Българският подвиг 1885 Русия и Европа

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Методи Петров

Дизайн: Давид Нинов

София, 2013

Ст. н. с. Методи Петров работи основно по проблемите на българския национален въпрос, политиката на България и българо-руските отношения след Освобождението. Има над 300 научни разработки и статии в български списания и вестници. Сред тях се открояват книгите: «Праведникът с кама в пояса» — (Живот и дейност на Гоце Делчев), съавтор, 1971; «Борбата на българите против решенията на Берлинския конгрес (1878–1880 г.)», 1982; «Националноосвободителното движение в Западните покрайнини (1919–1934)», 1995.

Въведение

На внуците ми, Методи и Георги

Бележитите титани Раковски, Каравелов, Левски и Ботев създават великолепно националноосвободително движение. Всеки един от тях има съществен дял за съзиждане на оригинална революционна теория и практика, които в последна сметка довеждат до прочутото Априлско въстание от 1876 г. Саможертвата на българина от своя страна направи Източния въпрос изцяло български. Драган Цанков и Марко Балабанов разбират от посещението си в Европа след въстанието, че свободата на България е решен окончателно въпрос. Спорът единствено е за нейните граници.

Единна и целокупна България в центъра на Балканския полуостров не е по вкуса нито на европейските страни, нито на балканските държави. Тази жестока за нас истина — плод на икономическите и политическите интереси на близки и далечни народи, не е разбрана добре въобще от българските дипломати и политици. Все пак в помощ идват споразуменията на Цариградската посланическа конференция, свикана през декември 1876 г. Тя трябва да разреши по мирен начин българският въпрос.

Международната конференция в Цариград определя и границите на страната. На нея се проектира да се създадат две автономни области под името България. Едната трябва да има за седалище Търново и в нейните очертания да влязат санджаците Търново, Тулча, Русе, Варна, Сливен и Пловдив (с изключение на Момчилградско, Крумовградско, Смолянско, Свиленградско и Елховско). Другата област има за център София и в нея се предлага да се включат санджаците София, Видин, Ниш, Скопие, Битоля (с изключение на част от Серско, Струмишко, Тиквешко, Велешко и Костурско). Посочените области, влизащи в двете Българии, се определят в прибавка Б, протокол № 1, от декември 1876 г.

Цариградската конференция не успява да разреши нашумелия и окървавен Източен въпрос. Не помага и Лондонският протокол от 31 март 1877 г. С него шестте велики сили настояват пред Портата да приеме решенията на конференцията. Въпреки решителния протест на европейските държави, Турция продължава да упорствува. Тя е предупредена, че евентуално Русия ще воюва с нея, като войските й ще стигнат до Стара планина. Тогава ще не ще Турция трябвало да приеме исканията на Цариградската посланичка конференция. Уви, не така се развиват по-нататък събитията!

Още преди да се обяви Руско-турската война от 1877–1878 г. е формирана най-напред служба, възглавена от княз Владимир Ал. Черкаски, а след това Канцелария за гражданско управление при Главното командване на руската армия, действаща на балканския фронт. Нейната задача е едновременно с бойните действия да се въведе административно устройство в освободените територии. Тя произтича от една от основните цели на войната — да се възстанови българската държава.

На първо време задачата на канцеларията се изразява в следното: да се съберат необходимите статистически и исторически материали, за да се подготвят проекти за преобразования в бита на българското население; постепенно, след прогонване на турската армия и администрация, да се въведе в действие новото гражданско управление, като се привлекат за участие местни жители, предани на Русия; да се осигурят свобода на вероизповеданието и подкрепа на учебното дело; да се подобри редът за разпределение и събиране на данъците; да се съдейства за образуване на български военни дружини; да се поддържа редът в тила на руската армия. Предвижда се още да има дипломатическа канцелария, която да установи връзки с представители на другите държави. Следователно Канцеларията за гражданско управление трябва да подготви административното и военното управление на България.

В канцеларията са назначени генерал Димитрий Г. Анучин и генерал Михаил А. Домонтович, юристът Сергей Ив. Лукиянов и българинът проф. Марин Дринов. Решено е да бъдат привлечени още 80 души офицери и 20 руски консули. Така е формиран всъщност бъдещият ръководен екип на Временното управление. В него се открояват българите Найден Геров, Тодор Бурмов, Николай Даскалов и др. Към канцеларията са привлечени още Константин Станишев, Иван Иванов, Стефан Бобчев, Христо Стоянов, Тодор Икономов, Петко Р. Славейков, Драган Цанков, Евлоги Георгиев, Марко Балабанов, Васил Караконовски, Тодор Кесяков, Димитър Греков и др. По този начин се слага началото на българо-руското сътрудничество при възстановяване на българската държава.

В резултат от предварителната работа на канцеларията са създадени пет сборника «Материалы для изучении Болгарии». Те съдържат информация за устройството на администрацията и полицията, за финансовото управление и съдилищата, за данъците и налозите, за административното деление на България, прието на Цариградската конференция от 1876 г., за уредбата на търговията, на народното образование, за учителите и училищата, за земеделието и др. Материалите служат като ръководство за действие на участниците в бъдещото Временно управление.

Предварително условие за успеха е да се намерят българи, които могат с успех да участвуват в бъдещите административни и стопански учреждения на държавната организация. Много българи със солидно образование и подготовка сами изразяват желание да участват. Търсенето на кадърни хора продължава и по-нататък.

С освобождението на голяма част от Северна България княз Вл. Черкаски издава и първата заповед да се учредят Свищовска, Търновска и Тулчанска губерния. Дотогавашното административно деление си остава: санджаците се преименуват в губернии, казите в окръзи, нахиите в околии, а общините се запазват. На 4 юли 1877 г. се въвежда Временно управление в Свищов, където за губернатор е назначен Н. Геров, а за вицегубернатор М. Балабанов. Така се поставя началото на възстановяване на българската държава. В останалите губернии е установена друга практика. За губернатор се назначава русин, а за вицегубернатор българин. За вицегубернатори се определят проф. М. Дринов, Др. Цанков, Т. Бурмов, Н. Даскалов, К. Станишев, Ив. Иванов и др.

Най-напред са създадени 8 губернии — Свищовска, Русенска, Тулчанска, Раховска (Видинска), Търновска, Орханийска (Софийска), Пловдивска и Сливенска губерния. Изграждат се 56 окръга с началници предимно пак руси. Предвижда се и губерния в Македония с ръководител бившият руски консул в Солун А. П. Хитрово. Тук най-добре проличава в началото двойствената руска политика спрямо бъдеща България. Докато граф Игнатиев и княз Черкаски настояват да влязат руски войски в Македония и да се формира губернията, то главнокомандуващият руската войска генерал Николай Николаевич отказва. Подкрепят го и руските дипломати — княз Новиков във Виена и граф Шувалов в Лондон.

В освободените райони се създават окръжни и градски съвети, селски и градски общини, каквито има в страната с дългогодишна традиция. Те следва да се занимават със стопански въпроси, с благоустройството, с правилно разпределение и събиране на данъците, с работата на пазарищата, на училищата, на лечебниците, с поддържане на пътищата и др. Наложително е да подпомагат губернаторите при изпълнение и на военните задачи. Всеки съвет се състои от членове по право (длъжностни лица) и по избор. В почти всички селища се назначава и полиция (тя се комплектува най-малко от 4 стражари на 1000 души и се определя на пеша и конна), администрация и съдебни власти с оглед да се гарантират спокойствието и редът. Полагат се грижи да се изгради и пощенска служба, като се ползва опитът на Русия, откъдето са доставени пликове, картички и марки.

За кметове се избират обикновено добросъвестни и трудолюбиви българи, които се радват на уважение сред съгражданите или съселяните си. Те се налагало да бъдат запознати и с особеностите на общинската дейност. Този принцип се спазва навсякъде. Избирателите не трябва да се ръководят от лицето, имота и рода, а от способностите и възможностите на кандидатите и от интересите на народното дело.

Временното управление развива много широка и разнообразна дейност, сред която важно място заема помощта от храни и продукти за войската. То подпомага болни и бездомни сирачета, открива здравни, лечебни и аптечни заведения, улеснява българите да възстановят къщите си, благоустроява отделни села и градове. Осигурени са храни и препитание на турците, завърнали се отново в селищата, където живеели преди войната. Българският език е обявен за официален.

Дейността по организацията на държавата се усложнява от възникването на бежанския въпрос. Десетки хиляди хора от Южна България, страхувайки се с основание от проявените безчинства от страна на турците, бягат в освободените райони на Северна България и се налагало да им се осигури храна и подслон.

Победите на руската армия предизвикват още в началото ни войната и турска емиграция. Голям брой мюсюлмани напускат Северна България и някои от тях безчинстват, грабят добитък и имущество на българите. Това улеснява предварително разработените планове за аграрно преустройство на страната. Освобождават се земи за оземляване на безимотните българи.

Княз Черкаски и неговите помощници имат важни задачи за гражданското устройство, което спомага по-бързо да се възстанови българската държава. Ръководителят на Временното управление умира в деня на подписване на предварителния мирен договор в Сан Стефано. С Временното управление всъщност граф Игнатиев и някои други руски ръководители се опитват да се създаде вместо две — една България, макар и умалена. Пропуска се, въпреки че договорът е обявен за предварителен, нещо важно, залегнало в парижките решения от 1856 г.: балканските проблеми да се регламентират колективно от великите сили.

Със сключването на договора в Сан Стефано русите помагат да се решат и други въпроси на Балканите. Така Черна гора, Сърбия и Румъния получават независимост и териториални придобивки. Босна и Херцеговина имат вече утвърдени разработени реформи от Цариградската конференция. Тесалия, Епир и останалите вън от пределите на Гърция югозападни земи се сдобиват с органически устав, подобен на този на остров Крит от 1868 г.

Оформената в Сан Стефано българска държава, според чешкия учен проф. К. Иречек, била посрещната различно от европейската управляваща общественост. Едни се радвали, че границата на християнството и на просветена Европа подир много години стигнала чак до вратите на Цариград. Други разглеждали раждането на свободната страна с оглед на интересите си. Те поглеждали това бъдещо «Елдорадо», като чертаели и планове как да придобият за себе си от природните богатства на освободената държава. Трети, които били и най-много на Запад, размишлявали върху новата държава с недоверие. На тях им се струвало, че едва ли не Русия се е разширила чак до Егейско море.

След смъртта на Черкаски Временното управление се възглавява от генерал Д. Г. Анучин. На 31 март 1878 г. се слага началото на българската армия под названието «Земска войска». До юни 1878 г. се оформят и действат 8 дружини в Северна България и 4 в Южна България с обща численост от 10 000 души. Създадено е и Военно училище, което следвало да подготви офицерски кадри. За гръбнак на формираната армия служи Българското опълчение.

На 8 май 1878 г. княз Александър М. Дондуков-Корсаков встъпва в длъжността руски императорски комисар в България. Той е командвал по време на войната XIII армейски корпус и има сериозни заслуги за освобождаване на ред български градове. Под негово ръководство се изгражда новото звено на Временното управление. Това е Съвет на императорския комисар, състоящ се от седем отдела: вътрешни дела; финансово-контролен; съдебен; учебен и духовен; военен; пощи, телеграфи, пътни съобщения и канцелария за общи дела, за дипломатически отношения и статистическо бюро. За ръководители на отделите се определят генерал-майор Петър А. Гресер, Константин А. Бух, С. Ив. Лукиянов, проф. М. Дринов, генерал-майор Василий Г. Золотарев и генерал-майор М. А. Домонтович. Към съвета се числят още Александър Тухолка, екзархът и всички екзархийски архиереи. Седалището на съвета е преместено от Търново в Пловдив, определен от някои руски ръководители като вероятна столица на България. Слага се и нов етап в работата на Временното управление, като, разбира се, продължава дейността на канцеларията, ръководена от княз Черкаски.

Временното управление продължава да разширява и укрепва изградените административни, съдебни, училищни и други служби. Извършено е обновление в местното самоуправление. В страната са въведени окончателно временните правила за устройството и дейността на полицията и за тъмниците (затворите). Ръководители на полицията в окръзите са окръжните началници, а в градовете — полицмейстерите. Влизат в изпълнение и временните правила за получаване на паспорти и преходни свидетелства за жителите на Княжество България, както се нарича страната след подписване на Санстефанския договор. С тези правила е вдигнато окончателно военното положение и всеки българин можел свободно да се движи от един в друг окръг. Значителни улеснения се дават на гражданите, които търгуват извън пределите на държавата.

Данъчната дейност като съставка на финансовата организация се планира и извършва съвместно с български специалисти. Учредена е комисия начело с проф. М. Дринов, която трябвало да изготви размера на поземления данък за 1878 г. съобразно с местните условия и особености. Нейното предложение е одобрено от съвета на княз Дондуков. Останалите преки данъци се определят, като се имат предвид платежните способности на населението. Подготвял се и първият бюджет на българското княжество.

Съдебната организация на страната се изгражда съобразно с нуждите на учредените губернски, окръжни и селски съдилища. Тя е попълнена също с представители на българите. Наред с назначените постоянни съдии в решаването на делата участвуват и изборни съдии. Това придава и демократичен характер на съдебната практика. Временните правила за устройството и действието на съдебната част се оказват подходящи за условията в България. Съдебният отдел към съвета полага доста грижи да се издигне престижът на съдилищата.

На 27 юли 1878 г. княз Дондуков утвърждава устава на съществуващите отпреди Освобождението земеделски каси. Те трябва да подпомагат българските селяни при закупуване на селскостопански инвентар и при обработката на земята. Право да ползуват касата получават онези селяни, внесли съществен дял при образуване на основния капитал. Временното управление улеснява доставянето от съседните страни на впрегатен добитък, от който се нуждаят българските селяни.

Временното управление се старае да възстанови някои разрушени през Априлското въстание училища. Проф. М. Дринов помага да се въздигнат съществуващите преди войната училища. Разработват се програми за народните училища, в които се получава начално образование. В тях се изучават български и руски език, българска и всеобща история, география, чертане, естествена история, физика и др. Тогава съществуват начални и прогимназиални (главни) училища. Има още и две духовни училища — в Самоков и Лясковец. Замисля се и създаването на гимназии. Определят се и стипендии за учениците, които желаят да се обучават. Започва интересна и плодотворна система за поощряване и заплащане на учениците, които искат да продължат образованието си в чужбина. Неслучайно твърде скоро след Освобождението се създава българска интелигенция, която има европейски измерения.

През онова време се полагат немалко грижи да се поставят основите на свободното културно развитие на България. Започват да се възстановяват или да се откриват нови читалища, да се печатат вестници, създават се театрални дружества, хорови колективи и други културни институции. На 28 ноември 1878 г. в Браила е свикано събрание, на което се решава Българското книжовно дружество да пренесе научната си дейност в София, което става през 1881 г. Това дружество после се превръща в Българска академия на науките.

Ръководен от енергичния и рядко предан на българските интереси княз Дондуков, съветът обръща внимание и на българската църква. Възстановени и подготвени за духовна служба са голяма част от разрушените през въстанието и войната черкви. Премахнат е данъкът «владичина».

Сложено е началото на медицинското и санитарното дело, като за целта са подготвени и въведени в действие устави и временни правила, които довеждат до по-добра организация и ефективност на медицинското обслужване. Издирени и назначени са лекари с помощен медицински персонал. Открити са и аптеки. Създадени са болници в София, Пловдив, Русе, Ловеч, Търново, Силистра, Разград, Свищов, Кюстендил и др. Продажбата на лекарства се извършва от аптекари с установена правоспособност. През този период във Временното управление работят около 100 руси и 1000 българи.

Разделянето или по-точно политическият дележ на България е главната задача на организаторите на Берлинския конгрес. Единна България, пак ще кажа, е сериозно препятствие за политическите кроежи на Австро-Унгария и отчасти Великобритания. Единствената утеха за българите от подписването на новия договор от 1 юли 1878 г. е включването на София и част от Софийския санджак в територията на Княжество България не без помощта на германския канцлер Бисмарк. Понеже и Варна се налага да остане в Княжеството, то земите около долините на Места и Струма се изключват от Източна Румелия и се прехвърлят към Македония.

Според решенията на Берлинския конгрес, България е разпокъсана на пет части. В трибутарното Княжество, подчинено на султана, влизат земите на Северна България и част от Софийския санджак. Извадени са земите на Северна Добруджа. В Източна Румелия остава територията на Южна България. Македония и Одринско са върнати отново на Турция. Сърбия е «възнаградена», че се включи във войната след победата при Плевен, с Пиротско и Вранско. Вдъхновителите на решенията в Берлин, които разпокъсват българската народност, същевременно усложняват обстановката и на Балканския полуостров.

Още преди да се подпише мирният договор, в Сан Стефано пристигат сведения от европейските вестници, че щяло да се създаде българско княжество само на север от Стара планина. Тези новини силно разтревожват представителите на българската интелигенция и на духовенството в Македония и Тракия. Основание за безпокойство са и бунтовете на мохамеданите в Родопите и Южна Тракия. Тревогата се засилва и от факта, че бунтовете се ръководят от бившия английски дипломат Сенклер, който през войната е на турска служба под името Хадиет паша.

Българите изразяват безпокойството си в десетки изложения, телеграми и писма до посланиците на великите сили в Цариград, до руски ръководители. На първо време те реагират най-остро срещу опитите на гръцки архиереи да събират подписи и да доказват, че в Македония мнозинството от населението било гръцко. Представители на български епархии и общини от Охрид, Костур, Дебър, Драма, Серско, Струмица, Велес, Скопие, Битоля, Прилеп, Гевгели, Кукуш, Куманово, Петрич, Щип, Неврокоп (дн. Гоце Делчев) и др. изразяват решителен протест срещу насилственото събиране на подписи с невярно съдържание.

В изложение до граф Игнатиев македонските българи заявяват категорично: «Македония била е секога най-много изложена на турските свирепства и в нея българинът никога не е бил нито на имота, нито на живота си, на фамилната си чест». Те молят същевременно руския дипломат тяхната област да не остане «вън от границите на България». Изложения в този дух биват изпращани и до други руски ръководители. Голяма активност проявява архимандрит Методи Кусев.

Веднага след оповестяване на решенията на Берлинския конгрес започват нови масови протести от българите от всички краища на страната. Временното управление изпраща проект за «Бележки относно някои членове на Берлинския договор». Нужни са неотложни мерки за защита на българските национални интереси. Български ръководители от Пловдив изпращат меморандум до великите сили. Особено остро реагират българите от Македония. От Велес в дописка до в. «Марица» се казва, че трудно можело да се опише изражението на лицата на българите. Ударът бил смъртоносен върху цяла Македония. Мъртва пот побила челата на тамошните българи. Случилото се било тежка «сърдечна болка, която пронизва сърцата на македонските българи». Охридският митрополит Натанаил изразява протеста си пред известния славянофил И. С. Аксаков:

«За македонските българи, които ежедневно, ежеминутно търпяха в продължение на пет века повече от всички убийства, насилие, тъмнични затвори, насилствена смърт, грабежи, отнемане на собствеността и пълно поробване, няма и помен, след като те, надявайки се на избавление, с оръжие в ръка се притекоха на помощ на гърци и сърби както преди, така и в последните сръбски боеве и накрая, надявайки се на присъединение към своите придунавски и тракийски братя, хиляди от тях, напускайки дом и родители, жена и дете, братя и сестри, тръгнаха срещу общия им поробител... Тези българи сега се лишават от всичко и се оставят в още по-лошо положение и робство у своите петвековни кръвопийци».

Борбата на българите против решенията на Берлинския конгрес е всъщност борба против тяхното разпокъсване. Изявеното национално единомислие и единодушие, изложенията и протестите не успяват да спрат антируската, а в случая и антибългарска политика на Западна Европа. Все пак румелийските българи, начело с капитан Петко войвода, успяват ди ликвидират «бунта на Сенклер».

Националноосвободителното движение в Македония, свързано тясно с дейността на Г. Раковски, Л. Каравелов и В. Левски, преминава тогава на нов етап. Започват да се потягат четите на Ильо Марков, Димитър Попгеоргиев, Стоян Карастоянов, Стойо Торолинко, Тодор Паласкаря, Кочо Лютата и др. Недоволството и напрежението растат от ден на ден. Появяват се чети в Битоля, Охрид и Прилеп. Голяма активност проявяват митрополит Натанаил, екзарх Йосиф, Методи Кусев, В. Диамандиев, К. Мишайков, П. Шулев, Климент Шапкарев и др.

Българите от Княжеството също се включват твърде енергично в започващата борба. На 29 август 1878 г. е организиран Търновският благотворителен комитет «Единство» в къщата и в присъствието на Любен Каравелов. Там се събират Ст. Стамболов, Г. Живков, Н. Живков, Хр. Иванов — Големия, М. Кабакчиев, Хр. Караминков и др. Целта на комитета е да улесни борбата на българите от Македония. Не е излишно да се знае, че за тази бъдеща борба поощрение оказва Временното управление и лично княз Дондуков. За кратко време в страната възникват над 400 комитета. По това време София подготвя две чети: едната под ръководството на руския капитан Адам Калмиков, а другата — на поляка Луис Войткевич, женен за българка от Македония.

На 5 октомври 1878 г. призори около 400 въстаници нападат турските погранични части в Кресненските ханове и привечер вече успяват да ликвидират тяхната съпротива. С това успешно сражение се поставя началото на Кресненско-Разложкото въстание — най-висок връх в борбата срещу решенията на Берлинския конгрес. Победата окриля въстаниците. Овладени са селата Влахи, Ощава и Ново село. Четите носят и значими имена «Каравелов», «Алабин», «Домонтович» и др. Малко след това се превземат и селата Мораска, Брезница, Будилци, Сливница и Брезник. Въстаническото ръководство е в състав: А. Калмиков, Д. Попгеоргиев, Г. Михайлов. За първи сред войводите е провъзгласен Стоян Карастоилов. През средата на октомври пристига и четата на Л. Войткевич, а след нея и тези на Орчо войвода, поп Коста (Константин) Буфски, Григор Огненов (Арнаутина) и др.

Разложко е второто по размер и сила огнище на въстанието. Начело застава известният от близкото минало революционер Баньо Маринов, подкрепян радушно от населението на района. Той води чета с 376 души и знаме, на което пишело «Или смърт, или свобода». На 8 ноември въстаниците обсаждат Банско, като записват първата си победа. Тя е придружена обаче и със скъпа жертва: пада убит войводата Маринов. Все пак освобождението на Банско повдига духовете на цялата Разложка котловина. Успех е зарегистриран и с овладяването на с. Горно Драглище, където се проявява местният учител Сава Докторов. После въстават и други селища, при което възникват народни тържества със затрогващи сцени.

Много характерен за стратегията и насоките на въстаниците е апелът, който е обнародван като документ на Привременното управление със седалище Пирин планина: «И така, братя, настанъ вече време и кога да покажеме себе си, че сме народ достоен за слободъ, че во нашите жили не е престанала да тече кръв от Крума и Симеона; настанъ време да докажеме на Европа, че да се разделява со църнило един цял народ — не е шега! Нека всекой пожертвува колко може и щото може, защото е нужна помощ и помощ значителна и бърза».

Въстанието в Кършиака (така се нарича областта по десния бряг на р. Струма) започва почти едновременно с действията при Кресненските ханове. Още в началото войводите Златко, Иван Атанасов и Митре Юрука помагат всичките села от района да бъдат освободени. Въстанието тук продължава и в началото на 1879 г. На поканата на Хюсни бег Петрички — каймакамин на района, да се върнат по селата си, въстаниците отговарят: «Като видяхме, че на Берлинския конгрес европейските сили са ни оставили под вашето управление, взехме оръжието в ръка и няма да го оставим, догдето не се съединим с българското княжество, на което е пристанал да ни остави и самият Султан Хамид в Санстефанския договор».

Във въстанието на Североизточна Македония участвуват още и селата Игралища, Цапарево, Сушица, Добри лак, Никудим, Раздел, Горемя, Моравица, Колибите, Седелец, Крушица, Кръстилак, Долна и Горна Рибница, Старчево, Палат, Яково, Ново село, Брезница, Любеница, Крепилово и много други. Всъщност в боевете активно участие взема населението на Джумайско, Разложко, Кършиака, Петричко, Мелнишко, Неврокопско, Серско, Демирхисарско и Малашевци. Не е без значение и фактът, че голяма част от ръководителите, като Д. Попгеоргиев, Стоян войвода, Г. Илиев, К. Босилков, Б. Маринов, Г. Чолаков и други, са бивши участници в доосвобожденското националноосвободително движение. Натрупаният опит е в основата на Кресненско-Разложкото въстание. Ето защо и борбата на населението от Македония е закономерно и логично пряко продължение на Българската националноосвободителна борба.

Това въстание се извисява като най-висок връх в борбата на българите против решенията на Берлинския конгрес. Най-активно участва населението от Североизточна Македония. Главна роля за обединената помощ на българската народност в тази борба изиграват комитетите «Единство», създадени главно върху територията на Княжество България и Източна Румелия. Те възникват именно с основната задача да се организира и подпомогне съпротивата на сънародниците ни от Македония против разпокъсването на българската народност.

Като се говори за това въстание, следва да се каже и защо то не даде никакъв резултат. Трудно било да се преодолее инерцията, създадена след Берлинския конгрес. Западните сили са решителни противници срещу борбата на народа ни за национално обединение. Русия също проявява колебание, което засилва амбициите на поробителите. Те струпват многобройни военни сили, които превъзхождат чувствително въстаническите части не само по брой, но и по въоръжение. При тази обстановка разногласията между ръководителите на въстанието се оказват твърде пагубни за изхода на начинанието. Съществуват и сериозни различия относно тактиката и стратегията на борбата. Броженията в Македония обаче продължават дълго време след погрома на въстаналите българи. Хиляди македонци напускат родните си места и търсят спасение в свободната родина.

Въпреки възникналите революционни движения, Временното управление продължава дейността си. То изгражда централни административни и културни учреждения. На 7 януари 1879 г. при необичаен интерес се открива Първа мъжка гимназия в София. В нея се събират ученици от почти всички откъснати от Княжеството български краища. Голям е броят на учениците от Македония. Малко по-късно започват да работят и други три държавни четирикласни училища — в Дупница, Лом, Пазарджик и Добрич.

Слага се началото и на Народната библиотека, като предварителната дейност е започнала още от април 1878 г. Инициатор е учителят Михаил К. Бобутинов. Той среща изключителна подкрепа в лицето на П. В. Алабин и проф. М. Дринов. Читалнята на библиотеката е открита тържествено на 15 януари 1879 г. В набирането на книги помагат в началото княз Ал. Дондуков, П. В. Алабин и проф. М. Дринов.

На 23 май 1879 г. започва да работи в София Българската народна банка — най-висшето финансово учреждение. Тя следва да открие клонове в Русе, Свищов, Търново, Варна и други градове. Банката получава за основен капитал два милиона франка — сума, събрана от десятъка от минали години. Тя трябва да върне тази сума на бъдещото българско правителство, когато капиталът нарасне на осем милиона франка. Предвижда се да изпълнява различни банкови операции, да отваря подписки за правителствени и обществени заеми и друга финансова дейност.

Временното управление се грижи да подготви бъдещите министри, които щели да застанат заедно с княза начело на държавното управление. Със съгласието на руското правителство княз Дондуков прикрепва към всеки отдел на съвета помощници, които по-късно щели да станат и министри. За евентуален министър-председател (тогава министерският съвет се нарича само министерство) се предвижда Тодор Бурмов. Към отдела на Гресер се назначават трима българи — П. Каравелов, Ст. Стамболов и Д. Петков. Голямо внимание заслужава именно Министерството на вътрешните работи (тогава на вътрешните дела). За министър на финансите се предлага Григор Начович. Като бъдещи министри се имат предвид още руският генерал Петър Д. Паренсов — на войната, М. Балабанов — на външните работи, Д. Греков — на правосъдието. Княз Дондуков издава заповед, с която д-р Константин Стоилов е назначен за политически секретар на княжеската канцелария.

Както вече стана дума, руските ръководители имат предвид за българска столица Велико Търново или Пловдив. Намесва се проф. М. Дринов. Той изтъква, че и двата града са далеч от западните български земи и Македония. София била на важно кръстовище в пътната мрежа на България и на земите вън от нея. Идеята на проф. Дринов е одобрена от руските дейци и българската общественост още преди свикването на Учредителното събрание.

Временното управление се наложило да се занимава и с уреждане на гранични въпроси. Улеснени от руските победи и от въстаническите действия на капитан Симо Соколов, сръбските войски много скоро превземат Пиротско, Царибродско (дн. Димитровградско — Югославия), Трънско, Брезнишко и дори малка част от Софийско. За разлика от политиката на Временното управление, Княжество Сърбия се постарава да формира своя администрация и полиция в окупираните земи с българско население. За началници на градските управления се назначават сърби, които се опитват да подлъжат българите да влязат в тяхното княжество. Предлагат им фалшиви декларации, че уж ще им опростят данъците, а всъщност «искали» да станат сръбски поданици. Тези маневри са разобличени и от руски представители. Наложило се със сила да бъдат прогонени сръбските окупационни власти. Допуска се грешка само с това, че Пирот остава в сръбското княжество. Голяма част от неговото население се преселва в Цариброд, където създава нов Пирот.

Румънските ръководители също предявяват неоснователни претенции към български земи, определени като територия на българското княжество от Берлинския конгрес. Граничната ивица между България и Румъния в Добруджа трябвало да се установи от европейска комисия. Тя обаче, с изключение на руския представител Андрей Боголюбов, не се ръководи от решенията на берлинския дипломатически форум, а търси да компенсира Румъния с български земи заради присъединяването на Бесарабия към Русия.

Руският представител в европейската комисия отказва да подпише решението, като по този начин предизвиква ревизия, но положението не се променя чувствително, защото другите представители на великите сили подкрепят румънските аспирации. Единствената сполука за българите е оставането на Силистра в границите на Княжеството ни.

Кресненско-Разложкото въстание и продължилите вълнения на българите от Тракия и Македония оказват въздействие и върху дейността около окончателното изграждане на централната администрация на Княжеството. Предстоят заседанията на Учредителното събрание, което, съгласно Санстефанския и Берлинския договор, трябвало да изработи основния закон на държавното устройство. Повечето от народните представители пристигат на заседанието на Учредителното събрание във Велико Търново с мисълта да се отложат заседанията, да се върнат по родните си места и по този начин да поставят Европа в положението да пререши въпроса с разпокъсването на българската народност. Обсъждането на т. нар. общонароден въпрос заема много от времето на депутатите преди откриване на заседанията. В писмо д-р К. Стоилов осведомява проф. М. Дринов, че били избрани 15 народни представители от Източна Румелия и се подготвял избор на депутати от Македония. Броят им нараства на 45 души. Писмото е характерно и с това, че младият политически деец говори за ужасното «раздразнение» на българския народ, за готовността му с оръжие в ръка да търси обединението на отечеството си.

Готовността на народните представители от Учредителното събрание в името на националното обединение да отложат неговите заседания можело да се превърне в решение. Намесата обаче на руските представители и лично на император Александър II довежда до откриване на събранието. То се състояло от 229 представители. От тях 117 души са депутати по право, 88 души — избрани и 24 — назначени от княз Дондуков.

Учредителното събрание е открито на 10 февруари 1879 г. в присъствието на дипломатически представители на държавите, подписали Берлинския договор. В речта си княз Дондуков представя подготвения Органически устав и призовава депутатите свободно и без никакви ограничения да го обсъдят и приемат, като внесат и нужните изменения и поправки. Ако се видят Органическия устав, предложен от русите, и приетата Търновска конституция, ще се види, че от съдържанието на първия почти нищо не е останало при приемането на конституцията, кръстена от българите направо в нарушение на решенията на Берлинския конгрес.

Макар и предупредени, депутатите продължават и по време на заседанията да се занимават с общонародния въпрос. След продължителни и бурни разисквания е съставена комисия от 20 души, която да се изкаже как да се действа по-нататък, за да се постигне освобождението на целия български народ и обединението му в едно цяло. В комисията влизат и най-видните български дейци, като Т. Икономов, Ст. Стамболов, П. Р. Славейков, Др. Цанков, П. Каравелов, д-р К. Стоилов и други. Отново се вдигнал въпросът дали да заседават или не народните представител. В края на краищата надделява становището, че следва да се приеме основния държавен закон, а после да се търсят пътища за националното обединение.

Известни са от литературата бурните заседания и прения около приемането на конституцията. Депутатите се разделят на две течения — либерали и консерватори. Техните диспути водят до напускане на залата и до сериозни кавги. Но в последна сметка се създава конституция, която е една от най-демократичните за времето си. Тя изиграва ролята си, за която е предназначена: като обявява неприкосновеността на частната собственост и провъзгласява основните права и свободи, като въвежда еднокамерна система на управление и всеобщо избирателно право, Търновската конституция отговаря на интересите и тежненията на целокупния български народ. Тя притежава и известни слабости, една от които е, че не са разграничени правилно и добре трите власти — законодателната, изпълнителната и съдебната.

В Учредителното събрание се разгаря кратка дискусия за бъдещата столица на Княжество България. Край слага Др. Цанков с думите: «Ние имаме две столици. Търново — историческа, а София — правителствена. За това аз предлагам и занапред София да си остане за резиденцията на княза, а в Търново да става коронацията на княза». Предложението на Др. Цанков, както е отбелязано, «се прие с вишегласие, за да мине в протокола».

Санстефанският мир и Берлинският договор предопределят монархическия институт като форма на управление на България. Русия, която като победител диктува условията за предварителния мирен договор в Сан Стефано, в чл. 7 формулира по следния начин избора на бъдещия държавен глава: «Българският княз ще се избере свободно от населението и ще се потвърди от Високата порта с одобрение на великите сили. Никой член на царствующите династии на великите сили не ще може да се избере за княз на България». Този текст не се различава чувствително, с изключение на някои редакционни поправки, от чл. 3 от Берлинския договор.

Посочените чл. 7 и чл. 3 са дело преди всичко на руската дипломация. Това обаче не ще рече, че Русия нямала предвид свой кандидат за българския престол. С нейните намерения са запознати руските и международните журналистически кръгове. Те именно разкриват евентуалния кандидат, комуто би се гласувало доверие от великите сили и от Турция. Кандидатурата на принц Александър Батенберг, пояснява руският либерален вестник «Голос», е едва ли не първата, за която се заговорило в Европа, когато се открива възможността да се освободи България от турско робство. Кандидатът е син на принц Александър Хесенски, брат на руската императрица Мария, съпруга на Александър II. Той минавал, според спомените на граф Милютин, за член на руското императорско семейство, в чиито среди прекарвал в Ливадия голяма част от ваканционните дни през лятото.

Александър-Йосиф принц Батенбергски, съобщава другият либерален вестник «Молва», е роден на 5 април 1857 г. Той е втори син на Александър Хесенски и Ренски от брака му с полската принцеса Юлиана. Едно малко отклонение — бъдещият български княз е толкова славянин, колкото и неговият братовчед — бъдещият руски император Александър III. Бащата на принц Батенберг започва военната си кариера в руската армия, а майка му е дъщеря на граф Гауке, бивш военен министър на Полша. Младият Александър се учи в Саксония, където завършва и кадетски корпус, а после служи в редовете на пруската армия с офицерски чин.

Българският, руският и европейският печат дават немалко сведения за участието на Ал. Батенберг в Руско-турската война от 1877–1878 г. Със съгласието на германския император принцът бил, включен в състава на руската армия и бил зачислен към 8–и улански полк. Прикрепен бил към генерал Гурко, с когото заедно преминали Балкана при първия преход. Участвувал активно в сраженията на руската армия и Българското опълчение при Стара Загора. Там при кръвопролитните сражения младият принц едва не загинал. По-късно принцът бил командирован при Плевен. За участие във войната принц Ал. Батенберг е награден с Георгиевския кръст за храброст. Той реагирал най-отрицателно срещу решенията на Берлинския конгрес.

