присъединяването на Мегара и Беотия. Всяка страна трябвало да се въздържа от действия срещу съюзниците на другата страна, но можела да постъпва както иска по отношение на неутралните държави. Свободата на морската търговия на изток и на запад била осигурена.

Въпреки че отстъпила в същинска Гърция, Атина се намирала на върха на икономическата си и военна мощ. По внушение на Перикъл тя вложила част от средствата на съюза, внесени от съюзниците, в издигането на постройки и статуи на Акропола: Партенонът е строен от 447 до 438 г. пр. н. е., а свещеният хълм представлявал огромна строителна площадка, на която непрекъснато се работело. Само статуята на Атина Партенос от Фидий струвала 700 таланта — близо два пъти общата сума на годишния трибут на съюзниците. Същевременно Атина поддържала една флота от 60 триери в постоянна бойна готовност в продължение на осем месеца през годината. Тези сили й давали възможност да се намесва бързо на най-различни места. През 443 г. пр. н. е. атиняните основали една колония със заселници от различни гръцки градове в Турии, Южна Италия, близо до стария град Сибарис; историкът Херодот от Халикарнас бил един от първите нейни граждани. През 440–439 г. пр. н. е. Перикъл потушил трудно един бунт на Самос и друг във Византион. Суровостта на наказателните мерки срещу самосците показала ясно на всички, че съюзът се е превърнал в институция с тиранически похвати. Като затвърдила така властта си, Атина могла да изпрати една експедиция в Черно море до Синопе и Амисос, където били настанени група колонисти наред с предишните заселници. През 436 г. пр. н. е. по долното течение на Стримон (Струма) била основана голямата колония Амфиполис, имаща за задача да засили атинското влияние в Тракия и Халкидика. Най-после на запад Атина сключила съюз с Акарнания.

В тази област, както и в Халкидика, интересите на Атина се сблъскали с интересите на Коринт, който бил член на Пелопонеския съюз. Когато избухнал конфликт между Коринт и старата му колония Коркира (Корфу), последната се обърнала към Атина с молба да стане нейна съюзница и била приета; в морска битка, която станала през 433 г. пр. н. е. в коркирски води, коркирците благодарение на атински подкрепления успели да отблъснат коринтската ескадра. Надвиснала опасността от общ конфликт и Перикъл, който виждал това, го сметнал за неизбежен. Затова той зачестил провокациите спрямо съюзниците на Спарта. В 432 г. пр. н. е. с декрет на Народното събрание, предложен от него, на търговците от Мегара бил забранен достъпът до пристанищата и пазарите на Атика и на Атинския съюз. Тази мярка била взета, за да се задуши икономически Мегара, провинила се, задето приемала избягали от Атина роби. Същевременно атиняните изпратили войска срещу Потидея, най-големия град в Халкидика, който бил коринтска колония и поддържал тесни връзки с метрополията си. Намесата в Корфу, обсадата на Потидея, «Мегарският декрет», всичко това изчерпало търпението на Спарта. Поддържана от съюзниците си и подстрекавана особено от Коринт, тя изпратила ултиматум до атиняните с искане да се отмени поне «Мегарският декрет». По съвета на Перикъл атиняните отхвърлили искането: това означавало разрив и решително стълкновение между двете държави-съперници. Войната, която започнала в 431 г. пр. н. е., продължила двадесет и седем години и завършила с поражението на Атина през 404 г. пр. н. е.

* * *

Още в началото на войната Перикъл накарал съгражданите си да възприемат една скъпо струваща стратегия, като смятали, че тя единствена може да осигури на Атина сериозни изгледи за успех. Той отлично преценявал по-малките възможности на атинските войски при едно сблъскване на открито поле със силите на Спарта и съюзниците й; неприятелят не само имал числено превъзходство, но и всепризнатата сила на спартанските хоплити била достатъчна, за да накара противниците им да се замислят. Очевидно желанието на спартанците било да търсят сражение и с една единствена битка да решат изхода на войната. Перикъл посъветвал атиняните да избягнат сражението: населението на Атика трябвало да се прибере зад укрепленията на града, на Пирея и на дългите стени, като изостави полето на ударите на неприятелското нашествие. В замяна на това Атина щяла да използува изцяло превъзходството си по море не само за да води свободно търговия чрез Пирея, но и да обезпокоява непрекъснато пелопонеските брегове с чести десанти и нападения. Флотата от 300 триери, подсилена от корабите на Хиос, Лесбос и Коркира, отличният им екипаж, базите в Навпакт и Акарнания на запад, господството над Егейско море, големите финансови резерви, попълвани редовно от трибута, внасян от съюзниците — това били преимуществата на Атина пред неприятеля, който имал по-малка флота и разполагал с по-малки финансови възможности. Атиняните имали основания да се надяват, че Пелопонеският съюз, изтощен с течение на времето от една безмилостна морска война, накрая ще се разпадне и че Спарта, изоставена от съюзниците си, ще се признае за победена. Това щяло да бъде война на изтощение, в която атиняните трябвало да покажат устойчивост и морална сила, като оставят земите си да бъдат опустошавани от неприятеля, но запазят вярата си в крайния изход на войната. Перикъл трябвало да употреби целия си престиж, за да наложи своите схващания: половината от населението на Атика — всички селяни и гражданите, които имали полски имоти — трябвало да пожертвуват своите имущества и начин на живот в името на тази дългосрочна стратегия.

Първата половина на войната, която траела десет години (431–421 г. пр. н. е.), обикновено е наричана Архидамова война на името на спартанския цар, който ръководил първите военни действия и който впрочем умрял след 427 г. пр. н. е. След едно неуспешно нападение на тиванците срещу Платея, съюзница на Атина, спартанската армия влязла в Атика и опустошила равнината, а в същото време атинската флота извършвала набези срещу пелопонеския бряг. През следващата 430 г. пр. н. е. спартанците нахлули отново в Атика. Тогава Атина била сполетяна от неочакван удар — чумата; струпването на цялото население в чертите на града, където селяните станували в лагери при много нехигиенични условия, благоприятствувало за разпространението на епидемията, която продължила повече от година и се появила отново през 427 г. пр. н. е. Една трета от населението било покосено. В това ужасно изпитание, за което Тукидид ни е оставил вълнуващ разказ, атиняните се отвърнали за известно време от Перикъл, но през пролетта на 429 г. пр. н. е. отново му гласували доверие и го преизбрали за стратег. Но големият държавник, изтощен, умрял през есента. Тази загуба лишила Атина от единствения политик, който можел да доведе войната до щастлив край. Никой друг водач след него не се ползувал с такъв престиж, нито притежавал такава прозорливост.

Военните действия се водели с променлив успех. В Халкидика атиняните успели да превземат Потидея (429 г. пр. н. е.) след двегодишни скъпо струващи усилия. Във водите на Навпакт същата година стратегът Формион спечелил блестяща победа над една пелопонеска ескадра, която го превъзхождала по численост; за спомен от тази победа атиняните издигнали един портик в делфийското светилище. Но те трябвало да се справят с отцепването на Митилена, най-големия град на о. Лесбос, да го покорят и накажат. По предложение на Клеон, един от водачите на демократите, голям брой от подстрекателите на бунта били избити. В същата 427 г. пр. н. е. Платея, обсаждана в продължение на две години, паднала и малкият гарнизон от платейски и атински войници бил избит. Войната добила жесток и непримирим характер.

През 425 г. пр. н. е. благодарение на един сполучлив удар Атина се оказала съвсем близо до крайната победа. Тя била изпратила войскови части в Сицилия срещу Сиракуза и съюзните градове на Спарта. Една ескадра, която пренасяла подкрепления на запад, хвърлила котва поради лошо време в залива на Пилос, на западния бряг на Месения. Атинският военачалник Демостен, който вече се бил отличил в Акарнания, решил да остане в Пилос, да се укрепи там с известен брой войници и да държи от този укрепен пункт под заплаха цяла Месения, която била твърде уязвима част от спартанската територия. За да отстранят тази опасност, спартанците поискали да унищожат атинската позиция, която устоявала на атаките им. Те превзели крайбрежното островче Сфактерия, което затваря Пилоския залив. В това време пристигнала една атинска ескадра и блокирала четиристотинте спартанци, които се намирали на острова. Броят на същинските спартанци в лакедемонската държава бил толкова малък, че тази обсада на четиристотин от тях се оказала достатъчна, за да накара Спарта да поиска мир, като предложила на Атина много изгодни за нея условия. Но атинското Народно събрание, подбуждано от демагога Клеон, привърженик на крайните мерки, се показало непримиримо и след бурни разисквания поверило на Клеон задачата да се справи с обсадените на о. Сфактерия спартанци. Под вещото ръководство на Демостен атинските военни части, които превъзхождали по численост противника, сломили съпротивата на спартанските хоплити; двадесет дни след заминаването си Клеон се върнал в Атина с триста пленника, от които сто и двадесет спартанци (425 г. пр. н. е.). Тази блестяща военна операция затвърдила решимостта на по-голямата част от народа да не сключва мир преди извоюване на пълна победя въпреки пламенните речи на Аристофан в полза на мира.

Но щастието се променило. През 424 г. пр. н. е. атинската армия започнала настъпление в Беотия. В Делион, близо до Танагра, тя се сблъскала с беотийците и била сразена в боя на открито поле; Атина сгрешила, като не последвала съветите, дадени й в миналото от Перикъл. От друга страна, лакедемонският военачалник Бразидас, който бил изпратен в Северна Гърция, превзел Амфиполис въпреки отпора на атинянина Тукидид, който командувал ескадрата, изпратена край брега на о. Тасос. Считан за отговорен за загубата на Амфиполис, Тукидид бил осъден на изгнание, където използувал принудителната си «почивка», за да напише историята на тази война. Между това Бразидас жънел успех след успех в Халкидика, като откъснал от Атина много от съюзните й градове. Клеон поел командуването на един поход, който имал за задача да възвърне Амфиполис; през лятото на 422 г. пр. н. е. той бил победен пред стените на града от Бразидас и загинал на полесражението; паднал и самият Бразидас. Едновременната смърт на най-добрия спартански пълководец и на атинския военачалник, привърженик на войната до крайна победа, дала повод на двете държави да започнат преговори, които в 421 г. пр. н. е. завършили с т. нар. Никиев мир на името на атинския политик, който водил преговорите. Този мир, дължащ се на умора и сключен с цената на взаимни отстъпки, не решавал спора за превъзходство между Спарта и Атина. Той не можел да трае дълго.

Още от самото начало проличало, че клаузите на мирния договор си остават мъртва буква: Атина, като не успяла да си възвърне контрола над Амфиполис и Халкидика, запазила Пилос и Китера, откъдето заплашвала Спарта. Започнала сложна дипломатическа игра между Спарта и Тива, Атина и Аргос, в която се включили Елида и аркадските градове. Политиката на Атина се колебаела между Никий, привърженик на мира чрез разбирателство със спартанците, Хипербол, приемник на Клеон като водач на демократичната партия, и младия Алкивиад, интригант, обаятелен и безскрупулен, аристократ по рождение, но демократ от пресметливост и амбиция, ученик на Сократ и племенник на Перикъл. Осъждането чрез остракизъм, което за последен път било приложено в 417 г. пр. н. е., сега изпратило в изгнание Хипербол, но не засегнало Алкивиад и Никий, които били едновременно съмишленици и съперници. Предната година Спарта възвърнала военния си престиж, като победила на открито поле близо до Мантинея една аргоска армия, подсилена от аркадци и малък отряд атиняни. От своя страна Атина се стремяла да затвърди господството си в Егейско море. Понеже о. Мелос отказал да се присъедини към съюза, атиняните го завладели със сила и избили всички възрастни мъже (416–415 г. пр. н. е.). Тази екзекуция предизвикала всеобщо възмущение, но народът на Атина не се разтревожил от това, а решил да изпрати експедиция в Сицилия.

От дълго време Сиракуза стояла на първо място в Сицилия. В началото на века благодарение на предприемчивата политика на тираните й Гелон и после брат му Хиерон нейната мощ и територия нараснали особено много. Двамата засенчили със славата си другите западни тирани, като Терон от Агригент или Анаксилас от Регион. Те блестящо защитили гръцкия свят срещу картагенците с победата на Гелон при Химера през 480 г. пр. н. е. и срещу етруските в морската битка при Куме, спечелена от Хиерон през 474 г. пр. н. е. В Олимпия са намерени етруски шлемове, посветени от Хиероп за спомен от победата му. Дори след падането на тиранията през 466 г. пр. н. е., една година след смъртта на Хиерон, Сиракуза си оставала най-силната държава в Сицилия. Вярна на спомена за своя произход, тя поддържала добри отношения със своята метрополия Коринт и още в началото на Пелопонеската война спечелила като съюзници на Коринт и Спарта повечето от гръцките градове на острова. През 427–424 г. пр. н. е. Атина наистина се опитала с помощта на Регион да подкрепи Леонтини и Камарина, които воювали срещу Сиракуза и съюзниците й, но тази намеса не дала желаните резултати. Сега Атина решила да използува примирието в същинска Гърция, за да започне авантюристична политика на Запад. Повод за това дала молбата за помощ на Сегесте, съюзник на Атина, който воювал със Селинунт — съюзник на Сиракуза. Винаги благоразумният Никий разубеждавал атиняните да се откажат от това начинание. Алкивиад, напротив, бил негов най-разпален привърженик. Той спечелил на своя страна народа, който разчитал на материални изгоди, възнаграждения и плячка. Командуването било възложено съвместно на Алкивиад и на Никий и експедицията, съоръжена с големи средства, потеглила в края на пролетта на 415 г. пр. н. е.

Малко преди това едно светотатство предизвикало възмущението на атиняните: колоните, носещи главата на Хермес (херми), които набожният народ още от времето на Пизистратидите издигал по улиците и на Агората, били изпочупени една нощ от неизвестни лица. Направили разследване и поискали да обвинят Алкивиад, заподозрян вече, че участвувал в една пародия на Елевзинските мистерии. Един кораб заминал да го търси в Сицилия, но той избягал и се озовал в Спарта. Там обрисувал в най-тревожни краски амбициите на отечеството си по отношение на Запада. Спартанците се вслушали в съветите му, изпратили в Сиракуза спартанеца Гилип да ръководи отпора срещу нахлуването и решили да възобновят военните действия в същинска Гърция. Тези мерки се увенчали с успех: след двегодишни безплодни сражения и въпреки подкрепленията, които докарал най-добрият атински пълководец Демостен, експедиционният корпус не успял да превземе Сиракуза със сила, после на свой ред бил атакуван от сиракузците, вещо командувани от Гилип, които окончателно го разбили през лятото на 413 г. пр. н. е. Никий и Демостен били убити от победителите. Останалите живи били пленени и преживели тежко пленничество в каменоломните или «латомии» на Сиракуза, а след това ги продали като роби.

Междувременно в същинска Гърция войната започнала отново. През същата 413 г. пр. н. е. спартанците по съвета на Алкивиад нахлули в Атика и се укрепили в градчето Декелея в полите на Парнес, откъдето държали под контрол атинската област. Тъй като заемали този пост през цялата година, те имали възможност да поддържат непрекъсната блокада на града по суша и да му пречат да използува земеделските произведения на атическата равнина и особено сребърните мини в Лаврион, откъдето робите-миньори избягали. Историята на тези години (412–404 г. пр. н. е.) е извънредно заплетена и показва едновременно отчаяните усилия на Атина да се справи с натиска на външните си врагове и непрекъснатите опити да се преустрои политическият режим, който смятали за отговорен за поражението в Сицилия. Амбициите на отделни лица играели роля във военните действия и често решавали изхода им. Патетична и безпощадна борба, в която всеки залага главата си и същевременно съдбата на държавата, дипломатически преговори, военни подвизи и съмнителни комбинации, вършени от авантюристи, народни смутове, подстрекавани от демагози, интриги на тайни общества или хетерии, политически убийства, смъртни присъди и кланета на пленници — ето с какво се сблъсква на всяка крачка историкът на тези бурни години. Интересни фигури на политически мъже, които са и военачалници, преминават през тези събития: най-напред Алкивиад, после измежду атиняните Терамен, представител на умерената партия, демократът Тразибул и стратегът Конон; между спартанците — Лизандър, енергичен и вещ пълководец, хитър и безскрупулен парламентьор; между персите — сатрапите Фарнабаз и Тисаферн и по-малкият син на Великия цар, Кир Млади, който по-късно организирал похода на Десетте хиляди. Отсега нататък ролята на персите в развоя на войната станала решаваща. Минали времената, когато гърците се сплотявали срещу азиатската опасност! Напротив, сега те си оспорвали съюзничеството на ахеменидския владетел и на неговите представители в Мала Азия. Те се нуждаели не толкова от военна помощ, която не се проявявала на бойното поле, а от златото на царя, за да плащат военните разходи и да привличат на своя страна с по-големи заплати наемниците на другия лагер. Този фактор се оказал решаващ за крайната победа на Спарта.

Войната се водела предимно по море, където била едновременно по-скъпа и свързана с по-големи жертви. Атина отчаяно се опитвала да запази своята империя, която навсякъде се бунтувала, и съобщителните връзки, необходими за прехранването й. Откъсната от Египет, който бил един от двата й главни доставчици на зърнени храни поради отцепването на Родос, тя се борила докрай да запази отворени Протоците, за да получава житните си доставки от Южна Русия. В Йония въстанията зачестили; единствено о. Самос, където атиняните установили демократичен режим, предлагал сигурна база за корабите им. Но моряците и войниците, настанени в Самос, следели с гняв олигархическата революция, която в тяхно отсъствие избухнала в Атина под съвместното влияние на аристократическите хетерии, подбуждани от оратора Антифон, и на умерената партия, ръководена от Терамен. През 411 г. пр. н. е. в продължение на няколко месеца демократичният режим бил свален и заменен с олигархическо управление, наречено «управление на четиристотинте». Но то не съумяло да си запази поддръжката на Терамен, който временно възстановил предишния режим, след като се споразумял с флотата в Самос, командувана от Тразибул. Алкивиад, който се скарал със Спарта, си възвърнал благоразположението на своите съотечественици и под негово командуване съединените сили на Тразибул и Терамен спечелили в 410 г. пр. н. е. голяма морска победа пред Кизик. Спарта предложила мир, който атинското Народно събрание имало неблагоразумието да отхвърли. До 408 г. пр. н. е. атинската флота пожънала немалко нови успехи в Тракия и Проливите, но назначаването на Лизандър за адмирал на пелопонеската флота и финансовата помощ, която той получил от Кир Млади, променили положението. Лизандър подкупил гребците на атинските триери, като им предложил пo-висока заплата, и си осигурил надмощие в първата битка. Алкивиад, смятан отговорен за това, трябвало да отстъпи командуването на Конон и избягал в Херсонес. През 406 г. пр. н. е. Атина предприела нова акция: флотата й, значително подсилена, победила пелопонеската ескадра при Аргинузките острови до азиатския бряг срещу о. Лесбос. Това било последната усмивка на военното щастие. Атинският народ не съумял да се възползува от него; нещо повече, в пристъп на безразсъден гняв той наказал със смърт стратезите, които спечелили победата, за това, че не се погрижили да спасят екипажите на потопените в битката кораби. Между военачалниците, които станали жертва на тази незаконна присъда, бил и един от синовете на Перикъл. Следната година Лизандър с ловка военна хитрост изненадал атинската флота, която стояла на котва до Херсонеския бряг, близо до устието на р. Егоспотами (Козите рекички), унищожил я напълно, като пленил корабите и екипажите с изключение на един малък отряд, командуван от Конон, който успял да избяга. Това поражение на Атина се оказало решаващо. Още през ноември 405 г. пр. н. е. Пирея била обсадена и населението, затворено в града, започнало да страда от глад. Градът издържал четири месеца и се предал през април 404 г. пр. н. е., като приел условията на победителя: разрушаване на Дългите стени, предаване на последните военни кораби, подчинение на заповедите на Спарта във външната политика. Спартанците дори се показали великодушни, като не се поддали на исканията на съюзниците си Тива и Коринт, които настоявали да се наложи на Атина кървавото отмъщение, на което тя подложила Мелос, Митилене и други градове. Веднага разрушили Дългите стени под звуци на флейта; изглеждало, като че ли в Гърция е настъпила ера на свобода.

* * *

Ако рухването на атинската хегемония могло да роди подобна надежда, тя не траяла дълго. Спарта, неоспоримият водач на победоносния съюз, твърде скоро се оказала негодна да играе ръководната роля, която й се падала в преустройството на гръцкия свят. Привързана към традиционната си политика на континентална хегемония, притеснявана от съюза си с персите, чиито субсидии й били необходими за флотата, отслабена поради вътрешното развитие, дошло като последица от нейната политическа и социална система, която прогресивно намалявала броя на истинските спартанци за сметка на нисшите класи и илотите, лакедемонската държава нямала нито достатъчно личности, нито достатъчно широки политически възгледи, за да наложи на гръцките градове, бранещи ревностно своята самостоятелност, една власт, способна да съгласува усилията им и да изглажда споровете. Личният авторитет на Лизандър, на когото гърците отдали изключителни почести след победата, му помогнал, разбира се, да държи в респект за известно време бившите съюзници на Атина, като той навсякъде издигнал на власт олигархическите партии, които се опирали на лакедемонските гарнизони, командувани от спартански началник, или хармост. Но в края на 403 г. пр. н. е. Спарта, винаги подозрителна към изключителните личности, отнела изцяло властта на този «цар без корона» и се върнала към старите си стремежи за хегемония в Пелопонес, като потушила колебливите опити на Елида за извоюване на независимост.

След поражението в Атина в продължение на няколко месеца се развихрила яростна антидемократична реакция. Управлението на града било поверено на съвет от тридесет граждани, между които били Терамен и Критий, който бил умен и цинично амбициозен аристократ, ученик на Сократ и вуйчо на Платон. Чувствувайки се силни поради присъствието на лакедемонския гарнизон, доведен от Лизандър, Тридесетте започнали да тероризират града, като предали на палача повече от 1500 граждани и много метеки, конфискувайки в своя полза имуществата на осъдените и на онези, които потърсили спасение в бягство. Винаги умереният Терамен се опитвал напразно да се противопостави на тези жестокости; Критий наредил на фанатичните си привърженици да го умъртвят, а сплашеният Съвет на петстотинте не посмял да му попречи. Но бегълците, прегрупирани от Тразибул, който намерил убежище в Беотия, навлезли в Атика, завзели крепостта Филе, след това и Пирея. След братоубийствена битка между хората от града и жителите на Пирея, в която загинал Критий, Тридесетте били прогонени, но по-късно под заплахата на една спартанска армия, дошла в Атика, двете партии трябвало да се споразумеят. През 403–402 г. пр. н. е., по времето на архонта Евклид, била дадена обща амнистия, от която били изключени само Тридесетте и неколцина магистрати, и традиционната демокрация се върнала отново на власт.

Народът строго спазвал решението за амнистията и поел върху себе си изплащането на сумите, които жителите на града заели от лакедемонците, за да се сражават с хората от Пирея. Въпреки това споменът за насилията, извършени от олигархите, не могъл да бъде заличен толкова скоро и чувствата на омраза, които те предизвикали, изиграли голяма роля в процеса срещу Сократ: обвинявайки го в безбожие и покваряване на младежта, неговият обвинител Мелет, поддържан от демократа Анит, пробудил у съдиите смътното чувство, че философът е до известна степен отговорен не само за смелия начин на мислене и за рушителните критики, разклащащи моралните устои на града, но и за скандалното държание на своите ученици, арогантни и скептични аристократи: Алкивиад, Хармид и най-вече Критий. Чудното не е, че Сократ бил осъден, а че го осъдили с такова незначително мнозинство. Неговото геройско примирение пред смъртта, уважението, което засвидетелствувал към законите на града, като отказал да избяга и се подчинил на присъдата, направили голямо впечатление на приятелите му, което Платон и Ксенофонт предали и на своите съвременници. По този начин неговият драматичен край спомогнал да се разпространи учението му.

Заета с вътрешното си възстановяване, Атина покорно оставила на Спарта да води играта в отношенията си с Персия. Персия току-що преживяла тежка криза, в която се оказали замесени и гърците. При смъртта на Дарий II по-малкият му син Кир Млади, който играл важна роля през последните години на Пелопонеската война, се вдигнал срещу по-стария си брат, станал цар под името Артаксеркс II. Той събрал един корпус от гръцки наемници, за да подсили армията, с която разполагал в Мала Азия, и настъпил към Вавилон. През есента на 401 г. пр. н. е. се сблъскал с царската армия при Кунакса в Месопотамия и паднал убит в сражението. Около тринадесетте хиляди гръцки наемници, изоставени на собствената си съдба, се оттеглили на север по течението на Тигър, после прекосили Армения и през следващата пролет стигнали до Трапезунд на Черно море, откъдето се върнали в Европа. Епопеята на Десетте хиляди, както я нарекли по приблизителния брой на останалите живи, направила голямо впечатление на съвременниците: тя разкрила дълбоката слабост на ахеменидската империя, която не могла да спре тази малка войскова част по пътя на дългото й отстъпление, и засилила вярата на гърците във военното им превъзходство над ориенталците. Тя е разказана блестящо от Ксенофонт, който бил очевидец и сам участвувал в този поход, в книгата му «Анабазис».

През същата 400 г. пр. н. е. Спарта скъсала с Великия цар, чийто сатрап Тисаферн се опитал да установи действителна власт над гръцките градове в Йония. Войната представлявала поредица от откъслечни сражения, водени от спартанските войски в Мала Азия, на които стремежът към заграбване на плячка, за да попълват касите си, попречил да си изработят резултатна стратегия. Там се отличил царят на Спарта Агезилай със своята активност и енергия. В Кипър атинянинът Конон, избягал при цар Евагорас след поражението при Егоспотами, съоръжил една ескадра със средства на персите. Емисарите на Великия цар пък обикаляли цяла Гърция и раздавали злато с пълни шепи, за да вдигнат срещу Спарта градовете, които завиждали на нейната мощ и влияние.

Тези техни усилия довели до създаването през 395 г. пр. н. е. на коалиция, в която влезли градовете Тива, непосредствено застрашена от Спарта поради един инцидент във Фокида, Атина, Коринт и Аргос. Лизандър бил убит по време на една злощастна битка в Беотия. Повикан от Азия, каквото било желанието на Великия цар, Агезилай победил коалиционните сили при Коронея (394 г. пр. н. е.). Но Атина издигнала отново Дългите стени и флотата на Конон сразила една пелопонеска ескадра във водите на Книдос. Скоро бреговете на Лакония били подложени отново на нападения откъм морето. Други военни действия се разиграли около Коринтския провлак, от който цялата тази война получила името «Коринтска война». Там за пръв път влязла в действие лековъоръжената пехота (пелтастите) на атинянина Ификрат, който внесъл нов елемент във военното изкуство. Възстановената атинска флота жънела успехи в Егейско море под командуването на Тразибул. Спарта отговорила също с удар, като заловила в Проливите конвои с храни, пътуващи за Атина, и предприемала нападения над Пирея от Егина. Тогава сред неприятелите на Спарта настъпила умора. Спартанецът Анталкид започнал преговори с персите и Артаксеркс съобщил условията, които предлагал на гръцките държави. След дълги колебания те подписали «Царския мир» (386 г. пр. н. е.) и признали на ахеменидския монарх владението над градовете в Мала Азия и Кипър. Останалите гръцки градове, малки и големи, останали автономни. Атина запазила Лемнос, Имброс и Скирос, където отново изпратила клерухи. Царят бил гарант на тези спогодби; той имал и облаги от тях, защото си възвърнал контрола над малоазийските гърци, а и европейска Гърция по силата на принципа за автономия на градовете тогава представлявала конгломерат от малки държави, безсилни да предприемат каквото и да е голямо дело. Това била отплатата за Гръко-персийските войни.

На Запад гърците трябвало да се справят с едно опасно нападение на Картаген, който се възползувал от разногласията между гръцките градове, за да поднови експанзията си в Сицилия, спряна след победата на Гелон при Химера в 480 г. пр. н. е. Картагенските войски превзели с пристъп Селинунт и Химера в 408 г. пр. н. е., завладели Агригент и го изравнили със земята, окупирали Гела, застрашили Сиракуза. По време на военните действия Сиракуза била управлявана от младия енергичен офицер Дионисий, който, след като бил избран за единствен стратег, се провъзгласил за тиран, като избил противниците си. Поради чумата, която се появила в лагера им, картагенците били принудени да преговарят; Дионисий се съгласил да признае властта на Картаген над по-голямата част от Сицилия (404 г. пр. н. е.), после се заел да възстанови силите си: разширил укрепленията около Сиракуза, като я направил най-големия град в гръцкия свят, събрал многобройна войска от гръцки и «варварски» наемници, създал парк от бойни машини и построил флота от 300 кораба — не само триери, но и съдове с четири и пет реда весла. С това мощно въоръжение той нападнал Картаген през 397 г. пр. н. е. и след дълга война, в която имал блестящи победи, но и поражения, сключил в 392 г. пр. н. е. нов мирен договор, с който зоната на картагенското влияние била чувствително намалена. Тогава Дионисий предприел действия в Южна Италия, където с подкрепата на местното население в Лукания завладял целия Бруциум с гръцките градове Локри и Кротон, а накрая и Регион, чието владение му осигурявало контрола на другия бряг на пролива (387 г. пр. н. е.). В същото време флотата му господствувала над Йонийско море и давала възможност на сиракузките търговци да проникнат чак до края на Адриатическо море; те основали търговски фактории в Лисос в Илирия, в Адрия на делтата на По и накрая в Анкона, отлично пристанище на италийския бряг. Едно морско нападение на територията на етруския град Агила (Цере) показало каква опасност представляват сиракузките кораби за Тиренско море. Но въпреки две нови войни срещу Картаген Дионисий не успял да изтласка пуните от Сицилия; в края на краищата противниците се споразумели да съблюдават като граници на съответните им територии реката Химера на север и реката Халик на юг. Така картагенците си запазвали западната третина на острова със Селинунт и Сегесте. Останалото принадлежало на гърците под контрола на Сиракуза.

Предприемчивостта и успехите на Дионисий Стари (наричан така за да го различават от неговия син и наследник Дионисий Млади) му спечелили голямо влияние; когато умрял в 367 г. пр. н. е., той бил безусловно най-прочутият грък на времето си. Неговата власт почивала на силата, т. е. предимно на добре платените и отлично въоръжени наемници, и на абсолютна безскрупулност. Той пръв от всички гръцки владетели създал голяма държава, където гърци от всякакъв произход, сикулски и италийски «варвари», преуспели войници и търговци, дошли от всички страни, живеели заедно под едноличната му власт, и то по-скоро като поданици, отколкото като равноправни граждани. Той не успял да претопи тези разнородни елементи в единна политическа общност, но разтърсил дълбоко старите устои на града-държава. От друга страна, Дионисий дал силен тласък на икономическото развитие и направил Сиракуза големия пазар на Запада. Блясъкът на неговия двор, интересите му към литературата (имал претенцията да пише трагедии), обаянието на изключителната му личност привличали любопитството на философите. Платон и Аристип отишли да го посетят, но и двамата останали разочаровани от срещата. Изократ, който мечтаел да види гърците сплотени срещу персийската опасност, се надявал по едно време, че Дионисий ще може да осъществи тази идея. Накрая, малко преди смъртта на сиракузкия тиран, атиняните му дали право на атинско гражданство и му отредили първата награда в драматичния конкурс на Дионисиите през 367 г. пр. н. е. Отличието, с което удостоили трагедиите му, трябва да е поласкало суетността му повече от всичките му военни победи! Но примерът за аристократично управление, който той дал в Сицилия, нямало да бъде забравен; по-късно Дионисий намерил много подражатели.

* * *

В това време същинска Гърция се борела с анархията, предизвикана от «Царския мир» със съучастието на Спарта. Спарта упорито потискала стремежите на съюзниците си за независимост, като последователно се намесвала във вътрешните работи на Мантинея в Аркадия, после на Флиунт в областта на Коринт, за да им наложи такова управление, каквото желаела тя. По искането на два града в Халкидика, които отказали да влязат в съюза, организиран около Олинт, най-големия град в тази област, дошла една спартанска армия и разтурила съюза, като наложила да се зачита «автономията», предписана от «Царския мир». По време на този поход в Северна Гърция една спартанска войскова част, минавайки край Тива, била повикана от една от политическите фракции, които си оспорвали властта там, и по нейно искане превзела крепостта на Тива — Кадмея. Тази окупация продължила няколко години; но една зимна нощ през 379 г. пр. н. е. няколко тивански патриоти, водени от Пелопид, избили магистратите, които били привърженици на Спарта, и освободили града, като принудили спартанския гарнизон да се изтегли. Войските, които Спарта изпратила впоследствие в Беотия, се оказали безсилни да принудят Тива да преговаря.

Атина, въпреки старото си недоверие към своята северна съседка в Беотия, скоро взела нейната страна срещу Спарта; новите хора, които направлявали съдбините на града — ораторът Калистрат, пълководците Хабрий, Ификрат и синът на Конон — Тимотей, решили да се възползуват от обстоятелствата, за да възвърнат престижа на отечеството си. През 377 г. пр. н. е. техните усилия довели до създаването на Втория морски съюз, който точно един век след първия обединил около Атина повече от градовете на островите по Егейско море и гръцките градове по тракийския бряг. Поредицата от двустранни договори, сключени след 384–383 г. пр. н. е., подготвили новата организация, която свързвала на равни начала Атина и съюзниците й. Последните членували в един съвет (Синедрион), в който Атина не участвувала. Решенията в този съвет се вземали с вишегласие, като всеки град имал по един глас. Атинската държава пък решавала своите въпроси самостоятелно. Ако решенията съвпадали с решенията на Синедриона на съюзниците, тогава и единствено в такъв случай Съюзът действувал като цяло, като Атина имала задачата да ръководи общите дела. За да се посрещат разходите на конфедерацията, съюзниците внасяли вноски, а не данък, определени от Синедриона. От своя страна Атина поела задължението да поддържа сама военните си сили. Така тя направила едно сериозно усилие, което й помогнало да спечели редица победи по море срещу пелопонеските кораби не само в Цикладите, но и в Йонийско море, където Тимотей се насочил с една ескадра към Коркира и Акарнания. През 374 г. пр. н. е., в стремежа си да намали своите разходи и разтревожена от възхода на Тива, Атина сключила мир със Спарта на базата на статуквото; така тя отново си възвърнала морското надмощие.

В това време Тива възобновила в своя полза съюза на беотийските градове, а в Тесалия един енергичен водач, Язон, тиран на Фере, обединил областта под своя власт. Този ученик на софиста Горгий събрал голяма армия от наемници, подкрепяна от отличната тесалийска конница; нейното присъствие представлявало нов фактор в Централна Гърция. Това именно дало повод за загриженост в Атина и я принудило да търси сближение със Спарта въпреки новите разногласия, които възникнали между тях по повод на събитията в Коркира. През 371 г. пр. н. е. в Спарта била свикана мирна конференция, на която присъствували представители на главните гръцки държави, включително Дионисий от Сиракуза, и един представител на Великия цар. Постигнали съгласие да потвърдят отново принципите на «Царския мир». Но възникнал спор по повод на Беотия. Пълномощникът на Тива Епаминонд искал да подпише съглашението от името на всички беотийци, а не само от името на Тива. Царят на Спарта Агезилай категорично се противопоставил на това и Епаминонд напуснал Спарта, без да подпише договора.

Спарта веднага заповядала на лакедемонската войска, намираща се временно във Фокида, да настъпи срещу тиванците, които отказвали да признаят автономията на другите беотийски градове. Сражението станало на няколко километра югозападно от Тива, близо до градчето Левктра (371 г. пр. н. е.). Епаминонд, който командувал силите на Тива, приложил едно тактическо нововъведение с големи последствия: противно на традиционната практика той съсредоточил най-добрите си военни части на лявото крило, разположил ги в дълбочина и с масирана атака сразил дясното крило на спартанците; цар Клеомброт и 400 спартанци паднали на полесражението. Тази победа сложила край на надмощието на Спарта в бойните действия на открито поле, а Тива се издигнала като нов претендент за хегемония в същинска Гърция. Тиванският успех бил тясно свързан с личната дейност на Епаминонд. Неговата честност, родолюбие и особено военният му гений извели родината му на челно място.

Убийството на Язон във Фере през 370 г. пр. н. е. отстранило един опасен съсед; Тива се възползувала от това, за да разшири влиянието си в Тесалия. Но в същото време Епаминонд навлязъл в Пелопонес, където го повикали на помощ аркадците, вдигнали се против Спарта. През 370–369 г. пр. н. е. той нахлул в Лакония, която дотогава била незасегната от войната, и там старият Агезилай могъл да защитава само града, като оставил цялата област да бъде опустошена от тиванците. Месения, която отново въстанала, се освободила окончателно от спартанско иго: нейно средище станал новият град Месене на склоновете на планината Итоме, където още се издигат здравите й стени. Така спартанската държава изгубила най-важните си източници; упадъкът й бил вече неизбежен. В Аркадия градовете се обединили в съюз и за столица си основали един нов град с необикновено големи размери — Мегалополис; неговото местоположение на границите на Лакония трябвало да препречва пътя на всяко ново посегателство от страна на Спарта. Хегемонията на Спарта в Пелопонес била унищожена.

Тези блестящи успехи на Тива довели до съюз между Спарта и Атина, които се стремели да си осигурят подкрепата на персите. Но Пелопид, пратеникът на тиванците в Суза, съумял да спечели благоразположението на Великия цар, който признал независимостта на Месения и поискал разоръжаването на атинската флота (367 г. пр. н. е.). Войната пламнала отново навсякъде. Докато Тива настанила един гарнизон в Оропос, на самата граница на Атика, атиняните благодарение на Тимотей превзели Самос, откъдето прогонили персите и заселили там клерухи. Направили същото в Потидея на Халкидика и покорили много други градове в тази област. Но Тива не бездействувала; тя построила флота, която имала за база едно пристанище в Локрида, на протока на Евбея, а Епаминонд отишъл да вдигне срещу Атина Византион и Протоците. Морското надмощие на Атина се оказало сериозно разклатено.

Въпреки това положението в Пелопонес си оставало объркано; там се стигнало до въоръжен конфликт между елейци и аркадци. После избухнали разногласия в самата аркадска конфедерация между Мантинея и Тегея. Спарта, Атина и Елида поддържали Мантинея. Тива подкрепяла Тегея и през 362 г. пр. н. е. изпратила в нейна помощ Епаминонд. В околностите на Мантинея една спартанска армия, подсилена от атински и мантинейски контингенти, очаквала нападението на тиванците. Както при Левктра, Епаминонд построил лявото си крило «във форма на корабен нос» и разбил спартанците. Но той паднал в битката начело на своите хоплити; с гибелта на този гениален мъж Тива изтървала окончателно възможността да поеме в свои ръце ръководството на гръцките дела. Лишена от военачалника си, тиванската армия не се възползувала от своята победа. Повече от всякога в Гърция царяло безредие.

* * *

Положението не било по-блестящо и на Запад, където след смъртта на Дионисий Стари управлението на Сиракуза поел синът му Дионисий Млади (367–357 г. пр. н. е.), който нямал качествата на баща си. За да има младият владетел съветник, един от роднините на баща му, Дион, повикал отново Платон, но и второто пътуване на философа в Сицилия не било по-щастливо от първото. Много скоро Дионисий се скарал с Дион, който бил прогонен и се оттеглил в Коринт. Няколко години по-късно изгнаникът с помощта на Картаген влязъл победоносно в Сиракуза. Дионисий избягал в Локри, като оставил Дион да управлява като тиран с цената на такива жестокости, които станали причина той да бъде убит (в 354 г. пр. н. е.). Това било началото на един смутен период, през който сиракузката държава, минавайки от ръка на ръка, се разпаднала. Самият Дионисий, дошъл отново на власт през 347 г. пр. н. е., се оказал безсилен да я възстанови: във всеки град на Сицилия, в Катана, в Тавроменион, в Месина и Леонтини се бил появил по един местен тиран. Сиракузците се обърнали за помощ към своята метрополия Коринт, който им изпратил в 344 г. пр. н. е. като арбитър Тимолеон. Приет благосклонно от тирана на Тавроменион, Тимолеон успял да убеди Дионисий Млади да се отрече от тиранията. Тъй като неговите противници били повикали картагенците, той трябвало най-напред да отстрани тази опасност. Тимолеон победил картагенците при река Кримисос в 341 г. пр. н. е. и две години по-късно сключил мир, като си възвърнал гръцките територии в Сицилия до границата, призната някога от Дионисий Стари — от р. Химера до р. Халик. После възстановил вътрешния ред, като свалил всички тирани освен тирана на Тавроменион — Андромах, който му помагал още от началото; гръцките градове били обединени в съюз, начело на който застанала Сиракуза. В самата Сиракуза той установил смесено управление, в което наред с народното събрание ръководна роля имал един съвет от 600 души. Като изпълнил така задачата си и възстановил мира в Сицилия, изтощена от двадесетгодишна анархия, Тимолеон се отказал през 337 г. пр. н. е. от върховната магистратура, която му била дадена заедно със службата пълновластен стратег, и завършил мирно дните си в Сиракуза като обикновен гражданин, давайки рядък пример за умереност и гражданско съзнание в една толкова размирна епоха.

В същинска Гърция въвеждането на нов ред, който гръцките градове били безсилни да наложат сами, станало в резултат на външна намеса — намесата на македонското царство. Още се водят спорове, за да се установи дали македонците са били близки в етническо отношение до гърците. Сигурно е поне това, че този народ от сурови селяни и планинци, заселили се около Термейския залив и в съседните планини, между планинската верига Пинд и долината на долния Стримон (Струма), останал дълго време настрана от гръцкия свят. Затова пък неговите наследствени владетели — династията на Аргеадите — вземали още от началото на V в. пр. н. е. дейно участие в гръцкия живот. В края на V в. пр. н. е. цар Архелай, който се интересувал от литература, приел в двореца си в Пела поетите Еврипид и Агатон, музиканта Тимотей от Милет и художника Зевксис. Македония играела роля в международните отношения и многократно влизала в съюз с гръцките градове. Тя разполагала с ценни богатства, по-специално с дървен материал, необходим за строежа на кораби. Царят, поддържан от своите благородници, които гордо носели прозвището «другари» на царя или хетайри, можел да разчита също и на вярната подкрепа на селячеството, което давало отлични пехотинци — пезетайрите. Тази военна монархия, изградена на дълбоко вкорененото съзнание за лична вярност към владетеля, е можела да стане мощно политическо оръдие в ръцете на енергичен и амбициозен монарх. Такъв бил случаят с Филип, син на Аминтас.

