Априлското въстание 1876 година

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Христо Гандев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2014

Дял първи: Революционната криза през 60–те и 70–те години на XIX век

1. Стопански и класов облик на възрожденското общество

Селото. Основната маса от българското население през втората половина на XIX в. била все още селска и затова особеностите на поземления режим и на производствените условия, свързани с него, имали съществено отражение върху социалните и политическите стремежи на народа.

През 40–те и 50–те години била ликвидирана постепенно старата поземлено-владелческа система. Феодалните държатели на ленове загубили по закон правото на послужебно поземлено владение, а заедно с това и възможността да задължават селяните с каквито и да било повинности, тегоби или отчисляване на рента. Спахиите си отишли от селата. Основният поземлен фонд — «мирие» — преминал под пряко държавно ведомство, което отпускало земя чрез владелчески документи, такси и съответни поземлени данъци на селските стопани с право на наследяване, продажба, залагане, дележ, даване под наем и пр.

Разбира се, при тази реформа значителни части от землищата на много села преминали на същото законно основание в ръцете на турци — бивши спахии, държавни чиновници или влиятелни турски граждани. Запазило се феодалното земевладение на мюсюлманската църква (вакъфска земя). Но все пак тези изземвания под законни предлози или по мълчаливо допускана практика били частични. Общо взето, те не надминавали 15–20% от обработваемите площи и не предизвиквали малоземлие или обезземляване на българските селяни. Още повече, че тези имоти постепенно се изкупували от българи или се използували под наем от тях.

Какви са били последиците от променения аграрен режим? Преди всичко българските селяни почувствували известно стопанско, социално и битово облекчение, понеже старите преки заповедници в селата им — спахиите — изчезнали от техния живот. Прекъснали се ежеседмичните своеволни искания на «сахиб-и арз» (господаря на земята) да му се доставят извън законните количества и норми на феодалната рента най-различни продукти, материали и услуги, т. е. тежести на извъникономическата принуда, която преминавала и в голо насилие: отвличане на девойки и млади жени, потурчване на момчета и млади мъже, изнасилвания на жени по време на жътва и пр.

Селяните се почувствували в малко по-човешко състояние; добили усета, че са що-годе стабилизирани и самостоятелни стопани, разполагащи с плодовете на своя труд сравнително по-сигурно. Казваме «сравнително», защото във всяко село сега били настанени «субаши», «заптиета», т. е. полицейски органи, които бдели за реда, управлявали селата, подпомагали държавните органи, когато трябвало да прилагат някакви мерки, и пр. Те получавали заплата, но се изхранвали от местните селяни, и то най-богато; частично прибягвали до изнудване и дори до грабежи, особено голите и диви бедняци субаши от албанските мюсюлмани. Но все пак оправянето с тях било сравнително по-лесно и по-евтино, отколкото със спахиите. Така че новият аграрен режим имал известно благоприятно отражение върху селото.

То придобило по-големи възможности за стоково производство и поради промяната на външнотърговската политика на Турция. Западните капиталистически страни принудили Портата да открие пристанищата по Дунава, Черно, Мраморно и Егейско море за износ на евтини селскостопански суровини. Значителни количества европейски търговски капитали били вложени пряко или косвено чрез местни български търговци в износ на зърнени храни, вълна, кожи, памук, коприна, тютюн, дървен материал, восък, смрадлика, розово масло, сусам, опиум и др. Двете железопътни линии: Русе — Варна (от 1862 г.) и Белово — Цариград (от 1872 г.), улеснявали извозването на местните произведения от вътрешността на страната за чужбина. Износът ежегодно се увеличавал, макар и немного бързо. Производителите намирали изгода да разширяват посевните площи и да усвояват от държавния поземлен фонд нови участъци.

От друга страна, се образувало турско чифлишко земевладение, стопанисвано с наемни селскостопански работници. Чифлиците доста често били многоотраслови предприятия, особено в Северна, Югоизточна и Егейска Тракия. Доходността на чифлиците е била достатъчно основание да ги превърнат в арендни предприятия; собствениците получавали в брой и наведнъж паричната рента, която обикновено изразходвали за консумативни нужди на своите, домакинства и хареми в Цариград. Арендаторите на тези имоти — българи, евреи, гърци и арменци, извличали свръхпечалби, използувайки хищнически природните ресурси на имението. По този начин при всяко ново наемане чифлиците губели от своята арендна стойност, докато станали нерентабилни за собствениците им. Започнала интензивна разпродажба на чифлици, които попадали в ръцете на български и гръцки богаташи. Дори Евлоги Георгиев от Букурещ преговарял за закупуване на турски чифлици някъде в Пазарджишко. Чифлишкото стопанство било давано под наем и на дребни изполичарски късове; било експлоатирано и с постоянна наемна работна ръка; то показвало на дело, че е възможно да се печели от селскостопанско производство, и служело като стопански катализатор в дейността на средните и дребните селяни.

Същественото повишаване на реалния доход от селскостопанското производство предизвиква и усилването на един нов демографски процес — възпроизводството на населението. Установена закономерност е, че народи, които са държани векове наред на крайно ниско материално равнище поради експлоатация от поробители, а имат потенциални възможности за по-високо икономическо развитие, при най-слабото подобрение на семейните доходи изведнъж твърде бързо и несъразмерно с ресурсите за изхранване и отглеждане на деца повишават коефициента на биологическото си възпроизводство. Това става и с българския народ през XIX в.

По време на Кримската война (1853–1856 г.) по-голямата част от съюзническите войски на Англия, Франция, Сардинското кралство и Турция преминавали и квартирували около две години в Източна България и по-специално в черноморските пристанища, предимно Варна, където устроили и големи базисни складове. Тяхното снабдяване и обслужване предизвикали огромни разходи в турска и чужда валута. По-големият дял от тези средства останал в ръцете на производителното население и това предизвикало покрай другото разрастване на занаятчийското производство. А през следващите години конюнктурата се подела от увеличаващия се износ на селскостопански произведения, облагоприятствуван от икономическите последици на Парижкия договор (1856 г.).

Ала все пак подобреното стопанско състояние на страната не отговаряло на високия популационен прираст и не му обезпечавало цялостна трудова заетост. От 60–те години се почувствувало твърде осезателно наличието на излишна работна ръка. В големите градове се набирали значителни групи безработни, най-вече селяни. Сезонната или постоянната емиграция в чужбина за препитание, а не поради други причини станала трайно и масово явление. Гурбетчиите изтичали към румънските княжества, Сърбия, Мала Азия и Египет.

Икономическото придвижване на селското стопанство напред не е само благоприятен еднопосочен процес. Свободните-стокови производители наистина използували стоково-паричния н капиталистическия способ на стопанисване. Но държавата, която отпускала земята, си запазила правото да получава от нея старата феодална рента във вид на натурален десятък независимо от поземления данък и от първоначалните откупни, канцеларски и гербови такси при издаване на тапиите за придобити от държавния мирийски фонд участъци. Този именно, сега вече държавен десятък представлявал главният феодален елемент в аграрната система. Той, макар всъщност да бил нещо повече — варирал между една осма и една шеста от добива, нямало да бъде много тежък, ако се събирал пряко от специализирана държавна служба в законните размери. Но това не било така. Правителствените финансови служби смятали за твърде обременително, свързано с разходи, загуби и плащане на допълнителен персонал, поддържането на държавни складове за съхранение до продажба на земеделските суровини от разнороден характер. Затова била възприета практиката десятъкът да се дава на откуп чрез търг на капиталисти, които могли предварително да внесат изцяло или с разсрочки наддадената сума за десятъка, обикновено по регистрите за една каза. Предприемачът поемал грижата за складиране на десятъка и неговата продажба по пазарни цени на търговци след събирането му.

Финансовата служба обикновено увеличавала от година на година общата сума, която предприемачът трябвало да внесе в съкровището, за да му се възложи събирането на десятъка в една каза. А той от своя страна пък се стремял да извлече от населението повече, за да си обезпечи рентирането на внесения капитал и печалба. Фактически ставало изземване на продукти над законната норма по най-различни начини — подмерване с десятъчните кантари, записване на допълнителни домакинства и количества, облагане с 1/5 вместо с 1/10 и пр. Покрай предприемачите грабели за себе си и заптиетата, които били поставяни на тяхно разположение от властта, писарите, контрольорите и кантарджиите, че някъде и селските старейшини, чорбаджии или кметове, които преразпределяли десятъка така, че да освободят своите добиви от облагане и да прехвърлят тежестите върху средните и бедните селяни. Натуралният десятък бил истинско бедствие за дребните производители. Те имали ясното съзнание, че след като плащали поземлен данък и други даждия, свързани със стопанската им дейност, тези 20% от добива, задигнати от държавата и от орляците събирачи, били просто грабеж на онова, което могли да продадат на търговците житари, за да приберат някоя пара. Тоест новото икономическо съзнание на селянина влиза в противоречие с феодалната рента на държавата, насочва се към нейното ликвидиране.

Правителственият вестник на Дунавския вилает — в. «Дунав» — всяка година се престаравал да разкраси кампанията по събиране на десятъците, и то така наивно, че от статиите му може да се получи превратно впечатление: сякаш селяните, задъхани от нетърпение, очакват не събиране на десятък от тях, а раздаване на правителствени парични помощи на населението. Разбира се, тези дребни хитрини задоволявали само турските журналисти, които се престаравали пред началството.

Към отживелия средновековен начин на експлоатация се прибавял и един нов, който е свързан с капитализма. Това били бързо никнещите предприятия за търговия със зърнени храни и всички други селскостопански произведения; фирмите боравели с български, турски и чуждестранен капитал. Имали свои посредници по селата, обикновено по-богати селяни. Стоките били за износ към Европа, за Цариград и Анадола. Търговците се стараели да купуват колкото е възможно по-евтино, оправдавайки се с това, че сами били посредници на по-големи фирми, които прибирали голямата печалба; оправдавали се и с обстоятелството, че местните зърнени храни били от по-ниско качество в сравнение с търговския стандарт на световния пазар, което било вярно. Като използували финансовата слабост на средните и бедните селяни, те ги принуждавали да продават по-евтино. Най-ефикасното средство за ограбване на производителя било закупуване на реколтата срещу аванс — «на зелено», както се казвало; самите търговци получили прозвището зеленичари. Притиснатият от нуждата селянин фактически получавал заем срещу обещание да продаде реколтата си, когато бъде прибрана, на крайно ниска цена. Но в добавка селянинът продавал на търговеца лихвар тапията за земята си. Това показва, че поземлените владелчески актове имали някаква реална стопанска стойност; техните титуляри могли по съдебен ред да загубят имота си в полза на заемодавеца. Из страната работели множество такива по-значителни или дребни кантори. Само като илюстрация ще приведем случая с пловдивския чорбаджия Салчо Чомаков. В съдружие с Михалаки Гюмюшгердан той обсебил чрез такива заеми над хиляда декара ниви, лозя и градини, пръснати от Пазарджик до Ямбол в повече от 120 къса. Тапиите на селяните — българи и турци — са запазени и до днес в архивата му. А търновският търговец и фабрикант Стефан Карагьозов придобил по същия начин лозя и градини в осем села из Търновско и Горнооряховско. По-дребни търговци обединявали капиталите си и образували «дружества», някои от които с предварително афиширане на взаимоспомагателна или квазикооперативна насоченост, уж за да се избегне ограбването на селяните и монопола на едрите фирми, като се обещавали на производителите по-добри условия на продажба. Такива сдружения възникнали в Пазарджик, Пловдив, Стара Загора, Нова Загора, Сливен, Русе, Варна и другаде. Въпреки прогласените благи намерения въпросните сдружения имали обикновен търговски характер; едни от тях се закрепвали, други ставали жертва на конкуренцията. Но така или иначе всичко ставало за сметка на селяните.

В желанието си да се сдобият с някой къс земя повече и да си купят добитък, ако това били млади, току-що образувани домакинства, те задлъжнявали. Но достатъчни били две неплодородни години или умирането на един вол и бедният селянин пропадал, дори лихварят да не пристъпвал веднага към съдебна продажба на имота му; няколкогодишната агония на длъжника била изгодна за житаря, защото той получавал от него храни на безценица, а дългът си бил и без това обезпечен.

Ето как селото се разслоявало имуществено. По-заможните купували добрите земи на пропадналите бедняци. Появили се селски богаташи и задлъжнели стопани. Задължеността се простирала и върху ежеседмичните покупки на селяните. От тефтерите на карловските търговци, регистриращи положението през 70–те години, се вижда, че от всяко село в района на Карловско при тези търговци стояли с години наред като абонирани по десетина-петнадесет домакинства, които трупали дългове за закупени стоки от първа необходимост. И задълженията им са значителни — от петдесет до няколкостотин гроша.

На такива бедни семейства търговецът зеленичар и градският бакалин-кредитор определяли негласно още в началото на земеделската година колко ще изядат и похарчат до получаването на следната реколта — толкова, колкото те отпускали в пари, в стоки и понякога дори в жито. Длъжниците вече само привидно били самостоятелни производители. Бедняците все още се надявали, че някой добър урожай ще им даде възможност да се наплатят, да стъпят на краката си. Но част от селяните се пролетаризирали, напускали дома и тръгвали да търсят препитание по градовете и в чужбина. Това се отнася особено до младите поколения.

Оказва се обаче, че нито вътрешната колонизация в Добруджа и източната част на Северна Тракия, нито преминаването в градските занаяти, нито гурбетът, нито емигрирането в чужбина изчерпвали наличната свободна ръка в страната.

Недоволството на селската беднота от този аграрен режим се изразявало преди всичко в пълното отрицание на некадърната турска държава, която за тях била олицетворение на всяко зло и всеки грабеж.

Тези настроения се подсилвали от съвсем безпомощната и объркана фискална политика на правителството. То непрекъснато товарело населението с големи допълнителни и бързо събирани извънредни облози уж все за особени цели. Така бил обявен «доброволен и безвъзмезден заем», за да се покрият материалните разходи на създадената от Мидхат паша жандармерия, контролираща градовете и селските райони из Дунавския вилает. За да се закрепи уж курсът на държавната монета, трябвало по наряд българските домакинства по имотни категории да предадат в натура на съкровището по 2–3 оки мед, а по-богатите 100–200–300 грама сребро. При всеки голям пожар в Цариград, Одрин, Смирна и други градове, в които изчезвали цели квартали, отново българското население плащало, и то веднага, за да бъдат обезщетени и подпомогнати пострадалите. Такива стихийни пожари избухвали в дървените градове почти всяка година. И никой не знаел през кой месец властите ще поискат по 50–100 гроша от домакинствата. През втората половина на XIX в. монетната единица била на три пъти обезценявана скритом, като се снижавали количеството на благородния метал (сребро, злато), а също и пробата му. Но финансовите органи прибирали държавните вземания по реалния курс на парите, като ощетявали данъкоплатците. Те вадели от джебовете си пари, насилени да плащат реформаторските напъни на Мидхат паша — занаятчийски училища, сиропиталища и др., които се използували само от турците, например в Русе, София, Ниш и другаде.

Стотици села били засегнати от друго допълнително бедствие — черкезите. Те били преселени от Русия и през 60–те години разпилени на групи из цялата страна. Българите били задължени да им отделят участък от селската земя, да им, построят колиби. Но черкезите не могли да се успокоят и закрепят като самостоятелни селски стопани, понеже нямали този начин на живот и по-рано. Гладували, даже се принуждавали да продават момичетата си в робство. Правителството не се интересувало много от тях. Те били пръснати из всички области нарочно, за да тероризират жителите им и да служат като преграда на бунтовните прояви. Турските чиновници гледали хладнокръвно как черкезката маса се превръщала в разбойнически шайки, които действували целогодишно и се препитавали единствено с грабеж по българските села. От страх селяните не смеели да излизат по нивите си, особено жените, а мъжете боязливо гледали да се навъртат все край село. Черкезите били въоръжени по военному. Според една турска официална статистика само за една година в Шуменска каза (дн. окръг) те задигнали от оборите на българските селяни над 6000 глави едър добитък. Това означавало, че във всяко второ българско домакинство са били загубени средно един вол, една крава или един кон. Примерът показва какви размери са достигнали щетите от черкезкия грабеж из цялата страна.

В средния и североизточния дял на Северна България, в Северна Тракия, източните части на Родопите, в Югоизточна и Егейска Тракия, където имало много турски села, а също и остатъци от турско земевладение в българските села, жителите им все още били подложени, макар и инцидентно, на произвола на «агите», които ги принуждавали да им извършват работа, а не заплащали или просто заплашвали българските стопани с репресии, изнудвали ги да им изпълняват разни повинности и пр. Безправното си положение по отношение на господствуващата народност тук селяните продължавали да чувствуват доста осезателно, макар и не винаги и не навсякъде в масови размери. Трябва да се отбележи, че възрожденският периодичен печат, който изнасял постоянно случаи на произволи и издевателства, допринасял в известна мяра за тяхното прекратяване. А понякога гласът на селяните се чувал и в административните съвети на казите.

И така, въпреки възможността да се стопанисва държавна земя, въпреки известно разширяване на обработваемата площ и производството, въпреки възможността да се развива капиталистически способ на производство българските селяни в значителна степен се разорявали. Затова и не всичката културна земя се използувала — имало пролетаризирани селяни, които емигрирали или се надявали напразно да намерят работа из някои по-големи градове. Бедното село означавало ниско равнище на материалния живот, слаба градска промишленост и слаба вътрешна търговия.

Не бива да се забравя, че икономиката на страната била силно деформирана от векове. Във вид на данъци и феодална рента се изнасял оттук ежегодно придаденият продукт, без да се използува на място за стопански нужди, за благоустройствено, културно или за здравно издигане. Някои доходи отивали в по-голямата си част в Цариград и за военни нужди. Това изтичане на националното богатство се почувствувало особено остро през втората половина на XIX в., когато нуждите на държавата растели, и то твърде бързо. Така България станала прогресивно обедняваща страна.

* * *

Турските реформи в гражданското управление подобрили в значителна степен реда и сигурността в живота на градското население и по-специално на българите. Но същото не може да се каже за режима по селата. Те страдали не толкова от неприлагането на Закона за вилаетите с оглед на избиране на местна селска управа — такива избори изобщо не могли да се укрепят като нормална практика, колкото от постоянното присъствие на разни жандармерийски разезди и групи по най-различни политически, стопански и административни поводи, пък и без поводи. Тези въоръжени, овластени и неспирани от никаква морална задръжка невежи бедняци на служба отсядали по за няколко дни на изхранване из по-заможните къщи, ядели и пиели безплатно, в пияно състояние се гаврели с младите жени, на съпротивяващите се мъже режели уши и носове, ранявали, биели, а накрая изнудвали домакините си да им дават пари и продукти. Тежките психически преживявания от тази постоянна напаст са отразени в почти всички местни истории и са запазени до днес по предание в селските семейства от цялата страна.

Особено мъчително било положението на българите в села с турски махали или живеещи в обкръжение от чисто турски села. Те били подложени на непрекъснато, макар и бавно, но траещо от векове потурчване, отвличане на девойки в турски семейства или хареми.

Слабата защита или по-скоро липсата на защита на селските интереси пред турския съд и безкрайните рушвети, които трябвало да раздават селяните, за да могат да водят едно дело, също създавали отрицание на турския граждански правов ред в тяхното съзнание.

Така че политическото поведение се обуславя не от някакво крепостно състояние на селския труженик, не от дребните феодални земевладелци, каквито вече нямало, не и от липсата на земя или от малоземлие, а от кризисното състояние на новите аграрни отношения, от безправието и произвола. Тази картина се потвърждава недвусмислено от турските емлячни регистри, поддържани в данъчните служби на казалийските средища: в книгите непрекъснато се записват на имената на селяни и граждани различни по размери и характер поземлени и изобщо недвижими имоти, които или се усвояват от държавен поземлен фонд, или се продават от едно лице на друго, или минават по наследство и делба и пр. Описаната практика е всеобща и тя дава основание на българските революционери сами да формулират реалните социални и политически стимули, които са тласкали селяните към освобождение от национално робство.

Още при подготовката на Руско-турската освободителна война руската общественост и Петербургското военно министерство търсят да се доберат до реалния аспект на аграрния строй в българските земи. Това било нужно, за да се подготвят мероприятия за ликвидиране на феодалния строй в тях и да се разработи програма за масово оземляване на селяните. Именно за да се разсеят някои недоразумения по този въпрос, отразен в руските вестници, българският емигрантски периодичен печат започва да разяснява през 1876–1877 г. истинското положение. Вестник «Нова България», в който преди смъртта си писал и Хр. Ботев, обнародвал на 25 декември 1877 г. специална статия, в която се изтъква следното: «Вероятно в Русия трябва да мислят, че селяните в България имат същото положение, както в Босна и Херцеговина, иначе не можем да проумеем тяхното разискване по тази част. Но това е грешка. По нас богатството (т. е. земята) е у селското население и се намира разпределено в много ръце, без да е събрано в ръцете на едно малцинство. Всеки български селянин, колкото и да е той бедняк, има свой собствен дом, една част земя — нива, лозе, — свой добитък и пр. ... Българският селянин работи своята земя, ползува се от своя труд... Самото нещо, което грози нашето селско население, както и всички други класи, то е турското владичество (к. н.), което е претоварило българина с толкова тежки данъци по всичките отрасли на промишлеността и селското стопанство, щото съразмерно той нищо не се ползува от труда си». Подобна статия обнародва в два последователни броя през 1877 г. и в. «Секидневний новинар», редактиран от Павел Бобеков, известния ръководител на Априлското въстание в Панагюрище — един от малцината, успели да се спасят в Румъния след разгрома. Впрочем и всички руски и австрийски консули из българските земи говорят в своите доклади за поземлените отношения в същия смисъл.

Особено важно е да се установи с какво се е препитавала и каква материална обезпеченост е имала онази част от селското население, която не могла да се изхрани изцяло от земята или изоставяла земеделието, но не се включвала в занаятите и не емигрирала, а оставала в страната като потенциален резерв на свободна работна ръка. Защото и тази част от населението допринася със своята социално-икономическа характеристика за изясняване на настъпилата революционна криза. Възможностите в стопанството не били големи. От 60–те години започнало железопътно строителство: завършена била линията Русе — Варна; извършвали се изкопните работи и прокарването на трасето за отклонението Каспичан — Шумен; действувала в началото на 70–те години построената вече магистрала Цариград — Одрин — Пловдив — Белово; строяло се отклонението от нея към Нова Загора — Ямбол; били в ход землени работи в участъка Белово — София и София — Кюстендил. На тези строежи покрай принудително изведените от околните села хора работели надничари, набирани чрез обявления във вестниците: каменари, зидари, дърводелци, общи работници, които получавали надница от порядъка на 100 гроша месечно, но без подслон и храна. Надниците били изплащани нередовно както от австрийската компания на барон Хирш, така по-късно и от турската строителна дирекция в София. С такава надница не могло да се издържа семейство, нито да се възстановят работните сили на наемника.

Чуждестранни предприятия чрез свои български агенти експлоатирали големите гори на страната. Барон Хирш изсичал родопските гори уж за траверси и строеж на товарни вагони, а изнасял първокачествения дървен материал. Друга фирма сякла горите на Тетевенския и Троянския балкан, също и в Котленско. И тук работели значителни групи както дървосекачи, така и работници в дъскорезниците, където трупите се стандартизирали и се превръщали в греди и дъски за износ. В Котленско била доведена «тайфа» от дървосекачи — шопи от Западна България. Извозването на дървесната маса ангажирал и стотици колари и коняри.

Специално от Краище работната ръка се пласирала в рудниците и самоковите из Кратовско, Софийско, Самоковско и Пещерско като майстори и прости работници, като производители на нужните дървени въглища. Става дума предимно за бедни селяни, които още не са напуснали своите малодоходни стопанства.

Очертава се обаче и друга по-многобройна група от безимотни и ясно оформени наемници на труда в градовете. Това е градската беднота, чийто брой непрестанно расте. Тя се прехранвала от най-разнообразен малодоходен наемен труд, живеела в крайни нови квартали от селски къщи, изградени от плетени пръти, измазани с глина или кал, а някои просто в колиби или съвсем схлупени едностайни кирпичени «одайчета». С какво се препитавали трудоспособните членове на техните семейства? — Жените и момичетата слугували в заможните домове (измекярство) или ходели в тях периодично да мажат и белосват къщите, да перат черги и бельо; били заети в кухните по хановете; миели и чистели кантори и магазини. Мъжете работели по тухларо-керемидарските кариери и пещи, продавали в бъчонки на двуколка с кон вода по къщите за домакински нужди (сакаджии), прекопавали лозята и градините на състоятелните граждани, слугували по оборите, одаите и кръчмите на хановете, кафенетата, канторите, секли дърва за огрев по къщите; онези, които имали все още един или два коня с каруца, превозвали стоки, оборна смет и пр. В крайдунавските и по-големите черноморски пристанища се навъртал постоянен набор от лодкари, рибари, матроси по гемиите и параходите, хамали. В планинските занаятчийски градчета бедняците имали по-особен производствен профил. Съпрузите, бащите, големите синове на тези семейства ходели по гурбет непрекъснато 10–15 години. Но от сто души едва двама-трима успявали да скътат малко пари. Останалите бедствували и не могли дори да издържат семействата си. Те им оставяли веднъж-два пъти в годината по стотина гроша, което изобщо не било съществена материална подкрепа. Затова съпругите и отрасналите деца в тези семейства, лишени почти изцяло от земеделски стопанства, се препитавали от наемен труд, предимно в пръснатите текстилни манифактури на капиталисти-предприемачи: перели, сушели, влачели и предели вълна, тъчели вълнени, памучни и копринени материи, плетели чорапи. В това производство имало и доста мъже, които отбягвали гурбета. Значителен бил и броят на манифактурните и фабричните работници, заети в текстилните предприятия в Габрово, Сливен (3 фабрики), в Карлово, Сопот, между които и мъже предачи, в Пирдоп, в Калофер, Панагюрище, Самоков, Котел и пр. Това работническо население в планинските краища живеело на границата на гладния минимум. За едно семейство, което предимно купувало храната си, тези 1–2 гроша, които могло да получи за труда си, се поглъщали от държавните данъци. Полугладният режим създал у планинското население навика да търси всред горската природа такива растения и животни, които могат да се използуват като безплатна храна: чорби от коприва, лапад, киселец, гъби, охлюви, раци, дребни рибки, туршии от киселици, диви круши, горски дренки — продукти и ястия, които не се използували от населението в полските краища.

Като изключение в някои големи градове били съсредоточени доста, промишлени предприятия от капиталистически тип, в които намирали постоянно препитание градските бедняци. Град Русе бил вилаетско седалище и предмет на реформаторските опити на Мидхат паша и неговите приемници. Тук имало три отделни пристанища с понтони, със свои административни служби и складове. Те обслужвали австрийското параходно дружество, турското параходно дружество и турската военна флота по Дунава. До тях работела държавна корабостроителница за шлепове, понтони и за ремонт на кораби. А по на запад се намирали две-три частни корабостроителници за лодки и гемии. От тези стопански обекти се издържали голям брой работници. В града била и дирекцията на железопътното дружество, експлоатиращо линията Русе — Варна. Освен гарата администрацията устроила свое жп. депо с работилница и складове за стоки, покрай които се редели складове на държавата, на разни общини и на частни търговци. Дейността на дружеството ангажирала труда на доста наемници: машинисти, техници, шлосери, кондуктори, каруцари, преносвачи.

През 60–те години било основано и бързо се развило транспортното акционерно дружество «Шеркет» с клонове в Търново, Плевен, София и Ниш. То превозвало със собствени пътнически коли (фиакри) пътници и стоки с каруци до и от вътрешността на страната. Предприятието разполагало с около 200 пътнически коли и 150 каруци, използувало собствена коларска работилница. Само в обслужването на транспортните линии са били заети към 400 души файтонджии и каруцари, освен това писари, контрольори, касиери и работници по ремонта и по производството на нови коли.

В Русе бил построен и военен арсенал, който функционирал до самото освобождение на страната. Повечето от работниците му били българи. Трябва да се вземат под внимание и двете парни мелници, една спиртна фабрика, едно книгоиздателство с печатница на правителствения вестник «Туна» — «Дунав», който излизал на турски и български, със значителен български персонал; една шаячна манифактура, множество други по-дребни промишлени предприятия, ханове, хотели и различни търговски фирми. Може би, както никъде другаде в страната, тук се струпали много голям брой наемници с различни професии. Хората, които от 60–те години нататък идвали от селата в Русе да търсят каква да е работа, били толкова много, че местният вестник «Дунав» неведнъж обръща внимание на това социално бедствие: ежедневно стотици безработни обхождали града и пристанището, търсейки напразно някаква надничарска служба. Вестникът препоръчва тази работна сила да бъде използувана за обществени строежи, но такива пък нямало в достатъчен обем.

През Русе се изливали групи от безработни бедняци в Румъния. Там те не намирали по-добро препитание. А през 70–те години ежегодно по стотина души работели на постройката на железопътната линия Плоещ — Питещи.

Подобна социална черта характеризира и гр. Пловдив. В него били съсредоточени доста промишлени предприятия. Край града (в с. Дермен дере) се намирала предаческата и тъкаческата фабрика на М. Гюмюшгердан. В нея се набирали работници не от околните села, които били сравнително заможни, а от пловдивските бедняшки махали и от планинските и по-бедни градове и градчета — Карлово, Копривщица, Пирдоп, Самоков, София и пр. И те живеели във фабриката или около нея под наем. В самия град имало други две тъкачески манифактури, две спиртни фабрики, една парна мелница и една голяма оризарска фабрика с парен двигател. Вече към 1869 г. на пет-шест места били построени големи сгради, разпределени на самостоятелни стаи («одаи») нарочно, за да се дават под наем на «работници и надничари», придошли отвън, от които мнозина работели на гарата.

Изобщо беднотата като постоянен обществен елемент на градовете, вътрешното мигриране за пласиране на наемен труд и безработицата по градовете стават постоянно явление. Турските данъчни власти са били принудени да отчетат тази действителност, макар и в намален размер. Те допуснали в облагателните списъци на градовете категория неплатежоспособни граждани, разбира се, немного на брой. Едни от тях били изобщо освободени от облагане, други плащали данъците си в половин размер или още по-малко.

Из планинските градчета въпреки постоянния гурбетчийски отлив, който изтласквал ежегодно младите работоспособни мъже в чужбина или към големите градове, винаги имало стотици мъже, които мизерствували като временни или сезонни наемници, захвърляйки едно и залавяйки друго занятие все без задоволително възнаграждение, недостигащо нормата на изхранването.

Предлагането на работна ръка в страната било по-голямо от търсенето. Тази действителност внушила през 1871–1872 г. на Тодор Каблешков, бъдещия ръководител на въстанието в Копривщица, да помогне на бедните си или безработни съграждани, като образува нещо, подобно на производителна кооперация. Заможните трябвало да внесат в касата на сдружението като дялов капитал известна сума или поземлен участък за обработване или пък да отстъпят помещение за работилница, а безимотните да вложат труда си. Сдружението било наречено Българско машинническо дружество «Трудолюбие» и имало за цел да набере средства, с които да се закупят плетачни и други машини; това щяло да създаде постоянен поминък на десетки бедни копривщенски семейства в една кооперативна работилница. Каблешков, който завършил френския колеж в Цариград, навярно е чел за проектите и опитите на Р. Оуен или на рочдейлските кооперативни деятели. Инициативата пропаднала, понеже заможните членове не работели, а очаквали само рентата и печалбите от своите вноски. Разочарованият Каблешков се оттеглил дори огорчен от някои членове. Но за нас има значение самото начинание. Такива социалутопични опити се явяват там, където икономическите и социалните отношения се характеризират с една обществена група от хора, практически лишени от средства за производство, наемници на труда, живеещи в постоянно бедствие поради частична или пълна безработица.

Селската и градската беднота е основен обществен слой, твърде многообразен — може би една трета от населението. Той е абсолютно необходимият социален и икономически фактор, за да се образува и богатее обществената група на занаятчиите, търговците, капиталистите промишленици, банкерите, лихварите, рентиерите от недвижими покрити и непокрити имоти, малкото средни и висши магистрати на турска служба. Бедността и богатството са се поляризирали. Затова би следвало да се откажем от романтичния исторически мит за общото стопанско замогване на българския народ през Възраждането.

И пословичното трудолюбие не винаги обезпечава изхранването на едно семейство. Това зависи и от общите социални и икономически условия. Вместо за стопанско преуспяване следва да се говори за твърде значително обедняване, пролетаризация на работното население, за скромното положение на занаятчиите и за забогатяване и увеличаване по брой на едрата буржоазия. Това отговаря на дефиницията за богатството на нациите, което К. Маркс заема от френската предкласическа политическа икономия: богата е онази нация, всред която живеят много голям брой бедняци.

В страната нямало още индустриален и селскостопански пролетариат; нямало дори и работническа класа «в себе си»; но се създала вече многобройната обществена категория на лишените от средства за производство или нелишените напълно от тях, обаче загубили възможност да бъдат самостоятелни стокопроизводители; те предлагаха своя наемен труд. Това бил предпролетариат. И неговото социално и политическо присъствие давало своето видимо отражение върху процеса на революционизиране на цялото общество.

Този социален аспект не отговаря на доскорошните марксистко-ленински схващания за класовата структура на българския народ в последните десетилетия преди Освобождението. Недовиждането на един важен елемент в тази структура се дължи главно на обстоятелството, че не се забелязваше формирането и на буржоазна класа със свой капиталистически път на развитие.

Възрожденският предпролетариат е онзи социален материал на бъдещата работническа класа, който естествено бил с по-други икономически и социални интереси от останалата част на обществото. Той нямал повече какво да губи и затова най-силно се стремял към цялостен социално-икономически и политически преврат, към разрушаване на феодалната угнетяваща власт, към политическа свобода, която би донесла и равенство, и коренно подобрение на материалното му положение. Затова тази обществена група имала склонност към поддържане и осъществяване на демократични и революционни пътища на борба с османското господство.

* * *

Градът. Несъмнено занаятчийското производство из градовете е било твърде разнообразно и обемно развито — несравнимо повече например, отколкото в Сръбското княжество, в Босна и Херцеговина и в редица вътрешни области на Анадола. И българските занаятчийски стоки могли да се продават из споменатите области на империята. Това обаче не е било нито достатъчно доходно, нито сигурно. Транспортът на стоката до далечни пазари с кервани и кораби струвал скъпо, различните вътрешни такси, местни притеснения и изнудвания, които се преодолявали с рушвети, сериозните пречки на местната и европейската конкуренция, принудата да се отпуска стоков кредит при несигурни условия на покупателите — всичко това намалявало рентабилността на подобна търговия. Ето защо над нея преобладавал износът на труд. Занаятчиите гурбетчии (чираци, калфи, майстори) се установявали като наемници в местни работилници или откривали свои, макар и твърде трудно. Малцина от тях преуспявали, а повечето едва издържали себе си и сегиз-тогиз изпращали малко пари на семействата си в България. Все пак това било нещо — но нещо, което не могло да се нарече благоденствие или благополучие.

Не бива да се забравя, че нашите занаятчийски стоки не се изнасяли извън границите на империята, защото не представлявали никакъв интерес за европейския пазар поради ниското си качество, неподходящ асортимент и сравнително високите си цени.

На местния български пазар нахлували във все по-големи количества европейски фабрични стоки, които частично започнали да конкурират, и то доста успешно, българските, понеже били по-доброкачествени, а в отделни случаи и по евтини. Вносът се представял преди всичко от метали и метални произведения — чугун, стомана, ламарина, мед на листа, олово, калай и цинк предимно за месингови сплави, които се използували много нашироко за битови потребности. Нуждите на страната от желязо растели поради увеличаването на земеделското производство и броя на селските домакинства, а местното производство било скъпо, все по-недостатъчно и технологически по-малоценно. Фабричните коси и вили, лопати и сърпове били в по-богат асортимент, по-съвършени и по-трайни. Те могли да се купят и на кредит от градския търговец. Желязната ламарина на тънките тенекиени листове създала нов занаят — тенекеджийството. Произвеждали се много евтини тенекиени съдове, които бързо замествали в селското и градското домакинство медните.

Европейската стомана и чугун били предпочитани при постройка на гайтанджийски чаркове, дараци, главини на коли, складови повдигателни макари, обръчи за бъчви (чемберлик) и пр. А местното железодобиване бавно замирало. Нуждите на държавното стопанство, особено военните, от метали били задоволявани вече само от внос. Медникарството постепенно ограничило асортимента си. То променило и технологията, защото вносът на готови медни листове предизвикал отпадане на сложното производствено звено — от медното кюлче чрез дълго изчукване да се получава лист; с това се намалил и броят на заетите в медникарската работилница.

Не останало без стопански последици и проникването на европейското модно облекло и съответните фабрични материи за него в градовете. Заможната част от гражданите и интелигенцията шиела дрехи от европейско сукно, от разнообразни кадифета, плюшове, тафти. Мъжете носели европейски ризи и връзки, жените имали нужда от спомагателни материали, като дантели, банели и ширити за турнюри, малакофи и малки кринолини, от копринени и памучни чорапи. Частично градската женска мода засягала особено с материите си и селото. Дори празничното облекло на селянките възприело части от кадифена материя, атлази, сърмени ленти и шнурове, треперушки като украшения за косите и пр. Това предизвиквало оформянето на нов тип шивашка професия за дрехи «а ла франга». Но същевременно се стеснило до известна степен тъкането на местни материи за типичното градско облекло, което отчасти се внасяло готово и отвън: Виена, Букурещ, Одеса, Цариград.

Същият процес в приблизително подобни пропорции се развил и при обущарството. Европейските мъжки и дамски обувки не могли да се изработват само от местен материал и затова се внасял отвън материал заедно с клечките за наковаване на подметките, калъпите за моделиране на обувките, гвоздейчетата за опъване на кожата върху калъпа и пр.

Вижда се, че доста занаятчийски отрасли забавяли своето развитие или стагнирали: железодобиването и железообработването, медникарството, тъкачеството, терзийството и кожарството.

Тяхното неблагополучие имало два основни извора — единият бил конкуренцията на европейските промишлени стоки; другият — непрекъснато увеличаващият се брой на селската и градската беднота, която имала намалена покупателна способност; тя купувала все по-рядко, с нея по принуда трябвало да се работи на кредит, а кредитната способност на занаятчиите била слаба и те често пропадали от това продаване «на вересия». Особено безнадеждни платци били турците, и то от градовете. Вторият икономически фактор бил всеобщ и засягал вече всички занаяти.