От края на 1878 и началото на 1879 г. в дипломатическите преписки, в отделни частни писма, във вестникарски материали се отбелязват вероятните други кандидати за българския престол. Сред тях се срещат имената на граф Игнатиев, княз Дондуков, принц Ройс, принц Валдемир, принц Карл, княз Бибеско, черногореца Божидар Петрович, Алеко Богориди, Гаврил Кръстевич, Драган Цанков, Марко Балабанов и дори водачът на либералите във Великобритания Гладстон.

Най-последователен сред вестниците, който отстоява идеята да се избере русин за български княз, въпреки договорите, е в. «Санкт-Петербургски ведомости». А той е главната трибуна на руските славянофили. Това е интересно и твърде показателно, защото зад този вестник стоят и определени дейци на управляващите кръгове. Показателно, а същевременно и противоречиво на официалната руска политика. Известно е от практиката, а и от историческата литература, че често се наблюдава разнобой сред дипломатите и политиците на Русия по отношение на националните интереси на България. Вестникът ревниво защитава идеята граф Игнатиев или княз Дондуков да се кандидатират. Ако не се осъществяло това, тогава България да бъде присъединена към Сърбия. Това предпочитание на официоза не е случайно. Сърбия постепенно завладява терен и в Петербург.

Вестник «Санкт-Петербургски ведомости» съобщава още, че българите сигурно «ще получат един от немските принцове». Така щяло да се засили германското влияние и вероятно ще ги отдели от руския народ. В тези първи руски изявления може смело да се потърси генезисът на бъдещите клевети срещу княз Ал. Батенберг.

На 17 април 1879 г. се открива Великото народно събрание при тържествена обстановка. Неговото свикване съвпада с рождения ден на руския император Александър II. По този случай се отслужва молебен, като след това народните представители се събират на заседание. Тук присъстват отново представители на великите сили, съпругата на княз Дондуков, граждански и военни представители от Търново, журналисти и др. На председателското място застава княз Дондуков. Той съобщава на депутатите, че руският император не ще позволи на никого от своите поданици да приеме княжеския трон на България.

Митрополит Климент предоставя на вниманието на народните представители три кандидатури: на принц Ройс — известен германски дипломат, но твърде стар, на принц Валдемир Датски и на принц Александър Батенберг. Той съзнателно говори малко повече за последния поред кандидат, който е избран със ставане на крака, многократни ръкопляскания и викове. По предложение на Др. Цанков съставът на делегацията, която трябвало да поднесе акта на събранието в Ливадия на принц Батенберг, можел да се определи и от княз Дондуков. В нея влизат митрополит Симеон, Т. Бурмов, д-р В. Караконовски, д-р К. Стоилов, Г. Цанов и Хаджи Муезин.

През май българската делегация поднася тържествено акта на принц Александър за български княз. Състоялите се церемонии правят «неизлечимо впечатление» сред присъствуващите, заключава д-р К. Стоилов. После се прави официална обиколка на Европа с цел да се признае новият български владетел от великите сили, подписали Берлинския договор, и Турция. С нея се цели още «откровено и без недомлъвки» да се провери настроението на европейските държавници към бъдещото обединение на българската народност. А също и евентуалното омиротворяване на Македония след Кресненско-Разложкото въстание, като се изпълнят реформите, предвидени в чл. 23 и 62 от договора в Берлин.

На 8 май 1879 г. князът и д-р К. Стоилов пристигат във Виена. Срещат се и с императора. Ръководителите на дунавската монархия уверяват княза, че те имали интерес да видят България задоволена. Но българите «нямали повече нужда от Русия». Ясно и открито — елате с нас, зарежете Русия, и ние ще ви помогнем да се обедините! После посещават Берлин и Париж, но уверения за бъдещо обединение не получават. На 23 май двамата са в Лондон. Англичаните нямали нищо против обединението на Княжеството с Източна Румелия, но без Македония. Те много добре знаят какво население живее там, но единна България на Балканите не трябва да има. Пак явно и открито казано. Съединението щяло да се извърши при наследника на княз Александър — пророкуват англичаните!

От 1 до 10 юни 1879 г. князът и политическият секретар посещават Брюксел, Югонлайм, Хайделберг, Дармщат, Щутгарт, Мюнхен и други градове. На 13 юни двамата се установяват в Рим, посрещнати твърде вежливо от италианските дипломати, признали вече официално избора. Князът е приет и от папата. На 23 юни вече са в Цариград. Разсърдени от Кресненско-Разложкото въстание, турците проявяват сдържана дипломатичност. Султанът обещава да изпрати ферман за признаване на избора допълнително. Случилото се в Цариград кара в. «Голос» да напише: «Принципът за пълното обединение на българското племе, който е положен в основата на Санстефанския договор, е принцип жизнен, той не може да остане просто едно желание».

На 24 юни двамата пристигат във Варна, откъдето се насочват към Провадия, Шумен, Русе, а на 26 юни се установяват в Търново. Българите посрещат много мило своя владетел. На 27 юни младият принц полага клетва пред Великото народно събрание и е провъзгласен за български княз под името Александър I.

Най-важната задача, която следвало да извърши владетелят, след като се установи в София, е да издаде указ за обявяване състава на първото правителство (тогава министерство). Вече са подготвени и определени от Временното управление вероятните министри. Отказът на П. Каравелов, единствен представител на либералното течение, кара княза, посъветван от Ал. Дондуков, да покани Др. Цанков, минаващ за ръководител на политическото течение. Отказът на Др. Цанков и на П. Каравелов осуетява идеята на руското правителство да се състави първият кабинет като смесено правителство от либерали и консерватори. Тази руска идея в случая съвпада и с националните интереси на страната, разпокъсана най-безобразно. При това оправданията са направо смешни, но не и искрени: «Цанков не желаел да работи заедно с Начович!».

При това положение князът издава Указ № 1 от 5 юли 1879 г., с който се назначава непълен министерски съвет. Подобно състояние в практиката се нарича «министерска криза». Първото правителство е в състав: Т. Бурмов, ген. П. Паренсов, Гр. Начович, М. Балабанов, и Д. Греков. Едва след три седмици е издирен заместник на П. Каравелов в лицето на д-р Г. Атанасович — професор по медицина в Букурещ.

На 27 юли 1879 г. е открито официално първото руско дипломатическо агентство и генерално консулство в София. Князът приема най-напред акредитивните писма на А. П. Давидов, с което се слага и началото на изграждането на дипломатически корпус в страната. Подобно дело не е в съгласие с решенията на Берлинския конгрес, защото България е трибутарно княжество, подчинено на султана. То нямало и право на «самостойна» външна политика. Направеното е дело на руската дипломация и на личното застъпничество на княза при обиколката при европейските владетели.

Най-големите външнополитически затруднения на първия кабинет произтичат от въпросите около строителството на железопътната мрежа в страната. Съществуващите железопътни линии и проектите за изграждане на нови са удобен повод на великите сили да се намесят открито във вътрешния живот на възстановената държава. На първо време стана дума за железопътната линия Русе — Варна, построена от английско дружество с капитали на френски и белгийски фирми. Английският представител Бърклей пристига в България със задача да получи право за строителство на други железопътни линии. Намесата на Русия предотвратява политическите сметки на Великобритания, подкрепяна от Австро-Унгария. Още в началото на политическия живот се разбира колко голяма роля ще играе именно геополитическият фактор!

Петербургският банкер Гинсбург също се намесва в първоначалните планове за изграждане на железопътната мрежа. Той изпраща двамата руснаци Утин и Черни като свои агенти, които представят и два проекта: един за преустройство на Народната банка и друг за построяване на железница, която да свързва София с Дунав при Русе или Свищов. Проектите са представени направо на правителството на Бурмов, където техен ревностен защитник е военният министър генерал Паренсов. Строителството на подобна железница се приема като изгодно дело, което ще улесни стопанското издигане на страната, като я свързва и с Русия. Член 10 от Берлинския договор обаче задължава Княжеството най-напред да построи частта от железницата Европа — Азия, която минава през неговата територия. За подобни строежи липсват въобще средства.

В началото на август 1879 г. Турция официално поставя три въпроса за разрешение: първо, да се назначат нейни агенти в Русе, Варна, Търново и София; второ, да се отдели особено внимание на мюсюлманските бежанци, и трето, да се създаде смесена българо-турска комисия, която да урежда положението на завръщащите се турци. Не е без значение да се знае, че тогава съотношението между християни и мохамедани е три към едно. Сътрудничеството между България и Русия, гаранция за което за онова време е княз Александър I, позволява да се превъзмогнат външнополитическите трудности, свързани със сюзерена Турция.

Наред с положителните действия първото правителство допуска разединението на българите вътре в страната във връзка със започналите борби между представителите на либералното и консервативното течение. Премахнати са до голяма степен изборността и самоуправлението, въведен е имуществен ценз, а кметовете в големите градове са назначавани направо от княза. Грубо се администрира дори по отношение на длъжности, изборността на които се запазва. Въвеждат се някои косвени налози, които са в интерес на богатите и в ущърб на бедните.

Либералите не скриват намеренията си да съставят еднородно правителство след произвеждането на изборите за Първо обикновено народно събрание. В началните месеци те открито не се изказват против идеята за смесено национално правителство, каквото руската политика желае. Либералите устройват митинги в Търново, Ловеч, Габрово, Русе и др. Те приемат и протестни телеграми срещу правителството, което управлява страната от близо два месеца. Позволяват си да изпращат протести и до княза по повод дейността на кабинета.

От всички разменени писма между княза и руския император проличава рядка близост и желание за помощ. Александър II е обещал при всички случаи да помага на младия си родственик — дори да се сменят някои членове от конституцията. Александър Батенберг, разтревожен от случилото се и обладан от идеята, че се създават условия да се осъществят някои негови намерения да засили властта си, бърза да изпрати ново писмо до императора. В него, като се критикува «прекаленият либерализъм», се «иска» да се извърши «незабавна ревизия» на конституцията. В отговора Александър II съветва племенника си да действува умерено и да търси промените в конституцията с легални средства. При бъдещите заседания на Народното събрание да се работи с оглед на конкретната обстановка. Да се задържат на власт част от министрите в кабинета на Т. Бурмов, като се привлекат и способни лица от либералното течение.

Изборите за Първото народно събрание завършват с неуспех за управляващите консерватори. Либералите излъчват от своите редове бюро на парламента. Така всъщност решават и съдбата на първото правителство. Напразно князът се опитва да го задържи на власт. Стига се дотам, че на няколко пъти кабинетът на Бурмов си подава оставка, а княз Александър I не я приема. Така се слага началото на политическа криза, която продължава повече от един месец.

Първата политическа криза показва, че сред депутатите на Народното събрание съществуват сериозни противоречия по въпроса за образуване на смесено правителство, желано главно и предимно от Русия. Дори князът изоставя правата си, дадени му от конституцията, и предлага на П. Каравелов да състави правителство. Тръгва се към своеобразна парламентарна, а не конституционна практика. Съгласно с конституцията князът именно назначава и уволнява министрите. Той сега иска единствено от старото правителство да останат Греков и Начович, изявили се като професионалисти. Като бъдещи министри се имат предвид Цанков, Паренсов, Гюзелев и Стоилов. В числото на поканените влизат още и Дринов, Гешов, Икономов, митрополит Климент и др.

От есента на 1879 г. се наблюдава известно различие сред руските представители по българските въпроси. Дипломатът Давидов настоява във всички случаи за смесено правителство и същевременно да се разтури Народното събрание. Той изтъква пред външното министерство в Русия, че неговите представители в България трябва непременно да поддържат княза. Генерал Паренсов и полковник Шепелев, които получават инструкции главно от руското военно министерство, възприемат, че създаването на самостоятелно правителство от либерали е неизбежно и не бива да се разпуска парламентът.

Дипломатическите представители на останалите велики сили също вземат отношение към кризата, френският дипломат предлага също да се разтури събранието. Той иска да се затвърди влиянието на Русия, което било уж в полза на реалните интереси на България. Германският представител дава съвет да не се създава самостоятелно правителство. Австро-унгарецът Кевенхюлер вижда главната беда за създалото се положение в лицето на Търновската конституция, която следвало да се измени. Той също възразява срещу правителство, съставено само от либерали. По-различна позиция заема представителят на Лондон. Той защитава непосредствено либералите и приема създаването на правителство от техни кандидати.

Петко Каравелов не успява да създаде правителство от либерали и консерватори. И тогава... княз Александър I, подкрепян от великите сили и от Търновската конституция, слага край на политическата криза. Разпуска Народното събрание и по съветите на д-р К. Стоилов и Давидов възлага премиерския пост на митрополит Климент — ръководител на второто правителство след Освобождението. В него влизат Начович, Греков, Паренсов и Вл. Роге — временно управляващ длъжността министър на вътрешните работи. Две места остават вакантни с оглед да се привлекат либерали и се образува смесено правителство. Но не би! Новият кабинет се назовава като правителство на помирението и има за задача да примири оформилите се вече либерална и консервативна партия. При него настъпва известно примирение и очакване на резултатите от изборите за Второ народно събрание. Отново успех имат либералите.

На 23 март 1880 г. кабинетът на Климент подава оставка и дава възможност да се образува правителство начело с Драгaн Цанков. То разполага с парламентарно мнозинство, каквото не се иска от Търновската конституция. В страната се прави сполучлив опит да се създаде парламентарна практика, като се подражава предимно на опита на Великобритания.

Малко преди тези важни събития, княз Александър I посещава Русия, за да вземе участие в тържествата по случай 25–годишнината от царуването на Александър II. Той използува престоя си за много срещи и разговори, посветени на наложилия се на европейската дипломация отново «български въпрос». В разговорите участвуват граф Милютин, княз Дондуков, Н. К. Гирс, полковник Шепелев и др. Князът се среща и с императора. В резултат от срещите «падат» две жертви. Налага се да напуснат Княжеството А. П. Давидов и генерал П. Паренсов. Доверието на Русия към княза си остава изцяло положително. Залог за това, ще повторя, е император Александър II.

И така Драган Цанков възглавява третото правителство след Освобождението, като поема и поста министър на външните работи. Освен него в кабинета влизат П. Каравелов, Г. Тишев, И. Гюзелев, Хр. Стоянов. Министър на войната вече е генерал К. Г. Ернрот — участник и с известен успех във войната. Още на първото заседание на Народното събрание либералното мнозинство, по думите на в. «Таймс», дава желаната титла на Ал. Батенберг без всякаква дискусия. А колко приказки се изказаха и колко думи се изписаха, че консерваторите неправилно наричали княза «Ваше Височество». Нещо повече това дава основно право на либералите в миналото да критикуват консерваторите, че така нарушавали и конституцията.

Пролетта на 1880 г. е забележителна с опита за съединение на Княжество България с Източна Румелия. Търсят се и средства евентуално да се изпълнят и реформите, предвидени за Македония от Берлинския конгрес. На практика не се постига никакъв резултат, понеже великите сили, дори и Русия, се отнасят отрицателно към подобни териториални промени на Балканите. Руските вестници сочат, че подобна акция можело да се извърши само с предварителното съгласие на великите сили. Подчертава се още, че българите в Македония са изпаднали в бедствено положение.

Като дипломатически агент в Цариград М. Балабанов развива трескава дейност сред западноевропейските представители. Така англичанинът Гошен не скрина, че Англия бдяла над Изтока, за да види кой щял да се покаже способен да заеме доминираща позиция над Балканския полуостров. Във Виена намирали българската конституция за прекалено либерална. Европа всъщност си правела опит с българското княжество и ето защо се налагало повече търпение и спокойствие. В Австро-Унгария живо се били интересували дали българите имат намерение да присъединят Македония. Цялата европейска политика продължава своята линия на поведение — България да не стане целокупна и да заеме господствуващото положение на Балканския полуостров. Какво деликатно положение и колко даровити дипломати са били необходими на страната!

През септември 1880 г. княз Александър I заминава за Сърбия. Той и придружаващите го са посрещнати и изпратени от сръбския княз и официалните лица тържествено и приятелски. Визитата има не само протоколен характер на две съседни държави. Тя идва да отговори и на други потребности, а именно да се работи за подобряване на българо-сръбските отношения, влошени предимно по вина на Сърбия, тръгнала да присвоява българско население и земя отново след Освобождението. Макар и да са изминали по-малко от 10 години как е загинал безсмъртният и бележит Васил Левски, все още не се помнят неговите безпримерни съвети. Един от тях е със сърбите да се преговаря от позицията, че няма да посягат над български земи. Защо България и до днес не се е вслушала в съветите на своята съвест — Апостола на свободата?

На връщане от Сърбия князът се среща с румънския крал. Това е втора среща, състояла се в Русе. Тя също преминава в приятелска атмосфера, както се пише в тогавашния печат и официалните сведения. Несравнимо по-добре се развиват българо-румънските отношения. Северните съседи също заграбват български земи, но българинът е рядко толерантен и признателен. Той не забравя и румънските жертви, дадени в името на свободата на България.

Краят на есенната сесия на Народното събрание от 1880 г., проявило изключителна ползотворна законодателна дейност, е свързан с преустройството на правителството. Активната политическа дейност на Др. Цанков често е свързана със сериозни международни усложнения. Приятелските отношения с Франция са охладени във връзка със случая Хогде. Този човек е повикан като специалист в Министерството на финансите от правителството на Т. Бурмов, но П. Каравелов отказва да има за съветник чужденец. Русия не е много доволна от конфликта на премиера със Светия синод. Твърде сериозни последици имат действията на Цанков по отношение на Австро-Унгария по повод участието на български представител в Комисията по корабоплаването по Дунав. При направената анкета, в която участвува и руски дипломатически представител, се оказва, че премиерът е проявил неискреност при даване на указания на племенника си К. Цанков. Той е изобличен от румънския представител Белдимано, който е присъствувал, когато министър-председателят е съветвал племенника си, въпреки обещанията пред княза и граф Кевенхюлер, да гласува срещу проекта на Австро-Унгария.

Непремислената постъпка довежда до отстраняване на Др. Цанков от поста министър-председател (остава министър на външните работи), което вършат либералите, за да запазят поне честта на своя лидер. Това кара князът да пише до новия министър-председател П. Каравелов. Това писмо е обнародвано от добре информирания и отличен разказвач и изследовател С. Радев. Оригиналът обаче бе открит в архивите на Великобритания. В него липсват изразите, че князът едва ли не е абсолютен владетел.

Българският държавен глава има амбицията да сътвори някои управленски традиции в духа на просветена Европа, към която отдавна принадлежим: уважение и зачитане на институциите, засилване авторитета на техните изпълнители, създаване на военни и граждански ритуали и др., често е сред войниците. Князът подпомага и първите културни институти. Той е и инициатор на прочутите дворцови балове.

Александър II е убит на 1 март 1881 г. Императорският пост е поет от сина му, който се възкачва на престола под името Александър III. Присъствувайки на погребението на свако си, княз Александър Батенберг се постарава да представи положението така, че да получи съгласието на новия император за промяна в конституцията. Осъществяват се срещи с граф Милютин, с княз Гирс и лично с императора. На едно донесение от страна на Лишин за необикновените отношения на генерал Ернрот с българските министри, Александър III поставя следната бележка: «Това не ме учудва, не може и да бъде друг начин с тази глупашка конституция, която ние подарихме на България».

През март и април 1881 г. князът посещава Берлин, Дармщат и Виена. В Берлин той получава съвет «да следва наставленията на Русия». Германските ръководители пропускат да отбележат кои именно от «многостранните наставления», често дори и противоположни, трябва да изпълнява българският владетел. Във Виена, където остава повече дни, е насърчен в изпълнение на намеренията. Не е трудно да се разбере, че виенските ръководители смятат, че един бъдещ «преврат», извършен с помощта на Русия, ще навреди на нейното влияние в България.

На 27 април 1881 г. е извършен т. нар. преврат в Княжество България. Събитията в София, както ги определя Иречек, били «малко жива история..., министерството (правителството — б. а.) паднало. Каравелов бил викан на 11 часа у княза, ала бил «болен» от една седмица». Актът за оставката бил подписан от генерал Ернрот. Той изпълнява и ролята на заместник на премиера Каравелов.

Стореното на 27 април 1881 г. се определя дори като «държавен преврат». Струва ми се, че подобни оценки са пресилени. По-скоро може да се говори най-много за т. нар. преврат. В полза на подобна пак силна оценка могат да се приведат две основни съображения: съгласно чл. 154 от Търновската конституция князът назначава и уволнява министрите. България, пак ще кажа, не е парламентарна монархия или държава. Вярно е, че вече се създават известни парламентарни порядки, взаимствувани предимно от напредналите страни. Второто съображение също има важно значение, когато се определят събитията от 27 април 1881 г. От всичко шестимата министри трима (Н. Стойчев, К. Ернрот и М. Сарафов) фигурират и в новото правителство. Нови министри са К. Иречек, Г. Желязков и П. Стаматов. За извършената правителствена промяна князът получава подкрепа от Русия, Австро-Унгария, Германия и Англия. Руските представители в страната твърде горещо защитават станалото.

На 27 април по обяд е разлепена по улиците на София прокламация, подписана само с името Александър I. В нея се набляга на това какво е неговото мнение за досегашното управление и обстановката в страната: «Днес отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разстройство отвътре. Това разклати в народа вярата в правдата и му задава страх за бъдещето му». Съществуват много и разностранни дипломатически и други сведения, в които се изнасят доста случаи в подкрепа на изреченото. В това отношение е много характерен докладът на английския представител до Лондон за неправдоподобните деяния на различни лица от правителството и от местното управление. Княз Александър I обявява — да се свика в непродължително време Велико народно събрание и да му обяви неговото решение заедно с короната да му предаде и съдбините на българския народ. Същевременно обявява за министър-председател генерал Ернрот. След кратко време генералът заминава за Русия и се получава непозната обществена практика: князът да изпълнява и длъжността министър-председател.

На 1 юли 1881 г. в десет часа в Свищов се открива Великото народно събрание. Князът произнася кратко тронно слово. В него той подчертава, че «адресите, които ми се изпратиха почти от всичките части на отечеството, моето пътуване и резултатите от изборите за това събрание, показват ясно и недвусмислено какво е желанието на народа». После продължава: «Нямам никакво съмнение, че съзнавате важността на нашата мисия, като утвърдите моите предложения и да облечете в законна форма изложената воля на народа».

В присъствието на 304 депутати (без Др. Цанков, П. Каравелов, П. Р. Славейков, «изгонени» от града, и М. Сарафов) подписват протокола «посред френетично «ура». Изпълнява се желанието на княза да управлява 7 години, без да има предвид изискванията на конституцията. Нещо, което не е зафиксирано в членовете на основния закон. Всъщност може ли да се създава подобна обществена практика. При това изборите се произвеждат при едва ли не «военна обстановка», създадена от русите в България. Така се слага и началото на «режима на пълномощията». С него именно се нарушава конституцията на страната, а не с акта на 27 април 1881 г.

В състава на новия кабинет влизат двама руси — Ар. Ремлинген и Вл. Крилов, и четирима българи — К. Стоилов, Г. Желязков, Г. Теохаров, Гр. Начович и чехът К. Иречек. Заседанията на кабинета, при отсъствие на княза, се ръководят от най-стария член на правителството руснака Крилов. Засиленото присъствие на руси и прибързаната и недобре обмислена тактика на княза около «свищовските събития» се посрещат с недоверие от страна на интелигенцията и голяма част от народа. Все пак трябва да се има предвид създадената практика. Страната се управлява без конституция, но и без да се нарушава Търновската конституция.

Новият руски представител Хитрово започва да играе неумела и нетактична роля на наставник на българския владетел. Той си позволява дори да интригантствува. За това съществува и огромна наша и чужда архивна документация. Въпреки «престараването на дипломата» да «обвинява княза», Виена е уведомена от своя представител в София, че Александър III одобрява следваната от неговия братовчед «консервативна линия на поведение». Все още той не се е поддал на клеветите и обвиненията. В дипломатическите преписки непрекъснато се говори кое влияние било по-силно. А тук следва да се търси и «трагедията» на България, че непременно следва да признава и води някаква политика на чуждо влияние. Бисмарк например съветвал младия княз да «предотвратява неправилните декларации» на отделни руски представители в Княжеството и да поддържа грижливо личните си отношения с Александър III. Българският владетел не пропуска да отбележи пред чуждите представители, че получил много «мило писмо» от Петербург, в което се отправила сериозна критика срещу Хитрово.

Новата политическа обстановка не изключва българското внимание към съдбата на Македония. Князът продължава да поддържа най-близки отношения с българите от тази област. Те са чести негови гости. Правителството от своя страна създава нови правила на отношения с Българската екзархия. То решава и започва да изпраща пари за църквите и училищата в Македония. От страна на екзархията тези пари обикновено се пращат на руски консули, които ги предават на свещеници и учители. Това е нещо, което отново говори за руската двойственост в политиката към Македония. Сключеният съюз на тримата императори през 1881 г. (Русия, Австро-Унгария и Германия) приема, че можело да се извърши Съединение на Княжество България с Източна Румелия, но тогава, когато те решат. А що се отнася до Македония, тя трябвало да се изключи евентуално от бъдещо обединение с България.

На 15 април 1882 г. княз Александър I се отправя към Дармщат, но във Виена променя решението си и се насочва към Петербург. След срещи с императора и отделни руски ръководители България се сдобива с двама нови руснаци в лицето на генералите Соболев и Каулбарс. Идването им може да се обясни главно с желанието на княза да се промени конституцията, за което следвало да помогнат и те, като представители на страната, която имала необикновено влияние сред българите. Те просто трябвало да «притиснат» представителите на двете партии и се тръгне към изпълнението на желанието на княза, поддържано от Русия. Двамата генерали заедно с българите Вълкович, Теохаров, Начович, Греков и Стоилов създават и новия кабинет с начална дейност 23 юни 1882 г.

Неслучайно правителството на Соболев продължава режима на пълномощията със задача да нанесе поправки в Търновската конституция. Според чуждите дипломати целта на двамата генерали била нов и последен опит за управление на Княжество България съгласно с «руските идеи». Твърдата политика на Соболев, изразена главно с думи, плаши другите дипломати в София. В донесенията до Виена се дават категорични заключения, че българският княз бил «заблуден», а страната се превърнала в «руска провинция». Австро-унгарските политици често усложняват отношенията на Соболев и Каулбарс с българските политици.

Отначало членовете на правителството на Соболев изразяват взаимност във водената вътрешна и външна политика. Много скоро обаче между министрите се поражда спор, и то отново по железопътния въпрос. Отзованият справедливо Хитрово дори се изказва в Петербург, че генералът «съвършено действува в моя път». Едно отклонение. В работата си с много документи ми се струва, че руският капиталист Гинсбург си служи добре с парите, когато трябва да се среща с руски дипломати и военни, които ще идват в Княжеството. Неслучайно руското правителство променя неговите замисли, като настоява именно най-напред да се довърши железопътната отсечка, която ще свърже Европа с Азия.

През пролетта на 1883 г. избухва министерска криза. Поводът бил заточаването на митрополит Мелетий в Рилския манастир по искане на екзарх Йосиф за изтърпяване на църковно наказание. Генерал Соболев се намесва грубо и връща митрополита в столицата. Това действие на премиера е добре дошло за консерваторите. Стоилов, Начович, Греков и Вълкович напускат кабинета. К. Цанков, Д. Агура, Т. Бурмов, Г. Теохаров, Хр. Стоянов през различно време по-късно са новите министри. Сред тях се появява и руснакът М. Хилков. Генерал Соболев започва да играе ролята едва ли не на канцлер и само той имал право да се среща с княза. Генералът има неблагоразумието да твърди, че властта преминала в «руски ръце». А това спомага за нови спорове, особено по времето на коронацията на Александър III, между княза, български и руски дейци. С държанието си и своеобразната «твърда» политика руските генерали съзнателно или не предизвикват либералите и консерваторите от Княжеството да помислят вече сериозно за смесено правителство. Започват вече и редовни срещи между тях. Те са увенчани със споразумение, подписано на 8 август 1883 г. То носи имената на Др. Цанков и Гр. Начович.

В подписаното споразумение се предвижда да се нанесат поправки на Търновската конституция. Тогава генерал Каулбарс прави изявление, че съюзяването на двете партии било добре дошло за Русия, а с това и тяхната работа била приключена в България. Но не така мислят като че ли в Русия. Княз Александър също има свое виждане, което представя и като условие: в бъдещото правителство да участвуват и двамата руски генерали. Той се води и от споразумението с руския император колко време следва да останат те в страната. После приема под натиска на либерали и консерватори да остане поне генерал Каулбарс. На 6 септември 1883 г. със специален манифест на княз Александър I е възстановена Търновската конституция. С това се слага и край на режима на пълномощията.

Отново с конституцията

На 7 септември 1883 г. е издаден Указ № 719. В него е създадено за първи път след Освобождението смесено правителство от либерали и консерватори. Начело застава Др. Цанков. Той поема и Министерството на вътрешните работи. За министър на финансите е назначен Гр. Начович, за министър на външните работи и изповеданията — М. Балабанов, за министър на общите сгради, земеделието и търговията — Т. Икономов, за министър на правосъдието — д-р К. Стоилов, за министър на народното просвещение — д-р Д. Моллов. Указът е приподписан от бившия председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи генерал Соболев.

С Указ № 720, издаден пак на 7 септември, се приема оставката на председателя на Министерския съвет и министър на вътрешните работи генерал Соболев, министъра на войната генерал барон Каулбарс и на останалите управляващи княз Хилков, Т. Бурмов, Хр. Стоянов, К. Цанков и на Д. Агура. С Указ № 721 е назначен Д. Греков за председател на третото Народно събрание. И двата указа са приподписани от Др. Цанков. До пристигането в столицата на Т. Икономов повереното му министерство ще се възглавява от Цанков.

За военното ведомство е издаден Приказ № 72 също с дата 7 септември, подписан от военния министър генерал Каулбарс. В него руският офицер заявява, че остава на длъжността военен министър, въпреки вече обявената и приета оставка. Той съобщава, че заминава за Русия и изказва благодарност на всичките членове от министерството. Изтъква какви устави са приети през неговото управление и как се е разраснала българската армия. «Повиканите на служба както миналата, така и тая година — подчертава генералът — запасните дадоха блестящи доказателства, че задружните наши трудове не са изгубени напусто и че мобилизирането на Българската армия е вече напълно осигурено. От сега нататък Бългаpия може да извади два корпуса с 48 дружини, т. е. пехотата удвоена.» Той запазва най-драгоценни спомени, които изразява при раздялата. Хем остава министър на войната, хем се разделя с подчинените. Този факт говори убедително, че не всичко около създаването на правителството от 7 септември е предварително съгласувано, уточнено и непременно «антируски» насочено.

Със заповед от 10 септември се съобщава, че княз Александър I е възложил на полковник Редигер управлението на делата на военното министерство, докато се назначи военен министър. След този ден за управляващ Министерството на войната се води именно полковник Редигер. Назначаването дори на управляващ Министерството на войната не е в духа на дотогавашната практика — да се съгласува с руските управляващи кръгове или лично с императора.

На 9 септември 1883 г. министър-председателят прочита декларация пред Народното събрание от името на правителството. В нея Др. Цанков заявява, че предвид на манифеста от 6 септември Народното събрание се «преобръща в обикновено законодателно». То щяло да действува, докато се събере Велико народно събрание, за да прегледа Търновската конституция. В този промеждутък от време събранието ще се ръководи от новия избирателен закон, а що се отнася до «правата и действията си ще се управлява по конституцията». Ето защо правителството предлага на народните представители «да приемат клетвата според установената в конституцията форма».

Възстановяването на Търновската конституция става повод да се изпратят десетки поздравителни телеграми. Много от тях са адресирани лично до княза и са от държавни и обществени ведомства и отделни граждани. От името на княза Др. Цанков в официално обръщение изказва благодарности във връзка с подадените телеграми и изказаните в тях чувства.

Решението на княз Александър I, подкрепян от мнозинството български политически дейци, да се раздели по избрания законодателен начин с двамата руски генерали е главната причина да възникне направо вече открит конфликт между двамата братовчеди. Руският император вместо да се изясни направо с княза търси помощта на главния си балкански противник — Австро-Унгария. Той се обръща към виенските дейци с искане да бъде склонен Ал. Батенберг към отстъпчивост за престоя на генералите в Княжеството. Изглежда Александър III е повлиян явно от приказките за измисленото «австрофилство» на българския княз. Той дори твърде прибързано заявява пред Виена, че щял да прибегне до сериозни мерки, отнасящи се лично до българския княз. Тази недалновидна дипломатическа постъпка дава възможност на австро-унгарските ръководители да изхитруват и за сметка на Александър III, и за сметка на българския княз. Те преценяват с оглед на техните интереси, че претенциите на руския император са незаконни и следва да се избегне тяхната роля на посредник, като се оправдават, че не бива да се месят в двустранните отношения. Виенската дипломация съвсем съзнателно не съобщава на младия владетел искането на руския император. Ако нейните отношения бяха като приписаните, сигурно князът щеше да бъде най-малкото известен.

Позицията на Виена е добре скроена с оглед на дотогавашните старания да се влошат отношенията между княза и руския император. Неуспели със заплашвания и ласкателства на княжеското честолюбие, австро-унгарските дипломати решават, че усложнените в бъдеще връзки на двамата владетели ще помогнат да се влошат и българо-руските политически отношения. Виена с мълчанието си улеснява онези руски дейци, които подозират Александър I и някои български дейци в проавстрийска ориентация. Някои от тях са вече направо убедени едва ли не в някакво тясно сътрудничество на княза с дейците на Дунавската монархия.

Сред подозрителните руснаци челно място заема и новият дипломатически представител в София. Въпреки уверенията на граф Калноки, Йонин продължава да смята, че за вътрешното развитие и за разюзданите политически дрязги в Княжеството дял има непременно Австро-Унгария. Той отчита помирението на партиите като неочаквано, което именно довело и до възстановяване на конституцията. Нему обаче са нужни инструкции. Той стоял между княза и генералите, които допуснали сериозни грешки. Българите отпускали много пари за училищата в Македония, които често се направляват от руското консулство в Солун. Дипломатът не бил наясно какви са отношенията между Александър III и българския княз, ето защо и по този въпрос чака указания. Възстановяването на конституцията, според него, не отразило достатъчно ясно положението в България. То било маневра лично срещу Йонин. Княз Александър I не се отказвал да мисли за самостоятелност, за независимост. Правителството на Др. Цанков се ползвало с авторитет в страната. То можело, според руския представител, да се противопостави на произволите на княза.

Д-р К. Иречек запечатва в дневника си на 10/22 септември разговора с един от организаторите на помирението между двете партии Начович. Той пояснява, че споразумението цели да се отхвърли владичеството на генералите. Българите щели сами «да управляват своите работи». Не успял да се разбере със Соболев и Каулбарс, консервативният деец идва до разбирането, че дотогава като че ли българите не ръководят съдбините на Княжеството. Двамата генерали са в страната повече от една година, а през останалите четири години кой управлява страната! През това изминато време най-дългогодишен министерски стаж (близо две години) притежава именно Начович. Той е един от политическите дейци, които не желаят помирение с либералите, а сега го прегръща. Четири години двете партии не се сближават поне в името на националното единство, а една година е достатъчна да се обединят срещу присъствието на двамата руски генерали.

На следващия ден чешкият учен разговаря с Бигелебен, който изказва разбирането, че великите сили «били доволни от работите — до сега не се бъркали, докато българите сами не се опълчили» срещу двойната власт. Може би е прав виенският дипломат да твърди, че събитията на 7 септември са изцяло българска работа, но за какво опълчване може да става дума, когато дори една част от тези българи не одобряват действията на двете обединили се партии. После Бигелебен говори за конфликта на генерал Соболев с княза. «Йонин отначало поддържал генералите, ала след това давал вид, като че ли всичко върви според него, а няколко дни съвършено се крил.»