След смъртта на Аминтас III в 370 г. пр. н. е. македонското царство преживявало династически разпри. Филип, по-малкият син на покойния цар, бил още съвсем млад и прекарал няколко години в Тива като заложник; там се срещнал с Епаминонд и Пелопид и се запознал отблизо с гръцката политика. Той бил на 22 години (в 359 г. пр. н. е.), когато го избрали за регент на царството след смъртта на брат му Пердикас III, чийто син бил невръстен. За кратко време младият регент се справил със сложната обстановка: освободил се от другите претенденти за царско звание, споразумял се с Атина, като обещал да й помогне да си възвърне Амфиполис, откъдето изтеглил македонския гарнизон, оставен там от Пердикас, после разбил илирите на запад и подчинил пеонците на север от Македония. С помощта на фалангата на пезетайрите и на тежката конница, предвождана от хетайрите, той създал мощна армия, която в признание на заслугите му го провъзгласила за цар.

Първата му задача била да осигури на Македония свободен излаз на морето. Най-добрите пристанища по нейните брегове, Пидна и Метоне, били гръцки колонии, съюзници на Атина. Но Атина вече от години се борела с дипломатически и финансови затруднения в опитите си да запази контрола над Протоците и целостта на Морския съюз. Този съюз бил сериозно разклатен, когато през 357 г. пр. н. е. Хиос, Родос и Византион, поддържани от карийския владетел Мавзол, който управлявал Халикарнас от името на Великия цар, създали отделен съюз, независим от Морския съюз. Последвала война, в която усилията на Атина да върне отцепниците към подчинение пропаднали. Мирът, сключен в 355 г. пр. н. е., довършил разпадането на Съюза: умерената партия в Атина, водена от ловкия политик и финансист Евбул, наложила схващанията си и народът не искал повече нито да плаща, нито да се бие. Филип се възползувал от това положение; последователно превзел Амфиполис, който Атина напразно се опитвала години наред да си възвърне, после Пидна и накрая Метоне, където загубил едното си око (354 г. пр. н. е.). Излазите на Македония към морето били вече осигурени. Междувременно Филип превзел Потидея в Палене, но го отстъпил на Халкидическия съюз, след като прогонил атинските клерухи. На изток, като преминал Стримон над Амфиполис, той завладял тасоската колония Крениди сред равнината в подножието на планината Пангей; от Крениди направил нов град и му дал името си — Филипи, пръв пример на един обичай, който по-късно, през елинистическата епоха, получил широко разпространение. Златните мини на Пангей му доставяли средства да плаща на наемниците си и да купува съвести. Оттогава монетите на Филип започнали да играят в гръцкия свят ролята, която персийското злато играло там от един век.

През 356 г. пр. н. е. в Централна Гърция избухнала тежка междудържавна криза, която била удобен предлог за вмешателство от страна на Македонеца. Светилището в Делфи станало отново повод за свещена война — третата поред. Както преди един век, и сега фокидците били обвинени в светотатство; измежду членовете на Амфиктионията Тива проявила най-голяма враждебност към съседите си, с които имала старо съперничество. Но фокидците, подкрепяни от Атина и Спарта, си избрали за водач енергичния Филомел и заграбили светилището; свещеното съкровище им дало средства да съберат армия от наемници, с която Филомел, а след смъртта му и наследникът му Ономарх жънели успехи. Ономарх проникнал чак до Тесалия, където тираните на Фере и на Кранон били приятелски настроени към него. Тогава другите градове на Тесалия се обърнали за помощ към Филип. След едно тежко поражение през 353 г. пр. н. е. Македонецът се върнал в Тесалия на другата година и сразил войските на Ономарх, който загинал в битката. Това не сложило край на свещената война, защото Филип не можел да мине през Термопилите, държани от съюзниците на фокидците, за да влезе в Централна Гърция, но поне станал съюзник и покровител на Тесалия. Тогава той се отправил към Тракия, където наложил съюзничеството си на трима местни царе и напреднал с армията си до Пропонтида. Атина, която наскоро се била закрепила отново в Сестос и Херсонес, се разтревожила. Тя имала и много други поводи за опасения, когато Филип решил да подчини градовете в Халкидика и ги превзел един след друг. Най-големият град Олинт паднал в 348 г. пр. н. е. Въпреки пламенните речи на оратора Демостен, който виждал растящата опасност, Атина се оказала неспособна да помогне навреме на Олинт. Градът бил сринат и цяла Халкидика включена в македонското царство. По същото време Филип успял с интриги да откъсне Евбея от Атинския морски съюз.

Тогава атиняните се решили да започнат преговори: изпратили посланици в Пела, столицата на македонското царство, които сключили мир в 346 г. пр. н. е., наречен «Филократов мир» по името на главния атински пълномощник, когото придружавали Демостен и ораторът Есхин; последният, изглежда, бил подкупен от Филип и станал убеден привърженик на неговата политика. Според клаузите на договора всеки запазвал дотогавашните си владения, но Филип отказал да упомене фокидците между съюзниците на Атина, които били облагодетелствувани от този договор; той бързо решил съдбата им, като през същата 346 г. пр. н. е. окупирал страната. Амфиктионията наложила на фокидците тежка ежегодна глоба, за да изкупят грабежите, които извършили в делфийското светилище. Двата гласа, които имали в съвета на Амфиктионията, били прехвърлени на Филип, както и председателството на Питийските игри за текущата година. Оттогава македонският цар официално бил приет в общността на гръцките държави.

Мнозина се зарадвали на това, особено онези, които заедно със стария ретор Изократ вече виждали в лицето на македонския владетел водача, от когото имала нужда Гърция, за да потуши раздорите и да обедини силите си за общо нападение срещу ахеменидска Персия. Но други, в първите редици на които стоял Демостен, гледали на Филократовия мир като на временно примирие, като на необходима подготовка за окончателната битка, която смятали за неизбежна. Това станало ясно, когато Демостен в 343 г. пр. н. е. обвинил Есхин, че предал отечеството си по време на пратеничеството през 346 г. пр. н. е.; Есхин бил оправдан, но политиката на Филип и неговите привърженици била атакувана ожесточено по време на процеса и страстите отново се разпалили.

Филип от своя страна използувал най-рационално отсрочката, с която разполагал. Първо, предприел нов поход срещу илирите, после нахлул в Епир и така осигурил тила си. В Тесалия реорганизирал администрацията на страната, като я разделил на четири провинции, чиито управители или тетрархи му били предани. После се отправил към Тракия и подчинил областите от Нестос до Черно море и Пропонтида: цялата страна станала царско владение, управлявано от стратег, когото Филип сам назначавал. Гръцките градове по крайбрежието като Византион или Перинт, както и позициите на Атина в Херсонес били непосредствено застрашени. Страхувайки се за пътя, по който идвало житото (от Южна Русия), имащо жизнено значение за изхранването й, Атина отново започнала да се готви за война, както настоявал Демостен. Ето защо, когато в 340 г. пр. н. е. македонските войски обсадили Перинт, после Византион, атинската флота влязла в действие. Филип, който претърпял неуспех пред Перинт, трябвало да вдигне обсадата на Византион, подпомаган от атинския стратег Фокион. Този неуспех убедил царя, че войната срещу Атина трябва да се реши с настъпление в самата Гърция.

Събитията в Делфи скоро му дали необходимия повод за това. За да отклони вниманието от една жалба срещу Атина, предявена пред съвета на Амфиктионията, атинският представител Есхин обвинил локридците от Амфиса, че незаконно обработвали земи, които били посветени на Аполон. За да се изкупи това светотатство, било взето решение да обявят свещена война на локридците и възложили ръководството на военните действия на Филип (339 г. пр. н. е.). Действувайки с голяма бързина, той превел войските си през Фокида със съгласието на фокидците, на които обещал да отмени наложената им глоба. Благодарение на тази военна хитрост той успял да обходи от запад ключовата позиция на Термопилите, която държали беотийците, и да проникне до Елатея в Централна Гърция. Тази новина хвърлила в тревога атиняните; това било «Елатейската изненада» и Демостен трябвало да употреби цялото си красноречие, за да повдигне духа на съотечествениците си. Като осъзнала напълно опасността, Атина се съюзила с Тива, за да организира общата отбрана. Една армия, съставена от войски на двете държави, се съсредоточила в Беотия, докато Филип бил зает да наказва Амфиса, с каквато задача го била натоварила Амфиктионията. През лятото на 338 г. пр. н. е. той преминал начело на войските си от Западна Локрида във високата долина на беотийския Кефис, където близо до Херонея го очаквала неприятелската армия. Лявото крило на македонците, командувано от младия Филипов син Александър, разбило съпротивата на беотийските хоплити, които били насреща му; «свещеният отряд» на тиванците се сражавал до последния човек. Атинският контингент понесъл тежки загуби и се разпръснал (2 август 338 г. пр. н. е.).

Битката при Херонея имала решаващо значение. Сломена била всяка съпротива пред Филиповата воля. С Тива македонците се отнесли много сурово, настанили в Кадмея македонски гарнизон и тази държава загубила доминиращото си положение в Беотия. Атина се отървала с по-малко жертви, изоставила само позициите си в Тракийския Херсонес и се съгласила да разпусне Морския съюз, но запазила външните си владения Лемнос, Имброс, Скирос и Самос и дори си възвърнала Оропос на беотийската граница, който по-рано била загубила; накрая и тя трябвало да влезе в съюз с Филип. Все пак в своето поражение атинският народ запазил достатъчно достойнство, за да възложи на Демостен да произнесе съгласно с традицията посмъртна възхвала на загиналите при Херонея воини.

Победата на Филип от отбелязала решаващ прелом в историята на елинството. Една монархическа държава с централизирана власт доказала по блестящ начин своето превъзходство над мимолетните съюзи, които сключвали помежду си автономните гръцки градове. Бъдещето принадлежало вече на големите царства, а не на малките републики, ограничени в територията на само един град. Класическото схващане за полиса било вече отживяло времето си. Това станало ясно, когато в 337 г. пр. н. е. Филип свикал в Коринт общо събрание на гърците. Всички градове с изключение на Спарта изпратили представители. Те образували Коринтската лига, която за пръв път дала федерална форма на една своего рода панелинска държава. Между държавите бил въдворен всеобщ мир и било забранено той да бъде нарушаван под страх от военни санкции. Постановено било да се зачитат вътрешното устройство и автономията на всяка държава. Пиратството и разбойничеството били забранени. Всяка година в едно от големите светилища се събирал Федералният съвет (Синедрион), в който държавите изпращали делегации, чиито брой съответствувал на тяхната големина и значение. Решенията, вземани с мнозинство на гласовете, трябвало да бъдат задължителни за всички членове на лигата.

Македония не влизала в Коринтската лига, но сключила с нея съюз за общо нападение и отбрана, а Филип бил определен за главнокомандуващ на федералната армия. Още през същата 337 г. пр. н. е. той предложил на Лигата да започне война срещу царя на Персия. По това време ахеменидската монархия изживявала тежка криза около престолонаследието и моментът бил много благоприятен за нападение. Но на Филип не било съдено да участвува във войната: през лятото на 336 г. пр. н. е., по време на празненството по случай женитбата на дъщеря му с епирския цар, той бил убит от някой си Павзаний поради лична вражда. С неговия син Александър, когото народът веднага приветствувал като цар на Македония, започва нова ера, която ние наричаме елинистическа епоха.

Пета глава: Полемос

«Полемос — казва Хераклит — е сътворил света, Полемос владее света.» Ефеският философ, който пише в началото на V в. пр. н. е., разбира под това, че космосът е арена на безкрайна борба между противоположни елементи, което е причина за непрекъсната промяна: Полемос, войната (гръцката дума е в мъжки род), му се струва като основен закон на вселената. Тази песимистична мисъл трябва да е била внушена на Хераклит от действителността на неговото време, защото за гърците от архаичната и класическата епоха войната е била непрестанна грижа. Не случайно в предхождащото историческо изложение се описват толкова много военни действия: пресметнато е, че в продължение на век и половина, от Персийските войни до битката при Херонея, през повече от две години на всеки три Атина се е намирала в положение на война и никога не е живяла в мир през десет последователни години. Наистина други градове, чиито отговорности и претенции са били по-малки, не са имали толкова войнствена участ. Но никой от тях не е могъл да се държи съвсем настрана от въоръжените конфликти, ако е искал да оцелее; войната наистина е била железният закон на гръцкия свят.

За това, разбира се, е имало икономически причини. Тъй като плодородните земи в Гърция са твърде малко, те са предизвиквали апетитите на лишените от земя или свръхнаселени съседи. Атина си послужила със силата на оръжието, за да настани извън Атика колонии с военен характер — клерухиите. По силата на вътрешната логика на политическата и социалната си система Спарта трябвало да завладее Месения. По-късно необходимостта да се поддържа отворен някой важен търговски път можела да доведе до война: Атина в продължение на един век е водила войни, за да запази контрола над областта на Протоците, откъдето минавали конвоите с жито, идващи от Южна Русия. Видяхме, от друга страна, каква роля в избухването на Пелопонеската война е изиграл прочутият «Мегарски декрет», с който Перикъл наложил икономическа блокада на Мегара. Най-после стремежът да се завладеят мините в Тракия е довел до немалко въоръжени конфликти в района на Тасос и на планината Пангей.

Но икономическото съперничество не е най-същественото в случая. Ако гърците са жертвували толкова време и усилия за войната, за това имало преди всичко психологически причини, които се обясняват с гръцката концепция за държавата. За онези, които влизали в неговия състав, градът-държава представлявал върховната власт. Негов закон е абсолютната независимост: ако той влиза в някой съюз, по принцип това става на равни начала с другите съюзници, без да се накърни самостоятелността, с която той се гордее. Когато няма признат от двете страни арбитър, който да разрешава разногласията, всяко сблъскване на интересите лесно се превръща във въоръжен конфликт. Горещата привързаност към свободата, която е вдъхновила толкова пламенни призиви на оратори и поети, предполага, че войната се приема и дори се води с ентусиазъм; само държава, която знае да се бори за свободата си, заслужава да остане свободна. Ето защо първа задача на държавната организация била да подготви гражданите за неизбежната възможност от война. Платон отлично е разбирал това, когато чрез устата на критянина Клиний в «Законите» (625 е) казва, че «гражданите преминават живота си, за да водят непрекъсната война срещу другите градове». В гръцкия град от архаичната и класическата епоха гражданинът е преди всичко войник и дори държавникът трябва често да се превръща във военачалник. Всичко зависи от военното щастие — бъдещето на отделния човек, бъдещето на държавата и, най-после, бъдещето на целия гръцки свят. Упадъкът на Атина станал неудържим, когато тя започнала да си избира за водачи само финансисти и адвокати и когато атиняните, глухи за отчаяните молби на Демостен, отказали да служат сами във войската, а предоставили отбраната на отечеството си на наемници.

* * *

Основен елемент в гръцката войска, както видяхме, е отрядът от тежко въоръжени пехотинци, хоплити. Хоплитът има пълно снаряжение от нападателни и отбранителни оръжия, което запазените изображения — скулптури и рисунки по вазите, ни показват в подробности. Но в изображенията на бойци трябва да различаваме тези, които вярно възпроизвеждат тогавашната действителност, от онези, които са по-многобройни и които я предават украсена от легендата; съвършено голите бойци от фриза на Мавзолея в Халикарнас са се сражавали само с амазонките. Затова пък прочутата бронзова фигурка на хоплит от Додона, която се намира в Берлинския музей, стрелата на Аристон, скулптирана от Аристокъл, или вазата на Ахил във Ватикана са документи, заслужаващи доверие. Там виждаме хоплита, облечен с много къс хитон, който оставя краката съвсем открити. Облеклото понякога е допълнено с наметка. Краката са боси или обути във високи обувки с връзки или сандали. По някои сведения би могло да се заключи, че на труден терен гръцките войници се чувствували понякога по-удобно боси.

Гърдите са защитени с ризница било от метал, било от кожа или ленен плат, покрити с метални плочки. През архаичната епоха употребявали твърда ризница във форма на камбана, съставена от две бронзови плаки, едната за гърдите, другата за гърба, свързани на раменете и под мишниците с токи. В Аргос неотдавна бе намерен един чудесен екземпляр. По-късно предпочитали меките ризници; за разлика от бронзовите камбановидни ризници, които достигат до кръста, те обикновено са удължени до под пояса с висящи кожени ленти, които предпазвали долната част на корема. Хоплитът носел на главата си метален шлем с кожена или плъстена подплата и често с един или няколко гребена, украсени с дълги пера. Офицерите се отличавали по големината и богатството на перата, с които Аристофан понякога се подиграва. Формата на шлемовете съответствува на различни, ясно разграничени типове, на които традицията дава твърде произволни имена. Коринтският шлем с неподвижен нос и набузници се носел вдигнат нагоре, когато войникът не бил в бой. Атическият шлем нямал защитна част за носа, а набузниците били подвижни и можели по желание да се вдигат нагоре. Беотийският шлем приличал на конична шапка без предпазници за страните и тила. Имало е и други видове шлемове, но тези са най-разпространени върху запазените изображения. При разкопките са намерени много бронзови шлемове, предимно в Олимпия, където наскоро бяха открити много хубави екземпляри. Върху някои има посвещения, които позволяват те да се датират точно.

Същото се отнася и за бронзовите щитове, които били много често посвещавани като дарове в светилищата. Тяхната форма се е променяла с течение на вековете, като се почне от критско-микенския щит във форма на осмица и се стигне до кръглия щит от класическата епоха, минавайки през «геометричния» щит с широки странични изрезки и през беотийския, произлязъл от предишния, но с по-малки изрезки. Кръглият щит от V и IV в. пр. н. е. е с диаметър около два лакътя (0,90 м). Той е доста изпъкнал навън. Дървената му рамка е покрита от външната страна с обработена или необработена кожа, или дори изцяло обкована с бронз. Понякога в центъра има изпъкнал метален мотив; често това е глава на Горгона, която със страшния си вид трябвало ако не да изплаши противника, то поне да отклони лошата съдба. Външната страна на щита може да бъде украсена и с други емблеми, гравирани или рисувани според това, дали са изобразени върху метал или кожа, както се вижда от рисунките върху вази и от описанията, повечето плод на фантазията, които поетите Есхил в «Седмината срещу Тива» и Еврипид във «Финикийките» са дали за въоръжението на аргоските вождове, нападащи Тива. Що се отнася до прочутия щит на Ахил, надълго описан от Омир в XVIII песен на «Илиада», той принадлежи към сферата на митологията. В замяна на това има парадни оръжия, като щитовете, които Фидий е направил за своите колосални Атини на атинския Акропол, чиято изпъкнала част е богато украсена с релефи, представящи борбата на гърците срещу амазонките или битката между кентаври и лапити. Дори вътрешната, вдлъбната страна е била понякога украсена с втъкани или рисувани мотиви върху пълнеж от плат или растителна материя, с които е бил облицован щитът; върху вътрешната страна на щита на Атина Партенос Фидий изписал битката между боговете и гигантите. От същата страна се намирали и двата ремъка, с които боецът държал и действувал с щита: той провирал лявата си ръка до под лакътя и след това хващал втория ремък с длан. Първият ремък, който приличал на широка лента, понякога имал бронзова кована украса; при разкопките в Олимпия са намерени много екземпляри от архаичната епоха, които съставляват интересна колекция. Вътрешната страна на щита била снабдена освен това с въжени или кожени презрамки, закрепени близо до горния ръб; те служели за носене на щита, когато боецът не го държал в бойно положение, а също и да го закачват на някаква стойка. Поради голямата му тежест по време на поход щитът бил носен от роб, необходим придружител на хоплита. Военното снаряжение, което носел този слуга, се състояло освен от щита, затворен в калъф от грубо платно, от завивки за нощуване и от една стойка, на която окачвали щита на полето преди бой.

През архаичната епоха защитните средства на тежко въоръжения войник включвали и наколенници или кнемиди, които пазели предната част на крака от стъпалото до коляното. Но тази принадлежност излязла от употреба в началото на V в. пр. н. е.

Нападателните оръжия на хоплита са главно копието и мечът. Дългото и здраво копие от класическата епоха има дължина около пет лакътя (2,25 м). Освен връх копието често има на задния си край заострен металически шип, с помощта на който го забивали в земята. Понякога дървената дръжка на копието е обвита с кожа, така че да стане по-широко на мястото, където го обхваща ръката, и да може да се държи по-сигурно. Копието се размахвало обикновено само с дясната ръка, а в лявата се държал щитът. Когато не си служели с копието, пазели го както щита в калъф. Поетите смятали дорийското копие за най-типичното гръцко оръжие. За Есхил то е символ на гръцката военна доблест в противовес на персийския лък. Атина, войнствената богиня, предпочита копието пред меча.

Мечът, оръжието за ръкопашен бой, служел като последно средство на войника, лишен от копието си. През класическата епоха мечът имал желязно острие, чиято дължина не надминава един лакът (0,45 м). Заострен е от двете страни. Дръжката има тесен предпазител и завършва с топка. Ножницата е окачена на къс ремък, който минава през дясното рамо. Тя се носи толкова високо, че горният край на дръжката на меча достига почти на височината на лявата подмишница; за да се извади оръжието, трябва да се наклони мечът напред, а ножницата да се подпре под лявата ръка. Така може да се изтегли мечът, без да се изпуска щитът, което не би било възможно при по-дълъг ремък. Мушкали с върха и сечели с острите страни на меча. Докато хвърлянето на копие, стрелянето с лък и мятането на късо копие е било предмет на редовно обучение, изглежда, че гърците от класическата епоха не са се занимавали много с фехтовка. Впрочем лесно е да се разбере, че, натоварен с щита и бронята си, хоплитът не би могъл да се ползува от тънкостите на този показен начин на борба.

* * *

Освен бойните отряди на хоплитите гръцката войска е имала леко въоръжени части и конница. Леко въоръжените части са ни много по-малко познати от хоплитите, което се обяснява лесно с техния социален произход. Докато тежките пехотинци, които трябвало да си набавят със собствени средства скъпото въоръжение, принадлежали към богатото съсловие, стрелците, прашкарите и хвъргачите на къси копия се набирали измежду бедните граждани. Те не се нуждаели от защитни оръжия, защото тяхната задача била не да нападат или отблъскват, а да безпокоят и преследват противника. Техните метателни оръжия не били скъпи: това са същите оръжия, които се употребявали и за лов. Двойно извитият лък е най-усъвършенствуваното от тях; въпреки че поетите понякога го считат за типично «персийско» оръжие, лъкът е имал твърде стара традиция в гръцкия свят, която е засвидетелствувана от легендата за лъка на Одисей в «Одисея», без да говорим за мита за Херкулес и за Филоктет. Критяните минавали за най-добри стрелци. Резултатността от стрелбата била голяма, когато обсипвали със стрели някой отряд в плътни редици. Дори във войната по море страхът от стрелите бил толкова голям, че съоръжавали бойните кораби със защитни прегради от здраво платно, които опъвали преди сражение по дължината на двата борда.

Късите копия, които обикновено се използували при лов, служели и по време на война. Употребата им от тежката пехота била обичайна по времето на Омир; двубоите в «Илиада» започват обикновено с хвърляне на дълго копие, което рядко пропуска целта. По вазите от Дипилон се виждат редици воини, въоръжени от глава до пети, които често държат в ръцете си по две къси копия вместо едно дълго. Тази героична традиция обяснява защо през класическата епоха продължавали да обучават младежите в хвърляне на късо копие, въпреки че това оръжие отпаднало от въоръжението на хоплитите. Впрочем конниците продължавали да си служат с него. Значително по-късо от копието на хоплитите, късото копие има дължина от три до четири лакътя (1,35 до 1,80 м). И то като дългото копие е имало заострени върхове от двете страни. Разстоянието, до което можело да достигне, се увеличавало, когато го мятали не като го държали с цяла ръка, а като използували ремъка по средата му, който служел като двигател.

Прашката е най-простото метателно оръжие: две връзки или ленти, дълги приблизително две стъпки (около 0,60 м), прикрепени към нещо като кожен джоб. Войникът, въоръжен с прашка, държи с ръка края на двата ремъка, слага в кожения джоб прожектила и започва бързо да ги върти. Когато пуска една от лентите, прожектилът, движен от центробежната сила, изхвърча с голяма скорост. Един опитен хвъргач с прашка можел да мери с голяма точност и да мята на разстояние до един стадий (600 стъпки или около 180 м), както ни съобщава един древен автор. С прашката мятали камъни, но също и «куршуми», изработени специално за тази цел от глина или метал, предимно от олово. Тези «куршуми» имали елипсовидна форма и с тях се постигала по-далечна и по-точна стрелба. От тях са намерени голям брой, особено в Олинт, където са останали от обсадата на града от Филип през 348 г. пр. н. е. На някои от тях има надписи: имена на племена, написани изцяло или съкратено, или имена на хора. Не е за учудване, че по тях се четат имената на граждани на Олинт или на Халкидика, дори на самия Филип и вероятно на висшите му офицери. Името на Филип се среща и по върховете на стрели.

Не бива да се забравя, че наред с тези леки оръжия древните гърци през цялата си дълга история са се сражавали с най-простите естествени оръжия, които им давала родната земя — камъни и тояги. В епоса често се разказва как някой герой размахва къс скала, за да смаже неприятеля си. Дори през класическата епоха атиняните с градушка от камъни, хвърляни с голи ръце, и облаци стрели сразили персите, дебаркирали на островчето Пситалия близо до Саламин след края на морската битка. Същата тактика те приложили и когато Демостен през 424 г. пр. н. е. завладял о. Сфактерия, защитаван от спартанците. В битката при пирейския квартал Мунихия между привържениците на Тридесетте и привържениците на демокрацията към края на века, през 403 г. пр. н. е., Ксенофонт дословно съобщава, че в редовете на демократите имало войници, които се сражавали с камъни. В редица текстове се споменава за употребата на къси тежки тояги като бойно оръжие. Впрочем тристата телохранители, въоръжени с криваци, които според Херодот (I, 59) помогнали на Пизистрат да завземе властта в Атина, били колкото войници, толкова и копиеносци, или дорифори, които обикновено съставлявали личната гвардия на гръцките тирани.

Ако лековъоръжената пехота е играла ограничена роля в големите битки през архаичната епоха и през V в. пр. н. е., тя придобила по-голямо значение през следващия век. Още през Пелопонеската война няколко опита в това отношение се оказали твърде поучителни. Така атинският пълководец Демостен, преди да се прочуе в битката при Сфактерия, претърпял през 426 г. пр. н. е. тежко поражение в теснините на Етолия от тамошните планинци; планинците, които нямали тежка пехота, изненадали атинския експедиционен корпус в труден терен и му нанесли тежки загуби, като го обсипали със стрели и къси копия и го обърнали в паническо бягство. Тези уроци не били забравени. В началото на IV в. пр. н. е. атинският стратег Ификрат организирал наемни части от леко въоръжени пешаци, пелтасти, наричани така, понеже вместо тежкия кръгъл щит носели лек щит от ракитак във форма на полумесец, пелта, подобен на щита, който според легендата носели амазонките. Пелтастът нямал метална броня. Оръжията му за нападение били дълго копие, което можело да замести обичайното копие, и къс меч за ръкопашен бой. В бой срещу хоплита той разчитал на своята подвижност, за да избягва ударите. Тези части [много] пъти постигали чудеса дори срещу спартанските хоплити.

* * *

Конницата, както видяхме, е влязла във военната практика на гърците отначало като бойна колесница. Конете първоначално били използувани за впрягане, а по-късно за езда. Още през микенската епоха, както се вижда по кипърските вази, колесницата с два коня, или бига, е била широко употребявана. Това е обичайното бойно средство на Омировите герои; по този въпрос сведенията на геометричната керамика напълно потвърждават сведенията на епоса. Боецът от знатен произход отива на бойното поле с колесница, а после се бие пешком като хоплит. За управление на впряга той има возач, който кара колесницата, докато господарят му се сражава. Когато трябва да се движат, боецът, който единствен има щит, стои отляво на водача. Колесницата от Омировата епоха има две колела и направо върху оста е поставен лек кош. Конете са впрегнати от двете страни на ока, към който са привързани с ярем, сложен на шиите им. Понякога колесницата се съпровожда от трети кон, който служил да подсилва впряга. С този обичай навярно се обяснява появата на впрягове с три коня, или триги, които се виждат в няколко изображения от края на геометричната епоха и в някои етруски документи от архаичната епоха. От VII в. пр. н. е. започнала да се разпространява модата на колесници с четири коня, или квадриги, докато колесниците като бойно средство постепенно излезли от употреба, както се спомена по-горе, поради по-голямата ефективност на тежката пехота. Квадригата останала оттогава като парадна кола, както може да се види на фриза на Партенона, и возило за спортни състезания, играещо първостепенна роля в големите общогръцки игри. В гръцките войски вече не се употребявали бойни колесници освен в отдалечени градове като в Саламин на Кипър, където запазването на тази традиция може да се обясни с влияния от Азия, или в Кирена, където чак до елинистическата епоха поддържали ескадрони от квадриги, за да прогонват разбойническите банди, които идвали да плячкосват земеделските стопанства по Киренското плато.

Когато бойната колесница изчезнала, конницата в същинския смисъл на думата заела нейното място. В Омировите поеми не се споменава никъде за участие на конници в сраженията и твърде малко се говори за езда. Но от VII в. пр. н. е. започват да се появяват изображения на въоръжени конници по вазите, по барелефите, какъвто е известният фриз на Приний в Крит, сред статуетките от печена глина и бронзовите предмети. През архаичната и класическата епоха ролята на конницата рядко е била решаваща за изхода на войната. Преди всичко в континентална Гърция нямало благоприятни условия за коневъдство поради липсата на добри пасища, освен в някои плодородни области като Тесалия и по-малко в Беотия и Евбея. Ето защо тесалийската конница се радвала на такава слава; това било единствената област в Гърция, където съотношението между кавалерия и пехота във войската било едно към две. В беотийската войска, където конницата също имала стара традиция, трябвало да дойдат тактическите нововъведения на Епаминонд, за да получи тя важна роля в сраженията. Затова пък в някои колонии, чиято територия била подходяща за отглеждане на коне — Кирена, Тарент и Сиракуза, — конницата запазила значението и големия си престиж.

Гръцкият конник яздел дълго време на голо, после върху просто покривало или животинска кожа. Той не познавал седлото и стремената. Управлявал коня си с метална юзда, свързана с поводите, но не познавал подезичника. Ето защо, за да чувствува конят по-осезателно юздата, правели я много груба, с остри ръбове или осеяна с шипове, които силно наранявали устата на коня. Затова в текстовете се говори за кървава пяна, която рисували и художниците в композициите си с коне. Амуницията на главата се състояла от същите главни части, каквито се използуват и сега: ремък под носа, начелник, оглавник и странични ремъци, снабдени от края на V в. пр. н. е. нататък с фалери, малки металически кръгчета, украсени с релефи или инкрустации, които били закачвани за ремъка с помощта на халка, поставена от вътрешната им страна.

Въпреки че били умели ездачи, както свидетелствува ръководството на Ксенофонт «За ездата», гръцките конници не могли да нападат с такъв устрем, както конниците от Средните векове, които, здраво вкопчени в седлото и стремената си, придавали на копието цялата енергия, получена от галопиращия кон. Гърците могли да удрят само със силата на ръката си, за да не бъдат изхвърлени от седлото. Затова пред дългото копие те предпочитали две по-къси и по-леки копия, които служели еднакво добре за хвърляне и за мушкане. Те рядко употребявали лъка, оставяйки това оръжие на «варварските» конници — скити или перси. Един меч допълвал нападателното им въоръжение. Често те нямали защитно оръжие и разчитали на бързината и ловкостта си, за да избягнат неприятелските удари. Все пак понякога в ръката им се вижда кръгъл щит, по-малък от щита на хоплитите. Обичайното им облекло е хламидата — къса наметка, прикрепена на дясното рамо с фибула. Под хламидата конникът обличал хитон. На главата си носел или шапка с широка периферия, наречена петасос, или кожена шапка, или шлем. Обут бил в сандали или леки ботуши, чийто горни краища били обърнати навън. Така са представени на фриза на Партенона младите атиняни, яздещи в блестяща кавалкада.

С това си въоръжение гръцката конница не била ударна войска. Тя предвождала основните части и по време на битка охранявала фланговете на войската, а след победа преследвала бягащия неприятел. Единствено тесалийците, изглежда, системно използували ескадроните си (чиито конници носели броня), за да решат изхода на някоя битка. Едва след като си осигурил тяхната помощ, Филип създал под командуването на сина си Александър тежко въоръжена конница, която допринесла по решаващ начин за победата при Херонея.

Държавата не снабдявала с въоръжение нито хоплита, нито конника, който освен това трябвало да си набави и кон. Оттук и аристократичният характер на гръцката конница, какъвто имали преди това бойците с колесници. Коневъдството или хипотрофията било привилегия на знатните семейства, които били същевременно и богатите семейства; заниманието с коне било белег на аристократизъм или поне някаква форма на снобизъм, както при младия Фейдипид, син на селянина Стрепсиад, в «Облаци» на Аристофан. В Атина конниците се набирали от двете цензови класи, които имали най-високи доходи; втората класа се наричала именно класа на «конниците». Тях изобразява Аристофан в едноименната си комедия (424 г. пр. н. е.) — привързани към традициите на предците и стремящи се да подкопаят авторитета на демагога Клеон. Ксенофонт, който сам бил конник, е ярък изразител на заниманията и интересите на гръцките «конници» от началото на IV в. пр. н. е.

* * *

Организацията на военните сили е различна в различните държави и през различните епохи. Ние познаваме относително добре военната организация на Спарта и Атина през класическата епоха. Но с едни и същи названия не винаги се означават еднакви бойни единици. Така названието лохос в спартанската пехота означава многобройна част, отговаряща на голям батальон, докато същата дума в Атина се употребява за по-малка бойна единица от порядъка на рота. Така че задълженията на офицера — лохаг, командуващ лохос, са различни в двете войски. Все пак организационните принципи са навсякъде същите: войникът се зачислява в бойни части, нарастващи по големина, подобни на нашите взводове, роти и дружини, чиито наличен състав е кратен на числото 10. Чинът на командуващите офицери произлиза обикновено от името на бойната единица: така еномотархът в Спарта командува взвод или еномотия, лохагът е начело на лохос; триакатиархът в Кирена командува рота от 300 човека; таксиархът в Атина е началник на дружина или таксис.

Големите части, които могат самостоятелно да водят военни действия и са съставени от поделения с различни родове оръжие, са подчинени на военачалници, чието название е различно: в Атина ги наричали стратези, подпомагани от двама хипархи, които командували конницата; в Спарта един от двамата царе водел военните действия с помощта на началниците на корпусите — полемархите. Най-разпространеното название за висш офицер е стратег.

Набирането на войските било тясно свързано със социалната и политическата организация на града. Общественото деление се запазвало и във войската; в Атина, за която сме пo-добре осведомени, отколкото за другите, това деление се спазвало строго, защото всяка от десетте фили, от които било съставено гражданското тяло, давала за армията по една дружина (таксис) хоплити, командувани oт таксиарх, избиран от същата фила. Този таксиарх избирал лохагите (командири на роти). Той също определял кои войници от неговата фила трябва да участвуват във военните походи — тежка отговорност, която можела да предизвиква конфликти и злоупотреби. Същата процедура се прилагала и за конницата: всяка фила давала по един ескадрон (фила) от 100 конници, командувани от изборен филарх, чиито пълномощия били същите като на таксиарха. Набирането на конниците и на хоплитите ставало, както видяхме, на принципа на имотния ценз; гражданите, които нямали достатъчно средства, служели в леко въоръжените части и най-вече във флотата.

Гражданинът получавал специално обучение, за да се подготви за военна служба. Това обучение било особено развито в Спарта, където всички усилия били насочени към това, да се направи младият спартанец воин. Но дори атинската демокрация, чиито стремежи били далеч по-различни от тези на спартанската държавна уредба, полагали особени грижи за бъдещите войници. Тя е създала за тази цел ефебията, твърде характерна институция за военните задължения, които имали всички пълноправни граждани на античния град-държава. Ние разполагаме с подробно описание на тази система едва от периода след битката при Херонея благодарение на Аристотеловата «Атинска държавна уредба», съчинение, написано по времето на Александър Велики, когато ефебията току-що била реорганизирана. Но вероятно тази институция поне в основните си постановки е съществувала от дълго време. Така, както ни я описва Аристотел, тя представлява задължителна военна служба за всички атински младежи от 18 до 20 години — поне за младежите, които принадлежат към класите с имотен ценз, предоставящи конниците и хоплитите. Тези младежи, групирани по фили и ръководени от началници, избрани от народа, преминавали физическа и военна подготовка под ръководството на специални инструктори. Те се хранели заедно за сметка на държавата. През втората година на службата им ги изпращали извън Атина на гарнизон в погранични крепости като Елевтера, Фила или Рамнунт и правели маневри на открито поле. В края на втората година те били освобождавани от служба и оттогава ги смятали за напълно обучени граждани. След това от двадесет до шестдесет годишната си възраст подлежали на мобилизиране; всеки набор, означен с името на архонта-епоним на годината, в която той бил записан в ефебските списъци, е могъл да бъде свикан изцяло или частично по инициатива на стратезите. При това последните десет набора, в които влизали гражданите от 50 до 60–годишна възраст, могли да бъдат мобилизирани само за да защитават територията, но не участвували в походи извън Атика.

Така атинянинът бил военно задължен в продължение на 42 години: две години в ефебията, тридесет години на разпореждане на действуващата армия и десет години в териториалния запас. Човешките резерви на големия град дали възможност да се съберат в началото на Пелопонеската война, както казва Тукидид, 13 000 хоплити и 1200 конници, без да се броят леко въоръжените отряди, помощните части и ветераните, натоварени да пазят територията. През 369 г. пр. н. е., когато Атина обявила мобилизация, за да помогне на застрашената от Епаминонд Спарта, експедиционният корпус, поставен под командуването на Ификрат, наброявал 12 000 хоплити. По същото време беотийската войска разполагала с около 13 000 хоплити и 1500 конници. Спарта никога не могла да събере толкова голяма войска: при Платея в 479 г. пр. н. е. тежко въоръжената й пехота възлизала на 10 000 души, от които половината били спартанци в същинския смисъл на думата; но по-късно тя никога вече не достигнала такава численост и трябвало да разчита на изключителните качества на своите войници, за да се компенсира численият недостиг, който с течение на времето се чувствувал все по-осезаемо. Тези цифри се отнасят за най-големите военни операции, а най-често войсковите части били много по-малобройни — от по няколко хиляди, а понякога и от по няколкостотин души. Разбираемо е, че, като имали предвид ограничения брой на собствените си войски, гърците са приписвали на големите армии на Дарий и Ксеркс, които набирали войници от огромна империя, численост, навярно много по-голяма от действителната.

* * *

Тактиката на гръцката войска обикновено била твърде проста. Тя имала за цел да предизвика фронтално сблъскване между противниците на открито поле. Двете неприятелски войски се нареждали в боен строй по традиционен, строго определен ред: бойният корпус в центъра, леките части и конницата, когато имало такава — на фланговете. В бойния корпус, който играел решителна роля в сражението, хоплитите били подредени в сгъстен строй с дълбочина от десет до дванадесет редици. По неизменна традиция разполагали най-добрите части на дясното крило на бойния строй. Този обичай се обяснява навярно с факта, че, държейки щита с лявата ръка, десният фланг бил по-уязвим както за отделния боец, така и за цялата бойна единица; затова поверявали на елитните воини най-изложената страна. Офицерите били на първа линия и самият военачалник често участвувал в битката; нямат брой прочутите пълководци, загинали в бой.

Преди да влязат в сражение, имало обичай да се извършат някои религиозни обреди. Гърците вярвали, че във войната и във всички останали дела боговете и съдбата решават изхода; така мислил още Омир и по този въпрос, както и по много други, Гърция от архаичната и класическата епоха си останала вярна на наученото от «Илиада». Всеки военачалник бил придружаван от предсказатели и тълкуватели, които се допитвали до боговете и тълкували знаменията, изпращани от тях. Споменавайки прочутия предсказател Тейзамен, родом от Елис, който бил на служба в Спарта, Херодот му приписва непосредствената заслуга за пет големи победи, спечелени от спартанците, като се почне от битката при Платея и се стигне до битката при Танагра. По-късно, когато спартанецът Лизандър, победителят при Егоспотами, за да увековечи победата си, издигнал в светилището в Делфи статуи на себе си и на своите първи офицери, той поставил до собствената си фигура статуята на предсказателя Агий, който го придружавал в тази война. Така независимо от това, дали се ръководел от вяра или искал просто да се хареса на доверчивия народ, дали бил дълбоко религиозен като атинянина Никий, или лекомислен и скептичен като Алкивиад, военачалникът не пропускал да направи възлияния, да принесе жертва и да се допита до предсказателите. Ако предсказанията били неблагоприятни, колебаели се да влязат в бой. В своето описание на битката при Платея Херодот разказва, че спартанците, засипвани от персийските стрели, останали неподвижни по местата си, без да се опитат да дадат отпор, докато техният пълководец Павзаний не успял да изтръгне от боговете с много молитви и жертвоприношения благоприятно знамение. Военачалникът на персийската войска Мардоний си осигурил с много злато услугите на един прочут гръцки предсказател, който мразел спартанците и правел жертвоприношения за успеха на персите.

Щом се получело благоприятно предзнаменование, сражението започвало. След като леко въоръжените стрелци и прашкари внасяли объркване в редовете на неприятеля, обстрелвайки го непрекъснато, хоплитите запявали древна бойна песен в чест на Аполон, т. нар. пеан, и се хвърляли в решаващия бой. Битката се свеждала до ръкопашни схватки с копие и меч, докато единият от противниците отстъпел и побегнел. В боя победата се обезпечавала колкото от моралните качества, толкова и от тактическото умение; за да се поддържа сцеплението в една нападателна или отбранителна линия, за да се стягат редиците и да се попълват местата на падналите, били необходими сигурни рефлекси, които добре обучената част придобивала с непрекъснати задружни упражнения; но необходими били и непоклатима смелост и самопожертвувателност. С тези високи военни добродетели дълго време се славели спартанските войници, които от средата на VII в. пр. н. е. пеели бойните елегии на поета Тиртей: «Напред, младежи, бийте се и останете на местата си в редицата! Не се поддавайте на позорно бягство или страх! Изковете в гръдта си силно и храбро сърце! Забравете любовта към живота, когато сте срещу неприятеля!... Бъдете твърди! Нека всеки издържи удара, разкрачил широко крака и здраво стъпил с нозе, вкопани в земята, захапал устни със зъби!».

