Начало на Българското възраждане

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Боян Пенев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2013

Солидните инвестиции на класиката

Книгата Начало на Българското възраждане е същностен елемент от културно-строителните усилия, от литературноисторическия проект на Боян Пенев. Тя е публикувана първо в поредицата Походна войнишка библиотека (№ 46, 1918), преиздавана няколко пъти — 1919, 1929, 1946 — при това от солидни издателства (на Ал. Паскалев, Т. Ф. Чипев, Хемус). И сега ново издание на ИК КАМА след повече от петдесет години! Този факт еднозначно рекламира произведението, показвайки, че то има самостоятелен смислов и социален живот. Несъмнено породените от името на Боян Пенев читателски очаквания няма да бъдат излъгани.

Добре известно е, че самият Боян Пенев не понася «салонна» критика от типа препоръка и/или реклама, като иронизира дори литературоведи от ранга на проф. Михаил Арнаудов и сръбския литературен историк Йован Скерлич заради прекалената им галантност и благосклонност, заради лесните отпращания на писатели и творби в «най-висшите зони» на изящната словесност. Жанрът на предговора обаче предоставя възможност на всеки издател да информира публиката за предназначението, стойността, проблемния обхват, най-общо за полезността на книгата, която предлага на читателското внимание.

Боян Пенев завършва този текст след публикацията на своята встъпителна лекция в университета Посоки и цели при проучване на новата ни литератуpa (сп. Мисъл, 1910, № 2); по същото време подготвя и студията Паисий Хилендарски (Етюди върху бълг. литература, Кн. 1, С., Образование, 1918, 126 с.). Трите текста са основата на забележителната История на новата българска литература, отпечатана след смъртта на автора под редакцията на проф. Борис Йоцов — първият том носи същото заглавие Начало на българското възраждане (1930, 456 с.).

Увлекателната, насочена към масовия читател книга («Нейната задача е да представи в общодостъпна форма главните факти в нашия духовен и политически живот, които характеризират първите прояви на Възраждането — до началото на XIX век») се възприема като еталонно историографско изследване, функционира като «класика в жанра» — читателят ще разпознае «азбучни истини», формирани от Учебника представи за гръцкото духовенство, училищното дело, манастирите, книгите; за еничарите, кърджалиите, въстанията; за слизането на българите от планините, за занаятчиите, търговците, заможните, за родолюбивите просветни и обществени дейци... Текстът изписва всички имена от Конспекта, поставя всяко нещо на точното място, моделира образи, превърнали се в еталони на времето. Но вниманието на публиката е фокусирано върху темелното, основополагащото — светогорският монах и Историята от 1762 година. Установени са заслуги и приоритети, началото и последвалото го развитие взаимно се обясняват.

През 1996 г. сп. Литературата, издание за литературна история и теория на университетското Вазово общество, публикува резултатите от анкета, проведена сред студенти от специалностите българска и славянска филология, в която 78 от 110 участници отреждат на Боян Пенев първенство по популярност сред авторите на български литературни истории. Безспорен е изводът, че името на Б. Пенев притежава своя ореол, емблематизира нормативното литературноисторическо слово, научната добросъвестност и стремежа да се изведе литературноисторическото изследване в широка културно-историческа рамка. Историографският метод, проявил се в теоретичните избори на манифеста «Посоки и цели при проучване на новата ни литература» и великолепно осъществен в «Начало на Българското възраждане», очертава научен подход, белязал развоя на българската хуманитаристика до наши дни. (Ще посоча само един пример — излезлият от печат в края на 2004 г. том втори от «История на българите», дело на научен колектив под ръководството на проф. Георги Марков, пряко диалогизира с книгата, която разглеждаме.)

Според Боян Пенев миналото е «готов опит» с несъмнена важност за съхраняване на личната и националната духовна енергия. Изследователят (ре)конструира и тълкува Българското възраждане откъм вижданията за причинност (влияние, въздействие) и развитие (промяна, реформиране, устройство, създаване); чрез контекста и еволюцията той обяснява стремежа към национално себепознание и себеутвърждаване, градежа на национална идентичност. Авторът скъпи идеята за еволюционност и постъпателност в развитието на историята, в преплетените нишки на събитията той търси началото, фиксира границите — долната и горната — на Българското възраждане, убедено присъжда цялост, единство на нещата, явленията, епохата.

Изследването започва с кратка, концептуализираща политическите, стопанските и духовните процеси част — Запазване на народността — и завършва с основната жанрова единица на литературната историография от този тип — с биографичния очерк Паисий Хилендарски. Самата книга, изведена като биография на българската общност, се стреми, основавайки се на историческите факти, да проникне в тайните на народностното оцеляване, приспособяване и възмогване в условията на непоносимо двойно робство (виж втората част Гръцки домогвания). Никъде в текста Боян Пенев не уговаря условността на своите твърдения, не поставя под въпрос достоверността и познавателната ефективност на научния си инструментариум. Така се поражда проблематичността на отделни обобщения, например като тези от началните страници за «сравнително по-благоприятните условия» по време на робството, предоставили — според пишещия — на българина възможност «да се обособи и самоопредели», да се възвърне «към онези нрави и традиции, на които, при свободния политически живот по-рано, са се противопоставяли средновековното законодателство, държавата и църковната власт». Всъщност това е разпространена на времето теза, в един или друг вариант застъпвана от учени като проф. Петър Ников (Българско възраждане) и Иван Хаджийски (Социология на априлското въстание). Тълкуването на исторически времена и текстове винаги е проблематично, особено когато става въпрос за символи на пределното, граничното състояние, за оцеляването. Факт е, че за петте века на робството 20 поколения са се запазили българи, народът е изживял какви ли не страхотии, но е изнамерил свои си поведенчески стратегии да устои, да събере духовните си сили, да добие самочувствие и икономическа тежест в многонационалната Османска империя. За да конструира своя разказ за кризите, сблъсъците, съжителствата, формирали етноманталитета, историята, литературата, културата на българите, Боян Пенев ползва някои идеологеми, реторически фигури, всеобхватни интерпретационни жестове, придобили популярност сред част от академичната общност от началото на XX век. Неговият коментар представя българското и турското в отделни (неуточнени, размити) времеви отрязъци като прекалено изолирани, затворени, опредметени; изследователят борави с инструментални представи и последователен в своите методологически избори, той вменява на инструменталното реалност. И точно класичността в позата, образцовостта, спокойствието, овладяността в интонациите понякога провокират съвременния интелектуалец, стремящ се да разбере Възраждането.

Представеният класически текст е зареден с послания, целящи да подпомогнат себеразбирането, себепредставянето и себехаресването на общността; той много цитира — открито и скрито. За да подкрепи собствените си тези, Боян Пенев инструментализира авторитетни исторически и литературоведски текстове. Посочената от него библиография снабдява книгата с научен контекст, разполага я в полето на солидни изследователски традиции. Това обяснява защо, при по възрастните читатели разлистването, дори на произволно взета страница, отключва себеусещания, възпитани от класиката, извиква представи déjà vu.

Начало на XXI в., «криза на репрезентацията», неверие в истинността на разказите за миналото («готовият опит»), в прозрачността, четливостта на езиковата картина. И наличието на «български канон», на канонични текстове, които не могат и не бива да се загърбват, «отменят», зачертават с лека ръка. Без тяхната «тежка дума» питанията ни «защо сме такива?» ще получават прекалено лесни отговори...

Катя Станева

1. Запазване на народността

Турската власт и българският народ

В края на XIV век разпокъсаното българско царство, отслабено от вътрешни междуособици, от постоянни вражди между отделните български царе, пада под турска власт и загубва своята политическа самостоятелност. Християнските държави на Балканския полуостров, вместо да се съюзят срещу общия враг в момент, когато ги е застрашавала най-голяма опасност, продължават да си пакостят взаимно, без да подозират, че е ударил часът на тяхното падане. Дори вътре в самата България — когато са нахлували турските пълчища — владетелите на отделните български области се преследвали един друг ожесточено. Омразата помежду им е била по-силна от патриотическото им чувство — озлобени един срещу друг, те забравят своя дълъг към общото отечество. Естествено, при тези условия за турците е било по-лесно да подчинят българския народ и да затвърдят своята власт в България.

Робството създава съвсем други условия за историческото развитие на българите.

България пада политически, обаче народът продължава да съществува — запазва своя характер, своя език и своите нрави. Българинът не се поддава на турското влияние до такава степен, че да загуби народността си и народното си чувство. За запазването на народността от значение е преди всичко обстоятелството, че турците са се отделяли от нас и по език, и по вяра, и по начин на живеене. Освен това те са стояли твърде ниско в просветно отношение, не са се отличавали с особени способности за духовно развитие, не са притежавали висока образованост, която да наложат на победените. Както е известно, турците са живели в кръга на своите вековни традиции и твърде рядко — в отделни места само — и то с насилие — са се опитвали да наложат своя език и своята вяра на покорените християни. Може би днес и помен не щеше да остане от нас, ако те бяха просветен християнски народ и говореха близък до нашия славянски език, ако се стремяха по определен план и със средства на една добре обмислена политика да потурчат българите.

Турската власт, особено отначало, по правило не се меси в духовния живот на раята, поради което населението в мъчнодостъпните за външно влияние планински места е могло много по-свободно да живее и да пази народността си, отколкото обитаващите градовете. При тези условия в живота на широките народни среди започва възвръщане към онези нрави и традиции, на които, при свободния политически живот по-рано, са се противопоставяли средновековното законодателство, държавата и църковната власт. По време на робството българинът намира сравнително по-благоприятни условия да се обособи и самоопредели: по-рано това е било почти невъзможно за него, защото предишният живот със своята разпокъсаност не му е давал възможност да събере духовните си сили и да ги насочи към създаване на самобитна култура. Пречка са били непрекъснатите войни, неустановеността на живота, бедственото положение на селянина, който е зависел всецяло от своя господар, постоянните борби между безимотния народ и заможното болярско съсловие.

Ролята на балканските селища

Когато се говори за съхранението на българската народност на селското население — главно на балканските българи — не трябва да се забравя, че много балкански села са се ползвали дълго време с известни привилегии от страна на турското правителство. Така например на габровци е било дадено право да не позволяват на турци да се заселват между тях. То им е било гарантирано със султански ферман. С особени преимущества са се ползвали още в началото на робството Котел, Панагюрище, Копривщица, Калофер и други селища. В повечето случаи с тях са се сдобивали срещу известни задължения. След падането на България властта е задължавала някои села да извършват военна служба — това са тъй наречените войнишки села. Всъщност става дума за военни общини, учредени още преди окончателното падане на нашето отечество под турско робство. По-важните от тях, разположени по долините на Балкана, Средна гора и Родопите, са: Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен, Чепино, Чипровци и др. Панагюрище е бил център на войниците от Пловдивско, а Жеравна — на войниците от източните балкански краища. Какви задължения е имало населението от тия места? Свободните войни отначало са се задължавали да участвуват в турските войни заедно със султанските войски. В мирно време властта ги е заставяла да прекарват по шест месеца в Цариград или в Одрин — да се грижат за султанските и за везирските коне, да косят сено. Жителите на тези села са живели почти независимо под управлението на свои войводи (войнигарбейове), имали са право да носят шарени дрехи, били освободени от тежки данъци. Както на турските спахии, така и на тези свободни войни правителството е отпущало земя за обработване, която се е предавала по наследство. Ето какво разказва за правата и задълженията на войнишките села пътешественикът Герлах, минал през България в 1574 г.: «Турчинът (т. е. султанът) има много хиляди българи, които не плащат никакъв данък, но на всекиго дохожда ред всяка трета година да варди конете на царя и на пашите (т. е. везирите) по пасбищата и да им търси храна. Това става на Великден и после. Тогава влизат в Цариград с гайда и играят (танцуват). Също има и други много хиляди, които във време на война карат храните за войската, също и които секат дърва и ги возят. И всичките не плащат данък. И той ги има неброено число, които нищо не дават, а само чакат да им дойде ред за работа... През априли месец дохождат тука едни след други няколко хиляди българи, да жънат в течение на четири месеца ечемик за конете на царя и на пашите, да гледат тия коне на пасбище, да косят сено и да вършат други такива работи».

Тези села не само не са плащали тежки данъци, но и дълго време са били запазени от разорение и от турски нападения. Покровителствувало ги е самото правителство. Забранено е било турци да се преселват не само в Габрово, но и в Котел. Освен чиновниците, представители на властта, никакви други турци не е имало в тях. През време на война правителството е назначавало специални чиновници да пазят турски войски да не нощуват в Котел. Също и в Панагюрище турците не са имали право да пренощуват. С по-големи привилегии са се ползували жителите на Копривщица, които са ходили заедно с турските войски до Пеща и Виена. Почти до 1840 г. повечето от тези села са пращали всяка пролет коняри в Цариград.

С предимства са се ползували както войнишките села, тъй и султанските соколници (доганджии), мнозина от които са били българи. Те са имали права на свободни граждани — не са плащали данъци и не са работили ангария; получавали са дори парично възнаграждение.

Не може да се отрече, че войнишките и изобщо балканските села имат голямо значение за духовното ни пробуждане. Те са поддържали у народа военни навици и традиции, пазили са своята юридическа независимост, защитавали са енергично правдините си и винаги са проявявали дух на самостоятелност и независимост. Българите от войнишките села, тъй като са имали възможност да се развиват по-свободно и да носят оръжие, се отличавали с храброст, патриотизъм и енергия. Често тия села са бивали огнища на бунтове, а по-късно — и на народни въстания. От войнишкото село Чипровци е българският родолюбец Парчевич, който се опитал да организира общонародно въстание. Отпосле населението на Чипровци и на други войнишки села е било тежко наказано за своите недоволства и бунтове — властта е отнела предишните му права и една голяма част от него била принудена да забегне във Влашко. Към края на XVIII и началото на XIX век някои от тези богати села са били няколко пъти разсипвани от кърджалиите.

Значението на балканските българи за нашето Възраждане се определя и от други условия.

Преди всичко, повечето села, разположени в северните и южните склонове на Балкана, са били населени предимно с българи: турското население е избягвало планинските места, предпочитало е равнините и по-големите селища. Българите са населявали обикновено по-мъчнодостъпните кътове на Балкана. Известно е, че когато турците минавали в северните области на България, в повечето случаи са използували безопасните балкански проходи — Шуменския и Арабаконашкия (Орханийския). Това обстоятелство обяснява донякъде гъстотата на турското население в Североизточна България, особено в Делиормана, Тузлука, а също и в Плевенско и Никополско. По-трудни за преминаване са проходите при Трявна, Габрово, Троян и Берковица — поради което българското население там е останало сравнително по-запазено. Балканът с непристъпните си места е образувал естествени крепости — ето защо балканските българи са били по-късно завладени от турците. Дълго време те са оказвали упорита съпротива на турските войски и са пазили независимостта си. Тези естествени крепости са давали възможност на българите да се бранят през XVIII в. от нападенията на кърджалии и даалии и да ги отблъскват.

Изобщо сред балканското население най-дълго се запазват спомените за предишната независимост, в него най-рано се пробужда желание за политическа свобода. Понеже е расло при свободни условия, то е проявявало и повече отпор срещу всеки опит да се отнеме свободата му, отличавало се е винаги с бунтовнически дух. От неговата среда излизат най-видните български революционери. Докато населението в равнините, достъпни за турците, е понасяло най-търпеливо отоманското владичество, прекарвало е в постоянен страх и робските чувства не са му били чужди, балканското население, което не е изпитало всичките жестокости и унижения на робството, запазило докрай своята непреклонна воля и решителност. То е проявявало силна чувствителност и към най-малкия гнет: през време на руско-турските войни, когато и то не е бивало пощадено, у него се явява желание да забегне в чужбина. Докато населението в равнините безропотно се е примирявало с нещастията си, балканските българи след войните са се изселвали отвъд Дунава — във Влашко и в Русия.

Балканът е играл важна роля в историята на нашето пробуждане още и поради това, че със своите природни богатства е създавал благоприятни условия за икономическо развитие. Балканското население е могло да опази непокътната своята народност и поради това още, че е било по-заможно, имало е средства да се грижи за просветата си, да издържа училища и учители. Населението от северните балкански склонове, които са гористи, е развивало дърводелска индустрия. Водната енергия на планинските бързеи и водопади отрано е била използувана за различни занаяти. Ние виждаме, че тук бързо се развива и процъфтява кожарството, чехларството, ножарството, мутафчийството и гайтанджийството. Произведенията на тия индустрии са намирали пазар не само в България, но и вън от българските предели — в Цариград, Мала Азия, Брашов, по дунавските и черноморските пристанища.

Ето защо от средите на балканското население излизат най-деятелните възродители на българската народност, най-видните обществени дейци и просветители от епохата на Възраждането: В. Априлов, братя Палаузови (Габрово), Петко Р. Славейков (Трявна), М. Балабанов и Хр. Г. Данов от Клисура (Карловско), Иларион Макариополски (Елена), Найден Геров, Йоаким Груев (Копривщица), Д-р Селимински, Добри Чинтулов (Сливен), Добри Войников, Васил Друмев (Шумен), Иван А. Богоров (Карлово). Само Котел и околността са дали Софроний, Неофит Бозвели, Георги Раковски, Петър Берон, автора на рибния Буквар, Райно Попович, Г. Кръстевич, Стефан Богориди, Ат. Кипиловски и др. Също така от недрата на Балкана излизат най-видните български революционери: Георги Раковски (Котел), Панайот Волов (Шумен), Любен Каравелов, Георги Бенковски, Тодор Каблешков (Копривщица), Христо Ботев (Калофер), Васил Левски (Карлово), Филип Тотю (Търновско), Панайот Хитов и Хаджи Димитър (Сливен). Най-голямото въстание, Априлското, избухва в Средна гора.