Оттук произтекла нова тенденция. Занаятчиите се принуждавали да произвеждат и продават на крайно ниски, почти костуеми цени на едри прекупвачи капиталисти, които изнасяли стоката на далечни вътрешни пазари (Мала Азия, Египет, Румъния), където ги препродавали с по-голяма печалба за своя сметка. По този начин дребният занаятчия имал поне обезпечена за годината работа и минимална печалба с реална възвръщаемост на вложения капитал. Така че общото състояние на занаятчийското стопанство може да се определи като доста развито, но попаднало в стагнация и начална фаза на криза.

Основната социално-икономическа последица от стагнацията била липсата на професионални изгледи за младото поколение на занаятчийските семейства.

Занаятчийското съсловие и дребните търговци били обхванати от чувството на неувереност за по-нататъшната си професионална съдба, чували се коментари и оплаквания. Българската общественост им дава израз чрез периодичния печат. Разкривало се пагубното отражение на търговските договори на Турция с европейските капиталистически държави. Тези договори давали право на почти безмитен внос на всички европейски промишлени стоки, без да бъде защитено поне отчасти местното производство. От друга страна, се виждало, че без модернизиране и технизиране на местното производство, без грижи за техническа просвета на занаятчиите, без инвестиране на местен едър капитал в по-големи промишлени предприятия не е възможно да се спре чуждестранната конкуренция и да се опазят занаятите от разоряване. От икономическото брожение не се раждали съществени резултати, ако не се смятат няколко краткотрайни промишлени начинания и дейността на текстилните фабрики, чието поддържане зависело предимно от турските държавни доставки.

И, разбира се, занаятчиите отнасяли основните причини за заплахата, тегнеща над тяхното стопанско битие, към самоубийствената икономическа политика на турската държава, към феодалните и полуфеодалните обществени и административни порядки, към повсеместните и масови прояви на произвол и подкупничество, на ограбване в най-разнообразни форми.

Социалната група на дребната буржоазия в градовете е била многочислена — на места половината, на места дори двете трети от гражданството (занаятчии, бакали, дребни прекупвачи на селскостопански произведения за износ).

Занаятчиите били в сравнение с масата на бедняците по-просветени, поне всички грамотни, а между тях и някои знаещи гръцки или турски. Из тяхната среда се набирали спомоществователи за издаването на разни книги или легални вестници. Еснафските организации създали у тях навици в дух на сплотеност, дисциплинираност и задружни действия; те участвували в управлението на училищата, поддържали ги; избирали църковните настоятелства; участвували най-дейно в църковната борба десетилетия наред и се явявали като категорични и безкомпромисни носители на националното съзнание. Ето защо тяхното критично, отрицателно и дори враждебно отношение към държавната власт и към османското владичество е отношение на една организирана и политически съзнателна част на народа. Влиянието им се отразява върху по-ниско стоящите градски и селски маси, с които те се намирали в ежедневно делово общуване и от които сами произхождали.

В средата на дребната буржоазия (представена главно от занаятчиите) се развивало и едно специфично социално явление, което имало съществено политическо отражение. Става дума за младите мъжки поколения в занаятчийските семейства. Поради застоя и кризисното състояние на значителен брой от занаятите младежта не можела да встъпи в производството. Броят на занаятчийските синове, които оставали извън занаята, бил твърде голям из цялата страна. Те, обикновено с образование, по-високо от онова на бащите си, се въртели година-две из работилницата и дюкяна, а след това ставали учители, най-вече по селата. Градските канторски служби били твърде малко, и то само из големите градове. Административните служби били в турски ръце. Други професионални възможности за синовете на занаятчиите нямало. Те чувствували най-тежко безизгледността на турския режим и се настройвали радикално в политическо отношение, възприемали много по-лесно и по-дълбоко идеите за революционно разрешаване на националния въпрос. Младежта от занаятчийски и дребнотърговски произход създавала тогавашната интелигенция, от (която пък излизали немалко професионални революционери. Затова твърде често понятията учител и революционер се покривали. Естествено синовете като по-учени влияели малко или много на своите бащи и майки. И по този начин се достигало до очертано политическо олевяване на дребната буржоазия.

* * *

В развитието на градското стопанство по-общо и особено при възникването на капиталистически отношения в него се извършва един осезаем интеграционен процес между българската и турската стопанска дейност, който все още не е проучен. Нашата изследователска работа в областта на възрожденската икономика се е съсредоточавала досега в разкриване значението и функциите на българския национален капитал. И с основание — необходимо е картината на българското икономическо възмогване да бъде ясна. Но когато се пристъпва към синтетично историческо изложение, проличава, че тази картина е едностранчива и все още непълна. Турската градска икономика на първо място, а в известна степен и селската не е преценена, не е взета под внимание и затова съотношението на стопанските сили в града не е уточнено. А първите големи богаташи, собственици на парични съкровища и търговско-лихварски капитал в града, са били турци повсеместно и в значителен брой. Вярно е, че голяма част от тях са изразходвали богатствата си в Цариград за поддържане на обществен престиж и луксозен живот. Но не са липсвали и хора, които пускали в движение своите парични натрупвания на място, в градовете на страната, като лихварски и търговски капитал. Някои от тях сами били търговци по професия. От съдебни документи на видинския кадия се вижда, че в края на XVII и през XVIII в. богати турски граждани раздават пари под лихва на десетки българи за занаятчийски нужди независимо от турската им клиентела. Същите те или подобни на тях богаташи владеели и експлоатирали складове на пристанището във Видин, изнасяли стоки със свои и чужди гемии. В самия град Виена са се установили още от XVII в. турски търговци, които са поддържали търговския обмен между Австрия и българските покрайдунавски райони. Изобщо турските граждани далеч не са били лишени нито от интереса, нито от способността да въртят търговия.

Тя станала още по-привлекателна през 40–те и 50–те години на XIX в. след ликвидацията на спахийската ленна система. Тъй като земята престанала да играе за тях ролята на основен и пряк източник на рента, те пренасят стопанската си дейност постепенно в сферата на лихварството, търговията и промишлеността. Доста наивно е нашето досегашно схващане, поднасяно мълчаливо на читателите, че турците са били едва ли не неспособни да разберат що е това капитализъм и са стояли винаги далеч от него. Щом като българите са успявали при много по-неблагоприятни за тях условия да създават капиталистически и по-специално промишлени предприятия, твърде близко до ума е, че и всред турските граждани са се намирали отделни предприемчиви и достатъчно образовани богаташи, които са вземали участие в промишления напредък, доколкото е бил възможен. Те действували било самостоятелно, било в съдружие с други свои сънародници и тяхното икономическо влияние се чувствувало. Българските делови среди по неизбежност се свързвали по най-различни поводи и начини с тях. Но много по-тясна връзка се създавала чрез смесените българско-турски съдружнически инициативи. Българите съзнателно влизали в подобни отношения преди всичко заради обезпечаване на покровителство и сигурност пред турските чиновници и пред централните ведомства, а също така и заради турския капитал. Докато турските партньори търсели трудолюбиви, енергични и познаващи работата българи, които при това били крайно почтени. Ето основните стимули и съображения, които сближавали някои български и турски капиталисти. Несъмнено деловите връзки ги сближават социално и житейски, което пък водело до смекчаване на националните и политическите противоречия, до по-голяма отстъпчивост и примирителност от българска страна.

От икономическата българо-турска симбиоза имали полза и двете страни с оглед на рентабилността и дълготрайността на съответните предприятия: преодолявала се и местната оскъдица на свободни парични средства — капитал; намалявали се щетите от рушветчийството на местните чиновници и мащинското отношение на фиска. Примери за подобни сдружения има достатъчно, при все че сведения за тях не са събирани специално. Така през 60–те години неколцина българи и турци, навярно от Свищов, създали малко параходно предприятие, получило дългосрочен заем в размер 5000 лири от Евл. Георгиев. Съдружието експлоатирало дунавски параход; българи и турци участвували в две турски параходни дружества — едното в Цариград, другото със седалище Русе; така било и в русенското транспортно дружество «Шеркет»; търновският (а по-късно цариградски) банкер и търговец х. Николи хаджи Минчоглу, а също банкерската къща на братя Гешеви от Пловдив с кантори във Виена и Цариград, търговската къща Тъпчилещови в турската столица и още други фирми движели значителни количества турски капитал, насочвайки го към най-изгодни вложения и сделки. Не е необходимо да се умножават по брой случаите на сътрудничество между български и турски стопански деятели. Такива примери има отбелязани в местните истории на редица градове. За нас е важно освен изтъкнатото по-горе още и изводът, че икономиката на страната като единна система се движила не само от български, но и от турски капиталисти. Те вероятно не са били много, но като се има предвид, че турците занаятчии и дребни търговци са се осланяли социално и финансово на тях, получава се внушителен стопански ефект с отражение върху общия социално-икономически облик на страната.

Необходима е бегла характеристика на дейността на самите български капиталисти. Основата на онази стопанска пирамида, която са изградили те, съставлявали малките работилници с по 10–20–30 работници и майстори, макар и да не липсвали истински фабрични заведения, особено тъкачески. Значителен брой предприемачи се наемали със строежи на държавни сгради, пътища и мостове; те естествено се явявали като собственици и организатори на капиталистически по същество предприятия.

Особено внимание следва да се обърне на вноса на промишлени стоки и износа на селскостопански суровини. Прието е да се казва, че това се е извършвало от търговци. Но ние знаем, че по силата на едно положение в марксистката политическа икономия фабрично произведените стоки се пренасят на далечни разстояния и се продават от посредници-търговци. Фабрикантът е принуден да отстъпи част от печалбата (или прибавената стойност) на превозната организация и на търговеца-продавач, защото едва с неговата дейност приключва процесът на производството — реализацията на стоката на пазара, за да се възвърне капиталът с определената към него печалба. Твърде често и особено при българските вносители фабриките предлагали и краткосрочни кредити на чуждестранните търговци във вид на разсрочено изплащане на получената стока, във вид на консигнация или пък гаранция пред чужди банки за получаване кредит, с който стоката се изплащала предварително, а търговецът погасявал допълнително кредита. При всички случаи той всъщност разполагал с капитали или кредит на фабриката (във формата на стока или пари). Следователно връзките между чуждестранните промишлени фирми и нашите вносители са били много по-тесни и по-съществени в икономическо отношение, отколкото изглежда на пръв поглед. Операциите на търговеца били неделима, органична част от европейската капиталистическа система. Затова вносителската и посредническата му печалба имали капиталистическа природа.

Известна аналогия с горното може да се установи и при износителската дейност на търговеца, когато продава фабрични суровини (особено вълна, памук, коприна, кожи, смрадлика и пр.), защото българската суровина се включва в производствения цикъл на някоя европейска фабрика, която разходва част от капитала си за покупката на суровината; в тази част влиза и печалбата на търговеца. От своя страна той създава на вътрешния пазар със средства на фабриката обезпечена възможност на дребния производител да пласира своите суровини ежегодно и го насърчава да укрепва тяхното разширено възпроизводство. Фабричните покупки на суровини оставят в ръцете на дребния производител налични парични средства. С други думи, подобен износ също се явява като органична икономическа част от западната промишлена система. Защото има твърде съществена разлика между остоковяването (реализацията) на продукта на дребни селски стопани на месния пазар на дребно за местни производствени и консумативни нужди и износа на същите произведения в чужбина за индустриални цели. Това прикрепване към капиталистическата система има полуколониален характер и се отразява върху прикрепената страна толкова по-пагубно в стопанско отношение, колкото повече индустриални стоки внася тя отвън. Страната става аграрен придатък към чуждоземна индустриална област. В резултат на това се свива обемът на местното занаятчийско и манифактурно производство; изнася се чрез фабрикантските печалби националният капитал и се понижава ежегодният национален доход. В този именно двоен аспект българското стопанство е вече свързано с европейската капиталистическа система. От споменатата най-ниска първоначална степен на капиталистическо обвързване с Европа видните представители на нашата буржоазия печелят и богатеят, като същевременно се ориентират не само стопански, но социално, политически и културно към капиталистическите страни.

Налице е и друг важен икономически момент, който характеризира домогванията и перспективите на българските капиталисти. Страната ни, включена в европейската промишленост и в капиталистическия кръговрат, е прорязана вече от две важни по значението си железопътни линии, което увеличава и ускорява стоковия обмен и износа. Това представлява от само себе си елемент на технически напредък. Нашите черноморски пристанища са свързани с Цариград и Европа чрез параходи на турското мореплавателно дружество. Подобно дружество работи със свои съдове и в дунавските пристанища. В Цариград и в Свищов били образувани български предприятия, експлоатиращи параход. Не е нужно да се изреждат поотделно случаите на внос и експлоатация на парни двигатели и други машини в текстилни фабрики, мелници, спиртоварни и пр. Всичко това е доказателство за началните стъпки на индустриалния преврат в страната, подпомаган от български и турски капиталисти, а също и от държавата. Разбира се, скромното начало не отменя основния феодален способ на експлоатация, но го разлага и постепенно видоизменя така, както и отмяната на спахийско-ленната система води постепенно до поява на елементите на буржоазната поземлена собственост и експлоатация. Естествено е началото на индустриалния преврат тъкмо с неговата недостатъчност да възбужда желанието за по-нататъшно развитие, а едновременно и недоволството на българските търговци, промишленици, банкери и други стопански деятели.

Едва ли може да се приеме, че този най-горен слой на българското общество, заел ключови позиции в стопанството, е могъл да се задоволи с наличните икономически възможности за напредък. Ръководните политически кръгове на турската държава, при все че са разбирали значението на местната промишленост, не се интересували особено много от капиталистическия напредък на отделните провинции. По-точно казано, заради отпусканите от Запада държавни заеми те се принуждавали да дават пълен простор на европейския внос на стоки и капитали за създаване на чуждестранни полупреработващи предприятия по места и в столицата. Към 70–те години отоманският държавен дълг към европейските банки надминал 5 милиарда златни франка, използувани на първо място за най-модерно и цялостно превъоръжаване на турската войска, единствената опора на разпадащата се многонационална империя.

И естествено от държавата не могло да се очаква никакво по-съществено добро за вътрешното капиталистическо развитие. Главният стопански отдушник бил търговското организиране на вноса и износа, от които българските фирми наистина трупали богатства. Присъствието и участието на турския капитал също поставяли българските делови кръгове в зависимо, а понякога и в подчинено положение, защото неговите собственици били представители на господствуващата нация; те злоупотребявали със своето привилегировано гражданско и политическо положение, завиждали на успехите на българите и нерядко успявали да ги разорят чрез интриги пред властите, чрез доноси, заплахи и истински търговски хайки. Постоянното напрежение от неприятните изненади, посегателства, пакости и рушветчийска алчност на турците и техните чиновници естествено озлобявало българските стопански дейци, наслоявало в душите им социална и политическа враждебност в допълнителни «количества» извън общонародното съзнание за национална обезправеност.

Като обща и постоянна линия на поведение българските капиталисти усвоили двойствената и противоречива оценка на текущото стопанско и политическо битие: «стискайки зъби», те съчетавали някак си своите интереси с онези на турците, понасяйки униженията и щетите. Но цялостната защита на коренните им интереси за осъществяване на свободно и напредничаво стопанство ги тласкала към размисли и действия за освобождаване на страната от турско владичество.

Така общата социално-икономическа еволюция на българското общество навлязла в отчетливо изразен кризисен период, който подсилвал националноосвободителното и революционното движение.

2. Политически течения в националноосвободителното движение

Нарастване на политическото съзнание на народа. Съзряването на нашето възрожденско общество е свързано с непрекъснатото засилване на влиянието, което упражнявали училището, периодичният печат и новобългарската художествена литература. Те стават един общодействуващ образователен и възпитателен институт с националноосвободителна насоченост. През 70–те години в страната действувала гъста мрежа селски и градски училища от различни степени, в които учебните програми и използуваните помагала били свързани здраво с постиженията на съвременната наука и с обществено-историческото развитие на човечеството.

Училището възбуждало интереса на своите питомци към политическия живот не само чрез преподаваната материя, но и чрез внушения, черпещи доказателства и сведения от вестниците (български и чуждоезични) и от патриотичните художествени четива на български писатели.

Учителите били най-многочислената професионална група всред българската интелигенция. Тъй като страната нямала висши и полувисши учебни заведения, нямала свое просветно ведомство, развити културни институти, редакции и печатници, нямала свои политически институти и собствена администрация, подготовката на лекари, ветеринари, аптекари, агрономи, адвокати, инженери, икономисти и пр. била невъзможна; образованата що-годе младеж се стичала главно в две професии — учителската и свещеническата. Това крайно стеснено обществено поприще на интелигентите, закритият път към бъдещето им, невъзможността им да бъдат полезни на народа си със своите способности и енергия в най-различни сектори на живота правели младите хора естествени пропагандатори на националноосвободителната идеология. Затова те стават и една от главните опори на всички революционни инициативи в организационно отношение. Почти същото може да се каже и за младите свещеници, приели службата си не толкова от голяма религиозност, колкото със съзнанието, че намирайки препитание, намирали и поле за възпитателно национално въздействие върху масите, и то не рядко в съвсем революционен дух.

Така че отрядът на възрожденските «даскали» и «попове» е, който непрекъснато повдига политическото съзнание на все по-широки кръгове от народа.

Тяхната най-оживена дейност се пада през втората половина на XIX в., когато възправящите се в цял ръст буржоазни нации в Европа са включени в редица националноосвободителни и обединителни движения и революции, завършили в доста случаи с успех. Съседните балкански държави, изтръгнали се от османското владичество, макар и не с цялата си народностна територия и население, били най-насърчаващият пример за българите. Те виждали как Дунавските княжества, Сърбия и Гърция продължавали да насочват цялата си вътрешна и външна политика към най-различни дипломатически или военни действия, които довеждали ако не наведнъж, то поне на етапи до цялостното освобождение и обединение на нациите. Подобни събития се разигравали и в по-далечни европейски страни: полски въстания, национални революции в Австрийската империя, революциите и обединението на Италия, обединението на Германия, образуването на дуалистичната австро-унгарска империя (1867 г.) при националното обособяване на унгарците, ирландският национален въпрос и революционно-освободително движение и пр. За всички тези събития се пишело в българските периодични издания и в чуждите вестници, проникващи в страната всред образованите българи в по-големите градове. Сведенията се разпространявали във все по-широки кръгове, тълкували се, извличали се от тях поуки и съображения във връзка с българския национален въпрос.

Масово разпространяваните просвета и пропаганда издигат както политическата съзнателност, така и културното равнище на народа. Той възприема необходимостта от национално освобождение и като повеля на времето, и като единствен изход от неговата съдбовна обреченост под турско робство.

За такова насочване на обществено-политическата мисъл допринася със своята политика и самата господствуваща турска нация. Управляващите кръгове били принудени от западните европейски държави да осъществят цяла редица буржоазни реформи в империята след 1856 г. Реформите целели, от една страна, да обезпечат по-добри условия за проникването на европейския капитал в Турция, която вече попаднала в тежка зависимост от него чрез външни заеми, а, от друга — да отнемат всякакви политически основания на царска Русия да се намесва в полза на поробените християнски народи и да печели политически симпатии всред тях. Портата провъзгласила Хатихумаюна през 1856 г., Закона за земите от 1858 г. с множество по-късни допълнения в буржоазен дух; издадени били граждански закони, редица реформени актове за модерното устройство на вилаетите, приложени най-напред от Мидхат паша в Дунавския вилает. И следвало да се очаква, че провъзгласените принципи за верско, социално и гражданско равенство между християни и мюсюлмани, светските съдебни инстанции, принципите на избираемост, самоуправителни инстанции в областите и окръзите, макар и не пропорционално, трябвало да смекчат отношенията между поробители и поробени, да разкрият пътища за тяхното обединяване под султанска власт. Но турското общество като цяло и в своето огромно мнозинство не е било подготвено да осъществи на дело тези политически актове. За тях се застъпвали само малцина далновидни деятели, някои просветени администратори из провинциите и част от малобройната турска интелигенция. Обаче всички тези хора били малко на брой, за да могат да движат делата на реформите. Те срещат тъпата и яростна съпротива на мнозинството, което спирало административното преустройство, опорочавало и изопачавало централните разпоредби, подигравало се с тях, не признавало никакво равенство между християни и мохамедани. По правителствено настояване новото административно устройство е било въведено до 70–те години в повечето градове и кази (окръзи) по форма, но съдържанието, същината на отношението на турското общество към християните не се променило. Тук се намесвали и користни съображения. Господствуващата турска народност не искала доброволно да се откаже от големите материални блага, извличани от християните, когато те се намирали в безправие и могли да бъдат жертва на произвола.

Естествено българското население достигнало до единствения политически правилен извод от тази действителност. И той бил, че щом турската държавна власт със закони признавала и заклеймявала своите недъзи, обявявайки реформите и давайки стопански, социални, граждански и културни права на българите, но нямала сили да осъществи най-важните положения от своите обещания, тя признавала своето безсилие, капитулирала политически пред трудностите. Такава държавна власт фактически давала законно право и подканяла поданиците си да я свалят. Друг път нямало.

И действително реформените актове създали широка законна основа и вдъхнали дързост за непрекъснато и открито политическо настъпление на българите срещу Високата порта. Те задълбочили и общественото брожение. Реформените актове се превърнали в пропаганден обвинителен материал, насочен остро срещу турското национално потисничество и срещу османската все още феодална държава. Така че повишаването на политическата и общата култура на един народ, утвърждаването на чувството му за собствена правота изострят неговото реагиране срещу националния гнет. Едни и същи обществени злини, които десетилетия по-рано той е понасял с повече примирение и търпение, стават остро непоносими през 60–те и 70–те години. Така че субективният фактор в социалното съзнание играе важната роля на ускорител на политическите процеси.

В същата посока действува и съзнанието на българските граждани и селяни, че в културно отношение те стоят много по-високо от своя поробител. Турската държава все още правела много малко за създаване на модерно народно училище. И затова елементарното ограмотяване, което засягало много малка част от турските поколения, особено в селата, било в ръцете на ходжите и на медресетата. Една първобитна, напълно средновековна по характер, фанатична и непонасяща науката религия владеела светогледа на огромното мнозинство от турското население. Светогледната изостаналост се отразявала пряко в отношението на османските турци към християните.

В живота на турците ясно проличавали и неоправданите господарски навици; и склонността към безделие и паразитизъм, наследство от изостаналата феодална система; и фанатизмът, произтичащ от религията, който сковавал ума, инициативността и критичността, като внедрявал внушенията за пълно подчинение на една върховна власт и авторитет; и безправното положение на жената, което се отразявало върху динамиката на социалния живот на турците, върху неговото богатство на социални, морални и културни моменти с висока обществена стойност. Всичко това не могло да не предизвика у българите чувство на морално, социално и културно превъзходство. А как се понася гнетът, упражняван от един по-малко културен народ върху един по-културен? Естествено колкото повече расте самочувствието на угнетения, толкова по-остро той чувствува и реагира на гнета от страна на господствуващата нация.

Буржоазно-либерално и революционно-демократично взаимодействие в освободителното дело. Когато говорим за просветното движение през Възраждането, за неговото бързо и повсеместно издигане и масов обхват, винаги ни се струва, че този културен процес има спонтанен, стихиен характер поради липсата на централизирани държавни ведомства или институти, които да се грижат за неговото преуспяване в общонароден мащаб, за неговата материална издръжка от някакви постоянни общи фондове. Грижите на вилаетските управления в тази насока се изчерпвали с даване на разрешения за откриване на български училища, и то не винаги охотно и лесно, а често едва след силния натиск на гражданството от съответния град. Административните органи от всички степени постоянно преследвали, та понякога и затваряли по-авторитетните и по-прогресивни български учители. В реакционната политика на правителството стояла и забраната да се откриват в страната български печатници, да не се издават вестници или списания дори с най-невинна информация или научно съдържание. А това затруднявало извънредно много издаването и разпространяването на учебници и литература.

Така че просветното дело и книжната продукция напредвали изцяло само под мълчаливо обединените усилия на всички слоеве на българското общество и само привидно изглеждали стихийни и неоглавявани. Всъщност еснафските организации в градовете, обединени около църковното настоятелство, поддържали и управлявали училището, а заедно с тях действували търговците, промишлениците и така наречените чорбаджии (в случая приемаме термина като означение на богати и влиятелни пред турската власт хора, повечето от които били избирани или назначавани в градските и окръжните административни съвети на турската администрация). Но след манастирската, черковната или занаятчийската килия, която изживяла времето си през 30–те години на века, основите на съвременното светско образование били заложени от множество богати търговци из различни градове; те дарявали големи суми за издигане на обширни училищни сгради, за обзавеждане и поддържане на многолюдни училища. Плеядата на тези патриоти-просветители се води от Васил Априлов, а след него се нареждат десетки подобни нему благодетели; така че почти във всички градове търговското съсловие излъчило от своята среда по един-двама, а някъде и повече такива родолюбци, които записали имената си в градските истории. Техният пример, насърчение и съвети раздвижили все още плахите еснафски сдружения, които подели по-нататък нашироко просветното дело. От своя страна градът започнал да подбужда систематично и околните си села да последват примера му, като им помагал да си намерят учители, а понякога и с пари да си построят училище. Но и до 70–те години в училищното дело участвувала и българската буржоазия, а не само занаятчии и селяни. Независимо от противоречивите понякога отношения между средния и богатия слой на гражданите училищното дело си оставало общо. В повечето случаи населението организирано се самооблагало за поддържане на училищата си. По аналогичен начин прониквали всред селяни и граждани вестниците, списанията и книгите: във всеки град един настоятел записвал «спомоществователи» за съответното издание, събирал неговата стойност от абонатите и я изпращал на издателя, а след това получавал платения брой екземпляри, за да ги раздаде на абонираните. Обикновено техните имена се отпечатвали в края на книгата и служели, от една страна, като похвала и почит за абонатите, а, от друга, като заразяващ пример за останалите граждани. В тези списъци на «спомоществователите» се четат и до днес в предосвобожденските книги имената на занаятчии с обозначение на тяхната професия, а също имената на чорбаджии, търговци и попове. Така че усилията, вложени в просветното дело и културата, били общонародни, национални.

А тази именно общонационална култура подхранва политическото съзнание на мислещите и обществено дейните българи. Всички те имали едно общо въжделение — освобождението от робство. Всяка обществена група копнеела за лична, човешка, гражданска свобода и за подобряване на своето социално и стопанско положение; мержелеели й се изгледите на благоденствието в един или друг смисъл. Такова национално единомислие се получава сред всички класи и класови прослойки на един народ, когато той се намира под робство с крайно уродливи, средновековни азиатски форми; то притиска подобно на преса заробения народ като цяло. А от общия натиск се поражда и общото противодействие на натиска, което значи, че всички слоеве на народа изразяват в активна политическа форма стремежа си към отхвърляне на османското иго и създаване на национално обособена, суверенна българска държава.

Този общ гнет прави буржоазните български кръгове в по-висока степен свързани и политически по-солидарни с останалите по-долни прослойки на обществото. Подобно социално-политическо сближаване е рядко явление, което не може да се наблюдава всред свободните народи, живеещи в своя независима държава.

Например руската едра буржоазия от същото време не стоеше в такива тесни връзки нито със селяните, нито с дребната буржоазия, нито с интелигенцията, чуждееше се от тях, а се сработваше с висшето дворянство и царизма, движеше капиталите на аристокрацията, обслужваше по банкерски и промишлен път държавното стопанство и управленската машина. Беше твърде склонна към големи политически компромиси с монархията. При това следва да се отчете, че руският народ не живееше под чуждонационален гнет и не бе принуден да защитава своето религиозно съзнание от ислямска дискриминация и от гръцки асимилационен натиск чрез църковната самостоятелност и защита на народния език.

Българската буржоазия бе принудена да стои на по-демократични позиции. А те се обуславяха както от първостепенната по значение националноосвободителна задача като общонародна, така и от два специфични социално-икономически фактора. Първият се коренеше в характера на стопанската дейност на буржоазията. От една страна, тя трябвало въпреки нежеланието си да дели пазара и стопанските възможности с турските си партньори. От друга страна, нейните предприятия били изцяло свързани със стоковото занаятчийско производство в градовете, което било обект на едра търговия вътре в страната, в останалите провинции на империята и отчасти в чужбина; а дребните и средните селски производители били преките доставчици на промишлени суровини и износни стоки от растителен и животински произход; вносът на промишлени европейски стоки едрите търговци пласирали както пряко от «магазиите» си, така и чрез градските и селските «бакали» и «праматари» всред населението — това същото население, което получавало лихварски заеми от богаташите и било задлъжняло към тях, както били задлъжнели и бакалите и праматарите. Взаимната икономическа обвързаност била същевременно извор на лични връзки, на доброжелателно отнасяне или поне взаимна лоялност.

Вторият фактор произтичал от самата социална характеристика на едрата буржоазия — нейният класов облик добил ясни очертания едва през втората половина на века, когато се умножила по брой и се замогнала. Нейният интензивен класов живот бил твърде кратък, едва три десетилетия; нейното мнозинство се състояло от хора, които доскоро били занаятчии, дребни търговци или средни и заможни селяни. Така че по домашен бит, по отношение към народни обичаи, по традиционни нравствени схващания, по знания или по предразсъдъци те твърде малко се различавали от останалата градска маса и още доста много «селско» носели у себе си; ако пък се различавали, те твърде добре разбирали стремежите, поведението и светогледа на по-ниско стоящите прослойки.

Прочее патриотичното мислене и чувствуване на народа като едно «общо» е било исторически факт.

Твърде малко на брой били онези представители на българската едра буржоазия, които дълбоко в душата си искрено, последователно и докрай приемали робската участ на народа си и турското господство заради личните си материални интереси или от враждебност към демократичното разрешаване на българския национален въпрос. Не че тук-таме не е имало подобни хора, политически неосъзнати, крайно изостанали в общественото си виждане и твърде доволни от своето миниатюрно господство на експлоататори под крилото на турската власт, имало е — особено из по-малките полски, със земеделски характер градчета и по някои села, където те чорбаджийствували. Но те не характеризирали политически едрата буржоазия.

* * *

Единството на всички слоеве на народа проличава ярко в църковните борби. А те имали съвсем определено национално и политическо съдържание. Тук става дума не само за самостоятелна църква, за училище на роден език и за собствена култура, но и за утвърждаване политическите права на една самостоятелна нация със своя историческа народностна територия, която не е била признавана от турската държава и която е била оспорвана в много широк географски обхват от цариградската патриаршия и великогръцката антибългарска пропаганда. А именно територията с населението й е първото естествено условие за придобиване на национална и политическа свобода.

Известно е, че с учредяването на българската екзархия бяха разграничени териториално редица кази, нахии и други административни деления, които бяха предадени под църковната юрисдикция на екзархията, а други останаха в църковно отношение под ведомството на патриаршията. Имаше и смесени райони; българите поведоха по-нататъшна борба за отвоюване на отделни епархии и епископии с българско население, малка част от което се смяташе за «патриаршистко». С други думи, това бе процес на обособяване на националната територия, с която българският народ имаше право да влезе в бъдещия си свободен живот.

Важната обществено-градивна работа, която буржоазията извършила през седемте десетилетия на XIX в., съвсем естествено определя политическото и историческото място на тази класа през времето, когато се изгражда българската нация. Едва що оформила се като самостоятелна класа, тя застанала начело на народа, била е за него политически авторитет. С други думи, според общоисторическото определение тя се е движела по възходяща прогресивна линия на развитие, което придава по закономерен начин демократичен характер на обществената й дейност. В нашата историография върху Възраждането нерядко това се забравя и пренебрегва — слабост, проявявана и от автора на тия редове.

Но в освободителното движение българското общество се групираше около няколко схващания относно пътищата и средствата за постигане на освобождението и относно целите, които се стремеше да постигне в бъдещата свободна държава. Тук работите не стояха така просто, както при църковния въпрос, където действуваше едно широко народно течение, което би могло да се нарече демократично или отчасти либерално.

На политическото поле се проявяваше най-определено революционно-демократичното крило, застъпвано по своему в различни степени от селските маси, занаятчиите, дребните търговци, интелигенцията, наемниците на труда и беднотата в градовете, т. е. предпролетариатът. Тези обществени групи вече бяха излъчили от своята среда един доста многоброен отряд от професионални революционери, вземали многократно участие във въстаническите чети, в двете белградски легии, в отделни организационни и политически акции на освободителното дело.

Най-масовото и най-зрялото по своята организационна, политическа и стратегическо-революционна концепция бе извършеното от Васил Левски. Неговата дейност доведе страната до прага на народната революция. Всички революционери следяха внимателно перипетиите на националноосвободителните и националнообединителните движения в Европа и черпеха поука от тях.

На първо място във вниманието им стояха събитията, които се разиграваха в Италия от 1848 г., та чак до 1871 г., през който период италианският народ изнесе на плещите си няколко големи революционни акции в различни части на страната и през различни години с нееднакъв успех. Освобождението на Италия се движеше едновременно от две противоположни посоки, които се срещнаха в заключителния етап на обединението. Това беше обединение «отгоре» чрез местните монархии с помощта на либералното дворянство и буржоазията при използуването на военните конфликти на Франция и Прусия с Австрия, която бе принудена да се откаже завинаги от господството си в Северна Италия и по такъв начин да даде възможност на Пиемонтското кралство да събере северната и средната част на полуострова в една буржоазна държава (1859–1866 г.). Но и това не стана без многогодишните усилия на народното революционно движение под военното водачество на Джузепе Гарибалди, чиито селско-пролетарски отряди многократно се биха на различни фронтове. Ала голямата историческа заслуга на този прославен революционер е внезапното, почти светкавично разрушаване на Неаполитанского кралство. През 1861 г. Гарибалди прехвърли тайно с кораб своя хилядачленен отряд в Сицилия и вдигна населението на въстание, разгроми и унищожи всички военни сили на неаполитанското правителство, създаде революционна власт. Многократно умножената армия на народния вожд се прехвърля на полуострова, освобождава цялата му южна част и влиза триумфално в кралската столица Неапол. Бурбонската династия избягва завинаги. Една вековна феодална монархия с крайно реакционен обществен и държавен строй в средата на Европа е рухнала вследствие мощния размах на едно народно антифеодално и националноосвободително въстание, ръководено и започнато от шепа професионални революционери начело с Джузепе Гарибалди. Вследствие на това Северна и Южна Италия извършиха националното си обединение и освобождение от чуждонационален гнет. Тези събития бяха истинско политическо земетресение за Европа. Те стояха с месеци наред в политическите рубрики на вестниците и списанията, предизвикваха дипломатически комбинации, преговори, нови становища; обсъждаха се оживено в широките обществени среди с демократично направление; бяха обект на проучвания и преценки всред деятелите на революционните организации, кръгове и течения на континента...

Естествено и българските революционери жадно четели всичко, що се отнасяло до похода на «хилядата гарибалдийци» и неговия успех. Такава информация те можеха да намерят дори в българските и гръцките вестници, излизащи в Румъния и Цариград, а също във «Фар дьо Босфор» и «Левант Таймс». А сам Г. С. Раковски отразява в «Дунавски лебед» споменатите събития, взема правилно отношение към тях. Трябва да се очаква, че патриархът на българската народна революция се е въодушевил от делото на Гарибалди. В тази връзка стои подготовката на подобно освободително начинание без забавяне — това е Първата легия в Белград от 1862 г. Нейната военна и политическа задача е била при евентуална сръбско-турска война да премине на българска земя, да вдигне народа на въстание и евентуално да представлява под ръководството на Раковски ядрото на новата политическа власт, която изявява политическите права на българите пред външния свят. Привеждаме тези събития само като една от многото аналогии, говореща за общото европейско историческо обуславяне и идейно-политическа връзка на революционно-освободителното движение в България.

Но дори и когато неговите дейци издигали вътрешното организиране на народното въстание военно, материално и политически до голяма висота, както го оформя Васил Левски, те не пренебрегват, а, напротив, предвиждат съчетаването на народното въстание с участието в една по-голяма или по-малка война против Турция на някоя или всички балкански държави. Tовa е стратегия на обединение на силите, която не изключвала нито въоръжаването с чужда помощ, нито частичната косвена или пряка намеса на една велика сила във войната. Тук вече е налице своеобразен вариант от революция с обединение «отгоре». Цели се обединяването на силите на малките воюващи страни, които поотделно не са в състояние да преодолеят турското надмощие; същевременно се запазва самостоятелността на българската революция с представляващата нацията военна власт (временно правителство), за да се обезпечи зачитане на интересите на евентуално освободената нация и нейната територия. С течение на времето се разработват различни планове, комбинации, преговори и уговорки на тези плоскости. Винаги дейците изхождаха от принципа на демократичното, равноправно, междунационално федериране на освободилите се напълно от турското господство балкански страни и народи при републиканско устройство. Тук изобщо не засягаме въпроса, доколко подобни исторически виждания бяха в кръга на реалното. Ние изтъкваме само стремежа за комбиниране на двата пътя на освобождение и обединение — «отгоре» и «отдолу», по примера на Италия в по-демократичен вид. Един не толкова прогресивен вариант на това двойно съчетание се принудил да приеме и Гарибалди, който при все че сам е бил републиканец-мацинист и защитавал «Римската република» през 1848 г., при все че народните маси вървели ентусиазирано след него, не се решил след сгромолясването на неаполитанското кралство да ги поведе на гражданска война към Средна и Северна Италия срещу обединителя «отгоре» — Пиемонтското кралство и неговата Савойска династия, която вече простряла властта си над половината от Апенинския полуостров, официално провъзгласена за кралство Италия. Народният вожд не бил убеден, че поведената от него гражданска война би завършила с успех; той не вярвал, че неговите сънародници в своето мнозинство ще разберат необходимостта и възможността на републиканския строй, и то във война с онази единствена самостоятелна италианска държава, която вече си била спечелила славата и авторитета на обединителка, макар и като буржоазна монархия с капиталистическо развитие. Гарибалди се решил да отстъпи — макар с почест и народна слава, но все пак да отстъпи пред Савойската династия в името на обединението.