За да се сложи край на признатото превъзходство на спартанските хоплити, била необходима онази революция във военната тактика, която е дело на военния гений на Епаминонд. При Левктра през 371 г. пр. н. е., после при Мантинея през 362 г. пр. н. е. този тиванец направил едно решаващо нововъведение: вместо да постави по традиция собствената си фаланга на дясното крило, той заменил бойния строй в права редица с клиновиден строй. На върха на клина разположил своите хоплити в дълбочина на петдесет редици. Тази плътна маса, «прилична на нос на триера», сразила фалангата на спартанците, която била насреща й, построена според обичая в дълбочина от двадесет реда. Като разбил по този начин най-напред главните сили на неприятеля (това е основният принцип във военната стратегия на Клаузевиц) с обмислен и точно нанесен удар, той лесно се справил с остатъка от неприятелската войска, която при това имала явно числено надмощие. Изнамирането на «клиновидната фаланга», към която в Мантинея Епаминонд прибавил като ударна сила и конницата, разклатило установената още от VII в. пр. н. е. практика и показало какви възможности може да намери опитният пълководец в умелото разполагане на войските си. Атиняните отдавна открили това в морските битки, но по сухо консервативният дух на спартанците и уважението към военната им сила попречили дотогава на военното изкуство да се усъвършенствува; Филип Македонски възприел тактиката на Епаминонд и на свой ред я доразвил.

Когато единият от противниците побегнел, конницата на победителя се спускала да го гони, но рядко го преследвала докрай. Победоносната войска, доволна, че е принудила неприятеля да признае превъзходството й, издигала трофей — дървен кол, наподобяващ човешка фигура и окичен с оръжия, представляващ конкретен символ на победата, и пеела победни песни. Погребвали мъртвите си и връщали труповете на неприятеля, който, искайки за тази цел примирие, признавал с това поражението си. На победителя оставало да се възползува от победата си, като предложи на неприятеля изгодни за себе си условия, и да благодари на боговете, като им посвети една десета от плячката под форма на дарения за местните светилища или дори в някои случаи — за панелинските светилища.

В този си вид войната може да е приличала на кървава игра, която имала точно определени правила и давала възможност на градовете-съперници да решават споровете си окончателно. Но въоръжените конфликти не винаги са имали такъв характер. В действителност решаващите сражения били изключение в гръцката история и войните често се протакали от година на година, влачейки със себе си безброй злини. Причината за това била преди всичко забележителната неспособност на гръцките войски да превземат с пристъп укрепени градове. В това отношение почти не се забелязва напредък от Троянската война до класическата епоха; също както войските на Агамемнон тъпчели цели десет години пред Илион и го превзели само с хитрост, така и спартанските хоплити, колкото и сигурни да били в превъзходството си на открито поле, несъумели през цялата Пелопонеска война да превземат крепостите на Атина и Пирея и накрая сломили атинската съпротива само чрез обсада и глад. При липсата на подходящи обсадни машини добре защитаваната крепост била практически непревзимаема с жива сила.

В началото на IV в. пр. н. е. Дионисий Стари от Сиракуза построил първите метателни машини и подобрил обсадните машини, вероятно под влияние на картагенците. Преди това в текстовете се споменава само, че при обсадата на Самос през 440 г. пр. н. е. Перикъл употребил машини, че през Пелопонеската война били използувани при известни обстоятелства «овни» и се говори за един военен похват — хвърляне на горящи копия, с които беотийците опожарили дървената крепост на Делион през 424 г. пр. н. е. Трябвало да дойде революцията във военното дело през IV в. пр. н. е. и времето на Филип Македонски, за да се развие по примера на Дионисий от Сицилия обсадното изкуство (полиоркетиката) в същинска Гърция.

Дотогава отбранителната тактика еволюирала по-бързо от нападателната, за което свидетелствува «Ръководство за отбрана на местата», написано през 360 г. пр. н. е. от един аркадски офицер, Ений Тактика. Предписанията, съветите, военните похвати, които са предмет на този труд, обясняват защо гръцките войски преди средата на IV в. пр. н. е. така често търпели неуспехи пред укрепените градове. След Персийските войни броят на тези градове в същинска Гърция непрекъснато нараствал. Дълго време микенската традиция на мощни крепостни стени била забравена и архаичните градове се задоволявали с това, да дават убежище на населението в своите акрополи, които единствено били укрепени със стени. Но през VI в. пр. н. е. градовете в Йония, застрашени от завоеванията на Кир, се оградили с крепостни стени. Стените във Фокея, издигнати със средства, получени от търговията със Запада, били от дялан камък, което учудвало съвременниците, свикнали с тухлените стени на източните градове; но за войската на Кир това не била първата обсада и те превзели града, като издигнали тераси, чрез които могли да се изкачат на стените и да обстрелват противника. В Атина само Акрополът бил укрепен преди края на VI в. пр. н. е., когато според последните проучвания самият град бил за пръв път ограден със стени. Тъй като тези стени били разрушени от персите през 480 г. пр. н. е., Темистокъл набързо ги издигнал отново, прилагайки една техника, която често била използувана за стените на гръцките градове: върху здрава каменна основа издигали зид от непечени тухли. В началото, за да върви работата бързо, вложили в основата на строежа вече употребявани камъни, та дори погребални стели. После за укрепяването на Пирея работили по-грижливо, като дори свързвали блоковете с метални скоби, нещо, което се практикувало само при строеж на представителни сгради и било изключение при постройки за утилитарни цели. При стените от този тип надстройката от сурови тухли обикновено не съществува вече, а е останала само каменната основа, повече или пo-малко разрушена. Само в сицилийския град Гела при неотдавнашните разкопки е разкрита дебела тухлена стена, добре запазена до известна височина. Според гръцките тактици тухлените стени били твърде устойчиви на удари с «овни».

Когато финансовите възможности позволявали и каменоломните били близо до работниците, строели крепостните стени изцяло от дялан камък. Такива били стените към края на архаичната епоха на о. Тасос, строени от мрамор и гнайс, намиращи се в изобилие на острова. Те били реставрирани след Персийските войни и по-късно отново след 411 г. пр. н. е. В същинска Гърция най-добре запазени са крепостните стени на Месена, издигнати след победите на Епаминонд, и стените на Егостена в Мегарида, в полите на Китерон; те са хубави образци на класически укрепления със стени в прави линии, от които се издават четвъртити кули, два пъти по-високи от стените. Градежът на стените с хубавите им правилни редове от рустицирани камъни е прекрасен. Стените били увенчани с бойници и зъбери или с непрекъснат парапет с амбразури. Често кулите били покрити. Те се издигали на 20–30 м една от друга, така че защитниците да могат успешно да бранят стената с обстрел от стрели и копия. По-късно, когато катапултата, изобретена от инженерите на Дионисий Стари, получила широко разпространение, големият обсег на действие на тези машини позволил да се увеличи разстоянието между кулите и дори да се заменят те с триъгълни подсилващи зидове в самата стена, на която оттогава започнали да придават не права, а начупена линия; но тези нововъведения се разпространили най-вече от времето на Филип Македонски нататък.

Освен укрепени градове гърците умеели да строят и крепости, за да наблюдават ключови пунктове и да охраняват границите. Така Атика била защитена от нападенията на съседите си с известен брой крепости: Елевтера, Фила, Рамнунт, чиито развалини и днес още стърчат. Специално Елевтера, доминираща над китеронския проход, който води към Платея и Тива, все още се издига на един стръмен, скалист връх с кулите и стените си, запазени в доста добро състояние и изпълнени с хубавия изодомен градеж на IV в. пр. н. е. Някои от тези крепости, като Фила и Декелея, са играли важна роля в политическата и военната история на Атина. През V в. пр. н. е. повечето от укрепленията от този род не били така усъвършенствувани; укреплението, което атиняните построили в Делион през 424 г. пр. н. е., било изградено предимно от дърво, поради което беотийците успели да го запалят. Във всички области на Гърция се срещат малки изолирани укрепления, обикновено четвъртити кули, построени солидно от дялан камък, които се издигат сред ниви и пасища и за чийто строеж не са търсели специално укрепено местоположение. Датата на строежа на тези укрепления, които се срещат и в планините, и по островите, е трудно да се определи, но някои от тях, ако се съди по зидарията на стените, са поне от IV в. пр. н. е. Вероятно това са заслони или наблюдателни кули, издигани в погранични области или на отдалечени места, които били изложени на опустошение от грабители, дошли по суша и море; оттам местните селяни и пастири могли да спират набезите на появили се ненадейно неприятелски отряди.

Цялата тази отбранителна система затруднявала нападателите дотогава, докато обсадното дело не влязло в нов етап на развитие. Обикновено военните действия по суша през V в. пр. н. е. и първата половина на IV в. пр. н. е. се водели по следния начин: след обявяване на войната чрез посредничеството на глашатай нападащата страна свиквала войските си, присъединявала към тях съюзническите контингенти и влизала в територията на неприятеля. Разбира се, преди да влезе във война, нападателят се допитвал до боговете, като изпращал пратеник до прочути оракули или се доверявал на местните оракули и установените обреди. Най-подходящите годишни времена били пролетта или лятото. Избягвали зимните походи, за да не бъде войската изложена на лоши атмосферни условия; в «Ахарняни» Аристофан описва как таксиархът Ламах, на когото било заповядано посред зима да отблъсне нападение на беотийците по границата, проклина снега и лошото време. Щом стъпела на неприятелска територия, войската систематично я опустошавала и оплячкосвала: опожарявали селски стопанства, отвличали добитък, унищожавали неприбраната реколта, изсичали овощните дървета и лозята, та дори изравяли с пръчки скилидките на чесъна, за да са сигурни, че нищо не е пропуснато. При нашествие селяните намирали спасение в бягство: укрепените градове били именно за това — да ги приютят, а крепостните стени били строени така, че освен градските квартали обхващали широки незастроени пространства, които служели главно за подслоняване на бежанците. Така, през Пелопонеската война селяните от Атика се тълпели безредно в празните места и в светилищата на града и на Пирея, както и между Дългите стени; това внезапно струпване на населението, пропъдено от своите села и живеещо на лагерни начала при плачевни хигиенични условия, предизвикало страшната чумна епидемия през първите години на войната. Ако войските на нашественика не срещали пред себе си противникови части, за да се реши битката на открито поле, те стигали до градските стени. Изненадата, страхът или предателството понякога отваряли вратите на града, както се случило през март 431 г. пр. н. е. в Платея, когато един предател вмъкнал в града 300 тивански хоплити, или в Амфиполис, който се предал при първия призив на Бразидас. В противен случай единствената надежда на нападателя била да превземе града с обсада, която обаче трудно се поддържала успешно дълго време; на Атина били необходими повече от две години (431–429 г. пр. н. е.), за да покори Потидея в Халкидика. Обикновено след демонстрация пред градските стени нашественикът, не желаейки да търпи несгодите на дълга обсада посред зима в една вече опустошена област, лишена от всякакви средства за живот, се връщал обратно и разпускал войските си до следващата пролет. Това бил в общи черти начинът на воюване през дългите години на Пелопонеската война, поне докато спартанците не завладели Декелея, опорна точка, която им дала възможност да се настанят на постоянен лагер дори през зимата в равнината на Атика.

На тази обща стратегия държавите, които не разполагали с достатъчна войска за редовно сражение или не искали да поемат такъв риск, отговаряли с внезапни набези, а понякога устройвали засади като онази, която етолийците устроили на атинянина Демостен през 426 г. пр. н. е., или като засадата, при която атинянинът Ификрат начело на своите пелтасти унищожил една спартанска пехотна част по време на Коринтската война. Още по-успешно било противодействието по море, защото морското превъзходство давало възможност да се нанасят на врага неочаквани удари. По време на Пелопонеската война Атина не пропускала да опустошава всяко лято бреговете на Пелопонес до края на Лаконския залив; години наред тя поддържала военна база в Пилос в Месения и с всички средства пречела на морската търговия на Спарта и съюзниците й. Този конфликт бил в голяма степен, както ясно са разбрали това и съвременниците, борба на сухопътна срещу морска сила и Спарта спечелила войната едва когато благодарение на Лизандър и на персийското злато успяла да унищожи атинската флота. Решаващата роля, която е играла военната флота, е една от отличителните черти на гръцката история.

* * *

Още от микенската епоха гърците използували корабите си за война и пиратство, две сродни дейности, които в техните очи трябва да са изглеждали равнозначни чак до елинистическата епоха. Една прочута плочка от Пилос загатва за някакъв морски поход. Троянската война е най-известната от много подобни войни, в които флотата и сухопътните войски действували съвместно. Ние не познаваме добре микенските кораби: няколкото гравирани камъка, рисунки или графити са твърде оскъдни и твърде лаконични документи, за да ни дадат достатъчно сведения за гръцкото мореплаване през второто хилядолетие пр. н. е. Но няма съмнение, че лодките, които са били в употреба по това време, са позволявали да се предприемат далечни плавания; нападението на морските народи над Египет в края на ХIII в. пр. н. е., между които имало и ахейци, показва това достатъчно ясно.

За Омировата епоха ние сме по-добре осведомени благодарение на двете поеми и на фигуралните изображения върху геометричните вази. На вазите, както видяхме, често се изобразяват морски сражения или схватки край кораби, които ни дават поразителни аналогии с описанията у Омир. Като се съчетаят данните от тези два източника, може доста точно да се опишат големите безпалубни галери с метално острие-клюн на носа и с повдигната предна и задна част, заградени с парапет. Гребците са разположени в по една редица от двете страни и опират веслата си на поставки във форма на кука, забити направо на планшира (греда по дължината на горния край на борда — б. пр.). Между двете редици на гребците един издигнат коридор или «курсия» улеснява движението между предната и задната част на галерата. Там стоят войниците. Корабът се управлява с помощта на две дълги весла, които служат за кормило и са разположени от двете страни на кърмата. Кормчията отива от едната до другата страна по мостик, по който се движи само той и който е дълъг колкото цялата ширина на кораба — на това място, близо до кърмата, тя е около два метра. Върху този мостик Аякс, както е описано в XV песен на «Илиада», скочил, размахвайки огромно абордажно копие, за да отблъсне от борда на високите гръцки кораби, изтеглени на брега, нападението на троянците.

Така изглеждал дългият кораб — «тясната галера», както казва Виктор Берар, употребявайки израза, с който си служели през «великото столетие» (времето на Людовик XIV — б. пр.), — който е бил използуван в гръцката флота през ранноархаичната епоха. Той се движел едновременно с весла и с платно. Единствената мачта била подвижна и се издигала по средата на кораба, забита в отвор на междинната пътека и закрепена в долния си край с дървено трупче, приковано към кила. Едип хоризонтален прът, който се движи с помощта на кожени въжета, носи единственото четвъртито платно, което се държи и направлява посредством въжета и раменете на пръта. Това устройство не бележело никакъв напредък в сравнение с египетските кораби и не позволявало да се плава срещу вятъра; било възможно само плаването с вятър откъм кърмата или при силен страничен вятър. Когато вятърът бил насрещен, трябвало да спуснат платното и да вземат веслата. Гребците могли да бъдат до петдесет души, т. е. по двадесет и петима на всеки борд; това вече се доближава до типа на кораба с 50 гребла или пентеконтора, който получил широко разпространение през VII и VI в. пр. н. е.

Понеже дългите кораби от Омировата епоха били снабдени с клюн, те можели да разрушат неприятелски кораб с пряк удар; въпреки че нямаме сведения за истинско морско сражение от тази епоха, ясно е, че вече е съществувала морска тактика. Тя била усъвършенствувана от големите морски държави и главно от Коринт. Този голям град, разположен на Провлака и обърнат към двете морета, развил военната си флота, за да брани търговията си и връзките с колониите си; за тази цел Коринт построил флота с кораби от нов тип, без палуба, ниски, по-бързи и по-подвижни, с по петдесет гребци, чиито весла вече не лежали върху куки, а минавали през отвори в горния край на борда. Тези пентеконтори, дълги около тридесет метра, били също така характерни за Средиземно море, както по-късно норманските дракари — за Атлантическия океан; те били по-маневрени от корабите през Омировата епоха и затова по-добре използували клюна. Заедно с корабите с по 30 гребци — триеконтори, подобни на тях, но по-малки по размери, те съставяли основната част на архаичните гръцки ескадри и направили възможна колониалната експанзия по далечните морета. Така например на две пентеконтори Батос със своите другари преплувал от о. Тера до Либия, където основал град Кирена.

Размерите на пентеконторите (дълги 30–35 м) са почти допустимият максимум за нормален дървен кораб: надхвърли ли се тази дължина, съществува опасност от счупване на кила под напора, на който е подложен корабът в бурно море. За да постигнат по-голяма бързина, трябвало да увеличат броя на гребците. Как можело да сторят това, без да удължават повече кораба? Разрешението било да поставят гребците едни над други; така възникнали двата типа кораби с по два и три реда гребла — диери и триери, които получили необикновено голямо разпространение, особено последните, през класическата епоха. С триерата гръцкото корабостроене достигнало върха на своето развитие — този пъргав и маневрен кораб бил основна единица на атинската флота по времето на най-голямата й мощ и затова заслужава особено внимание.

Корпусът, дълъг 30–35 м, е тесен — 4 до 5 м при най-голямата ширина на равнището на водната линия. Дълбочината на газенето достига един метър, водоизместимостта е от порядъка на 80 тона по международния стандарт. Корпусът, подсилен с дървени обръчи, е снабден с клюн. Разположението на гребците, за което дълго време се е спорило, може доста ясно да се види от изображенията по паметниците. От текстовете знаем, че трите реда гребци се наричали от горе надолу транити, зевгити и таламити. Онези, които съответствували на дотогавашните гребци от пентеконторите и архаичните кораби, били гребците от средния ред, които седели направо, както преди, на напречните греди на кораба, наречени зевги («ярем» или «ребро»), откъдето идва името зевгити. Както при пентеконторите техните гребла минавали през отвори, пробити в горната страна на борда. Транитите седели две стъпки (около 0,60 м) по-високо и тяхната пейка (транос) била закрепена на най-горния ъгъл на планшира, по средата между пейките на зевгитите. По този начин транитите били отделени от зевгитите и на височина, и на дължина, и на ширина, защото седели по-далеч от оста на кораба с около ширината на едни рамене. За да компенсират това изложено положение, измислили да снабдят триерата с галерия, широка около две стъпки (0,60 м), която се издавала на височината на планшира и лежала върху подпори, свързани под наклон със заздравителните обръчи. Страничната стена на тази галерия имала решетъчен парапет и на нея били закрепени куките за веслата на транитите. Въпреки че седели точно до борда на кораба, те все пак разполагали с достатъчно дълго рамо на лоста, за да движат дългото весло без прекомерно усилие. Що се отнася до таламитите, те седели в трюма (таламос) точно под транитите, но по-близо до оста на кораба от зевгитите с ширина едни рамене и около три стъпки (0,90 м) по-ниско от тях. Веслата им минавали, както тези на зевгитите, през отвори, пробити в стената на кораба, точно под куките на съответните им транити. Това сложно на пръв поглед разположение е в действителност много просто; то се свежда до това, да се използува най-целесъобразно разполагаемото пространство, като се разместят трите реда гребци едновременно на височина и ширина и се разположат в шахматен ред по посока на дължината на кораба. Така всеки разполага с необходимото място да движи свободно греблото си, без да му пречи седящият съвсем близо до него съсед. Това било голямо преимущество при маневриране и много важно за безопасността на кораба, тъй като позволявало при заповед бързо да се приберат греблата, когато някой неприятелски кораб се приближавал с намерение да ги строши, и бързо да се извадят отново, когато премине опасността. Отворите на таламитите били едва на 0,50 м от повърхността на водата, а тези на зевгитите — на около 0,90 м; за да се предотврати нахлуването на морска вода през отворите се наложило да ги закриват с кожен калъф, който с едната си страна бил захванат за корпуса, а с другата обхващал плътно веслото, но му оставял свобода на движение. Транитите седели под открито небе на 1,40–1,50 м над водната повърхност. През V в. пр. н. е. над тях обикновено издигали горна палуба, предназначена да ги пази от неприятелски стрели и да носи войниците. Освен това преди всяко сражение опъвали на бордовете здрави защитни платна срещу неприятелските стрели.

Екипажът на атинската триера се състоял от 170 гребци: 62 транити, 54 зевгити и 54 таламити. Понеже транитите, седящи най-горе, имали най-дълги весла, техният труд се считал за най-тежък; оттук идва изразът «народ от транити», с който Аристофан назовава бедния атински народ, от който се набирали гребците. Освен това към екипажа се числели и няколко моряци, по-малко от десетина, които боравели с платната, котвите и въжетата. В това отношение триерата не била по-усъвършенствувана от по-старите бойни кораби: тя все още имала една голяма мачта с четвъртито платно и понякога едно по-малко, също четвъртито долно платно. Командният състав се състоял от капитана или триерарх, офицера лоцман или втори офицер, наричан офицер на «носа», който командувал предната част на кораба, началника на гребците, който направлявал плаването с помощта на флейтист за отмерване на такта, и вероятно няколко нисши офицери. Известен брой хоплити или стрелци, наричани епибати, допълвали екипажа, който обикновено се състоял от 200 души.

С добре обучен екипаж триерата могла да плува със скорост пет или шест възела (от 9 до 11 км в час). Обучението на гребците не била лека работа; физическото натоварване било голямо и понякога траело с часове без прекъсване. Съвършеното единодействие на гребците при сложни маневри се постигало само с непрекъснати упражнения. Както казва Перикъл в речта си пред атинския народ преди започването на Пелопонеската война, «ако някоя професия изисква техническа подготовка, това е именно професията на моряка. Тя не допуска да се упражнява случайно, като допълнително занимание — напротив, никой друг занаят не може да се сравни с моряшката професия». Все пак атинските екипажи били набирани измежду народа: класата на тетите, безимотните граждани, давала гребците. Когато било необходимо, вземали метеки или дори роби. Тези моряци получавали надница, чийто размер зависел от обстоятелствата и средствата на държавното съкровище — от два обола до една драхма (6 обола). В последната фаза на Пелопонеската война спартанските военачалници, които разполагали с персийски субсидии, практикували наддаване за войнишките заплати, което довело до дезертиране на много гребци, служещи в атинската флота.

Комендантът на триерата или триерархът в атинската флота не бил моряк по професия, а богат гражданин, когото стратезите удостоявали с тази чест, съпроводена обаче с тежки финансови задължения. Триерархията траела една година: триерархът поемал командуването на кораба, подготвял го за плаване и го поддържал в изправност. Корпусът, мачтата, платното и главните принадлежности доставяла държавата. Но триерархът трябвало да попълни съоръжаването на кораба, да се грижи за поправките, да поддържа усърдието на екипажа с подаръци и награди, които се прибавяли към надницата, плащана от държавната хазна. Разходите били толкова големи, че от 411 г. пр. н. е. нататък се наложило да натоварват по двама граждани, за да могат да ги посрещат, и по-късно, през 357–356 г. пр. н. е., трябвало да се организира по-сложна система, наречена симория, при която разходите се разпределяли между по-голям брой лица. Тогава обаче бил изоставен основният принцип за физическо и лично военно задължение в служба на града; гражданинът вече не плащал с личността си, а само с парите си, и неговото морално отношение към войната коренно се променило. Очевидно е, че по времето, когато самите триерархи плували на корабите си, те не винаги притежавали необходимите качества и опитност на морски офицери; оттук и голямата роля на офицера-лоцман, който бил професионалист и чиято задача била да дава полезни съвети на триерарха. Последният обаче носел цялата отговорност за кораба си. Това се вижда добре от случая с Аргинузите, когато триерархите рязко се противопоставили на стратезите пред Народното събрание, защото се чувствували лично отговорни за изпълнението на дадените заповеди.

В епохата на разцвет мощта на Атина почивала главно на нейните морски ескадри. През втората Гръко-персийска война тя разполагала с 300 триери. През 431 г. пр. н. е. имала също толкова, без да се смятат корабите на съюзниците й, притежаващи собствени флоти, като Лесбос, Хиос и Коркира. Неведнъж тя била в състояние да построи и въоръжи десетки нови кораби. Аристофан в «Ахарняни» ни дава живописно описание на една такава морска мобилизация: «Из целия град глъчка на войници, викат триерархитe, раздават заплати, позлатяват статуите на Палада, портикът кънти от гласове, докато се раздават дажбите. Навсякъде се виждат мехове, ремъци за гребла, хора, които купуват гърнета мрежи пълни с чесън, маслини и лук, венци, сардини, леки момичета с подпухнали очи. При арсенала същата врява: рендосват весла забиват клинове със страшен шум, прикрепят калъфи за веслата на отворите; чуват се звуци на флейти, викове на началниците на гребците, пищялки, подсвирквания».

В промеждутъците между военните действия триерите се пазели в специални за тази цел хангари. Това били покрити постройки с наклонени рампи, водещи направо към пристанището. Там изтегляли триерата върху кръгли греди, с носа напред, след като снемали от нея всички принадлежности. Поставяли я на сухо, което позволявало да се изчисти корпусът от водорасли и миди и да се затулят с коноп пролуките. На много места в античния свят са намерени следи от тези хангари. Тяхната дължина, около 40 м, потвърждава изчисленията, които определят средната дължина на една триера на около 35–38 м. Обикновено тези хангари били предназначени само за един кораб. Дионисий Стари от Сиракуза обаче строил хангари за по два кораба. Още Омир споменава за навеси, под които феаките, опитни мореплаватели, подслонявали корабите си. Хезиод, по-малко запознат с морските работи, говори само за кораби, изтеглени на суша под открито небе. В Коринт и в Самос по времето на Поликрат имало покрити хангари още от архаичната епоха. Страбон съобщава, че в пристанището на Кизик имало двеста такива навеса. Но, разбира се, Атина разполагала с най-много съоръжения от този вид в своите три пристанища: Пирея, Кантарос — търговското пристанище на запад, и двата залива Зея и Мунихия, отредени за военната флота; към средата на IV в. пр. н. е. там имало 300 хангара за кораби.

Мачтата, веслата и кормилото (съставено от две дълги весла на кърмата) се снемали от триерата и се прибирали в хангара, в който стоял корпусът. Другите принадлежности, платна и въжета — означавани в служебните документи като «принадлежности за окачване» — били прибирани в специална сграда, арсенал или скевотека. През 347–346 г. пр. н. е. атиняните започнали строежа на нова скевотека близо до пристанището на Зея по планове на архитекта Филон от Елевзина; разполагаме с подробната сметка на строежа, която е запазена в един надпис и е изключително важен документ за проучване на гръцката архитектура. Това била много грижливо изградена постройка, дълга 130 м и широка 18 м. Вътре имало 134 големи шкафа, предназначени за платната и разположени от двете страни на една централна галерия, оградена с високи колони. Въжетата били прибирани на лавици над шкафовете. Вземали се мерки срещу пожар: прозорците например били затваряни с метални, а не с дървени капаци.

Строежът на триери бил поверен на специалисти, инженери-корабостроители, на които гледали като на морски архитекти. В официалните документи след името на кораба следва името на неговия конструктор, чиято отговорност била заангажирана по този начин. Строителните методи позволявали да се работи бързо, когато това се налагало; посочват се случаи, когато цяла флота е била построена за няколко месеца. Големият проблем бил доставката на необходимия дървен материал за морското строителство. Атика е бедна на гори; дървеният материал трябвало да се внася от Халкидика и Македония. Македонските царе умеели да използуват рационално това важно природно богатство на земите си и да накарат Атина скъпо да заплаща приятелството им, което тя имала всичкия интерес да поддържа.

Както в съвременните флоти, всяка триера носела име, и то винаги от женски род — имена на богини или героини: Амфитрита, Тетида, Хеба, Галатея, Пандора; названия на добродетели или абстрактни понятия: Справедливост, Сила, Добродетел, Свобода, Мир; хвалебствени епитети: Любимата, Бързата, Златната, Щастливата; географски прилагателни: Немейка, Делоска, Делфийка, Саламинка. Триерата «Саламинка», както и една друга триера, наречена «Паралиянка» имали специалната задача да пренасят бързи държавни поръчения. Естествено атиняните били много привързани към флотата, от която зависела съдбата им. Аристофан предава с хумор това чувство, когато представя в «Конници» как персонифицираните триери се събират на съвет, за да провалят предложението за една експедиция, която никак не им харесвала. Най-старата взема думата: «Нима не знаете, момичета, какво става из града? Говори се, че един оратор, лош гражданин, искал сто от нас, за да нападне Картаген...». И триерите започват да протестират, че няма да се съгласят с този зловещ проект, с риск да бъдат принудени да търсят убежище като бежанки в някое неприкосновено светилище!... Но пък каква гордост изпитвали атиняните, когато слизали до Пирея, за да присъствуват на заминаването на ескадрите за някое далечно плаване или при завръщането на победоносната флота след блестящи успехи. Тукидид ни е оставил незабравимия разказ за изпращането на експедицията за Сицилия в средата на 415 г. пр. н. е.: «Когато всички се качиха на корабите и целият материал, предназначен за пътуването, беше натоварен, тръбата изсвири и настъпи дълбоко мълчание. Тогава бяха изречени традиционните молитви преди отплуване, но не поотделно на всеки кораб, а едновременно за всички, от един глашатай. На всички кораби войници и офицери черпеха от приготвеното в кратерите вино и правеха възлияния със златни и сребърни чаши. Към молитвите се присъедини и тълпата граждани, които стояха на брега, и всички останали изпращачи, които отправяха пожелания за успеха на експедицията. Когато изпяха пеана и свършиха възлиянията, корабите отплуваха, най-напред в права линия един след друг, а после започнаха да се състезават помежду си, докато стигнаха до Егина».

Историците са ни оставили много разкази за сражения, които дават представа за развитието на морската тактика. Военните действия се водели през пролетта и лятото; зимните бури били опасни за тези тесни и дълги кораби без палуби. Флотите зимували в някоя морска база и излизали в морето през пролетта. Не се отдалечавали много от брега освен при крайна необходимост (напр. при дългите пътувания до Африка или до Южна Италия), защото животът на борда поради липса на място не бил удобен за дълго плаване. Избягвали да пътуват нощно време и дори имали обичай да слизат на брега, за да се хранят. С това се обяснява защо във военните летописи на гърците никъде не се споменава за сражение в открито море, а битките се водели близо до брега, често в някой проток, където корабите се стремели да се приближат до брега и сухопътната войска често се намесвала в боя. Все пак може да се установи известен напредък в начина на воюване. През архаичната епоха, въпреки наличието на клюн на носа на бойните кораби, морската битка се приближавала по характер до сухопътната. Всеки кораб се стремял да се доближи борд до борд с неприятелския кораб, за да могат хоилитите, които се намирали в тях, да влязат в бой помежду си; единствената тактика била абордажът и битката се решавала от редица двубои, кораб срещу кораб, без да се използуват маневрените възможности на флотата като цяло. Художниците на архаични вази многократно са изобразявали този начин на воюване, както се вижда и върху прочутия кратер на Аристонот, датиращ от VII в. пр. н. е.

По-късно, особено през V в. пр. н. е., военноморската тактика се изменила до голяма степен под влиянието на атинските адмирали, които проявявали забележително умение в използуването на добре обучени екипажи. Още при Саламин гръцките кораби широко използували маневрените си възможности и удряли с клюновете си неприятелските кораби, които си пречели взаимно в твърде тясното пространство. Но по-късно започнали да прилагат по-сложни маневри, които позволявали на умело командуваната ескадра да побеждава в открито море далеч превъзхождащи я сили. Маневрата, наречена диекплус, се състояла в това, корабите в редица един зад друг да пресекат редовете на неприятелските кораби, строени фронтално срещу тях; при преминаването се стремели да строшат веслата на противниковите съдове, но преди всичко принуждавали неприятелската ескадра да промени фронта, т. е. да се обърне пак с лице към нападащия, ако не искала да бъде атакувана в гръб. Това предизвиквало объркване и давало възможност за атакуване с клюн. Маневрата, наречена периплус, била още по-трудна и се състояла в това, че корабите с голяма скорост, пак подредени един след друг, обикаляли около неприятелската флота; наистина съществувала реална опасност те да бъдат атакувани във фланг, но всеки кораб можел да бъде охраняван, стига онзи, който го следвал, да бъде готов да атакува и удари с клюна вражеския кораб, нападащ предхождащия го. При условие, че бойният ред се спазвал и бързината се поддържала, маневрата заставяла неприятеля или да сгъсти корабите си, така че да си пречат взаимно, или да наруши бойния си ред и така да стане удобен прицел за нападателя. Блестящ пример за прилагането на маневрата «периплус» бил даден от атинянина Формион при морската битка в залива на Патрас през 429 г. пр. н. е. Със своите 20 триери той обкръжил 47–те триери на една пелопонеска ескадра, принудил ги да се съберат плътно една до друга и когато утринният вятър, както той предвидил, развълнувал водите на залива и засилил безредието у неприятеля, Формион атакувал, разбил пелопонесците и пленил 12 техни триери, без сам да загуби нито една.

При други сражения се прилагала комбинирана операция с дебаркиране и участие на пехота, свалена на брега. Така било например в битката при Егоспотами през 405 г. пр. н. е., където Лизандър унищожил атинската флота. Избягвайки сражението няколко дни наред, спартанският адмирал внушил лъжливо успокоение у противника. Известен от един от своите кораби-разузнавачи, че атиняните след всекидневната демонстрация в средата на протока са слезли на херсонеския бряг, за да вечерят, Лизандър веднага доплувал, изненадал неприятелските триери закотвени, а екипажа им на брега, и пленил или разрушил почти всички кораби и така спечелил окончателната победа на Спарта в дългата война, започнала двадесет и шест години преди това.

* * *

Със своите сухопътни и морски сили градовете воювали помежду си непрестанно и често безпощадно. Защото гърците винаги са приемали, че правото на победителя над личността и имота на победения по принцип е неограничено. Победителят можел, без с това да наруши законите на войната, да избие населението или да го зароби, да заграби земята или да унищожи културите, да си присвои движимите имущества и да опожарява села и градове, като единственото ограничение било да не посяга на светилищата, за да не предизвика гнева на боговете. Такъв обет дали ахейците, преди да нападнат Троя. Да чуем Агамемнон в четвърта песен на «Илиада», който описва пред хората си участта, очакваща техните неприятели: «Да бъдем сигурни в това — лешоядите ще разкъсват беззащитната им плът, а ние ще отведем на корабите си жените и децата им, като превземем града». По-късно Одисей, връщайки се към родината си, не се поколебава да опустоши страната на киконите на тракийския бряг; той пощадява само жреца на Аполон от страхопочитание към бога, но не отказва предложения му откуп от разкошни подаръци. От епоса виждаме, че всеки човек живее с грижата да отклони от децата си и от града си гибелния ден, «безмилостния ден» на поражението и робството. Не е ли написал един от седмината аргоски герои, предвождащи атаката срещу Тива, върху щита си като девиз «Ще опожаря града»?

Това неписано право на по-силния било неоспоримо през класическата епоха, въпреки че на практика то се прилагало с известна сдържаност. Сам Сократ в Ксенофонтовото съчинение «Възпоминания за Сократ» изгражда върху това обстоятелство едно от разсъжденията си: «Ако някой пълководец зароби жителите на неприятелски град, който се е провинил, ще кажем ли, че постъпва несправедливо? — Безспорно не! — Няма ли да кажем, че той постъпва справедливо? — Разбира се, да!». Така победителят има право да разполага с победения по свое усмотрение и всяко ограничение, което той сам си налага, се счита като проява на милост. Атинският народ, въпреки умереността и «добротата», с които обичал да се хвали, понякога се показвал крайно суров: през 446 г. пр. н. е. прогонил от родината им някои жители на Евбея, през 430 г. пр. н. е. — жителите на Егина и Потидея, а през 422 г. пр. н. е. — делосците. През 427 г. пр. н. е. осъдил на смърт всички жители на разбунтувалия се о. Митилене, но още на следващия ден се показал по-милостив и триерата «Паралиянка», плавайки с възможно най-голяма скорост, успяла да занесе навреме заповедта за отменяне на присъдата на стратега Пахес, натоварен да изпълни наказанието. По-късно, през 422 г. пр. н. е., Клеон, който предложил избиването на митиленците, продал като роби жителите на Тороне в Халкидика. Следващата година друг един град в Халкидика, Скионе, бил сполетян от още по-жестока участ: атиняните избили всички здрави мъже и заробили всички жени и деца. Най-после, през 416–415 г. пр. н. е., тя се разправила също така безпощадно с град Мелос в Цикладите, който отказал да им се подчини. През 415 г. пр. н. е. тракийски наемници на служба в Атина разрушили до основи беотийския град Микалесос и избили всичките му жители, дори жените и децата, така че градът запустял напълно, както отбелязва Павзаний през II в. Спартанците от своя страна се отнасяли не по-малко жестоко към противниците си: те екзекутирали мъжете, пленени при Платея през 427 г. пр. н. е., и постъпили по същия начин с мъжете на Хисие, градче в Арголида, през 417–416 г. пр. н. е. Разбираме защо Атина се страхувала да не я сполети същата участ, когато през 404 г. пр. н. е. се предала на Лизандър. Такова наказание впрочем искали някои съюзници на Спарта, като Тива и Коринт, за старата си неприятелка, най-после победена. Ксенофонт в «Гръцка история» ни разказва, че неговите съграждани, давайки си сметка за жестокостите, които сами били извършили над противниците си, много се страхували да не се приложи към тях законът за отмъщението. «Но — добавя той — спартанците се отказали да заробят един гръцки град, който бил извършил толкова много услуги на Гърция по времето, когато тя се намирала в най-голяма опасност.»

Изглежда, че намесата на морални съображения понякога смекчавала жестоките нрави, макар те да били осветени от традицията. Прави чест на гърците, че са съумели да дадат израз чрез някои свои философи, писатели и политици на хуманни тежнения, които довели до известно смекчаване на безпощадните закони на войната. Тук трябва да посочим преди всичко влиянието на религията и особено на Делфи: текстът на една клетва на Амфиктионията, цитиран от оратора Есхин в речта му «За пратеничеството», съдържа обещанието да не се «обезлюдява» по време на война никой от градовете, които участвуват в делфийската Амфиктиония. И наистина тази клетва, както изглежда, е била спазвана през целия VI в. пр. н. е., времето, когато оракулът в Делфи се е ползувал с най-голям морален престиж. Текстът на «Клетвата на Платея», запазен в един надпис от IV в. пр. н. е., е вероятно апокрифен, но отразява тогавашните тенденции: с клетвата се поемат същите задължения, но този път тя се отнася не вече за градовете на Амфиктионията, а за Атина, Спарта и Платея, както и за градовете, влезли в отбранителния съюз срещу Ксеркс. Тук задръжката, която е довела до ограничаване правото на победителя, е по-скоро морална, отколкото религиозна; тя се корени в чувството за гръцка солидарност, за общността на кръв и език, което оратори и писатели охотно изразявали и което, макар никога да не могло да разсее мнителния партикуларизъм на градовете, обуздавало донякъде най-яростните му прояви. Платон станал изразител на тази грижа в «Менексен» (245 d), където обяснява решението на атиняните да пощадят спартанските хоплити, пленени в Сфактерия, със зачитането на гръцката солидарност: «Те смятаха, че срещу един братски народ е достатъчно да се бият до победа и че не бива, за да удовлетворят омразата си към някой отделен град, да изложат на опасност гръцката общност».

Самата жестокост започнала да предизвиква неодобрение и възмущение у някои умове, по-малко склонни от другите да се съобразяват с традиционните нрави. Такъв е случаят с Еврипид, който не се поколебал в една пиеса като «Троянки», играна през 415 г. пр. н. е., да осъди същността на завоевателната война заради несправедливите нещастия и страдания, които тя носи. Изразител на тази присъда той прави бог Посейдон още в началото на пиесата, в която се описва нещастната съдба на троянските пленнички Хекуба, Андромаха и Касандра след превземането на Троя:

«Безумен, безумен е оня от смъртните, що градовете затрива,

на пустош предава светилища и местата, где мъртвите свето почиват,

защото ще дойде денят му, кога неизбежно той сам ще загине!».

По-нататък поетът казва чрез устата на Касандра:

«И тъй, войната мъдрият е длъжен да избягва,

но дойде ли дотам, красиво да загинеш трябва

за своето отечество, това венец е славен —

мърцина да умреш за лошо дело е безславно».

Така малко по малко се оформя едно ново схващане за справедливата война, в което славата не се свързва само с войнишките добродетели, а и с правомерността на делото, което тя защитава. Ако се приеме възможността за такава върховна жертва, то тя трябва да бъде принесена в името на някоя благородна идея. Оттук и настойчивостта, с която в епитафите и надгробните речи за падналите воини се подчертава не само подчинението им на законите на родината (само спартанците нямали нужда от други подбуди), но и това, че са загинали за свободата. Те били готови да умрат именно за да бъде градът им свободен. Това убеждение вече личи в някои надгробни епиграми във връзка с Гръко-персийските войни, като например епиграмата, приписвана на Симонид, която в твърде обобщена форма предава едно познато на всички чувство:

«Висшата доблест в това ако е — да загинеш красиво,

падна се само на нас този да имаме дял;

в своя стремеж да дадеме свободен живот на Елада

тук ние всички лежим, слава добили навек».