И тъй, въпреки притесненията на политическото робство, българската народност запазва своите основни черти главно в средата на балканското население: то не е било изложено на турския гнет, както населението в равнините. Било е завладяно от турците по-късно. Имало е възможност да се развива икономически, било е заможно. Най-накрая дълги години се е ползвало с особени привилегии от страна на турската власт.

2. Гръцки домогвания

Всъщност нашата народност е била застрашена не толкова от политическата власт на турците, колкото от стремежа на гърците — на фанариотите и на гръцката църква — да владеят духовно и материално българския народ. Много силно е било непосредственото гръцко влияние върху градското население, част от което се е отричала от народността си и от езика си.

Най-ревностен носител на гърцизма е била Цариградската патриаршия, която е преследвала Българската църква, народното духовенство и се е противопоставяла на българската просвета. Може да се каже, че на първо време гръцката църква се е ръководила повече от чисто спекулативни цели, отколкото от ясно определено намерение да елинизира поробените балкански славяни. Патриаршията се е мъчела да спечели на своя страна турската власт, сключвала е тайни парични договори с правителството и най-сетне сполучила е да го привлече и с негово съдействие да отнеме постепенно независимостта на народната българска църква. Още от края на XV век патриаршеският престол е служил на султаните като източник на особени приходи. От кандидатите е бил избиран и утвърждаван онзи, който е наддавал най-голяма сума. С пари се е купувал дори и обикновеният свещенически сан. За да добие отново заплатената сума, патриархът е продавал отделни епископства на баснословни цени. Първата работа на епископа, като се яви в епархията си, е била да събере от паството парите, които е заплатил на патриаршията, и да забогатее, за да бъде в добри отношения с цариградските си покровители. По такъв начин гръцката патриаршия и духовенството са образували една организация, която е ограбвала невежествения и безпомощен народ.

Фанариотската йерархия не е знаела нито езика, нито обичаите на българина, презирала го е и в свой интерес го е държала в невежество. С голямо усърдие тя е преследвала всеки политически стремеж у българите и изобщо всяка проява на национално съзнание. Гонила е всичко, което е могло да въздействува на това съзнание — народния език, славянското писмо, славянските книги, народните будители — всичко, което е напомняло на българите, че са имали някога свое минало, своя писменост, свой език и земя. Патриархът и неговите служители фанариоти с всевъзможни средства са се опитвали да премахнат славянското богослужение, като са въвеждали в църквите неразбрания за простия народ гръцки език и са замествали българските свещеници с гръцки. Те са наричали българския език просташки, език на сганта, присмивали са се на народните предания и песни и са се отнасяли с презрение към всичко българско. Селянинът е бил наричан от тях простак и недодялан. Ала и простият народ е отвръщал на гърците с презрение. Всъщност, на влиянието на гърцизма са се поддавали повече гражданите — народът е пазел твърдо езика и обичаите си и е изразил своята омраза към гърците и тяхното духовенство с пословицата «Да пази Бог от влашки вълци и от беломорски гърци». Простият българин много добре е съзнавал двойния гнет, който му пречи да живее свободно и да се развива, за който е създал и друга пословица — «Турчинът със сила, гъркът с книга». В много села славянското богослужение се е пазело, докато в градовете е било заменено с гръцко. На гърцизма са се поддавали, както казахме, гражданите, които са били в непосредствено общение с гръцката среда, учили са се в гръцки училища и са живели при съвсем различни духовни, обществени и материални условия.

Отначало елинизацията в градовете се е дължала не на някаква систематична пропаганда от страна на гръцкото невежествено и грубо духовенство, а на прякото влияние на гръцкото население. Разбира се, в дадения случай са действували и други причини — мнозина от гражданите, особено измежду търговското съсловие, са се гърчеели по примера на други, за да запазят своите търговски интереси, да избегнат неприятности от страна на гърци и турци: гърците в много отношения са били покровителствувани от турската власт. Влияли са им и присмехите на гърците, техните подигравки с живота и езика на простите и наивни българи — тези присмехи и подигравки, на които тъй ядно се противопоставя отец Паисий в Историята си. Постепенно понятието грък е почнало да се отъждествява с понятието образован. Който не е говорил гръцки или не е украсявал речта си с гръцки фрази, не се е считал образован. Мнозина са се смятали оскърбени, ако ги нарекат българи. Обикновено гражданите са наричали всеки селянин дебелоглав, а селяните пък са наричали грък всеки облечен в граждански дрехи. Търговската и частната преписка се е водела обикновено на гръцки — в краен случай на български, но с гръцки букви. Кирилицата все повече започва да се измества от гръцкото писмо. Като споменава този факт, Иречек заключава в своята История на България: «Черноризец Храбър (старобългарски книжовник) разказва, че славяните преди Кирила и Климента са се мъчили да изразят своя език с гръцки знаци. Сега, девет века подир Храбра, българите едва ли не са се нуждаели от нов Кирил». Чист български език е бил запазен в селата, твърде слабо в градовете и то главно вкъщи. Запазен е бил и между жените. Може да се каже, че българката е играла твърде важна роля в нашето Възраждане, като е предавала на децата си своя роден език. Възпитанието на децата е бивало предоставено на майката, изобщо на женската среда вкъщи. Бащата, търговец или занаятчия, вън от къщи, е бил постоянно в пряко общение с една среда, в която най-често е господствувал гръцкият и турският език. Дори българските търговци в чужбина са се представяли за гърци. В гръцката църква в Темешвар Раковски прочел следния надпис на гръцки: «Състави Златко родолюбец грък от Габрово». Чудно нещо, възклицава Раковски, Златко име да бъде на грък? Един от възродителите на българската народност Васил Априлов, основател на габровското училище, преди да се самоосъзнае като българин, дълго време се е намирал под влиянието на гръцката среда в Одеса, където се е занимавал с търговия, наричал се е грък, помагал е на гръцките училища и е забравил родния си език. В Цариград и в по-големите гръцки градове, а също и в чужбина, са живеели мнозина способни и образовани погърчени българи, които са работили за процъфтяването на гръцката литература и наука, писали са съчинения на гръцки език, сътрудничели са в гръцки списания и вестници — жертвували са се за гръцката просвета и свобода. Безразсъдното увлечение по гърцизма е лишавало народа от двете най-надеждни сили, които са могли да спомогнат за неговото възраждане — имотното търговско съсловие и интелигенцията. Едва през първата половина на XIX в., когато условията на нашия духовен живот значително се променят, българските граждани започват да се пробуждат. След като добиват образование в гръцки или в европейски училища, те се завръщат в отечеството си убедени патриоти, гръцката и европейската наука обогатява познанията им, без да заличи националното им чувство. Това забелязваме и сред нашите заможни търговци. Априлов, който може да служи за типичен пример в случая, се отказва по-късно от елинофилските си увлечения, залавя се да изучи майчиния си език и се посвещава на патриотична дейност. Едва след появата на една просветена и родолюбива българска младеж и на едно имотно съсловие, което жертвува материални средства за българската просвета, нашето Възраждане взема по-широки размери. Но преди това състоянието, в което са се намирали нашата църква и просвета, е било твърде плачевно.

Както гръцките епископи са общували с простия народ, така са се отнасяли и към подчиненото им духовенство. Поповете постоянно са били преследвани за пари. За тяхната просвета никой не се е грижел. Често те не са умеели да четат и пишат. Невежи са били не само простите свещеници, но и мнозина от митрополитите. Споменатият пътешественик Герлах разказва, че когато посетил митрополита в Одрин, поканил го да се подпише в един бележник, в който той си събирал саморъчните подписи на видни личности. Митрополитът отказал, като се извинил, че не знаел да пише добре, понеже нямал нужда от това. От четиримата калугери на митрополита само единият знаел да пише, ала него го нямало в момента. За да бъде ръкоположен някой в свещенически чин, трябвало да плати известна сума, поради което успявал обикновено не онзи, който е бил по-способен, а който е имал възможност да плати повече, той се е задържал и по-дълго време. За да увеличат своите доходи, епископите са ръкополагали свещеници повече, отколкото са били потребни, и тия излишни свещеници, както у нас, така и в Сърбия, през XVIII в. са скитали по селата без работа и хляб като същински просяци. Често свещеникът е бил принуден да глобява и да ограбва своето паство, за да може навреме да заплати данъка си на владиката и да спечели неговото благоразположение. В противен случай него са го проклевали и отлъчвали от църквата. Без съмнение такова едно духовенство не само че не е могло да има някакво значение за пробуждането на нашия народ, но напротив, поддържало е общото невежество.

Интересни бележки за отношенията на гръцката църква към българите срещаме в житието на сръбския архимандрит Герасим Зелич, който е прекарал няколко месеца в светогорските манастири през 1784 година. «След литургията, пише той, седнаха калугерите да обядват от едната страна на трапезата, а гостите поклонници от другата. Те бяха до седемдесет души, повечето брадати старци, твърде богати, дошли от Света гора да се поклонят и да дадат щедра милостиня на манастирите. Аз дълго разговарях с тях и разпитвах българите, дали имат в земята си епископи и свещеници от свой род. Отвърнаха ми, че техните епископи и свещеници са все гърци — твърде рядко може да се намери нейде български духовник. Попитах ги сетне, как се изповядват и как се разбират със свещениците си. Отговориха: «С преводач». Казаха ми и това още, че когато умре някой по-заможен човек, свещениците не го погребват, докато не се заплатят на техния епископ от 100 до 500 турски гроша. Платата се взема според имота. Често дохожда от Цариград някой епископ да обира населението, защото епископите не са доволни от милостинята, която събират всяка година от народа и от заплатата, която им е определена със султански ферман. Тия епископи при всяка църква си имат свой светски епитроп, също грък, и освен че искат да им се плати извънмерно за венчаване и кръщение, пишат още някакви клетви и проклеват народа, ако откаже да брои исканата сума. Клетвите гласят: «Каквото им се роди, да не оживее; житото, което посеят, да не покара; да нямат в работата си нито щастие, нито божията благословия; да им угасне огъня, да им опустее къщата; зверове да се плодят в къщата им, а не християни» и т. н. Тия клетви те пращат на своите епитропи т. е. наместници, а те на някой голям празник с преводач ги прочитат на народа в църквата след литургия. Народът, изплашен от клетвите на своя църковен архипастир, сбира исканата сума и чака прошка и благословия... Не може да се опише, казва Зелич, онова, което вършат гръцките епископи с християните в Турско, особено със сърбите и българите, които се изповядват с преводач пред гръцките духовници. Мъка обзема човека, кога слуша тия разкази. Народите в Турско, които вярват в Христа, горят между два огъня и то вече 400 години!»

В съчинението си Мати Болгария Неофит Бозвели, най-енергичният и смел борец за освобождението на българите от гръцкото духовно иго, описва подробно как гръцките духовници са ограбвали своето българско паство. «Поведе подире си гръцкия митрополит четворица турци ясакчии, 15 градски чорбаджии гръкомани, от село до село, 35 попове, протосингелът си, четворица дякони, 25 калугери, 60 селянци, той и челебийчетата му, двама граматици, кафеджия, ахчия (готвач), двама чибукчии, шестима сеизи, осем сексени, натоварени с пешкешлици (подаръци), и 2–3 едека (коне) със златошити хаши, позлатени сребрени зенгии, с пюскюлии нагръдници и юзди, както и на челебиите му коне накичени, — и понесат подире си много различни такъми: тенджери, легени, ибрици, постилки, завивки, наргилета и кехлибарени чибуци... Че така, прочее, като кондисат в някое горко село, преспиват две или три нощи. Владиката светява общо на селото вода и взема 550 гроша, и за обща селска милостиня им взема, според колкото е селото — по негде си 3300, 2200, а най-долу от най-малкото соло — 1550 гроша. Събира и от всекиго на венчило по 15 гроша, от вдовец и вдовица по 8 гроша. Изпитват още, кои са карат с жените си и искат да се напущат, — и ако се напуснат, вземат им според имота: кому 2500, кому 1500, а най-долна цена — 550 гроша. А ако се само карат, взема им пак според имота: кому 500, кому 300 или 150 гроша, а за някаква си никаква роднина, ако оклеветят някого, че са се венчали, глобява ги по 550 гроша, а попът, който ги е венчал, аргосва го и му взема глоба 850 гроша, та после пак го прощава. Селски требува неотменно да дадат на протосингела 150 гроша, на челебиите 350, на дяконите 200, на кафеджията, чибукчиите и на ахчия му по 50 гроша, на сеизите по 25, на ясакчиите по 100. А по някой селянин подарява на владиката, да го поменува или конче, или юнче, или друго нещо. — А в което село има църква, в него седят по една седмица и повече, за да им служи владиката литургия. За литургия взема по 250 гроша. И там ще свети вода и ще ги ръси, ще извади дискус, на дискуса му ще хвърля всеки по пет гроша, на гробищата чете, взема на име по пет гроша, на всяка църква по един нов антиминс дава и взема за него 350 гроша, оставя по един устав на гръцки език и взема 80 гроша за него, гръцки минеи оставя — взема за тях 1250 гроша, от всяка църква взема по 550 гроша — общо за служение. За водосвет по домовете им взема по 250 гроша, а другите си взема, както по-горе ти обадих... На кой закон правилата допущат да се вземат насилно такива глоби? И на кое ли правителство съдиите оставят да им се потъпкват, онеправдават и угнетяват дотолкова поданиците?... Тежко и горко! Та това е също разбойническо злодейство!»

При такива условия е живял българският народ преди да се съвземе духовно и политически. Колкото и да са били неблагоприятни, колкото и непоносимо да е било за него двойното, турско и гръцко иго, все пак той е можал да запази силите си, националното си чувство, успял е да се съхрани като народност и да създаде из своята среда родолюбиви дейци — просветители и борци за освобождение.

3. Западно влияние. Отношения с гърци и сърби

Една от важните причини да не заглъхне националното чувство на българина е западното влияние, което е прониквало у нас по различни пътища. През цялото време на робството българите не са прекъсвали отношенията си със Западна Европа, продължавали са да възприемат кога повече, кога по-слабо новите западни идеи. Със западноевропейската просвета те са се запознавали или направо, или посредством своите съседи — гърците и сърбите. Мнозина заможни български търговци от нашите западни краища, от Северозападна България, Македония и Разлога, са подържали оживена търговия с Австрия и Унгария, отивали са сами в тези страни, оставали са там по-дълго време и след това са се връщали в отечеството си с нови схващания и нови духовни потребности. Още през XVIII век македонските българи са търгували с Белград, Земун, Нови Сад, Будапеща, Виена и Лайпциг, изнасяли са в тези градове памук, тютюн, вълна и кожи. Освен това българите са поддържали връзки с различни европейски народности и в самата своя страна, където са живели много просветени чуждестранни търговци.

Дубровник

Западното влияние е прониквало преди всичко благодарение на връзките на България с малката Дубровнишка република, разположена на източния бряг на Адриатическо море, наречена на италиански Рагуза. Дубровник е играл значителна роля изобщо в духовния живот на южните славяни, неговите контакти с южното славянство започват още преди покоряването на Балканския полуостров от турците. Ала културното въздействие на републиката се засилва през епохата на робството. В първите години на робството будните дубровнишки търговци са били главната връзка между българските земи и Западна Европа. С България са ги свързвали не само търговски, но и племенни интереси — като славяни, те са се отнасяли със съчувствие към злополучната съдба на българите. Понеже са се ползували с големи привилегии от страна на турската власт, те са имали възможност да покровителствуват българското население в местата, където са се намирали техните търговски колонии. В Турция са им били дадени права, с каквито не се е ползувал ни един народ в турската държава. Благодарение на това обстоятелство и на предприемчивостта им, венецианците и генуезците не са могли да се удържат дълго срещу конкуренцията на Дубровник, който взел в ръцете си цялата сухопътна търговия на полуострова и разпрострял широко търговските си мрежи по Турската империя. Дубровничани са живели свободно по градовете, извършвали са свое богослужение, имали са свои църкви, техните богати кервани свободно са странствували по всички турски владения. Дубровнишката флота е господствувала в Адриатическо море, колониите, консулствата, търговските къщи на тази южнославянска република са били пръснати по всички градове на изток. Дубровнишки колонии е имало твърде много по крайдунавските и черноморските градове, а също така и в някои центрове — в Русе, Варна, Шумен, Провадия, Добрич, Търново, Пловдив и други градове. В тия колонии са влизали не само дубровничани, но и католици от други земи, а също и покатоличени българи. През XVI в. дубровнишките колонисти са съставяли една значителна част от софийското население, главно поради обстоятелството, че в София са се кръстосвали пътищата за Сърбия, Цариград и Дубровник. В Пловдив дубровнишките кервани са престоявали повече от седмица, докато в други градове — сръбски и турски — са се бавели най-много по 3–4 дни. Най-големите общини на дубровнишките колониста са се намирали в Одрин, София и Скопие, където са имали лозя. Градът Скопие, означен още в най-стари документи като български град, е бил център на католическа епархия през XVII век и е търгувал с Дубровник. В този богат търговски и индустриален град, прочут през XVI и XVII в. със своето кожарство, а също и със златните си и сребърни руди, са живели мнозина дубровнишки търговци, които са купували там земя, насаждали са лозя и са търгували с вино, вълна и обработени кожи.