Но вождът на легендарните «хиляда» гарибалдийци си остана въпреки това кумир на европейската прогресивна общественост, неговите подвизи се превръщат в митове, а и за българските революционери той е безспорен авторитет на революционната практика; затова са му отправяли и поздравления, и послания с молба за преценки и съвети. За създаването на ореола около неговото име допринесли немалко и онези български революционери, които преминали обучение в гарибалдийските школи и лагери или участвували в някои гарибалдийски военни кампании, а после се завръщат отново всред нашата емиграция.

Освобождението и обединението на Италия не са единственият пример и опит, които нашето освободително движение използува или от които се въодушевява, но те са звучали най-силно в настроенията на революционно ориентираните българи. Това личи и от тяхната инициатива — впрочем на малка емигрантска група от тях — да устроят среща с Джузепе Мацини, идеологическия ръководител на революционната организация «Млада Италия», в която действува Гарибалди. И тази среща се е състояла, за да се получат някакви съвети или прогнози за изгледите и политическата стратегия на българската революция. Малко по-късно се подема инициативата да се преведе и издаде на български от Любен Каравелов една книга за Джузепе Мацини. Подобни връзки са били осъществявани с руски революционни демократи в емиграция.

Твърде голяма историческа модернизация би било да си представяме българската революционна мисъл, насочена пряко и практически към освобождението на страната, да бъде единна, на едно и също идеологическо равнище за всички дейци и среди независимо от образованието, културата им, политическата им осведоменост и обществен опит. Имало е както наивно опростяване на нещата, така и известни противоречия в схващанията за политическата стратегия и за организационните принципи на народното въстание. В своето многогодишно и трескаво търсене на теоретически постановки и полезен исторически опит, при търсенето на помощ или съюзник в борбата революционерите се залавяли за всичко, което имало отношение към техните стремежи, стига то да имало демократичен или революционно-демократичен характер.

Изясняването на специфичните условия на българската революция идва с дейността на Васил Левски. Той е разбирал, че народното въстание на Гарибалди в Южна Италия е протекло при многократно по-леки и по-благоприятни условия, които не се повтарят никъде другаде в Европа през XIX в., и затова е могло да успее и без някаква особена организационна подготовка на населението, без създаване на революционни ядки или комитети всред селяните, без тяхната предварителна военна подготовка, без предварително обезпечаване с оръжие, даже без пълна и недвусмислена социално-политическа програма — селяните си имали своя: освобождаване на земята и на труда им.

Най-важното положение в програмата на Васил Левски е било организирането на народа (граждани и селяни) чрез мрежа от комитети, за да подготви той сам всенародното освободително въстание. Изграждането на комитетите имало за задача да разширява освободителната пропаганда и агитация, да набавя средства за оръжие и муниции, да събира постепенно необходимите материални запаси и съоръжения, нужни при въоръжената борба; да подготвя военно бъдещите въстаници; да излъчи по демократичен път един ръководен състав, който да оглави и политически цялата организация, да поеме воденето на въстанието и да играе ролята на първата политическа власт, представляваща народа и страната пред външния свят, формулираща и предявяваща неговите права и искания като активна воюваща сила. Организаторът на народната революция е преценявал, че дори и при нейния победоносен завършек политическото и договорното разрешение на българския национален въпрос не ще бъде предмет само на двустранни българо-турски преговори с оформяне на дипломатически акт, а много по-сложно действие: преди всичко поради обстоятелството, че въстанието следва да се вдигне като част от по-широка военна кампания на някои балкански държави против Турция и при следвоенната дипломатическа намеса на една или повече велики сили.

За Васил Левски самостоятелността на българското въстание не означавала изолация от военните антитурски инициативи на балканските държави. Напротив — склонен е бил да търси съчетаването на освободителните усилия.

Но заедно с това на първо място се поставя обезпечаването на въоръжаването на народа. Това е материалното и силовото предусловие, което може да осъществи цялата следваща част от освободителния план с отделните етапи на действие. Въоръжаването масата на въстаниците е грижа, която кара ръководителя на революционните комитети да действува по всички възможни посоки и с всички средства. Вярва на обещанията да се прехвърли през Румъния или Сърбия руско оръжие в много големи количества. Даже формулира и политическите си основания за подобна възможност: макар да знае реакционната вътрешна политика на руския царизъм и терора над руските революционери, смята, че руската политика спрямо Турция и балканските страни (политика на разрушаване на Османската империя и подпомагане освобождението на балканските народи) би могла да сметне едно частично въоръжаване на българския народ като желателно. И тъкмо практическата неизпълнимост на мероприятията по масовото въоръжаване, поне до момента, когато Левски още действува, го кара да се въздържа, да въздържа и местните комитети от всякакви военни акции; той обръща внимание на дейците от Букурещ, че въстание без оръжие не се вдига и че освен това то трябва да бъде свързано с военните действия на една или повече балкански държави против Турция. С други думи, революционната стратегия на Левски е освободена от всякакъв авантюризъм, крайно трезва, дипломатически и военно-политически обвързана в системата на една съюзническа освободителна война.

Тази дълбока и сложна планировка и практика няма нито италиански, нито руски революционен паралел.

Ако проследим формулировките на освободителните цели, ще установим, че в тях Левски се издига на небивала дотогава висота. Свободата и равноправието ще бъдат еднакво достояние на всички народности в страната независимо от вярата им и от това, дали преди Освобождението едната е била господствуваща и угнетяваща, а другата поробена. Новото общество има крайно демократично устройство и като че ли се набелязват осъществяването на неексплоататорски строй в областта на икономиката, обществени гаранции за защита на стопански слабите. Тази мисъл е косвено обоснована в надеждата на Апостола, че националноосвободителната антифеодална революция би могла веднага да прерасне и в буржоазнодемократична революция с антикапиталистическа насоченост, за да не попадне политическата власт в ръцете на най-богатите, които биха подчинили народните маси на своите интереси и биха ги обезправили постепенно. Свободната българска държава ще бъде «чиста и свята» република. Изразът е на Мацини и е използуван най-широко в мацинистката публицистика. Но това едва ли означава нещо друго, освен че той се е харесвал на Васил Левски със своята тенденция да разкрие и подчертае свещените принципи на народоправието без някакви компромиси. В тясна връзка с този политически идеал стои и възможността за федериране на балканските народи на равноправна и широко демократична основа.

Следващият връх на революционно-демократичната мисъл се издига в произведенията и революционната дейност на Христо Ботев. Той започва с комунистическите заложби на руската селска община, изтъкната от Чернишевски като пряко стъпало на бъдещото свободно общество без феодален строй, без монархия и без капиталистическа експлоатация, която може да бъде отмината като ненужен и вреден етап. С основната мисъл за поробителския характер на капитализма, който унищожава както демократичната селска община, така и дребния градски производител, особено в малки и слаби страни като България, той преминава след 1871 г. към примера на парижките комунари, участвува в опити да се създаде комунарска революционерска група и се приближава до някои Марксови схващания за обединяване силите на бедните и на трудещите се в общата борба за национално и социално освобождение.

Дали най-активните деятели на революционната партия споделяха и подкрепяха тези схващания, е трудно да се определи. Влиянията и мненията не бяха еднопосочни. Не сме съвсем сигурни и с това, доколко масата от селяни и граждани, които Левски организираше, възприемаха и разбираха: правилно неговата политическа програма. Онова, което ги водеше към революцията, беше необходимостта от свобода. Но те — занаятчиите, бедняците, младежите от градовете и селяните, влагаха в понятието революция — свобода и друго съдържание. Революцията и свободата трябваше да донесат за тях не само граждански и политически права, а още повече социално издигане, основно и трайно подобрение на условията на материалния живот на отделния човек, на семейството, на младите поколения; очакваха да се разкрият по-светли и трайни изгледи и възможности за напредък и лично проявяване. Това са въжделенията на народните маси във всички антифеодални и буржоазни революции без изключение. Всъщност именно «въжделенията» са, които тласкат угнетените и експлоатираните труженици към революциите. И тъкмо със своите «въжделения» членовете на местните комитети прилепваха към организатора на революцията като към магнит. Тяхното общо демократично умонастроение в случая е по-важно от това, дали всички тези членове, а и съмишлениците извън тяхната среда са чували изказванията на Левски по тези политически принципи, дали всички са ги разбирали и възприели правилно и дали са били съгласни изцяло с тях. Процесът на идейно-политическото съзряване на такава обществена среда е бавен, сложен и не без противоречия. Но на тях: несъмнено е импонирал възвишеният политически идеал на Апостола като цяло, като едно общо внушение, зад което стояла практическата дейност за организиране на революцията и самоотверженото рискуване на собствения живот на ръководителя им.

И затова неговата градивна дейност в страната, образуването на мрежата от комитети, обвързването на членовете с една обща цел, за чието изпълнение всеки има определено място на действие и определена задача, стават последното най-високо стъпало на революционната криза, преди да се достигане до революционна ситуация и до избухване на въстанието.

Но аспектите на народното, демократичното течение в освободителното движение не изчерпват историческата действителност. Тя е по-сложна. Българските буржоазни кръгове в страната, в Цариград и в емиграция — главно в Румънското княжество и в Южна Русия и Сърбия, също вземаха участие в националноосвободителното движение, макар в различни степени и с не един и същ политически подход.

Преди всичко Г. С Раковски бе от буржоазен произход или по-просто — от твърде имотно семейство с видно обществено положение; той бе получил и високо за времето и средата си образование. И все пак стана и остана до края на живота си професионален революционер с демократични схващания. Неговата основна стратегическа линия беше комбинирането на всенародното въстание с военните усилия на отделните балкански държави срещу Османската империя — ту Гърция, ту Сърбия, ту Румънското княжество, не изпускайки случая да прибегне и до сондажи за руска помощ по пряк или косвен път.

Любен Каравелов също бе син на буржоазно семейство и бе получил още по-високо образование от Раковски. И все пак той постепенно застана както със своите писателски способности и авторитет, така и с публицистичната си и революционерската си дейност също на демократични позиции. Той сам организира въстание в 1867 г. и помогна да се укрепи революционно-демократичната линия в развитието на освободителното дело. Редакторът на в. «Свобода» също имаше винаги наум включването на българското въстание в една антитурска коалиция на някои балкански държави, макар неговите комбинации понякога да нямаха реалистичен характер. Това се вижда от последното му писмо до Васил Левски след провала на арабаконашката акция; той настоява от името на БРЦК в Букурещ Левски веднага да обяви народно въстание, тъй като Сърбия и Черна гора щели да обявят война на Турция. Апостолът смята за нужно да му обясни в отговор, че както комитетите, така и населението нямат нищо готово за въстание (преди всичко липсва им оръжие); а помощта на Сърбия и Черна гора той ще види и ще вземе под внимание само когато те са «вплетени в бой» с Турция. Това условие не е било случайно поставено. Левски имал политическия опит от цяла редица случаи, когато сръбското княжество подбуждало българите да въстанат, обещавало да им помогне, а в действителност изпълнявало с това съвсем друга своя политическа задача. Заплахата откъм българска страна била използувана пред Портата, за да се склони тя по-лесно на някакви облекчения в статута на княжеството или на териториални отстъпки. Но никаква война с Турция не последвала. Това са били обикновени диверсионни политически акции, които буржоазните правителства непрекъснато поставяли в ход вече от половин столетие. Каравелов не отчитал нито липсата на военна подготовка в страната, нито безосновността на надеждата за сръбска, босненско-херцеговинска или черногорска помощ. В писмото отговор на Левски се четат и няколко твърде силни думи за авантюристичното предложение на Каравелов и букурещките дейци.

Но голямото историческо значение на политическата дейност на Любен Каравелов се определя не от отделни десни отклонения, а от участието в оформянето и живота на БРЦК от 1868 докъм 1873 г. като цяло. В негово лице либерално-буржоазната интелигенция участвувала в революционното движение, оглавявайки най-лявото му крило.

Едва ли би могло основателно да се приеме, че Христо Ботев произхожда от низините на градския предпролетариат, че е бил възпитан от родителите си в класова омраза към видните калоферски чорбаджии. Семейството на даскал Ботю Петков е било в стопанско и социално отношение естествено дребнобуржоазно, трайно обезпечено от учителската заплата; но с това социалният му облик не се определя цялостно. Ботю Петков имал добро образование за времето си, бил съставител на учебни помагала и изобщо човек, който пописвал. Той се ползувал без съмнение в Калофер с много по-голямо уважение и авторитет всред гражданството, отколкото един редови градски занаятчия, прекупвач на стока или бакалин. При това дългогодишната му дейност в училището е била възможна само при умение да поддържа чрез благия си нрав и добрите си обноски сносни отношения с калоферските нотабили. Следователно младият Христо Ботев излиза от семейна среда, която стои в кръга на местната буржоазия. Изтъкваме тези обстоятелства, за да подчертаем, че те не пречат на учителския син, получил също добро образование, да се оформи като професионален революционер, поставил и поетическата си дарба в служба на борбата, стоейки на най-леви политически позиции.

И така трима от четиримата най-видни представители на революционната мисъл и дело — Раковски, Каравелов и Ботев, са буржоазни интелигенти, поели доброволно пътя на народни трибуни и революционни вождове; те стояли един след друг все в лявото крило на народното движение. Те не са били изолирано явление. Заедно с тях и зад тях стояли десетки, ако не и стотици буржоазни интелигенти с подобна или близка на тяхната политическа ориентация, почти изцяло представители на младото поколение. Отделните личности са достатъчно известни във възрожденската ни история. Такова сближаване можеше да стане при изключителните условия на извънредно тежкия, чуждонационален, феодален, религиозен, политически и стопански гнет, вследствие на който буржоазията «се притиска» социално и политически към дребнобуржоазния слой и трудовите маси по-общо.

Друга, по-многочислена група в буржоазните среди имаше пряко практическо отношение към революционните начинания, открито или прикрито ги подпомагаше в различни степени и ги включваше в своите националноосвободителни комбинации. Изпращането на чети в България — на Панайот Хитов и Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър и други, стоеше във връзка с плановете на тези среди; образуването на Тайния комитет в Букурещ, и особено подготовката на Втората българска легия в Белград ставаше с участието и политическата програма на буржоазните деятели всред емиграцията. Но във всички тези случаи стратегията беше по друга. Сключваха се уговорки за общи действия с балканските монархии и техните правителства, и то не винаги при ясни и категорични условия относно държавната самостоятелност на освободения български народ и даже с отстъпление от тази самостоятелност. Буржоазните политици правеха тези отстъпки с оглед съответните правителства да бъдат по-дълбоко заинтересувани от една война срещу Турция, която би донесла при победа увеличаване на територията им два-три пъти. Но основната стратегическа ос, около която се въртеше буржоазният план за освобождаване на страната, бе силата и помощта на царска Русия. Не само българските нотабили в емиграция, но и цялата средноимотна маса от емигранти бяха склонни да съобразят или подчинят своите политически и революционни действия на руската дипломатическа тактика спрямо турската империя. От 60–те години активната намеса на Петербургското правителство в неразрешените въпроси на многонационална Турция ставаше все по-силна и осезателна.

Би било крайно опростяване на политическата действителност в самата България, ако не отбележим, че широките народни слоеве също така се надявали, и то много определено, на избавление с помощта на руското оръжие. Надеждите се превръщали постепенно в увереност.

От какъв извор изтичала тя през 60–те и 70–те години на века? За всички политически мислещи българи било вече съвсем очевидно, че нито Австрийската империя, нито някоя друга западноевропейска сила имала намерение или помисъл да принуди султанска Турция било чрез колективен дипломатически натиск, било чрез военна интервенция да даде политическа свобода или поне политическа автономия на българите. Те нямали абсолютно никакъв интерес от подобна стъпка, която би ощетила техните икономически интереси, защото под турска власт те експлоатирали най-свободно подчиненото й балканско население. И една война срещу Турция неминуемо би предизвикала и намесата на Русия, което би усложнило крайното разрешение. Освободените нации биха поели всеки свой самостоятелен път на икономическо развитие или биха се свързали стопански при по-изгодни условия с други страни. Освен това големите европейски държави правели всичко възможно да спрат напора на Русия към Балканския полуостров, в Проливите и Близкия Изток, за да не получи тя изключително надмощие и наруши «равновесието» на силите в Европа. Тази «опасност» била съвсем реална, защото славянските народи на полуострова щели естествено да гравитират около Русия и да подсилят или улеснят нейната по-нататъшна експанзия.

Тази противоруска и противоосвободителна политика на западните държави била една и съща от края на XVIII до 70–те години на XIX в. И последната й блестяща демонстрация била Кримската война от 1853–1856 г., водена от Англия, Франция, Турция и Сардинското кралство срещу Русия по същите икономически и геополитически съображения. Българската свобода не могла да се очаква от Запад.

Съвсем противоположна била политиката на Русия към Турция. Овладяването на Проливите, черноморските брегове, Северния бряг на Егея, стремежът да образува една голяма славянска или по-общо източноправославна държава на Балканите, която да стои естествено под руска егида, изтласкването на ислямския полумесец във вътрешността на Мала Азия — това били постоянните стремежи на Русия. За тяхното осъществяване се водят още от първата половина на XVIII в. редица войни с Турция. Първите им резултати били освобождаването на южнобесарабските, южноруските краища заедно с Кримския полуостров от османска власт. А след това изблъскването на османците продължавало през румънските области и устието на Дунава. Боен театър на тези войни станали българските земи. Българите посрещали ту в едни, ту в други краища победоносните руски войски много пъти и неведнъж им помагали със свои доброволчески отряди; неведнъж изразявали пред руското правителство своето желание да получат свободата си чрез руското оръжие. Русия наложила в мирните договори с Турция правото си на намеса в защита и покровителство на християните в султанската държава. А това било добре известно на българския народ чрез неговото духовенство и чрез цариградската патриаршия. Но още по-голямо влияние върху духа на българите имали крайните политически резултати от войните. В първите години на XIX в. руската победа над Турция полага договорно основите на сръбската държавност: започнало самостоятелен живот (макар все още под турски военен контрол) сръбското княжество. А руско-турската война от 1828–1829 г. принудила Портата да признае държавната независимост на Гърция в съвсем скромен териториален обхват. Същата война укрепи и разшири статута на самостоятелност на румънските княжества по отношение на султанската власт. А Русия не изоставяла тези новообразувани държави в отношенията им с Цариград, а ги подпомагала систематично и защитавала техните интереси.

В продължение на няколко години след тази война руските войски държаха под своя защита българските територии и населението им покрай Дунава и Североизточна България като гаранция за изпълнение на мирния договор от страна на Турция. И това българите от онзи край преживяха като освобождение от турско робство.

След като руските военни успехи срещу турците изградили три национални държави на Балканския полуостров, чиято територия и население били изтръгнати от османска власт, твърде естествено било и българският народ не само да очаква, но и да действува за своето освобождение по същия път. Според народното схващане Русия е била една голяма, реална и присъствуваща в живота им благоприятна сила. Би могло да се каже дори по-реална от едно всенародно въстание. Най-малкото освободителната война могла да дойде през, след или в края на въстанието. От своето активно участие в сръбското и гръцкото въстание българите познаваха и тази възможност.

На тях им бе от исторически опит пределно ясно, че военните сили на тяхното въстание и на съюзените балкански държави не са достатъчни, за да се преодолее турското военно надмощие. Нужна е огромна въоръжена сила за това. Тя е главният залог за свободата. По този въпрос всред народното мнение нямало колебание или илюзии.

Към тезата за решаващата освободителна роля на Русия през 60–те и 70–те години се добавя очевидната за всеки наблюдателен и съзнателен българин проява на засилващата се руска активност по българския национален въпрос, а същевременно и увеличаващият се престиж на Русия в страната вследствие културната дейност на учителите, придобили образование в Русия, вследствие влиянието на руската литература и вследствие откритата защитна линия на руските консули из българските градове.

Да не се взема под внимание всичко това като достояние на народното политическо съзнание и активно мислене значи да не могат да се разберат народните освободителни тежнения и огромната роля на Русия в тях. И затова не е основателно да се приема, че българската буржоазия е залагала на картата на руската политическа и военна помощ субективно и нереалистично. Напротив, политическата й стратегия е била както гласно, тъй и мълчаливо подкрепяна от народните маси. Така се образува «русофилски блок».

Революционно-демократичните и буржоазно-либералните освободителни схващания вървели успоредно, а могли и да се сливат, или тъкмо обратното — да се пресичат. Но те неизменно били две: първото с ударение върху народните маси и вътрешното въстание със самостоятелно ръководство; второто с ударение върху освободителната акция на една или повече държави и върху военната им сила, на първо място Русия. Ала и двете намирали здрава морално-политическа опора всред народните маси. И долу, в народното политическо съзнание двете линии се сплитат и сливат, т. е. един и същ човек приемал и едната, и другата в зависимост от условията в един иди друг период от време.

Буржоазните политици се свързвали в различна степен на единодействие с революционерите при определена политическа ситуация, при все че се различавали по степен на демократичност и по външнополитическата си ориентация и макар не винаги да се придържали към една и съща позиция. Лабилността на поведението им се обуславяла от постоянното търсене на някакви по-добри изгледи или надежди за получаване на дипломатическа, а евентуално и военна помощ за освободителното дело. Затова и в кръговете на имотните и високообразованите деятели имало различни типове поведение, като се започне с Ив. Касабов, Т. Райнов и К. Цанков и се премине към банкера Д. Ценович и Р. Гръблев (търговец), за да се стигне до типа на Е. Георгиев (мултимилионер). Тук става дума, разбира се, за тези хора не като изключение, а като представители на стотици техни сънародници от същите типове на проявление, но не така известни или съвсем непознати на историята поради тяхното множество. И ние ги откриваме по резултатите от тяхната дейност из страната, в обществения живот на градовете, в училищното, читалищното и църковното дело. На тези три полета се срещали и не рядко сработвали застъпници на революционно-демократични и буржоазно-либерално настроени граждани, изграждащи едно общо дело. Особено сериозна и масова политическа школа бе както за буржоазията, така и за градското и селското население изобщо дългата църковна борба с нейните сложни превратности и всебългарски териториален обхват.

Така че в широкия поток на националноосвободителното движение се вливали много и различни по обем и скорост на движението струи.

Все пак част от българската буржоазия независимо от искрените си освободителни стремежи имаше по-особена политическа стратегия, продиктувана от социалните й позиции. Първата задържаща сила за нейните освободителни пориви били ежедневните и дълбоки стопански връзки с турските банкери, рентиери, търговци, промишленици и предприемачи из почти всички големи градове. Тяхната обща и дори съдружническа дейност не позволявала на българите да проявяват антитурските си политически замисли. Те се бояли дори да не предизвикат у турците подозрение в неблагонадеждност, защото това означавало стопанско опропастяване и риск за сигурността на семейството и на личната свобода. Тези, образно казано, «конски букаи», вързани на краката на българските капиталисти, задържали тяхното политическо изявяване или му придавали форми, съответни на тяхната обвързаност. Тук, разбира се, става дума за деловите среди вътре в страната и в Цариград и особено в големите градове. Но същите среди стояли във връзка и с буржоазията в емиграция (във Виена, Румъния и Одеса), подкрепяли я негласно.

Трябва да се признае, че турската реформена политика в българските земи също допринесла за политическото оттегляне от активна дейност на известен брой влиятелни граждани. Става дума преди всичко за Закона за вилаетите, който предвиждал избираеми вилаетски, санджакски, казалийски и градски съвети и представителства от християнското население, макар и не пропорционално и макар в тези съвети не всички членове да били избираеми. Предвиждали се дори избираеми селски съвети. А била регламентирана и възможността българските жители в градовете да образуват и своя община с крайно ограничени правомощия. Всичко това целяло да се създаде привидност на местно самоуправление, в което да бъдат привлечени заможни и благонадеждни представители на християнското население. На практика селските съвети не били съставени; вилаетските, санджакските и казалийските се попълвали с предварително набелязани от турската администрация градски първенци. А записната книга на Сливенската българска община показва нищожните й правомощия, и то по частноправни въпроси и като помощна служба за събирането на данъците. Обикновено като ръководители на народностна община се «избирали» някои от членовете на казалийския или градския административен съвет, както било в Сливен. Българите в административните съвети с турско мнозинство не могли да проявят никаква инициатива или да отстояват конкретни искания или предложения на сънародниците си. Те приемали предложенията на турците и рядко само плахо се застъпвали за някой политически набеден учител или занаятчия. На дело административните съвети се оказали органи за осъществяване на правителствените разпореждания и мероприятия. По-голяма инициатива могли да проявяват градските съвети в малките чисто български градчета като Габрово, Котел, Панагюрище и др. Те обаче били твърде малко, за да могат да дадат общ тон на вилаетското «самоуправление». Уродливостта на вилаетския режим не попречила на турското правителство да постигне известен реален резултат в своя полза. В чужбина се създавала илюзията за политическия напредък на империята, могло да се говори за облагодетелствуването на християнското население. А вътрешнополитическият ефект бил привличане към сътрудничество с властта на значителна група от богати българи из градовете, издигането им един вид в социално-политическо отношение над техните съграждани, за да получат илюзията, че ги управляват и че представляват сами по себе си някакъв политически фактор пред турското правителство. Истинският социален ефект е бил по-здраво обвързване на българския народ в неговото подчинение на държавния режим, но вече с помощта на самата българска буржоазия, а не чрез голо турско администриране и полицейска принуда.

Институтът на известно представляване на християнското население в градовете пред властта не бил съвсем нов. Той се оформил, особено в чисто българските градове, още през 40–те и 50–те години на века официално или по-точно върху основата на личните връзки с местните турски чиновници и като резултат на тяхното лично доверие или материална заинтересованост. От 60–те години спорадичната практика се превръща в държавна политика, изградена на законодателни актове с по-широк обхват и с претенциите за либерално-политическа модернизация.

Българските участници в административните съвети действително получили известен «вкус» към властта и ценели своето ново положение, като се надявали, че тяхната обществена дейност все пак допринасяла за по-доброто поддържане на правовия ред и за повишаване що-годе политическата самоувереност на техните съграждани. Именно такива обществени и морални подбуди задържали българските участници в съветите в кръга на турското политическо влияние. А то им налагало крайна умереност в политическото поведение и в критиката на корупцията, на произвола в управлението.

Броят на вътрешните нотабили не бил голям и те не представлявали буржоазията като цяло, но, общо взето, консервативното им проявяване се чувствувало от народа, особено в големите градове.

Българите — сътрудници на турското управление, съзнавали доста остро своето двусмислено и половинчато политическо положение между сънародниците си и правителството. Знаели, че доста често гражданите ги смятали за турски оръдия и че създавали атмосфера на неприязън около тях. Виждали, че в действителност не упражнявали никаква власт, че не се използували дори техните знания и компетентност, и естествено се стремели открито и прикрито към нещо повече — към истинско самоуправление. Амбицията им се подсилвала и от осъзнатия факт, че турските чиновници и членове на съветите с редки изключения били крайно корумпирани, а при това много по-слабо образовани и поради верския си фанатизъм лишени от желание да организират и докарват докрай всяко отделно мероприятие; гледали критично, но и безучастно на ориенталските порядки и на самата султанска власт. Българите си представяли един по-съвършен ред, който те биха завели и поддържали с много по-голям полезен ефект за населението. Тоест те знаели, че могат и трябва да управляват сами своя народ «така, както трябва».

Така че българската буржоазия не бе еднородна в политическо отношение — от една страна, бе свързана с революционно-демократичните настроения всред народните маси, от друга, бе ангажирана с турските буржоазни елементи и с феодалната държавна власт, обаче не като цяло, а само с група свои представители. Тази сложност на поведението й се отразява и в политическите проекти по националния въпрос. Едни деятели предлагаха разрешения, които по-адекватно отговарят на интересите на най-имотните слоеве. Общонародното въстание, антифеодалната революция изискват огромно стопанско напрежение и жертви от страна на богатите; революцията носела риск за живота и имота на всеки деятел срещу такава голяма военна сила, каквато била Турция. А крайно демократичното разрешаване на националното освобождение могло да доведе до социално-икономически искания на народа, отнасящи се до оглавяването на властта и до ограничаване на буржоазната собственост и капитализма. От такива стратегически цели при определяне формите на освободителния процес и на бъдещото свободно българско общество зависели проектите на буржоазията. Единият вариант е дипломатически: да бъдат убедени западноевропейските правителства при особено енергичния натиск на Русия, че една автономия на българските земи под сюзеренитета на султана и без накърняване на териториалната цялост на турската империя би разрешила задоволително българския въпрос. Проектът датира още от 40–те години на XIX в., когато възрожденският деятел Александър Екзарх го изнесе в своя мемоар до великите сили под влиянието на княз Адам Чарториски, водач на полската емиграция във Франция, като предложение, насочено срещу руското влияние на Балканите и в България. Тогава било обаче някак си твърде рано за подобни искания. Никое европейско правителство не смятало, че един съвсем неизвестен народ в Европейска Турция заслужава подобни сложни комбинации в ущърб на Портата и с явна антируска насоченост.

Но през 60–те години положението било по-друго. Българският народ станал достатъчно известен в официалните кръгове на Европа между другото и поради множеството проучвания за българските земи от западноевропейски учени; в страната проникнали европейски капитали и предприятия; западният внос на индустриални стоки при посредничеството на български търговци от година на година се увеличавал; чуждата култура — католическа и протестантска — и чрез нея и политическата пропаганда прониквали в градовете със свои училища, религиозни общини и печатни издания на български език; с постоянна печатна информация в чужбина за успехите си всред българите; «църковната борба» била в разгара си и показвала ясно националноосвободителните стремежи на народа. Дори английското външно министерство застанало на българска страна по църковния въпрос.

Налице били и тревожните симптоми на четническото движение, което недвусмислено показвало, че националноосвободителното въстание е една съвсем реална и близка възможност. А не бива да се забравя, че именно от 40–те години насетне Европа преживява период на буржоазни, антифеодални, националноосвободителни и националнообединителни революции и реформи в буржоазен дух. «Въздухът» в Европа бил националноосвободителен и революционен.

При такива условия вече ставало много по-вероятно европейските правителства да погледнат по-сериозно на възможността за разрешаване на българския национален въпрос, без да се накърнява териториалната цялост на Турция. Към края на 60–те години царска Русия все още не се била освободила от притеснителните клаузи на Парижкия договор от 1856 г., сключен като завършек на неуспешната за нея Кримска война. Стараейки се да отхвърли изцяло тези клаузи, тя действувала твърде предпазливо в своята външна политика, особено по отношение на Турция, за да не предизвиква дипломатическия отпор на западните държави. Но независимо от привидната предпазливост петербургското министерство на външните работи не забравяло стремежите и исканията на балканските славяни и особено на българите. То използувало четническото движение в България като политически и дипломатически аргумент за установяване неспособността на Портата да изпълни обещаните реформи, което непрекъснато предизвиква революционно брожение в българските земи. Това означавало, че могъл да се постави на дипломатическата маса въпросът за по-съществени реформи и съответни гаранции за тях по отношение на българския народ; но все пак реформи, които не засягат териториалната цялост на Турция. Такова искане могло, ако не да се разреши, поне да се постави неофициално на подготвената в Париж към 1868 г. международна дипломатическа конференция по ревизията на Парижкия договор

Новата инициатива се е позовавала основателно на едно току-що осъществено подобно разрешение в Централна Европа. Става дума за образуването на двуединната австро-унгарска държава през 1867 г. Старата многонационална австрийска монархия и империя, разтърсвана през XIX в. от буржоазни революции, народни въстания и националноосвободителни движения, последователно била бита военно от Франция и Пиемонтското кралство, като загубва в 1859 г. от владенията си в Северна Италия Ломбардската област. А през 1866 г. в неуспешната война срещу Прусия и Пиемонтското кралство загубва и последната част от италианските си владения — Венецианската област. Хабсбургската държава отслабнала, загубила своя политически и военен авторитет, грозяло я разпадане вследствие засилването на вътрешните национални противоречия. Пред тази опасност Хабсбургската династия и австрийското дворянство потърсили изход от наближаващата катастрофа. За да се намали антиавстрийското национално-политическо напрежение, те решили да поделят на почти равноправни начала властта и националното угнетяване с един партньор-съюзник, Унгария, или по-точно с нейната аристокрация. Държавната територия била поделена на две половини, едната под австрийско, а другата под унгарско управление, като и в двете части живеели и други народности — предимно славянски. Австрийският император ставал и унгарски крал (лична уния), но Унгария получавала парламент, право на местно законодателство, финанси, съдебно и просветно-ведомство, стопанисване на транспорта и съобщенията и пр. Външната политика била обща за империята и имала единно командуване на имперските въоръжени сили. Виенският парламент трябвало да представлява политическите партии от двете части на империята за общо законодателство и да излъчва едно общо имперско правителство; в него могли да участвуват политически деятели от всички области на държавата. Така реконструираната двуединна (дуалистична) монархия Австро-Унгария временно закрепила положението си. Ето примерът, който могъл да посочи сполучливо разрешение на националните противоречия в една многонационална държава. Защото и унгарският народ след десетилетна борба постигнал това отхвърляне на немското господство, макар и не по демократичен път, а «отгоре» и преди всичко в полза на едрата аристокрация и отчасти на едрата буржоазия.

На Парижката конференция от 1868 г. било най-целесъобразно да се предложи един аналогичен дуалистичен проект с общ държавен глава султанът, но при самостоятелно вътрешно управление на българските области, които не излизат от състава на империята. В този смисъл е бил съставен известният дуалистичен мемоар на «старите» в Румъния, подкрепян задкулисно от руската дипломация и разпратен официално до министерствата на външните работи на западните велики държави, Русия и Турция. За последната «мемоарът» бил адресиран пряко до султана.

Безпочвен ли е бил този опит? Дипломатическите условия не са изключвали известен отглас. Конференцията разглеждала въпроса за двегодишното Критско въстание; френското правителство било твърде склонно да направи съществени отстъпки на Русия по клаузите на Парижкия договор от 1856 г., понеже се нуждаело от нейната подкрепа срещу Германия. Мемоарът имал значение дори само като първоначална заявка с чисто осведомителен характер за исканията, които биха могли да предявят в бъдеще българите.

Какво се е искало в този документ? Дуалистична, двуединна държава под властта на султана и без отделяне на българските земи от общоимперската територия на Турция, но с вътрешно българско самоуправление при отделен конституционен статут. Това е основният принцип на политическия компромис със султанска Турция. Той трябвало да се постигне при изричната декларация, че от българска страна са абсолютно изключени революционните средства — четите, въстанията. От само себе си се разбира, че властта в новата свободна държава щяла да премине в ръцете на най-имотните и най-образованите представители на нацията. Това се вижда и от политическите амбиции на самите съставители и податели на мемоара. Те се подписват под него като «български нотабили» на брой 54 души. Техните домогвалия не били безоснователни. Те знаели и виждали, че във всички близки и далечни европейски страни, в които феодалният монархически строй чрез революции или реформи бил заменен с буржоазен, макар и в монархическа форма, едрата буржоазия била на власт, или деляла тази власт с дворянството. Следователно и в бъдеща България щяло да бъде неминуемо така. Но в една автономна държава се явявали и нови възможности за по-успешно доразрешаване на националния въпрос. Първо — икономиката на страната могла свободно да се развива по капиталистически път, да се разгърнат нормално производствените сили на страната и на народа, да се увеличава националното богатство, чрез което ще се укрепи и военната мощ на държавата. За това щяло да допринесе и прекъсването на огромния поток от парични средства към Цариград, извличани от страната във формата на безброй данъци, извънредни сборове, злоупотреби и рушвети. Новата държава щяла да добие правото да въведе военна повинност за населението, да подготвя офицерски кадри и да се въоръжава. Тя щяла да има и собствено правителство, което могло да представлява и защитава интересите на нацията. А всичко това твърде съществено променяло съотношението на силите между българския народ и турското общество и неговата държава. Автономната държава могла и с по-големи шансове за успех да използува благоприятни международни усложнения, за да постигне било на етапи (както това правели Гърция, Сърбия и Румъния), било наведнъж пълното освобождаване на страната и народа от турска опека.

Всъщност тази политическа концепция не се отличава принципно по нищо от устройството и политическата съдба на по-късната Източна Румелия от 1878–1885 г., която била една политическа реалност.

Ако мемоарът от 1868 г. е само един кратък политически епизод, не е така с основната ориентация на буржоазията към царска Русия не само като полезна дипломатическа сила, но и като фактор, който с военната си мощ би могъл да победи Турция и да обезпечи освобождаването на България било при участието на други балкански държави, било самостоятелно. И при този вариант властта пак щяла да бъде предадена на българската буржоазия като социално най-приемлива сила и най-опитна в обществените работи. Руският вариант бил постоянната позиция на либералните и консервативните буржоазни кръгове в страната и извън нея. От тази позиция се определяли и менящите се тактически ходове на русофилите съобразно с руските възможности в даден политически момент.

Най-имотният слой на българското общество е могъл да чертае подобни далечни освободителни планове и те отговаряли на претенциите му за властта, понеже бил материално обезпечен, а гнетът и безправието в страната го засягали сравнително не така тежко, както народните маси.

Но средните стопански съществувания, бедните и безимотните били настроени по-решително, понеже се намирали в по-тежко положение и без никакви изгледи за бъдещето. Безизходността им давала възможност да схванат правилната стратегия на Васил Левски за организиране на национална революция отвътре като абсолютно необходимо условие за успеха на освободителните усилия. Без нея не могло да се разчита нито на международни политически конференции (както показала и конференцията в Париж от 1868 г.), нито на балкански съюзници, които щели да имат свои собствени, териториални интереси в ущърб на българските, нито на руско-турска война, за която било нужно много сериозно основание. Историческият опит показвал, че всички международни дипломатически конгреси и конференции, свиквани уж за разрешаване на териториални промени в полза на отделни народи, стремящи се към свобода, и особено конференциите по Източния въпрос и турското наследство всъщност целели не разрешаване на поставените въпроси, а нещо съвсем друго — всяко европейско правителство да покаже пред общественото мнение на своята страна и на цяла Европа, че то проявява добра воля и разбиране, полага на думи усилия за някакво решаване на националните или териториалните проблеми, но абсолютната неотстъпчивост на Турция проваля всяко конструктивно договаряне. Така че разрешението опира пак до военна интервенция, която западните правителства нямат никакво намерение да осъществяват, и то в чужда полза. Тоест всичко това се превръща в една често повтаряща се «прилична» дипломатическа игра, която забавя националноосвободителния процес в Европа. Трябва да се признае, че към тази стратегия на Левски се присъединявала и значителна част от средната и едрата буржоазия, особено в страната. Така още през 1868 г. «Българското общество» в Букурещ и особено групата деятели около Ив. Касабов и Д. Ценович (в която влизали и представители на емигрантската буржоазия и революционери) подготвили преминаването на четата на Хаджи Димитър в България, снабдяват я с печатна прокламация от името на привременното българско правителство в Балкана. Съставени са и два меморандума, които в печатен вид били предадени на Хаджи Димитър, за да ги изпрати в Цариград съответно до западните посланици и до султана. Вестник «Народност» обнародвал българския им текст, придружен от благоприятни коментари. Основният смисъл на този документ бил следният. Четата на Хаджи Димитър вдига народно въстание в страната; движението е независимо от всякакви външни влияния; целта му е народът да вземе «в своите собствени ръце вътрешното управление на общото си отечество и да се сдобие с независимо народно правителство, подобно на съседните държави Румъния и Сърбия».