Това идеалистическо схващане за войнишкия дълг е широко разпространено през класическата епоха, поне на теория, независимо от действителността, която то прикрива. Във всеки случай не е имало друго, което да му се противопостави. «Пацифизмът» на Аристофан, както се изразяват понякога с този премного съвременен и несъмнено анахроничен термин, съвсем не отрича задължението да се бранят интересите на родината с оръжие; това, което препоръчва авторът на «Ахарняни», «Мир» и «Лизистрата», е просто миролюбива външна политика за разлика от политиката на демагозите Клеон, Хипербол и Клеофон, които виждали във войната средство да задоволят апетитите на привържениците си с военни възнаграждения и обезщетения, с вноските на съюзниците и със създаване на клерухии извън Атика. Докато дребното градско население ценяло тези облаги, селските стопани носели тежестите на войната; прогонени от земята си, те гледали от градските стени как се разсипва имотът им, как се унищожават маслиновите им градини и лозята и негодували, че не могат да ги защитят. Ето защо искали мир, убедени не без известни илюзии, че неприятелят ще се съгласи да го сключи при разумни условия. Аристофан станал техен защитник, защото ги обичал и уважавал, а ненавиждал демагозите с тяхното безочливо примамване на доброволци. Но когато ни представя добрия селяк Дикайополис, който си сключва собствен мир със спартанците, или когато се надсмива на таксиарха Ламах и неговото самохвалство, на огромните перушини на шлема му и на ужасяващата Горгона на щита му, той няма за цел да проповядва пораженска политика, нито да осмива истинската храброст. Напротив, неговият може би късоглед патриотизъм го вдъхновява за не един хвалебствен химн на атическата земя и никой не е възпял по-добре от него заслугите (всъщност идеализирани) на «маратономахите», героите от Гръко-персийските войни, образци на граждански и военни добродетели. Laudator temporis acti (хвалител на миналото), Аристофан съвсем не е новатор в областта на политическите принципи и неговата пропаганда за мир добива пълния си смисъл, когато се разглежда като аргумент на вътрешната политика. Дали той е разбирал, че войната, обеднявайки непрекъснато селяните, разтърсва самите устои на обществото и в крайна сметка довежда до коренното му преобразование? Би било смело да се твърди това, но дори да не долавял процеса на този упадък, той все пак е виждал ясно неговите белези и се е борил с всички сили срещу тях.

* * *

А именно социалната криза, чието неизбежно настъпване Аристофан предчувствувал и чиято непосредствена причина била войната, имала една важна последица за гръцките военни традиции: появата на наемничеството в края на Пелопонеската война, което променило чувствително методите и условията на войната през IV в. пр. н. е., преди да ги разтърси из основи през елинистическата епоха. Наемничеството, както неотдавна бе изтъкнато, отразява едно дълбоко нарушение на общественото равновесие; за да приемат толкова много хора да водят сурово съществуване и да излагат живота си на опасност не в името на гражданския дълг, а само за да служат на някакъв господар, който им плаща, трябва обществото, към което те принадлежат, да не им предоставя друг избор. Това явление е толкова по-забележително, тъй като заплатата на наемниците съвсем не е била висока и през IV в. пр. н. е., изглежда, е била дори по-ниска от възнаграждението на квалифицирания работник. Въпреки това броят на наемните войници в гръцките войски през това време е доста голям: според последните проучвания в началото на века той е бил към 40 000, от които около половината служели в Сицилия при Дионисий Стари; през 366 г. пр. н. е., когато Тива е на върха на своята мощ, когато Атина при Тимотей започва отново завоевателна политика, а Дионисий Млади, който току-що е наследил баща си, изпраща в Гърция войски в подкрепа на Спарта, по различни бойни театри, се наброяват около 20 000 наемници; към средата на века е имало почти толкова, от които голям брой на служба у фокидците, които водели третата Свещена война, като използували съкровищата на Делфи, за да набират наемници, и така могли в продължение на десет години да се съпротивляват на противниците си. Това е новото явление, което през IV в. пр. н. е. се наблюдава твърде често в организацията на гръцките войски.

Вярно е, че наемничеството се е появило още през архаичната епоха. В проницателния си анализ А. Емар е изяснил връзката между наемничество, колонизация и тирания; това са три различни, но съществуващи почти едновременно симптоми на обществената криза, която бушувала в гръцкия свят през VII и VI в. пр. н. е. Още по това време намираме гръцки наемници във войските на саитските фараони, от Псаметих I до Амазис и неговия син Псаметих III, когото предаността на чуждоземните войници не могла да спаси от поражение пред Камбиз. Освен бележките, които срещаме у Херодот за тези наемници, тяхното присъствие се потвърждава от надписите, които някои от тях са издълбали през 591 г. пр. н. е. по краката на колосите, изваяни пред вратата на големия храм в Абу Симбел в Нубия. Между чужденците или «другоезичниците», които са оставили по този начин спомен за своето преминаване през тези места, има семити, карийци, както и гърци от Йония и Родос. Азиатски владетели като Навуходоносор, царят на Вавилон, и династията на Мермнадите в Лидия, викали гръцки войници, когато им били необходими. Тираните също предпочитали да избират хората си измежду наемните войници, дошли от други краища на гръцкия свят. Династията на Батиадите в Кирена, чиито трима последни царе управлявали като тирани, ни дава ясен пример за това: Аркезилай III, прогонен с въстание към 530 г. пр. н. е. от Кирена, избягал в Самос при Поликрат и там събрал войска от наемници, с която си възвърнал царството. Неговият внук Аркезилай IV натоварил шурея си Карот през 462 г. пр. н. е. да събере наемници, за да го придружават при пътуването му в Гърция, където участвувал от името на Аркезилай в надбягванията с колесници в Питийските игри.

Така или иначе, ако се съди поне по документите, с които разполагаме, наемничеството като че ли не е било така широко разпространено през архаичната епоха, както през IV в. пр. н. е. Без съмнение колонизацията е била отдушник за бедните и за хората, изгубили дома си. През V в. пр. н. е., като изключим споменатия случай с Аркезилай IV, няма данни за събиране на наемници. То се появява отново през Пелопонеската война: Атина например събрала тракийски помощни войски за поход в Сицилия. Един отряд от тези наемници, който пристигнал твърде късно, тъй като флотата била вече отплувала за Сиракуза, и който Диитреф трябвало да върне отново в Тракия, опустошил по пътя си беотийския град Микалесос. Понеже войната продължила, броят на наемните войници в Гърция нараснал; ето защо в края на войната мнозина от тях останали без служба и се поставили на разположение на Младия Кир, когато той се опитал да свали брат си Артаксеркс. Отстъплението на Десетте хиляди през 401–399 г. пр. н. е. след битката при Кунакса свидетелствува както за големия брой, така и за военните качества на тези наемници.

Оттогава тези наемни войници започват да играят все по-голяма роля в гръцките армии за сметка на войниците-граждани. Техните бойни качества се усъвършенствували от постоянните учения, които им налагали способни военачалници, като атиняните Конон, Ификрат и Тимотей, спартанеца Агезилай и някои офицери от по-нисш ранг, истински главатари на банди — типичен случай е Менелай Пелагонеца, македонец, който постъпил на служба в Атина през 363 г. пр. н. е. и бил удостоен с различни почести, между които и с атинско гражданство. Промените във военната тактика, които вече описахме, до голяма степен се дължат на използуването на наемници; такъв е случаят с пелтастите на Ификрат и не бива да се изненадваме, че македонецът Менелай е служил като хипарх начело на ескадроните си, нещо, което говори за растящото значение на конницата във войската през IV в. пр. н. е.

Дали тези войници-професионалисти са се показвали по-безпощадни към мирното население, отколкото редовните войски? Истината е, че и едните, и другите са плячкосвали, което се е смятало за право на победителя. Но факт е, че съвременниците са гледали с известен страх как се увеличават тези банди от наемници, състоящи се от «безотечественици, дезертьори и лица, отговорни за всевъзможни престъпления». Обвинявали ги в «грабителство, насилие, презрение към законите», а накрая започнали да гледат на тях като на «общ враг на цялото човечество». Това поне са думите, с които в 356 г. пр. н. е. Изократ си служи в своята реч «За мира» (44–46 г.). Дори като имаме предвид неизбежните реторични преувеличения, този тон е показателен за общото настроение. В същата реч атинският оратор упреква съотечествениците си, че са предоставили на чужденци грижата да защитават с оръжие интересите на държавата. Същият упрек се среща многократно у Демостен. Тези текстове показват достатъчно ясно в каква насока са се изменяли военните нрави в гръцкия свят. Дотогава войната е била общо дело на всеки град и същевременно, поне по принцип, дело на всеки отделен гражданин. Оттогава и в тази област, както в останалите, настъпва известна специализация; военната служба, дори когато институции като ефебията си поставят за цел да я направят по-ефикасна и по-добре уредена, вече не се смята за първо задължение на гражданина, задължение, което той да приема с убеждение, ако не с въодушевление. Той охотно го прехвърля върху особена категория специалисти, които може да купи от чужбина с пари. Развиващият се индивидуализъм, отслабването на връзките, които са свързвали личността е града, стремежът да се избягват рисковете и задълженията, които налагала гражданската солидарност, всичко това вървяло успоредно с възникването на международен пазар за наемници като следствие от икономическата и социалната криза. Предлагането и търсенето растели паралелно. Към това се прибавяла и все по-сложната военна техника — въоръжение, тактика, употреба на машини, — която доказвала нагледно превъзходството на войската от професионални войници пред войската от граждани. Епопеята на Александър Македонски, поради решаващата роля на народната македонска войска, замаскирала за известно време същността на това развитие. Но когато този гениален предводител слязъл от сцената, твърде скоро станало ясно, че разрастването на наемните части благоприятствувало за осъществяване замислите на амбициозните пълководци; оттогава войната в гръцкия свят престанала да бъде дело на градовете, а станала дело на отделни владетели.

Шеста глава: Обреди и богове

За повечето от нашите съвременници гръцката религия е преди всичко сбор от легенди, от които поетите и художниците от Ренесанса насам често са черпили вдъхновение по подражание на гръцките и римските си предшественици. Тези митологични възпоминания са свързани с няколко величествени места като Делфи, атинския Акропол и нос Сунион, където сред изоставените светилища все още се издигат красиви и патетични руини. Още от времето на Льоконт дьо Лил и парнаските поети истинските имена на гръцките богове, транскрибирани повече или по-малко точно, са заменили имената на съответните римски богове, с които дълго време те са били идентифицирани. Но макар вече да говорим за Зевс, а не за Юпитер, за Афродита вместо за Венера, за Хермес вместо за Меркурий, ние обикновено продължаваме да ги виждаме така, както би ги видял по-скоро един читател на «Метаморфозите» на Овидий, отколкото някой атинянин от V в. пр. н. е. Това схващане се обяснява с дългата училищна традиция, чийто авторитет е трудно да бъде разколебан. Но тя далеч не отговаря на истината за религиозното чувство на гърците през класическата епоха; а именно до тази истина искаме да се доберем ние. Достъпна ли е тя за нас и по кой път?

Литературните текстове си остават за нас най-богатият извор, но той също така може и най-лесно да ни заблуди. Наистина въображението на гърците се е занимавало особено охотно с легенди за боговете, и то без ни най-малко да се съобразява с традицията. Гърците никога не са имали някаква неизменна догма в митологията; многобройните култови места, разпръснатостта на населението и партикуларизмът на гръцките градове са допринесли за възникването на много легенди и за тяхното богато разнообразие. Съзнавайки тези различия, които не смущавали религиозното им чувство, поетите не пропускали случая да прибавят и нещо от себе си. Дори дълбоко религиозният Пиндар не се колебае да се отклони от установената традиция; в «I Олимпийска ода» той остро критикува легендата, според която Тантал убил сина си Пелопс, за да го поднесе като храна на трапезата на боговете: «Дълг е на човека да приписва на боговете само почтени дела (...). Невъзможно ми е да нарека човекоядец някой от блажените: отказвам!». Затова той често променя някоя легенда, за да я направи по-приемлива за моралните си изисквания. Трагиците постъпват по същия начин: те съвсем свободно нагаждат традицията към фантазията си и съдържанието на старите митове получава в техните произведения удивителна пластичност. По-късно, през елинистическата епоха, учени, митографи, коментатори на древни автори и компилатори започнали на свой ред съвсем свободно да боравят с една вече пребогата митология, пълна с утвърдени несъобразности. По това време други грижи изместили стремежа да се променя или обогатява митологическото богатство на гърците; трябвало да се въведе някакво относително единство в противоречивите легенди, за да се задоволят рационалистичните изисквания, предявявани от философите, или да се «подсолят» с живописни измислици отдавна преповтаряните разкази, за да задържат поне малко интереса на преситената публика. Латинските писатели са черпели сведенията си много повече именно от тези късни автори, отколкото от Омир и трагиците. От това се вижда колко трудно е за историците на религията да тълкуват данните, които ни дават те. Те ни предават не толкова религиозното чувство, общо за гърците от класическата епоха, колкото резултата на една научна обработка, от която е твърде трудно и често невъзможно да се отделят достоверните сведения, взети от автентични извори, от чистата фантазия.

Вярно е, че в богатството и в самата гъвкавост на митологическата традиция има една оригинална черта, която характеризира дълбоката същност на гръцката религия. Но с нея трябва да боравим безкрайно предпазливо. Единствени могат да се използуват без особена критична сдържаност онези текстове, които достоверно и обективно ни съобщават за традициите, свързани с религиозните обреди. Защото именно култът, който ни запознава отблизо с живота и бита на старите гърци, ни дава възможност по-добре, отколкото легендите, да вникнем непосредствено в тяхното религиозно поведение. Конкретният обред — ето единственото достоверно сведение в тази област независимо от това, дали то ни е дадено от някой автор, от надпис или от археологически материал. Тук имаме работа не с чисто умозрителни разсъждения, а със социалната действителност, с вярвания, които се проявяват в действия. Ето защо проучването на гръцката религия се свежда преди всичко до това, да се събират, описват и, ако е възможно, обясняват култовите практики, които винаги имат локален характер, а не толкова да се свързват в неустойчива система митологични сведения, които често са изкуствени и рядко са свързани. Легендата става полезен документ само ако е свързана с извършване на обред, който тя илюстрира или обяснява. Без това сигурно потвърждение тя е само литература, която ни дава сведения най-вече за своя автор.

Обредите ни са познати от различни източници, чието тълкуване изисква твърде различни методи. На първо място са сведенията от литературните текстове, които понякога бегло споменават за обреди, а друг път изобилствуват с много ценни за нас подробности. В Омировите поеми са предадени редица сцени на молитви или жертвоприношения. Атическите трагедии описват някои погребални обреди. Аристофан живо и правдиво показва на сцената празнуването на селските Дионисии. После имаме сведенията на историците и полиграфите: Херодот от V в. пр. н. е. и Плутарх в началото на II в. изобилствуват със сведения за религиозния живот на гърците, от който и двамата живо са се интересували. И накрая идват компилаторите от късната епоха, чиито произведения познаваме фрагментарно чрез византийските средновековни лексикографи, какъвто е анонимният автор (когото поради една стара грешка наричат Свидас) на сбирката, известна под името «Суда». Тези пасажи и кратки бележки, въпреки че често са търпели промени при преписването на ръкописите, чувствително обогатяват познанията ни за античната гръцка религия. Но незаменимо съкровище за нас си остава Павзаний. Този ретор от II в., който е автор на едно описание, «Периегеза», на същинска Гърция (Атика, Пелопонес, Беотия и Фокида), проявява най-жив интерес към фактите и преданията в областта на религията. Тъй като пътят му през всяка област минава и през най-малките селища, той записва с удивителна добросъвестност легендите, които се разказват там, и обредите, които наблюдава. Без неговите толкова разнообразни, обилни и обективни сведения ние бихме имали само обща и непълна представа за религията на гърците. Уважаващ забраните, които засягат някои страни на култовете, достъпни единствено за посветените, той не разкрива тези тайни обреди, но ни съобщава за съществуването им, за което често ние не сме и подозирали. Що се отнася до явните обреди, той охотно ги изброява, понякога с много подробности, особено когато се отнася до странни или любопитни обичаи; за тях той ни предава обясненията, които е получил на самото място или които е намерил в литературата. Нека добавим, че голямата топографска точност на неговите маршрути е позволила да се идентифицират на терена много сакрални паметници, чиито руини все още съществуват; без него щеше да ни бъде много трудно да определим имената на повечето от постройките и оброчните дарове в големите светилища на Делфи и Олимпия. Без неговите описания, наистина лишени от колорит и атмосфера, но в повечето случаи точни и понякога много подробни, ние нямаше да знаем нищо за вътрешния вид на големите храмове. От това се вижда колко много историците на гръцката религия дължат на Павзаний.

Наред с литературните текстове археологическите и епиграфските материали са друг, много богат и разнообразен източник на сведения. Надписите, които се отнасят до религиозни институции, са извънредно многобройни: свещени закони, посвещения, описи на дарения и свещени съкровища, описания на чудотворни изцеления, предсказания, решения, взети по повод на някои религиозни празници, свещени календари, надгробни надписи. Всички тези текстове, издълбани върху камък или метал и намерени било при разкопки, било случайно, ни разкриват някои страни на гръцката религия, за които писателите, с изключение на Павзаний, обикновено мълчат или са недостатъчно ясни. Тяхното значение в нашите очи нараства поради това, че те са първични документи, които са създадени да отговарят на непосредствени практически нужди и обикновено не са подлагани на обяснителна преработка или на изменения, неизбежни при предаването им в ръкописна книга. На това се дължи и голямата им стойност като източници на сведения.

Чисто археологическите документи за историята на религията се делят на две категории: архитектурни и фигурални паметници. Развалините, повече или по-малко разбираеми според състоянието, в което ни се представят сега, ни дават възможност да разчетем по-добре плана на светилищата и разположението на свещените постройки: храмове, съкровищници, олтари, специални сгради, предназначени за церемониите на мистериите, портици, чудотворни извори. В някои по-благоприятни случаи е възможно да се реконструира сградата, макар и донякъде хипотетично. Частичните реконструкции, които днес често биват обозначавани с малко педантичния неологизъм анастилоза, дават мащаба на местата и ни помагат да пресъздадем мислено сцените, които са се разигравали там. Фигуралните паметници допринасят да се допълни тази картина на миналото: намерените статуи, били те вотивни дарове или късни копия на прочути творби, ни възстановяват образа на божеството; оброчните или надгробните релефи ни показват вярващия в присъствието на божеството или близките на умрелия, когото смъртта е отвела в света на вечния покой; скулптурната украса на култовите сгради — фронтони, метопи, непрекъснати йонийски фризове, корнизи или архитрави, украсени с фигурални композиции — разгръща пред очите ни сцени, които не са избрани случайно, но винаги съдържат някаква поука за зрителя; рисунките върху вазите с безкрайното си многообразие представят някои много интересни обредни сцени, а също и безбройни митологически изображения, които изясняват и обогатяват сведенията на текстовете. Някои от тези документи представляват все още неразрешими загадки за специалистите. Въпреки това тяхното проучване напредва постепенно и така образите получават своето тълкуване, а сведенията от текстовете оживяват при съпоставянето им с археологическите материали. Методът на синтез, който се състои в това, да се съпоставят едните с другите, за да се обяснят взаимно, изисква от учения многостранни и широки познания и се оказва плодотворен във всички области на изучаването на Античността, но никъде не се налага с такава необходимост, както в историята на религията: чудесният «Наръчник» на шведския учен Ч. П. Нилсон доказва блестящо това. Всяко цялостно изложение на гръцката религия трябва да се съобразява с тези разнообразни елементи и да съгласува получените от тях данни.

* * *

В светлината на тези данни ние виждаме, че гръцката религия е била тясно свързана със социалната общност. Очевидно това се дължи до известна степен на характера на документите, от които черпим сведения: текстове, регламентиращи колективни церемонии, обществени паметници, издигнати за боговете на града, произведения на изкуството, отразяващи общите вярвания. Но това е и една основна особеност на гърка от класическата епоха. Той не се смята за изолиран индивид, който може да постигне личната си сигурност независимо от обществената група, към която принадлежи; гъркът е подчертано социално същество или, за да си послужим с израза на Аристотел, «политическо същество», което държи на отношенията си с другите и което има съзнанието, че наистина изпълнява предназначението си само чрез това общуване с другите. Ние констатирахме това, когато разглеждахме войната като явление на обществения живот. Ще го видим пак, като проучваме организацията на града. А религията е важен психологически елемент, който осигурява вътрешното сцепление на групите и тяхната трайност. Ето защо нейните прояви, дори при отделния човек, имат обикновено повече или по-малко изразен обществен характер; ако са адресирани до божеството, те предполагат присъствието и на други хора, които да бъдат свидетели и за които извършителят на религиозното действие също мисли при изпълнението му.

Това не означава, че гърците не са познавали първичното религиозно чувство в неговата индивидуална и непосредствена форма. Напротив, те дори са имали особена дума, вероятно заимствувана от някой предгръцки език, за да изразят това смесено чувство на уважение и страх, което човек изпитва пред всичко, което според него разкрива тайнствена и свръхестествена сила, движена от воля, която той предусеща, без да може винаги да вникне в намеренията й. Това чувство наричали тамбос: гърците, изглежда, са го изпитвали особено силно и често най-вече пред лицето на природата и вълнуващите гледки, които тя предлага на човека в тази облагодетелствувана земя. Това е първичният страх от присъствието на божеството, който неволно внушават видът на някой грандиозен пейзаж или тайнствено място, някоя светлина или сянка, тишината или някой шум, полетът на птица или преминаването на животно, красотата на величествено дърво или формата на скала, свежестта на извора, буйното течение на реката, шепотът на тръстиката, полъхът на вятъра, гръмотевицата, лунният лъч, горещината на пладнето, неспирният плясък на вълните. Възприемчивият и подвижен дух на гърците жадно поглъщал тези впечатления от природата. Там те долавяли особено, прекрасно вълнение, което ги откъсвало от самите тях и им изглеждало като творение на някой бог. Тази вездесъщност на божеството, която гърците усещали извънредно интензивно, е обусловила първия и траен елемент на гръцката религия. Богове има навсякъде, затова са и толкова многобройни: политеизмът (многобожието) е плод на извънредно живото чувство, че цялата природа е пpoникната от божественото. Този дълбоко религиозен народ бил същевременно в най-висша степен пристрастен — едното не пречи на другото — в логическото мислене; към това го подтиквало влечението му към обществения живот и разговорите. Така той имал естествена склонност да разделя вездесъщото и многолико божествено присъствие на многобройни божества, създадени по негова мярка и подобие. Оттук и големият брой култови места, селски олтари, купчини камъни, свещени дървета, пещери на Пан, дарове за нимфите, безименни хероси, а и многобройните светилища, където главните божества били почитани в особен, местен аспект, който се изразявал със специален епитет.

Ако почувствувал тамбос, гъркът заключавал от това, че някое божество е влязло в общение с него. Веднага съобщавал за това на общността, към която принадлежал, или, по-често, отъждествявал божеството, чиято власт бил почувствувал, с някое от почитаните вече там божества. Така традиционните култове запазили силата и влиянието си; понякога към тях бил прибавян и някой нов култ. Намесата на социалната група, която превръща в обред спонтанната изява на отделната личност, придавала конкретно и трайно значение на едно чувство, което отначало е било бегло и смътно. И обратното, общността на вярата, убеждението, че са подчинени на властта на един и същ бог, придавали на групата трайност и еднородност. Както повечето религии и гръцката религия си има своя лична и обществена страна; едната не би могла да съществува без другата. Ако общественият елемент взема връх, то това се дължи на онази инстинктивна склонност, която тласка гръцкия човек да живее в рамките на града си. Но това не разколебава личната страна на неговата религия — напротив.

Този малко абстрактен анализ ни беше необходим, за да стане ясно, че гръцката религия, макар да се изразява предимно в култови действия, т. е. чрез обреди, обикновено колективни, не се свежда само до тези церемонии, нито пък до блестящата фасада на легендите и митовете. Тя не би могла векове наред да буди благочестието на отделната личност и на колектива, ако не е засягала дълбоко човешката душа. Над почитанието, което градът е оказвал на своите богове, над обикновената размяна на услуги между вярващия и божеството, при която жертвоприношението имало за цел да измоли божественото благоволение, е стояло всекидневното общуване на гърка с боговете. Доколкото можем да го определим от документите, които говорят за него, това общуване не се е изразявало в мистични излияния, а по-скоро в съзнанието, че боговете съществуват, че ни приличат по чувства и по образ, и че със своята сила те се намесват в съдбата на смъртните. Така отношенията между гърците и боговете често добиват личен оттенък. Както богът, така и вярващият е индивид, личност; човекът търси помощта на бога с доверие и симпатия, а не само с почит и страх. Връзките помежду им понякога приличат на съучастничество. Такова е в «Илиада» отношението на богинята Атина към Диомед или в «Одисея» — към Одисей. В помощта, която тя им оказва, има отсянка на привързаност, а съветите, които им дава, се одухотворяват от усмивка. Каквото и да се е казвало по този въпрос, божественото величие не губи нищо от това тъй непосредствено общуване с хората; смъртният, който се чувствува предмет на такова благоволение, не би могъл да извърши зло, без да се изложи на най-страшно наказание. Той знае, че боговете имат друга природа и че са по-силни от него. Но не се изненадва, когато ги среща близо до себе си.

В тази именно перспектива трябва да разглеждаме легендите за любовта на богове със смъртни, които толкова са възмущавали църковните отци. През класическата епоха все още ревностно са извършвали обреда хиерогамия или божествен брак, на който народното вярване придавало реална стойност; в началото на V в. пр. н. е. вярвали, че прочутият атлет Теоген от Тасос бил заченат при такава церемония, когато баща му, жрец на тасоския Херакъл, играл пред собствената си съпруга ролята на бога, а и самото име (Теоген означава «роден от бог») напомняло за божествения му произход. В Атина всяка година се извършвал подобен обред, като «царицата» — съпруга на архонта-цар, магистрат, почитан от всички, се свързвала с Дионис, чиято роля в дадения случай се изпълнявала вероятно от съпруга й. Също така и легендите, в които се говори за хора, приети на трапезата на боговете, продължават да живеят като обреди в т. нар. теоксении или божествени обеди, известни особено в култа на Диоскурите. Вергилий толкова искрено религиозен по дух, не е изневерил на гръцката традиция, когато е написал в края на «IV Буколика»: «Които не са се усмихвали на майка си, никой бог не ги допуска до трапезата си, никоя богиня в леглото си» — Qui non risere parenti, nec deus hunc mensa, dea nec dignata cubili est.

Така възникнал антропоморфизмът — основна черта на гръцката религия. Той се родил от съчетанието на три характерни особености, с които се отличава душевността на този народ: чувство за божественото, практичен рационализъм и творческа фантазия. За да си представят конкретно божеството, чието присъствие възприемали непосредствено, гърците го виждали в образ, лесно разбираем за общността, в която живеели, т. е. в човешки облик, като му отреждали по-високо място в обществената йерархия. Способността им да претворяват идеите си в материални или словесни образи и тяхното природно предразположение към изкуството и поезията им помогнали да запазят и препредават дълго време тази концепция, да я организират и обогатяват. Самите те си давали ясна сметка за плодотворността на това усилие. Херодот не без известно преувеличение подчертава дебело значението на Омир и Хезиод в областта на религията: «На тях дължим поетичния разказ за теогонията (или родословието на боговете); те са дали имената, с които боговете се призовават при обредите; те са описали подробно техните култове и съответните им атрибути; те са направили образите им близки за нас». Понеже сега сме по-добре осведомени, особено от микенските документи, ние можем да приемем, че гръцкото многобожие е съществувало много векове преди Омир и Хезиод. Но истина е, че поемите на Омир и Хезиод са служели като катехизис на цял един народ, който, свикнал да ги слуша от детинство, получавал от тях основните си представи в областта на религията. В тях са намирали не само живия образ на безсмъртните, но и нравствените начала, подкрепени от авторитета на върховния бог Зевс, и онези обредни предписания, чието подробно изброяване заема толкова много място в Хезиодовите «Дела и дни».

Творчеството на художниците и особено на скулпторите е имало за гръцката религия не по-малко решаващо значение от творбите на тези двама поети. В изкуството тя е станала дори по-близка на човека, отколкото в литературните произведения. Поетичното творчество наистина запазва известна относителна изменчивост и оставя място за въображението на читателя. Пластичната творба, напротив, неизменна и веществена, е изпълнена с конкретно присъствие в три измерения. Твърде рано идеята за божеството се е свързала тясно с култовата статуя. В нея идеята е намирала здравата опора, от която е имала нужда. Никоя религия не е била така зависима от пластичното изображение, което гърците наричали със специална дума — агалма. Под агалма те разбирали образа на божеството за разлика от изображението на някой смъртен или ейкон. Поради едно по-сетнешно изменение в смисъла й думата икона е получила във византийския гръцки език значението на свещен образ, обратно на смисъла, който са давали на тази дума в класическия гръцки език. Агалма е едновременно изображение на бога и знак за неговото присъствие: статуята е богът, без обаче той да се отъждествява напълно с нея. Без съмнение божествената природа надхвърля далеч границите на статуята; вярващият приема без затруднение многобройните образи на един и същ бог. Но той смята, че всички те са част от божествената същност, която така пълно се проявява във всеки един от тях.

Освен това тези образи трябвало да се разпознават лесно. Видяхме от кипърската бронзова статуя на Аполон Алазиотас (ако предложената идентификация е правилна), че микенските скулптори били способни да изразят добре идеята за човекоподобен бог. Техните наследници от ранноархаичната епоха отначало били по-малко изкусни; скованите изображения на божества от Дрерос в Крит, изработени от дърво и покрити с изчукани и ковани бронзови плочки, или измършавелият Аполон, посветен от беотиеца Мантикъл, ни дават пълна представа за степента на тяхното умение. Развитието, което започнало оттогава и насочило гръцкото изкуство по пътя на натурализма до върховете на класическата култура, засилило антропоморфичната тенденция в религията. Тази тенденция й помогнала да се освободи както от остатъците на примитивния аниконизъм, който виждал бога в предмети, нямащи човешка форма, били те необработени камъни, парчета дърво или дори дървета, така и от последиците на териоморфизма, т. е. почитането на животински божества и чудовища. Разбира се, от тези прастари вярвания, които и гръцкият народ е познавал както другите народи, са останали до късно известни следи; набожността е по природа консервативна и Павзаний чак през II в. споменава култове към свещени камъни, както и за една Деметра с конска глава в Аркадия. Освен статуите на богове, изваяни от големите скулптори на класическата епоха, в светилищата благочестиво се пазели груби изображения от камък или дърво, наследство от архаиката, които наричали ксоанони и които си останали предмет на дълбоко преклонение; така на Акропола в Атина най-почитаната статуя на богинята Атина не била колосалната статуя от злато и слонова кост, издигната от Фидий в Партенона, а един стар ксоанон от маслиново дърво, пазен в Ерехтейона, за който вярвали, че е паднал от небето и на който градът идвал да принася, тържествено всеки четири години в дар пеплос на празника Големите Панатенеи. Не бива да пренебрегваме тези остатъци от древни култове, които са били много трайни, а да разберем, че те са били незначителни в сравнение с пантеона на човекоподобните богове, които взискателната интелигентност на гърците, подпомогната от виртуозното майсторство на художниците, е съумяла да организира в общество със своя йерархия, дейно, достъпно, със своеобразна душевност, съчувствено към моралните и гражданските грижи на хората.

* * *

Гъркът извършвал култ на боговете, повечето от които още от микенската епоха носели вече окончателните си имена, съобразно с традиционните обичаи, които изглеждат вече твърдо установени в Омировите поеми. Разгледани подробно, ритуалните предписания са извънредно сложни; те се променят в зависимост от местата и боговете. Могат обаче да се различат главните обредни действия, които въпреки различията, налагани им от обстоятелствата, все пак запазват някои общи, точно определени черти: това са молитвите, даровете, жертвоприношенията, обществените празници, игрите. Ще ги разгледаме последователно.

Най-напред трябва обаче да определим понятието обредна чистота, което се появява във всички тези действия като предварително задължително условие. Това понятие е свързано с представата за свещено и несвещено. Ако някои места или някои действия се смятат за свещени, то за да се дойде до тях или за да се извършат те, е необходимо да се изпълнят някои изисквания, които да покажат уважението към тях: изискване за чистота, за прилично облекло и за държане. Който не спазва тези предписания, е нечист; той не се е освободил от онази нечистота, която го прави недостоен да се приближи до боговете. По начало става дума за материална нечистота; идеята за морална чистота възниква по-късно. Така, преди всяко благочестиво действие трябва да се изпълни изискването за чистота. Когато Ахил (в XVI песен на «Илиада») отправя молитва към Зевс, той избира една скъпоценна чаша, пречиства я със сяра, изплаква я с много вода, после сам си измива ръцете и тогава прави възлияние и изрича молитвата си. Същото е и когато Телемах (в II песен на «Одисея») отправя молитва към Атина: понеже е на брега, той измива ръцете си с морска вода, преди да се помоли. Когато ахейските вождове (в III песен на «Илиада») произнасят клетви, придружени с молитви и жертвоприношения, вестителите, които ги съпровождат, най-напред им поливат вода на ръцете. Докато Омир описва как се извършват обредите, Хезиод в «Дела и дни» ги дава като предписания: «Никога на зазоряване не бива да правиш възлияния с черно вино, без да си измиеш ръцете, нито на Зевс, нито на другите богове, защото тогава не те чуват и с отвращение отблъскват молитвите ти». Обичаят на тези ритуални очищения се запазва през цялата класическа епоха, с него се обяснява поставянето на съд с осветена вода до вратата на светилищата на разположение на посетителите. Павзаний съобщава, че до входа на атинския Акропол имало бронзова статуя, творба на Ликий, сина на Мирон, която представлявала момче, носещо в ръцете «съд за светена вода» за тази цел (перирантерион); тя била от втората половина на V в. пр. н. е.

За едно от най-нечистите неща се смятала пролятата кръв: Хектор, току-що излязъл за малко от битката, отговаря на майка си Хекуба, която го подканя да направи възлияние на Зевс, че не би могъл да направи нито възлияние, нито да отправи молитва, защото е изпръскан с кръв («Илиада», VI, 264–268). Така и Одисей след избиването на женихите бърза да пречисти двореца си с горяща сяра («Одисея», XXII, 493–494). С този античен предразсъдък се свързват предписанията, отнасящи се до очищението на убиец, които познаваме от редица текстове. Тук не става въпрос да му се опрости грях, понеже неволното човекоубийство е подчинено на същите ритуални изисквания като убийството; именно проливането на кръв предизвиква омърсяване дори ако за убийството е имало законно основание или оправдание. Тази нечистота трябва да се изтрие, за да не се разпространи тя от допира с омърсения. Затова прогонвали убиеца от града, докато се очисти. Рисунките по вази показват очищението на Орест, който убил майка си, чрез напръскване с кръвта на прасенце. Този доста разпространен обред възмущава философа Хераклит, който казва: «Празна работа е да се очистват с кръв хора, омърсени с убийство; нима оня, който е газил в калта, се мие с кал?». Свещените закони на Кирена, чийто текст е запазен в един надпис от IV в. пр. н. е., определят подробно какво трябва да бъде отношението към провинен в убийство молител, който иска да се върне в града; в тях се предвиждат строги мерки, за да се избегне всякакъв контакт между гражданите и още нечистия изгнаник.

Както кръвта, така и смъртта причинява нечистота. Павзаний ни съобщава, че в Месена, Пелопонес, имало установено правило, според което, ако на жрец или жрица умре дете, те са длъжни да се оттеглят от свещеническите си задължения; смъртта на близък човек в семейството ги прави недостойни за служба на боговете. Обикновено било забранено да се погребват мъртви на свещени места (с изключение, разбира се, на героите). През 426–425 г. пр. н. е. атиняните, които управлявали светилището на Аполон в Делос, били посъветвани от оракула да очистят целия остров. Един век преди това Пизистрат заповядал да очистят цялата област, която можела да се обхване с поглед от светилището. За да изпълнят заповедта на бога, те разрушили всички гробове, които се намирали на Делос, и ги пренесли в съседния остров Ренея, където днешните археолози са открили в общ гроб целия погребален инвентар (предимно глинени вази), пренесен от тези гробове. Оттогава било забранено да се умира на свещения остров; умиращите били пренасяни в Ренея, за да издъхнат там.

Същото правило било прилагано и за родилките; те отивали да родят в Ренея. Защото раждането, навярно по причина на кръвта, също се считало за нечисто. В законите на Кирена се казва, че присъствието на родилка прави цялата къща нечиста, както и човек, който се намира под същия покрив. Друг параграф се отнася до случаите на помятане; ако плодът има човешка форма, нечистотата е както при смърт; в противен случай помятането се приравнява с истинско раждане. Дори половите отношения в известни случаи могли да бъдат причина за ритуална нечистота. Фактът заслужава да се отбележи, защото моралът на старите елини никога не е свързвал понятието грях с физическата любов, както е станало по-късно според християнския морал. Но тя е причина за физическа нечистота, както личи от Хезиод в «Дела и дни», (ст. 733–734), чиито сурови изрази са много показателни. Било забранено да се прави любов в светилищата. Херодот, който приписва създаването на това правило на египтяните, казва, че го спазвали само те и гърците. Легендата за Аталанта и съпруга й Хипомен илюстрира това запрещение, отнасящо се до светилищата. Овидий разказва тяхната история в X книга на своите «Метаморфози».

Така, за да има достъп до религиозните церемонии, човек трябва да се подчини на точно определени условия: той трябва да е чист от всякакъв допир с тревожните тайнства на раждането и смъртта. Еврипид изразява много ясно това чрез думите на Ифигения, жрица на Артемида в Таврида: «Човек, който е участвувал в убийство, който е докоснал с ръка родилка или мъртвец, богинята го отстранява от олтара си, защото в нейните очи той е белязан с петно». В гръцките градове се извършвали точно определени, но разнообразни очистващи ритуали, отменящи тези временни забрани, като възвръщали изискваната чистота. Същевременно по неизбежна асоциация те карали просветените умове, които проблемът за доброто и злото естествено занимавал, да се запитват каква стойност имала тази ритуална чистота, която били склонни да разпрострат и в областта на морала. Оттук и онази двойственост между етично и свещено, която никога не е изчезвала в гръцката религия, такава поне, каквато са я виждали най-издигнатите гръцки умове. Ето защо на Аполон и Зевс, великите богове на очистването, приписвали същевременно — все още твърде сдържано! — ролята на покровители на справедливостта и морала. Призивите за справедливост на Хезиод към Зевс, ролята на Аполон в «Евмениди» на Есхил разкриват тази двойственост, която отговаряла на една дълбока потребност. Но гръцкото многобожие още не било в състояние да я задоволи напълно.

Молитвата е основният религиозен акт, чрез който вярващият влиза в особена връзка с някой бог, било че се отзовава на някакъв вътрешен подтик, било че сам спонтанно започва разговора. Наистина и в двата случая молитвата е диалог. Богът отговаря или не по свое усмотрение, но поне е чул каквото човекът открито е изрекъл. Затова молитвата е по същество устна и се изговаря на висок глас. В Античността гърците не са познавали безмълвната, нито дори тихо изречената молитва; това е особеност, показателна за обществения характер на религиозното им поведение. Навярно тук трябва да търсим спомена за едно твърде примитивно чувство, което приписва на думата особена магическа сила; въпреки това магията, макар да не е непозната на гръцката мисъл, играе второстепенна и ограничена роля. В мисълта на гърка от класическата епоха молитвата няма за цел да дава насока на божествената воля чрез тайнствената сила, приписвана на думите, а да бъде чута от бога, както бива чувана и от хората. Ето защо тя трябва да има смисъл; виковете без смисъл (ономатопеи) като «ие пайан» от култа на Аполон, «евохе» — възгласа към Дионис, войнственото «алала», «ололюге», както се вайкали жените (подобно на «ю-ю» на арабските жени), не са молитви. Затова пък обикновеното обръщение към бога с името му е вече само по себе си молитва, защото има значение на поздрав, защото е проява на уважение към бога; в този смисъл само думата «боже» или «богове», която често се среща по стелите в заглавието на декретите, е вече молитва.

Извън призоваването молитвата се състои обикновено от излагане на някакво прошение към бога, чиято помощ молещият търси; за да се склони богът по-лесно, напомнят се или предишните му добрини, които вече го заангажират, или благочестивите постъпки, с които молителят му се е отблагодарил; накрая може да се прибавят обещания за по-голяма щедрост. Ето например молитвата, която Пенелопа отправя към Атина в IV песен на «Одисея»: «Чуй ме, Атритоне (прякор на Атина), дъще на Зевса, която носиш егидата! Ако някога в твоя чест мъдрият Одисей е изгарял в този дворец тлъсти бутове на жертви, крави или овце, спомни си това днес заради мен и спаси сина ми. Осуети безсрамните стремежи на женихите!». Молителят произнася молитвата си изправен пред статуята или жертвеника, вдигайки дясната си ръка или двете ръце с длани, обърнати към бога. Не се просва на земята освен при някои погребални обреди или при обреди на божествата на земята; в такъв случай, докато се моли, той удря земята с ръце. Коленичи само при магическите обреди; Теофаст в своите «Характери» смята колениченето за една от отличителните черти на суеверния човек.

Молитвата често бива придружена с дарения. Не е ли естествено да потърсим благоволението на едно могъщо божество, като му дадем подарък? Не бива, разбира се, този жест да се тълкува винаги като сделка в духа на чисто правното схващане, което се изразява от латинската поговорка do ut des — «давам ти, за да дадеш». Вярно е, че такъв момент не липсва при много дарения, както личи ясно от посвещението върху една статуя от някакъв атинянин от VI в. пр. н. е., който простичко казва на богинята: «Дано ми дадеш, та да ти посветя още една». Но обикновено дарението е веществен израз на уважението или благодарността към някой бог. Дарението може да бъде по някакъв случай, каквито са скромните дарове, които вярващите поставят на селските олтари: плод, ръкойка житни класове, цветя, сладкиши, кожа от дивеч. Тези прояви на набожност у народа са вдъхновявали по-късно елинистическите поети, които с охота съчинявали епиграми за такива дарове като литературни упражнения: «Приеми като оброк, Артемидо, от скитника, от голтака, от умиращия от глад Леонид, тези мазни корабийки, тази маслинка (цяло богатство!), тази прясно откъсната смокиня; приеми, господарке, и тези пет зърна грозде, отронени от хубава чепка, и като възлияние каквото остана в дъното на стомната ми! Ти ме избави от болест: отърви ме и от омразната сиромашия и аз ще ти подаря коза!». Това, което за Леонид от Тарент през III в. пр. н. е. е било само шега на учен александриец, векове наред е било за гръцкия селянин проява на наивна и искрена вяра.