Дубровничаните са влияли върху градовете на Балканския полуостров с просветата си, с републиканските си идеи и със свободолюбивите си закони. Този деятелен, подвижен и практичен народ, който не е изпитал гнета на вътрешни неуредици или пък на царска власт, който е свикнал постоянно да странствува или да живее волно — тъй много подобен на старите гърци с житейската си опитност и с просторния си и жизнерадостен мироглед — е раздвижвал духовния живот в южнославянските градове, като е внасял в тях нови интереси и ново съдържание. Дубровничаните са будили тези градове от мъртвило, държали са ги в течение на европейската политика и просвета, носили са вести за един съвсем друг живот, чието ехо тъй много е съживявало и ободрявало поробените славяни.

Дубровнишкото влияние носи до известна степен и политически характер. Републиката се е грижила за южните славяни, старала се е да облекчи тяхното робско положение, не само като ги е защитавала от турски насилия, но и като се е противопоставяла на гръцки домогвания. Както ще споменем по-нататък, опитът на Павел Джорджич да организира въстание в България към края на XVI век най-добре показва до каква степен са били заинтересовани дубровничани от политическата съдба на българите.

От друга страна Дубровник има известно значение и за нашето литературно възраждане. Паисий е черпел обилен материал за своята Славянобългарска история от историческото съчинение на дубровнишкия абат Мавро Орбини, една част от което е посветена на българската история. От книгата на Орбини са се ползували и българските католически проповедници, които са се учили в Рим и често са посещавали Дубровник. Освен Орбини, у нас е бил познат и далматинският книжовник Качич Миошич, който възпява славянските герои, като подражава на народните песни.

Гръцкото влияние

От какъв характер е било западното влияние, което е прониквало в началото на нашето възраждане през Гърция и Сърбия? Тъй като са се намирали при по-благоприятни географски, културни и политически условия, тези две страни се пробуждат сравнително по-рано.

Възраждането на гърците се извършва главно под въздействието на френската и италианската просвета. То започва с откриване на училища, които по-късно са служили за образец на нашите просветители. В много от тези училища редом с гърците са се учили и българи. Наистина, през XVI и XVII в. гръцките училища още не са били добре уредени. Все пак знанията, които са се добивали в тях, са давали възможност на гръцките и българските ученици да работят по-нататък сами над образованието си. Отначало повечето училища са били манастирски — учението в тях е носело предимно богословски характер. Октоихът(1) и псалтирът(2) са служили за читанки, а граматиката се е изучавала по съчиненията на светите отци. Повечето от учителите отначало са били калугери. Но постепенно в тези училища се промъква учебен материал от светски характер — започват да се изучват предмети, които са във връзка с практическия живот. През време на робството по българските градове е имало множество гръцки учебни заведения, издържани от богати търговци. За разпространението на гръцката просвета между балканските славяни известно значение имат и пътуващите педагози и учители, които са обикаляли различни области на турското царство още през XVI и XVII век и са събирали децата, за да ги възпитават и учат. Заслужва да се отбележи и фактът, че между учителите в гръцките училища отрано е имало и славяни.

Първите наши учители са се подготвяли в гръцки училища и са въвеждали у нас гръцките предмети и гръцките методи за преподаване. Реформирането на нашето учебно дело, създаването на светски училища, се дължи в голяма степен на гръцкото влияние.

В България това влияние се е улеснявало не само от училищата, но и от всекидневните взаимоотношения между двата народа в градовете и от търговските връзки. За неговото засилване от голямо значение са били и литературните контакти между българи и гърци в манастирите, съдействувала е в случая и църковната власт на гърците в България. Не навсякъде гърци и българи са били във враждебни отношения през XVII и XVIII в. — особено близки са били в по-големите градове. През XVIII и XIX в. срещаме гърци, които работят за българската просвета, и българи, които се подвизават като гръцки просветители и книжовници.

Влиянието на гърците засяга както българската просвета, устройството на българските училища, така и новата българска литература, нейните първи произведения, в които са изразени нови идеи и които са предназначени за един по-широк кръг читатели от средата на простия народ. Тази нова литература, в която все повече се вмъква светско съдържание, измества предишната черковно-религиозна литература, недостъпна за простата маса и чужда за практическите задачи на живота. Новогръцката литература с множество свои произведения е служила за образец на нашите писатели, които — повлияни от гръцките просветители — се опитват да пишат на общодостъпен език и да задоволяват с произведенията си духовните потребности на народа. Под влияние на гръцкия книжовник дамаскин Студит, автор на проповеди, изложени на популярен език, нашите книжовници и проповедници започват да пишат на простонароден български език — съставят сборници със смесено съдържание, познати под името дамаскини.

Сръбското влияние

До известна степен същия характер носи и сръбското влияние, което се долавя еднакво и в училищното дело, в литературното развитие и изобщо в нашия духовен живот, особено в западните краища. В началото на Възраждането Сърбия е била за нас един от важните проводници на западни идеи. Фактът, че българите започват да се пробуждат най-напред в западните покрайнини, които са били в непосредствен досег със сръбската просвета, ясно показва от какво значение е в дадения случай сръбското културно и политическо влияние.

Сърбите се възраждат по-рано от нас, защото условията са благоприятствали за това. Преди всичко, те не са били до такава степен угнетени, както българския народ, от страна на турци и гърци. При това сърбите са се докосвали непосредствено до западната образованост — особено сръбските емигранти в Австрия — могли са отрано да усвоят европейските просветителски идеи, да реформират училищата си и да създадат национална литература. Не трябва да се забравя и обстоятелството, че през първите векове на турското владичество, ние срещаме потурчени сърби, които заемат високи длъжности в Цариград и не престават да се грижат за своя народ. Такъв е бил например Мехмед Соколович, който през XVI в. достига до везирски чин и се оженва за дъщерята на султан Селим II. Соколович подновява независимостта на Ипекската патриаршия, благодарение на което сърбите са могли да поставят делото на своята образованост при по-добри условия. По-късно за разширението на сръбската просвета е съдействувало твърде много и руското влияние.

През робството културните отношения между българи и сърби се засилват все повече. Новоуредените сръбски училища са били посещавани както от сръбски, тъй и от български деца от западните краища, понеже три от нашите епархии — Скопската, Кюстендилската и Самоковската — са били подчинени на сръбската патриаршия в Ипек. Между сръбските емигранти, които към края на XVII в. се преселват в Австрия, е имало мнозина българи, напуснали родните си огнища, за да избегнат турските и гръцките произволи. По-будните от тях са работили за сръбското възраждане, без да са забравяли българския си произход и патриотичния си дълг. Един от тях пише в 1704 г.: «Сия книга избрана различними слови, чъртах я у Будимской вароши, дяк Велко Попович, отечеством же от българские земли, от места Кратова...». В началото на XVIII век, когато се засилва руското влияние — след като в Сърбия идват руски учители — като сръбски просветители са работили неколцина българи.

Към края на XVII в. преселените в австрийските земи сърби придобиват известни права от правителството, устройват свои училища, откриват в Карловци гимназия и богословско училище, което е подготвяло народни свещеници и учители. Австрийска Сърбия постепенно става център на сръбската образованост, там се събират най-просветените сърби, които списват книги за своя народ и работят усърдно за неговото пробуждане. Сръбските книги, издадени в Австрия, са намирали читатели и между българите. Освен това видни български дейци са посещавали през XVIII в. Карловци, където са се запознавали отблизо с новата сръбска просвета и литература и са обогатявали познанията си.

Между условията, които са благоприятствали за засилването на сръбското и изобщо на западното влияние, трябва да отбележим и живите, постоянни търговски връзки на западните българи със Сърбия и с Австрия. Към края на XVIII и в началото на XIX в. в Банско намираме твърде заможни български търговци, които са имали контакти с Виена, Будапеща и Белград. Търговията е заставяла някои от тях да прекарват по-дълго време в тези градове. В ръцете на нашите търговци от Разлога се е намирал износът на памук, който се обработвал в Серско и Драмско. Банските търговци са закупували този памук и сами са го изнасяли в Австрия и Сърбия. Във Виена се намирало главното стоварище на българския памук. През втората половина на XVIII в. тук търгуват богати българи, които кореспондират със своите сънародници, грижат се за своята и за тяхната просвета. В австрийската столица те купуват славянски книги и ги отнасят в родните си места. В онези времена на трудни съобщения те са разпространявали славянската книга от австрийските и сръбските предели в нашите краища и са държали съотечествениците си в общение с просветителското и литературното движение в Сърбия. Някои от тях са давали парични средства за отпечатване на учебници за българските и за сръбските деца. Като цяло тези българи отрано проявяват национално чувство, благодарение на техните грижи и на материалните пожертвования, благодарение на тяхното родолюбие започват да се основават и уреждат български училища и да се разпространяват славянски книги.

Като отбелязваме тук разнообразните отношения между българи и сърби, не можем да не споменем за връзките между нашите и сръбските манастири, между българските и сръбските монаси и духовни лица. Тези връзки са били поддържани не само в Атон, но и в нашите и в сръбските земи. Често български монаси посещават сръбски манастири и градове, а също и сърбите от своя страна навестяват българските краища и влизат в общение с българска среда. Както е известно, към средата на 1858 г. бележитият сръбски историк Иван Раич, чийто баща е българин от Видин, посещава Хилендар, за да събере материали за своя исторически труд. Тук той е общувал с български монаси. Също и Доситей Обрадович, най-видният сръбски просветител и реформатор, се е срещал няколко пъти с българи и е имал случай да им въздействува. Есента и зимата на 1765 г. той прекарал в Хилендар и по случайност станал свидетел на постоянните стълкновения между българските и сръбските калугери. Във Виена Обрадович е имал ученици и между българите. В 1784 г. в Атон се вестява и сръбският архимандрит Герасим Зелич, който, както споменахме, е разпитвал българските гости в манастира за произволите и грабежите на гръцкото духовенство в България. За посещенията на български монаси в Сърбия и за значението на тия посещения красноречиво говори един установен факт в историята на нашето Възраждане — преди да завърши своята История славяноболгарская, Паисий Хилендарски отива в Карловци. По това време градът е бил седалище на митрополит, имал е добре уредена и богата библиотека, от която са се ползували както сръбски, тъй и български книжовници. В Карловци, както е известно, Паисий намира историята на Мавро Орбини, от която се е ползувал твърде много при съставянето на своята патриотична книга.

От една страна, непрекъснатите литературни и търговски отношения, от друга — общите условия на робството, са създавали по-дълбоки връзки между двата народа. Ние срещаме български и сръбски дейци, които с еднаква ревност и преданост са служили на единия и другия народ, имали са предвид както нашата, тъй и сръбската просвета. Днес за някои от тях, при липса на биографични данни, като съдим само по техните произведения и по тяхната дейност, мъчно можем да решим, дали са били сърби или българи. В своята дейност те обединяват двата славянски народа и заличават всяка граница помежду им. Това се дължи преди всичко на близко съседство, на племенно родство и на общи духовни потребности. Между нашето и сръбското възраждане могат да се посочат множество допирни точки, които показват, че условията, при които се е извършвало, са били общи в някои отношения. Нашите и сръбските възродители са имали да постигат общи цели и да се борят с еднакви трудности и пречки. И накрая — сръбският и българският книжовен език от XVIII и началото на XIX век е съдействувал още повече за това сближаване и е улеснявал взаимните литературни контакти и влияния. Двата езика, на които се е списвала нашата и сръбската литература — славянобългарският и славяносръбският — не са се различавали много и са били еднакво достъпни за нашите и за сръбските писатели и за читателските среди от онова време.

Още в края на XVI в. ние срещаме книжари и издатели, които разпространяват славянски книги из Сърбия и в западните български земи. Сърбинът Божидар Вукович от Подгорица (1540) е печатал във Венеция богослужебни книги за южните славяни. Във венецианската печатница на Йероним Загурович, благородник от Катаро (Котор — А. Теодоров-Балан, МСБ. IХ, 7), през 1569 г. един софиянец на име Яков Крайков или (по-вероятно) Трайков, напечатва псалтир. Тази книга е придружена от предисловие, в което се отбелязва, че Загурович отворил печатница, защото видял, че напечатаните по-рано богослужебни книги са недостатъчни за нуждите на църквата. Както предполага Дринов, Яков Трайков навярно е бил главен управител на печатницата на Загурович — подбирал е и е подготвял книги за печатане, грижил се е за отпечатването и за продажбата им. За нас е особено важна една бележка на Трайков в псалтира: той ни казва, че отпечатаните във Венеция славянски книги се продават «в место Скопие, у Кара Трифуна». Около 1561 г. скопският гражданин Кара Трифун, който вероятно е бил съдружник на Трайков, е разпространявал славянски книги из българските и сръбските земи — главно по българските Скопска, Кюстендилска и Самоковска епархия. Книгите са се разпространявали и в Софийско. С книгопечатане във Венеция се е занимавал и друг един Яков, също от български произход, от Каменна река при Кюстендил. Тия двама Яковци са единствените досега известни българи, които са се занимавали с печатарско изкуство още през XVI век, във Венеция. Може би това са първите български печатари.

Като свидетелство за общите условия, при които се е извършвало нашето и сръбското възраждане, може да послужи и известната Стематография на Христофор Жефарович, издадена във Виена 1741 година.

Въпросът за произхода на Жефарович и до днес не е окончателно решен. По-вероятно е да е бил българин. В един документ от 1764 г., намерен в архива на Руския синод, той е наречен «священник булгар Зефарович», «Произхождение (Жефаровича) с достоверностью выяснено только в самое последнее время» (Н. М. Петровский, О занятиях Копитаря... САк VIII. 21).

За нас е важно, че този книжовник работи едновременно за пробуждането на двата славянски народа. Той е неразделно свързан с историята на българската и на сръбската литература и изразява тяхната общност. От произведенията му се вижда, че се е чувствувал еднакво сроден и с двете народности и ги е считал свои. В Стематографията отечеството му се отбелязва ту като българско, ту като сръбско. В едно стихотворение той нарича Сърбия «отечество сербско наше», а в друго едно стихотворение, поместено пак в същата книга, написано от Павел Ненадович, Жефарович е наречен «ревнител отечества болгарскаго». И друго едно съображение ни заставя да разглеждаме тази книга като свидетелство за духовните връзки и литературните контакти между българи и сърби през XVIII в. и да считаме нейния автор за възродител изобщо на южното славянство. Стематографията е написана на черковнославянски език с руска редакция — на какъвто език са писали тогава повечето наши и сръбски книжовници.

Тази ценна книга съдържа изображения на български и сръбски царе и светци, а също и гербовете на всички славянски земи. Под всеки герб Жефарович помества съответно стихотворение, в което характеризира отделно всеки славянски народ и загатва за неговата историческа съдба. Със съчинението си той несъмнено е преследвал известна патриотична цел — с изображенията на сръбските и на българските царе и гербове, със сведенията за сръбската и за българската история той е искал да възвеличи тези два поробени народа, да изтъкне тяхното славно минало като залог за самостоятелен живот. Сам той ни казва, че желанието му е било да възкреси славата на славянското оръжие, на южнославянските царства, — «да би памят та между человеки не угасла, но била во вечния веки: дерзнух сию книжицу типом написати».

Със своето съдържание и особено с патриотичните си изображения, Стематографията е оставила трайна следа в нашето и в сръбското възраждане. От нея е взет днешният сръбски герб. В някои преписи и преработки на Паисиевата история срещаме гербове, копирани от Стематографията, която е била позната на наши читатели. В 1841 г. Иван Богоров отпечатва в Одеса ликовете на «българските царе Йоанна Асена и Йоанна Шишмана и българския лев» с бележка: «взегто из Стематографии X. Жефаровича». Тази книга Богоров пазел като светиня и я носел навред със себе си.

Известен интерес към България и българите е проявил и споменатият сръбски реформатор Доситей Обрадович, чиито съчинения са били разпространени и у нас. Като говори за робството на Сърбия, Босна и Херцеговина, той не забравя да спомене и «бедна България», която е попаднала «под тежък турски ярем». В едно стихотворение той призовава Йосиф II да освободи и българите. За България казва, че е подобна на рай божи.

В 1792 г. във Виена излиза един славянски буквар — предназначен за сръбските деца. Издаден е от българина Марко Теодорович, родом от Разлога. В заглавието четем: «Иждивением г. Марка Теодоровича, булгара, родом из Разлога». Навярно Марко Теодорович е бил търговец — един от онези родолюбиви българи, които са търгували с Австрия и са отделяли част от богатствата си за просветата на българския и на сръбския народ. По този буквар са се учили еднакво и сърби, и българи.

В историята на южнославянското възраждане ние срещаме и други българи от XVIII в., които се грижат за сръбската просвета. Панкрацкият епископ Кирил Живкович, «рожден в Пирот, в предела Болгарии 1730 лета», издава във Виена в 1794 г. «Житие святихъ сербских просветителей Симеона и Сави».

За интереса на сръбските писатели към българската народност свидетелства и книгата на Ивана Раич История разних славянских народов най-паче болгар, хорватов и сербов (1794–1795). В заглавието българите са поставени на първо място. Интересът на Раич към съдбата на българите се дължи може би на обстоятелството, че той се е чувствувал до известна степен българин. Както споменахме, неговият баща, Радослав или Раю, е бил родом от Видин — «Отец мой Рая, пише Раич, родился во Виден болгарском в лето 1669». В едно от писмата си той ясно отбелязва българския си произход, като казва: «Я добро знам що су шалваре и видио сам их много пута, и баш мой бугарский род и до данас употреблюе их...». В Предисловие к любителю истории Раич обяснява какво го е накарало покрай сръбската история да разгледа българската и хърватската. И тия народи, казва той, не са по-малко славни в миналото си. Както сърбите, тъй и българите, пише Раич по-нататък, са били оскъдни откъм писатели, които да напомнят на еднородците си забравеното историческо минало.