Но и в комитетите, основани от Васил Левски, също членували множество видни и имотни хора и интелигенти. И Апостолът отчитал в указанията си техните по-особени задачи: едните да помагат със своята ученост, а другите със своите обществени връзки и с материални средства.

Така че революционно-демократичното и демократичното в най-общ смисъл течение на освободителното движение се поддържало от селяните, от градските малоимотни и безимотни, от занаятчиите и дребните търговци, интелигенцията, от професионалните революционери и от значителна част от буржоазията — особено нейните по-млади поколения.

Докато в народните, така да се каже, русофилски среди вниманието е било съсредоточено върху придобиването на свободата, то изгледите за бъдещото българско държавно управление са били неактуални в момента, далечни, неясни, и, грубо казано, неопределени. За тази неопределеност допринасяла и недостатъчната политическа култура на народните маси: що е феодална монархия, що е ограничена конституционна буржоазна монархия, що е република, що е народовластие, какви са предимствата и недостатъците на всяко от тези политически устройства — ето тези неща не са били масово разяснени и усвоени, за да се получи категорична преценка и политическо отношение към тях.

Но също така народните среди заедно с представители на буржоазията се надяваха почти изключително на руския дипломатически натиск върху Турция или на руско-турска освободителна война, в която българите естествено биха взели участие, но като помощна сила, въоръжена и ръководена от русите. Водоразделът между двете схващания нямал класово изражение. Съществените различия били само отношението към буржоазната собственост (ограничаване на капитализма) и оглавяването на политическата власт. Ала те все още не определяли някакви основни противоречия.

Тази на пръв поглед парадоксална обществено-политическа деформация се дължи, както се спомена по-рано, на изключително силния поробителски гнет, какъвто не е изпитвал никои друг европейски народ. От всенародната солидарност в отпора срещу робския режим се изгражда морално-политическо сцепление на класите и класовите прослойки, макар да били вече диференцирани. Получило се едно доловимо «пресуване», «сплескване» на обществените пластове, което предизвиквало съвсем естествено обратна обща сила на противодействие.

Но в освободена България след 1878 г., когато натискът на националния гнет престава да действува, «пресуването» и «кохезията» между обществените прослойки намаляват и по степенно изчезват; оформя се по-друго социално-политическо съотношение на силите.

И затова нерядко ние губим историческата перспектива и неволно модернизираме отделните страни на политическите съотношения в националноосвободителното движение.

* * *

През 60–те години на века обликът на политическия живот в градовете се определя вече не само от превратностите и успехите на «църковната борба», не само от живия интерес към успехите на националноосвободителните движения в Европа и международните заплитания на интересите на великите сили и особено Русия по Източния въпрос, но и от появяването на групи от млади патриоти, които действуват в съвсем определена политическа посока. Те образували съмишленически групи, които непрекъснато обсъждали от всички страни близките възможности за образуване на чети, за вдигане на народно въстание; споделяли си политическите новини, които били свързани с техните интереси; четели тайно пренесени и верижно предавани емигрантски вестници, като се започне с «Дунавски лебед». Тия кандидати за революционни деятели си набавяли скришом оръжие и муниции, ходели из близките гори и планини на обучение в стрелба, поддържали връзки с младежи от околни села, устройвали си инструктивни срещи с тях.

Именно енергията на тези групи се влага в изградените от Васил Левски местни комитети. Неговата историческа заслуга е, че е изяснил народния характер на революционното движение, неговата крайно демократична политическа програма, изключително близките изгледи за всенародно въстание; създал конспиративните и други организационни форми на комитетската система. Всичко това отговаряло най-добре на стремежите на младото поколение революционни деятели. В неговото съзнание непоколебимо, твърдо и ясно стоят принципите на Васил Левски. То обезпечава жизнеността на комитетите и след загубата на техния създател. Революционният комитет се издигна в народното съзнание до степента на обществено признат нелегален политически институт, който е призован да държи в ръцете си освободителната инициатива и нейното осъществяване. Именно това младо поколение е, което разпалва революционното горене на мислите, поддържа революционно брожение в страната. И след смъртта на Апостола се запазва и продължава дейността в много градове на един значителен брой активисти на движението, всред които има и професионални революционери, поддържащи естествена връзка с останалото гражданство. Трайните и повсеместно действуващи групи са съвсем ясен политически симптом на революционната криза.

Ето как изглежда една подобна група от революционни деятели — тази в град Русе. Ядката й била многочисленото семейство Обретенови — майка, две дъщери и петима синове; семейство на западнал и умрял твърде рано търговец. Цялата челяд, на брой осем души, била участница в движението. Двама братя загинали, от които единият — Георги, бил юнкер от Одеското училище, участник в Априлското въстание; други двама били заточени, заради участие в чети. Никола, организатор на Русенския революционен комитет, работил за кратко време като учител, а след това станал библиотекар в русенското читалище (с което прикривал нелегалната си работа); накрая става четник в Ботевата чета. Друг виден деец на русенската група и на революционния комитет бил Тома Кърджиев, от бедно семейство, първоначално словослагател в правителствената печатница на в. «Дунав» в града. Изгонен оттам заради политическа неблагонадеждност, той става писар в българската община, а по-късно учител в близкото село Червена вода, където организира Червеноводската чета през 1875 г. Трети деец бил Ангел Кънчев, също от бедно семейство, завършил със стипендия земеделско училище в Чехия и веднага след завръщането си станал помощник на Васил Левски. Следваща видна революционна фигура е Иларион Драгостинов, от средно селско семейство, добил класно образование, работил като учител, библиотекар в русенското читалище и служещ по жп. линията Русе — Варна, а преди Априлското въстание бил вече нелегален. Захари Стоянов, овчарче от Добруджа, абаджийски чирак в Русе, талантлив самоук, помощник на Н. Обретенов в читалището и учител; бил член на революционния комитет и накрая четник и агитатор през Априлското въстание. Велко Абаджиев, безработен, книжарски продавач в Търново, учител в Червена вода и помощник на Тома Кърджиев. Следват още Т. Икономов, П. Черковски, Р. Иванов, Н. Табаков, Г. Карамаждраков — все младежи с образование, без постоянна професия, работили временно като дребни служители или по железопътните линии Русе — Варна и Цариград — Белово. Русенската група от активисти на революционното дело наброявала повече от 50 души. Между 1862 и 1876 г. те участвували във въстания; някои загинали, други прекарали дългогодишно заточение в Мала Азия.

Изредените по-горе имена бележат само най-известните от деятелите. Но освен тях имало десетки други — млади занаятчии, работници във военния арсенал, огняри и моряци по дунавските параходи, слуги в русенското консулство, лодкари и каруцари — все помагачи и участници в комитетските работи.

Тази социална картина се повтаря само с друг брой и други имена на хората из по-значителните градове. Така че организаторският отряд на народното въстание е бил налице и готов да действува при благоприятни условия и при разработен оперативен план.

3. Революционна ситуация

Кризата около въстанието в Босна и Херцеговина. В началото на 70–те години световният пазар на зърнени храни, вълна и кожи се разширил с прилива на огромни количества от тези произведения поради засиления износ на Русия, Австралия, Северна и Южна Америка. С настъпването на цикличната всеобща икономическа криза в Европа спаднали и цените на селскостопанските суровини. Това засегнало по-чувствително не особено доброкачествените зърнени храни и вълна, изнасяни от българските земи. Износът намалявал или стагнирал и производителите били принудени да се задоволят с много но-ниски цени от онези през миналите години.

През 1874–1875 г. страната била сполетяна и от неурожай, който хвърлил в тежко изпитание и селяните, и бедното градско население; липсвал и фураж за добитъка и той масово гинел или набързо го продавали за клане. Икономическата криза затруднила твърде много населението при изплащане на държавните данъци, а също и при частичното погасяване на задълженията на бедните селяни към лихвари, зеленичари-търговци и градските бакали, от които купували на кредит. Материалното бедствие естествено засилило политическото брожение в страната. Но то не могло да бъде основна причина за въстание.

Силният и решаващ тласък на политическите събития дошъл отвън. Това били вестите за въстанието на босненци и херцеговинци срещу османското господство, разиграло се през 1875–1876 г. Босна и Херцеговина били разположени в най-отдалечения северозападен край на Европейска Турция между границите на Австро-Унгария, Сърбия и Черна гора. Пряк достъп в двете области турските войски могли да имат само през един географски коридор на югоизток. Опрени на така очертаните околни граници, предимно в планински райони, въстаниците могли по-успешно да маневрират срещу неприятеля. Друго тяхно предимство било възможността да получават оръжие и муниции тайно през Триест, австро-унгарската, сръбската и черногорската граница; на помощ могли да им се притичват и сръбски офицери и доброволци. Затова те могли да удържат и по-дълго време напора на турските войски, почти година (1875–1876).

Въстанието придобило изведнъж важно международно значение, защото виенското правителство искало да го използува като основание «да освободи», т. е. да окупира тези области. В противовес на това царска Русия се намесила, за да издействува автономия на Босна и Херцеговина, та по този начин да подсили фронта на славянските държави на Балканите срещу Австро-Унгария и да утвърди своето влияние и авторитет всред южните славяни. Тъй като нито една от двете велики сили не могла да действува самостоятелно, понеже другата веднага щяла да се противопостави, австрийското и руското правителство се съгласили на общи действия срещу Турция в полза на въстаналите. Но и сега техните предложения и тактика се различавали, даже си противоречали поради различните крайни цели. През август 1875 г. руският външен министър А. М. Горчаков представил във Виена руския проект за автономни провинции Босна и Херцеговина при почти пълна независимост. Виенският кабинет не бил склонен на такава щедрост, понеже имал намерение с австро-унгарски войски да окупира и обезправи областите. Той се съгласявал само на по-дребни административни реформи, каквито сам щял да извърши в бъдещото си ново славянско владение. От руска страна разумно се съгласили и на тези крайно скромни предложения. Австро-унгарският външен министър Андраши взел съгласието на всички европейски сили за общи действия пред Турция и през януари 1876 г. била представена в Цариград една и съща нота от неколцина посланици едновременно: умерени административни реформи във въстаналите области, които да се осъществят от самото турско правителство. Високата порта приела препоръката на великите сили и обещала да ги изпълни.

При това международно положение на босненско-херцеговинския въпрос българската революционна емиграция преценила, че е настъпил благоприятният исторически момент да се постави на международно разглеждане и българският национален въпрос. Той бил аналогичен на босненско-херцеговинския и следвало на същите основания да се решава едновременно с него. Но за целта трябвало сам българският народ да прояви своята воля за освобождение, като се вдигне на въстание. Това било единственото ефикасно средство.

Ала събитията заварили българския централен революционен комитет в Букурещ неподготвен за такава акция. След смъртта на Васил Левски настъпила колебливост в стратегическата линия на движението, вътрешните комитети загубили постоянната си връзка с Букурещ, а Любен Каравелов и Христо Ботев не могли да действуват единно за консолидацията на революционната организация като цяло. Но инициативата била бързо подета от най-младото поколение революционери. Те бързали да вдигнат въстание в страната, за да даде то своя политически отзвук навреме, докато Русия и Австро-Унгария все още държат поставен пред цариградското правителство босненско-херцеговинския въпрос.

Тези именно деятели решили да осъществят сами своята идея и преминали бързо в България, за да застанат начело на организационната работа за въстанието. Те били Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Никола Обретенов, Панайот Волов, Георги Икономов, Стоян Заимов, Захари Стоянов, Георги Бенковски и още неколцина патриоти. Главно средище на подготовката станал град Стара Загора. Младежи от Чирпанско и съседните краища на брой около стотина се запътили към Стара Загора, но били разбити и пръснати; друга малка чета излязла от самия град с намерението да вдигне околиите села. Но понеже подготовката в тях била недостатъчна, въстаниците не увеличили съществено своя състав. В течение на няколко дни четата се разпаднала. От село Червена вода, Русенско, излязла друга чета, но и тя се пръснала след краткотраен поход в горите около Бяла. Група въстаници от Шумен достигнали Котленската планина, но били разбити и отчасти пленени от турски потери. Всичко това станало през септември 1875 г. Равносметката от всички положени усилия била неутешителна. Опитът за въстание в Старозагорско не довел до нужното международно политическо въздействие.

Както се вижда, революционерите са комбинирали политическото влияние на едно въстание в балканско-славянска област и дипломатическия натиск на Русия и Австро-Унгария срещу Турция със собствената си революционна инициатива, за да постигнат някакъв (едва ли може да се каже в онзи момент точно какъв) освободителен резултат и за своя народ. Военнополитическата схема на действие ни е вече позната от предишните години.

След неуспеха на въстанието от есента на 1875 г. неговите дейци един след друг съумели да преминат тайно в Румъния и се събрали в Букурещ. Но вместо да се обезсърчат от станалото в България, те подели с нова сила инициативата за всенародно въстание. Тук не става дума за безразсъдно младежко упорство, a за реално благоприятно положение, което те ясно отчели.

Босненско-херцеговинската криза се задълбочила и изострила както в самите области, така и между двете най-заинтересувани велики сили — Русия и Австро-Унгария. Водачите на въстанието в Босна и Херцеговина схванали враждебния смисъл на австрийския проект и го отхвърлили. От друга страна, основателно те не се доверявали на турските обещания за реформи и затова отказали да преговарят официално, като поставили искане турските войски да се изтеглят от двете области; освен това поставили и условието самите велики сили да се обвържат с официално обещание да действуват на всяка цена за утвърждаване автономията на Босна и Херцеговина. Така австрийският проект пропаднал.

Започнала нова фаза в развитието на въпроса. По своя инициатива руският министър на външните работи Горчаков изработил нов проект с по-широко съдържание. Той предвиждал вече не реформи, а автономно управление за отделните славянски народи в Европейска Турция, т. е. и за българския народ. Русия и Австро-Унгария трябвало да получат правото да определят формите на това самоуправление. В случай че Портата не се съгласяла да приеме тези условия или че пренебрегнела наложените промени, Русия, Австро-Унгария и Германия си запазвали правото да вземат по споразумение други по-ефикасни мерки, «за да предотвратят по-нататъшното развитие на злото». С други думи, могло да се прибегне до война срещу Турция. Именно това било благоприятното за българите усложнение на кризата.

Докато координираният руско-австрийски проект се обсъждал и приемал от другите европейски правителства, и то съвсем не тайно, за да се присъединят към него; докато бъде уговорено, че Германия става трети партньор в споразумението и че този международен акт ще бъде приет след обсъждане и окончателно редактиране в Берлин, българската общественост вече знаела основния смисъл на проектодокумента в частта му, отнасяща се до България. За това осведомяване допринесли както руският посланик в Цариград, така и руските дипломатически агенти в Букурещ и Белград. И действително на 13 май 1876 г., т. е. когато вече събитията на Априлското въстание бяха в своя край, в Берлин бива подписано тристранното споразумение, известно като «Берлински меморандум». Той трябвало да бъде подаден до Високата порта като колективна дипломатическа интервенция на европейските кабинети.

Ето това са събитията, които ентусиазирали революционерите от есента на 1875 г. нататък. Русия все по-тежко и внушително изявявала своето активно присъствие в кризата, която се превърнала от босненско-херцеговинска в балканска, т. е. и в българска. Ясно било, че едно общонародно българско въстание, избухнало през този кратък период между есента на 1875 и априлмай 1876 г., могло да тласне по-бързо и по-категорично борбата за българското освобождение, когато се очертавала дипломатически изявена възможност за руска военна интервенция.

Подтикнати от тези събития, Сърбия и Черна гора започнали от есента на 1875 г. да се готвят за война срещу Турция въпреки официалното руско предупреждение княжествата да не се впускат в такова рисковано предприятие. Но те се надявали, че при евентуалното им поражение Русия ще се намеси и ще разреже политическия възел чрез една победоносна война. Сърбия целяла да изпревари Австро-Унгария, да помогне на босненци и херцеговинци, за да образува с тях по-голяма славянска държава.

В преценките на българските революционери историческият момент настъпил, за да се пусне в ход военнополитическата схема: Русия — балканските държави — българското народно въстание, организирано вътре в страната със самостоятелно ръководство и собствена националноосвободителна програма.

Но в същия политически момент усилията на емиграцията се раздвоили. Едрата буржоазия сметнала, че е дошло време тя да оглави и насочи освободителната кампания. Евлоги Георгиев мобилизирал своите съмишленици. Този кръг дейци използували неуспеха на Старозагорското въстание, изтъквайки както малкия брой организатори и ръководители, така и неподготвеността на народа и липсата на оръжие. Тези внушения снижавали авторитета на Българския революционен централен комитет и на неговите дейци, участвували в Старозагорския опит. Евлоги Георгиев успял да привлече на своя страна Любен Каравелов и Д. Ценович, Драгой Шопов, д-р Чобанов, а също така П. Хитов и Ф. Тотю като бъдещи воеводи с име, които трябвало да дават и революционната фасада на неговия замисъл. Чрез сътрудниците си Евл. Георгиев давал на революционерите емигранти обещание, че съгласно «руската политика» сега се изисквало именно «нотабилите» («старите») да организират въстанието; на други било внушавано, че българските въстанически сили щели да действуват през Сърбия; трети били подпомагани с пари, а по-упоритите били заплашвани с изгонване от Румъния. Така българската едра буржоазия в емиграция почти овладяла политическото положение и насочила инициативата на освободителното дело по своя военнополитически вариант, който беше разработен още през 60–те години на века.

Гюргевският комитет. Именно през този кратък, но критичен период, есента на 1875 г., проличала изключителната сила на убежденията и несломимата енергия на професионалните революционери и всред тях на първо място на организаторите и участниците в Старозагорското въстание Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Никола Обретенов, Панайот Волов, Георги Икономов, Стоян Заимов, Захари Стоянов и Георги Бенковски. БРЦК в Букурещ бил разбит политически; интриги, изхождащи от обкръжението на Евл. Георгиев срещу Христо Ботев, целели да унищожат неговия авторитет на поет и журналист всред революционерите; Ботев наистина се почувствувал оскърбен и се оттеглил от активно участие в делото. Букурещ бил вече крайно неблагоприятна среда за по-нататъшна организаторска работа.

Първата мисъл на «старозагорските» дейци била да се изгради нов БРЦК, който да поднови връзките с местните комитетски деятели в България. Поради силното влияние на «старите», които могли да пречат, акцията следвало да бъде изнесена извън Букурещ, в някой град, по-близък до българския бряг на Дунава. С това намерение започнал животът на Гюргевския централен революционен комитет.

Никола Обретенов пръв напуснал румънската столица и се установил в Гюргево. След него там дошли един след друг Стоян Заимов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Христо Караминков, Георги Апостолов, Никола Славков, Георги Бенковски, Георги Икономов, Георги Обретенов (брат на Никола) и Георги Измирлиев. Последен от всички дошъл Стефан Стамболов (на 11 ноември 1875 г.). Около тази група се движели още Ив. х. Димитров (един от главните дейци на Търновския комитет от времето на Левски), Иваница Данчов и Сава Пенев. Тези трима по-късно влизат в четата на Христо Ботев. Участник в делото бил и Янко Ангелов, учител в местното българско училище. Всред тези млади хора имало двама руски юнкери — Г. Обретенов и Г. Измирлиев, и един подофицер на руска служба Н. Славков. Те дошли нарочно, за да служат като военни инструктори по време на въстанието, отзовавайки се на поканата на Христо Ботев във връзка с подготовката на Старозагорското въстание. Повечето от членовете па комитетите били участници в Старозагорското въстание, вече революционери с опит и близки приятели. А това оказвало благотворно влияние върху тяхната работа. Приема се, че основателите на Гюргевския комитет са първите 12 души, които бяха споменати по-горе.

Гюргевските търговци Д. Горов и Ив. Стоянов със свои средства обзавели една наета самостоятелна къща за живеене на цялата група, поемайки изцяло издръжката й и стремейки се да опазят секретността на действията й.

Тя започнала своите редовни заседания на 11 ноември 1875 г. Провъзгласено било създаването на Гюргевския централен революционен комитет, който поел изцяло по-нататъшното ръководство на революционното движение. За да се избягнат възможни пакости от страна на хората около Евл. Георгиев, гюргевци решили да пазят пълна тайна по решенията си и да не съставят никакви протоколи, писани планове или други документи.

Решенията на Гюргевския комитет могат да се възстановят в най-общи очертания по откъслечни спомени на някои участници и по общите белези в подготовката и хода на въстанието, които говорят за предварително уговорени положения.

Първото единодушно решение било да се подготви и вдигне народно въстание в България, и то най-късно до пролетта на 1876 г. с оглед да се съчетае с останалите акции на балканските народи срещу Турция и с възможните усложнения между Русия и Османската империя.

Членовете на комитета, като обсъждали създалите се напрегнати отношения между Русия, Австро-Унгария и Турция в започналата източна криза, съвсем определено разчитали, че българското въстание ще даде необоримо основание на руското правителство да обяви война на Османската империя, за да се стигне до освобождаването на българския народ. Тази увереност правела въстанието политически абсолютно необходимо, и то в най-близко време. Революционерите имали основание да очертаят такава прогноза; тя била в твърде висок процент вероятна, но от обективно историческо гледище не съвсем сигурна.

Въстанието следвало да бъде колкото е възможно по-масово и да обхваща повече области на страната. То било замислено като самостоятелно дело на българските революционни сили и от Гюргевския БРЦК без предварителни обвързвания и уговаряния с външни политически и военни фактори. Членовете на комитета поели задължението да преминат в България, да се разделят на групи по 2–3 души и да оглавят организирането на въстанието в няколко революционни окръга, като се опрат на членовете на старите революционни комитети. Стратегическите положения, които определяли и тактическото развитие на военните действия, били: да се поддържа колкото е възможно по-дълго въоръжената съпротива на населението — селяни и граждани — срещу турското правителство и неговите военни сили едновременно в няколко района, за да се изяви политически народният героичен стремеж към свобода, който могъл да обоснове и наложи дипломатически или военно разрешаването на българския национален въпрос през времето, когато великите сили, на първо място Русия, поставят твърде сериозно проблема за освобождението на балканските славяни от турска власт.

Именно в изпълнение на тази постановка вдигнатите на оръжие окръзи трябвало да се опрат в своите действия на планинските, по-трудно достъпни за редовна турска войска райони, далеч от големите гарнизонни градове. Общо взето, това били средните планински и полупланински области на Мизия и Тракия с будно и предприемчиво население, от което се излъчвала предимно и революционната емиграция. Избягнати били обаче краищата с компактно турско население, Ловеч и Стара Загора поради разбиването на местните революционни комитети през 1872 г. след Арабаконашкия провал и вследствие въстанието от 1875 г.

Тактическата линия била: да се групират въстаници заедно с населението от няколко селища в чети и отряди, които да се изнесат в укрепени селища или в укрепени лагери и там да се организира дълготрайна защита. Излизането на невъоръжените жители на селищата — старци, жени и деца, с елементарен домашен инвентар и припаси в укрепените лагери при въстаниците целяло да разкрие в един общ политически отзвук общонародната отчаяна решимост в борбата на живот и смърт. По този начин щели да бъдат обезсилени постоянно повтарящите се обвинения, че въстанието е дело на външна сила. Изглежда, че е била предвидена и възможност за подвижни действия на чети в планински терен. Широки тактически действия в открити равнини и при развита и удобна пътна мрежа не се предвиждали. Те са щели да бъдат крайно неизгодни за въстаниците поначало и поради тяхната сравнителна малочисленост, необученост и крайно слаба въоръженост. Бъдещите ръководители на въстанието знаели предварително, че масата на въстаниците ще бъде съвсем слабо въоръжена и още по-слабо снабдена с муниции, каквито усилия и да се положат за въоръжаването им, защото масовото снабдяване с оръжие, и то в такъв кратък срок, било абсолютно изключено.

Предвидено било отделните революционни сили да поддържат взаимна връзка за хода на подготовката, за координирано обявяване на военните действия и за обезпечаване на тактическо свързване и помощ през време на въстанието.

Един-двама от членовете на комитета били задължени да останат в Румъния за изпълнение на евентуални задачи. Първата била да представят Гюргевския БРЦК пред емиграцията и европейската демократична общественост. Втората била да организират купуване и тайно пренасяне през Дунава на оръжие и стреливо. Третата задача се състояла в набиране и подготовка на чети от емигранти, които да се прехвърлят в България, за да подсилят въстаническите действия. Тези членове на Комитета трябвало да улеснят призоваването и отправянето в България на българи — офицери на руска служба, или войводи, които били необходими за военното командуване на четите и отредите. Изглежда, че е била определена и датата за обявяване на общите военни действия — 1 май 1876 г. А времето за подготовката им било около четири месеца — от края на декември 1875 г., когато гюргевските ръководители се явили в своите окръзи.

Определените още в Гюргево въстанически окръзи били следните: Търновски с обхват — Търновско, Дряновско, Габровско, Тревненско, Севлиевско, Горнооряховско; Сливенски, в който влизали краищата: Сливенско, Ямболско, част от Новозагорско и Котленско; третият окръг бил Врачанският с обсег от Враца до Ломско; Пловдивският окръг — Златишко и Ихтиманско, Средногорието, полските села на Пазарджишко и Пловдив, родопските нископланински селища — Пещера, Батак, Брацигово, Перущица. Предвидено било, че в някои градове надзорът на турската полиция могъл да попречи на дейността на революционния център; в такъв случай той могъл да се премести в някое планинско градче, далеч от турската бдителност, която вследствие босненско-херцеговинското въстание и брожението в страната се засилила до тревожно напрежение.

Политически преговори и проекти във връзка с въстанието. Още в началната фаза на Босненско-Херцеговинското въстание българските революционери начело с Хр. Ботев пожелали да влязат във връзка с неговите ръководители за договаряне на общи действия. Самата подготовка на Старозагорското въстание явно била свързана с желанието да се открие срещу турските военни сили още един боен театър на Балканите. Прибързаността на започването на бойните действия и краткото време за подготовка довели и до лесно ликвидиране на въстанието в неговото начало. Но стратегическата идея за общи действия на балканските славяни не била изоставена.

През есента на 1875 г. тя отново вълнува различни обществени групи и кръгове на българската емиграция и особено на професионалните революционери, като се съчетава с различни проекти, донякъде и противоречиви, за участието на Сърбия и Черна гора или участието на Русия в една освободителна война, чието начало и съпровод да бъдат двете въстания в северозападния край и в източната част на Балканския полуостров.

Инициативите за такива преговори излизали както от самите членове на Гюргевския революционен комитет, така и от либерално-буржоазните политически групи. През есента и зимата на 1875 г. Л. Каравелов и К. Цанков влизат в официален досег със сръбското правителство и уговарят възможността да бъдат изпратени в Сърбия българи доброволци за участие в чети или военни формации за въстание или война с Турция. След неуспеха на Старозагорското въстание в Румъния се завърнали нелегално много негови участници. Те били заподозрени от турското разузнаване като въстаници и изискани от румънското правителство. Именно тези революционери, а покрай тях и други се съгласили заради своята безопасност да преминат в Сърбия. Сръбското дипломатическо агентство в Букурещ ги снабдило със сръбски паспорти и те се прехвърлили в Сърбия. Някои от тях обаче, достигайки до Кладово, се разколебавали и се връщали обратно в Румъния по околни пътища, но вече със сръбски паспорти. Това бил първият политически «мост» между българското революционно движение, от една страна, и сръбските, черногорските и босненско-херцеговинските политически и военни кръгове. Но сръбско-българските взаимоотношения се усложнили поради активната намеса на българската либерална буржоазия в Букурещ начело с Е. Георгиев. Започнали полуофициални дипломатически преговори посредством сръбския дипломатически агент в Букурещ. Буржоазните кръгове искали да вземат в свои ръце и подготовката на революцията в България, и цялото освободително дело. В общи черти сръбското предложение било български доброволци, по възможност няколко хиляди, да преминат в Сърбия и да образуват български батальони, които да влязат в Северозападна България под сръбска команда и при не съвсем ясни условия за по-нататъшното развитие на взаимоотношенията между българи и сърби. Преговорите се протакали и минавали през различни фази. Букурещките дейци, а заедно с тях и представители на одеските българи (видни и богати емигранти) търсели авторитетната гаранция на руското правителство, което все още не било склонно да се намесва дори и неофициозно в акцията. А и славянските комитети в Русия не поставяли на разглеждане такава възможност. Протакането на преговорите се отразило на подготовката на въстанието вътре в страната. В Румъния, Русия и Сърбия се задържали стотици революционери, кандидати за доброволци, а и някои войводи, които се надявали на споразумение със Сърбия за образуване на български чети и дружини на сръбска земя.

С оглед на недостатъчните сили дори гюргевските деятели или поне част от тях сметнали за полезно вече от България да сондират почвата за сръбска военна помощ, която би облекчила и бъдещите сръбски военни действия срещу Турция. Ръководителите на Търновския революционен окръг изпратили през Румъния Г. Живков да направи това предложение от името на БРЦК. Комитетите искали оръжие и офицерски кадри. Но късото време — март и април 1876 г., не дало възможност да се осъществи такова единодействие. Сръбският военен министър предлагал да се въоръжат и формират в Сърбия четири български дружини по 1000 души, които да навлязат в Северозападна България, когато Сърбия е готова за война, без точно определена дата и не в срока на българското въстание — 1 май. Хр. Ботев също от името на БРЦК преговарял за помощ със сръбското правителство с оглед на плана си да формира чети от Румъния. Но от всички тези намерения не било изпълнено нищо. Комитетите в България определили датата на въстанието с оглед на обявената за свикване международна конференция в Цариград по балканските въпроси през май 1876 г. А преминаването на български чети от Сърбия в Северозападна България би поставило под политическо съмнение пред европейските правителства самостоятелността и националния характер на въстанието. Военнополитическата и стратегическата неяснота през периода от октомври 1875 г. до март–април 1876 г. довела до физическото и политическото разпокъсване на революционните сили, което не могло да не се отрази неблагоприятно върху вътрешните революционни събития.

Неизползуваните във въстанието доброволчески кадри все пак се прелели в Сърбия и взели участие в Сръбско-турската война, обявена през юни 1876 г. след края на Априлското въстание.

Тук с няколко епизодични черти може да бъде показано стратегическото разногласие по въпросите на въстанието.

Още през август 1875 г., когато се подготвяло Старозагорското въстание от БРЦК начело с Хр. Ботев, в Букурещ големите български търговци, банкери, земевладелци, видни лекари и адвокати образували «Българско человеколюбиво настоятелство», което имало официалната цел да събира помощи за пострадалите в Херцеговинското въстание. Но истинската цел била друга. «Настоятелството» представлявало от себе си политическа организация, в която доверениците на Евл. Георгиев привлекли Л. Каравелов и неговата група (К. Цанков и други) след конфликта между Ботев и Каравелов. «Настоятелството» искало да използува революционните сили в интерес на буржоазната тактика. Средствата, събрани като помощи, се харчели, за да се поддържат революционери-емигранти, като им се обещавало, че щели да бъдат включени в някаква предстояща голяма акция.

И понеже Хр. Ботев се противопоставил рязко на тези машинации, «старите» решили да разложат БРЦК и сполучили.

Около «Настоятелството» се групирали такива буржоазни дейци като Евл. Георгиев, М. Колони, д-р Атанасович, д-р Протич, д-р Чобанов, Д. Ценович, Ив. Грудов, Ив. Адженов и др., които използували авторитета на Л. Каравелов.

Особено активни станали хората от тази организация, когато се образувал Гюргевският революционен комитет и се разнесли слухове за неговата дейност в България — февруари–април 1876 г. След като успели да отклонят П. Хитов и Ф. Тотю от участие в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание, «старите» започнали да играят двойна игра: от една страна, опитвали условията за образуване на български батальони в Сърбия под сръбска команда, а, от друга, се представяли като самостоятелни организатори на чети, които щели да се изпращат в България.

Но «Настоятелството» не се доверявало на силите на «гюргевци» и искало да следи движението вътре в страната. За тази цел то действувало да влезе в постоянна връзка с членовете на вътрешните революционни комитети, за да се осведомява за плановете им. Особено удобен за тази роля бил Д. Ценович, който имал стари връзки с революционерите още от времето на В. Левски. В една инструкция от д-р Чобанов до Д. Ценович му се обещавало, че той щял да бъде оценен в групата на «старите» (около «Настоятелството») като един от най-главните дейци, ако наблюдава и донася за дейността на гюргевските революционери в България, използувайки вътрешните кореспонденти, а също и дейци, дошли от страната по някаква работа. Ценович трябвало да записва имената на всички споменати или срещнати лица, от кой град идват, що вършат, кой ги е задължил да работят и пр. Това се искало, за да бъдело «Настоятелството» «в течение на работите». Д-р Чобанов завършва инструкцията си с уверението: «Работата няма да влезе в други ръце освен нашите. Прочее бъди спокоен».

Близко до ума е, че тези сведения, съобщени от Д. Ценович, след това са били препращани в България на градски първенци, за да се съобразят и действуват според тях.

В самата Румъния «Настоятелството» продължавало да заблуждава онези революционери-емигранти, които очаквали от него средства за въоръжение и прехвърляне в България. На припрените въпроси на някои патриотични членове на «Настоятелството» отговаряли, че народът не е в състояние да се вдигне на въстание, че в момента румънското правителство не позволявало излизането на чети от Румъния, та затова трябвало да се търси най-напред ходатайството на Русия, и други подобни увъртания. Според думите на един осведомен наблюдател (Р. Атанасов) в периода февруари–април 1876 г. «старите» «засега още мислят и се буткат какво да правят», а за това им поведение могъл да даде най-подробни и достоверни сведения К. Цанков, който бил със «старите добре».

Този курс продължавал и през април–май 1876 г. При все че «старите» не успели да осуетят минаването на Ботевата чета, все пак откъснали една значителна група революционери-емигранти, които вярвали, че ще бъдат организирани като чета и прехвърлени в България начело с П. Хитов и Ф. Тотю. Това предприятие било на вид съвсем сериозно, защото двамата войводи, дошли в Румъния от Сърбия и Русия, дали официално съгласието си да поведат чети към България и съобщили на свои доверени хора да започнат подготовката.

Но в началото на май, при обявеното вече въстание в България, двамата войводи, след като получили значителни суми от «старите» и тяхното «Настоятелство», изведнъж се отказали да водят подготвените чети и заминали за Сърбия, т. е. те се поставили в услуга на предприятията на «старите».

Всичко това възмутило Д. Ценович, той схванал, че е станал за известно време оръдие на политика, която не споделял, и не само разобличил «Настоятелството», но и предупредил революционните дейци в България да се пазят. На 9 май той писал: «... Кой знае какво са ви говорили («старите»), че аз може би им преча на делата им... и, както и сега туй същото искат да извършат, за които подлости прибързахме да явим на отсрещните наши дейци и поборници от бойното поле в България». Малко по-късно, на 17 май, Ценович пише отново: «Една чета от 280 хора с Ботева заминаха, ала другите скоро на 500 момци стоят на Гюргево и по другите скели, защото предводителят им Филип ги излъга и ги остави, а той отиде в Бялград. А нашите старци (т. е. старите) нито щат да идат за тях, нито искат да помогнат».

И наистина многобройната група от революционери-емигранти, която очаквала от «старите» в «Настоятелството» да ги изпрати в България, която отчасти имала вече и оръжие, била разкарвана от «Настоятелството» ту в Браила, ту в Гюргево, ту в Букурещ, ту на гара Търговище (в Румъния) и пак до Букурещ, а след това изоставена, понеже «старите» разбрали, че въстанието в България е вече избухнало и потушено, а четата на Ботев заминала и следователно играта станала ненужна. Измамените четници в отчаянието си се оплакали писмено на румънския министър на вътрешните работи от Евл. Георгиев, д-р Протич, д-р Атанасович, Ив. Адженов, Ив. Грудов и други, като настоявали да се отнемат от Евл. Георгиев събраните народни пари, с които той и «Настоятелството» осъществявали своя лична политика.

Такава е политиката на българската едра буржоазия в Румъния в навечерието на Априлското въстание и през време на самото въстание. Нотабилите залагали на външна сила, но същевременно трябвало да показват, че вървят изцяло с революционното движение, че схващат важността на политическия момент и не желаят да се откъснат от народа. А в Румъния живеели стотици хиляди колонисти и емигранти българи.

Но част от едрата буржоазия в България и особено нейните най-тежки представители в Цариград закономерно следвало да възприемат по-друга политическа тактика. Те не могли да показват, че съчувствуват на революцията, понеже били многостранно зависими от турското общество и неговата държавна власт. Тук политическият авторитет пред народа се опазвал по друг начин. Богаташите и управляващите български кръгове се обявили за мирни деятели ако не за политическа независимост, то поне за големи реформи, достигащи до автономия, издействувани под натиска на великите сили и с молбата на самата едра буржоазия пред Цариградската конференция. Тази група политици възприела класическата тактика пред антифеодалната буржоазна революция — да изнудва господствуващата класа за реформи в своя полза, като я плаши с революцията и сключи с помощта на тази заплаха компромис.