На 12/24 септември д-р К. Иречек посещава Соболев. Генералът се оплаква от княза, който го смятал за свой неприятел. «Съветите на Начович, Стоилова и Грекова — според генерала — ще му (на Александър Батенберг — б. а.) докарат нещастие.» Особено доволен бил Соболев, че били ликвидирани пълномощията. Той не желаел да «види възстановяването на Търновската конституция», преди да се «преработи както трябва». Иречек прави опит да се срещне и с генерал Каулбарс, но не го намира вкъщи. Вечерта ръководителите на столицата дават банкет на двамата руски генерали, обявени за софийски почетни граждани. На 14 септември Соболев и Каулбарс са на прием при княза, след което си заминават за Русия, «изпратени бляскаво».

На 14 септември 1883 г. П. Каравелов се завръща в Княжеството от Пловдив, «посрещнат от крайните либерали като техен естествен водител». Първата среща между него и Др. Цанков е доста драматична. Недоволството на Каравелов от помирението на либерали и консерватори и особено от сътрудничеството с Гр. Начович е основната причина да възникнат новите сериозни стълкновения. Това дава основание и на чешкия учен да изкаже мисълта, че либералната партия е застрашена окончателно «да се разпадне на две».

На 17 септември е обнародван Указ № 756, с който се дава нов «материал» за противниците на княз Александър I. C него се отменя Указ № 273, предвиждащ уставът за полицейската стража да влезе в действие в Силистренско, Шуменско, Варненско, Русенско, Разградско и Търновско като привременен закон. Също да се «предаде незабавно от Драгунския корпус в състава на полицейската стража 215 пеши и 440 конни драгуни, а остатъкът в полицейската стража да се допълни с нови лица». С указа се премахва от 1 октомври Драгунският корпус и нисшите военни чинове се причисляват към полицейската стража. Този указ става причина да се отчислят драгунските началници в мнозинството си руски офицери, «като им се отпусне тримесечното им жалование, съгласно чл. 30 от Закона за чиновниците и като се имат предвид да се зачислят в редовете на войската». Вече стана дума, че по повод на гласуването постъпката на Народното събрание е изтълкувана като антируска.

Още два указа сочат стремежа на княза и на правителството да се освободят от присъствието на руснаци на отговорни български служби. С Указ № 738 от 12 септември се отпускат 1200 лева на Андрея Щегов, чиновник за особени поръчки при Министерството на вътрешните работи, «за завръщането му в Русия». За тази цел се дават на Соболев 1000 книжни рубли, а на Д. Каранович 2400 лв. На 18 септември 1883 г. Шефер е предупреден от Париж да бъде предпазлив с княза, защото техните приятелски отношения предизвикват «загриженост в Петербург». По-късно той направо е заменен с Ернст Флеш. Този случай е отличен сигнал за отрицателната позиция на руската дипломация към княза.

На 21 септември 1883 г. е обнародвана програмата на смесеното правителство, възглавявано от Др. Цанков. В нея най-напред се споделя как това правителство е дошло на власт. То щяло да се грижи «съгласно с народното представителство, да възстанови във всичките отрасли на управлението и по всичките учреждения пълна хармония между конституционните начала и съществуващите закони». В програмата се изказва мисълта, че между правителството, от една страна, и княза и Народното събрание, от друга, не «може занапред, съгласно с конституцията, да съществува никакво друго учреждение, от какъвто и да е характер». Явно се има предвид Държавният съвет, който продължава дейността си и след 7 септември.

Смесеното правителство щяло да се грижи да подобри положението на чиновниците и на дейността на отделните административни, финансови, търговски и селскостопански служби. То ще разчита на патриотизма на сънародниците си, чиито права и свободи ще гарантира. С програмните начала правителството «иска да вярва, че самостоятелното българско княжество не само ще тръгне наново с успех в пътя на вътрешното си правилно развитие от всяка страна, но ще може да види себе си прилично подигнато пред очите на иностранния свят и особено на освободителката Русия». Малко след тези думи се говори за «първото българско министерство подир възстановяването на Търновската конституция». Хубави пожелания, а кому е нужно обаче да се изтъква другото също неправилно становище, за отлика от генерал Соболев, който на 3 март 1883 г. говори за «правителство в руски ръце». Сега пък Княжеството било «самостоятелно», а правителството било българско! Участието на руснаци в управлението на Княжеството е регламентирано със съгласието на европейските кабинети и с искреното желание на българите. Това в никакъв смисъл не е голяма беда. Въпросът опира доколко се помага за укрепване на държавното и военното строителство, а оттам и България да стане стабилна опора за националното обединение.

На 26 септември без много разисквания Народното събрание приема двете конвенции: едната за строителството на българския дял от международната железопътна линия, която да свърже окончателно Белград с Цариград, а другата за изплащане на дълга към Русия. Във връзка с Виенската конвенция за балканското железопътно строителство се изказва идеята Турция по този повод да даде съгласие бъдещата железопътна линия от София за Кюстендил да се свърже със Скопие. По повод на ратификацията за уреждане на дълга на Княжество България към Русия в началото на октомври заминава за руската столица министърът на външните работи и изповеданията М. Балабанов.

Закриването на третото Народно събрание и действията на правителството около възстановяване на конституцията като че ли привидно слагат край на бурните септемврийски дни. На пръв поглед внезапно, но с известна предистория се слага ново начало на смущения в българо-руските отношения. То е свързано с военното ведомство и с положението на руските офицери в България. Идеята за разрешение на възникналия въпрос се появява много по-рано. Тя е притежание на консерваторите, на които се посочва авторството на писмо, съхранявано в архива на Д. Греков, което е датирано от месец юни 1882 г.

В началото на писмото се изтъква колко деликатен и опасен ресор били военните работи: «Една погрешна стъпка, едно зрънце от лошо начало може да повлече до най-тежки последствия». Българските офицери заслужавали «да се отнасят към тях добре и правилно, да се обучават и възпитават». Посочва се и пример за подражание, който явно се отнася до руски офицери: «пословичен със строгостта си, който беше уважаван при това от своите български офицери». Друго обаче се изтъква едва ли не като разковниче в решаването на военния въпрос: от интерес за княза било «да се възпита у младите български офицери идеята, че Ваше височество е загрижен за техните интереси и те имат във ваше лице една силна опора». Без да се казва, но става ясно, че отделни руски офицери не се отнасяли много добре с младите български офицери.

Военното министерство се налагало да се раздели на две: административна и военна, като се подчертава и какво трябва да върши едната и другата част. Настоява се в Министерството на войната да се ползват като служители предимно млади български офицери, наскоро завършили Военната академия. Налагало се да се прави избор при руските офицери, като се предпочитат тези, «които са воювали и които познават България от времето на войната». Като строеваци, т. е. командири на дружини, да се препоръчват онези руски офицери, които «дълго време са служили в страната». Не бивало да се викат «второстепенни руски офицери», а също да бъдат ограничавани «резервите». Що се отнася до опълченците се прави констатацията, че били «един незавършен институт».

В заключение на писмото се обръща внимание да не се пренебрегват «материалните и моралните интереси на нацията», като се повдига нейното благосъстояние и обединение. Същевременно да не се пропуска ролята на дворцовите ритуали за облагородяване и съживяване на народа. Било нужно да се подготви малък церемониал, който да се практикува за големи празници и при по-особени случаи. Следвало да се създадат военни формалности при приближаване на държавния глава. «Трябва да се избягва, от една страна, строгостта, а от друга, фамилиарността» — завършва неочаквано писмото.

На 7 октомври 1883 г. княз Александър изпраща секретно писмо до руския император, в което вече официално засяга въпросите за устройството на военното министерство и за мястото и ролята на руските офицери. Той посочва още в първите редове, че след като получил телеграмата на Александър III, отложил издаването на декрети за разделянето на министерството до пристигането на царския флигел адютант барон Каулбарс, руски военен аташе във Виена. Все пак обаче било нужно да се обясни кое налага да се осъществи подобно разделяне: «за да можете, след като всичко ви е добре известно, да дадете инструкции». С писмото князът предоставя крайното решение на военния въпрос да се постигне след инструкциите на руския император.

Разделянето се налагало от конституционни изисквания. Съгласно с чл. 11 и чл. 153 от конституцията князът е върховният ръководител на военните сили в страната и пред него и Народното събрание министрите отговарят за извършеното от тяхното ведомство. Подобно разделение било предвидено още от княз Дондуков. «В България армията не се ползва с популярност — твърди българският княз: — 1) заради разходите, необходими за поддържането на войската; 2) заради демократичния дух, който е основна черта на народа и 3) защото българите не крият убеждението си, че не могат да започнат сами война без помощта на Русия и че в такъв случай Русия не би имала нужда от микроскопичната помощ на България.» Князът изразява разбиранията, че българският народ има демократичен дух и най-добро признателно чувство към освободителите.

В секретното писмо се изтъкват трудностите около приемането на бюджета за армията от страна на Народното събрание. Князът посочва, че във всички случаи, «когато руските офицери са били нападани чрез пресата или чрез интриги», лично той ги защитавал. Изразявал е твърдост и спрямо българските офицери, които са проявявали «неприязън и завист по отношение на руските офицери». Любопитно виждане изказва Александър Батенберг спрямо досегашните военни министри, които «разполагаха със секретните инструкции и получаваха заповедите си направо от Русия» и се смятали «призвани да играят голяма политическа роля в Европа». Това се демонстрирало от онези военни министри, които до «момента на назначаването им в България са били неизвестни». Те се смятали «за олицетворение на Русия» и се опитвали да се поставят над княза, като са търсели «всякакви средства за заобикаляне» на неговите решения или «открито им се противопоставяха».

Последиците от подобна практика довеждали до конфликти сред офицерите и до появяване на двойственост, която била «деморализиращ фактор». При това сам князът не се разбирал с военните министри с изключение на генерал Ернрот, който имал «откровен и рицарски характер» и не се поддавал на интриги. Руски офицери напускали България единствено като «жертва на руските министри, които ги въвличаха в политическите си интриги». Като се стреми да получи съгласието «командването на войсковите части» да се извършва «независимо от политиката», князът уверява императора, че «българската армия не ще извърши нещо, което е против интересите на Русия».

Князът повтаря някои моменти, при които Йонин се опитвал да се постави над него, и то в твърде известни на императора случаи. Той изтъква, че в Народното събрание искали българин да бъде военен министър, на което се възпротивил. Князът «дал на военния министър толкова специални функции, че не е възможно този пост да бъде заеман освен от висш руски офицер».

Като има предвид, че България се налага да се управлява конституционно и военният министър да се подчинява на «влиянието на камарата» и особено досегашната практика, княз Александър I моли руския император да държи сметка за неговите възгледи при даване на инструкции на пратеника-адютант. Така мисията, която той с радост приветствува, ще постигне това, което се желае — «едно пълно съгласие между възгледите» на двамата владетели.

Положението на руските офицери в България занимава подробно Йонин. Той обаче се изказва незадоволително за онези от тях, които поддържат добри отношения и застават открито на страната на княза. Тези руски офицери, според него, служат безусловно на българския княз и го уведомяват за настроенията на император Александър III. Руският дипломатически представител изказва и други свои виждания, които заслужават внимание. Така Александър Батенберг не се бил отказал да мисли за самостоятелност и за независимост в действията си дори по отношение на армията. Както от германския, така и от австро-унгарския кабинет се получавали уверения да се внушава на българския владетел да се отнася с уважение към императорските искания. Трябвало да се възстановят добрите отношения между двамата монарси. Създалото се положение смущавало българската интелигенция. Тя била убедена, че за правилния ред в страната е необходима пълна независимост от външни влияния. Дори Русия била обвинявана, че преследвала собствени политически цели. Новият руски представител, въпреки разговорите му във Виена, плаща данък на настроенията на онези руски дипломати, които са убедени, че князът хитрува и изпълнява непременно предписания на австро-унгарската политика. От кого и как се учат младите български воини е важно, като се имат предвид останалите сънародници под робство и тяхното евентуално освобождение. «А царска Русия вече заряза Санстефанска България.»

Още С. Радев изказва разбирането, че генералите Каулбарс и Соболев, като стигнали в Петербург, поискали наказание за ген. Лесовой и за поручик Ползиков. Обвинението срещу тях било, че изменили на руската политика.

В два последователни броя на «Държавен вестник» се обнародват указа и прикази за последвалите събития след съобщението на Петербург за отзованите офицери. С Указ № 192 от 14 октомври 1883 г. се нарежда: «Предвид повикването без мое съгласие и даже без моето знание в Русия генерал-адютант Лесовой и флигел-адютант Ползиков аз (княз Александър I — б. а.) изключвам из свитата си руско-поданните офицери, а именно: полковник Логвенов, ротмистъра Масалова и лейбмедика Грима». Това припряно решение е съпроводено и с лирично заключение: «Като се прощавам с руските офицери от моята свита, аз заявявам, че те още от първия ден на тяхната служба при мене до настоящето време са изпълнявали тази служба по един твърде виден начин и са служили за блестящ пример на всичката войска.

Като им благодаря от всичката си душа за безчислените услуги, които ми са сторили, уверявам ги, че както аз, тъй също и България няма да забрави тяхната служба» — завършва указът.

Тази мярка не задоволява младия амбициозен владетел, защото се пуска и Приказ № 383, подписан от подполковник Котелников. В него се казва, че князът е заповядал «да се повикат из Русия телеграфически в София всичките 36 офицери, които според тук прилагаемия списък са прикомандировани в руската войска». Приказът е придружен от поименен списък на офицерите от българската армия, които се намират «в прикомандирование към руските войски».

Марко Балабанов, изпратен да подпише конвенцията за българския дълг към Русия, явно изпълнява и друга мисия. За това говорят шифрованите телеграми, разменени между него и Др. Цанков. В телеграмата от 16 октомври българският министър-председател пояснява, че руското военно министерство има право да извиква своите офицери от България за обяснения, но руските представители не известявали правилно княза. Той завършва шифрованата телеграма много категорично. Българското правителство «няма да позволи на княза да приеме едно антиконституционно военно устройство, нито пък няма да го остави да не приеме едно конституционно военно устройство, предложено от Русия». Шифрованите телеграми на М. Балабанов подсказват, че руският император одобрява самостоятелното развитие на България, но положението на руските офицери трябвало да се уреди.

Докладите на Бигелебен от това време третират разбиранията на княза за положението в страната и за руските офицери. Австро-унгарският дипломатически представител докладва на 16 октомври 1883 г., че в духа на правителствените указания внушавал на княза да бъде по-предпазлив и осторожен в отношенията си с руския дворец, като си запазвал правото да се противопоставя енергично на всяко «незаконно изискване». Александър I изразил при срещата с Бигелебен задоволството си от воинските качества на българската армия. Офицерите се отнасяли с уважение към него. «Всякакъв кандидат на Министерството на войната, представен от руския император — изтъква австро-унгарският представител, — който би гарантирал, че иска да уважи този ред на нещата и военната власт на Негово Височество, ще бъде приет от него.» Извън това условие князът щял да предпочете статуквото — военното министерство да бъде ръководено от помощника на бившия министър, а «князът щял сам да поеме командуването на войската».

Според Бигелебен, князът възнамерявал да се постави в отбранително положение. Той в никакъв случай не отричал могъществото на Русия, както и факта, че имал лични задължения към тази велика страна. За да бъде обаче тачен от отделни руснаци, се налагало той да покаже «зъбите си». Виена отново хитрува, за да печели дивиденти за чужда сметка. Нейната дипломация се опитва уж да предпази княз Александър от противопоставяне на официална Русия, но заедно с това продължава майсторски да подтиква и експлоатира княжеското честолюбие в угода на своите интереси.

Представителят на Виена в София уведомява ръководителите на Дунавската монархия за един поверителен разговор с Шефер — френския дипломатически представител в Княжеството. Руски дипломат се оплакал в Париж, че връзките на доверие, които създал Шефер с княз Александър I, предизвикали остро негодувание сред петербургските ръководни дейци. В кореспонденцията друго обаче прави много по-силно впечатление. Австро-унгарският външен министър инструктира Бигелебен да поощрява твърдата линия, която следвало да отстоява княз Александър срещу отделни руски представители. След като в Петербург обаче се започва разгорещена агитация срещу Батенберг, Виена вече с дата 24 октомври 1883 г. изисква от своя представител в София «голяма въздържаност и предпазливост» в общуването с княза и в даването на някакви «съвети». Неколкократно вече става дума за виенските наставления, които не са нищо друго освен понякога скрита маневра за противопоставяне на княза срещу някои руснаци.

Правителството на Др. Цанков в заседанието си на 10 октомври решава Й. Ковачев да бъде предложен за съветник при княжеското агентство в Цариград, за да отговаря по-специално за отношенията на страната с Екзархията. За тази цел се обнародва и Указ № 849 от 15 октомври. Отпечатването на този указ не е по волята на екзарха, защото следвало да се запази поне за момента в тайна. Лично екзарх Йосиф по принцип приема Й. Ковачев вероятно да се занимава с «воденето на училищното дело». По тази дейност се налагало да се извършва «обширна кореспонденция, да се държат сметки, да се съставят правилници» и др. Българската екзархия, по думите на екзарх Йосиф I, не бива да се държи «отделно и независимо от Княжеството», а трябвало да има и човек, който «да води кореспонденцията с всички общини, учители, съдържатели на пансиони». Като изтъква значимостта на общонародното дело, екзарх Йосиф повторно поставя въпроса за изпращане на изявен българин, който да възглави тази длъжност. С просветното дело в Македония и Одринско по-нататък се заема именно Й. Ковачев.

В края на октомври и началото на ноември 1883 г. правителственото внимание е заето с въпроса за някакво отделно църковно управление на македонските българи от Патриаршията. Този въпрос е повдигнат с писмо от 28 октомври лично от екзарх Йосиф. Той загрижено говори за намеренията на Високата порта «да изтика» Българската екзархия от Цариград, «с което се надява да потуши желанието на македонските българи за отделно църковно управление от Патриаршията». Никаква подкрепа екзархът не среща нито от официалните турски кръгове, нито от посланиците на великите сили, а в «Македония строго се преследват ония, които изказват желание да зависят от Екзархията». Църковният водач разчита единствено на Княжеството и на Източна Румелия, които могат да заангажират вниманието на Портата. Нусрет паша е довереник на султана и може да помогне, но «неговите имущества в България се оспорват от съдилищата» и това се налагало да се оправи.

Българският екзарх алармира за тази цел и княз Александър с шифрована телеграма от 29 октомври. Той направо заявява, че «в късо време със султанско ираде» щяло да се провъзгласи «унищожаването на Екзархията във вилаетите на Македония». Последствията от подобен акт за българите от Македония и Одринско са много сериозни, защото те ще изгубят надежда «за църковно освобождаване от гръцката патриаршия». Екзарх Йосиф вижда и спасителна идея: телеграфически да се помоли руският император «да заповяда на своя посланик в Цариград да спре Портата в нейното намерение спрямо православните българи в Македония и Одринския вилает».

На 2 ноември 1883 г., и то за невероятно кратък срок, се получават и резултатите от предприетата дипломатическа акция и намесата на Русия. Посланикът в Цариград А. Нелидов съобщава за уведомлението на турските власти, че «Високата порта няма намерение отсега и за скоро време да подигне въпроса за положението на българския екзарх в Турция». Руският дипломат сам щял да уреди повдигнатия въпрос и не следвало да се месят нито представителите на европейските велики сили, нито на българското правителство, за да не се получи евентуално неудовлетворителен резултат.

В края на октомври 1883 г. в София пристига барон полковник Н. В. Каулбарс — военен аташе във Виена и специален пратеник на руския император. На 1 ноември е официалната среща, на която присъствуват Цанков, Стоилов, Моллов, Начович и Каулбарс. На нея се разглеждат предложените от руското правителство правила за руските офицери, които се уволняват от българска служба, удостоени с одобрението на императора. В тях се съдържат 8 параграфа, които изясняват кои руски офицери могат да постъпят на българска служба и как следва да се извършва тяхното уволнение. Тези правила урегулират положението на руските офицери в България, по думите на Др. Цанков, но се основават на руски закони. Министерският съвет смята за нужно да се допълнят и въз основа на българските закони. Членовете на правителството посочват на барон Каулбарс няколко примера, при които отделни руски офицери «не са искали да почитат и да се подчиняват на местните учреждения и закони».

Правилата за руските офицери на работа в Княжество България се разглеждат, като се изразяват известни съображения от българска страна, представлявана от нашите министри. Също и от руска страна, застъпена от полк. Каулбарс и дипломата Йонин. Обсъждането не минава и без спорове, при които се проявяват особено Др. Цанков и д-р К. Стоилов. Наложило се е дори и военният пратеник на руския император допълнително да се запознава със съдържанието на Търновската конституция.

В приетите правила залягат някои основни положения. Военният министър се назначава от българския княз със съгласието на руския император. Както той, така и всички руски офицери се подчиняват в службата си на конституцията и на произлизащите от нея закони. Посочени са и членовете на конституцията, които засягат военното ведомство — чл. 11, 12, 17, 105, 107, 149, 152, 163 и 165. Военният министър отговаря пред княза и Народното събрание за делата на министерството и за неговия бюджет. Нему и на руските офицери се забранява да се месят във вътрешнополитическите борби. Измененията във военните закони се правят на общо основание, предвидено в българското законодателство. Руските офицери могат да останат на българска служба за срок от три години. Техен началник е военният министър, но за тях отговаря и князът. И двата протокола се преписват в два екземпляра и се подписват от Цанков, Моллов, Стоилов и Каулбарс.

Уреждането на военния въпрос е значително дело на руско-българското сътрудничество и разбирателство. То помага «както за укрепването на суверенитета на младото Княжество и за поставянето на по-здрави основи на отношенията му с неговата освободителка — Русия, — така и за недопускането в страната да се установи система на ръководство на въоръжените сили от държавния глава, която би представлявала опасност за конституционния режим». Подписаната първа военна конвенция между България и Русия е в духа на най-доброто от създадената традиция. Тя показва, че отношенията между двете страни се градят върху двустранни договори между независими страни. Така българската армия може да заеме по-сигурна позиция в решаване на националното единство, което се потвърди особено ярко при Сръбско-българската война.

На 3 ноември полковник барон Каулбарс е приет от княза. Вечерта в негова чест се дава прием, на който присъствуват Д. Цанков, д-р К. Стоилов, Г. Начович, д-р Д. Моллов, председателят на Народното събрание Д. Греков, председателят на Държавния съвет д-р Г. Вълкович и маршалът на двореца барон Ридезел. На 4 ноември императорският пратеник отново е на посещение при Александър Батенберг.

В рапорт от 5/17 ноември 1883 г. Н. Каулбарс уведомява руското правителство за извършеното по подписването на военната конвенция. Тя дошла в резултат от уволнението на някои руски офицери, при което неговият брат генерал Каулбарс бил «принуден да напусне България при толкова печални за Русия условия». Пратеникът предава писмо на руския император, адресирано до княза, което го смутило. Българският владетел казал, че «всичко руско за него е свято». Той съжалявал за станалите недоразумения, но Йонин с нагайка в ръка искал да го застави да приеме най-невъзможните условия. Разговорът бил доста драматичен, при който полковник Каулбарс заплашил княза, че ще предаде всичко на императора. При това положение княз Александър оттеглил думите си.

Според Каулбарс, откровеният разговор продължил. Временно изпълняващият длъжността военен министър Котелников не се ползва с доверието на императора. Князът му отвръща, че имало доста интриги в София. Лично той смята в скоро време да абдикира, но това следвало да стане «с чест». Изваждането на руските офицери, според пратеника, направило неблагоприятно впечатление в Русия. Князът издал тази заповед, понеже отзовали Лесовой и Ползиков, без дори да го предупредят. Той обаче следвало, по думите на Каулбарс, да има предвид «съветите на руски пълномощник» и тогава щял да има «поддръжката» на руския император. По-нататък в рапорта полковник Каулбарс разказва за съвместната работа с Министерския съвет. Той посочва, че Цанков и Моллов държали «руската страна». В края подчертава, че се приели изработените в Петербург правила.

На 7/19 ноември д-р К. Иречек е поканен в двореца, за да получи златен медал за наука и изкуство. Той намира княза да изглежда добре и във весело настроение, въпреки прекараните напрегнати дни. Князът му изказва мнението, че за първи път е подпомогнат от българите. Той се оплаквал от австро-унгарските вестници, които не го подкрепили. Бигелебен «ходел уплашен, да не би княз Александър сам да отиде далеч». Според виенския дипломатически представител «Русия имала съвършено законни права за известно влияние в България». Владетелят се радвал, разказва чешкият учен, че има за сътрудници Цанков и Греков. От получените сведения, според княз Батенберг, «Цанков бил господар на положението». Останалите вън от управлението либерали нямали водач с изключение на Н. Сукнаров.

Полковник Каулбарс в лично писмо до императора от 8/20 ноември разказва, че княз Александър му предложил поста военен министър. Баронът отказал, защото не могъл да се бори с безконечните дрязги, проникнали в цялото българско общество. Той посочва обаче и други семейни причини. Не пропуска да изкаже недоволството си от «неверния княз», когото нарича още и «интригант» като че ли за благодарност за подадената му ръка. Руският военен прави и много категоричен извод, че докато Ал. Батенберг князувал, в България нямало да има нито ред, нито спокойствие. Срещу него растяло с всеки ден някакво недоволство. Въпреки проявената взаимност при преговорите, полк. Каулбарс с докладите-клевети спомага да се влошат още повече отношенията на княза с императора.

Влангали от Цариград провожда подробно донесение до Петербург. В него той описва положението в Княжеството, повлиян от недоказаните обвинения на Каулбарс. «Немският принц» Батенберг бил неискрен. Ето защо следвало да не му се доверявали и зорко да го следели. Отново руски дипломат обаче изтъква ненормалните условия в Княжеството, предизвикани от решенията на Берлинския конгрес за целостта на българската нация. Тези условия засягали икономическите и политическите несполуки в България. За да се облекчала обстановката в страната, Йонин поискал от княза да се откаже от гласуваните му пълномощия. Трябвало да се свика Велико народно събрание. Князът се подчинил и на 30 август издал манифест. После обаче изпаднал под влияние на «кликата», повела борба срещу русите. Самият манифест бил подготвен без съгласието на Русия. Говори се пак за «злокобната» роля на Австро-Унгария. Заслужава внимание главно фактът, че и Петербург настоява да се премахне режимът на пълномощията, а другите разсъждения на Влангали не са съобразени с изискванията на Търновската конституция.

Все пак въпросите на националното обединение вълнуват смесеното правителство. С писма от 15 и 24 ноември 1883 г. на Министерството на външните работи и изповеданията се изясняват задълженията на Й. Ковачев, като съветник по училищното дело при агентството в Цариград. Той е назначен изключително да се грижи за училищното дело в Македония и Одринско. Негова задача е да взема участие при разпределение на сумите, които българското княжество отпуска, като същевременно ще се грижи за правилното им изразходване и отчитане. Той «въобще ще спомага на Екзархията по училищното дело». Марко Балабанов задължава агентството в Османската империя да оказва «своето съдействие» на Й. Ковачев при изпълнение на възложените му задачи. Вече стана дума, че подпомагането на училищното дело в Македония и Одринско не е без знанието на руското правителство. Нещо повече, руското консулство в Солун взема дейно участие при разпределението на парите за училищата в Македония. Йонин в един от докладите до Петербург изказва мисълта, че сумите за училищното дело в Македония били нараснали. Лично той не е против, но се опасява, че това щяло да затрудни изплащането на българския дълг към Русия.

На 17 ноември 1883 г. е издаден Указ № 973, който изиграва важна роля за временното скърпено единство на либералната партия. С него се приканва Народното събрание да се произнесе върху измененията, които следва да претърпят XIII и XIV глава от конституцията. Изпълнението на указа се възлага на министър-председателя и министър на вътрешните работи Др. Цанков. По това време все още в страната е полковник барон Каулбарс, който е приеман често от княза. Липсват засега сведения има ли и какво е неговото отношение за исканите промени в основния закон на Княжеството. Руските представители изглежда приемат евентуалните промени като нещо естествено, като имат предвид разбиранията на Александър II и на Александър III за Търновската конституция.

На 5 декември 1883 г. Народното събрание приема Закон за изменение на конституцията. Промените засягат следните основни положения: българският княз и неговото семейство могат да носят титлата «Височество»; сред тримата регенти единият трябва да е роднина на княжеското семейство; създава се втора камара, която има административни и законодателни права; Народното събрание ще се състои от представители, избрани от 20 000 жители за срок от 4 години; законите не могат в бъдеще да се издават, допълват и изменят и отменят, докато не се приемат и обсъдят от Народното събрание и втората камара и се утвърдят от княза; изясняват се взаимодействията между княза, Народното събрание и втората камара; някои изборни положения и др. В предложението на правителството от 9 декември, подписано от всички министри, се предлага «да се направи един сериозен опит с действуващата Търновска конституция» и едва след три години да се свика Велико народно събрание, което да прегледа и евентуално да приеме исканите изменения.

Народното събрание продължава заседанията си и след приемане на закона за изменение на конституцията. То гласува Наказателен закон за престъпленията по печата, Закон за пожарите по селата, колибите и по-малките градове, които се занимават преимуществено със земеделие, Закон за избиране представители на Обикновеното и Великото народно събрание, Закон за развитие на народната промишленост, Закон за градското право и др. В подготовката и утвърждаването на законите не взема участие Държавният съвет, който вече не съществува и официално.

Либералите, несъгласни с политиката на правителството на Др. Цанков, продължават да изразяват открито недоволството си. Връх на тези прояви е и свиканият на 20 декември митинг в София. Слово произнася П. Р. Славейков. В протестната демонстрация участвуват почти всички известни недоволни либерали, сред които са и кметът Н. Сукнаров и неговите помощници Б. Петров и М. Бобутинов. В доклад до княза Др. Цанков подчертава, че на митинга е взета резолюция, в която се обявяват за незаконни приетите от третото Народно събрание закони. С присъствието си Сукнаров, Петров и Бобутинов са нарушили Закона за общините и за градското управление и следва да бъдат наказани. С Указ № 1124 Н. Сукнаров се отчислява от длъжността кмет на столицата, а помощниците му Б. Петров и М. Бобутинов остават за напред само «членове на общинския съвет като лица по избор».

На 23 декември се дава обяд в двореца в чест на ръководните офицерски кадри. На него присъствуват временно управляващият военното министерство, командири на бригади, на различни военни отделения, на някои дружини. Сред тях се намира и специалният пратеник на императора полковник Н. Каулбарс. От присъстващите 31 ръководни военни дейци 11 са български офицери. Увеличава се броят на старшите български офицери, което е положително явление.

Сесията на Народното събрание е закрита на 25 декември със слово на княза. В него той благодари на народните представители за извършената полезна дейност, като изтъква, че от началото на тази редовна сесия се отказал от пълномощията, дадени му от Свищовското Велико народно събрание. Сесията е протекла в духа на изискванията на конституцията при разглеждането и приемането на законите. «С очакваното пристигане на бъдещия военен министър, надея се — заявява князът, — че ще се тури край и на военния въпрос.»

През декември 1883 г. започват да се обтягат отношенията между министрите от смесеното правителство. За причините, породили недоверие между либерали и консерватори, разказва д-р К. Стоилов. При посещението в Русия М. Балабанов по всяка вероятност е защитавал само своята либерална партия. Не се осъществявала идеята на Стоилов за конституционна партия, в която да влязат «добрите и благоразумни елементи» на двете партии. Подобна партия щяла «да бъде силна и да държи властта няколко години». В Министерския съвет станало дума за съкращение на военния бюджет, което не се приело от либералите. Тяхното разбиране било да не се «произведе лошо впечатление в Русия». Това обаче бил и главният повод за искането на консерваторите да напуснат кабинета на Др. Цанков. Дори още на 18 декември министър-председателят бил подал оставката на правителството.

Д-р К. Стоилов подсказва и друга, като че ли по-вярна причина за правителствената криза през декември 1883 г. След 5 декември либералната партия се разцепва окончателно на две фракции — едната управляваща, а другата, начело с П. Каравелов — опозиционна. Русенското събрание най-добре разкрило разложителния процес, обхванал партията на либералите. При така създалата се обстановка консерваторите трябвало да напуснат правителството и да оставят «либералната партия да вземе властта в ръцете си», за да се компрометира. Те се надяват, че населението щяло да разбере нейната неспособност и щяло да потърси консервативната партия, за да промени вече и конституцията.

Запазени са две писма на Стоилов, Икономов и Начович, отправени до председателя на Министерския съвет с различни дати. Първото е предварителен, а второто — окончателен текст с дата 24 декември. В него се говори, че задачата на правителството от 7 септември била да се осигури «самостоятелността и самоуправлението на Княжеството» и да се възвърне в страната «конституционният режим». С това всъщност се турят основите за помиряване на духовете, като се задоволяват желанията на народа. Тази задача е изпълнена. Тримата са очаквали, че правителството щяло да «сполучи да основе национално-конституционна партия, която да усвои и да поддържа програмата му и да укрепи постигнатите резултати». Понеже всичко това не станало, то «единственото средство за по-нататъшното управление» на страната е съставянето на едно хомогенно правителство. И тримата ще останат верни на подобно правителство. Всички посочени причини в последна сметка имат своето място да завърши твърде кратко управлението на смесеното правителство.

За ролята на Русия — вярна на старата си балканска политика, при подобряване на отношенията между княза и султана говори една телеграма и един рапорт на българското агентство в Цариград. Султанът се извинил три пъти, че не бил поканен екзархът в палатата за последните празници. След това той наградил Йосиф I с турския орден «Османие» — първа степен. В рапорта пък се дообяснява станалото. Султанът изтъкнал в срещата, че «има пълно доверие в лицето на българския екзарх и е въодушевен от най-благосклонни чувства към българите въобще». Неговото желание било «българският екзарх да бъде всегда в Цариград, а не в Пловдив, както някои си искат». След изразените благодарности екзархът подчертал неудовлетворението си от протакане на изпълнението на фермана и особено от забавяне назначението на владици в четири «овдовели македонски епархии». При следващата среща великият везир изтъква, че правителството «не е искало и нито има намерение да унищожи фермана», но срещало възражения от гръцката Патриаршия. По-нататък Портата «ще се ползва от първия случай и ще го приложи». Използваните думи са в стила на турската политика, а именно само да обещава.

В навечерието

С Указ № 1158 от 31 декември 1883 г. се приемат оставките по «собствено желание» на министрите Др. Цанков, М. Балабанов, Г. Д. Начович, Т. Икономов, д-р К. Стоилов и д-р Д. Моллов. Изказаното доброволно съгласие е изразено и в писмо до княза: «Със закриването на III обикновено народно събрание и с изпълнението на взаимните задължения, които се приеха в началото на миналия септември, и с които поиска съставянето на едно смесено министерство (правителство — б. а.), мисията на това министерство като се е свършила, то има чест да моли най-покорно Ваше височество да благоволите да му приемете оставката». Текстът на обръщението към княза е подписан от всички участници в кабинета.

Върху правителственото писмо князът отбелязва нещо необичайно в дотогавашната практика: «Като приемам оставката ви, сърдечно ви благодаря, задето тъй добре изпълнихте задачата, с която ви бях натоварил, и за услугите, които извършихте за отечеството и за престола, услуги, които никога няма да забравя». Поставен е дори и часът, когато е написана бележката — 18 ч. на 31 декември 1883 г. Подобен ред за подаване и приемане на оставката на правителството се забелязва за първи път в държавната традиция след Освобождението. В указа се посочва, че Др. Цанков се назначава за бъдещ председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи. Този указ понякога се използува, за да се определи от кога започва управлението на следващото правителство.