Освен даренията по даден повод има и дарения, предписани от обичая: такива са възлиянията, които трябва да се правят, по съветите на Хезоид, всяка сутрин и всяка вечер, като се изливат по няколко капки вино на земята. Същото правели и по време на ядене, преди да пият; така богът получавал своя дял от виното, което щяло да развесели сърцето на човека. Други дарения били свързани с местните обичаи, които народът дълго пазел; Павзаний съобщава, че по негово време все още «хората от Лилея (град във Фокида) в определени дни хвърляли в извора на Кефисос (река във Фокида и Беотия) тамошни сладкиши и други традиционни дарове». Разправят — казва Периегетът, — че тези сладкиши след тайнствено пътешествие се появявали в Делфи в извора Касталия.

В други случаи на божеството се поднасят скъпи предмети, а не храна. Даренията на дрехи са чести: нали трябва да се облекат статуите? Ето защо Хекуба в Троя, когато отива да се моли на Атина, разстила върху коленете й най-хубавия си пеплос. В календара на атинските празници няма пo-тачен празник от Големите Панатенеи, когато всяка четвърта година богинята получавала пеплос, изтъкан за нея от ергастините — млади момичета от най-знатните фамилии на Атина, които възпроизвеждали на стана си модел, рисуван от най-големите художници и представящ битката на боговете с гигантите. Както се вижда от йонийския фриз на Партенона, целият град участвува в принасянето на дарението. Така се създавали свещените съкровища, попълвани с дарове от народа и от отделни лица: дрехи, оръжия, съдове от скъпоценни метали, накити, злато и сребро на кюлчета или в монети, всякакви предмети, които благочестивите вярващи посвещавали на божеството. Пазели ги в храмовете или в специални малки постройки, подобни на параклиси, в които обаче не държали култови статуи и които се наричали съкровищници. Жреци и магистрати пазели тези богатства и отговаряли за тях не само пред бога, но и пред съгражданите си, на които давали подробни отчети, когато напускали службата си. Оттам и тези толкова интересни епиграфски документи, каквито са свещените инвентарни описи, в които се изброяват даровете с главните им особености и теглото им; в някои щастливи случаи, както в Делос, тези текстове са запазени в достатъчно голям брой, за да може проучването им да ни разкрие цяла страна от живота на светилището, намерила отражение в наличността и подновяването на колекциите му.

Много от тези дарове са типични посвещения, ex voto: те били посвещавани, за да изразят признателността на вярващите към техния бог за извършена услуга. Те са израз не вече на подбуди от рода на do ut des, а на желанието да се изкаже благодарност, поводът за която често може да се разбере от придружаващия ги посветителен надпис. Частните лица посвещават статуя, ако са богати, или някоя скромна статуетка от печена глина, ако са със скромни възможности. Върху съвсем обикновени глинени вази някоя ръка, често несръчна, издълбава в глечта името на божеството. В светилището на бога-лечител Асклепий посвещавали релефно изображение на болната част на тялото или болния орган, които богът е излекувал. Друг път на картина или върху камък е изобразен самият Асклепий като лечител; от IV в. пр. н. е. нататък тези дарове се умножават успоредно с разпространението на епидавърския култ. Други посвещения припомнят за атлетически или военни подвизи. Големите светилища в Олимпия и Делфи били пълни със статуи на атлети-победители, които Павзаний обстойно изрежда; някои от надписите, които той е преписал от базите, са намерени отново при разкопките, потвърждавайки по този начин добросъвестността и достоверността на Периегета.

Имало обичай да се подарява на боговете една десета от всяка извънредна придобивка — от лов или риболов, търговия или военна плячка. Херодот съобщава за много такива посвещения, какъвто е случаят на самоския търговец Колайос от VII в. пр. н. е., който направил състояние в Испания, страната на калая. Като се върнал, той подарил на храма на Хера (Херайона) в своя роден град огромен бронзов кратер, украсен с изпъкнали глави на грифони — тип вази, които днес добре познаваме от археологическите открития. По-късно, към края на VI в. пр. н. е., инженерът Мандрокъл, също от Самос, получил от Дарий разкошни подаръци като награда за умението, с което построил на Босфора понтонен мост, по който преминала войската на Великия цар, тръгнал на поход за Скития; тогава Мандрокъл поръчал картина, която представяла Дарий, наблюдаващ преминаващата по моста войска, и я посветил в Херайона в Самос с надпис в стихове, чийто текст е запазен от Херодот. Както се вижда, такива дарове не са вече само израз на набожност; те задоволяват и тщеславието на дарителя, който по този начин припомня на потомството славните си дела.

Тези подбуди били не по-малко силни в колектива, отколкото у отделни лица. Павзаний съобщава за едно дарение на коркирците в Делфи от първата половина на V в. пр. н. е., което е много характерно за религиозното поведение на един гръцки град от тази епоха: «При входа на светилището има един бронзов бик, творба на Теофор от Егина и подарен от коркирците. Говори се по този повод, че в Коркира един бик се отделял от стадото, слизал по пасището на морския бряг и започвал да мучи. Понеже това се повтаряло всеки ден, говедарят слязъл до морето и забелязал един пасаж от риба-тон в неизброимо количество. Той съобщил за това на коркирците в града, които се опитали да изловят рибата, но не успели. Тогава се допитали до оракула в Делфи, принесли бика в жертва на Посейдон и, щом свършило жертвоприношението, уловили рибата. С десятъка от този улов те посветили по един дар в Олимпия и в Делфи».

Тъй като познаваме значението на войната в гръцкия свят, не ни учудва фактът, че сред посвещенията на градовете най-многобройни са онези, които се отнасят до военни подвизи. Всеки гръцки град не само ознаменувал победите си с посвещения в местните си светилища, но държал още и да ги увековечи с дарения в свещените за всеки грък места, където можела да ги види цяла Гърция. Тук човешката гордост е играла най-голямата роля в проява, която все пак е била по начало израз на благодарност към божеството. Не могат да се изброят всички посвещения по повод на Гръко-персийските войни. Атина подарила на делфийския Аполон плячката от победените при Маратон перси, наредена на един цокъл, който опирал до южната страна на тяхната съкровищница; твърде неясният текст на това посвещение според Павзаний се отнася до самата съкровищница, която вероятно е била построена няколко години по-рано. В Делфи имало за спомен от поражението на персите и втори оброк от атиняните за Маратон (при самия вход на светилището), посвещения от евбейския град Каристос и от Платея, една мачта, украсена със златни звезди, подарена от егинците, и два дара от съюзните градове — един Аполон, държащ нос на кораб, за спомен от победата при Саламин, и един триножник, поставен върху бронзова колона, в памет на победата при Платея. Тази бронзова колона, представляваща три преплетени змии, е частично запазена в Цариград, където я пренесъл Константин Велики. На нея още се четат имената на 31–те града, участвували в посвещението й.

Ако можем да разберем подбудите, които карали гърците да изразят с някой паметник благодарността си към боговете, спасили Гърция, не така леко приемаме многобройните посвещения, които напомнят победата на гърци над други гърци. Независимо от това гръцките градове, които непрестанно воювали помежду си, гордо прославяли братоубийствените си победи с дарения, които правели на големите светилища. Пред фасадата на храма на Зевс в Олимпия месенците, изпратени от Атина като заселници в Навпакт, издигнали триъгълен стълб, висок 9 м, върху който стояла статуя на Нике, Победата, представена в полет, с разперени криле, с дреха, развяна от вятъра или прилепнала до хубавото й тяло на млада жена. Мраморната статуя е намерена заедно с посветителния надпис на мястото, за което говори Павзаний; с нея месенците благодарили на Зевс за победите си над своите съседи от Акарнания. Творбата е подписана от йонийския скулптор Пайоний от Менде, вероятно автор на скулптурите в храма, и датира от 455–450 г. пр. н. е. В светилището на Аполон в Делфи цялата първа част на Свещения път била нещо като терен, в който съперничещите си градове се надпреварвали помежду си: срещу атинското посвещение за Маратон спартанецът Лизандър издигнал скулптурна група, която да напомня за атинското поражение при Егоспотами. Но тридесет и шест години по-късно, в 369 г. пр. н. е., аркадците от Тегея, които с помощта на Епаминонд опустошили Лакония, поставили пред скулптурната група на Лизандър цокъл, върху който наредили статуи на Аполон, на Нике (Победата) и на много аркадски герои в памет на пораженията, които нанесли на Спарта. Съвсем наблизо много дарове от аргосците напомняли за победите на Аргос над Спарта. Малко по-далеч били съкровищницата, построена от Тива след битката при Левктра (371 г. пр. н. е.), и съкровищницата, която сиракузците построили след поражението на Атина по време на похода към Сицилия; те не случайно решили да издигнат тази сграда съвсем близо до съкровищницата на Атина, която била по-стара почти с един век! Всички тези прояви на «почит» към Аполон били просто случай да се възвеличае славата на градовете-победители и да се унижат победените.

* * *

В своя диалог, озаглавен «Евтифрон», Платон представя един гадател със същото име, много известен в Атина към края на V в. пр. н. е. с познанията си по религиозните въпроси. Изразявайки общото мнение, Евтифрон дава следното определение за набожността: «Набожността се състои в това, да знаеш да се молиш и да принасяш жертва, като говориш и вършиш онова, което е приятно на боговете: тя осигурява благото на семействата и на държавите». Молитва и жертвоприношение — това били за атиняните двете най-важни прояви на религиозното поведение. Ние разгледахме първата — молитвата, и дарението, което често я придружавало. Жертвоприношението може да се приеме като особена форма на даряване: Сократ, отговаряйки на Евтифрон, заявява: «Жертвоприношението е дар на боговете». И наистина жертвоприношенията, особено обществените, заемат толкова голямо място в религиозния живот на гърците, че заслужават специално разглеждане, на което сега ще се спрем.

Разликата между жертвоприношението и обикновеното дарение е във важната роля, която имат при него обредните предписания. Всяко жертвоприношение, обществено или лично, е сложно действие, което се подчинява на правила, утвърдени от дълга традиция. То се състои в това, да се поднесат тържествено на боговете, като се спазват предписанията на обреда, хранителни продукти: зърна, зеленчуци, питиета или жертвени животни. В този смисъл възлиянията с мляко и вино или даровете от сладкиши са вече жертвоприношение, при условие че са извършени съгласно ритуали, които определят характера, времето и формата на тези дарения. Но ако при някои обреди съществуват жертвоприношения без проливане на кръв, то кръвните жертвоприношения с убиване (дори понякога с разсичане) на животното, определено за жертва, са далеч по-многобройни и по-важни; според общоприетото схващане са имали предвид именно последната категория жертвоприношения и никой не си ги е представял без жертва на животно. Древните учени от късната епоха вярвали, че са установили някаква хронологическа последователност между безкръвните форми на жертвоприношение, които според тях били по-ранни, и кръвните, които били въведени по-късно; такава е например теорията, която Овидий надълго излага в I книга на своите «Фасти» (ст. 335–456). Но това е чисто умозрително теоретизиране, на което единствено питагорейската традиция, която осъждала кръвните жертви, придавала известна достоверност. И наистина нашите най-стари документи, а именно Омировите поеми, дават вече описания на кръвни жертвоприношения; така например в I песен на «Илиада», когато Одисей бива изпратен от гърците да върне Хризеида на баща й, той качва на кораба и животните, които трябвало веднага да се пренесат в жертва, за да се усмири напълно гневът на Аполон.

Още при това първо споменаване могат да се различат ясно главните моменти на церемонията. Около един олтар подреждали жертвените животни: те образували хекатомба. Етимологическото обяснение на тази дума е «сто вола», но тя много отдавна, още у Омир, е променила смисъла си и означава просто много жертвени животни независимо от това, дали са едър рогат или дребен добитък. Присъствуващите на обреда си измиват ръцете, за да се пречистят, и вземат в ръцете си зърна ечемик. Жрецът на Аполон произнася молитва, разпръсват ечемичните зърна, които са първите дарове, после прерязват гърлото на жертвите, като вдигат главите им, така че кръвта да блика във въздуха към олтара. След това разрязват закланите животни. Бутовете им оставят настрана, обвиват ги с мазнина и ги изгарят в огъня, горящ на олтара, а жрецът прави възлияния от вино. Когато бутовете изгорят, нарязват останалото месо, нанизват го на шишове и го изпичат на самото място, след което всички присъствуващи се събират на обща трапеза. В повечето кръвни жертвоприношения се откриват тези важни особености: тържествено подреждане, измиване на ръцете, молитва, умъртвяване на жертвите пред олтара, изгаряне на една част от животното, възлияния и накрая незабавно изяждане на останалото месо от присъствуващите.

Въпреки че този обред се е срещал много често, не винаги го спазвали строго; разнообразието на ритуалите е извънредно голямо. При някои например изяждането на месото на жертвите е забранено и цялото животно бива изгаряно (това наричали пълно изгаряне или холокауст). Обикновено така постъпвали при жертвоприношения, които придружавали някаква клетва, при някои обреди за очищение от престъпления, в култовете на земните и подземните божества и в повечето култове към мъртвите и херосите. Когато разглеждахме молитвата, ние вече срещнахме подобни варианти. Някои съвременни учени обясняват тези различия като указание за това, че божествата на гръцкия пантеон са принадлежали към две главни групи: небесни или «уранически» и подземни или «хтонически». Първите били благосклонни, а вторите вдъхвали страх. Затова ритуалът за небесните богове бил ритуал на доверчиво уважение и молба за съпричастие; това е именно този, който описахме по-горе. Хтоническият ритуал, напротив, бил «отблъскващ», предназначен да отстрани заплахата от злосторна или враждебна сила. Оттук и значението на сакралното угощение в първия случай, когато вярващите си поделят с бога месото на жертвата, докато във втория цялото животно се предоставя на божеството.

Няма съмнение, че тази двойственост съществува. Но тя не винаги се явява в строго определения вид, който описахме. В зависимост от мястото някои божества имат ту уранически, ту хтонически черти. Зевс, всепризнатият бог на небето, се явява като бог на земята, когато го призовават като Зевс Мейлихиос, имащ вид на змия; от Ксенофонт, който говори за него в «Анабазис», знаем, че са му принасяли холокаусти. Херакъл в Тасос имал двоен култ, един като божество (в този случай небесно) и друг, при който се извършвал хероически и хтонически обред. Павзаний, който винаги се е интересувал от култовите куриози съобщава, че в град Тронис във Фокида при жертвоприношението на местния херос оставяли кръвта от жертвата да проникне през един отвор в гроба, което е обичайно за погребалния и хтоническия ритуал, но затова пък изяждали месото на животното, което е признак на ураническия ритуал. Ето защо би било погрешно да се гради строго систематично тълкуване на гръцката религия въз основа на различие, което не винаги се е спазвало. Но дори двете големи групи божества да са били първоначално ясно разграничени, което е възможно, причините, които обясняват това разделяне, не са ясни и трябва да се задоволим просто да установим, без да ги разбираме напълно, преживелиците в подробностите на ритуала.

Тук отново трябва да подчертаем предимно местния характер на култовете. В рамките на набелязаната по-горе обща схема на кръвните жертвоприношения от най-често срещания тип предписанията варират чувствително в различните светилища и дори при различните аспекти на един и същ бог. Естеството на жертвите може да бъде точно определено — едни били позволени, други забранени. В Тасос редица култови предписания от V в. пр. н. е. забраняват да се принасят в жертва на някои божества прасета или кози. Същото запрещение намираме в Делос. В Кирена, напротив, се препоръчва да се принася в жертва на Аполон Апотропайос рижо яре. В Лампсак на Хелеспонта принасяли в жертва на местния бог Приап магарета, докато в Спарта богът на войната Ениалий получавал кучета. Обикновено избирали прасета, за очистващи и изкупителни обреди. Последната поръка на Сократ преди смъртта му, по Платоновия разказ в диалога «Федон», показва, че на Асклепий принасяли в жертва петел. От тези няколко примера се вижда колко разнообразни са били обредите; да се нарушат те, да се принесе жертва, която не е утвърдена от обичая, било светотатство, за което се предвиждали парични и религиозни наказания. Същото разнообразие имало и при възлиянията. Виното, употребявано толкова често за тази цел, било забранено при някои култове. Едно тасоско правило забранявало да се пее песен, което другаде било част от церемонията. Описвайки един годишен празник, който жителите на Сикион чествували в селското светилище на Евменидите, Павзаний съобщава че те принасяли в жертва бременни овце, че правели възлияния от хидромел (смес от вода и мед) и вместо да си украсят с венци главите за празника (което било много разпространен обичай), се задоволявали да носят цветя; това са все ритуални особености, които Павзаний се е постарал да отбележи.

Самата сложност на тези обреди изисквала голяма опитност при извършването им. Затова е понятно, че за да се избягват грешки, които се смятали за светотатство, използували услугите на специални лица. Не случайно на гръцки глаголът, който означава «принасям в жертва», хиерево, е тясно свързан с думата за жрец — хиеревс. Обикновено към светилищата били прикрепени по един жрец или жрица, за да бдят над извършването на ритуала. Те били излъчвани от най-добрите семейства на града с избор или по жребий и изпълнявали функции, подобни на магистратските. Те се радвали на уважение, което се изразявало в това, че им се давали почетни места в обществените церемонии, и получавали някои материални облаги, като например определена част от месото на жертвата, известен налог върху жертвоприношенията или освобождаване от данъци. Във всяко друго отношение жреците били граждани като всички други и не принадлежали към някаква жреческа каста. Жреческият им сан бил длъжност за определен срок и рядко за цял живот. Тя им налагала естествено правила за благоприлично и достойно държание и понякога задължително да носят бели дрехи или да пазят целомъдрие (доста често при жриците). Но общо взето, това било длъжност, за която трябвало да се придобие известна практическа опитност. Гръцкото общество не правело рязка граница между гражданско и свещено.

Също и тези факти разкриват социалния по същество характер на гръцката религия; капиталното значение, което се придавало на ритуала, заветите на традицията, оставена от предците, и ролята на жреца в съхранението на традицията показват, че тази религия е била преди всичко дело на общността. Семейната единица имала свои собствени култове: култът на огнището, пред което Алкестида на Еврипид, преди да умре, отправя последната си молитва към Хестия; култът на Аполон Патроос и на Зевс Херкейос, в който, според Аристотел, семействата на бъдещите архонти трябвало да докажат, че участвуват; култът на Агатос Даймон, «добрият домашен дух», представен като змия, на който правели възлияния с чисто вино в края на всекидневното хранене; култът на Хермес или на Хеката Протюрайя, на вратата на къщата. По-голямата група, наречена фратрия (братство), била организирана около общите култове със собствени празници, какъвто е празникът Апатурии в йонийските градове; принадлежността към такова подразделение на града и следователно участието в религиозния му живот са за много гръцки градове (в Атина, наистина, в по-малка степен) изрично условие за получаване на граждански права. Филите, на които било разделено гражданското тяло, носели в Атина името на някой местен херос, «епоним», на когото оказвали религиозни почести като на свой покровител. Дори демите в Атика, които били просто административни единици на териториална основа, учредени сравнително късно, имали собствени светилища и култове, подобно на градчетата на другите гръцки държави, които съблюдавали древните си традиции.

Що се отнася до самия град, той е, както вече казахме, «истинският кадър» на религиозния живот. Неговите светилища и неговите култове привличат вниманието на гражданина и той се чувствува като равноправен член на града само ако участвува в общия религиозен живот. Отечеството за него е преди всичко религията, завещана му от предците. Клетвата на атинските ефеби, както е запазена в един надпис от IV в. пр. н. е., показва ясно това: «Ще се бия, за да защитя светилищата и града ... Ще почитам култовете на прадедите». Дори жените още от детство изпълняват религиозни задължения в служба на държавата. Хорът на атинянките, който Аристофан представя в «Лизистрата» (ст. 638–647), припомня етапите на идеалния curriculum vitae на младо момиче от Атика: «Едва навърших седем години и ме направиха арефора. Когато станах на десет години, приготвях свещени сладкиши за богинята Архегета. После облякох шафрановия хитон като «мечка» на празника Брауронии. Най-после, като млада девойка, носех кошниците с дарове и наниз от смокини». Разбира се, не всички атински момичета имали тези задължения, които били отредени за малък брой избраници. Но изброяването им от поета все пак има символично значение; всички жени и мъже чувствували, че принадлежат към една социална група, която религията поддържала единна и сплотена.

Ето защо гърците придавали такова значение на големите религиозни церемонии, чийто най-важен елемент било общото жертвоприношение. Само тогава те имали чувството, че участвуват дейно и пълноценно в живота на града, в най-важната и най-тържествената му проява. Вярно е, че това участие носело конкретни облаги, които не били за пренебрегване; поради липсата на едър добитък в Гърция много хора ядели прясно заклано месо само когато имало публични жертвоприношения, а религиозното угощение било не само обилно, но и безплатно. Но имало и друго нещо. Тържествеността и блясъкът на празниците радвали народа, който имал малко развлечения и сурово всекидневие; хората се възхищавали от достойното държане на магистратите, от гордата осанка на конниците, които обикаляли наоколо, от красотата на канефорите — момичетата, носещи даровете, и от апетитния вид на предназначените за жертва животни.

Всеки празник започвал с шествие, което понякога имало за цел да омилостиви боговете, но преди всичко предлагало на зрителите пъстро и привлекателно зрелище. Зяпачите не само че не наблюдавали безучастно процесията, но с южняшко увлечение я коментирали подробно, а понякога и си разменяли шеги с участвуващите в шествието. В някои случаи тези шеги били дори правило, както при процесията до Елевзина, когато зрителите, събрани около един мост, отрупвали поклонниците с традиционните неприлични закачки, които се наричали гефиризми или «закачки на моста». «Каруцарските остроумия», които пускали от колите по време на Антестериите и Ленеите, празници на Дионис в Атика, са изиграли известна роля в зараждането на комедията. Тези шествия, ръководени от особени уредници, т. е. служебни лица, каквито се виждат на фриза на Партенона, обърнати в посока обратна на процесията, обикаляли улици и площади и стигали до светилището, където участниците заставали на площадката около олтара. Геният на Фидий, ръководещ сплотен колектив от скулптори, чудесно е претворил с богатото му многообразие оживлението на едно такова шествие в чест на празника Големите Панатенеи. Хора и животни, конници и колесници, момичета и мъже, носещи дарове — нищо не липсва в дългия фриз с 360 фигури, опасващ горната част на стените и преддверието на Партенона зад колоните: религиозното чувство, което одухотворява тази творба и което несъмнено е отговаряло на действителната набожност, проявявана от народа на Атина, е така живо и искрено, че ни се струва съвсем естествено смъртните хора да се появяват (над входа на храма) пред събраните богове.

След процесията идвало жертвоприношението, което се извършвало до един олтар. Върху олтара запалвали огъня, в който трябвало да изгорят жертвата или част от нея. Това можело да бъде просто определено за тази цел място или трап, изровен в земята, или малка купчина земя, подобна на купол, без всякакво архитектурно оформление. Тогава обикновено го назовавали със същата дума, която означава огнище, ecxаpa; това е обичайната форма на олтарите на хтоническите божества, на херосите и мъртвите. Но този примитивен олтар се среща и при други култове: така в Олимпия големият олтар на Зевс, от който не е останала никаква следа на терена, представлявал могила, образувала се единствено от натрупването на пепелта от жертвите. Павзаний го описва подробно като пресечен конус с обиколка на основата 37 м (125 стъпки) и на върха 9,50 м (32 стъпки). Височината му била 6,50 м (22 стъпки). Едно стълбище, изсечено направо в масива на пепелта, водело до горната площадка, където занасяли горивото и месото на жертвите, изгаряни там. В това общогръцко светилище, което същевременно било и националното светилище на елейците, се извършвали жертвоприношения всеки ден, а не само на празниците. Гадателите (защото при олтара имало и прорицалище) един път в годината на определен ден прибавяли към жертвеника събраната през годината пепел, след като я размесвали с вода от Алфей, реката на Олимпия. Така хълмчето растяло малко по малко благодарение на благочестието на вярващите. Светилището на Аполон в Дидима, близо до Милет, имало също такъв жертвеник от пепел, който според преданието бил издигнат от Херакъл. В Делос жертвеникът на Аполон бил още пo-странен: наричали го Кератон, жертвеник от рога, защото бил изцяло образуван от рога на кози. Легендата, както я предава Калимах в своя «Химн на Аполон», твърди, че богът сам го издигнал от рогата на дивите кози, които сестра му Артемида убивала със стрелите си, когато ловувала из острова.

Повечето жертвеници обаче били от камък, монолитни или градени. Те имали форма на цилиндрична или правоъгълна маса, върху която горял свещеният огън. Наред със скромните олтари, представляващи обикновен каменен куб, на една от чиито страни издълбавали името на божеството, в големите светилища имало и монументални олтари. Това са внушителни постройки, състоящи се от продълговат правоъгълен блок, служещ за маса, обикновено издигнат върху цокъл със стъпала. Страничните ръбове на тази маса понякога се оформяли като високи плътни огради, за да спират вятъра и да пазят да не пада пепел от олтара. Някои от тези постройки били украсявани с мраморна облицовка, корнизи и барелефи. Прочутият «Трон Лудовизи», гордост на музея Терми в Рим, е навярно украсата на страничната стена на олтар, изваяна от йонийски скулптор през втората четвъртина на V в. пр. н. е. Тези монументални олтари понякога имали значителни размери. Още през архаичната епоха те достигали от 20 до 30 м дължина и от 6 до 13 м ширина; такъв е олтарът на «Базиликата» (храм на Хеpa) в Посейдония-Пестум, олтарът на храма «Д» в Селинунт, на храма на Аполон в Кирена, на храма на Атина Афайя в Егина. През класическата епоха такива размери срещаме в храма на Хера в Агригент и в храма на богиня Алея Атина в Тегея. В Олимпиейона на Агригент олтарът, огромен като храма, имал размери 56 × 12 м. През елинистическата епоха тези размери нараснали още повече, тъй като царят на Сиракуза Хиерон II построил към средата на III в. пр. н. е. в столицата си олтар, дълъг един олимпийски стадий или 192 м! Но и без да бъде колосален, олтарът, издигнат от град Хиос пред храма на Аполон в Делфи през първата половина на V в. пр. н. е., е вече внушителен паметник (8,50 × 2,20 м). Той е частично възстановен: корпусът му е от тъмен варовик, а цокълът и масата са от бял мрамор. Той се издига над последния завой на Свещения път и дава на съвременния посетител известна представа за древните церемонии.

Както видяхме, олтарът по правило се намира под открито небе. За това имало две причини: преди всичко димът от жертвоприношенията би направил въздуха в затворена сграда невъзможен за дишане и, от друга страна, трябвало да се предвиди около олтара достатъчно място за присъствуващите. Ето защо вътрешните олтари (като се изключат малките домашни олтари) се срещат рядко и били предназначени за специални обреди. Затова пък между олтара и храма не съществува строго установена връзка; противно на това, което се мисли, по-голямо значение има първият, а не вторият. Храмът без олтар е немислим, но гърците са имали светилища без храмове, където са правели жертвоприношения върху олтар под открито небе. Такъв бил олтарът на Зевс в Олимпия през цялата архаична епоха до построяването на храма от елейския архитект Либон през втората четвъртина на V в. пр. н. е. Същото се отнася и за Додона. Ако обикновено издигали олтара пред храма, когато имало храм, то не било поради някакво строго предписание, а просто поради архитектурна целесъобразност; на атинския Акропол олтарът на богинята Атина не се намирал нито пред Партенона, нито пред източната цела на Ерехтейона, а на мястото на архаичния храм на Атина, където продължавали да принасят жертви чак до края на езическата епоха.

Около олтара най-често оставяли свободно място за присъствуващите изпълнители и свидетели на жертвоприношението. Пред масата на олтара, където стоял жрецът, забивали в земята или в самия камък (наречен протизис) една желязна халка, за която завързвали жертвеното животно до момента на смъртоносния удар. Понякога археолозите намират на самото място тази халка, малка дреболия, която говори особено ярко на въображението. Тя възкресява в съзнанието ни картината на олтара, където горял свещеният огън, животните на хекатомбата, групата на жреците, магистратите и прислужниците и тълпата на гражданите, наредени в кръг. Пъстроцветна гледка, едновременно тържествена и оживена: пламъци и дим се издигали към чистото небе и уханието на тамяна се смесвало с мириса на цвъртящото месо, докато звуците на флейта и химните на хора съпровождали церемонията. Понякога шумоленето на множеството стихвало за миг и настъпвало мълчание, нарушавано само от мученето на жертвата. Друг път всички присъствуващи подхващали в един глас обредната молитва. Фасадата на храма с пъстроцветни фронтони, колонадите на портика, даровете и бронзовите статуи, блестящи на слънцето, листакът на свещената горичка, склоновете на близката планина или необятната морска шир служели за рамка на тези празници на открито, в които вярата на хората в техните богове и очакването на близкото угощение поддържали жизнерадостното настроение.

Съблюдаването на традиционните предписания придавало понякога на известни епизоди от церемонията характер на своего рода свещено представление, в което актьорите се подчинявали на сценарий, водещ началото си от древни, забравени вярвания. Такава била например церемонията по време на Диполиите в Атина, празник в чест на Зевс Полиевс, покровител на града, която се извършвала на Акропола в едно заградено място под открито небе, където нямало никакъв храм. Аристофан в «Облаци» (423 г. пр. н. е.) смята този празник вече за типично архаичен (ст. 984–985). Празнували го в средата на месец Скирофорион (отговарящ на май–юни) и той включвал жертвоприношение, което наричали Буфонии или «убийство на вола». Ето как го описва Павзаний: «По повод на Зевс Полиевс ще ви разкажа за установения обичай да му се принася жертва, но няма да приведа обяснението, което му дават. Върху олтара посипват ечемични зърна, размесени с житни зърна, и ги оставят без надзор. Волът, подготвен за жертвоприношението, се приближава до олтара и посяга към свещените зърна. Тогава един от жреците, наречен «убиец на вола», го посича със силен удар на секира, хвърля веднага на място секирата (защото такова е обредното предписание), побягва и изчезва. Другите, давайки си вид, че не знаят кой е убил вола, завеждат секирата на съд пред трибунала». Можем да съжаляваме, че и този път добросъвестният Павзаний е уважил забраната да се разкрие обяснението на тайнството, което жреците давали на този необикновен обред; съвременните учени дълго са разсъждавали върху тълкованието на тази свещена комедия. Виждат в нея остатъците от старо селско поверие, според което принасянето в жертва на вол за работа, помощника на земеделеца, дори за религиозни цели е позор, същинско убийство, което трябва да бъде наказано със съд. Така или иначе всичко това свидетелствува, че култовите церемонии лесно са приемали една или друга елементарна форма на драматична игра. По-развита я намираме в делфийския ритуал: там на всеки осем години на едно свободно място по средата на Свещения път, под открито небе, се разигравала истинска «мистерия», наречена Стептерион, като възпоминание за една старинна делфийска легенда — убийството на змията Питон от Аполон. Ритуалът представял запалването на «колибата на Питон», построена нарочно за случая, и бил съпровождан от звуците на флейта, които според Плутарх напомняли съскане на змия. В Спарта през Карнейските празници играели също особен вид драма на военна тема, каквато подхождала на тази държава от войници: издигали девет войнишки бараки като във военен лагер, като във всяка имало по девет души, командувани от началник, който им давал указанията за изпълнението на ролите. Атеней, компилатор от III в., смята този епизод от Карнейските празници за «представяне на военен поход». В други случаи жертвоприношенията били съпровождани от танци с повече или по-малко символично значение.

В никой друг култ не се е придавало такова значение на тези обредни представления, както в култа на Дионис. Този бог на вегетацията и по-специално на лозата и виното дълго време беше смятан за чуждестранен бог, възприет късно в Гърция от Тракия или от Изтока. Голяма беше изненадата, когато името му се появи в един микенски документ. Оттогава трябва да го смятаме за един от старите членове на гръцкия пантеон. Все пак същинските драматични представления се появили в неговия култ едва към края на архаичната епоха. Дионисовият ритуал, както и много други ритуали, включвали пеещи и танцуващи хорове, както и шествия. Хоровете изпълнявали в чест на бога особен химн, наречен дитирамб. На процесиите, твърде весели и шумни, разнасяли един фалос, символ на плодородието и обновяването на природата. Дионис повече от останалите богове подтиквал вярващите към мистичен екстаз, буйни гърчове и необуздано въодушевление; в това сигурно имало своя дял и виното, но не по-малко и една селска традиция, съвсем подходяща за този земеделски култ, традиция на веселите празници, които следват тежката работа през лятото и есента. Участниците в дионисовото шествие (или тиаз) охотно се преобразявали в легендарните придружители на бога, сатирите или козоногите, като обличали специален костюм — брадати, чипоноси маски, около бедрата кози кожи с опашка и изкуствен фалос. Според сведенията на Аристотел («Поетика», IV, 1449 a) трагедията води началото си от дитирамба, чието име «трагедия» («песен на козела») напомня козел-трагос, животно, посветено на Дионис. На атическия поет Теспис, родом от градчето Икария в подножието на планината Пентелик, се приписва инициативата да въведе диалог между един актьор и хора с неговия водител, внасяйки по този начин в лирическия химн на дитирамба драматичен елемент, който бързо се развил. Надписът, наречен «Пароският мрамор» посочва датата 534 г. пр. н. е. за първото драматическо представление в Атина; това е една от големите заслуги на Пизистратовото управление. Така се родил театърът като литературен жанр, както го разбираме ние днес.

Оттогава по време на главните Дионисови празници в Атина — Големите Дионисии или Градските Дионисии в края на март и Ленеите в края на декември, както и Селските Дионисии в края на ноември, празнувани по селата на Атика, се давали театрални представления, организирани от отговорните за тези празници магистрати, и се устройвали състезания. Тези представления запазили ясно изразения си религиозен характер до края на елинистическата епоха; във всяко от светилищата на Дионис имало специални съоръжения за тези представления — отначало дървени, а по-късно зидани. Една кръгла площадка, предназначена за хора, обграждала олтара на бога; на жреца на Дионис било отредено почетното място. Представленията се давали само по случай религиозните празненства и били предхождани от други обреди, шествия, жертвоприношения, очищения. От речта на Демостен срещу Мидий, един от неговите врагове, който ударил оратора, когато изпълнявал длъжността на хорег, виждаме до каква степен чак в средата на IV в. пр. н. е. драматичните състезания запазвали в очите на народа религиозния си характер.

Що се отнася до атическата комедия, която малко по-късно заела своето място наред с трагедията и дитирамба, тя е произлязла, както ни съобщава Аристотел, от фалическите шествия и от песните и закачките, които ги придружавали. Хоровете на сатирите, които още в началото на VI в. пр. н. е. виждаме върху атическите вази като спътници на Дионис, са допринесли както за зараждането на комедията, която подхождала на неприличния им и разпуснат характер, така и на трагедията. Между двете Гръко-персийски войни, вероятно през 486 г. пр. н. е., ако приемем сведението на «Суда», било дадено първото комическо представление през Големите Дионисии, т. е. около половин век по-късно от първото представяне на трагедия. И комедията подобно на трагедията останала важен елемент от Дионисовите празници в Атика. Използувайки твърде нашироко свободата, която им давала традицията, да разсмиват с всякакви средства, дори с най-дръзките, поетите не се лишавали от удоволствието да пускат язвителни шеги дори по адрес на самия бог, който покровителствувал тяхното изкуство. Аристофан в «Жаби» през 405 г. пр. н. е. прави от Дионис комична личност: предрешен като Херакъл, богът иска да слезе в Ада, но за разлика от героя, чиито одеяния е навлякъл, той се показва плашлив и малодушен, та става жертва на смешни злополучия и дори на удари с тояга. Самият Херакъл, въпреки че е Зевсов син, често бива представян като пияница и лакомник; такъв го виждаме в Еврипидовата «Алкестида», която собствено не е трагедия, а по-скоро сатирична драма, т. е. пиеса, в която не липсва комичен елемент.

За нас е трудно да приемем, че този начин да се изкарват боговете на сцената може да се съчетае с искрената набожност, и все пак не бива да се съмняваме в това. Тук има някаква особена близост на народа с човекоподобното божество, която ни най-малко не смущавала древните с изключение на някои извънредно взискателни или изтънчени умове. Народът приемал като нещо естествено, че божеството, имайки човешки образ, ще има и някои човешки слабости. Но не се отнасяли поради това с по-малко уважение към страшната мощ на безсмъртните; именно защото гледали с доверие на тях, хората обичали да се шегуват по време на празниците им, ако традицията позволявала това. И обратно, при подходящ случай комическият поет умее да намери възвишени слова, за да призове боговете на града: «Господарко на нашия град, Паладо, покровителко на тази свещена земя, която стои над всички с бойната си слава, с поетите си и с могъществото си, ела при нас и вземи със себе си тази, която беше наша спътница в бойните походи и битките — Победата!». Така говорят «Конниците» на Аристофан (ст. 581–589). Другаде същият поет представя простодушния селяк Дикайополис как празнува Селските Дионисии («Ахарняни», ст. 241–279); сцената е много интересна, защото непосредствено показва как народната вяра намира израз в селските обреди, от които е произлязла атическата комедия. Като глава на семейството Дикайополис ръководи церемонията, в която участвува цялото му семейство: той върви начело на малко шествие, следван от дъщеря си, която, носейки кошницата с даровете, изпълнява ролята на канефора, и от двамата си роби, които имат за задача да носят нависоко огромен фалос, символа на Дионис. Той прави скромно безкръвно жертвоприношение — пита, поръсена с каша от зеленчуци. После произнася молитва: «Господарю Дионисе, нека те зарадва шествието, което водя, и жертвата, която ти принасям с цялото си семейство! Нека отпразнуваме щастливо Селските Дионисии!». И процесията тръгва, Дикайополис запява фалическия химн, а жена му го гледа от покрива на къщата им.

* * *

Драматичните състезания, които са имали толкова голямо значение за развитието на европейската литература, са само една от проявите на гръцките състезания; състезанията са широко разпространен елемент от религиозните празници и са играели съществена роля в обществения и духовния живот на гърците. Преди всичко и по начало това са били атлетически състезания; музикалните конкурси например били въведени по-късно. Първите игри, които са ни известни, са онези, които в ХХIII песен на «Илиада» Ахил организира за погребението на Патрокъл. Други погребални игри срещаме в епическите легенди; така игрите в чест на Пелиас, цар на Йолкос в Тесалия, в които участвували много прославени герои, били изобразени върху прочутото ковчеже на Кипсел, посветено от този тиран на Коринт в Олимпия през втората половина на VII в. пр. н. е. Ето защо някои съвременни учени смятат, че атлетическите състезания произхождат от някакъв древен погребален обичай. Трябва да отбележим обаче, че в VII песен на «Одисея» се разказва как Алкиной, царят на феаките, урежда спортни състезания между поданиците си, за да развлече своя гостенин Одисей; тези игри нямат в никакъв случай погребален, нито дори религиозен характер. Но истината е, че обикновено гръцките състезания се организирали в рамките на религиозни церемонии.

Навсякъде по гръцкия свят се устройвали игри, свързани с най-различни култове. Така Пиндар, възхвалявайки достойнствата на един киренски бегач в «IХ Питийска ода», споменава сред прочутите игри в Кирена състезания в чест на богинята Атина, други — на Зевс Олимпийски, трети пък — на Земята кърмилница, но с това техният брой не се изчерпва. Тези местни игри давали възможност на младите хора да се състезават в различни изпитания — единични и групови. Понякога изпитанието имало ясно изразен характер на религиозен обред; такъв е случаят например с бягането с факли, лампадедромия, щафетно бягане, добре познато в Атина, или бягането с грозд, стафилодромия, което било част от големите Карнейски празници в Спарта в чест на бога на земеделието Аполон Карнейос. Но най-често това били обикновени атлетически състезания, в които младежта изразявала почит към божеството със силата и ловкостта си. Както виждаме още у Омир, в очите на гърците победата в игрите, както и във войната, зависи единствено от благоволението на бога. Човек прави каквото може, но Съдбата и боговете разполагат. В Олимпия, както научаваме от Павзаний, били издигнати близо до стартовата линия за състезанията с колесници олтари на различни богове, специално на «Мойрите» или Съдбите и на «Мойрагет». «Ясно е — добавя Павзаний, — че това е епитет на Зевс, който знае съдбата на хората — какво им дават мойрите и какво им отказват.» Това обстоятелство ни разкрива едно широко разпространено схващане сред гърците: човек съзнава собствените си качества, но знае, че във всяко начинание има дял и случаят, който може да се окаже решаващ. Този елемент на случайност пречупва гордостта му и разкрива властната намеса на една свръхестествена сила в човешките дела. В атлетическото състезание, поне през ранната епоха, преди още участието на професионални атлети да го е деградирало, се е съдържало едно негласно признание на божествената воля, което му е придавало благородство и величие; разбираме защо именно в него поезията на Пиндар е намерила повод за най-прекрасните си полети.

Следователно победителят в игрите ни се представя както като любимец на боговете, така и като човек, надарен с изключителни физически качества; оттук и обичаят да се посвещава след победата дар в светилището на бога, покровителствуващ състезанието. А между игрите, които подклаждали амбициите на атлетите, имало и такива, чиято известност, надхвърляла границите на отделната държава и се носела по целия гръцки свят. Най-много хора привличали игрите, които ставали в Олимпия, Делфи, Коринт и Немея. С блясъка на тържествата, с качествата на участвуващите състезатели, с броя и пъстротата на зрителите си, те наистина заслужавали името панелински игри, с което обикновено ги наричат. За победителите в тези славни състезания Пиндар е писал триумфални оди или епиникии, които са останали единствените завършени творби на поетическия му гений и които още античните издатели разделили на Олимпийски, Питийски, Истмийски и Немейски на името на отделните състезания. Като оставим настрана техническия и спортния аспект на игрите, ние ще се спрем засега на тяхното религиозно значение.