Нещата благоприятствували такава маневра. Под заплахата на събитията в Херцеговина и Босна и под въздействието на Русия и Австро-Унгария Високата порта издава на 12 декември 1875 г. султански ферман с обещания за бъдещо административно преустройство на европейските провинции на империята с оглед да се задоволят стремежите на подвластните славянски народи. Но тъй като обещанията на турското правителство били отдавна компрометирани, външните министри на Русия, Австро-Унгария и Германия съобщили с нота, че настояват веднага да се пристъпи към тези реформи, като се посочват и конкретно: действително равноправие, религиозна свобода, финансови, данъчни и административни преобразования и пр.

При тази политическа обстановка група български първенци от Цариград взели инициативата да действуват пред правителството за измолване на реформи. Първият ход бил да се извади на преден план заплахата от революция. Затова българските вестници в Цариград като «Право» и «Напредък» от декември 1875 г. до април 1876 г. непрекъснато надавали тревога, че из страната действували агенти на български революционен комитет, които подготвяли въстание. Особено усърден и живописен в съобщенията си бил най-консервативният в. «Век», редактиран от Марко Балабанов, който бил поставен начело на кампанията от цариградските първенци — в това число и висшите църковници в екзархията. «Век» непрекъснато описвал как комитетските организатори ходели по градове и села, където внушавали «убийствени идеи на простия народ» и го влачели към гибел.

С този «куршум» буржоазията удряла няколко «заека» едновременно: парализирала дейността на комитетите по подготовката на въстанието в страната, като посочвала на властта тази подготовка, подплашвала колебаещите се елементи и принуждавала революционните дейци да се заравят в още по-дълбока нелегалност и да ограничават обсега на агитацията си; от друга страна, тя си създавала пред правителството легитимация за лоялност; от трета страна, карала това правителство да се замисли дали не ще е по-добре да се направят някакви отстъпки, с които да бъде задоволена лоялната буржоазия, та да може тя със своето влияние да укроти народа и да му внуши примирение.

Вторият тактически ход били постъпките пред Портата за реформи. Планът за действие се обсъждал, разработвал и одобрявал със съдействието на екзархията в канторите на Тъпчилещови, Золотович, д-р Чомаков, във вилата на Гешови, в редакцията на в. «Век», чийто редактор М. Балабанов бил близък роднина и доверен човек на банкерската къща Гешови, Балабанов организирал подаването на един меморандум до правителството, в който от името ма цариградските българи се искало нещо подобно на административна автономия на българските земи, като се повери властта на най-богатите. М. Балабанов се погрижил, щото българските общини и даже групи от села да изпратят до правителството подобни молби, макар и в различна редакция. Такива прошения били наистина съставени и изпратени през януари и февруари 1876 г. от Габрово, Ловеч, Севлиево, Сливен и други градове и околии (кази). В Габрово прошението било съставено от седем членове на околийския административен съвет, които били скромни в исканията си: българският език да се въведе в учрежденията и да се отмени военният откуп, за да служат българите във войската. В Сливен местните нотабили, някои от които пак членове на околийския административен съвет, организирали масово подписване на прошението от всички по-заможни граждани, на брой 500 души.

Третият тактически ход бил осуетяването на самото въстание, за да не пострадат богатите и да се запази мирната атмосфера на преговори с правителството. Чрез писма от редакцията на в. «Век» и чрез устни наставления от Чомаковци и Тъпчилещовци до градските първенци и общините се давали настоятелни инструкции да се води енергична агитация против подготовката на въстанието. Разбира се, тази агитация не могла да не се отрази неблагоприятно върху революционното настроение на масите в някаква степен.

Но акцията не свършвала с това. През февруари 1876 г. един пратеник на цариградските първенци, скрит зад авторитета на екзархията, като пътувал по Дунава уж за уреждане «епархиални работи във Видин», се отбил в Турну Магуреле със следната мисия: той носел писмо до богатите българи в Румъния, в което се изяснявала политиката на цариградските нотабили и се обръщало внимание, че всякакви чети и въстания са пагубни за преговорите, които се водят в Цариград. Трябвало да се направи всичко възможно за предварителното осуетяване на четнически и бунтовни действия, които се подготвяли на румънска територия. Това писмо било преписано в три екземпляра: единият изпратен на П. Хитов като най-виден организатор на четнически начинания, вторият — на «старите» в Букурещ, а третият — на браилските българи. (В Браила имало много голяма българска колония с богати търговци). В преписите се прибавяла и бележка с настоятелно искане за бърз отговор пак до Турну Магуреле. Трите отговора щели да бъдат прибрани от пратеника при завръщането му от Видин, за да ги отнесе в Цариград.

Така предпазливо цариградските български първенци координирали действията си със своите побратими в Румъния.

Може би именно в резултат на описаните постъпки на цариградските нотабили в Румъния било наредено на Д. Ценович да следи тайно за дейността на комитетите в България, както се спомена по-горе.

Христо Ботев и помощта на Българската емиграция в Румъния за въстанието. Изглежда обаче, че политиката на управляващата българска върхушка не била в състояние да погаси съвсем революционните настроения сред народа. Слухът, че в България вече работели революционни комитети, въодушевявал мнозина родолюбци, които съзнавали, че наближават съдбоносни моменти. Градове и области в страната, които не били включени в революционните окръзи и не знаели към кого да се обърнат, изпращали свои хора в Румъния, за да се свържат с революционното ръководство, например от Троянско, Свищовско, Видинско, Варненско. Русенският революционен комитет също се готвел да помага. В Русе Т. Кърджиев организирал и започнал да въоръжава между другите членове и цяла група български работници във военния арсенал. Русенци възнамерявали да действуват във връзка с Шумен и да присъединят своите въстанически сили към търновци.

Българските колонии в Румъния късно узнали, че цяла група апостоли вече подготвят въстанието в България. Но щом научили за това, веднага се раздвижили: работници, слуги, ратаи, занаятчии, чираци и дребни търговци проявили горещо желание да участвуват в предстоящата борба, искали да се съставят чети, започнали да събират пари. Народни дейци от Болград, Галац, Браила, Букурещ, Плоещ, Гюргево, Зимнич, Александрия, Турну Магуреле, Крайова уговаряли общо събрание чрез делегати в един град. Група от стотина души български работници по строежа на железопътната линия Плоещ — Предял с общо писмо търсели онази организация, която щяла да им помогне да се влеят в някоя чета. На 6 април 1876 г. в Браила било свикано събрание с представители на българските колонии в Румъния, което взело решение всяка колония да въоръжи и изпрати в България по една чета. Войводите поп Харитон и Никола Хаинченина били изпратени в Търновския революционен окръг на разположение на революционния комитет. Множество други млади патриоти били подпомогнати да преминат в България и вземат участие във въстанието. Събраните средства и хора след това допринесли да се образува и снабди сборната чета на Хр. Ботев и малката чета на Таню Стоянов.

Общото въодушевление на революционната емиграция в Румъния, предизвикано от решителната стъпка на Гюргевския комитет, повлияло и на великия поет Хр. Ботев. Ботев, който бил напуснал БРЦК през 1875 г. поради клевети, пуснати от «старите», бързо схванал, че това е направено именно за да се оттегли той от движението. Верен на своето призвание на революционер, той надмогва личното огорчение и решава да се включи в предстоящата съдбоносна борба на народа.

Узнал вече за дейността на гюргевските революционери, Ботев пише в едно писмо от февруари 1876 г.: «Въпросите решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени, следователно тук не се иска молитва, а мотика. А ние какво правиме? Носиме с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива... Аз се признавам вече в тоя вид наш общ порок и бързам да произнеса над себе си праведния присъда. ... Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите...».

Не по-малко показателно за настроенията на пролетаризираната българска емиграция в Румъния е, че след като не мoгла да участвува във въстанието в България поради липса на средства и оръжие, поради залъгванията на «старите», поради ненавременната осведоменост и редица други причини, тя започнала от март нататък да се съсредоточава в сръбските доброволчески лагери, да получава оръжие, да образува български батальони под командата на руски офицери, също доброволци, и да се готви за участие във войната на Сърбия срещу Турция. Общият брой на тия доброволци към края на пролетта на 1876 г. надминал 2000 души. Това отклонение на бойните сили на революцията в друга посока се дължало преди всичко на усилията на «старите» от Букурещ и на техните съмишленици из другите български градски колонии в Румъния.

Всички описани факти по раздвижването на българския народ, което било предизвикано от Гюргевския революционен комитет, говорят за общ революционен подем. В условията на този подем апостолите започнали своята организаторска работа в България.

Дял втори: Ход и значение на въстанието

1. Окръзите се подготвят

Подготовка на Търновски окръг. В Търновския (първи) революционен окръг най-рано преминал Г. Измирлиев, който се установил в Горна Оряховица, селище, неподложено на строг полицейски надзор, а същевременно кръстопът на гъсто населен и буден български край. По-късно, едва към края на февруари, пристигнали през Свищов Ст. Стамболов и Хр. Караминков (Бунито). Стамболов бил син на търновски ханджия, а Караминков — дребен занаятчия и търговец, затворил дюкяна си заради участие в Старозагорското въстание.

Тримата апостоли се съгласили, че Горна Оряховица е удобно средище за окръжен революционен комитет, и се устроили в него. Но твърде скоро Стамболов намерил за по-благоразумно да се премести в село Самоводене, откъдето рядко излизал. Сам той посетил едва две-три селища, в които основал комитети, като прехвърлил почти цялата организационна и агитаторска работа върху своите помощници. Той се занимавал с общо ръководство и поддържане връзките с Румъния, където се изпращали куриери и закупчици с пари за оръжие, боеприпаси и др.

Но търновският главен апостол разумно привлякъл от Румъния неколцина много полезни хора: войводата поп Харитон Халачев, габровец, живял в Преображенския, а след това в Мъглижкия манастир; заради разправа с турските бабаити той избягал в Добруджа, където предвождал малка чета и пръскал семето на бунта из българските села; подобен на Харитон бил «дядо» Никола Вираноолу (Хаинченина); Петър Пармаков от Градец, Котленско, син на заможен овчар в Добруджа и офицер от руската армия; изпитаните четници Тодор Кирков, Христо Патрев, Донко Карагьозов и други. Всеки от тези революционери получил задачата да обикаля и организира определен край — Севлиевско, Тревненско, Белочерковско, Търновско, Габровско и пр.

Апостолите почти навсякъде намирали добър прием от страна на населението. Местните революционни групи и комитети от времето на В. Левски и Старозагорското въстание заработили живо, като им се поставяли нови задачи. Трябва обаче да се отбележи, че подготвителната работа, извършвана под ръководството на окръжния комитет, траяла непълни два месеца — от началото на март до последните дни на април. Организаторите рядко имали възможност да посетят едно селище два пъти; обикновено местните деятели били викани в Горна Оряховица за съвещания и инструкции или пък се поддържали писмени връзки чрез куриери. Така че, ако се говори за ролята на апостолите и техните помощници, дошли от Румъния, трябва да се уточни, че тя се е изразила в повдигане духа и увереността на населението: местните хора виждали с очите си, че един ръководен революционен комитет действува по общ план из много области на страната, че бойното ръководство е обезпечено с изпитани войводи и военни инструктори; че има кой да се грижи за доставката на добро оръжие отвън (макар въоръжението в крайна сметка да станало пак от местни източници).

А що се отнася до масовото привличане на участници в комитетите, до тяхното политическо ориентиране, до сплотяването им във въстанически групи и бойното им командуване — всичко това било дело на прекрасни местни революционни дейци, които подхванали с жар работата. Такъв именно революционер бил народният учител и книжовник Бачо Киро Петров в с. Бяла черква (Горни турчета), който освен родното си село организирал и тласнал към подготовка селата Михалци, Вишовград, Дичин, Мусина, Голямо Яларе и възпитал такива млади патриоти като свещеник П. Франгов в Бяла черква, учителя Т. Лефтеров в Михалци, учителя Н. Генов в Мусина.

В самата Бяла черква окръжният организатор Караминков бил само веднъж, през март, и то, за да преброи оръжието. Той заварил в действие стария революционен комитет от 1873–1875 г. под председателството на Бачо Киро с 40 членове и готово оръжие. Но по-късно, в самото въстание, участвували много повече белочерковничани, което показва, че Бачо Киро е продължил енергично да увеличава състава на своя комитет.

Подобно било положението и в останалите села, които се споменаха по-горе.

В Севлиево и Севлиевско изпъкнал бързо като способен организатор Стефан Пешев, син на дребен бакалин, 23–годишен момък с класно образование, местен литератор и председател на читалището. Той привлякъл в комитета стотина членове, между които десетки занаятчии заедно с касиерите на техните еснафи, а освен това чираци и градски бедняци. Дейността на Ст. Пешев обхванала и селата Батошево, Кръвеник, Ново село и редица още махали и колиби из Севлиевско. Дясна ръка на Пешев бил Йонко Карагьозов, син на сапунджия, който работел при баща си и същевременно бил деловодител на местния комитет.

Такива ентусиазирани дейци имало и в други селища, например в Горна Оряховица, Лясковец, Габрово. В Габрово работели Цанко Дюстабанов и Г. Бочаров. Дюстабанов произхождал от богато семейство, учил в американския колеж в Цариград, знаел чужди езици и участвувал в околийския административен съвет. Бочаров бил дребен занаятчия с образование. Те двамата успели въпреки голямата бдителност на местните големци да спечелят повече от 150 души за въстанието.

Значителна подготовка била извършена пак от местни деятели в Габровско със средище село Нова махала, в Тревненско и Горнооряховско.

В Търново успехът на революционерите бил твърде обнадеждващ. Тук действувал наистина един от най-енергичните местни организатори — Н. Кабакчиев, дребен пътуващ търговец на коприна и манифактура, подпомаган от стария сподвижник на В. Левски Христо Иванов Книговезеца (Големия), занаятчия. Агитацията срещала отпор от страна на търновските богаташи.

Местни комитети или групи се образували и в Ловеч, и в Троян, и в Елена, но те стояли изолирани от общото движение.

Търновският революционен окръг не могъл да разреши най-важния въпрос на подготовката. Той разполагал със средства, които членовете щедро давали. Месеци наред в Румъния пребивавал закупчик на комитета. Но бойни пушки не могли да се набавят в значително количество и да се пренесат. В Габрово и Севлиево се поправяли стотици стари пушки — шишанета, кремъклийки, чифтета; произвеждали се саби в големи количества; закупувал се тайно барут от турските села, които имали контрабандни работилници или го вземали от държавните складове. Понеже турците се догаждали за какви цели се взимат такива големи количества от тяхната стока, започнали да го фалшифицират. Оловото за куршуми се намирало по-лесно, и то се изливало в съответните форми в почти всяко селище, където имало местен революционен комитет.

Врачански окръг. В третия, Врачанския революционен окръг се установил през втората половина на януари Стоян Заимов, с когото трябвало да сътрудничат още неколцина помощник-апостоли: Г. Апостолов, Н. Обретенов, Иваница Данчов, Спас Соколов, Н. Славков.

Славков бил заловен почти веднага по простата причина, че с гигантския си ръст, без да ще, привличал вниманието на полицията из малките градчета и села. Още в Гюргево Стамболов се противопоставил на неговото изпращане в България поради горната причина, но останалите членове на комитета отстъпили пред горещите молби на Славков. Обретенов не могъл да развие никаква дейност в определения му район — Тетевенско, понеже там именно бил арестуван Славков и полицията денонощно търсела външни лица. Той се принудил да се укрива във Враца при Заимов повече от месец, а през март отново се прехвърлил в Румъния, където станал един от най-главните организатори и участници в Ботевата чета. Г. Апостолов не се задържал във Враца: между него и касиера на Врачанския революционен комитет избухнала свада и той бил принуден да се завърне отново в Румъния заедно с Обретенов и да се включи след това в четата на Ботев. Спас Соколов, подгонен твърде рано от полицията, прехвърлил Дунава, за да стане Ботев четник. Иваница Данчов бил пратен в Румъния за оръжие и по-късно минал с Ботевата чета.

Ст. Заимов останал във Враца сам като пълномощник и изпълнител на решенията на Гюргевския комитет.

Както той, така и някои от сътрудниците му обходили доста на брой селища от Софийско, Берковско и Плевенско чак до Лом; укрепили някои стари местни комитети, основали нови и агитирали за подготовка към въстание. По всичко изглежда, че революционното настроение на селяните е било повишено — например в Берковско, в селата Долни Луковит, Галиче, Струпец, Търнак, Еница, Кнежа и особено в Бяла Слатина, където работил известно време до въстанието учителят революционер Ф. Симидов. Но въпреки това окръжният комитет не съумял да вдигне масово селяните на сериозна подготовка. Заимов не разполагал с необходимите ръководни кадри, защото сам ги разпилял.

Докато Ст. Стамболов привлякъл допълнително повече от десет души опитни революционни работници, войводи и военни инструктори, Заимов държал в бездействие Обретенов и най-после го отпратил, а оставил да бъде изгонен и помощникът му Г. Апостолов.

Врачанският комитет имал в състава си неколцина искрени патриоти, смели и решителни хора. Те събрали по различни пътища значителни суми за оръжие, отишли в Румъния да го купуват, извършили покупката, макар и късно, но не успели да прехвърлят оръжието поради предателство. То останало на румънския бряг и с него се въоръжила четата на Хр. Ботев. А и самите хора, които се грижели за оръжието, не могли да се върнат, затова влезли в същата чета.

Ст. Заимов се намерил във Враца сред не особено благоприятно социално обкръжение. В ръководството на комитета и сред обикновените членове имало доста на брой видни търговци и богати занаятчии. Те били свикнали самовластно и по своему да управляват българската община и околните села, затова налагали своите начини на мислене и действие. Заимов бил съвсем сам и мъчно могъл да отстои правилната революционна линия докрай. Той не успял да се наложи; често му било давано да разбере, че е по благоволение приет гост и не може да ръководи работите така, както разбира. Сред членовете на комитета се разпалила и свада, подсилена от спора дали да се отстъпи закупеното в Румъния оръжие на някоя чета, или да се изчака пренасянето му в града. Свадата достигнала до такива размери, че Заимов вече решил да напусне града и едва в последната минута бил спрян от някои членове на комитета.

В окръга въоръжението останало много назад. Иваница Данчов успял да прехвърли от Румъния само няколко револвера, които били раздадени на ръководителите от града; някои по-усърдни членове чистели и поправяли стари шишанета; в село Кремена ковели саби за въстаниците. Но всичко това било малко. И най-важното — населението не било мобилизирано за усилена подготовка.

Сливенски окръг. Във втория, Сливенски окръг първи се явили като пратеници на Гюргевския комитет Г. Икономов и Стоил войвода към средата на февруари. Но тъй като Икономов бил сливенец, познат в града и търсен от полицията за стари разправии с турците, не могъл да действува свободно. Той дошъл тук със задачата да основе окръжен комитет и да свърже гюргевските апостоли с местните дейци. Неговото стоене дълго време било опасно не само за него, но и за цялото дело, понеже той и семейството му били още на времето предадени на турската власт и опропастени от усърдния турски шпионин Саръиванов, собственик на тъкаческа манифактура в града. Саръиванов продължил своята шпионска дейност и сега могъл да влезе в дирите на цялата организация. Затова Икономов се криел, като подготвял учредителното събрание на комитета. Значителна помощ му оказал завърналият се след дълго емигрантство в Румъния Андон Кутев, енергичен и смел младеж, който предоставил своята къща за събрания и дал възможност на Г. Икономов да се срещне с местни бунтовно настроени младежи като Н. Господинов, П. Каракостов, Д. Кукумявков, Г. Гиндев, Д. х. Петров, Д. Събев и други, които основали окръжния революционен комитет към средата на март. Определени били и агитатори за отделните участъци на окръга — Д. Събев и Д. Кукумявков из планинските села на Сливенско, а А. Кутев и П. Каракостов за града. След това Г. Икономов напуснал Сливен, отишъл в Горна Оряховица и като разбрал, че четвъртият, Пловдивски, окръг се нуждаел от още апостоли, прехвърлил се в него.

Към края на март и началото на април в Сливен пристигнали Ил. Драгостинов и Г. Обретенов. Новите организатори се сблъскали с големи трудности. В комитета била привлечена значителна група бедни младежи — чираци, млади майстори, ученици от горните класове, работници — повечето от бедната махала Клуцохор; някои от тях излизали в планината на военни упражнения. Но, общо взето, агитацията вървяла в самия град слабо и касата на комитета нямала никакви средства за оръжие. Гражданите се теглели от революционния комитет под моралния натиск на своите първенци, които събрали 500 подписа под своята просба за реформи; бояли се и поради наежеността на полицията и турското население, които след Старозагорското въстание били на крак. В самия град по донесенията на Саръиванов били извършени много арести във връзка с това въстание.

От това безсилие на Сливенския комитет произлезли и недоразуменията на неговите членове относно характера на военните действия по време на въстанието. Икономов, а след него Драгостинов и Обретенов държали да се изпълни начертаният от Гюргево план: да се вдигнат колкото е възможно пo-големи маси от градовете и селата (не само въстаниците, но и семействата им), да се образува един голям защитен лагер с опора в планината, като се водят отбранителни боеве колкото е възможно по-дълго; съставна част на плана било подпалването на Сливен.

Но местните деятели съзнавали своята слабост, виждали, че не ще могат да вдигнат селското и градското население. Те смятали, че единствено възможното е да излезе от Сливен тихомълком една чета, която да прибере още няколко четници от селата и да тръгне из планината, както едно време ходил П. Хитов с четата си. Според тях не бивало селищата да се палят и населението да се изтегля в планината, понеже това щяло да озлоби турците и да ги тласне към погроми и кланета.

С оглед на тази тактика Стоил войвода започнал да оформя скрит лагер в планината, където постепенно се набирали храни и муниции. Помощници на войводата били К. Кавръков, М. Гаджалов, М. Стоенчев и други. Несъмнено тази четническа опора била нужна при всеки способ на действие по време на въстанието, но тя сама по себе си не решавала въпроса за характера на бъдещите военни действия.

Ала схващанията на местните членове на комитета се обуславяли не само и не толкова от съзнанието им, че са безсилни да вдигнат народа от града и селото, но и от нещо друго. Те се подали в значителна степен на агитацията на сливенските, първенци за придобиване на автономия и свобода чрез преговори с правителството. Затова смятали, че четата в планината при мирното поведение на останалото население могла да бъде една внушителна политическа демонстрация, аргумент и заплаха, пред които турското правителство да стане по-отстъпчиво. Тези убеждения проличали и при избухването на въстанието — никой от местните ръководни членове на комитета не излязъл с оръжие в Балкана, ако не смятаме сливенците Стоил войвода и Андон Кутев, които всъщност били професионални революционери.

Драгостинов и Обретенов не успели да променят становището на сливенци. И те се принудили да действуват поне в тази посока, която давала изгледи за известно укрепване на делото. Затова вложили усилията си в подобряване на организационната работа.

Обретенов се заел със селата в западния край на околията с опорни точки Терзоба и Кортен. Драгостинов ходил в Ямбол, където се свързал с учителя Г. Дражев, пламенен патриот, който сам организирал местен комитет и подготвил младежи за чета. Н. Господинов и още един сливенец били определени да работят в полските села около града. А Д. Кукумявков и Д. Събев се наели с организирането на котленските села. И те наистина обходили определените места, влезли във връзка с местни учители и младежи, които обещали да образуват четнически групи. Но на обратен път поради неопитността си влезли в очите на чорбаджиите от Градец, които ги арестували и изпратили вързани в Сливен. Макар да били освободени под гаранцията на видни граждани, у турските власти заседнало подозрението, че в града и околностите се готви въстание.

Полицията започнала систематични издирвания с помощта на българските шпиони и узнала, че е създадена четническа база в планината и че Стоил войвода се укрива в града. За да не бъде заловен, войводата се принудил на 19 април да излезе в планината заедно с няколко души и да се присъедини към своите помагачи, които пазели лагера.

Веднага след Стоил към планината потеглило и едно войсково поделение начело с бюлюкбашия. На 23 април добре осведомените турци устроили засада на четата. Ала когато Стоил застрелял бюлюкбашията, турският отряд се разбягал. Четата не дала никакви жертви, но сблъскването вдигнало в тревога турските власти и полицейският терор започнал.

Едва тогава сливенските дейци се сепнали и затърсили да купуват оръжие и барут. А в Средногорието въстанието било вече пламнало и сливенци нямали време дълго да се готвят.

Организационните успехи на Панагюрски окръг. От всички членове на Гюргевския революционен комитет най-рано преминали в България П. Волов и Г. Бенковски. Още през първите дни на януари те се промъкнали през една тъмна нощ по замръзналия Дунав при Оряхово с риск да загинат. С помощта на ятаци достигнали до Враца, където местният комитет им дал средства и водач. През Лютиброд, Арабаконак, Мирково и Пирдоп те се упътили към Клисура. Като навлезли в своя окръг, апостолите започнали внимателно да следят настроенията на хората, с които разговаряли, и когато долавяли патриотични или бунтовни искрици в разговора, веднага създавали връзка за агитация. По време на краткия си нощен престой в Клисура те се срещнали с група учители, читалищни деятели и бедни младежи, разкрили им своята мисия и основали първия местен революционен комитет в окръга начело с П. Павурджиев и Хр. Ф. Попов. При следващия си престой — в Карлово — апостолите се натъкнали на познати деятели от стар революционен комитет, който бил подновен начело с X. В. Караиванов, В. Платнаров, д-р Киро Попов и други. Получили от Карлово връзка с пловдивските села и самия Пловдив, Волов и Бенковски се отправили за този град. Връзка с града станал бай Иван Арабаджията от село Царацово — стар сподвижник на В. Левски.

Пловдивският революционен комитет бил основан в състав: Хр. Търнев, съдържател на хан в квартала Каршияка и укривател на всички революционери, които минавали през града, занаятчията обущар Кочо Чистеменски, учителят Хр. Благоев от Самоков, търговецът Ст. Дренски, Георги Търнев (брат на Христо, бивш емигрант в Румъния), Д. Свещаров, учителят Н. Караджов и други — общо около 30 души в края на подготвителния период.

Агитацията в града не могла да има голям успех. Най-подходящите за разяснителна и организационна работа дейци като Тома Георгиев, Хр. Благоев, Н. Караджов и др. твърде скоро напуснали града и отишли в Панагюрище и Клисура, където смятали, че тяхната дейност ще бъде по-свободна и по-резултатна, тъй като в Пловдив имало много полиция, много доносчици и силно политическо влияние на местните чорбаджии. Затова Волов и Бенковски още при първото посещение на града се отказали да го направят средище на революционния окръг.

Те решили да съсредоточат вниманието си върху другите села и градове на окръга, за да добият вярна представа за състоянието на духовете, да приведат в известност надеждните местни дейци и да набележат пред тях и пред останалите членове първите мероприятия на подготовката. П. Волов се заел с източната част на окръга. Той привлякъл като помощник Захари Стоянов, който живеел скрит в жп. станция Харманли при свой съмишленик още от времето, когато участвувал в Старозагорското въстание. З. Стоянов бил изпратен на агитационна обиколка из планинските села на юг от Пловдив. При първото си пътуване Волов бил придружаван от копривщенеца Тодор Каблешков, който имал стари революционни връзки из Средногорието и се оказал ентусиазиран и способен революционен работник.

Г. Бенковски тръгнал да обходи средната и западната част на окръга, както и планинските селища по северните склонове на Родопите — Пещера, Батак, Брацигово, Перущица.

Почти навред апостолите заварили политически кипеж, полуорганизирани бунтовни групи и даже революционни комитети, продължаващи да съществуват още от времето на В. Левски. По-видните дейци и обикновените участници били от пъстър социален произход: местни учители, попове, ученици от горните класове, дребни и средни търговци, млади занаятчии, канторски служители, селяни, бедняци с различни занятия. Но масата на членовете съставлявали трудовите елементи. Обаче в някои градове агитацията срещнала същите трудности, както в Пловдив. В Пазарджик били направени два последователни опита от Бенковски и Волов, докато се основе революционен комитет, и то с 15–20 членове без изгледи за увеличаването им. Най-важните пазарджишки деятели били Отон Иванов, часовникар, учителите Я. Матакиев, П. Странджев и К. Величков (бъдещият писател) и други. Величков и Матакиев помагали с агитация по околните села.

Подобни мъчнотии, и то от страна на най-богатите граждани, се създавали в Пещера и Батак. Те се дължали в значителна степен на обстоятелството, че апостолите пристъпвали смело и към вербуване на богати, влиятелни хора и местни свещеници, та с техния обществен авторитет да привлекат и градските маси. На някои места този подстъп давал положителни резултати.

Така например в Брацигово Бенковски бил посрещнат с въодушевление и веднага съставил местен комитет, в който влезли и видни граждани: търговци, промишленици с предприятия за дърводобив и дървопреработване, занаятчии и други начело с Васил Петлешков, Б. Боянов, Хр. Юруков и двамата местни свещеници. Членовете на комитета най-енергично се заели с цялостната подготовка на градчето и с ревностна агитация из околните села, като обезпечили по този начин вдигането на цялото градче и големи селски маси по време на въстанието.

Още по-определено се проявили пред Бенковски перущенци. Учредителното събрание привлякло толкова много хора, че те трябвало да се преместят от една частна къща в селското училище, където било избрано и ръководството на комитета — Петър Бонев (местен учител), Спас Гинев, Н. х. Тилев и Д. Малинчов, видни и богати селяни, които веднага се заловили за работа.

Голям бил успехът на апостолите и в Копривщица и Панагюрище. В първия град почвата била подготвена от Т. Каблешков. Този младеж бил от богат чорбаджийски род, но без никакво влечение към търговия и турски административни служби. Той учил в чуждестранен колеж в Цариград, след това служил като началник на жп. станция в Белово, ала измъчван от туберкулоза, нямал сили да работи и се прибрал в Копривщица да се лекува. В продължение на няколко години преди въстанието Каблешков, където и да се намирал, водил неуморна революционна агитация.

Втори виден местен деец бил главният учител Найден поп Стоянов, от сърце предан на освободителното дело, с широки връзки и влияние сред младежта.

Когато Бенковски дошъл в Копривщица, Каблешков и п. Стоянов свикали 10–12 най-дейни в политическо отношение и с революционно настроение граждани и основали местния революционен комитет. Ръководно място в него заели Н. п. Стоянов, Т. Каблешков, Т. Шабанов, Н. Брайков, Р. Стойчов, Бр. Енев, П. Д. Кесяков, Илия Мангъра, Цоко Будин, поп Никола Белчов и други. В скоро време комитетът мобилизирал за подготовка по-голямата част от населението на града. Извън движението останали само някои чорбаджии и материално зависимите от тях семейства.

Г. Бенковски бил копривщенец и същинското му име е Гаврил Хлътов. Но той смятал, че копривщенци не ще уважават един техен съгражданин, пропаднал занаятчия, и то от бедно семейство, затова престоял в града само едно денонощие и втори път вече не се явил. Копривщица работила по-нататък сама, без ничия помощ и контрол. Напротив, местните дейци многократно се притичвали на помощ на гюргевските апостоли, за да се подсили агитацията по селата.

В Панагюрище съществувал революционен комитет, основан още в 1870 г. от В. Левски, който минавал през града два-три пъти. Членовете на този комитет били малко-много в течение на всички революционни кроежи и опити за въстания. Някои от тях още през есента на 1875 г. закупили от златишките турци големи количества барут и го складирали на тайни места. Те очаквали със сигурност някакви революционни събития. В града се носели упорити слухове, че «напролет ще започне...».

Един от старите панагюрски дейци бил ханджията Найден Дринов (брат на историка М. Дринов), който поддържал постоянна връзка с Т. Каблешков по народните работи. На 31 януари 1876 г. след успешна обиколка из окръга Г. Бенковски пристигнал тайно в Панагюрище и отседнал в къщата на Дринов. Домакинът веднага свикал на съвещание трима най-изпитани патриоти — главния учител Павел Бобеков, учителя Искрю Мачев и търговеца на вълна Т. Влайков, за да определят заедно с апостола на кого да се доверят, т. е. кои панагюрци да образуват ръководното ядро на революционния комитет. Още на първото общо събрание Бенковски показал своите пълномощия, изложил плана на Гюргевския комитет и говорил убедително за успешните изгледи на въстанието с оглед на източната криза и заинтересуваността на руското правителство в нея. Избран бил «Подготвителен комитет» със състав П. Бобеков, Н. Дринов, Искрю Мачев, Петко Мачев, Симеон х. Кирилов, Иван Джужев, Захария Койчев, Т. Влайков, Петър Щърбанов и други. Между тези лица имало търговци и занаятчии.

Панагюрските дейци се оказали решителни и делови. Те бързо разширявали състава на комитета във всички среди — от членовете на градския административен съвет до бедняците из крайните махали.

С това се сключил кръгът на градските революционни комитети в Четвърти окръг. Волов и Бенковски се съгласили, че Панагюрище е най-удобният град за окръжно средище и се установили в него. Така четвъртият окръг добил вече името Панагюрски.

П. Волов и Г. Бенковски за разлика от апостолите в другите окръзи обърнали изключително голямо внимание на селата. Те поверили градовете на местни способни дейци, а сами почти не се задържали в Панагюрище или други градове. Апостолите непрекъснато обхождали селата от Ихтиманско до Пловдивско между Средна гора и Родопите, като впрегнали в тази отговорна работа и други агитатори — З. Стоянов, Т. Каблешков, Н. п. Стоянов, П. Бобеков, Г. Икономов, който дошъл да помага в Панагюрски окръг, Я. Матакиев, К. Величков, В. Петлешков, О. Иванов и други. Нещо повече — те издирвали грижливо авторитетни и решителни селски деятели, на които поверявали местни организаторски задачи — такива били Ив. Божилов и приятелят му бай Иван Арабаджията от село Царацово, поп Грую от село Баня, отец Кирил, игумен на Калугеровския манастир в Пазарджишко, и още мнозина.

Общо взето, революционните комитети раздвижили повече от 60 села, между които особено изпъкнали с усърдието си Стрелча, Старо Ново село, Синджирлий, Мечка, Петрич и Мухово. Селяните с трепет посрещали апостолите при първото им посещение като отдавна очаквани ръководители на едно предопределено дело. На много места те се готвели за въстание, преди още да ги досегне агитацията на апостолите и преди дори да научат за нея. Те се мобилизирали до голяма степен от легендарния слух, който се носел всред народа, че напролет «Русия ще гледа сметките на султана».

Така например, когато З. Стоянов първи от апостолите проникнал в село Сотир (в Родопите срещу Пловдив), заварил голяма група селяни на «седянка» в една къща, където домакинът поправял на голям тезгях двадесетина стари пушки, а гостите завивали барут във фишеци или леели куршуми край огнището. Тия селяни се били вече снабдили контрабандно с барут от една местна турска барутчийница.

На друго място, в село Мечка, Бенковски събрал в черквата през един празничен ден цялото село; беловласи старци и мъже, жени и деца — всички се клели с радостни сълзи, че ще мрат за свобода. След клетвата започнал разговор на народа с апостола; селяните разисквали, запитвали, Бенковски отговарял и обяснявал — църквата се превърнала в открит революционен клуб...

Организаторите от Панагюрски революционен окръг имали за правило в селата да привличат под революционна клетва най-напред учителя, селския мухтарин (кмет) и свещеника, за да спечелят бързо и останалите селяни. И тази тактика давала добри резултати. Особено характерно е участието на селските свещеници. Повечето от тях постоянно боравели с оръжие, в отделни случаи ги избивало на сербезлък, следели политиката, слухтели и разнасяли политическите новости и вършели постоянна антитурска пропаганда в най-наивна форма. Типичен представител на тази категория попове бил поп Грую Бански, който си съчинил и своеобразен текст за заклеване на нови комитетски членове; клетвата започвала с израза: «Верую во единаго хъша балканскаго, яко той ест мой бог и спасител...».

Така още в своето начало подготовката на въстанието в Панагюрски окръг тръгнала бързо напред. Тези успехи се дължали не само на ранното започване на агитацията през януари и на другите благоприятни условия, но и на особените качества на Г. Бенковски, които П. Волов скоро оценил. Той отстъпил ръководното апостолско право на своя другар.

Бенковски се движел крайно предпазливо между селищата, престоявал в тях кратко, избягвал излишния риск за околните; говорел ясно, вразумително и същевременно пламенно; поставял веднага деловите задачи на подготовката, определял отговорниците, бил взискателен за изпълнението и го проверявал неколкократно, систематизирал статистически сведения за годните да носят оръжие, за количеството на оръжието, за храните, добитъка и колите, които могат да бъдат на разположение, и искал всички апостоли да работят по-същия начин. Той раздавал по местните комитети с нареждане за задължително изпълнение един списък на необходимото за всеки въстаник минимум въоръжение, стреливо, облекло, суха храна и санитарни материали, които членовете на комитетите трябвало да си набавят и поставят в готовност.

Изобщо Бенковски се проявил като енергичен и авторитетен организатор. През близо четирите месеца на подготовката той горял от напрежение, спял по три-четири часа в денонощието, а през всичкото останало време непрекъснато работел. Въпреки своето оскъдно образование и бедствено скиталчество из невежествения Анадол Бенковски показал ярък талант на революционер с дълбок политически усет.

П. Волов, тогава на възраст 28–29 години, произхождал от видно шуменско семейство. Неговият близък роднина, прочутият капиталист Маринчо Бенли в Румъния, го издържал да получи добро средно образование в Николаевската гимназия в Одеса. Завърнал се в Шумен, той станал учител и веднага влязъл в революционното движение. Участвувал в Старозагорското въстание като организатор на Троянско. При все че бил по-образован от Бенковски, той нямал неговия успех, понеже му липсвали способностите на масовик и организатор. Но въпреки това Волов полагал неимоверни усилия да тласка делото напред.

Особено важно и решаващо за успеха условие било това, че всички членове на Гюргевския революционен комитет, в това число Бенковски и Волов, а също така Каблешков, п. Стоянов, Бобеков, З. Стоянов и цяла плеяда дейци в Панагюрище и останалите окръзи, стояли единодушно на най-леви революционно-демократични позиции. В идеологическо отношение те били най-близко до Левски и Ботев, като защитавали републиката с буржоазно-демократичен облик, т. е. с най-много придобивки за народа, и държали за федеративна република на народите от Балканския полуостров.