От друга страна Раич е съзнавал, че сръбската история не може да се изложи и обясни независимо от историята на съседните славяни. Той правилно е схващал, че сръбската история без друго трябва да се разглежда във връзка с българската, понеже тия два народа — както се изразява той — често са воювали помежду си, сключвали са договори, били са в постоянни политически и културни сношения и са си влияли взаимно.

В осем глави Раич излага нашата история от началото до падането на българското царство под турско иго. Цялото негово съчинение е разделено на четири части и цялата втора глава на първата част е посветена на българите. Раич разглежда доста подробно нашето минало и на много места възвеличава българския народ и неговите царе. В последните страници на българската история той се спира на съвременната действителност и с мъка говори за робството на българите. Скърби, че те тънат в невежество, че учението и изкуствата не процъфтяват в България. Поради това именно, продължава Раич, българската история е забравена. И ако не са били гръцките историци да споменат за българите като говорят за гръцката история, миналото на българския народ и имената на техните царе завинаги щяха да останат в забвение. Нещастията си българите дължат, според Раич, главно на невежество, поради което някогашните български владетели са враждували постоянно помежду си, презирали са общата полза, проявявали са самолюбие, искали са всичко да владеят сами и да началстват. Невежеството на народа, несъгласията и постоянните вражди на владетелите са докарали провала на България. Ето как този историк характеризира нашия народ: «Род сей болгарский по природе возрастом средствен, телом крепок, уми неизучен, нрави прост, в вере постоянен, в богастве скуден». Българската история завършва с няколко патриотични думи за нашия герб. На този герб е изобразен, казва Раич, яростен лъв, увенчан със златния венец на славата, но сега той лежи бездушен — уязвен и умъртвен от потомците на Мохамед... За тях историкът се изразява най-презрително.

Историята на Раич е будела национално съзнание у българи и сърби в края на XVIII и началото на XIX век. Наскоро след нейното излизане българските търговци се погрижват да я разпространят сред нашите читатели. Те поръчват да се извлече отделно и да се преработи само българската част — да се изложи във форма, по-достъпна за тогавашните читатели или, както е казано в заглавието «за синове отечества». Те добре са разбирали, че Раичевото съчинение, написано на книжовен език и стил, не може да бъде понятно за по-широката читателска среда. При това то е било твърде обширно, разглеждало е изобщо южнославянското минало, претрупано е било с бележки, цитати и библиографски данни, които са могли още повече да затруднят необразования читател. Преработката на българския раздел извършва Атанас Нескович (или Нешкович) и я издава в Будапеща в 1801 година. Неговата цел е да разкрие някогашната слава на българите, да покаже «какова су ниова дела славна била, и какове крале». Издадената от Нешкович история се е разпространявала еднакво в български и сръбски предели и в продължение на десет години е претърпяла три издания.

Ето това са по-крупните факти, които разкриват духовните и литературните връзки между българския и сръбския народ до XIX в. и изясняват условията на сръбското влияние, което е сближавало до известна степен България със западната образованост, съдействувало е за нейното пробуждане.

4. Политически условия

Криза на турската държава и влошаване положението на българското население

Трябва да отбележим по-нататък политическите събития до края на XVIII в., които засягат турската и нашата история и са от особено значение за възраждането на българския народ.

Казахме, че отначало владичеството на турците не е било тъй тежко. До втората половина на XVI в. те са се славили със своето правосъдие, вести за което са стигали дори до стара Русия. Ала по-късно тяхното отношение към християните се променя и от XVII в. положението на подчинените бързо започва да се влошава. Причините за това се определят от материалния и нравствения упадък на Турската държава, а също така и от враждебното отношение на европейските християнски държави към Турция. След войните с Австрия и Русия, Турция започва да вижда в поробените християни врагове, които чакат нетърпеливо своето освобождение и се радват на всяка турска несполука.

Турската империя упада главно поради вътрешни неуредици. От какъв характер са?

Както е известно, в първите векове на робството турците са събирали по-здравите и по-способните християнски деца и след като са ги възпитавали няколко години в мохамедански дух, са образували тъй наречения еничарски корпус, който дълго време е бил най-здрава опора на султаните. Но постепенно еничарите, понеже са били значителна сила, започват да се противопоставят на централната власт и дори да й диктуват. Те са заемали важни места в управлението, но вместо да съдействуват за съвземането на Турската държава, са ограбвали християнското и мохамеданското население и са разорявали страната. Войската е била поддържана с твърде оскъдни средства, а това е давало повод за чести бунтове. Техни водачи обикновено са били еничарите. Те успяват да разстроят войската, да я привлекат на своя страна и с това да станат важен фактор в държавния и в политическия живот. Понякога по своя воля те са сваляли султани, които са били против тях, и на местата им са поставяли свои любимци. Вместо предишните мъдри, храбри и мощни султани, по-късно се издигат слаби и покварени владетели, които стават оръдие в ръцете на еничарите и се поддават на подкупи. Твърде късно правителството успява да сломи силата на еничарския корпус и да го унищожи. Тогава държавата е била вече силно разстроена.

Понеже Турската държава е била съвсем изтощена финансово, тя облагала с все по-големи данъци своите поданици. При това централната власт не е имала възможност да контролира делата на своите органи и представители във вътрешността на държавата, вследствие на което различните местни управители са вършили големи беззакония и произволи. Най-тежко е било положението в България, понеже българските области са били по-близо до Цариград. На места турците започват да вършат насилия над християнското население, особено над българското, и да отнемат предишните му права. Макар коранът да е проповядвал веротърпимост, те са се подигравали понякога с религията на подчинените и с техните храмове. Дубровничанинът Павел Джорджич споменава в края на XVI в., че християните не са имали право да подновяват или пък да строят нови църкви. Само с много пари са могли да получат право за постройка на нов храм. При това турците са забранявали българите да издигат високи храмове и да бият камбани. Позволено им е било да си служат с клепала. Тук-там владетелите се опитват дори да потурчат насила българи. В житието на Св. Николай Нови Софийски (1555) са описани жестокостите на турците, които са искали да променят вярата му. Този безстрашен българин отказва да се потурчи, поради което е бил убит с камъни. Същите насилия се описват и в житието на Св. Георги Нови Софийски, който е бил обесен, защото е отказал да приеме исляма.

Поради притесненията и турските произволи българите от някои области почват да се изселват в Южна Русия, Унгария, Банат, Мала Азия и Влашко. Политическият гнет е принудил една част от българското население да приеме католичеството, та по този начин да се запази от преследвания. Изселванията най-често са се извършвали след войните на Австрия и Русия с Турция, понеже след всяка война положението на подвластните християни се е влошавало все повече. Друго едно обстоятелство, което е карало българите да напускат отечеството си и с готовност да забягват в Австрия и Русия е, че им са били обещавани големи права. Давали им там даром земя и изобщо недвижим имот, освобождавали са ги известно време от данъци и пр. В това отношение особено Австрия, която е имала нужда от работна ръка, е обещавала най-големи права на преселниците и между тях е предпочитала винаги българите, като земеделски и трудолюбив народ. Тези подарени права, разбира се, по-късно, когато австрийската политика е сполучила да обезнароди преселниците, са били отнемани.

Първи опити за въстания. Павел Джорджич и Петър Парчевич. Чипровското въстание

На турските произволи, а също и на австро-турските войни се дължат не само изселванията, но и народните въстания. От края на XVI в. те стават по-големи и по-организирани, подклаждани в някои случаи от външни врагове на Турската империя. Главатар на едно народно въстание в края на XVI в. е споменатият Павел Джорджич. На 10 януари 1595 г. Джорджич, който имал търговска къща в Провадия, праща на седмиградския княз Сигизмунд Батори една записка, в която излага положението на България, където е живял 15 години. Той уверява Батори, че ако мине Дунава, българите ще му помогнат да унищожи турското владичество. По това време Батори със съдействието на влашки и молдавски господари, е воювал с турците покрай Долни Дунав и се готвел да навлезе в Турция. Джорджич е убеждавал Батори, че моментът е твърде подходящ да се унищожи Турското царство и да се освободят поробените християни като се използува тяхното недоволство. Той е обещавал и своето съдействие като добър познавач на българския народ и на българската земя. Между другото Джорджич съобщава, че българите са твърде много притеснени от еничари и турци, обложени са с непоносими данъци и вследствие на това са готови да въстанат и да помогнат на трансилванския княз. Освен това Джорджич съветва Батори да заповяда на войските си, когато навлязат в България, да се отнасят внимателно към българското население, защото, в противен случай то, макар и да е очаквало с нетърпение християнски войски, ще им се противопостави и ще помогне на турците. «Българите са народ с достойнство, пише Джорджич, и имат благородна душа. Не търпят никакви оскърбления на честта си и отмъщават за такива оскърбления със смърт.» По-нататък авторът на тая знаменита записка отбелязва, че българите не са приятели с гърците, но с другите християнски народи на Полуострова са в много добри отношения. Батори приема предложението на Джорджич, който ревностно се залавя да подготви въстанието, като подбужда населението в североизточните краища — във Варна, Шумен и Провадия. Друг един дубровнишки род, Соркочевичевци, е вършил същото в Търново и Русе. Влашкият господар Михаил Витяз, който е помагал на Батори и в чиято войска е имало един български отряд, минал Дунава, разбил турците, изгорил няколко крайдунавски града, стигнал до Разград и се върнал с голяма плячка. Батори не можал да дойде поради пречки от страна на поляците. Българите останали сами и на своя глава, без чужда помощ, в 1595 г. вдигнали въстание в Търново и провъзгласили за цар един мним потомък на Шишман III. Най-живо участие в това въстание взели хайдутите. Ала то не успяло: турците с бързи и решителни мерки успели да го смажат. Около 60 000 българи, се изселили след това във Влашко. Самото въстание, макар и да свършило злополучно — поради лоша организация, лични недоразумения и силата на турската отбрана — все пак е било от голямо значение. То раздвижва българите, събужда у тях нови надежди и стремежи. Писаната реч на Джорджич, запазена в Амврозиянската библиотека в Милано, е ценно доказателство, че през XVI в. българският народен дух не е бил мъртъв, както се мислеше по-рано.

Опитите на българите да подобрят положението си продължават и през XVII в., когато турските произволи вземат още по-широки размери. За българските страдания по него време свидетелствуват някои съвременници българи, а също и някои чужденци, които са пътували през България. Католическият епископ Илия Маринов, българин, пише в 1635 г. «Турците са станали нетърпими; ако им се не дадат пари и подаръци, разбиват вратите на църквите... Такова нещо не е станало откакто турчинът е завзел тия страни.» Друг един католически епископ, също българин, пише в 1639 г., че християните никога не са били преследвани така, както през него време. «Откакто съм се родил, казва той, не съм видял, нито пък съм чул от други такива тежки времена, каквито са настанали сега в тия страни, които всеки ден вървят от разрушение към разрушение, от нещастие към нещастие дотолкова, щото не може вече да се понася.» Кочубей, като описва тежкото положение на турските роби, се пита: «Как да търпи раята такова притеснение, как да понася народът такива неправди?».

След турско-венецианската война (1645) българите отново се опитват да се освободят. Начело на едно въстанието застава Петър Парчев, или Парчевич, родом от войнишкото село Чипровци — един смел и просветен българин. Единадесетгодишен още той е бил изпратен на училище в Лорето (Италия), където следвал седем години в Славянската колегия. Получил след това висше образование в Рим с титла «доктор по теология и каноническо право». Като папски мисионер в Молдавия, Парчевич е прибягнал до помощта на молдавския господар Матей Бесараб. Водителите на въстанието, събрани в Търговище (Влашко), изпратили Парчевич в Полша, Австрия и Венеция да моли за съдействие. Но тези, разсипани от тридесетгодишната война държави, не били в състояние да сключат съюз против Турция. Към 1655 г. Парчевич, по настояване на католиците в България, бива назначен за Марцианополски архиепископ. Същата година български, сръбски, гръцки и албански първенци се споразумяват и го пращат при австрийския император Фердинанд III, а сръбският патриарх Гаврил отива в Москва за съдействие. Но и този опит не успява. През това време Мехмед IV потеглил срещу венецианците в Кандия. Шестима паши минали с войските си през Родопите и потурчили една част от родопското население. След войната с Венеция, продължила до 1661 г., Мехмед IV воювал с Австрия и бил победен. В 1673 г. Парчевич се възползва от поражението на турците. От името на българския и на сръбския народ, с писма от молдавския господар и софийския архиепископ отново отива в Полша, Венеция и Рим за подкрепа. Един негов биограф отбелязва, че навред, дето минел, той говорел с възторг и доказвал, колко е лесно да се сломи турската сила. Но и тази негова мисия не сполучила. Интересите на европейските държави, които посетил Парчевич, са били по-силни от неговото красноречие. Този виден българин умира на 26 юни 1674 г., тъкмо когато полският посланик в Рим се ангажирал да действува заедно с него пред папата. С неговата смърт се слага край и на този опит за въстание и освобождение.

До края на XVII в. върху политическия живот на българите голямо влияние оказва католическата пропаганда. Опитите на Джорджич и Парчевич са станали всъщност със съдействието на католическата църква и католическите държави. От края на XVII в. върху нашите политически отношения почват да влияят други външни фактори, които се определят от руската политика на изток.

Може да се каже, че до средата на XVII в. Русия не е имала сериозни разногласия с Турция. Големите руско-турски войни започват след това. В 1677 г. Алексей Михайлович воювал с Турция по повод малоруския въпрос и сключил Бахчисарайския договор, според който придобил Запорожие и Украйна. Тази война е важна с факта, че след нея поробените славяни започват да проявяват по-жив интерес към Русия.

През 80–те години на XVII столетие Турция е била крайно изтощена след несполучливи войни. След безуспешните войни с Русия турците са обсадили Виена в 1683 г., но били отблъснати и разбити от полския крал Ян Собески. Турската сила е била сломена пред виенските стени и Австрия се е спасила от загиване благодарение на славяните. Християнските съюзници преследвали разбитите турски войски, минали Дунава, завзели Белград заедно с някои сръбски области и стигнали дори до София. Турската държава е прекарвала тежки дни и съществуванието й било сложено на карта. Поробените са вярвали, че е ударил вече часът на тяхното освобождение. Първи българите от Чипровци, родното място на Парчевич, въстанали и прогонили турците от околните места. В това въстание взели участие както православните, така и покатоличените българи. Но радостта им не траяла дълго. Въстаниците били разбити от турските пълчища, които се връщали след безуспешната обсада на австрийската столица. Непокорните българи претърпели жестоко наказание, а селото Чипровци, което се славило с богатствата си и със своята просвета, било разорено и разрушено до основи. Мнозина българи били избити, други пленени, а трети успели да забегнат във Влашко.

Руско-турските воини

С разрастването и засилването на Русия при Петър Велики, източният въпрос влиза в нова фаза на развитие. Русия започва все повече да се интересува от съдбата на християните в Турско, да мечтае за Цариград и да се стреми да обезсили и да унищожи могъщата някога Турска империя. Като цел на своите наследници Петър Велики завещава унищожаването на Турция. През последното десетилетие на XVII в. той воюва с турците и след Карловацкия мир (1699) успява да отнеме важната черноморска крепост Азов. Много българи през негово време се изселват в Русия — едни влизат в пограничните руски полкове, а други се залавят за земеделие.

В края на XVII в. и началото на XVIII в. победоносните австрийски войски събуждат твърде големи надежди у южните славяни — особено след победите на принц Евгени и след Пожаревацкия мир (1718). Австрия получава Мала Влахия и значителен дял от сръбските земи. След тази война в 1726 година мнозина българи се преселват в Австрийска Влахия — в Крайова, Римник и Брадичени.

По-нататък войните на Австрия с Турция не са особено успешни. След Белградския мир (1739) австрийците биват принудени да се откажат от всички печалби, които им е гарантирал Пожаревацкия мир. Към това време много покатоличени български семейства се преселват в Банат — най-много в Бешенов и Винга. Мария Терезия им е дала особени привилегии, имали са дори собствен герб.

След неуспехите на Австрия в средата на XVIII век надеждите на българите са отправени вече към Русия, която с влиянието си върху българи, сърби и гърци е възбуждала силни опасения у турците. През есента на 1769 г. Русия започва нова война с турците, която свършва едва в 1774 г. със сключване на мир в Кючук-Кайнарджа — след разбиването на турците при Добрич и Шумен. С договора в Кючук-Кайнарджа Русия е задължила турското правителство да уважава православната църква във влашките и в молдавските провинции. Тук наистина не се говори за българите и за сърбите, но фактът, че Русия се застъпва за православието, е бил от голямо значение за засилване на симпатиите на българите към Русия. В историята на нашето Възраждане тази дата (1774) е твърде важна: тя има значение както за икономическото, така и за културното развитие на България. След мира в Кючук-Кайнарджа българите са имали възможност да търгуват свободно с Русия. От една страна свободните търговски отношения, от друга правото на Русия да се меси в молдавските работи, способстват за засилването на руското влияние и дават възможност на Русия за по-близък досег с поробените народи на Полуострова. Вследствие на свободната търговия с Русия се подготвя почва за руското политическо и културно влияние в България. След този мир българите не възлагат вече надежди на Австрия както преди, а само на Русия. Успехите на руското оръжие укрепват още повече тези надежди.