Д-р К. Стоилов отбелязва в записките си, че още на 18 декември Др. Цанков е подал оставката на старото правителство. Били го напуснали той и Гр. Начович. Според него, новото правителство е сформирано на 30 декември, но продължава да управлява старото правителство. Наличната информация, отбелязана върху «Държавен вестник», най-добре потвърждава това. На 31 декември 1883 г. е съобщено официално, че князът е приел на доклад «министъра на финансите господин Начович, министъра на правосъдието господин Стоилов». Всъщност до последния ден на 1883 г. продължава да съществува и управлява смесеното правителство — известно като правителство на Цанков и Начович. Останалото опира до въпроса за уточняване на вероятния състав на бъдещия кабинет.

В бележките на д-р К. Стоилов става дума и за някои отделни явления, които не са характерни за дотогавашните българо-руски отношения. В края на годината в София били се състояли два митинга, свикани с цел да се изрази недоволство от поведението на руския представител в Княжеството А. С. Йонин. Бившият министър на правосъдието обяснява, че това необичайно явление се дължи на наличието на две либерални партии, като не определя точно коя от двете е организатор всъщност на митингите. За него по-важното е, че това било дело на либералите.

С дата 1 януари и с Указ № 1 по предложение на председателя на Министерския съвет е вече известен новият кабинет. В него М. Балабанов е определен за министър на външните работи и изповеданията, Т. Икономов — за министър на обществените сгради, земеделието и търговията, д-р Д. Моллов — за министър на народното просвещение, д-р К. Помянов — за министър на правосъдието и М. К. Сарафов — за министър на финансите. Без да са предвидени подобни изисквания от Търновската конституция, изпълнява се правителствен ритуал, характерен главно за напредналите страни, особено във Великобритания. Правителството подава оставка, князът му благодари и същевременно назначава бъдещия министър-председател, който от своя страна вече прави предложението за новия правителствен екип.

На 1 януари князът приема поздравленията на дипломатическия корпус. Специално е отбелязано участието на руския представител Йонин, на флигел-адютанта на императора барон полковник Каулбарс и на турския комисар по вакъфите Нихад паша. На 2 януари вече е даден «голям гала обяд», на който присъствуват дипломатическите представители на великите сили, на Сърбия, Румъния и на Турция. Сред присъствуващите са барон полковник Каулбарс, д-р К. Иречек, управляващият работите по руското генерално консулство Богданов и секретарят на дипломатическото агентство и гeнерално консулство Картамишев. Част от исканията на Йонин са все пак задоволени: двама дипломати официално движат работите на руското агентство и генерално консулство в София.

В първия брой на «Държавен вестник» от новата година е публикувана конвенцията за свързването на железопътните линии, предвидено в членовете 10, 21 и 38 на Берлинския договор от 1878 г. Тя е приета във Виена на 9 май 1883 г. от правителствата на Турция, Австро-Унгария, Сърбия и България. В нея са определени задълженията на отделните страни. Съгласно чл. 5 българското «правителство се обвързва да построи, свърже и предаде за експлоатация същевременно на гореспоменатата дата 15 октомври 1886 г. една железница, присъединителна с линията, която ще построи Сърбия от Ниш до Пирот до българо-сръбската граница и която ще следва казаната граница през Цариброд и София до българо-турската граница, за да се съедини с линията Цариград — Белово, която ще се докара до тая точка». За изпълнение на конвенцията се създава специална комисия и се правят пожелания за строителството на общи «погранични и съединителни станции», а също да се спазят едни и същи технически изисквания при строителството на железопътната линия.

Обнародван е и указът под № 1144 от 24 декември 1883 г. С него княз Александър и Народното събрание утвърждават сключената конвенция «за изплащането от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от руските императорски войски, съгласно с определенията на Берлинския договор». Тази конвенция е приета на 16 юни 1883 г. в Петербург и е подписана от Гирс и К. Цанков. Княжество България е задължено със сумата от 10 618 250 книжни рубли и 43 копейки. То трябва да изплати определения дълг, както е посочено: «На 1/13 септември 1883 г. четиристотин хиляди рубли; в разстояние на дванадесет години от 1884 до 1895, всяка една година по осемстотин хиляди рубли, които ще се плащат в два срока, 1/13 януари, на 1/13 юли на всяка година, сиреч на всеки от тези два срока, по четиристотин хиляди рубли».

Според член IV от подписаната конвенция руското правителство се отказва да иска «изплащането на каквато и да е лихва върху количеството на въпросния дълг както за миналото време от началото на окупацията до датата на подписването на настоящето споразумение, тъй също и от датата на това подписване до пълното изплащане на дълга». Двустранната конвенция е приподписана от всички министри.

На 3/15 януари 1884 г. Йонин изпраща секретна телеграма до Петербург. В нея той изразява отношение към новото правителство. Оставката на Начович и Стоилов предизвикала удовлетворение в страната. Тя обаче не станала без борба. Князът, поддържан от австро-унгарския и германския агент, се опитал да ги запази. Цанков заявил, че с тях било невъзможно да се върви, защото присъствието им лишавало правителството от доверието на Русия. Дипломатът обещал съдействие на новия правителствен екип.

Новата година е забележителна и с преговорите, които се водят, за да се сключи търговски договор между България и Русия. Той следва да урегулира търговските отношения и цените на някои по-важни стоки. Според докладите на Йонин общото положение в страната, а също и българо-руските политически отношения не са се изменили чувствително. Главните противници на «руското влияние» в България, което не е изяснено в смисъл какво да се разбира, били К. Стоилов и Гр. Начович. Князът бил по-примирителен и осъзнавал безполезността на борбата именно против това никак неопределено «руско влияние». Той дори имал възможност да си уреди отношенията с руския император.

Пак според Йонин, Др. Цанков укрепвал позициите си, докато М. Балабанов бил убеден, че главната опора, на която правителството можело да разчита, е поддръжката от страна на Русия. Нужно било да се ходатайствува пред Германия, Австро-Унгария и Франция да не се пречело на българо-руските отношения. Вече неколкократно се споменава, че френският представител направо поощрявал българо-руското сътрудничество, за което дори не получавал вярно признание. Германия показвала незаинтересованост, а Австро-Унгария открито не се изявявала срещу развитието на добрите отношения. Дипломатите на Виена разчитали на евентуални недоразумения между представители на Русия и България, чрез които по-лесно да отстоявали интересите си на Балканите. Какво друго е нужно на Йонин, за да работи за добрите българо-руски отношения!

Особен ред се създава около издаването на приказите по отношение на военното ведомство. По-важните от тях, които засягат развитието на българската армия, се подписват от княза и се приподписват от управляващия работите на военното министерство подполковник Котелников. Приказите за уволнението, преместването или пускането в отпуск на отделните военни чинове се подписват единствено от подполковник Котелников.

Йонин пак занимава лично Н. К. Гирс с донесение от 25 януари. Постигнатото умиротворяване рискувало да не продължи дълго. Главната беда идвала от Др. Цанков, заподозрян в тайни споразумения с княза. Заседанията на Народното събрание били отложени чак за месец октомври, докато князът щял да бъде «пълен господар». Дипломатът използува думи, недостойни за неговия речник: «група заговорници», «хищнически действия», «зла клика». Дръзкият княз със свойствената му хитрост ловко скривал накърненото самолюбие. И всичко това е част от сериозна информация за сериозни дипломати!

Указ № 2, издаден на 29 януари 1884 г., е особен с формулировката за назначаването на военния министър. В него се казва: «На основание чл. 152 от конституцията и на основание чл. 1 от конвенцията българско-руска, зачисляваме от руския генерален щаб генерал-майора княза Кантакузина, генерал-майор в българската войска и назначаваме за министър на войната». Указът е подписан от княз Александър и приподписан от министър-председателя Др. Цанков. В случая заслужава по-особено внимание фактът, че княз Кантакузин получава и българско воинско звание. И друго. В издадения приказ по военното ведомство генерал Кантакузин съобщава, че «Съгласно с указа на Негово Височество от 29 текущий януари под № 2 аз днес встъпих в длъжността военен министър». След встъпването в длъжност на новия военен министър изглежда мисията на барон полковник Каулбарс завършва изцяло, защото на 5 февруари е приет от княза на аудиенция по случай заминаването му за Русия.

Живо и доста увлекателно С. Радев описва първата среща на княза с П. Каравелов след априлските събития от 1881 г. Той дори я документира точно «на 28 февруари по часа 10 без 10 минути». Срещата е записана като много коректна. По-нататък авторът съобщава, че «разговорът се докосна и до руската политика в България. Каравелов сподели негодуванието на княза срещу поведението на генералите и на Йонина. България, заключи Каравелов, трябва да търси благоволението и приятелството на повечето държави, но да не се позволява на никоя да се бърка във вътрешните работи на Княжеството». Последните думи на Каравелов са ползувани чрез в. «Марица».

За отношението на Каравелов към княза ни осведомява и д-р К. Иречек: «познаваме го, даже — изтъквал либералският лидер, свикнахме с него, той ни познава, нямало нужда от другиго, укорява авантюристичната политика на руските кариеристи; ние не сме, каже, тук, за да изпълняваме прищевките на някаква царица (съпругата на Александър III — б. а.) и да сменяваме князете си». Видният чешки учен заключава: «В един решителен момент, в някое Народно събрание най-лоялният защитник на Александър I ще бъде Каравелов. Каква ирония на съдбата».

На дата 4/16 март Иречек записва в дневника си, че П. Каравелов «имал завчера в петък (на 2) сутринта аудиенция у княза. Прегърнали се, разцелували се (това е факт) и се «опростили». Каравелов е във възхищение от това как князът говорел добре български». Денят на срещата между княза и либералския ръководител е зарегистриран в «Държавен вестник» в петък на 2 март «има честта да се представи на Негово Височество господин П. Каравелов». Изследователите, които ползуват съобщението на С. Радев за срещата на двамата, явно ще сбъркат с посочения ден.

На 7 март князът приема на тържествена аудиенция новия руски дипломатически агент и генерален консул Кояндер. Присъствуват М. Балабанов — министър на външните работи и изповеданията, представители на дворцовата и гражданската свита. За случая се устройва и ритуал, в който вземат участие музика и военни части. При връчване на акредитивните писма дипломатът произнася слово. В него той казва, че руският император благоволил да го назначи за дипломатически представител в София. В изпълнение на задълженията си Кояндер щял да се постарае да покаже, че ще изразява добрите чувства и големия интерес, който правителството и руският народ никога не са прекъсвали да проявяват към българския народ и лично към княза. В изпълнение на възложената му мисия той ще разчита на благоволението на княза и ще положи всестранни усилия, за да се постарае да заслужи гласуваното доверие.

Александър Батенберг в отговора подчертава, че било голямо удоволствие за него да получи писмата, с които новият руски представител е акредитиран. Лично князът е щастлив от направения избор и вярва, че представителят на Русия с качествата си ще увенчае усилията си с успех. За тази цел го уверява, че няма да срещне никакви затруднения нито от него, нито от страна на правителството. Дипломатическите речи имат чисто протоколен характер. При това се отпечатват на френски език.

Наближаването на шестгодишнината от сключването на Санстефанския мирен договор е повод да се изпратят телеграми до ръководителите на Княжеството. На отделни места се отслужват и панихиди, посветени на падналите за освобождението на България руски воини и на преждевременно починалия император Александър II. В приветствията се изразява и българската признателност към братския руски народ. Подобни отзиви се изпращат от Добрич, Разград, Кюстендил, Дупница, Търново, Силистра и Белоградчик. В един от тях се среща и обобщаващ призив: «Да живее Санстефанска България, да живеят едноплеменните руски и български народ».

Телеграми са изпратени и до руското представителство в София от Ловеч, Шумен, Тетевен, Враца и други градове и села от цялата страна. В тях се изразява също чувство на дълбока признателност към руския народ. В някои се отправят специални поздрави до отделни руски ръководители и военачалници. Тази стихийна народна демонстрация заставя А. С. Йонин да признае открито в докладите до Петербург, че въпреки някои интриги, без да ги уточнява, руското влияние в България е безспорно. Иска ми се да добавя, че за интриги срещу Русия няма нито едно сведение нито в руската, нито в българската документация. Повтаря се обаче практика, създадена в първите години от самостоятелното съществуване на Княжеството. Не всеки представител на Русия изразява добре нейната политика за развитието на Княжеството и за българското освободително движение, но всяка отправена критика към него се квалифицира непременно като антируска.

Първите действия и изказвания на А. С. Кояндер занимават и австро-унгарските дипломати. Бигелебен му дава много интересна характеристика в доклад до граф Калноки. Според него, руският представител в София не бил подходящ за поверения му важен пост. Той дори услужва на интересите на Австро-Унгария, защото работел «с всички сили за издълбаването и разширяването на пропастта между княз Александър и руския двор». Още с идването си Кояндер не скрива отрицателното си отношение спрямо княз Александър I, с което услужва съзнателно или не на интересите на Австро-Унгария за противопоставяне българите на своята освободителка. Въпреки услугата, която върши на Виена, руският представител не е пощаден, а напротив, точно охарактеризиран в австро-унгарската дипломатическа преписка.

В началото на 1884 г. с необикновена сила пламва движението за обединение и съединение в Източна Румелия. За него се среща обширна информация в документите и изказванията на Ал. Гр. Сорокин — генерален консул на Русия в Пловдив. В интервю пред в. «Марица» дипломатът заявява, че руският народ се отнасял с неизменно благоволение към целия български народ, независимо от неговото политическо и административно деление. Русите били готови да съдействуват за законното напредване на българите. Сорокин обаче уточнява, че засега не бива да се демонстрират българските стремежи и въжделения. Той дори изказва и искрената мисъл, която добре характеризира руската политика за националното единство на българите. В никакъв случай не трябвало движението за съединение и обединение да се свързва с някакво руско желание, което обикновено се охарактеризира от западните политици като руско подстрекателство. Тази откровена и вярна мисъл на Сорокин е разбрана от мнозина българи, а не е правилно изтълкувана като държавна позиция от някои руски представители на Балканите. За обединителната акция на българите от Източна Румелия има информация и в писмата на А. Головин до княз Александър I.

Съединението на България, според Сорокин, рано или късно ще бъде факт, защото съединисткото движение е обхванало цяла Източна Румелия. Дипломатическият представител осведомява подробно управляващите кръгове в Русия, като дори им изпраща изцяло изрезките от вестниците за организираните събрания и митинги във васалната област. Масовите национални прояви се организират и се устройват в дворовете на училища, читалища и църкви. Най-големи митинги стават в Панагюрище, Сливен, Перущица, Хасково, Казанлък, Ихтиман, Пазарджик, Костенец, Жеравна, Копривщица и Пещера. В отпечатаните дописки липсват сведения за броя на присъствуващите на митингите в Перущица, Котел и Пещера. В останалите градове и села вземат участие 16 960 души. Може да е малко преувеличена цифрата, но тя е внушителна за подобни прояви през онези години с оглед на значително по-малкия брой на населението на посочените градове и села.

На митингите се гласува почти една и съща телеграма, която проличава от обнародваните текстове. Тя има направо следния текст: «Да се помолят представителите на великите сили, подписали Берлинския договор, да ходатайствуват пред своите правителства за присъединяване на нашата област (Източна Румелия — б. а.) с Княжество България, по който начин само ще можем да се въздигнем икономически и културно».

Сорокин уведомява руското посолство в Цариград на 30 март, че идеята за съединение обхващала и двете Българии. Всичко се вършело въпреки това, че руското правителство осъждало подобни действия и замисли на българите.

През време на масовата народна кампания за национално обединение се изработва мемоар, приготвен окончателно в Пловдив на 3 април 1884 г. В него се напомня, че още, когато се устройвала Източна Румелия, «неведнъж и дваж огромното болшинство на страната се отнесе до комисарите на великите сили с прошения, адреси и други заявления, с които се представляваха опасностите, произходящи от разделението на Българското отечество, и лошите следствия както в народно и политическо, така и в икономическо и културно отношение за една област като нашата, с такава граница и с територия и народонаселение релативно толкова малко». Същевременно се посочва, че народна депутация ще се изпрати «направо до кабинетите на великите сили, за да им представи болките на българското население в тая област с молба да се вземат във внимание праведните желания, които бяха да се не отлъчва разкървавеното им отечество от новосъздаденото българско княжество».

Настойчивите и справедливи искания не са чути от Европа. Тогава отчаяните българи от Източна Румелия достигат до убеждението да жертвуват и това, което са получили след Априлското въстание и Освободителната война, като тръгнат на борба да извоюват истинската си свобода. «Но благонамерените съвети на великите сили чрез техните комисари в Пловдив, съвети, съпровождани от благи обещания за в бъдеще, при това и от явни доказателства на благоволение», особено да не се държат турски гарнизони по границите на Източна Румелия с Княжеството, помагат да се убедят българите и да се подчинят на решенията на Берлинския конгрес. В мемоара не се пропуска да се изкаже «жива признателност към честолюбивите и просветени правителства на великите сили» и главно на руския император Александър II.

В мемоара се напомня колко голяма вреда е нанесена от това «неестествено разделение». Твърде тежък и непоносим е данъкът, който се изплаща от Южна България на Османската империя. Това води до пълно изчерпване на средствата, крайно необходими за експлоатация на съществуващите железници, за постройката на пътища и за подобряване на положението в селското стопанство. Областното събрание на Източна Румелия е гласувало закон за облекчаване съдбата на селяните, но Високата порта не е благоволила да го утвърди. Правото на вето, предоставено на султана при утвърждаване на законодателството в Румелията, е най-голямото препятствие за успешното развитие за напредъка на българите. Важни закони, изработени от Областното събрание, за гражданското състояние, за горите, за ипотеките, за «сирачките каси» и други все още «чакат своето потвърждение». Изтъкват се и някои конституционни несъвършенства около състава на събранието, при които главният управител «назначава 10 души представители и други още 10 заседават по право». Не се визират други обстоятелства, които оказват «злосторно влияние както върху правилното устройство на страната, така и върху икономическото и културно развитие».

Опитът от няколкогодишното съществуване на Източна Румелия «оправдава страховете, които изказахме преди пет години», че положението, което създават великите сили, не ще помогне за напредъка и благосъстоянието на областта. И все пак «ние сме се подчинявали на участта си, защото сме хранили всякога надежда, че Европа не ще търпи дълго време едно състояние на нещата, което наранява най-интимните ни чувства и оковава народното ни развитие». Ръководени от мисълта да запазят мира, авторите на апела изказват твърдата си убеденост, че Европа ще оцени това и ще погледне съчувствено на справедливите желания, «които сме вече изразили» пред нейните ръководители за съединението с Княжество България. Като се обръщат отново към представителите на великите сили, подписалите апела хранят надежда, че ще се признае това дело, с което ще се позволи на един народ «да се предаде на своето мирно и успешно развитие». Апелът е подписан и подпечатан от «осем румелийски града и шестнадесет села».

Протестните движения в полза на съединението в Източна Румелия се пренасят и в Княжеството. На 31 март 1884 г. се организира митинг в София пред черквата «Св. Крал», който в някои документи е отбелязан с друга дата. В него взимат участие и чиновници, въпреки съществуването и действието на Закона за чиновниците. Присъствуват, според едни сведения, около 1500 души, а според други, много повече. Встрани от площада, скрити зад прозорците на близките къщи, стоят и български офицери. На митинга се произнасят речи, че е необходимо България да се превърне в «една къща, една фамилия», т. е. да се обединят българските области — Мизия, Тракия и Македония. При споменаването на областта Македония мнозинството ръкопляска въодушевено и из въздуха се носят бурни акламации. Избрани представители на митинга занасят приетата резолюция на княза. В Търново е организиран митинг, в който вземат участие около 18 000 души.

Официална Русия не споделя народните действия за обединението. За това пък неколкократно Йонин занимава лично Гирc с положението и разколебаното единство в либералната партия. Настъпило ожесточение, каквото не е наблюдавано в борбата между либерали и консерватори. Разривът между либералите не бил желателен за Русия. Като клевети Цанков, дипломатът не щади и Каравелов, когото обявява за загубил доверието на освободителката.

Забраняването на митингите и демонстрациите се свързва, според представителя на Виена, с личната намеса на княз Александър I. Той именно наредил да не се устройват подобни действия и да не се произнасят речи в полза на съединението, което било продиктувано от искането на представителите на великите сили в София. Според австро-унгарските ръководители, съединисткото движение в Княжеството и Източна Румелия имало за единствена цел да запознае Европа, което българите и не крият. В доклад на Бигелебен от 17 април 1884 г. се твърди, че проявите на българите били стихнали. Наблюдавали се единични вълнения в Шумен и Варна. Съобщава се и официално, че правителството в София е предупредено от имперските кабинети на Русия, Германия и Австро-Унгария да не предприема никакви действия за обединението на българите. Към това предупреждение се присъединява и Италия. Въпреки откритата и рязка намеса на посочените велики сили, Виена отново е уведомена с дата 15 май, че има нови демонстрации в полза на съединението. Подчертава се, че движението за национално обединение е получило отново големи размери в Източна Румелия.

Макар и много по-късно, но и Берлин започва да проявява интерес към борбата на българите за национално единство. Лично княз Бисмарк е осведомен на 2 юни 1884 г., че в Княжество България и Източна Румелия се организират събрания и митинги, в които се искало съединението на двете части. Понеже България спадала към руска сфера на влияние, германският канцлер не проявявал някакъв видим интерес. Върху доклада на германския посланик в Русия той бележи, че Александър Батенберг е следвало да се оттегли от княжеския престол на България. Той бил много изненадан, че Австро-Унгария не желае българският владетел да падне от власт.

В доклад с по-късна дата княз Бисмарк е уведомен от германския посланик във Виена какви са там настроенията относно борбата на българите за национално обединение. Виенските политици, според германския дипломат, сменили тактиката си на непрекъснат отказ вече с подкрепа на съединисткото дело. След като се убедили, че Русия не ще подкрепи българската акция, те изведнъж започнали да проповядват друго съвсем противоположно разбиране: «Обединението на Източна Румелия с България би било за Австрия по-скоро изгодно». Към това на първо време антируско, но пробългарско схващане на виенските дипломати, княз Бисмарк не изразява нито съгласие, нито несъгласие. Новата линия в политиката на Виена към българското национално обединение може да се изтълкува и по-другояче. Явно австро-унгарските ръководители не срещат или не получават подкрепа на техните разбирания нито от княза, нито от българите. Отново търсят отделно неразбирателство между български и руски дейци с едничката мисъл да осъществят своите намерения на Балканите, въпреки споразумението на Тройния съюз. Те не са привидно срещу българо-руското сътрудничество, но разчитат да изкористят в своя полза всяка и най-малка пукнатина в отношенията на Княжеството с Русия.

Десетото по ред правителство след Освобождението, възглавявано отново от Др. Цанков, се оказва вмъкнато в досаден конфликт със Сърбия. След неуспешното Зайчарско въстание от октомври 1883 г., повдигнато от радикалната партия срещу крал Милан, в Княжеството се прехвърлят сръбски политически бежанци. Сред тях са ръководителите на партията Н. Пашич, А. Станоевич и Миленкович. Към случая със сръбските бежанци се прибавя и т. нар. Бреговски въпрос. Става дума за една ливада, купена от българите от турски ага. В нея има една българска воденица на р. Тимок, която принадлежи на бреговчани. Сърбите пресичат яза на воденицата, а също спират и водата. Така печелят земя и затварят воденицата. Друга ливада е също откъсната от българската територия и те я завземат.

Обикновеният граничен спор, заплетен и с въпроса за сръбската емиграция в Княжеството, довеждат до остър дипломатически конфликт. В ноти до Белград българското правителство изяснява позицията си относно дръзките сръбски искания и главно намерението на белградското правителство да скъса дипломатическите отношения с България.

Правилно руската дипломация поддържа принципната и последователна позиция на българското правителство относно сръбските искания, често пъти подтикнати от чувство на високомерие. «Българското правителство — изтъква С. Радев, — насърчавано от руската дипломация, тъй враждебна тогава на Милан, не отстъпваше.» Тук явно има недоразбиране, защото в случая добросъвестно желание за разбирателство проявява единствено българското правителство. Ултимативната форма на дипломатически отношения не може да се приеме за подходяща. При това не кой да е, а австро-унгарският представител в София си предлага услугите, за да посредничи при уреждане на отношенията.

Новият руски дипломатически представител проявява учудваща работоспособност при изпращането на доклади до Петербург. Тези доклади обаче са изпълнени често с много подробни, но и доста мнителни оценки за положението в страната, за отделни политически дейци, за способностите на българските народни представители и др. В това отношение не прави изключение и докладът му за пътуването на княза в началото на април 1884 г. в Търново, Букурещ и Русе. Много са излишните подробности, но те са така направени, че да подронват непременно авторитета на Александър Батенберг. Князът награждава с ордени митрополит Климент и кмета на града, но пак срещата с търновци не била радушна и възторжена. Кояндер занимава руските ръководители и с предстоящото пътуване на Батенберг в Дармщат.

На 14 април 1884 г. е издадена прокламация с необикновен шрифт от Русе, напечатана върху първа страница на «Държавен вестник». В нея княз Александър обявява, че ще отсъствува от България. Като има предвид чл. 19 от конституцията, той определя за наместник през това време председателя на Министерския съвет и министър на вътрешните работи Др. Цанков. Целта на това пътуване е присъствието на княза на сватбата на брат си Хенри с дъщерята на английската кралица.

В «Държавен вестник» е отпечатано съобщение, което заслужава да се отбележи, защото се отнася до броя на населението в Княжество България. В него се казва, че по поданство и според новото териториално разпределение София има 44 978 български поданици и 1711 чужди. Останалият брой на населението съответно е 1 995 923 и 11 996. Или общо населението на Княжество България наброява цифрата от 2 007 919 души.

Пътуването на княза този път до Дармщат е свързано и с едно необикновено събитие. В родния град се завързва приятелство с принцеса Виктория — внучка на германския император Вилхем. Дори се заприказвало за евентуална женитба, която става дипломатически шлагер на европейския дипломатически концерт няколко месеца. В доклад от 17 май 1884 г. Кояндер уведомява руските управляващи за случилото се. Като наместник Др. Цанков посреща княза на гара Русе. След това Ал. Батенберг му намеква, че е възможно да има княжеска сватба, съобразена и с интересите на България. Др. Цанков настоява обаче да се уведоми и иска задължително съгласието на руския император. Кояндер от своя страна направо подчертава в доклада, че за Русия би било крайно нежелателно германка да бъде българска княгиня. За предпочитане било княжеската съпруга да бъде с източно православие и дори славянка.

През учебната 1883/1884 г. продължава да се подпомага много по-чувствително делото на българските училища в Македония и Одринско, което е в подкрепа на националното обединение. Правителството на Княжество България вече отпуска сумата от 564 142 франка, от Източна Румелия са получени 34 500 франка и от пловдивско благотворително дружество 4600 франка. Стойността на един франк може да се сравни със 100 лева сега. Това е значителна сума, предвидена за «т. нар. екзархийски училища (които Екзархията непосредствено ръководела)».

На 21 май в 6 ч. подир обяд князът се завръща благополучно от пътуването си. През тези дни политическите сили на страната се намират в процес на прегрупиране с оглед на приближаващите избори за Четвърто обикновено народно събрание, насрочени за 27 май и 3 юни 1884 г. На никакъв успех единствено не може да разчита консервативната партия.

Формирането на две либерални партии обаче занимава руския дипломатически агент и генерален консул. В докладите си до Петербург той смята като главна причина за разложението сред либералите, както го и отбелязва, честолюбието и завистта на някои български дейци. Петко Каравелов не можел да прости, че Др. Цанков управлявал седем месеца, проявявал деспотични наклонности и не зачитал неговите интереси. Освен това, твърди Кояндер, вождът на опозиционните либерали, въпреки че давал уверения за беззаветна преданост към Русия, не внушавал доверие. Също нито Др. Цанков, нито неговите другари не чувствували симпатии към освободителката. Консерваторите проявили отрицателното си отношение към Русия, когато помогнали да се отстранят руските генерали Соболев и Каулбарс. Твърденията на руския дипломат, че честолюбието и завистта е една от причините за разцеплението на либералната партия могат да се приемат отчасти и за верни. Има и други и по-важни причини. Но да обявиш целия български политически елит, който управлявал, управлява и ще управлява и в бъдеще България за антируски е недостойна позиция на всеки чужденец, а камо ли на дипломат, и то на руска служба.

Страхът, че може да загуби изборната борба, кара Др. Цанков често да спохожда и търси помощта на Кояндер. За един от водените разговори става дума в доклад, адресиран направо до Н. К. Гирс от 16 май 1884 г. Три са фактите, според българския премиер-министър, които имали значение за правилното държавно развитие на Княжеството. Това били Русия, представлявана от нейния дипломатически агент, князът и правителството. Българският правителствен екип можел да действува дори и при враждебно нему княжеско отношение. При недружелюбие или при пасивно отношение на представителя на руското агентство той не можел да смята себе си за напълно траен и устойчив. Ако ли трите фактора действували съгласувано, тогава правителството ще да има и мнозинство в Народното събрание. Политическите условия за това време били сложни, но помощта на Русия за българското правителство си оставала необходима. След предългата политическа увертюра Др. Цанков направо пита събеседника си ще може ли да разчита на руската помощ. Кояндер му отговаря, че руското правителство го инструктирало той да не се меси във вътрешните работи на България. Министър-председателят бърза да реагира, че подобно нещо не би било възможно.

Използуваният отрязък от доклада на Кояндер заслужава кратък коментар, който дава възможност да се види политическата концепция на част от българската управляваща интелигенция. Тя отговаря и на отделни действия на подобен род политици. Те имат и главната «заслуга» да главозамайват някои представители на Русия в страната, като засилват у тях мисълта, че са дейци на голямата политика и едва ли не призвани да решават безапелационно почти всички въпроси на младата държава.

Грешките на Цанков, отбелязва Кояндер, засилвали популярността на Каравелов, увеличавали раздорите и вероятността за окончателното разцепление на либералната партия. Личните отношения между двамата либерални ръководители били толкова натегнати, че за сближение и съвместна дейност нямало никаква надежда. Др. Цанков осъзнавал бедата от разединението и бил готов да направи отстъпки, но в никакъв случай не трябвало да се допуска П. Каравелов в състава на бъдещото правителство. Министър-председателят бил съгласен да сътрудничи с представители на консервативната партия стига това да се приемело от мнозинството на Народното събрание. Подобна комбинация, отбелязва Кояндер, обаче нямало да получи доверието на Русия. Колко лесно се ангажира името на голямата славянска страна!

В доклад на Кояндер от 6 юни 1884 г. се среща нова информация за положението в Княжеството и за българо-руските политически отношения. Първоначалните сведения от изборните резултати не били благоприятни за либералната партия, водена от министър-председателя. Ето защо Др. Цанков започнал да търси причини, за да отложи първото заседание на Народното събрание, с оглед да се задържи на власт. Князът се съгласил камарата да се открие на 25 юни. Др. Цанков отново поставил искането си — да му бъде оказана помощ от страна на Русия. Кояндер отговаря, че княз Александър I единствен има право да покани Цанков или Каравелов за поста министър-председател, докато Русия не бивало в никакъв случай да се меси, което е и правилно. Конституционното положение при определяне състава на правителството е добре известно на министър-председателя. Той обаче развива пред руския представител чудата идея, която засяга възможностите и мястото на Народното събрание в управлението на младата държава. Според него, повечето от депутатите били без мнение що се отнася до състава на кабинета, а само малка част от народните представители имали някакви определени разбирания. Мюсюлманите направо него питали за кого да гласуват, а по-будните българи търсели съветите на руското агентство. Така че, заключава Цанков, съдбата на правителството е «във ваши (на Кояндер — б. а.) ръце». Отново се наложило руският дипломат да повтаря, че именно българският княз се разпорежда със съдбата на правителството. Все пак заслужава да се отбележи невероятното мислене на българския политик.

Любопитни във всяко отношение са разсъжденията на Кояндер, записани в неговите дипломатически доклади. «Словото на Русия било всесилно» — му казвали българите. Лично той бил убеден, че влиянието на голямата славянска страна било много крепко. Въпреки допуснатите грешки, Др. Цанков и неговото правителство заслужавали подкрепа. Сесията на Народното събрание, чието откриване било предстоящо, налагало да се действува бързо. Ако Цанков претърпи поражение, тогава българите щели да се отдръпнат от Кояндер и вече нямало да се обръщат за съвет и помощ към него. Ако той отсъствува от Търново, ръководителите на партиите можели да злоупотребят с името на Русия. Ако пък присъствува, неговото убеждение можело да се вземе като вмешателство във вътрешните работи на Княжеството. При това положение имало смисъл да разговаря с народните представители и чрез тях да разбере настроенията и предпочитанията им за бъдещия министър-председател на страната. Изразените правилни размишления на Кояндер обаче често не хармонират с неговите постъпки.

Изборите за Четвърто народно събрание се произвеждат на 27 май и 3 юни. Указът за свикване на Народното събрание под № 138 от 6 юни 1884 г. е придружен със следния текст на Ал. Батенберг: «Одобрявам свикването на Народното събрание. Колкото за оставката на министерството (правителството — б. а.), за нея ще размисля и ще се произнеса след отварянето на Народното събрание». Несполуките и грешките през режима на пълномощията изглежда карат княза да не си използува правата според Търновската конституция, а именно сам да определя и назначава състава на правителството. Вече започва да се съобразява изцяло и с вота на Народното събрание.

При изборите получават вишегласие 187 народни представители. Не са произведени избори по различни причини на три места. Др. Цанков е избран в 6 избирателни колегии, а на две и повече места д-р В. Радославов, Ст. Стамболов, П. Каравелов, П. Р. Славейков, д-р К. Стоилов, Г. Живков и М. Сарафов. Сред избираните, както са посочили своите занаяти, преобладават земеделци, учители, търговци, служещи, адвокати и др.

Консервативната партия спечелва всичко на всичко 15 депутатски места. Тя застава изцяло в положението на аутсайдер. Може да разчита вероятно да управлява само ако се съюзи с една от двете либерални партии. Преди да се открие Народното събрание, лидерите на консервативната партия предлагат на Др. Цанков пълно сливане на двете партии, като се произведат допълнителни избори и им се дадат три министерства. Към П. Каравелов те предявяват други изисквания — ще подкрепят съставен от него кабинет, ако получат места, но да се запази законът за изменение на конституцията и да не се повдига династическият въпрос. Консерваторите обаче не успяват да се спогодят нито с Др. Цанков, нито с П. Каравелов.

В донесенията на Кояндер до Н. К. Гирс често става дума за железопътния въпрос. На 19 юли 1884 г. дипломатът пресмята колко много пари били нужни за строителството на нови железници. Др. Цанков и М. Балабанов искали чрез него да разберат руското становище и доколко Петербург би могъл да улесни Княжеството с въпроса за железниците.

Насроченото за 25 юни първо заседание на Народното събрание е отложено за 27 юни. Др. Цанков отбелязва като причина за това отлагане предвиденото чествуване годишнината от освобождението на Търново и освещаването на паметник в чест на загиналите поборници от града. Причината е основателна, но вярното е и друго. Отново се търси начин да се създаде ново правителство непременно с участието на Др. Цанков и евентуално помирение на либералите. Дори се допуска от страна на министър-председателя и идеята да се разтури Народното събрание.