Бидейки истински революционери, апостолите умеели да съчетават всички полезни сили срещу врага — не само не пренебрегвали, но се стараели да спечелят известни елементи от средната буржоазия, които били настроени патриотично и искали да вложат усилията си в подготовката на въстанието. Но това съвсем не замъглявало политическото им съзнание. Те виждали ясно, че едрата буржоазия могла да излъчи както колебливи, така и враждебно настроени хора с оглед на преките й интереси. И затова съзнателно се пазели от нея. Една от мерките на тази защита била «тайната полиция» на революционните комитети, която била особено добре поддържана в Панагюрския окръг. Тя имала за задача да следи по различни начини и да донася на окръжния комитет за подозрителното поведение на някои имотни членове или за готвени провали, за да бъдат предотвратени, а виновниците наказани сурово. Такива мерки се вземали отчасти в Търновски окръг. Но там, където се проявявал силен страх за благополучието на капитала и надежди в турските реформи, както например в Сливен или във Враца, дейността на комитетите се стеснявала или в крайна сметка почти се осуетявала.

* * *

След установяването на Бенковски и Волов в Панагюрище и след бързото им сработване с местния комитет, който предоставил на разположение пари, хора, коне, скривалища и пр., центърът на революционния окръг заработил като ръководител на движението.

Уредена била куриерска служба до всички градове и по-важни села, а местните комитети също поддържали свои куриери до Панагюрище, Пловдив и Пазарджик. Службата имала за задача да предава непрекъснато разпоредбите на окръжния комитет до селата и градовете и да донася отчети за извършеното. Куриерите в повечето случаи поемали и грижата за пренасянето на оръжие.

В самото Панагюрище комитетът устроил и патрулна служба из града и край неговите изходи. Патрулите трябвало да наблюдават кой влиза и излиза от селището, да спират и арестуват подозрителните лица, да предупреждават своевременно при опасност. Подобна нощна стража имало в Копривщица, а също и в някои по-големи села. Патрулът бил първата школовка на бъдещите въстаници в бдителност и изпълнителност под военна команда.

Военната подготовка на панагюрци била една от най-важните грижи на комитета. През март броят на заклетите членове достигнал вече няколко стотици. Апостолите решили, че трябва да се създаде команден състав и да се започне военно обучение на бъдещите въстанически отряди. На 25 март през нощта на полето, далеч от града, било свикано многолюдно събрание на всички членове под ръководството на Бенковски. При светлината на десетки запалени факли бойците на Панагюрище избрали десетници, стотници и хилядник, т. е. командири на революционното опълчение. Стотници станали К. Самоходов, Р. Джунов, Ив. Хорчо, М. Маньов и други, а за хилядник бил провъзгласен при всеобщо одобрение Павел Бобеков.

В Копривщица били избрани за стотници Ц. Будин, В. Сереков, Ст. Нейчов, Бр. Енев и И. Мангъра, а хилядник станал Н. п. Стоянов. Хилядниците били всъщност главни командири на всички стотни, но броят на стотните нито в Панагюрище, нито в Копривщица не достигал 10, т. е. 1000 души. Всяка група от 10 души имала свой десетник. Такъв командирски състав бил излъчен в повечето от организираните за въстание селища. Панагюрски окръг не разполагал с войводи и военни инструктори — офицери, затова командирството било поверено на по-видните и по-смелите хора от селищата. Десетките излизали на учебна стрелба из планините и горите.

Голямо безпокойство на комитетите създавало оръжието. Турските власти естествено бдели да не допуснат продажбата и придобиването на оръжие от военен образец. Комитетите разполагали със значителни средства; и бедни, и заможни намирали пари и били петимни да се сдобият с пушка, защото само с нея могло да се направи въстание и да се очаква успех. Обаче опитите за масови доставки не успявали. Панагюрци и копривщенци изпратили нарочен закупчик към Румъния, но той не минал Дунава, защото разбрал, че закупеното оръжие от Врачански и Търновски окръг не могло да се пренесе. Опитите се насочили към Цариград, където бил изпратен с пари Ив. Джуджев, но и той не успял да купи нищо, закъснял и бил още в турската столица, когато въстанието вече избухнало. Единствен търговецът Ст. Дренски, член на Пловдивския комитет, смогнал в течение на два месеца да достави заедно с други пловдивски търговци около 300 револвера, няколко английски бойни пушки, с които се въоръжили Бенковски, Бобеков, Волов и Каблешков, около 30 броя стари военни пушки и 200–300 ловджийски двуцевки, които били разрешени като близкобойно, невоенно оръжие. Оставало да се издирва, купува и поправя по частни пътища старо оръжие, което било грижа на повечето от съзаклятниците. Също така мъчно се намирал и барут. Контрабандното, закупуване от Пловдив и Цариград дало всичко около 200 кг, една част от който се определял за Брацигово, а останалият за Панагюрище и Копривщица. Но като се има предвид, че всеки въстаник трябвало да си приготви по половин ока сух барут освен направените фишеци, трябва да се признае, че споменатите по-горе количества са били нищожни. Затова основни доставчици на барут за въстанието си оставали турските контрабандисти, които го произвеждали из свои работилници в планините и го продавали на цели конски товари в Панагюрище. Ала те започнали да фалшифицират стоката си и продавали някаква прахообразна смес, която едва горяла и била почти негодна за стрелба. А това естествено щяло да даде сериозно отражение върху ефикасността на стрелбата и самочувствието на стрелците. Въпросът за оръжието бил разрешен едва ли и наполовина.

В Панагюрище и Копривщица революционният ентусиазъм през март и април така нараснал, че комитетите разполагали с парите, времето и труда на почти цялото население, което изоставило ежедневната си работа. Занаятчиите били натоварени с производство за снабдяване на въстаниците. Панагюрският комитет получавал само срещу разписки от търговците, занаятчиите и промишлениците грамадни количества брашно, аби, кожи, гайтани, желязо, тенекия, мед, месинг, олово и пр. Две кожарски работилници с 35 души работници работели за комитета 4000 чифта цървули, от които 2000 били готови до деня на въстанието заедно с 400 чанти, паласки и патрондаши. Трима майстори-шивачи (френк-терзии) с 200 души работници шиели униформи дори през време на въстанието. Железарите и дърводелците поправяли пушки, саби и пр. Жените и децата в къщи приготвяли сухари, превръзки, мехлеми за рани.

Подобни приготовления се извършвали и в Копривщица, и в Стрелча, и в Старо Ново село, и в Брацигово, и в десетки още селища.

Панагюрският комитет се погрижил да бъде ушито и едно голямо знаме от кадифе със златни ресни. Когато дошъл ред да се постави върху знамето надпис, то било предадено в ръцете на най-учената мома в града — учителката Райна п. Георгиева (Футекова), която извезала над лъвския образ думите «Свобода или смърт».

Решенията в Оборище. Наближаващото въстание станало в Панагюрския революционен окръг народна тайна. Комитетът съзнавал, че турските власти наблюдават внимателно необикновените занимания на населението и че всеки ден може да последва внезапно арестуване на най-отговорните работници по целия окръг, преди той още да е готов да въстане. А това означавало парализиране на комитетите и провал на всичко. Ето защо Панагюрският комитет начело с Бенковски решил да свика едно общо събрание на представители на комитетите, за да вземат последните решения за действие и да се определи денят за вдигане на въстанието.

Трудно би било да се каже дали IV окръг се е съобразявал с темпа на подготовката в останалите окръзи. Куриерските връзки били бавни, нередовни и опасни; апостолите от Сливен, Горна Оряховица и Враца отговаряли противоречиво на въпроса за състоянието на подготовката. Но панагюрци основателно бързали.

Куриерите известили на отделните градове и села да си изберат представители, да ги снабдят с редовни пълномощия и изпратят към 10 април близо до Панагюрище. Мястото на събранието било определено от Бенковски едва в последния момент, за да не бъде известно предварително на шпиони и предатели, които биха могли да предизвикат залавянето и избиването на целия ръководен кадър на окръга.

Събранието трябвало да стане в един тесен и горист дол на запад от Панагюрище под името Оборище. Местността била обградена с двойна редица патрули, които проверявали всеки минаващ.

В Оборище се събрали представителите на почти всички местни революционни комитети, към 65 души от 58 селища; върнати били само неколцина представители поради нередовност на пълномощията им. Заседанията протекли между 14 и 16 април.

Първият важен въпрос, който бил поставен от Бенковски на събранието, се отнасял до единоначалието във военното командуване по време на въстанието. Главният апостол основателно смятал, че такова голямо военно движение не може да се остави неорганизирано и неръководено от едно място. Той предлагал главното командуване да се повери на двамата апостоли на Гюргевския комитет, т. е. нему и на П. Волов, защото те пай-добре знаели и могли да осъществят общия план на въстаническите действия, който щял да се приложи и в останалите окръзи. Заедно с това той изтъквал, че Панагюрският окръжен революционен комитет трябвало да стане политически отговорното средище — нещо като временното правителство на въстаналия народ.

Всъщност Георги Бенковски и Панагюрският комитет вече били заели това ръководно място в окръга и авторитетът на главния апостол бил неоспорим. Но все пак в събранието имало настроения за своеобразно «демократично» разрешение на въпроса — всеки комитет сам да командува своите сили, а отделните комитети да се съвещават по общите въпроси за въстаническите действия. Такова разрешение могло да бъде гибелно за въстанието. След горещи спорове надделял здравият разум и Бенковски получил писмени пълномощия за общото военно ръководство на окръга.

Подир това били проверени за последен път статистическите сведения на всеки комитет, за да знае командуването с какви сили ще разполага: хора, оръжие, храна, коли, товарен добитък и пр.

Очертан бил и общият план на военните действия. Той предвиждал въстаническите сили да се съсредоточат на няколко основни позиции (планински лагери) по протежението на Средногорието и северните склонове на Родопите; в тези лагери да се пренесе цялото население от полските въстанали села заедно с въстаниците, а проходите и подстъпите във фронт и тил на лагерите да се отбраняват. За градовете и селата от Родопите бил определен един такъв лагер край Батак и още един по на изток към Пловдив; за полските села от източната част на окръга — лагери в Панагюрище и Копривщица; за селата от Пазарджишко — съответен укрепен лагер в Средногорието. Напуснатите села трябвало да бъдат подпалени, за да няма колебание и връщане на селяните.

Това бил планът на Гюргевския комитет: планинска война, която да позволи последователното вдигане на съседни райони, като въстаниците се поддържат в активна отбрана колкото е възможно по-дълго.

Точката, предвиждаща мирното население да напусне селищата и ги опожари, като се постави под въстаническа закрила в планините, целяла народът да изрази своята солидарност с въстанието, да го направи свое знаме, да го представи като единствен изход от своето отчаяно положение. По този начин се разкривала пред европейската демократична общественост онази бездна, която разделяла българския народ от турската власт, а, от друга страна, се отнемала възможността на цариградското правителство да използува отново отдавна прилаганата хитрина — да обявява боевете с въстаници и чети като действия за ликвидиране на разбойнически банди. Независимо от това турските войски се поставяли в морално неизгодното положение да действуват срещу старци, жени и деца.

Събранието в Оборище определило деня на обявяване на въстанието — 1 май. Но и в този случай апостолите постъпили твърде обмислено. Възможно било при едно предателство преди тази дата комитетите да бъдат изненадани с арести и тогава чакането до 1 май би предизвикало цялостна катастрофа. Затова било уговорено, че щом турската войска или полиция посегне да арестува членове на някой комитет преди 1 май, този опит да бъде веднага съобщен на всички комитети и да послужи като сигнал за общо въстание.

През последните минути на събранието представителите свалили шапки и в мрака на вековната гора положили военна клетва върху кръста на поп Грую Бански. Те се разотишли с напрегнато чувство за велико и страшно навечерие.

След Оборище Панагюрският комитет съобщил до останалите революционни окръзи за взетите решения, доразработил военния план и разпоредил да се изпратят по места нарочни групи със задачите: да подпалят Одрин, Пловдив, Пазарджик и други градове; да разрушат железопътните мостове в Тракия и да прекъснат телеграфните линии. В последните дни преди въстанието били окончателно определени и войводите на отделните райони. На П. Волов бил поверен източният район, където той работил усилено като апостол. Г. Икономов бил определен за Клисура, а Т. Каблешков за Копривщица. За последен път били изпратени от Панагюрище двама комитетски дейци и в Цариград с голяма сума пари, за да закупят още пушки.

2. Ходът на въстанието

Предателството. Докато представителите в Оборище се спускали през пролетните гори на Средна гора, за да си отидат по селата и градовете, «пратеникът» на пазарджишкото село Балдево, Ненко Стоянов, се завръщал с мисълта да предаде въстанието, да разкаже на турците всичко, що е видял и чул. Гонен от желанието да не би да го изпревари друг и да загуби наградата, той не се стърпял до Пазарджик. Близо до неговото село имало турско теке, където него ден турските чифликчии от околността се били събрали да правят курбан за плодородие. Ненко се спрял при тях и им разказал всичко. Турците го изпратили веднага в Пазарджик. Оттам последвало телеграфно донесение до Пловдив и Одрин.

Приготовленията на турските власти започнали. Кой е бил Ненко и защо той именно побързал да предаде въстанието, за което хиляди българи от Ихтиман до Пловдив били научили и все пак запазили тайната до последния ден?

През 1876 г. село Балдево, намиращо се на 15 км северозападно от Пазарджик, под Овчехълм, на река Луда Яна, било само едно чифликчийско поселение с 36 къщи и 120 жители, които до един ратайствували в трите турски чифлика. Чифлиците заедно с няколко воденици принадлежали на пазарджишки и стрелчански ефендита. А Ненко бил управител (кехая) на два от чифлиците. Той забогатял от продажба на укрита чифлишка стока, имал свой дюкян в селото, държал слуги и слугини. Ненко знаел добре турски, спогаждал се с господарите си, споделял привичките им — пиел с тях ракия, хранел цяла сюрия ловджийски копои, които предоставял на ефендитата за лов, изнасилвал селски момичета и млади жени, а след това ги подлагал на турците, които идвали нарочно от Пазарджик, «да се веселят»; грабел и наказвал селяните ратаи като турски пандурин.

Не е ясно как Ненко е попаднал в Оборище, понеже в селото му нямало революционен комитет и никой от селяните не бил посветен в делото. Изглежда, че той е дочул нещо от приятели из съседни села и е пожелал да отиде в Оборище като един от стотината помагачи, които не били пратеници, а изпълнявали патрулна служба, секли и носели дърва, готвели храна, пренасяли разни товари и пр. С други думи, предателят не е бил никакъв пратеник — той се промъкнал в Оборище само с мисълта да спечели някаква награда от турците.

И наистина след въстанието, когато Ненко избягал от село, понеже се боял от отмъщение и знаел, че никой няма да го защити, турската власт го прибрала в Пазарджик и за награда му дала правото да събира десятъка в две села.

Но не било писано на Ненко дълго да събира този десятък. Когато през първите дни на 1878 г. руските войски се спуснали в Южна България и се заредили катастрофалните поражения на турците, пред предателя се възправил страшният въпрос — какво ще стане с него. Обхванат от ужас, той вдигнал семейството си и даже семейството на своя брат и се повлякъл по стъпките на своите бягащи господари към Цариград.

След подписването на Санстефанския мирен договор всички негови близки, измъчвани от принудителното изгнание, се завърнали в България. Но Ненко не се решил: останал без семейството, сам, завинаги в Турция. Според слухове той скитал години наред покрай турско-българската граница, където бил застрелян от македонски революционери.

Борбата на средногорци. Доносът за събранието в Оборище не изненадал турската власт в Пловдив. Нейните органи в Копривщица, Панагюрище, Брацигово, Перущица и дори от селата още от началото на март започнали да донасят за подозрителното брожение и подготовка на населението. Даже панагюрският околийски началник (мюдюрин) открито предупреждавал гражданите, че последиците от въстанието ще бъдат за тях много тежки, а сам избягал със семейството си от града няколко дни преди 20 април, за да не пострада.

Копривщенските чорбаджии също се опитали чрез свой куриер да известят преди 20 април в Пловдив за готвеното въстание, но революционният комитет узнал за този кроеж и чрез «тайната полиция» устроил засада на куриера. Чорбаджийският пратеник Черньо се отървал жив, понеже пътувал с турски заптиета, но той така се уплашил, че не отишъл в Пловдив, а останал в едно село. Чорбаджиите — едри скотовъдци, Т. Каблешков (чичо на революционера) и П. Кесяков по околен път повторно дали сведение на властите към 15–18 април.

Цариградското правителство и без това било непрекъснато в течение на слуховете за приготовленията. Но с оглед на крайно неудобното си международно положение, създадено след въстанието в Босна и Херцеговина, то не се решавало да пристъпи към поголовни арести и погроми при мирно състояние на българите и без да знае точно от кого да започне и с кого да свърши. При такива условия всички полицейски и военни мерки нямало да бъдат оправдани от европейските сили и щели да бъдат представени и от българите, и от Русия, и от Австро-Унгария като ново доказателство за безсмислената жестокост и непоправимост на турския режим, т. е. тези мерки щели да налеят масло в дипломатическия огън, на който в момента се печала Портата.

Поради тази причина местните полицейски и военни органи от двата вилаета (области) — Дунавски и Одрински — внимателно наблюдавали поведението на българите, събирали сведения, подготвяли се бавно и чакали удобния момент. А за тях «удобният момент» бил само откритото въстание, явният за всички бунт против «законната султанска власт». В турски очи само такъв бунт давал в момента законно, политическо и морално основание Портата да се разправи жестоко с въстаналите. Като следвали директивите в този дух, местните власти изчаквали и дебнели. Ненко Балдьовеца им предал тъкмо онова, което им било нужно и което преди това не знаели: датата за обявяване на въстанието и най-важното — как би могло да се предизвика избухването му преди 1 май. Затова от Пловдив и Пазарджик се взели такива мерки, които да предизвикат, а не да осуетят въстанието.

В Копривщица и Панагюрище били изпратени двама полицейски офицери с по няколко души конни заптиета (стражари), за да арестуват по трима-четирима членове от революционните комитети. Ако доносът на Ненко отговарял на истината, тези градове още при опита за арест щели да се вдигнат и да увлекат останалите селища. Едва тогава властта щяла да бъде на ясно кой именно се бунтува и кой трябва да бъде унищожен, за да бъде изтръгнато из корен желанието на българите да се борят за свобода. Такъв бил турският план за действие, който отговарял на манталитета на управниците и на тяхното съзнание, че са законни господари на земята, живота и имота на българския народ и че това «свещено» право не може да им се оспорва от никого.

На 20 април в Копривщица пристигнала конната полицейска група от Пловдив и започнала да прибира комитетски членове в конака (управлението), за да бъдат арестувани. Търсен бил няколко пъти у дома му и Т. Каблешков. Комитетът бил свикан бързо на съвещание и решил съгласно инструкцията, дадена в Оборище, да вдигне въстанието, понеже било вече ясно, че има предателство и че арестите са започнали не само в Копривщица. Под командата на Каблешков първата въоръжена група от въстаници нападнала управлението. Част от чиновниците и заптиетата избягали на коне заедно с полицейския офицер, а другите били избити.

Камбаните на двете градски църкви екнали за тревога. От всички махали се стичали към центъра въстаници, облечени в униформи и въоръжени; командирите събрали своите десетки и стотни и ги подреждали.

Въстаналият народ взел властта в града.

Т. Каблешков бързо написал прочутото «кърваво писмо» до панагюрци, с което им съобщавал за събитията в Копривщица и ги приканвал да се вдигнат незабавно. Участник и свидетел на станалото бил и Н. Караджов, пратеник на Клисура в Оборище, който се завръщал оттам, като се забавил на съвещание в Панагюрище. Той приподписал писмото на Каблешков и веднага се устремил към своя роден град, за да го вдигне на въстание.

Н. Караджов, при все че не бил от основателите на Клисурския комитет, се очертал като авторитетен деец и бил изпратен за представител, на Клисура в Оборище. Той бил 25–годишен младеж с гимназиално образование, получено във френския колеж «Бебек» в Цариград и в една загребска гимназия. Учителствувал няколко години в пловдивско класно училище, а след смъртта на баща си наследил неговата търговия с шаяци и гайтани в Силиврия и Цариград. Завърнал се през зимата на 1875–1876 г. от Пловдив и Клисура, той се предал изцяло на комитетското дело и станал един от организаторите в градчето.

С пристигането си в Клисура Караджов събрал местния комитет, който взел решение за незабавно вдигане на въстанието. Народът се въоръжил. Караджов разпределил отделни отряди край пътищата, водещи за града, като очаквал появяването на турска нередовна войска (башибозук), т. е. въоръжено турско население, предвождано от бейове и ходжи, настървено покрай военните действия да граби.

В Копривщица и Клисура въстанието започнало.

Полицейският офицер, който бил изпратен от Пазарджик в Панагюрище, не посмял да влезе в града, а отседнал в село Баня и изпращал разни известия до заместника на панагюрския мюдюрин, за да разбере дали е опасно отиването му там.

На 20 април следобед «кървавото писмо» на Каблешков пристигнало с куриери в Панагюрище. Апостолите го прочели с огромно вълнение. То гласяло:

 «Братя!

Вчера пристигна в село Неджип ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме, и убихме мюдюра с няколко заптиета... Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на църковните камбани, и юнаците се целуват един друг по улиците... Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище.

Копривщица, 20 април 1876 г.

Т. Каблешков

Бях очевидец, когато се извърши всичко гореказано в писмото на Тодора. Тръгвам за Клисура, за да направя същото.

Н. Караджов».

След прочитането на писмото всички присъствуващи членове на комитета в един глас викнали: «Бунт!... На оръжие!...». Г. Бенковски веднага заповядал: «Скоро, Бобеков, свикай стотниците! Удряйте камбаните! Изгърмете няколко пушки да се обяви въстанието! На оръжие! Нашите братя се бият вече!...».

Г. Икономов извел първата чета панагюрци, която разгонила турските чиновници от конака и тръгнала из махалите да призовава въстаниците на оръжие. Под звъна на камбаните и радостния пукот на пушките към централната част на града рукнали стотици въстаници, а покрай тях жени и моми, които благославяли, плачели от радост и кичели оръжието им с цветя.

Бенковски се разпоредил да бъдат изпратени «кървави писма» за обявяване на въстанието до другите революционни окръзи и до организираните селища в Панагюрски окръг. В. Петлешков от Брацигово, който след Оборище останал за няколко дни в Панагюрище, се наел да отнесе писмата за Родопския край. Той яхнал коня си и веднага препуснал за Брацигово през Пазарджик и Пещера. Селяните, които се намирали в града по работа, също получили задача веднага да се завърнат по селата си и да предадат на своите комитети «кървавото писмо».

Окръжният революционен комитет се превърнал в главен военен съвет на окръга и временно правителство, което било подсилено с още неколцина нови членове — видни панагюрци. Най-голямата къща в града, на х. Лукови, била станала седалище на правителството и военния съвет, над нея се развявало знамето на въстанието. Околните сгради също били реквизирани и използувани като складове за муниции, припаси и облекло, за конюшни, леярници за куршуми, оръжейни работилници, в които се приготвяли вече оръдия от черешово дърво, стегнати с железни обръчи и обковани отвътре с медни листове.

Военният съвет решил да завземе село Стрелча. Стрелчанските турци били професионални разбойници и погромаджии, от които била проплакала цялата околия. Те заплашвали едновременно и Копривщица, и Панагюрище. Затова още на 20 април вечерта била изпратена значителна чета начело с войводата Хорчо да превземе селото. Четата завладяла турските махали, но част от турците, които успели да се укрепят в каменната джамия, успешно се отбранявали.

П. Волов и Г. Икономов тръгнали да поемат военното ръководство в Клисура и в източните села на окръга.

Бенковски правилно съобразил, че при широкия театър на военните действия, достигащ чак до Ихтиманско, е необходим един подвижен ръководен щаб или по-право чета, която да вдига селата из Средногорието, да ги насочва към местата за съсредоточаване и да организира отбраната на лагерите им. Главният войвода поел върху себе си тази важна задача, като съзнавал, че без масовото участие на селяните въстанието ще пропадне още в първите дни. Той поверил изцяло военното ръководство в Панагюрище на военния съвет и на П. Бобеков, а сам с един конен отряд потеглил из селата на запад.

Заедно с него бил познатият и прочут из цялото Средногорие джелепин П. Мачев, член на революционния комитет. Бенковски искал да използува неговия авторитет и влияние над селяните.

Главният войвода минал през селата Мечка, Поибрене, Петрич и Мухово, като напътствувал въстаниците как да изтеглят населението в планината и как да укрепят лагерите.

В околностите на въстаналото село Петрич се укрепило населението от селата Раковица, Смолско, Харамлиевец, Каменица и други. Много села вече били подпалени от техните жители, за да се убие желанието на някои селяни да се връщат назад.

А жителите на Мухово, Церово, Карамусал, Калугерово, Лесичево, Славовица, Съртхарман, Девехарман и редица други се упътили към височините на вр. Еледжик, Ихтиманско. Конният щаб съпровождал и изпращал грамадните селски кервани, устремени към Ихтиманските височини. Мемоаристът на Априлското въстание Захари Стоянов, който придружавал главния войвода и наблюдавал движението на селяните, разказва: «Това бяха жителите на три села — Лесичево, Калугерово и Церово. Когато приели «кървавото писмо», без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото могат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт... още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете на редове, като се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посока на своето село и жалко-жалко плачеха, че няма да го видят вече; трети ги утешаваха да не си късат сърцето, защото така трябвало да стане, четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата им люлка, пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайда и пр. Викове: «Хайде, карайте по-бързо да наближим гората!», «Вардете даначетата да не избягат», «Теглете пушката на ония, които «се връщат, да не останат да ги ядат душманите» и пр., заглушаваха скърцането на колата и плачовете на малките деца. Прибавете към това отчаяното лаене на кучетата, блеенето на овцете, рева на говедата, и вие ще имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!

Всичко беше трагично, нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокриха очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски».

Въстаниците, които се събрали на Еледжик, укрепили лагера си и избрали военен съвет: предводител Гене Телийски, помощник Теофил Бейков, членове Ангел Телийски (син на Гене), Н. Клисурски и други.

От всяко въстанало село Бенковски отбирал по една група добре въоръжени млади въстаници, които присъединявал към своя щаб. След тази първа организационна обиколка той се завърнал в Панагюрище на 22 април с чета от около 200 души.

В същото време започнало според плана и придвижването на някои пловдивски села към Средногорието. Георги Търнев, член на революционния комитет в Пловдив (брат на Хр. Търнев), като разбрал, че от Пловдив не ще може да излезе въстаническа чета, се измъкнал от града и отишъл в село Царацово. Тук заедно с бай Иван Арабаджията и приятеля му Ив. Божилов той вдигнал селото на оръжие. Въстаналите царацовци увлекли село Строево, а керваните на двете села се слели с керваните на селата Елешница, Герен, Красново, Синджирлий, Айваджик и други. Храбрият Търнев водил успешно кервана към Копривщица, като по пътя отблъснал с въоръжените селяни множество бесни връхлитания на башибозуците. На 25–26 април керванът благополучно пристигнал в копривщенския лагер.

Трета група села — Бъта, Попинци, Елшица, Щърково, Динка и други, също въстанали като отчасти се пренесли в Панагюрище.

А П. Волов и Г. Икономов няколко дни вече оперирали с малка чета из Карловско, като отблъсквали успешно башибозушки банди.

Вилаетското управление в Одрин и санджакското (окръжното) в Пловдив издали бърза мобилизационна заповед по цяла Южна България до турското боеспособно население. Те отворили военните складове и му раздали масово най-модерно оръжие. Както властите, така и местните турски първенци и ходжи неистово призовавали единоверците си на «свещена война» срещу «презрените гяури», за да заслужат милостта на аллаха, като ограбят всички българи и ги избият, та да се отърват веднъж завинаги от тях. Помрачените от религиозен фанатизъм и от жажда за корист турски маси плъзнали на многохилядни орди към въстаналите райони. В разгара на въстанието из Южна България действували около 80 000 башибозуци освен редовната войска, докарана от Мала Азия, докато въстаниците били не повече от 10 000 души. На турска страна бил не само колосалният числен превес, но и предимството на превъзходното въоръжение. Започналите от 22–23 април дълготрайни дъждове така измокрили барута на въстаниците, че повечето от тях изобщо не могли да стрелят и да се защитават. А на турските пушки с металически патрони влагата изобщо не се отразявала.

При такова съотношение на силите започнала смъртната борба между въстаналите българи и Османската империя.

Първите вълни на башибозука връхлетели върху обсадата на Стрелча от панагюрци и копривщенци под командата на войводата Орчо и Н. п. Стоянов. Въстаниците не издържали огромния натиск и се оттеглили към своите градове. Връзката между Панагюрище и Копривщица била прекъсната и опасността надвиснала над самите тях.

Малко по-късно, на 26 април, многохилядната орда на карловеца Тосун бей, събрана от селата на цялата Стремска долина и от Казанлъшко, обградила защитниците на Клисура. Отчаяната храброст на шепата предводители и черешовите топчета по позициите не могли да спрат напора на турците. Клисурци отстъпвали махала по махала, повечето от самоотвержените защитници загинали, а останалите заедно с населението се оттеглили в Копривщица, Градът бил напълно разграбен и опожарен. П. Волов се появил над селището е чета копривщенци. Той събрал мнозина от пръснатите клисурски въстаници и ударил турците в гръб. Но проливният дъжд превърнал барута на въстаниците в черна каша. След успешна ръкопашна схватка с една турска банда Волов бил принуден да се изтегли от боя и да се върне в Копривщица.

През това време панагюрските ръководители извели въстаниците и гражданите да копаят окопи и да укрепяват подстъпите към града. Няколко въстанически отряда заели позиции по околните височини: от юг над пътя за Пазарджик, а на запад край р. Черешка за отбрана на пътя към с. Стрелча.

От Пазарджик към Панагюрище потеглили 2000–3000 души редовна войска с артилерия и огромно множество башибозук, събран от Пазарджишко, Хасковско и Родопите. Командирът на тази войска — Хафъз паша, се настанил в Стрелча, като с това прерязал коларския път между Панагюрище и Копривщица и от 28 април започнал настъпление към революционната столица.

Военният съвет бил осведомен от патрулите, че към града иде редовна войска, но нито той, нито въстаниците се поколебали. П. Бобеков скъсал писменото предложение на Хафъз паша за капитулация. Първите схватки станали в околностите над града — отначало турците не се решавали на открит бой, понеже се опасявали от някаква изненада. Едва на 30 април те настъпили по височините, обкръжавайки позициите на въстаниците. Пръв приел сражението отрядът на Ив. Соколов, началник на градската защита. А междувременно П. Бобеков разместил отделните групи бойци съответно на движението на турците. Следващите схватки вече станали край самия град, особено в м. Каменица, където стреляли две черешови топчета, и в м. Спасовден, където въстаниците начело със стотника Н. X. Георгиев мъжествено отбивали повече от час почти цялата турска редовна войска. Над 30 души въстаници паднали геройски на самата позиция. И тук стреляли с черешов топ. От другите позиции въстаниците били изтласкани по-лесно. Но въпреки разбиването на организираната защита група въстаници защитавали отделни махали из града. Двама души, Стоян Пъков и Рад Тусчийски, задържали около къщата, в която се залостили, цяла войскова дружина; със своята точна стрелба те убили командира й, няколко души подофицери и десетки войници. А когато им се свършили куршумите, те съумели да се измъкнат незабелязано от къщата и да хванат гората.

Турската войска нахлула в града от всички страни, грабила и палила къщи. Част от населението успяло да избяга, а друга част била изклана. Въстаниците с мокрия барут в паласките обезкуражени се разпилели, като повечето се изтеглили към Копривщица.

С изключение на П. Бобеков и войводата Орчо почти всички членове на военния съвет — привременното правителство, — разните едри търговци, бегликчии и абаджии още при наближаването на турската войска избягали от Панагюрище, крили се из горите, добрали се до разни градове и се спасили. Макар някои от тях да лежали по затворите, всички дочакали Освобождението.

Така паднала столицата на Четвърти революционен окръг.

* * *

По време на боевете около Панагюрище Бенковски със своята чета не бил в града. Той излязъл втори път — да обходи западните селски лагери и да вдигне на въстание, ако е възможно, още села. Конната му чета, наречена «хвърковата», достигнала Момино, Сестримо, влязла в Белово и подпалила жп. станцията. Тук към четата се присъединила цяла група работници, сърби и далматинци, които работели по строежа на линията към София. В Белово служел известният възрожденски учител и книжовник Ю. Ненов, който подбуждал бельовци към въстание. Той довел при Бенковски своя малък син Владимир и му го предал «да служи войник на отечеството си».

От Белово «хвърковатата чета» се върнала при укрепените лагери край село Петрич и на Еледжик. Тук вече няколко дни наред башибозушките орди и редовна войска от Ниш, София и Ихтиман налитали ожесточено. Бенковски се прехвърлял с четата си в помощ ту на единия, ту на другия лагер. Храбрите селяни отблъсквали неприятеля с кремъклийки пушки, коси и брадви. Но силите им не били достатъчни. Когато четата на Бенковски се прехвърлила на 1 май от Еледжик в Петрич, защитниците на Ихтиманските възвишения, всичко около 700 души, били сломени от добре въоръжените турци на брой към 7000. Особено се отличил в последния ден на отбраната предводителят Гене Телийски, който свръх силите си удържал с група въстаници натиска на хилядите турци. Той загинал геройски в боя. Войската и башибозукът се нахвърлили върху жените и децата в лагера, като изклали голяма част от тях. Останалите успели да се спасят с бягство из близките гори.

Същата участ постигнала и лагера край Петрич и селото Поибрене, което се защитавало само.

В източния край на окръга башибозуците подпалили вече десетки села, чиито пламъци и пушеци се виждали надалеч из Тракийската равнина.

Конната чета на Бенковски напуснала Еледжик и Петрич, за да се притече на помощ на Панагюрище. Но когато наближили града на 2 май сутринта, четниците видели, че било вече късно. Градът бил плячка на огъня, населението му разпиляно и изклано, защитниците избити и пръснати, а край него лагерувала турска войска.

Бенковски се опитал да събере ония въстаници от Панагюрище, които се криели из близките гори, но не сполучил. Те били деморализирани от страданията на своите семейства и не искали да ги напуснат. Войводата решил да поведе отново четата си на запад, да събира по пътя пръснати въстаници и да влезе в бой с някоя турска военна част. Но при обратния път четата започнала да се топи, четниците били обезкуражени и мислили вече как да се спасяват. Към село Петрич с Бенковски останала само малочислена група.

Последна опора на въстанието в Средна гора бил град. Копривщица. Тук се стекли населението и въстаниците от Клисура, Стрелча и пловдивските села.

Но военните неуспехи и слуховете за приближаване на редовна войска смутили духовете. Копривщенските чорбаджии, които и преди това били враждебно настроени срещу революционерите, бързо използували унинието и повели широка агитация сред населението. Агитацията имала успех. Те подучили група селяни да изловят и вържат ръководителите на въстанието. Революционерите начело с Т. Каблешков, П. Волов, Г. Икономов, Н. п. Стоянов и Цоко Будин били затворени. След това чорбаджиите х. Иванчо Маджаров, х. Лало, д-р Спас, Коста Каравелов и други изпратили до Пловдив писмо, че градът се покорява на властта и чака турската войска, за да й предаде бунтовниците.

Капитулацията била извършена.

Затворените, изглежда, не са очаквали такова дръзко предателство и толкова активност от страна на чорбаджиите. Те преживели тежък морален потрес. Една твърде красноречива следа от техните преживявания е надписът, който Найден п. Стоянов надраскал на стената на своя затвор:

 «Който за народ ся труди и грижи,

Тук той в гнусна темница лежи».

Н. п. С

Докато копривщенските чорбаджии се радвали, че са спасили кожата си, в града пристигнали група панагюрски въстаници с П. Бобеков и войводата Орчо. Те се надявали с обединените сили на копривщенци да се впуснат в нова борба. Панагюрци смело освободили затворените си другари и събрали около тях поддръжниците на по-нататъшните военни действия. Но при едно съвещание на революционерите, на което било обсъдено общото положение в Средногорието, се установило, че защитата на Копривщица е невъзможна при наличността на толкова много и тъй влиятелни предатели, които могат всеки момент с някаква изненада да провалят всичко. А тъй като в Стрелча и Панагюрище и в останалите селища съпротивата била прекратена, оставало да се премине през Стара планина в Търновския революционен окръг и да се продължи борбата там. На 1 май през нощта група от стотина въстаници начело с Каблешков, Волов, Икономов, Бобеков, п. Стоянов, Търнев и Орчо напуснала Копривщица и поела към Балкана в североизточна посока. Но и тя имала същата участ, както четата на Бенковски. Мнозина се разколебали и върнали още в началото на похода, други решили да се крият из планината, трети се загубили, а останалите се разпаднали на малки групи.

Чорбаджиите предали Копривщица на турските войски и платили огромен откуп в злато, за да се спасят от смърт, безчестие и грабеж. Но с тези пари те откупили само къщите си... Градът въпреки всичко бил разграбен, населението му клано и безчестено.

През последните дни на април паднали едно след друго и онези въстанали села, които не се преселили в лагери, а се отбранявали самостоятелно. Хиляди въоръжени селяни след поражението се оттеглили в планините. Покрай въстаналите села станали жертва на грабежи и огъня десетки мирни селища. Башибозуците влачели след себе си кервани от стотици коли, натоварени с плячка.

Десетдневната съпротива на въстаниците в Средногорието била смазана.

Въстанието в Тракия и Родопите. Как се развили събитията в Пазарджик, Пловдив и Родопите?

Внезапното обявяване на въстанието заварило Пазарджишкия комитет неподготвен. В града още на 20 април се раздвижили войски и започнали арести. Полученото от Цариград оръжие не могло да бъде раздадено и използувано. Членовете на комитета се уплашили и укрили. Само неколцина се измъкнали тайно от града и взели участие във въстанието. Другите били арестувани, осъдени и повечето изпратени на заточение след въстанието.

Не по-добро било положението в Пловдив. Планът за подпалването на града пропаднал поради съпротивата на повечето от членовете на комитета. Отон Иванов, който бил изпратен по нареждане на Бенковски от Пазарджик в Пловдив нарочно за изпълнението на тази задача, като не успял, поел към родопските села да ги вдига на въстание. Но тръгналите вече башибозуци парализирали всяко въстаническо движение. Някои от членовете на комитета били арестувани. Така че от 30 души записани като четници едва трима-четирима успели да напуснат града и да се влеят в някоя въстаническа група. Между тях бил Кочо Чистеменски, който се прехвърлил със семейството си в Перущица.