През 1770–1772 г. Екатерина II предлага на Австрия тъй наречения «гръцки проект» — един план за унищожение и подялба на Турската държава и за възкресяване на някогашното византийско царство. Характерно е, че в този проект българите са изоставени на заден план: всички предполагани облаги са запазени за гърците, понеже руската императрица е била уверена, че по-голямата част от Полуострова е населена с гърци. От този проект се виждат смътните представи на русите за нас. Според условието, което е сключила Екатерина с Йосиф II за подялба на турските владения на Балканския полуостров, Австрия е щяла да вземе Босна и Херцеговина, а Русия — Крим. Подготвяло се е образуването на нова империя от Турция и Архипелага с конституция по английски образец. За владетел на тази империя е щял да бъде избран великият княз Константин. Ала предложението на императрицата не било одобрено от Великите сили.

По-късно Австрия и Русия отново воюват с Турция и я отслабват още повече. Турция бива заставена да сключи мир с Австрия в Свищов (1791) и с Русия в Яш (1792).

Кърджалийските времена

Към края на XVII в. Турската империя започва стремително да упада не само поради честите и несполучливи войни с Австрия и Русия, но и поради кърджалийските движения, които подкопават авторитета на централната власт, разкриват нейното безсилие и разоряват цялата страна. От постоянните вътрешни неуредици са се ползвали властолюбивите паши и аги — областни управители, които са имали право да събират данъци и да поддържат войска. Понеже властта е била безсилна да ограничи своеволията им, мнозина от тях се обявяват за независими. Някои дотолкова укрепват, че правителството се вижда принудено да им признае правото да владеят обширни области и да управляват по своя воля — да образуват държава в държавата. Най-бележит от тези независими паши в България е бил водачът на кърджалиите Осман Пазвантоглу, владетел на Видинската крепост. Пазвантоглу не се задоволявал само с постигнатото: неговите домогвания са се простирали дори до султанския престол. Турските войски няколко пъти обсаждали Видин, но не успявали да сломят неговата сила и да го подчинят. С 12 000 души той сполучва да отблъсне стохилядна турска армия и да стане почти пълновластен господар на една област от Оршова до Никопол. Пазвантоглу е владеел тъй наречената Горна България. В Долна България от Долни Дунав и Никопол до Браила е върлувал друг също тъй независим паша — Мустафа Тръстенекли.

Кърджалиите се разпадат главно поради раздори след смъртта на своите водители, особено след смъртта на Пазвантоглу (1807).

Важното за нас е, че кърджалийските движения са съдействали твърде много за развиване на бунтовнически чувства у българите. Обикновено разбитите турски войски, а също и кърджалийските пълчища, сa ce разпръсвали по българските краища и българското население е трябвало само да се брани. За това свидетелствуват преди всичко хайдушките песни, в които се възпяват защитниците на българската народност. За тази самозащита говори и старият учител Атанас Иванов: «Всяка победа над неприятеля, всяко отгонване на кърджалиите беше работа повече на българите, а не на турците. За нужно считам да похваля на любезния си читател съгласието и решителността на тогавашните селачи българи. Всяко село си имаше по една верна неизменчива дружина, която отмъстяваше най-повече за честта на българина, за оскърбление на чистия му семеен живот». Изобщо, борбите с кърджалиите закрепват войнствения дух на българина. Нашият народ, както свидетелствува Ат. Иванов, е бил заставян да взема участие в стълкновенията между паши и аяни, да се бори — редом с турската войска или без нейна помощ — с даалии и кърджалии, да защитава имота си и да пази народността си. Самата турска власт със своето безсилие е насърчавала самозащитата, позволявала е при това на християнското население да носи оръжие. Това право е било отнето едва през време на Заверата — гръцкото въстание през 20–те години на XIX век. В кърджалийско време с храбростта си най-много са се отличили българите от балканските села: от тяхната среда излизат най-смелите хайдути, възпети в народните ни песни. В своята недовършена автобиография Георги Раковски разказва за подвизите на двамата си чичовци, Дачо и Минко, които разпилели всичкото си богатство за хубави коне и скъпоценно оръжие, като са издържали по няколко войника и слуги. Така те са се готвели за отбрана срещу кърджалиите, които са нападали Котел. «Стриките ми, пише Раковски, земали живо участие в народното опълчение против кърджалиите, а най-вече чичо ми Дачо, който е бил един от главните предводители войводи... В едно кърджалийско нападение, когато Кара Феиз и Индже войвода са допрели до Жеравна, един час разстояние от Котел, със седем хиляди кържалии, и са разположили войнството си по ближните села Градец, Медвен и Ичера — и от тамо са заплашвали, че щат нападна вече решително да разорят и ограбят Котел — чичо ми Дачо избрал триста решителни юнака и, като се сдружил с двама още храбри войводи, Аршинко и Макавей, нападнали нощем кърджалиите в Жеравна и избили множество от тия злодейци. Кара Феиз и Индже войвода, като видели такава неустрашима дързост от страна на котленците, оттеглили се посрамени. Върху това събитие се е съхранила и народната песен, която започва тъй: «Инжето Гочу думаше, Гочу ле, жевнянино...».»

Вътрешните неуредици и неуспехите във външната политика са се отразили гибелно на Турската държава, създавали са бунтовнически волен дух сред християнското население, поддържали са неговата надежда за освобождение.

След Великата френска революция (1789), която раздвижва политическия и обществения живот на цяла Европа, в Турция започват опити за реформи в управлението и войската, ала всички те са бивали несполучливи и са пораждали само преврати и бунтове.

По време на Наполеон Турция е била въвлечена в общия водовъртеж на политическите събития. Заставили са я да участвува в борбите срещу Франция, които са я изтощили още повече. Към края на XVIII и началото на XIX в. тя е западнала до такава степен, че някои от чуждите посланици са й предричали близък край. Французинът Оливие, който е изучавал по това време условията в Турско, пише: «Мусулманинът, който едно време бил юначен, безстрашен, днес е просто долен плячкаджия и свиреп убиец, а турската войска, която е внушавала страх на враговете си, е станала предмет на презрение и съжаление; тая обширна империя не би съществувала вече, ако някои европейски сили нямаха интерес да я поддържат».

Заедно с тоя упадък в Турската държава се извършва един двоен процес, който е от голямо значение за нашето Възраждане. От една страна ние виждаме да намалява турското население, а от друга — да нарастват, да се увеличават относително нетурските елементи. Този процес може да се проследи в продължение на цели три столетия — от XVII–то та дори до най-ново време. И трябва да се признае, че упадъкът на турската мощ е тясно свързан с численото намаляване на турското население.

Вследствие на безредиците в края на XVIII и началото на XIX в., от които е страдало най-много селското съсловие, виждаме появата на още едно явление, от особена важност за развитието на нашето градско съсловие и изобщо за засилването на българските градове. Една голяма част от селското население, главно от равнините, понеже е било несигурно за своя живот и имот, постоянно преследвано и ограбвано от турски и кърджалийски пълчища, напуска селата и се заселва в градовете, където животът не е бил изложен на толкова опасности. В началото на XIX в. тези преселвания вземат такива широки размери, че в непродължително време българска физиономия добиват градове, които по-рано са били турски. Благодарение на това обстоятелството и на ред други причини от икономически характер, започва да се образува постепенно едно сплотено българско градско съсловие от занаятчии и търговци, което по-късно — след като успява да се организира в отделни сдружения и след като усвоява идеите на новото време — взема най-активно участие в черковната борба и в борбите за политическо освобождение.

5. Манастири

Към огнищата, в които все още мъждука искрата на народната свяст, трябва да отнесем манастирите — на първо място Рилския и славянските атонски манастири, чието значение за нашия духовен живот и преди падането на България, и по време на робството е твърде голямо. За нас и сърбите Атон е бил не само център на религиозно-съзерцателен живот, на черковни предания и християнска просвета, но и на постоянно литературно творчество. Той е бил разсадник на религиозни идеи, които са прониквали в живота и книжнината на южните славяни, пазител на литературни традиции, а също тъй и школа за най-добрите южнославянски книжовници през епохата на средните векове. След идването на турците светогорските манастири значително упадат и едва по-късно започват да се съвземат. Към средата на XVIII в. се полагат усилия да се реформира животът в атонската монашеска република. Но пречките, на които е трябвало да се противопоставят — на първо място, невежеството и леността — са били тъй непреодолими, че тези опити, плод на единични усилия, не са се увенчали с успех. Към 1753 г. Евгени Вулгарис решава да създаде атонска академия, в която между другото да се изучава и най-нова философия. Вулгарис — една даровита личност, с университетско образование е възнамерявал да покани професори от Хале, с които е кореспондирал — (от онази научна школа през XVIII век, която е искала да примири богословието с новата западноевропейска образованост). Философията и теологията са били център на неговите научни занятия. Академията била съградена на източния бряг на Атонския полуостров, близо до манастира Ватопед. Ала Вулгарис не е можал да действува поради омраза от страна на калугерите: неговата дейност се оказала твърде опасна за тях и в 1758 г. академията била закрита. За всеки случай опитът на тоя бележит реформатор е важен като свидетелство за по-високи духовни интереси, които са вдъхновявали отделни дейци от монашеската атонска среда.

Друго важно обстоятелство, благоприятствувало Атон да играе значима роля в духовния живот на българи и сърби, е, че в него са били запазени най-старите и ценни паметници на южнославянската книжнина. Атон е съхранил грамадно литературно богатство, множество документи и паметници, ценни за историята на българския език и литература. Най-бележитите произведения на южнославянската литература са били съставени тук и от тук са разпространявани между славяните по целия Полуостров, а твърде често и вън от пределите му. Тези книжовни произведения по време на робството са оказвали известно влияние, оставяли са следи в духовния живот, поддържали са литературните традиции, преписвали са се ревностно — и то не само от свещеници и монаси — и са се пазели като същинска светиня. Когато Паисий е разпространявал своята История, бил е проникнат от високите просветителски цели на манастира. Той имал за пример дейността на мнозина други монаси, негови предходници, които са писали в манастирите и са разпространявали свои и чужди произведения вън от обителските стени. Библиотеките на по-големите манастири са били богати със съчинения не само с черковно-религиозен, но и със светски характер. Покрай старите ръкописи там са се пазели много книги, печатани в Сърбия, Венеция и Русия. Между сборниците и отделните съчинения, които са се чели и преписвали не само в атонските, но изобщо в южнославянските манастири, първо място държат разни жития на светци, беседи на черковни учители, произведения на най-бележитите руски писатели от XVI и XVII век. Тук ние срещаме съчиненията на Симеон Полоцки, на Стефан Яворски и на Димитрий Ростовски. Това са писатели, които подготвят прехода към реформите в обществения живот, а също и към литературното възраждане в Русия. Те внасят в книжнината светски елементи, отразяват новия дух на времето и все повече изоставят застарялата традиция, която е спирала литературното развитие. Без съмнение, въздействието на тия руски просветители върху нашите, които са работили главно в манастирите, е било от голямо значение. Между книжовниците монаси са били познати словата на Дамаскин Студит, писани на народен гръцки език. Под тяхно влияние в нашата книжнина започва да се въвежда новобългарската реч. Познати са били и някои исторически съчинения, като напр. тия на Барония и Орбини, от които Паисий е черпел материал за своята История. От ръкописите на старобългарската книжнина в манастирските библиотеки, поддържали национално съзнание у нашите книжовници и четци, можем да споменем Сказанието на Черноризец Храбър за славянските писмена, Житието на Св. Иван Рилски, на Наум Охридски, двете жития на Климент, службата на българския цар Петър, бележките за българската история в славянския превод на Манасиевата летопис и много други. В това богатство и разнообразие на манастирските библиотеки един по-буден монах е можел да намери широк простор за книжовна дейност, да изнесе от там доста знания които при други условия на живота у нас през оная епоха не е имал възможност да получи, да се интересува за миналото на своя забравен народ.

Нека изтъкнем още едно обстоятелство, което е освежавало и поддържало духовния живот в манастирите. Вече през XVIII в. по-големите манастири на Полуострова са били в постоянни контакти с руските. Често в тях са идвали руски монаси, книжовници, зографи, които са влияели на по-будните наши и сръбски калугери. Руското влияние прониква за пръв път у нас чрез манастирите, често посещавани от монаси главно от Киево-Печорската лавра. На тях в значителна степен се дължи повратът в дейността на реформатора Доситей Обрадович, който напуска калугерството, за да търси по-широко и по-народополезно поприще. Мнозина от южнославянските монаси са отивали в Киев и в други места из Русия и са се връщали оттам с нови впечатления и планове. Манастирите са били посещавани, особено през втората половина на XVIII в., от различни светски лица, книжовници и учители, които са се срещали с по-будните калугери и са създавали у тях нови настроения.

При тези обстоятелства не е чудно, че нашата нова литература, както и сръбската, се заражда именно в манастирите.

С казаното дотук не се изчерпва значението на тези просветни средища за Възраждането. Нашите и сръбските манастири са оказвали твърде силно влияние върху народните маси. В това отношение у нас Рилският манастир има най-големи заслуги. Той се намирал в средата на българските земи. В него са се стичали поклонници от околните села и градове, не само да се молят Богу, но и да чуят проповед на своя език. Това е заставяло проповедниците да превеждат и да съставят поучителни слова на разбран народен език. Когато гръцкото духовенство е наводнило околните краища, населението е слушало славянско слово в църква само от калугерите — в манастира винаги се е служело на славянски. Най-много народ се е стичал на манастирските празници или пък когато се пръснела мълва, че в манастира е станало някакво чудо. Там са се пазели спомени за старото българско царство, свързани с живота и подвизите на Иван Рилски, с разкази за цар Петър, опазен е бил хрисовула на Иван Шишман с царски подпис и печат. Всичко това без съмнение е будело национална гордост: манастирът — свидетел на важни исторически събития — със своите стари предания, спомени и паметници на миналото, е крепял националното чувство на населението. Може би Паисий, роден и израснал в Самоковската епархия, е придобил първи впечатления за своята народност в Рилския манастир. Будителят на българското племе много добре е съзнавал значението му, когато е съветвал еднородците си да пазят и скъпят своята национална светиня. В Историята си той пише, че от някогашните славни български манастири днес е запазен само Рилският, който служи за «велика полза и похвала болгарска».

Най-голямата заслуга на манастирите се състои в това, че те са били огнища както на религиозни, така и на патриотични идеали. Мнозина от атонските монаси изпъкват като ревностни будители на южното славянство, като първи възродители на българската и на сръбската народност. Достатъчно е да споменем Паисий, който е писал своята История в Атон. Там у него се заражда мисълта да въздействува на българското съзнание, там намира най-ценни източници за своята История, от които черпи доводи за патриотични проповеди. От светогорските манастири излизат редица български родолюбци, които тръгват по стъпките на Паисий и пробуждат своите събратя за патриотична дейност със слово и дело.

Особено значение за нашето Възраждане имат и по-малките манастири в Осоговската планина, в Кратовско, Скопско, Кюстендилско и в други места из Западна България и Македония. От тях са излезли видни български книжовници и просветители. Немалка заслуга имат също и метосите на Рилския, Хилендарския и Зографския манастир, пръснати по всички български краища. Манастирските изповедници и таксидиоти(3), които са живели в тия метоси, влизат в пряко общение с народната среда, не само за да учат, наставят, да уреждат сметките на своите манастири, но и да будят патриотични чувства у съотечествениците си, като им вдъхват обич към народността и езика. Мнозина от тях, излезли из средата на светогорските и рилските монаси, се противопоставят на домогванията на гръцката църква, предпазват простите българи от гърцизма, като им разкриват скритите замисли на фанариотите. Изповедниците са обикаляли дори най-затънтените наши краища, уреждали са килийни училища и със своето бодро слово са будили вред заспалия български дух. «Поистину, пише предходникът на Паисий — Йосиф Брадати, — поистину, в колико места и градове приходих!» Може да се каже, че изповедниците са първите, които подготвят почвата за освобождение от духовното гръцко иго и за възобновяване на самостойната българска църква.

6. Паисий Хилендарски

Живот и дело

За пробуждането на българския народен дух най-много е допринесъл светогорският монах Паисий Хилендарски.

За неговия живот знаем твърде малко. Роден е в Самоковската епархия към 1722 година. Учил се е в тогавашните килийни училища и, както сам казва, познанията му били твърде оскъдни. Не е учил основно нито граматика, нито светски науки. Но това не му попречва да напише една книга, която извършва преврат в съзнанието на българите и за която той казва, че я е написал просто — за простите българи.