На 27 юни 1884 г. е открита извънредната сесия на Четвъртото народно събрание с тронно слово. В него княз Александър набляга, че Народното събрание ще се свиква редовно, както повелявала конституцията. Целта на извънредната сесия била да «състави окончателно народното представителство чрез проверките, към които имате да пристъпите, и да се даде по-нататъшно надлежно управление на държавните работи. Тъй като в една конституционна държава народната воля, законно изказана, е едно от първите условия за успешния ход на работите». Правителството било задължено да подготви необходимите законопроекти, които трябвало да бъдат одобрени от камарата, като изразител на народната воля. С работата си правителството и Народното събрание ще покажат на дело, че «конституционният режим може и у нас да съществува и преуспява в пълна хармония с необходимия порядък за мирното развитие на страната във всяко отношение».

Стефан Стамболов се опитва да играе ролята на помирител сред двете разцепили се либерални партии. Дори се съставя депутация, която има за задача да помири Каравелов и Цанков. На нея Цанков казва: «Единството на партията ми е скъпо, колкото и на вас, ще направя заради него всичките възможни жертви, но с Каравелов не мога да работя» — разказва Симеон Радев. — Защо да не можете? Дългите молби на депутацията останаха суетни: Цанков бе непреклонен. Всичката сила на характера му — тая гранитна упоритост, която бе го направила мъченик — се бе сгърчила сега в едно яростно чувство на ненавист спрямо Каравелов. «Ако узная след смъртта си, че Каравелов е в рая, казваше той, аз ще поискам да ме пратят в пъкъла.» Прави се и опит да се оспори редовността на избора на Каравелов и Славейков, като се изтъква поданството и службите им в Източна Румелия. А нали тази тогава васална област е все пак Южна България, чието население се бори за съединение с Княжеството! Каква нетърпимост!

Първото и основно обвинение срещу Др. Цанков, според Кояндер по време на сесията на Четвъртото народно събрание, било неговото съгласие през септември 1883 г. да състави смесено правителство, което станало и главен повод руските генерали да напуснат страната. Второто обвинение било във връзка със съюза му с консерваторите и третото — за приемането на закона от 5 декември 1883 г. за промяна в конституцията. Изтъкнатите обвинения били и основната причина да се увеличи авторитетът и популярността на П. Каравелов. Показаните причини имат значение, но не бива да се изпуска и твърдата упоритост на Др. Цанков да не сътрудничи лично с Каравелов като факт, който оронва престижа на министър-председателя.

Дипломатическите доклади, които Кояндер изпраща от Търново, са адресирани пак до Н. К. Гирс, докато повечето от другите преди това се изпращат обикновено до Ив. Ал. Зиновиев. В тях се дават големи подробности за работата на Народното събрание. Проличава отново активната писмовна деятелност на руския представител в Княжеството. Въпреки спечеленото мнозинство от депутати, Каравелов при среща с Кояндер предлага Цанков да състави бъдещото правителство. Дипломатът обаче отказва да съдействува за подобна комбинация, защото сам знае, че Цанков няма никакво желание да работи в един Министерски съвет заедно с Каравелов. При срещите руският представител продължава да се оправдава с получените инструкции да не се меси във вътрешните работи на Княжеството. Кояндер изказва ласкави думи за Ст. Стамболов, стремящ се да създаде правителство, което да задоволи и цанковисти, и каравелисти. Той се съгласил да бъде избран за председател на Народното събрание, за да не накърни либералното единство. Интересите на България налагат Др. Цанков да бъде министър-председател, а П. Каравелов само министър, което правителство щяло да задоволи и ще получи подкрепата на Русия. Князът също се съгласявал с подобно правителство, а Кояндер обещавал подкрепа на бъдещия кабинет. В доклада Кояндер съобщава още, че един от народните представители му предлагал да поиска от императора да се закрият партиите, с което щели да се спрат политическите борби в България.

Изборът на П. Каравелов за председател на бюрото на Народното събрание предрешава въпроса с бъдещия ръководител на правителството. Либералите копират твърде много от парламентарната практика на Великобритания. Те просто въвеждат ред, непредвиден от Търновската конституция — избраният ръководител на мнозинството за председател на Народното събрание да поеме направо и съставянето на следващото правителство.

Съдбовна година

С Указ № 9 от 29 юни 1884 г., издаден направо в Търново, е приета оставката на правителството, възглавявано от Др. Цанков. Отпадат като министри още М. Сарафов, Т. Икономов, К. Помянов и Д. Моллов. В указа, като нова политическа практика, възникнала след ликвидиране на режима на пълномощията, е посочен бъдещият министър-председател в лицето на П. Каравелов. Той поема Министерството на вътрешните работи. Официалният документ, засягащ оставката на правителството, е приподписан от Др. Цанков.

На 30 юни е обнародван Указ № 10. В него по предложение на П. Каравелов и в съгласие с чл. 152 от конституцията е обявен съставът на новия кабинет. Министър-председателят поема Министерството на финансите и Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията, което предстояло да се закрие. П. Р. Славейков е назначен за министър на вътрешните работи, Ил. Цанов — на външните работи и изповеданията; д-р В. Радославов — на правосъдието; Р. М. Каролев — на народното просвещение. Смяната на министерството, което трябва да ръководи П. Каравелов, за кратко време дава основание за известни догадки. Навярно е съществувал някакъв вариант, при който да участвуват и представители на Др. Цанков, провален в последния момент. По всяка вероятност е правен опит да се спаси единството на либералната партия. В Указ № 10 и в други официални документи не се посочва, но се разбира, че Министерството на войната ще продължава да се ръководи от граф Кантакузин.

През юни се изказват пожелания към правителството за цялостното възстановяване на конституцията. Голяма щяла да бъде радостта на българите, ако видят «Конституцията всецяло възстановена, страната вътрешно успокоена, външнокредитна и самостоятелна». На първо време обаче дори в правителствената практика се извършва антиконституционна, но демократична промяна, за която вече се каза. Вместо князът, съгласно с конституцията, сам да определи правителствения екип и да посочи бъдещия министър-председател, това се извършва от ръководителя на парламентарното мнозинство, избран от представителите на Народното събрание за председател на бюрото.

В доклад от 5 юли 1885 г. до Н. К. Гирс руският представител в София разказва как се достигнало до формирането на правителството начело с П. Каравелов. Той не скривал съветите си при срещите с Др. Цанков и П. Каравелов. Неговата позиция била, че няма указание да се «меси във вътрешните работи на Княжеството». Кояндер е последователен само в това да твърди, че консерваторите не се ползвали с доверието на Русия. От многото негови разсъждения, за които стана дума, прозира главно идеята да се образува правителство, възглавявано от Др. Цанков, в което да участвува и П. Каравелов. Той обаче не щади българските ръководители. Въпреки декларацията на П. Каравелов, че бил най-последователен привърженик на българо-руското сътрудничество, дипломатът направо злепоставя новия министър-председател пред Петербург. За съжаление, изтъква Кояндер, доста трудно било да се повярва на думите на Каравелов. По време на престоя в Източна Румелия либералският ръководител изразявал «дълбока враждебност към всичко руско». Пред избирателите в Княжеството обаче бил се похвалил, че с негова помощ «се укрепило руското влияние в Пловдив». Бил много неотстъпчив и не се плашел от никакви «клевети и измами само, за да постигне целта си». Заключението на руския представител е многозначително: «към този човек не бива да се изпитва никакво доверие». Кояндер ще положи «цялото си старание» да поддържа нормални отношения с Каравелов. Но да разчитал на него по «какъвто и да било въпрос, едва ли ще бъде възможно». И този доклад е в полза на разбирането, че много от руските представители в България през онези години не информират правилно и достоверно ръководителите от Петербург. Техните информации и ред други причини стоят в основата на възникналите подозрения и недоверие, които пък довеждат и до неприятни последици.

Симеон Радев разказва за някакви по-особени цели, поставени при евентуалното помирение на Цанков и Каравелов, внушени и направлявани от Кояндер. Помирението следвало да се постигне с директната задача да бъде отстранен княз Александър I от българския престол. За подобни настроения не се среща никаква информация в докладите на руския и на другите представители в столицата. По-скоро тогава се умува как да се подобрят отношенията на двамата братовчеди. Новото правителство и неговият динамичен ръководител заемат позицията, че «нашата работа е с княза и с народа: ни князът без власт, нито народът без права — а това е девизата на либералната партия». По въпросите на външната политика, заявяват либералските ръководители, ще се вслушат в напътствията и съветите на Русия. Що се отнася до вътрешната политика, те ще я направляват, без да са «под ничие влияние, под ничие давление».

Сръбско-българският спор продължава да отвлича вниманието и на правителството на П. Каравелов. Публикувана е цялата дипломатическа и друга документация, която засяга сръбските бежанци в Княжеството и Бреговския въпрос. Ново е изказаното гледище, че още през 1878 г. е възникнал въпросът за границата при Брегово. По инициатива на княз Дондуков-Корсаков — ръководител на Временното управление, е определена през онова време смесена комисия със задача да определи границата със сръбското княжество в Кулска околия. «Руският делегат — уверяват авторите на мемоара за сръбско-българската разпра се уповавал на членовете 2–ри и 36–и от Берлинския договор, за да се обозначи границата според тия членове. Сръбските делегати никак не се съгласили да се разглеждат документи, а заявили, че според техните инструкции, те трябвало да се придържат към трасето, което сърбите сами направили през 1878. Комисията се разтури, без да дойде до едно споразумение.» Без или със споразумение присвояването на българска земя от страна на сръбската държава продължава.

На 8 юли 1884 г. 6–членна делегация, ръководена от Ст. Стамболов, председател, и Н. Сукнаров — подпредседател на Народното събрание, поднася отговор на тронното слово на княза: «Мирът и тишината — се изтъква в отговора, — тихото работене и всеобщото задоволство, които царуват в страната откак е възстановена конституцията, са явни доказателства, че едничкият възможен у нас режим е конституционният и че като се пази и прилага напълно конституцията и се премахнат всичките закони и наредби, които са ней противни, ще може отечеството ни да се развива правилно и всестранно и да се достигне до желания порядък и напредък».

На 9 юли е закрита извънредната сесия на Народното събрание. Решено е след проверката на изборите на 12 август да се произведат допълнителни избори. Ако на този ден някъде не са извършени, то да «станат или повторят» на 19 август 1884 г. В 28 избирателни колегии се налага да се изберат народни представители. Това са Горнооряховска, Видинска, Силистренска, Ломска, Кулска, Русенска, Плевенска, Разградска, Севлиевска, Търновска, Самоковска и други околии.

Бламът кара Др. Цанков отново да търси помощта на консерваторите и на руския представител за възвръщане на власт. Според Кояндер, политическата комбинация, замислена от противника на Каравелов, била със задача да се започнат съвместни действия срещу новото правителство. Говорело се, че радикалите на министър-председателя носят беда за България. Руският дипломат не скрива, че бил често спохождан от Цанков, който му предписвал различни рецепти как следвало да се управлява страната. Бившият премиер наблягал, че в Княжеството най-напред управлявали консерваторите, а след тях либералите. После дошъл режимът на пълномощията. В момента управлението изцяло минало в ръцете на радикалите, олицетворявани тогава като разрушителна сила на държавната организация. Колкото и невероятно да звучи, демократът Цанков стига до извода пред Кояндер, че българите не можели да се управляват сами и се налагало да се повикат чужденци. В началото от самостоятелното съществуване на Княжеството някои от консерваторите стигат също до подобни заключения, критикувани най-безпощадно от либералите. Българският политически деец вижда изход и във възможността страната да се управлява от трите партии. Решителният противник след Освобождението за създаване на подобно правителство сега обещава, че смесеният кабинет щял да върши всичко, каквото пожелае руското правителство.

Идеята за смесено правителство след Освобождението все пак принадлежи на представители на Русия, за което достатъчно се отваря дума. По принцип представителите на либералите не са против, но подобна идея им се струва чужда на техните първоначални програмни искания. В различните промеждутъци от началната история Каравелов също иска да състави подобен кабинет. По това време той не възразява на изказаната руска идея за управление, но въпросът опирал до личностите, които именно следвало да влязат в правителството.

В руските архиви е запазен и преведен докладът на Ив. Гешов от 18 юли 1884 г. до председателя на Централното бюро на Народната партия в Източна Румелия. В него се разказва нашироко за мисията на «румелийската делегация», упълномощена да запознае Европа с мемоара за обединението на Източна Румелия с Княжество България. Опитите на Гешов и Христов остават напразни, както пророкували предварително Цанков, Балабанов и Кояндер. Двамата българи дори не успяват да «открият» княз Александър I в Европа.

Иван Гешов описва много подробно срещите си с руските посланици в Париж и Виена, които посрещат представителите на България любезно и изказват съжаления относно несполуката на мисията. Времето за тази мисия не било избрано удобно. Поради ред причини нито една от великите сили, включително и Русия, нямали сега възможност да повдигнат Източния въпрос, който е български въпрос. За Русия, заявяват посланиците, съединението било въпрос на чест и като естествен резултат от подписания Санстефански мирен договор. Руските дипломати допускат, че великите сили на Запад са се разбрали предварително да не приемат представителите на Източна Румелия. Те изглежда нямало да се противопоставят срещу извършено съединение. И двамата дипломати съветват българите да не ходят в Петербург, за да не поставят Русия в неловко положение. В историческата литература и документация за пръв път се среща идеята: за да се реши съединението, следва Европа да се постави пред свършен факт. И тази идея принадлежи на представители на Русия.

Кояндер често уведомява руското правителство за политическите партийни борби в Княжество България, като ги окачествява направо като «жестоки». С дата 22 август 1884 г. той известява Петербург, че било постигнато споразумение между Цанков и консерваторите за евентуално бъдещо правителство, което имало и благословията на княза. Лично на дипломата харесвало повече помирение между Цанков и Каравелов. Той продължава да изказва ласкави думи за Стефан Стамболов, който също искал и работел за подобно помирение на либералите. Председателят на Народното събрание си позволява да каже, че Русия, съгласно с изявление на нейния официален представител, не се отнасяла съчувствено към споразумение на Цанков с консерваторите. Във връзка с казаното от Стамболов д-р Стоилов и д-р Греков посещават Кояндер, който потвърдил думите на председателя на Народното събрание. Двамата дейци се опитали да обяснят причините, довели до известно неразбирателство. Те действително били срещу Соболев и Каулбарс, които с действията си компрометирали името на Русия сред българите. И официалните представители на Русия не одобряват някои от действията на двамата генерали, но те се дразнят, когато българи ги посочват и коментират.

В докладите на Кояндер става дума още и за обсъждания проект за Държавен съвет, предложен през Временното управление лично от княз Дондуков, за обнародвано примирение на партиите (каквото никога не се възприема от П. Каравелов — б. а.). България следвало да се управлява от смесено правителство, посочва Кояндер, каквото дори изисквала Търновската конституция. Подобно изискване няма в основния закон на Княжеството и интересно кой е втълпил подобен член от Търновската конституция. П. Каравелов, пак според руския представител, на първо време приел да помисли за смесено правителство, но след това се отказал, защото се убедил в неискрените предложения на Цанков и на консерваторите. От руската документация също направо проличава колко безпринципна политика понякога водят отделни наши държавни дейци. Съществуват за това и домашни свидетелства. Тази политика изглежда е и в основата, за да не се създаде навреме единна национална програма за разрешение на заплетения от Европа български въпрос. От отделни виждания на български политици се разбира колко голяма вреда могат да нанесат чуждите пропаганди върху българското население в Македония. Сочи се и какво трябва да се направи. И само толкова!

По доклад на министъра на народното просвещение от 15 август 1884 г. под № 2531 се издава Указ № 90. С него се уволнява от 1 септември д-р Константин Иречек от българска служба «по собствено негово желание и съгласно чл. 6 от контракта, сключен между него и българското правителство». В указа недвусмислено е упоменато, че на д-р Иречек се изплаща «предвиденото в чл. 7 от контракта възнаграждение за прослужените му четири години лева четири хиляди». Сумата се зачислява по бюджета на Министерството на просвещението «за текущата година».

П. Каравелов неколкократно увещава чешкия учен да остане на работа в страната. Той често посещава д-р Иречек. При една от срещите се обсъжда пътуването на историка в Македония, което следвало да се осъществи през 1885 г. Министър-председателят дори изразява съжаления, че д-р Иречек напуска България. Той споделил с Желязкович, че бележитият историк е «единственият от чужденците, който е тук работил и оставил спомен». Вероятно министър-председателят няма предвид представителите на Русия. Той смята, че виновници за заминаването на чешкия учен били консерваторите.

На 31 август/12 септември 1884 г. Книжовното дружество дава прощален банкет в Славянска беседа по повод отпътуването на д-р К. Иречек от страната. Освен членовете на дружеството присъствуват още проф. М. Дринов, П. Каравелов, Др. Цанков, П. Р. Славейков, д-р К. Стоилов, д-р Г. Вълкович, д-р Д. Греков, Гр. Начович и др. Професор Дринов прочита благодарствена телеграма на княза, изпратена до чешкия учен от Варна. Марко Балабанов прави достояние адреса на Книжовното дружество. Доктор Иречек отговаря на приветствията и се вдигат наздравици за чешкия университет и за «бъдещия български университет». Прощалната вечер става причина да се отпечата уведомление в българския печат, което заслужава внимание: «Снощи се даде в помещението на Славянска беседа прощален обед на симпатичния и многозаслужил за българите, господина д-р Иречека, който, както знаят читателите ни, оставя тези дни Княжеството. Ние обичаме да вярваме, че той си отива оттук пълен с добри възпоменания и че, ако и далеч от нас, няма да забрави България, на която е дигнал най-добрия и истински паметник с българската си история». Тази често препредавана и по-късно истина може да получи и друга оценка. Едва ли има друг чужд изследовател, който е използуван като обект и субект за изучаване на нашето минало. При това той е изрекъл и най-горчивите негативни забележки за българина, които помагат да се опознае характерологията му. Не е малък и делът му за правилното осветление на отделни въпроси от борбата за българско национално единство и отношението на Русия към него.

Кояндер не престава да уведомява руските ръководители за проблемите, с които се занимават и решават българските дейци в Княжеството. Той прави достояние каква сума ще се заплати при евентуалната покупка на железопътната линия Русе — Варна. Изразява и личното си мнение за финансовите възможности на страната. Дипломатът довежда до знанието на Петербург какъв бил съставът и възможностите за работа на народните представители в събранието.

През август руският представител в Пловдив Ал. Гр. Сорокин продължава да донася в Петербург как се развиват дейностите около съединението. Той е категоричен, като заключава, че населението на Източна Румелия било «проникнато действително от тази мисъл» да иска обединението си с Княжество България. Гешов и Христов занесли мемоара на българите от васалната област до великите сили, изготвен единодушно след резолюциите от митингите през пролетта на 1884 г. Те се връщат, по думите на Сорокин от «пътешествието без успех», защото не срещнали никакво съчувствие в европейските кабинети по въпроса за националното обединение. Политиката на Русия, казвали дейците на народното дело, с нищо практически не помага на обединителната акция. Това обаче не ги смущавало, нито ги карало да изпадат в униние. Руският представител дава подробни сведения и за тържествата, състояли се в Пловдив на 10 септември 1884 г. Те били отредени за откриването на храм-паметника в чест на Александър Невски, Св. св. Кирил и Методий, а също и в памет на Александър II. Сорокин не пропуска да подчертае уважението на българския народ към русите.

На 15 септември 1884 г. е отпечатан списъкът на лицата, избрани в допълнителните избори за депутати в IV обикновено народно събрание. С княжески указ техният брой е увеличен с един и е вече 29 души. Сред избраните народни представители е и министър Илия Цанов. Другите, както сами са посочили занаятите, са по професии осем държавни чиновници, шестима адвокати, петима търговци, трима учители, двама бакали, трима селски стопани, по един аптекар и свещеник. По сведение на Кояндер 19 депутати от новоизбраните са съчувственици на либералната партия, възглавявана от П. Каравелов. Парламентарното мнозинство, подкрепящо правителството, се увеличава чувствително, което увеличава и престижа на първия министър.

Върху страниците на «Държавен вестник» се обнародва често списъкът «на жертвователите» за храм «Св. Александър Невски», планиран да се построи в столицата. Той се известява от името на Комитета за въздигането на паметника в чест на царя освободител Александър II. На 22 септември е посочена сумата от 457 954 лева и 45 стотинки. Като се има предвид, че подарените суми се движат обикновено между 0,50 и 2 лева, може да се заключи, че стотици хиляди са българите, които участвуват в народната подписка. Тази цифра най-добре говори за масовите и трайни чувства, които проявяват българите към Русия.

На 26 септември 1884 г. князът се завръща в столицата, придружен от сестра си принцеса Мария, брат си Франц Йосиф и зета си граф Ербах-Шанберг. Отново е устроено тържествено посрещане с познатия вече граждански и военен ритуал. Княжеските роднини, сред които изпъкват двамата първи братовчеди на руския император Александър III, дават възможност да се избистри окончателно отношението на Кояндер, което вероятно е в пряка връзка с настроенията на царския двор в Петербург към българския княз. Руското агентство и генерално консулство в София обещава на няколко пъти да устрои прием в чест на високите гости. Дори ставало дума за бал, но си остават само обещанията. Кояндер твърдял, че сестрата на княза не била вече княгиня, което не се споделя от другите дипломатически представители на великите сили в страната. Твърде нелоялно се държала и жената на Кояндер към принцеса Мария. Казаното прави неблагоприятно впечатление на българските политически дейци и на някои чуждестранни представители в столицата.

Върхът на неприязненото отношение към българския владетел е изразен индиректно в двореца на приема, уреден на 14 октомври в чест на княжеските гости. След като отказват да ги поканят, руските представители вземат участие в дворцовия прием, направен в чест на сестрата на княз Александър. Кояндер и неговата съпруга си позволяват да пушат в приемния салон, където било официално забранено. Пушело се на специално определено място. На направената бележка Кояндер си разрешава да се държи грубо и предизвикателно. За никого не било тайна, че се търси начин да се дискредитира дворцовият ред и покаже високомерието на руския дипломат. Под предлог, че била обидена съпругата му, Кояндер отговаря невъздържано, обидено и напуска демонстративно двореца. Случката става в полунощ и в отсъствието на княза. Събуден, Ал. Батенберг отива в 1 1/2 часа през нощта в агентството, за да се извинява. Кояндер поискал за 24 часа хофмаршалът да бъде изгонен. В крайна сметка двама дворцови служители са уволнени, за да бъде задоволен виновникът за произшествието.

Среднощният «подвиг» на Кояндер става причина за приказки сред столичани и в докладите на чуждите дипломатически представители. Гр. Начович, по това време български дипломатически представител в Букурещ, осведомява д-р Д. Греков за отгласа в румънската столица. Лично той критикува постъпката на Кояндер и идва до заключението, че руската политика е насочена пряко срещу княз Батенберг и затова нямало вече «никакво съмнение». Засега Александър III нямало да предприеме нищо в България, без да се съветва с германския и австро-унгарския император. Дръзката постъпка на Кояндер е подложена на критика особено в дипломатическата кореспонденция на Австро-Унгария.

Държането на Кояндер в посочения случай преследва една цел — да се покаже неуважение и надменност над княза, непознато в дипломатическите отношения на две страни. Но дипломатът занимава доста убедително руските ръководители с проявите, при които българите дават израз на симпатиите си към освободителката. При тържественото откриване на редовната сесия на IV народно събрание са изречени думи на симпатии към Русия. На молебена отново е демонстрирана българската признателност. Стефан Стамболов като председател на Народното събрание на специална закуска вдига два тоста: единият за императора, а другият за руския народ. След като си излиза Кояндер, българите отново вдигат тостове в знак на почитание към Русия и нейния народ.

В писмо от 15 октомври 1884 г. д-р Стоилов осведомява Начович за свой разговор с Др. Цанков. Бившият министър-председател споделил, че Каравелов вървял слепешката в примката на русите! Другото казано обаче е вярно, че русите съвсем открито изразяват отрицателно отношение срещу княза. Каравелов не скривал, че отделни руснаци му говорели срещу Батенберг. При това положение Стоилов се пита какво може да се случи със страната след евентуална абдикация на княз Александър I.

Правителствата на Княжеството проявяват доброжелателно и братско отношение към населението на Източна Румелия. Властите на васалната област не изразяват подобна взаимност. Те продължават да взимат мито от добитъка, който е главният артикул на износната търговия на страната. След разговори на представители на двете български държави се достига до споразумение, в резултат от което се обнародва и Указ № 117. В него от 1 октомври 1884 г. се решава да се пропускат «без мито местните произведения от едната страна в другата». Изключение правят някои ограничения от вноса и износа на сол, тютюн, вина, спирт, ракия, коняк, ром, разни ликьори и др. В чл. 5 се посочва, че «местните произведения и от двете страни, които се ползват от безмитно внасяне, трябва да са придружени от редовни свидетелства, издавани от надлежните общински учреждения и потвърдени от местните правителствени власти, удостоверяващи тяхното действително местопроизхождение». Проявеното разбиране за безмитния внос и износ на голяма част от стоките между двете български държави е в подкрепа и на стремежите за национално обединение.

Въпреки изказаните мисли от Кояндер за по-раншно споразумение (вероятно се има предвид устна спогодба) между консерваторите и либералите около Др. Цанков в историческата ни литература се уточняват крайните резултати от разговорите. Преговорите между двете партии продължават дълго, като по-голяма активност се проявява през септември. Съмнения относно полезността от подобно споразумение изразяват и либерали, и консерватори. След дълги разговори проектът за спогодба между либералната и консервативната партия е подписан на 6 октомври от Др. Цанков и М. Балабанов от умерените либерали и от д-р К. Стоилов и д-р Д. Греков от консерваторите. Отчита се, че повече компромиси е сторил Цанков, автор на окончателния вариант. В подписаното споразумение се иска да бъде сменено от власт правителството на Каравелов с позволените от законите средства. Да се състави смесено правителство, което да свика Велико народно събрание за преразглеждане на Търновската конституция. Изрично се набляга, че във външнополитическо отношение двете партии ще действуват така, «щото да може всеки да се наслаждава на любовта на нашата освободителка Русия и в същото време и на симпатиите на другите сили».

На 7 октомври 1884 г. д-р Греков изпраща писмо до Начович, придружено с текста за съюза между либералната и консервативната партия. Авторът недвусмислено казва, че текстът на спогодбата е изготвен от Др. Цанков. Либералският лидер искал да се ограничат избирателните права на българите, защото смятал, че «всичкото зло произлиза от това». За сключената спогодба се иска мнението на Начович. Греков твърди в писмото, че цанковистите искат да се промени конституцията, «каквато ние (консерваторите — б. а.) никога не очаквахме». Видният консервативен деец заявява още, че «разцеплението в либералната партия става още по-голямо». Следва да се действа още по-внимателно, изтъква той, за да не се подтикне Каравелов към антидинастическа дейност.

Като осъществяват съюза, консерватори и цанковисти подновяват идеята си за помирение и с управляващите либерали. Подетата акция излиза на сцената малко преди откриването на първата редовна сесия на Народното събрание. На 10 октомври 1884 г. се приема решение в присъствието на пристигналите народни представители. То засяга следните условия: примирението да трае докато заседава Народното събрание, като се образува отново смесено правителство. Този кабинет, съставен от равен брой министри от трите партии, да управлява, докато се произнесе Великото народно събрание. До тогава Княжеството следва да се ръководи в духа на Търновската конституция. Депутатите, привърженици на П. Каравелов, отказват да подкрепят решението. Един от главните мотиви на управляващите либерали е, че подобно правителство нямало да се посрещне със съчувствие от страна на Русия.

На 15 октомври 1884 г. се открива редовната сесия на IV обикновено народно събрание. «Честит се считам, като мога да ви съобщя — заявява князът при откриването на сесията, — че нашата държава следва да се наслаждава на благите разположения на всичките велики сили, най-вече на нашата Освободителка.» После се спира на някои недоразумения със съседните държави, сред които явно има предвид особено Сърбия, като уверява народните представители, че всичко ще «влезе в редовния си път». Той изтъква, че е решен твърде изгодно за населението въпросът за пограничните мита между Княжеството и «братската нам страна — Източна Румелия». В края князът изброява подготвените законопроекти, които трябвало да приеме редовната сесия. Сред тях изпъкват законопроектите за даждията върху недвижимите имущества, за патентите, за отчетността по бюджета и за Сметната палата. Той не забравя да спомене, че Народното събрание се налагало да се отнесе с внимание към задълженията на страната към строителството на железопътната линия Цариброд — Вакарел.

В писмената кореспонденция на Начович се изказва разбирането, че Кояндер не поддържал сляпо Каравеловото правителство. Княз Кантакузин и княз Хилков обаче са на противното мнение — да се подкрепя избраното и утвърдено правителство. Разказва се още, че Кояндер бил казал — Русия нямало да гледа с добро око към примиряването на всички партии. Подобно становище противоречи коренно на дотогавашната политика за единство на българските политически сили. П. Каравелов от своя страна изразява съгласие да се споразумее с консерваторите, отколкото с цанковистите. Пред Цанков пък поддържа мнението, че било нужно единодействие с него, но не и с консерваторите, обвинени във финансови злоупотреби.

В писмо на д-р Греков се твърди малко невероятно, че Каравелов двуличничел и бил «сляпо оръдие на русите». Кояндер изтъкнал пред Греков, че консервативната партия не се радвала на доверието на руското правителство, което стана известно и от друга посочена информация. Всяко споразумение, станало с тази партия, нямало да бъде добре посрещнато в Петербург. Кояндер обаче изтъквал пред Каравелов, че руското правителство му внушило да не се меси във вътрешните работи на страната. Лично дипломатът бил за обединението на трите партии. Управляващите среди в Русия, според него, не можели съвършено да се дезинтересират от работите в България, но не можели да позволят никаква чужда намеса. «Ако страната се намери в опасност или българите осъзнаят, че не могат да се управляват и поискат помощ, тогава руснаците ще търсят начин да се подобри положението.» Д-р Греков подчертава пред Начович, че «братушките» стават все повече и повече арогантни към княза.

Гр. Начович е осведомяван и от д-р К. Стоилов по въпроси, които засягат българо-руските отношения и обстановката в Княжеството. Бившият началник на княжеската канцелария и министър в писмо от 4 ноември развива мисли също за дейността на Кояндер: дипломатът работел срещу примирението на партиите и особено срещу съюза на «цанковисти и консерватори». Едва ли не от това князът бил «много отчаян». Той виждал ясно опасността, но нямал енергични и силни качества да се противопостави. Каравелов му обещал да увеличи цивилната листа, но Стоилов съветвал княза да не бърза, защото едва ли не това било «провокация», а можело да стане и «блам». На това предупреждение на Стоилов владетелят се изказал, че се пазел от «ходове на Каравелов».

Д-р К. Стоилов направо говори за «някакъв обръч», който ставал «все по-тесен». Според него Ласалс, «който вижда както всякога много ясно работите», имал право, като казвал, че «България никога не се е нахождала в една толкова опасна криза». При тази обстановка Батенберг бил «в пълно бездействие». Консервативният деец изнасял и ред случаи, при които дейци на консервативната партия и цанковисти ходят при княза, за да го настройват срещу Каравелов. Подобни действия като че ли много ясно изразяват недостолепни черти от характерологията на българина. Интересни мисли приписва д-р Стоилов на руския дипломатически представител в Пловдив. Сорокин бил казал, че «политиката на русите е да накарат самите българи да искат изпъждането на княза». Пред Начович бившият министър направо заявява, че той ненавиждал сръбските дейци заради техните последни действия.

На 5/17 ноември княз Александър I изпраща писмо до крал Милан с предложение да се уредят отношенията между Сърбия и България. В обръщението той го нарича «скъп и многообичан приятел». Заедно с това изяснява, че неговото писмо е всъщност отговор на Миланово от 2/14 ноември 1884 г., окачествено като приятелско и изразяващо симпатии към Княжеството. Крал Милан бил поставил българо-сръбският спор на вниманието на тримата императори на Русия, Германия и Австро-Унгария. Постъпката на сръбския крал е одобрена от българския княз. Като има предвид някои дипломатически трудности при връзките между двамата владетели, Ал. Батенберг предлага крал Милан да изпрати предложенията на правителството си. Те ще бъдат разгледани в София и това можело да помогне «за бързото и задоволително приключване на висящия въпрос». Българският княз видимо е убеден, че само така «въпросът може да бъде разрешен най-сигурно и бързо». Той иска за тази цел да получи «колкото е възможно по-скоро отговора на крал Милан».

Руският дипломатически представител в София обръща по-голямо внимание на внесените законопроекти, сред които важно място заема този за реорганизацията на финансовата политика. Сериозна съпротива, според Кояндер, се очаквала от западноевропейските държави относно законопроекта за увеличаване на данъка върху приходите. П. Каравелов обяснил, че ще се наложи и давление върху Австро-Унгария, защото липсвали достатъчно средства за постройката на железопътната линия Цариброд — София — Вакарел.

В доклад от 15 ноември 1884 г. Кояндер оценява положително грижата на министър-председателя да се увеличат бюджетните приходи на България. Той разказва и за продължилите опити да се подобрят отношенията със Сърбия. П. Каравелов изразява неудоволствие пред него от личната намеса на княз Александър I. Разривът в сръбско-българските отношения, посочва Кояндер, не причинявал някаква вреда на българските интереси. Повечето държави не одобрявали сръбската политика по отношение на българското княжество.

В руската дипломатическа преписка се коментира посещението на Ал. Батенберг в Букурещ. Направеният извод е много прозрачен и субективен, че князът се опитвал да измъкне България от сферата на руското влияние. Сам Каравелов възразява срещу тази оценка на Кояндер. Той казва недвусмислено, че страната можела да има и да смени каквото и да е правителство, но в никакъв случай тя нямало да участвува в каквато и да е комбинация срещу Русия. Дори подчертава на първо място, че Княжеството можело да се развива нормално, само като се опира на своята освободителка. Това се разбира дори от съседните балкански страни. Неслучайно при срещата в Букурещ Братиано не повдига пред Каравелов въпроса за присъединяване на България към румъно-сръбското споразумение.

Писмото на княз Александър I до крал Милан от 20 ноември, което отново засяга спорните въпроси между България и Сърбия, разкрива някои от слабите страни в характера на младия владетел. Той проявява доверчивост и липса на най-обикновена политическа предпазливост, когато разказва за положението в страната. Изреченото най-добре се потвърждава от споделените мисли за различията между него и българските министри: «Всичко, което ти (крал Милан — б. а.) казваш относно подмолните елементи, се схожда напълно с моето мнение и ако отделните български правителства се покажат любезни към тези революционери (сръбските емигранти в страната — б. а.), то те го правят заради това, защото предвиждат една българска революция — и по същите причини Русия окуражава българските министри».

В сложната политическа обстановка Македония не престава да вълнува българските политически дейци. В рапорт от 22 ноември/3декември 1884 г. до Министерството на външните работи и изповеданията Гр. Начович засяга разбиранията на френския посланик в Румъния. Това не е кой и да е, а барон Дьо Ринг — член на международната комисия в Пловдив, избрана да изработи Органическия устав на Източна Румелия след Освобождението. Българският дипломат научава, че баронът заминава като френски посланик в Цариград, а това е добре, защото познава великолепно етническите проблеми на Балканите. Бъдещият френски посланик в Османската империя е пътувал из цяла България. Той е ходил в Македония и търсел «нарочно румъни и гърци». Убедил се лично, че тези народности «са твърде малко на брой, но и толкова разпръснати в масата на българското население, щото на нито едно място не би могло да образуват една колкото малка и да било административна единица». Френският дипломат се изказва безусловно пред Начович, че «основното население на Македония, най-многобройното и което има всичко в ръцете си, са българите».