Когато на 20 април В. Петлешков се отправил от Панагюрище към Брацигово, той оставил «кървави писма» в Пазарджик и Пещера с поръчение да бъдат предадени по-нататък по селата и в Батак. Но Пещера не въстанала: търговците, членове на комитета, се побояли. Само неколцина по-решителни избягали тайно в Батак и Брацигово, за да се бият с турците. Разбира се, останалите в Пещера по-късно били изловени и затворени.

Според изработения в Оборище и Панагюрище общ план за действие населението и бойците от повечето родопски градчета и села трябвало да се съсредоточат в баташката планинска долина, да заемат височините и да водят отбранителни боеве. Батачени се колебаели какво да правят. Те се опитали да помогнат на брациговци да се преселят при тях, ала изпратената колона от 200 товарни коне била изненадана от башибозук и разбита; конете отвлечени, защитата избита. Този опит бил изпълнен твърде наивно и небрежно и от страна на батачени, и от страна на брациговци. В Батак въоръжените няколкостотин души под командата на стотници пазели селището и влизали в схватки с башибозуци. По съветите на местните богаташи комитетът водил преговори с първенеца на Барутина Ахмед ага (Барутанлията) в продължение на три дни (25–27 април). През това време Барутанлията, който не разполагал с много сили и могъл да бъде лесно разбит и прогонен, събрал грамадно множество башибозук от Ардинско и Чепинско. На 29 април башибозукът се събрал около Батак. Местните предводители П. Горанов и Ст. Трендафилов умело разположили няколко въстанически отряда по околните височини и с точна стрелба държали нападателите на почетно разстояние. Но селските първенци, членове на революционния комитет, Ангел Кавлаков, Вълю Кавлаков и Г. Серафимов скроили капитулантски план: те излезли по позициите да убеждават въстаниците, че трябвало да се приберат в селището и да се отбраняват от къщите; така щели да изглеждат като мирни защитници на селището и нямало да понесат политическа отговорност и наказание за бунт. Тази пораженческа агитация подействувала на места; групи от въстаници напуснали позициите и се оттеглили в махалите. Докато Горанов и Трендафилов тичали да разубеждават и връщат на позициите едни четници, чорбаджиите демобилизирали други... Отбранителната система се разпаднала и всички въстаници се принудили да се закрепят зад каменните огради на дворовете. Това отстъпление предрешило съдбата на Батак.

Целта на чорбаджийската тактика станала ясна, когато вътре в селището чорбаджиите се опитали да изловят и вържат войводите, за да ги предадат на турците и откупят главите си. Но не успели, понеже съмишлениците им били малко на брой.

Вътре в Батак Горанов и Трендафилов образували здрава група, която отбранявала ефикасно единия край на селото и избила много башибозуци. Подобна въстаническа група в другия край на селището била командувана от юначните Кольо Църпов и Тодор Колчов, които повалили няколко знаменосци на налитащите турски тълпи. Тези защитници устояли докрай на позициите си и всички паднали в яростна ръкопашна схватка с турците. Между това Горанов успял да изнесе на удобна позиция един черешов топ, като събрал около себе си няколко десетки въстаници. Те стреляли с топа и водили ожесточен бой, докато загинали почти всички под убийствения кръстосан огън на неприятеля.

Целият този героизъм не бил достатъчен, за да се отблъснат хилядите башибозуци, които обкръжили Батак и проникнали през дворовете на къщите към центъра на селището. Макар и бавно, нападателите овладели една след друга махалите и обградили в тях голяма част от населението и въстаниците, които до 1 май се защитавали отчаяно в отделни къщи. Но и много батачани избягали в нощната тъмнина на 1 срещу 2 май. На 2 май Ахмед ага Барутанлията излъгал обградените, че ще пощади живота им, ако му предадат оръжието си. Те изпълнили това искане, макар и неохотно, по настояванията и придумванията на чорбаджията Ангел Кавлаков, който водил преговорите с главатаря на главорезите. Сега Барутанлията издал заповед на озверените башибозуци три дни непрекъснато да колят поголовно баташкото население както за свое удоволствие, така и по яростните настоявания на пазарджишките бейове. Изклани са били по улиците, из дворовете, в училището и на дръвника, а също изгорени в подпалената черква над 3000 мъже, жени и деца.

Обезумелите от шуртящата кръв палачи предварително събличали голи жертвите си, за да заграбят дрехите им чисти.

Барутанлията, който се разпореждал при клането и наблюдавал непрекъснато изпълнението му, оставил най-сетне Батак в пожарища и задръстен от трупове. Той се отправил с бандитe си към Брацигово.

В Брацигово се приготвили за отбрана не само местните хора, но и населението и въстаниците от селата Ждребичко, Ясъкория, Козарско, Бяга, Аликочово, Радилово и други. Под вещото ръководство на Петлешков селището било добре укрепено. За главен ръководител на отбраната бил избран юначният и съобразителен Гочо Ангелиев от Радилово с неколцина помощници, също селяни. Това станало по предложение на Петлешков, който бил атакуван подмолно от брациговските богаташи и се боял, че те биха провалили отбраната, ако ръководството й бъде поверено на местен човек.

Напразно налитали десетки пъти от всички страни башибозуците на Барутанлията и на Тъмръшлията, който дошъл от Перущица. Селяните на Гочо Ангелиев превърнали Брацигово в непревземаема крепост; в продължение на девет дни — от 28 април до 6 май, турците дали грамаден брой жертви, без да успеят даже да обградят селището.

Ала когато от Пловдив се явила редовна войска с артилерия и започнала да бомбардира града, чорбаджиите се наложили и склонили населението на капитулация. В. Петлешков и другите ръководители били предадени на турския военен командир. Вождът на Брацигово бил печен от турците между два огъня, за да изкаже сподвижниците си, но той неизменно отговарял: «сам съм..., няма други...». По пътя за Пазарджик той погълнал отрова и геройски загинал. Но чорбаджиите сами издали всички участници в комитета и всички въстаници, от които загинали около 50 души, а били изпратени на заточение 250.

Най-славна и най-трагична била отбраната на Перущица. Тук действували като организатори учителят П. Бонев, видните селяни Сп. Гинев, П. Тилев и К. Чистеменски от Пловдив. Те увлекли почти цялото село в подготовка на въстанието. На 22 април тук вече било известно за събитията в Средногорието. Околните турски райони също се мобилизирали и въоръжили; те само чакали сигнал за нападение. Първите схватки предизвикали турските главатари от Устина. А Тъмръшлията Ахмед ага бързо събирал планинската голота, като й обещавал плячка и български момичета. Към 26–27 април той обградил Перущица. Въстаниците заели отбранителни позиции. И тук селските богаташи раздвоили селяните в решителния момент и увлекли към 200 души мъже, жени и деца да се предадат на башибозука. Тълпата капитуланти начело с поповете се отправила към лагера на Тъмръшлията край селото. Но там те били посрещнати с ятагани. Башибозукът се нахвърлил върху тях и изсякъл около 70 души, чиито ценности и дрехи били веднага разграбени; останалите се разпилели и завърнали по различни пътища в селото.

Местните революционни дейци напразно предупреждавали подмамените, че ги очаква гибел. Страшният опит освободил останалите селяни от всякакво колебание, те вече решили да се бият докрай.

Ръководителите укрепили няколко позиции до самото село и разпределили по тях около 420 защитници под командата на П. Бонев, К. Чистеменски, К. Спасов, Колю Колакмана, Сп. Гинев, П. Тилев и Ив. Натев. Боевете с башибозуците траяли цели четири дни; перущенци се отбранявали ожесточено, избили стотици турци и вдъхнали страх на башибозука, който стоял в безпомощна ярост около селото. Тъмръшлията изпратил в Пловдив куриер с молба да дойде редовна войска, защото отбраната на Перущица се била ръководела уж от московци и превземането й не било по силите му.

Но и редовната войска с артилерията си не уплашила перущенци. Вследствие ожесточеното бомбардиране по-голямата част от селото горяла, населението се прибрало в двора на още здравата църква и в няколко сгради около нея. Въстаниците, като стреляли от камбанарията на църквата, избили на няколко пъти прислугата на оръдията. В боевете загинали П. Бонев, К. Колакмана, Ив. Натев, Тилеви и мнозина други. От всяко ъгълче, дупка или прозорец въстаниците стреляли юнашки и методично, като причинявали истинско опустошение сред редовете на войската.

През време на отбраната въстаниците мислили и за спасяване на населението. Сега вече защитата била ръководена от К. Чистеменски и Сп. Гинев. Докато се водила престрелката, в среднощната тъмнина на 29 срещу 30 април и на 30 април срещу 1 май две групи селяни (мъже, жени и деца) се измъкнали от огневия пояс на турците, пръснали се по полето, изпокрили се в околните села; някои загинали от башибозушки ятаган, но повечето се добрали до Пловдив. Първата група брояла около триста души, втората — около стотина. Останалите се надявали да се изтеглят през следващата нощ. Командирът на войсковата част бил смутен — църквата не могла да се превземе с пристъп. Той изпратил писмена покана до укрепилите се в нея да се предадат, но те не обърнали внимание на поканата и продължавали да избиват онези войници, които се опитвали да се доближат до църквата.

Артилерията стреляла по църквата в упор — от стотина метра: паднала камбанарията, снарядите започнали да попадат вътре в сградата, разрушени били дворските стени, разцепили се с трясък и вратите на църквата. Ив. Тилев, К. Чистеменски, Г. Натев, Ст. Илиев, Г. Велчев, Р. Айвазов и други, въоръжени до зъби, внезапно изскочили от църквата, хвърлили се в редовете на турските войници и убивали по двама-трима от тях; някои от тези герои загинали, но други успели бързо да се върнат обратно в черквата.

Черковната сграда започнала да се събаря върху главите на селяните, които се укривали в нея. Нямало вече изход. Сред писъка и стенанията на старци, жени и деца непокоримите водители на Перущица Кочо Чистеменски и Спас Гинев решили със своите семейства да умрат, но да не се предадат.

Кочо застрелял жена си и детето си, а след това сам се строполил мъртъв върху тях. А Гинев убил трите си деца и жена си. Всичко двадесет перущенци, между които и една млада учителка с майка си, избрали тази страшна смърт, за да не попаднат във вражески ръце.

Сега вече войската могла да нахлуе в църквата и да изтласка на двора задавения от пушеци и прах народ. Тези 400–500 души перущенци били откарани под военен конвой в Пловдив.

Последната твърдина на народното въстание в Тракия рухнала с героична слава.

Башибозукът бил пълновластен господар на Южна България. Разграбени били стотици села, горели повече от петдесет; клането на селско население продължило през целия месец май.

Гибелта на предводителите. Водената от Г. Бенковски въстаническа група се опитала да си пробие път към Северна България. Но планината вече била пълна с турски потери, които постоянно нападали от всички страни. Групата не могла да си избира пътя, не могла да се снабдява с храна. Непрекъснатите проливни дъждове понижили боеспособността на въстаниците — мнозина се разболели. Броят на хората бързо намалявал: едни изоставали или се изгубвали, други загивали в престрелките. Останалите се разделили по четири-пет души, за да могат по-лесно да се промъкват през кордоните от турски патрули и потери. Г. Бенковски останал със З. Стоянов, отец Кирил, игумена на Калугеровския манастир, и един далматинец на име Стефо, който се присъединил към четата на Бенковски от гара Белово. Четиримата скитали няколко дни из Тетевенската планина: там вождът на въстанието в Средна гора паднал убит, отец Кирил бил ранен и пленен, а З. Стоянов и далматинецът Стефо, които се изскубнали от засадата, били наскоро след това заловени. Почти същата участ постигнала и четата на панагюрските и копривщенските ръководители, които се лутали из Троянско, Габровско и Севлиевско. Т. Каблешков и Н. п. Стоянов били заловени и загинали в затвора — Каблешков се самоубил, а п. Стоянов издъхнал от болест и мъчения. П. Волов и Г. Икономов се промъкнали по-далеч на север, достигнали до Бяла, но тук при едно преследване, опитвайки се да пребродят Янтра, те се удавили. Само П. Бобеков с още двама въстаници успели да се укрият в село Самоводене, Търновско, където живеел нелегално и Ст. Стамболов. Бобеков прекарал в скривалището си до август 1876 г., след което успял с другарите си да се прехвърли в Румъния, подпомогнат от свищовски патриоти.

Така че до 20 май всички по-видни ръководители на въстанието в Средна гора били избити, изловени или отчасти се укрили в Северна България.

Четите в Сливенски революционен окръг. В Сливенския революционен окръг организацията на въстанието почти се провалила. Когато в града пристигнало «кървавото писмо» от Панагюрище, поради издайничество председателят на комитета Н. Господинов вече бил арестуван, а членовете му очаквали и други арести. Те се разколебали, отлагали излизането на градските чети в планината. Не случайно отнякъде се появил самозван деятел, който съобщил, че въстанието се отлагало, защото от Румъния щял да дойде руски генерал с голяма чета. Някои местни дейци, като възприели сериозно това изявление, се демобилизирали и изпокрили.

Ил. Драгостинов и Г. Обретенов разбрали, че всяко по-нататъшно бавене е гибелно, и веднага извели от града деветте души младежи, които единствени не се разколебали, между тях Андон Кутев. Двамата апостоли се надявали да получат сериозна помощ от селата, в които било вече съобщено, че трябва да се вдигат.

В Ямбол поради предателство също започнали арести. Г. Дражев се укрил, но от своето скривалище успял да се свърже с някои от членовете на Ямболския комитет, образувал с тях бойна група от седем души и я извел благополучно в Сливенския балкан при хората на Стоил войвода, Драгостинов и Обретенов, които били вече заедно.

Така се образувала малка чета от 27 души въстаници, която развяла знамето си и потеглила за Котленския балкан. От селата Нейково и Жеравна към четата се присъединили още 40 души младежи. В този състав четата на Сливенски окръг водила много сражения с турски войскови поделения и потери. Отбраната ръководели умело и самопожертвователно Драгостинов и Обретенов, които заедно със Стоил били прекрасни стрелци. Но четата давала и много жертви. В ожесточени боеве загинали и двамата гюргевски апостоли заедно с десетки други четници. Към 10–12 май Стоил войвода останал с шепа хора, преследвани ежечасно, измъчвани от глад, лишени от барут и куршуми. Последните въстаници от четата — не повече от седем души заедно със Стоил — се предали. Войводата бил веднага убит.

Друга четническа група от седем души под командата на сливенеца Таню Стоянов се образувала в Румъния. В първите дни на май преминала скришом Дунава и потеглила към Сливенско с надеждата да се слее с въстаническите сили на окръга. Но в околностите на Осман пазар четниците били предадени и избити от турска потеря.

Така завършило движението в Сливенски окръг, където имало и добри организатори като Ил. Драгостинов, и неустрашими борци като Обретенов, Стоил, Кутев, Дражев и редица други, но където местните условия били крайно неблагоприятни поради силното политическо влияние на сливенската едра буржоазия и поради колебливостта на местните дейци.

Боевете в Търновски окръг. Другояче се развили събитията в Търновски окръг. И тук издайничеството изпреварило въстаниците — то дошло от залавянето на сливенския куриер чрез българин провокатор. Между 25 и 27 април Лясковският и Горнооряховският комитет били разгромени. Турската полиция турила ръка на повечето от членовете им заедно с военния инструктор и агитатор Г. Измирлиев, който бил скоро след това обесен.

Но в същото време всички отговорни деятели в окръга научили, че в Южна България въстанието е започнало.

След известни колебания Ст. Стамболов като главен апостол дал нареждане въстанието да се обяви. Ала самият той се криел в Самоводене, не предприемал нищо, не вдигнал селото на въстание и не се присъединил към въстаниците. Изглежда, че умишлено постъпил така, за да си обезпечи едно сигурно скривалище. Във всеки случай от 27 април нататък Стамболов се откъснал от въстанието — нито той търсел връзка с въстаналите райони, нито него го търсели оттам; таил се в селото до август, когато преминал обратно в Румъния.

Но затова пък Мусина станала средище на въстаническата инициатива. Тук се намирали поп Харитон Халачев и Хр. Караминков, които още на 26 април вечерта събрали на съвещание местния комитет и решили да въстанат. Енергичният Харитон веднага поел ролята на главен войвода, съобщил на околните села и призовал въстаниците от Мусина на 28 април. И наистина за два дни се стекли група младежи от Търново, селяни от Мусина, Бяла Черква, Михалци, Вишовград, Дичин и Голямо Яларе — над 200 души. Най-много били белочерковчени — 103 души, под водителството на Бачо Киро Петров. Към четата на поп Харитон бил зачислен като военен инструктор и офицерът от руската армия П. Пармаков.

И тук планът на военните действия предвиждал планината като основна опора при военните операции. Четата тръгнала към Балкана, но още при село Балван била атакувана от турска потеря. Над Дряновския манастир четниците заварили събрано грамадно множество башибозук. Затова войводите решили да заемат като естествено укрепление самия манастир. На 29 април четата се укрепила в него и отблъсквала лесно нападенията на башибозука до 6 май — превземането на манастира не било по силите на нередовната войска. Необходимо било да дойдат на помощ две дружини редовна войска с артилерия под командата на Фазлъ паша. Той бомбардирал ожесточено манастира и разрушил голяма част от него, обаче въстаниците продължавали да стрелят и да поразяват турците, които се опитвали да щурмуват. Фазлъ паша и дряновските чорбаджии се мъчели да измамят четата да се предаде. Но въстаниците отказали, като отговорили, че те нямат грижа за своя живот, защото са излезли да се бият за свободата на българския народ.

През време на бомбардировката четата загубила своя юначен и хладнокръвен войвода поп Харитон поради избухване на барут в една от стаите на манастира.

Едва когато покривът на сградата започнал да се руши и да пада върху главите на въстаниците, те решили да си пробият път през обсадата. П. Пармаков, който поел командуването след загиването на Харитон, подготвил грижливо вилазката и със сабя в ръка повел четата сред нощната тъмнина на щурм. За нещастие въстаниците не знаели как била разположена турската войска върху височината над манастира, понеже тя не се виждала от сградата, и налетели на неприятелския лагер сред гъсто множество от щикове. В яростен ръкопашен бой срещу пет пъти по-многоброен враг Пармаков паднал пръв, а след него и повечето от въстаниците. Само четиридесет души начело е Бачо Киро Петров пробили обръча на обсадителите и се изтеглили невредими в тъмнината. Друга група въстаници — около 40 души, които останали в манастира, били избити при превземането му.

Избягналите смъртта при Дряновския манастир един след друг били изловени и затворени. Бачо Киро бил осъден на смърт и обесен в Търново. Възторженият белочерковски революционер се държал неустрашимо в съда. По време на съдебното заседание той спокойно импровизирал и декламирал стихове на турски език, с които изразил презрението си към своите съдии:

Аз един Бачо Киро съм,

без страх от турчин комита съм.

Правата си да търся аз скочих,

сам въжето на врата си закачих.

Към края на април Търновският революционен окръг готвел общо събрание, подобно на онова в Оборище. Но докато в Габрово избирали представител, в Горна Оряховица арестите започнали, а се получило и известие, че Панагюрище и Копривщица въстанали. На габровци не оставало нищо друго, освен да действуват.

Цанко Дюстабанов, един от видните членове на Габровския комитет, който бил правителствен чиновник, съобщил на другарите си, че в града се е получила телеграма за появяването на четата на поп Харитон и че на 29 април от Габрово трябва да излезе едно войсково отделение да я преследва и унищожи.

При тези условия габровските съзаклятници решили да се въоръжат и да излязат тайно от града. Целта на движението се набелязвала така: да се вдигнат на въстание планинските села и да се подпомогне излязлата вече чета.

Имало и друго предложение — да се завземе Габрово, което, могло да стане твърде лесно, и да се превърне в здрава опора на въстанието, като се привлекат в града и селяните. Но Дюстабанов и повечето от членовете се противопоставили. Те се бояли, че броят на съзаклятниците и техните съмишленици в Габрово бил сравнително твърде малък, за да може да преодолее силното влияние на габровските чорбаджии. А и мнозина съзаклятници милеели за своите семейства и домове и не искали да ги излагат на опасност. Надделели «благоразумните», които жертвували само себе си.

Габровският комитет избрал за главен войвода Ц. Дюстабанов с помощници Г. Бочаров, Хр. Конкилев, П. Постомпиров, Т. Иванов и Н. Кавалов. От Габрово излезли на три последователни групи 122 въстаници: млади занаятчии, дребни търговци, ученици, калфи, чираци, кираджии, работници-гайтанджии и други. Четата направила широка агитационна обиколка из габровските колиби, като обходила 13 селища, между които Нова махала, Етъра, Недялковци, Петковци, и привлякла нови въстаници. На 1 май тя се спряла в Габровския манастир вече с 220 души четници.

Тук било решено да не се търси четата на поп Харитон, за която нямало сведения, а да се продължи агитационното движение за набиране на още хора. Същевременно четата се приближавала към селата Батошево, Кръвеник и Ново село, Севлиевско, където се знаело, че подготовката е сериозна и където се предполагало, че въстанието е започнало.

Разделили се на две групи, едната водена от Дюстабанов, а другата — от Бочаров. Всяка от получетите обходила още села, събрала нови въстаници и към първите дни на май се озовала в Севлиевско. Тук двете половини отново се съединили и участвували в боевете около Ново село и Кръвеник. Но при неумелото и колебливо ръководство на Дюстабанов габровската чета отстъпила, като разстроила общата система на защитата и се оттеглила в Балкана под Марагидик. Тя се сблъсквала няколко пъти ожесточено с черкези и намалявала постепенно, докато към 16–17 май Дюстабанов бил заловен, четниците му се пръснали, а той самият изпратен в Търново на съд и обесен.

Особено добре се проявили севлиевските села, организирани от севлиевците Ст. Пешев и Й. Карагьозов. Към края на април Пешев бил в Горна Оряховица във връзка с проектираното общо събрание. Но щом научил за въстанието в Южна България и започнали арестите в Търновски окръг, Пешев се устремил към своя роден град, за да вдигне хората си и поведе чета. Той бил своевременно предупреден, че в Севлиево арестите вече са започнали и че самият той е търсен от полицията, но въпреки това влязъл тайно в града, за да подхване бързото организиране на чета. Неустрашимият революционер обаче бил предаден на 30 април от свои роднини, заловен и обесен.

Севлиевците Йонко Карагьозов и Ботю Илиев все пак извели няколко души въстаници от града и се запътили да вземат участие в борбата на селяните от Батошево, Кръвеник, Ново село и други махали.

На 1 май четите на тези села били вече образувани и през следващите дни на три пъти енергично отблъснали грамадните башибозушки маси, напиращи към Севлиево и село Гръдница; боевете се развили при село Кръвеник, където командувал селяните юначният дядо Филю със сина си Хр. Филев. На 2–4 май се водили много боеве по целия Севлиевски край, в които успешно взела участие четата на Дюстабанов. На 5 и 6 май селяните от Батошево заедно с част от Дюстабановата чета, предвождана от Г. Бочаров, удържали героично бесния натиск на башибозука. Но на 7–8 май пристигналата редовна войска преодоляла съпротивата на батошевци и подпалила селото.

На 9 май след няколкодневни жестоки боеве паднало и село Кръвеник. Дядо Филю с една група селяни успял да пробие турските редове и се оттеглил в Стара планина, където в нови схватки с черкези паднал геройски.

Най-големи боеве се разиграли около Ново село. Там се съсредоточили четата на Дюстабанов, една селска чета под водителството на Йонко Карагьозов и друга, водена от Христо Иванов Големия (Книговезеца), сподвижник на Левски, революционен деятел в Търновско, който се криел допреди въстанието в Троянския манастир. Карагьозов изкарал на позиция и два черешови топа, изработени от новоселци. На 4 май той излязъл с четата си на ръкопашен бой и пръснал 500 души башибозук. През следващите дни борците водили няколко успешни сражения с редовна войска и башибозук. Едва на 9 май, след като турците превзели Кръвеник и освободили всички свои сили, позициите край Ново село станали неудържими: от всички страни се понесли в атака няколко хиляди души. Мъжествената защита на въстаниците не позволявала на неприятеля бързо да овладее селото. Те отстъпвали бавно, дори в самото село се водил бой за всяка къща. Особено се прославил в тази чутовна отбрана Колю Тодоров, новоселец, ковач на саби за въстанието, който се сражавал с две ранени ръце до последен дъх и паднал съсечен.

След падането на Ново село въстаниците се пръснали. Само четата на Дюстабанов се изтеглила от боя организирано, но преждевременно и се отправила към Балкана. За нейната по-нататъшна съдба вече се спомена.

Последното въстаническо усилие на Търновския окръг била така наречената Тревненска чета, образувана от Хр. Патрев, Т. Кирков и Ст. Гъдев. Тези деятели, дошли от Румъния, били изпратени от Стамболов към Шипка. Но тъй като не успели там да вербуват въстаници, а същевременно узнали за избухването на въстанието в Южна България и видели как тръгнала от Казанлък за Габрово турска войска, решили да се прехвърлят в Габровско. В Нова махала те се спрели на съвещание с местни деятели и дошли до убеждението, че може да се образува нова чета, ако с помощта на новомахленци извършат агитационна обиколка из габровските и тревненските колиби и посетят дори Трявна. Този план бил приведен в изпълнение. При все че населението с очите си видяло вече действията на башибозука и войската и знаело за отделните неуспехи на въстаниците, пак се събрали около 120 души от Трявна и колибите. Сборният пункт бил Нова махала. В първите дни на май тук четата си избрала за войвода Хр. Патрев като стар четник и другар на Хаджи Димитър с помощници Кирков и Гъдев. Тя се укрепила край Нова махала, понеже било съобщено, че от Габрово към селото е потеглила войска и башибозук.

Тази новина смутила някои от младежите в четата и те незабелязано се укрили в гората. Ала повечето се приготвили да посрещнат неприятеля. Фронталните атаки на турците били отбити с чест огън и контраатака, при все че въстаниците били неколкократно по-малко на брой. Но когато редовната войска заобиколила позициите им и ги ударила в тил, те не могли да издържат, отстъпили и се пръснали в гората. Отделни групи продължавали да водят престрелки с турски потери из планината, като се движели на изток. Т. Кирков бил предаден около Елена и обесен на 24 юни, а Хр. Патрев загинал геройски в единоборство срещу цяла турска потеря при село Ченге, Провадийско; в края на май Ст. Гъдев успял да се укрие и останал незасегнат от полицейското преследване.

Христо Ботев и епопеята на неговата чета. Спомена се още в началото, че инициативата на Гюргевския революционен комитет не изчерпва всички възможности на революционната емиграция в Румъния. Българските колонии там продължавали да събират пари, да търсят войводи и да кроят изпращането на чети в помощ на въстанието, когато то избухне. Един от резултатите на тези усилия била малката четица на сливенеца Таню Стоянов.

Из Румъния имало още много патриоти, които горещо желаели да участвуват в борбата.

А същевременно се стекли и други благоприятни обстоятелства. Оръжието, което закупил Врачанският революционен комитет в Румъния, не могло да се пренесе оттатък Дунава. Отделните български колонии разполагали със събрани средства. При това положение инициативите за организиране на чети идвали от много страни. В Гюргево особено дейни били Н. Обретенов, който след несполуките си във Врачанско — Тетевенско се върнал обратно в Румъния, Д. Горов — гюргевски търговец, Т. Кърджиев — член на Русенския комитет, избягал поради преследване, и А. Матев. Но най-нетърпелив и енергичен бил Христо Ботев. Той вече знаел за избухналото в България въстание, знаел, че гюргевските апостоли осъществили онова, което той сам чертаел преди малко време като историческа необходимост. Затова в една своя статия от 9 май, поместена във в. «Нова България», Ботев изтъквал своята увереност, че Източният въпрос е навлязъл във фаза на окончателна развръзка, защото въстаналият български народ предявявал своето право на свобода с оръжие в ръка. Великият революционер схващал, че при създаденото международно положение едно голямо въстание в България могло да тласне въпроса за българската национална и политическа независимост напред. Като имал предвид, че тъкмо през онези дни в Берлин на срещата между тримата външни министри (на Русия, Австро-Унгария и Германия) от руска страна се поставял въпросът за автономията на славянските области в турската империя и като имал предвид, че е предстоящо избухването на сръбско-турска война (което станало през юни), Хр. Ботев смятал, че е наложително да се използуват всички възможни средства, щото в този крайно благоприятен момент българският народ самостоятелно да постави въпроса за своята национална и политическа свобода и да наложи чрез оръжието си неговото положително разрешаване пак самостоятелно, а не в резултат на дипломатически компромиси между великите сили. Колкото по-голяма и застрашителна била силата на българското въстание, толкова по-добри били изгледите за придобиване на национална свобода.

С оглед на това Ботев се заел да помогне, като изпрати голяма чета в България. При липса на други възможности в Румъния и при наличността на въстание в страната такава една чета могла да подсили движението, да вдигне нови селища на оръжие — по този начин да натежи във везните е последния решаващ «грам» и да ги наклони в полза на българската политическа независимост.

От тези мисли бил тласкан Ботев, богато се впуснал да търси войводи, да купува бинокли, компаси, карти и други прибори за командирите на четата; от това дълбоко революционно и същевременно патриотично съзнание бил воден той, когато след бягството и отказа на П. Хитов и Ф. Тотю застанал начело на четата, сам приел да й стане войвода по предложението на Н. Обретенов и другарите му.

Името на Ботев обединило повече от двеста души емигранти — толкова, колкото могли да се въоръжат с наличните средства, като при това се събрали две-три четнически групи от различни градове. Ботевите четници били в своето огромно мнозинство ратаи от чокойските мошии, общи работници, градинари, слуги от разни кръчми, ханове, кантори и предприятия, дребни занаятчии, продавачи, бивши учители и ученици, неколцина търговци и професионални революционери, като Н. Обретенов, Г. Апостолов, Иваница Данчов, С. Пенев, Ю. Кършовски, П. Левски (брат на В. Левски), Н. Кючуков, Сп. Соколов, Стоян войвода, Ив. х. Димитров и други. В четата влезли двама офицери от руската войска — Н. Войновски (българин от Габрово) и капитан Теофан Радонович (или Петър Радойнов, а може би Радионов, псевдоним на руския емигрант А. Загрин, доброволец от Херцеговинското въстание). Войновски станал военен инструктор на четата.

Въоръжени и екипирани в голяма степен със средствата и оръжието на Врачанския революционен комитет, участниците се съсредоточили в няколко дунавски пристанища и зачакали. На 16 май те се качили групово от Гюргево до Бекет на австрийския параход «Радецки», облечени като работници-градинари, пътуващи за сръбското пристанище Кладово. Оръжието и въстаническите си униформи носели в големи брашовски сандъци, предадени в парахода като градинарски инструменти.

След румънското пристанище Бекет по даден от Ботев знак четниците завладели парахода, облекли униформите си, въоръжили се и се разпределили на десетки. Войводата Ботев заставил капитана да спре парахода на предварително избраното място, западно от Козлодуй. Строените десетки една след друга стъпили в боен ред на българска земя.

От парахода Хр. Ботев изпратил две телеграми на френски език за преминаването на четата в България до вестниците «Журнал дьо Женев» и «Ла Репюблик франсез». Това било извънредно важно, за да се осведоми своевременно европейската демократична общественост и да се следят и коментират по-нататък пътят и действията на четата от пресата. Тези отгласи съставяли елемент от политическата борба за поставяне на българския въпрос.

Появяването на четата в България било веднага съобщено във Видин, Враца и по-далече; вдигнати били черкезки потери и редовна войска, за да я посрещнат и унищожат. По петите на четниците, които се насочили към Враца, тръгнали още на 18 май цели конни орди от черкези, татари и турци, които непрекъснато ги безпокоели с престрелки или атакували.

Ботев и останалите ръководители се надявали, че местното население ще използува появяването на четата, за да се вдигне на въстание или да излъчи четници, които да увеличат силата й. Но въстанието било вече потушено, цялата страна се намирала под терора на башибозуците, из селата шетали патрулни групи, а пътищата били завардени; това отнемало смелостта и желанието на селяните да тръгнат на бой. Врачанският революционен комитет не успял да подготви сериозно делото в своя окръг. По пътя от Козлодуй през селата Бутан, Борован и Баница към четата се присъединили само двама души — козлодуйският учител и един младеж от Бутан.

На възвишението «Милин камък» четата водила цял ден кръвопролитно сражение, като сама понесла тежки загуби. Тук Войновски се проявил като опитен командир. През нощта на 18 срещу 19 май четата под негово ръководство се изтеглила умело зад гърба на турците и се установила във врачанските лозя по възвишението «Веслец». Оттук Ботев изпратил две последователни писма до Ст. Заимов във Враца с напомняне, че врачани трябва да въстанат или да изпратят своята чета заедно с храна за всички четници. Целият ден на 19 май минал в чакане, но отговор не бил получен. Едва през нощта един от членовете на Врачанския комитет съобщил по двама въоръжени селяни, че около 200 души четници от селата Горна и Долна Кремена чакали на Костелевския мост край Враца. Четата се приближила до посоченото място с риск да бъде обградена от турците, но никого не намерила при моста, макар и да се бавила доста.

Врачанският окръг не бил готов и не въстанал. Комитетските дейци във Враца протакали, колебаели се и уж се приготвили, а след това се укрили. Най-решителните врачани били в четата на Ботев — на брой седем-осем души.

Командирите на Ботевата чета настояли да се напусне бързо опасният Костелевски мост и да се поеме път към Врачанската планина. Едва възела се по височината на изток от Враца, четата била сподирена от черкези; в подножието на планината се установила на лагер турска кавалерия. Въстаниците достигнали и превалили най-високата точка, върха Вола, и по възвишенията Купена, Околчица и Камарата заели позиция срещу налитащите вече турци и черкези. Целият ден на 20 май преминал в непрекъсната битка. Четата се разделила на две части, които се установили на отделни позиции; групата под командуването на Ботев заела височината «Камарата», а Войновски с повечето четници се отбранявал на Купена и Околчица. Въстаниците отблъснали множество атаки и принудили неприятеля привечер да се изтегли в полите на планината. Но тъй като мунициите се привършвали, а сражението щяло да се поднови на другия ден, щабът на войводата след отбоя обмислял как да се действува по-нататък. По време на това съвещание в мрачината, неизвестно откъде изгърмяла пушка и Ботев паднал мъртъв, пронизан в сърцето от турски куршум, в местността Околчица под възвишението Камарата.

Изпълнил се революционният завет на великия поет — «В редовете на борбата да си найда и аз гроба...».

След смъртта на войводата сред четниците настъпил смут. Отделили се няколко групи. Войновски повел по-голямата част от четата. Той се откъснал от неприятеля, преминал в продължение на седмици през Орханийско, Етрополско и достигнал най-после Троянско, където при село Шипково загинал геройски, отбранявайки своите другари. Останалите въстаници, между които и Н. Обретенов, след няколко дни били предадени и изловени (юни 1876 г.).

Последен епизод. Той се разиграва в югозападните краища на страната и отчасти в македонската област, които се отличавали с по-значителна обществено-икономическа изостаналост на аграрните отношения, по-голямо и с по-първобитни форми чифлишко земевладение, с наличие предимно на търговско-лихварски капитал и по-слабо развитие на буржоазията. В добавка към това тук турският феодален гнет, произвол, корупция и разбойничеството цъфтели по-свободно и по-нашироко. Все още се чувствувал и фанариотският църковен и денационализаторски натиск, съпроводен с икономическа обвързаност и експлоатация от страна на патриаршията, от местните гърци и гръкоманските елементи. Съвкупността на тези условия допринасяла за революционизиране на народните маси.

Влиянието на политическата пропаганда на Г. С Раковски, разнасяна тук чрез местното учителство и някои по-образовани и имотни граждани, било основата, върху която легнали малко по-късно при В. Левски изградените революционни групи и комитети в Кюстендил, Крива Паланка, Велес, Щип, Воден, Кукуш и други селища. От тези краища излизали и много четници и революционери-емигранти в Румъния и Сърбия, които вземали участие в различни въстанически начинания.

Затова не е чудно, че през 1876 г. явно във връзка с общата подготовка за въстание се извършва и подготовка в Банско и Разложкия край, който е бил включен в IV революционен окръг (Панагюрски). Образувани били местни комитети в редица села. Разложкият комитет имал за средище с. Долно Драглище. Той набавял оръжие и той пратил свой делегат на общото събрание в Оборище.

Друг район, който се подготвял за въстание, бил Пиянечко с център с. Разловци. Тук въстание бива вдигнато и ръководено на първо място от Димитър Попгеоргиев през май 1876 г. Неговите ограничени размери и крайният неуспех се дължали на недостатъчното организиране и вдигане на оръжие на околните села в едно и също време.

Бунтовно брожение с настроения за общо въстание се чувствувало ясно в Струмишко, Серско и даже по-общо в целия Солунски вилает.

Пряката и постоянна организационна връзка на това движение с Панагюрския революционен окръг не могла да бъде осъществена по много причини: отдалечеността на този район от Панагюрище, липсата на ръководители в IV окръг, които биха могли да преминат на работа в Банско — Разложко, и Пиянечко в помощ на местните организации, липсата на достатъчно оръжие за навременни действия. Не е без значение и обстоятелството, че на местното движение пречели и значителните маси мохамедани, аромъни, а също и великогръцката денационализаторска пропаганда за сплотяване на населението около революционното начинание. Пък и самата църковнонационална борба още не била изживяна, за да се насочи вниманието и обществената енергия на гражданите и селяните към новия националноосвободителен етап на борбата чрез въстание.

Турската власт задушила още в началото въоръжената борба с полицейска и военна сила и нередовни въоръжени групи от мохамедани. Но заедно с това тя се впуснала в масови погроми, убийства и арести всред мирното население. Твърде много жертви при тези репресии дали свещениците и учителите. Училища, читалища, дружества били затворени. Стотици хора попаднали в затворите и в заточение. Други успели да избягат през Цариград и Одеса, през Белград или по други пътища в емиграция. И повечето от тях веднага след това взели участие като български доброволци в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската освободителна война през 1877–1878 г.