Изглежда, че още като юноша известно време той прекарва в Рилския манастир. След това 23 годишен отива в Света гора в 1745 година. Там се среща с калугери от различни народности, запознава се отблизо с характера на нашите съседи, с отношенията им към българския народ и с техните политически домогвания. Атонската монашеска република е била населена от гърци, сърби, руси, българи и др. Всяка от тия народности е имала отделни свои манастири. Религията и братствата не са били в състояние да унищожат националните различия и амбиции. Всеки манастир се е гордеел със свои собствени светини, с миналото си, а неговите монаси — с народността си и с историята на своя народ. Тук са се сблъсквали различни интереси и култури, и това без съмнение е оказало известно влияние върху възприемчивостта и съзнанието на по-будните монаси. Повечето от калугерите, заети обикновено не с въпросите на религията и религиозната нравственост, а с материални интереси, често са враждували помежду си. Всеки манастир се е стремял да обоснове своите права и претенции преди всичко върху миналото и историята. Народността е бивала обикновена тема в споровете между светогорските братя. Всеки от тях е изтъквал с гордост предимствата на своя народ. И докато другите са могли да се похвалят с историята и миналото си, българите, понеже не са знаели нищо за своята летопис, трябвало унизително да мълчат и да признават нищожеството си. Българската народност е била изложена на жестоки подигравки от страна на гърци, сърби и руси. Българите са били отречени като отделна народност, защото тяхното минало, както твърдели другите монаси, не било записано в страниците на никоя история. «Тако и укораху нас, пише Паисий, многажди сербие и греци, защо не имееме своя история.» Ние можем да си представим ясно как се е чувствал той в разгара на укорите и споровете, с каква скръб и с какво възмущение е посрещал обидите, нанасяни на неговия злочест народ. Със своята прозорливост той е виждал хитростта и лукавствата на гърците, слушал е глупавите хвалби на другите калугери и е бил убеден в неоснователността на техните нападки и подигравки. Без съмнение, той е скърбял, като е виждал съотечествениците си да признават предимствата на други народности и да се отричат от своя забравен и презрян род. Ревност и жалост, както сам се изразява, са го мъчили, задето българите нямат история, в която да се разказва за някогашните им славни подвизи, за техните царе и светци. Паисий упорито е дирил един довод, за да съкруши с него гръцките нападки, да защити поруганото българско име и да пробуди национална гордост у победените и унизените. Този довод той намира в прославата на историческото минало и се залавя сам да напише историята на българите. Като съзнава ясно значението на своя труд, като вижда че неговата История е едно решително противопоставяне на гръцките подигравки, той се обръща към българите със следните назидателни думи: «И вам потребно и полезно ест да знаете известно деяния отец ваших, како що знаят вси други родове и езици за техни род и език и имеют истории, и всеки книжник от них знает и сказует и хвалит се за свой род и език. Тако и аз вам написах по реду известно за ваш род и език. Читайте и знайте, да не будете от други родове и езици подсмеваеми и укораеми!». Паисий се противопоставя не само на гръцките подигравки, но и на руските и сръбските хвалби, които, според него, не почиват на никаква историческа истина. «Ако се и надносят москали, и руси, и серби и прочие да са по-перво они прияли писмена словенски и кръщение, но нест тако: не могут поставити на то никакво свидетелство.» Че наистина Паисий е преследвал покрай другите цели и тази — да защити българите от нападките на други народности — се вижда и от следните негови признания: «Аз видех от много болгари, защо тако делают и идат по чужди език и обичае, а на свой език хулят. Зато зде написах на они отцеругатели, кои не любят свой род и език. А вам, кои ревнуете знати и слишати за свой род и език, написах да знаете, како не са били наши болгарски царове, и патриарси, и архиереи без летописни книги и кондики. За толико лет царствовали и господствовали на земли и имали са истории царски и кондики архиерейски всех известно, и жития, и правила за светих болгарски много». Паисий обяснява, че повечето от тия стари писмени паметници не са се запазили, понеже по-рано славянски печатници не е имало, а хората, които е трябвало да ги пазят, били твърде небрежни и невежи. От друга страна, след като турците покорили България, изгорили църквите и манастирите, а заедно с тях и старите книжовни паметници. «И нине, заключава той със скръб, няма ония книги летописни, що са били пространно написани ради всего народа и царей болгарских.»

Света гора е благоприятствувала за написването на Историята особено със своите богати и стари библиотеки, в които Паисий е намерил както ръкописни, тъй и печатни съчинения с исторически характер. Дълго време той се ровил в тях, изучавал ги е и е черпел от тях материал за своя книжовен труд.

Историята си Паисий писал две години, завършил я в 1762 година. Когато работил над нея бил йеромонах и проигумен на Хилендарския манастир. Игумен бил брат му Лавренти, с 20 години по-стар от него.

През пролетта на 1761 г. той ходил, както казва сам, «в немска земя». В същност отишъл в Австрийска Сърбия, в града Карловци. Хилендарското братство го изпратило да прибере имота на един светогорски монах, който починал в Карловци и завещал всичките си вещи и пари на Хилендар. Паисий с готовност приел да отиде не толкова заради поменатото завещание, колкото да потърси и да събере нов материал за своята история. Това пътуване е било от голямо значение за него. В Карловци той намира важен източник за историята си — руския превод на съчинението на Мавро Орбини Книга историография.

След завръщането си в манастира, той продължава своя труд, за чието написване е използвал, освен атонските библиотеки, библиотеката в Карловци, още и няколко ръкописни сбирки на манастирите из България. Залавя се усърдно за работа, макар и да е боледувал постоянно и да е бил смущаван от безкрайните крамоли между алчните за богатство калугери. За да може да работи по-спокойно, той се премества в Зограф, където намира нови материали за българската история. Какви чувства е изпитвал като е писал, се вижда от неговата изповед: «По мало снедаше ме ревност и радост по рода своего бологарскаго». Страданията и болестите не били в състояние да го спрат. Любовта към народа и отечеството ги е превъзмогвала. «Аз излиха поревновах по рода и по отечество болгарское, и много труд сотворих собирати от различних книги истории, дондеже собрах и совакупих деяния рода болгарского в книжицу сию. Ради ваша полза и похвала вам написах, кои любите свой род и отечество болгарское, и любите знати за свой род и език!»

След като завършва историята, Паисий тръгва из България да я разпространява — разнася я по градове и села и я дава да я преписват. В 1765 г. той се вестява в Котел, където поп Стойко (Софроний Врачански), преписал История славяноболгарская. Не се знае какво е станало по-нататък с Паисий, къде и как е умрял. И до ден днешен е неизвестно дори неговото същинско, светско име.

Основни мотиви в Паисиевата история

Съчинението на Паисий е озаглавено: История славяноболгарская он народе и о царей и светих болгарских и о всех деяния и бития болгарская.

Най-напред той излага важността на историята, изтъква, че тя има голямо възпитателно значение. Чрез нея човек престава да бъде прост и незнаещ. След като е изучил историята на своя народ, той няма да се срамува, когато го питат нещо от нея, а ще може да отговори. Изучаването на историята може да ни достави умствена наслада, понеже историческите сведения ни дават възможност да хвърлим поглед от високо върху далечното и близкото минало на народите, върху всичко онова, което се е вършило и се върши. От историята ние можем да извлечем ценна поука, можем да се приучим да управляваме себе си, да черпим подкрепа в несретите на живота, да побеждаваме враговете си, да укротяваме размирниците и да живеем в мир.

По-нататък Паисий се обръща към онези, които искат да четат и да изучават неговата История. Учи ги да пазят езика и народността си и да не се поддават на гръцки хитрости.

След това представя българската история от начало до падането на българското царство под турско иго. Покрай нея излага и сръбската, понеже историческата съдба на българския народ в много отношения е в зависимост от тази на неговите съседи.

Разказва за славянските първоучители — Кирил, Методий и техните ученици. Спира се да очертае накратко миналия и съвременния нему духовен живот на българите, споменава също за възникването и падането на българската народна църква.

В последната глава изброява българските светци и описва накратко живота и делата на по-бележитите от тях.

Пряката задача на Паисий е да пробуди у българския народ съзнание за свой език и за своя българска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво историческо минало, което му дава право да се мери с гърци и сърби, нещо повече — да се поставя в много отношения над тях. Тази задача се е определяла от самите условия на живота. Гърците са заплашвали с унищожение българския език, турците са владеели българската земя, а миналото е било забравено и обгърнато в мрак. За Паисий езикът е най-важният и сигурен пазител на народността. На много места в История славяноболгарская той увещава своите събратя да знаят и пазят родния си език, хули ги, задето се срамуват и се отричат от него и усвояват чуждия гръцки език, с който се гордеят. Познато е неговото обръщение към заблудения българин: «О, неразумне юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой език и не думаш?». С негодувание той порицава незачитането, с което българинът се отнася към своя род и език: «Но от що се ти, неразумне, срамиш от свой род и влачиш се на чужди език?.. Ти, болгарине, не прелъщай се, знай свой род и език и учи се по своему езику!».

Паисий се домогва да възкреси историческото минало на българите, за да им напомни, че макар и да са в робство сега, имали са някога свое царство, побеждавали са други народи и са били независими. Българският народ е описан от Паисий като надарен с висша справедливост. Той е съдия на своите господари. Щом види, че те вървят против волята и интересите му, сваля ги или ги прогонва. Освен това българинът е силен като лъв; затова на неговия герб е изобразен лъв. «Болгари не били учени покарати и се царем, но били свирепи, диви, безстрашни и силни на бран, люти като лъвове: един ишел на десет небоязнено!» Твърде често той споменава, че българите са имали славно име и от много чужди царе са вземали дан.

За българската земя Паисий казва, че е «добра, красна, изобилна, плодородна».

С възторг говори за някогашните велики и победоносни български царе — за Крум, Симеон, Асен, Калиман и пр. Те са «силни и храбри в бранех, войнствени, великодушни», връщат се от бойното поле «с велика слава и корист». Понеже са били непобедими, с тях «вси кралевства мир имеяли». На едно място Паисий рисува Крумовата победа над гръцкия цар Никифор: «Никифор собрал войнство безчисленое, наступил на Болгарию... безбожно погубил землю, идеже проходил. Имал намерение разорити всю Болгарию и сожегл двор Крумов. Крум отчаял своего живота и свою надежду — просил мир от Никифора. Никифор не восхотел примирити се, разгордел се победою...». Тогава Крум, решен на всичко, заповядал на войските си да заградят теснините и клисурите около гръцката войска, нападнал Никифор при Славомир, «разбил его всеконечно и узел все имение, що бил пленил Никифор от Крумов дом и от Болгария и прочая. Ту и убили Никифора царя болгари. Повелел Крум и натъкнали главу егу на вилу ради позорища, да помнит всек, како имал победу на греци. Потом повелел и оковали ю сос злато, начинили чаша от нея. Когда имал Крум велико веселие, пил из нея вино с велможи болгарски».

За да посочи по-ясно предимствата на българите и техните царе, Паисий ги сравнява с други, противни, враждебни тям народи и царе. Най-напред съпоставя българите с гърците и сърбите. Българите стоят по-високо от гърците преди всичко с откритата си храброст. Като характерни черти на гърка Паисий изтъква коварството, злобата и хитростта. На няколко места отбелязва, че ако гърците са сполучвали понякога да победят българите, това се е дължало на тяхното коварство, на интригите и на вероломствата им. Българите са излизали срещу враговете си открито и смело и побеждавали благодарение на своята сила. Обаче, бележи Паисий, гръцките историци нищо не казват за пораженията на своя народ, за да не го срамят пред очите на другите. «Греци имеяли болгари прости и глупави и укорявали их с техна мудрост и политика и радили всегда да ги покорят под своя власт. Но болгари, ако и прости били и глупави от греческа мудрост и политика, но на бран и войска били крепки и храбри: не бояли се греком на бран никакво, но за толико лета се противляли греком. Греци имеяли мудрост и политика и церемонии много: болгари паки — храброст и съгласие на бран неуклонна.» Българските войски били толкова храбри, че побеждавали гръцките дори и тогава, когато броят им бил седем пъти по-малък от този на противника. Колкото и да възвеличава българската храброст и да я поставя високо над гръцкото лукавство и безсилие, Паисий намира нещо твърде скръбно в постоянните вражди и войни между българи и гърци. Според него тия вражди са главна причина за падането на българския и на гръцкия народ под турско иго. «Тако не били покорни никако едини другим, докле привлекли на себе гнев божи и погубили свое царство и господство, стали нижайши раби турски и до сего дне. Да се имеяли любов и согласие греци и болгари, не би могли турци одолети их никако.» Вината за непрекъснатите вражди между двата народа Паисий хвърля върху гърците — българите са миролюбиви, гърците са ги предизвиквали на война. Почти винаги гърците първи са започвали войната и българите като нападнати, са излизали да защитават земята си. Те се бранят и побеждават. Виновни са били, подчертава Паисий, гърците със своята гордост и злоба, със своята алчност за чужди земи, с желанието си да покорят българите и да ги държат под своя власт. За да отврати събратята си от хитрата политика на гърцизма, Паисий противопоставя на гръцката злоба и коварство нравствените качества на българина — честност, гостоприемство, простодушие и незлобивост. Гърците, пише той за онова време, макар и да са по-учени, не притежават тия ценни качества на българина. Гръцката ученост принася повече вреда, нежели полза. Българската простота в нравствено отношение е много по-ценна от оная ученост, чрез която гърците се стремят да осъществят своите коварни замисли. А както личността, тъй и народът трябва да се ценят най-напред от нравствено гледище. «Болгари прости, казва Паисий, всекого у свой дом приемат и гощавают и даруют милостиню, кои у них просят. А мудри и политични (греци) то никако не творят, но и отнимают от прости и похищают неправедно; и више грех, а не полза от техна мудрост и политика приемлют!»

След като посочва безпочвеността на гръцките подигравки и самохвалства и изтъква, че миналата слава на българите и тяхната висока нравственост затъмняват гръцкото величие, Паисий се обръща на второ място към сърбите, отблъсква техните нападки и отбелязва предимството на българския народ пред сръбския. Той излага отделно сръбската история, като обяснява, че две съображения са го накарали да се спре по-подробно на нея — първо, за да изтъкне нищожеството на сърбите, и второ, за да поправи историята им, която била пълна с измислици и лъжи, разпространявани от самите сърби. Той не пропуска да отбележи победите на българите над сърбите. Посочва също така колко пъти сърбите са били под българска власт. Сръбските победи над българите, твърде редки, се дължат на случайност. Веднъж сърбите победили българските войски само затова, че гърците постъпили коварно спрямо българите — обещали подкрепа на българския цар, но не устояли на думата си, а сърбите имали на своя страна няколко хиляди немци и маджари. Ала когато втори път се опитали да навлязат в България и да наложат своята власт, били позорно изгонени назад. Паисий отбелязва, че сърбите нямат пълна история, че кралството им било твърде малко и краткотрайно. Когато говори за сръбския крал Стефан Неманя, намира повод да се подиграе на сърбите, тъй като твърде наивно и неоснователно оценяват своя владетел. «Но сербие, некой, подобни ему (Душану) по своему високоумию, покривают дела его и име Насилни Стефан: нарекли го Силни Стефан, и имеют его за светаго. Защо убил отца своего и умрел в проклятие и отлучение, и нам се скончало племе и род Немана Симеона — то никако не смотрели и до нине не смотрают, но го хвалят повече от они техни свети крали: паче Милутина, деда его, превознесли Стефана и вся сербска слава, и причти ему приписали. Некой латински философ написал притчи и титли народние — по Европа колико народа били и имена местам и пределом изобразил причтею. То серби нашли и приписали его Стефану Насилному, и изобразили его на щамби и показуют, како да ест они места и народи покорил и имеял под власт Стефан. Тако самомнено написали — кой чул от баби нещо за Стефана, то писал за него. Не смотрели за Родослав, како написали перво за него и за дело его, и колико земля держал — то не смотрели и не смотрают, но Стефана нарицают силна! Кратка била сила его и на зло ему произишла!» Веднъж само през толкова векове сърбите успели да победят и убият български цар и до днес все с това се хвалят, «и причти написали, како са силни. Болгари за толико лет царствовали, и толико цари убили, и покорували кесари себе много пути данники — никакву причту, ни похвала не писали им сербие от зависти, но еще хулят вси...».

В историята си покрай победите на българите над гърци и сърби Паисий отбелязва и няколко победи над руси, маджари и турци. И тук прославя своя народ. С българите всички царства сключили мир. Българските царе са владели някога Гърция, Сърбия, Влашко. Асен се е наричал «цар вселенски», защото му били подвластни не само множество крале, но и византийските императори.

В История славяноболгарская Паисий посочва и други светли нейни страници, на които е отбелязано процъфтяването на българската просвета и книжнина. Намерението му е да покаже на българите, че те могат да се гордеят не само с политическата си история, с победоносните си царе, но и със своите бележити книжовници и просветители. В една обособена глава, За славянските учители, той представя развитието на българското писмо и книга. Най-напред споменава за Кирил и Методий, които покръстили българите, а след това и другите славяни и «составили писмена и книги на словенски език». Като изтъква, че от славяните ние първи сме се покръстили, Паисий отбелязва още веднъж с чувство на национална гордост предимството на нашия народ пред другите славяни, главно пред сърби и руси. Учениците на двамата братя са наречени от Паисий «философе от болгарски род — седем даскали, изкусни и премудри». Споменава и за търновския патриарх Евтимий, за Иларион Мъгленски, Теодосий Търновски и неговите ученици. Паисиевата цел тук, както може ясно да се забележи, е да внуши на българите, че са имали някога свои «даскали и философи», които са чели и писали на български. Без съмнение в дадения случай той е имал предвид гръцките насмешки. Гърците са твърдели, че «българите са повече прости ораче, и копаче, и овчаре, и прости занаятчии», а сега Паисий разказва на сънародниците си, че и те някога като гърците са имали «и книжници, и хитри, и славни». По времето, когато гърците са преследвали българския език и книга в църква и училище, за Паисия е било важно да отбележи, че тия някогашни български просветители са писали на роден език и са създавали национална българска книжнина.

Паисий за положението на българите по негово време

Освен миналото, Паисий засяга и съвременния живот — заговаря за двойното робство, под което изнемогва българинът. На някогашното бляскаво минало той противопоставя мрачната робска действителност. Докато миналото поражда у него възторг, сегашната действителност го изпълва със скръб и съжаление.