Гр. Начович обяснява в каква насока можел да бъде полезен барон дьо Ринг. От него не трябвало да се очаква «никога една сепаратистична агитация в Цариград в полза на Македония». По-скоро той ще помогне и дори би взел инициативата да се въведе «изработеният от представителите на великите сили Органически устав за Македония», подготвен през 1880 г. и изцяло забравен от Високата порта. Още веднъж българският политик потвърждава мисълта, че «решението на Македонския въпрос, няма съмнение, ще се произведе след една кървава война и тая провинция, както може би и други някои ще служи за награда на победителя или на неговите съюзници». Барон дьо Ринг може и следва да бъде съюзник «чрез уреждането на тамошната администрация и добиване от българския елемент на онова влияние, което му се пада, като на най-многобройното население». Забележително е разбирането за чуждите интереси и трудностите на българите в областта.

На 28 ноември 1884 г. руският представител в София представя на правителството в Петербург сведения за турски зверства в Македония. В отговор на твърденията от Цариград, че в областта царяло спокойствие, били организирани митинги в София, Варна и други градове. На тях се гласуват телеграми до Гладстон, Кояндер и други политически дейци, в които се отразява истинското положение на македонските българи. С дата 5 декември 440 души бежанци от Македония и местни българи от Добрич изпращат резолюция за станалите зверства над «братята ни македонци». В гласуваната резолюция те молят българското правителство да реагира където трябва и както трябва, за да се прекратят «зверствата, които се извършват над братята ни македонци». След като е разпокъсано отечеството — заявяват жителите на Добрич, — българите от Македония продължават да живеят «в нещастна страна». Резолюцията е документирана от четири страници с подписи. Движението в полза на Македония някои автори свързват със статия в английския печат от Емил дьо Лавеле — белгийски професор.

В докладите си до Петербург Кояндер не престава да разказва за дейността на Народното събрание: П. Каравелов укрепвал стабилно позициите си, докато Др. Цанков не можел да разчита на никакъв сериозен успех. Той често не посещавал заседанията на парламента, като по този начин се опитвал да изрази известно недоволство. Руският представител е недвусмислен, че Др. Цанков все пак не се е отказал от амбициите си и търси сътрудничеството на консерваторите и подкрепата на княза за евентуално участие в едно бъдещо правителство.

Княз Александър I и в третото писмо до крал Милан от 5 декември 1884 г. се оказва доверчив политик. Той описва политическото положение в страната съвсем ненужно, когато се спори, и то със страна като Сърбия, алчна за парче българска земя. Либералите на Каравелов нарича «галените деца на Русия, защото те са против монархията», сякаш Русия е република. Обвинява ги, че не вършели нищо, без да се допитат до Кояндер. Дори били обяснили на руския представител какви са княжеските предложения за уреждане на българо-сръбския спор. От своя страна Кояндер отговорил, че «ако беше българин, би предпочел по-скоро да го заколят, отколкото да подпише подобен документ, който в неговите очи съдържа едно истинско престъпление спрямо отечеството». Наложило се князът да повика руския дипломат, който не отрекъл, че «съветвал българите да не приемат моите (на княза — б. а.) предложения». Ал. Батенберг си позволява да твърди, че правителството на Каравелов върши всичко това от «някакъв страх пред Русия». Подобни княжески крайни оценки за кабинета на П. Каравелов могат да предизвикат известни удивления.

Като продължава да занимава сръбския крал с въпроси от «кухнята на българската дипломация», княз Александър I съвсем наивно обяснява какво мисли да върши по-нататък. Понеже неговият опит пропаднал, той щял да предложи на дипломатическите представители на Германия, Австро-Унгария и Русия да вземат евентуалното споразумение между двете страни в свои ръце и така щяла да се приключи най-после «тази история». Не скрива да каже, че ще срещне подкрепа на Германия и Австро-Унгария. Князът като непрактичен държавник дори си позволява да признае, че хвърлил «един поглед зад нашите кулиси».

Казаното от княза не може да се оправдава с младежката му неопитност в политическите дела. Ал. Батенберг отива още по-далече, като разказва и за неговите отношения с Русия, олицетворявайки я единствено с мнението на Александър III. Според него, откакто настъпило сближението на Русия с Германия, се усложнило и положението му. На неговите оплаквания представители на Англия и на Австро-Унгария отговаряли: «За бога, не се противопоставяйте на руснаците в България, защото при най-малкия повод Русия ще Ви изгони, а Вие трябва да разберете, че въпреки всички симпатии към Вашата личност, заради Вас няма да обявим война на Русия». Наивитетът на княза завършва естествено с думите: «Весело е да си княз на България. Колко пъти съм проклинал часа, в който се нагърбих с тази работа, по-добре щях да направя, ако никога не бях напуснал бащиния си дом».

Твърде силни и научно неаргументирани са заключенията на онези автори, които волно или неволно в изследванията си показват решителен, самостоятелен и волеви български владетел. Нещо повече понякога му се приписват дръзки качества и действия, присъщи на политици, които знаят какво искат и на какво да разчитат. При управлението на княз Александър I, който си струва да бъде разкрит като държавник в самостоятелно проучване, значителна роля в политиката придобиват всъщност често намеренията и проявите на българските и на руските дейци. Една хубава поговорка може да се перифразира за политическия климат в България така: «Двама се препират, а третият (князът) започва да губи». А за създалата се обстановка дял има и Ал. Батенберг.

С Указ № 18 от 14 декември 1884 г. се съобщава, че «настоящата сесия на IV обикновено народно събрание трябва да се продължи до края на месец януари 1885 г.». Указът е подписан от княза и приподписан от П. Каравелов, като неговото изпълнение се възлага на Министерския съвет. До края на 1884 г. са приети и обнародвани следните закони: за наказание на престъпленията и простъпките относно изпълнението на военната тегоба; за разглеждане на спорове (разпри) между села или общини за мери и други земи; за веществената отчетност; за сечене на сребърни монети от пет лева на сума 15 000 000 лева, за свръхсметен кредит от 50 000 лева.

През 1885 г. борбата на българите за национално обединение и съединение приема по-организирани форми и получава по-голяма политическа сила с трайни положителни изяви. Тя е на особено внимание и в дипломатическите писма на представителите на великите сили в София. Сред тези сили едновременно не отслабва интересът към положението на княз Александър I, към когото вече проявява рязко и открито негативно отношение руският император. Някои западноевропейски страни и особено Австро-Унгария се надяват много на това неразбирателство, за да се влошат българо-руските отношения.

С дата 4 януари 1885 г. Бигелебен разказва в доклад до външното министерство във Виена за демонстрации на македонски българи в столицата. По негови думи демонстрантите наброявали повече от 1000 души. Те обхождали сградите на дипломатическите агентства в Княжеството със силни «викове и крясъци». Настоявали да се приложат чл. 23 и 62 на Берлинския договор, предвиждащи да се подобри положението на населението в Македония.

На 5 януари Бигелебен съобщава нови допълнителни подробности, в които се откроява отново неговото антибългарско настроение. Той бил посетен от петима души «авантюристи», които уж произхождали «от пропадналите слоеве на обществото». Обезпокояват го, като му поднасят изложение, в което настоявали да се изпълнят решенията на Берлинския конгрес за областта Македония. Демонстрацията била извършена в деня на освобождението на София от османско потисничество. В края нейните участници отиват пред двореца. Княз Батенберг излиза на балкона и приема техните приветствия. Той им обещал, че «ще предаде на Негово Величество руския император израза на признателност на българския народ». Като се изключат пресилените изрази, останалата информация от доклада най-добре говори за силата и размаха на идеята за национално обединение сред българите.

Митингите и събранията от есента на 1884 и началото на 1885 г. активизират още повече движението на македонските българи от Княжеството, а по-късно и в Източна Румелия да си създадат устойчиви организационни формирования. В края на декември е образувано дружество «Македонски глас» с председател В. Диамандиев. Престава да съществува Македонското благотворително дружество с председател П. Каравелов. Промяната е сторена вероятно и с цел да се предпази от обвинение правителството, че «подклажда» вълненията за обединение в България.

На 5 януари 1885 г. излиза в. «Македонски глас» като орган на дружеството. Той се печата на български и френски език с редактори Д. Ризов и Ил. Георгиев. Още в първия брой е определена и неговата програма, която е и програма на създаденото дружество. Целта е ясна — да се действува по легален път пред великите сили за прилагане на реформите, предвидени за Македония от Берлинския конгрес. От края на декември 1884 г. се създава дружество в Русе с председател Хр. Иванов. То се назовава Българо-македонско благотворително дружество. Поставя си благотворителни цели, като решава да подпомогне Н. Живков в отпечатването на в. «Македонец».

Демонстрациите в Княжеството и Източна Румелия въодушевяват и българите от областта Македония. Тяхната борба обаче се наблюдава още по-ревниво от балканските дипломати на великите сили и главно на Австро-Унгария. В съобщение от 21 януари Бигелебен известява граф Калноки, че по сведения на висши турски офицери раздвижването в Македония било насочено изцяло срещу османската власт. Той говори подробно за издаването на в. «Македонски глас». Подчертава обективно и честно, че страданията, на които били подложени македонските българи, ги карат да се организират и да ликвидират чуждото владичество. Българите от Княжеството изцяло симпатизирали, по думите на виенския дипломат, на братята си от поробената област.

Д-р Вълкович разширява упорито в писмата си до Гр. Начович от януари 1885 г. идеята си за непрекъснато опекунство на Кояндер върху правителството на «Какавелата», както преиначава името на министър-председателя. Едва ли не управляващият кабинет «бере душа» и е затънал до толкова, че всеки момент се очаквало дори и да падне от власт. В писмото от 19 януари направо твърди, че «Кояндер се бърка в най-несъстоятелните подробности на администрацията». Нещо повече дори князът «се кланя на Кояндера». Почти всички писма на д-р Вълкович имат един и същ лайтмотив. Кояндер, настроен от руския император и управляващите срещу българския княз, се месел непрестанно във всичките работи на страната. Князът се стремял да му угоди, което правели и всички мераклии да управляват. Може би единствено е прав, че усложнените отношения между двамата братовчеди ще доведат по-късно и до политически конфликт с Русия.

По друг начин описва положението в страната Кояндер в донесението от 18 януари 1885 г. Сред грамадното мнозинство, поддържащо П. Каравелов, започнали да се проявяват признаци на недоволство от темпераментния премиер. Причина за това можело да се потърси в отсъствието в Княжеството на политическа търпимост, зрелост и дисциплина. Българите се ръководели от лични и себелюбиви сметки, поставяйки ги над интересите на държавата. Всеки българин, казва Кояндер, се смятал способен да бъде министър или най-малкото висш държавен чиновник. Сукнаров бил необразован, сребролюбец и интригант и той именно бил станал причина да се развалят отношенията на Цанков и Каравелов. Някои от оценките заслужават внимание от страна на социолозите и народоведите. Да се категоризират обаче всички българи с негативни оценки не е допустимо и възможно. С дата 18 януари руският дипломат изпраща ново донесение лично до Н. К. Гирс. Бил посетен от княза. Ал. Батенберг споделил, че му внушавали да се откаже от Закона за изменението на конституцията. Той не бил съгласен и държал за титлата си, за раздаването на ордени и др. Цанков бил казал, че това можело да се извърши, ако позволи Русия. Неговата политика си остава абсолютно проруска! Дори и когато руската е антибългарска!

В секретна телеграма от 20 януари Сорокин от Пловдив осведомява Петербург за вълненията на българите. Те не закъснели да манифестират чувствата си към сънародниците от Македония. Навсякъде из областта се готвели за митинги. Въпреки предупрежденията, че Русия не била съгласна, българите претворявали исканията си в резолюции, които той отказвал да приеме. От изявите им бил развълнуван и генерал-губернаторът, който приел поста и властта заради волята на руския император.

В частно писмо от 24 януари 1885 г. Сорокин споделя нови мисли за «вълненията в Македония». Те се използували от някои управляващи и за «лични цели». Много били българите от Македония, живеещи в Източна Румелия. Единствено като че ли само Г. Кръстевич се стремял да потиска това национално движение и вълнение. Дипломатът настоява по някакъв начин българите да бъдели запознати с «волята на Русия, която е свещена».

През януари 1885 г. редовната сесия на Народното събрание продължава твърде интензивно законодателната си дейност. Приети са над 20 закона. Заседанията са закрити с кратко слово от княз Александър I. Той благодари на народните представители, че са гласували всички закони, представени от кабинета. Направена е и правителствена промяна. На мястото на П. Р. Славейков е назначен Никола Сукнаров.

Либералната партия и лично П. Каравелов имат положително отношение към идеята за национално обединение. Това единство обаче следвало да се подготвя във всяко отношение и да се търси подкрепата на великите сили. Партията не одобрявала евентуални неорганизирани действия. На 1 февруари Стефан Стамболов, след като закрива като председател Народното събрание, изпраща телеграма до Александър III. В нея той го моли да покровителствува «страдащите християни в Македония». В отговора от Петербург се твърди, че положението на населението в Македония занимавало руския император. Руските дипломати на Балканите били задължени да се застъпват за подобряване положението на българското население в Македония.

Изявилото се стихийно движение за национално обединение изисква вече настойчиво да се създаде стабилна организация, която трябвало да работи при нелегални условия. На 1 февруари 1885 г. в Пловдив е съставен Централен комитет. В него влизат З. Стоянов — председател, Ив. Андонов — секретар, Т. Гатев — касиер, и членове П. Зографски, Т. Карайовов, Сп. Турчев, поручик Г. Атанасов, Ив. Стоянов и Сп. Костов. Избраният комитет, според известния историк К. Пандев, «е означаван като Българо-македонский революционен комитет и Тайний революционен комитет». В началото тайното движение «имало за цел освобождението на Македония». Иска ми се отново да кажа, че при всичките действия за национално обединение след Освобождението се има предвид винаги по някакъв начин да се включат и българите от Македония.

Състоялите се митинги и изразените открито вълнения в Княжеството и Източна Румелия смущават екзарх Йосиф. В писмо от 11 февруари 1885 г. ръководителят на църквата разказва за последиците от движението за национално обединение. Бератите за български владици в Скопска, Охридска и Велешка епархия се спирали. Застрашени били от преследване учителите в Македония. Почти всички учители от Сер и околността били затворени и предадени на военен съд в Солун. Взетите мерки от страна на Високата порта били предизвикани, защото «в Македония се готви въстание». И «при това положение Портата никога не ще позволи да отидат български владици в Македония».

Екзарх Йосиф I смята, че били ненавременни вълненията и митингите в двете български области. При това те се вършели, без да се търсело мнението на Екзархията. А кой друг освен нея познавал по-добре и следял отблизо положението на черковното, училищното и другото обществено състояние в областта. Всеки действувал по своему, не се изучавали предварително условията, за да се подготвят споразумения и да съществува хармония при решаване на националния въпрос. Йосиф I е убеден, че българската политика и делото на църквата ще претърпят «фиаско», ако предварително не се иска мнението на Екзархията.

Българският екзарх много правилно и точно поставя въпроса за единните действия на българите. Почти всички политически и обществени сили в трите области правилно преценяват първостепенната задача, но не се търси единодействието, единомислието, не се изгражда единна стабилна организация с един център и не е изготвена трайна и продължителна програма за окончателно решаване на българския национален въпрос. Още през 1883 г. д-р К. Стоилов разработва подобна програма, но тя не намира обществено признание.

Влошените отношения между княза и руския император занимават сериозно българските дейци. Русия нямала доверие в младия владетел и търсела подходящ случай «да го замени». А това налагало Ал. Батенберг да си подобри отношенията с неговия братовчед. В противен случай «бъдещото положение на България се представлявало мрачно». Нужно било да се възвърне доверието между двамата владетели. За тази цел следвало князът да се «заобиколи с хора, на които Русия има доверие». Взаимоотношенията между двамата братовчеди заслужават специално изследване. Големият въпрос си остава обаче отношението на Русия към националните интереси на България. А именно тук съществува двойственост, а понякога и незачитане на елементарните права на сънародниците ни, живеещи вън от страната, на територията на Балканския полуостров.

Седмата годишнина от подписването на Санстефанския мирен договор е значим повод българите отново да изразят признателността си към Русия. В това отношение народът ни е най-толерантният сред съседите ни. И Сърбия, и Гърция са подпомогнати в тяхното освобождение. Същото важи и за Румъния. Да сте срещали при посещението си в тези три страни паметници на признателност. Напротив, много по-често се охулва политиката на Русия! Да се върнем обаче на темата. Изпратени са много телеграми до руското агентство и генерално консулство, в които се изразяват братски чувства. Общонародната проява ангажира завистливо вниманието на австро-унгарското дипломатическо агентство и генерално консулство. Неговият представител обяснява акцията на българската признателност с някакво желание непременно да се спечели Русия в борбата за освобождение на македонските българи.

Бигелебен съобщава добросъвестно за многото телеграми, митинги и петиции, дело на българите. Всичко сторено го кара да заключи иронично: «Надемонстрираха се до насита». Виенският дипломат отива по-далеч, като заключава, че цялата агитация в полза на Санстефанския договор се вършела съзнателно пред лицето на Европа, за да се посочат «етнографските» искания на българите или да се убеди европейската дипломация в кои места на тогавашната Европейска Турция живеели компактни български маси. Той дори признава, че в тази насока бил постигнат някакъв резултат.

Изказаните мисли от Бигелебен като че ли задължават ръководителите на виенската дипломация да изпратят на 28 февруари 1885 г. съответни указания. Следвало непременно българите да бъдат обърнати с лице към решенията на Берлинския конгрес и австро-унгарският представител да възприемел линията на «по-конкретно поведение спрямо ненавременното и безперспективно раздвижване». Това особено засягало и се отнасяло до действията на българите от Македония. Граф Калноки не пропуска да изтъкне, че движението за обединение не можело да се одобри от великите сили. Малко по-късно Бигелебен съобщава безапелационно във Виена, че в София били стигнали до заключението: «Македония е изоставена от Русия». Виенската дипломатическа кореспонденция може да се уважава предимно за това, че във всички доклади и инструкции става дума единствено за настроения, желания и протести на българи от Македония.

Денят 19 февруари/3 март 1885 г. е празнуван тържествено, при което се ознаменува именно годишнината от подписването на Санстефанския мирен договор. Едно пояснение. Празнуването на 3 март като официален празник е идея на Централния комитет, който обяви и ръководи Кресненско-Разложкото въстание. С това се целят две неща: първо, българите непрекъснато да учат историята си и да знаят къде и доколко живеят техни сънародници на Балканите. Да бъдат верни на заветите на дедите и прадедите си; второ, да се покаже признателност към руския народ, дал много жертви за свободата ни. Ще спомена още и това, че членове на тогавашния Централен комитет са Стефан Стамболов, пряк наследник на Васил Левски, и други последователи на Дякона.

Във връзка с годишнината са изпратени до правителството и до княза «поздравителни телеграми от всичките краища на Княжеството». Лично за това благодари министърът на вътрешните работи Н. Сукнаров. Изпратени са приветствия до руското представителство в София и до дейци на Петербург.

По това време други виждания занимават дипломатите на Германия. Нейният представител в Русия Швайниц поставя и настоява пред канцлера Бисмарк с писмо от 2 февруари 1885 г. «да се вземат мерки за свалянето на княз Александър I». Канцлерът и неговите подчинени не подбират думи как да охарактеризират българския владетел. Наричат го «нехранимайко, двуличник, кариерист» и т. н. В писмото проличава ясно от какво идвали в случая раздразненията на имперските политици. Отново е лансирана и коментирана идеята за женитба на Ал. Батенберг с внучката на германския император. Вероятната женитба, заключава Швайниц, би била непоправима злочестина за отношенията между Германия и Русия. Александър III подкрепял княз Александър I до премахването на режима на пълномощията и до конфликта с руските генерали Соболев и Каулбарс. След това обаче българският княз се обявил твърде непредпазливо срещу руския император.

Тук коментарът е задължителен. Правилно отделните държави държат на националните си интереси. Другото е жестоко неправилно. Една Германия да не познава добре развитието на положението в България и да се вслушва в чужди нашепвания. Идеята за смесено правителство, ще повторя, е руска. Българските политици я осъществяват. Князът иска непременно да останат и двамата генерали като министри в страната. Така ще изпълни и обещанието си пред братовчед си Александър III. Или как щеше да реагира Германия, ако беше жив Александър II и подкрепеше племенника си. Това обаче не е история!

В Берлин продължават да следят политическата обстановка в Княжеството. В донесение от 24 февруари 1885 г. се изнасят данни за партийните борби, като се приема съществуването на две партии — либерална и консервативна. Не се отчита, че вече съществуват две оформени партии сред либералите, които се различават коренно в разбиранията си за развитието на страната. Според донесението, в борбата на партиите личността на княза излизала на преден план. Либералите гледали на Батенберг като личност неудобна и неприятна за Русия, докато консерваторите се застъпвали за княза. Посочената информация на германския дипломат в София може да ни обясни необяснимото поведение на Германия. Тя не е достатъчно точна, а при това и много обща, което се разбира и от всеки страничен наблюдател!

В поверително писмо на Швайниц от Петербург с дата 26 февруари отново се поставя дискусионният княжески проблем: дали можело въобще да остане на българския престол Ал. Батенберг. Бисмарк отбелязва върху поверителното писмо, че абдикацията на младия владетел му изглеждала «политически да е малкото зло в сравнение с възможността нашата принцеса (Виктория — б. а.) да стане княгиня на България». Изреченото е много характерно за политиката на големите държави към малките страни. Горко ти, ако си владетел на малка държава. Великите сили ти определят и с кого да спиш в кревата!

Въпросът за евентуалното падане от власт на княз Александър I живо интересува както Германия, така и Австро-Унгария. Германският посланик във Виена Ройс разсъждава обаче какво би станало в България без Батенберг: «България след една такава смяна на личности все повече и повече ще попадне под руско влияние». Дипломатът смята обаче, че Англия и Австро-Унгария ще подкрепят княза в евентуалното му стълкновение с Русия. И Виена, и Лондон добре усещат края на подобно «стълкновение», но те разчитат да се влошат евентуално българо-руските отношения, което пък ще улесни техните икономически и политически интереси. Като че ли е изцяло правилна и вярна английската сентенция: «Няма вечни приятели, няма вечни врагове, а има вечни интереси!».

На 12 март 1885 г. е обнародвано съобщение на комисията за отпразнуване юбилея на Св. св. Кирил и Методий, организиран във връзка с 1000–годишнината от смъртта на Методий. Предлага се 6 април да се обяви за неприсъствен ден за всички учреждения и училища; да се построи черква в гр. Преслав на предполагаемото място, където е извършено покръстването на българския царски двор, като основният камък се положи на 6 април; в чест на юбилея да се отпуснат средства на околийските учителски дружества, за да се създадат околийски Кирило-Методиевски библиотеки; да се разрешат две постоянни стипендии, назовани Кирило-Методиевски стипендии; на 6 април да се устроят всенародни тържества. Бих прибавил тук само това — колко късно се сетиха в Москва, Белград и други столици да чествуват делото на светите братя Кирил и Методий!

Две секретни телеграми от 16 и 17 март 1885 г. до Петербург заслужават да бъдат оповестени. В първата Кояндер изтъква, че отново в София се появил Калмиков — бивш руски офицер. Той действувал от името на славянските комитети. Неговото пребиваване било вредно и следвало той да бъде изгонен от страната. Във втората дипломатът споделя разговор с министър-председателя. Като разбрал, че българите от Македония подготвят въстание, поискал уверения от Каравелов да се пресекат евентуални действия и да се засилела охраната на границата. В тази насока правителството било взело решения, които по думите на Каравелов и Сукнаров щели да бъдат изпълнени. Открито вече някои дейци на Русия се отказват от единна България, каквато и останалите велики сили не желаят.

Други две донесения на Нелидов от Цариград също заслужават внимание. В едното от 7 март руският посланик съобщава, че в Битоля се намирал Диамандиев, който улеснявал подготовката на чети за вдигане на въстание. Налагало се да се обърне по-сериозно внимание с оглед да се «противодействувало» на несвоевременните опити за въстание в Македония. В донесението от 19 март става реч за много по-сериозни действия и за възванието на опълченеца Куртев, което бунело българите да помагат на събратята си от Македония. Ръководителите на Княжеството грешели като не уведомявали Русия за подобни действия. А дали съществува единодействие между княжеските ръководители и дейците на националното обединение няма почти никакви официални сведения.

Коментарите около вероятната женитба на княза достигат своя най-висок връх, когато в тях се намесва вече и император Вилхелм I. Той отправя писмо до българския владетел, като го съветва да се откаже от женитба с неговата внучка. «Ето защо аз мога да заявявам симпатиите си към Ваше величество — подчертава съвсем открито императорът — само дотолкова, доколкото ще Ви се удаде да спечелите отново доверието на император Александър, което, както ми изглежда, сте загубили.» Прави впечатление, че императорът говори направо за загубено доверие.

Писмото на императора е последвано от отговор с дата 8 април 1885 г. В него княз Александър I прави официален отказ от някаква евентуална женитба с принцеса Виктория. Той изтъква, че говори честно, както можел да говори «пруски офицер!», като заявява: «Винаги съм имал пред очите си тежките жертви, които Русия даде за България — винаги съм припомнял, че на първо място беше Русия, която ме определи за княз на тази страна и винаги съм застъпвал гледището, че двата родствени народа никога не трябва да се разделят. Аз съм готов да изпълнявам всичките нареждания на Негово Величество императора на Русия». Но като че ли е вече късно подобно коленопоклонничество!

Независимо от настъпилото сериозно охлаждане в отношенията между княз Батенберг и император Александър III, българо-руското държавно сътрудничество все пак продължава. За него най-добре говори писмото на руския посланик в Цариград до Н. Генович, управляващ българското дипломатическо агентство в Османската империя. Нелидов съобщава текста на телеграмата на княз Батенберг, изпратена на султана на 22 април/4 май 1885 г. Нейният текст е препратен от Цанов, помолил руския посланик да запознае Генович със съдържанието. Българският владетел във внимателен тон запознава султана с тревожните новини за «несигурното положение на Екзархията», което застрашава «единството на българската национална църква». Той посредничи пред турския владетел в полза на правата и привилегиите на Българската екзархия, дадени й със султански ферман от 28 февруари 1871 г. Цялостното прилагане на фермана налагало да се подкрепят издадените берати за владици в Македония. Така ще се подпомогне да се прекратят «сензационните слухове» и ще се покаже известно «благоволение към българската нация».

В рапорт на Н. Генович до Министерството на външните работи и изповеданията се изтъква доброжелателната готовност на руския посланик в Цариград да подкрепи телеграмата на княз Александър I до султана във връзка с църковния въпрос. Нелидов е уведомен, че Генович бил приет «с голяма любезност» от главния секретар на султана. Руският посланик е декларирал, че ще направи проучване пред османските власти в подкрепа на княжеското писмо. Според него, идеята «за постъпката на княза била превъзходна».

В секретна телеграма от 19 май 1885 г. Кояндер занимава лично Н. К. Гирс с кражбата на оръжие в Кюстендил. Той посочва, че складът бил ограбен от македонски българи с участието на укрилия се в града Ад. Калмиков. Дипломатът съобщава, че виновникът за това действие не бил открит. Княз Кантакузин наредил да се извърши разследване. Според П. Каравелов, Калмиков можел да се снабди с оръжие от всеки военен склад на страната. Изявлението на министър-председателя е показателно колко популярно е движението за облекчаване по някакъв начин на положението на българите в Македония. Обикновено в литературата се пропуска да се разгледа по-подробно идеята за национално обединение след Освобождението. Дедите ни са достатъчно умни с оглед на времето и обстановката. Може да се осъществи съединение на Княжество България с Източна Румелия, за което Тройният съюз на императорите «щял да даде знак». Колкото до Македония се търсят всякакви начини и способи да се осъществят предвидените за нея реформи от Берлинския конгрес. Получили известна автономия с християнски губернатор, българите ще търсят и начин на добросъседство и по-късно обединение с България.

Тези виждания могат евентуално да се решат и с едно въстание. То следва именно да накара отново великите сили да помислят за поробената област и за нейните жители. За подобно въстание се срещат необикновено много източници. Те като че ли съзнателно са избегнати в досегашните публикации. За някои от тях вече стана дума и в изложението.

За това въстание говори подробно полковник Чичагов, руски военен представител в Източна Румелия. Той имал няколко разговора с българи от Македония, чиито имена не съобщава в доклада си до Петербург. Те в никакъв случай не искали пряко вмешателство от Русия, което полковник Чичагов приветствува. В момента имали нужда от оръжие, за което се надявали да го получат от ръководителите на Петербург. Военният представител в Пловдив направо приветствува подобна идея, защото щяло да се осъществи решително стълкновение, което не следвало да се изпуска от Русия. Македония е област, която позволявала да се разгърне малка война. Нейната местност не давала възможност да се струпат огромни войнишки маси. Въстанието, организирано и подпомагано отвън, можело да продължи действията си дълго време. Доказателство за това били и досегашните действия на четите. Топографическото разположение на областта, дълбокото съчувствие и помощ на българите от Княжеството и Румелията били главните фактори на успеха. При тази обстановка била сигурна намесата на Австро-Унгария, което не бивало да бъде безучастно от страна на Русия.

Положението на Балканите, заявява Чичагов, позволявало да се извърши въстанието, от което щяло да се получи следното: ще се увеличи престижът на Русия сред балканските народи за сметка на Австро-Унгария. Въстанието ще бъде за русите неслучайно и несвоевременно, а решителна подкрепа за успеха на политиката на голямата славянска страна. Русия щяла да се възползува, когато било нужно и полезно. Щели да се създадат сериозни затруднения за политиката на Австро-Унгария на Балканите. И отново полковник Чичагов апелира да се вземе делото за освобождението на Македония в руски ръце, като иска указание от Петербург.

На 23 май 1885 г. се открива извънредна сесия на Четвъртото народно събрание. Депутатите следва да приемат вече договора за строителството на железопътната линия Цариброд — София — Вакарел. В тронното слово князът подчертава, че при последното си пътуване из страната имал възможността да се увери в привързаността на българския народ към него. В отговора на тронното слово се казва пак, че народните представители изразяват радостта си, че князът се убедил в чувствата на привързаност на народа към него. Тези чувства щели да се укрепват, когато се извършат патриотически и народополезни дела. Несъмнено Народното събрание и правителството на П. Каравелов застават направо и открито в подкрепа на Ал. Батенберг като български княз. Твърдата подкрепа изиграва важна роля при разпадането на обединената опозиция.

На 8 юни 1885 г. се извършва траурна церемония, при която е засвидетелствувано недвусмислено и по най-категоричен начин уважението на българския народ към делото на патриарха на националноосвободителното движение през Възраждането. Костите на Г. Ст. Раковски са посрещнати със заслужена почит и дълбоко преклонение. В церемонията взема лично участие и княз Александър I. Официалната тържествена процесия завършва с поставяне на ковчега с костите на бележития българин в «съборната църква Св. Крал». И това събитие в Княжеството не е случайно. То има за цел да повдигне националното самочувствие.

Стремежите на българите за обединение и съединение намират израз и в изпращането на чета, възглавявана от Адам Калмиков в Македония през средата на юни 1885 г. Нейната цел е да се вдигне въстание на поробените българи в Македония, чийто успех като че ли единствено предвижда полковник Чичагов в секретен доклад до Петербург. За някои подробности става дума и в дипломатическата кореспонденция на Австро-Унгария. С дата 16 юни 1885 г. Бигелебен уведомява лично граф Калноки за случилото се. Според него, на 13 или 14 юни е станало сблъскване на турска територия, южно от днешния гр. Рила, между българска въоръжена чета и османски войници. Били убити около тридесетина четници. В доклада се съобщава още, че в друг бой били заловени или избити 17 души. Четниците «преминават границата, разделени на малки групи — споделя австро-унгарският дипломат, — и се стараят да проникнат във вътрешността на Македония, за да предизвикат, ако е възможно, впечатлението на едно спонтанно въстание». Поставената задача не била изпълнена, според Бигелебен, защото «турската граница изглежда добре охранявана».

Дипломатът си позволява да твърди, че подобно завардване «липсва изцяло и че българските власти вместо да предотвратяват, улесняват даже въоръжени нахлувания» от Княжеството. Навлизанията «имат за цел да повдигнат тази провинция срещу османските власти». Той осведомява Виена подробно за изчезналите пушки, което било извършено, според слухове, със знанието на майор Крауз, командир на дружина в Кюстендил. По-нататък се изказва и разбирането на българите, че «няма спасение за Македония, освен едно въоръжено въстание срещу турското иго, за което в такъв случай подкрепата на Русия, по силата на нещата, не би могла да се изплъзне». И дипломатът Бигелебен, и полковникът Чичагов — представители на две страни с различни позиции към положението на Балканите, мислят еднакво по това как може да се спаси Македония.

Българското правителство продължава покровителствената финансова помощ за просветното дело в Македония и Одринско. С дата 22 юни 1885 г. Кояндер изпраща донесение до Зиновиев за молбата на Каравелов. Тя се отнасяла до необходимата помощ за обучението на българите, които живеят в Македония, Тракия и Добруджа. Нужно било да се построят гимназии в Солун, Одрин и Тулча. В момента се строяла гимназия в Солун. Кояндер изказва становището, че като има предвид учебната работа в провинциите, които се намират под властта на Турция, ще ходатайствува в полза на Каравелов пред руското правителство. Той намира тази задача за най-важно стояща пред цялата българска народност. Ето защо била нужна и подкрепата на Русия.

През 1885 г. правителството и либералната партия почти непрекъснато подчертават в публични изяви, че те са за съединение, което обаче не следвало да се извърши от «шепа хора». Повече се настоява да се осъществят предвидените от Берлинския конгрес реформи за Македония. Във връзка с действията на Калмиковата чета в. «Търновска конституция» заявява: «Не че не искаме съединението с Тракия, било с Македония, но не искаме да скандалим себе си и да компрометираме бъдещето си с детински подвизи». И сред някои от българите има разминаване относно действията за осъществяване на националното единство.

Разменени телеграми между Нелидов и Кояндер с дата 24 юни/6 юли си струва да бъдат коментирани. В тях става дума, че руският представител в София прекъснал личните си и полуофициалните си връзки с българското правителство в резултат от вестникарски закачки. Нелидов от Цариград иска бърз отговор, като подобно действие отчита за неправилно. Кояндер отговаря надуто, че след като заплашил министрите, те му задоволили всички искания. Подобно разбиране и действие на Кояндер е в стила на «неговата дипломация».

На 24 юни 1885 г. е публикувана прокламация към народа, в която Ал. Батенберг обявява, че за известно време ще бъде вън от границите на Княжеството. Неговият престой в Лондон не е случаен или с някаква неопределена политическа цел. Неговият брат Хенри се жени за дъщерята на английската кралица. Пътуването му обаче «било използувано, — за да се манифестират симпатиите на Англия към антируската му политика». Колегата Пантев изтъква още, че «в Лондон на Батенберг било дадено да разбере, че Англия не би възразила на Съединението при положение, че то няма да ползува Русия».

На 10 август 1885 г. Игелстром уведомява руския посланик в Цариград за раздвижването на «водачите на македонската агитация» и за църковните празненства, подготвени от опълченските дружества. Тържествата в чест на Хр. Ботев, на Хаджи Димитър, вълненията в Чирпан, Ямбол, Сливен, Пловдив предизвикали тревога сред управляващите кръгове на Източна Румелия. Те обаче не предизвикали очакваното безредие. Малка част от опозицията взела участие в проявите, докато преселниците българи от Македония съставлявали мнозинството от участниците.

Руският дипломат се опитва да изясни началото, характера и същността на «македонската агитация», която имала в лицето на последователите най-личните граждани на Източна Румелия. В Пловдив съществували две дружества. Едното било образувано преди известно време и се ръководело от З. Стоянов. Другото дружество се възглавявало от Д. Ризов и било за решителни действия за освобождението на Македония. То имало главно свои сподвижници във вътрешността на областта. Взетите военни мерки от страна на турците попречили да се разрасне движението за обединение и освобождение. Заключението е всъщност много важно — бъдещето на Източна Румелия зависело от организираното националноосвободително движение, наричано от руските представители «македонска агитация». Използуваните сведения от руската архивна документация дават възможност да се направят някои по-нови изводи. Най-напред един месец преди обявяване на Съединението стремежите на българите за обединение не изключват освобождението на Македония. И другият извод е не по-малко важен — съдбата на бъдещото съединение е в ръцете на революционното движение, в което намират място едни от най-будните и последователни дейци на Източна Румелия.