Тези изолирани въстанически епизоди по време на Априлското въстание показват ясно, че революционната ситуация в началото на 1876 г. е била всеобща за българския народ, но че не е получила навсякъде ярък израз на въоръжена борба поради липсата на военно ръководство и краткостта на времето за подготовка. Същите епизоди говорят, че Априлското въстание е било потенциално всенародно, макар масовостта му да не е била осъществена.

3. Историческо значение

«Ятаганската система». Колкото краткотрайни да били бойните действия в отделните революционни окръзи, те се проточили цял месец — от 20 април до 20 май, а действията на башибозука и потерите срещу малки въстанически групи продължили и през юни.

В течение на два месеца турското правителство и вилаетските управления ежедневно получавали все нови тревожни известия за чети, битки, въстанали села. Всеки ден управляваща Турция виждала как пламъкът на въстанието пълзи от област на област, без да знае докъде ще стигне той, кога ще спре движението му, дали няма да се появи в някоя незасегната дотогава област...

Обхваната сама от тревога, Портата се хвърлила да спасява европейските си владения с помощта на ужаса. От април до август 1876 г. 20 000 войници и около 120 000 башибозуци изнасилвали, клали, разстрелвали, ограбвали мирните села и опожарили десетки хиляди къщи. До септември 1876 г. вследствие на този терор били избити 30 000 мъже, жени и деца (повечето от тях насечени с ятагани); 3000 деца останали кръгли сираци; 10 000 души били затворени и заточени; 80 селища изцяло опожарени, други 200 напълно разграбени; отвлечени над 300 000 глави едър и дребен добитък.

Това са пресмятанията на европейските анкетьори. Това била и равносметката на османското правителство, което Захари Стоянов справедливо и точно нарекъл «ятаганско правителство». И наистина както много пъти по-рано, така и през 1876 г. то приложило като единствено средство за разрешаването на националния въпрос в империята ятагана.

Ятаганът съвсем не бил прикриван от външния свят. Напротив. Високата порта наградила с ордени, повишения и отличия Барутанлията, Тъмръшлията, Тосун бей, Хафъз паша, който опожарил Панагюрище и ограбил Копривщица, Неджип ага — главатар на башибозуците при Кръвеник и Батошево, и други. Но още по-характерно било, че малцината турски чиновници и военни, които по време на въстанието проявили благоразумие или елементарна човечност, били уволнени и наказани. Например Хасан паша, задето не опожарил Брацигово и не изклал жителите му; Хафъз ефенди — че спасил Ямбол от разграбване; окръжният началник на Сливен — за същото, и редица други.

Нещо повече. Когато руското правителство предизвикало международна анкета на турските зверства в България, анкетьорите заварили посред лято хилядите човешки трупове в Батак, Перущица и други селища оставени така, както са били в момента на катастрофата, късани от кучета и врани. От разлагащите се огромни маси човешка плът се носел такъв адски смрад, че на анкетьорите веднага прилошавало и те не могли да издържат повече от една-две минути.

Турското правителство и местните органи дори и не помислили да прикриват следите от чудовищните злодеяния — напротив, държали ги открито като «назидание» за българския народ.

Тази средновековна демонстрация на «ятаганската система» нанесла страшен политически удар на Турция и на нейното господство над славянските народи на Балканите.

Отгласът в чужбина. Турските зверства при потушаването на Априлското въстание не могли да останат незабелязани в Европа. Българското население предавало грамади от сведения на руските консулски служби в страната. Първи руските вестници надали тревога още в края на април и призовали европейското обществено мнение да потърси политическа отговорност от турското правителство за извършените злодеяния.

След това се появили в английския либерален печат съобщения с потресаващи факти. Тези материали били изпратени чрез българските търговски фирми, които имали връзки с Англия, а също от американския протестантски мисионер в България Пиърс. Английските съобщения били обнародвани и в някои вестници на континента.

С оглед на актуалността на славянския въпрос в Турция и на «Берлинския меморандум» относно реформите в България, Босна и Херцеговина, който предстояло да се връчи на Високата порта, руското външно министерство настояло да се направи международна анкета за турските зверства. Своето искане то обосновало с твърдения и факти, извлечени от консулските доклади.

Сведенията за ужасите на башибозука през април–май вече проникнали нашироко в европейския печат и фактите не могли да се укриват. Разбира се, английският консервативен кабинет на Дизраели Биконсфилд правел всичко и да оправдае, и да прикрие онези деяния, които били енергично насърчавани от английския посланик в Цариград при потушаване на въстанието. Правителството на английските консерватори защитавало териториалната цялост на Османската империя и се борило срещу руското влияние на Балканите, затова всяка отстъпка на българите и всеки повод за руска намеса в тяхна полза му били просто ненавистни. Но в случая анкетата не могла да се избегне. Събитията станали вече твърде известни в Европа, за да се подминат с мълчание или голо опровержение.

Английският посланик в Цариград X. Елиът настоявал анкетата да се извърши, така да се каже, служебно — от пълномощници на посланиците на заинтересуваните велики сили. Това се приело и от турското правителство. Елиът назначил за анкетьор своя секретар Беринг, дал му поръчение да замазва и оправдава всичко, а, от друга страна, доста дълго време пречил на американския консул Скайлер да вземе участие в анкетата, като се боял, че би могъл да изнесе факти, компрометиращи Турция. Руски анкетьор бил консулът в Одрин А. К. Церетелев. Тези лица обхождали пострадалите области, като събирали материали от самото население и от турската администрация.

Сред анкетьорите се вмъкнал и кореспондентът на лондонския либерален вестник «Дейли нюз» — Макгахан, чиито статии за «българските ужаси» играли важна роля при определянето на английското обществено мнение по българския въпрос.

Колкото и да се стараел английският анкетьор да придаде невинен вид на злодеянията на башибозука, войската и властите, действителността излизала налице и ужасявала. Особено положителна роля играл при издирването Церетелев, който бил прекрасно осведомен от българите за всички укривани от турските чиновници факти и обстоятелства, насочвал вниманието на анкетьорите към тях, привеждайки веднага необходимите доказателства и устни свидетелства.

Макгахан употребил събрания материал за редица вълнуващи статии в «Дейли нюз», които приковали вниманието на английския народ. А либералната партия начело с У. Гладстон, която била в опозиция, използувала тези статии, за да разгърне широка политическа кампания срещу Дизраели Биконсфилд и властвуващите консерватори. Гладстон устроил много политически митинги и написал също няколко статии и брошури против турските зверства и против гнусното покровителство, което Англия давала на турския варварски режим на управление. Обективният резултат от тази кампания бил запознаването на широки слоеве от английския народ с положението на българския народ и с истинското лице на управляващата Турция.

Политическата кампания на английските либерали имала за цел да нанесе съкрушителен партиен удар на консерваторския кабинет, като дискредитира неговата външна политика. Това тя не успяла, но възбудила голямо недоволство и възмущение срещу него. Същевременно направила непопулярни всички антируски и туркофилски мероприятия на този кабинет, утежнила международното му положение, принудила го да маневрира.

Отгласът от Априлското въстание и турските зверства бил силен не само в Англия. Европейските демократични вестници във Франция, Италия, Чехия коментирали българските събития в антитурски дух.

Във Франция писателят В. Юго защитил правото на българите да се борят за своята свобода и призовавал демократична Европа да тури край на угнетението, в което живеели народите под турска власт. Известният публицист Жирарден посветил няколко статии на Априлското въстание и на страданията на българския народ.

В Чехия в. «Народни листи» и други ежедневници осведомявали нашироко народа за всички събития в България, като опровергавали систематично лъжите на турското правителство, разпространявани най-усърдно от австрийския правителствен печат. Турско-австрийската кампания от лъжи станала причина да се създаде ироничната поговорка в Прага «Лъже като от Азия». Из градовете на Чехия се организирали събрания по повод събитията в България; но поради австрийския полицейски режим те преминавали в полуприкритата форма на вечеринки, приходите от които се изпращали в България за подпомагане на пострадалите от турските жестокости и опустошения. Чешките писатели Сватоплук Чех и Елишка Краснохорска посветили няколко произведения на героизма и страданията на априлци.

Още по-дълбоко се развълнувал руският народ. Руските вестници и списания осведомявали нашироко своите читатели за събитията в България и заставали изцяло в защита на българите. Така прогресивното списание «Отечественные записки» от септември 1876 г. пише: «Нима България за това въстана, за да бъде положена в този страшен гроб отново и завинаги?». Писателят Иван С. Тургенев изказал гнева си от нечуваното поругание, на което бил подложен българският народ от своите поробители както в частни писма, така и в известното стихотворение «Крокет в Уйндзор», една злъчна сатира за туркофилската политика на Биконсфилд и на английската кралица Виктория. Ф. М. Достоевски в «Дневник на писателя» застанал с горещо съчувствие на страната на българския народ. Поетът Я. П. Полонски създал няколко творби, свързани с Априлското въстание, например стихотворението «Там», картина на неравната борба за свобода; «България», в което се описва трагедията на една българка след въстанието и се отправя зов към руския народ да тури край на мъките на своя брат. Писателят В. М. Гаршин, който малко по-късно участвува в Освободителната война като доброволец, пише след въстанието: «Сега обединяването на Химическото и Физическото дружество ме интересува много по-малко, отколкото това, че турците са изклали 30 хиляди невъоръжени старци, жени и деца. Плюя на всички тези ваши дружества, щом те не намаляват вероятността да се вършат подобни работи.» Априлското въстание вдъхновило големия руски художник К. Е. Маковски да нарисува вълнуващата композиция «Българските мъченици».

Славянските комитети в Русия под ръководството на славянофилите призовали руското общество да подпомогне материално пострадалите от турския терор. Народните маси се отзовали с гореща готовност, трудовите хора жертвували от скромните си средства и дали възможност наистина да се окаже голяма помощ на населението, особено в Южна България. Множество деца, особено девойки, чиито родители били изклани, били приети на учение и възпитание със стипендии в Русия.

За отбелязване е, че и в Италия демократично настроената общественост реагирала политически твърде активно на страданията на българския народ и на стремежа на балканските славяни да се освободят от робство. Тази отзивчивост вероятно се дължи на живите спомени на италианския народ, от неговите десетилетни революционни борби за национално освобождение и обединение, завършили успешно едва през 1871 г. Затова не е чудно, че в Италия бил изграден национален комитет за съдействие на славянската клауза във връзка с балканските въстания. Главно този комитет успял да организира многолюдни политически митинги през есента на 1876 г. в Рим, Милано, Торино, Неапол, Генуа, Павия, Ливорно и други градове. На митинга в Торино присъствувал като член на Президиума и Джузепе Гарибалди, чиито изявления в полза на българите се популяризират. Още през август 1876 г. той писал за клането в Батак. Италианският либерален и работнически печат популяризирал българската кауза. А митингите гласували резолюции, обръщения до печата и до правителството да протестират против проливането на потоци кръв от варварските действия на турците над невъоръженото население на България; правителството да използува влиянието си за прекратяване на ужасите и пр.

Едно благоприятно историческо съвпадение с въстанието в България било, че по това време демократичното обществено мнение в Европа се намирало на зенита на своето влияние. Това е резултат от протеклите и завършили с победа националноосвободителни и националнообединителни движения; другаде пък се извършвали буржоазни реформи в различна степен на демократичност (освобождението и обединението на Италия, обединението на Германия, провъзгласяването на Франция за република, националната еманципация на Унгария в рамките на Хабсбургската монархия, освобождението на селяните в Русия, избирателните реформи в Англия и пр.). Атмосферата на хуманизъм, демократизъм и свободомислие била подсилена и от бързо растящото работническо и социалистическо движение, което всячески подкрепяло свободолюбивите стремежи на народите.

В защита на българската кауза през периода от юни до септември 1876 г. повече от 200 европейски вестника и списания поместили над 3000 писма, дописки, статии, карикатури и илюстрации, отнасящи се до българските събития. И всред това множество от периодични издания били и най-меродавните.

Събитията на Априлското въстание и последвалата катастрофа имали такъв широк отглас извън пределите на страната, че българският въпрос изведнъж бил поставен с голяма острота не само в международните отношения, но и пред общественото мнение в европейските страни.

Станало ясно, че българската нация съществува и се бори за своята свобода и независимост със себеотрицание. Станало ясно, че тази нация има най-дълбоко основание и право да се бори за свободата си, защото робувала на една държава, която колела подвластните си народи като овце в скотобойна. А това признание създавало определени и широки настроения в полза на българския народ и неговото освобождение.

Султанска Турция била морално осъдена и изолирана от народите и представителите на културата в Европа.

Същност и характер на Априлското въстание. Нека обобщим накратко изводите за характера на Априлското въстание като проява на народната революция.

Кога са вдигнати на въстание революционните комитети в Панагюрски, Търновски и Сливенски окръг? Кой е изнесъл на плещите си и боевете, и жертвите, и страданията на въстанието? Кой е водил на бой въстаналите маси?

Както във всяка първоначална (класическа) буржоазна, антифеодална революция, така и при Априлското въстание основната маса на въстаниците образували селяните — безимотни, малоимотни и заможни. Те били приблизително две трети от общия брой на въстаниците.

Заедно с тях участвували най-дейно представители на градския предпролетариат — бедняци, наемници; участвувал и средният слой от занаятчии и дребни търговци, т. е. представители на дребната буржоазия. Но в борбата се включили на много места и най-имотните (средно и едробуржоазни) елементи, например в Батак, Перущица, Брацигово, Панагюрище, Копривщица, Клисура и до известна степен във Враца и Пазарджик, макар че някъде буржоазните деятели или разстройвали в решителния момент делото, или преждевременно предизвиквали капитулация (Пещера, Пазарджик, Брацигово, Враца и др.).

Но от особено важно значение било участието на интелигенцията — учители, свещеници, образовани млади хора от селски и градски произход и даже представители на едробуржоазни семейства. Те именно образували организиращата и ръководната обществена група, която заработила в най-тясна връзка и единодействие с отряда на професионалните революционери и войводи.

Следователно в социално отношение въстанието имало общонароден характер и националноосвободителна цел на буржоазно-демократична и революционно-демократична основа. То изиграло историческата роля на буржоазно-демократична революция не само с антифеодална насоченост срещу османската държава и общество, но с първостепенна по важност задача — национално освобождение от политическо робство и обединяване на освободената българска буржоазна нация.

Априлското въстание било напълно самостоятелно движение, чрез което се изявява дълбоката и жизнена решимост на народа да се освободи и да се развива като самостойна и пълноценна нация. То е и историческо обоснование на първенството на революционно-демократичната линия в националноосвободителното движение за разлика от буржоазното революционерство и либералните комбинации с участие на външна военна сила.

Тези варианти в освободителната програма с предвиждане на въстание въздържали значителна част от едрата буржоазия както в емиграция, така и вътре в страната да застане на революционния фронт без колебание. Въздържаността на тази част от имотния и обществено активен слой се дължи и на чисто икономически причини, на стремежа към лична сигурност и безопасност и на тесните връзки с турската власт и турските делови среди. Не бива обаче да си представяме по социално опростен начин нещата, като приемем, че в цялата останала маса от българския народ всеки човек — до последния, е бил революционно настроен и е бил готов доброволно да участвува във въоръжената борба. У всеки културен народ политическата съзнателност се разпределя всред масите в различна степен на острота и сила. Затова не са липсвали нито селяни, нито занаятчии, нито представители на градския предпролетариат, които не се въодушевявали от въстанието, особено неграмотните и изолираните от градския живот хора. Тези слабо съзнателни елементи обаче само подчертават силата на революционните идеи, които са овладели голямото мнозинство от народа. Така че в случая не може да става дума само за колебливото държане на част от средната и едрата буржоазия, но и за такова поведение от страна на непросветени безимотни и малоимотни, обладани от боязливост. Следва да се има предвид, че и географското и демографското разположение на селищата също играели роля в определяне отношенията на населението към въстанието. В големите градове с компактно турско население, с военни гарнизони и с полицейски контрол от турска страна било трудно или изобщо невъзможно да се действува. Докато в планинските градчета, далеч от централните правителствени органи и от съседството с турски села участниците във въстанието се чувствували по-свободни, по-уверени и по-склонни да се противопоставят на турската военна сила и башибозука.

Твърде характерно е, че буржоазията е представена във въстанието с най-младите си поколения. И че изобщо младите хора, движат събитията на тази революция. Това се дължи както на тяхното образование и по-конкретно на ясните им прогресивни политически разбирания, на високото им обществено и национално съзнание, така и на жизнената им сила и ентусиазма, който влагали в народното дело.

И все пак в края на тези разсъждения би следвало да се подчертае, че Априлското въстание преди всичко е дело на група професионални революционери. Без тях то не би могло нито да бъде организирано, нито ръководено.

Въстанието и Освобождението на България. Априлското въстание не успяло да освободи българския народ. Не били мобилизирани достатъчно сили за това. В какво тогава се крие неговото историческо значение? Не повлия ли то на следващия ход на събитията, не обуслови ли до известна степен по-нататъшната съдба на българския народ. На този въпрос може да се отговори положително.

Априлското въстание е направило при тогавашната международна обстановка възможно освобождението на българския народ.

Единствената велика сила, която се интересувала от участта на българите и правела опити по най-различни начини да подобри положението им или да ги освободя от робство, била Русия. Но тя не могла да действува свободно, както и когато намери за добре, понеже винаги се сблъсквала със силното противодействие на Турция, Австро-Унгария, Германия, отчасти Франция и най-вече на Англия. През 1875 г., като взел повод от въстанието в Херцеговина, руският външен министър А. М. Горчаков поставил пред Австро-Унгария и Германия въпроса за положението на българския народ. От всичките действия на тези велики сили не се получил никакъв резултат. Англия осуетила връчването на Берлинския меморандум на Портата и въпросът за автономията на българските земи увиснал във въздуха; въпросът за Херцеговина и Босна — също. Единственото сигурно средство за освобождението на балканските славяни от турско робство би била победоносната война срещу Турция. Но само заради Херцеговина и Сърбия Русия нямало да води война, защото те били области твърде далечни от Проливите и не жизнено важни за Русия.

Освен това Австро-Унгария била твърде ревнива към тях и още от 1868 г. ги обявила за своя сигурна плячка. Руската военна интервенция в Херцеговина би сблъскала двете велики сили във война и би предизвикала Англия да се намеси на австрийска страна. А Петербургското външно министерство избягвало всячески конфликта с Австро-Унгария, когато имало да разрешава задачи на Балканите, защото иначе всички руски усилия отивали напразно — веднага се образувал антируски фронт от няколко велики сили и Турция. Ето защо въстанието в Босна и Херцеговина не могло да стане причина и дипломатическо основание за руска военна намеса на Балканите.

Опитите на Сърбия да въвлече Русия в такава война с Турция, като сама първа я предизвика по повод Херцеговина, не довели до сблъскване между Русия и Турция. И затова Сръбско-турската война през 1876 г. приключила с примирие. Ревността на Австро-Унгария, която не искала да допусне увеличаването на Сърбия, и опасността от война на два фронта — срещу Турция и срещу Австро-Унгария — задържали руското правителство.

При това нека повторим, че царска Русия се интересувала пряко от българските земи като подстъп към Проливите. Прочее една руско-турска война била възможна и желана за Русия само ако имало необорими дипломатически основания да се воюва за освобождаването на българите.

В това отношение Априлското въстание изиграло извънредно важна историческа роля. Демократична Европа видяла, че един културен народ се бори със себеотрицание за свободата си, че той се облива в кърви, за да смъкне игото на своя угнетител. И симпатиите на европейската демократична общественост се определили и наклонили на българска страна. Чудовищните турски зверства изолирали морално Турция — всяка туркофилска акция на европейските кабинети станала непопулярна. Дори и английското консервативно правителство на Биконсфилд се принудило да маневрира по българския въпрос, да приеме поначало българската автономия, макар и обградена с редица други нежелателни за Русия условия.

Сам министърът на външните работи в кабинета на Дизраели, лорд Е. Дерби, писал със съжаление при обявяването на Руско-турската война през 1877 г., че поради възмущението на демократична Европа от турските жестокости и поради всеобщите симпатии към българския народ Англия била «в практическа невъзможност да се намеси (т. е. да воюва) в полза па Турция».

Цялата тази антитурска морално-политическа атмосфера в Европа въздържала европейските правителства да попречат на всяка цена на Русия (дори и дипломатически) в нейните усилия за освобождаването на българския народ.

Така Априлското въстание дало морално право и дълбоки политически и дипломатически основания на Русия да обяви война на Турция. Без въстанието тя нямало да има тези основания и щяла да срещне организирания отпор и военната намеса най-малко на Англия и Австро-Унгария. В Цариград даже били уверени в това в навечерието на войната от 1877–1878 г., понеже не отчитали моралната катастрофа, която постигнала Турция.

Априлското въстание и жертвите на българския народ облекчили извънредно много задачата на руската дипломация да неутрализира враждебните европейски правителства, които иначе биха се противопоставили най-решително на руските планове.

Така нашият народ в лицето на априлци със своите героични усилия и с обилно проляната кръв през 1876 г. извоювал моралното и политическото право и възможността да бъде освободен от братския руски народ.

В този смисъл Априлското въстание има голямо историческо значение. То тласна решително събитията на нашата история към съдбоносен прелом. Историята оправда прозрението на Гюргевския революционен комитет — нужна беше национална революция, за да се стигне до национална свобода.

* * *

Накрая заслужава да се види как българската буржоазна историопис осмисляше и преценяваше Априлското въстание и каква характеристика даваше на ръководните революционни дейци.

Преди 65 години Димитър Т. Страшимиров издаде тритомна История на Априлското въстание, която бе резултат на няколкогодишни добросъвестни издирвания. След неговия труд бяха обнародвани някои спомени, документи и локални изследвания за селища, участвали във въстанието, но без да се правят по-широки обобщения. Затова ние се спираме на труда на Д. Страшимиров. Този забележителен историограф на българското революционно-освободително движение бе работил не само с искрено демократично чувство, но и с голяма любов своята книга за въстанието. Тази любов се пренася и върху характеристиката на самите революционери-деятели, върху събитията, които той рисува с крайна добросъвестност. И затова неговият капитален труд — капитален преди всичко по своята извороведческа основа, а след това и по своята всеобхватност — трябва да бъде определен като едно от големите постижения на нашата историография независимо от крайно дългия увод, разположен в цял том, и от многоречивостта на автора. По богатство и надеждност на сведенията си тази книга остава за пример и до днес. Тя ще служи винаги като основа и за по-нататъшни проучвания, и за нови систематични изложения, що се отнася до фактическата страна на събитията в отделните окръзи. Тези добри качества на труда на Д. Страшимиров се дължат на обстоятелството, че той твърде рано и навременно се е сетил да събира документи и да извършва анкети всред участниците във въстанието, и то по места, във всяко селище, като е привличал към анкетите си всички лица, които са имали пряко или косвено отношение към събитията. Тази възможност ние отдавна вече нямаме.

От друга страна обаче, основният исторически смисъл и политическата същина на Априлското въстание не са доловени от споменатия автор; той е останал на оптическата повърхност на фактите. А идейната страна е заменена с понякога противоречиви преценки в превратен смисъл, които изхождат дори от временни буржоазно-политически русофобски и антиреволюционни настроения. Може би за тези тълкувания да е изиграло роля обстоятелството, че Д. Т. Страшимиров е извършил проучванията си и е издал книгата си изцяло със средствата на един държавен, и то изборен политически институт, Пловдивската окръжна постоянна комисия. Може би нейният изборен политически състав е повлиял със своите изисквания при периодичното отпускате на средства на автора. И затова в труда срещаме преценки и тълкувания, които са неприемливи от научно гледище.

Така Априлското въстание е «политическа авантюра», съответствуваща на потайните руски кроежи за експанзия в българските земи и към Проливите. То не е самостоятелно дело на българския народ и българските революционери. Д. Т. Страшимиров подцени и организаторите, и ръководителите на въстанието, нарече ги «идеолози» с програма, взета «отвън», «високомерни фантазьори с жреческо вдъхновение, граничещо с безумие». Бенковски бе обявен за «анадолски делия», а другарите му за «авантюристи», «наивници», «младежи без опит». В очите на Страшимиров въстаниците били «слепци». Според него въстанието било прибързано — не му било времето, нужни били още 40 години за сериозна подготовка, а самите въстаници не представяли от сами по себе си нищо друго освен «кротка протестующа маса».

Страшимиров излезе с подробно разработено схващане, че гюргевските революционери и техните съратници в България, местните революционни комитети и хилядите въстаници не се различавали по политическа програма и крайни цели от едрата буржоазия, която действувала с прошения за реформи пред Високата порта: «Туй са партиите, пише той, едни се въодушевяват, а други са по-въздържани и само толкова, идеен антагонизъм вече няма. Няма разлика в крайната цел и в идеите» (к. м. Хр. Г.).

Изобщо Д. Страшимиров снизи Априлското въстание като проява на народната революция, и то в полза на следосвобожденската, предимно либерално настроена буржоазия. Очертаната от него тенденция бе подета и раздута по-късно от някои буржоазни историци, писатели и публицисти до такава степен, че Априлското въстание бе превърнато в историческо бедствие с неизброими тежки последици за българския народ. С това бе ударен зачернящ печат върху една от най-сияйните страници на нашата национална история.

Дванадесетте революционери от Гюргево и техните съратници в България не бяха нито фантазьори, нито демагози, нито безумци, нито слепци. Те поведоха българския народ по единствено исторически възможния път към националната свобода, с ясното и остро съзнание за абсолютната необходимост от саможертва, макар и да знаеха, че може да не сполучат. Те го водиха с дълбока прозорливост за исторически съдбоносното значение на народните революционни усилия. Ходът на последвалите събития доказа тяхната принципна правота. Със своя разгром те победиха. Българското освобождение се зароди в битките и пожарищата на въстанието.

Знамето, което априлци носиха в неравната борба срещу поробителя, бе знаме на народната свобода, пропито от кръвта на загиналите, от кръвта на Ботев и Бенковски, от кръвта на изкланите в Батак деца.

Кратка библиография на изворите и научната литература

1. АНГЕЛОВ, Ив. Враца и врачани в борбата за освобождение от турско иго, Враца, 1957, стр. 47–80 за въстанието.

2. АНГЕЛОВА-ГЕОРГИЕВА, Р. За народна свобода. Априлското въстание в българската народна поезия, София, 1964. стр. 285.

3. АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ 1876 г. Сборник от документи, под ред. на проф. А. Бурмов, т. I–III, София, 1951–1955.

4. АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ — вж. История на България, второ изд., ред. комисия Д. Косев и др., т. I, София, 1961, стр. 449–474 (автор Й. Митев).

5. АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ. 1876–1966. Доклади и изказвания на юбилейната научна сесия в София, София, 1966.

6. АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ 1876 г. Препоръчителна библиография по случай 90–годишнината на въстанието, под ред. на К. Възвъзова-Каратеодорова и А. Вълчева, София, 1966, стр. 81.

7. АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ в българския възрожденски периодичен печат.

8. АРХИВ на Възраждането, под ред. на Д. Т. Страшимиров, т. I, София, 1908.

9. БАКАЛОВ, Г. Априлското въстание — вж. Бакалов Г., Избрани исторически произведения, София, 1960, стр. 317–326.

10. БЕЛОВЕЖДОВ, Н. Първата пушка. Записки по копривщенското въстание в 1876 г., София, 1918.

11. БЕЛЧЕВА-ПОПСАВОВА, Д. Нагледни материали за Априлското въстание в снимковата и графическата сбирка на Народната библиотека «Кирил и Методий», Известия на НБКМ, т. VII (XIII), 1967, стр. 355–402.

12. БЛАГОЕВ, Д. Принос към историята на социализма в България, София, 1956, стр. 60–65.

13. БОЙЧО. Въстанието и клането в Батак, Пловдив, 1892.

14. БУРМОВ, А. Български революционен централен комитет (1868–1877), 2 изд., София, 1950, стр. 147–151.

15. БУРМОВ, А. Кризата в Българския централен революционен комитет, сп. Исторически преглед, год. XIII (1957), кн. 2, стр. 40–64.

16. ВЕЛЕВА, М. Георги Бенковски. Живот и дейност, София, 1953, стр. 32.

17. ВЕЛЕВА, М. Димитър Страшимиров. Историографски очерк, София, 1972, стр. 202.

18. ВЕЛИЧКОВ, К. В тъмница. Спомени от 1876 г., София, 1899.

19. ВЪЗВЪЗОВА-КАРАТЕОДОРОВА, К. Българският и чуждият периодичен печат от 1876 г. и Априлското въстание — вж. Априлското въстание 1876–1966 (юбилеен сборник), стр. 181–202.

20. ГАНДЕВ, Хр. Васил Левски. Политически идеи и революционна дейност, София, 1946.

21. ГАНДЕВ, Хр. Априлско въстание. Исторически очерк, София, 1956, 175 стр. (Авторът е ревизирал съществено изложените в тази книга схващания за революционната криза през 60–те и 70–те години на XIX в.).

22. ГАНДЕВ, Хр. Априлското въстание през 1876 г., сп. Исторически преглед, год. XII (1956), кн. 2, стр. 16–25.

23. ГЕОРГИЕВ, Т. Бележки за Средногорското въстание в 1876 г., София, 1904.

24. ГЕНЧЕВ, Н. Левски, революцията и бъдещият свят, София, 1973, стр. 155.

25. ГЕОРГИЕВ, Д. Разложкото въстание — епизод от Априлската епопея, в. «Работническо дело», бр. 128 от 8 май 1961 г.

26. ГЕТОВ, Ив. Спомени из години на борба и победа, София, 1916.

27. ГЪБЕНСКИ, Хр. и П. История на град Габрово и Габровското въстание, Габрово, 1903.

28. ГЪЛЪБОВ, К. Въстанието на героична Перущица (Април 1876 г.), 2 доп. изд., София, 1965.

29. ДЖАМБОВ, Хр. Материали за подготовката на Априлското въстание — Панагюрище и Панагюрският край в миналото. Сборник, т. II, София, 1961, стр. 143–147. (Веществени материали за въстанието в Панагюрище.).

30. ДИВИЗИЕВ, Ив. Разложките българи и Априлското въстание, сп. Исторически преглед, год. XX (1965), кн. 2, стр. 68–73.

31. ДИМИТРОВ, П. Спомени по изследванията на турските свирепства при потушаването на българското въстание през 1876 г. и по резултата от тия изследвания, София, 1901 г.

32. ДОЙНОВ, Д. Знаме на въстаниците от с. Разловци, Пиянечко, 1876, сп. Музеи и паметници на културата, год. IV (1964), кн. 2, стр. 3–15.

33. ЗАИМОВ, Ст. Миналото, кн. I, IV, Варна и Пловдив, 1884–1888.

34. КОВАЧЕВ, Хр. Военна подготовка и тактика на въстанието в Ново село, Кръвеник и Батошево, Военноисторически сборник, 1964, кн. 2, стр. 53–65.

35. КОЛАРОВ, В. Върху Априлското въстание — вж. Избрани произведения, т. III, София, 1955, стр. 180–190.

36. КОСЕВ, Д. Положението на българския народ преди Априлското въстание, сп. Исторически преглед, 1947–1948, кн. 2, стр. 145–154.

37. КОСЕВ, Д. Иларион Драгостинов, апостол на свободата. 1876, Известия на института «Христо Ботев», I (1954), стр. 139–213.

38. КОСЕВ, Д. Родопското население през периода на разложение на турския феодализъм и на революционните борби на нашия народ, Сборник из миналото на българските мохамедани в Родопите, София, 1958, стр. 87–99.

39. КОСЕВ, Д. Априлското въстание — връхна точка на българската национално-демократична революция — вж. Априлското въстание 1876–1966 (юбилеен сборник), стр. 7–18.

40. КОСЕВ, К. Данни за икономическото положение на Клисура в навечерието на Априлското въстание, Известия на държавните архиви, кн. 10, 1965, стр. 136–139.

41. КОСЕВ, К. и Н. ЖЕЧЕВ. Априлското въстание 1876 г., София, 1966, стр. 159.

42. КУКУМЯВКОВ, К. С. Спомени от Сливенското въстание в 1976 г., I, Сливен, 1885.

43. МАЖДРАКОВА, О. Четата на поп Харитон, 1876, София, 1963, стр. 160.

44. МАРКОВ, Хр. История на 9–те дни в Дряновския манастир, с. Михалци, 1912.

45. МАКГАХАН, Е. Д. Турските зверства в България, София, 1880.

46. МАРАНГОЗОВ, Ив. Н. Новоселското въстание. Осемдневната борба под Мара Гидик, София, 1937.

47. МИНЧЕВ, Д. Н. Някои сведения за организацията и работата на революционната поща по време на Априлското въстание, Изв. на НБВК и Б-ка на СУ, т. II, 1963, стр. 255–273.

48. МИТЕВ, А. Отражението на Априлското въстание в Италия — вж. Априлското въстание 1876–1966 (юбил. сборник), стр. 161–180.

49. МИТЕВ, Й. Военни специалисти, участници в Априлското въстание, Военноисторически сборник, 1956, кн. 2, стр. 107–180.

50. МИТЕВ, Й. Сведения за въстаническите действия на връх Еледжик и дейността на Бенковски през 1876 г., Военноисторически сборник, 1960, кн. 2, стр. 93–98.

51. МОНЕДЖИКОВА, А. Отражение на Априлското въстание в Англия, Франция и Италия, Известия на института «Хр. Ботев» при БАН, кн. 1, 1954, стр. 296–313.

52. МИТЕВ, А. Боят около Брацигово в 1876 г., Пловдив, 1881.

53. НАТАН, Ж. Българското възраждане, 5 изд., София, 1950, стр. 136–161; 190–191; 429.

54. НЕДКОВ, Б. Турски документи за Ботевата чета — вж. Христо Ботев. Сборник по случай сто години от рождението му, София, 1949, стр. 675–766.

55. ОБРЕТЕНОВ, Н. Спомени за българските въстания, София, 1942.

56. ОСВОБОЖДЕНИЕ Болгарии от турецкого ига, т. I, Освободительная борьба южных славян и Россия (1875–1877), Москва, 1961.

57. ПАНАГЮРИЩЕ и Панагюрският край в миналото, II, София, 1961.

58. ПАСКАЛЕВА, В. Демократичната общественост в Западна Европа и Освобождението на България, Освобождението на България от турско иго. Сборник статии, София, 1958, стр. 44–81.

59. ПАНАЙОТОВ, И. Отзвук от Априлското въстание в Англия. Историко-библиографско проучване, Известия на Народната библиотека «В. Коларов», т. I, 1961, стр. 159–211.

60. ПЕТЛЕШКОВ, Н. Хр. и Ив. К. Йеремиев. История на Брациговското въстание, Пловдив, 1901.

61. ПЕТРОВ, П. Асимилаторската политика на турските завоеватели, Сборник от документи за помохамеданчване и потурчване XV–XIX в., София, 1962, стр. 305–382.

62. ПОПОВ, Хр. Ф. Град Клисура и Априлското въстание, София, 1926.

63. СТОЯНОВ, З. Записки по българските въстания 1870–1876 г., т. I, Пловдив, 1884, т. II, Русе, 1887, т. III, София, 1892. (Има и две нови издания.).

64. СТОЯНОВА, Р. Социален произход и брой на Ботевите четници — вж. Априлското въстание, 1876–1966 (юбилеен сборник), стр. 67–86.

65. СТОЙЧЕВ, И. Никола Д. Войновски, бойният водач на Ботевата чета, Изв. на Института «Хр. Ботев» при БАН, кн. I, София, 1954, стр. 254–295.

66. СТОЙЧЕВ, И. Таньо Стоянов Куртев и неговата чета през 1876, Исторически преглед, 1958, кн. 3, стр. 71–101.

67. СТРАТЕВ, Ив. Подготовка на въстанието в Горнооряховска революционна околия, Г. Оряховица, 1926.

68. СТРАШИМИРОВ, Д. Т. История на Априлското въстание, т. I–III, Пловдив, 1907.

69. ТЕОДОРОВ, Ив. Възпоминания по въстанията в Търновския санджак през 1876 г. и по съденето на българските въстаници..., Русе. 1897.

70. ТОДОРОВ, Н. Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали. Съставил и редактирал, София, 1953, стр. 295–415.

71. УНДЖИЕВ, Ив. Четата на Христо Ботев — формация и боен път — вж. Априлското въстание. 1876–1966, юбилеен сборник, стр. 51–66.

72. ХАВРАНКОВА, P. Откликът на Априлското въстание сред чешкото общество, Исторически преглед, 1959, кн. 6, стр. 26–52.

73. ХРИСТОВ, Хр. Русенската общественост и българското националноосвободително движение в навечерието на Руско-турската война от 1877–1878, Освобождението на България от турско иго. Сборник статии, София, 1958, стр. 13–43.

74. ХРИСТОВ, Хр. Аграрният въпрос и ролята на селяните в българската национална революция — вж. Априлското въстание — 1876–1966, юбилеен сборник, стр. 19–30.

75. ХРИСТОВ, Хр. Освобождението на България и политиката на западните държави, 1876–1878, София, 1968, стр. 22–49.

76. ЦВЕТКОВ, А. Отбраната на Дряновския манастир, София, 1960.

77. ЦВЕТКОВА, Б. Състояние на Османската империя преди Априлското въстание, Сборник, Априлско въстание, 1876–1966, София, 1966, стр. 31–40.

78. ЧЕРНОВЕЖД. Кратко описание на Панагюрското въстание, София, 1893.

79. ЧОЛПАНОВ, Б. Въстаническа стратегия и тактика през април 1876 — вж. Априлското въстание, 1876–1966, юбилеен сборник, стр. 87–116.

80. ШАРОВА, Кр. Априлското въстание и борбата за освобождение на другите южнославянски народи — вж. Априлското въстание 1876–1966, юбилеен сборник, стр. 131–150.

81. ЮБИЛЕЕН сборник по миналото на Копривщица, София, т. I, 1926, в 1876 г., София, 1881.

82. ЮБИЛЕЕН сборник по миналото на Копривщица, София, т. I, 1926, т. II, 1937.

83. Априлското въстание в българския периодичен възрожденски печат. Библиография. Съст. Б. Райков. Под ред. на К. Възвъзова и А. Вълчева, София, 1973, стр. 242.