Като се вглежда в условията на съвременния живот, той ясно вижда, че главната пречка, спираща духовното развитие на българите, е фанариотското духовенство. Русите, пише Паисий, могат свободно да се развиват, защото се радват на църковна свобода, която им дава възможност да уреждат свои училища, да създават своя книжнина, да четат и се учат на своя роден език. Австрийските сърби са поставени при много по-добри условия за духовно развитие, отколкото сърбите в Турско, понеже им е дадено право да поддържат самостойна църква, да имат свое духовенство, което се грижи за народната просвета. А българите тънат от векове в невежество, защото коварно е отнета църковната им независимост, чрез която биха могли да отстояват правото на своя език в църква и училище и да се грижат за просветата си. Докато тежи над тях гръцкото духовно иго, докато гърците им натрапват своя език и учение и не им позволяват да имат свои училища, за тях ще бъде препречен най-сигурният път за духовно освобождение. Голямо бедствие за народа е, че е лишен от възможност да се учи на своя език. «Болгарине, възклицава тоя проницателен монах, учи се по своему езику!» Той прокарва мисълта, че българите имат историческо и нравствено право да изискват църковна независимост. Някога те са имали своя църква, създадена и защитавана от мощни царе. Преди робството гърците, колкото и да са се мъчили, не са успели да подчинят българската църква. Симеон зле ги наказал, задето вземали светокупство при ръкополагане на български архиереи. Гърците никога не гледали с добро око на самостойната църква. Цариградските патриарси «с турска помощ и насилие» сполучили най-сетне да я подчинят. Като едно голямо достойнство на нашите царе Паисий посочва, че те, макар често да са побеждавали гърците и да са ги държали под своя власт, «в чужди епархии духовни не са владели».

Паисий вижда истинските цели на фанариотите: те държат в невежество българския народ, за да могат по-лесно да го ограбват, да търгуват свободно с църквата и да разширяват пределите на своята духовна власт, като погърчват българското население. Ето какво пише той: «На пакост и злоба, що имеят на болгари еще исперво време, не поставляют от болгарскаго езика епископи болгаром, но све от гречески език. И не радят отнюд за болгарски школи или учение, но обращают все на гречески език. Зато са остали болгари прости и неучени, и неизкусни писанием, и много се от них обратили на греческая политика и учение, и за свое учение и език слабо брежат... Тая вина болгаром от греческая духовная власт приходит... Болгари прости били и глупави от греческая мудрост и политика». С болка в душата Паисий споменава за насилията, които търпят неговите еднородци от страна на безмилостните гръцки владици. И тук той намира повод да противопостави гръцката развала и насилие на българското незлобие и непротивене на злото. В тая черта на българите той съзира висока християнска добродетел, която липсва на гърците. «И много насилие неправедно от гречески владики терпят (болгари) в сия времена... Но болгари приимают их благоговейно и почитают их за архиереи и сугубо плащают им должное. Зато по техна простота и незлобие восприимут от Бога мзду свою. Тако и они архиереи, що с турска сила, а не с архиерейское правило творят болгаром велика обида и насилие — и они по свое дело и безсовестие восприимут изду свою от бога, по реченому: Яко ти воздаси комужду по делом его!»

Паисий отива по-нататък. Той изтъква контраста между сегашното и миналото и в друго отношение. На предишната политическа самостоятелност противопоставя унизителната зависимост от турската власт и отбелязва, че докато по-рано българите са били независим народ, побеждавали са множество силни народи и са вземали дан от тях, сега те са изпаднали до положение на «нижайши роби турски», гнети ги «попрание агарянское». Неблагоприятни за тяхното развитие са не само духовните, но и политическите условия. Той рисува падането на българското царство и плачевното състояние на българите под турско владичество: «Тако человеци в оно време имеяли скорб на скорб и жалост на жалост — плакали горко и жалостно по царство болгарское. Тако и по свои чеда, матери и отци их и сродници имеяли неутешимое ридание и воздихание. И било на они человеци в оно време велика туга и жалост под турская держава. Избирали кои били красни церкви и обращали их в джамии. Тако и отимали места церковни и монастирски от християне, и велики домове, и ниви, и виногради, и прилични места — де що хотели, похищали. И перви и начелни християне убивали и похищали имение их. Тако они перви род человеци, при кои се узело царство болгарское, имеяли велика скорб и жалост и плач, докле приишел они перви род человеци. Последни род навикнали по мало с турци живеяти. Тако и турци исперво били свирепи и велики грабители. Егда се укрепили на царство цариградское, научили много от чин и суд християнски, и неколико престали и устидели се похищати безсудно вещи християнские и имение за неколико време исперво. Но паки окаяни в сие време не имеют никаква правда ни суд...».

Като описва робството, Паисий подчертава, че българинът е съумял да прояви своите нравствени добродетели дори в страданията и непоносимите бедствия. От всички народи, които са под турска власт, казва той, българският е най-притеснен, измъчен и онеправдан. И при все това, успял да запази своята вяра и народност. Сърби и руси, продължава Паисий, живеят при много по-благоприятни условия, имат възможност да се просвещават и при все това злобно се подбиват със страданията на българите, с техните нещастия. С горчива ирония той изтъква, че нашият народ и в страданието си стои по-високо от своите хулители. «Тако болгари от словенски вси народи прежде приели православие, прежде имеяли себе патриарха и цари и по своему езику читали почели. Но Болгария посреде турчином, близу Цариград: зато са весма озлоблени и попрани болгари от турков, якоже видит се; зато не могут никакву хитрост или мудрост книжною восприяти. Руси и москали имеют царство и свобода церковная за много време, поставили школи, и тако по-мало от греци и от латини и от прочии езици восприели мудрост писмена, понеже возможно им е и щампают словенски книги. Зато на свой език много речи обращают и пишут, како е ним прилично. Тако и сербие, кои са под турци данници, горе са прости и нищетни от болгари. А кои са под немска держава, они мало по изкусни читати и писати, защо имеют свобода церковная. И от скорая времена почели учити се на школи и имеют архиереи от свой език и прилежни са своему народу учити се. Некой от них ругают са болгаром, защо са прости и некнижни в писание. Но они руси и сербие да благодарят Бога, де ги е покрил от попрание агаренское и от греческая власт архиерейская: що болгари страдают, да са они то мало искусили, то би весма болгаром благодарили, защо в толико страдание и насилие вдержат свою веру непременно.» С тези редове Паисий иска да каже, че не е голям подвиг да се развиваш, когато не срещаш никакви спънки и притежаваш всички необходими външни условия за развитие. Истински подвиг е, въпреки робските условия на живот, въпреки натиска и принужденията, да запазиш ония духовни придобивки, които някога сам си извоювал и които други при същите условия безвъзвратно биха загубили.

Така тоя родолюбив и вдъхновен монах описва миналото на българите, за да им покаже, че те не са такива, каквито са били преди. Разкрива мрачната действителност на сегашното време, за да ги подкани да си извоюват духовна свобода, залог за която са миналото и човешкото достойнство на народа.

Разпространение и влияние на Паисиевата история

Какво въздействие е оказал Паисий върху своя народ?

Паисий е имал ясно съзнание за значението на своя труд, когато се е обръщал към съвременниците си и потомците с думите: «Преписуйте историйцу сию! Платите, нека и вам препишат, кои умеют писати, и имейте ю да се не погуби!». Мнозина се отзовават на неговия завет, по стъпките му тръгват редица ученици и последователи, които не само преписват, но и преработват, допълват и разпространяват сред народа История славяноболгарская. Едновременно тя се е разпращала по всички български краища и е будила патриотическо съзнание у народа. В 1844 г. е била преработена от Христаки Павлович и за пръв път е била напечатана. Това още повече е спомогнало за нейното широко разпространение.

Без съмнение тази живо написана книга е била твърде интересно четиво за българина. Разказвала му е увлекателно за неговото минало, разкривала му е неговото унижение и го е предпазвала от гръцки домогвания. Будила е гордост у него, карала го е да се чувствува вече силен в борбата си с гърците, давала му е основания, необорими доводи да се противопоставя на гръцките и на сръбските насмешки. Пробуждала е любознателността на българския четец. В нея той е намирал ясно изразени ония мисли и чувства, които по-рано смътно са бродили в душата му и на които не е бил в състояние да даде определен израз. Преписите са били наречени от самия народ царственици, цароставници. Това име показва с какво благоговение се е отнасял простият народ към книгата на Паисий. Чели са я ревностно вкъщи и в училище — никоя българска книга преди това не е била четена от толкова много хора. На нея са гледали като на народна библия, поставяли са я в църква редом с евангелието. Котленският препис е бил поставен за вечно пазене в църквата Cв. an. Петър и Павел. Преписвачът, поп Стойко, отбелязва: «И кой я усвои (тая история) или открадне, да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота, и от дванайсетте апостоли и от (светите) отци, и от четире евангелисти. И туч, и железо, и камък да се стопи, той — ни во веки!».

За влиянието на История славяноболгарская върху съвременниците на Паисий и поколението след него можем да съдим по бележките, които срещаме из различни преписи и преработки, а също тъй и от признанията на някои книжовници и учители след Паисия. Петко Р. Славейков пише в своите спомени, че към 1842 г. мислел да се покалугери под влияние на житията, които чел. Но баща му, прост казанджия, го отказал от това намерение, като му дал да прочете и да препише Паисиевата история. «Досега, продължава Славейков, аз мислех едностранчиво, само как да спася душата си, а след прочитането на тая история, аз си зададох цел, как да спася народа си т. е. как да му вдъхна патриотизъм. Прочитането и преписването на тая история даде друго направление на моите желания и на моята деятелност.» По-нататък Славейков пише, че след като той и един негов приятел преписали Историята, тръгнали да я разпространяват и да я четат по търновските села. Това признание на Славейков е характерно не само за него самия, но изобщо за поколението от края на XVIII и първата половина на XIX в., което е било преситено от черковно-религиозната книжнина. За него Историята на Паисий е била цяло откровение. В един препис срещаме пет еднакви бележки на читатели от различни места; първата от тях от 1772 г. гласи: — «Аз Макарие, йеромонах хилендарски, прочитах ето историю и разумях что ест писано в нея. И вие потрудите са, братия, та я прочитети, да ви буди на ползу — болгаром похвала, а на пакост греком». А колко много е странствувал тоя препис и в ръцете на колцина четци се е намирал, се вижда от това, че едната бележка е писана от хилендарския йеромонах Макари през 1772 г., втората — от жеравненския поп Георги в 1776 г., третата — от котленския поп Велико в 1779 г., четвъртата — от русенския учител Никола поп Лазаров, а петата — от сливенския монах Серафим в 1794 година. Всички тия бележки се намират в един и същ ръкопис, който, въпреки едно твърде дълго странстване, останал неповреден. В друг препис срещаме едно интересно признание на преписвача, който моли четците да го простят за грешките в правописанието, защото не е имал за цел да покаже изкуството си. Той видял, че българския народ «е стигнал в конечно забравение и укорение, защото ни един от нашите болгари, не само простите, но и учените не го помянуват веки в сегашното време...» и поради това съставил тая история (Паисий като автор на историята е премълчан). Един читател вмъква в прочетения препис следната бележка: «Летопис болгарский заради болгарските народи, който чите, с внимание да чите, да познай, какво са имали болгарите царство». В преписи от по-късно време срещаме изображения на различни гербове и царе, взети от споменатата Стематография на Христофор Жефарович, а също и исторически песни от далматинеца Качич Миошич. След разказа за падането на българското царство един преписвач отправя следния възглас към българи и гърци: «Ах, ах! воистину, ах от безумия, ах от завист: сички ищеха да са цари и господари, а сега сички турски роби и говедари. Един други се тикаха, и двамата пропаднаха в пропаст лютое и в уста лвова, да ги ядат живи, и тое (турците) да ги гледат». Друг преписвач намира твърде слаби и смирени Паисиевите отговори на сръбските подигравки, пренебрегва ги и ги заменя с други — по-остри и по-язвителни. Той пише: «Летопис латинский Мавробир, Буефир, летопис французский — оба тако глаголят: Cepби непотребнейший паче веех родов славянских, защо яко хулят на закон божий».

Въздействието на Паисий върху духовния живот ние долавяме отразено и в литературата. Основните възгледи и схващания, пропили История славяноболгарская, проникват в по-нататъшната литература, намират свои застъпници, които ги поставят на по-широка основа. Заедно с това авторите се опитват да ги изразят в една по-нова и по-съответна форма. Изобщо дейността на книжовниците и на народните будители след Паисий в много отношения е в непосредствена връзка с неговия завет. Те тръгват по стъпките му, верни на неговия възглас: «Ти, болгарине, знай своя род и език и учи се по своему езику!». В техните произведения ние често долавяме ехото на Паисиевите призиви за просвета и народна пробуда. Но като истински ученици те се опитват да идат по-далече от своя учител, да доразвият онова, което у него е едва набелязано и загатнато. Последователите на Паисий влагат силите си в откриване на училища. Те работят за пробуждането на тъмните народни маси, борят се с пречките, които спират народното възраждане — на първо място с гръцката духовна власт — и считат просветата за основа на националното съзнание. Те си поставят за цел да осъществяват идеалите на Паисий. Отдават се на широка просветителна дейност и в същото време чертаят нови посоки, поставят нови задачи на живота, разширяват кръга на Паисиевите идеи и по този начин дават нов тласък на Възраждането.

Бележки

1. Октоих (осмогласник) — църк. Богослужебна книга в православната църква с песнопения на осем напева — бел. ред.

2. Псалтир — рел. книга от Стария завет, която съдържа Давидовите послания — бел. ред.

3. Църк. Пътуващ монах, който събира помощи за манастир или кани богомолци — бел. ред.

Библиография

Тази книга излезе най-напред в Походна войнишка библиотека (№ 46, 1918 г.). Нейната задача е да представи в общодостъпна форма главните факти в нашия духовен и политически живот, които характеризират първите прояви на Възраждането — до началото на XIX век. Онези читатели, които искат да се запознаят по-подробно с някои от засегнатите въпроси, могат да си послужат със следните библиографски сведения:

Общи съчинения

Const. Jos. Jirecek. Geschichte der Bulgaren. Prag., 1876 (преведена от руски — Исторiя Болгар. Переводъ Ф. К. Бруна и В. Н. Палаузова. Одесса, 1878. — Зле преведена на български от З. Бояджиев. Търново, 1886 г.)

А. Л. Погодин. Иcmopiя Болгарiи. Петроград, 1910 г. (Преведена на български).

Д. Мишев. България в миналото. София, 1916.

Я. Сакъзов. Българите в своята история. София, 1917 г. (второ издание, 1919 г.)

Условия на робството до началото на XIX в.

H. Милев. Известия за състоянието на Турция в края на XVIII век. (Списания на Академ., 1913, кн. 6).

И. Шишманов. Паисий и неговата епоха. (Списание на Акад., 1914, кн. 8).

В. Макушевъ. Булгарiя под турецким владычеством, преимущественно в XV и XVI веках. (ЖМНПр, 1872, т. 163).

М. Вукичевич. Српски народ, црква и свештенство у турском царству од 1459–1557 г. 1896.

Ст. Новакович. М. Сб. Т. 14, 15 ст. (Ред. Войнович).

Ч. Миятович. Пре триста године. (Гласник, кн. 36).

Д. А. Ихчиев. Материали за историята ни под турско робство. (Юбилеен сборник на Соф. бълг. благотворително-образователно дружество «Ив. Н. Денкоглу». София, 1907).

Д. А. Ихчиев. Материали из турската архива при Народната библиотека. (Псп, кн. 69, 1890 г.).

Д. А. Ихчиев. Права, привилегии и задължения на някои класове рая — християни, особено българи, през времето на турското робство. (Известия на Истор. др., 2; ср. сп. Минало, г. I, 1908, кн. 1–2).

Д. А. Ихчиев. Мерки против разбойническите нападения на делиорманските турци върху българите през 1759 –1760 год. (Псп, кн. 68, 1907).

Д. А. Ихчиев. Турски документи в Рилския манастир. (Псп, кн. 68, 1907).

Ст. П. Джансъзов. Турски документи за нашата история. (Сборник, кн. 10).

М. Дринов. Нови паметници за историята на българите и на техните съседи. (Съчинения на М. С. Дринова. Издава Бълг. книж. др. Под редакцията на В. Н. Златарски. Т. I. 1909 г.).

Л. И. Попов. Принос за изучване миналото на българското отечество. (Сборник, кн. 24).

Ст. Н. Шишков. Помаците в трите български области: Тракия, Македония и Мизия. I част. Историко-географски преглед. Пловдив, 1914 г.

В. Добруски. Няколко сведения за изтурчването на родопските българе. (Псп, кн. 21–22, 1887 г.).

Д. А. Ихчиев. Турски държавни документи за кърджалиите. (Сборник, кн. 24).

Д. А. Ихчиев. Турски държавни документи за Осман Пазвантоглу Видински. (Сборник, кн. 24).

Д. Йоцов. Материали за Пазвантоглу, извлечени из руските архиви. (Псп, кн. 68, 1907 г.).

П. Орешков. Няколко документа за Пазвантоглу и Софроний Врачански (1800–1812 г.). (Сборник на Акад., кн. 3).

T. Васильов. Кърджалиите в Тетевен. (Псп, кн. 2, 1882 г.).

В. Атанасов. Принос за изучаване миналото на нашето народно стопанство. (Псп, кн. 65, 1904 г.).

П. Тодоров. Върху стопанското минало на нашата държава. (Спис. на Бълг. икон. др., г. XVI, 1912 г., кн. 7).

П. Тодоров. Върху земеделието на България преди освобождението. (Сп. на Бълг. икон. др., г. XVIII, 1912, кн. 7–8).