След завръщането си в Княжеството на 2 август 1885 г. Ал. Батенберг приема често, както и преди, министрите от правителството на П. Каравелов, дипломатическите представители на великите сили и на балканските страни. Прави впечатление посещението на Панайот Хитов и честите негови гости в лицето на руските политически и военни дейци. Князът се среща и с представители на опълченските дружини. Той лично присъствува на панихидата, отслужена на 11 август в чест на славните шипченски боеве през лятото на 1877 г. На този ден Ал. Батенберг подарява и знаме на поборниците опълченци. Връзките на княза с опълченците не са случайни. И да са режисирани, те са нужни за епичното народно дело.

Отново е издаден указ-прокламация, с дата 13 август 1885 г. С него се съобщава, че князът ще отсъствува «от границите» на страната. За «наместник» още веднъж е назначен П. Каравелов. В друго съобщение вече се казва определено, че Ал. Батенберг ще пътува за Пилзен — Австро-Унгария.

Повторното пътуване вън от страната е свързано с поканата на ръководителите на Дунавската монархия българският владетел да наблюдава пилзенските военни маневри. В Австро-Унгария той има възможността да се срещне с император Франц Йосиф, граф Калноки, военния министър и др. През тези няколко дни там бил обсъждан «планът за действие». Освен това била демонстрирана по най-официален начин подкрепата, оказвана на Батенберг от Двуединната монархия. В миналото често се плаща данък на предвзетата идея за необикновената роля на княз Александър I и «помощта» на Австро-Унгария при подготовката и обявяването на Съединението. Новите документи говорят категорично за решаващия фактор, а именно народното движение за съединение.

Петербург знае какво се желае и извършва в Източна Румелия, Македония и Княжеството. Това именно налага руският канцлер и външен министър Н. К. Гирс да се срещне с княз Батенберг. На тази среща, състояла се 19 дена преди обявяването на Съединението, «Гирс изрично предупреди Батенберг, че Русия не е съгласна в момента да се повдига въпросът за съединението в двете части на България. В отговор на това Батенберг обещал да действува за запазване спокойствието в двете части на България».

За това княжеско обещание се среща и сведение от руските архиви. С дата 23 август 1885 г. Зиновиев от Петербург съобщава на Кояндер за разговора на Гирс с Батенберг. Руският премиер намирал за нужно лично да поговори с Кояндер. При това положение се налагало руският представител в София да отиде във Францесбад. За това пътуване е предупреден и княз Александър I. Гирс щял да остане там до 9 септември 1885 г.

За положението в Княжеството говори и секретната телеграма на Влангали от Цариград с по-раншна дата — 31 юли 1885 г. В нея става дума за вероятна криза и за повикването на руския представител и на руските офицери. Подобно действие било несъвместимо с интересите на голямата славянска държава и щяло да доведе до чуждо влияние. Примиряването с княза едва ли било възможно, заради неговата неискреност. Това положение обаче не било причина да не се търси временно сближаване с княз Александър I. Открито враждебно отношение на Батенберг било невъзможно, защото не било в неговия характер. Споразумявайки се с П. Каравелов, князът разчитал да го компрометира и да се нарушили отношенията на русите с либералите. По този начин щели не щели петербургските ръководители следвало да се опрат отново на младия владетел. При това положение Кояндер получава указание да се отнася хладнокръвно.

На 24 август 1885 г. княз Александър I се завръща в страната от Австро-Унгария. От Лом заедно с П. Каравелов и другите посрещачи той заминава за Русе. Оттук княжеската свита се озовава в Шумен, където се организирало «бляскаво посрещане от военните и гражданските чиновници». Там князът и първите ръководители на страната отиват по повод маневрите на младата българска армия.

Засега все още не губят своята достоверност думите на С. Радев за княжеските настроения в решителните дни. Вярно е, че князът знае много добре какво се върши от революционната организация, «но той не предполагаше — изтъква С. Радев, — че делото е толкова напреднало. Когато на 29 август Ризов и Муткуров се явиха при него на лагера в Шумен, гдето едва-що бяха свършили маневрите, той остана изненадан от тяхното заявление, че чакат категоричен отговор. Той не бе никак готов да се произнесе по един толкова съдбоносен въпрос. Първите му думи бяха, че той няма право да хвърля България в толкова едно ужасно приключение».

После авторът на впечатляващото съчинение за първоначалната история на освободена България припомня разговора на княза с Гирс и умозаключава: «да признае предложението на комитета значеше да изневери на една дума, тържествено дадена на Русия, и да навлече върху си покрай политическите отговорности и личната ненавист на руския дипломат, който щеше да се счита за изигран умишлено».

Димитър Хр. Ризов си спомня, че при срещата князът бил «поразен» от подготовката на революцията и «ангажирането» на Чичагов. Той припомнил разговора и обещанието си пред Н. К. Гирс. Ризов обаче е настоятелен и срещу възражението на княза, загубил «поддръжката на Русия». Бунтовникът го сепва с думите, ако не приеме Съединението щял по-малко време да остане на престола. Тайният комитет — позволява си да го ангажира Ризов — щял да провъзгласи революционния акт и при отказа на Батенберг, когато щял да потърси помощта на руския император. Следват напрегнати минути и мълчание, нарушено от Ал. Батенберг с изявлението: «С риск на престола си и на живота си, аз ще прегърна светото дело».

Документите и спомените най-добре опровергават някогашното мнение, че князът бил «осигурил» някаква поддръжка на Англия и Австро-Унгария.

Мирният поход на българите срещу решенията на Берлинския конгрес не среща подкрепа у европейските велики сили. Единствено руските посланици в Париж и Виена подсказват идеята, че Европа би приела съединение, извършено сполучливо. Проявите на националноосвободителното движение от началото на 1885 г. приемат по-масов и организиран характер. Те довеждат и до създаване на център, който да води и борбата. Най-напред той е назован Българо-македонски комитет с цел да се облекчи положението и съдбата на българите от поробената област. Дори се подготвя въстание през пролетта на 1885 г. Категоричната позиция на великите сили да не се «вмесвала» Македония в освободителните и обединителните действия довежда и до корекция в тактиката спрямо третата България. Националноосвободителното движение се насочва да решава обединението на двете Българии. Подготовката на Съединението е негова изключителна заслуга.

Разнобоят и недоказаните «обвинения» срещу Ал. Батенберг и руската политика са твърде характерни и за решителната година преди българския подвиг. Поетите задължения към Съюза на тримата императори карат официална Русия да действува срещу евентуалното обединение. В голямата си част руските представители на Балканите продължават да изказват също неоснователни подозрения върху почти всички български политически дейци. Въпреки тези внушения, Русия съдействува на правителството и на Българската екзархия за подпомагане на училищното и църковното дело в Македония. Срещат се и отделни руски представители като полковник Чичагов, който разбира евентуалното освобождение и присъединяване на поробената област като позиция, полезна за политиката на Русия.

Колебливата и нерешителна позиция на правителството и на княза спрямо националноосвободителното движение, продиктувана от отрицателното отношение на Европа и особено на официална Русия, не прекъсват обаче подготовката на Съединението. Неговите организатори срещат категорична опора и в милицията (армията) на Източна Румелия. Неблагоприятната международна обстановка налага на българите да извършат самостоен подвиг.

В подготовката на бележитото историческо събитие блестят имената главно на З. Стоянов, кап. К. Паница, И. Стоенович, Ив. Андонов, Д. Ризов, Д. Куртев, П. Зографски, д-р Г. Странски, Д. Тончев, Г. Бенев, К. Хаджиколев, А. Ф. Головин, Пр. Тишков-Чардафон, майорите Д. Николаев, Д. Филов, С. Муткуров, Р. Николов, Ст. Любимски, кап. Ив. Соколов, поручик В. Стефов и прославеният войвода П. Хитов.

Подвигът

6/18 септември 1885 г. е велик ден за България. Надигналият се народ и армия под ръководството на БТЦРК с безстрашни действия, добре известни от историческата литература, довеждат до провъзгласяване на Съединението. То е запечатано в телеграмата на Привременното правителство до княз Ал. Батенберг, изпратена в 7 часа с краткия текст: «Днес Съединението е прогласено по цяла Румелия в името на Ваше Височество. Правителството е съборено. Живей!». Само тридесет и пет минути по-късно Захари Стоянов отправя нова телеграма този път до председателя на Министерския съвет пак от името на Привременното правителство с лаконично съдържание, определящо великолепно характера на стореното: «Днес е прогласено по начин най-благороден Съединението».

В 10 часа сутринта новоназначеният главнокомандуващ на българската армия в Южна България майор Д. Николаев провожда телеграма до княз Александър I. В нея той съобщава точно и ясно. Румелийската войска е мобилизирана и ще се съсредоточи в Ямбол, Бургас и Търново-Сеймен (Малко Търново). Войската го провъзгласила за свой княз и се чакат вече неговите заповеди.

На 6 септември се издават два важни указа в Княжеството. От Варна княз Батенберг подписва Указ № 164, с който се свиква на извънредно заседание IV народно събрание на 1 септември. С другия указ, приподписан от княз Кантакузин като министър на войната, се призовават всичките запасни чинове на войската, за да засилят състава и боеспособността на младата армия.

Със записка от Варна князът уведомява лично Министерския съвет за Съединението, като изтъква, че не може да не приеме този акт. Той предлага да се мобилизира войската и ще отиде в Пловдив, откъдето ще изпрати «телеграфически циркуляр до великите сили, че признавам (Ал. Батенберг — б. а.) сюзеренните права на Турция и съединението се прави по един народен дух и никак с враждебна цел против Турция». Заедно с това княз Батенберг ще помоли великите сили да признаят извършеното народно дело.

Следобед на 6 септември министърът на външните работи и изповеданията Цанов запознава с телеграма от 3 ч. и 55 мин. княза за интереса на чуждите представители в София. Те го търсели, но не го открили. После изпратили свой представител в лицето на Рангабе, на когото министърът разказал каквото знаел по въпроса. Правителството не можело да изкаже никакво мнение, понеже князът и министър-председателят се намирали в провинцията. Рангабе попитал дали извършеното не било приготвено от Русия с двояка цел: или да се постави князът извън договорите, ако приеме поканата, или да се компрометира пред българите, ако откаже.

Руският представител в Пловдив М. Д. Игелстром отпраща на 6 септември донесение до Петербург, което разкрива какво всъщност е извършено в града. Първото действие на членовете на Привременното правителство било да дойдат негови представители в руското консулство и да заявят уважението си към императора и същевременно да молят за евентуално покровителство от страна на Русия. Уведомено е също военното министерство в Петербург, че не се забелязва «някакво енергично военно въстание». Всичко било добре подготвено, че за случилото се всъщност никой предварително не е знаел. Партиите в Източна Румелия действували задружно. На поста си се оказала румелийската милиция, възглавявана от майор Д. Николаев. Започнали да се събират резервните поделения.

Пътят между Харманли и Мустафа (Свиленград) бил взривен, прекъснати били телеграфните съобщения за Цариград. Повечето от руските офицери стояли встрани от действията на българите. От София нямало никакви известия, като дипломатът доверява, че заговорът (или превратът — и така се обявява Съединението в кореспонденцията с Петербург — б. а.) бил подготвен от Княжеството. Бърза обаче да заяви, че редът в областта бил образцов и същевременно завършва с обичайното при подобни случаи «чакам инструкции». В края на донесението се чувствува нескрита симпатия към делото на българите.

Отпечатаните телеграми в «Държавен вестник» най-добре показват как българите от Княжеството посрещат Съединението. Като се одобрява изцяло и безапелационно делото на «братята отвъд Балкана», се настоява: да се приеме управлението на Източна Румелия от Княжество България, да се организира доброволческо движение с оглед евентуално да се запази Южна България. Из цялото Княжество е изразен, както се подчертава в съобщенията, «неописуем възторг».

На голям митинг в старопрестолния град Търново колебаещият се преди това Каравелов, посрещнат от хиляди хора, заявява в края на импровизирана реч, че желае на търновци, като се пристъпи към съединението и на Македония да се покажат готови за подпомагане на отечеството, както са се показали готови този път. Софийският митинг пък е характерен с единомислието на управляващите либерали и опозиционерите консерватори: единодушно се изтъква, че трябва да се забравят всички страсти и целият български народ да се изправи като един човек. На митинга в София не присъствуват единствено представители на цанковистите.

От Варна княз Александър I се отправя към Търново, където пристига на 7 септември «в 2 часа след пладне, посрещнат най-тържествено и бляскаво». Преди да напусне черноморския град, той изпраща телеграма до Александър III, в която го моли «да даде на българския народ своята мощна подкрепа».

На 7 септември Игелстром от Пловдив продължава да осведомява руските ръководители в Петербург за положението в Източна Румелия. Той говори откровено в донесението и с притворено симпатизиращо чувство към българската национална изява. Населението не очаквало заговора, но се мобилизирало успешно и след първото недоумение навсякъде кипяла трескава дейност. Съединението дори е обявено и за въстание. Наблюдавал се пълен ред в града и областта. Успехът бил предопределен с очакването на княза в Пловдив и с увереността, че Русия нямало да позволи турска окупация на Румелията. При така стеклите се обстоятелства руското генерално консулство станало естествен център, на когото българите разчитали. В края на донесението Игелстром иска пак инструкции и особено как следвало да постъпи в случай, че турци по някакъв начин се появят в Източна Румелия. Руският консул Шатохин от Русе изпраща на 7 септември също донесение, в което разказва за голям митинг в града.

На 8 септември е издадена прокламация от името на Ал. Батенберг «княз на Северна и Южна България». В нея младият владетел се спира на случилото се в Източна Румелия и заявява официално, че признава Съединението. Като приема управлението на тази българска област, той същевременно обявява, че «животът, имотът и честта на всичките мирни жители, без разлика на вяра и народност, ще бъдат запазени и гарантирани». Като разчита на сигурна подкрепа, князът апелира към народа да бъде готов «да направи всичките жертви и усилия за запазване на единството и независимостта на милото ни Отечество».

На 9 септември 1885 г. в 1 часа княз Александър I пристига в Пловдив, посрещнат тържествено от Привременното правителство и от стеклия се многоброен народ. За поведението на руските представители в Пловдив ни осведомява С. Радев: «Те се държаха крайно симпатично. Чичагов, който бе служил заедно с княза в отряда на Гурко и бе направил заедно с него похода през Балкана, излезе да го чака на Карловските бани: те се целунаха братски и князът го взе в своя файтон».

Князът посещава най-напред катедралната черква, където се обслужва молебен, а след това в правителствения дом приема различни делегации. Шествието на Ал. Батенберг из града трае почти два часа при неописуемо въодушевление. Тук князът отправя телеграми с един и същ текст до дипломатическите представители на великите сили в София. След като ги известява за решението на народа на Източна Румелия да бъде техен княз и на жителите на Княжеството да приеме тази длъжност, заявява най-тържествено, че «съединението на двете Българии се извършва без враждебни намерения спрямо отоманското имперско правителство», чийто сюзеренитет се признава. После се обръща към великите сили с молба да признаят новото положение и да съдействуват пред султана да признае Съединението. Силно впечатление прави фактът, че князът и голяма част от народа изявяват твърда решимост, за да запазят българското дело.

На 9 септември се извършва молебен в София, който означава нова проява на признателност към Русия. Той е отслужен пред паметника на царя-освободител от митрополит Климент «при струпване на множество народ». Поводът бил влизането на княза в Пловдив и църковните благословии към «Съединена България».

Като че ли най-бързият официален международен отговор за Съединението идва от Русия. С телеграма от 10 септември от Копенхаген Александър III изисква да се съобщи на княз Батенберг, че искрено желаел доброто на българите. Той обаче не можел да одобри тайно подготвеното и възникнало движение, обявено и за несвоевременно. То можело да доведе след себе си и сериозни усложнения. Друга телеграма от тази дата вече от Петербург подсказва и някои по-крайни мерки на руското правителство. Зиновиев уведомява Кояндер, че съществувала възможност да се отзоват руските офицери от Княжество България и Източна Румелия или други все още неуточнени дипломатически мерки на правителството. Ето защо следвало Кояндер да се погрижи и получи по възможност най-голяма сума от задълженията на България към Русия.

С Указ № 14 от 10 септември, отпечатан с получерни и големи букви в «Държавен вестник», се постановява, че поради искането на военния министър генерал-майор Кантакузин се приема «оставката му от българска служба». Управлението на Министерството на войната се възлага на капитан Константин Никифоров. С Указ № 15, съгласно конституцията и решението на Министерския съвет, се разпорежда: «Обявява се цялото българско княжество на военно положение от днес».

На 10 септември пристига и друго много по-категорично разпореждане от Петербург. С него се забранява на руските офицери в страната да участвуват в «българското движение», което можело да затрудни тяхното положение, фактът, че се забранява, най-добре показва участието на отделни военни дейци в Съединението. Александър III разрешавал на всеки офицер, когато пожелае, да се завърне в Русия.

Отзоваването на руските офицери внася смут в България и особено у младия княз, който бърза да реагира. Той направо предлага на императора, ако този факт е «един знак на неодобрение, отнасящ се» до него, то князът открито декларира и с «пълна искреност», че бил готов да пожертвува възложената му корона «за благото на българския народ». Единствената молба на княз Батенберг към Александър III е да покровителствува Съединението, «приготвено и прогласено» без негова воля.

Европейските вестници реагират различно в първите си броеве след обявяването на Съединението. «Дейли Нюз» от Лондон ръкопляска «на съединението на двете Българии». Вестник «Таймс» не вярва, че Виена, Берлин и Петербург са съучастници, а е на «мнение, че българското движение е самородно». Лондонският печат смята, че Англия няма да съдействува за «превземането назад на Румелия». Парижкият печат посочва, че правителствата на великите сили разменят мнения относно «българското движение. Те ще искат да подготвят едно примирение с Портата. Идеята за конференция като че наяква». Печатът на Германия подсказва, че страните, подписали Берлинския договор, «еднакво гледат на събитията в България» и кризата можело да се отстрани, като се преразгледал компетентно Берлинският договор при новите условия. Лондонският «Таймс» не одобрявал предложението да се вземат «мерки спрямо княза Александра, защото такива мерки не ще направят друго», освен да се увеличи безпорядъкът.

Руският печат бил необикновено възторжен от българския подвиг. Новината за Съединението се разнесла из цялата славянска страна и била отразена веднага в официалните вестникарски съобщения. Подчертавало се с много хубаво и сърадващо чувство, че борбата на българите била успяла, но пълният им идеал не бил постигнат. Явно вестниците на Русия имали предвид цялостното национално обединение на българите с освобождаването на сънародниците им от Македония. Картонените прегради, създадени от Берлинския конгрес през 1878 г., били разрушени. Превъзмогнати били несправедливи решения. Тънката дипломация на Европа, но не и на Русия, се е скъсала. Едно дело от мечта се превърнало в действителност — заключават в съобщенията си повечето от руските вестници.

Друга неочаквана наглед проява от страна на Сърбия заангажира вниманието на великите сили и особено много на Русия и малката, но съединена България. С телеграма от вечерта на 9 септември на Видинското окръжно управление е уведомено Министерството на външните работи и изповеданията, че «сръбското правителство съсредоточило на границата четири батальона войска».

Руският представител в Белград сигнализира Петербург с дата 10 септември, че се носел невероятен слух. Сръбското правителство замисляло да превземе Видин. За тази цел Гарашанин искал продължителен разговор с дипломата. В нова телеграма е отбелязано, че сръбската общественост съчувствувала на българското движение, но се налагало с оглед на Съединението да се завземе и стара Сърбия. В Зайчар и Княжевац избухнало въстание, където се стигнало до кръвопролития. Русия е осведомена, че за станалите размирици и кръвопролития били виновни сръбските емигранти, пребиваващи в България.

На 12 септември в нова телеграма до Петербург вече се твърди, че сръбското правителство държи в тайна военните си планове. Носели се слухове за намеренията на краля да се «придвижи» към София. Това се налагало, защото Австро-Унгария се противопоставяла сърбите да завземат земите на стара Сърбия. Белградските вестници били враждебно настроени към българите, приписвайки им измислиците, че ще нападнат сръбското кралство.

Много по-сериозни, по-демократични и по-миролюбиви цели стоят обаче пред ръководителите на страната. Започнатото дело, което се намирало във възход, следва да се конституционализира, да се укрепва, да се формира окончателно от двете една България. На 11 септември в София е отворена III извънредна сесия на IV народно събрание. Тронното слово на княза е прочетено от П. Каравелов. В него се споменава извършеното в няколкото решителни дни. Князът е в Пловдив, заявявайки че той се намирал «в средата на досега отделените братя на народа си и пълен с надежди, че вие ще одобрите почнатото дело за обединението». Ал. Батенберг бил убеден, че Народното събрание ще приеме предложенията на правителството с оглед да се вземат трайни решения за великото събитие при изключителната обстановка.

Заповедите на военното министерство, които на практика поставят войската при военни условия от 6 до 9 септември, се подписват от руснака княз Кантакузин. Той явно е стоял убедено на страната на българите, жадуващи за съединение. Става дума за заповедите, с които д-р К. Стоилов се зачислява като подпоручик на действителна служба във 2 конен полк, а д-р Г. Вълкович като военен лекар с чин подполковник към княз Александър I. Издаден и подписан е приказът, с който юнкерите от II специален клас се зачисляват със звание портупей-юнкери в частите на българската армия.

На 12 септември Петербург е осведомен от Игелстром за важен негов разговор с княз Батенберг. Думите на българския владетел разкриват неговото място в решението за обявяване на Съединението. Князът казал, че делото било провъзгласено по-рано от предвиденото. При това положение той не успял да предупреди руското Министерство на външните работи. Така той се поставил в положението на лъжец пред Н. К. Гирс, към когото поел обещание при последната им среща във Францесбад.

Третата извънредна сесия на IV народно събрание взема също решение да се иска от великите сили да признаят Съединението. Депутатите изпращат и телеграма до Александър III, с която го молят да покровителствува обединението на българския народ от двете страни на Балкана.

На 13 септември княз Александър I изпраща писмо от Пловдив, адресирано до П. Каравелов. В него той разказва за инспекциите, които извършил по граничната линия с Турция. Също, че бил приет с голям ентусиазъм както от войската, така и от населението. «Всички са решени да умрат за святото дело» — заявява княз Батенберг и пояснява, че дал заповед на предните български бойци да не стрелят в никакъв случай по турците, освен ако бъдат нападнати. Той уверявал населението, че няма да има война с Турция, но заедно с това инспектирал военните поделения. Бил лично много доволен от «патриотическото поведение на Народното събрание».

През тези дни е много по-богата и кореспонденцията между Петербург и руските представители на Балканите. Най-знаменателното известие е предадено пак от Игелстром от Пловдив. Той го бил научил от адютанта на княза. В софийските дипломатически кръгове било изказано мнението, че Европа щяла да признае Съединението, ако княз Александър I останел на българския престол. Това известие окуражило твърде много младия владетел. В донесението на Игелстром се говори и за инспекциите на княза по границата. В писмо на Влангали до Кояндер се нарежда да бъде отзован К. Кесяков от Източна Румелия, понеже изразил несъгласие с височайшата воля, а именно с разпорежданията на Александър III.

В телеграма от 13 септември Зиновиев повелява на Обручев и Чичагов да вземат по-скорошни мерки за руските офицери, намиращи се на територията на България. Отново се повтаря, че руските офицери било необходимо да бъдат насочвани към Одеса. Влангали пък съобщава, че имал приятното задължение да съобщи на председателя на Народното събрание волята на императора във връзка с отправеното до него писмо. Русия, като поела върху себе си известни усилия и трудности около създаването на българската държава, се надявала, че княжеското правителство ще се отнася с пълно доверие към нейните съвети. Тези наставления били насочени към благоденствието на българския народ. Понеже правителството на П. Каравелов не се посъветвало с руския кабинет и решило да действува въпреки изявеното желание на Петербург, се стигнало до създалото се положение. Императорът бил принуден да признае, че при тези условия престоят на руските офицери в българската армия бил невъзможен и нежелателен. Императорските мисли следвало да бъдат предадени на Ст. Стамболов. Дипломатично или не Русия не скрива вече негативното си отношение към Съединението.

Управляващият българското дипломатическо агентство в Цариград Генович отправя няколко телеграми, които се отнасят до някакво решение на султана да се изпратят турски войски в бившата Източна Румелия. На подобни намерения най-напред отвърнал руският посланик А. Нелидов. Той подчертал, че «подобна евентуалност може да има лоши последствия». От своя страна «Франция признала правото на Турция да заеме провинцията с войските си». Италия и Англия потвърждавали това право, но съветвали султана повече за «умереност за омиротворяването на страната». Германия, Русия и Австро-Унгария също признавали подобно право на султана, но съветвали Високата порта «да не прибягва до военна сила за защита на правото си». Според други документи, тримата императори, свързани със съюзен договор, се изказвали за възстановяване на статуквото в Източна Румелия, докато английският, френският и италианският представител в Цариград се обявявали в полза на Съединението. Явно българският национален въпрос е и един от оракулите, който разкрива противоречията на великите сили.

С донесение от 14 септември Игелстром пак ни запознава с положението в Източна Румелия. След първите колебания, българското население се заело енергично да се приготвя за решителна защита на родината. С идването и присъствието на княз Батенберг се засилва увереността във вътрешната безопасност и духът на българите значително се повишил. Властта, според руския представител, се намирала в ръцете на опозицията. Мюсюлманите и гърците се подчинявали безусловно на реквизиционните мерки. Мобилизацията била завършена окончателно. Почти цялото българско мъжко население се намирало под оръжие. Не се забелязвала никаква тревога и хората работели на полето много спокойно.

Като разбира окончателно официалната позиция на императора и царското правителство, Игелстром в донесението от 15 септември 1885 г. вече попроменя съдържанията на информациите. Той се стреми да угоди вече непременно на Петербург. Заедно с полковник Чичагов употребили всичко, което зависело от тях, за да предотвратят станалото в Източна Румелия. В срещата на пловдивчани с княза дипломатът не участвувал официално, но присъствувал в «качеството на зрител». Всичко това било извършено все пак без да имали двамата инструкции от Петербург. В първите минути на Съединението било просто невъзможно да се отдръпнат от българите и нещо повече: не било «нравствено възможно» подобно действие на двамата руснаци. Така станало, че генералното руско консулство в Пловдив се превърнало в единствената опора не само в очите на българите и на техните партии, но и на чужденците. Нима те можели да затворят вратите на консулството за идващите за помощ и благословия. Посочената дейност в онези дни Игелстром отчита за положителна. След получените инструкции полковник Чичагов прекратил всякакви връзки с княз Александър. Игелстром лично щял да се вижда с българския владетел единствено по заповед на руското правителство. Съзнателно преразказвам някои руски документи с оглед по-пълно да се види царската политика спрямо националното ни обединение.

На 16 септември се публикуват условията, на които трябва да отговаря желаещият да се запише доброволец. Най-първо се определя възрастта — от 18 до 35 години. Доброволците се подчиняват на всички войнски задължения. Те обаче се организират самостоятелно и съставляват отделни чети от 100 души. Всяка чета има ръководство в състав: един четник, като командир, един подчетник (фелдфебел), четирима старши и четирима младши десетници. Няколко чети съставляват дружина. Тогава се назначава командир на дружината. Доброволците имат военна терминология и организация, заета изглежда от националноосвободителното движение — чета, четник, подчетник, десетници, дружина.

В донесение от 16 септември 1885 г. Игелстром обяснява на руските ръководители кои хора участвували в Съединението, което охарактеризира отново ту като преврат, ту като заговор, ту като въстание. От привременното правителство било заявено, че делото е извършено със знанието и одобрението на княз Александър I. Батенберг трябвало да влезе на 9–и, а сторил това на 10 септември. Тук Игелстром направо греши! За неговото посрещане били въздигнати триумфални арки и домовете били украсени със знамена. Всичките чуждестранни консули получили покана да вземат участие в проектираното тържество. Събрал се «действително много народ» и при гръмките викове князът сам без свита влязъл в Пловдив.

На градския площад «Джумая», продължава разказа на Игелстром, непосредствено до арката чакали българското духовенство и много граждани. Като се приближил до тях, князът слязъл от коня и пеш се отправил към черквата «Преуспение Богородично». След това той се насочил към правителствения дом, където се веело българското знаме. С идването на княза в Пловдив тревожното настроение на населението малко поутихнало.

На 6 септември в 10 часа в Генералното руско консулство дошли Калчев, Чомаков, Юруков, Груев и Минков. Те заявили, че идват от името на Привременното правителство с молба да се защити и покровителствува от великите сили Съединението. Едновременно с това подчертавали в разговора, че ще употребят всичките си усилия и старания да поддържат реда в областта. В посолството, изтъква Кояндер, представителите на Привременното правителство пристигнали с единствената цел да манифестират чувствата си на неизменна преданост към Русия, които въодушевявали българския народ. В критичния момент разчитали императорът да запази българското национално дело. След това пояснили, че организаторите на въстанието имали намерението да изпратят делегация до руския император, която да го предупреди и иска съвет. При това и Съединението било определено за 20 септември 1885 г. Започналите арести в Източна Румелия ускорили развръзката на голямото национално дело. Жребият бил хвърлен и връщане назад не можело да има.

Населението се борело да осъществи отдавна лелеяната идея, завещана от Русия. Три дена след отправения призив способните да носят оръжие от Източна Румелия се отправили към турската граница. От другите народности на областта се проявявало спокойствие и изпълнение на разпорежданията на новата власт. Временното правителство конструирало нещо като бюро в състав: главнокомандващ Николаев, председател на Привременното правителство д-р Странски и подпредседател д-р Чомаков. Руската дипломатическа преписка помага да се видят от «друг ъгъл на зрение» събитията около Съединението. Тя има ред достойнства. Важно е, че се дава отговор и на един въпрос, защо именно се промени първоначалната дата на Съединението?

На 18/30 септември Министерството на външните работи и изповеданията отправя писмо до дипломатическите представители на чуждите страни в София. С него се прави достояние телеграмата, изпратена от княз Александър на 9/21 септември до султана. На този ден Начович от Букурещ отправя телеграма до Министерството на външните работи и изповеданията, която като че ли внася по-сигурно успокоение сред ръководителите на Княжеството. Той направо заявява, че сведенията са от «достоверен източник». Те обаче имат важно значение за обединена България. Великите сили се съгласили да се свика конференция, която поначало имала като основа «признаване Съединението на двете Българии под властта на княза Александра с едно малко ограничаване правата му над Източна Румелия за удовлетворение на султана».

Руският представител от Варна докладва записка, която загатва и неговите вълнения. В нея той съобщава как е протекло изпълнението на указанието да се прочете изпратената телеграма от Петербург до председателя на Народното събрание Ст. Стамболов, в която се разкрива отношението на императора към Съединението. Дипломатът, без да спестява истината, изтъква, че предал телеграмата да се чете от офицерите и българите и същевременно с пожелание да се разпространява. «Но българите въобще мълчат за нея, а каравелистите (изглежда има предвид управляващите — б. а.) дори я скриват.» Българите по-скоро са изненадани от позицията на руския император или просто не им се вярва, че Русия евентуално няма да подкрепи Съединението. Изглежда подобни мисли вълнуват и дипломата, за да бъде и толкова искрен пред Петербург.

Съгласно с решението на III сесия на IV народно събрание българска делегация трябва да замине и да иска подкрепата на руския император за обединителното дело. Тя е съставена от митрополит Климент и Ив. Евст. Гешов от Княжеството и Ив. П. Герджиков, Д. Тончев и Д. Папазов от Източна Румелия. На 18 септември делегацията е в Копенхаген, а на 20 е при Н. К. Гирс във Фреденсбург. След кратката размяна на мисли за целта на делегацията, канцлерът и министър на външните работи започва да съди българите, като дори нарича обявеното национално дело «пловдивски преврат», вероятно повлиян от докладите на руските представители в двете Българии. Това общонародно дело било лекомислено, непремислено и безсмислица. Чувствата на императора не могли да бъдат изменени към България, чието правителство било враждебно към Русия. И тук недобросъвестната информация на руските дипломати от София дава своя отрицателен резултат. Гирс наред с това изказва вярна мисъл, че «някой си Соболев или Каулбарс, или Йонин казал някоя неприятна за вас дума, вие не трябваше за това да се съмнявате в чувствата на Русия». Казаното е правилно, а защо отделни думи и на българи, и на чужденци се използуват прибързано в Петербург като капитал на някакви несъществуващи антируски чувства в България.

Денят 21 септември 1885 г. е решителен за България, защото тогава руските офицери напускат окончателно Княжеството и се осъществява срещата на делегацията с императора. Александър III посреща делегацията «твърде милостиво и разпита кой от де е». После митрополит Климент произнася слово от няколко изречения, които са сполучлив синтез на създалата се обстановка. Като припомня надвисналата опасност за България преди Освобождението и помощта на русите да я избавят от гибел, той изтъква, че отново нашият народ изпитва трудни и съдбовни минути. Само руският император, към когото българите обръщат поглед, може пак да ги защити. Обстоятелствата са такива, че народът предпочита да загине, ако Европа пожелае и сега да наложи разделението, което тя направи в Берлин. В подобен случай, споделя митрополит Климент, Южна България ще се превърне «на прах и пепел и цялото наше Отечество ще бъде подложено на неописуем ужас». Само императорът можел да предотврати евентуалното нещастие на «освободената с руска кръв България». Ето защо владиката моли Александър III да се съжали над българския народ и да не го оставя в тежките мигове.

Императорът отговаря, че неговите чувства към българския народ остават неизменни, но той не одобрява извършеното, което го поставяло в затруднение, а може би и в безизходица. «За разединение сега и дума не може и да става — заявява той, — но как и в каква форма ще бъде Съединението, това е въпросът, който трябва да се реши.» Александър III изтъква още, че Съединението е и руско желание, но избраният момент не бил подходящ.

Веднага след посещението при императора депутацията е пак приета от Гирс, който научил казаното от Александър III. Руският канцлер съветвал българите да не съобщават на никого израза «За разединение сега и дума не може да става». Делегатите посочват, че в срещите с различните кореспонденти говорели, че по въпроса за Съединението Русия нямало да се отдели от останалите велики сили и молели и политическите ни дейци да запазят в пълна тайна разговорите с императора и с външния министър на Русия. Те показали телеграмата, отправена към Гешов от в. «Новое время»: «Много желаят да Ви видят в Петербург. Руската преса ще Ви окаже един от най-радушните приеми». Канцлерът Гирс обаче съветвал делегатите да не ходят в Русия, но те настояли. В официалното писмо на митрополит Климент и на Ив. Ев. Гешов до правителството в София се подчертава, че за българския княз не е станало дума нито при разговора с императора, нито с външния министър.

С телеграма от 21 септември Н. К. Гирс осведомява руските представители в София и Пловдив за станалата среща. Императорът благоволил да приеме българската делегация. Той изслушал милостиво молбата за покровителство. Александър III си позволил да каже, че чувствата на Русия към българския народ оставали неизменни, като лично той не се повлиял от приетите в последно време решения от българското правителство. Мисълта за съединение на двете части на България е естествена. Това именно желаела и Русия, но императорът не одобрява средствата, към които прибягнали българите. Засега те трябвало да проявят спокойствие в очакване на окончателното решение на Съединението.