Олимпийските игри в чест на Зевс Олимпийски били най-прочутите. От 776 г. пр. н. е. нататък, според традиционната хронология, възприета от историка Тимей от Таормина, който въвел изчислението на времето по олимпиади, тези игри се устройвали на всеки четири години в средата на лятото (юли–август). През класическата епоха те траели седем дни. От 572 г. пр. н. е. игрите минали под покровителството на елейците, които владеели областта и избирали помежду си колегията на хеланодиките или «съдии на гърците», натоварени с организацията на игрите. Така дори една панелинска церемония, т. е. достъпна за всички гърци, си оставала под отговорността само на един народ съобразно с политическото и религиозното разбиране, според което всичко било подчинено на града-държава. Известно време преди откриването на игрите по всички гръцки градове били разпращани вестители, спондофори, за да разгласят събитието. В чест на Зевс тогава се сключвало свещено примирие, което прекратявало междуособните войни за времето, докато траели Олимпийските игри. Атлети и любопитни потегляли за Елида, където се правели приготовления за тяхното посрещане и настаняване; в продължение на няколко седмици около светилището се издигал същински град от палатки и бараки.

Първият ден на игрите бил посветен на жертвоприношения и на полагане на олимпийската клетва от състезателите, които могли да бъдат само гърци, свободни по рождение и неосъждани. В това изискване трябва да търсим повече верски, отколкото морални или политически съображения: игрите са част от култа и в тях може пълноправно да участвува само онзи, който принадлежи към някоя гражданска общност и е напълно неопетнен. Ето защо «варварите», робите и осъдените нямали достъп до тях. Имало също и едно религиозно предписание, което забранявало влизането на жени в светилището и присъствието им на игрите; едно-единствено изключение било направено за жрицата на Деметра Хамина, нещо, което ясно показва свещения характер на възбраната. Полагането на клетвата било особено тържествено. То ставало пред олтара на Зевс Хоркиос, покровител на клетвите, чиято статуя се издигала в булевтериона (седалище на местния съвет) и държала в двете си ръце по една мълния, за да срази клетвопрестъпниците. Атлетите, техните бащи и братя, свързани с древната родова солидарност, се заклевали да спазват правилата на състезанията върху четвъртините от принесения в жертва по този случай шопар. Павзаний, на когото дължим тези сведения, прибавя една многозначителна забележка: «Не ми дойде на ум да попитам какво правят с шопара след клетвата на атлетите: още от най-стари времена е утвърдено правилото, че жертва, над която е произнесена клетва, не бива да служи за храна на хората» (V, 24, 10). Върху бронзова плоча в нозете на статуята на Зевс Хоркиос могло да се прочете една поема в елегически двустишия, която напомняла за наказанията за клетвонарушение. В случай на измама хеланодиките налагали тежка глоба на виновния и завинаги го изключвали от игрите. Със средства от глобите те издигали бронзова статуя на Зевс; тези Зевсови статуи, Зани, както ги наричали на местния дорийски диалект, били наредени в светилището близо до входа на стадиона, под терасата на Съкровищата. На това място още могат да се видят пиедесталите на някои от тях.

След като завършвали състезанията, които продължавали пет дни, последният ден бил отреден за раздаване на наградите. В присъствието на огромна тълпа, която ги приветствувала, победителите, наричани олимпионики, излизали напред при повикване на имената им, за да получат наградата си — обикновен венец от дива маслина, изплетен от листата на свещеното дърво, което Херакъл, както разказва Пиндар, донесъл от земята на хиперборейците, за да го посади в Олимпия. Тези венци били наредени върху разкошна маса с дарове, инкрустирана със слонова кост и злато и изработена от Колотес, ученик и сътрудник на Фидий. Тази маса е изобразена като мотив на опаката страна на възпоменателните монети, сечени от елейците през 133 г. по времето на император Хадриан. За гърците нямало по-голяма чест от олимпийския венец, спечелен пред очите на цяла Гърция, събрала се в светилището на царя на боговете. Това се вижда и от прочутия анекдот за Диагор и спартанеца, който Цицерон предава в «Тускулански разговори» (I, 46, 111). Диагор от Родос бил прочут боксьор и победител в Олимпийските игри, чийто успех Пиндар прославил в «VII Олимпийска ода». На стари години той имал щастието да види двамата си сина победители в един и същ ден. «Един спартанец се приближил до стареца и като му честитил, рекъл: «Умри сега, Диагоре, защото не ще дочакаш вече такава небесна радост!»... Човекът, който казал това, е смятал, че за едно семейство е изключителна чест да даде три олимпионики и че Диагор безполезно ще се изложи на ударите на съдбата, ако продължава да живее.»

Така славолюбието, жаждата за похвала, патриотичната гордост и искрената вяра в боговете подхранвали усърдието и амбициите на състезателите. Освен това зрителите били тласкани от любопитство да видят отблизо знаменити хора, защото наред с атлетите се явявали писатели, философи, ретори, художници, желаещи да се възползуват от стичането на толкова много хора, за да ги запознаят с произведенията си чрез публично четене или да получат поръчки. Оживлението, навалицата и търговските сделки били неизбежният съпровод на спортните състезания и религиозните церемонии. В чертите на Алтис — терена, посветен на Зевс, можели да се чуят всички гръцки наречия. Зяпльовците си сочели един на друг знатни посетители като Темистокъл, Алкивиад, Платон (чието идване в Олимпия е изрично засвидетелствувано) и мнозина други, за които не знаем. Там Херодот четял своите «Истории», аплодиран от тълпата, която по този случай, казва Лукиан, дала за заглавия на деветте книги на това произведение имената на деветте музи. Софистът Горгий от Леонтини предизвикал възхищение с красноречието си, за спомен на което неговите близки му издигнали статуя, която Павзаний видял на мястото й. Събрани рамо до рамо при общите жертвоприношения, всред всеобщото въодушевление по време на игрите, през тези няколко дни хората, дошли от всички краища на гръцкия свят, се опознавали по-добре. Те имали съзнанието за дълбока солидарност, която стояла над отделните интереси и самолюбивите съперничества, разделящи градовете им. Игрите дали по-конкретно съдържание на самото понятие елинство. Затова и то се утвърдило на тези големи периодични религиозни сборове, наричани от гърците панегири. Изократ, големият атински ретор от IV в. пр. н. е., е изразил прекрасно това в речта, която публикувал, без всъщност да я произнесе, по случай Стотната Олимпиада през 380 г. пр. н. е. и която по тази причина се нарича «Панегирик». «С право възхваляваме онези, които са учредили панегирите и които са ни завещали тяхната традиция. Наистина, благодарение на тях ние се събираме на едно място, след като сме сключили примирие и прекратили враждите си. После даваме заедно клетви пред божествата, заедно принасяме жертви и съживяваме спомена за общото ни потекло. От тях за в бъдеще черпим по-голямо взаимно доверие, подновяваме старото гостоприемство и създаваме нови връзки. Нито за народа, нито за отделния човек тези срещи са загубено време; пред събраните гърци едни разгръщат природните си дарби, а другите с удоволствие наблюдават тези състезания. Никаква опасност да се отегчат нито едните, нито другите! Всички имат с какво да задоволят честолюбието си, когато зрителите гледат атлетите как дават най-доброто от себе си, за да им се харесат, и когато атлетите пък знаят, че целият този народ е дошъл да им се възхищава.»

Другите големи общогръцки игри също давали повод за подобни панегири. Питийските игри в Делфи били учредени в чест на Аполон след първата свещена война през 582 г. пр. н. е. Постепенно и в тях започнали да се включват атлетически състезания както в Олимпия. Но тяхното своеобразие се определяло от това, че в тях имали значителен дял музикалните състезания, чиято традиция в Делфи била много стара; разказвали, че и Омир, и Хезиод искали да вземат участие в състезанието, но и двамата не били допуснати, защото първият бил сляп и не можел да свири на китара, а вторият, въпреки че бил такъв добър поет, не бил толкова добър китарист. Анекдотът, предаден от Павзаний, е очевидно апокрифен, но той показва, че богът на изкуствата Аполон проявявал не по-малък интерес към музикалните произведения, отколкото към атлетическите състезания.

Питийските игри се устройвали на всеки четири години, в третата година на всяка олимпиада, т. е. две години след Олимпйските игри, към края на лятото (август–септември). Малко преди започването им делфийците изпращали пратеници, тeори (или тeари, както казвали в Делфи), в различните области на гръцкия свят, за да оповестят официално предстоящото откриване на Питиите. По време на религиозната си мисия теорите били посрещани и настанявани във всеки главен град от специални служебни лица, натоварени да ги улесняват в задачите им, които се наричали теородоки. Списъкът на тези теородоки бил издълбаван на няколко пъти в светилището и от него са запазени един фрагмент от края на V в. пр. н. е., един доста голям текст от края на III в. пр. н. е. и други фрагменти от средата на II в. пр. н. е. Тези документи дават извънредно ценни сведения за историческата география и ономастиката. Както в Олимпия, наградата за всяко състезание била обикновен венец от листа. Той бил изплетен от лавър, любимото дърво на Аполон, отрязан при специални условия според религиозните предписания: едно дете с живи родители трябвало да отиде да откъсне лавровите клонки в долината на Темпе в Тесалия. Авторитетът на Аполон и славата на неговото прорицалище повишавали още повече интереса към игрите и в Делфи се събирали тълпи, също тъй многобройни като тълпите, които се стичали в Олимпия.

Истмийските и Немейските игри ставали на всеки две години между игрите в Олимпия и Делфи, т. е. на втората и четвъртата година на всяка олимпиада. Първите били посветени на Посейдон в светилището му на Коринтския провлак, чиито развалини бяха неотдавна проучени частично. Организатори били коринтяните, но сред всички посетители атиняните заемали привилегировано място. Игрите се провеждали през пролетта (април–май). Обявявали ги официално и заради тях било сключвано свещено примирие, което спазвали дори в разгара на Пелопонеската война; Тукидид съобщава изрично това за игрите през 413 г. пр. н. е. Наградата за победителите била отначало венец от борови клонки, но скоро, още преди времето на Пиндар, била заменена с венец от див кервиз. Такъв бил и венецът на Немейските игри в светилището на Зевс Немейски в Арголида. До времето на Пиндар те били организирани от жителите на малкото съседно градче Клеоне, но аргосците, чието влияние се простирало в цялата тази област на Пелопонес, ги изместили. Въпреки че споменът за прочутия лъв, убит от Херакъл, останал свързан с малката немейска равнина, там, в едно затворено, обрасло с кипариси място, почитали Зевс. Състезанията приличали на Олимпийските и както в Олимпия съдиите на състезанията носели името хеланодики. Признат за панегир от всички гърци, този празник също давал повод за сключване на свещено примирие.

Особено голямо било въодушевлението от победите в големите игри, когато един и същ атлет спечелвал венеца последователно в четирите празника; тогава той добивал званието периодоник, «победител в кръга». Славата на такива шампиони от игрите траела векове и при благоприятни обстоятелства можела да издигне атлета до божествен ранг. Примерът с Теоген от Тасос показва ясно това. Баща му бил жрец на Херакъл, но той минавал за син на самия бог — легенда, която се обяснява навярно, както вече видяхме, с един хиерогамен ритуал. Непобедим боксьор в продължение на двадесет и две години, той печелел успех след успех; девет пъти победител в Немея, толкова пъти в Коринт и една победа в панкратион (т. е. гимнастическа борба, в която се позволява бой с юмруци) на същия празник, три пъти увенчан в Питийските игри (в които веднъж нито един състезател не се осмелил да излезе насреща му), той достигнал върха на славата, побеждавайки в Олимпия през 480 г. пр. н. е. на бокс и в 476 г. пр. н. е. в панкратион. Издигнали му статуи в Олимпия, Делфи и на родния му остров Тасос. Пиедесталите на тези статуи са намерени в доста лошо състояние. Върху пиедестала от Делфи още четем заедно с пълния списък на победите на Теоген и една епиграма от дванадесетина стиха, прославяща изключителните заслуги на този шампион, който излязъл победител в 1300 срещи! Споменът за него се запазил дълго време; през III в. пр. н. е. авторът на епиграми Посейдип от Пела припомня за нечувания апетит на боксьора, който можел, както твърди Посейдип, да изяде сам цял бик... През II в. реторът Дион Хризостом, философът Плутарх и пътешественикът Павзаний разказват надълго за Теоген, за сприхавия му характер и за неговите подвизи.

Но най-любопитното за нас е не толкова изключителната поредица от спортни победи, колкото обожествяването на Теоген след неговата смърт при обстоятелства, за които Павзаний подробно ни разказва: «Когато Теоген го нямало вече, един от неговите съперници имал навика да идва всяка вечер и да бие с пръчка бронзовата му статуя, въобразявайки си, че по този начин измъчва самия Теоген. Статуята сложила край на тези насилия, като смазала човека, а децата на жертвата предали статуята на съд, като я обвинили в убийство. Тасосците хвърлили статуята в морето, прилагайки закона на Дракон, чийто криминален кодекс, съставен от него за атиняните, осъжда на изгнание дори неодушевени предмети, ако случайно някой от тях смаже човек. След това земята на Тасос била поразена с безплодие. Тасосците се допитали до делфийската пророчица, която ги накарала да върнат онези, които те били прогонили. Но завръщането на изгнаниците, което било решено поради това нареждане, не прекратило безплодието на земята. Тасосците отишли пак да поискат съвет от Пития, като се оплакали, че божият гняв продължава да се сипе над тях, въпреки че изпълнили съвета на оракула. Тогава Пития им отговорила: «Забравили сте паметта на великия Теоген». Те били много смутени, защото не знаели как да намерят статуята на Теоген, докато, както се разправя, рибари, излезли в морето на риболов, я хванали в мрежите си и я донесли на брега. Тасосците я поставили на старото й място и запазили обичая да й принасят жертви като на бог». Различни епиграфски документи, пояснени от литературни текстове, потвърждават това сведение. Култът към Теоген трябва да е бил установен в края на V или в началото на IV в. пр. н. е., по времето, когато възстановили статуята. По-късно, както се вижда от един надпис от I в. пр. н. е., от продължението на разказа на Павзаний и от един пасаж у Лукиан, Теоген бил почитан предимно като херос-лечител, особено на малария, и така култът му се разпространил извън Тасос.

В случая с този известен атлет виждаме непосредствено как спечелената в игрите слава, ясно доказателство за благоволението на боговете, е могла при подходящи обстоятелства да издигне човека до божествен ранг; преувеличените ласкателства, с които поетите обсипвали своите клиенти в победните оди, ставали по този начин действителност. Все пак такова издигане можело да стане само след смъртта на героя, защото гърците се отнасяли с особена почит към мъртвите. Наред с вярата им в олимпийските богове култът към мъртвите имал за тях голямо значение. Сега ще разгледаме него.

* * *

За култа към мъртвите в микенското аристократическо общество имаме сведения само от гробниците и техния инвентар. Монументалната архитектура на куполните гробници, богатствата, които са намерени в гробовете в земята, както и други белези, разкриващи съществуването на погребален култ, показват достатъчно ясно колко ревностно микенците са тачели паметта на покойниците си. Но ние не знаем как те са си представяли съдбата им в отвъдния свят. У Омир намираме обширно описание на погребалните обичаи по повод на погребението на Патрокъл: изгаряне на трупа върху клада, принасяне в жертва троянските пленници и любимите животни — конете и кучетата, дарове от мед и зехтин, косите, които живите поднасят като дар в знак на траур, погребално угощение, игри в чест на мъртвия, издигане на гробница — всичко това е разказано подробно в XXIII песен на «Илиада». Такива погребални почести са немислими без някаква вяра в задгробен живот. И наистина Омир вярва в особена форма на задгробен живот; у него за пръв път в нашата цивилизация се появява ясно изразено понятието душа (психе). Обособена от тялото, тя се разделя с него във върховния момент на смъртта и отлита към обиталището на мъртвите, при бога Хадес. Тя е образът (ейдолон) на това, което покойникът е бил приживе, но образ без плът и тегло, който въпреки това е способен още да страда и още да тъгува за живота. Понякога поетът я показва на сън, както душата на Патрокъл се появила на Ахил; но тя се изплъзва от напразната прегръдка на приятеля си. Само магията, която Одисей прави в XI песен на «Одисея», притежава силата да призовава мъртвите. Това магическо действие, Некюя, по-късно било изобразено от великия Полигнот в т. нар. сграда Лесхе на книдосците в Делфи; като пиели от кръвта на жертвите, събрана в една яма, душите за кратко време се връщали към някакво подобие на човешкото съществуване. Но това е измамно видение и ако Одисей може да размени няколко думи с духа на майка си, той напразно простира ръце към нея: «Три пъти се спуснах към нея; с цялото си сърце исках да я целуна. Три пъти, подобно на сянка, на сън, тя отлетя от ръцете ми». Тези сенки блуждаят в една поляна, обрасла с лилии, някъде под земята, отвъд вратите на Ада (Хадес), обиталището на мъртвите, където царува богът със същото име Хадес. Погребалните почести и особено изгарянето са необходимо условие, за да може душата да достигне до това обиталище и там да почива в мрачен покой. Такова схващане за задгробния живот не е никак утешително за смъртните. Героите на Омир обичат живота и мисълта, че могат да го загубят, ги покрусва; но чувството за неизбежност им вдъхва някакъв примирен песимизъм. Сянката на Ахил, най-хубавият и най-храбрият измежду мъжете, изрича горчивите думи: «Ах, колко повече бих искал като прост ратай да слугувам при някой беден селянин, където се хранят оскъдно, отколкото да царувам като господар над този народ от мъртъвци».

Дали култът е съществувал само за да носи някаква утеха на тези отчаяни души? Или пък е продиктуван от неясното чувство, че мъртвите в своя странен живот обладават свръхестествена сила, която може да напакости на смъртните? Каквато и да е била причината, факт е, че геометричните и ранноархаичните некрополи пазят следи от погребален култ; в атическите гробища намираме пепел от жертвоприношения край гроба, а голямата ваза над него е служела за възлияния с вино. Освен това големият камък, забит в гроба или до него, е служел за белег (сема). По силата на едно развитие, характерно за гръцкия свят, този камък се е превърнал в погребална стела. Отначало върху грубо одялания камък написвали името на умрелия, както това се вижда в некрополите на о. Тера (Санторин). По-късно, към края на VII в. пр. н. е., в Атика хората станали по-взискателни: започнали да поставят добре издяланата, висока и тясна стела с леко пирамидална форма върху по-широка база. Още преди това, към средата на века, в Крит се сетили да украсяват погребалните стели, както през микенската епоха, с издълбани в камъка фигури: жена с вретено, въоръжен войник. Богове или смъртни са това? По-вероятно мъртъвци с идеализиран образ, на които живите отдавали почит. Впоследствие тези изображения стават все по-многобройни и техният смисъл вече е съвсем ясен. В Атика през VI в. пр. н. е. най-богатите гробници били украсявани с барелефи с образа на покойника; такава е стелата на хоплита Аристион или кръглите статуи, които съставляват хубавата поредица от надгробни куроси (млади мъже). Тук идеализирането е очевидно, макар от надписите да личи ясно, че това са портрети. В случая портретът няма за цел да покаже физическа прилика, която гърците от тази епоха въобще не търсели; той представя идеализиран образ на покойника в разцвета на силата и красотата му, като че ли смъртта го е дарила с вечна младост. Някои стели в Лакония, като например релефът на Хризафа, датиращ от средата на VI в. пр. н. е., ни дават възможност да разберем по-ясно смисъла на тези погребални изображения; тук е представена двойка покойници, седнали на тържествен трон, а зад тях се издига змията, свързана със земните божества. Мъжът държи кантарос, жената — нар. Две малки фигури носят дарове на тази обожествена двойка: петел, цвете, нар и яйце. В случая имаме сцена на погребален култ, в която живите отдават почит на починалите си роднини, смятани след тяхната смърт за богове. Покойникът се превръща в херос (герой в религиозния смисъл на думата), а това означава човек, който след смъртта се е наредил сред безсмъртните.

Явлението «хероизиране» има извънредно голямо значение за гръцката мисъл. Породено от уважението и страха, които неволно ни внушава смъртта, то търпи развитие от най-ранната архаика до елинистическата епоха. Разбира се, идеята, че всеки покойник става херос, се е наложила твърде късно, но тя отговаряла на едно дълбоко тежнение и обяснява редица аспекти на погребалната украса от архаичната и класическата епоха. На една голяма погребална мраморна ваза изящно скулптиран барелеф върху тялото показва покойницата с издълбаното до нея име Мирина, която Хермес, богът психопомп, или «водач на душите», води към Ада, придружен от трима души, нейни сродници. Атинският скулптор, който към 430–420 г. пр. н. е. е направил този релеф, е изобразил Мирина и Хермес с пo-висок ръст от тримата живи, като по този начин е дал да се разбере, че тя вече принадлежи към безсмъртните. Атическите глинени вази от V в. пр. н. е. с рисунки, които се наричат погребални лекити (шишета за парфюм), ни показват много сцени на приношения край гробници: живите, млади жени или момчета (ефеби), отиват при надгробния паметник, украсяват го с ленти, поставят плодове, сладкиши и благовония, правят възлияния или просто стоят замислени, спомняйки си за покойника. Серията от скулптирани атически стели се прекъсва от края на VI в. до към 440 г. пр. н. е.; вероятно те са били забранени с някакъв закон против разкоша малко след падането на Пизистратидите. Но от 440 г. до края на IV в. пр. н. е. (когато философът Деметрий от Фалерон ги забранил отново) те се срещат със стотици, с образа на покойника, седнал или прав често заобиколен от близките си, на които понякога държи ръката. С вълнуваща сдържаност те убедително предават онова сложно чувство, което гъркът от класическата епоха е изпитвал пред лицето на смъртта: мъка от раздялата, примирение пред неизбежното, желание да се потвърди трайността на кръвните или приятелските връзки (такъв е смисълът, който добива ръкостискането), но също така и мисълта, че в новия свят, в който пристъпва мъртвият, той ще се радва на ново достойнство. Аристотел в един пасаж на «Евдем», който Плутарх ни е запазил, е формулирал много ясно това убеждение: «Ние не само вярваме, че мъртвите се радват на щастието на блажените, но смятаме за неблагочестие да говорим за тях лъжи или клевети, защото мислим, че това означава обида към същества, които са станали по-добри и по-могъщи».

Дали прозвището «блажен» (макариос) наистина се е полагало на всички? Било твърде съблазнително да се вярва в това, но не по-малко изкушаващо било да се подсигурят с някаква гаранция през земния живот, че ще се радват на вечно щастие. Тази съвсем естествена предпазливост обяснява разпространението на орфизма и на мистериите.

Орфизмът е философско и есхатологично учение, което древните приписвали на митическия поет Орфей. Въпреки че Херодот, Еврипид, Аристофан и Платон изрично го споменават, това учение остава за нас твърде неясно; то било описано в поемите, приписвани на тракийския певец, който живеел в паметта на хората с трогателната си история, с музикалния си и поетически гений, с участието си в похода на Аргонавтите за завладяване на златното руно, с неутешимата си скръб при смъртта на Евридика и със собствената си трагична смърт, причинена от яростта на менадите (или вакханките) на планината Пангей. Смятали, че той е учил хората на идеала за аскетичен живот, основаващ се на въздържанието от всякакво месо, на отричането от кървави жертви и на забраната да се погребва мъртвец с вълнена дреха. Извън това орфизмът предлагал особена есхатология, която описвала съдбата, очакваща хората в другия свят, където грешните ще бъдат сурово наказани, а праведните ще се радват на дивно съществуване на Островите на блажените. «II Олимпийска ода» и един фрагмент от «Трени» на Пиндар, изглежда, са твърде повлияни от това схващане за задгробния живот, което поетът предава в прекрасни стихове. Може би орфизмът е учел за преселението на душите, или метемпсихоза. Философът Питагор от Самос, който живял през VI в. пр. н. е. в Кротон във Велика Гърция, бил повлиян от орфизма и със собственото си учение спомогнал за разпространението му.

Едно неотдавнашно откритие показва, че тези размишления за отвъдния свят са играли голяма роля още през класическата епоха: в един гроб във Фарсала, Тесалия, е намерена голяма бронзова урна, датираща от средата на IV в. пр. н. е. Сред пепелта и остатъците от кости в нея изровили златна плочица, дълга 5 см и широка 1,5 см, върху която има надпис с курсивно писмо. Това е къса поема, вече позната в няколко варианта от елинистически документи. Ето нейният текст: «Ще намериш вдясно от двореца на Хадес извор. Близо до извора се издига бял кипарис. Пази се да не се доближиш до този извор! По-нататък ще намериш чистата вода, която изтича от езерото на Паметта; пазачи стоят над него. Ще те попитат защо си дошъл. Кажи им цялата истина. Кажи: Син съм на Земята и на Звездното небе. Името ми е Звезден. Жажда суши гърлото ми; пуснете ме да се напия от извора!». Текстът от Фарсала свършва тук, но една подобна плочка, намерена в Петелия, Южна Италия, ни дава продължението: «Те ще ти позволят да пиеш от свещения извор и тогава ти ще царуваш сред другите хероси». Има известно съмнение в чисто «орфическия» характер на тази поема, но сродството й с есхатологията, която изложихме по-горе, ни изглежда очевидно. Плочката от Фарсала е «пътен лист», който покойникът носи в задгробното си пътешествие; като се съобразява с напътствията, които са написани върху нея, душата непременно ще се сдобие с вечно щастие.

Същото предназначение имало и посвещаването в Елевзинските мистерии, чието сходство с орфизма ясно е отбелязано от древните писатели като Плутарх и Павзаний. Действително Павзаний е написал по повод на една обредна забрана, отнасяща се до баклата (I, 37, 4): «Който вече е присъствувал на посветителните церемонии в Елевзина или е чел поемите, наричани орфически, той знае какво искам да кажа!». Вярвали, че мистериите, свързани с култа на Деметра, са създадени от самата богиня. «Когато след отвличането на Коре — казва Изократ в «Панегирик» (IV, 28) — Деметра в отчаяното си лутане стигнала до нас, тя се почувствувала благоразположена към нашите прадеди за направените й някога услуги, за които само посветените имат право да чуят. Тогава тя им дала двата най-ценни дара на тази земя: земеделието, което ни помогна да не живеем като дивите животни, и мистериите, които пораждат у вярващите утешителни надежди за онова, което ги очаква след края на живота и во веки веков». Между двете благодеяния на Деметра има тясна връзка, защото колкото и малко да сме надзърнали в тайните церемонии на посвещението, сигурно е, че земеделските обреди и специално обредите за плодородие са играели в тях важна роля. Карали посветения, когото наричали мист, да движи предмети и да изрича формули, в които имало някакъв сексуален символизъм, после давали едно символично представление, нещо като свещена драма, която разказвала за скръбта на Деметра, блуждаеща и търсеща изчезналата си дъщеря, както и разни други сцени, между които вероятно и хиерогамия, обред за плодородие, добре известен на други места. Церемонията завършвала, като показвали на публиката житен клас. Явните намеци на църковните отци, някои от които като Климент Александрийски вероятно сами са били посветени в елевзинските мистерии, преди да приемат християнството, са главните ни извори за тези мистерии, чиято тайна е била строго пазена през вековете, до края на Античността. Полемичният характер на тези сведения ги прави донякъде съмнителни. Наистина трудно е да се разбере как такива обреди са могли да успокоят присъствуващите относно съдбата, която ги очаква отвъд. Може би просто фактът, че Коре (Персефона), дъщеря на Деметра и съпруга на Хадес, е царувала над подземния свят, е давал на участвуващите в култа увереността, че щe намерят добър прием в подземния свят. Във всеки случай тази увереност е засвидетелствуван факт; тя проличава очебийно в пиесата на Аристофан «Жаби», играна през 405 г. пр. н. е., в най-тежките дни на Пелопонеската война. Поетът показва на сцената в подземното царство, където прониква Дионис, хор от посветени, танцуващи весело по поляните на задгробния свят, «където слънцето радостно пръска светлината си само за тях, понеже те са били посветени и са се държали като благочестиви хора както към чужденците, така и към съгражданите си».

В замяна на това ние познаваме по-добре обществения аспект, който не е бил тайна, на тези церемонии, които през класическата епоха били част от големите празници на град Атина. Те били ръководени от жреци, които по традиция произхождали от два големи елевзински рода: хиерофантът произхождал от рода на Евмолпидите, дадухът и свещеният вестител (керюкс) — от рода на Керюксите. Тези празници се чествували със сложни церемонии и били разделени на «Малки мистерии», празнувани в атинското предградие Агра, на брега на Илисос през февруари, и «Големи мистерии», празнувани в Елевзина в края на септември. Големите мистерии траели няколко дни и се ознаменували с шествия, в които официално участвували ефебите, с къпане на мистите в морето при Пирея, с очищения, общи молитви и процесия, която потегляла от Атина по Свещения път, за да стигне до Елевзина (тогава изпълнявали «гефиризмите» или закачките на моста), нощно бдение в Елевзина около олтара на Двете богини (Деметра и Персефона), тържествено жертвоприношение и накрая самото посвещение. То се извършвало в специално построена за целта зала, Телестерион. На мястото на старата сграда Пизистрат построил друга, разрушена от персите през 480 г. пр. н. е. Перикъл възложил на архитекта на Партенона Иктин да издигне нова сграда, която по-добре да отговаря на предназначението си. С помощта на други архитекти Иктин изработил плановете на Телестериона, чиито развалини могат да се видят и днес: обширна квадратна зала с дължина на страната 50 м; във вътрешността по четирите стени в скалата били издялани седалища, залата била покрита, а покривът се поддържал от шест реда по седем колони. Един отвор на покрива служел за осветление и проветряване. В малка постройка в средата на залата, наречена Анакторон, се пазели свещените предмети; това било нещо като «светая светих».

Чужденците (но не и «варварите») могли да участвуват в мистериите наравно с атиняните. Все пак етическият характер на култа бил грижливо съблюдаван: един висш сановник, архонтът-цар, имал като първа задача да организира празнуването на мистериите в Елевзина, както съобщава Аристотел в «Атинската държавна уредба» (гл. 57). Атинската държава имала също така грижата да набавя на светилището необходимите средства за службата на Двете богини; на един надпис е запазен текстът на декрет, постановен по времето на Никиевия мир (421 г. пр. н. е.). В него народът решава да посвети на Деметра и Коре първото зърно от житните реколти в размер на 1/600 от ечемика и 1/1200 от житото. Съюзните градове трябвало да последват примера на Атина, а поканили и останалите гръцки държави да се присъединят към този благочестив жест. Със сумите, получени от зърното, се покривали религиозните разходи на светилището. Изглежда, че инициативата за присъединяване на всички гръцки градове към един чисто атически култ не е имала голям успех. Но с течение на вековете много чужденци се приобщавали индивидуално към култа и ако се съди по строгостта, с която се пазела тайната, те са вярвали в него дълбоко и искрено.

* * *

Като се изключат големите игри, за които вече говорихме, единствените култове, които се ползували с широка известност в гръцкия свят, били култовете към божествата с пророчески дарби, а към края на класическата епоха — и култът към бога-целител. Желанието да узнае бъдещето и стремежът към здраве са толкова присъщи на човека, че в някои случаи те са накарали гърците да превъзмогнат традиционния партикуларизъм на градовете.

Многобройните прорицалища и вярата в техните предсказания учудват хората от нашия рационалистичен век. Въпреки това е неоспорим факт, че гърците, по природа скептични и склонни към умозрителност, са използували нашироко съветите на оракулите както за обществените дела, така и в личния си живот. Всички историци, дори онези като Тукидид, които най-много са се старали да възсъздадат логическата връзка и последователност между събитията, говорят за оракули и за влиянието им върху постъпките на хората. Що се отнася до Херодот, който е повече свързан с традиционните вярвания, той споменава над осемнадесет светилища, в които имало оракул, и деветдесет и шест предсказания, от които петдесет и три направени само от оракула в Делфи. Затова неговите произведения са несравнимо богат източник за всеки, който иска да изследва тази своеобразна страна на гръцката религиозна мисъл. По-късните историци — Ксенофонт, Диодор Сицилийски, Плутарх и винаги нашият добър Павзаний — също допринасят много за нашата осведоменост. И накрая нека споменем надписите, в които са запазени отговори на предсказатели от края на V в. пр. н. е. насам. Ето например един от най-старите, открит при Трезен и отнасящ се до култа към Асклепий: «Евтимид посвещава този дар, желаейки да научи при какви условия трябва да се изправи пред бога, след като е направил обредните измивания». Отговор: «След като принесе жертва на Херакъл и Хелиос, след като види благоприятна птица».

Както се вижда, този отговор на оракула загатва за гадания по птици. Пророкуването и гаданията са наистина тясно свързани и гърците са се занимавали и с едното, и с другото. Гадаенето или науката зa знаменията ги е съпътствувало неизменно. Един свещен закон от Ефес, датиращ, от втората половина на VI в. пр. н. е., ни дава указания, за съжаление откъслечни, за правилата, с чиято помощ можело да се гадае по летежа на птиците: не само посоката, но и характерът на полета (по права линия или в зигзаг, със или без удари на крилата) променяли смисъла на предсказанието. Още у Омир гръцкият гадател Калхас и троянският Хелен се смятали за много опитни в това изкуство. Този начин на предсказване станал толкова популярен, че думата птица, орнис започнала да означава «знамение»; Аристофан си играе с двоякия смисъл на тази дума в един пасаж от комедията «Птици» (ст. 719–721).

Имало и други видове гадание: по небесните знаци, по гръмотевиците, по движението на земната кора или дори по обикновена дъждовна капка, като тази, която Дикайополис от «Ахарняни» (ст. 170–171) използува като повод, за да прекъсне заседанието в народното събрание и да се противопостави на едно решение, което не му харесва. Гадаели по сънищата — тези носители на божествената поява още от Омировата епоха и обичайно средство за получаване на съвети от боговете в много светилища, особено в светилищата на Асклепий. Гадаели по вътрешностите на жертвените животни и специално по черния дроб, в който виждали благоприятни и неблагоприятни знамения: в «Електра» (ст. 825 сл.) на Еврипид Егист бива предупреден за близката си смърт, като разглежда черния дроб на бика, който току-що е принесъл в жертва, и наистина Орест, който стои «инкогнито» край него, се възползува от смущението му, за да го убие. Дори в пламъка, който горял върху олтара, виждали предзнаменования; предсказателите в Олимпия били задължени да се допитват до огъня на големия олтар на Зевс. Предсказанията при жертвоприношения, както видяхме, играели важна роля при воденето на война. Според гърците божествената воля се проявявала и по други начини, чиято наивност или нелепост ни учудват: случайно чута реплика, която поради някакъв обрат или игра на думите подхождала за момента, или дори обикновено кихане. В XVII песен на «Одисея» едно кихане на Телемах накарва Пенелопа да прати да повикат просека, под чиито дрипи се крие Одисей. В «Анабазис» (III, 2, 9), когато гръцките наемници, изгубили началника си, предателски погубен от персиеца Тисаферн, са близо до отчаянието, Ксенофонт, когото току-що са избрали за стратег, се опитва да ги окуражи с една реч: «Докато им говорел, един човек кихнал; като чули това, всички войници като един отдали почит на бога, а Ксенофонт продължил: «Войници, понеже в момента, в който обсъждахме как да се спасим, Зевс Спасителят ни изпрати знамение, предлагам да дадем обет, че от благодарност за нашето избавление ще принесем жертва на този бог, щом стъпим на приятелска земя».

Наред с тези веществени и случайни знамения не липсвали и предсказания, правени в словесна форма; изричали ги хора, получили от божеството пророческа дарба, «тези хора — казва Платон, — които, под влияние на внушеното им прозрение, водят със своите предсказания толкова често мнозина от нас по пътя на бъдещето» («Федър», 244 b). Ако пророчиците били жени, наричали ги Сибили: Павзаний им посвещава цяла глава, от която Микеланджело е заимствувал отчасти идеята си да изпише на потона на Сикстинската капела Сибилите на Делфи, Еритре (Мала Азия) и Куме (Южна Италия). Мъжете-предсказатели наричали с общото име Бакис. Сбирките от техните пророчества в стихотворна форма били разпространявани, а коментаторите, ексегети, се грижели да ги прилагат при подходящи случаи, както са правели в Западна Европа с пророчествата на Нострадам. Между тези сборници са прочутите Сибилински книги, които Тарквиний Горди купил, както разправят, от Сибилата на Куме и които изгорели при пожара на Капитолия през 83 г. пр. н. е. Разбира се, между тези предсказатели имало и шарлатани; по времето на Пизистратидите някой си Ономакрит бил изгонен от Атина, задето вмъкнал свои предсказания между онези, които били публикувани под името на атинянина Музей. Професионалните гадатели не винаги били гледани с добро око от народа: Аристофан на много места осмива предсказвачите или хресмологи. Но мнозина от тях са играли важна роля в политическия живот на Атина; такъв бил Лампон, сътрудник и приятел на Перикъл, който се проявил и като автор на едно допълнение на декрета за първите плодове в Елевзина, или Диопейт, който повдигнал обвинение за безбожие срещу философа Анаксагор, и същият онзи Евтифрон, когото Платон ни показва как беседва със Сократ за определението на набожността в диалога, носещ неговото име.

Предсказанията и сбирките от пророчества не могли да задоволят всички потребности. Когато изпадали в затруднение, отделни хора или дори цели градове се обръщали към светилищата, които имали оракул, и му задавали въпроса, който ги занимавал. Такива оракули, пророкуващи по запитване, имало много в гръцкия свят и до римската епоха постоянно се появявали нови. Но далеч не всички се ползували със същото уважение и признание. Повечето били посещавани от местни хора, като оракулът в светилището на Деметра в Патрас, в областта Ахея: «Там има — казва Павзаний (VII, 21, 12) — едно истинско прорицалище. Не се допитват до него за какво и да е, а само за болести. Завързват огледало за тънка лента и го спускат в извора, като внимават добре да не потъне, а само да докосне водата с крайчеца си. После, след молитва към богинята и след като се изгори тамян, гледат в огледалото, което показва болния жив или мъртъв». Други прорицалища се радвали на по-широка известност, като например оракулът на Амфиарай на границата между Атика и Беотия, на Трофоний в Лебадея в областта Беотия или на Аполон в светилището на Бранхидите или Дидимейон, близо до Милет в Йония. До тези три прорицалища наред с оракулите в Делфи и Додона, казва Херодот, се допитвал прочутият лидийски цар Крез, който искал да изпита достоверността на всяко едно от тях; само оракулът на Амфиарай и на Делфи, както разправят, му дали задоволителен отговор.

В Додона, разположена в отдалечена долина сред планините на Епир, на двадесетина километра югозападно от Янинското езеро, Зевс давал своите предсказания в подножието на планината Томарос чрез гласа на дъбовете и на вятъра. Не е останала никаква следа от постройките на прорицалищата от класическата епоха, които вероятно са били твърде опростени. Изчезнал е и високият свещен дъб, за който Одисей споменава в «Одисея» (XIV, 327–328); само един голям орех се издига още недалеч от елинистическите и римските руини. Но текстовете ни говорят за жреци, служещи в светилището, т. нар. сели, които спели на гола земя и никога не си миели краката, а също и за три пророчици, които разказали на Херодот една легенда за египетския произход на оракула, легенда, на която Херодот не повярвал. Зевс Найос говорел чрез шепота на дъбовите листа, който жреците тълкували. Имало и друг начин да се узнае волята на Бога и Страбон ни го е описал. Коркирците подарили на светилището бронзов купел, поставен върху стълб. До него, върху друг стълб, стояла статуя на дете, което държало в ръцете си камшик с три бронзови верижки. Тези бронзови верижки, раздвижвани от вятъра, удряли купела, чийто звън гадателите тълкували като предсказания. Ето защо Калимах в «Химн за Делос», стих 286, нарича селите «служители на купела, който никога не мълчи». Нещо подобно би се получило, ако днес се опитвахме да тълкуваме звъна на камбаните! По всяка вероятност Зевсовите отговори задоволявали поклонниците, тъй като от Омирово време до римската епоха Додона си останала прочуто и тачено прорицалище. Наистина поради отдалечеността му и трудния достъп до него сред дивите епирски планини гръцките градове рядко отправяли пратеничества да се допитват до него. Но това много древно прорицалище се радвало на изключителна почит и хората от околността не преставали да му задават наивни въпроси за скромната си лична съдба. При разкопки са открити освен хубавите бронзови статуетки и многобройни оловни плочки с написани върху тях формули, по които се задавали въпроси на оракула, датиращи от IV в. пр. н. е. до римската епоха. Върху една такава плочка четем следното: «Хераклид пита бога дали ще има потомство от сегашната си жена Егле». Отговорът не е записан.

Никое прорицалище обаче не могло да съперничи с делфийското. Светилището на Аполон, кацнало на южния склон на Парнас под стръмните Федриадски скали, и днес посреща посетителя с внушителната гледка на «скалистото място във форма на театър», което описва Страбон (X, 417): «Срещу града, на южната страна, се издига планината Кирфис със стръмните си склонове. Между тях, в дъното на една теснина, тече Плейстос». Навсякъде стръмни склонове или стърчащи скали — това е скалистата Пито, както се нарича в «Омировия химн на Аполон». Днес се вижда малко зеленина само по склоновете под светилището, като се слиза към потока, където многовековният труд на хората е засадил маслини и с мотика е разкопал няколко нивици. Пейзажът, с големи разлики във височината на терена, е просторен и величествен: Делфи се намира на около 600 м над морското равнище, най-високата част на Федриадите надминава 1200 м, а отсреща Кирфис достига почти 900 м. Но въздействието съвсем не е потискащо: широкият небосвод обгръща височината на Кирфис, към която криволичейки се изкачва пътят от Антикира (на Коринтския залив); високата долина на Плейстос се отваря широко на изток към днешното градче Арахова на пътя за Ливадия (старата Лебадея), Тива и Атина; и накрая, ако изгледът от светилището на запад е затворен от планинския склон, който по-надолу продължава с огромната скала, където се е намирала Криса (днес Хрисо), достатъчно е да се изкачим малко по-нагоре или да се придвижим около стотина метра на запад, за да стигнем до една тераса с изглед към Локридските планини, маслиновата равнина при Амфиса и най-вътрешната част на залива Галаксиди, където близо до градчето Итея се намира малкият пристан, който от Античността до наши дни обслужва района на светилището. Такова е местоположението на най-прочутото в древността прорицалище.