Д. А. Ихчиев. Принос към въпроса за спахиите в Отоманската държава и турски документи върху тях. (Сборник, кн. 25).

Д. А. Ихчиев. Документи за поземлената собственост. (Псп, кн. 68, 1907).

Л. Милетич. Поземлената собственост и войнишките бащини в турско време. (Псп, кн. 66, 1905 г.).

Д. А. Ихчиев. Исторически принос за войниганите при турската войска от 1374 дори до 1839 г. до Танзимата. (Псп, кн. 66, 1906 г.).

С. С. Бобчев. Българско обичайно съдебно право. (Сборник, кн. 33).

П. Р. Славейков. Един поглед към миналото. (Псп, кн. 23–24, 1888 г.).

П. Р. Славейков. Исторически разкази от миналите времена. (Псп, кн. 14–15, 1885 г.).

П. Р. Славейков. Извлечение из летописа на поп Йовча от Трявна. (Сборник, кн. 2–3).

М. Дринов. Български летописен разказ от края на XVII век. (Псп, кн. 2, 1882).

Условията на робството през втората половина на XVIII в. живо са описани в Жumie и страданiя грешнаго Софронiя. (Издадено по първообраза от П. Орешков. Изд. на Акад. на науките. 1914. Най-напред обнародвано в Дунавски лебед на Раковски, г. II, 1861, бр. 55–61; от там преиздадено в бр. Псп, 1872 г., кн. 5–6; същият текст е преиздаден и от А. Теодоров в книгата Софроний Врачански.1906 г.).

К. Иречек. Стари пътешествия по България от XV–XVIII столетие. (Псп, кн. 2, 3, 4, 6, 7).

Ив. Д. Шишманов. Стари пътувания през България в посока на римския път от Белград за Цариград. (Сборник, кн. 4).

Л. Милетич. Стари пътувания през България. I, II. (Сборник, кн. 6).

Р. Matkovic. Putovanja ро balkanskom poluotoku. (Rad jugosl. Akad. 129).

А. Шопов. Евлия Челеби. (Псп, кн. 62, 1902).

Д. Г. Гаджанов. Пътуването на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII век. (Псп, кн. 70, 1909 г.).

Mustafa Ben Abdalla Hadschi Chalfa. Rumeli und Bosna geographicsh beschrieben. Aus dem türkischen übesetzt von Joseph von Hammer. Wien, 1812.

X. Кесяков. Стари пътувания през България. Рико. (Сборник, кн. 6).

X. Кесяков. Стари пътувания през България. (Сборник, кн. 11).

X. Кесяков. Пътуване през Българско в 1635 г. (Псп, кн. 19–20, 1886 г.).

X. Кесяков. Стари пътувания през България. (Псп, кн. 21–22, 1887 г.).

X. Кесяков. Стари пътувания през България. (Псп, кн. 58, 1899 г.).

Л. Попов. Пътуване от Цариград през България в XVIII в. С. Niebuhr. (Псп, кн. 69, 1908 г.).

P. Славейков. Едно старо пътуване през България. (Псп, кн. 60, 1899 г.).

П. Сырку. Описанiе турецкой имперiи, составленное русским бившимъ в плену у турок XVII веке. Спб, 1890 г.

Йордан Иванов. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност. София. Издание на Академията. 1915 г.

Йордан Иванов. Северна Македония. Исторически издирвания. София, 1906 г.

Йордан Иванов. Български старини из Македония. Изд. Бълг. кн. др. 1908 г.

А. Иширков. Западните краища на Българската земя. Бележки и материали. София. 1915 г.

К. Иречек. Пътувания по България. Преведе от чешки Ст. Аргиров. Пловдив, 1899 г. (Княжество България. Част II).

A. Иширков. Град София през XVII в. София, 1912 г.

B. Кънчов. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. (Псп, кн. 55–56, 1898 г.).

C. Табаков. Град Сливен. Том I. История — Хорография. София, 1911 г.

И. П. Георгиев. Село Арбанаси. (Псп, кн. 64, 1904 г.)

Д. Маринов. Чипровци или Кипровец. (Сборник, кн. 11).

J. Hammer. Histoire de l’empire ottoman depuis son origine jusqu’â nos jours. Ouvrage puisé aux sources les plus authentiques et rédigé sur des documents et des manuscripts la plupart inconnus en Europe. Paris, Londres, St-Pétersbourg, 1835–1843, 18 vol.

J. W. Zinkeisen. Geschichte des osmanischen Reiches in Europa. Hamburg, 1840–1863. 7 Thle.

N. Jorga. Geschichte des osmanischen Reiches. Nach der Quellen dargestellt. Gotha, 1908–1913. 5 Bd.

С. П. Джансъзов. Материали за българската история. (Български църковен преглед, г. I, 1895, кн. 1; г. II, 1896 г., кн. 3 сл.).

К. Раковски. Русия на Изток. Историческо изследване на руската политика на изток и частно в България. По официални, официозни и други чужди източници. Варна, 1898 г.

Н. Скабаланович. Политиката на турското правителство по отношение към християнските поданици и тяхната религия. Преведено от Ар. З. П. Петрова. (Български църк. прегл., г. II, 1897 г., кн. 1–11).

Чуждата литература върху историята на България и Турция е отбелязана в ценните библиографски изучвания на Н. В. Михов:

1. Библиография на Турция, България и Македония (малка бележка). (Псп, кн. 69, 1898 г.).

2. Библиографски източници за историята на Турция и България. Издава Акад. София, 1914 г.

3. Населението на Турция и България през XVIII и XIX в. Библиографско-статистични изследвания. (Сборник на Акад., кн. 4, 1915).

Гръцки домогвания

М. Дринов. Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до днес. (Съчинения. Т. 2, 1911).

Е. Голубинскiй. Краткiй очерк ucmopiu православных церквей: Болгарской, Сербской и Румынской. Москва, 1871.

А. П. Лебедев. История греко-восточной церкви подъ властъю турокъ. От падения Константинополя (в 1453 г.) до настоящего времени. Сергиев — посад, 1896 г.

Библиотека Д-р Ив. Селимински. Издава Министерството на народното просвещение. Кн. I. Исторически спомен. Увод от П. Чилев. София, 1904. (За фанариотите).

Гръцкото духовенство е характеризирано в произведенията на Неофит Бозвели: Мати Болгария. (бр. Псп, I. кн. 9–12); Просвещенный, европейц — полумершая мати Болгария и сын Болгарии. (Сборник, кн. 18, издадено от Ив. Д. Шишманов).

Пипин. История славянскых литератур. I. 2, изд., 101.

Външни влияния

Л. Войнович. Дубровник и България в миналото. (Псп, 1909, кн. 70).

Л. Милетич. Из историята на българската католическа пропаганда в XVII в. (Български преглед, г. I, 1894 г., кн. 10–12).

Л. Милетич. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. (Сборник, кн. 14).

Л. Милетич. Нашите павликяни. (Сборник, кн. 19).

Л. Милетич. Нови документи по миналото на нашите павликяни. (Сборник, кн. 21).

Л. Милетич. Езикът и книжнината на банатските българе. (МСб, ХVI).

Das Ostbulgarische. Wien, 1903. S. 218.

H. Милев. Католическата пропаганда в България през XVII век. София, 1914 г.

Гееза Цирбус. Южноунгарските българи. Етнографска скица. Превел Ив. А. Георгиев. (Псп, кн. 12–14, 1884–1885 г.).

Такела. МСб, XI.

А. Теодоров. Българите католици в Свищовско и тяхната черковна борба. (Летопис на Бълг. кн. дружество, кн. 2, 1901–901).

Йорд. Иванов. Гръцко-български отношения преди църковната борба. (Сборник в чест на проф. Л. Милетич. София, 1912 г.).

Боян Пенев. Доситей Обрадович у нас. (Сп. на Акад., 1912 г., кн. 3).

M. Дринов. Яков Трайков от София и Кара Трифун от Скопие, български книжари в XVI век. (Юбилеен сборник на Славянска беседа. София, 1895 г. Съчинения. Т. 2).

Йордан Иванов. Български старини в Македония. София, 1908, с. 266 сл.

М. Попруженко. Очерки по истории возрождения българского народа. (ЖMHПр, 1903, кн. 11. За Жефаровича).

Н. Петровский. Serbica. III. К биографии Хр. Жефаровича. (Изв. Отд. русск. яз. и слов., XV, 1910, 3).

Йован Скерлич. Српска книжевност у 18 век. Београд, 1909. (За Жефаровича, Раича и изобщо за началото на сръбското възраждане).

M. Дринов. Една забравена българска история. (За книгата на А. Нешкович). (Съчинения. Т. 2).

Г. Занетов. Българските колонии в Русия. (Псп, кн. 37–39, 1891–1892; кн. 48, 1895 г.).

H. С. Державин. Болгарские колонии в Росии (Таврическая, Херсонская и Бессарабская губернии). (Сборник, кн. 29).

Манастири

Странствования Василья Григоровича — Барскаго по святым мястам Востока с 1723 по 1747 г. Изданы православным палестинским обществом по подлинной рукописи под редакциею Николая Барсукова. Спб. Ч. I, 1885; II, 1886; III, 1887; IV, 1887.

Порфирий Успенский. История Афона. Часть I. Афонъ языческий. Киевъ, 1877; Ч. III. Афонъ християнский, мирский. Киев, 1877; Ч. III. Афонъ монашеский. Отделение первое. Киев, 1977 г.; Ч. III. Отделение второе. Под редакциею П. А. Сырку. Спб, 1892 г.; Приложения къ этому отделению. Спб, 1892.

Порфирий Успенский. Первое путешествие в Афонские монастыри и скиты. Въ 1845 году. Часть I, Киевъ, 1877; — В 1846 году. Част II. Киевъ, 1877; Часть II. Приложения к второму отделению сей части. Москва, 1881.

Порфирий Успенский. Второе путешествие по Святой горе Афонской в годы 1858, 1859 и 1861.

Архимандрид Леонид. Историческое обозрение Афонских славянских обителей: болгарской — Зографа, русской — Руссика, сербской — Хилендаря, и отношении ихъ към царствам: болгарскому, русскому и сербскому, — от основания сиъ обителей, до текущего столетия. (Изъ Херсонскихъ Епархиальныхъ Ведомстей. 1867 г.).

Н. А. Благовещенский. Среди богомольцев. Наблюдения и заметки во время путешествия по Востоку. Спб, 1871.

Н. А. Благовещенский. Свята Гора (Афон). Путевыя впечатления. Преведе от рускый Д. Енчев. Русчук, 1871.

Sava Hilendarec. Kniha о Svate Ноrе Atonshe. Praha, 1911. (Преведена на сръбски от Вл. Тителбах).

Сава Хилендарец. Исторически очерк за Света гора Атонска. (Псп, 1899, кн. 60).

Сава Хилендарец. Обществените отношения на атонските манастири. (Псп, кн. 64, 1904).

А. Ильинский. Значение Афона в югославянской письменности. (ЖMHПр, 1908, ноябрь).

Н. Geizer. Vom Heiligen Berge und aus Makedonien. Lpz. Teubner. l904.

Jakov Philipp Fallmerayer. Der heilige Berg Athos. Schilderung (Aus Fragmenten aus dem Orient). Lpz. (Univ. Bibl. 5048).

H. Маренин. (H. Колушев). Манастир Хилендар. (Български преглед, г. VI, 1910, кн. 6–7).

Г. Цветанов. Светогорският български манастир Зограф. Исторически очерк. София, 1918 г.

Actes de l’Athos. I. Actes de Xenophon. Publies par L. Petit. 1903; II. Actes de Pantocrator. Publies par L. Petit. 1903; III. Actes d’Esphigmenou. Publies par L. Petit et W. Regel. 1906; IV. Actes de Sographon. Publies par W. regel, E. Kurtz et B. Korablev. 1907; V. Actes de Philothee. Publies par W. Regel, E. Kurtz et B. Korablev. 1913. (Византийский временик, приложения к X, XII, XIII и XX т.).

Неофит Рылец. Описание болгарского священного монастыря Рылскаго. София, 1879.

К. Иречек. Рилский манастир. (Псп, кн. 18, 1885).

К. Иречек. Княжество България. II. Пловдив, 1899, с. 618 сл. — за Рилския манастир.

Йорд. Иванов. Св. Иван Рилски и неговият монастир. Изд. Акад., 1917.

Л. Милетич. Рилският манастир. (Библиотека, II, 1902, с. 103–116; ср. Спомен от Рилския манастир. София, 1902).

Е. Спространов. Материали по историята на Рилския манастир. (Сборник, кн. 18).

Откъслек от историятя на Рилский манастир. (Български църковен преглед, г. I, 1895, кн. 1–7; вж. и г. IV, 1898, кн. 8).

Български старини. (Български църковен преглед, г. III, 1897, кн. 1–10; г. V, 1899, с. 616 сл.).

Българска книжнина, що предхожда Паисия

П. А. Лавров. Дамаскин Студит и сборники его имени «дамаскины» в югослав. писменности. Петроград, 1899.

Б. Цонев. Новобългарска писменост преди Паисий. (Бълг. преглед, г. I, 1894, кн. 8).

Б. Цонев. Един важен дамаскин от XVII век. (Годишник на Соф. унив., 8–9, 1912–1913; I. Ист. Филол. фак., 1914).

Б. Цонев. История на българский език. А. Обща част. Том първи. София, 1919. (Университетска библ., кн. 8. Глава V).

В. Ламанский. О некоторых славянскихъ рукописях в Белград, Загреб и Вен. Спб, 1864. (Записки Ак. Н., VI); Непоръщный вопрос: I. Об историческом образовании древняго славянского и русскаго языка; II. Болгарское наречие и писменост в XVI–XVII веках (две статии); III. Болгарская литература XVIII столетия (ЖМНПр, 1869).

Д. Маринов. Йеромонах Йосиф Брадати. (Сборник, кн. 18).

П. Орешков. Разликите между два български дамаскина. (Сборник в чест на проф. Л. Милетич. София, 1912).

Ст. Романски. Българска книжнина в Румъния и едно нейно произведение. (Изв. на слав. семинар. I. 1904–1905).

St. Romanski. Mahnreden des walachischen Woivoeden Negoe basarab an seinen Sohn Theodosios. Lpz. 1908. (За Негови послания вж. Б. Цонев. Ист. на бълг. ез., с. 259–260).

П. Сырку. Очерки из истори литературных сношений болгар и сербов в XIV–XVII веках. Житие св. Николая Новаго Софийскаго. 1901. (Рецензия от А. И. Яцимирски. ЖМНПр, 1903, кн. 7).

За молитвеника Абагар, печатан в Рим в 1651: К. Кузьминский. О сборник молитв известном под названиемймь: Абагар (библиографическая заметка и текст). Москва, 1906. (Труды Слав. комисии Моск. археол. общ. Т. 4); М. П. Петровский. Славянский сборник. Т. 2, Спб, 1877); М. Попруженко. Изв. Отд. русск. яз. и слов., 1905, X. 4); А. Теодоров. (Български книгопис. Сборник, кн. 9; Приложение, с. 150 сл.); К. Иречек. (История болгар, с. 596–597); Ст. Новакович. (Ист. српске, кнж., 1871, с. 103).

Евангелието, печатано в Търговище (1512), е разгледано в отделна книга от Ст. Новакович. Белград, 1878. — За изданията на Божидар Вукович е писано от същия в Rad jugosl. Akad., кн. 37.

По-важни издадени текстове

Люблянски дамаскин. (Издаден от С. Аргиров. Сборник, 12, 14).

Коприщенски дамаскин. (Издаден от Л. Милетич. Български старини, кн. 2, 1908).

Тиквешки ръкопис. (Издаден от H. A. Наков. Сборник, кн. 9–10).

Откъслеци от дамаскини. (Ст. Новакович. Starine, VI; Ягич. Starine, IX; Вл. Качановский. Сборник западно-болгарских песен, пб., 1882; Ламанский, пос. Ст.).

Повест за падането на Цариград. (Издадена от Л. Милетич. Сборник, кн. 12).

Катихизис на новобългарски език от XVII век. (Издаден от С. Аргиров. Един български ръкопис от XVII век в Пражкия музей. Псп, IX, 1894, кн. 44).

Житие на Св. Георги Софийски (+1515). (Издадено от Гильфердинг. Летопис занятий Археогр. комм., вып. 2. Прил. 1–24).

История в’кратце о болгарословенском народе (издавана два пъти — веднъж от Ст. Аргиров: Из находките ми в светогорските манастири Хилендар и Зограф. Псп, кн. 68, 1907; втори път — от Йордан Иванов. Български старини из Македония, 1908, с. 159–172).

История во кратце о болгарском народе словенском. Сочинися и списася в лето 1792. Спиридоном Йеросхимонахом. Стъкми за издание В. Н. Златарски. София, 100.

Библиографични сведения за Паисий и неговата Славянобългарска история читателят ще намери в книгата ми Паисий Хилендарски. (Етюди върху българската литература, кн. I.). София, 1918, с. 120–123.

Български литературни произведения от тази епоха са описани в следните биографски издания:

Б. Цонев. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София. София, 1910.

Б. Цонев. Славянски ръкописи в българската академия. (Сборник на Акад., кн. 6).

Е. Спространов. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир. София, 1902. (Рец. А. Теодоров. Псп, кн. 64, 1902).

Л. Милетич. Славянските ръкописи в библиотеката при Рилския манастир. (Библиотека. Приложение на Църковен вестник, II, 1902).

А. П. Стоилов. Преглед на славянските ръкописи в Зографския манастир. София, 1903.