Симеон Радев споменава и други мисли на императора, споделени от члена на делегацията Д. Тончев: «Съобщете на българския народ, че за разединение и дума не може да става, но дотогава, докато е у вас това правителство, нищо не очаквайте от мене». Авторът на тези думи на императора идва и до заключението, че под правителство царят разбирал и визирал княза. Тончев написва това през 1917 г. по всяка вероятност повлиян от по-късно развилите се събития. В труда е използван много руски доказателствен материал, една част от който е и «твърде секретен». Никъде официално не става дума за княза, въпреки че отношенията между двамата братовчеди са напрегнати и нетърпими. «Грешките» обикновено все пак се приписват на българите и на тяхното правителство.

Във връзка с телеграмата на «Новое время» българската делегация отново се среща с руския канцлер. Гирс й съобщава, че говорел с императора, който намирал идването на българи в Русия за излишно, защото проявяват недоверие към неговите думи. Като се отказват от подобна идея, членовете на делегацията узнават от външния министър, че писаното във вестниците за «лично съединение (т. е. лична уния — б. а.) между България и Източна Румелия» било направо «безсмислица». Що се отнася до бъдещата конференция, на която щяло да стане дума и за реформите в Македония, Гирс отбелязал: «Ще се стараем да направим, ако можем, нещо и за нея». Въпреки сериозното и направо застрашително положение за двете Българии, делегатите не забравят и третата България.

Четвъртото народно събрание приема и Закон за бюджета на 1886 г., който е прогласен с Указ № 147 от княз Александър I. Новият бюджет запазва приходната и разходната част за 1885 г. Предвиждат се съкращения в стария бюджет, които ще дойдат за сметка на напусналите руски офицери и от нови съкращения на административни служби и служители. Всичко това трябвало да се регламентира до 15 декември 1885 г. от Министерския съвет. Най-важен остава чл. 5 от закона, който налага сумите от съкращенията да се предадат към бюджета на военното министерство за 1886 г. Не само на думи, но и на дела Северна и Южна България са готови и в една война да отстояват националното си обединение.

Тази готовност на българите е известна на русите. Съобщението от 27 септември обаче озадачава. В него Влангали от Петербург известява да благоволят руските представители в Княжеството да кажат на българския военен министър, че не ще се пропускат за България никакви бойни припаси. Дали в случая Русия искала българският въпрос да се реши само по мирен начин или поставя страната на самостоятелно изпитание!

Иван Ев. Гешов преразказва какво бил чул от Бутенев, управляващ руското посолство в Лондон. Дипломатът му доверява, че западните велики сили «почти са се съгласили върху персоналното съединение и върху неуместността на сръбските и гръцките претенции». Всяко друго по-благоприятно решение, според Бутенев, щяло да тласне във война Сърбия. Западната съседка била подтиквана от Австро-Унгария. Лично лорд Солзбъри казал пред дипломата, че леснината, с която Сърбия получила последния заем от Виена, доказва, че Дунавската монархия я покровителствува. През онези дни сръбският представител в Лондон водел агитация за стара Сърбия, в която включвал Трънска, Брезнишка и Радомирска околия. Сам Бутенев и някои англичани го уверявали, че не трябвало българите да се безпокоят. Гешов обаче смята за свое задължение да обърне внимание на българското външно министерство.

Положението на княза задържа вниманието на Игелстром и в доклад от 1 октомври до Петербург. Упорито се говорело, твърди дипломатът, че желанието на русите било да се изпъди княз Ал. Батенберг. Това желание срещало противодействие, продиктувано от привързаността на народа към княза и от националното себелюбие на българите. Въстанието не било подготвено в провинцията. Князът и П. Каравелов вероятно били запознати, но не са вярвали в успеха на подобно начинание. Следва обаче необикновеното най-голямо обвинение, че княз Александър I бил «в ръцете на революционерите». П. Каравелов се намирал в София, откъдето следвало да се издаде указ за въвеждане на българско управление в Източна Румелия. Донесението на Игелстром заслужава внимание, но ще отбележа следното: в дипломатическата кореспонденция на Петербург след Берлинския конгрес се споменават Северна и Южна България, а сега се използуват пък термините Княжество България и Източна Румелия, наложени от противниците на Русия.

Две телеграми от българското външно министерство от 2 и 3 октомври засягат Македония. В първата телеграма на министър Цанов до Гешов се посочват сръбските претенции, които, «ако докачат Македония, тогава, разбира се, че не можем да стоим хладнокръвни». В случай че претенциите не се отнасят до «наша територия», българите нямат нищо срещу сърбите. В другата телеграма много по-ярко се изразява категоричното становище: 1. Българското правителство не ще позволи да се наруши мирът и тишината в Македония до тогава, докато то не бъде предизвикано. 2. Княжеството ще жертвува и «последния гражданин», ако някой се опита да посегне на частица българска земя от Видинско и Македония.

Тъпчилещов, като политически секретар на Ал. Батенберг, изпраща на 4/16 октомври телеграма до П. Каравелов. В нея той съобщава, че Игелстром се срещал с княза. Руският представител заявил, че би било добре българският народ да изпрати пак делегация до Александър III, за да искала отново неговото покровителство. Българският владетел обявил на дипломата, че вече е сторено доста: неговата телеграма, в която се посочва, че ако «неудовлетворението на царя е насочено само против него лично, той е готов да върне своята корона и да се откаже от трона, ако царят вземе под свое покровителство делото на Съединението»; Адреса на Народното събрание; петчленната делегация, ръководена от митрополит Климент. Всичко казано било добре известно и на руското правителство, и на императора и не било нужно повече да са повтаря. Игелстром най-добре запознат с положението в двете Българии, обединени в една, все пак вероятно е разчитал, че ще се наложи друга позиция на Русия и затова изглежда предлага нова делегация при Александър III.

Правителството на П. Каравелов и лично княз Александър I правят редица отстъпки на сръбското правителство все с надеждата да се предотврати евентуален конфликт. Изпращат се писма, предлагат се български дейци (д-р Стоилов и д-р Греков) да се срещнат със сръбския крал, преместват се емигрантите във вътрешността на страната и дори се нарежда да се арестуват Н. Пашич и П. Павлович. Единственото искане на българите е да се спре всякаква агитация в пограничните български райони. В тази агитация се имало предвид да се откъснат от Княжеството Трънско и Брезнишко. Направеното от българска страна всъщност не дава никакъв резултат. Нахалството на сръбските управници е голямо и неконтролируемо. Не помагат и съветите на европейските държави.

На 11 октомври д-р Странски е в руското представителство в Пловдив. Той е крайно огорчен и неудовлетворен от позицията на Русия. Станалото в Пловдив не било насочено с цел да се удари «върху руското влияние в България». Напротив, като действали без знанието на Петербург и същевременно не се съобразявали с други чужди влияния, д-р Странски и неговите последователи разчитали да облекчат единствено и главно руското правителство. Влиянието на голямата славянска страна не се оспорвало от нито един от българите. Това нещо се осъзнавало и от партията, на която принадлежал Странски. Тази партия обаче не желаела вмешателство на Русия във вътрешните проблеми на България с изключение на военните дела. Като разбрали проявената воля от страна на императора, българите били готови да изразят отново демонстративното си чувство на признателност спрямо освободителката, за да го почувствувал княз Батенберг и да се съобразявал с него. Примирението на княза с Александър III било особено желателно сега. Ако Съединението завършело благополучно, то преглеждането на конституцията щяло да се извърши с руски съвет — подчертал гостът Странски. Той изтъкнал също, че неговото мнение се споделяло и от премиера П. Каравелов.

На 16 октомври руският представител в Пловдив изказва важни мисли, които сами по себе си говорят за дързостта на българите да защитават на всяка цена голямото и патриотично дело. При това растяло непрекъснато недоброжелателното отношение към русите. На тях се приписвало умишленото затягане на решението за обединението на двете Българии. Всичко това не било случайно. Според българите се целяло да се отслаби страната и по този начин да се принуди да приеме връщането към положението отпреди 6 септември 1885 г. Дипломатът прави заключение, което се характеризира с правилно познаване на тогавашната обстановка: ако не бъде решен въпросът със Съединението по мирен път, българите били готови да воюват.

Положението в България, според Игелстром в донесение от 22 октомври, се оказало по-трудно и по-заплетено отколкото сам той предполагал. Дипломатът сам признава, че не било по силите му, за да се справи, както следва на представител на Русия. Получилата се обстановка давала възможност да се действува много по-енергично. Налагало се да се използуват определени или упълномощени лица, които да уведомяват българите за волята на императора, което щяло да даде своя резултат. Князът можело лесно да бъде прибран «в руски ръце». Получило се и известие за подготвен заговор срещу «живота» на Ал. Батенберг. Игелстром очаквал потвърждение на полученото сведение. Той направо пророкува, че били възможни и «кръвопролития». Измислени или не, разсъжденията на Игелстром си остават естествено негово разбиране.

На 24 октомври 1885 г. се открива конференция на посланиците на великите сили в Цариград. Тя се ръководи от министъра на външните работи на Османската империя и има за задача да разгледа «източнорумелийските събития». На този ден се коментират процедурни въпроси, свързани с ръководството и заседанията на конференцията. Нелидов уведомява българския представител Генович, че «делегатите са били дали дума помежду си да не издават навън делата на конференцията». От тези думи на руския посланик българският дипломат прави изводът, че трудно щял да докладва на правителството в София за работата на конференцията. Българският представител в Цариград не търси услугите на проявилата добро внимание към Съединението Англия, а отново към представителя на Русия.

Известно е, че за разлика от повечето велики сили английското правителство заема по-различна и по-особена позиция към българския подвиг. То предлага възникналата криза да се реши чрез установяване на лична уния между Източна Румелия и Княжество България в лицето на княз Александър. На 26 октомври 1885 г. Игелстром уведомява Петербург, че се носели слухове за английското предложение, но те не били потвърдени. Той съобщава за «някакво недоволство» в Княжеството, породено от извършените реквизиции във връзка с подготовката на страната за охрана на границата. Дипломатът си позволява да твърди, че имало неподчинение във военните дружини на българската армия. Също, че избухнали някакви вълнения в Калофер и Перущица. Най-важното и вероятно най-вярно съобщение е, че били раздадени вече патрони на населението.

Белградският представител уведомява подробно лично Н. К. Гирс за военните приготовления в сръбската столица. Крал Милан бил много самоуверен в действията си. Съвещавал се с Виена, той дори искал много по-рано съвет от австро-унгарските ръководители как следвало да постъпи, ако евентуално се извършело Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Виена била отговорила уклончиво и не разубедила самонадеяния и дързък крал. Дори тя не реагира, когато крал Милан искал вече да използува обявяването на Съединението, за да получел «териториално възнаграждение» за своето кралство. През цялото изминало време, изтъква дипломатът, Виена подозирала Русия в «съучастие» около пловдивските събития. Граф Кавенхюлер вече австро-унгарски представител в Белград обещал на крал Милан поддръжка от Австро-Унгария. Сръбският владетел не се поколебал дори, когато му била връчена колективна нота на великите сили да се запази мирът на Балканите. Той заявил пред граф Кавенхюлер, че било късно «да получава съвети».

Руският представител си позволява да критикува съвсем правилно позицията на Виена. Австро-Унгария трябвало да действува заедно с великите сили или в противен случай да се отрече от Тройния съюз на императорите, който ги задължава да действуват на Балканите с колективно решение. Дипломатът направо разобличава позицията на Двуединната монархия, която флиртува и с Европа, и с несправедливите искания на Белград. Дипломатът направо предрича скорошно нападение на Сърбия над България. Сведенията на руския посланик в Белград стават достояние на ръководителите на София по настояване на ръководителите на Петербург.

Друго донесение на Игелстром от 28 октомври 1885 г. съдържа нова информация. В Пловдив бил министър-председателят П. Каравелов. Очаквало се да пристигнат и други министри. Всекидневно в «конака» се вършели съвещания, в които вземал участие английският представител Ласалс. Българите се опасявали, че конференцията в Цариград щяла да възстанови обстановката преди 6 септември 1885 г. Чувствали се войнствените настроения на правителството, които срещали ответ сред населението. Ако неопределеното положение продължило повече, Кояндер предполага, че щели неминуемо да се появят антиправителствени безредици. Той съобщава, че в Калофер имало арестувани около 100 души. Игелстром явно иска да се хареса на Петербург и затова си «криви душата».

Съобщението от Белград на 3 октомври лично до Н. К. Гирс като че ли събужда най-голям интерес. Става дума за телеграмата на Гарашанин, с която е запознат представителят на Русия. В нея се посочвали отново за кой ли път «враждебните действия» на сръбските емигранти в България, а на опроверженията на българите въобще не трябвало да се вярва. Руският премиер направо заръчва на Кояндер да съобщи непременно телеграмата на Гарашанин на българското правителство. Той казва още, че всичко това се правело вероятно с цел да се оправдаят враждебните действия срещу българите, което и не закъснява.

«Правителството на съседния наш сръбски народ, водено от лични и егоистични цели и желаещо да осуети святото дело — съединението на българския народ в едно племе, днес, без всякакъв законен и справедлив повод, е обявило война на нашата държава и е дало заповед на войските си да нахълтат в земите ни» — известява началото на Сръбско-българската война в прокламация до народа княз Александър I на 2 ноември 1885 г. Той нарича започнатата война направо «безчеловечна, безразсъдна и братоубийствена», и то в момент, когато българите «без да причиняват някому вреда, работят и се борят за едно благородно, справедливо и похвално дело». Князът е убеден, «че всеки българин, способен да носи оръжие ще дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода». Сръбско-българската война за нас, българите, е истинска Отечествена война.

Първата новина от бойното поле в «Държавен вестник» е подписана от княз Александър на 5 ноември. Сръбските войски били спрени. Българските офицери и войници настъпили под звука на музиката, която свирела «Шуми Марица». На 8 ноември е освободен Брезник. На 9 ноември сръбските обози се изтеглят по пътя за Пирот. «Войската плакала по пътя и псувала господаря си Милана» — се посочва в официалното съобщение.

На 11 ноември е изпратена телеграма от руския канцлер, продиктувана по нареждане на Александър III. В нея Н. К. Гирс изтъква, че императорът, ръководен от човеколюбиви чувства, предложил на германския и австро-унгарския правителствен кабинет да се прекратели кръвопролитията между българи и сърби. Граф Калноки побързал да отвърне, че приема руското предложение. Той дори вече предупредил за него виенските представители в Белград и София, като дори им дал и съответни инструкции. Така Виена бърза да си припише инициативата вместо Петербург за прекратяването на войната. Руският канцлер чакал отговора на Берлин и веднага щяло да се пристъпи към осъществяването на предложението. Телеграмата и съображенията на Гирс говорят много. Докато Русия действително иска да се прекрати братоубийствената война, то Австро-Унгария иска непременно да спаси злосторника.

На 11 ноември Н. К. Гирс изпраща от Петербург нова и подробна телеграма. В нея той заявява, че пристигането на санитарен персонал и медицински принадлежности в България не бивало да се изтълкува като промяна на руската политика. Целта била да се подпомогнат пострадалите от Сръбско-българската война.

Внимание заслужава и втората част на телеграмата. Н. К. Гирс инструктира дипломатите в София да приемат с недоверие получените уверения на признателност към Русия от страна на митрополит Климент, Др. Цанков и други българи. Налагало се да се изчаква и види дали тяхната искреност щяла да се потвърди осезателно с факти. Парадокс е недоверието на руски ръководители към уверенията на митрополит Климент и Др. Цанков, но още по-чудновато е изказаното мнение в по-ново изследване, че през онези години българската политика била ориентирана на страната на Англия и Австро-Унгария.

Руският премиер продължава да се съмнява и в искреността на направените изявления от П. Каравелов пред представителя в София. Министър-председателят искал да се възползва от евентуалното застъпничество, с което целял да обвърже голямата славянска страна при разрешаване на българското обединение. Той щял обаче да изневери на даденото обещание! Н. К. Гирс заключава, че докато обстоятелствата не се променят в България в полза на Русия, нейните представители възнамерявали да не се отказват от ангажиментите към европейската политика, но да се грижат за ограничаване прискърбните последствия от Сръбско-българската война. Европейската политика не е единна спрямо Съединението и българския национален въпрос. Тогава какво иска от българите Н. К. Гирс!

Докладът на белградския представител от 22 ноември 1885 г. до Петербург дава любопитни подробности за хода и характера на Сръбско-българската война. Освобождението на Цариброд от българите променило първоначалния план на сръбските управници за края на войната. Крал Милан предполагал, че лесно ще превземе Трън и Брезник, което му се отдало. Той сбъркал, когато сметнал похода си до София като една «военна разходка». Дипломатът отдава изключително значение на сражението при Сливница. Той дори смята, че главната причина за развръзката от войната следвало да се търси и в личните качества и действия на двамата владетели. Докато княз Александър I окуражавал войските си с личното си присъствие и пример на фронта, то крал Милан внимателно избягвал да се подлага на сериозна опасност. Като разбрал, че българите ще продължат настъплението си, той побързал да избяга от Цариброд в Пирот. По този начин сръбските войски, които се сражавали храбро, последвали примеpa на своя върховен военачалник.

Сръбската войска била в пълно военно разстройство, когато на 12 ноември се получила нотата на представителите на великите сили за прекратяване на войната. На 13 ноември княз Александър I под предлог, че не бил получил нотата на великите сили, побързал да заеме господствуващите височини над Пирот. Българите победили нашествениците и на «сръбска земя». И тук се съобщава една подробност, която не се опровергава от ръководителите в Петербург. Граф Кевенхюлер при срещата си с княз Александър бил казал, че ако българите продължават по-нататъшното си настъпление, Австро-Унгария нямало да остане равнодушна. Нейното вмешателство обаче във войната щяло да предизвика без съмнение настъпления в България и «на друга държава, а именно на Русия». Мълчанието на руските държавници спрямо казаното от граф Кевенхюлер може да се обясни като че ли единствено с поетите задължения по повод на Съюза на тримата императори.

До срещата на граф Кевенхюлер с княз Батенберг Пирот бил превзет от българите и сърбите били разбити на тяхна територия — отново изтъква руският представител в Белград. Княз Александър I приел предложението на европейските ръководители да прекрати военните действия. Въпреки примирието, сръбски войски обстрелвали Видин. Наложило се българският владетел да осведомява представителите на великите сили. Отговорът от страна на Белград бил, че командуващият войските срещу Видин генерал Лешанин не бил получил известието за примирието. Генералът бил подвел крал Милан, че лесно щял да превземе Видин. Това обаче не му се отдало. Град Видин трябвал на сръбските управници за военна компенсация, защото княз Ал. Батенберг — «победил на сръбска територия», щял да поиска териториални или други военни контрибуции, на които Белград лесно щял да предостави града.

В края на ноември се предлагат условия за сключване на окончателно примирие. В донесение до Петербург от 28 ноември руският дипломат осведомява Н. К. Гирс за настроенията в Сърбия по този повод. Той направо говори за криза в сръбското кралство. Изтъква ясно, че всяко решение на великите сили щяло да бъде в ущърб на сръбските интереси и ще постави страната в безизходно положение. Въпреки тези съчувствени думи, дипломатът определя нападението на Сърбия над България като «коварно и безсрамно». По неговите думи предизвиканата война била «братоубийствена».

И в по-нататъшните доклади и донесения Петербург е занимаван от представителя си в Белград с последиците от Сръбско-българската война. За всички била ясна подлата и предателска постъпка на сръбската власт и лично на крал Милан. Но вече се хленчело, вече се търсел начин да се спечели Русия за по-безболезненото излизане от създаденото положение. В дипломатическите свидетелства става дума дори и за «смяна на династията», която щяла да последва от оставката на крал Милан. Неговата трагедия се свързва предимно с битката при Сливница. Сръбският крал бил започнал войната като «защитник на Берлинския договор» и разчитал на пълен успех. Западната съседка настоявала за «почетен мир», което означавало от нея да не се откъснели «нито територии, нито никакви парични възнаграждения». Тогава именно Сърбия щяла да признае и Съединението. Рядко в историята на народите може да се посочи пример за подобно арогантно нахалство, проявено от едни управници, нанесли материални и морални загуби на друг народ.

На 28 ноември от гр. Пирот е издадена заповед, в която княз Александър I изказва благодарност на офицерите и войниците, участвували и проявили се в Сръбско-българската война. В нея той посочва, че българските бойци са изпълнили дълга си достойно и бляскаво: с невероятна бързина са пристигнали от Тракия, за да посрещнат неприятеля; били сподирвани от глад, дъжд и сняг, но безропотно понесли всичките трудности. В боевете при Сливница, Драгоман, Цариброд, Гургулят, Брезник, Белоградчик, Видин и Пирот бойците с хладнокръвие и самоотверженост се хвърлили в боя и с мощните си щикове обърнали в бягство неприятеля. На тях трябва да благодари народът, загдето целият свят ги «припознал за герои».

Във връзка със сключеното примирие княз Александър I издава нова заповед на 10 декември 1885 г. в гр. Пирот. В нея той отдава заслуженото на руските първостроители на българското войнство. «Ний признаваме с благодарност, че ако нашата войска е могла да оправдае своето назначение, това се дължи на неустановените (непрестанните — б. а.) грижи на руския император, който е създал и винаги е покровителствал нашата войска.» Княз Батенберг продължава с благодарност към «старанията и трудовете на руските инструктори за образованието на нашите млади войници и за развитието у тях на чувството за дисциплина, храброст и любов към отечеството».

На 14 декември в София е посрещната най-сърдечно победната българска армия. Въздигната е триумфална арка. Дружините са дочакани от градските власти, от представители на еснафските и благотворителните дружества и «от безбройна публика». При черквата «Св. Крал» се извършва тържествен ритуал, в който вземат участие министри, представители на висшето духовенство, държавни служители, пратеници на великите сили и на балканските народи и много граждани. После се произвежда церемониален марш «под триумфален арк», с което завършва и достойното посрещане на героичните бойци.

Руският печат още в навечерието на Сръбско-българската война застава последователно на страната на българите. Той подчертава в повечето от публикациите, че сръбското кралство нямало никакво основание за недоволство от Княжеството. То водело срещу България агитация, която от международна гледна точка можела да се определи за престъпна. В пограничните райони сръбските кралски чиновници се опитвали да настройват тамошното население. Те си позволявали да обявяват за сърби селяните от Брезнишко, Трънско и Царибродско, като ги канели да подписват петиции и да искат да бъдат присъединени към кралството. Открито сръбската управляваща власт искала да присъедини Македония. Вестниците на голямата славянска държава изтъкват, че при тези явни предизвикателства българите проявявали истинска лоялност.

Започнатата от сръбските управници братоубийствена война се посреща с буря от негодувание и гняв от страна на руското общество. Във вестниците се произнася справедлива присъда от русите, воювали за свободата и на Сърбия, и на България. Целият позор падал върху белградските ръководители. Манифестът на крал Милан бил обявен за «образец на политическо безсрамие, лицемерие и лъжливост». Да се нападало така вероломно един съсед, смятащ се почти за беззащитен, не било се случвало досега и при по-силни държави. В знак на протест прославеният генерал М. Г. Черняев връща получения орден за храброст, награден за участието му в Сръбско-турската война от 1876 г.

В началото на войната руските вестници се предоверяват на големите закани на крал Милан и допускат, че войната ще свърши много бързо с победата на Сърбия. Сраженията при Сливница обаче завършили с бляскава победа на българите, предизвикали възторг в почти всички държави. «Чест и слава на нашите офицери, създали и възпитали българската войска — се заявява върху страниците на в. «Русь»! — Чест и слава на техните достойни ученици! България може да се гордее със своите войници и на дело да се убеди колко неизмеримо големи, колко съществени са благодеянията на руската помощ.»

Целият руски печат реагира топло и сърдечно на победите на предизвиканите българи. Ако по редица важни политически въпроси те имат коренно противоположни мнения, по отношение на Сръбско-българската война са единодушни. Остро осъждат войната, започната от крал Милан и управляващата шовинистична върхушка. Героизмът на българите се коментира «с ентусиазъм от френската преса». Европа също се отнася положително към «себеотрицанието на българския войник, умението и таланта на младите командири».

Подписването на мирния договор се протака поради нескончаемите усуквания на сръбското правителство и намесата на великите сили в негова полза. Подобен случай рядко се среща в миналото на народите, когато в последна сметка е облагодетелствуван агресорът. На 19 февруари/3 март 1886 г. е сключен мирният договор с един-единствен член, който гласи: «Възстановява се мирът между сръбското кралство и българското княжество, считано от деня на подписването на настоящия договор.

Настоящият акт ще бъде ратифициран и ратификациите ще се разменят в Букурещ в срок от петнадесет дни, или по-рано, ако е възможно това да стане».

Подписването на договора на 3 март може да се възприеме като жест от страна на България към Русия с израз на признателност за нейната освободителна мисия. Има обаче и друга наша, българска причина, твърде символична. Този ден се свързва с един станал традиционен празник на нова България, наречен «Ден на Освобождението».

Победата на българите във войната има важно значение да се придвижи окончателно и въпросът за признаването на Съединението. Още през декември 1885 г. започват разговори между представители на турското и българското правителство. Посредник при тези разговори е английският дипломатически представител в София Ф. Ласалс, който се стреми да осъществи британското становище, като се изключи споразумение само между Портата и княз Александър I. За тази цел на 14 януари 1886 г. министър Цанов заминава за Цариград. Той е приет радушно в османската столица. Там се сключват първоначалните споразумения между България и Турция, предоставени на вниманието на представителите на великите сили.

Русия решително възразява, като излага и своята позиция: «1). Да се изхвърли от спогодбата името на Негово Величество и да се даде на първия член следующата редакция: «Главното управление на Източна Румелия се поверява на българския княз»; 2) Ако Портата настоява, щото в спогодбата да фигурира способът, по който ще става преименуването след изтичането на петгодишния период, тогава да се каже, че това ще става със съгласието на Великите сили; 3) Условията за взаимната военна помощ да не фигурират в акта, който ще се поднесе на конференцията, тъй като това не се касае до Берлинския договор, а е дело, което се отнася само до двете интересуващи страни — Турция и България, и най-после 4) Органическият устав да не се преглежда само от Турция и България, но от една международна комисия». Направените предложения вече документирано изразяват най-сетне официално отрицателното отношение на Русия към княз Александър I.

В рапорт от 2 януари от София до Н. К. Гирс се говори за изключителната и необикновена княжеска воля и сила, което като че ли най-много плаши ръководителите на руската дипломация. Княз Батенберг се стремял да съсредоточи в свои ръце управлението на страната, като лишавал министрите от това право. Той разчитал на армията като опора на престола. Бил издал саморъчно, без да се допитал до П. Каравелов, заповедта до войската, в която изразил признателността си към императора и към руските офицери — първоучители на победната българска войска. Неслучайно за това реагирал и в. «Търновска конституция». П. Каравелов се опасявал от подобряването на отношенията между двамата братовчеди. Тогава той щял да бъде безсилен срещу покровителствувания от Русия княз. Ал. Батенберг бил твърде самостоятелен при въвеждането на княжеските закони в Източна Румелия.

Много от тези обвинения срещу княза са твърде субективни и с противоречиви оценки. Дали руските ръководители могат да извършат нещо без разрешението на императора! По-важното е, че князът, правителството, Народното събрание и обикновените българи съзнават значимостта на събитията и се оказват достойни да защитят интересите на своята Родина. «Победителите не се съдят», гласи една древна мъдрост.

След като стават известни руските предложения по българо-турската спогодба, дипломатическата борба относно Съединението между великите сили навлиза в нова фаза. Безспорно, на преден план изпъкват явно противоречията между Русия и Англия. Лондон държи да останат в спогодбата и името на княз Александър I, и военната клауза. Петербург силно осъжда военното споразумение, което е и най-неизгодно за България. Идването на власт на новото либерално правителство от началото на 1886 г. в Лондон променя до известна степен отношенията на Великобритания към Русия. Стремежът на английската дипломация е да се избягва открита конфронтация с руската. Лондонският представител в Цариград е инструктиран най-напред да приеме условието да не се споменава името на Ал. Батенберг.

Малко по-късно английската дипломация се съгласява да отпадне и военната клауза от споразумението между България и Турция. Тя се коригира, като взема предвид и становището на великите сили и на България. Това отстъпление на Лондон позволява да се стигне до Топханенския акт за съединението на Княжество България и Източна Румелия, наречен още и «Акт за спогодбата относно работите в Източна Румелия». Той е подписан на 5 април 1886 г. в «императорския кьошк на Топхане» в Цариград. На 2 юни 1886 г. четвъртата сесия на IV народно събрание в присъствието на депутатите от бившата Източна Румелия законодателно заключава бележитото дело.

През Съединението и Сръбско-българската война българите от Македония и Одринско са изцяло на страната на свободното отечество. Мнозина са патриотите, които се озовават в Княжеството и се записват доброволци. Засега се срещат сведения за участието на 405 души само от Македония. Останалите българи в поробените краища с неотслабващо внимание следят събитията. Христо Силянов подчертава, че «ехото на Сливнишката победа прескочи Рила и Родопите, отекна се в душите и окрили вярата им в железните мишци на България». Много по-голям е броят на бежанците от поробената област, взели активно участие в съдбовните дни през есента на 1885 г. Сред тях заслужават да бъдат посочени Андрей Ляпчев, Димитър Ризов, Коста Паница, д-р Никола Генадиев, д-р Христо Татарчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, някои от които по-късно продължават като изтъкнати ръководители на националноосвободителното движение в Македония и Одринско.

Сръбско-българската война увековечи имената на воинските командири поручиците Ат. Петров, Я. Драганов, Ст. Чолаков, П. Дворянов, Г. Тодоров, капитаните Н. Генев, Ц. Кавалов, Кр. Бахчеванов, Ан. Бендерев, А. Блъсков, Ст. Кисов, К. Паница, Хр. Попов, Хр. Хесапчиев, М. Маринов, Ол. Панов, А. Узунов, майорите А. Гуджев, П. Груев, подполковниците Д. Николаев и П. Корвин.

Заключителни думи

Историческият очерк е съкратен и на места преработен вариант на монографията «Княжество България, националното обединение и Русия (1877–1886 г.)», 393 стр. Тя е обсъждана и приета през 1986 г. като извънпланова задача от Научния съвет на Института по история при Българската академия на науките. После обаче не се позволява да бъде защитена като докторска дисертация «отгоре», както се назоваваха подигравателно службите, които следяха «научното развитие» на историците. Въпреки институтско писмо, самостойното изследване не е обнародвано, защото било «контраверсия» на печатания тогава том VII от многотомната История на България. Изказано е някакво странно разбиране, че съдържанието на изследването «можело да навреди» на българо-съветските отношения. Струва си да кажа, че близо 2/3 от книгата са отпечатани в научни издания. Докато съветски историци цитират отделни статии, то голяма част от българските предпочитат да мълчат. Някои от тях «разработваха» през онези години «партийни концепции като исторически съчинения».

След 10. XI. 1989 г. монографията попада в Университетското издателство. Сключен е договор. Авторът получава и аванс, след като ръкописът е редактиран с незначителни поправки. След това книгата «съвсем мистериозно изчезва». Мисля си, че това е ново «оправдание» на стари номенклатурчици!

Предварителните думи не се изказват, за да се изразява някакво недоволство. Пазил ме Бог! Станалото станало. По-скоро другото е трагичното. Обикновено се «забраняват или изчезват» книги, които имат скромната претенция да защитават научно и главно с документални свидетелства близкото ни минало. Вече се ширят и «нови виждания», които направо гъмжат с космополитични идеи. В тях просто не ще има нищичко за националните идеали на България. А как ще живеят българите по-нататък без национална душевност!

Ролята на Русия при изграждането и началната история на Княжество България е безспорна и добре проучена. Тя е предопределена от Европа чрез решенията на Берлинския конгрес. В очерка е обърнато внимание как Временното управление създава местни и централни институции, особено и основния закон Търновската конституция, и кой е нейният кандидат за български княз. Руската политика диктува да се подготвят и бъдещите министри, а те са и известни. Отказът на Каравелов и Цанков да участвуват в смесено правителство осуетява вижданията на Петербург.

Още тогава сред руските държавници се проявява двойственост главно по създаването на целокупна България. Хем има губернатор за Македония, хем руски войски не влизат в областта. Уж единна България, а е разпокъсана на пет части. Руските двойни мерки се проявяват и при възникване на националното освободително движение, унаследило идеите на Българското Възраждане. Отделни руски дипломати направо поддържат позицията на Европа и главно на Австро-Унгария и Англия да не се създаде обединена България. Разлика към страната има и в поведението на Александър II и на Александър III. Бащата император парира отделните подозрения на руснаците в страната, а синът дава простор на недоказани съмнения и клевети. Това засилва допълнително разнобоя сред русите и към характера на управлението на Княжеството, и към националноосвободителното движение. Въпреки излишната мнителност част от руските дейци играят завидна роля при доизграждането на държавната организация и предимно при обучението на българската армия. Някои от руските дипломати обаче не се оказват на висота, когато трябва правилно да се регулират българо-руските отношения. Те направо улесняват антируската, а тя е и антибългарска политика на Европа.

Само три години след войната руската дипломация подготвя и се включва отново в Тройния съюз на императорите (Русия, Германия и Австро-Унгария). Този съюз изразява също антибългарска дейност. За пръв път руски политици официално изключват Македония от състава на обединена България. Това задоволява отчасти и Европа. Нейните представители пък са оставили огромно количество дипломатически материали. В тях става реч навсякъде, че в Македония мнозинството от населението е българско.

Националноосвободителното движение след решенията на Берлинския конгрес започва най-напред с мирни протести и вълнения, а после с организиране на комитетите «Единство». Те са сътворени от наследниците на Васил Левски, начело с неговия приемник Стефан Стамболов. Най-високият връх в борбата на движението срещу европейския диктат е Кресненско-Разложкото въстание. То засяга и цяла Македония и завършва с неуспех. Но мнозина журналисти и държавници от Европа започват да разбират, че тяхното творение в Берлин не ще продължава дълго да съществува. Българската екзархия, подпомагана от Княжеството и Румелията, организира по-осезателно училищното и църковното дело в Македония.

Следват нови вълнения, за да се стигне до началото на 1884 г., когато пламва с необикновена и дръзка сила националноосвободителното движение. То се разпространява върху цялата територия на Северна и Южна България. Народната кампания засяга и Македония. Изготвен е и мемоар до Европа. В него отново се иска европейските държави да дадат съгласието по мирен път да се обедини българската народност, което отказват. Руски представители подхвърлят идеята, че Европа евентуално ще признае сполучливо завършено Съединение.

Националноосвободителното движение възбужда политическите страсти на великите сили предимно с подготвяното въстание в Македония. За него също се среща пълна информация. Великите сили отново изразяват своето становище — не ще подкрепят обединена България. Австро-Унгария и Англия започват да изказват мнения, че можело да се допусне само съединението на двете Българии — Северна и Южна.

Спонтанно появилото се на пръв поглед, националноосвободителното движение приема през 1885 г. по-масов и по-добре организиран ред. Създава се и център, назован на първо време Българо-македонски комитет, който да подпомогне съдбата на третата България — Македония. Категоричната позиция на Европа срещу националното ни обединение насочва дейците към Съединяването на Княжество България и Източна Румелия. То е извършено по начин «най-благороден». Въодушевлението има и своето решаващо място в доброволческото движение и проявения безпримерен дълг към родината през Сръбско-българската война. При Съединението и войната вземат участие и дейци, и доброволци от Македония. Те по-късно ще продължат делото към другия етап — освобождението и на Македония и Одринско.

Българският подвиг от 1885 г. има и една рядка поука. Тя е много ясна: обединението на страната не може да дойде с помощта на една или друга държава. То ще дойде тогава, когато сред държавите на Европа и Русия има пълно противоречие по отношение на българското единство.