Омир споменава Делфи само веднъж, в «Одисея» (VIII, 79–81). Но от VII в. пр. н. е. нататък Делфи започва да играе голяма роля. Това е времето на колонизацията и от религиозна добросъвестност бъдещите заселници не се впускали в това начинание, без да са поискали съвета на някой бог. «Има ли гръцка колония — ще каже по-късно Цицерон в «За гаданието» (I, 3), — която да е била основана без посредничеството на оракула на Делфи, Додона или Амон?» Делфи бил най-посещаваният; както може да се види от разказа за Батос в Кирена или за Фалант в Тарент. Разкопките са разкрили от микенската и геометричната епоха твърде скромни постройки, груби теракотни статуетки, представляващи женско божество с разперени ръце (идоли «във форма на полумесец»), няколко бронзови фигурки, представляващи изображения на мъже, и обичайната за тази епоха керамика. Затова пък откритията за времето от VII в. пр. н. е. насам са много по-значителни: бронзови щитове с релефи и гравирана украса, шлемове, бронзови съдове и особено триножници — бронзови котлета, поставени върху триножник, които скоро станали традиционният дар за Аполон в Делфи. Първата свещена война (600–590 г. пр. н. е.), след като освободила Делфи от фокидска власт и поставила светилището под покровителството на Амфиктионията, допринесла още повече за известността на оракула. Втората част на «Омировият химн на Аполон», наречена питийска сюита, трябва да е била създадена непосредствено след тези събития. През VII в. пр. н. е. бил построен храм от камък. Той изгорял през 548 г. пр. н. е. Но около него вече се издигали десетина сгради, предимно съкровищници, построени от гръцки градове. За да възстановят храма, се обърнали за помощ към народа, който щедро се отзовал. Средства се стичали от всякъде — даренията на куртизанката Родопис, за която братът на Сафо се разорил в Навкратис, се приемали наред с даровете, изпратени от фараона гръкофил Амазис; известността на светилището, на което Крез още в миналото изпращал разкошни дарове, далеч надхвърляла границите на гръцкия свят. Могъщата атинска фамилия Алкмеониди, тогава в изгнание, се заела с възстановяването на храма и го завършила към 510 г. пр. н. е. много по-величествен, отколкото било предвидено.

През време на Гръко-персийските войни светилището, както разказват, било запазено по чудотворен начин от нападение и грабеж и се обогатило от оброците на победоносните гърци. Видяхме по-горе как по време на братоубийствените войни, които последвали, градовете проявявали своята гордост в Делфи, като се надпреварвали с даренията си. През IV в. пр. н. е. нова катастрофа — вероятно някакво свличане на почвата, разрушила храма на Алкмеонидите (373 г. пр. н. е.); този път гръцката солидарност се проявила отново с доброволни помощи от градовете и от частни лица. Прекъснато и забавено от третата и четвъртата свещена война, възстановяването на храма продължило чак до Александрово време; новият храм, не много различен от предишния, просъществувал до края на Античността. Него е видял и описал Павзаний и колоните, които бяха неотдавна разкрити от френски археолози, са от него. През IV в. пр. н. е., въпреки че фокидците ограбили богатствата на бога, даренията все още украсявали светилището. Тива и Кирена издигнали съкровищници с изящна архитектура до съкровищниците, построени от другите гръцки градове през миналите векове.

Този общ поглед върху историята, която с помощта на текстовете, паметниците и надписите можем да проследим в подробности, поне ни дава възможност да разберем какво е било значението и влиянието на Делфи през архаичната и класическата епоха. Богът се намесвал не само в колонизаторските начинания, но и в религиозните работи, които често засягали отблизо политическите дела. Когато реформаторът Клистен трябвало да даде име на всяка от десетте фили, които учредил в Атина на мястото на четирите традиционни фили, той възложил на оракула в Делфи грижата да избере десет имена измежду стоте герои, предложени за покровители (епоними) на тези нови фили. Оракулът си казвал думата дори в отношенията между градовете; ето защо онези, които не били доволни от предсказанията, го обвинявали понякога в користолюбиво пристрастие — било в полза на персите през Гръко-персийските войни, било в благосклонност към Спарта през втората половина на V в. пр. н. е., било най-после в полза на Филип Македонски. Тогава подхвърляли, че Пития «персофилствувала», «лаконофилствувала» или «филипофилствувала». Но независимо от това, дали тези обвинения са били основателни или не, те с нищо не са накърнили славата на Аполон Делфийски. Неговата роля в чисто политическата сфера била по-скоро да даде някаква гаранция за успеха на начинанията, отколкото пряко да се намесва в работите. По-активно оракулът се намесил, и то чрез посредничеството на Амфиктионията, във връзка със свещените войни. Освен при тези особени обстоятелства Делфи се задоволявал с ролята на зрител, а не на действуващо лице.

Аполон, богът на всички науки, си оставал най-големият религиозен и морален авторитет, който посочвал сигурни средства, за да се прекрати някое народно бедствие, като се премахнат следите от това, което го било предизвикало; такъв е случаят в Тасос с Теоген, за когото вече говорихме. Върховен поддръжник на религиозните традиции, опитен в ритуалите за очищение, оракулът си присвоил и правото да раздава мъдрост. На входа на храма били написани две максими: «Познай себе си» и «Нищо прекалено». Съвети на практичния морал ли са това? Или полезно напомняне за границите, които немощта на човека налага на задоволяването на амбициите и желанията му? Или предупреждение срещу невъздържаността, хюбрис, която погубила толкова много тирани? Или по-дълбока мисъл, препоръчваща самонаблюдение и стремеж към възвисяване? Не у жреците на Делфи, нито в отговорите на оракула трябва да търсим разяснението на същинския смисъл на тези предписания. За славата на Делфийския Аполон е достатъчно, че Сократ и Платон след Есхил и Пиндар са размишлявали над тези максими: в тях богът наистина се показва такъв, какъвто е наречен в «Държавата» на Платон (IV, 427 с) — «Традиционен напътственик на съвестта на всички хора».

Как ставало допитването до оракула? Сведенията ни все още са оскъдни. То било разрешено само в определени благоприятни дни, каквито имало малко, и затова трябвало да се чака ред в светилището. Делфийците заради заслуги към бога или към града им могли да дадат на някои просители привилегия — промантия, т. е. предимство за допитване; това благоволение било много ценено и облагодетелствуваните често напомняли за него в надписите, какъвто е надписът, който гражданите на Хиос поръчали да се издълбае през IV в. пр. н. е. върху олтара на големия храм, който построили със свои средства. Лицата, които искали съвет от оракула, внасяли парична сума, пеланос, наричана така, защото замествала ритуалната пита (това означава всъщност думата пеланос), която отначало служела за предварителен дар. Тази такса била различна за отделните градове според споразуменията, сключени с делфийците. Тя била значително по-висока, когато допитването се правело от някой град, а не от частно лице. После принасяли жертва, според Плутарх — коза. Преди да я умъртвят, я напръсквали със студена вода; ако не треперела под този душ, смятали, че богът отказва да отговори и допитването не се провеждало. Ако се случело обратното, лицата, дошли да търсят съвет, след като предавали в писмена форма въпроса, който искали да зададат на бога, били въвеждани в храма, където се правело предсказанието.

Тъй като храмът е разрушен, не е възможно да се разчете точно планът му. Знае се само, че е имало както в повечето големи гръцки храмове преддверие и голяма зала, в дъното на която се намирало прорицалището, но от него не е останала никаква следа на терена. То се намирало на по-ниско ниво, защото текстовете ни говорят, че там се «слизало надолу». Дали е било наистина някакво подземие или до него се е стигало само по няколко стъпала? За това няма каквото и да било сигурно указание. Изглежда, че молителите нямали достъп до най-отдалечената част на храма, която била именно адитонът, забранената част, където седяла Пития. Ролята на тази пророчица, оръдие на божеството, не е съвсем изяснена. Избрана измежду делфийските жрици, тя живеела целомъдрено и уединено от момента, в който я определяли за тази длъжност. По време на допитванията тя седяла в адитона върху триножник до свещения камък, който имал форма на кубе и който наричали «пъпа» (омфалос) — смятали го за център на земята. В адитона имало пукнатина в скалата и от нея според някои автори излизали изпарения, които предизвиквали състоянието на транс у пророчицата. В същност наличието на такива изпарения е твърде съмнително; вероятно те са съществували само във въображението на присъствуващите, които ги свързвали с божествената намеса. Седнала върху триножника, Пития дъвчела дафинови листа и пиела вода от свещения извор Касотис, който бликал близо над храма и който, според Павзаний, преминавал под земята и се появявал отново в адитона. После жрицата изпадала в транс и започвала да изрича неразбираеми думи. Понеже повечето от запазените делфийски предсказания са в стихове, смело може да се приеме, че пророчествата на Пития са претърпявали известна обработка, преди да бъдат предадени на молителите. Предполага се, че с тази литературна редакция се занимавали жреци, които се наричали профети. Копие от всяко предсказание се съхранявало в архивата на светилището.

Много от тези предсказания са формулирани неясно или двусмислено: те оправдават епитета Локсиас, или Двусмисления, който давали на Делфийския Аполон. Самата неяснота, както и употребата на стихотворна форма подчертават оригиналността на предсказанието, а именно представянето му в словесна форма. Дори ако между запазените текстове много са фалшиви, създадени post eventum (след събитието — понякога това не е лесно да се докаже), тези фалшификати едва ли биха се приемали за достоверни, ако не са приличали на обичайния тип делфийски предсказания. Ето защо можем да приемем, че гореописаната процедура е била обичайната за питийските предсказания. Освен нея имало и други, както неотдавна беше доказано от един съвсем ясен епиграфски документ, в който се говори за предсказание посредством теглене на жребий. В този случай богът е избирал едно от двете (понякога от няколко) решения, които преди това формулирал самият молител. Дали Пития е участвувала и в този вид предсказания? Това не е никак сигурно.

Ако наистина е трудно да проникнем в тайната на Пития, то поне топографията на светилището ни е вече добре позната. Разкопките на френски археолози, започнали от 1892 г. насам, разкриха развалините, скрити дотогава под селото Кастри, намериха се голям брой скулптури, надписи и дребни предмети. Направени бяха разкопки и на терена около светилището на Аполон, а малко по на изток от него е разкопано светилището на Атина. Благодарение на данните от тези проучвания, съпоставени с описанията на Павзаний от X книга на «Периегеза», върху терена вече могат да се различат, въпреки много неясноти в подробностите, най-важните паметници, които са обкръжавали Аполоновия храм, Това е удобен случай да си съставим конкретна представа за едно голямо гръцко светилище.

Светилището е по същество парче земя (теменос), посветено на божество и ограничено от обикновена бразда или някаква ограда. В Делфи Аполон разполагал с един четириъгълник с дължина на страните 130 на 190 м, опасан от яка, добре изградена стена (периболос) с няколко врати. Теренът е доста стръмен и достига до отвесните скали Федриади. С помощта на няколко големи подпорни стени са направени тераси, които са свързани помежду си с главния път, наречен «Свещения път». Той лъкатуши през светилището от голямата врата, която се намира в долния източен край на стената, до терасата пред хълма, като прави два последователни завоя. От двете страни на пътя се редуват «съкровищниците», построени от гръцките градове Сикион, Сифнос, Тива, Атина, Сиракуза, Книдос, Коринт, Кирена и други, както и съкровищниците на двата етруски града Цере и Спина. Освен това много дарения привличали вниманието на поклонниците със скулптурите и надписите си. Споменахме вече за даренията на Атина и Спарта, които стояли предизвикателно едно срещу друго до входа на светилището.

Храмът се извисявал върху тераса на две нива, всяко поддържано от подпорна стена. Долната стена, наречена полигонална поради начина на градеж на външната облицовка, датира от втората половина на VI в. пр. н. е. Покрита е с надписи, повечето от които са актове за освобождаване на роби, издълбани в късна епоха. До южната й страна се допирал Портикът на атиняните, в който се пазели пленените оръжия от сухопътните и морските битки през V в. пр. н. е. Срещу този портик Свещеният път се разширява и образува почти кръгло площадче, което наричали Гумното: там на всеки осем години представяли свещената драма «Стептерион». Вървейки по последната част на «Свещения път», минавайки край възпоменателния триножник от платейската битка, поклонникът стигал до площада пред храма, ограден с оброци; тук били четирите златни триножника, посветени към 480–470 г. пр. н. е. от сиракузките тирани Гелон и Хиерон и от техните братя (те били претопени в златни монети от фокидците през третата свещена война), бронзовата палма, посветена от атиняните след победата при Евримедон, колосалният Аполон, наречен Ситалкас — висока над 15 м бронзова статуя, и десетки други оброчни дарове, между които и позлатената статуя на куртизанката Фрина, която Праксител изваял в чест на своята любима. Срещу входа на храма, до който се изкачвали по рампа, се издигал олтар, подарен от о. Хиос. Самият храм, построен по обичайния за Гърция план, бил заобиколен от дорийска колонада с шест колони на фасадата и петнадесет на дългите страни, образуващи четириъгълник с размери 24 × 60 м. Всяка колона била висока около 11 м. С изключение на разпределенията в дъното на голямата зала (цела) за допитванията до оракула, които не са ни добре известни, вътрешният план съответствува на обичайния тип: едно преддверие с две колони между страничните стени води към предната част на храма (пронаос), след това идва голямата зала или цела, където е стояла култовата статуя. Тази зала е най-важната част на сградата, защото предназначението на храма е да приютява статуята на бога. Най-отзад се намира опистодомът, затворено помещение, симетрично на пронаоса, но не свързано с целата. Навсякъде из храма се виждали оброчни дарове, някои от които имали забележителна история, като железния стол, на който седял Пиндар, или бронзовата статуя на Омир, върху чийто пиедестал било издълбано неясното пророчество, дадено на поета, който искал да знае коя е родината му. Освен това по изключение в целата имало два олтара, единият на Посейдон (Земетръсеца, както го наричали гърците, почитан в Делфи, където често ставали земетресения) и другият на Аполон.

Районът над храма особено много пострадал при катастрофата през 373 г. пр. н. е. Свличането на терена и падащите скали, които разрушили храма на Алкмеонидите, унищожили в същото време и цялата северна част на светилището. Там, зад една подпорна стена, построена след катастрофата, за да поддържа новия храм, са намерени фрагменти от групата, част от която е прочутият «Колесничар»; фигурата по някакво чудо е останала почти невредима. По-нагоре, в северозападния край на светилището, се намирал театърът, построен в началото на елинистическата епоха; днес го виждаме във вида, даден му след реставрация през римската епоха. Близо до него, на изток, се намирал малък теменос с малък храм, посветен на Посейдон, сред каменните блокове, които богът срутил в своя гняв от Федриадите, а още по-нататък в друг теменос, включен в Аполоновия, се намирал гробът на Неоптолем, синът на Ахил, загинал в Делфи от делфийците, както се разказва в «Андромаха» от Еврипид. В най-горната част на светилището, до северната стена на лесхе на книдосците, се намирали прочутите рисунки на Полигнот, които Павзаний подробно ни описва.

Така е изглеждало едно голямо гръцко светилище през класическата епоха, където около главното божество обикновено намирали подслон и други култове. Около храма или около храмовете се издигали много постройки: олтари, съкровищници, странноприемници, строени с течение на годините съвсем безредно, без какъвто и да било цялостен план. Всеки паметник е замислен сам за себе си, а не като част от цялото. Взети са под внимание само религиозните съображения и практическите изисквания. Стремежът да се твори красота бил продиктуван най-напред от желанието да се почете богът и после от стремежа да се смае зрителят и да се засенчат съседните паметници, без да се държи сметка за хармонията между тях. Едва през елинистическата епоха и под влияние на пергамските архитекти се очертават принципите на известен монументален урбанизъм; когато тогавашният посетител влизал в атинския Акропол през Пропилеите, той можел да види от Партенона само горната част на задната фасада — всичко останало било закрита от второстепенни постройки, които днес не съществуват. Дори прочутият фриз, на който днес можем да се любуваме отблизо в музеите, едва се е забелязвал, слабо осветен в горната част на външната стена на целата, в сянката на колонадата на перистила; затова си даваме сметка, като наблюдаваме западния фриз, който още стои на мястото си над входа на опистодома. Но въпреки това той бил изваян много грижливо — защото трябвало да се хареса на богинята. Същото се отнася и за даренията, които се трупали на всяко свободно място без каквото и да е старание да се разположат в някакъв ред. Трудно е да си представим огромното множество от такива дарения, които били повечето бронзови предмети, наброяващи със стотици; всичко било разграбено от варварите или разрушено от християните и оцеляването на статуя като «Колесничаря» е просто изключение (конете и колесницата не са запазени). Но много подробните описания на Павзаний, въпреки че и те ни представят само подбор измежду предметите, които е имал пред очите си, ни дават възможност да си представим необикновеното безредие в светилището, претъпкано с дарове, където погледът бивал привличан ту от златистия блясък на бронзовите съдове, които системното почистване, както ни е добре известно от надписите, предпазвало от патиниране, ту от мраморните скулптури, оцветени с ярки бои, които оживявали фронтони, метопи и фризове на главните сгради. Като прибавим и навалицата от поклонници, сергиите на дребните търговци, магаретата и мулетата, жертвените животни, многобройните птици, които правели гнездата си в покривите на храмовете и по които младият Ион в началото на Еврипидовата пиеса «Ион» стреля с лъка си, като си представим накрая и гирляндите от цветя, уханието на тамян, мириса на печени меса, виковете и крясъците, ние можем да възкресим гледката на светите места, където гръцкият народ се събирал, за да потърси у боговете, които почитал с цялата си наивна вяра, съвет за някаква работа или утеха за неволите си.

Надеждата за изцеление винаги е била една от най-важните подбуди на религиозната вяра. В случай на болест гърците се обръщали естествено и непринудено към своите богове. Местният бог, който и да бил той, се явявал като пръв източник на помощ. Но Аполон по-специално е представен като лечител и много от неговите култови епитети, Пеан, Епикуриос, Алексикакос, Акезиос, говорят за това му качество. Някои хероси играели същата роля: в Атика през IV в. пр. н. е. имало един Херос-лекар, познат само под това име. От края на V в. пр. н. е. популярността на тези лечители била засенчена от едно божество, чиято служба била специално лечителството — Асклепий. Случаят със Софокъл говори убедително за бързо разпространилия се култ към новия бог; той бил жрец на един непознат за нас херос-лечител, когото наричали Алкон или може би Аминос, но станал по-късно привърженик на култа на Асклепий, композирал един пеан (вид химн) в чест на този бог и приютил статуята на бога, когато атиняните през 421 г. пр. н. е. я донесли от Епидавър. По-късно я сложили в едно светилище до Дионисовия храм на южния склон на Акропола. Следователно по това време Асклепий бил вече достигнал ранга на бог, докато през 474 г. пр. н. е. Пиндар в «III Питийска ода» говори за него само като за херос, син на Аполон, обучаван в лечителското изкуство от кентавъра Хирон и накрая поразен с гръм от Зевс, понеже престъпил природния закон и възкресил един мъртвец. По този повод тиванският поет съчинил прекрасната максима: «Не се стреми, душо моя, към безсмъртен живот, а изчерпи извора на възможното».

Обожаван в Епидавър (Арголида) в едно светилище на Аполон, Асклепий скоро заел там първото място. Неговата слава растяла благодарение на някои вдигнали голям шум изцеления. Тогава именно, през последните тридесет години на V в. пр. н. е., били положени основите на клиническата медицина от Хипократ от о. Кос. От Епидавър новият култ се разпространил в гръцкия свят с учудваща бързина: в Атина и Пирея (където според Аристофановия «Плутос», игран в 388 г. пр. н. е., станало изцелението на слепия Плутос), в Делфи, в Пергам, в Кирена (където «асклепионът» в Балаграй бил основан още през IV в. пр. н. е.), на о. Кос, родината на Хипократ, където се развила голяма медицинска школа. Епидавър, първоначалното светилище, си останало най-прочуто и най-посещавано: хубав храм, тайнствена ротонда, построена от архитекта Поликлет Младия, театър, издигнат от същия архитект, и много култови постройки свидетелствуват за разцвета му през IV в. пр. н. е. Вярата на поклонниците и техните надежди се подсилвали от надписите, разказващи за чудесните изцеления, които извършил богът; тези надписи видял Павзаний и някои от тях са намерени, така че до нас са достигнали, описани в подробности, 66 чудеса, извършени от Асклепий, между които изцелението на нямо момиче, освобождаването на жена, бременна от пет години, изваждането на камък от бъбреците и тения. Понякога благосклонността на бога стигала дотам, че той поправял счупена при падане ваза! Малко текстове говорят така красноречиво за наивната набожност на гърците, както тези поучителни историйки, съчинени от неизвестен чиновник, който черпел от архивите на светилището или тълкувал стари надписи върху даровете, без винаги да разбира смисъла им.

* * *

От този кратък преглед на главните култови и обредни действия можем да видим до каква степен гръцкият народ от архаичната и класическата епоха е чувствувал боговете близки до себе си. С почти безкрайното си множество те му се явявали навсякъде — и в природните стихии, и в обществения живот. Всяко божество на дадено място или група откликвало със забележителна гъвкавост на основните потребности на човека и се отнасяло съчувствено към различните му молби. Тази многостранност на божеството е една от чертите на гръцкото многобожие, която е най-силно засенчена от рационалистичната митология, създала йерархия на Олимп и разделила функциите на божествата. Въпреки всичко тази черта се проявява ясно при големите градски божества или, както се наричат, полиади (от гръцки: полис — град-държава), които са покровители на отделните градове. В Атина това била Палада, в Аргос и Самос — Хера, в Спарта, Милет и Кирена — Аполон, в Ефес — Артемида, в Тасос — Херакъл, в Лампсак — Приап и пр. Това местно първенство на едно или друго божество ce дължало на исторически случайности, но може да се установи, че въпреки голямото разнообразие на легенди и обредни традиции главното божество, което и да било то, изпълнявало почти навсякъде същите основни функции на покровител на обществената група. През елинистическата епоха това покровителство ще намери израз в личното участие на бога в управлението на града — когато нямало гражданин, който да даде средства за върховната магистратура, самият бог (със свещеното си съкровище) поемал длъжността на архонт-епоним за една година и като такъв фигурирал в началото на официалните документи.

Но това първенство на даден бог не винаги е съществувало и дори там, където го срещаме, то не пречи на размножаването на другите култове. Самият календар, по който се ръководел животът на градовете и който бил различен за всяка държава, е преди всичко календар на религиозните празници, чието редовно чествуване бележи редуването на годишните времена. Както градовете и селата били осеяни със светилища, така и ходът на месеците се отбелязвал със свещенодействия, които по този начин давали представа за летежа на времето. Когато случайно поради погрешни астрономически изчисления се появявала много чувствителна разлика между официалния календар и слънчевия кръговрат, настъпвало голямо смущение, както се случило в Атина, когато през 430 г. пр. н. е. астрономът и геометър Метон поправил календара. «Вие, атиняните — казва Аристофан в «Облаци», — не сте способни да зачитате нормалния ред на дните, ами го обръщате с краката нагоре!» (ст. 615–616). Затова Тукидид с присъщата си прецизност не е искал да определя събитията, които описвал, по един несигурен календар, а ги е означавал по началото на годишните времена.

Така за гърка и материалният, и духовният свят са изпълнени с божеството. Многообразието на божествените прояви позволявало на всеки да приеме онази, която подхождала на характера му, на традициите му и на обстоятелствата. Наред с големите общогръцки богове, чиито имена били признати от всички, но които според различните си епитети извършвали различни функции, имало множество нисши богове, които били свързани с определено място и чиято известност не минавала границите на областта. Сред тях херосите представляват многобройна и оригинална категория. Дълго се е спорило дали това са древни божества, изгубили божественото си положение, или пък смъртни, издигнали се до ранга на безсмъртните. Според случая е приемливо ту едното, ту другото обяснение; все пак през историческата епоха явлението хероизиране на смъртен е засвидетелствувано с многобройни примери. Основателите на колониите често били почитани като хероси след смъртта си, а на техните гробници, обикновено строени в центъра на града, на агората, оказвали почести. Характерен е случаят с Амфиполис: когато войските на Бразидас превзели града от атиняните и когато Бразидас паднал, защитавайки го победоносно срещу експедиционна войска, командувана от Клеон, гражданите на Амфиполис погребали Бразидас на големия площад, «определили мястото около гроба му за светилище и му оказвали почести като на херос с ежегодни игри и жертвоприношения», считайки го оттогава за същинския основател на техния град (Тукидид, V, 11). С течение на времето започнали да оказват такива почести и на живи хора. Жителите на Тасос искали да почетат така и Агезилай, но получили, както казва Плутарх, ироничния отговор на този цар. «Тасосци, на които Агезилай направил много услуги, му издигнали храм и го въздигнали до ранга на боговете, а после изпратили посланици, за да му съобщят това. Агезилай прочел подробното описание на почестите, което му донесли пратениците, и ги попитал дали тяхното отечество има властта да превръща хората в богове. Понеже отговорили утвърдително, той им казал: «Е добре, превърнете се вие самите в богове! Ако успеете, тогава ще повярвам, че и от мене можете да направите бог!» (Моралия, Лакедемонски апофтегми, 210 d). Отговорът на Агезилай, спартанец, привързан към традициите, показва, че обожествяването на живи хора било противно на религиозната съвест на гърците от класическата епоха. През елинистическата епоха то се превърнало в обикновено ласкателство.

Друг начин да се обогатява вече многолюдният пантеон било обожествяването на алегориите. Гъркът с дълбокото си чувство към езика и склонен към абстрактно мислене съвсем естествено персонифицирал абстрактното понятие, като превръщал определена дума в собствено име. Още у Омир се явяват божествени образи от този вид, каквито са Мойрите или Съдбите, или пък Ерида — Раздорът. Хезиод се отнасял с особено внимание към този вид богове; знае се какво място заемат в неговите трудове Дике — Справедливостта или Мнемозюне — Паметта. През класическата епоха тенденцията да се обожествяват отвлечени понятия се засилила и били издигнати храмове на Темида — Свещеният закон, на Немезида — Божественото отмъщение, посвещавали олтари на Ейрене — Мирът и на сина й Плутос — Богатството. Трябва да отбележим, че Аристофан, така тясно свързан с традиционните вярвания, отрежда голямо място на обожествените алегории; в това отношение и Платон не се различава много от него. Най-щастливото творение в тази област е бил без съмнение Ерос — Любовта, най-напред представян като крилат юноша, после «подмладен» и представян като дете; със своите спътници Химерос и Потос, персонификации на любовното желание в два малко различаващи се аспекта, и с Пейто — Убеждаването той принадлежи към свитата на Афродита и е бил неизчерпаем източник на вдъхновение за поети и художници.

Гръцката религия, толкова възприемчива към всяка нова форма на божественото, не проявявала враждебност и към чуждите божества освен в случаите, когато тяхната намеса поставяла в опасност самите устои на държавата. И наистина през своята дълга история гърците не са преставали да приемат нови богове, като се почне от най-ранна древност и се стигне до въвеждането на християнството. Но през архаичната и класическата епоха това възприемане предполагало приспособяване към обичайните форми на гръцката религиозна мисъл. Забележителна черта на тази мисъл е изключителната й способност да открива известното в неизвестното, да долавя познатото в чуждото. Никой не е показал така ясно тази склонност като историка Херодот, когато той с любопитство и симпатия разглежда религиозните обичаи на «варварите». Не му идва и на ум, че тези народи могат да почитат други богове освен боговете на гръцкия пантеон; той се задоволява да открие дълбоките сходства, които не могат да не се забележат въпреки различните имена и своеобразието на обредите. Ето защо той вярва например, че е открил култа на Атина у либийските племена. Ето защо ни показва във втората книга на своята «История» една толкова любопитна картина на египетската религия, където всяко божество веднага и без колебание се отъждествява с някой от гръцките богове: за Херодот Неит е Атина, Бастит е Артемида, Изида е Деметра, Ра е Хелиос, Уто е Латона, Сет е Apec, Озирис е Дионис, Хонсу е Херакъл, Хатор е Афродита, Амон е Зевс. Затова гърците oт V в. пр. н. е. насетне възприели така лесно култа на Зевс Амон, резултат от сливане на върховния бог на египтяните, такъв, какъвто го почитали в неговото светилище и прорицалище в оазиса Сива, с върховния бог на гърците, който колонистите на Кирена въвели в своята колония в Либия. Същото станало и с тракийската богиня Бендида, която Херодот свързал с Артемида (IV, 33) и на която скоро след това, през 429–428 г. пр. н. е., в Атина бил учреден официален култ, получил широко разпространение.

Когато за някое чуждоземно божество не можело да се открие равнозначно измежду вече съществуващите гръцки божества, то все пак намирало достъп до гръцкия пантеон при условие, че неговият вид не дразнел погледа, нито пък мисълта. Така било с карийската богиня Хеката, възприета от гърците като пазителка на вратите още през архаичната епоха, почитана за магическата й сила и възпявана от поетите — от Хезиод до Еврипид; големи ваятели като Мирон допринесли да се утвърди триликият й образ. Култът на Великата Майка, донесен от Фригия, в който имало мистерии, се наложил в Атина, не без известна съпротива, благодарение на някои сходства с Елевзинските култове; но през V в. пр. н. е. той бил окончателно възприет, понеже сградата, която му била посветена, се намирала на самата Агора и служела същевременно за официално хранилище на градския архив. На Фидий или може би на ученика му Агоракрит било възложено да извае мраморната статуя, която оформила представата на атиняните за образа на Майката на боговете: жена, обвита в драпирана дреха, седнала на престол, с висока цилиндрична шапка на главата; в дясната си ръка държи патера (паница) за възлияния, в лявата тимпан, а до нея лежат два лъва. Един път утвърден, този пластичен тип бил възпроизвеждан в стотици малки обредни статуйки чак до края на Античността. Затова пък един друг фригийски култ, култът на Сабазий, който също бил съпровождан от мистерии и се доближавал до култа на Дионис, будел известно недоверие, поне през класическата епоха.

Накрая нека се спрем на още една страна на гръцкото многобожие, чиито многобройни елементи трудно можем да определим с логическа строгост: освен традиционните богове, херосите, алегориите и чуждестранните богове гърците отделяли място в своите вярвания и за така наречените от тях демони. Няма по-неопределено религиозно понятие от това. Думата демон (в класическия гръцки даймон) може да се употреби и за някой бог и понякога се явява у по-новите писатели, както и у Омир, като еквивалент на думата теос — бог, особено когато трябва да се изрази някаква обща или събирателна идея за божественото. Но думата е означавала също, и то предимно, свръхестествени, не особено индивидуализирани същества, по-низши по ранг от големите традиционни богове; у Хезиод това са хората от Златния век, другаде — някой обоготворен смъртен или пък Агатос Даймон, т. е. добрият дух, покровител на домашното огнище, когото обикновено представяли като змия. Така в областта на религията се разкривало широко поле за творческото въображение. Наред с традиционните култове със здраво установени ритуали религията допускала и всякакъв вид лични вярвания при единственото условие те да не застрашават устоите на обществения строй. Това многообразие, неопределеност и неяснота несъмнено са допринесли доста много за жизнеспособността на гръцката религия, която лесно можела да обновява духовното си съдържание, като същевременно се опирала на устойчиви обреди; тя почивала на традициите, но не познавала догмите.

* * *

Разбираме, че при тези условия твърде рано са могли да се появят смели мисли по отношение на религията, без да предизвикат голямо възмущение, доколкото те оставали в областта на теоретизирането. В религия без догми, без жреческо съсловие и свещени книги е оставена голяма свобода за лична преценка. Гърците не пропуснали да се възползуват от нея. Вече отбелязахме голямата независимост на поетите по отношение на традиционните митове, които те видоизменяли без колебание, следвайки фантазията или моралните си схващания. Видяхме също, че голямата близост, в която гръцкият народ живеел със своите богове, му позволявала да се шегува с тях, без да се съобразява с божественото им величие; многобройни карикатури и комедии свидетелствуват за това. Теоретическата мисъл била не по-малко смела и предизвиквала неодобрение само когато изглеждала опасна за обществения ред. Докато се ограничавала в областта на идеите, тя засягала само мислителите, но не и политиците. Платон в «Законите» ожесточено напада атеизма, защото го смята за заблуда на ума, която поставя в опасност самите начала на идеалната държава. Но в действителния живот атеистите никога не били осъждани, ако не отказвали да се подчиняват на задълженията си като граждани. Безверието ставало престъпление само когато се превръщало в богохулство.

Така се обяснява необикновената свобода, с която някои мислители критикували многобожието още преди класическата епоха. През VI в. пр. н. е. Ксенофан от Колофон, съвременник на Питагор и също като него установил се във Велика Гърция (където основал в Елея, в областта Лукания, т. нар. елейска (елеатска) школа, която прославили Парменид и Зенон), заявява в няколко смели стиха, че антропоморфизмът е само наивно отражение на човешката слабост: «Ако воловете, конете или лъвовете имаха ръце, ако можеха да рисуват с тях и да създават творения като хората, конете щяха да рисуват образите на боговете подобни на коне, воловете — на волове и всеки щеше да даде на боговете облика на собственото си тяло». И в друг пасаж: «Етиопците казват, че боговете имали сплескан нос и черна кожа, траките — че имали сини очи и рижи коси». И Ксенофан, отричайки антропоморфизма, ако не и самото многобожие, смята, че многообразието на боговете е подчинено на едно божествено начало, едновременно вечно и неясно.

По-късно, през V в. пр. н. е., приятелят на Перикъл — Анаксагор от Клазомене, бил осъден в Атина, защото поставил под съмнение божествеността на звездите, твърдейки, че слънцето било огнено кълбо, чиято светлина се отразява от луната; имало опасност тези негови открития да разколебаят народната вяра в гадаенето по небесните знаци. Затова професионалните гадатели и особено Диопейт го нападнали яростно, след като издействували от народа да се утвърди декрет, разрешаващ да бъдат съдени онези, които не вярвали в боговете или искали да разясняват на народа естеството на небесните явления. Това използували неприятелите на Перикъл, които поискали да засегнат самия него чрез един от приближените му; Анаксагор разтревожен напуснал града. И все пак много атиняни от това време, като се започне от Алкивиад, не криели религиозния скептицизъм, който им внушили ученията на Анаксагор или на Протагор; но те не били преследвани за това. За да се предизвика гневът на държавата по религиозни въпроси, трябвало да има или някаква политическа причина, за която безверието било само претекст, или истинско светотатство, каквото била пародията на Елевзинските мистерии, в която участвувал Алкивиад, или изпочупването на хермите, което разярило атиняните в навечерието на Сицилийската експедиция. В такива случаи атинското правосъдие наказвало строго: Диагор от о. Мелос през 415 г. пр. н. е. бил преследван за кощунство спрямо мистериите и определили награда за главата му, когато избягал от Атина. От една прочута реч на Лизий се знае, че строго се наказвал всеки, който макар и неволно повреди някое от маслиновите дървета, посветени на богинята Атина; Аристотел казва, че първоначално законът предвиждал дори смъртно наказание. Народът имал чувството, че ако осквернението не бъде наказано по начин, който да служи за пример, то ще предизвика божествения гняв, от който би пострадал целият град. Ето защо наказвали не толкова погрешното схващане, колкото престъплението към обществената солидарност.

Такъв бил и случаят с процеса срещу Сократ през 399 г. пр. н. е. Философът бил обвинен, както си спомняме, че покварявал младежта, че не вярвал в боговете на града и въвеждал нови божества. Обвинението било повдигнато от неизвестен млад човек, Мелет, подкрепян от политика Анит, който в предните години играл голяма роля в демократическата партия. Сократ бил осъден с 280 гласа срещу 220; съдът се състоял от 500 души: не му достигнали само 30 гласа, за да бъде оправдан. Защо осъдили този мъдрец, когото Пития посочила като най-учения между хората? Как да се обясни това решение на правосъдието, което след апологиите на Платон и Ксенофонт в полза на Сократ се смята за неизкупим срам за атинската демокрация?

«Порядъчните граждани», от които бил съставен съдът на Хелиеята и чиято карикатура виждаме още в Аристофановата «Оси» (представена в 421 г. пр. н. е.) в образа на Филоклеон, упреквали не без известно колебание Сократ, че със своите беседи и приятелството си допринесъл за възпитанието на неколцина от безскрупулните славолюбци, от които Атина толкова много изстрадала през последните петнадесет години: Алкивиад, инициаторът на катастрофалната експедиция в Сицилия, който после станал твърде вещ съветник на лакедемонците срещу собственото си отечество; Критий, циничният и алчен водач на Тридесетте, който съборил демокрацията и погубил толкова атиняни. Връзките на двамата със Сократ били известни на всички и съдиите могли да бъдат извинени, че стоварили отчасти върху учителя отговорността за грешките на учениците му. Толкова повече, че в младите си години приятелите на Сократ съвсем не криели тежненията и вкусовете си, които атинският народ осъждал: предпочитания към Спарта, която смятали за град, по-добре управляван от Атина; любознателност в областта на философията и виртуозност в споровете, която по примера на учителя те широко развили и която им давала такова превъзходство в разговорите, че събеседникът им неизбежно се оказвал засенчен; свобода на съжденията, която прибавена към младежката им буйност ги карала да оспорват и най-непоклатими истини, и накрая — което съвсем не било без значение — открита склонност към педерастията, т. нар. дорийска любов, така разпространена в Спарта, за която охотно разговаряли в малката си група, както ясно се вижда в Платоновия «Пир». Средният атинянин обаче, както виждаме у Аристофан, изпитвал към този порок колкото отвращение, толкова и презрение; в него виждал, и не без право, не само безпътица на духа и чувствата, а и признак за формирането на едно аристократическо «братство», на сдружаване с политически цели, към което демокрацията с основание се отнасяла подозрително. Всички тези твърде самодоволни млади хора, повечето от които произхождали от най-богатите атински семейства, не будели особени симпатии извън своя кръг. Омразата, която те предизвиквали, се насочила към Сократ, когото те ограждали с благоговение, малко разбираемо за обикновения човек. Така обвинението, че покварявал младежта, изглежда, е почивало на сериозни основания: в лицето на почтения Ксенофонт и на увенчания с целия си гений Платон днес ние слушаме само едната страна на процеса.

Освен посочените обстоятелства, които представляват може би не толкова оправдания, колкото извинения, този религиозен процес имал същевременно и граждански характер. И тук трябва да гледаме действителността в очите и да не взимаме прибързано страната на озлобените и негодуващи ученици, дълбоко наранени във възхищението си към учителя, съумял да ги очарова. Представлявал ли е Сократ опасност за моралното и политическото равновесие на атинската демокрация? Без колебание може да се отговори — да. Като четем първите диалози на Платон, а не толкова посредственото съчинение на Ксенофонт «Възпоминания за Сократ», виждаме Сократ като извънредно ловък софист, способен да срази и най-опитни софисти като Протагор и Горгий, прилагайки по-висша форма на диалектика, нелишена обаче от някои спорни похвати, като позоваването върху двойствеността в значението на една и съща дума. С това оръжие, което владеел до съвършенство, Сократ си служел, за да доведе събеседника си до противоречие със самия себе си и да му покаже, че вече не е сигурен в нищо — твърде неизгодно положение, което е може би необходимата изходна точка за всяка истинска философия, но което, ако се наложи на един недостатъчно устойчив ум, може да го доведе до скептицизъм или обезсърчение или дори до отхвърляне на всякакви задръжки. След като се руши, трябва да се гради наново; а Сократ никога не стига до заключения. Той довежда до съмнение, но не предлага никаква сигурност. Наистина благородният му живот на мислител и гражданин, самоотверженото носене на военната служба и на гражданските задължения (както в Аргинузкия процес), безкористието му, неговата бедност, религиозното му уважение към закона, привързаността към справедливата мисъл и истината дори с цената на собствената глава дават прекрасни примери, върху които поколенията не са престанали да мислят. Но кой от неговите съвременници го е виждал такъв, освен близките му? Народът помнел само външния му вид, живописната му фигура, напомняща Силен, умението му да поставя затрудняващи въпроси, винаги предизвикващ съмнения, винаги въздържащ се от положителни заключения. Хората лесно го бъркали с натурфилософи от рода на Анаксагор, осъден на времето за неблагочестие към боговете, или със софисти като Протагор, който също бил изгонен заради рушителния му скептицизъм. Вярно е, че Сократ често загатва за онзи вътрешен глас, за онзи близък демон (даймонион), който го съветвал в трудни минути и чиято намеса той смятал за проява на някой бог. Но самата мисъл за такова близко и тайно общуване с божеството без какъвто и да е конкретен обред смущавала простия народ; виждали в него особена опасност за традиционната религия, като че ли древните покровители на града трябвало някой ден да отстъпят мястото си на този непознат бог. Как биха се запазили устоите на държавата, предпоставящи редовното и доброволно участие на всички в обредите, ако утрешните граждани, разколебани в своите убеждения от учението на Сократ, започнели да се съмняват във всичко, без да имат друга опора освен странния таен глас, за който някакъв старец твърдял, че го чува в сърцето си?

Не зная дали Мелет, Анит и Ликон са изтъкнали тези аргументи пред съдиите на Хелиеята. Но може да се смята за вероятно, че много от съдиите са ги взели под внимание по време на пледоариите, преди да пуснат в бронзовата урна, където събирали гласовете, жетона, който оправдавал, или жетона, който осъждал. Чест за атинската демокрация е, че 220 от 500–те членове на съда са избрали оправдателния жетон и така предпочели да освободят един невинен, отколкото да дадат един привидно полезен за държавата пример. Останалите съдии пък са вярвали, че служат на града, без съмнение погрешно, а и е било вече твърде късно; духът на свободното изследване, за което Сократ толкова много направил, бил вече спечелил твърде много мислещи глави, за да може да просъществуват старата религия и общественият ред, на който тя била гаранция и отражение.

Седма глава: Гражданинът в държавата-град

Ако гъркът през архаичната и класическата епоха е бил войник, то е за да отговори на призива на своя град. Ако е участвувал в религиозните обреди на предците си, това ставало преди всичко в рамките на града. Тази форма на обществена организация е била за гръцките мислители от класическата епоха (с изключение на някои софисти) отличителен белег на цивилизования човек. Това схващане е най-добре изразено в увода на Аристотеловата «Политика», където философът в залеза на своя живот, голям дял от който е посветил на проучване на политическите системи в гръцкия свят, определя човека като «същество, което живее в град», и казва, че «ако градът е създаден, за да му даде възможност да живее, веднъж организиран, той му позволява да живее добре», давайки му възможност да бъде независим. Това е без съмнение теоретична постановка, но тя има за цел да обясни една действителност, която Аристотел, дори по-добре от учителя си Платон, познавал прекрасно в цялата й конкретна сложност. Понятието град, самобитно и дълготрайно творение на гръцкия народ, е заемало челно място в цялата му история и цялата му мисъл. Пренесено в Рим, изменено там и обогатено според неговите изисквания, то било завещано на цяла Европа, която в голяма степен извлякла от него съвременното схващане за държавата. Това е достатъчно, за да се разбере значението на това понятие в историята на нашата цивилизация.

Още Омир влага в думата «град», полис, три различни значения. Тя означава понякога градско селище, понякога политическа единица, представляваща държава, понякога общност от граждани, схващани като единно цяло. Тези три значения могат да бъдат съответно означени с латинските думи urbs (град), civitas (държава) и cives (граждани). В класическия език тази многозначност на думата «полис» се запазила, дори понякога Херодот или Ксенофонт означават със същата дума варварски градове. Все пак, щом някой гръцки писател я употребява като политически термин, значението, което той влага в нея, е съвсем ясно: това е политическата и социалната единица, която представлява основата на гръцкия свят и която заедно със своеобразието на езика го отличава от «варварския» свят. Нека се опитаме да анализираме съдържанието на това понятие.

Според Аристотел градът се е появил като резултат от политическото обединяване на няколко села. Известни исторически примери подкрепят тази теза, като прочутия синойкизъм или обединението на градчетата на Атика, за да се създаде град Атина, дело, което гръцката историография приписва на Тезей. Обичайна последица от това било обособяването на по-голям градски център, седалище на новата държава. Ето защо обикновено политическата единица «град» се отъждествява с градската агломерация, чието име той носи. Но могло да се случи и така, че да не възникне град след обединението на селата; въпреки това в очите на гърците «градът» като политическа единица съществувал по силата на общо изразеното желание на неговите жители. Това най-добре личи от пасажа у Павзаний (X, 4), в който се говори за един беден град във Фокида: «На двадесет стадия (около 4 км) от Херонея се намира градът на панопейците, ако наистина може да се даде името град на хора, които нямат нито административни сгради, нито гимназион, нито театър, нито градски площад, нито водопровод за чешма и живеят на стръмния склон на една урва, в колиби, наполовина заровени в земята, като колибите на планинците. Въпреки това земята им е отделена с граници от земята на съседите им и те изпращат делегати в съюзното събрание на Фокида. Най-после те разправят, че името на града им идвало от името на бащата на Епей». Този Епей, чийто баща се наричал Панопей, построил Троянския кон. От този текст се вижда какви са били строго необходимите условия, за да се даде определението град: обща територия с ясно означени граници, минимална политическа организация, призната от съседите, и накрая, което било важно за гърците, някакъв зачатък на история, т. е. поне някаква легенда за основаването му и култ, свързан с него. Въпреки това самата изненада на Павзаний при вида на бедното градче показва, че обикновено понятието град или «полис» предполагало съществуването на селище от градски тип, снабдено с удобствата и необходимите служби на гръцкия град.

Вече споменахме колко незначителна е била територията на гръцките градове: с изключение на Спарта и Атина, най-големите градове в същинска Гърция, на Родос в островите, на задморските Сиракуза и Кирена, тази територия е представлявала малка обработваема площ около главното селище с няколко планински пасища или близки островчета. Твърде често цялата територия или по-голямата част от нея можела да се обхване с поглед. Границите били точно означени само в обработваемите земи. В планината те си оставали доста неопределени и давали повод за чести спорове между овчарите. Полето се обработвало било от свободни селяни, живеещи в села, които работели собствените си земи, или от робите на някое голямо селско имение, като имението, за чието управление разказва Исхомах в «За стопанството» на Ксенофонт. Системата на поземлената собственост се меняла много в зависимост от областта и епохата. Видяхме как в Атика Солон и по-късно Пизистрат въвели благоприятни за дребните собственици мерки, без обаче да премахнат големите имения. Кимон и Перикъл например притежавали обширни земи, които им носели големи доходи. Тези богати земевладелци живеели обикновено в града, въпреки че в именията си имали къщи като тази на Исхомах, подобни на господарските домове на Омировите владетели. Вероятно строени от непечени тухли, те не са оставили видими следи на терена и за да си ги представим, трябва да изхождаме от неясни текстове. Къщата била с южно изложение, имала много стаи за живеене и една спалня за господарите с помещения за кухнята и банята; имало складове за прибиране на реколтата — зърнени храни, сухи зеленчуци и семена; отделни помещения за робите — мъже и жени, и накрая, навеси за земеделския инвентар и добитъка. Стопанствата на свободните селяни били очевидно много по-скромни. Но от Аристофан знаем, че трудният живот не бил лишен от известно очарование.

В някои несигурни области се налагало селата и господарските къщи да се укрепяват; такъв е случаят например в Киренайка, където се страхували от нападенията на либийски разбойници, които идвали от степите на вътрешността. Обикновената каменна кула, представляваща малко укрепление, понякога била достатъчна да обезсърчи нападателя; видяхме, че такива кули е имало много в пограничните области на Гърция. Свободният селянин, който винаги трябвало да бъде готов да изпълни войнишките си задължения, пазел оръжията у себе си и можел веднага да се отзове на заповедта за мобилизация.

Навсякъде се отглеждали житни храни, особено ечемик, а където било възможно — и пшеница. Гръцката земя не е подходяща за такива култури, но понеже идеалът на града бил икономическата автаркия, се стремели преди всичко да получат от земята питите, кашата и хляба, които били основната храна. Бакла, леща, нахут, някои зеленчуци, чесън и лук отглеждали в градините. Овощните градини били засадени със смокинови дървета, които особено добре виреели в Атика, с дюли, круши, ябълки. Маслината, свещеното дърво на богинята Атина, доставяла в изобилие маслини и зехтин, както и днес в цяла Гърция. Ароматните треви, като мащерка, ким, босилек и риган, били ценени в кухнята. Лозите или издигали на лозници, или ги подреждали в прави редове, свободно растящи или поддържани от високи два лакътя (1 м) колове, като онези, които Тригей (у Аристофан) искал да издяла от дръжките на копията, когато мирът ги направил непотребни. В планините пасели овце и кози. Малобройни крави и волове, които грижливо пазели за големите жертвоприношения, помагали на земеделеца в работата му. От кошерите вадели мед, употребяван вместо захар.

Селяните се занимавали и с други работи, свързани с използуването на природните богатства за занаятчийски, ако не за промишлени цели. Така например дърварите доставяли дървен строителен материал, а въглищарите правели дървени въглища от окастрените дъбови клони. Аристофан ги представя вдъхновено и със симпатия в «Ахарняни». От иглолистните гори добивали смола и катран, както и дървен материал за строеж на кораби, но добивът в същинска Гърция не задоволявал нуждите на корабостроенето, затова имало голям внос на тези материали. Лен отглеждали в Елида, която била единствената област на полуострова, достатъчно напоявана за тази култура; другаде трябвало да внасят лен от Мала Азия или от Египет. Гръцките стада били главен доставчик на вълна; във всяка къща предели и тъчели всекидневните си дрехи и това било главното занимание на жените. Само луксозни произведения идвали от чужбина и били предмет на търговия. Същото се отнасяло и за кожите; сандали и наметки от кози кожи, шапки за дъжд, мехове и торби били изработвани в семейството, но не и в градовете, където търсели услугите на специални занаятчии.

Най-големите предприятия извън населените места били каменоломните и рудниците. Глинените находища в Атика и Коринт доставяли суровия материал на многобройните грънчарски работилници. Мраморните кариери на планината Пентелик близо до Атина и кариерите на Алики на о. Тасос били открити. Кариерите на о. Парос в Цикладите били главно подземни и прониквали дълбоко в недрата на планината; техният мрамор с изключителната си белота и прозрачност бил много търсен от ваятелите и бил предмет на оживена търговия. Наричали го лихнитес, от лихнос — «лампа», вероятно не толкова заради блясъка му, колкото поради това, че го добивали при светлината на лампи. По същия начин вадели и камъка за строеж; известни ни са прочутите каменоломни, латомии, на Сиракуза, свидетели на непосилните мъки на атинските пленници след сицилийското поражение. В Либия, близо до Кирена, още се виждат на много места скалите от мушелкалк, от който къртели блокове за постройките на този голям африкански град.

Рудниците за желязо и мед са малко познати. Затова пък сме добре осведомени за мините за благородни метали, които привличали вниманието на старите автори поради алчността, която възбуждали, и поради ролята, която играели в международната политика. На тях Тасос дължал благоденствието си, а малкият о. Сифнос в Цикладите — своята известност, която траяла кратко, но му дала възможност да издигне в Делфи (към 530 г. пр. н. е.) разкошно украсена със скулптури съкровищница. Златните мини на планината Пангей в Тракия, наричани «Скапте хюле» или «Подкопаната планина», били експлоатирани от местните жители, но за сметка на гърци; Тукидид, който притежавал някои от тези мини, живял там по време на изгнанието си и от тях получавал главните си приходи, докато писал «Историята». Но най-големите рудници се намирали в Лаврион в югоизточния край на Атика. Там още могат да се видят ниските и тесни галерии, където, превити на две, робите-миньори разкопавали жилите от среброносно олово. Хиляди роби били използувани за извличане и обработка на рудата, от която на място добивали слитъци олово и достатъчно пречистено сребро, за да могат да секат от него прочутите атински монети — «кукумявките на Лаврион», наричани така поради обичайния символ, изобразен на обратната им страна. Една от монетарниците се намирала на самото място.

Ако държавата се издържала от селския труд, то в града се извършвали всички важни дела, засягащи както частните лица, така и самата държава. Ето защо още от архаичната епоха, въпреки силната привързаност към природата, която винаги е била характерна за гърците, гръцката цивилизация е преди всичко градска; тя е създадена от хора, живеещи в големи групи, и поставя на първо място обществените отношения. Как е изглеждал гръцкият град през архаичната и класическата епоха? Колкото и скромен да е бил, той все пак представлявал столица на държава: в него били съсредоточени главните учреждения и служби, които оправдават съществуването на държавата, и там им били предоставени подходящи сгради. Там се намирали светилищата за обществените култове, укрепленията, охраняващи гражданите от външни нападения (било акропол, приспособен като вътрешно отбранително укрепление, или крепостна стена, опасваща целия град, или и двете едновременно), голям площад или агора, служещ за пазар, където ставали търговските размени, и за място на политически събрания, чешми за снабдяване с вода, необходима за живота, и накрая специалните сгради за различните административни и съдебни органи. Около тези обществени сгради, повечето събрани на акропола или около агората, се развивала уличната мрежа в безпорядък, който преди V в. пр. н. е. свидетелствува за пълно отсъствие на какъвто и да било градоустройствен план. Едва след Гръко-персийските войни и по образец на направеното за възстановяването на Милет (разрушен от персите през 494 г. пр. н. е.) възникват първите опити за урбанизация с въвеждането на правоъгълния план, наречен и «шахматен». Решаващата роля в това развитие се приписва на архитекта Хиподам от Милет, който изработил плана на Пирея по искане на Темистокъл и участвувал в изграждането на Турии през 444–443 г. пр. н. е. Аристотел в своята «Политика» го представя като човек, който се занимавал не само с архитектура, а и с политическа философия, и е известно, че тенденцията да се рационализира градостроителството се дължи на течението за математическо мислене, създадено от Талес от Милет и развито от Анаксимандър и Анаксимен, откъдето идва названието «Милетска школа», дадено й с право. Обаче тези нововъведения били възприети само в новостроящите се градове и не променили облика на старите.

Впрочем необикновеното разнообразие на терените, на които били застроените градовете, отначало не позволявало да се приеме обобщен и логично обмислен план. Градовете в равнината обикновено се развивали около или близо до някоя височина, която служела за акропол: оттам идвали и топографските затруднения, когато трябвало да се създаде връзка между горния и долния град. Планинските градове като Делфи били застроени на терени с голяма разлика в нивата. Малко градове в същинска Гърция са построени на самия морски бряг; нито Атина, нито Спарта, нито Аргос и Тива, нито дори Коринт са пристанища. Дори когато брегът е наблизо, както е при Коринт и Атина, пристанището е отделено от града, като че ли гърците от архаичната епоха са изпитвали някакъв страх от опасностите, идващи от морето — спомен от пиратството през геометричната епоха, който в «Законите» на Платон (IV, 704 b и сл.) се превръща в теоретично отричане на приморските градове. Затова пък повечето от колониите, основани от преселници, дошли по море, били разположени на брега. Изключението с Кирена и Барка, двата големи града в Либия, построени във вътрешността на страната, само подчертава още повече по-особения характер на гръцките градове в тази част на Африка.

Частните къщи със скромните си размери и пределна простота контрастирали с обичайното великолепие на обществените сгради. Те рядко били строени с камък; стените им от непечени тухли или от кал със слама лежали върху ниска зидана основа и улеснявали «работата» на крадците — «пробивачите на стени». За по-старите времена почти нямаме сведения, но за класическата епоха данните от текстовете и резултатите от разкопките в Олинт ни дават доста точна представа за гръцката къща. Разрушеният от войските на Филип през 348 г. пр. н. е. град не бил заселен отново; американските археолози са разчистили така методично развалините, че подробният план на няколко квартала може да сe разчете ясно. Това са нови квартали, строени по план, изготвен към края на V в. пр. н. е., така че плътно допиращите се къщи не са събрани в безредни групи, както в старите градове, а разпределени в четириъгълни ансамбли, ограничени от шахматната мрежа на улиците: това е вече системата на блоковете, която се наложила повсеместно през елинистическата епоха; тях римляните по-късно наричали «островчета» — инсули. Докато къщите в Атина например рядко имали стени, пресичащи се под прав ъгъл, къщите в Олинт обикновено имали повече или по-малко правилно квадратно очертание (средно със 17 м дължина на страната). Върху тази площ, по средата на южната фасада, един вестибюл водел към вътрешен двор, от който се влизало в стаите на приземния етаж, заграждащи го от три страни. Северната част на двора била покрита от портик (пастас), през който се влизало в стаите за живеене. Един сервизен възел «килер — кухня — баня» (ойкос) и приемната (андрон) с преддверие заемали останалата част на приземния етаж. Често над северното крило имало етаж, до който се стигало по дървена стълба и който гледал към галерия, минаваща над портика. Покривът не бил тераса, както в същинска Гърция, а двускатен с обли керемиди поради дъждовния климат в Халкидика. Според текстовете изглежда, че стаите на горния етаж били женското отделение.

Единичната къща била правило в Гърция през класическата епоха. Текстовете споменават за няколко общи жилища в Атина през IV в. пр. н. е., наричани синойкия за разлика от обикновената къща ойкия. Но те били изключение и високата многоетажна къща се развила едва в Рим. Някои по-облагодетелствувани от съдбата хора живеели в големи вили с много стаи, с широки дворове с портици и градини, като вилата на Калий, у когото Сократ среща Протагор в диалога на Платон «Протагор». Но и там луксът бил още сдържан: подовите мозайки, които са разкрити в най-богатите къщи на Олинт и са най-старите, които познаваме, са направени от бели и черни камъчета без каквато и да била изисканост. Стените били варосани или украсени с цветна мазилка с прости мотиви. Само човек като Алкивиад, тоест личност колкото богата, толкова и ексцентрична, можел да си позволи да украси стените на къщата си с фрески. Мебилировката се състояла от ракли, легла, маси, столове и табуретки, а също и от килими и пъстри материи, внасяни от Изтока. Освен обикновените кухненски съдове от печена глина местно производство у богатите могли да се видят висококачествена рисувана керамика и метални съдове, предимно от бронз и сребро, които придавали голям блясък на трапезата. Все пак като четем описа на Алкивиадовите имущества, продадени след осъждането му в процеса за мистериите, запазен в един надпис от онова време, не оставаме с впечатление за огромно богатство. Разбираме защо Сократ в «Алкивиад» от Платон (123 b и сл.) изтъква огромната разлика между доходите на най-богатите гърци и богатствата на източните владетели. До класическата епоха истинският разкош бил предназначен само за боговете.

* * *

В града, както и на полето най-тежката работа била извършвана от робите. Преди всичко те вършели почти цялата домакинска работа във всяка къща, където, изглежда, е трябвало да има един минимум от прислуга; само беднякът (или от IV в. пр. н. е. нататък философът-киник) не притежавал нито един роб. Освен вкъщи робите работели и в занаятчийските работилници, защото по това време още не може да се говори за промишленост, освен в твърде редки случаи. Като изключителен пример се посочва оръжейната работилница, която ораторът Лизий и брат му Полемарх имали в Атина в края на V в. пр. н. е. По думите на самия Лизий («Против Ератостен», 19), когато Тридесетте тирани завзели властта и конфискували имуществото на двамата братя, в работилницата им работели 120 роби и имало на склад 700 щита. Още техният баща, сиракузецът Кефал, минавал за един от най-богатите хора в Атина, както казва Платон в началото на «Държавата». Иначе няколко роби били достатъчни на повечето занаятчии и търговци. Човек, който като инвалида на Лизий се занимавал сам с дребно занаятчийство, без никаква робска работна ръка, бил близо до беднотията.

Впрочем на ръчния труд гърците гледали с известно презрение; самата дума работник, банаусос, имала донякъде неблаговиден оттенък, а още повече думата капелос, която означава дребен търговец. Никоя работа от този вид, макар да се доближавала до същинското изкуство, не се ползувала с уважение в гръцкото общество, дори в най-демократичното, каквото било атинското. Както виждаме у Платон, истинското занимание, достойно за свободен човек, било да участвува в обществените работи; младите хора от благородно потекло, които влизали в Сократовия кръг, нямали други амбиции, а и образованието, което получавали, имало за единствена цел да ги подготви за това поприще — или поне така се твърдяло, в което Сократ се съмнявал. Няколко години преди това Херодот отбелязва, че гърците — според него по подражание на египтяните — смятали за недостойно да упражняват ръчен занаят (II, 167); в Спарта, уточнява той, този предразсъдък бил най-силно вкоренен, а най-слабо в Коринт. Вярно е, че в Атина един закон на Солон предвиждал наказания за всеки гражданин, който безделничи, но не знаем точно какво наричали безделничество и не изглежда този закон да е променил всеобщото отношение към ръчния труд. Наследените от Омирово време схващания се изменили; наистина в «Одисея» много пъти се изтъква сръчността на Одисей, човек с богато въображение и с голяма находчивост, които той използува еднакво добре, когато прави легло или командува войска, без при това царят на Итака да загуби нещо от достойнството си в очите на поета и на слушателите му, напротив! Няма съмнение, че тук не става дума за платен труд, който гърците от класическата епоха смятали за недостоен, а за самостоятелна работа. Да сравним все пак възхищението на Омир от сала или от леглото на Одисей с онова пренебрежение, което Каликъл проявява към техническото умение на инженера в «Горгий» от Платон (512 с), и ще видим колко много се били изменили времената.

Ето защо противно на това, което би могло да се очаква, на практика в «демократичен» град като Атина занаятчийският труд не се зачитал повече, отколкото в градовете с аристократическо управление. Наистина Перикъл в прочутата реч, която му приписва Тукидид (II, 40), подчертава, че неговото отечество позволявало на занаятчиите и работниците, ако са атински граждани, да участвуват в управлението на държавните работи; но същият този Перикъл, като въвел практиката да се плаща всекидневно възнаграждение (мистос) на всички граждани, натоварени с обществена работа, било като магистрати, или като членове на Съвета, като съдии или като войници по време на война, станал причина много негови съграждани да изоставят производителния труд и да се насочат към тези скромно платени служби, но достатъчни да осигурят съществуването им ден за ден. Така в Атина ръчните занаяти били предоставяни все повече и повече в ръцете на робите или на чужденците, живеещи постоянно там, т. нар. метеки, чийто брой бил значителен; като проучваме сметките за строежа на храма «Ерехтейон» на Акропола, които са ни известни от надписи, виждаме, че от 107–те работници, които са могли да бъдат идентифицирани, само 14 са граждани — останалите са метеки и роби.

Всичко това говори за аристократичния по своята същност характер на гръцкия град, дори когато той се обявява за народна държава. Понятията аристокрация и демокрация се схващат от гърците само по отношение на групата граждани, които вземат по-голямо или по-малко участие в държавните работи. Тази общност от граждани, която далеч не обхващала мнозинството от жителите, представлявала фактически привилегировано малцинство, като се изключат може би някои планински градове, където хората били твърде бедни, за да купуват и издържат много роби. Иначе във всички големи гръцки градове картината е същата. Единствено гражданите на града-държава се ползували не само с политически права, но и с основните граждански права, като правото да притежават недвижими имущества — земи и къщи. Наред с тях натурализираните чужденци или «съжители» (това е същинският смисъл на думата метек) се ползували с нарочен статут, който им давал известни гаранции: държавата им налагала финансови и военни задължения, но те нямали никакви политически права. Спарта не разрешавала на чужденци да се заселват на нейна земя; затова пък Атина ги приемала охотно и там те играели важна роля в производството, търговията и духовния живот. На последно място идвали робите, които често били по-многобройни от гражданите.

Освен роби в истинския смисъл на думата, в Тесалия, на Крит и в лакедемонската държава имало особена класа крепостни, прикрепени към земята. В Спарта това били илотите, вероятно потомци на населението, което дорийците поробили при настаняването си в Лакония или при превземането на Месения; сведени до пълно подчинение, те обработвали земите, които държавата раздала на спартанските им господари. Всяка година обявявали положение на война с илотите, за да държат поробените хора в постоянен страх; младите спартанци, когато били подлагани на изпитанието криптия, имали право да убият всеки илот, срещнат навън през нощта. Тази неограничена власт, упражнявана със свирепа настойчивост, давала възможност на спартанските граждани да се разтоварват от всякакви други задължения освен от военната подготовка. Все пак около богатите обработваеми земи на Лакония и Месения, които принадлежали само на спартанците и били обработвани от илотите, в пограничните области на лакедемонската държава живеели т. нар. периеки («живеещи наоколо»): те не били граждани на Спарта, но могли свободно да се занимават със земеделие, занаяти и търговия за разлика от спартанците, срещу единственото задължение да служат наред с тях в лакедемонската войска. Подробности за тяхното юридическо положение са твърде малко известни, но те, изглежда, са се ползували с граждански права (за разлика от метеките в другите гръцки градове) и обикновено се проявявали като лоялни поданици на Спарта. Присъствието на периеки е засвидетелствувано и в други гръцки градове — Елида, Арголида, Крит, Кирена, но сме доста слабо осведомени за точния произход на това население.

Положението на робите по начало било навсякъде същото, въпреки че нравите могли да доведат до известни различия в отношението към тях. Според израза на Аристотел («Политика», I, 3, 1253 b), който отразява общото схващане, робът е само «одушевено оръдие» на разположение на своя господар. Правните текстове и актовете за освобождаване, които са запазени в изобилие от елинистическата епоха, го определят като «мъжко тяло» или «женско тяло», като че ли е предмет, а не човек. Това е защото робът, загубвайки свободата си, загубва и личността си, какъвто и да е произходът му — грък или «варварин». Ето защо приемали показанията му в съда само ако бил подложен на мъчение: смятало се, че трябва да измъчват роба, за да го накарат да говори истината. Има много сведения, като се започне с Омировите поеми, които показват, че робското положение, дошло по рождение или причинено от някакво нещастие, деградира човека и го лишава от всякакво достойнство. Робът нямал нито личен, нито семеен живот. Господарите използували жените за собствено удоволствие, неограничено и безскрупулно; пленените знатни троянки Бризеида, Андромаха и Касандра преживели това унижение, а Аристофан шеговито разказва за една лукава тракийска робиня, с която весело си играят в едно горско кътче. Вярно е, че атинските нрави, може би повече от практични съображения, отколкото от човечност, станали причина да се въведат някои законни мерки за закрила на робите от прекалени жестокости. От друга страна, те били допускани до някои религиозни култове — могли например да бъдат посвещавани в Елевзинските мистерии. В това отношение, и то доста незабележимо, елевзинският култ открехнал една врата към бъдещето. Но изобщо между свободния човек и роба в гръцкото общество съществувала коренна разлика. Тъй като поради опасностите, които носела войната, заплахата от робство тегнела над всеки свободен човек (самият Платон преживял такова унижение през 388 г. пр. н. е., от което го спасил киренецът Аникерис), човешката съдба, вече по самото си естество уязвима за най-страшни беди, изглеждала още по-покъртителна в очите на гърците; техните поети са черпили дълбоко от този извор на трагичното.

Роби или илоти, метеки или периеки, граждани със семействата си — ние не сме в състояние да установим относителния дял на тези различни елементи в населението на градовете. Както винаги в старата история не разполагаме с почти никакви статистически данни. Ето все пак, за да дадем някаква представа за мащабите, приблизително пресметнати данни за Атина и Спарта по времето на най-големия им разцвет. Тези цифри се взети от изчисленията, направени неотдавна от В. Еренберг, който сам казва, че са твърде несигурни. Атина в началото на Пелопонеската война, към 432 г. пр. н. е., е наброявала около 40 000 граждани (със семействата им близо 150 000 души), от 10 000 до 15 000 метеки (със семействата им 40 000 души) и близо 110 000 роби, като цялото население възлизало на 300 000 души. Спартанската държава непосредствено след Гръко-персийските войни, т. е. към 480–470 г. пр. н. е., наброявала около 5000 спартанци (15 000 души със семействата), 50 000 периеки и от 150 000 до 200 000 илоти, т. е. общо около 250 000 души. Много градове от средна големина трябва да са имали около 10 000 граждани, число, което Аристотел, изхождайки от опита, смята за идеално. Като се има предвид, че мнозина измежду привилегированите граждани стояли настрана от обществените работи поради нехайство, неспособност или болест, става ясно колко ограничена общност е представлявал гръцкият град; сред население, съставено в по-голямата си част от лица, неправоспособни граждански и политически, всички, които имали някаква, макар и незначителна роля, се познавали поне по лице.

* * *

Да разгледаме сега гражданите, единствени притежаващи правата, които в очите на гърците позволявали на човека наистина да бъде човек. Те получавали своето гражданство по рождение: поне бащата, в някои случаи и майката, както изисквал един закон на Перикъл за Атина, трябвало да принадлежат към привилегированата група. Така по общо правило произходът давал право на гражданство; старата традиция на рода, към който неговите членове принадлежали по рождение, по този начин се запазила трайно и в рамките на града. Удостояването на чужденци с това право било особена привилегия, която гръцките градове съвсем не раздавали щедро; с него възнаграждавали за извънредни заслуги или пък се дължало на изключителни обстоятелства. Така атинският народ приел в редовете си през 409 г. пр. н. е. човека, който убил Фриних, един от водачите на олигархическата партия, която си навлякла омразата на града; това е засвидетелствувано от Лизий в съдебната му реч «Срещу Агорат» (гл. 70–72) и е потвърдено от един намерен надпис. Малко по-късно, през 406 г. пр. н. е., за да възнаградят метеките, които служили като гребци в битката при Аргинузите, с един общ декрет им дали гражданство. И накрая, през 405 г. пр. н. е., в смутния период, настъпил след поражението при Егоспотами, атиняните дали гражданско право на самосците, които им останали верни в тези тежки времена. Но това били само изключителни случаи или крайни средства при бедствени положения. Обикновено в Атина, както и другаде, народът пазел ревниво гражданските си привилегии и не само че не допускал охотно да се ползуват от тях и други категории жители, но и се стараел да предотврати тяхното разпространение; така се обяснява споменатият по-горе закон на Перикъл, който ограничавал правото на гражданство само за атиняни, родени от баща и майка атиняни. По силата на този закон Темистокъл например, който бил син на тракийска прислужница, не би могъл да претендира за атинско гражданство! Самият Перикъл по-късно трябвало да търси някакво специално решение за сина си, роден от милетчанката Аспазия; народът проявил достатъчно такт да не му го откаже. Що се отнася до Спарта, тя била далеч по-строга в това отношение. Херодот твърди, че гадателят Тейсамен от Елида и брат му били единствените хора в света, които получили гражданство в Спарта, и че за това било необходимо безграничното доверие на лакедемонците в Делфийския прорицател, който предрекъл на Тейсамен пет големи победи; желаещи да го привлекат на своя страна, те отстъпили пред настояванията на гадателя и дали на него и на брат му твърде високата привилегия, която искал.

Рождението само по себе си не било достатъчно; трябвало още детето да бъде признато официално от бащата и да бъде записано в регистрите на града. Докато тази формалност не била изпълнена, можели да се откажат от детето, като го подхвърлят. Обичаят бил да сложат изоставеното дете в глинен съд заедно с няколко предмета, гривни или огърлици, по които евентуално биха могли да го познаят, ако имало щастието да остане живо; поетите от Новата комедия след Еврипид и романистите от късната епоха използували темата за такова познаване по белега, който нашите писатели, подражавайки на древните, са нарекли «кръстът на моята майка». В Спарта решение, дали да се остави живо новороденото, вземал дори не бащата, а съветът на старейшините, които, след като оглеждали детето, разрешавали то да бъде отгледано, ако сметнели, че е здраво и добре сложено; в противен случай нареждали да го хвърлят в една пропаст в планината Тайгет. В Атина церемонията, наречена Амфидромии, която се извършвала на петия (според Суда) или на седмия ден (според Хезихий) след раждането, ознаменувала официалното влизане на новороденото в семейството; жените от къщата, присъствували на раждането, вземали детето в ръце и го носели, тичайки, около домашното огнище. Това било едновременно и необходим обред за очищение след раждането, и обред за приемане на новороденото в домашния култ. Малко по-късно, на десетия ден, давали на детето име, като канели роднините и приятелите на пиршество. Освен тези домашни тържества имало още един акт — първото представяне на детето на онази полурелигиозна, полуполитическа, междинна между семейството и племето група, която наричали фратрия. От този момент детето съществувало вече законно.

Възпитанието, което получавало детето, се определяло изцяло от това, дали то живее в Спарта или в Атина (за другите градове сведенията са крайно оскъдни). Щом навършел седем години, малкият спартанец бил включван в сложната система на колективно обучение, организирана от държавата. Той минавал от една възрастова група в друга, ръководен от учители и наставници, подложен на редовни упражнения, на често твърде тежки изпитания и на строга дисциплина, която целяла да развие неговата физическа устойчивост и морална сила, за да направи от младия човек войник. Това обучение продължавало до тридесетгодишна възраст; дори женитбата не освобождавала младия спартанец от задружния живот с другарите му. Духовното възпитание в тази система било очевидно твърде ограничено; то се свеждало до хорово пеене, изучаване на националните поети Алкман, Терпандър и Тиртей и усвояване на взискателен и ограничен граждански морал. На това се дължи и недоверието на спартанците към реториката, учудващо другите гърци, които толкова се стремели да развиват изкуството на словото, но пък и много се възхищавали от кратките и стегнати фрази, наричани лакедемонски апофтегми (сентенции).

Като навършел шест-седем години, малкият атинянин напускал гинекея (женското отделение), където постоянно бил обкръжен от жени, и тръгвал на училище, придружаван от poб, наричан педагог. Законите на Солон налагали на бащата на семейството да се грижи за възпитанието на синовете си; в прочутия пасаж от диалога «Критон» (49 d), където Платон представя законите като одушевени същества, те си приписват заслугата, че предписали на Сократовия баща да прати сина си да изучава музика и гимнастика. Учителите в училището работели за своя сметка и получавали от родителите на детето възнаграждение за труда си. Граматистът учел децата на четене, писане и смятане и ги карал да запаметяват поемите на Омир, Хезиод, Солон и Симонид; диалозите на Платон показват какво значение отдавали на познаването на поетите за духовното и нравственото възпитание. Учителят по музика обучавал учениците в свирене на лира и дори на китара, което било по-сложно и изисквало техническа вещина, не дотам съвместима с традициите на либералното възпитание. Двойната флейта (авлос), за известно време въведена в училищата и много ценена от атинската публика, по-късно била изхвърлена, както казва Аристотел («Политика», VIII. 1341 a–b), защото възбуждала твърде силни емоции, които смущавали душата, вместо да я успокояват. Във всеки случай музиката е играла извънредно важна роля във възпитанието на младия грък. Най-после учителят по гимнастика, педотрибът, обучавал детето в главните атлетически дисциплини в специално обзаведени за тази цел сгради, наричани палестри. От петнадесетгодишната си възраст нататък младият човек посещавал обществените гимназиони — Академията, Ликейона или Киносаргес, където имал на разположение същото оборудване, както в частните палестри, а освен това писта за надбягване, градини и зали за събрания, където философи и софисти се срещали и беседвали с учениците си след физическите упражнения. След двете години в ефебията младите хора продължавали да ходят в гимназиона, който бил любимото място за тренировки, отмора и срещи. Древни законоразпореждания регламентирали управлението на гимназионите, определяли часовете за отваряне и затваряне, наказвали с изключителна строгост опитите за кражба и осигурявали на свободните граждани възможността да ползуват тези съоръжения.

Тук не можем да не споменем за една особеност на нравите, благодарение на която част от гръцката литература е добила съмнителна слава: любовните връзки между момчета и зрели мъже, които се наричат педерастия. Тази полова и духовна извратеност си е спечелила известно име в елинския свят поради социалното положение на последователите й и поради големия талант на Платон. Въпреки това е съвършено погрешно да се мисли, че този порок е бил широко разпространен сред гръцкото общество и че не е предизвиквал никакво възмущение. Наистина сексуалният морал на гърците никога не е бил особено строг, освен когато се отнасяло до невярна съпруга и нейния партньор. Но ако нравите допускали поддържането на наложница и посещения при куртизанките, те не били навсякъде така снизходителни към проявите на противоестествената любов. Тук трябва да се направи известна разлика между отделните държави. В някои дорийски градове — в Спарта, на Крит, както и в Тива, където младежите били поверени на грижите на възрастни, обучаващи ги да боравят с оръжията, тази «военна дружба» благоприятствувала от най-древни времена за пораждането на «особени» приятелски отношения, които лесно довеждали до физическа близост. Тези лични връзки били понякога поощрявани, за да се засили духовната сплотеност на елитните групи; такъв бил случаят например в «свещения отред» на тиванците по времето на Епаминонд. Философите по-късно потърсили утилитарно обяснение на този странен обичай: Аристотел в своята «Политика» (II, 10 1272 a) казва, че в Крит законите допускали хомосексуалността, за да се ограничи свръхнаселеността. Но в Атина и в останалия гръцки свят този порок бил разпространен в доста тесен кръг, който общественото мнение строго осъждало. Аристофан бичува при всеки удобен случай онези от съотечествениците си, които били известни с перверзността си; не би го правил така охотно, ако не е бил сигурен, че ще има одобрението на обществеността. Педерастията се ширела сред аристокрацията, но не и сред народа. В края на архаичната епоха, за да поласкаят именно богатата си клиентела, атическите грънчари изписвали върху вазите си хвалебствия за някой красив младеж. Известно е, че Хармодий и Аристогейтон били свързани с особените си наклонности, че за убийството на тирана Хипарх пряката причина била някакво любовно оскърбление, а не любовта към свободата; това обаче не попречило на демокрацията да почете тираноктоните (тираноубийците). По време на Пелопонеската война хомосексуалността намирала привърженици в аристократичните тайни общества или хетерии. Видяхме, че в процеса срещу Сократ са намерили отражение неприязнените чувства и презрението, които атинският народ изпитвал към заблудените млади хора. Цялата привлекателност на Платон и виртуозните му доводи в полза на предполагаемите добри страни на извратената любов не могли да замаскират естественото отвращение, което тя будела у повечето хора. Атинските закони строго преследвали въвличането на младежите в разпътство; дори насилието над роба се наказвало, както се наказвало насилието над свободното дете, до такава степен общественият морал осъждал самия акт. Когато в 345 г. пр. н. е. ораторът Есхин поискал да дискредитира Тимарх, приятел на Демостен, който готвел политически процес срещу него, той го обвинил в позорни нрави и успял окончателно да го унищожи пред закона и пред общественото мнение; достатъчно е да прочетем «Против Тимарх» от Есхин, след като сме чели Аристофан, за да разберем истинското отношение на атинския народ към педерастията. Затова, макар и на стари години, божественият Платон — вълкът, станал пастир, полага усилия да очисти идеалния град («Закони», VIII, 836 b и сл.) от противоестествената любов, разбрал най-после, че тя е несъвместима със стремежа към добродетелност!

* * *

Гръцкият град има двояка същност — географска и човешка; той се отъждествява едновременно с определена територия, обикновено неразпокъсана, и с група хора — гражданско тяло. От тези две страни на една и съща политическа единица втората има по-голямо значение; тук има чувствителна разлика от съвременното понятие за отечество, което за нас е тясно свързано със земята. Същността на гръцкия град, напротив, се определя преди всичко от съвкупността на хората, които го съставляват. Затова официалното име, което му се дава в текстовете, не е име на страна или на селище, а име на народ: не се казва Атина, а атиняни, не Спарта, а лакедемонци, не Коринт, а коринтяни и т. н. Това не означава, че гърците не са чувствували като нас онази привързаност към земята и към родното селище, която е основната форма на родолюбието; техните оратори и поети са дали на това чувство вълнуващ и прекрасен израз, който още ни служи за образец. Но при изключителни обстоятелства те смятали, че не земята, а именно хората са същественият фактор, и за тях градът бил спасен, дори ако загубел територията си, стига само да било спасено гражданското тяло и да можело то на друго място да възобнови своите традиции и култове. Когато персийският военачалник Харпаг, натоварен от Кир да превземе Йония, обсадил фокейците — разказва Херодот (I, 164 и сл.) — те, като видели, че е невъзможно да се съпротивляват, «спуснали във водата своите пентеконтори, натоварили децата, жените и всичките си имущества, както и статуите на боговете, които взели от светилищата, и всички дарове с изключение на бронзовите и каменните скулптури и картините. Като се приготвили за път, те самите се качили на корабите и отплували за остров Хиос». Оттам отишли да основат нов град на запад, в Алалия, на северния бряг на Корсика. Жителите на Теос направили същото и се настанили в Тракия на мястото на Абдера, стара колония на Клазомене, чиито първи заселници били прокудени преди това от траките. Когато персите превзели Атина през 480 г. пр. н. е., Темистокъл oт името на атиняните, потърсили убежище в Саламин, заплашил спартанския адмирал и главнокомандуващ гръцката флота Еврибиад, че ще напуснат съюза, ако откаже да влезе в сражение: «Ако не направиш каквото ти предлагам, незабавно ще заминем със семействата си за Сирис в Италия, град, който отдавна е наш и където според предсказанията трябва да основем колония». Шантажът успял и в резултат от него дошла Саламинската победа. Но дори да бяха осъществили намеренията си, атиняните не биха имали чувството, че гражданското им тяло е престанало да съществува; атинският град би променил само територията и следователно името си, но хората, които го образували, щели да запазят и на новата земя съзнанието и достойнството си като граждани на гръцки град.

По принцип всеки гражданин участвувал в управлението на държавата и по силата на неотменни задължения се чувствувал непосредствено свързан с нея. При все това не във всички случаи градът и индивидът се намирали в преки и без посредници отношения помежду си. В същност гражданинът на всеки град принадлежал към по-малки групи, чиято роля била едновременно религиозна и политическа и които били връзката между държавата и индивида. Освен семействата в тесния смисъл на думата съществували и традиционните родове с благороднически характер, всеки от които бил свързан с общ, повече или по-малко легендарен прародител и с общи култове. Вярно е, че поне в Атина развитието, което довело до класическия град, било насочено най-вече срещу всемогъщата някога власт на родовите старейшини; както видяхме, в този смисъл трябва да се тълкуват Драконовите закони за убийството. Различните закони против лукса, които забранявали прекомерния разкош при погребенията, имали също за цел да попречат на благородническите семейства да си съперничат в излагане на показ богатствата си при всяко погребение. Въпреки това принадлежността към някой прославен генос (род) в Атина през класическата епоха давала основание за слава и гордост. Перикъл чрез баща си Ксантип бил член на геноса на Бузигите, а чрез майка си Агариста се свързвал с рода на Алкмеонидите, който един век преди това воювал срещу Пизистрат и чийто член Клистен реформирал атинската демокрация. През IV в. пр. н. е. ораторът Ликург, който след битката при Херонея играл челна роля в Атина в продължение на дванадесет години, произхождал от геноса на Етеобутадите, друг много стар род, който по утвърдена традиция давал жреците на храма на Посейдон-Ерехтей (сам Ликург изпълнявал тази жреческа длъжност) и на Атина Полиада, т. е. службата на двете божества, почитани в Ерехтейона, най-таченото светилище в Атина. От тези примери се вижда с какъв престиж се ползували и през тази епоха семействата, които наричали евпатриди — «благородните».

Далеч не всички граждани принадлежали към някой генос. Но всички били групирани в общества с религиозен и граждански характер, за които знаем твърде малко: хетерии или «сдружения», които се срещат в Крит, Тера и Кирена и които не бива да се смесват с политическите общества със същото име, играли известна роля в Атина през Пелопонеската война; фратрии или «братства», които са по-разпространени и които, както видяхме, давали в Атина правото на гражданство: бащата записвал законните си или осиновени синове в регистъра на фратрията, младият съпруг представял жена си на членовете именно на тази група. Атинската конституция на Клистен, без да отнема привилегиите на фратриите, създала наред с тях едно подразделение на града на териториална основа, а именно демите, градски квартали или селски окръзи, които станали основният елемент на гражданската организация. Оттогава правото на гражданство се установявало чрез записване в регистрите на някой дем, които определяли гражданското състояние. Тази формалност се извършвала, когато младежът навършвал осемнадесет години, и се утвърждавала с гласуване на гражданите, принадлежащи към дема, или демотите; след регистрирането му младият атинянин ставал ефеб. Оттогава официалното му име се състояло от собственото му име, следвано от името на бащата в родителен падеж и едно прилагателно (демотик), означаващо дема, към който принадлежал, и така удостоверявало правото му на гражданин; например Перикъл, син на Ксантип от дема Холаргос (източно предградие на Атина); Демостен, син на Демостен от дема Пеания (днес Лиопези, в Мезогея — територията между града и морето).

Освен разпределението на фратрии или на деми много от гръцките градове били запазили старото разпределение на гражданите по фили. Както показва и името й, филата («племе») има етнически и племенен произход. Често тя представлява древното деление на гръцкия народ отпреди идването му в егейския басейн; т